Пазителката на гълъбиците

Част пета Александрия 80 г. сл.Хр.

Наричат ме Вещицата от Моаб.

Така е било записано в Книгата на живота. Преди да се родя от вече мъртва жена, преди да напусна Йерусалим и да бъда ухапана от лъв, преди римляните да дойдат и да ни унищожат, вече е било решено, че това ще се случи.

Някога бях убедена, че никога няма да позная удоволствието от простичките неща: да изтъчеш дреха, да приготвиш вечеря, да срешеш косата си. Мислех, че животът ми е свършил и ангелът с хилядите очи е пред вратата ми. Но грешах. Имам къща от бели камъни. Майсторите направиха фонтан в средата на двора ни, сред малка, оградена с ниска стена градинка, в която има финикови палми и саксии с жасмин и бели лилии, каквито не могат да бъдат намерени другаде, освен може би в полетата на отвъдния свят.

Когато малах хамавет дойде за мен, опръскан с кръвта на моя народ, носех плаща на невидимостта. Бях слязла толкова надолу във вътрешността на земята, че той трябваше да измине стотици стъпала зад мен, преди да ме открие, макар да притежаваше зрението на цяла армия. Въпреки дарбата му все още бях скрита от погледа му, защото бе казано, че смъртта трябва да затвори очи, когато влиза във водата, а аз бях влязла в цистерната; кладенецът бе толкова дълбок, че според някои бе бездънен и стигаше до центъра на земята, обратно към основния камък в Йерусалим, където бе започнало сътворението.

Водата ни спаси и ни защити от бушуващите над нас пламъци и от хищните ръце на смъртта. Тичахме надолу по стъпалата, останали без дъх в мрака, докато тя вилнееше над главите ни, преди да влезем във водата, сякаш бяхме риби, защото нашите хора бяха сестри и братя на тези създания. Така успяхме да оцелеем, докато другите бяха обречени да загинат.

В Александрия утрините са бледи, въздухът е толкова влажен, че прилича на свят от вода, преди слънцето да успее да пробие с жълтите си лъчи светлина. Виждам пристанището, докато приготвям за закуска черен чай, сусамови сладки, сочни портокали, нарязани на четвъртинки. В обора си имаме три черни кози, няколко овце зад оградата, бяло магаре, което е толкова бързо, че вдига огромни облаци червен прах, когато тича. От време на време в града има размирици и нападения срещу хора от нашия народ, но ние оцеляваме.

Арие и Йона играят в градината след уроците си, крият се сред тръстиките край езерото, когато чаплите идват да се хранят. Един бял женски ибис си хареса фонтана ни. Стои на тънкия си крак и пие вода, повдигайки глава към небето. Може би тези, които оставихме зад нас, ни посещават под формата на това създание, защото то ни наблюдаваше внимателно и със състрадание.

Внуците на Ревка вече не са деца, а мъже, с толкова високи сенки, че често се изумявам как е възможно да са на онези момчета, на които разказвах истории, за да заспят нощем. Сега аз и Ревка се въртим в леглата си, докато сънуваме мъжете, които отказаха да се предадат, и жените, които последваха дълга си. Помним всичко, за което се бяха борили, и всеки, когото бяха обичали. Помним как изглеждаше светът, когато в него властваше войната.

Вечер, когато небето е обагрено от прозрачна алена светлина, в часа, когато пространството между световете се отваря, преди мастиленосинята нощ да се спусне над земята, жените идват на задната порта и търсят Вещицата от Моаб. Облечени са в най-красивите си дрехи, с кожени сандали, с които стъпките им са съвсем безшумни, златни пръстени с печат и скъпи гривни украсяват тънките им пръсти и китки, а очите им са оградени с черен прах. Предлагат ми златни и сребърни монети, нанизи от перли. В замяна искат да хвърля птичи кости по земята, за да предскажа бъдещето им. Искат риган и седефче за амулети и отвари, за да имат добро здраве, да родят деца или да прогонят враговете си. И винаги, винаги искат любов. Отварям книгата, където са записани рецептите, мастилото все още е свежо, въпреки че пергаментът е станал кафяв и сякаш държа есенни листа в ръката си.

Жените, които идват при мен, казват, че съм умна, поразяваща, красива, мъдра. Споделят ми тайните си и говорят за престъпления и сънища. Доверяват ми неща, които никога не биха казали на друг, въпреки че съм чужденка. Правя най-доброто по силите си, за да им помогна. Една мъдра жена ме научи да предсказвам бъдещето и да разгадавам знаците му, но благодарение на един призрак се научих как да слушам.

Често тръгвам по ветровития павиран път към пристанището, за да наблюдавам огромния фенер, който се пали вечер в кулата на остров Фарос, едно от седемте чудеса на света. Гледам корабите, които идват от Гърция, прекосили морето с огромните си бели платна, в които духат ветрове от четирите посоки на света. Водата е навсякъде около нас. Когато Нил прелее, нивите стават зелени и има големи празненства, от дърветата висят фенери, тъпаните бият цяла нощ, момичета с воали и дълги поли танцуват край огньовете. Реката тече с всички нюанси на синьото: мастилено и тюркоазено, с цвета на скъпоценния лапис лазули, индигово, небесносиньо, тъмносиньо като бездънното море. И все пак аз копнея за пустинята. Слонова кост, алабастър, камъните, от които стъпалата ми кървяха, нож, за да бележа дните по кожата си, мъжа, когото обичах. Вечер мирисът на тази суха земя идва насам от Юдея и ми напомня за това, което някога бях. Косата ми е сплетена и напръскана с аромати, но нощем я разпускам да падне свободно по гърба ми.

