Патасана

„Влез и чакай. Ще те изберат.“

Без да продумам, без дори да го погледна в лицето, аз се поклоних почтително и влязох в стаята.

Вътре нямаше никого. Музиката, която звучеше в коридора, се чуваше и тук и въздухът също бе натежал от аромата на тамян. До дясната стена имаше голямо легло, покрито с веза-на завивка. Сръчни ръце бяха избродирали изящно папратите по брега на Ефрат, птиците, прелитащи над водата, и рибите,

137

плуващи в нея. Пристъпих вътре и останах прав, несигурен какво да правя. После откъм коридора чух да се приближават стъпки. Седнах уплашено на леглото. Не след дълго вратата се отвори. Влязоха две жени с открити лица, но снежнобели роби скриваха телата им от главата до петите. Жените се усмихнаха почтително и ме поздравиха. По увереността им личеше, че са опитни храмови проститутки, добре обучени в любовните игри. Приближиха се и тогава зад тях забелязах трета жена, която се свенеше да се покаже. Двете жени отпред отстъпиха встрани и аз я видях по-ясно. Преди обаче да успея да я огледам добре, дали заради обаятелната и свенливост, заради светлината, озарила стаята, или заради изяществото и, стоплящо най-дълбоките кътчета на душата на наблюдателя, небесната и прелест ме заплени. Главата и бе сведена ниско. Черните и коси се спускаха по бялата роба, покриваща стройното и тяло. Тя повдигна леко глава и тъмнокафявите и очи ме погледнаха срамежливо, колебливо, като очи на кошута. Още при първия поглед тези топли очи ме пронизаха до самата сърцевина и аз разбрах, че пред мен стои първата ми любов, жената, която ще промени живота ми. Изпълнен с вълнение, страх и радост, аз изопнах рамене и вдигнах глава.

138

Единайсета глава

Двамата войници скочиха радостно на крака и тръгнаха към Есра. Разтреперани от страх и студ, цяла нощ бяха стояли на пост сред руините на древния град, издигащи се като зловещи призраци в мрака. Когато към полунощ вятърът задуха по-силно, процеждайки се със стенания през клоните на благоуханната дива маслина в подножието на Черната гробница, те отстъпиха назад сред отломките на двореца и започнаха да се молят утрото да настъпи по-бързо и да ругаят командира си, Лудия Ешреф. За щастие, вятърът стихна, мракът се разпръсна и джипът на археолозите се появи на тясното шосе, обвито в сивия светлик на зората. Войниците забелязаха колата, зарадваха се, че спасението им наближава, и бързо се заспускаха по хълма. Пръв от джипа слезе навъсеният Кемал. За тяхно разочарование съобщи, че ръководителят на разкопките е в друга кола, и те продължиха да чакат, ругаейки под нос. Ако зависеше от тях, щяха да си тръгнат незабавно, ала командирът строго им заповяда да не напускат мястото, преди да разговарят с Есра ханъм. Още един мъж бе вперил поглед в шосето - охранителят на разкопките Село. Пристигна почти едновременно с джипа и зачака Есра, унизен, задето не е изпълнил задължението си. След половин час ванът с Есра пристигна. Село и двамата войници я посрещнаха пред вратата на автомобила. Двамата войници изпревариха Село и в един глас обясниха на Есра желанието си да се върнат в полицейското управление. Тя им предложи да останат за закуска, но след отказа им разпореди на Мурат да ги откара до управлението. Макар и не особено доволен от поставената му задача, младият мъж се подчини и тръгна да закара до града войниците, изтощени от напрегнатата безсънна нощ.

След като Есра се погрижи за войниците, Село реши, че е дошъл неговият ред.

- Моля ви за прошка, Есра ханъм!

Есра погледна сериозно възрастния мъж пред нея.

139

- Не постъпи както трябва, Село. Назначихме те да пазиш разкопките, а ти ги предаде в ръцете на крадците.

- Нямах никаква представа, кълна се… - опита се да обясни Село. - Мемили е виновен за всичко. Излъга ме проклетникът!

- Ами ако и някой друг те излъже?

- О, не, няма да се повтори. Веднъж сглупих. Втори път няма да ме подведат.

Разкаянието на възрастния мъж трогна Есра.

- Допусна сериозна грешка - смутолеви объркано тя, - но няма да те уволня.

Село и се усмихна благодарно, показвайки и малкото си останали зъби, до един пожълтели от тютюна.

- Аллах да ви благослови.

- Но ако още веднъж напуснеш разкопките без разрешение или допуснеш някого тук…

- Кълна се, кълна се в живота на новородения си внук, няма да се повтори! Не само хората на Едноръкия Мемили, от днес нататък тук няма да припари дори овца на глух овчар…

Очевидно смяташе да продължава в този дух, но Есра го прекъсна:

- Добре, Село, занапред внимавай повече.

Село замълча, но благодарната усмивка не слезе от устните му. Решила, че вече са изгубили достатъчно време, Есра тръгна право към древната библиотека. Искаше да разбере какви щети са нанесли Шехмуз и приятелите му на разкопките. Следвана по петите от колегите си, тя пое по каменистата земя, мина през отломките от стената и се насочи към руините на библиотеката. Клекна на пода на двореца, осеян с чакъл и парчета глинени тухли, и започна да оглежда пораженията.

Шехмуз и Бекир бяха копали в квадрат 5Д, който археологическият екип тъкмо бе започнал да проучва. Накрая бяха прикрили майсторски изкопа. Не беше лесно обаче да се заблуди тренирано око; всеки опитен археолог би разбрал от пръв поглед къде са копали иманярите, защото там земята бе по-тъмна и по-рохка. Пораженията не изглеждаха сериозни. Крадците не

140

бяха успели да намерят тук нищо освен плочките и бяха изоставили библиотеката. Статуетките на жената и сърната, огърлицата и бокалът явно бяха изкопани от друго място. Есра се запита къде ли са ги намерили. „Най-вероятно в храма“, помисли си. Но откритието и не я развълнува особено, защото плочките на Патасана бяха по-ценни от всички неоткрити храмове и всички заровени съкровища на света.

- Тези момчета копаят по-внимателно от нас! - възкликна Кемал, коленичил до Есра.

- Браво на тях! - обади се Есра. - Не са нанесли сериозни поражения.

- Не разбирам откъде са се научили да копаят систематично като нас.

- От археолозите, естествено - отговори Есра и се изправи. - Халаф твърди, че Едноръкия Мемили кара хората си да работят на разкопки, та да усвоят правилните техники.

- Ама че хитри лисици! - смая се Кемал и погледна към Елиф, но тя се направи, че не го вижда.

- Да се залавяме за работа! - подтикна ги Есра, хвърляйки око към порозовялата светлина на небето. Обърна се към Бернд: - Вие разкопавайте библиотеката. Ние с Теоман ще проверим храма.

Бернд привика екипа си, а другите работници се отправиха към храма с Есра, Теоман и Кемал. След няколко метра Есра се обърна и извика на Елиф, която се помайваше край Бернд:

- Няма ли да дойдеш?

- Ще направя няколко снимки тук - отвърна младата жена и извади фотоапарата си от чантата. - За съдебния процес.

- Добре, но не се бави. Ще ни трябват и снимки от другите места, където са копали иманярите.

Докато Есра и колегите и стигнат до храма, екипът на Бернд вече се бе заловил за работа.

Руините на древния град се простираха на няколко километра околовръст. Източната и южната част на града граничеха с Ефрат, а северната - с речно корито: навремето оттук в голяма-

141

та река се бе вливала кристално чиста вода, но понастоящем теренът представляваше блато. На запад градът граничеше с асфалтовото шосе. За разлика от околните поля, местността с руините бе осеяна със сухи бурени. Капителите на колоните - базалтови камъни с издълбани в тях йероглифи, - стърчащите останки от порутена арка, стотиците глинени тухли и мраморните късове сред полюшваната от вятъра жълта трева продължаваха да устояват на времето като упорити свидетели на отминал живот. Ала неоспоримото доказателство за съществуването на града бяха останките от двореца, библиотеката и храма в крепостта, кацнали върху върха на хълма край Ефрат.

Археологическият екип бе започнал да разкопава първо библиотеката и храма. За разкопките на библиотеката отговаряше Бернд, а на храма - Теоман. Кемал изпълняваше функцията на полеви директор. Мурат, момчето за всичко, получаваше всякакви задачи, а Елиф водеше записки, когато не снимаше. Есра ръководеше всички, даваше указания, разпределяше задълженията и следеше разкопките да не се отклоняват от общия график и план. Щом откриха плочките на Патасана обаче, Есра съсредоточи вниманието си върху библиотеката. От хетските плочки, намерени в Хатуша, и от асирийските източници, открити при разкопките в Ниневия, знаеше, че в този град е имало богата библиотека. Ала, честно казано, никога бе предполагала, че ще се натъкнат на текстове като тези на Патасана. Откриеха ли всичко, написано от него, не само щяха да разполагат с най-древните неофициални исторически документи, намерени досега, но и да предоставят на историците и археолозите неоценима възможност да научат подробно какво се е случило с този хетски метрополис, завзет от асирийците през 705 г. пр.н.е. Затова, докато вървеше към храма да провери пораженията в този участък, от ума и не излизаха неоткритите плочки на Патасана.

На около стотина метра надолу по хълма се спускаше главният път. Той свързваше двореца и храма и него хетските царе бяха използвали за празнични шествия. Някога украсени

142

с красиви барелефи, сега стените и другите руини край пътя се бяха превърнали в свърталище на гущерите. Есра и колегите и стигнаха до храма и установиха, че за разлика от библиотеката тук не личеше от пръв поглед откъде иманярите са откраднали находките. Наложи се да оглеждат сантиметър по сантиметър храма с непокътнато стълбище, но с порутени и погребани колони и дебели каменни стени. След час търсене най-сетне откриха, че иманярите са копали на съвсем неочаквано място - в градината на храма, до основите на рухнала стена на десет метра от сфинкса, от който бе запазена само задната част.

И понеже в библиотеката Шехмуз и Бекир бяха прикрили вещо следите си след разкопаването на находките, ако не знаеха, че мястото е плячкосано, археолозите никога нямаше да забележат разкопаното място.

Есра и Теоман коленичиха и запрокарваха длани по земята, сякаш да разберат какво се крие долу и да разгадаят какво е станало. Кемал, петима работници и Елиф, присъединила се току-що, стояха около тях и мълчаливо очакваха да ги осведомят какво се е случило. Размачквайки пръстта в шепа, Есра вдигна глава и погледна към Теоман:

- И ти ли си мислиш същото?

- Да, струва ми се.

Кемал не разбираше какво говорят и промърмори недоволно:

- Защо не споделите мислите си, та да узнаем и ние тайната?

- Мисля, че стоим точно над оброчището - обясни въодушевено Есра.

Кемал обаче, обсебен изцяло от мисли за Елиф, продължи да недоумява.

- Как стигнахте до това заключение?

- Лесно - отвърна Есра. - Щом от едно място са изкопани три находки, значи има още.

Елиф веднага насочи фотоапарата си към въпросното място и започна да снима.

143

- А защо да не е домът на богат човек например? - възрази Кемал.

- До стълбището на храма?

- Съгласен съм с Есра - намеси се Теоман. - Залата за жертвоприношения не може да се намира нависоко, защото в нея са донасяли тежки предмети - животни като сърни и свине, големи бурета с вино и зехтин. До нея трябва да се стига лесно.

Доводите на приятеля му звучаха логично, но Кемал не отстъпваше:

- Няма как да сме сигурни, преди да разкопаем.

- Какво? Да оставим центъра на храма и да започнем да копаем тук? - промърмори Теоман.

- Да не прибързваме - намеси се Есра, стана и изтупа праха от дланите си. - Тази вечер ще обмислим пложението и ще решим. Не е редно да си променяме плановете ей така.

Теоман въздъхна облекчено.

- Напълно си права - съгласи се той. - Не бива да сменяме безогледно местата, които проучваме.

Кемал не възрази.

- Добре - заключи Есра. - Да се залавяме за работа. Вече изгубихме много време.

Теоман събра работниците и тръгна към храма, а Кемал се извърна, изгледа Елиф и ги последва. Есра забеляза изражението му - смесица от гняв и обида. Реши да извика Елиф, но младата жена я изпревари и тръгна мълчаливо с екипа. Елиф също виждаше колко унило крачи Кемал след другите, но продължи да го пренебрегва. Раздразнена от поведението и, Есра не се сдържа и я попита:

- Колко ще продължи това?

- Почти приключих - отвърна Елиф, сметнала, че става дума за снимките.

- Имам предвид разпрата ви с Кемал.

Елиф свали фотоапарата. Стрелна с поглед Кемал, вече по-отдалечил се от тях.

144

- Съвсем е излязъл от релсите. Обсебващ е. Ревнува ме от всеки, с когото прекарвам времето си.

- Но и ти му даваш поводи да ревнува.

Реакцията на Есра - неин шеф и приятелка, стъписа Елиф и тя погледна втрещено. Опита да се защити:

- Не знаеш какво става…

- Снощи видях достатъчно. Подведе го, а му бе обещала да дойдеш. Чака те часове наред.

- Добре де, вчера сбърках - призна Елиф, ядосана от вмешателството на Есра. - И се извиних. Но той не миряса.

- Чудя се как ли щеше да постъпиш ти на негово място.

Елиф се надяваше Есра да я подкрепи, а сега излизаше, че

сякаш застава на страната на Кемал.

- Отнася се с мен като с недвижимо имущество; все едно принадлежа единствено на него. Но аз имам свой живот.

- Не казвам, че одобрявам поведението на Кемал, но е редно и ти да си по-внимателна.

- Внимателна съм, но не му е достатъчно - прекъсна я Елиф с напрегнат глас, който се извисяваше все по-гръмко. -Където и да отида, накъдето и да погледна, каквото и да облека, все съм виновна за нещо. Какво да направя?

Усетила напрежението у Елиф, Есра смекчи тона:

- Не бива да се тормозите. Това вреди и на вас, и на…

Преди да успее да изрече „и на другите край вас“, Елиф я

прекъсна.

- И на разкопките, нали? - процеди тя през зъби.

Очите на двете жени се срещнаха. За пръв път, откакто се бяха запознали, Елиф поглеждаше Есра предизвикателно.

- Мислиш само за разкопките. За нищо друго. Ами хората, с които живееш, приятелите ти? Техните грижи, техните тревоги?

Есра я слушаше, изумена от обвинителния и тон.

