Пантерата

44.

Външният термометър на джипа показваше 39 градуса, така че не бях особено шокиран, когато отворих вратата и горещината ме удари така, сякаш се намирах в доменна пещ.

С Клеър оставихме предпазните си якета в джипа и й казах да влиза.

Вдигнах бинокъла и огледах издигащите се над хотела хълмове. При предишното ми идване тук-там нямаше постове на йеменската армия. Сега също не виждах жива душа.

Охраната по периметъра като че ли се състоеше от десетината йеменски войници, които видяхме по пътя. Бяха насядали на белите си пластмасови столове под чадъри и бъбреха по мобилните си телефони. Хладилни чанти завършваха картината на бдителната им служба. Никой ли не беше казал на тези типове, че Ал Кайда идва насам?

На едни скали, които се спускаха до плажа от южната страна на хотела, беше кацнала бяла шатра, за която йеменците твърдяха, че била военен наблюдателен пункт. Нашите свързочници обаче казаха, че това било подслушвателен пост на СПС, който прихващал комуникациите ни по радиото и сателитните телефони — което бе една от причините да разпънем подплатена с олово палатка на четвъртия етаж. Другата причина бе Ал Кайда, която също разполагаше с оборудване да подслушва.

Насочих бинокъла към Слонската скала от северната страна на хотела. Там имаше пикап на йеменската армия, снабден с картечница 50-и калибър, обслужвана от четирима йеменски задници, предпочели да насочат оръжието към хотела вместо към хълмовете. Може би си мислеха, че е забавно; ние не споделяхме това мнение.

Бюрото за национална сигурност, чиято работа е да охранява хотели, не съществуваше при предишното ми посещение тук и с радост не открих сините им камуфлажни униформи, макар да си бях изградил специални отношения с капитан Дамадж.

Колкото до нашата охрана, разчитахме на морските пехотинци и момчетата от специалния отряд на ФБР. Спомних си, че на покрива винаги има по четирима снайперисти, както и четирима или петима морски пехотинци с М–16 на плажа. Нощем броят им се удвояваше.

Насочих вниманието си към конвоя. Всички тринайсет пътници бяха слезли от джиповете и един от агентите на ДСС наглеждаше прехвърлянето на багажа и оборудването в хотела, а останалите държаха обстановката под око.

Неколцина арабски гости, приличащи на богати саудитци — с дълги роби и покрити глави — излязоха от хотела и заговориха с портиера за надупчените коли.

Рядко се случва въоръжени военни и паравоенни групи да отсядат в хотел, в който има и цивилни гости. Това обаче бе Йемен и гостите като че ли нямаха нищо против нас, стига ние да нямаме нищо против тях. В известен смисъл си осигурявахме взаимна защита — Ал Кайда сигурно нямаше да стреля по хотел, пълен с техни братя по вяра. Нали така? Бък нали беше казал да не се безпокоим, освен ако арабите не започнат да напускат.

Спомних си също, че този франчайз на „Шератон“ е собственост на саудитски принц, но не бях сигурен дали това е добре или зле по отношение на взривяването на хотела от Ал Кайда. Може би зависеше от това на кого плаща принцът и кого вбесява.

Както и да е, целият багаж вече бе вътре, така че преметнах моята М–4 през рамо и влязох в прохладното фоайе.

Неколцина агенти на ДСС, сред които Майк и Замо, наглеждаха багажа, а Бренър беше на рецепцията и ни регистрираше, без да показва паспорти и да дава имена — тези подробности не влизаха в работата на хотела. Американците притежаваха за вечни времена трети и четвърти етаж и саудитският принц се радваше на тлъсти приходи от стаите, заплащани с парите на американските данъкоплатци.

При предишното ми идване фоайето бе току-що ремонтирано и не изглеждаше зле — много махагон и тръстикови мебели, напомнящи за британски тропически колониален стил, подобен на онзи в хотелите из Карибско море. С това приликите свършваха.

На стената забелязах вездесъщата снимка на Али Абдула Салех, доживотен президент — докато някой не го убиеше. Големият Али те наблюдава.

Забелязах също неколцина западни гости, вероятно безхаберни европейци, възползвали се от някаква промоция, за да избягат от зимата в родината си. Американските туристи имат огромното преимущество никога да не са чували за Йемен и Аден, а и туристическите им агенти, ако изобщо имат такива, не искат да ги пращат на места, където не са добре дошли — което е горе-долу навсякъде в днешно време. Европейците пък си мислят, че са добре дошли навсякъде, което е друг вид невежество или арогантност.

Във фоайето имаше и двама йеменски войници с АК–47, както и двама американски морски пехотинци с М–16. Какво ли си мислеха европейските туристи? Страхотен плаж, ниски цени — но какви са тези хора с автоматите? Сигурно снимат някакъв филм.

Комисията по посрещането от наши колеги също бе тук. Бък разговаряше с трима мъже и една жена. Явно ги познаваше, но никой от тях не приличаше на нашия човек от ЦРУ, за когото бях сигурен, че ще се появи по по-драматичен начин — може би щеше да се спусне с парашут на плажа. Или по някакъв по-потаен начин — например онази палма в саксията можеше да ми прошепне: „П-с-с-т. Кори. Насам. Палмата. Не гледай към мен. Само слушай“.

Жена ми, която беше отишла да си напудри носа, дойде при мен и отбеляза:

— Хотелът не е чак толкова лош. Добре ли си прекара тук?

Въпросът беше по-натопорчен и от моряк в отпуска.

— Без теб, скъпа, не мога да си прекарам добре — отвърнах.

Тя като че ли се усъмни в искреността ми, но продължи:

— Доктор Нолан как се справи с проблема по пътя?

Това не беше истински въпрос, но все пак отговорих:

— Беше малко изнервена.

— Успя ли да я успокоиш?

— Всъщност й взех успокоителните и ги изгълтах аз.

Кейт потисна усмивката си и само за протокола ме уведоми:

— Още съм ти ядосана за онова спиране от полицията.

— Е, опитай се да го преживееш. Животът е кратък — напомних й.

Тя омекна.

— Ти си храбър мъж, Джон, но и доста безразсъден и арогантен.

— Благодаря. Знаеш ли, тукашния бар си го бива. Да те черпя едно?

— Пол каза, че пиенето на алкохол се забранява до второ нареждане.

— Така ли? Тогава какво ще кажеш за бира?

Хауард, който също беше отишъл да си напуд… да се освежи де, дойде и каза:

— Хотелчето не е лошо. Но дали е безопасно?

— Не е — уверих го. — Май няма да е зле да се върнеш в Сана.

— Мисля, че пътувах достатъчно за един ден.

— Хич не ми се иска да пропускаш засадата на връщане.

Той се разсмя, можете ли да си представите? Вече беше ветеран, който се смееше на смъртта.

— Живея в Лонг Айланд — уведоми ни той. — Обичам плажовете и съм опитен плувец.

— Чудесно. Акулите обожават опитните плувци.

Клеър също се присъедини към нас и каза на Кейт:

— Съпругът ти е много храбър човек.

— Той е моят герой — отвърна Кейт. Всъщност каза… ами, не каза нищо.

— Никога не съм била по-уплашена — продължи Клеър. — Но Джон… и Майк, разбира се, бяха абсолютно хладнокръвни и спокойни и Джон се погрижи да остана скрита под прозорците.

— И я прикривах с тялото си — добавих аз. Не, не го казах. Не съм чак толкова храбър.

Кейт не коментира.

Бренър беше приключил на рецепцията и дойде при нас, за да ни раздаде електронните карти в пликове, върху които бяха изписани номерата на стаите. Беше се сетил да ме сложи в една стая с жена ми, така че си помислих, че е преживял увлечението си по Кейт.

— Да се срещнем с аденските си колеги? — предложи той.

— Къде е човекът от Компанията? — попитах аз.

— Не знам.

Добре. Но ако трябваше да позная, бих се обзаложил, че липсващият член от екипа ни е в комуникационната стая, говори по радиото с шефа на станцията в Сана и го пита дали има информация, че ракетите са изпарили Пантерата. Нямаше ли да е чудесно? Или наистина исках лично да видя сметката на онзи тип? Беше минало известно време, откакто някой от нюйоркската АТС беше виждал сметката на някой лош, и мисля, че последната жертва беше моя. Лъва. Поради което сега бях тук, извикан на бис. Може би и това, че Кейт беше видяла сметката на човек от ЦРУ, също беше причина да сме в Йемен.

Във всеки случай бях набрал инерция в избиването на големи котки и се надявах да продължа победната си серия.

45.

Отидохме при Бък, който бъбреше с комисията по посрещането, и той влезе в ролята на домакин.

— Всички познавате Пол Бренър. Това е специален агент от ФБР Кейт Мейфийлд, новоназначена като юридически аташе в Сана, току-що пристигна от ФАТС в Ню Йорк. А това е съпругът на Кейт, известен и като детектив Джон Кори от Екипа за събиране на доказателства на ФБР, също от ФАТС в Ню Йорк. Джон, както вече ви казах, вече е идвал тук и изпитваше носталгия по Аден.

Това предизвика смях, но не и от моя страна.

Бък представи също д-р Клеър Нолан и новия легат, агент от ФБР Хауард Фенстърман.

— Хауард сам пожела да се разходи дотук с нас.

Някой каза ли „загубеняк“, или така ми се стори?

Всички се ръкувахме и всеки се представи.

Дамата бе Бетси Колинс, главен специален агент и началник на петчленния Екип за събиране на доказателства на ФБР. Изглеждаше приятна и открита и като се приемеше, че репутацията ми несъмнено ме е изпреварила, сигурно бе много развълнувана да научи от Бък, че ще й се отвори възможност да работи не с кого да е, а с мен.

Аденският колега на Бренър от Дипломатическата служба за сигурност бе Дъг Ренълдс. Водеше се регионален офицер по сигурността и приличаше на бивш военен.

Възползвах се от възможността да му кажа:

— Момчетата от ДСС свършиха страхотна работа, за да ни докарат дотук.

Той кимна и, естествено, отговори:

— За това им плащат.

Вторият мъж бе Лайл Манинг, главен специален агент от десетчленния специален отряд на ФБР. Беше млад, в очевидно чудесна физическа форма и подобно на повечето специални агенти на ФБР не беше сигурен дали едно бивше ченге може да е от неговата черга. Приемаше напълно нормално Кейт и Хауард, които бяха в клуба му. Между другото ФБР означава „фантастично безинтересен работохолик“. Майтап.

Третият беше лесен за разпознаване — с пустинна камуфлажна униформа, барета на морски пехотинец със земно кълбо и котва, капитански нашивки на яката и табелка с името, на която пишеше „Макандрюс“, макар да каза да го наричаме Мак.

Придърпахме тръстикови столове и наредихме прилежно автоматите си покрай коктейлната маса. Моментално се появи сервитьор, който остави на масата менюта и каза:

— Добре дошли, нови господа и дами и вече почетни гости на „Шератон Аден“. Аз съм Масуд. Какво ще пожелаете?

— Вода за мен и скоч за карабината ми.

Както и да е, поръчахме си безалкохолни питиета и Масуд се понесе към салона.

— Значи сте имали вълнуващо преживяване по пътя — каза капитан Макандрюс на контингента от Сана.

— Пет часа скука, две минути чист ужас — отвърна Бренър. — Безпилотните самолети свършиха чудесна работа. Сигурността по пътищата бързо отива по дяволите.

— Говорих с Ед Питърс — каза Дъг Ренълдс от ДСС. — Няма нищо против хората ти да пренощуват тук. Не е щастлив от това, но го приема. Междувременно пуснах искане до йеменските власти за военен ескорт обратно до Сана.

— При нормални обстоятелства не бих го приел, но този път няма да откажа, ако се уреди — отвърна Бренър. — Ако обаче ни предложат полицейски ескорт от Национална сигурност, независимо дали срещу пари, или безплатно, отговорът е не.

— Особено ако е капитан Дамадж — обадих се аз.

Бък и Бренър се разсмяха. Виждате ли? Те не ми бяха ядосани.

— Кой е капитан Дамадж? — поинтересува се Дъг.

— Офицер от БНС, с когото се срещнахме по пътя — отвърна Бък. — Докладвах за случая по сателитния телефон. Джон му каза да си го начука — обясни той, извини се на трите дами за грубия ми език и добави: — За съжаление не знаехме, че капитан Дамадж знае английски.

Всички здравата се посмяхме.

— Страната е на път да зацикли тотално — каза Бък на колегите ни в случай, че не го знаят.

— Е, поне ще спрат с идиотщините си — отвърна Бетси Колинс.

Както вече казах, а и както бях видял при предишното си посещение тук, отношенията ни с нашите йеменски съюзници не са добри. Американците възприемат йеменците като корумпирани, коварни и некадърни, а йеменците знаят какво си мислим за тях. Нямам представа какво си мислят те за нас, но не е трудно да се предположи.

И за да станат нещата още по-хубави, ние сме разтеглени толкова много, че едва успяваме да изпълним мисията си и да се защитаваме от враговете си, без да споменаваме йеменските си съюзници.

Безалкохолните пристигнаха и Дъг вдигна тост.

— Да посрещнем нашите гости с добре дошли и да им пожелаем много успех в мисията им. Каквато и да е тя.

Това предизвика малко конспиративен кикот. Приемливото отричане е важно за тайните операции.

Не мислех, че ще ни се наложи да имаме много вземане-даване с хората от Аден, след като тръгнем да търсим Пантерата: като при повечето тайни операции, щяхме да действаме предимно самостоятелно. Но пък макар че можеше никога повече да не ги видим, те можеха да ни видят, ако бъдат включени в някое отделение за разпознаване и прибиране на трупове. Я стига с тия мрачни мисли.

— Как е пациентът ви? — обърна се Дъг към Клеър.

— Ще се оправи — отвърна тя. — Но ще трябва да видя дали не се нуждае от шевове. И раната не бива да се замърсява.

— Инфекциите тук са страшни — обади се капитан Мак. — Цялата тази страна е като заразно отделение.

Иначе казано, кенеф.

Лайл Манинг, командирът на специалния отряд на ФБР, смени темата:

— Малко сме загрижени покрай съобщенията, че Ал Кайда може да предприеме атака срещу този хотел.

Всъщност това не беше никакъв хотел, а шибана крепост с бронирани прозорци.

— С Пол го чухме с ушите си от един пленник от Ал Кайда в Гумдан. Изглеждаше, че може да се вярва на думите му — казах аз.

Приятелчето ми Пол се съгласи и добави:

— Ал Кайда изгуби елемента на изненада, така че съм сигурен, че ще можем да се справим с всичко, което опитат тук.

— Ако са само четирийсет бойци, както бе съобщено, няма да е проблем — добави капитан Мак. — А тъкмо обратното: възможност.

Защо аз не гледах на тези атаки на Ал Кайда като на възможности? Какво ми е?

Стрелнах с поглед Хауард и Клеър. Изглеждаха така, сякаш не са чули добре. „Значи хотелът е мишена на Ал Кайда? Да не би да сме пропуснали съобщението?“

По-важното бе, че в качеството си на юрист, служител на Министерството на правосъдието и честен човек Хауард не трябваше да чува неща, които не е нужно да чува. Все още нямаше да стигнем дотам, но се бяхме запътили, така че се намесих:

— Ако господин Фенстърман, доктор Нолан и останалите нямате нищо против, май няма да е зле Хауард и Клеър да разузнаят хотела и плажа.

Изразих се добре, нали?

Хауард и Клеър чатнаха, станаха и се извиниха.

— Йеменците какво осигуряват или обещават като допълнителна охрана? — поинтересува се Бренър от името на всички ни.

— Не сме искали нищо от тях — отвърна Лайл Манинг.

Я пак?

Лайл погледна Бък и той призна:

— Предложих да не искаме от йеменското правителство голяма демонстрация на сила.

Какви са тия номера, Бък?

— В посолството каза, че ще уведомиш йеменските власти на най-високо ниво, че се нуждаем от допълнителна охрана — напомних му.

— Да, наистина го казах. Но ако го бях направил, това щеше да предупреди Ал Кайда, че сме наясно, че хотелът е мишена — обясни той. — Ако Ал Кайда си помислят, че разполагаме с информация за атаката им срещу „Шератон“, ще си помислят също, че същият източник, затворникът от Гумдан, е издал информация и за последното известно местоположение на Пантерата.

