Пазителката на гълъбиците

1

Сестрице моя, ти си като гълъбица, красива и пърхаща е крилете си все по-надалеч, детето, което видях да се ражда на този свят, докато коленичех до нашата майка. Ти си причината да не пожелая да присъствам на друго раждане. Пъпната връв бе увита около врата ти и когато погледнах в очите ти, видях отвъдния свят, място тъй далечно и пусто, че никой жив човек не бива никога да види бреговете му. Ти се задушаваше и посиняваше, крехко създание, извлечено в нашия крехък свят. Самата аз бях още дете, нежелано, скромна зестра в брака на майка ми и твоя баща в земята на Моаб, където жените носеха сини покривала на главите и никой не знаеше каква е всъщност майка ни или в какво щеше да се превърне, но въпреки това се страхуваха от нея.

Тъй като тя бе чужденка, никоя от жените, до които живеехме, не дойде да помогне, когато настъпи времето да излезеш от нея. Те идваха по друго време, когато нуждите им ги караха да се промъкват до вратата ни в мрака, търсейки заклинания или церове. Носеха вкусни ясния от агнешко месо, билки и маслини в красиви чинии и в глинени купи, украсени с тъмночервени рисунки. Идваха да молят за магията на майка ни, когато се нуждаеха от нея. Тя беше достатъчно мила, за да дава на безплодните любовни ябълки, жълтия плод на мандрагората, която съзрява заедно с пшеницата, за да могат да заченат. Даваше им лечебно мазило от смокини за обриви и циреи и — в най-тежките случаи — споделяше с тях знанието за цари, древното сирийско лекарство, използвано за проказата, болестта, при която демоните разяждат плътта и тя се свлича от костите. Но когато тя се нуждаеше от помощ, жените се изпокриха, ужасени, че нашата майка ще доведе още една вещица на света и че силата й ще се удвои. И тогава, въпреки ненавистта им към нея и къкрещата им жълта завист, щяха да бъдат принудени да паднат на колене и да й се подчинят.

Само аз присъствах на твоето раждане и, ако трябва да съм честна, също изпитах желание да избягам навън, сред дневната светлина, въпреки че се страхувах не от магиите, а от кръвта. Имаше локви кръв и сладникавата й топлина ме ужасяваше. Тази течност бе жива, пулсираща със силата на сътворението. Бях прекалено млада, прекалено невинна, за да съм от помощ. Но нашата майка крещеше Помогни ми! и думите й бяха като звезди, ярки и парещи.

Направих каквото можах. Разплетох връвта. Но това не бе достатъчно, затова вдишах в устата ти и изсмуках течността, която те задушаваше. Вкусих кръв и сол, всичко, от което бе съставен животът, и ги изплюх на земята. Чудо е, когато знаеш какво да правиш, без някой да ти го е казвал преди, а точно това стана с мен в часа на твоето раждане. Това загадъчно познание ми бе дадено от Бог във времето на най-голямото ми отчаяние и винаги ще съм Му благодарна. Поех твоята смърт и твоя живот в себе си. В този миг станахме едно същество, сестри, призовани от една и съща сила. Заради това винаги ще се грижа за теб. Дори да се опиташ да избягаш, ще откриеш, че никога няма да успееш да ме напуснеш.

Сега се извръщаш от мен в полетата, където бадемите скоро ще разцъфтят. Твърдиш, че принадлежиш на друго място и други хора, но аз не ще те изоставя. Виждам те облечена в бял лен, сред каменистите ниви, как се грижиш за шест черни кози, главата ти е сведена и краката ти са боси, и плача, защото твоето желание и страст те отнеха от мен заради мъж, който никога няма да те опознае така, както те познавам аз. Обръщаш ми гръб и не ми говориш дори когато тропам по грубата дървена порта на бараката, където живееш заедно с хората, които избра за свое семейство. Те са бедняци с едно-единствено желание — да славят Всемогъщия с молитви за мир, въпреки че извън очертанията на крепостта светът се разтърсва от грохота на войната. Ти няма да седнеш на масата ни, защото ритуалите ни не са толкова строги, колкото тези, които сега почиташ, и нашият път е нечист в твоите очи.

Изпратих гълъбица при теб, чисто бяла, любимката на майка ни, защото си мислех, че това създание ще те изпълни с разкаяние и ще я последваш, но птицата се завърна в гълъбарника, а посланието ми не бе прочетено. В листчето, което бях привързала към крачето й, бях изписала моето и твоето име, преплетени, както съдбите ни се бяха сплели в мига на твоето раждане. Не мога да си представя кого бих могла да обичам повече от теб на този свят.

Когато те виждам на стената да се молиш заедно с жените на есеите в часа, в който денят се превръща в нощ, ти не поглеждаш към мен, въпреки че дъхът ми е в теб и твоят е част от мен. Независимо колко пъти ще ме отхвърляш, нашите души са сплетени в една нишка. Дори никога да не ми проговориш или да повдигнеш очи към мен, дори да се срамуваш от мен и от нашето минало…

Ти си моя, единствено моя.

2

Баща ти бе заможен мъж и знаеше какво иска. Ако не беше така, ако не пътуваше до Йерусалим и най-далечните брегове на Соленото море, с майка ни щяхме да загинем, прогонени в деня, в който се бях родила. Нямах сестра, която да ме утеши, както направих аз при появата ти на света, имах само вкуса на собствената си кръв в устата.

Мъжът, който щеше да стане твой баща, бе пропътувал огромни разстояния, за да търгува с натрупаните от него богатства: черна смирна и балсам, подправки, насипани на оранжеви и червени купчини, кошници с тамян, пораснал от бялото звездно цвете от Едом, сол от морето, варовик от скалите. Може би ангел го бе спрял и му бе прошепнал в ухото да обърне глава. Носел дълъг шал и синята роба на своя народ, боядисана с корена на джинджифила. Макар вече да не бил млад, зрението му било по-остро от това на сокол и веднага забелязал красотата на майка ми. Сред мъжете, с които яздел, той бил известен с умението да вижда всичко, което другите не могат. Затова видял как ни откарват в пустошта в каруцата, в която обикновено возели овце до касапина. Ангелът на смъртта ни очаквал — малах ха-мавет с многобройните си блестящи очи, но бил победен, след като баща ти ни последвал.

Той дал шепа монети на човека, който ни карал — за него те нямали стойност. Облеченият в синьо мъж вярвал, че истински ценните неща идват от земята, не от монетарниците на някой храм или от работилниците на занаятчиите. Взел ни със себе си в същия този ден и се отправил на изток, към древната земя отвъд Соленото море, където планините са направени от желязо и блокове черен асфалт плуват по брега и се подпалват сами, когато жегата стане непоносима. Хората от народа на твоя баща събират асфалта в мрежи и го продават скъпо на легионите, така че войниците да могат да павират пътищата в Александрия и Рим.

Майка ни ми бе доверила, че когато за пръв път видяла черното море, не знаела дали ще бъдем спасени или погубени от този суров, мълчалив мъж, чиито ръце били изрисувани в синьо, и който бе насякъл сам лицето си с острия си нож, за да почете многото битки, в които бе участвал. Бояла се, че това е Геена, адската долина. Но се оказало, че пътуването я бе отвело от Юдея до Моаб, царство, съсипвано повече от веднъж, но винаги въздигащо се от пожарите и опустошенията. Много от племената в тази земя отказваха да усядат на едно място и наричаха всяко ъгълче на страната си свой дом. Това бе земята, от която Рут бе последвала Ноемин в Юдея, макар че нейният народ бе проклел нашия. Великият ни цар Давид е произлязъл от рода й, дар за народа му и за света. Земята тук бе зелена, пръстта се къпеше от дъжд и в полетата се полюшваше тучна трева, докато другите страни изгаряха от жега. Цъфтяха акации — тъй здраво дърво, че Бог бе поискал кивотът, домът на словата, които бе дарил на човечеството, да бъде направен от него. Миртовите храсти израстваха високи в Моаб сред горички от див касис. Жълтите ириси осветяваха земята като благословия.

Баща ти и роднините му живееха сред хълмовете и забогатяваха не само от продажбата на асфалт, но и от съкровищата, които заграбваха от керваните, пътуващи от Дамаск към Египет. Чиста кражба, може да каже някой, но в очите на неговите сънародници тези ценности бяха просто отплата, която вземаха като нещо дължимо, защото родината им бе пътят, свързващ тези две нации. Крадецът е цар в собствената си земя, в това вярваше баща ти, владетел в своята планина. Казваха, че всеки мъж в този район се ражда с нож в ръката си, с вече оседлан кон и с молитва, която да отправи към Бог.

Майка ми все още кървяла от моето раждане, когато спрели първата вечер, за да устроят лагера си. Но тя ме увила добре и ме поставила на земята, за да може баща ти да я направи своя жена тази нощ. За да отпразнуват своя брак, той й дал обици с инкрустирани рубини. Всички в Йерусалим знаят кои жени имат вечни рисунки по тялото си, вихрушка от червени образи, издълбани с къна в плътта им. Откакто е била дете, майка ни е била обучавана да бъде кедеша в Египет, храмова проститутка, жена, която трябва да обслужва свещениците в Божиите домове, както е правила преди това и нейната майка. Но подобни неща са били тайни и забранени от закона. Майка ни била изпратена от Александрия в Йерусалим, за да бъде отгледана от роднините си. Така и не успяла да се завърне в града, където я очаквала нейната майка, копнееща да види отново едничката си дъщеря.

Баба ни, която никога не сме виждали, дала на майка ни два амулета за защита. На единия пише Портите към вечния живот и върху златото са гравирани слънцето и луната. На другия — Винаги ще поставям вечността пред себе си; на гърба на медальона има риба като гаранция, че този, който го носи, винаги ще бъде близо до водата, най-ценната стихия, дарителката на живот.

Въпреки че майка ни бе изпратена в Йерусалим заради своята безопасност, тя бе прогонена от там за греховете си — обвинили я, че е съблазнила женен мъж. Когато семейството на мъжа повдигнало обвинение срещу нея пред свещениците, майка ми отказала да признае, че е извършила нещо лошо. Провели церемонията сота, при която Божието име се изписва на папирус, после се слага в чаша, стрива се с вода и се смесва с прахта от пода на Храма, за да бъде погълнат от заподозрените в прелюбодейство. Майка ми изпила Божието име и не се строполила на земята; и все пак хората, които я съдели, решили, че е в съюз с демоните. Тя можела да отрича греха си, но аз съм била доказателството, повдигната за петите пред тримата съдии. Когато ме оглеждали, търсели белези, рога или криле, за да видят дали майка ми наистина е спала с демон и аз съм шед, дете на ангел, привлечен на земята от красотата на смъртната жена, или съм просто творение на плътта.

Мъжът от Моаб, който щеше да стане твой баща, не го било грижа за такива неща. Присъдите на нашите свещеници били безсмислени за него. Нашият Бог не бил негов бог. Грехът на майка ни не го интересувал. Той знаел какво иска. Бил открит и дори простоват в това отношение и все пак сложен, като всеки мъж. Аз… аз съм била само малка мишка, хваната в капан, създание, което той позволил на майка ми да задържи като свой домашен любимец, когато на следващата сутрин потеглили и тя отказала да ме остави в пясъците. Светът бил още мрачен в деня, когато напуснали Юдея, подобно на черното море, но пред тях хоризонтът искрял като перла. Майка ни ми каза, че след като преминали покрай черните плочи от горящ асфалт на Соленото море, била благодарна, че не сме пропаднали в огньовете на ада. Сърцето й подскочило от радост при вида на планините, които били зелени, въпреки че останалият свят умирал от жажда. Лилиите, растящи там, били червени и тя все още носи техния аромат; шишенцето с уханието на тези цветя бе една от малкото вещи, които взе със себе си, когато дойдохме в тази крепост.

Може би, когато усеща уханието на лилиите, си спомня сутринта, когато бяхме дарени с още един живот. С твоя.

Нашият народ вярва, че светът е разделен на две. На страната на доброто са мелахим, хилядите ангели на светлината. На страната на злото са мазиким, неизброимите и непознати демони, които не се подчиняват дори на желанията на Всемогъщия. Баща ти беше съчетание и от двете. Лагерувахме в планините, над прохода, гледащ към Царския път от Дамаск. Баща ти не се замисляше, преди да се спусне с мъжете си над някой керван, за да вземе това, което искаше, но бе свенлив с децата и мил с нашата майка. Макар да бе воин, лесно се смущаваше в присъствието й и не намираше какво да каже. Очите му грееха, когато я гледаше, и често отпращаше всички от палатката, за да бъде с нея дори на дневна светлина. Той имаше и други съпруги, които живееха в една отдалечена долина, жени, чиито имена никога не изговаряхме гласно. Може би обичаше и тях. Но със сигурност не ги гледаше така, както се взираше в нашата майка. Тя бе любимката му. И заради това бяхме в безопасност при него.

После, една нощ, която почти не помня, защото беше още преди ти да се родиш, в палатката ни нахлуха бандити, номади без закони и без богове.

Дойдоха, за да крадат, но когато видяха майка ни, решиха друго. Тя беше толкова красива, с дългата си черна коса, все още съвсем млада, а и някои хора вярваха, че може да омагьосва мъжете само с един поглед, както и да лекува болните с една-единствена дума. Докато нападателите я държаха, един от тях се нахвърли върху мен и разкъса туниката ми, за да ме обладае, макар че бях още малко дете. Не помня точно какво виках, крясъците ми приличаха на пищене на побесняла мишка, хваната в капан, но когато майка ни ми разказа историята от тази нощ, гърлото ме заболя отново, сякаш бе раздрано с нож. Тя ми я каза само веднъж, когато напускахме Моаб на път за Масада. Опитах се да запомня всяка нейна дума. Знаех, че няма да я чуя пак.

Точно както знаех, че тази нощ е причина за моята съдба и за това, в което се превърнах.

Баща ти бил предупреден от близките си, че има бандити, и се завърна неочаквано рано; синият му шал се вееше над тъмното му, белязано лице. Приличаше на вихър. Майка ни ме държеше близо до себе, прикрита в робата й, докато баща ти убиваше крадците един по един. Дивите, ръмжащи звуци, които издаваше, бяха ужасни, като силния вятър, стоварващ се внезапно върху хората. Говореше се, че го чували далече, далече на юг, където в червените скали се издигаше цял град, с гравирани колони и чуден храм, който си струва да се види. Мнозина сред нашето племе се кълняха, че издавал звуци като мазик, демон от друг свят.

След края на битката баща ти бе единственият оцелял мъж в палатката. Майка ми бе разказвала, че сред външните имало мълва как кръвта на хората от племето на баща ти е синя, и те наистина бяха толкова диви и жестоки, че дори римляните ги избягваха. Но аз помня, че тогава той коленичи до нея с огромна нежност и внимание, въпреки че бе опръскан с кръв. Когато го направи, приличаше на един от онези ангели, които наблюдаваха нашия свят, ангел, дошъл да ни спаси от пустошта.

След тази нощ майка ни прокле женската ни съдба. Животът й на жена имаше своите граници — ето това не можеш да правиш, ето това никога няма да бъдеш. Но тя имаше и дарба, която никой мъж не би могъл да разбере. Нейната майка й бе дала книга със заклинания, магически рецепти, които да я защитят, докато двете са разделени. Тя носеше ръкописа със себе си, това бе най-ценното й притежание заедно със златните амулети, които висяха на шията й и които предпочиташе пред всички други свои бижута. Те бяха най-силната й закрила срещу злото.

Но каква бе магията от онази нощ? Майка ми се бе опитала да спре насилниците чрез заклинание, но се оказа, че ни е нужна и друга защита — желязо, меч, мъж, спасител… Тя отправи благодарност към Царицата на небесата за нашето спасение. Кръвта й обаче бе гореща и гневът й не бе заситен. Изгаряше от желание нейните ръце да бяха размахвали ножа, за да пронижат грабителите, вместо безпомощно да стои свита в ъгъла и да наблюдава как баща ти ги избива.

В онази нощ майка ни реши да ме промени. Взе ме със себе си, когато всички други спяха. Дори конете дремеха, тези бързи, мощни жребци, оставени свободни, без въже, защото бяха толкова верни на своите ездачи, че нямаше опасност да избягат. Повечето хора от Моаб яздеха камили, но народът на баща ти притежаваше най-красивите и най-силни коне, на които се даваше вода едва на всеки три дни, така че да привикнат към жаждата като камилите; издръжливостта им надминаваше многократно тази на конете на нашите врагове. Майка ни изпя заклинание за закрила, после подхвана ритуал за назоваване в чест на Ашторет. Когато променяш името си, променяш и съдбата си. Човекът, който си бил преди, изчезва и дори ангелите не могат да го намерят. Стояхме в Желязната планина под червената луна. Нямахме плацента, с която да отбележим случая, никаква жертва не бе поднесена на земята. Вместо това майка ни зарови в пръстта собствената си месечна кръв. После поряза ръката ми и остави три капки да паднат като дар за Царицата на небесата.

Ръката ми пареше и може и да съм простенала, но сърцето ми се изпълни с радост, когато майка ни гордо каза, че ще бъде различна. От този миг само тя и Бог щяха да знаят за моето минало. Името ми беше Ребека, но то изчезна в нощта, окъпана в нашата кръв. Никога повече не го чух произнесено на глас. Баща ти позволи на майка ни това желание, както й бе позволил да ме вземе със себе си сред света на пустинята.

И от този ден нататък аз бях момче.

Нарече ме Азиза, име от народа на баща ти. Може да означава „възлюбен“, но също и „жесток, могъщ“, и за мъж, и за жена. Някои смятаха, че името е древната дума за стрелец, онзи, който винаги ходи с оръжието си и никога не е беззащитен. Това искаше майка ми за мен. Хората, които живееха в Желязната планина, почитаха една велика богиня сред другите си богове; те можеха да виждат силата на жените си. Сега, когато наблюдавам как сестра ми работи в полето заедно с есеите и спазва суровия им начин на живот, грижи се за козите им, скромна слугиня, спокойно чакаща Края на дните, сякаш тя самата не е нищо повече от безпомощна и красива овца, си мисля, че плътта и тревата са едно и също, така мимолетни, менящи се пред очите ни. Сестра ми бе родена в земя, където небето блести в сребро и мъжете са жестоки. Ако баща й я видеше да пристъпва със сведена глава в прахта зад мъжете на есеите, щеше да се засрами.

Но независимо колко се прекланяш пред другите, сестрице моя, връзката между нас ще ни отведе във вечността, където ще се срещнем отново и нищо няма да ни раздели, както беше в нощта, в която се роди в палатката на баща си, с моя дъх вътре в теб и с нишката на моя живот, която те запази на този свят.

3

Докато ти растеше, аз бях като твой брат. Ти ме следваше, както гълъбицата следва пътеката от посипани зрънца. Обличах се в синя роба и връзвах косата си, сплетена по обичая на местните момчета. Баща ти ме научи да яздя кон и да използвам прашка и копие. Бях воин по природа, изкован от желязо. От самото начало това бе моят елемент. Вместо да ме плаши, желязото ми носеше утеха. Металът бе студен и тежък и на него можеше да се разчита. Той правеше каквото исках от него. В замяна му се бях посветила изцяло; всеки ден изказвах благодарността си към меча си и към коня, който яздех.

Злите духове не могат да понасят метала и някои хора казват, че името на желязото, което се изговаря пред Всемогъщия, е Варзел, дума, която е съставена от буквите на имената на жените на Яков — Вала, Рахел, Зелфа и Лиа. Жените не бива да докосват оръжия, но може би това назоваване говореше, че мъжете се боят от уменията ни на воини, както и от желанието ни за мир. Благоговеех пред добротата на майките на нашето племе, Рахел и Лиа, но не поех по техния път. Не научих какво означава да си нечия жена. Не седнах зад тъкачния стан. Не присъствах с другите момичета на ражданията на бебета и затова бях особено благодарна. Твоето раждане ми бе достатъчно.

Предпочитах да бъда син на баща ти, да чакам при конете, докато мъжете извършваха своите нападения. Държах поводите, а воините ни се спускаха пеша по тесния проход, за да нападат керваните, пътуващи на запад към Египет, каруците и конете, натоварени със стоки и ценности от изток. Помагах им да носят купчините тамян, нанизите с лапис лазули, корал и нефрит, кошниците с кардамон и канела, пълните с жълтици кесии. Виждах повече кръв по земята, отколкото всички момичета бяха зървали по време на ражданията. Знаех неща, които те не можеха да разберат: какво е чувството да яздиш в горещата нощ с копие, завързано на гърба; как прекосявахме Желязната планина, едно създание, с едно сърце, надаващи бойни викове, окъпани в пот, втурнали се в атака на лунната светлина. В тези случаи бе лесно да си представя, че наистина имам криле и съм свободна като птица, жестока като всеки мъж.

Тайната ми стана мое всекидневие. Майка ни уреждаше така нещата, че винаги да се къпя сама. Когато гърдите ми започнаха да се надигат, тя ги превързваше плътно с парче лен. Превръзката ми ме караше да ходя с изпънато тяло, толкова стегнато, че изглеждах като направена от желязо, а не от плът. Можех да удрям по-силно от момчетата. Бях по-бърза и по-умела с меча. С времето баща ти започна да се гордее с мен, сякаш бях негова кръв и плът, сякаш лъжата, която бяхме изградили, бе истина. Нощем майка ни ме учеше да чета и да пиша. Научих гръцки, арамейски и иврит. Някои момичета се закачаха с мен и ме преследваха, както правеха с момчетата, на които се възхищаваха. Една дори ме целуна по време на тези игрички и аз се разсмях, мислейки си каква глупачка е. Бях над тези неща. И все пак бях объркана, защото, когато приятелят ми Нури ме дръпна настрани, за да избягаме от момичетата, кръвта ми започна да пулсира. Когато ме докосна, пръстите му опариха плътта ми, сякаш някаква непозната сила ме бе изгорила.

Отидох при майка ни и плаках, както би направило всяко глупаво момиче, докато й разказвах какво бе станало. Съпротивлявах се на нуждата си да бъда близо до Нури, но той ме привличаше така, както стоманата привлича стомана.

— Време е да разбереш — каза тогава майка ми. — Никога няма да бъдеш като глупавите овце, които преследват момчетата. Видях съдбата ти. Любовта ще те погуби. Не ти го казвам от жестокост — прошепна ми тя, — а защото те обичам.

Бе хвърлила камъчета по земята в деня на раждането ми и бъдещето ми се бе разкрило пред нея, предупреждение, което сега споделяше с мен, както нейната майка някога била споделила предсказанието за бъдещето й с нея.

— Ще мислиш за момчетата само като за братя. В деня, в който погледнеш на мъж с други очи, съдбата и гибелта ти ще те призоват.

В очите на майка ни имаше сълзи, когато ми казваше това. Знаех, че желае единствено най-доброто за мен, и не се усъмних в думите й.

Все още не.

В онзи ден ми бе лесно да й обещая всичко, което поискаше. Тя ме прегърна и ме нарече „дъще“, случайно изтървана дума за това, което някога съм била, но вече не бях.

Започнах да избягвам Нури, макар да личеше, че той страда, задето съм го изоставила. Спрях да мисля за хубавото му лице и за това как грейваше, щом се усмихнеше. Той не беше толкова добър ездач като мен, никога нямаше да успее да ме настигне. Аз бях най-добрата сред момчетата на моята възраст, безстрашна. Когато махах превръзката си, за да се изкъпя, усещах крилете на раменете си, проникващи през костите ми, тайната за моята дарба, наследство от баща ми, който и да бе той. Понякога дори и аз вярвах, че може да е бил ангел, защото хората твърдяха, че някои от тези толкова сияйни създания, искрящи посланици от Бог, се влюбвали в земните жени и ги посещавали нощем, за да се слеят с човешката плът.

Яздех и надавах гърлените викове на нашия народ, докато преследвах зайци и срамежливите дамани12, които се заравяха под скалите и се криеха в храсталаците. Упражнявах се неуморно, за да впечатля баща ти, и убих първия си ибекс на десет години. Той не каза нищо, когато ранената дива коза се запрепъва и строполи на земята, но докато му помагах да заколи животното, по изражението на лицето му разбрах какво чувства. Беше Адар, времето, когато малките на ибекса пасяха в раззеленилите се поля, но аз бях убила едър самец. Баща ти докосна челото ми, за да ме благослови за уменията ми. За толкова сдържан и мълчалив мъж това бе огромна похвала.

Бях щастлива, че съм момче в този мъжки свят и че баща ти ми оказа честта да яздя заедно с него. Наслаждавах се на всеки ден, сплела черната си коса, облечена в индиговосиния плащ на този див народ. После се роди брат ни и всичко се промени. Баща ти вече следеше с горди очи Адир, не мен. Може би през всички тези години наистина бе забравил коя съм аз и едва сега си бе спомнил, че съм момиче, дете, което майка ми бе отказала да захвърли в пустинята в първата нощ на техния брак, преди да стигнем до земята на Моаб, където тя се бе опитала да промени съдбата ми.

4

През дъждовния сезон, когато керваните не пътуваха, мъжете се връщаха обратно в другите поселища, при другите жени. Баща ти и неговите родственици никога не се заседяваха на едно място, а прибираха палатките си и пътуваха, като оставяха семействата си в Желязната планина, за да посещават жените и децата си, които живееха извън нашия лагер. Яздеха толкова далече, че сенките им вече не се виждаха. Оставахме сами с козите и белорунните овце. Имахме стотици животни, всичките увеличаваха благосъстоянието на баща ти и трябваше да се грижим за тях. Акациите разцъфтяваха с жълти цветове, а тревата в полето бе толкова висока, че можехме да се скрием и да не бъдем видени, когато тичахме из нея. Нощем прилепите летяха заедно в един черен облак и се спускаха към дърветата само за да пият сока на смокините. Въздухът бе топъл, а дъждът му предаваше плътносин цвят, същия като на робата, която носеше твоят баща.

Майка ни не се оплакваше, че сме оставени в Желязната планина, когато баща ти тръгваше на път. Тя имаше с какво да се занимава. Когато я прогонили от Йерусалим, аз не съм била единствената й грижа. Със себе си носела двойка гълъби и бе много привързана към тях. Те пърхаха в дървената клетка, а ние ги хранехме със зърна и фурми. Когато пиеха вода, повдигаха главичките си нагоре, сякаш славеха Господ. Майка ни ги пускаше навън само по един и ги използваше за пратеници; на крачетата им привързваше медни тръбички, в които поставяше съобщението. Пуснатият гълъб се издигаше в небето, политаше на запад и за миг се скриваше от погледите ни. Но винаги се връщаше при нея и при своя партньор. С времето децата, внуците и правнуците им се научиха да правят същото, следвайки същия загадъчен път.

Майка ни чакаше завръщането на пратеника си, докато здрачът се спускаше над планините на сини ивици. Казваше, че цветът на небето й напомнял за вода и за страната, в която бе израснала като дете, преди да бъде изпратена в Йерусалим. Копнееше за Александрия, място, където реките били пълни с чудни създания и чудовища, където майка й я бе приспивала със същата песен, която тя сега пееше на нас. През всичките години, в които живяхме в Моаб, тя се чувстваше самотна. Може би прекалено много мислеше за родния си град. Може би затова толкова често я виждах да плаче.

Когато някой от гълъбите се завърнеше, майка ни се отнасяше нанякъде. Ако я повиквах, тя не чуваше гласа ми. Ако пчела я ужилеше по ръката, изобщо не забелязваше. За разлика от баща ти, който беше доволен от живота си и от това, което имаше, усещах, че нашата майка копнее за нещо повече. Но не можех да разгадая изражението й, не и когато стоях там боса, облечена като момче. Сега обаче я разбирам. Била е влюбена.

През всичките години, в които живеехме с твоя баща, тя изпращаше послания на друг мъж, онзи, който бе моят баща. Веднъж открих писмо, което той й бе пратил, написано на малко пергаментово листче, по-малко от нокътя на палеца. Знаех, че в раждането ми не е бил намесен ангел, защото ангелите идват при нас във виденията и сънищата ни и не пишат по пергаменти. Майка ни смяташе, че е сгънала бележката и я е скрила при книгата си със заклинания, но тя бе изпаднала на пътя ми. Може би наистина ангелите я бяха пуснали там, за да науча истината за произхода си, а може би демоните я бяха избутали от страниците. Ти си моята истинска жена, пишеше там. Майка ми ме бе научила на езика на равините и можех да чета на иврит; така разбрах за предателството й към твоя баща, мъжа, който ме бе научил на всичко, което знаех, как да яздя и да ловувам и да бъда предана на любимите си хора.

