Патасана

72

- Сигурно си права - поразколеба се Халаф, но не се сдържа и добави: - Но с каквито се събереш, такъв ставаш.

- Не бой се, Село няма да ни навреди. Избий си напразните страхове от главата. Кажи ми какво ще вечеряме?

- Ще сготвя рибата, дето я донесе Тимъти - отговори Ха-лаф и промърмори с кисела гримаса: - Кемал все повтаря да не слагам доматен сос и чесън, но тази риба е безвкусна без тях. Той разбира само от морска риба.

Есра често присъстваше на пререканията им и и бе дошло до гуша от оплакванията на Кемал. Отначало и на нея доматеният сос и се струваше странен, но след като опита колко е вкусна рибата с него, се съгласи с Халаф. Кемал обаче продължаваше да настоява Халаф да не я залива с доматен сос.

- Направи нашата със сос, а неговата остави да си я сготви, както иска.

Доволен от отговора и, Халаф тръгна към кухнята. В този момент по радиото, окачено на беседката, започнаха новините. Говорителят съобщи с дълбок глас, че петима офицери и трийсет и двама терористи са загинали в сражение в района на Ван. Военната операция продължавала. Есра бе дотолкова свикнала с тези новини, че вече не и правеха впечатление. Сега обаче не се сдържа и промърмори, отдалечавайки се от беседката:

- Жалко, колко жалко…

Жегата бе започнала да намалява и постепенно се разхлаждаше. Това бяха любимите часове на Есра. Не носеше нито шапка, нито слънчеви очила. Присви очи към хоризонта. Блясъкът на слънцето помръкваше и яркожълтото бавно преливаше в цвят на мед.

За да стигне до реката, трябваше да прекоси градината с нарове по пътечка, обградена от бодливи пурпурни цветя от едната страна и бурени от другата. Потърси с поглед сред дърветата хамака, където подремваше Теоман. Сред разцъфналите нарове тук-там растяха сливови и кайсиеви дървета. Кайсиите още не бяха узрели, но сливите вече капеха по земята. Вместо Теоман

73

забеляза собственичката на градината. Независимо от сбръчканото си лице баба Хатуч бе най-милата старица на света.

- Скъпо момиче, имаш ли нужда от помощ? - попита я сърдечно както винаги, помислила, че Есра търси нея.

- Благодаря, бабо Хатуч. Тръгнах да се поразходя и реших да проверя дали Теоман се е събудил.

В началото старицата се отнасяше малко подозрително към тях. Страхуваше се да не би да и откраднат плодовете или да и навредят някак и странеше от тях. Ала постепенно се убеди, че няма да и сторят зло, и бързо се сближиха. Заслуга имаше и сладкодумният и чаровен Теоман - на минаване през градината никога не пропускаше да я попита как е. Сега, видеше ли някой от екипа, тя веднага го заговаряше и започваше да се оплаква от сина си в Антеп или от лудата си снаха в селото.

- Моето момче Теоман е в другия край на градината - отговори старицата с беззъба усмивка, озарила сбръчканото и лице. - Изпратих го под кайсията. Не е добре да се спи под орехова сянка. Разболяваш се.

- И бездруго ще се разболее, ако прекалява със спането -отбеляза Есра неодобрително, но примирено.

- Няма да се разболее, няма. Събудих го преди малко. Ела и ти да си починеш. Ще сваря да пийнем чай.

- Благодаря, някой друг път. Колегите ме чакат.

- Както искаш - съгласи се баба Хатуч. - Дай ръце.

Старицата взе шепа от сливите, събрани в престилката и, и

ги подаде на Есра.

- Много са! - възкликна Есра, приятно изненадана.

- Хайде, хайде, вземи ги, момиче. Какво толкова? Не си беззъба като мен. На твоите години не смогвах да им се наситя.

Есра повдигна края на блузата си и пое сливите. Вече нямаше как да отиде до реката. Сбогува се с баба Хатуч и понечи да тръгне към училището, но чу бръмчене на двигател. Сърцето и трепна радостно. Капитанът ли беше? Спря край шосето и зачака, питайки се дали е той. Шумът се засили и не след дълго стар

74

модел ленд роувър се появи на върха на ниския хълм. Мурат караше джипа. Тимъти и Елиф седяха отзад. Момичето бърбореше весело с американеца. Изглеждаше толкова щастлива, че Есра се почуди дали Кемал не е прав. Влюбена ли бе Елиф в Тимъти? Пътниците я джипа също видяха Есра и спряха до нея.

- Къде бяхте? - попита ги Есра.

Гледаше втренчено Мурат и гласът и прозвуча по-рязко от необходимото. Мурат се изненада.

- Бяхме с Тимъти - заекна той.

Без да долавя раздразнението на Есра, Елиф заобяснява развълнувано:

- Селяните са много интересни. Обичат да посрещат гости.

Гласът и звучеше въодушевено и ликуващо като на дете,

забравило задълженията си.

- Чух, че сте се уговорили да плувате с Кемал? - отбеляза Есра.

По лицето на Елиф се изписа досада.

- Не ми се плува.

Есра оприличи поведението на Елиф като на капризно момиченце. Запита се защо изобщо и обръща внимание, но не се сдържа да я скастри:

- Защо не го каза сутринта? Горкото момче се притесни ужасно.

- Няма нищо притеснително. Отбихме се при фотографите в града.

- Какво? Ходили сте в града?

- Да - отговори Елиф, без да долавя стъписването на Есра. -Защо да не ходим там?

- Сложно е… По-добре да не бяхте ходили.

- В селото беше спокойно - намеси се Тимъти, надвесил се през прозореца на джипа, за да вижда Есра. - Хората, с които разговаряхме, се държаха много любезно с нас.

- Никой не смята, че сме им навлекли някакви беди - уточни Елиф. - Бернд е прав. Преувеличаваме инцидента.

75

- Не преувеличаваме нищо - ядоса се Есра. - Загина човек. Всеки ден получавам заплахи по телефона. Освен това не аз, а капитанът твърди, че не бива да ходим в града.

- Ешреф бей ли? - учуди се Тимъти. - Ние го видяхме.

- Така ли?

- Да, спря ни, когато на връщане минавахме край полицейското управление.

- Спомена ли нещо за Шехмуз? Признал ли е?

- Не знам. Не спомена Шехмуз, но каза, че тази вечер ще ни посети.

- И ние го поканихме на вечеря - допълни Елиф.

- Сега?

- Да. Не се противи дълго, когато разбра, че ще ядем риба -обяви Елиф и зелените и очи и намигнаха невинно.

Малко изненадана от новината, Есра се помая мълчаливо до джипа.

- Скачай вътре. Да тръгваме! - подкани я Мурат.

- Вие потегляйте, аз ще вървя пеш. Училището е на две крачки оттук.

Мурат не настоя. Подкара джипа и зад него се вдигна облак прах. Есра отстъпи назад от прашната пелена. Ешреф не се бе обадил, защото е решил да дойде. Как да го тълкува - убиецът е заловен и случаят - разрешен, или разпитът се е оказал безплоден? Така или иначе, щеше да научи истината след час-два.

76

Шеста плочка

Как би могло дете, разкъсано между дядо си и баща си, да проумее истината; какво му остава, освен да изслушва и единия, и другия като злочест слуга, раздвоен между враждуващи богове?

Започнеше ли да ми разказва за разрива с татко, дядо се раз-горещяваше и повтаряше безспир: „Как е възможно - възмущаваше се с гороломен глас - човек, комуто си дал живот, в чиито вени тече твоята кръв, който е продължител на рода ти, да те предаде!“

Според Митанува татко бил разяден от такава неутолима амбиция, че не се поколебал да използва дори младия цар Астарус, за да осъществи заговора си да стане главен дворцов писар.

Дълго след смъртта на Тунави Митанува не се оженил - докато богинята Купаба не му предоставила възможност отново да се влюби точно пред прага на старостта. Косата му вече сивеела, бил попрегърбен и му се завивало свят, докато изкачвал стълбите в двореца. И тогава го запленила къдрокосата робиня Мащига с очи като на сърна, пъргава и красива като кобилка.

Пожелаел ли, дядо можел да я вика в постелята си всяка нощ, но това било в разрез с благородния му характер. Той искал да се ожени за Мащига. Законите на хетите не забранявали свободен мъж да се ожени за робиня. Незнайно защо обаче възгледите се променяли, станело ли дума за главния дворцов писар. Мнозина благородници в Съвета заклеймили дядо. Подкрепил го обаче могъщият ни цар Каманас, все още в цветущо здраве. Царят застанал зад него като увенчана от снегове планинска твърд и всички критици на дядо замълчали. Не бил в състояние обаче да се противопостави на волята на бога на бурите Тешуб. Малко след сватбата Каманас паднал от коня си и умрял.

Според дядо татко се възползвал от тази възможност и осъществил подмолен преврат - отстранили дядо и назначили него на поста му. След като чул указа, дядо не възразил, а про-

77

сто се оттеглил ядосан в дома си. От роднините си разговарял само с мен. Отбягвал мама и не искал дори да чува името на татко. Единствената му утеха била Мащига. Отстранили го от писарската длъжност, която изпълнявал съвестно години наред, но това не го разтърсило, защото сега най-сетне имал нова страст - Мащига. Всеки ден и посвещавал поема. Възпявал по-къдравите и от буен бръшлян коси, очите и с цвят на тъмно грозде, белите и страни, стройното и тяло. Редял стих след стих за Мащига.

Усамотил се в дома си с жената, която допреди година му била робиня, а сега съпруга. Ала го сполетяло неочаквано нещастие. Красивата му съпруга Мащига, заради която жертвал кариерата си и на която посветил стотици плочки с поеми, избягала с млад арамейски поет, гост на дядо. Като ранен лъв Митанува бил обзет от бясна ярост. Прогонил всички жени от къщата и хвърлил всички поеми, написани за Мащига, заедно с всичките и вещи в Ефрат. Заключил се в дома си и не приемал никого. Не пускаше дори мен. Едва след няколко дни доброволно отшелничество дядо се успокои и се появи отново сред хората. Беше изгубил обаче предишния си плам, радост, гняв. Гледаше лицата на хората с очи, мъртви като Ефрат в края на лятото.

Близкият му приятел, главният жрец Валвазити, му препоръча „пречистващ сън“. Навярно боговете искали да му кажат нещо. Дядо го послуша. Подготви се ритуално за пречистващия сън и легна в постелята си. Богът на бурите Тешуб наистина се явил в съня му. Изплувал от мрака, надянал шапката си с остри рога, с копие в дясната ръка, с меч, провесен от колана му, и три мълнии в лявата ръка, Тешуб наредил на дядо да обърне внимание на внука си, вместо да трови дните си с блянове за невярна жена.

Пречистващият сън промени дядо. Той ме извика и ми каза: „Отсега нататък аз ще се грижа за теб. Аз ще отговарям за образованието ти“.

Татко прие предпазливо новината. Не се доверяваше на дядо и се страхуваше той да не ми причини зло. Но аз не споде-

78

лях опасенията му. Въпреки неразумното си поведение дядо не бе способен да навреди дори на враговете си, камо ли на родния си внук. Все пак бе доказал благородството си, прощавайки на Мащига и любовника и, след като няколко месеца по-късно ги заловиха. Когато и мама се съгласи, започнах да вземам уроци от дядо.

Оттогава оставах при него от изгрев до залез-слънце. Той ме запознаваше с духовници, певци, скулптори. Включваше ме в разговорите. Аз му показвах какви четиристишия съм написал. Той се зарадва, че съчинявам поеми. Времето, прекарано с него, ми доставяше истинска наслада. Исках само да спре да говори лошо за баща ми. Той обаче продължаваше да го хули, докато един ден, решил, че вече ме е образовал достатъчно, напусна града на речния бряг, без да се сбогува с никого.

Една сутрин дойдох в двуетажната му къща и видях вратите да зеят отворени. Вътре нямаше никого. Беше ми оставил плочка в просторната стая, където провеждахме уроците. На плочката пишеше: „Мой скъпи сине Патасана, времето ми изтече. Чувствам, че боговете скоро ще ме призоват при тях. А и аз се изморих от този град, от тези хора. Виждам, че вече си пораснал и нямам друг дълг. Не искам да умра тук. Не искам измамници да леят престорени сълзи и да сипят мними славословия на погребението ми. Сърцето ми не иска шайка подлеци да петнят смъртта ми с неискрената си скръб. Ти си добър млад мъж. Получи добро образование. Сега единствено ти остава да наблюдаваш баща си и да внимаваш да не заприличаш на него. Повярвай ми, сине, за да бъдеш щастлив, е достатъчно да не постъпваш, както постъпи баща ти. А това е по-лесно от изучаването на клинописа. Не съм сигурен обаче дали ще успееш, защото понякога ми се струва, че съзирам в очите ти същата сянка като в очите на баща ти. Надявам се това да е просто игра на боговете. Надявам се подозренията ми да не се оправдаят. Надявам се да си достатъчно умен да не пропилееш живота си в името на безсмислените интереси на царете. Надявам се да намериш занятия, които да осмислят дните ти. Сбогом, обични

79

синко. Нека богът на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и техните деца - бог Шарума и богиня Купаба, да те благословят с доброта и красота. Дано те дарят с дълъг и щастлив живот“.

След като прочетох плочката, аз останах там, питайки се какво да правя. Вярно, дядо винаги ме изненадваше с непредвидимото си поведение, но сега надмина себе си. Защо на стари години бе решил да се впусне в някакво безсмислено приключение, вместо да прекара последните си дни в удобство като уважаван член на обществото? Взех плочката и излязох от дома му. На пазара се натъкнах на дядовите роби. Обясниха ми, че господарят им ги е освободил и напуснал града. Запътих се бързо към двореца и се явих пред татко. Разказах му какво се е случило. Той не се разтревожи ни най-малко. „Не бой се, ще се върне“, бяха единствените му думи. Боговете са ми свидетели, че и аз мислех така. Но дядо не се върна.

80

Седма глава

Въпреки обещанието си да вечеря с тях, капитанът не дойде. Археологическият екип се събра под беседката както всяка вечер и го чака почти цял час. Халаф бе подредил за осем души дългата дървена маса, осветена от жълтата лампа, провесена от върха на беседката. Младият готвач бе сготвил ориз със зеленчуци като гарнитура за рибата и салата от маруля, която растеше по брега на Ефрат. Чакаше обаче гостът да пристигне, за да приготви рибата.

- Да започваме да се храним - рече най-сетне Есра. - Капитанът явно няма да дойде. Сигурно го е задържало нещо важно.

- Нямаше да е зле да се обади - оплака се ядосано Кемал. -Толкова хора го чакат…

- Капитанът е имал тежък ден - защити го Тимъти. -Тръгваше нанякъде, когато го видяхме днес.

Думите на Тимъти така и не усмириха Кемал.

