Пазителката на гълъбиците

25

Бродихме толкова дълго, че забравих какво е да живееш сред стени и да спиш през нощта. В онези времена изгубих всичко, което можех да притежавам, ако Йерусалим не бе паднал: съпруг, семейство, собствено бъдеще. Моминските ми години бяха изпепелени насред пустинята. Човекът, който бях някога, се изгуби, когато се загърнах в белите си дрехи при появата на извисилата се към облаците пясъчна вихрушка. Бяхме номади, оставили зад себе си легла и притежания, черги и посуда. Сега нашият дом бе пустинята, черна през нощта, ослепително бяла през деня.

Казват, че най-съвършената красота е стаена сред най-суровите земи и Бог може да бъде открит там от тези, които държат очите си отворени. Само дето моите очи бяха затворени заради беснеещите ветрове, способни да ослепят човек за миг. Дори дишането бе същинско чудо, щом се надигнеха бурите. Никой не може да си представи как гласът им раздира тишината, докато не го е чул с ушите си. Неговите слова са рев, той те мами и убеждава, ограбва те и те оставя напълно безутешен. Не може да има спокойствие на подобно място. Оцелява единствено бруталността. Хитростта е тази, която ще посрещне утрото.

Кожата ми бе изгоряла от слънцето, ръцете ми бяха загрубели. Бях се отдала на пустинята, прекланях се пред могъщия й глас. Накъдето и да ходех, моята орис крачеше редом с мен, пришита към нозете ми с червен конец. Всичко, което някога щеше да бъде, вече бе записано, дълго преди да се случи. Не можех да бягам в другата посока. Пътищата от Йерусалим водеха само до три места: до Рим, до морето или до пустинята. Хората от моя народ се бяха превърнали в скитниците, каквито са били още в началото на времето, отново прогонени.

Последвах баща си, когато той напусна града, защото нямах друг избор.

В интерес на истината, никой от нас нямаше.

Не зная как започна всичко, но знам как завърши. Това се случи в месец Ав под знака на Арие, на лъва. Това е месецът, който бележи унищожението на нашите хора, сезонът, когато камъните в пустинята са толкова горещи, че не можеш да ги докоснеш, без да си изгориш пръстите, сезонът, когато плодът изсъхва на дървото, преди да е узрял, а семената в него потракват в кухата обвивка, когато небето е бяло, а дъждът така и не идва. Първият храм е бил разрушен през този месец. Инструментите се възприемаха като оръжия и не можеха да се използват за изграждането на най-святото сред светите места; затова на великия владетел и воин Давид му бе забранено да построи храма, защото той бе докоснат от злините на войната. Наместо това честта се падна на неговия син, цар Соломон, който призова шамир, червей, способен да дълбае в камъните, и с негова помощ бе сътворено място за прослава на Господа без употребата на метални инструменти.

Храмът бе построен според божията воля, недокоснат от кръвопролития и война. Деветте му порти бяха покрити със сребро и злато. Там, на най-святото сред светите места, се намираше кивотът, съхраняващ спогодбата на нашия народ с Господа, сандък от най-доброто акациево дърво, украсен с два златни херувима. Въпреки неговото великолепие обаче Първият храм бе разрушен, а народът ни бе заточен във Вавилон. Хората ни се завърнаха след седемдесет години, за да строят отново на същото място, където е бил сътворен светът, където Авраам е бил готов да принесе в жертва на Всемогъщия сина си Исаак.

Вторият храм се бе издигал там стотици години като седалище на божието слово, като център на сътворението по средата на великия град Йерусалим. Но сега отново бе настъпило времето на кръвопролитията.

Римляните искаха всичко, което ние притежавахме. Те се стовариха върху ни, както бяха стоварили безмерните си легиони върху толкова много страни, в желанието си не просто да завладеят, а да унижат, с претенции не само към земите или към златото ни, но и към човечността ни.

Колкото до мен, аз очаквах бедствието. Познавах прегръдката му още преди да вдишам за пръв път света, преди да прогледна. Бях второто дете, с година по-малка от брат си Амрам, но за разлика от него, прокълната още от мига на рождението си. Майка ми бе умряла, преди да се родя. В този миг картата на моя живот се бе начертала по кожата ми с червени белези, малки петънца, които следвах едно след друго през годините, и най-накрая те ме бяха отвели до съдбата ми.

Помня мига, в който дойдох на този свят, внезапния край на безбрежното спокойствие, топлината на пулса под кожата си. Бях измъкната от утробата на майка си, която някой сряза с остър нож. Сигурна съм, че чух гневния и изпълнен с мъка вопъл на баща си, единствения звук, който може да раздере чудовищната тишина, сред която обитава човек, роден от нечия смърт. Самата аз не проплаках. Хората забелязаха това. Акушерките си шепнеха една на друга, убедени, че съм или благословена, или прокълната. Мълчанието не беше единствената ми странност, нито пък червеникавокафявите белези, които се появиха върху кожата ми час след раждането. Странното бе косата ми, с нейния наситен, кървавочервен цвят, необичайно буйна за едно дете — сякаш вече познавах този свят, сякаш вече съм била тук.

Казаха, че очите ми са били отворени, а това е знак, че някой е различен. Било напълно очаквано дете, родено от мъртва жена, да бъде белязано от малах ха-мавет, Ангела на смъртта, и освен това родено в месеца на Ав, на тейша беав, деветия ден, под знака на лъва. Винаги съм знаела, че лъвът ме очаква.

Сънувам тези създания, откакто се помня. В моите сънища лъвът се храни от ръката ми. Като отплата поема цялата ми длан в устата си, след което ме изяжда жива.

Когато дойде краят на детството ми, започнах да покривам главата си с шал, дори и в бащиния си двор. Странях от хората. В някой от онези редки случаи, когато придружавах нашия готвач до пазара, виждах как другите млади жени се забавляват и се изпълвах с ревност дори към най-нисшите сред тях. Техният живот бе пълноценен, докато аз можех да мисля единствено за всичко онова, което нямам. Те дърдореха весело за бъдещето си като булки, мотаеха се край кладенеца или се събираха на Улицата на пекарите, заобиколени от своите майки й лели. Исках да им се развикам, да предизвикам скандал, но не казвах нищо. Как можех да изразя завистта си с думи, когато имаше неща, за които копнеех дори повече, отколкото за съпруг, дете или мой собствен дом.

Исках нощ без сънища, свят без лъвове, година без Ав, този безмилостен, червен месец.

Напуснахме града, когато от Втория храм бяха останали единствено руини, и се отправихме към Долината на тръните. В продължение на месеци римляните оскверняваха Храма, разпъваха на кръст нашите хора между свещените стени, изкъртваха златото от входовете и портиците. Именно тук идваха евреите от целия свят, за да принесат жертви на това най-свято място, а за Празника на безквасните хлябове пристигаха хиляди, нетърпеливи да зърнат златните стени в дома на божиите слова.

Когато римляните нападнаха третата стена, хората ни бяха принудени да напуснат тази част на Храма. После легионът срина втората стена. Това обаче не им беше достатъчно. Великият Тит, предводителят на цяла Юдея, нареди построяването на четири обсадни рампи. Нашите воини ги разрушиха с огън и камъни, но римският щурм към храмовите стени бе отслабил защитата ни. Не след дълго враговете успяха да се прехвърлят. Навлязоха в лабиринта от стени, заобикалящ най-святото ни място, тичаха като плъхове, вдигнали високо щитовете си, а белите им туники горяха в аления цвят на кръвта. Светият храм беше разрушен от техните ръце. Щом това се случи, бе неизбежно градът също да падне, да се срине на колене подобно на обикновен пленник, защото без Храма вече нямаше лев хаолам, сърце на света, не беше останало нищо, за което да се бием.

Ламтежът по Йерусалим е като огън, който не може да бъде потушен. В сърцевината на това най-свято сред светите места се таи искрица, която събужда у хората желанието да го притежават, а мъжете често разрушават това, за което копнеят. През нощта стените, създадени, за да устоят пред силата на вечността, стенеха и се разтрисаха. Колкото повече римляните ни задържаха и хвърляха в затвора за престъпления срещу тяхната държава, толкова повече самите ние се раздирахме от противоречия помежду си, неспособни да се обединим зад единна идея за действие. Може би защото ясно осъзнавахме, че не можем да се противопоставим на тяхната мощ, ние се обръщахме едни срещу други, разединени заради жалка завист, жертви на непрестанни предателства, с живот, потънал в непрогледния мрак на страха.

Жертвите често се нападат помежду си, превръщат се в затворен в кошара добитък, препиращи се, обезумели. Ние правехме същото. Сякаш не ни стигаше това, че се намираме под римска обсада, но бяхме във война и помежду си. Свещениците вземаха страната на Рим, а тези, които им се противопоставяха, биваха наричани крадци и разбойници — баща ми и другарите му попаднаха в тази категория. Данъците бяха толкова високи, че бедните вече не можеха да изхранват децата си, а тези, които се бяха съюзили с римляните, преуспяваха и ставаха все по-богати. Хората правеха доноси за собствените си съседи; крадяха един от друг и заключваха вратите си, ако на прага им се появеше някой в нужда. Колкото по-подозрителни ставахме, толкова по-лесно беше да ни победят, разделени на враждуващи лагери, макар всички да бяхме едно цяло, синове и дъщери на израелското царство, вярващи в Адонай.

1

В месеците преди падането на Храма всичко тънеше в хаос, докато се борехме срещу враговете си. Полагахме огромни усилия, за да победим в тази война, но както Бог е създал живота, така е създал и разрухата. Сега, в страховития червен месец Ав, гниещи трупове изпълваха дълбокото дефиле, разделящо града от мъжделеещата се в далечината Маслинова планина. Кръвта на хора и зверове оформяше тъмни езера на нашите най-свети места. Жегата бе загадъчна и неумолима, сякаш порочността на земята се отразяваше в самите нас, огледало за греховете ни. В най-тайните стаи на Храма златото се топеше; то изчезваше, откраднато от най-скъпото на сърцата ни място, за да не бъде видяно никога повече.

Нямаше дори и едничък полъх, който да раздвижи въздуха. Жегата се покачваше заедно с безредиците, надигаше се от земята, а тухлите, с които бяха павирани римските пътища, бяха толкова горещи, че изгаряха хорските крака, докато отчаяните търсеха сигурно убежище — конюшня, изоставена стая, дори и хладните камъни в някоя фурна. Войниците от Десетия легион, които следваха знака на глигана, забиваха своите знамена в руините на Храма, ясно осъзнавайки, че това ни осквернява, защото завира в лицата ни образа на животно, смятано от нас за нечисто. Самите войници също се държаха като диви глигани, дръзки, покварени. Те обикаляха из околността и убиваха млади петлета край синагогите, а това беше обида и проклятие за места, които бяха бейт кнесет и бейт тфилиа, домове за събрания и молитви. Кръвта на петлите омърсяваше нашите места за богослужение. Жените търкаха стъпалата със сапун от луга и ридаеха, докато го правеха. Бяхме осквернени, независимо от това колко усилено триеха или колко вода изливаха върху камъните.

С всяко оскверняване ние разбирахме предупреждението на легиона: Това, което правим с петлите, можем да го направим и с вас.

2

Една вечер над града се издигна звезда, наподобяваща меч. Можеше да бъде видяна нощ след нощ, непоколебимо ясна в небето на изток. Хората трепереха, уверени, че това е поличба, очаквайки това, което тя ни предвещаваше. Скоро след това източната порта на Храма се отвори съвсем сама. Тълпите се събраха, ужасени, сигурни, че бедствието ще пристъпи вътре. Портите не се отварят без причина. Мечовете не се издигат в небесата, ако ни очаква мир. Съседите ни започнаха да продават малкото ценности, които имаха, и се блъскаха по улиците, твърдо решени да избягат с оскъдните си притежания. Събираха децата си и напускаха Йерусалим с надеждата, че ще стигнат до Вавилон или Александрия, копнеейки за Цион дори при заминаването си.

Скоро в канавките, които във времена на внезапно наводнение се пълнеха с дъждовна вода, потекоха реки от кръв, спускащи се от Храма. Кръвта пищеше, ридаеше и проклинаше, защото пролелите я жертви не се бяха отказали лесно от живота си. Войниците първо посякоха бунтовниците, а след това започнаха да убиват на случаен принцип. Всеки, който имаше нещастието да мине покрай тях, попадаше в мрежите им. Хората биваха разделяни от семействата си, събирани направо от улиците. Така се стигна до вечерта, известна като Погрома на невинността. Всяка илюзия, че на молитвите ни ще бъде отговорено, се изпари. Колко от нас загубиха вярата си през онази нощ? Колко се отвърнаха от това, в което народът ни винаги бе вярвал? Едно десетгодишно момче бе оковано, а после разпънато на кръст, задето бе отказало да се поклони на войниците. Това момченце бе глухо и така и не бе чуло заповедта, но никой вече не се интересуваше от подобни неща. Бяхме застигнати от времена на омраза.

Грехът, извършен е убийството на това момче, се надигна подобно на облак, ясно видим за всички нас. Впоследствие двадесет хиляди души, изпаднали в паника, заляха улиците, блъскаха се и прегазваха падналите, захвърлили достойнството си, докато се стичаха към пътищата.

Когато зората беляза началото на новия ден, почти всички бяха напуснали Йерусалим.

3

Колкото до мен, моят свят бе свършил дълго преди Храмът да пламне, преди каменният прах да покрие улиците. Много преди това бях загубила своята вяра. Не представлявах нищо за баща си, той се бе отказал от мен в мига, в който се бях родила. Сигурно щях да бъда напълно изоставена, но семейството на майка ми бе настояло да ми бъде наета бавачка. Една млада слугиня от Александрия дойде да се грижи за мен, но когато ми пееше приспивни песни, баща ми, страховитият Йосиф бар Елханан, й нареждаше да замълчи. Когато ме хранеше, той й казваше, че вече съм яла достатъчно.

Бях още съвсем малка, когато баща ми ме дръпна настрана, за да ми разкаже истината за моето раждане. Разплаках се, щом разбрах какво е станало, и понесох на крехките си плещи бремето на собственото си съществувание. Името ми беше Йаел и то бе първото нещо в мен, което се научих да ненавиждам. Защото това бе и името на майка ми. Всеки път, когато някой го произнесеше, то напомняше на баща ми как идването ми на този свят е отнело съпругата му.

— В какво те превръща това? — питаше ме той с горчивина.

Нямах отговор на този въпрос, но виждах себе си, отразена в очите му. Бях убиец, достоен за неговото презрение и гняв.

Момичето, наето да се грижи за мен, скоро бе отпратено и заедно с нея от живота ми си отидоха утехата и спокойствието. Знаех какво ме очаква след заминаването й — осакатеният живот на останало без майка дете. В деня, когато ни напусна, хлипах, вкопчена в полата й, копнееща отчаяно за топлината на нейната прегръдка. Брат ми Амрам ми каза да не плача, защото двамата все още бяхме заедно. Слугинята ми подари един нар за късмет, преди внимателно да издърпа дрехата си от хватката ми. Момичето бе достатъчно младо, за да ми бъде сестра, но въпреки това за мен бе като майка и ме бе дарила с единствената нежност, която познавах.

Дадох нара на брат си и взех решението винаги да поставям него на първо място. Но това не бе единствената причина за моя дар. Вече бях приела изцяло своя дял от тъгата.

4

Докато растях, бях тиха и послушна. Не исках нищо и получавах точно това. Ако бях умна, се стараех да не го показвам. Ако се наранях, запазвах болката си в тайна. Извръщах се, когато забележех други момичета с бащите им, защото моят не желаеше да ни виждат заедно. Той не разговаряше с мен, нито пък ме вземаше в скута си. Беше го грижа единствено за брат ми и любовта му към Амрам бе видна във всеки миг. На вечеря двамата сядаха заедно, докато аз оставах в преддверието, където спях. В ъглите имаше скорпиони, които скоро свикнаха с мен. Наблюдавах ги, страхувах се от тях, но също така се възхищавах на начина, по който дебнат плячката си на студените камъни, без никога да се издадат. Таях чувството си за срам дълбоко в себе си, както скорпионите криеха своята агресивност. По това си приличахме.

Но бях човек. Искаше ми се да притежавам кичур от косата на майка си, за да знам какъв е бил цветът й. Често хлипах в коридорчето на къщата и мечтаех за утехата на нейната прегръдка.

— Нима си мислиш, че те съжалявам? — попита баща ми един ден, когато му беше писнало от моето циврене. — Най-вероятно си я убила със своите сълзи. Направо си я удавила отвътре.

Никога досега не му бях отвръщала, но тогава се защитих. Самата мисъл, че можеше да съм удавила майка си със сълзите си, беше прекалено болезнена, за да я понеса. Усетих как в гърдите и гърлото ми пламва огън. В онзи миг не ми пукаше, че мъжът пред мен е Йосиф бар Елханан, а аз съм едно нищо.

— Вината не е била моя! — заявих твърдо.

Видях как по лицето на баща ми премина странна сянка. Той отстъпи крачка назад.

— Нима ми казваш, че аз съм причината? — попита и вдигна ръце във въздуха, сякаш се пазеше от проклятие.

Не му отговорих, но след като той изскочи навън, осъзнах, че двамата с него имаме нещо общо, много повече, отколкото имах със скорпионите, макар баща ми никога да не ме заговаряше и да не се обръщаше към мен по име. Двамата заедно бяхме убили майка ми. И въпреки това той искаше да нося тази вина сама. Ако такова бе неговото желание, щях да приема това бреме, защото бях предана дъщеря. Но никога вече нямаше да плача. Нищо не можеше да ме накара да престъпя клетвата си. Веднъж ме ужили оса и на ръката ми се появи червен оток; насилих се да запазя спокойствие и да не усещам болката. Брат ми дотича при мен, за да се увери, че не съм наранена. Повика ме с тайното име, което ми бе измислил, когато бяхме съвсем малки — Йая. Обичах да ме нарича така, защото галеното име ми напомняше за приспивните песни на моята бавачка и за времената, преди да узная, че съм донесла разруха на семейството си.

Ужиленото място гореше, но се чувствах добре. Вдигнах очи и видях проблясък на сълзи в очите на Амрам. Всеки би си помислил, че той е бил ужилен. Амрам бе по-податлив на болка от мен и далеч по-чувствителен. Понякога, когато не можеше да заспи, му пеех приспивните песни от Александрия, чиито думи се бяха запечатали в ума ми, подобно на спомени от един друг живот.

5

През цялото време, докато растях, се питах какво ли ще е да имам баща, който не се извръща, когато ме види, който ми казва, че съм красива, въпреки че косите ми пламтяха в странния си червен цвят, а кожата ми бе осеяна с кафеникави лунички, сякаш бях опръскана с кал. Веднъж чух баща ми да казва на друг мъж, че тези белези са капки от майчината ми кръв. След това се опитах да ги изчегъртам, протривайки кожата си до кръв, но брат ми ме спря, щом откри червените ранички по ръцете и краката ми. Увери ме, че луничките са петънца от пепел, паднала от звездите в небето. Каза ми, че заради тях винаги ще сияя в мрака, а той винаги ще може да ме открие, независимо колко надалеч пътува.

Когато станах жена, нямах майка, която да ми каже какво да правя с кръвта, която идваше заедно с луната, или да ме заведе до микве, ритуалната баня, където да бъда пречистена. Първия път, когато прокървих, си помислих, че умирам, докато една възрастна жена, която живееше в съседство, не се смили над мен и не ми каза истината за месечните цикли на жените. Сведох очи, докато ми говореше, засрамена, че трябва да науча нещо толкова интимно от непознат. Така и не й повярвах напълно и се чудех защо Господ би позволил да стана нечиста. Дори и сега си мисля, че може би съм имала право да треперя от страх в деня, когато прокървих за първи път. Може би моето превръщане в жена вещаеше гибелта ми, защото бях родена сред кръв и заслужавах на живота ми да бъде сложен край по същия начин.

Не си правех труда да почерням клепачите си или да втривам масло от нар в китките си. Нямах склонност към флиртове, нито пък смятах, че съм достатъчно привлекателна. Не слагах аромати в косата си, а пристягах плитките си отзад на врата и покривах главата си с най-простичкия вълнен шал, който можех да открия. Баща ми се обръщаше към мен единствено когато ме викаше, за да му донеса храна или да изпера дрехите му. По това време вече бях започнала да осъзнавам с какво точно се занимаваше той, когато се измъкваше навън посред нощ, за да се среща със своите хора. Често носеше бледосиво наметало около раменете си; мълвата твърдеше, че е изтъкано от нишките на паяжина. Веднъж докоснах плата на дрехата му — беше едновременно зловеща и прекрасна и даваше на човека, който я носи, способността да се прикрива. Когато баща ми излизаше навън, той изчезваше, защото притежаваше умението да се изпари, още докато стоеше пред очите ти.

Чувах съседите ни да го наричат „убиец“. Мръщех се и не вярвах на тези думи, но колкото повече обръщах внимание на неговите идвания и заминавания, толкова по-ясно осъзнавах, че са истина. Той бе част от тайна група, мъже, които носеха извитите кинжали на сикариите, зилоти1, които криеха остри ножове под наметалата си и ги използваха, за да наказват тези, които отказваха да се бият срещу римляните, и най-вече свещениците, приемащи жертвоприношенията на легионерите в Храма и тяхното покровителство.

6

Убийците бяха безмилостни, дори аз знаех това. Никой не беше в безопасност от гнева им; другите зилоти се бяха отрекли от тях заради бруталните им методи. Твърдеше се, че сикариите са стигнали твърде далеч в борбата си срещу евреите, които се кланят на Рим, и че Адонай, нашият всемогъщ Бог, никога не би опростил убийство, особено такова на брат срещу брата. Само дето евреите вече трудно можеха да се нарекат „братство“, защото бяха разединени в действията си, ако и да бяха единни в своите молитви. Тези, които принадлежаха към сикариите, се надсмиваха над подобни думи и казваха, че Господ не би искал нищо по-различно от това всички хора да бъдат свободни. Цената за постигането на тази свобода беше без значение. Тяхната цел бе да има един-единствен владетел, без императори или царе, Царят на Сътворението. И само той можеше да им каже кога са приключили със земните си дела.

Баща ми беше убиец от толкова отдавна, че хората, паднали под острието му, бяха като листата на плачеща върба — твърде многобройни, за да бъдат преброени. Понеже имаше умения, каквито малко мъже притежаваха, и бе овладял силата на невидимостта, можеше да се промъкне в нечия стая подобно на сянка и да убие врага си, преди жертвата му дори да е забелязала, че се е отворил прозорец или пък, че някоя врата се е затворила.

За мое съжаление брат ми пое по неговия път веднага щом възмъжа достатъчно, за да се превърне в инструмент на отмъщението. Амрам бе опасно податлив на насилствените методи на сикариите, защото в своята чистота възприемаше всичко на този свят като добро или зло, без да забелязва сумрака между двете крайности. Често ги виждах как седят заедно и баща ни нашепва в ухото на брат ми правилата на убийството. Един ден, докато събирах туниките и наметките на Амрам, за да ги изпера, открих кинжал, който бе белязан с пурпурния цвят на кръвта. Бих се разплакала, ако бях способна на това, но се бях отрекла от сълзите. Никога вече нямаше да удавя друг човек по начина, по който бях убила отвътре собствената си майка.

Въпреки това отидох да потърся брат си и го открих на пазара с приятелите му. Не можеше да видиш често сама жена сред мъжете, които вървяха из тесните улички; тези, които нямаха друг избор, освен да дойдат без придружител, бързаха към Улицата на пекарите или при сергиите, където се продаваха керамични съдове и стомни, направени от йерусалимска глина, а след това също толкова бързо тичаха обратно към домовете си. Носех було и бях плътно загърната в наметалото си. На пазара имаше зонот, жени, които продаваха телата си за мъжко удоволствие и не покриваха ръцете или косите си. Една ми се присмя, когато притичах край нея, а на мрачното й лице изгря усмивка, щом ме видя да бързам по уличката. Мислиш, че си по-различна, така ли, подвикна ми тя. Ти си просто жена, също като нас.

Дръпнах брат си настрани от приятелите му, за да можем да се скрием зад едно огнено дърво2.

Червените цветове излъчваха аромат на огън и си помислих, че това е поличба и брат ми ще познае пламъците. Тревожех се какво щеше да се случи с него, когато паднеше нощта и сикариите се съберяха под кедрите, за да обмислят плановете си. Помолих го да се откаже от пътя на насилието, по който бе поел, но брат ми, колкото и млад да беше, вече гореше в пламъците на желанието за справедливост и нов ред, за свят, в който всички хора са равни.

— Не мога да преосмисля своята вяра, Йая.

— В такъв случай преосмисли живота си — отвърнах му аз.

За да ме подразни, Амрам започна да кудкудяка като кокошка и приведе напред жилестото си, силно тяло, докато пляскаше с въображаемите си криле.

— Искаш ли да си остана вкъщи, в кокошарника, където ще можеш да ме заключиш, за да си спокойна, че съм в безопасност?

Разсмях се въпреки страховете си. Брат ми бе смел и красив. Нищо чудно, че беше любимец на баща ни. Косите му бяха златисти, а очите тъмни, но изпълнени с блясък. Сега виждах, че детето, за което някога се бях грижила, се бе превърнало в мъж с чисти и непокварени намерения. Не можех да сторя нищо повече, за да се противопоставя на избрания от него път. Все още обаче бях непоколебима в желанието си да се грижа за добруването му. Когато брат ми се върна при другарите си, прекосих пазара, проправяйки си път през лабиринта от улички, докато в крайна сметка не завих в пряка, павирана с прашни, сивкаво-кафяви тухли. Бях чувала, че тук наблизо човек може да си купи амулет за добър късмет. Имаше едно тайнствено магазинче, за което съседките ни често разговаряха шепнешком. Обикновено млъкваха, щом ме забележеха, но аз бях любопитна и бях успяла да дочуя, че ако човек следва по уличките рисунките на затворено в кръг око, те ще го отведат до място на билкарство и заклинания. Поех по пътя на окото и стигнах до дома на кешафим, магията, която жените практикуваха винаги тайно.

Почуках на вратата и след малко една старица дойде и ме огледа внимателно. Видимо раздразнена от появата ми, ме попита защо съм дошла. Щом забеляза колебанието ми, тръгна да затваря вратата пред лицето ми.

— Нямам време за някой, който не знае какво иска — изсумтя тя.

— Искам защита за брат си — успях да произнеса, твърде притеснена, за да разкрия подробности.

В Храма се практикуваше магията на свещениците, свети, миропомазани мъже, избрани да принасят жертвоприношения, да измолват чудеса и да прогонват злите сили, които често обладават хората. По улиците съществуваше магията на миним, на които свещениците гледаха отвисоко, а някои ги наричаха „шарлатани“ и „измамници“, но имаше и мнозина, които ги уважаваха. Домовете на кешафим обаче се смятаха за замесени в най-отвратителния и нечист вид магия, дело на жени — зла и отмъстителна, а онези, които я владееха, бяха наричани „вещици“. Аз обаче нямах избор, защото миним, които се занимаваха с проклятия и заклинания, никога не биха разговаряли с момиче като мен; нямах сребро, което да им предложа, нито пък баща или брат, които да ходатайстват за мен. Ако отидех при свещениците за амулет, те щяха да ми откажат, защото бях дъщеря на един от онези, които им се противопоставяха. Дори и аз знаех, че не заслужавам тяхното благоволение.

Стаята зад старицата бе неосветена, но забелязах висящите на въжета от тавана треви и растения. Разпознах седефче и мирта, както и изсушените жълти ябълки на мандрагората, наричана още явруха, биле, което се използваше едновременно като афродизиак и като средство за борба с демоничните сили, отровно и мощно. Стори ми се, че чух от вътрешността на мрачното помещение блеенето на коза, според слуховете — любимото животно на вещиците.

— Преди да ми загубиш времето, кажи дали имаш достатъчно шекели за тази твоя защита? — попита ме старицата.

Поклатих глава. Нямах пари, но носех със себе си едно ръчно огледалце. Беше принадлежало на майка ми — красиво изработено, от бронз, сребро и злато, с дръжка от тъмносин лапис лазули. Единствената ми вещ с някаква стойност. Старицата го огледа и след това, видимо доволна, прие моя дар и влезе вътре. Затвори вратата и чух изщракването на ключалка. За миг се зачудих дали просто не си е тръгнала завинаги и никога повече нямаше да видя нея или огледалцето си, но след малко тя отново излезе и ми каза да разтворя длан.

— Сигурна ли си, че не искаш този амулет за себе си? — попита, намеквайки, че в целия свят съществува само един такъв. — Може и да имаш нужда от защита в този живот.

Поклатих глава и простичкото ми вълнено було се свлече. Старицата видя аления цвят на косата ми и отстъпи крачка назад, сякаш на прага й стоеше демон.

— Хубаво е, че не го искаш — въздъхна тя. — За теб не би проработил. Имаш нужда от далеч по-могъщ талисман.

Сграбчих амулета, обърнах се и побързах да се отдалеча. Изненадах се, когато жената се провикна след мен и ме подкани с ръка да се върна при нея, но аз не го направих.

— Не ме попита защо. Не искаш ли да знаеш какво виждам за теб, сестро моя? Мога да ти кажа в какво ще се превърнеш.

— Знам какво съм.

Бях дете, родено от мъртва жена; бях момиче, което не можеше да понесе гледката на собственото си лице. Радвах се, че се отървах от онова огледало.

— Не е нужно ти да ми го казваш — подвикнах към стоящата насред уличката вещица.

Прибрах се у дома и дадох подаръка на брат си; амулетът бе малък, сребърен, за врата, с гравиран образ на цар Соломон, сражаващ се с демон, който лежеше проснат на земята пред него. От другата страна на гръцки език бе изписано Печатът на Бога, имаше и изображение на ключ — олицетворение на ключа, с който Мойсей бе отворил достъпа до божията защита. По същия начин този амулет трябваше да защитава брат ми от неговото напоено с кръв бъдеще.

Амрам бе очарован от подаръка. Заяви, че притежавам способността да чета мислите му, защото се е молил за напътствия и мъдрост, за малка частица от онова, което Господ някога е дарил на цар Соломон. Спестих му информацията, че не аз, а една вещица е знаела какво точно желае той.

Брат ми се зарече, че демоните никога нямало да победят. Това била мисията на сикариите и те не можело да се провалят. Разтвори сърцето си, докато говореше, и аз му повярвах. Амрам си имаше начини да убеждава събеседниците си и да ги кара да приемат гледната му точка, сякаш ги даряваше със способността да видят света през неговите очи. Когато погледнех към брат си, всичко, което виждах, бе царството на Цион и това как нашият народ най-сетне е свободен.

За съвсем кратко време Амрам успя да надмине баща ми в техния сенчест занаят. Беше най-добрият не по случайност, а защото това бе личният му избор. Бе изучил пътя на убиеца от баща ни, както и от някакъв мъж на име Яхим бен Симон, който се бе превърнал в негов учител. Твърдеше се, че Бен Симон познава смъртта по-добре от повечето хора и е уважаван заради умението си да борави с двуострия си сребърен нож. Под неговата опека Амрам бе твърдо решен да напредва, да развива способностите си и да се издигне над всички останали. Брат ми бе целеустремен в желанието си и се упражняваше с упорството на истински майстор на занаята. Докато го правеше обаче, неговите настроения и емоции се меняха пред очите ми. Наблюдавах как момчето, което познавам, изчезва и на мястото му се появява един студен и безстрашен убиец. От баща ни се научи как да се прокрадва незабелязано в нощния мрак и да се катери по кулите единствено с помощта на въже, което омотаваше около китката си. Упражняваше могъществото на тишината, не говореше с дни, оставаше толкова неподвижен, че дори и мишките в градината ни не можеха да го забележат. Ходеше босоног, за да е сигурен, че никакъв звук няма да издаде приближаването му, чак до внезапния удар на острието, на който Бен Симон го бе научил, усъвършенстван допълнително от вродената ловкост на Амрам.

Не след дълго брат ми бе викан за най-опасните задачи, всяка една от които носеше ледения дъх на смъртта. Въпреки че не притежаваше наметало, което да го дарява с невидимост, неговата удивителна дарба бе маскировката. Обличаше се като свещеник или като бедняк, криеше се във взети назаем одежди и се добираше до човека, за когото се смяташе, че е предател. Можеше да се състари — лицето му се променяше под тъмните линии на въглена, — или да изглежда като обикновено момче с блеснал поглед. Хората си шепнеха, че е непобедим, и скоро плъзнаха слухове, че амулетът на Соломон, който носи на шията си, го защитава от злото. Другарите му го обожаваха и го наричаха Хол, с името на феникса. Кълняха се, че им напомнял за тази мистична птица, издигаща се от пламъците и пепелта; Амрам се изплъзваше от всеки опит на властите да го заловят и убият.

Заради баща ми и брат ми останалите мъже се страхуваха да ме заговорят. Делата на сикариите бяха загадка, но съществуваха тайни, които всички знаеха, особено в Йерусалим. Мъжете от моето семейство бяха сочени на улицата, за тях се разговаряше шепнешком, те бяха едновременно почитани и ненавиждани. Не беше чудно, че никой няма желание да ме вземе за своя съпруга, дори и грубият селяк, който подкарваше магаретата на пазара. Бях млада жена, но хората се отнасяха с мен като с просякиня, всички ме презираха, името ми бе опетнено. Но щом мъжете зърнеха необичайния цвят на косата ми, в очите им се долавяше любопитство, а често и похот. Техните погледи бяха смущаващи по начин, очевиден дори и за някой толкова неопитен, колкото бях аз. Знаех, че щях да вляза в сънищата им в мига, в който не можеха да овладеят копнежите си. Само дето сънищата не струват нищо в реалния свят. Каква полза имах от тяхната нощна страст? В светлината на деня те просто ме подминаваха. Исках да изкрещя Вземи ме! на всеки мъж, който ме пренебрегваше. Спаси ме от случващото се, от колоната горчива сол, в която съм се превърнала, от престъплението, което извърших още преди да се родя, от мъжете в моя дом, които дебнат край Храма в търсене на мъст. Отведи ме в своето легло, в своя дом, в своя град.

Свалях булото си на публични места. Не си правех труда да сплитам косите си и ги оставях да блестят под слънчевите лъчи, докато търсех спасение от своята самота.

Въпреки това всички се извръщаха, неспособни да ме видят, защото бях просто червен порив на вятъра, който преминаваше край тях, невидим за очите им.

Не след дълго брат ми стана един от най-търсените убийци. Римляните бяха готови да платят за информация, повече, ако бъдеше заловен, и дори още повече, ако вината за престъпленията му се докажеше и го разпънеха на кръст. Амрам вече не се прибираше у дома и наместо това обикаляше из нощните улици; сега вече неговото място бе повече в мислите и сънищата ни, отколкото в рутината на всекидневния ни живот. С баща ми бяхме единствените обитатели на къщата. Въпреки че не си говорехме, и двамата поглеждахме едновременно навън, когато започнеше да се спуска мрак. Знаехме, че Амрам е някъде там. Отново споделяхме нещо общо. Потръпвахме всеки път, когато чуехме, че някой е заловен. Винаги когато вратата проскърцаше, между нас проблясваше нещо като емоция, която ни свързваше за миг. Но никога не бе той, единствено вятърът.

През една кошмарна нощ ни навести не вятърът, а група войници. Баща ми сви рамене, щом споменаха името на Амрам; заяви, че нямал син. Злата съдба го била проклела да има само едно дете, безполезна дъщеря.

Когато другарите на Амрам, същите, които го бяха почитали като непобедимия феникс, вече не се осмеляваха да му помагат, брат ми разбра, че е дошъл краят на живота му в Йерусалим. Не му оставаше друг избор, освен да избяга. В пустинята все още имаше крепости под контрола на нашия народ. Ако можеше да се добере до някоя от тях, щеше да бъде в безопасност. Преди да замине, пое риска да дойде, за да се сбогува. След като двамата с баща ми се прегърнаха, Амрам ме дръпна встрани. Беше ми купил прощален подарък. Син шал. Бе твърде красив за мен, много повече, отколкото заслужавах, но въпреки това той настоя да го взема.

— Има червеи, които са прекарали целия си живот, за да изтъкат тези нишки, и сега ти отказваш да почетеш съдбата им?

— Това не е дело на червеи.

Разсмях се при мисълта, че подобна божествена тъкан е била създадена от някакви противни животинки. Този шал беше пълната противоположност на изтъканото от паяжини наметало на баща ми, чийто цвят бе толкова блед, че чезнеше във въздуха. Синята коприна привличаше вниманието на всекиго със своя изблик на неочаквана цветност.

Амрам се закле, че говори истината, и заяви, че докато червеите предели своите копринени нишки в короните на черниците, са били толкова отдадени на задачата си, колкото открит и искрен е пред мен той самият. Когато свършел работата си, всеки червей се превръщал в синя пеперуда, която се възвисявала към небесата.

Увих шала около косата си. Щях да си мисля за небесата всеки път, когато го носех, както и за моя брат, който беше толкова непоколебим в своята вяра. Стоях пред вратата на къщата ни и си спомнях как Амрам бе казал, че луничките по кожата ми са като звезди. Също като звездите в небето над мен, те щяха да го водят, за да може той да ме открие отново.

В града бяха останали съвсем малко от нас. Бродехме сред руините, предпазливи, изпълнени със страх за живота си. През нощта чувахме писъците на отведените в храма, на заловените от войниците, които дебнеха из уличките в търсене на някой от нашата вяра. Членовете на легиона пиеха пелин, опасно, почти смъртоносно питие, което не просто ги опияняваше, но и ги озлобяваше. Нито една жена не беше в безопасност. Нито един мъж нямаше власт над собствения си живот. Всеки, който бе имал възможност, бе избягал към Александрия или Кипър, но баща ми настояваше да останем. Имаше още работа за вършене, работа за неговия кинжал. След време Йерусалим щеше да се събуди и също като лъв щеше да се освободи от мрежите на робството. Зъби и нокти бях го чувала да казва, това ще ни донесе бъдещето. Аз обаче знаех, че това, което наистина има предвид, е плът и кости.