Никой нямаше какво да каже на това и имах чувството, че хората от аденския контингент са съгласни с начина на мислене на стария воин от Студената война — макар и да се намираха в центъра на мишената.

По-интересното бе, че Бък сякаш имаше властта да взема решения на живот и смърт. Голям пич.

— Колкото по-малко хора от йеменската армия има наоколо, толкова по-добре — напомни ни капитан Мак, усмихна се и сподели: — Първата ни цел ще е тежката им картечница наред с подслушвателната шатра.

Не забравяй и момчетата под чадърите.

Като стана дума, че не бива да се издаваме пред Ал Кайда, никой не предложи да евакуираме европейските и арабските гости. Май нагласата бе „майната им“. Има си причини цените в разгара на сезона да са ниски. Ако не знаеш какви са те, това си е твой проблем. Май наистина бяхме станали малко коравосърдечни. Освен когато не става дума за живота на американци. Всички други могат да се отпишат. Е, може би нашите европейски и арабски съюзници трябваше да оценят по-дълбоко с какво са се заели американците. Можеха да останат като публика, ако искат, но и в качеството им на такава щяха да бъдат убити.

— Целият специален отряд ще дава денонощни наряди до второ нареждане — каза Лайл Манинг.

— Освен това разполагаме и с хората на ДСС от Сана — добави Дъг Ренълдс.

— Но само за тази нощ, Дъг — напомни му Бренър. — Има нова и достоверна информация за заплаха срещу посолството, така че се налага да се върнат.

Май най-сигурното място в Йемен бе в залива при акулите.

Помислих си също, че всяка атака срещу американци ще предизвика същия отговор като случая с „Коул“. Две седмици след атаката срещу кораба в този хотел и в корабите в пристанището имаше близо двеста военни и хора от разузнаването и антитерористичните служби. Оттогава йеменците ни бяха принудили да намалим бройката, но във Вашингтон имаше хора, които искаха отново да я увеличат. Трябваше ни само повод. И още неколцина мъртви американци.

— Разбирам решението да не се засилва охраната тук — каза Кейт, която до този момент беше мълчала. — Но също така не искам да рискувам някой от екипа да бъде… да стане жертва. Трябва да напуснем хотела при първа възможност и да продължим натам, където бихме могли да установим контакт със заподозрения.

— Това е ясно — отвърна Бък и се обърна към колегите. — Надяваме се да се махнем оттук и от главите ви веднага щом получим информацията, която ни е нужна.

Така стигнахме до въпроса за липсващия член на екипа, но не бях сигурен, че някой от хората в Аден знае нещо за него, така че си замълчах. Това беше работа на Бък, а той не обелваше нито дума за ЦРУ.

Исках обаче да зная какъв е планът за евакуация, макар да си мислех, че вече съм наясно с отговора. Въпреки това се обърнах към Дъг Ренълдс.

— Ед Питърс каза, че ти ще ни запознаеш с плана за евакуация.

Дъг се усмихна — нещо, което не исках да видя.

— Ед казва на всички идващи тук да ме питат за това. Планът се нарича „Аламо“9. Някакви въпроси?

Предпочитах да не задавам.

— Ако бъдем предупредени от нашите източници и ако успеем да стигнем до летището, разполагаме в района с въздушен контингент, който може да ни евакуира — каза Бетси Колинс. — Или ако стигнем до пристанището, можем да се качим на наш кораб или да конфискуваме някой.

— Мисля, че вече сме предупредени за предстояща атака — посочих аз. Забравила ли беше?

Капитан Мак пропусна сарказма ми покрай ушите си и ни обясни:

— Най-лошото, което можем да направим, е да унищожим цялото си оборудване тук, да се евакуираме и да установим, че няма никаква атака. Това няма да ни представи в добра светлина.

По-добре жив, отколкото в добра светлина, но въпреки това трябваше да покажа, че съм отборен играч, така че казах:

— Звучи добре.

— Какъв беше планът за евакуация при предишното ти посещение, Джон? — попита Бетси Колинс.

— Плуване по гръб.

Посмяхме се. Явно местните ме приемаха.

— Ами цивилните гости? — попитах аз. — И персоналът на хотела?

— Би трябвало да зададеш този въпрос на Ал Кайда — отвърна капитан Мак след дълго мълчание.

Прав беше.

Бък обаче имаше и добри новини.

— Разполагаме с два безпилотни самолета, които денонощно разузнават района.

— С ракети ли са? — попитах.

Бък кимна.

Чудесно. Напоследък бях станал голям фен на „Хелфайър“.

Разговаряхме също за продължаващото разследване на атаката срещу „Коул“, което се точеше бавно, както и за последните събития в Аден и района. Голямата загриженост бе, че Ал Кайда набира политическа сила в Аден, макар засега да не представляваше военна заплаха въпреки четирийсетте джихадисти, пътуващи насам от Мариб. ЦРУ и Военното разузнаване наблюдаваха внимателно ситуацията и държаха всички в течение. Зарадвах, се да го чуя.

Като че ли приключихме с всички теми, понеже Бък каза:

— А сега ще ви оставим да си продължите работата. Можем да се срещнем отново довечера в коктейлбара, ако нямате някакви други планове.

— Светският ни график е запълнен — отвърна Бетси Колинс, — но ако няма престрелка с Ал Кайда, ще сме в бара.

Много смешно.

Всички станахме, ръкувахме се и се уговорихме да се видим на коктейл в седем вечерта. Е, на тази среща беше взето поне едно важно решение.

46.

Бък, Бренър, Кейт и моя милост се върнахме при багажа, който още се намираше под зорките очи на Майк и Замо.

— Всички оставате тук тази нощ, в пълна бойна готовност. Погрижете се за колите и поспете — каза Бък на Майк и се обърна към Замо. — Утре можеш да се върнеш в Сана с конвоя. Ще поискаме снайперист от специалния отряд.

Естествено, Замо отговори:

— Оставам.

— Добре. Но при първа възможност иди при доктор Нолан.

На американските етажи не се допускаха прислужници, така че си събрахме нещата и тръгнахме към асансьорите.

— Всички са свободни до седем — каза Бък. — След един час отивам при басейна.

Аз пък смятам след десет минути да чукам.

Кейт обаче му каза:

— Добре. Ще се видим там.

На едно бюро до асансьорите седеше морски пехотинец с М–16 и радиостанция. Стана и така се запознахме с ефрейтор Брад Шилър, който поиска да види паспортите и акредитивите ни. Свери имената ни със списъка си и ни връчи по една червено-бяла идентификационна карта на верижка, на която пишеше „Американско посолство — Сана, Йемен“. От другата страна имаше мишена. Майтап.

— Ще се обадя горе — каза ефрейтор Шилър и добави: — Добре дошли в рая.

Тук наистина всички бяха комедианти. Качихме се на третия етаж, който по спомени беше запазен за Екипа за събиране на доказателства на ФБР, специалния отряд на ФБР, Дипломатическата служба за сигурност, доктора на ФБР и временни гости, най-вече от посолството и по-рядко от Вашингтон. На етажа имаше и обща стая, където седяхме, пиехме, играехме карти и мърморехме.

На четвъртия етаж бяха двайсетте морски пехотинци, по двама в стая, както и кабинетите, екипировката и складовите помещения. В края на коридора имаше стаи за колегите ни от ЦРУ и служителите от Военно разузнаване, които обикновено стояха настрана — за радост на всички. Пак там се намираше и обшитият с олово ОССИ, разположен в напълно разчистена стая.

Тези два етажа бяха американският аванпост в Аден. Камилската муцуна под шатрата. Но ако хора като полковник Кент успееха да наложат вижданията си, скоро щяхме да строим арабски Гуантанамо някъде по крайбрежието. Подизпълнител — строителната компания на Бен Ладен.

Спряхме на третия етаж.

— Аз съм нагоре — каза Бък. — Ще се видим при басейна.

Кейт, Бренър и аз слязохме. Тук също имаше морски пехотинец зад бюро, въоръжен с М–16 и радиостанция.

Запознахме се с ефрейтор Уейн Пийпълс. Той ни насочи надясно и докато вървяхме, проверих отново номера на стаята си, за да се уверя, че Кейт и Пол не са настанени заедно.

Всъщност стаята на Бренър беше до нашата.

— Ще се видим след малко — каза той и влезе вътре.

Нашата стая имаше изглед към Аденския залив, също като миналия път. Да не би да беше и същата стая? Това на пода моите чорапи ли бяха?

— Приятно е — рече Кейт.

— Нищо не е достатъчно добро за християнските кръстоносци.

Метнахме багажа и оръжието на едно от двете големи легла и предложих да метнем себе си на другото.

Кейт реши, че идеята е супер.

След това стояхме на балкона и съзерцавахме тюркоазената вода. На същата гледка се бях наслаждавал в продължение на четирийсет дни в този хотел и тя събуди спомени.

Заливът, който се наричаше Златен мохур10, беше образуван от два хребета гола вулканична скала, спускащи се към водата.

Кейт забеляза самотната бяла шатра на южния хребет и попита:

— Какво е онова там?

— Шатрата, за която говореше капитан Мак. Или наблюдателен пост на йеменската армия, или подслушвателна станция на СПС. И в двата случая заповедите на хората там не са да ни помагат.

Кейт кимна и погледна надясно към Слонската скала, която наистина приличаше на почти точно копие на глава на слон с дълъг бивен, образуващ каменна арка, достигаща скалите долу.

— Това е Слонската скала — казах с риск да обясня очевидното.

— И защо ли я наричат така?

Кейт забеляза пикапа по-нататък по гърба на слона — оня с тежката картечница — и посочи.

— А онова там?

— Нашата йеменска охрана.

— Защо картечницата е насочена към хотела?

— Деликатно ни изпращат послание.

Тя нямаше как да коментира това и погледна към каменната тераса долу, където вечер си правехме барбекю и се преструвахме, че сме на Хаваите и чакаме хула танцьорки.

Посочих към Слонската скала и казах:

— От другата страна е пристанището на Аден, където беше хвърлил котва „Коул“ на дванайсети октомври двехилядната година.

Кейт кимна.

Седемнайсет убити американци и трийсет и девет ранени, някои останали инвалиди за цял живот. А онази лодка бомба изобщо не би трябвало да има шанс да приближи кораба.

И какво научихме от „Коул“, от 11/9 и от всички терористични атаки оттогава? Две неща, които бяхме забравили през годините — убий ги, преди да са убили теб, и ако се опитват да те убият, преследвай ги и раздавай смъртоносно възмездие. Затова бях тук.

47.

Кейт искаше да слезе при басейна и като добър съпруг казах, че ще й правя компания.

Клеър също беше при басейна, но това нямаше нищо общо с решението ми.

Стаите ни се смятаха за сигурни, така че можехме да оставим карабините, но заключихме документите си в сейфа, съгласно правилника. Трябваше обаче да вземем сателитните телефони, радиостанциите и пистолетите — напъхахме ги в джобовете на халатите си. Взехме асансьора до фоайето и отидохме при басейна.

Бък и Бренър също бяха там, както и Хауард. Излязоха от басейна заедно с Клеър.

Тук трябва да спомена, че на това място дрескодът за господата включва дълги бански или шорти и тениска, а за дамите — дълги шорти и дълга широка тениска. И че явяването им тук е горе-долу толкова рисковано, колкото във всеки хотел и на всеки плаж в Йемен. Затова ако очаквах с нетърпение да видя Клеър по бикини (а защо ми е да очаквам това?), щях да остана разочарован.

Клеър обаче изглеждаше добре и в мокра тениска. Всъщност…

— Джон.

— Да, скъпа?

— Да седнем на масата.

— О, да.

Всички седнахме на една маса под чадър и си поръчахме кана чай с лед. Тук нямаше бриз от залива и беше горещо.

Неколцина западни туристи плуваха в басейна или се излежаваха в шезлонги, но нямаше гости от Близкия изток, а и никога нямаше да има. Не че умирах от желание да видя Абдул или Афия по шорти и тениски, но малко слънце можеше да им се отрази добре на кожата (витамин D все пак), а и щяха да се научат да плуват. Или забравям за съобразяването с културните особености?

Както и да е, побъбрихме и пихме чай с лед — едно от най-лошите питиета, изобретявани някога.

Бък отново беше влязъл в ролята на домакин.

— Една местна легенда твърди, че гробовете на Каин и Авел се намират в Аден, в квартал Маала — каза той.

Познавах един стар сержант от отдел „Убийства“, който твърдеше, че е работил по този случай.

— Йеменците също така вярват, че оттук е отплавал ковчегът на Ной — информира ни Бък.

Животът на планетата е изкарал голям късмет, че атентатори самоубийци не са пробили дупка в корпуса му.

— Йеменците обичат да присвояват истории от Стария и Новия завет и да ги местят на своя територия — заключи Бък. — Американските мормони също са на мнение, че част от историята им започва тук.

Така ли? Защо тук! Може би защото великата истина за Йемен е, че това е страна на лъжи и полуистини. Както бях започнал да откривам.

— Никога не съм си помислял, че ще го кажа — призна Бък, — но това място беше по-добро по време на комунистите. Те бяха светски ориентирани и държаха мюсюлманите фундаменталисти изкъсо, с руска помощ. А сега, когато е подчинен на Севера, Южен Йемен отново се връща към фундаментализма.

По-важното бе, че Клеър си беше облякла халата. Което няма нищо общо с каквото и да било. Защо изобщо го споменах?

— Бях тук през януари осемдесет и шеста, когато трийсетдневната гражданска война опустоши Аден — каза Бък. — Хиляди бяха убити и аз насмалко да стана един от тях.

Погледът му стана отнесен и той продължи:

— Войната от деветдесет и четвърта беше особено унищожителна. Градът бе под обсада цели два месеца, водните помпи бяха унищожени и хората умираха от жажда.

— Ти в града ли беше? — попита го Кейт.

— Да, изпращах доклади по радиото до Държавния департамент… Имах си запас бира „Сеера“ за няколко месеца. Пивоварната е била построена от британците и осигуряваше бира за цялата страна. Но после северняците превзеха града и я взривиха. Мръсници.

Изкискахме се. Думите му обаче бяха и намек за онова, което се бе случило тук не чак толкова отдавна. Както и за това какво е изживял Бък Харис на това място през годините. Не се съмнявах, че е всеотдаен професионалист. Онова, което ме безпокоеше, беше професията му. Надушвам хората от разузнаването, независимо за коя трибуквена агенция работят. Искам да кажа, те вършат необходима работа и аз уважавам труда им, но ако не си един от тях, можеш да се окажеш в списъка им на заменими хора, както самият Бък бе признал, демонстрирайки верността на древната поговорка in vino veritas11.

Като стана дума за това, все още чаках появата на нашия човек от ЦРУ и инстинктът ми подсказваше, че това ще стане скоро.

Всички умирахме от жега, така че свалихме халатите и се метнахме в басейна. Водата беше топла като във вана.

Предполагах, че всички имат пистолети и резервни пълнители в джобовете на халатите; персоналът знаеше това и стоеше настрана от масата ни. Освен това, както и при предишното ми посещение, на покрива имаше снайперист, който държеше под око басейна и плажа. Всеки курортен хотел трябва да има снайперист на покрива. Така човек се отпуска по-лесно.

Както и да е, след около половин час лудуване в басейна предложих да поиграем плажен волейбол.

— Бях станал много добър при предишното ми идване — похвалих се.

Закачихме халатите на стълба за мрежата и се разделихме на отбори — Бък, Клеър и аз срещу Бренър, Кейт и Хауард.

Разбрахме се да играем до пет гейма и аз като че ли бях единственият, който знаеше как се играе. Отборът ми спечели първите три, като аз, естествено, отбелязах най-много точки. Хей, играл съм тая тъпа игра цели четирийсет дни. Нали затова я предложих.

Забелязах, че Бренър е доста нахъсан играч и не много добър губещ. Мен също не ме бива по загубите, поради което и играя игри, които мога да спечеля.