- Е, все пак можеше да се обади. - Стрелна с поглед Елиф и добави язвително: - Но да караме хората да чакат, очевидно е модерно напоследък!

Възцари се ледено мълчание. Когато Елиф, Тимъти и Мурат се бяха върнали, Кемал дръпна Елиф настрани и я обсипа с укори, но младата жена не му остана длъжна:

- Ще правя каквото искам. Нямаш право да ми се бъркаш в живота.

Сега Кемал очевидно се стремеше да подпали нова свада. Елиф долови намерението му и вместо да му отговори, тръгна към кухнята, уж да помогне на Халаф.

- Днес се срещнахме с една старица. Наричат я Неверницата Надиде - подхвана Мурат с надежда да разведри атмосферата.

- Неверницата Надиде? - учуди се Теоман. - Защо „неверница“?

81

- Защото е и християнка, и мюсюлманка. Вярва и в Исус, и в Мохамед17. Притежава две свещени книги - Библията и Корана.

- Има ли такава секта тук? - изрази недоумението си Тео-ман.

- Надиде всъщност е християнка - обясни Тимъти. - Родителите и принадлежали към Грегорианската църква.

- Значи е арменка - обади се Бернд. - Съпругата ми също е грегорианка.

- Точно така - кимна Тимъти. - Когато арменците избягали след войната, оставили най-малките си дъщери на съседите.

„О, не, сега Бернд ще ни изнесе поредната си безкрайна лекция“, помисли си Есра, но не смени темата. Намеси се Тео-ман, очевидно заинтригуван от разговора. Облакъти се на масата и попита:

- Значи в този район са живели арменци?

- Ама че си! - възкликна Мурат. - Не си ли виждал джамията в града?

- Виждал съм я. И какво от това?

- Била е църква - ето какво!

- Откъде да знам?

- Ако беше обърнал внимание на архитектурата, щеше да разбереш - поясни германецът. - Арките и гредоредът приличат ли ти на тукашните джамии?

- Значи нашите хора са издигнали минарето, от което падна хаджи Сетар?

- Да - отговори припряно Бернд. - И не за пръв път. В Газиантеп има голяма църква, превърната в джамия. Саркис Балян, известният истанбулски архитект, построил църквата през 1867 година. После години наред турското правителство я използвало като затвор. Накрая издигнали минаре отгоре и и започнали да я използват като джамия.

Есра понечи да смени темата, но Мурат я изпревари с въпрос, който задълбочи разискването:

17 Мохамед е турският вариант на името на Пророка (Мухаммад, според нормите на арабския литературен език). - Б. пр.

82

- В древна Месопотамия е нямало религиозни войни, нали?

- Депортирането на арменците няма нищо общо с религията - отговори в характерния си стил Бернд. - Ръководителите на Партията на единството и прогреса заточили арменците, за да турцизират Анадола.

- Любопитни идеи имаш - обади се Тимъти. - На какво се дължи интересът ти към тази тема?

Всички приковаха очи в Бернд.

- Пиша дипломна работа: „Разрушителните въздействия върху развитието на цивилизацията в Месопотамия“ - обясни притеснено той. - Анализирам всички масови убийства в историята, за да подкрепя изводите си.

- Най-организираното и масово убийство на света е осъществено от Хитлер - напомни му Теоман.

Нито по лицето, нито в гласа му се долови укор. Думите просто се бяха изплъзнали най-естествено от устата му.

- Да не забравяме атомните бомби, хвърлени от американците над Хирошима и Нагасаки - добави Кемал, който от самото начало на разговора търсеше начин да жегне Тимъти. - Мигновеното унищожение на стотици хиляди невинни хора е не по-малко варварство от Хитлеровото.

- Всеки геноцид трябва да се разглежда в собствения му контекст - опита се да внесе разбирателство Есра. - И не бива да се пренебрегва нито един, каквито и да са мащабите му.

- Не възразявам - съгласи се Тимъти, обърна се към Мурат и най-после заговори за Месопотамия: - Преди малко зададе много уместен въпрос. Във времената на политеизъм, имам предвид преди нашите хети да бъдат изтрити от лицето на земята, не са се водели религиозни войни. Всъщност завоевателите отнасяли статуите на боговете на победените народи в своите храмове, защото смятали, че така привличат повече богове, повече могъщи богове на своя страна. Конфликтите, породени от верски противоречия, започнали с възхода на монотеизма.

Бернд отвори уста да подхване отново любимата си тема, но Теоман го изпревари:

83

- И какво се случило с Неверницата Надиде, Тим? Разказваше ни за нея.

- Да, Неверницата Надиде… - усмихна се Тимъти. - Истинското и име е Надя. Била на десет години. Съседите и я отгледали и променили името и на Надиде. Възпитавали я като мюсюлманка, Надиде обаче не забравила каквото била научила като малка. Въвели я в исляма, но през цялото време продължила да се моли тайно на Исус. Годините минавали, омъжила се, родила деца. Един ден снаха и видяла кръста, сложен до Корана; Коранът винаги стоял върху нощното шкафче на Надиде. Снахата недолюбвала свекърва си и разпространила новината из селото. Така разкрили тайната на Надиде. Оттогава я наричат Неверницата Надиде.

- Значи е понасяла обиди години наред! - възкликна Бернд и в сините му очи припламнаха обвинителни искрици.

- Не бих ги нарекъл обиди - възрази Тимъти, затвържда-вайки високото мнение на Есра за него. - Не приемай толкова сериозно прозвището „Неверница“. Все пак селяните я приемали такава, каквато е. Случвало се някой да прояви любопитство, но не се месели във вярата и. И тя продължила да вярва, абсолютно искрено, и в Исус, и в Мохамед. „И двамата са Божии пророци, нали? И двамата закрилят хората. Вярвам в Господ и се моля и за двамата.“ Така ни каза.

- Очарователна жена е - вметна Мурат, включвайки се пак в разговора. - Има осем деца и двайсет и четирима внуци. Поне на осемдесет е, но си къносва косата и кадифените и очи още блестят.

Кемал се подразни от въодушевлението на Мурат и не устоя на желанието да нанесе словесно кроше на младия мъж.

- Изглежда, че си сбъркал професията си, момчето ми. Да беше станал социолог. Тогава щеше да прекарваш повече време с прекрасните си сънародници.

- Не е необходимо да съм социолог. Археолозите също общуват с хората.

84

За пръв път от началото на разкопките гласът на Мурат прозвуча самоуверено и категорично, сякаш предизвикваше Кемал. Есра долови остротата в тона му и го изгледа изненадано. Бе отметнал дългата си къдрава коса зад раменете и тя се спускаше по гърба му; поглаждаше гъстата си брада без мустаци - копие на асирийски духовник - и не откъсваше очи от Кемал. „Момчето най-сетне събра смелост да устоява мнението си“, помисли си Есра с известна гордост.

Мурат бе един от най-добрите и студенти. Интелигентен, работеше усърдно, но най-важното според нея бе страстта му към археологията. Единственият му недостатък бе увлечението по парапсихологията. Есра обаче смяташе, че няма съвършени хора, и охотно го включи в екипа.

Когато, като негов професор, му предложи да участва в разкопките, Мурат не повярва на ушите си и през целия ден хвърча из седмото небе. Ала колкото повече се замисляше, толкова повече се притесняваше дали ще оправдае доверието и. Представяше си живо колко по-умни и по-опитни ще са другите членове на екипа, а и с тях щяха да работят двама чужденци. През последните две седмици будното момче разбра, че никой не е безупречен. Видя, че всички, включително Есра, която дълбоко уважаваше, имат недостатъци и понякога се държат глупаво. По време на разкопките най-важни бяха две неща - първо, да работиш възможно най-добре и второ, да се приспособиш към условията на живот и работата в екип. Второто се оказа по-трудно, както показа опитът. Всички се стараеха да работят съвестно. Но съвместният живот изваждаше наяве различията в характерите им и понякога избухваха спорове по най-дребни поводи - какво ще вечерят, да речем, или чий ред е да използва душа. Препирните нямаше как да се избегнат и затова най-важното бе те да не накърняват ничии чувства. Все пак Мурат намираше животът на разкопките по-вълнуващ, отколкото си бе представял; всъщност се чувстваше повече от развълнуван, беше запленен от него. Да докосваш земята, да вдишваш и да поглъщаш неповторимия аромат на пръстта, да наблюдаваш

85

избледнелите, но вечни цветове и смътните, но дълбоки криволици на хилядолетната история, неизбежно изпълва и ума, и тялото с дълбоко любопитство. Дори да искаш, не си в състояние на устоиш на това въздействие и в крайна сметка цял живот пътуваш от разкопки на разкопки като упорит детектив, за да издирваш едва забележими следи и повредени улики, отвеждащи към погребаната нейде под вековете истина.

Кемал изгледа кръвнишки Мурат, но замълча. Дълбокият глас на Тимъти наруши напрегнатата тишина:

- Няма ли да пийнем нещо по-силно с рибата?

- Тази вечер е по-добре да не пием - изражението на Есра издаваше очакването и другите да приемат молбата и с разбиране. - Утре е работен ден. Не искам махмурлии на разкопките.

- Една малка чаша не вреди - обади се Теоман в подкрепа на Тимъти.

- Знам ги твоите малки чаши - изгледа го Есра и повтори: -Наистина смятам, че тази вечер не бива да пием.

При други обстоятелства Теоман би я придумал, но като взе под внимание лошото и настроение, реши да не подхваща спор с непредвидимата ръководителка на екипа.

- Добре, ще пийнем друг път - съгласи се той с решимостта на човек, примирен с участта си. - Подай ми хляба да го нарежа.

Елиф се появи от кухнята, понесла чаша лимонов сок, и приближи масата, сподиряна от миризмата на печена риба. Докато режеше хляба на тънки филийки, Теоман възнегодува:

- Още ли не е готова рибата?

- Въоръжи се с търпение - усмихна се младата жена, разкривайки съвършените си перленобели зъби. - Току-що я сложихме на скарата.

Кемал впи изпепеляващ поглед в Елиф. Тя не му обърна внимание и остави внимателно чашата си върху масата.

„Само това ни липсваше - помисли си ядно Есра. - Този идиот Кемал да провеси нос. Надявам се да греши и Елиф да не е хлътнала по Тимъти.“

86

Докато тези мисли пробягваха през ума и, чу бучене на приближаваща се кола. Всички край масата се обърнаха към шосето. Виждаха се само фаровете.

- Джипът на капитана - предположи Теоман.

Джипът спря само на двайсет метра вдясно от беседката. Първо слезе капитанът, последван от сержант и двама офицери.

- Леле! - възкликна Теоман с престорен гняв. - Четирима са! Отиде ни вечерята!

Есра го изгледа неодобрително, стана и тръгна към джипа. Лицето и бе сериозна, а в очите и се четеше едва доловим укор.

- Съжалявам за закъснението - извини се капитанът, ала жестовете му издаваха палава радост, все едно бе будно дете, пожънало неочаквана победа. - Но не исках да дойда с празни ръце - продължи той със същия дяволит тон. - Нося ви нещо в джипа.

Есра го изгледа объркано. Нямаше представа накъде бие.

- Ела - кимна и капитанът. - Мисля, че имаме няколко плочки на дворцовия ви писар… как му беше името…

- Патасана? - възкликна Есра, все още недоумяваща какво става.

- Да, да. Плочките са негови, струва ми се. Имаме и златен бокал, сребърна статуетка на сърна, бронзова статуя на жена и огърлица.

Заинтригувана, Есра тръгна с капитана към джипа.

- Къде ги намери? - попита тя.

- В колибата в лозето на Едноръкия Мемили - обясни капитанът, когато застанаха пред отворената врата на джипа. -Ето ги - посочи предметите върху пода на колата.

Есра забеляза първо статуетката, изобразяваща женска фигура, после сърната, бокала и огърлицата. Вдясно от тях лежаха две плочки, едната счупена. Вдигна здравата плочка и я огледа в приглушената светлина на колата. Приличаше на плочките на Патасана - глинен правоъгълник, 18 на 27 сантиметра, с по шест изписани колони от двете страни и колофон на гърба, описващ накратко съдържанието на плочката. Погледна в дол-

87

ния край, видя печатите и разбра, че капитанът е прав - бяха плочки на Патасана.

- Не разбирам? Кога са ги откраднали?

- Снощи - обясни капитанът, видимо горд, че е устроил истинска изненада на младата жена. - Ще ти разкажа всичко след малко. Донесох ги да ти ги покажа, но се налага да ги върна в полицейското управление, защото са улики.

- Но ние трябва да ги преведем! - промърмори притеснено Есра. - Достатъчно ще е да снимаме другите находки, но трябва да ни позволиш да направим копия на плочките.

- Колко време ще ви е необходимо?

- Най-много един ден.

- Добре, но гледай да не ги задържате повече, защото прокурорът ще иска всички улики.

- Добре - съгласи се Есра с дълбока въздишка на облекчение. - След един ден ще ти ги върна лично.

Тимъти, Мурат и Теоман, любопитни какво става, дойдоха при капитана и Есра. И тримата се втренчиха в плочките в ръката на Есра.

- Плочки на Патасана - обясни ядосано Есра. - И още четири важни находки, откраднати под носа ни!

- Къде да ги оставят войниците? - попита капитанът, докато археолозите се взираха смаяно в находките.

- Ние ще ги отнесем - каза Есра.

Капитанът не разбра дали тя иска да спести главоболието на войниците, или се страхува да не повредят находките. Но не настоя. Мурат и Теоман и бездруго бяха взели плочките. Очите на Мурат се спряха на торба, оставена също в джипа.

- Да вземем ли и нея?

- Това не е ваше - възрази капитанът. - Вътре има хашиш.

- Хашиш ли? - изненада се Есра.

- Да. И той беше в колибата на Едноръкия.

Десет минути по-късно капитанът седеше на масата и разказваше на археолозите цялата история. Страховете на Теоман не се оправдаха, защото сержантът и войниците не останаха

88

да вечерят с тях. Всички около масата - включително Халаф, притеснен заради закъснялата вечеря, и Теоман, изгладнял като вълк - попиваха всяка дума на капитана.