Тази нощ хвърлих листчето в огнището. Щом го метнах вътре, то пламна и политна обратно към мен като искра, за да ме ужили. Оттам е белегът под лявото ми око. Заради него никога няма да забравя какво бях открила. Понякога хората мислят, че плача, струва им се, че са видели сълза, но грешат. През първата половина от живота си изобщо не плаках, както подобава на едно момче. Белегът под окото ми е дело на огъня. Това е единственият елемент, който може да победи желязото.

5

Останахме до лятото, в което навърших четиринайсет години. Знаех, че ще прокървя, за разлика от момчетата, с които яздех; това не ме промени — все още бях най-безстрашната от тях, конник с криле, Азиза, която носеше в себе си и състраданието, и силата. Едвам успявах да запазя кървавата си тайна, както успявах да прикрия истинското си тяло от чужди погледи. Жените тук не бяха смятани за нечисти, когато кървяха, затова не извършвах истински грях, независимо че пазех тайната си и продължавах да общувам с хората по това време на месеца. Когато излизахме на лов, казвах, че имам проблеми със съня и трябва да спя отделно от другите. Когато другарите ми пикаеха на групички, аз се шегувах, че съм като камилите и мога да задържам водата в себе си с дни, и издебвах удобно време, за да се скрия някъде и да се облекча.

Баща ти бе дал на Адир хубав кон, който аз бях обучавала и който вече не бе мой. Сега яздех стар бял жребец, чието време отдавна бе отминало и който никога нямаше да препуска, независимо колко го пришпорвах. Хората на баща ти се бяха преместили на юг, към Петра, и постепенно се отказваха от властта си над търговските пътища. Градът, който се издигаше от червените скали над дълбоката, почти безкрайна клисура, бе започнал да ги привлича към себе си с величествената си красота и по-лекия живот, който можеха да намерят в него. Там имаше басейн, който бе по-дълбок от всяко езеро на света, и терасирани градини по скалите, несравними с нищо. Разказваше се, че всеки скитник откривал дома си на това място и дори тези диви мъже, които копнееха за свобода, прекарали целия си живот, яздейки из откритите зелени пасища, не можеха да пренебрегнат зова на Петра. Говореше се, че римляните ще нападнат лагера ни, въпреки обещанията им за мир и страха им от легендарната смелост на мъжете от племето ни. Според мълвата, ако по железните скали на Моаб се разлееше нечия кръв, от кръвта на единия щяха да се появят дузина мъже отмъстители. Може би обаче воините от народа на баща ти бяха уморени от смяната на домовете си и от многобройните си жени и жадуваха за лесен живот и един-едничък дом.

Майка ми умоляваше баща ти да позволи да останем в планината, независимо че той, братята и чичовците му вече бяха отвърнали на гласа на Петра. Можехме да останем в лагера заедно с воините, които трябваше да пазят, в случай че римляните променят намеренията си и заменят мира с война. Тя казваше, че душата й няма да се примири да живее в град, дори толкова величествен като Петра. Уверяваше съпруга си, че е свикнала с палатката и със звездите, но аз знаех, че това не е истина. Имаше и още нещо. Нещо, което баща ти не виждаше, макар че зрението му бе остро като на сокол. Нещо, което само друга жена би забелязала. В това отношение поне бях истинска жена.

В деня, в който съпругите и наложниците започнаха да стягат лагера, да събират палатките и да опаковат котлите и чергите, долетя гълъб. Видях го как лети и се спуска над нас, част от небето, което искаше да се стовари върху земята. Теменуженосиният въздух потръпна и аз вдигнах притеснено поглед, разтревожена от пристигането на птицата. Имах предчувствие, че всичко ще се промени и че миналото вече изтлява и се превръща в пепел. Майка ни бе помолила да останем тук, но баща ти отказа. Той искаше тя да бъде с него. Каза й да вземе всичките си притежания, всичко, което е ценно за нея, защото може би никога вече нямаше да се завърне в Желязната планина.

Майка ни сложи птицата в кошница и се качи на върха на планината с нея, за да бъде сигурна, че само тя ще прочете думите, които бяха пратени до нея. Не знаех какво бе посланието, но когато се върна в лагера, изражението на лицето й бе решително.

Приготвихме багажа си и изглеждаше, че на сутринта ще потеглим за Петра, но майка ни не изчака слънцето да изгрее. Събуди ме в мига, в който баща ти и братята му тръгнаха напред, за да се уверят, че пътят към града е безопасен за жените и децата, които щяха да ги последват. Веднага след като той се скри от очите ни, натоварихме бързия кон на Адир. Разполагахме и с най-добрия състезателен кон на баща ти, защото той бе взел една от магариците ни, а бе оставил жребеца си за майка ми, знак на обичта му към нея. Името на коня бе Леба, което означава „сърце“. Той бе толкова предано животно, че никога нямаше да тръгне с нас, ако не ме познаваше добре, но аз го бях хранила и мила често. Все си мечтаех някога да бъде мой, макар да знаех, че баща ти никога нямаше да ми даде Леба. Адир бе, неговият истински син.

Взехме само дървената клетка с гълъбите и една вълнена торба, пълна с разни вещи, както и кожен мях с вода, и още един с мляко и сирене. Видях майка ни да пъха в багажа книгата със заклинания и дървената кутия, в която държеше ценностите си. Носеше златните амулети, които й бяха дали някога в Александрия, когато никой не бе й подозирал, че съдбата ще я доведе в Моаб, и обиците, подарък от баща ти за тяхната първа брачна нощ. Остави всичко друго, купищата накити, които той й бе подарявал през следващите години. Нефритени огърлици, тюркоазени и златни гривни, сребърни броеници и други, чиито мъниста бяха от искрящо син лапис лазули, златни пръстени с инкрустирани скъпоценни камъни, каквито очите ни не бяха виждали преди това — редки опали, които меняха цвета си, движеха се и пламтяха, сякаш вътре в камъните имаше и вода, и огън. Остави бижутата нежно и внимателно върху сламеника, на който бяха спали с баща ти, но без съжаление. Той беше мъжът, който ни бе спасил, но не бе мъжът, когото тя обичаше.

Докато пътувахме на запад, майка ни се преобрази напълно, подмладяваше се с всяка стъпка на коня. Бях прекарала целия си живот с нея; сега тя се бе променила по начин, който не можех да определя.

Ти и брат ти не искахте да тръгнете. Адир се мусеше и мърмореше, викаше името на баща ви. Ти също крещеше и можеше да станеш причина за смъртта ни, но яздехме толкова бързо, че вятърът отнасяше гласа ти в небесата. Оставихме конете на брега на Соленото море, така че те да успеят да се завърнат при истинския си собственик.

Не бяхме крадци. Конят на баща ти се обърна и препусна по пътя, по който бяхме дошли. Конят на Адир го последва. Само за миг те се скриха от очите ни. Бяха останали само отпечатъците от копитата им в пясъка и дори те изчезнаха, заличени от вятъра, докато стояхме там и гледахме назад, защото сега животът в палатките ни се струваше като сън. Дори ако се бяхме затичали обратно по пътя, със сигурност нямаше да открием нищо в планината, където бяхме живели толкова дълго, нямаше да намерим дори пепел.

Единствената следа от онова време е белегът под окото ми.

Хората говореха, че майка ни е прекосила морето, ходейки по повърхността му, докато тринайсетте демона на Лилит държали краищата на дрехата й, но истината беше, че срещнахме мъж с голяма лодка. Обикновен, алчен мъж, който искаше висока такса, за да ни прекара през водата. Той погледна майка ми с черните си очи и бе ясно, че ще е щастлив да я има като отплата за услугите си. Вместо това тя му даде първото бижу, което баща ти й бе подарил, обиците, които винаги носеше. Те бяха с рубини от Индия, плячка от керван на мъже, говорещи език, който никой не бе чувал преди това. Рубините ми напомняха за твоя баща, колко чисти бяха, колко първични, искрящи и така червени, че човек се боеше, че ще го опарят, ако ги докосне. Извърнах се встрани, не желаех да гледам тази размяна. Бях виждала кръвта на баща ти много пъти. Независимо от слуховете и историите на римляните, тя никога не бе синя.

Преди да тръгнем, събрахме смокини, както и сноп клонки от акациевите дървета. Надигаше се буря, а морето бе пълно с черни буци. Те приличаха на камъни, поставени там, за да препречат пътя ни.

— Не се притеснявайте — каза майка ни. — Водата ще ни изцели, ако се нараним, и ще ни защити. Видях всичко в сънищата си.

Лодката се люлееше и тресеше и мъжът, който я направляваше, сипеше проклятия и се бореше с морето. Майка ми обаче оставаше все така спокойна. Солената вода плискаше по лицата ни и заплашваше да ни ослепи, по средата на пътя морето се укроти, стана синьо, после сиво и най-накрая сребристо и абсолютно равно. Планините на Юдея се отразяваха във водата и блуждаеха пред нас. Струваше ни се, че вече сме достигнали целта си, въпреки че ни предстоеше още много път. Долових мириса на огън и метал. Моите елементи. Моят двоен живот.

Щом стигнахме до другата страна на Соленото море, лодкарят ни остави. В тишината около нас почувствах, че мога да чуя туптящото сърце на света, лев ха-олам, центъра на сътворението, съвсем наблизо, в Йерусалим. Останахме да спим там, изтощени от пътуването. През нощта, след като ти и Адир заспахте на влажния пясък, майка ни ми махна с ръка да я последвам. Накладохме огън от акациевите съчки, които бяхме събрали на другия бряг, последната акация, която някога щях да видя, чиито корени са били в Моаб. Майка ми пусна своите питомни гълъби. След като те отлетяха, тя сложи клетката им в огъня и я остави да изгори сред пламъците.

Тук, в пустошта, не спирах да мисля за Желязната планина и за живота ми там, как си представях, че летя, докато яздех през нощта сред безстрашните воини, как вземахме всичко, което попаднеше пред погледа ни. Бях на четиринайсет, но вече бях убила неколцина мъже. След това слагах в огъня цветовете и клонките на акациевото дърво в почит на всеки един от тях, както повеляваше обичаят ни. Баща ти често носеше в палатката ни клони, окичени със стотици цветове, за нашата майка. Тя му благодареше, но не харесваше особено тези красиви вейки. Не оценяваше сладникавото им ухание и как пчелите се омагьосваха от тях. Тези крилати създания разбираха истинската същност на акацията, причината, заради която ги горяхме в чест на загиналите души. Когато цветовете й пламваха, те литваха нагоре, за да благодарят на Бог, който ги бе създал.

Единственото, което растеше от тази страна на Соленото море, бе Йерихонският балсам, дървото, което хората казват, че се е издигнало от подземния свят и в негодните му за ядене плодове има пламък от ада. Майка ни хвърли три от тези плода в огъня и той пожълтя като злато. После ми нареди да сваля всичките си дрехи. Не смеех да й откажа, затова се подчиних на думите й.

Събух се, свалих туниката и плаща си, после шала си от главата, боядисан в синия цвят на народа на твоя баща. Майка ни изгори всичко. Мастиленосини искри литнаха от плата към небето. Тя разплете косата ми и разчепка сплъстените възли с пръсти. Не се оплаквах, въпреки че ме болеше. Не казах нищо и преглъщах сълзите си.

Бях чувала разкази как когато за пръв път сме пристигнали, хората на твоя баща започнали да говорят, че си е довел вещица от Йерусалим и че майка ни го била омагьосала. Най-добре било да не я гледаш в очите, казваха жените от нашия лагер, нито да й се изпречваш на пътя. Сега се чудех дали не са били прави. В тази нощ се боях от нея. Стоях там, гола върху солта, стъпалата ми пареха, докато тя пееше на език, който не разбирах; калта от Соленото море покриваше ръцете, шията и лицето й и тя наистина приличаше на демон. Чувствах се безпомощна, превръзката на гърдите ми бе развързана, разпуснатата ми коса бе толкова дълга, че покриваше гърба ми чак до кръста като плътно черно одеяло.

Майка ни носеше малка вълнена торба със свои вещи. Когато бръкна вътре, се ужасих при мисълта какво ли щеше да извади от там. Може би змия или скорпион, или пък нож, с който да ме принесе в жертва, както Авраам е трябвало да направи със своя единствен син, Исаак, по повеля на Бог. Мина малко време, преди да осъзная какво възнамеряваше да направи тя, дори след като извади ръката си и ми показа какво бе донесла от Моаб. Рокля и мантия, ушити от коприна, които баща ти й бе подарил, съкровище от Индия от най-изящен плат, извезан целият с пеперуди. Облякох непривичните за мен дрехи, после обух изящни кожени сандали, които тя ми подаде. Беше тъмно в онази нощ, което бе добре. Така не успях да се видя сама. Струваше ми се, че някаква непозната жена се е пъхнала в моята кожа. Все още усещах крилете, прилепнали към лопатките на гърба ми, но те бяха натежали, оковани, както никога преди, когато тялото ми бе стегнато с ленената превръзка, която ги прикриваше.

Аз и майка ни казахме заедно молитвите, онези, които се отправят към небето, когато се ражда дете и новата човешка душа идва в нашия свят. В тази нощ станах жена, въпреки че запазих името си.

Азиза, състрадателната, могъщата. Азиза, жената, която знаеше какво е да бъдеш мъж.

На сутринта пристигна пратеник от Масада. Откри ни веднага. Донесе ни прясна вода и плодове, после ни каза, че ще ни заведе на сигурно място. Гледаше ме така, както никой друг мъж преди.

За пръв път в живота си разбрах коя и каква съм аз за останалата част от света.

И сведох очи към земята.

6

Дори сега ме привличат неща, напомнящи ми за стария ми живот. Стоя колкото е възможно по-малко в гълъбарниците. Гълъбите не ме интересуват, нито другите типични за жените занимания. Не мога да тъка или да шия, без да си набода пръстите. Когато готвя, винаги изгарям питките. Манджите ми са безвкусни, независимо какви съставки използвам. Няма достатъчно сол или кимион в света, които да направят жалките ми готварски опити поносими за вкуса на другите. Непохватна съм в задачите, които моята сестра извършваше с лекота още когато бе на осем години.

Често ходя до казармите, особено във вечерите, които бележат всеки нов месец, Рош Ходеш, когато жените се събират да празнуват, защото мястото ми не бе сред тях, а тук, с воините. Когато откриех върхове на стрели, ги държах в дланта си — талисмани от миналото ми. Остриетата пасваха съвършено в юмрука ми. Копнеех за тяхната студена, плоска тежест. Само металът можеше да стигне до сърцевината на същността ми, на това, което бях аз.

Бях в тази крепост от три години, но все още копнеех за отминалото време, макар че не го споделях с никого, дори с Амрам, на когото се бях врекла, независимо от предупрежденията на майка ми. Някои неща трябва да си останат тайна, научих го още като съвсем малка и бях пазила нашата тайна добре. Майка ми може би се съмняваше, но нямаше доказателство за моето неподчинение. Тя посипваше прага ни със сол, за да оставя следи, ако излизах, но аз го прескачах. Завързваше косъм от косата си от единия до другия край на вратата, но аз се промушвах под нея. Можех да я надхитря в някои неща; но същевременно мислех за пророчеството й всеки път, когато се срещах с Амрам. Бях негова, но знаех, че опозорявам себе си, като крия истината от собствената си майка, онази, която ми бе дала живот неведнъж, а три пъти.

От самото начало сестра ми бе моя съучастничка. Бяхме вече година в крепостта и работехме заедно с майка ни в гълъбарниците, когато Амрам пристигна. Дните ни бяха посветени изцяло на работата ни. Трите гълъбарника бяха като семейство кози — бащата, построен като кула, после идваха майката и детето — два квадрата, малък и още по-малък. Тогава те бяха моят свят, тъй като избягвах съседите ни и се държах встрани от другите жени, защото се страхувах, че те някак си ще прозрат през мен и ще видят огромната разлика между нас.

Когато Амрам дойде от Йерусалим в началото на лятото в годината, в която Храмът падна, той беше просто един от многото млади мъже, бягащи от враговете, осъдени заради кръвта, течаща във вените му, и заради действията си, убиец, който за едни бе престъпник, а за други герой, в зависимост от коя страна се намира съдникът. Бях там, на площада, сред струпалите се хора. Бях почти на шестнайсет, но все още странях от всички. Не обръщах внимание на мъжете, докато не видях Амрам да се катери по змийската пътека. Вървеше с лекота, сякаш стръмните урви бяха по-скоро равно поле. Това, което бе предизвикателство и трудност за другите, за него бе детска лудория. Беше ясно, че може да завладее всичко, което се изпречеше на пътя му, мъж или звяр, дори самата земя.

Гледах го и се почувствах засрамена от това колко красив го намирам. Той беше воинът, който исках да бъда, пъргав и жилест, уверен в себе си. Завиждах му и исках да го притежавам — него самия и всичко, което имаше той. Спомних си начина, по който здрачът падаше от другата страна на Соленото море на тъмносини вълни в деня, когато майка ми ме предупреди за пророчеството, според което трябваше да избягвам любовта на всяка цена. Но аз бях родена, за да й се противопоставям. Разбрах го, когато открих, че не мога да откъсна очи от Амрам. Опитах се и не успях, въпреки че бях желязо и по-силна от повечето хора, които познавах. Азиза, могъщата, бе някак си недовършена. Дали там имаше ангел или демон, който помнеше какво е било някога името ми и сега ме викаше от висините — Ребека? Стоях там като всички други жени край Змийската порта, които си шушукаха, омагьосани и съблазнени от Амрам още преди той да стигне до нас.

Може би мигът щеше да отмине и аз щях да се извърна встрани и да се заема със задълженията си, ако той също не ме бе видял, ако и двамата не бяхме преобразени от този единствен поглед, който си разменихме. Осъзнах, че съм пленена, щом се поддадох на импулса си и застанах до стената, за да го приветствам като останалите момичета. Намеренията ми бяха други; просто да зърна мъже, каквито досега не бях срещала. Вместо това точно в този миг станах жена. Взирах се през трептящия от жега въздух и докато той изкачваше змийската пътека, виждах как неговата и моята съдба се преплитат в едно.

Бях привлечена от него, пламтяща от любопитство. Когато започнаха дъждовете, стоях до оръжейната, мокра до кости, и се надявах да зърна за малко поне този мъж вътре в казармите. Обикалях стената в търсене на знаци, бележещи местата, из които бе минавал: връх на стрела, отпечатък от крак, паднал косъм от косата му. Когато прахта се надигаше, мислех за него, вперила очи в небето; когато носех вода, ядях вечерята си, работех сред гълъбите или правех нещо друго, колкото и дребно да бе то, всичко ме караше да мисля за него. Нямаше да се опитам да го преследвам, но един ден той се изпречи на пътя, докато със сестра ми бързахме към гълъбарниците. Повдигнах ръка, за да прикрия очите си и малкия белег във формата на сълза. В този миг отново попаднах в неговия плен. Той се усмихна, убеден, че ме познава, и аз се усмихнах в отговор, знаейки, че не е така.

Майка ни ни чакаше. Ако тя беше с нас, щях да се обърна. Може би всичко, което последва, щеше да бъде различно, но съдбата бе решила друго, за което бях особено благодарна. Нахара ме погледна странно, когато й казах да ни остави, но изпълни молбата ни и си продължи по пътя.

— Всеки ден минаваш от тук — каза Амрам, когато сестра ми си тръгна.

— От къде знаеш? — попитах аз, както говорех някога с Нури, сякаш бяхме равни, а не жена, която трябва да свежда глава пред него.

— Защото те наблюдавам.

Почувствах се отново сякаш бях в планината, сякаш бях себе си.

— Не толкова често, колкото аз те наблюдавам — усмихнах се по-широко.

Тъй като бях израсла сред момчета, не притежавах лукавството на жените. Амрам се разсмя, изненадан от честността ми. Предполагам, че когато го целунах първа, постъпих като мъж, завладян от страст. Изненадах се, че на него му хареса.

Жените на полето клюкарстваха за нас. Чувах думите им, но мнението им не означаваше нищо за мен, песъчинка в сандалите ми. Оставях искрите на грубата им ревност да падат по земята. Никоя от тях не посмя да говори с майка ми и да рискува гнева й, като й разкаже за моето покварено държание.

Продължавахме да се срещаме по тъмно, близо до фонтана на Западния площад. Всеки път, когато бях с Амрам, сестра ми ме покриваше. Тя беше моят щит, моят ключ към свободата, малката гълъбица, която отнасяше думите ми на Амрам, когато се уговаряхме за часа на срещата ни. Някога бях спасила сестра си, сега тя ми се отплащаше. Често прекосяваше площада заедно с мен късно вечер. Държахме се за ръце и си шепнехме като деца, но когато наближавахме фонтана, тя се отдръпваше встрани и аз продължавах сама. Нарочно не исках да става свидетел на срещите ни — така, когато казваше на майка ни, че не ме е виждала с някой мъж, това нямаше да е лъжа.

Успявахме да намерим места, където да бъдем сами — хранилища, градини, полето нощем. Отново, както когато бях дарила живот на сестра си, отдавах дъха си на някой друг, а неговият принадлежеше на мен. Амрам се закле, че ще опази тайната ни и майка ми няма да разбере, а той бе мъж на честта. Хората разказваха, че в Йерусалим е бил най-смелият убиец, способен да се преобразява. Баща му, великият и страховит убиец Бар Ел-ханан, притежавал способността да изчезва внезапно от погледа ти. Може би Амрам бе наследил това умение за невидимост, защото можеше да се промъква покрай майка ми, незабележимо, като лек облак. Станахме толкова дръзки, че започнахме да се срещаме в избата под нашата стая, защото в пода на старата кухня имаше тайно стълбище; друг таен проход отвеждаше на същото място право от площада. Свличахме плащовете си под стаята, на чийто под стъпваше майка ми. Може би го правех, за да й се опълча, за да извоювам живота си и да опровергая нейното пророчество, че любовта щеше да ме погуби.

В нашето тайно скривалище правех всичко възможно да открия Амрам сред мрачните дипли на сенките, преди да ме види той. Можех да видя мишката, търсеща зърно, и сънливите прилепи, висящи от тавана, но Амрам ме измамваше всеки път; поставяше длан на устата ми, за да не извикам, и ме стискаше в прегръдките си, преди да разбера, че е дошъл. Можех лесно да се освободя и да вдигна нож до гърлото му, преди да успее да мигне, но си казвах, че това е нашата игра, да крием своята същност.

Въпреки че той не виждаше истинската Азиза, въпреки че трябваше да бъда по-разумна, никога не му отказах нищо. И все пак усещах празнота.

Той не прозираше под пластовете на воала ми, а аз не разкривах най-съкровеното си аз пред него. Може би исках да предизвикам майка си, но когато Ревка пристигна да работи при нас в гълъбарниците, вече му се бях врекла. Не след дълго, когато и Йаел дойде в крепостта, му се бях отдала напълно.

7

Може би някои тайни е невъзможно да се скрият, защото моите грехове сякаш бяха изписани на лицето ми. Не бях омъжена и все пак знаех неща, известни на булките, как мъжете стенат от страст, как понякога ридаят с цялото си същество, как желанието им може да ги обвърже здраво, както дрехите, които носех в този живот — шалове, воали и плащове — ме обвързваха с това, в което се бях превърнала. Мъжете ме оглеждаха грубо, когато се редях на опашка на пазара, за да взема дажбите ни от жито и просо. Наблюдаваха ме, докато носех кошниците с тор в градините, и ми подхвърляха предложения, на които не обръщах внимание. Не бях невинно агънце, нямаше да се предам на тяхната похот. Отвръщах им, че трябва да се прибират у дома си при своите съпруги и майки. Самата мисъл, че ще се преклоня пред мъж, който ми говореше така, събуждаше воина в мен. Оставях шала да се свлече от косата и раменете ми и ръцете ми засилваха голи на слънчевата светлина. Тогава другите жени за пръв път започнаха да нашепват, че съм от шедим, създание, което никой не може да покори. В това отношение бяха прави. Вършех каквото исках, въпреки че майка ми бе забранила, въпреки че бе грях.

Започнах да се питам дали няма известна истина в историите, които жените в полето разказваха за мен, дали не животът, който бях водила, преди да дойда тук, ме отделяше от тях, а истината за моето раждане, отговорът на загадката кой бе моят баща. Знаех, че не бе ангел или инкубус, а просто мъж, пишещ върху пергамент, но с течение на времето все повече мислех за него. Струваше ми се странно, че пратеникът знаеше точно къде да ни намери на брега на Соленото море, когато пристигнахме за пръв път тук, и че бе свел глава пред майка ми, сякаш бе жена на важен и влиятелен мъж. Питах се защо от всички места на света, където можехме да отидем, бяхме дошли точно в тази крепост, а не в някоя друга.

Майка ми не ми казваше нищо. Отказваше да ми отговори къде изпращаше гълъбите, когато стоеше на върха на Желязната планина.

Тя отричаше, че някога е получавала съобщения в отговор, въпреки че думите, пратени до нея, ме бяха изгорили и все още носех техния белег. Казваше ми само, че е била момиче, последвало пътя, който Всемогъщият е избрал за нея.

— Нима мога да съм толкова дръзка и непочтителна, та да питам Бог защо ме е изпратил да следвам един път, а не друг?

При тези думи лицето й изглеждаше младо и невинно. Поне веднъж тя, която бе толкова строга и силна, ми се струваше ранима. Майка ми ме бе научила на много неща. Можех да чета на повече езици, отколкото знаеха мнозина от равините ни, и все пак знаех съвсем малко за нея и за себе си. След напускането ни на Моаб тайните ни бяха започнали да се оплитат като паяжина, една нишка водеше към друга. Продължавахме да мълчим за това, което бяхме имали и бяхме загубили. Движехме се като паяци, кръжахме една край друга, подозрителни, очаквайки какво ще се случи после.

— А аз нямам ли свой път, по който да поема? — попитах я веднъж, насърчена от думите й, че не се е усъмнила в посоката, в която Бог я бе повел.

Тя ме погледна замислено.

— Да, имаш. И трябва да го избягваш на всяка цена.

Тези нейни думи бяха достатъчни, за да ме убедят, че сама трябва да открия пътя си.

Тайните ни отдалечаваха все повече една от друга. Следвах стъпките й и вече не й доверявах нищо. Оставах в стаята ни, когато отиваше да помага на жените да раждат или да лекува болните от треска, взела стомната, купата и сапуна си, направен от мас и пепел, като настояваше болните да измиват ръцете си сами, за да се пречистят. Не я придружавах, когато нощем ходеше в синагогата, за да зарови амулетите в пръстта близо до свещено място за защита на тези, които я бяха потърсили в нужда. Ако ме помолеше да я придружа извън портите, за да съберем седефче, риган и жълтите плодове на мандрагората, от които правеше лековете си, не можех да й откажа. Но дори когато се опитвах да изпълня желанията й като добра дъщеря, не й бях от голяма полза. Ръцете ми не бяха чевръсти. Разкъсвах листата, а плодовете се разделяха на две, щом ги откъснех. Нямах ловкостта на магьосница. Не владеех нито едно от уменията, които жената трябва да притежава.

Не беше чудно, че Йаел скоро зае мястото ми. Майка ми я избра да се присъедини към нас в мига, в който влезе през портата, докато тя следваше покорно баща си, със сведена глава, а червената й коса бе побеляла от солта. Може би се бе трогнала от нейната злочести на, която отгатна веднага след като забеляза полюшването на Йаел и как прикриваше внимателно корема си с дългия си шал. Майка ми също е била сама, когато е носила първото си дете.

Когато Йаел каза името на брат си в гълъбарника, почувствах как кръвта запрепуска във вените ми и се уплаших, че скритият ми живот ще се изпише на лицето ми. Това беше Йая, сестрата, за която Амрам говореше толкова често, неговата приятелка и закрилница през цялото му детство. Искаше ми се да я дръпна настрани и да я помоля да ми разкаже какъв е бил като малък, но не го направих. Нямах причина да й се доверявам и да й разкривам тайните си. После тя ни видя с Амрам на нашето тайно място и очаквах да ни предаде, да разкаже на майка ми, на която се доверяваше за толкова много неща. Но тя никога не проговори за това. Вместо това ме дръпна настрани и ми каза, че брат й е добър човек. Не беше нужно; не трябваше да я е грижа кого обичам аз.

И все пак, въпреки добротата й към мен, тя стана моя съперница. В онзи страшен ден, когато майка ми бе доведена на площада в окови и обвинена, че е вещица, Йаел бе тази, която застана до нея, не аз. Тя изтича до нея, а на шията й се полюшваше един от златните амулети на семейството ни, подарък, които се даваше от майка на дъщеря. Виждах ги през поройния дъжд как стоят една до друга, със сплетени ръце. Извърнах се и не казах нищо, прегръщайки горчивината на ревността си.

Не можех да не се питам какво друго бе видяла майка ми в деня на моето раждане, дали е имало някакво знамение, което я караше да ме отхвърля и да предпочита една странница пред своята дъщеря.

