Пазителят

VII

Един следобед, когато Юка както винаги изчезна някъде, а аз изпълнявах моята обичайна медитация пред гравюрата на Павел (сега монахът наставник ме караше да си представям поетапното изграждане на кулата, а след това бавното ѝ разрушаване от силите на природата — и така много пъти подред), в „Червената къща“ се втурна Галилео.

От пръв поглед разбрах — случило се е нещо ужасно. Галилео беше небръснат, разрошен и побледнял, а около очите му имаше тъмни кръгове — никога не го бях виждал такъв.

— Алекс, отиваме при Пазителя. Имаш една минута да се облечеш.

Минутата ми бе достатъчна — каза си думата навикът към фаланстерската дисциплина. Навлякох бързо черната униформа без отличителни знаци — с такова облекло можех да пътувам навсякъде. Излязохме на двора и видях колона от няколко бронирани каляски.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Галилео отрицателно поклати глава, давайки ми да разбера, че не бива да приказваме.

По целия път мълчахме. Галилео сякаш прогаряше с поглед тапицерията на предната седалка. Тревожех се — и, за да се успокоя, разглеждах през прозореца сънения щастлив свят.

Пейзажът бе чудесен и малко тъжен, какъвто е често през ранната есен.

Аеродинамичните гондоли на ветрогенераторите, транслиращи Ангелска благодат, ми изглеждаха не като човешка вендуза, засмукваща силата на вятъра, а напротив, като могъщи двигатели, удържащи набъбналия монголфиер на нашия свят в небето.

По царевичната нива бродеше жирафоплашило с камуфлажна окраска — бяха я наложили, както бях чувал, майтапчиите от „Желязната бездна“, като са убедили бюрократите от департамента на Земята, че тази им шарка плаши по-силно, понеже мнителните врани решават, че някой иска незабелязано да се приближи към тях.

Връщащите се от училище момчета и момичета се движеха по пешеходните пътеки на велосипеди или ролкови кънки, като се струпваха при светофарите играчки — и там започваха кратки боричкания, завършващи веднага щом светне зелено.

Пеперуди флиртуваха помежду си в крайпътните храсти. Дантелени облаци закриваха слънцето.

Не знам защо, но остро чувствах пълната незащитеност на обичайното световно устройство. Все едно всичко беше мила и наивна рисунка върху завеса — а от другата страна вече чакаха актьорите, готови да се появят на сцената. И нещо ми подсказваше: пиесата ще бъде смразяваща.

— Алекс! — повика ме Галилео и аз вдигнах поглед към него.

Вместо лицето му видях черна маска, почти същата като на Николо III по време на последния ни разговор. Галилео ми подаде друга сгъваема маска и аз покорно си я сложих. Маската бе удобна и лека, изобщо не пречеше на дишането, и след минута вече забравих за нея.

Пристигнахме в базата на службата по безопасност, обкръжена със стена от бодливи храсти. Отначало дълго се лутахме между складовете с двуцифрени номера, а после кортежът спря до малка кръгла кула със заострен връх, приличаща на ступа45, като онези, каквито „Желязната бездна“ поставя в покрайнините на града. Наоколо имаше охрана.

Влязохме само двамата с Галилео.

Вътре в ступата имаше стълба, водеща надолу. Спуснахме се доста дълбоко под земята, излязохме на тесен перон и се качихме на малко стоманено вагонче, напомнящо с нещо блестящ детайл от огромна шевна машина. Той ни подкара бясно по дългия тунел.

— Накъде пътуваме? — попитах аз.

— Към Михайловския замък — отговори Галилео.

— А защо не можеше да пътуваме дотам с карета?

— Днес това може да бъде опасно. А така никой няма да ни види.

Минаха няколко минути и вагончето ни спря. Зад вратата му започваше сив бетонен коридор. Галилео веднага се затича по него.