Когато стоя в мрака, птиците идват при мен. Те все още ме познават.

Аз съм момичето от пустинята, макар да съм толкова далече от нея.

Аз съм жената, спасена от гълъбите, защото, когато ги видях да политат в небето над Масада, разбрах, че е време да бягаме.

Бяхме в кухнята на двореца и чакахме малах ха-мавет да влезе през вратата в образа на един от десетимата избраници, които трябваше да прережат гърлата ни. Ревка и децата се бяха сгушили един в друг, без да издават нито звук, останали без воля, като овцете, които вървят покорно към касапина, когато ги повикат със звъна на камбанките. Крачех нервно върху красивите черно-бели мозайки по пода, после отидох до вратата и се загледах нетърпеливо в тълпата. Надявах се, че Шира скоро ще се върне и с нея щяха да бъдат спасените от ада Азиза и Адир. Но колкото повече гледах, толкова повече се разтрепервах, защото на площада се трупаха купища тела, кръвта течеше навсякъде като река, вълна, която заливаше маслиновите дървета, финиковите палми и градината, превърнала се вече в прах. Чуваха се непрекъснати степания, но скоро писъците отстъпиха и се възцари неестествена тишина. Шира ми бе казала веднъж, че мълчанието е единственото нещо, от което трябва да се боим. То е единственият ни враг, защото също като следите от стъпките в пясъка, които бурята заличава, е знак, че сме изчезнали от взора на Бог.

Йона внезапно се разплака, нарушавайки тишината със сладкия глас на кърмачето, искащо да бъде нахранено. Все още кърмех Арие, затова щом новороденото изскимтя, почувствах, че млякото ми излиза. В този миг разбрах, че въпреки смъртта наоколо, все още съм жива.

Крепостта гореше отвътре, разкъсвана от собствените ни хора. Всяка къща бе в пламъци, всяка вещ бе хвърлена в раздухваната от вятъра клада, която бързо се превърна в истинска стихия; искрите димяха по покривите и по листата на малкото дървета, които още не бяха изсечени за направата на втората стена. Много от телата вече бяха изгорели и пепелта се издигаше нагоре, за да доведе нощ, по-тъмна от всяка, която бяхме виждали досега. Бе навечерието на Песах, но нямаше манна, само черно небе и стълбове дим. Вдишвахме костите на своите съграждани — желанията им, дребните им различия, вярата им. Всички бяха принесени в жертва и изчезнаха в пепеливия, ухаещ на смърт въздух.

Нямаше звезди и мракът царуваше, както е било преди първия ден на сътворението. Но тогава гълъбите политнаха в небето през дима, сякаш самите те бяха звезди. Дали някога по същия начин, докато народът ни се бе лутал четирийсет години из пустинята, се бе появила манната, дали бе литнала над земята като тези гълъби, които ни носеха послание, че трябва да се спасим и да оживеем?

Тъй като птиците не летят нощем, разбрах, че това бе знакът, който Шира ми бе обещала. Тя, която някога в Йерусалим се бе грижила за мен, малкото момиче без майка, сега отново ме спасяваше. Беше отворила вратите на гълъбарниците, както ние сега трябваше да отворим вратите за себе си.

Взех дъщерята на Шира с една ръка, а с другата прегърнах сина си. Чувствах ги като близнаци, макар едното дете да бе току-що родено, а другото преди двайсет месеца. И двете ми бяха еднакво скъпи. Казах на Ревка да се стегне, защото трябваше да бягаме. Нямаме време за плач, нито за смърт, казах й аз, и сама се изненадах от решителността си.

Ревка ме изгледа така, сякаш бях полудяла, защото бяхме пленници на римляните, на собствените си хора и на съдбата. Казаха ни да обърнем гръб на света, който ни предстоеше да загубим, и да прегърнем смъртта. Но бебетата в ръцете ми скимтяха, живи, предопределени за нещо повече.

Заповядаха ни да умрем, за да не се предадем в ръцете на врага, и може би щях да го направя, ако не бяха децата. След като обясних плана си, Ревка бързо се съгласи. Щяхме да направим всичко, за да спасим тези, които ни бяха поверени. Ревка го беше правила вече веднъж, когато бе скрила внуците си зад водопада. Бях решена да не загубя още един лъв. Не можех да се подчиня на заповедите на водача ни. Ако това бе предателство, то аз избирах да съм предателка.

И преди бях нарушавала закони и Бог, който бе ставал свидетел на греховете ми, ми бе прощавал.

Накарах Ревка и момчетата да станат и да побързат. Йехуда се поколеба, защото бе учен да не се противопоставя на насилието, а да го приема. Припомних му, че майка му го бе поверила на нас, за да го спаси; това беше нейното желание и той трябваше да почита нея над всичко друго.

Повдигнах чергата и разкрих вратичката в пода на кухнята, която е била предназначена за бягство на царя. Азиза веднъж ми бе доверила, че е използвала този изход, за да се среща с Амрам. Никой не знаеше за тунела, освен царя, който бе умрял преди сто години.

Вмъкнахме се в пространството под пода тихо, плъзгайки се в сенките. Затворих вратата зад нас и се озовахме в пълен мрак. Слизахме внимателно по стълбището, държахме се за ръце и пазехме мълчание, като плъхове. Ноа и Леви бяха свикнали с мълчанието, защото бе част от тяхната природа. Йехуда бе отговорно и послушно момче. Дори Йона и Арие, изглежда, усещаха, че ако не пазят тишина, ще бъдем хванати в мрежата на смъртта. Не пищяха и не скимтяха, вкопчени в мен, без да се оплакват.