- Археолозите трябвало да са и психолози, нали така разправяше. А не намираш време дори да поговориш с мен. Твърдиш, че сме приятелки, но това са само приказки…

145

Думите на младата жена звучаха остро като ножове и нараняваха. И най-важното - бяха истина. Есра никога не бе изслушвала тревогите на Елиф и не бе споделяла своите с нея. Беше я критикувала, поучавала, поздравявала, но само по отношение на работата. Спомни си как се бяха запознали. Елиф седеше в стария фотьойл пред скромното бюро на Есра в тесния и кабинет и и обясняваше, че е студентка по фотография, но се интересува и от археология. Искала да се включи в екипа на Есра. Завършила добра гимназия и владеела сносно английски. Есра отдавна търсеше надежден фотограф и сега я слушаше съсредоточено. Насърчена от усмивката и, Елиф развълнувано разтвори зеления албум, който носеше, и започна да и показва снимките си. Не бяха никак лоши. Така Елиф се присъедини към археологическия екип. Есра се привърза още повече към нея след първите им разкопки, но явно не съумяваше да и покаже приятелските си чувства.

- Когато започнах да излизам с Кемал, се посъветвах с теб -продължи да се оплаква Елиф. - Помниш ли? Питах те що за човек е. „О, добро момче е“, отвърна ти. Бързаше да приключиш темата. Не ме цениш като човек, а…

- Грешиш - прекъсна я Есра. - Обичам те като сестра.

- Е, не съм забелязала такава близост.

- Опитвам се да се отнасям еднакво с всички.

- Еднакво не означава по един и същи начин, а със същата загриженост - укори я Елиф. - Загрижеността ти към нас не се равнява дори на една десета от загрижеността ти за разкопките…

Есра си помисли, че Елиф е права, и сърцето и се сви тъжно. Но имаше толкова грижи! Чудеше се кой проблем да разреши първо. Освен това не бяха дошли тук на почивка. Най-важното наистина бяха разкопките, работата и. „Не, Елиф не е разстроена заради мен. Струва ми се наистина влюбена в Тим. Натискът на Кемал е изопнал нервите и до крайност. Избрах възможно най-лошия момент за разговор - помисли си Есра. -А сега горката си изпусна съвсем нервите.“ Реши да проявява

146

повече разбиране към нея. Усмихна и се и пристъпи към младата жена.

- Виж, Елиф… - сложи длан върху рамото и. Елиф се отдръпна, сякаш да побегне. Есра не я пусна. - Възможно е да не съм ти обръщала достатъчно внимание. Но в момента ни е много трудно.

Есра усети как младата жена трепери. След като бе изляла цялото си напрежение, натрупано през предишната нощ, сега плачеше. В колебание дали да я прегърне, или да я изчака да се овладее, известно време Есра постоя объркано. Накрая застана пред нея и понечи да избърше сълзите и. Елиф извърна лице, но после внезапно я прегърна.

- Какъв идиот съм, а? - проплака тя.

Отначало поведението и се стори странно на Есра, но сетне я трогна и тя прегърна Елиф нежно като сестра. Развълнува се и я достраша да не би да се разплаче, ако си отвори устата да каже нещо.

- Трябва да си помагаме повече - едва успя да отрони, галейки Елиф по косата. Постояха прегърнати, докато Елиф спря да плаче. Тогава Есра проговори: - Хайде да се успокоим. Ако някой ни види, хубавичко ще ни се посмее.

- Добре - кимна младата жена, подсмръкна и се отдръпна от Есра.

- Не бой се, всичко ще бъде наред - утеши я тя.

Докато наблюдаваше как Елиф се спуска по стълбите на храма, Есра си спомни през какъв ад бе минала с Орхан. Особено в периода след сватбата им. Непрекъснато и даваше съвети как да се облича: „Не, тази дреха е прекалено тясна. Онази е разголена.“ Същото, от което се оплакваше Елиф. Случеше ли се Есра да заговори приятел от университета, Орхан се сърдеше и ревнуваше. Защо се държат така някои мъже? Защото се страхуват да не изгубят любимите си? Добре де, но ако тя те разлюби? Тогава какво? Ами ако Елиф не обича Кемал? Никой не може да я вини за това. Единственото разрешение е Кемал да го преглътне и да я забрави. Вглъбена в тези мисли, Есра за-

147

беляза Мурат да идва откъм двореца. Бързаше, почти тичаше. Любопитна какво се е случило, Есра тръгна към него.

- Търсех те - извика и младият мъж още на няколко метра от нея.

- Какво става?

- Убили са главния стражар на селото.

- Какво? - смая се Есра. - Какви ги говориш?

- Убили са старейшината на клана Тюркоглу.

- Решат ага?

- Да! В покрайнините на село Гьовен. Обезглавили са го. И са сложили главата му в скута.

- Господи! - ужаси се Есра.

Решат ага бе слабоват, среден на ръст мъж, най-много че-тирийсетгодишен, но изглеждаше по-възрастен. Имаше тънки мустачки и винаги носеше костюм. Живите му, сивкавосини очи искряха шеговито под тънките му вежди. На Есра и се струваше, че прилича повече на благовъзпитан дребен градски бизнесмен, отколкото на свиреп, страховит ага. Говореха, че не носи оръжие, но приближените му го следваха навсякъде.

- Сам ли е бил? - учуди се тя.

- Да. Хората му гонели фусти в Гьовен. Не били с него.

- Кой ти каза?

- Първо войниците, после овчарят, който намерил тялото му. Беше в полицейския участък да даде показания, та говорих и с него. Излязъл от къщи в полунощ. Освен стадата на своето село пасе и добитъка на село Гьовен. По пътя към Гьовен видял нещо като призрак. Луната е пълна, но била зад гърба му и светлината идвала изотзад, та не различил ясно фигурата. Кучетата се разлаяли лудешки и той разбрал, че нещо не е наред. Продължил напред и тогава го видял - обезглавено тяло. Уплашил се и се отдръпнал от трупа. В този момент забелязал главата в скута му…

Сцената изплува пред очите на Есра. На пуст път лежи тяло, в скута му е поставена глава с изхвръкнали, недоумяващи очи,

148

а в небето виси пълната луна. От няколко метра в него се взира овчар, уплашен до смърт от зловещата гледка.

- Овчарят хукнал като обезумял към селото си - продължи Мурат. - Затропал по вратите и се опитал да извика, но от ужас не успявал да издаде нито звук. Хората се разбудили, ама минало доста време, докато го успокоят. Още трепереше от ужас, когато го видях.

- Видял ли е някого край убития?

- Твърди, че видял мъж да лети в мрака.

- Това пък какво означава?

- Така казва овчарят: „Един мъж побягна и се понесе по вятъра“. Капитанът мисли като теб - пастирът се е паникьосал и му се е сторило, че мъжът не бяга, а лети.

- Никой не знае кой е убиецът, нали?

- Капитан Ешреф смята, че са терористите. Каза ми: „Предупреди Есра ханъм да внимава“.

Есра разбра истинския смисъл на посланието: „Както виждаш, оказах се прав“. Усети как у нея се надига лек гняв. Но после се запита дали гневът и е основателен. Ами ако капитанът е прав и сепаратистите наистина са извършили убийствата?

- Какво става? - попита Мурат, смутен от необяснимото мълчание на Есра. - Първо хаджи Сетар, сега главният стражар на селото Решат… Дали не ги е убил един и същ човек, как мислиш?

- Не знам - призна Есра. Денят едва започваше, но гласът и прозвуча изморено и отчаяно. - Надявам се да не е така. Иначе местните ще свържат убийствата с проклятието на Черната гробница.

С особено изражение Мурат пристъпи по-близо до нея.

- Ами ако са прави? Ако наистина сме прокълнати?

До този момент Есра не бе споменавала нито дума за манията на Мурат по мистиката, но понеже сега тя засягаше разкопките, не се сдържа и извика:

- Не изглупявай!

149

- Не изглупявам. Нали в плочките си Патасана споменава проклятие, спуснало се над бреговете на Ефрат като тъмна стена? Нима не предупреждава читателя първо да измоли милост от боговете, преди да докосне плочките? Иначе рискува да го прокълнат.

Връзката, която Мурат намираше между плочките на Патасана и убийствата, бе напълно безпочвена, но Есра я побиха тръпки.

- Полудя ли?! - изкрещя му тя, навярно порицавайки и себе си, защото идеята му я уплаши. - Тълкуваш случилото се сега въз основа на вярванията на култура, съществувала преди две хиляди и седемстотин години…

- Днес също… - подхвана Мурат, но Есра го прекъсна:

- Престани! Имаме достатъчно проблеми и без твоите суеверия.

- Но…

- Никакво „но“! Забрави тези глупости. Ако ли не, по-добре напусни разкопките! - След кратко колебание попита с подозрително изражение: - Разказа ли на някой друг за убийството на Решат ага?

- Ннн-не - заекна младият мъж. - Сметнах за редно да уведомя първо теб.

- Браво! Аз ще съобщя на другите. Чуя ли от някой твоите идеи за проклятието, особено от работниците, повече няма да те взема на разкопки с мен, да знаеш.

Есра се обърна и се отдалечи от Мурат, а той остана да се взира безпомощно в учителката си. Тя тръгна бързо към крепостта, сякаш разстоянието между нея и Мурат я спасяваше от проблемите и. Не искаше да мисли кой е извършил убийствата и защо, не искаше да разсъждава на сляпо, не искаше да подозира никого и да води спорове със себе си. Разумът и обаче не и се подчиняваше и най-невероятни предположения кръжаха в главата и. Вместо да родят някакво заключение обаче, усърдните и размишления винаги я отвеждаха до едно и също място -тъмната, хлъзгава несигурност. Навярно щеше да е най-добре

150

да прекрати разкопките. Първо хаджи Сетар, после главният стражар на селото Решат ага. Смъртта танцуваше около тях. Хаджи Сетар им бе по-близък от всеки друг в района, а селото, където бяха убили Решат ага, се намираше едва на няколко километра от лагера им. Дали не беше техен ред? Струваше ли си да излага на опасност живота на колегите си заради разкопките?

Спря пред руините на крепостта. Небето бе почервеняло и след малко слънцето щеше да се появи иззад оранжевите облаци. Тръгна към най-отдалечените останки от крепостните кули, докато пред очите и се ширнаха сините води на Ефрат. Реката лъкатушеше като гигантска змия през кафеникавата долина.

Облегна се върху разрушената кула и седна. Извади цигара и я запали. Вдъхна дълбоко. „Няма смисъл да упорствам“, помисли си, издишвайки дима. Дръпна пак от цигарата. Или преувеличава? Не! Някаква зла прокоба наистина бе надвиснала над тях. Бяха извършени две убийства; членовете на археологическия екип бяха неспокойни, местните - също. Капитанът се безпокоеше и тя самата едва се владееше. Спънките се редяха една след друга. Не, не биваше да рискува. Съвестта щеше да я измъчва до края на живота и, ако на някого от екипа и се случеше нещо. А и нямаше да настъпи краят на света, ако почакат, докато разкрият всички плочки на Патасана.

151

Единайсета плочка

Аз, Патасана, внук на мъдреца Митанува, син на писаря Арарас, аз, обреченият на мрачни мечти и любов, разчупих черупката на детството, за да удавя разума си в лудия водовъртеж на младостта.

Името на чернокосото момиче с очи на кошута, облечено в бяло, което срещнах в дома на богинята Купаба, бе Ашмуникал; не след дълго щях да го науча.

Имаше тънка талия, беше висока и стройна, с кожа по-гладка от слонова кост и глас на славей; не след дълго щях да го науча.

Беше нежна, мека, топла, със сладки устни, със сияйни очи; не след дълго щях да го науча.

Тя щеше да ме засрами, да ме възнесе, да ме удави в скръб, да умре за мен, да ме изостави да тъна в страх и болка; не след дълго щях да го науча.

Щеше да ме превърне в подлец, в страхливец, в предател, в сплетник; не след дълго щях да го науча.

Не знаех, че боговете са скрили жестоката ми орис в тъмните очи на Ашмуникал, най-красивото момиче по бреговете на Ефрат, но не след дълго щях да го науча.

Започнах да се уча още в първия миг, щом срещнах Ашмуникал в храма. Двете храмови проститутки, които вървяха към мен, забелязаха, че не отлепям очи от Ашмуникал, и също се обърнаха да я погледнат. Видяха как Ашмуникал ме поглежда премрежено иззад дългите си мигли и излязоха от стаята с многозначителни, топли усмивки. Така между мен и Ашмуникал не остана никаква пречка освен разстоянието; ако не броим мълчанието. Мълчанието зееше като огромна пропаст и постепенно все повече се разширяваше. В този момент Ашмуникал прояви повече смелост от мен. „Аз съм Ашмуникал и служа на богинята Купаба. Избрах те, за да почетем заедно богинята в нейно присъствие - промълви тя с разтреперан глас. С всяка следваща дума обаче увереността и растеше. - Аз, най-младата

152

от храмовите проститутки, недокосвана досега, ти се предлагам. Моля те да благословиш с мен това ложе“, рече и пристъпи към мен. Докосна сплетените ми длани с дългите си, тънки пръсти. Благоговението пред красотата, застанала пред мен, и свянът ми ме превърнаха в абсолютен глупак. Кръвта във вените ми замръзна и аз се вкамених като сфинкса пред храмовата порта. Все едно пред мен не стоеше жена, а богиня. Не съумявах да си спомня дори най-невинния образ от любовните блянове, мяркали ми се в сънищата. Не след дълго Ашмуникал разбра, че съм по-смутен дори от нея, и моят свян я успокои. Навярно се бе страхувала да не попадне на мъж, който ще я нарани и унизи заради неопитността и. Моята срамежливост обаче, по-силна от нейната, разсея опасенията и. А и тя бе длъжна да преодолее страха си, защото церемонията принадлежеше на нея. Тя беше главното действащо лице и отговаряше пред богинята Купаба. Въпреки налегналите я тревоги трябваше да изпълни дълга си успешно и докрай. Ако пожелаех, нищо не ми пречеше на мига да побягна от храма, но за нея нямаше път за бягство. А и тя не възнамеряваше да бяга. Като осъзна колко съм нервен, събра смелост. Тръгна към леглото и ми махна да я последвам. Стъписах се още повече. Представих си как се събличам пред нея. Представих си стройното си тяло, острите си рамене и хилави ръце, тъй недостойни за това красиво момиче. Но я последвах към леглото. Тя седна и ми посочи да се настаня до нея. Подчиних се. Намирахме се един до друг. Тя ме улови за ръката и ме погледна, ала аз извърнах безпомощно очи, сякаш бе прокажена. Погледът ми се плъзна по стройното и тяло и под бялата роба зърнах розовите и зърна - две неразпукнати пъпки. Устата ми пресъхна, дланите ми се изпотиха. Надявах се да не забележи как овлажняват. Сякаш чула желанието ми, Ашмуникал плъзна дългите си, тънки пръсти от ръцете към гърдите ми. Погали ме несръчно. Преструваше се на опитна, но действията и разкриваха колко е неловка. Дори аз, въпреки моята неопитност, го разбирах. Колкото до мен, не съумявах даже да я погледна благодарно, камо ли да я докосна.

