Пазителката на гълъбиците

1

Майка ми ме научи на всичко, което една жена трябва да знае за този свят и за това, което е необходимо да отнесе със себе си в отвъдния. На осем години за мен вече не бе тайна, че листо от финикова палма, сварено във вода, е лек за ухапване от скорпион, че нектарът от островърхото синьо цвете на исопа, втрит в китката на ръката, предпазва от злина, и че изгорената и стрита на прах змийска кожа е закрила срещу опасности. На врата ми бе завързан зъб от черно куче, за да ме пази от дивите зверове, и винаги пеех заклинание, когато разкопавах корените на отровната бленика, свещеното растение, докато заравях амулетите на майка ми като дар за богинята Ашторет, богинята, която се грижи за нас в трудни времена.

Майка ми ме обучи как да правя талисмани срещу треска и за победа, но отказваше да се занимава със заклинания за омраза и с всичко, което би могло да навреди на някого; тези думи липсваха в моята книга с рецепти. Знаех как да направя амулет, за да разваля чужда магия, и как да лекувам ухапвания от влечуги. С чевръстите си и неуморни пръсти майка ми зашиваше в подгъвите на дрехите ми късчета от сребристи свитъци и скарабеи. Невероятната й красота бе надминавана единствено от огромното й познание. Казваше се Низа и за мен това бе най-красивата дума на света, на всички езици. Звучеше като струя на течащ фонтан, като ритъма на дъжда.

По здрач, когато въздухът в Александрия станеше нежносин, тя ме учеше в нашата градина, преподаваше ми иврит, арамейски и гръцки, заедно изписвахме буквите в прахта с къса заострена пръчка. Никой не виждаше какво правехме по време на уроците си, защото живеехме в къщата на светите жени, до които имаха достъп само жреците. Това бе благословия за нас, защото майка ми не се подчиняваше на законите, които важаха за другите жени. Молитвите не бяха забранени за нея, нито образованието, нито свободата да приема мъже в личните си покои.

Входът към нашата къща бе обточен с жив плет от жасмин и ароматни розови храсти. Вечер самият град ставаше син, сякаш нашият свят потъваше под водата. Дълги сенки закриваха теракотените тухли на алеята, така че никой да не забележи кой влиза или излиза през вратата ни в тъмните, благоуханни нощи. Тези сенки ми бяха приятели, защото израснах сама, но това ме направи и самоуверена. Единствените свидетели на моето обучение бяха земните червеи и бръмбарите. Още като дете разбрах, че жените имат тайни и че някои от тях могат да бъдат предадени само на дъщерите им. По този начин бяхме свързани заедно във вечността.

Белите лилии. Тези цветя винаги са ми били най-любимите. Едно-едничко струваше колкото цяло буре с балсам или смирна. В сравнение с тях червените лилии от Моаб, величествени и прославени заради красотата си, бяха плевели, а ароматът им бе просто свеж въздух, когато човек преди това бе усетил уханието на лилиите от Александрия. Майка ми вплиташе бели лилии в косите си, втриваше уханието им в китките си и никой мъж не можеше да й устои.

Докато другите жени бяха затворени между високите стени на домовете си и излизаха само за да отидат до пазара, и то придружени от роби или по-възрастни роднини, майка ми можеше да ходи, където си поиска. Всяка пролет посещаваше семейството си в Йерусалим за Празника на безквасните хлябове. А в този град ме очакваше съдбата ми.

Казано е, че след изгонването на Адам и Ева от Рая двама ангели влезли в нашия свят, за да дадат на хората това знание, което Бог позволявал те да владеят. Тези ангели ядели месо заедно с хората, влюбвали се в тях, любели се с тях, гледали как се раждат децата им. Заради това не можели вече да се върнат в духовния свят. Те продължават да крачат по земята и днес и преподават мъдростта на магията на тези, които пожелаят да я научат. Майка ми произхождаше от кръвната линия на жени, които желаеха да слушат, когато ангелите започваха да говорят. Пазеше най-ценните си притежания в резбована дървена кутия, а ключът за нея носеше на шията си на връв, изплетена от конски косми. Ключът бе във формата на змия. Когато бях малка, мислех, че е жива. Понякога майка ми позволяваше да го подържа и тогава чувствах как по дланта ми преминава хлад.

В заключената кутия имаше пергаментови свитъци, зашити един за друг, на които тя записваше тайните, които бе научила през годините. Това бе книга е рецепти за човешкото сърце, защото нашият народ вярва, че всичко, което знаем и което преживяваме, остава в него.

2

На всяка страница от книгата на майка ми имаше заклинание: За нощна слепота, За да хванеш крадец, За треска, За вярност, За любов. Докато другите момиченца си играеха с въже или с дървени играчки, издялани като животни, аз учех записаното от нея, тайни, които тя ми предаваше така, както някой ден щях да ги предам на дъщеря си. Самите заклинания бяха записани по таен, кодиран начин, който само ние знаехме, за да не може външен човек да ги прочете и да злоупотреби със силата им.

Винаги е имало древни текстове, пълни със загадки. Мъжете, които се занимаваха с магии, бяха важни учители, отци, благословени е познанието от Книгата на тайните. Твърдеше се, че дори самият Мойсей притежавал такъв специален сборник — матовете и жреците го наричаха Лунната книга, в нея били събрани толкова могъщи магии, че никой друг човек не смеел да разтвори страниците й, за да не бъде изгорен от силата на думите й. Някои казваха, че Мойсей можел да накара морето да изчезне и да унищожи целия свят, ако пожелаел, или ако Бог му заповядал да го направи. Ной също имал такава книга със заклинания. Самите ангели му предали цялото тайно познание, за да овладее билките и да излекува синовете си. Носеха се слухове, че някъде съществува безценно съкровище, Книга на пазителите, в която са записани преките указания на Всемогъщия — толкова сложно и мистично учение, загадъчно и неясно, че само най-мъдрите от мъдрите могат да проумеят смисъла му.

Това беше работа за мъжете, за равините и жреците в храмовете. Имаше два вида школи, в които се занимаваха с магия: по-висшият бе привилегия на свещениците — те можеха да прилагат открито познанията си, да прогонват демони, да благославят добрите и да проклинат порочните; по-нисшият бе в ръцете на миним, мъже, някои мъдри, други просто шарлатани, които предлагаха своите познания извън синагогата, срещу заплащане. Жените също изучаваха магията, но тайно, в мрака, зад затворени врати; с помощта на книгите си с рецепти и своите церове, фармака, те лекуваха тялото, а с любовните отвари, филтрон, лекуваха душата.

Те знаеха различни начини, по които да използват пепелта, зеленото дафиново листо, кръвта, сярата, смирната, мускуса, меда, маслото и цветята, както и корените на растения като мандрагората и баараса, известно и като „сияйно чудо“, което пламтеше и ставаше яркочервено, когато го изтръгваха от земята. Свещениците от Храма обявяваха, че никой не бива да поощрява жените магьосници, защото това било дело на блудници и тяхната порочност се предлагала под плаща на мъдрост, която не би трябвало да познават. Имаше десет вида мъдри мъже, но само два вида жени, които според тях можеха да чуят гласа на Всемогъщия: пророчиците и вещиците.

За жените, които вършеха в тайна своето дело, не съществуваше друг, освен Него, нашия Бог, който бе много по-велик от всеки магьосник и свещеник. Но ние не бяхме съгласни с правилата на мъжете и понякога пренебрегвахме повелите на Храма, а тези като майка ми дори бяха обявени извън закона и общуването с тях бе грях.

Знаехме каква е причината за това и защо великата ни богиня Ашторет, воин и гадател, бе осквернена и бе отречена в текстовете, следващи делото на пророците. Забраниха ни да почитаме присъствието й, образите й бяха разтопени в езера от сребро и месинг, рецептите за сладките, които правехме в нейна чест, бяха забравени, дърветата, които украсявахме, за да я славим, бяха отсечени много отдавна. Прогонването на Царицата на небето бе станало по същата причина, поради която някога Самсон бе загубил царството си; заради това мъжете изгаряха косите и ноктите си, та да не могат да бъдат използвани в някое женско заклинание срещу тях. Жените, които владееха кешафим, бяха смятани за вещици и наказвани като такива — прогонвани, горени, разчленявани. Те бяха могъщи и опасни, а никой мъж не желае такова създание близо до себе си, освен може би в леглото си за една нощ, преди да я унищожи.

Може би затова жените не записваха често своето познание — за да не бъде открито и използвано срещу тях. Предавахме от уста на уста магическите рецепти, точно както си споделяхме най-добрия начин за направата на сладкиш със смокини, супа от кости или салата от печени ябълки и мед, която беше по-сладка от всичко друго. Не обсъждахме уменията си, не разкривахме дарбите си, но другите жени въпреки това знаеха. Истината бе изписана на лицата ни, както казват, че греховете на мъжете са написани по костите им, така че щом умрат, злите им дела да могат да бъдат прочетени като от пергаментов свитък.

Можехме да дадем на жените това, което желаеха най-много, церове за най-често срещаните болести в този свят. Когато един брак не е благословен и демоните влязат в семейството, разтрогването на брака може да бъде направено чрез заклинание, което е законен документ за развод. Прогонвам ви от дома им, вие няма да се появявате повече пред тях, дори и в сънищата им, защото ви отпращам чрез силата на развода и това писмо за разтрогване според закона на жените на Израил.

Когато децата боледуваха или бебета не искаха да идват на този свят, когато мъжете им не бяха верни, когато небето бе пусто и без дъжд, когато заровените на свещени места по заръките на миним амулети не подействаха и всички молби за утеха и насока към свещениците се окажеха напразни, когато ритуалите, които извършваха, не им донасяха покой, те идваха при нас.

3

Когато бях малка в Александрия, често наблюдавах майка си как прелиства книгата си, докато мислеше, че спя на сламеника си пред нейното легло, което бе достойно за царица — издигнато на крачета над пода и покрито с бяла ленена покривка, с вплетени в тъканта пурпурни и златни нишки. Майка ми изглеждаше страшна в полуосветената стая, черната й коса се спускаше по гърба й. Вечер гореше балсам в пръстена купа. Димът, който се извиваше към тавана, бе много светъл, почти като вътрешните пера на гълъбово крило. Миришеше на далечни земи, където полетата бяха вечнозелени и растяха акациеви дървета. Майка ми бе избрана да отиде в Александрия и да живее сред гърците и евреите, защото бе толкова красива и учена. Тя имаше тайни образи, изписани по кожата си, рисунки, издълбани с острите върхове на тръстиката и запълнени с червена къна. Защото бе кедеша, а това бяха символите на нейния занаят. След посвещаването й тя прикриваше тези знаци с дълги плащове, защото макар да бе почитана от мнозина в Александрия, в Храма в Йерусалим бяха отрекли и обявили извън закона на предците ни тези обичаи.

Жените, които се посвещаваха на това дело, вярваха, че никой друг не е по-близо до същината на Шехина от кедешите. Те приемаха с цялото си сърце женската страна на Бога, дълбокото място, в което се раждаше вдъхновението, защото сред написаните божии слова, думите за любов и мъдрост бяха винаги от женски род. Затова в градината на майка ми растяха лилии и тя владееше иврит и гръцки и можеше да спори с всеки мъж.

Когато жреците идваха да я посещават, ме отпращаха от къщата в градината. Заедно с храстите на живия плет там растяха белите цветове на къната, които ставаха загадъчно свещено-червени, когато ги изсушаха. Прекарвах времето си до малък фонтан от сини и бели керамични плочи. Не ми харесваше, че не съм с майка си, но можех да си играя и сама, умение, характерно за децата, които понякога трябва да се държат като по-големи. Водните лилии почиваха върху зелени плътни подложки, от които излизаха нежни филизи и се полюшваха като живи във водите на фонтана. Птици идваха да пият и предлагаха песента си в замяна на разрешението да заситят жаждата си. Майка ми искаше да мълча и аз това правех. Упражнявах се, докато вече можех да стоя толкова неподвижно, че ставах невидима за птиците, които се спускаха от боровите дървета. Често кацаха на раменете и коленете ми. Чувствах ударите на малките им сърчица, докато пееха с искрена благодарност за сянката и покоя, които получаваха от градината.

Веднъж, когато бях на малко повече от четири, бях изпратена навън за няколко часа под изгарящото слънце. Толкова се разсърдих, че ме бяха изгонили от стаята ни под жестоката обедна жега, че се метнах във фонтана. Керамичните плочки бяха студени и хлъзгави. В детската си ярост скочих вътре, без да помисля за последствията. В мига, в който го направих, жегата на деня изчезна. Задържах дъха си, докато потъвах. Зелената вода бе навсякъде около мен и внезапно почувствах, че съм си у дома. Това бе стихията, за която бях родена. Светът се завъртя около мен и все пак сякаш бе повече мой от всяко друго място. Исках да затворя очи и да се рея сред водата завинаги. Видях балончетата, които се образуваха от дъха ми. Внезапно някой ме сграбчи грубо за ръката. Жрецът ме извади от фонтана.

— Малките момиченца, които си играят с водата, се давят. На никого няма да му е жал за теб — каза той, като ме тресеше за раменете, — защото сама ще си си виновна.

Но аз не се давех и го изгледах, мокра и възмутена. Усещах нова сила в себе си, която ми даваше смелост да гледам светия мъж в очите. Видях, че майка ми се взира с любопитство към мен от прага на къщата. Косата й бе пусната и носеше само бял шал, увит около голото й тяло. Рисунките й с къна се увиваха около гърлото, гърдите и ръцете й, сякаш бе цвете, а не жена.

Скоро след скока ми във фонтана тя ме заведе до Нил. Точно тук, на брега на най-могъщата река, Мойсей бе изписал Божието име върху злато, бе го хвърлил във водата и бе помолил Всемогъщия да позволи народът ни да поеме своя път и да се спаси от робството. Пътуването ни до реката бе дълго, но майка ми настоя да го направим. Робите ни возеха в каруца, теглена от магарета. Над главите ни бе опънато покривало, за да предпази кожите ни от парещото слънце. Тръгнахме посред нощ, за да пътуваме по хладно. Спряхме да лагеруваме, когато слънцето се надигна, и продължихме на следващата вечер. Докато дремех, слушах как се въртят колелата на каруцата и бърборенето на робите ни, които разговаряха помежду си на гръцки, езика, който всички използвахме, независимо дали бяхме евреи, египтяни, варвари или гърци. Магаретата ни бяха бели и хубави, ходът им бе равномерен и бърз. Имахме кошници с плодове, за да ядем, ако огладнеем, както и сладкиши с фурми и смокини. Мислех, че съм принцеса, а майка ми — красива царица. Въздухът блестеше от жегата, но с приближаването към реката, бризът ставаше по-хладен.

Разсъмваше се и хората край нас вече се суетяха по своите си дела. По пътя към реката имаше тълпи от хора, въздухът бе наситен с канела и кардамон. Тук растяха пиперени дървета и финикови палми — никога не бях виждала толкова високи! Почувствах как ме обзема вълнение и огромна радост, че съм сама с майка си. Поне веднъж не трябваше да я деля с никого. Тя ми позволяваше да играя с двата златни амулета, които носеше на шията си, и с ключа змия, който блестеше на слънчевата светлина.

Майка ми носеше бяла туника и сандали. Бе намазала с масло и бе сплела и своята, и моята коса, както правеше, когато щяхме да принасяме жертва. Приближавахме към реката, все още бе рано и небето розовееше. Край нас се носеше плътният мирис на кал и лилии. Жените мъкнеха кошове с пране, което щяха да изперат в реката и после да проснат да изсъхне по брега, мъжете се качваха в тесните си плоскодънни рибарски лодки, отблъскваха се с греблата, подвикваха си оживено и плетените им мрежи политаха високо във въздуха, когато ги хвърлеха, за да уловят сребристите риби.

Майка ми се наведе и ми прошепна, че сме стигнали целта си. Каза ми, че ако водата наистина е моята стихия, трябва да се науча да плувам с отворени очи. Трябва да се науча да я владея или тя ще владее мен. За да поемеш властта над толкова мощна стихия, първо е нужно да й се отдадеш, да се слееш с нея и после да я победиш. Вървяхме през тръстиките, макар те да бяха толкова остри и гъвкави, че когато се удряха в краката ни, оставяха следи във формата на преплетени линии. Видях чапли и щъркели, които тракаха с клюновете си и търсеха закуска. Стъпалата ни шляпаха в калта и ние продължавахме все по-навътре, а туниките ни плуваха във водата около нас.

Нил винаги ставаше пълноводен след пълнолуние през лятото, водата му бе щедър дар за хората по време на страшната жега. Усещах колко свежа и сладка бе тя. Досега не бях изпитвала чувство на истинска наслада, но сега тя премина бавно през тялото ми и после внезапно стигна своя връх на възторг. Изведнъж разбрах какво е да притежаваш реката и тя също да те притежава. Аз бях част от тези води и винаги е било така.

— Сега ще разберем какво ти е писано — каза майка ми, нетърпелива да види в какво можеше да се превърне дъщеря й.

Потопих се под водата с отворени очи. Щях да мигна, ако майка ми не ми бе казала, че трябва да гледам внимателно. Вярвах й и винаги правех каквото ми наредеше. Държах очите си широко отворени. И така видях нещо, което щях да помня през целия си живот. Там имаше риба с човешки ръст. Блестеше в мътната вода. Бе огромно създание, което не се нуждаеше нито от въздух, нито от суша като мен и все пак не се боях от него. По-скоро изпитах странна нежност към него. Почувствах, че това е моят възлюбен. Протегнах се и създанието се приближи до мен, за да прокарам ръката си по студените му сребристи люспи.

Изплувах над водата, безумно щастлива, но и някак тъжна. Не е обичайно едно дете да изпитва такава тъга, когато нищо не се е променило и светът около него си е същият. И все пак чувствах, че съм загубила нещо много ценно.

Когато разказах на майка си за рибата, тя каза, че съм видяла съдбата си. Не изглеждаше изненадана.

— Ухапа ли те? — попита ме тя.

Поклатих глава. Рибата изглеждаше много мила.

— Е, някой ден ще го направи — увери ме майка ми. — Такава е загадката на любовта. Всичко, което ти дава, си го взема обратно.

Не знаех какво означава това, макар вече да разбирах, че този свят е опасно място за жените. Но не проумявах как е възможно човек, чиято стихия е водата, да стои далече от нейните създания.

