Пантерата

54.

Пилотът съобщи, че сме на височина четири хиляди метра и че можем да се подкрепим със запасите в хладилника отзад.

Всички станахме и си взехме безалкохолни напитки и вода, след което Чет ни покани да седнем на поставените една срещу друга пейки. Замо нямаше желание да научава какво има да каже Чет, така че се върна на мястото си с д-р Пепър13. Въобразявах ли си, или лявата му ръка като че ли не се движеше нормално? Така де, ако те улучат така, с травма на меките тъкани, ръката ти изтръпва, а може и да се инфектира. Страхотно. Снайперист с едната ръка извън строя.

Както и да е, Кейт, Бренър и аз седнахме на едната пейка, а Бък и Чет се настаниха срещу нас. Чет запали осветлението и видях, че държи папка — в ЦРУ ги наричат досиета просто за да се покажат по-изтънчени от ФБР.

Чет заговори на фона на монотонното бръмчене на двигателите:

— Това е психологическият профил и биографичен анализ на Булус ибн ал Дервиш. Съставян е от екип психолози и следователи от ФБР и ЦРУ през последните три години, откакто идентифицирахме господин ал Дервиш като основен заподозрян в атаката срещу „Коул“. Докладът се основава и на разговори с родителите на заподозрения, с по-малката му сестра, със съученици от училището и колежа, учители, възпитатели, мюсюлмански духовници и други, които са познавали тоя кучи син в Щатите.

— Приятелки? — попитах аз.

— Само една, доколкото ни е известно.

— Това е проблемът. Не е чукал достатъчно.

— Джон, моля те!

Кой ли каза това?

Чет обаче се съгласи.

— Младежите без жени са проблем в тази култура и това често води до агресивност и друго ненормално поведение при мъжете.

— Именно.

Ако съм загорял, ставам зъл.

— Може да ви се струва, че не е необходимо да знаете всичко това, като се има предвид, че ще елиминираме обекта — продължи Чет. — Реших обаче, че ще го намерите за интересно, може би за бъдещи назначения. И може би също така ще ви е любопитно да разберете какво става в главата, която ще пръснем.

На мен ми беше любопитно. Както ми беше любопитно и какво става в главата на Чет.

— Освен това, ако научите как ал Дервиш е стигнал до сегашното си положение и състояние, ще разберете защо смятам, че ще дойде на срещата с шейх Муса и ще се прости с живота си.

Както казах, Чет беше като глътка чист въздух след четирите ми години работа с агенти на ФБР, чиито действия, като подопечни на Министерството на правосъдието, трябваше най-малкото да изглеждат законни. Като при Хауард. А също и при Кейт. Аз обаче работех върху Кейт. От друга страна, ЦРУ правят много малко публични изявления и затова не са развили политкоректен речник за обществена консумация. Може би нямаше да е зле да попитам Чет за работа. Сигурен бях, че мога да обясня защо на жена ми й се е наложило да убие един от колегите му.

— Обектът, както се нарича в този доклад, е роден в Ню Джърси от родители от Йемен — уведоми ни Чет. — Както казах, той има по-малка сестра, Хана. Баща му Джурджи беше и е успешен вносител и търговец на едро на близкоизточни стоки и всеки ден пътува до офиса си в Нюарк. Използва името Джордж, което е Джурджи на арабски. Майката Сабрия е домакиня. Живеят в голяма викторианска къща в крайбрежната част на Пърт Амбой, където повечето представители на работническата класа трудно биха си позволили да живеят.

Точно така. Бях виждал къщата на снимка.

— Между другото Булус означава Пол, но обектът никога не се е представял като Пол на хора, които не говорят арабски — продължи Чет. — Не бива да си правим големи изводи от това, но все пак е интересно, че баща му нарича себе си Джордж, а имената на майка му и сестра му не правят особено впечатление, тъй като звучат западно.

Да бе. Един психиатър може да посвети цял работен ден на този въпрос. По-важното бе, че след няколко дни Булус щеше да бъде известен като Майит — Мъртвия.

— Фамилията ал Дервиш и фамилията на майка му в Йемен са градски жители от Таиз и са останали там. Помолихме СПС да държат двете фамилии под наблюдение, но от това не излезе нищо. Сигурен съм, че заподозреният не посещава Таиз, за да навести роднини. Старият господин ал Дервиш, Джордж, изпраща пари на близките си и на близките на жена си и от време на време ги е посещавал по бизнес, но след атаката срещу „Коул“ не е стъпвал в Йемен.

Ясно. Войната разделя семейства и къса връзки, а за емигранта родината може да се окаже опасно място. Джихадисти като Булус пък, които се връщат у дома, откриват, че не могат да отскочат до чичо Абдул за чаша чай. Оказват се сами. С изключение на приятелите им с калашниците.

— Семейството в Пърт Амбой поддържа дома си халал. Четат Корана и посещават една джамия в централната част на града — продължи Чет. — Джамията не е привличала вниманието на властите. Същото се отнася и за семейство ал Дервиш. Господин и госпожа ал Дервиш понякога са посещавали коктейли, организирани от техни приятели християни.

Надявам се да са отвърнали на жеста с покана на кат.

Чет обърна на следващата страница и продължи:

— Обектът е посещавал държавни училища и е имал малко приятели в основното училище и гимназията, вероятно защото е живеел извън мюсюлманска общност. Хората, с които разговаряхме обаче твърдят, че социалната му изолация е била по негов избор, а не резултат от някакви предразсъдъци на останалите. Като възможно доказателство за това може да се посочи фактът, че родителите и сестрата на обекта са имали приятели и социални контакти в немюсюлманската общност. Ако приемем това за вярно, то може би обектът погрешно е виждал предразсъдъци и враждебност и е реагирал по съответния начин, като е задълбочавал социалната си изолация.

Ясно. Малкият Булус е бил гневно, нещастно и шантаво хлапе и това го е превърнало в основна мишена за другите хлапета. И именно затова е искал да стане терорист, когато порасне.

— Обектът като че ли е игнорирал факта, че родителите и сестра му се интегрират добре в общността, и аналитиците смятат, че това показва неговата тенденция да изключва онези реалности, които не се вписват в предварително формулираните му схващания.

— Това се отнася за половината население на планетата — обади се Кейт.

— При обекта обаче се стига до крайност — каза Чет. — Все пак, за да сме обективни, трябва да приемем, че като мюсюлманин той може да се е сблъскал с известни предразсъдъци.

Възможно е. Но начинът, по който се справяш с тях, определя дали ще продължиш напред и ще осъществиш американската мечта, или ще се превърнеш в американски кошмар.

— С две думи, обектът винаги е гледал на себе си като на аутсайдер в американското общество и не е изпитвал вярност към страната, в която се е родил. Разбира се, неговото отчуждение и гняв са се подсилвали от ежедневните новини, които подробно описват терористични актове в страната и чужбина, войните в Ирак и Афганистан, напрегнатите ни отношения с ислямските страни и така нататък.

Освен ако не слушаш Националното обществено радио.

— Младежите лесно се впечатляват и са чувствителни — напомни ни Чет. — Има цяло поколение родени в Америка мюсюлмани, които растат във враждебна според тях обстановка, особено след единайсети септември. Ироничното в случая е, че техните родени другаде родители са се интегрирали по-добре, тъй като сами са взели решението да станат американци. Повечето от тях са доволни от това решение, а ако не са, могат да се върнат в страните, от които са дошли. Децата нямат тази възможност и затова понякога се чувстват като в капан и обвиняват родителите си, че са ги довели в Америка, или заради това, че са родени в Америка. За разлика от по-ранните имигранти, тези деца понякога гледат романтично на страната на прадедите си и си мислят, че биха били по-щастливи, ако никога не са я напускали. Смятаме, че точно това е станало и с Булус ибн ал Дервиш, ако съдим по неговите твърдения, писмата и имейлите му, както и по дългите многословни речи, които е записвал и разпространявал.

— Значи мама и тате са виновни за всичко — заключих аз.

— Като начало — каза Чет. — В колежа напълно се отчуждил от родителите си, което е крайно необичайно за тази силно свързана със семейството култура.

— Но ал Дервиш сто на сто знае, че родителите му се опитват да му спасят задника — отбеляза Бренър.

— Това няма значение — отвърна Чет. — Той не им благодари за възможността за по-добър живот в Америка, а ги обвинява, че са отишли в християнския свят и живеят сред неверниците. Родителите всъщност са го прецакали, но не по начина, по който той си мисли — добави Чет. — Като техен единствен син, което е рядкост в традиционните мюсюлмански семейства, те са го глезили и са му угаждали по същия начин, по който го правят повечето западни родители. Може би са изпитвали вина заради решението си да живеят в Америка и са свръхкомпенсирали, като са го карали от малък да играе бейзбол или нещо подобно.

— Виждаме много подобни ситуации в работата си — отбеляза Кейт. — Млади мюсюлмани, попаднали между два свята. Американската култура не им пасва така добре, както на други имигранти, и реакцията им е алиенация, която в крайна сметка води до радикални уебсайтове, а после и до радикални приятели.

Точно така. Освен това Америка е свръхсилата и води война срещу исляма, така че американците мюсюлмани възприемат себе си като съседи на врага. И понякога са прави.

Самолетът бръмчеше монотонно. Чет прелистваше досието и също говореше монотонно за детството и юношеството на малкия Булус.

— Обектът е бил третиран като принц вкъщи, като аутсайдер в училище и като мишена по улиците на Пърт Амбой. Определено е вървял към беда, но не такава, каквато обикновено свързваме с един гневен и отчужден юноша. Можете да повярвате на този анализ — добави Чет. — Ако се случи обектът да бъде изправен пред съда, ще чуете същите глупости в съдебната зала и медиите прилежно ще ги отразят. Затова никой никога няма да научи как и защо умът на ал Дервиш е бил размътен от едно жестоко, бездушно и изпълнено с предразсъдъци общество.

Бях напълно съгласен, че може би е по-добре да премахнем обекта, вместо да го задържаме и да повдигаме обвинения срещу него — убийството определено бе много по-лесна работа. За протокола обаче попитах:

— Той разполага ли с информация, която можем да използваме?

— С много — отвърна Чет. — Но правният му статут на американски гражданин го поставя в неловка позиция, също като нас. Би трябвало да му съобщим правото му да мълчи и той ще направи точно това. Да не забравяме също, че родителите му са се погрижили за адвокати и тъй нататък. Така че…

Ясно. Г-н ал Дервиш като американски гражданин с правото да не бъде отвеждан на тайно място и разпитван, представляваше проблем. Затова, както бях познал от самото начало, Булус ибн ал Дервиш трябваше да бъде премахнат. Няма човек — няма проблем.

Чет продължи с годините в колежа.

— Въпреки проблемите си в държавното училище обектът е добър ученик и е приет в Колумбийския университет, който, както знаете, е едно от най-добрите учебни заведения в страната.

— Ти къде си учил? — попитах Чет.

— В Йейл.

— Значи ти и обектът имате нещо общо — посочих. — И двамата сте от Бръшлянената лига.

Чет пропусна коментара ми покрай ушите си и продължи:

— Коефициентът му на интелигентност е на практика като на гений: попада сред първите два процента от населението и е можел да влезе в Менса, но в колежа не е влизал никъде, освен в мюсюлманската група в кампуса и в джамията.

Зачудих се дали скапаният обект не е по-умен от мен. Не мисля, че ми се е случвало да срещам или да убивам някой по-умен от мен. Това се очертаваше да е интересно.

— Да си гений не означава, че си умен, щастлив или успял — продължи Чет. — Всъщност понякога става точно обратното. Проучванията показват, че хората с много висок коефициент на интелигентност често са нещастни, отчуждени от обществото, не понасят хора с по-ниска степен на интелигентност, ядосват се колко глупав и невеж е светът около тях и като цяло са погълнати от себе си и не се доверяват никому. Доверяват се единствено на себе си и рядко се вслушват в съветите на другите.

Защо ли всички ме гледаха?

— Всичко това е свързано със събитията, които биха или не биха се случили през следващите няколко дни — продължи Чет. — Смятаме, че Булус ибн ал Дервиш ще пренебрегне съветите и предупрежденията на помощниците и приближените си за срещата с шейх Муса. Основният му двигател е омразата и онова, което възприема като отмъщение срещу Америка за атаките ни срещу исляма, като отмъщение за американското военно присъствие на свещената земя на страната му и на другите ислямски страни. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той помни всички гадости на съучениците си в Пърт Амбой, така че за него това е време за разплата. „Коул“ също е бил разплата, но не лична. Дори не е бил там, за да види как умират американците — и както знаете, дори не е успял да види видеозапис на атаката. Но този път… Е, сега е шансът му да се добере до петима живи американци, негови бивши сънародници, които му напомнят за всички онези години отчужденост. Ако се случи да попаднете… да попаднем в ръцете му, не се надявайте на бърза смърт.

Това вече ми беше известно. Всъщност можехме да очакваме месеци или години брутален плен, докато на Пантерата не му писне да си играе с уловените мишки и не реши да ни отреже главите. Погледнах Кейт, Бък, Бренър и Чет и си помислих какво ли ще е да прекарам години наред затворен с тях. На Пантерата дори няма да му е нужно да ме измъчва; няколко седмици с Чет и Бък спокойно можеха да ме довършат.

— През годините в колежа обектът не се отличавал с нищо, но вероятно точно това е периодът, когато е станал радикален — продължи Чет. — Както може би знаете, в Колумбийския университет има много студенти евреи, а по принцип се знае, че те, както и повечето студенти като цяло, са, да го кажем така, прекалено толерантни по отношение на относително малобройните мюсюлмански студенти. На пръв поглед това би трябвало да отвори очите на ал Дервиш за идеята, че не всички са срещу него или срещу мюсюлманите. Той е можел да се впише много добре в колежа, да стане по-щастлив и да си намери приятели от друга вяра. Вместо това той загърбва откритата и либерална атмосфера на кампуса и се оттегля в ограничения свят на мислещи като него приятели мюсюлмани в и извън кампуса. Интересното е, че за да угоди на баща си, завършва икономика, но за втора специалност избира ориенталистика.

Ама че ирония — да изучава собствената си култура в американски университет.

— Освен това посещава курсове по арабски, за да усъвършенства езика — продължи Чет, — и живее извън кампуса в апартамент с други студенти мюсюлмани, родени в Америка и чужбина, които спазват молитвените часове, постите и другите предписания на религията. Изучава Корана… може да се каже религиозно… и се представя добре в курса.

Младият Булус не е бил точно Джо Колежанина. Така де, всеки американец знае, че човек отива в колеж, за да се напива, да спи с момичета и да доведе родителите си до сърдечен пристъп. Този идиот обаче беше учил, представете си! Изненадах се, че още тогава не е привлякъл вниманието на ФБР като потенциален подривен елемент. Но може и да са го надушили.

— Някакви проблеми със закона? — попитах аз.

— Само веднъж. Покрай приятелката си. Ходел с европейска мюсюлманка от Босна, която възприела американския начин на живот — обясни Чет. — Не била религиозна, нямала нищо против да пийне от време на време, обличала се западно и явно е правила секс извън брака. Това е интересно, тъй като във всяко друго отношение господин ал Дервиш бил ревностен мюсюлманин, а се забъркал с дама, която не била точно идеал за правоверна жена според стандартите на исляма.

Бях щастлив да науча, че дори мюсюлманите фундаменталисти мислят с оная си работа. Лъч надежда във войната срещу тероризма.

— Разговаряхме с дамата в дома й в Манхатън, но тя не ни каза много, освен че Булус не бил от най-забавните. Били приятели два семестъра, после тя прекратила връзката и започнала да се среща с немюсюлманин. По-точно с християнин. Тогава господин ал Дервиш прибягнал до насилие, тоест физически я нападнал в апартамента й, някой се обадил в полицията и го арестували. Дамата обаче отказала да повдигне обвинение и случаят бил приключен.

Ясно. Преди да стана детектив от отдел „Убийства“, бях разглеждал десетки случаи на домашно насилие. Повечето от замесените в тях типове обикновено изникваха отново, обикновено във връзка с друго насилие. Г-н ал Дервиш също бе изникнал отново — и то как.

Чет продължи и разбрахме, че през четирите си години в Колумбийския университет ал Дервиш наистина не се е проявил с нищо особено. Един преподавател го описвал като „навъсен“, друг като „свит“. Един студент мюсюлманин обаче бе използвал определението „врящ“. Повечето му колеги изобщо не го помнели. Не можеше да се каже, че е бил тартор в кампуса, нито пакостник. Интересно, но никой не си спомнял да е пускал антиамерикански забележки или да е правил антисемитски изявления. Останах с впечатлението за младеж, който е кротък пред другите, но отвътре е изпълнен с гадости. Като тиктакаща бомба с часовников механизъм.

— Този сблъсък със закона — арестът, регистрирането, което вероятно е включвало и претърсване на голо, нощта в ареста — явно е оставил дълбок отпечатък у него. Според неколцина негови колеги той станал още по-затворен и изпаднал в дълбока депресия.

Естествено. За едно обикновено хлапе от средната класа подобно изживяване е особено разтърсващо. Добрата страна е, че повечето си изкарват акъла достатъчно, за да станат послушни. Но както казах, когато се страхуваш, после на мястото на страха идва гняв и се опитваш да си отмъстиш. Ако попаднех в ръцете на този тип, май щеше да е по-добре да не му споменавам, че съм бивше ченге. Но пък бях сигурен, че той вече го знае.

— Интересно е да се отбележи, че макар да е посещавал доста радикални сайтове, ал Дервиш като че ли не е бил под влиянието на конкретен фундаменталистки или радикален религиозен наставник, както става с повечето други младежи като него — продължи Чет. — Нашите психолози смятат, че се е възприемал като вдъхновение за самия себе си и е напълно възможно да е вярвал и да вярва и сега, че е ръководен свише.

Ясно. От ония, дето чуват гласове. Имал съм си работа с такива. Плашещи типове.

— Не знаем обаче дали е от този вид побъркани — добави Чет. — И никога няма да разберем.

— Е, ако падне в капана, ще знаем, че никой свише не го е предупредил — обадих се.

— Добра забележка — призна Чет. — Ако се запознаете с живота на хора, които са станали силни диктатори и масови убийци, ще откриете, че много от тях са били като този кучи син — гневни обсебени социопати, които обаче в същото време са били кротки като момчета и младежи, сякаш са изчаквали момента, когато ще могат да се освободят от ограниченията на обществото и закона. Ретроспективно изглежда почти неизбежно, че ал Дервиш е щял да се върне в Йемен — страна, която споделя много от схващанията му и която е достатъчно неработеща, за да му даде възможност да спечели малко власт и влияние. С други думи, в Америка е бил кръгла нула, но в Йемен е запълнил вакуума във властта и се е превърнал в уважаван и будещ страх лидер. Ироничното е, че като американец, или ал Амрики, както казват арабите, гражданството му го откроява от останалите и печели тяхното доверие. Както и донякъде уважението им.

Естествено. Всички други са родени, живеят и ще умрат в този кенеф. Булус ибн ал Дервиш обаче идва от Амрика да спаси народа си и да му служи и това изглежда страхотно. Наистина имаше ирония. Освен това кучият син познаваше от личен опит Америка, този враг номер едно на исляма. Спомних си какво ми беше казал Ал Расул. Пантерата е мултикултурен и конфликтите са в главата му. Запитах се на какъв ли език сънува. Може би зависеше от сънищата. Мокрите са на английски, а онези с избиването на американци — на арабски.

— Броят на родените или отраснали в Америка мюсюлмани, които се връщат в земите на прадедите си и стават лидери в джихадисткото движение, нараства — уведоми ни Чет. — Ако трябва обаче да сме честни, много американски мюсюлмани се връщат в тези страни, за да вършат добро.

— Точно така си мисли и ал Дервиш — отбелязах аз.

— Може би. Само че греши. Той е болно кутре.

— Определено смърди — съгласих се.

— Като отявлен мегаломан, Булус ибн ал Дервиш не се задоволява да е само лидер на Ал Кайда на Арабския полуостров — продължи Чет. — Според един изменник на Ал Кайда, който го познава, ал Дервиш има по-големи амбиции. Той се вижда като върховен лидер на Йемен. Блудният син се завръща и се нагърбва с бъдещето на страната си. Той иска да обедини и пречисти Йемен, да избие или изрита всички чужденци. И междувременно да заличи всякаква политическа опозиция, в това число прозападната интелигенция в градовете, след което да се заеме с въоръжената опозиция като бунтовника ал Хути, племенните шейхове и главатари, както и сепаратистите от Южен Йемен.

Доста работа му се очертаваше. Но може би щеше да му хареса.

— Ал Дервиш иска да възстанови шериата в Йемен и да превърне страната в средновековна теократична държава.

— Как можем да му помогнем? — поинтересувах се аз.

Чет кимна в знак на разбиране, а може би и на съгласие. Мисля, че на всеки в този бизнес повече или по-малко му е писнало да се опитва да спаси тези хора от самите тях. Това е неблагодарна задача, която обикновено дава обратни резултати. Ако ги оставим да се оправят сами, със сигурност ще си намерят век, в който се чувстват комфортно — може би десети, — и ще си живеят в него.

Проблемът са задниците като Бен Ладен и ал Дервиш, които се занимават с атаки срещу Запада. Ако бяха умни, щяха да престанат с тези гадости и Западът нямаше да им обръща внимание — стига петролът да продължи да тече.

Чет тъкмо стигна до тази тема.

— В момента йеменският петрол не е важен за нас, но геолозите смятат, че в Ар Руб ал Хали, или Пустия район, има голямо находище, което се намира на неуточнената граница със Саудитска Арабия. Искаме да контролираме този петрол заедно със саудитците — добави ненужно.

Естествено, че искаме.

— Като се изключи това, ако ал Дервиш успее да вземе властта в Йемен, според политическите ни анализатори страната ще се превърне в тренировъчен лагер на Ал Кайда, подобно на Афганистан, а американецът Булус ибн ал Дервиш със сигурност ще изнася за Америка не петрол, а насилие. Именно това е залогът, освен отмъщаването за „Коул“ — каза Чет.

Ясно. Нещата винаги се свеждат до петрол и защита на страната от тероризъм. Това с тероризма го разбирам. Колкото до петрола… ами, колко му е да произвеждаме повече алкохол от царевица. Става и за пиене.

Както и да е, Чет смени темата.

— В Ал Кайда Пантерата е известен и като ал Амрики, Американеца. Странно, но прозвището не е неодобрително. В Ал Кайда и други ислямистки групировки има доста хора, известни като ал Амрики. Доколкото обаче знаем, господин ал Дервиш не харесва този прякор. Може би му напомня, че е аутсайдер тук, също както е бил аутсайдер в Америка.

Целият му живот е можел да е различен, ако просто се беше наричал Пол или дори Ал.

— Според нашите източници ал Дервиш често не забелязва някои нюанси в йеменската култура, общество и дори език, което е разбираемо за човек, прекарал първите си двайсет и пет години в друга култура. Ал Дервиш се опитва да компенсира това, като се прави на по йеменец от йеменците и на по-правоверен от моллите. Но в крайна сметка той не е свързан с определено племе, не се е родил в кирпичен коптор, не дъвче кат и най-важното — не е възприел от баща си или роднините си онзи войнствен нрав, който е така обичаен тук. И въпреки всичко е изминал дълъг път, най-вече защото се е проявил като успешен джихадист и защото Ал Кайда е изгубила толкова много лидери в битки и атентати — израелски бомби, американски „Хелфайър“ и различни злополуки. — Чет се усмихна, потупа се мислено по рамото и добави: — Освен това може би понякога ал Дервиш мисли логично като американец и следователно е взел някои добри за кариерата му решения. А и също има известен късмет в убиването на хора.

— Мисля, че е повече от късмет — каза Бренър. — Атаката срещу „Коул“ беше провал на разузнаването от наша страна.

Като член на разузнавателна служба Чет не хареса тази забележка и премълча. Е, той бе тук не само за да отмъсти за „Коул“, но и да възстанови репутацията на своята Компания. Всеки е подбуждан от нещо.

Чет продължи с линията на мисленето си.

— Представете си един американец от италиански произход, например от Ню Джърси, който се връща в Сицилия на предците си, за да влезе в мафията. Акцентът и поведението му са неправилни, но съзнанието и сърцето му са на правилното място. Подобни хора могат да бъдат приети и дори да им се има доверие, но в крайна сметка… ами, различни са.

Именно. Можеш да извадиш момчето от Ню Джърси, но не и Ню Джърси от момчето.

— Американското минало на ал Дервиш впечатлява повечето йеменци, но не и бедуините, които не биха се доверили на никой, роден и отгледан извън исляма. Шейх Муса не е впечатлен от него и това е причината да предаде ал Дервиш — понеже е ал Амрики.

Сигурно. Но А отборът се състои от истински американци. Тоест християни и всичко останало. Помислих си, че Чет прекалява с анализите. Но пък това си е характерно за ЦРУ.

— Колкото до момента с воина, ал Дервиш е успял по свой начин да стане главатар. Сигурен съм, че е присъствал при убиването на белгийските туристи и че е водил своите джихадисти в атаки срещу саудитски войници по границата. Поради някаква причина обаче не е повел провалилата се атака срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. Може би Бог му е казал да стои настрана, но съм сигурен, че с това не се е представил добре в очите на бойците си. Освен това Пантерата току-що претърпя нов провал с неуспешната засада срещу конвоя. Така че когато шейх Муса поиска Пантерата да отиде на срещата и да участва в преговорите за продажбата на американците, Булус ибн ал Дервиш, особнякът от Пърт Амбой, няма друг избор, освен да отиде, да влезе в ролята на Пантерата и да се срещне с великия племенен шейх на равни начала, като мъж с мъж, йеменец с йеменец, главатар с главатар. Това е моят анализ — завърши Чет.

Или той беше прекарал прекалено дълго тук, или аз, защото някои от чутите неща ми се виждаха смислени.

Самолетът продължаваше полета си към Мариб. Ние седяхме, отпивахме от напитките си и си мислехме за Булус ибн ал Дервиш. Убиването на този тип щеше да е добро за всички, може би дори за самия г-н ал Дервиш, който като че ли не се радваше особено на живота. Но когато убиваш тези типове, те се превръщат в мъченици и продължават да живеят и след смъртта.

Но може би в крайна сметка мястото му бе именно там. На оня свят. Да си спомни за „Коул“.

— Някакви въпроси? — попита Чет. — Коментари?

Никой нямаше нито въпроси, нито коментари, така че се върнахме по местата си.

— Чет е прекалено самоуверен — каза ми Кейт. — Това лесно може да тръгне в лоша посока.

— На всички ни е известно.

Е, дали получих отговор на въпроса си? Как може някой, роден в Америка, в свободно и открито общество, човек, отгледан с любов и в удобства и обучаван в либерална атмосфера, да стане шибан терорист и убиец?

Може би. Но не напълно. Отговорът не беше само във външните фактори. Отговорът бе заровен дълбоко в главата на Булус ибн ал Дервиш. Умът изключва външната реалност или я възприема различно и намира оправдание почти за всичко.

Независимо какво общество създадем, терористите, убийците, грубияните, насилниците, сексуалните престъпници и всички други боклуци винаги ще са с и около нас.

Така че не, още не знаех как Булус ибн ал Дервиш е стигнал там, където беше сега, нито какво се е случило през дългото му и странно пътуване от Пърт Амбой до Мариб. Само той знаеше това.

Но в крайна сметка нямаше значение. Важно беше само да умре час по-скоро.

Големият тромав „Отър“ летеше през нощта към срещата ни с Булус ибн ал Дервиш, който сега сигурно спеше, без да осъзнава, че участта му е обсъдена и решена. Или някой — може би гласът в главата му — го беше предупредил и нашата участ бе решена. Скоро щяхме да разберем.

— Кацане след един час — обяви пилотът.

Мобилният ми телефон, който работеше в близост до ОССИ, издаде мелодичен звън.

55.

В салона цареше пълен мрак и не можех да видя дори седящата до мен Кейт, но се държахме за ръце. Запитах се дали Чет и Бък също не се държат за ръце в тъмното.

Усещах как скоростта и височината ни намаляват и се пресегнах през Кейт да повдигна щората. На земята нямаше никакви светлини, но луната осветяваше сребрист пейзаж от назъбени хълмове. Прецених, че сме на около хиляда метра височина и се движим с по-малко от 300 км/ч. Беше 2:45, така че явно се намирахме близо до целта си.

Кейт погледна през прозореца, но нямаше какво да каже. Всъщност никой нямаше какво да каже след инструктажа на Чет и в салона цареше тишина, нарушавана единствено от бученето на двигателите.

Интеркомът изпращя и пилотът каза:

— Десет минути.

В подобни моменти човек се чуди как така е допуснал да се озове в такава ситуация. Помня какво казваше баща ми, когато се забърквах в бели с приятелите си: „Идиотът опитва всичко. Точно така разбираш, че е идиот“.

— Предавателите са разположени правилно — уведоми ни пилотът. — Шосето върви в посока изток-запад. Ще обърнем и ще кацнем от изток. Слаби ветрове, добра видимост.

Самолетът направи остър ляв завой, изравни и продължи на същата скорост и височина. Вече бяхме на една линия с електронните предаватели по пътя.

Пилотът остави интеркома включен, за да чуваме разговора по радиостанцията.

— Нощен гост едно, тук Нощен гост две. Чуваш ли ме?

Последваха няколко секунди мълчание, след което от интеркома се разнесе слаб отговор:

— Нощен гост две, тук Нощен гост едно. Край.

Гласът имаше отчетлив арабски акцент и си помислих за възраженията на Бренър срещу водача арабин. Сега го разбирах.

— Има ли прах? — попита пилотът.

Отново мълчание, последвано от отговор, който така и не успях да разбера.

— Какво каза? — попита Кейт.

Надявах се да е казал „Разкарайте се оттук“, но пилотът преведе:

— Казва, че тази нощ няма прах.

Чет стана, отвори вратата на кабината, за да имаме визуален контакт с пилотите, ако нещата случайно се сговнят, и нареди:

— Спуснете щорите. Включете светлините, за да вземем оръжията си.

Спуснах щората и всички включихме нощното осветление и тръгнахме към опашката.

— Облечи балтото върху дрехите си — каза Бък на Кейт. — Шейх Муса и хората му ще се възмутят, ако видят жена в мъжки дрехи.

— Правилно. Никакви травеститски истории — добавих аз. — Това не ти е Ню Йорк.

Кейт каза нещо неподобаващо за една дама, но извади балтото от сака си и го навлече върху мъжкото си облекло.

Всички взехме оръжията си, върнахме се по местата си и се закопчахме.

— Шейх Муса няма да те погледне втори път — уверих Кейт.

— Изгасете светлините — каза Чет. — Вдигнете щорите. Викайте, ако видите нещо съмнително.

Кейт вдигна щората и двамата се загледахме към бързо приближаващия терен. Беше много по-равен, отколкото преди няколко минути, когато прелитахме над хълмовете. Стори ми се, че тук-там виждам светлини, но като цяло всичко тънеше в мрак, макар луната да светеше достатъчно, за да различа долу ниви.

Самолетът правеше последен заход и с намаляването на височината започна да друса.

— Нощен гост ни пожела успешно кацане — уведоми ни пилотът по интеркома.

Е, това беше последното потвърждение и вече наистина бяхме стигнали точката, от която нямаше връщане.

Представих си Тарик с опрян в главата му пистолет и заобиколен от ухилени джихадисти, а Пантерата и шейх Муса се смеят доволно и точат камите си. Или може би Тарик също беше с тях и в момента пляскаше ръце с Муса. Нали разбирате?

Самолетът внезапно забави скорост.

— Две минути — каза пилотът.

— Веднага щом самолетът спре, скачаме и заемаме отбранителни позиции в канавките отляво и отдясно на пътя — каза Чет.

Тази процедура дали беше одобрена от Федералната авиационна администрация?

Имаше обаче и добри новини.

— Предаторите не съобщават за наличието на враждебни елементи — съобщи вторият пилот.

Чудесно. Но как могат да са сигурни? Добрите и лошите изглеждат еднакво с бели роби и калашници, нали така?

Разположените над корпуса криле не закриваха гледката и всички се бяхме съсредоточили върху терена под нас.

Не виждах никого и нищо по слабо осветената земя. Никакви хора, никакви коли, никакви сгради. Само камъни, сухи равнини, малко сухи храсти и няколко ниски дървета. В канавките обаче имаше малко растителност и тя можеше да ни предложи добро прикритие — както и на евентуалните ни посрещачи.

— Ще кацнем в средата на отбелязаната писта, след което ще се изнесем извън площта на предавателите — каза Чет.

Ясно. Просто в случай че лошите чакат в края на пистата. Но лошите също знаеха този номер и щяха да се преместят по-нататък по пътя.

— Трийсет секунди — каза пилотът.

— Е, поне още не стрелят по нас — тихо каза Кейт.

— Това е добре.

Всъщност ако там долу имаше лоши, едва ли щяха да се опитат да свалят самолета: по-добре беше да изчакат да слезем и чак после да се погрижат за самолета и да ни заловят. Е, това нямаше да стане.

— Ред на излизане: аз, Пол, Бък, Джон, Кейт и накрая Замо — каза Чет.

На петнайсетина метра над тесния черен път двигателите внезапно забучаха по-слабо и бързо се спуснахме. Подсилените колесници удариха силно земята. Последва серия резки подскоци по неравния път. Зад самолета се издигна облак прах. Машината поднесе, но пилотът успя да я удържи.

Самолетът бързо забавяше ход.

— Разкопчайте коланите и се пригответе за излизане — каза Чет, стана, метна автомата си на рамо и бързо тръгна към задната врата, докато самолетът все още се движеше. Преди да спре, Чет отвори вратата и в салона нахлу облак прах.

Всички станахме, метнахме оръжия на рамо и се подредихме на пътеката.

— Как се казва на арабски „Не стреляй, аз съм американец с дипломатически имунитет“? — попитах стоящия пред мен Бък.

— Ти стреляй, а говоренето остави на мен — отвърна той.

Типично за аристократичната класа, Бръшлянената лига и Държавния департамент кретенско остроумие.

Докато самолетът рязко спираше, Чет грабна няколко торби от багажното отделение и извика:

— Скачай!

Изхвърли торбите навън и скочи след тях. Бренър и Бък направиха същото и докато отивах към вратата, вторият пилот застана зад мен да затвори и каза:

— Успех. Ще се видим на връщане.

Значи имахме двупосочен билет? Метнах торбата си навън, преглътнах и скочих от височина метър — метър и двайсет на земята.

Кейт беше плътно зад мен, последвана от Замо. Всички се втурнахме към канавката. С багажа си, естествено.

Вратата на самолета се затвори, двигателите изреваха и машината бързо започна да набира скорост.

Ако имаше засада, точно сега щяха да открият огън. Вниманието ми се разкъсваше между околния терен и големия тромав самолет, който бързо изчезваше в мрака. След десет секунди го видях да излита под много стръмен ъгъл. Не го последваха никакви трасиращи куршуми и разбрах, че всичко е наред — засега.

Всъщност бяхме оставени сами насред територия на Ал Кайда.

56.

Чет нареди да се спотайваме и да не мърдаме.

Бившият пехотинец Бренър обаче не беше съгласен.

— Не бива да оставаш там, където си намерил прикритие — каза той. — След мен. Оставете багажа.

Така че игнорирахме човека от ЦРУ и последвахме на прибежки бойния ветеран по канавката.

След петдесетина метра спряхме и Бренър и Замо изпълзяха навън и огледаха тъмния път и терена с мерниците си за нощно виждане.

Бренър гледаше на изток в посоката, от която бяхме долетели.

— Виждам кола по пътя. Движи се насам, без светлини.

Чет беше вдигнал сателитния телефон до ухото си.

— Тарик. Аз съм господин Браун.

Не се ли казваше Морган?

Чет се заслуша и попита:

— Ти ли си в колата до мястото на кацането? — И след малко: — Добре, продължавай насам.

Вече чувахме колата и всички надигнахме глави над бурените и се загледахме през оптичните мерници към малкия пикап, който приближаваше бавно.

Успях да различа мъж зад волана. На седалката до него нямаше никого и се надявах, че в каросерията също няма клечащи джихадисти. Пикапът спря там, където бяхме скочили от самолета.

— Продължавай — каза Чет по телефона.

Пикапът отново потегли.

— Скрийте, се и ме прикривайте — каза Чет, стана и вдигна ръка към пикапа, който приближи и спря до него.

Тарик остана в колата и двамата с Чет се здрависаха през прозореца и си казаха нещо.

— Качвайте се отзад — подвикна Чет.

Бързо се вмъкнахме в каросерията на малкия пикап. Чет се настани до Тарик, който направи обратен завой и ни откара до багажа ни. Събрахме го бързо и продължихме по неравния черен път, на който бяхме кацнали.

По примера на Бренър бяхме коленичили на едно коляно и оглеждахме терена през оптичните мерници на карабините си. Виждах единствено някакви дълги каменни огради, зад които имаше овце и кози. Замо стоеше прав, опрял снайперистката си пушка на покрива на кабината, и се взираше напред през мерника за нощно виждане. Оставах с впечатлението, че лявата ръка определено го боли.

Като се изключи това, дотук добре. Бяхме на земята, шестима каубои насред Индианската територия. Къде обаче беше кавалерията?

— Мислех си, че момчетата на шейх Муса ще ни осигурят въоръжен ескорт — напомних на всички.

— Не можем да ги видим, но хората на Муса са навсякъде около нас — отвърна Бък.

Щом казваш. Хей, онази коза не ми ли махна току-що?

— Самият Муса ще ни посрещне по-нататък по пътя — добави Бък.

Че какво друго да прави в провинция Мариб в три сутринта?

Така де, за пет милиона долара дори съм готов да ида до Бруклин, за да се срещна с Муса в деликатесния му магазин.

Кейт изглеждаше малко напрегната, така че я потупах по бузата и казах:

— Не забравяй да се забулиш, когато срещнем шейха.

Както и да е, след по-малко от километър Тарик отби от пътя по една козя пътека или нещо подобно и ето че отпред различих шест бели джипа, паркирани около каменна къщурка. Тарик спря и Чет слезе и каза:

— Добре, да идем да се срещнем с шейха.

Хвърлихме багажа си навън, отворихме капака на каросерията и скочихме на земята.

Тарик направи обратен завой и пое обратно към пътя, за да прибере предавателите за следващите идиоти, които поискат да кацат на черен път през нощта. Надявах се, че ще е същият самолет, когато дойде да ни вземе.

Каменната къщурка беше на петдесетина метра нататък по козята пътека, така че Чет каза да оставим нещата си тук и двамата с Бък ни поведоха. Кейт не забрави да увие хиджаба си около косата и лицето, а Бък ни посъветва да метнем автоматите на рамо като знак за доверие и уважение. А бе защо просто не ги метнем на земята и не тръгнем с гордо вдигнати брадички, та да им е по-лесно да ни прережат гърлата? Това достатъчно съобразяване с културните особености ли ще е?

Както и да е, много отдавна бяхме отминали точката, от която няма връщане, така че крачехме уверено и с приповдигнат дух към къщурката, като си тананикахме „При вълшебника сме тръгнали“.

Никой не идваше да ни посрещне, така че стигнахме до самата постройка. Щях да почукам, ама нямаше врата.

Бък влезе пръв и извика:

— Ас-салаам алейкум!

Никой не го застреля и чух няколко гласа да отвръщат на поздрава му с „Уа алейкум ас-салаам!“ Някой не каза ли „Дай джамбията“?

Бък ни покани да влезем и всички се напъхахме през ниския тесен отвор.

Помещението бе осветено от две газени лампи, които висяха от гредите на тавана. Върху красиви килими седяха шестима брадати джентълмени с бели роби и джамбии. Всички си имаха АК–47, опрени на стените, а пред тях лежаха малки купчинки зелени листа — закуската за шампиони.

Един от тях беше направо сияен в снежнобялата си роба и обсипана със скъпоценни камъни джамбия. На главата му имаше шал, който сякаш бе бродиран със злато. Това със сигурност бе шейхът.

— По обичай всички ние трябва да поздравим всеки от тях поотделно, като се представяме с малкото си име и започваме с най-старшия. Правете като мен. Те няма да станат, но това не е признак на неуважение. Кейт, ти просто остани до входа. С очи към земята, ако обичаш.

Трябваше да го снимам това.

Както и да е, Бък започна с поздрав към шейх Муса, онзи със златната шапка, и шейхът представи онзи до него, Бък го поздрави на арабски, докато Чет поздравяваше шейх Муса на английски, а Муса отговаряше на арабски, и г-н Бренър започна да се нарича Булус и продължихме нататък, бедуин след бедуин. Арабите по принцип не си стискат ръцете, така че просто свеждахме почтително глави. Здрасти, аз съм Джон. Я повтори, как ти беше името. Аха, поредният Абдул. В един момент от обиколката се обърках и поздравих Замо.

След като циркът приключи, ни поканиха да седнем и Бък пак посъветва Кейт да остане до вратата. Така ние петимата се наместихме сред шестимата бедуини, чийто дезодорант бе престанал да действа преди няколко седмици.

Шейх Муса каза нещо и Бък преведе:

— Шейхът ни предлага кат, но ще откажем. Не е неучтиво да кажем не.

— Да подъвчем малко, Бък — запротестирах аз.

Бък каза нещо на шейха и той кимна, след което нареди на един от хората си да раздаде бутилирана вода от една щайга. Бренър, който бе най-близо до Кейт, й подаде една бутилка. После някой пусна по кръга тънък хляб с размерите на пица и всеки си отчупи парче. Подайте и антибиотиците, моля. Кейт взе парче хляб от Бренър, макар да не виждах как може да яде или да пие, без да махне шала и да предизвика пълна суматоха. Неин проблем. Аз бях мъж сред мъже. Майната му на Манхатън. Майната й на Федерал Плаза 26. Мараба, бедуин. Къде ми е фотоапаратът?

След поднасянето на коктейлите и ордьоврите Бък се обърна към шейх Муса на арабски. Шейхът слушаше внимателно (или беше омаян от ката) и кимна няколко пъти. Някои от другите бедуини размениха думи с Бък и помежду си.

Чет също беше научил това-онова на арабски и използва познанията си, а Булус Бренър предпочете да не парадира с владеенето на езика.

Спомних си капитан Дамадж, който беше скрил, че говори английски, и се обърнах към Бък.

— Какво казват тези мили хора?

— Потвърждават уговорката ни — отвърна Бък.

— Ясно. Пет милиончета.

— Потвърждават също, че са получили писмото от принц Имад от саудитската кралска фамилия.

— Великолепно. — Усмихнах се на шейх Муса. — Принц Имад е върхът — казах му и вдигнах палец.

— Млъкни, моля те — посъветва ме Бък.

Да бе. Всъщност трябваше да стрелям.

Като стана дума за това, погледнах към Замо в другия край на помещението. Той седеше абсолютно неподвижно, но погледът му се местеше от бедуин на бедуин — несъмнено му напомняха за племенните диваци от Афганистан. Останах с впечатлението, че запомня лицата им в случай, че ги види отново през оптичния си мерник. Браво, Замо.

Както и да е, Бък и бедуините подърдориха около минута и накрая Бък обяви:

— Шейхът потвърждава, че микробусът с оборудването за наблюдение на безмоторните самолети е наличен и в момента се намира при скривалището, под охраната на неговите хора.

Чудесно. И като стана дума за хищници, шейхът явно знаеше, че те кръжат горе и че трябва да е добър с нас, или ще стане на препечена филийка.

Бък, Муса и другите бедуини си побъбриха още малко. На няколко пъти чух „ал Нумаир“ и „Ал Кайда“. Появи се също думата „Сана“, както и „мухабарат“, или СПС. Хубаво е да бъдеш осведомяван за положението от местни, особено когато местните си имат свои планове.

Погледнах шейх Муса на слабата трептяща светлина на лампите. Изглеждаше импозантно, почти царствено, и имаше страхотен клюн — като онези разбивачи на лед, които можеш да видиш на носа на кораб. Очите му бяха будни въпреки часа и зелената дъвка, а кожата му ми напомняше за любимия ми фотьойл, който, между другото, страшно ми липсваше. Не обичам да седя с кръстосани крака.

Шейхът каза нещо, което накара петимата му хора да кимнат и да замърморят одобрително.

— Шейхът казва, че сме храбри мъже — преведе Бък.

Пич, Кейт е жена, но също е храбра. Иначе всички сме си идиоти.

— Казва, че имаме общ враг — продължи Бък. — Ал Кайда. И, естествено, че врагът на моя враг е мой приятел.

Точно така. Докато това не се промени. Да не споменавам, че шейхът въртеше бизнес с общия ни враг.

Шейхът стана и всички ние също станахме. Шейхът каза нещо и Бък преведе:

— Казва, че сигурно сме уморени от дългия път, така че ще ни откара до къщата и ни желае приятен сън и безопасно пребиваване в Мариб.

Сигурно беше казал същото и на белгийските туристи. Те обаче са нямали пет милиона долара и безпилотни самолети, така че може би този път Муса говореше искрено.

Бък благодари на шейха и верните му хора за гостоприемството и помощта. Шейхът реши да се ръкува и протегна ръка на Бък и той я хвана и я стисна. После всички се шейхувахме. С изключение на Кейт, която продължаваше да се възхищава на килима.

Отвън вече имаше десетина въоръжени типа, всичките в роби. Посочиха трите големи тойоти, в които вече бе натоварен багажът ни. С Кейт се качихме в единия джип с двама бедуини отпред, Бък и Чет се натовариха на втория, а Бренър и Замо — в третия. И потеглихме отново по козята пътека до пътя, след което продължихме на запад, към назъбените хълмове в далечината.

— Искам да съм главатар — заявих на Кейт, която още прикриваше лицето си с шала.

Отговор не последва.

— Само че искам да яздя бял арабски жребец. А не тойота.

— Единствената кожа, до която се е докосвал гъзът ти, е онази на фотьойла.

Съпругите имат навика да те връщат на земята. Правят го непрекъснато.

Както и да е, останах с впечатлението, че на шейх Муса може да му се има доверие. Ако смяташе да ни предаде на Пантерата, вече щеше да го е направил.

От друга страна, това беше Близкият изток. Земята на миражите, на блещукащото езеро сред пясъците, което те примамва все по-навътре в смъртоносната пустиня, а когато стигнеш при живителната вода, тя изчезва и откриваш костите на онези, които са дошли тук преди теб. Откриваш смъртта.

57.

Конвоят от три джипа продължи по пътя, изиграл роля и на писта, към хълмовете, над които бяхме прелетели. Бък и Чет бяха в първата кола, ние с Кейт във втората, а Бренър и Замо бяха поели ариергарда.

Джиповете се движеха с изключени фарове, но лунната светлина беше достатъчна да виждаме правия път. Съмнявах се, че бедуините имат редовни шофьорски книжки, но те като че ли знаеха как да карат в тъмното. Така де, камилите нямат фарове, нали?

Въпрос: Щом тук властват племената, защо тези типове карат без фарове? Отговор: Защото има и други племена. Едно от които се нарича Ал Кайда.

Нощта беше хладна и суха, обсипаното със звезди небе бе кристалночисто. Полумесецът потъваше зад хълмовете на запад и скоро щеше да настъпи пълен мрак, нарушаван единствено от светлината на звездите. Пустинята нощем има една сурова красота, усещане за друг свят, което по някакъв начин променя настроението ти и начина, по който възприемаш реалността. Може би именно това бе привлякло Пантерата към Йемен.

Всички араби са били навремето номади и са възникнали тук, в Йемен, така че може би пустинята бе в гените и кръвта на Пантерата. Така че щеше да е добре да умре тук. По-добре, отколкото в претъпкания Ню Джърси.

Шофьорът и стрелецът си дърдореха и в същото време говореха по мобилните си телефони. Може би се обаждаха на жените си. Здрасти, скъпа, да, пак се налага да работя до късно. Не ме чакай. Ще си взема малко мърша по пътя.

Всъщност никой от двамата не говореше английски, което ограничаваше възможността да опозная малко по-добре културата и живота им. Това беше добрата новина. Лошата бе, че нямах представа какво казват. Надявах се да са само добри неща.