Мислех за брат си, един от десетимата, които бяха избрани от нашия водач. Чудех се дали още носи синьото късче от копринения ми шал, дали помни деня, в който отидох при него под огненото дърво и го помолих да остави ножа. Може би този нож бе всичко, което имаше днес, единственото, на което вярваше и бе верен. Помолих се за него. Молитвата ми бе песен в памет на мъртвите, за да им донесе покой в отвъдния свят.

Минахме през каменната стая, вдишвахме влажния въздух, не спряхме, докато не стигнахме до друго стълбище, което ни изведе до тежка дървена врата. Открехнахме я и се озовахме на открито. Стояхме там, горчивият пушек ни обвиваше, вятърът носеше огнени искри на вълни, както и духовете на мъртвите.

Ревка хвана ръката ми и двете се спогледахме; не ни бяха нужни думи, за да разберем договора, който бяхме сключили.

Искахме да живеем.

Държах добре увитото новородено дете на Шира под шала си, за да е спокойна и никой да не я види, а Арие бе подпрян на хълбока ми. Той гледаше с тъмните си широко отворени очи и ръчичките му здраво стискаха туниката ми. Когато излязохме навън в нощта и вратата на тунела се затвори зад нас, имах чувството, че сме преминали през първата порта на Геена, вратата, която води към долината на ада. Все едно бяхме попаднали в свят, в който имаше само грешници, и те бяха наказани. А може би това бе изпитание за вярващите. Можехме ли да се изправим срещу ада и да минем през огъня без колебание, или щяхме да паднем на колене и да се откажем от живота си?

Не можехме да се върнем назад. Светът ни бе опустошен. Ревка и момчетата не искаха да продължат, защото навсякъде имаше тълпи и те се бояха, че ще ни видят. Останете в сенките, казах им аз, защото така бях правила в пустошта, когато исках да се скрия от птиците и да ги примамя да кацнат наблизо.

Попитах Ревка къде бе видяла Шира за първи път, защото тя ми бе казала, че трябва да отидем на това място. Мислех, че са гълъбарниците или пък Змийската порта, но Ревка ми прошепна нещо, което ме изненада: бе виждала Шира много пъти, но истинската й същност бе прозряла едва в голямата цистерна, разположена в най-дълбоката пещера, която майсторите на Ирод бяха издълбали в тази планина, стотици стъпки надолу, в най-отдалеченото поле. Шира бе искала да отидем там.

Вървяхме сред лудостта около нас. Минахме покрай казармите, покрай бясно горящата клада. Сега върху нея бяха натрупани тела, заедно с провизиите и останките от животните, всичко, което имахме в складовете и хранилищата си. Димът бе остър, но аз спрях рязко, защото до купчините оръжия, сред другите заклани войници, видях баща си.

Отидох до него и коленичих, за да затворя очите му. От изражението на лицето му разбрах, че най-накрая бе заедно със своята любима съпруга, жената с огненочервената коса, която бе и моя майка. Поне това беше общото помежду ни. На земята до баща ми лежеше сивият му плащ. С него можеше да се прикрие и да избегне съдбата си, но той го бе свалил, защото бе убиецът Йосиф бар Елханан, моят баща, и такъв щеше да остане във вечността.

Докато изучавах лицето му, спокойно за пръв път от толкова време, си спомних какво ми бе казвал за своя талант да става невидим. Хората често не виждат това, което е точно пред очите им. Те търсят тайни и заровени надълбоко неща, но откритостоящото пред тях на дневна светлина ги заслепява така, че не го забелязват. Мишка, която пробяга бързо по масата, е по-малко вероятно да бъде уловена, отколкото онази, която се крие в ъглите. Всички очакват тя да се спотайва точно там. Убиец, който влезе в стая, може да остане незабелязан, ако върви уверено, сякаш има правото да бъде на това място.

Взех плаща на баща си. Другите ме последваха, вървяхме вкупом като облак, сякаш бяхме мъгла, а не човешки същества. Минахме бързо през градината, където някога растяха бадемови дървета и силният вятър разнасяше из въздуха розови цветчета. Нищо не беше останало тук, нито клон, нито стрък, но земята бе покрита с искри и въглени, които блещукаха като бели нощни пеперуди. Полето бе отрупано с тела и косата на мъртъвците се вееше там, където преди растяха цветя.

Ревка каза на внуците си и на Йехуда да мислят за тъмните фигури по земята като за паднали дървета. Делото на десетимата избраници бе почти завършено; скоро те щяха да се заемат един с друг. Вече стояха до Водната порта и теглеха клечки, за да видят кой ще бъде последният воин, мъжът, върху когото щяха да паднат греховете на братята му, и който трябваше да убие останалите деветима, преди да вдигне меча срещу себе си.

Имаше още някои оцелели. Видяхме семейство с четири деца да чакат пред един горящ склад, мълчаливи като духове, въпреки че още бяха в света на живите и трепереха от страх. Бащата пръв предложи гърлото си на един от воините, сякаш за да покаже на децата си как се прави; сигурно така им бе показвал как се стрижат овце, как се стреля с лък или как трябва да се молят при изгрев-слънце. Но това не бе урок по красота или познание, просто един грозен момент, изпълнен с ужас. Децата се скупчиха около умиращия си баща, дърпаха го за плаща, като че ли така щяха да върнат духа му от отвъдното.

Избраникът бе Ури, воинът, който ни бе намерил в пустинята, момчето, което бе най-добрият приятел на брат ми, спокойният млад мъж, който изпитваше такова страхопочитание пред тази крепост, когато ми я описваше, докато седяхме край огъня в пустинята, че смятах, че ме лъже.