Казват, че жена, която се занимава с магия, е вещица и че всяка вещица извлича силата си от земята. Великите пророци твърдят, че ако вдигнеш вещица във въздуха, ще я откъснеш от силите й и тя ще стане безпомощна. Но един такъв опит не би имал никакъв ефект върху мен. Силата ми идваше от водата, дарбата ми плаваше по повърхността на реката. В деня, в който плувах в Нил и видях съдбата си в мастиленосините му дълбини, майка ми каза, че ще имам свои уникални сили, също като нея. Но освен това ме предупреди за нещо: ако край мен нямаше вода, щях да загубя и дарбата, и живота си. Трябваше да се владея и да не се предавам на желанието, защото желанието повлича жената на дъното на реката.

4

Въздухът в пустинята пламтеше. Вдишвахме го и той ни изгаряше отвътре, защото бе силен като желязо, непреклонен като вихрушката пръст, която се надигаше по време на буря. Водата идваше чрез дъжда и се стичаше по акведуктите, построени преди много години от робите на Ирод — широки керамични тръби, които носеха препускащите води от долината към нас, когато през зимата тя се изпълваше с набъбналите речни потоци. И все пак това не ми бе достатъчно. Пустинята ме превземаше, силата ми отслабваше. Във водата аз не просто плувах, аз летях, а в сухия ад на тази пустош едва успявах да дишам. Сънувах реки и сребърни риби. Някои казват, че нашият народ е като риба в морето, подхранван от водите на познанието, което се излива от Тората, и затова можем да оцелеем в толкова сурова и гола земя.

Често се събуждах с вик, опитвайки се да си поема дъх, докато се давех в езерата от бяла светлина, които разкъсваха небето всяка сутрин. Жените, които носят нов живот в утробата си, са особено податливи на жегата. Бях се чувствала по този начин три пъти. Веднъж в Йерусалим, когато бях само на тринайсет години, едва станала жена. Втори път в Желязната планина, която бе дори повече от изгнание за мен. И сега тук, отново, на това място, където бях намерила съдбата си.

Нощем ходех до цистерните, водена от уханието на водата. За мен този мирис бе по-мощен от смирната или от тамяна. Единствено той може да съперничи на аромата на бялата лилия, която расте само в Александрия. Хората казват, че мога да призовавам дъждовете и че водата изпълнява повелите ми, но грешат. Аз следвам и търся водата и винаги е било така. Когато сънувам, сънувам Нил в онази розова сутрин, и майка ми, която не съм виждала от толкова отдавна, че дори тя още да не е преминала в отвъдния свят и някой ден се срещнем, едва ли ще ме разпознае.

Звездите се отразяваха в черната вода на цистерните. Намирах утеха в знамението, което гледката ми даваше: светлина в мрака, истината се появява тогава, когато ти се струва, че тя не съществува. Това е единственото място, където можех да бъда самата себе си, момичето, което скочи във фонтана, което не се боеше от чудовища, нито от дълбоката вода, нито от удавянето. Слизах по тези стотици стъпала, усещах студения гранит под краката си. Знаех къде ще ме отведе любовта, защото в деня, в който пътувахме към Нил, майка ми каза, че именно това чувство ще ме съсипе. Но още докато говореше, аз знаех, че нямам друг избор, освен да следвам съдбата си.

Заставах на ръба на цистерната, където камъните бяха покрити с тънка мазилка. Белият прах полепваше по тялото ми. Наблюдавах отблясъка на жегата над повърхността на водата. Казват, че Божият дух се носи над водата, както в първия ден на сътворението. Стоях пред славата, която Той бе създал. Свалях плаща си, сандалите си, туниката си. Другите жени се пречистваха в микве, но аз имах нужда от по-дълбоки води. Гмурках се в тях.

Някои хора вярват, че най-голямата от цистерните, построени от зидарите на Ирод, е бездънна и ако някога видим пода на този кладенец, ще видим и гибелта си. Този басейн бе дълбок, но не чак безкраен. Знам го със сигурност. Всичко свършва. Често се гмурках, за да стигна до дъното, после се издигах нагоре, като се изтласквах от камъните, струпани в основата. Те бяха хлъзгави, огладени от вечната ласка на водата. Държах очите си отворени, въпреки че водата бе черна. Тук нямаше риба, нито отблясъци от светлината, но когато излизах на повърхността, братовчед ми Елеазар ме чакаше.

Него бях видяла във водите на Нил, когато зърнах рибата. От самото начало досега, това никога не се промени.

Той бе моята съдба.

5

Войниците от Десети легион бяха водени през пустинята от Флавий Силва, прокураторът19 на цяла Юдея, току-що назначен от Рим.

Войската вдигаше толкова голям прах, че със сигурност можеха да го видят от Желязната планина, където прекарах много години с мъж, който бе два пъти по-възрастен от мен и когото не обичах, но му бях признателна, че ме закриляше. Никога не се бе държал лошо с мен, макар че бе суров и безмилостен като всички мъже от Моаб; същевременно бе изненадващо нежен с децата си. Името му бе Саадалос, въпреки че никога не го наричах така. Ако бях поискала, може би щях да го обикна. Тогава при пристигането на римляните щях да бъда в Петра вместо в тази крепост. Щях да се разхождам из червения град сред великолепните му колони, гравирани с образи на слонове и камили, да се наслаждавам на откритата му баня, за която се говореше, че е голяма колкото езеро, и на градините, висящи от скалите, които хората гледаха с възхищение, изумени, че виждат финикови палми в земя, в която би трябвало да има само облаци.

Ако го бях обикнала, децата ми щяха да са в безопасност, а бъдещето ми щеше да е сигурно. Вместо това аз ги доведох в капана на тази крепост, от която нямаше избавление. Дори ангелите да ни чуваха как ги викаме и да желаеха да ни спасят, не можеха да стигнат до нас тук, в периферията на света. Разбрах го, докато гадаех по костите на гълъбите, защото те предсказваха, че както човек не може да избяга от вече написаното, така няма бягство и от крепостта.

Хората се събраха да наблюдават приближаването на шестте хиляди войници от легиона, придружавани от повече от хиляда роби и помощници. Потръпвахме в мълчание. Ужасяваше ни не само броят им, а и тяхната сурова решителност. Идваха за нас чак от Йерусалим, макар да бяхме само няколкостотин. Те ни откриха, както чакалите откриват плячката си, обикалят около нея и изчакват, готови да скочат в правилния момент.

Сред праха, който вдигаха, от небето падаха птици, които не успяваха да се преборят с пясъчната вихрушка. Скоро земята бе покрита с гарвани, по-многобройни от войниците. Бездиханните птици превърнаха пустинята в скръбно черно поле и изведнъж ни се стори, че пред нас, сред този път от плът и пера, се простираха бреговете на отвъдния свят.

— Виждала съм това и преди — прошепна Ревка с побледняло лице. — Не можем да се спасим.

Имаше само една причина Рим да дойде тук и да иска да ни победи, макар че бяхме толкова малобройни, а тяхната империя бе така велика. Те се бояха, че нашият бунт ще послужи като искра, която ще възпламени огъня на свободата. Неподчинението тлее и може да избухне отново, когато най-малко го очакваш. Римляните не можеха да го допуснат. Ние бяхме риба в мрежа, вече извлечена на скалистия бряг; трябваше само да ни откъснат от водата, която ни поддържаше живи. В Рим вече бяха изсечени монети в чест на покоряването на Юдея. Образите на римски легионер и пленена еврейска жена, свела глава пред палмово дърво, бяха гравирани върху сребро. Бяха казали, че е така, и така щеше да стане, сякаш те, а не Бог създаваше света със своите думи и воля.

В земя, в която бунтът е бил смазан, не биваше да остане нито един воин.

6

Бе зима и въздухът бе суров. Носехме плащовете си, увити около телата ни като броня, потръпвахме от вятъра и наблюдавахме как съдбата ни приближава към нас. Дъждът идваше, изпълвайки долините със стремителни потоци вода. Рибите, които се бяха скрили дълбоко в почвата през сухите месеци, се появиха отново, върнати към живота като по чудо. По хълмовете бяха пораснали диви цветя и медоносните пчели жужаха над тях. Стволовете на сухите дървета бръмчаха, сякаш те самите бяха оживели. Имаше пасища за ибексите, месо за леопардите. Пустинята бе дала на Десети легион най-благоприятните условия за прекосяването й. Със сигурност нашите врагове смятаха това за знамение, че ще бъдат победители. Щом огладнееха, намираха храна. Щом ожаднееха, не бе необходимо да търсят далече вода, защото навсякъде потоците се бяха превърнали във водопади.

Може би тези, които идваха за първи път в Юдея, се чудеха как е възможно пустинята да е погубила толкова много хора, дали историите за бруталната й жега, съсипала живота на мнозина, не бяха просто измислица. Защото това бе милостивото време от годината, когато птиците се завръщаха от Африка и Египет, когато имаше повече чапли от лешояди и земята бе пълна с живот. Армията, която пристигна в долината ни, бе съставена от мъже от различни земи, но всички говореха латински и бяха дарени от Рим с провизии и вещи, за каквито не бяха смели и да мечтаят сред бедността на родните си страни; те пътуваха с камили и магарета, натоварени с месо, фурми и кожени мехове с достатъчно вода, за да напълнят десет цистерни.

Стигнаха до крепостта ни с непокътнати сили, докато ние ядяхме трева и гълъби, колехме малкото ни останали овце, защото вече нямахме храна за тях, и прерязвахме гърлата на козите, които вече не даваха мляко. Имахме вода и цистерните бяха пълни, но стърженето на стомасите ни напомняше за нашата бедност. Толкова много гълъби бяха взети, за да бъдат жертвани или използвани за храна, че изпражненията на останалите птици не бяха достатъчно, за да напълнят кошниците ни и да подхранят полетата. Овощните дървета не даваха плод, градините бяха празни, а в складовете вече нямаше почти нищо. Сега, когато влизахме в гълъбарниците, не ни посрещаше оглушителен шум, а само плахото гукане на оцелелите ни любимци.

Воините ни бяха изтощени. Биеха се от толкова отдавна, без да си отдъхват, а мнозина от тях бяха прекалено млади и необучени, почти деца, десет — единайсетгодишни, повикани да заемат мястото на загиналите си бащи и братя. Момчетата умело прикриваха страха си. Крещяха, че легионът може да доведе тук цялата сила на Рим, но никога няма да успеят да изкачат планината и да стигнат до нас.

Но това бе армията, избила двайсет хиляди души в Цезарея; никой не бе оцелял. Бяха превзели две други еврейски укрепления, Иродиум и Махерон, където бяха изклали хората въпреки даденото обещание, че ще помилват живота им. Когато чули, че някои успели да избягат и все още се укривали, войниците от Десети легион изсекли напълно гората на Ярдес, за да не остане нито едно дърво, зад което да се скрие избягал бунтовник. Така убили още три хиляди и телата им били оставени чисто голи на полето за плячка на птиците.

След това Флавий Силва насочил погледа си към нас. Говореше се, че той не познава милост, че е агресивен и жесток, но когато нападал противника си, бил хладнокръвен и рационален. Стоях на стената заедно с другите хора и наблюдавах как долината ни се изпълва с редиците готови за бой воини. След тях вървяха тези, които щяха да пекат хляба им, да готвят храната им, да кърпят и перат дрехите им, както и проститутките, които щяха да им доставят наслада, и робите, които щяха да изградят лагера — тези нещастници влачеха огромни дървени трупи чак от север през пустинята; там бяха и ковачите с каруците си с инструменти и оръжия — копия и щитове, хиляди стрели… Но имаше нещо по-ужасяващо, което пристигна с легиона, знамение за нашата съдба. Окован лъв. Сърцата ни забиха, щом видяхме този звяр. Той, който преди е бил свободен в пустинята и е властвал над пустошта от пещерата си, символ на силата на древното племе на Юдея, сега се опитваше неуспешно да ухапе своите пазачи. Взираше се в нас и в очите му видяхме желанието на римляните.

Те искаха да ни погълнат.

Завързаха клетото животно за метален стълб, който издигнаха точно срещу двореца, принадлежал някога на цар Ирод. Там щеше да бъде построен лагерът на Силва и самото му местоположение щеше да бъде обида и предизвикателство за нас, всеки път щом погледнехме надолу. Докато строяха, чувахме ръмженето на победения звяр.

Йаел ми бе доверила, че в сънищата й често идвал лъв. И както се бояла от създанието, така и била привлечена от него. Плачеше, когато ми го разказваше, и аз разбирах защо сънищата й я тревожат. Един лъв може да почива кротко до ибекс в сянката на някое дърво, ако е заситен, да се подпират един на друг, но на следващия ден, ако се събудеше гладен, вчерашният му другар щеше да стане негова плячка.

Сега сънят на Йаел се появи пред нас. Тя стоеше до мен и се разплака, щом видя окования лъв, пленен също като нас, поробен от тези, чиято бруталност бе престъпление срещу природата, срещу нашия народ и срещу Бог. След като прахта се слегна, можехме да ги огледаме ясно, защото зимният въздух бе чист, а светлината светеше ярко сред свежия вятър. Мнозина казваха, че от нашата планина може да се види Рая, но сега май бяхме по-близо до първите порти на Ада. Това, което чувахме и което ни чакаше, не идваше от царството на Бог. Бе под нас, скрито в отчаяния вопъл на лъва.

Съвсем скоро помощните части построиха цяло селище, за няколко дни се издигнаха многобройни палатки и бараки. Мирисът на храна се понесе из долината — готвено месо, хляб, подправки. Наблюдавахме всичко това, измъчвани от глад също като духове, носещи се над масите на живите, отрупани с празнични блюда. Строежът не спираше, робите работеха и денем, и нощем.

Това бе трайно укрепление, не лагер за седмица или две; римляните смятаха да останат тук дълго. Нямаше да си тръгнат и нямаше да приемат поражение. Започнаха да строят дванайсет кули, на разстояние стотина крачки една от друга, които се издигаха с изумителна бързина, направо растяха пред очите ни. След като бяха построени, всеки, който би поискал да премине през източната долина, щеше да се окаже под обстрела на пазачите на наблюдателните кули. Никога нямаше да успее да премине.

Робите довършваха лагера, а от север идваха още и още хора, за да помогнат за построяването на каменна стена. Стената не ни притесняваше, докато не започна да прави странни чупки към планината. Не разбирахме намеренията на римляните, защото ни се струваше безсмислено да караш хиляди еврейски роби да се трудят ден и нощ, като мъкнат огромни камъни — някои бяха толкова огромни, че хората падаха под тежестта им. Когато тези клетници не успяваха да се изправят, войниците ги посипаха и оставяха проснати на земята, защото бе по-лесно да се отървеш от тях, отколкото да ги лекуваш. Римляните бяха доста настоятелни в строежа на тази стена. Смятахме, че възнамеряват да оградят лагера си, за да се защитят от нас. Нашите воини със сигурност планираха бъдещи набези срещу врага.

Веднага след като му съобщиха за стената, Бен Яир дойде да я огледа. Когато видя как камъните се врязват в скалите, разбра, че това е стена, чиято цел е да ни обгради. Тя щеше да заобиколи не само римския лагер, но и цялата планина. Беше обсаждаща стена, дебела шест стъпки. Водачът ни веднага осъзна, че целта й не е да защитава римския лагер, а да ни задържи вътре.

Някои от воините ни се разсмяха, защото стената не бе толкова висока, че човек да не може да я прескочи под прикритието на нощта. Те още не бяха осъзнали, че имаше друга причина за тази постройка. Римляните смятаха да разпънат на кръст земята, която ни принадлежеше, и всеки камък от стената бе като гвоздей, забиващ се в плътта ни. Казваха ни, че им принадлежим, както лъва в оковите, както робите в лагера им, както шестстотинте хиляди, които вече бяха избили във войната си срещу евреите.

Те искаха да се страхуваме и получиха желаното. Ужасът плъзна из крепостта като треска. Внезапно вече не можехме да дишаме. Бяхме си създали свой свят тук, подобие на онзи, който имахме в селата и градовете си, където бяхме свободни, живот, който обичахме и към който се надявахме някой ден да се завърнем. Сечахме свои монети в монетарниците на двореца, на които бе написана мечтата ни: За свободата на Цион. Имахме свои площади, свои пекарни и винарни, майстори, които правеха делви и готварски съдове от глината, която се намираше в долината под нас. Както Адонай ни бе създал по свой образ и подобие, така и ние бяхме създали Масада според живота от миналото си, който се надявахме да живеем отново, когато спечелехме свободата си.

Сега, когато видяха обсадната стена, хората се паникьосаха, уплашени, че Цион никога няма да възкръсне. Впуснаха се към складовете, подтиквани от страха и алчността си, мислейки единствено за оцеляването си, както чакалите правят в средата на нощта, когато утрото изглежда толкова далечно. Но дори чакалите споделят плячката помежду си и не се тъпчат един друг по време на устремния си бяг към проснатата на земята жертва. Нашите хора бяха полудели от делата на римляните и от собствения си страх при мисълта какво ги очакваше при обсадата, която можеше да продължи с месеци.

Елеазар се изправи върху фонтана, за да спре хаоса. Преди време новодошли бегълци в крепостта му бяха дали златен нагръдник с инкрустирани четири скъпоценни камъка с огромна стойност. Макар да бе приел дара, никога не го слагаше в битка, защото предпочиташе да носи същата желязна броня, каквато използваха войниците му. Сега, след пристигането на римляните, носеше златния нагръдник, за да покаже на легиона, макар и от разстояние, че бяхме силни и не се бояхме и че Всемогъщият ни бе избрал, за да победим Рим.

— Имаме един враг! — изкрещя той.

Хората се обърнаха към него, сякаш бе пророк. Той ги бе довел тук, той бе повярвал, че крепостта може да бъде нашето спасение. Планината бе защитила Ирод по времето, когато Клеопатра бе искала да му отнеме страната, както щеше да защити сега и нас. Елеазар не се бе усъмнил в мощта й нито за миг.

— Това е просто стена, направена от камъни. Но камъните принадлежат на Юдея. Те са наши и врагът ни просто ни дава това, което вече е наше. Няма да гладуваме, защото има достатъчно масло и вино, за да издържим обсадата им. Цистерните са пълни с вода. Нашият Бог е навсякъде, и от двете страни на стената.

Тези, които се бяха уплашили и бяха започнали да се блъскат в другите по пътя към хранилищата, отстъпиха назад. Не чувахме войниците в долината, защото като по чудо вятърът бе сменил посоката си и грубите им гласове бяха заглъхнали и сега наоколо ехтеше само гласът на водача ни. Тълпата се приближи, за да чуе псалма, който Елеазар пееше, думите на Давид, нашия велик цар от миналото, воина, който бе изпитвал страх като нас, като всички хора, стъпвали по земята.