153

После, не знам как се случи, но очите ни се срещнаха. Искаше се ми се да сведа поглед, но не успявах. Смайващите тъмни кладенци ме омагьосаха. Тези две тъмни очи плениха ума, сърцето ми, тялото ми. Ашмуникал не забелязваше състоянието ми и се усмихваше ласкаво, за да ме успокои. Усмивката и ме окуражи донякъде. Успях да и се усмихна. Тя посегна пак към ръцете ми и аз бързо избърсах потните си длани в дрехата си. Хвана дясната ми ръка и я вдигна към лицето си. То пламтеше. Най-после размърдах пръсти и я погалих леко по бузата. Ашмуникал притисна по-силно дланта ми към лицето си. Очите и се впиха в моите. Не остана и следа от предишната и свенливост. По лицето и се изписа решимостта на жена, наясно какво иска. Пусна ръката ми и се изправи. Застана пред мен и започна да се съблича. Докато ми предлагаше най-безценното съкровище на земята, аз, глупакът, срам за мъжкия род, сведох глава. И в този момент осъзнах каква беда ме чака. Органът ми, който ставаше потвърд от меч, помислех ли си за жена, да не говорим за красива жена като Ашмуникал, отказваше да издаде присъствието си, изчезна, стопи се между краката ми. Въздъхнах уплашено и засрамено. Мина ми мисълта да стана и да побягна. Но гордостта не ми позволи. Тук ме доведе не кой да е, а главният жрец Валвазити; не можех да изоставя ей така красивата Аш-минукал. Бях длъжен да дочакам края. Ашмуникал легна гола в леглото с престорено свенливо изражение, закрила гърдите си с длани, уж се срамуваше. Подкани ме да легна до нея. Подчиних се мълчаливо. Краката и и устните и бяха разтворени. Най-красивата жена по бреговете на Ефрат ме чакаше с разтворени бедра да изора плодородната и нива, а аз се взирах безпомощно в нея като селянин със счупен плуг. Ашмуникал явно не разбираше напълно състоянието ми и се опита да ме съблече. Помъчих се да я забавя, но тя упорстваше. Най-сетне свали дрехите ми. Сега слабоватата ми фигура лежеше до нейното несравнимо тяло, украсено с плодовете от градините на боговете. Почувствах се ужасно неловко, посегнах да се облека - не би: Ашмуникал ме спря. „Не се страхувай - прошепна тя. - Про-

154

сто ме докосни. Поеми езика ми в устата си, стопли кожата ми с твоята, сложи длан между краката ми.“ Посрамен като военачалник, отдавна изгубил битката, я послушах. Целунах я и усетих сладкия мед на устните и, почувствах топлината на кожата и с кръвта си, навлажних пръстите си с росата на слабините и. Чух я да простенва дълбоко, а тялото и се отърка нежно в моето и потръпна. Аз също се притиснах към нея, но напразно. Беше очевидно, че боговете са ми забранили да правя любов в този ден. Ашмуникал легна отново до мен, изтри капките пот от челото ми - пот, избликнала от отачаянието ми - и ме целуна по устните. „Моят мъж - рече тя, - ти си моят първи мъж.“ При тези думи аз се разплаках. Първо тихо, после захлипах. Ашмуникал ме прегърна, сгуши главата ми в пазвата си, избърса очите ми с длани и целуна сълзите ми. Погали ме по косата и ме утешаваше, докато се успокоих и заспах в обятията и. Заспа и тя. Когато се събудих, нея я нямаше. Беше ме изоставила; бях сам със своята безпомощност, със своя срам и страх.

155

Дванайсета глава

Есра не сподели страховете си с никого; нито докато почиваха сутринта, та работниците да закусят, нито по пладне, когато приключваха работа. Искаше поне днес разкопките да продължат спокойно, а и определено не желаеше работниците да чуят лошата новина от нея след разговора им призори. Нямаше сили за повече разисквания с Шъхлъ и с другарите му. До края на работния ден снова между библиотеката и храма, привидно погълната от разкопките, а всъщност обмисляше дали да ги прекрати. Оглеждаше всеки камък, всяка отломка от древния град с тъжни очи, сякаш ги виждаше за последно. Дори трите плочки, намерени в библиотеката, не я разведриха. Какво не би дала обаче да сподели вълнението на Бернд, който възкликна радостно: „Ако продължава така, за нула време ще открием всички плочки на Патасана!“, и се зае да почиства с четчица прашния клинопис. Ала злощастните инциденти, спуснали се върху тях като тъмни облаци, хвърляха сянка върху сърцето и и помрачаваха радостта и. Първите разкопки под нейно ръководство щяха да останат недовършени и плочките на Патасана - навярно най-значимата находка от десетилетия насам - нямаше да видят бял свят, въпреки че бяха толкова близо до откриването им. Каква несправедливост! Не, лош късмет… Налагаше се да отменят и пресконференцията. Германците щяха да се ядосат. И какво от това? Все пак плочките на Патасана не бяха по-важни от човешки живот. Навярно нямаше да види повече и Ешреф. Сещаше се едва сега. „За какво съм се загрижила, за бога! Какво като не го видя? Та той не означава нищо за мен“, рече си, опитвайки се да прогони от съзнанието си смуглото лице на капитана. Така и не успя. Припомни си историята, която и разказа вчера, и как после едва не побягна от нея. Обзе я тъга, но се постара да се овладее.

- Копай по-внимателно! - порица млад работник. - Не чуваш ли как кънти долу. Сигурно има нещо.

156

Работникът се изчерви. Жена да го кори на всеослушание си беше истинско мъчение за него. Стрелна с поглед другите работници, но като установи, че никой не му обръща внимание, се поуспокои. Започна да копае по-внимателно. А и Есра не се задържа дълго край него. Запъти се към работниците в долната част на библиотеката.

Единствено Мурат разбираше колко е напрегната. Но коленичил до Бернд, му помагаше мълчаливо да почистят плочките и се стараеше да не се набива на очи след сутрешното мъмрене.

Спряха работа, когато слънчевите лъчи заструиха отвесно върху тях. Този път Есра не се качи във вана, а в джипа при Бернд, Теоман и Кемал; Елиф ги изгледа като плахо коте. Мурат отново се качи във вана при работниците. Макар и сама с приятелите си в джипа, Есра пак не събра кураж да им съобщи за убийството на Решат ага. Пътуваха по шосето, а от двете им страни се ширеха ниви с царевица и памук. „Ще им кажа, когато се върнем в училището“, помисли си тя. Не бързаше да ги осведоми; при очевидната необходимост да прекрати разкопките дълбоко в сърцето си се надяваше да продължат да работят. С наближаването на училището за пореден път промени решението си. Сметна за по-разумно най-напред да говори с Тим, а после да обсъди положението с останалите от екипа. Американецът имаше дългогодишен опит; не биваше да прекратява разкопките, преди да се е допитала първо до него.

Стигнаха училището. В беседката Халаф си говореше с дете от селото. Като ги видя, стана и тръгна да ги посрещне, преди дори да са успели да паркират на сянката. Елиф изненада Есра, запътвайки се право към детето в беседката.

- Здравей, Ханефи - поздрави младата жена.

- Здравей - отвърна и момчето с блеснали, очертани с антимон очи. - Готови ли са снимките?

Елиф погали късо подстриганата коса на детето.

- Днес ще са готови. За тях ли си дошъл?

- Не, доведох баба.

- О, баба ти е тук?

157

- Да, тук е.

- Къде е?

- Вътре - момчето кимна към училището.

- Хайде, заведи ме да я поздравя.

Елиф тръгна към сградата с детето, а Есра изгледа въпросително Халаф, протегнал ръка да вземе чантата и.

- Внукът на Неверницата Надиде - обясни той и пое чантата. - Леля Надиде. Дойде при Тим и донесе ведро с кисело мляко и кошница черници.

- Защо и е притрябвал Тим?

- Клетата невежа душа си мисли, че Америка е колкото нашия градец тук. Сещаш ли се? По-големият и брат избягал в Америка, когато арменците се изселили?

Есра не си спомни.

- Тим ни разказва за нея снощи - обясни Халаф. - Тя е дъщерята на арменския пастор Киркор. Убили го. По-големият и брат Дикран се опитал да избяга с майка си и с невръстната Надя. Горкото момиченце обаче не можело да ходи, толкова малко било. Брат и я оставил при турските им съседи и избягал с майка си в Америка.

- Да, да, спомних си.

- След години Надиде получила писмо от брат си, от Америка. На плика имало адрес. Надиде помолила сина си да напише писмо на брат и. Писмата от Америка обаче спрели да пристигат. Цели петдесет години - лесно е да се каже, трудно да се преживее - не получила друго писмо от брат си. После странната старица се натъкнала на нашия Тим. Дошла е да го моли за помощ. Надява се да знае нещо за брат и.

Есра поклати глава и се засмя.

- И как Тим ще намери брат и? Отдавна ли говорят?

- Цял час - отговори Халаф и добави угрижено: - Сигурно още не си чула новината…

- Чакай малко - възпря го тя, осъзнала какво се кани да и каже.

158

Не искаше Теоман и Бернд, които носеха плочките, да ги чуят. Двамата приближиха.

- В мазето ли да ги оставим или в стаята на Тим? - попита Бернд.

Кемал също се завтече да им помогне.

- В мазето - отвърна Есра и извади ключа от джоба си. -Ето - подаде го на Кемал, който не носеше нищо.

Кемал взе ключа и тръгна пред другите. Есра проследи с поглед как бързат да се освободят от тежкия товар, да го складират в мазето и после да вземат топъл душ, за да измият прахоляка от телата си.

- Кажи ми сега какво има? - обърна се тя към Халаф.

- Абид ходжа най-сетне е възвърнал достойнството си -отговори Халаф. - Тази сутрин отрязал главата на Решат ага и му я сложил в ръцете.

- Откъде знаеш, че Абид ходжа е убил агата?

- Че кой друг да го убие? Изправиш ли се срещу клана Тюркоглу, все едно каниш смъртта на гости. А по тези земи да накърниш честта на някого е най-добрият начин да си подпишеш смъртната присъда. Чия чест опетни Решат ага? Честта на Абид ходжа. Двамата враждуват отдавна, та затова…

- Но нали твърдеше, че Абид ходжа бил страхливец?

- Не само аз. Всички, дори брат му, се присмиват на малодушието му. Но сме сгрешили. Освен това тихите води са най-дълбоки. Докато е правел път на мравката, явно е кроял планове да убие Решат ага. Заслужава уважение.

- Разбираш ли, че превъзнасяш убиец?

- Решат ага е по-голям убиец - отвърна решително Халаф. -Причини страдания на десетки. Отнемаше им земите и жените. Ако събереш всички, избити от него и хората му, ще се напълно цяло гробище. Кучият син нахрани кучетата с две млади момчета, само на по осемнайсет, защото преди пет години помагали на терористите. След година пък накара да хвърлят един нещастник от Мардин в мелницата. Стана на кайма. Убиваше

159

невинни хора, за да се хвали, че ликвидира терористи, и държавата да продължи да го наема за стражар.

Есра не вярваше на ушите си.

- Арестували ли са Абид ходжа? - попита, за да смени темата.

- Не знам. Ако зависеше от мен, щях да го арестувам. Искаш ли да кажем на капитана?

- Вече се опитахме да му помогнем, но сгрешихме.

Доброто настроение на Халаф тутакси помрачня.

- Защо говорите така, Есра ханъм? - попита той обидено. -Нали задържаха Шехмуз и Бекир?

- Да, но за кражба на исторически артефакти, а не за убийството на хаджи Сетар.

- Те са го убили. А Абид ходжа е убил Решат ага - настоя упорито Халаф. - Бавно, но сигурно всичко, което казвам, ще се окаже истина.

Есра го изгледа изпитателно и заключи:

- Дано да си прав. Ако някой ме търси, при Тим съм. Трябва да обсъдим нещо.

- Обядът е почти готов. Направих алиназик20 с ориз. С киселец и домати. А за десерт - сладки като мед смокини на Неверницата Надиде.

Есра се усмихна и поклати глава. Разговорите с този всезнайко от Барак, винаги осведомен какво се случва по бреговете на Ефрат, я разведряваха и повдигаха духа и. Макар да бе изпълнена с колебания за бъдещето на разкопките, Халаф за кой ли път успя да я разсмее. Тръгна към стаята на Тим поуспокоена и с по-леко сърце.

Тим тъкмо се сбогуваше с Неверницата Надиде. Американецът, Елиф, Ханефи и възрастната жена бяха станали. Старицата носеше черна забрадка с ръчно избродирани цветя. Няколко кичура от къносаната и коса се подаваха изпод забрадката. Беше облечена в бледосиня памучна рокля. Големите и стъпала стърчаха от грубите и черни обувки. Макар и попрегърбена

20 Патладжани с цедено кисело мляско и чесън. - Б. пр.

160

от годините, изглеждаше здрава. Лицето и бе по-тъмно и по-сбръчкано от лицето на баба Хатуч, но очите и, пълни с живот, отговаряха напълно на описанието на Мурат. Тя забеляза първа Есра, ала когато очите им се срещнаха, ги сведе смутено.

- Добре дошла - поздрави я Есра от прага.

- Благодаря, момичето ми - отвърна Надиде. - Надявам се да си добре.

- Благодаря, стараем се да сме добре.

- Аллах добруване да ти дава - каза Надиде и се обърна към американеца: - Отивам си. След няколко дни ще дойда да проверя дали имаш вести.

Есра приближи до ученическия чин, който служеше за бюро на Тимъти, а Елиф тръгна да изпрати възрастната жена и внука и.

- Как мислиш? Ще успееш ли да намериш малкия и брат?

- Големия и брат - поправи я Тимъти. В ръката си държеше прокъсано от старост писмо. - Изпратено е преди петдесет години от Ню Йорк. Нищо чудно къщата от адреса на подателя отдавна да я няма. Но горката жена е отчаяна. Имам близки приятели в този район. Ще се свържа с тях и ще ги помоля да посетят адреса. Съмнявам се, но може пък да открият нещо.

Есра погледна писмото в ръцете на Тим - протрито от разгъване и сгъване, с избледняло черно мастило, добило кафеникав оттенък. Взе писмото, страхувайки се да не се разпадне между пръстите и.

- Петдесет години… - промълви смаяно. - Как го е запазила толкова време.

- Била го държала в Корана, но се обзалагам, че е било в Библията.

- Ако беше така, щеше да ти каже. Сигурно се досеща, че си християнин.