Бък предложи да се разходим по плажа, така че помолихме един морски пехотинец да ни пази и да държи под око халатите с пистолетите и слязохме при водата. Както казах, гол на плажа в Йемен означава, че нямаш пищов.

— Искам да поплувам — каза Хауард. — Кой идва с мен?

Не се сдържах и подметнах:

— Знаеш ли защо акулите не ядат адвокати? От колегиалност.

Добре де, лафът е стар, но все пак предизвика смях, може би заради непосредствената близост между адвоката и акулите.

Естествено, Бренър прие предизвикателството, аз също, но Кейт каза:

— Джон, не искам нито ти, нито никой от вас да влиза в морето.

— Много е опасно — уведоми ни Бък.

Е, това реши въпроса. С Хауард и Бренър се втурнахме към водата и се гмурнахме. Заливът беше спокоен, солената вода ни държеше на повърхността, беше отлив и се плуваше лесно дори с тежестта на шортите и тениските.

Бяхме навлезли на стотина метра навътре, когато видях две сиви гръбни перки на пет-шест метра от нас. Мамка му.

— Може да са делфини — с надежда се обади Хауард.

— Кажи им лафа с адвоката и когато се разсмеят, ще ги познаем по зъбите — предложих.

Както и да е, обърнахме към брега и стигнахме до плиткото. Бък, Кейт и Клеър стояха нагазили до кръста във водата и гледаха как поставяме нови рекорди по плуване.

— Акули ли? — попита Бък.

— Не ги попитах — отвърнах.

Всички излязохме на брега.

— Не сме дошли чак тук през засади и какво ли не само за да те изяде акула — сопна ми се Кейт.

— Да, скъпа.

Бренър май премисляше увлечението си по Кейт Мейфийлд. Моето правило е просто — ако смяташ да забиеш омъжена жена, първо я виж как се отнася със съпруга си.

Както и да е, всички се съгласихме, че в басейна е по-безопасно, но преди да тръгнем натам, видях Бък да гледа към някакъв тип, който стоеше на десетина метра от нас до самата вода, пушеше и се взираше в морето.

Останах с впечатлението, че Бък го познава и е знаел, че ще се появи.

— Вървете — каза той на Клеър и Хауард. — Ние ще се забавим малко.

Значи най-сетне щяхме да се срещнем с последния от екипа.

48.

Мъжът метна цигарата във водата и закрачи към нас.

Беше някъде към трийсет и пет, среден на ръст и много слаб, макар да останах с впечатлението, че навремето е бил по-пълен. Беше бос, с бели памучни панталони и разкопчана зелена тропическа риза на цветя.

Косата му бе дълга и права, почти избеляла от същото саудитско слънце, което изгаря кожата почти до черно. Веждите му също бяха избелели и когато се приближи, видях, че очите му са шантаво, почти неестествено сини.

На пръв поглед човек можеше да каже, че е запален любител на плажа или сърфист. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш човек, който е прекарал твърде дълго тук; западняк, който не е станал точно местен, а е отишъл някъде другаде.

Бък стигна пръв при него и се здрависаха. Чух онзи да казва: „Радвам се да те видя“. Гласът му бе безизразен като цялото му излъчване, но все пак на лицето му се появи пресилена усмивка.

С Бренър и Кейт стигнахме до Бък, който ни представи на Чет Морган. Естествено, той знаеше кои сме, а сега и ние знаехме нашия човек от ЦРУ, макар Бък да не бе споменал местоработата на г-н Морган.

Той първо стисна ръката на Кейт с думите: „Радвам се, че успяхте да дойдете“, а после на Бренър с похвалата: „Добра работа на пътя“.

— Благодарение на ракетите — отвърна Бренър.

Типът не реагира на коментара и докато си стискахме ръцете, ми каза:

— Благодаря, че дойдохте.

Шантаво. И за протокола, ръкуването беше по-скоро нещо като спазъм, отколкото ръкостискане, а кожата му беше студена. Може би беше мъртвец.

Чет, както поиска да го наричаме, предложи да се поразходим по плажа и тръгнахме към Слонската скала.

Чет не беше казал да се разхождаме и да говорим, така че крачехме в мълчание, сякаш бяхме стари приятелчета, наслаждаващи се на моментите заедно.

Хвърлих поглед към Бък. Изглеждаше някак смирен, което не беше типично за него.

Чет запали нова цигара.

Изобщо не ми пукаше дали този тип ще каже нещо, но Бренър наруши мълчанието и му зададе стандартния въпрос:

— Откога си тук?

— От „Коул“ — отвърна Чет.

Това правеше около три години и половина. Нищо чудно, че изглеждаше малко смахнат. Бък обаче беше прекарал с прекъсвания много по-дълго време в Йемен, а беше наред. Може би ако останех тук още половин година, щях да си мисля, че и на Чет му няма нищо.

Като ченге винаги надушвам кой се глези с контролирани вещества и останах с впечатление, че Чет употребява нещо, може би кат. Така че май отбор А си имаше наркоман в редиците. Страхотно. Намалява напрежението.

Бренър, който също не беше от многословните, явно се чувстваше неудобно в компанията на пълен мълчаливец, така че попита:

— Някакъв шанс целта ни да е била убита при засадата?

Чет дръпна от цигарата и отвърна:

— Не мисля. Според мълвата е в Мариб.

Е, май щяхме да ходим в Мариб да сложим край на мълвата.

— Ти или хората ти смятате ли, че атаката срещу конвоя компрометира по някакъв начин мисията ни? — попита Бък.

— Не съм чул нищо в тази насока — отвърна Чет. — Но въпросът е добър. Мисля, че трябва да действаме бързо, преди някой във Вашингтон да се сети да попита същото.

Ясно. Както винаги, всичко се свеждаше до стария сблъсък между ястребите и гълъбчетата, между хищниците и тревопасните, също като през Студената война. Пентагонът, Държавният департамент, разузнавателната общност и Белият дом си имаха коренно различни планове. Единствените хора с ясен дневен ред бяха терористите.

— Защо му е на някой във Вашингтон да е против залавянето на Пантерата? — попита Кейт.

— Има правни проблеми — отвърна Чет. — А също и дипломатически.

Именно. Йеменците имаха тъпата идея, че територията им е суверенна. Да не забравяме и съдебния иск на мама и тате. Освен това имаше вероятност да ни изритат от страната заради използването на ракети „Хелфайър“.

— Колко бързо трябва да действаме? — попитах Чет.

— Може би още довечера — каза той и добави: — Тук може да се окаже несигурно.

Че кога изобщо е било сигурно?

Продължихме разходката си по плажа, разминахме се с патрул на морската пехота и стигнахме до Слонската скала.

В плитчините имаше десетина завързани или закотвени рибарски лодки. Чет нагази във водата към една от тях, така че май трябваше да го последваме.

Той се качи в откритото шестметрово дървено корито с външен мотор. Бък го последва. Кейт, моя милост и Бренър се спогледахме и също се качихме.

Чет развърза въжето, пъхна ключ в запалването, нагласи газта и дръпна кордата. Двигателят се изкашля и потеглихме. Но накъде?

Единствената седалка беше на кърмата при мотора, където се беше настанил Чет и управляваше. Останалите насядахме на обърнати бели пластмасови кофи. Лодката смърдеше на риба и босите ни крака бяха потопени в десетина сантиметра воняща вода.

Не съм мърморко, но слънцето започваше да изгаря кожата ми, а и Бък, Кейт и Бренър бяха на път да заприличат на варени омари. По-голямата ни грижа бе, че пистолетите и средствата за свръзка бяха останали на плажа.

Заключих, че Чет Морган е луд. А ние го следвахме. Това не правеше и нас луди, а само глупави.

От водата стърчаха няколко скали и на една от тях имаше голяма черно-бяла чайка. Когато стигнахме на пет-шест метра от нея, Чет бръкна отзад под ризата си, извади глок 40-и калибър и стреля. Кейт, която не беше видяла изваждането на оръжието, се стресна; останалите бяхме изумени, а Чет бе раздразнен, защото пропусна. Птицата отлетя.

Реших да го утеша.

— За да си сигурен, че си улучил целта, първо стреляй и после наречи онова, което си улучил, мишена.

Чет все едно не ме чу. Обаче обясни:

— Това беше маскирана чайка бомба. Не е от застрашен вид.

— И никога няма да стане с подобна стрелба — отбелязах.

Помислих си, че Чет ще ме застреля, но той се разсмя — истински смях, който едва не ме накара да си помисля, че не е побъркан.

— Никога не бих застрелял белоока чайка — рече той. — Те са застрашени. И носят късмет.

Както кажеш, Чет. А сега прибери пистолета.

Той обаче остави оръжието на седалката до себе си. Е, поне един от нас имаше пистолет. За съжаление това бе лудият.

Чет погледна нагоре към Слонската скала и проследих погледа му. Момчетата от йеменската армия бяха обърнали тежката картечница към нас и един от войниците ни гледаше с бинокъл.

— Изнервят се, като чуят стрелба — отбеляза Чет.

Аз също се изнервям.

— Ако ни се отвори време, ще ви заведа на лов за акули — продължи той. — Почти на всяко излизане имам късмет. — Усмихна се и се обърна към мен и Бренър. — Акулите почти извадиха късмет, когато влязохте във водата. — И се разсмя.

И тъй, намирахме се в малка лодка с въоръжен психопат. Как успявам да се забъркам в подобни ситуации? Трябва да си проверя трудовия договор.

Хвърлих поглед към Бренър, който несъмнено знаеше какво си мисля. Кейт също изглеждаше малко несигурна относно г-н Морган, но пък тя има опит с оправдаването на сбърканяци от ЦРУ. До известна граница. След това ги застрелва. Е… засега само един.

На лицето на Бък беше цъфнала унесена усмивка и разбрах, че е много толерантен към налудничавото поведение, стига налудничавият да е колега или от неговия сой. Имах чувството, отчасти въз основа на подхвърлените думи, че Бък и Чет са посещавали едно и също или сходни училища и произлизат от една и съща социална прослойка. Чет е бил лошото момче, което винаги е било в тайна пробация и всички са го обичали, стига да не докара смъртта на някого. По-късно обаче онова, което се е възприемало като смешно и чудато поведение, е прогресирало в нещо не толкова забавно.

Освен това всички тези типове от ЦРУ култивират ексцентрично поведение, превърнало се в част от легендата, която сами са създали за себе си. Искат другите да разказват истории за тях и да разпространяват мълвата за уникалността им.

Споменатото вече приятелче на Кейт Тед Наш беше добър пример в това отношение. Освен това Тед беше нагъл чекиджия. Но сега бе мъртъв, а за мъртвите не трябва да се говори лошо. Дори да са задници. Което ме наведе на друга мисъл — знаеше ли Чет Морган за Тед Наш? Най-вероятно. Но сега не беше подходящ момент да го питам.

Както и да е, Чет Морган бе подготвил появата си на сцената и както се казва в света на театъра, ако покажеш пушка в първата сцена, тя трябва да гръмне в последната.

Заобиколихме полуострова и Чет насочи носа към центъра на пристанището на Аден. Знаех къде отиваме.

Плавахме десетина минути към залязващото слънце, след което Чет изключи мотора, но не хвърли котва и лодката се понесе по течението.

— Точно тук беше спрял „Коул“ — каза Чет.

— Бил съм тук — уведомих го аз.

Той кимна.

Всъщност почти всички, които работеха по този случай, бяха идвали на мястото, където бяха убити седемнайсет американски моряци.

Чет запали поредната цигара и се загледа в синята вода.

— „Коул“, разрушител от Военноморските сили на САЩ под командването на капитан Кърк Липолд, влязъл в пристанището на Аден за рутинно зареждане с гориво. Приставането завършило в девет и трийсет сутринта, а зареждането започнало в десет и трийсет.

Всички знаехме това, но това е начинът да започнеш — от самото начало.

— Около единайсет и двайсет малък съд като този, с двама атентатори самоубийци на борда, приближил левия борд на разрушителя — продължи Чет. — След минута-две съдът се взривил и пробил в бронирания корпус дупка с размери дванайсет на дванайсет метра. Според преценката са били използвани между сто и осемдесет и триста и десет килограма динамит и нитроамин. Откъде са намерили такова количество мощен експлозив, по дяволите? — попита той риторично.

Отговорът бе — ами откъде ли не, особено в наше време. Истинският въпрос трябваше да е свързан с двамата типове от Ал Кайда, които са се събудили онази сутрин със съзнанието, че ще умрат. Работили са здравата, за да натоварят лодката с експлозивите, които ще ги убият, след което са излезли в слънчевото пристанище. Почти си ги представях как гледат летящите над главите им чайки и се запитах какво ли са си казали и какво са мислели през последните няколко минути от живота си.

— Асиметрична война — каза Чет. — Малка лодка като тази, струваща не повече от сто-двеста долара, и двама души, вероятно без военно обучение, успяват да осакатят струващ милиард долара модерен боен кораб с водоизместимост шест хиляди и осемстотин тона, построен да се справи с всеки вражески съд на света. С изключение на лодката, която го атакувала. — Метна фаса през борда. — Изумително. Нелепо, мамка му.

Правилно: мамка му.

— И защо са успели да постигнат това? — попита Чет и сам отговори на въпроса си: — Защото морският правилник за предприемане на военни действия е бил пренаписан от някаква комисия от политкоректни тъпанари в недрата на Пентагона.

Именно. Още по-лошото бе, че екипажът и капитанът на „Коул“ бяха следвали въпросния правилник. Аз не бих го направил. Но пък и не съм военен.

— В продължение на стотици години правилата са изисквали приближаващият съд да бъде призован с глас или сигнали да се идентифицира. Ако съдът продължава да приближава, обявяваш бойна тревога и стреляш пред носа му. И ако продължава да приближава, го пращаш на дъното — уведоми ни Чет. — „Коул“ не е направил нищо подобно, макар да се е знаело, че се намира в потенциално враждебно пристанище. Позволили са неидентифициран съд да приближи плътно до тях и да ги взриви. Защото международно признатите морски правила са били променени не заради нещо друго, а от политкоректност.

Единствената добра новина бе, че след смъртта на седемнайсет души на „Коул“ ВМС прие нов, политнекоректен правилник, а и всички ние преразгледахме правилата на войната след 11/9. Колкото до горкия капитан Кърк, той бе официално обявен за невинен — просто бе следвал тъпите правила. Неофициално обаче с кариерата му бе свършено и той бе повишен и пенсиониран. Обзалагам се, че би дал мило и драго да може да върне онези десет минути.

— За да стане този атентат още по-неразбираем, Ал Кайда беше опитала абсолютно същото през януари двехилядната година като част от атаките на новото хилядолетие — продължи Чет. — Срещу „Съливанс“, пак тук, в пристанището на Аден. Спиране за презареждане, също като „Коул“. Лодката се насочила към кораба, но била толкова натоварена с експлозиви, че потънала, преди да стигне до него.

Именно. В предишната ми работа това бе знак, че някой иска да те убие, и знаеш, че ще опита отново. Също като с взривяването на микробуса в Световния търговски център през февруари 1993 г. Едно улично ченге може да види модела, а гениите във Вашингтон си подсвиркват в тъмното насред гробищата, напъхали глави в задниците си. Е, всички се събудихме, след като изгубихме три хиляди души на единайсети септември. Но това нямаше да върне мъртвите.

— Врагът не може да се похвали с гениален ум, но му е достатъчно само веднъж да постигне целта си — продължи Чет. — А ние трябва да успяваме всеки път.

Запали нова цигара и погледна към Аден.

— Виждате ли онзи кафяв жилищен блок на хълма? Петима агенти на Ал Кайда са били там в сутринта на атаката и е трябвало да стигнат до часовниковата кула Ал Тауахи и да заснемат експлозията.

Погледнах часовниковата кула — висока викторианска постройка, издигната от британците преди повече от столетие. Качвал се бях на върха й и оттам наистина се открива чудесен изглед към пристанището. Но онези с камерата така и не бяха видели експлозията.

— За тяхно съжаление идиотите се успали в апартамента и пропуснали цялото шоу — продължи Чет. — Пълни кретени. Но дори кретените понякога вадят късмет.