Поради гласа на неприятеля, поради притеснението на нечестивия; защото приписват на мене беззаконие и с гняв ми враждуват, сърцето ми тъжи дълбоко в мене и смъртен ужас ме нападна. Страх и трепет дойдоха върху мене и ужас ме потопи.20

Стоях в сянката на маслиновите дървета в градината си, клоните им очертаваха черна решетка по земята, но сърцето ми трепна от радост, щом чух гласа на своя възлюбен. За това жадувах, когато бях прогонена от Йерусалим, защото щом заговореше, сякаш ставаше чудо. Думите му достигаха до душите на хората и това бе прослава на Бога, защото Той бе създал първо словото, а то бе най-големият дар на Елеазар бен Яир.

Затворих очи; бяхме само ние и никой не стоеше помежду ни. Светът бе река и аз се носех по течението й, все още с надежда в сърцето, защото това бе съдбата ми.

7

Когато за пръв път го видях в Йерусалим, стоях до кладенеца с делва в ръка. Бях изпратена при роднина на майка ми, защото нямах баща или семейство по негова линия. Макар че трябваше да умолява доста, за да ме приемат, майка ми се бе подложила на това унижение, понеже искаше да съм на сигурно място, след като в Александрия бяха настъпили тежки времена и кедешите бяха прогонени от домовете им. Жреците в храмовете вече нямаше да се възползват от свещените жени, защото древните закони на Йерусалим бяха въведени и в Египет. Майка ми и другите като нея, които за мен бяха като лели, сега бяха наричани „проститутки“ и „курви“, също като жените по улиците, които пишеха цената си на подметките на сандалите си, така че мъжете, които ги следваха, да знаят колко трябва да платят, за да ги имат. Изведнъж това, което до вчера бе почитано, днес бе стъпквано в пръстта. Рисунките с къна по телата им, които ги бележеха като нещо свято и ценно, сега бяха знак за техния позор и жреците, за които се бяха принасяли в жертва, бяха първите, които ги укориха за греховете им.

Преди да тръгна, майка ми закачи златните си амулети на шията ми и ми прошепна, че трябва да ги предам в наследство на дъщерите си. Извади книгата си със заклинания от дървената кутия, уви пергаментовите листа в лен, за да ги прикрие, напълни кутията с билки, които можеше да ми потрябват — черен кимион, дафинови листа, смирна — и ми я подаде. Тогава разбрах, че може да не оцелее след войната, която новите закони бяха подели срещу старите обичаи, срещу това, което бе тя. Преди пристъпваше гордо по средата на улицата, посрещана с обожание от хората, а сега се движеше, увита с тъмен плащ, криейки рисунките по тялото си, заради които някога мислех, че е царица. Сега я хулеха заради тях, по пазарите хората съскаха срещу нея, сякаш бяха змии, а тя гълъбица, която се канеха да погълнат. Вече бях започнала болезнения и сложен ритуал на украсяването на тялото си, преди да бъда отпратена от Александрия; за щастие бяха изрисували само гърба и гърдите ми, не бях като майка си, която бе белязана и по лицето, ръцете и краката. Никой не можеше да види коя трябваше да стана.

Бях на дванайсет, когато я видях за последен път, застанала пред мен с насълзени очи. Това бе възрастта ми, когато стоях до онзи кладенец в Йерусалим. Бях привлечена там, защото се нуждаех от вода и защото помнех какво бях видяла в Нил. Моят роднина бе дошъл да ме потърси, тъй като не ми бе позволено да ходя сама до пазара. Видях, че очите му са сребристи, с цвета на рибата. Той взе ведрото с вода от ръката ми. Когато ме докосна, ме увери, че няма нищо страшно, понеже сме от една кръв — бяхме братовчеди. Следователно, както когато братът докосва сестрата, това не бе грях.

Слушах как ме омагьосва — още тогава владееше словото и думите му се лееха като река. Но аз също го бях омагьосала. Той бе вече женен, на осемнайсет години, а аз бях още момиче. Въпреки това усетих в себе си същата сила, която за пръв път бе нахлула в мен, когато повиках сребристата риба и тя дойде по своя воля. Нямах друг избор, защото е било писано, че с братовчед ми ще се намерим, че нашата любов ще ме погуби и това няма да ме уплаши.

Сега, докато стоях и слушах как произнася думите на цар Давид в деня на лудост, когато страхът бе превърнал хората ни в чакали, отново се поддадох на магията му. Като всеки друг в планината бях омаяна от великолепието на гласа му. Но другите не го познаваха така, както аз го познавах. Чувствах, че говори само на мен, защото аз бях неговата любима.

И рекох: Дано да имах крила като на гълъба! Щях да отлетя и да си почина. Ето, щях да бягам надалеч, щях да живея в пустинята; (Села) Щях да ускоря бягането си от вихъра и от бурята.21

От тази планина вече не можеше да се избяга в пустинята. Шест римски лагера с високи кули препречваха пътя към клисурите; не можеше да се мине нито по змийската пътека, нито по коварния път на юг по скалите в задната част на планината. Укреплението бе единственото място, където можехме да бъдем. Също като окования лъв и ние не можехме да избягаме от силата на нашия враг. Така е било писано — да останем тук и да сме последните, които ще удържат нападенията на римляните. Изходът щеше да бъде неизвестен, докато не настъпеше решителният последен миг, и всички се надявахме, че каквото и да правим, нямаше да се отклоним от Божия път.

Но аз към Бога ще извикам; и Господ ще ме избави. Вечер и заран и на пладне ще се оплаквам и ще стена; и Той ще чуе гласа ми. Ще избави душата ми и ще я успокои от боя, който е против мене; защото мнозина са с мене.22

После хората се успокоиха, вярата им се възвърна, а жените и децата отидоха да дялкат камъни за нашите катапулти. Щяхме да ги хвърляме в долината, за да се стоварят като градушка върху главите на работниците отдолу. Римляните обаче изобщо не се притесняваха от камъните и скалите, които падаха сред тях. Строежът продължаваше и скоро каменните им казарми бяха готови. Ако някой роб умреше, докато работеше на стената, веднага идваше друг на неговото място. Ако някой воин бе наранен, също имаше кой да го замени.

Сред вечерната тишина слушахме ехото от камъните, поставяни един върху друг по стената, и треперехме въпреки думите на цар Давид и увереността на Елеазар. Това беше методът на действие на римляните, да ужасяват и разсейват врага. Тази нощ дадоха на лъва живо магаре, за да го накарат да убие сам храната си. Чувахме стенанията на магарето, извисяващи се над неспирното потракване на лопатите и кирките и над виковете на хората, които не спираха да работят. В долината имаше силно ехо и ни се струваше, че войниците говорят право на нас, сякаш лъвът бе забил челюсти в нашата плът, а не в нещастното животно.

Погледнах към скалата, където бе дъщеря ми, скрита в пещерата с хората, които бе избрала за свое семейство. Пещерата бе съвсем обикновена на вид, като всяка друга, в която се криеха ибексите. Ако присъствието на есеите останеше тайна за римляните, може би тя наистина бе в по-голяма безопасност там. Отсреща проблесна нещо; някой в мрака на пещерата им бе повдигнал бронзов метал, който искреше. Реших, че е съобщение. Представих си, че е сърцето й, което се опитва да стигне до мен. Независимо от всичко тя все още бе детето, което толкова се бях мъчила да доведа на този свят.

8

В месеца на Шеват ни заляха поройни дъждове. Хората ни не садяха жито, ечемик или лен, не излизаха на площада, за да честват Рош Ходеш, само се взираха в придошлото небе от прага на домовете си, защото не можеха да видят новата луна и да отбележат началото на новия месец.

Съседите ми си стояха в къщите, гледаха пороя и дишаха прохладния въздух. Криеха се от дъжда, докато аз бях привлечена от него. Излизах в градината и стоях там, докато подгизнех до кости. Благодарях на Берее, ангела на дъжда, който идваше при мен, когато го търсех, защото го призовавах с надеждата, че римляните ще спрат работата си, ако последният за сезона яростен порой се изсипеше върху тях. Може би локвите от кал, достатъчно дълбоки, за да потънат в тях магаретата и хората, щяха да ги забавят.

Но римляните се заеха още по-усилно с работата си. Техният свят се издигаше ден подир ден пред очите ни. Също като ангелите ние надничахме отгоре, за да видим какво създаваха от пясъка. Още еврейски роби бяха доведени в долината, завързани един за друг с кожени въжета, сякаш бяха овце или кози. Наблюдавахме как поробените ни братя ни молеха за помощ, докато ги биеха и унижаваха. Чувахме стенанията им, но не можехме да направим нищо, за да облекчим страданията им. Спяха в кошари като овце, без покривала, с които да се прикриват от дъжда, докато войниците се ширеха охолно в големи палатки, издигнати върху каменни основи, а на четирите порти на всеки лагер стояха стражи.

Някога вярвах, че мога да властвам над дъжда и мога да го призовавам, щом пожелая, но сега, когато гледах враговете ни, виждах, че съм грешала. Само ангелът Берее можеше да го овладее и да го накара да му служи. Това, което бях призовала, сега облагодетелстваше нашите врагове. Римляните се къпеха с дъждовната вода и благодаряха на боговете си. Миртовите дървета цъфтяха и ароматът им насищаше въздуха. Стада от ибекси лягаха пред римските лагери, за да пият от образувалите се езера, въпреки че това щеше да означава, че ще бъдат изколени, сякаш и те бяха дар от небесата.

Макар че бе болен, оставих сина си на грижите на сестра му и помолих Йаел да ме придружи до аугураториума. Бях запазила костите на принесените в жертва гълъби и гълъбици, изсуших ги на слънце и сега можех да гадая по тях бъдещето.

Изкачихме се по стъпалата на кулата. Започваше месец Адар, времето на цъфтежа на бадемовите дървета, и въздухът ухаеше прелестно. От мястото си виждахме целия римски лагер, този кръг на жестокостта. Костите, които бях донесла, прибрани в копринена торбичка, бяха станали толкова бели, че искряха в настъпващата тъмнина. Замислих се за птиците, които бяха дали живота си, колко красиви бяха, колко предани една на друга, как не се бояха от нас, техните пазителки, дори когато ги стискахме в ръцете си, за да ги пренесем в жертва.

Йаел разчисти пясъка, после очерта с пепел кръга, в който щяхме да затворим бъдещето, за да не може то да се разпилее в настоящето. Оглади пепелта с ножа, който винаги носеше със себе си. Докато го правеше, пееше химн в чест на цар Соломон. Имаше красив глас; всяка песен, на която я бях научила, звучеше по-красиво от нейната уста. Чистотата на песента й се разнесе над долината и за миг нашите другари, които бяха поробени, вдигнаха глави, сякаш тя ги бе повикала по име.

Бях обучила Йаел добре, както знаех, че ще стане още щом я видях да минава през Змийската порта. Тя не ме помнеше, но аз я познавах много отдавна. Затова настоях да приеме златния амулет, който моята майка ми бе дала. Преди да родя първата си дъщеря и да бъда прогонена от Йерусалим, преди да бъда отведена в Желязната планина от мъж, когото никога не нарекох по име, преди Нахара да се появи на този свят, преди да родя син, който нарекох Адир — име, което аз избрах с позволението на баща му, защото означаваше „благороден“ на езика на моя народ, преди гълъбите да ме доведат тук, Йаел беше моя дъщеря. Не я родих, бях просто нейна бавачка, майка, ема, въпреки че самата аз все още се чувствах като дете.

В Йерусалим й пеех песните на моята майка много преди някоя от нас да бе чувала за тази крепост. Сплитах косата й, хранех я, грижех се за нея, въпреки че баща й ми се караше и постоянно я проклинаше, защото искаше тя да не бе идвала на този свят и я винеше за своята скръб.

Дойдох при тях като слугиня, обикновено момиче с дълга черна коса, толкова незабележимо, че убиецът никога не погледна в лицето ми и така и не научи нищо за мен. Ако майка ми узнаеше за положението ми, щеше да бъде потресена, че съм станала прислужница, защото можех да чета на арамейски, иврит и гръцки и бях обучена да водя разговори с най-мъдрите мъже в Александрия. Всъщност бях облекчена, че напуснах дома на нейните роднини, които ме презираха. Майката на Елеазар бен Яир ме бе пратила тук като слугиня. Когато за пръв път дойдох в града, тя ме заведе в микве, защото подозираше, че съм нечиста. Свалих туниката си и влязох във водата, като се опитвах да стоя в сенките, но тя ме видя. Пое си дълбоко дъх, щом забеляза рисунките по тялото ми, после бързо прошепна молитва.

След това леля ми продължи да следи сина си, понеже не ми вярваше и се боеше от начина, по който бях възпитана. Скоро страховете й се оправдаха. Разбра какво има между нас от погледите, които си разменяхме, и бързо се досети защо синът й вече страни от жена си, макар да бяха заедно от кратко време. Леля бе обещала на майка ми, че ще бъда в безопасност в нейния дом, но ме отпрати, без знанието на Елеазар, като ми намери работа в семейство, където майката бе умряла при раждане. Това бе дом с лош късмет и никой не искаше да работи там. Затова ме взеха, въпреки че бях малко момиче и нямах почти никакви познания за домакинските задължения. Бях толкова неопитна и млада, че често плачех, докато заспивах, защото и на мен ми липсваше майка ми.

Преди да ме отпрати, майката на Елеазар завърза амулет — торбичка с билки — към плаща ми и каза, че ще ми донесе късмет. Усмихнах се и й благодарих, но знаех, че ме лъже. Беше ходила при жените, владеещи кешафим, за заклинание, с което да ме обрече на самота и да ме държи далеч от сина й. Майка ми ме бе научила на тези неща и веднага разпознах мириса на корена на блениката. Щом излязох на улицата, веднага го откъснах. Пуснах торбичката в канала с нечистотиите, където й беше мястото. Казах молитвата за защита, така че нашият Бог, благословено да е името Му, да ме предпази от зложеланието на леля ми.

Изпратиха ме в дома на Йосиф бар Елханан, където трябваше да спя в коридора заедно с детето, за което бях повикана да се грижа. Тя бе бебе, захвърлено на сламеника си, докато брат й бе любимец на баща й и си имаше своя собствена прислужница. Бършех сълзите й, когато плачеше за майка си, както често правех й аз, когато се сепвах от съня си и с изненада откривах, че вече не съм в Александрия и че няма двор или фонтан и белите лилии не блестят в тъмната вода.

Трогната от тъгата на моята малка повереничка, й шепнех, че може да ме нарича ема — мама, макар да бях на дванайсет и по-скоро можех да й бъда сестра. Знаех, че в този свят всяко момиче трябва да има закрилник, защото така ми бе казала майка ми, а аз вярвах на нейните думи. Копнеех за мъдростта и съветите й, но сега трябваше да вземам сама решения. Приех да се грижа за това дете без майка. Заклех се да я защитавам, докато спеше в коридора, и всяка вечер се грижех скорпионите да остават по ъглите и да не я доближават.

Бащата на домакинството подхвърляше само корички на масата за нас, колкото да се заситят плъховете, дори и в навечерието на Шабат, и най-накрая реших да взема нещата в свои ръце. Намерих сребърна чаша за молитви и я пъхнах под плаща си. Знаех, че кражбата ще ми донесе проклятие, но занесох бокала на пазара и го размених за нова туника и плащ за детето и за малко храна — сливи, нарове и грозде. Успях да спазаря и постелка за коридора, където спяхме, и един гълъб, който смятах да сготвя.

Момиченцето се разплака и се притисна до мен, когато осъзна, че смятам да убия птицата, и ме помоли да я пусна на свобода. Тя бе спокойно и тихо дете, но можеше да бъде и много упорита.

— Ще изпълня желанието ти — предупредих я аз, преди да пусна птицата. — Но после в замяна ти ще трябва да изпълниш моите.

Това беше сделката, на която майка ми ме бе научила — често правеше така, когато исках нещо от нея. Йаел ми обеща и аз пуснах гълъба. Той изчезна в небето над Йерусалим и с това обещание ни свърза завинаги.

Тази вечер не ядохме месо, но Йаел бе щастлива. Аз също се радвах, че се грижа за нея, а още по-доволна бях, когато се оказа, че тя има здрав сън. Никога не се събуждаше, когато се измъквах нощем, за да отида до кладенеца, където за пръв път срещнах братовчед си, за да бъда отново с него. Той ми говореше, а аз слушах — така започна всичко. Говореше за гнева си заради делата на свещениците в Храма, които се караха помежду си кой точно е представител на истинския Израил.

— Домът на народа ни е в думите на Бог — твърдеше Елеазар, — не в храмове от камъни и в златни потири. Кивотът, пазещ Божието слово, дадено на Мойсей, е скрит зад стени от злато, а трябва да стои под обикновена палатка, както е било наредено в началото от самия Адонай.

Слушах го и знаех, че някой ден и другите ще го слушат така и ще го последват. Бях сигурна, че аз ще съм сред тях. Той бе образован и знаеше наизуст псалмите Давидови; копнееше да бъде полезен — на хората и на Бог. Бях едновременно негова ученичка и братовчедка. Вярвах му така, както не вярвах на никого другиго, и скоро му принадлежах. Отдадох му се и се отказах от себе си, както майка ми бе предрекла, че ще стане.

Когато жената на Елеазар отиде да посети семейството си, някъде на север, близо до брега на Галилея, братовчед ми ме заведе при един равин, за да се оженим тайно. После ме отведе в стаята си, за да станем мъж и жена не само на думи. Изгарях, когато бях до него. Забравях Александрия и градината, където учех с майка си. Никога не му разкрих, че знам няколко езика, защото исках да чувам само неговия глас, не своя. Друг мъж би попитал за рисунките по тялото ми и би се извърнал от мен. Казах му, че това са следите на картата, която ме бе отвела до него, и това му бе достатъчно.

Прие ме такава, каквато бях.

9

Като слугиня в дома на своя господар от мен се очакваше да бъда безмълвна и невежа. Сякаш никога не ме бяха учили на нищо и цялото ми знание бе изпепелено. Искаха само да търкам пода и да се грижа за детето. Това не беше проблем. Бях внимателна и нежна с Йаел. Научих се как да бъда майка, когато бях майка за нея. Може би усещах, че самата аз вече нося дете в утробата си, и заради това бях още по-нежна с нея. Елеазар обеща, че ще признае на семейството си за любовта си към мен, но не го направи. Каза, че баща му е истински тиран, но аз знаех, че се бои от майка си. Не прокървих на следващата луна и сърцето ми нощем биеше все по-учестено. Беше ми горещо, потях се, постоянно бях жадна. Така щеше да става и следващите пъти, когато бях бременна, защото всеки живот, който растеше в мен, бе огън, който не можех да потуша, а трябваше да оставя да ме изгаря отвътре.

