Патасана - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Неизв. (Начало книги) #1

Бележка на издателството:

В романа се споменават исторически личности, имена на градове и местности, заглавия на произведения и реалии от широк географски район. Всички те са транскрибирани според литературните норми на съответните езици. Например Ахмет (тр.); Ахмед (персийски); Ахмад - арабски

„Осеях градските площади с телата на избитите от мен. Плячкосах града и опустоших домовете му от покрива до основите. Изравних със земята кулите на храмовете от тухла и кал, самите храмове и техните богове. Прокопах канали от Ефрат до сърцето на града. Така удавих храмовете, боговете и самия град, та никой да не ги открие.“

Глинена плочка от Сенахериб, асирийски цар

Самуел Ноа Крамер, „Месопотамия“

Първа глава

Най-напред видя как светлините, проблясващи като светулки в мрака, припламват ненадейно над долината. Облегната върху каменната стена на древния град, тя ги наблюдаваше -само те разкъсваха непрогледния мрак. Беше изморена и са-мотна, но, странно, другите не и липсваха. Лек ветрец довяваше сладостно ухание на олеандри. Тя притвори клепачи, за да почувства по-добре вятъра върху кожата си. Щом затвори очи, вятърът спря. Някакво жужене долетя отдалеч и тя отвори очи, любопитна да открие източника му. Видя, че светулките са станали повече - две, пет, осем… Скоро започнаха да се роят толкова бързо, че не успяваше да ги преброи. Колкото повече ставаха светулките, толкова повече се сгъстяваше мракът. И колкото повече се сгъстяваше мракът, толкова по-отблизо долиташе жуженето. Тя се изправи и се вслуша съсредоточено в наближаващия звук. Не, не беше сгрешила; не го издаваха светулките. Очите и зачакаха търпеливо, втренчени в роящите се светлини, които приближаваха към нея. Наострила слух, долавяше жуженето, а то прииждаше и се отливаше като вълна. Сега го чуваше по-добре. Не разбираше думите, но мелодията и се струваше позната. После различи древния рефрен: „Аллахюекбер, Аллахюекбер…“ 1

Внезапно светулките изчезнаха и от мрака изплуваха хора, понесли факли. В светлината на факлите Есра виждаше юмруците на мъжете, вдигнати към небето, и зелените им знамена, веещи се на фона на черната нощ. Цялото и тяло се изопна от страх. Отстъпи уплашено назад, но порутената стена на древния град я възпря. Множеството наближаваше с бавни, но неумолими стъпки. „Аллахюекбер. Аллахюекбер… “

Всички хора от града стояха пред нея и я гледаха втренчено. Светлината, раздвижваща сенките, рисуваше странни маски

1 Аллахюекбер - турско произношение на арабската формулировка Аллаху акбар (Аллах е велик). - Б. пр.

по познатите и лица, плашеше я до полуда и караше сърцето и да бие до пръсване. „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Разбираше, че трябва да избяга, но не можеше. Стоеше прикована до древната стена, впила очи в наближаващата тълпа. Хората не изглеждаха разгневени; спокойно и отмерено, стъпка по стъпка крачеха към нея и викаха като един: „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Ужасена, тя изгуби всякаква надежда за спасение. Закри лице с длани и уплашено зачака първия удар - от камък или юмрук. Вместо удар обаче долетя глас - носеше се сякаш отдалеч, но заглуши възгласа „Аллахюекбер“. Тя вдигна глава и се взря в тъмнината зад тълпата, мъчейки се да чуе какво казва гласът. Човекът, на когото принадлежеше гласът, повтаряше две думи, две познати думи. Тя ги чуваше и усещаше, че са и познати, но не успяваше да ги разбере. Вслушваше се като хипнотизирана от гласа. Човекът, надвикващ неземния напев, беше упорит - повтаряше решително думите, докато най-сетне тя разбра какво казва: „Есра ханъм, Есра ханъм…“

Щом различи смисъла на думите, светлината нахлу в стаята и слънчевите лъчи, леещи се през прозореца, възвърнаха истинския облик на всичко в нея. Малката стаичка в основното училище, чиито коридори допреди два месеца гъмжаха от селските деца, побираше всичките и вещи. Есра се изправи рязко в леглото. Някой чукаше силно по вратата на стаята и и гласът продължаваше упорито да повтаря името и:

- Есра ханъм, Есра ханъм…

Тя стана в полусън от леглото и без да се замисли, тръгна към вратата. Спря по средата на стаята. Опита да се успокои. Едва сега осъзна, че е само по тениска.

- Една минута! Идвам! - извика на човека пред вратата с глас, все още разтреперан от вледеняващия сън.

Тръгна към памучните панталони, преметнати върху стола до горния край на леглото. Човекът пред вратата явно я чу, защото спря да крещи. Докато си обуваше панталоните, тя се замисли за гласа. Беше сигурна, че и е познат, но замаяна от съня, не се

досещаше чий е. Едва когато отвори вратата и се взря в свенливите тъмни очи, осъзна, че и говори капитан Ешреф.

Капитан Ешреф стоеше на крачка от прага. Още щом го видя, по устните и се разля усмивка. Не обичаше униформи, ала върху тялото на капитан Ешреф грубата зелена материя изгубваше предназначението си и приемаше вид на нормално облекло. Есра си спомни как като гимназистка в Истанбул се присмиваше на момичетата, които излизаха с момчета от военното училище, наричайки ги „идиотки, запленени от претенциозни униформи“. Сега обаче не се срамуваше, че е станала като тях. Смяташе, че по време на разкопки подобни връзки влияят зле на работоспособността и, но продължаваше да изпитва интерес към този висок, силен и същевременно свенлив военен капитан.

Преодоляла сутрешната изненада, Есра се разтревожи от външния си вид. Беше се появила пред капитан Ешреф, без дори да се погледне в огледалото, да приглади косата си и да види дали изглежда прилично. Сутрин лицето и обикновено беше подпухнало, а очите - зачервени. Тази сутрин обаче притесненията за външността и бяха безпочвени. Несресаната коса, спускаща се над челото и, придаваше невинно изражение на лицето и, а големите лешникови очи блестяха миловидно под натежалите от съня клепки.

Есра притежаваше красота, която не биеше на очи от пръв поглед - по-скоро беше красота, разкриваща се постепенно с времето. Беше подминала трийсетте, но имаше деликатно лице, все още не посмяло да се осея с бръчици, големи очи с цвят на мед под кафяви мигли, а между малкия нос и фината, леко асиметрична брадичка - устни, нито плътни, нито тънки, готови еднакво охотно и да заговорят, и да целунат. Заговореше ли, привидно несиметричните и устни придаваха детинско изражение и миловидност на сериозното и лице. Тя обаче не го забелязваше, защото не се смяташе за привлекателна.

Капитанът поздрави Есра с попресилен усмивка.

- Съжалявам, че те събудих - подхвана, подбирайки с мъка думите. - Пробвах да се обадя на мобилния ти телефон, но беше изключен.

- Нощем го изключвам - обясни младата жена. - Но няма значение, че ме събуди. И бездруго ставам по това време. -Едва след тези думи Есра забеляза разтревоженото изражение на капитана. - Какво става? Какво се е случило?

Въпросът и само накара блуждаещите зеници на Ешреф да зашарят още по-бързо, докато се опитваше да не отмества поглед от лицето и. След известно колебание лошата новина се изтърколи от устата му.

- Хаджи Сетар е мъртъв.

Думите му поразиха Есра като удар. Пред очите и изплува белобрадото усмихнато лице на хаджи Сетар, увенчано с фес с пискюл като на арамейски духовник, живял хиляди години.

- Мъртъв?

Всъщност беше чула ясно какво и казва капитанът, но искаше да е сигурна.

- Да, умрял е тази сутрин. - На капитана очевидно не му олекна, че е съобщил новината. Гласът му тежеше не само от униние, породено от бедата; мрачният му тон подсказваше, че е на път да се сбъдне зловеща поличба. - Паднал от минарето. Както всеки петък, и тази сутрин се качил на минарето да призове към молитва…

Паднал от минарето? Значи е било нещастен случай! Есра усети как бремето на скръбта и олеква.

- На тази възраст не е трябвало да се качва на минарето -прошепна тя.

Капитанът поклати тъжно глава, сякаш прочел мислите и.

- Едва ли е нещастен случай. Смятаме, че някой го е хвърлил оттам.

- Сигурен ли си? - възкликна младата жена с нескрита тревога в гласа.

- Парапетът горе на минарето е доста висок, няма как просто да залитне и да падне. Някой го е хвърлил…

- Но това са предположения? - опита се да възрази тя.

- Не само - отвърна извинително капитанът. - Хората, събрали се за сутрешната молитва, са видели монах в черно да побягва от джамията.

Невероятно… Хаджи Сетар, хвърлен от минарето, монах в черно бяга от мястото… На Есра и беше трудно да осъзнае случилото се.

- Чакай малко, Ешреф бей… - прекъсна го тя. - Обърках се. Да влезем вътре и да обсъдим всичко от самото начало.

За миг по смуглото лице на капитана се изписа колебание. После той кимна и се обърна към редника, който го чакаше с пушка в ръце пред джипа, паркиран отпред.

- Не мърдай оттук! - извика му. - Тръгваме скоро.

Войникът тутакси застана мирно и извика в отговор:

- Да, капитане!

Есра отстъпи, за да влезе капитанът, и преди да затвори вратата, очите и се насочиха към Ефрат, ширнала се в далечината зад младия войник. Реката, обагрена в розово от утринните лъчи, течеше тихо във все същото хилядолетно корито.

Щом осъзна колко е разхвърляна стаята и, Есра съжали, че е поканила капитана вътре, но после се укори наум за тази мисъл. Ставаше въпрос за смърт, застрашаваща разкопките, а тя се тревожи колко неразтребена е стаята и! Пък и стъписаният Ешреф едва ли щеше да обърне внимание на хаоса. Разчисти стола до масата и го покани да седне.

Капитанът се отпусна тежко, Есра седна срещу него. Снимките върху масата веднага привлякоха погледа му. Взря се с такъв интерес в изображенията на глинените плочки, все едно умееше да чете акадски. В момента обаче Есра не бе в състояние да задоволи любопитството му. Бързо събра снимките и ги постави пред себе си.

- Сигурен ли си, че хаджи Сетар е убит?

- Опасявам се - отвърна капитанът, опомнил се най-сетне. - Показанията на очевидците и направеният оглед на

мястото подсказват, че става дума за убийство - заключи той, като я гледаше смутено.

Уплашеното изражение на войника, служил на фронтовата линия по време на войната в този район, участвал в десетки въоръжени схватки и видял стотици убити, изненада и разтревожи Есра. Разтревожи я, защото капитан Ешреф оглавяваше списъка на хората, на които чувстваше, че може да се довери. От първия ден той подкрепяше археологическия екип и при нужда винаги им помагаше. Но дали не грешеше? Навярно капитанът не беше уплашен, а объркан от тази загадъчна смърт и се двоумеше какво да предприеме…

- Виж, Ешреф бей - възможно най-самоуверено подхвана тя, - знаеш колко е важно това. Разчуе ли се новината, че хаджи Сетар е хвърлен от минарето и особено, че монах в черно е виновен…

- Вече се разчу - прекъсна я унило капитанът. - Абид, имамът на джамията, застана до мъртвото тяло на хаджи Сетар и предупреди богомолците, че това се случило, защото е разровена Черната гробница.

Есра потръпна. Сценарият, хрумнал и само като вероятност, когато за пръв път дойде тук и видя свещената гробница на мястото на разкопките, сега се разгръщаше в действителност.

- Колко нелепо! Как е възможно да мислят така?

Капитанът не отговори, но Есра сякаш прочете мислите

му: „Ако разкопките спрат, животът ще се върне в нормалното русло или поне предпочитам да стане така. Есра знаеше, че ако поиска, той наистина може да прекрати разкопките.“ Въпросът беше дали наистина би го направил?

- Трябва да откриеш виновника - прекъсна тя краткото мълчание. Осъзна, че гласът и прозвуча малко по-остро от необходимото, ала не проговореше ли, колебанието, впримчило капитана, щеше да улови в клопката си и нея. - Трябва да откриеш виновника - повтори решително. - Откриеш ли го, ще стане ясно, че това няма нищо общо с разкопките.

В очите на капитана проблесна искрица - поне на нея и се стори така. Прие го като знак, че му е повлияла, и продължи със същия тон на непоклатима увереност:

- Селцето е малко, едва ли ще е трудно да се открие убиецът.

Отбягвайки погледа и, Ешреф промърмори смутено:

- Няма да е толкова лесно, ако са замесени бунтовниците.

- Бунтовниците ли? Мислиш, че те са убили хаджи Сетар?

- Абсолютно. Смятам, че са избягали насам, по тези места. Претърсвахме полята около село Гьовен, но не намерихме никого. Понеже, така или иначе, минавах оттук, реших да се отбия и да ти съобщя лошата новина.

- Благодаря, задето ме уведоми - каза Есра, - но идеята бунтовниците да са виновни, не ми се струва разумна. Защо им е да убиват хажди Сетар?

- За да всеят смут, анархия, да разклатят доверието на хората в държавата.

Доводите му не убедиха Есра.

- Има толкова други средства, които да използват като провокация - възрази тя. - Не смятам, че биха прибегнали до такова убийство.

- Не познаваш хората от този регион. Копаете на място, свещено за тях. И това тревожи местните. Бунтовниците се възползват от всяка възможност да всяват несигурност. Затова са убили хажди Сетар.

- Не съм толкова убедена. Според мен някой друг е отговорен.

Макар да не беше съгласен с нея, капитан Ешреф продължаваше да се взира внимателно в младата жена, сякаш се стараеше да предугади мислите и.

- Мен ако питаш, религиозни фанатици са убили хаджи Се-тар - продължи Есра. - Сам каза, че Абид ходжа започнал да говори за нас още щом пристигнахме. А мен ме заплашват и по телефона, знаеш го.

- Но не знаем дали хората, които те заплашват, са религиозни фанатици.

- Аз мисля така. Стилът им ги издава. Вмъкват Аллах във всяко изречение. И макар да използват какви ли не заплахи, нито веднъж не са изрекли сквернословие.

Есра замълча.

- Е, разбира се, нищо не е сигурно - добави след малко. -Ако ги заловиш, всичко ще излезе наяве. И вече няма да имаме проблеми с местните.

