Пантерата

35.

В седем сутринта всички пътуващи за Аден се бяха събрали с оръжията и багажа си на малкия паркинг до сградата на канцеларията.

Беше приятна утрин, суха и прохладна, с ясно небе, само за безпилотни самолети.

Около петте черни джипа се бяха събрали петнайсетина души, всички мъже, с изключение на Кейт и една жена с жълто-кафяви работни панталони и бяла тениска. Според Бък тя бе нашият доктор и се казваше Клеър Нолан. Изглеждаше много млада.

— Навършила ли е възраст, за да може да използва спиртни разтвори? — попитах Бък.

— Много е компетентна — увери ме Бък. — Изкарала е шест месеца в травматологията на една градска болница. Огнестрелни рани и всичко останало.

— Може ли да лекува махмурлук?

— Изглеждаш чудесно, момчето ми. — Сателитният му телефон иззвъня и той се извини и се дръпна настрани, за да отговори на повикването.

Наистина не се чувствах прекалено зле, като се има предвид, че бях изпил няколко чаши вино по време на вечерята, след мартинитата и преди бутилката водка.

Кейт също изглеждаше добре, но това можеше да се дължи на грима й. Надявах се, че си спомня, че беше запазила последния танц за мен.

Като стана въпрос за това, г-жа Кори и г-н Бренър като че ли нямаше какво да си кажат тази сутрин. А, да. И аз съм го преживявал.

Както и да е, за Магистралата на смъртта с Кейт бяхме избрали пустинни кубинки и джинси. Тя носеше черен пуловер, под който си бе сложила бронежилетка. Над моята бронежилетка бях облякъл ризата в цвят каки, която носех при предишното си идване в Йемен — късметлийската ми риза. И тъй като щяхме да минем през Индианската територия, държахме пистолетите си открити, в кобури на кръста.

Униформата за деня за момчетата от ДСС беше работен панталон и ловен елек върху черни тениски и г-н Бренър носеше именно това, наред с неприкритите си чувства.

Хауард Фенстърман също беше решил да се появи и изглеждаше готов за приключения в ловната си риза и глок в ниско препасания си колан. Всички специални агенти на ФБР са обучени и квалифицирани да боравят с различни оръжия, но някои са по-квалифицирани от другите. Въпреки това и преди съм бил изненадван от това кой е добър стрелец. Всичко е в главата.

Хауард носеше също и най-смъртоносното адвокатско оръжие — куфарчето си. Вътре в него, обясни той на Кейт и мен, били всички документи, необходими ни за извършването на законен арест на някой си Булус ибн ал Дервиш, известен също като ал Нумаир, известен също като Пантерата.

— Имам копия на всичко за вас и за Бък — информира ни още г-н Фенстърман.

Беше ми писнало да му вгорчавам живота и затова казах само:

— Благодаря.

— Имам също копия на пръстовите отпечатъци на заподозрения, както и три негови цветни снимки, направени в Щатите преди дванайсет години, както и снимката от последната му шофьорска книжка и американския му паспорт.

— Добре. — Ако изглеждаш като на снимката на паспорта си, смятай се за мъртъв.

Мислех си, че ще получим всичко това в Аден, но беше хубаво да го имаме отсега — можеше пък да се случи да се натъкнем на заподозрения по пътя.

— На снимките е гладко обръснат — продължи г-н Фенстърман, — но от различни източници знаем, че си е пуснал брада.

Точно както каза Рахим в Гумдан.

— Освен това е търсен и от други правителства заради нападения срещу техни граждани — уведоми ни Хауард.

— Аха. Саудитците го търсят за убийството на техни граничари.

— Точно така. А белгийците — за вероятно отвличане и евентуално убийство.

Бях чул за това от полковник Кент, но не го бях споменал на Кейт, която попита:

— За какво става дума?

— Миналия август деветима белгийски туристи изчезнали в района на руините недалеч от Мариб — отвърна Хауард.

— Четох нещо за това в „Таймс“ — каза Кейт.

Може да го е чела и в „Поуст“, но винаги цитира „Таймс“. Аз правя обратното.

— Приличаше на отвличане от някое племе, но нямаше искане за откуп, а при руините бе открита и кръв — продължи Хауард. — Йеменският екскурзовод и шофьорът на автобуса били намерени мъртви. С прерязани гърла.

Не звучеше добре за туристите.

— Защо белгийското правителство смята, че това е дело на Пантерата? — попитах аз.

— Белгийците арестували заподозрян от Ал Кайда в Брюксел по друго обвинение и явно тази информация изникнала по време на разпита му.

Ясно. Така получаваме половината информация: лошите типове знаят какви ли не лоши неща.

— Така че освен йеменците и други правителства, в това число и саудитците, ще искат да бъдат уведомени, ако извършим ареста, и може да поискат екстрадирането на Пантерата — каза Хауард. — Затова трябва да изтъкнем силни доводи във връзка с обвинението за атаката срещу „Коул“.

— Разбрано.

Саудитците можеше да са проблем, ако спипахме Пантерата и го натирехме през границата. Ето защо най-вероятно нямаше да прехвърляме Пантерата в Саудитска Арабия и със сигурност нямаше да го предаваме на йеменците. Помислих си, че всъщност има повече неща, отколкото знаех. Това ме постресна.

Казано накратко — куршум в главата решава всички искания за екстрадиране, юридически диспути и глупави съдебни искове.

— Ще остана с вас в Аден — уведоми ни също Хауард.

„Мамка му“. Но на глас казах:

— Страхотно. — Все пак се почувствах задължен да му съобщя нещо. — Имаме информация, че „Шератон“ в Аден може да бъде подложен на атака от Ал Кайда.

— Наистина ли?

— Ако извадим късмет, това ще стане, преди да стигнем дотам и коктейлбарът няма да е пострадал.

— Може да е по-добре да се върнете в Сана още днес — посъветва го Кейт.

Хауард се замисли — повторно минаване по Магистралата на смъртта до Сана следобед или Кота нула в Аден през нощта? Лично аз бих предпочел да вляза в посолството за кифличка. Той обаче каза:

— Не, ще остана в Аден, докато не хвана някой друг конвой обратно на север. Искам да съм близо до всичко това.

— Вие решавате.

Дойде Замо и ни покани да отидем при джипа му за бързо запознаване с карабината М–4.

Подаде ни по едно оръжие и започна:

— Това е Модел А едно, по-къса и по-лека версия на стандартната армейска М-шестнайсет, която съм сигурен, че познавате.

Претеглих карабината в ръцете си. Биваше я. Беше гадна.

Замо вече набираше инерция по любимата си тема:

— Има телескопичен приклад, а този модел стреля и в автоматичен режим. Използва стандартни пет петдесет и шест милиметрови боеприпаси и има пълнител за трийсет патрона. Скорострелността е между седемстотин до деветстотин и петдесет изстрела в минута.

— Далекобойност? — попита Кейт.

— Прицелна стрелба на разстояние триста метра. Късата цев намалява ефективния обхват — обясни той, — но пък има мерници за дневно и нощно виждане, които ще ви дам.

— А носиш ли си снайперистката карабина? — поинтересувах се аз.

— А папата излиза ли без кръст? — Замо продължи: — Това оръжие е проектирано за близък отбранителен бой и стрелба на средно разстояние. Затова ако попаднем в ситуация, в която лошите ни обстрелват от разстояние с калашници, ще трябва да компенсирате с пълен автоматичен огън, за да не могат да си повдигнат главите. Макар карабината да е лишена от далекобойност, това напълно се компенсира от скорострелността й.

— Има ли проблеми със засичане, когато се нагорещи? — попита Хауард.

— Теоретично да, но няма нито един доклад за засичане по време на бой — отвърна Замо.

Може би защото използващите ги са били избити.

— Малките размери позволяват лесен транспорт и укриване — продължи Замо. — Оръжието е подходящо за използване в тесни и ограничени пространства като коли или пещери.

Пещери ли?

Замо погледна Кейт.

— Размерът, теглото и слабото ритане правят карабината популярна сред дамите.

— Няма ли да й строши маникюра? — попитах аз.

Замо се разсмя, а Кейт каза:

— Да ти го начукам. — Което развесели Замо още повече. Голям купон, няма що.

Замо продължи да обяснява за М–4 и използва повече думи, отколкото го бях чувал да казва през целия вчерашен ден.

Общо взето, М–4 изглеждаше отлично оръжие. Надявах се никога да не ми се наложи да го използвам, но ако се стигнеше дотам, определено щях да им покажа на гадовете.

Като стана въпрос за това, Замо каза:

— Съжалявам, че нямаме възможност да изпробваме карабината тук, но утре ще излезем в Лошите земи и ще наваксаме. Може дори да си намерим подвижни мишени.

— Може да ги намерим още тази сутрин — напомних му аз.

— Вярно. Някакви въпроси?

— Кое е спусъкът? — обади се Хауард.

Много смешно.

След като курсът по оръжие приключи, ние с Кейт и Хауард метнахме карабините на рамо, Замо ни даде по една черна торба със заредени пълнители и оптични мерници и каза:

— Късмет и наслука.

Г-н Бренър, началникът на кервана, беше събрал шофьорите от ДСС, правеше справка с някакъв лист и им обясняваше маршрута и реда на движение. Зачудих се дали г-н Бренър и г-жа Кори няма да се озоват по случайност в една кола. Би ли направил нещо толкова идиотски очевидно? Защо не? Аз бих.

Ед Питърс беше излязъл от сградата на канцеларията, макар да не мисля, че щеше да идва в Аден с нас. Може би беше тук, за да благослови кервана.

Двамата с Кейт стояхме с Бък и Питърс дойде при нас и каза на Бък:

— Останаха ми само две напълно бронирани коли, а следващата седмица трябва да посрещна новия посланик, така че гледайте да не попадате на засада.

— Можеш да си поръчаш пет нови коли със следващия самолет — увери го Бък.

— Това ще отнеме повече от седмица — отвърна Питърс и се обърна към мен. — Мразя тези пътувания до Аден.

— Вие не пътувате — напомних му.

— Колите ми обаче пътуват.

— Извинете. Някъде наоколо има ли автогара?

Явно г-н Питърс се тревожеше за джиповете си. И, разбира се, за агентите си от ДСС. Колкото до пътниците, те бяха причината за тревогите му. По-сериозен проблем бе липсата на американски хеликоптери в тази опасна и недостъпна страна. Без тях се налагаше да караме през Индианската територия и на практика не бяхме по-подвижни от Ал Кайда с техните тойоти.