От сънищата си знаех какво е да се изправиш лице в лице срещу лъв.

7

От огньовете, горящи из града, се вдигаше дим, а замъгленият въздух служеше като параван за хората, които се опитваха да избягат от мародерстващите войници. Подушвах маслиново дърво, горящи върби. Овъглените останки подпалваха сламените покриви и плевни. Завивах се през глава на сламеника, върху който спях в нашата малка къща, и си пожелавах да живея на друго място и в друго време. Пожелавах си никога да не се бях раждала.

Един следобед, докато бях на пазара и ровех в почти празните кошове на търговците за грах и боб, от които да приготвя нашата оскъдна вечеря, римляните нахлуха в дома ни. Стоях и наблюдавах от едно скришно място в изоставения двор на съседите ни, чиято къща беше разрушена още преди месеци. Войниците претърсиха дома ни, преди да го изгорят до основи, а притежанията ни бяха разхвърляни из белезникавата кал наоколо. Искрите от пожара се издигаха нагоре, подобно на бели нощни пеперуди, но когато паднеха на земята, засияваха в яркочервено, също като цветовете на огнените дървета.

Ако преди бях имала малко, сега вече не притежавах почти нищо. Обиколих руините и събрах единствено онова, което се побираше в двете ми ръце. Един малък тиган, в който да приготвям питки, лампа, направена от йерусалимска глина, която се пали на Шабат, тапет, молитвения шал на баща ми с обгорени ресни в четирите края3, кожения му мях за вода, пакет със сол, който щеше да има вкус на дим при готвене. Изчаках баща си, скрита зад една стена. Кожата ми бе покрита със сажди, а в косата ми имаше пепел. Помислих си, че ако баща ми не се върнеше, ако беше убит или бе избягал, без да ми каже, можех просто да си остана зад тази стена, вкоренена там, подобно на огнено дърво.

Най-накрая той се появи, прокрадвайки се в сумрака, загърнат в наметалото, което му позволяваше да се придвижва незабелязано. Когато видя молитвения шал в ръцете ми, разбра, че времето за бягство е дошло. Зачудих се дали щеше да ме изостави тук, за да се превърна в просякиня, каквато винаги се бях страхувала, че мога да стана; да се ровя из боклуците, търсейки нещо за ядене. Той обаче ми направи знак да го последвам с жест, който някой друг сигурно би използвал, за да повика куче. Свикнала да правя това, което ми се каже, се затътрих след него. Може би в крайна сметка нашата кръвна връзка значеше нещо за него, а може би ме вземаше със себе си, защото се страхуваше как щеше да реагира майка ми в отвъдния свят, ако просто ме зарежеше на улицата. Или пък си беше спомнил, че не друг, а той я бе дарил с дете, и аз с право го смятах за съучастник в своето престъпление. Ако моите сълзи я бяха удавили отвътре, то той бе мъжът, посял живота ми в нейното тяло.

През нощта ходехме от къща на къща с молба да ни приютят.

С всеки изминал ден в града оставаха все по-малко от нашите хора — повечето или бяха избягали, или се криеха — и ставаше трудно да открием някой, склонен да ни помогне. Аз бях куче, долно животно, което не задаваше въпроси и бе неспособно да мисли само. Стоях в сенките, докато хората ни отпращаха. Дори и онези, които вярваха в делото на баща ми, бяха предпазливи и не искаха да се подлагат на риск. Малцина оставяха вратите си отворени за нас, но дори и те извръщаха очи встрани и не ни посрещаха с прегръдка. Често спяхме сред сламата, благодарни за подслона, предвиден за козите. Споделяхме кошарите на животните и нощем се въртяхме неспокойно сред животинските звуци. Сънувах все същия сън, отново и отново. В него имаше лъв, спящ под слънцето, звяр, който не се осмелявах да събудя. Една нощ сънувах как змия, която изяжда всичко по пътя си, поглъща лъва цял. Стоях босонога върху каменисто възвишение, а земята бе толкова ослепително бяла, че не можех да отворя очи. Почувствах състрадание към този див звяр, царя на пустинята, защото в съня ми той се бе оставил на змията без битка. Беше ме погледнал умолително, приковал очите си в моите.

Същата нощ баща ми ме разтърси силно, за да се събудя. В съня краката ми кървяха, разранени от скалите. Пред мен стоеше черната змия на пустинята, онази, която се увива около жертвите си и не ги пуска. Беше погълнала лъва и сега идваше за мен. Сънувах как предлагам на люспестия звяр бадеми и грозде, но той копнееше за човешка плът. Помолих змията да ме пусне, докато тъгувах за лъва. Страдах за него така, както човек страда за собствената си съдба. Това, което се случваше, вече бе записано в книгата на живота, а името на лъва стоеше редом с моето.

— Трябва да тръгваме и да не поглеждаме назад — каза баща ми, когато ме събуди.

Ако не бях достатъчно бърза, той без съмнение щеше да ме изостави. Не спорих с него, въпреки че усетих полъха на неясна заплаха в мрачното помещение. Върху робата на убиеца имаше кръв, а очите му блестяха. Нещо се бе случило, но не се осмелих да попитам какво точно. Станах от сламеника си на пода и за броени секунди бях готова. Събрах притежанията ни, които носех със себе си от къща в къща. Синият шал, подарък от брат ми, тиганът и лампата, които бях намерила в руините на нашия дом. Напуснахме града заедно с друго семейство, това на убиеца Яхим бен Симон, ментора на брат ми, който го бе научил как да убива със закривения, двуостър кинжал. Слуховете мълвяха, че този убиец бил ужасяващ, когато влезел в схватка с врага си, защото се превръщал във вихрушка, търсеща единствено мъст. Знаех, че някога е бил свещеник, най-големият син в семейство от свещеници, и е прекарал младостта си в учение и молитви. Но видял как златото потъвало в джобовете на малцина избраници, как бедните биват погазвани, използвани и поробвани. Видял как на Йом Кипур, Деня на изкуплението, собственият му баща правел жертвоприношения за римляните в нашия Храм и твърдял, че римските грехове трябвало да бъдат положени върху нашите олтари и да бъдат опростени от нашия Бог.

Тогава Бен Симон взел в ръка острието на сикариите и станал ненадминат в своето кърваво призвание.

Той беше наистина опасен мъж с тяло, изтъкано от жили и мускули. Когато видях характерното му, едро лице, сведох очи, неспособна да срещна погледа на толкова страховит човек. Името на съпругата му беше Сия, а синовете му се казваха Неемия и Орен. Жена му плачеше, прегърнала децата си. Сега тяхното семейство притежаваше малко повече от нас, но поне имаха магаре, което съпругата на Бен Симон и синовете му яздеха. Аз крачех зад тях като някоя опозорена жена. Не ме притесняваше, бях свикнала да съм отхвърлена и се чувствах по-добре сама. Веднъж Яхим бен Симон погледна през рамо и се стресна, сякаш бе забравил за мен и сега бе зърнал привидение.

Докато прекосявахме Йерусалим, вече се опитвах да преценя кои от нас ще останат живи и кои ще умрат, защото бе ясно, че е невъзможно всички да оцелеем. Без достатъчно сила и решителност, дори и самото ни бягство щеше да бъде трудно. Из улиците цареше истински хаос. Всички евреи бяха прогонени от града и ако римляните се натъкнеха на някого, го убиваха на място. Така беше според новоиздадената заповед, следователно такъв беше законът. Много от свещениците се бяха скрили в тунелите с надеждата, че ще успеят да избягат незабелязано от Йерусалим. Само дето техните тайни договорки с нашествениците вече не можеха да им помогнат; бяха се озовали в царството на подплашените плъхове и се бореха за живота си като всички нас.

Чувахме грохота, подобен на вопъл, с който Храмът се сриваше. Беше тейша беав, деветият ден от месеца, денят, на който бях родена. През идните години хората щяха да се кълнат, че шест ангела слезли от небесата, за да защитят стените на Храма и той да не бъде напълно разрушен; твърдяха, че ангелите стояли разплакани насред разрухата и щели да останат така, докато свят светува. Римляните използваха стенобойни машини, които тежаха по няколкостотин тона — бяха нужни повече от хиляда мъже, за да ги задвижат и да разбият огромните камъни, белязани със знака на цар Ирод. Въжетата биваха опъвани от стотици, някои от които роби от моя народ, които проклинаха себе си заради съдбата си и греховността на собствените си дела. Тези камъни трябваше да оцелеят вовеки веков, но в онази нощ разбрах, че камъкът е просто различна форма на прахта. Гейзери от свещена прах изригваха във въздуха и с всеки свой дъх ние вдишвахме останки от Храма, който трябваше да устои на вечността.

От огньовете отново се издигаше параван от дим, неочаквана помощ за бягството ни. Бяхме благодарни за плътния и сивкав въздух, който ни обгражда, въпреки непоносимата жега. Държах шала пред устата си и се стараех да не вдишвам искрите. Предполагах, че през онази нощ баща ми е убил някого и затова наметалото му е оплискано с кръв. Мислех си за такива неща, когато Сия, съпругата на Бен Симон, дойде и закрачи редом с мен. Беше ме съжалила, защото ги следвах сред облаците от сгъстяващ се прахоляк. Имаше буйна черна коса, сплетена на венец; предположих, че е с около десетина години по-възрастна от мен. Очите й бяха тъмни и изпъстрени със златисти искрици. Сигурно щеше да е много красива, ако не беше преданата съпруга на убиец и страхът не я бе белязал със своята дамга. В онзи момент осъзнах, че убийците не трябва да се женят, да имат дъщери или да позволяват да бъдат обичани.

— Искаш ли да пояздиш със синовете ми? — предложи ми съпругата на Бен Симон.

Виждах, че е уморена, а аз бях свикнала да ходя пеша. Казах й Не, благодаря, добре си ми е да ходя отзад. Надявах се, че ще ме остави на мира.

— Много се радвам, че си с нас — изтърси тя. — Пътуването щеше да бъде много по-тежко, ако нямаше и друга жена.

Стрелнах я с поглед, чудейки се какво иска от мен. Тя се усмихна, хвана ме за ръката и тогава разбрах. Имаше нужда от приятелка.

Подканих я да се върне при синовете си. Трябваше да ме остави да се влача отзад, защото бях невидима за повечето хора, дори и без наметало като това на баща ми. Може би бях наследила тази способност, а може би бях разгадала тайната, докато го наблюдавах. Във всеки случай римляните, които ни търсеха, щяха да видят единствено вихрушка от прах на мястото, където крачех.

Сия обаче не пожела да ме чуе.

— Грешиш — отбеляза тя. — Ти ще бъдеш първата, която ще видят. Косата ти е толкова прекрасна, че ме кара да си мисля за огнени дървета.

Запитах се дали думите й са проклятие, защото стоях точно до такова дърво, когато брат ми призна, че е убиец. Нямаше откъде да знае това, но в редките случаи, когато сънувах майка си, тя ми се явяваше именно като огнено дърво и в съня си аз скланях глава пред нея и започвах да плача.

Докато оглеждах Сия, осъзнах, че тя просто иска да бъде мила в тази натежала от опасност и несигурност нощ. Вървяхме близо една до друга, сближени от заобикалящото ни усещане за гибел. Движехме се през Долината на тръните под небе, обсипано с толкова много звезди, че ме караха да си мисля за камъните в пустинята, безбройни, прекалено бели, за да гледаш към тях. Казваха, че лицето на нашия Създател е именно такова, толкова ярко, че един поглед към него би те ослепил. Моите очи бяха сведени. Бих предпочела да вървя сама, но Сия остана до мен, хванала ме под ръка.

Довери ми, че моят баща и съпругът й убили важен римски пълководец и това е причината да избягаме по спешност. Самата тя бе почистила остриетата на кинжалите им и бе измила стоманата с чиста вода, шепнейки молитви, докато го прави. Знаеше, че е длъжна да не задава въпроси и да изпълнява заповедите на съпруга си, но беше изпитала нуждата да сподели как бе държала ножа, покрит с човешка кръв; признание, което ми направи, докато се влачехме след мъжете. Гласът й трепереше, когато говореше за това.

— Как ли ще ме накаже Господ? — промълви тя.

Казах й да замълчи — на жените не ни бе позволено да обсъждаме подобни неща, но вече бе твърде късно. Бен Симон ни бе чул и извърна пронизващия си взор към нас. Той беше висок, внушителен и страховит мъж с тъмна маслинова кожа и дълбок белег, прорязал едната страна на лицето му. Отново сведох очи към земята, в опит да избегна погледа му. Той рязко нареди на Сия да млъкне.

— Нека не говорим за това — каза тя тогава. — Понякога е по-добре да не знаем какво вършат мъжете.

Когато вече не можехме да вървим, спряхме за почивка в един оазис, за който приятелите на убийците говореха с възторжени слова. Всеки зилот си имаше план в случай на опасност, посока, в която да тръгне, ако се наложи. Това беше първата ни спирка, малко зелено местенце, където се бяха събрали множество камили, избягали в разразилия се хаос от околните селища. Щом приближихме, животните побягнаха, вдигайки прахоляк с копитата си, уплашени, че можем да метнем въжета около шиите им; също като нас и те не искаха да бъдат роби. Тук растеше цитрусово дърво. Плодовете му се наричаха при ец хадар, лимонов етрог, използван за направата на сладко. Точно тези бяха натъртени и толкова сладникави, че чак нагарчаха, но това не ни притесняваше. Умирахме от глад и жажда. Ядяхме в мълчание, нахвърлили се като зверове на оскъдната си вечеря. В далечината виждахме пламъците на горящия Йерусалим. Димът се издигаше към небесата подобно на вихрушка и после изчезваше. Броях ярките звезди над нас. Сия седеше до мен и ми шепнеше. Тя настояваше, че е добра поличба да открием цитрусови плодове през първата нощ от пътуването си и въпреки че не желаех да споря с нея, знаех, че не е така. Това горчиво-сладко дърво не бе нищо повече от ключ за врата, а тази врата водеше към пустинята.

Бях дочула разговора на баща ми с Бен Симон. Не отивахме към Александрия или Кипър. Вървяхме по древния път, който водеше към Соленото море4, пътя на обречените. През месеца на Ав дори и птиците не можеха да летят там, където отивахме ние, нито през деня, нито през нощта. Беше твърде горещо, въздухът бе безмилостно нажежен. Човек можеше да изпече хляб върху камъните. Щяхме да навлезем толкова навътре в пустинята, колкото можехме, защото баща ми вярваше, че там ще открием зилотите и крепостите им, а брат ми ще е сред тях.

През нощта, в която Храмът гореше, небесата бяха озарени от пламъците и духаше лек ветрец. Това щеше да бъде най-хладната ни нощ, преди да навлезем в пустошта. Имаше обаче още нещо, което ме захвърли сред свят от адски огън в тази нощ, в която напуснахме Йерусалим. Отидох до някакъв изоставен много отдавна кладенец. В него вече нямаше вода, което не бе изненадващо. Хората често лъжеха за водата и обещаваха цели езера там, където нямаше и капчица, мечтаейки за прохладната течност в един свят на пясък и прах. Но ако някой коленичеше и покопаеше в земята с ръце, бе възможно да открие кал. Тогава през пръстите му щеше да се процеди вода, дар за всеки, склонен да падне на колене. Не бях твърде горда, за да го сторя.

Решена да получа това, което искам, успях да напълня половин стомна с тинеста вода, прецедена първо през пръстите ми, а след това през плата на синия ми шал. Когато приключих, се изправих, нетърпелива да утоля жаждата си. Извърнах се от кладенеца, а после вдигнах очи и се сепнах. Не виждах обсипаното със звезди нощно небе или пък пожарите на Йерусалим, а единствено тъмния силует на другия убиец, Бен Симон, който ме наблюдаваше. Ръцете ми бяха покрити с кал, туниката ми беше разтворена. Усетих как лицето ми пламва. Не разбирах защо се бе появил от мрака, нито пък защо бе останал. Та той дори не знаеше името ми. Помислих си, че ще се обърне и ще си тръгне, но Бен Симон гледа към мен дълго време, по начина, по който ловец наблюдава внимателно някоя сърна, за да прецени дали е твърде далеч, за да я гони, или пък достатъчно близо, за да я улови. Той кимна и тогава разбрах. В крайна сметка не бях невидима.

8

Броях дните в пустинята, като оставях резки по краката си с остър камък. На нашия народ не му беше позволено да се самонаранява; това бяха практики на езичниците и номадите по време на тяхното време на траур. Заради мъртвец да не правите порязвания по месата си, нито да начертавате белези по себе си — така бе наредил нашият Бог в Трета книга Мойсеева. Аз обаче чувах единствено гласа на пустинята, но не и словата на Всемогъщия. Криех белезите от порязванията с шала си. В живота, който водехме, болката беше нещо, с което трябва да свикнеш, нещо, което да те закали. Бях по-склонна да се нараня сама, отколкото да позволя друг да го направи, така че прегърнах идеята за този мой кървав календар с увереност и без разкаяние.

За първи път нарушавах нашите закони. Да продължа след това, бе лесно.

Предпочитах да бъда сама, но ме отпратиха при Сия и нейните деца. Тя продължаваше да бъде мила и аз започвах да свиквам с нея. Сия бе по-възрастна и омъжена и предполагах, че ще очаква да се държа почтително с нея, но наместо това тя ме възприемаше като своя сестра и скоро започнах да се радвам на компанията й. Имаше дни, в които двете се смеехме и превръщахме суровия си живот в забавна игра, въпреки че мъжете ни хвърляха навъсени погледи. Двете работехме заедно, събирахме оскъдните растения, които откривахме в пустошта, приготвяхме храна с намаляващите ни запаси от мазнина и маслини, изсушени смокини и леща. Правехме хляб на горещите камъни край огъня и го покривахме с пепел, за да може да се опече. Понякога мъжете отиваха на лов и от време на време се връщаха с някоя яребица, чието месо добавяхме към яхнията.

Бях дълбоко впечатлена от това колко добра майка е Сия и с какво търпение се отнася към синовете си, когато те настояваха за нейното внимание. Момчетата бяха почти бебета и всяка нощ тя им пееше, за да заспят, решена да не ги лишава от любовта и грижите, на които се бяха радвали в света, останал зад гърбовете ни. Всеки път, когато пееше, си спомнях за момичето от Александрия, което се грижеше за мен, след като останах без майка. Често заспивах близо до децата, като си представях, че приспивните песни на Сия са предназначени за мен. Моята нова приятелка неуморно решеше косата ми, за да махне пепелта, изсипала се върху нас, докато бягахме от горящия Йерусалим. Веднъж открихме едно плитко езерце и се втурнахме към него в мига, в който зърнахме водните отблясъци; докато се пръскахме една друга, сякаш наистина бяхме сестри, и макар и за кратко успяхме да забравим в какво положение се намираме.

Продължавах тайно да отмервам времето в пустинята, врязвайки всеки отминал ден в плътта си. Не споделих с никого, но продължавах да мисля за Бен Симон, убиеца с белега върху лицето. Когато видех, че ме наблюдава, бързо покривах краката си. Не исках да знае коя съм в действителност — едно отритнато, грозно момиче с мазолести ръце. И въпреки това имаше някаква връзка помежду ни, може би защото и двамата бяхме белязани. Беше очевидно, че той вижда нещо, което никой друг не бе забелязвал досега. Лицето му се преобразяваше, когато погледът му се спреше върху мен; в очите му се долавяха пламенност и безразсъдност. Самото му присъствие приковаваше вниманието ми, подобно на ужилване от оса. Започнах да се чудя как ли бе получил белега си и в какви тъмни дела е бил замесен в Йерусалим. В главата ми се блъскаха нажежени до бяло, настоятелни мисли за него, които ме караха да се срамувам и да се чувствам като предателка, въпреки че не бях сторила нищо нередно.

Веднъж, под бледата лунна светлина, отидох до езерцето, където двете със Сия се къпехме. Докато траеше месечното ми кървене, се бях изолирала, както повеляваха нашите обичаи. Сега кървенето бе спряло и имах нужда да се почистя. В Йерусалим ходех в микве, за да се изкъпя. Тук обаче всичко, с което разполагах, беше това езерце насред нашала, клисурата, където птиците идваха да пият вода вечер — ята от гарвани, чучулиги и огромни белоглави лешояди, силни, безстрашни създания, които гнездяха по скалите. Открих, че с нарастващите горещини на Ав водата бе намаляла. Въпреки това свалих туниката си, намокрих се и изпитах някакво облекчение. После чух шумолене сред вечнозелените храсти — от онзи тип, който човек може да открие дори и на най-суровите места. Бързо грабнах дрехите си, притеснена, че може би ме дебне някой от леопардите, в чиято територия бяхме навлезли, достатъчно изгладнял, за да ме възприема като плячка.

Чу се звук от стъпки и замръзнах на място, докато те не заглъхнаха. Върнах се в лагера ни, пречистена, но уплашена. Всички спяха в малката палатка от козя кожа, която беше прикрепена към земята с помощта на заострени рогове. Единствено Беи Симон бе буден. Изглеждаше неспокоен. Изчервих се при мисълта, че може би ме бе видял в езерцето. Убиецът ме повика при себе си и аз се приближих, свела очи към земята.

— Опасно е — предупреди ме той.

Никога преди не ме беше заговарял. Не знаех дали иска да каже, че е опасно да ходя сама из пустошта, или да вдигна поглед, за да срещна неговия. Почувствах гняв, задето бе решил, че може да ми казва какво да правя и се държеше с мен като с дете, или дори по-лошо — като с негов роб, но в гнева ми проблесна и искрица на удоволствие, когато забелязах острите зелени листа в косата му. Бяха от храстите, растящи край езерцето, храсти, надигнали клони към небесата на място, където нищо друго не би могло да оцелее.

Бе нощта на двадесет и първото ми порязване. След това се чудех дали просто не бях отбелязвала времето допреди то да се случи. Нима това бях чакала? Дотук ли ме бе довел моят копнеж? Може би бях надзърнала в Книгата на живота, която описва пътя на съдбата ни, и в дълбините на своя сън бях видяла неговото име, написано там. Или пък бях просто завистливо момиче, което си нямаше нищичко, и заради това жадуваше да вземе това, което принадлежи на друга жена, която — освен всичко друго — бе и негова приятелка. Единствената му приятелка.

Стъкмявах огъня, за да приготвя вечерята ни от лещени питки в тиганчето, което носех от Йерусалим. Той коленичи до мен. Небесата бяха избелели заради жегата. Чучулигите се стрелкаха в сумрака, а цели ята от пчелояди писукаха, докато ярките им сини пера прорязваха трептящия въздух. Яхим бен Симон имаше по-силно излъчване от повечето мъже и можех да усетя топлината на присъствието му край себе си. Този път не ме погледна. Наместо това се протегна и прокара ръка по крака ми, през прорезите, които си бях направила, и дланта му остана там, докато усетих, че кожата ми пламва.

— Ти не се страхуваш от нещата, които плашат повечето жени.

Осъзнах, че това е истина. Той продължаваше да не поглежда към мен, но изглеждаше така, сякаш ме познава, макар булото ми да ме прикриваше. Повечето жени се страхуваха за живота на децата и съпрузите си. Техните тревоги бяха свързани с глада, болестите, демоните, поробването. Аз се страхувах от лъвовете в сънищата си, отчасти уверена, че ще бъда погълната от тези прокрадващи се в мрака на нощта създания. Страхувах се, че нейде в пустинята ще ме чака ангел, изпратен, за да ми каже, че животът ми е поредица от грешки, че съм се родила убийца, отговорна за смъртта на майка си още преди да поема първия си дъх, че моето престъпление е по-лошо от това на който и да било убиец, защото съм виновна не само в очите на баща си, но и в очите на Господ.

Бен Симон отдръпна ръката си, но все още усещах топлината от докосването му. Усещах я в продължение на дни. Дали това означаваше, че той е ангел, скрит сред нас, дошъл, за да ме съди? Или бе просто мъж, желаещ да задоволи нагона си?

9

Бялата светлина, която проникваше през палатката ни в най-жестоките часове, почти ни ослепяваше. Пътуването сред горещината на деня бе невъзможно, защото ветровете бяха безмилостни и можеха да разкъсат човек на парчета. Бяхме градски хора, изгубени в пустошта, скиталци без посока, попаднали в земите на грабители, крадци и светци. Името на тези безлюдни територии бе Пустота. Не срещахме никого по пътя си. Когато бледите отблясъци на малкото езерце изчезнаха сред пясъците, когато калта, която оставихме зад гърбовете си, се превърна в суха, напукана пръст, вече нямахме причини да оставаме в лагера си.

Събрахме скромните си притежания — палатката от козя кожа, вретената, които използвахме, за да предем вълна, нашите ножове и тиганчето, едно бурканче, в което все още беше останала малко мазнина, лампата, която палехме, за да отбележим Шабат, въпреки че имахме твърде малко масло за нея. Тръгнахме, за да открием вода. Вървяхме под мастиленото небе в ранните утрини, през часовете, които бяха по-търпими, преди слънчевите пламъци да изригнат от мрака. Пътят ни отведе до кладенец, но в него нямаше и капчица вода. Отведе ни до овощна градина, но маслиновите дръвчета бяха изсъхнали, а сребристите им кори се бяха превърнали в празни обвивки. Знаехме, че на номадите, които прекосяват пустошта, често им се налага да убиват камилите си и да пият топлата кръв, когато жаждата им стане неконтролируема. Нямаше трева и дори стадата от диви кози, които без страх тичаха по стръмните скали, рядко навлизаха в тези сурови земи. Единствено леопардите се скитаха из голите дюни. Въпреки че тези зверове бяха мистериозни и редки, от време на време забелязвахме отпечатъци от лапи. Това бяха най-бързите животни на света, дарени с неземна красота, но обикновено бродеха сами. Само тези, които бяха отхвърлени от своя вид, идваха тук.

Продължавахме напред, вярващи, останали без нищо, в което да вярват. Устните ни бяха сухи, напукани и побелели. Сия намаза с последната ни мазнина устничките на синовете си, за да не кървят. Дните се трупаха като съчки в кладата, сухи и безполезни. Най-накрая открихме пещера, която да ни защити от светлината и вятъра. Вътре имаше локва застояла вода, покрита с тъмна, зеленикава коричка, но въпреки това сведохме лица към нея и пихме като кучета. Източният вятър, Руах Кадим, дойде от Едом5, пламтящ от жега. Увихме се в шалове от лен, който беше по-хладен от вълната, може би защото тръстиката, от която бе изтъкана тази материя, растеше в блатата и носеше спомена за водата в своите нишки. Забулихме лицата си и притиснахме ръце към ушите си. Дори и така обаче не можехме да заглушим звука на пустинята; нейният рев препускаше насреща ни, подобно на живо същество.

Останахме в пещерата в продължение на дни, твърде изтощени и обезводнени, за да продължим напред, уплашени от възможността да налетим на някой от римските отряди в пустинята. Палехме клоните на бодливите храсти, които бяхме открили наоколо, за да пропъждаме чакалите. Струйка бял дим се издигаше от входа на пещерата, а пепелта полепваше по очите и в гърлата ни. Убийците ходеха на лов, но не успяваха да хванат нищо. Те се молеха, но молитвите вече не носеха облекчение. Аз продължавах да правя прорези по краката си с камък. Ако сама не отмервах хода на живота си, никой друг нямаше да го стори. С времето започнахме да гладуваме. Отново започнах да се питам кой сред нас ще надживее останалите. Заради глада бяхме замаяни и отмалели. Спяхме в продължение на толкова много часове, че вече не можех да направя разлика между реалността и сънищата си. Сънувах Йерусалим, сънувах майка си, сънувах огненото дърво на пазара. Тези образи ми се струваха по-истински от противната смрад на пещерата. Тайничко започнах да ям пръст от местата, където влагата се бе задържала между камъните. Кожата ми потъмня и имах усещането, че пустинята се излива от мен, също както в поверието, че ако пронижеш демон с благословен, пречистен във вода нож, от раната ще избликне пясък.

Една нощ баща ми и Бен Симон прерязаха гърлото на магарето. Има хора, които твърдят, че животните нямат душа, но аз чух писъците му. То имаше глас също като всеки мъж или жена, глас, който се молеше за дихание и живот. Дори когато избягах на скалите отвън, все още чувах ехото на воплите му. Мъжете казаха молитва и благодариха на Господ за леката смърт на бедното животно — вярваха, че е била такава, защото бяха използвали ритуален нож, но мен не можеха да убедят; после стъкмиха огън и изпекоха месото. Виждах локвите от тъмната кръв на магарето по склона под пещерата. Звездите бяха в небесата над нас. Някои от тях се различаваха съвсем ясно, други потъваха в дълбините на мрака. Чакахме утринната звезда, която ние бяхме кръстили кохав хашахар, а други наричаха Венера, чакахме я да се появи сред своите лъчи от бледа, трептяща светлина и да ни дари още един ден.

След като се нахранихме, се почувствах омърсена. Костите на магарето къкреха в гърне над огъня; ако заделяхме останките от месото, на което се бяхме нахвърлили озверели от глад, щяхме да имаме храна до следващия Шабат. Бяхме като хората, поели назад в своето развитие, варвари насред пустинята. Имаше номади, които живееха по този начин; понякога виждахме следи от тях. Те бяха диваци, езичници с боядисани лица и двуостри копия, чийто говор се ограничаваше до сумтене и крясъци. Животът им зависеше от техните камили, които им даваха месо, мляко и подслон, когато обработените им кожи биваха разпънати като палатки. Номадите оставяха мъртъвците си по скалите като храна за мършоядите, жените им раждаха в пясъка, зацапвайки го с лепкава чернилка, а мъжете бяха извънредно опасни, защото живееха според свои собствени правила и закони. Никой, който попаднеше на пътя им, нямаше да бъде пощаден. Някои от тези мъже имаха по шест съпруги и се отнасяха с тях като с магарета, биеха ги и ги използваха за разменна стока.

Бен Симон бе намерил два трупа на такива жени — почти деца, най-вероятно дори още не кървяха с луната. Сигурно бяха опитали да избягат от жестокото си съществувание и се бяха отдалечили дотолкова, доколкото им бе позволила пустинята. Убиецът откри телата под свлачище от пясък и камъни, когато един ден излезе на лов. Момичетата се държаха за ръка, вперили отворените си очи в отвъдното. И двете имаха дълги черни плитки и бяха облечени в оцветените с индиго наметки на техния народ. Лежаха на земята в очакване на смъртта по начина, по който булката очаква своя младоженец, а дланите на ръцете и стъпалата на краката им бяха оцветени с къна в сложните символи на церемонията таниа, за да могат да донесат късмет на мъжа, за когото ще се омъжат. Може би съпругът им ги е тормозил и не е имало кой да им помогне, или пък просто ги е изоставил. Може би бяха избягали заедно преди сватбата и се бяха изгубили.

Почиствах гърнето за готвене, когато Бен Симон ме повика с жест. Последвах го, въпреки че не бе говорил с мен, откакто ме беше предупредил за опасността. Отведе ме, за да видя двете момичета. Ние не разговаряхме, дори не се поглеждахме. Когато прахолякът се отдръпна, разкривайки телата, се запитах защо бе избрал точно мен, за да сподели откритието си. После вдигнах глава и видях, че този жесток убиец, който бе заклал толкова много хора, който бе отмивал кръвта от ръцете си нощ подир нощ, чието лице беше разделено на две от назъбения белег, има сълзи в очите си.

Стояхме под потъмняващото небе в онзи час, когато пясъците придобиват тъмносин цвят. Онова време от деня, когато хората, бродещи из пустинята, често виждат миражи и се кълнат, че камъните под краката им се превръщат в море. Може би двете деца съпруги бяха помислили, че са спасени от морето на мъртвите, и го бяха предпочели пред живота, в който са били третирани като зверове и са търгували с тях като със сребърници. Внезапно разбрах какво иска да ми каже Бен Симон. Казваше ми, че никога не би ме тласнал към подобен край. Щеше да ме защитава и да се грижи за мен. Съдбата ми се разкри, докато той нежно погребваше тези две посестрими съпруги, разкри се пред очите ми с такава сигурност, сякаш самата Книга на живота бе паднала разтворена в краката ми на земята.

Никога нямаше да поискам да избягам от него.

Всяка нощ се свивах на кълбо в пещерата, будна дълго след като останалите вече бяха заспали. Но не бях единствената, чиито очи оставаха отворени. Една нощ Бен Симон дойде при мен. Легна на каменния под и ме прегърна. Очаквах го, но в този момент бях твърде зашеметена, за да се помръдна или да извикам. Той сведе очи към мен и този път погледът му проникна дори по-дълбоко в сърцето ми, отколкото при пресъхналия кладенец или край гроба на двете съпруги. Знаех, че ме вижда наистина. Виждаше, че съм свикнала да изпълнявам заповедите на мъжете, че съм последвала баща си в бягството му от Йерусалим, без да му задам нито един въпрос. Но в мен имаше и нещо друго и Бен Симон бе видял и него. Бе прозрял, че изгарям вътрешно и съм самотна, пленница на лъва от моите сънища и на ангела, когото очаквах; бе отгатнал, че бремето на собственото ми раждане ме смазва.

Най-вероятно скоро щяхме да умрем, а костите ни щяха да се белеят върху скалите. Щяхме да бъдем разкъсани от ноктите на орлите и челюстите на чакалите. Щяхме да полетим с вятъра и да се превърнем в пепел. Но не сега. Не му бе дошло времето. Все още бяхме живи. Бен Симон плъзна длан под туниката ми. По ръката му имаше изпъкнали, тъмносини вени, които можех да видя в мрака. Почувствах досега на набъбналия му член. Бях ужасена, че ще ме разкъса на две, но не се опитах да го спра. Изгарях по начина, по който листата на наровете изгарят през месеца на Ав. В един миг са зелени, а в следващия — обхванати от пламъци. Сия бе права. Аз наистина бях като огнено дърво: колкото повече изгарях, толкова по-жива се чувствах. Ако се бе приближила по-близо до мен, щеше да усети миризмата на огъня и да бъде предупредена, но вместо това тя ме бе приела за своя приятелка.

Бен Симон прокара ръка между краката ми. Чух се как простенвам. Той бързо покри устата ми със свободната си ръка. Останалите бяха в далечния край на пещерата; не биваше да ни чуят. Прошепна ми, че тишината е единственото, което някога ще поиска от мен. Аз кимнах и той махна ръката си от устата ми.

Устните ми бяха горещи от докосването му. Трябваше да науча нещо преди моя обет за мълчание, преди да погълна завинаги думите си и да спазя обещанието си. Усещах как заклинанието за тишина, което Бен Симон ми правеше, ме обгръща, но преди то да бъде завършено, имах един-едничък въпрос. Исках да разбера как бе получил белега върху лицето си. Мислех, че ако науча тайната му, ще опозная самия него и тогава той може би щеше да ми принадлежи, макар да бе съпруг на Сия.

Бен Симон ми каза, че това е знакът на лъва. Потръпна, докато превръщаше спомена си в думи. Римляните го заловили пред Храма, когато още бил млад и неженен. Бил висок и добре сложен, със силни ръце, точно от типа мъже, който те искали. Търсели гладиатори и за целта били подготвили изпитание. Заключили десетима мъже в едно помещение заедно с един лъв. Който оцелеел, щял да бъде изпратен в Рим. Първите деветима били убити, но когато стигнал до мъжа, лежащ до мен, лъвът го одрал веднъж през лицето, след което се строполил в краката му; свлякъл се на покрития с плочки под и умрял от внезапна смърт. Може би е бил ранен в някоя от предишните си схватки, но Бен Симон обявил пред войниците, че е убил своя враг единствено с поглед. Случилото се било толкова странно, че обърканите и смутени римляни се заели да обсъждат причините за тази необичайна смърт. Именно това дало на Бен Симон възможност да избяга, въпреки че раната на лицето му продължавала да кърви.

Бил ужасен от факта, че е убил такъв прекрасен звяр, когато предпочитал да убива римските войници, защото един от деветимата, избрани за гладиатори и загинали пред очите му, бил неговият брат.

— Истината е, че бях твърде горчив — призна той, шепнейки в ухото ми, за да обясни защо лъвът се е свлякъл в краката му. — Звярът не хареса вкуса ми.

Прокарах ръка по лицето му в мрака, чудейки се какво ли е да се изправиш лице в лице срещу лъв. Може би животното беше усетило нещо в него, бе разбрало, че стои пред лъв сред хората. Искаше ми се да се разплача заради унижението на Бен Симон и страданията, причинени му от римляните, но пустинята бе пресушила сълзите ми. Може би аз също бях горчива.

През тази първа нощ той подходи бавно и внимателно към мен. Направи неща, за които дори не подозирах, че съществуват. Целуваше ме навсякъде, а след това ме подкани да направя същото с него. Не след дълго моята наслада бе в това да чувам неговата, да го карам да ме притиска по-силно към себе си и да ме желае все повече. Когато проникна в мен, очите ми бяха отворени. Виждах белега, който лъвът бе оставил, и разбирах, че сънищата са разказвали историята за моя собствен живот, за това какво се е случило и какво предстои. Той бе нечий съпруг, но в тази нощ бе мой, лъвът, за когото винаги бях знаела, че ще ме открие. Според традицията трябваше да се опазя за собствения си съпруг, но вече знаех, че никога нямаше да има младоженец, чието семейство ще поиска да види моята първа кръв след сватбата ни. Съществуваше единствено този мъж, който ми бе казал, че съм красива. Каза ми го така, че му повярвах.