Наистина ми стана страшно. Затичах се, стараейки се да не изоставам от него по завоите — иначе просто можех да го изгубя от поглед в този подземен лабиринт. Помня, че стражите, стоящи в коридорите, удряха с пети, когато профучавахме покрай тях, и дори ми дойде наум идиотското сравнение: Галилео е движещ се по стената пръст, натискащ превключвателите един след друг.

Най-после се измъкнахме от мазето, качихме се по мраморната стълба на третия етаж, преминахме по коридора и се озовахме до позлатена врата, където стоеше група офицери. Имаше също монаси от „Жълтия флаг“ и лекари с тежка медицинска машина. Всички мълчаха. Минахме през вратата и аз видях Николо III.

Беше още жив. Но му оставаше да живее съвсем кратко време, това ставаше ясно от пръв поглед.

Той лежеше на масата върху огромна карта на Идилиум, на която се стичаше кръвта му (ако бях видял това, изобразено на картина, бих решил, че е патосна вулгарност). Ръкавите на куртката му бяха разрязани до раменете, на лакътните му сгъвки блестяха малки метални дискове — сигурно медицински амулети. Но ползата от тях беше малка: от гърдите на Пазителя стърчаха две къси бели стрели.

На лицето му дори сега беше черната маска.

До масата стояха двама лекари и телохранител. В ъгъла на стаята се белееха мраморни отломки — статуята на античен воин се е разбила, падайки от постамента. Между отломките лежеше миниатюрен бял арбалет с две еластични дъги.

Не знам защо, но аз веднага се съвзех и почти се успокоих. Нищо по-страшно вече не можеше да се случи. Помня как отнесено си мислех, че все пак стрелите в гърдите на Пазителя, сигурно, не са от мрамор, а от боядисан в бяло метал.

Когато ме видя, Николо III опита да се привдигне, но лекарите го спряха.

— Не бива да се движите — каза единият. — Отровата ще се разпространи по-бързо.

Приближих се към Пазителя. Николо III няколко пъти отвори и затвори уста в прореза на маската си — като риба, изхвърлена на брега.

— Той има парализа на говорния център — каза докторът. — Не може да говори.

— Той може да говори — отговори Галилео. — Оставете ни. Всички, без изключение, излезте. Без теб, Алекс.

— Но на Негово Безличество му е нужна помощ — каза вторият лекар.

Галилео махна с ръка.

— Вие няма да му помогнете. Той е жив само с усилието на волята си. По-бързо, нямаме много време.

Лекарите и телохранителят се подчиниха. Въпреки вълнението и страха си, не можах да не забележа абсурда на случващото се: в стаята останаха трима души с маски, все едно, че тук се репетираше средновековна италианска комедия. Както се беше изразил някакъв поет монах — комедия с убийство.

— Наистина времето ни привършва — каза Пазителят.

Аз потреперих. Гласът му звучеше странно и неестествено.

— Не мога да контролирам гърлото си, Алекс — продължи Пазителят. — Говоря чрез Флуида. Мен, както виждаш, ме убиха. Постарай се това да не се случи с теб.

— Кой? — попитах аз.

Пазителят се закашля и аз с голямо усилие различих в тези звуци познатия смях.

— Фехтовачът, че кой друг. Галилео, покажи му хрониката… Той всичко ще ти обясни. Докато съм още жив, съм длъжен да ти предам своя кръст.

— Какво е това?

— Няма време за приказки, Алекс. Дай си ръката. Не, лявата.

Протегнах към него ръка. Той вдигна лявата си длан, обърна я така, че средните ни пръсти се докоснаха, и каза:

— Гледай внимателно…

Аз се втренчих в съединените ни китки.

На обратната страна на дланта на Пазителя започна да се появява татуировка — Павловски кръст с раздвоени остри краища. Средата му закриваше слънчев лик. Рисунката бе направена в естествен и изтънчен стил, напомнящ за древните алхимични трактати. Отначало кръстът и слънцето бяха жълти, а после станаха по-скоро оранжеви.

— Не си прибирай ръката — каза Николо III.

