Пазителят

XI

Бях свикнал, че ме заобикалят малко хора и това никога не ми изглеждаше подозрително. Никога — преди разказа на Алексей Николаевич. Но щом вратата зад мен се затвори и видях посрещаните, веднага ме зачовърка въпросът — кои са те, тези хора, които се явиха да приветстват новия Пазител?

Моето обкръжение? Или моят мираж?

Мъничкият „двор“ ме очакваше пред вратата на Стаята на Безкрайния ужас (на нея нямаше никакви надписи — само голяма червена удивителна). Бяха дошли около петнайсет души — явно срещата не беше протоколна. Никой обаче не ме гледаше в очите — сякаш нещо ги смущаваше. И всички мълчаха.

Познавах по-малко от половината от събралите се. В първата редица стояха Галилео и Юка, няколко познати монаси от „Жълтия флаг“, шматки от канцеларията, посещавали някога „Червената къща“, двама придворни офицери в парадна униформа и стара придворна дама джудже в запарваща рокля от брокат със служебни звънчета в ръце.

Точно тя ме спаси. Ще се опитам да обясня що за реакция предизвика в душата ми, когато я видях.

От навъсеното лице на дамата джудже се виждаше, че съдбата не е била прекалено благосклонна към нея — тази уморена старица с усилие плуваше по реката на живота, играейки нелепата си роля на шут. Тя обаче се отнасяше към мисията си с комична сериозност и ми се стори, че да я обидя, отказвайки реалността на глупавия ѝ подвиг, ще бъде безкрайно жестоко.

Това бе смътно и едва осезаемо движение на сърцето. Но то даде онази първа опорна точка, която толкова липсваше на наранения ми дух. По-нататък вече беше по-лесно.

Дамата джудже най-после ме погледна в очите — първа от всички тях. Тя, както изглеждаше, не се и досещаше какво се случва вътре в мен.

— О — каза тя, като звънна със звънчетата. — Горкичкият така се е наплашил, че пак си е загубил всички чаркове и е блокирал.

Знаех коя е тя. Пред мен беше легендарната дона Александрина, виждала през живота си множество Пазители. Доста бях чувал за нея — смятаха я за жива легенда на Михайловския замък. Една от нейните родови привилегии беше всекидневно безсрамно и дръзко да говори с Пазителя, поради което вече двайсет години постоянно живееше при двора. Точно от тази си привилегия тя се бе възползвала. Но думите ѝ бяха толкова близки до истината, че не издържах и се подсмихнах. А после схванах — аз съм в парадна униформа, но без изискваната от етикета маска.

За щастие, тя беше в джоба ми — Ангелите се бяха погрижили за всичко. В следващата секунда скрих лицето си под нея. Присъстващите реагираха така, сякаш едва сега са ме забелязали: на лицата им се появиха усмивки и те заръкопляскаха — дали на мен, дали на безстрашната дона Александрина.

Всъщност в ставащото нямаше нищо тържествено — спокойната непретенциозна атмосфера на срещата навяваше мисли за малко служебно празненство; така биха могли да изглеждат изпращането на готвача на пенсия или рожденият ден на старшия камериер.

— Алекс! — усмихваше ми се Юка.

— Ваше Безличество! — възкликваше Галилео. — Хиляди поздравления!

— Кралят е мъртъв, да живее народовластието! — крещеше дебел монах от „Жълтия флаг“.

Това беше брадата шега. В Идилиум я повтаряха при всяка смяна на властта и от това, че не се боят да я крещят в мое присъствие, бях поласкан, макар да разбирах — целта на монаха е точно ласкателството към мен.

— Толкова е хубаво, когато от теб не се страхуват — каза джуджето. — Да наплашиш децата или поданиците е много лесно. Но да ги разуплашиш… или отсплашиш… Общо взето, назад да върнеш страха е невъзможно. Виждаш ли, Безличество, от думата „плаша“ е невъзможно дори да се образува глагол, обратен по смисъл. Каквото и да правиш, само ще плашиш все по-силно и по-силно. Помни това.

— Благодаря за наставлението, дона Александрина — отговорих аз. — Благодаря на всички, които дойдоха да ме посрещнат. Малко съм уморен и бих искал да си почина. Скоро пак ще се видим, приятели. Благодаря ви още веднъж. Юка, да вървим.

