Пазителката на гълъбиците

1

Казват, че жените не могат да познаят пътищата на нашия Бог, но аз видях Неговата истина със собствените си очи. Нашият Господ знае всичко и има в сърцето си състрадание и за най-скромното врабче, и за величествения ястреб, дебнещ го от небесата. Пред Неговата воля всичко се понася по вятъра и изчезва. Ако сипеш шепа зърно върху камък и се обърнеш с гръб, то ще се разлети по земята. Ако оставиш врабче във висока кула, то няма да бъде там, когато се върнеш. Ако помолиш ястреб за милост, думите ти няма да бъдат чути.

Така стана и с живота ми: обърнах гръб. Вече не чувах песента на врабчето. Потърсих милост от създание, което познаваше единствено жестокостта. Не разбирах на какво е способен вятърът и как трябва да сведем глави пред него, благодарни, независимо в каква посока може да ни отвее.

2

Като момиче живеех в село северно от Шило; хората казваха, че водата, извираща там, предпазва от помятания и може да дари с деца яловите жени — тъй голяма бе Божията благодат по тези земи. Намирахме се в Долината на кипарисите, където полетата бяха зелени и във всеки обор имаше поне по пет черни кози. Омъжих се млада, прекалено неопитна, за да знам, че има зло на този свят. Бях щастлива и мислех, че щастието може да продължи вечно. На вратата си държах окачена изящно изрисувана мезуза, символ на благополучие, и бях щастлива и уверена, че ще бъдем предпазени от всяка злина. Нашепвах благодарностите си към Адонай без колебание и с наивността на дете, което не вярва, че злото някога ще доближи прага му. Нощем леглото ми бе пълно с толкова мека слама, че заспивах в мига, в който затворех очи. Къщата ми бе от камък и трупи, издялани от растящите в близката гора кипарисови дървета. Мъжът ми бе благ и с добро сърце, всички го наричаха просто Пекаря, и все пак аз исках още. Когато дъщеря ми се роди, бе тъй красива, че хората ме спираха по пазарищата, за да ме поздравят за щастливата ми съдба. Трябваше да започна да се притеснявам тогава, защото щастието понякога се отбива при човешките създания, но и бързо си отива.

Годините минаваха и сънищата ми се пълнеха с мирис на хляб, защото под стаята, където спяхме, се намираха фурните на мъжа ми, от типа, който наричахме танур — направени от заоблена глина. Бледата глина блестеше от оранжевикавата жега, когато подклаждаха пещите. Огънят, който гореше в тях, осигуряваше топлината на дома ни. В двора ни имаше воденичен камък и две магарета го дърпаха, така че сами мелехме зърното си, което държахме във висок, дървен хамбар.

Мъжът ми бе изучил майсторлъка на пекарството от баща си, а той пък от своя преди това. Мирисът на хляба на един пекар никога не е като този на друг, казваше той, тъй като животът на майстора попивал във всяка питка и всеки самун. Някои пекат с благочестие, продължаваше Пекарят, други с молитви, трети с намерение да създадат нещо повече от обикновения насъщен, издигайки занаята си в изкуство, омагьосани от красотата на пламъците в пещите и от съвършенството на хала10.

Съпругът ми бе съчетание и от трите вида, благочестив и повтарящ молитвите си, но освен това отдаден на мистерията на създаването на хляба, на чудотворния начин, по който зърното и водата оживяваха в ръцете му. Хлябът, който изпичаше, бе толкова вкусен, че случайни пътници, минаващи през селото, често ни намираха, като просто следваха картата от богати аромати, носещи се във въздуха, за да примамват изгладнелите. Всяка сутрин той оставяше купа с тесто в дар на Адонай, докато произнасяше молитвата си. В замяна Бог ни даваше своята благословия и ние имахме всичко, което желаехме на този свят.

Съпругът ми си имаше своите тайни, като всеки пекар. Имах привилегията да се уча от него просто като го гледах как работи. Той месеше тестото по-дълго от повечето пекари, закваската, която ползваше, за да даде живот на хляба, имаше тайна рецепта — оставяше я да престои и да ферментира в студени каменни делви. Преди да пъхне питките във фурната, ръсеше тестото с кимион, кориандър и сол. И може би най-важното — винаги оставяше своя знак върху тестото, буквата Р, в моя чест, защото името ми бе Ревка и след толкова много години все още бях неговата булка, момичето, на което се бе врекъл до живот.

Ако денем нямаше мараня, погледите ни стигаха до планинските върхове, където понякога падаше сняг. Гледката, която се откриваше от прозорците на нашия дом, бе тази, която винаги бях искала да наблюдавам. Никога не бих повярвала, че ще дойде ден и ще живея в крепостта на цар, където вятърът щеше да ни владее и да ни напомня, че сме само прашинки във вечността. Преди сто години Ирод е пресичал същия този площад, през който минавах всяка сутрин на път към гълъбарника. В стаите на двореца му сега спяха бедняци, но те продължаваха да дишат, докато царят, който бе убил жена си Мириам и синовете си, и всеки, изпречил се на пътя му, отдавна се бе превърнал в прах. Воините остреха кинжалите си в помещенията, които някога бяха служили за царски конюшни, огромно място, побирало стотици коне, които можели да се катерят по змийската пътека в мрака. Слагали превръзки на очите им, за да не виждат колко измамна била земята, по която всъщност вървели. Ако видели колко зашеметяващи били склоновете, сигурно щели да се паникьосат и да паднат в бездната, един след друг, като подарък от небето на земята. И с нас бе така. Ако някой от обитателите на крепостта разкъсаше за миг дори превръзките на нашата вяра и ги свалеше от очите ни, щяхме да съзрем колко гибелен бе пътят ни и колко унищожително щеше да бъде падението ни.

Защото сме просто хора и ако загубим вярата си, ще се превърнем в облаци, носещи се из небето, тласкани от вятъра към пустинята, обещаващи дъжд, но ялови отвътре.

Сутрин, преди внуците ми да се събудят, винаги си запазвах няколко мига само за себе си. Това беше най-хубавата част от деня. Наблюдавах как момчетата спят със спокойни лица. Представях си, че са в собствените си легла, у дома си, че майка им е в другата стая и приготвя закуската им, че не бяха изгубили гласовете си в пустинята, откраднати от демон, който ги бе изтръгнал от гърлата им и заключил в отвъдното.

Връзвах възли за закрила в дрехите им, докато спяха. До навършването им на девет години, законите ни го позволяваха; после трябваше да ги оставя в ръцете на Адонай. Или поне така казваха хората. Бях признателна на Шира за амулетите, които ми даде. Не обръщах внимание на тези, които твърдяха, че е вещица, и нашепваха, че присъствието й в тази планина ще ни донесе нещастие. Бях видяла лицето на злото в този свят и то не бе на жената, с която работех. От вътрешната страна на туниките на внуците си бях пришила малки торбички, които трябваше да отблъскват надалече Лилит, демона, крадящ дъха на децата. В амулетите имаше раковина от Червено море като дар за ангела на име Михаил, както и корен, и семена от мандрагора, които прогонваха кошмарите от сънищата, защото със сигурност ужасът все още се спотайваше в нас тримата, които бяхме останали от семейството ни, както тлееше и в сънищата на четвъртия оцелял, мъжа — той вече не ни говореше; бе загубил себе си, когато загуби вярата си.

Оставих сутрешното ястие на Ноа и Леви, преди да се измъкна навън във все още сумрачната сутрин. Малки питки от бадеми и смокини, за да знаят какъв е вкусът на сладостта, фурми, които растяха диви по скалите, за да вкусят и от даровете на пустинята, плосък хляб, който изпържих с масло в тигана, поръсен с кориандър, кимион и сол, за да помнят уханието на хляба, който някога дядо им печеше. В някои сутрини Адир, синът на Шира, ми носеше бележки; момчето тичаше уверено по пътеката, където растеше дива мента. Той бе чаровен, див, с черна коса и скосени, пъстри очи с жълтеникави точици. Наскоро бе навършил дванайсет години, но знаех, че в туниката му все още имаше навързани възли. Писано е да се уповаваме на Адонай, без да използваме магии, и така трябва да бъде. Но нашите момчета бяха ценни. Майката, родила момче, се смята за нечиста само седем дни след раждането, докато дарилата с живот момиче бе омърсена, таме, двойно по-дълго време.

Разбирах защо Шира бе готова да направи всичко, за да защити единствения си син. Не се вслушвах в това, което другите жени говореха за нея, но веднъж, когато тя боледуваше и аз отидох у тях, за да й занеса супа от ряпа, забелязах, че си има скрит олтар. Потропах на вратата, но влязох в къщата, преди да чуя отговор. Шира бързо затвори шкафа, където бе изградила олтара, но успях да зърна искрата на запалената лампа до дара от мед и зехтин, поставен там пред малка, алабастрова фигурка на жена с вдигнати ръце. Разпознах Ашторет, майката — воин, която от дълго време ни бе забранено да почитаме. Не ни бе позволено да имаме идоли, нито да благодарим на богинята. Жените, които го правеха, се стараеха да крият олтарите си, за да не бъдат видени запалените им лампи.

Шира ми благодари за супата. Не говорехме за неща, които можеха да се сметнат за магии и вещерство, и аз не повдигнах нито веднъж очи към мястото, където се намираше олтарът й. Жал ми бе за нея, защото често виждах тревогата да засенчва красивото й скулесто лице. Макар да полагаше усилия да задържи детинското в него, синът й вече искаше да бъде мъж. Тя го предупреждаваше постоянно, но Адир бързаше към казармата, решен да бъде сред мъжете, на които се възхищаваше. Когато вятърът е тъй силен, че можем да се задавим от прахта, която навява в лицата ни, ние, жените, се увиваме плътно в шаловете си, но момчетата пренебрегват стихиите и тичат сред буреносните облаци, мечтаейки за слава. Дори една вещица не може да попречи на сина си да стане воин. Няма достатъчно силно заклинание за това.

3

Преди да дойде Йаел, аз бях новата в гълъбарниците. Мислех, че ще ме пратят на работа при пекарите, защото бях научила много от мъжа си за тайните на хляба. Но когато пристигнах в крепостта, носех белия си жалеен шал, и както стоях пред членовете на съвета със сведена глава, навярно им бях заприличала на смирена гълъбица. В мига, в който минах през резбованите дървени порти на най-големия гълъбарник — кръглата кула с тесни процепи в покрива, през които влизаше светлината, — бях убедена, че някой ме е прокълнал. Не можех да разбера защо главната пазителка и красивите й дъщери се гордееха толкова много с това, което вършеха. Увериха ме, че съм била почетена с голяма чест от съвета, щом са ме изпратили тук, и ме приветстваха с цветни венци, които веднага свалих. Намирах гълъбите за мръсни, отвратителни твари — месото им ставаше за ядене, ако се свареше добре, както и яйцата им, но нищо повече. Бях паднала по-ниско дори от тези прости птици, защото трябваше да събирам изпражненията им в кошници. Бях робиня, грижеща се за техните остатъци и нечистотии, низвергната в очите на Бог. Такова бе мястото ми в живота. Такава бе ориста ми.

Плаках цяла нощ след първия си ден в гълъбарника и се срамувах от това — жена на моята възраст не можеше да си позволи такава слабост, затова се бях обърнала с гръб към внуците си, за да не разберат за унижението ми. Бяхме пристигнали в планината само преди дни. Краката още ни боляха, кожите ни бяха изгорели от слънцето, мълчанието бе заседнало в гърлата ни. Всичко ни се струваше ново и странно — мъжете в сребърни брони, жените, работещи на полето под бадемовите дървета. Трябваше да благодаря за спасението ни, а вместо това ридаех като дете от отчаяние.

Опитвах се да скрия тъгата си, но не можех. Малките ръчички на внуците ми ме потупаха по рамената, за да ме утешат, и в допира им усетих тяхната тревога. Те не можеха да говорят и може би именно заради този недъг бяха по-чувствителни и долавяха това, което другите пропускаха, истинската същност на света. Можеха да уловят нощна пеперуда в мрака, ослушвайки се за нежния мах на крилете й. Можеха да определят дали вятърът идваше от запад, или се надигаше от изток само по звука му. Навярно способностите им бяха истинско чудо.

Там, където имаше едно чудо, със сигурност щяха да се появят още.

Плаках, докато заспах, и се събудих рано след неспокойната нощ. Очите ми бяха червени и подпухнали. Очаквах момчетата още да спят, но по-малкият ми внук, Леви, който тъкмо бе навършил седем години, бе приседнал до мен, гледаше ме втренчено и чакаше да се събудя. Хвана ме за ръката и ме поведе навън, моят невръстен водач сред мъждивата светлина. Имах чувството, че още сънувам, но прахта и блеенето на козите в кошарите бяха достатъчно реални. Намирахме се в тази крепост, толкова далече от всичко, което познавахме — от полетата с макове и магарешки тръни, от кипарисовите горички, от цъфналите нарове, чиито алени, приличащи на камбанки цветове щяха да се превърнат в плод пред очите ни.

Леви ме заведе на стената, която се извисяваше над белите скали, прострели се докъдето ни стигаше погледът. Наблюдавахме летящите гълъби. В този час ги пускахме навън, за да не забравят как се лети и да упражняват крилете си; бяха толкова много, че цялото небе бе бяло. Издигаха се и изчезваха, после се връщаха отново, привлечени от своите гнезда. Гълъбите бяха предани на партньорите си. Затова никога не пускахме двойките да летят заедно в небето; верността на едната птица към половинката й бе причината, поради която се връщаха отново и отново, независимо от изкушението на свободата.

Разбрах какво иска да ми каже внукът ми, като ме бе довел тук, за да видя красотата на техния полет. Наистина бе чест да работиш със създания, които живеят в небето, тъй близо до Адонай. Ако ми е било писано да върша тази работа, това не бе бреме, а дар. Обърнах се, целунах Леви по челото и отправих благодарност към Бог за всичко, което все още имах.

Откакто зет ми ни доведе тук, хората ни одумваха постоянно. Оглеждаха ни и се опитваха да отгатнат каква трагедия се бе случила в семейството ни, убедени, че сред всички окаяни и наранени от съдбата души, събрани тук, ние заслужаваме най-голямо съжаление, защото внуците ми не можеха да говорят. Не знаеха нищо повече, само че сме били прогонени от дома си, също като тях, и сме избрали да дойдем тук. Можехме да отидем на север, към Назарет или Галилея, където казваха, че въздухът винаги е прохладен, да потърсим място, в което никой не знаеше за лошия ни късмет, и да започнем наново живота си. Но зет ми вече не можеше да живее така, не можеше да се посвети на дребните дела на всекидневието. Не можеше да пасе кози или да ни намери къща от камък в град, в който щяхме да ходим до кладенеца, да готвим храната си и да забравим какво бяхме преживели. Той искаше отмъщение, нищо друго. В Масада бе открил това, което търсеше, другарството на мъже, желаещи да умрат за идеала, в който вярваха.

Не знам колко време бе минало в пустошта, след като Бог ни бе изоставил. Сътворението е започнало със словото, а нашият свят се разпадна сред тишината. Никой от нас не говореше. Момчетата — защото не можеха, зет ми — защото не желаеше, аз — защото нямаше думи, които си струваше да бъдат казани на глас. Светът ни се бе разпаднал и пред нас бе останал само един път, ясно очертан, направен от кости.

Знаех, че насочвайки се към планината, ние отиваме в ничия земя, място, откъдето нямаше да се завърнем. Бяхме прогонени от света, който познавахме. Бяхме видели и изгубили прекалено много, за да можем просто да отидем в някой друг град, да разположим в стаите на друга къща малкото ни останали притежания и да започнем наново.

Тук наричаха зет ми Мъжа от долината; той вече не се нуждаеше от предишното си име. Живееше в казармата, но дори собствените му другари се бояха от него. Той се впускаше пръв във всяка битка, без страх, без щит, със зловещото изражение на човек, решен да се срещне лице в лице с Ангела на смъртта. Носеше брадва в ръцете си, единственото оръжие, от което имаше нужда. Не носеше никакви доспехи. Повали ме, подканваше той ангела, малах ха-мавет. Вземи ме, ако можеш.

Някои хора казваха, че Мъжът от долината спи нощем със своята брадва, че я обича така, както други мъже обичат жена или бащи обожават децата си. Той, който някога беше равин, на име Йоав, сега бе безмилостен и жесток, както казваха, че е ангелът Гавраил, защото Гавраил стои от лявата страна на Бог, страната на праведността. Мечът му е огнен, очите му също горят. Ако се появи пред теб, трябва да паднеш на колене и да молиш за милост, но дори и тогава най-вероятно ще бъдеш погълнат от пламъци.

Зет ми не бе рязал косата си, откакто бяхме отишли в пустинята. Бе дал обет никога вече да не го прави. Сплиташе я на плитка, която падаше по гърба му. Косата му бе побеляла цялата, макар да бе млад мъж. Трънки и бодли се бяха сплели в нея като в руното на овцете и козите, но той не забелязваше, защото живееше не в нашия свят, а в света на скръбта. Тръните не значеха нищо за него. Бодли и шипове бе всичко, което очакваше от живота. Някои деца вярваха, че той издишва огън, също като Гавраил, който може да унищожи цели градове само с един свой огнен дъх. Когато видеха Мъжа от долината, децата се разбягваха. Той нямаше приятели, не водеше жени в леглото си, на никого не се доверяваше. Станалото го бе превърнало в нещо, подобно на вятъра — не можеш да го видиш, но знаеш, че е тук, готов да ти навреди.

Когато мислех за зет си, постоянно си спомнях историята за евреина бунтовник на име Таксо. Тогава крепостта ни все още била дворец, но този мъж не се подчинил на волята на цар Ирод и неговите хора го преследвали в пещерата, в която се бил укрил. Не се съгласил синовете му да бъдат взети в армията, отказал да плаща данъците си. Царят не можел да позволи подобно неподчинение, защото такива неща се разпространяват като зараза, единият повлича мнозина след себе си, недоволството набира сила.

Когато войниците на Ирод се спуснали от високите скали по дебели въжета, готови за битка и убедени, че ще го победят, бунтовникът прерязал гърлата на седемте си синове, един по един. После прерязал гърлото и на жена си, след което скочил от урвата в котловината, където бил хвърлил телата на синовете си. Нямало да позволи най-любимите му същества да бъдат измъчвани от жестокия цар. Вместо това напуснал живота заедно с близките си, въпреки че е писано, че никой от нашия народ няма право сам да си наврежда. Когато се е хвърлил от скалите, може би е вярвал, че Бог ще обвини камъните за неговата смърт и той ще бъде опростен в отвъдния свят.

Нашият закон забраняваше да се самонараняваме, но Йоав бе унищожил бащата, който бе някога за своите синове, и по този начин бе погубил и самия себе си. Зет ми никога не идваше да види момчетата си, защото, когато загуби себе си, той загуби и тях. Ако случайно ги срещнеше по улиците или в градините, ги подминаваше като слепец. Отначало децата се затичваха към него и се вкопчваха в краката му, но той ги отблъскваше. Йоав не мигаше, не спираше, дори не ги поглеждаше, колкото и да се опитваха да привлекат вниманието му. Всичко хубаво и добро в този свят бе невидимо за мъжа, който някога бе мой зет. Искрящата вода в чашата бе тиня в очите му, ясното небе бе покрито с буреносни облаци, а собствените му деца само му напомняха колко лесно плътта може да изгори и да се превърне в пепел и прах.

Хората говореха:

— Той отблъсква синовете си, защото нещо не е наред с тях.

— Защо иначе родният им баща ще ги отхвърля, макар че са толкова красиви, със златни коси и тъмни очи? — питаха някои.

— Момчетата са обладани от демони и това е причината да са неми — шепнеха други.

Но аз знаех, че думите са ненужни. Гълъбите ме бяха научили на това. Възможно е да говориш и без думи, да разбереш какво желае друго същество, въпреки че помежду ви има единствено мълчание. Това бе урокът, който трябваше да науча, моята орис.

Всяка сутрин, когато пристигах на работа, гълъбите ме усещаха и приветстваха; гласовете им се извисяваха, изпълнени с удоволствие и радост. Тя винаги беше там, реката от звуци. Човек, който не е свикнал с този шум, може да закрие ушите си с длани и да избяга навън. Йаел направи точно това през първия си ден при нас. Ние се разсмяхме и я подиграхме, казвайки, че щом се плаши толкова от обикновени птици, сигурно никога не се е сблъсквала с по-страшно животно. И все пак гълъбите долитаха при нея, сякаш говореше езика им. Тя като че ли не се интересуваше изобщо от тях, но птиците изглеждаха омагьосани от нея. Мълчанието й ги привличаше и утешаваше.

Аз вече се наслаждавах на работата си в гълъбарника. Колкото повече се занимавах, толкова по-лесно ми ставаше да продължавам, ден след ден. Слънцето изгряваше, отивах в кулата и започвах да храня питомците си със зърно. Прогонвах мътещите птици, за да събера яйцата им. Повечето литваха във въздуха, а ако някоя откажеше, размахвах престилката си. Как бе възможно, когато вземах пъстрите яйца на гълъбите и ги слагах в кошницата си, да изпитвам такава жал към тях, че често дори се разплаквах, а когато сънувах мъжете, които убих, да не чувствам нищо?

4

Преди да дойдем тук, вярвахме, че селото ни в Долината на кипарисите е истински рай; или поне си представяхме, че прилича на Рая, в който някой ден щяхме да се озовем. Трябваше да се досетим, че ще ни го отнемат. Нищо в този свят не трае вечно, само вярата може да оцелее. Един ден дойдоха войниците от легиона, крачейки по пътищата, които баща ми бе помагал да се построят. Първо пристигнаха обучените в Рим легионери, облечени в ризници от сплетени халки и с шлемове на главите; после се появиха и помощните войски, набрани от варварските племена — мъжете с кожени туники и с дълги широки мечове и копия. Те ламтяха за всяка плячка, която можеха да докопат по пътя си. От сутринта, в която влязоха в селото ни, земята ни им принадлежеше; животът ни също. Заколиха бял петел на стъпалата на синагогата. Според нашия закон това бе голям грях и те много добре го знаеха. Кръвта на птицата ни оскверни. Този първоначален акт на насилие ни подсказа какво щеше да ни донесе бъдещето, но свещениците не си направиха труда да разчетат знаците, оставени от костите на птицата. Стотина от нашите хора се събраха, за да протестират срещу легиона и да поискат извинение. Бяха честни мъже, които плащаха данъци на империята, имаха домове и семейства, добро положение в обществото, и бяха сигурни, че в края на този ден Рим щеше да се извини.

Не биха могли да сгрешат повече.

Не поглеждахме отвъд кипарисите, растящи с ароматните си кори в гората, която се издигаше край селото ни от толкова отдавна, че вярвахме в нейната вечност. До нас достигаха слухове за разграбени и опустошени селища наблизо, но не им обръщахме внимание. Тези, които си поемеха по-дълбоко дъх, можеха да доловят мириса на наближаващата война, но това беше и сезонът, когато цъфтяха розовите цветчета на олеандъра, и те насищаха въздуха с аромата си. Земята ни е била покорявана много пъти, красивите гори и полета привличаха нашествениците към нас, както пекарят примамваше клиентите си с богатото ухание на своите питки. Но това беше в миналото; сега искахме да вярваме, че животът ни вече е уреден. Мъжът ми изобщо не забелязваше какво се случва. Беше наистина скромен човек, праволинеен, отдаден на работата си. Нашите водачи и равините се преклониха пред легиона и приеха да плащаме толкова високи данъци, че хората едва оцеляваха, но стига да имаше дърва за фурните си, мъжът ми бе щастлив. Сам цепеше подпалките и в двора ни имаше купчина, висока като планина. Съпругът ми се молеше единствено Адонай да благослови плода на неговия труд, за да може все така да създава тайнството на хала. В порите на кожата му бяха попили бели песъчинки брашно. Всеки път, когато ме целунеше, оставяше по бузата ми бяла следа — целувката на пекаря.

— Не бива да обръщаме внимание на случващото се около нас. Ако не вредим на никого, ще сме в безопасност. Хората винаги имат нужда от хляб — уверяваше ме той.

Излезе от дома ни, за да занесе първите кръгли питки на свещениците като дар, както правеше винаги. Бе се клел, че ще избягва проблемите, но през този ден те го намериха. Съседите ни се бяха събрали и се канеха да отидат при водачите на римляните, за да изложат молбите си и да не изгубят домовете си. Убедиха мъжа ми да тръгне с тях. Носеше в ръце подноса с хлябовете, покрити с молитвен шал, който бе толкова изящно изтъкан, че в пурпурните ресни бяха вплетени златни нишки. Канеше се да го занесе на свещениците, но когато съседите ни го укориха и казаха, че всеки мъж трябва да заеме ясна позиция, той се почувства принуден да се присъедини към тях. Буквата Р, преплетена в кората на питките, които печеше, трябваше да му бъде достатъчна, името ми винаги е било негово вдъхновение и щит. Вместо това се присъедини към мъжете, които искаха повече.

Разбрах, че нещо не е наред, когато надуших дима. Във фурната имаше питки. Проверих ги, но те все още не горяха. Тогава откъде бе димът?

Защо от всички възможни дни бе решил да отиде точно в този ден? Защо точно в тази сутрин не бе праволинеен и не мислеше единствено за своя хляб, както всеки друг път? Ечемикът, солта, кориандърът, кимионът… това бяха съставките на неговия свят. До този момент единственото нещо, което по-сериозно притесняваше мъжа ми, бяха плъховете, които понякога влизаха през прозорците; като много други пекари и той често слагаше бучиниш в ъглите и по пода, за да ги прогони от кошовете с брашно. Сега гибелта се бе настанила във всеки ъгъл на нашия свят. Демоните бяха отворили широко портите към селото ни. Бяха избрали ние да сме жертвите и потриваха доволно ръце в мрака. Това, което ви бе дадено, казаха те, ще ви бъде отнето.

Часовете минаваха и аз започнах да крача нервно из къщата. Пекарят би трябвало да се върне, преди питките в бавногреещата фурна да станат кафяви. Нима човек може да излезе и просто така да изчезне? Бе ми казал да извадя хлябовете, когато слънцето стигне по средата на небето, ако още не се е върнал. Не го направих. Защо го бе казал? Да не би да бе усетил наближаващата опасност? Стана обед, после слънцето продължи пътя си. Взирах се с тревога навън, докато видях, че сенките се оттеглят и димът се разсейва над градините и покривите на къщите.

Мислех си, че ако не извадех питките, мъжът ми щеше да надуши миризмата, щеше да разбере, че хлябът гори, и да изтича насам. Най-много да ми се накара, че не съм го извадила, както ми бе наредил. Но когато слънцето започна да залязва, той все още не се беше върнал. Питките вече бяха овъглени, кората им бе покрита със сажди.

Мислех само за едно, да намеря съпруга си. И аз можех да съм отдадена и упорита и може би това ни бе свързвало заедно толкова много години. Отворих вратата, решена да изляза навън и да го потърся, готова да се впусна по улиците, които сега гъмжаха от нашите съседи, някои, опръскани със своята собствена кръв и с кръвта на бащите си.

Тъкмо когато излизах, зет ми Йоав се появи на прага. По онова време той не беше боец, да не говорим за воин, дал обет никога да не реже косата си. Беше мил човек, който не обичаше проблемите. На лицето му бе изписано ужасеното изражение на учения, който внезапно се бе сблъскал с жестокостта и злото в света. И той като мъжа ми бе отдаден на своята работа, занимаваше се със свещените текстове и се покланяше на волята на Адонай. Вече бях покрила главата си с шала, решена да потърся навън съпруга си, но Йоав ме спря.

— Трябва да ти кажа нещо важно.

Вдигнах брадичка и се опитах да го отместя от пътя си, нежелаеща да го слушам. Какво можеше да ме спре да открия мъжа си? Какво извинение можеше да ми предложи моят зет, за да се откажа от търсенето си? Моят зет, който бе набожен и никога не биваше да докосва друга жена, освен дъщеря ми, неговата съпруга, постави ръка на рамото ми.

— Има причина да те спирам да не отидеш навън — прошепна той.

Можеше да има само една причина. Светът се бе преобърнал и мъжът, с когото бях прекарала целия си живот, бе паднал от неговия ръб в бездната. Видях истината в очите на зет си, когато той започна да говори. Призна ми, че е видял безжизненото тяло, което някога бе моят мъж, захвърлено в центъра на града ни, счупено като суха клонка, подмятана от вятъра на площада, заедно с още дузина от съседите ни. Било прекалено късно да се опитам да взема тялото му. Ако опитах, само щях да загубя и своя живот.

Въпреки думите му се опитах да го избутам от прага си и да изляза, но той бе по-силен, отколкото предполагах. А може би аз бях изгубила своята сила от стоварилата се върху ми тъга.

— Чуй ме — настоя Йоав. Каза го така, че нямах друг избор, освен да го изслушам. — Няма как да го кажа иначе, а и нямаме време да спорим. Мъжът ти е вече в отвъдното, при нашия Бог.

Нямаше карта, с която живите да стигнат дотам. Не ще можех да го открия. Римляните вече бяха струпали телата на улицата. Бяха подпалили кладата, чийто пушек трябваше да ме предупреди за нещастието, което този ден щеше да ни донесе. Сега осъзнах, че вълните от дим, изпълващи селото, носеха не аромата на хляб, а горчивия мирис на изгорена плът.

Йоав бе млад равин, с добра репутация и положение, затова го предупреждаваха да помисли добре, преди да вземе за жена дъщерята на пекар. Повечето равини се женят за дъщерите на други равини, за да се съчетаят с подобни на тях, както птиците в небето избират за партньор птица от своя вид. Но Йоав искаше дъщеря ми. Зара бе неземно красива. Нищо чудно, че я бе ухажвал дълго, пренебрегвайки много други по-подходящи от нея момичета, които го преследваха. Името на дъщеря ми означаваше „красиво утро“ и тя наистина бе по-сияйна от всичко в този свят, кожата й бе златна, косата й бе с цвета на пшеница, а очите й бяха черни и напомняха за нощ преди съмване, времето, когато светът е все още тайнствено царство, в което властват само сенки. Често се питах дали Зара не бе дар от някой ангел. Как иначе обикновена жена като мен щеше да бъде благословена с дъщеря, приличаща на царица? Гордеех се с цялото си сърце с нея и имаше защо.

