Пазителят

IX

Вратата изглеждаше тежка и здрава, подчинена на всички закони на материята — затова очаквах да видя зад нея нещо лесноразбираемо. Може би храмов интериор със скулптури и фрески. Или поне голяма ротонда като в Михайловския замък — тя щеше да се настани чудесно в тази каменна черепна кутия. Но това, което видях, ме порази с пълната си невъзможност.

Стената, през която минах, продължаваше нагоре, надолу и настрани докъдето стигаше поглед и се губеше в мъгла, като че ли аз бях малка нощна буболечка, пропълзяла през дупчица в изправен хартиен лист.

От вратата нагоре и към празнотата се издигаше широко каменно стълбище с огромни стъпала. То нямаше нито парапети, нито перила. Далеч горе — там, където то водеше — като фреска на невидимия таван пламтеше Павловският кръст. Усмихващото се слънце в центъра му бе основният източник на фосфоресциращата оранжева светлина.

Разпознах рисунката, която се беше преместила от ръката на Николо III на моята ръка, и погледнах обратната страна на дланта си. Видях, че изчезналата татуировка отново се е появила — светеше с приятен жълтеникав огън.

Нещо едва забележимо проблесна под краката ми. Наведох се и забелязах на едно от стъпалата тъмни сребърни букви. Беше старинен надпис, нареден с един от онези трогателни архаично-футуристични шрифтове, които всяко столетие сътворява в опит да отгатне бъдещето:

Докоснах с пръст една от буквите. Разнесе се тих звън и усетих най-сладостното разтърсване на реалността сякаш наоколо (и вътре в мен) се изля чуден дъжд от розови листенца.

Нещо прекрасно и неизразимо ме докосна, направи ми компания за миг-два и изчезна… Дори не можах да разбера — дали акордът на невидимия клавесин така подейства на душата ми, или пък от това трептене на пространството самият негов звук се обагри в най-нежни нюанси. Докоснах сребърните букви още веднъж, но нищо повече не се случи.

Не без вълнение тръгнах нагоре — по-точно започнах да се катеря — по големите стъпала.

Нямах съмнение, че подобно пространство може да създаде само силата на Флуида. Но ако целта на този архитектурен елефантиазис52 е била да накърни човешкото достойнство, то опитът не е бил особено успешен. Изкачването по стълбището беше прекалено изморително упражнение — на посетителя просто не му стигаше енергия, за да почувства своята нищожност.

Стълбището завършваше с малка каменна площадка, над която висеше кръст със слънце. Не беше възможно да са разбере върху какво е нарисуван: тъмнината над него изглеждаше като беззвездно нощно небе. Нищо повече наоколо не можех да различа.

Когато стигнах до центъра на площадката, усетих странна нестабилност — сякаш стоях на палубата на наклонен настрани кораб. Почувствах се леко замаян. Моята татуировка сега излъчваше много ярка светлина и дори усещах на това място леко парене. Вдигнах ръка, като че ли показвайки на невидимите стражи пропуск — те най-вероятно го сметнаха за редовен.

Подът под краката ми се обърна с главата надолу.

Първата ми мисъл беше, че съм попаднал в капан като в древните гробници: едната от плочите на пода се преобръща и бедният иманяр пада в дълбока яма, за да се срещне с костите на колегите си и с коловете на враговете.

Би могло да има прилика с това — само че аз никъде не паднах, защото силата на тежестта се преобърна заедно с мен и пода. Или може би каменният диск на пода остана на място, а с главата надолу се прекатурна целият свят.

Впрочем всичко би могло да се окаже още по-просто — пак да са ме измамили: твърдта под краката ми дори не бе помръднала, просто аз за пореден път повярвах във внушената ми измама. Но в първия момент бях напълно дезориентиран и викайки от страх, паднах на колене.

Когато се осмелих да вдигна очи, видях, че се намирам на кръгла площадка, подобна на сцена. Слабо осветената зала наоколо се издигаше във всички посоки като амфитеатър. Беше малко хладно. Въздухът едва забележимо миришеше на огън и хвойна: усетих познатия от детството ми мирис на манастирски благовония.

В амфитеатъра подредени в равномерни кръгове седяха каменни монаси. Статуите бяха облечени в истински парадни одежди — съдейки по оранжевите акселбанти и златните пагони на дясното рамо — на духовници от висок ранг. Очите на статуите бяха затворени. Те изглеждаха като отнесени в една от висшите абсорбции (кой би могъл да се потопи по-дълбоко от една каменна статуя) и аз по навик от детството прочетох наум няколко благочестиви латински мантри. Това, че бях на колене, беше дори подобаващо.