Посещавал бях и апартамента, който бе запечатан като местопрестъпление, когато бях тук — и сигурно все още беше запечатан. Направо да не повярваш, че петима джихадисти са проспали големия момент. Абсолютни гъзове. Сигурно здравата са се надъвкали с кат предишната вечер. Но както каза Чет, дори кретените вадят късмет и онези двамата в лодката са се оказали големи късметлии (ако това е правилната дума за някой, който се взривява). И Пентагонът беше помогнал мъничко на късмета им.

Носехме се с отлива, откъм сушата духаше лек ветрец и ни изтласкваше навътре в морето. Около нас имаше няколко десетки рибарски лодки и подобно на повечето мъже в Йемен, рибарите вероятно също си имаха калашници. Не искам да кажа, че това само по себе си ме тревожеше, но предпочитам да не се озовавам в подобни ситуации, ако няма основателна причина за това. На Чет обаче като че ли изобщо не му пукаше, не си даваше сметка или може би имаше някакво подкрепление наблизо. Или пък, както подозирах, бе просто луд. Може би и арогантен.

— Там, където джихадистите задействали експлозивите, се намирала корабната столова и моряците тъкмо се нареждали да обядват, поради което има седемнайсет жертви и трийсет и деветима ранени — каза Чет. Замисли се за момент и продължи: — Така че изглежда, че от Ал Кайда са познавали разположението на помещенията и са знаели кога е първата смяна за обяд.

Замислих се. Стотина или повече членове на екипажа са се събрали в столовата да обядват. А точно от другата страна на бронирания корпус е имало лодка, пълна с триста и осемдесет килограма експлозиви. Въпросът бе дали Ал Кайда — или Пантерата — са знаели къде и кога да взривят експлозивите? Или, подобно на повечето им успешни акции, това е било просто безмозъчен късмет?

— Екипажът се борил с нахлуващата вода и до вечерта овладял положението — завърши инструктажа си Чет. — Водолазите на борда огледали корпуса и установили, че килът не е повреден, така че скъпият кораб можел да бъде спасен. Тъй като в тази част на света нямаме военна база, известно време „Коул“ трябвало да разчита единствено на себе си. В района обаче имало британска фрегата, „Марлборо“, която незабавно се насочила към него и осигурила медицинска и друга помощ. Единайсет от най-сериозно ранените моряци били закарани по въздух до френската военна болница в Джибути за операции, след което били прехвърлени в американската военна болница в Ландщул, Германия. Останалите ранени и загиналите били прехвърлени направо в Ландщул. За щастие никой от трийсет и деветте ранени не е умрял, но мнозина останаха инвалиди за цял живот.

Никой нямаше какво да каже. И тогава Чет ни изненада.

— Да се помолим за мъртвите и ранените — каза и сведе глава.

Последвахме примера му и се помолихме мълчаливо.

Не съм добър в тези неща, но се помолих двамата атентатори самоубийци да горят в ада с откъснати хуйове и без вино и секс в рая. Амин.

— Амин — каза Чет, запали отново мотора и потеглихме обратно.

Чет Морган се взираше право напред със стъклено сините си очи.

Този тип или беше много добър в работата си, или абсолютно побъркан. Може би и двете. Така или иначе, трябваше непрекъснато да бъде държан под око.

49.

Бързо заобиколихме полуострова и продължихме обратно към Слонската скала.

Около лодката се виждаха множество големи гръбни перки и ако двамата с Кейт бяхме сами с Чет и неговия глок, сигурно щях малко да се разтревожа. После обаче си спомних, че сме тук като стръв за пантера, а не за акули.

— Ако си спомняте, не бяхме сигурни, че зад атаката срещу „Коул“ стои Ал Кайда — каза Чет на внимателната си аудитория. — Това стана преди единайсети септември и Ал Кайда беше само една от многото терористични групи, които ни причиняваха проблеми.

Точно така. И Ал Кайда така и не пое отговорност за атаката. В арабския квартал обаче започна да се говори, че именно Ал Кайда е извършителят, и броят на постъпващите в редиците й рязко скочи, точно като след 11/9.

— До август две и първа, точно преди единайсети септември, горе-долу по времето, когато господин Кори беше тук, ние идентифицирахме Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, като един от тримата основни организатори — продължи Чет. — Именно тогава много от случилото се започна да се изяснява. Кой друг би могъл да се сети за подобно нещо, да го организира и да го изпълни така съвършено? — риторично попита той. — Нямаше как да не е американец. Повечето от тези така наречени джихадисти са прекалено тъпи, за да могат дори да си помислят за нещо подобно, и твърде некадърни, за да го изпълнят.

Донякъде бях съгласен, но въпреки това казах:

— Някои от лидерите им са много умни и изтънчени.

— Така е, но зад тази атака виждам ум със западно образование — отвърна Чет. — Не някой като Бен Ладен, който по същество си е провинциален селяк, невеж фундаменталист и примитивен философ, чиято глава витае в облаците, когато не е пъхната в задника му.

Интересно — и може би вярно. Поне в ЦРУ си мислеха така.

— Не, бил е човек, който ни е разбирал — продължи Чет. — Човек, запознат с идиотския ни правилник. Човек, който може да е познавал донякъде разположението на помещенията в „Коул“, знаел е датата и часа, когато корабът ще влезе в пристанището, както и времето на зареждането с гориво и първата обедна смяна. Човек, който е разбирал психологическите последици от атаката срещу американски кораб, причинила смъртта на толкова много американски моряци. Онова копеле Булус ибн ал Дервиш изпитва огромна омраза към Америка и атаката е манифестация на тази омраза — унизително изритване в ташаците.

Тук нямаше какво да възразя и бих добавил, че Чет Морган също изпитва огромна омраза. Вероятно това се отнасяше за всички ни, но Чет като че ли вземаше нещата доста по-лично от повечето от нас. Така де, не бива да се въвличаме в играта с омраза, тъй като тя може да замъгли преценката и ефективността ти. Трябва да си с хладен ум и повечето хора в този бизнес са хладни до хладнокръвие. А горещата кръв не е на почит.

Чет обаче беше прекарал тук много време и сигурно бе обезсърчен и го натискаха за резултати. Освен това разполагаше с повече информация за Пантерата от нас, включително и с психологическия профил на кучия син. Както понякога се случва при дълги разследвания, разследващият бива обсебен от престъпника и започва да гледа на него като на причина за всичките си проблеми. Малко е сложно, но съм минал през това. Другото, което ми хрумна, бе, че Чет, който отначало се бе проявил като малко флегматичен, сега бе изключително възбуден, сякаш някой бе завъртял някакъв ключ в него. Или може би катът започваше да му действа. Или пък омразата.

— Тази атака така и не бе отмъстена напълно — продължи Чет. — Но ще бъде. Тези копелета, в това число и господин ал Дервиш, ще научат, че има цена за плащане.

— Знаят го — увери го Кейт. — И са готови да я платят.

— А ние сме готови да ги накараме да продължат да плащат.

Вече бе на вълна отмъщение, което бе добре по отношение на терористите, но може би не чак толкова по отношение на г-ца Мейфийлд, която бе видяла сметката на негов колега. Но това беше друга тема и вероятно не влизаше в днешния дневен ред.

Не бях сигурен, че съм преценил добре този тип, но не се съмнявах, че Бък го познава, макар че и той невинаги споделяше всичко, което знае.

Чет беше казал, че е тук от атентата срещу „Коул“, но не го помнех. От друга страна, шпионите се появяваха и изчезваха, летяха до Сана, Джибути, Оман, Катар, Бахрейн и Саудитска Арабия. И дори когато бяха в „Шератон“ в Аден, бяха почти невидими. Част от мистерията около тях.

Сигурно работата им е самотна и често оприличавам служителите от ЦРУ на вампири, които се срещат само с други вампири и нямат приятели хора. Не е любезно от моя страна. Може би завиждам на ЦРУ.

Чет продължи историята си за инцидента с „Коул“:

— Първите агенти на ФБР, изпратени в Йемен в отговор на атаката срещу „Коул“, работеха в много враждебна обстановка. Когато слязоха от самолета на летището в Аден, бяха посрещнати от йеменски войници с насочени към тях калашници. Бях с тях — добави той. — И мога да ви кажа, че си помислихме, че ще се стигне до престрелка направо на пистата. Задници.

Значи Чет бе поредният гаден американец, който не харесва йеменците. Как ще спечелим тази война срещу тероризма, ако не спечелим сърцата, умовете и доверието на ислямските си съюзници? Нали така? Вярно, те наистина са задници. Но наши задници.

Освен това бях сигурен, че Чет е бил много уплашен в деня, когато се е озовал срещу много и въоръжени до зъби йеменски войници. А когато позволиш нещо или някой да те уплаши, обикновено след това здравата се разгневяваш. И искаш да си възвърнеш мъжествеността — като убиеш някого. Също като по улиците на Ню Йорк с лоша слава. Може би това също имаше своята роля.

— Членове на йеменския парламент призоваваха за джихад срещу Америка — продължи той; — Сякаш ние бяхме направили нещо лошо. И тези призиви се предаваха всеки ден по радиото и телевизията. Повечето американци тук, туристи, работници в петролните инсталации и бизнесмени, бързо напуснаха страната.

— Посолството беше затворено и изпратихме по-голямата част от второстепенния персонал в Оман или Рияд — уведоми ни Бък.

Чет кимна и продължи:

— Йеменското правителство даваше противоречиви сигнали. Казаха, че нямат нищо против да вкараме още хора, а когато дойдохме тук, започнаха да ни заплашват.

— В правителството имаше много объркване и паника — обясни Бък.

В нашето или в тяхното?

След това Чет разказа една страшна история, която бях чувал и при предишното си идване.

— На американския екип бяха отпуснати двата етажа на „Шератон“, но една нощ хотелът беше обсаден от няколкостотин мъже, облечени в традиционно облекло, макар да пристигнаха с военни джипове и да бяха въоръжени с армейско оръжие. Веднага познахме, че са маскирани йеменски войници и може би хора от СПС. — Замълча за момент, явно припомняйки си онази нощ. — Заехме отбранителни позиции на покрива и партера и не позволихме на нито един от арабските гости да напусне хотела. Вътре все още имаше неколцина западни туристи, но те се страхуваха да се махнат, така че им дадохме пистолети за самозащита. Всички си мислехме, че ще умрем… Командирът на морските пехотинци даде само една заповед: „Вземете ги със себе си“.

Точно така. Никакво предаване. Никакви американски заложници. И когато дойдох в „Шератон“, заповедта още бе в сила. Вземете ги със себе си.

Известно време никой не проговори. Лодката продължаваше към плажа на „Шератон“. Погледнах Кейт, която като че ли бе започнала да гледа с други очи на положението тук, а може би и на съпруга си, който бе прекарал цял месец на това опасно място. Съвсем не всичко се изчерпваше с плажния волейбол, скъпа.

За Бък и Бренър историите на Чет не бяха нищо ново, но пък може би засилиха решимостта им да си свършат работата и да се разкарат оттук. При всяко изпълнение на опасен дълг идва момент, когато осъзнаваш, че си изразходвал отпуснатия ти късмет.

Бък, Бренър и Чет отдавна го бяха направили, но целта най-сетне се виждаше — само на няколкостотин километра оттук, в Мариб.

— По зазоряване всички задници, обсадили сградата, изчезнаха — продължи Чет. — Наредиха ни обаче да напуснем хотела и ни откараха с лодки до американските военни кораби в пристанището. След два дни йеменското правителство каза, че било безопасно да се върнем в „Шератон“, така че взехме флотски хеликоптери обратно до плажа. По пътя обаче хеликоптерите бяха прихванати от ракети земя-въздух и пилотите трябваше да се спуснат до морското равнище. Приближихме над водата, готови за престрелка. — Погледна към водата и приближаващия плаж, сякаш гледката събуждаше спомена, и продължи: — На брега обаче нямаше неприятелски сили. Мисля, че йеменските военни сигурно са решили, че ще обърнем хеликоптерите, когато бъдат прихванати, а когато са видели, че продължаваме напред, са се разкарали. Така се върнахме на лайняните си етажи в „Шератон“ и оттогава сме там.

Ясно. И оттогава г-н Чет Морган, привилегированото дете на световна свръхсила, е имал предостатъчно време да размишлява върху лошото посрещане, което е получил в Йемен. Дошъл тук да помага (е, ако не в действителност, то поне официално), а йеменците се отнесли с него като с лайно и заплашили да го убият. И той нямаше намерение да се махне, докато не си го върне. Разбира се, вече беше побъркан, така че дори М–16 терапията нямаше да го направи щастлив — но все пак би помогнала донякъде.

— Седмиците след атаката срещу „Коул“ бяха някак сюрреалистични… — завърши биографията си Чет. — Приличаше на някакъв фарс, в който йеменското правителство и военните бягаха в различни посоки като клоуни, каквито са си, и казваха: „Добре дошли, американци“, а после: „Янки, вървете си“. Абсолютно зациклила страна.

Както бе казала Бетси Колинс, това би било подобрение.

Намирахме се на стотина метра от плажа. Чет намали скоростта, заобиколи някакви плитчини и се насочи към Слонската скала.

По скалите имаше много чайки, но Чет ги остави на мира и вместо това показа среден пръст на момчетата от йеменската армия с тежката картечница. Определено се нуждаеше от курсове по овладяване на гнева.

— В старите времена на оръдейната дипломация, ако някоя миризлива страна нападнела западняци, се събирал флот и започвал да бомбардира пристанищния град, докато не го изравни със земята. А сега… сега примитивните вмирисани задници си позволяват твърде много и им се разминава. Ще дойде обаче ден за разплата. — Чет се замисли за момент. — Всъщност всеки ден от единайсети септември е ден на разплата. — Кимна на себе си и добави: — Колкото до господин Булус ибн ал Дервиш, този предател на страната си и масов убиец, за него денят наближава.

Надявах се да е така. Едно знаех със сигурност — че наистина ще има ден на разплата тук в Йемен, но не бях сигурен кой за какво ще се разплаща.

50.

Часът на коктейлите беше настъпил и с Кейт отидохме при колегите в бара на хотела. Чет Морган не се появи, но ни помоли да се срещнем в 22:00 ч. в ОССИ, за да обсъдим плана за действие.

Беше останал в лодката си, след като ни остави в дълбоката метър и двайсет вода. Върнахме се при басейна на хотела, където Хауард и Клеър наглеждаха нещата ни и явно се опознаваха по-добре.

Двамата се досетиха да не ни питат за новия ни приятел на плажа, но Клеър все пак спомена, че се е разтревожила, че сме се забавили толкова. Определено я беше грижа за мен.

С Кейт се качихме в стаята си да вземем душ и да се преоблечем за вечеря и/или късна разходка до Мариб, както бе намекнал Чет. След като нещата се раздвижат, всичко се случва бързо и трябва да си една стъпка пред терористите и две стъпки пред Вашингтон.

Пак с Кейт обсъдихме г-н Чет Морган от Централното разузнавателно управление и аз споделих с нея подозрението си, че Чет дъвче. Тя се замисли, но не беше съвсем сигурна, така че зарязах темата.

Не споделих с Кейт другите си мисли за Чет по отношение на лудостта му или какво го подтиква.

— Изглежда малко напрегнат — казах все пак. — Когато не е на черешата.

— Имаш дълбоко вкоренени предразсъдъци спрямо Управлението — отвърна Кейт.

Аз?

Както и да е, Кейт не бързаше с мнението си за Чет. За съжаление, трябваше да вземе бързо решение за пътуването до Мариб с този побъркан, за да намерим Пантерата.

Засегнах и деликатния въпрос за сложните й отношения с Тед Наш.

— Мисля, че трябва да попитаме Чет дали е познавал Тед и какви са чувствата му относно последната ти среща с покойния.

Това минава ли за тънко?

Кейт не отговори няколко секунди, после каза:

— Аз ще се погрижа за това.

Всъщност аз щях да го направя, но казах:

— Добре.

Е, слязохме в бара да пийнем с колегите, в това число момчетата от ДСС от Сана и повечето от екипа в Аден, с изключение на двайсетимата морски пехотинци, които бяха на пост.

За съжаление, поради повишената бойна тревога и вероятното ни среднощно пътуване из Индианската територия, алкохолът все още отсъстваше от менюто. Барманът ни разби плодови напитки в блендера и получих мангова киша. Много е гадна.