Никога не помислих, че това, което ти е дадено от Бога, може да ти бъде отнето от хората.

Бяхме поласкани, когато Йоав дойде да живее в нашия дом. Мъжът ми всяка сутрин късаше парче от първия изпечен през деня хляб за него. Сега този равин, който ни бе направил тъй горди, когато стана част от нашето семейство, бе побледнял като брашното, което съпругът ми толкова обичаше, и се тресеше от страх. Когато се облегнах на него, избухнала в ридание, той не бе по-различен от всеки друг уплашен мъж, не бе по-добър, а навярно бе дори по-уплашен от мнозина. Настоя да побързам и да опаковам някакъв багаж. Поколебах се, но той ме увери, че дъщеря ми и момчетата й вече ни чакат.

Нещо ме подтикна да взема няколко допълнителни вещи. Човек би помислил, че ще грабна най-хубавите си дрехи или сватбените си гривни, специалните, ценни предмети, които държах в ковчеже под леглото, скрито там, където никой крадец не би могъл да го намери. Но аз взех това, което бе принадлежало на моя мъж, пекаря: дървена купа, няколко тежки лъжици, бялата престилка, която връзваше на кръста си, когато работеше, молитвения шал, който носеше и за който вярваше, че докато е покрит с него, никакво зло да не може да ни сполети. В последната секунда грабнах и няколко от шишенцата, които държеше на печката: пълни с кориандър, кимион и сол, както и буркан с ферментирало тесто, от което питките бухваха.

Знаех, че мъртвите не ни напускат толкова бързо, така че шепнех на съпруга си, докато събирах багажа. Виж ни сега, казвах на мъжа, с когото бях живяла тъй дълго и който все още бе до мен. Виж в какво се превърнахме.

Бяхме като плъхове, разбягващи се на всички страни, преди реката на смъртта да ни залее. Грабнах от фурната изгорелия хляб, който още пареше в ръцете ми. По дланите ми щяха да се появят мехури, но поне щяхме да имаме последния хляб, който пекарят бе направил за нас. Йоав ме хвана за ръката, за да ме отведе. Знаех, че не можем да се бавим повече. Но вярвам, че не само зет ми бе в онзи ден в нашата къща. Убедена съм, че редом до мен имаше ангел, който ми нашепваше: Вземи това, не онова.

Миг преди да изляза, се пресегнах и към малкото шишенце с бучиниш, което мъжът ми използваше, за да прогонва мишките.

Може би ангелът ми бе дал това, от което щях да се нуждая най-много.

Хора, които познавахме през целия си живот, бягаха от селото; някои носеха на гърбовете си цялата си покъщнина. Хаосът ни бе завладял и животът на всички ни сякаш бе като камъчета, които съдбата подхвърляше във въздуха подобно на зарове — те падаха на земята и се разпиляваха по волята на случайността. Счупени съдове покриваха пътя, мнозина захвърляха вещите си, след като откриеха, че са прекалено тежки, за да ги носят със себе си в това бясно, забързано пътуване. Бездомни кучета лаеха, бебетата плачеха. Навсякъде имаше пламъци, защото хората сами палеха домовете си, за да не позволят на римляните да ги разграбят след тяхното тръгване. Искаха да са сигурни, че враговете им няма да се наслаждават на това, на което бяха посветили целия си живот. До следващия ден в селото ни нямаше да е останала една здрава тухла, всичко щеше да е разпиляно и отнесено от вятъра. Светът ни щеше да изчезне за една нощ. Жени плачеха по улиците, но вятърът дойде — милостивият вятър от морето, който скоро щеше да ни донесе зимата, и сред неговия вой никой не чуваше риданията им. Никой не можеше да определи дали бълнуваха, или се молеха.

Следвах забързано стъпките на зет си, защото и двамата искахме да се уверим колкото се можеше по-скоро, че дъщеря ми и момчетата й са в безопасност. Хлипах, докато вървях, уверена, че върху ми ще се стовари проклятие, задето не се бях погрижила за останките на мъжа си. Законът ни повеляваше да седя до тялото му цяла нощ и да му помогна да отпътува в отвъдното с молитви и песни. Във всяко друго време щях да остана с обвивката, съдържаща някога духа му, преди тялото му да бъде положено в пещерата до костите на останалите покойници от нашия народ. Мислех за предците ни, които бяха напуснали Египет, за децата им, скитащи се из пустинята, докато са бягали от робство, за водите, които се бяха надигнали и после разделили пред тях. Мъките им никога не са били по-реални за мен. Почувствах, че плача и заради тях.

Увих белия шал около раменете си, защото вече бях в траур заради мъжа, който бе изпичал инициала ми върху всяка питка хляб. Покрих се с цвета на смъртта, защото ми се струваше, че съм преминала в онзи свят заедно с мъжа си. За миг си помислих, че трябва да остана, да предам живота си в ръцете на римляните и да позволя духът ми да се присъедини към този на любимия ми. Но виждах пред себе си Зара и синовете й, съкровище по-ценно от всичко друго, и знаех какво трябва да направя. Молех се за съпруга си, но същата вечер напуснах селото ни. Също като плъховете оставих света, който се разпадаше около нас, отказвайки се от живота, който някога бяхме имали и който сега бе унищожен.

На мръкване поехме към пустинята. Беше месецът на Тишрей, в който празнуваме Рош Ашана, празника, бележещ времето, когато Всемогъщият започва да пише имената на тези, които са част от Книгата на живота и ще живеят още една година. Нямах представа, че когато дойдеше Йом Кипур, времето за изкуплението на греховете ни, все още щяхме да се скитаме и че книгата щеше да бъде затворена, а после и запечатана. Неизписаните в нейните страници имена бяха на хората, които нямаше да доживеят до следващата година.

Бяхме готови за дълго пътуване. Зет ми водеше двете магарета и каруцата, с които се въртеше воденичният камък и превръщаше ечемика и зърното в брашно. Аз носех петте последни питки от хляба на съпруга си, символа на това, което ни бе донесло нашият добър живот. Дъщеря ми бе взела гърнета с маслини и делви със зехтин, сирене, увито в плат, и кожени мехове с вода. Ние тичахме и магаретата тичаха заедно с нас. Над главите ни имаше множество ята птици, които също бягаха от задушливия дим, издигащ се от многото огньове, запалени в селото. Спяхме вкопчени един в друг, на открито, непривикнали със суровия живот в пустинята, копнеещи за аромата на изпечен хляб и мекотата на леглата ни. Зет ми все още носеше дългата туника на равините. Изглеждаше смутен, когато дъщеря ми го прегръщаше и му казваше, че без него щяхме да сме загубени, навярно уплашен, че нейната вяра в силите му е погрешна. Той се чувстваше по-сигурен у дома сред свитъците и молитвите си, а сега се намираше в пустошта и трябваше да открие път за всички ни.

Нощем сънувах мъжа си. Беше с мен, тъй като мъртвите често са в нашия свят, преди да преминат отвъд. Казват, че тези, които ни напускат, не променят същността си. Мъжът ми месеше тесто и работеше упорито, както винаги бе правил. Изглеждаше ми същият, мил и сериозен, отдаден на своята работа, но използваше съставки, които не познавах. Тестото бе червено, а подправките бяха счукани от листенцата на някакви черни цветя и от острите жила на медоносни пчели. И тогава го чух да говори. Казваше: Всеки хляб ще ти даде това, от което имаш нужда, по начина, по който трябва. Мъжът ми бе обикновен, скромен човек и говореше само когато бе нужно. Сега, в сънищата ми, бях сигурна, че ми казва нещо, което трябваше да знам. Събудих се, копнееща за още от думите му.

На сутринта ятата птици, които летяха над хълмовете, бяха толкова многобройни, че закриваха слънцето. Замълчах си, макар да знаех, че това е лош знак. Белият петел, който бе заклан на стъпалата на синагогата, ни следваше, това си мислех, и изпращаше пратениците си подире ни. Птиците прелитаха над главите ни, летяха по-бързо от всякога и това също трябваше да ни подскаже нещо.

Ако обръщахме внимание на знаците, щяхме да разберем, че в този свят има неща, от които не можем да избягаме.

5

Дните минаваха и скоро изядохме почти всичко, което имахме: хляба, маслините, сиренето. Започнахме да разпределяме храната на дажби. Планът на зет ми бе прост, тактиката на разчитащия на разума мъж. Щяхме да изчакаме римляните да си тръгнат, да се завърнем в селото си и да започнем отначало. Не казах нищо, макар да знаех, че няма към какво да се завърнем. Щяхме да открием само кръв и изпочупени тухли. Видях, че зет ми се страхува от пустошта. Пустинята настъпваше към нас, сурово място дори за тези, които бяха свикнали с нейните опасности. Йоав бе прекарал много часове в проучване на стари свитъци, но никога му се бе налагало да запали огън от съчки с помощта на кремък, никога не бе ловувал с лък, никога не бе търсил вода или пък бе проправял пътя си през толкова остри варовикови скали и камънаци, че да разкървавят краката ти. В селото той бе важен човек, но тук бе никой. Не след дълго се загубихме. Всяко изсъхнало дърво приличаше на предишното, голо, почерняло. След всяко хълмче идваше още едно. Само небето се променяше, румено на здрачаване, после преминаващо в гълъбовосива светлина, преди мракът напълно да се спусне над нас.

Йоав започна да се моли час след час, сякаш така щеше да разбере какво да направи. Опитвах се да изпека хляб в тигана на малкия ни огън, но се провалях. Получаваха се нещо като курабийки, които не успяваха да бухнат. Най-накрая успях да изпека истински хляб върху нагорещени камъни, които поставих под разпалените съчки. Момчетата наричаха черните, бухнали питки „пепелен хляб“; беше горчив на вкус, но засищаше. Меховете от козя кожа бяха все По-леки, изцедени от нашата жажда, а дъждът така и не идваше. Йоав обещаваше, че Адонай ще ни посочи пътя, и ние нямахме друг избор, освен да приемем неговото решение. Тайничко се надявах, че ще намерим водач сред някой от местните племена със сини роби, които понякога зървахме да отиват към Моаб. Бих им дала всичко, което имахме, ако ни насочеха към безопасно място.

Защото макар селото ни да бе изчезнало, аз все още смятах, че някъде има свят, към който да се завърнем. Взирах се в небесата. Имаше много птици, повече от нормалното. Всеки ден броят им нарастваше. Опитвах се да ги преброя, но те бяха като звездите и накрая се отказах. Все още чувствах, че Пекарят бе с мен, и това ми носеше утеха. Говорех си с него и се опитвах да го развеселявам, като му описвах различните видове вятър, които срещахме в пустинята: издигащия се на талази плътен вятър, който сякаш бе господар на пустошта, ревящия, който приличаше на разсърдено дете, мекия топъл южняк, суровия син повей, идващ на смрачаване, който си отиваше рязко с изгрева на слънцето, и може би най-страшния от всички — лекия теменужен полъх на отчаянието, който ни обвиваше отвсякъде. Бъбрех си с мъжа си, Пекаря, винаги когато успеех да се отделя встрани и знаех, че няма да ни чуят.

После един ден се събудих и него го нямаше. Почувствах, че си е отишъл, с такава сигурност, сякаш бях видяла с очите си духа му да се издига към небето. Внезапно самотата се настани в тялото ми като камък, който заседна там, голям и остър. Докато бях спала, духът на мъжа ми бе призован в отвъдния свят. Бе си отишъл завинаги. Когато му заговорих за съскащия, навяващ леки водни капки вятър, който щеше да дойде при нас с настъпването на зимата, той не ми отговори. Когато почнах да описвам парещия от жега ураган, който носеше със себе си гигантски прашни фунии, издигащи се в небето, открих, че говоря единствено на прахта. Сега над главите ни имаше само черни птици, маса от пера и плът, които гневно гъмжаха из небето като буреносни облаци. Изчаках да се стъмни и едва тогава заплаках, заравяйки скръбта си надълбоко, защото нямаше смисъл да я споделям с другите.

Трябваше да продължим напред, защото пустошта ни обграждаше отвсякъде. На следващия ден направихме същото. Напуснах това незабележимо с нищо място, в което оставих последната частица от духа на мъжа си. Носех загубата си като бреме; тя ми тежеше все повече и забавяше стъпките ми. Не успявах да следвам хода на уморените магарета, които залитаха с несигурна крачка по пътя си. Момчетата изтичаха до мен, хванаха ме за ръцете и ме задърпаха напред. Продължих заради тях, но Бог ми е свидетел, че неведнъж ми мина мисълта да спра и да остана там. Исках да легна до скалите, да заспя и да сънувам Пекаря, да го призова да се върне при мен, дори ако това означаваше да се откажа от този свят. Може би това бе моят грях. Забравих, че дори най-лошият живот, който можеш да изживееш, е съкровище.

6

Стигнахме до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше красив водопад, обливаше скалите и образуваше в подножието им малко езерце с прясна вода. Почувствахме се благословени и преливахме от радост заради добрата си съдба.

— Казах ви, че трябва да имаме вяра — сгълча ни моят зет. — Бог ни доведе тук, точно както ви казах, че ще направи.

Имаше палми с фурми и храсталаци с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода, всяко с формата на звезда. Имаше малка горичка с диви черници, из чиито листа се носеше подобното на музика жужене на осите и водните кончета. Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лекият бриз. Можех да опиша бриза на духа на мъжа ми, ако още бе тук — бе толкова спокоен и нежен, че пробуждаше завист във всички други ветрове, във всяко ъгълче на света.

Зет ми смяташе, че можем да изчакаме заминаването на римляните тук, в това закътано място. Трябваше да знаем, че в тези жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаше вода и освежаващ въздух. Завистта си е завист и е присъща и на ветровете, и на хората. Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. Бъди бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност. Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите отвъд оазиса, или бяхме продължили още навътре в пустошта, следвайки следите на дивите камили сред трънливите храсти. Но зет ми се боеше от сърцето на пустинята и искаше да останем там, където смяташе, че ще бъдем в безопасност. Аз също се боях и предчувствах, че нещо предстои да се случи. Видях, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница; тя се плъзна по пясъка и спря в краката ми.

Дъщеря ми ме накара да замълча, когато й заговорих за страховете си и предложих да се преместим.

— Има хора, влезли в пустинята пред нас, които никога повече не се завърнали — прошепна ми тя. — Пътници, които били изоставени от другарите си или погълнати от диви зверове, победени от глада и жаждата, отвлечени, поробени от племената със сините плащове. Тук имаме всичко, от което се нуждаем. Ако си тръгнем, ще означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост. Помисли за децата — продължи Зара. — Те са щастливи тук.

Щом погледнах към момчетата, които си подвикваха щастливо, докато си играеха и се гонеха под палмите, в миг забравих страховете си. Останахме там, където имаше вода, най-ценното съкровище, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиените, привлечени от неговата прохлада като всички зверове в пустинята. Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата, още едно знамение, което пренебрегнахме. Нощем тези скверни грозни твари издаваха скимтящи звуци, защото желаеха малкото, което притежавахме, или пък защото искаха да ни убедят, че са опитомени, подобно на кучета, и копнеят за нашата дружба, когато всъщност ламтяха единствено за нашата плът.

Срещахме малцина хора, само няколко минаващи оттук пътници, които напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха, достатъчно мъдри да не останат някъде на постоянен лагер в тези несигурни времена. Казаха ни, че зилотите от Йерусалим са заели няколко римски поста близо до Соленото море, включително крепостта на Ирод, това чудо на чудесата, издигащо се върху белите скали, изградено от цар, който бил толкова жесток, че погубвал всеки, изпречил се на пътя му. Един старец, отшелник, с увити в парцали стъпала и разкъсана от вятъра туника, ни предупреди:

— Пустинята може да ви се струва пуста, но всъщност гъмжи от живот. Което изглежда празно, е пълно, също като вода, изсипана в чаша. Най-важното често е невидимо за очите ни.

Птиците бяха останали с нас — като чума, покриваща небето. Дори обикновена жена като мен знаеше, че това вещае беда. Един ден бяха толкова много, че се скрихме в палатката, където спяхме, уплашени от този внезапен мрак посред бял ден, свят, почернял от гарвани. Когато излязохме на следващата сутрин, пътят, който водеше на изток, бе покрит с пера. Птиците бяха паднали от небето, поразени от неизвестна болест. Със Зара бързо се захванахме да събираме съчки, за да накладем огън и да приготвим обяд за всички ни. Преди да успея да ги спра, внуците ми започнаха да събират пера и да си играят с тях, слагаха си ги по главите и се преструваха, че са гарвани. С дъщеря ми се спогледахме. Внезапно бяхме осъзнали, че е Йом Кипур, Денят на изкуплението, когато отправяме молитва към Бог да опрости греховете ни. В пустошта всички дни си приличаха и до този миг не си давахме сметка за светостта на този ден. Не трябваше нито да работим, нито да ядем, само да молим за прошка.

Говореше се, че в Храма, точно над олтара, виси алено въже, което след празничните ритуали, жертвените дарове и молитвите на Йом Кипур, става бяло в знак, че Бог е опростил прегрешенията ни. Сега обаче бяхме пренебрегнели по-голямата част от този най-свят от всички дни и така бяхме обърнали гръб на нашия Бог. Момчетата танцуваха на пясъка, покрити с пера, и си подвикваха един на друг като птици. Това бе поведение, което призоваваше демоните да излязат от своите скривалища. Запитах се дали не бяхме поели по грешния път в нашето пътуване и необмислено се бяхме обърнали наляво, страната, от която се надигат всички злини.

Мъжът на дъщеря ми страшно се ядоса, когато видя момчетата да подскачат наоколо като диваци. Решен да поправи стореното, той се затича към пустинята, за да се помоли, а яростният вятър го бичуваше с камшика си. Йоав се провикна към висините, че ще поправи нещата, и помоли за прошка, за милост от Бога; крещеше, че ако трябва, ще се моли цял ден и цяла нощ. Но със Зара знаехме, че стореното не може да бъде поправено. Бяхме забравили Адонай. Мислехме само за себе си и за своите маловажни човешки нужди. Заради това щяхме да страдаме. Греховете ни щяха да се надигнат и да ни погълнат.

Бях дала на дъщеря си името на утринната зора, но това можеше да привлече и проклятие върху ни — заради дързостта ми да я сравня с най-красивата звезда на небето. Сега се питах дали още тогава не бях предрекла съдбата, която щеше да ни сполети. Можеха да говорят каквото си искат. Знаех, че нищо добро не може да се случи в пустинята, след като бяхме забравили Йом Кипур. Мъжът на дъщеря ми можеше да моли за прошка, докато гърлото му пресъхнеше. Аз усещах, че се надига нов, безмилостен вятър, който нямаше да ни донесе такава.

7

Споменът за онзи ужасен ден щеше да запълва изцяло мислите ми, ако работата в гълъбарника не ме разсейваше с постоянното пърхане на птиците. Шумният хаос тук бе огледалното отражение на пагубната тишина в пустинята, защото и на двете места аз бях сама. Забелязвах, че Шира често ме наблюдаваше, докато работех. Питах се какво ли мисли за мен. Не се боях да изцапам ръцете си, не прекрачвах границите на нашите отношения. Когато тя ме поглеждаше сред мъждивата светлина на гълъбарника, свеждах очи, за да прикрия това, което се спотайваше в мен. Светлината навлизаше през един-единствен процеп на тавана като сноп лъчи и аз избягвах да минавам през него, защото се боях, че яркото сияние ще разкрие истината за моята скръб. Но един ден, не много след пристигането ми, Шира внезапно ме хвана за ръката. Стреснах се от постъпката й, но преди да успея да я отдръпна, тя я обърна и се вгледа в издълбаните в дланта ми линии. Докосването й бе като хладна вода, стичаща се леко по кожата ми. След това бях сигурна, че тя знаеше. Имах ръка на убиец. Тя гореше в нощта, в мрака. Другите жени вдигаха очи към надигащата се луна, за да видят съдбата си, отразена в нея, но аз се взирах в дланта на ръката си, за да видя какво ми е писано и какво бях направила.

Както не желаех да ме обсъждат, така и аз обръщах гръб на клюките, които се разнасяха за Шира. Дори наистина да бе вещица, не се боях, защото част от бремето ми падна върху нея в мига, в който взе ръката ми в своята.

— Да бъдеш човек означава някой ден да загубиш всичко най-любимо на света — прошепна тя, след като ме пусна. — Но би ли искала да бъдеш нещо друго?

Тогава си замълчах, но по-късно се замислих дали наистина бих предпочела да бъда например змия, а не жена, дали щях да избера да изживея живота си под някой камък, пълзейки в прахта, забравила истинската си същност, хищна и сама в студената си кожа. Дали змията обича децата си? Дали ридае под камъка си, копнееща за ръце, с които да ги прегърне, за глас, с който да им разказва приказки, за сърце, което може да бъде разкъсано на две? Когато мислех за подобни неща, често не можех да заспя. Тогава виждах Шира да броди нощем из града. Може би тя знаеше отговорите на моите въпроси, но така и не я попитах, както не питах и къде отива или къде е била. Ако имаше кутия със заключени грехове, както твърдяха хората, това не ме засягаше. Когато нарушиш Божиите закони, осъзнаваш, че само Той може да ни съди. Знаеш, че никой човек не може да разбере на какво е способна една жена.

Когато Йаел дойде за пръв път при нас, бях убедена, че е глупаво, егоистично момиче, с прекалено високо мнение за себе си, че да чисти подир гълъбите или да носи тежките кошници с нечистотии на полето. Никога не бих допуснала, че някой ден ще дойде да живее в моя дом — ако, разбира се, можеше да се нарече така простата стая, разделена на две със завеса от съседите. Ха, нима самата аз не бях погледнала с пренебрежение това място при пристигането ми, огорчена, че съм пратена на работа в гълъбарниците! Държах се за положението, което имах в предишния си живот, с арогантност, на която вече нямах никакво право. Плаках, че съм унизена и наказана с най-нисшата работа в планината, докато внукът ми не ми показа истината за гълъбите. Сега вече разбирах гордостта на Шира и на дъщерите й, отдадеността им, която ме порази през първия ми работен ден тук. Вече се усмихвах при спомена за жената, която пристъпи тогава през резбованите дървени врати със завързан на главата шал, бояща се да си поеме дъх заради силната воня от птиците.

Без гълъбите обаче крепостта отдавна щеше да е паднала. Торта, която посипвахме в овощните градини, бе направила нашия свят зелен и плодороден, тя подхранваше корените на фурмите и маслините, караше бадемовите дървета да цъфтят в розово, бяло и алено. Без гълъбите отдавна щяхме да гладуваме. Законът забраняваше да се убиват птиците, тъй като след като Храма вече го нямаше, не биваше да правим жертвоприношения; ако някой човек все пак отнемеше живота дори на един гълъб от глад или алчност, рискуваше да бъде обявен за карет — човек, от когото Бог е отвърнал погледа си. За толкова голямо престъпление се смяташе убиването на някоя от тези уж обикновени птици.

Всеки път, когато разрязвах плод на две, изпитвах благодарност към тези бледи, приспособими създания, за които се грижехме. Ако някоя се разболееше, я отнасях у дома си, за да я лекувам. Слагах я на дървената лавица до леглото ми. Слушах гукането й и намирах утеха в песента й.

Само в тези нощи не сънувах.

Започнах да променям мнението си за Йаел, дъщерята на прочутия убиец Йосиф бар Елханан, за когото разказваха, че някога притежавал способността да минава през стени и да изчезва пред очите на хората, сестра на един от нашите млади воини. Забелязах, че тя си имаше своя магия. Само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, номера, които използвах аз, за да ги повикам. Изненадах се от уменията й, даже завиждах. Винаги първа отключвах вратите рано сутрин, винаги аз хранех гълъбите и ги лекувах. Аз мятах камъни, когато ястребите идваха на покрива ни, привлечени от светлината, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които се грижехме толкова усърдно. Аз напъждах хищниците, когато сутрин пускахме нашите птици да полетят свободно в небето, сигурни в тяхната вярност към партньора им и в завръщането им.

И все пак те отиваха при Йаел, не при мен. Тя стоеше неподвижно в мрака и те пърхаха около нея.

— Защо я предпочитат? — попитах Шира, която беше прекарала най-дълго време сред птиците. Предполагам, че завистта е проличала в очите ми.

— Тя говори техния език.

— Наистина ли? На птиците? И какъв език е това?

Шира се усмихна в отговор.

— От всички хора точно ти би трябвало да го знаеш най-добре.

И тогава разбрах. Това бе езикът на мълчанието.

8

Бях се досетила какво крие Йаел под туниката и шаловете си, въпреки че тя не говореше за това; и имаше основание — макар да бяхме далеч от законите на Йерусалим, където жените в нейното състояние ги изправяха пред съвет на старейшините и равините от Храма, а после ги прогонваха, за да се грижат сами за себе си. Жените, които извършеха прелюбодейство и зачеваха, бяха принуждавани да изпият купа горчива вода с прах, събран от пода на Храма — питие, което караше децата вътре в тях да излизат преждевременно. Това беше церемонията сота, на която се доказваше дали са виновни, или невинни в очите на Всемогъщия, защото във водата бе разтворено и парче пергамент, на което бе изписано името на Бог. Хората вярваха, че злото отблъсква Божията милост.

Ако някой покварен човек опита да приеме името Му в тялото си, ще се разпадне на прах.

Но може би в тази планина, където имаше толкова много опасности, хората нямаха излишно време, за да търсят греховете, а и нямаха причина да го правят. Дали съседите ми не се питаха сами кой техен грях ги бе довел до това място, защо народът ни трябваше да страда така, защо пътищата на Бог са толкова загадъчни, защо ни бе забравил сред тези урви?

Неспирният вой на вятъра направо побъркваше някои хора; мнозина от нас проклинаха крепостта и бяха унизени повече, отколкото някога си бяха представяли. Имаше жени, които плачеха по време на вятърните бури, докато сълзите оформеха солени линии по лицата им. В най-мрачните си часове, когато се гушеха с децата си в мъждивата светлина, увити с шаловете си, единствената им защита от пясъчните бури, със сигурност се чудеха за какво се борим, има ли смисъл във всичко това…

Никога не си задавах този въпрос. Взирах се в земята, простираща се отвъд змийската пътека, и мислех за многото форми, които един звяр може да приема. Някои се появяваха по обед, стъпвайки уверено по земята; други се промъкваха неусетно в сънищата ти. Едни идваха от Рим, зверовете, които ненавиждах най-много; ноктите им започваха да се показват, когато прекосяваха Соленото море, защото солта отблъсква демоните. Когато мислех за това зло, не можех да спя. За да се защитя, запявах заклинанието, което Шира ми бе казала да повтарям, когато се мятам нощем и не намирам покой. Проклинам и прогонвам унищожителите и демоните, и чумата, и мъката, и ужаса, и кошмарите.

И все пак продължавах да стоя будна, неспособна да затворя очи.

Понякога виждах зет си да се изкачва по пътеката и да присяда встрани от другите воини, когато се завръщаха от мисиите извън стените на крепостта, с които се опитваха да ни защитят или да осигурят нужните ни провизии. Не желаех да мисля за мрачните дела, които бяха извършили, за кръвта, която бяха пролели, за всички отнети животи.

Мъжът от долината, който подминаваше другарите си, вече не приличаше на равина от предишния си живот. Никога не излизаше без брадвата си, за която бе разменил най-скъпоценния си бокал, и носеше оръжието си толкова близо до тялото си, че то сякаш се бе сраснало с него, бе станало негов определящ белег. Побелялата му за една нощ коса бе тъй дълга, че хората казваха, че Бог може да го хване за нея и да го спаси от опасностите.

— Затова е все още жив — мърмореха някои, — въпреки че се хвърля отново и отново напълно безразсъдно в битките.

— В схватките лице в лице с врага се бие като луд човек, който не мисли за собствения си живот — хвалеха го други.

Разбирах защо го прави, защото знаех за какво се бори; в това отношение си приличахме. Страдание като нашето се пропива в костите и в кръвта ти. Бяхме като вятъра, не избирахме сами къде да отидем, на кой свят да принадлежим. Бях благодарна за това спокойно, поне за кратко, време в планината. Тук внуците ми най-накрая бяха в безопасност, можеха да си отдъхнат без страх, докато гълъбите над леглото ни ги приспиваха със своето гукане. А аз… Сънят бе страна, в която вече не можех да вляза, въпреки моите приспивни напявания и заклинания. А когато успявах да заспя, мечтаех само за будния си живот, за часовете, в които не виждах кошмарните образи на всичко станало, на това, в което се бях превърнала.

9

Мнозина напуснаха градовете и селата си по времето, когато и ние трябваше да бягаме. Повечето бяха добри хора, но имаше и такива, които се отклониха и поеха по пътя на злото. Преди Пекарят да пъхне последните питки върху голямата дървена лопата във фурната, преди да разбера, че никога повече няма да се завърне, преди черните пера да се посипят от небето върху пътя, вече е било написано, че ще се срещнем със злите хора и че те ще се появят късно през деня, когато небето блестеше в най-красивия син цвят и въздухът ухаеше на жасмин.

Дойдоха за магаретата, които бяха забелязали от върха на скалата. Дойдоха за студената вода, която се отразяваше в очите им. Но застинаха на място, когато видяха Зара, която тъкмо подклаждаше огъня. Видяха нейното сияние, нейната красота, съперничеща на зората, и промениха намеренията си. Забравиха магаретата и езерцето с вода, и Десетия легион, и римската армия, от която бяха избягали, и пръчките, които пълководците им бяха строшили в гърбовете им заради техните престъпления и злодеяния.