- Когато започнахме да разпитваме Шехмуз, първо отрече да е бягал. Правел обичайните курсове с вана. Сержант Ихсан, който го залови, подкрепи твърдението му. Според него нищо в действията му не издавало, че бяга. Попитах Шехмуз за хаджи Сетар и сипаничавото му лице пребледня като платно. „Не съм го убил“, изломоти той. „Убил си го. Има свидетели“, възразих. „Лъжат - изръмжа той. - Кълна се, че лъжат, капитане.“ - „Не лъжат - повторих. - Не смей да отричаш, защото знаем, че ти си убил хаджи Сетар.“ - „Не, капитане, умолявам ви“, захленчи той и се просна на земята пред мен. Един от войниците помисли, че ме напада, и го удари по главата с приклада на пушката си. Шехмуз се просна ничком. Беше малко позамаян, но успя да се вдигне на колене. „Ще направя всичко, капитане, но не ми причинявайте това!“, продължи да моли, сякаш не усещаше, че по челото му се стича кръв. Все пак внимаваше да не ме доближава. „Къде беше снощи?“, попитах. „Вкъщи“, изгледа ме невинно той. „Аха. Явно няма да ми кажеш истината“, отвърнах. „Кълна се, истината говоря, капитане. В Корана се кълна, истината казвам.“ - „Не се кълни! - изревах аз. - Гледаш ме в очите и ме лъжеш. Говорихме с брат ти. Нямало те никакъв чак до сутрешния призив за молитва“. Лицето му притъмня за миг, но се овладя и опита да се оправдае. „Лових риба, капитане - заекна. - Предишният капитан забрани риболова, та затова премълчах.“ - „Кого си мислиш, че заблуждаваш?“, извиках и тръгнах към него. Шехмуз се помъчи да се изправи, но войникът до него го халоса по хълбока с приклада на пушката. „Не мърдай, човече!“ Той се строполи на една страна, сгърчен от болка. Надвесих се над него и му казах със спокоен, но строг глас: „За последен път те предупреждавам. Знаем, че не си ловил риба. Прибрал си се по тъмно у дома точно след сутрешния призив за молитва. И не си донесъл риба. Нямало е как да донесеш, защото не си чакал мрежите ти в Ефрат да се напълнят, а си дебнел

89

хаджи Сетар, за да го хвърлиш от минарето.“ Шехмуз повдигна леко глава и погледна безпомощно първо към двамата войници до него, после към мен. „Добре, капитане. Ще ви кажа всичко, но не е каквото си мислите. Снощи не съм припарвал до джамията. Бях извън града.“ - „Пак лъжеш - прекъснах го гневно. - Подайте ми колана за патрондаша.“ Той се присви уплашено. „Моля ви, капитане, недейте. Кълна се, че този път казвам истината. Снощи ходихме до Черната гробница.“ Изненадах се. „Били сте при Черната гробница?“. - „Да. Търсехме съкровища, както се досещате.“ - „Пак лъжеш.“ - „Истината говоря, кълна се. Кълна се в живота на семейството си, че е истина.“ - „С кого беше?“ Шехмуз замълча. „Слушай - размахах строго показалец, - ако не докажеш, че си бил край Черната гробница, ще те арестувам за убийството на хаджи Сетар“. Очите му се завъртяха диво, но и уплашено като на чакал, притиснат в ъгъла. Най-сетне призна: „Бекир, синът на Едноръкия Мемили, беше с мен.“ -„И какво намерихте на разкопките?“ - „Всичко е в лозарската колиба на Мемили“, отрони той. „Ще проверим. А къде беше старият Село, който пази разкопките, докато изравяхте съкровищата?“ - „Снаха му роди син. От няколко дни искаше да отиде да види бебето и Мемили му каза да върви в селото. Обеща му да изпрати сина си Бекир да пази разкопките. „Нали затова са приятелите?“, придума го Мемили. Село е наивник. Повярва му. Беше в селото, докато ние копаехме на разкопките. Няма нищо общо с това.“ След признанието на Шехмуз заловихме в гаража Бекир, сина на Едноръкия Мемили. Претърсихме колибата в лозето и конфискувахме всички находки плюс торба хашиш. Отначало Бекир отричаше всичко, но го попритиснахме и призна, че Шехмуз ни е казал истината.

Целият археологически екип занемя от историята на капитана; всички го гледаха смаяно като вкаменени. Халаф излезе пръв от вцепенението.

- Усетих, че му има нещо на чичо Село. Сигурно е надушил нещо гнило, когато е дошъл на сутринта, но злото вече е било сторено. Не е посмял да каже на никого.

90

- Трябва да го уволним - отсече Кемал. - Наели сме го да пази разкопките, а той си тръгва и ги оставя в ръцете на крадците.

- По-важното е, че и тази нощ разкопките са изложени на опасност - напомни Есра. - Нищо чудно чичо Село да се е уплаших и да е избягал.

- Не е избягал - увери я капитанът. - Отведохме го за разпит, а аз назначих двама войници да пазят разкопките.

Есра го погледна с благодарност.

- Признателни сме ти. Утре ще обсъдим въпроса с охраната - заключи тя, но историята за разпита не и излизаше от ума. - Излиза, че Шехмуз не е убил хаджи Сетар, нали?

- Така изглежда - кимна капитанът и радостното му изражение, откакто бе пристигнал, помръкна леко.

- Според мен грешиш - възрази Кемал. - Разказът ти не доказва, че Шехмуз не е убил хаджи Сетар. Възможно е да е убил хаджи Сетар, след като са скрили откраднатите находки в лозарската колиба.

- Засега нищо не е сигурно - отвърна спокойно капитанът. - Утре от Газиантеп пристига технически екип. Ще съберат пръстови отпечатъци. Едва тогава ще разберем със сигурност.

- В такъв случай да се залавяме с вечерята - предложи Теоман, примрял от глад. - Гладуването няма да ни помогне да разрешим случая.

91

Седма плочка

Така и не разбрахме какво се е случило с дядо Митанува. Пратениците, тръгнали да го търсят, се върнаха с празни ръце. Щом изгубихме всякаква надежда да го намерим, баща ми Арарас започна да се интересува повече от мен. Не бих казал, че изчезването на Митанува го зарадва, но не пропусна да се възползва от предимствата, резултат от отсъствието му. Застояваше се по-дълго извън двореца с мен. Не одобряваше, че пиша поеми, и настояваше да работя повече върху съставянето на официални документи. Послушах го, но тайно продължих да съчинявам стихове. Странно е, но не му се ядосвах; точно обратното - с всеки изминал ден го разбирах по-добре.

Митанува наричаше татко „царска марионетка“. От опит научих, че това не е вярно. Той просто служеше всеотдайно на държавата.

Същата година в сезона на жътвата царят се разболя. Първоначалните спазми в краката се превърнаха в нетърпими болки и го убиха само за седмица. Отправяхме жертвоприношения и молитви към бога на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, сина им Шарума и богинята Купаба. Доведоха най-добрите предсказатели в земите между двете реки да ни посъветват как да разпръснем злите облаци, надвиснали над главата на царя.

Предсказателите оглеждаха черния дроб на заклана овца, за да видят дали дебелата част е отгоре или отдолу, и клатеха мрачно глави.

Предсказателите пуснаха орел и орлица да отлетят над долината под Ефрат. Птиците не се срещнаха в небето; отлетяха в различни посоки.

Предсказателите пуснаха две змиорки в басейн, но и змиорките отплуваха в различни посоки, показвайки, че е ударил часът нашият цар да напусне земята.

92

Предсказателите излязоха прави. Цар Астарус изтля за седем дни и се възнесе на небето в края на седмия ден. Последвалата церемония продължи четиринайсет дни и четиринайсет нощи точно както след смъртта на баща му Каманас. Кремираха тялото на Астарус, ветровете понесоха пламъците от кладата към боговете, а пепелта бе събрана в глинена урна.

Пизирис, новият ни господар, новият любимец на боговете, замени починалия цар. Когато се възкачи на престола, той беше млад като Астарус при коронясването му. На цар Астарус му липсваше увереност и донейде затова не правеше нищо, без първо да се допита до Съвета на благородниците. Пизирис, от друга страна, се отличаваше с извънмерна амбиция, жестокост и самонадеяност. През третия месец от царуването си той разклати напълно авторитета на Съвета на благородниците. Не вземаше под внимание решенията и указите му. Татко се опита да му се противопостави, но царят го заплаши открито: „Или ще застанеш на моя страна, или ще отменя традицията за поста на дворцовия писар, който от поколения се отрежда на семейството ти“. Татко разбираше, че царят греши, но не притежаваше достатъчно сила да му се опълчи. Не бих го нарекъл страхливец, чисто и просто не притежаваше необходимите качества да се противопостави на Пизирис. Бе способен да осъществи неописуемо сложни заговори срещу чуждестранни владетели и дори срещу старейшините в Съвета, за да защити интересите на царя, но не би дръзнал да се обърне срещу него.

Умът на Пизирис бе зает с далеч по-опасни мисли. Управляваше деспотично и се виждаше като хетски император както в дните на Великата империя. Тайно започна да крои заговори срещу Асирийската империя, под чийто суверенитет живеехме, напълно пренебрегнал нищожната мощ на малкото ни царство. Татко предупреди тактично царя и непрекъснато го умоляваше да се откаже от опасните си намерения. Пизирис обаче бе твърде млад, твърде невеж и

93

твърде безмилостно амбициозен, за да види истината. Не обръщаше никакво внимание на татковите предупреждения. Накрая татко се преклони през безумието му, което доведе до смъртта и на двамата, и заживя в сговор с него. Все пак Пизирис бе царят, земният представител на боговете. Да му се противопоставяш, означаваше да си навлечеш гнева на боговете и огромни беди.

94

Осма глава

По време на вечерята Есра се замисли как лошият късмет ги обгърна като мантия. Всички лакомо се бяха нахвърлили върху рибата; Теоман поглъщаше бързо залък след залък и бъбреше с Мурат; Кемал продължаваше да се муси; Елиф да се смее шумно с престорена радост; Тимъти, винаги готов да завърже разговор, задаваше на капитана въпроси за военните; Бернд се подсмихваше, вслушан в бръщолевенето на сътрапезниците си; а Халаф, застанал на две крачки от масата, приемаше похвалите за вкусната вечеря. На Есра и се струваше, че Ешреф започна да я поглежда по-често, изморен от въпросите на американеца. Тя от своя страна обмисляше смъртта на хаджи Сетар, но не успяваше да стигне до никакви заключения. Вече не смяташе Шехмуз за убиец. Надяваше се обаче все пак да се окаже той. Ако убийството бе негово дело, това щеше да разреши проблема и да ги спаси от зловещата сянка на злодеянието, спуснала се над разкопките като кошмар наяве. Но защо му е на Шехмуз да прави едно след друго две престъпления в една и съща нощ? А и начинът, по който бе извършено убийството, не отговаряше на характера му. Да се изкачи на минарето в тъмнината преди зазоряване и да чака, за да блъсне хаджи Сетар, и най-вече да се предреши в черно, за да не го познаят… просто не и се струваше възможно да е замесен човек като Шехмуз. Дали човек, способен да извърши всичко това, би разгласил пред целия град: „Ще убия хаджи Сетар?“

- Изглеждаш много замислена - констатира капитанът, докато вече пиеха чай. - Не си ли доволна, че намерихме плочките?

- Благодарна съм ти - опомни се бързо Есра. - Ако не беше конфискувал плочките, историята на Патасана щеше да остане непълна… Но…

Замълча, сякаш не намира точните думи.

- Но? - подтикна я да продължи капитанът.

С ъгълчето на очите си Есра погледна към другите, насядали около масата. Всеки бе потънал в своя малък свят.

95

- Допий си чая и да се поразходим - предложи тя.

Капитанът разбра, че младата жена не иска да говори пред

другите. Пресуши чашата си на две бързи глътки.

- Излизаме - осведоми Есра колегите си.

Забелязал, че капитанът също се кани да тръгва, Халаф се втурна към тях.

- Ще се върнете, нали? Още не съм поднесъл плодовете.

- Благодаря - отвърна капитанът с искрена усмивка. - Вечерята беше много вкусна. Преядох и не ми остана място за повече.

Подир минута капитанът и Есра тръгнаха един до друг по черния път. Само след няколко метра Есра попита:

- Да отидем ли до брега на реката? Луната е пълна и там ще е светло.

- Както искаш - отвърна капитанът; стараеше се да прикрие чувствата си, но радостният му глас издаде колко му допада предложението.

Есра се усмихна закачливо.

- Какво ще кажеш да зарежем формалностите?

- Добре - съгласи се капитанът, смутен, но очевидно доволен.

- Беше прав - призна Есра, докато минаваха край наровата градина на баба Хатуч. Сведе глава да избегне клонка, надвиснала над оградата, и продължи: - Подозренията ни се оказаха неоснователни.

- Е, не съвсем. Благодарение на подозренията ви успяхме да заловим шайка контрабандисти.

- Но не заловихме убиеца - уточни тъжно Есра. - Питам се дали да не разпитаме Фаят.

- Знам, ти подозираш фундаменталистите, но този сценарий не ми се струва много реалистичен. - Капитанът заби поглед в прашния път, осветен от бледото лунно сияние, сякаш това, което търсеха, лежеше пред тях. - В района няма религиозни организации, способни да извършат такова убийство.

- Хората, свързани с курса по Коран, Абид ходжа, Фаят?

96

- Те? - повдигна вежди капитанът. - Хайде, хайде, те да извършат убийство? Изглеждат непримирими, но това е само поза. Всъщност са страхливци, плашат се от собствената си сянка. Без хаджи Сетар дори курса нямаше да успеят да организират.

- Чувал ли си за организацията „Хизбула“?

- Тук няма „Хизбула“. Подвизават се в района на Батман. Според мен зад убийството стоят сепаратистите.

- Има ли ги тук?

- Не се замесват във въоръжени конфликти, но съм сигурен, че провеждат агитационна пропаганда.

- Агитационна пропаганда?

- Така наричат акциите, предназначени да привлекат повече хора в организацията и да сеят несъгласие между населението и държавата - обясни капитанът.

- Не съм виждала нито терористи, нито подобни действия тук - възрази Есра.

Капитанът спря и се обърна към нея.

- Значи ти не допускаш убийството на хаджи Сетар да е свързано с подобна дейност? - попита.

Есра също спря. Погледна го. Хладният бриз от Ефрат довяваше силно ухание на олеандри, чиито цветове оставаха невидими в мрака. Бледата лунна светлина подчертаваше острите контури на лицето на капитана. Сърцето на Есра заби по-бързо, когато насочи поглед към него.

- Никакви доказателства не подкрепят подобно предположение. Но ти сигурно знаеш нещо, щом говориш така.

- Не знам нищо - възрази капитанът с ненужно рязък тон. -Искаш ли да сменим темата?

Поведението му ядоса Есра, но тя замълча. Вървяха безмълвно, докато не стигнаха древната река, окъпана в лунна светлина.

- Забележително - прошепна Есра при вида на Ефрат, ширнала се пред тях като сребърна лента между тъмните брегове.

97

Известно време съзерцава благоговейно реката, после измъкна пакет цигари от джоба си и извади една. Преди да ги прибере, се обърна към капитана, сякаш внезапно си бе спомнила, че е до нея.

- Искаш ли?

Капитанът не прояви дори престорена неохота.

- Лекарите няма да останат доволни, но какво пък? Днес ще изпуша още една.

Есра запали цигарите. Безформеният пушек се издигна във въздуха и се смеси с уханието на олеандрите.