Той ми бе разказал за фреските на седемте сестри, изрисувани от най-добрите художници на Рим, за баните, отоплявани с керамични тръби, за градините, висящи от скалите, за двореца, обърнат на север, така че всички, които живеят в него, винаги да гледат право към Йерусалим. Стояхме заедно в пустинята сред угасващата светлина, около нас ухаеше на мирта и наблюдавахме огъня, взирайки се във все още неясната си съдба. Бяхме млади и пустинята ни обграждаше с неземната си красота, звездите блестяха над нас, толкова многобройни, че се замайвахме от светлината им.

Сега звездите бяха скрити от кълба дим. Ури нашепваше молитва за човека, когото бе убил. Мъжът бе един от пекарите на площада. Ревка потрепна, когато видя бялата престилка под молитвения му шал, която за миг стана алена. Сякаш някой размаха знамето на отчаянието пред очите й. Сграбчих я за рамото и я принудих да ме последва, както аз бях последвала гълъбите, когато те излетяха от единствения дом, който някога бяха познавали.

Децата на пекаря вече бяха мъртви под ножа на Ури; бяха се събрали накуп, за да се подчинят на убиеца си, защото нямаше къде да бягат.

Може би Ревка издаде стон, когато се извърна от тази страшна сцена, може би някое от момчетата стъпи на камък или дъщерята на Шира изскимтя под плаща ми. Изшътках, но беше прекалено късно. Ехото от звука накара Ури да се обърне и той ни видя в мрака. Довърши бързо работата си — след като приключи с децата, майката сама разтвори плаща си и оголи шията си, за да се отърве от този живот.

Ури се запъти към нас, подтикван от дълга си. Затичахме се, като си подвиквахме един на друг, с Ревка бутахме момчетата пред нас. Дъхът ни пареше, бягахме, за да се спасим. Ноа и Леви спряха, когато осъзнаха, че баба им вече не е с нас. Възрастната жена бе паднала и не можеше да се изправи. Извика ни да бягаме, да я забравим. Ури вече се бе надвесил над нея и я умоляваше да приеме съдбата си. Запитах се дали не бе паднала нарочно, за да задържи младия воин и да ни даде време да избягаме.

Казах на момчетата да продължат и подадох бебетата на Йехуда, преди да се върна при Ревка.

— Бягай! — изкрещя тя и размаха ръце, както правехме, когато пъдехме гълъбите, които не искаха да напуснат гнездата си.

Не ме харесваше много, когато дойдох в гълъбарника за пръв път, и имаше право да е подозрителна. Не заслужавах доверие. Бях крадла, която не знаеше какво означава любовта, глупачка, която не бе разбрала какво може да й причини лъвът, ако легнеше до него. Бях момиче от пустинята, готово на всичко, за да оцелее.

Изтичах зад Ури, който държеше Ревка в хватката си. Метнах се на гърба му, не само за да имам повече сила, но и за да не виждам лицето му. Държах ножа, който някога принадлежеше на Бен Симон. Бе ми го дал, за да се защитавам, когато вече знаеше, че ще умре и че аз трябва да продължа без него.

Използвах кинжала, преди да осмисля какво точно правя, преди да усетя топлината на кръвта на Ури. Когато ловях гълъби в пустинята, смъртта им бе мълчалива и нежна. Тази беше ад, експлозия от кръв и жега. Ури пусна Ревка и се обърна изумен към мен. Посегна да ме хване, но преди да ме докосне, някой го удари отзад и той се строполи на земята. Падна като отсечено бадемово дърво в градината.

Мъжът от долината ни бе последвал. За малко да не го разпозная, приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Затова Всемогъщият ни бе дал молитвите, за да различи човека от животните, за да изкара звяра от нас. От този воин бяха останали само острите му метални ленти, които се забиваха в плътта му като шипове, и подгизналата му от кръв туника.

Но въпреки вида си Мъжът от долината бе човек, макар самият той да го отричаше. Когато Ури се пресегна отново към мен, някогашният равин ми изкрещя да се дръпна назад. Замахна и довърши смъртта на Ури с такава бързина, сякаш брадвата му бе направена от светлина. Може би Гавраил, който бе господарят на огъня и отмъщението, наистина крачеше до него.

След като уби младия воин, Мъжът от долината коленичи до него и изпя нашата песен за мъртвите; мнозина казваха, че това е единствената молитва, която той отправял към Бог. Пееше, изпаднал в транс. Когато се надигна, видях, че по тялото му са изписани буквите на името на Всемогъщия, защото той бе последният от десетимата.

Някога е бил равин и учен човек, мъж на вярата. Сега бе избраният за тази ужасна задача. От всички десетима воини той бе най-суровият, най-безстрашният, защото ненавиждаше човешкия род. Нищо не можеше да го докосне, нищо не можеше да го нарани.

В този миг не бях сигурна дали ще бъде нашият убиец или нашият спасител. Децата бяха застинали на място и го наблюдаваха ужасени. Момчетата познаха баща си и го повикаха, но той не отговори. Взираше се в мен и в този миг видях мъжа, който някога е бил, онзи, който щеше да стане отново, когато влезеше в отвъдното и се преклонеше пред Създателя на всичко.

— Оставям децата си на теб — каза той с пресипнал глас. — Където и да отидат, жена ми ще бди над тях.

Дори сега нея бе забравил и нея бе оставил на зверовете, които я бяха погубили. Ако беше друг мъж, може би щеше да дойде с нас и да се скрие от този ад. Но той търсеше смъртта от толкова дълго, че не можеше повече да чака. Най-накрая щеше да се срещне с нея, брадвата му бе готова да се вдигне, защото това бе единственият начин да спечели битката, която водеше със себе си.