Вече бяха преминали границата, която ни дели от създанията на мрака. Вървяха по пътеката, утъпкана от глутницата хиени, които ни преследваха и ни тормозеха по цяла нощ, опитвайки се с престореното си хленчене да си измолят малко храна, преди да погълнат нас самите. Четирима римски войници, които бяха живели без вода, храна и надежда, се спуснаха по хълма, а тежките им метални ризници подрънкваха по телата им; може би някога са били хора, но вече не бяха. За тях бе лесно да се превърнат в зверове; една крачка и всичко човешко вече бе илюзия. Под доспехите им имаше само зъби и нокти, само глад и жажда. Беше Шабат и Йоав бе отишъл в пустинята, за да се моли, наметнал грижливо молитвения си шал върху раменете. Вятърът бучеше силно, така че той не чу нищо от това, което се случи с нас. Бе отдаден на Бог и на звука на своя глас. От Йом Кипур насам отсъстваше по цял ден и се прибираше късно вечер, молейки се неспирно за нашето избавление. Когато на небето изгрееше първата звезда, щяхме да запалим лампата за Шабат с последното си масло и той щеше да се върне при нас. Онази вечер той видя светлината, но не очакваше мрака, който откри.

Зърнах войниците, както понякога можеш да видиш демон, сянка в ъгъла, сливаща се със земята. Не се колебах нито миг.

Изпратих момчетата да се скрият в оазиса. Сякаш някой ми даде ключ, с който отключих вратата към бъдещето, и за един кратък миг хвърлих поглед от другата страна.

— Бягайте бързо и не се обръщайте — казах на внуците си. — Не и преди да ви потърся. Дори да мръкне, дори луната да изяде слънцето, независимо какво ще чуете, дори ако някой ви вика по име. Не отговаряйте. Не говорете. — Погледнах ги настоятелно в очите. — Най-важното: скрийте се добре.

Изпратих ги в пещерата зад водопада, където обичаха да си играят. Децата бяха достатъчно малки, за да се пъхнат в тесния процеп между скалите. Водата падаше като плътна завеса пред тях. Помислих си, че ако станеше нещо лошо, нямаше да могат да го видят през плътните струи и Бог щеше да ги спаси.

Но водата бе чиста като ясно стъкло и очите им бяха отворени.

Мъжете нападнаха Зара край огъня. Чух гласа й да звънти като камбана, отекващ над всички останали шумове и звуци. Затичах се към нея, но един от нападателите ме блъсна настрани, защото за него аз бях просто стар, изсушен скакалец, ставащ единствено за храна на някой гарван. Усетих как кръвта потича в устата ми, но се хвърлих отново към тях, пищейки. Има ли някакъв шанс обаче жена, непривикнала да се бие, срещу четирима силни, брутални мъже? Докато двама от тях държаха Зара и разкъсваха дрехите й, другите се погрижиха за мен. Удариха ме по главата с камък и се стоварих на земята; усетих как кръвта потича по лицето ми. Мракът се спусна не само пред очите ми, но и вътре в мен. За мой срам не видях това, на което станаха свидетели внуците ми, но разбрах какво се е случило, когато отворих очи и погледнах Зара. Тя бе като пуста, строшена на парчета черупка. Но момчетата ми бяха видели всичко: как войниците се бяха отнесли с майка им, как тя се бе опитала да ги отблъсне, как след като бяха свършили с нея, я бяха измъчвали с огън, нагорещени камъни и остри пръчки без никаква друга причина, освен собственото си извратено удоволствие.

Когато дойдох на себе си и излязох от мрака, бе прекалено късно. Зверовете ровеха из малкото ни притежания в нашата палатка. Запълзях по пясъка към Зара, макар да знаех, че тя вече е влязла в царството на сенките и че всеки демон, ходещ по тази земя, има силата на хиляда мъже, а аз бях само жена, остаряла с десетилетия за няколко часа, превърнала се в нещо древно и напълно безполезно.

В един миг имахме цялото време на света пред себе си, а в следващия обичната ми дъщеря умираше в ръцете ми.

— Сложи край на мъките ми, пусни ме да отида в отвъдното — прошепна ми тя.

Умоляваше ме, докато кръвта й се стичаше върху нас, кръвта, която се бях мъчила да доведа на този свят.

Не им беше достатъчно да я използват за задоволяване на низките си страсти. Не им бе достатъчно да вземат всичко, което имахме — магаретата, водата, палатката, провизиите — и да ни оставят на хиените, които вече обикаляха в кръг. Те бяха ангели на унищожението, виждах го ясно, въпреки че бяха приели формата на римски войници. Бяха дошли при нас от тъмната страна на света, където не проникваше нито лъч светлина. Кожата на Зара бе почерняла, защото я бяха горили с пръчки и въглени. Бяха пъхали камъни в тялото й само за да я чуят как крещи. Извадих камъните, но беше напразно. Тя вече говореше с духовете от отвъдния свят, не само тялото, но и душата й бе прекършена. Сега забелязах, че войниците я бяха разсекли на две с брадва и вътрешностите й излизаха навън.

В този миг, както лежах превита до нея на земята, се превърнах в нещо, което не бе жена.

Чудовищата бяха захвърлили оръжията, ризниците и месинговите си шлемове наоколо. Взех един от опръсканите им с кръв ножове. Направих това, за което ме молеше Зара, макар да бе грях против Бог и нашите закони. Прошепнах й в ухото, че ще бъде свободна и че може да затвори очи. После извърших нещо, което никоя майка никога не бива да прави. Хванах здраво ножа и прерязах гърлото й. Направих го като жертвоприношение, защото дори най-скромното животно се принася в дар така, със състрадание, с един замах, без да му се причинява болка. След това се наведох и целунах изранените устни на дъщеря си. Нейният последен дъх влезе в мен и аз приех душата й в себе си, както бе и преди да я родя.

Злодеите взеха това, което искаха. Засмяха се, когато ме видяха да лежа до Зара. Щом се затичах след тях, крещейки, с нож в ръката, един от войниците го изтръгна от мен и го постави на гърлото ми. Бях благодарна, че го направи. Точно това желаех. Накарах го да ме убие.

— Давай — казах аз. — Смъртта е единственият подарък, който можеш да ми дадеш.

Дори да не разбираше напълно езика ни, мъжът схвана смисъла на думите ми. Не можех повече да понасям ужасите на тази земя, по която стъпвахме. Но техният водач нареди на другаря си да почака. Войниците бяха огладнели от своето злодейство. Също като зверовете те искаха още. Наредиха ми да им сготвя вечеря на огъня, край който бяха убили дъщеря ми. Пушекът носеше нейното ухание, от пепелта се надигаше благоуханен облак, смес от кимион и джинджифилово масло.

В помътнялото ми съзнание започна да се оформя една мисъл.

— Няма да ни откажеш, нали? — попита ме водачът. На лицето му имаше усмивка, сякаш молеше съседа си за услуга. — Със сигурност можеш да готвиш.

Вече не бях жена, но все още бях тази, която някога бе имала пекар за мъж. Спомних си какво ми бе казвал съпругът ми в сънищата ми. Най-накрая разбрах смисъла на думите му. Казах на злодеите, че мога да направя нещо повече от обикновена вечеря. Можех да изпека хляб, който да вземат със себе си в пустинята и който щеше да им стигне за доста дни. Щях да ги нахраня така, както заслужаваха да бъдат нахранени.

— По-добре да говориш истината — каза онзи, който искаше да ме убие.

Взех тигана и дървените лъжици на мъжа си. Завързах бялата му престилка на кръста си.

— На какво ви приличам? — попитах аз. — Пекарството е призванието на живота ми.

Сигурно изглеждах като сломена, нещастна старица, но навярно си бе проличало и че познавам тайнството на хляба, защото ме накараха да се размърдам и да действам по-живо. Те се излегнаха да подремнат на сянка. Отвратителната миризма на смъртта не ги притесняваше, както не притеснява и хиените, които преследват плячката си по хълмовете, или чакалите, живеещи сред руините, които се хранят с костите на мъртъвците. Докато зверовете си почиваха и уморените им клепачи бяха отпуснати, аз събрах буболечки и ги изпекох заедно с тестото, изричайки най-ужасните проклятия, които знаех. Намерих кориандъра, разпилян на земята, след като войниците бяха преровили вещите ни, и взех малко от него, за да не заподозрат, че това, което ядат, е нещо повече от хляб. Продължих да търся и най-накрая открих и шишенцето с билката, която ангелът ми бе подсказал да взема. Нито зрънце не се бе разсипало от него. Смесих бучиниша с вода и с останалата част от брашното, добавих малко от закваската от добре охладената делва, после увих тестото в парче плат, за да се надигне в мрака.

Зверовете се събудиха, преди хлябът да е станал. Те бързаха, искаха да вършат още зло на този свят. Бяха напуснали службата си при своя император и нямаха търпение да продължат бягството си, но аз се бавех, копнееща за своето отмъщение.

— Не можем повече да чакаме — казаха ми те. — Действай по-бързо!

Нямах избор, освен да изпека хляба направо върху огъня, преди тестото да се е надигнало съвсем. Очаквах, че ще бъде твърд и тънък, също като курабийките, защото така ставаше хлябът в тигана, или да е прашночерен като пепелния хляб, но питките бяха пухкави и идеални. Тогава разбрах, че ангелът, който стоеше до мен в кухнята, когато събирах багажа от дома ни, бе тук и сега и ми бе помогнал да омеся тестото.

Скръбта туптеше в гърлото ми. Бях благодарна, че не ме караха да говоря, а само да прислужвам. Чувах гарваните над нас. Спомних си за перата на пътя и за многото знаци, които ангелът ми бе пратил, а аз не им бях обърнала достатъчно внимание. Това никога вече нямаше да се случи. Разрязах питките с кървавия нож и изгорих пръстите си, докато късах хляба на парчета и ги поднасях на зверовете, приели образа на мъже. Те носеха знаците на легиона си, въпреки че бяха предатели, и символът им бе дивият глиган. Помислих си, че е ужасно подходящо — тези прасета да изядат точно този хляб. Усмихнах се вътрешно, сякаш не бях жената, която бе преживяла този ден, майка, чиято дъщеря бе измъчвана и убита и тялото й бе бутнато в клисурата, където растеше жасминът.

Сега бях вече нещо съвсем друго и те ме превърнаха в това.

Зверовете погълнаха всичко, което бях изпекла; никога не бях виждала хора да изяждат толкова много хляб. Бяха изгладнели от насилието си и от дните, прекарани в скитане из пустинята. Подавах им комати хляб отново и отново, сякаш бяха мои господари. В техните очи бях просто жена, слугиня, нищо повече. После, когато се заситиха, отидоха до езерцето да напълнят с вода търбусите си, както и две големи бурета, за да имат достатъчно за пътуването си. Застанаха толкова близо до водопада, че се уплаших да не видят внуците ми и да не ги убият просто за развлечение. Не знаех, че ангелът ми е направил една последна услуга. Бе отнел гласовете на момчетата, за да не могат да издадат къде се намират. Когато отваряха уста, за да изпищят и простенат, оттам не излизаше никакъв звук.

Зверовете вече бяха се навели над езерцето, заровили муцуни като кучета във водата, обзети от внезапна и необяснима жажда. Поех си дълбоко дъх и вдишах успеха си, защото това бе знак, че отровата вече действа. Нямаше да могат да задоволят, жаждата си, въпреки че стомасите им бяха препълнени и те се превиваха от болка, готови да се пръснат. Гледах със сухи, студени очи как пият и пият, и пият до смърт. Това се случваше и с плъховете в пекарната на мъжа ми. Често намирахме гризачите удавени в някоя каца, след като бяха влезли вътре в нея, за да заситят ужасната жажда, предизвикана от бучиниша.

Един от мъжете допълзя на четири крака до мен, умолявайки ме за милост. Викаше, че има жена и деца, които го чакат да се прибере. Уверяваше ме, че е бил добър човек в предишния си живот, но вятърът отнесе думите му надалече, както правеше с всичко в пустинята. А и вече не бях жена, която щеше да се вслуша в подобни молби. В мен не бе останала никаква жал, само последният дъх на дъщеря ми.

Преди нощта да падне и зет ми да се върне от своите молитви и пост, бях заколила и четирите звяра — прерязах гърлата им за всеки случай, не от милост, а за да съм сигурна, че мисията ми е завършена. Измих тялото на дъщеря си с чиста вода и я увих в белия ленен шал от сватбения й ден. Носеше го със себе си в това пътуване, единствената ценна вещ, която бе взела от дома си, докато аз бях избрала отровата. Изборът, който правиш за такива неща, разкрива истинската ти същност. Тя бе добра съпруга, докато аз бях създание, готово да защити това, което е негово. Събрах камъни, с които да покрия тялото й, за да не могат чакалите да се доберат до останките й. Не забелязвах дали камъните са тежки, не знаех откъде намирам сила да ги повдигна. Но виждах, че са червени и бели от трошащия се варовик и ръцете ми бяха покрити с тези цветове. Може би тогава бяха белязани завинаги и ако сега някой се вгледаше по-отблизо в дланите ми, щеше да разкрие истината за мен.

Явно самата аз приличах на демон, защото щом зет ми се върна от пустинята и ме видя, падна веднага на колене. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере какво бе станало в негово отсъствие, и започна да блъска яростно по земята с юмруци; от устата му се надигаха стенания и проклятия, ръцете му разкъсваха дрехите му. Запитах се дали няма да обезумее и да избяга в пустинята, забравяйки за мен и за синовете си. Това обаче не стана, въпреки че той копнееше да сложи край на агонията си. Нямаше да допусна смъртта на дъщеря ми да е смърт и за нейните деца. Нуждаех се от зет ми, за да оцелеем. Хванах го за раменете и го разтърсих, макар да не ми бе позволено да го докосвам. Този път аз му казах какво да направи.

— Побързай — наредих му аз, защото времето се изплъзваше като пясък между пръстите ни. — Трябва да напуснем това място, преди някой да дойде да потърси зверовете, натръшкани край езерото.

Докато Йоав трупаше малкото, което ни бе останало, на гърбовете на магаретата, аз отидох до водопада, защото там бяха скрити съкровищата ми. Момчетата се взираха в мен с тъмните си, искрящи очи, но не пожелаха да излязат от тясната пещера. Плеснах с ръце и ги повиках, но те не ми отговориха. Шумът от падащата вода бе оглушителен. Пъхнах се зад струите, като внимавах да не се подхлъзна на студените, мокри камъни. Бях прекалено голяма, за да се вмъкна в цепнатината, където децата бяха подпрели гърбовете си на влажните и прошарени със сребриста слюда скали. Бяха само на шест и на осем години и все пак бяха видели това, което никой възрастен човек на земята не бива да вижда. Протегнах ръката си.

— Елате при мен — помолих ги аз. — Нося душата на майка ви в себе си, тя ще бъде винаги с нас, където и да отидем. Трябва да побързаме. Майка ви би искала да го направим.

Не след дълго момчетата се хванаха за мен и ме последваха извън водопада. Не казаха нито дума, докато напускахме това ужасяващо място, нито по-късно, когато за пръв път се настанихме да лагеруваме под нощните звезди, далече от оазиса. Оттогава изобщо не са проговаряли.

Бяхме навлезли в царството на мълчанието, плъзгайки се в него така, както сенките падат по земята с преминаването на деня. Вятърът бе единственото нещо, което чувахме, освен когато срещнехме пътници по пътя и те ни разказваха истории за двореца на Ирод и за мъжете от Йерусалим, следващи пътя на извития кинжал, зилотите, които сега властвали в крепостта на царя. Йоав слушаше тези истории за бунтовниците, попиваше ги, извърнал встрани от нас мрачното си лице. Обикаляхме из пустошта, за да се отдалечим от римския отряд. Нямахме цел, не познавахме пустинята и се лутахме по пътя, водещ към Соленото море. Докато вървяхме, зет ми се променяше пред очите ми. Околният свят се изплъзваше от съзнанието му и изглеждаше, че той сякаш крачи редом до ангела Гавраил.

Земята под краката ни той виждаше като огън. Нощем се скриваше сред храсталаците, чувах го как хлипа и сърцето ми се раздираше на две заедно с неговото. Но на дневната светлина се стягаше, очите му се присвиваха, кожата му изгаряше от слънцето. Хранеше се само със зелени треви, а ако наоколо нямаше нищо подобно, което да става за храна, не ядеше въобще. Когато стигнахме до селището на някакви номади, замени сребърния си бокал за осветено вино.

Старецът от селището с палатки от кози кожи и голи дечица не можеше да повярва на добрата сделка. Даде ни и брадвата си, защото смяташе, че иначе замяната за тази чаша от чисто сребро няма да е честна. Брадвата беше тежка, направена по-скоро за работа, отколкото за битка, много по-здрава, отколкото онази, която бе разцепила любимата ми Зара на две. Продължихме по пътя си и в ранните сутрешни часове, когато небето бе все още черно, чувах как Йоав се упражнява с нея, намерил в това си занимание утеха, както преди бе търсил такава в молитвите и свитъците си. Спеше с брадвата до себе си, както някога бе спал до жена си.

Предчувствието ми, че Йоав ще избяга в пустошта и ще ни забрави, се оказа вярно, само че не по начина, който си представях. Той беше с нас и все пак бе попаднал в напълно друго място, царството на отмъщението. Тогава косата му побеля изцяло в една-единствена нощ, а после стана дълга и сплъстена. Тялото му се източи и укрепна. Не чувахме почти никакъв звук от него, освен когато се упражняваше в изкуството на смъртта, като мяташе брадвата с такава сила, че ръмжеше и стенеше подобно на агонизиращ човек в последните си мигове. Собствените му деца, тези сладки мълчаливи момчета, се бояха от него. Вече приличаше на безумците, които понякога срещахме в пустинята — воини, отшелници, пророци, свещеници; мъже, които имаха очи за своя път и за нищо друго.

10

Когато зърнах крепостта за пръв път, дъхът ми секна. От камъните се надигна мираж, под парещото обедно слънце се появи чудо. Застинахме на място в долината отдолу, омагьосани от гледката. Беше сезонът на ветровете, времето, когато Руах Кадим, горещият и бесен вятър, идваше от Едом, навявайки облаци прах. Внуците ми бяха увити в наметалата си и се притискаха плътно един до друг за успокоение. Смятах, че си говорят помежду си в сънищата си, защото изглеждаше, че общуват и се разбират чудесно без помощта на какъвто и да е език. Отказваха да се разделят, спяха под едно одеяло, ядяха от една чиния и пиеха от една чаша. Мислех, че стръмните скали, водещи към Масада, ще ги уплашат и те ще се поколебаят да тръгнат. Мислех, че баща им ще трябва да ги завърже с въже през кръста, за да им помогне да изкачат канарите, но по-малкият, Леви, първи потегли нагоре по виещата змиевидна пътека, катерейки се като козичка, а Ноа плесна с ръце, за да го поздрави за смелостта, и бързо го последва.

В този миг ми се яви видение, което ми показваше, че момчетата вече никога не ще имат баща, че в това гибелно катерене за последно ще бъдем с Йоав такъв, какъвто го познавахме, преди този, другият мъж, който никога не се разделяше от брадвата си, да заеме завинаги мястото му. Слънцето се стоварваше над земята, както зверовете в оазиса се бяха впуснали върху нас, ожесточено, без милост. Внуците ми се катереха нагоре, прашни облаци надвисваха над главичките им, носени от вятъра на малки вихрушки, които изчезваха пред очите ни. Поставих ръка на рамото на зет си, преди да започне да се катери. Йоав се обърна към мен, но очите му бяха присвити, две тесни цепки. Приличаше на ястреб, който виждаше само плячката си, защото това му бе нужно, за да оцелее. Той искаше само отмъщение, но аз му дадох повече. Казах му, че моята ръка бе отнела живота на Зара, че аз бях поела последния й дъх. Нешама, нашата дума за дъх, означава и душа, така че тя още бе с нас.

Щом чу това, от гърдите на зет ми се надигна стенание. Той поклати глава и се извърна от мен.

— Никога вече не искам да чувам името й — каза той. — Не го изговаряй пред мен.

Осъзнах дълбочината на любовта му към нея. Всичко в него се бе променило, но тя още бе тук. Той единствен можеше да разбере какво означава загубата на Зара. Заради скръбта си ние бяхме свързани завинаги, въпреки мълчанието и вятъра, и мъжа, в който се бе превърнал. Посочих с ръка и го накарах да легне на земята и той ми се подчини. След това сторих второто най-ужасно нещо, което една майка може да направи, може би дори по-лошо от това да погребеш детето си под тежки камъни. Издишах последния дъх на дъщеря си в устата му. Дадох му нейната душа, за да бъде завинаги с него, за да остане човек с душа, макар да бе загубил всичко друго.

Мислех единствено за внуците си. Те бяха моят свят, моето настояще, моето бъдеще. Дадох обет, че ще се грижа за тях, че ще се постарая да имат нормален живот, доколкото бе възможно в тези условия, нищо повече. След като стигнахме до крепостта, се преместихме в малката стая, изградена в стената на краля, разделена от стаята на друго семейство с проста завеса. Нощем чувахме съседите си, смеха на децата, как родителите им се караха или правеха любов. В нашата стая имаше само тишина. Такъв бе сега животът ни. Вече нямахме нужда от речта си; нямаше думи, които да изкажат това, на което бяхме станали свидетели. Момчетата ме гледаха с тъмните си, потънали в мрак очи. Уверявах ги, че сме в безопасност, и правех всичко възможно да им го докажа. Сложих конец през прага, така че никой да не може да влезе в стаята, без да разберем. Спях с нож под сламеника си. Превърнах всеки ден в ритуал с надеждата, че децата ще намерят утеха и забрава в малките задачи и задължения на всекидневието ни. В тяхно присъствие бях спокойна и търпелива, разумната баба, на която можеха да разчитат за всичко, по всяко време, но усмивката ми изчезваше, когато останех сама. Всяка сутрин отивах в гълъбарниците. Всяка вечер се връщах да приготвя вечеря. Всяка нощ плачех.

11

Месеците се нижеха един след друг. Привикнахме към сухия въздух на планината и към аромата на сол, носен от морето под нас. Започнахме да опознаваме другите хора в селището; всички бяха дошли в тази крепост, защото нямаше къде другаде да открият подслон. Бяхме в ръцете на Бог, братя и сестри, независимо откъде и как бяхме пристигнали тук. Имаше воини и убийци, бунтовници, извършили престъпление, и такива, които твърдяха, че са станали жертва на престъпление. Имаше равини и щавачи, грънчари и козари, прости мъже и такива, които можеха да четат на арамейски и на иврит, както и на латински, и гръцки. Някои бяха прогонени от Йерусалим, други бяха избягали от горящия Йерихон, както и от стотици малки селца като моето.

Много от жените искаха да се сприятелят с мен и ме канеха да се присъединя към групичките, които се събираха вечер край становете и обсъждаха как е минал денят им. Знаех, че намеренията им са добри, но се държах настрани. Не можех да търпя веселото им бърборене, не повече, отколкото понасях вярата им. Макар да се преструвах, че не е така, миналото не си бе отишло. То бе всичко, което имах, и аз се бях вкопчила в него, поглъщах го и го попивах с цялото си тяло, защото дъщеря ми бе в земята на скръбта. Тъгата ме изпълваше, в мен не бе останало място за нищо друго. Гледах с присвити очи на останалия свят през стената, която бях издигнала между себе си и другите, както завесата разделяше моя дом от този на съседите ми. Знаех, че вярата не можеше да бъде пренебрегвана, че тя щеше да се спусне над нас на кожените си криле, прелитайки из мрака като прилепите, които нощем пърхаха из овощните градини.

Чухме слухове за римски шпиони, които лагерували недалече от крепостта ни. Воините ни излязоха, за да ги нападнат, но враговете били прекалено много и в крайна сметка мъжете ни се принудили да се върнат незабелязано и да изчакат римляните сами да напуснат лагера си. Обикновено враговете ни не оставяха почти нищо след себе си, освен костите на прасетата, които бяха изяли. Но този път имаше и още нещо — кула от камъни. Тези камъни бяха плашещи, защото с тях римляните бележеха място, на което смятаха да се върнат.

Все още обаче бях решена — за доброто на внуците си — животът ни да продължава без промени, доколкото бе възможно. Полагах усилия да живеем уединено, встрани от чуждите очи. Без приятели, без врагове, само ние тримата. Правех всичко, за да не нарушават нашата хармония.

После една нощ чух потропване по вратата ни. Усетих бучка да засяда в гърлото ми. През цялото време знаех, че всеки миг светът може да се срути върху нас. Никоя врата не можеше да попречи на чуждото нахлуване, никоя стена не беше достатъчно здрава, за да спре хода на времето. Вятърът вдига сухата слама във въздуха и я отнася на други места и само от Божията воля зависи дали тя ще стигне до чудно зелено поле или до гола пустош.

Молех се тропането да спре, но то се разнесе отново. Внуците ми се стреснаха. Слухът им беше толкова изострен, че чуваха ударите още преди да бяха отекнали по дървото. Надигнах се и пристъпих предпазливо към вратата.

Боях се от това, което предстоеше, и стоях там, трепереща, като питомна птичка, която се страхува от отворената вратичка на клетката си. Исках нашето спокойно, тихо съществуване да си остане непокътнато и всеки ден да бъде огледално повторение на предишния. Пресегнах се към ножа си. Стаята ни някога е била хранилище. Мишките често идваха тук, търсейки зърно. Сега се разбягаха, стреснати от стъпките ми, докато отивах да проверя кой бе посетителят ни в този късен час. Надникнах през една дупка между камъните.

В мрака отвън стоеше Йаел. Нямаше войници, нито зверове, само жена с дълга червена коса. Държеше в ръка кошницата с вещите си — толкова малко, че все едно не притежаваше нищо.

В началото помислих да я отпратя, но видях, че е отчаяна. Отстъпих и я пуснах да влезе. Тя приседна на сламеника, на който спях. Не я попитах какво се е случило; не беше нужно. Лицето й бе смъртнобледо, но на едната й буза имаше тъмна синина от удар, който някой й бе нанесъл. Изпитвах състрадание към нея заради мълчанието, което носеше в себе си, и също като гълъбите се почувствах привлечена от това червенокосо момиче.

Тя не се оплака, само прошепна:

— Съжалявам, че те притеснявам. Скарах се с баща си.

Бях го виждала на площада; приличаше на студен и егоистичен мъж, смятащ се за нещо повече от останалите. И преди бях срещала такива мъже — гледаха отвисоко на моя съпруг, защото бе пекар, и смятаха, че Йоав е прекалено добър, за да живее под нашия покрив. Направих място за Йаел, където да си легне, дадох й одеялото, което бях изтъкала и боядисала в тъмносиньо в памет на дъщеря ми, която обичаше този цвят. Йаел бе потърсила убежище при мен, въпреки че се държах студено с нея още от деня на пристигането й в гълъбарника. Тя бе почти на възрастта на дъщеря ми. Но бе жива, а Зара — не, и заради това я отблъсквах и винях, въпреки че нямаше нищо общо със станалото със семейството ми. Трепнах, когато се замислих какво бях направила. И все пак явно тя бе видяла нещо в мен, защото тази нощ бе дошла тук. Йаел знаеше, че аз разбирам езика на мълчанието. Не я попитах какво й се е случило, както едва ли някога щях да й разкажа какво бях направила аз.

На сутринта отидохме в гълъбарника заедно, сякаш дните ни винаги бяха започвали така. Синината на лицето й, където баща й я бе зашлевил, вече почти не личеше под мехлема от мед и фурми, с който я бях намазала. Не обсъждахме жестокостта на баща й, нито факта, че детето, което носеше в себе си, скоро щеше да се появи на този свят и вече нямаше как да го прикрива, независимо от дългите шалове, с които се увиваше. Вместо това говорехме за времето и за провалената реколта от бадеми. Розовите цветчета бяха изгорели в последните дни на Тамуз, сякаш някой ги бе подпалил нарочно, опърляйки ръбовете на венчелистчетата им с прахообразна черна коричка. Повечето от плодовете по дърветата така и не се оформиха, клоните бяха голи и сухи, превръщащи се в пепел, щом ги докоснеше човешка ръка. Всички бяха тъжни и притеснени. Първоначалният възторг, който бяхме изпитали при пристигането си в крепостта, постепенно почна да угасва след провала на реколтата. Бяхме толкова изолирани от останалото човечество, че не можех да спра да мисля за ангелите, за това как ни бяха изоставили — може би се бяхме отдалечили толкова много, че дори и те не успяваха да ни уловят, когато падахме, и не можеха да разберат напълно нашата тъга.

— Винаги съм се бояла от Ав — каза Йаел за месеца, който предстоеше да дойде. — Но не и тази година.

Звучеше решително, готова да се опълчи на пламъците на този сезон. Детето й щеше да се появи на света през този месец. Очаквах, че сега, когато баща й я бе прогонил от дома им, тя ще бъде по-уплашена и притеснена, но не беше така. Силата й изглеждаше обновена. Втренчваше се право в очите на хората, които я оглеждаха с любопитство, точно както правех аз, когато околните си шепнеха за неспособността на внуците ми да говорят. По това си приличахме, белязани от стореното от нас, но горди с децата си, въпреки че Бог ни бе изоставил.

Обикновено аз пристигах първа в гълъбарника, но в този ден закъсняхме, защото представих Йаел на внуците си. Шира и дъщерите й вече работеха; погледнаха ни, когато влязохме заедно, изненадани от нашия нов съюз и от нараненото лице на Йаел. Откакто бе дошла в гълъбарника, все се оплаквах от нея. Но една жена може да промени мнението си.

— Трябва ми някой да ми помага за внуците — обясних аз като нещо съвсем просто появата ни, въпреки че следата на бузата й разкриваше друго. — Прекалено съм стара, за да си играя с тях.