- Да… - подхвана Есра, спомнила си разговора им в полицейския участък - беше започнал да ми разказваш как си про-пушил в Шърнак, но смени темата.

Капитанът се обърна и се взря мълчаливо в младата жена.

- Историята не е приятна - призна най-сетне той.

- Да беше се сетил, преди да я подхванеш - сряза го Есра. -Не е приятно да оставяш хората на тънат в догадки.

Капитанът не се обиди от обвинението, напротив - хареса му, че Есра се държи, сякаш са дългогодишни приятели.

- Щом ти е интересно, ще ти разкажа - съгласи се той. - Ей там има скала - посочи вляво към края на тръстиките. - Искаш ли да седнем?

Седнаха един до друг. Скалата, поглъщала цял ден слънчевите лъчи, беше още топла. При всяко движение дясната ръка на капитана докосваше лявото рамо на Есра. Но и двамата не се отместваха.

- Бях в Шърнак от шест месеца - подхвана той. - Тогава бях офицер. Провеждахме военни операции в планините, една след друга. През онази нощ бях заспал малко преди изгрев-слънце. Чух шум. Гласове, последвани от тишина. Отворих очи. Бях забравил къде съм. Погледнах към изсветляващото небе. По сивия небосклон се търкаляха черни облаци. Внезапно си припомних, че сме в планината. С усилие раздвижих вдървеното си от влагата тяло и седнах в спалния чувал. Видях двама души да спорят на няколко крачки от мен. Лесно разпо-

98

знах едрата фигура на сержант Решит, но не различавах с кого говори. „Какво става там“, извиках гневно. Сержант Решит тутакси застана мирно. „Сейтхан иска да говори с вас, лейтенанте -отвърна той с дълбок глас, по-подходящ за устен доклад. -Обясних му, че спите, но не иска да чуе…“ Погледнах към застаналия до Решит Сейтхан. Не различавах лицето му, но си представях презрителната му усмивка. Приближи до мен, все едно сержантът не съществуваше. „Ставайте, лейтенанте. Време е.“ Решит ни наблюдаваше, опитвайки се да проумее какво става. Сейтхан продължи: „Намерих ги. В укритие са. Бедирхан и неколцина други. На половин час път оттук са.“ Не отговорих веднага и безумната му дързост прерасна в неприкрито безочие: „Няма ли да дойдеш? Нали даде дума…“ - „Идвам“, прекъснах го рязко и се измъкнах от спалния чувал. Неспособен да разбере какво става, Решит попита: „Да събудя ли отряда, лейтенанте?“ - „Не - отсякох, докато си навличах анорака. - Отиваме само със Сейтхан.“ „Но, лейтенанте…“, подхвана Решит. „Никакво „но“ - прекъснах го. - Докато ме няма, ти командваш. Разбра ли?“ - „Слушам, лейтенанте“, отговори той, застанал мирно. Пет минути по-късно бяхме на пътя. От едната страна се издигаха стръмни скали, от другата имаше гъсти шубраци. Въпреки че носех анорак, сутрешният хлад се просмукваше чак в костите ми, а пушката ми натежаваше с всяка крачка. Стрелнах с поглед Сейтхан. Неуязвим и за тъмнината, и за студа, той подскачаше пъргаво като коза по дребните камъчета. Не след дълго пътят се стесни съвсем. Не исках Сейтхан да върви пред мен. Той забеляза колебанието ми, но тръгна напред, без да продума. Не каза нищо, обаче подлата му усмивчи-ца говореше много. Сейтхан не беше войник, а селски стражар, стрелец от рода Зеркул. Беше участвал в почти всички сражения в региона и неведнъж бе спасявал войници от засади. Бродеше сам из планините и мнозина се тревожеха да не бъде убит, но до ден днешен дори не бяха го ранявали. Вродената му воинска дарба пораждаше у мен по-скоро страх, отколкото страхопочитание. Страхът ми вероятно се дължеше на факта, че

99

при първото ми сражение се паникьосах и отстъпих, а Сейтхан го забеляза. Онзи ден дойде при мен веднага след схватката и не се поколеба да ме жегне: „Е, лейтенанте, останахте на задна линия, за да прочистите тила в разгара на битката ли?“ Унизи ме пред хората ми, но беше прав - наистина се уплаших и се отдръпнах в тила. Другите командири и войниците не ме укориха. И те като мен бяха добре обучени за партизанска война и бяха участвали в множество тежки маневри. Маневрите обаче са едно, а истинският живот - съвсем друго. Въпреки отлична-та подготовка, и те бяха преживявали същото, което изпитах аз онзи ден. При първия ожесточен конфликт и те се бяха разколебавали и отстъпвали. Оцелелите свикваха с тежките условия и научаваха правилата на войната. След няколко операции и аз преодолях страха. Сейтхан обаче не спря пред всички и при всяка възможност да взема на подбив малодушието ми. Два месеца по-късно пристигнах в полицейското управление след успешна акция и Сейтхан пак ме подхвана: „Пак ли замитахте тила, лейтенанте?“ Обърнах се и го халосах силно с юмрук по лицето. Той падна по гръб на земята и аз се нахвърлих върху него. Войниците едва успяха да ме издърпат. За момент зърнах през тълпата окървавеното му лице, но в очите му нямаше и помен от болка. Продължаваше да ме гледа, ухилен презрително. Същата вечер капитанът ме извика. Каза ми, че Сейтхан е невежа, но ни помага. Без него нямало да се справим, било наложително да се сдобрим. Не ми стана приятно, но нямаше как да не изпълня заповедта на командира. Две седмици след инцидента видях Сейтхан, облегнат на черницата в задния двор на полицейското управление. Отидох при него. Съзря ме, повдигна вежди и ме изгледа присмехулно както винаги. „Не искаш ли да сме приятели, Сейтхан?“, попитах го. „Невъзможно е, лейтенанте“, отвърна ми той. „Защо?“, настоях аз. „Защото сте страхливец“, отговори спокойно той. Кръвта нахлу в главата ми. Този човек ме гледаше в очите и накърняваше достойнството ми. Успях обаче да се овладея. „Не съм страхливец - възразих невъзмутимо като него. - При първата схватка се разколе-

100

бах, вярно, след това обаче видя що за човек съм.“ Той не продума. Пъхна ръка в джоба си, ухили се язвително и извади сребърна табакера с гравиран капак. В нея имаше дебели, ръчно свити цигари с контрабанден тютюн. Бях ги виждал и преди. През свободното си време Сейтхан винаги свиваше цигари. Очаквах да ми предложи, но той взе само една цигара и я запали. Всмукна силно, все едно не ме забелязва, и продължи: „Видях как се биеш. И все пак ти нямам доверие. Ами ако някой ден се разколебаеш? Ако побегнеш в разгара на битката?“ -„Знаеш, че никога не бих дезертирал така.“ - „Не знам. Откъде да знам?“ - „Добре тогава, Сейтхан, как да спечеля доверието ти?“ Той ме изгледа съсредоточено и за пръв път зърнах искреност в очите му. „Има начин. Но ще откажеш.“ - „Защо да откажа? Кажи какво искаш.“ - „Ще дойдеш ли с мен, когато открия Бедирхан?“ - „Разбира се. Целият отряд ще дойде.“ - „Не искам другите да идват. Искам да отидем само двамата.“ - „Само двамата? Добре, но защо?“ - „Трябва да убия брат си.“ - „А ако са много?“ - „Не бой се, ще го пипна, когато е сам.“ Поколебах се. Да му повярвам ли? „Няма да дойдеш, нали?“, попита отчаяно той. „Ще дойда - отвърнах. - Но при едно условие. Ще ми кажеш защо искаш да го убиеш.“ - „Добре“, съгласи се той и за-разказва историята си: „С Бедирхан сме близнаци. Приличахме си като две половинки на една ябълка. Баща ни е кръвен сродник на старейшината на клана ни. Уби човек и отиде в затвора. Старейшината ни отгледа. Бедирхан е по-умен от мен. Чете много. Старейшината го изпрати в града. Каза, че Бедирхан ще се изучи и ще ни стане адвокат, а аз ще остана тук и ще ги охранявам. Всички се радвахме, че Бедирхан ще се изучи и ще бъде адвокат. Но след като отиде в града, Бедирхан забрави клана и се присъедини към бунтовниците. Отхвърли традицията, тя вече не означаваше нищо за него. И на всичкото отгоре се върна тук и започна да стреля по собствения си клан. Обърна се срещу държавата си. Затова мой дълг е да го убия“. Наблюдавах лицето му, докато говореше. Гъстите му вежди се сключваха гневно, очите му блестяха като разжарени въглени. Думи-

101

те му звучаха убедително, но ми се струваше, че крие нещо. „Това ли е всичко?“, попитах. „Що за въпрос? - възкликна той, втренчен в мен, и поклати глава. - Ясно, няма да дойдеш с мен“. „Ще дойда.“ - „Наистина ли?“, усмихна ми се, разкривайки пожълтелите си от тютюна зъби. „Да. Но отсега нататък ще спреш да ме подкачаш.“ - „Добре, ще си мълча - съгласи се той. - Но не очаквай приятелство, докато не свършим тази работа.“ Така ми рече Сейтхан и затова двамата тръгнахме да търсим Бедирхан. Пътеката отвеждаше до дъбова гора. През нея вървяхме отново един до друг. „Леговището им е в другия край на гората“, обясни ми Сейтхан. „Отваряй си очите“, предупредих го и пръстът ми автоматично се насочи към спусъка на карабината. - Сигурно има часови.“ „Имаше, но аз се погрижих за него“, успокои ме той. Извади нещо от джоба си и ми го подаде. В дланта му лежеше голямо ухо. Кръвта по него още не беше засъхнала. „Кога го уби?“, попитах. „Преди час.“ - „Ами ако другарите му са забелязали?“ - „Няма начин - отвърна той, впил очи в ухото. - Нещастникът току-що бе застъпил на пост.“ Когато навлязохме в гората, захладня още повече и аз затреперих от студ. Не биваше обаче да се издавам, да не би Сейтхан да си помисли, че се треса от страх. Не след дълго видяхме вход на пещера, почти напълно закрит от гъсти шубраци. „Да хвърлим граната и да ги изловим като излизат“, прошепнах аз. „Има и друг вход. Ти ще хвърлиш гранатата оттук, а аз ще пазя отзад“, отвърна ми тихо той. „Не - възразих, - ще завардиш излаза и пак ще ме наричаш страхливец, който бяга от битките.“ - „Няма, лейтенанте, кълна се“, обеща сериозно той. „Не ти вярвам“, притиснах го. „Довери ми се. Знаеш, че аз трябва да убия Бедирхан. Иначе няма смисъл.“ Очите ми се насочиха към шубраците пред входа на пещерата. Осъзнах колко опасен и глупав е спорът ни и кимнах: „Добре. Ще преброя наум до сто и ще хвърля гранатата в пещерата“. В миг Сейтхан се плъзна към другия край на пещерата, тих като сянка. Аз пристъпих към входа и предпазливо отместих клонака. Извадих гранатата от колана си и започнах да броя до сто. После издърпах шплен-

102

тата и хвърлих гранатата вътре. Хукнах назад и залегнах в малка падина. Тъкмо се проснах на земята и гранатата избухна с гороломен трясък. Гъсти облаци дим се понесоха от отвора на пещерата и тутакси чух гърмежа на автомата „Калашников“ на Сейтхан. Прострелян мъж изкрещя от болка. Почаках предпазливо още известно време. В дъбовата гора настана мъртвешка тишина. Понечих да извикам Сейтхан, но в същия момент ка-лашникът му избоботи отново и в отговор проехтяха изстрели от пистолет. Гърмежите бяха приглушени. Явно Сейтхан бе влязъл в пещерата. После отново се възцари тишина. Приковал очи във входа на пещерата, го чаках да се появи, надал победоносен вик. Секундите отминаваха, но него го нямаше. Накрая не издържах и запълзях към отвора на пещерата, наострил слух да доловя и най-малкия звук отвътре. Стори ми се, че чувам стенание. После си помислих, че не е стон, а хлипане. Заинтригуван, се вмъкнах в пещерата. Беше необичайно светла. След миг забелязах, че гранатата е пробила отвор в тавана и ранните утринни лъчи се процеждат през сухите клони над него. Тръгнах напред, притиснал гръб към стената. Пръстът ми не се отлепяше от спусъка на карабината. Пред мен се изправяше скала и разделяше пещерата на две. Надникнах в другата част през отвор, широк колкото да пропусне един човек. На земята близо до излаза лежаха неподвижно двама души. Различих Сейтхан в сенките зад скалата. Бе коленичил до главата на трети мъж, сигурно брат му. Плачеше. Цялото му тяло се тресеше. „Непоклатимият ни воин се е размекнал“, помислих си. Тръгнах бав-но към него. Приближих се на няколко стъпки, той ме усети и скочи на крака, насочвайки пистолета си към мен. Тогава осъзнах, че не е Сейтхан. Обърнах карабината си към него. Би трябвало предимството да е на моя страна, защото бях въоръжен с карабина, но не вярвах много на превъзходството си -бях чувал, че Бедирхан е точен стрелец като брат си. Врагът ми се поколеба като мен, впил очи в лицето ми, несигурен какво да предприеме. Опитах се да пристъпя напред. „Не мърдай“, предупреди ме той. Приличаше на Сейтхан не само по фигурата и

103

къдравата коса, но и по гласа. „С теб е свършено - казах, -обкръжен си.“ - „Съмнявам се - отвърна тихо той. - Сейтхан е искал да ме убие сам. Не би довел други.“ Беше прав. Изненада ме. „Мислиш, че познаваш толкова добре брат си ли?“ - „Не мисля. Знам, че го познавам много добре - отвърна той с пре-секлив глас. - Приличаме си не само външно. Чувстваме и действаме еднакво.“ - „Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че скърбиш за него“, отбелязах насмешливо. „Скърбя“, призна той. „Защо го уби тогава?“ - „Беше тъмно, не го познах“, обясни той. „Нямаше ли да го убиеш, ако го беше познал?“ - „Нямаше“, отсече той. „Но той щеше да те убие - продължих, за да му отвлека вниманието. - Жадуваше деня, когато ще те убие.“ -„Знам. По принуда.“ - „Не по принуда. Беше мъж със силна воля, готов да убие дори брат си от любов към родината и хората си.“ - „Наистина ли го вярваш?“, попита ме саркастично. „Разбира се. Месеци наред бях с него в планините. Разказа ми всичко.“ - „Сигурен съм, че не ти е разказал всичко.“ - „Как така?“, полюбопитствах. „Сейтхан нямаше друг избор, освен да ме убие. Иначе щяха да прокудят семейството ни. Дори да го избият. Имаме седем братя и сестри. Сейтхан трябваше да ме убие, за да защити майка ни, баща ни, братята и сестрите ни.“ -„Лъжеш! - изкрещях аз; силата на гнева ми изненада дори мен. -Искаше да те убие, та страната ни да остане непокътната, а близките му - силни.“ - „Аз съм разколникът. Аз се отрекох от семейството си и въстанах срещу клана, за да го освободя. А за да оцелее семейството ни, Сейтхан бе длъжен…“ С ъгълчето на окото си погледнах към Сейтхан, проснат на земята; две тъмни петна на гърдите му бълбукаха над анорака като изворчета. „Той не ми беше враг - продължи Бедирхан. - Беше мой брат. Предпочитам да ме бе прострелял!“ - „Лъжеш!“, повторих. „Не лъжа - отвърна той спокойно и хладнокръвно. - „В капан съм. Ако не ме убият днес, ще ме убият утре. Все ми е едно кой -брат ми или друг. Но ако Сейтхан ме бе убил, семейството ми, братята и сестрите ми, щяха да оцелеят. И Сейтхан също щеше да е жив.“ Спомних си странното поведение на Сейтхан и ду-