Издиша в дланта си, после взе ръката ми в своята и ми каза какво трябва да направя. Изтичах при онези, които ме чакаха. Впуснахме се към цистерната и заслизахме възможно най-бързо по стъпалата. Пред нас имаше само тъмнина, а под нас — екота на водата. При входа на пещерата казах на Ревка да целуне ръката ми, защото това ми бе наредил да направя Мъжът от долината. Това бе последният дар на зет й. Нешама, дъхът на душата на дъщеря й, се бе върнал при нея, за да я запази тя за вечността и да я отнесе с нас, където и да отивахме.

Стъпките ни отекваха, докато слизахме надолу, но само в нашите уши, защото не бе останал никой, който да ни чуе. Чувствахме мълчанието на мъртвите, но то не ни последва. В цистерната се разнасяше само безжизненото ехо на спокойната вода, която се плискаше в скалите под нас. Щом стигнахме до дъното, бялата мазилка по ръба на кладенеца проблесна и ни показа пътя. Изглеждаше така, сякаш звездите бяха паднали под земята.

Влязохме във водата и се скрихме от смъртта. Там бяхме на шестнайсетия ден от Нисан, деня на Песах, когато настъпи утрото.

Жегата от огньовете се спускаше над земята. Ангелът на смъртта прелетя над нас, но ни подмина. Заспахме до кладенеца, защото бяхме изтощени след часовете във водата, в които се държахме за острия ръб, докато пръстите ни прокървиха. След това излязохме от цистерната, за да си отдъхнем и да не потънем. Лежахме там, косите ни се влачеха още във водата, пръстите ни боляха, туниките ни бяха подгизнали.

Може би сънувахме, че умрелите се реят някъде наблизо, защото те ни нашепваха тайните си през нощта. Бяхме толкова близко до смъртта, че ги чувахме така, както е възможно да чуеш вятъра по време на буря, дори когато си се затворил някъде на безопасно място. Когато се събудихме, се изумихме, че още сме живи. Водата бе измила черната пепел от телата ни и виждахме лъчите светлина, които влизаха отгоре, защото бе сутрин и бе настъпил още един ден.

Спогледахме се с тревога, когато чухме приглушени гласове. Помислихме, че са гласовете на мъртвите и вероятно сме сред тях, просто не бяхме разпознали отвъдното. Сигурно и ние бяхме умрели, но още не осъзнавахме, че сме напуснали телата си. Колебливо сведохме глави.

Леви и Ноа се уплашиха, че демоните идват за нас, защото ги бяха срещали и преди. Хванаха се за ръце, готови за ужасите, които ги очакваха. Йехуда твърдеше, че Краят на дните е настъпил и че неговите хора ще се надигнат от гробовете си и от планината, където бяха разпръснати костите им, и скоро ще се присъединят към нас. Започна да се моли, обърнал лице към Йерусалим; макар да бяхме под земята, можеше да отгатне посоката на свещения град по лъчите светлина, защото слънцето се бе издигнало над цистерната.

По стълбището се разнесоха стъпки, приближаващи все по-близо до мястото, където ние очаквахме съдбата си. Шумът ме накара да се замисля за конете на царя, които стъпвали безпогрешно по тясната змийска пътека, защото нямали друг избор, слепи за опасността, която ги обграждала.

Четирима войници от легиона дойдоха при нас. Щом ни видяха, се спряха потресени. Единият сграбчи Йехуда за ръката и го изправи. Скочих веднага, за да го защитя. Косата ми бе с огненочервен цвят, кожата на лицето ми бе опръскана с приличащите на кръв петънца, които носех по рождение, и с нови — от кървавото заколение над главите ни.

Войникът отстъпи назад. Може би вярваше в духове.

— Какво си ти? — попита ме той. Говореше латински.

Престорих се, че не съм го разбрала.

— Вие живи ли сте? — попита отново мъжът.

И тогава разбрахме, че наистина сме живи, защото той ни виждаше и бе от плът и кръв, облечен в бялата туника на легиона, носещ копие, което бе готов да използва срещу нас. Но копието остана в ръката му, защото мъжът не знаеше какво сме, а духовете не могат да бъдат убити с оръжия, направени от хората.

Ако обстоятелствата бяха различни, със сигурност щяхме да бъдем заклани, но сега войниците изглеждаха много объркани. Идваха отгоре и явно бяха видели стотиците тела, кладата, на която бяхме изгорили всичко, което притежавахме и което някога бяхме.

— Какво се е случило с останалите? — попита същият войник.

Предполагах, че са пленили и други оцелели, някои, които се бяха укрили в стаите си или бяха избягали през стената.

— Претърсихме навсякъде и не открихме живи. Всички са мъртви — продължи той.

И тогава осъзнахме, че сме единствените оцелели и само ние можехме да им разкажем историята ни.

Изправиха ни и се втренчиха в нас, боейки се, че може наистина да сме духове. Уважението им бе отражение на техния страх. Имахме кръв по стъпалата и по дланите си. Един от войниците донесе въже, за да ни завърже, но онзи, който ни бе проговорил пръв, го спря.

— Къде ще отидат? — каза той. — Могат ли да избягат някъде?

Последвахме войниците, свели очите си към земята. Слънцето светеше силно, но ние бяхме подгизнали от времето, прекарано в цистерната, и от косите и от туниките ни се стичаше вода. Приличахме на създания, извлечени с мрежа от дъното на река, бледи риби, които бяха изплували от водния ад.