И това беше, нямаше нужда от повече обяснения. Така или иначе бе все едно. Жените биваха наранявани всеки ден и пазеха причините в тайна. Йаел ме погледна с признателност и бързо се захвана за работа. Забелязах обаче как се промени изражението на роба, когато видя синината й. Ако беше господар на своята съдба, сигурно щеше да отиде и да открие кой я бе наранил. Направих му знак да си гледа работата и да не се разсейва. Той изпълни нареждането ми, но през целия ден бе много по-грижлив към Наел от обикновено. Бе странно да наблюдаваш как се държеше така, сякаш бе обвързан с жена, която носеше детето на друг мъж.

— Остави я на мира — казах му аз, когато никой не можеше да ни чуе. Той сякаш не сваляше очи от нея. — Има си достатъчно свои проблеми, не са й нужни и твоите.

— Какво те кара да мислиш, че имам проблеми? — попита той по колебливия начин, по който говореше езика ни.

Млъкнах и го погледнах как работеше с греблото, което си бе направил, за да събира торта, воин, от който дори плашливите гълъбици вече не се бояха. Смятах го за странна приумица на природата заради цвета на косата му и заради ръста му, който бе толкова висок, че мъжът трябваше да се привежда на повечето места в гълъбарника. Сега внезапно видях, че всъщност е хубавец, широкоплещест, с красиви черти на лицето и с едри, големи ръце, които бяха изненадващо нежни, когато се грижеше за птиците.

— И какво, да не би да не си мъж? — попитах аз, намеквайки, че всеки мъж на този свят носи проблеми на жените.

— Бях — отвърна той. — Преди.

Не бях толкова стара, че да не разбера смисъла на думите му. Въпреки оковите на робството той скоро щеше отново да стане такъв, какъвто бе бил някога.

12

Всеки ден чувахме как воините ни се подготвят за своите набези навън. В складовете ни имаше все по-малко провизии, стомасите ни бяха празни. През лятото винаги водехме по-оскъден живот, но тази година положението бе по-лошо от всякога. Вечер изяждах само половината от това, което беше в чинията ми — малко нахут и намачкани смокини, за да съм сигурна, че ще има повече за децата и за Йаел. На всички жители в крепостта бе раздаден остера, камък, върху който бе отбелязано името или инициала ни, и с него всяка седмица можехме да получаваме дажбата си храна, вода и подпалки. Времената бяха трудни за всички. Жегата на лятото се бе стоварила с цялата си сила върху нас, надвисналият въздух бе толкова сух, че носехме шаловете върху устите си, за да охлаждаме дъха си. Водата в цистерните вече бе на свършване, а едва бяхме навлезли в огнения месец.

С Йаел не обсъждахме нашата договорка, но тя продължаваше да живее в малката ни стая. Внуците ми отначало се притесняваха от нея, но един ден тя ги повика и те я наобиколиха, макар и с известно колебание. Йаел им посочи скорпион, криещ се в един сенчест ъгъл.

— Когато бяха малко момиче — каза им тя, — в коридора, в който спях, имаше много такива създания, но никога не ги докосвах. И вие не бива да докосвате скорпион, трябва да стоите на разстояние от тези животинки и да се отнасяте с уважение към тях не само заради смъртоносното им жило, но и заради умението им да пазят тишина.

Тъмнооките ми внуци наблюдаваха с удивление и възторг как Йаел улавя страховития натрапник и го поставя в една делва. Тя го хвана чевръсто между пръстите си. Запитах се какво ли друго бе направила, щом сега проявяваше такава смелост; може би също като моята и нейната дързост бе родена от скръбта. Колкото по-малко имаш да губиш, толкова по-лесно е да вдигнеш ножа, меча, скорпиона. Докато отнасяше смъртоносното създание навън към близките терасирани градини, момчетата я следваха по петите, развълнувани от нейното безстрашие. Когато ги видях така въодушевени, проявяващи интерес към нещо, гърлото ми се сви толкова рязко, че се уплаших да не би и аз да изгубя гласа си. Усмихнали и съсредоточени в ставащото, те приличаха на съвсем нормални деца; никой нямаше да каже, че това са двете момчета, на които демоните бяха отнели способността да говорят. Гледаха като омагьосани и с отворени усти, приклекнали в краката на Йаел по средата на малката градинка със сирийски репички, как тя пуска скорпиона на свобода в сенчестото ъгълче и той се шмугва бързо в съседната градинка с лук.

— Светът е различен за различните създания — каза Йаел на децата, докато всички наблюдавахме градината, която със сигурност изглеждаше като гора за малкото, откъснато от дома си животинче. Скорпионът се скри от погледите ни. — За някои ние сме гиганти, а на други приличаме на мравки, които трябва да бъдат стъпкани.

Хората клюкарстваха за Йаел и за нощта, в която убиецът Бар Елханан бе прогонил дъщеря си, чудеха се кой ли е бащата на детето й. Внуците ми обаче вече я обожаваха. Макар да се държах все още дръпнато, и аз бях свикнала с присъствието й. Ако някой кажеше нещо лошо за Йаел пред мен, само го поглеждах и това бе достатъчно. Да, предпочитах да съм сама, но ми беше все по-приятно и намирах утеха, когато тя бе в дома ми, когато чувах лекото й дишане насън, сякаш моята собствена дъщеря бе тук, с нас.

Трябва да призная, че бях благодарна за помощта й в домакинството. Дори в нейното състояние — коремът й вече бе доста пораснал, Йаел не си позволяваше да мързелува. Готвеше, приведена над огнището, и пържеше храната ни в поставения над кръга от камъни тиган. Ходеше до складовете, за да взема дневните ни дажби от фасул и зърно, осигуряваше подпалките и правеше всичко, за да ми се отблагодари, че я бях прибрала в дома си. Но историите, които разказваше на внуците ми, бяха единствената отплата, която исках от нея. Очите на момчетата грейваха, когато я слушаха като омагьосани вечер, преди лягане. В разказите й за геройствата на скорпиона мълчанието бе предимство и дар, не недостатък, а добродетел.

— Скорпионът може да върши неща, невъзможни за останалите: може да вижда в мрака, да чуе муха дори от далечната страна на планината, да усети опасността, когато останалата част от света спи — обясняваше им тя.

— От майка си ли знаеш тези истории? — попитах я една вечер, когато бяхме заедно на площада.

Бяхме започнали редовно да работим на становете; сядахме встрани от другите жени, но ни доставяше удоволствие да тъчем, а и дрехите ни бяха вече протрити — имахме нужда от нови шалове и плащове. Когато потънехме в работа, понякога успявахме да забравим за облаците прах, които се издигаха около нас, и за това, че сме гладни. Може да нямахме нищо друго, но поне разполагахме с вълната на овцете и със своите вретена.

— Нямам майка — отвърна Йаел със сведени очи.

Стигнахме до становете, настанихме се и извадихме своите парчета от разчепкана, боядисана вълна. Украсата, която Йаел тъчеше, привличаше вниманието на всички. Дори клюкарките, които постоянно я обсъждаха, бяха впечатлени. Тя вплиташе изящно цветни нишки, които образуваха поредица от квадрати с различни цветове. Забелязах, че и формата, и нюансите са почти същите като тези на туниката на роба.

— Всеки човек има майка — настоях аз, докато работехме.

— Сигурна ли си, че аз съм човек? — пошегува се Йаел и вдигна дръзко брадичка.

Никога не бях виждала жена с такава червена коса или пък толкова смела, че да посмее да хване скорпион с пръсти. Другите може и да подшушваха, че тя е обладана от демон, и да се кълняха, че не прилича на никоя друга дъщеря или съпруга. Но аз я бях видяла в нощта, когато баща й я прогони и тя се сви в ъгъла като всяка друга бита жена по света. Виждах и как се променя изражението на лицето й, когато стоеше редом до Мъжа от север.

Да, беше човек.

Когато мислеха, че са сами, чувах неща, за които те не би трябвало да разговарят. Йаел имаше късмет, че бях привикнала с мълчанието и държах езика зад зъбите си. Ако се разнесеше мълвата за отношенията им, никога нямаше да си го простя; хората щяха да охулят кратките мигове на близост и нежност, на които бях станала свидетел.

От няколко дни над най-големия гълъбарник кръжаха ястреби, които възнамеряваха да отмъкнат гълъбите ни. Завързахме няколко пръчки с въже така, че да приличат на детска играчка; когато вятърът задухаше, пръчките се блъскаха една в друга и тракащият им звук пропъждаше хищниците. Но един ястреб не се боеше и не можехме да го изгоним. Той изглеждаше много изнемощял и твърдо решен да се докопа до вечерята си. Гладът беше поразил по едно и също време всички създания в пустинята.

Когато ястребът литна до рамката на прозореца, Йаел взе малко зърно и протегна шепата си към него. Изумих се, когато видях как ястребът яде от дланта й, сякаш бе питомен гълъб. Не само аз видях станалото. Мъжът от север отиде при нея.

— В моята страна ловците обучават ястребите да преследват плячката си и после да носят уловените яребици и гълъби на господарите си — започна да разказва той. — Омотаваме острите им жълти клюнове с кожени върви и те остават наполовина затворени, за да не могат да погълнат улова си; трябва да се научат да изчакват търпеливо, докато занесат плячката си; държим ги гладни, докато ловците не благоволят да им подхвърлят малко месо за награда.

Обикновено отнемало месеци да се спечели доверието на ястреба. Робът бе изумен колко лесно Йаел бе успяла да го накара да долети при нея.

— Явно владееш някаква магия — каза той.

Отпусна се на колене и сведе глава пред жената с червена коса, съвсем леко, показвайки, че е омагьосала и него. Йаел се разсмя на думите му — запомних случката, защото никога дотогава не бях чувала смеха й. Беше красив, изненадващ звук.

— Жените с червени коси имат способността да опитомяват дивите създания — каза тя. — Нали идваш от страна, където много жени изглеждат така, би трябвало да знаеш, че това е истина.

Мъжът се изправи, макар все пак да му се налагаше да се привежда заради високия си ръст. И тогава го чух да казва:

— Ти не си като тях, Йаел. Ти не приличаш на никоя друга жена.

Не знаех дали думите му трябваше да бъдат възприети като похвала или като обида, но после той хвана ръката й и я целуна, от вътрешната страна на китката, мястото, където хората казват, че нуждите и желанията на човек се пресичат и стават едно.

Йаел не беше моя дъщеря, но живееше в дома ми и затова се притеснявах за нея. Знаех, че жените са склонни да търсят успокоение на странни места, когато наближи времето за раждане. Да носиш дете в себе си, може да е много объркващо и дори най-малкият нежен жест в този жесток свят можеше да накара Йаел да забрави, че Мъжът от север не е един от нас. Нощем тя се мяташе на одеялото, върху което спеше, измъчвана от жегата. Сутрин гледаше мрачно и й бе нужно дълго време, за да се разсъни. Чудех се дали сънува как бебето й идва на този свят, както бях сънувала аз преди много, много години, дали вече бе видяла лицето на детето си, дали бе избрала име, макар да бе по-добре да не го прави. Ако назовеш предварително неродено дете, демоните научават за него. Те вземат името му и то по-лесно може да бъде призовано към мрака. Аз бях сторила тази грешка и бях предизвикала съдбата. Може би нощните демони бяха преследвали дъщеря ми от мига, в който я нарекох на утринната зора.

В това жестоко време от годината ние не се оплаквахме от работата си, защото в гълъбарниците бе прохладно и измазаните с хоросан стени ни носеха някакво облекчение. Бяхме защитени от безпощадната жега на сезона. Под нас в долината се стелеше розова омара. Светът извън портите на крепостта бе осветен от ослепителна бяла светлина и ние спускахме ниско над главите си шаловете си, за да закриваме очите си. Не се виждаше нито едно зелено местенце; дори издръжливите листа на вечнозелените бодливи храсти бяха изсъхнали и свити като стар пергамент. Чувахме как чакалите вият нощем и потръпвахме при този звук. Големи ята от птици прелитаха над нас, изоставили опустошената ни земя, търсейки вода и храна в по-отдалечени места, може би в планините на север или на изток към Моаб, където казваха, че полетата винаги са зелени.

Всеки ден Мъжът от севера оставяше на ръба на прозореца зрънца за ястреба. Когато говореше на своя език със своето варварско ръмжене, създанието сякаш го разбираше и в жълтите му очи проблясваше искра. Птицата имаше червена глава и заради това робът го бе нарекъл Одеум, рубин — същото име, с което наричаше и Йаел. Тя се усмихна широко, когато го чу за пръв път, защото знаеше, че я предизвиква.

— Само глупак ще иска да държи ястреб тъй близо до гълъбарник — подигра му се на свой ред. — Ястребът ще погуби всичките ни питомци. Аз дадох на хищника няколко зрънца от жалост, но ти прекаляваш, като се опитваш да опитомиш дивото създание. Нима не осъзнаваш грешката си? Човек не може да се довери на ястреб.

— Бъркаш за него — отвърна й Мъжът от север. — Той ти се подчини, когато ти го повика.

— Ястребът винаги си остава ястреб — казах и на двамата, защото вече не можех да се сдържам.

След забележката ми те се умълчаха и се заеха отново със задачите си. Какво можеха да ми кажат? Знаеха, че съм права. Не можеш да промениш същността на ястреба, както не можеш да научиш гълъба да ловува и убива. И все пак по-късно същия ден видях как робът и Йаел носят пълните с тор кошници към полетата, за да нахранят смазаната от жега гора, а ястребът кръжеше над тях, сякаш бе куче, опитомено и подчиняващо се на волята им. Помислих си, че може и да съм сгрешила — може би прекалено бързо си бях създала мнение за едно създание само по външността му, без да осъзнавам, че в света, който Бог ни е дал, всички неща могат да се променят.

Засега единственото сигурно нещо бе, че дните продължаваха да се стоварват върху ни тежко, с една и съща хипнотична и непоносима жега. Тя бе направо видима, топлите вълни се издигаха пред очите ни и блещукаха като посестримите си в морето. Пред складовете се редяха опашки от изтощени, смазани жени, чакащи за отредените за семействата им дажби вода и храна. Чувствах се като вцепенена от този месец Ав така, както някога, в предишния си живот, не можех да изляза от сънищата си, докато се пробуждах бавно от мириса на хляб в онези скъпоценни сутрини, когато земята край мен бе зелена и въздухът ухаеше на кипарис. И тогава, и сега бях в плен на магията на времето, но преди бях скъпоценност в ковчеже със съкровища, а сега — просто птичка, затворена в клетка.

Тук, в планината, притежавахме много малко неща, но поне бяхме в безопасност. В света отвън насилието срещу нашия народ нарастваше с всеки ден. Имаше слухове, че мъртъвците са струпани на купчини по всички главни пътища на Юдея, че река Йордан била толкова препълнена с тела, че можело да я прекосиш, стъпвайки върху тях, сякаш са камъни на мост. До нас стигна новината, че още едно селище на есеите е унищожено. Бях чувала за тези хора, които наричаха себе си „деца на светлината“ и живееха в селище на име Сехаха. Един ден малка, изнемощяла групичка от оцелелите се появи в долината. Видяхме надигналата се от пустинята прах, предвестник на тяхното идване. Белите им ленени одежди блестяха ярко, докато се катереха по скалите. Воините ни се спуснаха по змийската пътечка, за да посрещнат посетителите и да ги доведат при нас. Знаехме, че есеите ненавиждат войната и битките, а ние бяхме крепост, създадена за бой. И все пак, като всички нас, когато бяха останали без избор и без друго място, където да отидат, те бяха дошли в тази планина.

Бяха седем мъже, три жени и четири деца. Мъжете носеха всичките си притежания в торби, завързани здраво на гърбовете им с дебели въжета от ленени влакна. Жените ги следваха, облечени скромно, босоноги, без украшения. Те мъкнеха мехове от козя кожа, пълни с вода и сирене, и водеха след себе си стадо от измършавели кози, вързани заедно, така че отдалече животните приличаха на странно създание с пет глави. Имаха и две черни магарета, натоварени с високи керамични вази; вътре бяха скрили пергаментовите свитъци, на които бе изписано учението им. Мъжете бяха равини, техните хора ги смятаха за светци, особено един от възрастните, който може би беше най-старият човек, когото някога бях виждала в живота си. Откакто римляните бяха унищожили селището им, се бяха скитали из пустинята, живели в пещери и оставяли части от своето учение навсякъде, където откриели подходящо място, за да са сигурни, че вярванията им няма да изчезнат без следа, ако и те бъдат посечени.

Когато новодошлите минаха през Змийската порта, там вече се бе събрала тълпа. Оцелелите есеи изглеждаха стреснати, поразени от укрепленията на Масада. Оглеждаха с мрачни лица стените, по които бяха застанали в бойна готовност воините ни, купчините оръжия, копията с наострени бронзови върхове, които държахме отстрани на синагогата, за да бъдат благословени от нашите мъдреци. Есеите бяха влезли в царство, създадено единствено за война, където хората складираха навсякъде оръжия така, както в другите селища сигурно трупаха масло и вино; тук всеки камък бе заоблен с длето, подготвен да бъде използван като оръжие, ако битката стигнеше до улиците на крепостта.

При появата на тези миролюбиви, кротки хора всички се спогледахме помежду си, внезапно осъзнали, че кръвта и отмъщението са попили в нас като проклятие, превръщайки ни във варвари. Мисълта за войната ни пробуждаше от сънищата ни сутрин и пак тя ни унасяше в неспокоен сън нощем. Някои от нас сведоха засрамено надолу очи, смаяни от това, в което се бяхме превърнали. Други гледаха втренчено в малката групичка, облечени в бяло хора, които те смятаха за глупци, нежелаещи да се бият за свободата на Цион.

Най-възрастният от есеите, когото те наричаха Абба в знак на уважение, бе носен на ръце от останалите. Тялото му бе слабо, но не и духът. Хората му го повдигнаха високо на раменете си, за да може той да се обърне към нас.

— Всички ние сме чада на нашия Бог. Всичко, което е сега и което някога ще бъде, е Негово творение. Преди нещата да се появят, са били родени в Неговата мисъл. Неговият славен план направлява съдбата ни, съдба, която е невъзможно да променим. Ние сме тук, защото ни е било писано да дойдем на това място, макар да се различаваме от вас така, както нощта от деня.

Не знаех дали хората ни ще приемат думите на Абба, или срамът и яростта ще направят това невъзможно. Във въздуха се усещаше напрежение, белег за което бе внезапно настъпилата тишина; после Йаел се затича към една от жените в групичката на есеите и я прегърна. Взаимната им радост от неочакваната среща разчупи неловкото мълчание на площада. Научихме, че това е приятелката й Тамар, която някога бе имала четирима синове, а сега й бе останал само един — другите, както и мъжът й, загинали при нападението над селището им от римския легион. Сега тази жена се притискаше към единственото си останало дете, Йехуда, сякаш само то я крепеше към земята, по която стъпваше.

Бен Яир позволи на есеите да останат в крепостта. Той дойде да говори с водача им, този учен мъж, който бе едновременно баща и свещеник, носеше чисто бяла ленена роба и ходеше бос, а лицето му бе гладко, без бръчки, въпреки че бе много стар. Те седнаха под едно маслиново дърво и разговаряха няколко часа. След това към тях се присъедини и Менахем бен Арат, нашият първосвещеник. След този разговор из крепостта се разнесе мълвата — никой не биваше да закача есеите, независимо че бяха толкова различни от нас. Те си имаха свои обичаи и им бе разрешено да ги практикуват между крепостните стени, докато останеха тук.

Всичките четиринайсет есеи пожелаха да живеят заедно, на едно място, както било обичайно за тях, тъй като смятаха, че каквото принадлежи на един, принадлежи и на всички. Дадоха им малък каменен обор в далечната страна на овощната градина, в който някога бяха държали козите родилки. Щяха да споделят храната си и малкото си останали притежания под същото дърво, където техният водач бе разговарял с нашите и се бяха споразумели. Къпеха се със студена вода преди всяко ядене и произнасяха молитвите си, преди каквато и да е храна да влезеше в устите им. Три пъти дневно — на разсъмване, по обед и отново след като първите три звезди се появяха на небето — виждахме мъжете да се молят, обърнали лица към Йерусалим. Шестимата мъже, които бяха верни ученици на Абба, седяха на дългата маса, която си бяха сглобили от дъски, за да работят по свитъците си — документите от високите вази, които бяха пренесли през пустинята на гърба на техните изнемощели магарета. Пишеха с мастило, направено от бадемово масло и от смолата, извлечена от терпентиново дърво.

С Йаел им занесохме маслини, сирене и малко пшеница. Нахара дойде с нас, за да им даде няколко делви с вода и масло по заръка на майка си. Млад есей, който винаги стоеше от дясната страна на Абба и очевидно бе неговият любимец, се впусна да й помогне с носенето на водата. За да го направи, Нахара трябваше да остави делвите на земята, защото младежът не можеше да рискува да ги вземе от ръката й; всичко, което тя бе докосвала, можеше да се сметне за нечисто.

Той прошепна тихичко молитва, докато отнасяше делвите, защото неговите хора вярваха, че владее силата на благословията, макар да нямаше повече от седемнайсет години.

Жените на есеите ни благодариха, когато им поднесохме даровете си, и все пак споменът за клането все още помрачаваше очите им. Нахара застана отстрани до младия мъж; тя бе прекалено малка и чиста, за да чува за жестокостите, които тези хора бяха преживели. Но с Йаел приседнахме до жените, които ни разказваха с равни гласове как са били убити близките им. Те не плачеха, нито стенеха от мъка, защото вярваха, че децата им ще възкръснат отново в Края на дните. Тогава майките отново щяха да прегърнат синовете и дъщерите си и щяха да станат едно със загубените си съпрузи.

Тамар бе по-мълчалива от другите жени, лицето й бе белязано от тъгата, болезнено бледо. Когато се наканихме да си тръгнем, тя постави ръка на рамото на Йаел и я притегли към себе си.

— Този няма да го загубя — чух я да казва.

Момчето й, Йехуда, се бе проснало на тревата и гледаше към първите звезди, които започваха да се появяват в нощното небе. Мъжете есеи се бяха събрали в полето и ги чувахме как пеят с дълбоки, чисти гласове. Беше толкова горещо, че всяко движение на въздуха беше като избухване на пламък, всяка звезда бе фенер, светнал в нощта.

— Обещай ми, че ще ми помогнеш, както аз ти помогнах някога — прошепна Тамар. Тя цялата изглеждаше като отворена рана; дори гласът й бе пресипнал и от него сякаш се стичаха капки кръв. Кимна с глава към покрития издут корем на Йаел. Бебето щеше да се появи всеки миг. — Знаех, че търсиш онзи лек за треска, за да спасиш някой мъж. Бе изписано на лицето ти.

Йаел погледна към мен. Бързо извърнах глава встрани, за да не изглежда, че съм подслушвала разговора им. Когато я видях да прегръща приятелката си, разбрах, че обещанието й бе дадено. Докато се прибирахме към дома, не я попитах защо бе поела обет към жена, част от хора, толкова различни от нас, които явно презираха пътя, по който бяхме поели. Не попитах чий живот бе искала да спаси, нито защо бе решила да прекоси пустинята в търсене на лек за него, готова да жертва своя. Просто добавих тези късчета информация в списъка си, за да мога някой ден да ги изтъкна пред Йаел, ако се скарахме и трябваше да й доказвам, че тя наистина е човешко същество като нас.

13

Когато Ав се стовари върху ни с пълната си мощ и по обедно време луната бе червена като слънцето, Абба изпрати младия есей до гълъбарниците, за да работи с нас като благодарност за продуктите, които им бяхме дали. Тъй като правилата им бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът, който се казваше Малахи бен Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник. Въпреки това скоро се сприятели с Нахара и двамата разговаряха с часове. Малахи бе само няколко години по-голям от нея. Бе най-силният сред близките си и изключително благовъзпитан, надарен с дарбата на красноречието. Заради това се ползваше с добра репутация, а и самият той се смяташе за мъж на честта. Ние все още гледахме на Нахара като на дете; може би просто ни се искаше тя да остане такова по-дълго време. С изненада наблюдавахме как тези двамата, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно на стената по време на обедната почивка. Малахи говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той й казваше, бе като просветление за нея. Някои от думите му достигаха и до нас. Той говореше за Края на дните и как се подготвяха за него хората от тяхната общност, като признаваха греховете си, следваха пътя на светлината и принасяха земния си живот в дар на Адонай. Те нямаше да се бият срещу римляните, защото този свят, в който живеехме, не беше краят за тях; щяха да възкръснат след смъртта си и да засияят отново.

Още от пристигането си в планината знаех, че Нахара е сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстничките си, отговорно и ученолюбиво. Майка й я бе научила да чете на арамейски и иврит. Малахи със сигурност бе впечатлен от нея, и то с основание; не само че бе умна, Нахара бе и красива, и с чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Малахи приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрев-слънце и този шепот стана мост между двамата.

Също като другите в тяхната общност Малахи се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората му вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните. Малахи бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе изпратен в гълъбарниците, защото Абба вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка. Макар да бе млад, пишеше по пергаментовите свитъци заедно със старейшините си и те казваха, че неговите букви са толкова красиви, че ангелите надничали над рамото му, за да им се наслаждават; бе толкова благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пишел, се превръщало в кръв и изглеждало червено на страниците. Вече бе решено, че когато настъпи това време, ще заеме мястото на Абба и двамата често седяха един до друг, опрели глави и потънали в дълбок разговор или молитви.

Въпреки достойнствата на Малахи Шира скоро започна да проявява недоволство от новия ни помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, и все пак Нахара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Чудехме се дали раменете им не се допират, дали ръцете им не се докосват… Когато по обед се молеше под маслиновото дърво, което бе превърнал в свое свещено място, целуваше шнуровете на молитвения си шал и после предлагаше целувките си в дар на Бога, дали се молеше да прочисти съзнанието си от скверните земни мисли и желания? Шира го следеше внимателно с присвити очи и все по-често на лицето й падаше сянка.

Един следобед, когато Нахара се прибра, за да приготви ястието ни от леща и маслини, Шира отпрати Малахи. Останалите се струпахме, за да наблюдаваме; хората смятаха, че тези гълъбарници в някаква степен принадлежат на Шира — тя беше тук най-отдавна и ние й си подчинявахме във всичко.

— Можеш да си тръгнеш веднага — каза тя на есея. — Няма причина да оставаш повече днес.

Три съвършени гълъбици бяха избрани да бъдат занесени в синагогата за вечеря на свещеника и в момента аз скубех перата им. Сведох глава, но се вслушах в разговора им.

— Нима не полагам достатъчно усилия? — изненада се Малахи. Сред своите не бе свикнал някой да му се противопоставя, а сега една жена го отпращаше. Изгледа я с недоумение.

— Няма никакъв проблем с работата ти — чух да отговаря Шира. — Просто вече нямаме нужда от теб тук.

Шира явно забеляза изражението ми, защото и аз бях изненадана. Малахи ни бе улеснил много и не виждах смисъл да го унижава, като го отпраща. Есеите ни бяха дали най-добрия си мъж, но той не бе такъв според Шира. Когато останахме сами, тя се обърна към мен:

— Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между есея и Нахара и аз напълно разбирах защо не желае този мъж да бъде избраник на дъщеря й. Малахи бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си, такава бе истината; жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Нахара се върна с обяда ни, се изненада, че Малахи го няма, и лицето й поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и я чух да казва на Азиза:

— Тя го отпрати, за да ми направи напук.

— Сигурна съм, че е имала важна причина — отвърна по-голямата сестра и в думите й имаше много истина.

— Не, просто е жестока — сопна се рязко Нахара. — Това е единствената причина. Мисли само за това, което иска тя. Ти най-добре би трябвало да го знаеш. Нали затова криеш тайната си от нея.

Азиза сведе очи.

— Тя е наша майка.

Нахара помръкна и свъси вежди.

— Майка, която не се интересува от щастието ни.

Знаех, че греши за основанията на майка си. Малахи не беше подходящ за нея; за него се говореше, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе. Азиза явно също смяташе така.

— Виж как живеят — каза тя на сестра си, когато Нахара й се оплака. Едва ли някоя майка щеше да иска за детето си живота, който водеха жените на есеите — живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Но макар Малахи да бе отпратен от гълъбарника, неговото присъствие се усещаше още тук. Понякога хората, които са около теб, могат да прозрат съдбата ти, докато ти самият оставаш сляп за нея и се препъваш напред към бездната, правейки грешка след грешка. Така се случваше сега и с по-младата дъщеря на Шира. Всички виждахме какво ще бъде бъдещето й, ако избереше да тръгне по този път, а не по друг, но тя сама не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървени порти, въпреки че не бе довършила работата си. Шира тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можахме да открием Нахара. Сякаш земята я бе погълнала и от нея бе останала само сянката й. Може би вече бе последвала Малахи до каменната плевня на есеите и в този миг смъкваше сандалите си, за да тръгне боса като другите жени. Тя беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг, не на майка си. Застанах на прага до Шира. В този миг не приличаше на страховитата вещица, повелителка на магиите, а само на майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето й.

— Тя ще се върне — опитах се да й дам някаква надежда аз.

Шира се взираше към празния площад. Поклати глава. Бе виждала лицето на любовта хиляди пъти. Бе правила амулети, за да я породи в нечие сърце, и талисмани, за да затегне оковите й; бе казвала заклинания, за да свърже любовниците заедно, и други, за да ги раздели. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата й, дори сред мъждивата светлина на гълъбарника.

— За нещастие, грешиш — каза Шира с глас, треперещ от съжаление. — Тя вече си отиде. А ако той познаваше истинската й природа, никога нямаше да я пожелае.

Усетих внезапен студен повей сред парещия въздух. Помислих си, че най-накрая сме получили отговор на молитвите си, защото всеки ден хората в крепостта се събираха и молеха заедно за дъжд. Сега бе започнало да припръсква, неочакван дар за нас в това сухо време на годината. Но дъждът бе странен, падаше от сивото небе на блещукащи бели ивици. Облизах устните си и осъзнах, че са посипани със сол. Това бе дъжд от Соленото море — понякога, когато се надигаше силен вятър, той отнасяше облаци от пръст нагоре във въздуха; яростните, горещи въздушни вълни вдигаха със себе си и вода, и сол, а после ги изсипваха върху нас. Такъв дъжд бе лошо знамение, защото това, което приличаше на животворна вода, всъщност бе солена отрова. Соленият дъжд можеше да отрови овощните градини и да замърси цистерните. Мъжете с открити рани щяха да стенат от болка тази нощ; жените нямаше да успеят да запалят огън и да сготвят вечеря за семействата си; козарите щяха да открият, че прясното мляко, което събираха във ведрата, е прокиснало и се е превърнало в солена извара.