От добрата страна, разполагахме с камерите на безпилотните самолети (и може би с ракетите им), но не знаех дали Питърс знае това, нито дали е наясно, че изкарваме хората и колите му на пътя, за да видим дали няма да се счепкаме с Ал Кайда.

Г-н Питърс реши, че може да е обезпокоил новобранците, и сподели с мен и Кейт:

— Никога досега не са ни удряли по пътя между Сана и Аден.

— Най-опасното в това пътуване са йеменските шофьори на камиони — увери ни Бък.

— Полицаите от Национална сигурност не би ли трябвало да поддържат реда на пътя? — попита Кейт.

— Понякога проблемът са самите полицаи — отвърна Питърс.

Именно. В Йемен дори добрите са лоши. Това място смърдеше. Споменавал ли съм го вече?

Иначе казано, имаше три възможни завършека на това пътуване — приятна разходка из страната, успешен сблъсък с врага или големи заглавия в утрешните вестници: „Американски конвой нападнат в Йемен, тринайсет убити“.

Реакцията на обществото щеше да е пълен шаш — къде е Йемен?

Добър въпрос.

36.

Телефонът на Бък отново иззвъня и той се дръпна, за да отговори. Може би го търсеше жена му от Мериланд и го питаше за всички онези сметки от руския клуб в кредитната му карта.

Както и да е, Бък се върна и побъбрихме още малко; не спомена нито дума за позвъняването.

Бренър дойде при нас и каза:

— Готови сме да потеглим след пет минути. — Хвърли поглед към г-жа Кори, но въпросът му беше насочен към мен. — Успяхте ли да се запознаете с карабината?

— Успяхме.

Бренър извика на всички да се съберат.

— Моля за внимание, ако обичате.

Хората се насъбраха около нас и Бренър започна:

— Първо искам да ви представя доктор Нолан, която сигурно е позната на някои от вас.

Младата лекарка вдигна ръка и помаха. Не изглеждаше зле, ако харесвате, да кажем, Скарлет Йохансон. Отплеснах се. Какво исках да кажа? А, да. Изглеждаше компетентна. Точно така.

— Доктор Нолан има всички средства да лекува пътно прилошаване и огнестрелни рани, по-малки от девет милиметра — уведоми ни Бренър.

Всички се посмяхме добре. Дори Хауард се смееше, докато се връщаше в посолството. Майтапя се.

— Правя и домашни посещения — добави д-р Нолан.

След това Бренър представи „нашите много важни пътници, господин Джон Кори от Екипа за събиране на доказателства на ФБР и госпожица Кейт Мейфийлд, нашият нов юридически аташе“. Вдигнах ръка и казах:

— Аз съм Джон. А това до мен е Кейт.

Това също предизвика смях. Така де, ние бяхме причината за това рисковано пътуване до Аден, така че нямаше да е зле да покажа на всички, че сме просто едни приятни глупаци.

Бренър представи също и Хауард Фенстърман, след което каза:

— Добре, а сега редът на пътуване. — Зачете от листа имената на шофьорите и колите им, след което информира всички, че ще бъде в първата кола.

Или, както казват военните, на върха — теоретично най-опасното място в конвой, така че ако г-н Върха си правеше илюзии, че Кейт ще се вози с него, трябваше да ги разсея.

Бренър обаче продължи нататък:

— Господин Харис ще заеме мястото на стрелеца във втора кола.

Бък вдигна ръка и се обърна към всички.

— Аз поемам командването, ако господин Бренър не е в състояние да изпълнява задълженията си.

Ясно. Например при смърт.

Бренър продължи по реда и обяви:

— Господин Кори ще бъде в трета кола.

Средната кола всъщност е най-безопасната в един конвой и понякога се запазва за командира. Г-н Бренър обаче беше запазил почетното място за мен. Защо? Защото ме харесваше ли? Не. А защото аз всъщност бях козата, която трябваше да бъде доставена непокътната до капана.

— Също в средната кола ще бъде и доктор Нолан — обяви Бренър.

Е, ами това! Всъщност стандартната процедура бе медикът да се намира в средата, така че това бе причината. Нищо общо с молитвите ми. Къде обаче щеше да е Кейт?

Бренър отговори на въпроса ми.

— Госпожица Мейфийлд ще бъде в четвърта кола.

Бях наистина разочарован, че Кейт няма да се вози с мен и Клеър.

— Също в четвърта кола ще бъде и нашият нов аташе по юридическите въпроси господин Фенстърман.

Горката Кейт. Майтапя се. Хауард наистина ми харесваше. Но ако ми се наложеше да прекарам пет или шест часа с него в кола, само един от двама ни щеше да слезе жив от нея.

Хауард май прочете мислите ми, както и мислите на всички останали, защото заяви:

— Двамата с Кейт сме достъпни по сателитния телефон, ако някой има юридически въпроси относно отвръщането на огъня.

Това предизвика голям смях от всички, които трябваше да се справят с тази лудост. Дори Хауард се разсмя, правейки по този начин още една стъпка към реалността.

— Последната кола е за подсилената охрана — продължи Бренър и назова имената на двама агенти на ДСС, в това число Замо, който щеше да се вози отпред до шофьора. — Тази кола има специализирано въоръжение и оборудване — добави Бренър за новобранците. — Тя е нашият Бондмобил. Той може да се движи свободно, да изостава или да избързва напред, за да действа като разузнавач.

Всичко това приличаше на стандартна процедура за сигурност на конвой, може би с някои вариации въз основа на натрупания опит. С две думи, Пол Бренър отговаряше за пет скъпи автомобила, много комуникационно оборудване и оръжия, известно количество поверителни документи и за живота на тринайсет американци.

Никой не обучава на подобен вид работа: просто или си роден за нея, или не.

Не бях сигурен дали Пол Бренър се радва на това, но си личеше, че се намира в стихията си. Ако беше в Щатите, щеше да си търси друга работа, а в Лондон, Париж или Рим щеше да е просто поредното колелце в голямата машина на посолството; тук беше едно от колелата. Имах чувството, че ще остане в Йемен, макар самият той още да не го знаеше.

— Комуникации — каза Бренър. — Радиостанциите би трябвало да работят добре, ако сме във видим обсег, но не забравяйте, че по пътя има възвишения и дерета. При нужда можем да си предаваме радиосъобщения. Гледайте разговорите да са ограничени от тактически съображения и заради собствената ни безопасност. Аз ще започвам повечето обаждания. Всяка кола има антена за сателитен телефон. Ако се наложи да се обаждате, не забравяйте да включите апарата в антената.

Това също предизвика смях и си личеше, че някой смотаняк е забравил да го направи някога. Тези типове имаха обща история, а двамата с Кейт бяхме просто поредната страница от нея. Надявах се, че няма да сме последната. Личеше си също, че агентите от ДСС харесват шефа си, и това ми каза доста неща за Пол Бренър. Всъщност и аз го харесвах. Имаше добър вкус към жените.

— Колкото до други обаждания, и по-точно тези на природата, може да се наложи да не спираме, така че във всяка кола има мъжки и женски бутилки. Ако не знаете коя точно да използвате, обадете ми се.

Смях, макар да бяха чували този лаф и преди.

— Във всяка кола има и сух обяд, за което трябва да благодарим на кафенето — продължи той. — Доктор Нолан може да лекува и хранителни отравяния.

В Йемен определено имахме много добър персонал. По един майтап на минута. С нетърпение очаквах да се върна в „При Еко“ и да опитам някои от лафовете. „И тъй, една камила влиза в бар в Сана и барманът я пита: хей, защо ти е толкова тъжна физиономията?“

— Тъй като джиповете са бронирани — продължи Бренър, — са тежки и ще трябва да спрем за допълнително зареждане.

Погледна листа в ръката си.

— Маршрут. Тръгваме по главния път до Ярим. Там ще решим дали ще продължим по пътя за Таиз, или по новия път за Аден, в зависимост от ситуацията. Ще поддържам връзка с посолството, а също и с „Шератон“ в Аден за евентуална нова информация от тяхна страна. Обещаха ни наблюдение със самолети „Предатор“, но не мога да гарантирам, че то ще е мащабно или ефективно.

Забелязах, че Бренър не спомена, че наблюдаващите самолети може да са въоръжени с „Хелфайър“, нито че ракетите могат да се използват. Един командир не бива да обещава повече, отколкото може да осигури със сигурност. Хората знаеха какви са рисковете и оценяваха по достойнство честността. Баламосването не е част от инструктажа преди мисията.

— Йеменските власти са уведомени за конвоя, но както винаги, по пътя ще се натъкваме на полицаи от Бюрото за национална сигурност, както и на местната полиция и на военни пропускателни пунктове — продължи Бренър. — Ако ни спрат, господин Харис ще се справи дипломатично със ситуацията.

Бък каза нещо на арабски и преведе:

— Разкарайте се от пътя ми, малоумни синове на крастави камили.

Голям смях от страна на момчетата. Личеше си, че никой тук няма високо мнение за страната домакин и гражданите й. Определено разбирах каква е причината, но американската арогантност води до прекомерна самоувереност, а оттам и до грешки.

— Бронираните якета ще се носят дори върху бронежилетки — напомни също така Бренър. — Ще поддържаме максимална възможна скорост, която ще определям аз. Разстоянието между колите ще варира в зависимост от скоростта и терена.

След това стигна до сериозните въпроси.

— Както при тренировките, няма да слизаме и да отвръщаме на огъня, ако стрелят по нас; ще разчитаме на бронята си и ще караме през засадата, дори ако така наречените ни непробиваеми гуми са спукани. Ако някоя кола излезе от строя от експлозия, ще я наобиколим, ще заемем отбранителни позиции и ще стреляме, ако стрелят по нас. Ако бъдем нападнати от превозно средство, докато сме в движение, можете да свалите прозорците и да издухате кучия син от пътя.

Това предизвика радостни възгласи. Дори Хауард издюдюка. Започвах да се тревожа за него.

Гледах бойния ветеран г-н Пол Бренър и виждах, както вече споменах, че той е в стихията си, надъхва войниците, показва смес от професионална увереност и персонална агресивност. Беше компетентен лидер и човек, на когото би могъл да се довери всеки — е, стига да не водиш жена си със себе си. Но пък никой не е съвършен. Просто се надявах да е съсредоточен повече върху мисията, отколкото върху самотния си хуй.