104

мите на терориста ми се проясниха. Погледнах го в очите. Бяха искрени като очите на Сейтхан в деня, когато сключихме споразумението си. Хрумна ми странна идея. За миг, само за миг, се замислих дали да не го предреша като Сейтхан. Никой нямаше да разбере. Бедирхан сякаш прочете мислите ми. „Ако имах втори шанс…“, прошепна обнадеждено. „Чак сега ли го разбра?“, прекъснах го. „Налага се да преживееш някои неща, за да ги разбереш.“ Вътрешният ми глас нашепваше да не му се доверявам - че ще отиде да убие старейшината на клана още щом го пусна. И аз ще понеса тежкото бреме на отговорността за случилото се. „Ако умра и аз, семейството ми ще изгуби двама синове едновременно - промълви той. - Трябва да сложим край на това кръвопролитие.“ - „Мълчи! - извиках отчаяно. - Не ти вярвам.“ - „Жалко - отвърна примирено той. -Трябва да си вярваме. Аз ти вярвам. Ето, вземи пистолета ми, ако искаш.“ - „Не - отказах, - не мога да те пусна“. Той ме погледна мълчаливо в очите с безнадеждността на човек, очакващ неизбежната смърт. Обърках се. Пуснех ли го, никой нямаше да разбере, че е Бедирхан. Никой освен майка му навярно. А и той нямаше да каже на никого. И поне един човек… не, не един, а цяло семейство щеше… Осъзнах, че съм започнал да насочвам надолу дулото на карабината. Сигурно бях полудял. Защо исках да го пусна? Защо се размеквах сега, след толкова дълги месеци на кървави схватки? Не знам, но необяснимо защо не успявах да се овладея. Пуснех ли го, навярно неговите братя и сестри, неговите деца нямаше да таят такава враждебност към войниците. Не бях сигурен, нямаше как да съм сигурен, но… В този момент в пещерата отекнаха изстрели. Натиснах спусъка на карабината и се проснах на земята. Тялото на Бедирхан се строполи под куршумите ми, тресейки се като листо под буреносен напор. Чух глас да казва: „Аз го застрелях. Аз го застрелях“. Обърнах се към Сейтхан, който с последните си сили бе успял да стреля с автомата си от мястото, където лежеше. „Аз го застрелях, лейтенанте. Не забравяйте, че аз го застрелях“, повтори той и отпусна глава върху земята. Отидох до него.

105

Беше подбелил очи. Опитах се да напипам пулса му. Сърцето му бе спряло да бие. Този път наистина бе мъртъв. Обърнах се към брат му. Гледаше ме с толкова умиротворено изражение, сякаш е поседнал да отпочине, облегнал гръб на стената. Гърдите му бяха разкъсани на парчета. Отвореше ли уста, от нея избликваше кръв, но се опитваше да ми каже нещо. Доближих ухо до устните му. „Кажи им, че Сейтхан ме е убил. Кажи им, че Сейтхан ме е убил.“ Не продумах. Тялото му се сгърчи. Станах и тръгнах към входа на пещерата. Навън вече се бе развиделило напълно. Включих радиостанцията си и в същия момент рукна силен дъжд. Обясних на сержант Решит къде се намирам, влязох в пещерата и извадих табакерата на Сейтхан от джоба му. Извадих късмет. Кръвта не беше стигнала до нея. Запалих цигара. Така пропуших за втори път.

Есра остана впечатлена от историята, но се опита да не го показва. Не се сдържа обаче и попита:

- Ти ли предаде телата на Бедирхан и Сейтхан на семейството им?

- Да. Посрещнаха тялото на Сейтхан с благоговение, сякаш е светец. Но дори не искаха да вземат тялото на Бедирхан. Погребаха Сейтхан с военни почести, в ковчег, покрит със знамето. Бедирхан бе погребан в планината, без ходжа и без церемония.

- Колко тъжно.

- Да - въздъхна дълбоко капитанът. - За жалост, има хиляди такива случаи. Но само пряко засегнатите знаят какво е. Мнозина не осъзнават каква война се води тук. Единствено изгубилите синове, съпрузи, братя и онези, които продължават да се бият, разбират какво се случва. Онези, които прекосяват в дъжд, сняг и мраз планините, долините и потоците и зад всяка скала ги дебне засада. Онези, които осакатяват или полудяват, и онези, които се връщат привидно невредими, но с натежали сърца. Те никога не забравят какво са преживели. И дори да се опитат да забравят, преживяното изплува в паметта им и съживява миналото. Онези, които наблюдават случващото

106

се по телевизора или се осведомяват от вестниците и споделят многословно възгледите си за войната, не разбират и дори не могат да си го представят.

Есра не обърна внимание на обвинителните нотки в гласа на капитана.

- Странно - сподели тя. - Докато ми разказваше историята, не правеше разлика между Сейтхан и Бедирхан. Ала единият е бил на ваша страна, а другият ви е бил враг.

- Дай ми още една цигара.

Запали я, всмукна дълбоко два пъти и се опита да обясни:

- Права си. Не изпитвах омраза към Бедирхан. Нито към Сейтхан. Съжалявах и двамата.

- А и, изглежда, си ги уважавал донякъде.

- Да, с уважението, което ловецът изпитва към плячката.

- Ловецът?

- Не ме разбирай погрешно. Не искам да кажа, че войната е едностранчива. Понякога, навярно дори по-често, ние сме плячката. Независимо колко жестоко, ужасно и непоносимо е това, което правим, ние сме изправени едни срещу други. И двете страни рискуват живота си. Случвало се е да говоря с водачите им по радиостанцията.

- Обаждаш им се да се предадат или нещо такова?

- Не, не, разговаряме. Не се ругаем, не се обиждаме, не се заплашваме. Просто си говорим - за футболни мачове и прочее. Сигурно ще ти прозвучи глупаво, но гласът на човека отсреща издава някаква близост към мен. Аз също съм я изпитвал. В такива моменти терористът, който дебна и който дебне мен, ми се струва по-близък от всеки, останал далеч от войната.

- Разбирам - прошепна Есра.

Внезапно капитанът се обърна към нея. Погледна я, сякаш виждаше непознат, сякаш тя му бе съвсем чужда. Есра, неспособна да разгадае изражението му в мрака, се усмихна невинно. Капитанът дори не забеляза усмивката и. Прииска му се да я попита: „Наистина ли разбираш?“ Въпросът стигна до върха на езика му, но той го възпря. Дълбоко в себе си усети познатия

107

хлад. След миг ръцете му щяха да затреперят. Опита се да ги скрие, та Есра да не забележи. Време бе да се връща в жилището си.

- Да тръгваме ли? - попита, едва смогвайки да контролира гласа си. - Късно е.

Есра усети, че докато и е разказвал историята, в съзнанието на капитана се е възродил всеки миг и той е преживял отново същия страх, същото вълнение, същото съжаление. Топло чувство, побрало състрадание, жалост и любов към капитана, се надигна у нея. Ако можеше, би прегърнала този войник, седнал до нея в униформата си, с препасан на колана пистолет, би го притиснала до гърдите си като момче, разбудено след кошмар, и би му повтаряла утешително, че всичко е свършило, всичко е отминало. Събра смелост обаче само да се съгласи.

- Да се връщаме - кимна тя.

Защото капитанът не искаше да я допусне до тревогите, страховете и вълненията си.

108

Осма плочка

По времето, когато Пизирис се възкачи на престола, ме обзеха първите трепети на юношеството и опитвах да се справя с безпощадното напрежение в своето пробуждащо се тяло. Татко се стремеше да ме изолира от всички други теми, стиснал здраво юздите ми, но жените станаха главното ми влечение и аз се превърнах в млад жребец, надушил неустоимата миризма на кобилите. Бях свидетел на огнената страст на дядо Митанува към Мащига. Да ми простят боговете, но съм длъжен да призная какво дълбоко вълнение ме обземаше при вида на младото тяло на красивата Мащига, чиито извивки скъпите дрехи подчертаваха още повече. Макар да не разбирах, че освен крайно непочтително деянието ми е и грях, който няма да остане ненаказан, когато лежах сам в леглото, неволно си представях Мащига.

Една нощ сънувах, че съм Митанува. Странен сън, наистина. Бях в своето тяло и същевременно бях станал Митанува. Намирах се в хладната спалня на долния етаж на двуетажния му дом и припявах арамейска песен, легнал по гръб в простор-ното легло, където дядо подремваше следобед. Усетих, че някой ме гледа. Обърнах глава и забелязах очертаните с антимон очи на Мащига да се впиват в мен. Сърцето ми заби лудешки, но успях да се усмихна на красивата жена. Мащига обаче не се усмихна. Легна до мен като нежно плискаща се вода, като лек ветрец. Надигна се и прокара длани по тялото ми. Горещината от дланите и проникна в мен и възпламени кръвта под кожата ми. Понечих да се изправя, за да я целуна, но тя ме спря и ме побутна да легна отново. Беше толкова уверена в себе си, все едно ми е майка, все едно, дано не обидя великата богиня Ку-паба, е моя създателка. Чудно, но случващото се ми доставяше безмерна наслада. Тя ме омагьосваше с очите си, с досега си. Опиянен я наблюдавах с премрежени очи какво прави с мен. Съблече ме внимателно. Срамувах се да погледна тялото си, но по огромното напрежение между краката ми съдех, че членът

109

ми е твърд и изопнат като копията на дворцовите стражи. Забелязах Мащига да поглежда натам и видях желанието да разпалва страните и жадно, ненаситно. Надигнах се да я погаля, ала с властен допир тя ме прикова обратно в леглото. Вдигна робата си до кръста и седна върху мен, все едно възсяда кон. Забелязах по краката ми да се стича течност. Отворих смаяно очи и с облекчение разбрах, че просто съм сънувал. Влагата между краката ми обаче не беше сън. Седнах бързо и погледнах надолу. Да, наистина бях мокър. Засрамих се, станах веднага и се измих. На другия ден отидох в храма и помолих боговете да ми простят за този ужасен сън. След този ден внимавах да не поглеждам към Мащига и да не оставам сам с нея, освен ако не бе абсолютно необходимо. Видех ли я обаче, винаги се изчервявах. Няколко пъти забелязах очертаните и с антимон очи да се взират замислено в мен. Това ме изпълваше с вълнение, но и със страх. Вълнувах се от проявения интерес на тази красива жена, а се страхувах, защото тя бе съпруга на дядо ми.

След като Мащига избяга, жените и момичетата започнаха да ме привличат още по-силно. Несъзнателно ги изпивах с поглед. Един ден плувах в Ефрат с Пирва, три години по-голям от мен, син на съседа и мой кръвен брат, с когото често ходех на лов. Попита ме: „Членът ти втвърдява ли се като моя?“ Опитах се да сменя темата, но приятелят ми упорстваше. Обясни ми, че било нормално. Трябвало да си намерим жени. Попитах го как и той ми отговори, че плаща четвърт шекел на една робиня в дома му за услугите и. Няколко пъти бил с нея. Аз отказах. Пирва се опита да ме придума. Жената била млада и красива. Аз обаче не можех да си представя да правя любов с жена, поточно робиня, която спи с всеки срещу пари. „Тогава ще трябва да почакаш до новогодишните празненства“, каза ми Пирва. „Новогодишните празненства? Защо?“, учудих се аз. „Нищичко ли не знаеш?“, присмя ми се Пирва. После ми разказа, че по време на новогодишните празненства храмовите проститутки правят любов доброволно в чест на богинята Купаба. На всеки, който имал право да влиза в храма, му било позволено да прави

110

любов с тях. Но те избирали с кого да се любят. „Ти си млад, силен, благородник - допълни Пирва. - Кого ще изберат, ако не теб?“

Знаех, че на празник храмовите проститутки правят доброволно любов в чест на богинята, но не се бях замислял, че ще настъпи денят да се възползвам от тази услуга. Навярно защото образованието ми повеляваше да прилагам наученото в полза на боговете и на техните любимци тук, на земята - царете. Учеха ме, че церемониите са необходими за умиротворяване на боговете, за усмиряване на гнева им, а не да задоволяват глада на тялото ми. Затруднявах се обаче да го обясня на желанието, пробуждащо се в кожата ми. И така, подтикнат от отчаянието на мъж, неспособен да овладее собственото си тяло, аз зачаках новогодишните празненства.

111

Девета глава

Есра наблюдаваше безпомощно развоя на събитията. Ненавиждаше пасивната си роля, ала не успяваше да помогне нито в разследването на убийството на хаджи Сетар, нито да накара мъжа, който я привличаше, да разтвори сърцето си за нея. Нощта, когато капитанът сподели преживяванията си, тя реши, че дебелата стена помежду им е рухнала. Но ненадейно, преди дори да осъзнае какво се случва, той отново издигна стената. Най-лошото обаче беше, че не може да му се ядоса за това. Разказвайки и историята си, той я бе лишил от последната и защитна броня - гнева. Човек, преживял толкова трудности, не заслужава гняв, а подкрепа. А той не го допускаше. Есра искаше да опознае капитана, да се сближи с него, но дори първите зрънца информация за живота му я доведоха чисто и просто до задънена улица. Той я смяташе за част от хората, които разсъждават за войната от удобно разстояние. И не грешеше много. Но необходимо ли е да кръстосваш въоръжен планините, за да имаш право да повдигнеш темата за войната? Нима тя също не изпитваше отрицателните последици от проклетата война, отнела живота на хиляди и спуснала се над страната им като тъмна сянка?

- Разбира се - промърмори Есра решително. - И аз имам право да говоря по въпроса.

Можеше обаче да го обясни на нормален човек, а не на мъж, чието настроение се променя за минути и побягва точно когато разговорът достигне най-съществения момент.