Той се повдигна с неочаквана лекота (стори ми се, че гърдите му проскърцаха), докосна кръста с кутрето на другата си ръка, сякаш го закачи с нокътя и рисунката изведнъж се помръдна, придвижи се по средния пръст на Пазителя (при това смалявайки и изкривявайки се, все едно лъч е преминал върху друга повърхност), издигна се по моя среден пръст — и се озова на моята ръка, като стана същата, каквато беше преди.

Това се случи бързо и лесно, все едно Николо III е преместил топче на сметало. Отначало не почувствах нищо. А после разбрах, че времето е замряло — все едно, че с това движение Пазителят го е изключил. Аз виждах черната му маска, бледата му ръка, собствените си пръсти — но всичко беше неподвижно.

Във Вселената остана само едно мъничко изворче на времето — татуировката върху ръката ми. Ръката ми усещаше студ. Това беше приятен, но настойчив студ, строго изискващ и одушевен, населен с множество ледени иглички. „Превърнах се във врата към този студ — помислих си аз. — И сенките от него с всички сили се опитват да се измъкнат навън, към този свят, от който аз току-що дойдох…“

„Но аз не съм дошъл отникъде — спомних си аз, — а бях само една от сенките, населяващи този студ — и сега станах… станах…“

Тази мисъл се сгърчи от студа и така и не я осъзнах докрай. Източникът на студа беше веселото алхимично слънце.

Колкото по-съсредоточено разглеждах татуировката, толкова по-трудно беше да проумея какво виждам — все едно, че от очите ми бликаше струя вода, отмивайки от обекта на вниманието ми слой след слой. Слънцето няколко пъти си промени размера и цвета — а след това аз за секунда престанах да виждам Николо III.

Привидя ми се, че пред мен е немного висок човек с триъгълна шапка и в черен мундир със звезда. Аз познах Павел Алхимик. Отначало ме гледаше взискателно и строго, но след това на чипоносото му лице се появи едва забележима усмивка.

— Ако стигнеш до последния завой — каза той, — бъди по-смел… Не се страхувай да погледнеш това, силите си не пази… Та ти си Пазител, ха-ха-ха…

Павел изчезна и аз съобразих, че гледам самия себе си в отражението на високо, тясно огледало. Зад гърба ми, съвсем наблизо, имаше параклис с формата на корона от сияещо кехлибарено стъкло. Той незабавно започна да се отдалечава. За две секунди всичко бе скрито от разкъсана мъгла, а след това видях кулата от гравюрата на Павел — онази същата, която мислено сглобявах и разглобявах всеки ден по време на духовните си упражнения.

Виждах я отдалече. Тя се възвисяваше над утринното море; под арките и в нишите ѝ имаше мраморни и бронзови статуи, а на върха ѝ блестеше параклис с корона. Утринното слънце се намести точно върху Павловския кръст над нея. Изглеждаше така, сякаш точно той дава светлината на света.

У мен се появи мисълта, че това видение е страничен резултат на всекидневните ми упражнения: всичко беше като на гравюрата, стига да я бяха оцветили. С изключение може би на отплувалия нанякъде морски змей…

„Не — проумях аз. — Има още една разлика.“

От параклиса започваше мост, който не отиваше никъде, а така и свършваше в пустотата. Изглежда, точно на неговия край се намираше тъкмо онова огледало, в което току-що се оглеждах. На гравюрата нямаше нищо подобно.

След това кулата изчезна и стана тъмно.

Аз пак видях ръката си. По-нагоре в далечината се белееше застиналото лице на Галилео. Направих усилие и замръзналата секунда се спука и се разпръсна, като че ли беше коричка лед, която ме бе покривала. Ръката на Пазителя се откъсна от моята.

Сега на ръката ми вече нямаше никакъв Павловски кръст. Нямаше го и на ръката на Пазителя.

Николо III почина.

— Негово Безличество нареди да ти покажа хрониката. — каза Галилео. — И тъй като това бе последното му желание, аз почтително ще го изпълня още сега.

Той отиде до вратата, отвори я и извика:

— Хронист!