- Съмнявам се. По-скоро е подозрителна, защото работя с вас.

Есра му върна писмото.

161

- Правеше ли такива добри дела и в Ирак? - Изражението и издаваше и завист, и възхищение.

- В Ирак не се натъкнах на никого с роднини в Америка -отговори Тимъти, взе внимателно писмото, сякаш съхранението му бе свещен дълг, и го пъхна в бележника върху чина.

Старанието му и се стори попресилено, но реши да смени темата и да премине към въпроса, който я измъчваше:

- Дойдох да поговорим за разкопките. Чу ли новината?

- За убийството на агата?

- Да… Две убийства за два дни. Какво ще правим, Тим? Започвам да се страхувам.

Американецът я изслуша спокойно и и посочи свободния стол.

- Седни да поговорим.

Есра продължи да споделя тревогите си:

- Наистина не знам как да постъпя. Страхувам се да не пострада някой от екипа. Убиецът или убийците витаят около нас. Чудя се дали да не прекратим разкопките.

- Случилото се е ужасно - съгласи се Тимъти. Дясната му ръка започна да приглажда брадата му с цвят на мед, както правеше винаги, подхванеше ли важна тема. - И аз се притесних, когато разбрах. Но после си помислих, че тези престъпления нямат нищо общо с нас. Всъщност не е сигурно дали двете убийства са свързани. Халаф твърди, че второто е убийство на честта. Възможно е да е така или да не е така.

На Есра и олекна, задето Тимъти не възприема инцидента толкова сериозно, но все пак попита:

- А слуховете? Някои от местните смятат нас отговорни за убийствата.

- Не отдаваме ли прекалено голямо значение на слуховете. С изключение на малцина фанатици и неколцина иманяри никой в града не говори за проклятия. Защо да прекратяваме разкопките?

- Както ти казах, страхувам се да не пострада човек от екипа.

162

- Никой няма да посмее да ни нападне. Знаят, че капитанът ни пази.

- Но сепаратистите едва ли ще да се уплашат от това -възрази тревожно Есра. - Убивали са учители, отвличали са инженери…

- Но в този район няма сепаратисти!

- Капитанът твърди, че изпълняват тайни операции и кланът Генчели ги подкрепя. Най-младият им син, Махмут, бил в планината. По думите на капитана, Мюслим, старейшината на клана, симпатизира на сепаратистите и най-малкото би им съдействал охотно.

Тимъти се облегна назад и поклати глава:

- Капитанът не гледа обективно на събитията. Така става, когато човек участва дълго във война. Най-добре не приемай твърде на сериозно идеите му.

- Не си ли малко несправедлив? - попита Есра, леко обидена от думите му. - Капитанът ни помага много. Ако не беше той, нищо чудно отдавна да бяхме прекратили разкопките.

- Не ме разбра правилно - обясни Тимъти. - И аз харесвам капитана. Не се съмнявам, че е честен войник. Но страда от нещо като болест. Нарича се военен синдром. Поражда лудост, параноя.

- Звучиш като човек, който говори от личен опит - констатира Есра с въпросителна усмивка.

- Защото съм воювал - отвърна американецът. - Бях морски пехотинец във Виетнамската война.

Усмивката на Есра застина.

- Шегуваш ли се?

- Защо да се шегувам? Не ти ли приличам на човек, способен да участва във война?

Очите на Есра се плъзнаха по атлетичното му, мускулесто тяло.

- Не, не - поклати глава тя. - Друго имах предвид. Чудно как човек като теб е участвал във война, при това на хиляди километри от дома?

163

- Вярно е, бих се във Виетнам. В сърцето на конфликта. И останах там, докато САЩ не изгубиха войната.

Изненадата по лицето на Есра се превърна в подозрение. От време на време и се беше струвало, че пропуска нещо, скрито зад широките познания, богатия опит и зрялото поведение на Тимъти. Изглеждаше и необичайно човек да се държи толкова добре и да не допуска грешки. От друга страна, нямаше причина да се съмнява в него. Сега обаче за пръв път разбра, че колегата, комуто се доверява най-много, е участвал във война.

- Не работиш за ЦРУ, нали, Тим? - попита го полушеговито тя.

Американецът се засмя гръмко.

- Стреляш право в целта - отговори и, когато се овладя. -В момента разговаряш с експерта на ЦРУ по Близкия изток Тимъти Хърли. Провеждам разузнавателна операция. И използвам археологията като прикритие.

- Не вземаш насериозно въпроса ми! - укори го Есра, опитвайки се да замаскира подозренията си с насмешка. - Не забравяй, че един от пионерите на археологическите разкопки в този регион е бил прочутият английски шпионин Лорънс.

- Разбира се, права си. Именно неговия пример следвам -кимна Тимъти, доволен от възможността да доукраси шегата. -Той ми е кумир. Всъщност кодовото ми име в ЦРУ е Лорънс. Но моето не е Лорънс Арабски, а Лорънс Баракски.

Есра също се засмя.

- Параноята е заразна - отбеляза Тимъти с по-сериозен тон. - И ти си я пипнала от капитана.

- Наистина ли си се бил във Виетнам?

- Нали ти казах.

- Защо се би?

Усмивката и се бе стопила; наблюдаваше колегата си с очи, изпълнени с недоумение.

- Учих в „Йейл“ с военна стипендия. Татко беше началник смяна в завод за производство на телевизори. Нямаше достатъчно пари да ме изпрати в „Йейл“. Можех да уча само ако ми

164

отпуснат стипендия. А студентите, които получават стипендия от военните, си изплащат дълга, като служат в армията.

- Значи не си участвал по собствено желание?

Тимъти обмисля въпроса известно време и накрая отговори:

- Всъщност исках да участвам във война. Бях млад. И не особено предприемчив. Още нямах цел в живота. Исках да изпъкна. През онези дни протестите срещу войната вече започваха, но аз не се включих в тях. Навярно защото бях срамежлив, а и защото не харесвах хората, които ги оглавяваха. Мислех ги за дългокоси, безотговорни нехранимайковци, които пушат трева и запълват времето си с оргии. Желанието ми да воювам отчасти се дължеше на тях. Исках да докажа патриотизма си. Навярно ти се струва глупаво, но ако го приемеш като опит на млад мъж, който не разполага с много варианти за избор да намери себе си, ще ме разбереш донякъде. Опитът не приключи добре, разбира се… - Тимъти се замисли още по-дълбоко.

- Нали не си убил никого? - попита Есра.

Мъчеше се да проумее какво е преживял Тимъти и как се е чувствал. Но най-вече се опитваше да разбере какво се крие зад привидно съвършения му характер.

Тимъти сякаш не чу въпроса. Лицето му остана сериозно, а изразът на очите му не се промени.

- Сигурно е било ужасно - настоя Есра.

Тимъти кимна бавно в потвърждение на думите и.

- Но и научих много. Макар и да плащаш висока цена, войната е една от най-добрите школи на света.

- Предпочитам тази школа да не съществуваше.

- Невъзможно е - каза Тимъти, завръщайки се от дълбините на съзнанието си. - Как си представяш историята без войни? Социология, икономика, психология? Дори медицината преживя разцвет, когато нацистите използваха евреите като лабораторни мишки. Войната е форма на съществуване на човечеството. Това важи и за обществото, и за отделната личност. Няма игра, която да изважда по-сполучливо наяве злото у нас.

165

Човечеството никога не се е отказвало от нея и се съмнявам някога да се откаже.

Есра погледна колегата си, изненадана от отговора му.

- Да не би да защитаваш войната?

- Не! В никакъв случай. Опитвам се да разбера загадъчните същества, наречени човешки същества.

- Човешки същества?! - възкликна Есра. - Но войните избухват заради държавни и класови интереси! Правилно ли е да виним обикновения човек?

- Права си отчасти. Войните са се водили и се водят заради интересите на класите и държавите. Но в крайна сметка обикновените хора вадят ножовете, дърпат спусъците, хвърлят бомбите и карат танковете. Обикновените хора в униформи имам предвид. Малцина са войниците, оказали съпротива. Колко пъти в историята войниците от две враждуващи армии са се обединявали, заявявали са: „Достатъчно! Не искаме се бием повече!“, и са хвърляли оръжията? Готов съм обаче да ти дам хиляди примери за хора, които обичат да убиват и са превърнали това в професия.

- Чакай! - възнегодува Есра. -Дезертьорството се смята за престъпление, забрави ли? Възможно е дори да ги екзекутират като предатели на държавата.

- И бездруго е възможно да загинат на бойното поле. Не е ли по-добре да жертваш живота си за справедлива кауза, за мир?

- Това е въпрос на мироглед - отвърна Есра, притисната в ъгъла. - Ако се изгради силна култура, застъпваща се за мира…

- Именно! Стремежът към мир не е вроден. Хората влагат много повече усилия в желанието да убиват, отколкото да не убиват. Мирът изисква външен стимул.

- Нима това не важи и за войната?! - възкликна Есра. -Правителствата не биха рискували да подпалят война, ако народът не е подготвен предварително.

- Вероятно, но стократно е доказано, че войната е лошо, ужасно нещо. Защо хората се оставят толкова лесно да ги

166

въвлекат в разрушение с гибелни последици? А щом се оставят, значи мотивът трябва да се търси в нагласите на човешкото съзнание, а не само в безжалостната държавна политика и в интересите на алчните класи.

Есра не споделяше възгледите на колегата си, но мнението му я заинтригува.

- Интересно… - промълви тя.

Не го каза просто за да поддържа разговора, а защото Тимъти наистина я бе изненадал. Винаги го беше смятала за човек с положителен поглед върху живота. Не само тя, всички в екипа мислеха така, съдейки по поведението му. Сега обаче думите му подсказваха точно обратното.

- Не вярваш, че хората са добри.

- А ти? - отвърна Тимъти. - Виж историята на последните пет хилядолетия. Пълна е с унищожение, кръвопролития и войни.

- Но и с великолепни градове, научни открития, безсмъртни произведения на изкуството. Вероятно хората не са изцяло добри, но не са и изцяло зли. Според мен доброто и злото са по равно.

- А според мен злото е повече от доброто. Злото винаги е по-привлекателно от доброто.

Тимъти изрече думите категорично, по-скоро я осведомяваше, че за него са неоспорима истина. Есра усети, че е време да смени темата.

- Както и да е… - махна с ръка тя. - Не знам как подхванахме този въпрос, но е време да се залавям за работа. Как мислиш, да обсъдим ли с капитана проблема с разкопките?

Тимъти въздъхна и пак приглади брада.

- Според мен не бива дори да повдигаме темата пред него. Достатъчно е да го помолим да ни охранява.

- Ами ако ни посъветва да прекратим разкопките, защото не е сигурен, че може да ни опази?

- Няма да го направи. - В черните очи на Тимъти проблеснаха палави искрици. - Ще се вслуша в твоето мнение.

167

Есра се изчерви. Значи Тимъти вече бе доловил задълбочаващата се близост между нея и капитана.

- Притеснява се да не ни се случи нещо - констатира привидно нехайно тя. - И с право.

- Мисля, че преувеличава. И дори предупрежденията му да са основателни, просто е длъжен да ни предпази.

Есра все така се колебаеше.

- Значи според теб трябва да продължим разкопките въпреки всичко?

Американецът я погледна, сякаш не вряваше на ушите си.

- Не те разбирам! - възнегодува гневно. - Готовността ти да побегнеш всеки момент ме изненадва повече от убийствата.

- Но аз нося отговорност и за другите в екипа.

- Мислиш, че те ще поискат да прекратим разкопките?

- Мурат иска.

- Той е хлапе. Бернд, Кемал, Елиф и даже Теоман, всички се гордеят, че участват в тези разкопки. Не виждаш ли какво вълнение се изписва по лицата им, когато открием нова плочка?

- Имаш право. Днес намерихме още три. Някои са счупени, но не са в толкова лошо състояние, та да не успеем да ги разчетем.

- Точно това очаквах да чуя! С малко късмет скоро ще открием всички плочки на Патасана. - Замълча, усмихна се на Есра и добави: - Забъркала си се в проблеми, които нямат нищо общо с нас. Имало ги е, преди да дойдем, и ще продължат да съществуват и след като си тръгнем. Ала плочките на Патасана не се намират навсякъде. Ако ги разчетем, целият свят ще се запознае с Патасана и с най-ранните неофициални писмени документи в историята. Като ръководител на разкопките си длъжна да мислиш как да разгласиш това необичайно събитие, а не да се ангажираш с престъпления, чието разкриване е работа на полицията. Не е ли време да се съсредоточиш само и единствено върху разкопките?

168

Дванайсета плочка

Когато видях Ашмуникал в стаята в храма, реших, че моментът е настъпил. Представих си как измивам душата си в тази безумна река, как задоволявам плътта си на тази божествена трапеза, как утолявам жаждата си с небесно вино. Ала сгреших. Любовта е изпитание, тайнство, мисия. Разбрах го, щом се събудих в свещената постеля на богинята в храма и видях, че Ашмуникал не е при мен. Огледах цялата стая с тревожния поглед на агънце, изгубило майка си, но нея я нямаше. Станах и облякох хилавото си тяло в пищното одеяние. Излязох с надеждата да я открия в коридора, сякаш ми се полагаше по право, ала тя не беше и там. Музиката вече не се чуваше, пламъците на лампите в коридора мъждукаха немощно. Най-безсрамно спирах пред вратите и се ослушвах - отвътре не долиташе нито звук. Сякаш всички се бяха разотишли и в храма бяхме останали само аз и моят срам. И, разбира се, всезнаещите и всевиж-дащи богове, които предопределят всяка наша крачка. Тръгнах уплашено към голямата зала. В дъното на коридора чух шепот и се посмутих. Влязох в голямата зала, осветена от изтляващата светлина на вечерното слънце, и заварих Валвазити да мъмри друг жрец. За миг си помислих дали да го попитам за Ашмуникал, но щом улових погледа на главния жрец да се насочва към мен, тръгнах към изхода. След няколко крачки обаче дълбокият глас на Валвазити ме спря: „Почакай, млади Патасана!“

Застинах. Валвазити закрачи към мен. Чаках, засрамен, объркан и любопитен какво ще ми каже. Навярно Ашмуникал бе разказала на всички какво се е случило. Не, изглеждаше твърде благородна. И ако все пак го бе направила? Ако след като е излязла от стаята, е разказала на другите храмови проститутки за моето безсилие, за това, че ми липсва мъжественост. Не бих и го простил. Главният жрец застана срещу мен. „Ти обиди боговете“, рече ми. Думите му ме сломиха. Значи момичето, което обичах и боготворях като богиня, ме бе унижило жестоко, осмивайки на всеослушание безсилието ми. До-

169

като тези мисли пробягваха през ума ми, Валвазити продължи: „Когато дойде тук, се срамуваше да правиш любов с храмовите проститутки, с тези свети жени. Сега, изглежда, се чувстваш по-добре. Явно преклонението пред боговете ти е доставило удоволствие. Но това не означава, че боговете ти прощават. Утре ще донесеш дар на богинята Купаба и ще я помолиш за прошка“.