По време на красивия и топъл месец Адар вечер Йаел идваше в стаята ни в кухнята на стария дворец. Повтаряше заклинанията, които майка ми бе научила в Александрия, както и буквите на гръцки и иврит. Двете седяха до масата, с приближени глави, и шепнеха, за да не събудят Арие, който вече бе почти на осем месеца и подремваше на сламеника, където някога бе спала сестра ми. Не се сърдех, че не предложиха да се включа в заниманията им. Не проявявах интерес към тези неща. Кешафим бе просто още една женска работа, със своите рецепти и билкови церове, не по-различна от чистенето след гълъбите, преденето на вретено или готвенето. Бях я използвала веднъж, за да предпазя Амрам, когато за пръв път поведе набег извън крепостта. Но след това се чувствах нечиста и отидох до микве, за да се пречистя.

Но докато ги гледах как са погълнати от заниманията си, си помислих колко по-лесно щеше да бъде, ако можех да направя това, което майка ми искаше, ако аз бях тази, която седеше до нея, ако вече не бе предначертано, че съдбата ми е да не й се подчинявам.

8

Когато Нахара ни напусна, бях убедена, че скоро ще се върне. Аз бях бунтовничката, а тя бе добрата дъщеря, моята скъпа и предана сестричка. Вярвах, че суровият начин на живот на есеите ще я отблъсне. Че ще си спомни, че принадлежи на мен.

Но сезоните се меняха, пшеницата израстваше все по-висока, а от нея нямаше никаква вест. На масата на мястото на Нахара седеше Йаел. В стаята пълзеше Арие, гукаше, играеше си на нейното легло с играчките си или с пумпала си. Сестра ми свеждаше надолу очи, когато се разминавахме, сякаш не бяхме прекосили заедно Соленото море и не бяхме спали в прегръдките си. Изглежда, не ме чуваше, когато виках името й на площада. Мислех си, че щом му дойде времето, тя ще се върне при мен, но грешах. Трябваше да проумея, че овцата не побягва през отворената врата, когато целият й свят се намира в тесния обор, в който живее. След като животното запомни бодливата ограда, то никога не я пресича, дори и когато бодлите опадат, защото тя все още определя границите на живота му, то вижда само вътре в нея.

Когато наблюдавах Нахара на полето как се грижи за черните кози и ги побутва с пръчката си, как следва мъжете от своето племе, с приковани в Малахи очи, често се питах дали майка ми не беше объркала пророчеството си за любовта, която ще ми донесе единствено гибел.

Може би бе видяла съдбата на сестра ми, не моята.

В деня на Празника на безквасните хлябове, когато празнуваме освобождението на народа ни от робство, от Едом се надигна кадим. Това не беше на добро.

— Щом този вятър започне, продължава със седмици — казваха хората на площада. — Не можем да го избегнем и да се скрием от яростта му.

— Седмици наред птиците няма да се издигат в небето — пророкуваха други, — крилете им ще се възпират от неговия порив и от волята на нашия Бог, който ни напомня, че трябва да Му се преклоним и да благодарим за живота на земята.

— Когато мъжете си говорят, ще настава объркване, а намеренията на жените ще бъдат разбирани погрешно — мърмореха вечер тъкачките на становете.

В гълъбарника птиците бяха нервни и отказваха да снасят. Майка ми начерта знака на четирите криле на пода, после изгори благоухания, малка купчинка смирна, която успокои птиците, въпреки че още трепереха. Йаел вземаше гълъбите един по един в скута си и те притихваха, но щом излезеше през вратата, отново започваха да пърхат с криле и да я викат.

Когато Празникът на безквасните хлябове свърши и пекарите се върнаха отново на работа във фурните, за да изпекат и малкото им останало зърно, вятърът бе още с нас, все така ожесточен. Листенцата валяха от бадемовите дървета като ослепителна градушка. Пред складовете имаше опашки, на които съседите ни чакаха за своите дажби. Хората крещяха, за да се чуват; на края често се отдалечаваха едни от други, поклащайки глава.

Кадим бе донесъл вихрушки; навсякъде имаше прах и чакъл — навлизаха в гънките на дрехите ни, спяхме и ядяхме сред тях…

За щастие, в един-единствен час вятърът отслабваше и носеше покой, за който всички бяхме благодарни. Това се случваше, когато синята светлина на вечерта започваше да угасва. Цветът на хоризонта бе толкова великолепен, че дори слепите се кълняха, че могат да го видят. Беше беин хаарбаим, нито ден, нито нощ, когато воалът на илюзията изтънява и можем да виждаме неща сред обагрената в лилаво светлина, които са скрити във всички други часове. В такова време се появяват демоните и ангелите и шедим за пръв път идват на този свят.

Една вечер Йаел не дойде сама в стаята ни. В часа, когато кадим се бе успокоил, тя доведе със себе си жена от есеите. Бялата роба на Тамар изглеждаше синя, когато вятърът се увиваше край нея. Жената се приближи, свела очите си към земята. Потръпнах, и от светлината, и от вихъра. Лицето на майка ми бе бледо и измъчено. Сутринта бе видяла скорпион в ъгъла. Оттогава очакваше бедствието да потропа на вратата ни.

— Не вини Тамар за това, което ще ти каже — помоли Йаел майка ми и в гласа й долових притеснение. Косата й искреше алена на угасващата светлина. — Тя дойде при мен, а сега и при теб, за да ти донесе истината, не да ти навреди.

Момчето на Тамар, Йехуда, се бе сприятелило с брат ми. Мислехме, че може да е дошла, за да го потърси, както често се случваше. Но сега бе различно. Тамар идваше при майка ми, но не смееше да пристъпи напред. Бяхме от едната страна на прага заедно с Йаел, която бе влязла в стаята, но остана от другата страна, сякаш дори само преминаването на прага ни щеше да й донесе проклятие.

Беше лошо знамение да стоим така, разделени, и все пак никоя от нас не помръдна.

— След Шабат няма връщане назад — каза Тамар, без да вдига очи. Беше мила жена, която бе изстрадала много, и личеше, че й е трудно да говори пред нас. Йаел я помоли да продължи и тя най-накрая ни каза. — Сутринта бяха при Абба.

Майка ми простена при тази вест. Знаеше, че Шабат е денят на булките, защото е седмият ден на сътворението и най-красивият от всички. Булката, за която говореха, бе сестра ми. Бе се омъжила без знанието или позволението на майка ми.

— Нищо не можеш да направиш — каза Йаел. — Венчали са се тази сутрин.

Тамар шепнеше извинения за начина, по който нейните хора ни бяха пренебрегнали. Тъй като нямахме мъж в семейството, Абба бе дал одобрението си е благословията на Бог. Майка ми вече не слушаше. Впусна се към шкафа, където държеше талисманите и билките си, отчаяно търсеща заклинание, което да оправи нещата. Маслото от лилия, този свят, скъпоценен аромат, се разсипа по олтара, докато ровеше. За миг ми се стори, че сме се върнали в полетата на Моаб и е лято, и всяко цвете е червено. Майка ми се разплака. Това ме ужаси най-много. Не я бях виждала да плаче, дори и в нощта, когато разбойниците нападнаха палатката ни и тя промени името и съдбата ми.

Искаше ми се още да съм момче, да преследвам кервани заедно с мъжете, да търся провизии, да оставям жените да се справят със сърцераздирателните мигове като този. Стоях там безмълвна, неспособна да се справя със скръбта на майка си. Йаел бе тази, която отиде при нея и я прегърна. Всеки би помислил, че тя е дъщерята, а аз бях само гостенка, която стоеше неловко и не знаеше какво да направи, освен да гледа как майка ми оплаква прибързаното решение на сестра ми.

— Това е краят — опита се да я утеши Йаел. — Тя им принадлежи.

Майка ми поклати глава; черната й коса се разпиля по гърба й.

— Знаеш го, също както го знам и аз. Туй, което е сторено, може да бъде разтурено.

Излезе забързано от стаята ни. Йаел понечи да я последва, но аз поставих ръка на рамото й и я спрях. Поне веднъж щях да бъда дъщеря на своята майка.

— Нахара е моя сестра — казах студено. — Това не те засяга.

Йаел ме погледна изненадано, после отстъпи назад.

— Разбира се, права си.

Тръгнах след майка си през площада, сърцето ми биеше бясно в гърдите ми. Чувах как стъпките й отекват по камъните. Беше бърза, но я настигнах в края на овощната градина. И двете дишахме учестено. Вятърът се бе завърнал. Разклащаше клоните и вдигаше вихрушки от прах. Времето на синята светлина бе свършило и мракът бе започнал да се спуска като спирала надолу. Майка ми не се изненада, когато ме видя. Знаеше, че сестра ми принадлежи на мен.

— Тя ще се върне при нас — казах аз.

Майка ми поклати глава.

— Баща й е пратил това проклятие, за да ме накаже. Така си отмъщава.

Не вярвах, че мъжът, който ме бе научил на всичко, може да е толкова жесток.

— Той не би направил такова нещо — отвърнах аз и огорчението ми от нейната измяна се надигна заедно с пясъците на Руах Кадим. — За разлика от теб неговата любов бе истинска.

Майка ми ме погледна. Уви се по-плътно в плаща си.

— Ако вината за това не е на човек, то тогава се случва по Божията воля. Ако е така, не можем да променим това, което е писано да стане. Затова се моли причината да е проклятието на баща ти.

Отвъд полето на грубата маса на есеите светеше лампа и в нейната светлина се виждаше групата хора, събрани за общата вечеря. Вместо ръкописите, които обикновено мъжете разстилаха върху масата, за да работят, сега видяхме празнични сватбени ястия — фурми и вино, извара и смокини. Над масата бе опънато покривало за защита от вихрушките пръст.

Погледът на майка ми бе втренчен във водача на есеите.

— Сега ще видим дали е дело на Бог или на алчността на мъжете — каза ми тя. — Ако знаеха кой е баща й, дори нямаше да смятат, че е от нашия народ и изповядва вярата ни.

Тръгна към Абба, светия мъж, който вече не можеше да ходи. Дори неверниците почитаха преклонната му възраст, защото тя бе знак за милостта на Всемогъщия, но майка ми не бе дошла, за да изкаже почитта си. Забелязах, че стиска нещо здраво в юмрука си. Есеите явно също го видяха, защото застанаха пред нея, за да не навреди на Абба. Спомних си как бе изкачвала сама Желязната планина, очаквайки гълъбите. Разбирах защо жените в Моаб се бояха да я погледнат. Спомних си как на брега на Соленото море и аз се бях уплашила до смърт от нея.

— Елохим ще ме защити — успокои Абба следовниците си.

— Дали? — попита майка ми. Гледаше Абба право в очите, главата й не бе покрита и изглеждаше опасна. — Искам само дъщеря си.

Сега видях, че в шепата си държи не оръжие, а сол. Но тя бе по-опасна от всеки кинжал, защото в нея имаше вложено проклятие, което смяташе да хвърли върху тези хора, за да огради злото и то да не може да й навреди.

Мъжете закриха очите си, за да не ги превърне в чудовища или козли. Започнаха да шепнат молитви, да зоват Божията милост. Майка ми не се впечатли. Извика ангелите на Хима, духовете на гнева, и помоли Създателя на вселената да погуби враговете й. Спомних си как разбойниците, които бащата на Нахара уби, бяха паднали край нас като изсъхнали клони на акациево дърво, кръвта им се стичаше като мъзга, толкова гъста, че на майка ми й бяха нужни дни, за да я почисти. Тя ги бе проклела, със същите думи, които редеше сега.

Вятърът поклащаше дрехите, които жените на есеите бяха закачили на простора; разтърсваше сватбената палатка, когато майка ми повдигна ръце, кадим сякаш бе привлечен към нея. Тя се обърна в четирите посоки на света. Хвърлената във въздуха сол се издигна нагоре като стълб от дим, за да завърши заклинанието й. Небето стана черно и не виждахме нито една звезда, сякаш майка ми бе успяла да дръпне завесата на небесната твърд и да скрие Трона на славата. Видях как по лицето на Абба премина изражение на почуда и страх. Той осъзна, че майка ми е учена жена, не поредната простодушна овца на полето, която ще се подчини безропотно на заповедите му. Тя нямаше да бъде спряна от оградата от тръни или от недоволството на добродетелния мъж.

Есеите бяха замръзнали на място, мишки, вцепенени пред черната усойница. Една от техните жени, по-възрастна, изтича да вземе ведро с вода, за да го излее върху солта, която майка ми хвърли в краката на Абба. Но нямаше достатъчно вода, за да я отмият цялата, и това, което остана, засъхна във формата на змия и стана черно, когато попи в пясъка.

Абба, който едвам ходеше, сега се надигна от стола си. Той разпозна знаците, но ги разчете в своя полза. Вярваше, че народът му е бил избран от Бог и че мирът е единственият истински начин да се отдава почит на Всемогъщия. Краят на света бе надвиснал над нас и това, което е било написано, не можеше да бъде заличено или върнато назад.

— Не можеш да се пребориш срещу това, което е предопределено, нито с оръжия, нито със заклинания — каза той и последователите му го наобиколиха, за да го защитят.

— Искам я сега — отвърна майка ми. — Не можеш да вземаш нещо, което принадлежи на друг.

— Тя не е твоя дъщеря — каза Абба. — Тя е дъщеря на Бог.

— Така ли мислиш? — попита го майка ми.

Малахи излезе от къщата, която някога бе кози обор, където хората му живееха заедно, ядяха от едни и същи чинии, поливаха вода върху главите си преди всяко ядене и животът им преминаваше в молитви и славене на Бог.

Абба посочи към него, докато той приближаваше.

— Тя принадлежи на този мъж.

Момчето, което майка ми бе отпратила от гълъбарника, бе чуло кавгата и бе напуснало брачното си ложе. Стоеше там. Младоженецът.

Майка ми тръгна срещу него, напявайки заклинанията от книгата, която нейната майка й бе подарила, книгата, дошла чак от Александрия, пътувала до Желязната планина и прекосила Соленото море. Ако предопределеното можеше да бъде спряно, то това щеше да стане в този миг. Вятърът пое в посока на тази къща, листата хвърчаха наоколо, клоните се чупеха. Младоженецът знаеше какво се опитва да направи майка ми, как искаше да разшие шевовете на съдбата.

— Тя вече е моя жена — каза й той.

— Ще видим дали е твоя жена, или моя дъщеря.

Никой не посмя да се намеси, когато майка ми мина покрай Малахи. Плащът й се вееше и той трепна, уплашен, че ще извърши греха да докосне друга жена, освен своята. Когато я последвах, сведох очите си, въпреки че Малахи ме помоли да застана на тяхна страна.

Нахара се опита да задържи вратата, но не успя срещу нашата обединена сила. Най-накрая тя отстъпи назад. За миг, докато вратата се отваряше, си представих, че ние сме разбойниците от Моаб, които се опитваха да вземат нещо, което принадлежи на друг. Гърлото ми изгаряше, всеки дъх бе като парещ пламък. Приличаше много на онзи ден, когато извличах горещата течност от устата на сестра си, за да може да поеме първия си дъх на този свят. Може би грешката ми беше, че изплюх разводнената кръв на земята, а трябваше да преглътна същността на душата й. Може би никога не ми бе принадлежала и именно в този миг аз бях разплела съдбите ни.

Сестра ми носеше проста бяла роба. Косата й, обикновено сплетена и покрита от шал, сега се вееше свободно, черна като косата на майка ми, дълга като моята. Бях я спасила само за да се омъжи за Малахи и да живее в този обор. Но където и да отидеше, колкото и да се отдалечеше от нас, тя щеше да бъде моя сестра.

— Ела с нас — помоли я майка ни. — Преди да станеш негова.

— Преди? — Нахара повдигна предизвикателно брадичка.

Стаята бе гореща, наситена с миризмата на пот и секс. На сламеника, където жените от тази секта бяха разпънали бял чаршаф, за да уловят доказателството за чистотата на сестра ми, имаше петна кръв.

— Ако той знаеше, че баща ти не е от нашия народ, нямаше дори да те погледне — казах аз.

— Но тя няма да му каже — кимна Нахара към майка ни. — Прекалено късно е. Вече съм негова.

Сестра ми изглеждаше въодушевена от властта, която има; знаеше, че думите й ни нараняват. Ръцете й бяха сложени на кръста, сякаш тя беше царица на тази миризлива къща на кози.

— Ако искаш да спасиш някого, спаси нея.

Кимна към мен; сестра ми, която обичах като никого другиго, която сега бе станала моя предателка. Спомних си с каква нежност се бях грижила за нея, когато живеехме в палатката си в Желязната планина. Всеки път щом майка ни отиваше в леглото на съпруга си, аз пеех, за да приспя сестра си. Тя спеше добре, захапала палеца си, унасяйки се още при първите думи на песента, която пеех — за това как звездите са над нея и я гледат с искрящите си очи. Обещавах й да взема листата на тамарикса и да ги размахам, за да прогоня нощта и сутринта да дойде отново.

— Ти си сляпа за това, което прави тя — каза Нахара за мен. Гледаше майка ми без капчица уважение. — Била е стотици пъти с Амрам, а ти не виждаш нищо. Отвори очите си.

Майка ми се извърна към мен.

— Какво очакваш? — продължи сестра ми. — Курвата се е обучила от най-добрата в занаята.

Когато майка ми се пресегна, очаквах, че ще сграбчи Нахара и ще я принуди да тръгне с нас. Но тя я зашлеви. Майка ни, която винаги ни бе прегръщала с обич, бе принудена да направи това.

Чух как Нахара си поема шумно дъх. Повдигна ръка към зачервената си буза, но не се разплака. Усмихна се, по-овладяна отпреди, по-сигурна в това, което иска, истинска дъщеря на баща си, сурова и самоуверена.

— Опитваш се да ме накараш да замълча, но няма как да го отречеш — каза тя на жената, която й бе дарила живот.

Отвън пустинята се надигна още веднъж; вратата на обора зейна отворена с такава сила, че дървото се разцепи на две. Бе прекалено късно, точно както ни бе предупредила Йаел. Вятърът щеше да ни следва с дни, щеше да ни принуждава да закриваме главите, да ядем чакъл заедно с храната си, да слушаме грохотния му рев по цяла нощ. Аз, която познавах само желязото, почувствах, че сълзи изгарят очите ми. Въпреки че стоеше пред мен, сестра ми вече не беше моя.

Майка ни сведе глава, опозорена и унижена. Спомних си как се бе мъчила при раждането на сестра ми, защото аз бях с нея в онзи ден.

Спаси нея, бе казала тя.

Не чухме нито веднъж: Спаси мен.

В нощта, когато си тръгнахме от есеите, майка ми разкъса плаща си, както правят жените, когато оплакват мъртвите. Някои казват, че думата ни за гроб, кевер, се използва и за състоянието, когато детето се бори вътре в майка си и животът и смъртта са все още преплетени в едно. Детето, което майка ми се бе мъчила да роди, сега я бе напуснало. Тя нямаше да каже истината за произхода на Нахара, защото това щеше да я опозори. Но се отказа от нея. Повече не говорихме за сестра ми, макар че майка ми пя за нея в продължение на седем дни, както се пее за душите на мъртвите, защото толкова дълго духът се рее край тялото, неспособен да се раздели от земната си форма.

Оттогава двете живеехме в стаята си, но времето минаваше и ние все по-рядко разговаряхме. Бяхме сами, защото брат ми се бе преместил в палатка близо до казармите, за да служи по-добре на воините и за да избегне мълчанието между майка ми и мен. Между нас се възцари недоверие, което ни задушаваше. Всеки притежаващ дори малко разум би избягал от тази горчивина, а Адир бе разумно момче.

Работех в най-малкия гълъбарник, за да съм далече от другите. Не можех да изкупя грешката си. Бях излъгала и мамила майка си. Бях се отдала на мъж преди сватбата. Стореното не можеше да се поправи, защото дори в ръцете на вещица съсипаната жена не може да стане отново чиста.

И все пак, когато лягах да спя, ставах друга, различна от жената, в която се бях превърнала. Често сънувах, че яздя сред акациевите дървета. Мислех за стария си приятел Нури и как го бях предала, преструвайки се, че съм нещо, което не съм, създание, изтъкано от сухожилия и мускули, а не жена от плът и кръв. С Амрам не се преструвах така, но може би криех от него най-важното. Никога не му казах истинското си име. Той не ме познаваше и никога нямаше да успее да прозре в мен, независимо колко пъти щеше да ме обладае или как щях да се опитвам да му предложа любовта си в замяна.

И заради това, дори когато бях с него, бях сама.

Той не бе мъжът за мен, защото никога нямаше да приеме скритата ми страна. Наричаше ме своя овчица, своя гълъбица и любимото си момиче, но аз не бях нито едно от тези неща. Започнах да избягвам срещите ни. Той, който ме познаваше така както само съпругът би трябвало да познава жена си, чакаше до фонтана, изгарящ от страст. Но аз го гледах от сенките, както ангелите наблюдаваха нашия вид от своите висини. Копнеех за това, което сънувах, за свободата, която някога имах. В сънищата си питах бащата на сестра си дали бе видял истинската ми същност. Той ме поглеждаше тъжно и не ми отговаряше, защото бе изгубил всички ни и не можеше да ни последва или да ми отговори дори и в сънищата ми.

Започнах да спя със старата туника на брат ми; тя бе кафява, боядисана с орехови черупки, изтъняла и омекнала от носене. Чувствах се много удобно в нея. Сплитах косата си, след това я прикрепвах с проста брошка под шала за глава, така че да мога да обикалям из крепостта като безименно момче, без да привличам мъжките погледи.

За пръв път, откакто бяхме дошли тук, бях самата себе си.

9

В гълъбарника се тревожехме за Мъжа от севера. Бяхме вече в разгара на месец Йаяр и лятото наближаваше, месеца на Сиван, когато жегата се надига от центъра на земята и пада от небесата. Мъжът от север бе нищо за нас, затворник в кула, мъж, който едва говореше езика ни, направен от лед, който не би трябвало да бъде сред нас. Но бяха минали повече от шест месеца. Друг мъж би умрял от глад и изтощение, но друг мъж нямаше Йаел и всички нас, които да се грижат за него. Може би бяхме забравили, че е роб. Някак си с времето се бяхме сприятелили с него, защото той не беше като другите мъже. Не се бояхме нито от силата му, нито от мнението му. Той ни бе изненадвал много пъти, но най-вече, когато ни каза истинското си име, преди да го задържат. Другите бяха смаяни от признанието му, но аз разбирах защо бе поискал да ни разкрие толкова лично нещо. Когато научиш името на някого, ти го притежаваш. Но в замяна, независимо дали го отричаш или не, ти също му принадлежиш.

Първия път, когато Уин ме видя да опъвам лъка, в месеца преди да го хвърлят в кулата, разбра, че аз съм повече момче, отколкото жена. Той бе силен воин и разпозна воина в мен. Трябваше да бъда по-предпазлива, но бях толкова свикнала да държа оръжие, че не успях да скрия радостта си. От изражението на Мъжа от севера личеше, че е видял в мен другар и брат, някой, с когото в друго време и на друго място би могъл да ловува рамо до рамо.

— Добра работа — каза той, след като видя как пробвах стрелите, които изработих за Амрам. Жените се бяха върнали в гълъбарника. Събирах стрелите, като ги издърпвах от мишената си на маслиновото дърво.

— Да, хубави са — отвърнах аз.

Той се разсмя. Произнасяше думите ни странно; звучаха студени, някак по-ясни и по-точни.

— Хубави? Имах предвид стрелбата ти. Колко мъже си поразила?

Сведох очи, за да не види блясъка на истината в тях.

— Да не смяташ, че нападам жертвите си, докато вечер тъка на становете?

Робът взе дланта ми и погледна мазолите ми.

— Тези не са от тъкане.

Показа ми как стрелят хората от неговия народ така, както би учил по-малък брат. Робите не се издават взаимно, а въпреки че не бях в окови, бях робиня на истината за своя произход, защото все още не знаех кой е баща ми и това ме измъчваше. Мъжът на име Уин бе добър учител, търпелив, и с желание споделяше бойните си умения. Когато прикрепих пера към стрелите, както правели неговите хора, те полетяха много по-бързо. Часове наред се упражнявах зад гълъбарника. Веднъж пронизах една от нашите птици, която бе политнала толкова високо, че човек можеше да я помисли за облак.

Уин ме обучаваше в изкуството на стрелбата с лък, как да си поемам дъх, преди да опъна тетивата, после да изчакам сърцето ми да удари, да вдишам още веднъж и тогава да я пусна. Това допълнително вдишване се оказа истинско чудо; то вдъхваше живот и скорост на стрелата. Уин говореше за животно от неговата родина, подобно на елен, което било по-бързо от вятъра, от леопардите в пустинята; толкова бързо, че никоя птица не можела да му бъде равна. Точно това искаше и за стрелите ми: пера, които да ги окрилят.

Превърнах стрелите в птици, които щяха да порят въздуха. Когато си поемах допълнително дъх, стрелата бе като гълъбица, която се спускаше за миг надолу, за да дари крилете си със сила, преди да се издигне отново във висините.

Когато пръстите ми се разкървавиха от упражненията, казах на Амрам, че съм се наранила на становете. За разлика от роба той ми повярва. Бе сляп коя бях всъщност. Сякаш аз притежавах плаща на невидимостта, който се говореше, че баща му е носел из двора на Храма, когато е пронизвал враговете си. Амрам ме помоли да нося плащ в любимия му нюанс на синьото като символ на любовта ми. Съгласих се, макар да знаех, че никога няма да мога да му дам този дар. Не знаех какво да правя на стана, за да го изтъка.

Ръцете ми укрепнаха след многото часове стрелба, мускулите ми бяха като на воин, но аз обяснявах, че силата ми е дошла от повдигането на кошниците, които носехме на полето. Седмици след това Амрам идваше да ми помага да ги нося, защото реши, че са прекалено голям товар за мен. Зад гърба му Уин ми се усмихваше и аз му отвръщах също с усмивка, защото някои споделени тайни сближават хората, също както други ги разделят.

Не се интересувах какво има между роба и Йаел, но знаех, че той е полудял по нея. Веднъж Йаел ми бе казала, че си е моя работа кого обичам, и сега аз й отвръщах със същото. Виждах как той я гледа и знаех, че тя оставя веригите му отключени.

— Нея питал ли си я колко мъже е поразила? — закачих Уин един ден.

Думите се изплъзнаха необмислено от устата ми, но той се загледа в Йаел с болка в очите.

— Един със сигурност.

Трябваше да се досетя, че ще сглупи и ще се опита да я склони да избяга с него. Той беше искрен мъж и не можеше да се прикрива, дори ако това означаваше да прекара малкото му останал живот в окови.

Йаел бе тази, която му носеше оскъдните провизии, докато бе заключен в кулата. Разказваше ни, че вече едва говорел. Бил толкова изнемощял, че не можел да се надигне от твърдия сламеник. В килията миришело ужасно, защото никой не я чистел и неговите собствени изпражнения просто се трупали там. Уин обаче не се оплаквал и не проклинал надзирателите си, а продължавал да разказва за снежната земя, в която се бе родил. Сякаш я виждал пред очите си. Жегата изчезвала, когато говорел за страната си, и той потръпвал, като че ли крачел през снега. Неговият народ вярвал, че след смъртта си човек се завръща у дома. В следващия си живот той щял да стъпва под високите тисове в родината си и отново да се събере с тези, които си бяха отишли от този свят преди него.

Един ден настоявал упорито, че е видял елен през прозореца. Това животно се ловувало много трудно, защото летяло през тревата като птиците над главите ни.

— Какво великолепно създание — прошепнал той.

Йаел плачеше, докато ни го разказваше, защото в нашата страна нямаше елени, а килията на Уин бе без прозорци.

Бе мрачно време. Вече осъзнавахме, че животът ни тук е толкова отдалечен от останалия свят, че все едно сме в отвъдното. Скоро щяхме да празнуваме Шавуот, Празника на седмиците, в чест на деня, който Мойсей ни бе дал Тората. В миналото хората от нашия народ пътуваха до Храма в Йерусалим с дарове — първите плодове след седемте седмици работа на полето, и принасяха в жертва седемте плода на реколтата: жито, ечемик, грозде, смокини, нар, маслини, фурми.

Такава бе традицията ни, така повеляваше законът ни, но тук нямаше Храм, към който да вървим и в който да поднесем даровете си, а поводите за празнуване бяха малко. Овощните ни градини бяха пусти, независимо от дъжда, който майка ми предизвика. Житото бе толкова малко, че делвите в складовете бяха наполовина празни. Хората се питаха дали не е дело на демони. Всъщност, когато сега валеше, водата се изливаше върху ни с такава сила, сякаш дъждът бе от камъни.