В стаята влезе един от монасите с татуирани на бръснатата му глава къдрици на перука.

— Покажи на Безличния какво се случи тук.

С титлата „Безличен“ Галилео нарече мен.

Това изобщо не смути монаха. Той постави два стола един срещу друг и ме покани с жест да седна на единия, а той самият седна срещу мен.

— Гледайте ме право в очите — каза той. — И не отмествайте поглед.

Неговите очи бяха жълти и упорити, като у хищна котка. Стори ми се, че той веднага се вкопчи в зениците на очите ми със своите и ги повлече нанякъде. Аз се съпротивлявах — това беше необичайно и страшно, — но монахът ми се усмихна окуражително и се предадох.

Очите ми замалко да излязат от орбитите си от напрежение — после ми се зави свят и аз се досетих: „Той иска всичко на всичко да се отпусна и да погледна натам, накъдето гледа той.“

Веднага щом го направих, видях същата стая, където седяхме ние — но на масата в центъра на стаята още не лежеше мъртвото тяло, а статуята на копиеносеца върху постамента беше здрава.

До масата с картата стояха изправени няколко човека. Вратата се отвори и в стаята влезе Пазителят, съпровождан от двама монаси. Стоящите до масата го поздравиха, Пазителят пристъпи към масата, наклони се над картата. Изведнъж статуята в ъгъла се съживи.

Като намазан с тебешир мим, на който му е омръзнало да стои неподвижно, мраморният воин се размърда, вдигна копието си и го метна към Николо III — но той направи леко движение с ръка и копието замря, опирайки се във фунията потъмнял въздух, появила се между Пазителя и статуята.

Николо III вдигна другата си ръка и започна бързо и гнусливо да размахва китката си, сякаш разгонвайки мухи или разчиствайки трохи от масата. След всяко такова размахване мраморният воин се разтрисаше и от него отхвърчаше голямо парче. Първо отхвърча главата, после ръката с щита, след това рамото, после кракът — но когато воинът вече падаше от постамента, иззад гърба му се подаде нещо като пипало или опашка, завършващо с двоен арбалет, и към Николо III полетяха едновременно две стрели…

Очите на монаха ме пуснаха и аз пак видях Галилео.

— Благодаря — каза той на монаха. — Сега се оттегли.

Когато монахът излезе от стаята, Галилео се обърна към мен.

— Покойният Пазител владееше до съвършенство управлението на Флуида — каза той. — Но това се оказа недостатъчно. Точно обратното — погуби го собственото му майсторство.

— Защо?

— Той започна да си играе с убиеца. А онзи просто е чакал момента, в който Пазителят ще бъде напълно обвързан от Флуида. Ако Николо III си беше поставил задачата да се защити на всяка цена, то щеше да бъде жив.

— Кой е този фехтовач? — попитах аз.

— Не знаем — повдигна рамене Галилео. — Това не го знаят дори Ангелите.

— Нима Ангелите може да не знаят нещо?

— Излиза, че може — каза Галилео. — Нападението беше осъществено със силата на Флуида. Ангелите виждат всяко колебание на Флуида — но не могат да разберат какво точно движи Флуида в този случай. Източникът му е невидим. По какъв начин и откъде се появява Великият фехтовач, никой не знае.

— Той всекиго ли може да убие?

— Сигурно — отговори Галилео. — Но засега опасност не те застрашава. А и няма да те застрашава, докато не станеш Пазител. Никой не знае дали ще успееш да станеш, или не. Всичко ще решат Ангелите.

— Кога?

— Още сега ще отидем при тях. По-точно, ти ще отидеш. Аз само ще те съпроводя.

Той ми подаде офицерско кепе.

— Сложи си това.

— Защо?

— За да не разберат онези, които ни видят в коридора, къде си ти и къде — аз. Не спирай, не се оглеждай и не казвай нищо… Следвай ме и гледай към пода.

Излязох от стаята след него. Промушихме се през тълпата около вратата и аз толкова стриктно изпълних неговите инструкции, че през това време не видях нито едно лице — само обувки и пантофи на монаси.