- Напротив. Повярвай ми, дори да разкрием убийците, местните ще продължат да винят археолозите. „Преди разкопките никой не ни безпокоеше. Дойдоха тези хора и превърнаха спокойния ни живот в хаос.“ Така ще говорят.

- Но това е невежество - възрази Есра.

- Наричай го както щеш, тук хората живеят така - прекъсна я рязко капитанът.

- Какво ще правим тогава? - попита Есра с напрегнат глас. -Недовършени ли ще оставим разкопките?

- Не знам. Повярвай ми, не знам, Есра ханъм.

Малодушието и примирението му започваха да я дразнят.

- Виж, капитане - подхвана тя, наблягайки многозначително на обръщението, - дори ти да не знаеш какво трябва да направиш, аз трябва да довърша разкопките. Натъкнахме се на много важни находки и няма да оставя работата недовършена заради нечии суеверия.

Нерешителността в погледа на капитана изчезна.

- Умрял е човек - укоризнено и напомни той.

- И точно затова не бива да оставяме разкопките недовършени - отсече Есра. - Хаджи Сетар беше на наша страна. Твърдеше, че не е проява на неуважение да копаем до свещената гробница. Сигурно затова са го убили. Ако прекратим разкопките, всъщност ще проявим неуважение към паметта на хаджи Сетар. Продължим ли, убийците няма да постигнат целта си.

Този път думите и не удариха на камък. Гневът на капитана се стопи и лицето му доби по-решително изражение. Но

си личеше, че разговорът им съвсем не го е успокоил. Известно време двамата седяха мълчаливо. Накрая капитанът посочи снимките.

- Находки от разкопките ли са това? - попита.

Есра също се бе втренчила в снимките.

- Да, първите плочки, които намерихме. Написани са преди около две хиляди и седемстотин години.

Капитанът взе една снимка и заразглежда съсредоточено в заврънкулките върху нея.

- Кой ги е писал?

- Хетите 2. Поточно неохетите.

- Ние тук ги наричаме „ети“, нали?

- Да, основателите на първата голяма империя в Анадола. Били са индоевропейци, но са приличали на нашите предци - османците. И те като османците са дошли в Анадола от други земи и също като тюркските племена са живели заедно с анадолците векове наред, смесвайки се с местните, преди да основат голяма империя. И като казвам голяма, имам предвид наистина голяма. По онова време империята им е отстъпвала само на Египетската.

- Значи наистина е била огромна! - възкликна удивено капитанът. - А какво писмо е това?

- Клинопис. Всъщност неохетите са използвали йероглифи. Учените го наричат йероглифичен лувийски. В този случай обаче авторът е използвал клинопис, за да надвие времето. Нещо повече, за да са по-достъпни плочките, е писал на акадски. По онова време акадският е бил като английския днес -писмената лингва франка, чрез която различните държави в Месопотамия и Анадола са се разбирали.

- А вие разбирате ли написаното?

- Естествено… Тимъти Хърли, американският ни експерт по мъртви езици, вече е дешифрирал десет плочки. Оказва се,

2 Хетите навлизат в Мала Азия между III и II хилядолетие пр.н.е. и създават Старохетското царство със столица Хатуша. През XIV-XIII в. пр.н.е. се утвърждава Новохетската империя. - Б. пр.

че сме се натъкнали на много интересна находка, защото тукашните плочки не приличат никак на онези, които сме свикнали да откриваме.

Капитанът присви леко гъстите си, но добре оформени вежди.

- Как така?

- Плочките обикновено съдържат царски заповеди, религиозни текстове, мирни договори между държавите, социални закони, споразумения или епични поеми, но тези плочки разказват съвсем друга история.

- История? - полюбопитства капитанът.

- Е, думата просто ми се изплъзна от устата… Навярно трябваше да кажа по-скоро признания. Във всеки случай тези плочки са най-ранният неофициален исторически документ, известен досега. Накратко, плочките не са писани по царско поръчение.

- Кой ги е писал тогава?

- Казва се Патасана. Бил главен дворцов писар - много важен държавен пост в империята на хетите. Писарите били много образовани. Знаели по няколко езика. Задължението им било да пишат текстове под диктовката на царя, а не да записват своите мисли, чувства и спомени. Но това не е спряло писаря Патасана да напише своята история. Затова плочките са толкова важни. Скоро ще оповестим откритието си пред целия свят.

- Наистина ли е толкова важно?

- Изключително важно. Чувал ли си за „Епоса за Гилгамеш“3?

- Чувал съм, но не съм го чел.

- Той е един от най-старите писмени епоси в човешката история. Според нас тези плочки са също толкова значими. Мислим, че сме открили най-ранното неофициално документирано житие в историята на човечеството. След няколко дни ще свикаме международна конференция. В Немския археоло-

3 Създаден преди повече от 3700 г. от анонимен вавилонски автор. Текстът е написан на четири древни езика (вавилонски, акадски, хуритски и хетски) върху глинени плочки, голям брой от които липсват и до днес. - Б. пр.

гически институт вече обмислят как точно да оповестим тази важна находка.

- И какво толкова важно е написал Патасана?

- Смятаме, че разказва историята на последните дни на древния град. И заедно с историята на града - своята лична история. Първата плочка започва така: „Бях подлец, живял в епоха на тирани“.

Капитанът изгледа замислено плочките и се надигна с думите, че е време да тръгва. Щом се изправи обаче, поспря за миг да погледне още веднъж снимките върху масата, обърна се към Есра и промърмори с горчива усмивка:

- „Бях подлец, живял в епоха на тирани“, а?

Първа плочка

Бях подлец, живял в епоха на тирани. Подлец, превърнат от боговете в страхливец. Най-противният подлец и най-презреният. Дворцов писар и сплетник, чието сърце се хранеше с низост и чийто ум се хранеше с омерзение.

Вместо да нашепва поеми, вдъхновени от всемогъщия бог на бурите и небесата Тешуб4, от съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и нашата богиня Купаба, той изостави поезията и не се поколеба да загърби дори собственото си занятие да съставя писма в интерес на царете.

Двуличен дворцов служител, скрил болката си под величествени одежди и могъщата омраза, обладала тялото му, под радостна маска, по-дебела от бронз, той се отзоваваше охотно на заповедите на царя на хетите.

Най-безчестният мъж върху лицето на земята, който избра да замълчи, събрал длани пред гърдите си като горд и предан служител на царя, когато любимата му загина в името на своята любов. Срам за човешкия род. Най-мерзък негодник, който, вместо да умре в името на любовта, не се поколеба да се спотаи във внушителната сянка на безсмисленото си съществуване, продължила да се удължава между каменните стени на двореца.

Аз, Патасана, съветник на цар Пизирис, главен писар в хетския дворец, безценен член на Панку, Съвета на благородниците, съм най-презреният подлец.

Аз, плуващият сред мъртъвците, чиято орис, предопределена от боговете, е да се гърчи вечно в мъки, съм главният дворцов писар Патасана.

Окаяният Патасана, който, пишейки договори и писма, промени съдбата на своята държава, но не успя да промени своята.

Казвам на теб, който ще намериш тези плочки - внимавай, та проклятието на боговете, превърнало разцъфналото дърво на живота ми в сух клон, да не сполети и теб. Внимавай запо-

4 Тешуб - древен хуритски бог на бурите, почитан в Мала Азия. - Б. пр.

ведите на някой тираничен цар да не те обрекат на нещастен живот, както направиха с мен.

Преди да прочетеш тези плочки, отиди в храма. Спечели сърцата на хилядите богове на Земята на хетите. Отдай почит и смили с витиевати думи сърцето на моя и твоя бог - буреносния бог на небесата Тешуб, на съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и на богинята Купаба. Направи това жертвоприношение, та да не се прибави още един към хилядите, които бяха разпънати, одрани, изгорени и заточени от родината си заради мен. И нека проклятието, тегнещо за вечни времена над мен, да не доведе до гибелта на другиго.

Ако не послушаш съвета ми, за нищо на света не поглеждай, не докосвай и не чети тези плочки. Не вдишвай плесенясалия въздух на каменното подземие, където съм ги скрил. Независимо дали си младеж с пъргави като на жребче крака или старец, който едва се държи на нозете си, бягай колкото сили имаш, бягай надалеч оттук. Не споменавай за тези плочки на никого, дори на най-близкия си човек, дори на жената, която прегръщаш нощем. Тогава боговете навярно ще ти простят и навярно ще избегнеш проклятието, стоварило се като тъмна стена върху този град на мъдростта край сияйните брегове на Ефрат.

Ти, който очите ми не са зървали, чийто глас ушите ми не са чували и чието име не нося в спомените си! Знам, че когато влезеш в тази стая под двореца, в тайника, където съм скрил плочките, аз отдавна ще съм се преселил в Земята на мъртвите. Знам, че дори след смъртта ми боговете няма да ми простят. Тяхното проклятие, прогарящо и изпепеляващо сърцето ми, ще ме преследва вечно. Така и трябва, защото не искам прошка. Заслужавам наказанието си. Единственото ми желание е онези, които идват след мен, да узнаят за живота ми и какво съм преживял. Затова написах тези плочки, затова ги изпекох над огъня - да бъдат здрави и да издържат на изпитанията на времето, чиито зъби са по-ненаситни от зъбите на лаком плъх. Подредих плочките върху полиците, които направих в тази стая под двореца. Те са за теб. Тези плочки са за онзи, който ги чете.

Дори да се съмняваш във всичко друго, знай, че тези плочки не съдържат нито една лъжа. Разказах за страховете и за смелостта си, за добрите си дела и за злодеянията си, за вярата и за съмненията си, за състраданието и за ненавистта си. После претеглих мислено думите. Махнах безвкусните, неверните и преувеличените. Исках човекът, който чете признанията ми, който държи изповедта ми в ръцете си, да не се отегчи и да ги прочете на един дъх като легендата за бог Телипину. Дори да не съм успял да опиша добре мислите и чувствата си, бъди сигурен, че написаното не съдържа нито една невярна дума. Неистинните думи съм издълбал в стената на Водната порта във възхвала на цар Пизирис; с тях написах и писмата до фригийския цар Мидас, за да го заблудя; такива думи заплитах и за да уловя в мрежата си урартския цар Руса5 и да подстрекавам асирийския цар Саргон. Използвах преувеличени, украсени и лъжливи думи, за да насъскам един срещу друг царете с големи имена, но с дребни души, които преливат от гордост, колкото повече ги ласкаят. Нито една от тези измамни думи не е намерила място в плочките, които ще прочетеш.

Страннико, ти, който ще узнаеш тайните ми, не знам дали си царска особа или благочестив духовник с милозливо сърце, или тиранин, умник или глупак. Надявам се да си добър човек. Надявам се сърцето ти да е изпълнено с любов и смелост. Надявам се да си достатъчно прозорлив да разбереш прочетеното и да се поучиш от разбраното. Надявам се да разкажеш и на други какво си прочел. Надявам се хората да шепнат разказа за мрачната ми орис от ухо на ухо, да я преведат на всичките езици на Ефрат, да я напишат върху плочки и да я предават от стари на млади, та децата да израстват с тази легенда. Навярно тогава хората ще започнат да се държат разумно, ще загърбят тиранията и ще има по-малко смърт и по-малко болка.

5 Последният владетел на урартското царство, създадено през IX в. пр.н.е. с център езерото Ван в планинската област между Мала Азия, Кавказ и Месопотамия и завладяно от Мидия в началото на VI в. пр.н.е. - Б. пр.

Втора глава

Току-що съобщената и болезнена новина хвърляше сянка върху лицето на Есра, докато стоеше пред вратата и гледаше как джипът на капитана бързо се отдалечава. Слънцето още не беше достигнало апогея си, но цялата долина вече се къпеше в зноя му. По тези земи сутрешният хлад продължава най-много до закуска; след вледеняващия студ на нощта, който смразява хората до кости, идва зората, обагря черното небе в пепелявосиво, а после в оранжево. А подаде ли слънцето носа си над хоризонта, кратката прохлада свършва и на нейно място се спуска адска жега. Градините, засенчени от короните на орехите, сливите, кайсиите и черниците, полята с памук и царевица, оградени с големи камъни, селата с кирпичените им къщурки, неподвластните на времето стени на крепостта и древният град - с рухналите дворци, храмове, барелефи и безброй тайни, служил стотици години като столица на хетското царство - се раз-жарват яростно.

За да се спаси от жегата, археологическият екип започваше работа преди изгрев-слънце, преди благоуханната мъгла, надигаща се от Ефрат, да се стопи в огромната синева на небето. Оставяха инструментите преди пладне и продължаваха чак в късния следобед, когато гневното слънце най-сетне се успокояваше и тръгваше да се спуска зад хоризонта. Едва тогава археолозите се връщаха на разкопките. Днес обаче бе петък - почивният им ден; ден, в който дори най-нерелигиозните работници отиваха в града да се помолят. Тогава поверяваха разкопките на бившия контрабандист Село с двуцевната му пушка. Именно затова тази сутрин Ешреф събуди Есра. Всеки друг ден от седмицата щеше да му се наложи да я търси на разкопките.

Докато наблюдаваше джипа, на Есра и се искаше капитанът да не я бе намирал, да не беше донасял вестта. Колкото повече я обмисляше, толкова по-ясно осъзнаваше до каква катастрофа заплашваше да доведе убийството на хаджи Сетар. И всяка прокраднала се в ума и подробност сломяваше все повече духа

и и отприщваше песимизма и. Сякаш капитан Ешреф и отне доверието, което изпитваше към него. Само преди няколко минути тя показа решимост, ала сега тази решимост се разнасяше по-бързо от облака прахоляк, вдигнал се зад джипа и тутакси отлетял. Обзе я безпомощност, все едно бе момиченце, оставено сам-само в чужда страна.