— Можеш да седнеш — прошепна в ухото ми гласът на Николо III. — Ето ти рогозка. Ангелите не могат да ти се явят, докато не успокоиш ума си.

Наистина на пода беше проснат оранжев тепих — изглежда точно него Николо нарече „рогозка“. Подгъвайки единия му край, седнах, кръстосах крака и потънах в безсмислена концентрация.

Измина вероятно около четвърт час и до ушите ми долетя тих удар на гонг. Отворих очи. Паузата ми беше от полза — умът ми беше съсредоточен и спокоен.

Амфитеатърът с каменните монаси изглеждаше по същия начин. Обаче нещо се бе променило.

Сега около мен витаеше, сменяйки оттенъците си, някакво прозрачно, подвижно и подобно на живак присъствие. Ясно го чувствах, но нямах сили да фокусирам вниманието си върху него: веднага след като го забелязвах на едно място, то се преместваше на друго. Беше навсякъде и никъде конкретно.

Опитах се да се изправя и изведнъж до гърлото ми опряха няколко наточени остриета.

Така и замръзнах на място.

Това, което аз взех за остриета, бяха краищата на криле. А когато видях крилете, видях и Ангелите.

Бяха четирима. Стояха с гръб към мен — най-вероятно всеки обърнат към своята посока на света. Седях точно в центъра на образувания от тях квадрат. Трептящите краища на крилете им гъделичкаха кожата ми. И най-лекото им движение би било достатъчно, за да отделят главата от тялото ми.

Ангелите изглеждаха така, сякаш са направени от прозрачно сребро. За да ги виждам, трябваше по специален начин да се концентрирам и да фокусирам очите си.

Веднага щом се научих да правя това, се оказа, че ако още по-силно се съсредоточа, то на мястото на четирите крилати гърбове изведнъж се появяват четири големи сребърни лица със затворени клепачи. Дори не се налагаше да обръщам глава, за да видя лицето зад гърба ми — достатъчно беше само да помисля за него и да преместя фокуса на вниманието си.

Когато започнах ясно да различавам тези лица, стана толкова тъмно, че амфитеатърът с монасите изчезна (или може би той остана на мястото си, просто вниманието ми се бе преместило в по-тънък слой от реалността). Сега отвсякъде ме обгръщаше мъгла, изпълнена с преливащи цветни отблясъци, приличащи на полярно сияние. Спомних си първото име на ложата на Павел Велики — Aurora Borealis.

По лицата на Ангелите бяха замръзнали едва забележими усмивки — но въпреки че вече не виждах крилете, шията ми много добре усещаше остриетата им. Точно срещу мен гледаше лицето със знака на водата върху челото си. Зад гърба ми стоеше Ангелът на Огъня. Отдясно — Ангелът на Въздуха. Отляво — Ангелът на Земята.

— Трябва да ги поздравиш — прошепна в ухото ми гласът на Николо III.

Изкашлях се.

— Почтени Ангели, поздравявам ви и се прекланям пред вас с ума и сърцето си. И с удоволствие ще направя пълен поклон, ако махнете режещите си краища…

Изглежда, почнах да приказвам не каквото трябваше. Прехапах устни и се съсредоточих.

— Вие, без съмнение, сте наблюдавали ставащото с мен през последните няколко часа — срамувам се, че така несръчно провалих определеното от вас изпитание. Моля да ми обясните по-нататъшната ми съдба.

— Ти премина изпитанието — каза Ангелът на Водата. — В това никой не се съмнява.

Гласът му беше мелодичен и леко метален — напомняше точно онзи звън на струните, който така ме впечатли на стълбището.

— Това не е вярно — откликна Ангелът на Въздуха. — Имам съмнения.

— И аз — каза Ангелът на Земята. — Много сериозни съмнения.

Когато говореше някой от Ангелите, пред мен, въпреки всички закони на оптиката, за малко се появяваше ликът му. Същото се случваше, когато някой от Ангелите искаше да ме погледне. Те много си приличаха — ако го нямаше сменящия се знак на елемента по челата им, то аз едва ли бих могъл да ги различа.

След като Ангелът на Земята замлъкна, пак видях Ангела на Водата. Той се усмихваше, сякаш беше чул нещо приятно.