10

По времето, когато месец Елул отмина, вече се бяхме превърнали в хора на пустинята, завити в наметала, за да се предпазваме от слънцето, прекарващи дните си в търсене на нещо за ядене. Забравихме празничните дни. Дори и Шабат бе просто ден като всички останали, въпреки че бе прекрасен и свещен и би трябвало да бъде почитан с радост и възхвали. Всичките часове бяха ослепително бели и се сливаха в едно цяло. Не след дълго баща ми беше единственият, който продължаваше да се моли по три пъти на ден, но скоро и той се присъедини към Бен Симон и просто нашепваше една молитва на зазоряване, обърнал взор към Йерусалим.

През един белязан от късмета следобед Бен Симон успя да улови млада дива коза. Понеже тя първо зарови муцуна в туниката ми, когато я доведе в лагера ни, той ми я предложи като дар. Козата, изглежда, се привърза силно към мен още от самото начало, непрекъснато искаше да я галя и ме следваше по петите. Бях толкова поласкана, че така и не намерих сили в себе си да я отстъпя на онази, на която този подарък принадлежеше по право. Сия беше съпругата на Бен Симон, по-възрастната от нас двете, но въпреки това, когато повикаше козата при себе си, тя отказваше да отиде и засрамено се дърпаше назад.

Държах моята нова любимка вързана с въже, за да можем да пием млякото й, както и за да приготвяме киселото мляко, което наричаме ле-бен, а други — хомец, като за целта използвахме моя шал, за да прецедим изварата и да оберем маслото хема. Често го изяждахме веднага, още преди да се е превърнало в сирене, защото при настоящите обстоятелства възприемахме това простичко ястие като същински деликатес. Копаех в сянката на скалите, където растеше едно-единствено обрулено от вятъра старо маслиново дърво. Там имаше кал, която прецеждах, за да получа поне малко тъмна, солена вода. Правех сирене, харис халав, като завивах получената смес в плат, докато станеше достатъчно твърда за ядене. Колкото повече храна имахме заради млякото от моята коза обаче, толкова повече изглеждаше, че Сия изгаря от завист. Един ден я видях приведена над козата да й мълви нещо в опит да я накара да се привърже към нея, но животното просто избяга и дойде при мен. По-късно се запитах дали това не беше моментът, в който Сия разбра. Въпреки че бе прикрила очите си, я чух как хлипа. Незнайно как, насред тази пустиня, където нямаше достатъчно влага за сълзи, тя все още можеше да плаче.

По това време резките по краката ми вече бяха твърде много, за да ги преброя; пресичаха се една друга, сякаш месеците се бяха изсипали върху кожата ми. В хода на пътешествието си бяхме срещнали няколко заблудени пътници и бяхме изтъргували с тях каквото можехме. Всичките ни притежания, които минаваха за ценни — хубавият кожен мях за вода на баща ми, сватбените гривни на Сия — бяха разменени за сол и кимион. Веднъж се сдобихме с няколко мършави пилета и пирувахме като крале, но когато приключихме, ни останаха единствено крака и кости. Дори и тази оскъдна храна трябваше да ни стигне за много дълго време. Бяхме гладни и в глада си ставахме безразсъдни, както често се случваше с изгубените хора. Притежавахме толкова малко, че сякаш вече нямахме никакви връзки с този свят или пък помежду си.

Когато времето ми дойде и прокървих, откъснах парчета от края на туниката си и ги използвах като парцал между краката си. Тук нямаше нищо друго. Превръщахме се в диваци, също като варварските племена, които живееха в пустинята и следваха своите собствени, брутални закони. Живей, ако можеш, или ще бъдеш изоставен заедно със старите и болните, като дар за дебнещите в нощта зверове. Продължавах да увивам около главата си синия шал, подарен ми от Амрам, въпреки че синьото бе цветът, носен от мъртвите сестрици булки, които бяхме открили в пустошта. Носехме на гърбовете си всичките си притежания. Всичко, което бяхме, се огряваше от ярката светлина на Всемогъщия. Живеехме единствено защото Той ни позволяваше. Всеки наш дъх принадлежеше на Бога, дарил ни с още един ден на земята.

Сега вече всеки път щом крачех редом със Сия, тя ускоряваше ход. Близостта между нас си бе отишла безвъзвратно. Ако двете готвехме заедно, не ми говореше. Понякога я виждах как трепва, когато се приближах. Веднъж така се сепна, че изгори ръката си на сложеното върху огъня тиганче. На нашето ново място за лагеруване имаше плитко езерце и аз я помолих да се изкъпе заедно с мен. Тя ми отказа и заяви, че ще се изкъпе после сама, но така и не го направи. Наблюдаваше ме с укор иззад скалите, сякаш видът на младото ми тяло я оскърбяваше. Чувах я как плаче. Може би и самата аз бих плакала, ако не бях изгубила способността си да го правя, но преди много време, още в бащиния ми дом в Йерусалим, бях решила, че никога вече няма да плача. Козата скоро се превърна в единствената ми приятелка. Често се улавях, че й говоря, докато не си спомнех, че така правят само вещиците. Тогава думите ми преминаваха в шепот, за да не може никой да ме чуе.

Когато най-накрая открихме място, където можехме да останем за известно време — със стръкове мента и жълт лук, успели някак да израснат в близката клисура, — потърсих пещера, в която да се усамотя по време на лунния си цикъл. Жена, която кърви, е нечиста, наричаме я нида, и тя трябва да се отдели от останалите за седем дни. Дори една-единствена капчица кръв задължава жените да се оттеглят от мъжкия свят, докато не се пречистят в микве, чистата вода, която идва директно от Господ.

Открих такава пещера по-нагоре в скалите и отидох там сама, защото такъв бе нашият закон, но за оттеглянето ми имаше и друга причина. Вече не можех да спя на едно и също място със Сия. Бях започнала да си я представям как лежи будна в мрака, когато съпругът й идваше при мен, настойчив, изискващ нещо, което сякаш му се полага по право. Питах се дали прикрива ушите си, или по-лошо — дали ни слуша. Оттеглих се, за да избягам от пронизващия й взор. Истината бе, че предпочитах да бъда сама. Натърках кожата си с кал, за да ми бъде по-хладно. Разпуснах косите си. На билото, където лагерувах, звездите бяха по-ярки и проблясваха в мрака, за да изпълнят нощта. Бях виждала жените, които следваха номадите, втори и трети съпруги, прогонени да вървят сред неомъжените. Те също покриваха телата си с кал. Въпреки че трябваше да се влачат най-отзад, белязани от срама, изглеждаха дори по-красиви от първите съпруги, защото кожата на лицата им бе бяла, жълта или червена заради калта, а разпуснатите им коси падаха свободно по гърбовете им, подобно на блестящи водопади. Струваха ми се странно горди, сякаш осъзнали, че в един свят, където нищо не можеше да потуши мъжката ненаситност, те все още притежаваха нещо. Своите тела. Своите души.

Празнувахме Рош Ходеш, възвисяването на новата луна, което бележеше началото на месеца Тишрей. Благословен е Онзи, който проговори и от думите му се роди светът. Всеки месец започваше с размисъл над първите думи от Тората, с нов живот, белязан от прераждането на луната. По това време вече бяхме пътували почти петдесет дни, без да се натъкнем на римски войници. В Деня на изкуплението се почувствах смазана от чувството за вина, ужасена от мисълта, че Господ знаеше какво правех нощем. Той беше наясно, че съм откраднала нещо, което не ми принадлежеше, и вече освен убийца, каквато баща ми твърдеше, че съм, се бях превърнала и в най-обикновена крадла. През цялото това време с баща ми се държахме като непознати, въпреки че често обитавахме едно и също малко пространство и се хранехме заедно. Обръщахме си гръб. Той нямаше друг избор, освен да яде храната, която поставях пред него, въпреки че със сигурност я смяташе за омърсена. Чувах го как мълви молитви над купичката си, както правят хората в опит да прогонят злите сили.

— Мислиш ли, че и теб ще убия отвътре? — попитах го безразсъдно по време на един обяд, докато мърмореше над зеленчуците, които бях приготвила.

Той ме изгледа злобно. Бе се изгърбил, болнав мъж, който изведнъж се бе превърнал в старец. За първи път го видях истински въпреки невидимото му наметало. Бе съкрушен. Тогава осъзнах, че мълви молитва за мъртвите, думите, които човек трябва да произнесе, когато някой си отиде: Благословен бъди, Ти Господарю наш и Боже наш, Царю на вселената. Беше в траур още от деня на раждането ми, така и не бе спрял да оплаква майка ми. Внезапно се почувствах засрамена. Той бе мой баща, независимо колко жестоко се отнасяше с мен, а аз не го почитах.

Празнувахме Господната слава, когато дойде Празникът на шатрите6.

Мъжете се молеха, но нямахме гроздове на лозницата или червени нарове, които да разчупим, за да може сокът им да се посипе в устите и по ръцете ни, така че този ден се различаваше съвсем малко от всеки друг. Скоро времето започна да се променя. Или поне птиците се завърнаха. Така и не бях осъзнала колко безмълвен беше светът в месеците на голямата жега, докато ятата не се появиха в небесата над нас. Това бе пътят, по който поемаха, за да прекарат зимата на юг, където нощите не бяха толкова черни и мразовити. Цялото небе се покри с ята чучулиги и червени чинки. Имаше жълти овесарки, гургулици, синьо-зелени абисински канарчета, ибиси с блестящи пера. Натъквахме се на цели колонии от яркожълти и тюркоазени пчелояди, които си подвикваха един на друг дори и през нощта. Над нас се бе ширнала огромна, пъстроцветна маса, понесла се на север в търсене на зелените поля. Понякога птиците бяха като облаци на хоризонта, друг път заемаха целия небосвод. Да видиш тези искрящи вълни в червено и синьо, бушуващи над белотата на пустинята, бе същинско чудо. Вече не отброявах дните с тъга, а с радост.

Дори когато бях нечиста и трябваше да се отделя от останалите, дори и когато съпругата му можеше да се събуди посред нощ и да забележи липсата му, Бен Симон продължаваше да идва при мен. В Четвърта книга Мойсеева бе записано, че мъжете трябва да избягват жените в тяхното време от месеца и следователно това бе закон. Ние обаче бяхме нарушили всеки възможен закон в пустинята. Ето докъде ме бяха довели порязванията по краката ми, първото правило, което бях пренебрегнала. Нямах си майка, която да ме научи на тези неща, но истината беше, че не бих се подчинила дори и ако тя ме бе предупредила. Един нарушен закон води до друг. Бен Симон стана нечист, покрит с моята кръв по начина, по който се бе покривал с кръвта на римляните, когато бе поразявал враговете си в двора на Храма. Той бе свикнал с извършването на престъпления. Държанието му беше едновременно нежно и по мъжкарски грубо. Когато се отпуснеше по гръб, положил ръка върху бедрото ми, с все още твърдия си член опрян в мен, не можех да видя дори отблясък на вина в очите му. Той казваше, че Бог може да разграничи грешника от греха, но това, което правехме, бе отвъд всяко наказание.

Щом слезех от пещерата, виждах, че Сия знае къде ходи съпругът й, когато не е до нея. Виждах го в примиреността, с която вършеше работата си, в намръщеното й лице. Не можех да срещна очите на приятелката си. Всичко, което можех да бъда, бе изчезнало. Момичето, което стигна до оазиса в нощта, когато Храмът гореше, вече не оставяше следи. Онази, която бе имала пепел в дългата си червена коса и бе скърбяла за загубата на своя град и своя дом, се бе изгубила нейде назад, там, където растеше цитрусовото дърво. Ключът, който бе отворил вратата към пустинята, бе разтворил и дверите на моето предателство към Сия.

Имах пясък между зъбите си. Вече бях жена на пустинята, а не уплашена пришълка, градско момиче, което се страхува от скорпиони. Бях станала неумолима в своята целеустременост, готова на всичко, за да получа желаното. По този начин се раждаха ловците. Усещах нещо първично и животинско в себе си, мрачен отблясък на волята ми за оцеляване. Ако поисках нещо, то ставаше мое. Промъквах се към кацналите птици и ги улавях с шала си, а понякога и с голи ръце. Бях ловка и коварна, същинска лъвица. Бях наблюдавала внимателно как черната пустинна усойница е способна да хипнотизира някоя птица, бавно увивайки тяло около плячката си, чак докато фаталното захапване не я парализираше.

Моят народ вярва, че всяко живо същество притежава искра — ницоц, която е свещена, и трябва да проявяваме милост и състрадание към всички божии твари, баал хаим. Всички животни славят Господ, също като нас, със своите песни и гласове. Посред зима винаги посвещаваме един Шабат на птиците, за да изразим благодарността си и да си припомним, че именно техните песни са научили хората как да възпяват славата на нашия Създател. Дори сме задължени да прогонваме кокошките настрана, преди да съберем яйцата им, за да не видят какво се случва с неродените им деца. Когато се нуждаем от месо, трябва да прережем гърлото на животното с едно-единствено, съвършено изпълнено движение, за да позволим на душата му да се въздигне в непоколебим поток от светлина. Забранено ни е да вкусваме кръв по какъвто и да било повод — трябва да я оставим да изтече от шията на животното, което убиваме, за да се върне в земята, откъдето е дошла.

Аз обаче бях виждала начина, по който смъртта идваше в пустинята всеки път, когато дебнещата в оскъдните сенки на камъните усойница се нахвърлеше върху своята плячка. Бях научила своя урок. Прекършвах вратовете на птиците, но го правех бързо и винаги произнасях молитва. Полагах върху коленете си телата на тези лишени завинаги от свободата на полета същества и скубех перата им, пренебрегвайки факта, че отнемам живота на такива чудни създания. Нима вече бях способна на всичко? Имаше ли все още някакво жестоко, брутално дело, което не бих могла да извърша? В пещерата ми бяха пораснали зъби и нокти на хищник, точно както баща ми бе казал, че ще се случи в пустинята. В дързостта ми спря да ме е грижа кой би могъл да ни чуе през нощта. Вече нямаше значение дали очите на Сия са подпухнали от плач, не ме интересуваше, че баща ми плюе на земята, когато ме види, за да се предпази, видимо убеден, че мога да му донеса лош късмет и дори да обрека душата му на вечно проклятие. Оставях ги да вярват, че от леговищата си в планините слизат лъвове и именно те издават тези дивашки звуци нощем. Сия не значеше нищо за мен. Нейните деца не бяха мои. Това кой щеше да оцелее, зависеше от сухожилията, мускулите и грубата сила на волята. Аз притежавах и трите. Спрях да се връщам в палатката и спях само в пещерата.

Дойде Хешван, наричан от някои „горчивия месец“, времето на Ной, когато дъждовете наводнили света така, както страстта на сърцето наводняваше главата ми. Позволявах на Бен Симон да наблюдава голотата ми, докато стоях на скалите над пещерата. Позволявах му да ме обладае направо там пред очите на летящите над нас соколи, пред очите на съпругата му, стига тя да се осмелеше да вдигне поглед към зъберите, които бях превърнала в свое владение. Моят любим ме доближаваше само дотолкова, че да стане ясно как аз съм тази, която трябваше да съгреши. Всеки мъж е изкушен от покварените си копнежи; няма да е истински мъж, ако искрицата на страстта не пламти в него. Но жена, която си позволи да се поддаде на подобни унижения, ще бъде съдена безмилостно, защото повтаря първородния грях, като една от дъщерите на Ева, и предава господните закони в името на собственото си удовлетворение. Аз приемах това. Вече бях престъпничка, убийца на собствената си майка; страстта бе нищо, сравнена с подобна злина.

Когато Бен Симон ме призовеше, тичах при него като покорно куче, но сега поне бях куче, което избира само своя господар. Позволявах му да ме обладае така, както го правят кучетата, а после се любехме като лъвовете, лице в лице, преплели тела. Когато кажеше, че трябва да си върви, не го пусках. Задоволявах всяка негова прищявка, предлагах му всяка ласка, за която копнееше, само и само да го убедя да остане. Изгарях, когато бях с него, пламтях и се разтапях в обятията му, а телата ни се извиваха в мрачна плетеница, защото се бяхме превърнали в зверове, за които това бе единственият начин за общуване. Солени сълзи пареха очите ми, но така и не падаха. Любовта ни бе разрушителна. Когато се почувстваше унизен от собствените си дела, Бен Симон започваше да сипе обиди срещу ми, после ридаеше и отново ме сграбчваше в обятията си. Не можех да му се наситя, защото знаех, че в мига, в който ме оставеше, щеше да се върне при семейството си. Той принадлежеше на тях. Никога не ме бе лъгал по този въпрос. Щях да наблюдавам следите от стъпките му, когато си отидеше, и да го оплаквам още преди да се скрие от погледа ми.

Това бе времето, когато си припомняхме преосвещаването на Храма, след отблъскването на сирийците, когато Адонай позволил маслото от един-единствен ден да гори в продължение на осем нощи, за да почетем нашата вяра и нашия триумф. Но сега Храмът бе изгубен за нас и нашето масло гореше сред виещ се черен дим. Скалите бяха пещта ни, а пламъците се издигаха от малкото криви клони, които успявахме да открием. Сипеше се блед дъжд, който пръскаше в огъня, и това превръщаше готвенето в почти непосилна задача. Щяхме да пируваме с месото от гълъба, който бях уловила с шала си. Създанието пееше тирр, тирр, прекрасна песен, звучеше като любовен призив. Вдигнах очи към един миртов храст и видях, че партньорката на гълъба го чака там. Сезонът, в който гълъбите мигрираха на юг, вече отминаваше и се запитах дали тази гълъбица, стояща върху клончето, ще отлети сама или ще остане, за да оплаква половинката си. Помислих си за думите, които Соломон бе казал на любимата си: О, хубава си, мила моя, хубава си! Имаш очи гълъбови.7

Видях печал в черните очи на гълъбицата, кацнала върху храста, както и нежност, каквато не бях съзирала никога у човешко същество. Пристъпих към самотната птица, питайки се дали трябва да я убия, за да я освободя от самотата, но тя изпърха до по-висок клон. Бледите й пера блестяха под слънчевите лъчи и осъзнах, че създанието е прекалено красиво, за да го унищожа.

Тази вечер малко вода щеше да изпълни ролята на вино, защото нямахме грозде, нито пък време да оставим дивите смокини, които откривахме от време на време в пустошта, да ферментират. Бях свикнала с начина, по който живеехме, и откривах утеха в тишината. Научих се да обичам миризмата на пустинята нощем, едновременно благоуханна и груба. Ходехме от място на място, водени от възможността да открием вода, следвахме следите, оставени от пъдпъдъците. Продължавах да живея отделена от останалите, за да може Бен Симон лесно да идва при мен, когато съпругата и децата му заспиваха. Веднъж, когато той беше отишъл на лов, баща ми дойде при мен и ме попита дали желанието ми е да бъда „зона“. Все едно ме зашлеви. Сравняваше ме с проститутките, които живееха в покрайнините на Йерусалим и бяха готови да вдигнат полите си за всеки, който им предложеше пари, дори за римските войници.

— Ако съм такава, то ти си причината за това — осведомих баща си, мъжа, който бе убил толкова много хора със закривения си кинжал, който ме бе пренебрегвал и се бе държал с мен като с куче, който без колебание ме бе довел в пустинята, където не бих могла да имам друго бъдеще, различно от онова, което той вече ми беше предопределил.

11

Спрях да броя дните. Не изпитвах желание да бъда никъде другаде, въпреки че все още нямаше и следа от брат ми или пък от крепостта на еврейските бунтовници. Жегите отминаха, а дъждовете зачестиха. Скоро в нехалим щяха да се оформят малки езерца; а от дефилетата между скалите щяха да се посипят водопади с мънички, блестящи дъги сред капките им. Бях като леопард, който броди из пустинята и мисли единствено за оцеляването си и за това от какво има нужда, за да преживее още един ден. Виждах следи в пясъка, но винаги от една-единствена котка, никога от две, ловуващи заедно. Леопардите са единаци до такава степен, че дори и когато срещнат представител на противоположния пол, започват да пищят, защото са привлечени един към друг, но въпреки това си остават врагове. Нямат нищо общо с лъвовете, които се обвързват за цял живот и спят прегърнати.

Веднъж видях леопард, макар подобна гледка да бе нещо изключително рядко. Бях се притаила зад скала, където гнездяха птиците, в очакване някоя от тях да се приближи достатъчно, за да се хвърля върху нея. Вдигнах очи и се озовах срещу дивия звяр. Имаше сивкаво-кафява козина на черни петна, беше голям и със сигурност достатъчно силен, за да ме убие. Сърцето заблъска в гърдите ми. Обзе ме яростно желание да живея. Изправих се върху скалата, смъкнах шала си и изкривих лице в зловеща гримаса. Червените ми коси се развяха зад мен, оголих зъби, а писъкът ми бе писък на леопард. Съществото вдигна очи и замръзна на място, след което побягна. Изчезна между скалите, а миг по-късно се втурна през равнината с такава скорост, сякаш летеше над земята. Разтреперих се, зашеметена от собствената си свирепост. Това бях аз сега. Звяр, който не се интересуваше от чуждия глад, а единствено от своя собствен.

Щях да съм щастлива, ако можех да живея така завинаги. Да чакам мрака и да бъда с Бен Симон, когато мога. Съдбата обаче ми бе отредила друго.

В края на месец Кислев, когато в небесата се струпаха облаци, а нощите станаха мразовити, синовете на Сия се разболяха. Злочестината бе дебнела край нас всеки път, когато бяхме яли неблагословена храна или пили вода от тинестите локви. Бяхме оставили зад себе си място, където сега витаеха демони, и може би някои от тях ни бяха последвали през портите на Цион. Децата бяха очарователни момченца, винаги готови да ми помогнат, когато отивах да търся дърва из клисурите, поне докато майка им не се възпротиви и им забрани да идват с мен. Попитах дали мога да помогна с нещо на болните, но Сия ме осведоми, че не мога да направя нищо. Те не бяха мои деца, каза ми тя. Видях сянката на мъката върху лицето й, но не предложих да я сподели с мен, защото самата аз бях спомогнала за отчаянието й. И тя, естествено, не ме искаше край себе си.

Ден след ден кожата на момчетата гореше от треската, въпреки че времето бе станало по-хладно. Скоро децата започнаха да хриптят, когато се опитваха да дишат. Кожата им бе изпъстрена с бледочервени петна. Можех да чуя как Сия ридаеше, когато откажеха да ядат супата от фий, която им предлагаше. Тя плачеше и се молеше на Адонай да вземе нея вместо децата й. Дълбоко в сърцето си желаех същото. Беше отвратително, но бе истина. Срамувах се от себе си, но въпреки това исках да я няма. В такъв човек ме бе превърнала ненаситната ми страст. Сега, когато се замислех кой от нас щеше да умре пръв, предполагах, че ще бъде тя.

Ако не си жесток в пустинята, няма как да оцелееш. Това беше нещото, което си повтарях и в което вярвах. Аз не бях магаре или невинно момиче, или разтревожена майка, или момченце с треска. Бях червенокоса жена, която бе гледала леопард в очите. Бях жена, говореща с козите сред скалите.

Бен Симон седеше край децата си и ги наблюдаваше, а чертите на суровото му лице се бяха променили заради тревогата. Отидох при него, поклоних се и го помолих да се погрижа за децата му. Устните му се извиха в лека усмивка и той ме погали по косата, но каза, че техният живот сега е в Божиите ръце, не в моите.

Сия ни наблюдаваше с пребледняло лице.

— Нека да ти покажа какво мога да направя — настоях аз.

Само този ден улових три диви кокошки и ги сготвих на огъня. Открих вода в едно поточе, което подхранваше египетска смокиня, и набрах обагрените в оранжево плодове. Приготвих гъста и хранителна супа за момчетата, след което нарязах смокините на тънки, хладни резенчета и ги поставих върху горещите им, напукани устни.

Сия не можеше да ме укори за това, което правех, и нямаше друг избор, освен да кимне безизразно и да приеме даровете ми. Бях усвоила правилата на оцеляването. Превърнах го в мое призвание и мое изкуство, за разлика от баща ми, който прекарваше времето си, отправил отнесения си поглед към Йерусалим, докато цветът на небето се променяше от бял към син. Той, човекът убил дузини римляни, бунтовникът и ренегатът, бе победен от Юдея, от вятъра и глада и се бе превърнал в безпомощен старец. Сега, когато децата се бяха разболели, бе ужасен и по цял ден се молеше на Всемогъщия. Не че го беше грижа за момчетата, тревожеше се за собствената си тленна плът. Заяви, че демоните можели да се прехвърлят от тяло в тяло само чрез докосване или дихание. Извърнах се, отвратена от него. Когато поиска да му донеса вода, за да си измие ръцете, му казах да си намери сам, да копае в пясъка, също както бях направила аз.

Беше ме грижа само за един мъж, за онзи, който се бе изправил очи в очи срещу лъва. Само дето се страхувах, че той е твърде мекосърдечен и е решил да се върне при съпругата и семейството си. Бе спрял да идва при мен през нощта. Треперех сама в своята пещера. Раздирана от страдание, го наблюдавах иззад скалите. Той седеше край децата си до огъня, разпален с клони, които аз бях събрала, ядеше супата, която аз бях приготвила, пиеше водата, която аз бях изкопала изпод смокинята. Грижех се за тях, за да бъдат заедно. Веднъж го видях как взе ръката на Сия в своята голяма длан и я притисна към устните си. Имаше правото да го стори, защото тя беше негова съпруга, но въпреки това изгарях сред огнената омара на ревността. Не можех да ям от супата, която бях сготвила. Не пих от водата, която бях открила под корените на смокинята.

От разговорите на жените край кладенеца в Йерусалим знаех, че бе възможно да обвържеш един мъж към себе си, за да ти бъде верен. Това била кървава магия, мълвяха те, уплашени от подобни неща, но аз не се страхувах от кръвта. Отидох сама до място, където бях виждала черни пепелянки. Там имаше малка горичка от пожълтели Содомски ябълки8, чиито дълги, влакнести семена ни служеха като фитили, когато съберяхме достатъчно мазнина от някоя яребица, за да разпалим светилника на Шабат. Приседнах на земята и нарисувах лъвска глава в пръстта с пръчка, след което подредих в кръг около нея камъни, изцапани с менструалната ми кръв. Исках да задържа моя лъв в клетката му и си представях, че по този начин ще успея да го сторя. Нямах си майка, която да ме научи дори и на най-простите церове, но заклинанието ми се оказа успешно. Бен Симон дойде при мен още същата нощ. Той все още ме желаеше. Привързах косата си със синия шал. Бях предпазлива и мълчалива, неизмеримо благодарна. Всичко вече ми се струваше крехко и чупливо. Това, което имахме помежду си, бе пораснало и разцъфнало, като червените цветове на огненото дърво, които боядисват пръстите при допир; но сега се бе променило и извратило, превръщайки се в отровен бръшлян, който пари кожата.

— Не бива да бъда тук — каза ми той.

Същото важеше и за мен и предполагах, че трябва да го произнеса гласно. Наместо това отидох при него и двамата не си отказахме нищо един на друг. Никой от нас не трябваше да бъде насред тази пустош, но както ни бе писано да бродим из нея, така и бе писано, че той ще дойде при мен. Всичко, което исках, бяха ръцете му върху мен, устните му върху моите, телата ни, слети в едно цяло. Това бяха миговете, в които се чувствах жива. Запитах се дали в крайна сметка не бях омагьосала самата себе си и дали заклинанието ми не бе проклятие, за което някой ден щях да си платя. Трябваше да позволя на Бен Симон да се грижи за съпругата и децата си, но не го пуснах да си отиде. Един леопард знае какво представлява; той не се замисля за агонията и страха на своите жертви, тича, защото е създаден да го прави, и взема това, което трябва да вземе.

Може би беше по-добре, когато бях невидима, когато мъжете ме подминаваха и извръщаха глави, когато си стоях у дома като куче. Сега почти не можех да се позная. Но знаех какво искам. Когато отивах, за да се разходя босонога сред скалите, оставях следа. Той винаги я проследяваше, за да ме намери. Но този грях нямаше да тежи на неговата душа, защото когато дойдеше при мен, аз никога, нито веднъж не казах „не“.

12

Нощите ставаха все по-хладни, а вятърът откъм Великото море носеше на синкавите си криле купища дъждовни облаци. Треската на момчетата все още не бе отминала. Боледуваха твърде дълго. Устните им бяха подути и белезникави. Синовете на Сия често забелваха очи и разговаряха с призраци. Наблюдавахме ги с безпокойство, страхувайки се от най-лошото. Стигна се дотам, че отказаха да ядат или да пият. И тогава, един ден, след като клоните на тамарикса се покриха с розови цветове, а измежду цепнатините в скалите се прокрадна зеленина, Сия също се разболя. Тя се кълнеше, че й няма нищо, но трепереше и отказваше да яде. Вечерта легна до своите момчета, а на следващата сутрин така и не стана. Когато й занесох вода, я прие, но погледът, който ми хвърли, бе ужасен. Внезапно сграбчи ръката ми и аз си помислих, че се кани да ме прокълне. Тя обаче ме погледна в очите с трескава настойчивост. Не знаех дали откри там това, което търсеше, но може би бе успяла, защото ме попита дали ще се грижа за него, ако умре. Знаех кого имаше предвид. Кимнах и й обещах, че ще го направя.

— Да, разбира се, че ще го направиш — промълви тя.

Не звучеше разгневена, а по-скоро като жена, която се е предала и вече няма нужда да се терзае с подробности относно онези, които ще останат в света на живите. Искаше единствено да се увери, че съпругът, когото обичаше, ще продължи да бъде обичан.

След това вече не можех да я погледна в очите. Сия, моята единствена приятелка, която се бе държала така мило с мен. Помагах, доколкото можех, коленичех до нея с мокър парцал, за да охладя горящата й кожа. Сварих чай от коприва и мента, но тя не искаше да пие. Приготвих супа от костите и месото на яребица, но тя поклати глава и ме отпрати. Никога досега не се бях грижила за някого, бил той болен или умиращ. Тя просто си лежеше, без да се оплаква, също като децата й, които стенеха тихичко. В Йерусалим можехме да платим на миним, които да дойдат със своите тайни песнопения. Те щяха да се молят за изцеление на Всевишния, а освен това, като властелини на фармака, лекарствата, бяха запознати с церове, които можеха да лекуват слепота, главоболие, треска. Корените на божура можеха да бъдат стрити, за да помогнат при припадъци; горещият восък спираше кървенето. Миним изписваха името Господне хиляда пъти, а свитъкът се поставяше в кожен калъф, защото това бяха толкова тайни молитви, че можеха да бъдат прошепнати единствено и само на Господ. Ако имах възможност, бих отишла при жените от тесните и затънтени улички, като онази, от която взех амулета за Амрам, защото често пъти те имаха достъп до по-мрачни заклинания и можеха да върнат към живот дори и онези, белязани от Ангела на смъртта.

Само дето нямаше към кого да се обърнем за лек. Нямахме нищо друго, освен пясък. Дните отминаваха, но не и треската. Дори и аз знаех, че едно човешко тяло може да приютява подобни демони само за кратко време.

Една нощ Бен Симон не дойде при мен. Отидох до мястото, където растяха Содомските ябълки. Камъните, които бях подредила толкова старателно, бяха разпръснати, може би от диви камили или пък от чакали, правили си леговище за през нощта. Във всеки случай моето заклинание бе разрушено. Когато се върнах в лагера, го открих прегърнал децата си и ридаещ. Сега вече знаех, че съм сгрешила. Човек наистина можеше да плаче в пустинята, дори и такъв, белязан със знака на лъва. В този миг разбрах какво точно представлявам за него. Не заемах първото, второто или дори третото място в живота му.

Това не промени моите чувства към него, не го измести от сърцето ми.

Но вече знаех.

Можех да сторя само едно, за да го разведря. Когато казах на Бен Симон, че ще тръгна на път в търсене на лек, той ме прегърна. Неговата благодарност ме опияни като вино. Исках да тръгна сама, но той не ми позволи. Една жена в пустинята бе като птичка в клопка, безпомощно създание, обречено да бъде уловено. Настоя баща ми да ме придружи и въпреки че той не изпитваше нищо към мен, се съгласи да бъде мой спътник, може би просто за да избяга от болните.

Бен Симон ми даде ножа си, онзи, който бе използвал, за да убие толкова много хора. По него имаше ръждиви петна, но сребърното острие бе толкова добре наточено, че когато го докоснах с ръка, от палеца ми потече кръв. Увих ножа в парче вълна, завързах го с въже, което бях изплела от дългата козина на моята коза, и го прибрах в туниката си. Бен Симон настоя още да вземем любимката ми с нас, за да може млякото й да ни храни, ако не откриехме нищо друго. Даде ми мяха си за вода и последните ни ечемичени питки. Един дар можеше да бележи и началото, и края на всичко. Нещо се случи, докато се сбогувахме. Беше ми дал всичките си притежания, но въпреки това между нас се спусна преграда. Усетих как гърлото ми се стяга, как сърцето блъска в гърдите ми. Гледах го в очите, но той вече не виждаше какво тая в себе си. Бях прозрачна за него, просто едно празно пространство. Отново се бях превърнала в невидимото момиче от деня, в който напуснахме Йерусалим, преди Бен Симон да спре очите си върху мен, докато прецеждах калта, за да изцедя мъничко вода, преди да научи името ми. Помислих си, че може би така убийците казват сбогом — безмилостно и с достойнство. Нямах представа, че той вече бе прочел какво бе написано за всички нас в Книгата на живота.

Тръгнахме, когато утринта все още бе потопена в мрак, а ястребите се виеха в небето. Двамата с баща ми поехме на път, без да знаем колко време щеше ни отнеме да открием лек и дали изобщо щяхме да открием нещо. Недоверието ни обгръщаше като мъгла и в това нямаше нищо странно. Шансовете да бъдем убити бяха също толкова големи, колкото и тези да се натъкнем на поселище. Банди от грабители живееха в пещерите из цяла Юдея. Тук се криеха избягали роби, крадци, бунтовници, които нямаха нищо за губене. Пустошта беше необятна. Всяка следваща варовикова скала не се отличаваше по нищо от тези, покрай които вече бяхме минали. В опита си да избегнем римските легиони, обикаляхме в кръг, изгубени, в продължение на няколко дни, докато козата, която водех, блееше, за да ни предупреди за грешката ни. Имаше пътници, бродили тук цяла вечност, без никога повече да видят цивилизовани хора. От жените край кладенеца в Йерусалим бях чувала истории за изгубено младо момиче, което живяло с хиените, бе яло мърша, тичало и спало с тях. Когато я открили, зъбите й били заострени и тя вече не била човешко същество.

След като минахме покрай едни и същи скали за трети пореден път, нямах друг избор; взех шала, подарък от брат ми, и започнах да късам парчета коприна. Връзвах ги за трънливите дървета; развени от вятъра синкави пламъци, които да бележат пътя ни на обратно.

Няколко дни след началото на пътешествието ни, баща ми ме изненада, като ми проговори. Беше ми все едно, защото знаех, че няма да ми каже нищо хубаво. Той избухна и започна да ме обвинява, задето бях уловила Бен Симон в мрежите си, сякаш бе убеден, че аз съм лъвица, която е погълнала този мъж и го е разделила от съпругата му. Погледнах го предизвикателно и се запитах какво ли би си помислил, ако просто си тръгнех, оставяйки го да се оправя сам. Той продължи, като ме осведоми, че ако двете момчета на Бен Симон оцелеят, ще ми дължат живота си и ще бъдат мои синове точно толкова, колкото и синове на Сия. Очите му горяха от гняв.

— Може би тогава Господ ще ти прости.

Така и не се защитих. Често прокарвах ръка през врязаните в плътта ми белези, които отброяваха времето ни, прекарано в пустинята, и спирах върху резката, бележеща деня, когато Бен Симон бе дошъл при мен за първи път. Истината бе, че обикалях из пустошта в търсене на лек, за да го върна отново при себе си. До този момент така и не се бях замисляла за Сия или за момчетата. Господ нямаше да ми прости това.

Когато паднеше здрач, двамата с баща ми спирахме и си правехме лагер. По това време на годината нощите бяха студени и аз събирах клони по пътя, за да разпаля огън по-късно. Ако нямахме нищо друго за горене, палехме собствените си изпражнения и тези на козата, а димът от огъня смърдеше отвратително. Обгърнати от бледата светлина на тези ужасни пламъци, аз се боях, че вече сме прекрачили отвъд Господния взор. През нощта спяхме седнали, облегнали гърбове и завити в мръсните си наметала. Чувахме създанията, бродещи в мрака, диви кучета и чакали, а веднъж дори и мечка, тътреща се към пещерата си. Явно малцина бяха минавали по тези места преди нас, защото не се натъквахме на вода. Бяхме чували за съдбата на Содом, града, изпепелен от светкавица. Хората разказваха, че там имало дървета, обсипани с прекрасни плодове, но щом човек ги откъснел, те се превръщали в дим и пепел в ръцете му. През деня всеки наш дъх ни изгаряше. Не смеехме да се доближим до оазисите от страх, че римляните може да ни открият. Козата не бе пила вода от много дни и вече не даваше мляко, а само се гушеше до мен. В копитата й се набиваха камъни, които се опитвах да измъкна от там. Всеки път, когато я подканех да тръгваме, имах чувството, че я чувам как плаче.

Вървяхме толкова дълго, че от шала ми бе останало съвсем малко. Зад нас карта от синя коприна бележеше пътя ни през пустошта, обратно към Бен Симон. Пътуването ни изглеждаше безнадеждно, защото единственото, което виждахме, бяха белите скали пред нас. Баща ми гледаше навъсено и се кълнеше, че е предвиждал нещо подобно, защото аз нося единствено лош късмет. Когато се качихме върху една скала обаче, в далечината видяхме нещо, което ни обнадежди. Това беше Соленото море, хоризонт, покрит с ярка синева. Водата непрестанно менеше цвета си; в един момент бе синя, после зелена, а след това тъмносива и неподвижна. Когато по небосклона плъзнеха облаци, повърхността се обагряше в толкова наситено черно, че римляните наричаха мястото Асфалтовото езеро. За нас обаче бе Раят, ярка синева, която изпълваше очите ни със сълзи.