Когато наедрях толкова, че вече не можех да прикривам състоянието си, Бар Елханан ме отпрати от дома си. Милото момиченце, което ми бе като дъщеря, не искаше да пусне плаща ми и плачеше неудържимо. Уверих я, че брат й ще се грижи за нея, и го предупредих, че винаги трябва да го прави, иначе ще бъде прокълнат. Йаел изтича след мен, когато тръгвах, и ми донесе вода. Това бе всичко, което можеше да ми предложи, но за мен, в моята самота, дарът й бе голям и скъп. Плаках, че трябва да я напусна. Казах й, че ако е писано, ще се срещнем с нея още веднъж в този свят, преди да преминем в отвъдното.

Последния път, когато видях Елеазар в Йерусалим, валеше дъжд. Това бе неочаквано събитие, от което се нуждаехме отдавна, и ни донесе радост. Прахта се уталожи, дърветата повдигнаха ръцете си към небето. Отново се изпълних с живот, момичето край фонтана, плуващата в реката, онази, която не се страхуваше да потъне. Стоях на улицата пред къщата на леля си, докато подгизнах цялата. Най-накрая го видях: крачеше из градината с плавни движения, станал едно с бурята, която се изливаше върху нас, наводняваше улиците и принуждаваше хората да останат в домовете си.

Само той можеше да утоли жаждата ми.

Извиках го, както се бях научила да викам дъжда. Дори не бях прошепнала името му и все пак той ме чу. Вярвах, че ще се разведе с жена си и ще ме въведе в дома си; другите ходеха при майсторките на кешафим и в отчаянието си бяха готови да платят всяка цена за талисмани и магии, но аз бях убедена, че никога няма да се нуждая от любовно заклинание за него.

Но Елеазар дойде и ми каза, че жена му имала доказателство, че съм била в леглото му.

— Тя се кълне, че сламеникът, на който спим, е боядисан в червено от къната по кожата ти.

Леля ми, която ме презираше, й бе казала за рисунките по тялото ми, за да я предупреди, и тя бе погледнала под завивката, която бе изтъкала за съпруга си, и бе открила следите ми. Моят възлюбен ми бе обещал, че аз съм негова законна жена също като нея, но сега видях истината, изписана на лицето му; копнежът му към мен бе преплетен с тъга. Ако наистина бяха открили червен цвят на мястото, където бяхме спали заедно, това бе предсказание за моята съдба. Но не бе следа от кожата ми, а от кръвта ми, защото сърцето ми бе разбито и бе прокървило.

Усетих наближаваща опасност, обзе ме тревога, каквато не бях изпитала дори когато напусках майка си. Спомних си какво ми бе казала в деня, в който видях бъдещето си. Част от мен жадуваше да бе останала до нея, макар да знаех, че къщата ни вече е отнета. Сигурно вече нови обитатели стояха до фонтана, в който растяха белите лилии. Плачех за тези редки цветя, когато трябваше да оплаквам съдбата си. Казах, че не мога да живея без тях, държах се като луда. Братовчед ми се притесни ужасно; каза ми да го изчакам там и изтича до пазара, за да ми донесе шишенце с техния аромат. Подаръкът трябваше да ме зарадва, защото ухаеше на лилии, но това бяха червените лилии, които растяха из полетата на Моаб, не онези, които познавах като малка в Александрия. Разплаках се по-силно, защото едва сега осъзнах какво бях почувствала още като дете, когато бях не по-голяма от Йаел, и бях видяла бъдещето си в Нил. Разбрах, че съм обречена да губя.

— Ще се обърна с молба към баща ми и чичовците ми да влезеш в дома ни като втора съпруга — обеща ми Елеазар.

Това се правеше често, особено сред по-заможните семейства в града, сред които имаше малко мъже или ако първата съпруга не бе успяла да роди дете. Моят възлюбен бе почитан мъж, но млад и не смееше да противоречи на родителите си. След време щеше да преодолее тази си слабост и да се присъедини към зилотите, които се противопоставяха на свещениците в Храма, но сега все още зависеше от милостта на близките си.

— Ще те чакам, докато дойдеш за мен — уверих го аз, но знаех, че той едва ли ще се появи на прага ми.

Следите, които жена му се кълнеше, че е открила на брачното им ложе, ме бяха опетнили и никой мъж от уважаващ се род нямаше да ме вземе за жена. Семейството му не би го допуснало.

10

Намерих си стая, където можех да остана, зад къщата, известна като Дома на кешафим. Бях забелязала схлупената колиба, когато обикалях из пазара, защото майка ми често бе влизала в подобни места в Александрия и имах едно наум. Бе ми казвала, че там мога да намеря убежище в трудни времена, когато се надигнеше омраза срещу жените, занимаващи се с магия. В колибата живееха три възрастни жени, сестри. Бяха неомъжени и се носеха слухове, че са вещици и нощем се превръщат в дракони. Бяха добросърдечни, бедни, но мъдри. Позволиха ми да спя там, а в замяна аз им готвех и се учех да пека хляб в малката им глинена фурна, като не забравях да оставям изгорелите корички в дар на Бог, за да не ме изостави. Братовчед ми не се върна. Сънувах го дни наред, но после той изчезна и от сънищата ми. Сега се събуждах и си поемах дълбоко дъх, защото сънувах, че се давя в реката, където ме бе завела майка ми. За пръв път осъзнах, че макар рибата да бе дошла при мен, после бе отплувала надалече. Това бе причината да се почувствам толкова самотна и отчаяна, когато стоях в Нил, до колене във водата.

Помолих сестрите за любовен амулет, защото никой не може да направи такъв за себе си. Те измайсториха купа за заклинания от бяла йерусалимска глина, която се смяташе за най-чистата на земята. Преди да я изпекат, трябваше да напиша върху нея молитва със заострена тръстика. Свети ангели, умолявам ви, както тази глина ще изгори, така и сърцето на Елеазар бен Яир да пламне от любов към мен.

Но докато се печеше, купата се строши. Събрахме парчетата, макар че пареха пръстите ни. Това бе лош знак, но аз прибрах остатъците, увих ги в парче лен и цяла нощ плаках над тях.

Когато настъпи времето за раждането, трите сестри ми помогнаха. Първото ми раждане бе трудно. Оттогава съм виждала как стотици бебета идват на този свят, но моят първи път ме ужаси, а изгарящата жега вътре в мен направо ме разкъса на две. Исках да се откажа и да оставя Ангелът на смъртта да ме вземе, но една от сестрите се наведе над мен.

В името на Господ, излез. Пътува дълго, но вече пристигна. Амен, Амен, Села.

Нарекох дъщеря си Ребека. Видях, че има очите на баща си. Това бе всичко, което щях да получа от него. Това бе наказанието ми от Бог.

Бях призована да се явя пред старейшините ни, които щяха да ме съдят и да ме подложат на церемонията сота, за да докажат вината ми като прелюбодейка. Майката и жената на Елеазар ме бяха обвинили в разврат и в плътски отношения с демони. Разплетоха косата ми и я оставиха пусната и непокрита, за да ме засрамят и да покажат, че съм една от ученичките на Лилит. Явно бяха забравили, че съм още почти дете, едва навършило тринайсет години. Написаха името на Господ на късче пергамент, потопиха го в купа вода, така че думата да се разтвори. Принудиха ме да изпия името на Всемогъщия. Ако ми прилошееше, това щеше да е знак, че моята греховност не може да приеме нещо толкова чисто и свято. Щеше да бъде доказателство, че съм прелюбодейка.

Но водата бе моята стихия и тя не ме изостави и сега. Изпих цялата купа и продължих да стоя пред тях, невредима и непокаяла се. Заявих, че не съм извършила прелюбодейство, и това бе истина. Елеазар бен Яир бе мой съпруг.

Вдигнаха детето ми на ръце, за да го огледат. Тя бе мъничко създание, с тъмен кичур коса. Изглеждаше точно като мен, когато съм се родила, почти напълно мое копие. Тези, които ни съдеха, почти се бяха убедили, че няма никакво доказателство за злодеяние. Смуглото дете бе мое. Нямаше начин да се разбере дали бащата бе човек или безмълвно създание от друг свят — бебето ми нямаше нито криле, нито рога, никакъв демонски белег. Реших, че ще ни пуснат. И после откриха доказателството, което търсеха, в очите й.

— Това са очи на демон — потвърди жената на Елеазар и може би в този миг наистина вярваше, че е така.

Бащата на Елеазар не му бе позволил да дойде при мен. Тази нощ обаче той успя да изпрати слуга, който ми донесе клетка с два гълъба, обучени да се връщат при него; птиците бяха двойка, верни един на друг, също като нас. Взех клетката с гълъбите и детето си и седнах в каруцата, с която щяха да ни изведат извън града, в пустошта. Напуснах любимия си, но под плаща си носех остатъците от заклинателната купа. Занесох счупените парчета в Желязната планина, където ме отведе мъжът, който плати за мен с няколко монети. Залепих ги със смола от терпентиново дърво. И зачаках. В очакване минаха години, цял един живот. Когато възлюбеният ми най-накрая ме повика, счупих купата отново, защото бях сигурна, че вече нямам нужда от такива заклинания.

Но щом хвърлих костите на гълъбите по земята на кулата, за да видя какво ни предстои, разбрах, че съм сгрешила.

11

Нашите воини излизаха на малки групи, в мълчание, невидими и смъртоносни, носейки само копията си. Те пронизваха робите, които строяха стената в скалите под нас, и войниците, които ги надзираваха. Но щом враговете ни падаха, на тяхно място идваха нови, сякаш не бяха хора от плът и кръв, а просто житни класове.

Когато крадяха оръжията им обаче, те по-трудно се заменяха. Римляните се вбесяваха и отмъщението им бе жестоко. Показваха ни, че няма да търпят подобни кражби, и щом пленяха някои от воините ни, които се бяха опитвали да проникнат в складовете им с храна, се нахвърляха като зверове върху тях и ги стъпкваха под краката си.

Робите бяха окопали дървените трупи дълбоко в земята и сега отгоре им издигаха платформа. Римляните разпъваха на кръст нашите воини в собствената ни долина, после отсичаха главата от телата им, така че духовете на любимите ни хора да се лутат, без да намерят покой. Мятаха главите на земята и те се търкаляха до окования лъв. Но звярът отказваше да ги докосне. Лежеше си до стълба и дори не ги поглеждаше.

Беше Адар, месецът на бадемите и добрата реколта, сезонът, през който преди време Йаел дойде за пръв път в гълъбарниците. Може би народът ни все още бе благословен. Разнесе се мълва, че окованият звяр е нашият лъв, че животното е на наша страна. Воините приказваха: който освободеше лъва, щеше да прослави Бог, щеше да бъде благословен и Всемогъщият отново щеше да обърне милостивото си лице към нас.

Независимо колко скръбни песни пеехме и колко силно разкъсвахме дрехите си, мъката ни не утихваше, защото без телата или костите, не можехме да почетем близките си. Семействата на убитите ходеха при свещениците и молеха за разплата. Нямаше човек сред нас, който да не бе готов да даде живота си в замяна на свободата на народа ни, но нашият живот не значеше нищо за враговете ни. Бяхме като скакалци, които те можеха да убият без усилие, с един-единствен мах на ръката си.

Синът ми се опитваше да се надигне от леглото с помощта на бастун, който си бе измайсторил от клон, паднал от дървото зад стаята ни. Искаше да се бие заедно с другарите си, но Азиза го умоляваше да й позволи да отиде вместо него. Тя отряза дългата си коса, после сплете здраво малкото, което бе останало. Заповяда на кучето си да стои до Адир и да не му позволява да излезе от стаята. Огромният звяр застана до момчето ми, изръмжа и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.

— Да не би да съм затворник? — попита Адир.

За мен той все още бе дете, въпреки че бе на възрастта, на която ме бяха съдили като жена, вече отдала невинността си, и бях прогонена от Йерусалим в пустошта.

Йехуда щеше да остане у нас, за да се грижи Адир да не излиза, защото момчето бе есей и не можеше да се бие заедно с другите. Макар да живееше в крепостта и Ревка да се отнасяше с него като със свой син, той се придържаше към вярванията на своите хора.

— Ти моят тъмничар ли си? — попита го Адир.

— Никога няма да бъда — отвърна му Йехуда.

Стана и отвори широко вратата, за да може приятелят му да излезе, ако наистина такова бе желанието му. Но той бе изтощен от спора ни; облегна се назад на сламеника си с пепеливо лице. Животът на воин му бе отнет, още преди да му се бе отдал напълно. Беше ми жал за него, но изпитвах и облекчение. Бе егоистично, но не исках да рискувам живота на сина си.

С дъщеря ми бе различно. Тя бе изкована от желязо.

Отвън се надигаше лудост. Римляните предприемаха нападения и върху ни се изсипваше градушка от огнени стрели. Един ден част от овощната градина пламна; пламъците бяха потушени със скъпоценната ни вода, но мирисът на изгорени плодове се носеше навсякъде. Докато дърветата ни бяха унищожени, докато децата ни дишаха дим, докато дрехите ни бяха изцапани със сажди и пепел, римляните си устройваха боеве с петли, за да се забавляват вечер. Когато и това им доскучаеше, организираха боеве между роби, които бяха въоръжени с копия, но оковани, защото за тях животът на робите не бе по-важен от този на петлите.

Извръщахме очи и не поглеждахме надолу. Запушвахме ушите си, за да не чуваме как робите викат и търсят майките си, жените си и своя Бог, който явно ги бе забравил.

В деня, когато синът ми бе призован да изпълни дълга си, както всички воини в крепостта, излязох в двора заедно с Азиза. Някои може би ще кажат, че съм се предала прекалено лесно, като съм й позволила да се бие заедно с мъжете, но съдбата й вече бе предначертана. Може би щях да я спася, ако не бях променила името й, а може би съдбата й бе такава, независимо как се казваше. Тя бе поела по пътя на своята стихия. Винаги избираше метала, нещо студено и остро, дори когато бе съвсем малка. Той й подхождаше, както й подхождаше да язди сред зелените пасища.

Преди да тръгне, й предложих втория златен амулет, който носех на шията си, за защита, но тя поклати глава.

— Вече съм защитена. Не се бой за мен.

После повдигна шала си и видях, че има сребърен медальон с образа на Соломон, който нападаше женски дракон. На жените не им бе позволено да носят подобни амулети. Изпитах гордост заради дързостта й, както и страх.

— Трябваше да си останем там, където си бяхме — казах с огорчение.

Бях започнала да сънувам Желязната планина. В сънищата ми имаше четирийсет акациеви дървета и на всяко бяха кацнали по четирийсет черни птици. Стоях под клоните им и не можех да помръдна. Краката ми се бяха сплели с корените на дърветата, ръцете ми бяха покрити с жълти цветове. Пчелите кацаха по мен, затрупваха ме и аз плачех, защото не можех да вкуся сладостта на техния мед, макар да бе навсякъде наоколо.

Направих каквото можах, за да спра дъщерите си да последват моята съдба. Нищо обаче не можа да промени това, което майка ми бе казала, което бе написано още преди да бяха родени, преди да отида в Йерусалим, да застана до кладенеца и да се отдам на чувствата си, въпреки че знаех къде щяха да ме отведат те. Любовта щеше да ме погуби. Затова се опитвах с всички сили да не обичам децата си, за да не предам проклятието си върху тях. Но се провалих.

— Трябвало е да бъдем тук — увери ме Азиза.

Кожата й бе обгоряла от слънцето. Белегът под окото й блестеше на потъмнялото й лице. Можеше да бъде прекрасна жена, но бе предпочела да бъде воин. Можеше да бъде момиче, което да върви из улиците на червената Петра, вместо това бе моя дъщеря, която ме бе последвала в тази крепост и която обичах, въпреки че се бях опитала да угася тази любов.

Когато отиде в казармите, се замислих за майка си, как стоеше в двора до фонтана и гледаше, докато напусках Александрия. Сега разбирах, че тя знаеше, че ме вижда за последен път. Сърцето ми заби силно, защото бях видяла бъдещето си и това, което предстоеше, в костите, които хвърлих на пода в кулата.

Щях да загубя всичко.

Нещо свършваше, но това бе и начало на нещо друго. Чувствах как животът в мен се движи и мърда. Дори всичко да изчезнеше, може би щеше да има ново Сътворение. Хората вече говореха за издигането на нов Храм, който щеше да се възвиси в бъдеще, по-величествен от всеки друг. От унищожението щеше да бликне светлина и щяха да бъдат изречени свещените слова, защото началото винаги е такова.

Отидох до стената, плащът ми се вееше около мен. Поставих ръка на корема си, върху дъщеря ми, която още не бе родена. Възлюбеният ми копнееше за син, но аз знаех, че ще имам още една дъщеря. Винаги носех дъщерите си по един и същи начин, високо, под сърцето си. Исках друг свят за нея, не този ад под нас. Все още имаше езера с вода в долината. По всяко друго време щяхме да сме благодарни за това. Диви кози и елени щяха да идват да пият вода. Соколи и чапли щяха да се спускат от небето, за да се изкъпят, а гарваните щяха да идват при нас, стиснали сливи в острите си клюнове.

Сега там бе единствено лъвът; веригата му бе достатъчно дълга и той можеше да ходи до водата и да се въргаля в нея. Бе покрит с кал, огромните му лапи оставяха следи във влажната земя. Извърнах очи от този велик звяр, защото не можех да понеса да го гледам толкова унизен и укротен. Спомних си обучените сирийски мечки, които можеха да се срещнат по улиците на Александрия и Йерусалим, но това бе много по-ужасно, защото лъвът бе унизен в собствената му земя, господар на голи камъни, каквито бяхме и ние.

Загледах се с тъга надолу към стръмните канари. Забелязах черна коза да се катери между скалите от другата страна на планината; бе избягала от пещерата на есеите. Бродеше между камънаците, сама и забравена, неспособна да открие другите от стадото си.

Това бе знак за мрака, който скоро щеше да настъпи.

Един римски войник забеляза козата, но и един бе достатъчен. Той каза на другарите си и те хукнаха след животното бързо, първо за забавление, после обхванати от ловна треска. По пътя си се натъкнаха на пещерата на онези, които искаха само мир. Йехуда дойде до стената и застана до мен, докато римляните се катереха към варовиковите пещери под нас. Сякаш майка му, която още бе сред своите хора, го бе призовала, както сърцето на дъщеря ми бе призовало мен. Не можехме да направим нищо, освен да наблюдаваме как войниците пълзят нагоре. Един падна и аз бързо благодарих на Бога, а после се запитах какво бе станало с мен, щом можех да възхваля смъртта на човек и да се възрадвам от последните му ужасени викове.