Докато Бренър говореше, хвърлих поглед към Кейт и забелязах, че е донякъде очарована от г-н Мачо. Гледаше го с онова изпълнено с възхищение изражение, което обикновено запазва за мен и за Бон Джоуви.

Както и да е, Бренър стигна до завършека.

— Няма причина да очакваме проблеми по пътя, но ако се случи нещо непредвидено, всички сме достатъчно добре екипирани и готови да се справим с всичко. Пожелавам ви на добър път и приятна разходка в страната.

Всички заръкопляскаха. Браво. Бис. Е, май беше време да тръгваме.

— Бог с вас и да се върнете живи и здрави — извика нещатният проповедник Ед Питърс.

И да върнете джиповете непокътнати.

— По местата! Да се размърдаме! — извика Бренър.

Всички събраха нещата си и тръгнаха към съответните возила. Естествено, изпратих Кейт до четвърта кола. Хауард вече седеше на предната седалка със своята М–4 и разговаряше с шофьора. Сложих нещата на Кейт в багажника до багажа на Хауард, затворих капака и се обърнах към Кейт.

— Май ще е като разходка до млекарницата.

Тя не отвърна на наблюдението ми, а ме посъветва:

— Внимавай как се държиш.

Изгледах я с онази добре усвоена объркана физиономия.

— Какво искаш да кажеш?

— Да седнеш отпред.

— Разбира се. Нали съм стрелец.

— Дай целувка.

Прегърнахме се и се целунахме.

— Ще се видим, когато спрем да заредим — каза тя.

Или по-скоро.

Метнах багажа си в багажника на средната кола, където вече се мъдреше кислородната бутилка и дефибрилаторът на д-р Нолан. Настаних се на предната седалка и казах здрасти на шофьора, който се казваше Майк Касиди.

Д-р Нолан вече седеше отзад с голяма лекарска чанта и облечена в бронирано яке. Обърнах се към нея и казах:

— Здрасти, докторе.

— Казвай ми Клеър — каза Скарлет.

Мощните двигатели на петте джипа изреваха, сложихме си коланите и потеглихме.

Двете порти бяха отворени и конвоят бързо излезе от американското посолство и потегли през Йемен.

37.

Отсреща бе Градът на туристите, сцената на снощната руска авантюра. Като се замисля, бях сигурен, че Бък знае за интереса на г-н Бренър към г-жа Кори, и се запитах какъв ли съвет би дал мъдрият стар дипломат на приятеля си. Сигурен съм, че би казал на Бренър да поукроти топката. Мисията е на първо място.

— Джон?

Обърнах се.

— Да, Клеър?

— Пътувал ли си с кола до Аден?

— Всъщност да. Преди две години и половина. А ти?

— За пръв път ми е. Дойдох тук преди три седмици — каза тя. — Колко време ще останете с жена ти?

С кого? О, с жена ми.

— Надявам се, че не много. А ти?

— Договорът ми е за една година. Държавният департамент ми помага да си изплатя студентския заем.

— Аха. И на мен.

Тя се разсмя.

— Какво мислиш за Йемен? — попитах я.

— Гадост.

— Дай му малко време.

— Няма да стане по-добре — увери я Майк Касиди, нашият шофьор от ДСС.

Продължихме на юг покрай британското посолство и хотел „Мьовенпик“, след което завихме по пътя за Мариб, който не беше много натоварен и лесно можехме да забележим евентуална опашка. После обърнахме обратно и отново стигнахме до главния път, водещ на юг.

— Сами сме — докладва по радиото Бондмобилът.

По пътя се движеха отделни камиони, автобуси и джипове, наред с мотоциклети и скутери. Колкото по-натоварено бе движението, толкова по-добре. Не че се смесвахме с множеството — така де, пет големи черни джипа, пътуващи в страната на малките бели коли, определено привличаха внимание и дори за най-тъпия йеменец беше очевидно, че не сме туристическа група. Помислих си, че сигурно цяла Сана познава тези коли и в най-скоро време Абдул ще се обади на братовчед си Абдула, доносника на Ал Кайда. Мобилни телефони. Всички ги имаха. Дори тук.

Минахме през порутените предградия на Сана и трафикът започна да оредява.

— Остават ми още три седмици тук — обяви Майк Касиди на пътниците си.

— Накъде ще продължиш? — попитах го.

— У дома. Дейтона Бийч, Флорида. После ще си изкарам чудесно в Мадрид.

— Заслужил си го — уверих го. — Бивш военен ли си?

— Да. Шест години в армията. Една мисия в Афганистан с Десета планинска дивизия и една в Ирак с Първи кавалерийски.

— Благодаря за службата — каза Клеър.

— Още съм на служба — отвърна Майк. — Но заплащането е по-добро.

Помислих си за Майк Касиди, Джон Замойски, известен също като Замо, за другите агенти, дори за Пол Бренър. Бяхме изградили този голям и скъп апарат на разузнаването и сигурността, част от който съм и аз, за да водим една на практика мижава война. Но тази война можеше за миг да стане свирепа, както видяхме на 11/9 и в други случаи като атаката срещу „Коул“. И когато сложиш в уравнението и атомни бомби или биологично и химическо оръжие, вече става дума за истински кошмар. До ден-днешен обаче никой в Щатите не даваше и пет пари за това след 11/9, а 11/9 можеше да се повтори и този път нямаше да можем да кажем, че сме били изненадани или неподготвени. Междувременно проследявахме информация, охранявахме посолства, преследвахме сенки и чат-пат виждахме сметката на някой по-важен задник, което караше страната да се чувства мъничко по-сигурно. Именно затова бях тук.

— За колко време си тук? — попита ме Майк.

— Имам четирийсетдневна виза към Екипа за събиране на доказателства, но тя може да се удължи.

— Трябва да си помислиш за удължаването.

— Аха. Но жена ми е в посолството най-малко за година.

— Това може да се окаже доста тежко.

— Така е. — Особено ако мен ме върнеха у дома след изтичането на визата ми, а Кейт останеше в посолството с Пол Бренър. Определено трябваше да пипна оная Пантера.

— Имаме ли нови следи около атаката срещу „Коул“? — попита Майк.

— Ще разбера в Аден.

— Атентата срещу „Коул“ ли разследваш? — попита Клеър.

— Да.

— Било е ужасно.

— Да. — Било е убийство.

И тъй, тримата се поопознахме малко. Д-р Клеър Нолан беше от някакво място на име Айова и това бе първото й пътуване извън Америка, ако не се брои седмицата, която бе прекарала във Вашингтон, окръг Колумбия, преди да дойде тук.

— Момчетата в Аден са много добри — каза ми Майк. — Ще ти хареса да работиш с тях.

Нямаше да работя с тях, но все пак казах:

— Очаквам с нетърпение този момент.

Набързо изкоментирахме неговите колеги от ДСС, които бяха само шестима. Подобно на миналия път, в „Шератон“ имаше специален отряд на ФБР от десет души, както и доктор от Бюрото. Майк каза, че моят Екип за събиране на доказателства в момента се състоял от петима души, но бройката варирала. Имаше също двайсет морски пехотинци от Флотския антитерористичен и охранителен отряд в Дубай, които охраняваха хотела. Така че в „Шератон“ имаше горе-долу четирийсет американци — в общи линии толкова, колкото бяха и при предишното ми идване. Достатъчно, за да свършат работа, но може би нямаше да стигнат за отбраната на Форт Апачи от индианска атака — нещо, което изглеждаше реална възможност.

Също в „Шератон“, но без да се броят официално като жив персонал, бяха офицерите от ЦРУ и Военното разузнаване. Когато бях там, преброих по трима от двете служби, но те се държаха настрана. Дори не играеха плажен волейбол с нас.

— Някой ми каза, че хотелът не бил лош — каза Клеър. — Басейн, фитнес, плаж.

— И бар — уверих я. — Ти ще останеш ли?

— Да.

Ах.

— Не знаех.

— Ако се наложи да идете в Лошите земи, може да дойда с вас — уведоми ме тя.

Не можех да си обясня защо ни е доктор в Индианската територия. Е… сигурно ако се замислех наистина здравата, можех да си представя ситуация, в която някакви хора стрелят с автомати по нас.

— Не бих имала нищо против да разгледам страната — добави Клеър.

— В момента виждаш всичко, което е нужно да се види — увери я Майк.

Клеър не отговори.

Отворих жълтия плик, който ми бе дал Хауард, и извадих снимките на Булус ибн ал Дервиш.

Първата бе черно-бяла и показваше млад мъж с академична шапка и тога. Надписът гласеше: „Булус ибн ал Дервиш, Колумбийски университет, дипломиране, 1987“.

Младият Булус не изглеждаше зле — екзотична външност, с гърбав нос, тъмни очи и високи скули. Дългата му коса беше сресана назад и с изненада открих, че тънките му устни са извити в усмивка. Беше щастлив, че завършва. Целият свят е бил пред него.

Следващите две снимки бяха цветни увеличени копия с надписи „Снимка от шофьорска книжка, 1982“, и „Паспортна снимка, 1990“. На паспортната снимка той все още бе гладко обръснат, но изражението му бе променено. Изглеждаше сериозен или може би си мислеше дали да не се завърне в родината на прадедите си. По онова време главата му вече е била пълна с радикални мисли, вероятно благодарение на интернет или може би на някой местен духовен водач, чиито възгледи за исляма са се различавали от тези на повечето мюсюлмани и който е издебвал младежи като Булус ибн ал Дервиш.

Последните три снимки също бяха цветни и на една от тях се виждаше голяма викторианска къща на заден план, а надписът отдолу гласеше „Пърт Амбой, дом, май 1991. Последна известна фотография“.

Булус, тогава на двайсет и шест, изглеждаше по-стар и без да се взирам прекалено внимателно в снимката (но със знанието, че е заминал за Йемен около година по-късно), останах с впечатлението за млад мъж, който всеки момент ще скъса връзките си с дом и семейство; човек, който е видял бъдещето си и изгаря от нетърпение да остави своята следа в света.

Кой ли беше направил тази снимка? Сигурно мама. През май, така че може би е по случай рождения ден. И дали мама и татко са знаели, че момчето им ще напусне семейното гнездо, за да отлети на изток? Нищо чудно.