Ешреф беше прав - Есра не можеше да твърди със сигурност, че познава хората по тези земи. Вярно, през последните десет години живееше с местните хора от различни части на Югоизтока по два-три месеца, докато траеше летният сезон на разкопките. През това време гостуваше в домовете им, надзираваше работниците на разкопките, помагаше на жените да раждат и присъстваше на сватби. Виждаше невежеството им, щедростта им, бедността им, дребното им лукавство, искреността им и колко безпощадно се унищожават един друг. Ала все още не бе прозряла загадката на упоритото им мълчание, неизменно тлеещо по тъмните им, изгорени от слънцето лица. Не разбираше дали крият невежество или арогантност зад това мълчание на потъпканите, което всички - и жени, и мъже, и млади, и стари - носеха като застинала маска. През тези десет години не успя да разбере как гледат на живота, какво всъщност подбужда постъпките им и какви са възгледите им. Живееха в една и съща страна, но за нея те бяха чужденци, чиито ходове не съумяваше никога да предвиди. Именно тази неяснота подклаждаше тревогата и още откакто започнаха неприятностите заради Черната гробница. Положението се бе поуспокоило благодарение на решителната намеса на капитан Ешреф и умението на хаджи Сетар да усмирява всички. Сега обаче новината за смъртта на хаджи Сетар възроди и дори задълбочи тревогата и. Незнайно защо си представяше само най-лошите възможности. От ужасни по-ужасни сцени се мяркаха пред очите и - как местните въстават срещу археолозите, хвърляйки цялата вина върху тях; как, понесли окървавената риза на хаджи Сетар, замерят с камъни разкопките, надавайки възгласи „Аллахюекбер“, както бе видяла в съня си снощи; как залавят всички

членове на екипа и ги погребват живи в подземията на древната крепост под Черната гробница…

Тя размаха яростно дясната си длан, сякаш да прогони зловещите картини, и зашепна:

- Трябва да запазя спокойствие, трябва да запазя спокойствие…

После внезапно се уплаши, да не би някой да забележи странните и жестове и да я чуе как си говори сама. Влезе бързо вътре, но още щом пристъпи в стаята, се разколеба. Защо не каза на другите какво става? Ако се налагаше да вземат решение, беше редно всички да участват, а освен това така тя нямаше да носи цялата отговорност. Тази мисъл я успокои, но вътрешният глас и нашепна, че греши. Тя, Есра Бейхан, беше ръководител на разкопките и на нея се падаше задачата да реши. Всъщност дали разкопките ще спрат, зависеше от така наречения упълномощен археолог. За разлика от ръководителя на разкопките упълномощеният от правителството археолог беше нещо като официален надзорник - той инвентаризира находките, той отговаря за чуждестранните археолози. В неговите правомощия влизаше и да прекрати разкопките, ако прецени, че е необходимо. За щастие, упълномощен археолог на тези разкопки беше Кемал. Всъщност не ставаше въпрос за съвпадение. На разкопките предишната година Кемал, служител на Истанбулския археологически музей, се срещна с фотографката Елиф и се влюби в нея, затова сега, с помощта на влиятелни хора в министерството, си бе осигурил поста. Често казано, Есра остана доволна, че ще работи с Кемал. Двамата се разбираха добре, а и той и беше стар приятел и нямаше да и се бърка в работата. Ако вместо Кемал бяха назначили някой бюрократ, каквито бяха повечето упълномощени археолози, в какво ли положение щяха да се озоват? Сигурно щеше да прекрати незабавно разкопките. Но пък дали това не беше правилното решение? Беше извършено убийство и то навярно застрашаваше не само разкопките, но и живота на членовете на екипа. Всеки от тях, разбира се, имаше право да изрази мнението си дали разкопките

да продължат. Като ръководител обаче тя трябваше да прецени вариантите и да ги представи на колегите си. От друга страна, рискуваше да изтълкуват поведението и като слабост и да ги разколебае.

Застанала нерешително в средата на стаята, забеляза кутията цигари върху малката масичка до леглото и без да се замисля, тръгна към нея. Издърпа припряно една цигара и установи, че пръстите и треперят. Отврати се от мислите, пробягващи през ума и, от безпомощността, която чувстваше, и от разтрепераните си ръце. Измъкна цигарата от устата си и я захвърли върху масичката, сякаш тя бе виновна за всичко. Не и трябваха цигари. Длъжна беше да се овладее; паникьосаше ли се, разкопките, първите разкопки, които ръководеше, щяха да пропаднат. Неуспехът и щеше да се отрази зле не само върху кариерата и в университета, но и да разочарова уважаваните и учители, като Бенидже ханъм, която я насърчи да поеме ръководството на разкопките, и президента на истанбулския клон на Немския археологически институт, професор Кренкер - колега, който винаги я бе подкрепял. И какво ще каже на Елиф? На Теоман? На Кемал? Тези млади хора работеха от две години с нея по проекта. Писмената кореспонденция, молбите за разрешение, усилията да намерят спонсори, установяването на контакти с чуждестранни археолози - всичко това им отне дълги месеци. Ами чужденците в екипа им? Как ще им обясни положението? Ще извика Тимъти и Бернд и ще им каже: „Заради някакви глупави суеверия се налага да си съберем багажа и да си тръгнем точно когато открихме вероятно най-стария неофициален писмен документ в световната история“. По-опитният Тимъти навярно ще се съгласи донякъде с нея, но Бернд? Бернд от самото начало се опитваше да я измести и я намрази, понеже плановете му удариха на камък. Сега сигурно щеше да я вземе на подбив. Нищо чудно да напише писмо до Немския археологически институт - организацията, финансираща повечето от разходите им, - че ръководителят на разкопките, избран от Истанбулския университет, е провалил всичко. Не, не… Не биваше да оставя

работата недовършена. Екипът и трябваше да види ръководител, сигурен в себе си, иначе всичките и усилия щяха да отидат на вятъра. Беше важно най-напред да си възвърне изгубената увереност или поне спокойствието, което я изпълваше вчера, когато си легна.

Сигурно сутрешната сънливост бе виновна, задето ненадейната доза лоши новини я разтърсиха толкова силно. Сети се, че още не си е измила лицето, а това щеше да и помогне да си събере мислите. Излезе решително навън и тръгна към чешмата под лозницата в малката градина. Пусна водата и започна да си плиска лицето. Погълнала нощния хлад, водата беше леденостудена. Ала Есра не усещаше студа - изми си лицето и се наплиска зад ушите и по врата. За съжаление, нищо не се промени. Болезненото безпокойство, бушуващо в нея, не изчезна; не стихнаха и въпросите, жужащи в ушите и. Опита се да ги пренебрегне. „Добре си, добре си“, каза си, клатейки глава. Но знаеше, че не е добре; нещо повече - безпокойството е изписано по лицето и. Имаше опасност да се разкрещи при най-малката провокация. Върна се в стаята си. Очите и пак се спряха върху пакета цигари и неспособна да им устои, извади една и я захапа. Запали я припряно, затвори очи и дръпна няколко пъти. Горчивата миризма на тютюн изпълни стаята. Когато отвори очи, Есра видя как пепелявосивият дим се носи към тавана. Жадно всмукна още два-три пъти от цигарата, сякаш да не прахосва дима. Погледна си ръцете - продължаваха да треперят, но сега се чувстваше по-добре. Седна на стола, откъдето капитанът бе станал преди малко, и се замисли.

Сигурно бяха убили хаджи Сетар, за да прогонят археолозите оттук. Сети се за Фаят, момчето за всичко в курса по Коран - висок, с големи сини очи и рядка брада. Фаят беше син на сестрата на хаджи Сетар, но изобщо не приличаше на вуйчо си. Лете и зиме се разхождаше със зелен тюрбан, кафява роба и скиптър. За разлика от вуйчо си Фаят странеше от разкопките. Когато пътищата им се срещнеха, той се мръщеше, все едно самият Сатана се е изпречил пред него. През втората седмица

от разкопките извървя пеша цялото разстояние до училището, за да ги предупреди. Есра нямаше да забрави онзи ден.

Помощникът и Теоман, упълномощеният археолог Кемал, фотографката на разкопките Елиф и един от студентите - Мурат - седяха под беседката, пиеха чай и разглеждаха снимките, направени два дни по-рано. Есра го забеляза първа. Фаят приличаше на привидение, изплувало от маранята. Стоеше под слънцето, вперил в тях изпълнените си с ненавист сини очи. Известно време мълча, измервайки ги с див поглед от главата до петите, все едно бяха пришълци от друга планета. Чудейки се какво ли иска този странен мъж, групата също го гледаше мълчаливо. Очите на Есра се насочиха към тънките глезени на Фаят, тъмнеещи между покритите му с прах гумени обувки и черните панталони, прихванати с ластик под коленете. Тези слабовати глезени изглеждаха съвсем крехки, заплашваха всеки момент да се прекършат и странно контрастираха на силата, излъчваща се от сините му очи. Есра не издържа на напрежението и каза на Фаят да не стои под слънцето. Покани го да дойде в беседката при тях. Гласът и прозвуча дружелюбно, без сянка от пренебрежение. Ала устните на Фаят се извиха леко нагоре, по лицето му се изписа презрение и на недодялан турски с кюрдски акцент той им обясни, че е голям грях да копаят до Черната гробница и ако не спрат, ще си навлекат сериозни неприятности. Докато членовете на екипа се споглеждаха, чудейки се как да отговорят, Халаф - и шофьор, и готвач, а в момента миеше чинии - изскочи от кухнята по престилка.

- Хей! Кого заплашваш, човече? - викна той и се нахвърли върху Фаят.

Докато Есра и приятелите и се намесят, вече го бе съборил на земята с две звучни плесници. Преди закръгленият Теоман и кльощавият Мурат да се притекат на помощ на Фаят, Халаф го ступа хубавичко. Фаят лежеше на земята с разранена устна и оцветени в червено зъби от стичащата се кръв. Фаят отказа ръката, протегната му от Теоман, и стана сам.

- Аллах ще ви накаже! - процеди с омраза, докато си изтупваше праха от дрехите. - Всевишният ще ви изпрати наказание.

После изчезна в маранята тъй ненадейно, както се бе появил. Щом се скри от погледите им, Есра извика Халаф и го скастри, че работата му е да готви, а не да пребива хората. Ха-лаф, подтикнат единствено от намерението си да защити археолозите и навярно да се поперчи малко, се изненада и натъжи от отношението на Есра, но се извини многословно.

Есра се разтревожи от инцидента, ала реши да не съобщава на капитана за него, защото не искаше да въвлича жандармерията и определено нямаше желание случаят да се раздухва. Вместо това поговори с хаджи Сетар. Хаджи Сетар се разгневи, когато разбра какво е направил Фаят, и още същата вечер го смъмри сурово. Фаят не дръзна повече да безпокои археологическия екип, но продължи да се мръщи, когато ги видеше, сякаш бяха измет.

Възможно ли беше Фаят да е извършил убийството? Едва ли. Той ненавиждаше археолозите, но уважаваше дълбоко вуйчо си хаджи Сетар. Говореше се, че религиозното си образование е получил от него. Но ако Фаят се бе сдружил с по-фанатични ходжи, готови да рискуват да убият или да загинат? Дори имамът на джамията Абид веднага бе започнал да тръби за проклятието на разкопките. Носеха се слухове, че радикал-ната групировка „Хизбула“ развива тайна дейност, особено в тези райони, където кюрдското население бе особено многобройно. Ами ако те бяха убили хаджи Сетар, задето помага на археолозите? Защо не? Вярно, всички местни обичаха хаджи Сетар. Той бе човек с огромен авторитет в района. Нищо чудно „Хизбула“ да го бяха убили именно защото са го смятали за пречка да разпространяват фундаменталистките си идеи сред местните. А отстранявайки го, щяха по-лесно да си разчистят сметките и с археолозите неверници.

Векове наред местните бяха дирили убежище и помощ от свещената Черна гробница - при суша и наводнения, при болести и безплодие или когато дъщерите им оставаха стари моми.

Есра и екипът и щяха да разкопаят свещената Черна гробница - мястото, което помагаше на местните и в този свят, и в отвъдния. За тях бе естествено да възприемат работата им като атака срещу вярванията им или, както бе казал Фаят - като богохулство. И след смъртта на хаджи Сетар нямаше кой да спре виновника за убийството да провокира хората, както Абид ходжа бе направил тази сутрин.

От друга страна, в този район религиозната борба не сееше смърт от години. Хората се противопоставяха на всичко, което сметнеха, че е в разрез с вярванията им, и от време на време си разменяха жестоки заплахи, но не убиваха заради религиозни разногласия. Навярно не беше права и убийствата не бяха дело на религиозни фанатици. Кой друг обаче би пожелал смъртта на хаджи Сетар?

Мисълта я осени внезапно, когато очите и се плъзнаха към снимките на плочките върху масата. „Иманярите“, промърмори тя. Да, иманярите… Защо не се сети по-рано? Сигурно се лакомяха за съкровищата на Пизирис, последния цар на града. Говореше се, че Пизирис ги е скрил от асирийците, и хората вероятно смятаха, че археолозите търсят именно тях. За да спрат разкопките и да сложат ръка върху съкровищата, иманярите бяха убили най-известния местен поддръжник на археолозите. Кой би замислил такъв безмилостен кроеж? Едноръкия Меми-ли? Не изглеждаше правдоподобно този нисък, обезобразен мъж, който сплетничеше зад гърба им, но раболепничеше, когато пътищата им се пресичаха, да организира такъв заплетен заговор и убийство. Не се сещаше обаче за никой друг.

Капитанът спомена, че монах в черно блъснал хаджи Сетар от минарето. Убиецът навярно е използвал черния цвят като прикритие. Или е носел нарочно черни дрехи, за да изтъкне връзката с Черната гробница. Това изглеждаше по-вероятно. Така хората, повярвали, че ги е сполетяло проклятие, щяха да окажат посилен натиск за прекратяване на разкопките. Прекратяването на разкопките обслужваше интересите и на фанатиците, и на иманярите. Но въпросът оставаше - кой е убил хаджи Сетар?

Втора плочка

Аз, виновникът за всички убийства, заподозреният за всички престъпления, убиец и жертва; аз, окаяният слуга, проклет от хилядите хетски богове; аз, бившият поет, злочестият любовник, главният лакей и екзекутор на царя; аз предадох хляба, който яде, водата, която пие, въздуха, който диша, и земята, върху която живее, аз, писарят Патасана.

Казвам на онзи, който чете тези плочки - надявам се сянката на божието проклятие да не пада върху теб, надявам се животът ти да е сладък като мед и дълъг колкото Ефрат.

Някога аз също имах прекрасен живот. Мнозина в страната на хетите смятаха семейство Патасана за щастливци. Предците ми и техните предци не били роби, нито простолюдие. Те винаги живеели в двореца. Били дворцови писари още от времето на божествения велик герой Шупилулиума6. Предците ми запазили постовете си дори когато преди стотици години голямото ни царство било разделено на малки царства от варварските нашественици, пристигнали по море и по суша, защото царете се нуждаели от хора като нас, получили добро образование и вещи в правилата на държавническото изкуство. Затова предците ми били винаги най-приближени до царя и всеки от тях бил безценен член на Панку, Съвета на благородниците. Както царският трон се предава от баща на син по силата на кръвта, така и в нашето семейство писарският пост се предава от баща на син. Искам да кажа, че не съм избрал своето занятие, а то ми беше отредено по силата на кръвта като прокълнат брат.