Твърдеше се, че Масада никога няма да падне и че Бог е сътворил тази планина заради нашия бунт, за да продължим да Го славим. Въпреки това се питах колко ли щяхме да издържим на една обсада, когато римляните дойдеха. Хранилищата на царя нямаше да ни помагат вечно. Повече от десет години маслото, виното и зърното на Ирод ни бяха хранили и бяхме свикнали да разчитаме на тях, но те вече свършваха. В крепостта имаше голяма преса за маслини, но маслините по дърветата бяха малко и не успявахме да изцедим достатъчно масло. Сега в хранилищата властваха плъхове. Плъзнаха слухове, че са били доведени тук от римляните и оставени нарочно, в случай че нашият народ си възвърнеше обратно крепостта, за да ни донесат болести и да погълнат и малкото, което ни е останало.

До нас достигна новината, че римските войници са превзели още едно укрепление на зилотите в пустинята. Крепостта Махерон, източно от Соленото море до границата с Моаб, бе паднала в ръцете на Десети легион, воден от Луцилий Бас, пълководец, който според някои бил непобедим. Оракул бил предрекъл, че победата винаги ще бъде негова и досега това май наистина бе така. Но макар името на Махерон да означава „меч“, може би неизбежното поражение на крепостта бе причинено от ръцете на собствения ни народ. Това място имаше кървава история и се носеха слухове, че някога там бил затворен велик учител на име Йоан, който бил обезглавен, защото не пожелал да се отрече от своята вяра.13

Разказваше се освен това, че когато бунтовниците дошли в крепостта, решили да унищожат всичко, което принадлежало на жестокия Ирод и синовете му. В своята фанатичност отсекли едно гигантско седефче, растение, което било станало по-високо от всяко смокиново дърво, и за което се говорело, че държи тайната за свободата и успеха на нашия народ. С тази прибързана постъпка те унищожили шансовете си за победа. Седефчето може да те спаси или да те погуби, може да ти донесе късмет или агония. Неколцина воини били потресени от действията си и се опитали да засадят ново растение на същото място, но корените не се захващали и всеки следващ разсад умирал.

Когато римляните ги заобиколили, един от най-добрите им воини бил пленен. Изтезавали пред очите на всички по начини, които е невъзможно почтен човек да си представи. Приятелите и любимите му хора били принудени да гледат как римляните режат парчета от плътта му и пъхат в отворените рани горящи бодливи растения, откъсвайки кожата от душата му. Другарите му умолявали да го освободят, предлагали своя живот в замяна на неговия, стига да им обещаят, че няма да ги убият. Сделката била направена и бунтовниците излезли от крепостта. Но макар да им бил дал думата си, Луцилий Бас не я спазил. Когато воините ни мислят за демони, те си представят неговото име.

Мъжете в Махерон били изклани до един и от кръвта им земята почерняла.

Римляните издигнали високи клади от телата — и не само мъртъвците били хвърлени в огъня, но и слабите, и болните, всички, които не си струвало да бъдат продадени в робство. Техните отчаяни викове отекнаха из цяла Юдея. Някои от жените, работещи на полето, се кълняха, че в този ден от небето потекъл дъжд от камъни и когато последната смокиня паднала и се смачкала на земята, отвътре изпълзели мравки, които били съсипали плода.

Бяхме в синагогата, за да се помолим, и мъжете там бяха като поразени от гръм след новината. Тази вечер чухме не само молби, но и кавги. Как можехме да избегнем съдбата на Махерон? Чувахме тихия, уверен глас на Бен Яир. Знаехме, че е той, защото когато говореше, всички останали мълчаха.

— Няма да позволим жените и децата ни да умрат на кладите — каза той на воините си.

Нямаме друг избор, не можем да отстъпим, предупреди ни великият мъж. Бе видно за всички, че силата ни се раждаше и укрепваше от неговата смелост. Но когато отидох на полето, видях, че смокините наистина са окапали; трябваше да бъде най-зеленото време на годината, но златните плодове лежаха почернели на земята.

10

Йаел се тревожеше не само заради Уин, но и заради детето си. Бяхме използвали Арие като ключ, за да отворим портата на кулата. Ревка го водеше при жената на водача ни, за да му се радва тя в замяна на позволението й да носим храна на роба. Но някои ключове могат да отварят много ключалки и никога не бива да бъдат давани или заемани. Жената на водача ни се бе влюбила в Арие и се готвеше да издигне нов затвор, изкован от нейните прегръдки и от мрежата на желанията й.

Бях виждали тази тъмнокожа жена да броди вечер близо до стената, която ни обграждаше, сякаш бе сянка, търсеща нещо, което да я върне към живота. Може би детето бе такъв лек за болестта, която носеше в себе си, за пустотата и за отчаянието й.

Жената на Бен Яир бе започнала да задържа Арие при себе си, когато Ревка й го носеше вечер; тя го люлееше и приспиваше, сякаш бе нейно дете. Заплашваше, че ако Арие не е при нея, няма да позволи да се грижим повече за роба. Защо варваринът щеше да живее, а тя нямаше да получи нищо в замяна на услугата си? За да подсили заплахата си, отиде при свещеника, за да й каже кой ден ще е подходящ за смъртта на Уин.

Когато Йаел чу за това, се затича към малкия дворец. Сведе глава пред Хана, но заяви категорично, че за последен път ще й позволи да види Арие в замяна на живота на роба. Когато се върна същата вечер, за да си вземе бебето, вратата беше затворена. Отпред стоеше пазач, по заповед на Хана.

Той беше приятел на Амрам, Ури, който бе довел Йаел в крепостта, добър мъж, харесван от всички. И въпреки това не я пусна.

— Правим каквото ни е наредено — извини й се той. — Тя говори с гласа на мъжа си. Разбираш, нямам друг избор, трябва да й се подчиня.

Йаел обикаляше около двореца така, както просяците протягат ръце за милостиня по пазарите. Ревка будуваше нощем до нея и плачеше, защото винеше себе си за станалото, тя бе сключила това споразумение с Хана. Майка ми я бе предупредила, че нищо добро няма да излезе от сделката с жената на Бен Яир. Тя е опасна, така бе казала. Много повече, отколкото изглежда. Преди време чух как Ревка обясняваше, че интересът на Хана към бебето е породен от нейната самота.

Майка ми се разсмя студено в отговор.

— Тогава може би ще кажеш, че змията просто е самотна и затова иска да погълне гълъбицата, когато гладът заговори в нея. Изчакай и ще видиш колко ще погълне Хана.

Сега Йаел дойде при майка ми, обляна в сълзи, отчаяна, и помоли за заклинание, с което да си върне сина.

— Сигурно можеш да направиш нещо — умоляваше тя.

Бях убедена, че майка ми ще помогне на любимката си, но тя поклати тъжно глава.

— Не биваше да й позволяваш да го докосва. Сега той е здраво хванат в нейните нокти.

— Дай ми нещо, с което да победя демона — проплака Йаел.

— Тя не е демон, тя е просто жена — каза мрачно майка ми. — В този случай това е по-лошо.

Започнах да следя Хана заедно с другите. Всички я презирахме заради своеволията, които си позволяваше — тя се показваше пред хората с детето, облечено с туника, изтъкана от нея самата. Тази жена, която се бе държала винаги встрани, която имаше множество слугини, работещи в градините и в кухнята й, докато ние гладувахме, сега се разхождаше следобед из площада, изпълнена с гордост, носейки бебето на ръце, сякаш бе нейно, бъбреше с другите жени, които бързаха да изкажат възхищението си от детето, колко красиво е и с какъв лъчезарен характер, защото Арие бе готов винаги да се разсмее.

Внуците на Ревка бяха нашите шпиони и следяха жената на Бен Яир по цял ден, а после ни докладваха какво е правила. Ноа и Леви притежаваха умението да се сливат със сенките, въпреки че гласовете им се бяха завърнали с пълната си сила. Хората казват, че когато загубиш нещо, а после то се върне при теб, е двойно по-сладко и наистина така се случи с внуците на Ревка. Когато проговаряха, думите им завладяваха събеседника им. Сякаш разговорите, които бяха премълчавани толкова дълго, сега се изказваха с най-сладките гласове на света и когато говореха, момчетата го правеха с изумително красноречие и описаното от тях оживяваше като картина пред очите ни.

— Тя спря до скалите, там, където живеят черните усойници, и принесе жертва — казваха те.

— Тя нахрани бебето със собствените си ръце, даде му смокини, нар и ечемичени питки, сякаш бе малко гълъбче. Каза му, че е толкова сладък, че пчелите ще го следват навсякъде.

По-голямото момче, Ноа, приличаше много на баща си, Мъжа от долината, воина, който странеше от другите, боеца, който предизвикваше любопитството ми. Амрам ми бе разказвал, че този мъж не отбягвал битка, хвърлял се яростно в боя, когато всички други отстъпвали. Поемал рискове като луд, вървял рамо до рамо с Ангела на смъртта, дразнел го, предизвиквал малах ха-мавет да се появи пред него, размахвайки грубата си брадва, единственото оръжие, от което се нуждаел. Другарите му по оръжие го уважаваха, дори му се възхищаваха, но и леко се бояха. Те знаеха, че онзи, който не се страхува от смъртта, е най-опасният от всички.

Това, което прави опасна една жена обаче, невинаги е толкова очевидно, защото скритото за човешките очи често е най-смъртоносното качество. Това, което е прикрито, може да те унищожи. Демоните се появяват в мрака, когато най-малко очакваш предателство, когато си затворил очи, за да си отдъхнеш. Майка ми отказа да се изправи срещу Хана, затова се чудех с какво я държи тази мрачна жена. Изучавах Хана и все още виждах само едно слабо, зло създание, но способно да изплете здрава мрежа около плячката си.

— Жената на нашия водач шепнеше на Арие, че само тя ще го защити — разказваха ни внуците на Ревка. — Предупреди го, че лоши жени ще го чакат на стената. Каза му, че никога не бива да слуша жена на име Йаел, че тя ще му наговори само лъжи и ще се опита да го подмами, че той принадлежи на нея.

Йаел побледняваше, когато чуваше тези клевети, белегът на лицето й изпъкваше, сякаш се изпълваше с кръв. Но пращаше момчетата да научат още. Те пълзяха из градините покрай двореца, проправяха си път през ментата, ригана и градинския чай, стигаха толкова близо, колкото бе възможно. Момчетата бяха видели Хана да чака съпруга си до вратата с бебето на ръце, сякаш Арие бе жертвен дар.

— А какво й каза той? — поиска да узнае Йаел, когато внуците на Ревка й разказаха това.

— Подмина я — отвърна Ноа. — Дори не погледна към нея.

Когато Йаел чу това, кимна зарадвана. Бе крехка и нервна, но се опитваше да се убеди, че ще си върне детето.

— Туй, що е сторено, може да бъде разтурено — казваше ни тя.

Не я опровергах, но майка ми бе казала същото нещо на сватбения ден на сестра ми, а Нахара все още бе със своя съпруг. Вече не бях толкова сигурна, че животът ни прилича на нишка, която може да се разплете и после отново да бъде сплетена.

Една вечер, докато с Йаел и Ревка наблюдавахме двореца, видяхме великия ни водач да влиза в покоите си. Майка ми отказваше да идва с нас; тя ни бе предупредила, а ние я бяхме пренебрегнали. Забелязвах, че при споменаването на името на Хана винаги пребледняваше. Тя не беше с нас, когато разпознахме Бен Яир по широките плещи, молитвения шал и гордата походка, подобаваща на цар, въпреки че той се бе отрекъл от всичките си земни притежания, когато бе видял алчността на богатите и знатни хора в Йерусалим. Жена му може и да спеше в двореца, но той самият оставаше отвън под звездите или прекарваше нощите си в казармите, за да знаят воините му, че не е по-различен от тези, които командва.

Решихме, че ще бъде най-добре да отидем право при него и Йаел да изложи молбата си. Знаехме, че е честен; може би щеше да отсъди в полза на истинската майка. Но когато времето настъпи, другите бяха прекалено нервни, за да се изправят лице в лице с него заради бремето, което носеше Бен Яир на раменете си. Отговорността за цялата крепост лежеше върху плещите му и бе толкова тежка, че Ревка и Йаел се уплашиха, че ще приличат на глупачки, ако застанат пред него и отправят молбата си за Арие. Как дръзвахме да притесняваме нашия водач с такъв дребен проблем, когато Йерусалим бе паднал и демоните очакваха с нетърпение да дойде и нашият час?

Сега бяхме единствената крепост на бунтовниците в Юдея. Всички останали бяха завладени и тъй като само ние все още устоявахме, Рим беше още по-раздразнен. Отначало се въодушевихме, горди, че не сме изчезнали като другите и че сме още по-решителни в избора си. Но с времето ни обзе страх, защото осъзнахме, че сега, след като бяхме останали само ние, легионите ще направят всичко възможно да ни смажат.

Дори Ревка, известна с острия си език, отказа да доближи водача ни и да го разтревожи заради съдбата на едно дете, макар да бе любимият ни Арие. Бен Яир бе прекалено велик мъж с прекалено много грижи. Но аз не се страхувах. Елеазар бен Яир бе воин като всички останали. Мъжът е само мъж, а аз бях убила мнозина в предишния си живот. Бях виждала, че всеки умираше и се предаваше в ръцете на Бог по един и същи начин.

Затова предложих да отида при него сама.

Йаел бе изненадана, но благодарна.

— Брат ми е видял красотата ти, сега я виждам истински и аз — каза тя простичко.

Напоследък бях започнала да си мисля, че Амрам търси само това — красотата в жената. Нищо повече и определено не това, което прикривах с дългата си, свободно пусната коса, жената, която всъщност бях. Не казах нищо на Йаел, кимнах и тръгнах сама покрай стената към двореца сред падащия мрак. Бях спокойна; знаех как да преследвам плячката си и как да се сливам със сенките.

Когато стигнах до прозореца, стъпих на купчина цепеници и се надигнах, за да надникна през него. В стаята имаше малко мебели; повечето бяха нацепени за подпалки. Но мраморният под и фреските по стените бяха зашеметяващи. За миг се унесох и се замислих за царските особи, които бяха живели тук, без страх, непознаващи бедността. Разбрах защо царицата на Египет бе поискала от Рим да й дадат тази крепост. После видях Хана и се усетих къде се намирам. Тя седеше на пейка край огнището, държеше бебето в скута си и му шепнеше. Радостта, която изпитваше, бе толкова видима, че бях доволна, че Йаел не може да види това.

Близо до огнището имаше люлка от акациево дърво, изработена от някой майстор от Йерусалим. Над мястото, където детето полагаше главичката си, бе закачен амулет за закрила. Сламеникът в стаята бе покрит с най-фина ленена завивка, а на люлеещия се стол бяха закачени бронзови камбанки, така че звукът им да прогонва демоните. Арие бе облечен в пурпурна туника, като че ли бе син на цар. Изглеждаше така, сякаш това е единственият му дом и тук има всичко, което му е нужно. В този миг разбрах, че тази жена няма намерение да се откаже от него.

Спомних си за бащата на сестра ми, как се превръщаше в яростна вихрушка срещу враговете си, как лесно можех и аз да се държа така, ако пожелаех. Но трябваше да прикрия тази част от себе си, както правех с Амрам. Не можех да се покатеря през прозореца, нито да се пресегна за ножа на масата, както изпитвах желание да направя. Вместо това потропах на вратата.

Не очаквах да ми отвори самият велик мъж.

— Тук съм за детето — казах спокойно, преструвайки се, че съм просто една красива жена и нищо повече. Бях изгорила половин дузина акациеви клони в памет на душите, които бях освободила. Тялото ми се бе покривало с кръвта на ибекса. А сега стоях със сведени очи. Все пак хвърлих бърз поглед към нашия водач, който се взираше в мен толкова пронизително, че разбрах защо Ревка и Йаел се боят да застанат пред него.

— Детето? — попита той, объркан от появата и от молбата ми.

Изглеждаше по-могъщ от повечето мъже и аз почувствах как се сливам с пръстта, докато стоях там със сведена глава. Насилих се да си припомня коя бях преди, мъжете, които бях убила, нощите, които ми принадлежаха. Повдигнах очи и отвърнах на погледа му.

— Майка му си го иска.

Бен Яир се обърна и видя Йаел, стояща заедно с Ревка и внуците й до стената. Приличаха на сенки, на призраци, като тези, които оставаха на земята, когато несправедливо убитите хора не успяват да намерят покой.

— Той си има майка?

Изненадата в гласа му разкриваше, че неговата жена му е разказала друга история.

— Както всеки от нас.

На лицето на великия мъж се появи усмивка. Почувствах се облекчена, щом я видях.

— А баща? — попита той.

— Е, не всеки има такъв — отвърнах бързо аз.

— Не, всички имаме — увери ме Бен Яир.

Каза ми да изчакам и затвори вратата. Погледнах към градината, за която се грижеха роби. Имаше каменен фонтан още от времето на царя, сега пресъхнал, с потрошени ръбове, статуите в центъра бяха разбити на парчета на земята. Билки и мента растяха в правилни лехи и от тях се носеше аромат на зеленина и свежест. Чувах песента на птиците, макар че бе тъмно и след залез птиците не летяха, само мълчаливите бухали, които живееха в пещерите на планината. И все пак те пееха, колкото и да бе странно за това време.

Облегнах се на фонтана. Там, под асмата с увиващите се стъбла на краставиците, под техните тъмнозелени листа, стоеше дървена клетка. В нея имаше два гълъба, които гукаха.

Почувствах болка под окото си, сякаш искрата от изгореното послание, което някога бях открила на земята, отново ме бе наранила. Сърцето ми затуптя толкова силно, че се уплаших дали ще имам сила да си тръгна оттук, въпреки че исках да избягам веднага. Дали гълъбите в тази клетка бяха пратениците до Желязната планина? Това ли бе причината майка ми да не иска да дойде в този дом и да рискува отмъщението на Хана?

Бен Яир се появи на вратата с бебето в ръце. Чувах хлипащите стенания, идващи от стаята зад него. Тръгнах през градината, ароматът на мента попиваше в дрехите ми, песента на гълъбите бе като песента, която носех със себе си отдавна, и която ме съпътстваше от най-далечната страна на Соленото море, където гълъбите в клетката ядяха зрънца от ръката ми, докато чакаха майка ми да ги освободи.

— За това ли дойде? — попита ме той, докато ми подаваше детето.

Когато проговори, разбрах защо мъжете го следваха и му вярваха, въпреки че мнозина от тях умираха и никога не се завръщаха от битка. Исках да му кажа, че се бях натъкнала на птиците, но не можех да намеря думи в негово присъствие. Постави бебето в ръцете ми. Трябваше да му благодаря, но отново не успях да проговоря. Той изчака толкова дълго да го направя, че мълчанието помежду ни разкри много повече за това, което чувствахме.

Преди да се върне в стаята си, Елеазар бен Яир постави ръка на челото ми. Бе грях да докосваш друга жена, освен жена си и дъщерите си. В този миг знаех, че той е мъжът, за когото майка ми бе направила толкова жертви, причината, поради която бе прогонена от Йерусалим и години наред, ден след ден, бе чакала на Желязната планина гълъбът да се завърне със съобщението, че тя може най-накрая да дойде при него.

Когато се завърнах в стаята ни тази нощ, не помолих майка си да каже на глас името на баща ми. Гледах я как разресва дългата си черна коса с гребен от акациево дърво от горите на Моаб. Видях рисунките по тялото й. Тя беше същата, жената, която никога не бе пожелала да ми каже коя бях аз, която не предложи помощ на Йаел, защото щеше да й се наложи да застане пред най-големия си враг, който някога ме бе използвал като доказателство, за да ни прогони в пустошта.

Огледах лицето си, което се отразяваше в купа вода, и видях, че оттам към мен се взират очите на баща ми. Сега, когато хората произнасяха името му, щяха да казват и моето. Тази нощ излязох, облечена в туниката и плаща на Адир, търсех хора, които говореха за баща ми, копнеех да чуя за делата му в битка и за добротата, проявена към нуждаещите си. Той твърдеше, че всички хора са равни, независимо дали са слуги или свещеници, и държеше всички да се подчиняват еднакво на законите, като този, според който не биваше да обираме само за себе си плодовете от градините си, за да сме сигурни, че и най-бедните сред нас ще получат милостта на Бог в тези времена на глад. Горях от желание да говоря с него, нещо, което не бях успяла да направя, докато се намирах в дома му. Когато чух, че ще има състезание за стрелба сред воините, отидох там преоблечена като момче, с шал, покриващ лицето ми, и с лъка, с който обикновено изпробвах качеството на стрелите, висящ на гърба ми. Може би щях да видя баща си и той щеше да познае коя съм, както аз вече го бях познала. Изчаках да мине почти целият ден, наблюдавах мъжете, как силните им рамене и гърбове се напрягаха, докато обтягаха лъковете си. Викаха възторжено, братя и съперници, виняха вятъра, когато пропуснеха целта, хвалеха точния мерник на най-добрите стрелци сред тях.

Когато дойде ред на Амрам да покаже уменията си, видях възхищението на другарите му. Аз също исках искрено да го възхваля, но имаше и още нещо. Изпитах ревност, жилото на осата ме прободе. Бен Яир бе сред воините, които поздравяваха младите мъже и искрено хвалеше Амрам. Замислих се как ме бе благословил и се запитах дали той бе причината да съм така тясно свързана с метала и да искам повече от другите момичета. Дори и сега, докато се взирах в тълпата от млади момичета, скупчили се отстрани, знаех, че никога не бих могла да гледам заедно с тях, вместо да горя от страст в битка заедно с мъжете.

Може би щях да се прибера обратно в тихата ни стая, но в избледняващите часове на угасващия ден видях ястреба да се рее над главите ни, онзи, чиито пера използвах за стрелите на Амрам. Спомних си отблясъците на червената боя от корена на броша, с която ги бях украсила така умело. Бях ги направила като подарък за него, но така и не му ги дадох. Най-накрая разбрах, че през цялото време бях искала тези стрели за себе си. Бях ги измайсторила не за да почета феникса, символа на моя любим, а в памет на червената лилия, която растеше в полетата на Моаб, като спомен за човека, който бях преди.

Носех ги и сега, скрити под плаща си.

Застанах на опашката на стрелците, тласната от някой демон или може би от гордостта си, непознато момче, на което му е позволено да се състезава, въпреки че никой не можеше да види борбата, която се водеше вътре в мен. Почти никой не си направи труда да ме погледне, когато изстрелях първата стрела. Може би втората ги убеди да се обърнат. А може би бе третата. Мислех само за едно: точния миг, когато обтягах лъка и изчаквах, както ме бе учил Уин, така че стрелата да може да потъне надолу и да политне след това, както правеха птиците. Дори за миг не се сетих за момичето, което се преструвах, че съм. Чувах вятъра и никакви други гласове. Мислех за двамата ми бащи, онзи, който ме научи на всичко, което знаех, и онзи, от когото исках да се уча сега.

Когато присвих очи, видях само пътя пред себе си, прав и непреклонен, като желязо.

Стрелите ми преминаха през тези, които вече бяха забити в мишената, и събориха стрелите на другите воини на земята.

Сега те вече ме погледнаха. Перата с техния червен цвят не можеха да се пропуснат, бяха като поле от лилии. Когато свърших, всички бяха притихнали.

Видях как Бен Яир се изправя на крака, а тълпата започна да крещи. Ушите ми бумтяха, сякаш ме бе връхлетяла буря, вихрушка от далечната страна на Соленото море. Прошепнах благодарност към бащата на сестра си и към мъжете, с които яздех, и към Нури, когото винаги бях харесвала. Останах там за миг, безкрайно щастлива, и желаех това да можеше да продължи. Но мечтата ми бе като сън, който изчезва точно когато решиш да го задържиш. Внезапно осъзнах какво се случваше в този мит. Очите и ушите ми бяха отново мои. Тълпата викаше името на Адир и го провъзгласяваше за героя на деня.

Те ме смятаха за брат ми и бяха убедени, че той е майстор стрелец. Поздравяваха ме, но аз се обърнах и бързо се отдалечих. Воините продължаваха да викат Адир да се присъедини към тях, за да го поздравят лично, но аз ускорих крачка и тръгнах през Западния площад, бързайки така, сякаш животът ми е в опасност. Светът бе там, пред мен, сред скалите и долината под нас, но той вече не ми принадлежеше. Бях го подарила на брат си.

Стигнах до изоставена градина зад Северния дворец, закътано място, където жените идваха да потърсят чесън и билки, засадени там преди много време и отдавна забравени. Там имаше чучулиги, пърхащи в клоните на дърветата, но те се разбягаха, когато се появих, дишайки учестено. Свалих дрехите на Адир. Те бяха просто глупава маскировка. На мястото, където стоях, растеше розмарин, за който се казваше, че е билката на забравата, порта към миналото. Сърцето ми се блъскаше в гърдите и краката ми трепереха. Увих се в шала си, докато оплаквах момичето — момче, което бях някога.

Ястребът ме бе последвал. Може би това бе птицата, която Уин бе обучил да идва до прозореца на гълъбарника, безмилостен хищник, пожелал да склони глава и да приема храна от дланта на Йаел. Огледах небето. Ястребът във въздуха ми напомняше какво бе свободата. Миналото беше с мен, независимо дали го желаех. Аз бях самата себе си, без значение колко далече се опитвах да избягам от истината.

Под шала все още усещах лъка, опрян на гърба ми.

11

От върха на планината си, сред нарастващата жега на Сиван, често виждахме войниците от легиона. Все повече експлораторес, разузнавачи, бяха пращани да проучват планината ни и се струпваха в скалистото й подножие. Те бяха проучвателни отряди с единствената мисия да търсят врагове и да докладват обратно на водачите си. Римляните отдавна знаеха, че сме тук, както знаеха за Махерон и другите крепости, държани от зилотите. Бяхме далече от Йерусалим и досега ни пренебрегваха, но славата ни се увеличаваше и историите за силата ни бяха стигнали до римските уши. По пазарите на градовете из района все повече се говореше за нашия бунт. Песни за възхвала бяха създавани в наша чест и тези, които ни почитаха, отричаха властта на Рим, първо шепнешком, после и на висок глас. Хората говореха, че нашата планина е невидима и че сикариите използват писмеността на иврит, за да спуснат завеса от въздух и пара, разделяща небето от земята, върху нас. Казваха, че тронът на Господ може да бъде видян от нашите кули. Всеки мъж, който можеше да властва тук, можеше да властва и над света.

Войниците от легиона идваха да ни наблюдават, но единственото, което виждаха, бе, че планината ни е невъзможно да бъде нападната. Бен Яир бе наредил да стоим вътре, когато се появяваха експлораторес, за да не могат да разберат броя ни. Може би щяха да си помислят, че сме по-силни и разполагаме с хиляди воини, а не сме крепост, която оставаше само със старци, жени и деца всеки път, когато мъжете ни излизаха на набег. Нека гледат. Щяха да видят само планината, където ни бе изпратила Божествената слава, толкова непревземаема скала, че никога нямаше да успеят да ни победят. Някои от нашите момчета пускаха камъни надолу като предупреждение и се смееха, когато войниците се разбягваха.

Аз не се смеех, когато виждах туниките на Десети легион или символа им, дивия глиган. Усещах, че ме побиват тръпки. Истината беше, че не можехме да се мерим с римските войници, които бяха обучавани да бъдат машини за убиване. Нашите воини бяха добри в това да се промъкват като вълци, да нападат врага си в мрака. Единствената надежда за успех на бунтовниците бе неочакваното нападение, когато по Божия милост бързината и ожесточеността им можеха да надвият по-силния противник. Срещу добре организираните и въоръжени войници, които имаха много по-голям опит в битките, нашият народ бе печално неподготвен. Бащите и братята ни бяха борци за свобода, не обучени войници. За разлика от бащата на сестра ми, мъжете в Масада не хващаха оръжието, нито имаха избран кон още в мига на раждането си. Те бяха свещеници, пекари и равини, а оръжията им бяха камъни, ножове и стрели, изковани не от бронз и желязо. Не разполагахме с нищо срещу безмилостната сила на Римската империя.

Когато нашите воини решиха да последват група експлораторес, така че да открият на какво разстояние е легионът от планината ни, Йаел ми даде подарък за Амрам, синьо парче плат с цвета на небето, на Божията слава, на Неговия трон.

Амрам се разсмя и прибра парчето близо до сърцето си.

— Няма да сме разделени дълго. Сестра ми го знае най-добре.

Каза ми, че това парче плат ще го върне при мен, независимо колко далеч ще го отведе пътуването му. Хвана лицето ми между дланите си и ме целуна. Докато бях в прегръдките му, ме заля вълна от страх, защото знаех, че всичко между нас бе свършило и никакъв дар не можеше да промени това. Отидох до стената, за да наблюдавам как потегля заедно с другите воини. Не знаех, че брат ми е решил да се присъедини към тях, докато не видях майка си там, направо полудяла от тревога.