Зачудих се също и дали Булус е имал приятелка. Преспивал ли е с момиче? Приятелите му само мюсюлмани ли са били? Или е другарувал също с християни й евреи? Гледал ли е американски комедии по телевизията? Може би е правил всичко това в колежа и след него. Но някъде по пътя младият Булус е започнал да залита към алтернативна вселена. И ето, че сега беше тук и убиваше хора — американски моряци, европейци, събратя по религия от Саудитска Арабия, както и собствени сънародници. Какво се бе случило? Може би никога нямаше да науча. Може би той самият не знаеше какво се е случило или как се е случило. Но в някакъв момент е стигнал до кръстопът и е поел в грешната посока. И аз се движех право насреща му. Ако ми се случеше да остана насаме с него, сигурно щях да го попитам за всичко това. Но по-вероятно беше да няма момент на откровението, а на бърза смърт. Моята или неговата.

— Това ли е заподозреният задник? — попита Майк.

— Да.

Майк хвърли поглед на снимката от рождения ден.

— Изглежда нормално.

Така е. Някои чудовища изглеждат нормално. Клеър се наведе напред.

— Кой е това?

— Това — отвърнах — е Булус ибн ал Дервиш. Масов убиец.

Тя помълча няколко секунди, после попита:

— Значи си дошъл да го намериш?

— Да.

— Успех.

Погледнах за последно заподозрения и прибрах снимките в плика. Ако той знаеше, че съм тук, сигурно имаше моя снимка.

38.

Бренър поддържаше добра скорост и задминавахме бавно движещите се коли, което винаги е интересно изживяване на четирилентов път, когато срещу теб се движат големи камиони.

— Тези бронирани джипове не реагират много добре на газта — отбеляза Майк след едно особено вълнуващо разминаване.

— Справяш се чудесно — уверих го и се обърнах към Клеър. — Носиш ли нещо друго, освен докторската си чанта?

— Имаш предвид… нещо като оръжие ли?

— Да. Нещо като оръжие.

— Не. Всъщност… да. В докторската чанта е — уведоми ни тя.

— Какво е?

— Пистолет.

— Ясно. Мога ли да го видя?

Тя отвори чантата и извади 9-милиметров глок без кобур.

Разкопчах предпазния си колан, наведох се над облегалката и взех оръжието. Проверих го — пълен пълнител, без патрон в цевта. Изнесох й едноминутен урок как да вкара патрон в цевта и как да сменя пълнители, като не пропуснах да й напомня, че глокът няма предпазител.

— Пол Бренър ми показа всичко това — каза тя.

— Добре. А показа ли ти как да се прицелваш и да стреляш?

— Каза да го държа с двете ръце напред, да гледам по дължината на цевта и да натискам спусъка.

— В общи линии е това. Цели се в основната маса на мишената. Сърцето е отдясно — напомних й.

— Отляво.

— Негово ляво, твое дясно, докторе.

Тя кимна.

Обърнах се и отново си сложих колана.

Трафикът беше станал по-разреден и набирахме скорост. Зимата е сухият сезон тук и високото плато беше кафяво. Видях ниви, засети като че ли със зърнени култури, както и пръснати овощни дървета. Най-често обаче се виждаше културата, за която знаех, че носи истинските пари — шубраци кат с тъмнозелени листа и красиви бели цветчета. Козите май обичаха кат. Щастливки.

Споменах отглеждането на културата на спътниците си и д-р Нолан направи медицински анализ на Catha edulis, известна също като кат. Не даде морална оценка, но мнението й на медик бе, че не бива да работиш с машини, докато си под влиянието му. Може би това включваше и автоматичните оръжия.

Радиостанциите оживяваха от време на време, предимно с доклади за спокойна обстановка от нашия лидер и от последната кола. Пътуването наистина приличаше на разходка до млекарницата, но ситуацията можеше да се промени за миг.

Забелязах, че когато няма насрещно движение, Бренър мести конвоя в лявото платно. Или се упражняваше за назначение във Великобритания, или гледаше да се държи колкото се може по-далеч от евентуални крайпътни бомби. Добро мислене.

На около осемдесет километра южно от Сана Майк посочи някаква петролна тръба и каза, че идвала от Мариб и продължавала до пристанищния град Ас Салиф на Червено море.

— Племената от хълмовете на изток оттук я взривяват средно веднъж на месец — уведоми ни той.

— За майтап ли?

— За майтап и за печалба. Изнудват правителството и американската петролна компания да им плащат за охрана на тръбата.

— Плащането за охрана би трябвало да ги накара да престанат да взривяват тръбата — посочих аз.

— Да, но това е Йемен.

Ясно. Това обясняваше всичко.

— Мабар, два километра — каза радиостанцията.

Майк и другите шофьори потвърдиха и започнахме да намаляваме скорост.

— Малко градче — каза ни Майк.

Спомнях си донякъде пътя: по него нямаше много населени места и Мабар, на стотина километра от Сана, беше първото от тях.

От пътуването между Сана и Аден помнех също, че преди две и половина години пътят не се смяташе за особено опасен. Е, не беше напълно безопасен, но и вероятността да ти устроят засада не беше висока. Нещата обаче се бяха променили, при това не към добро, както беше споменал Бък в Ню Йорк.

Конвоят намали скорост.

— Очаквайте пропускателен пункт — каза Майк.

Влязохме в малкото градче Мабар, което също помнех донякъде — струпани двуетажни кирпичени постройки, кози, деца и кокошки.

Наистина имаше армейски пропускателен пункт в центъра на градчето и спряхме. Бък слезе от втората кола и отиде при войниците. Ръкува се с тартора им, каза нещо, което разсмя всички, после се обърна по арабски стил право към шефа и проведе сериозен разговор с него. И докато го правеше, успя да му пробута малко бакшиш, което направи всички щастливи.

После се върна в джипа. Фасулска работа.

Докато минавахме през пункта, йеменските войници надзъртаха през затъмнените стъкла и макар да не можеха да видят вътре, Майк все пак им размаха среден пръст и каза:

— Те би трябвало да плащат на нас.

— Дамар, трийсет километра — каза Бренър по радиото. — Очаквайте друго спиране.

След двайсет минути се озовахме в по-голямото градче Дамар. Спомних си, че едно земетресение почти го беше изравнило със земята през осемдесетте. Половината град още беше в развалини. Тази страна не може да си поеме дъх.

— Какво е станало тук? — попита Клеър.

— Не е било сражение — уверих я. — На всеки две години местните жители разбиват градчето с ковашки чукове. Нарича се Фестивал на Ал Начуках.

Мълчание отзад. Майк обаче се разсмя.

— Очертава се дълъг ден — рече Клеър.

Жена ми казва същото. Всеки ден.

Както и да е, спряхме отново в центъра и Бък пак слезе, но този път Бренър реши да му прави компания и двамата си поговориха с войниците.

— Говорят за сигурността по пътищата — каза Майк.

— И защо трябва да вярваме, че ни дават добра информация?

— Не им вярваме, но ако разговаряш с всички, както прави Бренър, можеш да получиш представа за положението. Например дали не ни баламосват.

— Ясно.

Разбира се, другото, което трябваше да се има предвид, бе какво са видели (или не са) безпилотните самолети и как да се интерпретират образите, предавани на някаква наземна станция незнайно къде. Как можеш да определиш кой е замислил нещо лошо в страна, в която всеки си има АК–47? Нали така?

Погледнах назад и видях, че Замо и друг агент от ДСС са свалили стъклата на Бондмобила и ни прикриват със своите М–4.

Бък и Бренър вече се връщаха към джиповете си. Радиото изпращя и каза с гласа на Бренър:

— Продължаваме по главния път към Ярим.

И ето че потеглихме през лежащия в развалини Дамар.

Пътят от Дамар до Ярим беше предимно изкачване — платото тук се издигаше. В жабката имаше карта и я заразглеждах.

— Когато стигнем Ярим, можем да поемем по новия път до Аден или да продължим по този, стария кервански път до Таиз и оттам до Аден.

Не бях сигурен, че желая да деля пътя с камили, така че попитах:

— Каква е разликата?

— Новият път е добър и по-оживен, но минава през планини и има удобни места за засади — отвърна Майк.

— Разбрано. А камилският път?

— По-празен, така че е по-лесно да се избягват камионите самоубийци. Освен това минава предимно между ниски хълмове, ако не се броят стотина километра през планините.

— Кой път е по-безопасният? — попита Клеър.

Естествено, отговорът бе нито единият, нито другият, но Майк каза:

— Зависи.

Както и да е, стигнахме до малкото занемарено градче Ярим. Според Майк то било балнеосанаториум благодарение на горещите си минерални извори и имало стари турски бани — нещо като Саратога Спрингс, само дето смърдеше. Не бих си изпрал и чорапите тук.

Спряхме отново на военен пропускателен пункт и Бък и Бренър слязоха да си поговорят с войниците.

— По който и път да минем, появата ни ще бъде докладвана от военните на началниците им и тази информация може да попадне в неподходящи ръце — каза Майк. — И в двата случая минаваме през територия, където Ал Кайда има осезаемо присъствие. Тази територия започва тук, в Ярим.

— Трябвало е да сложат пътна табела — Ал Кайда, следващите сто километра — отбелязах. Но ако трябва да съм сериозен, това наистина смърдеше.

Гледах как Бренър и Бък приказват с войниците и си представих разговора. „Е, момчета, по кой път да тръгнем, за да избегнем засади и крайпътни бомби?“

А войниците се разсмяха и отвърнаха: „Магистралата за Лонг Айланд“.

Както и да е, Бък и Бренър се върнаха в джиповете си. Радиото отново оживя и Бренър каза:

— Тръгваме към новата магистрала, но после заобикаляме този пропускателен пункт и продължаваме по стария път към Таиз.

Всички потвърдиха и минахме през пункта.

Бък също се обади с добра новина:

— Безпилотните самолети не отчитат подозрителна активност по пътя за Таиз.

Защото лошите още не знаеха кой път сме си избрали.

Всъщност Майк като че ли мислеше същото.

— И по двата маршрута има хиляди очи и пет хиляди мобилни телефона. Така че на практика няма значение по кой път ще продължим.

— Ясно.

— Трябва просто да се движим бързо и да се опитваме да изпреварваме всичко, което се опитва да ни сервира Ал Кайда — добави той.

— Това е плашещо — рече Клеър.

По какво разбра?

Е, изиграхме старото „Аз съм натам, приятели“, последвано от обръщане и заобикаляне, и след десет минути се намирахме южно от Ярим на стария кервански път към Таиз.