От моите предци, изпълнявали занятието на дворцови писари, познавам само дядо си Митанува и баща си Арарас. И обичам дядо си Митанува повече от баща си Арарас. За мен Митанува не е само дядо; той ми е учител и приятел, той е човекът, направил от Патасана Патасана. Дядо ми Митанува бе толкова дружелюбен, добросърдечен и лъчезарен, колкото

6 Хетски цар, живял между 1270-1322 г. пр.н.е., при който хетското царство достига най-голям разцвет. - Б. пр.

баща ми беше студен и безчувствен. Странно е дори да си помислиш, че е възможно две същества, коренно противоположни едно на друго, да са баща и син. Колкото до мен, аз приличам и на дядо, и на баща си. По отношение на чувствата приличам на дядо, по отношение на разума - на баща си. Представяте ли си колко ужасно е това? Каже ли ми сърцето да направя нещо, разумът ми казва да не го правя. Което разумът ми намира за благородно, сърцето ми намира за лицемерие; каквото сърцето ми намира за правилно, разумът го определя като престъпно. Едната половина от мен е по-необуздана и по-пламенна от пролетния вятър, другата е по-безчувствена и по-сковаваща от зимния мраз. Едната половина от мен се вслушва във вътрешния ми глас, другата - в науката и наложените ми знания.

Години наред въплъщавах две отделни създания: гледат в една посока, ала виждат съвсем различни неща. Опитвах се да изпълнявам желанията и на двете, но за жалост не успявах да бъда изцяло нито едното, нито другото, а се лутах постоянно между тях. Ако ми беше по силите, щях да пропъдя бащината половина и да заприличам напълно на дядо, но не можех. Каква зла участ, че боговете ми бяха отредили да съвместя тези две противоположности! Понеже бях лишен от волята да им се съпротивлявам, опитвах се да ги потискам. И макар да вярвах, че съм го постигнал, в крайна сметка разбрах колко съм се лъгал от самото начало.

Когато дядо поглеждаше към Ефрат, той виждаше тайната на нашата радост; татко виждаше в Ефрат силата, която ни помага да надвиваме враговете си; виждаше маслини, грах, пшеница, кайсии и грозде. Ако някой попиташе дядо какво означава Ефрат за него, той казваше: „През деня тя е светлината, отразена в очите на любимата; нощем е бързоструйната черна коса на любимата“. Ако попиташе татко, отговорът беше очевиден: „Ефрат е водна маса, която трябва да се защитава от врага“.

Трета глава

Слънчевите лъчи се протягаха като пръсти да докоснат тъмните води на Ефрат. Всички дървета по брега - от най-стария орех до най-младата смокиня; всички села - от най-старото до най-младото; всички билки - от най-лековитите до най-отровните; всички животни - от най-смирените до най-дивите; всички хора - от най-богатите до най-бедните - започнаха да се стоплят и да се разбуждат.

Есра излезе от стаята си с решително изражение. Искаше да поговори с приятелите си веднага, преди пак да я обземе страх и без да губи повече време. Стигна до вратата и яркото слънце заслепи очите и. Осъзна, че е забравила да си сложи сламената шапка, която никога не сваляше от главата си, но не се върна да я вземе. Тръгна към класните стаи в предното крило на училището.

Теоман, Кемал и Мурат обитаваха голямата класна стая, където се помещаваха и компютрите. Всъщност Кемал искаше да е при приятелката си Елиф, но Есра възрази, че в тази консервативна среда това не е уместно. Елиф я подкрепи и той се примири - настани се при колегите си. Елиф зае съседната малка стая, а Бернд - тази срещу тяхната. Тимъти избра слънчевата класна стая с изглед към градината.

Есра реши първо да поговори с Кемал. Независимо че авторитетът му на упълномощен археолог беше по-скоро формален, Кемал имаше право да узнае за случилото се. След като го обсъдеха насаме, щяха да уведомят Тимъти Хърли и Бернд Бърнс. Точно когато свиваше край ъгъла на училището обаче, се натъкна на внушителния Тимъти. Носеше черни панталони от тънък памучен плат, от какъвто шият шалвари, и избеляла тениска. Макар на петдесет и една, изглеждаше изпълнен с жизненост.

- Добро утро - поздрави я той на турски почти без акцент. В дясната си ръка стискаше дебел клон с цял наниз риби. -

Шапът - вдигна той клона да го покаже на Есра. - Най-вкусната риба в Ефрат. Дар от антепските рибари.

Есра погледна безразлично рибите, чиито люспи припламваха в огненочервено под лъчите на слънцето, но изписаната по лицето и тревога я издаде. Тимъти остави клона с рибите.

- Какво има? - попита загрижено.

Искреният му приятелски тон накара Есра да забрави решението си да говори първо със своя екип.

- Убили са хаджи Сетар - изрече бързо тя.

Големите кадифеночерни очи на Тимъти се разшириха смаяно.

- Убили са го?

- Да, трябва да извикаме всички и да го обсъдим. Ще събудиш ли Бернд? Аз ще събудя другите.

Без да задава повече въпроси, Тимъти тръгна мълчаливо с Есра към главния вход на училището.

Обикновено се съвещаваха в голямата класна стая, където се помещаваха Теоман, Кемал и Мурат. Скамейките, придърпани до прозорците, служеха за легла, разположени на няколко метра едно от друго. Върху четири чина, подредени в средата, стояха компютрите. Останалите чинове бяха изтикани до задната стена.

Екипът се събра бързо, но се наложи да почакат петнайсетина минути, защото Бернд го нямаше. Най-сетне немският археолог се появи и обясни, че излязъл да покара колело край Ефрат. Тимъти се изненада.

- Защо не те видях?

- Нищо странно - отвърна Бернд. - Ефрат е дълга река.

Тимъти замълча. Другите членове на екипа не зададоха повече въпроси и Есра, придавайки си решително изражение, им съобщи за смъртта на хаджи Сетар. Отначало не повярваха на ушите си и я засипаха с въпроси, докато най-после се убедиха, че им казва истината. Всички се натъжиха дълбоко, защото до един се бяха привързали към хаджи Сетар. Старецът бе успял

да спечели сърцата им и дори Бернд не правеше изключение. Теоман пръв наруши тишината, възцарила се в класната стая:

- Да не би хаджи Сетар да е получил инфаркт и да е паднал от минарето?

- Или е станал жертва на стара кръвна вражда? - предположи Кемал.

- Но хаджията нямаше врагове - намеси се Мурат. - Кой би го убил?

- Мурат е прав - съгласи се Елиф. - Тук всички го обичаха.

Есра ги слушаше как разискват случилото се и тъкмо се

канеше да сподели, че според нея убиецът е човек, надявал да спре разкопките, когато Халаф влезе в стаята. Младият готвач бе чул разговора им през отворената врата.

- Няма смисъл да гадаете. Аз знам кой го е убил - избъбри той, забравил първоначалното си намерение да ги пита дали да започне да приготвя закуската.

Всички приковаха погледи в него. Какви ги говори този човек? Усетил се център на вниманието, Халаф отстъпи крачка назад. Спомни си реакцията на Есра, когато се бе нахвърлил върху Фаят.

- Съжалявам, Есра ханъм - добави извинително, - но чух какво говорите и думите… така де… просто ми се изплъзнаха от устата.

- Откъде знаеш, че хаджи Сетар е убит? - попита Есра със сериозно лице и напрегнат глас.

Халаф отговори неохотно, но бързо:

- Каза ми войникът от Анкара, който стоеше до джипа, докато капитан Ешреф разговаряше вътре с вас.

Сериозното изражение на Есра се смени с любопитство.

- Значи войникът ти каза, че знае кой е убил хаджи Сетар?

- Не, той не знае. Аз знам.

Есра се обърка.

- Откъде знаеш?

- Убиецът ми каза - изражението на Халаф подсказваше, че е в пълно неведение относно значението на думите си.

- Значи, убиецът е убил хаджи Сетар, после е дошъл при теб и си е признал, това ли искаш да кажеш? - попита с язвителна усмивка Кемал, сметнал приказките на Халаф за глупости.

Халаф го изгледа гневно. Това високо, кльощаво момче от Истанбул незнайно защо не му се нравеше.

- Как не! Невъзможно е, не се ли сещаш - поклати глава той. - Каза ми преди това, разбира се.

Сега се намеси Мурат - най-младият и най-нетърпеливият от екипа:

- И кой убиецът?

- Шехмуз. Братовчедът на Рохин, син на чичо и - отговори Халаф без никакво колебание.

Есра започваше да се изнервя от откъслечните обяснения на Халаф.

- И коя поточно е Рохин?

- Рохин е последната съпруга на хаджи Сетар.

Пред очите на Есра се появи образа на приятно закръглена млада жена с усмихнато лице, оцветени с червена къна длани и татуировка от три точици на слепоочието. Бяха се запознали, когато хаджи Сетар покани нея и колегите и в дома си. Младата Рохин можеше да му бъде внучка и ако хаджи Сетар не бе обявил: „А това е третата госпожа в дома ми“, за нищо на света не биха се досетили, че му е съпруга. Странно, но младата жена изобщо не изглеждаше нещастна. Замеси енергично кайма за вкусни кюфтета, докато другите жени подреждаха посуда по пода, където щяха да се хранят.

- Шехмуз е влюбен пламенно в Рохин, но чичо и я даде на хаджи Сетар.

Есра, овладяла раздразнението си, попита с далеч по-спокоен глас:

- А ти как разбра всичко?

- Няколко пъти пътувах с техния минибус до Антеп. Шех-муз ми разказа.

- Значи Шехмуз е шофьор на минибус?

- Помага с минибуса на Мемили. Не са ми казвали, но знам, че се занимават и с други мръсни работи. Все ме разпитваха за разкопките. „Чухме, че сте открили злато?“, „Намерихте ли някакви съкровища?“ и тям подобни. Миналата година го тикнаха за няколко месеца в затвора, задето гледаше трева в задния си двор.

- Трева? - попита любопитно Есра.

- Хашиш - обясни Тимъти. - Марихуана.

Бернд, а след него и Мурат се подсмихнаха при тези думи. Есра изгледа строго Мурат, но младият археолог бързо сведе очи. Всъщност хихикането на Бернд я беше ядосало повече.

- Да, марихуана - продължи Халаф. - Мръсна работа. Мен ако питате, това копеле Шехмуз е убило хаджи Сетар.

- Какво точно ти каза Шехмуз? - попита Есра.

Тъмнозелените и очи се впиха в Халаф и лицето му поале-

ня като червено цвекло. Отговори и, но не посмя да я погледне:

- Повтаряше, че ще види сметката на стария хаджия при първия сгоден случай.

- Интересно - констатира Есра.

Усети как я обзема облекчение. Ако предположението на Халаф се окажеше вярно, разкопките не бяха застрашени. Навярно Мемили бе подтикнал Шехмуз да извърши убийството. Така Шехмуз не само щеше да получи жената, в която е влюбен, но и слуховете, че разкопките са прокълнати, щяха да плъзнат бързо сред хората и да изглеждат по-правдоподобни.

- Много интересно - повтори тихо тя с искрица надежда, блеснала в очите и, и се обърна към колегите си: - Трябва да съобщим на капитана.

- Права си - съгласи се Теоман. - Наложително е веднага да заловят този Шехмуз.

Само Бернд не я подкрепи. Немският археолог се размърда на скамейката.

- Защо изобщо се забъркваме в това? - попита неспокойно. -Не е ли работа на полицията?

- Засяга и нас - възрази решително Есра. - Местните са научили, че са хвърлили хаджи Сетар от минарето, и вече говорят за проклятието на Черната гробница.

- Но това е абсурдно - прекъсна я Бернд.

- Не е - възрази Теоман с тона на човек, помъдрял от натрупания през годините опит. - Такива са вярванията им. И понеже ние сме им гости, длъжни сме да уважаваме възгледите им, дори да ни се струват абсурдни.

Бернд се засмя горчиво.

- Такива слухове плъзват при всички разкопки - промърмори той. - Когато Хауърд Картър намерил гробницата на Ту-танкамон в Долината на царете, всички говорели за някакво фараонско проклятие, но слуховете не спрели археолозите да си вършат работата.

Есра понечи да им обясни, че не разбират за какво става дума, но Мурат се намеси и съвсем оплеска нещата:

- Премълчаваш обаче, че след като отворили гробницата, един от ръководителите на разкопките - лорд Карнавън - умрял, а след него един по един загинали всички членове на експедицията. И инцидентът още не е обяснен. По онова време новината дълго не слизала от първите страници на лондонските вестници.

Докато слушаха уточнението на Мурат, който вярваше в съществуването на свръхестествени сили и се интересуваше от парапсихология, Есра въздишаше тежко, Тимъти присвиваше скептично устни, Елиф попиваше думите му с жив интерес, Ке-мал клатеше мълчаливо глава, сякаш казваше: „В каква каша се забъркахме“, а Халаф очевидно се бе уплашил от чутото.

- Случаят е изяснен преди години - възрази Бернд и изгледа снизходително младия мъж. - През 1933-та професор Щайн-дорф заявява, че слуховете са напълно безпочвени. След това вестниците подхващат други теми, за да забавляват невежите си читатели. Странно е, че блестящ студент като теб продължава да вярва на такива глупости.

Мурат отвори уста да отвърне на удара, но Есра се намеси:

- Ще го обсъдим друг път. Важното сега е убийството да бъде разкрито, преди инцидентът да навреди на разкопките… Мисля, че Халаф ни каза нещо съществено. Възможно е Шех-муз да е убил хаджи Сетар. Добре е да съобщим на капитана, но трябва да внимаваме.

- Защо да внимаваме? - възнегодува отново Бернд. - Правим археологически разкопки. Интересуват ни хетите, а не разрешаването на убийството на хаджи Сетар.

Есра се обърна с решително изражение към германеца:

- Вижте, хер Бърнс. Не знам как поддържате отношения с местните, когато ръководите разкопки, но аз смятам, че трябва да се разбираме с тях. Познавам тази страна и тукашните хора по-добре от вас. Изслушвайте ме, без да ме прекъсвате, моля. Става дума за безопасността на всички, включително и вашата.