— Той е просто малко момче — тревожеше се тя. Напоследък изглеждаше болна, отказваше да се храни и не говореше с никого. Сега лицето й бе бяло като пепел. — Защо правят това? Защо е решил да тръгне с тях?

Бях прекалено гузна, за да й отговоря. Воините смятаха, че Адир е стрелецът от надпреварата, и го бяха приели като свой другар. Затова сега той крачеше там, заради моите червени стрели. Аз щях да съм отговорна за всичко, което щеше да му се случи, защото заради мен го бяха видели с други очи. За майка ми Адир бе нейното бебче и тя все още привързваше амулети в дрехите му, за да го защити от злото. Той ги откъсваше и се смееше, като казваше, че тя няма представа какво означава да си мъж.

Адир бе на тринайсет години, но още не бе готов. Аз бях убила първия си ибекс на десет, но бях подготвена за кръвта. Яздех с безстрашни мъже. Знаех, че трябва да изгоря акациеви клонки, за да почета душите на мъртвите. Брат ми смяташе, че да си мъж означава безпрекословно да следваш пътя на воините, независимо дали притежаваш техните умения. Той мислеше за велика слава, не за реки от кръв; със сигурност не си представяше бруталността, на която щеше да стане свидетел, когато другарите му бъдеха посечени пред очите му.

Молех се с майка ми до нашия олтар, докато тя гореше масло и пееше за безопасното завръщане на Адир. Проклинах се, защото аз трябваше да съм на неговото място. Майка ми написа имената на Бог по ръцете си, после и по моите, така че молбите ни да стигнат до небето, въпреки че законът забраняваше този ритуал да се извършва от жени. Само свещениците можеха да отправят такива молби към Всемогъщия, но майка ми не се боеше да нарушава закона. Принесохме в жертва гълъб и писахме по перата му със собствената му кръв, за да оковем всеки демон, решил да последва брат ми в долината. Пеехме тихо, за да не ни чуе някой, защото не искахме да разкрием какво правехме в стаята ни, така, както аз не смеех да разкрия истината за заминаването на брат ми.

Известявам величието на Неговия блясък, за да прогони всички ангели на унищожението и тези, които ни нападат внезапно и ни отклоняват от пътя ни. Унищожи злите им сърца в това време, в което властва греховността.

Изговарях тези думи заедно с майка си, но не признах, че аз съм причината за това зло, че аз бях пратила брат ми в битка и носех на плещите си този грях.

12

В изгарящата сутрешна жега гълъбите започнаха да падат на земята без предупреждение. Вдигахме ги и се опитвахме да успокоим трептящите им телца, докато се съживят. Няколко умряха в този ден, без очевидна причина. Бяхме гладни, но не ги сготвихме, защото бяха умрели от някаква болест; може би тяхната смърт беше изкупление, за да се завърнат воините ни живи и здрави.

Може би часът, в който гълъбите умряха, бележеше мига, в който Хана бе отишла при свещеника, за да избере деня, в който робът да умре. Всички чувствахме, че смъртта е наблизо; тя премина като сянка, хвърлена от облаците, и ние потръпнахме от студ. Майка ми занесе гълъбите при олтара в стаята ни, покри главата си и прошепна молитва, за да задържи надалече Ангела на смъртта, но жертвата й не беше достатъчна. В същия ден бе издаден указ. Следващия следобед стражата щеше да отиде в кулата и да отнеме живота на роба. Не бяхме диваци като римляните, които разпъваха враговете си и ги заковаваха на дървени кръстове, за да им причинят болка и да умрат в агония. Гърлото на роба щеше да бъде прерязано, така че дъхът му да го напусне леко — най-великодушната смърт, онази, която се полагаше и на най-нисшите животни.

Когато падна нощта, Хана се появи край стената, близо до стаята на Ревка. Беше се увила с плащ, но внуците на Ревка я видяха веднага; хората казваха, че те могат да виждат демони, и може би бе вярно. Жената на нашия водач не се страхуваше, чувстваше само изгарящата жега на желанието си, която бе по-пареща от въздуха около нас. Арие скоро щеше да стане на годинка; бе спокойно и лъчезарно дете и вече се опитваше да ходи. Хана се бе осмелила да дойде при Йаел; бе непредпазлива, каквито често са отчаяните хора, нежелаеща да се подчини на съпруга си, който я бе предупредил да стои настрана. Но сега Бен Яир бе сред воините, преследващи римляните, и следователно не можеше да я спре или да я накаже за делата й. Бе по-здрава отпреди, излекувана от лековете на майка ми, достатъчно силна, за да ни причини вреда. Носеше клонка исоп, сякаш за да се подиграе с цветето, което някога й бе причинявало толкова нещастие и болка.

Ревка трепна, щом я видя.

— Вината е моя. Аз извиках демоните.

— Не, това е наказание за мен — отвърна Йаел убедено.

— Нищо не си направила — настоя Ревка.

— Крадецът разпознава крадеца — промърмори Йаел.

Събра вещите на Арие, взе го на ръце и тръгна към стената.

— Сделката си е сделка — каза Хана. — Не искам нищо друго, освен това, което ми се полага.

Бяха близо до градината, в която Йаел бе пуснала скорпиона. Той не се появи тази нощ, но все още бе там. Децата го бяха виждали, а те знаеха, че това, което не виждаш, може да бъде много по-опасно от това, което е пред очите ти. Водехме битки само за да се нахраним; може би скорпионът бе гладен, също като нас. Хана бе жена на богат мъж; въпреки уверенията на съпруга й, че всички заслужавахме еднакво даровете на Бог, тя вземаше повече, отколкото даваше.

— Добре си се грижила за него — кимна одобрително на Йаел, когато забеляза, че огненият белег на бузата на детето е почти изчезнал. Йаел бе къпала детето с масло и бе втривала мехлем в кожата му. — Сигурна съм, че ще се разберем като разумни жени. — Хана погали нежно личицето му и Арие й се усмихна. — Ще му бъде по-добре с мен.

Йаел не се затвори в себе си, както щяха да направят някои жени. Тя нямаше време за самосъжаление. Робът щеше да живее. Сделката беше спазена; но всеки, който се доверява на змията, заслужава ухапването й. Мъдрецът вижда създанието такова, каквото е, не като това, за което се представя. Когато приключеше с работата си в гълъбарника, Йаел отиваше да събира съчки за огън. Ходеше толкова често, че часовоите вече я познаваха. Дъщерята на убиеца с червената коса. Излизаше късно през деня, когато слънцето залязваше. На бледата светлина намираше клони, които да послужат за подпалки, изсъхнало дърво, което да разпали огъня ни. Не се прибираше, преди здрачът да се спусне по бледото небе. Понякога сядаше на стената сред сиянието на кехлибарената светлина, с кошница, пълна със съчки до нея, смъкнала вълнения шал на раменете си, така че косата й искреше с невероятни алени отблясъци. Тя знаеше, че стражите я наблюдават, че погледите им се плъзгат по плътта й. Заради това те й позволяваха да прави неща, които не бяха разрешени.

Всеки ден отиваше по-далече в планината, търсеше пътеки, по които малцина дръзваха да поемат, с изключение на дивите кози, които не се страхуваха, че ще се плъзнат надолу по стръмните урви. Шалът на главата й бе изтъкан с цветовете и шарките на далечната северна страна, която никой от нас нямаше да види, земя, където ледът бе дълбок като река, където човек можеше да замръзне за миг и където стрелите на всеки воин бяха белязани със знака на елена.

Когато Йаел ме помоли да й помогна, я придружих с готовност, въпреки че вече имахме повече подпалки край вратата от всеки друг в крепостта.

— Изненадана съм, че не помоли майка ми — казах аз.

— Майка ти ще предизвика подозрението им. Пазачите ще ти се доверят.

Щом доближихме пазачите, Йаел ми каза да смъкна шала от главата си, за да видят дългата ми черна коса. Бяхме две млади жени, събиращи дърва за огрев, жизнерадостни, красиви. Махнахме им за поздрав. И така продължихме, ден след ден. Стражите никога не си направиха труда да ни разпитат, само ни оглеждаха, наслаждаваха се на голите ни ръце, които им позволявахме да виждат.

Йаел прошепваше молитва всеки път, когато минавахме покрай една малка пещера.

— Вътре живее лъв, но не бива да се боим от него, защото той ще ни защитава от бедите — каза ми тя.

Понякога му оставяше като подарък гълъб, друг път кичури от косата си. Беше убедена, че той е неин закрилник. Но аз се чувствах по-добре, когато носех със себе си нож, в случай че създанието, за което говореше, решеше да се нахвърли срещу нас.

Вечерният въздух ставаше все по-прохладен и затова изглеждаше съвсем естествено, когато започнахме да се навличаме под плащовете си. Носех допълнителен шал, който ме правеше по-едра и тромава. Шалът ми бе завързан плътно, така че покриваше почти цялото ми лице. Един ден Йаел ми донесе сив плащ. Принадлежал на баща й, каза тя. Спомних се за таланта на убиеца и как бе обучавал Амрам в тайните на невидимостта. Знаех, че е възможно един мъж да се превърне в облак или мъгла в очите на врага си; бях виждала Амрам да го прави, когато искаше да измами майка ми и да се срещнем тайно.

След като се увих в плаща на убиеца, стражите престанаха да ме забелязват. Изчезвах пред очите им, вече не заслужавах да спират погледите си върху мен. Подвикваха към Йаел и продължаваха да се възхищават на червената й коса, а на мен не обръщаха внимание, докато се влачех след нея с вързопа сухи съчки.

В избрания ден аз отидох вместо Йаел в кулата. След като се нахранеше, пазачът там често лягаше да подремне на пейката. В джоба си носех ключа от извитото желязо, който майка ми бе направила, за да убеди стражите, че робът сам е отключил веригите си в гълъбарника и да не се досетят, че Йаел му е помогнала. Бях покрила главата си с плаща на убиеца. Никой не ме спря, когато тръгнах по коридора и после по стълбището. Пазачът вече дремеше, както Йаел ми бе казала, че ще стане. Влязох в килията на роба, но в първия миг се дръпнах назад, потресена от миризмата вътре. Бе тъмно и все пак виждах Уин на дрипавия му сламеник. Беше толкова мръсен, че никой не би се досетил, че когато за пръв път дойде при нас, късата му коса бе бледа като сняг, а кожата му бе с цвета на мляко.

Въпреки тъмнината Уин ме позна и се изправи, за да ме поздрави.

— Воинът — каза той нежно.

Гласът му бе изтънял, заглъхваше в гърлото му. Тялото му вече не бе силно, а изтощено от липсата на въздух и храна.

— Днес съм някой друг — казах му аз.

— Кой? — попита объркано робът.

Усмихнах се, после свалих плаща си и пристъпих към него.

— Аз съм ти.

Никой от пазачите не обърна внимание, когато две жени минаха през портата, едната с нищо незабележима, увита в сив плащ. Бяха свикнали да излизаме от крепостта по това време, щом мракът плъзнеше по небето и завесата между деня и нощта се отдръпнеше, за да позволи на ангелите и демоните да навлязат в нашия свят. Облегнати на стената и вперили погледи над планината, където някакъв ястреб се рееше в кръг, сякаш се колебаеше дали да се завърне, преди да изчезне завинаги в падащия мрак, изобщо не забелязаха, че Йаел се върна сама със снопа съчки.

Аз изчаках в кулата, за да съм сигурна, че Уин ще се отдалечи достатъчно; стоях в килията и си повтарях псалма за защита. Винаги поставям Бог пред себе си. Радвах се, че бе сезонът, в който растеше дивият лук и зайците излизаха от дупките си, за да търсят свежата нова трева. Може би щеше да успее да оцелее в пустошта, докато се опитваше да открие пътя си обратно в земята на елените.

Никакъв пазач не доближи до вратата, която бях отключила, за да избяга робът. Не след дълго си тръгнах и аз, незабелязана, облечена в туниката, с която отново се превръщах в момче и приличах на един от многото младежи, които идваха в казармите, за да помагат на нашите воини.

13

Войната наближаваше сред трептящия месец Тамуз, когато се улисвахме с винените лози и въздухът ухаеше на сладост. Големи птичи ята прелитаха над главите ни, завръщайки се от зелените поля на юг, пеликани и щъркели, керкенези и бързолети. Имаше и ята от хора, които прекосяваха пустинята, преди да бъдат заловени, вълна от бегълци, надигаща се пред войниците от Трети легион. Някои от тях идваха при нас. Молеха за милост и помощ и им разрешаваха да опънат заслоните и палатките си в градините ни; можеха да ядат плодовете, които падаха в четирите им краища, както повеляваше законът ни. Не само бегълците гладуваха. Плодовете и тънките питки хляб не бяха достатъчни, за да заситят нашия глад. Излизах от крепостта и ловях пойни птички с мрежи. Когато се уморявах да ловувам като момиче, вземах лъка си и стрелях по фазани, за да имаме нещо на трапезата си.

Никой не ми казваше нищо, когато ме виждаха да вървя из площада с лъка, преметнат на гърба; може би мислеха, че лъкът е на брат ми и в негово отсъствие се грижех за вещите му. Най-вероятно смятаха, че съм тръгнала да чистя стрелите, които носех, защото върховете им бяха опръскани с кръв.

Майка ми бе оплакала сестра ми и за нея тя бе мъртва, но аз носех фазани и на есеите винаги когато имах възможност. За мен Нахара не бе мъртва. Често я наблюдавах сред скромните, усилно работещи жени. Спомнях си как ме следваше през полята в нашия предишен живот, как я гонех около палатката ни и бухах като бухал, за да я разсмея. Спомнях си годините, когато спяхме на един сламеник, сънувайки един и същи сън, така че щом се събудехме, можехме да си бъбрим за нашите нощни видения. Винаги бях копняла нейният баща да е й мой баща, за да бъдем истински сестри. Сега се боях, че ще избяга, ако я заговорех и я помолех да се върне.

След като им занесох птиците, отидох да седна на дървената пейка до Нахара край козия обор. Заедно оскубахме фазаните. Скоро в краката ни се оформи кръг от искрящи кафяви и зелени пера.

— Все още умееш да ловуваш — кимна многозначително сестра ми. Есеите вярваха, че жените не бива да докосват оръжие или да отнемат живот.

— Когато никой не гледа — пошегувах се аз, надявайки се, че ще се присъедини към смеха ми. Вместо това тя поклати глава. Сестра ми, чиито сънища бях споделяла, чийто дъх бе същият като моя, се срамуваше от делата ми.

— Всемогъщият винаги гледа.

Почувствах, че ме съди.

— Прекланям се и отправям молитвите си към Него. Той вижда и това.

— Намираме се на прага на края, а ти се държиш така, все едно животът ще продължи и всеки ден ще бъде като предишния.

Сякаш сестра ми бе станала мой учител, а аз бях лошата ученичка, която не се справяше с уроците. Нахара бе убедена, че Краят на дните наближава, както вярваха есеите, и че е безсмислено да се тормозим с дреболиите на всекидневния живот. Ние, останалите, бяхме заблудени хора, които отказваха да приемат истината, че светът, който познавахме, скоро ще свърши. Туниката и шалът на сестра ми бяха протъркани, защото жените на есеите нямаха време да предат и тъкат, а и от това, което тя ми говореше, явно не виждаха и смисъл да го правят. Ако Краят на дните наистина бе настъпил, то туниката на сестра ми щеше да бъде погребалната й одежда. Довери ми, че нейните хора вече не спели. Имали още толкова много работа по своите свитъци, в които разкривали Божията истина, а знаели, че времето няма да им стигне. Може би затова изглеждаше толкова бледа. Бе отслабнала много, костите под гърлото й сякаш щяха да пробият кожата. Разказа ми, че хората й често се молели нощем и чакали да видят дали слънцето ще изгрее отново, дали ще настъпи нов ден.

По ръцете ни бе полепнала кръв от фазаните. Птиците щяха да бъдат провесени на въже, така че цялата кръв да изтече от телата им, преди да бъдат осолени и сготвени. Нашият народ никога не поглъща кръв. Това е един от най-строгите Божии закони. И все пак пръстите ни бяха омърсени от кръвта на убитите от мен птици. Докоснах сестра си по ръката. Тя ме бе издала на майка ни, но аз не можех да я изоставя.

— Какво ти дават тези хора?

— Всичко — Нахара се отдръпна и поклати глава, разочарована от мен. — Те дават на всички ни един свят, изпълнен с мир, Азиза.

Погледна към казармите и купчините оръжия пред тях. Децата се занимаваха да изчукват камъни, за да ги заоблят и да могат да ги мятат срещу враговете ни, ако сглупяха да ни нападнат. Нахара се обърна отново към мен с навлажнени очи. Тя винаги е била особено чувствителна към насилието и смъртта. Затваряше очи, когато убиехме заек. Народът ни не яде зайци, смятаха се за нечисти, но сред народа на бащата на Нахара нямаше такъв закон. Направи го ти, казваше ми тя, докато клетото създание трепереше в капана си. Аз улавях заека и прерязвах бързо гърлото му. Правех каквото ме помолеше.

— Не можеш да вярваш, че това е отговорът — посочи тя планините от оръжие.

— Какво ще направят твоите хора, ако ни нападнат? — попитах я аз.

— Ще се уповаваме в Абба — отвърна смирено тя. Ръцете й бяха отпуснати в скута. Изглеждаше спокойна и красива, по-възрастна от истинските си години. Отначало помислих, че говори за техния водач, после осъзнах, че има предвид Бог. И тя, също като всички есеи, твърдеше, че има лична връзка с Всемогъщия. Говореше за Него, сякаш наистина бе Негово дете.

— А ако това означава, че всички ще умрем? Тогава какво? Да легнем и да позволим римляните да ни смачкат ли?

Нахара ме погледна със съжаление, сякаш аз бях по-малката сестра, неспособна да разбера.

— Тогава ще възкръснем отново.

— Баща ти бе смел мъж. Той се бореше, за да защити мира.

Тя се усмихна нежно на забележката ми. За миг зърнах отново момичето, което бе, преди да ни напусне.

— Човек не се бори за мир, сестро. Трябва да го прегърнеш.

— Не и в света на баща ти — напомних й аз.

Нахара се разсмя, защото нямаше как да отрече тази истина.

— Това бе преди много години. Сега ти си друга. Аз също.

— Ти плака за него, когато си тръгнахме. Помислихме, че той ще те чуе чак в Петра, толкова силно го викаше.

— Бях дете — отвърна Нахара, свивайки крехките си рамене. — Баща ми бе единственият мъж, когото познавах. Сега принадлежа на него.

Тя кимна към дългата дървена маса, на която Малахи работеше по някакъв текст. Бях чувала, че той пише толкова красиво, че ангелите идвали да го гледат, защото словата бяха първото нещо, което Бог бе създал от тишината, и все още бяха най-красивото от всичките Му творения.

— Тогава ще се радвам за теб — казах аз.

Тръгнах си, като оставих сестра си сред мъртвите птици, без да се реша да й кажа истината. Независимо какво правеше или кого обичаше, аз бях тази, която й бях дарила живота, който тя с такава лекота и готовност искаше да остави, живота сред акациевите дървета, които примамваха пчелите към своите цветове, живота сред безкрайни полета от зеленина и касис.

Независимо какво говореше, тя все още принадлежеше на мен.

Една вечер обикалях, облечена като момче, както правех често, за да мога да почувствам предишната си свобода, когато видях есеите да копаят близо до синагогата. Земята бе камениста, бяла като звездите над нас. Бе късно и в небето имаше облаци от прилепи, които търсеха последните смокини в изсъхналите клисури отдолу. Най-горещият период наближаваше и въздухът вече бе тежък и плътен като завеса.

Приближих се, като се прикривах зад едно лимоново дърво, по което вече нямаше плодове. Въпреки че дървото бе повехнало и без листа, кората все още пазеше особения си аромат, остър и същевременно сладък.

Видях мъжете, които държаха огромна урна от сиво-кафява глина — в такива съхраняваха свитъците си. Заровиха я внимателно, напявайки молитва над нея, после бързо я затрупаха със свещената пръст. Напевните молитви на есеите ги докарваха в състояние на екстаз и те се олюляваха и повдигаха ресните на молитвените си шалове към небето, за да може Бог да чуе радостта в молитвите им.

Мислех за странната постъпка на есеите. На следващата вечер отново се върнах на същото място. Те пак бяха там и заравяха още една урна. На сутринта попитах майка си какво можеше да означава това, че благочестиви мъже нарушаваха свещената земя толкова потайно. Тя боледуваше от дни, разсеяна и бледна; бе оставила работата в гълъбарника на мен, Йаел и Ревка и хапваше само малко супа и вода. Правеше си чай от горчив фий и краставица, зелен на цвят, много силен, от който пиеше през целия ден. Не можеше да понася жегата и посипваше главата си с вода, а после сплиташе мократа си коса, за да остане възможно най-дълго влажна.

— Заравят ръкописите си, защото си тръгват — обясни ми тя. Беше уверена, защото бе изучила обичаите на есеите, когато бяха дошли за пръв път тук. Свитъците им бяха най-важното за тях, документите за вярата им. — Искат да са сигурни, че техният свят ще остане, дори и всички те да загинат, и не се доверяват на никого от нас да ги съхрани. Това е техният начин да опазят най-ценното си, преди да заминат.

— Трябва да я спрем! — извиках аз. Нямахме време, трябваше да спасим сестра ми. Щях да я завържа с въже, да покрия устата й с шала, за да не може да извика, както бе направила, когато бягахме от баща й. Щях да помоля Йаел за плаща на невидимостта, онзи, с който изведе Мъжа от север от крепостта, за да увия сестра си от главата до петите. Ако мъжът на Нахара тръгнеше да я търси, щеше да види само роса по тревата.

Майка ми тъжно поклати глава, когато й предложих да направим нещо.

— Не може да бъде сторено. Да не мислиш, че не съм видяла съдбата й, също като твоята?

Влажната й коса сияеше в мрака. Напоследък не пиеше достатъчно вода и през деня бе като изцедена. Бе започнала да носи черен шал. Ръцете и краката й бяха подути, кожата й бе мътна, но все още бе красива. Някои мъже казваха, че небето бледнее пред нея и че в отвъдното ангелите ще се поколебаят да я извикат при себе си, защото ще се уплашат, че красотата й ще ги заслепи.

— В мига, в който видях есея, знаех, че той ще я изкуши да тръгне по пътя, по който не бива да поема. Видях гибелта й, както видях и твоята. Защо мислиш го отпратих от гълъбарника?

— Не разбирам.

Усетих, че в мен се надига ярост. Майка ми винаги бе казвала, че аз ще бъда погубена от любовта, не Нахара. Бях променила живота си неведнъж, а два пъти само защото тя ми бе наредила да го направя. Изпълнявах желанията й без съмнение, без колебание. Спомних си как изгорихме дрехите ми на брега на Соленото море, как се отрекох от това, което бях, само за да я зарадвам. Бях се извърнала от Амрам. Не можех да му разкрия истинското си лице и това уби любовта ми към него.

— Ти казваше, че аз трябва да стоя далече от любовта. Сега твърдиш, че такава е съдбата и на Нахара? Ами Адир? Какво е написано за него?

Майка ми се извърна настрани, но аз я сграбчих за ръката. Тя трепна и ме погледна в лицето. Осъзнах, че съм по-силна от нея. Вече не се боях от уменията й. Не бях обвързана да спазвам обещания към жена, която ми бе наговорила само лъжи.

— Кажи ми Божията истина, не твоята. Такава ли е съдбата на всичките ти деца?

— Вината е моя — призна майка ми. Гласът й бе прегракнал; тя изглеждаше крехка и ранима. — Такава е моята съдба. Всичко, което ще обичам, ще бъде обречено. — Въздухът в стаята бе мрачен, сякаш бяхме под вода. — Опитах се да не те обичам.

По лицето й се стичаха сълзи, но не изпитвах жал. Тя бе унищожила човека, който можех да бъда, ако не се беше намесила в съдбата ми. Целият ми живот се основаваше на нейните лъжи.

— Е, в това успя — отбелязах студено.

— Исках само да те защитя. От любовта, от себе си.

Стори ми се, че ще се разплаче, но наистина ми бе все едно.

— И Бен Яир ли се опита да не обичаш? — попитах грубо аз.

— О, не — отвърна тя. — За това нямах избор. — Повдигна очи към мен. Поне веднъж ми казваше истината. — Обичах го прекалено много.

14

Оборът бе празен, когато пристигнах. Полето там се състоеше най-вече от камъни; тревата бе изсъхнала, ненужни жълти снопове. За разлика от деня на сватбата на Нахара, когато тя подпираше вратата с тялото си, за да не ни пусне вътре, сега вратата се отвори веднага. Тези хора не вярваха в ключалките, защото единственият ключ, който бе важен за тях, бе онзи, който Мойсей бе използвал, за да отключи истините на Адонай.

Имаха толкова малко вещи, които да вземат със себе си, неколцина кози, дрехите, които носеха, приборите им за писане, за да продължат да славят Бог, докато светът край тях се разпадаше. Подът вътре бе чист. Питах се дали облегнатата на стената метла е била в ръцете на Нахара. Взех я в своите, за да усетя за последно някаква връзка с нея, но дървото бе студено. Никъде не се виждаше и трошица; дори плъховете, които напоследък ни бяха нападнали, нямаше да имат причина да търсят в ъглите на стаята или под леглата от слама. В двора просторът все още висеше между две дървета, дебело въже, направено от козината на козата. Можех да използвам същото въже, за да завържа сестра си, да я върна при нас, ако бях достатъчно бърза да я спася за втори път. С ъгълчето на окото си видях, че зад дървото се криеше някой. Синът на Тамар, Йехуда, хлипаше на земята.

— Тя не ми позволи да тръгна с нея — каза ми той.

Видях, че е завързан за една от финиковите палми, на които бе закачен просторът. Майка му бе направила това, което аз исках, за да задържа Нахара тук. Тамар го бе оставила с надеждата, че ще бъде в безопасност.

Абба бе решил, че неговите хора няма да бъдат част от нашата война. Без значение бе, че те нямаше да участват директно в битките. Очите им не трябваше да виждат складовете ни с оръжия. Не можеха да останат доброволно тук, щом знаеха, че намерението ни е да се бием срещу легиона, ако ни нападнеха. И така бе решено, бяха получили послание от Бог. Вече не можеха да ядат плодовете от нашите градини, да пият вода от цистерните ни и да одобряват избрания от нас път. Ако имаше деца на светлината и деца на мрака, които бяха в постоянна битка помежду си, то значи те бяха издълбали бездна между нас и есеите, въпреки че Рахел и Сара, Ребека и Леа, бяха и техни, и наши предци и се молехме на един и същи Бог, Онзи, който нямаше равен на себе си. Светът, в който живеехме обаче, не бе един.

Развързах Йехуда и го заведох в дома на Ревка. По китките си имаше рани, защото отчаяно се бе опитвал да се отскубне. Попитах Ревка дали е съгласна да се погрижи за него и да се опита да го утеши. Той беше момче с тъмна коса, влажни очи и едро лице с отличаващи се черти, вече почти мъж, който бе унижен от решението на майка му да го изостави. Внуците на Ревка го познаваха добре и Йехуда се чувстваше добре с тях, макар че очите му още бяха пълни със сълзи.

Отидох до стената, за да видя коварните пътеки, които есеите бяха избрали. Насочваха се към една пещера, високо горе в планината, където бе почти невъзможно да се стигне. Там живееха хиени и вътре щеше да е мръсно, пълно с останките от плячката им, с разпилени кости и с изпражненията им. Стадо диви кози се уплаши и разпръсна, когато есеите стигнаха до тях. Ибексите се втурнаха във всички посоки, за да избягат, камъните се свличаха под краката им и в долината отдолу се вдигна завеса от плътен прах.

Сред вихрушката от пръст и камъни можех да се закълна, че видях Дома, ангела на гробовете, чието име означава мълчание, онзи, който посещава мъртъвците, за да ги попита за истинското име на душата, която ще потегля на път в отвъдното. Но когато въздухът се прочисти, видях само есеите в белите роби, боси въпреки каменистата земя, сред бодливите храсти и скорпионите, които се криеха между скалите. Стори ми се, че зърнах Нахара да следва мъжете, покрила с шал главата си, гледаща право напред, сякаш се доверяваше напълно на пътя пред себе си и не се боеше, че може да падне.

Но това бе друга жена, която не познавах, не моята сестра.