Приказката обаче си я биваше и разговаряхме за дома, за семействата и за всичко друго, освен войната с тероризма. Никой не спомена четирийсетте типа от Ал Кайда, които идваха насам. Забелязах обаче, че всички са с бронежилетки, пистолети и автомати — нещо, което не се включва в протокола на един бар. Барманът, сервитьорите и цивилните клиенти също бяха забелязали тоалетите ни и изглеждаха малко загрижени. Зачудих се кой ли от тях е с колан бомба. Може би онзи тлъст саудитец с робата, който седеше самичък и се наливаше със скоч. Обстановката бе много по-вълнуваща, отколкото в „При Еко“.

В осем вечерта капитан Мак реши, че сме изпитвали достатъчно късмета си и че трябва да помислим по-сериозно за сигурността, и помоли всички американци да напуснат бара й да се върнат в стаите или на постовете си.

Неколцина от нас обаче имаха уговорена вечеря и отидохме на задната тераса, където беше грилът.

Седнахме на една кръгла маса — аз, Кейт, Бък, Бренър, Бетси Колинс, Дъг Ренълдс, Лайл Манинг и капитан Мак.

Още беше горещо, но небето бе ясно, звездите блестяха и полумесецът изгряваше. Във водата се виждаха светлините на големи товарни кораби и петролни танкери. Неколцина западни туристи лудуваха в басейна, а наистина тъпите се разхождаха по плажа, вероятно с тениски с надпис „Отвлечи ме“. Това място просто плачеше да попадне в заглавията на първите страници.

Барбекюто не беше лошо, както помнех от миналия път, макар че пропуснах козия кебап. Пиехме безалкохолна бира и бъбрехме колко е чудесно да изпълниш мечтата си и да работиш за правителството — пътувания в чужбина, чудесно заплащане, свестни шефове във Вашингтон и възможност да промениш нещата, като убиеш малко задници, които и без това искат да умрат.

Стигнахме до проблемите на сигурността и Дъг Ренълдс ни каза, че е изпратил съобщение във Вашингтон с искане за кораб в пристанището за възможна евакуация, както и за необозначен чартърен самолет (тоест на ЦРУ) на летището в Аден. Засега нямало отговор. Хрумна ми, че Вашингтон може да търси повод да стовари хиляда морски пехотинци на плажа.

— Не мога да ги убия, ако не съм тук — заяви капитан Мак, който несъмнено предпочиташе да се бие, вместо да бяга.

Ясно. Ти стой тук. Е, поне не можеше да се отрече, че има хъс.

— Може да заминем още тази нощ — обяви Бък.

Разбира се, никой не попита къде отиваме, но всички ни пожелаха късмет.

— И на вас също — казах аз.

И не плащайте стаите, ако се наложи да напуснете хотела под обстрел.

— Не ни трябва късмет — увери ме капитан Мак. — Имаме двайсет морски пехотинци.

Никой не се поинтересува закъде сме се запътили, но Бетси Колинс все пак отбеляза:

— Пътуването нощем е рисковано.

— Ще летим — успокои я Бък.

Така ли? Откъде го беше научил?

Ясно беше, че това най-вероятно е операция на ЦРУ, така че никой нямаше други коментари или съвети. Усещах обаче, че аденския екип може да стане по-откровен, ако му се зададе директен въпрос, така че попитах директно:

— Какво мислите за Чет Морган?

Мълчание.

Добре, това също бе отговор.

— За протокола, лично аз мисля, че е стоял твърде дълго на слънце — казах аз.

— Джон, не е нужно да… — намеси се Бък.

— Възможно е тази нощ да заминем с него за Мариб, вероятно със самолет — продължих аз. — И се тревожа, че господин Морган може да страда от стрес от страната и от изтощение.

Никой не възрази на думите ми, но щеше да им се наложи да докладват изказването ми в случай, че някои от нас не се върнат живи от Мариб.

Вечерята и разговорът като че ли бяха приключили.

— Моля да ни извините, но имаме среща в ОССИ — каза Бък и се изправи.

Всички станахме, ръкувахме се, пожелахме си до нови срещи и късмет.

Лайл Манинг, който като че ли не си падаше по мен, ме изненада с думите:

— Направи доста добра преценка на ситуацията.

А това бе един от малкото моменти, в които не бих имал абсолютно нищо против да съм сгрешил.

Влязохме в хотела и Кейт, Бренър, Бък и моя милост взехме асансьора до четвъртия етаж.

— Имаш разрешение да напуснеш по всяко време — каза ми Бък по пътя нагоре. — Но не и да обсъждаш тази операция с външни хора.

— Темата, Бък, беше Чет Морган.

— Познавам Чет от три години. Много е свестен — увери ме Бък.

— Не се и съмнявам. Всички го казват.

— Джон, хайде да обсъдим това след срещата с него — намеси се Кейт.

— Лично аз се интересувам повече от плана, отколкото от Чет Морган — заяви Бренър.

Е, грешиш. Причината най-добрите планове на мишките и хората често да отиват по дяволите не е в плана, а в мишките и хората. А Чет беше на път да откачи напълно. Но все пак трябваше да съм екипен играч и затова казах:

— Бива.

Слязохме от асансьора, поздравихме стоящия на пост морски пехотинец и тръгнахме по коридора към Отдела за съхраняване на секретна информация.

С две думи, Пантерата беше само един проблем. Съотборниците ми бяха друг. Но се надявах, че планът не е толкова побъркан, колкото Чет.

51.

Бък имаше ключ за заключената врата и влязохме.

По-голямата част от опразнената стая бе заета от черна шатра и ние се вмъкнахме в нея, тънещият в полумрак интериор с размери четири и половина на шест метра беше натъпкан с електроника, бюра и шкафове за документи. Единственото осветление бяха няколкото настолни лампи и сиянието на компютърните монитори.

При късовълновата радиостанция седеше млад мъж по тениска и шорти и със слушалки на ушите, който ни каза:

— Чет е на балкона.

Чудесно. Надявах се да е скочил. Но най-вероятно пушеше. Което си е по-бавна форма на самоубийство.

Излязохме от шатрата и заобиколихме до балкона, където, както можеше да се очаква, Чет стоеше до парапета с фас в устата и съзерцаваше обляния от лунна светлина пейзаж. Все още носеше белите гащи и тъпата си хавайска риза и все така беше бос. Време ти е за домашен отпуск, Чет.

— Римляните наричали Йемен Арабия Феликс, или Щастлива Арабия — каза той, без да се обръща. — Оттогава никой не го е наричал така.

Правилно. Сега се нарича Кенеф.

— Ако Афганистан е гробище за империи, то Йемен е кланица за имперски амбиции — продължи Чет.

Господи, спаси ме сбърканяци, завършили Бръшлянената линия. Нали ме разбирате?

— Александър Велики изпратил гръцки колонисти на Сокотра, един остров недалеч от брега, но колонията не издържала дълго. Римляните пък нахлули от север и стигнали до Мариб, преди войската им да се стопи от сражения, трудности и болести.

Мариб? Нали натам отивахме? Да не си забравя антибиотиците.

— Йемен се е сблъсквал с поредица завоеватели и кандидат-завоеватели — продължи Чет. — Египтяни, перси, римляни, етиопци, турци, британци и наскоро заминалите си руснаци. Никой обаче не е успял да контролира цялата страна. Дори йеменците. Не ми се иска да видя как се забъркваме в сухопътна война тук и точно затова тези хирургически операции трябва да са успешни — заключи той.

— Направо да им пуснем бомбата — предложих аз.

— Лично аз нямам никакъв проблем с това — увери ме Чет.

Може би все пак не беше побъркан. Така де, съгласяваше се с мен. А аз не съм луд. Нали?

Както и да е, Чет пусна фаса си в кофата с вода, която беше поставена на балкона с тази цел (а може би и като кат плювалник), и се обърна към нас.

Светлината бе слаба, така че ми бе трудно да определя дали дъвче и в коя точно точка от синусоидата на кат трипа се намира. Но ако трябваше да познавам, бих казал, че се издига нагоре с увеселителното влакче, на около пет-шест метра от върха. Спускането е гадно.

— Съжалявам, че не можех да се присъединя към вас тази вечер, но чух, че сте водили интересен разговор на вечеря. — И ме погледна.

Е, първо, не беше поканен и второ, май някой му беше подшушнал коментара ми за душевното му здраве. Не мислех обаче, че Бетси, Дъг, Лайл или капитан Мак ще се втурнат да докладват подобно нещо на Чет Морган. Бък също не беше имал възможност да разговаря с него. Може би Чет просто беше предположил на база минал опит, че някой го е нарекъл сбъркан, и освен това бе предположил, че този някой съм аз. Добра дедукция, Чет. Или… или си имаше подслушвателно устройство с насочен лъч и ни е чул долу на терасата. Това определено не е приятно. Но предполагам, че именно затова ги наричат шпиони.

Както и да е, Чет ни поведе към шатрата.

В ъгъла имаше малка маса с карти и Чет ни покани да седнем.

Когато очите ми свикнаха с полумрака, видях на стената да виси официалната снимка на президента Али Абдула Салех, но текстът под нея гласеше Задникът на Арабия. Веселба.

Забелязах също няколко стоманени брадви, кутии за изгаряне и машини за нарязване на документи — необходимото офис оборудване за място като това, с поверителна информация и на враждебна територия. Представих си как Чет под въздействието на ката размахва брадва към компютрите и някой му крещи: „Казах ти, че в коридора има туристи, а не терористи“. Опа.

Както и да е, младежът при радиостанцията не би трябвало да ни чува през слушалките и Чет каза:

— За това обсъждане няма включени записващи устройства. Разбира се, операция „Чистка“ е строго секретна и никога няма да споменавате или разкривате какво се казва или случва тук.

Ясно. Също като на ергенско парти във Вегас. Дразнещото е, че от ЦРУ си мислят, че трябва отново да те накарат да се закълнеш, че ще пазиш тайна. Сякаш никой, освен тях не разбира концепцията да си затваряш устата.

С две думи, от ЦРУ не обичат съвместни операции и гледат на тях като на досадно дундуркане. От друга страна пък, ако нещо се издъни, има върху кого да стоварят вината.

Реших да изясня нещата и го попитах:

— Кой ръководи тази операция?

— Бък е водач на екипа — отвърна той.

— Имам предвид, кой във Вашингтон движи нещата? Ти пред кого се отчиташ?

— Не ти трябва да знаеш.

Че защо попитах? Ясно беше, че е операция на ЦРУ, ръководена от най-високо ниво. Ако беше на ФБР, щяха да ни накарат да носим сини якета, върху които с големи бели букви щеше да е изписано ФБР. Бюрото обича да се рекламира. За разлика от ЦРУ.

— Каква е работата ти в екипа? — продължих.

— Аз контролирам действието на безпилотните самолети — напомни ни Чет.

— Ясно. Значи ще изпарим онзи тип?

— Безпилотните самолети се използват предимно за въздушно наблюдение — продължи да ни напомня той.

Тогава защо са ги нарекли „Предатор“12? Защо не „Зорки гълъбчета“?

— По-късно ще стигна до целта на мисията — добави Чет.

Обикновено започваш с целта и после очертаваш плана. При секретните операции обаче положението е малко по-различно, най-вече защото целта (например да светнеш някого) невинаги е законна и следователно не се казва, а се подразбира.

— Първо, разузнавателните ни източници, човешки и електронни, поставят Пантерата в околностите на Мариб — започна Чет.

— Същото научихме с Джон от затворника в Гумдан — уведоми го Бренър.

— Ясно.

— И колегите ти в Сана също са го разпитвали — или си го направил ти — добавих аз.

Отговор не последва.

— Имаш ли препис на разпита? — попитах.

— Още не. Проблеми с превода — обясни той. — Мога ли да продължа?

— Разбира се.

— Второ — продължи той, — трябва да ви кажа, че ще тръгнем оттук около полунощ. Ще отлетим за Мариб и може да не се върнем.

— Би ли се изразил по малко по-друг начин? — попита Бренър.

Не е за вярване, но Чет се усмихна и поясни:

— Ако мисията е успешна, няма да се върнем тук. Вземете само най-необходимите неща и оставете всичко друго в стаите си. Багажът ще ви бъде препратен.

Къде? На най-близкия роднина ли?

— А ако мисията е неуспешна? — поинтересува се Бренър.

— Тогава може да се върнем тук, за да продължим операцията. Освен ако не сме мъртви — добави Чет.

Схванах.

— За твое сведение, двамата с Кейт трябва да чуем и одобрим плана за действие, преди да направим каквото и да било — уведомих го. — Такава беше уговорката.

Чет като че ли не знаеше, че има уговорка.

— Мисля, че сте преминали линията, от която няма връщане назад, господин Кори.

— Джон и Кейт се съгласиха доброволно да бъдат стръв, така че могат да предложат промени в плана, що се касае до ролите им — намеси се Бък и се обърна към мен и Кейт. — Но трябва да ви кажа, че това може да е единственият ни шанс да пипнем Пантерата, преди да е изчезнал отново.

— Това ни е ясно — отвърна Кейт.

— Излитаме от летището с „Туин Отър“ DHC–6 — продължи Чет. — Това е двумоторен самолет с къс разбег и подсилени фиксирани колесници, способен да кацне на шосе, което и ще направим.

Я пак?

— Машината е регистрирана в Кувейт като регионален чартърен самолет, но ще бъде управлявана от двама американски пилоти — продължи Чет.

Слава богу. Разбира се, самолетът бе всъщност собственост на някаква фирма параван на ЦРУ и пилотите бяха на заплата към Управлението, макар че тези факти трудно биха могли да се докажат. Компанията има отлични въздушни ресурси по цял свят, известни в бранша като „Шпионеър“. Ако някой успее да преброи всички летателни апарати на „Шпионеър“, авиопаркът й сигурно ще се окаже по-голям от този на „Америкън Еърлайнс“.

— Полетът ще трае по-малко от три часа — каза Чет.

Като стана дума за това, „Шпионеър“ можеше да ни докара безопасно от Сана до Аден за по-малко от три часа, при това без засада. Някой идиот обаче беше решил да види какво знае Ал Кайда и на какво е способна. А също и какво могат да направят ракети „Хелфайър“ на Ал Кайда. Не помнех да съм се писал доброволец за това, но ако бяхме гръмнали Пантерата, щях да потупам Чет по гърба и да се готвя да отлетя за Ню Йорк, а не за Мариб.

— Ще имаме ли водач на терена? — попита Бренър.

Иначе казано, някой с фенерче или най-малкото със запалка.

— Да, доверен местен — отвърна Чет.

— Подобно нещо не съществува — уведоми го Бренър. Сети се за някоя полянка в джунглите на Югоизточна Азия и добави: — Трябва да е американец.

— Тук това е невъзможно — увери го Чет, както и всички останали, тоест нас. — Използвали сме този човек и преди. Плаща му се добре. И има семейство в Щатите, което иска да види отново.

Аз също исках да видя моето семейство. Е… без тъщата и тъста.

— Този човек, чието кодово име е Тарик, или „нощен посетител“, има радиостанция, чиято честота ще бъде следена от самолета — продължи Чет. — За да отбележи мястото на кацане на шосето, Тарик има цяла раница малки автономни електронни предаватели, които ще разположи по указания му начин по пътя, както и в началото и края на участъка. Пилотите ще могат да видят сигналите от тези предаватели на джипиеса в кабината. Тарик го е правил десетки пъти, пилотите също — увери ни той.

— А ти?

— Много пъти. — Чет продължи: — Всички предаватели ще бъдат включени, когато Тарик ги постави на пътя, но малко преди пристигането ни той ще прецени вятъра и други фактори, след което ще изключи предавателите в единия край на пистата — онзи, от който не бива да захождаме. Така пилотите ще знаят от коя посока да кацнат, но по-важното е, че ако предавателите продължават да работят и в двата края на пътя, това ще означава, че Тарик поради една или друга причина е извън играта.

— Или спи като загубеняците, които е трябвало да запишат експлозията на „Коул“.