Седеше в беседката и такива мисли бушуваха в главата и. Когато тръгна да закара капитана до жилището му, Халаф забрави лампата в кухнята да свети. Друг път Есра веднага щеше да я изгаси, но сега не събра сили да стане. Приятелите и ги нямаше. Тимъти се бе заел с плочките, Кемал отиде в стаята на Елиф да обсъждат връзката си, Мурат и Теоман отдавна спяха, а при Бернд още светеше - както всяка вечер той се трудеше върху дипломната си работа на тема „Разрушителните въздей-

112

ствия върху развитието на цивилизацията в Месопотамия“. „Дали да не отида да помогна на Тим?“, помисли си Есра. Навярно работата щеше да избие от ума и тези сложни, заплетени въпроси. Баща и, Салим бей, доктор по философия, винаги наблягаше върху „правилното мислене“. Но има ли наистина такова мислене? Правилното мислене вероятно е присъщо само на усъвършенстван компютър. В живота, където на мястото на всеки разрешен проблем веднага се появява друг, до „правилното“ е възможно да се стигне само след дълъг низ от размишления и действия, който се повтаря при всеки въпрос или проблем. Нещо повече - успехът никога не е гарантиран. Бащата на Есра, Салим бей, го знаеше и въпреки това подчертаваше отново и отново колко е важно правилното мислене. Другата му крилата фраза бе: „Не се поставяй в центъра на събитията, моето момиче. Не си в състояние да разрешиш всички проблеми и не си способна да бъдеш навсякъде едновременно“. Баща и не обичаше празните приказки, но имаше ли доказателства, че прилага принципите си? Ако беше мислил правилно, едва ли щеше да напусне Есра и майка и и да заживее с жена на възрастта на дъщеря му.

- Това пък каква връзка има с правилното мислене? -промърмори тя. - Той просто се влюби.

Баща и също признаваше, че любовта няма нищо общо с правилното мислене и логиката. Или по-скоро любовта има своя собствена логика, а тя няма нищо общо с правилното мислене. Страстта движи нейната логика - напълно различен, сложен процес, постоянно препъващ, повличащ надолу и дезориентиращ разсъдъка. Баща и обичаше майка и и не си представяше как би живял без Есра, но всичко се промени, когато Нилгюн се появи в живота му.

- Уф, това е стара история - скастри се недоволно Есра.

По-добре да се занимава със своите проблеми, отколкото

да кори баща си. Все пак тя също се раздели със съпруга си. Нещо повече - раздели се, без да взема под внимание компромисите и усилията на Орхан да се сдобрят. „Но моят брак при-

113

ключи не заради любов“, помисли си Есра. Вече просто не можеха да живеят заедно. До такава степен, че Орхан я вбесяваше, каквото и да направеше, защото любовта му не бе искрена. А неискреността не означава ли липса на любов? Измъчваха я и отношенията и с капитана…

Мислите и се оплетоха в несигурност като маслинови клонки, подети от течението на Ефрат. Чу, че Халаф се връща. Той излезе от колата и изненадана усмивка се разля по устните му, когато забеляза ръководителя на екипа още да седи в беседката.

- Случило ли се е нещо, Есра ханъм? По това време обикновено сте в стаята си.

Есра погледна благодарно безгрижния, общителен младеж от Барак, готов да изпълни почти всичките им странични задължения.

- Не, не. Просто ми се прииска да поседя малко на прохлада.

- Добра идея. Да ви сваря ли чай?

- Не, благодаря.

- А кафе?

- Добре - прие Есра. Не и се пиеше кафе, но не желаеше да разочарова Халаф. - Но само ако и ти изпиеш една чаша с мен.

Проследи го с поглед как тръгва към кухнята. И директорът на Археологическия музей в Антеп, и приятелят на Кемал, Рю-стем бей, го бяха препоръчали. Бил готвач, шофьор и момче за всичко на анкарски археолози по време на разкопките им в Адияман. Екипът останал много доволен от работата му. Ха-лаф беше готвач по професия. Преди военната служба работел в „Имам Чаадаш“ - един от най-известните ресторанти в Антеп. След като се уволнил от армията, заминал за Истанбул и продължил да упражнява занаята - работил в „Бедир“, ресторант в Саматя. Познаваше не само богатата антепска кухня, съчетала турски, кюрдски и арабски кулинарни традиции, но и кухнята на почти всички турски райони - от Болу до Измир. Ала един ден колегата му, главният готвач Кара Нури от Урфа, засегнал достойнството му. Халаф извадил ножа за обезкостяване на

114

месо и наръгал на три места грубиянина. Излязъл от затвора, след като излежал едногодишната присъда, но не искал да остава в Истанбул и се върнал в Антеп. За съжаление, и в родния си град не успял да намери каквото търсел. Познатите му готвачи, дочули, че е бил в затвора, не искали да го наемат, за да не им навлече неприятности. Работел по малко ту тук, ту там и накрая, благодарение на Рюстем бей, започнал да работи на разкопки през летата. Плащали му добре и най-важното - хората проявявали разбиране и се отнасяли с него като с нормален човек.

Есра също бе доволна от Халаф. Младият мъж се държеше почтително, беше спретнат и честен. И главното - работеше усърдно. Понякога желанието му да услужи граничеше с натра-пливост, но никога не отказваше да изпълнява възложените му задачи и при нужда охотно се притичваше на помощ.

След десет минути Халаф наливаше каймаклията турско кафе от джезвето в миниатюрните чашки. Докато отнесе празното джезве в кухнята и се върне с две чаши вода, Есра вече бе отпила първата глътка.

- Златни ръце имаш, вкусно е.

- Да ти е сладко! - отвърна младият готвач. - Не може да се сравнява с кафето в нашето село, но го бива.

- Какво кафе правят в селото ти?

- В някои къщи в Барак, който може да си позволи, държи стая, за да кани там мъжете да си поговорят и да се разтушат. Приемат и гостите на селото. Всеки ден готвят ново ястие и обсъждат какво става в селото.

- Нещо като събрание - вметна Есра. - Като агората18 в древногръцките градове.

Халаф не схвана сравнението. Изгледа я учудено и продължи да разказва:

18 Агората е главният площад в древногръцките градове, разположен в средата на града; служил е за пазар, за религиозни чествания, там са произнасяли речи, провеждали са политически дискусии и пр. Като център на обществено-политическия живот агората е и мястото, където се провеждали заседанията на античното народно събрание. - Б. пр.

115

- Водят там и юношите; учат ги как да спазват обичаите и правилата за поведение. И аз съм се учил в такива стаи. Там поднасят много по-силно кафе от това и вкусът му е различен. Една глътка и си готов. Равнява се на пет глътки от това.

- Интересно. Някой ден трябва да посетим селото ти.

- Когато пожелаете, Есра ханъм - зарадва се Халаф. - Ще ми бъде много приятно. Но това, което ви разказвам, важеше допреди десет години. Днешните такива стаи, не са като някогашните. В къщите вече има телевизори. Вместо да ходят в стаите, селяните седят пред телевизора.

- Жалко за хубавото кафе - подхвърли полуразочаровано, полушеговито Есра.

- О, не, някои хора още варят горчиво кафе. Ще отидем при кюрда Решит, той е майстор на кафето.

- Халаф, тази сутрин каза на капитана, че си кюрд, но доколкото знам, хората от Барак са тюркмени.

- Права сте, Есра ханъм. Хората в Барак са тюркмени. Но кръвта се е смесила. Чрез браковете всички са станали сродници. Тюркмени са се сродили с араби, араби - с кюрди. Ама традициите на Барак не са изчезнали.

„Като хетите преди хиляди години - помисли си Есра. - И те са се сродили с арамейците и лувийците. По тези земи някои неща не се променят никога.“

- Дядото на моя дядо бил от Урфа. Шабан ага бил кюрд -продължи Халаф. - Убил двама в Сиверек, избягал и се преселил тук. Било по времето на Османската империя. Шабан ага бил авантюрист, жилав човек. Първо бил войник, а после станал офицер в османската армия. Не би могъл да живее тук, ако не бил офицер. Всеки принадлежи на клан и не приемат охотно чужденци. Но офицерският му чин променил всичко. Вдъхвал страхопочитание и клановете го уважавали. Ожени се за четири баракски жени. И четирите му родили деца. Купил земя от османците и продължил рода си. Така се появило село Алагьоз.

Спомнила си съмненията на капитана, Есра попита:

- Присъедини ли се някой от селото ти към сепаратистите?

116

- Един - отвърна раздразнено Халаф; темата очевидно не му беше приятна. - Синът на Айюш, Джемил. Преди две години отиде в планината, а тази зима върнаха тялото му. Убиха обаче и двама войници от селото ни - сина на Лудия Дюне, Ферит, и сина на Хако, Махмут. - Той се замисли, но след малко вдигна глава и попита: - Да не би с капитана да смятате, че сепаратистите стоят зад това?

- Аз не. Разбирам обаче какво е преживял капитанът. Какво ли не му е минало през главата.

- Да, но не мисли правилно. Тук няма сепаратисти. И дори да имаше, щяха да нападнат полицейския участък и да застрелят селските стражари. Нямаше да припарят до свят човек като хаджи Сетар.

- Откъде знаеш?

- Най-малкият син на клана Генджели, Махмут, е в планината. Бил командир, казват. Като момче Махмут беше много привързан към хаджи Сетар. Благоговееше пред вярата му, но го пратиха в Диарбекир. Там се промени. Запази обаче почитта си към хаджи Сетар. Преди да отиде в планината, винаги, когато се връщаше в града, се отбиваше в дома на стария хаджия, целуваше му ръка и го молеше за благословия. Искам да кажа, че няма никаква причина сепаратистите да набележат хаджи Сетар.

- Не знам - въздъхна колебливо Есра. - А какво мислиш за Фаят?

- Онзи, дето го ступах?

- Е, да речем не точно той, но приближените му. Абид ходжа например.

- Ако Абид ходжа беше истински мъж, първо щеше да защити честта си - отсече презрително Халаф. - По-голямата му сестра Белкъс от село Гьовен е любовница на Решат ага от години. Засърбят ли го ръцете, Решат ага отива в къщата и.

- Тя няма ли си съпруг?

- Съпругът и е в Германия. Не се обажда, не се интересува как е. Изоставена е. Ако Абид ходжа беше мъж на място, нямаше да оставя сестра си на произвола на Решат ага…

117

Есра бе виждала Решат ага само веднъж - мъж на около трийсет, смугъл, нисък, с квадратно лице и тънки мустачки. Винаги оглеждаше бдително хората от главата до петите, сякаш преценяваше дали са врагове или приятели.

- Не, Есра ханъм - продължи Халаф, - такова нещо те няма да направят. Те са просто алчни духовници. Има ли погребение с почерпка или раждане с шербет, там са. Но не са убийци.

- Фаят не се поколеба да дойде чак дотук да ни заплаши.

- Едноръкия Мемили го е подкокоросал. Фаят не би дошъл тук по своя воля.

- Кой тогава уби хаджи Сетар?

- Шехмуз, кой друг?

- Чу какво каза капитанът.

- Да. И мисля, че е станало точно както го описа Кемал бей. Първо са скрили антиките в колибата в лозето, после Шех-муз се е разделил с Бекир и е тръгнал към джамията.

- Не е ли твърде рисковано да извършиш две престъпления в една нощ?

- Шехмуз пет пари не дава за риска. Видял е, че нищо не е последвало след кражбата на антиките, и си е рекъл: „Защо да не отида да си разчистя сметките с хаджи Сетар още днес?“

- Кого ще обвинят хората от града според теб? - попита Есра.

- Щяхме да разберем, ако бяхме отишли в града днес.

- Чух, че според някои това се е случило, защото сме дошли ние и сме започнали да разкопаваме Черната гробница.

- Това са приказки на шайката на Едноръкия Мемили и Фаят. Никой друг не би казал такова нещо. Но нашите хора няма да им повярват, защото знаят от какво тесто са замесени Едноръкия Мемили и всички от курса по Коран.

- Няма ли да настояват да прекратим разкопките?

- Кой ще посмее? Нямат толкова кураж. Освен това вие не разкопавате Черната гробница. Копаете на двайсет метра от нея. А и никой не би гъкнал, дори да разкопавахте Черната гробница.

118

- Сигурен ли си? - попита удивено Есра.

- Сигурен съм, разбира се. Уважението и страхопочитанието към Черната гробница е останало в миналото. Сега хората се интересуват само как да печелят пари. Земята тук е в изобилие, всички имат ниви. Затова намерихме толкова трудно работници за разкопките. Никой не иска да се забърква с държавата и да си навлича главоболия.

- Ние държавата ли сме?

- Държавата сте. Нали сте в съдружие с капитан Ешреф? Не бойте се, никой няма да посегне на разкопките.

- Капитанът обаче не смята така…

- Капитанът е особняк, Есра ханъм. Между нас да си остане, но войниците го наричат Лудия Ешреф.

- Не си справедлив към капитана - прекъсна го рязко Есра. -Ешреф бей ни помага много.

Осъзнал, че е оплел конците, Халаф предприе отстъпление:

- Не се ядосвайте, Есра ханъм. Това е информация от втора ръка. Казвам ви само какво чух от войниците.

- Я виж, не знаех, че е време за кафе! - прекъсна нечий глас разговора им.

Застанал на няколко крачки зад тях, Тимъти клатеше глава с престорен гняв.

- Мислех, че сте в леглото. - Халаф стана. - Моля, седнете, веднага ще ви сваря кафе.

Американецът, с една глава по-висок от Халаф, приближи и го потупа приятелски по рамото.

- Шегувах се. Да пийнеш турско кафе след вечеря е добре, но преди лягане няма да те остави да мигнеш.

Халаф се обърна и погледна свенливо Есра.

- Ако нямате други въпроси, ще отида да измия чиниите.

Отчаяното му изражение и подсказа, че е била прекалено

рязка.

- Благодаря, Халаф. Кафето беше много вкусно. Благодаря и за разговора.

119

Белите зъби на Халаф грейнаха щастливо върху загорялото му от слънцето лице. Той взе празните чашки и тръгна към кухнята.