След около половин час стигнахме в подножието на хълмовете, които, както бях видял от въздуха, приличаха по-скоро на поредица ерозирали плата.

Пътят внезапно се стесни и започна да се вие нагоре по едно дере. Лунната светлина почти изчезна, но шофьорите продължиха напред все така без фарове. Докато се изкачвахме на платото, пътят се превърна в осеяна с камъни козя пътека. После в пътека за катерици.

Накрая се озовахме на платото, което не беше равно като истинско плато, а покрито с огромни канари. Тоест, ако равнината долу бе насред нищото, това място беше на върха на нищото. Все пак си го биваше за скривалище.

Тук горе още имаше малко светлина и докато изминавахме първите няколкостотин метра, успях да различа очертанията на голяма постройка, очертана на фона на небето от залязващата луна.

Колите спряха недалеч от нея и видях, че Бък и Чет слизат от джипа. Май бяхме пристигнали.

Ние с Кейт също слязохме, последвани от Бренър и Замо. Всички вперихме поглед в тайната къща, намираща се така далеч от дома.

Пред мен се издигаше четириъгълна кула, подобна на жилищните кули в Сана. Тази беше висока около шест етажа с безразборно разположени прозорци, започващи на около шест метра над земята. Най-горният етаж беше оформен от открити арки, а до кулата имаше нещо като ограден двор, вероятно паркинг за камили. Всичко беше построено от единствения строителен материал тук камъни. И още камъни. Забелязах също, че кулата се издига на нещо като ерозирала отвесна скала.

Бък разговаряше с двама бедуини, които бяха излезли от двора да ни посрещнат. Закрачихме към тях.

— Това се нарича науба, стражева кула или крепост — каза ни Бък. — Казва се Хусин ал Гураб, Крепостта на гарвана.

Естествено. Трябва да си гарван, за да се добереш дотук.

— Крепостта е била на султан Исмаил Изудин ибн ал Атир — каза Бък с тона на брокер на недвижими имоти, опитващ се да пробута безперспективен парцел на юпита, които си нямат представа какво купуват.

Лично аз не бих искал да давам автографи с подобно име.

— Султанът бил прогонен заедно с всички други йеменски султани по времето на революцията от шейсет и седма и живее в изгнание в Саудитска Арабия. Шейх Муса, който е негов племенник, наглежда крепостта, докато чичо му не се завърне някой ден. Един етаж на кулата е разчистен за нас и са ни осигурени легла.

Нямах намерение да задълбавам по въпроса с леглата, но попитах:

— Вода? Електричество?

— Нито едното, нито другото — отвърна Бък. — Върхът на кулата, така нареченият мафраж, е подходящ за наблюдение и сателитен телефон.

Ясно. Стаята с панорамата. Подай ми ката и се обади у дома. Ало, Том? Няма да повярваш къде съм. Задник такъв.

— Има ли шахта за екскременти? — поинтересувах се.

— Сигурен съм, че има.

Страхотно. Може би ще успея да убедя Чет да застане долу.

Бък каза нещо на единия бедуин и той ни поведе към крепостта. Не видях врата в кулата, но в стената на двора имаше порта и влязохме в голямата оградена площ, където бяха паркирани два малки джипа. Пак там имаше и десетметров микробус — бял, с надпис на арабски и рисунка на червена риба. На покрива имаше нещо приличащо на хладилник. Знаех, че това е запечатаният купол на сателитна чиния.

Един от бедуините заговори на Бък и той ни преведе:

— Двата джипа са за нас. Както знаете, микробусът е нашата комуникационна система и станция за наблюдение на безпилотните самолети. Пристигна на летището в Сана с мен, с товарния самолет.

Което беше още една причина да откажат на мен и Кейт да се повозим на големия С–17. Зачудих се какво ли друго е имало в самолета.

Бък и Чет отидоха до двете задни врати и се увериха, че са заключени. Бък извади фенерче и потвърди:

— Катинарът е същият като в самолета, печатът е непокътнат.

Добре. Спомних си историята за Троянския кон и никак не ми се искаше да открия, че микробусът е пълен с джихадисти. Или с експлозиви.

— Ключът е у мен — осведоми ни Бък. — Ще отворим микробуса сутринта.

Вече е сутрин, Бък.

Бет потвърди, че има резервен ключ, отключи кабината и провери дали ключът на запалването е на мястото си, после Бък и Чет потвърдиха, че имат резервни ключове. Освен това един бедуин даде на Бък връзка ключове.

Значи всичко това беше планирано предварително още в Щатите, включително идването на г-н и г-жа Кори. И сега всичко се събираше на това място, в провинция Мариб, а планиращите са знаели, че Пантерата ще е тук. Знаели са го преди атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. Не за първи път ми хрумна, че виждам всъщност само върха на айсберга. Това само по себе си не беше необичайно — в този бизнес трябва да знаеш само онова, което ти е нужно. Имах обаче чувството, че има неща, които трябваше да знам, че не знам.

— Как е стигнал микробусът дотук? — поинтересува се Бренър.

— Предадохме го на двама от хората на шейх Муса на летището и те го докараха направо тук без никакви инциденти, съпровождан от дискретен въоръжен ескорт от джипове, също осигурен от шейха.

Шейх Муса определено работеше за своите пет милиона долара. Имаше стимул. Парите са важни. Лоялността е само дума.

— Но как са успели да го качат тук! — попита през шала си Кейт, която все още не можеше да забрави спиращото дъха изкачване по платото.

— Моят шофьор Амид ми каза, че от север имало по-добър път — уведоми ни Бък. — Твърди също, че по нареждане на шейха пътят е добре охраняван.

Страхотно. Значи бяхме защитени от хора и терен. За съжаление защитени означаваше и затворени. Но за да съм позитивен като Бък, трябваше да призная, че шейх Муса явно изпълнява своята част от сделката. И да, не бихме стигнали доникъде без помощта и сътрудничеството на местен шейх. В конкретния случай — на шейх Муса.

Трите тойоти, с които бяхме пристигнали, влязоха в двора и бедуините започнаха да разтоварват багажа ни.

Двама местни ни поведоха към тесен отвор в основата на каменната кула и когато влязохме в тъмното помещение, незабавно го разпознах като нивото за добитъка, с пръстения под и острата миризма. Погледнах към високия таван в търсене на отвора на шахтата за екскременти, но не успях да го видя в тъмното.

Двамата бедуини имаха фенери и насочиха лъчите им към каменно стълбище, след което ни поведоха нагоре.

Вторият етаж на шестетажната постройка беше диван, основното място в кулата. Бедуините спряха и казаха нещо на Бък.

— Ние ще бъдем тук — обясни ни той.

Домакините започнаха да палят газени лампи и осветиха обширното пространство, заемащо целия етаж на кулата и поддържано от каменни колони. Няколкото прозорци пропускаха малко лунна светлина, въздух и птици. Подът беше от грубо огладени дъски, покрити с курешки, а стените бяха от неизмазан камък. Цялата кула си беше в общи линии купчина камъни, подобно на средновековен замък. Едва ли подхождаше на султан, та какво остава за шестима придирчиви американци. Е… може би не всички от нас бяха придирчиви. Във всеки случай щяхме да се върнем тук след театралното ни отвличане, за да чакаме онези от Ал Кайда да бъдат доведени от хората на Муса да ни видят. Надявах се, че чакането няма да се проточи.

Когато очите ми привикнаха към светлината на десетината лампи, забелязах спалнята — шест прокъсани одеяла, хвърлени върху подложка от слама. Забелязах също малък дървен параван в ъгъла и ако трябваше да гадая, зад него явно беше главният санитарен възел, известен още като шахта за екскременти. Като се изключи един леген върху подставка, в помещението липсваха каквито и да било мебели. Излишно е да споменавам, че единственото нещо от двайсет и първи век тук бяхме ние.

— Налице са всички удобства — отбеляза Бък.

Да бе. Ако живееш в замъка на Дракула.

— Някой ден, когато в страната се възцари мир и туризмът отново се върне, това ще е спокойна провинциална странноприемница — каза Бък и дори ни съобщи името й: — Гарвановата крепост на султана. Петдесет долара на нощ.

— Страхотен изглед има — съгласих се. Само да не сложат рецепцията под шахтата за екскременти.

Започнаха да пристигат други бедуини с багажите ни и ги оставяха до сламата и одеялата. Свестни момчета. Щях да им дам бакшиш, но ако нещата се развиеха по план, щяха да получат част от петте милиона на Муса. Главатарите и племената могат да се оправят добре, ако се сдушат с американци и саудитски принцове. Май трябваше да се замисля за смяна на професията.

Бък поговори още малко с нашите бедуински прислужници, които, според превода му, ни пожелаха приятни сънища. Но защо се хилеха и опипваха джамбиите си? Или това беше само игра на светлината?

След като всички бедуини се разкараха, Кейт свали шала и балтото и ги захвърли на едно легло.

— Ама че непристойно — обади се Бренър.

Разсмяхме се — първият смях от много време насам. Май всички изпитвахме облекчение, че сме стигнали дотук.

Намирахме се една стъпка по-близо до Пантерата и той скоро щеше да разбере, че сме тук — освен ако вече не знаеше. И тъй, нека ловът започне.

58.

Няколко минути изследвахме мястото, където ни бяха настанили, като в хода на проучванията открихме щайга с бутилирана вода и торба местен хляб.

Чет се извини и се качи до мафража, за да се обади по телефона, вероятно на шефа си в Сана или може би на управлението на мисията във Вашингтон. Освен това трябваше да говори и с наземната станция за управление на безпилотните самолети, която можеше да е къде ли не по света. И докато правеше всичко това, може би щеше и да подъвче малко.

Замо беше минал в снайперистки режим — вървеше от прозорец на прозорец и оглеждаше терена с мерника си за нощно виждане.

— Страхотна позиция — уведоми ни след малко. — Само дето долу има прекалено много камъни за прикритие. Няма как обаче да се скрият между скалите.

Замо гледаше на живота през оптичен мерник. Някой друг пък щеше да види красива гледка. Позицията определя гледната точка.

С Кейт също погледнахме към двора долу. Шестимата бедуини, които ни бяха докарали, явно щяха да останат с двамата пазачи на микробуса. Виждах ги на отслабващата лунна светлина, насядали в кръг на някакъв килим. Май си правеха чай на походен спиртник и бъбреха оживено.

Чет се върна и каза:

— Безпилотните самолети не засичат необичайна или подозрителна активност в района.

Сигурно им беше казал, че осмината бедуини в двора са на наша страна. Проблемът с въздушното разузнаване, било то и последен писък на високите технологии, е в това, че не може да чете мисли и чувства, нито да предсказва намерения. Именно там е ролята на човешкото разузнаване, или ЧОРАЗ. Проблемът с човешкия интелект пък е в това, че съвсем не всички представители на вида Homo sapiens оправдават името му.

— До зазоряване остава съвсем малко — каза Бренър, който беше нашият човек по сигурността. — Затова предлагам да останем будни, а после да дежурим и да спим на смени.

Сигурен бях, че на всички ужасно им се спи, но трябва да направиш каквото е нужно, за да избегнеш Големия сън.

Недалеч от района за сън имаше килим, който вероятно играеше ролята на дневна, и Бък предложи да седнем на него.

Кейт и Бренър донесоха бутилки вода и торбата хляб.

И тъй, седяхме по турски, пиехме вода и си подавахме една сплескана питка, която според Бък се наричаше тавва. Сигурно в превод означаваше „прясна преди седмица“.

Чет не изглеждаше особено гладен или уморен и предположих, че е подъвкал кат на мафража. Може би в това растение имаше нещо. Чет попита дали имаме нещо против, ако пуши, като полушеговито ни напомни, че утре така или иначе всички може да сме мъртви. Е, Чет, щом се изразяваш по този начин…

Замо избра да застане на пост и изгаси всички лампи, с изключение на една до килима, след което продължи да обикаля от прозорец на прозорец, като същевременно следеше и стълбището.

— Мисля, че ръката го боли — казах на Бренър, когато Замо беше в другия край на помещението.

— Взема антибиотици — отвърна Бренър.

Точно в моменти като този си даваш сметка, че се нуждаеш от добре изглеждаща лекарка.

Побъбрихме за шейх Муса и бедуинските племена.

— За йеменските бедуини има най-много романтични истории в Близкия изток — сподели с нас старият арабист Бък. — Всички се страхуват най-много от тях и най-малко ги разбират.

На кого го казваш.

— В полупустинните райони като провинция Мариб разликата между традиционния номад бедуин, който пасе кози и язди камили, и бедуините, които са уседнали земеделци, е замъглена — продължи Бък. — Десетилетия суша и векове войни и климатични промени са принудили уседналите бедуини да се върнат към номадския начин на живот. Мариб е люлката на йеменската цивилизация и в древността е бил много по-зелен и населен. Сега, с идването на пустинята, населението отново се връща към номадския начин на оцеляване преди появата на земеделието.

— Във всички слоеве на обществото тези хора се вкопчват най-вече в Корана, пушката си и шериата — каза Чет, който по принцип не беше голям фен на арабите.

Бък се съгласи и продължи:

— През седемдесетте Южен Йемен се превръщаше в открито и просветено общество. Британците и руснаците бяха оставили белега си върху образованите йеменци, но всичко това вече го няма.

Наред с пивоварната.

— Тук има петрол — уведоми ни още Бък. — Бедуините обаче на практика не виждат никакви пари от него и това ги кара да негодуват. Туризмът носи приходи, но някои племена са враждебно настроени към чужденците, а проблемите със сигурността се засилиха още повече с появата на Ал Кайда. Мариб се намира в икономическа депресия, политическа нестабилност и социални размирици и се превръща в екологична катастрофа с наближаването на пустинята.

— Значи моментът е подходящ да си купиш евтино крепост — предположих аз.

Бък се усмихна и призна:

— Всички ние, които мечтаем за един по-добър Йемен и по-добър Близък изток, се заблуждаваме.

— Единственото, което поддържа Близкия изток жив, е петролът — каза Чет. — Когато петролът свърши, тук отново ще настъпи Средновековие. Завинаги.

— Внимавай какво си пожелаваш — посъветва го Бък. — Когато петролът свърши тук, ще свърши и на твоята бензиностанция. Но както и да е, виждате каква е ситуацията в Мариб. Затова се опитваме да… да управляваме тази нестабилност в интерес на Америка. Всичко е заради петрола — призна той. — А Ал Кайда не се отразява добре на търсенето, добиването и транспортирането на петрола. Племената могат да са ни от помощ за елиминирането на Ал Кайда, ако правителството в Сана беше честно с тях. Онзи идиот Али Абдула Салех обаче краде петрола от племенните земи и прибира парите. Племената търпят Ал Кайда, защото тя обещава да дели богатството с тях. Така че трябва да балансираме деликатно между властите, племената и саудитците, които са в конфликт с йеменското правителство заради петрола и по повечето други въпроси.

— Но първо трябва да се справим с Ал Кайда, която е нов играч — обади се Чет. — И нов проблем.

Бък се съгласи и каза:

— Шейх Муса е заклет враг на президента Салех и правителството.

— И защо? — попитах аз.

— Защото Муса е силно свързан със саудитската кралска фамилия, взривил е няколко тръбопровода по крайбрежието, иска милиони от петрола и се обявява против централното правителство по всеки въпрос и на всички нива. Освен това е вдъхновяваща фигура за другите шейхове, търсещи силен лидер, който да ги обедини срещу правителството.

Иначе казано, шейх Муса фигурираше в, черния списък на президента Салех. И една от онези мисли в подсъзнанието ми изведнъж се изясни — Булус ибн ал Дервиш може да не беше единственият главатар, който трябваше да умре при атаката на безпилотните самолети. Бък беше говорил за това в Ню Йорк.

Всички останали като че ли си мислеха същото, но никой не каза нищо.

Чет също би трябвало да знае това — нали имаше контрол върху безпилотните самолети.

— Някои от действията ни може и да не изглеждат справедливи, но ги правим за доброто на страната ни — каза той. — Има и по-голяма картина.

В тази игра винаги има по-голяма картина.

Бък разви темата:

— Нуждаем се от съдействието на йеменското правителство във войната ни срещу Ал Кайда, а президентът Салех се нуждае от услуга.

Схванах. Танто за танто. Ние отърваваме йеменското правителство от Муса, а то пък позволява на американците да започнат операция в Мариб с използването на „Хелфайър“, за да се отървем от Пантерата. Пантерата си заслужаваше онова, което щеше да получи от нас, но дори да беше двоен играч, шейх Муса едва ли заслужаваше да умре при американска ракетна атака.

— Това не е подобаващ начин да се отблагодарим на шейх Муса за помощта и гостоприемството му — отбелязах.

Бък сви рамене.

— Случват се инциденти, както ще обясним на саудитците. А и ако убием Пантерата, семейството на шейха и племето му ще получат петте милиона долара.

— Покойният шейх сигурно би се зарадвал да го научи.

Кейт, която обмисляше всичко това, се обърна към Бък и Чет.

— Трябваше да ни кажете тази информация, преди да дойдем тук.

— Получихте я още в Ню Йорк — отвърна Бък. — Би трябвало сами да дойдете до това заключение.

Бившият войник Бренър, който сигурно беше убил повече лоши от всички нас, взети заедно (с изключение на Замо), каза:

— Убивал съм от засада войници, които просто си вървяха и не представляваха заплаха за мен, но никога не съм убивал човек, който ми помага.

— Ти няма да убиеш никого — малко остро отвърна Чет. И добави: — Това не беше част от моя план, но сега е част от заповедите ми. Не се нуждая от вашето съдействие или одобрение. А само от мълчанието ви.

— Дадохме ви тази информация като приятелски жест — мило каза Бък. — Вие, Джон, Кейт и Пол, сте професионалисти и сте достатъчно интелигентни да разберете, че играем дълга и сложна игра. Целта ни е да унищожим Ал Кайда в Йемен и да отмъстим за „Коул“, а също и за единайсети септември и всички други атаки на Ал Кайда срещу американци и американски интереси, както и срещу интересите на целия Запад, а също така да не позволим Йемен да се превърне в плацдарм на Ал Кайда за бъдещи удари срещу страната ни.

Не забравяй петрола.

— Може да не харесваме президента Салех, но той е единственото, с което разполагаме между себе си и Ал Кайда в Йемен — продължи Бък.

Да бе. Един мъртъв бедуински шейх, какво толкова? Дори не го познавам. Въпреки всичко работата смърдеше.

Освен това тази нова информация обясняваше защо Чет не се безпокоеше от евентуален сблъсък с полковник Хаким и СПС. Сделката беше сключена и правителството в Сана ни даваше зелена светлина да се справим с Пантерата, ако покрай това се погрижим и за шейх Муса.

Всеки път, когато получавах нова информация, нещо неясно досега се изясняваше. Сякаш белех лук — виждаш още лук, който става все по-малък и по-малък. А в центъра има нещо, което може би не искаш да виждаш. Но не мисля, че още бях стигнал дотам.

— Предполагам, че шейхът няма да бъде изпарен по едно и също време с Пантерата — казах на Чет и Бък. — Прав ли съм?

— Да — отвърна Чет. — Но това ще стане малко след като се махнем оттук.

Естествено. Не можем просто да седим в микробуса и да гледаме как шейх Муса става на парчета от „Хелфайър“, докато бедуините му ни гледат и може би говорят по мобилните си телефони с бедуинските си приятелчета, които са с Муса на мястото на атаката. Нещо като: „Ало, Абдул, една американска ракета току-що се стовари върху шейха ни“.

Освен това бедуинът на мястото на атаката трябваше да се погрижи за момчетата от Ал Кайда. Ние също трябваше да навестим касапницата, за да съберем парченца от Пантерата и хората му, преди да скочим в самолета.

— И как ще обясните този ужасен инцидент на саудитците? — попитах.

Чет ми отговори с откровения отговор на ЦРУ:

— Не ти е нужно да знаеш.

— Лично аз съжалявам, че се налага да… пожертваме шейх Муса — увери ни Бък, — но двамата с Чет искаме да разберете защо няма да има пречки от страна на йеменските сили за сигурност.

— Казваме ви го и защото може някой ден да бъдете попитани за това. Джон, Кейт, Пол: вие не знаете нищо за случилото се, след като сте напуснали Мариб.

Не отговорих. Хрумна ми обаче, че като ни казва да не казваме нищо, след като се махнем оттук, Чет също намеква, че ако не обещаем да си държим устите затворени, може и да си останем тук. Или отново ме хващаше параноята?

Нещо намирисваше и смятах да обсъдя това с Кейт и Бренър, както се бяхме разбрали в Аден. Междувременно отговорих:

— Добре. Разбирам.

Погледнах Кейт и тя също ме разбра и каза:

— Нямам проблем с това.

Бренър усети накъде духа вятърът и каза:

— Съжалявам, бях се разсеял и не ви слушах.

Чет кимна, стана, бръкна в брезентовия си чувал си и извади бутилка коняк „Хенеси“. Добър ход, Чет.

Чет пусна бутилката да обикаля и всички отпихме, после повторихме обиколката.

Небето на изток започваше да изсветлява и дочух песни на птици. Черен гарван кацна на перваза на един прозорец, после влетя вътре и предпазливо тръгна към нас.

Чет отчупи парче хляб, метна го към птицата и тя моментално го грабна. Не стреляй по птиците, Чет.

Появиха се още гарвани и бе метнат още хляб, а конякът продължаваше да обикаля.

Дойде утрото — едно от малкото неща, на които можеш да разчиташ в Йемен, наред със смъртта.

С Кейт се съгласихме да поемем първата стража и сменихме Замо, който буквално падна в сламата и моментално заспа — с кубинките и с пушката на гърдите.

Бък, Чет и Бренър също легнаха с оръжия и кубинки.

— Ще тръгнем към хотел „Билкис“ в един следобед — каза Бък. — После отиваме при руините. Много ще ви харесат.

Сигурен съм, че и на белгийците са им харесали, ако не се брои онзи проблем.

Отидох до източния прозорец и се загледах как далечният равен хоризонт става все по-светъл и по-светъл.

Някъде там се спотайваше Булус ибн ал Дервиш. Трудно беше да повярвам, че този откачен загубеняк от Пърт Амбой е дошъл чак тук, за да се превърне в Пантерата.

И още по-трудно можех да повярвам, че аз бях дошъл чак тук, за да го намеря и да го убия.

След ден-два щяхме да видим чий житейски път ще приключи.

59.

Леглото от слама беше предсказуемо неудобно, а вълнените одеяла воняха на камила или нещо подобно. А сега няколко думи за шахтата за екскременти. Най-общо тя представляваше шестетажен вътрешен клозет с дупка на всеки под. Клекало. Така че трябва да погледнеш нагоре и ако видиш нечий задник… е, информацията е предостатъчна. По-важното бе, че лайняната шахта можеше да е път за бягство. Винаги трябва да се оглеждаш за път за бягство.

Бък беше достатъчно добър да сподели с нас рулото тоалетна хартия, което се бе сетил да открадне от „Шератон“. Човек, който мисли за тоалетна хартия, е човек, който мисли за всичко.

Чухме шум от двора и погледнах през прозореца. Осмината бедуини бяха коленичили и се гъзеха на килима си с лице към Мека, която по тези места се падаше на северозапад.

— Изпълняват обедния салат — обясни Бък.

Погледнах си часовника. Точни бяха.

Бък също ни каза, че сме поканени на обяд от домакините бедуини, но за жалост поканата не се отнасяла за г-ца Мейфийлд, която си оставаше жена въпреки мъжките дрехи. Кейт понесе добре това — изобщо не й пукаше, а и не искаше да облича балтото. Взе си малко хляб и вода и се качи на мафража, за да държи под око района. Добро мислене от нейна страна.

Така мъжете от А-отбора слязохме в двора и бедуините, които се гордееха с гостоприемството си към пътници, ни предложиха горещ чай и купи горещ овес, грис или някакъв друг шантав и лепкав зърнен продукт.

Предложиха ни също и пластмасови лъжици.

— Ядат почти всичко с пръсти, но са открили лъжиците за определени храни — отбеляза Бък.

Явно и тук имаше някакъв прогрес. Идваше ред на салфетките.

Седяхме по турски на килима с нашите осем нови бедуински приятелчета и нагъвахме кашата, която поне беше топла. Чаят бе билков и с нищо не помогна за главоболието ми от коняка.

Тук сред възвишенията беше малко по-прохладно в сравнение с Аден по това време на годината и като стана дума за това, календарът на часовника ми показваше, че сме навлезли в март. Губиш представа за времето, когато се върнеш няколко века назад.

Каменната ограда около двора беше висока три метра, а дървената порта бе затворена, така че никой не можеше да ни види, но пък и ние не можехме да видим дали някой не приближава. Имаше обаче няколко каменни площадки покрай стените — за наблюдение и стрелба. Погледнах нагоре към мафража и видях Кейт да стои под една от арките с автомат на гърдите и да се наслаждава на гледката през бинокъл.

Бедуините проявиха голям интерес към нашите М4 и противно на всички правилници и здрав разум Бък им позволи да огледат оръжието му, което започна да обикаля заредено от ръка на ръка. Домакините изглеждаха развеселени от компактните размери, малкия калибър и лекотата на автомата и ни подадоха един калашник, за да ни покажат какво означава истинска пушка. Твоята може и да е по-голяма от моята, Абдул, но аз мога за нула време да те боядисам в червено със скорострелната си пластмасова играчка.

Бедуините проявиха интерес и към снайперистката пушка на Замо, но той не им позволи да я докоснат и те като че ли започнаха да го уважават повече. Пожелаха обаче да научат за нея и Бренър каза, че няма нищо лошо да им покажем на какво е способна.

Така Замо с помощта на Бък обясни, че това е снайпер М24, който стреля със 7,62 мм. патрони на НАТО, способни да пръснат главите им от хиляда метра. Все пак не мисля, че Бък преведе всичко буквално.

Замо каза също, че САЩ осигуряват този модел карабини на ИОС (Израелските отбранителни сили), и отново бях сигурен, че Бък не преведе този провокативен факт на мюсюлманските господа.

Те бяха очаровани от оптичния мерник и Замо обясни, че увеличението може да се нагласи от трета до девета степен, което означава, че при увеличение девета степен предмет на разстояние деветстотин метра изглежда така, сякаш е само на сто.

Бедуините изглеждаха силно впечатлени и тъй като по принцип не мога да си държа устата затворена, се обърнах към Бък.

— Кажи им, че Замо е убил петдесет души с тази пушка.

Бък се поколеба, но накрая преведе и всички бедуини зяпнаха Замо, сякаш беше някаква рок звезда. Гледката си заслужаваше още една купа бълвоч.

Както и да е, не бях сигурен, че стратегията е добра. От една страна, беше хубаво хората на Муса да знаят, че Замо може да пръсне нечия тиква от цял километър. От друга, защо да рекламираш уменията си? Понякога си заслужава някои неща да бъдат научавани по трудния начин.

В крайна сметка обаче тук ставаше дума за мерене на цеви между воини и бедуините искаха да са сигурни, че не са били прекалено любезни с някакви си женчовци. Нали се сещате, като момчета, които мъкнат със себе си жена, която да върши мъжката работа.

Не бяхме дори от една планета с тези хора, но по някакъв шантав начин започвах да ги харесвам. Помислих си дали да не заведа двама-трима от тях на Федерал Плаза 26 и да покажа на някои началници какво представляват истинските мъже.

Може би донякъде се оставях моментът да ме повлече.

— Напомнят ми за планинските племена от Виетнам — каза Бренър. — Примитивни, абсолютно откровени, смели и готови да убиват без капка колебание.

— Типове като тях са костеливи орехи — каза Замо, който също пасваше на това описание и който се беше сражавал с подобни мъже в Афганистан. — Те живеят, ядат и дишат война.

Сигурно така е изглеждал светът преди хиляда години. Но тези племена разполагаха с модерни оръжия, превозни средства и мобилни телефони. Неща, които правят убиването по-лесно и по-ефективно. Все пак беше хубаво да се види, че продължават да си носят джамбиите и да се обличат шантаво. Добре е за туризма.

Като стана въпрос за воинско перчене, бях си сложил джамбията за случая и бедуините решиха, че това е смешно. За съжаление обичаят ни забраняваше да извадим камите, за да си ги показваме — те бяха само да прерязваме гърла с тях. Все пак бедуинът до мен, казваше се Ясир, разгледа джамбията ми, както си беше в ножницата.

— Казва, че изглежда с отлично качество — преведе Бък, с което донякъде намали тъгата ми по стоте долара, които бях дал за камата.

Домакините ни настояха да пием още чай и ни пробутаха кат, който Бък взе „за по-късно“. Разбира се, Чет имаше свои запаси, но това не му попречи да каже „шукран“ — благодаря.

С две думи, бедуините ми харесаха. Жалко, че щяхме да видим сметката на шейха им. Хей, Абдул, нищо лично. Просто бизнес.

Всъщност нищо чудно Чет да възнамеряваше да види сметката и на тези типове, докато се махаме оттук. Би било хубаво да ни беше казал какво всъщност става. Но Чет вероятно беше решил, че неприятната информация трябва да се поднася на части, лъжичка по лъжичка.

Пикникът приключи и беше време да разгледаме микробуса.

Бък благодари на домакините за угощението и разговора и Бренър каза на Замо да прави компания на Кейт. Попитах Замо как е ръката му и той каза, че й няма нищо, но не беше така. Помолих го да занесе на Кейт чай и каша в случай, че й е писнало от хляб. Страхотен съпруг съм.

С Чет, Бък и Бренър тръгнахме през двора и стигнахме до двайсет и първи век.

Десетметровият четвъртит микробус без прозорци беше кацнал на шаси на „Мицубиши“ и задната му част нямаше връзка с кабината.

— Какво пише? — попитах Бък.

Бък прочете надписа на арабски върху микробуса.

— „Муса — което означава Мойсей — доставчик на чудесна риба. Прясна от Червено море“. — Усмихна се. — Някой във Вашингтон се е позабавлявал.

И още как. Шегата беше направо убийствена. Муса — Мойсей — Червено море. Схващате ли?

На Чет се падна честта да отключи катинара. Той отвори едната задна врата и скочи вътре. Всички го последвахме.

Отвътре микробусът бе достатъчно висок, за да стоим прави. Стените, подът и таванът бяха покрити с кевлар, а предполагам и с олово. Не се учудих, че не открих никаква риба. Вместо това видях голяма електронна конзола в предната част, приличаше на уредите в пилотска кабина. Пред конзолата и двата монитора имаше два въртящи се стола.

Чет се настани на левия и покани Бък като най-възрастен да седне на другия. Вечно бдителният Бренър застана до стената, откъдето можеше да държи под око двора и конзолата.

По дългите стени на микробуса бяха монтирани още няколко електронни устройства, а по пода имаше метални кутии, върху които бяха изброени резервните части, съдържащи се вътре. По-важното бе, че имаше три кашона консерви. Прочетох американските етикети — микс от плодове, микс от зеленчуци и — може би шега — консерва риба тон. Нима някой може да яде подобни боклуци? Къде е чилито? Това ли е най-доброто, на което са способни онези копелета от Вашингтон?

— Електрониката се нуждае от съвсем малко електроенергия, така че всичко може да се захранва от генератора — каза Чет, завъртя един превключвател на конзолата и след секунда усетих вибрацията и чух равномерното бръмчене на генератора някъде под пода. — Има и контакти, така че можем да зареждаме телефоните и радиостанциите си.

Хвърли поглед на един циферблат на панела и заяви:

— Волтажът е стабилен. — Завъртя друг превключвател и конзолата светна. — В бизнеса сме.

Поигра си с разни настройки, после включи двата монитора и видяхме движещи се картини на екраните — цветни въздушни изгледи към два различни ландшафта, които пълзяха долу.

Чет се зачете в електронната информация на екрана пред себе си.

— Десният монитор показва картина от единия „Предатор“, който в момента действа в автономен режим, тоест без да бъде управляван от земята. Машината изпълнява разузнавателен полет над този район, като използва предварително програмиран компютърен план.

Екранът показваше неравния пуст район на запад — през нощта бяхме прелетели над него. Ясно се виждаше как един отряд може да изчезне сред тези хълмове. И човек лесно можеше да си представи защо Пантерата е избрал хълмовете за свое леговище. Нямаше да е лесно да го измъкнем оттам. Но с подходящата стръв в лицето на г-н и г-жа Кори и компания Пантерата можеше да излезе, за да се нахрани с бившите си американски сънародници.

— Картините от двете машини се предават по сателитна връзка до микробуса и до станцията за контрол, където един или двама пилоти и специалисти по въздушни изображения седят пред подобна конзола в друг микробус или стая — каза Чет.

— А къде се намира станцията за контрол? — попитах аз.

— Няма значение — отвърна Чет със стандартния за ЦРУ отговор. — Може да е в Саудитска Арабия, в някоя военновъздушна база в Щатите и дори в Лангли. — Чет разполагаше и с отговор в стил дзен. — С всички сателити и цялата електроника реалното време е по-важно от реалното място. Единственото реално място, което има значение, е целта.

Естествено. Благодаря.

— А къде е базата на безпилотните самолети? — попитах.

— Не знам и не ме интересува — отвърна Чет и добави: — Нито пък теб.

Всъщност интересува ме, задник такъв. Но предпочетох да премълча.

— Пилотите имат лост за управление като този, но моят е деактивиран — продължи Чет.

Защо не опиташ виагра? Или не намалиш ката?

— Не съм пилот — призна Чет. — Но мога да разговарям директно с тях и да ги насочвам в зависимост от това какво искам или ми е нужно. Аз съм онзи, който контролира безпилотните самолети и ракетите по време на екзекутивния етап на мисията — напомни той. И за да е сигурен, че сме го разбрали, добави: — Аз, заедно със специалистите, определям кой или какво е целта и аз давам заповедта на пилотите да изстрелят ракетите.

Ясно. Нали затова го нарече екзекутивен етап.

Чет, който вече бе малко опиянен от властта, добави:

— Наричаме това ИУВ — изненадващо убийство от въздуха. Страхотно.

Определено. Но не толкова страхотно, колкото да отнеса главата на Пантерата с моя колт 45-и калибър.

Да не забравяме също нашия от време на време приятел шейх Муса, който бе през цялото време враг на нашия от време на време приятел президент Салех. Някой гений във Вашингтон бе измислил как този план да е изгоден за всички. Идиотите от Сана се страхуваха от племената повече, отколкото от Ал Кайда, а американците бяха обсебени от идеята да заличат Ал Кайда. Така че ако съберем двете фикс идеи, така наречените съюзници Вашингтон и Сана можеха да решат различните си проблеми по един и същи начин — с гръм от ясно небе. Идеята всъщност си я биваше и можеше да се оцени по достойнство дори от шейх Муса, който знаеше това-онова за двойната игра. Може би Пантерата също би я оценил. Можеха да обсъдят темата в рая.

Чет посочи екрана пред себе си и каза:

— Това сме ние.

И наистина, на екрана се виждаше чудесен въздушен изглед към Крепостта на гарвана. Бавно летящият „Предатор“ описваше тесен кръг над платото и виждахме на няколкостотин метра във всички посоки, в това число и пътя, по който бяхме стигнали дотук, както и по-добрия път от Мариб на север.

Чет въведе команда и камерата на самолета показа увеличена картина на крепостта. Видях бедуините на двора — седяха, бъбреха и дъвчеха.

— Машината се намира на три хиляди метра височина, но е оборудвана с хиляда и петстотин милиметров компютризиран обектив и картината е такава, сякаш лети на височина петнайсет метра — каза Чет.

Всъщност един от бедуините тъкмо пикаеше до каменната стена и видях, че не е обрязан. Добре де, може и да ми се е сторило.

Чет си сложи слушалки и установи сателитна връзка с наземната станция за контрол.

— Чистка нула-нула, тук Чистка шест-шест. Проверка на връзката.

След секунди от говорителя се разнесе глас с чудесен южняшки акцент.

— Чистка шест-шест, чувам те отлично.

— Поисках доклад за обстановката в пет нула-нула и всичко е наред. Повтарям, всичко е наред — каза шест-шест на нула-нула.

— Разбрано, шест-шест. Какво обядвахте там долу? — поинтересува се нула-нула. — Приличаше на пясък. — И се разсмя.

Хей, забавлявахме ли се, или какво?

Чет, известен също като шест-шест, и нула-нула, който и където да беше, размениха някаква техническа информация и накрая Чет каза:

— Ще ви уведомя, когато „Чистка“ потегли. Двете малки бели тойоти „Хайлукс“, които виждате тук, плюс три по-големи „Ланд Крузър“ с местен ескорт. Крайна цел — хотел „Билкис“, Мариб. Очаквайте подробности.

— Разбрано. „Предатор“ две ще ги последва. „Предатор“ едно остава на пост над вас. И двата са тежки — добави нула-нула.

Иначе казано, въоръжени.

— Няма да съм в станцията, докато екипът не тръгне, така че ако видите в района нещо, за което трябва да знаем, обадете ми се по сателитния — каза Чет. — Ако не можете да се свържете с мен, имате номерата на другите пет телефона.

— Разбрано. Още нещо? — попита нула-нула.

— Не.

— Успех — каза нула-нула.

Чет прекъсна връзката и се обърна към нас.

— Исках да видите и чуете, че всичко е по местата си и че безпилотните самолети ни прикриват.

Великолепно, Чет. А могат ли безпилотните самолети да предскажат дали нашите приятелчета бедуини няма да надушат двойната ни игра и да решат да ни видят сметката? Или още по-лошо, да ни предадат на Пантерата? Не. Ще трябва да се оправяме сами с това.

Чет обясни още някои свойства на оборудването за наблюдение.

— Както казах в Аден, по време на екзекутивния етап от операцията ще разполагаме с четири безпилотни самолета. Два над целта и два над това място, всеки въоръжен с по две ракети „Хелфайър“. Мога да разделя двата екрана и да следя четирите картини едновременно.

— А как ще измъкнем този прескъп микробус оттук? — попитах аз.

— Никак. Не можем.

— Значи самолетите ще се погрижат за него?

— Точно така.

Сега вече разбирате защо данъците са толкова високи, нали?

— Предполагам, че ще сме извън микробуса, когато ракетата го улучи — отбелязах шеговито.

— Идеята не е лоша.

Обясненията и демонстрацията приключиха, така че с Чет и Бренър взехме по един кашон консерви и излязохме от рибния микробус на Мойсей, а Бък заключи след нас.

Бък каза, че трябва да поделим плячката с домакините, като жест към тяхното гостоприемство — благодаря за бълвоча, ето ви малко риба тон, — така че го направихме и се върнахме на втория етаж на кулата.

Чет изглеждаше въодушевен и си представих, че вижда края — края на цялата си работа и отчаяние, както и края на престоя си в Йемен.

Сега оставаше само да се регистрираме в хотела, да разгледаме тъпите развалини и да бъдем отвлечени.

И после да чакаме Пантерата.

60.

В 13:15 А отборът без Чет Морган се натовари на двете малки тойоти, осигурени с любезното съдействие на шейх Муса. Оставихме повечето си багаж в Крепостта на гарвана, защото по-късно щяхме да се върнем като отвлечени американци, също с любезното съдействие на шейх Муса. Все пак си взехме някои лични неща, тъй като щяхме да отседнем в хотела за няколко дни, за да разглеждаме забележителности; за съжаление забавлението щеше да бъде съкратено поради гореспоменатото отвличане.

Според сложния план на Чет целта тук беше да се представим за туристи от Сана. В същото време беше очевадно, че не сме никакви туристи, така че оставаше да сме американци на мисия. Надявахме се, че пристигането ни ще привлече вниманието на Пантерата, който щеше да стигне до съвсем правилното заключение, че бившите му сънародници са дошли тук да го убият или заловят. На свой ред Пантерата щеше да състави свой план да убие или залови нас. Но преди да успее да го направи, трети играч — шейх Муса — щеше да осуети замисъла му, като направи онова, което бедуините правят най-добре — да отвлече чужденците за откуп. И първият, на когото ще бъде предложен шанс да купи американците, щеше да е Пантерата. Теоретично Пантерата нямаше да надуши капана, защото щеше да изглежда, че шейх Муса просто е научил за появата на американци и се е възползвал от изникналата възможност.

Такъв е начинът, по който мисли ЦРУ. Аз обаче не мисля така — аз съм малко по-директен и гледам да стоя по-настрана от пушека и огледалата, които ЦРУ обича толкова много. Но пък това си беше тяхно представление, а сцената бе Йемен, така че може и да бяха измислили всичко правилно.

Както и да е, ако случайно ви е интересно, личните ми вещи включваха бутилирана вода, консерва риба тон и боксерки, които вчера бяха чисти. Освен това Чет ни осигури по един комплект тоалетни принадлежности, за да завърши имиджа ни на преминаващи посетители от Сана.

Носехме скритите си оръжия, както и бронежилетките и автоматите в скутовете си. Кейт беше взела и черния си шал, за да може да закрива косата и лицето си, когато подобава — например, когато бъде отвлечена от мюсюлмански господа, които може да се оскърбят, ако видят лицето й.

Трите големи джипа на бедуините, които ни бяха докарали до Крепостта на гарвана, сега щяха да играят ролята на дискретен ескорт до град Мариб, за да ни предпазят от истинско отвличане — или убийство — от някой друг. Два джипа тръгнаха напред, за да проверят пътя, а третият щеше да кара зад нас. Ако някой забележеше бедуинските джипове, те щяха или би трябвало да изглеждат, че ни следят, а не ни пазят.

Двамата бедуини, които наглеждаха хищния рибен микробус при пристигането ни, щяха да останат и да държат форта в буквалния смисъл на думата, както и да охраняват Чет. Надявах се да не му прережат гърлото. Чет ни беше нужен заради връзката с пилотите на самолетите.

Колкото до ККК — командване, контрол и комуникации, — бедуините бяха осигурили на Чет, Бък и Бренър местни мобилни телефони, така че конвоят можеше да поддържа връзка, ако случайно възникне ситуация. Освен това разполагахме с радиостанции за контакт на къси разстояния, както и със сателитни телефони, макар че те можеха да работят само под открито небе, но не и в колите, освен ако не си подадеш главата през прозореца.

Редът на пътуване бе следният — Хайлукс едно, с Бък зад волана и Замо в ролята на стрелец; Хайлукс две, Бренър в ролята на шофьор, аз на стрелец и Кейт отзад.

Дадохме на двата бедуински джипа пет минути преднина, след което Чет ни пожела безопасен път до Мариб, пълноценна разходка до руините и приятно отвличане. Смяташе, че това е смешно. Махна ни за довиждане и влезе в микробуса, за да нагъва риба тон и да гледа как ни похищават.

Бък и Замо излязоха от двора и Бренър, Кейт и аз ги последвахме.

Бък не тръгна към стръмното дере, по което бяхме дошли, а се насочи на северозапад по платото, по следите на двата джипа пред нас, които вдигаха прашен облак в далечината. Карай след оня бедуин.

Сивото каменисто плато приличаше на видеозаписите от първата разходка на Луната. Четирийсет дни и четирийсет нощи дъжд нямаше да се отразят зле на това място.

— Мислех си за шейх Муса — каза Бренър.

— Имаш предвид, че трябва да го убием ли? — попитах.

— Да. Разбирам причината — призна той. — Но не ми харесва.

— И на шейх Муса няма да му хареса — уверих го. Но пък той щеше да знае каква е причината да не му харесва.

— Като изключим етичните въпроси, има и практически — каза г-н Бренър.

— Имаш предвид как ще обясним на саудитците, че сме видели сметката на техен съюзник бедуин ли?

— Да, да не говорим, че бедуините в Мариб и другаде може завинаги да се откажат да си имат вземане-даване с нас в Йемен. Те помнят дълго и могат да държат сметка за нещо, станало и преди хиляда години.

— Може би Вашингтон е измислил начин да представи смъртта на шейх Муса като инцидент или като дело на някой друг — предположих аз.

— Ако използваме „Хелфайър“ срещу Муса, това свежда възможния кръг заподозрени само до един. Нас — отвърна Бренър.

— Така е. Но това не е убийство. А премахване с крайна щета, както се изразяват в ЦРУ. Звучи по-добре.

— Когато видиш двойна игра, оглеждай се за тройна — мъдро рече Кейт, която е от доста време с мен и е понаучила едно-друго.

Бренър се съгласи с г-ца Мейфийлд и добави:

— Нека държим под око всичко това и да споделяме, както се разбрахме в Аден.

— Съгласен — казах аз.

Пол Бренър беше свестен тип, бивше ченге и добър стрелец. Вярно, като че ли страдаше от синдрома на неуморния хуй, но какво пък, всички го имаме в една или друга степен. Запитах се какво ли прави в момента Клеър. Сигурно се плацикаше в басейна с Хауард. Как така мислите ми стигнаха от Пол Бренър до Клеър Нолан? Да не би да страдам от СНХ?

Интересно, че и тримата нямахме пълно доверие на двамата разузнавачи. Може би си вървеше с територията, макар всички да бяхме в един екип. Каквито и лъжи да бяхме чули и каквато и информация да ни спестяваха Чет и Бък, всичко това се основаваше на железния принцип да знаеш само онова, което е нужно. Ако трябваше да научим нещо, щяхме да го научим, когато му дойде времето, а ако не трябваше, никога нямаше да го научим. А онова, което не знаехме, не можеше да бъде изтръгнато от нас, ако ни заловят — или по-лошо, ако бъдем разпитани от някоя конгресна комисия. Онова пък, което не знаем, не може да ни навреди. Момент. Това последното не съм го казал.

Както и да е, тримата с Кейт и Бренър сега бяхме на една и съща вълна и с вдигнати антени, ако позволите да използвам тази метафора.

Бедуинският мобилен телефон на Бренър звънна и той отговори и се заслуша. В Йемен позволено ли е да караш и да говориш по телефон? Предполагам, че ако ти е позволено да стреляш с автомат през прозореца, можеш да използваш и телефона си.

Бренър затвори и каза:

— Бък просто искаше да провери дали тези телефони наистина работят.

— Добра идея — съгласих се. Не че нямахме доверие на шейх Муса: просто Йеменската телефонна компания можеше да се окаже проблем. Особено тук. Пълно беше с мъртви зони. Зачудих се и как ли бедуините си плащат телефонните сметки.

— Бък каза, че Чет му се обадил и му казал, че според самолетите пред нас няма нищо подозрително.

Не бяха ли казали същото и по пътя за Аден?

Както бях видял на монитора в микробуса, северната страна на платото представляваше плавен склон и Бък следваше изровената пътека, която се спускаше към низините. В далечината различих шосе, няколко коли, къщи и обработваеми площи.

По средата на склона забелязах бял джип, спрял до стръмни скали. Когато приближихме, видях четирима мъже с калашници, насядали по камъните. Явно бяха хора на шейх Муса и пазеха този подход към крепостта, както бе обещано. Двата водещи джипа бяха минали покрай тях, така че несъмнено всички бяха от едно племе. Нали така? От друга страна, това беше Йемен и нищо не е такова, каквото изглежда.

Бък намали, ние също. В моменти като този човек оценява по достойнство бронираните коли. Нашите бронежилетки изобщо не могат да се сравняват с тях.

Свалих предпазителя на моята М4 и казах на Кейт да направи същото. Бренър извади колта си.

Бък спря на петдесетина метра от мъжете и те ни махнаха да продължаваме. Все едно казваха: „Стига бе, хора. Не сте ли виждали готини типове с халати и автомати?“

Мобилният не звънеше, така че явно Чет и пилотът на нашия „Предатор“ не бяха обезпокоени от ситуацията. Или пък пилотът всеки момент щеше да им прати някоя ракета.

Последният джип ни настигна, радиостанциите изпращяха и гласът на Бък каза:

— Това са хора на Муса.

Бък продължи напред и ние го последвахме.

— Шалът — напомних на Кейт. — Не ги поглеждай, освен ако не стреляш по тях.

Бренър реши, че това е смешно.

Когато стигна до бедуините, Бък свали стъклото на прозореца си, поздрави любезно с „ас-салаам алейкум“ и мъжете отговориха. Аз също свалих стъклото и извиках:

— Шалом! Алейхем!

— Това е на иврит, Джон — каза Кейт.

— Звучи по същия начин.