Първите войници, които успяха да стигнат до по-равно място сред канарите, пуснаха въжета, за да могат следващите да се катерят по-лесно. Бяхме като ангелите — виждахме какво се случва долу, на земята, но не можехме да променим ставащото. Ако това наистина бе гледката, на която ангелите ставаха свидетели всеки ден, докато се взираха към света — как хората се избиваме един друг и си причиняваме тази болка, то никой друг не заслужаваше повече от тях нашата жал.

Воините ни се опитаха да засипят римляните със стрели, но те трополяха по скалите, сякаш бяха птици, падащи от небето. Азиза също бе изтичала до стената, но бе облечена като жена и следователно бе безпомощна, макар че никой не можеше да й попречи да мята камъни в долината. Чух как от гърлото й се надигна бойният вик на воините от Моаб. Римляните влязоха в пещерата и оръжията ни вече не можеха да ги достигнат. Неколцина мъже задържаха Азиза и я дръпнаха назад, когато тя се опита да скочи в битката под нас, защото боец като дъщеря ми не можеше просто да стои и да гледа отстрани. Толкова упорито се мъчеше да излезе и да се втурне навън, че се наложи да я завържат с въжета.

Убийците бяха скрити от очите ни, но не и от ушите ни, и бяхме принудени да слушаме звука на смъртта, още по-непоносим и ужасяващ, когато си принуден да си представяш това, което се случва, хилядите жестокости, които понасят любимите ти хора.

Двете с Азиза се прегърнахме и заплакахме, без да знаем дали виковете, които чувахме, бяха гласовете на нашите близки или безмилостните крясъци на ястребите над главите ни. Можехме да сложим длани на ушите си, можехме да се извърнем, но нямаше как да сложим край на ужаса. Воят на смъртта се чува във всеки ъгъл на този свят и в отвъдния. Той не спира, когато виковете престанат, той остава в теб, вечна част от жалкия ти живот.

Тъй като не бе погребана и костите й не бяха събрани, душата на дъщеря ми щеше да остане до тялото й, изгубена, отчаяно опитваща се да влезе отново в него и да оживее. Чакалите щяха да я открият, но тя щеше да бъде в пещерата, дори когато те впиеха челюстите си в нея; щеше да гледа как зверовете я разкъсват на парчета, как я поглъщат. Агонията на плътта щеше да бъде агония и на душата й. Нямаше да има тахара, пречистването, което подготвяше тялото за следващия свят, нямаше да има масла, светена вода или алое, за да отмият греховете на земния й живот. Все пак ние вярвахме, че чистото сърце може да види Шехина, най-сияйното и състрадателно лице на Господ, докато умира. Това бе единствената ми надежда. Че в мига на смъртта си тя е видяла само светлина и нищо повече.

Искаше ми се лъжите, които римляните разказваха за народа на бащата на Нахара, да са истина и кръвта й наистина да е потекла синя, а когато са я посекли, хиляди нови Нахари да са се появили на нейно място. Почти бях умряла, докато я раждах; щях, ако Азиза не бе толкова безстрашно дете. Бях преживяла цялата агония, само за да пея сега нощ и ден оплаквателни песни за нея. Разкъсвах дрехите си, докато ръцете ми се разкървавиха, и виех от болка. Бях я загубила, когато ми се опълчи и се омъжи за Малахи, но сега я оплаквах горчиво. Кръвта й бе по ръцете ми. Не винях Малахи или есеите, защото аз я пуснах да тръгне към гибелта си, точно както майка ми бе казала, че ще стане; аз щях да погубя всички, които обичах, и всеки, който обикнеше мен.

Когато дъщеря ми от Моаб се роди, баща й изчака десет дни, преди да я види, какъвто бе обичаят на неговия народ. Той искаше син, но когато влезе в палатката, лицето му грейна в широка усмивка. Добре е, че мъжът не вижда веднага детето си, когато е все още изтощено от раждането, смачкано и синьо от мъката да излезе на този свят. За очите на баща си това момиче бе сияйно създание. Той бе мъж, който не можеше да крие чувствата си. Сам избра името й и аз приех решението му, защото Нахара означава светлина с несравнима красота. Двамата бяхме на едно мнение за много неща, но за това най-вече. Питах се дали на другия край на Соленото море бащата на дъщеря ми знаеше, че тя си бе отишла, дали бе чакал през цялото това време да се завърнем при него. Питах се дали бях сгрешила, че не го обикнах, след като той ме намери в пустошта и ме отведе със себе си. Може би поне трябваше да му предложа верността си в замяна на неговата любов.

12

Събрахме се, за да видим новата луна във времето на Рош Ходеш. Отправихме молитвите си към Бог, но в сърцата ни нямаше радост. Никой не танцуваше. Стената на римляните бе завършена и се увиваше около нас като усойница. Бяха издигнали лагери, някои с големината на истински селища. Онези, които не бяха дошли от Йерусалим, бяха смаяни от направеното от римляните; под нас имаше повече струпани хора, отколкото те бяха виждали през живота си. Шест хиляди носеха белите туники на легиона и още хиляди роби им помагаха в безмилостните им задачи.

Главният римски лагер, разположен точно срещу Северния дворец, имаше кула, която можеше да съперничи на наблюдателните кули на най-големите казарми. Зад нас имаше друг голям лагер, който охраняваше коварния източен склон на планината, и още шест по-малки лагера бяха разположени в кръг. Зад лагера на Силва се бе оформило селището на цивилните, където хората водеха на пръв поглед нормален живот, отглеждаха пилета, наслаждаваха се на женските ласки, молеха се на боговете си. За мен всеки от тези мъже бе убиецът на дъщеря ми.

Една нощ отидох до мястото на стената, където и преди бях правила заклинания, и дадох смъртоносен обет.

Призовавам Най-висшия бог, Господаря на всички духове и на плътта, срещу тези мъже, които убиват безмилостно и пилеят кръвта на невинните. Боже, който властваш над всички ангели и пред когото всяка душа се прекланя, отмъсти за тази невинна кръв. Дай ни справедливост.

Написах тези думи на къс пергамент, после го изгорих, за да се издигнат нависоко и да стигнат до Всемогъщия. Призовах ангелите на Хима, ангелите на отмъщението и гибелта. Казват, че Хима е и името на звездите в небето, които са сестри на сирените и се взират към нас във времена на горест и болка. Докато умолявах ангелите за помощ, извадих нож, допрях го до плътта си и разрязах лявата си длан, макар на хората от нашия народ да не е позволено да се нараняваме. Направих дълбок разрез, предлагайки се в дар срещу живота на оцелелите ми деца. Молех ангелите да ги спасят от всяко живо същество и от демоните, които бяха толкова близо до нас.

Враговете проучваха нас и крепостта ни. За тях ние бяхме като уловен скорпион, който разглеждаха под стъкло. Искаха да предвидят следващото ни ухапване. Всеки път, когато се опитваха да минат по змийската пътека, ние изсипвахме върху тях врящо масло. Стрелците ни стояха качени по маслиновите дървета и по стената, готови да прострелят всеки, който се опиташе да мине. Пътеката бе тясна и легионерите бяха лесна мишена, когато тръгваха нагоре към планината.

Мислехме, че те ще разберат колко опасен може да бъде скорпионът, въпреки малкия си размер. Но римляните решиха, че е най-добре да смачкат скорпиона в собствената му градина. За да ни унищожат, трябваше да стигнат до нас. Започнаха да правят своя пътека, широка рампа, която строяха откъм западния склон, в посока към Северната порта. Изсипваха буре след буре пръст, за да повдигнат рампата, която постепенно приемаше очертанията на малка планина. Мислехме, че са луди, задето се опитват да създадат нещо, което само Бог има правото да сътвори, скала, издигаща се на триста стъпки над долината, от която щяха да стигнат лесно до нас. Но те имаха толкова много роби, които работеха без почивка, че скалата растеше пред очите ни, толкова бяла, че ни заслепяваше. Нощем изглеждаше, че светът се е преобърнал и че звездите са под нас, заплашващи да ни изгорят със своята светлина — тъй многобройни огньове светеха в римските лагери.

Мъжете в синагогата обсъждаха дали рампата може наистина да стигне до нас. Но докато си губеха времето в тези спорове, рампата стана толкова висока, че чувахме разговорите на работниците. Римските войници вече можеха да хвърлят копия към нас и дори отнеха няколко живота. Бяхме поразени от постигнатото от враговете ни и как, също като нашия Творец, бяха сътворили планина от земята, сякаш за една нощ.

13

В Йерусалим бях видяла съперничката си само веднъж, в деня, когато ме качиха в каруцата и ме прогониха от града. Дървената клетка с гълъбите бе в едната ми ръка, а в другата прикрепях бебето си към гърдите си. Принудиха ме да тръгна боса, какъвто бе обичаят ни; когато краката ми се разкървяха, това щеше да е допълнителното ми наказание.

Помня, че жената на Бен Яир носеше красиви сандали от козя кожа, които се закопчаваха с месингови катарами. Имаше огърлици от лапис лазули, халцедон и тюркоаз, по ръцете й подрънкваха златни гривни. Аз имах единствено черен шал, който бях увила около главата си. Докато жената, която се бе превърнала в най-големия ми враг, ме наблюдаваше как се качвам в каруцата на касапина, не мислех за мъките, които ме очакваха в пустошта, нито за лешоядите или гарваните, които щяха да ни последват. Не се тревожех за жегата, която щеше да изпие силата ни, или за чакалите, които нямаше да изчакат да умрем, за да се нахранят с нас. Вместо това се срамувах от босите си крака.

Сега, след всичкото това време, когато римската рампа бе завършена, тя дойде до вратата ми. Рампата се бе свлякла почти веднага след издигането й, и ние бяхме благодарни за това. Но потрепвахме при мисълта колко решителни бяха римляните, колко упорито се опитваха да стигнат до нас, дори това да означаваше, че трябва да се научат да ходят по въздуха. Със сигурност щяха да построят друга.

Кучето, което пазеше сина ми, се разлая, когато Хана приближи, сякаш Ангелът на смъртта бе потропал на вратата ни. Казват, че кучетата усещат такива неща. В Александрия бях видяла как кучето на един жрец се разлая в мига, в който стопанинът му умря; скърбящото животно издъхна малко след това и тялото му бе погребано до неговия господар. Хванах нашия пазач за врата и го дръпнах встрани, за да отворя вратата и да я погледна с ненавист. Вече се бях изправяла веднъж срещу нея в тази крепост и тя нямаше власт над мен.

Бе достатъчно умна, за да не се опита да прекрачи прага ми. Погледнах съперничката си, измъченото й лице, тъжните й очи, и тя отвърна на погледа ми. Вече не можех да крия, че скоро ще родя още едно дете. Но светът, в който щеше да дойде то, се разкъсваше отвътре. Струваше ми се, че раждането няма да е дар за душата, която носех в себе си, а проклятие.

Кучето оголи зъбите си срещу посетителката ми.

— Дай ми съвсем малко време — побърза да каже Хана.

Отпуснах леко Еран и той изтрака със зъби. Може би някога Елеазар ми бе казал, че тя се бои от кучета. Може би просто ми харесваше.

— Мислех, че искаш живота ми — отбелязах аз.

— Не — поклати тя глава. — Искам съпруга си.

— Тогава върви при него — предложих аз.

Тя се поколеба. Едва когато тръгнах да затварям вратата, проговори.

— Само ти можеш да го защитиш.

Взирахме се една в друга. Чудех се дали е възможно дори сега, когато римляните ни бяха обсадили напълно, Хана да се опитва да ме подмами в капан, за да ме обвини в магьосничество пред съвета и да ме осъдят като вещица. Все пак останах на място и я изслушах, защото двете бяхме свързани като деня и нощта, без да се познаваме, но и без да можем да се избегнем.

Може би исках да видя как ме моли за нещо. Мисълта, че може да се преклони пред мен и да се разкае, ме привличаше. Прибрах кучето в стаята, после излязох навън в двора. Всяка друга година вече щяхме да сме започнали да садим, но сега полетата ни бяха пусти. Нямаше семена и никой не ореше, нямаше и животни, които да помагат в сеитбата.

— Не съм магьосница — казах на съперничката си. — Не мога да ти дам нищо.

Бадемовите дървета ухаеха целите в цвят, исопът също бе разцъфнал. Хана бе свършила лека, който й бях пратила, и сега отново дишаше трудно. Не споменах, че край стената близо до дома ни расте исопът, който бе отрова за нея. Оставих я да го вдишва и да се мъчи.

— Тази вечер воините ще излязат навън, за да се опитат да спрат строежа на рампата. Не всички ще се завърнат.

Не й позволих да види как ми въздейства тази новина. Ако смяташе, че ми е все едно, че съм безразлична, нямаше да има силата да разбие сърцето ми.

Не казах нищо и Хана продължи.

— Сънувах, че той ще се върне само с помощта на черна птица.

— Аз не съм птица — отвърнах, но бях притеснена от думите й, защото и в моя сън бе дошла черна птица, гарван. — Защо си дошла при мен?

Тя се взираше в детето в корема ми.

— Момче ли е? — попита с тъжен глас.

— Сега смяташ, че съм вещица и мога да предвидя Божията воля. Очевидно мислиш, че съм много неща. А помисли ли, че аз съм момичето, което ти изпрати в пустошта? Видя ли, че стъпалата ми бяха боси и че лешоядите ме последваха, че бях сама и щях да умра? Може би затова си имала този сън. Може би е трябвало да погалиш перата на черната птица.

— Спаси го, дори и заради себе си — каза ми тогава Хана.

Вдигна очи и видя истината в тях — той бе неин съпруг и тя бе готова да направи всичко, за да го спаси. Отстъпих назад. Разбрах, че все още има власт над мен, защото го обичаше.

— Трябваше да те взема в дома ни — продължи тя. — Тогава твоите деца щяха да са мои, а моят съпруг щеше да бъде и твой. Щяхме да споделяме бремето и радостта си, като сестри.

Изумих се, че се осмелява да ми говори така, че не се страхува да предизвика омразата и презрението ми. Внезапно усетих, че изпитвам към тази жена нещо, което не бях и помисляла, че е възможно. Някаква нежност. Може би просто ни е било писано така — тя да съсипе живота си, както аз съсипах моя. Може би и тя не бе имала друг избор, освен да следва съдбата си.

— Не го прави заради мен — каза Хана. — Направи го заради човека, когото обичаш. Нашият съпруг.

Наблюдавах я как се отдалечава с бързи крачки покрай стената, въпреки че наблизо падаха стрелите на римляните, някои от които носеха огън със себе си. Тя не потрепваше от тях; може би вече не се притесняваше за дребни неща като своята безопасност. Забелязах, че стъпалата й са боси и че носи черен шал на раменете си. Самата тя сега бе в пустошта. Всичко, което ми бе казала, бе истина.

14

Отидох до Змийската порта и помолих пазача да ме пусне. Бях разбрала защо сънувах четирийсет акациеви дървета, отрупани с пчели. Сънят ми бе пратен от ангелите и от Всемогъщия. Мислех, че е някаква загадка, а сега видях, че е път.

Пазачът сигурно щеше да ми откаже, но Амрам мина наблизо и аз го помолих за помощ. Той бе груб и нетърпелив, искрящ със сребристата си броня. Косата му бе дълга и сплетена; бе готов за война.

— Никоя жена не бива да излиза през портите — отвърна той студено. Препаса меча си, подготвяйки се за предстоящата нощ, когато воините щяха да нападнат робите, работещи по рампата. Нямаше представа, че го познавах още като разглезено и сладко дете, любимец на баща си. Сега се държеше сурово и видях нещо мрачно в него, някаква тъмнина в духа му, каквато преди нямаше.

Хората говореха, че при набезите си навън нашите воини избивали жени и деца. Кълняха се, че нямали избор, че всичко се правело в името на истинския Израил и този, чието име не изговаряхме на глас, Аз Съм Онзи, който Съм. Но войната бе променила всички и заради тези промени повечето от нас загубиха лев, истинското си сърце — особено когато предаваха Бог с делата си и сами се уверяваха, че постъпват така, както е нужно.

— Да не би да ми носиш съобщение от дъщеря си? — попита ме Амрам.

Азиза бе отблъснала този воин, без да му даде обяснение за внезапната си студенина, и болката му бе очевидна. Тя отказваше да говори с него и, изглежда, бе загубила всякакъв интерес.

— Неин пратеник ли си? — попита ме отново той.

Използва думата малах, която означаваше не само „пратеник“, но и „зъл ангел“. Може би това бе неговият начин да я нарече шед, зъл демон, както я бяха наричали мнозина преди. А може би смяташе, че съм призовала ангелите на отмъщението да се изсипят върху него и че моето неодобрение е накарало Азиза да се извърне от него.

Йаел ни гледаше от площада. Носеше протрит сив плащ, прекалено голям за нея. Дойде при нас, притеснена от поведението на брат си.

— Шира не е виновна за постъпките на дъщеря си — напомни му тя внимателно.

— Значи вината е моя, така ли? — каза Амрам с гневен тон. — Защото тя вече не желае да ме вижда.

— Бъди търпелив — предложи Йаел. — Тя може да се върне при теб.

Амрам се наведе да хвърли поглед към хаоса под нас.

— Нямам време да чакам.

Йаел забеляза кошницата, която носех. Погледна ме замислено, после попита брат си дали можем да излезем навън, за да съберем билки по хълмовете.

Амрам поклати глава; това не бе позволено.

— Не и днес.

— Братко мой — закачи го Йаел, — трябва ли да ти припомня как спеше като малък с палец в устата и се боеше от скорпиона в коридора?

— Йая — поклати глава той, но се усмихна против волята си. — Не мога да те пусна.

— Ще внимаваме — обеща тя. — Някои неща е писано да се случат — чух я да шепне на Амрам. — Ще потърся билка, която да ти донесе късмет.

Той все още бе неин брат и се вслушваше в молбите й. Поговори с пазача, който ни пусна да излезем. Дневната светлина се бе източила в дълги сенки, които ни позволиха да се притиснем до скалите и да продължим незабелязано. Исках да съм сама, но сега нямах избор. Вероятно бе добре, че Йаел щеше да ме придружи, защото тя бе научила заклинанията, които знаех от майка си, и нямаше да изпита страх от това, което трябваше да направим.