Морето ми се струваше много близо, сякаш можех просто да протегна ръка и да го докосна, но баща ми каза, че дотам има поне няколко дни път. Предупреди ме, че разстоянията в пустинята са илюзия, която е подлъгала мнозина, дори и големи мъдреци, и ги е отвела до смъртта им. Хората били сигурни, че се намират съвсем близо до морето и тръгвали към него под безмилостните лъчи на слънцето, път, който ги отвеждал право при малах ха-мавет, Ангела на смъртта, за когото казваха, че има хиляди очи и никога не изпуска от погледа си нито една от своите жертви.

Дните отминаваха под изгарящото слънце, докато продължавахме да вървим по древния път, който водеше към морето. Подминахме руините на някакво поселище, чиито жители сигурно са виждали луната двойна, отразена във водите на Соленото море. Градчето бе разрушено от римляните. Това място трябва да е било замислено като земен рай, построено от група вярващи от сектата на есеите, евреи, които следваха строги религиозни правила с точни часове за молитва. Твърдеше се, че нашият народ е бил разделен на четири групи, всяка със собствена философия, а след това е бил разделен още четири пъти в името на баланса. Дълбоко религиозни, есеите се бяха отделили от всички останали.

Името, което бяха дали на своя оазис, беше Сехаха, нашата дума за скрито убежище, защото къщите им бяха скрити от широките листа на старите палмови дървета. Те бяха дошли в пустинята като истински религиозни хора, изоставяйки уредения си живот в Йерусалим. Есеите бяха предрекли падането на Храма и бяха избягали на това място в очакване на Края на дните, за да прекарат последните си часове в молитви и за да могат техните преписвачи да работят над своите пергаменти, които да запазят прозренията им чак до деня, когато царството на хората щеше да достигне до неизбежния си край. Есеите забраняваха почитането на идоли, също като нас, но бяха далеч по-стриктни в спазването на каноните и отказваха дори да докоснат монета с изображение върху нея. Те вярваха, че никой сред хората не може да бъде цар, но въпреки това не биха вдигнали ръка, за да се сражават със своите потисници. Твърдяха, че съдбата им е в ръцете на Адонай и следователно стрелите и копията са нещо безсмислено. Бяха чада на мрака и на светлината, а единствената им земна битка се състоеше в това да вървят по пътя на светлината и да почитат онзи, който познава всинца ни, Елохим.

Видяхме рушащите се руини на техния акведукт, както и разположения под един водопад вир и пихме ненаситно, въпреки че водата бе пълна с останки от поселището, разрушено от римляните: газени лампи, счупени стъкла, глинени мастилници, купища острака — керамични чирепи, използвани за писане. Тук все още бяха останали високи дъбове и дафинови дървета, които да ни дарят със своята шарена сянка, но всичко, създадено от човешки ръце, беше разрушено. Изпопадалите дървени греди, изсечени от палмови дървета, както и листата, използвани за покриви на къщите, бяха почернели и овъглени от огъня. Бродих сред останките на стаята, в която бяха преписвали ръкописи, и подритвах разпилените по земята рафтове и колони. Останки от свитъците, изработени от козя кожа и папирус, лежаха в калта, загниващи и разпадащи се на парчета. Минах по калдъръмените пътища, за да видя ритуалните бани, обградени с широки, измазани с хоросан стъпала. Сега в тези бани имаше змии, свили своите гнезда край пълните със зловонна вода басейни.

Най-накрая стигнах до купчини кости, останките на вярващите. Въпреки че бях недостойна, раздрах изпокъсаните си дрехи в знак на почит и траур и промълвих молитва за мъртвите. Нека Неговото величаво име бъде почетено. Благословен да бъде Той, вовеки веков.

Върнах се при огъня, който баща ми беше разпалил. Прекарахме нощта в този оазис сравнително спокойни, защото знаехме, че римляните ще избягват мястото, населено с духовете на онези, които бяха посекли; от друга страна, уплашените чакали можеха да бъдат привлечени към нас, ако телата ни излъчваха миризма на страх. Знаехме, че животните бяха идвали тук и преди, тъй като костите на мъртъвците бяха разпръснати толкова надалеч, че не можахме да ги съберем, за да ги положим в каменен сандък, както подобаваше. Двамата с баща ми се споглеждахме и може би сега всеки виждаше другия в различна светлина, докато звездите сияеха в небето, а костите проблясваха край нас. През тази нощ така и не се заяде с мен. Наместо това ми каза, че трябва да поспя първа, а той ще остане буден, за да ни пази от зверовете, които могат да ни заобиколят. Това беше първият акт на загриженост, който някога бе проявявал към мен.

Рано на другия ден продължихме по пътя си. Може би ангел ни водеше напред в нашето пътуване. Поехме на юг, в посоката на изворите. Това беше мястото, където есеите от Сехаха бяха идвали, за да вземат вода за селището си. Завихме по пътека, обградена с дървета калина. Изгладнялата коза дъвчеше бодливите, кафеникави листа. Още по-нататък измежду скалите започна да се подава зеленина. Във ветреца, който ни обгърна, се долавяше ароматът на балсам и леката, почти недоловима миризма на вода. Внезапно разпознах звука, издаван от пчелите. Бе минало толкова много време, откакто за последно бях чувала тяхната медена песен, че усетих как сърцето ми трепна от радост. Бяхме се натъкнали на оазис, изпълнен с уханието на пролет и с огромни, стари палми, извисяващи се над главите ни. Въздухът бе хладен и благоуханен, тъй сладък, сякаш пристъпвахме в облак, изпълнен с ароматите на смирна и кориандър. Най-накрая срещнахме и хора — група есеи, установили се тук в очакване на Съдния ден.

Техните лози и градини изглеждаха невъзможно ярки на фона на нажеженото до бяло небе. Красотата на света изригна с растящата си зеленина навсякъде край нас. Пред очите ни се разстлаха поля, засадени с жито и лен, които блестяха в жълто и златно, озарени от слънцето. Чухме звука на завързаните по дърветата с черно въже камбанки, които звънтяха с всеки повей на вятъра. Край нас се издигаха дузини черници и маслинови дървета, ограден с камъни кладенец, както и горичка от шамфъстък, чиито листа караха омарата да изглежда зеленикава. Под сянката имаше кошара с четиридесетина кози, а още толкова овце дремеха на слънце.

Мнозина от есеите бяха свещеници, някои живееха без жени сред варовиковите скали, а техните пещери бяха обозначени с мезузот, кутийки, съдържащи свитъци с молитви към Господ. Тези мъже бяха твърде чисти, за да имат досег с изкушенията на плътта, но тук имаше и такива, които бяха дошли със своите дъщери и съпруги, жени, облечени в дрехи от бял лен и забулени през цялото време. Бяха отседнали в големи палатки, заедно със семействата си, някои от тях — избягали от Сехаха, а други — пристигнали наскоро от Йерусалим, след падането на Храма.

Хората ни зяпаха, докато крачехме през селото им. Тук имаше общи каменни къщи, ритуални бани и библиотеки, където учените им мъже се посвещаваха на своите документи, разделени на групи от по трима души, за да могат да се трудят ден и нощ над свитъците от папирус или животински кожи. Може би баща ми и аз изглеждахме като демони с тела от пясък наместо от плът. Очите ни ги наблюдаваха сред мръсотията, полепнала по лицата ни. Сплъстената ми, кървавочервена коса се спускаше по гърба ми, толкова дълга, че стигаше до под кръста ми. Някои от жените примигнаха, когато ме видяха, но никоя не ни се присмя. Сектата вярваше в толерантността и милосърдието във времена, за които смятаха, че са последните ни дни на тази земя. Това, което принадлежеше на някого, също така принадлежеше и на неговия съсед.

Жените дойдоха при нас, за да ни поздравят. Платът, който тъчаха на становете си, бе толкова лек и ефирен, че полите на дрехите им се вееха покрай телата им при най-лекия повей. Самата аз копнеех за малко ленен плат, в който да загърна тялото си, за да не може никой да ме види. Може би така щях да устоя на неумолимото Господно сияние, когато Той откажеше да ми прости за нещата, които бях сторила.

Въпреки че тези свети хора бяха изгубили толкова много под яростта на римските мечове — разказаха ни, че поселището в Сехаха е било завладяно и разрушено още преди падането на Храма, — есеите отказваха да носят кинжали, защото ги възприемаха като обида към Господното величие. Баща ми бързо взе решението да не им казва, че е един от сикариите. Тези хора смятаха, че сикариите са на страната на мрака, змии в човешки облик, които се опълчват на волята на Адонай. Споделихме единствено, че сме от многото прокудени от Йерусалим, клети баща и дъщеря, превърнали се в скиталци. Когато заговорихме за майката и децата, които пътуваха с нас и бяха поразени от треска, жените на есеите проявиха състрадание и бързо обещаха, че ще ни помогнат. Една от тях се представи като Тамар бат Арон и съпроводи баща ми до свещеника, наричан от последователите си Абба — баща и учител на праведните, хората изпълняваха желанията му не по задължение, а защото им доставяше радост да го правят.

Абба бе толкова стар, че се налагаше да го носят навсякъде със стол, нарамен от четирима яки мъже; Тамар ни прошепна, че е тъй свят, че трябва да седнем на шейсет протегнати ръце от него, разстояние, спазвано от всички жени, които освен това бяха длъжни да покриват главите си и да свеждат блесналите си погледи. Въпреки че жените не участваха в ритуалите на есеите, те бяха изключително щастливи от възможността да чуят словата на този велик човек. Друг свещеник от ранга на Абба би ни отпратил, твърде зает с молитвите си, за да си направи труда да чуе молбата ни. Или пък би се съгласил да ни изслуша единствено ако му бяхме донесли сребро в замяна на услугите му. Абба обаче смяташе, че всички хора са негови братя. Той бе следовник на учител от Галилея, който го бе научил, че мирът е единствената надежда за човечеството. Без него всички ние не бяхме нищо повече от чакали в пустинята.

Седящата до мен Тамар ми прошепна, че Абба имал десет съпруги и ги надживял всичките; сега прекарвал дните си във възхвала на Господ и в просвещаване на околните, относно пътищата на мира. Мъжете тук се молеха по три пъти на ден; сутрин, с лица, обърнати в посоката на Йерусалим, после по залез и още веднъж при падането на нощта. Те вярваха, че носят светостта в самите себе си, защото тялото на всеки човек е храм и всяка изречена молитва може да бъде чута от Бог.

Когато изрекохме молбата си, Абба даде на баща ми амулет против треска — свитък с молитва, скрит в метална тръбичка, която трябваше да бъде положена в ръцете на болните. Даде ни и благословено въже, което да завържем на възли в туниките на децата, за да ги дари с крепко здраве, а също така и ценна скилидка от тъмноморав чесън, който да прогони демоните. Трябваше да произнесем името на Адонай сто пъти над купичка с вода и над чесъна, сварен три пъти на горещ огън; после болните трябваше да изпият водата, докато се молят за Господното благоволение.

Дадоха ни изсушени фурми и ечемичени питки и ни позволиха да прекараме нощта в тяхното селище. Валеше слаб дъждец и земята скоро се покри с локви. Отведоха баща ми в един от общите домове, за да спи сред мъжете. Аз вързах козата си за един храст и отидох при неомъжените момичета, които ме гледаха с объркани изражения. Сигурно им приличах на див звяр. Когато махнах забрадката си пред тях, се стъписаха от възлите в косата ми и се заеха да ме разрешат с дървени гребени. После ме отведоха, за да се изкъпя в ритуалната им баня, където водата край мен почерня. Дори и аз можех да разпозная в това лоша поличба, но момичетата есеи се разсмяха и казаха, че светената вода е отмила всичките ми грехове. Техните хора вярваха, че потапянето във водите на ритуалните бани ги приближава до Господ, и затова се къпеха по няколко пъти на ден. Към банята имаше две стълбища — едно варовиково, по което се слизаше, и друго, по което излизаха пречистените, за да не се докосват до онези, които все още бяха нечисти. Истината бе, че когато излязох от водата, наистина се почувствах пречистена за пръв път, откакто бях напуснала Йерусалим. Косите ми бяха толкова червени, че пчелите дойдоха и започнаха да кръжат край мен. Жените на есеите се разсмяха.

— Явно насекомите са сметнали косата ти за поле с рози — каза една от тях.

Наложи ми се да избягам от рояка и да крещя на жужащите натрапнички, че съм жена, а не цвете.

Тамар ми даде чиста туника. Бе простичка и бяла, с връв от кози косми на кръста. Казах, че това е твърде скъп дар, но Тамар настоя:

— Земните притежания не значат нищо, защото ще бъдат безполезни в отвъдното. Човек не може да вземе нищо със себе си в Господния дом.

Миналото ми се виждаше като далечен сън. Намирахме се далеч от кланетата, на които бяхме станали свидетели в Йерусалим, и на няколко дни път от пещерите, в които бяхме намерили убежище. Това, което бях сторила и което бях опознала обаче, бе нещо повече от сън. Щом затворех очи, виждах какво лежи отвъд варовиковите скали и пътя, който бях обозначила с късове син плат. Можех да почувствам пулса в гърлото си и пристъпа на паника от това, че бях оставила Яхим бен Симон зад гърба си. Страхувах се, че връзката, която бяхме изковали между нас, щеше да изчезне, ако бях далеч от очите му. Може би той щеше да повярва, че съм била просто сън, от който се е събудил.

Чудех се какво ли биха си помислили домакините ни, ако знаеха истината за нас. Баща ми продължаваше да чака удобен момент и криеше тайните си. Той вярваше, че тези набожни хора са глупаци; беше убеден, че онези, които седят и чакат Края на дните, сами приканват този край да дойде за тях. Разбира се, бе неизбежно да мисли по този начин. Всеки боец, който участва в някаква война, вярва, че е способен да промени онова, което ни е писано, че той, а не Господ, направлява съдбата си.

На сутринта, когато отново поехме на път, Тамар ме отведе в дома си и ми даде парче сирене, солено и бяло харис халав, което щеше да ни стигне, за да бъдем добре нахранени в продължение на няколко дни, както и малко изсушени сладки фурми. Тя имаше четирима малки синове, които явно не бяха свикнали с непознати, защото ме гледаха със зяпнали усти, докато майка им не ги отпрати.

— Трябва да внимавате при пътуването си — предупреди ме тя, когато останахме сами. — Наскоро имаше нападение над друго селище, Ейн Геди, оазис, където четири потока се събират във величествени водопади, а под един от тях се образува езерце.

Чувала бях за този оазис. Говореше се, че това е мястото, където цар Давид се бил скрил от враговете си. Там растял и Моринга Перегрина, цвят с магически сили, който позволил на Давид да пише своите изпълнени с непорочност песни. Край водопадите в Ейн Геди цъфтели акации и хинапови дървета, чиито оранжеви плодове привличали птици от Гърция и Египет, имало и горички с балсамови дървета, от чиято лепкава смола се прави тамян, по-ценен дори и от златото. Оазисът бил място на изобилие във времена на немотия. И точно заради това привличал неустоимо гладуващите. Нападателите дошли през нощта. Седемстотин човека били убити или пленени от сикариите, които нападнали складовете на селището. Есеите знаеха, че именно те са виновниците, защото хората били убити с тяхното запазено оръжие, закривените ножове, с които се твърдеше, че изтръгват душите на жертвите си. Крадците били отмъкнали всичко — жито, вино и вода — наред с живота на невинните.

Сърцето ми се сви, когато я чух да споменава сикариите.

— Убийците няма да ви открият, стига да сте внимателни — каза ми Тамар. — Ако видите, че някой ви доближава насред пустошта, скрийте се добре. Може би сега разбираш, че краят наближава. Със земя, омърсена от подобни предателства, ангелите със сигурност ще дойдат, за да ни отведат в Райските селения.

Кимнах, въпреки че знаех как според баща ми кинжалите, а не ангелите са отговорът на всяко предателство. Не споменах, че брат ми може да е бил сред нападателите на Ейн Геди. Побързахме да си тръгнем и докато се приготвяхме за път, един от мъжете дойде, за да ни предаде последно послание от Абба. Баща ми присви очи, но го изслуша, защото бе гост и най-малкото можеше да се престори, че има обноски. Аз успях да чуя думите му и побързах да сведа поглед. Когато пратеникът предаде посланието, баща ми му кимна за сбогом, но така и не му благодари. Такъв бе нравът му, мълчалив и груб; точно това, което очаквах от него. Направи жест с ръка към мен и аз тръгнах подире му като вярно куче, следвайки го на разстояние със сведени към земята очи.

Няколко от жените дойдоха да ни изпратят, махаха ни с ръка, пожелаваха ни „добър път“ и ми подвикваха колко съм хубава в новите си дрехи. Те не знаеха нищо за мен, освен малкото, което бях споделила, а голяма част от него бе лъжа. Имах чувството, че с баща ми също си бяхме почти непознати. Знаехме един за друг толкова, колкото есеите знаеха за нас. Чакаха ни доста дни път и макар баща ми да бе престанал да ме унижава и гълчи, нямахме какво да си кажем. Не знаех нищо за живота му, преди да се заеме със занаята на убиец, но бях чувала, че имал брат, който бил продаден в робство. Ако един мъж види брат си, овързан с въжета и влачен по калдъръмения път, дали след това очите му могат да виждат нещо друго? Ако десетима мъже са затворени в стая заедно с лъв и само един оцелее, в какво се превръща той? Ако жена с червена коса е мълчала през целия си живот, ще може ли някога отново да говори истината?

Вървяхме, но от време на време се обръщахме, за да хвърлим последен поглед към менящите се цветове на Соленото море. Все още можехме да видим платната на корабите, плаващи по него към страната Моаб, в която властваше суровият народ на набатейците. Твърдеше се, че Мойсей е погребан в тази плодородна земя, но все още никой не бе открил святото място, макар мнозина да го бяха търсили. Може би така бе най-добре — Мойсей държеше ключа за прекалено големи и страшни тайни, неразбираеми за обикновените хора, дар и бреме, прекомерно тежко, за да го поеме на плещите си нашият народ.

Ден след като изкачихме най-високите скали, морето се скри от погледа ни, потъвайки в земята, сякаш бе погълнато от нея. Вълни от унищожителна жега се надигаха там, където се намираше то, защото водите му бяха дори по-горещи от въздуха. Скоро обаче и тази гледка изчезна. Пристъпвахме бавно. Не мислех за това, че съм млада жена в пустинята, сама и пламтяща от страст. Отказвах да мисля и за дебнещи зверове или грабители. Но най-вече не си позволявах да мисля какво се е случило в лагера в наше отсъствие, как треската може да е пламнала като огън и да е изпепелила всичко, прескачайки от една жертва към друга.

Имахме благословията на Абба и неговите лекарства. Трябваше само да открием пътя си на обратно. Подтиквах баща си да върви, събирах сините късчета и следвах начертаната от тях карта, благодарна на брат си за неговия дар. Платът бе съдран. Някои от парчетата бяха отнесени от хиените или от вятъра, бяха останали само нишките, изтъкани от копринените буби, които по-късно се бяха превърнали в пеперуди. Един ден заваля проливен дъжд. Баща ми искаше да се скрием в близката варовикова пещера и да го изчакаме да спре, но аз настоях да продължим, въпреки че телата ни блестяха от водата, а дрехите ни бяха подгизнали. Той нямаше друг избор. Без мен щеше да се изгуби, защото само аз знаех посоката, която трябваше да следваме. Баща ми говореше все по-несвързано, постоянно се оплакваше, но дъждът най-накрая спря — не рязко, изведнъж, а някак плавно, така че първо ходехме между капките, а после сред свеж, прохладен въздух.

Когато пристигнахме, лагерът бе празен. Огнището си беше на мястото, както и кошницата, с която събирах мента и други растения. Там бяха и купите, в които ядяхме, и брадвата, с която разчиствахме трънаците по пътя си. Тънък пласт пясък покриваше всичко; спомних си за двете момичета булки, които Бен Симон ми показа и как се бе разплакал заради съдбата им. Може би в онзи миг бях паднала в плен на неговото заклинание. Бяхме откраднали времето си заедно, време, което изглеждаше безкрайно в мрака. Усетих как нещо остро прорязва гърлото ми. Не знаех, че е началото на мъката ми, докато баща ми не ми нареди да замълча. Бях започнала да вия като леопардите, внезапно и без да се интересувам от другите живи същества наоколо.

Открихме ги в усойната пещера, където бяха потърсили утеха и убежище в последните си часове. Бяха заедно, както се полагаше. Всички имаха по кожата си червените белези на болестта и бяха толкова изнемощели и отслабнали, че костите им пронизваха плътта им. Бен Симон бе поставил внимателно жена си и децата си на издадена каменна площадка, преди да се отпусне на земята до тях. Вените на ръцете му все още бяха сини, но те лежаха безжизнено, а кожата му бе студена. Паднах на колене и се вкопчих в тялото му, отчаяно търсеща някаква топлина. Долепих устните си до неговите, но там нямаше дъх, нямаше живот. Усещах само вкуса на отвъдното.

Не помръднах, когато баща ми се разкрещя, нито когато вдигна ръка да ми посегне. В крайна сметка се наложи той да погребе телата. Предполагаше се жените да подготвят покойниците за Ангела на смъртта и да пеят оплаквателни песни, а после да се отдръпват настрани, но аз отказах да го направя. Баща ми ме бичуваше яростно по раменете и гърба, но в този ден нямаше да бъда неговото покорно куче. Крещеше ми, че съм страхливка, бояща се да види мъртъвци, но грешеше. Не се страхувах от смъртта, не повече, отколкото някога се бях бояла да извърша поредния нечист грях. Страхувах се само, че ако държа тялото на Бен Симон в ръцете си прекалено дълго, няма да мога да го пусна.

Баща ми отнесе телата до най-високата канара и ги покри с камъни, така че ястребите, лешоядите и чакалите да не успеят да ги достигнат. Каза молитвата, увил около раменете си молитвения шал на Бен Симон, за да го почете. Седем дни след този ритуал трябваше да седи на слънце, за да се пречисти, защото се бе доближил прекалено до смъртта и се смяташе за тамеах, нечист. Пееше жалейни песни, които трябваше да се пеят от жените, защото аз не позволих тези думи да излязат от устата ми. Не можех да приема, че Бен Симон е мъртъв, нито можех да си представя как се отправя към отвъдното. Когато затворех очи, виждах вродената грациозност на силното му тяло, острите черти на лицето му, дълбокия му поглед, който ме разсичаше на две. Не исках да го пусна да си отиде, но чувах молитвите и песните на баща ми дори когато затисках ушите си с длани. Напевите му звучаха като вятъра и също като него се увиваха плътно около мен, докато накрая остана единствено неговият глас.

Чудех се дали в болестта си Бен Симон е бил като лъва, който се борел толкова яростно срещу деветимата воини, че накрая просто отпуснал глава и умрял пред десетия. Питах се дали е издържал до деня, в който заваля дъждът и ние бяхме толкова близо, само на мигове от тук, и дали капките в този дъжд бяха неговите сълзи, защото той бе мъж, който не се срамуваше да плаче.

Спомних си думите, които чух, когато Абба прати своето послание до баща ми. Не ни е отредено да раздаваме правосъдие, дори и да сме най-праведни. Само Адонай може да наказва. Може би този свят човек бе знаел през цялото време кои сме. Сега наказанието на убийците се бе стоварило върху ни. Ако някой от сикариите носеше на гърба си товара на всички мъже, които бе убил, навсякъде, където отидеше, дали мъртъвците най-накрая нямаше да пожелаят да отмъстят? Може би душите им бяха последвали Бен Симон и когато е бил най-омаломощен от мъката, когато е свел глава с преливащи от сълзи очи пред изстиналите тела на децата си, те бяха прогорили плътта му и го бяха завладели.

Зарових лека на есеите, защото вече бе ненужен, каквито бяха казали самите те, че са всички земни неща и дела. Докато копаех в твърдата бяла пръст, се запитах дали аз не съм наказаната, дали не ми беше писано да страдам, защото бях откраднала от приятелката си това, което й принадлежеше.

През седемте дни, в които баща ми се уедини, за да се пречисти от близостта си със смъртта, не ядох и не пих нищо. Завързах козата за един нисък храст и не обръщах внимание на отчаяното й блеене, с което ме зовеше. На зазоряване на всеки нов ден правех резка от скръб на крака си, всяка по-дълбока от предишната, защото сега използвах острия нож на Бен Симон. Всяка рана бе като целувка за мен, мрачен разрез на страстта. Уханието на кръв се носеше от кожата ми, тънък пласт, който ме покриваше. Една нощ се появи леопард и се настани от другата страна на огнището, вперил поглед в мен. Не се надигнах, за да го прогоня. Ела и ме погълни. Виж дали има някакво значение за мен. Очите ни се срещнаха и зърнах жълтеникавата искра на животинска ярост да проблясва в погледа му. В крайна сметка обаче явно прецени, че не заслужавам вниманието му, защото се надигна бавно и се отдалечи.

Когато баща ми се върна след пречистването си, се смая от състоянието ми. Едва се изправях от земята, бледа като пепелта, в която някой ден щях да се превърна. Не ми бе останало нищо, за което да живея. Какво можеше да ми даде тази земя? Какво бе тя за мен? Затворническа килия, примка на въже. По-късно баща ми призна, че когато ме видял тогава, си спомнил за майка ми в часа на раждането ми, след като вече била напуснала този свят. В онзи ден се замислил какво ли би направила тя с единствената си дъщеря, ако е била там. Навярно е щяла да поиска да ме спаси. Затова и той положи усилие да ме убеди да отпия глътка вода.

На осмия ден след като Яхим бен Симон бе погребан под купчината камъни, наруших своя пост и пих от кожения мях, който му принадлежеше. Направих го не толкова заради себе си, а заради моя възлюбен, защото той не ме бе напуснал завинаги. Макар Ангелът на смъртта да го бе откраднал, искрица от неговия дух бе останала.

Защото вече знаех, че през следващия месец няма да прокървя.

13

Скоро след това баща ми имаше ярко видение. Събуди се със стичащи се по лицето сълзи и възродена вяра. Бе сънувал, че брат ми ни чака в някаква висока кула. Сънят бил толкова истински, че чувал как брат ми му говори. Огледай се и аз ще дойда за теб, казал Амрам. Баща ми се кълнеше, че когато облаците се вдигнат, ще види сина си. Понеже вярваше, че това наистина ще стане, убиецът взе толкова неща, колкото можеше да носи, и се покатери по най-високите чукари, откъдето смяташе, че ще види същото като в съня си. Не спорих с него, но бях скептична. Баща ми може и да имаше вяра, но не и аз. Виждах ни такива, каквито бяхме: мъж, прекалено стар и немощен, за да бъде отново опасен убиец, и неговата обезчестена дъщеря, която вече не можеше нито да плаче, нито да кърви. Мислех си, че може някой да ми е направил заклинание с омраза, вероятно Сия, преди да умре; а може би това бе всичко, което заслужавах на този свят.

Сега дъждовете се изсипваха с голяма сила. Въздухът бе син и влажен, а капките падаха тежко. С баща ми седяхме с дни в пещерата, за да избегнем наводненията, и само козата ни правеше компания. Зловонната пещера бе последното място, което Бен Симон бе обитавал в този свят; за последно бе дишал нейния влажен варовиков въздух; душата му бе излетяла между каменните й стени. Мислех, че може да се почувствам по-близко до него тук, но вместо това усещах духа на Сия. Сякаш от време на време ме пощипваше, за да привлече вниманието ми. Преследваше ме в сънищата ми. Да не смяташе, че ще стане другояче? Да не мислеше, че ще получиш това, което искаш? Когато се събудех, задъхваща се за глътка въздух, понякога вярвах, че чувам смеха й; водехме битка, която тя печелеше, и сега се наслаждаваше на резултата.

Зимните месеци наближаваха. Исках да избягам надалече, но поройните дъждове ни пречеха дори да излезем от пещерата. Внезапно пустинята бе станала море. Там, където някога се чуваше само тътенът на вятъра, сега се носеше грохотът на стичащата се вода. Това, за което преди копнеехме, сега се изливаше в изобилие. Навсякъде се бяха образували езера; на дъното на всяка клисура потоците течаха толкова устремно, че всяка коза или елен, направили погрешна стъпка, можеха лесно да бъдат отнесени. Насекомите се рееха във въздуха на ята, родени от водата и понесли се нагоре като оживели облаци. Дивите кози идваха да пият и да се освежават. Моята малка питомка се дърпаше на въжето си; винаги ме бе следвала по петите, но сега ароматът на дъжда явно я подлудяваше. Риеше с крака и търчеше в кръг около храста, на който бе вързана, а млякото й бе свежо и имаше вкус на трева.

Мислех с огорчение как е възможно животът да продължава, когато толкова много бе изгубено; кой позволяваше дъждът все така обилно да вали и миртовото дърво да израства между скалите?

Открих чисто езерце, което се бе образувало в едно дере. Осъзнах, че не съм се къпала от ритуалната баня при жените есеи. Свалих дрехите си и видях, че тялото ми е изранено, посинено и изнемощяло. Почти не разпознах собствената си плът. Коремът ми обаче изглеждаше твърд и издут, приличах на жена, пила прекалено много вода. Видях колко дълбоко съм наранила краката си — белезите никога нямаше напълно да се изцелят. Трябваше да се удържа и повече да не го правя, въпреки че ножът, проникващ в кожата ми, ме караше да се чувствам така, сякаш Бен Симон ме обладаваше отново, и аз жадувах за тази кръвна връзка.

Мракът се спусна, докато се къпех в езерото. Звездите скоро щяха да се появят в небето. Когато чух звука от хлипането, започнах да моля духа на съпругата на моя възлюбен да ме остави на мира, убедена, че това бе тя, разкъсвана от своята скръб. Сия бе нежната, винаги готова да се разплаче.

Бях сигурна, че сълзите, стичащи се по лицето ми, са нейни, не мои.

В края на Шеват дивите цветя разцъфтяха с ярки цветове; върбите се изпълниха с нанизи от нежни зелени листа. С баща ми се търпяхме някак. Не се оплаквахме, не обсъждахме миналото. Но всяка вечер аз се изкачвах до канарата, където бяха погребани костите. Коленичех на лунната светлина и денят си отиваше. Молех се за нещо, което никога не ми бе обещавано; друг живот, онзи, който вече бях изживяла и загубила.

Късно един ден бях там, наблюдавайки как светлината чезне сред ивици розово и сиво, когато забелязах двама мъже да идват от пустинята. Бяха млади воини. Провикнах се към баща ми и той се запрепъва зад мен, като си помагаше с клона от тамарикс, който бе пригодил за бастун. Двамата застанахме един до друг и наблюдавахме как странниците приближават, предхождани от стълбове пръст, които се вдигаха от пустинята пред тях като облаци.

— Това е сънят ми — каза баща ми и лицето му грейна от радост. — Това са облаците, които ще ни разкрият посоката, в която да поемем. Тези мъже ще ни отведат до кулата, където се крие Амрам.

Бяхме сами в пустинята от дълго време, ние и костите под камъните. Но те ми проговориха. Казаха, че на молитвите ми няма да бъде отговорено. Никога нямаше да ми бъде простено. Щях да платя за греховете си. Исках да избягам от гласа, който звучеше като Сия. Ако отидех другаде, може би щях да го заглуша. Искаше ми се да вярвам в съня на баща ми. Бях по-предпазлива от него и все пак и аз долавях присъствието на брат ми някъде наблизо до нас.

— Не бива да им се доверяваме веднага — казах аз и поне веднъж баща ми не спори с мен. Сънищата идват при хората по много причини — и като знамения, и като предупреждения.

Гледах с любопитство как мъжете приближават, прикрила косата си плътно под шала. Баща ми се подготви, в случай че сънят му се окажеше фалшиво пророчество, а непознатите — врагове, преструващи се на наши спасители. Извади кинжала си, после нашепна молитва, молейки Бог да бъде на негова страна.

Мъжете спряха в клисурата под нас. Извикаха името на баща ми и казаха, че са зилоти. Той им отвърна. Все още стискаше кинжала, прикрит под плаща си. Макар да бе отслабнал и вече не съвсем млад, ако се наложеше, можеше да хвърли нож от голямо разстояние и да прониже човек смъртоносно. Бях видяла да го прави веднъж, когато римски войник го бе приклещил в тясна уличка близо до дома ни. След това бе продължил пътя си, без да се обръща назад, сякаш току-що не бе отнел човешки живот.

Младите мъже извикаха, че ги праща Хол. Те познаваха феникса, воина, който бе успявал да се надигне от пепелта всеки път, когато другите падаха. При споменаването на тайното име на брат ми, известно само на най-доверените му приятели, баща ми изпусна оръжието си. В очите му се появиха сълзи, а загарялото му лице, което едва сега си дадох сметка колко се бе състарило, откакто напуснахме Йерусалим, грейна.

— Заведете ме при него — нареди той.

Забелязах, че не каза „заведете ни“. Бях нищо, както винаги е било. Само когато се нуждаеше от мен, за да го упътвам, за да го храня, за да бъда единствената му подкрепа в пустошта, си спомняше, че и аз съм негово дете.

Мъжете, които дойдоха за нас, не бяха по-възрастни от брат ми, млади на години, но закалени от преживяното и направеното от тях. Познах единия, Йонатан, от Йерусалим. Беше сериозен ученик, посветен на духовността, на молитвите. Хората смятаха, че ще стане равин или учен, а той се бе присъединил към брат ми и бе избрал ножа. Другият се наричаше Ури, което означава светлина. Беше тромав, добросърдечен младеж с чувство за хумор, което се открояваше във всеки разговор и спор. Отдръпнах се назад, защото не желаех да разберат, че съм там, но приятелите на брат ми се провикнаха да се присъединя към тях. Амрам им бе казал за мен, сестрата, която наричаше Йая, която се бе грижила за него като майка, бе му готвила, кърпила туниките и плаща му, и бе слушала неговите тайни планове, които не смееше да сподели с никой друг.

Онзи, когото наричаха Йонатан, извади син къс коприна — вятърът го бе отнесъл до брат ми и така ни бяха намерили.

Щяхме да поемем по път, който да ни отведе до най-южната част на Соленото море. Знаех, че ако тръгна, няма да мога да погледна назад. Щях да изоставя Бен Симон, единствения мъж, който някога бе разбрал коя съм аз. Костите му нямаше да бъдат събрани на годишнината от смъртта му и положени в каменна костница, както повеляваше обичаят ни. Но ако останех, пустинята щеше да ме призове. Не можех да си позволя да вървя колебливо или да се отдам на желанието си да легна на земята до своя любим.

Щяхме да минем през най-суровата част на пустошта, място на сол и тъга, земя, много по-тежка за преминаване от долината, в която намерихме есеите. Говореше се, че римски отряди обикалят из територията и трябваше да внимаваме, за да избягваме лагерите им, да се връщаме дори назад, ако се наложеше. Замислих се за клетата си малка козичка — нейното мляко бе единственото нещо, което можех да пия. Твърдеше се, че в пустинята броди демон козел, наречен Саир, но козата, която аз бях открила, бе ангел за мен. Бе спасявала живота ни, когато нямахме нищо, когато бе още дива и аз я държах в плен. И ми бе простила. Беше единствената ми приятелка, когато останах сама.

Преди да тръгнем, я освободих. Вързах червена нишка на вратлето й и я отведох до най-високата скала. Върви, казах и прерязах въжето й. Беше толкова привикнала да ме следва, че не пожела да избяга в пустошта. Домашната ми любимка просто стоеше там и ме гледаше. Побутнах я, за да тръгне. Спомних си тъмните очи на Бен Симон, маслинената му кожа, усмивката, която се появяваше в ъгълчето на устните му, когато виждаше как козата върви покорно след мен. Махни се, отивай си, настоях аз, като я напъждах с ръка.

Знаех, че макар да крещях на козата, всъщност говорех на духа на Сия.

В началото на пътуването ни скалите бяха толкова високи, че мъжете завързаха въже около кръста ми и кръста на баща ми, после ни помогнаха да изкачим гладките стени на варовика. Заради сезона навсякъде между камъните из нехалим, долината, бяха избуяли храсталаци и диви аспарагуси. Въздухът ухаеше остро на мента и лук. Очите ни се наслаждаваха на всеки оттенък на зеленото. Жълтите цветчета на синапа грееха като паднали на земята звезди. Плодовете на смокините бяха станали ярко оранжеви и омайваха осите със зрелия си аромат. Опивахме се от звуците на този изобилен живот, но продължавахме да вървим и скоро бяхме много по-високо, въздухът ставаше все по-блед и искрящ. Препъвахме се из осеяни с толкова остри камъни места, че дори дивите кози не можеха да минават от там. Още на втория ден краката ни започнаха да кървят.

Щом се стъмнеше, независимо къде се намирахме, аз се отделях встрани от мъжете, за да остана сама. Така осигурявах вечерната ни прехрана. Всяка нощ се оглеждах за птици. Щом открих гнездото, изплетено от нежни клонки, в което обикновено мътеха яйцата си, присядах тихо на земята край него. Птиците приближаваха до мен, мислейки, че съм скала в чудновата форма, част от пустинята и нищо повече. Закривах очите им, докато прекършвах вратовете им. Позволявах за последно да надигнат гласа си в отчаян крясък и ги убивах чисто, с един-единствен разрез на ножа. Винаги носех кинжала на Бен Симон в туниката си, близо до кожата си, но не го използвах, освен, за да бележа отново крака си. Стисках птиците до себе си и се вслушвах в ударите на туптящите им сърца и после правех това, на което ме бе научила пустинята.

Изпичахме птиците на огъня, запален от воините. Те ме поздравяваха, докато ядяха приготвената от мен храна.

— Имаш талант — казваха те. — Като истински ловец.

Баща ми ме поглеждаше изпитателно, когато мъжете ме хвалеха.

— Нищо особено не съм направила — отвръщах аз. — Птиците сами дойдоха при мен.