Продължихме напред и третият джип изостана.

Стигнахме низината и продължихме по изровената пътека на север през рядко населен район с малки напоявани ниви и кафяви пасища, по които щъкаха дръгливи кози и търсеха нещо, което може да са пропуснали. Животът тук е труден. И кратък.

Тримата се разбъбрихме, защото да разговаряш за мисията може да означава, че си малко изнервен. А това не беше точно.

— Веднъж летях до Мариб от Сана — каза Бренър. — Преди година, преди нещата да почнат да се скапват. Някакви важни клечки от Капитолия искаха да разгледат руините и аз ръководех екипа, който се грижеше за сигурността.

— И какво?

— И настоятелно ги посъветвах да не идват тук — каза той. — За туристи ставаше… докато белгийците не изчезнаха миналото лято. Не можех обаче да гарантирам безопасността на конгресмените и екипите им.

— Да не искаш да кажеш, че си пропуснал възможността да се отървеш от някой конгресмен? — попитах сърдито.

Последва смях. Аз съм по-забавен от Пол Бренър.

Както и да е, стигнахме до шосето и Бренър последва Бък, който зави надясно — на изток към Мариб.

— Това трябва да е пътят Сана-Мариб — каза Бренър. — Онзи, който беше отбелязан на табелата в Сана.

Да. А аз си мислех, че в Сана не е безопасно. Точно в момента Сана ми приличаше на Женева.

Две думи за пътуването в страни от Третия свят — винаги има места, които са по-опасни и прецакани от онези, на които се намираш. В този случай обаче бяхме стигнали самия връх на местата, които не искаш да посещаваш.

Продължихме на изток към Мариб. С нетърпение очаквах студена бира и горещ душ в хотела, пък после нека ме отвличат.

61.

Когато приближихме Мариб, Бренър посъветва Кейт да се увие, а аз я уверих, че черният шал я прави да изглежда по-мистериозна и по-слаба. Влязохме в града, който бе разнебитен, но оживен — провинциална столица, както каза Бренър, и единственият търговски център в радиус от много километри.

Главната улица представляваше поредица магазинчета и сергии, правителствени сгради, няколко бензиностанции и нито една пивница. Но за да изглежда градът жив, всеки мъж носеше автомат. Забелязах също, че градът изобщо не ми изглежда стар.

— Това е Нови Мариб — обясни Бренър. — Старият град се намира на няколко километра оттук и е почти напълно изоставен.

— Защо?

— Египетските военновъздушни сили са го бомбардирали през шейсет и седма.

— Защо?

— По време на гражданските войни Мариб е бил център на роялистите, а египтяните са били на страната на републиканското правителство в Сана.

Тези хора влизаха във война по същия начин, по който хлапетата избират от кой отбор да играят футбол. А ние се забъркваме в Йемен. Защо? Изобщо не им е нужна помощта ни, за да се избиват помежду си.

Забелязах, че градът вони на изгорял дизел и тор, но долових и аромата на улични скари пред магазинчетата за храна и стомахът ми изръмжа. Май трябваше да изям оная консерва.

— Къде всъщност е инсталацията на „Хънт Ойл“? — попитах Бренър.

— На стотина километра североизточно оттук — отвърна той. — На самия ръб на Ар Руб ал Хали, Пустия район. През лятото температурите стигат до петдесет градуса.

— Защо петролът винаги се открива на най-лайняните места?

— Не знам. Знам обаче, че според геолозите находищата са огромни и продължават в Саудитска Арабия. Мислехме си, че можем да контролираме този петрол, защото Йемен е слаб. После обаче се появи Ал Кайда. Инсталацията е силно укрепена, но кладенците не могат да бъдат разширявани, докато не елиминираме заплахата от Ал Кайда.

— Ясно. А кой би се съгласил да работи на такова място?

— Американците са само десетина. Останалите са чуждестранни работници и йеменци. Както и наемници за охрана.

— Колко получават наемниците?

— Някъде около две хиляди седмично. Поне така чух.

— Скъпа, току-що намерих по-добра работа и за двама ни — казах на Кейт.

— Не забравяй да ми пращаш картички — отвърна г-жа Кори изпод шала си.

Продължихме да пълзим по прашната, задръстена с коли главна артерия.

— Къде е хотелът? — попитах Бренър.

— Непосредствено до града.

— В него ли спа?

— Не. Бях тук само за деня. Но го огледах заради важните клечки. Не е лош.

— Бира има ли?

— Не. Абсолютно е забранена в провинция Мариб.

Студената бира в главата ми се изпари като мираж. Мразя Йемен.

Бък зави надясно и ние го последвахме.

— Другите гости в „Билкис“ са чуждестранни доброволци, хора от петролната компания, а от време на време се появява някой американски шпионин и други съмнителни типове. — Бренър реши, че това е смешно, и добави: — Паспортите на пристигащите гости се пращат по факса на Бюрото за национална сигурност и Службата за политическа сигурност. Копия се продават и на Ал Кайда. Или може би ги получават безплатно, не знам.

— Сигурно е безплатно.

След няколкостотин метра градчето започна да оредява и отпред и отдясно видях дълга бяла стена с отворени порти, която според Бренър беше хотел „Билкис“.

Бък спря, преди да стигнем до портите и Бренър последва примера му.

Трябваше да скрием автоматите и с тази цел бяхме взели брезентовия чувал на Чет.

Двата джипа на бедуините пред нас продължиха нататък, а третият ни подмина, без да спира.

Бък и Замо бяха слезли и ние също слязохме, като оставихме автоматите в колата.

Замо носеше сак, достатъчно голям, за да събере освен неговата пушка и нашите четири М4.

Метна го на задната седалка, качи се в колата, събра оръжията и пълнителите и ги уви в нещо, което приличаше на бельото на Чет.

— Хареса ли ви пътуването? — поинтересува се Бък.

Защо винаги питаше подобни неща?

Никой не отговори, което бе достатъчно красноречиво.

— Регистрираме се, отиваме по стаите си и се срещаме във фоайето след… да кажем, половин час — инструктира ни Бък и ни увери: — Това е достатъчно време за един бърз душ.

Бък имаше нови паспорти за нас — същите имена и снимки, но с различни номера и със стандартната синя обложка, или иначе казано, не бяха дипломатически. Сега бяхме туристи.

— Къде отиде ескортът ни? — попитах аз.

— Не знам, но съм сигурен, че ще ги видим отново по-късно.

— Те ли ще ни отвличат?

— Да.

— Добре. — Не бих искал да ме отвличат непознати.

Замо приключи с увиването на хардуера в бельото на Чет и всички се качихме отново в колите.

Бък подкара към голямата двойна порта и влязохме.

В края на дългата алея се издигаше неочаквано голям измазан в бяло хотел, състоящ се от две триетажни крила, между които имаше едноетажна приемна. Градината бе аранжирана и напоявана. Беше почти потресаващо да видиш зеленина.

Бък спря пред вратата и ние спряхме зад него.

Слязохме. Появи се пиколо, което натовари багажа ни в количка и накрая взе сака, който, естествено, тежеше. Бък се престори, че знае само няколко думи на арабски, и каза нещо на прислужника, после се обърна към нас.

— Казах му да внимава, понеже вътре има скъпи камери и фотографско оборудване.

Да бе. Всъщност оптичните мерници могат да минат за фотографско оборудване, нали?

Както и да е, влязохме в голямото овално фоайе, което бе почти пусто.

— Хотелът е построен в края на седемдесетте за туристи и археолози, а фоайето е овално, за да прилича на храма Махрам Билкис — уведоми ни Бък.

Интересно. На кого му пука?

— Имаше много надежди за Йемен след гражданските войни и революциите от шейсетте и седемдесетте — продължи Бък. — Не се получи обаче — добави в случай, че не сме забелязали.

Рецепционистът беше целият в усмивки, сякаш бяхме първите му гости за тази година. Извадихме новите си, но износени паспорти и той ги подаде на някакъв друг тип, за да им направи ксерокопия за СПС, Бюрото за национална сигурност, хотела и отделно копие за Ал Кайда. Друг тип потърси резервациите ни в компютъра. В картите за регистрация попълнихме йеменския си адрес в „Шератон“ в Сана, където вероятно бяхме регистрирани всички. ЦРУ си знае работата и разполага с много пари, за да постигне подобни неща.

Тъй като от миналия август в Мариб нямаше убити или отвлечени, стаите струваха по петдесет долара на нощ. Забелязах, че сме направили резервации за четири нощи.

Рецепционистът, г-н Карим, попита на английски:

— Как мина пътуването ви от Сана?

Ами, първо тръгнахме за Аден и попаднахме в засада на Ал Кайда, после летяхме с шпионски самолет и кацнахме на черен път посред нощ и едни бедуини ни взеха до замъка на Дракула, и ето ни сега тук.

— Минахме по панорамния път — отвърнах аз.

Той кимна, но ни посъветва:

— По-добре е да се придържате към главните пътища.

— Нима тук има главни пътища?

Бък в ролята си на турист попита г-н Карим:

— Има ли затворени за посетители руини?

— За съжаление Махрам Билкис си остава затворен — тъжно отвърна рецепционистът, но се оживи и добави: — Мисля обаче, че мога да ви уредя частно посещение.

Разбира се, че можеш.

Бък зададе още няколко туристически въпроса, докато Бренър и Замо държаха под око багажа, а Кейт стоеше скромно и мълчаливо, възхищавайки се на пода.

Дали приличахме на американски туристи, или просто на американци, които се опитват да изглеждат като туристи? Един от хората зад рецепцията определено ни проверяваше, особено Замо. Така де, като махнем невинните физиономии, всички носехме бронежилетки и пистолети, които макар и скрити под елечетата, можеха да бъдат забелязани от човек, който знае за какво да гледа. Останах с впечатлението, че някой от онези зад рецепцията след две минути ще разговаря с някого за нас по мобилния си. Със СПС? С Ал Кайда? Може би и двете. Добрата новина бе, че от СПС ни дават зелена светлина — или поне така казваха. Другата добра новина бе, че Ал Кайда скоро щеше да разбере, че сме тук. Какво повече му трябва на човек?

Г-н Карим върна паспортите ни и ни даде четири електронни карти.

Попита дали ще направим резервации за вечеря, сякаш имаше опасност да не си намерим свободни места. Бък помоли рецепциониста да ни резервира маса за осем вечерта, след като ни каза тихо:

— Тук са обядвали белгийците, преди да продължат към руините.

Благодаря за информацията.

Тръгнахме след пиколото към третия етаж на южното крило, където ни очакваха съседните ни стаи. Прислужникът въведе Кейт и мен в стаята ни, която бе с оскъдна мебелировка, но иначе изглеждаше сносно. С приятен зелен гущер на стената.

Излязох на големия балкон и Кейт се присъедини към мен. Долу имаше плувен басейн във формата на два овала един до друг, така че реших, че овалите са основна тема тук. И на терасата, и в басейна нямаше жива душа.

— Това място е съвсем пусто — каза Кейт.

Може би беше свързано по някакъв начин с отвличането и убийството на туристи. Така де, дори европейците с ограничен бюджет могат да намерят подобно нещо за неприемливо.

— Всичко изглежда някак нереално — рече Кейт.

— Съвсем реално си е.

— Мразиш ли ме, че те въвлякох в това?

— Питай ме по-късно.

Известно време двамата се взирахме в празния басейн. После Кейт попита:

— Дали всичко ще е наред?

— Че защо да не е?

Тя не отговори.

Хронометърът на Бък цъкаше, така че се върнахме в стаята, съблякохме се и се изкъпахме и избръснахме заедно, за да пестим време и вода.

Облякохме се и оставихме торбите и тоалетните си принадлежности в стаята. Какво ли се случва с багажа на отвлечените туристи? Слязохме по стълбите във фоайето. Никой няма доверие на асансьорите в страна от Третия свят.

Бък и Бренър разглеждаха някакви туристически брошури, а Замо носеше чувала с фотографското ни оборудване.

Рецепционистът г-н Карим дойде при нас и каза:

— Не ви съветвам да посещавате развалините без ескорт. За петнайсет минути мога да ви осигуря услугите на трима или четирима бедуини.

— Имаме среща с едни бедуини при руините — отвърна Бък.

Които ще ни отвличат.

Рецепционистът сви рамене и ни посъветва:

— Бъдете внимателни.

Бяхме. И бяхме и въоръжени.

Колите пристигнаха.

— Ако закъснеем, запазете масата — казах на г-н Карим.

Излязохме.

— Първо отиваме до Стари Мариб, после до храма Баран, трона на Савската царица — каза Бък.

— Тя там ли е?

Бък се усмихна.

— Била е отвлечена. — Обърна се към Бренър. — Познавам пътя. Не се отдалечавайте.

Това се подразбира, Бък.

Качихме се в джиповете и потеглихме.

— Само за протокола, разликата между инсценираното и истинското отвличане невинаги е ясна — казах на двамата си спътници.

— Нали и аз това казвам — отвърна Бренър.

Да де.

62.

Тръгнахме на юг по застлан, но рушащ се път и след десетина минути завихме по още по-лош, водещ към някакво възвишение, върху което се виждаха тъмните жилищни кули на Стари Мариб.

Спряхме до една порутена стена на края на града, слязохме и се огледахме. Имахме ясен изглед надолу по склона. Наоколо не се виждаше жива душа.

— Пол ще остане тук със Замо — каза Бък. — Джон, Кейт и аз ще влезем в града за около половин час, за да разгледаме.

— Бил съм в Южен Бронкс — казах му. — Ще остана.

— Аз пък искам да разгледам и искам да си с мен — заяви Кейт.

— Ако няма да ни отвличат на това място, защо сме тук? — попитах Бък.

— Защото трябва да ни видят.

— Тук няма жива душа, Бък.

— Наоколо има хора, които забелязват всичко и всеки на подобни места — обясни той. — Особено западняците. И всички имат мобилни телефони и номера, на които да се обадят.

Все едно говореше за провинциалното градче на Кейт в Минесота.

— Трябва да дадем на потенциалните похитители достатъчно време, за да разберат къде сме и да съберат хора за отвличането — обясни Бък. — Похищението ни трябва да изглежда истинско.

Тук определено се виждаше мисловната дейност на ЦРУ — умни хора, измислящи тъпи неща. Или пък Бък просто искаше да разгледа Стари Мариб.

— Не е ли необичайно, че не сме наели бедуини да ни охраняват? — попитах във връзка с това, че похищението ни трябваше да изглежда истинско. — Или полицаи от Бюрото за национална сигурност?

— Навремето човек можеше да дойде тук и сам — отвърна Бък. — Сега обаче е по-добре да не се прави така, макар че авантюристите — или незнаещите — все още идват без въоръжена охрана.

— Добре. А безпилотните самолети следят ли ни?

— Разбира се.

Представих си как Чет седи в микробуса си и ни наблюдава. Дали да му махна?

— Освен това ескортът ни е наблизо и можем да ги повикаме при нужда — добави Бък.

Или когато сме готови да ни отвлекат.

Замо сложи чувала със сериозното оръжие на капака на джипа си, а Бренър застана отзад, за да прикрива гърбовете ни.

Бък поведе и двамата с Кейт го последвахме в града със скритите си пистолети и открит фотоапарат.

Неасфалтираните улици на Стари Мариб изглеждаха пусти, но забелязах в прахта свежи кози барабонки и следи от хора.

Жилищните кирпичени кули се издигаха на височина до осем етажа, с изключение на онези, които се бяха срутили от възрастта или са били разрушени от египетските ВВС в Трийсет и деветата гражданска война или както там се казваше. Повече от половината град си беше заминал, но все още можеха да се видят оцелели основи, пълни с пясък и отломки.

— Преди тук е имало няколко хиляди души. Сега са останали само десетина семейства.

От това място те побиваха тръпки. Тъмните кирпичени постройки приличаха на многоетажни къщи, обитавани от духове. Цареше мъртвешка тишина, нарушавана от шантав вятър, който шепнеше по улиците и в черупките на сградите. Сред развалините и по улиците танцуваха малки прашни вихрушки. В ума ми натрапчиво се завъртя думата „постапокалиптичен“.

Искам да кажа, това място миришеше на смърт — също като стара пепел и гниещо… нещо.

Погледнах Кейт. Изглеждаше омагьосана, но и изпълнена с безпокойство.

— Отговори ми честно — каза ми Бък. — Не е ли интересно?

— Не.

Бък се изкиска. Прекарваше си великолепно. Посочи един огромен крайъгълен камък на една от кулите и заяви:

— Това е от някакъв савски храм. Виждате ли надписите?

Кейт прилежно отиде до Бък и разгледа каквото там имаше за разглеждане. Аз не откъсвах поглед от улицата.

Бък намери и квадратна каменна колона, вградена във входа на сградата.

— Това също е от времето на Савското царство. Може би е на три хиляди години.

— Какво пише? — попитах.

— Янки, вървете си у дома.

Смешно. Но идеята не беше лоша.

— Хълмът всъщност се състои от много пластове, образували се от продължителното обитаване на едно и също място — обясни Бък. — Някой ден археолозите ще го разкопаят чак до първото човешко селище на това място.

И ще намерят най-ранния деликатесен магазин на света.

Както и да е, беше време за връзка и се обадих на Бренър по сателитния си телефон.

Той вдигна.

— Случва ли се нещо при вас? — попитах го.

— Не. Пропускам ли нещо интересно?

— Виждам мъртъвци.

— Снимай ги.

— Естествено.

Продължихме да се мотаем. Бък сновеше навсякъде, разглеждаше разни камънаци с шантави надписи, които можеше да са оставени и от марсианци. Направи куп снимки и постепенно започнах да вярвам, че наистина сме туристи.

— Искате ли да влезем в някоя къща? — попита Бък.

— Не.

— Можем да се качим на мафража. Гледката ще е великолепна.

— Бък, тези кули всеки момент могат да се срутят — казах остро. — Не искам да съм дори на улицата до тях.

— Ами… добре. Но ако видим истински похитители или Ал Кайда, ще трябва да се скрием в някоя кула.

— Предпочитам улична престрелка.

Продължихме обиколката и Бък, чиито познания изглеждаха неизчерпаеми, обясни:

— Ислямът има противоречиво отношение към предислямската култура и артефакти. Някои мюсюлмани възприемат тези древни езически култури като видимо доказателство, че ранните араби са били цивилизовани и много развити. Фундаменталистите обаче отхвърлят всичко предислямско и езическо и често унищожават артефактите — по същия начин, по който ранните християни са унищожавали и обезобразявали статуите и храмовете на езическия Рим.

— Вярно. Отчупвали са хуйовете на статуите:

— Точно така. Фундаменталистите тук правят същото.

Вече можем ли да си тръгваме?

Бък обаче не беше свършил.

— Бедуините имат известен афинитет към тези руини. Савците са техни преки прадеди. Хора като Булус ибн ал Дервиш обаче искат да заличат всички свидетелства, че преди исляма в Близкия изток е имало цивилизация. Именно затова западните археолози са били заплашвани тук. И това е причината много от атаките срещу западняци да се извършват в и около езически археологически обекти тук и другаде в Близкия изток.

Аз пък си мислех, че западняците са нападани на археологически обекти, защото ходят именно на такива места. И защото въпросните места са изолирани. Точно това се е случило с белгийците. Трябвало е да си останат в Сана. Всъщност можели са да отидат да разгледат Париж.

Все пак разбирах какво казва Бък. Идващите тук западняци бяха като хората, посещаващи африкански резервати — искат да видят диви животни, а дивите животни гледат на тях като на обяд, влизащ сам в трапезарията им.

Във всеки случай, намирахме се на подходящото място. Или на неподходящото място.

— Римляните са обсаждали този град — каза Бък. — Мариб е бил обсаждан десетки пъти и е оцелял до въздушното нападение на египтяните през шейсет и седма.

Реактивните самолети и еднотонните бомби са гадно нещо.

— Войната е безчувствена — тъжно рече Бък и се огледа.

Старият воин от Студената война май се размекваше. Така де, това беше нищо в сравнение с термоядрен Армагедон.

Излязохме на открит участък и Бък каза, че това някога е било сук. По площада скитаха кози, имаше и мъници — имам предвид деца, а не ярета. Та значи децата ни забелязаха и ни зяпнаха така, сякаш виждат призраци. Май туристите тук бяха рядка гледка.

Накрая успяха да съберат кураж и десетина затичаха към нас с викове: „Бакшиш! Бакшиш!“

— Кажи им да ни изведат оттук и ще им платим — казах на Бък.

Бък кимна и каза нещо на арабски. Децата зарязаха козите, наобиколиха ни и ни поведоха към колите.

Мразя да използвам деца като щит, но пък си плащахме.

Около половин час след като влязохме в Стари Мариб се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали.

— Хареса ли ви? — попита Бък.

— Беше чудесно. Невероятно — възкликна Кейт.

Пълна гадост, ако питате мен.

Излязохме от руините и се зарадвах да видя, че Замо и Бренър не са отвлечени или убити.

Платихме на калпазаните и ги посъветвах:

— Когато пораснете, гледайте да се махнете оттук. — Само стойте настрана от Пърт Амбой.

Бренър искаше да се повози със Замо, така че Бък се качи зад волана с мен на мястото на стрелеца и Кейт отзад. Бък отново тръгна пръв и се спуснахме по хълма, за да продължим към следващите мъртви руини — трона на Савската царица.

Представих си заглавието в „Ню Йорк Поуст“: „Петима янки изчезват, докато гледат Савската царица“.

Или: „Бедуини отмъкват наши момчета“.

Ясно де, всичко това е наужким. Част от хитроумен план на, ЦРУ.

А какво ще кажете за това? „Пантера пулверизирана от «Предатор» в перфектно планирано покушение“.

Яко, нали?

Първо обаче беше ред на приятелското похищение.

63.

Поехме на юг и минахме по тесен мост над някакъв канал. За първи път в Йемен виждах вода, която не тече от кран.

— Приятно е да видиш река — обади се Кейт.

— В Йемен няма реки — каза Бък. — Това е сезонна уади. По това време на годината обикновено е суха, но явно са отворили шлюзовете на язовира.

Че как. Пролетният кат трябва да се напоява.

— Старият язовир е бил построен преди повече от две хиляди години и благодарение на него е възникнала савската цивилизация. Стената се пробила през петстотин и седемдесета, годината на раждането на Мохамед, и мюсюлманите смятат това за поличба. Краят на езичеството и началото на нов свят — обясни Бък.

Точно така се чувствах и аз след рухването на първия ми брак.

— Новият водоем беше построен през осемдесетте, хиляда и четиристотин години след края на първия.

— Проблеми с приемствеността, а?

— Мостът не позволява да отбиеш от пътя — уведоми ни също така Бък.

Именно. Точно затова аз бих устроил похищението на такова място.

Както и да е, след десетина минути вече приближавахме археологическия обект Баран. Видях бял микробус, паркиран на черния път, както и син военен камион, вероятно на полицията от Бюрото за национална сигурност.

Бък спря зад камиона, а Бренър и Замо спряха зад нас.

Всички слязохме и се огледахме. Тук-там се виждаха закърнели дървета и финикови палми, както й няколко напоявани ниви, но като цяло теренът бе кафяв и прашен.

Бък също гледаше сухия пейзаж.

— Тръгне ли, пустинята няма спиране — каза той. — Язовирът и напоителните помпи водят обречена битка.

Също като нас. И по ирония на съдбата това се отнасяше и за джихадистите. Тук няма да има победители. С изключение на пустинята.

Слязохме от колите и буквално на минутата бяхме нападнати от жадни за бакшиш хлапета, после от продавачи на сувенири и от двама млади мъже, които казаха, че били екскурзоводи. Накрая цъфна и един полицай от БНС и ни предложи защита срещу двайсет долара. Сигурно беше роднина на капитан Дамадж.

Надявах се някъде наоколо да има банкомат.

Бък обаче влезе в ролята на банкомат и даде на офицера малко риали, после плати и на хлапетата да се разкарат. Бутна хубав бакшиш и на двамата екскурзоводи за това, че не правят нищо, като през цялото време говореше любезно на арабски. Бък беше добър американски дипломат. Даваше пари навсякъде и на всеки.

Полицаят ни гледаше така, сякаш инстинктът му казваше, че не сме безхаберни туристи, за каквито се представяме. Запитах се дали не е познал, че сме с бронежилетки, и ако е така, дали ще заключи, че имаме и пистолети? Или си мисли, че сме достатъчно тъпи, за да дойдем невъоръжени?

Полицаят каза нещо на Бък и той преведе:

— Казва, че полицаите скоро си тръгват и че не бива да се застояваме много.

Сякаш тези смешници можеха да ни помогнат по някакъв начин.

— Чудя се дали не са същите момчета, които са пазили и белгийците — казах високо.

Никой не отговори.

Както и да е, ченгето се разкара, но онези със сувенирите, общо шестима, още не си бяха получили парите и размахваха стоките си към нас — евтини джамбии, вероятно произведени в Китай, шивали, ставащи за всеки размер, сандали, също ставащи за всеки размер, както и пощенски картички.

Бък им даде четиристотин риала, взе няколко картички и най-накрая бяхме пуснати да приближим входа на руините.

Замо остана да ни охранява, както беше по план, а ние четиримата отидохме до каменна арка, която изглеждаше нова. Там седяха и дъвчеха четирима бедуини, които направо ни заклаха с входна такса около три долара на човек. Но пък нали именно бедуините контролират цялото движение и достъп по тези места.

Руините бяха на по-високо ниво от останалия терен. Изкачихме няколко каменни стъпала и пред нас се разкриха няколко акра разкопки и порутени стени около павиран двор. От другата му страна, на върха на стълбище, се издигаха високи правоъгълни колони. Някакви туристи стояха и слушаха екскурзовода си. Хубави руини. По-хубави от онези на Мариб, от които човек го побиват тръпки. Хайде да си тръгваме.

Бък обаче беше нашият безплатен екскурзовод.

— Това е храмът Баран, известен също като Лунния храм и Арш Билкис, което означава тронът на Билкис, тоест Савската царица. Недалеч оттук е и храмът на Слънцето.

Близко до ума.

— Този храм е бил посветен на савското божество Алмака.

Моля ви, няма ли кой да ме отвлече?

Бък продължи да говори и Кейт, както можеше да се очаква, зададе въпроси. Тя винаги се опитва да обогати знанията си и аз нямам нищо против, стига да не се опитва да обогатява и моите.

Междувременно истинските туристи се бяха събрали в двора с екскурзовода си. Преброих общо петнайсет. Огледах се за приятелчето си от Сана Мат Лонго, но тези долу бяха предимно хора на средна възраст, вероятно европейци, ако се съдеше по снежнобялата им кожа и грубите обуща.

Екскурзоводът поведе клиентите си към изхода и когато се приближиха, Бък каза нещо на арабски и двамата се разприказваха, после екскурзоводът продължи към микробуса.

— Половината туристи са германци, а другата половина датчани — уведоми ни Бък.

Общо — куп идиоти авантюристи. Безхаберници в Билкис.

— Връщат се в Сана — каза Бък. — Никой вече не остава да нощува тук.

— Защо изобщо някой идва тук? — поинтересувах се аз.

— За да научат нещо, господин Кори — малко сопнато отвърна Бък. — Да видят историята. Да се докоснат до друга култура.

Ясно. Вероятно и белгийците се бяха докоснали до друга култура.

— Ако си останеш у дома, терористите побеждават — напомни ми Бък.

Всички в Ню Йорк казваха това след 11/9 и затова всички излизахме и пълнехме барове и ресторанти. Майната й на Ал Кайда. Дай едно двойно, барман. Бог да благослови Америка!

Това тук обаче беше различно. Намирахме се в търбуха на звяра. И ако питате мен, екскурзоводът, ченгето от БНС и всички останали в момента сигурно държаха мобилните си телефони и казваха на някого къде има американски пуйки за скубане.

Бък си погледна часовника.

— Районът ще се опразни след половин час. Ще почакаме дотогава, след което ще тръгнем обратно към хотела.

За да ни отвлекат в оазиса. Да ни издебнат в онази уади.

Бък, който разполагаше с време, продължи лекцията си:

— Западните археолози няма да се върнат тук, а местните власти няма да почистват навятия пясък. След десет, най-много петнайсет години всичко това отново ще бъде покрито и ще останат да стърчат само ей онези колони.

— Тъжно — каза Кейт.

Може би щяха да вземат да пробият тук някой петролен кладенец.

Бък кимна на запад и каза:

— Онова на хоризонта са възвишенията, над които прелетяхме и където се намира Крепостта на гарвана. Йеменците вярват, че Ноевият ковчег е спрял там след потопа. На четирийсет километра западно от Крепостта на гарвана пък се намира тренировъчният лагер на Ал Кайда. Смятаме, че в същия район се намира и скривалището на Пантерата.

Може пък да се крие в Ноевия ковчег.

— Безпилотните самолети могат да се огледат и за Ковчега, докато търсят скривалището на Пантерата — казах аз.

— Пантерата ще дойде при нас — напомни ми Бък.

— Вярно бе, забравих. — Шансовете ни да открием Пантерата бяха точно толкова големи, колкото и да попаднем на Ноевия ковчег. Пантерата обаче щеше да намери нас.

Слънцето вече се спускаше на запад. Заслоних очи и се загледах към далечните хълмове. Значи Крепостта на гарвана не се намираше много далеч от тренировъчния лагер на Ал Кайда, който скоро щеше да бъде заличен от американски самолети, ако всичко минеше добре. Някъде сред онези безплодни хълмове, много далеч от Ню Джърси, се намираше и Булус ибн ал Дервиш. А може би и Ноевият ковчег. Дълбока мисъл започна да се оформя в съзнанието ми — нишка, която вероятно можеше да свърже всичко в една-единствена истина.

— Това място смърди — казах аз.

Бък се намръщи и ни поведе към двора. Забелязах, че не се виждаме от пътя и че наоколо няма жива душа. Извадих колта си и го пъхнах в джоба на елечето си. Бренър направи същото.

Бък се обърна към Кейт и Бренър, но не и към мен.

— Според някои мормони именно дошъл тук пророкът Лехи през шести век преди нашата ера, след като избягал от Йерусалим. И че тук погребал пророка Измаил.

Дано Измаил да е бил мъртъв.

Определено очаквах с нетърпение да бъда отвлечен.

— Мормоните също така вярват, че тук Лехи построил кораб и отплавал към Америка — продължи Бък.

Чакай малко. За кораб на колела ли говорим?

Бък обаче поясни:

— Има убедителни данни, че по онова време тук е имало река, която се е вливала в морето.

Схванах.

Бък ни поведе през двора и нагоре по четиринайсетте (пребройте ги) широки и стръмни каменни стъпала. Горе имаше пет квадратни колони, издигащи се на височина около осемнайсет метра. Имаше и шеста, която лежеше счупена, и Бък ни разказа история за символизма около нея — нещо за петте безспорни стълба на исляма и за единствения спорен. Реших, че си измисля. Всъщност той си измисляше много неща.

Бък приключи историята си и потъна в необичайно за него мълчание, което продължи цели няколко секунди.

— Предполага се, че белгийците са били убити именно тук — каза след малко той.

Никой не каза нищо. Все пак ще си призная, че тази мисъл вече ми беше минала през ума. И Бък искаше да запази този момент за сега.

Той посочи камъните около колоните.

— Според йеменските войници, които били извикани първи на местопрестъплението, тези камъни били целите в кръв.

Всъщност петната още си личаха, но ако не знаеш какво се е случило, едва ли ще се досетиш, че са от кръв.

— Туристите били две възрастни двойки, пенсионери от Брюксел, млада неженена двойка от Брюж, обикаляща Близкия изток, както и женена двойка, също от Брюксел, с шестнайсетгодишната си дъщеря.

Отново никой не каза нищо.

— Всички били отседнали в „Шератон“ в Сана като част от по-голяма туристическа група. Тези девет души решили да се запишат за еднодневната екскурзия до Мариб.

Лоша идея. Много, лоша идея.

Бък отново се умълча и забелязах, че руините вече са напълно пусти и че микробуса и полицейския камион ги няма. Откъм пътя и от развалините около нас не се чуваше нито звук. Бяхме сами.

— Тези хора не са причинили зло никому — тихо каза Бък. — Единствената им вина в Йемен е била, че са западняци. Европейци. Християни. И заради това са платили с живота си.

Именно.

— Телата на белгийците така и не са открити, но екскурзоводът и шофьорът им, млади мъже от Сана, били намерени в канавка на около километър оттук, с прерязани гърла — продължи Бък. — Така че можели да бъдат погребани както подобава на мюсюлмани. Престъплението им е било в това, че са се забъркали с неверници, а наказанието — смърт.

— Колко ужасно… безчувствено — тихо каза Кейт.

— Това не е война — каза Бренър.

Бък се съгласи.

— Било е безмилостен, хладнокръвен и брутален акт.

— И смятаме, че Пантерата е бил тук, когато това се е случило? — попитах аз.

Бък кимна и каза:

— Такава информация ни даде пленникът от Ал Кайда в Брюксел.

Е, ако някой имаше угризения относно убиването на кучите синове с ракети „Хелфайър“, подобни скрупули вече бяха изчезнали. Всъщност моменталното взривяване беше прекалено добро за Булус ибн ал Дервиш.

Сателитният телефон на Бък иззвъня и той отговори. Заслуша се, каза: „Добре“, прекъсна връзката и ни каза:

— Чет се обади. Време е да тръгваме към хотел „Билкис“.

Иначе казано — „Време е за отвличане“.

64.

Самото отвличане беше в известен смисъл пълно разочарование.

Пътувах с Бък в първата кола, на задната седалка на малкия „Хайлукс“. Кейт беше отпред, така че да не й се налага да седи до похитителя. Голям джентълмен съм.

Бренър и Замо караха на двайсетина метра зад нас.

След напускането на руините бяхме спрели да си вземем автоматите, които сега лежаха в скутовете ни, а Замо държеше в готовност снайперистката си карабина. Кейт си беше сложила шала за отвличане. Всичко беше наред — за Йемен.

Когато приближихме тесния мост над потока, бяла „Тойота Ланд Крузър“ излезе на пътя и запъпли срещу нас. Втори джип изникна зад нас и пред колата на Бренър. Трети се материализира зад нея. Озовахме се като в сандвич. Отвличането може и да беше представление, но можех да се закълна, че тези момчета го бяха правили и наистина.

Джипът пред нас зави и спря в края на моста и Бък наби спирачки на десетина метра от него.

Обърнах се и видях, че джипът зад нас спира току до бронята ни. Бренър също спря, после последният джип спря зад него и запуши моста. Добра работа на целия екип.

— Откъде да знаем дали тези са нашите… хора? — попита Кейт, която сигурно си мислеше, че всички бедуини изглеждат еднакво.

— Нашите бяха брадати и с бели роби — уверих я аз. — А момчетата в джиповете също са брадати и с бели роби.

Бък беше малко по-убедителен.

— Колите са на Муса и съм сигурен, че това са мъжете, които ни ескортираха снощи и днес.

— Обядвахме с тях — добавих аз.

И Муса все още работеше за нас. Нали така?

Автоматичният ми колт все още беше в джоба на елечето ми и свалих предпазителя.

По бреговете на потока няколко жени перяха, нагазили във водата момчета и мъже ловяха риба. Някои поглеждаха съм петте джипа на моста — два „Хайлукс“ и три „Ланд Крузър“ — и сигурно се досетиха, че става дума за отвличане на гости (случва се непрекъснато), така че се извърнаха.

На пътя се появи голям камион, който спря при моста, но не наду клаксона, както правят в Ню Йорк. Търпение, Абдул. Бедуините отвличат туристи. Отнема само няколко минути.

Задната врата на джипа пред нас се отвори и от колата слезе бедуин с калашник. Погледнах назад и видях друг бедуин да върви към колата на Бренър.

Познах мъжа, който идваше към нас — Ясир, който беше опипал джамбията ми. Той насочи към нас работния край на калашника си, докато отваряше задната врата. Пъхна се бързо до мен, затръшна вратата и облегна автомата на гърдите си. Дулото беше на педя от главата ми.

Нямаше какво да ни каже, но пък и нямаше много за казване.

Джипът пред нас потегли и Ясир каза на Бък: „Яла нимше“. Да тръгваме.

Минахме покрай спрелия камион и погледнах към шофьора, който буквално бе скрил лицето си с длани. Така де, не е видял нищо! Сигурно е трудно да си ченге по тия места.

Конвоят с похитители и похитени продължи на север към Мариб, но преди да стигнем хотел „Билкис“, водещата кола зави наляво по черен път, водещ на запад към хълмовете, и останалите я последвахме.

Пътникът ни като че ли се поотпусна и каза нещо на Бък, който отговори.

— Господин Ясир казва, че се радва да ни види отново — преведе Бък.

— Правил ли си го и преди? — попитах Ясир.

Засега всичко изглеждаше точно и не долавях нищо нередно или подозрително. Колтът беше в джоба ми, автоматът на коленете ми, бронежилетката си беше на място и антената ми беше вдигната.

Като стана дума за това, радиостанциите ни изпращяха.

— Тук Чистка пет — каза гласът на Замо. — Чувате ли ме?

— Чистка три, чувам те отлично — отговорих аз.

— Всичко наред ли е?

— Засега.

— Тук също. Обаче тая работа смърди — каза той.

Можеше да е и по-зле. Отвличането можеше и да е истинско. Или да стане истинско.

По черния път нямаше много трафик и по пръснатите ниви не се виждаха много хора, но забелязахме неколцина козари, накацали върху каменни огради — явно проявяваха интерес към вдигащия пушилка конвой от пет коли.

Бък побъбри с Ясир, който още изглеждаше малко нервен. Макар това да бе бедуинска територия, сигурно не искаше да се натресем на някой военен патрул или на полицията от Бюрото за национална сигурност, макар че вече им беше платено. Не ми се вярваше Ясир и приятелите му да се тревожат особено за Мухабарат, т.е. СПС, т.е. тайната полиция, която действаше предимно в градовете. Така или иначе имахме сделка с правителството, макар Ясир да не знаеше това, нито пък беше наясно каква е причината за сделката — защото американците щяха да видят сметката на шейха му, правейки услуга на президента Салех.

Другото нещо, занимаващо ума на Ясир, сигурно беше Ал Кайда. Но те занимаваха и моя ум. Напълно възможно бе някой вече да им е подшушнал за американците в хотел „Билкис“ и при руините и нищо чудно да бяха замислили свое похищение.

Но дори и да бяха наоколо, хората на Ал Кайда трябваше да отстъпят пред бедуините, които са по тези места от две хиляди години. Нали така?

Движехме се на югозапад. Виждах хълмовете отпред, което означаваше, че се връщаме в Крепостта на гарвана, както беше планът. Ако обаче бяхме тръгнали другаде, например към лагера на Ал Кайда, бях готов да съкратя пътуването.

— Никакви отклонения и никакви глупости от страна на Ясир — казах на Бък.

— Успокой се, моля те — отвърна Бък.

— Ще се успокоя в самолета.

— Ще се обадя на Чет — каза Кейт.

— Добра идея.

Тя отвори прозореца си и се подаде навън, за да установи връзка. Набра номера на Чет, но той не вдигна.

На Ясир като че ли не му пукаше, че използваме радиостанциите и сателитните телефони и че автоматите са ни в скутовете, така че може би не трябваше да съм толкова параноичен. Пътувахме към скривалището, към Крепостта на гарвана. Ако обаче откриехме Чет с прерязано гърло, това нямаше да е добър знак. Или обратното?

— Безпилотните самолети ни наблюдават — напомних на Кейт.

— А до теб седи бедуин с калашник — напомни тя на мен.

— Всичко върви по план — каза Бък.

Така си беше.

— В кой колеж си учил? — попитах Ясир.

Бък преведе, Ясир отговори й Бък ми каза:

— Той ти благодари за комплимента.

— Какъв комплимент?

— Казах му, че се възхищаваш на шивала му. Може да ти го подари. Тогава ще трябва да го носиш.

— Благодаря, Бък.

— И ако продължиш да ме караш да превеждам глупостите ти, ще те уредя и с бельото му.

Кейт реши, че това е смешно, и се почувствах щастлив, че започва да се отпуска.

Както и да е, отказах се от опитите да завържа разговор с Ясир и насочих вниманието си към посоката, в която пътувахме.

След десетина минути пресякохме широкия черен път, който разпознах като нашата писта, след което завихме надясно към платото, на което се издигаше Крепостта на гарвана.

— Опитай да се свържеш с Чет — каза ми Кейт.

Отворих прозореца, подадох се навън и набрах номера му.

Той отговори.

— Отвлякоха ни — казах му.

— Видях — отвърна той.

— Ако случайно си забравил, ние сме в двата малки джипа. Предай на пилотите.

— Благодаря. Нещо друго?

— Има ли прах?

Последва кратка пауза, после:

— Тази вечер няма прах. Би трябвало да пристигнете след петнайсет минути.

— Погрижи се бирата да е студена.

— Нещо друго?

— Не.

Облегнах се назад и се отпуснах.

Чет ме смяташе за забавен, но и досаден. Може би дори за малко тъпичък. И беше добре, че си мисли така. В затворите има много боклуци, които си бяха помислили същото.

Като бивше ченге обаче Бренър познаваше играта ми. Замо също може би виждаше зад майтапите, а Бък беше достатъчно прозорлив, за да схване начина ми на действие.

Естествено, Кейт ме беше виждала да се правя на тъп и забавен със заподозрени и с шефове. Трябва ти ум, за да се правиш на тъп. Така хората свалят гарда. И правят грешки.

Бък и Чет бяха мои колеги, сънародници и съотборници. Но не бяха доверени приятели. Всъщност бяха замислили нещо.

Стигнахме дерето в подножието на платото и поехме нагоре. На дневна светлина се оказа още по-плашещо.

Добрахме се до платото и се насочихме към Крепостта на гарвана.

Нямах представа колко време ще чакаме делегацията на Ал Кайда да бъде доведена с вързани очи, за да ни огледа и да потвърди кой сме. Но ако трябваше да стоя повече от седмица с Чет и Бък, смятах да се предам на първия джихадист, който влезе през вратата.

Дотогава трябваше да държа под око Чет и Бък. Особено Чет. Можех да изчакам и да видя дали не е дошъл тук, за да уреди стара сметка на ЦРУ с Кейт и мен. Можех и да се изправя открито пред него. Ако изчаках, можеше да стане твърде късно да му кажа, че знам, че е замислил нещо. Така че май трябваше да нанеса изпреварващ удар. Преди той да го е направил.

65.

И тъй, конвоят мина през отворените порти, влезе в двора на Крепостта на гарвана и слязохме от джиповете.

Двамата бедуини не бяха прерязали гърлото на Чет и той ни поздрави.

— Изглеждаше идеално на монитора — каза той. — Надявам се достатъчно местни да са видели отвличането и новината вече да е стигнала до Ал Кайда.

— Ами ако местните или Ал Кайда знаят или подозират, че сме в Крепостта на гарвана? — попитах аз.

— Възможно е — отвърна Чет. — Но Ал Кайда няма да тръгне да се меси в бедуинско отвличане, нито да предприеме действия срещу крепост на шейх Муса.

Може би не. Но не бих искал да напускам това място, докато Пантерата и джихадистите му не са готови за пликчетата за проби.

Благодарихме на домакините си за приятното изживяване около похищението и се качихме на втория етаж на кулата, за да чакаме по-нататъшното развитие на нещата според инструктажа на Чет в Аден.

Чет беше взел една антена за сателитни телефони от микробуса и я бе закрепил на един от прозорците. Първата му работа беше да включи апарата си в един от жаковете на антената.

— Вече не ни трябва чисто небе, за да установяваме пряк контакт с контролната станция на самолетите.

Това беше добре.

— Нито пък с посолството, Лангли, Федерал Плаза, Вашингтон и всеки, който поиска да ни се обади — добави Чет.

Това вече смърдеше.

— Сателитната връзка понякога прекъсва, а има вероятност и да бъдем подслушани от СПС — предупреди ни той. — Дори Ал Кайда може да ни подслушва, ако разполага с необходимата техника. Затова ще използваме телефоните колкото се може по-малко. Сателитният радиосигнал от микробуса е много силен и зашифрован, така че връзката оттам е сигурна.

Иначе казано, това бе добре обмислена операция, но възможността за действие в тази обстановка бе силно ограничена. Чет обаче искаше всичко да проработи, да покаже, че ЦРУ е в състояние да нанася хирургически удари във враждебна територия, както демонстрираха така добре в началото на войната в Афганистан. Американските военни — и не само те — обаче искаха да видят американски кубинки на земята. Много американски кубинки. Установих, че в случая съм на страната на ЦРУ.

Е, след като видяхме новата сателитна антена, с какво можехме да се забавляваме? Може би да поиграем на стражари и апаши в шахтата за екскременти.

Тъкмо щях да предложа това, но Бък взе думата:

— Донесох малко списания, романи и кръстословици за убиване на времето.

— Случайно да има още коняк? — попитах Чет.

— Една бутилка за отпразнуване.

Ами да празнуваме тогава.

Всички седнахме по турски на килима — с изключение на Замо, който отново тръгна от прозорец на прозорец с пушката си и с бинокъл в ръка.

— Колко време ще е нужно на шейх Муса да се свърже с Ал Кайда? — попита Кейт.

— Ден или два — отвърна Чет. — Муса ще се престори, че не бърза, че обмисля възможностите си или че може би очаква да види дали Ал Кайда няма да се свърже с него и да се поинтересува дали случайно не знае нещо за отвлечени амрики. Всичко трябва да стане естествено и не е в наш интерес да се месим на Муса.

Да, но пък искаме Муса да си размърда задника.

— Пантерата може да е усетил жегата след атаката срещу „Хънт Ойл“ и има вероятност да е напуснал района — напомни ни също така Чет. — В такъв случай, когато Муса му предложи петимата отвлечени американци, Пантерата ще трябва да решава дали да се върне тук, или не, защото Муса няма да напусне земите си и да отиде при него с американските си пленници. Така че чакането може да се окаже дълго. Но съм уверен, че по един или друг начин Булус ибн ал Дервиш ще се озове в обектива на камерата на някой „Предатор“.

Може би. Проблемът обаче беше дългото висене.

— Колко време ще чакаме? — попитах.

— Колкото е необходимо.

Мътните да го вземат.

— А какво правим, когато рибата тон свърши? Стига, Чет. Какъв е максималният срок да седим тук и да решаваме кръстословици?

Чет се замисли за момент.

— Предлагам да му дадем две седмици. След това може да имаме проблеми със сигурността.

Да не говорим за проблемите с душевното здраве. Така де, две седмици в тъмница? Можеш да пипнеш някоя болест. Я по-добре да извикаме и Клеър.

— Решението не се взема единствено от нас — уведоми ни Чет. — Трябва да се консултирам ежедневно с Лангли. Ще импровизираме.

— Трябва да поддържаме контакт и с шейх Муса — напомних му. — Той е човекът, който има връзки с Ал Кайда.

— Няма да се обаждаме на Муса — отвърна Чет. — Той ще се обажда на нас.

— Арабите като цяло и бедуините в частност имат различно усещане на времето в сравнение с нас, западняците — уведоми ни Бък. — Те са в състояние да преговарят и по най-прост въпрос месеци наред. Нямат закъде да бързат.

Думите на Чет обаче бяха по-окуражаващи.

— С половината си американска глава Пантерата вероятно ще стигне до бързо решение — каза той. — Той е нетърпелив. И гладен.

— Аз също.

Значи се очертаваше дълго чакане. Или кратко. И най-добрият капан в крайна сметка зависи от онзи, когото се опитваш да заловиш в него.

Кейт имаше добър въпрос.

— Нашето изчезване… или отвличане… няма ли да бъде съобщено на медиите?

— В отдел „Публична информация“ в посолството има новинарско затъмнение — отвърна Бък и се усмихна. — Което е престараване, тъй като ПИ така или иначе не съобщава много новини за Йемен. Колкото до душещите журналисти, в Йемен на практика няма западни кореспонденти. Единствено Би Би Си имат офис в Сана, но единственият репортер там е в продължителен домашен отпуск. Относно йеменските журналисти или правителствените източници, те или не знаят нищо, или им е казано да не знаят нищо.