- Безопасността ни? - възкликна Тимъти. - Чула ли си нещо?

Вместо да му отговори, Есра се обърна към младия готвач, който продължаваше да стои пред тях.

- Благодаря, Халаф. Каза ни нещо много важно. Ще ни помогнеш да разрешим случая. Сега отиди в полицейското управление и обясни всичко на капитана.

Лицето на Халаф се изопна.

- Защо да ходя там? Не може ли да им съобщим по телефона?

- Ще им се обадим, преди да тръгнем, за да не се измъкне Шехмуз. Но ще искат да дадеш показания - обясни Есра. После, осъзнала каква тревога предизвикаха думите и у младия готвач, се опита да го успокои: - Не бой се, ще отидем заедно при капитана.

Безпокойството не го напусна, но той сведе глава като човек, готов да приеме участта си.

- В такъв случай ще приготвя закуската - заключи и се затътра към кухнята с погребална походка.

Щом се отдалечи достатъчно, Есра подхвана:

- Всъщност не ни заплашва нищо конкретно. - Гледаше Тимъти, но очевидно говореше на всички. - Притесняват ме слуховете за проклятието на Черната гробница. Религиозните вярвания в този район са много силни. В наш интерес е да обясним на хората, че разкопките не посягат на вярванията им и няма да им навлекат някакво проклятие. И определено трябва да го направим без посредничеството на полицията. Присъствието на хаджи Сетар беше много важно за нас. Той беше местен човек и хората се вслушваха в мнението му. Сега хаджи Сетар го няма. Изгубихме единствения човек, способен да възпре фанатиците, противопоставящи се на разкопките. Сега остава сами да поемем отговорността.

- Права си - съгласи се Тимъти, поглаждайки бакенбардите на едноседмичната си брада с цвят на мед. - Имахме подобен случай при разкопките край Ниневия. Искахме да отнесем кли-нописни плочки, свещени за местните, но хората отказаха да ни ги дадат, защото смятаха, че ги закрилят от бедствия. Ръководителят на разкопките, френският професор Андре, се обърна към правителството за помощ. После се сблъскахме с доста неприятности, дори стреляха по нас, и в крайна сметка се наложи да прекратим разкопките и да избягаме. При това без нито една плочка. Разривът с местните е най-лошото стечение на обстоятелствата в работата ни. Случи ли се, по-добре да си събираме багажа, защото разкопките са обречени.

При тези думи Бернд се намръщи, а Есра продължи оттам, където бе спряла:

- Това не означава, че ще оставим разкопките недовършени и ще си тръгнем. Не бива да показваме на работниците, че сме притеснени. Няма да спираме да работим. Никой не бива дори да си помисля да напуска разкопките.

- Как така „да напуска разкопките“? - попита Бернд. - Немският археологически институт вече урежда пресконференцията. Вчера говорих с хер Кренкер. Каза, че предварителната подготовка е приключила.

Есра изпита облекчение.

- Бернд е прав - заяви тя. - Отсега нататък не бива да споменаваме думите „прекратяване“ или „напускане“ на разкопките.

- Нямаме избор - подкрепи я отново Тимъти. - Не може да спрем разкопките сега, след като сме попаднали на толкова важна находка. Не знам за вас, но аз очаквам с нетърпение да прочета следващите плочки на Патасана.

Трета плочка

Ти, който ще прочетеш тези думи! Навярно прочетеното ще ти се стори недостатъчно и ще поискаш да научиш повече. Или ще поискаш да погълнеш цялата история наведнъж като бездънните въртопи на Ефрат, които всмукват салове, добитък, овце, хора. Но да учиш не е лесно; трябва да си търпелив като костенурка и упорит като вятъра, който стрива високите скални зъбери на прах.

Или думите ми ще ти се сторят преувеличени и ще решиш, че разказът ми е пълен с тайнствени капани, поставени да заблудят читателя. Или ще си речеш: „Чувал съм много такива истории“. Ала повярвай ми, чул си само за малък бряг от обвитата в мъгла Ефрат, а истината, като придошлата река, обгърната в тъмна мъгла, в цялата и безпощадност и величие, е скрита в резките по тези плочки.

Първо ще ти разкажа за моя благороден дядо, поета Митанува. Наричам го поет, защото, макар да се издигна до поста главен дворцов писар, той би искал да го запомнят като поет. Докато ми четеше от плочките, изписани на чужди езици, той ми казваше: „Акадски7, лувийски8, хуритски9, арамейски10, не учи тези чужди езици само за да пишеш писма на тях. Дого-

7 Акадският, най-ранно засвидетелстваният семитски език, е език на асирийците и вавилонците от древна Месопотамия. Наименяван е на Акад, един от най-важните градове в района. - Б. пр.

8 Мъртъв индоевропейски език от семейството на хето-лувийските езици. Техните носители обитавали през II-I хилядолетие пр.н.е. територията на Мала Азия (най-вече хетското царство и възникналите на неговата територия по-малки държави), впоследствие покорени и асимилирани от персите и елините - Б. пр.

9 Езикът на древен народ, появил се в Северна Месопотамия около XXIV в. пр.н.е.; не е свързан със съседните семитски и индоевропейски езици, а е видимо близък до урартийския (език, говорен около хилядолетие по-късно в Североизточен Анадол) и вероятно има много далечна връзка с днешните севернокавказки езици. - Б. пр.

10 Езикът на арамейците, семитска народност, заселила се в Месопотамия около XII в. пр. н.е. С времето той се разпространява сред останалите народи в региона и към VII в. пр.н.е. служи като лингва франка на Близкия изток. - Б. пр.

ворите, законите и споразуменията не казват нищо на човека. Те защитават само дребнавите интереси на боговете, царете и благородниците. Епосите, легендите и поемите обаче разширяват кръгозора. Какво има зад планините, какво има зад морето, в което се влива Ефрат, как изглеждат дърветата, които растат отвъд долината - те ни учат на всичко това. И най-важното -учат ни, че сме част от света. Учат ни, че орехът с тъмната сянка, чворестото стъбло на лозницата, натежалите житни стръкове, сухите билки, мравката, лазеща по земята, змията в дупката, вълкът в планината, врабчето в небето са наши братя и сестри. Учат ни какви сме ние. Трябва да научиш акадски, за да прочетеш „Епоса за Гилгамеш“ и поемите на шумерския поет Лудингира11, а хуритски, за да прочетеш „Легендата за Гурпа-ранза“. И, разбира се, трябва да прочетеш всички други епоси, легенди и песни. Да научиш наизуст на езика, на който са написани, епосите за Кумарби12, Кешиши и за Доброто и Злото, Легендата за луната, която паднала от слънцето, и Легендата за Телипину13. Иначе няма да разбереш тайната на живота и няма да си по-различен от кафявите магарета, които носят вода от Ефрат от зори до здрач. Ще станеш като баща си Арарас, който посвещава цялото си време на интересите на царя, никога не се смее, никога не плаче и никога не се гневи“.

Аз го слушах и правех каквото ми казва. На петнайсет бях наизустил всички легенди, които ми препоръчваше. Татко не беше доволен, че посвещавам повечето си време на епоси и легенди, но не се намесваше, най-вероятно за да не спори с дядо. Колкото до мен, аз се стараех с всички сили да не го дразня, защото не при-

11 Поет, живял в Месопотамия ок. 2200 г. пр.н.е. До нас са стигнали само три негови поеми. - Б. пр.

12 Божество от хуритския пантеон, помощник на върховния бог Ану. По-късно Кумарби влиза в битка с Ану и го наследява. В битката помежду им Кумарби поглъща детеродните органи на Ану и той го проклина от погълнатото да се роди богът гръмовержец Тешуб, който след време ще го срази. - Б. пр.

13 Хетски бог на плодородието, на умиращата и възраждащата се природа. - Б. пр.

тежавах бунтарския дух на дядо. Бях кротък, не обичах кавгите и предпочитах примирието, дори да изисква отстъпки.

Татко ме предупреждаваше, че трябва да се пазим от Асирийската империя, най-могъщата сила в региона - коварно и жестоко царство, което не би се поколебало да избие хиляди с един замах. Не биваше да изпускаме от поглед и урартийците на североизток, защото те жадуваха възможност да ни унищожат. Колкото до фригийците на северозапад, тяхната основна грижа бе да спрат асирийците, които разширяваха пределите на империята си с всеки изминал ден.

Татко не говореше само за политика; обясняваше ми достъпно, но много студено как текстовете следва да се превеждат на нашия език. Освен това при всяка възможност ме водеше в дворцовата библиотека, напомняше ми, че поддържането на библиотеката е едно от основните задължения на главния писар, и внимателно ми обясняваше всичко - от съхраняването на плочките до начина, по който се подреждат. Щом приключеше с обясненията, ме караше да повтарям всичко до последната подробност, за да се увери, че съм го разбрал.

И така, дядо ми Митанува и баща ми Арарас ме учеха на различни неща по различен начин. Изслушвах с интерес татко, но предпочитах уроците, които дядо ми преподаваше в къщата си с изглед към Ефрат.

Четвърта глава

Полицейското управление се намираше на висок хълм близо до Ефрат - старинна едноетажна сграда с малка, добре поддържана градина, засенчена от кайсиеви, сливови и черничеви дървета. Около четирите страни на градината се издигаше висока каменна стена, а зданието на управлението се намираше точно в средата. До всеки ъгъл на стената имаше постови, двама войници охраняваха главния вход. Войниците бдяха денем и нощем, в летен зной и в зимен мраз. Войниците и семействата им живееха в двуетажна сграда между реката и полицейското управление. Градината там бе по-поддържана и по-пищна от градината на управлението. Асфалтово шосе, неремонтира-но от последните избори и осеяно с дупки, свързваше града с околните села и минаваше точно край полицейското управление. Използвайки шосето на път за града, местните нито веднъж не бяха виждали участъка без охрана. Ала конфликтите в региона, макар да имаха вече шестнайсетгодишна история, не бяха засегнали особено тази област. Преди пет години кюрдски партизани нападнаха военен конвой, но повечето бяха убити. С изключение на няколкото дребни инцидента по-късно в местността нямаше въоръжени схватки. Покойният хаджи Сетар го отдаваше на плодородието на тукашните земи. Всички жители имаха градини и ниви. Кой би зарязал работата си, за да хване гората? Капитанът смяташе, че причината за сравнителното спокойствие е друга - армията бе отблъснала успешно първоначалните партизански атаки. Затишието обаче не успокояваше капитана, убеден, че бунтовнически отряди продължават да действат в региона. И без да подозира автоматично всички граждани като членове на бунтовнически групировки, знаеше за симпатизантите и помагачите им в града и в околните села. Най-съмнителен му се струваше кланът Генчели - едно от двете най-многобройни семейства в района. Махмут, най-малкият син в семейството, се бе присъединил към бунтовниците в планините. Този факт подклаждаше подозренията на капитана, че

големият клан е свързан с подривната организация. Другото голямо семейство от кюрдски произход, приело турската фамилия Тюркоглу - турски син - винаги бе подкрепяло правителството. Честно казано, капитанът не гледаше с добро око и на тях. Мислеше, че кланът Тюркоглу привидно подкрепя правителството заради лесните пари, които получаваше за охраната на селото; променеше ли се балансът на силите, не беше сигурно дали няма да обърнат оръжията си срещу войниците.

Есра забеляза безпокойството на Ешреф още когато екипът и пристигна в региона. През първите дни на разкопките капитанът предложи да изпрати войници да ги пазят, но тя му отказа без никакво колебание.

- Няма да ни нападнат. Ние сме учени - възрази му тогава.

Капитанът я бе изгледал, сякаш е наивно дете, което няма

представа какъв е светът.

- Не ги познаваш. Основната им цел е да създават неприятности. Сеят размирици с всякакви средства. Изобщо не ги интересува хора на науката ли сте, или не.

Есра обаче ги познаваше. Бяха ги нападнали преди две години при разкопките на древния град Милидия край Малатия14. В тъмнината не разбраха колко са нападателите. Само един от тях бе заговорил археологическия екип - Азад. Кльощав, висок мъж с гъста брада и пронизващи очи. Помоли ги за храна на безупречен турски. Докато ръководителят на разкопките Ертем бей се колебаеше какво да отговори, Азад посочи с пушката си колибата, която им служеше за кухня.

- Ако не ни дадете храна, сами ще си вземем.

Ръководителят на разкопките се уплаши, че човек, когото

виждат за пръв път, е толкова добре запознат с лагера им и е наясно къде държат припасите си. Веднага нареди на колегите си да приготвят исканата храна. Докато чакаше, Азад насочи вниманието си към находките на археолозите. Оглеждаше лю-

14 Град в Югоизточна Турция, административен център на вилает Малатия. Съществува от времето на хетите, а през римската епоха там е разположен голям военен гарнизон. - Б. пр.

бопитно камъните, изписани с йероглифи, и статуите на богове и богини.

- Толкова ли е важно това? - попита ги.

- Да, много е важно - отвърна Есра. - Разказва ни за живота преди хиляди години. Може да се каже, че откривайки тези артефакти, спасяваме миналото от мрака.

- Хубава професия - промърмори Азад и прехвърли пушката от едната си ръка в другата. Погледна Есра и добави: - Но всъщност от мрака трябва да се спаси настоящето. Не е достатъчно да се спасява миналото, когато днес цял народ живее под тирания и в мрак.

На Есра и се прииска да му отговори, че не е съгласна с него, защото политиката и науката са две различни неща и нещо повече - насилието не води доникъде, но се страхуваше. Мълчанието на Азад и се стори още по-зловещо, когато го гледаше как стои пред нея с пушката, и тя не посмя да продума.

- Ако кажете на жандармерията, ще си платите - предупреди ги Азад, когато взе храната, приготвена от археологическия екип.

После изчезна в мрака с другарите си.

Не съобщиха на жандармерията. Нямаше смисъл да си създават неприятности.

Есра не разказа на Ешреф за този инцидент. Доверяваше се на капитана, но го смяташе за част от тази война и не искаше да му казва, защото според нея бе склонен да свързва всяко произшествие с конфликта в региона.

Всичко това и мина през ума, когато ванът спря пред полицейското управление.

Капитан Ешреф ги чакаше, седнал под старо кайсиево дърво. Покривка на сини и черни квадрати покриваше масата, върху която жужеше обемист радиоприемник. Ешреф стана с усмивка да посрещне посетителите - те вече влизаха през главния вход на управлението. Не носеше кепе и късата му коса откриваше високото му чело. Волевата му брадичка хармони-раше с изпъкналите скули и тъмните очи, а смуглата кожа му придаваше особено мъжествено обаяние.