Мирисът на изгоряла плът бе силен и задушаващ. Мнозина от войниците бяха закрили устите и носовете си, лицата на много други бяха побледнели до смърт. Навсякъде летяха мухи, а над нас имаше облаци от гарвани и хищни птици. Римляните бяха подготвени за битка и не си бяха представяли, че ще бродят из поле с мъченици. Деветстотин души, изклани, изгорени. Най-ужасната гледка бяха децата и жените, майките, прегръщащи бебетата си, пчелите, жужащи край тях, сякаш останките им бяха подсладени от меда на невинността им. Такава смърт бе позор за легиона и войниците не се радваха на победата си. Мъжете, които се бояха от духове и призраци, се струпаха в края на площада, когато ни доведоха. За онези, които се бояха от боговете си, бе грях да стъпват по тази земя.

Сведох глава пред легиона, не за да ги почета, не като тяхна пленничка, а просто защото не можех да понеса да погледна лицата на тези, които бяха воювали срещу нас. Децата направиха същото и след миг и Ревка ги последва, макар да знаех, че за нея е оскърбление да се преклони пред римляни. Надявах се, че няма да ме обвини за това. Аз поне не се винях. Оставях присъдата на Всемогъщия. Имахме причина да вървим напред, имахме и какво да загубим. Все още се намирахме в света, който познавахме, онзи, в който се бяхме вкопчили, независимо че бе изпълнен със скръб, света, който нашите предци бяха създали.

Силва, великият пълководец, дойде при нас. Войникът, който ни бе намерил, ни погледна и ние паднахме на колене.

Сведохме очи към земята. Все пак виждахме сянката на Силва; той бе силата зад обсадата, пълководецът, издигнал стената и рампата, онзи, който бе унищожил нашите хора. Бе невъзможно да се разгадае поведението му — дали щеше да ни посече сам, да заповяда да ни разпънат на кръст или да ни остави на чакалите. Паниката туптеше в гърлото ми. Треперех от студ, макар да бе горещо и въздухът да се носеше в плътни червени вълни, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето.

Изпод спуснатите си клепачи хвърлих бърз поглед към Силва. Бе висок мъж, с тъмна кожа и строго лице. В него обаче имаше нещо повече от мускули и сухожилия. Той бе безмилостно чудовище. И същевременно, колкото по-дълго ни изучаваше, толкова повече се убеждавах, че ако искаше да ни убие, отдавна щеше да го е направил. Пълководецът не се появяваше често сред обикновените хора и това, че бе дошъл да ни огледа лично, ме караше да мисля, че може би бяхме по-важни, отколкото предполагахме. Може би имахме нещо, което той искаше.

Ревка държеше Арие в прегръдките си, а аз — Йона. Силва може би реши, че новороденото момиченце е ангел, причината за нашето спасение, защото ми нареди да се изправя, за да я огледа по-добре. Тя беше само на няколко дни, не пратеник с криле, а обикновено човешко дете с къса и нежна сребриста коса. После очите на Силва се спряха върху мен, обходиха червените петънца по кожата ми, косата ми с цвета на огненото дърво, потъмняла от водата в цистерната; някои от кичурите ми сякаш бяха покрити с кръв.

Отвърнах смело на погледа му. Напомни ми за леопарда, който бях видяла някога в пустинята — животното можеше да ме убие и погълне, ако не се бях изправила на скалата, за да изглеждам по-висока, и не бях размахала шала си, ръмжейки, сякаш самата аз бях страшен звяр.

Чух как един от хората на Силва каза, че сме обикновени курви и заедно с копелетата си заслужаваме единствено да умрем. Каза, че макар косата ми да е с цвета на роза, съм просто плевел и трябва да бъда изтръгната и изпепелена. След това се изплю и плюнката му падна върху мен. Говореше гръцки. Разбирах го, защото Шира ме бе научила на този език. Войникът предложи хората му да се погрижат за нас; не си струвало да се хабят гвоздеи и дърво, за да ни разпъват. Просто щели да ни хвърлят от стената, за да се отърват от телата. Той сам щял да се заеме.

Винаги има един миг, в който нещо започва и нещо свършва. Чувствах тежестта на дъщерята на Шира в ръцете си, дар и бреме, вече мое дете.

— Плевелът ще нахрани животните по-добре от цветето — казах аз на гръцки.

Гласът ми прекъсна разговора на мъжете. Силва се обърна, изненадан, че знаех този език и че се бях осмелила да говоря пред него.

Продължих на латински, защото Шира ме бе научила и на езика на империята.

— Цветето живее кратко, само миг, плевелът може да те мъчи цяла вечност.

— Какво е станало с твоите хора? — попита Силва. — Къде е водачът ви?

Повдигнах брадичка и огледах пълководеца, който ни бе унищожил. Беше мъж като всички други. Какво щеше да направи, ако се озовеше пред лъв без копието или меча си, за да се защити? Това бе моята тайна и моята сила: бях говорила с лъв и бях оживяла, защото му бях казала, че му принадлежа. Дадох му името си и в замяна той бе станал мой.

— Убит е — казах аз. — Лежи сред останалите мъртви.

— Как може да е убит? — поиска да узнае Силва. — Още не бяхме преминали стената, а мъртъвците бяха навсякъде.

— Тя не знае нищо — обади се рязко неговият помощник. — Откъде ще знае нещо за водача им или за плановете му?

Мъжът ме погледна. Виждах в очите му какво смята да направи с мен, преди да ме убие.

Извадих ножа на Бен Симон. Той проблесна, докато прерязвах плътта си. Протегнах ръката си и оставих кръвта ми да капе в пясъка. Сред войниците се разнесе шепот. Сега осъзнах, че в пустинята бях правила разрези в краката си не толкова, за да броя изминалите дни, а за да си припомням, че съм жива.

— Елеазар бен Яир бе мой роднина — обявих аз. — Познавах го по-добре от всеки, защото ми бе братовчед. Аз съм Шира, най-близката му сродница. Само аз мога да ви разкажа историята на тази крепост.