— Братя — каза той, — моля ви да се изкажете.

— Според канона — започна Ангелът на Въздуха — изпитваният е длъжен да победи трима врагове, което доказва, че той е господар на миналото, настоящето и бъдещото. Първият враг традиционно е духът на предишния Пазител, както и всички останали владици, които му идват на помощ. Не забелязах при срещата с тях нито борба, нито победа. Видях само, че последният Пазител беше снизходителен към изпитвания и нито един от предишните владици не възрази срещу това. Като се вземат предвид грешките на Николо III, които замалко не ни доведоха до катастрофа, то аз бих се въздържал да определя изпитанието като успешно.

— Всичко, казано от Въздуха, е правилно — каза Ангелът на Земята, — но не е достатъчно. Не съм сигурен също дали изпитваният е победил втория си враг.

— Защо? — попита Ангелът на Водата. — Точно това изпитание той премина безупречно. Още от първия път той наложи пълен контрол над Флуида. На това никой не го е учил освен обстоятелствата. Небивал късмет.

— Това е вярно — каза Ангелът на Въздуха. — Но той веднага се хвана на елементарна уловка. Не разпозна трика „минало в настоящето“.

Гласът на Николо III в ухото ми прошепна:

— Това е сугестивна атака, когато на противника внушават, че ударът е бил нанесен в миналото и сега той може само да пожъне плодовете на извършеното — а в действителност цялата атака се случва в настоящето посредством точно това внушение… Една от най-коварните техники, които съществуват. Ти би трябвало да отговориш, че обучението ти не беше завършено и трябваше да полагаш изпита при извънредни обстоятелства.

Ангелът на Въздуха, изглежда, чу подсказването.

— Да — каза той, — това наистина е коварен удар. Но красотата на ситуацията е в това, че изпитваният се изхитри да го нанесе сам на себе си. Врагът нищо не му каза. Изпитваният парализира волята си сам, внушавайки си мисълта за отровата върху рапирата на противника, въпреки че там нямаше отрова. За какво са му на такъв човек врагове?

Пред мен изникна Ангелът на Земята.

— Случилото се показва прекомерната доверчивост и податливост на изпитвания — каза той. — А какво ще стане, ако циганка или личен изповедник го убедят в съществуването на някоя произлизаща от миналото причина, поради която трябва да загине целият свят? Та нали той ще ги послуша…

Ангелите се засмяха и лицата им се наложиха едно върху друго. Действително, трудно е да измислиш по-оскърбителен образ на Пазител, от този, питащ за бъдещето изповедника или някоя циганка.

— Моля почтения Ангел да ме прости — казах аз, — но нямам навика да се допитвам за бъдещето. Нито у циганките гледачки, нито у небесните хумористи. Предпочитам да градя бъдещото си сам.

Сега всички Ангели ме гледаха — при това веждите на Ангела на Земята се вдигнаха на челото, като че ли той най-малко очакваше, че аз ще се противопоставя.

— Също така бих искал да ви напомня — продължих аз, — че инициирането става при извънредни обстоятелства. Нямах време да се подготвя за изпитанието както трябва. Въпреки това го преминах. Повярвайте ми, изпитът беше повече от жесток. Действах сам, налучквайки и напипвайки отговори. И спечелих, използвайки ограничените възможности, с които разполагах. Какво смущава почтения Ангел?

Погледнах втренчено Ангела на Водата. Той се усмихна. Някак от самото начало бях сигурен, че той е на моя страна. Нали ненапразно седях с лице към него.

— Добре — каза Ангелът на Земята. — Да предположим. Но какво тогава да кажем за третия враг?

— И какво не е наред с третия враг? — попита Ангелът на Водата.

— Него го нямаше, ето какво — отговори Ангелът на Земята. — Освен това в края на двубоя с втория враг любовницата на изпитвания му се притече на помощ. И изпитанието всъщност беше провалено.

— Това не е така — каза Ангелът на Водата. — В павловския правилник за изпитанията нищо не се говори за „тримата врагове“. Там се казва — той се намръщи, сякаш се взираше в нещо далечно — за трите порти, свързани с трите времена и с трима срещнати. Изпитните видения на всеки от Пазителите се различават толкова силно, колкото посмъртните образи на различните хора. Наистина, най-често изпитанията се персонифицират като трима врагове, затова понякога така казват. Обикновено при втората и третата порта стават двубои от различен вид. Но се случва и така, че кандидатът минава през портата изобщо без никаква борба.