— Мисля, че ходът беше добър — рече Майк.

Зависи дали искахме или не да установим контакт с Ал Кайда.

— Това наистина ли е територия на Ал Кайда? — попита Клеър.

— Да, според картата на районите на влияние на ЦРУ — отвърна Майк. — Но не можеш винаги да се ориентираш по картата. ЦРУ обича да преувеличава опасността. Така остават в бизнеса.

Преувеличаването на опасността е известно също като връзване на гащите, нещо като: „Хей, нали казахме, че пътищата са опасни. Съжаляваме за случилото се с онзи конвой“.

39.

Старият кервански път не беше лош и не бе много натоварен, така че се движехме добре, с около 120 км/ч., и след половин час различих планините на хоризонта.

Изкачихме едно възвишение и видях как стоповете на двете водещи коли светнаха, а отпред на пътя изникна конвой от пет военни камиона, движещи се в същата посока, в която и ние. Взех бинокъла от конзолата и го насочих към тях. Във всяка открита каросерия имаше по двайсетина души с баретите и камуфлажните униформи на полицаите от Бюрото за национална сигурност.

Радиото изпращя.

— Ще минаваме един по един — каза Бренър.

Шофьорите потвърдиха и водещата кола на Бренър излезе в насрещното платно и ускори. Внезапно обаче последният полицейски камион рязко зави към джипа и той трябваше да набие спирачки и да се върне в дясното платно.

— Задници — каза Майк.

— Какво става? — попита Клеър.

— Вероятно ще направят опит за тараш — отвърна Майк. — У военните има известна дисциплина, но полицаите са направо бандити в униформи.

Полицейският конвой намали скорост, след това един от камионите излезе в лявото платно и всички камиони спряха. Пътна блокада.

Петте джипа също спряха, но запазихме десетметровия интервал помежду ни. Пътят беше пуст и единствените превозни средства наоколо бяха нашите и техните.

— Всички да останат в колите, но бъдете готови да демонстрирате сила — каза Бренър по радиото.

Бренър и Бък отново слязоха от джиповете си, невъоръжени. Застанаха така, че да ги виждаме, и зачакаха. Бренър носеше радиостанцията си, а Бък говореше по сателитния си телефон, вероятно с посолството. Или може би със станцията за управление на безпилотните самолети. Добре. Или поне изглеждаше добре.

— Онези искат Бренър да иде при тях. Няма да се получи.

— Трябва ли да съм уплашена? — попита Клеър.

— Мисля, че вбесена е по-добре — отвърна Майк.

Май се очертаваше патова ситуация, която можеше да се проточи. Не бях сигурен за тукашния протокол, но мъжкото его ми беше достатъчно добре познато.

Полицаите свалиха задните капаци на камионите и започнаха да скачат на земята с АК–47 в ръце. Сините камуфлажни униформи бяха покрити с прах и видях, че повечето са покрили устата и носовете си с кърпи, поради което наистина приличаха на бандити. Изобщо не се опитаха да тръгнат към джиповете: просто се мотаеха насам-натам и неколцина се възползваха от възможността да се изпикаят.

Видях Бренър да вдига радиостанцията си и след миг чух гласа му.

— Стойте по местата си.

Видях, че Бък разговаря с неколцина от полицаите. Сигурно им казваше да идат да извикат шефа си, но това като че ли не действаше.

Търпението не е сред многото ми добродетели, пък и беше крайно време да накарам Бък и Бренър да разберат, че не съм тук само за едното возене, така че отворих вратата и слязох, метнал моята М–4 през рамо.

— Бренър ще се вбеси — каза Майк.

— Внимавай — добави Клеър.

Минах покрай двата предни джипа и Бренър ме видя и изръмжа:

— Връщай се в колата си.

Не отговорих, а хванах Бък за ръката.

— Да идем да намерим шефа.

За момент Бък оказа съпротива, но накрая отстъпи и двамата закрачихме по пътя през тълпата полицаи. Бренър остана назад, за да ни държи под око и да поддържа радиовръзка с конвоя.

— Разбери какво искат тези идиоти и да продължаваме — казах на Бък.

— Искат само да ни покажат кой е шефът тук, както и няколкостотин долара — отвърна той.

— Няма да получат нито едното, нито другото.

Преди да стигнем до първия камион, някакъв дълъг тъп с важни на вид означения по униформата тръгна срещу нас и каза нещо на арабски.

Бък отговори на арабски, онзи като че ли не се изненада (сигурно бяха предупредени по радиото) и двамата започнаха да ломотят.

Прекъснах ги.

— Какво казва тоя смешник?

Бък отговори:

— Това е капитан Дамадж от Бюрото за национална сигурност и иска да знае кои сме и закъде пътуваме.

— Много добре знае кои сме и закъде пътуваме. Кажи му да си го начука.

Бък каза нещо на капитана, но по всяка вероятност преводът му не беше дословен.

Капитанът отговори и Бък се обърна към мен.

— Казва, че пътят бил затворен от съображения за сигурност и че трябва да се върнем до Ярим и да продължим по новия път.

— Да, ясно. Е, сега е моментът да му кажеш: „Разкарай се от пътя ми, малоумен син на крастава камила“.

Бък каза нещо, но не чух познатата ми арабска дума „гамал“.

Бък изслуша отговора на мъжа и преведе:

— Казва, че ще ни осигури охрана през планините до Таиз. — И добави: — Срещу петстотин долара.

— Кажи му, че ние ще му осигурим охрана. Срещу шестстотин долара.

— Джон…

Мъжът каза нещо.

— Усеща, че си ядосан, и смята, че го обиждаш — каза ми Бък.

— Аз ли? — Усмихнах се на капитан Дамадж и казах с най-любезен тон: — Ще ти дам две минути да се разкараш от пътя ни.

Бък, който си оставаше дипломат до последно, също се усмихна и каза нещо на капитан Дамадж.

Двамата се разбъбриха, може би преговаряха сделката.

Както и да е, вече се бях разгорещил, може би без причина, и може би бях прекалено агресивен и превръщах ситуацията от дразнеща в лоша. Мислех си обаче за онова, което беше казал Бък в Ню Йорк — че йеменците не обичат женчовци. Такива просто нямаха място тук. Така че просто следвах съветите на Бък, макар той да не изглеждаше особено доволен от мен.

Чух някой да говори по радиостанцията и я приближих до ухото си. Бък направи същото.

Беше Бренър.

— Какво става? — попита той. — Джон, ела тук.

— Командващият офицер казва, че пътят бил затворен от съображения за сигурност — каза Бък. — Опитваме се да се разберем. Край.

— Джон, остави Бък да се погрижи за това — каза ми Бренър.

— Не става — отвърнах аз. — Край.

Погледнах към нашата колона и видях, че Кейт е слязла от джипа и води сериозна дискусия с приятеля си Пол. Вероятно казваше нещо от рода на: „Казах ти, че Джон не е отборен играч“. Или може би си беше Помислила, че просто се опитвам да й покажа, че съм много по-точен от Пол Бренър. Това не беше абсолютно невярно. Е… може би донякъде вярно.

Бък и капитан Дамаджана размениха още няколко думи, след което Бък се обърна към мен.

— Ще вземе четиристотин долара…

— Това е магистрален грабеж. Знам, че вземат по два долара на човек.

Бък вече изглеждаше малко обезпокоен и ми каза остро:

— Джон, моля те да се успокоиш. Парите са предвидени в бюджета. Не са твои и само усложняваш нещата повече, отколкото е нужно.

— Не става въпрос за парите, Бък. А за хъс. Ти лично ми каза да съм агресивен с тези хора — напомних му.

— Не. Казах ти, че ако създадеш впечатление, че те е страх, това приканва тях да бъдат агресивни.

— О… значи съм те разбрал погрешно? Съжалявам. Ще играем на доброто и лошото ченге — продължих. — Аз съм лошото. Така че говори мило на този задник и му кажи, че аз съм шефът и че съм изрод, но ще се съглася на стотачка.

Бък изглеждаше малко разочарован от мен, но се насили да се усмихне и каза нещо на капитан Как-му-беше-името.

Докато говореше, го посъветвах:

— Кажи на тоя тип, че йеменското правителство трябва да ни лиже задниците, задето сме тук.

Бък прекъсна разговора си с капитана с думите:

— Джон, млъквай!

— Добре. — Май от мен нямаше да стане добър дипломат.

Накрая Бък се обърна към мен.

— Двеста. По-надолу не може да свали. В Йемен всичко се свежда до сделката — напомни ми той. — Сега този човек трябва да запази достойнството си. А ние не се пазарим от позицията на силата и не искаме да се връщаме в Ярим, така че ще му дам двеста долара и ще си продължим по пътя.

— До следващото изнудване.

Бък каза нещо на капитан Дамадж, който отговори и Бък преведе:

— Ще ни даде… да го наречем пасаван, както казват дипломатите. Писмен пропуск до Аден.

Звучеше ми като пълна глупост, но Бък започваше да се стресира, а полицаите бяха приключили с уринирането на публично място и ставаха неспокойни, Бренър беше абсолютно вбесен, а Кейт изглеждаше разтревожена. Или ядосана. Освен това беше незабулена и онези мръсници я оглеждаха. Така че…

— Добре — казах на Бък.

Бък каза нещо на капитан Дамадж и той кимна и ми се усмихна.

— Трябва ли да го прегръщам? — попитах аз.

— Просто му стисни ръката — отвърна Бък.

Протегнах ръка на капитан Дамадж, ръкувахме се, аз се усмихнах и му казах:

— Ти си крадец.

Той се усмихна в отговор и каза нещо, което Бък преведе като:

— Ти си храбър мъж и знаеш как да се пазариш.

Не знам дали това бяха истинските думи на Дамадж — може би беше казал: „Ти си пълен задник и ядеш кози лайна“, но Бък беше твърдо решен да заглади положението.

Бък вдигна радиостанцията си и докладва:

— След няколко минути продължаваме.

Капитан Дамадж отиде до един от камионите, може би за да напише пропуска или нещо подобно.

— Можех да се справя и без твоята помощ — каза ми Бък.

— Но пък нямаше да е такава забава.

Капитан Дамадж се върна с някакъв лист и двамата с Бък си размениха пасавана и парите. Бък зачете пропуска.

— Като Али Баба и четирийсетте разбойници ли се е подписал? — поинтересувах се аз.