Щеше да бъде много по-добре изобщо да не валеше, отколкото да ни сполети това.

Шира започна да напява заклинание, докато се прибирахме вътре, за да се скрием от пороя. Стресна всички ни, когато се пресегна и грабна един гълъб. Извади ножа, който използвахме, за да приготвяме храната си. Изглеждаше като обладана от демони, когато направи рязко движение през гърлото на гълъба и после обърна птицата с главата надолу така, че кръвта й да капе върху каменния под. Убийството на гълъб се смяташе за престъпление, строго наказвано от закона. Особено ако бе извършено, за да послужи на тъмните цели на кешафим.

Азиза се извърна встрани, когато разбра какво правеше майка й, за да попречи на връзката между Нахара и есея, когото тя бе избрала. Мъжът от север също отклони поглед, за да не стане свидетел на нещо, което според него явно бе прекалено лично. Единствено Йаел стоеше като омагьосана и се взираше унесено в падащите по пода пера, в капките кръв… Забелязах, че започна да напява думите на заклинанието заедно с Шира, сякаш се надяваше, че гласът й ще увеличи мощта му.

Докато пееха, дъждът от Соленото море внезапно плисна през прага и отми кръвта. Може би това развали заклинанието и го обезсили още преди да бе започнало да действа. Азиза и робът се опитваха да успокоят гълъбите, които пърхаха уплашено с криле към покрива, стреснати от дъжда, трополящ като камъни над главите ни, и още по-ужасени от смъртта на своя другар. Наблюдавах мрачното изражение на лицето на Шира, докато се опитваше да отблъсне нахлуващата сол. Сърцето ме болеше за нея. Дори най-вещата от вещиците, от която хората се бояха, която познаваше магията по-добре от най-учените мъже, не можеше да спре едно момиче, решено да следва своя път.

Забързах към къщи да видя внуците си, като правех големи крачки, за да избегна купчините сол, които бяха започнали да се трупат по улиците на крепостта от този скверен дъжд. Видях Нахара в другия край на полето — вървеше до младия есей. После техните жени й поднесоха един от красивите им бели шалове и тя закри косата си с него. Когато я видях там, до Малахи, обвита с най-чистия лен на земята, разбрах какво бе станало още преди самата Нахара да го осъзнае.

Тя бе една от тях.

14

Докато червената луна на Ав пулсираше, узря нов плод, изплисквайки водата вътре в Йаел с изгарящата жега на предстоящата си поява. Тя бе коленичила до огъня, където приготвяше храната ни, когато полата й внезапно подгизна. Видях как в очите й проблясва ужас. Бързо изпратих внуците си при Шира, за да разбере, че времето на Йаел е дошло. Внукът й Адир можеше да се грижи за по-малките момчета, докато ние се заехме със задачата си да посрещнем на този свят новото дете.

С Йаел се запътихме към изоставените хранилища, като спирахме, когато тя имаше нужда да си поеме дъх или да простене. Баща й не бе дошъл да я види нито веднъж през последните дни на бременността й, когато стоеше затворена в стаята ни, защото бе прекалено наедряла и уплашена, за да се движи. Но брат й бе идвал няколко пъти. Първия път застана на прага ни и се извини тихо, че ни притеснява, после коленичи до Йаел, все още облечен със сребристата си ризница, така че целият искреше на бледата светлина. Чух ги да си говорят за Йерусалим, понякога се разсмиваха, докато си припомняха къщата, в която бяха израснали, огненото дърво, издигащо се на пазара. След това се отбиваше често, явно се чувстваше удобно в дома ни, позволяваше на внуците ми да се катерят по раменете му и да си играят на воини. Йаел понякога се шегуваше с брат си, закачаше го за Азиза, казваше му, че е като овца, сляпо следваща любимата си.

— Дава ли ти достатъчно слама? — питаше го тя и се смееше. — Затваря ли те нощем в обора?

— Да не се опитваш да ме ядосаш, Йая? — отвръщаше Амрам с усмивка, като я наричаше с галеното й име от детството им.

Йаел извади парченце синя коприна, част от шала, който брат й някога й бе подарил. Размаха го пред него, за да му напомни, че все още го пази за късмет, пъхнато под сламеника й. Бях виждала, че го крие там. Забрави да спомене обаче, че на същото място държи и парченце от туниката, която робът в гълъбарника й бе дал.

По време на посещенията на Амрам те не обсъждаха скорошната поява на бебето, но воинът веднъж донесе дрънкалка, която сам бе направил от костилки на сливи, които потракваха, когато играчката се разклатеше. Йаел се зарадва, облекчена, че брат й все още я приемаше, независимо от това кой бе бащата на детето й.

— Вината е моя — чух го веднъж да й казва. Тогава се досетих, че бащата сигурно е бил негов другар. — Никога не оставяй нещо ценно в чужди ръце.

— Това, което ще се появи на този свят, също е ценно — увери го Йаел. — Ако ти си причината за това, значи на теб трябва да благодаря за този дар.

Времето на бебето бе дошло и ние вървяхме под вечерната светлина към пустите хранилища, където щяхме да се срещнем с Шира. Прегръщах Йаел, за да я подкрепям, и тя се облягаше на мен, когато болката избухваше вътре в нея. Щом стигнахме до стълбището, тя се преви на две и простена, изненадана от силата на нероденото си дете.

— Това ще ти причинява до края на живота ти, така че по-добре се приготви — предупредих я аз.

Йаел се опита да се усмихне, но спазмите й бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за лъва, който бе загубила в пустинята, за мъжа, когото бе обичала, за цената, която трябва да плати за греховете си. Правех каквото можех, за да я успокоя. Лицето й бе пламнало от неудобство и топлина.

— Ще ти го върна обратно — шепнеше тя. — Това не е ли достатъчно?

Не знаех дали говори за мъжа, за вярата си или за детето, което щеше да се роди. Сякаш бе изпаднала в треска. С облекчение видях Шира да идва към нас от другия край на полето. Беше отишла да повика Нахара, която въпреки бягството си явно се бе съгласила да помогне на майка си. Нахара бе боса, белият ленен шал покриваше главата й и се спускаше по раменете й. Косата й бе сплетена на една проста плитка по обичая на есеите. Майката и дъщерята не си говореха, докато вървяха една до друга, лицата им бяха мрачни и сериозни, раздорът им си личеше по разстоянието между двете. Когато стигнаха до нас, Шира веднага постави длан на корема на Йаел. Кимна доволно, после ни побутна да се приберем вътре, където можехме да накладем огън и да сложим вода да кипне, за да сме сигурни, че ще прогоним всички демони, които могат да се опитат да влязат в цистерната.

Преди да слезе долу, Йаел махна с ръка към Шира, че иска да й каже нещо; лицето й бе измъчено. Чух я да шепне:

— Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.

— Добре, добре… — съгласи се Шира. Хвърли ми бързо поглед, за да ми подскаже, че сега трябва да се съгласяваме с всичко.

Помогнахме на Йаел да слезе по дългия коридор надолу, спирахме, когато болките й бяха прекалено остри, продължавахме бавно, когато отслабваха.

— Тук демонът се превиваше по пода — простена Йаел, щом стигнахме до стаята, в която бе присъствала на предишното раждане.

— Тя бе прислужница, не демон, и детето й сега е здраво и силно — каза Шира, за да я успокои.

Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Нахара и Шира работеха заедно, сякаш между тях всичко бе наред. Забелязах, че Нахара започна да се моли, когато Йаел се извиваше в предродилни спазми, и че поглежда с неодобрение към статуетката на Ашторет, която Шира бе сложила върху каменната лавица, за да бъде направено приношение на богинята с кръвта от раждането.

Бебето бе готово да поеме пътя си, преди ние да се подготвим достатъчно; явно нямаше търпение да излезе на белия свят. Йаел плачеше и ни умоляваше да й се закълнем, че ще види лицето му. Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и щеше да има само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде. Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка й, която я бе родила със затворени, мъртви очи.

— Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер — обеща й Шира и я посъветва да се успокои, за да свърши добре работата си.

— Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли — продължи Йаел.

— Да, да… — съгласихме се всички, защото въздухът в стаята се бе променил; бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Йаел хапеше устните си и по тях изби кръв, лицето й бе пепеливо-бледо.

Имаше родилен стол, над който да се приведе, но Йаел не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото й наредяхме. Молеше Шира да отгледа детето й като свое, ако се наложеше, да се погрижи да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена, зарязано в пустинята за храна на чакалите. Шира успяваше да успокои ужасеното момиче, като й обещаваше всичко, за което Йаел я молеше. Нахара носеше вода, за да облекчи пламналите й чело и устни.

След като започна, раждането мина изключително леко. Йаел тласкаше бебето навън, когато й кажеха; беше упорита, особено когато Шира я наставляваше.

— Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! — повтаряше й тя.

Йаел викаше. Беше като полудяла и сякаш тази безсловесна ярост бе нейният истински език. Тласкаше с цялата си сила, лицето й се изопваше и пламтеше. Веднъж, два пъти и после главичката на бебето се появи. Йаел бе изтощена и каза, че не може повече. Шира и Нахара се хванаха за работа с масло и гореща вода, и настоятелни молби. Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Нахара, сякаш не желаеше вече да бъде бреме за никоя жена. Беше голямо, красиво момче с тъмна кожа. Бързо го увихме в чист плат и го поставихме в ръцете на майка му.

Излязох да си поема малко свеж въздух, след като детето се бе родило успешно, изтощена от болката, на която бях станала свидетел, и от емоциите през цялата нощ. Мислех за собственото си дете, за красивото момиче, което бях загубила, как сякаш бяха минали само няколко мига от първия дъх, който си бе поела, до последния. С изненада открих отвън, в началото на стълбището, Мъжа от севера. Бе успял като призрак да откопчае веригите си, после да се измъкне от гълъбарника, да се покатери по живия плет от бодливи храсти, който пазеше козите и овцете в безопасност, оградени в техните прашни пасбища. Ако някой го видеше, щеше да бъде убит, защото щяха да решат, че се е опитвал да избяга и е заплаха за нас. Трепна в сенките, когато чу стъпките ми. После ме позна и бързо се приближи, за да ме попита за Йаел.

— Ти наистина си голям глупак — казах аз, — щом си дошъл тук и крачиш нервно, сякаш си бащата на това дете.

— Аз не съм ничий баща — отвърна той със съжаление в гласа. Погледна ме уплашено. — Не съм тук заради това. Тук съм заради нея.

— Значи си дважди глупак — казах аз, — защото тя не е твоя жена.

Въпреки думите си се трогнах от решителността му.

— Йаел е добре, роди и вече се възстановява — уверих го аз.

— Само гледката на лицето й ще ме убеди напълно, че е в безопасност и всичко е наред — умоляваше ме да я види той.

Кълнеше се, че тя го е повикала, че гласът й го е довел до тук, бе чул пронизителните й писъци и агонията на раждането й, макар да бе затворен в стая с каменни стени и тежките порти на гълъбарника да бяха заключени. Бе тъй искрен, че го пуснах да влезе вътре, но го накарах да обещае, че ще бъде тих. Никой мъж не трябва да вижда жена в такова състояние, но той бе роб, не истински мъж. Жал ми бе за него, необичайно за мен. Може би се бяхме сближили, работейки един до друг в гълъбарника. Може би беше заради начина, по който светеха очите му, когато говореше за бебето на Йаел.

Докато слизахме, чувах тежкото му дишане зад себе си. Спряхме на прага на стаята. От тук можехме да видим блещукащата лампа, която Шира бе запалила пред статуйката на забранената от закона Ашторет, царицата на небесата, дарителката на живот.

Бебето бе в ръцете на майка си. Мъжът от север кимна, облекчен да види с очите си, че Йаел наистина е извървяла пътя на раждането и е преминала невредима. Тя изглеждаше омагьосана от детето в прегръдките си, очите й грееха, лицето й сияеше — и от радост, и от капчиците пот. Когато се разсмя, без да откъсва поглед от личицето на бебето си, видях, че робът също се усмихна, с гордост, сякаш това момче наистина бе негово.

Мъжът от севера ме хвана за ръката, благодари ми и си тръгна, оставяйки ни да си вършим женските работи. Нахара поливаше камъните с вода, за да ги почисти. Вече изглеждаше като външна, не желаеше да говори с нас, бе дошла само защото имахме нужда от нея, а сега бе готова да ни напусне. Държеше очите си сведени. Търкаше кръвта, приведена на колене и ръце на пода. Предложих й да помогна, а тя се усмихна.

— Божията помощ е всичко, от което се нуждая — прошепна, защото се чувстваше напълно отдадена, съвършена и чиста. Момичето, което познавах, вече го нямаше.

Шира бе приседнала до Йаел. Главите им бяха допрени една до друга. Нахара вдигна очи и видях, че забеляза тяхната новосъздадена близост. Шира свали един от златните амулети, които носеше за закрила.

— Ще ти донесе добър късмет и ще те пази от зли мисли — каза тя, докато го подаваше на Йаел.

От едната страна на диска думите почитаха нашия истински цар, Ехиех ашер ехиех, Аз съм този, който съм, Безименният, който имаше хиляда имена. Ха-нора ха-гибор, Страховитият герой. От другата страна буквите на иврит бяха смесени с гръцки. Хайей олам ле-олам. Портите към вечния живот.

Амулетите бяха от Египет, защото на този, който Шира даде на Йаел, бяха гравирани луната и слънцето, знак за силата на царицата на небесата. На хората от нашия народ не бе позволено да носят такива образи, но Йаел го провеси около врата си, зарадвана от подаръка. Бе дар, който една майка правеше на друга, и тя го прие с благодарност. Жените се целунаха, за да почетат новия живот. Момчето не можеше да получи име, преди да бъде обрязано, затова Йаел просто го наричаше „момчето“, докато го повдигаше към гръдта си, и тази дума бе толкова любяща, колкото и най-красивото име, което можеше да му даде.

Нахара събра плацентата в парче плат. Щеше да я зарови в градината, както повеляваше обичаят ни, под увехналите дървета, и така същността на този нов живот щеше да възроди унилата земя. Застана до мен, бялата й туника бе опръскана с кръв. Винаги бе изглеждала по-зряла от годините си, но сега приличаше на напълно пораснала жена. Хладно изкоментира амулета, който Шира бе дала на Йаел.

— Това е подарък за дъщеря. Така ми доказва, че няма да го запази за мен.

В гласа й имаше нотка на огорчение, звучаща заедно е нещо ново, което не бе типично за нея — презрение.

Нахара не носеше никаква украса, според обичая на есеите, краката й бяха боси на студените, гладки камъни. Гривните и украшенията, които преди подрънкваха по ръцете и краката й, сега бяха свалени. Бях видяла как децата си играеха с тях в прашната градина край каменния обор, сякаш бяха играчки.

— Щеше ли да приемеш такъв дар, ако го бе предложила на теб? — попитах я аз, защото Нахара първа бе обърнала гръб на начина на живот на майка си.

Тя сви рамене, знаейки, че съм права. Не можеш да направиш подарък на някого, който е задължен да го откаже. Нахара сега прекарваше дните си, като се грижеше за козите на есеите и ги хранеше с вещина, сякаш цял живот бе вършила само това. Наблюдавах я как крачи заедно с другите благочестиви есейски жени, как посипва главата си с вода преди всяко ядене, как нашепва молитва със затворени в екстаз очи, отдала се на Божията милост. Всички, които работехме в гълъбарниците, се бяхме разбрали мълчаливо да не обсъждаме очевидното: тя повече никога нямаше да се върне при нас.

— Какво ще правиш със златото, ако ти го даде? — продължих аз, защото бях чула, че нейните хора смятат притежанията за ненужни творения само на този свят. — Мислех, че това, което принадлежи на един есей, принадлежи на всички.

Тази нощ Нахара бе помагала старателно на Шира за израждането на бебето на Йаел, а сега изглеждаше като дете, изпитващо ревност, защото майка му обръща прекалено много внимание на някой друг.

— Това не означава, че трябва да споделяме и майките си — отбеляза момичето с горчивина. Някой би помислил, че тя е била прогонена, а не е направила сама своя избор в деня, в който от небето заваля соленият дъжд.

Осем дни по-късно бях с Йаел, когато заведе сина си в синагогата, за да помоли за извършване на ритуала, с който всяко момче приемаше вярата в нашия Бог. Още от времето на Авраам се правеше така и продължаваше и до днес, като се смяташе, че чрез този ритуал мъжките деца от нашия народ стават тамим, завършени, съвършени. Твърдеше се, че Дома, ангелът на ада, не може да нарани или изгори никой мъж, който е бил обрязан, когато дойде времето му да влезе в отвъдния свят; болката, която изтърпяваха тук и сега, ги предпазваше от страданието във вечността.

Минахме през вратите на синагогата, но не ни позволиха да влезем по-навътре. Бащата на детето трябваше да сключи този договор между сина му и Бог, а ако нямаше баща, свещениците от синагогата не смятаха това за свой проблем. Йаел притискаше бебето си до гърдите си, уплашена, че никой мъж няма да се застъпи за сина й заради обстоятелствата на раждането му и може би също като жената на Мойсей, Зипора, ще й се наложи сама да извърши обрязването. Знаех, че носи нож със себе си, но отказваше дори да помисли как щеше да посегне на сина си, като се боеше, че ръката й щеше да се разтрепери заради любовта й към него.

Най-накрая брат й пристигна, сипейки извинения, наметнал молитвения си шал на раменете. Амрам явно се чувстваше неловко заради непривичната задача да полага грижи за някого. Чудех се как ще се справи с ритуала, след като се разтрепери още в мига, в който Йаел му подаде новороденото в ръцете. Бебето погледна суровия воин, без да мига, с тъмните си като въглени очи. На лявата му буза имаше червено петно, което всички се надявахме, че с времето ще изчезне.

— Не мислех, че ще изглежда така — каза Амрам.

— Изглежда си като бебе — отбелязах сопнато аз. Нямаше причина това дете да бъде смятано за мамзер, копеле без права, което нямаше дори право на обрязване, но със сигурност хората щяха да го наричат шетуки, „мълчаливия“ — името, с което наричаха децата, които не познаваха бащите си.

Амрам се разсмя.

— Така си е — кимна той одобрително към Йаел. — Струва ми се много силен.

Не забелязах, че в синагогата има още някой, докато Йаел не направи крачка назад.

Старият убиец стоеше сред сенките. Беше ни наблюдавал през цялото време, втренчил студения си поглед в бебето.

— Той ще извърши ритуала — каза Амрам.

Йаел притисна бебето още по-силно към себе си, колеблива, изненадана, че баща й се бе съгласил да участва. Последния път, когато бяха общували, двамата се бяха скарали яростно заради състоянието й, после той я бе ударил и я бе прогонил от дома им.

— Да не мислиш, че съм забравил как да използвам нож? — попита убиецът, щом видя колебанието й.

Йаел го погледна право в очите.

— О, не. Сигурна съм, че не си.

И явно точно от това се боеше.

— Нали аз съм твой баща? — попита я възрастният убиец.

Тя отново го погледна със съмнение.

— Нали това дете е мой внук?

Братът на Йаел я побутна леко и й прошепна да има вяра. Той бе убедил баща им да дойде в синагогата; двамата мъже, които си бяха обърнали взаимно гръб, се бяха одобрили за този миг, заради раждането на това момче.

— Това дете ни принадлежи и ние му принадлежим, и то най-вече в този ден. То не е бреме, а дар, защото ни събра заедно.

Само роднините мъже можеха да присъстват на церемонията, на която детето получаваше своето име. То вече бе готово за обреда, имаше достатъчно живот и достатъчно дъх, за да се защити, и Лилит и другите демони да не успеят да го призоват така лесно, както би станало в първите часове след раждането му. Допреди този ден едното му краче все още бе в техния свят, а другото в нашия; сега детето бе стъпило здраво на земята, закърмено с майчиното си мляко. Този ритуал щеше да положи пътя, по който щеше да върви през целия си живот.

Убиецът стоеше със сведена глава, докато чакаше решението на Йаел, знак за уважение, каквото никога преди не бе оказвал на дъщеря си.

— Вземи го — каза Йаел. — Но макар че аз няма да гледам, не забравяй — Бог винаги е тук.

Чакахме нервно до западната стена. Лицето на Йаел бе побледняло. Отказа да седне на близката пейка и крачеше нервно. Когато бебето се разплака, тя ме стисна здраво за рамото.

— Плачът е добър признак — напомних й аз думите на Шира. — Мълчанието е това, от което трябва да се боим.

Амрам също изглеждаше пребледнял, когато най-накрая излезе и подаде бебето на майка му. Лицето на Йаел грейна в широка усмивка при вида на брат й — бе странно да видиш наперения воин, треперещ от притеснение заради огромната отговорност за крехкото новородено в ръцете му.

— Изглеждаш по-зле от него — подкачи го тя.

— Мисля, че наистина за мен бе по-болезнено — съгласи се Амрам.

Йаел разви бебешката завивка. Разрезът бе съвършен, кръвта бе съвсем малко. Бебето вече бе задрямало в прегръдката на майка си, изтощено от собствения си плач и от внезапната болка, която бе изпитало, както и от виното, което му бяха дали, за да я притъпят. Старият убиец стоеше на прага на синагогата. Йаел, все още малко неуверена в присъствието на баща си, най-накрая му кимна, за да изрази благодарността си, но Йосиф бар Елханан вече бе изчезнал, сякаш никога не бе съществувал. Огледах се из площада. Наоколо не се виждаше дори сянка.

— Той каза ли нещо за детето? — попита Йаел брат си, неспособна да сдържи любопитството си.

— Благослови го — каза Амрам. — Засега това е достатъчно.

Почиствахме раната с балсам и мед, за да не се възпали и да се излекува по-бързо. Но имаше още нещо, което трябваше да се направи, за да се обяви идването на това дете на този свят.

Занесохме бебето на полето в нощ, когато луната бе съвсем бледа. Шира ни чакаше. Трите застанахме на мястото, където бе заровена плацентата, за да извършим своята церемония по даване на име на детето. На небето имаше много звезди, но ние избягвахме светлината и се събрахме в сенките, където нямаше да ни видят пазачи или любопитни погледи. Шира счупи на две черупката на яйце, върху която бе изписала святото име на Бог с тънки черни букви, с мастило, направено от намачкани черници, толкова пъти, колкото бе успяла да побере на малката повърхност.

Аз съм този, който съм.

Накладохме малък огън от зелени клонки, Йаел постави бебето на тревата. Момченцето измрънка, после се унесе в спокоен сън. Йаел свали шала от главата си и съблече туниката си, за да застане пред Бога така, както е била в деня, когато майка й бе умряла, в деня, в който тя се бе родила, в същия този месец на Ав. Шира започна да напява думи за закрила под плътно стелещия се над главите ни дим.

Избави това дете и го спаси от всички беди. Позволи му да стане мъж и да пее славни песни за нашия Бог и цар, могъщия Бог, който ни е създал. Амен, Амен, Села, нека Бог те предпазва от всички злини и ти позволи да се завърнеш в Йерусалим чист и непокварен.

Когато допя химна, Шира изгори яйчената черупка под дървото. Жълтата лунна светлина бавно се плъзгаше по полето. Плацентата вече бе изчезнала, бе нахранила земята и бе предала нашата благодарност на Всемогъщия. Йаел облече туниката и се наметна с шала си. Вдигна детето си на ръце и му даде име, там, под откритото небе, така както рано сутринта го бяха назовали мъжете в синагогата. Нарече го Арие, думата за лъв, въпреки че по време на целия ритуал то бе спало като агънце.

15

Следващия път воините ни излязоха в пустинята не за битка, а на лов, за да заситят нашия глад. Но римляните се бяха върнали на мястото, отбелязано с купчините камъни, и хората ни били принудени да отстъпят, набегът им бил пресечен. Опитали се да изпреварят враговете ни, които се бяха завърнали, за да ни наблюдават и проучат. Заради затрудненията си воините ни донесоха от лова си само яребици, които бяха просто кости, без почти никакво месо, и изнемощели малки козички, изоставени от стадото. Беше Тишрей, сезонът на растежа, и трябваше да празнуваме. Вместо това над планината легна тежка тишина, а в душите ни се възцари усещане за лоша поличба.

В гълъбарниците всички чувствахме отсъствието на Нахара. Азиза особено тъгуваше за сестра си. Често ходеше в полето, близо до лагера на есеите, сядаше в тревата със скръстени крака и оставаше там часове наред, но Нахара никога не отиде при нея. Когато Азиза тръгваше подир козите, за които се грижеше сестра й, тя ги подкарваше бързо надалече. Огорчена от това отхвърляне, Азиза започна да дяла стрели, за да запълва времето си и да се разсейва. Всички бяхме помолени да помагаме за въоръжаването на крепостта и много жени вечер се събираха, за да изчукват камъни и да ги заоблят, за да бъдат използвани за стрелба. Но на Азиза й се налагаше да прикрива заниманията си от майка си.

— Не мисля, че ще одобри това — довери ми веднъж.

Оказа се, че има дарба за тази работа. Върховете на стрелите, които изработваше, бяха тънки и съвършено оформени. Всеки бе прикрепен здраво към дървена стрела с ленена връвчица. По-голямата дъщеря на Шира беше изненадващо добра — както другите жени се справяха с тъканите и конците, така тя умело работеше с метал. Видях в нея онова, което някога виждах в Пекаря всяка сутрин от неговия живот — любовта към това да сътвориш нещо от различни съставки, които биха били нищо без докосването на човешката ръка, независимо дали бяха сол, брашно или желязо.

— В земята, където съм роден — разкри ни Мъжът от севера, — всички стрели на един воин се украсяват със знака на племето му.

На неговите имало създание, подобно на елен, за което ни бе разказвал, но не му вярвахме напълно, защото твърдеше, че раменете му били високи колкото човешки ръст, а рогата му се разпервали повече от крилете на лешояда. От съвсем малко момче, уверяваше ни той, стрелите му били гравирани с образа на това чудно създание.

— Завържи пера към края на дръжката, за да лети — посъветва робът Азиза, докато тя правеше стрелите.

Тъй като хората наричаха Амрам „феникса“, защото също като вълшебната птица той се надигаше от всяка битка, Азиза изработи специални стрели за него, като украси всяка с пера на ястреб, потопени предварително в отвара от корен на брош. Скоро ръцете й станаха червени от боята.

— Страстта ти е толкова силна, че изгарящата топлина избива по кожата ти на алени вълни — подкачи я Йаел.

Азиза изпрати Адир до казармите да вземе лък, за да провери стрелите, които бе направила. Момчето се върна бързо, смеейки се, и започна да подиграва грубо сестра си — по-добре да не докосвала лъка, да не би да се простреля сама. Азиза се усмихна широко и го отпрати да си гледа момчешките работи.

Приседнах на земята до Йаел; бебето й спеше в люлка, направена от най-фината изпредена вълна. Арие бе спокойно дете, с тъмни, влажни очи, кротък като агънцето, на което приличаше в нощта, когато му дадохме името. Макар да бе само на няколко седмици, нощем спеше, стиснал в ръчички синьото парче плат, което Йаел му даваше, за да се успокои. Все още имаше червеното родилно петно на бузата си, но го мажехме с мехлем, направен от пшеница, мед и алое, и вече започваше да избледнява. Смятахме, че гъстата му черна коса е белег за бъдещата му мъжественост, дивяхме се на размера на ръчичките и стъпалата му, на малкия му съвършен мъжки орган и обсъждахме, че ще бъде толкова силен, че на десет години сигурно ще вдига магаре над главата си.

— Може би трябва да оставим Арие да пробва стрелите, нали вече е малък воин — шегувахме се ние, защото между нас нямаше мъже.

Азиза подаде лъка на Мъжа от севера, въпреки че се смяташе за престъпление да даваш оръжие на роб. Той го пое, благодарен за доверието й. Всяка от стрелите, изстреляни от роба, уцели мишената — една подутина на дънера на старото маслиново дърво зад гълъбарника. Мъжът от севера стоеше на прага, за да не го забележи някой друг. Когато го похвалихме за умението, той се поклони. После видя напрегнатото изражение на Азиза и погледа й, втренчен в лъка в ръцете му.

— Нека те науча — предложи той. — Така ще можеш сама да оцениш това, което си създала. Тези върхове на стрели са сред най-добрите, които някога съм ползвал.

Азиза отстъпи назад и поклати глава със сведени очи. Но по лицето й пробяга нещо като желание.

Жените не бива да докосват оръжие, такива бяха нашите закони, но ние вече бяхме нарушили закона, като дадохме оръжие в ръцете на роб. Ние, които вече бяхме прегрешили веднъж, не съдехме другите и не задавахме въпроси. Взирахме се втренчено в онези, които мърмореха за Йаел и бебето й, докато те първи отклоняха очи.

— Опитай какво си измайсторила — подтикнах я аз, за да се позабавляваме малко.

— Добре — кимна Азиза. — Но само заради теб.

Робът й показа какво трябва да прави и тя го слушаше много внимателно. Вдигна лъка с лекота и на лицето й грейна широка усмивка. Още първата й стрела учели мишената. Видях колко се изненада робът.

— В теб се крие истински воин! — възкликна той.

— Просто късмет — отвърна скромно Азиза, пусна лъка и отиде да прибере падналите стрели, като се възхищаваше сама на изработката им и проверяваше дали всички пера са на мястото си. — Фениксът винаги се възражда от пепелта — каза тя. — В каквото и да се цели Амрам, то ще пада пред него.