Минахме заедно по билото на хълма, после се спуснахме във влажната котловина между две пещери. Веднъж, когато събирах билки наблизо, бях забелязала няколко ароматни розови цветя, полюляващи се на крехки зелени стъбълца. Това бяха дивите братовчеди на рододендрона, цветето, което няколко пъти майка ми бе посочвала в Александрия, за да ме предупреди за силата му. Листата и корените на рододендрона бяха забранени, но често се ползваха в направата на фармака за любов или отмъщение. От всички части на това отровно растение цветовете бяха най-силни.

Вървяхме приведени и се ослушвахме внимателно, калта се плъзгаше под краката ни. Тук, между скалите, бяхме защитени от вятъра. Сякаш се намирахме в съвсем друг свят, в който можехме да си припомним красотата на пустинята. Наближаваше Празникът на безквасните хлябове и слънцето бе силно за сезона. Търсех цветовете на рододендрона; когато ги откриех, нямаше да е необходимо да ги варя или приготвям, защото растението бе част от сътворението. Заклинанията и амулетите не бяха достатъчни, за да защитя любимия си. Трябваше ми отрова.

Вдигнах ръка и махнах на Йаел да се наведе и да чуе ехото, което отекваше наблизо. Под никога неспиращия шум от строежа на римляните, от лопатите и кирките, се чуваше жуженето на пчелите. През пролетта те често се появяваха по тези хълмове, идващи от Египет, за да се възползват от последното разцъфване на пустинята преди настъпването на жегата. Последвахме звука до паднало дърво, от чиито хралупи капеше жълт мед — някои го наричат дебас, други манна. Храната на пчелите често бе единственото спасение за тези, които се скитаха из пустинята, харесвана и от хора, и от зверове. Но този мед бе различен, защото бе събран от смъртоносните розови цветчета, растящи в котловината; дори малка хапка би подлудила човек за часове, дори за дни.

Свалих плаща си и помолих Йаел да отстъпи назад. Не се боях от ужилванията на пчелите, понеже бях посипала кожата си със сол, така че да не се впуснат към мен, щом бръкнех в дупката за восъчната пита. Войниците от легиона, които щяха да опитат от този покварен мед, щяха да изгубят ума си. Когато вечерта се спуснеше и воините ни излезеха, легионерите нямаше да могат да различат дали сънуват, или наистина ги нападат. В объркването си щяха да бъдат като опиянени от вино мъже и нямаше да могат да изтеглят мечовете си.

С Йаел се приведохме до скалата, докато пчелите обикаляха около восъчната пита. Посипах сол върху нея, за да ги прогоня и да отлетят обратно към смъртоносните розови цветчета, откъдето да съберат още нектар. Когато обясних на Йаел каква е целта на действията ми, тя не се изненада. Призна ми, че е дошла да ме потърси, защото чула някакъв глас, който й казал да го направи. Тя беше тази, която щеше да занесе отровата на враговете ни. Затова бе оставила Арие с баща си и бе облякла плаща на убиеца, който я защитаваше така, както броните защитаваха воините. Когато вдигна качулката на главата си, внезапно изчезна от погледа ми. Плащът бе с цвета на бледото небе, на камъните и на крехката слънчева светлина, която падаше върху нас. Дори алената й коса под него избледняваше; лицето й изчезваше и се превръщаше в мъгла.

Смятах аз да доставя на римляните отровената манна, но Йаел настоя, че има причина гласът да й проговори. Не исках да я пускам, но тя не пожела да ме чуе. Вярваше, че е била призована тук, за да вземе меда от ръцете ми. Разбирах я, защото в моя сън тя стоеше до акациевите дървета. Повдигаше ръце към небето, сякаш искаше да заеме мястото ми.

Одобрявах, че Йаел даде на роба златния амулет за защита; всички се чувствахме добре при мисълта, че може да е открил пътя към родната си страна, където винаги валеше сняг. Но тя все пак имаше нужда от закрила. Завързах втория златен амулет около шията й, въпреки протестите й. Знаех, че ще бъде в безопасност под знака на рибата, с обещанието за вода и за милостта на Всемогъщия.

Изчаках сред избледняващата дневна светлина, докато Йаел тръгна сама. Бе настъпило времето, когато небесата стават достъпни, когато светците се кълнат, че могат да видят трона Господен. Аз виждах само скалите пред нас. Не смеех да вдигна очи към пещерата, където бяха умрели есеите, защото духът на дъщеря ми се рееше там, студен и самотен. Злото в света бе част от сътворението, знаех това, и Ангелът на смъртта бе създаден в деня, в който се бе появил и животът, и все пак бях огорчена и изпълнена с гняв. Оплаквах това, което бях загубила, което светът бе загубил и щеше да загуби отново.

Йаел бързо се спусна по планината. Едва успявах да я различа под плаща й, докато приближаваше бялата рампа, която водеше към ада, защото така наричахме сега долината, която някога бе наша. Приближи до строежа и остави питата на една плоска скала, така че войниците, които надзираваха робите, да я видят със сигурност. Сладкият аромат щеше да ги съблазни и те щяха да погълнат отровата, както нашият народ се бе наслаждавал на манната по време на бягството си от Египет. Лудостта на римляните щеше донякъде да облекчи задачата на нашите воини, когато настъпеше мигът на нападението.

Завесата на нощта скоро щеше да се спусне над нас, восъчната пита бе на мястото си, но Йаел се бавеше. Стана ми студено, докато наблюдавах как звездите се появяват, но тя все така не идваше. Започнах да се притеснявам и да крача нервно, защото тя като че ли бе изчезнала. Носеше амулета за защита, но само по-висша сила можеше да я опази в тази долина. Времето течеше, а аз направо полудявах при мисълта какво можеше да й се е случило. И тогава видях потрепване в мъглата.

В мрака Йаел бе успяла да се плъзне зад една скала и да остане скрита там, докато римляните се упражняваха в лагера за предстоящата битка, размахвайки мечовете и копията си, които щяха да използват срещу нас, когато рампата бъдеше завършена. След като войниците най-накрая се прибраха в казармите си, Йаел се надигна иззад скалата. Не можех да разбера смисъла на действията й, защото напусна безопасното си убежище и продължи напред. Запитах се дали не е хапнала от меда и не е загубила ума си. Но тя вървеше решително.

Езерото от кал бе пред нея, а зад него лежеше лъвът.

В цялата долина само този звяр я видя или пък просто бе усетил миризмата й. Йаел бе ходила на микве днес и когато навсякъде вони на смърт и пот, уханието на чистотата е още по-забележимо. Лъвът повдигна глава и се взря през калната вода, докато Йаел пълзеше бавно към него. Не можех да понеса мисълта какво можеше да й се случи, да бъде разкъсана и погълната пред очите ми, малкото момиченце, което обичах като своя дъщеря. Мъката ми бе огромна, но не можех да направя нищо, освен да стоя в мрака и да плача за всичко, което бях направила в този свят, и за хората, които бях наранила. Може би това бе Краят на дните и есеите бяха прави, а ние бяхме истински глупци, че не се вслушахме в думите им. Замислих се за това, което ми бяха разкрили костите, за бъдещето, което бях видяла. Знаех колко много още имах да губя и може би сега бе ред на Йаел.

В този миг тя беше вече до лъва. Той лесно можеше да я нападне, но не помръдна. Опашката му трепна леко, нищо повече. Йаел пристъпи още по-близо. Виждах ги смътно през плътната мъгла. Едно жестоко създание, кална вода, жена, която не се боеше. Може би защото някога бе ухапана от лъв, си мислеше, че вече е защитена, както този, който е ужилен веднъж от пчели, никога повече няма да пострада от техните жила.

Никой в римския лагер не обръщаше внимание на лъва, почти не го бяха хранили от пристигането си. Бе получил само едно магаре за цялото това време. Държаха се зле с него, вече почти умираше от глад, оставяха го да стои без закрила от парещото слънце по цял ден, нямаше къде да избяга от проливните дъждове. Бе изпълнил мисията си — да ни изплаши, и сега го бяха изоставили. Гарваните приближаваха все повече, но той не можеше да ги достигне. Кози, елени и овце се печаха на огньовете на войниците, но лъвът не получаваше дори кокалите и огризките им.

Звярът не помръдна, когато Йаел наближи, дори не трепна. Може би не я разкъса, защото бе откъснат от тази земя, насилен, унижен, неспособен да се държи като лъв. Или може би защото и той чакаше пратеник.

Тя бе достатъчно близо, за да отключи месинговата ключалка, която свързваше нашийника на животното с веригата му. Не помръдвах, не дишах. Представях си, че след това той ще се втурне срещу нея и ще видя как Йаел умира пред очите ми. Вместо това лъвът се изправи. Взираше се в нея с жълтите си очи, по-скоро любопитен, отколкото жесток. Може би смяташе, че е от неговия вид, лъвица, която щеше да го последва в бягството му. Или пък се чудеше дали не сънува, защото сънят на лъва сигурно беше такъв — свобода в нощта, ръце, които отключват веригите, планините, които се простират пред него.

Йаел повдигна ръце, както правим, когато пускаме гълъбите да полетят. Лъвът се впусна да бяга през долината и изчезна сред скалите, сиво-кафявата му козина го скри като с плащ от очите ми.

И тогава разбрах, че съм станала свидетел на чудо. Изчаках на мястото си, отправих молитва за благодарност, с възродена вяра, докато най-смелият воин сред всички нас се връщаше в планината, невидим за всички под сивия си плащ, но сияещ в мрака, ярка звезда в очите на Бог.

15

Воините ни излязоха тази нощ и откриха легионерите натровени, полудели и полузаспали, защото бяха смесили отровния мед с вино и си бяха направили питие. Нашите хора убиха колкото можаха, преди виковете на избиваните да събудят останалите легионери. Воините от Масада обаче вече се катереха обратно по скалите. Неколцина загубиха живота си и бяха върнати в крепостта на раменете на другарите си. Поне имахме телата им и можехме да ги приготвим за погребение. В Йерусалим отнасяхме мъртъвците си в пещерите на нашите предци, после година по-късно събирахме костите им и ги поставяхме в каменни костници. Тук нямахме време за подобни ритуали. Въпреки че римляните ни засипваха с огнени стрели, ние се събрахме на площада, за да изпеем жалейните си песни, да разкъсаме дрехите си и да оставим мъртъвците да преминат в отвъдното.

По средата на оплакването някои от нас погледнаха надолу към долината. Видяха, че лъвът бе освободен от римските окови и се бе върнал сред планините на Юдея. Разнесоха се викове и крясъци. Хората се събраха на тълпи, озадачени, чудеха се дали е бил Гавраил, най-безмилостният от ангелите, който ни бе пратил това знамение, защото със сигурност никой човек не би дръзнал да доближи до лъва.

16

Римляните все още продължаваха да строят бялата си рампа и тя се издигаше по-високо и по-високо. Заливахме ги с врящо масло, мятахме върху им камъни, стрели, но те продължаваха, машини за смърт, решени да постигнат победа. След няколко седмици разстоянието бе толкова малко, че вече ни нанасяха огромни щети. Всеки ден губехме хора и някъде пламваха пожари. Каквото и да унищожаваха с камъни и огън, ние го изграждахме отново с ръце, но хората не ни достигаха и навсякъде около нас имаше руини. Сега вече никой не смееше да напуска крепостта, нито да се разхожда по стената. Криехме се от вятъра. Навсякъде цареше мълчание. Отчаянието се разнасяше от човек на човек по-бързо от треска.

Когато Елеазар дойде при мен тази вечер, не ми каза нищо. Въпреки че думите винаги ни бяха свързвали, сега не бяха достатъчни, за да ни спасят. Под нас имаше непрекъснато движение, ускоряващо се с всеки ден, все по-решително и по-брутално. Напомняше ми как пчелите могат да създадат цели градове за една нощ в своите кошери. Същото важеше и за легиона. Бяха шест хиляди, сега се бяха събрали десет хиляди. Римляните бяха като безкраен рояк. Не можеш да ги победиш, нито да им избягаш. Единственият начин е да сложиш сол по кожата си, въпреки че може да те боли от това, и да се покриеш с плащ, за да можеш да изчезнеш.

Моят възлюбен бе казал на хората ни, че римляните ще се оттеглят, щом разберат, че няма да се предадем и обсадата няма да ни сломи. Имахме достатъчно провизии, за да издържим; щяхме да гладуваме, но бе възможно да оцелеем година или дори две на равномерни дажби. На Рим щеше да му писне от нас и щяха да решат да използват силата на легиона другаде, където щеше да бъде по-полезен. Сега, когато рампата се издигаше толкова високо до западния склон, братовчедът ми вече не говореше такива неща и не ни даваше напразни надежди. Ангелът на смъртта има хиляди очи и никой човек не може да избяга от погледа му. Има истории за хора, които яздили цяла нощ, за да избегнат съдбата си, само за да стигнат в най-отдалеченото селище и да открият, че Ангелът ги чака там, защото той знае крайната цел на жертвата, преди самият ездач дори да е помислил за нея. Малах ха-мавет ще разбере намеренията му, независимо колко бързо беглецът ще пришпорва коня си, дори той да е лекокрил като жребеца на мъжа ми, великия Леба, чието сърце бе равно на сърцата на хиляда коне.

С Елеазар отидохме до цистерната след падането на мрака, без да се интересуваме кой щеше да ни обвини в греха на прелюбодейството. Смъртта гледаше към нас, но и ние отвръщахме на погледа й, дори когато затваряхме очи. Във водата мълчаливо прегърнах любимия си; той трепна, защото бе ранен, но не се бе погрижил за раната си. Исках да намажа разреза със самтар, но той ми каза, че няма време. Щом го чух, се разплаках, както в онзи ден в Йерусалим, когато бе отишъл да ми купи шишенцето с аромата на лилии. Тогава се видяхме за последен път, преди да ме извика в тази планина. Сега щях да го загубя отново.

— Недей — каза ми Елеазар, когато се разплаках. — И за това нямаме време.

Бе закоравял от годините на битки. Когато го срещнах, бе още момче, сега бе убил толкова много хора, че кръвта не можеше да се изчисти от ръцете му. Но сълзите все още го разстройваха и му напомняха, че всички сме човешки същества. Страданието на света тежеше на раменете му. Изтрих сълзите си, защото той така искаше. Винаги изпълнявах желанията му, не защото бях задължена да го правя, а понеже бях стигнала до дълбините на сърцето му и знаех кой е той и колко много страда. Когато го погледнех, не виждах жестокото лице, с което се сблъскваха враговете му, нито силните ръце и мощен гръб на воина, който носеше броня и желязо по себе си, а младия мъж до кладенеца, който ме бе видял такава, каквато съм. Той бе прозрял истинската ми същност под рисунките, издълбани в тялото ми.

Елеазар събра косата ми и я повдигна, за да ме целуне по гърлото. Без амулетите си не бях защитена. Почувствах, че изгарям. Вярвах, че с него съм в безопасност. Той, който бе толкова жесток на бойното поле, все още бе някогашното момче, което жадуваше толкова силно за мен, че нито жена му, нито баща му, нито законите на Йерусалим успяха да го задържат далече. Прошепна ми, че предпочита да прекараме малкото останало ни време в прегръдките си. Нека не говорим, нека загърбим проблемите си, нека легнем заедно и забравим за света. Нека бъдем само ти и аз.

Римляните щяха да ни открият, както правеха пчелите; щяха да ни връхлетят и солта щеше да падне от кожата ни. Щяхме да бъдем голи и безпомощни пред тях, както бяхме сега един пред друг.

17

Когато се събудихме от неспокойния си сън, открихме, че рампата от западната страна на планината вече е почти завършена. Бе студен ден, влажен и син. Вече бяхме в месец Нисан, в който народът ни празнуваше своята свобода. Щом отворихме очи, рампата ни посрещна, сякаш винаги си е била там, появила се като с магия, по-реална от планините, които стояха пред нас, откакто Бог ги бе сътворил.

В същия ден от пустинята се надигна прах — от изток пристигнаха група пътници. Видях, че много от плащовете им са сини. Бяха от народа на бащата на Нахара и Адир, номади от хълмовете на Моаб. Носеха всякакви подправки и стоки от Петра и бяха дошли да предложат помощта си на римляните, с които имаха сключен мирен договор. Когато забелязах тези мъже, сърцето ми трепна, защото знаех колко сурови бяха и колко трудно беше да ги победиш.

Косата ми бе влажна от нощта в цистерната, ръцете ме боляха, защото цяла нощ бях прегръщала мъжа, който винаги ме напускаше, докато спях. Събудих се на ръба на кладенеца, до дълбоката вода, прах от мазилката бе полепнал по кожата ми и бях сама. Въпреки наедрелия ми корем, продължавах да съм слаба. Мъжът, който бе мой съпруг в Моаб, щеше да забележи, щеше да ме нахрани със смокини и фурми, защото той смяташе, че слабата жена е като слаб кон, неспособен да язди през хълмовете на неговата страна. Той ме обичаше, макар че никога не ми го каза.

Наблюдаваше ме през цялото време, когато бяхме заедно, сякаш очите му не можеха да се заситят на формите ми.

Елеазар не забелязваше, че съм толкова отслабнала, че ребрата ми прозират и костите на раменете и гръбнака ми изпъкват през кожата ми. Не виждаше, че заради оскъдната храна — само корени и фасул — косата ми не бе достатъчно лъскава, защото я сплитах на плитки, а после я вдигах високо на главата си, и я прибирах с костени фиби. За него аз бях момичето с дългата вееща се коса край кладенеца в Йерусалим, също както той бе мъжът, който стоеше до мен в дъжда и ме взе при себе си, онзи, на когото се бях врекла за вечността.

18

Вече не обръщахме внимание на законите на хората, само на тези на Бог. Ден и нощ се казваха молитви. Старците се събираха в синагогата и на мигащата светлина на лампите, запалени с малкото ни останало масло, молеха за прошка и милост. Легионерите сложиха трупи в рампата, за да укрепят буретата с бяла пръст, която робите продължаваха да изсипват. Рампата вече бе толкова близко, че римляните можеха да ни говорят и самият Силва дойде, за да се провикне към Бен Яир. Някои от нашите хора им отвръщаха, че водачът ни никога няма да говори с демони, защото от думите ти те могат да отнемат душата ти. Беше вярно, защото, когато слушахме демона, който ръководеше Десетия легион, той призоваваше облаците на ужаса над главите ни. Покривахме ушите си и все пак чувахме думите на Силва. Предайте се и ще пощадим живота ви. Ще си тръгнете свободни.

Точно това бяха казали и на воините от крепостта Махерон, преди да избият всички до крак и да оставят телата на чакалите, за да разпилеят костите им из гората, сякаш никога не са живели, а са дошли на този свят като камъни.