Чет се насили да се усмихне любезно и продължи:

— Това ще е първият ни сигнал, че трябва да се издигнем и да продължим нататък. Ако предавателите са разположени правилно, пилотът ще зададе на Тарик само един въпрос по радиото: „Има ли прах?“ Тарик ще отговори с „Да“, ако в района има неприятели или ако някой е опрял пистолет в главата му. Ако каже: „Тази вечер няма прах“, значи всичко е чисто. И ще потвърди, че не е под натиск, като добави: „Успешно кацане“, когато приближим пистата. Ако не каже тези думи — ненужно добави Чет — или ако предавателите не са настроени както трябва, ще обърнем обратно към Аден.

Гледал съм всичко това в един филм за Втората световна война, но водачът беше заловен от нацистите, които го измъчваха и го накараха да им издаде паролите и знаците. Всички в приближаващия самолет бяха заловени или убити. Войната е гадно нещо.

— Провеждали сме няколко нощни кацания в страната при подобни условия и винаги всичко е минавало добре — каза Бък.

Очевидно. Иначе нямаше да си тук, за да ни го съобщиш.

— Ал Кайда са прекалено тъпи, за да установят, че Тарик работи за нас — каза Чет. — Но дори да разберат, пак са твърде тъпи да го проследят или да го накарат да им сътрудничи. Просто ще го убият. — И добави: — Те не са германци.

Явно също беше гледал филма. Ал Кайда обаче не бяха чак толкова тъпи.

— Безпилотните самолети ще следят приближаването и кацането ни — продължи Чет. — Нито една операция в племенните земи не може да успее без сътрудничеството и въоръжената охрана на най-малко един местен шейх. Хората на Муса ще ни откарат с кола до отдалечено скривалище и ще ни осигурят охрана.

Сериозно? Какво дъвчеш, Чет? Така де, да включиш Тарик в това е достатъчно рисковано; а да включиш цяло племе побъркани бедуини си е чисто самоубийство.

Никой нямаше позитивни отзиви относно пътните планове и усетих, че Чет губи доверието на екипа. Той също го разбра и продължи съвсем прозаично:

— Шейх Муса ни е осигурявал помощ и друг път и ще бъде добре компенсиран за съдействието.

Мълчание.

Чет се принуди да продължи:

— Племенните земи на Муса включват древните руини в Мариб и той осигурява сигурността и охраната на туристически групи, учени, археолози и други посетители. За него уговорката е много доходоносна и само по себе си това е достатъчно, за да му имаме доверие, че ще направи онова, за което му се плати и в което е най-добър — да пази мира.

Парите отварят врати, чувал съм. Но не бях ли чул съвсем наскоро, че девет белгийски туристи са изчезнали при руините в Мариб? И не бяха ли намерили екскурзовода и шофьора им с прерязани гърла? Може би ставаше дума за друг Мариб.

Зачаках Чет да спомене това, но той продължи:

— Шейх Муса не е радостен от появата на членове на Ал Кайда, повечето от които не са йеменци и роялисти като него…

— Момент — прекъснах го. — Май помня, че девет белгийски туристи изчезнаха при руините в Мариб миналото лято.

Чет ме погледна и видях как ледените му сини очи се присвиват в сумрака. Накрая каза:

— Тъкмо щях да стигна дотам.

— Извинявай. Забрави, че съм се обаждал.

— Никой не знае кой е участвал в този инцидент, но със сигурност не е бил шейх Муса — уведоми ни той.

— Ясно. Но шейх Муса, закрилникът на западните туристи и учени, не е успял да си свърши работата. Или греша?

Виждах, че Чет е раздразнен, Кейт е загрижена, а Бренър, който би трябвало да знае за инцидента, се беше умълчал.

Бък, който беше забравил да спомене това на Кейт и мен, обясни:

— Шейх Муса пое пълната отговорност за неуспеха си да защити туристите и даде известни следи на йеменските и западните власти. Шейхът е посрамен и ядосан и се закле да отмъсти за оскърбената си чест и съсипаната си репутация. Когато един йеменец ти даде гостоприемството си и някой го наруши, нарушителят става цел на кръвна вражда — добави той. Беше ни го казал на лекцията си в Ню Йорк.

— И поради тази причина на шейх Муса може да му се има доверие — добави Чет.

Ясно. Имаше много причини да се доверим на шейх Муса. Кой знае, нищо чудно да се опитваше да си уреди виза и да отвори деликатесен магазин в Бруклин. Въпреки това имах известни съмнения. Освен това ми се струваше, че Бък, който беше отрекъл да знае подробности за плана, всъщност е знаел повече, отколкото ни е казал. Но това вече ми беше известно.

— Ал Кайда е основният заподозрян за инцидента, но е възможно да става дума и за отвличане, което не се е развило според очакванията — каза Чет. — Ясно е, че похитителите не са от племето на Муса.

— Белгийските власти са научили от заловен човек на Ал Кайда в Брюксел, че това е тяхно дело и че белгийските туристи най-вероятно са мъртви — уведомих го аз.

Чет явно искаше да ме попита откъде съм получил тази информация, но не го направи, а каза:

— Важното в случая е, че шейх Муса работи за нас. А не за Ал Кайда или йеменското правителство.

— Шейхът е верен на саудитската кралска фамилия, която е негов благодетел — уведоми ни Бък. — Един саудитски принц донесъл писмо до шейх Муса с молба да ни посрещне гостоприемно, да ни осигури свободен път и всякаква помощ, която може да ни потрябва. Имам копие от писмото. То е по-ценно от цялото злато, пари или оръжия, които бихме могли да му предложим.

— Има ли изобщо някой, който не е наясно, че отиваме в Мариб? — поинтересувах се.

Бък не отговори, но Чет каза:

— Нямаме друг избор, освен да се свържем с хора, които са наши… съюзници за момента.

— Съюзниците ни от йеменското правителство знаят ли, че отиваме в Мариб?

— Не и от мен — отвърна Чет.

— А могат ли да се досетят?

— Може би.

Помислих си за полковник Хаким, но си замълчах.

— Можем ли да продължим нататък? — попита Чет.

Всички кимнаха и той продължи:

— Шейх Муса ще е подготвил за нас два джипа в скривалището. Ще останем там известно време, след което към един или два следобед ще продължим към град Мариб, сякаш току-що сме пристигнали от Сана, и ще отседнем в хотел „Билкис“, където имаме резервации на наше име. След това ще отидем при руините, за да ги разгледаме и да бъдем разгледани. Ще се опитаме да минем за туристи, но на практика никой няма да ни повярва. Ще плъзне мълвата, че сме на лов за Ал Кайда — на лов за Пантерата. Шейх Муса ще ни осигури охрана за тази разходка, макар разстоянието между скривалището, града и руините да е само десетина километра. При руините може да има и полицаи от Бюрото за национална сигурност.

— Надявам се да не попаднем там в деня, в който работят за Ал Кайда — обади се Бренър.

Смешно. Освен ако не ти се налага да ходиш там.

— Можем ли да вземем автоматите си при руините? — поинтересува се Бренър.

— Не — отвърна Чет. — Както казах, отиваме там като туристи.

Мислех си, че в Йемен и туристите носят автомати. Ако не го правеха, тази грешка трябваше да бъде поправена. Така щеше да има по-малко мъртви туристи и повече мъртви терористи.

— Ще носим обаче бронежилетките и пистолетите, но прикрити — увери ни Чет.

— Ами Замо? — попита Бренър.

— Той ще остане с колите недалеч от руините със снайперистката си пушка. Освен това нашите автомати ще са в колите.

Бренър като че ли не беше особено навит на това, но премълча.

Наистина исках да попитам дали д-р Клеър ще дойде с нас, но Кейт можеше да разтълкува погрешно въпроса ми. Може би трябваше първо да се разкашлям и после да питам.

Кейт сякаш прочете мислите ми и попита:

— Доктор Нолан ще дойде ли с нас?

— Не — отвърна Чет.

Защо не?

— Твърде е опасно — обясни той.

Точно затова ни трябва доктор, Чет.

Е, никой нямаше какво да каже по тази тема, но изявлението на Чет определено изясни как точно стоят нещата.

— Надявам се, че ще вземем Хауард с нас, за да ни предупреждава да не направим нещо незаконно — обадих се аз.

— Ако операцията беше на ФБР, щяха да ни трябват шестима адвокати — отвърна Чет.

Туш.

Чет продължи:

— На връщане от руините към хотела, което ще стане по смрачаване, двете ни коли ще бъдат спрени от коли на бедуини, ние няма да окажем съпротива и те ще ни отвлекат.

Ъ?

— И ще ни върнат в скривалището, където да очакваме развитието на нещата.

Развитие? Какво по-точно? Нещо от сорта на прерязване на гърла ли?

— Всичко това ще бъде представление, естествено — успокои ни Бък. — Похитителите ще са хора на шейх Муса. Оръжията ще си останат с нас и ще бъдем под зоркото око на безпилотни самолети, въоръжени с ракети.

Страхотно. А кой контролира самолетите? Чет. А него го отвличат.

Чет разясни това:

— При скривалището има микробус, който е мобилна станция за наблюдение на безпилотните самолети, така че няма да съм с вас, когато се регистрирате в хотела, нито при руините или когато ви отвличат. Ще съм в скривалището и ще следя картината от самолета, който ще ви наблюдава. Другият „Предатор“ пък ще следи самото скривалище. Ако с мен или със станцията се случи нещо, самолетите ще продължат да предават картината на контролната станция, където се намират пилотите, управляващи чрез сателитна връзка. При нужда те ще използват ракетите. Някакви въпроси?

Имахме много въпроси, но Чет вече беше на черешата, така че поклатихме глави.

— Щом се съберем отново в скривалището, уж като похитени гости, шейх Муса ще съобщи на агентите на Ал Кайда в района, че има подарък за тях — екип американски агенти, сред които господин Джон Кори и госпожица Кейт Мейфийлд, които работят за Антитерористичната спецчаст и фигурират в черния списък на Ал Кайда. Бъкминстър Харис също е известен на Ал Кайда и те биха искали да го разпитат. Със съжаление трябва да кажа, че господин Бренър не е особено важен за тях, макар че едва ли биха се отказали да разпитат и него, след което да го убият. От снайпериста Замо ще излезе чудесен трофей, а и снайперистката му пушка е доста съблазнителна. — Чет се усмихна. — Колкото до мен, Ал Кайда никога не е убивала служител на ЦРУ, така че отрязването на главата ми ще е голямо постижение за тях.

И ние щяхме да се почувстваме добре от подобно нещо. Пардон. Това беше грубо. Всъщност започвах наистина да уважавам Чет Морган. Определено имаше хъс. Освен това беше луд, а може би и лъжец. Но много точен, много умен и явно безстрашен.

Чет обаче добави:

— Тъй като няма да съм с вас в хотел „Билкис“, нито при руините или при отвличането, няма да е известно, че се намирам в. Мариб и съответно няма да бъда предложен на Ал Кайда. — И обясни: — Ал Кайда в Йемен приравнява служителите на ЦРУ с безпилотните самолети и ракетите им, а ние не искаме да им навяваме подобни мисли.

Ясно. Нали затова са ви кръстили призраци. Има ви, но никой не може да ви види. Аз обаче нямах нищо против, Кейт и Бренър явно също нямаха. Бък, разбира се, вече беше наясно с плана.

Като стана въпрос за план, аз имах някои проблеми с него, така че попитах:

— Защо им е на Пантерата или Ал Кайда да си помислят, че шейх Муса ще отвлича американци, щом му се плаща, за да защитава западняци и иска Мариб да си остане задължителна туристическа дестинация?

— Добър въпрос — отвърна Чет. — Шейхът е обещал на Ал Кайда, че племенните му земи ще останат неутрални. Туристите и западняците са добре дошли, но това не се отнася за американски агенти. Те… тоест ние… сме законни мишени.

— Добре. Звучи убедително. Но защо му е на шейх Муса да отива при Ал Кайда с шестима… пардон, петима… отвлечени американци, щом не е в добри отношения с организацията?

Чет кимна, сякаш беше очаквал този въпрос, и отговори:

— Заради парите. Ал Кайда смята, че е постигнала с шейх Муса уговорка, основаваща се на пари. Двете страни сключиха сделка, според която Ал Кайда може да организира тренировъчен лагер в един от лагерите на племето, така че макар да не се доверява на шейх Муса, Ал Кайда си мисли, че той може да бъде купен.

— Струва ми се, че е купен — отбелязах.

Чет поклати глава и ми обясни търпеливо:

— Това беше наша идея, господин Кори. Сега знаем къде се намира тренировъчният лагер.

Ясно. Хитро. Стига да е истина.

— Защо не сме заличили лагера? — попитах.

— По-добре е да го следим — отвърна Чет. — От информацията от безпилотните самолети и от местни източници изглежда, че Пантерата никога не се появява в лагера, но ако го правеше и успеехме да го засечем, щяхме отдавна да сме наврели един „Хелфайър“ в гъза му.

— Схванах.

— В замяна на неутралитета от страна на Муса — продължи Чет — Ал Кайда няма право на въоръжени действия на територията на шейха. Но когато Ал Кайда отвлече и уби белгийците и представи инцидента като племенно похищение, Муса казал на Ал Кайда, че е много ядосан. От Ал Кайда отрекли да имат нещо общо с изчезването на туристите, но въпреки това бутнали на Муса малко пари и оръжия, за да замажат случката. Муса обаче не им повярвал и когато научил за предстоящата атака срещу инсталацията на „Хънт Ойл“, ни предупреди (срещу десет хиляди долара) и ние изпратихме безпилотни самолети в района и предупредихме охраната на „Хънт Ойл“, която, както знаете, беше готова за нападението. Ал Кайда обаче няма как да знае със сигурност кой ги е издал, ако изобщо някой ги е издавал, макар че шейх Муса им е казал, че търси виновника.

Не е лесно да следваш лъжите и лъжците без указател. В света, в който живеех доскоро, лъжата слага край на сделката — или ти осигурява известен престой на топло. В този свят да те хванат в лъжа означаваше, че ти трябва по-голяма и по-добра лъжа или най-малкото хубав подарък за онзи, който те е сгащил, че лъжеш.

— И тъй, за да отговоря на въпроса, Ал Кайда вярва, че шейх Муса ще сключи сделка с тях, когато е в негов интерес да го направи — каза Чет. — Шейхът не е прекратил даването под наем на тренировъчния лагер (по наша молба) и Ал Кайда гледа на това като на положителен знак, че шейхът е готов да прави пари. — И като стана дума за пари, ни уведоми: — За петима отвлечени американски агенти от разузнаването Ал Кайда ще му плати… някъде около сто хиляди долара.

— На човек? — попитах аз.

— Не. Общо. — Той се усмихна. — Не се надценявай.

Така де. Животът е евтин.

— На полицаите от БНС им е било платено около четиристотин долара, за да изчезнат при случая с белгийците — добави Чет.

Направо без пари.

И тъй, шейх Муса играеше двойна игра, събираше подкупи, наеми и хонорари къде ли не. От него можеше да стане добър собственик на жилищни блокове в Ню Йорк. И нима трябваше да вярвам, че атаката на Ал Кайда срещу белгийците го е изненадала напълно? Чет вярваше в това. Или поне така казваше. Бък също. Заявената от Муса цел да превърне племенните си земи в Швейцария в Йемен — или Арабия Феликс, — изглежда, имаше някои несъответствия и проблеми, дело на самия шейх. Но пък това беше Близкият изток и в нищо нямаше кой знае каква логика.

Чет явно се досещаше какво си мислим всички.

— Освен това шейх Муса знае, че ще остане жив само докато не пуснем ракетите си по него — каза той. — Може да играе доходоносни двойни игрички от време на време, но ние контролираме ендшпила. — Той ни погледна. — Ракети „Хелфайър“. Deus ex machina в тази война. Бог, мятащ гръмотевици от небето. А ебаваш ли се с Бог, мъртъв си.

Добре. Малко латински действа доста убедително. Чет обаче не беше първият западняк, изигран от Изтока.

Двайсет години като ченге си имах вземане-даване със слушалки, подлеци, доносници и измамници. И. винаги се грижех да са наясно, че ако решат да ми погаждат номера, с тях е свършено. Или ще им се иска да е свършено. Когато се занимаваш с хора без морални устои, които са верни единствено на себе си, невинаги получаваш логичните резултати, които очакваш, нито истината, за която си платил.