15

На първия ден от месец Ав Йаел дойде на нашата маса. Това време на годината ни носеше само сълзи и сол. Всички се чувствахме зле в месеца, когато и двата Храма бяха паднали на същия ден, в който се говореше, че Мойсей е строшил плочите, дадени му от Бог, когато бе дошъл при народа си, в деветия ден на Ав, Деня на нещастието — деня, в който злото се бе изсипало над главите ни. Ако ха-олам е светът, але-олам е вечността, то двете са преплетени. И все пак в месец Ав светът, който трябваше да е вечен, изглеждаше много крехък. Камъни се пукаха, смъртта ни преследваше, градове падаха в ръцете на враговете ни.

Не говорихме за изчезването на роба. Все още чувствахме присъствието му, защото ястребът се бе завърнал и често кацаше на покрива на гълъбарника в очакване на господарката, която известно време след това нежно го хранеше със зрънца от ръката си. Но тази нежност го обвързваше с нашия свят, а той бе диво създание. Йаел го прогони. Правеше го отново и отново, докато птицата най-накрая също изчезна на север. В деня, в който си отиде, Йаел остави вратата на гълъбарника отворена, както правим, когато някой умре, за да освободим духа му.

Сега, когато роба го нямаше, Йаел се обърна за помощ към майка ми, защото вярваше, че е възможно да си върне Арие — вече нямаше с какво да ни изнудват. Бе покрила косата си с воал, платът се вееше на шията й. Не забелязах отблясъка на златния амулет, ценния подарък от майка ми за нея.

— Пак правиш сделки с мъртви жени — каза печално майка ми. — Не си ли научи урока от първия дух?

— Хана не е мъртва — отбелязах аз, объркана от думите й.

Бях я видяла същия следобед: ходеше из площада с Арие на ръце и определено беше съвсем жива. Хората шепнеха, че е убедила съпруга си, че Бог е отредил тя да има това дете, въпреки че била ялова от деня на сватбата им. Беше казала на Бен Яир, че онази, която го е родила, дошла при нея и я помолила да го вземе. Детето било дар, благословен от Адонай.

— Тя е мъртва за мен — отвърна майка ми студено.

— Ще направя всичко, за да си го върна — обеща Йаел. — Предполагах, че ще го вземе само за няколко дни. Нямах представа какво е намислила.

Майка ми поклати глава.

— Ако направя нещо срещу нея, собственото ми дете ще бъде в опасност. Това ли очакваш от мен в името на нашето приятелство?

— Не се страхувам от нея — намесих се аз.

Майка ми ме погледна, после бързо извърна очи. И тогава разбрах. Аз не бях детето, което искаше да защити. Разбрах това, което бе очевидно от доста време. Имаше ясни признаци, че е бременна, но аз просто не виждах това, което не желаех да видя. Разбира се, знаех кой е бащата. Мъжът, който още пазеше гълъбите, дето преди летяха до нея в Желязната планина. Тя все още му принадлежеше.

— Нима мислиш, че съм вещица, а не обикновена жена? — попита ме майка ми.

Свих рамене; никога в живота си не бях изпитвала такава болка.

— Още някой, когото ще унищожиш с любовта си.

Йаел ме стрелна с поглед, после отиде и коленичи пред майка ми, умолявайки я за помощ.

— Никога повече няма да те моля за нищо. Кълна се.

— Тя вече ти даде един скъпоценен дар — казах аз, намеквайки за златния амулет. Майка ми не бе забелязала отсъствието на подаръка й. Запитах се какво ли щеше да си помисли, когато разбереше, че подаръкът й е изгубен.

Йаел махна воала си, за да видим, че амулета го няма. Призна, че го е дала на Уин като талисман за закрила, и аз се засрамих от своите лоши помисли.

— Прости ми — сведе Йаел глава. — Той се нуждаеше от него повече от мен. Ако ми помогнеш сега, няма да чуеш друга молба от мен — обеща тя.

— Но аз ще поискам нещо от теб — каза майка ми. — Доверието е по-ценно от златото, верността е най-добрата защита. Ако направя това за теб, ще ми обещаеш ли, че когато времето дойде, ще направиш всичко, което поискам от теб?

— Всичко — отвърна Йаел.

— Хана не е като другите жени, които искат дете — предупреди я майка ми. — Онези жени имат сърце, въпреки че то е на прах. Тази няма. Повярвай ми, тя ще предпочете да види детето мъртво, но не и да ти го върне. И ще ме прокълне. Спомни си това, когато дойда при теб за обещаното.

Те взеха ножа, който Йаел винаги носеше със себе си, и направиха разрези по плътта й; после оставиха капките кръв да се стекат в купа с масло, което щеше да бъде запалено пред образа на Ашторет на нашия олтар. След това майка ми донесе друга купа, пълна със самтар, мехлем, с който се лекуваха рани от стрели. Намаза тялото си като воин преди битка. Взе шепа пепел и още една шепа сол, след това и шише със скъпоценния балсам от Гилеад, направен от смолата на терпентиновото дърво. Когато Йаел се накани да тръгне с нея, майка ми я спря.

Йаел бе изненадана.

— Може да имаш нужда от мен.

Майка ми поклати глава.

— Не ти. — Погледна към мен и кимна. — Ти.

Не дължах нищо на тази жена, на майката, която ме бе лъгала и предала, но от това зависеше един детски живот. Имаше и друго, но нямаше да го призная на глас.

Въпреки множеството й предателства, копнеех да бъда избрана от нея.

Покрих тялото си със самтар, както бе направила тя, после с масло. Сплетох косата си и позволих да вържат седем възела на плаща ми, числото, което се твърдеше, че отблъсква злото, когато се сблъскаш с магия.

— Мислиш ли, че тя е вещица? — зачудих се аз.

Майка ми се разсмя.

— Знам, че е.

Здрачаваше се, когато отидохме — часът, в който е трудно да бъдат различени мракът и светлината и всичко е възможно. Майка ми щеше да се опита да прогони злите духове, обсебили жената на водача ни. Самият Рафаил понякога идваше да й помага в такива случаи и се носеха слухове, че този сияен ангел някога е научил един заклинател какво трябва да се прави, за да се пропъдят злите демони от обладан човек — да се изгорят сърцето и дробът на риба. Майка ми бе взела тези съставки със себе си, изсушените органи на риба — онова създание, което като по чудо се бе появило в една котловина, когато пътувахме към тази планина; нейната единствена цел е била точно тази — някой ден да помогне за пропъждането на злото. Потръпнах, когато осъзнах какво смяташе да прави Шира, защото това бе наистина много опасно. След като отвори този свят, заклинателят може да стане плячка на злите духове. Носеха се слухове за заклинатели, които били изгубили дарбата си да говорят, други останали без сърца след своите опити, просто суха черупка от кости и кожа.

Минахме покрай стената, през градините. Мирисът на мента се носеше из въздуха. Чухме гукането на гълъбите. Майка ми не се колеба, щом чу песента им. По лицето й премина усмивка, докато коленичеше край клетката. Отвори вратичката и аз помислих, че ще ги погали по перата, както често правеше с гълъбите, които отглеждаше в Моаб. Вместо това разклати клетката и те изпаднаха оттам. Тя взе по една птица във всяка ръка и ги вдигна високо нагоре. В мига, в който ги пусна, те литнаха в небето.

— Вече няма полза от тях — прошепна тя, докато ги наблюдавахме как изчезват, както бяхме правили и преди години, в онзи друг живот.

Не се изненадах, когато забелязахме Йаел да ни следва и да чака край стената. Носеше тъмен шал на главата си, за да се прикрие, но я познахме веднага; разбирах защо не можеше да стои настрани. Може би присъствието й отвън двореца щеше да ни даде още сили.

Стигнахме до вратата от кипарисово дърво. Майка ми се наведе напред и прошепна нещо. Усещах топлината на тялото й и мириса на масло, което бе натрила в шията и китките си. Когато демонът бъдеше прогонен от жената, с която щяхме да се срещнем, трябваше веднага да вземем детето. Само в този миг и в никой друг врагът ни щеше да бъде безсилен.

— Тя ще се опита да те уплаши, но не я слушай. Ще те прокълне, но не бива да се боиш, защото й липсва една съставка, без която силите й не са завършени. А ние я притежаваме.

Знаех за коя съставка говори. Баща ми.

Бяхме сплели здраво плитките си, плътно до главата, за да не може демонът да ни хване за косата. Бяхме втрили масло от нар по ръцете и краката си, за да се изплъзнем леко от хватката му. Пеехме Абракадабра. Ще създам нещо от света. Амен, Амен, Села. Защото името на нашия Бог щеше да ни насочва и да ни закриля от злото. Песента му щеше да ни покаже пътя въпреки греховете, които щяхме да извършим, и наказанията, които щяхме да заслужим.

Майка ми бе боядисала клепачите си с лапис лазули и се бе поръсила с аромата на мирта и лилии. Бе покрила главата си с шал, може би, за да изглежда по-скромна в очите на противницата си. Хана щеше да бъде смаяна, когато откриеше кой бе дошъл да я посети.

Вещицата от Моаб потропа леко на вратата, сякаш бе обикновена жена, дошла да предложи кошница със зеленчуци, салати или чесън. Чухме шумолене отвътре, но никой не отвори. Майка ми потропа отново, този път по-силно.

Никой не се появи на вратата и шумът зад нея спря.

Стъпих на купчината подпалки и се надигнах на пръсти. В ъгъла забелязах празна люлка. Имаше само сенки, но огнището бе запалено. Над пламъците се полюшваше широко гърне и храната в него все още се готвеше. Надуших мириса на леща и месо.

Извадих от плаща си железния ключ, който бяхме измайсторили. Ако беше свършил работа с килията в кулата и Уин бе успял да избяга, може би щеше да помогне и сега. Той пасна съвършено на ключалката. Вратата се отвори изведнъж. Влязохме в стаята, където вечерята на огъня скоро щеше да изгори, защото вече бълбукаше и се канеше да прелее от гърнето. Майка ми хвърли вътрешностите на рибата в готвенето и димът се издигна нагоре, бледозелен, цвета на завистта и предателството.

Успяхме да открием лампа в задимената стая и макар че блясъкът й бе слаб, светлината ни показа пътя. Тръгнахме по коридора, на чиито стени римските майстори бяха изрисували фреските със седемте сестри. Всяка сестра бе по-красива от предишната и все пак никоя не бе по-хубава от майка ми, дори и сребърната луна. Тя ме притисна до себе си и двете застанахме заедно под рисунките в охра, аметист и морскозелено. Кимна към вратата и ме накара да млъкна и да се заслушам. Когато бяхме деца, правеше същото, за да ни покаже разликата между тропота на копитата на жребеца на съпруга си, Леба, и тези на другите мъже. Когато бащата на сестра ми се изненадваше, че ние, децата, тичахме да го посрещнем много преди да пристигне, му казвахме, че Леба може да ни говори и че езикът на конете е много близък до божествения.

Сега, в къщата на Бен Яир, ми се стори, че чух бръмбар, от онези, за които се говори, че търсят мъртвите. След миг осъзнах, че това е нечие ритмично дишане. Докоснах леко гърлото си и майка ми кимна. Бяхме открили тази, която търсехме.

Последвахме звука, спирахме, когато ставаше по-тих, завързвахме стъпките си, щом се усилеше. Дишането ни отведе до малка стая, където бяха складирани масло и вино, високи делви от последните, принадлежали на цар Ирод. Стаята бе тъмна, но лампата ни хвърляше достатъчно светлина, за да различим сенките по земята. Една от тях бе като локва, която се разтичаше към нас сред мрака. Тя се бе свила зад вратата, гарван в черна туника, който можеше да избяга с лекота в полето с почернелите дървета.

Като по чудо Арие се обади. Може би знаеше, че истинската му майка е наблизо. Гарванът бързо се пресегна да запуши устата му, но той проплака отново. Бе ни разпознал и за нас това бе добро знамение. Бог ни закриляше.

— Нямаш право да си тук — каза Хана, когато разбра, че не й остава друг избор, освен да се изправи лице в лице срещу нас. Надигна се гордо, сякаш допреди миг не се криеше в мрака заедно с бръмбарите, сянка, свита зад вратата. — Ще извикам стражите и ще те затворят в кулата. А може и да те прогонят в пустошта. Там ти е мястото. Ти си престъпничка, а си мислиш, че имаш правото да идваш в този дом и да се държиш така, сякаш е твой.

Хана говореше единствено на майка ми и се взираше в нея, сякаш тя бе демон, изпълзял в стаята през отворения прозорец. Майка ми не каза нищо. Не спори и не отвърна на тези зли думи. Стоеше на прага, така че Хана да не избяга. За жената на Бен Яир бе прекалено късно да се крие или бори. Майка ми вече бе започнала заклинанието за прогонване. Посипа пепелта в два кръга, после ми махна с ръка. Всяка от нас влезе в своя кръг и започнахме да пеем Песента на упованието. Гласът на майка ми бе красив, чист и въздушен. Отначало Хана не ни слушаше, замаяна от заклинанието. Може би си мислеше, че я възхваляваме, или се бе убедила сама, че майка ми е дошла, за да потърси прошка от нея и да изяде солта, която сега тя хвърляше по съперницата си, защото така щеше да погълне греховете си. Но очите на жената на водача ни се разшириха, когато чу думите, които Шира напяваше.

Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия. Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото се уповавам. Защото Той ще те избави от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива; и под крилата Му ще прибегнеш; Неговата вярност е щит и закрила.14

Може би крилете, които винаги си представях, че са на гърба ми, бяха сложени там от Всемогъщия, за да ме закриля, защото се чувствах защитена, освободена от мрежи и капани. Каквото казваше майка ми, аз го повтарях след нея. Каквито и грехове да бе имала, й ги простих.

Пред нас Хана стисна бебето още по-силно, докато се взираше с тревога в майка ми.

— Ти взе това, което трябваше да бъде мое. Той трябваше да дари мен с дете, не теб! Ние убиваме крадците за делата им, не им прощаваме. Не можеш да ми направиш нищо.

Майка ми продължаваше с песента на Всемогъщия, възхваляваше Го и молеше за Неговата светлина.

Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава всред пладне. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди до десницата ти, но до тебе няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш и ще видиш възмездието на нечестивите.15

Слушах, самата аз като омагьосана. Амен, Амен, Села. Гласът ми отекваше, следваше думите на майка ми. Хана се извърна към мен. Когато погледна в очите ми, видя там съпруга си. Отстъпих назад, отблъсната от омразата й.

— Остани в кръга — предупреди ме майка ми.

Сега Хана знаеше коя съм. Приближи още, за да ме разгледа по-добре. Ето ме, детето, което бе прогонила в пустошта, за да стане храна на гарваните и чакалите.

— Трябваше да си моя — каза ми тя. Погледна гневно майка ми. Дишането й бе толкова тежко, че думите й почти не се чуваха. — Ти си унищожителка и грешница в Божиите очи.

Гласът й бе пресипнал, с мъка излизаше от гърдите й. Думите ме пронизаха така, както никое оръжие не би могло, но спазвах съвета на майка си и не излязох от кръга. Отказвах да поема в себе си отровата от нейната завист. Чувах само песента на Шира. Думите, които редеше, се оформяха видими във въздуха, нажежени до бяло, изписани с вяра.

Понеже ти си казал: Господ е прибежище мое и си направил Всевишния обиталището си, затова няма да те сполети никакво зло, нито ще се приближи язва до шатъра ти.

Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе да те пазят във всичките ти пътища.

На ръце ще те дигат, да не би да удариш о камък ногата си. Ще настъпиш лъв и аспид. Ще стъпчеш млад лъв и змия.16

Хана започна да разкрива истинската си същност и на какво зло е способна.

— Арие е мой! С майка му сключихме договор пред Бог!

Тя, която ни бе изпратила в пустошта, за да умрем, когато майка ми бе само на тринайсет, а аз новородено кърмаче, грабна нож и го вдигна към гърлото на Арие. Направих крачка напред, но майка ми отново ме хвана за ръката и ме спря.

Още не, прошепна тя.

Хана притискаше момченцето толкова силно, че то се разплака. Бях благодарна, че Йаел не е тук и не може да види демона, който разкриваше истинския си облик пред нас. Скоро силите на черния гарван щяха да секнат.

— Не взе ли достатъчно от мен, че искаш да ми отнемеш и това дете? По-скоро ще го отведа в отвъдния свят, отколкото да ти го дам.

По челото на майка ми имаше пот. Устните й се мърдаха, докато повтаряше песента. Нищо чудно, че мъжете се влюбваха в Шира и ангелите идваха да говорят с нея. Нищо чудно, че дъждът й се подчиняваше и дори дъщерята, която бе предала, правеше всичко, което тя пожелаеше.

Черният плащ на майка ми се разтвори. В този миг всички разкрихме първичната си същност, такива, каквито ни виждаше Адонай. Хана полудя, когато видя, че коремът на съперничката й бе наедрял от новото дете, което носеше. Дишането й се влоши, бе все по-пресипнало, сякаш някой я задушаваше, изтръгвайки въздуха от нея, както тя бе изтръгнала баща ми от нас. Жената нададе звук като наранено животно, кървав вик. Не, това не бе жената. Бе демонът.

В този миг аз се впуснах напред и дръпнах откраднатото дете от ръцете й с такава сила, че тя падна назад и се свлече на мястото, където бе хвърлена солта, която щеше да улови злото. По лицето на майка ми личеше, че не се бои от яростта на врага си.

Понеже той е положил в Мене любовта си, казва Господ, затова ще го избавя; ще го поставя в безопасност, защото е познал името Ми.

— Ах, ти, вещице! — изкрещя жената на нашия водач.

Той ще Ме призове и аз ще го послушам; с него ще съм, когато е в бедствие; ще го избавя и ще го прославя. Ще го наситя с дългоденствие и ще му покажа спасението, което върша.17

— Вземи го — каза Хана за Арие. Изглеждаше напълно смазана. — Прави каквото искаш с него. Но не можеш да вземеш съпруга ми.

Взех детето и изтичах навън с него, така че истинската му майка да го прегърне в градината на двореца. По-късно щяхме да празнуваме и да пеем възхвали, но сега чувах само един глас. Отговорът на майка ми. Защото тя бе точно такава, нито ангел, нито вещица, а просто жена, която вече не се боеше да говори и се бе изправила срещу съперничката си.

— О, той е мой много, много отдавна.

16

Търговци отвъд Соленото море идваха при нас и ни предлагаха подправки и тамян, билки и семена. Отчаяно се нуждаехме от техните стоки, скупчвахме се над цикорията и киселеца, заменяхме сребърни монети и полускъпоценни работи за тези подправки. Един от търговците водеше със себе си огромно черно куче от Азия. Това създание отиде до мястото край казармите, където брат ми често оставаше да преспи, докато беше още момче за всичко за воините, омагьосан от тяхната смелост и геройства. Сега Адир бе сред мъжете, бе си тръгнал от нас, и все пак част от същността му явно все още витаеше тук, защото огромното, рунтаво куче отказваше да се махне. Отметна глава назад и зави. Кучето бе знамение, това бе ясно, но не знаех дали бе за добро или лошо.

Метнах въже около гигантската му глава, за да го накарам да млъкне, после го поведох към стаята ни и го вързах отвън. Кучето ме гледаше, скимтейки, докато не се върнах и не му донесох вода. Когато търговецът дойде да си го потърси, черното куче не пожела да го последва. Втурна се напред и ухапа стопанина си, после се скри зад краката ми и надзърташе от там, свело голямата си муцуна и глава, като продължаваше да скимти.

— Съсипала си животното ми — развика се търговецът. — Беше жесток и див звяр, а сега е като овца.

Мъжът идваше от източната страна на Соленото море. Знаех езика, на който говореше, езика на моя първи баща. Бе прекрасно да чуя словата на Моаб, въпреки че с тях ме ругаеха.

— Кучето явно е направило своя избор — отвърнах внимателно аз. — Може би някой се е държал лошо с него и то си търси нов дом.

Пътникът бе поразен, че знам езика му. Прие няколко монети в замяна на животното и си тръгна.

Не исках да имам куче, но то често ме придружаваше до стената вечер, докато продължавах да се взирам към долината заедно с другите жени, очаквайки воините ни да се върнат. Нарекох го Еран, което означава „бдящия“ на нашия език, защото името подхождаше на това огромно и спокойно създание. Когато цъках с език, както виках коня си в едно друго време и един друг свят, той ме следваше. Еран не ръмжеше и не лаеше, нито ни досаждаше край масата. Чувствах, че ще ни донесе късмет; може би неговата съдба и съдбата на брат ми бяха свързани. Майка ми не настоя да се отървем от него, въпреки че не харесваше кучета и ги смяташе за малко по-добри животни от чакалите; а когато видях, че остави отвън купа с хляб и мляко, любимите храни на брат ми, разбрах, че и тя си бе помислила същото.

После една нощ Еран започна да лае и не успях да го успокоя по никакъв начин. Скоро майка ми се събуди. И двете бяхме нервни и заедно отидохме до стената. Там имаше и други жени, мнозина от тях разплакани, защото също бяха получили лоши знамения. Една се бе пробудила от сън, изпратен и от ангела Гавраил, в който мъртвият й баща й бе наредил да застане до портата. Друга бе чула прилеп, символа на бдителността и безшумността, да пърха из стаята й.

На зазоряване видяхме, че воините ни се завръщат; прахта се надигна, преди да ги различим ясно. Когато започнаха да се изкачват по змийската пътека, сърцата ни забиха силно, подскачаха нагоре, после спираха. С облекчение видях Амрам, но крехкото тяло, което носеше на гърба си, бе брат ми. Познах го по туниката и плаща му.

Воините ни бяха последвали римляните. Имало схватка и те бяха победили най-малобройния отряд експлораторес, защото ги превъзхождали по численост. Неколцина от по-неопитните легионери били убити, независимо от защитата на бронята и бронзовите им шлемове. Бунтовниците се бяха справили добре, но Адир бил поразен от копие и раната му бе сериозна; вече гореше от треската. Тъмната му коса бе сплетена, а очите му, с техните жълти пламъчета, също като на баща му и на Нахара, бяха навлажнени и бледни.

Отнесохме го в стаята ни, където майка ми изми отпуснатото му тяло. От треската бе станал студен, сякаш Шалгиел, ангелът на снега, го бе прегърнал. Майка ми ме накара да изгоря бързо дрехите на Адир. Така се защитавахме от демоните, които можеха да разпространят болестта, но освен това по същия начин изгаряхме и дрехите на мъртвите. Може би затова не успях да се насиля да го направя. Просто изпрах туниката и плаща на брат ми и ги закачих на простора край обора, където бяха живели есеите.

Хората от нашия народ мият ръцете си преди всяко ядене, преди всяка чаша вино, която поемат, преди да разрежат хляба на две и има сериозна причина за това. Демоните могат да влязат в човек, който е нечист, а демонският огън се разкрива като силна треска. Майка ми искаше да прикривам лицето си с шал, когато се грижех за брат си. Миехме ръцете си със сапун от луга и пепел, докато кожата ни се протриеше. Всяка сутрин Шира сваряваше чай от дафинов лист, розово масло и лютив пипер. Брат ми сгърчваше лице, когато отпиваше от чая, но се подчиняваше и продължаваше да пие. Налагахме почистената му рана с лапа от самтар, съчетан с рейта, лек, направен от пшеница.

Майка ми палеше масло на олтара на Ашторет. Откри едничка лилия, растяща в изоставена градина, рядка луковица, засадена там стотина години по-рано от градинарите на царя, за да горят листенцата и стъблото й в зелен пламък за прослава на Бог.

Освободи това дете и го спаси от всички злочестини.

Шира взе два гълъба от гнездата им, толкова красиви, че те самите осъзнаваха красотата си и горделиво се пъчеха пред своя вид. Принесе ги в жертва на Царицата на небето, въпреки че след като Храмът бе разрушен, народът ни вече не правеше такива жертвоприношения, дори на Адонай. Избърса кръвта от ръцете си внимателно, за да не остане нито капка по кожата й.

Позволи му да стане мъж и да възхвалява със славни песни нашия Бог и цар, нашия могъщ Бог. Амен, Амен, Села. Нека Той те пази от всяко зло и ти позволи да се върнеш в Йерусалим, сред святост и мир.

Адир бе момче, копнеещо за война; но това, което бе открил, го бе смаяло със злината си. Завърна се при нас притихнал и смирен. Дори след преминаването на треската, страдаше от раната на крака си. Не можеше да се изправи и да ходи нормално и това го съсипваше. Единствено огромното черно куче успяваше да го разведри и аз заповядах на животното да стои постоянно до леглото му. Майка ми ме караше да къпя кучето много старателно, за да не могат демоните да влязат през мръсотията му в моя брат, който все още бе доста слаб. Водех Еран на площада и го поливах с шепи вода, после го търках с луга, докато той стоеше търпеливо пред мен, въпреки че лесно би могъл да избяга от хватката ми. При една от тези наши разходки стана нещо.

— А, ето кой е заел мястото ми.

Амрам се бе появил изненадващо зад мен и ме прегърна. Позволих му да обвие ръцете си около тялото ми, макар да чувствах странна студенина. Кучето внезапно залая и изръмжа.

— Спри — казах аз на Еран, но той не се успокои и това ме притесни, защото никога досега не го бях виждал толкова раздразнен. Каквато и да бе причината, не харесваше мъжа до мен.

— Моят съперник — пошегува се Амрам. — Ако ме ухапе, ще го ухапя и аз.

Завързах кучето за ствола на една финикова палма, след това дръпнах Амрам настрани, за да не сме пред очите на всички.

— Трябва да кажеш на воините, че брат ми не може вече да излиза навън.

Той се разсмя.

— Всички воини трябва да тръгват на бой, когато ги повикат. Знаеш го. А сега той е един от нас. — Извади парчето син плат, което му бях дала за късмет. — Поне за мен не бива да се притесняваш. Когато отново тръгна, ще знам как да намеря пътя си обратно.

Исках да кажа още нещо, но Амрам не бе мъж, който щеше да отстъпи на молбите на една жена. Аз сама трябваше да запазя брат си тук, в безопасност. Стоях там на площада и си дадох обет, че ще го спася. Адир нямаше да тръгне с тях, когато дойдеше време за следващия набег. Друг воин щеше да крачи до Амрам.

17

Помолих я за услуга и Йаел не ми отказа, защото аз бях тази, която постави сина й в прегръдките й. Бях го изтръгнала от ръцете на зловещата жена, която толкова отчаяно бе искала да му бъде майка, че си бе повярвала, че наистина е такава. Йаел ме чакаше на площада, където вълните от жега се надигаха във въздуха, с бебето, привързано на кръста й. Откакто Арие отново бе при нея, тя не го изпускаше от погледа си. Ако имаше нужда от помощ, а Ревка и аз бяхме на работа в гълъбарниците, го оставяше при баща си, който харесваше детето. Старецът сякаш се отплащаше на Йаел за всичко, което й бе причинил, като се грижеше с любов за момчето. Може би за него това бе шанс да отгледа поредния воин. Веднъж Ревка попита Йаел защо позволява на този човек да бъде част от живота на сина й, след като се бе държал ужасно с нея от мига на раждането й. Тя отговори, че сега той бил различен, пустинята и времето го бяха победили.

— Когато го гледам как се държи с Арие, виждам мъжа, който би могъл да бъде през моето детство, ако не бе загубил любовта на живота си.

Арие бе в безопасност под грижите на дядо си, който бе един от най-великите сикарии на Йерусалим и ножът му все още бе скрит под плаща му, макар че сега му позволяваха единствено да чисти оръжията на воините. Поисках да се срещна с него и помолих Йаел да ме заведе при баща си. Убиецът смяташе, че не съм достойна за сина му. Може би Йаел смяташе, че ще се опитам да спечеля благоразположението му. Но мъж като него не може да бъде накаран да промени мнението си, а и аз не исках подобно нещо.

— Помниш Азиза — каза тя на баща си, когато влязохме в стаята им.

Йосиф бар Елханан вдигна очи към мен и ме изгледа студено. Питах се колко мъже е убил, дали пролените реки от кръв са го смирили и накарали да търси опрощение. Вдигна бебето в скута си, после кимна.

— Шед.

Искаше да ме обиди, но аз се усмихнах красиво. Усмивките също могат да бъдат оръжия. Йаел отиде да направи чай, макар че се страхуваше да ме остави на милостта на баща си.

— Свикнала съм с такива мъже — уверих я аз, защото знаех, че думите на мъжете не бяха така опасни като тези на жените.

Убиецът ме пренебрегна и започна да люлее детето с изненадваща нежност. Приведох се напред, така че само Бар Елханан да може да ме чуе, защото това, което щях да кажа, бе прекалено лична молба.

— Искам да ме научиш да съм невидима — казах му аз.

Старецът гъделичкаше Арие на коленете си и на бебето му харесваше. Очаквах, че ще се престори на глух, когато му казах какво искам, но той бе любопитен и не успя да се удържи; искаше да узнае още. Изгледа ме грубо и презрително, защото в очите му бях обикновена зона.

— Защо да го правя? — попита той.