— Така ли? — попита Ангелът на Въздуха. — Може ли пример?

— Например Николо I при третата порта срещна мъртвата си котка и така се разрида, че рида докато вратата на Приемната не се оказа наблизо. Той дори не вървеше към вратата, тя сама дойде при него.

Ангелът на Въздуха примигна няколко пъти и кимна.

— Да — съгласи се той, — рида. Но отчасти и от драскотините, причинени от котката. В известен смисъл това все пак приличаше на двубой.

— Беше дявол знае какво — каза Ангелът на Водата. — Но ако става дума за драскотини и неприятни усещания, то при третата порта нашият кандидат също се удряше в конската задница — докато не дойде на себе си. Спокойното преминаване и на трите порти бележи мирно бъдеще. Какъв по-добър знак може да има? Спомнете си — управлението на Николо I беше спокойно от начало до край.

Ангелите замълчаха, сякаш мислеха за нещо.

— Простете — не можах да се сдържа, — а защо Николо I е срещнал мъртва котка?

— Никой не може да разбере — отговори Ангелът на Водата. — В котката няма нищо лошо, но това беше мъртва котка от миналото, срещната пред вратата на бъдещето… Първото нещо, което направи Николо, след като получи пълна власт над Флуида, беше да възвърне плътския ѝ образ. Призова я към живота, както Павел Велики направи с твоя прародител Киж.

— Какво? — учудих се аз. — Как така Павел Велики е призовал Киж към живота? Той ли е бил баща му?

— Сега не е време да го обсъждаме. Говорим за котката на Николо I.

— А защо ѝ е възвърнал плътския образ?

— Ами затова — отговори Ангелът, — защото тя е пример за огледалния трик — „сегашно в миналото“. След съживяването на котката появяването ѝ при третата порта действително стана знак, който предсказва благоприятно бъдеще. Макар че е доста еснафско. Дребни радости, домашен комфорт, спокойствие, мяу… Владиците, разбира се, издребняват. А и делата им — също.

— Тъй като говорим за знаците — каза Ангелът на Земята, — нека да помислим за миг над следното: приятелката на изпитвания се появява на изпита, освен това не сама, а на кон. Фактически тя се намесва в хода на двубоя и спасява изпитвания от смъртта. Така тя става ли третия срещнат — надявам се не мислите, че това беше конят? Приятелката на изпитвания подкарва към вратата на Приемната и стоварва бъдещия Пазител като торба с оборски тор…

— Струва ми се — пак не се сдържах, — че Ангелите не би трябвало да използват унизителни сравнения, без да е необходимо.

Ангелът на Земята ме погледна, стори ми се, с интерес.

— Точно в дадения случай има — отговори той.

— Юка се появи не затова, че аз я виках за помощ — казах аз. — Аз само мислено се сбогувах с нея… Не знам как тя го направи. Нищо подобно не сме планирали предварително.

— Това няма значение. Ни най-малко. Сега сме принудени да гадаем по петната от кафена утайка, а ти се опитваш да ни обясниш откъде си купил джезве…

— Имам усещане, че за титлата на Пазител претендира точно тази жена — каза Ангелът на Огъня.

— Нека да обобщим — каза Ангелът на Земята. — Жената, която той доведе…

— Която е докарала него — коригира Ангелът на Въздуха, поглеждайки към мен.

— Да… Тази жена би могла да се появи на пътя на Пазителите по един-единствен начин — само ако по някаква причина е била пресъздадена от Флуида. Тъй като тя помогна с второто и третото изпитание, изпитът не се зачита. Въпреки че съм готов да допусна, че в някакъв смисъл тази особа го издържа. Тя изглеждаше много по-убедителна.

Ангелът на Въздуха и Ангелът на Огъня се засмяха. Ангелът на Водата също се усмихна.

— Вие всички отлично разбирате — изпитът е издържан — каза той. — Във всеки случай от гледна точка на Флуида.

— Флуидът няма гледна точка — отговори Ангелът на Земята. — Това е ерес. Това, с което се занимаваме днес, е спорен случай. А при спорните случаи следва да се разчита на формалните признаци. От гледна точка на формалните признаци изпитанието не беше издържано.

— Добре — каза Ангелът на Водата (стори ми се, че гласът му почна да звучи ласкателно). — Дали Земята може да ни изясни в какво се състои гледната точка на формалните признаци, ако на тях е позволено да имат такава, за разлика от Флуида?