Като стана въпрос за това, зачудих се какви ли са моралните устои на Чет и всеотдайността му към истината. Йемен наистина бе страната на лъжите, място, където номерата са стока, а измамите — норма. В това отношение йеменската култура и културата на ЦРУ бяха разделени от пропаст въпреки мотото на ЦРУ, че истината ще те направи свободен. Подозирах, че самият Чет е бил покварен от тази култура на лъжите и че смята, че в това отношение е по-добър от йеменците, които смяташе за тъпаци. Не знам дали са тъпаци, но знаех, че са коварни. И че точно така са оцелели в продължение на три хиляди години. И че ще си останат тук много след като си отидем, което можеше да се случи съвсем скоро.

— Господин Кори? — каза Чет.

Погледнах го.

— Не задълбавайте прекалено в това.

Не отговорих.

— Муса ще покани трима или четирима представители на Ал Кайда в скривалището, разбира се, охранявани и с вързани очи, за да могат да видят отвлечените американци и да установят кои са те. Носете си паспортите — напомни ни той. — После Муса ще настоява, че е въпрос на чест, уважение и доверие Пантерата лично да се спазари за купуването на петимата американци. Двете страни ще могат да доведат определен брой въоръжени мъже, десет или дванайсет по предложение на шейха. Срещата ще се проведе пред колибата на един козар на няколко километра от скривалището. Шейхът ни уверява, че знае как изглежда Пантерата, и за да сме съвсем сигурни, ние му показахме снимки на Булус ибн ал Дервиш, със и без брада.

— Този вид срещи между равни главатари е традиционен за тази култура и от двете страни се очаква проявата на добра воля и доверие — обясни Бък, който знаеше това-онова за плана и мястото. — Въпреки това и двете страни ще са въоръжени, за да гарантират доброто поведение, но и за да са сигурни, че някоя трета страна няма да се възползва от срещата между важни лидери. Това е абсолютно средновековен протокол, но в този случай третата страна, американците, не дебнат в засада зад скалите. Наблюдаваме ги от километър и половина височина и можем да пратим ракета право в чашката за чай на Пантерата.

— Ако тази среща се състои, ще извикам още два безпилотни самолета — каза Чет. — Разбира се, вие няма да бъдете в колибата на козаря. Това би означавало да сте опасно близо до онова, което ще се случи. Все още ще чакате в скривалището, аз ще съм в контролния микробус, ще поддържам връзка с пилотите на четирите самолета и ще следя какво става при колибата и около скривалището. Щом види Пантерата, шейх Муса ще го поздрави сърдечно и според традицията ще го прегърне и ще му целуне ръка.

Иначе казано, целувката на смъртта.

— Значи няма да се опитваме да задържим заподозрения — казах аз, за да съм абсолютно сигурен, че съм разбрал чутото.

— Не. Ще убием терориста с ракета „Хелфайър“ — отвърна Чет.

— Значи няма да ми се налага да му чета правата?

— Той няма права.

Точно това казвах и аз. От устата на Чет обаче звучеше малко грубо. От друга страна… беше си глътка чист въздух.

Освен това бях малко разочарован, че няма лично да видя сметката на Пантерата — или поне да съм там, когато ракетата го превърне в протоплазма. Обичам миризмата на експлозиви и горяща плът. Модерната война обаче е безлична. Поне щях да съм в състояние да гледам развоя на нещата от микробуса при скривалището. Дали картината ще е цветна?

— След като поздравленията приключат, шейх Муса в качеството си на домакин ще покани Пантерата и неколцина от приближените му да седнат на килима за чаша чай. Но преди да започнат преговорите за американците, Муса и неговите хора ще се оттеглят за момент в каменната постройка уж под предлог, че отиват да доведат пленниците. Когато видя това на монитора при скривалището, ще наредя на пилотите да изстрелят ракетите си — две по ал Дервиш и свитата му на килима и две по другите хора от Ал Кайда и колите им. Оцелелите ще са абсолютно зашеметени и хората на Муса ще им видят сметката. Горе-долу по същото време нашите изтребители-бомбардировачи от база в Саудитска Арабия ще унищожат тренировъчния лагер.

В шатрата настъпи мълчание: всички се опитвахме да си представим описаното от Чет. Сценарият звучеше добре… но в него имаше някои потенциални проблеми. Например хората невинаги правят онова, което им се каже, нито сядат или застават там, където искаш да седят или да стоят. Нали така?

— Ами ако по време на чаеното парти завали? — попитах.

— В Мариб не е валяло от двеста години — увери ме Чет.

Това сигурно беше преувеличение, но изгледите за валежи май наистина клоняха към нулата.

— Втората двойка безпилотни самолети ще охранява скривалището ни и ще ни прикрива, докато пътуваме към мястото на удара, за да съберем парченца от господин ал Дервиш и хората му, за да ги идентифицираме чрез пръстови отпечатъци и ДНК тестове — каза Чет. — Ще направим и снимки, макар да не ми се вярва, че ще останат много годни за разпознаване лица.

Чет определено се забавляваше. Хей, човече, заслужил си го. Най-накрая ще можеш да се върнеш у дома, за да ти акордират главата.

Бренър се сети нещо и попита:

— Убийството и клането няма ли да обтегнат отношенията между шейх Муса и Ал Кайда?

— Разбира се, шейх Муса ще каже, че не е имал никаква представа, че американците го следят, а също така ще заяви, че неговите хора също са дали жертви — отвърна Чет. — Няма да има нито един оцелял свидетел от Ал Кайда, който да оспори думите му. Освен това след тази операция Ал Кайда няма да представлява особен проблем в провинция Мариб.

— Муса ли ще получи наградата от пет милиона долара? — попитах.

— Мисля, че си я е заслужил — отвърна той.

Разбира се. По-добре, отколкото сто хиляди от Ал Кайда. Все пак попитах:

— А какво ще получим ние?

— Удовлетворение от добре свършената работа и благодарностите на признателното правителство.

— Същото като миналия път.

Кейт имаше уместен въпрос.

— Как ще се измъкнем оттам?

— Както казах, ще бъдем прикривани от два безпилотни самолета на мястото на удара — отвърна Чет. — Самолетът ще кацне на близкия път и ще ни прекара през границата в Саудитска Арабия до една секретна база в Арабската пустиня. Там ще предадем торбите с органичните материали, камерите и оръжията, след което ще продължим към летището, в Рияд, където ще се качим на пътнически самолети и ще се приберем у дома, където и да е това.

Никой не каза нищо. Седяхме в смълчаната сумрачна шатра и си мислехме за плана и за това как се връщаме у дома в първа класа или в сандък.

Е, помислих си, планът се основаваше на богат минал опит, част от който бе истина, част измислица и част, която не е напълно анализирана. Освен това зависеше от много предположения. Както обикновено, ЦРУ беше измислило нещо, което изглеждаше хитро, но всъщност се оказваше прекалено хитро. Най-добре е нещата да са прости и дуракоустойчиви. Все пак можеше и да се получи.

Чет остави мълчанието да се проточи и накрая попита:

— Въпроси?

— Не мислиш ли, че Пантерата ще надуши капана? — попита Кейт.

— Като ревностен мюсюлманин Пантерата няма да повярва, че шейхът, който също е ревностен мюсюлманин, ще го предаде на американците, които, разбира се, са неверници — отвърна Чет.

— Добро предположение, което ме кара да се запитам защо Муса би предал събрат мюсюлманин на неверници — отбелязах аз.

— Краткият отговор е пет милиона долара — отвърна Чет. — Но също така Муса и ал Дервиш нямат много общо помежду си, ако не се брои религията. Муса е роялист, а Ал Кайда е антироялистка организация. Муса е бедуин, а другите араби като ал Дервиш гледат отгоре на хората от племената. Освен това повечето племена в Йемен искат да премахнат Ал Кайда от земите си. Също така си мисля, че шейх Муса може и да не възприема господин ал Дервиш като истински йеменец. Нищо чудно да мисли за него като за американски натрапник.

Всички в тази шатра бяхме американски натрапници.

— Имаш убедителни доводи защо Муса може да предаде Пантерата, но не и защо Пантерата ще се довери на Муса и ще дойде на срещата — отбеляза Бренър.

Чет кимна и обясни:

— Пантерата се нуждае от победа след провала при „Хънт Ойл“ и неуспешната засада срещу конвоя, така че шансът да се добере до петима американци, при това не туристи, а агенти, сред които господин и госпожа Кори, фигуриращи в черния списък на Ал Кайда, ще бъде толкова изкушаващ, че той ще е готов да поеме риска. Пантерата може и да не се доверява на Муса, но няма да иска да се покаже като страхливец и да откаже срещата. Разполагаме с психологически профил на ал Дервиш, който ще ви покажа по пътя към Мариб. С две думи, Булус ибн ал Дервиш е мегаломан. Страда от мания за величие. Изключителен егоизъм и нарцисизъм.

Като всички в тази шатра. Е… момчетата де. Кейт е почти нормална.

— Можем да обсъдим този анализ в самолета — продължи Чет. — Но за да отговоря на въпроса на господин Бренър и на опасенията на госпожица Мейфийлд, най-лошият сценарий е Пантерата просто да откаже да се яви на среща, за да преговаря, купи, плати и прибере американските пленници.

Всъщност можех да измисля и много по-лоши сценарии, но разбирах доводите на Чет. Ако Пантерата не се появеше, щяхме просто да се върнем в Аден и да опитаме нещо друго.

— Планът изглежда добре на теория и виждам, че е обмислен сериозно и че сте поработили много сериозно с шейх Муса — каза Бренър. — Само че нямам доверие на йеменците, а планът изцяло зависи от предположението, че всички, от Тарик до Муса, са на наша страна. Нашият живот и мисията са в техни ръце, а не в наши. Единствените операции, които наистина работят, са онези, които изцяло се ръководят и осъществяват от американци или от доверени западни съюзници. А не от платени съюзници.

Думи на истински войник. При това абсолютно верни.

— Съгласен съм, но подобно нещо е невъзможно в Йемен — отвърна Чет. — Иронията в случая е, че планът би трябвало да проработи именно защото зависи от включването на йеменци в операцията. Никога досега не сме го правили, така че на Пантерата и през ум няма да му мине, че разчитаме на помощта на йеменци, за да го убием.

Чет като че ли имаше отговори на всичко. При това добри отговори. И ако трябва да съм честен, той също залагаше собствения си задник на фронтовата линия. Така че предполагам, че вярваше в идеята си.

— Планът не е дуракоустойчив, но и не е толкова опасен, колкото изглежда — обади се Бък.

— Определено е — уверих го аз.

— Ако шейх Муса ни предаде, последиците за него — ракети „Хелфайър“ и гневът на саудитската кралска фамилия — ще са толкова сериозни, че съм сигурен, че ще остане лоялен — обясни Бък. — Шейхът може да промени позициите си следващата седмица или година, но след като вече е сключил сделка, ще изпълни своята част от нея.

Чет се съгласи и добави:

— Ако Муса е размислил, просто ще каже на Тарик да ни отпрати и ще се върнем в Аден.

— Муса може и да е надежден, но е достатъчно един от хората му да работи за Ал Кайда и с нас е свършено — отбелязах аз.

Нито Чет, нито Бък отговориха на това. Чет като че ли започна да губи търпение и продължи с въпроса за участието ни в този план. Погледна към мен, после към Кейт и попита:

— Съгласни ли сте с всичко това?

Погледнах Кейт. Тя кимна.

— Щом на теб планът ти харесва, Чет, значи ние сме направо влюбени в него — казах аз.

— Много го харесвам — увери ни Чет. — Всъщност аз го измислих.

Прекрасно. Трябва да си егоист, за да пипнеш егоист.

Чет погледна Бренър.

Бренър вероятно беше предаван и от тукашните местни, и в Югоизточна Азия, и то неведнъж. Въпреки това реши да направи още един опит и каза:

— Вътре съм.

— Добре — рече Чет. — Значи А отборът е готов да убие Пантерата, И десетина-петнайсет джихадисти.

Както казах, стръвта никога не харесва плана, но поне двамата с Кейт нямаше да сме единствените на пангара в този случай.

Чет реши да ни запали още повече.

— Въз основа на онова, което знаем за структурата на Ал Кайда в Йемен, смятам, че ако убием Пантерата и най-приближените му хора и унищожим тренировъчния им лагер, атаката на Ал Кайда срещу „Шератон“ няма да се състои.

Бък напълно се съгласи с думите му и добави:

— Ако операцията в Мариб успее, Ал Кайда в Йемен ще изпадне в смут и няма да рискуват да атакуват хотела, тъй като нападението им може да се окаже пореден провал. Същото се отнася и за предполагаемата атака срещу посолството.

Добре, схванах. Капитан Мак ще остане разочарован, ако не му се удаде възможност да убие неколцина джихадисти, решили да нападнат хотела. Същото се отнасяше и за морските пехотинци в посолството. Всички други обаче щяха да са щастливи, ако нападенията не се състоят — или ако най-малкото се отложат.

— Ще се срещнем във фоайето в полунощ — каза Чет. — Две коли на ДСС ще ни откарат до летището, където ще ни чака самолетът за Мариб.

Точно на това място треньорът започва окуражителната си реч и Бък, който бе наш лидер и треньор, взе думата:

— Уверен съм, че сме отличен екип за тази мисия, и съм ви благодарен, че се съгласихте да участвате. Това може и да не ни донесе много публична слава, но все някъде имената ви ще бъдат записани и известни на бъдещите поколения. Вие рискувате живота си за една кауза, която е по-голяма от вас, и със съзнанието, че с успеха на тази мисия Америка ще бъде в по-голяма безопасност и ще се доближим до победата над онези, които ни желаят злото.

Добре звучеше. Бък беше живял достатъчно дълго, за да види края на Студената война. Никой от нас обаче нямаше да е толкова дълговечен, че да види края на тази война.

Чет Морган продължи със специфичните подробности:

— Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, лидерът на Ал Кайда в Йемен, е предател на родината си, масов убиец на невинни цивилни и на седемнайсет американски моряци, както и заклет враг на Америка. Не бива да имаме никакви морални скрупули относно прекратяването на живота му и на живота на джихадистите на бойното поле.

Това бе много по-добре, отколкото да се мъча да му чета правата на арабски.

— Зная, че някой бди над нас, за да осигури нашия успех и благополучното ни завръщане у дома — заключи Чет.

Точно така. Безпилотните самолети.

Всички станахме, стиснахме си ръцете и излязохме от шатрата на ОССИ. Чет излезе на балкона, за да се зареди, с каквото там се зареждаше, а останалите излязохме в ослепително ярко осветения коридор.

Бък, на когото явно не му се водеха посткоитални разговори, каза само: „Ще се видим в лобито“ и тръгна към стаята си.

Кейт, Бренър и аз отидохме до асансьора и се спуснахме на третия етаж.

Както са ме учили и както съм научил през годините, ако целта е проста — например да видиш сметката на някого, — то и планът би трябвало да е прост. Когато планът е сложен, значи има и нещо друго.

52.

Замо се обади в стаята ни в 23:30 и каза, че ще мине да вземе багажа и автоматите ни.

— Онзи от ЦРУ не иска хората в лобито да видят, че излизате на разходка — обясни ми.

Да де. Това е проблемът с провеждането на антитерористични операции от хотел в Пясъчландия — може да има доносници на Ал Кайда, които гледат какво правиш. Чет беше добър в занаята. И освен това май гледаше твърде много шпионски филми.

— Господин Харис иска госпожица Мейфийлд да си вземе балтото — добави Замо.

— Идеално. — Затворих и се обърнах към Кейт. — Имам чудесна новина. Удава ти се случай да си носиш балтото.

Малко след полунощ двамата с Кейт, облечени в жълто-кафяви работни панталони, пустинни кубинки, черни тениски, ловни елечета, бронежилетки и скрити пистолети, се появихме във фоайето на хотела.

То бе почти празно и не видях никой от съотборниците.

— Ще погледна отвън — казах на Кейт.

— Не. Чет каза да се срещнем тук.