Осъзнах, че несправедливо съм обвинил Ашмуникал. Тя не бе разкрила нищо пред никого. Главният жрец и храмовите проститутки смятаха, че всичко е минало, както се полага. Докато обещавах на Валвазити още призори да поднеса даровете на богинята Купаба, мислено благодарях на Ашмуникал и си казвах, че съм бил прав да я обикна. Ето че и аз бях намерил своята възлюбена. Но коя всъщност бе Ашмуникал? Без малко отново да изгубя самообладание и да попитам главния жрец. Отворих уста, но младият жрец ме прекъсна - приближи до нас и уведоми Валвазити, че храмовите стражи са пристигнали. Отложих въпросите за Ашмуникал и се сбогувах И бездруго утре щях да се върна в храма да донеса даровете за богинята. Тогава главният жрец щеше да е по-благосклонен към мен. Ако откажеше да ми обясни коя е Ашмуникал, сам щях да разбера и да се оженя за нея. На кого ще дадат момичето за съпруга, ако не на сина на дясната ръка на царя, на бъдещия дворцов писар? Докато вървях към портата на храма, вглъбен в тези разсъждения, една ужасна мисъл сграбчи сърцето ми и го затъмни по-плътно от зловещ облак на хоризонта. Ами ако не съм в състояние да правя любов с Ашмуникал и след като се оженя за нея? Ако напълно съм изгубил мъжествеността си? Докато слизах по стъпалата, продължавах да се боря с тази гибелна представа. „Но в такъв случай мъжествеността ми нямаше да се събужда в моята стая, в моето легло“, опитах да се успокоя. Зарекох се да прогоня мрачните опасения от ума си; мъжествеността ми бе изневерила заради силното вълнение. Разумът ме убеждаваше, че съм прав, но не успявах да се отърся от безпокойството. Ами ако пак се проваля? Не, в никакъв случай. В нашата спал-

170

ня, когато сме само двамата, всичко ще бъде различно и аз ще докажа мъжествеността си. Утре, да, утре щях да разбера коя е Ашмуникал, къде живее и на кой род е потомка. Как бих могъл да се досетя, че отговорите на тези въпроси ще ме съсипят? Ако в онзи ден бях прозрял какво непоправимо бедствие ще ми причини моята любов и ще обрече на гибел хората в този град; ако в неспособността си да правя любов с нея бях разчел знака от боговете, навярно не бих потърсил отново Ашмуникал. Или напротив? Наистина ли щях да се откажа от нея? Не знам. Изпитвах толкова дълбоко и пламенно желание! Навярно дори и да знаех за надвисналите нещастия, пак щях да я потърся и да я намеря. Навярно не бих се поколебал да извърша с нея непростимите грехове, разгневили боговете, да хвърля със собствените си ръце всички - от кръглоликите бебета и красивите жени до гърбавите старци и дръзките воини - в огъня и да заживея в сянката на смъртта.

171

Тринайсета глава

„Как да се радваш на успехите, когато дните са помрачени от новини за смърт? Когато двама души са убити буквално до теб през един ден, как да останеш безразличен към трагедията?“ Такива мисли кръжаха в ума на Есра, когато се оттегли в стаята си и си легна веднага след обяда. Прозорецът бе разтворен широко и топлият ветрец довяваше вътре леко ухание на сухи треви и цветя, обжарени от слънцето. Есра обаче не бе в състояние да се наслади на благоуханието. Изтри с длан капките пот, оросили челото и, и се обърна трескаво на една страна. Щеше да и се отрази добре да подремне, но убийствата обсебваха ума и и не и позволяваха да отдъхне. Ала думите на Тимъти и фактът, че колегите и приемат сравнително спокойно новината за насилствената смърт на Решат ага и само Мурат и Кемал свързват инцидента с разкопките, разсеяха донякъде тревогите и. Всъщност Есра дори започна да се самообвинява, задето се е паникьосала и е обмисляла да прекрати работата на екипа. Щом обаче остана сама в стаята си, съмненията, че зад двете последователни убийства се крие някакъв умисъл, я за-глождиха отново. Вероятно нямаха нищо общо с разкопките, но несъмнено помежду им съществуваше връзка. От друга страна, не откриваше никакво сходство между двата зловещи случая. Пътищата на Решат ага и хаджи Сетар никога не бяха се пресичали и двамата бяха пълни противоположности. Хаджи Сетар бе спокоен, надежден и почтен, а Решат ага - жесток, коварен и груб. Самите убийства също не си приличаха. Свързваше ги единствено загадъчността, в която бяха обвити - нещо нехарактерно за този регион. Хилядолетия наред причина за повечето убийства по тези земи бе отмъстителната нагласа, нашепваща „око за око, зъб за зъб“, и следователно ги извършваха открито. Понеже убийството се смяташе за средство да спасиш чест или да дадеш урок на врага, колкото повече хора научеха за него или станеха очевидци, толкова по-добре. Колкото по-надалеч се разнесеше вестта за убийството, толкова по-голямо

172

уважение спечелваха кланът или семейството, отговорни за насилието, защото дързостта им възстановяваше накърненото им достойнство. Извоюваното страхопочитание на общността омаловажаваше факта, че убиецът ще бъде хвърлен задълго в затвора или на свой ред ще бъде убит от врага. А убийствата на хаджи Сетар и Решат ага бяха забулени в тайнственост. Вместо да оповести причината за деянието си, убиецът просто бе изчезнал. И точно затова Есра се чувстваше объркана и подозираше, че злокобните събития от последните два дни са свързани някак с разкопките. „Навярно истинският проблем съм аз“, промърмори тя, обръщайки се за пореден път в леглото; може би убийствата не бяха свързани с разкопките и помежду си. Вероятно всичките и заключения са безпочвени. Но пък безпокойството и не се бе появило от нищото. Макар напоследък заплашителните обаждания да бяха секнали, все пак беше получавала такива. Предупреждаваха я да стои далеч от Черната гробница и бяха ограбили разкопките. Капитан Ешреф настояваше, че сепаратистите търсят възможност да нападнат. И най-важното - бяха убити двама души. Като ръководител на разкопките тя, естествено, отговаряше за безопасността на приятелите си. Ако всичко това не се бе случило, щеше да посвещава, разбира се, цялото си внимание на плочките на Патасана, вместо да се изтощава от размишления за убийствата. Или не? Зададе си въпроса, сякаш се съмняваше дали ще си отговори честно. „Тогава нямаше ли да се тревожиш?“, промърмори си тя. Спомни си какъв страх я обзе, когато чу добрата новина, че я назначават за ръководител на разкопките. Очакваше тази възможност от години. При всички досегашни експедиции с нейно участие винаги бе поемала охотно възложените и отговорности, винаги се бе съобразявала с другите членове на екипа. Сега и бяха предоставили дългоочаквания шанс. А тя се уплаши. Не че бе неспособна да го оползотвори - разполагаше с достатъчно знания и, най-важното - с достатъчно опит. Въпреки това се страхуваше да приеме предложението. Обади се на баща си. Отначало Селим бей се изненада, като чу колебливия

173

глас на дъщеря си. Помисли си, че нещо лошо се е случило, но когато чу добрата новина, възкликна радостно: „Браво, моето момиче! Винаги си била силна и решителна, винаги си знаела какво искаш. Гордея се с теб. Трябва да го отпразнуваме! Утре ще излезем на вечеря. Ще хапнем риба край Босфора“. Есра не очакваше такава реакция. Искаше да му каже колко се страхува и как се нуждае от помощта му. Но се смути да сподели проблемите си, след като той я обсипа с похвали, и просто му благодари. Остави телефонната слушалка и сълзите и потекоха. Същите чувства изпита, когато баща и се влюби в Нилгюн и реши да напусне дома им. На майката на Есра и през ум не и минаваше да приеме раздялата с мъжа, с когото бе споделяла толкова години. Не му каза направо, че няма да допусне той да си отиде, и се поддаде на изкушението да създава проблеми и да протака процеса възможно най-дълго. Есра също искаше баща и да остане, но се постара да не разкрива чувствата си. Всъщност активно го подкрепяше и критикуваше майка си. Имаше добра връзка с баща си; през детството и двамата се разбираха чудесно, а когато Есра поотрасна, станаха нещо като приятели. Баща и, красив, умен и толерантен, имаше и приятно чувство за хумор. Понякога майка и го обвиняваше в безотговорност, но Есра осъзнаваше, че баща и просто гледа на живота по съвсем различен начин. Тя го смяташе за властелин на живота. Обсъждаха философски проблеми часове наред, а после си връзваха червено-жълтите шалчета и отиваха на мача на „Галатасарай“ или на кино. Не, той не я възпитаваше като син, но и не се отнасяше с нея, както повечето бащи се отнасят с дъщерите си. Майка и се придържаше упорито към традицията. Когато беше с баща си, Есра се чувстваше по-зряла, по-умна от другите и тази разлика я радваше. Ето защо, макар да се отчая, че той ще напусне дома им, тя предпочете да подкрепи баща си, когато той се влюби в друга. Не беше като другите момичета, като приятелките си. Вътрешно се гневеше на баща си, ала съветваше майка си да се държи разумно и да не усложнява още повече положението. В името на зрелостта се срещаше и се държеше

174

мило с Нилгюн, въпреки че тази жена, само седем години по-голяма от нея, я изпълваше с безумна ревност, защото и отнемаше бащата. И в отговор на нейното зряло поведение баща и я обсипваше с още по-щедри похвали и непрекъснат повтаряше колко неповторима е дъщеря му. „Есра е различна - умна, логична, зряла, опитна, предприемчива и самоуверена.“

„Наистина ли съм самоуверена? Или всъщност поначало ми липсва самоувереност - питаше се тя. - Изглеждала съм такава, защото татко го е искал. Опитвала съм се да се държа самоуверено, за да ме обича и да ме цени. Нима татко не го е съзнавал? Или когато ми казва, че се поставям в центъра на света, в действителност има предвид моята неувереност? Дали е така? Дали именно липсата на самоувереност не подхранва амбицията ми, стремежа ми винаги да дърпам юздите? Навярно това, че татко ни напусна, е причина да съм подозрителна, да искам да контролирам всичко. Само така се чувствам в безопасност. Не, май прекалявам, несправедлива съм към себе си. На разкопките наистина се сблъскваме със сериозни проблеми. Всеки на мое място щеше да се разтревожи… Освен Бернд може би. Никое събитие не е достатъчно злощастно, за да развълнува леденостудените му стоманеносини очи. О, хайде, дали щеше да е толкова хладнокръвен, ако жена му Вартухи беше на разкопките?“

Изнервена до крайност, Есра седна в леглото. Не биваше да се измъчва с такива безплодни мисли. Чакаше я работа, върху която трябваше да се съсредоточи. Очите и се плъзнаха към телефона, оставен до пакета с цигари върху шкафчето до леглото. Взе го и набра номера на полицейския участък. Войникът, който отговори на обаждането, веднага позна гласа и и се развълнува. Дали войниците бяха усетили, че става нещо между нея и капитана? „Дори да не са сигурни, малобройната им общност без жени навярно е преценила, че с капитана сме добра двойка“, помисли си Есра и поруменя.

- Ще ме свържеш ли с капитана? - попита го тя.

- Слушам!

175

Отговорът на войника я накара да се усмихне. След няколко секунди чу гласа на капитана:

- Здравей, Есра.

- Здравей, Ешреф. Как си?

- Добре - отвърна наперено той. - А ти?

- Малко притеснена - призна тя, изненадана от самонадеяния му тон. - Убили са Решат Тюркоглу. Започвам да се съмнявам дали сме в безопасност.

- Не бой се, всичко е наред.

Самоувереността на капитана я стъписа още повече.

- Как така? За три дни станаха две убийства!

- Положението е под контрол, повярвай ми.

Изненадата на Есра се превърна в любопитство.

- Явно има нови разкрития - констатира тя с надежда капитанът да и обясни подробностите.

- Да, необходимо е само малко търпение.

- Ще бъдем търпеливи, разбира се, стига да не ни се случи нещо.

- Довери ми се. Никой няма да ви навреди.

- Искаш да кажеш, че си заловил убиеца?

- Моля те, не ми задавай въпроси - отвърна неспокойно той. - От утре нататък няма да имаш поводи за тревога, обещавам ти.

На Есра и стана ясно, че няма да изкопчи повече информация.

- Надявам се - гласът и издаде колебанието и дали да му повярва, или не.

- Утре ще се чуем и ще се увериш. Дочуване засега.

- Дочуване - сбогува се Есра, но добави, преди връзката да прекъсне: - Пази се.

- Не бой се, вече съм неуязвим пред болката.

„Това пък какво означава?“, озадачи се Есра. Не бе вложила кой знае какъв смисъл в това „пази се“, но капитанът очевидно го прие сериозно. Думите му прозвучаха като на човек, комуто предстои битка. „Сигурно наистина са открили убиеца“, каза си

176

радостно Есра. Краят на тревогите и явно наближаваше. Обзе я непреодолимо желание да съобщи новината на приятелите си. Размисли за момент и се отказа. Ами ако капитанът греши и останат с празни ръце както след залавянето на Шехмуз? Най-добре да не споделя с никого. Ако капитанът се окаже прав, той и бездруго ще съобщи на всички, а ако сгреши, няма да е вдъхвал напразни надежди.

В този момент някой почука на вратата и. Опомни се бързо и стана. Пред прага стоеше длъгнестият Кемал.

- Разполагаш ли с малко време?

- Влизай - подкани го тя, разбрала веднага защо е дошъл.

С приведени рамене Кемал тръгна унило към масата в средата на стаята.

- Какво да правя с това момиче? - попита преди да седне.

- Кое момиче?

Кемал изгледа обидено Есра.

- Ще си тръгна, ако не искаш да ме изслушаш.

- Съжалявам - извини се тя и застана до приятеля си. - Не исках да те засегна. Но ти наистина правиш от мухата слон.

- Нима? Влюбен съм в нея! Тя е всичко за мен.

„Този човек определено е хлътнал до уши“, помисли си Есра и седна на стола до него.

- Тогава проявявай повече разбиране към нея - посъветва го назидателно тя. - Няма да спечелиш любовта и, като я задушаваш.

- Задушавам ли я?

- Непрекъснато я следиш и постоянно си пъхаш носа в личния и живот.

- Защото я обичам.