Ангелът на Земята замислено ме погледна и се намръщи. Изглежда, го мъчеха съмнения.

— Не се хващайте за думите, Вода — каза той, — аз само механично повторих непохватната ви формулировка.

— Тогава аз ви моля — откликна Ангелът на Водата с вече ясно уловим сарказъм, — формулирайте добре и покажете на всички ни пример за подражание.

— Правилата са прости — каза Ангелът на Земята. — Изпитваният може да действа както му се иска, но по време на изпитанието той трябва да е сам. Сам в елементарен… ъъъ… онтологичен смисъл. Той не трябва да има съюзници и помощници. Изпитваният може — а и е длъжен — да има работа само с проекциите на съзнанието си. Те могат да изглеждат като дуелисти от XVIII в., поредица от предишните Пазители, мъртва котка или Господ на силите — Саваот. Но реалната любовница, с която кандидатът е в плътски отношения на съжителство, определено не трябва да му помага да минава изпитанията, дори ако Флуидът по неизвестна на нас причина е приел нейната форма. Тя не може да бъде порта. Тук не ви е академия на тантрическите изкуства и под термина „порти“ се разбират малко по-различни неща…

Ангелите, всички до един, бяха изключително злоезични и хапливи. Приличаха на стари монаси: онези, върху които често остава отпечатъкът от дългото въздържание — един вид разяждаща утайка от алхимична сублимация, наслагваща се по стените на душата. Но реших да не споделям тази мисъл.

— Това ли са всички претенции? — попита Ангелът на Водата. — Има ли още нещо?

— Това е — каза Ангелът на Земята. — И ми се струва, че беше казано достатъчно.

— Братята ще бъдат ли удовлетворени, ако въпросът се смята за изяснен и приключен?

— Напълно — отвърна Ангелът на Земята.

Ангелите на Въздуха и Огъня кимнаха.

— В такъв случай — каза Ангелът на Водата — позволете ми да насоча вниманието ви към факта, че спътницата на изпитвания изцяло попада под определението, дадено от Земята. В технически аспект това е всъщност проекция на съзнанието му. Юка е фрейлина от „Зелените ръкави“. С тази категория лица се ангажира моят департамент и аз много добре знам за какво говоря. Моля, запознайте се със същността на въпроса. Също така ще разберете как и защо Флуидът я пренесе тук. Или по-скоро защо на нас така ни се струва.

Другите трима Ангели затвориха очи и се концентрираха. След минута Ангелът на Огъня започна тихо да се смее, а Ангелът на Земята — напротив — възмутено поклати глава. Ангелът на Въздуха само тихо въздъхна.

— Отвратително — каза най-после Ангелът на Земята. — Не знаех, че силата на Земята взима участие в услаждането на чуждата похот.

— Стихията на Земята се занимава с това при всякакви обстоятелства — отговори Ангелът на Водата. — Някои дори виждат в това основното ѝ предназначение. А проектът „Зелените ръкави“ е един от най-успешните в департамента на Водата. Благодарение на него са изкоренени голям брой служебни злоупотреби сред висшите сановници и бюрократи.

— Не се и съмнявам — подхвърли Ангелът на Земята. — Но все едно това е много лошо.

— Според мен — каза Ангелът на Огъня — с нищо не е по-лошо от всичко друго. Поне е смешно.

Ангелът на Въздуха отново въздъхна.

— И така — обобщи Ангелът на Водата, — според най-строгите формални критерии изпитанието е преминато успешно.

Ако някой иска да възрази, нека го направи сега.

— Тя наистина ли е само проекция? — попита Ангелът на Земята.

Ангелът на Огъня кимна с глава. Ангелът на Въздуха още веднъж въздъхна — това изглежда беше стандартната му длъжностна реакция.

— Виждам, че възражения няма — обобщи Ангелът на Водата. — Братя, разбирам съмненията ви и в по-спокойно време може би щях да се присъединя към тях. Но сега ситуацията е критична. Каквито и да са недостатъците на кандидата — а аз ще отбележа само неговата неопитност, — по-добре такъв Пазител, отколкото никакъв.

Когато казваше това, той се изхитри и заговорнически ми намигна — сякаш ме помоли да не обръщам голямо внимание на думите му. Тримата Ангели запазиха мълчание. Това, изглежда, беше знак на съгласие.