След това преминахме по каменните разноцветни кръгове и ромбове по пода на коридора, слязохме по мраморното стълбище и се гмурнахме в същото мазе, от което бяхме излезли. Веднага щом проходът пред нас се сви до тясно бетонно черво, Галилео отново се затича и стражите при разклоненията на коридора зачаткаха с пети след нас.

Ние се качихме в същото стоманено вагонче-шпула и рязко потегли. Този път пътувахме доста по-дълго. Аз задрямах по пътя — съвзех се от това, че наоколо стана тихо.

— Слизай — каза Галилео. — Пристигнахме.

Забелязах, че той вече е без маска и аз свалих своята.

Този път се наложи да се катерим по оскъдно осветена вертикална шахта, хващайки се за железните скоби по стената ѝ. Промушихме се през отворения люк и аз най-после поех с пълни гърди свеж въздух.

Горе вече се беше стъмнило. Желязното гърло с отворения капак стърчеше от земята в някакъв заграден двор. Отгоре ни заливаше ярка светлина.

Видях двама души, придържащи люлееща се от вятъра въжена стълба. Първият, с униформа на авиатор, имаше невъобразимо огромни, усукани нагоре мустаци (аз знаех, че сред летците това е на мода — в идеалния случай мустаците трябваше да имат формата на щурвал). Вторият, плешив и червендалесто щастлив, беше монах с чин на невъзвращенец — което следваше от бялата подплата на расото му и стигащата до раменете му перука, татуирана върху обръснатата му глава и по шията.

Погледнах нагоре с присвити очи и видях закриващото половината небе туловище на монголфиера, който ни заслепяваше с насочените надолу фарове.

— Това е Менелай — каза Галилео, като посочи към монаха. — Той е новият ти наставник.

Монахът вдигна три пръста, събрани заедно — приветстваше ме със знака на Тримата възвишени — и се усмихна.

— Ако бъда жив.

Не знам защо, но ми се стори, че той има предвид — ако бъда жив аз.

Въпреки странното начало, Менелай веднага пристъпи към наставничеството.

— Легни си — каза той, докосвайки ме по главата със същите три пръста. — Трябва да се наспиш.

Започнах да се катеря. Още бях на стълбата, а толкова ми се доспа, че замалко да падна от нея. Помогнаха ми да се вмъкна в полутъмната кабина и щом вратата на мъничката едноместна каюта се затвори зад мен, се срутих върху тясното легло и заспах.

Сънувах Великия фехтовач. В съня ми се познавахме и вървяхме заедно по пътечката на утринния парк по някаква работа.

Фехтовачът изобщо не приличаше на мраморния воин в кабинета на Николо III.

Неговото лице сякаш бе слязло от стар портрет с маслени бои — воднистосини очи, тънък нос, приличаща на перука прическа с оредяла на места коса, което доказваше, че това все пак бе собствената му напудрена до бяло коса. Очите му бяха толкова ледени и остри, че изглеждаха като хладно оръжие.

Разкопчаният му мундир — нито военен, нито придворен — с пъстротата си предизвикваше асоциация с брачното оперение на тропическа птица. Носеше в ръка полукръгла шапка с кожена обшивка, подобна на триъгълните шапки, но без третия ъгъл (май така ги и наричаха — двуъгълни).

Изненадах се от това, че той не беше първа младост. После забелязах цял куп кръстчета и иконки от различен калибър, подаващи се изпод червената кърпа на врата му. Сигурно това бяха религиозните амулети, толкова популярни сред убийците.

С други думи, той изглеждаше точно така, както и се очакваше от професионален бретьор, който се храни за сметка на навика да се решават въпросите на т.нар. чест с помощта на остро заточена желязна пръчка.

— Ние трябва незабавно да спрем това — казах му аз. — Тогава всичко може и да се размине.

— Но защо? За какво?