Капитан Дамадж се усмихна и ми каза на английски:

— Не си чак толкова смешен.

Опа!

Бък едва не изпусна пасавана.

— Много внимавайте по пътя — каза ни капитан Дамадж. — И приятно прекарване в „Шератон“.

— И на теб приятен ден — отвърнах аз.

Преди да се обърне и да си тръгне, той ме посъветва:

— Иди си го начукай.

Бък ме погледна, но като че ли беше изгубил дар слово.

— Мислиш ли, че наистина има проблем със сигурността нататък? — попитах го, докато се връщахме към джиповете.

— Скоро ще разберем — отвърна той.

Стигнахме до първия джип, където стояха Бренър и Кейт. Бренър показа страшно самообладание и ми каза само:

— Оценявам инициативата ти, но справянето с подобни ситуации е работа на Бък.

Не отговорих, а продължих нататък. Кейт ме настигна.

— Какво ти става?

Звучеше като риторичен въпрос, така че не отговорих.

— Беше ти казано да стоиш в колата — напомних й. — Изпълнявай заповедите.

— Аз ли? А ти?

— Аз не приемам заповеди от Пол Бренър.

Тя не отговори.

— Ще си поговорим по-късно — обеща ми Кейт и продължи да върви.

Стигнах до моя джип.

— Колко? — попита Майк.

— Двеста.

— Обичайната цена.

— Всичко наред ли е? — попита Клеър.

— Можем да продължим.

Полицейският камион, който блокираше лявото платно, се премести и колата на Бренър потегли и поведе конвоя покрай спрелите машини.

Погледнах в страничното огледало и видях, че камионите обръщат. Бяхме оставени да се оправяме сами.

Скоро вече се движехме с добра скорост, а полицейският конвой изчезна от погледа.

След двайсетина минути се заизкачвахме по стръмен наклон, пътят се стесни и зави към някакъв проход.

Бренър заговори по радиото:

— Девет-девет — (тоест до всички), — тук става интересно. Пръснете се, но без да изпускате от поглед предната кола. Бъдете нащрек.

Последното се подразбира, Пол. Аз обаче не бях обезпокоен. Разполагахме с пропуск от капитан Дамадж.

По планинския път нямаше насрещно движение.

— Това не е добър знак — уведоми ме Майк.

— Аха.

— Полицаите казаха ли нещо за ситуацията? — попита той.

— Шефът спомена, че пътят бил затворен от съображения за сигурност.

— Така ли? И какво?

— Просто преувеличаваше. Искаше пет стотака, за да ни ескортира.

Майк известно време мълча и накрая предположи:

— Може пък да е казвал истината.

— Ще видим.

— Да… Както и да е, не можеш да се довериш на полицията да те пази, дори да им платиш.

— Именно. — Помислих си за белгийските туристи в Мариб. Не бяха получили кой знае каква охрана срещу парите си.

— Може би ще е по-добре да обърнем — обади се Клеър.

— Тези неща ги решава шефът, а той вече е решил — отвърна Майк.

Точно така. Пол Бренър нямаше да обръща. Всъщност бяхме се поставили в доста рискована ситуация. Но си мисля, че това беше целта.

— Е, поне целият път е наш — рече Майк.

— Надявам се.

Пътят мина покрай някакво селище на един склон.

— Това е Иб — каза Майк. — Последното населено място, което ще видим по тези места. Тук правителството няма почти никаква власт — добави ненужно.

— И по-добре. Почти ни свършиха парите за подкупи.

— Тук управляват племената, но те няма да нападнат конвоя ни — продължи Майк, но не пропусна да напомни: — Ал Кайда е новото момче в махалата.

Аха. И те не ти искат парите. А главата.

40.

Планините бяха изсъхнали и се виждаха стада кози, които се мъчеха да пасат кафявата растителност. По склоновете и високите ливади бяха накацали кирпичени постройки. Тук явно живееха хора, но не се мяркаше жив човек. Може би беше време за кат?

Около върховете се трупаха бели облаци, но инфрачервените камери на безпилотните самолети би трябвало да виждат през тях.

Тесният път беше павиран, но пушилката частично скриваше двата джипа пред нас. Карахме предимно в лявото платно, за да сведем до минимум пораженията от евентуална крайпътна бомба, заложена отдясно. Нищо обаче не пречеше да има заложени бомби и отляво.

Поддържахме скорост от около стотина километра в час, което беше на границата на възможното в този район.

Радиостанциите се бяха смълчали, също като спътниците ми.

Накрая Майк наруши тишината:

— След половин час ще започнем да се спускаме към платото.

По тона му личеше, че има фобия към планините, може би напълно основателно.

Непрекъснато оглеждах терена с бинокъла, но не забелязвах нищо подозрително. Не че бих могъл да разбера какво по тези места е подозрително. Но съм сигурен, че ако го видех, щях да го разпозная.

— Как я караш? — попитах Клеър.

Тя не отговори.

Обърнах се и видях, че е заспала. Май това е най-добрият начин да прекараш ужасяващо пътуване през вражеска територия.

— Няма да е зле и ти да подремнеш малко — казах на Майк.

Мислех си, че е смешно, но той не се разсмя. Надявах се да не се сеща за нещо преживяно в Афганистан.

Радиото изпращя и хладният глас на Бренър каза спокойно:

— „Предатор“ докладва за засада отпред.

Това определено привлече вниманието ми.

— Мамка му! — възкликна Майк.

Клеър също се беше събудила.

— Какво каза?

— Залегни под прозорците — казах й аз. — Веднага.

Тя разкопча колана си и се просна на седалката.

— Поддържайте максимална скорост — каза Бренър.

Насочих бинокъла към пътя напред и на триста метра пред джипа на Бренър видях три неща — кирпичена къща до дясната страна на пътя, петдесет метра по-нататък бял джип „Тойота“ на тясна отбивка — с вдигнат гюрук, а на завоя имаше теглена от магаре, каруца с каруцар, която се движеше към нас.

— Ето засадата… може да е ИВУ8… Сниши се под стъклата — каза ми Майк.

Продължих да гледам през бинокъла.

Водещият джип на Бренър бе буквално на секунди от кирпичената постройка, когато стоповете му светнаха и той рязко зави наляво, право към каруцата. Изведнъж видях от небето да приближава димна следа и секунда по-късно постройката експлодира, после изригна отново във вторична експлозия, чиято ударна вълна разтърси джипа.

Клеър изпищя.

Мамка му!

Още две димни следи се появиха в небето и тойотата и каруцата избухнаха в оглушителни експлозии.

От небето заваляха отломки, кафявата трева гореше, от останките на Тойотата бълваше черен пушек.

Колата на Бренър удари парче магаре, докато профучаваше през поразения район, следвана от колата на Бък, после и от нашата. Нещо удари предното стъкло и остави широка червена диря.

Мама миа!

Погледнах в страничното огледало и видях колата на Кейт да минава през пушека и отломките, следвана от Бондмобила.

После нещо друго улучи нашия джип и ми бе нужна секунда да осъзная, че по нас стрелят.

Майк настъпи газта и докато взимахме завоя на две колела, ни удариха отново. Оглушителен шум изпълни купето и когато се обърнах, видях на задното стъкло голяма вдлъбнатина, оставена от куршум. Виждах също трасиращите куршуми от хълмовете около нас — носеха се към бързо движещия се конвой.

Страшно ми се искаше да сваля стъклото и да отвърна на огъня, но Бренър беше наредил да не го правим, пък и идеята не изглеждаше добра, след като стреляха по нас. Когато обаче погледнах отново през задното стъкло, видях някой от Бондмобила — може би Замо — да се провесва като гангстер през прозореца, облечен в защитно яке и с бронежилетка и каска и да стреля в посоката, от която идваха трасиращите куршуми. Другият стрелец от ДСС правеше същото и сега Бондмобилът привлече по-голямата част от огъня към себе си.

Джипът беше ударен отново и Клеър изкрещя:

— Спрете!

— Виж! — извика Майк.

Обърнах се и видях друг джип тойота да се носи с пълна скорост към нас по пътя — бързо съкращаваше разстоянието до колата на Бренър. От лошите ли беше? Никога нямаше да разбера, защото изневиделица се появи бяла димна следа и тойотата се превърна в огнена топка, последвана от силна експлозия.

Джиповете на Бренър и Бък рязко завиха и профучаха покрай горящите останки и когато стигнахме до тях, от небето заваляха парчета горящи отломки и нещо падна върху покрива и отскочи. Майк за момент беше заслепен от черния дим и почти излязохме от пътя, но той успя да завърти волана навреме, за да избегнем офроуд изживяването в дерето.

Разкопчах колана си и погледнах през задното стъкло. Джипът на Кейт беше точно зад нас, следван от Бондмобила. Като че ли бяхме излезли от най-опасната зона и вече не виждах червените трасиращи куршуми. Поех дълбоко дъх и погледнах надолу към Клеър, която вече беше на пода, покрила лице и гърди с голямата докторска чанта.

— Всичко е наред — казах й. — Свърши се.

Тя не отговори и аз се пресегнах и вдигнах чантата. Клеър се взираше безмълвно в мен.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна.

Обърнах се отново напред.

— Три шибани седмици — рече Майк.

— Аха. — Всъщност времето е относително. Засадата сякаш бе продължила цяла вечност, но може би бяха минали не повече от две минути, откакто беше ударила първата ракета „Хелфайър“.

Майк беше пуснал чистачките и те размазваха червеното по стъклото.

Радиостанцията изпращя и се разнесе гласът на Бренър, все така спокоен и хладен:

— Докладвайте. Кола едно наред.

— Две е… идеално — каза Бък. Като че ли беше малко изненадан.

Майк се беше вкопчил с всички сили в кормилото, така че докладвах:

— Три наред.

Зачаках доклада на К–4 и вече започвах да се тревожа, но гласът на Кейт каза почти весело:

— Четири наред.

— Опашката е добре… — докладва Бондмобилът, — но 3 е одраскан.

— Имаш пациент — казах на Клеър.

Планините от двете ни страни се отдалечаваха и теренът започваше да става равен. Бренър увеличи скоростта и полетяхме по средата на ронещия се асфалт. Цветът на лицето на Майк се върна, но кокалчетата на ръцете му още бяха бели.

— Самолетите не виждат нищо пред нас — съобщи Бренър.

Всички потвърдиха добрата новина.