Воините приличаха на момчета, когато се шегуваха с мен за уменията ми на ловец; през цялото време се опитвах да бъда невидима, каквато бях в Йерусалим. Нощем, когато сърцата им бият силно и забраненото изглежда позволено, момчетата стават мъже. Макар да нямах сив плащ, знаех как да изчезвам. Можех да се прикривам и да заприличвам на нищо, докато се превивах и чистех тенджерата с пясък, с очи, сведени към земята. Но една вечер шалът ми се свлече и на светлината на огъня приятелите на брат ми видяха, че косата ми е червена. Видяха, че вече не съм момиче. Извърнаха очи встрани неловко, засрамени от своите мисли. Не би трябвало да седят до огъня с жена, която не е тяхна майка, сестра или съпруга, камо ли да приемат храна от ръцете й. Бях нида, нечиста жена, защото тук нямаше микве, нито дори обикновено, затлачено с тиня езерце. Но се намирахме сред пустинята и те нямаха друг избор. Ядяха птиците, които убивах, помагаха ми да се катеря по скалите и ме водеха към брат ми. Докато вървяхме, разказваха истории за крепостта, в която служеха, истории, които ми се струваха нелепи.

Крепостта била непревземаема, така твърдяха те, земята около нея била толкова непроходима, че нито една вражеска атака нямала шанс да успее. Някога била дворец на цар Ирод, място с невиждана красота, извисяващо се в облаците. Бях чувала за този цар и легендарната му жестокост; разказваха, че веднъж разрязал на две таралеж, изкормил го и поставил бодливата му кожа на лицето на врага си, за да го ослепи. Предал всички около себе си и бил отговорен за убийството на жена си Мариам, която обвинил в магьосничество; твърдял, че лекувала хора и правела любовни отвари и заклинания. Тя била толкова красива, че римският пълководец Марк Антоний обезумял, щом я зърнал, и отчаяно искал да я има. Затова Ирод я осъдил на смърт. Скоро след това синът му бил обвинен, че притежава змийска отрова, приготвена от жена от земята на Едом, която се занимавала е кешафим. Екзекуцията на сина последвала тази на майка му.

Всеки предател знае, че в крайна сметка ще го сполети съдбата, която е отреждал на другите, но Ирод мечтаел да изтрие страницата, на която била изписана неговата. Построил укреплението си на западния склон на планина, наречена Масада, стотина години преди нашето време. Царицата на Египет искала Юдея за себе си и заговорничела с Антоний и Рим, за да получи тази пустиня като дар, защото жадувала за нейните богатства: пътя към морето, находищата на сол, балсамовите гори, намиращи се отвъд, в Моаб, земите, покрити със смирна и тамян и други безценни съкровища.

Тези, които ни чакаха в Масада, били повече от деветстотин души, триста от които силни воини. Преди пет зими завзели крепостта на Ирод от малобройния римски отряд, който бил разпределен там. Станало лесно, под прикритието на нощта, като се изкачили по задната част на планината, нещо, което римляните смятали, че е невъзможно да се направи. Нищо не е невъзможно, открили юдеите; те успели да се изкачат в небето, по-близо до Бог.

Мислех, че са просто момчешки бълнувания, когато приятелите на брат ми се кълняха, че Северният дворец на царя бил по-красив от висящите градини на Вавилон, едно от чудесата на света. Черните и белите колони в него били донесени от Гърция — прекосили откритото море натоварени на кораби, после били завързани с въжета и макари и пренесени през Юдея на гърбовете на роби. Блещукащите мозайки били докарани през пустошта от самия Рим, за да бъдат положени плочица по плочица от най-добрите майстори. Баните, отоплявани от керамични тръби, поставени под пода, били направени от толкова висококачествен кварц, че когато слънцето стигало най-високо в небето, камъните сияели с алена светлина. Подовете били в нюанси на розово, зелено и черно, а фреските били изрисувани от стотици художници, доведени от всички краища на римската империя; те използвали най-изящните бои — аквамаринено и сапфиреносиньо, халцедоновочервено, — искрящи като скъпоценните камъни, на които приличали. Единствените цветове, които познавах сега, бяха тези на бялата пустиня, на черната нощ, на червените капки кръв, стичащи се от петите ми, докато се катерехме по камънаците.

Докато мъжете говореха за тези чудеса, ние се скупчвахме във влажните пещери заедно със скорпионите, в търсене на убежище от бушуващите бури. Мислех за скорпионите, които се криеха в коридора на къщата ни, когато бях малка. Бяха толкова неподвижни, че човек можеше да ги сметне за халюцинация или илюзия, но после внезапно скачаха, за да нападнат плячката си. И с вината беше така, вече бях открила аз. Свиваше се някъде надълбоко и после внезапно се надигаше и те захапваше. Все още я чувах, приятелката, жената, която бях предала. Когато спях, чувствах извивката на ханша й до тялото си. Бях чувала, че демоните могат да се привържат към човек и е невъзможно да ги отблъснеш или прогониш. Нощем приближават ръцете си до твоите с хищническа собственост. Шепнат само една дума в ухото ти: мой.

Разкаянието ме поглъщаше в тази пустош, както и мълчанието ми. Обгръщаше ме, докато трънливите дървета се срещаха по-често, по-диви, с по-гъсти корони от преплетени издайнически клони. По местата, където лагерувахме, имаше хиени; чувахме воя им. Нощем ги виждахме как се подреждат в кръг сред вкочанените черни дървета. Вземахме камъни, готови за нападението на зверовете, ако гладът ги подтикнеше да се втурнат към нас. Ръцете ми бяха мръсни, шалът ми бе нарязан като с нож. Пазех единственото синьо парче, това бе всичко, останало от брат ми и от живота, който имах, преди да дойда на това място.

Не можех да си представя, че ако продължим пътуването си по-навътре в пустошта, ще открием фрески, които могат да съперничат на рисунките във всеки дворец в империята. И все пак приятелите на брат ми се кълняха в името на Йехуда от Галилея, мъжа, който бе започнал движението на зилотите и бунта срещу свещениците, кланящи се на Рим, че пред нас имало хиляди лампи, които нощем светели толкова ярко, че съперничели на звездите в небето. Щом ги питах кога ще стигнем до това излязло от приказките място, те се смееха и казваха, че определено ще ни е нужно доста време, защото крепостта се намирала на края на света и трябвало да внимаваме да не се заблудим и да преминем отвъд него. Една стъпка и сме можели да паднем от ръба на вечността.

Над нас се стелеше мек въздух. За щастие бе зима, така че не се изпичахме от жегата. От запад студеният морски вятър, наричан Руах Хайам, носеше към нас тежките си облаци и ние треперехме от хладната му прегръдка. Вятърът нахлуваше под туниката ми и ми напомняше за неща, които бе по-добре да забравя. Докосването на Бен Симон, начинът, по който бяхме заедно, как можеше да ме вижда най-истински, когато бях свита в мрака. Слушах историите за двореца на Ирод, но не бях привлечена от мисли за бъдещето и за чудеса. Копнеех за това, което имах някога, за всичко, което бях загубила в един-единствен ден, в часа, в който смъртта ми го бе отнела.

Животът ми в пустинята се бе превърнал в пепел. Получих наказанието, което заслужавах. Не бях пуснала мъжа й да си отиде и сега Сия не пускаше мен, независимо колко далеч ни отвеждаше пътят ни. Мислех си, че ще успея да я оставя зад гърба си, но разстоянието сякаш правеше нейния дух по-силен. Призракът й се увиваше около мен всеки път, когато се опитвах да ям, и се хранеше от мен. Не можех да преглътна повече от една хапка. Ако успеех, се налагаше да стана и да се скрия някъде, за да повърна. Щом затворех очи, Сия беше там и ме чакаше. Взираше се в мен със същия горестен поглед, който имаше, когато ме помоли да се грижа за Бен Симон, въпреки че знаеше какво правехме с него в мрака и какво значеше той за мен. Жадувах за него, но нейните ръце се обвиваха около мен, нейните пръсти се плъзгаха по кожата ми, а гласът й нашепваше в ухото ми. Чувствах треската й по цялото си тяло.

14

Една нощ бяхме вече толкова близо до Соленото море, че когато се събудих, открих, че солта се е просмукала в косата ми и краищата й са станали твърди и бели. Сънувах път от камъни и гигантска змия, която можеше да погълне цял град. Опитах се да говоря с хлъзгавото създание, умолявах я да ни остави на мира и да си върви, но змията не ме чуваше. Приближи се, прошепна тя. Мечтаех за лъва от сънищата си. Той ми липсваше, копнеех за него въпреки опасността. Посегнах към змията, но тя изчезна, оставяйки ме с шепа черен прах в ръцете.

Виковете на воините, които ни водеха, ме стреснаха. Изнурена, се отърсих от хаоса на съня си. Надигнах се и изтрих солта от очите си. И изведнъж видях истинско чудо пред себе си. Ако в този миг от земята се надигнеха и полетяха в небето хиляди сини пеперуди, гледката пак нямаше да бъде толкова впечатляваща. Крепостта на Ирод висеше във въздуха, издадена над ръба на бяла канара, точно както бяха обещавали воините, чудо на чудесата.

Тясна пътека водеше нагоре към Масада, виеща се по най-отвесната скала, която можех да си представя. Една погрешна стъпка, миг колебание и всеки, който бе поел по този път, щеше да намери смъртта си в долината под нея. Пустинята ме бе лишила от вярата ми, но докато се катерех по змийската пътека — наричаха я така, защото се виеше подобно на тази твар по склона на планината, — почувствах, че нещо вътре в мен се разтваря наново. Ето къде ни водеше змията от съня ми. Познавах пътеката така, сякаш бях минавала стотици пъти по нея: ниските върби и групички от сведени маслинови дървета, побелялата земя под варовиковите скали. Било е написано в Книгата на живота, че ще стигнем до тази пътека, а щом думите са изписани на нейните страници, те са вече неотменими.

В небето над нас се рееха хищни птици, соколи и ястреби. Знаех, че ще се спуснат към мен, ако се подхлъзна. Щяха да отмъстят за всички птици, които бях убила в пустинята, за всички пера, които бях изскубнала, някои само с пръсти, а някои със зъби, когато гладът ми бе прекалено голям. Бях пожелала смъртта на друг човек и бях взела мъж, който не ми принадлежи. Бях се отдала на пустинята, за да стана жената, която бях сега, жена, обладана от дух, оплакваща живот, който никога повече нямаше да има, носеща тайна, която скоро щеше да ме разкъса и да разкрие на всички крадлата, в която се бях превърнала.

Внимавах къде стъпвам и се опитвах да не мисля как изглеждам, как щяха да ме възприемат другите — варварка с кожа, покрита с белия прах от скалите, с мръсни дрехи, със сплетена и втвърдена на клечки коса, изсветляла по краищата, но червена в корените, с празни очи, в които се отразява единствено пустинята. Бях лъвица без нокти или зъби, сведена като стара жена, която се промушва между скалите, толкова далече от предишното момиче, че едва помнех името си. Сетих се как обещах на Бен Симон да мълча. Сега мълчанието бе всичко, което имах. Вятърът ревеше, докато се изкачвахме все по-нагоре; това бе единственият глас, който чувахме.

Змийската пътека изглеждаше безкрайна. Наоколо падаха камъни и отекваха, когато се удряха в земята под нас. От мястото, където се намирахме, светът ми се струваше замъглен и далечен. Свалих въжето от кръста си и казах, че искам да вървя сама. Продължих без помощ, дори в най-стръмните участъци. Чувах запъхтяното си дишане, остро като кинжал. Крепостта пред мен бе като сън, а аз умеех да сънувам, затова продължих, удивлявайки се на гледката. Масада бе всичко, което воините бяха казвали, още по-впечатляваща заради пустошта около нас.

Бяхме загубени сред дивите зверове, после открити и доведени до това място, намиращо се толкова близо до небето, че можехме да чуем гласа на Царя на сътворението. Докато минавахме през портата на крепостта, бях готова на всичко, за да славя името на Господ, освен да простя за това, което бях изгубила.

15

Под плаща си брат ми носеше ризница, за да го защитава, когато излизаше навън през нощта. Кинжалът нямаше да е достатъчен. Сега имаше нужда от по-сериозни оръжия: лък, стрели, брадва, копие от дърво и месинг. Приличаше на дракон с люспи или на сребриста змия, създания, познати само на Бог, от които хората се страхуваха. Вътре наистина имаше триста воини, но веднага разпознах брат си сред тълпата, под розовия покров на бадемовите дървета, посадени високо на това плато над останалия свят. Познах напереността на походката му, сияйната светлина, която струеше от него и която дори ризницата не можеше да прикрие. Баща ми бе заведен веднага при сина си, но аз щях да се срещна с Амрам едва след като се пречистех. Съпроводиха ме до една микве — в крепостта имаше няколко, за жени и за мъже. В най-голямата на стъпалата бе начертана линия, бележеща мястото за чистите и за нечистите. Щом влязох в басейна, водата стана черна и другите жени излязоха, за да не се омърсят още веднъж. Не се изненадах. Това, което бях направила, едва ли някога щеше да се отмие.

Облякох се със скъсаната туника и шала, които Тамар ми бе дала, после изтичах да се видя с брат си. Когато затворих очи и вдишах уханието на бадемите, си представих как навлизам в друг живот. Може би един ден щяхме да се върнем в Йерусалим и да намерим там света, който ни бе откраднат. Може би всички тези месеци бяха илюзия като моя сън за лъва. После чух брат ми да ме вика и бе пределно ясно, че няма път назад. Той викаше Йая, името от детството ми. Знаех, че това момиче си е отишло.

— Доста се забави, докато стигнеш до тук — каза Амрам, като ме прегърна; после ме пусна, за да ме огледа.

От последната ни среща бяха минали само няколко месеца, но ми се струваше, че са поне десет лета. До този ден Амрам винаги бе изглеждал по-млад от мен — сега приличаше на истински воин, суров, уверен в себе си. За пръв път се почувствах като по-малката сестра. Брат ми ме караше да си мисля за стомана, за метал, който е минал през огъня. Не желаех да научавам колко хора е убил и какви жестоки дела е извършил. Не исках да вярвам, че е бил един от воините, които бяха нападнали оазиса Ейн Геди и бяха избили хора от нашата вяра.

— Сега съм тук — казах аз.

Косата ми бе чиста и намазана с масла, сплетена на висока плитка. По погледа на брат ми личеше, че съм се променила. Оглеждаше ме, изучаваше изражението ми, не беше отгатнал какво точно се бе случило, но осъзнаваше, че в мен има някаква голяма промяна. Бях ухапана от лъв, но трябваше да погледне по-надълбоко, за да види белега.

— Мислех, че ще те открия много по-рано. Явно добре си успяла да се скриеш, Йая — пошегува се Амрам.

Спомних си пещерите, в които лагерувахме, и нещата, които бях правила там; спомних си последното тъжно място, където бе умрял Бен Симон. Ако бе дошъл с мен до есеите, може би щеше да оживее. Бях започнала да си мисля, че е знаел какво ще му се случи, ако остане в пещерата, но въпреки това бе направил този избор. Трябваше да го разбера още тогава от начина, по който бе извърнал очи встрани — сякаш вече бяхме разделени, макар още да стоях пред него. Трябваше да се досетя, когато ми бе дал кинжала си.

Не исках брат ми да види срама ми. Отпуснах се на тревата под короната на розовите бадемови цветчета, за да скрия лицето си от любопитния му поглед. Хората смятат, че бадемите от розовите дървета са горчиви, докато тези от дърветата с бели цветове винаги са по-сладки. Сведох очи, както би направила всяка друга млада неомъжена жена.

— Положихме всички усилия — отроних само аз.

— Другите са нямали този късмет — каза брат ми. — Съжалявам за гибелта им. Мислех, че Бен Симон ще се погрижи за вас. Затова ви оставих в неговите ръце.

— Такава е била съдбата им — казах аз. Нищо повече.

Брат ми приседна до мен на земята, весел и щастлив, и за миг отново заприлича по-скоро на момче, отколкото на воин. Имаше белези, които не бях виждала преди, включително дълбок разрез на врата — бил пронизан от стрела. Когато свали ризницата си, видях, че от натиска на постоянното носене собственият му лък се бе отбелязал в кожата му; на гърба и на гърдите му имаше полумесец, който оставаше дори когато не носеше оръжието си.

Косата му бе пораснала и я носеше на здраво сплетена плитка, както правеха воините. Лицето му все още бе красиво, но обгорено от слънцето и ми се стори по-издължено, по-слабо. Откритостта на младостта му бе изчезнала. Вече не беше момчето, учещо се как да се бунтува в пъстрата сянка на огненото дърво.

— Ние сме последните оцелели в цяла Юдея — каза Амрам. — Крепост след крепост паднаха в ръцете на римляните. Но ние не бягаме и никога няма да го направим.

Имаше само два пътя до Масада — онзи, по който бяхме дошли ние, през безсърдечната пустиня, стигащ до планините на Моаб по най-отдалечената част на Солено море; и друг, който свързваше Едом и долината Арава, през Ейн Геди и Йерусалим. И двата се виждаха от мястото, на което се намирахме.

— Тук сме в безопасност — обеща брат ми.

Разказа ми, че когато първите бунтовници пристигнали в крепостта, свалили златния орел, поставен от Ирод на голямата порта на двореца. Тук нямало да има идоли, нито показност на нечие богатство. Всички хора щели да бъдат равни, не признавали царе, само Божието царство. Никой нямало да коленичи пред друг, дори пред Елеазар бен Яир, техния водач, велик мъж и велик воин.

Амрам ми показа, че продължава да носи амулета на Соломон, който му бях дала. Гордееше се с него.

— Къде е шалът ти? — попита ме той.

Показах му единственото парченце коприна, което бе останало. Разказах му как шалът бе спасил живота ми и живота на баща ни, как бе станал карта, която ни бе превела през пустинята. За моя огромна изненада брат ми извади друго синьо парче. Вятърът го довял до него, обясни ми той.

— Отначало помислих, че е птиче, което се кани да кацне на ръката ми. Когато го повиках и то падна на дланта ми, разбрах, че си още жива и мога да ви намеря, че присъствието ви до това толкова близко до Бога място е било предопределено.

Тръгнахме през овощната градина към терасите, където се виждаха стари маслинови дървета и големи, извиващи се лози. В градините имаше лук, нахут, краставици, пъпеши — всички растяха тук благодарение на изумителните цистерни и водохранилища, построени по заповед на цар Ирод. Над нас се простираше поле с пшеница и ечемик, вързани на снопи с въжета. Магарета влачеха плуг, който обираше останалото — острието му бе привързано към дълго парче дърво, а две момчета подвикваха на животните да продължават напред. Сламата политаше във въздуха, въздухът блестеше в яркожълто като мед, изливащ се в купа.

Амрам ми разказа за огромните хранилища от времето на Ирод, пълни с големи порцеланови съдове с вино и зехтин, докарани от Рим и Гърция, върху които все още стоеше царският печат. През Водната порта и през Южната водна порта магарета вкарваха дървени бурета с вода, взета от езерата в проломите отдолу, достатъчно на брой, за да захранват четирите бани, дванайсетте цистерни и един кладенец, толкова голям, че в него се побираха петдесет души, рамо до рамо. Не беше проблем басейните и баните да се напълват дори в най-сухите месеци. Между стените на крепостта се бе оформил оживен пазар, подобен на онзи в Йерусалим. Имаше пекари, щавачи на кожи и тъкачи; магазинчетата им бяха разположени в тесни помещения между стената на Ирод и площада. Палатки и дървени къщички бяха изникнали срещу укрепителните съоръжения на стената. Воините бяха устроили домовете си в някогашните квартали на римския легион, докато свещениците и старейшините се бяха настанили в малките дворци, където преди много години са живели роднините и приближените на Ирод. По подовете на всяка стая в дворците имаше мозайки от черен оникс и бял седеф. Обществените бани също бяха украсени с великолепни мозайки на вкаменени цветя и геометрични фигури. По стените на двореца имаше червени и оранжеви фрески, някои все още с позлатени ръбове във формата на листа. Бен Яир и семейството му живееха в най-малкия дворец с изглед към долината. А в Северния творец, най-изящното и величественото здание, толкова изумително, че можеше да съперничи на всяко от чудесата на света, сега се държаха оръжия и провизии. Занаятчиите и търговците се бяха настанили в малки дюкянчета, обущари, месари и всякакви други, защото никой сред бунтовниците нямаше да живее в място на разкош и богатство, както бе живял някога този цар, който бе изградил убежището си на върха на тази планина, за да докаже, че владее света.

Събралите се в Масада мъже бяха посветени на Цион, готови да направят всяка жертва, непокорни по дух, нежелаещи да бъдат ничии роби. А за Бен Яир се говореше, че не го е страх дори от малах ха-мавет. Когато някой ден Ангелът на смъртта дойдел за него, той щял да изскубне дванайсетте криле на това зловещо създание и да ги положи окървавени на земята като дар за Бога.

С брат ми стояхме и се взирахме в дома на Бен Яир.

— Чест е да следваш такъв човек — отбеляза Амрам.

— Значи той живее в дворец. А моят дом къде ще бъде, сред полето ли? — пошегувах се аз.

Амрам ми каза, че вече е подготвена стая за баща ми и за мен; очакваше да се грижа за него. Бе потресен от вида му, колко отслабнал и крехък изглеждаше той.

— Болен ли е бил? — попита притеснено.

— Не можеше да намери покой, докато те търсеше.

Исках да му спестя истината. Баща ни бе състарен от смъртта на мъжете, които бе убил, от дъщерята, която бе отблъснал, от жестоката пустиня, която го бе повалила на колене.

Когато Амрам поиска да узнае подробности за времето, в което бяхме скитали из пустошта, казах само, че сме оцелели. Не споменах нищо за мъжа, белязан от лъва, нито за жената, чийто дух ме преследваше. Но му разказах за дивата коза, която трябва да е била ангел, защото нейното мляко ни бе спасило от гладна смърт. Разсмяхме се на представата за коза ангел и аз признах, че ми липсва моята любимка, която се бе превърнала в приятелка и довереница. Амрам ми напомни, че думата ни за ангел означава и вестител. Така разбираме, че сме били посетени от тези сияйни създания — от посланието, което получаваме. Може би козата бе дошла, за да ме научи как да оцелея в тази толкова дива земя, в която това изглеждаше невъзможно.

— А ти? — попитах аз. — Получи ли своето послание?

В този миг брат ми отново изглеждаше раним, по-скоро момче, отколкото хладнокръвен воин. Той винаги ми бе споделял тайните си, но това време бе отминало и очевидно изпита облекчение, когато го извикаха да се върне при другарите си и така можеше да избегне въпроса ми.

Майката на неговия приятел Ури дойде, за да ми покаже къде ще живеем с баща ми.

— Не очаквай много — предупреди ме тя.

Тъй като не очаквах нищо, това, което получихме, ми хареса. Стаята ни в близост до стената на Ирод бе много по-хубава от всяко убежище, в което бяхме спали след напускането ни на града. Имаше платнен покрив и три дървени стени. В четвъртата, задна каменна стена бе изградено малко кръгло огнище; аз щях да спя в отделно тясно помещение, подобно на коридорче. Ако се надигнех на пръсти, можех да виждам през процепите в стената към скалите. Когато пристигнах, баща ми ме очакваше. Вече бе благословил мястото.

— Казах ти да имаш вяра на Господ — измърмори той. — Не трябваше да си толкова слаба.

Преглътнах думите си. Не казах: Ти беше този, който плака в пустинята, не аз. Ти се боеше от дивите зверове и глада, докато аз обикалях, за да ловувам птици, и се изправях лице в лице с леопарди.

Подредих дома ни с нещата, които съветът бе отредил, че всяко семейство може да има — сламеници, върху които да спим, две маслени лампи, вълнени завивки, каменни чаши и купи. Майка на Ури ни донесе нашите дажби фурми, леща и плодове, както и керамично гърне и делва с масло, с което да готвим и да палим лампата на Шабат. Предупреди ме, че животът тук не е лесен. Аз кимнах, преструвайки се, че я слушам, но за малко да се разсмея. Тя беше чиста, с красиво сплетена коса, а аз бях варварка, която бе гледала леопард в очите. Благодарих й за грижата и добротата.

След първата ми вечер в крепостта често се връщах в овощната градина под разцъфналите бадеми. Беше месецът на Адар, началото на пролетта. Имах нужда от спокойно място, където да се скрия от недоволния поглед на баща ми. Той се втренчваше в мен с неприязън, нещастен, че е принуден да споделяме един дом, свидеше му се дори и ъгълчето, в което спях, и постоянно проклинаше моето съществуване. Не се осмелявах да му противореча. Знаех, че са минали три луни от последното ми месечно кървене. В градината жужаха египетски медоносни пчели и въздухът бе мек и розов. Бяхме дошли от пустошта в градина, от долините на смъртта в полетата на изобилието. Толкова бях свикнала с ослепителната бяла светлина, че многобройните оттенъци на зелено, златно и розово ми причиняваха болка. Трябваше да присвия очи и да ги закрия с длан. Липсваше ми тишината на пустинята. Тук имаше почти хиляда души, блъскащи се, подвикващи, без да имат нужда от останалата част от човечеството, струпали се в град, протегнал се напред към облаците. Съветът сечеше свои монети. Лозите бяха отрупани с грозде, имаше кошери за пчелите. На площада бяха поставени тъкачни станове за жените и вечер гласовете им жужаха, докато разчепкваха вълната. За животните имаше обори с огради от акациеви клони. Овците блееха една към друга, за черните кози и козлетата им имаше достатъчно пространство, където да тичат. Във въздуха се носеше аромат на прясно изпечен хляб и на къкрещи на огнището ястия, подушвах уханията на свежи билки, на кориандър, на копър и на сиво-зелен градински чай.

Идваше ми прекалено много след времето в пустинята, шумът и миризмите ме заливаха като гигантска приливна вълна и имах чувството, че ще се удавя. Копнеех за това, което имах някога. Птица сред скалите. Отпечатъците на леопард в пясъка. Почти не говорех и не поглеждах никого в очите. Когато се разминавахме по улиците, някои жени се взираха с любопитство в мен. Две-три от тях ми махаха приканващо, но аз се увивах с шала си и отминавах. Младите момичета отиваха на групички към баните. Когато ги виждах, в мен се надигаше съжаление. Искаше ми се да захвърля шала си и да изтичам след тях, да си бъбрим безгрижно и весело. Ако можех да съблека дрехите си и да се потопя във водата, може би щях да се пречистя, да бъда опростена и да започна отначало, отново като младо, невинно момиче. Но не можех да го направя. Все още исках миналия си живот. Исках да повикам козата, която бе мой ангел пазител в пустинята. Щях да вържа въже с камбанки на врата й, а другия му край щях да закача за своя крак, така че да успеем да се намерим една друга, независимо какви бури ни връхлитат. Щях да гледам как тъмнината пречиства небето и да слушам звука на камбанките. Нямаше да се преструвам, че съм нещо различно от това, в което се бях превърнала.

Забелязах аугураториума, птичата обсерватория, останала още от времето на римляните. Беше в една от многото кули, изградени по градската стена. Обсерваторията имаше едно от най-благоприятните разположения и се извисяваше над северните хълмове. Въздухът там бе свеж заради хладните ветрове, които се заиграваха около високата постройка. Бях виждала подобни кули и в Йерусалим, свещени сгради, където се гадаеше бъдещето по птичи кости и от чиито високи прозорци маговете можеха да наблюдават движението на тълпата и да предвещават какво ще се случи. Мъдреците твърдяха, че магията може да бъде изучена, но не бива да бъде практикувана; бе забранена и въпреки това в мрака, или в кули като тази, човек можеше да я намери. Изкачих се по дървената стълба. Въздухът бе дори по-прохладен, отколкото си представях, плътен и блещукащ като морски вълни. Затаих дъх при гледката на света, който се разкри пред очите ми, и премигнах от ярката светлина. В небето се рееха ястреби, но не знаех какво означава полетът им, нито когато приближаваха до планината, на която се издигаше крепостта, нито когато се понасяха към далечния хоризонт. Не владеех никаква магия.

На пода видях стотици кости, останали тук от времето на римляните; имаше и хиляди чирепчета от глинени съдове. Нямах представа какво означават. Но малките остри костици ме поразиха, вятърът свиреше странна песен в техните кухини. Внезапно почувствах, че съм наблюдавана. Вдигнах поглед и забелязах, че на стената е кацнал гълъб. Останах неподвижна и след миг протегнах ръцете си напред. След всичко, което бях направила, след всички мои грехове, той долетя при мен, без да се бои.

16

На сутринта някакво момиче дойде да ме потърси, може би една от онези девойки, които ме подминаваха по пътя си за баните, прекалено млада и невинна, за да знае за тайните между мъжете и жените, която мислеше, че това, което се вижда денем, е целият свят и нощта няма на какво да я научи. Беше мила и красива, не повече от тринайсетгодишна, с малки обици от халцедон и злато на ушите си. Каза, че името й е Нахара, което, както свенливо отбеляза тя, означавало светлина. Донесе ми чифт сандали. Разсмя се, щом забеляза колебанието ми да приема дар от непознат.

— Ще ти трябват там, където отиваш — обясни ми Нахара.

Моите сандали отдавна се бяха съсипали от дългото пътуване, кожата им се бе разпаднала на парчета. Обух новите и открих, че ми пасват идеално. Тръгнахме и Нахара ми обясни, че ще ме придружи до мястото, където старейшините са определили, че ще работя. Попита ме за името ми, дума, която не бях изговаряла на глас толкова отдавна, че бях забравила как звучи.

— Името ми е грозно — казах й аз. — За разлика от твоето.

Минахме през Западния площад, който бе павиран с големи камъни, донесени през морето от Гърция. Нахара крачеше уверено и бързо до мен.

— Трябва да ти обясня нещо — настоя тя. Беше сериозно, тихо момиче, но упорито; средно дете между по-голяма сестра и по-малък брат, свикнало само да си извоюва това, което желае.

Има хора, които вярват, че ако знаеш името на нещо, можеш да стигнеш до неговата същност. Повечето родители не разкриват името на мъжкото си дете след раждането му, не и докато не мине осмият ден, за да успее то да събере сили и да устои на демоните, които могат да се опитат да го призоват. Когато й казах, че всяко име носи в себе си тайна, известна само на Адонай, Нахара сви рамене. Настоя, че името ми сигурно е красиво, защото съм имала най-красивата коса, която някога била виждала. Всички жени в града говорели само за това, обясни ми тя. Казвали, че съм била обгорена от огън и затова имам тези петънца по кожата си и такава пламенночервена коса.

— Трябва да бъдат внимателни, за да не издишам огън срещу тях — предупредих я аз. — Може да съм дракон. Мога да ги зария с искри.

Нахара се разсмя, после ми довери, че майка й ме била забелязала в аугураториума и смятала, че притежавам особена дарба.

— Затова ще работиш с нас в гълъбарниците. Избрала те е, понеже те видяла в кулата.

Сърцето ми спря. Имаше толкова други места, на които бих предпочела да ме пратят, почти навсякъде, където се нуждаеха от работна ръка: маслиновите горички, пекарните, дори в оборите при козите. В крепостта имаше три колумбария, римски гълъбарници, в които щях да работя. Два бяха построени като продълговати помещения, а третият бе кръгла кула с платформа на най-горния етаж, използвана за наблюдателница. Всички прозорци бяха закрити с капаци, за да не могат ястребите да влизат вътре. И трите постройки бяха от камък и измазани с бял хоросан, повдигнати над земята, за да не се вмъкват змии и да не крадат птичите яйца. Вътре имаше хиляди птици и всяка от издълбаните в белите стени ниша бе дом на двойка гълъби, които бяха моногамни и верни партньори до края на живота си.

По времето на окупацията на Масада от римските войски нишите били използвани като погребални камери, в които съхранявали урните с пепелта на мъртъвците, но сега тук отново гнездяха гълъби. Каквото римляните бяха съсипали при престоя си след падането на цар Ирод, бунтовниците бяха възстановили наново. Римляните бяха вкарали тук смъртта, зилотите бяха преобразили мястото и върнали в него живота с туптящите сърца на гълъбите. Ние не приемахме кремацията като начин на погребение, а почитахме костите на нашите предци и ги връщахме в земята, от която бяхме дошли в дните на Сътворението. Мястото, което някога бе приютявало мъртвите, отново бе изпълнено с песни, с гукащите трели, които се бях научила да наподобявам в пустошта, за да примамвам гълъбите при себе си.

Сред всички мерзости, които римляните бяха извършили, може би най-скверното бе, че бяха използвали синагогата за конюшня. Хората разказваха, че са били нужни седмици, за да се почистят конските фъшкии. Дори и сега при всеки дъжд все още се усещаше мирис на коне, затова сутрин палеха благоуханния. Но никакви аромати не можеха да заличат острия, влажен мирис на курешките на гълъбите, който направо ме зашемети, щом Нахара ме въведе в каменния кръгъл гълъбарник. Той бе най-големият от трите, пълен със смрадта на птиците. Но шумът бе дори още по-ужасен. Когато влязохме в сумрака през тежките дървени врати, звуците бяха оглушителни, защото събрани заедно, гълъбите имаха един общ глас. Застинах на място, зашеметена от пърхането на криле, копнеейки още по-силно в този миг за тишината на пустинята.

Когато забеляза реакцията ми, Нахара се усмихна.

— Те не хапят — успокои ме тя. — Ще свикнеш с тях.

Вдигна птица, която пърхаше на пода, и я задържа внимателно в ръце.

— Трябва да се грижим за тях, да ги храним и да обираме яйцата им — обясни ми младото момиче. — И най-важното, да събираме изпражненията им, с които се тори почвата.

Това бе причината по тези чукари и канари да растат толкова красиви градини и във въздуха да ухае на бадеми, въпреки че почвата е по-скоро варовик, покрит с тънък слой пръст. Изпражненията на гълъбите превръщаха тази бедна пръст в плодородна земя; техните фекалии бяха тайната за появата на чудните градини сред пустошта.

В гълъбарника имаше още три жени, които работеха, когато се появихме, но те не се обърнаха към нас. Човек би си помислил, че никой не би искал да се занимава с тази неприятна работа, но жените изглеждаха горди от това, което вършеха.

Една от тях, по-възрастна жена на име Ревка, най-накрая се обърна и ме изгледа неодобрително, сякаш бях нахлула непоканена в нейното царство и вече ме бе преценила като негодна. Останалите бяха по-голямата сестра на Нахара и майка й, една от друга по-красиви. Азиза бе на шестнайсет с тъмна, матова маслинена кожа. Докато стоеше до майка си, ми беше трудно да различа коя е по-старата. Но Шира, тяхната майка, бе тази, която ме бе избрала.

Нахара ми прошепна да пристъпя напред и ми припомни за вярата на майка й в моите способности. Запитах се дали тя бе направила избора си, след като бе видяла как гълъбът бе дошъл при мен, без да го викам.

В това шумно място Шира бе тиха жена, обгърната от мрачно спокойствие. Направих крачка напред, после спрях. Погледите ни се срещнаха и почувствах нещо неочаквано помежду ни, като надигнала се гореща вълна. Сякаш бях прозрачна за нея и тя можеше да проникне до дъното на душата ми.

— Чудно ми е как една лъвица ще се справи в гълъбарник. Ще можеш ли да прибереш ноктите и зъбите си?

Другите жени се бяха скупчили около нас и се разсмяха при коментара на Шира. Почувствах се уязвима и безпомощна, оголена пред техните очи, въпреки че в помещението бе почти тъмно и само тънки лъчи светлина проникваха през покрива и процепите на капаците на прозорците.

Шира имаше дълга черна плитка, спускаща се по гърба й. Беше невероятно красива с високи скули и тъмни, почти смолисточерни очи. Другите жени помислиха, че тя е усетила недоволството ми от шумните и миризливи птици и ме подиграва заради това. Не разбраха какво има предвид. Но аз разбрах. Тя знаеше какво се крие вътре в мен.

— Не съм лъвица — оправдах се аз. — Просто една клета скитница.

— А не сме ли всички такива? — сопна ми се по-възрастната жена, Ревка. — Да не смяташ, че си различна от нас? Да не би да си прекалено добра, за да риеш лайната на гълъбите с лопата? Ако е така, можеш да си тръгнеш веднага.

Жената се взираше в червената ми коса. Както Нахара бе казала, всички първо нея забелязваха. Може би смятаха, че Шира ме бе нарекла „лъвица“ заради нейния оранжевикав цвят. Те нямаха представа коя съм аз и какво съм направила. Птиците летяха свободно край нас, привлечени от мен. Сведох очите си, когато проговорих отново. Исках само да ме оставят на мира.

— Ще върша каквото ми наредите — промълвих.

Правете с мен каквото искате. Не заслужавам нищо повече от това, което ми е отредено.

Шира приближи с кошница от красиво преплетени палмови листа. Очите й бяха дълбоки и огромни, очертани с кол, праха за почерняне на клепачите. Носеше златни гривни на ръцете, а на шията й беше завързан на червен конец амулет с две златни висулки, които проблясваха на бледата светлина. Дъщерите й се приближиха и обвиха ръце около тънката талия на майка си. Любовта им бе толкова явна, че им завидях. Исках да знам какво е да имаш майка, някой, който щеше да остане до теб, независимо от всичко.

Птиците гукаха. Почувствах как сърцето ми забива учестено, спомних си как дебнех плячката си в пустошта, как идваха при мен и как ги убивах. Шира ми подаде кошницата. Зачудих се дали палмовите листа са от Ейн Геди, дали някоя тамошна жена бе седнала на земята и я бе изплела сутринта в деня на своята смърт.

— Дори една лъвица трябва да работи — каза ми Шира.

Веднага се заехме със задълженията си. Всички бяхме облечени в бяло, защото се смяташе, че ярките цветове дразнят гълъбите и им пречи да мътят. Може би не бе случайност, че жената от есеите, Тамар, ми бе дала именно такава туника, сякаш някак е знаела, че ще бъда избрана да работя в гълъбарника. Може би не бях толкова невидима, колкото си мислех.