— От вашата шпага загиват различни хора — отговорих. — Смъртта на някои никого няма да натъжи. Но гибелта на други може да нанесе изключително тежък удар за човечеството.

— Е, какво пък — каза фехтовачът. — Съгласен съм, че понякога от шпагата ми загиват и достойни хора. Но не аз ги убивам. Убива ги съдбата.

— Значи, ако някой реши да убие вас самия, вие също ще припишете всичко на съдбата?

— Не обещавам — засмя се фехтовачът. — Аз няма нищо да приписвам, аз яростно ще се защищавам. И като за начало сам ще се опитам да убия такъв човек. По какъвто и да е начин.

— Но това е нелогично. Ако вие смятате…

— Господине — прекъсна ме фехтовачът, — храни ме не логиката, а сръчността. Ако да оставаш жив е нелогично, то аз ще приема в душата си този страшен грях… пред Аристотел или който там още…

Не е за вярване, той е чувал за Аристотел. Тъкмо отворих уста за отговор, когато за ръкава ме хвана ръка, протегнала се от крайпътните храсти. Спрях се, а фехтовачът, моментално забравяйки за мен, си продължи нататък.

— Не се оглеждай — чух нечий глас. — Само слушай и гледай.

Видях пред себе си поляна. На нея чакаха хора. Аз разпознах Франц-Антон — той беше облечен в черно и изглеждаше тържествено и мрачно, все едно, че великият фехтовач беше той самият. До него стояха няколко господа, облечени според модата на края на XVIII век. Единият от тях, в лилав камзол, носеше кадифена полумаска — разбрах, че това е Павел.

— Аз ще те обучавам как да управляваш Флуида — каза някакъв глас зад мен. — Днес ще ти съобщя две правила… Гледай внимателно, пред теб са двамата най-велики в историята майстори на Флуида — Павел Алхимик и Франц-Антон. От тях по-добри няма и никога не е имало. Знаеш ли по какво си приличат?

— По какво?

— Никой от тях не разбира що е то Флуид — отговори гласът и се засмя. — И не се опитва да го разбере. Точно там е мистерията. Те познават Флуида само чрез онова, което той им позволява да вършат с него. Ако искаш Флуидът да ти позволи да го управляваш, стани като тях. Дори не се опитвай да разбереш с какво си имаш работа. Това е първото правило…

Аз слушах неособено внимателно — по-интересно ми беше случващото се на поляната. Павел разговаряше за нещо с фехтовача; онзи отговаряше кратко и високомерно, с усмивка. Сигурно е казвал на Павел същото, което и на мен преди минута.

— Второто правило е следното — продължи гласът. — Заповядвайки на Флуида, спазвай почтителна дистанция… Представи си как се чувства човек с нисше потекло, който е любовник на кралицата. Той е длъжен да съчетава безгранична учтивост с голяма решителност, без която е невъзможно да станеш любовник, ха-ха-ха… Отнасяй се към Флуида по същия начин. Това е всичко, което исках да ти кажа днес.

Аз все още гледах към поляната.

Франц-Антон извади шпагата и зае безупречна позиция за фехтовка. Бретьорът изглеждаше пред него някак си тромаво — изваждайки оръжието си от ножницата, той отпусна острието към земята, сякаш е размислил да се бие. И в позата му също не се забелязваше нищо „фехтовално“. Секундантът изящно — като диригент — вдигна ръце, предлагайки да започват…

Събудих се от почукване по вратата.

В илюминатора грееше вече запътилото се към залез-слънце, но в каютата не беше горещо. Летяхме над пустиня в посока към планинска верига.

Както изглеждаше, бях спал много дълго — но пък сега се чувствах отпочинал и пълен със сили.

— Излизай — каза зад вратата Галилео. — Скоро ще пристигнем.

В каютата ми имаше мъничко тоалетно помещение — успях да си взема набързо душ. Когато излязох от каютата, се озовах в просторна кабина с тесни пейки покрай стените — явно нашият монголфиер не бе предназначен за превоз на сановници и повече приличаше на товарен кораб.