Ясно. Това наистина бе Забравената от времето страна и черната дупка на Близкия изток. Тук можеш да изчезнеш и да минат месеци, преди някой извън Йемен да забележи липсата ти.

— Ами приятелите и роднините няма ли да се разтревожат, че не получават никакви вести от нас? — попита Кейт. — И ако се опитат да ни потърсят?

— Ако имаш предвид родителите, си, приеми престоя ни тук за ваканция — казах й аз. Не, всъщност не го казах. Предпочетох да си държа устата затворена.

— Всеки от нас ще напише съобщение, което ще бъде доставено от работните ни места в Щатите до всеки в списъка — отвърна Бък. — Гледайте да пишете най-общи неща и не споменавайте, че сте отвлечени — добави и се усмихна. — Всички запитвания до работата ни от страна на приятели и роднини ще бъдат посрещани от посолството в Сана. Не би трябвало да имаме проблем да сме недостъпни за седмица-две.

— Аз не общувам с приятели и роднини в продължение на седмици — заяви Чет и добави: — Това си върви с работата.

Пък и на никой не му пука дали ще те чуе, или не. Всъщност дори са доволни. Това не беше мило от моя страна. Сигурно някой някъде обичаше Чет.

Между другото, на практика не знаехме нищо за личния живот на Чет, а и самият той не беше споменал нито дума по темата. Кейт обаче се възползва от изникналата възможност и го попита:

— Женен ли си?

Чет се поколеба за момент, после отговори:

— С жена ми се отчуждихме.

Може би беше свързано със странностите му.

— Съжалявам — каза Кейт типично по женски.

Жена му обаче едва ли съжаляваше.

— Това назначение и раздялата обтегна брака ни — призна Чет.

Не ще и дума. Честно казано, малко го съжалих. От друга страна, тук би могъл да има четири жени… или май само три. Вече си имаше една. Нали така?

Бък, който явно успяваше да запази брака си въпреки десетилетията зад граница (или може би именно заради тях), каза:

— Тази работа е трудна за семейния живот. Жертваме много за страната си и понякога не съм сигурен, че страната оценява това.

Понякога? Защо не никога? И на нас трябва ли да ни пука? Правим го поради други причини. Оценяването и благодарността не влизат в сметките.

— Нека бъдем оптимисти и приемем, че ще летим за дома, преди някой изобщо да разбере, че сме изчезвали — добави Бък във връзка с продължителността на престоя ни на това място.

Добре. Нека бъдем оптимисти.

Отворих книжка с кръстословици.

— Арабин, останал без муниции? Единайсет букви.

— Въздържател — отвърна Бренър, който явно знаеше лафа.

66.

Беше време за вечеря и се угостихме с консервирана риба тон, студен зеленчуков микс и хляб тавва, прокарани с топла бутилирана вода. Чет завърши с цигара.

Светлината отслабваше и запалихме няколко газени лампи. Долу на двора отново бе време за молитви и бедуините се молеха гръмогласно, което ме накара да изпитам носталгия по Бруклин.

След молитвата Чет каза, че трябва да докладва за обстановката и ще използва сигурната радиовръзка в микробуса. Казах, че ще му правя компания, и двамата слязохме на двора, отключихме микробуса и влязохме.

Чет провери гласовата си поща и есемесите, докладва за обстановката (всичко е наред), прекъсна връзката, завъртя стола си към мен и попита:

— Искаш да говориш с мен ли?

— Да — отвърнах аз, но останах прав. — За Тед Наш.

Той кимна.

— Познавал си го.

Той отново кимна и каза:

— Но не много добре.

— Както кажеш. Ето каква е работата, Чет. Преди да се оженим, жена ми е имала връзка с Наш. — Погледнах го на слабата светлина от конзолата. — Знаеш ли това?

— Чувал съм.

— Значи случилото се може да е било повече лично, отколкото бизнес.

Той не отговори.

— От друга страна — продължих аз, — няколко секунди преди да умре Наш беше насочил пистолет към нас с Кейт и това беше бизнес. Знаеше ли това?

— Не съм запознат с подробностите.

— В момента те запознавам с тях. Ето още една. Наш участваше в тайна операция, която щеше да доведе до ядрена атака от страна на Щатите срещу ислямския свят. Знаеше ли го?

— Дори да го знаех, нямаше да ти кажа. Но не го знаех — добави той.

— Сега вече ЗНАЕШ. Идеята може да ти звучи добре — пуснете им бомбата, както казах, а ти се съгласи. Но избиването на десетки милиони невинни хора и превръщането на Близкия изток в радиоактивна пустош не е особено добра идея.

Той се усмихна.

— Това е твое мнение.

— Да. И моето мнение бе онова, което се оказа от значение — казах аз. — С Кейт бяхме пленници на един побъркан, който се канеше да ни убие. И Наш знаеше това. Всъщност след като с Кейт видяхме сметката на побъркания, Наш се появи и се канеше да довърши работата на психаря. Нещата изясняват ли ти се?

— Отчасти.

— Искам да кажа, че става дума за самозащита, с може би малко лична история между участващите страни.

— Добре. Но какво общо има всичко това с мен? Или с тази мисия?

— Ти ми кажи.

— Добре. Нищо.

— Опитай отново.

Чет помълча за момент, после каза:

— Мисля, че разбирам как работи параноичният ти ум. И ако трябва да съм честен, разбирам, че може да стигнеш до някои шантави и погрешни заключения. Но…

— Никакви „но“, Чет. Да не мислиш, че съм достатъчно тъп да повярвам, че двамата с Кейт бяхме помолени да се включим в тази мисия само защото сме перфектни за работата?

— Ти си перфектен за тази работа, Джон. Както и Кейт.

— Да бе. Перфектност във всяко отношение.

Той ми зададе въпрос, който бих задал и аз самият:

— Ако наистина вярваш в онова, което намекваш, защо изобщо дойде тук?

— Защото, Чет, това е търбухът на звяра. И звярът си ти. А аз съм тук, за да говоря със звяра и ако се наложи, да го убия.

Той нямаше отговор на това.

— Когато изляза оттук, ще се свържеш с Лангли — посъветвах го. — И ще им кажеш, че сме разговаряли и че е по-добре да се приключи с този проблем.

Чет отново помълча.

— Ще предам разговора ни — каза накрая. — Но доколкото ми е известно, поканата към вас да участвате в мисията няма нищо общо със случилото се с Тед Наш. А с това, че сте добра стръв за Пантерата заради убийството на Лъва. Нищо повече или по-малко. Между другото, не обичам да ме заплашват — уведоми ме той.

— Не те заплашвам. А ти казвам, че надуша ли нещо гнило, или ако с Кейт стане нещо, си мъртъв.

Той започна леко да се вбесява и рязко отвърна:

— Ако с Кейт стане нещо, ще се погрижа същото да стане и с теб.

— Не и ако пръсна пръв шибаната ти глава.

Чет даде на заден и каза с овладян глас:

— Разбирам как можеш да стигнеш до подобно заключение… И знаеш ли какво? Може и да си прав. Но не мисля, че си. Но ако си прав, това няма нищо общо с мен. Не съм тук, за да уреждам сметки с теб или с жена ти. А да убия Булус ибн ал Дервиш. Аз не убивам американски граждани… е, с изключение на ал Дервиш.

— Радвам се да го чуя, Чет. И ако се измъкнеш оттук жив, това ще бъде, защото не съм те убил. Така че сметките са уредени. Кажи го на момчетата в Лангли.

Той кимна и каза:

— Трябва да пратя няколко шифрограми. Приключихме ли?

Обърнах се и излязох от микробуса.

Е, един проблем по-малко. Сега Чет знаеше, че аз знам, и можеше да го обмисли добре и да докладва на онзи, на когото му е хрумнала блестящата идея да ни прати с Кейт на това място, за да станем жертви на трагичен инцидент.

Винаги съм смятал, че ЦРУ ни е взело на прицел, след като Кейт видя сметката на Тед, а сега моментът и мястото изглеждаха подходящи Управлението да направи своя ход. И нищо от казаното от Чет не ме накара да си помисля, че греша. И тъй, за да отговоря по-подробно на въпроса му защо съм тук, щом съм си помислил това, отговорът е: „Защото не можеш вечно да бягаш от звяра“. Трябва да се изправиш срещу него. На свой терен. И да го убиеш. Или, защото си цивилизован и защото звярът си има приятели, да сключиш сделка с него.

Надявам се Чет да беше разбрал сделката. Ако ли не, на връщане самолетът щеше да кара по-малко пътници.

67.

Покрай липсата на електричество (с изключение на микробуса) нямаше какво толкова да се прави след залез-слънце. Освен това никога вече няма да смятам течащата топла вода за даденост. Нито стола или студената бира.

Не искам да кажа, че съм някакъв мекушав женчо. Аз съм градски боец. Да си градски е хубаво. Идва от град. А в градовете има електричество. Нали така?

Пък и можеше да е по-лошо. Можеше да е истинско отвличане. И сега да чакам да ми отрежат главата.

Както и да е, всички бяхме капнали, така че нямаше проблем да се проснем рано-рано в сламата. Разбрахме се да пазим на две смени по три часа — първо Бренър и Замо, после аз и Кейт, накрая Бък и Чет. Така щяхме да изкараме до сутринта. И трябва да посоча, че Пол Бренър осъществяваше желанието си да спи с Кейт — макар че сигурно не точно по начина, по който си го представяше.

С Чет не се върнахме към разговора ни тази вечер, което пък и не беше възможно в компанията на останалите. Все пак Чет успя да издебне удобен момент при шахтата за екскременти и ми каза:

— Съобщих за тревогите ти. — И добави: — Нямаше отговор.

Дрън-дрън.

— Разговарях с Чет за Тед Наш — казах на Кейт по време на смяната ни, докато се взирахме през прозореца в черната нощ.

Тя не отговори няколко секунди, после ми напомни:

— Аз щях да го направя.

— Справих се по по-различен начин, отколкото би го направила ти.

— Тоест?

— Тоест споделих с него подозрението си, че с теб бяхме поканени да дойдем в Йемен, за да може ЦРУ да се разплати с нас. Заради това, че видя сметката на Тед Наш.

Тя помълча известно време.

— Не е задължително да споделям подозрението ти. Просто е прекалено… безумно.

— Мислиш ли? Виж, не става дума само за това, че ликвидира Тед и че беше оправдана напълно. А и заради това, че двамата прецакахме плана на ЦРУ да пусне бомбата на исляма. А това си беше сериозно начинание. И ние знаем за него.

— Но си мълчим — като част от сделката.

— Да. Но това не е достатъчно добре за разтревожените типове в Лангли. По-добре е да сме мъртви.

Тя не отговори.

— И точно затова сме тук.

Тя отново не отговори, а ме попита:

— Какво друго каза на Чет?

— Ами, казах му, че ако с теб се случи нещо или ако дори си помисля, че ти кроят нещо, ще му пръсна тиквата.

— Не е трябвало да го казваш.

— Добре. Ще му кажа, че спокойно може да ни убие.

— Имам предвид, Джон, че може и да грешиш за всичко това.

— Ако греша — сгрешил съм, и никой няма да пострада.

— Не можеш да заплашиш живота на някого, без той да пострада. Особено ако въпросният човек не е направил нищо лошо. Или не знае нищо.

— Ясно. Но Чет го прие добре. След като се върнахме от микробуса дори беше любезен с мен. Не забеляза ли?

— Може да си толкова луд, колкото е и той.

— По-луд съм, бъди сигурна. Между другото, ти каза да се оглеждаме за тройна игра — напомних й.

Тя не отговори.

— Какво имаме в името? — продължих аз. — Защо това нещо се нарича „Чистка“? Защо двамата с теб сме тук?

— Добре. Схващам. Но… какво каза той?

— Нито потвърди, нито отрече подозренията ми. Всъщност каза, че разбира как мога да стигна до такова погрешно и параноично заключение и че е напълно възможно и да съм прав, но той няма нищо общо с това и че предположенията ми са неверни. Разбираш ли?

— Не.

— Май трябваше да си там. С две думи, извадих котката от торбата и Чет пусна шифрограма на своите хора в Лангли. Или направо е разговарял с тях. Така че си мисля, че сега имаме под петдесет процента шанс да станем жертви на приятелски огън или да бъдем затрити от Муса или Ал Кайда.

— В този бизнес миналото често се връща, за да те преследва.

Нищо не ме преследва. Проблемът ми настъпва тогава, когато миналото се връща да те убие. Като историята с Лъва. Като Тед Наш. Този бизнес е цикъл на вендета, който се повтаря безкрайно. Някой ден, може би когато остарея и се заседя прекалено много в люлеещия се стол, някой от миналото ще се добере до мен. Но не и днес. Не и тази седмица.

— Беше самозащита — казах аз, за да накарам Кейт да се почувства по-добре. — Ти спаси живота ни. Така че не го преживявай отново.

Тя кимна.

Изкарахме трите си часа пост и събудихме Чет и Бък. Чет всъщност вече беше буден. Може да е сънувал кошмар, че някой му реже гърлото, докато спи.

Петимата господа от А-отбора закусиха с осемте господа от пустинята долу на двора, а Кейт се възползва от момента на уединение, за да се измие с бутилирана вода.

Закуската беше същата каша, в която бедуините бяха добавили и риба тон. Предложих им малко антибиотици, но те отказаха.

След закуска Чет, Бък, Бренър и аз влязохме в микробуса и гледахме телевизия. И на двата екрана даваха повторение на вчерашното предаване — прекрасният Йемен от въздуха. Имах чувството, че летя.

Чет провери връзката и докладва ситуацията. От земния контрол не забелязваха необичайна активност в района. Бе просто поредният рутинен и спокоен ден в племенните земи и на територията на Ал Кайда. Това обаче бързо можеше да се промени.

Разходихме се из двора за упражнение, точно както излежаващите присъдите си обикалят затворническия двор. Преброих четиринайсет гущера.

— Питай домакините бедуини дали не могат да ни намерят футболна топка — казах по-късно на Бък. — И ги помоли също за малко истинска храна от Мариб. Аз плащам.

— Казаха ми, че им е забранено да напускат това място — уведоми ме той. — И никой не може да дойде тук, освен ако храната и водата не свършат. Всички сме изолирани до второ нареждане.

— Кога ще започнем да убиваме камилите и да ги ядем?

— Тук няма камили. Оттатък стената обаче има кози и домакините ни като че ли убиват по една дневно.

— Колко са останали?

— Достатъчно за дълга обсада.

Като стана въпрос за това, с Кейт и Бренър натиснахме Бък и Чет да се поинтересуват как вървят разговорите на шейх Муса с Ал Кайда.

Бък и Чет обаче единодушно решиха, че е твърде рано да пращаме съобщение до шейха.

— Ще е нелюбезно да го питаме — каза Бък. — Може би ще го направим след още няколко дни.

Чет беше съгласен с него.

— Да си играем ролите — каза той. — Трябва да изглеждаме доверчиви, спокойни и хладнокръвни.

Кой измисля тези кретении?

Както и да е, обядвахме на етажа на дивана, където и живеехме. Отново риба тон. Бък обясни оскъдните провизии от Вашингтон по следния начин:

— Не искаме да наблягаме на различията между нас и нашите съюзници бедуините.

— Това е идиотско, Бък. Би трябвало да се радваме на различията си.

— Освен това не бива да изглеждаме много добре, когато хората на Ал Кайда дойдат да ни видят — продължи Бък. — Би трябвало да ни хранят с козе месо и овес. — Той се усмихна. — Не можем да затлъстяваме, докато сме в плен.

Представих си как поредната комисия на ЦРУ е обсъждала това. Наистина си падат по пушеци и огледала и както открих току-що, вярват в играенето на роли. А отборът трябваше да погладува малко, за да заприлича на жертви на похищение. Да не говорим, че всички се нуждаехме от душ и бръснач.

Както и да е, нямаше за какво толкова да си говорим, без да ръсим глупости, така че всички един вид се оттеглихме в себе си, четяхме и решавахме кръстословици. Кейт се упражняваше много и г-н Бренър на няколко пъти се присъедини към нея, като се въртеше и навеждаше. Трябваше да извикам бедуините да видят това.

Имахме аптечка и Бренър помогна на Замо да си смени превръзката, а по-късно ни увери, че снайперистът бил добре. Може би наистина беше. А може би бе по-добре да го изведем оттук.

Освен това написахме въпросните успокояващи писма до приятели, роднини, брокери и тъй нататък. Съобщенията щяха да бъдат изпратени на имейлите на получателите.

Бък имаше предложение за заключителния абзац и той звучеше нещо от рода на: „За една-две седмици ще бъда в затънтен район без комуникации, но ако се налага да се свържете с мен, давам ви имейла на американското посолство. Може да не съм в състояние да отговоря веднага, но бъдете сигурни, че ще получа съобщението ви и скоро ще се свържа с вас“.

— Пиши на родителите си, че ми липсват — казах на Кейт.

Чет и Бък събраха бележките ни и ги занесоха в микробуса, за да ги пуснат по шифрованата връзка до посолството или Вашингтон — така и не казаха ясно до кого точно.

— Досущ като тъпите пощенски картички, които трябва да пращаш на родителите си от лагера — казах на Кейт, Бренър и Замо.

С тази разлика, че в този случай нещата бяха малко зловещи.

Денят мина, бедуините се отзоваваха на зова за молитви и на телефонните си повиквания. Обикаляхме двора и изследвахме всички етажи на шестетажната кула, които бяха абсолютно еднакви, с изключение на открития мафраж с арките. Хубава гледка. За малко разнообразие се изпиках от мафража в шахтата за екскременти — шест етажа до партера с високата купчина лайна. Най-дългото пикаене в живота ми. Другият паметен момент от деня ми бе зареждането на средствата за комуникация в микробуса. Завладяващо е да гледаш как стрелката на индикатора пълзи нагоре.

Между другото, бедуините нито за миг не изглеждаха отегчени. Имаха неизчерпаем капацитет да седят и да дрънкат. А когато не говореха помежду си, говореха по мобилните си телефони. През целия ден правеха чай, молеха се и спяха, когато им се спеше. Практикуваха някакво ритуално измиване във връзка с молитвите, но то изглеждаше по-скоро символично, отколкото сериозно търкане.

От време на време някой от тях се качваше на някоя каменна платформа и надничаше навън, но като че ли не приемаха охраната твърде на сериозно. Може би защото не вземаха на сериозно йеменската армия. И все още не разбираха новите момчета в квартала — Ал Кайда.

Освен това не мисля, че бедуините наистина разбираха, че безпилотните самолети ни наблюдават и че можем да виждаме на мониторите в микробуса онова, което машините виждаха от три километра височина.

Попитах Чет за това.

— Ако им покажа мониторите, ще разберат способностите, но не и технологията — каза той. — Също като с мобилните им телефони. Наясно са, че не е магия, но колкото по-малко знаят, толкова по-добре.

Правилно. Сигурен бях обаче, че шейх Муса е малко по-наясно с безпилотните самолети и ракетите им. Знаеше, че не иска да се появява на монитора с кръстче между очите.

Както и да е, сигурно можех да гледам на бедуините поетично и романтично като повечето западняци, но в действителност те бяха само едни прости, открити и не особено стимулирани хора, които се радваха на дребни удоволствия като чашата чай. И осемте момчета в двора бяха щастливи да си седят тук и да не се трепят да тичат сред камили или кози, или пък да се мъчат да изкарат залъка си по мъртвите ниви.

Както каза Чет, имаха си Корана за четене (ако можеха да четат), оръжия и вяра. Както и малко кат, за да убиват времето и да си оправят настроението.

Като стана дума за това, Чет се уединяваше три пъти дневно на мафража и винаги се връщаше с усмивка на лице. Представих си как се спъва и пада в дупката за екскременти, за да се приземи в купчината лайна. Като едното нищо можеше и да се случи.

И за да сменя напълно темата: да си легнеш с жена не е кой знае какво, но да не си легнеш е много сериозно нещо. Капиш? Достатъчно за това.

Вечерта дойде и вечеряхме на открито с бедуините, за разнообразие. Овес, каша, коза, тавва, чай и риба тон. Консервирани плодове за десерт. Бедуините харесваха сладките консервирани плодове и унищожиха по-голямата част от запасите ни.

На Кейт й беше позволено да се присъедини към нас, ако е облечена с балто и хиджаб и стои настрана. На мен ми звучеше разумно, но тя не се съгласи. Бък обаче я прикани да вечеря с нас, макар и настрана.

— Това е голямо скъсване с обичая — обясни той. — Трябва да се възползваме от възможността да прехвърлим мост над пропастта между културите ни.

Съгласих се и добавих:

— Десетина метра разстояние ще е достатъчно.

Кейт неохотно се съгласи и се радвах, че е с нас на вечеря.

Както и да е, ранно лягане, три часа на пост, неспокоен сън и изгрев. Никога преди не бях обръщал внимание на изгревите. Сега разбирах защо древните хора са почитали слънцето. Слънцето е живот. Нощта е смърт.

— Как я караш? — попита ме Кейт на третия или четвъртия ден, докато препрочитах етикета на една зеленчукова консерва.

— Вече дадох имена на всички гарвани — отвърнах аз. — А ти как я караш?

— Добре. Физически съм идеално. Но май започвам да развивам стокхолмски синдром. — Тя се усмихна. — Започвам да се идентифицирам с бедуините.

— Чудесни момчета са — съгласих се аз. — Макар никога да не са виждали лицето ти, знаеха, че от теб ще стане чудесна компания за вечеря.

Тя отново се усмихна.

— Окуражаващо е да открия, че все още си оставаш задник.

— Благодаря. — Всъщност знаех, че Кейт ще ме оцени по-пълно в тази мъжка страна.

Освен това забелязах, че новините не ми липсват. Нито пък спортните предавания. Когато си откъснат от цивилизования свят, минаваш през няколко дни абстиненция и един ден си даваш сметка, че всичко онова са пълни глупости. Какво значение има какво се случва във Вашингтон, Лондон, Москва, Ню Йорк или Кайро? На тях не им пука какво правя аз. Все пак не бих отказал да разбера как се справят Янките през пролетния сезон. Но някой можеше да ми разкаже, ако случайно се върна. А пък ако не се върна, какво ми пука?

Като стана въпрос за връщане, нито Чет, нито аз споменахме повече за разговора ни в микробуса. Нямаше какво повече да си кажем, а и той нямаше да ми съобщи какво са му казали шефовете му в Лангли.

Вижте, може и много да грешах и в такъв случай просто нямаше какво друго да кажа или да направя. Но ако бях прав, Чет и хората му сега се опитваха да решат дали операция „Чистка“ не трябва да включи и Джон и Кейт.

Освен това би трябвало да са се досетили, че ако Джон Кори е знаел или е заподозрял още в Ню Йорк, че му се готви нещо, би трябвало да е оставил някъде едно от онези писма с надпис „Да се отвори единствено след смъртта ми“.

Може би наистина трябваше да го направя, но не го направих. Може би защото нямах намерение да бъда убиван тук от ЦРУ. Или може би защото ако двамата с Кейт бъдем убити от Ал Кайда или Пантерата, не бих искал ЦРУ да бъде заподозряно в престъпление, което не е извършило. Каквито и да бяха чувствата ми към Управлението, в края на краищата те са нашата първа отбранителна линия, а аз съм предан и отговорен професионалист.

В ранния следобед на следващия ден, след салат и последната консерва риба тон, сателитният телефон на Чет иззвъня. Той отиде до прозореца, включи го към антената и отговори.

Заслуша се, каза: „Добре, благодаря“ и се обърна към нас.

— Безпилотните самолети са засекли три бели джипа, приближаващи към платото от север.

— Кои са според теб? — попита Кейт.

— Може да носят продоволствия… или да са хората, които очакваме.

— Муса защо не ни е предупредил? — попита Бренър.

— Той би предупредил своите хора, а не нас — отвърна Бък.

И наистина, в двора се надигна суматоха.

Всички отидохме до прозореца и видях, че осемте бедуини са скочили на крака с калашници в ръце, а един от тях говори по мобилния си. После четирима изтичаха към кулата и ги чухме да се качват нагоре.

Всички грабнахме своите М4 и заехме стратегически позиции около стълбището. Бък застана в горния им край с насочен напред автомат.

Четиримата бедуини тичаха нагоре и викаха развълнувано.

— От Ал Кайда идват да видят отвлечените американци — преведе Бък.

Чудесно. Ако очакваш с нетърпение визита от Ал Кайда, значи си наистина здравата отегчен.

68.

Чет беше безкрайно щастлив.

— Пантерата захапа — заяви той доволно.

Именно. Но Пантерата не хапеше Чет, който в качеството си на фантом всъщност не беше тук. Така че той се извини под предлог, че ще поддържа контакт с безпилотните самолети, и слезе да се качи в микробуса.

Сега трябваше да изглеждаме като похитени от бедуините, които, за щастие, се държаха добре с пленниците си.

Кейт покри косата и лицето си с черния шал, четиримата бедуини се качиха при нас и бързо прибраха повечето ни неща, в това число и сателитната антена на прозореца. Сигурно щеше да им е трудно да обясняват на момчетата от Ал Кайда защо ни търсят по телефона, така че изключихме сателитните и мобилните телефони, както и радиостанциите си.

Четиримата бедуини отнесоха багажа ни на горния етаж, наред с консервите и четивата. Оставиха ни само хляб и вода на пода. Приятелят ни Ясир и един друг бедуин навиха килима и също го качиха горе.

Бедуините искаха автоматите ни и пушката на Замо, но Бренър категорично отказа и скрихме оръжията под сламениците. Задържахме също скритите пистолети, като преместихме кобурите на кръста си. Наложи се обаче да свалим бронежилетките — онези от Ал Кайда можеха да се окажат достатъчно бдителни и да ги забележат. Кейт скромно ги скри в клозета.

Дадохме на бедуините часовниците си и паспортите, с които се бяхме регистрирали в хотел „Билкис“, но задържахме дипломатическите документи в случай, че се наложи да побегнем към саудитската граница.

Бяхме премисляли всичко това през последните няколко дни и като че ли не пропуснахме нищо.

— Одеялото на Чет — сети се Кейт.

Правилно.

Бък взе одеялото и го метна през прозореца. На негово място щях да го метна в лайняната шахта.

Е, дали изглеждахме като пленници, държани тук вече четири дни? Не знам, но определено миришехме като такива.

И едно последно нещо. Поизцапахме пода на мястото, където се беше намирал килимът, а Бък впечатли всички ни с уменията си, като предложи да наръсим и малко курешки.

— Ти се занимавай с това, Бък — казах му и той се отказа.

Чухме нещо откъм двора и всички отидохме при прозореца.

Портите бяха отворени и през тях мина бял джип. После втори и трети.

Ал Кайда беше тук.

Четиримата бедуини долу отвориха задните врати на джиповете и гостите слязоха. Бяха общо петима, с черни качулки, бели роби и сандали. Освен това бяха преметнали калашници на рамо. По тези места дори преговарящите със завързани очи носят оръжие.

— Би трябвало да се досетят, че ги карат нагоре до Крепостта на гарвана — отбеляза Бренър.

— Сред тукашните възвишения има много подобни места — увери ни Бък.

Това беше добре. Надявах се шофьорите бедуини да са били достатъчно хитри, за да разкарват тези задници в кръг поне няколко часа.

Както и да е, гледахме как поведоха петимата закачулени от Ал Кайда към кулата. Само внимавайте да не се блъснете в микробуса, който управлява безпилотните самолети.

И тъй, беше време да заприличаме на петима скъпи амрики, струващи сто хиляди долара.

Всички насядахме на голия дъсчен под. Отляво надясно се бяхме подредили Бренър, Замо, Бък, моя милост и Кейт в края. Четиримата бедуини изнамериха три вериги с пранги за краката. Отказахме любезното им предложение да ни закопчаят и го направихме сами — Бренър и Замо си поделиха едната, а Бък и аз — другата. Кейт като жена си имаше отделна верига. Задържахме ключовете у себе си. Накрая събухме обувките и чорапите си и бедуините ги скриха под сламата.

— Разтъркайте стъпалата си по пода — напомни ни Бък. Правилно. Никога не подценявай интелигентността и бдителността на враговете. Те не са толкова тъпи, колкото изглеждат. И най-вероятно знаят как би трябвало да изглеждат петима нещастни пленници.

Разбира се, това можеше и да е номер и след около пет минути да се окажем истински пленници — или пък истински мъртъвци. Муса и хората му обаче бяха имали и други възможности да ни извъртят номер. Освен това ръцете ни бяха свободни и можехме бързо да извадим пистолетите си.

Някой извика на арабски от стълбището и нашето приятелче Ясир извика в отговор.

— Добре ли си? — попитах Кейт.

— Идеално съм.

— Дръж си главата наведена и гледай надолу — напомни й Бък.

След няколко секунди петимата закачулени от Ал Кайда и трима бедуини в ролята на водачи влязоха в помещението.

Бедуините подредиха петимата си гости в редица, рамо до рамо, на около метър и половина пред нас, след което махнаха качулките им една по една. И така се озовахме лице в лице с врага.

69.

Делегацията на Ал Кайда приличаше на наказателен взвод, строен и с автомати на рамо.

Освен това петима бяха повече, отколкото бе нужно да идентифицират американците, така че това представляваше и някаква демонстрация на сила. Бедуините не би трябвало да го позволят, но го бяха направили, така че очаквах всеки момент момчетата от Ал Кайда да хванат желязото.

В дивана бяха останали четирима бедуини, сред които и Ясир, който, изглежда, играеше ролята на домакин.

Петимата амрики би трябвало да изглеждат уплашени, нервни, уморени и обезсърчени, което означаваше да гледат в земята и да си държат устите затворени, освен ако не ги заговорят. От друга страна, Ал Кайда знаеше, че не сме туристи, така че можехме от време на време да проявяваме малко непокорство.

Погледнах петимата бойци на Ал Кайда, застанали пред нас. Бяха млади — може би между двайсет и двайсет и пет, макар лицата им да бяха доста състарени от суровото време. Нямаха бради, но и не можеха да се нарекат гладко избръснати, и изглеждаха доста мрачни, макар че ситуацията би трябвало да им харесва.

Онзи отдясно обаче се усмихваше и ме гледаше, което ми се стори странно. И чак тогава го познах.

— Здрасти — каза ми Набеел ал Самад. — Помни ме?

Другарите ми завъртяха глави към мен. Четиримата бедуини, които не говореха английски, изглеждаха объркани, че човек от Ал Кайда се усмихва и говори на американския пленник. Хей, двамата с него сме яли кравайчета заедно.

Би трябвало само да кимна, но заговорих, за да могат съекипниците ми да разберат кой е този тип.

— С Набеел имахме работна закуска в Ню Йорк — казах аз. — Той имаше някаква важна информация за мен.

Набеел реши, че това е смешно, и преведе на другарите си, които също решиха, че е смешно.

Онова, което не бе смешно, бяха думите на Набеел.

— Еврейско деликатес за мен не смешно. Ти не смешен. Ти не върне никога дом.

Набеел имаше нужда от помощ с глаголите, но схванах, че от мен се очаква да оценя момента и посланието, което на малко по-нормален език беше „Е, детектив Кори, срещаме се отново. И този път ролите са разменени, нали, детектив Кори?“ Хе-хе-хе. Да ти го начукам.

Както и да е, влязох в ролята си й забих поглед в пода.

С две думи, веднага след като Държавният департамент бе подал искане за визи за мен и Кейт, информацията беше стигнала до Ал Кайда в Йемен. Случва се непрекъснато и обикновено това не е проблем за американски туристи, бизнесмени или дипломати, пътуващи за Сана. Освен ако имената им не фигурират в черния списък на Ал Кайда.

Е, веселата част приключи и дойде време за бизнес.

Набеел каза нещо на Ясир и той му подаде петте ни обикновени паспорта.

Набеел държеше някакви листа, които със сигурност бяха фотокопията на паспортите от хотел „Билкис“. Пусна документите и копията на четирите си приятелчета, които се заеха да ги изучават и да ни оглеждат.

Набеел, който ми се беше видял като приятен тъпчо в Ню Йорк, криеше в себе си и друг образ.

— Очи горе! — остро каза той на коленичилите амрики. — Гледа мен!

Всички погледнахме Набеел, докато другите АК задници сверяваха лицата ни с фотокопията и паспортите.

Естествено, Набеел идентифицира детектив Джон Кори, а останалите гении от Ал Кайда като че ли стигнаха до консенсус, че Бък, Бренър и Замо са същите амрики като онези от снимките. Проблемът беше Кейт, която бе увита в шала си.

— Сваля хиджаб — каза й Набеел.

Кейт махна шала от лицето си и петимата задници от Ал Кайда я зяпнаха продължително. Така де, колко женски лица бяха виждали през живота си?

Всички като че ли се съгласиха, че снимката на Кейт отговаря на лицето й, и Ясир прибра паспортите.

— Слага хиджаб! — нареди Набеел на Кейт.

След това извади още два листа и ги показа на Ясир. Ясир кимна и каза нещо на Бък на арабски. Бък отвърна на същия език, после ни каза:

— Имат копия и на дипломатическите паспорти на Джон и Кейт, вероятно от йеменското консулство в Ню Йорк. И искат да знаят къде…

— Млък! — извика Набеел и се обърна към всички ни. — Къде дипломатически паспорт?

— В посолството — отвърна Бък на английски.

— Ти лъже.

Ясир обаче се намеси и каза нещо: може би уверяваше Набеел, че бедуините са ни претърсили и не са намерили никакви дипломатически паспорти.

Ясир, Набеел и другите четирима задници от Ал Кайда заспориха и Бък започна да превежда с половин глас отделни откъси от разправията:

— Искат да ни претърсят… да претърсят сламата… и целия диван.

Естествено. Тези неща никога не минават така, както искаш или очакваш.

— Кой командва тук, по дяволите?

— Ясир като че ли губи контрол — каза Бък.

Страхотно.

Набеел прекъсна разправията, колкото да ни каже на двамата с Бък да млъкваме.

Бък обаче разбираше тези хора и каза с твърд глас нещо на Ясир. Различих думата „Муса“.

Ясир като че ли събра кураж, развика се на Набеел и другите лайняни глави от Ал Кайда и те млъкнаха.

Така де, кой командва тук? Я им покажи, Ясир. Хвърлих поглед към другарите си и видях, че са малко напрегнати. Докато Набеел и Ясир разговаряха, аз се обърнах с тих глас към Бренър, Замо и Кейт:

— Кажа ли: „Вади“, броите до три и знаете какво да правите.

Те кимнаха.

Както обича да посочва Кейт, понякога променям плана. Но само когато план А не върви добре. Така де, плячката на Пантерата се намираше точно пред джихадистите му и изобщо нямаше да се учудя, ако се нахвърлеха върху бедуините, за да ни отвлекат вече наистина. Или просто да ни видят сметката.

Така че ако се наложеше, щяхме да скочим на тези пет копелета и да ги попилеем, преди да са успели да посегнат към калашниците си. И това щеше да сложи край на преговорите и на операция „Чистка“, а за съжаление и на всичките ни шансове да изпарим Пантерата с „Хелфайър“. Но понякога трябва да помислиш първо за себе си и да се задоволиш с онова, до което се добереш — като тия петима джихадисти, които ставаха малко по-агресивни от приемливото.

Набеел и Ясир като че ли се поукротиха и продължиха да дърдорят.

Междувременно забелязах, че останалите четирима типове от Ал Кайда ни поглеждат, сякаш се опитват да определят дали сме истински, или отвлечени гости.

Делегацията на Ал Кайда оглеждаше и голямото помещение и хвърляше погледи към прозорците, за да разберат къде се намират. В Крепостта на гарвана? Или в някоя друга кула из хълмовете?

Голямата подсказка беше прозорецът зад тях, който гледаше към двора и най-вече към рибния микробус. Хей, Абдул, какво прави там онова чудо?

Тримата други бедуини се бяха наредили непосредствено зад типовете от Ал Кайда, за да ги държат в буквалния смисъл в строя, с глави и очи напред. Един от задниците обаче се опита да надзърне през рамо и с изненада и задоволство видях как стоящият зад него бедуин го фрасна с цевта на калашника си по главата. „Казах никакво надзъртане, задник. Опитай отново и ще ти размажа мозъка по пода“. Само така. Това е вашето шоу и вашият форт, момчета.

По-важното бе, че си личеше, че между двете групи няма никакви симпатии. Бедуините владееха тези места от две хиляди години; Ал Кайда се толерираше дотолкова, доколкото разбираше чии земи са това. Набеел обаче беше прекарал известно време в Амрика и беше забравил добрите обноски. Интересно, че именно Бък трябваше да напомня на Ясир, че Ал Кайда не е тарторът тук. Засега.

Но да се върнем към бизнеса.

— Какво прави тук? — извика ми Набеел. — Защо тук?

Отговори Бък — нали той трябваше да говори, а аз да стрелям.

— Ние сме служители от посолството и дойдохме да разгледаме руините.

— Лъже! — извика Набеел, както и се очакваше. — Защо отива Аден?

— По дипломатическа работа.

— Лъже! Как дошли Мариб?

— С кола.

— Казва в хотел, че идва от Сана.

— Знаеш, че дойдохме от Аден.

Набеел май осъзна, че английският му е доста ограничен, за да научи нещо съществено, така че се възползва от знанията на Бък по арабски и продължи да разпитва на този език. Чух думите ал Нумаир, Ал Кайда, Амрика, Сана, Аден и Мариб, дори и думата Гумдан.

Явно Набеел подозираше, че сме дошли тук да търсим ал Нумаир. И отговорът бе — че защо друго да идваме тук, малоумнико? Бък обаче нямаше намерение да издава каквото и да било. Естествено, не разбирах какво казва, но вярвах, че старият воин от Студената война ще се придържа към историята, колкото и малко вероятна да изглеждаше.

Освен това бях сигурен, че Набеел и другарите му, както и шефът му ал Нумаир, са адски бесни заради ракетната атака, убила приятелчетата им. Да не говорим за наританите им задници при инсталацията на „Хънт Ойл“. Ясно беше, че момчетата от Ал Кайда не са в добро настроение. Всъщност май горяха от желание да ни убият. Но първо трябваше да ни купят.

Набеел, несъмнено по заръка на шефа си, се опитваше да определи дали петимата амрики знаят или подозират, че Пантерата е в Мариб — и може би се опитваше да реши дали това не е някакъв капан, заложен от амриките с помощта на шейх Муса. И това беше истинският проблем. Набеел обаче нямаше да получи тази информация от амриките, освен ако не станехме пленници на Ал Кайда — а ние не бяхме такива. Засега.

Не е лесно да разпитваш чужди пленници, както лично се убедих при предишното ми идване тук, а също и неотдавна в затвора Гумдан. На Набеел като че ли му писна от отговорите на Бък, така че сложи край на разговора и каза нещо на Ясир.

— Сега Набеел иска да види с какво сме били въоръжени, когато са ни отвлекли.

Това беше знак да кажа: „Вади!“ и да им покажем оръжията си. Но може би беше по-добре да видя как Ясир ще се справи със ситуацията.

Ясир и Набеел като че ли отново започнаха да се разгорещяват и Бък се възползва от виковете им, за да ни обясни положението.

— Ясир отказва да им покаже каквото и да било, освен нас. — И добави: — Познатият на Джон от Ню Йорк май надушва нещо гнило.

Е, това можеше да се очаква. В Ал Кайда не са съвсем идиоти. Искаше ми се Чет да беше тук, за да види и чуе всичко това. Можеше и да научи нещо — например колко непредсказуеми са хората.

Ясир също оставаше с впечатлението, че Набеел надушва нещо гнило, така че постъпи умно и изкрещя нещо на Бък, вероятно да млъква. После постъпи още по-умно — изрита Бък в гърдите и го събори по гръб. Всичко беше представление — поне така си мисля. Бък като че ли не пострада от лекия контакт между сандала на Ясир и гръдния му кош и се надигна. Лично аз щях да го изритам в топките — просто за да изглежда истинско, разбира се.

Набеел последва примера на Ясир, стана и пристъпи към Бък с намерението да го изрита или удари, но Ясир се разлюти, изблъска го назад и му се разкрещя.

Другите четирима от Ал Кайда изглеждаха готови да започнат сбиване, но тримата бедуини зад тях отстъпиха и насочиха автоматите си към главите им. Един от тях извика нещо, може би: „Само опитайте, лайна такива“.

Както и да е, на Ясир като че ли му писна от посетителите и изкрещя: „Имшее!“ Разкарайте се.

Бедуините започнаха да слагат черните качулки на куровите глави от Ал Кайда, но преди да дойде редът на Набеел, той ме погледна и каза:

— В Йемен умира. — После обеща и на сънародниците ми: — Умира. Но може би не умира. Може би иска умре.

Е, Набеел, няма да получиш работна виза за Америка.

Вече не бях сигурен дали ще примамим Пантерата да се срещне с шейх Муса, така че защо просто да не викна: „Вади!“ и да приключим с кучите синове? Нали така?

Хвърлих поглед към Бренър, който ме гледаше. Личеше си, че си мисли същото. Замо дори беше преместил дясната си ръка зад гърба си, готов за пукотевицата.

Но Бък, гласът на разума, който усещаше, че А отборът е на път да забърка голяма каша, каза тихо:

— Недейте.

„Вадете“ ли каза?

Делегацията на Ал Кайда вече бе закачулена и нямаше да има проблем да им видим сметката, но пък нямаше да е забавно, нито спортсменски. Пък и май идеята не беше от най-добрите. Така де, на бедуините едва ли щеше да им хареса, пък и може би все още имаше шанс Пантерата да си определи среща с Муса — стига Чет да беше прав, че Булус ибн ал Дервиш е склонен да рискува. Кейт май се оказваше права, че Ал Кайда може да надуши нещо. Колкото до недоверието на Бренър към бедуините, засега той грешеше. Но играта още не беше приключила.

Четиримата бедуини поведоха закачулените представители на Ал Кайда по стълбите и останахме сами.

Кейт първа свали оковите си и ги метна през помещението.

— По дяволите!

После прояви женската си страна и се обърна към Бък.

— Добре ли си?

Бък ни увери, че му няма нищо.

— Ясир ме ритна съвсем слабо.

Явно Ясир се владееше по-добре от мен.

Както и да е, всички се освободихме от оковите си и се изправихме.

Добре, всичко това бе представление, но петимата бойци на Ал Кайда пред нас бяха истински, калашниците им бяха истински и всички бяхме доста напрегнати. Сигурен съм, че има и по-добри начини човек да си вади хляба.

Отидохме при прозореца.

Делегацията на Ал Кайда вървеше през двора и минута по-късно вече бяха в трите джипа, които поеха към портата. Ариведерчи, задници.

— Можеше да мине и по-добре — каза Бък.

Мислиш ли?

— Трябваше да ги попилеем, мамка му — обади се Замо.

И може би това щеше да е най-добрият ни ход.

— Понякога е по-добре да оставиш кошутите и да изчакаш елена — каза Кейт, която от дете беше учена на лов от смахнатите си родители.

Съгласен. Трябва ни водачът на стадото.

— Значи това е информаторът, когото търсеше, преди да заминем? — попита ме Кейт.

— Да. Съжалявам, че го черпих кравай.

— Организацията на Ал Кайда в Америка е по-голяма, отколкото си даваме сметка — каза Бък.

Така си е. Но предвид няколкото милиона мюсюлмани в Америка това не би трябвало да ни учудва кой знае колко. Въпреки това беше зловещо, че Набеел беше дошъл да ме огледа. Следващия път, когато го видех, щях да го убия.

Чет не излизаше от микробуса, така че явно следеше мониторите.

Бренър зададе на Бък въпроса за шейсет и четири хиляди долара.

— Мислиш ли, че заподозряха нещо?

— Не знам — отвърна мъдрецът. — Но скоро ще разберем.

— Ако са заподозрели номер и ако Пантерата още иска да се срещне с шейх Муса, нищо чудно Булус ибн ал Дервиш да убие шейха, а също и нас — каза Бренър.

Мисълта не беше от най-веселите, но бе напълно реална последица от случилото се преди малко. Друга възможност бе Пантерата и шейх Муса да сключат сделка помежду си. В Йемен всички сделки са възможни.

Както и да е, ако Чет Морган не идваше при нас, ние трябваше да отидем при Чет Морган.

— Да излезем да подишаме чист въздух — предложих аз.

Сложихме си обувките и бронежилетките, взехме си автоматите, които носехме винаги, когато слизахме в двора. Този път обаче взехме и резервни пълнители. Ситуацията се беше променила и не мисля, че напълно разбирахме как точно или какво си мислят сега бедуините. Замо остана в кулата да покрива двора с пушката си.

Бък щеше да говори с Ясир, а всички ние щяхме да говорим с мозъка на операция „Чистка“ Чет, след което щяхме да решим какъв да е следващият ни ход. Аз обаче вече знаех какво ще каже Чет. Да чакаме. И че следващият ход е на Пантерата.

70.

Бък, Кейт, Бренър и моя милост влязохме в микробуса.

Чет седеше при конзолата и наблюдаваше трите джипа на мониторите. Погледна ни през рамо и попита:

— Как мина?

— Не много добре — отвърна Бък.

Чет избута назад стола си и го завъртя.

— Защо?

— Мисля, че подозират нещо — обясни Бък.

— Разбира се, че подозират — отвърна Чет. — Не са глупаци.

— Самият ти каза, че са глупаци — напомних му.

— Да. Но освен това са коварни и параноични. Ако Пантерата нямаше интерес да ви пипне, нямаше дори да изпрати тази делегация — увери ни той. — Човек не си прави уговорка да огледа кола, която няма намерение да купува.

Така си е. Но понякога отиваш да огледаш кола, която искаш да откраднеш.

Както и да е, Бък набързо разказа на Чет какво се бе случило. Чет го изслуша внимателно и отново ни увери:

— Ал Кайда просто действа прилежно. Трябва да защитават Пантерата и винаги действат с предположението, че е възможна двойна игра. Това е Близкият изток — напомни ни той.

Така си беше. Определено не се намирахме в Канзас.

— Значи познаваш онзи тип Набеел? — попита ме Чет.

— Той ме познава отпреди аз да се запозная с него. — Обясних за изтичането на информация от йеменското консулство в Ню Йорк. — Държавният департамент трябва да обяви персонала на цялото консулство за персона нон грата.

— Изтичането на информация може да е станало от Външното министерство в Сана — каза Бък, г-н Разузнавачът на Държавния департамент. — Харесваме персонала на консулството в Ню Йорк. Те продават информация и на нас.

Естествено. Това е игра. Двойно трупане на долари.

Имаше и по-важни теми от тази, че бях бесен, че съм черпил Набеел с кравай в Ню Йорк и съм му позволил да ме направи на глупак, така че казах:

— Мисля, че онези от Ал Кайда разбраха къде са ги докарали.

Чет като че ли отново не се впечатли особено и попита риторично:

— И какво ще направят?

Въпросът обаче не беше риторичен.

— Някоя нощ ще пратят сто джихадисти към Крепостта на гарвана и ще избият всички тук — отвърнах аз.

— Това ще означава война с шейх Муса, а те не искат да се въвличат в подобно нещо — отвърна Чет.

Бък се съгласи и обясни:

— Защитават ни не тези стени и оръжията. А гневът на всички бедуински племена.

— Както и безпилотните самолети — добави Чет.

— Добре — отстъпих аз. — Но нямаше да е зле да имахме още десетина-двайсет бедуини.

— Последното, което ни трябва, са още въоръжени бедуини — каза Чет на мен и на всички останали. — Ако нещата тръгнат зле или бедуините се обърнат срещу нас, можем да се справим с тези осемте. Но не и с повече.

— Шейх Муса е наш верен съюзник — напомних му.

— Така е — съгласи се Чет. — Но съюзите се променят. Всичко, което казах в Аден за шейх Муса, си остава вярно. За съжаление обаче бедуините имат навика често да променят решенията си.

Това имаше ли го на брифинга в Аден?

— В живота на бедуините номади няма константи — каза Бък, г-н арабистът. — Дори пустинята, през която пътуват, се променя. Единствената им константа е племето и те винаги правят онова, което е най-добро за оцеляването на племето. За щастие в момента най-доброто за племето на шейх Муса е съюз с американците. И е много важно той да продължи да смята така.