Кейт, която обикновено е уравновесена, преди да тръгне на опасно назначение, изглеждаше малко смълчана, може би дори разтревожена. Но кой би могъл да я вини за това? Така де, дори само пътуването до летището в такъв час си беше рисковано.

Както и да е, седнахме и зачакахме останалите.

След срещата ни с Чет Бренър се беше обадил по телефона и бе поискал да поговорим. Добра идея.

Бях деветдесет процента сигурен, че в стаите ни няма подслушвателни устройства, но като си спомних, че Чет май ни е подслушвал, и като взех предвид шатрата на СПС на близкия хребет, включих телевизора. Някакъв тип с брада и роба буквално пищеше за нещо и непрекъснато чувах думите „Амрика“, „джихад“ и „маут“, което означава „смърт“.

— Този да не е някакъв комик? — попитах Бренър.

— Молла е — отвърна Бренър.

Всъщност си беше чист задник.

Както и да е, придърпахме три стола и приближихме глави. Бренър започна направо по същество:

— Не съм сигурен относно плана.

Кейт се съгласи и добави:

— Ако аз бях Пантерата, щях да надуша капана.

Като стана дума за пантери, лъвове и други хищници и като си спомних какво беше казал Бък в Сана, им напомних:

— Пантерата винаги ще е предпазлив и нащрек. Но иска да яде. — Спомних си и думите на Чет. — Ако надуши капан, просто няма да се появи. Така че или ще се хване в капана, или няма да го видим. Не виждам никаква опасност за нас.

Е, разбира се, че виждах опасността. Но исках да разбера дали Кейт или Бренър също я виждат.

— Непосредствената опасност не е от Пантерата — каза Бренър. — А от онзи тип шейх Муса. Той държи всички карти. А не ние, нито ЦРУ, нито дори Пантерата.

Кейт се съгласи с г-н Бренър.

— Нямаме представа каква е тукашната политика, кой на кого дължи нещо и кой кого е готов да предаде.

Съгласих се с това, но реших да продължа да играя ролята на адвокат на дявола.

— Чет и Бък посочиха убедително защо на шейх Муса може да му се има доверие и не виждам никакви пропуски в логиката им. Какво печели той, ако ни предаде на Ал Кайда? Ракети „Хелфайър“. Ще има много повече сметка да гушне нашите пет милиона долара и да се отърве от Ал Кайда и Пантерата. Така не само ще направи американците радостни, но ще зарадва и саудитската кралска фамилия, както и идиотите в Сана. Печалба отвсякъде.

Кейт и Бренър се замислиха и накрая кимнаха, макар и с неохота.

Разбира се, в плана и в по-голямата картина имаше други части и подробности. Например Бренър може да знаеше, а може и да не знаеше, че новата му приятелка Кейт е видяла сметката на човек от ЦРУ. Но дали това имаше връзка с предстоящите събития в Мариб? Може би.

Да не забравяме и Службата за политическа сигурност. Йеменското ЦРУ. Един дол дренки, както се беше изпуснал Бък. Защо Чет не засегна въпроса с йеменските си колеги?

Кейт явно мислеше в същата посока.

— Чет така и не спомена СПС, Бюрото за национална сигурност или йеменската армия — каза тя. — Все едно напълно отписва факта, че дори тази страна си има служби за сигурност. Полковник Хаким знае от затворника къде за последно е видян Пантерата и може да се досети, че отиваме там.

— Така е — съгласи се Бренър. — Като едното нищо може да се окажем изправени срещу армията, БНС или СПС.

— В провинция Мариб властват племената и Ал Кайда, а силите за сигурност на практика ги няма никакви — отвърна адвокатът на дявола. — Така че може би това е причината Чет да не ги споменава. Или пък операция „Чистка“ е била съгласувана с йеменското правителство на най-високо ниво, но нито Чет, нито Бък имат право да споделят политическа информация.

Кейт и Бренър отново кимнаха неохотно.

Достатъчно съм умен, за да не вярвам на собствените си глупости, и определено не вярвах на глупостите на Чет или Бък. Всъщност тук наистина имаше и още нещо и започнах да придобивам представа какво е то. Но не толкова ясна, че да я формулирам с думи и да я споделя с Кейт или Бренър или да се изправя срещу Чет и Бък с подозренията си.

Все пак реших да успокоя бойците.

— Освен това Чет и Бък също залагат задниците си наред с нас — казах и се обърнах към Бренър. — В армията никога не би изпратил хората си на мисия, в която самият ти не би отишъл или на която не вярваш. Нали?

Той кимна.

Поиграхме си още малко с темата, докато моллата се нахъсваше до полуда относно Амрика или каквото там. Целият Близък изток е бил сбъркан много преди да дойдем тук и щеше да си остане такъв много след като си тръгнем. И след като всички евреи са се махнали, върху кого да стоварят вината за всичките си проблеми? Върху Амрика. В действителност, както ми беше казал Ал Расул, те мразеха самите себе си. Въпреки това щяхме да им дадем още една причина да мразят нас — гадно убийство, извършено от неверници на свещената земя на исляма.

— Е, трябва да вземем решение — каза Бренър.

— Решението вече е взето — уведомих го. — Освен ако вие двамата не откриете фатален недостатък в плана, а не нещо, което просто изглежда опасно, ще трябва да се качим в самолета и да отлетим за Мариб. Всички сме доброволци — напомних им. — А и знаехме с какво се захващаме.

Бренър ме погледна.

— Бил съм доброволец за мисии във Виетнам и на други места, доста по-опасни от това. Но винаги съм имал момчета, на които мога да се доверя. А тук не разполагаме с това.

— Разбира се, че разполагаме — отвърнах. — С Бък и Чет. Както и със Замо. Не забравяй и безпилотните самолети.

— Джон, и ти си мислиш същото, което си мислим и ние за тази мисия — каза Кейт, която открай време ме познава много добре.

— Може би. Но да си предупреден означава да си подготвен. Ще се наглеждаме един друг, ще държим под око Чет и Бък, ще държим Замо наблизо и ще сме готови да поемем нещата в наши ръце, ако започне да намирисва. Съгласни?

Кейт и Бренър кимнаха.

— Какъв е твоят мотив? — попита ме Бренър. — Освен „Коул“?

— „Коул“ е достатъчен мотив. Но като махнем него, всички ние сме в този бизнес, а той не е от безопасните. Никога не е бил и никога няма да бъде. Виж Бък. Залагал си е топките повече от трийсет години. Виж дори Чет, живял в този кенеф три години, за да отмъсти за „Коул“. И ти, Пол, си се изправял срещу опасности през по-голямата част от живота си. Същото се отнася за Кейт. Това не е кариера, а призвание. Не е заплата, а живот. Просто правим родината си малко по-сигурно място — заключих аз. Освен това имам голямо его, но не го споменах.

Бренър кимна.

— Аз още съм за. Просто исках да видя дали вие двамата разбирате проблемите около плана и мисията.

— Всички ги разбираме — рече Кейт. — И се радвам, че поговорихме за това. Ще сме нащрек за проблемите. — Погледна ме, после се обърна към Бренър. — Джон всъщност харесва, когато отгоре му спускат лоши планове. С нетърпение очаква да промени замисъла, да спаси мисията от пълен провал и да покаже на всички колко е хитър.

Абсолютно невярно. Просто така се случва. Както и да е.

— Е, всяко нещо по реда си — казах. — Първо трябва да стигнем до летището, без да са ни отвлекли.

Всички станахме.

— Ще се видим долу — казах аз и Бренър си тръгна.

Онзи от телевизията се навиваше до скъсване и си помислих, че всеки момент ще изкука като онзи водещ от „Телевизионна мрежа“. Зачудих се дали „Вечерни новини с лудия молла“ се радват на висок рейтинг.

— Джон?

Изключих телевизора.

— Да, скъпа?

— Знам, че знаеш какво правиш.

— Абсолютно.

Нямах си и представа.

— И ти се доверявам.

— Умен ход.

— Мисля, че Пол все пак има основателни опасения — каза тя. — Но недостатъчни, за да се откаже.

— И да го направи, всъщност нямаме нужда от него. — И за да се проявя като гаден провокатор, добавих: — Пък и знам, че няма да си помислиш лошо за него, ако подвие опашка и се скрие зад стените на посолството.

— Ти си абсолютен задник.

— Аз съм алфа-мъжкар в А-отбора. Ще убием Пантерата, после ще идем във Вашингтон да ни стиснат ръцете. Може да си вземем една седмица отпуск и да я прекараме на нудисткия плаж в Сен Мартен.

Там поне нямаше да е нужно да се тревожим за мюсюлмани. А дори да ги имаше, къде щяха да скрият пистолет или колан бомба?

Тя не отговори, но все пак ме целуна.

Напъхахме някои неща в торбите и Замо се обади да каже, че ще мине за багажа и автоматите. И ето ни сега във фоайето да чакаме останалите от А-отбора.

53.

Мобилният ми телефон, който работеше в близост до ОССИ, издаде мелодичен звън.

Погледнах есемеса. На паркинга.

Излязохме и отидохме до неосветения паркинг пред хотела, където един морски пехотинец разхождаше куче за издирване на бомби.

— Къминс, търси! — заповяда водачът, когато приближи джиповете. Добро куче. Едно пътуване от хиляди километри може да приключи бързо, ако колата ти се взриви при завъртането на ключа.

Къминс, изглежда, остана доволен от джиповете, но заръмжа към Чет. Явно не понасяше хора от ЦРУ. Или може би беше надушил кат. Между другото, Чет се беше преоблякъл в тъмни дрехи и бе успял да си намери обувките. Нещата явно ставаха сериозни.

Двамата шофьори от ДСС в Сана, единият от които Майк Касиди, натовариха багажа ни и ни подадоха пушките.

— Максимална скорост, никакво спиране — каза Бренър. — Дръжте оръжието в готовност.

Ясно. За всеки случай. Ако попаднем на четирийсетте типа от Ал Кайда, тръгнали към хотела.

Бренър, Бък и Чет се качиха в предната кола, а аз и Кейт седнахме на задната седалка на другата със Замо отпред и Майк зад волана.

— Мислех си, че съм приключил за днес — каза Майк.

— И аз така.

Джипът на Бренър потегли и го последвахме — минахме покрай бригадата на йеменската армия, която се грижеше за столовете на поляната.

— Отиде ли при доктор Клеър? — попитах Замо.

— Да.

Дрън-дрън. Някои мечтаят за рана, с която да се скатаят, а други като Замо ги раняват и те се страхуват, че това ще им прекъсне купона. Зачудих се какво ли мотивира Замо. Може би обичаше да убива джихадисти със снайперистката си пушка. Малка, но все пак радост.

Понесохме се по тесния лъкатушещ път между хълмовете и скалите над плажа. Нямаше други коли и се движехме в средата на шосето със 120 км/ч. Когато изкачихме скалите и излязохме на равно, шофьорът на Бренър натисна педала и Майк последва примера му.

Последвахме водещата кола в летището и профучахме покрай пункта на охраната, без да спрем, след което излязохме от пътя към терминала и продължихме през прахоляка към пистата.

На пистата чакаше двумоторен самолет с високи криле. Трябваше да е нашият „Туин Отър“. Беше боядисан в монотонно сиво, официалния цвят на „Шпионеър“, а малките знаци по опашката бяха почти неразличими — друг признак, че е самолет на Компанията. Освен това стъклата на пилотската кабина бяха тъмни и когато приближихме, видях, че щорите на прозорците на салона са спуснати и вратата е затворена.

Докато приближавахме, светлините в кабината светнаха, двигателите изреваха и двете витла започнаха да се въртят.

Джиповете спряха до самолета и всички се изсипахме навън.

— Успех — каза Майк.

— Чул те Господ.

Бързо взехме багажа си, в това число снайперистката пушка на Замо, няколко раници и тежък брезентов чувал, в който се надявах, че има готова долнопробна храна и допълнителни боеприпаси. Щом приближихме самолета, вратата се отвори и един от пилотите спусна къса стълба. Докато се качвах, погледнах назад и видях, че двамата шофьори ни прикриват с автоматите си.

В слабо осветения салон имаше двойна редица седалки отдясно и единична отляво, общо за около петнайсет души. При опашката покрай стената имаше две пейки, една срещу друга, вероятно за подремване. Чет посочи открития багажен отсек вдясно от вратата и метнахме там торбите и оръжията си. Междувременно Чет прибра стълбата, затвори вратата и ни каза да се настаним на седалките отпред. После влезе в кабината и разговаря няколко секунди с пилотите, след което се върна и седна на седалката срещу Бък в редицата пред Кейт и мен. Бренър и Замо се бяха настанили на единични седалки от другата страна на пътеката, така че товарът на самолета изглеждаше разпределен правилно и можехме да излитаме.

Светлините в салона угаснаха, интеркомът изпращя и един от пилотите поздрави пътниците си с: „Добре дошли на борда“ и ни предупреди с: „Пригответе се за излитане“.

И благодаря, че избрахте „Шпионеър“. Забелязах също, че не се представиха с имената си. Дори с малките. Фирмена политика.

Двигателите изреваха и докато самолетът набираше скорост по пистата, закопчахме коланите. За по-малко от десет секунди машината изведнъж насочи нос нагоре и се озовахме във въздуха. Самолетът сякаш напрягаше всичките си сили, за да се издигне под възможно по-голям ъгъл.

Пресегнах се през Кейт, дръпнах щората на прозореца и погледнах надолу към светлините на Аден и пристанището, където бе започнало всичко. Ако капитан Кърк Липолд беше предупредил приближаващата лодка и бе стрелял пред носа й, нямаше да идвам тук нито преди две години и половина, нито сега. Естествено, щях да съм някъде другаде. Тая нашата работа просто няма край.

Земята се отдалечаваше бързо. Насочих вниманието си към съседката ми по място и я попитах:

— Как я караш?

— Може ли да се върнем, за да си взема стомаха?

Знаех си, че все някога ще започне да вижда смешната страна на антитерористичните операции в най-шибаните страни на света.

— Това е нищо — уверих я. — Почакай кацането.

— Много смешно.

— Просто се опитвам да облекча момента.

— Опитай да скочиш тогава.

Както и да е, няколко минути след смразяващо краткото излитане пилотът, без да престава да се издига, зави рязко надясно. Самолетът се разтресе и Кейт се вкопчи в дръжките на седалката.

— Съжалявам, приятели — каза интеркомът. — Имаше трафик пред нас.

Мразя самолети да се блъскат насред въздуха.

— Ще летим на тъмно — обяви пак пилотът или може би беше вторият пилот. — Никакви външни светлини. Моля да спуснете щорите, ако решите да включите нощното осветление.

Спуснах щората.

След няколко минути излязохме от побеждаващото гравитацията издигане и самолетът изравни. Включих лампата над седалката и се огледах към пътеката за количката с напитки.

Пилотът отново заговори по интеркома:

— Мариб се намира почти право на север, но за съжаление забравих да предоставя летателния си план на властите. — И се изкиска. Малка пилотска шега в ЦРУ. — За да заблудим евентуалните наблюдатели, ще поемем на северозапад към Сана, а когато приближим града, ще се спуснем под обхвата на радара и ще продължим на изток към Мариб. Мариб има летище, така че ако някой си мисли, че сме тръгнали натам, ще реши, че ще кацнем именно на него.

Естествено. Никой не би си помислил, че сме толкова тъпи, че да кацаме на шосе в тъмното.

— Атмосферните условия са добри — увери ни също така пилотът. — Можем да разчитаме на лунната светлина, а освен това разполагаме с прибори за нощно виждане за кацането.

А парашути имаме ли?

— Полетът ще продължи около два часа и половина.

Е, май операция „Чистка“ беше стигнала точката, от която нямаше връщане.

Всъщност двамата с Кейт бяхме стигнали до тази точка, когато влязохме в кабинета на Том Уолш, за да поговорим за Йемен.

И ето ме тук.

И ето ни всички тук — шестима души, които нямат много общо помежду си, освен една цел — да убият един гаден тип. Ще излъжа, ако кажа, че нямах опасения за всичко това, но ще излъжа също, ако кажа, че не очаквах с нетърпение да нанеса удара. Нали това бе причината да дойда. Добре де, една от причините.