Нямах време да се съмнявам в себе си или да се оплаквам. Азиза бързо ми показа как да храня питомците ни с просо, зърно и фий и как да изпъждам двойките от нишите им, когато трябваше да събираме яйцата им или да почистваме изпражненията им. Ако оставехме яйцата в гнездата, те скоро щяха да се излюпят и родителите щяха да се грижат заедно за тях. Азиза беше нетърпелива да ме научи на всичко, свързано с гълъбарника. Тя приличаше на кошута — с тънки крака и ръце, с дебела плитка като тази на майка си, лъскава, черна като нощта. Но докато очите на Шира бяха като въглени, очите на Азиза бяха необикновени — светлосиви, като речна вода, сияещи от светлина. Под едното й око имаше почти незабележим белег, приличащ на сълза.

Нахара дойде да поклюкарства със сестра си за мен. Очите и на двете момичета искряха. Радваха се, че има нов човек, с когото да се шегуват и закачат, възможност да нарушат монотонността на работното си всекидневие.

— Тя не ми каза как се казва — съобщи Нахара на сестра си.

И двете бяха поставили ръце на хълбоците си и ме оглеждаха, сякаш се чудеха какво да правят с мен. Притесних се, че някой ме смята за толкова интересен обект за наблюдение.

— Трябва да те наричаме някак — настоя Азиза, явно желаеща да се сприятелим.

Момичетата бяха толкова близки, че когато говореха, се допълваха — думите им се нанизваха една след друга като мъниста от златна огърлица. Може би, ако им кажех името си, щях да се отърва от тях. Щяхме да работим заедно и наистина трябваше да ме наричат някак.

— Йаел — отроних тихо аз, защото тази дума оставяше горчив вкус в устата ми. Винаги ми звучеше като проклятие, така беше и този път.

Сестрите изглеждаха доволни от отговора ми и ме увериха, че името ми е хубаво.

— Сама ли си тук? — поискаха да разберат още нещо за мен, за да станем приятелки.

Свих рамене. Лъв, призрак, коза, която е ангел, стотици птици със счупени вратове.

— Брат ми ме доведе тук. Амрам, син на Йосиф бар Елханан.

За моя изненада любопитството им внезапно изчезна и думите ми увиснаха като камък във въздуха. Чувах ехото от името на брат си. Възцарилото се мълчание ми бе познато, то бе част от царството на тайните, които е най-добре да останат неразгадани.

Нахара бе извикана от майка си. Тя изглеждаше доволна, че има повод да изтича до най-малкия от гълъбарниците, въпреки че пазителките на гълъбите и гълъбиците не обичаха да работят там, защото помещението бе тъй малко, че вътре се побираше само един човек. Азиза бързо се върна към работата си, пъдеше птиците и събираше яйцата им. Но аз виждах през огледалото на нейните прозрачни, сиви очи. Не беше необходимо да казва нищо повече, за да разбера как я бе поразило името на брат ми. След като го произнесох, то беше останало там и не желаеше да си тръгне.

17

В последвалите дни вършех всяка работа в гълъбарника, която ми възложеха. Държах се вежливо и мило, но говорех само когато ме питаха. Бях слугиня и нищо повече. Не бях една от тях и не се преструвах, че съм. Някога имах приятелка и я предадох. Не се нуждаех от друга.

Останалите жени хапваха заедно за обяд. Аз се хранех сама. По обед отивах в овощната градина с малко сирене и питка хляб. Доближавах стената и гледах навън, на север, в посоката, от която бяхме дошли, там, където бяхме оставили костите. Един ден някои от жените, които работеха на полето, дойдоха да седнат при мен. Бяха завързали косите си и прикрили главите си с шалове, за да се пазят от слънцето. Ръцете им обаче бяха загорели от работата в малката градинка с фъстъчени дървета и омазани с маслото от ядките. Бяха дошли от Йерусалим, последвали съпрузите, бащите или братята си. Сега се държаха като големи късметлийки, намерили своя път към Райската градина. Чувах ги как пееха, докато работеха. Някои носеха бебетата си, прикрепени на гърбовете или на ханша си. Неомъжените жени ми предложиха да се срещнем в баните. Поклатих глава и им казах, че не мога. Не исках никой да забележи все по-закръгления ми корем. Оправдах се, че трябва да остана в гълъбарника, защото тъкмо съм започнала работа и искам да се харесам на Шира. Когато чуха това, жените станаха подозрителни.

— Добре — каза едната сърдито. — Щом предпочиташ да бъдеш с Вещицата от Моаб.

Жените от полето ме предупредиха, шепнейки, че Шира е прекосила пустинята и е дошла тук от далечния край на Соленото море. Солта била повдигнала нея и децата й и те прекосили морето, без да потънат. Можела да призове облаците така, както викала гълъбите в гълъбарника при себе си. След пристигането им седмици наред валели проливни дъждове. Пороят не спрял, докато светът не станал зелен; хората плачели от радост. Точно затова Бен Яир, техният лидер, бил пратил да я повикат. Шира била негова роднина, братовчедка, но имало и нещо повече. Дори и най-великият мъж понякога се нуждае от вещица.

Тези жени бяха самодоволни глупачки. Коя вещица ще работи в гълъбарник, ще яде леща за обяд, ще изрива изпражнения с лопата и ще събира яйца в кошница? Тя беше съвсем обикновена жена. И все пак, когато се върнах в гълъбарника, забелязах, че има нещо по-особено у Шира, нещо по-дълбоко. Понякога, в края на деня, когато заключваше вратата, тя се обръщаше и ме поглеждаше. В този миг, с този поглед усещах, че сякаш знае всичко за мен. А по-странното бе, че нямах желание да се крия от нея. Исках да й разкажа за нощта, в която се порязах за двайсет и първи път, за сутринта, когато тръгнах, за да търся лек, и за вечерта, когато се завърнах и открих, че Бен Симон вече бе влязъл в отвъдния свят. Може би дори само това бе магия, да накараш някого да пожелае да се разкрие пред теб.

18

Една вечер млада жена чакаше пред най-големия гълъбарник. Беше слугиня, доведена тук от Йерусалим от семейството на господарите си, която и сега живееше с тях и им помагаше като готвачка и прислужница. Бях я виждала на полето. Сега тя махна с ръка към Шира от сенките, сред които се бе свила, и я повика да отиде при нея. Шира поговори с дъщерите си и ги изпрати да се приберат у дома, за да приготвят вечеря и да се погрижат за по-малкия си брат.

Когато тръгна с прислужницата, ги последвах, изпълнена с любопитство. Събух сандалите си и продължих боса, както правех, когато преследвах птиците. Знаех, че има нещо погрешно в действията ми, и въпреки това не се отказах. Шира и слугинята вървяха, докато стигнаха до най-отдалечения край на стената. Там двете се скриха в един тъмен ъгъл. Не бяхме далече от мястото, където бяха поставени тъкачните станове, на които жените работеха вечер, след края на дневните си задължения. Скрих се зад колона под дълбоките зелени сенки, падащи върху камъните. Сякаш отново бях в пустинята и дебнех плячката си. Сърцето ми биеше учестено, всеки миг щеше да изскочи от гърдите ми.

Шира нарисува с въглен око на стената. Извади игла от подгъва на туниката си и прободе окото, докато напиваше нещо. Ниският, ритмичен звук на гласа й стигна до мястото, където се криех. Не разбирах думите, но се досетих какво прави. Обвързваше някакъв мъж да бъде верен, както бях направила аз в пустинята в нощта, в която нарисувах лъвската глава в пръстта. Другите мъже можеха и да кръшкат на жените си, но този нямаше да може да направи крачка встрани, защото бе „пришит“ към любимата си така, както иглата свързваше шевовете с конец.

Не трябваше да се мотая. Можех лесно да се върна по пътя, по който бях дошла, преди някой да ме забележи, но бях пленена от заклинанието. Монотонното напяване ме прикова, гласът на Шира се уви като вятър около мен, сякаш можеше да ме обвърже по същия начин, както щеше да направи с любимия на слугинята. Шира се извърна и ме погледна — така скорпионът се взира в мишката. Отдалечих се, но продължих да усещам взора й.

На следващия ден увих лицето си с шала си с надеждата, че ще остана невидима в гълъбарника, както някога в Йерусалим плащът на баща ми прикриваше истинската му природа. Шира ме побутна вътре, а на лицето й играеше усмивка. Можех да се закълна, че вижда през булото ми. Когато по обед другите отидоха да приготвят във външната кухня лещата и граха и да похапнат, Шира каза, че има нужда от помощта ми. Трябвало да изпълним някаква поръчка. Нямах друг избор, освен да я придружа. Като прислужницата, която я бе потърсила, аз също бях просто слугиня, длъжна да следва повелите на господарката си.

Отидохме в полето, мъкнейки в ръце кошниците си. Слънцето печеше точно над главите ни.

— Това, което направих на стената… трябваше да го направя — обясни ми тя, докато вървяхме под нежната зелена сянка на бадемовите дървета. — Момичето не молеше за любов, а за благоприличие.

От мястото, където седяха на тревата и похапваха обяда си, работничките на полето поглеждаха към нас и си шепнеха. Бледите цветчета падаха от клоните по земята в краката ни.

— Когато настъпи и твоето време и поискаш помощта ми, ще изслушам и теб — каза Шира. — Ще направя каквото пожелаеш.

Почервенях от смущение.

— Нима съм искала нещо от теб?

Шира изсипа кошницата си около най-високото бадемово дърво, което бе разцъфтяло с хиляди цветове. Тази жена можеше да разгадае всяка тайна, дори когато бе премълчана.

— И това е истина — отвърна тя. — Не си ме молила за нищо.

Запътихме се обратно към гълъбарника, вървейки една до друга, покрай храстите с чепки от черни боровинки, покрай фъстъчените дървета, където работеше онази слугиня и все още събираше шушулките от клоните за своята господарка. Забелязах, че младата жена не повдигна очи към нас, въпреки че Шира я докосна леко по рамото в мълчалив поздрав, когато се разминахме с нея.

— Все още не — допълни тя. И прозвуча напълно убедено, сякаш владееше не само дъждовете, но и моето бъдеще.

19

Складираните по коридорите на Западния дворец на върха на платото провизии, някога запазени единствено за царската фамилия, сега служеха на всички ни. Брашно и зърно бяха прибрани във великолепните стаи. Щавачите, пекарите и ковачите работеха в коридорите, чиито мраморни подове можеха да съперничат на тези в храмовете на Атина или Рим. За тези, които бяха дошли от малки селца, величието на това място бе зашеметяващо. Някога тук е било средище на царски особи, сега ние работехме за прослава на Всемогъщия, не за да трупаме богатства за себе си. Бунтовниците бяха искрени в намеренията си и все пак хората бяха на ръба. Баща ми ходеше всяка сутрин в синагогата, изградена в западната стена, за да се моли и да слуша мъдрите хора, които обсъждаха какво щеше да ни донесе бъдещето. Събуждах се час преди него, за да приготвя ечемичени питки за закуска. Бях негова прислужница, робиня, куче… Желанията му бяха заповеди за мен, настроенията му определяха живота ми.

Мъжете се срещаха в синагогата и говореха с притеснение за своя водач, Елеазар бен Яир, който бе напуснал крепостта няколко дни по-рано, за да обиколи цяла Юдея и да привлече сподвижници от градовете в пустинята. Последователите му бяха разтревожени. В негово отсъствие опасността надвисваше над нас все по-застрашително и единствено непреклонната мощ на планината ни защитаваше. Когато един възрастен мъж се изправи по време на общата сбирка и попита кой ще заеме мястото на Елеазар бен Яир, ако той загине в битка, всички се умълчаха. Никой не искаше да мисли как Масада ще остане без водач, просто тяло без дух. Без Бен Яир бяхме загубени, оставени на собствената си милост. Неговите воини, сред които бе и брат ми, бяха особено притеснени, защото хората в крепостта бяха обединени съвсем наскоро и щеше да бъде пагубно да бъдат разцепени от противоречия и съмнения.

В същия този ден, сякаш в отговор на терзанията ни, Бен Яир — нашият спасител и избавител, човекът, който бе извел хората ни след падането на Йерусалим — се завърна.

Дойде по здрач. Хората се струпаха по стените да гледат как той и най-близките му спътници се катерят по пътеката. Някои вярваха, че може да говори с ангели, че самият Рафаел върви редом с него, извисил блестящия си меч над главите на враговете ни. Взирахме се надолу от канарите, които ни защитаваха, и се чувствахме благословени, че имаме такъв благороден водач.

Заради поройните зимни дъждове светът под нас бе зелен. Пустинята бе покрита с мирта, знак за благополучие и добър късмет. Жените вплитаха клонките й в долните си дрехи, за да разнасят аромата на пустинята, когато вървят. Със смяната на сезоните хората се оживяваха и изпълваха с радост; аз също се радвах, но заради тайната, която криех в себе си. Видях Амрам и се успокоих още повече. Сега исках да видя с очите си и Бен Яир, мъжа, който бе довел брат ми и неговите приятели до това уединено и опасно място. Бе се струпала тълпа и хората се блъскаха, всички желаещи едно и също — да го видят и да бъдат утешени от неговата сила. Надигнах се на пръсти, за да го зърна. Мъжете бяха готови да умрат за него, да застанат на пътя на стрелите и да им попречат да проникнат в плътта му. Мнозина свеждаха глави в негово присъствие, както правеха пред светите и мъдри хора.

В Йерусалим можеше да мине незабелязано сред тълпата. Не беше човек, който изпъкваше заради външния си вид. Не беше висок, нито красив, а по-скоро среден на ръст, с обикновено, прямо изражение на лицето. Имаше няколко белега, а ръцете му бяха големи и здрави, способни да метнат брадва през цялото бойно поле. Но въпреки това покоряваше всички други мъже и излъчваше енергия, на която бе невъзможно да устоиш. Той сияеше, защото хората го следваха, защото го обожаваха и му се доверяваха. Бе с тъмна кожа, но вътре в него имаше светлина, радост, която бе необяснима. Дори когато стоеше неподвижно, очите ни бяха приковани в него и така той ни владееше.

Завърналите се воини водеха със себе си магарета, натоварени с оръжия — стрели и лъкове с различни размери, както и дузина щитове, взети от победените врагове. Още едно римско укрепление бе паднало и това, което някога е било тяхно, сега ни принадлежеше. Някои от бронзовите доспехи щяха да бъдат претопени, за да има крепостта свои монети — от едната страна щяха да бъдат изсечени винени лози, от другата думите За свободата на Цион. Зад магаретата се препъваха двама оковани във вериги мъже; главите им бяха окървавени, очите им пробягваха към тълпата. Бяха римски войници, свикани под знамето на легиона си от толкова далечна земя, че никой от нас досега не бе виждал хора с такъв цвят на кожата — всъщност тя беше почти безцветна, млечнобяла. Въпреки че носеха римски шлемове, туниките им бяха от родното им място, украсени със странни фигури в тъмносиво, синьо и червено. Беше неловко — винаги смятахме себе си за жертви на несправедлива война, а ето ни сега, оглеждахме двама оковани във вериги пленници.

И сред нас имаше роби, доведени от бегълците от Йерусалим, но те бяха възприемани по-скоро като домашни прислужници или полски работници и често получаваха свободата си, след като поработеха вярно на семейството. Не бяха окървавени и във вериги. Сега хората приветстваха с възторг залавянето на неприятелите ни, които бяха свели глави и навярно очакваха да бъдат посечени. Но скоро тълпата ги забрави. Хората се интересуваха повече от своя герой, викаха името на Елеазар бен Яир, както жадните копнееха за вода. Бях чула една жена да казва, че очите на Бен Яир менели цвета си — били сиви, като застинала вода в кладенец, но понякога ставали зелени, чист ручей, стичащ се в езеро. Той беше мъж и бе сложен и неразгадаем, подобно на цвета на очите си. Можеше да обърне гръб и да си тръгне сърдит, ако някой не беше съгласен с неговото мнение, но после се връщаше и молеше опонента си за разяснение. Обичаше да спори, но също така бе нежен и внимателен. Когато един от хората му бил ранен в битка и състоянието му било прекалено тежко, за да оцелее, Бен Яир не накарал някой друг да извърши ужасния акт на последната милост. Извършил го сам, после изрекъл молитвите на мъртвите, великодушно деяние, за което не би могъл да получи отплата. Бе така открит пред хората, че те отговаряха неосъзнато на някакво по-дълбоко и интуитивно ниво; почитаха го и се бояха от гнева му, обичаха го, както се обича брат или син.

В деня, в който доведоха робите при нас, Бен Яир бе получил нов белег, спускащ се от шията към гърдите му. Косата му бе дълга, сплетена на плитка, както я носеха воините ни, но той винаги бе наметнат с шала си, готов да се отдаде на молитва. Беше напълно възможно това, което хората нашепваха, да е вярно и той наистина да знаеше повече от останалите; може би точно силата на пророчеството го правеше по-суров. Можеше да види добродетелността в злодея, а когато се вгледаше във враговете си, бе способен да прозре под дрехите и под плътта им, в дълбините на душите им.

Когато тълпата се втурна развълнувано към него, аз отстъпих встрани, боейки се, че ще ме види и ще разбере коя съм всъщност. Сред хаотичното блъскане по улицата човек можеше лесно да бъде смачкан, ако не се отместеше бързо от пътя на навалицата. Над нас имаше ято диви гълъби, но ако това бе знамение, не бях способна да го разчета, а и гълъбите скоро отлетяха на изток и после на север, към Йерусалим. Видях, че Шира ги гледа и очите й са изпълнени с отчаяние. Запитах се дали бе разбрала нещо, което бе останало загадка за мен, и защо носеше клонка от мирта със себе си, както правеха булките в първата си брачна нощ.

Бен Яир бе завладял тълпата. Разказа, че римляните били победени в последната битка, независимо че войниците били с шлемове и ризници и образували непробиваемата формация „костенурка“. Само най-смелите воини можели да се бият с тях, атакувайки с извадени кинжали. Бен Яир похвали воините си за смелостта им и специално изтъкна името на брат ми. Амрам сведе скромно глава, за да не се покаже прекалено самодоволен, но очевидно бе поласкан от това признание. Забелязах как сребърният амулет на Соломон се олюлява на врата му, все още осигуряващ му закрила. Бен Яир започна да изброява взетите от римския лагер съкровища — златен нагръдник, инкрустиран със скъпоценни камъни, златни пръстени с печати, делви с вино, монети, които щяха да бъдат претопени. После обяви, че победата ни е дар от Бога и сърцата ни трябва да са силни, за да Му отдадат достойно почит.

— Ако този живот сега ви се струва труден, знайте, че ще става още по-тежко — обяви той.

Изражението му бе сурово, светлината, струяща от него, бе отслабнала. Но това мрачно изявление не бе достатъчно, за да заглуши надигащата се вълна на радостни възгласи. Никога не бях виждала множество хора да се държи по този начин, да става една плът, един дух. Воините сякаш бяха под силата на заклинание; всички като че ли бяха изпаднали в транс, покорени от волята на един-единствен човек. Или поне така смятах, докато не погледнах случайно към насрещния край на площада. Видях Амрам сред своите другари, мнозина от които бяха ранени в битката. Очаквах брат ми да поглъща всяка дума на своя любим водач също като останалите мъже, неговите братя по оръжие. Но той се взираше в едно момиче в края на тълпата.

Беше Азиза, стояща там със сведени към земята очи, прибрала плътно под воала лъскавата си коса.

Тази нощ отидох в микве. Това бе място на обновление и надежда, а след завръщането на брат ми изпитвах точно такива чувства. Маслени лампи горяха в нишите, издълбани в каменните стени, и осветяваха мрачното помещение. Надявах се, че ще бъда сама — въпреки че състоянието ми още не бе натрапчиво видимо, ако някой се вгледаше, щеше да забележи. Когато влязох обаче, жените от градините и полето бяха там. Ако се обърнех и излезех, щях да ги обидя, затова се съблякох в мрака, свалих туниката и шала си, надявайки се, че ще успея да прикрия някак закръглените си форми. Скрих кинжала на Бен Симон, който винаги носех в себе си, под нагънатите си дрехи, после бързо слязох по стъпалата и се потопих във водата, преди някоя от тях да успее да ме огледа.

— Най-накрая реши да станеш една от нас — пошегуваха се те с мен. — Защо си толкова свенлива?

Оставих ги да мислят, че причината е в нрава ми. Сведох глава и обясних, че петънцата по кожата ми винаги са ме притеснявали. Нямаше причина да не им позволя да ме видят такава, каквато искаха — момиче, избрало да се прикрива от срам. Знаех как да се преструвам и да се присъединя към закачките им. Спомних си как да се усмихвам. Жените се чувстваха по-свободни в банята; оформяха кръг и си споделяха тайни. Разпитваха ме за брат ми, което не ме изненада. Където и да се появеше Амрам, привличаше женското внимание. Много от момичетата в банята го намираха за красив, но аз не можах да задоволя любопитството им. Казах, че рядко го виждам, и те бяха принудени да приемат отговора ми. После се захванаха да обсъждат Шира.

— Ако не беше далечна братовчедка на Бен Яир — прошепна една девойка на име Наоми, — сигурно щеше да бъде прогонена в пустинята.

— Шира се занимава с кешафим и е посветена в тайните на магията — допълни друга.

Нашите хора вярваха, че всеки предмет със слънце и луна, гравирани върху му, трябва да бъде изхвърлен в Соленото море, но няколко от жените казаха, че са виждали Шира да носи на шията си златни амулети с такива образи. Мълвата твърдеше, че в кухнята й имало кутия, заключена с ключ във формата на змия, Деракон, още една фигура от Египет, която е скверна според законите ни. Вътре били затворени хиляди човешки грехове, които щели да станат бреме на всеки, посмял да отвори капака и да ги пусне навън; щели да се увият около него, като оси, да го жилят и хапят, и никога нямало да го оставят на мира. Млада жена каза, че вече била ужилена, когато дръзнала да нарече Шира вещица.

Забелязах едно тихо момиче, което стоеше встрани от групичката; сплетената му на плитки коса бе с цвета на мед. Това бе слугинята, за която Шира бе направила заклинанието на стената, онази, чиито ръце бяха боядисани с кафеникавия сок на шамфъстъка. Знаех, че ме е разпознала, защото не смееше да ме погледне. Не бях осъзнала колко е млада, всъщност бе почти дете. Стомахът ми се присви от съжаление заради това, което бе загубило момичето в тази планина.

Другите жени продължаваха да сплетничат.

— Вещицата е просто жена — шепнеха те, — но дъщерята, Азиза, е нещо по-ужасно. Тя е една от шедим, получовек, полуангел, съчетание, от което се раждат демоните.

— Баща й е ангел, изпратен на земята да покаже тайните на магията на тази зла жена, която се съгласяла на това — кълнеше се едно от момичетата. — От тези съюзи се раждат създания като Азиза. Трудно е да ги разкриеш, защото ядат и пият като нас. Могат да се любят с мъжете и да ги карат да копнеят за тях; дори могат да умират като смъртни, но всъщност нямат нищо общо с нас.

— Те притежават умението да виждат бъдещето в чаша вода и да разгръщат страниците на Книгата на живота, за да видят изписаните там имена — допълваше второ. — Летят от единия до другия край на света, но се връщат навреме, за да бъдат тук, когато се събудим. Търпеливи са, но винаги получават това, което искат, алчни за всичко, което притежаваме ние, хората. Те са същите като всички пратеници от небесата, загадка за нас, простосмъртните, които нямаме избор и сме обвързани от своите човешки нужди и желания.

Слушах тези твърдения, без да коментирам или да реагирам по някакъв начин, но по гръбнака ми премина студена тръпка. Всичко, което бях правила, откакто напуснахме Йерусалим, бе грях в нечии очи. Ако жените от полето знаеха, че съм призовавала лъв и той е дошъл, а аз никога не го отблъснах, дори когато бях нечиста, нида, какво щяха да кажат за мен? Какво щяха да си помислят, ако ме бяха видели в пустинята, чакаща на скалата, жадуваща за него повече, отколкото за чистота, подчинение или дълг?

Отдръпнах се, когато заговориха за Азиза. Бях я виждала да изрива гнездата в гълъбарника, докато ръцете й се разкървяваха. Това не беше най-подходящата работа за ангел, нито пък за жена, смятана за вещица.

— Обърни внимание — настоя една от жените. — Никога не идва в баните. Не сваля туниката си, нито шала си, за да не види някой тялото й. Трябва да има причина за нейната свенливост.

Те ревнуваха и завиждаха, защото където и да се появеше Азиза, мъжете не можеха да откъснат поглед от нея, защото косата й бе с цвета на нощ, а усмивката й бе сладка, защото никога не бе и помислила да говори с такава злост за тях, с каквато сега я клеветяха. Може би и те бяха забелязали как се изчервява при споменаването на името на брат ми. Някои от жените очевидно искаха да ми се харесат само защото бях сестра на Амрам. Онази, която се казваше Наоми, доплува толкова близо до мен, че усетих топлината на тялото й в студената вода. Така гореше ревността, познавах чувството много добре.

— Внимавай с дъщерята на вещицата — предупреди ме Наоми. Явно смяташе, че имам нужда от приятелка, и се предлагаше за тази роля. — И никога не се опитвай да я уловиш. Шедим имат криле.

Крилете на Азиза били черни, продължи да каканиже тя, като на гарван, и също като зловещата птица с песента си възвестявала идването на Ангела на смъртта. Тя се изкачвала на стената на Ирод всеки път, когато воините ни излизали навън и се взирала в пустинята със сребристите си очи.

— Грешиш… — отвърнах тихо аз, но не пожелах да задълбавам в темата.

Знаех, че никой не предупреждава за идването на Ангела на смъртта. Той се появява в мълчание и оставя след себе си тъга. Пристига, когато човек си мисли, че е в безопасност, както когато ние следвахме пътя на сините знаменца, носейки лек за Бен Симон и семейството му.

На връщане от банята, докато от косата ми още капеше вода, изпитах съжаление към тези глупави жени и към нелепиците, които разправяха. Но щом стигнах до площада, видях фигура в мрака, която ми заприлича на ангел, защото се движеше така, както хората твърдяха, че могат единствено ангелите — човек можеше да ги зърне само с ъгълчето на окото си.

За миг си помислих, че Смъртта наистина е наблизо и жените в банята са били прави. Потръпнах от идеята, че пратеникът й е тук и броди сред нас. А може би бях забравила да заключа гълъбарника и гълъбите бяха избягали, за да се скрият в клоните на маслиновите дървета и сега поклащаха клоните и листата им. Беше прекалено тъмно, за да се види ясно, затова спрях на място и погледнах към кървавата луна. Видях сянката на жена да се промъква през нощта.

И тогава видях брат си, застанал до малко езерце, в което преди години цар Ирод бе държал риби — малки, блещукащи създания, които се твърдеше, че били от чисто злато. Когато някой ястреб се опитвал да отмъкне риба от езерцето, той потъвал веднага, повлечен от тежестта на златото, погубен от своята алчност. Видях едно момиче да се затичва към Амрам и да се сгушва в прегръдките му. Не беше нужно заклинание, за да бъде обвързан; той вече бе в плен на собственото си желание, без намесата на някаква магия. Бе влязъл сам в мрежата и бе стегнал здраво въжетата, не защото Азиза бе ангел, а по-скоро защото бе от плът и кръв.

Внезапен студен вятър ни изненада в този топъл месец. Когато си отиде, плодовете паднаха от дърветата и се разпиляха по камъните. Някои жени се кълняха, че падналите на земята наподобили формата на червените ястреби, които кръжаха над главите ни, очаквайки времето, когато щяха да назоват крепостта своя. Те нямаха търпение да се впуснат над полетата с пшеница, за да съберат всичко, което можеше да им бъде от полза, преди сноповете да станат кафяви. Хората се молеха, водени от мъдрите стари мъже и от членовете на съвета. Най-висшият от свещениците ни, който обикновено стоеше в синагогата, където изучаваше свещените текстове и даваше съвети, сега дойде на стената и поведе молитвата. Казваше се Менахем бен Арат и бе известен като един от петимата най-учени хора в Юдея. Хората казваха, че е чувал Божия глас на върха на планината. Положението бе тежко, защото без градините нямаше да имаме провизии, а без гълъбите нямаше да има градини, затова той бе дошъл сред тълпата. Бях се научила да оценявам гукането на птиците, техния напев, който бе толкова красив, че цар Соломон го бе сравнил с гласа на своята любима в славната си Песен на песните.

Съветът извърши ритуал за добруването на хората. Гълъбарниците бяха благословени и бе принесен дар за здравето на всички ни. Запалихме балсам и мирта в малки сребърни кандилници, защото димът щеше да успокои птиците и те щяха да снасят яйца, както преди. Гълъбите трепереха от студения въздух, свиваха се в нишите и криеха главички под крилете си. Бяха ни дали един от римските войници да ни помага, да върши най-тежката работа, да носи кошниците с торта в полето, да постила сламата и да я изнася, когато станеше неизползваема. Другият войник бе разменен за две бели магарета, които търговците от Едом доведоха, и вече бе далеч от крепостта. Такава беше съдбата на робите в този свят. Нашият носеше окови на краката си, които отключвахме, когато работеше в гълъбарника. Държеше главата си сведена и вършеше каквото му заповядвахме. Беше сплел косата си на плитки и не я пускаше да пада свободно, както когато за пръв път се появи, но въпреки този опит да прикрие колко бе различен, все още не приличаше на един от нас.

Изглежда се срамуваше от положението, в което се намираше, и все пак, когато Ревка му махнеше с ръка, бързаше да изпълни нареденото. Беше висок, направо приличаше на гигант, с добро телосложение, с издължени крайници. На рамото си имаше издълбана фигура на създание, което приличаше на дива коза, но имаше големи извити рога. Робът видя, че го гледам, и този път отвърна на погледа ми. В очите му се четеше предизвикателство.

— Не се притеснявай — каза Ревка, когато забеляза грубото му поведение. — Ще положим всички усилия да го опитомим.

Робът й хвърли мрачен поглед, после отиде да чисти нишите с гнездата. Бързо ми стана ясно, че разбира повече от езика ни, колкото се преструваше, че знае. Обикновено свиваше рамене и клатеше глава, когато го питахме нещо, но аз виждах истината. Един ден счупих случайно яйце и прошепнах молитва за духа на гълъба, който може да е бил вътре. Вдигнах очи и видях как ме гледа.

— Знаеш ли какво казвам? — попитах го аз.

Той извърна глава. Странните му сини очи бяха прекалено студени, за да гледаш дълго в тях.

Забелязах, че често оглежда площада през капаците, които позволяваха въздухът да влиза вътре, но пречеха на гълъбите да бягат. Помислих, че може би търси другия роб.

— Приятелят ти бе отведен надалече — казах му аз. — Никога вече няма да го видиш.

Не бях сигурна, но ми се стори, че той трепна при тези думи. Изпитвах жал към него, може би защото сега бе единственият от своя вид. Спомних си за леопарда в пустинята, как звярът бе побягнал от мен, когато оплаквах камъните и плачех. Той бе сам, когато се скри сред трънливите храсти, но аз бях още по-самотна, когато ме бе оставил.

— Е, ако искаш да оцелееш, дори да разбираш, по-добре не го показвай — предупредих пленника ни аз.

Продължих да го наблюдавам и видях, че бе доста умен; откри нов начин за чистене на гълъбарниците с гребло, което сам измайстори. Бе намерил ръждясали гвоздеи на пода и с тях прикрепи няколко клонки към един по-голям извит клон на маслиновото дърво, прорасло през едно свободно пространство в покрива. Всеки път, когато забележеше, че го наблюдавам, той ставаше предпазлив, по-сдържан. Напомняше ми на сирийската мечка, която веднъж видях в Йерусалим, окована от своя собственик, римлянин, и държана в клетка, за да изпълнява номера за забавление на публиката. Мечката бе свела главата си, но веднъж, когато не успя да се овладее, оголи острите си зъби; собственикът й обаче веднага я удари. Животното закри главата си с ръце, както би направил човек, когото биеха. Неколцина от тълпата се разсмяха, но аз отстъпих и избягах със свито сърце.

— Имаш ли достатъчно храна? — попитах роба една вечер след края на работата ни.

Направих жест все едно ям с лъжица, за да ме разбере. Той поклати глава, после сви рамене. Знаех, че спи в зловонното таванско помещение над гълъбарника, където нощем го оковаваха за една дъска, знаех и че за храна му даваха каша и сухари, понякога и още нещо. Започнах да му оставям съчки, за да си кладе огън, когато нощите бяха студени.

— Да не би да си глух? — зачудих се на висок глас.

Мъжът ме погледна. Беше странник от земя, покрита със сняг, нещо, което бях виждала само веднъж в живота си, когато бях много малка. Хълмовете на Йерусалим бяха покрити с бяла пелена, пратена от Шалгиел, ангела на снега. Някои деца го помислиха за манна небесна и се опитаха да ядат с шепи от него, но извикаха стреснато, когато устните им замръзнаха от студа. Робът ме разбираше, сигурна бях.

Знаех какво е да копнееш за толкова далечен живот, че той ти се струва като сън, сякаш никога не е бил истина. Дали сънуваше сняг и диви сини кози, или пък своя другар, отведен във вериги на другия край на Соленото море?

Изпъдих един от гълъбите от нишата му, подържах го в ръка, докато се успокои, после бързо прекърших врата му. Почти се разсмях, когато видях изумлението на роба. Може би не беше очаквал от мен такава жестокост. Но аз не се боях от жестокостта; знаех, че е заложена вътре в мен, както я имаше и в леопарда, който трябва да улови плячката си, за да оцелее. Подадох птицата на роба, за да си я сготви за вечеря, той ме погледна с признателност и после я скри в ъгъла, където можеше да я стигне, когато го оковяха за през нощта.

Когато на другата сутрин Ревка забеляза липсващата птица, заявих, че по-рано същия ден съм видяла ястреб. Подобни неща се случваха достатъчно често; някой гълъб току се издигаше по-високо и се промушваше през тесния процеп в тавана, за да отлети във висините. И почти незабавно из въздуха се разлетяваха пера, а ако човек присвиеше очи, можеше да забележи и малките капчици кръв.

20

Когато отивах до стената, за да погледна към земите отвъд нашата крепост, винаги се изумявах колко далеч сме от останалия свят. Пустошта наоколо ми се струваше безкрайна, твърдата земя — на тъй непосилно разстояние, че едва ли някога щяхме да стъпим върху нея. Ако така се чувстваха ангелите, Рафаил или Михаил, или някой шедим, когато се взираха от небесата към човечеството, то тогава те бяха много самотни. Ние бяхме град и същевременно напълно отделен свят, в който всеки ден пристигаха още и още хора. Отчаяните, вярващите, победените, изгубените. Затова имаше толкова много клюки; трудно е да пазиш тайни на такова претъпкано, непрощаващо място. Семействата споделяха живота си, разделени само от една тънка стена от грубия плат, който се правеше от козя вълна, закачен на въжета.

Чувахме неща, които не трябваше — звуците, издавани от мъжете и жените, докато се любеха, кавгите им… Знаехме чии деца не са послушни и ги понатупват от време на време, чия съпруга започва да сипе ругатни по адрес на мъжа си веднага след като той излезе от дома. Баните винаги бяха претъпкани, не само с тела, но и с разговори. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно или масло. Толкова много хора бяха дошли тук от Йерусалим, че вече нямаше достатъчно за всички; бяхме принудени да споделяме и последните си трохи, да чакаме търпеливо на опашки за храна и провизии, разпределяни внимателно от изпразващите се складове, да работим до късно вечер. Разбирах защо мъжете излизаха от крепостта и нападаха всеки, когото срещнеха. Бях само жена, лишена от знанието на равините в синагогата или в съвета, но дори и аз разбирах какво ни чакаше, ако Бог ни откажеше милостта си. Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да предвидим настъпващите бури, независимо дали щяха да дойдат под формата на хищни облаци от скакалци, или просто щяхме да умрем от глад през месец Ав, когато светът отново щеше да пламне от жегата.

Засега се намирахме в разгара на мекия сезон. Можехме да събираме дивите репички и треви, които растяха между камъните от другата страната на Змийската порта и се появяваха на места, където човек би помислил, че нищо не е възможно да порасне. Но знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Затова Ирод бе натрупал в хранилищата си провизии, които можеха да стигнат за сто години — време, което вече бе отминало. Делвите със зехтин и вино бяха празни. Потупвахме ги отстрани и щом ехото отекнеше, знаехме, че вътре не е останало нищо. Бяхме толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Чудех се какво щеше да стане с нас, ако реколтата се провалеше и останехме без нищо, освен волята и разума си. Една вечер отидох да взема подпалките, които държахме подпрени до вратата си, но тях ги нямаше.

— Сигурно козите са ги изяли — каза баща ми, но те бяха затворени в обора си. — Ти си глупачка, която не може да преброи съчките.

Но аз знаех, че един от съседите ни ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица. Истината за хората излиза на повърхността като малките сребристи рибки, които като по чудо се появяват от пясъка в пустинята, когато има наводнение и стремителните потоци изпълнят процепите сред скалите. Твърдеше се, че тези рибки могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност, точно както правят и хората, ако им дадеш достатъчно време и причина.

Баща ми не желаеше да има нещо общо с мен. Оставяше ме да чистя и да готвя, но през останалото време напълно ме пренебрегваше. Чувах го как говори за мен с някои мъже, които го разпитваха, вперили очи в червената ми коса.

— Тя е нищо — казваше той. — Само проблеми създава.