- Прекалената обич понякога потиска. Като всеки човек, Елиф има свои желания и чувства. Не може да живее, съобразявайки се с твоите желания. Остави и свобода. Позволи и да те опознае. Уважавай желанията и.

Разочарован, Кемал поклати глава.

177

- Никой не я уважава повече от мен. Но тя не ме уважава, не се съобразява с желанията ми.

Вдигна глава и Есра изпита облекчение, като го видя, че не плаче.

- Ти си добър приятел. И силен човек. Искам да съм като теб - призна Кемал.

Есра се усмихна горчиво.

- Грешиш. Не съм толкова силна, колкото изглеждам. На твое място и аз щях да съм объркана.

- Но щеше да се съвземеш бързо и да си стъпиш на краката. Аз не съм като теб.

„Хората ме преценяват неправилно - помисли си Есра. -Заблуждавам ги, като се преструвам на силна, решителна, разумна. А не съм такава.“ Каква беше тогава? Страхливка без самочувствие? Есра се смути. Вдигна глава и видя светлокафявите очи на Кемал да се взират в нея. Разчорли приятелски светлокестенявата му коса.

- Не се притеснявай. Всичко ще отмине.

- Съмнявам се. Ще свърши зле, усещам го, и ще изгубя Елиф. Навярно вече съм я изгубил.

- Сега ти се струва така, но трудностите ни напоследък помрачават и твоето настроение. - След кратко мълчание добави насърчително: - Повярвай ми, Душата ти скоро ще се разведри.

Пожела си наум на другия ден убиецът да е заловен.

178

Тринайсета плочка

От храма се върнах у дома. Опитах се да разсея мрачното си настроение и да го заменя с окриляващи, добри мисли. На другия ден щях да отнеса дарове в храма и да потърся Ашмуникал.

Зачаках нетърпеливо татко да се прибере. Щом пристигна, веднага се явих пред него. Казах му, че съм видял богинята Купаба насън и тя ме е извикала в храма. Баща ми Арарас ме изгледа изпитателно от главата до петите и промълви: „Боговете искат дар“.

Благодарих мислено на бога на бурите, че татко ми повярва. „Трябва да поднесем на богинята Купаба най-ценни дарове“, добави той.

Когато се събудих на другата сутрин, ме очакваха стомна с най-хубавото вино, вкусно изпечен бял хляб, глинено гърне с мед и тлъсто агне. Баща ми бе разтълкувал съня ми като знак, свързан със съдбата ми. От страх да не разгневи боговете и да не ги настрои срещу мен прояви голяма щедрост. Накратко, лъжата ми постигна целта си. С тези дарове лесно щях да спечеля благоразположението на Валвазити. Наредих да натоварят даровете за боговете на каруца, теглена от муле, и поех към храма с двама от робите ни. Пристигнахме. Влязох в голямата зала, където приемаха жертвоприношенията. Записаха името ми на плочка и аз предадох даровете си. Изпратих робите вкъщи с каруцата и се качих на горния етаж да се срещна с Валвазити. Отдадох почит на боговете в главното помещение на храма и влязох в свещената стая на върховния жрец. Валвазити ми се усмихна благосклонно.

„Млади Патасана, внук на мъдрия Митанува, син на благородния Арарас, добре направи, че дойде в храма още сутринта! Така спечели обичта и доверието на боговете - похвали ме той. -Показа страхопочитанието си към тях. Не си забравил, надявам се, да да донесеш дарове на богинята Купаба.“

179

В отговор аз му подадох плочките, връчени ми от служителите в залата за жертвоприношения, с думите: „Не съм забравил, върховни жрецо“.

Валвазити погледна уж небрежно плочките, прочете какво съм донесъл и заключи: „Боговете ще ти простят, Патасана. Но повече не допускай същата грешка, не извършвай същия грях“.

„Боговете са всемогъщи и всеопрощаващи - отвърнах аз. -Те са нашите господари. Аз съм млад, неопитен, невеж. Обещавам да не извършвам отново същия грях, велики Валвазити.“ Валвазити остана доволен от речта ми. Застана до мен и ме докосна по главата.

„Очаква те светло бъдеще, млади Патасана - обнадежди ме той. - Ако се прекланяш пред боговете, ако ги радваш с ценни дарове, те ще те закрилят и радват на свой ред.“

Благосклонните думи на Валвазити ме окуражиха. Реших, че моментът е подходящ да попитам за Ашмуникал.

„Върховни жрецо - подхванах, просвайки се в краката му. - Велики господарю, прости ми, но имам една молба. Когато вчера изпълнявах свещените ритуали в храма, срещнах жена, с която искам да се обвържа, докато съм жив. Срещата ни се осъществи благодарение на теб, велики господарю, наместнико на боговете на тази земя. Ние станахме едно пред боговете. С твое позволение и с позволението на боговете искам да опозная тази жена и да я взема за своя съпруга.“

Валвазити ме улови за ръката и ме изправи на крака. Тогава забелязах смутеното изражение на стария жрец. „Клето момче, по-добре да се престорим, че не съм чул молбата ти, да се престорим, че никога не сме водили този разговор“.

Разбрах отговора му, но въпреки това настоях: „Моля те, велики господарю, не ме отпращай така. Умолявам те, кажи ми какво се е случило.“

Валвазити се приближи до мен и ме сграбчи за раменете. „Млади Патасана, влюбил си се в най-неподходящата жена. Сега тя принадлежи на цар Пизирис.“

180

При тези думите на Валвазити сърцето ми се разтуптя от страх като сърцето на младия пастир, когото водите на Ефрат отнесоха преди година. Както онзи пастир се е опитвал да се бори с течението, улавяйки се за всяка клонка и всеки храст по пътя си, така и аз направих отчаян опит: „Но нали Пизирис има царица?“

Валвазити поклати безнадеждно глава.

„Пизирис няма да направи Ашмуникал царица. Тя ще му служи в харема.“

„А защо тогава на вчерашната церемония Ашмуникал беше храмова проститутка?“, смаях се аз.

„Защото не иска Пизирис. Знае, че няма начин да престъпи волята му. Затова горкото момиче потърси спасение при боговете. Искаше да дари девствеността си на някого, избран от боговете, а не на цар, когото не иска. Така се срещнахте. Тази сутрин отиде в двореца като наложница в царския харем.“ Всяка негова дума ускоряваше гибелта ми по-безмилостно от удар. Клетата Ашмуникал, да попадне в ръцете на непохватен идиот като мен, неспособен да даде израз на страстта си; така и не бе успяла да дари девствеността си на боговете. Докато тези мисли пробягваха през главата ми, Валвазити се възползва от мълчанието ми да ме предупреди: „Слушай, Патасана, обичам те като роден син. Макар и лудетина, дядо ти Митанува ми беше най-близък приятел, а колкото до баща ти Арарас, през целия си живот не съм виждал по-почтен дворцов служител. Ти си от техния род, във вените ти тече тяхната кръв. Угаси огъня, запален от Ашмуникал, и приеми отредената ти съдба. Не забравяй, че нашият цар е земен представител на боговете и техен любимец. Да се противопоставиш на него, е равносилно да въстанеш срещу боговете“.

Валвазити беше прав. Щом нашият цар бе пожелал Ашмуникал, трябваше да се смиря, да се подчиня на повелята му и да забравя първата си любов Ашмуникал - благородна, красива и чиста като богиня. Бях длъжен да понеса болката си сам, без да разкривам любовта си пред никого.

181

Четиринайсета глава

До нея нямаше никого. За миг Есра не успя да си спомни къде е; почувства се захвърлена в необятна празнота. Така се чувстваше и през първите дни след раздялата с Орхан. Дни наред не съумяваше да свикне да се събужда сама в леглото. Но от развода и минаха години. Защо историята се повтаряше сега? Седна объркана в леглото. Спомни си разговора с Кемал и как се отпусна изтощена в леглото, след като приятелят и си отиде. Погледна през прозореца; меките лъчи на следобедното слънце струяха в стаята през евтиното парче плат, което и служеше за перде. Явно бе спала дълго. И никой не бе дошъл да я събуди. Ядоса се, че се е отнесла така, защото искаше да прегледа записките от началото на разкопките. Прозя се и стана. Погледна се в малкото огледало, окачено на стената. Изглеждаше изморена, а кичурите коса, прилепнали по потното и чело, и придаваха още по-жалък вид. Не хареса образа си в огледалото, но не се разтревожи. Пооправи косата си с ръце и излезе от стаята.

Веднага усети уханието на пълнен патладжан, носещо се от кухнята на Халаф, който вече приготвяше вечерята. В отговор на изричната им молба днес Халаф щеше да ги гости с пълнен патладжан и пилаф, а не с типичните за района ястия. За гарнитура предвиждаше краставици с кисело мляко с джоджен и чесън.

За да не я заговори бъбривият готвач, Есра промърмори кратко: „Бог да благослови ръцете ти“, и се запъти към класната стая, където бяха Теоман и другите мъже. Пред входа на училището се сблъска с Бернд.

- Тъкмо идвах при теб - усмихна и се германецът. - Хер Кренкер ми се обади преди малко. Искат да свикат пресконференцията следващата сряда. Пита дали си съгласна.

Есра се паникьоса.

- Сряда? Толкова скоро?

- Дотогава има четири дни - успокои я германецът, който очевидно одобряваше датата.

182

- Не знам - подвоуми се Есра, уплашена да не би да не успее да се подготви. - Да го обсъдим и с другите.

- Добре, ще поговорим и с тях, но искам да те осведомя за още нещо.

Есра се втренчи в лицето му, опасявайки се да не е възникнал поредният проблем.

- Какво има?

- Да се поразходим, ако имаш време - предложи Бернд.

- Бях тръгнала към стаята с компютрите. Не съм се отбивала там следобеда.

- Отидоха да плуват. Само Тим е тук. Дешифрира плочките, както обеща.

- Елиф и Кемал също ли отидоха?

- Да. Всички са на реката.

Есра се усмихна, доволна от новината.

- Ако искаш, отиди и ти да поплуваш - предложи учтиво Бернд.

За кратко Есра се поколеба, но размисли.

- Не, сега не съм в състояние да плувам. Ще видя как върви работата на Тим и ще се поразходим.

Влязоха заедно в стаята на американеца. Тим преписваше начисто преводите на плочките. Стана веднага, помаха им да приближат и се обърна към Есра:

- Опитвам се да приключа навреме с плочките, както обещах.

- Има ли нова информация?

- Не, няма, но това несъмнено са най-древните неофициални исторически документи, открити досега. Всяка дума, всеки преведен ред го доказва.

- Отлично - въодушеви се Есра.

- Защо не седнете?

- Не искаме да те безпокоим. Просто наминахме. Обадил се е професор Кренкер от Германския институт. Питат дали ще успеем да проведем пресконференцията в сряда.

183

Бернд се понамръщи. Стана му неприятно, че Есра съобщава новината на Тимъти преди него.

- Аз не възразявам - отвърна Тимъти.

Есра се изненада от отговора му, защото смяташе, че американецът ще предпочете да изчакат още известно време.

- На мен ми се струва малко рано.

- Дотогава има четири дълги дни - възрази и Тимъти, без да скрива, че не споделя мнението и по въпроса. - Нали и бездруго обсъждахме да го направим през следващата седмица.

- Да - намеси се Бернд, явно доволен от думите на Тимъти. -Институтът носи основната отговорност, а оттам твърдят, че са готови.

- Както и да е - прекъсна ги Есра и се запъти към вратата. - Ще го обсъдим довечера. Сега ще те оставим да работиш на спокойствие.

- Добре, ще се видим на вечеря - кимна Тимъти.

След като излязоха от училището, Есра и Бернд не тръгнаха към беседката. Закрачиха по засенчения от тополи път по посока към съседното село. Дневната горещина бе започнала да отстъпва пред вечерната прохлада.

- Както знаеш - подхвана Бернд, - истанбулският клон на института не намери лесно средства за разкопките. Колегите в Германия не очакваха да открием значими находки, понеже тук неколкократно са работили археологически екипи. Повечето настояваха средствата да се насочат към по-важни проучвания.

От хода на разговора Есра остана с впечатлението, че германецът иска да се потупа по гърба, и реши да го прекъсне:

- Но в крайна сметка ни финансираха.

- Да, благодарение на хер Кренкер. Ако той не се бе постарал да ги убеди, нямаше да получим нищо.

Есра кимна в знак на съгласие.

- Имаш право. Много сме задължени на хер Кренкер.

- Той ни помогна. А сега ние трябва да му помогнем.

Есра спря и погледна германския си колега, почти с цяла

педя по-висок от нея.

184

- Споровете в централата на института продължават -обясни Бернд. - Някои оценяват инвестициите в тези разкопки като прекалено големи. На следващото съвещание след петнайсет дни ще повдигнат отново въпроса.

Есра остана доволна, че първоначалните и опасения за насоката на разговора не се оправдават.

- Ясно. Професорът иска да проведе пресконференцията възможно най-скоро, за да затвори устата на опозицията.

- Да, точно това имам предвид.

- В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да проведем пресконференцията в сряда.

- Именно.

- Тогава въпросът е решен! Никой не иска да ни спрат средствата.

- Но - изгледа я плахо Бернд - по-добре другите от екипа да не разбират за разногласията в института.

- Не бой се - намигна му Есра. - Никой няма да узнае. Само трябва веднага да започнем да се подготвяме за пресконференцията.

- Подготовката няма да ни отнеме много време. Тимъти познава съвършено тази територия. Той ще ни насочва.

- Имаш право. Чака го доста работа. И това ще обсъдим довечера.

Вървяха по засенчения от тополите път, докато не видяха селската джамия.

- Да се връщаме - предложи Есра, забелязала, че наближават селото. - Младите сигурно са се прибрали вече.

Бернд се съгласи и двамата поеха обратно. Повървяха мълчаливо известно време. Мълчанието явно не смущаваше германеца - крачеше бодро по пътя, ала Есра се чувстваше неловко.

- Искам да те питам нещо…

Любопитството я глождеше още откакто предишния ден видя Бернд да пише писмо. Поколеба се за момент, чудейки се дали е редно да си пъха носа в личния му живот. Но понеже

185

беше доловила нескритото удоволствие на Бернд да разправя за съпругата си, Есра се реши да разведри обстановката с приятен разговор, вместо да продължават да вървят, потънали в мълчание.

- Не е ли по-лесно да се обаждаш на съпругата си по телефона, вместо да и пишеш писма?

Есра забеляза как лицето на Бернд поруменя леко.

- Съжалявам - извини се тя учтиво. - Не ми отговаряй, ако не искаш. Просто съм любопитна…

- Защо да не ти отговоря? - Бернд явно не се бе почувствал засегнат. - Говорим и по телефона. Но по-добре успявам да изразя мислите си в писма, а и Вартухи обича да и пиша.