„Колко сладко се усмихва“, помисли си Есра. Беше чула, че и той като нея е разведен и има дъщеря.

Поздравът на Ешреф я накара да се опомни. Докато ги канеше учтиво да седнат до масата, и се стори, че е възвърнал самообладанието си и не изглежда разтревожен както сутринта. Забелязала новото му настроение, Есра попита обнадеждено:

- Заловихте ли вече Шехмуз?

- Още не - отвърна капитанът със сериозно лице. - След като ми се обади, изпратих отряд в дома му, но не го открили там и тръгнали към автогарата. Надяваме се да го намерим там.

Есра слушаше капитана, ядосана от своята припряност. Във възцарилото си мълчание тя си свали шапката и слънчевите очила и ги остави върху масата до жужащия радиоприемник.

- Наистина ли той е убил хаджи Сетар? - попита капитанът.

Думите му прозвучаха скептично, но вместо да му отговори с въпроса „защо“, тя отвърна само:

- Така е казал на Халаф.

Обърна се и погледна към младия готвач, който продължаваше да стои прав.

- Защо не седнеш? - предложи му. - Седни и разкажи на капитана.

- От кое село си? - попита го капитанът, след като отпи глътка от чая си.

- Алагьоз. - Халаф посочи хълм в далечината. - Зад него. На десетина километра оттук.

- Кюрд ли си?

Халаф се смути от въпроса и се поколеба как да отговори. Въпросът се строи странен и на Есра.

- Ще те попитам другояче - добави капитанът. - Говориш ли кюрдски?

Обжареното от слънцето лице на Халаф се разведри.

- Да, капитане. Всички в селото ни говорят кюрдски.

Подозрителното изражение на капитана не се промени.

- Откога познаваш Шехмуз?

- Отдавна. Виждам го почти при всяко пътуване от селото до града.

- Той знае ли кюрдски?

- Да, капитане. Повечето хора тук знаят.

- Добре ли го познаваш?

- Не много. Поздравяваме се, това е всичко.

- Щом не сте близки, защо ти е казал, че ще убие хаджи Сетар?

Халаф пребледня, все едно обвиняваха него в престъпление.

- Не знам, капитане. Бяхме във вана, тъкмо потегляхме. Аз седях отзад. Мястото до мен беше празно и Шехмуз седна там. Любезничеше с мен, откакто започнаха разкопките. Видяхме хаджи Сетар пред гаража. Шехмуз изруга. Попитах го защо ругае свещеник и той заобяснява колко е влюбен в Рохин. Не млъкна през целия път до града. Каза, че някой ден ще убие хаджи Сетар.

Капитанът слушаше съсредоточено младия готвач, сякаш се страхуваше да не пропусне дори най-дребния жест, най-недоловимото потрепване на гласа.

- Добре - заключи той. - Благодаря ти за помощта. Изпий си чая. Не си го пипнал, откакто дойде. Изпий го, та момчетата да запишат показанията ти.

- Ммм… капитане - промърмори Халаф, след като отпи от изстиналия си чай. - Шехмуз няма да разбере, че съм го издал, нали?

- И да разбере, какво от това? - попита капитанът, втренчен строго в лицето на Халаф.

- Нищо, капитане - преглътна нервно Халаф. - Но тези хора са като злобни песове. Захапват те по гърба, когато най-малко го очакваш.

Веждите на капитана се извиха подозрително.

- Кои хора имаш предвид?

- Хората на Едноръкия Мемили. Шехмуз е от тяхната глутница.

- Едноръкия Мемили продава незаконно антики - уточни Есра. Подразнена как капитанът притиска Халаф, добави: -Нищо чудно да е подстрекател на Шехмуз.

- Възможно е - поклати глава капитанът, погледна с бащинска усмивка Халаф и додаде: - Не бой се. Никой няма да разбере за показанията ти.

Халаф пресуши на една глътка чая и капитанът го отведе в управлението. Останала сама, Есра се вгледа в Ефрат. Беше тук отдавна и бе съзерцавала реката неведнъж, но едва сега откри колко много прилича на Босфора. Все едно се бе върнала хиляди години назад във времето и седнала на някой истанбулски хълм, наблюдаваше Босфора. Тук нямаше стари дървени колиби край брега, бетонни вили, ресторанти, кафенета, асфалтови шосета с върволици автомобили. Просто една синя река течеше между две ивици зелени дървета. А наоколо се намираха цивилизации, създавани и унищожавани, унищожавани и възраждани хилядолетия наред по тази зелена земя.

- Ехо! - изтръгна я от унеса гласът на Ешреф. - Още ли си тук? За какво си се замислила?

- За нищо - отвърна Есра, завърнала се в настоящето. - За миг Ефрат ми заприлича на Босфора.

- На Босфора?

Ешреф се вгледа в реката.

- На Босфора преди хиляди години, разбира се.

- Явно Истанбул ти липсва. На мен също. - Забеляза, че чашата на Есра е празна, и я попита: - Още една?

- Да, моля - усмихна се искрено Есра.

Капитанът даде знак на редника, застанал на няколко метра от тях, да донесе още две чаши чай. Войникът се спусна като стрела да изпълни нареждането.

- Имаш ли близки в Истанбул?

- Майка ми и дъщеря ми - отговори Ешреф и се замисли. -Майка ми живее сама в Юскюдар15. Доста е възрастна и се

15 Един от големите и гъсто населени райони на Истанбул, разположен на Босфора, в азиатската част на града. - Б. пр.

страхувам да не и се случи нещо. Дъщеря ми живее със съпругата ми.

- Не си ли обмислял да се преместиш в Истанбул?

Той я погледна така, както никога досега не я бе поглеждал -дълбоко, сякаш се канеше да сподели тайна. Усетила, че ще и довери нещо важно, Есра наостри слух, но Ешреф отвърна очи като дете, уплашено да не разкрият пакостта му.

- Не - отговори уклончиво. - А ти имаш ли близки в Истанбул?

- Родителите ми.

- С тях ли живееш?

Есра се засмя.

- Хайде, капитане! Да не би да съм току-що дипломирала се студентка. Отдавна напуснах дома на родителите си. Омъжих се и се изнесох още щом завърших университета. Преди десет години. Оттогава живея в апартамент в Кючюк Чамлъкъ.

По лицето на капитана се изписа смущение, но опитвайки се да го прикрие, той кимна към лявата ръка на Есра.

- Предположих, че не си омъжена, защото не носиш халка.

- Разведена съм. Разделихме се преди две години.

В този момент войникът им донесе чая и взе празните чаши. Есра извади пакет цигари от чантата си и го поднесе на Ешреф. Капитанът стрелна с поглед пакета. Есра реши, че ще откаже, но той протегна ръка и издърпа цигара с думите:

- Няма да настъпи краят на света, ако изпуша една.

- Никога ли не си пушил? - попита Есра, докато си вадеше цигара от пакета.

Ешреф и се усмихна многозначително.

- Бях страстен пушач допреди година, но лекарите ми забраниха да пуша.

- Лекарите ли? Нали не си болен от нещо сериозно?

- Не, не - отговори той. - Знаеш ги лекарите… - Осъзнал, че Есра го гледа с известна загриженост, бързо смени темата. -Всъщност не за пръв път отказвам цигарите. Започнах да пуша във военната академия „Кулели“. Знаеш как е… всички искаме да изглеждаме пораснали. Но един ден - не знам дали за добро

или за зло - ме спипа командирът на училището полковник Салих Соргун. Всички го боготворяхме. За нас той беше истинска легенда. Висок, русокос и синеок като Мустафа Кемал16, много внушителен. Нямаше нищо престорено у него - аскетизмът и строгостта му бяха напълно искрени. Беше войник до мозъка на костите си - от възгледите, поведението и думите до униформата. Заставахме тутакси мирно и дори затаявахме дъх, когато минаваше край нас. Представи си! Тъкмо този човек ме хвана да пуша! Всъщност „хвана“ не е точната дума, той просто ме видя. Не се ядоса, само ме погледна укорително и ми каза рязко: „Изхвърли я“. Веднага я хвърлих. Смутих се ужасно. Уплаших се, че ще ме накажат. Не ме наказаха и никой не ми забрани да пуша, но не докоснах цигара чак до деветдесет и първа, когато заминах за Шърнак.

Капитанът замълча отново. Взрян в горящия връх на цигарата, потъна в мисли.

- Пропуши отново в Шърнак ли? - попита Есра, сякаш да му припомни за присъствието си.

- В планините - проговори Ешреф като насън. - Всъщност ние го наричахме „полето“, а терористите - „планините“.

Той се засмя тихо, поклати глава и продължи:

- Когато войната се проточи, заприличваш на врага. Говориш като него, мислиш като него, действаш като него.

Внезапно капитанът се смути и захвърли недопушената си цигара на земята.

- Извинявай - промърмори. - Сигурно те отегчавам с моите спомени.

- Нищо подобно. Продължавай, моля те - насърчи го Есра, но твърде късно - между тях отново се бе възцарила тишина.

Тя го погледна заинтригувано, ала понеже Ешреф не продума, пак насочи очи към Ефрат. Най-сетне капитанът наруши мълчанието:

16 Мустафа Кемал Ататюрк, основател на Република Турция и пръв председател на парламента (1920-1923), министър-председател(1920-1921) и президент (1923-1938). Генерал-лейтенант. - Б. пр.

- Ще ти кажа нещо, Есра - в сериозния му глас не прозираха никакви чувства. - Според мен изобщо не е вероятно Шехмуз да е извършил убийството.

Странните настроения на капитана и трудно обяснимото му поведение започваха да изнервят Есра.

- Защо?

Опита се да зададе въпроса безизразно като него.

- Защо не вярваш на Халаф?

- Вярвам на Халаф - отвърна капитанът. - Но Шехмуз е казал това в пристъп на гняв. Шехмуз и Мемили не биха дръзнали да убият хаджи Сетар. Те са дребни душици. Не са хора, готови да понесат последствията, ако извършат убийство.

- Ревността е могъщо чувство, капитане - възрази Есра, кръстоса ръце и се втренчи самоуверено в Ешреф. - Ревнивите обикновено действат, без да мислят за последствията.

- Дори да си права, според мен Шехмуз не е способен да изпитва такава дълбока ревност. Ревнува, колкото да изругае зад гърба на хаджи Сетар, и толкова.

Есра се разгневи от педантизма на капитана и се накани да попита: „Нима познаваш толкова добре Шехмуз?“, когато радиоприемникът зажужа по-силно.

- Сигурно са нашите момчета. - И Ешреф заговори в радиоприемника: - Полицейското управление. Слушам!

- Главен сержант Ихсан е, капитане - отговори рязък мъжки глас.

- Да, Ихсан, заловихте ли заподозрения?

- Да, капитане. На пътя за Антеп сме.

- Какво правите там?

- Заловихме заподозрения, докато бягаше към Антеп, капитане. Сега се връщаме.

За миг очите на Ешреф се насочиха към Есра; усмивката на младата жена изразяваше гордост, задето е излязла права.

- Добре, Ихсан, чакам ви - отговори капитанът и остави радиоприемника на масата.

- Ето! - възкликна назидателно Есра. - Не вярваше, но Шехмуз е побягнал.

- Ще видим - отвърна капитанът с попресилена усмивка.

В същия момент Есра забеляза Халаф да излиза от управлението и да се насочва към тях. Тя си събра нещата и се на-кани да си върви.

- Тръгвате ли? - попита Ешреф, очевидно натъжен от тази вероятност.

- Чака ни работа - отвърна Есра, докато си слагаше шапката и слънчевите очила. - А и да остана, няма да ми позволиш да присъствам на разпита.

- Няма, за съжаление, но ще ти съобщя резултата.

- Ще ти бъда признателна - каза Есра и се обърна към Ха-лаф: - Наред ли е всичко? Ще тръгваме ли?

- Всичко е наред, Есра ханъм. - Халаф застана мирно досущ като войника, който им бе донесъл чая.

- Да се прибираме тогава - стана Есра.

- Трябва да спрем в града за провизии - напомни и Халаф.

- По-добре не ходете в града днес - намеси се Ешреф, който също се бе изправил. - Убийството стана скоро, на някой идиот може да му щукне нещо и да се опита да ви нападне.

По смиреното лице на Халаф се изписа упорство.

- Не бойте се, капитане. С Божията помощ никой няма да стори зло на Есра ханъм. Поне докато е с мен.

С мила усмивка Есра погледна Халаф, изпъчил се важно като воин от прастари времена.

- Налага ли се наистина да ходим в града? - попита го тя.

- Не, но след като сме били толкова път…

- Ако не е наложително, няма да ходим. Няма смисъл да нагнетяваме допълнително обстановката. - Обърна се към Еш-реф и силно загрижена, се заинтересува: - Кога ще приключи всичко това?

- Де да знаех! - въздъхна Ешреф. - Ще разберем след погребението.

Есра съвсем бе забравила за погребението.

- Да… А кога точно е то?

- Съмнявам се, че ще е по-рано от утре. Държавният прокурор изпрати тялото в Антеп за аутопсия.

- Бих искала да присъствам на погребението.

- Съжалявам, но е невъзможно. Тук не е прието жени да присъстват на погребенията. По-късно ще поднесеш съболезнованията си. По тези места траурът продължава дълго.

Четвърта плочка

Ти, който четеш за моите дългогодишни скърби! Търпеливи читателю, дръзнал да разбули какви тайни стоят зад тези бедствия! Ще ти разкажа за дълбоката омраза, стаена в сърцата на двамина, в чиито жили течеше една и съща кръв. Ще ти разкажа за две съвсем различни души в две сродни тела. Ще ти разкажа за непримиримата враждебност между баща и син, за нелечимата болест в семейството ми, която доведе до проклятието на буреносния бог, стоварило се върху ми.

Моят дядо Митанува ненавиждаше собствения си син Ара-рас повече от най-върлия си враг. Татко се бе издигнал до най-високия пост в държавата ни - втори след царя. Макар и млад, беше най-уважаваният член на Съвета на благородниците. Това обаче не значеше нищо за дядо Митанува. Той не обичаше сина си. И не се свенеше да го изрича. Постоянно го кореше - и когато оставаха насаме, и пред другите. И макар да не разкриваше чувствата си, баща ми Арарас също не хранеше обич към стария Митанува.