Шира бе останала в гълъбарника. Сега дойде на прага. Изражението й бе като в транс, бе трудно за разгадаване. След заминаването на Нахара се бе променила, бе станала по-нервна и затворена в себе си. Някои хора говореха, че тя владее умението да прозира отвъд нашия свят, да вижда през времето и пространството. Ако това бе вярно, за Шира бъдещето не бе далечно място. Ние, които не знаехме какво ни предстои, седяхме в двора и се забавлявахме, хвалехме Азиза, която целеше успешно мишената отново и отново, изненадани от сръчността и изяществото, с което стреляше. Шира обаче само ни гледаше така, както човек следи с поглед литналите във въздуха пчели, когато вече е прекалено късно да ги прогониш или да ги върнеш обратно в кошера им. Когато вредата вече е нанесена.

16

Не след дълго дойде и новата година, време за празнуване. Но ние пристъпихме към празника на Рош Хашана въздържано и без радост в сърцата. На масата ни имаше прости неща, тиквички и лук, няколко слаби яребици, салати с леща, сирене. Йаел занесе част от скромната ни празнична трапеза на приятелката си Тамар. Жената бе признателна и в замяна синът й Йехуда, разсеяното момче, което често се катереше по дърветата в овощната градина вместо да учи, изненада внуците ми с подарък — дървен пумпал. Децата се зарадваха много на играчката; беше им нужно толкова малко. Не забелязаха как ги гледа Йехуда, когато откри, че не могат да говорят. Ноа и Леви като че ли бяха приели своя недостатък. Не обръщаха внимание на втренчените погледи на досадните хора на площада, които се опитваха да предположат каква бе причината те да онемеят. Момчетата се радваха на новото бебе в къщата, часове наред забавляваха Арие с дрънкалката му или с кухи кратунки, направени на свирки, а сега и с красивия пумпал, който Йехуда бе направил.

Арие харесваше мълчаливото присъствие на внуците ми, очите му постоянно ги следваха из стаята. Ние угаждахме на нашия малък лъв, който отмяташе главичка и се смееше, когато внуците ми правеха с пръсти танцуващи фигури по стената. Те си играеха с него, криейки се зад парче плат, а той ги викаше със сладкия си кикот и гукаше радостно, щом си покажеха мълчаливо лицата, така че може би те наистина бяха по-скоро сенки, отколкото момчета от плът и кръв.

Тази нова година бе особено тъжна за мен. Всяко парче плод, което разрязвах на две, имаше непоносим за мен вкус. Ако беше сладко, ме отблъскваше. Ядях горчиви растения, бях привикнала към вкуса на сол по езика си. Ходех в синагогата и стоях най-отзад заедно с другите жени. Мъжете не бива да се разсейват от жените на това свято място, но какво може да се направи, ако жените се разсейват от собствените си мисли? Произнасях думите на молитвите, които знаех наизуст, но гласът ми бе колеблив, равнодушен.

Тенът на лицето ми бе толкова бледен, че Йаел ме попита дали не съм болна. Казах й „не“, но сутрин ми беше трудно да ставам и да отивам в гълъбарника. Все по-често оставах на сламеника си, с лице към стената. Виждах сенките на внуците си, когато те влизаха и излизаха през прага на стаята ни. Всеки път щом затворех очи, в съзнанието ми изплуваше отново онова, което бях видяла в пустинята.

Бе изминала една година, откакто животът на дъщеря ми бе отнет. В Деня на изкуплението отидох в синагогата, за да кажа жалейната си молитва, но загубата бе като стрела, пронизваща тялото ми, и тези ритуали не бяха достатъчни, за да притъпят болката ми. Меланхолията ме бе обвила плътно като плащ, тъгата бе пришита в тялото ми с черни нишки, каквито казваха, че използват демоните. Когато излязох отново на площада, хората се отдръпваха от мен. Те можеха да видят мрака, който носех в себе си. Дори внуците ми страняха от мен и предпочитаха да седят до Йаел и да слушат нейните истории. Имаше само един човек, който можеше да ме разбере, онзи, който вървеше по същия път и стоеше под същото небе.

Със сигурност Йоав се криеше в някой мрачен ъгъл, треперейки от същата болка, която раздираше душата и тялото ми.

Беше късно вечерта, когато отидох до казармите. Не бях напускала стаята си от няколко дни, освен за онова последно излизане за молитвата в синагогата. Ако не ставаш често от леглото си, отвикваш от ходенето. Ако не простиш на себе си, не можеш да простиш на никого другиго. Аз бях убила онези зверове в пустинята, но те също ме бяха убили. Жената, която някога бях, онази, която се пробуждаше от аромата на печен хляб, която слизаше по стъпалата на дома си всеки ден с увереността, че той ще бъде същият като предишния, бе изчезнала. Бях пуста черупка, безпомощен бръмбар, обърнат по гръб на земята, безжизнена плът, скрепена с нишката на демоните, за да не се разпадне.

Воините бяха на молитва тази вечер. Забелязах огромна купчина от камъни, издялани на кръгли топки, които щяха да бъдат използвани за катапултите, ако ни нападнеха. Камъните бяха струпани на мястото, където преди имаше дървета. Сега дърветата бяха изсечени и заобикалящите ни скали бяха почти голи, тук-там се виждаха групички от обгорени от слънцето храсталаци, които само пушеха, а не грееха, когато ги хвърлехме в огъня. Бе сезонът за засаждане, но въздухът миришеше като във фурна, в която хлябът е горял с дни. Никой не работеше на полетата; защитата от природните стихии и от враговете ни заемаше цялото ни време. Зачудих се какво ли щеше да си помисли мъжът ми за свят, който бе прекалено горещ за хляб, прекалено жесток за всяка човешка нежност.

Чаках под останките на една черница недалече от казармите. Листата шумяха в мрака. Звукът отекваше като подрънкване на детска играчка или по-скоро като змийска кожа, разтърсвана от вятъра. Подпирах се на ствола на дървото, чиито щедри плодове някога бяха хранили царе и царици. Скоро младите воини се завърнаха от молитвата си. Те се заеха със заниманията си дори в този най-свят от свещените дни. Видях великия убиец от Йерусалим, Бар Елханан, да чисти плоските бронзови остриета на копията с парцал и пясък, сякаш самият той бе роб. Бе идвал няколко пъти в дома ми, едва промърморваше някакъв поздрав, но целият грейваше, когато виждаше Арие и присядаше до него на колене. Виждах и брата на Йаел, отвън на полето, когато се състезаваше с приятелите си, за да проверят чии очи и мерник са най-добри и кой сред тях може да изпрати стрела през един от тесните прозорци, направени, за да могат защитниците на крепостта да изливат през тях нагорещено олио и вряща вода върху враговете, ако те бяха достатъчно глупави, че да се опитат да се покатерят по стената.

Чаках толкова дълго, че вече чувах бухалите в пещерите. Воините се оттеглиха в казармите, за да поспят. Когато убиецът прекоси площада, възрастта му пролича в натежалите му стъпки, защото на плещите си носеше бремето на цялата жестокост, която бе изпълвала живота му. В началото се противях на посещенията му в моя дом, когато идваше да види внука си, но в този момент почувствах, че нямам право да съдя постъпките му в този свят, не и след всичко, което бях извършила аз.

Луната бе в средата на небето и ме наблюдаваше, самотна, студена. Аз не помръдвах. Най-накрая моят зет се появи на площада, с брадва в ръката си, с мрачно лице. Все още бе млад мъж, въпреки че косата му бе побеляла. Ръцете му бяха голи под молитвения шал. Видях, че е увил няколко тънки, но с остри ръбове бронзови ленти около мускулестите си ръце, от лакътя до китките; отвратителните, окървавени гривни превръщаха всяко негово движение в мъчително самоизтезание. Подобно насилие над собственото тяло не бе позволено; варварите и номадите оплакваха загиналите по този начин. И все пак той го бе направил, нарушавайки нашите закони. По кожата му имаше кървави белези от разрезите, които сам си бе нанасял с нож, наранявания над тъмните сини вени. Раните, които сам си бе причинил, бяха сини като исопа11 по време на неговия цъфтеж, любимото цвете на дъщеря ми. Около тях се бяха образували синини с плътния тежък цвят на сливите, любимия й плод.

Когато извиках името му, Йоав присви очи, сякаш го бях проклела. Но аз излязох от сенките, той ме разпозна и пристъпи към мен. Застана под сухите листа на черницата, наполовина облечен в сребристата си ризница. Дали спеше с нея, дали сънуваше битки и кръв или красивото лице на дъщеря ми?

— Днес е скръбният ден — напомних му аз, надявайки се, че можем да се помолим заедно или да запалим лампа в памет на Зара.

Той изсумтя. Сетих се за конете на царя с превръзки на очите, вървящи по път, който не могат да видят. Някои сигурно са се дърпали, сигурно са се изправяли на задните си крака, бесни, че са лишени от зрение и стиснати в прегръдката на змията, водеща ги нагоре по планинския склон.

— Всеки ден е такъв — каза Мъжът от долината, който все още бе мой зет, макар вече да нямах дъщеря. — За какво трябва да се моля?

Изглеждаше едновременно смутен и гневен; при споменаването на молитвата в гласа му отекна презрение. Разбира се, че знаеше кой ден е. Броеше всеки миг, откакто я бе намерил под варовиковите камъни, които струпах над тялото й, за да го защитя от други хищници.

— Имаш двама синове — напомних му аз. — Очите им са същите като на жена ти.

Изненадах се от силното ръмжене, което излезе от гърдите на Йоав. Отстъпих назад, колебаеща се кой бе човекът пред мен, Мъжът от долината, който не се доверяваше на никого и спеше с брадвата си, с гръб към стената, готов да се бие дори насън.

— Казах ти никога да не говориш за нея — предупреди ме той.

— Нито за момчетата ли?

Той се извърна към мен предизвикателно.

— Този свят не значи нищо за мен. Защо трябва да мисля за нещо друго, освен за смъртта?

— Дойдох при теб, защото ти я носиш в себе си — казах аз, напомняйки му, че му бях дала последния й дъх. Той я носеше в себе си и сега тя му принадлежеше. В замяна на този велик дар трябваше все още да ми оказва уважение, независимо колко наранен бе от този свят.

Мъжът от долината кимна; признаваше връзката помежду ни и жертвата, която бях направила. Овладя гнева си и се подчини на разума. Дойде да приседне до мен под изсъхналата черница. Никога не ме бе питал как бях убила онези зверове, как ги бях подмамила към смъртта с изпечения хляб. Може би ме отблъскваше, защото бях отмъстила за смъртта на любимата му жена и така му бях отнела възможността той сам да извърши този акт на възмездие. Но тогава той бе мъж, познаващ само молитвите, докато аз вече бях станала оръжие на яростта.

— Все пак трябва да е останало нещо за теб тук — настоях аз, обръщайки се към мъжа, който някога познавах, не към суровия воин, който се самоизтезаваше. — Въздухът, който дишаш, водата, която пиеш… Всяка сутрин отваряш очи, за да видиш слънцето. Трябва да има нещо, което желаеш от този свят.

Толкова малко бе останало от него, но когато погледнах надолу в прахта, сянката му бе същата.

Йоав се разсмя и поклати глава.

— Питаш ме какво желая?

За миг видях младия равин, който бе дошъл при Пекаря, за да поиска ръката на дъщеря му, младия младоженец, толкова зашеметен от сватбата, че дори в деня след подписването на брачния договор, кетуба, все още не можеше да осъзнае, че Зара наистина е негова. Когато зърна красивото лице на своята булка, той занемя, а приятелите му го подиграваха и се кълняха, че е бил омагьосан.

— Гласовете им — каза той.

Чувахме воините, които се бяха събрали да вечерят, шумните разговори на младите мъже — някои прекалено млади, за да познават ужасите, с които щяха да се сблъскат в пустинята, когато тръгнат да ни защитават. Повечето от тези млади воини извръщаха поглед, когато виждаха Мъжа от долината, с неговите белези и метални гривни, убедени, че никога няма да станат като него, вестител на смъртта, полудял от войната.

— Можеш ли да ми дадеш това? — попита Йоав. — Искам момчетата ми да говорят като другите деца. Може ли Бог да направи това?

Такова бе и моето желание, за което се молех, но без отговор. Бяхме толкова еднакви, че бе болезнено, двама души, давещи се в едно и също езеро. Взирахме се мълчаливо в нощта и звездите над нас. Не можех да му обещая, че ще получим дара на Божията милост.

Йоав сви рамене, след като не му отговорих.

— Точно така — каза той. — Върни се при мен, когато проговорят. Когато бремето на проклятието се вдигне от невинните. Дотогава не търси вяра в мен. Ако някога въобще е имало Бог, вече е забравил за нас и си е отишъл.

Седяхме там, обсебени от тази ужасна мисъл, която не ни даваше покой. Студената светлина на бледата луна се спускаше над нас.

— Ще се бия, докато не остане никой, срещу когото да изляза. Тогава ще легна в земята и ще знам, че Бог няма.

Когато си тръгнах, Йоав остана там, под почернелите от слънцето клони на старото дърво. Докато вървяхме към планината, той приличаше на смазан от мъка човек. Сега търсеше смъртта, копнееше да се срещне лице в лице с нея и да напусне този свят. Знаех какво сънува и това вече не бе дъщеря ми. Този сън щеше да разбие сърцето му на хиляди парченца. Лицето на Зара щеше да му донесе много по-огромна болка от острите гривни, които увиваше около ръцете си, за да се самоизтезава.

Не погледнах назад, докато си тръгвах от казармите, не обръщах внимание на бухалите, които в този късен час прелитаха в небето. Имах нова задача и не исках да се бавя повече. Бях се заклела да дам на този мъж единственото нещо в света, което все още желаеше, звука на гласовете на децата му, причината да вярва.

17

Отидох в синагогата, за да помоля за амулет, който можеше да изцели внуците ми. Държах се смирено, очите ми бяха сведени към земята, гласът ми бе умоляващ. Но великият мъж, Менахем бен Арат, само поклати глава.

— В момента на плещите ми тежи огромна отговорност, трябва да се моля за съдбата на целия ни народ, нямам време да се занимавам с проблемите на две малки момчета — напомни ми той. Отпрати ме, сякаш страданието им бе без значение, и навярно за него наистина бе така.

Въпреки отказа на свещеника един от равините в синагогата ми даде амулет, малка торбичка, в която бе пъхнато късче пергамент с изписана върху него молитва за прошка. Зарових го в земята до храма, както повеляваше обичаят, но докато изтупвах пръстта от дланите си, не бях убедена, че този дар щеше да бъде достатъчно силен за моите нужди. Тръгнах в друга посока.

Вече се бе стъмнило и жените бяха заели местата си на становете на площада. Мъжете идваха да се помолят, привикани от гръмкия звук на овнешкия рог, който надуваха от бастионите на стената, и ме подминаваха, докато аз се запътвах към другия край на крепостта. Приближих към казармите и видях Азиза, която бе дошла да види братчето си Адир — той се упражняваше да стреля с лък и й показваше какво е научил. Адир бе станал любимец на някои от по-младите воини. Въпреки че бе добър ученик, нямаше представа, че сестра му притежава уменията на истински майстор в стрелбата. Не му бяхме казали, понеже бе забранено: Адир можеше да не разбере защо бяхме пренебрегнали закона. Всяко оръжие, докоснато от жена, дори случайно, трябваше да бъде пречистено и с вода, и с молитви, така че силата му да не отслабне и женската същност, преляла в него, да не отклони воина, който го използваше след нея, защото дори най-беглият досег на жена може да породи порочно желание в мъжкото сърце. Може би това означаваше, че една добре обучена жена ще бъде по-съвършен воин от всеки мъж, защото вниманието й никога нямаше да се отклони от задачата й. Раменете и лицето на Азиза бяха загорели от часовете на упражнение, прекарани навън зад гълъбарника под ръководството на роба; тънкото й тяло бе заякнало от усилията да работи с лъка. Но тя хвалеше шумно брат си, когато стрелите му политаха във въздуха и после падаха с трясък върху камъните.

18

Прекосих Западния площад, за да открия Шира, и с облекчение си помислих, че навярно ще я намеря сама. Но щом стигнах до вратата й и потропах, отвътре не се чу отговор. Надникнах вътре и видях, че в стаята е тъмно. Пред олтара бе запален тамян и от него се издигаше тънка струя дим. На масата имаше бурканче с боя за очи, направена от натрошен лапис лазули, и плоска и млечнобяла раковина от Червено море, използвана за смесване на цветните прахове, с които жените украсяваха клепачите и лицето си. Малко керамично шишенце с ароматно масло, ухаещо на лилии, бе оставено отворено, сякаш някой бе излязъл много набързо. Лилиите бяха цветята, свързвани с Шехина. Това бе женската страна на Бог, скритата, до която можеха да стигнат само най-вярващите, когато изпаднеха в състояние на екстаз и съкровено познание. Тя бе израз на върховното състрадание на Бог и за тези, които умираха в прегръдката на Шехина, се казваше, че са любимци на ангелите.

Бях чувала само смътни слухове за тези неща; и все пак можех да разпозная аромата на божествеността, невероятно женски в същността си, смес от чистота и скверност, сладък и същевременно вкиснал. Излязох от стаята на Шира, защото уханието ме поведе навън, през площада. Запътих се към западната стена. Погледнах към двореца под мен. В този час, под мрачното небе, разрушеният Северен дворец, издълбан в скалите, бе обвит от мъглива лилава светлина. Уханието отслабваше, но все пак бе по-силно от горчивия мирис на голата долина под нас.

Работилничките бяха затворени, прозорците на магазинчетата за вино и кожи бяха тъмни, в пекарната нямаше никого. Доскоро мъжете, които работеха там, подхранваха пламъците на огромните фурни с цепеници, но сега дървата бяха свършили и те използваха дъските от подовете на вътрешните стаи на двореца. Избягвах тези фурни, откакто една сутрин минах от там и видях мъжете, заели се с работата си, голи до кръста, покрити с белите си престилки, мокри от пот сред жегата от издигащите се пламъци. Сърцето ме заболя при тази гледка. За миг видях мъжа си сред тях.

За малко да припадна, но после осъзнах, че това бе съвсем друг човек, който изобщо не приличаше на съпруга ми. Мъжът от пекарната ми махна, когато забеляза, че се взирам в него. Отдалечих се бързо. Оттогава сама си приготвях плоските питки и ги поръсвах с последния останал от мъжа ми кориандър. Не исках да дойда на това място и да се наредя на опашка заедно с другите жени, чакайки за пресен хляб, не исках да си спомням за миризмата на моя дом в Долината на кипарисите.

Сега в мрака видях сянка да пресича пода на пекарната. Плъх.

Продължих да търся Шира и стигнах до входа, който водеше надолу в земята. Влязох, макар че ми прималяваше от спускащите се надолу стотици стъпала, някои от които се разпадаха под краката ми. Придворните от царския двор бяха минавали по това стълбище, после римските войници бяха правели обиколките си, преди нашите воини да бяха завзели крепостта. Слизах толкова надълбоко в земята, че сякаш бях попаднала в друг свят, мрачен и влажен, независимо от сухия и гол пейзаж над главите ни.

Не бе валяло от няколко месеца и светът около нас бе изсъхнал и суров, чувах капеща вода. Отначало обещанието за вода бе като сън, както когато стигнахме за пръв път в оазиса. Почувствах се замаяна от свежия звук на ехото й, от самата мисъл за нея, сякаш бях забравила какво представляваше водата, колко прохладна и свежа можеше да бъде, с малките красиви цветенца, носещи се по повърхността й, колко лесно можеше да те привлече към себе си, подмамвайки неподозиращия нещастник в бледата си, безмилостна прегръдка.

Продължих надолу, увлечена от неочакваното обещание на водата, както плъховете са примамени към зърното в пекарната, подпирах длани на студената каменна стена, за да пазя равновесие по виещото се стълбище. Стъпалата ставаха все по-малки, всяко бе по-късо от предишното. Трябваше да се извърна и да ходя настрани, за да не падна. Най-накрая осъзнах къде се намирам. Бях стигнала до най-голямата цистерна — кладенецът бе толкова огромен, че можеше да побере петдесет души, рамо до рамо, и пак щеше да има още място. През зимата този кладенец се пълнеше от акведуктите на Ирод и се превръщаше в езеро, което снабдяваше с вода нашите бани и бурета. Сега обаче нивото бе спаднало опасно ниско. В центъра на кладенеца, обграден от острите скали, имаше само малко, зеленикаво езерце. Една-едничка лампа бе поставена върху плосък камък и топящото се масло блещукаше и се вълнуваше като течен кехлибар. Присвих очи сред мъждивия въздух, изпълнен с блуждаещи сенки и премигваща светлина. Внезапно усетих толкова студен повей, като че ли се намирах в ледената земя, за която Мъжът от север говореше, място, където един воин можел да измръзне за миг, ако се озовял навън в неподходящото време.

Зърнах блясъка на плът във водата и мятащи се в сексуална лудост тела. Потръпнах от мисълта за чудовищата, които се гърчеха пред очите ми, защото какво друго можеше да се плъзне във водата, за да задоволи животинската си наслада, освен крокодилите? Но със сигурност чудовищата нямаше да се прегръщат с такава страст, нито да се целуват по устата, нито да имат плътта на мъж и жена. Двамата души във водата бяха с тъмни тела и тяхната тъмнота се сливаше в едно. Когато се откъснаха един от друг, успях да различа само гърба и широките рамене на мъжа, но забелязах, че жената носи на врата си златен амулет, а очите й, още по-тъмни сред мрака в цистерната, искряха от пудрата на лапис лазули, с оттенъка, за който някои хора казваха, че е цветът на небето.

Облегнах се на стената и се опитах да сдържа дъха си. Бях открила нещо, което бе по-добре да остане тайна. Опитах се незабелязано да се върна обратно по пътя, по който бях дошла. От стълбището се откърти камък и падна във водата. Вълничките се понесоха в блещукащи кръгове, докато падналият камък бе погълнат от езерцето. Жената в цистерната привлече любовника си към себе си. Докато го правеше, видях шията и гърдите й. Кожата й бе изрисувана с къна, което бе забранено за хората от нашия народ, освен ако жената не бе кедеша, храмова проститутка, желаеща да принесе тялото си като дар на своите жреци.

Плуващата жена се обърна и погледна към мен, взирайки се през сенките. Погледите ни се срещнаха, сигурно така газелата гледа очите на ловеца, макар че не можех да кажа кой сега бе плячката и кой хищникът. Отстъпих бързо назад в по-тъмната част на ъгъла. Внуците ми ме бяха научили на езика на мълчанието. Не ми бяха нужни думи, за да разбера, че Вещицата от Моаб е като всички други жени. Тя прегърна любовника си силно, ръцете й се обвиха около тялото му закрилнически, за да не видя лицето му. Не че имаше значение. Знаех кой е той дори само от начина, по който светлината падаше по гърба му, сякаш е привлечена от светлината вътре в него — онова сияние, което струеше от него и караше мъжете да го следват, като че ли нямаха друг избор.

Искаше ми се да залича спомена за това, което бях видяла, от съзнанието си. Бях дошла, за да помоля Шира за услуга, а открих нещо много повече. Изкачих се възможно най-бързо нагоре. Макар да не бях млада, тичах като невръстно момиче. Мина ми през ума да се прибера тичешком у дома, но очите ни се бяха срещнали — нямаше как да се престорим, че нищо не се е случило. Ако се опиташ да избегнеш нещо, то рано или късно ще се изпречи на пътя ти. Поне това бях научила от времето в пустинята: ако тръгнеш да бягаш, никога няма да можеш да спреш.

Изчаках пред вратата й, притеснена какво щеше да се случи от тук нататък. Хората ставаха врагове за много по-малки неща от научаването на тайна като тази, а жена, която е опитна в кешафим, не е лесен враг. Знаех прекалено много и все пак не знаех нищо. Може би това ме правеше по-опасната от нас двете в този момент. Ако имах въобще някаква дарба, то бе умението ми да виждам в сенките. Зърнах една, която пресичаше площада; полупритворих очи и видях гарван, който искаше да полети, но бе в капан, привързан към земята.

Дългата й черна коса се спускаше свободно по гърба й, мокра, ухаеща на лилии. Стояхме една срещу друга, полуосветени от луната. Забелязах, че дори една вещица може да се изчервява, особено такава, която е била видяна на дъното на кладенец. Нещо премина по лицето на Шира, не срам, а по-скоро знак на примирение.

— Какво искаш от мен? — попита ме тя.

Замислих се за гълъбите, как те никога не ни поглеждаха и свеждаха очите си надолу. За разлика от тези свенливи създания Шира се взираше в мен с искрящите си очи, убедена, че ще използвам новото си познание срещу нея.

— Какво правиш си е твоя работа — уверих я аз. — Утре дори няма да си спомням тази нощ.

Бях дошла за услуга и само това ме интересуваше. Сведох глава и вдишах аромата на лилии, докато молех за единственото нещо, което зет ми желаеше на този свят. Гласовете на внуците ми да се завърнат при тях.

— Защо смяташ, че мога да направя нещо, което би трябвало да е само по силите на Бог?

Шира не изпитваше страх дори сега, когато знаех достатъчно, за да съсипя репутацията и живота й. Жените, които прелюбодействаха, биваха прогонени, често остригваха косите им до голо, отнемаха имуществото им, децата им… Нима смелостта й не бе доказателство за нейната сила? Тя беше единствената причина съветът на крепостта да не закача Йаел. Веднъж се бяха появили, за да разпитват за раждането на Арие. Шира затвори вратата на гълъбарника и започна да се моли с напевен глас, докато мъжете не се отказаха и си отидоха. Ако можеше да доведе едно дете на този свят, борейки се с Лилит, която се опитваше да ги призове в своя, със сигурност можеше да помогне на две малки момчета да си върнат гласовете. За да я убедя да го направи, трябваше да наруша своето мълчание. Сведох глава и заговорих; разказах историята си, като мислех за Мъжа от долината, увит в режещите метални ленти, белязан от собствената си кръв. Докато говорех, миналото изплува край нас така, както мракът се събира в ъглите на света.

Ето го жасмина, който растеше край басейнчето, ето ги белезите от изгоряло по кожата на дъщеря ми. Ето го ангела, който ми нашепваше в пекарната, демона, който влезе в мен, когато вдигнах ножа на войника срещу собствената си плът и кръв, призрака на съпруга ми, който ме уверяваше, че всеки къшей хляб ни засища по начина, по който имаме нужда да бъдем заситени.

Шира отстъпи назад с побледняло лице. Сега само тя и Бог знаеха как бях убила зверовете, които ни бяха нападнали, и какво удоволствие бях изпитала, когато ги гледах как се наливат с вода до смърт, ужасната наслада, която ме бе изпълнила, докато прерязвах гърлата им. Отхвърлих плаща си, за да ме види истински и да разбере в какво съм се превърнала. Не бях съпругата на пекаря или бабата на две малки дечица, или жената, която се грижи за гълъбите и нощем храни болните птици с лъжици, пълни с ечемичена вода. Бях убийца. Повдигнах лампата към дланите си, за да види Шира кой точно стои пред нея. На тях се бе отпечатал белегът на смъртта.

Бях изцедена и изтощена. Думите ми го бяха причинили, бяха усукали и изстискали сърцето ми, докато се изливаха навън, вдигайки силен шум като камъни, падащи по паважа. Може би пък внуците ми имаха късмет, че са неми, защитени от историята на собствения си живот. Шира ме привлече към себе си и в нейната прегръдка самата аз се почувствах като дете, което бе видяло прекалено много от този свят, докато надзърташе през падащите струи на водопада към ужаса на това, което един звяр може да стори на човешко същество и към това, в което може след това да се превърне човек.

— Има лек за всяко зло — каза нежно Шира. — Всяка майка ще защити дъщеря си. Щеше да бъде грях да не направиш нищо, престъпление, каквото още не е описано. Това, което си сторила, е сторено от любов и не може да е грешно.

Кожата й бе освежаващо прохладна, допряна до трескавата ми плът. Тя ми довери, че водата е нейната стихия и е така от най-ранното й детство, затова съм я намерила и в цистерната. Майка й я била довела до една река и тя открила, че може да плува, въпреки че никой не я бил учил. Това, което е опасно за един, за друг може да е дар и Божия благодат. Желанието на зет ми не било непосилно, увери ме тя, но цената, която трябвало да се плати, била търпение. Чакай и имай вяра, това бяха думите й. Улови демон и ще разчупиш проклятието. Предложи вечната си благодарност на някой ангел и в замяна той може да върне гласовете, които е отнел от децата, за да не се разплачат и да не се разкрият, когато са били зад водопада. Трябваше да се моля всяка нощ на Берее, ангела на дъжда. Този ангел бе мълчалив като моите внуци, така че не биваше да очаквам отговор, поне не веднага.

— Знам какво е желанието на зет ти — каза после Шира. — Но какво е твоето?

— Неговото желание е и мое — уверих я аз.

— Не — поклати тя глава. Когато ме погледна, усетих, че гърлото ми е свито, може би, за да не позволи на истината да излезе навън. — Има още нещо.

Шира взе ръката ми и я повдигна към устните си. Преди да успея да я отдръпна, тя целуна дланта ми. И в този миг вече не можах да сдържа истината, онази, която пазех в тайна от нея и от Бог, и от себе си. Разтресох се в неудържим плач. Зверовете бяха зверове и аз бях изпитала наслада от убийството им, но те бяха и хора. Бяха стъпвали по тази земя и под това небе. Онзи, който ме бе умолявал най-дълго, все още беше с мен, защото ме бе молил за нещо, за което сега копнеех и аз.

Копнеех за прошка.

— Винаги е така в очите на Господ — каза ми Шира.

Пусна робата си да се свлече на земята, за да видя забранените червени рисунки, украсяващи тялото й, които бях зърнала в цистерната. Знаех какво символизират: вярност на богинята, живот, отдаден в служба, най-съкровената женска саможертва, на която нашият народ се присмиваше.

— Трябва ли да се осъждам? — попита ме тя. — Или да оставя на Всемогъщия да прости на всички ни за това, че сме такива, каквито ни е създал?