- И тя ли ти пише?

- Не, за съжаление. Не обича да пише. Обажда ми се, когато получи писмо от мен.

Есра се засмя.

- И тогава говорите по телефона?

Бернд също се засмя.

- Да, да, разговаряме, когато се обажда, но по телефона думите звучат… ммм…

- Студено?

- Да, не успявам да изразя чувствата си. Сигурно аз съм виновен. Не съм като другите, които водят съвсем нормални разговори по телефона.

- Не си виновен. И аз бих искала мъжът, когото обичам, да ми пише писма. Но любов като вашата се среща рядко. Съпругата ти е щастлива жена.

Бернд поаленя по-видимо.

- И съпругата ми казва така. Всъщност аз съм щастливецът.

Обърна се към Есра, погледна я и продължи да говори, сякаш се страхуваше, че не му вярва:

- Красотата и ме заплени още щом я зърнах, седнала в градината на Хайделбергския университет. Беше прекрасна - с къдрава черна коса, смугла, с блестящи черни очи. Не знаех обаче, че тя е човекът, когото търся.

186

- Човекът, когото си търсил?

- Нали казват, че търсим сродна душа. Някой, който споделя повечето ни възгледи, чието присъствие ни умиротворява. Някой, за когото знаем, че ще обичаме до края.

„Съществува ли наистина такава любов?“, запита се Есра.

- Оказа се, че за мен Вартухи е този човек - продължи германецът. - Половинката, която ме допълва.

- И тя ли е археолог?

- Да, учихме в един университет. Беше дошла от Франция. Както казах, отначало ме привлече външността и, смуглата и красота. Ала щом я опознах, разбрах, че не мога да живея без нея.

Есра го погледна удивено.

- Откога сте заедно? - попита тя не за да поддържа разговора, а искрено заинтригувана.

- От седем години - отговори германецът със грейнали очи, сякаш си припомня сладък спомен. - А сме женени от три.

- Прости дързостта ми, но седем години са много време. Никога ли не си се отегчавал от нея?

- Не, никога - поклати глава Бернд. - С нея никога не изпитвам отегчение.

- Навярно защото сте разделени често заради разкопките.

- Разделяме се за пръв път. Винаги ходим заедно на разкопки.

Есра го изгледа възхитена.

- Двамата явно сте от рода на изчезващите любовници. Аз започнах да се отегчавам през втората година от брака ми.

- Значи не си открила подходящия човек.

- Честно казано, не вярвам, че такова нещо съществува. Бях влюбена в Орхан, бившия ми съпруг. Ала с времето магията на любовта изтлява.

Замълча. Понечи да добави: „Вероятно просто не съм била готова за брак“, но размисли. Когато му каза, че иска да се разведат, Орхан я обвини в безотговорност и незрялост. Укори я, че върви по стъпките на баща си. Забележките му за баща и

187

разпалиха поредната ожесточена разпра помежду им. Дни наред не си продумаха, но се оказа полезно, защото помогна на Орхан да свикне с мисълта за развода. Орхан беше като Бернд. Непрекъснато повтаряше: „Чувствам се завършен, когато съм с теб“, „Чувствам се като половин човек без теб“. Бе научила къде се корени тази идея от баща си. В „Пирът“, базиран върху лекция, изнесена от Аристофан, Платон разказва как Зевс, изпълнен със завист към андрогините - съвършени човешки същества с по четири ръце, четири крака и две глави, -ги разделя. Оттогава хората цял живот търсят половинките си. Независимо кой говори за такава любов - прочути мислители като Сократ или Платон, или предани любовници като Орхан и Бернд, Есра недоумяваше. Възможно ли е някой да открие себе си у друг? Или да ограничи намирането на своето „аз“ само до един човек? Ами другите житейски сфери - археологията, приятелите, семейството? Безкрайните варианти за общуване и за осъзнаване на по-дълбокия ни потенциал, които светът ни предоставя? Случва ли се наистина две същества, слети в едно, да създадат идеална хармония? Да, двама души понякога изпитват едни и същи чувства, радват се и тъгуват заедно, усещат еднакво вълнение, когато правят любов, мислят, разговарят, работят, слушат музика, но да ги споделят постоянно е възможно само по силата на някакво чудо или ако и двамата се самозалъгват. Да бъдеш винаги в хармония с другия, означава да разрушиш красотата на тази хармония, да я лишиш от смисъл. Според Есра описаното от Орхан и Бернд като „постоянна хармония“ бе равносилно на дълги, отегчителни часове, изпълнени с болезнено познати действия и досадно единомислие.

Въпреки обвиненията на Орхан Есра всъщност не споделяше мнението на баща си по въпроса. Баща и твърдеше, че е влюбен в Нилгюн, но някога бе изпитвал същите чувства и към майката на Есра. Любовта му към Нилгюн някой ден щеше да изтлее, както страстта към бившата му съпруга бе залиняла с течение на времето. Дори да не е влюбен в съпругата си, необходимо ли бе да я изоставя в името на мимолетна страст?

188

Та нали двамата се уважаваха, разбираха се и имаха дъщеря, която - както той твърдеше - обичаше с цялото си сърце? В крайна сметка Есра се оказа права. Любовницата, превъзнасяна първоначално от него до небесата, постепенно се превърна в обект на постоянни насмешки. Есра предвиждаше подобен край, но не го споделяше с баща си. Не му го натякваше и сега.

- Май се отнесе нанякъде - обади се Бернд. - За какво се замисли?

- Че не съм завършен човек - отвърна Есра с иронична усмивка. - Май не съм способна да обичам някого задълго. Не съм в състояние да понеса такава близост.

Очакваше Бернд да и отговори с учтива реплика от рода на „О, драга, как изобщо ти хрумна това?“ Германецът обаче не се поколеба да разкрие истинските си мисли по въпроса.

- Не мога да преценя дали си незавършена личност, или не, но несъмнено не си щастлива, защото не си намерила истинската любов.

„Защо пък да не съм щастлива - каза си Есра. - По-скоро те са нещастни. Изборът им ги ограничава, отдалечава ги от истинското щастие, изпълва живота им със забрани. Толкова ли е красиво да поставиш възлюбения в центъра на живота си и да рискуваш да го направи на пух и прах, когато реши да си тръгне? Или да превръщаш живота на другия в затвор, както постъпва Кемал с Елиф?“ Не сподели обаче мислите си с Бернд.

- Какво да сторя? Бог ме е създал такава - отвърна примирено тя.

- Ще се промениш, когато откриеш подходящия човек.

Виж го ти! Осмелява се да я утешава!

- Добре. Колко обичаш съпругата си? - попита Есра, решила да превърне разговора им в игра.

- Много. За нея съм готов на всичко.

Непоколебимото изражение, с което Бернд произнесе детинското си откровение, я разсмя.

- Твърдението ти е твърде общо. Дотолкова, че звучи безсмислено. Ако поиска например да загърбиш кариерата си?

189

- Няма да го направи.

- Да речем, че го направи.

- Не би го поискала, но съм готов да се откажа от кариерата си. Не бих и отказал нищо.

- Нима?

- Разбира се! Веднъж участвах заради нея в митинг против геноцида срещу арменците. Страхувам се до смърт от полицаите, но когато те се нахвърлиха върху три жени, сред които и Вартухи, аз ги нападнах. Поступаха ме, отведоха ме в полицейския участък и едва не ме изключиха от университета. Но не съжалявам, защото станах герой в очите на Вартухи. След онзи ден тя ме заобича още повече.

Решителното изражение на Бернд подсказа на Есра, че говори истината. И все пак не се сдържа да изрази съмненията си:

- Чудесно е да си обект на такава любов, но е и страшно.

- Защо да е страшно?

- Ами ако Вартухи реши да те напусне?

- Няма. Ще ме обича, докато аз я обичам.

- Хайде, хайде! Дори сиамските близнаци не живеят толкова синхронно.

- Не говоря за физическа, а за духовна хармония.

- Ахаа - проточи колебливо Есра. - Е, признавам, че не разбирам.

Бернд я изгледа любопитно.

- Странно! Обикновено жените не мислят като теб. Роман-тичната любов е една от малкото магически думи в живота им.

- Имаш право. Любовта е много важна за жените. И мнозина вярват искрено в нея. Но в крайна сметка извличат повече болка, отколкото радост, а някои я използват да шантажират мъжете. Както и да е… Това е друга тема. Всъщност твоето отношение също ме изненада.

- Защо?

- Не съм очаквала да чуя такава любовна история от германец - обясни шеговито Есра. - Сигурен ли си, че дядо ти не

190

е французин? Или италианец? Да не би някои от роднините ти да са емигрирали в Бразилия?

Бернд се засмя.

- Очевидно не си чела „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте - в закачливия му тон се долавяха и леко обвинителни нотки. - Гьоте е бил непоправим романтик. За него любовта е луда река, която пречиства и извисява душата.

191

Четиринайсета плочка

Едва открих Ашмуникал, първата си любов, и я изгубих. Заскитах безцелно. Храмът остана зад мен, думите на Валвазити останаха зад мен, Ашмуникал също оставаше зад мен. Налагаше се да изтрия спомена за нейния лик, за уханието и вкуса и, за мелодичния и глас и да я забравя завинаги.

Тръгнах из пазара, защурах се като призрак между търговците, робите и купувачите. После се запътих към Стената на пратениците, а оттам - към Водната порта и надолу към Ефрат. Размътените води на древната река имаха цвят на кръв. Краката сами носеха тялото ми по брега. Продължих, докато стигнах мястото срещу малкия остров, където дядо Митанува се бе скрил за три дни и три нощи след смъртта на съпругата си Туна-ви. Паднах на колене и заплаках. Бяха ме учили, че мъжете не бива да плачат. Болката и гневът ми обаче бяха толкова силни, че ми беше все едно. От гърлото ми се изтръгваха сърцераздирателни стонове. Бях ядосан на боговете и на царя. Гневях се на Ашмуникал, макар да нямаше вина, и най-вече се гневях на себе си. Накрая се съвзех, сълзите пречистиха яростта ми и тъмната мъка в сърцето ми. Втренчих се в малкия остров по средата на реката. Призоваваше ме да надмогна участта си, както ковчегът, спасил семейството и животните на шумереца Ур-Напищи по време на Големия потоп, погубил всички други живи същества. Дали и аз като дядо да не се оттегля за няколко дни на острова? Но тогава тайната за любовта ми щеше да излезе наяве. Само бог Тешуб знае какво би ме сполетяло, ако жестокият цар Пизирис разбереше, че съм влюбен в Ашмуникал, неговата млада любовница. Оплаквах изгубената си любов, но същевременно се страхувах от мъстта на царя. Как копнеех дядо Митанува да е до мен в този момент! Той щеше да ме посъветва как да постъпя и да ми вдъхне кураж. Сам-самичък обаче, аз, глупавият, страхлив и жалък влюбен Патасана можех единствено да плача и да теша бурята в сърцето си със сълзи. Опасната ми любов щеше да остане тайна между мен и върхов-

192

ния жрец. Вярвах му; той не би я разкрил пред царя. Валвазити проявяваше дължимото уважение по време на церемониите, но не ми изглеждаше особено привързан към владетеля. Колкото до Ашмуникал, бях сигурен, че вече ме е забравила. И защо да помни неспособен мъж като мен? Седях на брега на Ефрат, докато се спусна нощта и вълците се върнаха в леговищата си, а птиците - в гнездата си. Изтрих сълзите от очите си и се запътих към града.

В приглушената светлина на фенерите майка ми не забеляза подутите ми очи и окаяното ми състояние. Колкото до баща ми, зловещите облаци, надвиснали над него, го заслепяваха дотам, че не виждаше по-далеч от носа си, камо ли да съзре тъгата на младия си син.

193

Петнайсета глава

На смрачаване археолозите седнаха да вечерят под звуците на монотонната песен на щурците.

- О, да, вечерята, за която мечтаех дни наред! - възкликна Теоман и лакомо задъвка патладжана, пълнен с говежда кайма. -Обожавам това ястие!

Мурат, позабравил лекцията, изчетена му от Есра сутринта, започна веднага да го подкача:

- Хайде, Теоман, онзиден твърдеше, че любимото ти ястие е чалбур21.

Роденият в Измир Теоман тутакси възрази:

- Затваряй си устата, младежо! - Мурат нямаше мяра и ше-гичките му понякога идваха до гуша на Теоман. - Обичам и чалбур, но пълнените патладжани са съвсем друга категория. Знаеш ли от какво се страхувам най-много? Че като остарея, лекарите ще ми забранят да ям патладжан.

- В Америка от патладжани правят фураж за конете-опита се и Тимъти да подразни археолога.

Отговори му обаче Халаф, запътил се към масата с паница пилаф:

- О, хайде, Тим! Патладжанът е царят на зеленчуците. Не ти прилича да го подценяваш така. Там, където съм роден, готвят петнайсет различни ястия с патладжан.

Мурат не повярва на готвача.

- Ама че си самохвалко, Халаф! Как ще се сготвят петнайсет ястия от патладжан?

- Не си измислям. - Халаф остави паницата с пилаф на масата, скръсти ръце и погледна Мурат. - Ако не ми вярваш, ще ги изредя, а ти брой: пържен патладжан, карнъярък, кебап с патладжани, пълнен патладжан, кълцан патладжан, алиназик, баба ханнуч, мъджънк ашъ, тюрлюгювеч, имамбаялдъ, сакъз кебап, туршия от патладжани, рачел от патладжани и „Еврейски гост“. Станаха ли петнайсет?

21 Забулени яйца с кисело мляко. - Б. пр.

194

- Да, но какво означава „Еврейски гост“?

- Ястие, разбира се.

Теоман погледна недоверчиво готвача.

- Не се обиждай, Халаф, но този „Еврейски гост“ и на мен не ми звучи убедително.

- Е, щом се съмняваш, ще ти кажа рецептата - отвърна Халаф и веднага изпълни заканата си: - Първо нарязваш патладжаните. После запържваш лук и говежда кайма в тиган. Добавяш доматен сос и патладжаните. Оставяш ги да поврят и добавяш счукано жито. После го готвиш като пилаф. Така се прави „Еврейски гост“.

Мурат не можа да измисли как да му отговори. Теоман обаче преглътна доволно поредния залък от пълнения патладжан и рече:

- Не знам за „Еврейския гост“, но откакто вкусих карнъярък, не мога да живея без него. А майка ми го прави толкова вкусно, пръстите да си оближеш!

- Моля? - възмути се Халаф. - Нашият карнъярък не ти харесва значи?

- Не, не, братко - проломоти Теоман, загреба с вилицата голяма хапка от пълнения патладжан и я лапна. - Нищо подобно! И вашият е вкусен.