Татко твърдеше, че дядо го смятал за враг, откакто се е родил, защото първата му съпруга, Тунави, умряла при раждането.

Тунави била най-пламенната страст в живота на дядо. Наричаше я „любимата на моето сърце“. Тунави също обичала дядо; за нищо не се налагало да я моли два пъти. Когато Тунави забременяла с детето им, дядо уловил голям шаран в Ефрат. Разпорил му корема и от него изскочила черна риба, каквато никога не били виждали в реката. Дядо го сметнал за лошо знамение и отишъл направо при предсказателя. Той потвърдил, че черната риба е лоша поличба, и му заръчал да я хвърли обратно в Ефрат. Дядо веднага изпълнил нареждането му. Ала напразно, защото богът на бурите Тешуб явно бил влюбен по-силно от него в красивата Тунави и я взел при себе си.

Когато разбрал, че Тунави е мъртва, дядо спрял да яде и да пие; дни наред не стъпвал в двореца и, най-важното, не искал да погледне лицето на новородения си син. Много дни по-късно

прегърнал сина си, но продължил да го вини за смъртта на Ту-нави. „Никога не ми прости - обясняваше татко. - Нито веднъж не съм го видял да ме поглежда с обич, нито веднъж не ме е улавял състрадателно за ръката. За него аз не бях син, а причина за смъртта на съпругата му. През цялото ми детство, а и когато пораснах, се отнасяше така с мен. Благодаря на боговете, че бащата на нашия цар, Каманас, ме взе под крилото си и ме отгледа като собствен син. Така бащината злоба вече не ме нараняваше. Ако бях останал при моя баща, от мен щеше да излезе овчар, а не дворцов писар. Каманас, бившият велик цар, а сега бог, пое отговорността за обучението ми и ме образова заедно със сина си Астарус. Той ме защитаваше от Митанува. Понеже не можеше да отмъсти за смъртта на съпругата си, за която ме смяташе виновен, враждебността на Митанува продължи до края на дните му на тази земя. Като син никога няма да му простя.“

Докато говореше, виждах как кръвта се оттича от длъгне-стото му лице и се плашех от припламващата в присвитите му очи дълбока омраза. Понякога обаче забелязвах и да се натъжава. Отчаянието на сирачето, отритнато от собствения си баща, се изписваше по лицето на този самоуверен мъж, способен да изпълни дори и най-отговорната задача в двореца. В такива моменти се разгневявах, макар да обичах много дядо Митанува. Не разбирах как е възможно най-мъдрият мъж по бреговете на Ефрат да постъпва толкова жестоко с родния си син.

Пета глава

По пладне ванът най-сетне прекоси неравния асфалтов път край Ефрат и се върна в лагера. Денят беше зноен. Тегнеше гореща тишина - ако не се брояха, разбира се, упоритите трели на полските щурци, долитащи откъм тополите в горичката през училището, протегнали към небето дългите си стройни клони с изящни трепетни листа.

Есра влезе в класната стая с широко разтворените прозорци, за да прониква поне малко прохлада, и се зарадва, че Кемал и Теоман работят усърдно пред компютрите. Теоман скицира-ше древния град, а Кемал изготвяше списък с археологическите находки. При вида на задълбочените в заниманията си мъже, сякаш нищо не се е случило, Есра се запита дали тревогите и не са напразни. Вярно, бе извършено убийство, но в този район загиваха мнозина. Лицето на хаджи Сетар изплува отново пред очите и. Да, смъртта му я натъжаваше, но както каза Бернд, какво общо имаше тя с тях? Защо се безпокоеше толкова? Реши, че капитанът е виновен. Съобщи и новината призори и уплахата му неизбежно я зарази. Ядоса се на себе си, задето допуска поведението му да и се отразява така. Харесваше го, но не биваше да му позволява да и влияе толкова лесно.

- Здрасти, Есра - поздрави Теоман, щом я забеляза. - Как мина?

- Добре - отвърна Есра, сваляйки шапката си и слънчевите очила. - Много добре. Заловиха Шехмуз при опит за бягство. Признае ли, че е извършил убийството, ще се отървем от тази бъркотия.

Кемал отклони очи от екрана на компютъра, помаха на Есра и промърмори:

- Значи всичко се нарежда, а?

Вместо отговор Есра попита:

- Къде са другите?

Кемал се намръщи и Теоман обясни:

- Тим, Елиф и Мурат отидоха в село Язър. Тим иска да поговори с местните за книгата си. Елиф щяла да прави снимки. А Мурат тръгна да се поразходи.

- Мислех, че Тим превежда плочките - вметна разочаровано Есра.

Имаше още три непреведени плочки. Доловил намека в тона на Есра, Кемал вдигна поглед от компютъра.

- Не го разбирам този Тим - отбеляза той, без да прикрива враждебността в гласа си. - Археолог ли е или социолог? Кой знае! Не се застоява много-много на разкопките. Все се мотае наоколо. Обиколил е всички села край Ефрат и познава селяните до един.

- Е, тук е от пет години - опита се да обясни Теоман. - Ако се застоим толкова дълго тук, и ние ще опознаем района като него.

- Не разбирам и Елиф - продължи Кемал. - Защо винаги върви по петите му?

Наясно, че Кемал я ревнува от американеца, Теоман провокира приятеля си, подсмихвайки се:

- Е, той е представителен мъж и освен това е чужденец. Нашите момичета са луди по чужденците.

- Луди, да - Кемал се разпени не на шега. - Човече, той може да и е баща!

- Мислиш ли, че Фройд, мир на праха му, си е блъскал напразно главата над комплекса на Електра?

- Не ме дразни, човече. Ще ти дам аз един Фройд и една Електра…

- Хайде, момчета, стига - намеси се Есра. Преодоляла напрежението от сутринта и възвърнала спокойствието си, сега и тя се смееше. - Между Тим и Елиф няма нищо.

Теоман се разсмя гръмогласно и потупа приятелски Кемал по темето.

- И аз мисля така, но този идиот не вярва, защото е лудо влюбен в момичето.

- Ти си идиот! - възкликна Кемал и се отдръпна. - Как ли щеше да се чувстваш на мое място?

- Шегата настрана. Късметлии сме, че Тим работи с нас -напомни им със сериозен тон Есра. - Ако не беше той, щяхме да изпращаме плочките в университета, за да ги дешифрира специалист по акадски. Голямо предимство е да научаваме веднага съдържанието им. Тим не е длъжен да идва всеки ден на разкопките. Той е експерт. - Помълча малко и поклати глава, сякаш пропускат отлична възможност. - Щеше да е добре все пак да преведе останалите плочки днес, но сигурно е решил да посвети почивния ден на книгата си. Както и да е, този лукс му се полага, предполагам.

- Разбира се, разбира се - промърмори иронично Кемал. -Скача в джипа и скитосва из селата, докато ние се потим пред компютрите без нито ден почивка.

- Стига сме се оплаквали! Чака ни работа! - опита се да го успокои Есра. - А къде е Бернд?

- Откъде да знаем? - отвърна Теоман. - Ако не е в стаята си, сигурно е излязъл с колелото. Той не благоволява да говори с такива като нас. Типично за сноб като него.

Мнението на Есра не се различаваше кой знае колко от Те-омановото. Предпочете обаче да скрие този факт.

- Изглежда, екипът ни е заразен от ксенофобия.

- Хайде, Есра - възрази Теоман. - И ти не харесваш нацистката му физиономия.

- Не говори така… Не е лош човек, просто е различен…

- Добре ще е да промени поведението си! - възнегодува Теоман. - Няма право да командва целия екип.

- Успокой се - прекъсна го укоризнено Есра. - Разкопките се провеждат в нашата страна и ние отговаряме за тях.

- Но германците ги спонсорират - уточни язвително Тео-ман.

- Да, германците ги спонсорират, не затова обаче се съобразяваме с Бернд. Той е част от екипа. Не искам никой да се чувства изолиран.

Теоман я погледна отчаяно, ала замълча. Приела мълчанието им за съгласие, Есра реши да не продължава разискването. Събра си нещата и тръгна към вратата.

- Ако не ви трябвам, ще отида да го потърся. - Пред прага се обърна. - Ще се видим на вечеря - добави с мек глас, явно в опит да спечели благоразположението на приятелите си. - Халаф готви вкусни катми с булгур и масло и много салата.

Докато вървеше по коридора с напукани стени и ронещ се хоросан, мислеше, че Теоман е прав. При нито една от експедициите и досега не бе попадала на по-неприятен човек от Бернд. Студен, свръхамбициозен, труден характер… Ако не се брои страстта му по колоезденето, изглеждаше абсолютно откъснат от ежедневния живот. През свободното си време странеше от екипа - или се оттегляше в стаята си да работи, или яхваше велосипеда и обикаляше съседните села. Въпреки опитите му да се дистанцира от екипа, Есра бе длъжна да го спечели, да стопи леда. За разлика от другите учени, които провеждаха сами проучванията си, археолозите се нагърбваха с допълнително бреме - да бъдат вещи организатори и психолози, способни да поддържат добри отношения с колегите си. Нямаше друг избор, освен да се спогажда с Бернд. Налагаше се поне да положи усилие…

Потънала в такива мисли, почука на открехнатата врата на немския археолог.

- Влез! - извика той; тя надникна вътре и му се усмихна.

- Ще ми отделиш ли минута?

Бернд седеше зад чина в изрядно подредената си стая, стиснал химикалка и сложил няколко листа върху плота. Погледна към вратата и отговори на турски със силен акцент:

- Влизай, влизай, моля.

- Работиш ли? - попита Есра, застанала до вратата.

- Пиша писмо - обясни Бернд и побутна нагоре с показалец очилата си с кръгли стъкла, които подчертаваха стомане-носивите му очи.

- Съжалявам, ще дойда по-късно.

- Не, няма нужда. Вече го написах. - Бернд махна към пейката до себе си. - Ела, седни.

Явно бе забравил сутрешния спор. Есра седна на посочената пейка. Очите и се насочиха към листовете пред него. „Дали изпраща доклад на Германския археологически институт?“, запита се разтревожено тя.

- Писмо е - обади се той, сякаш прочел мислите и. Острите черти на удълженото му фино лице се бяха поотпуснали, а пронизващият му поглед изглеждаше посмекчен. - Пиша на съпругата си Вартухи. В Германия.

Името се строи доста особено на Есра.

- Вартухи?

- Да, на арменски означава „роза“ - обясни Бернд с кадифен глас.

„Сигурно обича много съпругата си“, помисли си Есра и незнайно защо в ума и изплува бившият и съпруг Орхан.

- Хачик, тъстът ми, е роден в Турция. От тях научих първите си турски думи.

- Така ли? Кога са напуснали Турция? - полюбопитства Есра, схванала смисъла на думите му едва след кратък размисъл.

- Преди много години - отговори Бернд. Блясъкът в очите му помръкна. - По време на войната. Били ужасни времена. Турците се отнасяли жестоко с тях. Избивали мъжете, изнасилвали жените, осъдили на заточение целия им народ, дори децата и старците.

Приятно дружелюбният Бернд отпреди минута бе изчезнал, заменен от добре познатия мрачен немец.

- За съжаление в историята на всяка държава има такива инциденти - отвърна Есра, почувствала необходимост да се защити.

- Но това е ужасно - намръщи се Бернд. - Бащата на тъста ми умрял. След много перипетии той успял да избяга с майка си във Франция. И досега обаче не се е приспособил. Непрекъснато говори за „родината, родината“ и същевременно обсипва с хули турците.

- Не е лесно, разбира се - съгласи се деликатно Есра въпреки тежките думи на германеца. - Но тези въпроси са сложни.

- Няма нищо сложно - отсече уверено Бернд. - Нарича се геноцид. Целият свят го приема за геноцид. Само турското правителство отрича.

Есра се опита да запази спокойствие.

- Както отбеляза сутринта, този въпрос не ни засяга. По-добре да оставим историците да проучват фактите, а ние да се върнем към нашите разкопки.

Бернд продължи, сякаш не я чуваше:

- Въпреки жестокостите те обичат тази страна. Допреди година с Вартухи винаги идвахме заедно тук. Дядо ми също се интересува от този район. Задава ни стотици въпроси, когато се връщаме.

- Но тази година съпругата ти не те придружи?

- Да, защото е бременна.

- Жалко, че не е тук - на Есра темата и се видя подходяща като път към помирението. - В кой месец е?

- Шестия - отвърна германецът.

Гласът му отново омекна и в стоманените му сини очи припламнаха топли искри като цвета на Ефрат под лъчите на ранното следобедно слънце.

- Очакваме бебето в началото на септември.

- Знаете ли дали е момче или момиче?

- Момиче е. Така исках - добави Бернд. - Обожавам момиченцата.

- И аз. Толкова са миловидни и красиви.

- Имаш ли деца?

Есра сведе бързо очи.

- Не. - Прииска и се да му разкаже за момиченцето, което изгуби в петия месец от бременността си, но размисли. - Нямам.

Бернд долови тъгата на Есра.

- Не се натъжавай. Още си млада, някой ден ще имаш.

„Няма да имам“, помисли си Есра, но на Бернд промълви

с усмивка:

- Стига толкова за мен… Как ще наречете дъщеря си?

- Майрени - отговори Бернд. - Вартухи избра името. Така се казвала майката на баща и.

- Надявам се Майрени да живее дълго и щастливо.

- И аз. Благодаря за добрите пожелания.

Есра прецени, че моментът е подходящ да повдигне темата, която бе дошла да обсъдят.

- Тази сутрин бяха малко рязка - подхвана с мек, но уверен тон. - Съжалявам, ако съм те обидила.

Бернд я изгледа предпазливо. После поклати глава.

- Не, няма нужда да ми се извиняваш. Това ти е работата. Казах каквото мисля. Ти - също. Няма проблем.