В този миг, в който промених името си, промених и съдбата си.

— Ще ви разкажа какво се случи — обещах аз. — Ще ви дам истината и вие ще можете да кажете на целия Рим какво е станало тук. В замяна ще поискам само една услуга.

Някои войници се разсмяха. Почувствах как смъртта мина наблизо и се взря в мен с безбройните си очи. Вече знам със сигурност, че очите й са студени и могат да вледенят всяко сърце. Придърпах плаща на убиеца около себе си, за да избегна в зора на малах ха-мавет. Спомних си за леопарда, който бях прогонила в пустинята, за лъва, до който бях легнала, и за другия, който бях освободила от оковите му. Оттогава носех нашийника му увит на ръката си, като гривна и символ. Някои казват, че лъвската кръв притежава силата да убеждава царе и владетели. Свалих нашийника и го вдигнах високо. Лъвът се бе борил, докато бе пленен, и по кожата ми още имаше от неговата кръв.

— Знаеш ли какво е това? — попитах аз.

Неколцина от войниците веднага разпознаха нашийника и отстъпиха назад, поразени. От деня, в който лъвът бе избягал, сред римския лагер се носеха слухове, че причина за бягството му е някаква зловеща магия.

Силва пристъпи към мен и взе нашийника, после се върна на дървената платформа, на която стоеше. Огледа го и видя, че е белязан със знака на Десетия легион. Личеше си, че е изненадан, макар изражението му да бе все така неразгадаемо. Направи ми знак да приближа към него. Разпознах жеста, същия, който използваше и баща ми, когато искаше да го последвам — сякаш махаше на куче. Но кучето често го бият, след като изпълни задачата си, затова останах на място. Все още не желаех да се предам и да приближа пълководеца.

— Имам нужда от твоята услуга — каза той. — А ти от моята.

Очите на Силва ме оглеждаха. Една услуга, съгласил се бе той, сигурно мислейки, че съм обикновена жена и ще имам простички желания. Вода, хляб. Само една, предупреди ме той.

Помолих го да ни позволи да изживеем живота си свободни.

Той ме погледна и поиска да узнае за коя се мисля, че отправям такава молба.

Казах му, че съм Вещицата от Моаб. Било е писано да съм тук, за да разкажа историята за това, което се случи в деня, в който Адонай е създал света, докато гълъбите летяха над главите ни. Казах му, че никой няма да научи как Рим бе дошъл при нас и как бяхме треперели пред окования лъв, без истината, която само аз знаех.

— Ти ще ми кажеш, че не си се бояла — отвърна Силва, защото мислеше, че историята ми ще опозори империята му. — Ще разкажеш как си отишла при лъва и той се е преклонил пред теб.

— Само глупак може да не се бои от лъв — отвърнах аз. Спомних си мъжа, който някога бе избегнал смъртта, след като деветима други преди него били победени от лъва. — Просто бях прекалено горчива за вкуса му.

Силва кимна, любопитен да научи още.

— Защо да ти давам това, което искаш?

Макар да бяхме само жени и деца, бяхме преминали през вълната на смъртта и бяхме оживели. Чухме Елеазар бен Яир да говори на своите последователи и запомнихме думите му. Бяхме единствените свидетели на тази нощ, само нашият разказ можеше да обясни станалото. Бяхме чули виковете на онези, които знаеха, че нямаме шанс да победим римляните.

Това му казах и сведох глава, защото бях говорила достатъчно. Една и съща история може да бъде различна за различните хора. Щях да му дам тази версия, която той искаше, но също като скорпиона, който се крие в ъгъла на стаята, тя щеше да жили. Знаех, че трябва да премълча как хората ни бяха избрали да умрат, за да не бъдат поробени. Бях сигурна, че народът ни ще укрепне, когато чуе историята ми, ако оживеех да я разкажа, и че Рим ще бъде преследван от призраците на убитите ни сънародници, а един призрак може да бъде по-силен от цяла империя, тъй като може да накара хората не само да плачат, но и да действат. Но и това нямаше да го има във версията ми за римляните.

Силва се втренчи в мен. Искаше да чуе още. Как може воините ни да са избили всички, които са обичали, и самите себе си?

Това бе загадка и дори един жесток мъж може да бъде заинтригуван, макар че разгаданата мистерия понякога става причина за гибелта на питащия.

Когато прие уговорката ни, приближих към него.

Нареди ми да говоря и аз изпълних желанието му. Казах му това, което искаше да чуе.

Дойдохме в Александрия, защото това бе мястото, на което принадлежеше Вещицата от Моаб, градът, за който бе копняла, заедно с великата река, нейната майка и белите лилии, които растяха в градините му. Преди това легионът ни заведе в Йерусалим, за да разкажем историята си и тя да бъде записана и изпратена в Рим. Разказвахме я много пъти и макар да се бяхме преклонили пред мощта на императора, всеки път, когато произнасяхме думите, хиляди нови хора научаваха за нощта, в която отказахме да бъдем победени. Историята се превърна в облак, облакът в проливен дъжд, а дъждът се разнесе из империята.

Освободиха ни отвъд стените на Йерусалим. Вече не познавахме този град, на хората ни бе забранено да преминават през портите му. Продадох златния амулет с рибата, за да заплатим пътуването си. Той ни бе защитил, бе ни спасил от враговете и така бе изпълнил мисията си. Мислех за роба от севера и се молех неговият амулет също да му бе помогнал да намери пътя обратно към родната си земя, където снегът не се разтапя цяла година, където лосове, бързи като леопарди, тичат из зелените пасища, и където той щеше да е свободен.