Юка излезе напред, подаде ми ръка и ние благоприлично тръгнахме по коридора. Докато се отдалечавахме, все още ръкопляскаха след нас.

— Браво на теб — каза тя. — Аз дори не се притеснявах за теб.

— Така ли?

— Знаех, че ще се справиш. Но все едно се молих на Ангелите за теб.

— Кажи ми — попитах аз, — случайно да си сънувала, че ме превозваш нанякъде върху кон?

— Не — отвърна Юка. — Аз изобщо нямам сънища. Или не ги помня. А ти такъв сън ли си имал?

Аз кимнах.

— Сигурно това — каза тя — предвещава… предвещава… разходка на кон?

Не знам защо, но от тези думи ми олекна.

— Огледа ли се вече? — попитах аз.

— Да — отговори тя. — Между другото, в близост до Михайловския замък има парк, където наистина може да яздиш на кон. И вече ме настаниха, близо е. Ела да ти покажа.

Юка беше лекомислено облечена — може би дори в нарушение на дворцовия етикет. Тя беше с къса лилава рокля с гънки на гърба във вид на крилца. Това бяха съвсем малки и ненатрапчиви крилца — сякаш от деня, в който я докараха при мен в запечатан паланкин, нейната небесна сила бе успяла доста да отслабне. Така би могла да изглежда актриса, играеща феята на селски празник.

Ние влязохме в покоите ѝ и аз се срутих върху дивана до вратата, над който по незнайна причина бе окачен древен испански меч — фалката.

— Какво ти е? — попита Юка. — Нещо си потиснат.

— Сега ще ти разкажа.

Не ми се искаше да говоря за изпита (особено пък за нейната роля в него — тук имаше много неразбираеми неща), затова веднага преминах към Стаята на Безкрайния ужас.

Очаквах Юка да се изплаши…, но към средата на моя разказ тя започна да се кикоти. Колкото по-силно се опитвах да ѝ предам ужаса си, толкова повече тя се развеселяваше. Все още ми трепереха коленете, но смехът ѝ звучеше толкова заразително, че въпреки страха си понякога започвах да се смея заедно с нея. Това беше невероятно усещане — сякаш ме заливаха едновременно ледени капки дъжд и гореща слънчева светлина.

— Уу — каза Юка, когато довърших разказа си. — Моето призрачно другарче! Как все пак се измъкна оттам?

— Много лесно — отговорих аз. — Алексей Николаевич ме изпрати обратно до ротондата. В нея към момента вече се беше появила вратата за навън. Излязох и видях всички вас.

— Та ти си му повярвал? — попита тя. — Повярва, че ти си призракът на Павел?

Аз се намръщих и бавно, с усилие кимнах. Може би отстрани изглеждаше смешно и тя отново неудържимо се засмя.

— Е, поне в това ще успея да те разубедя.

— Ще ти бъда много признателен.

Юка отиде в другата стая и след минута се върна с черна копринена превръзка за очи, каквито понякога се слагат за по-лесно заспиване денем.

— Ние сега ще направим елементарен физически опит — каза тя, свали ми шапката и маската и ми сложи онази превръзка на очите. — Ще проверим твоята телесност и ще възстановим връзката на духовното с физическото. Всичко веднага ще си дойде на мястото…

Отначало дори не съобразих какво се кани да направи и доверчиво очаквах някакъв естественонаучен експеримент — например да ме удари с чукче под коляното или да ме убоде с игла и безусловният рефлекс да докаже моята телесност… Почти познах — само че тя бе избрала друга група рефлекси.

— Престани — казах аз след минута, — ти напълно ще ме объркаш.

Тя се разсея за секунда.

— Точно това искам да направя.

И отново се захвана със своето. Трябва да се отбележи, че ѝ се получаваше толкова убедително, че Алексей Николаевич със своето откровение беше посрамен. Към края на процедурата напълно загубих страха си, че съм призрак.

„Дори и да е така — помислих си, — какво пък, щом до мен е Юка.“

— Благодаря ти, скъпа — казах аз, когато ми свали превръзката. — Това, разбира се, изяснява много. Но не всичко.

— А какви въпроси останаха?

— Как да се обясни опитът с парафина? Та нали аз сам потопих ръката си в него… Отпечатъкът беше неотличим.