Майк най-сетне си възвърна дар слово.

— Безпилотните самолети обикновено действат по двойки… всеки е с две ракети… така че сме без въздушна подкрепа.

— Аха. Но лошите не го знаят.

— Да… и не искат да го научават.

Надявах се да е така.

Клеър се беше снишила на задната седалка и държеше радиостанцията.

— Кола пет, тук медикът. Как е 3?

— Не ми трябваш — отвърна лично 3.

— Куршумът мина през мозъка му — съобщи другият агент от ДСС. — Никакви поражения.

Всички карахме на адреналин, щастливи, че сме живи, и много щастливи, че можем да се майтапим със смъртта.

— Жал ми е за магарето — сподели някой друг.

— Легат, легат — обади се трети. — Искам разрешение да отвърна на огъня.

— Проверявам — отвърна Хауард.

— Прекратете бърборенето — нареди Бренър.

Продължихме в радиомълчание.

— Никога през целия си живот не съм била по-уплашена — призна Клеър.

— Добре дошла в клуба — отвърна Майк.

Насочих бинокъла към джипа на Бък, после към колата на Бренър. Различих следите от куршумите. Задното стъкло на Бренър също беше улучено. Зачудих се какво ли ще каже новият посланик, когато го вземат от летището в Сана с тези автомобили.

Пътят продължаваше право напред и определено се спускахме. Появиха се кирпичени и каменни постройки, добитък и хора, както и няколко мотоциклета, вдигащи пушилка по разни планински пътеки.

Увеличихме скоростта и когато изкачихме поредното възвишение, в далечината пред нас се ширнаха низините.

Кокалчетата на Майк отново бяха розови.

Телефонът му беше включен в антената и използвах бързото набиране, за да се свържа с четвърта кола.

— Стив — обади се шофьорът.

— Госпожица Мейфийлд будна ли е?

— Да… момент.

— Кой се обажда? — попита Кейт.

— Просто проверявам как си.

— Чудесно А ти?

— Бивам. Как е Хауард?

— Добре… малко е разтревожен, че може би има невинни цивилни жертви.

— Само магарето беше невинна цивилна жертва — уведомих я аз. — И между другото, нали ти казах, че това място е опасно.

Най-сетне моментът беше настъпил!

— Е, като никога може да се окажеш прав — отвърна Кейт.

— Ще си поприказваме.

Затворих.

— Както казвахме в Ирак и Афганистан — обади се Майк, — не можеш да различиш невинните цивилни от джихадистите, така че най-добре да убиеш всички и да оставиш свети Петър да се оправя с тях.

— Те са мюсюлмани — посочих аз.

— Така е. Затова невинните мюсюлмани си получават седемдесет и двете девици, а джихадистите цяла вечност я карат на чекии.

Интересна теология. По-важното бе, че Майк Касиди, който изглеждаше като нормално момче от Дейтона Бийч, явно беше станал малко безсърдечен, може би благодарение на годините в подобни ситуации. Е… може би същото се случва с всички ни, но малко по малко, така че не го забелязваме.

Вече бяхме на платото и около нас имаше ферми, хора и коли.

Бих казал, че сме се върнали в цивилизацията, но това щеше да разтегли определението за цивилизация.

Радиото отново изпращя.

— Състояние на горивото — каза Бренър.

Майк погледна компютърния дисплей — можехме да изминем 96 километра, преди резервоарът да се изпразни.

Всички докладваха горе-долу същото.

— Зареждаме в Таиз — каза Бренър. — Очаквайте допълнителни инструкции.

— Таиз е голям град, може би триста хиляди души, с много бензиностанции — уведоми ни Майк. — Но понякога нямат бензин.

А аз си мислех, че тук добиват петрол. Единственото, което никога не свършваше в тази страна, май бяха боеприпасите.

Радиото пак изпращя.

— Още не сме излезли от гората, така че бъдете нащрек — каза Бренър. И добави: — Всички се справихте чудесно.

Благодаря, Пол. Шофьорите всъщност се справиха чудесно, както и Замо и другият от ДСС, които буквално си заложиха главите, за да отвърнат на огъня. Останалите предимно се опитвахме да държим сфинктерите си стиснати и мехурите пълни.

Най-добре си бяха свършили работа момчетата, управляващи от земята безпилотните самолети. Ако ги срещнех някога, щях здравата да ги прегърна. Но така и не ги срещнах. Дори не знам на кой континент са били.

— Добре караш — казах на Майк.

— Благодаря.

Клеър също го похвали и добави:

— Мислех си, че с нас е свършено.

— Разминахме се почти на косъм — призна той.

Клеър ни предложи сух обяд, но единственото, което искахме ние, беше вода.

Продължихме към Таиз, после към Аден, а може би след това щяхме да тръгнем за Мариб. Пантерата явно ни беше открил. И сега ние трябваше да открием него. И да го убием, преди той да е убил нас. Просто. Обичам простите неща.

41.

Не искахме да влизаме в Таиз с надупчени коли, а и Майк ни обясни, че градът бил и свърталище на Ал Кайда и център на антиправителствена дейност и че комунистите още били силни по тези места.

Нещо като йеменски Сан Франциско.

Добрата новина беше, че безпилотните самолети са засекли отворена бензиностанция извън града. Тези „Предатор“ са по-добри от джипиеси — защото могат да изстрелват ракети.

Както и да е, последвахме джипа на Бренър и скоро видяхме бензиностанцията.

Бренър се обади по радиото:

— Коли едно и пет зареждат първи. Всички други да заемат позиции.

Майк паркира край пътя с включен двигател. Джиповете на Кейт и Бък направиха същото, а водещата кола и опашката спряха при двете колонки.

Въоръжен със своята М–4, Бренър слезе от колата и отиде до Бондмобила да види как е Замо.

Бък слезе, също въоръжен.

— Трябва да направя посещение по домовете — каза Клеър и се изниза с докторската си чанта.

Аз също слязох с моята М–4 и огледах обстановката, докато вървях. Бензиновите колонки бяха нови, но паркингът бе неасфалтиран, а сградата представляваше малък панелен куб, от който излязоха шестима йеменци в опърпани бели роби, всички със своите йеменски бастуни, известни също като АК–47. Не бях виждал толкова много огнева мощ на бензиностанция, откакто бях прекосил Алабама с кола.

Двама от йеменците бяха работници в бензиностанцията — тук нямаше самообслужване, — а останалите бяха досадно любопитни. Заразглеждаха надупчените джипове и Бък завърза разговор с тях. Нямах представа какво им казва — може би, че сме стреляли по себе си за забавление. Сигурно щяха да повярват.

Клеър вече се беше качила в джипа на Замо, а Бренър беше пъхнал главата си през прозореца. Направи ми място и аз също надникнах. Замо седеше на задната седалка, а Клеър развиваше окървавения бинт под левия му лакът.

— Как е? — попитах го.

— Идеално. Стига да не ми задават тъпи въпроси.

Клеър махна бинта и каза:

— Не е чак толкова лошо.

— Знам — отвърна Замо.

— Ще почистя раната и ще я превържа. Може да се наложи да те зашия в хотела. — Подаде на Замо шишенце антибиотици. — Искаш ли болкоуспокоително?

— Не.

— Може ли да си върши работата? — попита Бренър. Питаше Клеър, разбира се.

— Като едното нищо — отвърна Замо.

Тук всичко изглеждаше под контрол, така че тръгнах към постройката, за да потърся тоалетна и с надеждата, че може би ще мога да си купя чипс и сода. Вътре обаче нямаше нищо, освен няколко бели пластмасови стола и молитвено килимче. В коя посока е Мека ли? Ориентирайте се по килимчетата.

Бък дойде и каза:

— Тоалетните са отзад.

Минахме през отвора, зад който имаше малка канавка, запушихме си носовете и си свършихме работата. След нас се наредиха още няколко момчета от ДСС, после Бренър и накрая Кейт, която попита:

— Кой е оставил дъската на чинията вдигната?

Стояхме обърнати с гръб към нея, докато използваше унисекс канавката. Това беше чудесен момент за заздравяване на отношенията помежду ни и бях сигурен, че ни очакват още подобни изживявания в Лошите земи.

Както и да е, целият А екип беше налице, така че използвахме възможността за бързо съвещание, преди да продължим по пътя.

— Съобщих за инцидента в посолството по сателитния телефон и те ще предадат доклада ми във Вашингтон — уведоми ни Бък. — Държавният департамент ще уведоми йеменското правителство. Ние обаче не трябва да потвърждаваме за никакво използване на ракети „Хелфайър“ без предупреждение.

— Не мисля, че автомати могат да причинят подобни поражения, Бък — посочих аз.

— С лично оръжие можеш да взривиш крайпътни бомби и пълни резервоари — отвърна г-н Бренър. — Йеменците нямат достатъчно добре екипирани следователи, които да определят причината.

Да бе. Е, както и да е.

— Хауард може би ще поиска да докладва нещата такива, каквито всъщност бяха — обади се Кейт.

— Кажи му, че всъщност бих искал да поговоря с него — отвърна й Бък.

Кейт кимна и се отдалечи.

— Важно е да няма противоречащи си версии за случилото се — обясни Бък на мен и Бренър.

— Така е — съгласих се. — Особено когато версиите са верни.

— Ние станахме жертви на атака на Ал Кайда — продължи с обясненията Бък. — Не искаме да ни възприемат като агресори или провокатори. В Щатите има групи, които са против нашата програма за убийства с ракети. Ако се разчуе, този инцидент може да бъде изтълкуван погрешно като нападателен вместо като защитен.

Точно така. Не искаме да разстройваме групите за защита на човешките права с нашата програма РАЙ — Ракетни атаки в Йемен. Това си го измислих, нали чаткате.

— Важно е да не бъдем обявени за персони нон грата и да бъдем принудени да напуснем страната — добави Бък.

Съгласих се, но посочих:

— Ако не бяха ракетите, щяхме да бъдем обявени за неживи персони.

Бък пропусна думите ми покрай ушите си и продължи:

— Тази засада, наред с атаката срещу „Хънт Ойл“, ще накара Вашингтон да преразгледа военната ни мисия в Йемен. Също както стана заради „Коул“.

Ясно. С две думи, понякога се нуждаеш от нападение, за да могат нещата да станат по твоя начин. Аламо, „Мейн“, Пърл Харбър, Тонкинският залив, „Коул“ и така нататък. Понякога нападението е непровокирана изненада, а понякога не.