— За да защитя сина ти и брат си.

— Аз загубих сина си заради теб.

Знаех, че двамата не са се помирили, но не се боях да говоря пред него. Ако се поддадях на омразата, която струеше от думите му, той никога нямаше да ме уважава.

— Ако си го загубил, то е, защото си прекалено мързелив да станеш и да го намериш.

Убиецът се изкиска, после поклати тъжно глава.

— Вярно е. Сам затръшнах вратата си пред него, а сега се чудя защо не влиза през нея.

Явно бях успяла да докосна сърцето му — оказа се, че има такова, — затова се осмелих да продължа.

— Искам да заема мястото на брат си сред воините, защото аз започнах всичко. Мястото му трябваше да е мое от самото начало.

Убиецът се разсмя. По сбръчканото му лице си личеше, че се забавлява. Смяташе, че съм дошла там, за да го развеселя с глупавите си приказки. Щеше да ме посъветва да се придържам към заниманията, подходящи за жени, които така и не бях научила. Хората вярват, че си това, което им докажеш, че си. Преди убиецът да ме пропъди, извадих ножа си. С един скок се озовах зад него и го допрях до гърлото му. Бе забранено да ме докосва, но Бар Елханан бе извършил много по-тежки грехове от този. Сграбчи ръката ми и я изви назад, като все още държеше бебето в скута си. И двамата дишахме тежко.

— Защо искаш да ме убиеш? — попита той.

— Не искам.

Убиецът ме пусна и аз се изправих отново пред него. Той ме гледаше с объркано изражение.

— Ти жена ли си? — попита ме замислено, очевидно впечатлен от бързината ми и от умелото боравене с оръжието.

— През повечето време — отвърнах аз.

За щастие той се разсмя.

— Тук съм никой — каза убиецът. — Но ако искаш да се научиш да чистиш копия и брони, аз съм твоят човек.

— Не. Искам повече. Искам да съм невидима.

Когато Йаел се върна с чая, баща й вече бе решил, че ще ми позволи да нося плаща му. На тръгване той предложи да го посетя и на следващия ден. Йаел го погледна с изненада и той обясни, че съм се интересувала от чистенето на оръжията и щял да ме научи на някои неща.

18

В деня, в който трябваше да потеглим, навлизахме в месеца Елул, времето на размисъл преди най-свещените дни. Събудих се по тъмно, докато брат ми, все още неизлекуван докрай, с превързан крак, дремеше на своя сламеник. Отидох до обора, преоблякох се в неговите дрехи, а моите скрих под голяма купа сено. Всеки ден се бях упражнявала със стария убиец, който се бе оказал непреклонен учител. Бях истинска загадка за него, но той бе благодарен, че някой — дори това да бях аз — имаше нужда от великите му умения. Изобщо не се притесняваше, че мога да пострадам по време на заниманията ни. Бе сдържан, методите му бяха жестоки, но ме обучи добре.

Кучето ме следваше и чакаше търпеливо, докато вземах туниката и плаща на брат си. Помислих си, че сигурно стои до мен, защото ме смята за Адир или защото очакваше да му дам храна. Но когато го напъдих, то не си тръгна и ме последва до казармите. В мрака си сложих бронята от сребристи люспи. Бях завързала шала си ниско над челото, за да скрия лицето си и да заприличам на брат си. Не след дълго воинът на име Ури дойде и ми каза кои копия да взема за другите. Изпълних нарежданията му.

Бях си взела само малка торба със смокини, шамфъстък и твърдо сирене, както и сивия плащ. Старият убиец ме бе научил на своите тайни за невидимост, как да ходя из сенките, как да стъпвам, без да вдигам шум, как да се измъквам от хватките на противника сред мъглата. На края на заниманията ни ме обяви за добър ученик, въпреки че продължаваше да смята, че съм недостойна за жена на Амрам.

— Може да казват, че си жена, но ти си нещо друго.

Убиецът бе вече на възраст, но зрението му бе ясно и погледът му бе все така остър.

— Шед? — опитах се да се пошегувам.

Можеше да се засмее, но не го направи.

— Воин — каза той.

Сведох глава пред него с благодарност и го оставих да почиства оръжията на другите мъже.

19

Шейсет души тръгнахме този ден, отряд за набези, воден от самия Бен Яир. Сърцето ми биеше бясно при мисълта, че съм един от воините на своя баща, че го следвам и може би щях да го накарам да се гордее с мен. Завързах Еран за един стълб, но той се отскубна и ме последва. Тъй като отказваше да ме остави, реших да използвам голямото куче така, както другите използваха товарните магарета — омотах тялото му с дебело въже, за да привържа копия от двете му страни. Животното със сигурност бе здраво поне колкото магаре и също толкова инато.

На излизане през портата се бях наредила най-отзад на колоната. Виждах мъжете, които баща ми водеше, Амрам и неговите другари. Можех да позная Амрам дори от разстояние, защото бе завързал синия шал за доспехите си. Развяваше се пред очите ми, докато слизахме надолу по виещата се пътека.

Жегата набъбваше и небето искреше до бяло. Не бях свикнала с бронята, която сега носех, и тежестта й правеше походката ми несигурна. Хората на бащата на сестра ми никога не носеха нещо, което можеше да затрудни вървежа им. Колкото по-леки бяха, толкова по-подвижни бяха в битка; само конете им бяха защитени с метални маски на муцуните и плочи по телата им, защото хората от племето знаеха стойността на тези създания. Мечтаех за коня, който бе даден на моя брат, или за най-прекрасния ни жребец, Леба, който винаги можеше да намери пътя си към дома и нямаше нужда от юзда. На гърба на този кон щях да летя; сега се тътрех мъчително надолу.

Пътеката бе опасна за невнимателните. Прахта се надигаше в лицата ни, а камъните се изплъзваха под краката ни. Стоях най-отзад, с Еран до себе си, и оставих воините да си мислят, че съм срамежлив. Докато вървяхме, неколцина от воините ме поздравиха за желанието ми да вляза отново в битка толкова скоро след нараняването си. Поздравиха ме и за Еран, защото мъж, чието куче му е така предано, е мъж, който искаш да стои до теб в битка. Сведох мълчаливо глава с признателност. Човек може да разкрие истинското си аз и без думи.

Запътихме се в посока към оазиса Ейн Геди. Говореше се, че западно от това място се бяха настанили група пътници заедно с местни хора и притежаваха злато, скъпоценни камъни, масло и различни подправки. В планината вече изпитвахме тежестта на оскъдицата. Когато стените ни падаха, ги поправяхме с кал и слама; когато лампите ни оставаха без масло, потъвахме в мрак; когато не ни стигаха дървата за огнищата, използвахме изпражненията на магаретата, за да си запалим огън. Не ядяхме задушено или варено месо, само каша, рядка смес от ечемик, сред която понякога плуваха късчета месце от малкото гълъби, които решавахме да жертваме. Воините ни нямаха избор, освен да вземат нужното от другите места и селища, за да оцелеем. Същото бях правила и когато живеехме с бащата на Нахара. Това беше нашата страна и ние бяхме нейните владетели — тези, които преминаваха през земите ни, трябваше да разберат, че зависят от милостта ни.

Ходехме, докато се изморихме, и легнахме да поспим на открито. Нощта бе свежа, но леко хладна, и се радвах, че кучето е до мен, защото двамата се топлехме, лежейки един до друг. Гледах Амрам изпод плаща си, но внимавах да не се разкривам. Държах главата си сведена, за да не види белега на лицето ми, който той мислеше за сълза. Използвах номерата, които бях усъвършенствала в Моаб; ходех сама да се облекчавам, никога не кръшках от задълженията си, говорех рядко, а когато го правех, снижавах гласа си. Всички ме смятаха за Адир.

Винаги когато можех, отивах да ловувам. Прострелях млад ибекс и когато животното се свлече на земята, отидох при него и прерязах гърлото му, за да може духът му да излети безболезнено и с достойнство в небето. Когато занесох плячката си в лагера, Амрам дойде да ме поздрави и да ми помогне да одерем и нарежем животното.

— Имаш добър мерник, малки братко — каза ми той.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите ми. Бях уплашена, че ще ме разпознае, но може би се боях още повече, че няма да го направи. Преглътнах думите си и само кимнах в отговор. Ръцете ми трепереха заради близостта му и заради измамата ми. Почувствах, че в този миг наистина съм жена и учестеното ми дишане ме издава. Но той не ме позна. Потупа ме сърдечно по рамото и все пак не усети колко силно бие сърцето ми.

Не можех да виня Амрам за това, след като самата аз бях положила толкова усилия да се прикрия. Старият убиец ме бе научил, че хората никога не виждат това, което е точно пред очите им. Те гледат в ъглите и под камъните, но ако стоиш право пред тях, ще те подминат, вярвайки, че си просто маслиново дърво, част от пейзажа и нищо повече. Бар Елханан бе научил това сам, докато се бе спотайвал в Храма в търсене на враговете си. Изчезни, като се слееш с нещо, казваше ми той. Стани не това, което си, а това, което е край теб. Скала, сянка, един стрелец сред многото други. Не виждаме мишките, защото те се прикриват в мрака толкова често, че когато изскочат пред теб, приличат на сенки. Сянката се възприема с ума, не с окото, продължаваше убиецът. Така можеш да убедиш хората около себе си да те виждат по начина, по който ти искаш.

Вечер, когато обикалях из района с кучето, носех плаща на стареца. Скални дамани живееха в дупки в земята, виждахме и следи от копитата на ибексите, които обикаляха в търсене на водопадите наблизо, мястото, където се говореше, че цар Давид някога е бил разположил своя лагер. Там можеше да бъде открита Моринга Перегрина, орхидеята с розово-бели цветове, която се появяваше всяка пролет. Разказваха, че Давид е написал над триста песни, по една за всеки ден от годината. Там, където обикалях обаче, нямаше орхидеи; по варовиковите скали имаше само ниски храсти смирна. Откъснах малко клонки и ги пъхнах под плаща си, както правеха жените, за да ухаят по-свежо.

Другите не ме притесняваха и приемаха сдържаността ми, докато се готвеха за битката, изпробваха оръжията си и пиеха малкото останало вино. Не само аз обаче стоях встрани от останалите. Още един воин предпочиташе да е извън групичките на разговарящите бойци, отказваше да яде от ибекса, който бях свалила, и вместо това постеше. Натъкнах се на него, когато тръгнах да се облекча извън лагера, както правех всяка вечер. Този воин отбягваше контакта с другарите си, не се нуждаеше от утеха или плащ, за да се топли, не желаеше да общува с братята си по оръжие.

Кучето не се разлая, когато се натъкнахме на онзи, когото наричаха Мъжа от долината и който нараняваше сам плътта си с метал. Това бе против нашите закони, но никой не смееше да го осъди за варварството му. Белите му плитки не отговаряха на младежкото му лице; бяха толкова дълги, че се спускаха по целия му гръб. Другите воини казваха, че в битка Бог можел да го сграбчи за косата и така го спасявал от всяка опасност. Затова влизал и в най-лютата схватка и излизал жив от нея, докато останалите мъже умирали до един. Плътта му бе покрита с множество белези от рани, за които не се грижеше и изобщо не ги лекуваше. Металните ленти се впиваха в мускулестите му ръце и оставяха сини и пурпурни следи.

Когато се натъкнах на него, бе коленичил до един храст и пееше оплаквателна песен за мъртвите; стискаше в ръце бодливите клонки, за да си причини още болка. Никога не бях виждал мъж така открито да разкрива агонията си. Почувствах, че ще се разплача, и побягнах бързо, за да не ме види.

Сграбчих Еран за врата и заедно се отдалечихме от това място, препускахме като коне. Под нас се вдигаше прах, а даманите се изпокриваха в дупките си при звука на стъпките ни. Жълтеникавокафяви бухали се издигаха във въздуха на скалите; прилепи с миши опашки излитаха от хинаповите дървета сред облаци от плът и крила, забравили за оранжевите плодове по клоните.

На следващия ден мъжът, когото бях видяла предишната вечер, ме зяпаше непрекъснато. Знаех, че никой воин не желае да се бие рамо до рамо с него, защото бе безразсъден и не милееше за живота си. Носеше една брадва и никакво друго оръжие, но хората казваха, че тази брадва е благословена и никога не пропуска целта си. Извърнах очи встрани, защото не желаех да разкрия истинската си природа, нито да подклаждам с нещо страховития му гняв, който според другарите му бил тъй яростен и неугасим, сякаш Мъжът от долината се биел от дясната страна на Гавраил, най-жестокия от ангелите.

Тази вечер се приготвихме за нощния набег. Бях замаяна от жегата и от бремето на собствената си измама, както и от тежката сребриста броня. Бяхме застанали на опашка под все още парещото, залязващо слънце, за да получим дяла си вода. Когато помолих за малко вода и за кучето си, отговорникът за дажбите поклати глава.

— Ще трябва да пие от някоя кална локва, ако намери такава — каза той. — Нямаме достатъчно вода, за да даваме и на това животно.

Отдалечих се, разстроена. Разделях провизиите, които носех, с кучето си и му бях дала костите на ибекса. Бащата на Нахара ме бе учил, че трябва да нахраниш първо коня си и после себе си, но сега имах съвсем малко вода, едва щеше да стигне и за мен. Копнеех да бъда воин, а бях открила, че основната ми грижа е създание, което дори не исках да е тук. Чудех се какво да правя, когато Мъжът от долината дойде при мен. Кучето пак не изръмжа. Воинът изсипа своята порция вода в купата на Еран. Кимна към него.

— Той е жаден.

Измърморих думи на благодарност.

— А ти няма ли да ожаднееш?

— Водата не утолява жаждата ми — каза Мъжът от долината. И после, без очевидна причина, допълни: — Не отивай тази нощ.

Явно ме смяташе за незряло момче, за брат ми Адир, който нямаше опит в битките, а и наскоро бе ранен. Не биваше да се притеснява за мен.

— Много пъти съм се бил с мъже — уверих го аз. — И те са пострадвали, не аз.

Воинът кимна. Погледът му избягваше моя.

— Но това е първият ти път сред нас. Досега не си бил на война, не си нападал село.

Това бе вярно, кръвопролитията, които познавах, бяха от източната страна на Соленото море, сред зелените пасища.

— Така повелява дългът ми — казах просто.

Усетих как очите му ме пронизват, но аз погледнах встрани, за да скрия истината за себе си.

— Когато му дойде времето — посъветва ме воинът, когото другите избягваха, — дръж се близо до мен.

Над земята се спусна мъгла и я покри така, както сивият ми плащ скриваше мен. Това се смяташе за знамение за добър късмет, защото щеше да ни позволи да изненадаме врага си. Лъкът ми бе готов, когато тръгнахме към селището, където се намираха пътниците. Въздухът бе хладен, но земята все още пареше от жегата на деня. Сякаш тя имаше свое собствено сърце, което туптеше в ритъма на моето. Виждах Елеазар бен Яир в мрака. Молеше се и носеше молитвения си шал, защото се биеше за славата на Бог. Бе ни събрал за последен път. Пред него давахме обет да бъдем един човек и една душа в битката. Заклехме се да не вземаме пленници и роби.

— Не искаме жените и децата ни да бъдат поробени — каза Бен Яир. — Ще сторим същото и за тези, които срещнем в битката.

Хората казваха, че нашият водач е видял най-близките си хора разпънати на кръст в Йерусалим — братята и приятелите му бяха умрели в агония пред очите му. След това римляните отсекли главите от телата и ги хвърлили на улицата, за да ги оплачат роднините им, но без телата не можеше да има траурни песни, нито погребение, нито покой за душите им. Бен Яир говореше с думите на нашия Бог.

Кой е страхлив и малодушен? Нека си иде и се върне у дома си, да не би да премалеят сърцата на братята му, както неговото сърце.18

Но нашият дом бе Йерусалим, а Цион бе паднал и нито един воин не би се извърнал от предстоящата битка. Видях, че Амрам вдига копието си заедно с останалите, за да подкрепи думите на водача ни. Само Мъжът от долината не се присъедини в поздравите и в молитвата им. Може би вече бе казал своята молитва. Може би думите му бяха прощална песен. Той не носеше молитвен шал или роба, само туника и металните ленти около ръцете си. Копнееше за болка, това видях в него, а това, което човек търси, много често го намира.

Потеглихме в мълчание, когато луната се надигна. Вървях близо до Амрам, за да го наблюдавам, кучето ме следваше по петите, пазещо тишина като всички нас. Сърцето на земята туптеше. Светът бе обвит в мълчание, докато се натъкнахме на пазачите. После се разнесе див вик и внезапно силните крясъци на мъжете огласиха селото. Крещенето стана оглушително и клането започна. Подпрях се на коляно и започнах да стрелям с лъка си, за да подсигуря гърбовете на воините пред мен. Веднага убих двама мъже и те се строполиха пред Амрам. Може би той помисли, че ангел го е защитил, защото високо благодари на Бог. Кучето ми лаеше всеки път щом приближеше враг. Лаят му ми позволяваше да разбера в коя посока трябваше да се целя, защото мъжете настъпваха от всеки ъгъл в хаоса наоколо. Може би щях да се объркам, ако не беше Еран, и се заклех, че винаги щях да го водя със себе си в бой.

Нашите воини бяха по-опитни и се справиха с градските изнежени хора; телата на убитите лежаха навсякъде. Видях Мъжа от долината да размахва брадвата си. Вършееше сред четирима врагове, поваляше ги един по един, после им крещеше, предизвикваше труповете да се надигнат и да се бият отново. Когато друг от селото се впусна към него и се метна на гърба му, той спокойно го издърпа от себе си и го разсече на две. Огледа за следващия, когото да унищожи, и се гмурна в хаоса на битката с настървение, сякаш не се боеше от нищо. Усещах как кръвта ми препуска и в мен се надига радост, докато прострелях друг враг, който се бе впуснал към него. Помислих си, че ако баща ми знаеше колко мъже бях поразила със стрелите си, щеше да бъде горд да ме признае за свой син.

Нощта пареше от кръвта, земята бе лепкава, мирисът на смърт се носеше навсякъде. Във въздуха имаше скакалци, които жужаха и подскачаха пред нас. Носех сребриста броня под плаща си и ръцете ме боляха, потях се обилно. Попих лицето си с шала си за глава и се изправих.

В мига, в който свалих лъка си, сякаш отстъпих назад и излязох от битката. Може би сега наблюдавах сцената пред очите си, както правеха ангелите, отдалече и без емоция, но виждах много повече, отколкото мъжете, които бяха в разгара на битката. Зрението ми бе замъглено и не вярвах на това, което се разкри пред погледа ми. Бяхме избили хората, които просто се опитваха да се защитят, както и пътниците, спрели тук, с техните сини плащове, мъжете от Моаб, дошли да търгуват с подправки и изсушени плодове. Тук нямаше акация, за да изгоря клонки в тяхна памет, следователно душите им нямаше да напуснат телата им. Болеше ме, защото знаех, че ще бъдат пленени в капана между двата свята, далече от Желязната планина; никой нямаше да се надигне след пролятата кръв и да поеме в другия живот; кръв, която бе червена като нашата, докато попиваше в земята.

Нощта се превърна в сън. Битката ме принуди да се пробудя от това, което се случваше пред мен, защото отвъд купчините с мъртви мъже ставаше нещо по-ужасно. Нашите воини бяха започнали да избиват жените, които бягаха от къщите. Бе невъзможно, ние не вярвахме в такава жестокост, и все пак знаех, че е истина, защото чувах писъците на жертвите. Бяха писъци на жени и нещо още по-страшно. Под тях чувах виковете на деца. Когато видях Амрам, той се бе превърнал в част от съня, пред очите ми се бе променил в демон, лицето му бе демонско, делата му бяха прокълнати.

Нашият водач бе казал, че няма да вземаме роби. Бях помислила, че това означава, че жените и децата ще бъдат пуснати, но това не бе обичайно за войните в този тъжен свят. Кучето ми бе побесняло, мяташе се на всички страни и лаеше; никога не бях виждала животно в такова състояние. Обвих ръце около врата му и се опитах да го успокоя, но счупих ноктите си, докато впивах пръсти в козината му. Самата аз чувствах, че ще полудея от гледката пред мен, от смъртта на невинните. За миг поисках да скоча и да застана на страната на неприятелите ни, да започна да се бия срещу своя собствен народ. Изпитвах нужда да се втурна срещу мъжете, с които бях дошла, срещу своите другари. Объркана сред ужасяващото кръвопролитие, внезапно изгубих представа защо смятахме, че имаме право да отнемаме нещо от тези хора; вземахме го, защото го искахме, също като разбойниците, които някога бяха искали мен, майка ми и всичко, което притежавахме.

Стоях там, заобиколена от унищожението, недокосната от смъртта по Божията милост. Битката вече не ме интересуваше, нито можех да понеса случващото се. Затворих очи и зачаках малах ха-мавет най-накрая да дойде за мен, след като бе пропуснал първия си шанс, когато бях прогонена в пустошта като новородено бебе. Може би не ми бе отредено да живея след деня, в който жената на Елеазар бе поискала да се отърве от мен, и бе грешно да се опитвам да избегна съдбата си.

Никога няма да разбера дали Ангелът на смъртта щеше да ме вземе тази нощ, защото Мъжът от долината ме сграбчи за плаща и ме издърпа след себе си. С Еран тръгнахме с него, въпреки че бях останала без дъх, сърцето ми тежеше и биеше прекалено силно. Прехапах устните си и забих зъби в тях, докато усетих това, което исках. Своята кръв, не чужда. Заслужавах го.

Воинът ме поведе към билото на хълма, където мъглата на вечерта се вдигаше. Той имаше много рани от тази битка, но не им обръщаше внимание, както не забелязваше и че плачех. От мястото, където бяхме, виждахме клането. Къщите в селото бяха каменни; скоро щяха да бъдат напълно пусти. Всичко, което тези хора притежаваха, щеше да ни принадлежи. Свалих шлема и окървавения си плащ. Разбрах защо Мъжът от долината ме бе предупредил да не идвам; знаел е какво ще се случи. Той не убиваше жени и деца и не желаеше да вижда кръвта им. Знаеше, че съм жена, но не бе казал нищо. Знаеше каква е заповедта на водача му, но бе сключил свой обет с Бог.

От всички, които виждах пред себе си, той бе единственият, до когото исках да застана.

Оставиха магаретата живи и ги натовариха с това, което сега ни принадлежеше: джинджифил и пипер, тикви и лук, всякакви вина и масло, жито, малко злато, обици и пръстени, взети от домовете и направо от телата, купчини със скъпоценна канела, лампи и оръжия. Взеха козите и овцете и убиха кокошките. Напълниха кожените мехове е вода и сирене. Всичко миришеше на кръв.

Върнах се в селото, за да събера стрелите си. Лесно ги намирах, червени лилии, които бях посадила след себе си. Трябваше само да ги измъкна от гърдите и телата на падналите. Не взех нищо друго. Докато другите сваляха пръстените от студените пръсти и мъкнеха вино от мазетата, аз измих остриетата на стрелите си в купа с вода, казах молитвата си и помолих Адонай да не причинява повече мъки на загиналите тази нощ, да ги спаси от трите порти на Геената, долината на ада. Не можех да погледна в лицата на избитите жени и деца, но потърсих сред мъжете от Моаб някой, когото познавах.

Амрам дойде при мен, покрит с пот и засъхнала кръв.

— Не се занимавай — каза ми той, докато обръщах телата на мъжете от народа на първия ми баща. — Всичките са еднакви.

Когато най-накрая нощта се спусна спокойна над нас, Бен Яир се обърна към воините си. Не можех да остана сред тях. Хората казаха, че първо благодарил на Бог, после похвалил мъжете за смелостта им. Наредил им да се помолят за душите на мъртвите, защото в друго време, на друго място, ако враговете ни от Рим не ни бяха тласнали към глад и бедност, щяхме да наречем жертвите си свои братя.

Вече се бяхме върнали в пустинята, бързайки, за да не оставим следи от себе си и някои от хората от селището, които не са били там по време на набега, да не ни открият и потърсят отмъщение. Воините се помолиха и принесоха в жертва коза. Виковете й ми приличаха на писъците на някоя от убитите жени. Свих се на кълбо зад кучето си и запуших ушите си. Сиянието на Шехина, светлината и състраданието на Всемогъщия, не стигаше до земята. Тук бяхме заобиколени от ситра ахра, мрачното царство, защото в тази нощ бяхме преминали от другата страна на света, ужасяващото място, което се намираше до лявата ръка на Бог и се хранеше с човешки грехове.

Обмислях след завръщането ни от победоносния набег да легна до Амрам, да пъхна ръцете му под плаща ми, за да може най-накрая да разбере коя бях аз и да му се отдам, но не го направих. Болеше ме коремът, болеше ме и сърцето. Отидох в пустинята и повърнах всичко, което бях яла, откакто бях напуснала дома на майка ми. Вкусът бе кисел, сякаш бях изплюла демон. Радвах се, че брат ми не бе с нас. Адир, който имаше толкова нежен дух, и все пак най-много на света копнееше да бъде воин, бе пощаден от гледката на страхливите действия на тези, на които се възхищаваше.

Белите скали бяха невидими в мрака. Всичко бе скрито. Сега разбрах, че като човешки същества имаме дълг да виждаме отвъд воала в същността на света, в сърцевината на нещата.

Видях Мъжа от долината и отидох при него. Стоеше сред бодливи храсти, пораснали в кръг, сред които се криеха чучулиги. Чувахме гласовете на другите, които пееха, но техните песни не означаваха нищо за нас. Всяко късче от окъпаната в кръв земя, по която стъпвахме, бе като част от царството на преходността, където враговете ни се лутаха. Тук не растяха акации. Нямаше начин да помогнем на душите на мъртвите да намерят покой.

Днес бях видяла любимия си да убива дете на не повече от четири години. За него може би това бе нищо, но за мен бе всичко. Вече не виждах нищо друго, освен звездите на небето и лицето на убитото дете, защото сега то живееше зад очите ми и щеше да бъде завинаги част от мен. Всеки път щом погледнех към Амрам, щях да виждам това дете.

Искаше ми се да бях истинска жена и да си бях останала у дома.

— Не знаеше ли, че светът е такъв? — попита ме Мъжът от долината.

Кучето лежеше в краката ми. По козината му имаше кръв. След изгрева на слънцето мухите щяха да го накацат и то щеше да заприлича на чудовище. Еран не ме бе изоставил нито за миг по време на кървавия хаос и се бе втурвал срещу всеки, който се опиташе да ме доближи, оголвайки зловещите си зъби.

Никога не се бях чувствала толкова безпомощна и толкова изпълнена със срам. Бях изгубила нещо завинаги и не мислех, че ще си го върна обратно. Тук, на земята, за мен вече нямаше нищо; трябваше да се обърна към небето. Мъглата бе изчезнала напълно и звездите грееха ярко. Видяхме нещо да се рее през мрака сред струи светлина, но очите ни не го различаваха ясно. Бях зашеметена от гледката и от добротата на силния, простоват звяр, който не бе и помислил да ме изостави, както и от това, че двамата с Мъжа от долината стояхме един до друг, все още живи.

— Не е ли красив? — попитах аз, взирайки се в света около нас.

— Не е ли ужасен? — отвърна ми воинът.

Погледна ме изпитателно и внезапно разбрах, че това наистина е въпрос и той се нуждае от отговор. Взех ръката му и я пъхнах под плаща си; придърпах го към себе си и го накарах да легнем на земята. Той ме бе спасил, сега аз направих същото за него. За една вечер, дори когато все още усещахме мириса на кръв по телата си, когато нощта бе черна и целият свят бе невидим, ние не бяхме сами.

20

Раната на Адир бе излекувана, но брат ми продължаваше да накуцва и изглеждаше много слаб. Майка ми се тревожеше за него и изпробваше лекарство след лекарство, преравяше рецептите си и купчините с билки. Но състоянието му не се променяше. Въпреки че не бе одобрила постъпката ми, Шира бе съгласна, че трябва отново да заема мястото му, ако отново го повикаха за набег. Така беше правилно. Аз бях по-добрият воин и имах по-голям шанс да се завърна. Отново с майка ми имахме общи тайни. Двете не отричахме тази връзка, защото съдбите ни винаги щяха да са свързани. Каквато и горчивина да бе имало помежду ни, вече бе заличена.

Може би баща ми се бе надявал да има син, също като бащата на Адир, защото Бен Яир бе станал безразсъден и се срещаше с нея почти всяка вечер в цистерните, за да се наслади и на нея, и на детето, което растеше в утробата й. Жена му се криеше и не излизаше от дома си. Хората говореха, че Хана отново се е разболяла, но аз се питах дали просто мъжът й не забраняваше да излиза сред другите жени. Той вече не търпеше намесата й, защото бе посветил по-голямата част от живота си на тази жена, която не обичаше. Каквото му оставаше, сега го искаше за себе си.