— Алекс — каза Юка, — ами помисли сам. Ти си попаднал в стая, известна с това, че там се случват всякакви ужасии. Затова така са я нарекли. Привидял ти се е кошмар, в който ти не можеш нормално да контактуваш с обкръжаващите те неща, нали? Твоите ръце, както казваш, са преминавали през предметите…

Кимнах.

— В този кошмар са ти разказали страшна история, а ти си повярвал в нея. Ама че дете си ти. Призракът не си ти. Призракът е тоя Алексей… Как му беше…

— Алексей Николаевич.

— Точно така. Той просто ти се е присънил. И дори името му ти си направил от своето. Алексис, който наследил Николо.

— Не — отговорих аз. — Това не беше сън, а реалност. Аз усещах еманациите на Старата земя. Ако познаваше това чувство, както аз сега, с нищо нямаше да го сбъркаш.

Юка помисли малко.

— Може би — каза тя — онази стая наистина е някаква червеева дупка65, през която може да се попадне на Старата земя. Както граф Ди Чапао с племенницата си. Може на Старата земя наистина да има Алексей Николаевич, работещ нещо като тамошен пазител. И умът му, както често се случва с нощните пазачи, да е претъпкан със странни идеи. Но нали това не отрича реалността на онова, което чувстваш сега?

— Не — казах аз. — Не отрича. Но го поставя под съмнение.

Юка поклати глава.

— Той здравата те е объркал. Знаеш ли какво? Иди да поговориш за това с Ангела. Нали сега вече можеш? Че иначе така и ще се съмняваш цял живот.

Това беше чудесен съвет. Но аз по инерция продължавах да хленча:

— Алексей Николаевич каза, че Ангелите са просто проява на моята собствена психика.

— Ами точно това и кажи на Ангела. Да видим, какво ще ти каже за този Алексей Николаевич. А аз през това време ще поразмисля.

Реших да последвам съвета ѝ незабавно — макар че си нямах представа, къде да търся Ангела на Водата. Когато се доближих до вратата, тя ме повика:

— Алекс!

Обърнах се.

— Щом те наплашат отново, веднага ела. Ще оправим всичко.

Излизайки от Юка, видях в коридора двама очакващи ме монаси — префинени и бледи, стояха прегърнати. И двамата бяха по-млади от мен, но точно като мен на ръст и с подобно на моето телосложение. Те се представиха като моите нови фашисти66. Както те обясниха, назначени са с протекцията на дона Александрина. Да подбира „почетните носители“ на фасции също беше нейна родова привилегия.

Монасите обясниха, че сега ще бъдат при мен нещо като секретари телохранители („а може би донякъде и шпиони“, помислих си); ако желая, съобщиха ми те, наистина мога да им усложня живота, принуждавайки ги навсякъде да влачат след мен фасциите и триъгълната шапка. Стига, разбира се, да не се страхувам да изглеждам старомодно.

— Къде Пазителят обикновено говори с Ангелите? — попитах аз.

Фашистите се спогледаха, а после по-възрастният от тях започна да обяснява, че това зависи не толкова от мястото, колкото от желанието на Ангела да благоволи да слезе при човека, понеже ако то е налице, то е достатъчно само да се погледне към далечната златна фигурка на заострения връх на кулата.

По-младият монах, като ме измери изучаващо с поглед, възрази, че в някои случаи ритуалът е задължителен — но не на Ангелите, а на попадналия в трудно положение човек, понеже само церемониалното действо може да разруши съмненията, терзаещи незрялата душа: колкото по-натруфена е процедурата, толкова по-сигурна изглежда даваната от нея гаранция, поради което и съществуват пищните служби в храмовете и църквите.

Няколко минути те, забравяйки за мен, спориха помежду си, но така и не стигнаха до консенсус. Тогава онзи, който беше по-възрастен и лобираше за фигурката на шпила, извади умофон с голям екран (преди не бях виждал такива) и позвъни на някого. След кратък разговор той ми се усмихна и каза:

— Ние ще ви изпратим до дворцовия параклис, Ваше Безличество. Пазителите беседват с Ангелите точно там. Простете невежеството ни, все още сме начинаещи на това поприще.