— Да попитаме кандидата — продължи Ангелът на Водата. — Иска ли той да ни каже нещо преди ултимативната проверка? Или нещо да ни попита?

— Моля?! — намръщих се аз. — Каква ултимативна проверка?

— Иска ли кандидатът да каже или да попита нещо? — повтори Ангелът.

— Да — казах аз. — Искам и да попитам, и да кажа.

— Какво точно?

— Мога ли да разбера за какво говорихте, обсъждайки приятелката ми? Мисля, че това има отношение към мен.

Ангелът на Водата ме погледна гузно, поне така ми се стори.

— Има. Но за разбирателството ни в момента е важно само едно — условията на изпитанието не бяха нарушени. Технически Юка бе призната като психическата ти проекция.

— Как технически?

— Ние, ако поискаш, по-късно ще поговорим за това, някой път — каза Ангелът на Водата. — А сега трябва да приключим процедурата. Искаш ли да кажеш още нещо?

— Да — казах аз. — Не напирам да заема тази длъжност. Това изобщо не е мое решение и не е мой избор. Ако Техни свети Превъзходителства имат и най-малко съмнение по мой адрес, моля да възложат тази почетна отговорност на някой друг. Ще се радвам да я преотстъпя на друг кандидат. Готов съм да посветя остатъка от живота си на духовните упражнения, ставайки част от тълпата солики.

— Ако тя се запази, тази тълпа — мрачно каза Ангелът на Земята. — И Идилиум също. Ние не се съмняваме в искреността на твоите помисли. Още повече когато те са насочени към това да избягаш от дълга си. Но няма да успееш. Просто е прието да се прави проверка на кандидатите. Дори когато няма други.

— Ако имаше тъмни помисли — допълни Ангелът на Огъня, — щяхме да ги видим по време на изпитанието. И ти едва ли щеше да останеш жив. Не можеш да си представиш колко мъчително загиват онези, които имат шанса да се сблъскат с материализацията на собствената си низост…

— Алекс — каза Ангелът на Въздуха, — трябва да разбереш още нещо. Наричат Пазителя „господарят на четирите елемента“. Това обаче не означава, че ти наистина си техен повелител. Ти си само леща, която проектира върху целия свят силата на Флуида. Пазителят не е господар и не е роб на елементите, а само техен проводник. Както се шегуваше за себе си Николо III, който имаше увлечение по графичните сравнения: „Аз съм накрайникът на поливен маркуч.“

— В неговия случай много прилича на истина — добави Ангелът на Земята.

— Точно така — потвърди Ангелът на Огъня. — Как мислиш, защо Пазителят винаги е мирянин?

— Николо III е бил монах — възразих аз.

— Някога, на младини. Преди да го направят Николо III, той е бил освободен от обетите, което ти, разбира се, знаеш. Пазителят трябва да е светски човек. Той трябва да се потопи в суетата и безсмислието, защото в противен случай в този свят ще бъде невъзможно да се приложи силата на Флуида. Но енергията, преминаваща през него и в двете посоки, е толкова чиста и фина, че никога не би могла да се зароди в обикновен мирянин. Това е тежък живот, Алекс, и невинаги той завършва добре.

— Видях това — отговорих аз. — Ето защо не се стремя към тази длъжност.

— Той е пълен със смирение — каза Ангелът на Огъня. — Няма нужда да го прегъваме повече. Може и да не се изправи.

Всичките четирима Ангели замълчаха и дълго останаха в състояние на дълбока концентрация. Предположих, че продължават да общуват безмълвно — защото тази част от беседата им вероятно не бе предназначена за моите уши.

— Както разбирам, никой няма възражения — каза най-накрая Ангелът на Водата (стори ми се, че в гласа му отново звучеше сарказъм). — Преминаваме към процедурата.

Четиримата Ангели един по един се явиха пред мен и всеки каза:

— Ти си нашият господар!

Всичко наоколо изчезна в многоцветното преливане на Aurora Borealis. А когато сиянието се разсея, на пода пред мен се появи монограм:

— Обикновено Пазителите търсят в монограмите си предзнаменование — каза Ангелът на Огъня. — Ти какво виждаш?

Внимателно погледнах монограма.

— Пирамида, колона, лъч светлина в небето. А също така слонска болест в последен стадий… Извинявайте, не трябваше да казвам това.