Галилео и невъзвращенецът Менелай седяха в срещуположни краища на кабината с лице един към друг. Менелай мързеливо въртеше с ръка малка молитвена мелница.

Едва сега го разгледах както трябва. Кожата на кръглото му лице беше гладка и равна, без никакви бръчки, а очите му весело и уверено блестяха. Ако не беше наболата посивяла четина, появила се по татуираните му къдрици през нощта, бих могъл да го помисля за връстник.

Поисках да извърша прострация на пода на кабината, както е редно при среща с невъзвращенци, но Менелай ме спря с жест.

— Прострация се прави на земята — каза той, — а не в небето.

И сам се засмя на шегата си.

— Кажете ми, вие онзи същия Менелай ли сте? — попитах аз.

— Какво значи „онзи същия“?

— Вие ли ми изпратихте като подарък гравюрата на Павел? С кулата над морето? И още една такава голяма морска змия…

— Аз.

— Какъв е смисълът в тази кула и змията? Какво символизират те?

— Аз дори не знам — леко се смути той. — При нас в манастира се пази една дъска и от нея отпечатват тези неща. Една от реликвите на ордена. Все пак я е гравирал самият Павел… За всеки Пазител правим нов отпечатък. Много хубав подарък. Евтино и най-важното — бързо.

Помислих си, че това е доста удобно при тази честа смяна на Пазителите, но премълчах. Вместо това кимнах към мелницата в ръката му.

— Обнадеждаващо е, че се молите за нашето благополучие.

— Аз не се моля за благополучие — отговори Менелай. — По тези места няма благодат и аз я осигурявам за нашите двигатели.

На лицето ми, изглежда, се бе промъкнало съмнение. Менелай престана да върти своята мелница и я остави на седалката до себе си.

Шумът от перките веднага утихна. Планините зад прозореца се понесоха настрани: вятърът започваше да ни отнася.

— Престани — каза Галилео. — Така ще закъснеем.

Менелай взе мелницата и пак започна небрежно да я върти. Двигателите незабавно заработиха.

— Ако се уморите — казах аз, — ще се радвам да ви помогна.

Галилео се засмя.

— Ти, Алекс, няма да можеш да помогнеш. Менелай лети с нас, защото е невъзвращенец. По силата на високата святост той може да произвежда твърде много благодат дори с такава мъничка мелница. Него могат да го заменят четирийсет и девет от „завръщащите се само веднъж“ или триста четирийсет и трима от „влизащите в потока“46, и на всеки ще му трябва своя мелница. Колко са нужни такива, като нас с теб, не знам. Но подозирам, че това ще е число с много нули.

— А защо тук няма благодат? — попитах аз.

— Забранена зона — отговори Галилео. — Тук няма нито един ветрогенератор, нито едно водно молитвено колело или знаме с мантри. Никой не може да дойде дотук с помощта на благодатта. А да дойдеш пеш ще е много трудно.

— Разбрах — казах аз. — Невъзвращенецът Менелай е нашият мотор.

— Невъзвращенецът Менелай е специалист по управление на Флуида — каза Галилео. — Той е обучавал на това изкуство предишните Пазители. Ще учи и теб.

— Аз вече започнах — усмихна се Менелай и ми намигна. — Разказах ти малко за Флуида, докато ти спеше…

Чак сега осъзнах кой беше моят невидим събеседник от съня. Това беше Менелай — помних гласа му.

— Но ти беше много нервен и постоянно се разсейваше — продължи Менелай. — Следващия път бъди по-внимателен.

— А кога ще е „следващият път“?

— Когато Флуидът те приеме — отговори Менелай, въртейки мелницата си.

— Той може ли да ме отхвърли?

— Може — каза Галилео. — Да станеш Пазител не е толкова лесна процедура, колкото изглежда. Необходимо е съгласието на Ангелите. Ти си длъжен да ги убедиш, че от теб ще има полза. Но най-важното, разбира се, е да убедиш в това самия Флуид.

— Но как?