— Всичко е наред — отговорих аз. — Струва ми се, че вие сте представители на две конкуриращи се направления в религиозната мисъл и това е направо чудесно.

— Защо?

— Няма да ви е скучно през дните на нашата раздяла. Ще можете да дискутирате помежду си.

За себе си реших, че такива дни ще преобладават: да ходя, съпровождан от двама фашисти, наистина ми изглеждаше старомодно — още повече, мислих си аз, че близо до мен тези трогателни млади хора можеше да ги застрашава опасност. Веднага щом ме доведоха до статуите на Бенджамин Певеца и Павел Велики, изправени до входа на параклиса, ги освободих, казвайки им да очакват моето повикване.

Параклисът се оказа църква с внушителни размери. Вътре обаче тя изглеждаше просто и строго, както подобава на вместилище на духа — което беше в приятен контраст с пищността на коридорите на Михайловския замък.

Зад високия олтар седеше обикновена кукла на Франц-Антон в дървено кресло. Франц-Антон държеше в ръка дъска с думите:

Не успях да се сдържа от непочтителната мисъл за това, че дълбочината на подобни сентенции пряко зависи от предполагаемото авторство.

В краката на куклата блестеше аскетичен стоманен глюкоген за двайсет монети. Стената над главата на Франц-Антон бе украсена със сребърен надпис:

По инкрустираните рафтове зад Франц-Антон бяха разположени приличащи на кегли вази с портретите на Пазителите — заедно с добавения към тях Николо III (изглежда, това бяха символични урни с прах).

Рафтовете като цяло изглеждаха почти празни и тази празнота, от една страна, внушаваше държавен оптимизъм — виждаше се колко много място е оставено за бъдещето, — а от друга, натъжаваше: невинаги е приятно да гледаш към място, където след време ще се съхранява твоят собствен прах, та бил той и символичен.

Четиримата Ангели в ъглите на параклиса едва забележимо се усмихваха, обърнали сребърните си лица към центъра на залата. В позите им имаше известна разлика, но всички те се възкачваха нагоре по ажурни сребърни стъпала. Статуите бяха грациозни и живи: изглеждаше сякаш ангелите жестикулират не само с ръце, но и с крила.

На пода в центъра на параклиса имаше син тепих и възглавница със същия цвят. Доближих се към олтара, запалих три благоуханни пръчици, върнах се до възглавницата и седнах с лице към Ангела на Водата.

Още няколко минути в главата ми се блъскаха мислите за Юка и Алексей Николаевич, но постепенно факторите на концентрирането надделяха и пред мисления ми поглед засия синята точка на Знака на съсредоточеността. Позволих ѝ постепенно да се разшири до размерите на малко слънце. С всяка следваща минута дишането ми ставаше все по-леко и сладостно — когато абсорбцията вече бе готова да ме погълне, прекъснах медитацията и избегнах нарушаването на обета си.

Когато отворих очи, Ангелът на Водата гледаше право към мен. Прострян на пода, аз беззвучно произнесох молбата си за аудиенция. През мен веднага премина вълна от горещ въздух и наоколо стана много по-светло — сякаш в параклиса се разгоря голям огън.

Изплашено вдигнах глава.

Светлината се излъчваше от Ангела, висящ във въздуха пред мен.

Всичко около него се преливаше и трепереше. Промени се дори пространството: стените се огънаха и отплуваха далеч настрани, таванът се изду чак до небето и само затова Ангелът, който беше станал огромен, все още бе вътре в параклиса.

Беше страшно да го гледаш. Той сякаш бе от разтопен метал, запълнил тънка стъклена форма — и всеки път, когато ръцете или крилете му помръдваха, металът сякаш натрошаваше стъклото на предишната форма и закратко застиваше в новата.

„За какво му е на Ангела да ме впечатлява с демонстрация на сила? Нима и без това не знам, че той я има?“ — мина ми през ума.

— Това не е сила, Алекс — каза Ангелът. — Това е слабост. Силният Ангел е безплътен. Сега небето е съвсем отслабено — ти приемаш за демонстрация на мощ гърчовете на агонията. Необходимо ни е да осъществим Saint Rapport колкото се може по-бързо. Целият свят зависи само от теб.