- Наистина - съгласи се Кемал, който по принцип не се спогаждаше с готвача. - Златни ръце имаш, Халаф.

За пръв път от началото на разкопките младият мъж казваше добра дума за Халаф и той го изгледа смаяно. Ала не забрави да отговори:

- Добър апетит!

Промяната у Кемал не убягна и на Есра. Дали разговорът им му се бе отразил благотворно? Не само тя забелязваше старанието на Кемал - следобеда Елиф се притесняваше как ще се държи приятелят и, когато отидат да плуват, но той бе далеч по-сговорчив. Представяше си го как мърмори обвинително: „Защо си сложила такъв бански?“, но Кемал не оправда опасенията и. Шегуваше се с Мурат и Теоман и изобщо не и обръща-

195

ше внимание. „Дано ме остави на мира отсега нататък“, помисли си младата жена и погледна крадешком към Тимъти. Кемал я забеляза, ала не реагира.

- Как беше водата? - попита американецът.

- Чудесна - отговори веднага Мурат. - Е, Теоман още не се е научил да плува „кучешката“.

Халаф им бе показал как става. Така плуваха местните деца - притиснали ръце към корема, пляскаха с крака във водата, оставяйки след себе си разпенена диря като моторни лодки. Въпреки усилията на Халаф обаче археолозите все още не бяха усвоили техниката.

- Ами вие? - възкликна Теоман, посягайки към паницата с пилаф. - Аз поне изминавам няколко метра. Ти и Кемал не успявате дори да се задържите над водата.

- Ти не се ли опита? - обърна се Бернд към Елиф.

- Не - отговори младата жена. - И бездруго не съм кой знае какъв плувец. С „кучешката“ ще се удавя при първия опит.

- И според мен не бива да пробваш - подкрепи я Халаф, застанал до масата. - Момичетата не умеят да плуват така.

Есра наблюдаваше как приятелите и си разменят обичайните закачки и настроението и се разведри.

- Аз обаче умея - включи се и тя в разговора.

- Извинете ме, но и вие не сте по-добра от Теоман бей. Изминавате един метър, ако извадите късмет, и после плувате по обикновения начин.

- Весело ви е сега, но леля Хатуч видяла Есра и Елиф да плуват. Оплака ми се: „Теоман, момчето ми, не е ли грях момичетата да влизат във водата толкова разголени?“.

- Леле! - възкликна Есра като попарена. - Трябва да внимаваме повече.

Какато винаги Халаф се опита да ги успокои:

- Не се впрягайте. Искала е просто да види как ще реагирате. Има си телевизор вкъщи. Всеки ден гледа бразилски сапунени опери.

196

- Все пак е по-добре да не се набиваме на очи, когато плуваме - настоя Есра.

После на лицето и се изписа сериозно изражение и всички на масата притихнаха. Известно време се чуваше само потрак-ването на вилиците по чиниите. Есра заговори, когато Халаф взе празната тава от пълнените патладжани и се върна в кухнята.

- Тази вечер трябва да обсъдим два въпроса - подхвана делово тя, давайки им знак, че съвещанието е започнало.

С изключение на почивните дни всяка вечер разискваха свършената през деня работа и обсъждаха задачите за следващия ден.

- Първият въпрос е изключително важен - продължи Есра и погледна съсредоточено приятелите си, които довършваха вечерята. - Както знаете, Германският археологически институт поиска да обявим на международна пресконференция откриването на плочките на Патасана. И университетът, и ние откликнахме положително на молбата им. Пресконференцията ще се проведе в сряда.

- Не е ли прекалено рано? - възрази Кемал.

- Не мисля - обади се Бернд. - Все пак няма да описваме плочките една по една. Ще покажем на журналистите няколко плочки и ще им обясним защо находката е толкова съществена.

- Не бива да отлагаме - подкрепи го Есра. - Нямаме друг избор. Трябва да се подготвим за сряда.

Възцари се мълчание, подсказващо, че всички одобряват думите и.

- Тим, Бернд и аз ще говорим на пресконференцията -продължи Есра. - Понеже е международна, държа Бернд и Тимъти да говорят. Така ще подчертаем международния характер на разкопките и ще успеем да отговорим на въпросите, които журналистите ще ни задават на английски и на немски.

- Мъдро решение - кимна Теоман. - Къде ще се проведе пресконференцията?

Мурат се намеси с обичайната си припряност:

197

- Да я проведем на разкопките, в храма!

Тимъти го погледна и се усмихна разбиращо.

- Знам колко силно е желанието ти да ги впечатлим, но не съм съгласен с теб. Опитът ме е научил, че когато пресконференциите се провеждат на открито, журналистите бързо се разсейват и се съсредоточават повече върху руините, отколкото върху говорещите. Затова е по-добре пресконференцията да се проведе на закрито.

- Мястото вече е уточнено - намеси се Бернд. - Петзвезд-ният хотел в Антеп. Разполагат с климатици и всякакви удобства. В тази жега това е единственият начин да задържим журналистите в залата.

- Имаш право, но няма ли да поискат да видят разкопките?

- И това е обмислено. След пресконференцията всички ще се качат в автобуси под наем, които ще ги откарат до разкопките, за да снимат.

- Трябва да бъдем съвършени домакини - вметна замислено Есра. - Кметът ще ни помогне ли?

- Разбира се - отговори Халаф, върнал се от кухнята. -Кметът Едип бей ще се радва да ви съдейства.

- Сигурен ли си? Когато пристигнахме, заяви, че нямат средства да ни помагат.

- Защото се страхуваше да не стоварите цялата работа върху кметството. Вече видя, че нямате такива намерения, и се успокои. Разказва на всички каква изключителна и модерна жена сте. Освен това ще идват журналисти. Едип бей няма да остави такава възможност да му се изплъзне.

Есра поклати изненадано глава.

- Добре! Ще отида да поговоря с Едип бей.

- От коя партия е този Едип бей? - полюбопитства Теоман, сякаш това имаше нещо общо с темата.

Злостна усмивка се разля по широкото лице на Халаф.

- Няма партия. Съюзява се с всяка партия, която дойде на власт. Така де… зависи откъде духа вятърът.

198

- Какво значение има от коя партия е? - прекъсна безсмисленото разискване Есра. - Минаваме на втория въпрос. Днес открихме място, което смятаме, че е залата за жертвоприношения в храма. Иманярите са извадили статуите оттам, затова е добре да съсредоточим усилията си в този район.

- Звучи логично - съгласи се Бернд. - Сигурно ще попаднем на интересни находки.

Теоман смяташе, че след като откриха плочките на Патасана, на разкопките в храма отделя твърде малко внимание, затова възрази:

- Според мен трябва да продължим да копаем в храма. Да не променяме плана на разкопките само заради няколко находки.

Кемал недоумяваше защо приятелят му се инати.

- Щом иманярите вече са изкопали съществени находки от това място, защо да не съсредоточим усилията си там? - попита той.

- Говориш като човек, който никога не е участвал в разкопки - скастри го Теоман. - Ако започнем да разкопаваме залата за жертвоприношения, бог знае колко време ще ни отнеме.

- Но разкопките на храма, така или иначе, може да продължат с месеци - не пропусна да се намеси Мурат.

Тези думи бяха сламката, която прекърши гърба на камилата.

- Има си хас и ти да не споделиш мнението си! - избухна Теоман. - Хлапето с жълто около устата вече се смята за експерт.

Мурат нямаше да се засегне толкова, ако друг, а не Теоман, бе произнесъл тези думи. Досега обаче от всички членове на археологическия екип Мурат се спогаждаше най-добре с Теоман. Младият мъж погледна обидено приятеля си, стана и тръгна бързо нанякъде, без да продума.

- Виж какво направи! - възкликна Елиф и последва Мурат.

Възцари се тягостно мълчание. На Есра и дожаля най-много

за Мурат. Тази сутрин го скастри, а сега, преди да е преглътнал разговора им, Теоман накърни гордостта му. Кой би изтърпял

199

толкова хокане за един ден? Есра понечи да направи забележка на Теоман заради прекалено грубото му отношение към Мурат, но гласът на Елиф я изпревари.

- Нещо ме ужили по крака! - извика младата жена.

Всички я погледнаха стъписано - та тя се намираше едва

на няколко крачки от масата. Не виждаха какво се е случило. Кемал скочи пръв от стола.

- Какво стана? - попита той.

Елиф стискаше дясното си стъпало и подскачаше на място.

- Големият ми пръст гори… пари!

Другите тутакси последваха Кемал.

- Видя ли какво те ужили?

- Не. Не видях.

Всички се скупчиха около нея, а тя се облегна на Кемал и застена:

- Пръстът ми гори…

Халаф дойде последен. Обходи земята около тях с лъча на фенерчето и откри какво бе ужилило Елиф - жълт скорпион, който бягаше към тревата.

- Ето го! - извика Халаф. - О, не, жълт е! Много е отровен!

Другите обкръжиха любопитно уплашения скорпион, чийто опит за бягство бе предотвратен от тежкия десен крак на Халаф, стоварил се върху му. Щом смачка скорпиона, готвачът вдигна стъпало, за да покаже смазаното му тяло.

- Гледайте, опашката му още мърда! - възкликна той и пак започна да тъпче скорпиона.

След като извърши успешно екзекуцията, тръгна към Елиф, стиснал фенерчето. Подутото и зачервено място върху големия и пръст се виждаше дори на приглушената светлина.

Като опитен лекар Халаф веднага разпореди какво да правят:

- Трябва да срежем ухапаното място и да изсмучем отровата.

- Нищо подобно! - сряза го Есра. - Трябва да я заведем незабавно в болницата.

200

- Халаф е прав - обади се Тим.

- Не, ще я закараме в болницата - възрази Кемал. Враждебността помежду им очевидно се бе възпламенила отново. - Ще я закараме с джипа. - Обърна се към Елиф: - Можеш ли да ходиш, или да те пренеса до колата?

Елиф поклати глава да покаже, че ще успее да стигне до джипа. Тимъти обаче още се колебаеше.

- Да дойда ли с вас? - попита той.

- Няма нужда - отсече остро Кемал. - Аз ще я заведа.

- Главният лекар в Американската болница ми е приятел -настоя Тимъти.

- Казах ти, че няма нужда! - кресна Кемал.

- Не викай!

Тимъти сграбчи Кемал за яката и силните му ръце повдигнаха младия мъж над земята. Кемал не очакваше такава реакция. И не само той. Всички, дори Елиф, внезапно забравила болката, се взираха в Тимъти. Забелязал втренчените им погледи Тимъти пусна яката на Кемал като горещ картоф.

- Много съжалявам - извини се тихо. - Изпуснах си нервите.

- Е, щях да ти го върна тъпкано, ако не трябваше да водя Елиф в болницата! - извика гневно Кемал.

- Съжалявам - повтори Тимъти.

Реакцията му стъписа и Есра. Какво му стана на този уравновесен американец? Ала нямаше време за размишления. Беше наложително веднага да закарат Елиф в болницата. Последва Кемал и Елиф, запътили се към джипа.

- И аз ще дойда с вас. Няма да се справите сами.

Кемал не възрази. Тимъти настигна Есра.

- Заведете я в Американската болница - каза и смутено. -Познавам главния лекар, Дейвид. Помоли го от мое име да ви помогне.

Беше очевидно, че се разкайва за постъпката си. Вероятно наистина си бе изпуснал нервите за момент. Есра го докосна признателно по ръката.

201

- Благодаря.

Първо настаниха Елиф в джипа. Трудно и с помощта на Есра младата жена легна на задната седалка. Със сгърчено от болка лице стискаше десния си крак с две ръце и току простенваше:

- Много боли!

- Ще ви се обадим възможно най-скоро - извика Есра на другите през прозореца на джипа, докато Кемал палеше двигателя.

Джипът изчезна бързо в мрака, изпроводен от загрижените погледи на приятелите им.

- Кракът ми гори - простена отново Елиф. - Ще се поохлади, ако го подам през прозореца.

- Не ми се вижда разумно - възрази Есра.

- Моля те, боли ме ужасно.

Кемал не издържа и се намеси:

- Подай го през прозореца. Току-виж, помогнало.

- Добре, но да не стърчи много. Опазил ни бог да се закачи за нещо! - примири се Есра.

Младата жена бързо протегна крака си навън, сякаш това щеше да я спаси от всички болки.

- Олекна ми - промърмори, усетила вятъра върху кожата си.

Есра търсеше нещо меко, за да го подложи под крака на

Елиф, когато изстрели процепиха нощната тишина.

- Какво беше това? - сепна се Кемал.

- Стрелба - отговори Есра, подлагайки длан под крака на Елиф. - Сигурно има сватба или нещо такова.

- Не ми прозвуча като сватба. По-скоро приличаше на престрелка - отсъди Кемал.

Есра си спомни думите на капитана: „Не бой се, вече съм неуязвим за болката“. Дали бяха заловили убиеца?

- Прав си, вероятно е престрелка - прошепна тя. - Дано не попаднем в схватката.

- Едва ли - успокои я Кемал. - Досега щяха да са блокирали пътя и да разберем.

202

Кемал продължи да натиска педала на газта докрай и да увеличава скоростта. Изяждаха бързо асфалта, осветен от сиянието на пълната луна, а дърветата, пустите ниви и виждащите се тук-там между тях води на Ефрат пробягваха край джипа. Сега изстрелите долитаха по-отблизо. Схватката явно се водеше в село Гьовен, което тъкмо подминаваха. „Където са убили Решат ага“, помисли си Есра. Селото се намираше на около половин километър от шосето. Щом се отдалечиха по пътя, изстрелите затихнаха.

Очевидно капитанът е имал предвид тази нощна атака, когато и съобщи, че на другия ден ще научат всичко. Сигурно са се надявали да заловят убиеца. Навярно не са очаквали да окаже съпротива. Есра се ужаси. Ами ако застрелят Ешреф? Не, невъзможно, той е опитен войник.

Вслушана в изстрелите, Елиф сякаш бе забравила болката. Взираше се уплашено през прозореца и се опитваше да разбере какво става. Щом страховете и се разсеяха обаче, отново усети нетърпимото парене - разпространяваше се от стъпалото към цялото и тяло. Есра се стараеше да я успокоява, но мисълта, че може да убият Ешреф, не и даваше мира. Не, няма как! Кой знае в колко битки е участвал! А и те бяха издебнали престъпника, едва ли щяха да нападнат, без да вземат необходимите мерки. Въпреки тези утешителни мисли Есра не успяваше да заглуши обзелото я безпокойство. Насочила очи към стенещата млада жена и мислите си - към Ешреф, чакаше стрелбата да престане. Но огънят не секваше, както и тревогата, която я глождеше.