Та като стана дума за това, посочих:

— Пътуването до Аден можеше да стане с чартърен самолет или с „Шпионеър“. С Кейт се съгласихме да играем ролята на стръв, а не на жертвени агнета.

— Много добре знаеше какво правим, Джон — напомни ми Бренър. — Кейт също знае. Току-що направихме голям удар. Живи сме, а те са мъртви. Край на дискусията.

Не точно.

— Не съм сигурен, че всичките ти момчета знаят, че сме пуснали въдица на Ал Кайда — казах му.

Той ме погледна.

— Те знаят рисковете всеки път, когато излизаме от посолството.

— Ясно. А доктор Нолан? Тя просто се опитва да си изплати студентския заем. А Хауард?

— Ти го покани — напомни ми Бренър. — Не аз.

— Добре. И последно. Предполагам, че тази малоумна идея е на ЦРУ. Ще забележите обаче, че с нас няма човек от ЦРУ.

Никой не коментира това и аз се обърнах към Бък.

— Обади ли му се?

— Обадих се на шефа на отдела в Сана.

— И той щастлив ли е?

— Направо въодушевен. — Бък ме погледна. — Вие с Кейт изпълнихте поне частично целта си тук, така че ако искате, можете и двамата да се приберете у дома. Разбери се с жена си — добави малко рязко.

Това прозвуча като предизвикателство за мъжествеността ми.

— Аз съм тук да убия Пантерата — отговорих. — Но искам да съм в течение и да ми казвате какво става.

— Оттук нататък ще е така — увери ме Бък. — Сега шоуто е твое, Джон, и ти си звездата. Ще намериш Пантерата. Или той ще намери теб.

Определено знаеше как да си подбира думите. Имам предвид, голям артист. Но въпреки това ми харесваше.

— Някакъв шанс един от онези крайпътни разбойници да е бил Пантерата? — попитах.

— Всички се надяваме да е така — отвърна Бък. — ЦРУ ще подслушва разговорите по радиото и сателитните телефони.

— Добре. — Значи отново бяхме приятелчета и въздухът бе чист (ако не се брои вонята от канавката), и щяхме да работим като екип до следващата серия глупости на Бък.

Хауард се появи от постройката, видя канавката и я използва, след което ми каза:

— Не знам дали ще мога някога да ти се отплатя, че ме покани да дойда.

— Ще измисля нещо — обещах му аз.

Бък вече беше измислил нещо и се обърна към него.

— Това е въпрос на националната сигурност, Хауард, както и деликатен дипломатически въпрос от най-високо ниво. Моля те да не казваш на никого нищо, което би могло да компрометира тази мисия.

Или ще ти видим сметката.

Хауард реши да се упражнява да не казва нищо на никого, затова само кимна и се отдалечи.

Събрахме се пред бензиностанцията. Джиповете бяха с пълни резервоари, предните стъкла бяха почистени от тленни останки и всички се качихме по колите си. Господа, запалете двигателите. И потеглихме на югоизток към Аден.

— Самолетите остават на позиция, докато не стигнем целта си — съобщи по радиото Бренър. — Пътуват още два, въоръжени с ракети.

Страхотно. И тъй, какво научихме от разходката ни през страната? Че Ал Кайда знае за пътуването ни до Аден — но това почти се подразбираше. Научихме също, че Ал Кайда е склонна и способна да атакува брониран американски конвой. Бяха си изиграли добре ролята. Онова, което не знаеха обаче, или не очакваха, бяха ракетите „Хелфайър“ — и то, защото идиотите от йеменското правителство обикновено казваха не на използването им. Ние обаче решихме този проблем, като не ги попитахме. Това беше нова игра.

Ние пък не знаехме дали Ал Кайда знае, че г-н Джон Кори е бил в конвоя. Можехме да приемем обаче, че са знаели. Всъщност Ал Кайда знаеше, че Джон Кори и Кейт Мейфийлд ще бъдат в Йемен още преди ние самите да го разберем. Ние пък не знаехме дали Пантерата сега е в рая, в Мариб или някъде другаде. Където и да се намираше, беше бесен.

Добре. Аз също бях бесен.

42.

Конвоят продължи към Аден.

— Колкото по на юг отиваме, толкова по-слабо е присъствието на Ал Кайда — каза Майк.

— Това е добре — отвърнах от името на Клеър.

— Но после отново стават силни около Аден.

— Това е лошо.

— Освен това, когато навлезем в някогашен Южен Йемен, попадаме и в териториите на бунтовниците сепаратисти.

— В тази страна има ли изобщо някаква част, която да е… нещо като безопасна? — попита Клеър.

— Нито един квадратен сантиметър.

С мен си в безопасност, миличка.

— Поне ще сме на по-сигурно в хотела — рече тя.

Ъ… Клеър, като стана дума за хотела…

Спускахме се от централните възвишения и се движехме с добро темпо към крайбрежните равнини въпреки трафика по натоварения път между Таиз и Аден.

— До Аден ни остават още стотина километра — каза Майк.

— Новите безпилотни самолети с ракетите са на позиция — обяви Бренър по радиото. — Няма подозрителна активност по пътя. Останете нащрек за коли бомби.

Тук купонът не замира нито за миг.

— Безпилотните самолети могат да останат във въздуха двайсет и четири часа, без да презареждат — уведоми ни Майк.

Точно така. А пилотът е на земята и може да се сменя със свои колеги на всеки няколко часа. Безпилотният самолет с ракети е страховита бойна система. Може би точно с нейна помощ щяхме да видим сметката на Пантерата, ако вече не го бяхме изпарили при засадата в планината. Американската военна технология е прекрасно нещо — освен ако не си от страната на получателя й.

— Къде са разположени самолетите? — попитах Майк. — И къде са центровете им за управление?

— Никой не знае — отвърна той. — Лично аз предполагам, че в Оман или в Саудитска Арабия. Или може би в Джибути от другата страна на пролива.

— Значи не са тук?

— Не и в тази шибана страна.

— Ясно.

Беше почти един следобед, което беше добре, като се има предвид, че пътувахме по стария кервански път, макар да не бях видял нито една камила. Засадата всъщност не ни забави — тъкмо обратното, раздвижи нещата. Най-енергично си размърдваш задника, когато някой започне да стреля по теб.

Пресякохме новата магистрала, която идваше от Сана и продължаваше право на юг към Аден. Пътят беше добър и се чудя дали ако бяхме поели по него, щяхме да имаме подобно вълнуващо преживяване като онова по керванския път. Бях сигурен, че управляващите безпилотните самолети бяха дали идеята за маршрута. В крайна сметка ЦРУ — които контролират самолетите — бяха получили онова, което искаха — демонстрация на американската мощ, мъртви лоши и един инцидент.

— Ще успеете ли да се върнете в Сана преди мръкване? — попитах Майк.

— Може би… Ще видим какво ще нареди Бренър.

Използвах отговора му, за да метна въдицата.

— Той изглежда свестен тип.

— Свестен е — съгласи се Майк и замълча за момент. — Но понякога прекалява с рисковете.

Което означаваше, че излага на риск всички други. Може би нямаше какво да губи. А може би просто беше намерил нова тръпка в живота.

— Спомена, че имал дама в Щатите — казах.

— Да. Веднъж беше тук. Жестока е.

— Значи няма забежки в посолството?

Майк осъзна, че се е разприказвал прекалено много за шефа си, и отвърна:

— Никакви, за които да знам. — И добави: — Пък и без това тук е предимно мърша.

— Това не го чух — обади се Клеър.

Разсмяхме се.

— Мисля, че е готин — продължи Клеър. — Но е малко стар за мен.

Какво? Та той беше най-много с пет години по-голям от мен. Направо бях смазан. Прииска ми се да бях загинал при засадата на Ал Кайда.

Вече бяхме в крайбрежната равнина и забелязах отпред крайпътен знак, един от малкото, които бях видял през изминатите четиристотин километра. Насочих бинокъла си към него. Пишеше нещо на арабски, но отдолу различих АДАН — с „а“, — както и ГОВЕРНАТ.

— Навлизаме в бившия Южен Йемен, известен също и като Адан — каза Майк. — Тук в известен смисъл е почти като друга страна.

Всъщност навремето си е била друга страна, но въпреки това казах:

— Прилича ми на същия кенеф.

— Мисленето тук е различно. Малко по-модерно, може би заради британското влияние и присъствието на руснаците, а и заради всички кораби, пристигащи в пристанището на Адан от цял свят.

— Аха. Като „Коул“.

— Ал Кайда е нещо ново в Аден — отвърна Майк. — Южен Йемен деградира.

Всъщност целият Близък изток деградираше.

След около половин час бяхме в покрайнините на Аден. Погледнах на югоизток, където знаех, че се намира „Шератон“, и не видях издигащ се към небето стълб дим. Добър знак.

Хотел „Шератон“ се намира извън града, на един полуостров, който се врязва в Аденския залив. Ландшафтът е оформен от изгаснал — да се надяваме — вулкан, има високи хълмове и отвесни скали над плажове. Районът е много живописен, но труден от гледна точка на сигурността.

Пред нас имаше някакъв строеж и голяма табела с надпис СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БЕН ЛАДЕН на английски, което ми напомни за думите на полковник Кент в Сана. Бях сигурен, че повечето намиращи се в Йемен членове на фамилията Бен Ладен са добри граждани, но беше някак стряскащо да видиш подобен знак — все едно в Германия да се натъкнеш на АВТОСАЛОН НА ФОЛКСВАГЕН АДОЛФ ХИТЛЕР. Нали ме разбирате? Май нямаше да е зле да сменят името на компанията.

Минахме покрай летището и започнахме да се изкачваме към възвишенията над плажовете.

Виждах „Шератон“ долу — бяла модерна шестетажна сграда, спокойно къпеща се в лъчите на слънцето. Под хотела имаше ивица бял пясък и палми, а по-нататък се ширеха спокойните сини води на Аденския залив. Рай. Не обаче.

— Изглежда много приятно — каза Клеър.

Изглеждаше като мишена.

— Събужда ли спомени? — попита ме Майк.

— Много.

Спуснахме се по тесен път покрай подножието на отвесните скали и хотелът изникна точно пред нас.

— Девет-девет — обади се Бренър. — Пристигнахме. Браво на всички.

Майк и другите шофьори надуха клаксони и влязохме в паркинга на хотела.

Пак бях тук.