— Ти ще трябва да раздвижиш Флуида. Сам. Без никаква помощ.

— Но аз никога не съм се учил на това.

— Там е работата — усмихна се Менелай.

— И как ще го направя?

— Не знам. Казах вече всичко, което трябваше.

Погледнах към Галилео. Той повдигна рамене.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Не — отговори Менелай. — След като раздвижиш Флуида, ще трябва да докажеш, че ти си достатъчно здрав съд, за да го удържиш вътре в себе си.

— На кого да докажа?

— На Флуида.

— Мога ли да умра?

— Твоята гибел е крайно нежелателно развитие на събитията. Но ако за нов Пазител бъде определен непригоден за това човек, всичко ще бъде още по-тъжно.

— Добре — казах аз. — Кога ще започне това?

Галилео погледна през прозореца.

— Снижаваме се. Смятай, че вече е започнало.

— Бих хапнал нещо — казах аз нервно.

— По-добре ще бъде — отговори Менелай, — ако стомахът ти е празен. Ти трябва да глътнеш само това…

Той ми протегна прозрачна кутийка с медно грахово зърно. То имаше формата на човешка глава — това беше обикновен медитативен резонатор на „Жълтия флаг“, от онези, които монасите носят на броениците си.

— Защо? — попитах аз.

— Резонаторът ще ти позволи да установиш контакт с Ангелите.

— А задължително ли е да го гълтам? Защо да не може да го държа зад бузата си? Или просто в джоба?

— Най-вероятно ще ти се прииска да го изхвърлиш — каза Менелай. — Но след като го глътнеш, вече няма да можеш.

Аз отворих кутийката и взех мъничката глава с два пръста. Тя беше твърда и студена, приличаща на едра сачма.

— Не се бой — каза Менелай, — гълтай.

Аз преглътнах медното хапче. Стори ми се, че то се плъзна в гърлото ми и попадна в някакъв джоб в самото начало на гърдите ми — сега постоянно чувствах присъствието му, но не изпитвах някакво неудобство от това.

Менелай погледна през прозореца — след него и аз. Ние се снижихме почти до земята и летяхме съвсем бавно.

— Тук започва пътят на Пазителите — каза Менелай. — Просто върви по него и всичко ще бъде… както трябва.

— Къде ще стигна по него?

— В приемната на Ангелите.

Не разбрах дали Менелай се шегува, или не.

— После ще долетите ли за мен?

— Не — каза Менелай. — Ти сам ще се върнеш.

— Как?

— Не се безпокой за това — отговори Галилео. — Не се притеснявай за нищо.

От кабината на пилотите се появи вчерашният мустакат летец в униформа. Без дори да ме погледне, той отвори люка на пода и хвърли в него събраната на купчина въжена стълба.

Погледнах надолу. Видях напукана суха червеникава земя и път със същия цвят.

— Ще ми дадете ли да взема вода?

— Няма да ти се иска нито да ядеш, нито да пиеш — отговори Меналай. — Късмет.

Галилео не каза нищо, само леко ме потупа по рамото. Аз въздъхнах и потеглих надолу.

Веднага щом краката ми докоснаха земята, въжената стълба изчезна нагоре, монголфиерът се издигна, обърна се и отлетя надалеч. Проследих го с очи, докато не стана мъничко петънце в небето, сякаш се надявах, че ще се върне. Но той не обърна.

Останах сам на границата между планините и пустинята.

Червеникавата пръст на пътя пред мен изглеждаше като отъпкана от множество крака. Но откъде са стъпили тези крака, не беше ясно — пътят започваше точно от това място, където ме спуснаха, а наоколо нямаше никаква следа от човешко присъствие. „Няма как да докарват дотук всички пешеходци с монголфиери“ — помислих си аз.

Впрочем пътят на Пазителите може да е създаден от Флуида и тогава, ако правилно съм разбрал Менелай, да размишлявам за странностите му не си струва. По пътя трябваше просто да се върви и аз тръгнах по посока на висящото над планините слънце.