Докато не забием „Хелфайър“ в златния му шивал.

— Критичният момент е сега, когато племенният съвет на Муса разговаря със съвета на Пантерата, за да решат дали Пантерата иска да купи американците и дали ще сключи сделката лично — каза Чет. — Тази дискусия може да създаде най-различни възможности, не всички от които са в наша полза.

— Да не съм пропуснал тази паметна бележка?

— Честен съм с вас — каза Чет на мен, Кейт и Бренър.

— Закъсняла честност не е честност, нито е от полза — отвърна Кейт.

— Дръжте под око бедуините тук — посъветва ни Чет. — Те са прости хора и ако видите промяна в отношението или поведението им, незабавно уведомете Бък и мен.

Всъщност бях по-заинтересуван от промяната в поведението на Чет.

Той смени темата и отново се обърна към мониторите.

— Трите джипа пътуват на север, към Мариб. Виждате ли ги? Бедуините ще оставят петимата членове на Ал Кайда в Мариб, откъдето са ги взели и където, за съжаление, те ще изчезнат в тълпите или в сградите. След това ще напуснат града поотделно, с автобус, камион или джип, каран от член или симпатизант на Ал Кайда или просто от някой, който се опитва да изкара няколко риала. Ще ги оставят при възвишенията тук и те ще се върнат пеша до лагера на Ал Кайда, който всъщност е един от лагерите на Муса, разположен е на около четирийсет километра оттук. Това е ефективен, начин да се измъкнат от наблюдението на самолетите, защото те ще ги изгубят в Мариб, а петима самостоятелно пътуващи мъже няма да събудят особен интерес, тъй като всеки мъж тук носи оръжие — обясни Чет. — За съжаление на Ал Кайда ние знаем къде се намира лагерът им, така че те губят много време и енергия в опит да се измъкнат от въздушното наблюдение.

Погледна ни и се усмихна.

Реших, че Чет е влюбен в безпилотните си самолети. Сигурно точно това беше съсипало брака му.

Чет се обърна към конзолата, въведе някаква команда и каза:

— Нареждам на Предатор Едно да заеме позиция над лагера на Ал Кайда.

Мониторът показа сухото каменисто плато на запад от кулата. После самолетът зави обратно на часовниковата стрелка и видяхме палатки, съборетини и коли на един равен участък сред високи скали.

— Това е лагерът на Ал Кайда — каза Чет.

Виждахме и хора. И освен тях координати, които запомних. Защо ли? Защото човек никога не знае каква информация може да му потрябва.

Чет завъртя едно копче и образът се увеличи.

— Това беше и все още прилича на бедуински лагер. Има обаче и признаци, че вече не е такъв. Първо, повечето мъже в лагера не са облечени в традиционните за бедуините роби. Второ, всички са мъже. Няма жени, които бихте открили в обикновен лагер, нито пък деца. Трето, мъжете не седят и не дъвчат кат, нито пасат кози. А тренират с автомати. Освен това забелязахме минохвъргачка и ракетни установки, които не са типично бедуинско въоръжение. — И добави с усмивка: — А най-голямата подсказка е, че шейх Муса ни каза за местоположението на лагера, както и че го е дал под наем на Ал Кайда.

Точно. Въздушното разузнаване и анализ са впечатляващи, но нищо не може да се сравнява с човек на земята, който ти казва какво всъщност виждаш от въздуха.

— Защо Ал Кайда смята, че няма да се досетим за всичко това? — попита Бренър.

Чет сви рамене.

— Не мисля, че са наясно какво можем да видим от въздуха и че сме в състояние да анализираме видяното правилно. Освен това не знаят, че драстично сме увеличили броя на безпилотните самолети в Йемен.

Гледах картината на екрана и видях неколцина мъже в бели футехи. Значи тук беше живял Рахим ибн Хаям няколко месеца, преди да бъде пратен да атакува инсталацията на „Хънт Ойл“. Дори от въздуха това място приличаше на кенеф. По-добре за Рахим, че беше в затвора.

— Доскоро в лагера е имало около сто и петдесет мъже, а сега наброяваме около петдесет — продължи Чет. — Стотина джихадисти напуснаха лагера. Половината тръгнаха към посолството, а другата половина — към „Шератон“ в Аден.

Ясно. Може би останалите петдесет щяха да поемат към Крепостта на гарвана. Но Чет или пилотите, които следяха мониторите денонощно, щяха да забележат подобно раздвижване.

— Лагерът не е голям и ще стане много по-малък, след като изтребителите бомбардировачи прелетят над него — каза Чет. — Има още пет подобни места в Йемен и трябва да започнем да елиминираме първо тях — защото ако не го направим, ще станат петдесет, после сто и тогава ще имаме истински проблем.

Точно така. Убий звяра в люлката му.

— Още не знаем къде е личното леговище на Пантерата и също както с Бен Ладен в Афганистан или може би в Пакистан, е почти невъзможно да открием няколко лица, които най-вероятно се крият в пещери. Така че трябва да измъкнем Пантерата от пещерата му и да го убием на открито. Рано или късно всички излизат на открито поради една или друга причина — добави той и ни погледна. — А вие, които току-що бяхте очи в очи с Ал Кайда, сте чудесна причина Булус ибн ал Дервиш да изпълзи от пещерата си.

Никой нямаше какво да добави към това.

— За малко да ги попилеем онези задници — признах аз.

— Щеше да е погрешен ход — каза Чет. — Знам, че наистина е изкушаващо. Само че имаме по-важна задача.

— И какъв е планът?

— Чакаме.

— Рибата тон свърши.

Чет дори не се усмихна.

— Почти съм сигурен, че Булус ибн ал Дервиш ще отговори на шейх Муса в рамките на следващите два или три дни.

Бък трябваше да говори с Ясир като арабин с арабин, така че излезе от микробуса. Кейт и Бренър доброволно предложиха да сложат в ред уютната си квартира и също си тръгнаха. Казах им, че след малко идвам.

След като останахме сами в микробуса, с Чет се гледахме мълчаливо няколко секунди.

— Няма проблем — каза ми той във връзка с предишната ни дискусия на четири очи. — И никога не е имало.

Чудесна новина. Наистина се почувствах ужасно, че съм такъв параноик, че заплаших Чет с убийство и тъй нататък.

— Имаше проблем — казах му обаче. — И ако все още го има, аз ще съм твоят проблем.

Той не отговори.

Оставих го да гледа мониторите и да мисли върху проблема си.

71.

А отборът на операция „Чистка“, в това число и Чет, се събра на мафража, чиито високи открити арки предлагаха открит изглед към района на километри наоколо. Тези стражеви кули са били „Предатор“ на миналото хилядолетие. Хей, Абдул, там има един лош. Пусни един камък отгоре му.

Всички носехме автоматите и бронежилетките си, а Замо обикаляше по периметъра на мафража. Останалите стояхме върху килима от курешки.

— Ясир не може да определи дали делегацията на Ал Кайда се отнася с подозрение към това отвличане — започна Бък. — Каза обаче, че тези хора не му харесали, особено Набеел, ал Амрики.

Е, ако Набеел ал Самад е американец, значи аз съм бедуин. Но от гледна точка на един бедуин Набеел спокойно можеше да е и от Марс.

— Ясир смята, че единствено Набеел е йеменец — каза още Бък. — Останалите според него са от други места. Бедуините не се доверяват на подобни хора.

И чувствата бяха взаимни. Припомних си новите тревоги на Чет относно шейх Муса.

— Значи мислиш, че още можем да имаме доверие на Муса и хората му? — попитах.

— Бедуините практикуват примитивна форма на демокрация — отвърна Бък. — Което означава, че дори шейхът им да иска да мине на другата страна и да се съюзи с Ал Кайда, това не означава задължително, че хората му ще го последват.

Малко примитивна форма на демокрация няма да се отрази зле и на ФАТС.

Помислих си, че бедуините може и да не знаят, че Пантерата и свитата му ще бъдат изпарени от ракети „Хелфайър“, така че попитах Бък и Чет за това.

— Муса и хората му, които ще бъдат с него, определено са наясно какво ще се случи на срещата — отвърна Бък. — А ако един бедуин знае нещо, го знаят всички. Освен това те знаят, че отвличането е привидно, така че разбират, че американците всъщност няма да бъдат предложени на Ал Кайда.

— Това е сериозен пробив в сигурността — каза Бренър, както беше казал още в Аден. — Достатъчно е само един бедуин да се разприказва пред Ал Кайда.

— Надяваме се, че всичко, което знаят бедуините, си остава сред тях — отвърна Чет. — Те са силно свързани с клановете си.

Да се надяваме. Иначе имаме проблем.

— От онова, което разбирам от разговорите си с тях, бедуините смятат, че една от целите на тази среща е да обсъдят важни въпроси, които трябва да бъдат решени между племената и Ал Кайда — каза Бък. — Шейх Муса постъпва мъдро с този подход и има убедителна причина Пантерата да се яви лично при него. Двамата главатари трябва да говорят лично. И дори да не стигнат до съгласие за американците, имат и други належащи въпроси за обсъждане като мъж с мъж и вожд с вожд.

Ясно. Като даването на лагера под наем на Ал Кайда. Муса е умен. Но пък пет милиона долара могат да те накарат дори да мислиш.

— Освен това знаем, че нито „Шератон“ в Аден, нито посолството в Сана са атакувани — добави Бък. — Аз, колегите ми от посолството и колегите на Чет смятаме, че Пантерата е спрял атаките, докато не вземе решението си.

Добра новина за всички в Аден и Сана, с изключение на хората като капитан Мак, които с нетърпение чакаха да се сбият с някого.

— Тези атаки могат да завършат с катастрофа за Ал Кайда — добави Чет. — И са признак за отчаянието или безразсъдството на Пантерата. Той обаче сега вижда по-лесен начин да отбележи точка.

— И знае, че все още може да заповяда атаките, след като се споразумее с Муса — продължи Бък. — Но, разбира се, той ще е мъртъв, ако се появи на срещата, и смятаме, ле наследникът му най-вероятно ще отмени нападенията.

Е, не веднага. А някой ден.

Помислих си, че срещата на мафража е приключила, но Бък беше оставил най-доброто за накрая, както бе направил и при руините.

— Ясир ми даде запечатан плик, който му е дал Набеел — каза той и извади от джоба си дълъг бял плик.

Видях емблемата на хотел „Билкис“. Да не би да беше сметката ни?

— Набеел казал, че пликът е за детектив Кори, но аз си позволих да го отворя. Можеше да има антракс или бомба — Обясни Бък.

Дали да му благодаря, че е рискувал живота си, за да отвори пощата ми?

Бък извади от плика тесте снимки и ги подаде на Чет.

— Предупреждавам ви, някои не са приятни за гледане.

Чет погледна първата снимка и ми я подаде. Беше групова, пред колоните в руините, на Билкис. Най-вероятно това бяха белгийските туристи — две възрастни двойки, две по-млади двойки и красиво момиче, може би на шестнайсет или седемнайсет. Всички се усмихваха към обектива. В центъра на групата стоеше висок брадат бедуин с роба, шивал и джамбия. И също се усмихваше. Какво ли караше този убиец да се усмихва?

Пуснах снимката на Кейт, докато Чет ми подаваше втората. На нея момичето стоеше до бедуина — Булус ибн ал Дервиш, Пантерата — и двамата се усмихваха, макар да не се бяха прегърнали. Пуснах снимката на Кейт.

— Копеле мръсно — рече тя.

Следващите няколко снимки бяха на другите двойки и мъжа, когото смятаха за бедуин.

Естествено, знаех какво предстои, но въпреки това ми беше трудно да смеля веднага следващата снимка. Накрая разпознах една от по-възрастните жени. Лежеше на кафявите камъни. Гърлото й беше прерязано от ухо до ухо, а около главата й имаше локва кръв.

Зяпнах снимката. Очите на жената бяха отворени, а на лицето й бе изписан ужас. Като нищо можеше и да е била жива, докато са я снимали.

— Какво има? — попита Кейт.

Дадох й снимката и тя впери поглед в нея.

— О, Господи… О…

Бренър взе снимката от ръцете й, погледна я и каза:

— Гадост.

— Искате ли да видите останалите? — попита Бък.

Чет взе снимките от ръката му, прехвърли ги бързо и ми ги даде.

Аз също ги прегледах бързо. Едни и същи снимки и на деветимата белгийци, мъртви и със завързани отзад ръце. Около тях имаше мъже, облечени като бедуини, но всъщност бяха джихадисти на Ал Кайда.

На една снимка видях мъж в долния край на стълбите, вероятно бутнат или опитал се да избяга. Друга беше на млад мъж, приличащ на арабин — вероятно екскурзоводът, който бе направил груповата снимка с белгийците и високия бедуин, който не се бе оказал бедуин.

Последната снимка беше на момичето. Очите му бяха широко отворени, а полуразтворените му устни изглеждаха много тъмни на фона на бялата, останала без кръв кожа.

Подадох снимките на Кейт и тя ги даде на Бренър, без да ги поглежда.

Замо беше дошъл да види какво става и Бренър му подаде тестето.

Замо метна карабината си на гръб, прегледа снимките и ги върна на Бренър без коментар, след което отиде под една арка и се загледа навън.

— Ясно е, че можем да идентифицираме мъжа, облечен като бедуин — каза Бък. — Към снимките нямаше никаква бележка, но намерих това…

Подаде ми визитка. Моя визитка, същата, която бях дал на Набеел в „Бенс Кашер Дели“ преди милион години. На гърба видях написано със собствената ми ръка „Набеел ал Самад, среща с дет. Кори“. И някой, явно г-н ал Самад, беше дорисувал усмихнато лице. Добра културна интеграция, Набеел. Задник мръсен.

Дадох визитката на Кейт и тя я погледна и попита, без да се обръща към някого конкретно:

— Защо са ни дали тези снимки?

Отговори Бък, при това не как да е, а на латински:

— Res ipsa loquitur. — И преведе: — Делата говорят сами за себе си.

Определено говореха. И разбирах посланието.

— Мисля, че това отговаря на въпроса ни какво ще направи Пантерата. Той не ни показва какво може да направи, а какво е направил. Показва ни и какво ще направи. С нас. Взел е решението си — заключих аз. — Ще се срещне с шейх Муса.

Всички се съгласиха, но аз все пак се запитах дали Пантерата няма да се опита да избегне срещата и да опита директния подход, като атакува крепостта.

Така или иначе, Булус ибн ал Дервиш имаше да отговаря за много убийства. И нямаше да го направи пред американски съд. Щеше да отговаря за тях тук, в Йемен, според местния обичай. Може и да не се беше родил тук, но тук щеше да намери смъртта си.

72.

Осемте бедуини ни поканиха да вечеряме с тях, което бе добър знак, че все още сме техни почетни гости, тъй като гостоприемството на бедуините им забранява да убиват гостите си. Искам да кажа, от тяхна гледна точка всичко това бе голямо неудобство. Не само че им се налагаше да делят дневната си коза с нас, но и трябваше да се разправят с петима задници от Ал Кайда, които по някакъв екзистенциален начин представляваха заплаха за древния им начин на живот.

Облякохме се за вечеря — бронежилетки и оръжия за мъжете, балто, хиджаб, бронежилетка и оръжия за дамата.

Бък каза, че ще ни настигне, след като се обади по телефона. Аз също се извиних под предлог, че трябва да посетя шахтата за екскременти, така че Кейт, Бренър и Чет слязоха на двора. Замо си поръча козе и се качи на мафража.

Преди Бък да се обади и преди да напълня шахтата, го попитах от любопитство:

— Колко бедуини живеят наоколо?

— Не е имало преброяване от времето на Савската царица, но предполагам, че в и около провинция Мариб има около трийсет хиляди бедуини, които са около деветдесет процента от населението. Племето на Муса, мъже, жени и деца, са вероятно около десет хиляди.

Пресметнах наум.

— Пет милиона долара прави около петстотин на всеки мъж, жена и дете. Това е горе-долу колкото годишния им доход.

— Муса ще вземе лъвския пай, а освен това ще раздели част от парите с другите племенни шейхове като традиционен акт на любезност — уведоми ме Бък.

Всъщност Муса щеше да е мъртъв, но все пак попитах:

— Ами подкупи за правителствени служители?

— Ще има малко и за тях. Защо е този интерес, Джон?

— Защото пет милиона са много пари и добър мотив, но големите награди привличат други хора.

— Кого имаш предвид?

— Ами, сещам се например за полковник Хаким.

— Съмнявам се, че американското правителство би платило на полковник Хаким, ако убие Пантерата — рече Бък.

— Щом плаща на Муса за главата на Пантерата, ще плати и на всеки друг за същата глава.

С изключение на нас. Ние сме на заплата.

— А йеменското правителство обявило ли е награда за смъртта или залавянето на Пантерата? — попитах.

— Да, но предлагат наши пари. Ал Кайда е наш проблем — напомни ми Бък.

— А награда за смъртта или залавянето на шейх Муса?

— Определено не.

— Защо?

— Защото ако правителството обяви награда за главата на който и да било племенен шейх, независимо колко силно иска да го види мъртъв, това ще предизвика въстание на племената в цялата страна.

— Значи американците ще видят сметката на шейх Муса като услуга за йеменското правителство. Муса е проблем на президента Салех, но и наша работа.

— Правилно. — Бък ме погледна. — Коя по-точно част не разбираш?

— Не разбирам как можем да помагаме на един корумпиран, брутален и вероломен диктатор и правителството му да се разправят с племенен шейх, който не ни е направил нищо и дори ни помага за един много важен въпрос.

— Вече обсъждахме това, Джон. Правил съм и по-лоши неща през Студената война — уведоми ме той. — Целта оправдава средствата.

Не отговорих, а продължих темата за премахване на хора.

— Знаеше ли, че Кейт е убила служител на ЦРУ?

Той кимна.

— Мислиш ли, че това е една от причините двамата с Кейт да сме тук?

— Не разбирам накъде биеш.

— Естествено, че разбираш.

Той не отговори директно, а каза:

— Мисля, че двамата с Чет вече сте обсъдили това.

— Правилно. И той ме увери, че няма проблем.

— Значи няма проблем.

— Камък ми падна от сърцето.

— Добре. Нещо друго да те тормози?

— Да. Искам да стана главатар.

Бък се ухили насила.

— Пантерата е един вид главатар, но никога не може да стане шейх. Ти също.

— И на главатар съм съгласен.

— Добре. Имам цикъл лекции за това.

Усмихнах се. Лесно е да харесваш Бък. Но не и да му се довериш.

През отворения прозорец лъхна миризма на вечеря.

— Мирише ми на италианска наденица на празника на Сан Дженаро в Малка Италия.

— Козе.

— Пак ли?

Всъщност нямах нужда да се отзовавам на позивите на природата, но Бък трябваше да проведе разговора си насаме, така че слязох в двора, където на шиш се печеше току-що заклана цяла коза. Добре. Мразя кози остатъци.

Бък се присъедини към нас мъничко по-късно, а Кейт каза, че ще вечеря в микробуса и ще наблюдава електрониката. Мисля, че се чувстваше неудобно на ергенска вечеря. Освен това генераторът в микробуса захранваше малък климатик, така че Кейт затвори вратата след себе с думите: „С това балто е много горещо. Наслаждавайте се на свежия въздух, господа“.

Точно така. Дузина вмирисани типове и печена коза. Какво друго да искаш от живота?

След простата, но просто ужасна вечеря се присъединихме към Кейт в микробуса и погледахме телевизия — Канал 1 показваше повторение на инфрачервената нощна картина на Крепостта на гарвана, а Канал 2 показваше пряко интересуващия ни район или иначе казано — широка панорама на платото и околните низини. Там като че ли не се движеше нищо, ако не броим едно намаляващо стадо кози.

Чет заяви, че смята да спи в микробуса (който можеше да се заключва отвътре), за да е близо до екраните и в случай, че получи обаждане от пилотите, които щяха да останат будни през цялата нощ. Идеята изглеждаше добра. Лек сън, Чет.

Останалите се качихме на дивана и съставихме график на постовете — Кейт и аз поехме първа смяна, Бък и Бренър втора, а Замо трябваше да изкара трета смяна сам.

— Ще бъда честна с теб, Джон — каза ми Кейт по време на поста ни. — Онези мъже от Ал Кайда и снимките ме потресоха.

— Точно това е целта им. Но също така би трябвало да си разярена.

— Разярена съм… но… искам това да свърши.

— Всъщност можеш да си тръгнеш — казах й. — Като се замислиш, вече няма нужда от нас тук. Ал Кайда видяха стръвта и повече няма да ни срещнат. Следващото, което ще видят Пантерата и хората му, ще е шейх Муса и ракетите „Хелфайър“.

Кейт се замисли и кимна, но каза:

— Не отивам никъде без теб, а тъй като знам, че ще останеш, значи оставам и аз. — Погледна ме. — Трябва да видим всичко това до самия край.

Всъщност не беше задължително, но трябваше.

— Ако размислиш, със сигурност ще можем да те откараме до пистата на Мариб и оттам до летището в Сана или обратно в посолството — казах й аз.

— Темата е приключена.

— Добре. — Разделихме се и се загледахме през различни прозорци — аз на северозапад, а Кейт на югоизток.

Така си беше. Наистина вече можехме да се махнем. Между другото, същото се отнасяше за Бък, Бренър и Замо. Само Чет трябваше да остане, за да насочва самолетите и ракетите. И ако всичко минеше добре, после можеше да отиде сам да събере парчета от боклука. А дори това не беше абсолютно задължително за успеха на мисията.

Но, подобно на останалите, не можех да оставя Чет самичък тук. Така де, като махнем различията и егото си, ние си бяхме екип. Нали? Бяхме изминали дълъг път и всички искахме да сме тук, за да видим края. Освен това исках да видя какво е намислил Чет.

И ако трябва да съм честен, всички искахме да видим разкъсаните трупове на Пантерата и джихадистите му, да усетим миризмата на изгоряло месо и кост, да видим как с дистанционното управление сме постигнали онова, което бихме желали да направим лично и отблизо. И подобно на воините откак свят светува, искахме да отнесем доказателства за победата си в лагера — или в нашия случай, в лабораторията. Начинът на водене на война отдавна се е променил, но сърцето на воина си остава все същото. Примитивно.

73.

На следващия ден не получихме вест от шейх Муса за Ал Кайда и започнах да си мисля, че не струваме сто хиляди долара, което бе тежък удар по егото ми.

Естествено, реалният проблем бе уговарянето на сделката, която трябваше да се сключи от първенци. А не от подчинени.

Помислих си, че много вождове от зората на историята са се озовавали в подобно затруднено положение. Дали да се явиш лично, като рискуваш другият вожд да ти е подготвил изненада? Или се правиш на храбрец и отиваш на срещата?

Предполагам, че решението зависи от това колко си храбър. Или тъп. Или параноичен. Или, в крайна сметка, доколко жадуваш онова, което ти се предлага.

На втория ден А отборът започна да се съмнява в моето заключение (и своята надежда), че Пантерата ще се съгласи на среща. Аз обаче продължавах да мисля за онези снимки. Посланието бе ясно — мразя Запада, мразя Америка и ще направя всичко необходимо, за да ви прережа гърлата.

В същия ден, накъде към три и половина следобед, получихме отговора.

Единият пилот прати радиосъобщение, че една „Тойота Ланд Крузър“ се изкачва по северния склон на платото към Крепостта на гарвана — с кодово име Точка А, ако някой случайно подслушваше.

А отборът се качи на мафража и загледа как джипът приближава откъм купчината скали, където хората на Муса пазеха северния подход към платото и крепостта.

Бедуините на двора, които бяха получили обаждане от бедуините на пътя, отвориха портите и белият джип влезе.

Петима въоръжени бедуини се изсипаха от тойотата и се заприказваха с осемте мъже в двора.

— Не карат храна и вода, така че явно носят съобщение — каза Чет.

Добро мислене като за ЦРУ. Но не бих имал нищо против няколко пилета.

Чет и Бък предложиха да слязат долу да разберат какво става.

— Трябва да видя и какво е положението в микробуса — каза Чет. — Прикривайте ни.

Е, аз ще прикривам Бък. Трябва да се оправяш сам, Чет.

Въоръжени и бронирани, Бък и Чет бързо слязоха по стълбите.

— Прикривай, но не се цели в никого — каза Бренър на Замо. — Същото се отнася и за вас — обърна се той към Кейт и мен. — Бъдете готови. Внимавайте да не разтълкувате нещо погрешно. Само аз ще давам заповед за огън.

Помислих си, че Бренър реагира малко прекалено на ситуация, в която не се долавя заплаха. Но наистина ставаше нещо — преходен момент в еднообразния ритъм на живот в Крепостта на гарвана.

Бък и Чет се появиха на двора и Бък тръгна право към бедуините, които вече бяха общо тринайсет. Това прави много калашници. Чет отключи микробуса и изчезна вътре. Никой не го спря, а това бе добър знак.

Бък говореше нещо на един от новодошлите, който май беше нещо като началник. Ясир също се включи в разговора, а останалите се бяха събрали наоколо и слушаха. При бедуините, когато началниците говорят, подчинените стоят и слушат. Също като на Федерал Плаза 26. Е, не точно.

Както и да е, Бък и бедуинът като че ли водеха нормален, макар и малко възбуден разговор.

Накрая Бък завърши с онова негово „иди си с мир“ и влезе в микробуса да докладва на Чет. Бедуините продължиха разговора си.

Бренър каза на Замо да остане на мафража и тримата — тоест аз, той и Кейт — слязохме в дивана, за да сме по-близо до ситуацията, каквато и да бе тя.

Най-сетне Бък излезе от микробуса и бързо тръгна към кулата.

Качи се при нас леко задъхан и ни съобщи:

— Бедуините казват, че Пантерата е пратил устно съобщение направо на шейх Муса. — Усмихна се. — Ще се срещнат след два часа, в шест следобед, за да обсъдят въпроси от взаимен интерес, а също и предложението на шейха за петимата американци. Пантерата споменал това мимоходом, сякаш не е от първостепенна важност. Типичен похват за арабите при пазарлък.

При това нелош. „Хей, Абдул, да поговорим за ползването на камилските пасища. И между другото, колко искаш за жена си?“

Както и да е, новината наистина беше добра и всички плеснахме длани — дори Бък, който не беше съвсем наясно как се прави това.

Хвърлих поглед през прозореца и видях, че петимата новодошли са още тук.

— Ще останат ли? — попитах.

— Да — отвърна Бък. — Като допълнителна охрана, а също и за да ни откарат на мястото на срещата.

— Нали уж не искахме повече бедуини на двора — отбелязах.

— Това е тяхна собственост. Пък и те са на наша страна.

— Така е — съгласих се. — Но може би могат да са на наша страна и някъде другаде.

— Бедуините няма да останат дълго тук, ние също — увери ни Бък. — До успеха на мисията остават два часа и може би един час след това вече ще сме в самолета.

Да, и нямаше да е зле да вземем шейх Муса с нас. Очакваха го сериозни пари, а аз знаех един деликатесен магазин в Бруклин, който се продаваше. Пък и йеменското правителство щеше да се зарадва, все едно че е мъртъв. В реалния живот обаче щастливият край рядко е толкова добре нагласен.

Хрумна ми също, че онова, което движи Пантерата — омразата, желанието за отмъщение и прекалено многото отчайващи поражения, — е същото, което движи и Чет. А това са точно нещата, които замъгляват способността ти да преценяваш правилно.

Но за да съм по-позитивен (като Бък и Чет) и може би не толкова циничен както обикновено, възможно беше да виждаме онова, което щяхме да получим — мъртва пантера, загърбила инстинктите си и нахвърлила се върху месото.

— Какво си мислиш, Джон? — попита Бък, който явно не обичаше да ме вижда замислен.

— Нищо особено — отвърнах. — Какво прави Чет в микробуса?

— Координира всички аспекти на изненадващото убийство от въздуха — отвърна Бък. — Още два безпилотни самолета заемат позиции над колибата на козаря. Ще са готови за срещата. Два самолета остават тук, над и около Крепостта на гарвана. Ще ни прикриват, докато пътуваме с хората на Муса до мястото на срещата, а после и кацането и излитането на самолета.

— Ясно. У кого са торбите и латексовите ръкавици?

— У Чет.

— Ако главата на Пантерата се запази цяла, мога ли да си я отнеса у дома?

— Интересуваме се предимно от пръсти за отпечатъци и ДНК проби — отвърна малко недоволно Бък.

— Ясно. — Обичам от време на време да не съм съвсем нормален и казах: — Надявам се онова лайно Набеел също да е там. Искам ташаците му в пликче.

— Джон, спри — не издържа Кейт.

— Извинявай. Превъзбуден съм.

Бренър, който беше виждал що е война лично и който може би лично бе вземал глава или ухо като трофей, премълча. Войната е ад, дами и господа, и никакви евфемизми не могат да променят естеството й. Убий ги, преди те да те убият, а после празнувай.

— Ще оставя Замо да ни прикрива от мафража, а ние ще идем при Чет в микробуса — каза Бренър.

— Чет има нужда да остане сам за около час — каза Бък. — Това, което става сега, е строго секретно. Той разговаря с хора във Вашингтон по радиото и получава необходимите разрешения за действие.

Кейт зададе очевидния въпрос:

— Какво толкова казва, че не бива да го чуем?

— В общи линии всичко — отвърна Бък. — Всичко е устно, така че няма никакви протоколи и записи. Не може да има и свидетели на онова, което казва или чува. Чет говори по кодиран телефон, така че имената на хората във Вашингтон са открити, а не бива да ги чуваме — всъщност не бива да чуваме нищо.

Почти чувах Чет. „Хей, Дик, здрасти, Ралф, Чет се обажда. Е, готови сме да изпарим малко шибани джихадисти и да подпалим предателския задник на Пантерата с няколко свръхсекретни ракети «Хелфайър». Още ли нямате нищо против? Някакви проблеми от ваша страна?“

Абсолютно нормално. Защо тогава обаче Чет трябваше да е сам и никой да не го чува?

Имахме малко време за убиване, преди да ни бъде позволено да се качим в микробуса и да гледаме оформянето на драмата — пристигането на шейх Муса и веселите бедуини при колибата на козаря, пристигането на Пантерата и свитата му, целувката на смъртта, чаеното парти на килима и накрая шейхът влиза в колибата под някакъв претекст. А къде щяха да са хората му? Да се надяваме, не много близо до Пантерата и неговите хора, които щяха да бъдат ударени от четири насочвани с лазер ракети с по десет килограма експлозив всяка. Може би на всички бедуини щеше да им се наложи да се извинят и да идат да пикаят групово.

Детективите имат един стар принцип — никога не пропускай да забележиш очевидното.

А очевидното за мен бе, че на тази среща шейх Муса и хората му, заедно с Пантерата и неговите хора, щяха да бъдат застигнати от една и съща участ. Така че явно А отборът нямаше да пътува към кланицата, където някои от въпросните хора — бедуини и от Ал Кайда — можеха все още да са живи и здравата вбесени.

Ако очевидното бе вярно, тогава как ние, американците, щяхме да се измъкнем от Крепостта на гарвана с тринайсетте бедуини, които скоро щяха да научат от оцелелите какво се е случило с техния шейх и приятелчетата им? Нали така?

Е, да видим как ще се развият нещата. Можеше и да греша. Или да съм прав само наполовина.

Бък каза, че слиза да говори с бедуините и да се опита да разбере по-добре какво знаят за срещата между шейха и Пантерата, както и какви са инструкциите им.

Хубаво беше, че имаме в екипа си човек, който знае арабски. Без Бък нямаше да сме в състояние дори да започнем тази мисия. Следващия път, когато се пиша доброволец в територия на Ал Кайда, искам Бък да е с мен. Или може би някой друг, който знае арабски, но не ръси непрекъснато празни приказки. Или пък щеше да е най-добре просто да пропусна офертата.

Бък излезе и аз споделих загрижеността си, че ракетите могат да причинят косвени жертви на приятели, тоест на шейх Муса и хората му, като по този начин ни поставят в опасна ситуация тук, в Крепостта на гарвана.

— И аз си мислех за същото — каза Бренър, който беше виждал неведнъж как бойни глави разкъсват хора на части. — Колкото и да са точни ракетите, при попаденията се разлитат шрапнели. Най-добре е да си колкото се може по-далеч от целта им.

— Защо не повдигна… не повдигнахме… този въпрос още на срещата в Аден? — попита Кейт.

— Мислех, че Чет знае какво говори — отвърна Бренър.

Е, знаеше, разбира се, но явно му се случваше да забравя детайлите.

— Мисля, че когато шейх Муса влезе в каменната къща, това ще е сигнал за Чет да нареди самолетите да изстрелят четирите ракети. Но може и да е сигнал за бедуините да си обират парцалите и да търсят прикритие — каза Бренър. — Ще имат четири, най-много пет секунди да го направят, преди четирийсет кила експлозиви и шрапнели да са превърнали района в кланица.

Едно, две, три, четири… мога да стигна и до съседната провинция, ако знам, че към мен лети „Хелфайър“.

— На Пантерата и хората му ще са им нужни няколко секунди да осъзнаят какво става, но преди да успеят да реагират, вече ще са в рая — обобщи Бренър.

Сигурно беше прав, обаче все пак казах:

— Но въпреки това може да има жертви от нашите.

Кейт и Бренър се замислиха.

— Господи, надявам се да не стане така — каза Кейт. — Иначе как ще се измъкнем оттук?

— Много бързо.

Като имахме това предвид, се качихме на мафража да поговорим със Замо и да го запознаем с положението. Бренър каза и че искал да ни покаже нещо горе. Може би нов вид курешки, смърдящи по-малко от глупостите, с които ни заливаха Бък и Чет.

74.

Съобщихме на Замо добрата новина за сгледата между Пантерата и шейха и Бренър добави:

— Днес си отиваме у дома.

Замо, който не беше по приказките, само кимна.

После Бренър насочи вниманието ни към шахтата за екскременти и посочи една квадратна дупка в тавана точно над шахтата; дървените стени се издигаха на около два метра и половина, само на половината разстояние до високия таван на мафража.

— Това е отдушник — каза той.

Естествено. Лайната падат надолу, но миризмата върви нагоре.

— Изтласкай ме — каза ми Бренър.

Отидохме до полустената, аз го изтласках и той застана несигурно на върха на стената, пръстите му едва докосваха ръба на отдушника.

Дупката на клекалото на всеки етаж под нас беше достатъчно голяма, за да може човек да се напъха през нея и да скочи до следващия етаж — вече бях отбелязал, че това може да се използва като път за бягство. Само че нямаше как да паднеш направо през всички дупки върху купчината лайна. Нужно беше малко промушване и извъртане. Въпреки това предупредих г-н Бренър:

— Внимавай. До долу има двайсетина метра. Лайната може и да омекотят падането, но все пак…

— Благодаря. — Бренър се надигна на пръсти и се хвана с две ръце за ръба на отдушника, след което се набра през отвора и се озова на покрива.

Добри мускули от кръста нагоре. И сега какво?

Бренър коленичи до дупката и каза:

— Можем да го направим.

Видях краката и тялото му да се спускат през дупката и той увисна, хванал се за грубо одяланите дъски, после се залюля, пусна се и стъпи на пода.

— Горе има парапет, който може да ни осигури добра защита, ако се стигне до престрелка. Покривът може да издържи хеликоптер — добави Бренър, чиято последна война, тази във Виетнам, беше немислима без хеликоптери.

Това бе наистина добра новина, ако се озовем в капан на покрива и под обстрел.

— Нямаме хеликоптери в Йемен — напомних му все пак.

— Да, нямаме. Но сме само на двеста и седемдесет километра от летището в Наджран, оттатък саудитската граница. На по-малко от час път. Оттам излитат безпилотните самолети, а вероятно и нашият „Отер“ е там.

— Добре. И какво?

— Ако се наложи, можем да извикаме наш хеликоптер да ни вземе от покрива.

— Защо? — попита Кейт.

— Защото ако онези от Ал Кайда са се сетили къде са ги довели, може да решат да си спестят сто хиляди долара и покрай това да покажат на шейх Муса кой командва парада. Да не говорим, че така ще избегнат и срещата.

— Прав си — съгласих се.

— Освен това нашите съюзници бедуините малко ме съмняват — продължи Бренър. — Така че трябва да имаме план за измъкване.

А аз си мислех, че аз съм параноик. Това обаче не беше параноя. А План Б от Точка А.

— Май е по-добре да се измъкнем през границата с хеликоптер оттук до Наджран, отколкото със самолет от пътя — каза Кейт.

— Така е — съгласи се Бренър. — Но самолетът е на Компанията, а операцията е също на Компанията. Освен това хеликоптерът, независимо дали има, или няма обозначения, лесно може да бъде разпознат като американски, а това изобщо не влиза в плана. Ако обаче се появи неотложна ситуация тук или на мястото на атаката, ще ни потрябва.

— Прав си — съгласих се. — Но един час чакане е много време.

— Така е. Но по-добре това, отколкото да не пристигне никой.

— А как ще извикаме хеликоптера? — попита Кейт.

— Обадих се по сателитния телефон на Ед Питърс в посолството и в момента той се опитва да намери координатите на американския контингент на летището. Официално сме там като инструктори на Кралските военновъздушни сили на Саудитска Арабия, но всички знаят, че в Наджран имаме и хора на ЦРУ и Националната служба за сигурност, за да държим под око положението в Йемен — обясни Бренър. — Точно оттам ще дойдат и изтребителите, които ще унищожат лагера на Ал Кайда.

Интересно.

— Ще споделяме ли тази информация с Чет и Бък? — попитах аз.

— Готов съм да се обзаложа, че Чет и Бък вече разполагат с телефонния номер и честотата на началника на операциите в Наджран — каза Бренър. — А дори да ги нямат, могат да се свържат с ЦРУ там. Между другото, не споменаха нито дума за Наджран или за хеликоптери.

Така беше. Работата определено намирисваше, но може би не толкова силно, колкото си въобразяваше параноичният ми ум. Възможно бе за всичко, което не се връзва, да има някакво рационално и логично обяснение, свързано с националната сигурност. Но ако нещо кряка като патица, а упорито те уверява, че е белоглав орел, по-добре да внимаваш.

Обърнах се към Замо.

— Можеш ли да се набереш дотам?

— Че защо не?

— Защото ръката ти е преебана.

— Аз ще се кача пръв, ти втори, след което лесно ще изтеглим Замо и Кейт — каза Бренър.

Не пропуснахме ли Бък? Ами Чет?

— Мога да се набера — уведоми ни Кейт.

Погледнах стената на шахтата за екскременти. Както вече казах, беше висока към два метра и половина.

— Последния няма да има кой да го повдигне — отбелязах.

— Онзи шкаф ей там ще издържи тежестта на Замо, а той е най-тежкият от всички ни.

Май вече го бяха опитвали. Човек винаги може да разчита на военните да покажат инициатива и добри умения в решаването на полеви проблеми.

— Добре измислено и добра работа — казах на Бренър и Замо. — Но да се надяваме, че изобщо няма да ни се наложи да се качваме горе. Между другото сигурно сте забелязали, че дупката на клекалото е достатъчно широка, за да можем всички, дори Замо, да се проврем през нея.

Бренър се прояви като експерт по жилищни кули.

— Направили са я така, за да могат по-лесно да изхвърлят кухненските боклуци и нощните гърнета. Освен това шахтата в тези кули наистина е примитивен авариен изход.

Всеки ден научаваш по нещо ново.

— Значи ако се наложи да слизаме по шахтата, вместо да се изкачваме, ще се справим — посочих аз.

Всички бяхме съгласни, че шахтата има множество приложения, но преди да разпуснем срещата повдигнах един може би спорен въпрос и казах на Бренър и Замо онова, което бях казал на Кейт.

След като момчетата от Ал Кайда дойдоха и видяха стръвта, всички ние бихме могли да се махнем оттук. С изключение на Чет.

Бренър кимна и каза:

— Мислех си за това в Аден.

И тогава щеше да е отличен момент да повдигнеш въпроса, Пол.

— Но — продължи Бренър и ни погледна — не мисля, че някой от нас смята да си тръгне.

— Така е — съгласих се аз. — Не искаме, но за протокола трябва да признаем, че останахме повече, отколкото е необходимо, независимо какво ще се случи през следващите няколко часа. Че сме останали, за да видим как ще приключи това.

Никой нямаше какво да добави, освен може би: „Храбро, но тъпо“.

И тъй, срещата на мафража беше разпусната, може би за последен път. С Кейт и Бренър слязохме в дивана и оставихме Замо да медитира върху абстрактната идея, че шахтите за екскременти водят нагоре и надолу, но че и в двата случая нагазваш здраво в лайната.

Всичко това ни даваше много материал за размисъл, но в основата на всичко бе мисията — да убием Пантерата. И едва след това да се безпокоим как да се измъкнем живи.

75.

Време беше да се присъединим към Чет и Бък в рибния микробус на Мойсей, така че слязохме на двора.

Залязващото слънце хвърляше сянка покрай западната стена и тринайсетимата бедуини седяха или клечаха там, пиеха билков чай и бъбреха. На земята между тях имаше малки купчини зелени листа. Явно веселият час беше настъпил.

Влязохме в микробуса. Чет седеше в стола отляво и се взираше напрегнато в монитора. Бък се беше настанил в десния стол и правеше същото.

На екрана на Чет се виждаше къщурката на козаря. Резолюцията беше много висока, сякаш камерата се намираше на няколко десетки метра от постройката.

Екранът на Бък показваше по-висок и широк изглед на район с радиус два-три километра около колибата. Видях пет бели джипа, приближаващи от изток. Бедуини? Или Ал Кайда? Най-вероятно шейхът и хората му, които като домакини трябваше да са там по-рано, за да запарят чай.

Както знаехме всички, двата безпилотни самолета над колибата, освен видеокамерите имаха по две насочвани с лазер ракети, всяка с натъпкана с експлозиви бойна глава, готови да полетят, открият и унищожат всичко, върху което се е спряло кръстчето на мониторите. Страхотно.

Чет излезе от електронния си транс и се обърна към нас.

— Вижте. Шейхът пристига.

Вгледахме се внимателно в неговия монитор и видяхме петте джипа да спират на трийсетина метра от постройката, което бе повече от разстоянието, на което ни чакаха от самолета. Всъщност бяха достатъчно далеч от зоната на поражение, за да се разминат с гробището за автомобили.

Бедуините започнаха да слизат от джиповете. Преброих общо петнайсет души, всички с калашници. Всички, освен един — шейха. Муса изпъкваше с чистата си бяла роба и царствения шивал. Не можех да видя лицето му, но благодарение на компютърното увеличение виждах огромния му клюн. Хвърляше поне половин метър сянка и сигурно си имаше отделен пощенски код.

Бедуините разтоварваха джиповете — три килима и нещо като щайги бутилирана вода и торби, вероятно с хляб и чай. Носеха и други неща, вероятно походни котлони и чайници, както и много чаши за чая — но не и кат за гостите от Ал Кайда. Като се изключи зеленото растение, разполагаха с всичко необходимо за йеменски пикник, дори мравки в случай, че някой е болен от малария. Естествено, и с калашници, защото по-късно щяха да нарушат традиционното бедуинско гостоприемство и да избият гостите, които не са били избити от американските ракети.

Шейх Муса се вмъкна в колибата с неколцина от хората си, а останалите бедуини започнаха да подготвят всичко за сгледата.

— Пантерата и хората му ще пристигнат след около час или повече — каза Чет. — Можеш да закъсняваш, но никога не бива да подраняващ.

Ако водеха и жени, нямаше да им се налага да се безпокоят, че ще подранят. Пардон. Не знам как ми мина това през главата.

Чет натисна един бутон на конзолата и каза:

— Картината се записва. За да можем да си пускаме отново и отново последните няколко секунди от живота на господин ал Дервиш.

Въпросът с жертвите от приятелски огън си оставаше и Бренър го повдигна.

Чет разполагаше с готов отговор:

— Двете страни не се смесват. От Ал Кайда си седят на техните килими или около колите си, бедуините също. Само шейхът и Пантерата ще седят заедно на отделен килим и ще разговарят насаме, а когато шейхът се извини и влезе в каменната постройка с неколцина от хората си, за да изведе американците, това ще е сигнал за бедуините да действат. Тогава ще дам заповед за огън и след четири секунди за господин ал Дервиш и може би за половината от хората му всичко ще е приключило. Бедуините ще довършат оцелелите. Обсъждахме това в Аден, забравихте ли?

Да, обсъждахме го, но Чет може би още беше пълен с гадости и всички там долу щяха да умрат. Или най-малкото да изгубят части от телата си. А после трябваше да се разкараме оттук. При това бързо.

Чет раздели екрана на две и лявата половина показа широк изглед към Крепостта на гарвана от втората двойка самолети, обикалящи над платото.

— Тук няма никой — отбеляза той.

Вярно. Не се виждаше войска на Ал Кайда, готова да щурмува крепостта. Това бе знак, че нещата вървят по план и че Пантерата ще се появи при колибата на козаря.

— Настъпи промяна в плана — прозаично добави Чет.

В главата ми забръмча предупредителен сигнал.

Той завъртя стола си към нас и ни погледна един по един.

— Добра промяна.

Сигналът забръмча по-силно. Освен това забелязах, че Бък е изненадващо мълчалив от самото ни влизане в микробуса. Дали се беше замислил за нещо? Или се безпокоеше за нещо?

— На най-високо ниво бе взето решение вие тримата да се махнете оттук. Още сега.

Никой от нас тримата не попита защо. Обяснението предстоеше.

— Ролята ви в тази мисия приключи. Всъщност приключи още когато делегацията на Ал Кайда ви видя.

Всички го знаехме, но Чет го споменаваше за първи път.

Той отговори на незададения въпрос:

— Във Вашингтон смятаха, че трябва да останете няколко дни след като онези от Ал Кайда ви видят, ако случайно се сетят къде са били отведени и ако следят крепостта, за да я атакуват или да видят дали не е останал някой. Но тъй като вече всичко е на мястото си и нещата вървят към завършек, отгоре искат да разделят екипа, за да са сигурни, че не държим всичките си яйца в една кошница.

Трите яйца, които щяха да бъдат поставени в друга кошница, отново не попитаха нищо. По-добре беше да оставим Чет да говори.

И той направи точно това.

— Ние с Бък ще останем, докато ракетите не си свършат работа. Ще задържим Замо за охрана. Ще си оставим и един „Предатор“. Другият ще следва вас. — Чет отново ни погледна. — Ще вземете един джип, ще слезете по северния склон и ще тръгнете към пистата в Мариб. Там ще ви чака чартърен самолет на Компанията, с който ще стигнете до едно място в Саудитска Арабия, после до международното летище на Рияд и оттам до дома. Ако се постараете, можете да стигнете до пистата за по-малко от час.

Половин, час, ако аз карам. Еха. Звучеше прекалено добре, за да е истина.

— Някакви въпроси? — попита Чет. — Някакви проблеми?

— Смятаме да останем, докато всичко не приключи — заяви Кейт. — Ще отидем на мястото на атаката с вас и ще се махнем заедно оттук със самолета.

— Няма да се получи, Кейт — отсече Чет. — Това са заповеди отгоре. Но все пак оценявам отдадеността ти към мисията.

— Какъв е смисълът да си тръгваме сега? — попита Бренър. — Не разбирам защо трябва да се разделим.

— Защото може да се случи нещо, докато пътуваме към мястото на атаката или на самото място — обясни Чет. — Може да се появят проблеми и със срещата със самолета. Няма причина всички да поемаме този риск. По-добре е да се разделим, за да сме сигурни, че… ами, че някои от нас ще успеят да се измъкнат.

Правилно. Но кои точно?

— Не искаме ситуация, при която мисията е успешна, но целият екип е изгубен — добави Чет.

Операцията мина успешно, но пациентът е мъртъв. Схванах.

— Мислиш ли, че е безопасно само една кола да пътува оттук до пистата? — попита Кейт.