Бен Яир не отговори на Силва, а изпрати порой от огнени стрели. Видях най-добрия стрелец на стената, дъщеря ми, сред воините там. Стреляше толкова бързо, че скоро стрелите й свършиха. Тази нощ тя показа на Адир как да прави стрели, как да държи кремъка, за да не нарани ръцете си, докато удря тънкия метален връх в камъка, как да намества острието към дървената стрела и да ги връзва с тънко кожено въженце. Другото момче, Йехуда, не можеше да докосва предмет, който щеше да послужи във война, и неговата задача бе да събира перата на гълъбите и да ги прикрепя към стрелите, за да излитат от ръцете на дъщеря ми право в сърцата на противника.

Азиза ме дръпна встрани, когато се върна на стената с кошницата, пълна с новите стрели. Изглеждаше толкова силна, с изящни мускули, лицето й бе красиво, и сурово, и тъмно. Дъщеря ми каза, че ще опита всичко, за да спаси хората ни, освен едно. Нямаше да стреля по човек в синя роба. Сред тях можеше да бъде и мъжът, който бе баща на Нахара и Адир, някогашният ми съпруг, който много дълго време възприемаше Азиза като свой кръвен син, а не нечисто и безполезно момиче.

Дадох й благословията си, като поръсих късата й черна коса с пепел от змийска кожа за защита. Чувствах как любовта ми към нея, е заседнала на гърлото ми. Не можех да я изкажа на глас, защото се боях, че думите ми ще я погубят, но я прегърнах. Тя знаеше какво се крие в мълчанието ми, както аз знаех, че можех да й се доверя да ми помогне при раждането на Нахара или да й позволя да язди с мъжете в Моаб. Веднъж й бях дала име, което щеше да й помогне да бъде безстрашна в свят, подчинен на страха. Това бе най-големият ми дар за нея.

19

За щастие все още имаше разстояние между крепостта ни и бялата рампа. Всеки път, когато натрупваха още пръст върху нея, краят на рампата се свличаше надолу. Робите бяха довлекли догоре огромни стенобойни машини, но тези няколко метра не можеха да бъдат довършени и войниците нямаше как да пробият стената ни. Цар Ирод бе злодей, но му бяхме благодарни за стената, която бе съградил, и за камъните, които носеха неговия печат. Мислехме, че провалът на римляните с рампата е знамение за нашия успех, и се молехме и благодаряхме на Всемогъщия.

Скоро наближаваше навечерието на Празника на безквасните хлябове, денят, в който нашият народ бе освободен от робството си в Египет. Спомняхме си за Мойсей в пустинята и как бе запазил вярата си, как бе водил хората си въпреки техните мъки. Мислехме, че празникът ще ни донесе щастие за в бъдеще. Не разбирахме, че когато мъката завладее света ни, някои дни настъпват, за да ни напомнят, че миналото е все още с нас и може да ни настигне.

Римляните бяха безмилостни и стената на царя бе просто поредното дребно препятствие за тях, защото те работеха и воюваха за прослава на своя император. Издигнаха огромна платформа, която стигна на повече от триста стъпки височина. Дървото, което използваха, бе пропътувало дългия път от Гърция, бе плавало по морето, прекарано дотук на гърбовете на робите; трупите още пазеха аромата на гора. Ревка каза, че са от кипарис, и се разплака при спомена. Стояхме и гледахме, докато завършваха платформата и войниците се качиха на нея, за да ни подвикват ругатни от там. Ние мятахме върху тях запалени факли и те бързо се научиха да слизат от нея. Вече не усещахме аромата на сладкия кипарис, той бе изчезнал като сън; сега във въздуха миришеше само на огън.

Когато и платформата не беше достатъчна, за да преодолее разстоянието между рампата и могъщата стена на Ирод, легионът я разшири с огромни камъни, които напасваха заедно един към друг. После дойде ред и на най-ужасното творение, което някога бяхме виждали, изобретено от император Веспасиан, после използвано от сина му Тит и сега от Силва. Струваше ни се, че този инструмент на войната е измислен в света на демоните и е бил конструиран от хиляди зли духове. Стояхме и го гледахме със страхопочитание и отчаяние. Дори по лицата на възрастните мъже потекоха сълзи. Обкована с метал кула, висока почти сто стъпки, бе поставена на дървената платформа, така че римляните да могат да ни нападат, а самите те да са защитени от прашките, стрелите и копията ни. От тази кула можеха да хвърлят големи камъни по стената на царя, която бе предвидена да се издига тук и във вечността.

И се започна. Планината се разтресе и птиците отлетяха, гарваните и чучулигите, врабците и ястребите, всяко крилато създание ни напусна, освен гълъбите в гълъбарниците, но ние нямахме друг избор, освен да останем. Чувствах как детето в мен мърда, когато стоях на ръба на фонтана. Навсякъде около мен бушуваше лудост. Деца на по три и четири години стържеха кръвта от стрелите, които бяха струпани на купчини, изтръгнати преди това от телата на убитите. Мъртвите ни бяха толкова много, че ги носехме на полето, сред бадемовите дървета, които цъфтяха с розови и бели цветове. Там измивахме телата с дъждовна вода и масло, после ги увивахме в ленена тъкан. Когато ленът свърши, а мъртвите не, използвахме шаловете си, за да ги увиваме в тях. Двама от младите ни воини, още почти деца в брони, се промъкнаха през портата, за да се бият сами с легионерите. Отсякоха главите им и ни ги хвърлиха обратно в крепостта с катапулт. Очите им бяха отворени. Майките на момчетата раздраха плътта си, ужасени, в плен на кошмара, в който се бе превърнал животът ни.

Ревка и внуците й бяха дошли да живеят при мен, заедно с Йаел и Арие, защото стаята им бе прекалено близо до стената; техни съседи бяха убити през нощта, докато спяха, от случайни стрели, преминали през процепите в камъните, които служеха като прозорци. Сламениците им се подпалиха и всички загинаха в пожара. И без това при нас имаше достатъчно пространство. Дъщеря ми Азиза спеше в палатка навън в двора ни. Вече не искаше да бъде затворена в стая и също като воините оставаше под звездите. Мъжът от долината идваше да вечеря с нея; двамата седяха един до друг, като приятели, без да си говорят, но и без да се притесняват от мълчанието. Синовете на този мъж, Ноа и Леви, поглеждаха към суровия воин, защото той се беше превърнал в легенда за тях. Веднъж забелязах, че погледът му се спира върху момчетата. Изражението му омекна и нещо сякаш се пробуди в него, но той се извърна встрани и се зае със скромната вечеря, която Азиза бе приготвила за тях двамата.

Ревка ми бе доверила, че в деня на смъртта на обичната й дъщеря зет й бе дал два обета: че докато е жив на този свят, няма да приема друга жена в леглото си и няма да стриже косата си. Но в нощта, когато дойде за пръв път тук на вечеря, Ревка ахна, щом го видя, после се отдръпна назад. Стоеше с гръб към нас и раменете й се тресяха. Зет й бе остригал косата си, после бе обръснал до голо главата си. Последвах я и хванах нежно ръката й в моите. Бе свършил, каза ми тя, нашият живот тук, на земята. Зет й бе отрязал косата си, защото за него бе настъпило времето да напусне този свят.

Същата нощ видях дъщеря си да прегръща този воин в градината ни. Той изглеждаше жесток, облечен единствено в броня и желязо, покрит с белези, метални ленти се забиваха в плътта му. И все пак в тази единствена прегръдка видях нещо, което никога не бях забелязвала между дъщеря си и Амрам. Видях любов, която я водеше не към гибел, а към собствената й съдба. Мъжът от долината се бе заклел да не обича друга жена, но никога не бе давал обет за друг воин. Когато бе станала момче, Азиза му бе позволила да я обича.

Затова мнозина вярваха, че е шед — защото можеше да постави ръце на раменете на този мъж, който бе покрил тялото си с остри метални ленти, сякаш тя бе един от онези хиляди ангели, които ни наблюдаваха, изпратена да го обвие с крилете си. Извърнах се, когато го видях да хлипа, защото знаех, че думите на Ревка са истина. Този свят изчезваше.

Всичко вече бе написано в Книгата на живота. А може би трябваше да я наричаме Книгата на смъртта?

20

Кой може да каже точно кога стената на Ирод се пропука, злочестия миг, в който падна първият камък? Валеше, но когато дъждът спря, гръмотевичните удари продължиха. И тогава разбрахме, че не са гръмотевици, а стенобойната машина, която блъскаше неуморно по стената. Стояхме и гледахме как Бог ни изоставя и после направихме най-доброто, на което бяхме способни. Настана хаос, докато мъжете тичаха като полудели през площада, за да издигнат нова стена. Братовчед ми искаше да я построим зад стената, която легионът разбиваше; трябваше да я направим от кал и трева, за да се огъва под ударите на стенобойната машина, а не да се разпада на пух и прах. По време на буря крехките, но жилави стръкове трева устояват на яростта на ветровете, които съсипват дворците на царе. Всички се втурнахме да строим стената, защото нямаше човек, който да не е обзет от ужас. Дори Йехуда, момчето от есеите, и моят син, Адир, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Валеше дъжд и имаше много кал, цели езера от нея; тя изсъхваше бързо на слънцето, и образуваше втората стена. Дори децата бяха покрити с кал и се лутаха между нас, независимо от стрелите, които подпалваха покривите и предизвикваха пожари в градините ни.

Всичко се случваше като насън. Видях дете, обхванато от пламъците, да умира в ръцете на майка си, и мъже, които се отказваха от живота си, без да се оплакват. Видях легиона да се надига срещу нас като метален звяр, без сърце и душа, докато стената от кал се тресеше, макар че все още не падаше, защото бе по-здрава от построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца. Видях Ангела на смъртта да прелита над любимата ми дъщеря и да докосва с длан сияйната й плът, докато тя вдигаше лъка си, за да стреля срещу враговете ни. Видях призраците на тези, които бяха убити в пещерата на есеите, да вървят по пътеката между скалите като черни кози, а душите им се носеха над тях. Братовчед ми се откъсна от тълпата, когато осъзна колко много бяха загинали в тази битка. Последвах го и го открих да хлипа в градината ми.

В този миг разбрах, че пророчеството, което ми бяха показали костите в кулата, се сбъдва. Те бяха предсказали, че ще се удавя — точно както ме бе предупредил жрецът, когато бях малка и скочих във фонтана в градината на майка ми. Само че се давех не във вода, а в собствената си кръв.

21

Нощем сънувах детето, което носех в себе си. В сънищата ми тя се появяваше във вода, очите й бяха отворени, защото това бе нейната стихия, както и моята. Ако бе писано всички да умрем, исках да съм сигурна, че детето ми първо ще излезе на този свят, преди да влезе в отвъдния. Това бе единственият начин, за да й дам име и да й осигуря път към небесата, за разлика от неродените души без име, които щяха да се лутат между световете без посока до края на вечността.

Знаех, че дъщеря ми трябва да се роди, защото скоро нямаше да има свят, който да я приеме.

Сварих чай от седефче, който предизвикваше помятания, и бързо изпих пълна чаша. Чаят щеше да доведе детето ми, преди да му е дошло времето. Обикалях стаята си, докато Адир, Йехуда и всички, които имаха някакви останали сили, работеха усърдно, за да възстановят щетите по втората стена. Повиках Йаел, защото тя бе обещала да ми помогне, когато имам нужда от нея. Тя остави Арие на грижите на Ревка и ми донесе кошница с тор от гълъбарника, за да го сложим в огъня. Бях й показала как да помага при раждане и сега щеше да доведе дъщеря ми в този свят.

Застанах над дима, за да се разтвори утробата ми. Йаел бе приседнала на пода с подгънати крака, олюляваше се напред и назад и напяваше името на безкрайния, докато то образува една-единствена буква в устата й, звук толкова древен, че никой мъж не може да разбере смисъла му. Втренчих се в статуетката на Ашторет на олтара. Бях я взела от стаята на майка ми, увита в ленена тъкан, заедно с книгата й с магически рецепти.

Всичко, което имах, ми бе дадено от майка ми. Всичко, което знаех, го знаех благодарение на нея. Но бях готова да го жертвам за моята дъщеря.

Направих излияние с маслиново масло пред Ашторет и се намазах с масло от нар и с аромата на лилии в нейна чест. Бяха последните капки. Знаех, че няма да има повече. Спомних си лилиите до фонтана в градината на майка си. Представих си ги тук, сякаш бяха израснали между черните и бели мозайки на пода в стаята ми. Мислех само за тях, докато в един момент виждах пред очите си единствено невидимите цветчета, а останалият свят изчезна. Напъвах се с всички сили и се стараех да не вдигам шум, за да не ни чуе някой. Хапех дланта си, докато потече кръв. Независимо от времето и обстоятелствата, все още бях жива и щях да създам нов живот.

Часовете летяха, но детето не излизаше. Боях се, че дъщеря ми ще бъде много слаба, защото я карах да дойде по-рано. В гърлото ми се надигна паника. Съветът можеше да реши да я остави извън стената, за да загине, преди да получи името си. Заклех се, че това няма да се случи. Нямаше да има пустош за това дете, нито гарвани, нито разпилени кости, нито войници от легиона, нито чакали, които да заситят глада си с нея. Душата й нямаше да бъде пленена в пещера или да се лута в долината. Затова трябваше да я родя, преди времето й, за да усети любовта ми, дори да е за час или ден.

Дъщеря ми се роди на зазоряване, след много мъка и много кръв. Прекалено много, но това бе цената, която трябваше да платя за нейното раждане. Въпреки че бе недоносена, не бе слаба. Тя проплака и сърцето ми се разтвори. Очите й бяха сиви, като на баща й. Косата й бе светла, приличаше на перата на красива гълъбица. Занесохме я в полето, за да заровим пъпната й връв, въпреки че и последното бадемово дърво бе отсечено, за да укрепим стената. Благодарихме на Ашторет и Адонай. Свалих плаща си, за да застана гола пред тях, макар да бях изтощена и още не бяха минали седем дни. Не знаехме колко дни ни оставаха и затова не можех да изчакам нужното време, за да й дам име.

Нарекох я Йона, защото бе дошла на този свят заради посланието, донесено от една гълъбица.

Моя съпруго, моя възлюбена, моя дъщеря, мой свят.

22

През цялата нощ хората ни възстановяваха втората стена, единствената ни защита от бездната. Връзваха заедно стволовете на отрязаните бадемови дървета и запълваха процепите между тях е кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина. Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората от народа ни щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет. Сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които носехме вътре в себе си.

Но стена, която не може да бъде срутена, може да бъде запалена. Мирисът на бадемите се издигна в горчив облак. Римляните подпалиха стената ни и около нас се оформи огнен пръстен.

Стоях на прага на стаята си с дъщеря си в ръце и слушах как мъжете пеят, защото песните им се издигаха над звуците на войната. Чувах как жените плачат. Гледах нашата скръб и изведнъж забелязах сянка в градината си, гарван, кацнал сред лехите със зеленчуци и билки, които някога отглеждах, а сега се бяха превърнали в пепел — ментата и седефчето, кориандъра и исопа. Отидох в градината, която вече я нямаше.

Хана дойде да види детето. Бе измършавяла като всички нас, но лицето й грейна, когато видя момиченцето в прегръдките ми. Закле се, че няма да каже на никого за нея, дори и на водача ни, за да не го разсейваме. Прошепна ми, че гълъбите, които бях пуснала от клетката зад къщата й, се бяха върнали, за да й кажат за раждането.

Повиках я и тя пристъпи напред смутено, като покорно куче, със сведена глава. Бе омагьосана веднага, лицето й светна, когато повдигнах детето към нея, за да го види. Гледах как врагът ми стои пред мен и плаче, но не от мъка, а от радост.

Тя ме изпрати в пустошта, но аз не помнех как камъните пареха голите ми стъпала. Тя ме бе презряла и съсипала, но не си спомнях думите, с които ме бе обиждала, не помнех и годините, прекарани в Моаб. Градината гореше, въздухът бе изпъстрен със светещи огнени искрици, както казваха, че ще бъде в отвъдния свят, когато щяхме да крачим редом с ангелите и да не се боим от сиянието им или от тяхната мощ.

Позволих й да подържи дъщеря ми. Радвахме се на красотата на детето на съпруга ни, защото тя бе като езеро, толкова чиста и прелестна. Потъвахме в нея, жаждата ни бе утолена, макар навсякъде наоколо да пламтяха пожари. Седяхме там, с допрени глави, докато другите се криеха в домовете си или работеха усилно, за да потушат пламъците. Вече не бяхме жадни, не изпитвахме нужда от отмъщение, защото не бяхме врагове.

След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше около нас като змия, която се кани да ни погълне. Вярвахме, че краят ни е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената да гледат и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но това, което ни бе дадено, ни бе също така бързо отнето. Спасението ни бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега идваше от юг и пак бе наш враг. Хората се разбягаха, уплашени за живота си. Поливаха се с малкото останала вода, в опит да се защитят от изгарящата жега. Чувахме победоносните възгласи на римляните, които бяха жадни за кръв. Поставиха хиляди пазачи из цялата долина, така че никой от нашите хора да не успее да премине стената на Ирод и да се опита да избяга.

Прибрахме се по стаите си, покрити със сажди. Красивото, тъмнооко момченце на Йаел бе спокойно; сякаш усещаше ужаса, който се бе стоварил върху нас, и не смееше да плаче. Поливахме главите си с вода от делва, за да не би някоя случайна искра да ни подпали. Кърмех дъщеря си и си спомнях как бащата на Нахара и Адир бе видял децата си едва десет дни след раждането им, какъвто бе обичаят на народа му. Едва сега осъзнах, че законът бе създаден не толкова, за да спестява на бащата гледката на сбръчканото бебе, а по-скоро, за да е сигурно, че това дете ще оживее. Да се привържеш към нещо, което ще умре, бе безсмислено за суровите хора от Моаб, защото те яздеха всеки ден редом със смъртта. Те знаеха, че плътта е нетрайна.