Есра изпита облекчение. Очакваше германският археолог да потърси повод да си отмъсти за случилото се сутринта, да затаи лоши чувства, които ще всеят неразбирателство помежду им. Ако пред нея стоеше Тимъти, щеше да им бъде по-лесно да се спогодят. Тимъти беше разумен, образован и опитен. Бе превеждал плочки, извадени от пясъчните месопотамски могили, дълго преди идеята да стане археолог да хрумне на Есра. Не използваше обаче опита си, за да се налага. Достатъчно му бе да докосва плочките, да разгадава написаното върху тях и да работи рамо до рамо с другите членове на екипа. Понякога Есра усещаше, че Тимъти крие нещо, но никога не го бе виждала да се държи егоистично. Не си придаваше важност, не изтъкваше колко е ерудиран и опитен. Сигурно затова всички от екипа, с изключение на Кемал, го харесваха. Същото обаче не можеше да се каже за германския археолог. И той бе добре образован, със солидни познания в своята област, но от самото начало на разкопките проявяваше ненужна придирчивост и не пропускаше възможността да създава неприятности. Винаги търсеше недостатъци. Есра се съмняваше в искреността му и многократно и се случваше да съжалява, задето го включиха в екипа. Германският археолог обаче се радваше на безспорно влияние в университетските среди в Турция. Катедрата по хетология бе създадена от избягали от Хитлер германски учени и турските

им колеги бяха възприели методиката им. Затова нямаше да е лесно да откаже да включи човек като Бернд в екипа. Есра смяташе, че единственият изход е да се примири с неприятното му поведение и да отбягва конфликтите на всяка цена. Сега обаче отношението на Бернд я изненада. Неволно се поколеба дали не го е преценила неправилно. Навярно причината да е несговорчив бе, че се намира далеч от любимата си Вартухи. Реши да бъде по-снизходителна към него.

- Радвам се, че мислиш така - погледна го благодарно тя.

- А как иначе? - възкликна Бернд, без да прикрива факта, че намира поведението на Есра в момента за ненужно емоционално. - Вършим най-трудната работа на света. Споровете са неизбежни, но най-важното е да не се нарушава дисциплината. Както каза сутринта, ти отговаряш за разкопките.

Есра долови презрението в думите му, но реши да не му обръща внимание. За пръв път от началото на разкопките бе провела спокоен диалог с Бернд. Разбираше колко различни са двамата, но днешният разговор ги бе сближил, стопявайки леда помежду им.

Пета плочка

Никога не видях дядо ми Митанува и баща ми Арарас да проявяват близост един към друг. Всеки имаше различно обяснение за враждебността помежду им. Дядо твърдеше, че татко е по-коварен лъжец от асирийски търговец. Бил не само зловредно семе и неверен син, но най-добре образованият подлец по бреговете на Ефрат.

Дядо потвърждаваше първата част от разказа на татко. „Когато боговете взеха Тунави, възлюбената на моето сърце, бях като сом на сухо. Чувствах се объркан, не знаех какво да правя - обясняваше той. - Забравих не само, че съм баща, забравих и самия себе си. Тунави бе детската ми любов, израснахме заедно. Беше всичко за мен. Когато умря, всичко изгуби смисъл. Не исках да виждам и да разговарям с никого, дори с благодушния ни цар Каманас. С разрешението на земния любимец на бога на бурите, нашия храбър цар Каманас, взех двама предани слуги и се оттеглих на малък остров сред водите на Ефрат. Робите ме откараха със сал на острова и се върнаха. Три дни и три нощи тичах из острова като обезумял. Три дни и три нощи вих от болка като куче. Три дни и три нощи плаках като старица. Към края на първия ден останах почти без глас. Към края на втория ден сълзите ми пресъхнаха. Към края на третия ден нямах нито капчица сила, а призори на четвъртия ден ослепях за светлината. Когато отново видях светлина, бях у дома в леглото си. Напразно ръцете ми търсеха из благоуханните хладни завивки моята красива Тунави, любовта на сърцето ми, жената, която изпълваше ложето ми с радост. Точно когато черният тюл на зазоряването се канеше да обгърне сърцето ми, се случи нещо съвсем неочаквано. Милостивият цар Каманас дойде в дома ми. Представяш ли си? Великият герой, царят, земният наместник на боговете, самият цар Каманас дойде в дома ми, построен по негова заповед, върху земя, дарена ми от него! Взе бебето в скута си. „Виж - каза ми, - това е твоят син. Виж какво прекрасно дете е. Ще му дам името на баща си. От-

тук насетне ще го наричаме Арарас.“ После ми подаде бебето. Объркан и засрамен, го взех в скута си. С болка, с обич притиснах към гърдите си своето дете, несъзнаващо невинността си, сиротността си. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече го обиквах. Водех го навсякъде със себе си и гърдите ми се изпълваха с гордост от способностите му. При всяка възможност водех сина си при нашия господар, храбрия цар Каманас. Великият цар Каманас се привърза много към малкия Арарас и ни оказа честта да му позволи да се образова заедно със собствения му син Астарус. Когато ми съобщиха новината, се преизпълних с радост и от очите ми като водопади рукнаха щастливи сълзи. Дни наред бях като опиянен от честта, оказана от царя на семейството ни. Но тъмното предателство, с което се сблъсках по-късно, ми показа каква глупава грешка съм допуснал. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече заприличваше на мен - физическата прилика обаче не засягаше поведението му. Той беше достолепен като жрец, прилежен като роб и интелигентен като опитен писар. Богът на бурите Тешуб го бе надарил с всички качества, които бащите искат да виждат у децата си. Нито веднъж не ми се противопостави, независимо с колко тежки думи го корях. Винаги ме изслушваше, но в очите му пробягваха сенки, а делата му бяха подмолни и това ме плашеше. Нито веднъж не съзрях детинско изражение в погледа му или наивна усмивка върху устните му. Дори в онези дни делата, думите и усмивката му бяха сдържани и премерени като на писар, следващ своя цар. Приятелите ми хвалеха достойнствата му. Аз обаче се тревожех. И не след дълго разбрах, че тревогите ми не са били безпочвени. Когато могъщият ни цар Каманас падна от коня си по време на лов на лъвове и загина, съдбата се усмихна на моя син и на младия цар Астарус, който никога не прекършваше волята на сина ми. След края на четиринайсетдневната погребална церемония, преди пепелта на храбрия ни цар Каманас да се е слегнала в урната, двамата започнаха да осъществяват съзаклятието си. Родният ми син Арарас убеди младия цар Астарус да се отърве от възрастните

членове на Съвета. Отстраниха ме от поста ми и се опитаха да хвърлят сянка върху почтеността ми. Но не бяха толкова могъщи. Отнеха ми само името, властта и авторитета, които бях получил от царството. Не успяха да накърнят свободата и достойнството ми.“

Слушах събитията, за които дядо Митанува ми разказваше, изпълнен с гняв, и се питах кое е истина и кое преувеличение. Дядо беше като подпалена слама - лумваше светкавично, но яростта му стихваше бързо. Възпламенеше ли се обаче, се забравяше и изричаше първите думи, напиращи върху езика му. Затова, докато слушах какво говори за татко, го наблюдавах внимателно, сякаш човекът пред мен е младеж, станал жертва на гнева си, и дълго и старателно обмислях думите му, преди да му повярвам.

Шеста глава

След обяда Есра седна на сянка в беседката и се опита да убие времето, обмисляйки случилото се. Мислите и обаче току се заплитаха и объркваха. Питаше се какво ли е казал Шехмуз. Дали е признал, че е извършил престъплението? И ако той е убиецът, който стоеше зад него? Невъзможно бе да разнищи случилото се, ако не знае какво е казал. Не им оставаше друго, освен да чакат резултатите от разпита. Но вече часове наред от Ешреф нямаше вест. Колкото повече се протакаше очакването, толкова повече се изпаряваше оптимизмът на Есра и я завладяваше сутрешното безпокойство.

„Да бях отишла с Халаф да занеса обяда на Село, пазача на разкопките“, помисли си тя въпреки изпепеляващата жега. Така времето щеше да мине по-бързо. Нямаше късмет обаче, защото Халаф сигурно отдавна бе стигнал до разкопките. Нищо чудно Село дори вече да си е изял обяда, да е свил две контрабандни цигари и двамата с Халаф да ги пафкат, изтегнати един до друг под сянката на смокиновото дърво до Царската порта. Прииска и се да е с тях, да ги слуша как обсъждат предстоящата реколта или промените в климата, дължащи се на изкуствените езера, образувани от бентовете по цялото протежение на Ефрат. Накрая се прибра в стаята си, легна, изпълнена с тревожни мисли, и се постара да се съсредоточи в историческия роман, който отдавна се опитваше да дочете. Не успя обаче да се вглъби в книгата, стана и тръгна към предната част на сградата - към стаята с компютрите.

Кемал беше сам; Теоман бе излязъл да подремне в хамака под дебелата сянка на ореха в наровата градината на баба Ха-туч. За да разсее напрежението на очакването, Есра седна пред един от компютрите и се залови за работа. Съставяше опис на откритите глинени съдове, отломките, печатите, двете медни и едната сребърна статуетка в асирийски стил, огърлицата в арамейски стил, вазата и плочките.

Досега в малката стая в библиотеката под двореца откриха двайсет и четири плочки. Десет представляваха откъси от „Епоса за Гилгамеш“, а четиринайсет - писани от Патасана. За разлика от текстовете за Гилгамеш плочките на Патасана бяха почти напълно запазени. Когато дворецът рухнал, стаята, където писарят скрил плочките, останала затрупана под дебел пласт пръст и камъни. Ала плочките на Патасана оцелели, защото били изпечени. Въпреки че не се чупеха на слънчева светлина, екипът веднага ги преписваше на хартия и ги заснемаше. Третата, четвъртата и петата бяха напукани, но цели.

Докато описваше находките, Есра се ослушваше нетърпеливо дали мобилният и телефон ще звънне, ала незнайно защо той мълчеше. Толкова дълго ли продължаваше разпитът? Или бе приключил отдавна, но капитанът не бе сметнал за необходимо да я уведоми. За миг се запита дали да не се обади, бързо обаче се отказа - ами ако още го разпитват? Не биваше да ги безпокои. Все пак капитанът несъмнено щеше да и се обади. Дали? Дойде да и съобщи за убийството в ранни зори, едва ли щеше да я държи в неведение дали убиецът си е признал. Какво ли мисли за нея капитанът? Няколко пъти бе съзирала страст в очите му, но и беше трудно да тълкува мимолетните му погледи. Те разкриваха глада на мъж, отдавна не бил с жена. Е, този аспект от отношенията между мъжете и жените не бива да се подценява, но Есра искаше повече. И тя нямаше сериозна връзка, откакто се раздели с Орхан. Известно време излиза с Халук от университетската катедра за праисторически изследвания - красив мъж, но толкова вятърничав, че го изтърпя само един месец. Какво тогава намираше у капитана? Не знаеше отговора. Единственото общо помежду им бе, че и двамата са от Истанбул. Образованието и светогледът им се различаваха коренно. Спомни си разговора им в двора на полицейското управление. За сетен път си помисли колко е глупаво капитанът да подозира терористите за всеки инцидент в района. Най-силно обаче я тревожеше как капитанът ту изглеждаше искрен и готов да се сближат, ту внезапно се отдръпваше.

- Не знае какво иска - промърмори тя.

- Моля? - обади се Кемал, очевидно неспокоен поне колкото Есра. - Каза ли нещо?

- Не, не на теб. - Погледна Кемал, застанал до прозореца. -Говорех на себе си. - За да смени темата, добави бързо: - Още ли не са се върнали?

- Не са - изломоти мрачно Кемал. - Сигурно ще си дойдат чак довечера.

Тимъти и Елиф не се появиха за обяд и Кемал се разстрои съвсем. Първо се опита да продължи да скицира, но не успя. Поигра малко на „Тетрис“, после се защура безцелно из стаята. След като и това му омръзна, пак игра „Тетрис“ и накрая застана пред прозореца в очакване любимото му момиче да се върне. Стоеше там поне от час.

- Искаш ли да се поразходим? - предложи му приятелски Есра. - Слънцето вече не прежуря толкова.

Кемал въздъхна.

- Уговорихме се да плуваме в Ефрат. Ако дойде и ме няма…

- Но тя и бездруго е закъсняла.

Младият мъж оброни отчаяно глава.

- Вярно е, но трябва да я чакам.

Нерешителността му я ядоса.

- Ти си знаеш - отсече тя и изключи компютъра. - Но аз се отегчих и излизам да се поразходя.

В коридора чу музика - дълбок стон на виолончело в едва доловим съпровод на пиано. Музиката долиташе от стаята на Бернд. Есра мина край затворената му врата с бавни крачки. Сантименталната мелодия и се стори позната, но не успя да си спомни името на композитора. Представи си как на нейния фон Бернд препрочита с копнеж и сладка болка в сърцето писмото до съпругата си И тя се чувстваше така, когато бяха женени с Орхан и се налагаше да отпътува на разкопки. И тя се заразяваше от хилядолетната самота на древните градове и я обземаше странна меланхолия. Особено през свободното време, когато работата не обсебваше вниманието и, да не говорим за

нощите, когато звездите блещукаха в небето като искрици от кремък. Сравнението беше на Халаф. Но как и хрумна? Какво и ставаше? Сякаш нямаха достатъчно неприятности и без да се разнежва. „Опомни се, Есра“, заповяда си тя и излезе от училището.

Тръгна към беседката. Халаф се бе върнал от разкопките. С маркуч в ръка поливаше вечерничетата и здравеца, напоявайки сухата, напукана земя.

- Не се преуморявай - предупреди го Есра и вдиша острия аромат на здравеца.

- Реших да поразхладя малко.

- Добра идея. Ухае прекрасно. Как е на разкопките?

- Както обикновено - отвърна Халаф след кратко мълчание. - Но чичо Село не изглеждаше добре.

- Надявам се да не е нещо сериозно. Не е болен, нали?

- О, не, не е болен. Просто… не знам… преди ме гледаше в очите, а сега не отлепяше поглед от земята.

- Какво имаш предвид? - попита предпазливо Есра, втренчена строго в готвача.

- Нищо засега. Просто бъдете нащрек с този чичо Село. С брат му бяха контрабандисти, преди да сложат мините по границата. Свикнали са на лесни пари…

- Какво ще рече „свикнали са на лесни пари“? - попита остро Есра. - Не говори с недомлъвки. Ако знаеш нещо, кажи го направо.

- Не знам - сви рамене Халаф. - Аллах ми е свидетел. Не съм виждал чичо Село да върши нещо лошо, да краде и прочее, но… не знам, днес се държеше странно. Разпитваше за вас, а никога не го е правил. Когато му казах, че капитанът е идвал днес в училището, лицето му пребледня като тебешир.

- И какво от това? Трудно ли е за вярване, че горкият човечец се е притеснил за нас? А и ти пребледняваш, като споменем капитана. Вярвам на Село. Хаджи Сетар ни го препоръча. Справя се чудесно с работата. Честен човек е.