Под черницата за миг бях изпитала желание да се отрека от вярата си, както бе направил моят зет. Кой имаше право да ме съди за моите постъпки и прегрешения? Кой щеше да изцели раната, която може би никога нямаше да се затвори? Шира бе вкусила тъгата ми и ми се бе доверила достатъчно, за да ми се разкрие в замяна. Ако Бог го позволеше и тя успееше да го направи, може би най-съкровеното желание на зет ми щеше да бъде изпълнено.

И може би тогава и аз щях да си простя.

19

Упражнявах се да бъда търпелива през целия месец на Тишрей, защото тази добродетел не ми беше особено присъща. Търпението не ми бе вършило добра работа в миналото, винаги бях разчитала на инстинкта си, на прибързаността си. Ако бях по-търпелива и не действах припряно, внуците ми щяха да бъдат до езерцето със зелена вода, когато легионерите ни бяха нападнали, и щяха да умрат като агнета на заколение. Ако бях търпелива, убийците на дъщеря ми още щяха да ходят по тази земя. Спомних си мъжа си, как чакаше тестото да се надигне, как никога не слагаше питките прибързано във фурната. Той знаеше кога е точният миг да махне платното от бухналия хляб, кога да пъхне дървената лопата в нагорещената печка. Сякаш се сливаше в едно със сътворения от него хляб и разбираше тайната му отвътре, от самото му сърце.

Започнах да изучавам роба. Той също бе безкрайно търпелив мъж. Чакаше, без да се оплаква, всяка вечер, окован към камъните на гълъбарника, Йаел да се завърне на следващия ден; бе напълно спокоен, също като гълъбите, които очакваха нашата поява. Но забелязвах искрата в светлите му очи; нея не можеше да скрие. Дори неговото търпение имаше граници.

Бе трудно време и жегата не намаляваше. Нощем не можех да заспя, въпреки че всички други под моя покрив спяха добре, дори Арие, който бе вече на два месеца, здраво, спокойно малко момченце. Една вечер разчиствах стаята ни и слагах нова слама в сламениците, на които спяхме, когато погледнах навън и зърнах някакво движение близо до вратата ни. Забелязах сянка, както бе станало в оазиса, когато мрачните им сенки по пясъка предизвестиха идването на войниците. Това бе талантът ми. Можех да видя това, което бе само наполовина тук: зверовете на гребена на хълма, плъха в ъгъла на стаята, жената, излязла на среща с любимия си, шишенцето с отрова зад бурканчетата с подправки, издължената фигура на мъж, дебнещ пред дома ни. Помислих си, че е дух, който се е надигнал от смъртта, за да тръгне сред нас, оставил спящото си тяло в земята. Но не, той беше от кръв и плът.

20

Когато го познах, разбрах, че Мъжът от севера не е толкова търпелив, колкото мислех. Може би това бе вярно за всички мъже. Сега си припомних, че в някои дни Пекарят проклинаше фурните, че са много бавни, след като изваждаше питките отвътре, преди да са се охладили напълно. Дори най-търпеливите сред нас имат своята критична точка. Тази вечер, когато видях фигурата да се плъзга покрай стената, осъзнах, че това време е настъпило за роба. Бе покрил главата си с шал, за да не го различат, но всеки щеше да познае, че не е един от нас. Ярката му коса блещукаше. Човек би помислил, че мъж, дошъл от света на лед и снегове, не може да крие в себе си пламтяща страст, но не беше така. Ледът можеше и да пари, нетърпелив, готов да се разтопи.

Мъжът от север имаше късмет, че само аз го забелязах. Всеки друг, който го видеше, можеше да го нападне незабавно и дори робът да се предадеше, нападателят му имаше законното право да го убие. Направих жест, за да го отпратя, после плеснах с ръце, сякаш гонех плъхове. Той се допря отново до стената и се скри в мрака, като че ли бе призрак. Но за разлика от призрака мъжът остави следа. Когато отидох до стената в полуосветената й част и поставих ръка върху камъните, усетих топлина там, където той бе чакал, нетърпелив, като всеки влюбен мъж.

На следващата сутрин, докато двете с Йаел вървяхме през полето, тя не сваляше очи от гълъбарника пред нас, сякаш знаеше, че там я очакват. Забавих хода си и тя нетърпеливо ме подкани да побързам.

— Какво, гълъбите не могат да потърпят още малко ли? — попитах аз.

Тя се изчерви и започна да се занимава с бебето, което носеше опряно до хълбока си.

— Шшш, съкровище — каза, свела очи и потърквайки меката кожичка под брадичката на Арие.

— Има ли причина да си толкова нетърпелива? — притиснах я аз.

Йаел ме погледна колебливо. Почувствах, че ще излъже още преди лъжата да се бе оформила на устата й.

— Не, не бързам за никъде.

Погледът й обаче казваше друго.

Тогава разбрах, че тя оставя веригите на роба откопчани. Държеше се с него като с мъж.

Казах, че камъче ми е влязло в сандала. Спрях да го махна, като обясних, че не мога да ходя с камък така, както един роб не може да стане един от нас. Вдигнах очи към Йаел и видях, че е почервеняла, ядосана от забележката ми.

— Мислиш ли, че той не ни е равен, че е по-долу от нас? Че е просто бездушен камък?

Казват, че ангелите идват при хората, за да ги утешат. Колко ли самотни трябва да са обаче те, заключени в тишината на своя свят? Но човек може да изгори в прегръдката на ангел, тялото му се възпламенява и нежността на това създание лесно може да се превърне в проклятие. Тук, в тази планина, неблагоразумието на Йаел щеше да бъде сметнато за предателство.

— Ако го открият да броди из улиците, ще го убият — предупредих я аз. — Ако отключиш оковите му, ще отключиш смъртта му. Да не смяташ, че той ще е щастлив да върши нашата работа, след като свали веригите си? Ще поиска повече, също като всеки друг мъж.

— Мъжът от севера смята да избяга — довери ми Йаел. — Знае за други, които са го правили. Няколко негови сънародници, записани насила като него в легиона, били избягали още преди да пресекат Голямото море, а мнозина изчезнали, след като стигнали до Йерусалим.

Мълчах, чудейки се дали бе познавал зверовете, които ни бяха нападнали, дали не ги бе смятал дори за приятели.

Когато Мъжът от севера говореше страстно за свободата, подозирах, че се опитва да убеди Йаел да избяга заедно с него.

— Римляните скоро ще ни нападнат — настояваше той и бе вярно, че все по-често забелязвахме разузнавателните им отряди в района. — Не след дълго вие самите ще станете робини — кълнеше се Мъжът от севера.

Но може би бе забравил, че Йаел не е сама. Тя ми бе казала, че никога повече няма да се върне в пустинята, където под купчина камъни, искрящи сред бялата жега, лежаха костите на мъжа, когото бе обичала.

Знаех за лъва, който я бе ухапал и я бе обладал. Бълнуваше за него, когато слизахме по стълбището и спирахме, за да си поеме дъх, в нощта, когато роди детето си. Макар никога след това да не бе говорила за него, знаех, че нямаше да заведе друг лъв в пустинята. Ако Мъжът от севера смяташе да бяга, щеше да му се наложи да го направи сам.

Когато ги виждах да работят заедно, вече не правех забележки. Извърнах се встрани, когато тя му донесе одеяло и мях от козя кожа с вода. Тя не бе моя дъщеря, въпреки че й позволявах да използва това, което бе останало от вещите на Пекаря, бурканчетата с кориандър и кимиона, дървените лъжици, престилката, която той връзваше на кръста си. Понякога ридаех над тези вещи и щях да го правя отново, независимо дали Йаел щеше да съсипе или не, живота си, като помагаше на роба. Трябваше да се отнася с него като с камък, попаднал в сандала й. Вместо това тя виждаше под окъсаната туника мъж.

Когато отиваха в онова, което бе останало от овощните градини, сред дърветата, които не бяха отсечени за подпалки и все още даваха макар и малко плод, ястребът ги следваше, без да се отдалечава от върха на планината. Гледах как сенките им се разтягат в полето и после изчезват като облак, преминал над главите ни. Бях сигурна, че това е знак за предстоящо бедствие. Може би вече не вярвах в добротата и не се доверявах на това чувство, когато го видех в другите. За мен състраданието бе нож в ръцете на ангелите на унищожението.

Една съботна вечер съветът обяви, че вече няма да докарват в крепостта пленените роби или легионери след битка, а ще ги посичат на място заедно със собствениците им. Неколцина бивши римски легионери бяха пленени и сега работеха за нас, влачейки буретата с вода като магаретата. Имаше съвсем малко храна дори за обитателите на крепостта, не разполагахме с никакви излишъци, за да храним допълнителни гърла. Какво е робът, ако не просто бездушен камък, мърмореха хората. Точно както бях казала и аз. Наблюдавах внимателно Йаел след изявлението на съвета; тя се намръщи и погледна с притеснение към старейшините ни, докато те разясняваха какво е положението на робите сред нас.

— Грях е да се отнасяме така с тях — каза тя, когато си тръгвахме от площада.

— Предполагам, че няма да се вслушаш в съвета ми — измърморих аз.

Йаел се разсмя и ме хвана под ръка.

— Ще се вслушам — обеща ми тя.

— Но ще постъпиш така, както си искаш — отбелязах аз.

И двете се засмяхме, после замълчахме, защото внезапно осъзнах колко много се боях за нея в този жесток свят. Макар да не бе моя дъщеря, се държах с нея така, сякаш бе.

На следващата сутрин видях, че Йаел е донесла на Мъжа от севера лък и няколко стрели, седем на брой за седемте сестри, които се събираха като звезди на небето. Беше ги скрила под плаща си, но аз разпознах очертанията на оръжието от сянката му, когато го пъхаше под купчина слама. Лъкът беше един от онези, които носеше брат й. Когато забележеше, че е изчезнал, той сигурно щеше да разпита другарите си в казармите и едва ли някой щеше да си спомни, че не го бяха виждали след последното посещение на сестра му. Това бе сянката в полето, която бях видяла, докато ястребът кръжеше над главите им. Тя беше пожелала да направи прекалено много за този мъж, който бе никой в тази планина и трябваше да бъде такъв и за нея.

— Не ми казвай кога смяташ да тръгнеш — чух я да казва тя, докато стоеше до него. — Просто ще дойда някой ден и теб няма да те има.

Мъжът от севера осъзнаваше, че има съперник, но за разлика от повечето поклонници, не бе ревнив. Всъщност обичаше безумно нашия малък лъв. Някой друг би ненавиждал Арие, защото цялата любов на Йаел бе за него, но робът не беше такъв; той с радост помагаше да забавляваме детето и го повдигаше нависоко, за да види прелитащия над нас ястреб. Подсвиркаше така, че птицата отвръщаше на призива и се спускаше от небето, което разсмиваше бебето и то отмяташе щастливо назад главичката си. Робът често говореше на малчугана на своя груб език и се опитваше да го научи как се казва гълъб, ястреб, майка или сняг, сякаш бе убеден, че детето някой ден щеше да живее в студената му родина и трябваше да може да говори като него.

— Губиш си времето — предупредих го, докато гушкаше Арие в прегръдките си и после го размяташе във въздуха насам-натам из гълъбарника, а детето се заливаше от смях.

После един ден той каза на детето своето име. Работехме на толкова тясно разстояние, че чувахме всичко. Беше Уин, груба дума, която засядаше на гърлото. Шира и Азиза се спогледаха, изненадани, че робът е пожелал да се разкрие сам. Държеше се с Арие така, както един мъж би говорил на своя син. Тогава разбрах, че времето на неговото бягство е настъпило. Един роб не може да казва на висок глас своето име; след като бъде пленен, то не бива да бъде произнасяно, докато не премине в отвъдния свят. Само близките му, които го чакат някъде далече, и боговете, които почита, имат право да знаят истинското му име.

Само свободен човек би поел такъв риск.

Вечерта чаках отвън, прегърнала бебето, докато Йаел се бавеше в гълъбарника и отключваше веригите му. Ключалката беше проста; катинарът висеше на кука, закована към стената на гълъбарника. И все пак мина известно време, преди Йаел да се появи, приглаждайки косата си. Никой друг не можеше да види сянката й или да забележи как тя бе привлечена от този мъж, но сенките бяха моята дарба. Тя не ми бе дъщеря, затова само си стоях там и не казах нищо.

В това време на годината нощта настъпваше по-рано, плъзгаше се по небето и заливаше като буйна река всички краища на хоризонта. Всяка нощ, когато Йаел си тръгваше, лицето й ставаше все по-мрачно.

Една вечер, когато съветът издаде нова заповед, че дажбите ни ще бъдат намалени и на животните и робите вече не се полага прясна вода, не успя да издържи и избухна.

— Никой не трябва да търпи такова отношение!

— По-добре ли щеше да бъде, ако го убият? — попитах я аз.

— Когато хората се държат като зверове, те стават такива — изрече твърдо Йаел.

Не можех да оспоря това, само кимнах.

— Такъв е светът, в който живеем — прошепнах аз и тя хвана ръката ми, за да ме утеши, сякаш наистина бе моя дъщеря.

Йаел не бе сама в нещастието си. Всички страдахме от ограниченията, които планината ни налагаше, от липсата на храна, от дребнавостта и глупостта на хората. Много от овцете и козите, които бяха ценни заради млякото си, бяха заколени ненужно. Всички бяхме гладни. Краставиците се съсухряха от последните изблици на жегата, превръщаха се в пепел, както казваха, че бе станало в поразения от Божия гняв Содом.

Съветът разреши група пътници да се настанят в далечното поле, близо до къщата на есеите. Те бяха номади, които боядисваха ръцете си в синьо, и говореха на свой неразбираем език, но бяха довели със себе си животни, които да разменят с нас, въпреки че нашият народ не искаше да има нищо общо със свинете, които гледаха. Те също бяха прогонени от родната си земя от римляните. Някои от жените им, които бяха насилени от войниците, бяха направили дълбоки разрези в дланите си и на стъпалата си, за да позволят на мъката да излезе от телата им.

Когато се върнаха отново в пустошта, защото животните им се нуждаеха от трева за паша, намерихме изоставено бебе, родено от някоя от насилените от римляните жена. Бебето бе задушено, после оставено под едно бадемово дърво, малките му ръчички бяха свити към тялото, сякаш спеше кротко, спасено от жестокостта на този свят. Йаел стоеше до мен и хлипаше.

— Някога в пустинята видях две млади момичета булки от това племе, погребани по такъв начин — каза тя. — Държаха ръцете си, за да преминат заедно в онзи свят, който ги очакваше някъде там, където и да е това „там“.

Мнозина от нас искаха да си тръгнем и да се опитаме да стигнем до градовете и населените места. Но всъщност нямаше къде да се върнем. Къщите ни бяха изгорени, градовете ни бяха разрушени. Чудех се дали Йаел иска да избяга и да прекоси пустинята, да стигне до Голямото море, до света, където снегът падаше всеки ден и никой не го смяташе за чудо.

Виждах как внуците ми си играят до стената; приличаха на сенки, плъзгащи се сред настъпващия мрак. Гърлото ми се сви, докато ги наблюдавах. Замислих се за удушеното, после внимателно увито и положено с любов на земята бебе. Йаел обви ръцете си около мен, защото всяка вечер прекарвахме заедно. Над нас се появи първата звезда, онази, която казваха, че е фенерът на Ашторет, който свети толкова ярко, че тя може да прекоси цялото небе, от единия до другия край, когато всички други вече са потънали в мрак.

21

Стражите го хванаха една нощ в месеца на Хешван, когато въздухът искреше от студ. Беше началото на дъждовния сезон, времето от годината, когато живеехме под знака на скорпиона, времето на хаоса и мрака, на наводненията. И все пак небето висеше над нас като празна купа, изсипваща върху главите ни само пустота и мрак, нищо повече. Нямаше дъжд и всички знаехме за какво бе знак това — народът ни не бе получил Божията благословия.

Пазачите го забелязали, докато пресичал полето там, където дърветата протягаха клоните си нагоре, отчаяно копнеещи за вода. Опитвал се да стигне до частта от стената, която се виеше близо до нашата стая, мястото, където бе оставил топлата следа на дланта си върху камъните в нощта, когато го видях да чака, донякъде търпеливо, но със сигурност и изгарящ от желание.

Не го обсъждахме, но всички знаехме, че ако бе тръгнал към Змийската порта, за да избяга, не би тръгнал в тази посока. Имаше само една причина да броди из градината с лук, там, където се криеха скорпионите, и тази причина бе Йаел. Може би си бе казал, че ако говори с нея още веднъж, ако думите му бъдат достатъчно убедителни, може би щяха да я убедят и тя щеше да се съгласи да тръгне с него.

Не разбрахме, че е заловен, до настъпването на утрото. Имаше пронизващ ветрец, който разнасяше уханието на смирна и на ароматния кипарис; спомних си за долината, където някога бях живяла. Обикновено през този месец валеше, но досега не бе капнала нито капка дъжд, въпреки че свещениците се молеха по три пъти на ден. Хората разказваха истории за великата суша, когато мъдрец на име Хони призовал дъжда и спасил народа ни. Имахме нужда от чудо и от нечий глас, който да бъде чут, когато отправи молбата ни към Бог.

Когато чухме новината за залавянето на роба, Йаел се облегна на стената на гълъбарника, сякаш всеки миг щеше да се свлече на земята, смазана от мъка. Бебето беше привързано за нея и се стресна в съня си с хленчещ рев. Йаел бързо погали главичката му, за да го успокои. Какво ли сънуваше бебето? Мляко и любов, езика на майчината грижа, гласа на мъжа, роден сред сняг? Само бебетата могат да сънуват такива сънища, те не идват повече при възрастния човек. Сънищата ни са отражение на живота, който живеем с отворени очи, а той е рожба на нашата тъга.

Никой не ни каза къде са отвели роба, но когато видяхме, че ястребът кръжи над кулата, разбрахме, че е там. Можеха да го убият, но той не си струваше усилията. Ако го оставеха затворен, без вода и храна, щеше да умре от изтощение. Видях как Шира погледна към Йаел, която се опитваше да не показва никаква емоция. Външен човек не би могъл да отгатне, че изпитва нещо повече от другите; издаваше я само едно — бе така побледняла, че малките петънца по кожата й приличаха наистина на пръски кръв.

Този ден мълчахме, оплаквайки тихо отсъствието на роба, и чакахме идването на най-лошите новини. Не подозирах, че ще ми липсва, но изпитвах празнина в душата си. Той бе едър мъж и заемаше толкова много място, че гълъбарникът изглеждаше пуст без него. Птиците бяха неспокойни; имаше съвсем малко снесени яйца, а тези, които открихме, бяха напръскани със синьо-сиви точки по черупките, което бе лош знак. Излязохме да хапнем по обед в градината зад гълъбарника, всички мълчахме и едвам преглъщахме малките хапки от студените ечемичени питки със зехтин. Търпеливо очаквахме какво ще се случи сега. Сякаш бе хвърлен камък във водата и всеки нов кръг, който се образуваше, водеше съдбата ни в посока, от която нямаше връщане назад. Днес бе напълно различен ден от предишните, а утре щяхме да сме още по-далеч от живота, с който бяхме свикнали.

Когато пазачите дойдоха да ни разпитат, както знаехме, че ще направят, всички казахме, че сме изумени от изчезването на роба. Не сме подозирали, че е открил как да отключи веригите и да отвори вратата. Шира бе намерила извито парче желязо, което решихме, че прилича на ключ. Тя го подаде на пазачите и предположи, че навярно с него робът е успял да избяга. Хвърли бърз поглед към Йаел, която се опитваше да защити от подозренията на стражите. Нейното лице отново бе побледняло.

Продължихме, кудкудякайки като кокошки, че сме го мислили за глупав и невеж, неспособен да измисли план за бягство.

— А се оказа, че е достатъчно умен — поклати невярващо глава Шира, — за да си направи ключ от нищо.

— Скоро ще умре от глад — каза един от пазачите, който може би вярваше, че това е новината, която жадувахме да чуем.

Шира попита дали някоя от нас може да разговаря със затворника, като обясни, че той бил направил гребло, което било много полезно за работата ни, и искахме да разберем как действа, за да можем да го използваме сами. Йаел я погледна с благодарност, защото знаеше, че това е единственият начин да се достави храна или вода в кулата. Само един човек можело да разреши такова посещение, нашият водач, Бен Яир.

— Предай му, моля те, молбата ни — каза Шира без колебание. — Сигурна съм, че ще прояви разбиране.

Но Бен Яир бе изчезнал в пустошта заедно с воините си, без да остави свой заместник; в негово отсъствие решенията се вземаха от старейшините от съвета, а те едва ли щяха да се вслушат в молбата на Шира; най-вероятно нямаше дори да й позволят да приближи до портите им.

Казаха ни, че има само един човек, който може да убеди съвета, че Мъжът от север заслужава посетител — жената на Бен Яир, Хана, тъмната жена, която живееше в най-долната част на Западния дворец, във вила с фрески, създадени от художници от Рим. Тя поемаше някои от задълженията на съпруга си, свързани с по-битовите проблеми — изслушваше оплакванията на жените за работата им или за раздаването на жилищната площ. Всички я уважаваха, въпреки че се държеше встрани от останалите жени. Понякога с дни се уединяваше в дома си; носеха й храната, оставяха я пред вратата й, както и водата във ведра и кожени мехове. Тя излизаше нощем и можеше да бъде видяна да броди из Западния площад, увила се така плътно с шала си, че сякаш бе покрита с плащаница, слабото й остро лице изглеждаше винаги печално, макар да не бе загубила все още никого. Тя бе загадка и сянка, но аз бях най-добра именно в това — да разгадавам сенките.

Когато изказахме молбата си, пазачът ни попита коя от нас ще отиде при жената на Бен Яир. Почувствах колебанието на останалите и дори Шира се извърна, притеснена от подобна среща.

— Аз ще го направя — чух се как казвам.

Бях най-възрастната и това бе мой дълг. Но имаше и нещо друго. Можех да разгадавам сенките, които знаеха как да прикриват това, което е вътре в тях. Можех да се преструвам, че съм съпруга на пекар, проста жена, и притежавах таланта на преобразяването, който щеше да ми помогне в тази мисия. Другите жени вдигнаха очи към мен, признателни за предложението ми, защото всяка от тях имаше своя собствена причина да не желае да отиде в двореца.

В последния миг, напълно инстинктивно, реших да взема Арие със себе си. Имах предчувствие. Стори ми се, че чух нечий глас да произнася името му. Може би отново бе ангелът, който стоеше до мен в пекарната. Може би онзи, който ми бе внушил да взема шишенцето с отрова, сега ми нашепваше, че това дете може да бъде ключът за отварянето на вратата на затвора.

— Кой може да откаже на усмивката на Арие? — казах аз на Йаел. — С какво може да навреди това?

Жената на Бен Яир можеше да прояви интерес към благото на гълъбарника, ако харесаше бебето. Ако станеше така, може би щеше да ни позволи да посетим мъжа, който не бе нищо повече от камък в обувката ни, но освен това ни бе доверил името си.

Когато потропах по вратата на двореца, жената на великия мъж веднага се провикна: Махай се! Потропах още веднъж. Често ми се бе налагало да тормозя клиенти, които отказваха да платят на Пекаря; не се предавам лесно, когато ми казват да се махам. Вратата на тази голяма къща бе направена от червен кипарис и реших, че това е добро знамение. Някога вярвахме, че градът ни в Долината на кипарисите е благословен от ангел Михаил; може би дървото, използвано за тази врата, бе дошло от нашата гора и следователно и то бе благословено. Може би прабабата на моята майка бе ходила под клоните на същото това дърво, преди строителите на цар Ирод да го бяха отсекли.

Арие изскимтя в прегръдката ми. Задуха вятър и внезапно ми стана студено. Може би бях сгрешила, като доведох тук и детето, защото обикновено то бе толкова спокойно и ведро. Сега, на светлината на угасващия ден, то се гърчеше както никога досега. Запитах се как може една обикновена жена изобщо да разбере дали ангел я е тласнал да направи нещо, или демоните нашепват в ухото й.

Въпреки че потръпвах и се притеснявах дали не съм сгрешила, потропах отново. Нямаше никакви сенки заради плътните облаци, които минаваха над нас; сигурно те ме бяха заблудили. Можех да разгадавам сенките много по-добре и по-лесно, отколкото разчитах плътта и кръвта.

Жената на Елеазар бен Яир открехна леко вратата, за да надзърне навън. Беше слаба и тъмна, с неспокойно изражение.

— Нямам време за теб — каза ми тя.

Навярно щеше да затръшне вратата с редовните си извинения и да успее да ме отпрати, но очите й се спряха на бебето в ръцете ми. То й се усмихна, родилното петно на личицето му почти не се забелязваше на бледата светлина, навлизаща през вратата. Приличаше по-скоро на следа от целувка.

— А кой е това? — попита жената на Бен Яир с внезапно пробуден интерес.

— Това е детето на една майка, която се нуждае от твоята помощ — отвърнах аз.

Хана отново стана сдържана.

— Не мога да помагам на никого. Съпругът ми е този, когото търсиш, а него го няма.

Когато каза бързо отговора си, чух как издиша тежко и с мъка, звукът бе направо стържещ. Зачудих се дали затрудненото й дишане е причината да се затваря в дома си и да не се вижда с другите жени. Тя се обърна и се закашля, а в храчките й имаше кръв, която тя се опита да скрие от мен с шала си. Но аз вече бях видяла сянката на петното. Беше ясно, че страда от онази гръдна болест, заради която хората спираха да излизат на открито, сред чистия въздух. Всеки неин дъх бе в плен на костеливите й ребра и тя не можеше да го пусне на свобода. Той си оставаше там, тракаше и шумолеше като сухи листа, събрани в мрежа.

— Дали не мога аз да помогна на теб? — чух се да казвам изведнъж.

Съпругът ми често убеждаваше клиентите да си купуват повече хляб, отколкото те първоначално бяха смятали, че имат нужда. Никога няма да останете гладни, казваше им той. Всички ще завиждат на масата ви. Навярно имаше нещо, което да й предложа в замяна. Щом в една пекарна винаги успявахме да се спазарим с хората, защо да не можем и на портата на двореца?

Слабата, тъмнокожа жена на Бен Яир ме погледна подозрително. Устните й бяха червени, покрити с кръв.

— Никой не може да ми помогне.

— Има такъв човек — уверих я аз. — Ще ти докажа, че за всяка болка има лек.

Тъкмо се обръщах, когато Хана извика следващия път отново да доведа бебето със себе си. Предчувствието ми бе правилно. Детето бе ключът, който щеше да отвори вратата, за да може Мъжът от север да избегне смъртта.

Отидох веднага в дома на Шира и седнах до масата й. Пихме чай от корен на исоп. Кипналата вода бе оцветена в небесносиньо. Имаше чиния със сушени плодове, стафиди и смокини. Внуците ми бяха в двора със сина на Шира, Адир, както и с момчето от есеите, Йехуда, сина на Тамар, който бе станал най-добрият им приятел, макар че неговите хора го караха да стои настрани от тях и да обръща повече внимание на уроците си. Те си играеха с дървения пумпал, така че за малко поне имахме своето уединение.

— Тя говори ли с теб? — попита ме уж небрежно Шира, но погледът й бе напрегнат. — Вратата й остава затворена за повечето хора.

Зачудих се как е възможно другите да не са видели истината, както я видях аз. Нима не са забелязали необичайния цвят на очите на Азиза? Бяха като Соленото море, меняха се заедно с настроенията й, ту зелени, ту тъмносиви като камък. Познавах само един друг човек с такива очи. При споменаването на името на жената на Бен Яир Шира потръпваше от скръб. Когато заговорих за болестта на Хана обаче, не ми се стори изненадана.

— Докато исопът цъфти, може да излиза само нощем, когато цветята му са затворени и ароматът им отслабва — каза Шира. — Трябва да живее като плъховете.

Отпи от чая, направен от билката, която причиняваше страданието на жената на Бен Яир. Като че ли се наслаждаваше на острия му вкус.

— Не знаех, че я познаваш.

Шира се разсмя с горчивина.

— Никога не съм я срещала.

Замислих се за това — как бе възможно Шира никога да не е срещала тази жена и все пак да е така добре запозната с най-съкровените й тайни. В нашия свят женен мъж можеше да съблазни някоя неомъжена жена и никой нямаше да помисли и да каже нищо лошо за него; може би щяха да го накарат да плати на семейството й някаква сума заради причинения срам. Но жената, отдала се така на мъжа, нямаше законни права. Дори костите й ще бъдат изхвърлени някъде сред пустошта, ако бъде осъдена за прегрешенията си; те ще бъдат захвърлени, оставени незаровени в земята, за да не може тя никога да намери покой.

— Хана има властта да отвори вратата на затвора — напомних аз на Шира. — Може да пожелае да го направи в замяна на лек за болестта си.

— Тогава ще платим на тъмничаря — каза тихо тя. — Това ли искаш от мен?

— Такава ли е тя? — Когато жената на Елеазар бен Яир бе надзърнала през открехнатата врата, ми бе заприличала по-скоро на затворник, отколкото на тъмничар. — Жал ми е за нея.

— Не ставай глупава — посъветва ме Шира. — Нима всичко, което виждаме на тази земя, наистина е такова, каквото е? Ти знаеш много добре, че съществува и друг свят, свят на сенките. Не можеш ли да усетиш демона в ъгъла, независимо че не го виждаш или пък не чувстваш дъха му по кожата си?

Шира се съгласи да намери лек, защото не разполагахме с друга възможност. Отиде до рафта, където пазеше билките си. Имаше кафяви торбички, увити с канап, и шишенца със стрит на прах магарешки бодил и чесън, пелин и канела. Когато се обърна, държеше в ръка кожена кесийка със стрита смирна. Указанията й бяха прости: да не се пали прекалено силен огън и да не се добавят други съставки към сместа, това трябваше да кажа на жената на нашия водач. Лекове като този са силни и следователно много опасни. Ако човек не внимава, лекарството лесно се превръща в отрова.