— Пътищата са достатъчно безопасни по светло — увери ни Чет. — И не е нужно да се безпокоите, че ще станете принудителни гости на територията на шейх Муса. Колкото до Ал Кайда, през деня те си стоят в хълмовете. Ако се движите бързо, ще стигнете преди някой да се усети, че сте тръгнали, или да научи кои сте. Тези джипове по принцип са характерни за бедуините, а и прозорците са тъмни, но Кейт трябва да облече балтото си и да седи отзад. Освен това за всеки случай ще ви наглежда „Предатор“ и ще поддържаме връзка по сателитния телефон. Пътуването до пистата е фасулска работа. Нещо друго безпокои, ли ви?

Подобно на Бък, аз също се бях умълчал странно, но вече не издържах.

— Някаква причина да нямаме ескорт от бедуини?

— Не ви е нужен — отвърна Чет. — А и ако трябва да съм честен, ако на мястото на атаката стане нещо нередно, последното, което ви трябва, е кола с бедуини, разговарящи с други бедуини по мобилните си телефони.

Чет като че ли беше искрено загрижен за безопасността и оцеляването ни. И заедно с Бък щяха да се нагърбят с опасната задача да отидат на мястото на клането и да свършат мръсната работа със събирането на проби и слагането на етикети на тленните останки на Пантерата и хората му; може би щяха да направят и малко снимки на мъртвите, както бе направил Пантерата при руините. Колкото до шейх Муса, той със сигурност щеше отдавна да се е махнал с хората си — или с джиповете, или на път за рая. Така или иначе, на Чет и Бък нямаше да им се наложи да се разправят с тях. Чекът е в пощенската кутия, шейх.

И дали Бренър, Кейт и моя милост трябваше да сме тук за всичко това? Не, но пък щяха да ми липсват кръвта и вътрешностите, димящите кости и месо. Не е честно.

— Някакви други притеснения? — попита Чет.

„Притеснения“ е дума, която би трябвало да ни накара да изглеждаме и да се чувстваме като нервни войници, които трябва да бъдат стегнати и да изпълняват заповеди. Подобно на повечето побъркани, Чет смяташе, че е най-умният в стаята — или в рибния микробус. Е, не беше. Аз съм.

Както и да е, погледнах Кейт, после Бренър. Предполагам, че в погледите и на трима ни се четеше приемане на ситуацията.

— Добре — казах на Чет. — Никакви притеснения.

— Не съм съгласна, но разбирам — каза Кейт.

— Аз също разбирам доводите. Замо обаче ще решава сам дали да дойде с нас, или да остане.

— Заповедите му са да остане и да осигури охраната — каза Чет.

— Изобщо не ми пука какви са заповедите му — отвърна Бренър. — Той не е твой подчинен. А мой и на ДСС.

Чет не отговори, а Бък не му обясни процедурите и протоколите на посолството.

— Добре — отстъпи най-сетне Чет. — Той решава.

Ние обаче, Кейт, Бренър и аз, нямахме възможност да решаваме. Беше ни наредено да се разкараме. Не от Чет, а от някой горе. Честно казано, бях малко повече от разколебан относно това. Преднината по пътя към дома беше хубаво нещо, а пътуването до пистата на Мариб бе много по-безопасно, отколкото да останем тук за фойерверките. Въпреки всичко беше голямо разочарование и бях сигурен, че Кейт и Бренър споделят чувствата ми. Чет и ръководителите на мисията обаче бяха прави — ако се разделяхме, имаше по-голям шанс някой да се върне и да направи пълен доклад, пък и Вашингтон се нуждаеше от хора, които да поздрави.

— Вземете само най-необходимото и след десет минути искам да сте тръгнали — каза Чет. — Когато кацнете в Саудитска Арабия, ще предадете оръжията, бронежилетките и свързочните средства. Петнайсет минути след това ще летите, към летището на Рияд. Изгорете паспортите, които ви даде Бък, и вземете дипломатическите си паспорти за междуконтиненталния полет до Щатите.

Продължаваше да споменава полета към дома, сякаш по този начин можеше да ни накара да повярваме, че такъв полет ще има. Може би наистина щеше да има. А може би не.

— Наминете оттук, преди да тръгнете — каза той накрая.

— Няма да тръгнем, без да се сбогуваме, Чет — обещах му.

Той се усмихна.

— До скоро — казах на Бък.

Той кимна и се помъчи да се усмихне.

— До скоро.

Вече безработните членове на А-отбора излязоха от рибния микробус. Мисията беше изпълнена.

76.

Върнахме се в кулата. Бренър извика Замо от мафража и му обясни положението.

— Ти решаваш дали да останеш и да прикриваш Бък и Чет, или да тръгнеш с нас за Мариб.

Замо не изпадна в тежки размисли относно решението си.

— Работя за теб — отвърна той и му напомни: — Не ми плащат да вземам решения.

На Бренър обаче му плащаха да взема решения, така че му каза:

— Идваш с нас.

— Да се размърдаме — предложих.

Събрахме нужните неща в малките си сакове и оставихме всичко останало на бедуините, в това число моите чорапи и бельото.

Кейт нахлузи балтото над дрехите си, слязохме на нивото на добитъка и екскрементите и си направихме малка клада от паспорти и смачкани страници на списание, която Замо запали с кибрит от полевия си комплект за оцеляване. Уверихме се, че всичко е изгоряло, после излязохме на двора.

Бедуините още седяха и клечаха покрай стената. Може би си мислеха за наближаващата молитва по залез и умуваха за нова рецепта за козе месо.

Кейт покри лицето си с хиджаба, а Бренър с бедния си арабски като че ли благодари на домакините за гостоприемството им. Бедуините отвърнаха с „Ас-салаам алейкум“, без да се надигат от местата си.

— У а алейкум ас-салаам — отговори Бренър.

И ариведерчи.

Бренър каза нещо на Ясир и той стана и махна към паркираните джипове.

— Казва, че можем да вземем който си искаме — обясни Бренър.

— В кой е торбата с кат?

Бренър не го попита, но Ясир ни даде три шивала — онзи от собствената си глава и два на приятелчетата си.

— Това е подарък за спомен — каза Бренър.

А аз им оставях за спомен бельото си.

Бренър им каза, че всичко, което сме оставили — предимно багаж, дрехи и консерва зеленчуков микс — е за тях. И не, няма да получат пушката на Замо.

— Ще се видим в Ню Йорк — казах на Ясир. — В деликатесния на Бен. Шукран — добавих, което означава „благодаря“.

Метнахме саковете си в багажника на един джип и тръгнахме към рибния микробус с оръжия в ръце.

Чет и Бък още наблюдаваха екраните; Чет разговаряше с някого по радиото.

— Ще се обадя по-късно. Край — каза, когато влязохме.

Двамата с Бък станаха.

— Е, значи вземате Замо — отбеляза Чет.

— Да — без обяснения отвърна Бренър.

— Бедуините на двора са достатъчна охрана — каза Бък. — Ще вземем неколцина от тях до мястото на атаката.

Сбогувахме се, без да проливаме много сълзи, и се съгласихме, че А отборът си е свършил работата чудесно.

— Благодаря за професионалното представяне — каза ни Чет. — Невинаги ни беше лесно да работим заедно, но успяхме да загърбим различията си в служба на страната. — Погледна ме и се усмихна. — Бяхте истинско предизвикателство, господин Кори, но предпочитам да работя с човек като вас, отколкото с човек, който никога не противоречи на началството.

— Благодаря. — Хм. Защо все на мен се обръща особено внимание? От гимназията е така.

— Всички можете да се гордеете с работата си тук — добави Бък. — Благодаря, че участвахте доброволно и рискувахте живота си. Родината ще е поне малко по-сигурно място след смъртта на Булус ибн ал Дервиш.

— Имаме среща под часовника на „Гранд Сентръл“ — напомних му.

— Ще дойда — обеща Бък. — Ще поддържаме връзка.

— И аз ще се опитам да дойда — обади се Чет.

Не сме те канили, Чет. Но пък всеки, останал жив до края на деня, е добре дошъл.

Бък и дори Чет прегърнаха Кейт, след което всички се ръкувахме и си пожелахме късмет и наслука.

— Ас-салаам алейкум — каза Бък.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърнах с усмивка, връщайки се към онази първа среща преди цяла вечност.

Той се усмихна.

Излязохме от микробуса и се качихме в джипа. Бренър седна зад волана, Замо зае мястото на стрелеца, а двамата с Кейт се настанихме отзад. Господата бяхме взели шивалите си, но не изпитвахме нужда да си ги слагаме по това време на деня.

Ясир си надигна задника и изтича през двора да отвори портата. Всички му махнахме, а той като че ли се радваше, че си тръгваме. Но не толкова, колкото ние.

Бренър заобиколи Крепостта на гарвана, нашия дом далеч от дома, след което продължихме през каменистото плато към купчината скали в северната част, където бедуините пазеха подстъпите към укреплението.

Бренър следваше следите на другите коли, пътували от и до крепостта.

— Знаеш ли накъде караш? — попитах го.

— Надолу по северния склон… после по пътя за Мариб — след кратко колебание рече той и ни увери: — Бил съм на пистата и мога да я намеря.

— Добре.

Продължихме към северния край на платото.

— Не мога да повярвам — обади се Кейт.

— Но е вярно — каза Бренър. — След един час ще сме на борда на самолет на Компанията на път за Саудитска Арабия. Вероятно ще кацнем в Наджран.

— Някой не е ли… разочарован, че не останахме до края? — попита Кейт.

Тъй като поддържахме наистина контакт с чувствата си, Бренър и моя милост признахме, че би ни се искало да останем до бляскавия финал.

— От тактическа гледна точка има смисъл — каза Замо, който май беше прекъснал връзка с емоциите си. И добави: — Но смърди.

Вече виждах скалите и джиповете в края на платото пред нас. Хората на Муса се криеха на сянка под канарите.

— Намали малко — казах на Бренър.

Той намали и попита:

— Какво има?

— Следното, Пол. Относително неотдавна Кейт уби служител на ЦРУ. При самозащита. Знаеш ли това?

Той се поколеба, после каза:

— Чух.

— Добре. — И въпреки това си пада по нея? Смел мъж. Аз спя с едното око отворено. Майтап. — Мисля, че Компанията ще се опита да си го върне.

— Джон, не бива да обсъждаме това… — започна Кейт.

— Това е важно, Кейт. Не ме прекъсвай — срязах я и продължих: — И сякаш убийството на човек на Компанията не беше достатъчна неприятност, двамата неволно объркахме план на ЦРУ да превърне голяма част от Близкия изток в радиоактивна пустош.

В джипа се възцари пълна тишина.

— И тъй, Кейт и аз знаем тази голяма тайна и се заклехме да мълчим завинаги — продължих. — В замяна на това Компанията обеща да забрави инцидента с Кейт и оръжието! В ЦРУ обаче не работят по този начин.

— Да, не работят — съгласи се Бренър.

— Именно. Може и да забравят историята с убийството, но не и че има двама свидетели, знаещи за ядрения Армагедон, подготвян на Пясъчландия.

Бренър вече караше още по-бавно и като че ли се беше умислил. Накрая осъзна, че съм си казал рецитацията, и попита:

— И какво… какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нито Кейт, нито аз, нито никой, който по една или друга случайност е с нас, няма да се измъкне жив от Йемен.

Никой не отговори, така че обясних:

— Именно затова двамата с Кейт сме тук. Това е идеалното място за убиване. Никой не отговаря пред никого за нищо. Същинска черна дупка. А това е операция „Чистка“ — добавих.

Бренър спря джипа; погледна в огледалото и попита:

— Кейт? Вярваш ли на това?

— Не — отвърна душевната ми половинка.

— Аз пък вярвам — обади се Замо, който обикновено нямаше мнение.

Готово. Разбрахме се.

Бренър зададе очевидния въпрос:

— Как смяташ, че… ще стане това?

— Ще стигна дотам по-късно. Мога обаче да те уверя, че ще се случи между това място и пистата на Мариб.

Последва мълчание.

— Защо според вас сме в този джип, извън Крепостта на гарвана и далеч от Чет и Бък? — попитах.

— Казаното от Чет е перфектно от тактическа и оперативна гледна точка — отвърна Бренър.

— Съвсем вярно, поради което параноята ми не би трябвало да се обади. И знаеш ли какво? Да кажем, че съм само седемдесет и три процента сигурен, че Чет иска да ни види сметката, на мен и Кейт имам предвид.

— Ако стоим тук цяла вечер, наистина могат да ни убият — каза Кейт. — Трябва да стигнем до летището.

Бренър зададе следващия логичен въпрос:

— Ако всичко това е вярно, какво общо имаме ние със Замо?

— Просто сте се оказали на неподходящото място в неподходящия момент — отвърнах. — Съвсем логично е да ви бъде наредено да тръгнете с Кейт и мен. В противен случай това би изглеждало подозрително. Колкото до Замо, той така или иначе нямаше да остане. Всичко онова бяха само дрънканици, за да прилича на тактически издържан план. Бък знаеше много добре какво ще кажеш и че Замо няма да остане с него и Чет. А ако останеше, Чет щеше да го убие с калашник, щеше да потули снайперистката му пушка и всичко щеше да изглежда като работа на бедуините.

Двамата се умълчаха.

— Просто не мога да повярвам, че със Замо трябва да бъдем попилени от собствените си хора само защото по една случайност сме с вас — рече накрая Бренър.

— А би трябвало. Има обаче още една причина да не си на подходящото място. От гледна точка на Чет, аз или Кейт може да сме споделили с теб подозренията си и следователно ти също си човек, който знае прекалено много. А в този бизнес, ако знаеш неща, които не би трябвало да знаеш, се превръщаш в проблем за Компанията — напомних и на Бренър, и на всички останали. — Компанията е избрала много добре, когато е избрала Чет Морган да свърши тази работа. Той е побъркан — обясних, все едно вече не го знаеха.

Бренър, Кейт и Замо се замислиха. Май подозираха, че Джон не се нуждае толкова от бронежилетка, колкото от усмирителна риза.

Бренър обаче реши да избегне темата за параноята ми. Или пък искаше да я тества, не съм сигурен.

— Значи мислиш, че Бък също е замесен?

Труден въпрос. Отговорът бе, че Бъкминстър Харис е в бизнеса със заблудите от толкова време, че всъщност вече не знае какво е истина и какво си измисля. Границата за правилно и неправилно също му се беше размила. Освен това играта просто му харесваше. Сигурен бях, че харесва мен, Кейт и всички останали, но ако Чет поставеше пред него проблем, свързан с националната сигурност, а след това предложеше решение, Бък щеше да работи с него. Нищо лично.

— Трябва да е замесен — отвърнах накрая.

Е, Пол Бренър вече сигурно очакваше да заявя, че са ме отвличали и извънземни. Той обаче бе достатъчно умен, за да се разтревожи, както и достатъчно ченге, за да иска цялата информация.

— Дори да си прав… искам да кажа, според теб Чет се оказва един вид гений…

— Той е абсолютно побъркан — уверих всички. — Но е умен. Аз обаче съм по-умен. Нали така? — попитах половинката си.

Тя не отговори. Определено беше разстроена и се безпокоеше, че съм прекрачил ръба.

Бренър като че ли споделяше мнението й.

— Виж, всички сме подложени на силен стрес… — започна той.

— Добре — казах. — Карай. И да видим какво ще стане.

Бренър обаче не подкара, а ме попита:

— А какво мислиш, че ще стане?

— Мисля, че безпилотен „Предатор“, собственост на Централното разузнавателно управление и под оперативния контрол на Чет Морган в рибния микробус, ще изстреля ракета „Хелфайър“ по тази кола и ще убие всички в нея — казах аз. — Пилотът, който и да е той, няма да има представа какво прави, или най-малкото няма да е сигурен, но ще изпълни онова, което му казва контрольорът на място, или иначе казано, Чет.

Замо се обади пръв:

— Да. Това може да стане.

И още как.

— Компанията е избрала инцидент с приятелски огън, за да изпрати ясно съобщение, че не става дума нито за приятелски огън, нито за инцидент — поясних.

— Добре… и какво да правим? — попита Бренър след кратко мълчание.

— Онова, което няма да направим, е да продължим към пътя за Мариб. Защото ако го направим, няма да стигнем до пътя.

— Тогава защо изобщо сме в този джип? — попита Бренър. — Защо не ни каза всичко това още в крепостта?

— Ако ви бях казал, какво щяхме да направим?

— Да кажем на Чет и Бък онова, което ни каза току-що.

— Те поне щяха да ми повярват — отвърнах. — Ето обаче как стоят нещата. На първо място е мисията. Чет е готов да убие Пантерата. И ние ще го оставим да го направи. Няма обаче да му дадем възможност да предизвика инцидент с приятелски огън, докато пътуваме към Мариб.

Бренър като че ли кимна и аз казах:

— Да вървим.

Продължихме към скалите и пазещите пътя бедуини.

— Чет не е насочил „Предатор“ да ни следи, защото пилотът и другите контролиращи са видели, че се качваме в джипа, и няма да стрелят по нас. Ще прати самолет на позиция, когато реши, че вече се движим към пътя за Мариб. Ще каже на пилота да ни държи под око, а след това ще го информира, че джипът е потвърдена цел. И тогава ще изпълни бойния етап от полета и ще заповяда на пилота да порази целта. Балтото на Кейт и шивалите ни ще бъдат споменати в доклада за инцидента като една от причините за погрешното идентифициране на хората в джипа като мишена — добавих. — Сувенирите често са опасно нещо.

Никой нямаше коментар по това, така че продължих:

— Някой би ли помолил някой от бедуините да откара колата надолу по склона към пътя за Мариб?

— Без мен — тутакси отвърна Замо.

— Лично аз трудно бих го направил… но… — почна Бренър и млъкна.

Кейт мълчеше.

— Ако не се случи нищо, значи си права и съм луд — казах й.

Тя се поколеба.

— Ами… не искам да умира невинен човек…

— Нали каза, че греша — настоях.

— Няма да взема такова решение.

— Добре. Аз ще го взема.

Бедуините при скалите ни наблюдаваха. Бренър спря до тях.

— Ще ми трябват познанията ти по арабски — казах му.

Двамата с него слязохме и всички си пожелахме мир.

Бяха петима, с калашници, и наблизо имаше бял джип като нашия.

— Кажи им, че ще им дадем много риали, ако някой от тях откара колата ни до пистата и вземе един амрики, който ни чака там.

Бренър ме погледна, поколеба се, после заговори на арабски.

Петимата бедуини закимаха разбиращо.

— Този господин ще го направи — каза Бренър и посочи един брадат тип на трийсет-четирийсет години.

Кимнах и се усмихнах на бедуина.

— Казва, че ще вземе своята кола — добави Бренър.

— Не. — Хванах го за ръка и го качих на един близък камък. — Виждаш ли онова там?

Бренър зяпна покрива на джипа. Върху прашната ламарина имаше някакво петно, по всяка вероятност кръв от коза.

— Господи… — промълви Бренър, без да откъсва очи от петното.

Слязох от камъка и го дръпнах да слезе и той.

— Е, Пол, какво мислиш?

За момент той изгуби дар слово, но после ми напомни:

— Ясир каза, че можем да вземем коя да е кола.

— Правилно. Избери си карта. Произволна карта. — И с риск, че казвам очевидното, добавих: — Всичките са белязани.

Той кимна.

— Можем да избършем мишената — казах му. — Или, тъй като колите на бедуините са общи, да разменим нашата с тази на господата, да продължим до пистата и да се надяваме, че няма да бъдем изпарени по пътя. Но не мисля, че на пистата ще ни чака някой. Затова предлагам да се върнем в Крепостта на гарвана и да се справим с това. — Погледнах си часовника. — Ще стигнем горе-долу по времето, когато Пантерата е на мушката на Чет.

Бренър, който сигурно бе виждал много смърт, но едва ли чак толкова много предателство и двойна игра, все още изглеждаше малко несигурен. Какво ти става, Пол?

Кейт и Замо също бяха слезли от джипа. Кейт погледна Бренър, после се обърна към мен.

— Какво става?

— Ти й кажи — казах на Бренър. Защото Кейт никога не ми вярва.

Бедуините ни наблюдаваха и сигурно се чудеха за какво ли си говорят смахнатите амрики, така че не беше добра идея да гледаме отново покрива и да вкарваме разни идеи в главите им. Бренър обаче обясни на Кейт и Замо:

— На покрива на джипа има червено петно. Прилича на кръв.

Замо, който бе боядисвал много хора в червено с лазерния си мерник, преди да ги прати в рая, схвана моментално.

— Мътните да ме вземат!

Добре казано.

Кейт е схватлива, но голям инат.

— Но Ясир каза… — започна тя.

— Всички са белязани — обясних й. — Не бяха, когато бяхме в кулата, иначе щях да го забележа, тъй като погледнах специално. Но когато слязохме да изгорим цивилните си паспорти, бедуините, несъмнено по искане на Чет, са белязали всички покриви с кръв. Може да са си мислели, че така слагат някакъв защитен знак на колите. Нали се сещаш, както се прави на Пасха с кръвта на агнето. От Изход — добавих с надежда.

Е, може би не бях съвсем точен, но в общи линии беше така. Или пък Ясир и приятелчетата му нямаха представа защо Чет им е дал няколко риала, за да направят нещо толкова шантаво. Досетили се бяха обаче да си държат устите затворени.

— Чет е помолил Ясир да ни даде шивалите, които ще бъдат споменати в доклада за инцидента — добавих.

Кейт ме погледна и за момент си помислих, че ще каже: „Извинявай, че се усъмних в теб“. Останах излъган.

— И сега какво ще правим? — попита тя.

Обясних, че пътуването до пистата по всяка вероятност е безполезно.

— Можем да кажем на този любезен господин да вземе белязаната за унищожаване кола и категорично да докажем, че Чет смята да ни види сметката — предложих. — Някой иска ли да види това?

Явно никой не искаше.

— Да се върнем в крепостта и да си поговорим с Чет и Бък.

Бренър се съгласи, но имаше резерви.

— Те ще отрекат всичко.

Кейт и Замо бяха на същото мнение.

Всъщност Чет и Бък наистина щяха да отрекат всичко, а ние нямахме доказателство, че не съм побъркан. И ако не се подчиняхме на заповедта и се върнехме в крепостта с обвинението, че Чет и Бък замислят да ни убият. Нещата можеха да се сговнят съвсем и щеше да ми се наложи да отговарям на обвинения в Щатите. Да не говорим, че Компанията определено щеше да се погрижи двамата с Кейт да станем жертви на някой фатален инцидент. Това означаваше, че не можем да се върнем в Крепостта на гарвана без доказателство. Не можехме обаче и да продължим към Мариб, не можехме и да останем тук.

— Ами нека типът да пробва — каза Замо.

Никой не каза нищо.

Въпросният тип, казваше се Емад, каза нещо на Бренър, но Бренър не му отговори.

Добре, все някой трябваше да вземе решение на живот и смърт. И също като на Бренър, и на мен ми плащаха за това. Но все пак…

Накрая реших.

— Добре. Емад да тръгне за пистата.

Нито Кейт, нито Бренър се съгласиха, но пък и не възразиха.

— Иначе никога няма да разберем със сигурност — обади се Замо.

Бренър се поколеба, после каза нещо на Емад и той се усмихна и се качи в джипа ни. Не поиска парите в аванс, но Бренър му напъха банкноти в ръцете и му каза нещо на арабски.

Честно казано, ставахме коварни и започвахме да приличаме все повече на лошите, но ако не друго, поне имахме съвест.

Емад ни помаха и потегли надолу по склона.

Е, част от мен се надяваше да греша, но кръвта по покрива казваше, че съм прав. Всъщност всичко казваше, че съм прав.

Един от бедуините каза нещо на Бренър и той преведе:

— Пита дали не искаме да ни откарат обратно до крепостта.

Погледнах си часовника.

— Питай го дали можем да ползваме колата му.

Бренър попита. Нямаше проблем, така че им дадох последните си риали.

Този път карах аз, а Замо беше до мен. Кейт и Бренър седяха мълчаливо отзад.

След няколко минути видяхме крепостта. Спрях при едни скали отляво.

— Можем да гледаме оттук.

Слязохме от джипа и отидохме до ръба на скалите. Пред нас се откри ясна гледка към низините.

Замо вдигна пушката си и нагласи мерника на максимално увеличение.

— Виждам го.

С Бренър и Кейт направихме същото с по-слабите мерници на автоматите си.

Видях джипа с Емад да вдига пушилка на километър и половина от нас, в посока на север към шосето за Мариб.

По черните пътища през сухите ниви нямаше много трафик и не беше трудно да следим самотната прашна следа дори когато джипът се превърна в малко петънце, а после и в точка.

Колкото повече време минаваше, без колата да се превърне в огнено кълбо, толкова повече започвах да си мисля, че май съм изгубил.

Никой не говореше, но си представях какво си мислят Кейт и Бренър — горкият Джон, съвсем се е смахнал. Замо обаче гледаше през оптичния мерник, сякаш следеше талибански генерал. Беше неподвижен като статуя и дишаше толкова бавно, че си помислих, че е изпаднал в транс.

С половин сърце се надявах, че не съм пратил невинен човек на смърт, но докато секундите се изнизваха, таях и надеждата някой пилот да държи джипа на мушка и да чака заповедта на Чет да атакува целта.

След три или четири минути изгубих джипа от поглед. Кейт и Бренър също го изгубиха и свалиха автоматите си. Замо обаче продължаваше да го следи.

— Може да е след малко — казах.

Никой не отговори.

— Изгубих го — каза Замо и свали карабината си.

— И сега какво ще правим? — попита Бренър.

— Ще стоим тук и ще чакаме бяла димна следа — отвърнах сухо.

Поредното мълчание. Замо обаче се взираше в далечния хоризонт вече не през мерника си, така че последвахме примера му.

— Да помолим някой от бедуините да ни откара до пистата — предложи Кейт.

— Или да се върнем пеша до крепостта и да кажем, че колата ни се е развалила и ни трябва друга — обади се Бренър.

Сарказъм ли долових в гласа му?

— Можем да видим димна следа на цели трийсет километра оттук — казах аз.

— Нямам намерение да чакам половин час — уведоми ме Бренър и се обърна към Кейт. — Моля те, поговори с мъжа си. Трябва да вземем решение.

— Джон…

— Млъкни.

Седнахме на скалата и загледахме небето. Лудият тип командваше. Или трябваше да му се угажда, докато не дойде на себе си — или докато не се обърнат срещу мен.

Продължихме да чакаме, но само аз и Замо не откъсвахме вниманието си от небето. Кейт и Бренър току се споглеждаха.

Моля те, Господи, нека се окажа прав, че ЦРУ иска да убие мен и жена ми. Толкова много ли искам?

По-малко от две минути след като изгубихме прашната диря, синьото небе бе раздрано от тънка бяла следа. Миг по-късно на хоризонта блесна оранжева светлина, но без звук.

— Целта поразена — каза Замо. И добави: — Мътните да ме вземат.

Бренър стана, но не каза нищо.

Кейт също се изправи и се загледа към черния стълб, който започна да се издига над хоризонта.

— Боже мой…

Не знаех дали се обръща към мен, но после тя ме погледна.

— Не мога да повярвам…

Птиците по полята долу внезапно полетяха; миг по-късно до нас достигна приглушен тътен като от далечна гръмотевица и замря, оставяйки след себе си пълна тишина.

— Копелета мръсни — каза Бренър, без да откъсва поглед от черния стълб.

— Май Джон се оказа прав — обади се Замо.

Май да.

— Горкият човек… мъртъв е — тихо каза Кейт.

Никой не отговори.

— Добре, да се върнем и да поговорим с Бък и Чет — каза Бренър.

— Ще си помислят, че виждат призраци — отбелязах аз.

Качихме се в джипа и потеглихме.

77.

Карах бързо, но не чак толкова, че да привлека вниманието на пилота на предатора, чиято работа бе да следи околностите на Крепостта на гарвана. Дори да ни забележеше да приближаваме, той щеше да види просто бедуинския джип, така че нямаше да е нужно да се обажда на Чет.

Колкото до Чет и Бък, в момента мониторите им несъмнено бяха свързани с двата безпилотни самолета над колибата на козаря. Единият екран би трябвало да е разделен, за да насочва другия „Предатор“ към евентуалната мишена в джипа (нас), и Чет току-що бе дал заповед за унищожаването на целта. Запитах се дали е усетил буца в гърлото си, когато е видял как съекипниците му политат във въздуха.

Вече се намирахме на няколкостотин метра от крепостта. Бях забелязал, че бедуините рядко поставят постове по стените или в двора — това беше работа на амриките в кулата. Не видях никого по стената пред нас.

На петдесет метра от крепостта завих, за да подходя към портата от източната страна.

— Имаме ли план? — попита Бренър.

— За подобна ситуация няма планове — отвърнах. — Понякога се налага просто да стреляш светкавично.

В буквалния смисъл.

— Те трябва да умрат заради онова, което направиха — обади се Замо.

Добър план.

— Аз давам заповед за огън… но можете да стреляте, ако стрелят по вас — напомни ни Бренър.

Или ако ми се иска да изпразня цял пълнител в двете копелета. Но първо трябваше да се уверим, че Чет е изпълнил мисията и е убил Пантерата.

Спрях при портата — беше затворена — и обърнах колата към края на платото и пътя, по който бяхме дошли за първи път в този кенеф. Оставих двигателя включен и всички слязохме бързо, без да затваряме вратите.

Кейт махна балтото си, за да се движи по-свободно и да може да стига до резервните пълнители.

— Рокендрол — каза Бренър, което означаваше да превключим на автоматичен.

Настоях да вляза пръв и сам. Вдигнах резето, открехнах портата и се промъкнах в двора.

Бедуините още бяха там, където ги бяхме оставили — седяха до западната стена, бъбреха и дъвчеха. Забелязах също, че всички коли все още са тук: Чет и Бък не бяха тръгнали за мястото на атаката, което означаваше, че тя все още не се е състояла. Погледнах си часовника — 18:15, което означаваше, че Пантерата или е закъснял, или изобщо няма да се появи.

Бедуините ме забелязаха, но никой не изглеждаше изненадан, макар че неколцина като че ли започнаха да обсъждат връщането ми.

Вратата на микробуса беше затворена и двигателят не работеше, но чувах бръмченето на бензиновия генератор.

Направих знак на Кейт, Бренър и Замо да влязат и им казах да се държат нормално, което означаваше да тръгнат небрежно през двора към микробуса. Бедуините ни гледаха и може би бяха нещастни, че Кейт е облечена като мъж.

Спряхме при затворената врата на рибния микробус на Мойсей и видях, че катинарът липсва. Някой беше вътре, както и очаквах. Надявах се, че и двамата са там.

Е, не исках да прекъсвам Чет, докато е в режим на изненадващо убийство, но не можехме и да стоим тук и да се усмихваме на бедуините.

Бренър кимна към вратата и прошепна:

— Хайде.

Точно така. Чет и Бък щяха да бъдат неприятно изненадани, че ни виждат, но имаха работа за вършене и щяха да я свършат. После можехме да обсъдим някои други въпроси.

Насочих автомата си напред, Бренър и Замо отвориха вратите и аз скочих в микробуса.

За съжаление вътре нямаше никого.

Бренър и Кейт влязоха след мен, а Замо остана навън да държи под око бедуините.

— Къде са те? — попита Кейт.

Определено не и тук. Конзолите обаче работеха и мониторите бяха включени, сякаш двамата бяха излезли само за минутка.

Отидохме в предната част на микробуса и погледнахме екраните. Левият — този на Чет — показваше в близък план колибата на козаря; десният беше разделен — едната половина показваше общ изглед към колибата, а на другата се виждаше бял джип, пътуващ по черен път.

Пред очите ни върху джипа се появи електронен мерник и няколко секунди по-късно колата изчезна, за да се смени от ярък оранжев проблясък, последван от черен пушек и летящи отломки. На екрана се появи съобщение: „Целта поразена“.

Тогава видях в левия ъгъл по-малък надпис „Повтори“. Картината се появи отново и нашият джип с Емад зад волана беше унищожен от ракета „Хелфайър“. Ох.

— Мръсници! — изръмжа Бренър.

— Вижте — каза Кейт.

Погледнахме екрана на Чет, който също повтаряше запис, и загледахме мълчаливо как шейх Муса, заобиколен от половината от петнайсетте си мъже, върви отляво надясно към друга група мъже, които вървяха отдясно наляво.

Двете групи спряха в средата на килима и след известно колебание шейх Муса хвана ръката на Пантерата и я целуна. Пантерата на свой ред целуна ръката на шейх Муса.

Не разбрах дали са се прегърнали, или не, защото кръстчето на екрана стана по-ярко, появи се електронно съобщение „Огън“ и образът се смени с оранжево сияние, последвано от черни отломки, пушек и огън. Примигнаха думите „Целта поразена“.

Бях сигурен, че всички, в това число шейх Муса и хората около него, са мъртви или смъртно ранени. Същото се отнасяше и за г-н Булус ибн ал Дервиш. Пантерата бе мъртъв.

— Мисията е изпълнена — казах аз.

— Чет е убил и шейха — рече Бренър.

Кейт посочи електронния часовник и каза:

— В осемнайсет и… преди седем минути.

Точно. И тези картини бяха препратени във Вашингтон — на ръководителите на мисията в Лангли, а може би и в Белия дом. И всички ликуваха. Пантерата беше мъртъв. Поздравления, Чет и Бък. И после Чет и Бък са излезли от микробуса. Но къде бяха отишли? Може би да вземат някои неща от дивана, после да скочат в някой джип и да се разкарат оттук.

Погледнах екрана на Бък и видях отново записа, но този път от по-висока и широка перспектива, показваща всички коли на бедуините и Ал Кайда, паркирани на известно разстояние от колибата. Още две ракети удариха почти едновременно и поразиха двете групи хора и машини. Вторичните експлозии на резервоарите запратиха във въздуха горящи отломки. Трета ракета улучи покрива на колибата в случай, че някой се е скрил вътре, и каменните стени се срутиха.

— Къде са Чет и Бък? — отново попита Кейт.

Не знаех, но със сигурност се бяха разкарали бързо оттук — възможно бе някой бедуин да е оцелял при атаката и да съобщи на другарите си, че американците са убили шейха им. Но къде бяха отишли съекипниците ни?

— Всички коли са тук — посочих аз.

— Значи трябва да са в кулата — заключи Кейт.

— Може би… но трябва да се махнем, защото бедуините тук могат да научат…

И тогава си спомних, че Чет смяташе да се отърве от безценния си микробус.

— Самолетът над крепостта всеки момент ще вдигне микробуса във въздуха.

Бързо излязохме от целта, но не искахме да стряскаме бедуините, така че не тичахме. Бренър тръгна към портата, но аз го спрях.

— Трябва да видим дали Чет и Бък не са в кулата.

Той се поколеба за половин секунда, после кимна и тръгнахме бързо към кулата. Омразата и жаждата за мъст наистина замъгляват преценката. Би трябвало да сме в джипа и да се носим с пълна скорост надолу по дерето, колкото се може по-далеч от тук. Първо обаче трябваше да си уредим сметките с двамата ни съекипници.

78.

Когато стигнахме на десетина метра от вратата на кулата забелязах, че двама бедуини говорят по мобилните си, и веднага се сетих какви са тези обаждания — някои техни другари наистина бяха оцелели при ракетната атака и сега казваха на приятелчетата си в Крепостта на гарвана, че амриките са изпържили шейха им и всички около него.

Бедуините се обърнаха към нас, после всички започнаха да стават. Вече нямаше абсолютно никаква причина да се държим нормално, така че побягнахме към кулата.

Пуснахме Кейт първа в тесния вход. Замо влезе след нея, после Бренър. Погледнах през рамо и видях, че бедуините тичат към нас. Викаха нещо и насочваха калашниците си към мен.

Тъкмо се вмъквах във входа, когато въздухът беше раздран от оглушителен гръм, последван от вторичната експлозия на резервоара на рибния микробус. Ударната вълна ме събори на земята. Усетих как земята се разтърси под мен. Изправих се и без да кажем нито дума, всички се втурнахме към стълбата.

Не си спомням да съм изкачвал стъпала, но след няколко секунди бяхме минали през складовото ниво без прозорци и се намирахме в дивана, с готови за действие оръжия.

Замо изтича до клозета и изрита вратата, но вътре нямаше никого. Другото, което липсваше в дивана, бе шкафът и аз споделих това с останалите, които стигнаха до същото заключение като мен — нашите липсващи съекипници бяха тръгнали към покрива или вече бяха там и очакваха хеликоптер.

Погледнахме през прозореца към двора. Микробусът се беше превърнал в горяща купчина изкривен метал, от който се вдигаха облаци черен пушек. Дворът беше осеян с горящи отломки и като че ли трима бедуини бяха убити или ранени. Другите десет изглеждаха зашеметени, щураха се напред-назад или стояха замаяни и мълчаливи.

После един от тях погледна нагоре, забеляза ни на прозореца, посочи и извика.

Друг пусна дълъг откос и куршумите рикошираха от камъните над нас. Без да чакаме заповедта на Бренър, двамата с Кейт отвърнахме на огъня с автоматите си, после Бренър изблъска Кейт от прозореца и изпразни цял пълнител към бедуините долу.

Не направихме точно преброяване на телата, но останах с впечатление, че сме свалили около половината от останалите десет, в това число Ясир, който рухна пред очите ми.

— Съжалявам — тихо казах аз.

За съжаление останалите бедуини бяха стигнали до кулата и се намираха точно под нас. Време беше да се махаме, а имахме само един път за отстъпление.

Втурнахме се нагоре по каменните стъпала, следвани от виковете на бедуините зад нас.

Бренър стигна пръв до следващия етаж и извика:

— Чисто е!

Останах да прикривам Кейт и Замо, които се затичаха нагоре. Точно тогава откъм стълбището изтрещя калашник. Друг откос проби дебелите дъски на пода недалеч от мястото, където се намирахме.

Отвърнах с откос през дъските, а Кейт стреля надолу по стълбището. Това като че ли укроти за момент бедуините и ние се затичахме по следващите стъпала и после по следващите, до нивото под мафража.

Дотук нямаше никаква следа от Чет и Бък, но те би трябвало да са на мафража или на покрива. Или прилагаха някой от старите си трикове, така че пуснах откос по дървения клозет, изритах вратата и погледнах надолу през дупките, но не видях никого.

После погледнах нагоре и през дупката на мафража видях отдушника в тавана. Стори ми се, че някаква сянка мина през слънчевата светлина, и пуснах къс откос през отдушника, но никой не отвърна на огъня.

Излязох от клозета и казах:

— Мисля, че са на покрива.

В същия момент чухме мощен тътен в далечината и всички се обърнахме към гледащия на запад прозорец. Последва втора експлозия, после трета и някъде далеч в небето се вдигна черен пушек.

— Това е въздушният удар срещу лагера на Ал Кайда — каза Бренър. — Вероятно изтребители бомбардировачи от Наджран, натоварени с еднотонни бомби.

Прекрасно. Не могат ли да пуснат и някоя по-малка върху Чет и Бък?

Грохотът на експлозиите продължаваше да се носи през прозорците и преброих десет взрива, преди всичко да утихне.

Е, това беше краят на лагера на Ал Кайда — но имаше и други, а щяха да се появят и още. Пантерата обаче беше мъртъв, а задници като него не могат да се заменят така лесно, както един лагер наборници джихадисти.

— Трябва да се качим на мафража — казах аз.

Преди да тръгнем към стълбите, Кейт извика: „Вижте!“ и посочи към прозореца в северната стена.

Погледнахме и в далечината видяхме хеликоптер. Идваше към Крепостта на гарвана.

Бренър прикриваше стълбището и стреляше на единична надолу, но бедуините не отвръщаха на огъня му. Сигурно също гледаха хеликоптера.

Замо го погледна през оптичния мерник и каза:

— „Блек Хок“. Няма отличителни знаци, но трябва да е наш… Виждам двама стрелци на вратите…

Чудесно. Кавалерията беше тук. За съжаление не за нас; хеликоптерът беше пристигнал по разписание — или с няколко минути закъснение — да спаси предателските задници на Бък и Чет. Двамата бяха забравили да споменат тази част от плана, но Бренър се беше сетил за нея, макар и с малко закъснение.

Е, когато хеликоптерът стигнеше до покрива, щеше да открие двама мъртъвци.

— Да вървим! — казах и всички се затичахме към стълбите точно в мига, когато дълъг откос мина през дъските на пода около нас, последван от друг, идващ отгоре.

Поведох останалите до мафража и се пръснахме покрай четирите стени с гръб към каменните колони, които поддържаха арките. Шкафът беше до дървената стена на шахтата за екскременти и потвърждаваше онова, което вече знаехме.

Насочих автомата си към тавана и всички последваха примера ми. Като че ли никой нямаше угризения да направи със съекипниците ни онова, което те се бяха опитали да направят на нас. Освен това си имахме и петима или шестима бедуини, опитващи се да ни убият, и можеше да не се измъкнем живи, за да видим раздаването на правосъдие — така че трябваше да го раздадем тук.

Тъкмо се канехме да стреляме по тавана, когато някой извика нещо на арабски. Трябваше ми секунда да осъзная, че гласът идва от отдушника.

Не знаех какво казва Бък, но Бренър явно го разбра и извика:

— Не са бедуини, Бък! Ние сме! Живи и здрави. Изненадан ли си?

Мълчание.

Е, може би не беше зле Бък и Чет да научат, че все още сме живи и здрави, но не особено доволни от съекипниците си. После можехме да ги убием.

— Слизай долу — извиках към отдушника. — Трябва да поговорим.

Този път отговори Чет:

— Качете се горе. — И ни уведоми в случай, че не сме го разбрали: — Идва хеликоптер, който да ни евакуира.

Нас? Пълни глупости, както винаги.

Нов автоматичен откос отдолу нацепи старото дърво на пода и куршумите се забиха в тавана над нас. Ние обаче се намирахме по периметъра на мафража, застанали там, където дъските лежаха върху дебели греди и зидария, така че бяхме в относителна безопасност. Засега.

— Хвърлете пистолетите и автоматите си през дупката — извика Бренър. — После коленичете при отвора с ръце на главите.

Бившето ченге Бренър се опитваше да направи арест. Бившето ченге Кори се опитваше да направи два трупа.

Бък извика през дупката:

— Пол, не знам какво мислиш или какво…

— Млъквай, Бък! — посъветва го Пол. — Затвори си шибаната уста и си домъкни задника тук. Ти също, Чет!

— Долу има бедуини — отвърна Бък. — Да не сте полудели? Качвайте се тук. Ще ви подадем ръка.

Бък печелеше време, докато пристигне хеликоптерът, а Бренър беше решен да ги задържи и да се качи на въпросния хеликоптер с пленниците си.

Вече ми беше дошло до гуша.

— Имате три секунди да хвърлите оръжията си — извиках на Бък и Чет. — Иначе ще вентилираме покрива и ще натоварят на хеликоптера труповете ви.

Отговор не последва.

— Едно, две…

Всички вдигнаха автоматите си към тавана.

— По моя команда — каза Бренър и извика на Бък и Чет: — Последен шанс!

Но преди Бренър да каже: „Огън“, някой друг започна да стреля. Беше хеликоптерът, който виждахме през голямата арка, гледаща на север. Машината вече се намираше много по-близо и двамата стрелци пускаха дълги картечни откоси към кулата. Всички се проснахме на пода, когато червените трасиращи куршуми влетяха през арките и почнаха да се забиват в колоните и да рикошират из целия мафраж. Един изгубил скорост куршум удари ръката ми, после друг улучи бронежилетката ми отстрани и ми изкара въздуха.

Чет явно поддържаше радиовръзка с хеликоптера и им беше казал, че под него има лоши типове и че се нуждае от защита. Психопатите са хитри.

Хвърлих поглед към арката и видях хеликоптера на стотина метра от нас. Приближаваше бързо. Нов откос се изсипа в мафража и всички се присвихме, докато трасиращите куршуми профучаваха над нас или улучваха колоните и рикошираха от каменните стени.

Претърколих се по гръб и изпразних пълнителя си в покрива с надеждата да видя капеща през дупките кръв. Бък и Чет обаче сигурно се бяха лепнали за парапета и ако бяха умни, вероятно си носеха бронежилетките. Въпреки това смених пълнителя и стрелях отново. Бренър и Кейт направиха същото, но после от хеликоптера отново откриха огън и трябваше да се свием покрай стените. Междувременно Замо лежеше по корем до стълбището и стреляше надолу със снайперистката си карабина, колкото да покаже на бедуините, че не сме изгубили интерес към тях.

Вече не виждах хеликоптера и разбрах, че се намира над кулата и се кани да се спусне на покрива. Добрата новина бе, че не можеше да стреля през арките от този ъгъл, нито през покрива, докато Бък и Чет бяха там. Лошата бе, че ние не можехме да стреляме през тавана към Бък и Чет и да рискуваме да улучим хеликоптера. Така де, четиричленният екипаж на машината си нямаше представа каква е ситуацията. Знаеха само онова, което им бе казал Чет, а Чет беше лъжец.

Чувах трясъка на роторите на увисналия над покрива хеликоптер. След не повече от минута Чет и Бък щяха да полетят към въздушната база в Наджран, а на нас щеше да ни се наложи да се разправяме с вбесени бедуини, чийто шейх беше убит от двамата горе. Мамка му.

Трясъкът на роторите се засилваше, после чух глухия удар на плъзгачите в покрива.

На Чет и Бък щеше да им се наложи да дават обяснения в Наджран и на всяка спирка по пътя си към Вашингтон — но те бяха убили Пантерата и това щеше да направи някои хора щастливи, а щастливите хора не задават твърде много въпроси.

За съжаление на Чет и Бък останалите от А-отбора бяхме все още живи и имахме друга история за разказване. Сега трябваше само да останем живи, за да я разкажем.

— Когато излети, хеликоптерът ще открие огън, за да се прикрие — каза Бренър.

Точно така. Значи трябваше да се омитаме. Стълбището не беше опция, така че без да казваме очевидното, се насочихме на прибежки към шахтата за екскременти.

Когато стигнахме до вратата на клозета, двигателят на хеликоптера изрева и воят на роторите се промени — голямата машина се издигаше от покрива. Почти веднага два пороя червени трасиращи куршуми пробиха покрива и се забиха в центъра на етажа.

Отдолу се чу ответен огън — бедуините стреляха по хеликоптера през прозорците. Отговори им дълъг откос на картечница, който свали за момент натиска върху нас.

Бързо се напъхахме в тесния клозет и Бренър каза, че ще тръгне пръв и ще осигури долния етаж. Надявах се никой бедуин да не използва клекалото. Той се провря в дупката, увисна на пръсти и скочи колкото се може по-тихо, след което се отпусна на коляно и насочи автомата си към вратата.

Чуваха се още откоси на калашници — бедуините продължаваха да стрелят по хеликоптера, който вече би трябвало да е извън обхвата на автоматите им. За момента нямаше много добри новини, освен тази, че бедуините несъмнено смятаха, че всички американци са се натоварили в машината. Уви, нямахме такъв късмет.

Трябваха ни няколко минути да скочим етаж след етаж, дупка след дупка, до последното ниво под дивана, точно над ароматното ниво с лайната.

Вече всички се бяхме набутали в клозета и Бренър долепи ухо до вратата.

— Не чувам нищо.

Оцелелите бедуини или бяха на горните нива, или бяха слезли на двора, което не беше добре.

Изборът ни бе или да излезем от клозета и да слезем по стълбите, или да скочим през последната дупка и да се приземим в купчината лайна, което в този момент не изглеждаше толкова лош вариант. И по двата пътя щяхме да стигнем до най-долното ниво, но не и да се доберем до джипа и да се разкараме оттук. За целта можеше да ни се наложи да елиминираме останалите бедуини, а ако трябва да съм честен, не исках да убивам още от тях. Не исках обаче и те да убият нас. Всъщност, тъй като вече бяхме попилели куп бедуини и тъй като нашите ракети бяха пратили на оня свят шейха и приятелчетата им, щяхме да сме късметлии, ако просто ни убият.

— Не можем да останем тук — прошепна Кейт. — Може насам да идват още бедуини.

Добър довод. Не искахме да си имаме вземане-даване с още вбесени местни, нали?

Докато обмисляме следващия си ход — стълбите или свободно падане в лайната, — чухме над нас в дивана стъпки и гласове на арабски. Май бедуините бяха решили, че сме изчезнали, и сега тършуваха из нещата, които бяхме оставили.