От самото ни пристигане той се упражняваше в свой вид невидимост, не като уменията, на които ме учеше старият убиец. Криеше копнежа си по майка ми, точно пред очите на другите хора. Те подминаваха очевидното и не виждаха нищо. Той имаше право да си вземе нова жена, след като неговата години наред не бе успяла да му роди дете; и все пак Хана се бореше за сърцето му, опитваше се да го измами и настояваше, че Бог й е дал детето, което тя открадна от Йаел.

Сега, когато всеки ден бе дар и можеше да няма следващ, както есеите проповядваха, баща ми вече отказваше да се преструва. Виждах го с майка ми пред вратата ни, прегърнати толкова силно, сякаш потъваха един в друг. В някои вечери сядаше на нашата маса и ядеше от скромната ни храна. Обикновено оставах извън дома ни и извеждах брат си в градината с мен, макар че той трябваше да се подпира на рамото ми, за да се разходи. Сядахме отвън и похапвахме сушени плодове. Брат ми сигурно мислеше, че според мен никой от нас нямаше правото да бъде в присъствието на великия мъж. Но аз просто не можех да погледна Бен Яир, без главата ми да се изпълни с писъците, които бях чула по време на нападението ни над селото. Чувствах, че го бях предала по някакъв начин и че той също ме бе предал. Може би е по-добре да наблюдаваш такива хора отдалече, защото отблизо можеш да видиш всичките им недостатъци. Бях желала той да види уменията ми в битка, да ме признае за свой син; сега смятах, че е по-добре да си остана невидима в очите му.

И все пак една вечер, когато Бен Яир си тръгваше от дома ни, той спря пред нас. Бях предупредила брат си какво да прави, ако това се случеше. Трябваше да сведем очи пред нашия водач.

— Когато тръгнеш следващия път в битка, може би ще имаш нужда от това — каза Бен Яир.

Постави нож пред нас. Видях, че дръжката му бе бронзова, украсена с изящни листа. Берах лаван бе гравирано върху нея. Бяло цвете. Носеше този нож в чест на майка ни и на лилиите, които тя бе обичала като момиче в Александрия. Не бях съгласна с всичко, което правеше, с начина, по който водеше битките си, но той бе мой баща. Това бе дар за истински воин, затова сръгах брат си да го вземе. Адир измърмори някакви думи на благодарност, но когато Бен Яир си тръгна, аз бях тази, която взе ножа.

21

Все по-често с брат ми вечеряхме навън, в двора, за да оставим майка ми и Бен Яир насаме. Не бяхме единствените, които знаеха, че водачът ни идва всяка нощ в стаята ни. Завистта се изсипа от всички страни върху нея и из крепостта плъзнаха злобни подмятания. Хората я бяха виждали в окови и знаеха, че може да повика демоните да застанат на нейна страна. Една нощ открихме пред вратата ни убит гълъб, с прекършена шия и счупени крачета, а крилете му бяха изцапани със сажди. Дадох на майка си ножа на Бен Яир, за да може да се защити, ако някой я нападнеше. Това бе дар от нейния възлюбен и й принадлежеше по право, защото макар да дължах на нея първия си живот, вторият ми бе даден от Мъжа от долината, не от Бен Яир. Сега се чувствах като глупачка, задето бях мислила, че баща ми е един от ангелите; истинският ми баща бе мъжът от Желязната планина, който ни бе спасил и ме бе научил на всичко, което трябваше да зная.

Майка ми взе ножа, символ на закрилата на Елеазар. Посъветвах я да заключва вратата, когато излизах, и да бъде по-дискретна, за да не предизвика сама пророчеството си и да бъде погубена от любовта.

Отряд от римски експлораторес ни изумиха, когато разпънаха лагера си в долината под нас. Случи се в най-свещения ни месец, Тишрей, когато празнувахме новата година и изкупвахме греховете си — тези, които бяхме извършили, и тези, които ни предстоеше да поемем на плещите си.

Когато шпионите се появиха, си помислихме, че са като всички други — ще огледат изумени разположението на крепостта ни и ще си тръгнат, за да докладват, че не можем да бъдем завладени. Но този отряд бе различен. Те смятаха да останат. Донесоха със себе си амфори с вино и масло, в обоза им имаше множество камили, а най-стряскащото бе, че водеха свои пекари, които бяха настанени в лагера им. Можехме да усетим мириса на пресния хляб, който се печеше в техните фурни. Бе ясно, че тези войници са само първата вълна и скоро тук щеше да се появи целият легион. Рим бе събрал огромна армия пред стените на Йерихон, десет хиляди войници, заедно с поне хиляда евреи, превърнати в роби, които трябваше да служат на императора. Съветът на крепостта обяви, че жените вече не могат да излизат извън портите по никаква причина, за да не попаднат в ръцете на враговете ни. Мъжете, които рискуваха да излизат извън крепостта, го правеха на своя отговорност. Воините все още ходеха на набези за провизии, но го правеха по-предпазливо; тръгваха по змийската пътека само нощем или минаваха по гребена на планината. Това изкачване обаче бе толкова опасно, че неколцина изгубиха живота си, докато се опитваха да се върнат. Въпреки опасността аз живеех за тези нощи, когато бухалите летяха над главите ни. Минавахме покрай враговете си като мъгла, свободни от земните си форми.

Нощем крачех нервно из стаята ни в очакване да бъдем призовани за битка. Единствено малките постижения на Арие ни радваха. Вече бе на четиринайсет месеца. Дори тези, които се отнасяха с пренебрежение към децата без бащи, признаваха, че е необикновен — много красив, едър и спокоен. Всички жени в гълъбарника толкова милеехме за него, че всеки път, когато подтичваше по калдъръмения под или произнасяше името на любимата си майка, ние му се радвахме и се гордеехме, все едно бе изкачил планина.

Понякога вечер сядах при жените на тъкачните станове. Не можех да тъка, но помагах да изпридат малкото останала вълна. Кучето ми подпираше глава в скута ми. Еран и аз искахме едно и също, свободата на пустошта, но трябваше да сме търпеливи. Копнеех да бъда като Мъжа от долината, който спеше близо до пустите полета. Не го срещах, не го и търсех, но знаех, че е там. Винаги когато ни викаха за нощните набези, при които трябваше да се спуснем по планината и да минем покрай римските войници, вървях до него, защото в присъствието му не трябваше да се преструвам, че съм някоя друга, а не тази, която съм.

22

Амрам изпрати едно момиче да ме попита защо вече не идвам на срещите ни край фонтана. Той ме чакаше там вечер, но аз не се появявах. Сега бе поел риск и бе поверил на това дете нашата тайна. Момиченцето, на не повече от четири или пет, бе дъщеря на един от воините, доверен негов приятел още от Йерусалим. Плитката на детето бе дебела и черна, личицето й бе мило и невинно. Напомняше ми на Нахара с нейните умни, всичко разбиращи очи. Казах й да предаде на мъжа, който я бе пратил, че ме е налегнала треска. Изчервих се от бремето на лъжата и може би наистина изглеждах като болна от треска, защото детето явно ми повярва. Бързо отстъпи назад, после се затича да занесе отговора ми.

Бе времето на Рош Ходеш и свещеникът, който наблюдаваше изгряващата луна, засвири с рога от овен, за да ни призове всички да се съберем за Благословията на новата луна, Кидуш леванон, молитвата, с която измолвахме Божията милост и приканвахме Шехина на своя страна, заедно с цялата й мъдрост и състрадание. Народът ни стоеше под новата луна и слушаше свещениците и учените ни мъже. Обединявахме се и възхвалявахме хода на времето с танци; музикантите ни свиреха с хлопки, цимбали и камбанки напук на събралите се в долината римляни. Молехме се и танцувахме заедно, но на следващата сутрин жените нямаше да могат да работят, защото бяха свързани с луната по начин, който мъжете не можеха да разберат; ние бяхме по-близо до Шехина, женското сърце на сътворението.

Стоях в сенките, за да не ме види Амрам, който стоеше сред своите другари. Когато гледах към него, не виждах красивите черти на лицето му, а лицето на убитото дете от селището, не по-голямо от момиченцето, което ми бе предало съобщението му. Нямаше с кого да споделя радостта от новата луна. Мъчно ми беше за сестра ми; преди, в родината на баща й, с нея танцувахме заедно, въпреки че неговият народ не броеше дните като нас. Нашата майка ни бе научила, че когато луната е бяла и се появи отново след отсъствието си, това е знак, че всичко скрито може лесно да стане отново цяло.

Тази нощ в съня си наистина се разболях, може би заради отсъствието на Нахара. Тъгувах за нея, за момичето, което бях довела на този свят. Сънувах, че в планината има седем вълци и че всеки носи по една гълъбица в устата си, а всяка от седемте гълъбици има по седем криле и може да лети по-далече от всяка друга птица. Седем е най-могъщото число. Първите думи на Тората са седем на брой, а Шабат е седмият ден, най-святият от всички. Сега сънят ми идваше при мен по седем. Реших, че е благословия и зов, който не мога да пренебрегна.

Отидох до стената, за да потърся сестра си.

Стоях там целия ден, убедена, че сънят ми е като пътека, знак, че Бог знае — сестра ми все още принадлежеше на мен и двете не можехме да бъдем разделени. По здрач, времето между световете, когато очите ни могат да ни заблудят и е лесно да видим това, което желаем, а не това, което е в действителност пред нас, ми се стори, че забелязах Нахара. Тя вървеше подир слабичките черни кози, които напразно търсеха тревичка между гладките, скалисти канари. Под нас, в лагера на римляните, скоро също щяха да я забележат, ако продължаваше да броди из планината, докато все още имаше някаква светлина. Откакто войниците бяха разположили лагера си, есеите денем не излизаха от пещерите си. Но провизиите им нямаше да им стигнат още дълго, ако някой не им помогнеше. Ако близо до тях нямаше извор или кладенец, скоро щяха да умрат от жажда.

Половината ни гълъби бяха взети въпреки молбите на майка ми. Използваха ги за храна. Успявахме да напълним малко кошници с торта на останалите птици, за да храним земята, и тя ни отвръщаше подобаващо за липсата ни на благодарност. В градините листата, които въобще поникваха, бяха с петна; плодовете загниваха, преди да узреят. По време на беритбата успях да събера нещо и за сестра си. Не можех да гледам през долината как тя умираше от глад, докато ние все още успявахме някак да оцелеем, макар и с оскъдна прехрана. Събрах изсушени плодове и просо, малка делва с масло. Крадях с лекота, както с лекота се бях научила и да лъжа, да се преструвам, да убивам. Но имаше нещо, което не можех да се насиля да направя. Аз, която бях убивала мъже и вкусвала кръвта им, не можех да убия нито една от птиците, за които се грижихме. Отидох при Йаел и поисках помощта й; тя отвърна на молбата ми, без да ми задава въпроси.

Заедно влязохме в гълъбарниците. Бледата луна ни наблюдаваше безразлично отгоре, сякаш бяхме просто сенки, плъзгащи се през площада. Пристъпихме вътре и се покатерихме върху сламата. Гледах как Йаел вика гълъбите при себе си. Тя вдигна ръце и те дойдоха като омагьосани. Щом някоя кацнеше на ръката й, Йаел оставаше неподвижна известно време, после прекършваше врата й. Плачеше и хлипаше, такава бе жертвата, която правеше заради мен, но не се отказваше. После полагаше телата в скута си, приглаждаше перата им и едва след това ми ги даваше.

Дойде с мен до стаята ми, за да ми помогне с провизиите, които смятах да занеса на сестра си. Както аз бях помогнала, когато тя бе в нужда, сега тя бе застанала до мен. Никога не си бях представяла, че тази, която някога ми бе съперница, ще стане моя сестра. Може би щеше да ми бъде сестра по брачна линия, защото с Амрам винаги говорехме, че ще я включим в церемонията, но вече бе късно за това. В деня, след като бях казала на малката пратеничка, че съм болна, Амрам дойде до нашата стая и потропа на вратата. Майка ми се изненада, че щом видях кой е посетителят ни, се скрих в градината. Чух го да пита за треската ми и как тя отговаря, че не аз, а брат ми е болен. Може би Амрам се бе оплакал на сестра си, защото щом наближихме казармите, тя се обърна към мен:

— Брат ми каза, че вече рядко те вижда. Все още носи синята коприна, символа на вашата връзка.

— Носи я в твоя чест, не в моя — отвърнах аз със сведени очи.

— Войната променя всеки мъж.

От тона й разбрах, че тя знае как се е променил брат й и коя част от душата си бе загубил.

Облякох туниката на Адир и метнах тежката торба на гърба си. Брат ми все още лежеше на сламеника си, защото му бе трудно да ходи. Когато ме видя облечена като него, ме погледна с изненада. Каза, че самият той би се заклел, че аз съм Адир, ако не знаеше истината. Така и не бе разбрал как бе успял да стане воин, докато все още лежеше в тъмния ъгъл на стаята ни.

— Всички ме мислят за теб — признах му аз.

Той прие, че съм заела мястото му и че използвам името му. Каза ми, че се гордее с мен. Сега разбираше защо воините оставяха дарове от масло и смирна пред вратата ни и защо хората идваха да го поздравяват за смелостта му.

Надигна се на лакът и ме изгледа втренчено. Кучето стоеше до мен, на гърба му бе привързана торба, защото и то бе мое, въпреки че трябваше да бъде негово.

— Добре ли се справям като воин? — поиска да узнае Адир.

Кимнах, смутена, че бях взела толкова много от него. Но той изглеждаше облекчен.

— Много врагове ли убивам?

— Само когато е необходимо.

Всеки път, когато воините ни излизат за нощните си нападение, ти, братко мой, си сред тях. Нападаме нощем, разделени на четири групи, за да връхлетим върху враговете си от четирите посоки на света. Показваме на римляните, че няма да ни унищожат и няма да изчезнем въпреки присъствието им в нашата долина. Излизаме, за да вземем това, което ни е нужно, за да оцелеем, и защото нашият народ нямаше да се откаже от правото си да бъде свободен.

През нощите, в които ти, мой скъпи братко, почиваш върху сламеника си, аз се крия в трънливите храсти и прегръщам мъжа, който не се бои от метал, който жадува за него така, както аз бях жадувала цял живот. Въпреки че всеки от нас е наполовина човек, въпреки че се бяхме изгубили, заедно се намирахме отново и ставахме едно цяло. Затова бях толкова нетърпелива, когато стояхме по-дълго в крепостта. Той е единственият, който ме познава. Каза ми, че ако бях само жена, не би могъл да бъде с мен, защото е дал обет да не докосва друга жена, освен съпругата си. Но аз бях нещо друго, воин, също като него. Не бе нужно да говорим, както воините, които се бият рамо до рамо, нямат нужда от думи. Опознахме се в мълчание. Така можехме да отгатнем желанията си, дали търсехме нежност или сила, дали искахме да слеем телата си за цяла нощ или за кратък, откраднат миг време.

В деня, в който се разкайвахме за греховете си, оставих този мъж да се отдаде на болката от миналото му. В навечерието на Йом Кипур той изчезна в пустошта. Не го помолих да го придружа и да споделя тъгата му, защото това не бе възможно. Чаках сама в синята нощ, както всеки другар би направил. Когато се върна обратно при мен, по гърдите му имаше кървави следи от острите тръни. Предложих му вода и споделих с него храната си, но не зададох нито един въпрос и не поисках нищо. Имахме достатъчно противници, не беше необходимо да се изправяме един срещу друг.

Благодарна съм, братко мой, че не можеш да видиш света отвъд тези порти, както съм благодарна и че мога да затварям очите си сред трънливите храсталаци, че мога да стена и да се мятам така, както никога не правя в битка. Защото в битка, братко, ти си мълчалив. Никога не крещиш, нито плачеш, както се случва у дома нощем, и само кучето ти може да чуе как пристъпваш до воина до теб. Ти си млад, най-слабият сред тях, но си отличен стрелец, може би най-добрият, прочут с червените пера на стрелите си, всяка от които е по-устремена от предишната; оръжията ти стават птици, преследващи враговете ни и даряващи ги със смърт. Никоя дива коза не може да избяга от теб, никой заек не е достатъчно бърз.

Често стоиш най-отзад по време на битка, защото зрението ти е толкова остро, че можеш да виждаш надалече и да поразяваш нападателите, преди да са се втурнали към воините ни. Благодарение на уменията ти мнозина от нашите другари, които можеха да бъдат мъртви, все още са живи. Амрам веднъж бе ударен от камък, хвърлен с прашка, и ти, братко, прониза нападателя му от хълмчето, на което бе застанал — бронята ти искреше на слънцето, пареше те отвътре и оставяше червени следи по младата ти, нежна кожа.

След тази случка Амрам дойде да ти благодари. Нарече те „малки братко“ и ти предложи верността си. Ти сведе очи, сякаш бе поразен от честта, която ти оказваше, но всъщност не искаше той да види цвета на очите ти или да се досети какво имаше под металните сребристи плочки на бронята. Прие подаръка му — амулет, сребърен диск със Соломон, който се бие с демон на пода в Храма, за да не го обидиш.

— Дължа ти закрила — каза той в деня, в който ти, по-младият, по-слабичкият го бе спасил от реещия се наблизо Ангел на смъртта. — Моят живот ти принадлежи.

Носиш амулета му по време на битка, за да не нараниш чувствата му, но го криеш под шала си. Сърце не ти даде да му кажеш, че неговият живот не е това, което желаеш. Ти искаш своя собствен живот, нощите в трънливите храсти, дните с воините.

Братко мой, кучето ти винаги е до теб, тихо и спокойно също като стопанина си, пазещо така умело мълчание, сякаш се е учило от някой леопард. Когато започне битка, ревът му обаче раздира тишината и животното тича редом с воините, защото не се страхува нито от кръвта, нито от метала, нито от смъртта. Еран е твой спътник и спи с теб, независимо дали си сам, или с мъжа, който те познава най-добре и разбира защо винаги се отделяш встрани от другите под звездите. Макар да си съвестен воин и винаги си насреща, когато се нуждаят от теб, за да носиш двуострите мечове на другарите си, копията и прашките им, не се смесваш често с тях.

Когато съблечеш туниката си, ти изчезваш под луната. Разтваряш се във въздуха и оставаш там, между световете.

И тогава аз заемам твоето място.

23

Измъкнах се през Южната водна порта заедно с кучето си, за да отида при сестра си. Бях се увила в шалове, защото хладната нощ скоро щеше да се спусне. Някога бях довела сестра си в този свят и сега щях да го направя отново. Нито един пазач не ме спря, защото аз бях Адир, смелият, носещ името на един от царете на хората от неговия народ; стражите на портата просто ми кимнаха леко. Лъкът ми бе преметнат на гърба ми. Тъмнината се плъзгаше по хоризонта насам. Угасващата светлина хвърляше червени отблясъци по скалите в далечината. Чучулиги и искрящо сини пойни птички се рееха в небето и се спускаха само за да хванат многобройните мушици, които жужаха наоколо. Движех се много внимателно, защото дори и едно паднало камъче щеше да привлече вниманието на римляните.

Трябваше да се изкача по смъртоносната пътека до пещерата на есеите. Бях толкова съсредоточена върху римския лагер, че не ми хрумна и за миг, че може да ме преследват. Не бях подготвена, когато някой ме сграбчи и дръпна от пътеката. Искаше ми се ножът на баща ми да бе в мен. В подобна битка лъкът ми бе безполезен. Опитах се да се обърна и да се боря, но мъжът, който ме държеше, бе безстрашен, каквито казваха, че са ангелите и демоните. Борих се с него, но той ме победи лесно. Може би изобщо не бе мъж, а един от седемте вълци от съня ми. Ако беше така, то сънят ми бе пророчество за моето поражение и гибел. Разплаках се заради слабостта си. Аз, която винаги бях толкова сурова, се предадох, очаквайки всеки миг да бъда погълната или от светлина, или от адски пламъци.

Познах го, когато Еран легна в краката му, сякаш той бе негов господар. Видях кой бе моят преследвач — мъжът, който нямаше нищо друго, освен своята брадва. Каза, че ще ме придружи и ако паднел от някоя скала, докато се катерим, значи така е било писано, защото копнеел за смъртта. Ако малах ха-мавет дойдел за него, щяло да се случи това, което очаквал от дълго време.

Не исках да го излагам на риск заради сестра ми, но в битка не можеш да кажеш на някого кога е настъпило времето му да влезе в отвъдния свят, нито е възможно да задържиш човек в този, ако той е решил да го напусне. Не спорих с Мъжа от долината — може би някоя жена би се опитала да го направи, а той се бе заклел никога да не бъде с друга жена, освен съпругата си. Аз бях негов другар и като такъв уважавах желанията му. Не можех да се притисна до него, защото само жена би направила така. Носех туниката на Адир и неговия лък, следователно трябваше да отстъпя встрани.

Завързахме кучето за един храст и продължихме. Сред тишината наоколо отекваше само ехото от нашето учестено дишане. Новата луна светеше с бледа, лека светлина, но скоро по небето щяха да плъзнат облаци и ние щяхме да се плъзнем в мрака. Не беше нужно да виждам Мъжа от долината, за да знам, че е до мен, защото бяхме свързани от нещо по-силно от зрението и също като конете на царя не се подхлъзвахме по стръмните скали. Почти си представях как хващам сестра си, завързвам я с въжета и я отнасям на гърба си обратно в крепостта. Но ако го направех, тя щеше да вика, както бе викала баща си, когато напускахме Желязната планина. Крясъците й щяха да доведат римляните, а аз не желаех да бъда причина за смъртта на сестра си.

Знаех, че трябва да я оставя сама да си я причини.

Веднъж, както се взирах в мрака, кракът ми се подхлъзна и спътникът ми ме сграбчи и ме държа до себе си, докато се овладях. Камъни се свлякоха в долината, но в мрака можехме да бъдем просто два диви ибекса, катерещи се по чукарите. Продължихме и най-накрая различихме три пещери пред нас — една за козите, една, използвана за хранилище, и е още една, по-голяма, в която се криеха самите есеи.

Не се опасявахме, че може да ни нападнат, защото нямаха оръжия, а и не желаеха да защитават нещо друго, освен Божията милост. Първо ни стресна мирисът от пещерата и бях смаяна, че е по-ужасен от миризмата във всеки обор. Когато се вгледах, ми бе трудно да понеса начина, по който живееха. Кожите им бяха станали черни от огъня, който палеха вътре, и белите им дрехи бяха замърсени от пепелта. Двама мъже излязоха да ни посрещнат, намръщени, очевидно недоволни от появата ни. Бяха мръсни, кльощави, с обезумелия поглед на гладуващи хора. Познах Малахи, въпреки че той не ме разпозна и в туниката ми ме сметна за момче.

— Донесохме ви малко храна — каза Мъжът от долината. Свалихме торбите си и извадихме плодовете, гълъбите, питките, зърното, меховете с вода.

— И искате да ги вземем от ръцете на убийци? — каза по-старият есей, докато оглеждаше провизиите, заради които бяхме рискували толкова много.

— Не, от ръцете на вашите братя — отвърна Мъжът от долината. Бе любезен, но в тона му прозвуча укор.

Пристъпих навътре, докато мъжете продължаваха да говорят. Сред тъмнината различих фигурата на Абба; любимият учител на есеите лежеше на каменна площадка, толкова изнемощял, сякаш вече бе преминал в отвъдното, макар все още да дишаше шумно. Видях скупчените една до друга жени, които се взираха недоверчиво в нас, но не успях да видя сестра си, нито тя ме забеляза. Свалих шала си и оставих косата да се разпусне по раменете ми, за да може тя да ме познае — сестрата, на която принадлежеше. Пръв обаче ме забеляза Малахи и бързо дойде при мен, като че ли бях черна усойница, от онези, които се увиват около плячката си в безмилостна хватка.

— Върви си — каза ми той, въпреки че бях рискувала живота си и този на спътника си, за да им донеса храна и вода. — Тя не може да те види и не може да мисли за предишния си живот.

Тогава я видях, увита в дрипи, моята красива сестра, заобиколена от другите жени, покорни овце в кошара. И внезапно разбрах от какво се боеше Малахи. Той знаеше какво бях смятала да направя, още преди да ми бе хрумнало. Защото се провикнах към Нахара, с толкова жален и огорчен глас, че почти не осъзнах, че е моят.

— Ела с мен — умолявах я аз, копнееща да я убедя да ме последва. — Ти не принадлежиш на това място. Последвай ме и аз ще те защитя, както правех, преди да дойдеш тук, преди да познаваш тези хора.

Нямаше никакъв отговор, в пещерата отекваха само моите викове, защото думите ми падаха като камъни. Усетих, че плача. Мъжът от долината дойде до мен. Очаквах да ме укори за действията ми, защото се държах като истинска жена. Вместо това той се наведе към мен, без да ме съди.

— Нека се опитам да поговоря с нея.

Изчаках на изхода на пещерата. Забелязах, че има плитко езерце със застояла вода. Със сигурност есеите пиеха от него, макар водата му да не бе подходяща за утоляване на човешката жажда. В калната земя тук растеше ниска акация. Приличаше по-скоро на тънка вейка, но бе разцъфнало. Хиляди пчели жужаха над цветчетата му. Затворих очи и се заслушах; за миг се пренесох в един друг свят, в предишния си живот, и яздех сред зелените пасища. Представих си как паля огън и горя стотици клонки, а искрите политат в небето и остават в небето, за да се превърнат в звезди.

Надигнах се, когато Мъжът от долината се появи. Бях изтощена от пътуването ни, но когато го видях, почувствах, че нещо е различно. Стоях до него, докато той ми казваше, че есеите са се съгласили да приемат храната. Бяха го завели при Абба, за да получи благословията му. Старият учител едва говорел, защото нишката, която го свързвала с този свят, вече почти се бе протрила. Сестра ми бе застанала наблизо. След като Абба приключил с молитвата си, тя бе прошепнала на Мъжа от долината съобщение за мен.

— Все още я помня — казала тя, — най-бързия ездач, любимия син на баща ми, сестрата, на която някога принадлежах. Но това бе в друго време и в друг свят.

Вървяхме в мълчание, както винаги бяхме правили. Товарът ни беше олекнал, защото вече не носехме плодовете, водата и просото, както не държах и съдбата на сестра си в ръцете си. Бях оставила всичко там. Дали щяхме да се срещнем някога отново в този живот, не зависеше от мен. Тя се бе отрекла от момичето, на което бях дала живот, и вече не бяхме свързани. И все пак никога нямаше да мисля за нея като за жената, която се криеше в пещера, със сведени очи, в очакване на Края на дните, а като за единственото раждане, на което бях присъствала, най-великото Божие чудо.

Еран ни чакаше. Спряхме, преди да започнем изкачването си към портата. Като бойни другари знаехме какво да направим, без да се уточнявахме с думи. Рим идваше и осъзнавахме какво означаваше това. Отделихме тази нощ за себе си, в случай че нямаше да имаме други. Отидохме в пещерата, където някога Йаел ми бе казала, че живее лъв. Накладохме си огън дълбоко навътре в нея. Знаехме, че и други са го правили преди нас, защото имаше купчини пепел и сажди. Може би тези хора бяха мечтали за свобода от затворената крепост, също като нас. Може би и те бяха копнели за други светове и други времена.

Обвих ръце около моя воин, придърпах го към себе си и му се отдадох. Нямах сили за повече битки. Жадувах за прекрасен и съвършен свят и в тази нощ воинът бе нежен с мен, както никога преди — може би, защото ме бе видял да плача пред сестра ми. Държеше се с мен не като с боен другар, а като с жена. Знаех, че това е неговият начин да ми каже, че светът е ужасен и трябва да съм готова за това. Но аз бях решила, че няма да обръщам внимание на тези страхове, както бях отхвърлила предупреждението на майка си, че любовта ще ме погуби. Нищо не беше от значение сега. И двамата бяхме наранени, изгубили вяра във всичко, което някога бяхме познавали и виждали. Бяхме убивали заедно, бяхме погребвали мъртвите заедно, бяхме пели молитви, които само мъжете имат право да пеят. Телата ни се сливаха диво, сякаш бяхме животни, отчаяни и тласкани от яростна нужда, любовници, за които останалият свят не съществуваше.

Когато напуснахме лагера, сутринта бе започнала да отгръща далечните краища на небето. Във въздуха се вдигаше прах, докато римският легион приближаваше. Бе се образувала една колона от север и още една от изток. Когато войските се срещнаха, издигащите се облаци образуваха не формата на глиган, знака, който носеха на знамената си, а фигурата на лъв, символа на древното племе на Юдея и на пустошта около нас.

— Името ми е Ребека — казах му аз, докато стояхме един до друг.

А той бе Йоав, Мъжът от долината, любовта на живота ми.

Есента на 72 г. сл.Хр.