Американецът седна срещу Есра. Правата му кестенява коса бе подстригана възниско, а големите му кадифеночерни очи под изписаните като на жена вежди придаваха безгрижно и цинично, но дружелюбно изражение на лицето му. Късата му брада с цвят на мед, посребрена тук-там, се спускаше от слепоочията до брадичката правеше по-зрял вида на острите му черти в отличен синхрон с циничните искрици в очите му. „Красив мъж“, помисли си Есра. Поведението на Елиф бе лесно обяснимо, по-странно защо нея я привличаше капитан Ешреф, а не Тимъти. Открай време Есра смяташе, че любовта се поражда от потребност. Още при първата им среща усети, че Тимъти не се нуждае от никого. Вярно ли беше обаче? Нима всеки човек не се нуждае от някого, независимо колко е силен? Вероятно, но Тимъти сякаш бе изключение. С него човек можеше да се забавлява, но не и да завърже дълбоки отношения. Ала капитанът Ешреф… О, да, капитан Ешреф… Не разбираше защо го харесва толкова. Разбираше само, че този войник с изморена душа, понесъл изпитанията и превратностите на войната, и въздейства силно и я вълнува. Нямаше обаче време за романтични афери. Важните находки, открити при първите археологически разкопки под нейно ръководство, и предоставяха златна възможност за напредък в кариерата. Би следвало да им отреди първо място. Вярно, но интересът и към капитан Ешреф не намаляваше. „Не се поставяй в центъра на събитията - отекна в главата и гласът на баща и. - Не си в състояние да разрешиш всички проблеми и да бъдеш навсякъде едновременно.“ Навярно проблемът и се състоеше в това, че въпреки привидната си решимост и сила страдаше от дълбока липса на самоувереност. Тя подхранваше желанието и да се доказва, та всички да я смятат за непоклатима и безгрешна.

- Нещо те тревожи, а? - изтръгна я от мислите и изпълненият с любопитство глас на Тимъти. - По това време на нощта обикновено не се заседяваш тук.

120

- Не, няма нищо. Просто харесвам хладния нощен въздух.

- Понякога идва в повече. Внимавай да не настинеш.

- Говориш като местен. Познаваш района по-добре дори от мен, макар да си американец.

- Професор Уайс от „Йейл“ казва, че археолозите нямат родина. „Домът ви е там, където работите“ - това е лайтмотивът му. Преди десет години бях в Ирак. Там беше моята родина. Сега съм тук и това е моята родина.

- Все пак сигурно понякога ти липсва твоята страна.

- Разбира се. От време на време нощем мисля за Ню Хейвън и за летните вечери, които прекарвах със семейството си. Там летните нощи са много горещи. Влажна, задушлива горещина. Случеше ли се хладният океански бриз да стигне до Лонг Айлънд и до градината на двуетажната ни къща, вятърът разклащаше камбанките, накачени от татко по балкона, и те зазвънтяваха сладкогласно. Понякога дори тук чувам нежното им звънтене.

- Семейството ти в Ню Хейвън ли е?

Тимъти поклати тъжно глава.

- За съжаление, и майка ми, и баща ми са покойници.

- Съжалявам.

- Тъгувах много - поклати замислено глава Тимъти. - Но после осъзнах, че не бива да скърбя. Те живяха дълго и щастливо. Баща ми би могъл да загине през Втората световна война, а мама да стане жертва на улични хулигани. Слава богу, и двамата оцеляха. Живяха щастливо заедно, докато майка ми навърши седемдесет и една, а баща ми - седемдесет и пет. Умряха заедно при самолетна катастрофа. Единственото им желание, което не се изпълни, е да прегърнат внуците си.

- Нямаш ли деца?

- Нямам. - След кратко мълчание Тимъти смени темата с по-делови тон: - Прегледах плочките, които ни донесе капитан Ешреф.

- Повредени ли са?

121

- Не сериозно. Напукани са и понащърбени тук-там, но написаното се чете. Поне сме в състояние да го възстановим.

- Радвам се. Страхувах се историята на Патасана да не остане недовършена.

- Едва ли ще остане непълна. Положително ще се появят и другите плочки.

- Още нещо ме притеснява - плочките не са на сигурно място в училищното мазе.

- Опасяваш се да не ги откраднат ли?

- Да, но се тревожа повече, че условията ще ги повредят.

- Няма страшно. Вратата е здрава и е заключена. А и след като са издържали две хиляди и седемстотин години, едва ли ще им стане нещо за няколко седмици. Е, не е мазето на Бейнекската библиотека, макар да е тъмно и хладно.

- Бейнекската библиотека?

- Не си ли чувала за нея? - учуди се Тимъти и гласът му прозвуча не по-малко смаяно от нейния.

- Не съм - отвърна рязко тя, сякаш недоумяваше какво толкова е пропуснала.

Тимъти осъзна, че реакцията му е обидила младата жена.

- Извинявай, не исках да прозвуча като всезнайко. Бейнекската библиотека е много известна, та сметнах, че сигурно си я чувала.

- И къде се намира тази прословута библиотека?

- В моя университет, в „Йейл“. Там се съхраняват много от най-ценните книги и ръкописи на света. Тя е и чудо на модерната архитектура и изпъква сред другите университетски сгради в готически стил. Вместо от стъкло прозорците са от изключително тънък мрамор, за да предпазват книгите и документите от слънчевата светлина. Нивото на влажността и температурата вътре се поддържа от специална апаратура.

- Интересно - отбеляза тихо Есра, впечатлена от описанието.

- Ако дойдеш в САЩ, ще ти я покажа.

- С удоволствие… Нищо чудно плочките на Патасана да предизвикат фурор и от „Йейл“ да ни поканят да им гостуваме.

122

- Защо не? - промърмори замечтано Тимъти, сякаш си представяше бъдещата слава. - Плочките несъмнено ще предизвикат фурор. Кога точно ще се състои пресконференцията?

- Не знам. Зависи от Германския археологически институт. Ще разберем след ден-два. Но първо трябва да преведем плочките.

Тимъти сведе виновно глава.

- Права си, малко поизоставих превеждането. Обещавам утре цял ден да дешифрирам текста.

123

Девета плочка

О, усърдни читателю, ще ти разкажа за най-дълбокия срам и за най-окрилящата радост на ранната ми младост. Ще ти разкажа как юношата, станал жертва на собственото си тяло, падна в безпощадния капан на любовта и как започна да разцъфва гибелната му страст.

Занизаха се безнадеждни тъмни зимни дни и нощи, вятърът, натежал от новогодишните дъждове, затрополи по градските порти. Ала щом ярките лъчи спряха пред прага ни, пепелявоси-вите облаци по небето изтляха и щедрото слънце ни озари отново. Ефрат потече изобилна, житните стръкове се подадоха от земята и дърветата разцъфнаха прелестно. Поройните дъждове бяха измили и пречистили града ни и той се готвеше за нов живот като принцеса преди коронясването.

За разлика от другите празници новогодишните празненства не се провеждаха в двореца, а в малкия едноетажен храм сред плодородните поля отвъд Царската порта.

Най-сетне празненствата започнаха; чувствах се неспокоен и развълнуван. Не мигнах цяла нощ. На другия ден щях да преживея нещо неизпитвано досега - щях да правя любов с жена. Въртях се в леглото до зазоряване. Станах рано и събудих цялата къща. Татко отдаде нетърпението ми на вълнение от настъпването на Новата година. Изкъпахме се и облякохме най-красивите си дрехи. Тази година отново щях да стоя до татко както през предишните три.

Пристигнахме в двореца. Всички бяха заети с приготовления за празненството. Царят и царицата се бяха събудили рано-рано. В залата, украсена за тържеството, членовете на Панку, Съвета на благородниците, сред които аз и баща ми, и придворните чакаха царят и царицата да облекат пищните си роби, но те се бавеха.

Най-сетне царят и царицата излязоха от покоите си, облечени както подобава на сана им. Пред тях вървяха двама прислужници и един страж. Излязоха от двореца и ние ги послед-

124

вахме. Прекрачиха портата, а музиканти в червени роби заеха местата си от двете им страни и шествието тръгна. Музикантите засвириха, божествените певци запяха и затанцуваха. С уверена усмивка на лицето нашият цар Пизирис наблюдаваше танцьорите и крачеше бавно. Ние, благородниците, го следвахме. Зад нас се движеха придворните, понесли телета, овце, вино и храна за жертвоприношение на боговете. Накрая се редяха обикновените хора. Пъстроцветният ни весел парад мина през Царската порта и пое към малкия храм сред плодородните поля.

В храма главният жрец Валвазити посрещна царя и царицата. После произнесе приветствени молитви и заедно с другите жреци и музикантите влезе в храма. Които останаха в градината, продължиха да пеят. Двама придворни със стомни приближиха до царя и царицата. След като си измиха ръцете с донесената им вода, царят и царицата влязоха в храма. Неколцина благородници, включително аз и татко, ги последвахме. Щом пристъпихме вътре, жрецът Валвазити даде знак на другите жреци да запеят. Царят и царицата се поклониха почтително на боговете и седнаха на трона, а ние застанахме от лявата им страна с приведени глави. Щом песнопението секна, главният дворцов готвач влезе с вкусно изпечено месо, приготвено за жертвоприношение. Остави месото на свещените места в храма - в огнището, пред прозореца и до входа. После взе свещения съд с форма на лъв и поднесе виното в него на царя. Царят докосна виното с пръсти и главният готвач го принесе в дар на боговете.

Започна следващата част от церемонията. Царят и царицата станаха от трона и се поклониха на боговете. Музикантите и певците излязоха от храма. Внесоха вътре царските символи -закривен жезъл и златно копие. Царят взе жезъла и заедно с царицата отново седнаха на трона. Пак измиха ръцете на седналите царски височества. Внесоха в храма и свещената маса, отрупана с храна. Придворните започнаха да си подават самун хляб от ръка на ръка, докато хлябът стигна до главния придво-

125

рен. Той го разчупи на две половини. Двете половини тръгнаха отново от ръка на ръка, докато излязоха извън храма.

Музикантите засвириха, но не пееха. Изпълняваха само мелодии с инструментите си. Раздадоха храна и вино. Царят и царицата се изправиха, вдигнаха наздравица за боговете и свещената гощавка започна. Свещената маса бе отрупана с изкусителни храни и напитки - плодове, събрани от бреговете на Ефрат, овче и говеждо месо, дивеч, риба, изтънчени вина, бира, бял хляб и всичко, което може да си представи човек. Щом всички утолихме глада и жаждата си, главният жрец Валвазити ни даде знак да се изправим.

Цар Пизирис стана от почетното място на масата и каза: „На това празненство се нахранихме до насита и утолихме жаждата си в чест на бога на бурите. Благодарим му от сърце. Нека никога не ни лишава от закрила. Молим го да ни дари със здраве и да ни помага да побеждаваме враговете си. Нека с негова подкрепа държавата на хетите да възстанови някогашната си сила и слава. Нека властваме над четирите посоки, над цялата земя. Нека всички, които живеят по бреговете на Ефрат, да мълвят нашето име и да разнасят славата ни по света“.

Наблюдавах внимателно и забелязах как в очите на Пизирис просветва алчност, а гласът му трепери от амбиция. Татко също го забеляза и сведе глава пред неутолимата жажда за власт на този млад владетел.

Щом царят привърши речта си, песнопенията започнаха отново. След като приключиха и те, хората сведоха глави да изразят почитта си пред царя и царицата и се разотидоха. Царят и царицата излязоха последни от храма. За жалост, с татко бяхме длъжни да се върнем с тях. Отдавнашна традиция повеляваше дворцовите служители - до един - да следват царя и царицата до самия край на церемонията.

126

Десета глава

Тази сутрин всички от археологическия екип се събудиха преди изгрев-слънце. Далечният призив за молитва, носещ се от селото надолу по пътя, придаваше на атмосферата меланхолична, загадъчна нотка. Пръв бе станал Халаф. Вече бе сварил чай, стоплил вода за кафето на чужденците и сложил масата за закуска. Бернд и Тимъти пристигнаха преди другите. Тимъти носеше вчерашните си дрехи; днес нямаше да ходи на разкопките, а Бернд, обръснат, бе нахлупил широкополата си шапка в цвят каки. Въпреки насмешките на колегите си - „Същата шапка е носел Хуго Винклер през 1906-та при първите хетски разкопки в Боазкьой“ - германецът не излизаше без нея, защото смяташе, че го предпазва от жежкото слънце. След Тимъти и Бернд дойде Есра. Двамата чужденци и се усмихнаха учтиво. Преди тримата да успеят да продумат, Кемал, Мурат и Елиф също се появиха. Теоман го нямаше никакъв.

- Още ли не се е събудил? - попита Есра.

Кемал запази мълчание; снощният му разговор с Елиф явно не бе протекъл добре.

Отговори и Мурат:

- В тоалетната е. Отърча натам, преди да си измие лицето.

Тимъти се усмихна шеговито.

- Не съм изненадан. Хубавичко си похапна снощи.

Всички се засмяха, само Кемал и Елиф останаха сериозни.

Есра си помисли: „Тези двамата ще ни създадат проблеми“.

- Някой иска ли яйца? - попита Халаф, носейки към масата поднос със сирене.

- Какви ти яйца? - заяде се Кемал. - След час ще врим и кипим тук. Ще получим алергия от яйцата. Да ни разболееш ли искаш?

- Но господин Бернд каза, че не може да закусва без яйца -защити се Халаф.

Бернд се извърна бавно и изгледа самоуверено Кемал.

127

- Вярно е. Ако не хапна яйца сутрин, се чувствам гладен. Но не какви да е яйца, а пържени яйца с шунка.

- Яйца и шунка? - разкриви лице Кемал и посочи към храната на масата. - Два вида сирене, черни маслини, паста от зелени маслини, масло, мед, гроздова меласа, домати, краставици, зелени чушки… Не ти ли е достатъчно, Бернд?

- Хората във всяка страна закусват различно - отвърна Бернд. - А и ние не ядем маслини и сирене като вашите.

- Не ядете сирене? - смая се Мурат.

- Ядем, но нарязано на тънко швейцарско сирене с мармалад и кроасани. Аз обаче предпочитам яйца с шунка.

- Но това е нездравословно - възрази Кемал.

- Според мен е много здравословно - отсече Бернд. - Една руска поговорка гласи: „Изяж закуската сам, обядвай с приятели, а вечерята дай на врага си“.

Очите на Мурат се плъзнаха към Тимъти.

- Тимъти, човече - обърна се към него, все едно бяха стари приятели, - ти защо не придиряш? Чувал съм, че само корн-флейкс задоволява американците на закуска.

- Дезинформирали са те. Ядем и бъркани яйца с шунка. Но напоследък ям каквото има.

- В иракската пустиня трудно се намира шунка, а? - подкачи го Мурат.

- Вярно. Но, както виждаш, не се намира и в Турция.

- И това е добре - намеси се Кемал със сурово лице. - Иначе щяхме да се застояваме по цял ден в тоалетната като Теоман.

- Е, понеже няма шунка и яйца, няма и проблем - заключи Тимъти.

Отговорът му, съчетан с умората им в този ранен час, сложи временно край на разговора - докато Теоман не се върна от тоалетната.

- Едната ти гума е спукана - обяви той. - Тук е опасно. Не те съветвам да караш колело нощем.

- Но аз не съм карал колело снощи! - възкликна удивено Бернд.

128

- Случват се такива работи - обади се Тимъти. - Понякога гумата спада сама.

- Забрави колелото и виж себе си, братко Теоман - пошегува се Мурат. - Помислихме, че си паднал в дупката.

На Теоман му бе дошло до гуша от закачките на младия студент, но не издаде чувствата си.