Е, имахме шанс да се махнем, преди да тръгнат надолу, и всички го разбирахме.

Стълбището беше по-бързо и по-чисто от лайняния маршрут, така че отворих вратата и бързо прекосихме тъмното помещение, използвано за складиране на сено, слама и тъй нататък. Замо спря, колкото да запали една купчина сено.

Стигнах пръв до стълбището и се втурнах надолу, като вземах по три-четири стъпала наведнъж, после се претърколих по пръстения под, застанах на коляно и покрих тесния вход с автомата си.

Кейт слезе втора, следвана по петите от Бренър и Замо.

Изправих се, отидох бързо до вратата и надникнах към опустошения и осеян с тела двор. Част от отломките още димяха и единствените хора навън бяха мъртви.

Дадох знак, че е чисто, посочих портата и се втурнах през двора, следван плътно от Кейт, Бренър и Замо.

Стигнах до портата, рязко спрях, обърнах се и клекнах да покрия двора и кулата. През каменните стени се процеждаше пушек.

Точно когато Кейт стигаше до отворената порта, на прозореца на дивана се появи фигура и откри огън. Кейт се просна на земята. Застанах между нея и кулата и пуснах дълги откоси към прозореца. Погледнах Кейт, която вече се изправяше. Нямаше кръв, така че явно куршумът бе посрещнат от бронежилетката й.

— Бягай! — извиках й.

Кейт и Замо изтичаха през портата, а Бренър се обърна и изпразни пълнителя си към прозореца. Пушекът вече бълваше здравата от кулата и през прозорците на дивана се виждаха танцуващи пламъци.

Сложих нов пълнител и го изпразних в петте коли на двора, куршумите пръскаха гуми и стъкла. Бренър направи същото и един „Хайлукс“ избухна в пламъци. Време беше да се омитаме.

Изтичахме през портата и видях, че Замо вече е зад волана, а Кейт се подаваше през задното стъкло и ни прикриваше. Скочих до нея и затръшнах вратата, докато Бренър сядаше отпред. Още преди да затвори вратата си, Замо натисна педала до дупка и полетяхме през равния терен към дерето.

С Бренър свалихме прозорците, подадохме се навън и се обърнахме към портата.

Двама бедуини изскочиха през нея и ние открихме огън, като улучихме единия и накарахме другия да се метне под прикритието на каменната стена.

След минута бяхме на ръба на платото и Замо намали и рязко зави надясно, после наби спирачки, когато предните колела на джипа се плъзнаха през ръба и надолу.

Замо продължи по стръмния лъкатушещ терен. Караше по-бързо от безопасното, но пък не бе моментът да мислим за пътни произшествия.

Слънцето вече беше увиснало над хоризонта зад нас и дерето, което се намираше източно от платото, тънеше в сенки и беше трудно да се вижда напред.

След няколко минути бясно каране Бренър се обади:

— Надупчихме всички джипове, така че преследвачите ни би трябвало да ни гонят пеша.

Замо отпусна малко газта и отвърна:

— Хубаво, че се сети да ми го кажеш.

Не може да каже, че се отпуснахме, но поне отново бяхме в състояние да дишаме.

Погледнах Кейт. Изглеждаше чудесно, като се вземе предвид всичко станало. Тя всъщност запазва самообладание при престрелка, губи го само с мен.

— Добре ли си? — попитах я.

— Изкара ми въздуха… добре съм… — Погледна ме. — Сега вече можеш да го кажеш.

По-изискан мъж би казал: „Обичам те“, но аз не съм чак толкова изискан и казах съвсем искрено:

— Нали ти казах, мамка му.

— Обичам те — отвърна Кейт.

Бренър, който мислеше за по-важни неща, се обърна към нас.

— Някой да има някакви идеи?

— Можем ли да стигнем до пистата в Мариб? — попитах.

— Може би — отвърна той. — А може би не. Там кацат само редки чартърни самолети и обикновено пустее.

— Ще бъдем ли в безопасност в хотел „Билкис“? — попита Кейт.

— Не, освен ако не искаме да се натъкнем на някой като полковник Хаким или на самия него, ако случайно е дошъл в Мариб.

Не изгаряхме от желание за подобни срещи.

— Колко далеч е Сана? — попита Кейт.

— На четири часа път, но със същия успех би могла да е и на Марс — отвърна Бренър. — Навсякъде по пътя има пропускателни пунктове и няма начин да стигнем, без да ни спре някой, с когото не искаме да се срещаме.

Значи забравяме План В. Или беше План Г?

Замо продължаваше надолу по дерето, което ставаше по-широко и не така стръмно.

Едва ли има нужда да казвам, че се намирахме насред нищото и че най-близкото безопасно място бе саудитската граница, която, ако се съдеше по местоположението на базата Наджран, се намираше на около 280 километра на север по права линия. Ние обаче не летяхме като гарвани — Чет и Бък бяха по летенето.

Попитах Бренър за границата.

— Няма да успеем да минем покрай йеменските военни патрули — каза той.

— Имаме дипломатически паспорти — напомних му.

Той игнорира опита ми да разведря обстановката.

— Най-доброто засега е да намерим къде да се скрием и да измислим как да се разкараме на зазоряване.

Кейт имаше по-добра идея.

— Да се опитаме да се свържем с посолството с телефоните.

Еврика.

Извадих телефона си и свалих прозореца да си подам главата навън, но Бренър ме поля със студена вода.

— Съжалявам, че го казвам, но Бък и Чет вече със сигурност са съобщили на НСС, че сателитните ни телефони най-вероятно са във вражески ръце, и от службата вероятно са се обадили на доставчика незабавно да прекъсне услугата.

Мамка му. Включих сателитния телефон и той светна, но така и не получих сигнал свободно.

За всеки случай опитахме всички, но телефоните ни бяха мъртви.

План Г — или Д — също беше отишъл по дяволите.

— А инсталацията на „Хънт Ойл“? — предложих аз.

Бренър се умълча за момент.

— Това може да е единственият ни ход — каза после. — Инсталацията се намира на около два часа път на североизток от град Мариб и е единственото място в провинцията, където можем да намерим други американци. Въоръжени американци. Пътуването през нощта обаче не е безопасно. А и охраната на инсталацията ще открие огън, ако опитаме да приближим в тъмното. Така че трябва да изчакаме до зазоряване.

Това звучеше обещаващо, но успя да разведри обстановката в джипа съвсем малко. Току-що бяхме излезли от ада с подпалени задници и се радвахме, че сме живи. Оказа се обаче, че сме успели само да минем от центъра на ада до следващия кръг. Абсолютна и тотална гадост. Бяхме стигнали дотук благодарение на съобразителността и куража си, без никакъв късмет или помощ от никого, и заслужавахме почивка. Трябваше да се случи нещо добро.

Това обаче не беше страната на доброто, а на недоброто. Излязохме от дерето и пред нас, на черния път, същия, който водеше до колибата на козаря, изникна конвой военни коли.

— Мамка му — изсумтя Замо.

Началото на пътя май приличаше на края му.

79.

Когато към теб се движи военен конвой и пътят, на който се намираш, е единственият наоколо, нямаш много начини да избегнеш срещата, освен ако не продължиш офроуд, а това може да приключи с порой от куршуми.

Виждах американски джипове пред конвоя, следвани от четири камиона, които можеха да поберат поне стотина войници.

Явно бяха реагирали на ракетната атака и сега пътуваха към Крепостта на гарвана. Но защо? И кои по-точно бяха те?

Решихме да се изправим очи в очи с тях, така да се каже, а нататък да импровизираме.

— Би трябвало да имаме сделка с йеменското правителство — напомних на спътниците си. — Както и свобода на действие в Мариб.

— Тази информация дойде от Чет и Бък — посочи Бренър.

— Прав си. — И може би сделката беше приключила с качването на Чет и Бък в хеликоптера.

Замо отби вдясно, а конвоят продължи да пълзи по средата на пътя. Когато стигнахме на стотина метра от първата кола, Бренър каза на Замо да спре.

— Да се надяваме, че някой от тях говори английски. Но ако няма такива, ще направя всичко възможно да се разберем с тях.

Конвоят също спря. Колите не бяха боядисани в кафявото и жълтеникавото на йеменската армия; бяха покрити с камуфлажната синя шарка на Националното бюро за сигурност, известно също като Сините гадове.

— С теб ще слезем да се срещнем с тях — каза ми Бренър. — Кейт и Замо ще останат в колата и ще ни прикриват.

— Закачете сателитните си телефони за елеците — посъветва ни Кейт.

Добра идея. Телефоните не работеха, но пък йеменците не знаеха това.

Дипломатичния Бък го нямаше, така че решихме да си вземем автоматите. Сложихме ги на гърдите си, готови за действие. Можехме да вземем неколцина с нас на оня свят.

С Бренър слязохме от колата и тръгнахме към водещия джип, платен с моите данъци.

Сега забелязах черен пушек, издигащ се в далечината. Това би трябвало да е мястото на ракетната атака — хора и коли още горяха и нямаше съмнение, че конвоят вече е видял касапницата.

— Помисли как да кажем на арабски на тези задници, че ни пазят десетина въоръжени с ракети самолета и че пръстите на пилотите не са от най-послушните.

Бренър кимна.

Един човек слезе от втория джип и тръгна към нас. Още отдалече го познах — полковник Хаким от страховитата тайна полиция. Беше с камуфлажна униформа и носеше калашник, също готов за действие. Обичам въоръжените срещи. Обикновено не се проточват много.

Стигнахме на няколко крачки от полковник Хаким и спряхме.

Бренър му козирува небрежно и полковникът отвърна по същия небрежен начин. Погледна обаче сателитните ни телефони; сигурно си мислеше за американското посолство или пък за пилотите, които следяха мониторите си и пръстите ги сърбяха да натиснат копчетата за изстрелване на ракетите.

Бренър и Хаким си пожелаха мир на арабски, макар и не особено искрено, а аз казах „Буенос диас“, тъй като това е единственият чужд език, който поназнайвам.

Хаким пренебрегна поздрава ми и се обърна към Бренър.

— Какво правите тук?

— Знаете какво правим тук, полковник — отвърна Бренър.

— Нима? И откъде мога да знам?

— Карай по същество — казах на Бренър. Така де, тези шибаняци можеха да говорят и на храст, докато храстът не умре от досада.

— Вие какво правите тук? — попита Бренър.

Полковник Хаким се засегна от въпроса и заяви рязко:

— Това е моята страна, господин Бренър. А не вашата. И аз задавам въпросите.

Бренър реши да последва съвета ми и започна по същество.

— Ние сме на одобрена от йеменското правителство мисия да открием и задържим лидера на Ал Кайда Булус ибн ал Дервиш, известен като Пантерата. Не го ли знаете?

Естествено, Хаким отговори:

— Какво знам си е моя работа.

Пълен задник. Но беше дошъл сам при нас и не стреляше, така че това означаваше, че сигурно си мисли, че сме на несигурна почва. А можеше да означава също, че иска нещо от американците. Хей, всички, го правят. При това не искат съвет или любов, а пари.

Така че реших да говоря по същество.

— Приемам, че сте били на мястото на атаката — казах и кимнах към черния пушек зад него. — Ако ни ескортирате дотам и ако ни помогнете да идентифицираме труповете на Ал Кайда, ще се погрижим да получите дял от петте милиона долара награда за смъртта на Пантерата.

Той явно искаше да чуе точно това и лайняното му поведение леко омекна.

— Да не би да сте в положение да правите подобно предложение? — попита, като се обръщаше към мен, а не към Бренър.

Не, но ти имаш сто пушки зад себе си, така че съм готов да те лъжа цял ден.

— Ще направим всичко по силите си да бъдете компенсирани за помощта ви — каза Бренър.

Това пък що за лъжа беше? Стига, Пол. Кажи му, че чекът е в шибаната пощенска кутия. Така де, сега не е време за истина, справедливост и американски подход.

Полковник Хаким като че ли вече си падаше повече по мен, отколкото по Бренър.

— Колко? — попита ме той.

Какво ще кажеш за едно манго в задника? Не? В такъв случай…

— Два милиона и половина.

Хаким би трябвало да работи около две хиляди години, за да изкара подобни мангизи, но се показа като алчно лайно и продължи да се пазари.

— Три милиона.

— Не — отвърнах. — Трябва да платим на бедуините. Половината за тях, половината за теб.

— А вие? — попита той.

— Нито цент. Получаваме чек за заплата на всеки две седмици.

Той като че ли не ми повярва, но това си беше самата тъжна истина.

Полковник Хаким обмисли офертата ми и накрая каза:

— Ще ви отведа там, където желаете да отидете.

Желаех да отида в Ню Йорк и може би Хаким можеше да ми помогне да стигна там.

— Намираме се под наблюдението на безмоторни самолети — уведомих го. — Капиш?

Определено разбираше, понеже каза:

— Да тръгваме.

Заръча ни да следваме неговия „Хъмви“ и двамата с Бренър се върнахме в нашия „Ланд Крузър“.

— Какво става? — попита Кейт.

— Полковник Хаким ще ни води на мястото на атаката — отвърнах.

Обясних на нея и Замо за страхотната сделка, която сме сключили, и Кейт ми напомни:

— Не си оторизиран да обещаваш пари, амнистия, имунитет…

— Просто днес не ми се иска да ме арестуват и да стрелят по мен.

— Хаким е или билетът ни да се махнем оттук, или най-лошият ни кошмар — каза Бренър. — И в двата случая е по-добре да го поддържаме щастлив и заинтересуван от нашето благополучие.

— Но той няма да ни пусне, докато не си получи парите — посочи Кейт.

— Да имаш случайно празен чек? — попитах я. — Или по-добра идея?

Замо реши, че е смешно. Като в добрите стари времена.

— Ще измислим нещо с посолството — увери я Бренър.

— Освен това Хаким си мисли, че ни дават по телевизия „Предатор“ — добавих аз.

— Добре — рече г-ца Мейфийлд. — И може би наистина ни дават.

Може би. Надявах се само Чет вече да не е режисьорът на шоуто.

Както и да е, военният джип на Хаким обърна, следван от друго хъмви. Промушихме се покрай камионите и поехме на изток по правия черен път към черния пушек в далечината.

Третото хъмви и четирите камиона също потеглиха, но продължиха към платото.

— Защо според теб са тръгнали към Крепостта на гарвана? — попитах Бренър.

— Сигурно действат по сигнал.

— Какъв сигнал?

— Ще питаме полковник Хаким — отвърна Бренър.

Който е честен и открит колкото Чет и Бък. Всички тук мъкнеха по един огромен чувал врели-некипели.

С две думи, това не беше планът, който Чет беше изложил пред нас в Аден, а както казах още тогава и както се уверихме по-късно, в плана на Чет имаше повече неща, отколкото той споделяше. И както се увери самият Чет, аз също си имах свои планове. И както се уверихме всички, човек планира, а Бог се смее.

Част от плана на Чет обаче беше проработила. Пантерата беше мъртъв, а Чет и Бък бяха герои; още по-хубавото бе, че щях да видя какво е останало от Булус ибн ал Дервиш. Бях изминал дълъг път, за да стигна дотук.

80.

— Можем да вземем доказателства от мястото тя на атаката — казах на Бренър, докато пътувахме към колибата на козаря. Можехме да се отбием в някой „Севън Илевън“ за пликчета.

— Ще оставим СПС и БНС да направят това, а също да ни снимат. Така полковник Хаким ще си помисли, че си е заработил своите два и половина милиона — отвърна Бренър.

— Точно. — И шейх Муса си беше въобразявал, че си заработва своите пет. Дори аз вече нямах доверие на американците.

Трябваха ни по-малко от двайсет минути да стигнем на мястото на атаката, но можех да я видя и надуша доста преди това.

Двата джипа на Хаким отбиха по пътеката към колибата и спряха.

Всички слязохме от колите и продължихме пеша към останките от постройката. Миризмата на изгоряла гума и бензин се засилваше, както и тази на овъглени тела. Кейт закри лицето си с хиджаба.

Въпреки ентусиазма ми да видя това гледката беше малко потресаваща. Повечето тела бяха цели, макар и разкъсани от шрапнели — тела на бедуини в пропити с кръв роби и тела на членове на Ал Кайда с футехи. По земята лежаха пръснати калашници, сандали, шивали и дори мобилни телефони.

Там, където бяха паднали ракетите, земята бе почерняла и във всички посоки имаше пръснати човешки останки. Спомних си какво ми беше разказвал един стар ветеран от Виетнам за точното преброяване на жертвите след въздушен или артилерийски удар. „Броиш ръцете и краката и делиш на четири“.

Бренър, който беше виждал подобни неща, не изглеждаше потресен; Замо също. Кейт обаче бе малко изкарана от равновесие, а онези от БНС я зяпаха, така че Замо я отведе обратно при джипа.

Полковник Хаким заговори пръв:

— Виждате какво се е случило тук. Отцепих района и ще съдействам на американските власти по всякакъв начин.

— Бихме искали да снимате всичко, а също хората ви да съберат образци от телата на всички членове на Ал Кайда, които могат да бъдат идентифицирани по облеклото — каза Бренър.

Хаким като че ли не го разбра.

— Това пък защо ви е?

— Разполагаме с ДНК на Булус ибн ал Дервиш — обясни Бренър. — Семейството му живее в Америка.

Полковник Хаким не отговори и на Бренър му се наложи да дава още обяснения.

— Така ще можем да идентифицираме ал Дервиш, а също и по пръстовите му отпечатъци, ако бъдете така добри да съберете колкото се може повече пръсти.

Полковник Хаким отново не отговори, така че аз взех думата.

— Нужна ни е положителна, научно доказана идентификация. Доказателство, че ал Дервиш е умрял при атаката.

Този път полковник Хаким кимна.

— Всички са умрели. Никой не се е измъкнал.

Е, не беше така. Поне един бедуин беше оцелял и се беше обадил на приятелчетата си в Крепостта на гарвана. Така че имаше вероятност да са оцелели и други бедуини, а може би и членове на Ал Кайда. Макар че едва ли сред тях беше Пантерата, който се беше намирал под прицела на първата ракета.

— Пантерата е мъртъв — каза Хаким.

Двамата с Бренър се спогледахме: Нещо тук не беше наред.

— Успяхте ли да го идентифицирате? — попитах.

Полковникът махна към парчетата от човешки същества, сякаш казваше: „Ти майтапиш ли се?“

— Намерих шивала на шейх Муса — каза той. — За мен това е достатъчно доказателство, че е мъртъв.

Лично аз бих се задоволил с носа, но… добре, шейхът е мъртъв, а това е точка в полза на президента Салех. Става дума обаче за Пантерата, полковник. За лошия.

Закрачих бавно през зоната на поражението. Имаше много запазени глави, прикрепени или не към телата си, но около половината от тях бяха брадати, а повечето лица бяха обезобразени от шрапнелите или изгарянията. Сигурно и собствената майка на Пантерата нямаше да го разпознае. Освен това се оглеждах и за Набеел, който при последната ни среща имаше мърлява брада, но хората изглеждат различно, когато са мъртви.

Една глава лежеше по лице върху парче килим и я сритах, за да я обърна. По-голямата част от лицето липсваше.

Бренър дойде при мен, по-далеч от Хаким, и каза тихо:

— Или не схваща какво му казвам, или си имаме проблем с разпознаването.

Кимнах и си спомних видеозаписа. Шейх Муса се беше поколебал за момент, преди да хване ръката на Пантерата и да я целуне. Дали Муса беше несигурен относно самоличността на госта си? За мен повечето брадати мъже изглеждат еднакво, та какво остава за брадати араби. Със същия успех можеха да носят и хиджаби. Явно и Муса беше имал момент на съмнение.

Полковник Хаким дойде при нас и каза:

— Можете да се поздравите за успешната атака.

Добре. Браво на нас.

— Съветвам ви да съберете каквото ни трябва и да го откарате колкото се може по-бързо на летището в Сана — каза му Бренър. — Там ще ви чакат.

— И вземете малко лед от Мариб — добавих. — В хотел „Билкис“ сигурно имат.

Така и така не им трябваше лед за коктейли.

— Това, което искате, е светотатство — уведоми ни полковник Хаким. — Всички тези останки трябва да бъдат погребани възможно най-бързо, съгласно изискванията на религията ни.

Досещах се какво предстои и не исках да водя религиозни спорове с този тип, затова казах:

— Вижте какво, полковник, хайде да бъде ясно и лесно за всички ни. Вземате кичур коса от всяка глава и брада, номерирате ги и ги доставяте в посолството. Ние ще направим ДНК тестовете и ще си получите парите. Как ви звучи?

Полковник Хаким не успя да измисли някакво възражение, но все пак каза:

— Мисля, че се опитвате да промените уговорката.

— Ни най-малко — уверих го. — Плащаме куп пари за мъртви главатари на Ал Кайда. Вие обаче не можете да ми кажете коя от тези глави е на ал Дервиш. Нали така?

— Знаете, че е бил тук. И знаете, че всички тук са мъртви. Ерго и тъй нататък.

— Не знаем дали е бил тук — посочих. — Нито пък вие.

И вече започвах да си мисля, че не е бил. По дяволите.

Стояхме и се опитвахме да измислим как да решим въпроса. Вонята на отворени коремни кухини и изгоряло месо беше нетърпима и се смесваше с острата миризма на димящи коли и гориво. От всичко това стомахът ми се обръщаше. Всеки, който си мисли, че войната е страхотно занимание, трябва да помирише нещо подобно.

— Трябват ни само малко косми — напомних на полковник Хаким. — Така че няма да има неуважение към мъртвите. Става ли?

— Това е невъзможно.

Дрън-дрън, Хаким.

— Имаме проблем — казах на Бренър.

Той кимна и зададе на полковник Хаким въпроса, който беше повдигнат в джипа.

— Накъде отивахте с конвоя си?

— Това е моя работа, господин Бренър.

— Работата ни е обща — напомни му Бренър.

Полковник Хаким не отговори и сигурно си мислеше, че двата и половина милиона му се изплъзват. Можеше също да си мисли, че щом ще изгуби парите, защо да не се отърве и от нас. Или пък да ни отвлече за откуп и да представи похищението като работа на племената. В Йемен всичко беше възможно.

— Отивах към Крепостта на гарвана — каза накрая Хаким.

Бренър кимна.

— Защо?

— Има оцелял от атаката — призна полковникът. — От Ал Кайда. Каза ми, че един бедуин от Крепостта на гарвана, някой си Ясир, когото сигурно познавате от престоя си там, се е обадил на Ал Кайда по мобилния си и им е казал, че американците не били отвлечени и че всъщност са гости на шейх Муса.

Двамата с Бренър се спогледахме.

— Както казах, достатъчна е една къртица, а къртица се намира винаги — рече Бренър.

Така си е. И обикновено е човекът, когото подозираш най-малко. И как е щял да се облажи Ясир заради това, че ни е натопил? Може би със стоте хиляди, които Пантерата щеше да плати на Шейх Муса за американците. А това щяха да са много повече пари за него, отколкото делът му от петте милиона на шейха. Е, алчният Ясир беше мъртъв и вече не съжалявах особено, че съм му видял сметката.

— Гениалният план на Чет се оказа пълен провал — казах аз. — Не е взел предвид човешкия елемент.

И как би могъл? Самият той не беше човек.

Бренър се съгласи и добави:

— Дори планът му да ни убие не успя.

Това беше почти смешно.

С две думи, ако е знаел, че всъщност сме гости на шейх Муса, Пантерата е знаел също, че американците няма да са в колибата на козаря при срещата между него и шейха, както и че самата среща е измама и капан.

— Пантерата не е тук и не е мъртъв — казах аз.

Бренър кимна и погледна новия ни партньор полковник Хаким.

— Не разбирам защо отивахте към Крепостта на гарвана.

Полковник Хаким като че ли се опитваше да спаси поне нещо от наградата си.

— Оцелелият от Ал Кайда ми каза също, че джихадистите от лагера на Ал Кайда сред хълмовете се готвят да атакуват крепостта и да заловят американците.

— Май го знаехме от самото начало — казах на Бренър.

Бренър кимна, после попита Хаким:

— И какво щяхте да правите при крепостта?

— Намерението ми беше да ви се притека на помощ — отвърна полковникът.

Какъв приятен човек. Изпълнява дълга си. Всъщност ако полковник Хаким беше тръгнал да прави пари, това беше добър начин да постигне целта си. Аз обаче се съмнявах, че е искал да се бие с Ал Кайда. Най-вероятно се е надявал да стигне до Крепостта на гарвана преди Ал Кайда, за да арестува или атакува традиционния си враг — бедуините — и да обяви, че е спасил американците от неприятеля. И че усилието му заслужава известно количество американски долари.

Не се беше получило, но полковник Хаким продължаваше да се опитва да измисли как да направи пачка. Пантерата беше жив, така че това също не бе проработило, а спасяването на американците от бедуините се беше провалило. И какво му оставаше?

— Оценяваме намеренията ви, но както виждате, не се нуждаем от спасяване — каза му Бренър.

— Човекът от Ал Кайда, който оцеля при атаката, ми каза, че бедуинът Ясир му съобщил, че в Крепостта на гарвана имало шестима американци — каза полковник Хаким.

— Двама си тръгнаха — уведоми го Бренър.

Хаким се позамисли, после каза:

— Май видях от платото да се вдига пушек.

Е, това беше дълга история, така че я съкратих и я сведох до обяснението:

— Имахме проблем с бедуините.

Хаким кимна и сподели:

— Коварни са.

Пълни аматьори са, полковник. В сравнение с теб.

— Според оцелелия от Ал Кайда джихадистите трябвало да започнат атаката си срещу крепостта след срещата с шейх Муса — добави полковник Хаким. — Но само ако американците не присъстват на тази среща.

— Ясно. Жалко, че я пропуснахме.

Жалко също, че и Пантерата я беше пропуснал. С две думи, той беше готов да жертва куп свои хора, за да види дали срещата е капан, както си и беше, а самият той се беше скрил някъде другаде.

— Пантерата ли е трябвало да води атаката срещу крепостта? — попитах.

— Зададох същия въпрос на оцелелия от Ал Кайда, но той не знаеше — отвърна Хаким.

Ясно. Пантерата предпочиташе да не споделя. Благодарение на което все още беше жив.

— Хората ми не съобщават да са се натъкнали на сили на Ал Кайда по пътя до Крепостта на гарвана — каза Хаким.

Защото силите на Ал Кайда в лагера бяха превърнати на хамбургери от американските ВВС. Това обаче не му влизаше в работата.

Спомних си как внезапно бяхме станали несимпатични на бедуините в двора на крепостта.

— Знаем, че при атаката е имало и оцелял бедуин — казах на Хаким. — Обадил се е на приятелите си и им е съобщил за случилото се тук. Къде е този човек?

— За съжаление умря от раните си — уведоми ни Хаким.

— Рани от ракета или от дупка от куршум в главата? — поинтересувах се.

Полковник Хаким реши да изясни нещата за протокола и лично за мен:

— Няма значение.

Наистина хладнокръвен и корав кучи син.

— Направихме тази сделка — американците и моето правителство — и тя беше успешна — продължи полковник Хаким.

— Получихте си мъртвия шейх, но не мисля, че ние получихме мъртва пантера — отвърнах.

— Мисля, че и вие сте получили своето — каза Хаким. — Но ако не сте, това не е нито по моя вина, нито по вина на моето правителство.

Правилно. Вината беше на Чет. Всъщност Чет беше изпързалян от йеменското правителство. Те бяха знаели, че ще си получат мъртвия шейх, и изобщо не им беше пукало дали американците ще си получат своята мъртва пантера. Сега се бяхме оказали завинаги в лайняния списък на бедуините, а Пантерата все още беше някъде наоколо.

— Онзи оцелял от Ал Кайда още ли е жив, или е умрял от рана от куршум? — попитах.

— Мисля, че още е жив — отвърна Хаким.

Продължаваше да се опитва да сключи някаква сделка, но нямаше какво толкова да предложи. Въпреки това реших да си затворя очите.

— Ако човекът от Ал Кайда е още жив и ако можем да разговаряме с него, уговорката ни си остава.

Иначе казано, няма да получиш нищо.

Полковник Хаким кимна и ни поведе към второто хъмви.

Качихме се в откритата каросерия. В нея лежеше възрастен мъж с бяла брада, който не изглеждаше такъв късметлия, какъвто всъщност бе. Освен това не приличаше на джихадист, а по-скоро на бедуин, но беше гол, така че нямаше как да се ориентирам по дрехите му.

Някой го беше превързал и раните му не изглеждаха много тежки; нямаше изгаряния, така че явно не се бе намирал близо до експлозиите. Трепереше и си помислих, че едно одеяло няма да му се отрази зле, но БНС и СПС не бяха прочути с грижите си за ранените си пленници, както се бях уверил в Гумдан.

В каросерията имаше пейки и полковник Хаким ни покани да седнем. Самият той се настани срещу нас.

Раненият мъж беше в полусъзнание, но Хаким го свести с ритник.

Човекът отвори очи. Хаким му каза нещо на арабски и онзи отговори.

Мъжът явно искаше вода и Хаким повика някакъв от БНС, който дойде с манерка и лисна малко от съдържанието й върху лицето на пленника. Хаким взе манерката и каза:

— Този човек се представя като Алтаир, което означава реещ се в небето орел.

По-скоро приличаше на умиращ паток, но както и да е.

Алтаир гледаше мен и Бренър и останах с впечатлението, че не ни харесва. Може би беше свързано по някакъв начин с ракетите „Хелфайър“.

— Не прилича на джихадист — казах на Хаким.

— Алтаир, когото познавам по име, е пръв съветник на ал Дервиш — уведоми ни полковникът. — Приятел на фамилията ал Дервиш. И може би не е истински член на Ал Кайда.

Интересно. И какво ли е посъветвал Пантерата относно срещата?

Бренър явно си мислеше същото. Обърна се към Хаким.

— Попитайте го защо е дошъл тук, щом е смятал, че американците ги няма и че срещата може да се окаже капан.

— Вече го питах — уведоми ни Хаким. — Каза, че не вярвал на информацията на Ясир.

Явно не беше повярвал, в противен случай сега нямаше да е тук и в такова окаяно положение.

— Алтаир лично ли е разговарял с Ясир? — попитах.

— Вече го питах — повтори Хаким. — Каза, че получил съобщението от един джихадист, който се бил чул с Ясир.

Ясно. А откъде Ясир е имал телефонния номер на джихадист от Ал Кайда? Нека помисля. Е, може би от същия, който му е дал онези снимки.

— Ясир се е обадил на човек на име Набеел ал Самад, нали? — попитах аз.

— Всъщност името е точно това — отвърна Хаким. — Откъде знаете?

— Аз съм детектив. Това предупреждение било ли е предадено на ал Дервиш?

— Разбира се — отговори Хаким. — Алтаир ми каза, че му го е съобщил лично.

— А джихадистите знаели ли са?

Хаким погледна Алтаир, после отново се обърна към мен.

— Каза ми, че били знаели, но не съм сигурен, че е вярно.

Ясно. Пантерата е запазил информацията за себе си и е бил единственият, който е реагирал на предупреждението. Изпратил е подставено лице, което да го представлява, и е използвал хората си, за да види какво ще стане на срещата. Ако няма капан и ако американците са налице, всичко е наред. Ако обаче е клопка, откриването й е щяло да му струва само десетина от бойците му. Не беше кой знае колко за Пантерата, който попиляваше живота на хората си за каузата — а тя беше най-важното нещо за Булус ибн ал Дервиш.

Пантерата обаче беше изпратил на срещата най-малко един старши съветник — Алтаир, приятел на семейството му. Защо? Може би е бил готов да рискува стареца, за да изглежда срещата убедителна. И явно Алтаир е бил готов да рискува заради шефа си. И ако срещата е била легитимна, Алтаир е щял да съветва подставеното лице как да се пазари с шейх Муса.

Бренър стигна до същото заключение.

— Алтаир е бил готов да поеме голям риск заради шефа си, а шефът му е бил склонен да изпрати него и хората си на среща, приличаща на капан.

Именно. Пантерата наистина искаше американците и не му пукаше кого трябва да изложи на риск, за да се добере до тях — стига да не рискува самият той.

Спомних си какво ни беше казал Рахим ибн Хаям в Гумдан за стила на работа на Пантерата и се обърнах към Хаким.

— Кажете на този тип, че шефът му е страхливец. Че излага хората си на опасност, а самият той се крие в дупката си, също както при атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. Кажете на Алтаир, че не дължи вярност на ал Дервиш.

Хаким кимна и преведе, а Алтаир отговори, като ме заплю. След това прояви нахалството да поиска още вода. Полковник Хаким, самото въплъщение на състраданието, изля манерката върху лицето му. Добра тренировка за давене.

— Предполагам, че сте го питали къде се намира Пантерата — казах на Хаким.

— Разбира се. Отговори, че не знае.

— Вярвате ли му?

Хаким сви рамене.

— Само малцина избрани знаят къде е скривалището на Пантерата.

Естествено. И тип като Алтаир би трябвало да е един от избраните. Реших да сменя темата.

— Питайте го дали Набеел ал Самад е бил тук.

Алтаир чу името и отговори на Хаким.

— Набеел ал Самад не е бил тук — преведе полковникът.

Мътните да го вземат. Исках топките на Набеел в пликче. Но щях да го намеря някой ден. Може би в Ню Йорк.

Като ветеран от войната, Бренър поиска да знае къде се е намирал Алтаир по време на самата атака.

Хаким попита и Алтаир отговори. Хаким се усмихна.

— На стареца му се допикало и отишъл зад каменната ограда. Казва, че Бог го спасил.

Или простатата му. Или в последния момент се е сетил, че килимът на заместника на Пантерата и шейх Муса може да не е сред най-безопасните места наоколо. И че е време да препикае камъните.

— Какво ще правите с този човек? — попита Бренър.

— Вероятно ще го застрелям — прозаично отвърна Хаким.

— Може да затворите в Гумдан, да го закърпите и да продължите разпитите — предложих аз.

— Той няма какво повече да каже — увери ни Хаким.

— Йеменското правителство не обича да държи затворници от Ал Кайда — уведоми ме Бренър. — От Ал Кайда си имат начин да се измъкват от затворите и да злепоставят властите, или да радикализират другите затворници — обясни той. — Така че повечето биват убивани при залавяне или умират по време на разпитите.

Звучеше ми малко грубо, но ми хрумна по-добра идея и се обърнах към Хаким.

— Ако Алтаир наистина е старши съветник на Пантерата, както казвате, то той със сигурност знае къде се крие шефът му.

— Може и да е така, но няма да ни каже дори да го подложим на мъчения — отвърна Хаким. — Или дори ако му говорите лоши неща за шефа му.

— Опитайте друг подход — посъветвах го. — Предложете му свобода и, да кажем, сто хиляди долара. Американците ще гарантират свободата му и парите.

Хаким се замисли и май видя шанс да гушне парите за себе си, след което пак да застреля Алтаир. Така че направи офертата. Алтаир не отговори, но пък и не плю.

— Напомнете му отново, че ал Дервиш е пратил него и хората си като овце на заколение — казах аз.

Хаким сви рамене и преведе на Алтаир, който отново не отговори. Когато не отговарят, значи има напредък.

— Може би Пантерата си мисли, че старец като него може да бъде жертван — добавих аз. — Кажете му го.

Хаким го направи и Алтаир затвори очи, с което даде да се разбере, че няма какво повече да каже.

Е, сега какво? Помислих си, че щом си партньор с полковник от СПС, изгледите ти за успех са по-добри. И ми хрумна идея.

— Трябва да се изпикая — казах и скочих от каросерията.

Бренър ме последва.

— Как искаш да продължим? — попитах го.

— Трябва да се свържем с посолството колкото се може по-скоро, за да докладваме за състоянието си и за случилото се тук — отвърна той.

— Точно така трябва — съгласих се.

— В такъв случай първата ни работа утре е да стигнем до посолството.

— Да. Но си мисля, че Чет и Бък са си отворили плювалниците някъде и може да си имаме известни проблеми в посолството.

Например да бъдем заключени в бомбоубежището в очакване на шефа на тукашния отдел на ЦРУ.

— Не мисля, че си прав за проблема… но така или иначе, двамата със Замо трябва да докладваме в посолството лично — отвърна Бренър и се замисли. — Ти и Кейт обаче бихте могли да отидете направо на летището в Сана и да хванете първия полет извън Пясъчландия.

— Добра идея. Аз обаче имам друга. Готов ли си?

Той кимна предпазливо.

— Мятаме Алтаир в джипа и го откарваме при хълмовете. Той ни показва къде е лагерът на Ал Кайда, а ние му показваме какво могат да правят еднотонни бомби. И че ако Пантерата е бил в лагера, най-вероятно е мъртъв, а ако не е бил, трябва да умре, защото е задник, страхливец и абсолютно некомпетентен некадърник. После ще го помолим най-любезно, да ни покаже къде е скривалището на Пантерата. И ако го направи, ще го спасим от полковник Хаким, ще му дадем една хубава награда и ще го пратим на Бахамите. Какво мислиш?

— Мисля, че си луд.

— Добре. Виж, Пол, Алтаир е единствената ни връзка с Пантерата и съм сигурен, че дъртият кучи син знае къде се спотайва онзи задник. Просто трябва да опитаме.

Бренър се замисли за момент.

— Идеята всъщност не е ужасна, но определено не сме оторизирани да си измисляме наши си мисии.

— Защо не? Някой е оторизирал Чет да ни разкара, така че можем да правим каквото ни скимне.

Бренър пое дълбоко дъх.

— Нямаме подкрепления, логистична помощ и комуникации, а освен това мунициите ни са малко.

— Имаме си обаче нов партньор. Той разполага с всичко необходимо и ще го вземем с нас. Хаким е оторизиран да прави каквото му скимне — добавих.

— Всъщност Хаким би трябвало сам да направи това.

— Хаким е некомпетентен, вероятно мързелив и не дава пет пари за Ал Кайда или Булус ибн ал Дервиш — посочих аз.

— Но пък иска наградата.

— Точно така. И затова ще дойде с нас. И без това ни е нужен преводач.

Бренър мина в мислителен режим и започна да претегля всички за и против дали да се махне от кенефа, или да нагази в него още по-дълбоко.

— Алтаир може и да не издържи пътуването.

— Изглежда добре. Як дърт пръч е той. Или орел. Пък ако умре — умре. По-добре, отколкото да получи куршум в главата от Хаким.

— Мисля, че престоят ти тук е бил по-продължителен от разумното — уведоми ме Бренър.

— Луд съм си от години. Когато се върнеш у дома, ти ще си дадеш сметка колко си бил смахнат тук.

Той се усмихна насила, помисли и каза:

— Добре… ако Хаким е съгласен и ако дойде с нас, да опитаме.

— Добре. Значи ще завършим мисията.

— Ами Кейт? — попита Бренър.

— За нищо на света не би пропуснала това.

Бренър понечи да коментира това, но полковник Хаким, който искаше да разбере какво са намислили новите му партньори, дойде при нас и попита:

— И какво ще правите сега?

— Радвам се, че се поинтересувахте.

Обясних му плана си и той ме изслуша мълчаливо, като от време на време кимаше.

— Ако успеем да убием или заловим Пантерата, ще се погрижа да получите трите милиона, които искате — уверих го. — Бедуините ни помогнаха, но един от тях ни предаде и Пантерата е жив.

Така че майната им.

Полковник Хаким пак кимна, но отбеляза:

— Старецът може да не издържи подобно пътуване.

— Е, ако не издържи — не издържи.

— Знаете ли къде се намира въпросният лагер? — попита полковник Хаким.

— Алтаир знае — уверих го.

— Но няма да ни каже.

— Сигурен съм, че можете да го накарате да ни каже.

— Може би. Имам една идея къде може да е.

— Добре. А аз случайно имам координатите му. Имате ли карта на този район?

— Разбира се.

— Е, в такъв случай на практика сме там.

Полковник Хаким се отдалечи и двамата с Бренър тръгнахме към нашия джип.

— Ами Замо? — попитах аз.

— Той обича да търси джихадисти из планините.

— Естествено. Кой не обича?

И тъй, операция „Чистка“ продължаваше, макар и без Чет, Бък и Вашингтон. Никакви сложни планове, никакви високи технологии, никакви Джон и Кейт в ролята на стръв. Просто типове из хълмовете, опитващи се да се избият един друг по старомодния начин.

81.

С Бренър обяснихме плана на Замо и Кейт и те го приеха без много въпроси. Колкото повече се замисляш за дръзки идеи, толкова повече проблеми откриваш. И ако продължаваш в същия дух, ще стигнеш до неприятната истина — това е адски опасно. Така че защо да мислиш? Просто го направи.

Наложи се да поговорим допълнително, за да убедим полковник Хаким да вземе не сто души, а само едно хъмви, тъй като става дума за тайна мисия, а не за инвазия.

Сега Хаким беше в джипа с шофьора си и с две мутри от СПС и Алтаир. Старецът не искаше да се вози с нас, но един от хората на Хаким го зашемети с тазер и го метна в задното отделение. За сметка на това пък Алтаир сега бе облечен, нахранен, напоен и жив.

Хаким ни осигури радиостанции. Напуснахме мястото на атаката и поехме обратно към възвишенията и залязващото слънце.

Хаким водеше, а ние го следвахме с нашия джип. Замо караше, аз бях на мястото на стрелеца, а Кейт и Бренър седяха отзад.

Основният план бе първо да открием лагера на Ал Кайда, защото всички бяхме съгласни, че пещерата на Пантерата не може да е много далеч от него. Лагерът беше добра отправна точка и, подходящо място да убедим Алтаир да издаде скривалището на шефа си.

Полковник Хаким ни беше дал военна топографска карта и Бренър, който беше добър в разчитането на тези неща, сега я изучаваше с Кейт. Бях им дал координатите на лагера на Ал Кайда, шито бях запомнил от монитора, и бяхме сложили знак на картата.

— Много труднодостъпен терен… — каза Бренър. — Няма пътища, но може да има някакви пътеки, които не са отбелязани тук.

— Видяхме няколко коли на екрана, така че трябва да има и нещо като път — напомних му.

Бренър се съгласи, но още не беше убеден.

— Въздушният удар може да е причинил свлачища.

— В такъв случай ще вървим пеша. Между другото, скоро ще се стъмни. Обади се на партньора ни и му кажи да настъпи газта.

Бренър се свърза с Хаким по радиостанцията и каза:

— Трябва да увеличим темпото, полковник.

— Скоростта е добра — отвърна Хаким.

— Малко по-бързо — настоя Бренър и прекъсна връзката. — Такива са и йеменската армия, и полицията, и правителството. Прекалено бавни, прекалено предпазливи и винаги идват прекалено късно.

— Не мисля, че Хаким прелива от ентусиазъм — подметнах.

— Защо да не прелива?

— Защото е държавен служител.

— Ние също сме държавни служители — напомни ми Бренър и добави: — Той иска парите. Но не иска да го убият, докато ги спечелва.

— За нас важи същото.

Продължихме по дългия прав път към платото с Крепостта на гарвана, от което започваха възвишенията. От горящата кула продължаваше да се издига пушек.

— Защо подпали сеното? — попитах Замо.

— Защото гори.

— Аха. — Е, край с мечтите на Бък за екзотичното хотелче „Гарвановата крепост на султана“. И край на надеждите за добри отношения между американци и бедуини.

Замислих се какво ли става в наше отсъствие. Не се съмнявах, че Чет е скалъпил добра история за гаф с приятелски огън по джипа, макар че нямаше да му е лесно да я пробута. Единствените, пред които можеше да говори честно, бяха хората от Компанията, които го бяха пратили на операция „Чистка“. И те щяха да му покрият задника, защото Чет беше герой в Лангли, а Бък — във Фоги Ботъм. Новината за инцидента вече беше написана и широката общественост щеше със задоволство да научи, че Булус ибн ал Дервиш, американският предател и архитектът на атаката срещу „Коул“, е бил елиминиран с ракета „Хелфайър“. За съжаление при един отделен, но свързан с операцията инцидент четирима неназовани американци изчезнали безследно в Йемен.

Но както вече споменах, ако се върнеха живи, тези американци щяха да разкажат друга история. Надявах се, че в края й щях да хвърля главата на Пантерата на масата.

Приближавахме подножието на платото и след кратка радиоконференция с Хаким решихме да не минаваме през Крепостта на гарвана, а да продължим напред и да заобиколим платото от север, след което щяхме да навлезем във възвишенията на четирийсет километра западно оттук, недалеч от труднодостъпното място, където бе скрит лагерът на Ал Кайда.

Излязохме от пътя, теренът стана малко по-неравен и джипът на Хаким намали скоростта.

— Надуй му клаксона — казах на Замо.

Бренър предпочете радиостанцията и подкани Хаким да нареди на шофьора си да натиска педала по-енергично.

Пътувахме през сухи ниви и пасища. Всеки път, когато стигахме до каменна ограда, Хаким намираше портата и я разбиваше с бронята си, като освобождаваше стотици кози.

Отне ни цял час да изминем четирийсетте километра в подножието на хълмовете и оттук виждахме как платото продължава още на север, препречвайки пътя ни.

Бренър направи справка с картата и каза:

— Хълмовете стават по-високи и единственият път през тях е шосето между Сана и Мариб, което ще ни отклони от курса. Трябва да навлезем във възвишенията някъде тук… но на картата не виждам никакви пътища или пътеки…

— Рахим ибн Хаям каза, че е стигнал до лагера с кола — напомних му.

— Ако познаваш необозначените пътища, може и да стане — отвърна Бренър. — Аз обаче виждам едни дерета, които може и да се окажат достъпни за коли с четворна предавка.

— Страхотно. — Виждал съм подобно нещо в реклама на джипове. — Да го направим.

Бренър се свърза с Хаким, който спря и всички слязохме, за да обсъдим терена.

Замо също се оправяше добре с картите и дори Кейт беше минала някакъв курс по разчитането им. Аз мога да разчитам картата на метрото и лесно мога да си намеря задника с двете си ръце, но съм пълен невежа по отношение на топографските карти. Приносът ми беше да напомня на А-отбора, че сме видели в лагера коли и че те все някак са стигнали там.

Докато специалистите се съветваха за маршрута, отидох до военния джип да проверя Алтаир, който лежеше под едно одеяло в задното отделение и държеше бутилка вода. Не изглеждаше страхотно, но пък и цветът на кожата му не беше на смъртник и като че ли дишаше нормално.

— Дръж се, старче. Бог те е спасил, за да ни помогнеш да намерим Булус ибн ал Дервиш.

Щом чу името, Алтаир поклати глава.

Върнахме се в колите си и този път поведохме ние. Бренър седна на моето място до Замо и му каза да навлезе в едно плитко дере.

— На картата има една уади — обясни той. — Това е поток, който тече от възвишенията през дъждовния сезон. Мисля, че от ерозията дъното трябва да е гладко и нагоре по хълмовете.

— Коритото би трябвало да е покрито с дребни камъни, които ще ни осигурят добро сцепление — каза Кейт, която беше родена и израснала из необятните американски простори и разбираше от тези неща.

— Също като онази уади, която минава като магистрала през средата на Сана — обадих се аз.

— Точно така — потвърди г-н Бренър.

Май наистина бях прекарал прекалено дълго тук.

Навлязохме в дерето и Замо пое към хълмовете. Не беше трудно да следваме пресъхналото корито и след петнайсетина минути се озовахме в нещо като клисура или долина между две високи плата. Коритото стана по-стръмно.

Непрекъснато се обръщах да проверя дали полковник Хаким е все още зад нас. Нямаше да се учудя, ако кучият син реши да превключи на задна и да продължи по този начин чак до Сана. Той обаче ни следваше плътно, подбуждан от дълга, честта, родината и парите.

Слънцето определено залязваше и небето на изток се смрачаваше, но на запад все още имаше светлина. След около час пътувахме в здрач, но изгряващият полумесец освети слабо мъртвите сухи хълмове, който почти заблестяха под лунните лъчи.

Нямахме много за казване. От време на време Бренър и Хаким разменяха по няколко думи по радиото. На няколко пъти си помислих, че ако по хълмовете са останали джихадисти, тук долу сме идеални мишени за тях.

— Как си? — попитах Кейт.