Йехуда пътува с нас и живя в дома ни няколко години, но когато възмъжа, бе повикан при своите хора. Есеите се събираха на север, близо до Галилея. Имаше оцелели от неговата общност, които все още вярваха в мира и в принципите на чистата отдаденост на Всемогъщия. В деня, в който ни напусна, Ревка плака, защото го обичаше като свое дете.

Ноа и Леви също станаха млади мъже. И двамата имат кожа с цвят на мед и тъмни очи; хубавци, с добри сърца, грижещи се за баба си, която вече е доста възрастна. Можеха да станат учени мъже, също като баща си, преди съдбата да го бе променила, но вместо това изучиха занаята на своя дядо. Всяка сутрин се будим от аромата на питките, които пекат в кръглата фурна, издигната под навеса в края на градината. В някои дни има хора, които чакат пред вратата ни от ранни зори, привлечени от уханието на хляба, което им напомня за хляба от тяхната младост, когато Йерусалим бе наш. Сега сме граждани на света и питките на братята са отражение на това: медът е събран от египетски медоносни пчели, кориандърът и кимионът идват от Моаб, солта — от бреговете на морето, което Вещицата от Моаб бе прекосила.

Синът ми е спокоен и безстрашен. Той е умно момче, говори четири езика, но се измъчва от кошмари. Нормално е след това, на което бе станал свидетел, въпреки че никога не се оплаква. Открих, че не спи добре, понеже понякога нощем ставам и го намирам да седи буден в мрака. Сънят е още непозната страна за мен, както и за сина ми. Може би баща му го посещава в сънищата му, както моят идва при мен. Все още притежавам плаща на убиеца, онзи, за който казват, че е изтъкан от паяжини и може да те скрие от очите на враговете ти. Простих му и се надявам, че там, в отвъдния свят, той също ми е простил, защото и аз не съм безгрешна. Ако застана пред него някой ден, ще му отдам почитта си, понеже той ме е дарил с живот и винаги ще съм му признателна за това.

Всяка година в деня, в който крепостта падна, разказвам онази част от историята, която не разкрих на Силва, въпреки че децата ми я знаят наизуст. Как войниците бяха пленили лъва, как го държаха в окови и го измъчваха, как той лежеше в калта, докато не бе освободен и не избяга в пустинята, където броди и досега, самотен.

Казвам им, че лъвът не е цар на нищо, освен на собствената си свобода. Независимо дали ще се въздигне или не Третият Храм, дали хората ще строят дворци или ще унищожават градове, лъвът е този, който ще трябва да се бори за земята си от камъни. Всичко се променя, защото такъв е светът, из който бродим. Но някои неща са постоянни, дори след като са изчезнали. Разказвам на децата, че преди имахме хиляди гълъби и ги пуснахме да полетят свободни, но ако погледнем към небето, още можем да ги видим, въпреки че са много далече оттук.

Всяка година в месеца Нисан с Йона отиваме до реката в нощта преди празника, който чества излизането на народа ни от Египет, пътуване, което се надяваме някой ден да извървим отново, когато Йерусалим пак стане наш. Пътуването ни ще бъде дълго.

Тази година празнуваме Благословията на слънцето, защото величествената сфера е на същото място, на което е била по време на сътворението, когато Бог е създал доброто и злото, насищайки света ни и с двете, в същия час, в който е сътворил света и ни е извел от мълчанието, за да можем сами да правим избор. Яздим бялото магаре, което гледаме в обора. С Ревка се грижим добре за животното, за да е готово, ако трябва да заминем внезапно нанякъде. Нашият народ никога не е сигурен кога ще му се наложи да напусне мястото, където живее. Всичко ценно и важно носим със себе си и е най-добре да не се привързваме много към дребните неща.

Йона е красиво дете, въпреки че със светлата си коса и сивите очи не прилича изобщо на майка си. Но също като нея е привлечена от водата. Нямаше да мога да я удържа, дори да се опитах. Като малка я намирах да си играе във фонтана в двора ни, сред рибите. Те не се разбягваха, а се събираха около нея, както гълъбите някога идваха при мен. Водата бе нейната стихия, която тя споделяше с Шира. Майка й бе направила всичко възможно, за да доведе това момиче в света, макар да бе прекалено рано, за да бъде в безопасност. Шира кървеше толкова силно след раждането, че нямаше да оживее дори ако Ангелът на смъртта не вървеше сред нас в онази ужасна нощ. И двете знаехме, че ще стане така, след като изпи отварата от седефче и застана над пушека, за да предизвика преждевременното раждане. Тя отдаде живота си, за да може Йона да има свой. На тези, които казват, че Вещицата от Моаб никога не е обичала никого и е била егоистка, мислеща единствено за своята съдба, мога да кажа само, че тя бе погубена от любовта, но и бе възродена от нея, и че остави нещо прекрасно на този свят — дете, което обича да стои под дъжда.

Босите ни крака потъват в калта, докато изминаваме пътя си към водите на Нил. Реката е мастиленосиня. Има остри, зелени тръстики и из въздуха се носи ароматът на балсам. Жените перат дрехите си и ги оставят да съхнат върху камъните по брега. Мъжете дърпат лодките си, повдигат ги на раменете си и по песъчливите пътеки ги отнасят навътре на сушата. Вървим, докато забележим сенките на сребристите риби да плуват покрай нас. Докато здрачът се спуска, запалваме свещ върху лотосово листо, което се понася по течението, а ние го гледаме как изчезва в мрака. Това е причината, поради която сме тук: за да благодарим на нашите майки. Те ни наблюдават от мястото, където някога ще отидем и ние, когато се присъединим към тях в света, който очаква всички ни.