— Ако вдиша искра от огъня, на който гори смирната, може никога вече да не успее да си поеме дъх — отбеляза Шира, докато пристягаше връвта на кесийката. В гласа й се долавяше известно удоволствие.

Протегнах се към ръката на Шира, за да надзърна в дланта й. Не бях много веща в тази област, но имаше един знак, който разпознавах много добре. Белегът, който носех и аз, онзи, който издаваше убиеца, издълбан в плътта ми в деня, когато бях станала тази, която бях сега. С облекчение видях, че дланта на Шира бе чиста.

— Да не мислиш, че ще видиш кръвта й по ръцете ми? — попита ме тя и се дръпна назад. Разсмя се, защото знаеше много добре какво търсех. — Ако исках да го направя, щеше да се случи много отдавна, още когато бях момиче.

Това бе неочаквано.

— Нима си я познавала тогава?

— Не я познавах повече, отколкото сега. — Шира ме поведе към вратата. — Ако искаш да вземе този лек — прошепна, докато ми подаваше скъпоценната билка, — не й казвай откъде си го взела. Ако тя държи живота ми в ръцете си, както аз държа нейния, ще направи това, което ти мислеше, че бих направила аз. Щом искаш да търси знака на смъртта в нечия длан, погледни нейната. — После кимна към Арие, който дремеше в ръцете ми. — Занеси го на Йаел, преди да се върнеш в двореца.

— Защо да го будя? Ще го нося със себе си.

Шира ме погледна. Тя можеше да прозре вътре в мен и знаеше, че има и друга причина за действията ми. Признах, че Хана поиска да й го доведа отново.

— Може ли човек да остане равнодушен към него? — казах аз, защото малкият лъв бе донесъл радост в живота на всички ни.

Шира се притесняваше. Обикновено приличаше на девойка, не по-голяма от Азиза, но в този миг си пролича истинската й възраст, жена, която бе прекосила пустинята неведнъж, а два пъти, която бе родила три деца и тялото й бе белязано със забранени рисунки, когато е била невръстно момиче.

— Вземи го със себе си, ако трябва. Но каквото и да правиш — предупреди ме тя и в гласа й прозвуча непреклонна твърдост, — не й позволявай да го държи на ръце.

Завърнах се в двореца и застанах пред изящно издялана врата. Този път Хана отвори вратата още преди да потропам — очевидно ме бе очаквала, очите й искряха от любопитство. Дишаше тежко и се държеше за гърдите, в плен на болестта. При вида на спящото бебе цялата грейна и побърза да ме покани вътре.

Прекрачих смирено прага на нашия водач. Бях доволна, че Бен Яир е в пустинята с воините си, така че не трябваше да коленича пред неговото величие, нито да рискувам в своята безкрайна мъдрост той да прозре в мен и да види, че съм просто една убийца.

Последвах домакинята си покрай фреските по стените, възхвалявани от всички, които ги бяха виждали, и то напълно основателно. Бяха изрисувани по мазилката с великолепни оранжеви, червени и златни тонове. Макар и вече леко поизбледнели, бе очевидно, че са дело на истински майстор. Седемте сестри, които гърците вярваха, че се движат по небето под формата на светещи звезди, бяха изрисувани по стената в човешкия си образ заедно с луната, най-красивата от всички, с рокля от сребро и златни листа по нея; рисунката бе толкова съвършена, че нишките по тъканта изглеждаха съвсем истински. Лампите осветяваха мрачния коридор и навсякъде се носеше аромат на запалено чисто маслиново масло. Стаята, в която влязохме, бе добре обзаведена, с маси и пейки, останали от домакинството на царя. Сетих се за сламените ни легла, за грубите ни одеяла, за прашния под.

Помолих домакинята си за чиния и някакви подпалки. Щом ми ги донесе, извадих кесийката със смирна, която Шира ми бе дала. Арие още спеше, затова го положих на малка вълнена черга. След това запалих треските със своя кремък. Когато успях да разпаля огъня, казах на Хана какво да прави. Трябваше да наведе главата си над дима, да покрие главата си с парче плат, за да не избяга ценното ухание. Трябваше да вдишва дълбоко и да задържа дима в себе си колкото по-дълго може, без да издиша.

Хана се поколеба, защото се уплаши, че може да се задави от дима и да умре. Страхуваше се от мен — може би бе почувствала невидимото присъствие на престъпленията, които бях извършила. Но не бях тук, за да й навредя. Взех Арие отново на ръце и прикрих белега на моя грях, като пъхнах дланта си под туниката на спящото бебе, с надеждата, че докосването ми няма да го събуди.

— Вдишай дълбоко и гърдите ти ще се прочистят — обещах й аз.

Жената на Бен Яир ме погледна изпитателно, после направи, каквото й бях казала. Въпреки че не ми се доверяваше, тя се нуждаеше отчаяно от въздух и копнееше за шанса лекарството да се окаже по-ужасно от болестта, да сложи край на мъките й. Наведе се напред и аз покрих главата й с красив вълнен шал. Седнах и наблюдавах как разтърсващите й хрипове отслабват с всяко вдишване на дима, което правеше. Когато смирната изгоря докрай и се превърна на пепел, махнах шала от главата й. Хана си пое дълбоко дъх, без да издаде никакъв хрип. Цветът на лицето й вече не бе жълтеникав и болнав, а розов и свеж. Уханието на смирна бе попило навсякъде, горчив аромат в най-чистата си форма. Гледахме се втренчено, докато бебето си играеше с една съчка, която бе паднала от купчината подпалки.

— Ще говоря с пазачите за посещението ти в кулата — каза Хана сериозно. Имах чувството обаче, че мислите й са другаде. — Ще направя каквото мога за вашия роб.

Поведе ме обратно по коридора, покрай оранжевите светлини и седемте сестри на стената. Преди да си тръгна, ме помоли да обещая, че ще й донеса още от билката, за да може да има в резерв, ако получи нов пристъп на болестта. Отвърнах, че ще направя всичко възможно да й осигуря лекарството, което й бе нужно.

— Мисля, че знаеш много добре откъде да го намериш — отбеляза тя.

Усмихна се мрачно, давайки ми да разбера, че е наясно с тайната ми: не аз бях тази, която притежаваше ценните билки.

— Кажи на вещицата, че съм й признателна — добави Хана.

Позволиха на Йаел да посети Мъжа от север и да му занесе кошница с храна и мях с вода. Наредиха й да говори с него през вратата, но тя все пак успяла да го види, когато отключили килията, за да пъхне провизиите вътре. Били остригали брадата и косата му и по тялото му имало белези от въжетата и веригите им.

— Върни се в двореца — настоя Йаел, когато си дойде от ужасното място. Бе пребледняла, но този път от гняв. — Говори отново с жената на Бен Яир. Убеди я да накара стражите да позволят още едно посещение. Скоро ще го убият. Мога поне да му занеса храна и вода и да се опитам да излекувам раните му.

Казах й, че ще имам повече късмет с жената на Бен Яир, ако взема бебето със себе си. Йаел бе предпазлива. В това отношение бе много по-мъдра, отколкото бях аз.

— Защо се интересува от бебе, на което дори не знае името?

— Тя е самотна, без приятели. Няма защо да се тревожиш. Явно го харесва. И кой може да я вини?

Йаел като че ли се успокои. Погали черната косичка на Арие и го притисна към себе си. Не й беше лесно да се раздели с него, дори за няколко часа.

— Трудно е да кажеш „не“ на личице като неговото — напомних й аз.

— За един час — каза тя. — Не повече.

На следващия ден Йаел се грижеше за внуците ми, докато аз отидох за още от лекарството. Шира и Азиза вече бяха започнали да приготвят вечерята си, но Шира се надигна и отиде до рафта с билките си. Този път ми даде смирна и тамян — изгорени заедно ефектът им щеше да бъде двойно по-силен. Може би ако лекът действаше по-дълго, Хана нямаше да иска повече. Беше по-добре да се държим на разстояние от тази жена, промърмори Шира. Жената на мъж с власт може да стане алчна и да поиска и тя самата да разполага с нея.

— Тя каза ли нещо за мен? — попита ме Шира.

Реших, че е по-добре да не разкривам горчивината, която бях усетила.

— Нищо. Само каза да ти предам благодарността й.

Шира се разсмя, но тъмните й очи излъчваха тревогата й.

Отидох направо в дома на Елеазар бен Яир. Чувах мъжете, които работеха на полето, въпреки че слънцето угасваше и розовите му лъчи падаха върху бялата, прашна земя, обагряйки я в алено. Мъжете носеха ведра с вода от цистерните и се опитваха да спасят реколтата от жито, защото все още не бе паднал дъжд. По това време на годината обикновено пчелите жужаха в кошерите; летяха във въздуха, търсейки цветове, бял нарцис и розови циклами. Но сега те не откриваха нищо.

Хана ме пусна в къщата и веднага взе лекарството от ръката ми. Казах й, че не бива да добавя нищо към сместа и да поддържа пламъка постоянен; прекалено голямата жега щеше да отнеме силата на цяра. В замяна тя обеща, че ще говори с пазачите. После се поколеба.

— Робът ли е бащата на детето? — поиска да узнае.

— Това дете няма баща — казах аз.

Направи ми жест да й дам бебето, но аз го стиснах още по-здраво. Стояхме в коридора, чийто под бе покрит със сложно преплетени черни и бели плочки. Гласовете ни отекваха сред голото пространство. Раздразнена, Хана протегна отново ръцете си. Знаех какво иска. Спомних си предупреждението на Шира, но разбирах и какво е да копнееш за дете. Как можеше Хана да ни навреди? Тя беше крехка, слаба жена, която живееше под тежкия облак на болестта. Реших, че няма да стане нищо лошо, ако я зарадвам поне за малко. Поставих Арие в ръцете й. Тя веднага грейна, омагьосана от чаровното дете.

— Може би има нужда от баща си — каза замислено, без да откъсва очи от него.

Бързо го взех обратно и го притиснах към себе си.

— Има си майка — напомних й аз. — Няма нужда от нищо повече.

Хана се усмихна.

— Всеки се нуждае от повече.

Въпреки че всички събирахме малкото храна, която можехме да отделим, решихме, че Йаел ще бъде тази, която пак ще посети Мъжа от север.

— Той винаги е бил твоят роб — отсъди Азиза.

Йаел я погледна сърдито.

— Никой човек не трябва да е нечий роб.

Следващия път, когато отиде в кулата, пазачите отворили вратата и й позволили да седне до него. Тя беше изпълнена с гняв, вбесена от жестоките условия, при които го държаха. Не бе успяла да му каже нищо, но когато той отпуснал глава в скута й, Йаел го погалила нежно — били го остригали толкова грубо, че по черепа му имало кървави следи. Бе взела със себе си мехлем от алое и мед, същото лекарство, с което лекуваше белега на Арие, и дори това да не облекчеше болката на роба, поне щеше да му покаже, че на този свят има някой, който желае това да стане.

Хана бе спазила своята част от сделката, в това поне бе достатъчно честна. Надявах се, че робът си струва цената, която плащахме, защото всеки път през този месец на скорпиона, когато Йаел ходеше да го вижда в кулата, аз носех бебето в дома на Бен и позволявах Хана да го държи в прегръдките си. Бях предпазлива и внимателна. Нито веднъж не го изпуснах от погледа си. Всеки път напомнях на жената на Бен Яир, че детето си има майка.

Казвах си, че съм направила всичко възможно, но истината беше, че тя не бе чула нито една от моите думи.

22

Светът ни бе наказан с жажда. През това време на годината, в месеца на Кислев, очаквахме зелена земя, засети и напоени земи, пъпеши и кратунки, вече растящи по лозите, смокини, опрашвани от египетските пчели. Този сезон бе различен. Нямаше да има кимион или кориандър, лук или анасон. Плодовите дървета бяха голи и черни.

Дните бяха студени и ние се увивахме с плащовете си, но нямаше нито следа от така нужния ни дъжд. Беше време, в което да пръскаме семената за пролетта, след това да орем нивите, за да ги заровим, докато магаретата влачеха металните остриета през земята. Мъжете, както обикновено, окосиха ечемика, после го събраха на снопи и оставиха на полето, за да се овършее. Но без дъжд каква бе ползата от това? За да се отвее ечемикът, имахме нужда от вятър, който да издуха плявата от зърното, а въздухът сега бе застоял и безжизнен. Семената трябва да бъдат положени в земята в дъждовно време, така че да потънат навътре в пръстта, а не да изсъхнат и да се съсухрят, преди да пуснат корени.

Мъжете от синагогата призоваха за общо изкупление и пост с надеждата, че саможертвата им може да извика дъжда. Бяхме събрани на площада, за да се молим за прошка; жените стояхме най-отзад, така че да се погрижим за децата и животните, ако се наложеше. Мъжете бяха скупчени заедно, забравили задълженията и работата си, море от молители под непреклонното небе.

Върховният свещеник, Менахем бен Арат, обикновено стоящ в уединение в синагогата, където четеше свещените книги и даваше съвети, сега дойде на стената и поведе хората в молитвата. Но колкото и учен да бе, не успя да повика дъжд, дори и след като зарови дванайсет оловни делви с керамични запушалки под стените на синагогата, за да попречи на демоните да избягат в нашия свят.

Бе решено, че ще се отдадем на пост, докато Бог обърне милостивото си лице към нас. Сушата бе станала тежък чук, а жаждата на хората бе гвоздеят, по който чукът се стоварваше с всичка сила. Някои от по-възрастните бяха толкова изнемощели от глад на втория ден от поста, че паднаха на колене, но продължиха да се молят дори тогава, с молитвените шалове на раменете си, пеещи към небето, което не отговаряше на молитвите им и в замяна изсипваше само прах върху тях.

Постът бе отменен след три дни. Нищо не се бе променило. Нямахме друг избор, освен да чакаме Бог да види нашето нещастие. Листата на винените лози бяха изсъхнали и сгърчени, маслините растяха бели, после падаха от дърветата, трополейки по камъните. Хората започнаха да мърморят за водата, която есеите използваха при ритуалите си. Изпратиха пазачи близо до каменния обор, за да проверят какво точно правят те. За да не привличат внимание към себе си, нашите гости спряха да искат допълнително вода от запасите ни. Вместо това започнаха да използват отново и отново водата си, докато капките, които посипваха върху главите си, за да се пречистват, станеха черни като перата на гарван.

Когато Йаел мислеше, че никой не я забелязва, отмъкна малко от водата, която използвахме за гълъбите. Част от нея даде на роба, останалото искаше да отнесе в каменната къща, за приятелката си Тамар. Решихме да занесем на есеите и малко повехнали плодове и маслини. Нахара пристъпи свенливо към нас. По-малката дъщеря на Шира бе станала истинска жена, сериозна, облечена в бяло, кожата на ръцете й бе загрубяла от тежката работа. Попита как е сестра й, но не каза нищо за майка си. Забелязах, че погледна към златния амулет на врата на Йаел, после бързо извърна очи. В замяна на нашите скромни дарове Тамар ни даде чиста, бяла ленена тъкан, която жените им бяха изтъкали. Покрихме с нея масата си на Шабат, после запалихме лампите си и казахме молитвите си. След като застлахме с красивата ленена покривка грубата си дървена маса, почти повярвахме, че простичката ни стая е дом като всеки друг.

Една вечер, докато се запътвах към становете, видях Бен Яир да върви през овощната градина сред вихрушка от бял прах. Бе се завърнал от пустинята, воините му не бяха донесли нищо, освен диви птици, които бяха уловили с мрежи, както можеха да направят и малките момиченца. Провизиите ни бяха по-оскъдни от всякога, хората ни бяха отчаяни. Виждах тежестта, която водачът ни носи на плещите си, защото съдбата на всички ни зависеше от неговите дела и думи.

Там, където другите можеха да видят само мрак, аз виждах сянката на жената на Бен Яир, която наблюдаваше всичко. Бях започнала да я опознавам от посещенията ми в дома й заедно с Арие, когато двете седяхме заедно и се възхищавахме на нежното му гукане и чаровна усмивка. Тя караше бебето да се смее, като правеше глупави физиономии, докато го дундуркаше на коленете си. Бях осъзнала, че Хана бе издигнала стена около себе си, за да я пази от другите. Понякога обаче виждах на устните й да се появява усмивка. Когато произнасяше името на съпруга си, лицето й се преобразяваше и почти можех да видя момичето, което някога е била. Ясно бе, че го обичаше дълбоко, макар да не позволяваше на чувствата си да излязат наяве.

Забелязах, че докато вървеше, Бен Яир поглеждаше в посока към къщата на Шира. Бе привличан от нея, както гълъбите се привличаха към гълъбарниците. Изглежда, че те имаха среща, защото Шира излезе навън в течната жега на вечерта. Не носеше покривало и бе вдигнала косата си, за да се охлади. Когато Бен Яир стигна до нея, той постави ръката си нежно на гърлото й, защото тя му принадлежеше. Стояха там, с допрени глави, напълно отдадени един на друг.

Щом аз можех да видя какво има между тях, със сигурност и Хана го виждаше. Обърнах се към нея, но тя си бе тръгнала от площада. Бе побягнала толкова бързо, че сянката й бе останала след нея. Последвах я, докато сянката гонеше господарката си, плъзгайки се по паважите на уличките. Най-накрая забелязах жената на водача ни, запътила се към покоите си, двореца, където някога бе живял синът на Ирод, синът, който царят бе убил, когато му бе хрумнало да го направи, след като бе поставил своите нужди над тези на всички други, както често правят мъжете с власт.

Щом стигна до хълма, видях, че Хана поглежда назад, към къщата на Шира. Очите й бяха огорчени и помътнели. Държеше ръка на гърдите си, защото отново не можеше да диша. И все пак остана там, макар да бе сезонът, в който обикновено се заключваше вътре, защото исопът цъфтеше навсякъде — той бе единственото растение, което можеше да оцелее без вода. В този миг, докато сянката й настигаше плътта й, осъзнах, че Хана е от жените, които са готови на всичко, за да запазят мъжете си.

И тогава ми хрумна, че от всички заклинания на света, детето е онази съставка, която може да привърже мъжа към жената така, както само ангелите могат да го направят.

Следващия път при посещението си в дома на Бен Яир не взех със себе си Арие. Премислих нашата сделка и осъзнах грешката си. Хана бе разочарована. Очите й проблеснаха мрачно, също като вечерта на хълма, когато стоеше в мрака без сянката си.

— Беше нервен — казах й аз. — Расте му зъбче.

Новината обаче я накара още повече да копнее за него.

— Бедничкият — прошепна тя. — Ако само можех да го подържа, сигурна съм, че щях да облекча болката му.

Потръпнах, след като видях изражението на лицето й. Запитах се дали неписаният договор, който бяхме сключили, за да помогнем на Мъжа от север, не й бе дал прекалено много правомощия. Следващия път й казах, че Арие е станал прекалено тежък — детето растеше много бързо, вече не можех да го нося със себе си. Тя не каза нищо. Изпроводи ме мълчаливо до вратата и я затвори зад мен. Чух как ключалката се превърта.

Не след дълго я забелязах да се промъква по стената близо до нашата стая. Навън бе тъмно, но я познах. Изненадах се, че я виждам — жената, която живееше уединено и обикновено избягваше площада. Но такива неща се случваха; това, което е сладко, привлича изпълненото с горчивина, както доброто, с цялата му невинност, става примамка за порочните и злите. Казват, че Лилит има тринайсет демона, които й помагат, когато иска да открадне някое бебе. Една от тях е самата Нощ, обвита в звезден мрак, способна да изчезне всеки миг при първото пукване на зората и все пак умело плъзваща се без сянка през вратата.

Най-накрая Шира направи амулетите за внуците ми. Бях търпелива и търпението ми бе възнаградено. Сега, когато времето бе дошло, се чувствах неспокойна, защото това бе последната ми надежда. Отвъд тази надежда се издигаше висока урва, а зад нея нямаше нищо друго, освен безмилостен въздух. Амулетът представляваше купа за заклинания, красив керамичен съд, който Шира се бе научила да прави от някаква стара вавилонка. Преди да изсъхне глината, върху нея бе издълбала имената на Бог на арамейски и на иврит. В центъра на купата имаше черен образ на демон със змийска глава и криле, овързан с въжета, които бяха изплетени от буквите на Божието име.

Този амулет ще върне гласовете, ще окове демоните и ще освободи ангелите, за да свършат своето дело. В името на Бог. Амен, Амен, Села.

Бе изписала тези думи сред кръг от ангели, крилете им бяха катраненочерни, като перата на гарван.

Да защитават и лекуват, да върнат това, което е принадлежало на децата, да премахнат действието и да отпратят демона без глас и без сила.

— Постави я под леглото и чакай. Бъди търпелива — каза ми тя. — Една съставка още липсва. Защото тази купа сама по себе си е безсилна. Аз не мога да кажа какво липсва, но когато се появи, ще разбереш. Добави го в купата и желанието на зет ти ще бъде изпълнено.

Бях просто съпруга на пекар, майка без дъщеря, глупачка, която бе поставила бебе в ръцете на една ревнива жена. Как щях да разпозная най-важната съставка от всички?

— Ще я разпознаеш, защото ще се появи в деня, в който ще бъда окована — каза ми Шира.

23

Мъжете, които се занимаваха с магия, се събраха на площада в един прашен ден. Бе краят на зимата и сушата продължаваше. Народът ни бе прокълнат. Свещеникът и равините се бяха провалили и сега миним, които бяха извън законите на Храма, твърдяха, че изстрелвайки стрели, ще успеят да отгатнат причината за сушата. Хората им повярваха, защото вече нямаше в какво друго да вярват. Бяха съсипани, изтощени, отчаяни за вода. Със сигурност трябваше да има някой, когото да обвинят за нашето нещастие. Тълпата се събра около магьосниците, които твърдяха, че могат да достигнат до Божията истина. Мъжете се скупчиха около тях, после идваха жените, най-отзад бяха децата, с пръчки и камъни в ръцете си. Във въздуха се носеше мирисът на ярост. Все някой трябваше да е виновен, всички чувствахме това. Хората ни искаха нещо повече от демон. Те искаха плът и кръв, някой, срещу когото да се надигнат, някой тук, на земята.

Мнозина казваха, че ангелът на дъжда идва в сънищата на жените. Берее ги карал да плачат, когато чувствали, че нищо не им е останало, че вече нямат нито душа, нито сълзи. Може би затова Шира не дойде този ден в гълъбарника. Берее я бе посещавал и преди и сега се бе завърнал, за да й каже, че е време да се приготви. Утрото дойде и си отиде, а Шира не поискала да излезе от стаята си, разказа ни Азиза. Сплела косата си, облякла черния си плащ и наметнала шала си, сложила гривните и амулетите си. Останала боса и през целия ден не пила нито капка вода и не казала нито дума. Седнала на масата си и просто чакала да се случи това, което видяла в първия ден, когато бе дошла в крепостта. Тогава бе имала видение — тя, окована във вериги, в сезон, когато дъждът отказал да окъпе земята.

Стрелите, изстреляни от миним, посочили право натам, където някога е била кухнята на царя. Домът на Вещицата от Моаб. Тя чакала гадателите на прага си, обвита плътно в плаща си. И точно както бе предсказала, била сграбчена от тълпата и отведена.

Разбрах, че това е денят, в който купата за заклинания щеше да бъде напълнена, защото Шира бе предрекла, че липсващата съставка ще бъде добавена тогава, когато я оковат. Аз обаче нямаше как да добавя заклинанието, защото напуснах гълъбарника заедно с Йаел и Азиза веднага щом чух новината за залавянето на Шира. Всички се затичахме към площада. Там имаше огромна тълпа и напрежението изпълваше цялото пространство. Хората искаха някакво обяснение защо Бог се бе отвърнал от нас, защо листата на дърветата изсъхваха, защо маслините бяха бели и не узряваха, защо имахме само жажда и дишахме с отворени усти като риби, извадени на брега. Сега вярваха, че причината е пред очите им.

Азиза гледаше как тълпата поглъща майка й и трябваше да я спра насила, за да не изтича при нея, защото тогава навярно щяха да обвинят и нея. Йаел я сграбчи за едната ръка, аз хванах другата. Момичето бе по-силно, отколкото предполагах, но Йаел успя да я успокои.

— Имай вяра — прошепна й тя, така че никой да не ги чуе и да не ги обвини, че заговорничат. Златният талисман блестеше на шията й и лицето й бе спокойно, независимо от царящия хаос.

Казват, че вещицата трябва да бъде вдигната във въздуха, за да бъде отделена от земята и така да отслабят силите й, но когато миним се опитаха да направят това, Шира се разсмя. Мъжете я пуснаха и отстъпиха назад, объркани. Те нямаха представа, че не земята, а водата бе нейната стихия.

— Никой няма власт над нас, освен Адонай — заяви Шира на тези, които я обвиняваха, че е причина за Божия гняв, стоварил се върху нас.

Гласът й отекна из площада. Ние, които бяхме дошли от гълъбарника, я погледнахме и бяхме сигурни, че говори точно на нас. Децата в тълпата утихнаха. Неколцина жени, на които бе помагала, когато бяха имали нужда от нея, извърнаха очи, засрамени, че не й се бяха притекли на помощ. Хората започнаха да шепнат, че Менахем бен Арат, върховният свещеник, е дошъл до прага на синагогата, но толкова се боял от силите на вещицата, че не престъпил прага и не я осъдил. До мен Азиза трепереше, но в очите й светеше гордост.

Елеазар бен Яир излезе от казармите и се спря пред тълпата, отначало изненадан от сцената пред него, после явно осъзна какво се случва, когато видя Шира в окови. Веднага заповяда да я освободят. Когато мъжете, които я държаха, се поколебаха, той изкрещя:

— Да не смятате да нападнете човек от нашия народ? Жена от собственото ми семейство? Истинските ни врагове много ще се зарадват, че сме започнали да се избиваме помежду си.

Няколко мига изглеждаше, че тълпата няма да се подчини на заповедта му. Те отминаха и най-накрая един от старейшините пристъпи напред с ключа за веригите, но заплахата за хаоса все още витаеше във въздуха, опасността хората да се обърнат срещу водача си. Не е лесно да се овладее гневната тълпа и за ухапването на змията, пусната от метежниците, често няма лек.

Тази крепост щеше да падне под натиска на неподчинението, ако то не бе утихнало от само себе си, както угасва жаравата в огнището, залята от вода. Ако тълпата не бе отстъпила назад, нямаше да се налага враговете ни да ни унищожават, защото щяхме да го направим сами. През изминалите седмици бяхме виждали няколко групи от римски войници наблизо. Легионът знаеше, че сме тук и че сме добре защитени в своето укрепление. Но нямаха представа, че можем така лесно да се обърнем един срещу друг и че волята на Бен Яир бе единственото, което ни крепеше.

Видях жената на великия мъж да наблюдава ставащото зад висок храст. Хана бе тази, която бе насочила миним към вещицата. Дори да бе разстроена от това как съпругът й бе застанал в защита на Шира, не го показа. Лицето й бе мрачно и безизразно. Може би го бе очаквала. Дишането й, обикновено толкова тежко, сега бе спокойно, напълно равномерно и по страните й имаше руменина, белег за здраве. Помислих си, че се взира в жената, която я бе излекувала, но погледът й бе насочен другаде — покрай Шира, покрай съпруга й, в детето, спящо в прегръдката на Йаел. Почувствах как по тялото ми преминава студена тръпка.

Сега, след като бе освободена и оковите от ръцете й бяха махнати, Шира взе една пръчка и начерта кръг в прахта.

— Ти поиска да дойда тук — чух я да казва на Бен Яир. — Нима не беше това причината, братовчеде?

Застана в средата на кръга, после се пресегна във вътрешността на плаща си, извади оттам шепа пепел и я посипа по главата си, напявайки с нисък, равен глас. Тълпата се напрегна да чуе думите й и бе уплашена от езика, който не разбираше. Мнозина се уплашиха, че ще ни прокълне за отмъщение, и отстъпиха назад, прегръщайки децата си, за да ги защитят от злото.

Започна внезапно, преди да осъзнаем какво се случва. Небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да избухне. Дъждът може да бъде различен, но това бе буря като никоя друга. В един миг земята бе просто прах, в следващия се образуваха езера. Светът стана мокър и искрящ, залят от плътни струи вода. Никога досега не бях забелязвала, че дъждът носи в себе си всеки цвят, зелен като полето, син като небето, бял като агне, жълт като косата на дъщеря ми.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ресните на молитвените си шалове към устните си и после към небето в прослава на Бог и на тайнството на живота. Чувахме козите и овцете в кошарите им. Пред очите ни по живия плет от бодливи тръни, ограждащ поляните, където държахме животните, се появиха пъпки и за един миг, по повеля на Всемогъщия, тези пъпки се разлистиха.

Хората си зашепнаха, че затова Вещицата от Моаб можела да прекоси Соленото море, без да потъне. Тя, която слизаше хиляди стъпки надолу в цистерните, за да се къпе в тъмнината, бе нашето спасение. Благославях я мислено, докато тичах през изливащия се порой към стаята ни, за да взема направената от нея купа. Бях съвсем обикновена жена, но разпознах липсващата съставка, точно както Шира ме бе уверила, че ще стане. Изнесох купата навън, вдигнах я над главата си и запях високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ми и бученето му ме заглушаваше. Купата се препълни и сърцето ми също. Чувах как внуците ми се викат един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат невръстните деца. Гласовете им са били в плен на водопада през цялото това време, съхранени в съд от ангела, който ги бе защитил от злото. Сега те бяха освободени, бяха потекли като молитви в купата, докато ангелът Берее изливаше дъжда върху нас.

По-късно ги заведох при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития воин, когато ги накарах да го поздравят, Мъжът от долината се разплака от благодарност. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с моята.

Чувам гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боя. Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му. Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича следата за миналите си деяния. Но сега разбирам, че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е по-близо до Неговия божествен дух и молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Вслушвам се във вятъра, който се издига от пустинята, за да ни последва тук.

Чувам какво иска да ни каже.

Зимата на 71 г. сл.Хр.