На здрачаване сядаше отвън пред стаята ни на пейка, която сам бе сковал, увил наметалото около раменете си. На бледата светлина изчезваше, бързо се сливаше със стената, с мрака, със самата нощ, както бе правил преди, когато се криеше около Храма, докато упражняваше своята невидимост. Питах се дали само аз можех да го видя как седи там, опрян на камъните, втренчил се в посоката, в която се намираше Йерусалим, оплакващ също като мен живота, който бе загубил. Изпитвах състрадание към този мъж, независимо от всичко, което бе направил. Бях съучастник в неговото престъпление.

Макар да ме презираше, баща ми не беше чак толкова горд, че да отказва храната, която приготвях, и поглъщаше бавно сварената леща, фасул и ечемик. В часовете, в които излизаше от стаята ни, имах свободата да се изолирам от останалия свят. Чувах как другите жени се събират на площада, пеейки, докато тъчяха; гласовете им бяха приятни, като птича песен. Можех да преда и да тъка, но никога не се присъединих към тях. Ако отидех, щяха да задават въпроси и бързо щяха да разберат коя съм, нищо друго, освен проблем, както казваше и баща ми, обезчестена жена, която щеше да има бебе без баща. Скоро нямаше да мога да крия истината.

Никой не ме търсеше, дори брат ми не идваше, защото всеки откраднат от задълженията си миг използваше, за да се вижда с Азиза. Единственият ми посетител бе духът от сънищата ми. Сия ме следваше вярно. С времето я опознах по-добре от всяко друго човешко същество. Спях с нея всяка нощ и плачех насън. Не вярвах в сълзите, нито в моите, нито в тези на другите, смятах ги за срамни, знак на слабост, но нямах избор, освен да лежа мълчаливо до нея и да слушам как тя плаче. Бях привързана към Сия така, както робът от севера бе окован с верига към каменната стена на гълъбарника.

В една тъмна нощ обаче вместо призрака при мен дойде Нахара. Беше в същия час, в който баща ми ме бе вдигнал, когато напуснахме Йерусалим, но тя не ми изкрещя, както бе направил той. Припълзя до сламеника ми и постави длан на устата ми, за да не извикам и да не събудя баща си. За миг си помислих, че отново съм в пустинята и Бен Симон иска мълчанието ми. Не се противих. Но ръката бе прекалено малка, прекалено нежна. Отворих очи и видях Нахара, която ми направи знак да побързам. Пресегнах се към туниката си и я последвах отвън, за да не стреснем баща ми с шепота ни. По улиците на крепостта нощем минаваха стражи, но ние открихме тъмен ъгъл и се спотаихме там.

— Майка ми ме изпрати да те повикам — каза Нахара. Беше разумна и спокойна по характер, но сега явно очакваше да я последвам и да направя каквото ми бе наредено. — Има нужда от помощта ти.

— Нека сестра ти й помогне — сопнах се аз, жадувайки да се върна в стаята си. Тази нощ имаше толкова много звезди в тъмното небе, че ги виждах ясно как падат една след друга, когато вдигнах очи. Изглеждаха тъй близко, като Соленото море, макар да бяха на огромно разстояние от нас.

— Сестра ми няма силите, които са нужни за това, което ще правим — отвърна Нахара сериозно, сякаш тя бе по-голямата от двете. За разлика от Азиза нейните очи бяха тъмни, но изпъстрени с жълти точици, почти винаги леко присвити, което подсказваше на хората, че в това малко момиче се крие нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. — Азиза никога не идва на раждания. Тя не може да понася кръв.

— Как е възможно? Чувала съм, че сестра ти може да прави неща, непосилни за смъртните жени — реших да я проверя аз. — Може би брат ми ще знае нещо повече за това?

Нахара се усмихна. И двете имахме повече житейски опит, отколкото предполагаше крехката ни възраст.

— Съмнявам се. Какво може да знае един воин за женските работи?

— Имам нужда от сън — възпротивих се отново аз, но Нахара ме дръпна за ръкава.

— Майка ми каза, че трябва да дойдеш. Каза, че ще помогне на лъвицата в замяна на това, което ще направиш тази нощ.

Щом осмислих думите й, се разбудих напълно. Дали посланието бе прикрито обещание или заплаха? В стаята ми не ме чакаше никой, освен един призрак, свит на кълбо и хлипащ от мъка. В къщата имаше само един стар убиец, който ме гълчеше, когато му сипвах кашата. Нахара ми каза, че търсим черно куче, и така събуди любопитството ми, затова реших да я придружа. Носеше стомна в ръка и ми подаде навито въже. В крепостта имаше много черни кучета; веднага открих едно и го хванах. Беше съвсем лесно. Но когато подадох въжето на Нахара, тя се разсмя, закривайки устата си с длан, за да не ни чуе някой.

— Какво, не е ли подходящо? — попитах с раздразнение. Бях завързала здраво въжето за врата му, но Нахара се наведе и освободи създанието от примката. Беше й забавно, защото бях решила, че задачата ни ще е толкова лесна.

— Ето това — посочи тя едно женско куче на известно разстояние от нас, което ръмжеше свирепо. — Ще се справиш ли?

— Това е черно куче, не лъв — отбелязах аз.

Улових кучката така, както хващах дивите птици в пустинята. Седнах на земята до нея, като се престорих, че не забелязвам оголените й зъби. Останах мълчалива, неподвижна, защото това бе дарбата ми, в това бях най-добра. След известно време плъзнах внимателно примката около врата й. Кучката ме погледна. След това вече бе моя, както ставаше и с птиците, както стана и с мен, когато бях погледнала Бен Симон — след този миг му принадлежах.

Нахара дойде при мен тичешком и ме поздрави; тъмната й коса се размяташе свободно на гърба й. Но задачата ни още не бе приключила.

— Сега трябва да вземем съставката, която ни е нужна — обясни ми тя. — Кучето може да те ухапе, докато го правиш.

И тогава разбрах. Цицките на кучката висяха — скоро бе родила кученца. Нужно ни беше млякото й.

— Защо не го направиш ти? — попитах аз. — Ти си дребна и чевръста. Ще я държа здраво, за да не те ухапе. Просто си представи, че е коза, която доиш, но наистина трябва да си по-бърза.

Нахара поклати глава.

— Още не съм станала жена. Трябва да си ти.

Стегнах въжето около врата на кучката и го дръпнах, за да я накарам да ме погледне. Мислено й заповядах да не мърда. Напътствах я с докосване и с мълчаливото си присъствие и тя се подчини. Тялото й бе топло, когато се притисна до мен; със сигурност моят допир бе по-нежен от острите зъбки на гладните й кутрета. След като приключих с изцеждането на млякото й, я освободих и последвах Нахара, която ме поведе по пътя, минаващ покрай най-старата част на стената. Хората казваха, че камъните тук са от същия варовик, който Ирод е използвал за строежа на Храма в Йерусалим, и неговият знак все още можеше да се види издълбан по ръба на всеки от тях. Запитах се дали е бил уверен, че камъните с неговия знак ще издържат вечно и дали Адонай ги бе срутил само за да покаже, че човек е просто човек, пък бил той и цар.

Стигнахме до една изоставена част на двореца, съсипана от пожари в годините на управлението на римляните, но все още полезна на хората, които търсеха уединение в този претъпкан с тълпи свят.

— Защо не повикахте Ревка да ви помага? Да не би да се страхува от кучета? — пошегувах се аз, но въпросът ми бе основателен. Тя със сигурност бе по-доверена приятелка на Шира, отколкото бях аз.

— Грижи се за две малки момченца, а това може да отнеме цялата нощ.

— Ревка? — изненадах се аз. — Но тя е прекалено възрастна, за да има малки деца.

— Нейни внуци са. Грижи се за тях, приспива ги, после ги топли нощем. Ти си сама, няма да липсваш на никого.

Нямаше как да оспоря това.

— Майка ми поиска специално теб — погледна ме Нахара с уважение в очите, което ме изненада. — Тя каза, че можеш да уловиш черно куче, и ти го направи. Трябва да си поласкана.

Минахме през една желязна порта, после заедно бутнахме друга резбована врата от акациево дърво, зад която се разкри коридор, водещ към най-старите хранилища. Тези стаи някога са били толкова пълни със съкровища, че според хората все още можеше да се намери златен прах, изпопадал между камъните. Спуснахме се по стъпалата, които се виеха надолу, и ми се стори, че наистина подовете и стените блещукат. Въздухът бе влажен и студен, бе мрачно, сиво-сините сенки, играещи си около нас, бяха стряскащи. Коридорът ставаше все по-тесен, докато вървяхме. Накрая се наложи да вървим една зад друга. Нахара носеше лампа, пълна с маслиново масло. Аз държах стомната с млякото от кучката. Най-после стигнахме до празна стая с ронещи се стени.

Имаше ехо, когато влязохме, въпреки че бяхме боси. Някой викаше, но звукът бе приглушен. Разпознах родилните стонове. Сия плачеше така, когато бе болна, затиснала уста с ръката си, за да прикрие хлипанията си и слабостта си от нас.

Когато се взрях сред издължените сенки по стената, за миг повярвах, че на земята пред мен се мята демон, подобен на гравирания в амулета на брат ми — женското чудовище, което се твърдеше, че Соломон е убил на пода в Храма. Щом доближихме, видях, че е жена, извиваща се в агония на всички страни. Беше младата прислужница, която бе молила Шира за заклинание, онази, която стоеше в края на банята в нощта, когато ми казаха, че Азиза е създание от света на демоните и ангелите. Бе дошла в крепостта като прислужница, но наскоро семейството, от което бе част, я бе изхвърлило, когато положението й бе станало очевидно. Сега вече не я смятаха достойна да работи, да събира черници и фъстъци или да носи кошницата на господарката й. Криеше се близо до хранилищата и крадеше храна от оборите на козите. Състоянието й ме потресе дълбоко. Обзе ме страх, докато гледах как притискаше корема си, как се гърчеше и извиваше от болка.

Шира я подканяше да се изправи, но младото момиче отказваше. Едно дете щеше да се появи на този свят, дете без баща и без семейство. Ако се разбереше, че бащата е женен мъж, момичето нямаше да може да избегне съдбата си. Съветът можеше да я пропъди в планината. Това раждане трябваше да остане тайна, а както скоро щях да разбера, пазенето на тайните бе най-големият талант на Шира.

Тя ми махна, но аз стоях неподвижно, парализирана от паника. Бях родена от мъртва жена, не смятах, че имам право да се доближа до някого, който щеше да създаде нов живот.

— Побързай — настоя Шира. До нея имаше втора стомна. — Смеси млякото с водата.

Направих го, после останах да гледам като в сън как Шира и Нахара повдигнаха момичето и го принудиха да изпие сместа. Прислужницата изплю част от нея на пода и издаде ужасен звук, като на човек, който се дави. Хвана се за корема, докато болката я разкъсваше. Шира и Нахара я изправиха и я накараха да се разходи из стаята, но всичко бе напразно — бебето не излизаше.

Шира й заповяда да се приведе над стола за раждане, който бе донесла, и да се опита да роди от седнало положение. Пак нищо не се получи. Прислужницата бе толкова млада, че в този миг самата тя приличаше на дете. Проклинаше не мъжа, който бе виновен за това, а себе си. Почувствах как нещо се надига в гърдите и в гърлото ми, докато наблюдавах раждането. Носех кинжала на Бен Симон в туниката си, студеното му острие се опираше в кожата ми. Помислих си за ножа, който е бил използван, за да ме извади от майка ми, и за нейните отекващи викове, за мълчанието на последния й дъх.

Шира дойде при мен и ме разтърси за раменете.

— Ела на себе си! Отиди до гълъбарника и ми донеси кошница с изпражнения.

В хранилището бе ужасно горещо и Шира бе подгизнала цялата. Черната й коса се спускаше мокра на гърба й. Черният прах по клепачите й се бе разтекъл и очите й сякаш се взираха към мен през тъмен воал. Помислих си, че никога не бях виждала някой толкова красив или толкова зловещ. Туниката й се разтваряше и с изненада видях, че по раменете й са издълбани червени знаци, а това бе забранено за нашия народ. Белязаните по този начин принадлежаха към кедешите, свети жени, част от религиозни групи, чиито ритуали бяха толкова тайни и противоречиви, че бяха забранени със закон много преди падането на Йерусалим.

— Бягай! — нареди ми Шира. — Ако тази жена можеше да разчита на нечия друга помощ, смяташ ли, че щеше да бъде тук? Няма си никой, само един мъж, който не желае да има нищо общо с нея и с бебето, което отказва да напусне утробата й.

Колкото по-бързо направех това, което Шира искаше, толкова по-скоро щях да се прибера обратно в стаята си, далече от тази лудост. Затичах се като обезумяла по коридорите, които ми се струваха като част от затвор, тъмни като в рог, защото нямах лампа. Най-накрая стигнах до портата, която ме изведе навън в мощта. Луната бе бледа и лимонената светлина почти ме заслепи след мрачния въздух на хранилището. Никой не ме забеляза, докато тичах към гълъбарника, стъпките ми не вдигаха шум по гранитните камъни. Отключих вратата, отидох до птиците, които се разшумяха, изненадани, че са притеснявани в такъв късен час. Започнах да пълня трескаво кошницата, имах чувството, че кръвта бе кипнала във вените ми. И тогава видях роба. Веригата му се спускаше от тавана, където спеше, чак до пода. Беше се събудил от отварянето на вратата и сега стоеше готов да се отбранява, ако воините бяха дошли, за да го изтезават, убият или продадат на номадите. Напълно бях забравила за него. Чувах собственото си паникьосано, задъхано дишане. В очите ми пареха сълзи, които така и не се стичаха навън. Погледите ни се срещнаха. Гледахме се като две животни, срещнали се изненадващо край реката, жадни и недоверчиви, еднакво способни на насилие. След миг робът ми кимна да продължа да правя това, за което бях дошла. Отпусна се на пода и присви очи, така че в мрака те приличаха на две цепки. Престори се, че заспива, полегнал с гръб на камъните. Благодарих му. Нямаше значение дали знаеше, или говореше езика ни. Той ме погледна отново и бях сигурна, че бе разбрал.

Събрах достатъчно изпражнения, затворих гълъбарника и се затичах обратно по пътя, откъдето бях дошла. От дърветата падаха бадемови цветчета и земята изглеждаше бяла. Замислих се за сняг, за манната, за Йерусалим. Замислих се за роба, свит сред гълъбите. Дъхът ми секна.

Шира ме чакаше, крачейки нервно из стаята. Бе свила дългата си коса на висок кок и бе свалила шала си. По раменете й се виждаше изписано името на нашия Бог, но не с мастило, а по-скоро с кръв, буквите бяха обърнати така, че да се четат отгоре, сякаш отиваха към небето. Бе сварила отвара от скъпоценните листа на седефчето, билка, която повечето бременни жени избягват, защото предизвиква контракции. Мнозина отказват изобщо да докосват седефчето, защото вярват, че може да прогори плътта им. Често го изскубват от земята, като завързват стъблото му за някое куче, така че проклятието за изтръгването на корена му да падне върху животното. Някои жени вземат билката, когато искат да пометнат, но тя може да се използва и в случаите, когато бебето се инати да излезе на този свят, а това трябва да стане — за да оцелее то самото и за да се спаси животът на майката.

Шира извади курешките на гълъбите и ги използва, за да разпали огън с тях. Раздухваше пламъка, докато най-накрая от огъня се надигна стълб пушек. Мирисът, който се разнесе, бе горчив, но и някак познат. Сякаш гълъбите ни бяха последвали до това място; чувахме пърхането на крилете им, учестено като нашето дишане, забързано, каквото трябваше да бъде и раждането, ако искахме да спасим майката и детето. След като слугинята изпи отварата от горчивото седефче и започна да повръща, Шира ни накара да я хванем от двете страни за ръцете. Принудихме я да застане над огъня. Въздухът бе нагорещен и всички лъщяхме от пот. Свалих наметката си, защото имах чувството, че ще се задуша. Почти не виждах от цялата тази пепел и искри. Светът се състоеше от сол и дим и нямахме друг избор, освен да продължим.

Бяхме навлезли в най-дълбокото от всички дълбоки места, седалището на великата богиня Ашторет9, спомената от пророците, богиня, която все още беше с нас, въпреки че мъдрите мъже в Храма бяха направили всичко възможно, за да я унищожат. Те не бяха успели да победят и Шехина, за която някои твърдяха, че е женската страна на Бог, божествена и лъчезарна, булката на младоженеца Адонай. Шехина лекуваше болните, присядаше сред бедните, прегръщаше и злите, и добрите с еднакво състрадание.

Жената, която раждаше, хлипаше в прегръдките ни. Аз бях спряла да мисля и просто изпълнявах механично каквото ми се наредеше. Не осъзнавах как се бях озовала тук, как бях събудена в дома си, как бях извлечена от стаята си в тази мрачна нощ. Защо от всички хора бях избрана аз, предвестницата на Ангела на смъртта, познала малах ха-мавет, преди да стана част от човечеството, убийцата на собствената си майка, и сега стоях на стража пред Царицата на небесата.

Прислужницата ни умоляваше да не я държим над огъня. Плачеше, че изгаря, че искрите влизат вътре в нея, подпалват кръвта и костите й. Попитах дали можем да я преместим, но Шира настоя, че пушекът ни е нужен, за да разтворим утробата на жената.

— Добротата може да бъде проклятие — каза тя. Приседна на пода до момичето и започна да пее.

Гласът на Шира бе дрезгав и парещ и постепенно се извисяваше нагоре. Повтаряше думите, докато песента се пропи в нас и чувахме само нейния глас и нейното отчаяние.

Момичето викаше, но сега бе още по-ужасно от преди. Чакалите вият един срещу друг по този начин, стенат в нощта. Бедната прислужница бе стигнала толкова навътре в себе си, до най-дълбоката си сърцевина, че ми се струваше невъзможно някога да излезе отново на повърхността. Помислих си за последните мигове на майка ми, преди да я прегърне тишината; сигурно и нейният глас бе звучал така, сигурно бе проклинала съдбата си. Представих си баща ми, подпрял се на вратата в този миг, проклинащ мен.

Раждащата жена говореше на тези, които не бяха тук, молеше се на нашия Бог, Адонай, и на Абраксас, бога на египтяните, и на Ашторет. Пазареше се, обещаваше всичко, което можеше да даде на този свят, живота си, душата си, все още нероденото си дете.

— Вземете го! — плачеше тя. — Вземете и мен!

Уплаших се, че стражите ще я чуят и ще ни открият, или че ще привлече демони, които няма да можем да отблъснем, но Шира каза не, трябва да се боим от мълчанието. Тишината по време на раждане означаваше, че демоните са спечелили и че Лилит, нощното създание от Вавилон с дълга черна коса и черни криле, която дебне другите жени, съблазнява мъжете им и краде децата им, е победила.

Шира написа името на Обизот, женския демон, който души новородените, на къс папирус, после го изгори. Димът бе ален, с цвета на кръвта.

Ние бяхме последните защитници и се намирахме в разгара на битка. Чувствах, че мога да сграбча демона за гърлото, ако дръзнеше да се появи пред нас. Пустинята ме научи, че трябва да унищожавам, ако искам да оцелея. Наоколо имаше купчини сол, които можехме да хвърляме срещу създанията на нощта, ако ни доближаха. Грабнах шепа сол и я втрих в корема си, защото неродените деца са особено уязвими за силата на демоните.

Останахме до огъня, потта от телата ни се стичаше на струи, очите ни бяха замъглени от солените капки. Пламъкът стана червен, после син, а Шира повтаряше обета си към Адонай, за да попречи на всеки опит на ангела Рафаил да навреди на бебето, когато най-накрая излезете. Контракциите на майката бяха започнали. Виждах движенията вътре в нея, сякаш буря минаваше през тялото й. Усетих се, че напявам молитвата на Шира. Несъзнателно бях научила думите, защото вече вярвах, че само те ще ни предпазят от злините.

Шира отмести жената от огъня веднага щом водите й изтекоха. Ужасявах се от мисълта, че детето няма да поиска да излезе, но Нахара явно изобщо не се страхуваше от това, което щеше да се случи, макар да бе на не повече от тринайсет години.

— Ето го, идва! — провикна се въодушевено тя. Плесна с ръце и се приведе надолу, готова да го посрещне. Бебето падна бързо в прегръдката й, лъскавото му личице се гърчеше намръщено. Нахара се ухили безстрашно, явно не й правеше впечатление, че навсякъде има кръв. Помислих си: Тя е жена, а аз не съм. Вече е всичко, завършена, цяла, а аз съм едно нищо.

— Какво ще стане с нея? — попитах я, кимайки към младата майка.

— Ще се върне при господарката си и ще каже, че е намерила бебе на скалите.

— Нима тя ще й повярва?

— Майка ми ще я придружи. Тя ще потвърди думите й. Семейството ще й повярва, за да може господарят й да има нов син.

Шира коленичи и се пресегна в утробата на жената, напявайки, докато издърпваше плацентата. Щеше да я отреже и зарови в овощната градина, където никой нямаше да я открие. Това, което някога бе дало на това дете живот, сега щеше да донесе добра поличба на реколтата ни.

Тази нощ имаше вихрушка. Най-накрая около нас се възцари тишина. Бяхме потни, горещи, но прекалено изтощени, за да ни е грижа как изглеждаме. След като бебето бе изродено успешно и увито в чист плат, майката се пресегна към него и го сложи на гърдата си. Чух хлипане и осъзнах, че бе излязло от моето гърло.

Разбрах защо Шира ме бе повикала тази нощ. Бе отгатнала какво има вътре в мен. Тя се приближи и ми прошепна, за да не я чуе никой друг.

— Да не мислеше, че си единствената лъвица тук? — попита ме сега, след като работата ни бе приключила. — Да не мислеше, че няма да разбера?

21

Брат ми поведе набег навън скоро след това. За него бе чест, че е избран за тази задача, признание за смелостта му и за благожеланието на Бен Яир към него. Но тези, които го обичаха, искаха да не е толкова почитан. Бояхме се, че мисията му може да му покаже пътя към отвъдното, не към дома. Азиза бе много нервна; косата й бе разпусната на гърба, черен плътен облак. Отказваше да се храни и прекарваше вечерите си до стената, вперила поглед в пустошта на белите полета от камъни, които Бог бе поставил пред нас. Известно време по пясъка все още се виждаха следите на воините, но вятърът ги заличи, и скоро изглеждаше, че хората, които ги бяха оставили, никога няма да се появят отново по пътеката.

Небето бе мрачно, а в далечината се виждаха пламъци, защото номадите обикаляха и се скитаха заради римския легион, който бе недалеч оттук. Пушекът се сливаше с облаците и целият свят сякаш се бе свъсил. Амрам го нямаше от дни. Скоро Азиза отказа да става от леглото си, дори когато слънцето най-накрая проби през мрака. Дори по-малката й сестра не можеше да я убеди, че трябва да събере сила и да продължи с живота си. Тя бе в прегръдката на ужаса, който обхваща всяка жена, чакаща своя любим воин да се завърне.

С баща ми също се взирахме над скалите, очите ни проучваха хоризонта. Въпреки разстоянието помежду ни, имахме нещо общо — любовта ни към Амрам. Може би заради общата ни тревога започнахме да вечеряме заедно. Не говорехме за нищо, освен за храната, но поне бяхме в една стая, без някой от нас да извръща гръб на другия. Опитвах се да не мисля как щеше да реагира баща ми на моето безчестие, ако разбереше, че нося детето на Бен Симон, как презрението му към мен щеше да нарасне, как щеше да ме унижава и да ме прогони, как щях да докажа най-накрая, че е бил прав през всичките тези години. Създавах само проблеми. Аз, която можех да удавя някого отвътре, която бях прелъстила чужд съпруг, както Лилит бе направила, нямаше да бъда достойна да стъпвам по бащиния ми под. Той щеше да обръсне косата ми и да разкъса дрехите ми, за да ме бележи като зона, после щеше да разкъса своите дрехи, както се правеше, когато се оплакваше нечия смърт.

Аз щях да мълча, докато правеше всичко това, защото мълчанието бе моята единствена сила.

В полетата и градините след внезапното проклятие на студа овощните дървета не даваха толкова сладък плод, колкото трябваше. Провизиите на Ирод се топяха бързо, дажбите намаляваха. Баща ми се оплакваше от храната, която приготвях за него, и този път имаше основателна причина. Хората ни започнаха да гладуват. Амрам и воините му бяха изпратени в долината, за да вземат всичко годно за храна, което открият в тамошните поселища. Някои могат да нарекат това „кражба“, „погром“ или „убийство“, но така живеехме сега. Аз самата бях научила добре правилата на пустинята, правилата на оцеляването. Брат ми се кълнеше, че дори един бандит може да бъде чист и свят в очите на Всемогъщия. Твърдеше, че присъдата на Бог зависи от причините за деянието, а нашите бяха най-чисти от чистите — да останем верни на Израел. Бог със сигурност щеше да сведе очите си към нас и да ни изпрати милостта си.

След раждането на детето на прислужницата Нахара бе започнала да ми се доверява. Един ден, след като бяхме работили часове наред рамо до рамо, тя ми призна, че преди заминаването на брат ми Азиза е отишла при него с прах от изгорена змийска кожа. Майка им била веща във всякакви видове заклинания и въпреки че Азиза не проявявала интерес към нейните занимания, за сигурността на Амрам тя погледнала в магическата книга на майка си.

Когато Азиза изпращала брат ми, посипала косата му със змийския прах. Той я притискал до себе си, без да подозира, че в прегръдката й е скрита бяло-зелената сила на змията, която щяла да ухапе враговете му и да го предпазва от злото. Брат ми може би нямаше да разбере на какво е готова Азиза, за да го спаси, но аз разбирах. Щях да направя същото, ако имах достъп до такова мощно заклинание. Щях да изгоря змията до пепел, ако това щеше да предпази любимия ми от беда.

Когато воините се завърнаха от своя набег, стана ясно, че той не е бил много успешен. Лаят на кучетата предупредил за идването им хората в селището, което бяха нападнали, и последвала ожесточена битка с тежки загуби и за двете страни. Мъжете не се върнаха в крепостта, а отидоха право на високата урва отстрани, зловещо, усойно място, скривалище на зверовете. Тогава разбрахме, че те са таме, осквернени от близостта си до смъртта, и сега трябва да се пречистят. Оцелелите трябваше да се молят и да постят седем дни, преди да се върнат сред нас.

Семействата на воините, които бяха заминали, чакаха мълчаливо покрай портата с ясното съзнание, че скоро някои от нас щяха да оплакват смъртта на близките си. Когато мъжете най-накрая се прибраха, почти припаднах, щом чух хората да викат името на Амрам. Отидох да го намеря, безкрайно благодарна, че е бил един от онези, които трябвало да понесат бремето на това да погребат другарите си. Но близостта му до Ангела на смъртта бе оставила отпечатък върху него, така както стоманата влиза в огъня и става по-закалена.

Беше погребал своя приятел Йонатан, онзи, който бе изучавал свещените книги и бе смятал да става свещеник, но вместо това бе избрал кинжала. В онзи ден Амрам носеше молитвения шал с бели и сини ресни на Йонатан. Имаше жени, чиято единствена работа беше да правят виолетово-синята боя, която се използваше за молитвените шалове; те варяха мекотелите, които живееха само край един от бреговете на Голямото море, и добавяха сол и прах, докато получеха цвета на небесата. Всеки възел на дрехата бе изтъкан с преданост и вяра. Към нишките привързваха амулети, които се смяташе, че ще препречат пътя на демоните и ще донесат благополучие на вярващия. И все пак Йонатан бе взет от смъртта. Близките му се затвориха, раздираха дрехите си, отказваха да говорят и спуснаха капаците на прозорците, за да са сигурни, че никаква светлина няма да проникне в стаите им.

Брат ми дойде да хапне и да пийне с нас, но през цялото време не повдигаше очи. По шала на раменете му имаше кървави пръски. Баща ми бе толкова щастлив от завръщането на сина си, че не забеляза промяната в него, мрачното му изражение, празния му поглед. Виждаше само един силен мъж, който можеше да вдигне меча си тъй високо, че да посече всеки враг, но аз откривах в него нещо съвсем различно. Брат ми бе направил крачка встрани от нашия живот. Той се бе доближил до отвъдното, когато смъртта бе призовала другарите му. Демоните се бяха протегнали към него, бяха се вкопчили в духа му и се бяха опитали да го завлекат на другата страна, страната на отчаянието и безмерната скръб. Ангелът на смъртта вижда всичко с безбройните си очи; докосването му може да бъде нежно, ако той пожелае. Ако му позволиш да обвие ръцете си около теб, може да потънеш в прегръдката му и никога да не се освободиш от нея. Забелязах как брат ми гледа към урвата под нас. Бе видял предопределената за него съдба и я бе избегнал само защото приятелят му бе заел мястото му.

Когато баща ми каза, че Йонатан е загинал с достойната смърт на воина, край, към какъвто трябва да се стреми всеки мъж, Амрам потръпна и извърна лице.

Двамата излязохме навън след вечерята, а баща ни отиде да се помоли и да благодари на Бога за завръщането на сина си.

— Трябваше да съм аз — отбеляза брат ми, неспособен да избяга от сянката на своята скръб.

Клетата Азиза, помислих си аз, заклинанието й не бе предпазило Амрам така, както тя бе искала. Йонатан бе закрил брат ми с тялото си съзнателно и бе пронизан от стрелата, предназначена за него, в името на взаимната им любов и приятелство. Уверих брат си, че това не може да е случайност. Бог имаше планове за нашия живот и завръщането на Амрам е било написано в Книгата на живота, независимо дали той смяташе, че заслужава или не своето спасение. Брат ми все още носеше амулета, който му бях дала. Напомних му, че той служи на Бог също като Соломон.

— Не можеш да узнаеш или да прозреш Божиите планове — казах аз.

Взех ръката му и я сложих на корема си, за да усети живота, който растеше вътре в мен. Бебето вече мърдаше, все по-често и по-бързо, като риба в езеро. Брат ми ме погледна. Веднага се досети, че съм била в прегръдката на лъв.

— Той трябваше да те защитава — каза, говорейки за Бен Симон, мъжа, който бе негов учител и на когото се бе доверил. — Моя е вината, че те пратих в ръцете му. Аз трябва да понеса това бреме.

— Кои сме ние, че да оспорваме волята на Ангела на живота или на Ангела на смъртта? Това е било писано да стане, също като избора на Йонатан.

Брат ми се втренчи в мен и аз разбрах: не бремето си бях споделила с него, а радостта си.

22

Може би е възможно да откриеш повече в мълчанието, отколкото в думите. Или пък само тези сред нас, които мълчат, знаят как да слушат. Мъжът от севера, който бе роб, нямаше друг избор, освен цял ден да стои сред шума на нашето бърборене.

Изпитвах жал към него като към всички хора в окови, но може би имаше и нещо друго, нещо общо помежду ни. И двамата бяхме изгнаници тук, носещи бремето на минало, което никой не можеше да си представи. Понякога ми бе по-лесно да съм с този странник, от когото не очаквах нищо и който също не разчиташе на нищо от мен. Бях свикнала с този мъж. Всички бяхме. Ръцете му бяха покрити с рани и мазоли от работата, но той никога не се оплакваше. Ядеше малкото храна, която му давахме. Свеждаше очи, когато клюкарствахме, макар че един или два пъти го видях да се подсмихва. Беше странна гледка и аз се извърнах встрани, защото изражението му го превръщаше от роб в мъж, а знаех, че е грешка да мисля за него по този начин.

Веднъж той носеше тежката ми кошница към полето и някакви груби деца започнаха да хвърлят камъни по него и да му се присмиват. Прогоних ги, но те продължаваха да крещят и да наричат роба Левиатан — с името на огромното морско чудовище, заради голямото му тяло и силните ръце. Може би именно начинът, по който го обругаха, посади в мен ядката на състраданието ми към него.

Обърнах се към децата, които го подиграваха, и ги предупредих, че ако продължават да се държат така, ще призоват демоните и те ще ги обсебят.

— Бягайте! — извиках аз и малките грубиянчета се разпиляха като семенца и побягнаха надалече, кикотейки се помежду си.

Робът кимна, за да ми благодари по своя несигурен, колеблив начин, но аз поклатих глава и го спрях.

— Не можех да понеса гласовете им. Това е всичко — обясних аз, за да не си помисли, че съм се притеснила за него. — Отпратих ги заради себе си, не заради теб.

Често бях улавяла втренчения му в мен поглед, докато работехме един до друг. Сега пристегнах шала си още по-здраво. Подозирах, че може да говори напълно свободно езика ни, но се прикрива нарочно. Струваше ми се, че разбира всичко, което си говорехме, въпреки че когато някой го питаше нещо, той свиваше рамене и изломотваше на своя груб език, преструвайки се, че е абсолютен невежа като гълъбите край нас. И тогава един ден, скоро след като бях отпъдила грубите деца, докато разпръсвахме торта под смокиновите дървета, той внезапно проговори.

— Косата ти е като огън.

Думите му звучаха странно, леко сковано, но очевидно знаеше езика ни добре и може би го бе научил още преди да бъде пленен. Легионите на римската армия набираха войниците си от различни земи и търсеха всякакви начини за общуване. Въпреки че подозренията ми се бяха потвърдили, не бях очаквала първите му думи да са свързани с цвета на косата ми. Не се сдържах и се разсмях.

— Внимавай тогава — казах аз. — Можеш да изгориш.

След като мълчанието веднъж бе нарушено, последва истински порой от думи. Мъжът от севера ми каза, че там, откъдето идвал, много жени имали червени коси. Преди да влезе в легиона, никога не бил напускал родното си село, в което живеели около двеста души и повечето били роднини помежду си.

— Страната ни е толкова студена, че снегът и ледът покриват земята през по-голямата част от годината, а небето е мрачно дори и през деня. Светът ни става зелен за съвсем кратко време, но не така, както в пустинята на места разцъфва живот, като в лека омара — зеленината покрива всичко с плътна завеса. Тревата е висока като маслинови дървета и горите са тъй гъсти, че е нужен цял месец, за да ги прекосиш от единия до другия им край — така разказваше Мъжът от севера.

Колкото по-горещ ставаше нашият свят, толкова повече копнеех да слушам за неговия. Присядахме на сянка под някоя смокиня и забравяхме, че слънцето в този миг изгаря убийствено земята. Слушах омаяно как в неговата родина има езера, сини като лапис лазули, в които рибите били с големината на човек. Воините рисували по телата си с игли и черно мастило и се биели яростно като вълци; щитовете им били по-здрави от нашите, защото били направени от метал, който не можел да бъде пробит от копие или брадва. Тези мъже можели да будуват цяла луна, за да пазят жените и добитъка си; овците им били с толкова дълго руно, че опирало до земята, а козите били бели като сняг и с жълти очи. Ако някой враг приближал зад тези воини от севера, те прерязвали с един замах гърлото му.

— Ако това е вярно, тогава защо си роб?

Беше обидно да направя такава забележка към мъж, който някога е бил воин, после войник, а сега просто нисш роб на жени. Той може и да се засегна, но не го показа, просто сви рамене и попита:

— А ти защо си робиня?

Разсмях се.

— Не съм.

Изражението на Мъжа от севера показваше ясно, че не е съгласен с мен.

— Не съм — настоях аз.

Той ме погледна с тъга.

— Но ще бъдеш. Виждал съм го в моята родина.

Римляните завладели страната му, после предложили начин за спасение на победените. Мъжът от севера и неговите братя бяха избрали да живеят. Той бил качен на кораб и прекаран през Голямото море, после го отвели в Рим, преди легионът му да бъде изпратен в Юдея. В Рим бе видял чудни неща: бани с течаща гореща и студена вода, къщи, в които можело да се купят за една нощ жени и момчета за нищожни цени, магазини, в които се продавали чудовищни създания — слонове и змиорки, и големи риби с рога на главите си. Бе ходил в Колизеума, където тълпата се блъскала и минавала през гигантските каменни порти, за да гледа гладиаторските боеве. Не могъл да повярва на всичко, което видял с очите си; някои от тези гледки все още му се стрували като сън.

— Вярно ли е, че римляните пращат мъже да се бият с диви зверове? — попитах го веднъж.

— Хората не са по-различни от животните в очите на римляните — отвърна ми той, — може би даже ценят вторите повече, защото в последните си мигове мъжете често викат майките или любимите си и молят за милост, докато животните знаят как да приемат с достойнство смъртта си.

Спомних си за Бен Симон и за белега на лицето му, за звяра, който го бе сметнал прекалено горчив, за да го изяде. Попитах роба дали бе виждал хора да се бият с лъвове. Той кимна и каза, че гладиаторите се бояли най-много от лъвовете, дори повече от крокодилите, които плували в огромни цистерни с вода — докарвали ги в средата на арената върху дървени трупи, теглени със здрави въжета и вериги от повече от стотина мъже. Тези водни твари захапвали с уста жертвата си и я повличали към дъното, но все пак било възможно да се пребориш с крокодил, да забиеш нож между очите му и да се спасиш. Някои гладиатори оцелявали. Но щом лъвът нападнел, той не се отказвал. Биел се докрай, докато от противника му останели само кости.

— Защо питаш за тези зверове? — зачуди се робът след моите подробни въпроси.

— Понякога ги сънувам — свих небрежно рамене.

— Нека останат само в сънищата ти — посъветва ме Мъжът от севера, но от погледа му разбрах. Той знаеше, че крия нещо.

Пристрастих се към историите на роба и постоянно го карах да ми разказва разни неща. Някои бяха толкова изумителни, че не им вярвах. Говореше за животно, наречено „лос“, приличащо на дивата коза, която се среща в Юдея, но много голямо. Можели да го проследят лесно в снега, защото лосът търкал рогата си в кората на дърветата и по този начин оставял дири. В неговия свят лисиците ставали бели, когато паднел снегът, и после, след края на зимата, козината им отново се променяла в червено направо пред очите ти. Кълнеше се, че всички красиви жени в родината му имали същия червен цвят на косата като моя. Смеех се на част от нещата, които ми разказваше, защото не можех да повярвам, че в реките тече сребро или че чудовищата в океана са толкова пълни с вода, че я изхвърлят на струи във въздуха, че има глутници от стотици вълци, които се зоват помежду си в нощта с чисти, ясни гласове.