Сега щях да последвам техния закон и да задържа дъщеря си далече от очите на баща й, за да не обикне нещо, което щеше да загуби. Докато я притисках увита в плаща си, усещах как в гърдите ми бият две сърца. Но никое създание не може да има повече от едно сърце. Знаех, че едната от нас ще оживее, а другата ще умре. Простенах при мисълта, че няма да чуя как детето ми ме нарича „мамо“.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, което бяхме строили със собствените си ръце, докато те бяха прокървили, докато не остана нито едно дърво в полето, се разцепи под ударите на тараните им, калта се разпръсна на всички страни, стволовете на бадемовите дървета се разцепиха и се превърнаха в прах. Хората ни бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, вълната от войници, които преминаваха стената, кръвопролитието, мъченията и смъртта в деня на най-големия ни празник. Елеазар дойде на площада. Всички се бяхме събрали там, призовани от овнешкия рог, който обикновено ни викаше за молитва. Проправих си път през тълпата, въпреки че все още се чувствах зле от раждането и носех бебето увито под плаща си. Оставях следа от капчици кръв по камъните, които ставаха черни, когато падаха от мен — знамение, което разбирах добре.

От мястото, на което бях, в края на тълпата, виждах жените, чиито деца бях довела в този свят. Виждах дъщеря си с нейния лък, с полепнала по ръцете и краката й кал, и сина си, съсипан от битките, още преди да е станал мъж, и целия си измъчен и тъжен народ, и мъжа, когото обичах от първия миг, в който той дойде при мен.

— Решихме да не следваме римляните, а единствено Бог. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на живота на Цион. Бяхме последната крепост на нашата вяра и както Бог ни отдаде тази чест, сега е наш ред да му покажем, че сме заслужили милостта му и да умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват при думите на Бен Яир. Някои май искаха да се опитат да избягат. Но имаше и огромно ядро от верни воини, които жадуваха за свобода и нямаше да обърнат гръб на своя водач.

— Когато утрото настъпи, врагът ще дойде за нас и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор дали да умрем с чест, в прегръдките на любимите си хора. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените от двете ми страни се разплакаха. Изпитах огромна жал към Елеазар, че трябваше да каже тези думи.

— Направихме всичко, за да спечелим свободата си, и не можем да спрем сега. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен, защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и вкусът на тяхната победа ще е горчив. Няма да могат да отделят главите от телата ни и да ги хвърлят на гарваните.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около нас бяха благословия, защото тътенът им заглушаваше звуците на агонията и скръбта.

— Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство. Искате ли да бъдат играчка на дивите зверове, да бъдат изтезавани с огън, бичувани и поробени? Да побързаме. Да избегнем злодеянията, на които са способни само хората. Предпочитаме смъртта пред тези страдания. Нека си отидем от този свят свободни, заедно с жените и децата си. Нека историята запомни, че сме избрали сами как да живеем и как да умрем, избор, който направихме от самото начало. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, превърна се в ад. Сякаш бяхме влезли направо в месец Ав, времето, когато скръбта на народа ни пламтеше, когато Бог поставяше вярата ни, честта и убежденията ни на изпитание.

23

Слушахме Елеазар, сякаш бяхме в сън, който не можехме да спрем и от който не можехме да се събудим. Любовта ми към него бе толкова силна, че чувствах как се прекършвам от тежестта й, както клоните на бадемовите дървета се бяха строшили под напора на тараните; страстта ми ме пронизваше като нож. Хората започнаха да тичат към домовете си, не за да избягат, а за да съберат по-ценните си притежания и да ги унищожат, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха вътре всичко, което имаха — дрехи и сандали, дървени купи и купища вълна. Прерязаха гърлата на останалите кози и овце и телата им бяха поставени в кладата, като жертвен дар за Бог, защото вече нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Не бе останал Храм и това щеше да бъде последното ни жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, опитни в битките, които се бяха сражавали рамо до рамо с него и бяха дошли чак от Йерусалим, за да станат ястреби в пустинята, го бяха наобиколили. Някои от тях хлипаха, потънали в скръб; други вече се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Бяха петдесет или повече, Амрам бе сред тях; написаха имената или инициалите си върху чирепи от изпочупени делви. Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред и назад, потънали все повече в транса на своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от тях, които да се заемат с делото и да отнемат живота на всички нас. Те щяха да понесат бремето на убийците, за да не поемем греха да се нараним сами, защото законите ни го забраняваха. Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички наши грехове и щеше да мине през трите порти на Геена, адската долина, където демоните щяха да го измъчват до края на вечността.

— Защо трябва да се боим от смъртта, щом не се боим от съня? — провикна се Елеазар като обезумял, с толкова чист възторг, че никой не посмя да извърне очи. Видях го отново така, както някога при кладенеца, разгневен от неправдите, които хората вършеха, уверен, че той може да оправи всичко в името на Бог. — Смъртта дава свобода на душите ни. Изисква се истинска смелост, за да откриеш истинската свобода. Щеше да бъде по-добре да бяхме умрели, преди да видим Йерусалим в руини. Сега надеждата ни е мъртва, но можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, на жените, децата и най-скъпите ни приятели, като не позволим да ги отведат в окови и да ги измъчват.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг. Десетте мъже бяха избрани, нашите спасители и екзекутори. Бен Яир изтегли меча си.

— Родени сме, за да умрем, ние и тези, които сме създали и довели в този свят. Това е съдбата, с която ще се сблъскат и най-големите щастливци сред нас. И съдбата ни вече ни зове.

Моята съдба също ме зовеше.

Бързо махнах на Йаел и Ревка да ме последват. Затичахме се към стаята ми, като дърпах Леви за ръката, за да не го повлече тълпата. Ноа подтичваше след нас. Ревка за малко да припадне сред блъскащите се хора. Йехуда бе в стаята ми, увит в бялата си дреха, и се молеше за душите на мъртвите. Адир не се виждаше никъде.

— Къде е той?

Бях толкова разтревожена, че хванах горкото момче за молитвения му шал и го разтърсих. Ревка, която вече смяташе Йехуда за свое дете, се спусна да го утешава. Най-накрая успя да го накара да проговори.

— Притесняваше се за Азиза. Каза, че тя е заела неговото място, но сега трябва да отиде и да я намери, за да я върне тук.

Изтичах към шкафа за книгата със заклинания на майка ми, като придържах бебето до гърдите си. От площада се понесоха писъци, защото избраниците бяха започнали делото си и някои от умиращите не можеха да гледат как любимите им хора загиват, дори от ръцете на нашите воини, ангелите на милосърдието, пратениците на нашата съдба. Ръцете ми трепереха. Може би е било предопределено да има изкупление за мен. Може би любовта нямаше да ме погуби, а щеше да ме спаси.

Подадох книгата на майка ми на Йаел и настоях да я вземе. Забелязах, че носи нашийника на лъва увит около ръката си, и знаех, че съм постъпила правилно, като я избрах, защото бе не само решителна, но и предана.

Ревка се бе свила в ъгъла заедно с внуците си и държеше Арие в скута си. Той бе още бебе, но бе чувствителен и знаеше кога е необходимо да пази тишина. Когато Ревка вдигна пръст към устните си, момченцето само сви устни и каза шшш, след което облегна главичката си на гърдите. После потупах все още хлипащия Йехуда по рамото, който се измъчваше от вина, че е позволил на Адир да излезе. Беше още момче и майка му го бе оставила тук, за да бъде в безопасност. Всички бяха приседнали на пода на бившата царска кухня, стая, която бе станала зловонна, непоносимо гореща, като гроб в пустинята.

Детето, което бе моето сърце, се разплака. Развих плаща си и я подадох на Йаел, както й бяха дала и книгата със заклинания. Извадих дървената кутия, която бе дошла с мен чак от Египет, онази, която майка ми заключваше с ключ във формата на змия. Понякога като малка си мислех, че змията ще оживее в дланта ми. Вътре се намираха съставките, които пазех за най-лоши времена: кожа от черна усойница, която спи между скалите, пепел от огъня, на който бе принесен в жертва гълъб, стрит лапис лазули, въжета, завързани в сложни възли. Всички тези неща бяха предназначени да създадат цяла мрежа за защита. Взех това, което ми бе нужно. Щях да намеря децата си на площада, след това щях да отида при Елеазар. Паниката се разля в мен, защото знаех, че независимо какво правех, в този ден щях наистина да се удавя. Това бе съдбата, която ми бяха предрекли костите в кулата.

Йаел постави ръка на рамото ми, опитвайки се да ме спре. Каза, че е прекалено късно.

— Нима ти не би направила всичко за тези, които обичаш? — попитах я аз.

— Да, готова съм на всичко — отвърна тя. — Затова сега ти казвам: не отивай при него.

Веднъж ми бе обещала, че ще направи това, което я помоля. Напомних й го сега, докато й подавах последния плод, който бях запазила, нар — същия плод, който й бях дала при предишната ни раздяла. Тогава аз бях момичето, което се грижеше за нея в Йерусалим. Тя ме прегърна и може би двете щяхме да се разплачем, ако имахме време. Вместо това се отдръпнах и й казах какво искам от нея. Надявах се, че ще ми се подчини и сега, както ме бе послушала, когато бе малка. Ако видеше знак от гълъбите, трябваше да попита Ревка къде тя ме бе видяла за първи път такава, каквато съм. Трябваше да отидат там незабавно, без колебание.

24

Навсякъде цареше хаос. Опитвах се да си проправя път. Тези, които казват, че не можеш да видиш малах ха-мавет, грешат. Видях го да стои точно пред мен, дванайсетте му криле бяха почернели от огъня, безбройните му очи виждаха всичко, което бяхме, и всичко, което правехме. Бях уловена в прегръдката на мрака, оскърбление за сияйността на Бог. Трябваше да страдаме, да се изправим пред него, но аз не бях готова за срещата, докато не намерех децата си.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Бе нощта преди бягството на предците ни от Египет, нощта, когато започна смъртта ни. Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв калдъръмени улици, за да посрещнат смъртта заедно; децата стояха в редица, хлипайки. Десетимата екзекутори вършеха горестното си дело, обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Минах през Западния площад, после надолу по стъпалата към Северния дворец. Гърдите ме боляха, от мен все още се стичаха капки кръв, но продължих. Сред целия хаос чух кучето на дъщеря ми да лае. Затичах се, следвайки ехото на отчаяния звяр; избягвах хората, криех се в сенките, докато видях фигури близо до входа към малкото езеро, където някога се бе къпал царят — в студената вода, заобиколен от белите лилии, донесели от Александрия. Там, на стълбището, Амрам бе застанал зад дъщеря ми. Стрелите й се бяха разсипали край нея, а той я бе хванал през кръста и прерязваше гърлото й. Чу последното й стенание и се отдръпна. И тогава видя сребърния медальон на шията й. Свлече се до нея и я взе в прегръдките си, скръбта му бе безмерна, защото едва сега бе разбрал коя бе тя, воинът, който се бе сражавал до него и го бе спасил. Ридаеше за това, което бе направил, оплаквайки всичко, което бе умряло заедно с него.

Внезапно Адир се появи и се затича към Амрам. Синът ми нямаше копие или меч, само патерицата си, с която го нападна, защото бе видял как убива сестра му и сега стоеше в нейната кръв. Амрам се обърна и го прониза, после довърши работата си, като преряза с едно движение гърлото на момчето ми. Носеше молитвения си шал като всички избраници на смъртта, дрехата, която трябваше да бъде направена винаги от лен с една-единствена вълнена нишка, за да напомня на човека, който го носеше, за небето и за Божиите повели. Но шалът на Амрам изглеждаше кафяв от попилата в тъканта кръв.

Гледах всичко като в сън, сякаш го бях виждала и преди и бях дошла тук, за да стана свидетел, за да не бъдат сами децата ми в часа на своята смърт. Помолих се на Бог да ги прегърне, когато стигнат до Него, помолих се да влязат в сияйната Шехина.

Синът ми не бе воин, беше малко момче. Воинът в семейството ни бе дъщеря ми, жената, която не бе очаквала да я нападне някой, който я бе обичал толкова много.

Кучето побесня, когато видя какво се бе случило с господарката му, виеше така, сякаш бе човек, а не звяр. Не отстъпи, когато Амрам се обърна, за да го прониже; застана над мъртвото тяло на Азиза и се опита да я защити, оголил зъбите си, от които се стичаше пяна. Амрам го изрита, после го нападна, но кучето остана на място. Звярът търсеше отмъщение, по-верен на своя боен другар от този, който го пронизваше сега, отново и отново.

Огромното куче отказваше да умре, пазителят на моята дъщеря, чиято тайна бе разкрита след смъртта й — тя бе единствената млада жена, която бе подстригала косата си и носеше мъжки дрехи. Червените й стрели се бяха пръснали около нея, нейното поле с цветя, последното й сбогуване. Макар да бе смъртно ранено, кучето се вкопчи в Амрам и заби зъби в плътта на врага си. Стоях там, замаяна от скръб, и наблюдавах битката, докато и кучето, и мъжът бяха толкова наранени и изтощени, че нито можеха да продължат, нито да умрат.

Мъжът от долината трябваше да изпълнява заповедите на водача си, защото бе един от десетимата избраници. Вместо това бе дошъл да потърси Азиза. Когато видя какво е станало, преряза гърлото на кучето, за да може звярът да умре с чест. Така го освободи от мъките и от задълженията му на този свят. Но когато застана над Амрам, който се гърчеше от болка, не му предложи нито утеха, нито подкрепа. Мъжът, който някога се бе казвал Йоав, тогава, когато все още бе имал състрадание и вяра в душата си, остави убиеца на дъщеря ми да умре в агония.

Когато Амрам най-накрая издъхна, Мъжът от долината свали бронята на мъртвеца, за да му отнеме и тази чест; разсече я на части и остави сребристите люспи да се посипят по земята, за да знае Бог, че тук лежи страхливец, незаслужаващ да бъде наречен воин. После свали молитвения си шал и покри Азиза, сякаш тя бе мъж, воин, паднал в битка. Може би искаше да вярва в това. Не можеше да понесе да я види като жена, като момиче от плът, не от желязо, което също го бе обичало.

Когато обезумелият воин се втурна обратно към хаоса на площада, аз се затичах към децата си. Затворих очите им и се помолих за душите им. Умих стъпалата и ръцете им с вода от езерото, макар че от пепелта тя бе почерняла. Посипах главите им с билките, които носех със себе си, и казах заклинанията, за да бъдат защитени — ако не в този свят, то поне в отвъдния. Припомних си за миг как ги бях родила: Азиза в стаята в Йерусалим с трите жени, посветили се на кешафим; Адир в палатката в Желязната планина, където чаках съпруга си да пристигне от източните брегове на Моаб, яздейки с бързия си кон, за да може на десетия ден да види сина си и да го обяви за цар на своя народ.

Десетимата бяха поели на убийствения си поход в името на нашата чест и за прослава на Бог. Докато се качвах по стъпалата към платото на върха на планината, навсякъде се натъквах на тела. Тези, които се бяха обичали, тези, които се бяха ненавиждали, тези, които вярваха в свободата на Цион, тези, които бяха последвали съпруг или брат, тези, които бяха родени в планината, тези, които бяха сънували, че ще умрат тук… Всички лежаха един върху друг по камъните. Видях гарвана в черния шал, който ме бе прогонил в пустошта, свита на кълбо в градината си, и се разплаках за душата му. Видях бащата на Йаел, убиеца, който бе отнел живота на мнозина из двора на Храма в Йерусалим, покосен близо до казармите, кръвта му бе ярка като цвете.

Отидох в гълъбарниците и отворих вратите на първите два, после и на третия, каменния колумбариум, построен като кула, мястото, където най-често работех с дъщерите си, където Ревка бе дошла, все още скърбейки, където Йаел бе викала птиците без нито една дума. Знаех, че ще се разбира с тези създания, още когато за пръв път бяхме отишли на пазара в Йерусалим и тя ме бе помолила да освободим гълъба, който бяхме купили, а в замяна ми бе обещала, че направи всичко, което поискам от нея.

Изпъдих гълъбите, като размахвах шала си, свирках и наподобявах гласа на ястреба, за да напуснат гнездата си. Те литнаха в почернялото небе, всички наведнъж, осветиха мрака със своето сияние, разнасяйки съобщението, че е настъпило време за умиране и време за възкресение.

Мъжът, когото обичах, ме посрещна на прага на дома ми. Нямаше никой друг, бяхме само ние двамата, както в деня, когато ме отведе в леглото си и аз оставих алени петна по завивките, не къна, а кръв. Другите бяха тръгнали. Йаел бе спазила обещанието си. Бе направила това, което бях поискала от нея.

Отказах се от всичко, освен от моя възлюбен. Не ме интересуваше дали има кръв по себе си. Не исках да знам колцина бе посякъл, нито дали бе прегърнал жена си, преди да я убие, нито дали бе поискал прошка от нея след всичкото това време.

— Смъртта крачи до нас, но не и с нас — каза той, като ме стисна в прегръдките си.

Радвах се, че не бе видял новата си дъщеря. Ако го бе направил, щеше да бъде прекалено болезнено за него да я остави, а аз никога не бях искала да съм причина за болката му, както знаех, че и той никога не бе искал да ми причини страдание. Майка ми ме бе предупредила какво ще ми донесе любовта. Но тогава това не ме интересуваше, както не ме интересуваше и сега.

Очите му бяха гълъбовосиви, като мъглата, която се бе разсеяла, когато светът е бил създаден в онзи първи ден на сътворението, в деня, когато Бог ни бе дал словото и ние се бяхме научили да говорим и думите ни бяха превърнали света в това, което бе сега. Можех да завия пред лицето на съдбата и да покрия главата си. Можех да помоля за още време, да го изнудя да избяга с мен. Но може би бях получила вече всичко, от което се нуждаех в този живот. Моят възлюбен бе упорит мъж, истински вярващ. Той бе по-сложен от всеки друг мъж, когото бях срещала, и бе единственият, който би могъл да ме накара да прекося Соленото море и да оставя съпруга си и зелените хълмове на Моаб.

Това бе имала предвид майка ми, когато ми бе казала, че любовта ще ме погуби. Любовта те кара да се отдадеш напълно, тя те обвързва с този свят и с нечия чужда съдба. Легнах на земята до Елеазар. Бяхме заедно, както винаги сме били, дори когато ни разделяха морета и планини, защото отдавна бяхме станали едно цяло, събрани заедно от нещо много по-голямо от нашето желание.

Това бяха нашите последни мигове живот в този свят, но бях готова да умра хиляди пъти, за да имам неговата любов. Целунах го така, както никога не бях целувала друг мъж. Духът му се сля с моя, докато ме притегляше към себе си и проникваше в мен. Разплаках се, но само защото водата бе моята стихия, това, за което копнеех най-много и от което се нуждаех. Когато приключи, все още плачех, защото трябваше да се откажа от него. Обичах го дори сега, когато допря ножа до гърлото ми. Докато се давех в кръвта си, му прошепнах:

Грешиш, братовчеде. Родени сме, за да живеем.

15 Нисан, 73 г. сл.Хр.