- Думите ти доказват само, че остарее ли вълкът, става плячка на кучетата - отбеляза лаконично той.

Приглушен смях посрещна коментара му и понеже Мурат замълча, темата приключи.

Есра изглеждаше отнесена. Още от снощи обмисляше думите на Халаф. Възможно ли бе младият готвач да е прав? Дали доволните от живота местни жители бяха спрели да вярват в пророчества и суеверия? Или Халаф се опитваше да задържи екипа тук, опасявайки се да не си загуби работата, ако си тръгнат? Щеше да види как се държат местните работници на разкопките и да прецени дали Халаф е прав, или греши. Не беше сигурна обаче, че те изобщо ще дойдат на работа днес. Ако смятаха, че разкопките са виновни за случилото се, нямаше да се появят повече. Обикновено пътуваше с джипа до разкопките, но този път реши да се качи във вана, който вземаше работниците. Забележеше ли някакви признаци за колебание у тях, щеше да се постарае да ги убеди, че разкопките нямат нищо общо със злощастното събитие.

След кратката закуска Теоман и Кемал приготвиха оборудването за разкопките и всички се качиха в джипа. Щеше да шофира Кемал и понеже Елиф не искаше да се вози при него, предпочете да седне при Есра във вана, чийто шофьор щеше да е Мурат. Кемал откликна на необичайния ход на приятелката си с видимо напрежение, но замълча. Включи рязко двигателя на джипа и потегли безмълвно към древния хетски град. Пътниците във вана зачакаха Халаф, докато приготвяше закуската за разкопките и товареше храната и посудата в колата.

После ванът бързо пое по пътя. Околността бавно изсветля-ваше. Слънцето още не бе изгряло, но хапещият студ и тежката

129

мъгла над Ефрат чезнеха лека-полека с оттеглянето на мрака. Щяха да вземат работниците от каменния мост над пресъхналото речно корито на завоя на километър от училището. Всяка сутрин работниците ги чакаха търпеливо под голямото крушово дърво точно до моста. Наеха десет души от две села, и то само благодарение на хаджи Сетар - бедни селяни, но всички имаха ниви, макар и малки. Четирима ги осведомиха от самото начало, че ще напуснат разкопките, щом стане време да берат памука. Есра прецени, че дотогава работата им ще е намаляла и при необходимост ще наемат работници за по ден-два. След смъртта на хаджи Сетар обаче едва ли някой от града щеше да се съгласи да работи за тях, да не говорим, че съществуваше опасност да загубят всичките си помощници.

Седнала до Мурат, Есра не отлепяше очи от шосето. Вдишваше дълбоко от цигарата си и мислеше дали работниците ще ги чакат под дивото крушово дърво. Безпокойството и не стихна, докато не свърнаха на завоя и не видя закръгления Махо, отговорника на работниците.

- Дошли са - промълви тя. - Халаф беше прав. Дошли са.

- Защо? Защо да не дойдат? - учуди се Елиф, че Есра е изненадана от появата им.

Сънените и очи изгледаха объркано ръководителката на екипа. Вместо отговор Есра кимна с глава към групата:

- Всички са тук. И десетимата.

Впил поглед в шосето, Махо ги чакаше, а другите работници бяха клекнали под дървото. Само Шъхлъ се бе облегнал на дебелия ствол. Всички пушеха. Димът от цигарите им се процеждаше нагоре през тъмните клони на дивата круша и чезнеше в голямата и пазва.

- Приличат на ято гъски - отбеляза Мурат. - А Махо им е главатар - на една стъпка пред ятото, оглежда района и се пита къде да потърсят храна.

Елиф се подсмихна, но лицето на Есра остана сериозно.

- Лошо сравнение. Не са гъски, а хора.

130

Мурат не се опита да се защити. Задоволи се да се под-смихне като Елиф.

Работниците се раздвижиха още щом забелязаха вана. Изправиха се и тръгнаха към моста. Докато колата отби край шосето, те дръпнаха за последно от цигарите и хвърлиха угарките в сухото речно корито, обрасло от двете страни с розови и жълти олеандри. Двама от по-младите - единият мургав, а другият тъмнокос, но с по-светла кожа - изгледаха жените във вана и едва успяха да скрият жадните искри в очите си. Освен известно любопитство, породено от необичайното присъствие на Есра в колата, другите ги погледнаха както винаги - естествено и с уважение. Вратата на вана се отвори и всички начело с Махо се спуснаха едновременно да влязат.

- Селямалейкум - поздрави той, намъквайки едрото си тяло през вратата.

- Алейкумселям, Махо - отвърна му Есра.

Вече бе свикнала да ги поздравява така. Махо седна до Есра, а останалите се заблъскаха, къде на шега, къде на сериозно, настанявайки се на задните седалки. Ванът потегли и Махо се обърна към Есра:

- Има ли нещо, Есра ханъм, та сте дошли да ни вземете?

Тя се опита да запази спокойствие.

- О, не, няма нищо, Махо. Всеки ден пътувам с джипа. Днес реших да се повозя с вана за разнообразие. Вие как сте?

- Как мислите? - възкликна Махо и изгорялото му, изсъхнало от слънцето лице се сбърчи тъжно. - Чухме за хаджи Сетар. Отчаяни сме.

Есра въздъхна дълбоко.

- Да, новината натъжи и нас. Хаджи Сетар беше много добър човек.

- Като светец - обади се един от работниците. - Като Робин Худ.

- Много праведен мъж - додаде друг. - Никой не го е чувал да нарежда на някого какво да прави.

131

- Кой според вас го е сторил? - попита Есра, опитвайки се да разбере какво мислят работниците за престъплението.

- Някой, който не е тукашен - отговори решително Махо. -Никой местен не би убил хаджи Сетар.

На Есра и се стори, че обвиняват археологическия екип за случилото се, и понечи да попита какво означават думите му, но Шъхлъ я изпревари:

- Който го е убил, е прокълнат дявол. Човек не би могъл да извърши такова нещо.

- Ако открия убиеца на хаджи Сетар, ще го удуша с голи ръце - промърмори един от младите работници.

- Който убие престъпника, ще отиде на небето - уточни друг.

- Така каза Абид ходжа на погребалната церемония вчера. Да ликвидираш убиеца на хаджи Сетар е свещен дълг.

- Полицията залови Шехмуз - подметна Есра, за да проучи мнението на работниците по този въпрос.

- Онзи задник Шехмуз не може да извърши такова нещо -отсече Махо. - Сбъркали са. Някой отвън е виновен.

- Как така отвън?

- Според Касим сирийците стоят зад това.

- Кой Касим?

- Контрабандистът Касим. Собственикът на кафенето със стъклената витрина на пазара. Преди да сложат мините, пресичал границата два пъти дневно. Отказал се от тази работа, когато сложили мините, но познава много добре другата страна на границата. Познава всички в Халеп19. Хората и от двете страни на границата го обичат и уважават.

- Прочут е с горещата си кръв - промърмори благоговейно един от младежите.

- Робин Худ - уточни работникът, описал по същия начин хаджи Сетар. - Когато беше контрабандист, от всеки пет спечелени лири даваше три на бедните.

19 Халеп (тур.), Халеб (ар.), Алепо (бъл.) - град на територията на днешна Сирия. - Б. пр.

132

- И сега е такъв - добави хилавият мъж, свит в ъгъла на задната седалка.

- Всеки ден по време на рамазана раздава безплатна вечеря.

- Защо Касим подозира сирийците?

- Как защо? - изръмжа Махо. - Защото им спряхме водата. Натам течеше десет пъти повече вода, преди да построят язовира. Все едно им прерязахме вените.

- Добре де, но нали държавата е построила язовира? Какво общо има хаджи Сетар с това? - намръщи се Есра.

- Сирийците не правят разлика между държавата и хората. Разсъждават така: „Щом сте ни причинили зло, ние пък ще бутнем от минарето най-добрия, най-светия ви мъж за урок на другите“. Искали са да сплашат правителството.

Макар да не съзираше истина в детинските им изводи, те донякъде я успокоиха, защото явно никой не смяташе, че инцидентът е свързан с проклятието на Черната гробница или нещо подобно. Реши изобщо да не повдига темата, когато Шъхлъ се обади притеснено, сякаш да я обори:

- Вчера на погребението Абид ходжа каза, че инцидентът се дължи и на разкопаването на Черната гробница. Рече: „Не е правилно да се тревожат гробовете на светците“.

Махо се обърна назад и го изгледа гневно. Отначало Шъхлъ се опита просто да отвърне очи, но накрая се предаде и отпусна глава. Във вана се възцари мъртвешка тишина. Никой не продумваше. Вслушана в бученето на двигателя и трополене-то на инструментите при всяка грапавина на черния път, Есра разбра, че работниците вече са обсъждали въпроса помежду си. Явно бяха решили да продължат да работят на разкопките въпреки възраженията на Шъхлъ. Запита се дали и други работници споделят мнението му. Дори да имаше съмишленици, явно бяха малцинство. Всъщност дори Шъхлъ, въпреки внушенията на Абид ходжа, не изглеждаше категоричен. Все пак бе дошъл, не бе побягнал от разкопките. Затова Есра реши, че най-добрата защита е нападението.

133

- Вижте, приятели - подхвана тя. - Не знам какво мисли Абид ходжа, но смъртта на хаджи Сетар няма нищо общо с никакво проклятие. Вие участвате в разкопките. Не сме разместили нито един камък от Черната гробница, знаете го. Напротив - разчистихме я. Видяхте го със собствените си очи.

Във вана се надигнаха одобрителни гласове.

- Да, вярно е. Онзи Тимъти и германецът със студените очи, дето ги наричат неверници, дори те боядисаха собственоръчно гробницата отвън! - възкликна един.

- Никой не се е грижил толкова добре за Черната гробница -подкрепи го друг.

- Забравете тези врели-некипели, Есра ханъм - обади се Махо. - Абид ходжа повтаря думи на невежи хора. Да беше дошъл да види Черната гробница, та да разбере истината.

- Но ти не каза така на ходжата - вметна Шъхлъ и тутакси съжали.

Махо се обърна назад и го изпепели с поглед.

- Да се скараме ли искаш? - попита го на кюрдски. - Против волята си ли дойде, а? Не сме те молили да идваш. Ако пожелаеш, ще спра вана и ще слезеш.

Шъхлъ не отговори. Сведе отново глава, но Махо още не бе излял гнева си.

- Ако ще идваш, идвай - продължи той. - Недей да мътиш водата. Тук сме, за да припечелим нещо. Скъпият ти ходжа не се бои за прехраната си, защото всеки месец си получава заплатата от държавата и по цял ден мързелува. Ама ние ще гладуваме, ако не работим. „Работата е най-великата форма на богопочи-тание.“ Така са проповядвали Пророкът и светецът, погребан в Черната гробница. Къде тогава е проклятието?

Макар от речта на отговорника на работниците да разбра само думите „Черната гробница“, Есра долови смисъла и по жестовете и интонацията му. Махо продължи да мърмори недоволно на кюрдски по целия път до разкопките и само от време на време се обръщаше към Есра:

- Извинете ни, ние сме прости хорица.

134

Думите на Махо я успокоиха. През предното стъкло на вана, лъснато от Халаф до блясък предишната нощ, тя видя порутените стени на древния град и сърцето и заби развълнувано, все едно се връщаше в Истанбул след дълго пътуване.

135

Десета плочка

Щом церемонията приключи и царят и царицата влязоха в двореца, сладостно вълнение изпълни сърцето ми. Помолих татко за разрешение да си тръгна, получих го и веднага се запътих към храма. Докато минавах край дългите стени, украсени с барелефи, за миг очите ми се спряха върху изображението на Голата богиня, обвила гърдите си с длани. Краката ми по своя воля забавиха ход. Похотливи мисли обсебиха ума ми, пред очите ми се занизаха срамни образи. Усетих как лицето ми се стопля и бързо се отдалечих от барелефа, ядосан от непристойните мисли, обзели ме при вида на Голата богиня. Преди да изкача широките стъпала към храма, пазени от двете страни от двуглави сфинксове, сведох глава и долепих лице до земята. Застанах задъхан пред високата порта на храма. Не възнамерявах обаче да чакам - влязох веднага. Обзе ме чувството, че съм чужденец в този храм, в който бях идвал толкова пъти; попаднах сякаш на напълно непознато място, сред напълно непознати хора. Скрих се зад една от големите колони, за да не ме видят храмовите служители в такова състояние, и зачаках вълнението ми да отшуми. В същия момент забелязах барелефите на бога на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и богинята Купаба да се взират в мен. Изглеждаха като живи. Слънчевите лъчи, струящи през прозорците, ги огряваха и ми се струваше, че могъщите господари се опитват да ми кажат нещо с очите си, окъпани в светлина. Навярно не одобряваха каквото се канех да направя. Навярно бях длъжен да чакам баща ми да ми намери подходяща съпруга, за да задоволя изгарящото ме любопитство, което изпълваше всеки мой ден и всяка моя нощ с непосилен копнеж, и да утоля непрестанното желание, разяждащо тялото ми. Това ли се опитваха да ми кажат застиналите лица на моите господари, истинските притежатели на съществото ми? Все пак в този град никой закон не задължаваше младежите да спят с храмовите проститутки. Колкото повече гледах лицата на нашите създатели, толко-

136

ва по-бързо се стопяваше смелостта ми. Тъкмо започвах да се убеждавам, че е най-добре да се върна у дома, когато някой ме докосна по рамото. Обърнах се и се озовах лице в лице с главния жрец Валвазити, все още в церемониални одежди.

„Какво правиш тук, млади Патасана? - попита ме и колебанието ми как да отговоря, съчетано с изражението ми, показаха ясно на главния жрец защо съм там. - Дошъл си да правиш любов с храмовите проститутки?“, намръщи се той.

Не знаех какво да кажа. Сведох глава, за да отбягна гневния му поглед. Главният жрец продължи да ме хока:

„И се срамуваш от този свещен ритуал! Срамуваш се да приемеш даровете и саможертвата на тези жени, които почитат богинята ни, предлагайки телата си.“

Колкото повече говореше, толкова по-силно ми се искаше земята да се разтвори и да ме погълне.

„Поведението ти издава невежество, но ти прощавам, понеже си млад. Няма нужда да се срамуваш, никой няма да те осъди. Богинята Купаба също иска да правиш любов с една от жените, които и служат. Изчисти срама от лицето си, страха от сърцето си и ме последвай, млади Патасана“, заключи той.

Тръгнах мълчаливо след него. Минахме край нашите богове и в дъното на просторната зала свърнахме в тъмен коридор с високи тавани, осветен от маслени лампи, окачени пред всяка стая. Тиха музика долиташе незнайно откъде и в съчетание с приятния аромат на тамян създаваха свят на сънищата. Ала обзелата ме тревога не ми позволяваше да прекрача в него. Главният жрец спря и ми посочи третата врата.