Ревка често ни наблюдаваше, докато бяхме в градините и полетата. Понякога, когато се връщахме в гълъбарника с празните си кошници, тя поклащаше глава и се мръщеше. Въпреки неодобрението й не можех да спра да слушам Мъжа от севера. Когато той говореше, не мислех за пустинята, нито за миналото, което ме зовеше, нито за греховете, които бях извършила; мислех за земята, която никога нямаше да видя, за преспите сняг, за мъжете с черни рисунки по кожата си, които прикрепват дъски към краката си, за да се плъзгат по снега с лекота, като мечките.

Робът ми се доверяваше толкова, че ми разказа за своето залавяне, макар да бе изпълнен с гняв, докато си припомняше станалото. Когато римският легион бил нападнат от нашите воини, той и неговият другар паднали на колене и се заклели, че не дължат вярност на императора и няма да вдигнат ръка срещу юдеите. Не можеше да вдигне очи и да ме погледне, докато разказваше за своето унижение. Нашите воини позволили на мъжете от север да живеят, защото били отвлечени от родината си и дали обет, че ще се бият срещу Рим, ако се наложи. Всички останали били посечени, макар някои от войниците да били още момчета, които молели за живота си и треперели от страх при вида на мечовете.

Същата нощ кръвта на избитите римляни се сляла с облаците и се изсипала оттам като дъжд. Кървавите капки последвали воините ни в палатките им и потекли като реки из пустинята. Хората ни се паникьосали и били на път да побягнат, но Бен Яир ги възпрял. Робът бе видял с очите си как той накарал воините си да спрат и да се преклонят под погледа му. Казал им, че кървавият дъжд не е проклятие, а обещание. Били се изправили срещу своето бъдеще, защото накрая всички хора ще се срещнат със смъртта. Можело да го направят като страхливци или като Божии синове, изборът бил техен.

Всичките му хора останали. Робът бе сигурен, че Бен Яир е мъж, който никога няма да се предаде, независимо от обстоятелствата.

На сутринта, когато тъмнината отстъпила, падналата от небето кръв се превърнала в огнени дървета. Благодарение на тях воините били защитени от парещото следобедно слънце и затова приели появата на огнените цветове като явна милост от Адонай. Всички паднали на колене в знак на благодарност.

Изчервих се при споменаването на дървото, под което толкова често бях стояла и мечтала. Казах му, че огненото дърво ми е любимото, и робът кимна и отвърна, че не е изненадан. В онзи ден обаче, макар да бил окован с вериги към своя другар, вече роб и нищо повече, той знаел истинското значение на това, което нашият водач твърдял, че е чудо. Огнените дървета не били знак за Божията милост, увери ме робът. Той познавал добре знаменията на войната и цъфналите в онзи ден червени цветове били ясен знак. Нашият народ щял да мине през огън.

Тъй като бил свидетел на клането, Бог щял да го сметне за виновен, също като убийците на неговите бивши другари. И той щял да се изправи лице в лице с огъня. Докато говореше, гледаше втренчено косата ми. Тогава настоях да се върнем в гълъбарника. Вървяхме бавно по пътя, по който бяхме дошли. Лек бриз поклащаше листата на дърветата. Покрих отново косата си с шала. Може би разговаряхме прекалено свободно с роба, а от това нямаше да излезе нищо добро. Млъкнах, но Мъжът от севера искаше да сподели още нещо. Довери ми, че не бил сигурен какво трябва да чувства, когато бил пощаден от воините ни. Благодарен ли трябвало да бъде, или гневен? Бил спасен само за да бъде поробен. Не такова унижение очаквал по пътя на своя живот.

— Какво смяташ да правиш?

— Смятам да си намеря жена като теб.

Говореше ми така, сякаш той не бе роб, а аз не бях жена, която носи друг живот в себе си.

— Объркал си се — сопнах му се аз. — Само защото имам червена коса мислиш, че съм една от жените, които си познавал в своя свят.

Бяхме прекосили полето и приближавахме до най-големия от гълъбарниците с празните кошници в ръце; небето над нас бе синьо, въздухът бе свеж и изглеждаше, че вървим из страната на роба в сезона, когато всичко там ставало зелено.

— Много се забавихте — провикна се Ревка, когато ни зърна през вратата, наблюдавайки ни изпитателно, макар да не ми бе роднина и моите дела да не бяха нейна грижа. — Побързай. Чака ни още работа тук.

— Не съм се объркал, Йаел — каза ми Мъжът от севера, преди да влезем вътре. — Знам коя си.

Мина цял ден, преди да осъзная, че той бе казал на глас името ми. Още по-дълго време мина, докато си спомня, че не се бях свила или потръпнала при този звук.

23

В свят с толкова много кръв се предполага човек да е свикнал с червения цвят, но когато се събудих и видях аленият поток да тече от мен и да попива в сламеника, върху който спях, се вцепених. Носех детето си повече от шест месеца и бях сигурна, че то е добре. Но бях сънувала призрака на Сия, спящ до мен. Шепнеше в ухото ми цяла нощ и отказваше да си тръгне, ридаейки за всичко, което бе загубила в този свят, все още неспособна да ме пусне и да продължи напред. Бях копняла за това, което й принадлежеше, сега тя желаеше това, което бе мое. Може би нейните думи ме бяха наранили и затова сега кървях. В съня ми бяхме заедно на скалата, където баща ми бе заровил костите й. От небето падаха пера и всички птици, които бях убила с голи ръце, бяха оживели.

Отчаяно исках някакъв лек, който да спре кървенето и да задържи детето, което носех, в света, из който стъпвахме всеки ден… Да не му позволи да премине в отвъдното. Отидох в стаята на баща ми, порових в мрака на ранната сутрин и взех малкото монети, които той имаше. Не се срамувах, че крадях среброто му. По-скоро щях да бъда крадец, отколкото жена без дете.

Докато бързах през площада, усещах изгарящата топлина, която болката пораждаше вътре в мен. Попитах мъжа, който бе на стража, къде живее Шира.

— Защо ти е притрябвала тази вещица? — поиска да узнае той.

— Работим заедно в гълъбарниците — казах аз.

Мъжът ме изгледа внимателно, сякаш се опитваше да определи дали съм извършила някакво престъпление. Може би бе доловил мириса на моята кръв и знаеше, че съм нечиста.

— Гълъбите са болни, а аз не знам достатъчно, за да определя какво им има — настоях.

Макар да ме гледаше все така подозрително, пазачът ме насочи към един от дворците. Помислих си, ами да, Шира бе братовчедка на Бен Яир и бе естествено да живее в дворците, независимо от обвиненията, че се занимава с магии. Имаше хора, които мърмореха, че животът тук не е по-различен от този, който водехме в Йерусалим: властниците и богатите живееха добре, тези, които ги следвахме, обикновените хора, гладуваха. Шира обаче живееше в малка странична постройка, която е била кухня, използвана от слугите във времената на цар Ирод. Когато потропах по вратата, тя се отвори сама. Нямахме ключалки. Планината бе нашата ключалка, змийската пътека бе нашият ключ.

Вътре нямаше никого, но пристъпих напред, за да огледам. Подът на стаята бе с мозайки, разперени като ветрило. Между лавиците на каменната стена имаше дървен олтар. Лавиците бяха отрупани с купи и стомни, имаше стъкленици с мед и вино, както и малки шишенца с билки. Стъпките ми отекнаха по пода, когато влязох и надникнах в малката стая за спане. Азиза и Нахара спяха прегърнати на един и същи сламеник. Братчето им, Адир, момче с тъмна кожа на не повече от единайсет години, спеше до задната врата. Шира не се виждаше никъде, никой не спеше върху квадратната бала със слама, покрита с одеяло.

Обърнах се и я видях да влиза в къщата си, пристъпвайки тихо, сякаш самата тя бе крадец. Дишаше тежко — навярно бе тичала. Главата й бе покрита с шал с рисунки на златни цветя, а по ръцете й имаше половин дузини потракващи гривни. Застина на място, когато ме видя, после бързо се овладя.

Била на разходка, каза ми тя, докато сваляше гривните си.

— Не можах да заспя — допълни и ме погледна изпитателно. — Сигурно и с теб е така.

— Сигурно — съгласих се аз.

Не я попитах по какви мрачни дела е бродила навън. Краката вече не ме държаха и преди да кажа и дума, се свлякох до стената. Когато Шира видя, че кървя, започна да ме ругае, че не съм казала веднага какъв е проблемът. Сложи ме да седна до масата, която бе само грубо оформено парче дърво. Докосна корема ми и само от този допир вече знаеше кога е било заченато детето и кога трябва да излезе на този свят. Показах й монетите, които бях донесла, и я помолих за цяр, но тя избута ръката ми. Каза ми, че не е толкова лесно да се намери нужният лек. Не искаше парите ми, но обеща да се опита да ми помогне. Свари във вряла вода листата на брош, билка, за която се твърдеше, че боядисвала в червено костите на всяко животно, което хапне от нея. Добави боровинки от храст на калина и ми даде да пия от чая, който бе аленочервен. Изпих го, макар да изгаряше устните ми. Отварата не била нужният лек, обясни ми Шира, но да се надяваме, че поне щяла да спре спазмите ми.

— Има ли някой, който не желае детето ти да се роди? — попита ме тя. — Някой, който иска да ти навреди?

Сякаш остра стрела прониза сърцето ми. Да, имаше един такъв човек. Бях взела нещо от Сия, сега тя щеше да си го вземе от мен.

— Една жена… дух — отвърнах тихо аз.

— Тя тук ли е сега?

Озърнах се и видях, че моят призрак наистина ме бе последвал и стоеше до вратата, гледайки ме укорително.

Кимнах.

— Е, тя е тук по някаква причина — каза Шира и втренчи в мен очертаните си с черен кол очи.

За момент почувствах, че се давя.

— Взех нещо, което не ми принадлежеше — признах аз.

— Разбирам — Шира продължаваше да ме гледа и да разчита всяко мое изражение. — Съжаляваш ли?

Прост въпрос. Но не можех да й дам отговора, който искаше. Когато поклатих глава, тя въздъхна.

— Ако наистина така се чувстваш, ще трябва да приемеш, че тази, от която си откраднала, ще вземе в замяна твоето дете.

Ако Сия бе жива и Бен Симон бе признал бебето, което носех, и се бе оженил за мен, то щеше да й принадлежи. Тя винаги щеше да си остане неговата първа жена и щеше да ръководи живота ми. Може би и сега намерението й бе такова.

Подскочих извън себе си от тревога. Кинжалът, който носех със себе си като обет за моята любов, изтрополи на пода. Шира се пресегна към него. Усетих как се изчервявам, когато тя прокара пръст по острието му. То все още бе толкова остро, че дори лекото докосване можеше да я пореже.

— Седни — нареди ми Шира. Предупреди ме, че ако се вълнувам прекалено, ще усиля кръвотечението между краката си. — Не помагай на съперничката си да ти отмъсти.

Направих каквото ми каза.

— Когато си с някой мъж, който вече си има жена, ти се жениш и за нея. Знаела си това, нали?

Повдигнах брадичка и погледнах Шира право в очите.

— Няма да се отметна от това, което имах с него.

— И сега си патиш точно по тази причина — предупреди ме тя. — Ако искаш детето, трябва да се освободиш от призрака, а за да го направиш, трябва да я убедиш, че съжаляваш. Духът няма просто така да си отиде. Тя се е сляла с теб. Вие имате една и съща кожа, затова тя мисли, че детето й принадлежи, макар да е в отвъдния свят. Има само един начин да я отпратиш.

Заслушах се внимателно, макар да не бях сигурна какво точно изпитвам — ужас или благодарност.

— Прави каквото ти казвам и не се опитвай да променяш нищо. Отрежи кичур от косата си. Завържи го на възел. Отиди там, където растат младите върби, и изгори косата си на огън, стъкмен от върбовите съчки.

Обърна се към стъклениците с билки и извади три листа от един буркан, уви ги в бяла ленена тъкан, после ми ги подаде.

— Изяж ги, щом падне нощта. Това, което ще погълнеш, ще има вкуса на това, което си извършила. Бъди готова. Само ти знаеш колко горчиво ще бъде. Но не си прави труда, ако не изпитваш съжаление. Ако е така, наливай на своята съперничка чаша чай всяка сутрин, защото тя ще бъде на масата до теб, с твоето дете в скута си.

Очите ми пареха. Ако не се овладеех, щях да заплача още веднъж със сълзите на Сия. Не казах нищо.

Шира се наведе и снижи гласа си. Шалът й се свлече на раменете й. Косата й бе сплетена в лъскава плитка, после вдигната грациозно нагоре по египетския обичай.

— Ако си готова да получиш прошка, трябва да произнесеш името на ангел Рафаил три пъти. После три пъти кажи: Не биваше да те наранявам. И накрая го кажи на обратно, така че направеното от теб да изчезне.

Шира взе ножа на убиеца. Преди да успея да реагирам, отряза дълъг кичур от косата ми. Той падна на пода между нас като змия. Стори ми се, че чух изсъскването й, като на безмилостните черни усойници.

— Трябва да й се отдадеш, за да се освободиш. Само знай, че това, което е направено, може да бъде развалено, но това, което е развалено, никога не може отново да бъде сътворено.

Отидох на следващия ден. Помолих пазача на портата да се разходя по змийската пътека. Наблизо растяха няколко млади, гъвкави дървета, чиито клони му казах, че искам да използвам, за да си изплета кошница. Пазачът бе млад и ме пусна, без да ме разпитва повече, въпреки че на жените не бе позволено да излизат извън портата. Продължих право напред, по нанадолнището, преди да размисли и да ме извика да се върна.

Въздухът беше особено сух този ден. Малки искри излитаха от варовиковата земя край мен, докато вървях. Зимата си беше отишла. Скоро земята щеше да изгори и аз щях да изгоря заедно с нея. Спусках се бързо по наклонената пътека, която водеше към пустинята. Всичко изглеждаше бяло сред маранята. Земята и небето се бяха слели. Забелязах групичката върби, за които говореше Шира, и завих натам, по гребена на урвата, после надолу в котловината, където имаше сянка и се бе образувало малко езерце със застояла, зловонна вода. Приседнах под покрова на дърветата и се опитах да успокоя дишането си. Спазмите ми бяха спрели, но все още от време на време прокапваше кръв. В гърдите ми се надигна отчаяние.

Носех ножа на Бен Симон, този странен символ на неговата любов. Помислих си, че въпреки многото хора, които бе убил, най-съвършеното му убийство бе моето. Част от мен си бе отишла завинаги. С мъка се съпротивлявах на изкушението на скалите и на желанието си да сложа край на страданията си. Не исках да мисля за това — само страхливец би постъпил така. Нашият закон забранява да се нараняваме, самоубийството е толкова голям грях, че за него няма прошка; престъпилият този закон в отвъдното го чакат единствено огнените полета на адските мъки.

Започнах да търся паднали клонки от върбите, за да напаля огън с тях, както ми бе наредила Шира, като вдишвах с пълни гърди сладостния аромат, носещ се от кората на дърветата, тъй свеж и зелен. Събрах подпалките в белия шал, който ми бяха дали есеите. Изсипах навън случайно попадналите листа. Когато се посипаха по земята, те приличаха на дъжд или на сълзите на Бен Симон, потекли по лицето му при вида на двете млади момичета булки в пустинята.

Занесох съчките в пещера, където нямаше да ме видят, малък процеп като ниша, образувал се между скалите. Жените бяха предупреждавани да стоят надалече от такива места. Там се криеха диви зверове, разбойници, може би дори и демони. Светлината на небето блестеше уморено и скалите бяха окъпани в ярко розови и златни ивици. Изчаках да мръкне. Дишах тежко, задъхано, както би дишал навярно леопардът в този час; все още чувствах парещата болка между краката си, където кървях. Бях напълно сама, прикована надълбоко в своето мълчание.

Когато небето потъна в непрогледен мрак, запалих огън между скалите, така че пазачите по стената да не забележат пушека. Съблякох дрехите си и ги нагънах. Носех със себе си масло от нар и сега го изсипах по ръцете си и го втрих в косата и кожата си. След това хвърлих отрязания кичур в горящите върбови клонки. Острата миризма на това, което някога бе било част от мен, ме накара да потръпна.

Свих се сред камънаците и изядох билките, които Шира ми бе дала, макар още при първия допир езикът ми да се поду ужасно. Листата бяха от благословен магарешки бодил и вкусът им наистина бе неприятен, а в устата ми оставаше твърд, грапав пласт, който не се махаше. Преглъщах с мъка. Щом погълнах листата, усетих как някаква сянка протяга ръка вътре в мен.

Дълго време седях със свити под тялото си крака и чаках заклинанието да започне да действа. Гледах как звездите падат от небето. Видях ярката дъга на новата луна. Беше Рош Ходеш, новият месец Нисан. Тази нощ на площада щеше да има тържество, защото това беше първата заповед на Господ към народа на Израил — да отбелязваме времето, като почитаме новата луна, тъй като тя бе символ на обновлението за нас и ни напомняше, че в мрака има светлина. Това е да си човек: да знаеш, че времето се движи и всичко се мени.

И тогава осъзнах, че трябва да забравя мълчанието си, което бе мой меч и мой щит тъй дълго време. Че това бе цената, която трябва да платя. Някога тишината бе моя защита, но сега трябваше да се освободя от нея. Тя бе мой дар, но вече не.

Започнах да се моля. Села, Села, Амен. Заклинанието щеше да се обвие около мен като тъмна паяжина. Звездите почнаха да падат по-близо. Боях се от това, което щеше да се случи, когато истинската ми природа се разкриеше пред очите на Бог. Но сега това не зависеше от мен, всичко бе в ръцете на съдбата. Бях изяла листата, запалила огъня и казала молитвата, която бе отворила раните и сърцето ми и бе издигнала гласа ми до Всемогъщия.

Тътенът на огъня приличаше на гласа на призрака. Виках я, умолявах я да дойде при мен, както някога се бе къпала с мен и грижливо бе махала пепелта от косата ми. Пламъците бяха толкова ярки, че заслоних очите си с длан, но те пак ме заслепяваха. Нещо вътре в мен се прекърши и разцепи на две. Издадох звук, но не разпознах гласа си. Крещях, молех и най-накрая на молитвите ми бе отговорено.

Сия се появи пред мен.

Плащът й бе разкъсан, косата й бе сплъстена, ръцете й бяха само кожа и кости. Не можех да понеса гледката на болката, която й бях причинила. Изтичах до ръба на урвата, за да избягам от нея. Камъните се местеха под краката ми и чувствах, че се хлъзгам. Ако паднех, щях да полетя към пустинята под мен, листенце от огнено дърво, гълъбица, пусната на свобода. Но духът все още не ме пускаше, дори и сега. Не ми позволяваше да се отдам на смъртта, която бях пожелала. Протегна се и ме издърпа назад от ръба. Борих се с нея, но тя отказа да ме пусне. Разбрах, че нямам избор, и я прегърнах, моята единствена приятелка. Предадох се на нейната воля.

Когато най-накрая помолих за прошката й, заплаках. Но този път не с нейните, а с моите собствени сълзи.

Заспах на скалите, просната на една тъмна скалиста площадка, където растяха високи храсти.

Събудих се почти на разсъмване. Сия бе останала в сънищата ми през цялата нощ. Стоеше заедно с лъва под една върба в пустинята. Беше си го върнала, както заслужаваше, и за разлика от мен не бе крадла. Бе ми оставила това, което ми принадлежеше. Почувствах, че детето помръдва вътре в мен, и се разплаках от радост. Не бях нито демон, нито леопард, просто жена с червена коса. Светлината си проправяше път през небето и обагряше пустинята в розово. Облякох туниката си. Тялото ми бе цялото ожулено и изранено. Видях белезите, които бях направила преди време по краката си, избледнели, подобни на дъгата на новата луна. Знаех, че до края на живота си трябва да ги нося, но сякаш принадлежаха на друг човек.

Коленичих до огъня, за да се уверя, че няма живи въглени. И тогава видях следите на лъва. В пустинята бяха останали само няколко такива животни, но един от тях бе дошъл тук, в отговор на моята молитва. Бе стоял през цялата нощ, бдейки над мен, преди най-накрая да си отиде.

Исках да поговоря с баща си, да се сдобря с него, но всеки път, когато опитвах, той се извръщаше от мен. Отпъждаше ме с ръка с жеста, с който гонеше кучетата, защото все още бях това за него. Тук, в крепостта, бе станал още по-огорчен и нещастен, отколкото бе в Йерусалим. Той, който бе упражнявал тъй дълго умението си да е невидим, бе постигнал това, което искаше: никой не го забелязваше. Възрастните мъже бяха невидими в този свят на война, смятани за безполезни. Жизнената му енергия бе изчезнала. Бен Яир се нуждаеше от млади мъже, които можеха да се бият в открита битка с брадви в ръце, не от убийци, криещи кинжали в робите си, които пробождат враговете си в тъмните улични ъгли. Тук никой не почиташе великия Йосиф бар Елханан за таланта му да се вмъква в домовете на неприятелите си, сливайки се с нощния мрак.

Назначиха го да следи снабдяването и раздаването на оръжията. Бе скромна работа, отредена за младите момчета и старците. Да слага върхове на стрелите бе под достойнството му, но никой не искаше да го чуе, никой не го ценеше вече. Бе започнал да се затваря в себе си, погълнат от завистта. Сега, щом видеше брат ми да се завръща с воините, баща ми изпитваше ревност, не гордост. Амрам винаги бе светлина за очите му, но напоследък баща ни бе започнал да го гледа с неприязън. Като учител, чийто ученик го бе надминал, бащата намрази сина заради победите и младостта му.

Сякаш вече нямаше никакви деца. Ние бяхме само сенки по стената, плъзгащи се ехидно по нея, за да му се подиграваме и да го предадем.

Една нощ той видя Азиза и брат ми да се крият в сенките край фонтана. Всички знаеха, че тя е дъщерята на вещицата. Не бе жена, каквато баща ми би желал за сина си. Обърна се към нея и се изплю на земята. Изсъска Шед, зъл дух, сякаш бе видял змия. Извика брат ми да отиде при него и двамата започнаха да спорят толкова яростно, че закрих ушите си с длани.

Брат ми обяви, че смята да вземе Азиза за жена въпреки гневните протести на баща ми, който не искаше да чуе за подобно нещо. Амрам заплаши да се отрече от него и старият убиец също отправи заплаха. Ако майката на Азиза научела за поквареността на дъщеря си, може би сама щяла да я накаже, да й направи заклинание за мълчание или да покрие тялото й с циреи, да отреже косата й и да я прогони от крепостта. Седях в ъгъла и предях на вретеното си, правейки всичко възможно да не се намеся, но сърцето ми блъскаше бясно в гърдите ми, докато брат ми и баща ми се разгневяваха все повече един на друг. Въздухът в стаята бе горещ, нажежен. Колкото повече баща ми фучеше, толкова по-блед ставаше брат ми, подобен на лед. Бледата светлина е опасна, безмилостна и студена. Амрам постави ръка на ножа си. Може би бе забравил, че мъжът пред него бе баща ни. Прошепнах името му с надеждата да го пробудя от мрачния му сън. Брат ми погледна към ножа, който бе извадил от колана си, сякаш наистина бе сънувал. Бързо свали ръката си.

— Никога вече не смей да говориш с мен — предупреди той баща ни, преди да си тръгне. — Ако ме видиш, подмини ме мълчаливо, както ще направя и аз.

В този миг изчезна и последната ми надежда, че може би някога ще бъдем истинско семейство. Тази вечер баща ми отказа да яде. Легна си и се обърна с лице към стената. Изглеждаше поостарял от годините си, мъж, който бе захвърлил всичко, което би могъл да има, съсипан от собствената си горчивина.

Изпитах жал към него.

— Той ще се върне — уверих го аз.

Баща ми поклати глава.

— Сигурна съм — казах аз, макар да знаех, че разривът между тях е дълбок. — Амрам е твой син и твой ученик.

Последвах брат си до казармите. Намерих го да цепи дърва. Беше бесен, ръмжеше, докато работеше, като мъж, който разсичаше врага си на две. Но врагът му бе този, който му бе дал живот, неговият баща. Този враг го бе научил на тайната на невидимостта и бе прекосил пустинята, за да го открие.

— Той е един стар човек — напомних на Амрам.

Може би сърцето ми изпитваше жал към баща ни, защото бяхме съучастници в нашето ужасно престъпление.

— Скръбта по майка ни го отрови отвътре.

— Когато отида при майка на Азиза, за да поискам благословията й, ще бъдеш ли до мен, Йая?

Обърна се към мен така, макар и двамата да знаехме, че момичето, което някога бе Йая, вече го нямаше. Кимнах, после се осмелих да го попитам дали и той ще бъде до мен, независимо накъде щеше да ме поведе съдбата ми.

Момчето, което бе той някога, също го нямаше, онзи, който в Йерусалим гордо ми бе обявил, че ще стане убиец. Въпреки всичко той все още бе мой брат.

— Открих те в пустошта — напомни ми Амрам. — Нима бих те изоставил сега?

Не след дълго започнах да сънувам майка си. През целия си живот бях сънувала лъвове и призраци, но вече не бе така. Чувствах присъствието на жената, която ме бе родила. Копнеех да я видя, да разбера каква е била, дали имаме нещо общо.

Една нощ сънувах гласа на майка си, онзи, който чувах, докато идвах на този свят. Отидох при баща си рано сутринта, преди дързостта ми да изчезне заедно със съня ми. Убиецът беше извън казармите, чистеше оръжия, приседнал на дънера на стара маслина. Младите момчета и мъже, които минаваха покрай него, нямаха представа, че е бил един от най-жестоките мъже в Йерусалим, че притежаваше способността да се слива с всичко и бе убил повече хора, отколкото листа има по клоните на върбата.

Баща ми се бе привел към земята, косата му бе побеляла, по лицето му се бяха врязали дълбоки бръчки. Никога преди не го бях молила за услуга, но сега исках нещо от него.

— Кажи ми, какъв бе цветът на косата на майка ми? — помолих го аз.

— Нима още не си се досетила защо не мога да те погледна? Всеки път, когато вдигна очи към теб, виждам нея.

Най-накрая разбрах защо щом ме погледнеше, скръбта помрачаваше лицето му. Майка ми бе имала същия цвят на косата като моя. И аз като нея бях огнено дърво. Въпреки всичко аз все още горях.

24

Дъждовният сезон свърши рано. Очакваха ни тежки времена и това си личеше по искрящо бялото от жегата небе над главите ни. Всеки ден докарваха в крепостта от езерата под нас бъчви, пълни с вода, завързани за гърбовете на магарета, докато цистерните ни не се напълниха достатъчно, за да изкараме трудните летни месеци. Въздухът като че ли вече се бе ожесточил, вятърът духаше от далечната страна на Соленото море, но носеше не прохлада, а жега.

Чествахме Празника на безквасните хлябове, но тази година бе различна, защото не можехме да поднесем дарове в Храма. След като кажехме молитвите си, празнувахме от сърце, но докато се радвахме отново на свободата си, поглеждахме и към пустинята. Бях започнала вечер да придружавам Ревка до тъкачните станове на площада. Работата там възпираше мислите ни от тревожното блуждаене. Но не можехме да избегнем клюкарстването на другите жени и макар да не се присъединявахме към тях, чувахме всичко. Често жените говореха за водача ни, който бе нашият герой и единствената ни надежда. Те го хвалеха и някои от тях мечтаеха да бъдат негови. Дори омъжените копнееха за това и прикриваха очите си, та никой да не забележи копнежа им, и макар да се смееха, завистта им към тази, която имаше тази чест, бе огромна. Не знаех, че Бен Яир има жена, но Ревка ми я посочи. Бе скромна, смугла жена, която винаги бе плътно увита с шала си и се държеше встрани от другите. Бях я виждала в овощните градини, без да знам коя е тя.

— Какво ли е да си жена на такъв велик мъж като Елеазар бен Яир? — зачудих се гласно и Ревка се засмя с горчивина.

— Огледай я добре следващия път, когато я видиш — предложи ми тя. — Виж дали ти изглежда щастлива.

25

Замислих се колко малко знаем за собствената си съдба. Когато веднъж останах сама в гълъбарника, Мъжът от севера ме предупреди за опасността. Хвана ме за ръката, което бе достатъчна причина, за да бъде убит един роб, ако вярвах в робството или в убийството, или въобще в нещо друго, освен в това, което вярвах сега.

— Ако смяташ, че Рим няма да дойде тук, грешиш. Легионите навярно вече са тръгнали насам. Те няма да оставят нито една непревзета крепост в Юдея, защото искат да покажат на света, че са победили.

— Да не би да са те избрали за свой довереник? — подиграх го аз. Той приличаше на лед, но всички знаем, че ледът се топи от огъня. — Затова ли знаеш толкова много? Докато си носил оръжията им и си ги поздравявал, техните пълководци са те дръпнали настрани и са ти споделили плановете си?

— Просто мълчах и слушах. Това правя.

Започнах да разгонвам гълъбите, за да събера техните бледи, петнисти яйца. Мъжът от севера дойде до мен.

— Смятам да си тръгна, преди римляните да дойдат тук.

Говореше ми прямо, сякаш бяхме равни. Бе признал, че ще извърши престъпление, че ще се опита да избяга. Ако вярвах в правилата на нашия свят, трябваше да съобщя на съвета за намеренията му.

— И това ли е планът ти? Да се прибереш у дома? Как точно ще го направиш? Не знаеш какво е да си сам в пустинята. Бил си защитен и част от легиона. Няма да ти хареса това, което ще откриеш там.

— Ти какво откри?

Това, което бе вътре в мен, за което още никой не знаеше и което пазеше спомена за захапката на лъва.

— Нещо, което ще бъде съвсем скоро очевидно за всички.

Не знам защо му отговорих по такъв начин, защо му доверих нещо толкова лично.

— Мислиш, че не те виждам, но грешиш — отвърна Мъжът от севера.

Човек би помислил, че робът ще сведе очи, докато говори с някой, който му бе господар, но той ме гледаше втренчено. Накрая аз бях тази, която отклони поглед встрани.

Мекият месец Ияр дойде при нас. Нощите вече не бяха черни като преди. Бяха оцветени в тъмносиньо, също като цвета на молитвените шалове. Светлината се плъзваше сред настъпващата тъмнина, разведряваше вечерите и не позволяваше на мрака да встъпи във владение на света. Прекарвах много часове на становете и бях станала умела тъкачка. Понякога сама боядисвах преждата и ръцете ми се оцветяваха в нюансите на дъгата, с които шарехме вълната, след като остригвахме овцете и я изпридахме. Използвахме шафрана и слънчогледите за жълтия цвят, зеленото можеше да се получи от изсушени лишеи, червеното — от корените на броша и от обелената кожа на нара, черното от черницата.

Бях започнала да тъка с цветове, подобни на тези, които имаше на туниката на Мъжа от севера. Той ми даде парченце от плата, за да мога да изуча странната украса. Пазех го под сламеника си, редом до последното синьо парче от шала, подарък от брат ми. Този дар не означаваше нищо. Просто оценявах изящността на изтъканите шарки. Докато работех на стана, другите жени често се скупчваха около мен и ме хвалеха. Показвах им как подреждам нишките на стана така, че да се получи сложната последователност на форми и цветове, които се пресичаха и кръстосваха в редуващи се квадрати. Синьо като морето, бяло като звезда, червено като рубина.

Мъжът от севера бе започнал да ме нарича Одеум, нашата дума за рубина. Другите в гълъбарника го чуха и скоро разбраха, че той говори езика ни. След това той вече не можеше да се преструва, че не разбира нарежданията им.

— И той е като всички мъже — викаха жените. — Чува и говори само когато му отърва!

Азиза и Нахара започнаха да ме наричат Руби, за да ме подиграват. Когато някой искаше Мъжа от севера да направи нещо, момичетата се смееха и се провикваха:

— Нека Руби го накара, той е неин роб.

Робът целият се изчервяваше, когато те говореха за него, но аз се смеех заедно с тях. Следобед ядях заедно с останалите жени, въпреки че хапвах съвсем малко, само смокини и сухари, защото от всичко друго ми прилошаваше. Компанията на Шира и дъщерите й ми беше приятна. С Ревка все още се разбирах трудно, но бях готова да правя компромиси, за да спечеля благоволението й. Предложих й да се разходим заедно из площада.

— Защо? — попита ме тя.

Изглежда, не се доверяваше на никого.

— За да ме опознаеш и да не си толкова подозрителна към мен — отговорих й откровено аз.

— Това едва ли ще стане — измърмори тя, но все пак ми позволи да й помогна да пренесе дажбата си от вода и зърно.

Внуците й излязоха да ни посрещнат, когато наближихме дома им. Щом ги заговорих, те ме погледнаха, но не отговориха. Бях чула другите да шепнат, че нито едно от децата няма глас.

— Ще кажеш ли нещо за тях? — попита ме Ревка, втренчила поглед в мен.

— И без това няма какво толкова да се каже в нашия свят — отвърнах аз. — По-добре да държим устата си затворена.

Тя се разсмя и изражението й омекна.

— Когато имаш свой син, ще разбереш. Ще си готова да направиш всичко за него.

Хората казваха, че жена, която ще роди дъщеря, е гладна през цялото време на бременността си, а тази, която ще даде живот на син, не може да изпита удоволствие от храната, докато детето не се появи на белия свят. Нито аз, нито Ревка казахме нещо повече. Тя се беше изпуснала, че знае за състоянието ми, а аз вече разбирах, че внуците й са загубили гласа си при обстоятелства, за които тя не желаеше да говори. Не се осмелих да попитам дали са били намесени демони, както намекваха някои хора. В замяна и тя ме остави на мира.

Разбирах, че да имаш син е истинска чест. И все пак в мига, в който майката видеше за пръв път своето момченце, тя съзираше в него и мъжа, в който той щеше да се превърне, меча, който щеше да носи, лъка, с който щеше да стреля, битките, които го очакваха. Дори една вещица не би могла да се пребори с желанието на сина си да стане мъж. Бях виждала Шира, застанала на прага на малкия гълъбарник в другия край на полето, с разпусната на гърба си коса, как вика сина си. Гласът й бе изпълнен със смътна тъга. Най-често Адир не й отговаряше. Той прекарваше времето си в казармата с воините. Шира все още връзваше възли на туниката на момчето си, за да го предпази. Зашиваше малки торбички със сол и магданоз в подгъва на дрехата му, за да отблъскват злото. Но аз го бях виждала как развързва възлите и къса шевовете един по един и след това хвърля амулетите на земята.

Когато не можех да заспя, сядах на пейката в малката си стаичка и предях с ръчното си вретено. Можех да го правя и на тъмно, при леко открехната врата, за да влиза бледата лунна светлина. Боята, която използвах за тази прежда, бе шани, алена, с тъмночервения цвят, който се получава от натрошените черупки на малки насекоми. Червените нишки винаги са били използвани за закрила, защото са най-видими за ангелите и за Адонай. Докато работех, нишките наистина изглеждаха като рубини в ръката ми.

Загледах се към фонтана на площада и забелязах някаква сянка. От чучурите му вече не течеше вода; дъждовете бяха си отишли и нощта в крепостта бе съвсем тиха. За миг си помислих, че е Азиза, дошла на среща с брат ми. Надигнах се, за да затворя вратата и да им дам някакво уединение. Едва тогава разпознах фигурата в мрака. До фонтана стоеше Шира, като жена, измъчвана от жажда. Чувах я как ридае — сякаш оплакваше края на света. Не можех да си представя какво би могло да накара една вещица да страда така.

Щом тя си тръгна, отворих вратата на стаята си, за да вдишам прохладния въздух на нощта. Замислих се за жестокото време, от което винаги се бях страхувала, месеца на лъва, червеното сърце на Ав, когато жадувахме и за най-малкия хлад. Хората казваха, че седефчето пламти яркочервено в полунощ и разпръсва силата си по-ярко сред жегата; така ставаше и с мен — винаги имах чувството, че горя по-силно през този месец. Замислих се за огненото дърво в Йерусалим и за козата, която бе мой ангел пазител, за дирята от сини късчета плат, които бях следвала в пустошта. Замислих се за жената от отвъдното, с която споделяхме едно и също име и на която дължах и живота си, и цвета на косата си.

Оставих настрани вретеното си и се понесох в нощта, обвила плаща плътно около тялото си. Отидох в аугураториума, където хората бяха хвърляли по пода кости от гълъби или орли, за да видят колко ще живеят и дали синовете им ще бъдат силни. Мъдри мъже бяха предсказвали бъдещето на воини и царе по полета на птиците и по подредбата на синьо-белите кости, но сега никой не можеше да види и да определи съдбата ми, нито дори да предположи накъде щеше да ме поведе тя.

Изкачих се по витото стълбище, изтъркано от вълната на годините и от стъпките на мъдреците. Исках да видя земята под мен, свят, който бе тъй красив и тъй жесток едновременно, земята, по която щеше да стъпва моето дете. На становете имаше жени, които работеха дори в този късен час. Ако се обърнех на запад, можех да разпозная гласовете им, но ако застанех с лице на изток, чувах само вятъра. Сред неговия тътен се носеха гласовете на лъвовете, на мъже, които вървяха из мрака, на жени, които бяха изгубили себе си. Над главата ми се рееха седем ястреба, като отражение на седемте сестри — звездите, събрани на небето. Носех бялата одежда на пазителка на гълъбите и гълъбиците. Може би птиците бяха решили, че се готвя да полетя, и ме възприемаха като жертвен дар. Качих се на стената на Ирод, като се стараех да пазя равновесие върху дебелите каменни блокове, белязани с печата на царя. Протегнах ръце напред. Вятърът ме прониза цялата и ме разтърси до дълбините на душата ми. Пред мен нямаше нищо друго, освен пустота, и все пак не бях сама.

Пролетта на 71 г. сл.Хр.