— Надявам се — каза Ангелът на Водата, — разбираш, че отгатнатите от теб значения повече зависят от случайно попадналата при теб буква, отколкото от фатума53.

— Фатумът може да зависи и от буквата — възрази Ангелът на Огъня.

— Буквата и съдбата са едно и също нещо — обобщи Ангелът на Въздуха.

Ангелът на Земята не каза нищо.

Острите крила на Ангелите повече не се опираха в гърлото ми.

Видях на пода черна триъгълна шапка със златни ширити. Беше от дясната ми страна. Отляво беше сгънат сив мундир с две големи звезди на гърдите. Отзад — фасциите, подобни на тези, които носеше монахът, съпровождащ Николо III.

— Това е в памет на Павел Велики — каза Ангелът на Водата. — Неговата шапка и мундирът му. Копията, създадени от Флуида, напълно отговарят на телесните ти форми. Ако всичко върви добре, ще дойде ден, когато ще можеш да облечеш истинската шапка на Павел. Но от практическа гледна точка разлика няма. В тези неща присъства силата ни. Те трябва да са ти точно по мярка… Сега сложи мундира и триъгълната шапка.

Винаги ме е притеснявал архаичният външен вид на Пазителите в парадни одежди. Триъгълната шапка заедно с черната маска ги превръщаше в някакви италиански карнавални злодеи, а двете звезди на гърдите — сребърна и златна — сякаш доказваха, че съдбата се усмихва на злодеите… Но нямаше смисъл да споря.

Станах и се преоблякох пред очите на Ангелите.

— Сега можеш да управляваш Флуида — каза Ангелът на Водата. — На добрия медиум не му трябват реликви. Но така е по-сигурно…

Шапката и мундирът наистина бяха по мярка — но с тях се чувствах като кукер. В допълнение към това шапката беше тежка заради скритите вътре резонатори.

— През цялото време ли трябва да се обличам така?

— Не. Обикновено Пазителят набира свита от двама души. Единият носи фасциите, другият — триъгълната шапка. Но можеш просто да държиш тези неща в шкафа.

— И това ли трябва да взема? — попитах аз, посочвайки фасциите.

— Не се безпокой. Всичко ще бъде доставено в Михайловския замък. Помолихме те да сложиш шапка и мундир, защото първия път новият Пазител се появява така пред своите приближени.

— И какво да правя сега? — попитах аз.

— Чака те още една формалност — каза Ангелът на Водата, — не съвсем сполучливо наречена от мен „ултимативна проверка“. Това наистина е един вид изпитание, въпреки че Пазителите обикновено го преминават без проблеми. Но, знаейки твоята чувствителност, доверчивост и склонност към внушения, призовавам те да не се притесняваш и да не го приемаш твърде лично. Опитай се да се отнасяш към всичко с чувство за хумор…

Това прозвуча малко тревожно. Дори заплашително.

— Каква е тази формалност?

— Трябва да посетиш Стаята на безкрайния ужас. Не бих казал, че това е приятно изживяване, но точно оттам новият Пазител трябва да влезе в Михайловския замък при свитата… Вече е крайно време да отидеш там. Късмет.

Четиримата Ангели затвориха очи и огромните им сребърни глави замръзнаха. Изчаках известно време дали някой от тях ще си спомни за мен, но те, изглежда, се бяха превърнали в метални статуи. Разговорът ни приключи.

Реших поне да се сбогувам — но щом отворих уста, това най-малко движение на устните ми веднага наруши баланса на Вселената. Подът под краката ми се наклони, замахнах с ръце и Вселената се обърна още веднъж.

Всичко стана толкова бързо, че дори не успях да падна — по-точно загубвайки равновесието си на едно място, го намерих на друго. Сега вече забелязах границата, разделяща единия свят от другия.

Беше странно и зловещо — сякаш паметта за прекалената бързина на това премятане се раждаше вече в новия свят, а в стария остана безкрайно дългото падане в черната бездна на ума и студените мисли и плановете, препълващи забравената вечност.

Късчета от плановете обаче помних: да изградя за себе си дворец във формата на пирамида, да разбера всичко за Юка и още нещо относно Великия фехтовач, моя провалил се убиец: „Той — мислех аз — все пак ще си плати…“ Всичко това беше абсурдно като откъслечни, несвързани части от лош сън и изчезна веднага щом видях около себе си креслата с извитите форми, позлатата и висящите по стените картини.

Осъзнах, че съм в Михайловския замък.