Тези думи не ми харесаха. Алексей Николаевич ме убеждаваше, че на духа на Павел уж му била присъща подобна mania grandiosa. Аз, разбира се, не повярвах, а ето че чувам от Ангела нещо подобно. „Възможно ли е Ангелът наистина да е рожба на моя заблуден ум?“

Ангелът се засмя и разбрах, че е прочел мислите ми.

— Ти си бил в Стаята на Безкрайния ужас — каза той. — Виждам, виждам… Как мислиш, защо тя е наречена така?

— Предполагам — отговорих, — защото там е много зловещо. Аз и досега съм уплашен.

— Това не е безкраен ужас. Теб просто те плаши предположението, че чутото там може да е истина, нима не е така?

— Да — съгласих се аз.

— Но дълбоко в душата си ти все пак вярваш, че това не е вярно? Надяваш се на това? И искаш по-бързо да те разубедят?

Аз кимнах.

— Та така — каза Ангелът. — Тази стая се нарича Стаята на Безкрайния ужас, защото чутата там ужасия ще може до безкрайност да се възпроизвежда в главата ти, ако ти самият не въведеш там ред. Ужасът наистина може да стане безкраен, тъй като от сега нататък ти винаги ще си в състояние да видиш ставащото през призмата на тази версия на битието. Винаги.

— Значи това е истина?

— Само ако ти го поискаш — каза Ангелът. — Ако ти самият направиш този избор.

— Как е възможно това? Това или е истина, или не е истина.

— Кажи, какво е Флуидът? — попита Ангелът. — Истина или неистина?

— Така поставен, въпросът е безсмислен — отговорих аз.

— Също толкова, колкото и твоят. Светът е просто поток на Флуида. Ти самият — също. Пазителят може да придаде на потока всякаква форма. Точно това изкуство ти предстои да изучиш. Този, който управлява Флуида, не се прекланя пред чуждата сила, а още по-малко пред чуждата истина. Но той може да бъде победен от собствената си слабост или страх, което ти добре знаеш от собствен опит. Ако поискаш да бъдеш призрак, Алекс, никой няма да може да ти попречи… Дори аз.

— Добре — казах аз. — Ами ако не искам да бъда призрак, ама изобщо ни най-малко не искам, с това може ли някой да ми помогне?

Ангелът отново се засмя и този път се смя дълго, поглеждайки от време на време към мен от висотата си и всеки път сякаш наново се зареждаше с веселие.

— Извинявай — най-после каза той. — Аз не се смея на теб.

— Ана кого?

— На себе си — отговори той.

— Защо?

— Ние, Ангелите, също се нуждаем от смирение. Гледам те, Алекс, и си спомням, че ти си главната ни надежда. Когато осъзнавам, че точно от теб зависи собственото ми съществуване, ясно осъзнавам, доколко съм незначителен в причинно-следствен смисъл. От това ми става едновременно и смешно… и леко… и спокойно…

Общо взето това беше трудно да се приеме за комплимент.

— Аз също бих искал да ми стане смешно и леко — казах навъсено. — И спокойно също. Някой може ли да го уреди?

— Така да бъде — отговори Ангелът. — Ще ти обясня как всъщност стоят нещата. Във всеки случай от канонична гледна точка.

— Моля ви, направете го.

Ангелът вдигна пръст.

Пред мен на пода нещо проблесна и видях малко тясно ковчеже, украсено със злато и яспис (златни дракони бяха захапали с мустакатите си челюсти жълти топчета яспис — сякаш всеки от тях се опитваше да погълне свое малко лично слънце).

— Какво е това? — попитах аз.

— Тайната част от дневника на Павел Велики. Тя се смята за безвъзвратно изгубена. Според традицията четенето ѝ е позволено само на Пазителя и на няколко най-близки негови съмишленици. Тук става дума за възникването на рода Де Киже. Внимателно прочети всичко — тук и сега. Този документ не е позволено да се изнася от параклиса.

Отворих ковчежето.

Вътре имаше свитък от нещо приличащо на тънка прозрачна слюда със запечатани в нея петна черна пепел — вероятно остатъци от изгорял ръкопис. По черната пепел със злато бяха начертани възстановените латински букви. Надали бих могъл да прочета това, но, за щастие, в ковчежето имаше и свитък с превод.

Взех го в ръце и благоговейно се потопих в четене.