— Все още идеално.

Сигурен бях, че ребрата й са здраво натъртени от онзи куршум в бронежилетката. Понякога можеш да се сдобиеш със счупено ребро, а грозната синина си е задължителна. Както обаче казваме, по-добре насинен, отколкото мъртъв.

Състоянието на ръката на Замо не беше любимата му тема за разговор, така че не го питах. От начина, по който държеше кормилото обаче си личеше, че е изтръпнала. Надявах се, че няма да му се наложи той да пръсне черепа на ал Дервиш от километър разстояние. Или да свали някой задник, решил да се упражнява в стрелба по нас.

Коритото вече беше много тясно и теренът ставаше все по-стръмен и по-неравен.

— Стигаме до мястото, където дъждовната вода се събира в поток — каза Бренър.

— И?

— И теренът пред нас е непредсказуем. Спокойно може да се издигне и като стена.

— В такъв случай ще продължим пеша — каза Кейт.

— Точно така — съгласих се аз. Както казваше майка ми, „Бог първо е направил краката, а после автомобила“. Всъщност няма истинско доказателство за това твърдение, но ако е вярно, сигурно то е причината за педала на газта. Какви бяха тези идиотии, дето се въртяха в главата ми?

Продължихме напред и изкарахме късмет, тъй като не се озовахме пред стена, когато стигнахме билото.

И ето го пред нас.

Спряхме, слязохме от колите и застанахме на ръба на склона. Под нас в далечината имаше низина с размерите на четири-пет футболни полета, сгушена между извисяващите се хълмове. Точно както я бяхме видели на монитора на безпилотния самолет.

Сега обаче лагерът изглеждаше различно. Цялата низина димеше, сякаш някой печеше земята. Преброих дванайсет огромни кратера с диаметър десетина-дванайсет метра и достатъчно дълбоки, за да не виждам дъната им.

— Добре пуснати бомби — отбеляза Бренър.

Точно това си мислех и аз. Какво?

— Виждате ли колко равномерно са разположени кратерите? — продължи той. — Няма застъпване. Пилотите направо са застлали целта с дванайсет еднотонни бомби. Красота. От доста време не бях виждал подобно нещо.

— Изглежда страхотно — съгласих се аз. — Останал ли е някой жив там долу?

— Не. Взривът изсмуква кислорода — обясни той. — А ударните вълни пръсват дробовете ти и понякога превръщат мозъка ти в пихтия.

Уау.

— Случва се понякога да намериш оцелели, но те са истински зомбита… — с отнесен глас продължи Бренър. — Кръв тече от ушите, носа и устата им…

— Да… ами… добре пуснати бомби.

— Не е добре да слизаме долу — добави Замо. — Може да има неизбухнали боеприпаси като мини или гранати. Може да са се привели в готовност от ударните вълни и ако ги настъпиш или нещо такова, ще те пратят във въздуха.

— Полезна информация.

Междувременно полковник Хаким и трите му мутри от СПС стояха настрана и гледаха поразиите на американците. Нямах представа какво минава през главите им, но би трябвало да са впечатлени, а също и разтревожени. Можеха да видят бъдещето.

От поразената цел се носеше парлива миризма на изгоряло гориво и стопен метал. Трябваха ми няколко секунди, за да я разпозная. Миризмата на Близнаците.

— Разплата — каза Кейт, която досега не бе произнесла нито дума.

Стояхме и гледахме димящите огньове и зейналите в земята черни дупки, осветени от ярката луна; мъничко от рая и много от ада.

Сега оставаше да намерим леговището на Пантерата и ако го заварим там, да го убием.

82.

Мутрите измъкнаха Алтаир от военния джип и го сложиха да седне на земята с лице към лагера на Ал Кайда в низината. Никой не му каза нищо и го оставихме да гледа. Външно Алтаир не показа никаква емоция, само се взираше мълчаливо в осветените от луната кратери и димящи останки. Накрая сведе глава.

Бренър се обърна към полковник Хаким.

— Кажете му, че американците ще направят същото с всички лагери на Ал Кайда в Йемен.

Хаким, който вероятно имаше присъствие в тези лагери, се поколеба, но накрая преведе.

Алтаир не отговори.

— Всички долу са мъртви — продължи Бренър. — Всички, отишли с Алтаир да се срещнат с шейх Муса, са мъртви. Много от джихадистите, атакували инсталацията на „Хънт Ойл“, също са мъртви.

Хаким отново преведе и Алтаир отново не отговори, а продължи да гледа в земята.

— А Пантерата, който причини цялата тази смърт, е жив — добави Бренър.

Хаким преведе и този път Алтаир отговори.

— Казва, че Пантерата е бил в лагера, значи той също е мъртъв — преведе полковникът.

— Дрън-дрън — заявих аз. — Кажи на кучия син, че за следваща лъжа ще опита отново тазера.

Хаким кимна и му съобщи добрата новина.

Алтаир не отговори.

— Ако Пантерата е мъртъв, Алтаир спокойно може да ни каже къде е скривалището — добавих аз.

Хаким кимна и преведе, но Алтаир отново нямаше отговор.

Добре, тазерът беше пръчка, но имаше и морков.

— Кажи му, че ако ни покаже къде е скривалището на ал Дервиш, американците ще му платят сто хиляди долара и ще го пратят навсякъде, където пожелае.

Хаким преведе и трите мутри от СПС като че ли проявиха жив интерес. Ако те знаеха къде се крие Пантерата, щяха да го издадат на мига за сто хилядарки и билет за някое място по-далеч от този кенеф.

Алтаир обаче не прояви интерес.

— Казва, че ал Дервиш е умрял в лагера, че не иска американските ви пари и че ще умре в Йемен — преведе Хаким.

— Това може да се уреди.

Е, дотук с моркова. Време беше за пръчката.

Хаким си помисли същото и кимна на една мутра, която удари стареца във врата с електрически ток.

Алтаир изрева и падна на земята, замята се и накрая остана да лежи неподвижно.

Кейт се извърна и тръгна обратно към джипа.

— Продължавайте да му задавате същия въпрос и ако получавате същия отговор, повторете процеса — каза Бренър на Хаким. — Рано или късно ще ни каже къде е скривалището на ал Дервиш. Само не го убивайте, нали?

Хаким, който не се нуждаеше от съвети или окуражаване относно изтезаването, зададе отново въпроса на Алтаир, но старецът не отговори и мутрата го смушка с тазера в слабините.

Хаким повтори процедурата още два пъти и накрая Алтаир изгуби съзнание.

— Възможно е да не знае къде се намира скривалището — каза полковникът.

Е, това наистина беше възможно, но още не бяхме стигнали дотам.

Бренър погледна лежащия в безсъзнание Алтаир, наведе се и провери пулса му, след което каза:

— Той е… добре.

Може би мъничко посивял.

Е, ако Алтаир не умреше тук, Хаким така или иначе щеше да го убие. Опитвахме се да спасим живота на старчето, но то ни създаваше трудности.

Дръпнах се от Хаким и мутрите му и Бренър ме последва.

Замо, който поне шест пъти ни бе казал в джипа, че няма вяра на Хаким и хората му, стоеше при колите с готова за стрелба пушка. Аз също нямах вяра на Хаким, но всички бяхме тук, за да правим бизнес.

— Алтаир знае къде е скривалището на ал Дервиш и щеше да ни каже, ако си мислеше, че шефът му наистина е мъртъв — казах аз.

— Правилно — съгласи се Бренър.

— Не реагира добре на моркова и пръчката, така че… — Замислих се. — Така че трябва да пробваме друг подход.

— Може би с повече моркови и по-дебела пръчка.

— Не. Ние мислим по един начин, а Алтаир — по друг.

Кейт видя, че тазерната сесия е приключила, и дойде при нас.

— Някакъв напредък?

— Не. Прави се на корав.

— Стига му с тазера.

Съгласих се.

— Този тип не иска да издаде шефа си и заради това да отиде в ада. Нали така? Предпочита да вземе експресния асансьор до рая.

Бренър кимна.

— Не става въпрос за избор между живот и смърт. А за това каква смърт търси.

— Правилно. Значи трябва да му помогнем да стане мъченик.

— Как? — попита Кейт.

— Не знам. Хаким обаче знае.

Въпросният господин дойде при нас и попита:

— Какво ще правим сега?

— Полковник, струва ми се, че Алтаир не иска да умре като предател и страхливец — казах аз. — Прав ли съм?

Хаким, който може би беше и едното, и другото, се позамисли, но накрая кимна.

— Може и да е така.

— Тогава? Как да сключим с него такава сделка, която да му позволи да ни каже каквото искаме, но в същото време да го допусне в рая?

На Хаким отново му се наложи да помисли.

— Трудно. Вие сте причината за упоритостта му — уведоми ни той и обясни, без да има нужда: — Вие сте… неверници. Той не може да ви предаде шефа си, защото ще иде в ада.

— Ясно. Това го схващаме.

Всъщност Алтаир трябваше да го спомене лично между тазерите в орехчетата. Щеше да си спести много болка, а на нас — много време. Да не говорим за цялото неудобство. Е, на момчетата от СПС не им пукаше — те вършеха тези неща и по време на почивките си. Но пък може би болката беше част от пътя към спасението.

Хаким прекъсна мислите ми:

— Да не забравяме и въпроса с парите. Алтаир ги отхвърля, но ще ги поиска за семейството си. Това е едно от нещата, които притесняват мъчениците за исляма. Семействата им. Така че Алтаир ще ми каже фамилията си и ще му обещая, че семейството му ще получи парите — разбира се, в замяна на информацията, която искате.

Хаким мислеше много за пари, но този път май беше на прав път.

— Добре — казах аз. — И как ще постигнем това?

— Първо, трябва да му предложим два начина да умре — замислено отвърна полковник Хаким. — Единият ще е куршум в главата, още сега. Ще умре като победен, като пленник, а не като мъченик, умрял в джихад и отишъл направо в рая. И без обещание за пари за семейството му.

Схванах.

— Другата възможност е да умре в джихад и да стане мъченик на вярата — продължи Хаким. — Това обаче е по-трудно да се уреди.

Може би трябваше да го предизвикам на бой с ножове? Но старецът можеше да изкара късмет и вместо него аз да се отправя за рая.

— Оставете го да иде в лагера — обади се Замо, който стоеше до колите и който беше прекарал известно време в ислямски страни.

Така ли?

Хаким реши, че идеята може и да си струва.

— Да, така ще може да бъде с мъртвите мъченици, със своите джихадисти. Ще се моли сред тях и ще намери покой.

Страхотно. Първо обаче трябва да каже: „Сезам, отвори се“ при пещерата.

— Когато говорих с него по-рано, той вярваше в две неща — продължи Хаким. — Че Бог не го е спасил напразно и че не е постигнал мъченичество като бойците си.

Ясно. Чувството за вина на оцелелия. Можехме да му помогнем да се оправи с това.

— Говорете пак с Алтаир — каза Бренър на Хаким. — Само не забравяйте какво искаме от него.

Хаким каза, че напълно ни разбира, и добави:

— Не забравяйте какво аз искам от вас.

Как бихме могли да забравим?

Бренър, Кейт и моя милост отидохме при Замо до джипа, за да се разкараме от очите на Алтаир.

Мутрите на Хаким вдигнаха стареца на крака, дадоха му вода и Хаким му заговори.

След десетина минути полковникът дойде при нас.

— Алтаир каза, че според него Булус ибн ал Дервиш е бил в лагера и е умрял тук.

Това не беше новината, която исках да чуя.

— Каза също — продължи Хаким, — че тъй като смята, че шефът му е мъртъв, може да разкрие мястото, където е живял.

Така беше по-добре. Май всички разбирахме, че Алтаир лъже самия себе си, но понякога трябва да правиш това, за да спасиш душата си. Аз например ям хамбургери на Разпети петък и ги наричам вегебургери. Така де, не можеш да баламосаш Бог, но пък можеш да баламосаш себе си.

Върнахме се при ръба. Алтаир вече се препъваше надолу по склона към лагера на Ал Кайда. Отиваше си у дома.

— Той ще умре тук — каза полковник Хаким. — И това е добре.

Даже много добре.

— Или Бог отново ще го пощади и някой ден отново ще чуем за него.

— Надявам се, че няма да стане. — Но сделката си е сделка, и като стана дума за това, се обърнах към Хаким. — Къде е скривалището на Пантерата?

Хаким погледна към хълмовете отвъд низината и посочи.

— Там.

— Можете ли да бъдете малко по-конкретен?

Хаким стана конкретен и ни попита:

— Виждате ли онзи връх там? Дето прилича на корабно платно?

Да не би да ни упътваше към Ноевия ковчег?

Трудно бе да различим подробностите на лунна светлина, но ми се стори, че разбрах какво точно сочи полковникът. Замо се притече на помощ с мерника си за нощно виждане и каза:

— Виждам го. На три километра оттук, от другата страна на един неравен участък.

Кейт и Бренър също гледаха през оптичните мерници на автоматите си и потвърдиха, че го виждат ясно. Чудесно.

— Алтаир каза, че имало пътека, започваща от другата страна на лагера — уведоми ни полковник Хаким. — Ако успеете да я откриете, тя ще ви отведе до другата страна на планината и ще продължи нагоре към пещерата на Булус ибн ал Дервиш.

Фасулска работа. Или поредният куп глупости.

— Сигурен ли сте, че Алтаир казва истината? — попитах.

— Човек никога не може да е сигурен. Той обаче се закле и вярвам, че не лъже. — Хаким кимна замислено. — Разбра, че трябва да се отплати за онова, което му давам.

Тази страна май започваше да става разумна.

— Разбирам, че няма да дойдете с нас — каза Бренър.

— Не виждам защо да идвам — отвърна полковникът. — Освен това имам задължения другаде.

Да бе. Да плуваш в басейна на хотел „Билкис“. Така или иначе не исках Хаким и мутрите му да идват с нас, а и останалите споделяха нагласата ми. Можехме да се справим сами, освен ако Пантерата не разполагаше с взвод джихадисти.

— Според вас ал Дервиш сам ли е? — попитах Хаким.

— Според Алтаир ал Дервиш е мъртъв — отговори полковникът. — Но ако не е, се крие в онази пещера и е сам или най-много с един-двама доверени хора. Но не повече. — И махна с ръка към лагера: намекваше, че едва ли са останали много джихадисти, които Пантерата би могъл да покани в дупката си.

Е, единственото, което оставаше, бе разговорът за парите.

— Независимо дали ще намерим Пантерата, или не, ще бъдете възнаграден, както се разбрахме — казах на Хаким.

— Три милиона долара.

И едно малко манго в задника ти.

— Точно така.

Бренър потвърди уверенията ми и добави:

— Ще си уредим среща в Сана. В американското посолство или във вашия кабинет. Съответните хора от моето правителство ще се погрижат за наградата ви.

Вдигнах крак, защото потокът лайняни приказки вече стигаше до глезена ми.

Възможно бе Бренър да опита да уреди нещо за Хаким и предполагам, че в това нямаше нищо лошо. Както при Алтаир, към купищата лайняни приказки трябва да добавиш и малко шоколадов сладолед. Все още не се бяхме махнали оттук и Хаким можеше се окаже пречка или решение на проблема ни.

Хаким се обърна към Бренър.

— Ако се случи да заловите ал Дервиш или да го откриете мъртъв и нямате как да го откарате до Сана, ще бъда в хотел „Билкис“.

Не се и съмнявах. И хотелът нямаше да поиска нито риал от един полковник на СПС. Животът е хубав, ако си полицай в полицейска държава. Помислих си, че имам правилната работа, но в неправилната страна.

— Благодаря, полковник — отвърна Бренър. — Ще ви уведомя.

Всъщност, ако откриехме Пантерата, единственото нещо, което щяхме да транспортираме, щеше да е кутрето му. Останалото можеше да си гние сред хълмовете.

— Довиждане — казах аз. Мразя дългите сбогувания.

Кейт обаче си оставаше докрай състрадателна дама, така че попита:

— Казахте ли на Алтаир, че за семейството му ще бъдат положени грижи?

— А, да. Казах му, но не споменах за американски пари — отвърна полковник Хаким. — Така че ще трябва да обсъдим и това.

Не мисля, че Чичо Сам щеше да даде сто хилядарки на семейството на един терорист, но пък можеше да плати нещо на Хаким и полковникът да се погрижи за това. Довиждане.

Хаким обаче не беше свършил.

— Фамилното име на Алтаир е ал Дервиш — уведоми ни той.

Не знаех какво да отговоря, затова казах:

— До скоро.

Полковник Хаким и г-н Бренър си отдадоха взаимно чест и типовете от СПС се качиха във военния джип, който им бях купил.

И тъй, ето ни тук. Най-сетне сами.

Казват, че самото пътуване е целта, но това не е вярно. Пътуването си е пътуване; целта е краят. И ние наближавахме края на това пътуване. Също като Булус ибн ал Дервиш.

83.

Взехме всичко необходимо от джипа и затрамбовахме.

Прекият път до началото на пътеката, ако изобщо я имаше, бе през лагера на Ал Кайда, но той представляваше адска територия с бомбени кратери, димяща земя и трупове, без да броим неизбухналите боеприпаси. Затова тръгнахме покрай низината, с хълмовете отдясно и овъглените руини отляво.

На всеки стотина метра Замо поглеждаше през мерника, за да огледа терена около нас. Веднъж погледна надолу към лагера и каза:

— Виждам стареца. Броди насам-натам.

Тъкмо го изрече, когато проехтя силна експлозия и всички се проснахме на земята.

— Старчето задейства нещо — рече Замо.

Е, дано да беше на път към някое по-добро място от това.

Продължихме напред. Теренът бе истинско предизвикателство с безбройните склонове и сипеи. Под краката ни се търкулваха дребни камъчета.

Отне ни половин час да заобиколим лагера на Ал Кайда и да стигнем до отсрещната страна, където би трябвало да започва пътеката според Алтаир, който вече не можеше да бъде разпитван допълнително.

Спряхме да си починем. Замо ни даде пушката си, за да можем да извършим така нареченото „ориентиране и преценяване на терена“.

Погледнах през оптичния мерник, който осветяваше нощта с шантаво зеленикаво сияние, сякаш си бях сложил цветни очила. Бях минавал на обучение с подобни уреди, така че окото и мозъкът ми свикнаха бързо с монохромната картина и успях да преценя, че цялото място е пустош, по-страшна и от тази на луната. Нямаше дори кози. И никаква следа от Ноевия ковчег.

Погледнах през димящата низина към мястото, от което бяхме тръгнали. Белият „Ланд Крузър“ още си беше там, което бе добър знак, че сделката ни с дявола още е в сила.

Подадох пушката на Кейт и тя я насочи към върха с формата на платно и каза:

— Остават ни около два километра.

Продължихме, като се оглеждахме за пътеката, която би трябвало да пресечем, ако вървим по ръба на низината. Теренът обаче беше толкова каменист, че едва ли щяхме да забележим някакви следи. Освен това ми хрумна, както вероятно бе хрумнало и на останалите, че Алтаир може да е изпързалял полковник Хаким или Хаким да е изпързалял нас, за да може да се разкара оттук и да отиде на някое по-приятно и безопасно място. Обещах ли му пари за вече извършените услуги? Или за резултати?

Разредихме се на по няколко метра един от друг и тръгнахме обратно в търсене на пътеката, взирахме се в земята на слабата лунна светлина.

Дадох си сметка, че пътеката, ако изобщо съществува, няма да е добре отъпкана. Съмнявах се, че Пантерата е канил по стотина джихадисти всяка вечер на бридж и пури в пещерата си. Съмнявах се също, че е слизал много често до лагера. Така че всъщност не търсехме пътека, а по-скоро място, от което да започнем да изкачваме хълмовете.

Кейт с нейното маниакално внимание към мръсни подове забеляза нещо и каза с онзи тих глас, с който трябва да се говори на вражеска територия:

— Вижте.

Отидохме при нея и тя посочи с дулото на автомата си нещо, което едва ли щеше да се набие на очи другаде. Тук обаче, на лунната светлина, то издаваше човешко присъствие. Капачка на пластмасова бутилка.

Кейт я взе и я заразглежда, сякаш бе намерила диамант. Всички се съгласихме, че е сравнително нова и че мърлячът, който и да е той, ни е оставил маркировка.

Значи ако обърнехме гръб на лагера на Ал Кайда, щяхме да имаме отправната точка към мястото, до което трябваше да стигнем.

Така че загърбихме низината и поехме към хълмовете.

Кейт беше запазила капачката за сувенир и се оглеждаше за още като Хензел и Гретел, търсещи сияйни камъчета на лунната светлина.

Оглеждахме се и за вървящата към капачката бутилка, но така и не я открихме.

Не разполагахме с втора точка, която да свържем към капачката, но с напредването ни маршрутът стана по-ясен, тъй като започна да се стеснява между два склона като фуния.

Теренът стана по-стръмен и камъчетата под краката ни вдигаха шум. Не искахме да се издаваме, така че намалихме темпото.

Взехме един завой и стръмната пътека изведнъж свърши. Пред нас имаше огромна купчина камъни, които препречваха пътя.

Приближихме я. Личеше си, че са нападали съвсем скоро. Или Бог ни казваше да се връщаме, или свличането бе причинено от дванайсетте тона експлозиви, разтърсили земята като изригващ вулкан.

Замо предложи да използва катераческите си умения и Бренър взе пушката му, а снайперистът се закатери нагоре с автоматичния си колт в ръка.

Нямаше съмнение, че ако е бил в пещерата си по време на бомбардировката, Пантерата е чул и усетил въздушния удар и вероятно си е дал сметка, че е изгубил базовия лагер и всички в него. Едно обаждане до лагера по сателитния телефон би било достатъчно, за да потвърди това.

Нямах представа какво си е мислел или чувствал, когато пещерата е започнала да се тресе около него, но се надявах да е осъзнал, че светът му изведнъж е станал много по-малък. Това и липсата на новини от колибата на козаря явно му беше казало, че е сам и с проблеми. Може би беше разбрал, че Пърт Амбой в крайна сметка не е чак толкова лошо място.

— Чисто е — с висок шепот обяви Замо.

Бренър метна снайперистката пушка през рамо и всички се закатерихме по камъните.

Отгоре видяхме продължаващата пътека и върха отдясно.

Замо си взе пушката и огледа терена.

— Нищо не помръдва… не откривам оптичен мерник, насочен към мен… Има нещо като дълбока клисура, която прерязва пътеката… на около шестстотин метра… виждам каменна колиба… — Насочи вниманието си натам. — Нищо не се движи около колибата…

Бренър взе пушката и също погледна през мерника.

— Възможно е да е стражеви пост… между базовия лагер и пещерата…

„Възможно е“, което означаваше, че сме на прав път.

— Можем да заобиколим — каза Бренър.

— Да видим дали няма някой вкъщи — предложих аз.

Спуснахме се по купчината колкото се може по-тихо и продължихме напред.

Нищо не помръдваше освен нас. Нощната тишина се нарушаваше единствено от хрущенето на камъчета под обувките ни. Заради високия терен около нас започнах да си въобразявам, че някъде горе ни дебнат хора и че всеки момент тишината ще бъде разцепена от изстрели. Чия тъпа идея беше да дойдем тук?

Бяхме се разпръснали, но приближих до Кейт и я тупнах окуражаващо по гърба, след което продължих напред.

Замо — вървеше пръв — вдигна ръка. Всички спряхме и се отпуснахме на коляно, готови за стрелба.

Бренър отиде до Замо и двамата погледнаха един след друг през мерника.

Бренър ни направи знак да се приближим и ние с Кейт тръгнахме приведени напред.

На петдесетина метра пред нас се намираше клисурата, а в нея беше каменната постройка.

— Аз ще проверя — прошепна Бренър.

Е, щом настояваш… Спомних си обаче чия беше идеята, така че сграбчих Бренър за ръката и ясно му дадох да разбере, че ще отида аз. Кейт поиска да дойде с мен, но тая нямаше да я бъде.

— Прикривайте ме — прошепнах.

Тръгнах на прибежки напред и стигнах до ръба на клисурата, без да откъсвам поглед от каменната постройка. Проснах се на земята и погледнах през оптичния мерник надясно, където клисурата се спускаше между два хълма. Луната се беше издигнала високо в небето на юг и хвърляше добра светлина върху северния склон. Горе като че ли не помръдваше нищо. От лявата ми страна беше дъното на клисурата и колибата.

Насочих мерника към постройката. Подобно на повечето по тези места, тя нямаше прозорци, а само тесен проход без врата. Груба стълба водеше към равния покрив и от мястото ми се виждаше, че горе няма никой. Ако това беше стражеви пост, стражът се намираше вътре, което беше безсмислено от гледна точка на бдителността.

Спуснах се по задник в клисурата, като разделях вниманието си между постройката и всичко останало.

На дъното клекнах между две скали и надникнах към постройката. Имаше два подхода — предпазлив, предпочитан от повечето, и я-да-действаме-бързо, предпочитан от мен. Скочих и се втурнах към входа.

Не очаквах да открия някого вътре, така че когато се спънах в лежащото на пръстения под тяло, бях изненадан точно толкова, колкото и онзи, в когото се бях спънал.

Вътре беше тъмно като в рог, ако не се брои светлината през отвора. Видях, че онзи се изправя едновременно с мен. Беше събуден грубо, така че не бе в най-добрата си форма, но успя да изрита инстинктивно и ме улучи в корема. Сграбчих босото му стъпало, извих го и той тупна на пода и се хвърли към вратата, като пътьом грабна нещо като автомат.

Метнах се отгоре му и той се просна на земята, но отново се опита да изпълзи като гущер навън. Фраснах го здраво в лицето. Вторият ми удар му счупи носа и типът рухна в очакване на броенето.

Изправих се, изскубнах калашника от ръцете му и стоварих приклада в главата му, за да видя дали е забелязал, че е обезоръжен.

Чух нещо отвън, лепнах се за стената отляво на входа и стиснах дръжката на своя М4.

Отвън се възцари тишина. Зачаках. Знаех, че екипът ми ме прикрива отгоре.

— Джон?

— Тук съм. Абдул лежи на прага.

Съекипниците ми влязоха, като прекрачваха проснатия тип.

Нямаше много за казване, освен че типът най-вероятно беше член на Ал Кайда, а не невинен цивилен, и че е заспал на поста си.

Издърпахме го по-далеч от входа и го облегнахме в един ъгъл.

Замо го обискира, докато Бренър го осветяваше с фенерче с червен филтър. Типът имаше 9-милиметров „Браунинг“ и сателитен телефон, а също така счупен нос, сцепена устна и окървавено лице. Преди Бренър да изгаси фенерчето, Кейт го взе и насочи лъча към лицето на пленника. Бива я с физиономиите, дори когато имат нос като камба.

— Набеел — каза тя.

Наистина беше той. Това заслужаваше да се полее. Замо отвори една бутилка и плисна вода в лицето на Набеел, после наля малко между устните му и го шамароса.

Набеел изкашля вода и едва-едва повдигна клепачи.

Нямахме много време за приказки, така че извадих джамбията си и я опрях в гърлото му. Отляво на врата му имаше лепенка, сякаш се беше порязал при бръснене или някой се беше опитал да привлече вниманието му с нож.

— Длъжник си ми за онова кравайче — казах му.

Очите му се фокусираха и в тях се изписа истински ужас. Почувствах се кофти, сякаш аз бях терористът.

— Виж какво, Набеел — казах му. — Можеш да избираш дали да живееш, или да умреш. И под умиране имам предвид, че ще ти резна гърлото като зрял пъпеш. Разбра ли ме?

Той кимна, без да мърда врата си.

— Къде е ал Дервиш?

Набеел се сети какво предстои и каза:

— Моля не убива и аз казва къде той.

— Не, задник, аз казва. Ги ще ми кажеш къде е. Къде?

— Той… той в… магара…

— Пещера — каза Бренър.

— Къде е тази пещера.

— Тук. Близо.

— Можеш ли да си по-конкретен?

— Аз казва… не далеч. Върви… върви към слънце…

— На запад?

— Да. Запад. Вижда къде върви. Нагоре.

Бренър продължи на арабски, после преведе:

— Казва, че ал Дервиш е с двама души. Страж на някаква скала и втори вътре в пещерата.

Да се надяваме, че стражът няма мерник за нощно виждане, макар че най-вероятно имаше. Нищо чудно обаче и той да беше заспал. Ако не спеше, щяхме да го приспим ние.

— Вярваш ли му, че са само двама?

— Скоро ще разберем — отвърна Бренър.

Зададе на Набеел още няколко въпроса на арабски и английски и Набеел заяви, че всъщност никога не бил стъпвал в пещерата, но че входът й е на хълма с характерния връх във формата на корабно платно. Това се връзваше с думите на Алтаир, така че вероятността да е поредната лъжа донякъде намаляваше.

Останах изненадан, че Алтаир и Набеел издават шефа си, и вече започвах да си мисля, че онези, които познават Булус ибн ал Дервиш, не го обичат. Също като някога в Щатите.

— Този тип не трябва ли да докладва за обстановката? — попита Замо.

Бренър преведе въпроса на арабски.

— Казва, че трябва и че е готов да се обади на ал Нумаир още сега.

Всички се съгласихме, че е по-добре Пантерата да не научава от Набеел, че всичко е наред — имаше шанс Набеел да каже кодовата дума за „Опрели са пистолет в главата ми“. Липсата на новини от постовия понякога означава, че лостовият спи.

Набеел се опита да потвърди сделката живот вместо смърт и ни предложи да ни упъти до скривалището на шефа си, но да водиш със себе си враг на тайна мисия никога не е било умно.

Както и да е, ако имахме повече време, с радост щяхме да помъчим Набеел с новината, че приятелчетата му са направени на парчета при срещата с шейх Муса. Да не говорим, че лагерът му е превърнат в място за токсични отпадъци. Освен, това носех снимките на белгийците и с удоволствие бих ги натикал една по една в гърлото му. Но основното при Набеел ал Самад беше, че вече беше престанал да бъде полезен.

Е, беше дошъл моментът, който бихме искали да избегнем. Време бе да се сбогуваме с Набеел.

— Ще го обездвижа и ще му запуша устата — каза Замо.

Всички кимнахме и излязохме от колибата. Секунда по-късно чухме кашлянето на заглушител и Замо излезе от постройката, като вкарваше нов патрон в цевта.

Никой не каза нищо, докато снайперистът мяташе калашника на Набеел на рамо. Продължихме напред.

Кейт забеляза, че клисурата е осеяна с пластмасови капачки и други следи от човешко присъствие, и заключихме, че това е място за срещи, нещо като амфитеатър. Може би тук Пантерата беше окуражавал бойците си. Ако наистина беше така, пещерата му не би трябвало да е далеч.

Излязохме от клисурата и продължихме нагоре. Този път водех аз, но Замо ме следваше отблизо и оглеждаше терена отпред, отстрани и зад нас.

Намирахме се на стотина метра от подножието на високия хълм, където би трябвало да се намира пещерата, и усетих ръката на Замо върху рамото ми. Приклекнах и го погледнах. Той оглеждаше нещо нагоре по склона.

Подаде ми пушката си и посочи като куче птичар. Погледнах в посоката, към която сочеше протегнатата му ръка. Приблизително в средата на склона имаше скала, на която бе седнал мъж в тъмни камуфлажни дрехи и нещо като карабина на колене. Докато се фокусирах върху него, мъжът вдигна оръжието и започна да оглежда терена под себе си. За миг проблесна стъкло на оптичен мерник и двамата със Замо се проснахме зад близката скала.

Докато връщах пушката на Замо, Кейт и Бренър изпълзяха до нас.

— Снайперист — казах аз.

Двамата кимнаха и замръзнаха на място.

Замо беше насочил пушката си към снайпериста. Бренър допълзя до него.

— Не можем да мръднем, без да ни види — каза Замо. Иначе казано, искаше разрешение да стреля.

Всички разбирахме, че ако Замо елиминира този тип, ще има още един мъртъв страж, който няма да съобщи за нас. От друга страна, като че ли нямаше друг изход от положението.

Бренър се замисли за момент, после каза:

— Ликвидирай го.

Замо като че ли остана доволен от заповедта.

Също като всички нас, Замо знаеше, че има само една възможност, в буквалния смисъл на думата. Заглушителят щеше да прикрие изстрела му, но ако пропуснеше целта си, куршумът щеше да улучи камък и дори най-некадърният снайперист щеше да се сети, че по него са стреляли и не са го улучили. И докато Замо презареди и се прицели отново, неприятелят щеше да се е скрил зад камъка и да е вдигнал тревога. А после щеше да започне да стреля по нас.

Снайперистът се намираше на петстотин, дори може би шестстотин метра нагоре по склона, в ефективния обхват на мерника на Замо. Изстрелът обаче нямаше да е от лесните заради тъмнината и защото неравният терен изкривява преценката за разстояние до мишената.

Всички бяхме неподвижни като камънаците около нас, докато Замо се прицелваше от коляно. Наоколо нямаше достатъчно висока скала, на която да подпре пушката си, така че се целеше без опора, а си личеше, че има проблем с наранената си лява ръка. Нямаше да издържи дълго в едно положение. И наистина, Замо свали пушката, после отново се прицели и отново се отказа.

Господи. Хайде, човече. Можеш да го направиш. И го направи бързо, преди онова копеле отново да започне да оглежда терена.

Замо пое дълбоко дъх, после стана, пое отново дъх, задържа го и стреля.

Отпусна се на коляно и вкара нов патрон.

— Цел? — попита Бренър.

Замо го погледна, сякаш не можеше да разбере въпроса. После каза:

— Целта поразена.

Така де, защо да си правиш труда да стреляш, ако няма да улучиш?

Е, Замо беше доволен от себе си, а аз смятах, че сме страшни късметлии — нещо, което не можеше да се каже за Пантерата.

— Трябва да действаме, преди Пантерата да е чул цялата тази тишина — предложих.

Всички се съгласиха с мен и тръгнахме тихомълком и предпазливо по пътеката, която се виеше около подножието на върха с платното отгоре. След стотина метра Замо спря до някакъв тесен процеп, погледна нагоре и каза:

— Тук. Не виждам вход на пещера обаче… ами нещо като скален корниз…

Погледнах нагоре през оптичния мерник и различих скални пластове, които се издаваха от хълма и хвърляха сенки по склона. Входът на пещерата можеше да е под някой от тях.

Планът ли? Ако Чет и Бък бяха с нас, щяхме да останем тук цяла седмица с карти и диаграми, после да се обадим на Хауард и да го помолим да звънне във Вашингтон за разрешение. Аз обаче имах по-добър план — да се качим горе, да намерим пещерата, да убием Пантерата и да слезем долу.

Бренър обаче имаше някои добавки — Замо трябваше да остане тук и да ни прикрива, а ние тримата да потърсим входа, но само един от нас да влезе вътре. И кой по-точно? Е, ами който го е измислил.

— Внимавайте за опънати жици — прошепна Бренър. — Може да е заложил сигнални ракети или експлозиви.

Благодаря за предупреждението.

Тръгнах пръв, Бренър беше зад мен, а Кейт остана последна. Пътеката минаваше предимно по плоски скали, подобно на стръмно стълбище, разчистено от камъни. От време навреме по някой камък все пак се търкулваше и вдигаше ужасен шум, за който знаех, че не е толкова силен, колкото го чувах в главата си.

Бях доволен от малкия М4, който напълно отговаряше на рекламата си — лек и компактен и със сигурност щеше да свърши отлична работа в пещерата. Луната беше достатъчно ярка да осветява пътя, но не и да различим опъната жица, така че напредвах внимателно, като опипвах ръбовете на каменните стъпала.

Напредвахме бавно, но идеята бе да изненадаме Пантерата, без да бъдем изненадани ние от някоя жица и да бъдем направени на парчета. Или най-малкото да задействаме сигнална ракета, която щеше да ни освети като попаднали в светлините на фарове елени, след което да последва откос от АК–47.

Нямаше начин да знаем със сигурност дали има някакви подобни капани по пътя към пещерата, но ако аз живеех на подобно място, със сигурност щях да се погрижа да заложа на пътеката нещо, което да ме предупреждава за посетители.

И ето го наистина. Напипах го с ръката си — опъната жица на петнайсетина сантиметра над широкия корниз, на който ми предстоеше да изпълзя.

Обърнах се и дадох знак на Бренър, който бе на три метра зад мен, като използвах сигнала за опъната жица, който, ако случайно се интересувате, е като пантомима, в която опъвате ластик.

Бренър кимна. Обърнах се и внимателно прекрачих странично жицата. Не можеш да я срежеш, защото освобождаването на напрежението ще задейства капана. Затова я оставяш, маркираш я и продължаваш напред. Увих жицата с бялата си носна кърпа и продължих нагоре.

Бренър преодоля капана, Кейт го последва.

Намирахме се приблизително по средата на склона, който бе висок някъде около четиристотин и петдесет метра. Постепенно обаче преставаше да е толкова стръмен и в резултат ставаше по-трудно да видим какво ни очаква след поредното скално стъпало.

Зърнах с периферното си зрение нещо отдясно и замръзнах. Някакъв човек седеше на петнайсетина метра от мен, на същото стъпало, на което се намирах. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че това е снайперистко гнездо и че мъжът, който се бе облегнал на скалата, не помръдва, защото е мъртъв.

Дадох знак на Бренър, който предаде сигнала на Кейт, и двамата се изкатериха на стъпалото под мен, откъдето можеха да видят мъртвеца.

Тръгнах странично надясно и стигнах до седналия мъж, чиято глава бе отметната назад, сякаш се взираше в луната. Видях, че Замо е улучил целта си право в гърдите, малко вдясно от сърцето, но въпреки това фатално.

Пушката, която лежеше до него, имаше характерната форма на съветската снайперистка карабина „Драгунов“ и вероятно си беше точно такава. По-важното бе, че оръжието имаше оптичен мерник за нощно виждане, който все още светеше, и аз посегнах да го взема.

Изведнъж тишината се разцепи от пронизителен писък, от който подскочих. Звънящите телефони винаги ме стряскат, а този така и не спираше. Е, не беше сателитният ми телефон, който бе умрял, така че трябваше да е на снайпериста, който също бе мъртъв. Ако арабският ми беше по-добър, щях да отговоря и да докладвам, че тук цари мъртвешко спокойствие.

Телефонът най-сетне замлъкна и аз погледнах надолу към Бренър и Кейт. Явно снайперистът беше пропуснал да докладва, Набеел също, и онзи, който ги търсеше — може би не друг, а Пантерата, — започваше малко да се тревожи. И имаше основателна причина. Ние обаче вече също имахме проблем. Но нямаше какво друго да направим, освен да продължим нагоре и да се отървем от него.

Бренър яростно жестикулираше, че той трябва да мине пръв, и Кейт кимаше утвърдително и ми правеше знаци да ида при нея. Аз обаче бях твърде напред, за да отпадам толкова близо до финала, и продължих нагоре с новата си снайперистка пушка. Стигнах до следващия корниз и използвах оптичния мерник, за да огледам склона.

На по-малко от десет метра от мен имаше огромен навес, дълга скална плоча, която играеше ролята на покрив на дълбок тъмен заслон — пещера. Фокусирах мерника и видях някакво движение в мрака.

Изведнъж от навеса се появи фигура с калашник в ръка и аз се прицелих в нея. Докато натисках спусъка, осъзнах, че фигурата носи балто. Куршумът я улучи точно там, където се целех, право в сърцето. Автоматът полетя във въздуха, докато фигурата политаше назад и падаше на земята.

Копелето, което още бе вътре в пещерата, вече знаеше местоположението ми и преди да успея да се прикрия, видях проблясъците от дулото, а половин секунда по-късно чух кухия трясък на калашник, стрелящ на автоматична. Трасиращ куршум одраска бедрото ми, друг ме улучи в бронежилетката и ме запрати на долното стъпало. Пушката отлетя нанякъде. Трябваха ми няколко секунди да си поема дъх и когато вдигнах глава, видях зелени трасиращи куршуми да прорязват тъмнината точно над мястото, на което лежах.

Кейт и Бренър отвръщаха на огъня, но бяха останали с малко патрони след престрелката при Крепостта на гарвана и не бяха превключили на пълен автоматичен. Стрелбата от пещерата спря, Кейт и Бренър също прекратиха огъня. Изведнъж стана много тихо.

Лежах по гръб на скалата и не виждах Бренър или Кейт, но можех да видя всеки, който се появи на стъпалото над мен, а автоматът ми беше на гърдите ми, готов за стрелба по всичко, което се движи.

Само един калашник бе стрелял по нас и приех, че това е Пантерата. Другият човек, споменат от Набеел, явно бе жената. Не знаех коя е, приятелка или съпруга, но подобно на всички жени тук, животът й нямаше стойност и ал Дервиш я беше използвал, за да привлече огъня. Готин тип. И сега се чудеше дали съм жив, или мъртъв. Името на тази игра е търпение, измама и изненада, а аз съм добър в две от трите.

Минутите се изнизваха и започвах да се тревожа, че ал Задник се опитва да ни излезе във фланг или по-лошо, че може да е поел нагоре по хълма към някакво друго скривалище. Но ако беше заел добра позиция, Замо можеше да забележи подобно движение и да вземе мерки. Въпреки това Пантерата имаше преимуществото, че се намираше на по-висок терен.

Когато те улучват, отначало невинаги го усещаш и аз не бях почувствал нищо, но сега болката ядеше лявото ми бедро и пулсираше в гърдите ми там, където бронежилетката бе поела втория куршум. Усетих и малко топла кръв, но не течеше на тласъци. Все пак бедрото ми щеше да започне да изтръпва, когато първоначалният шок отмине и тялото каже: „Улучиха те, тъпако“.

Мина още минута и вече започвах да се тревожа, че Бренър или Кейт също са били улучени, но точно в момента не можех да мисля за подобни неща. Не можех и да лежа тук цяла нощ и да чакам Пантерата да направи своя ход или да се пръждоса. Поех дълбоко дъх, надигнах се бързо и пуснах дълъг откос нагоре по склона. Куршумите рикошираха от скалите, а аз залегнах, смених пълнителя, претърколих се надолу по склона, станах и отново открих огън.

Никой обаче не отвърна на стрелбата ми и отново се възцари тишина. Бръкнах в джоба на елека за нов пълнител и открих, че съм останал без патрони. Мамка му.

Извадих колта и останах да лежа напълно неподвижно. Не можех да се сетя какво е намислил онзи задник, но паническата му стрелба се беше сменила с предпазливо мълчание. Или вече се намираше в съседната провинция.

— Булус! — извиках. — Задник! Лайноядец!

Той не реагира на името си, така че се отдалечих максимално по стъпалото, все така по гръб, тъй като само така можех да виждам над себе си, без да вдигам глава.

— Задник! — извиках отново. — На теб говоря, Булус. Разбираш ли английски?

Отговор не последва.

Добре, време беше.

— Прикривайте ме! — извиках и се втурнах нагоре по склона, докато Кейт и Бренър отдясно откриха огън с автоматите си. Тичах на зигзаг по равните корнизи към широкия вход на пещерата, като пътьом стрелях няколко пъти с пистолета. Бренър и Кейт пускаха дълги преградни откоси в и около пещерата и куршумите рикошираха около мен, но не привличах никакъв ответен огън, така че кучият му син или беше изчезнал, или се криеше, или бе мъртъв.

Стигнах до надвисналата скала, прескочих мъртвата жена и се претърколих през рамо във входа на пещерата. Останах да лежа неподвижно на една страна и вперих поглед в мрака.

Осъзнах, че лежа на много смрадливо одеяло. Под навеса проникваше малко лунна светлина и когато очите ми свикнаха с тъмното, видях, че в прахта и по килима има нещо като лагерно оборудване. Значи вонящата дупка наистина бе леговището на Пантерата, ума зад атаката срещу „Коул“, лидера на Ал Кайда в Йемен и мишената на най-голямата сила на света. Нали разбирате, очаквах нещо подобно, но след като вече се бях озовал тук ми бе трудно да повярвам, че този кенеф е мястото, където Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, живее, крои плановете си и управлява.

Г-н ал Дервиш опря дулото на калашника си в главата ми и на перфектен английски каза:

— Хвърли оръжието на земята. Веднага!

Хвърлих колта на няколко стъпки от мен.

Той се бе отдръпнал, за да не мога да сграбча цевта на автомата.

— Ръцете на тила.

Сложих ръце на тила си. Къде се губеха Кейт и Бренър?

— Кой си ти? — попита той.

— Най-лошият ти кошмар.

— Не, аз съм твоят най-лош кошмар.

— Отвеждам те у дома, Булус. Мама те чака — напомних му.

Той ме срита в кръста.

— Колко още са с теб?

— Повече, отколкото с теб. Всичките ти хора са мъртви.

Той нямаше какво да отговори на това и последва дълго мълчание.

— Как намери това място?

— Един реещ се орел ми каза. Алтаир — преведох му, ако случайно не ме е разбрал.

Той не отговори, така че влязох в полицейската си роля.

— В капан си, Булус. И ако не се предадеш, ще умреш.

— Не смей да използваш името ми.

Лайноядец ли? Реших да направя нещата официални.

— Арестуван си.

Той реши, че това е смешно.

— И как се казва арестуващият? Като американски гражданин имам право да знам името ти.

Задник.

— Джон Кори от Антитерористичната спецчаст.

— Значи най-сетне ме намери. Или аз намерих теб? Къде е жена ти, господин Кори?

— А твоята? Да не е умряла?

Мислех си, че това ще го извади от равновесие и ще се опита да ме изрита отново, което този път нямаше да му се размине, но той не реагира. Може би имаше още жени.

— Да не би да си въобразяваш, че тази пещера има само един вход? — попита ме вместо това. — За глупак ли ме мислиш?

Да, определено те мисля за глупак и да, смятах, че пещерата има само един вход. Но явно май бяха поне два. Мамка му.

— След десет минути аз ще съм от другата страна на хълма, ти ще си мъртъв и всеки, който ме последва през пещерата, ще се натъкне на мини и ще бъде разкъсан — уведоми ме той.

Ама наистина мамка му.

— Така че ще се сбогувам с господин Кори, а задочно и с госпожа Кори.

Сигурен бях, че няма да стреля, защото знаеше, че отвън има и други, които ще се втурнат вътре и ще открият огън. Значи щеше да го направи тихо, с джамбията си.

Рязко се завъртях по задник и видях, че наистина държи ножа в дясната си ръка, автоматът му беше метнат на рамо и посягаше с лявата си ръка към косата ми. Краката ми го улучиха под коленете и той изгуби равновесие и падна настрани.

Извадих своята джамбия, която той не беше видял. Пантерата изпълзя по-далеч от мен и смъкна автомата.

Преди обаче да успее да го насочи към мен, аз се хвърлих отгоре му и го притиснах с цялата си тежест. Той се замята, опита се да намери поза за стрелба, но нямах намерение да му позволя подобно нещо. Беше изпуснал джамбията си, но сега посягаше към нея. Успя да сграбчи дръжката, замахна и заби острието в гърба ми. Осъзна, че не се получава нищо, и замахна отново, като този път се целеше във врата или главата ми.

Отвърнах с добрия стар ритник с коляно в топките, който разфокусира вниманието му, после опрях извитото острие на джамбията си в гърлото му под гъстата брада.

— Помни „Коул“, задник такъв.

Погледите ни се срещнаха за момент, после натиснах силно и прокарах острието през гърлото, през югуларната вена и двете сънни артерии. Топлата кръв плисна по ръката ми.

— Имаш право да мълчиш — уведомих го.

Продължих да натискам, режех месо, трахея, мускули и сухожилия, докато не стигнах до гръбначния стълб, който разделих с острието и продължих, докато ножът не опря пода на пещерата.

Надигнах се, поех дълбоко дъх, сграбчих главата му за косата и я вдигнах.

— Разплата, шибан кучи сине. Разплата за момчетата на „Коул“, разплата за убитите мъже, жени и деца, лайно миризливо. Разплата…

— Джон… Джон… успокой се… успокой се… спри… — викаше Кейт.

Бренър хвана отрязаната глава за косата, издърпа я от ръката ми, хвърли я на пода на пещерата и каза:

— Да вървим.

Кейт хвана ръката ми и аз се изправих.

Да вървим. У дома. Такъв е планът.