Пазителят на монетния двор

Втора глава

Януари 1697 година беше изключително студен месец. Моят господар ме увери, че не помни такава мразовита зима от 1683 година, когато стоял вкъщи и пишел „Всемирна аритметика“, първото му произведение. Опитах се да го прочета, но не можах. Вероятно студът беше смразил интелектуалните ми способности, така както бе забавил сеченето на новите монети. Парите все още не достигаха, въпреки усилията на служителите на Монетния двор. И макар че всички говореха за мир с Франция, от това не излезе нищо. Междувременно бяха арестувани още якобити и страната изглеждаше нестабилна. Почина Джеймс Хор, Главният инспектор на Монетния двор. На неговото място бяха назначени Томас Молиньо и Чарлс Мейсън. Нютон ми каза, че и двамата са корумпирани и те наистина скоро поведоха война един срещу друг и се оказаха некадърни.

Споменах как шпионинът на Нютон, Хъмфри Хол, ни съобщи информацията, че някои фалшификатори са усъвършенствали нов процес за сечене на златни гвинеи, и това стана причина за участието ни в следващата част на моя разказ, който Нютон упорито започна да нарича „тъмна материя“. Думите на господин Хол силно обезпокоиха господаря ми, тъй като беше много по-сериозно нещо да фалшифицираш златни гвинеи, отколкото сребърни крони или шилинги, но не разполагахме с доказателства. Ала вечерта на събота 13 февруари този пропуск се запълни.

Бях си легнал рано и бях заспал, когато се събудих и видях господин Хол в спалнята си със свещ в ръката.

— Какво става, господин Хол? — попитах аз, разтревожен, че го съзирам там.

Той беше благонадежден, но неприветлив на вид, стар и мълчалив, и стоеше пред леглото ми като Харон, който чака да пренесе с ладията си душата ми през река Ахеронт14 в подземното царство. Цената на Харон беше един обол, но господин Хол искаше да говорим за една гвинея.

— Мисля, че намерихме, каквото търсим, господин Елис — каза той с монотонния си, дрезгав глас. — Главният надзирател в „Нюгейт“ е чул затворник на име Джон Бернингам да се хвали, че е платил „гарнитурата“ си с фалшива гвинея.

Надзирателите наричаха „гарнитура“ подкупите, които изкопчваха от затворниците, очакващи съдебен процес, за да се държат по-добре с тях. Откакто постъпих на работа при Нютон, аз бях задължен да науча криминалния жаргон, защото инак не бих разбрал показанията, които записвах. Понякога двамата с Нютон осъзнавахме, че разговаряме като затворници.

— Мисля, че трябва веднага да отидем да разследваме това — добави господин Хол. — Опасявам се, че човекът ще бъде освободен или ще изпуснем гвинеята.

— Разбира се. Идвам с вас.

Облякох се набързо и заедно с господин Хол тръгнахме право към „Нюгейт“. Придвижването ни беше затруднено, защото пътищата бяха кишави от газенето на хората в наскоро падналия сняг.

От разстояние „Нюгейт“ изглеждаше добре. Беше реставриран след Големия пожар и имаше хубава фасада с четириъгълни колони. В основата на едната беше изваян котаракът на Дик Уитингтън15, затова наричаха затвора и „Уит“. „Нюгейт“ обаче не прощаваше лесно огледа отблизо. Проявилите глупостта да се забавят на портата, рискуваха да бъдат напикани или ударени с нощно гърне, хвърлено от някой прозорец на горните етажи. Приближавайки се към сградата, аз по навик се вторачих в прозорците, затова не гледах къде вървя, и стъпих в голяма купчина кучешки изпражнения. Това се стори много забавно на просяците по Нюгейт Стрийт. Никога не минавах покрай протегнатите им ръце, без да си помисля за портите на град Дите в „Ад“, където виещи силуети заплашват Вергилий и Данте. Настръхнах от смеха на окаяните мъже и жени, но от друга страна ги съжалявах, защото „Нюгейт“ беше най-нещастното и неприветливо място в Лондон.

Вътре шумът и врявата бяха още по-големи, тъй като имаше множество кучета, котки, птици и прасета, да не споменавам за хлебарките и плъховете. Миризмата на животните и изпражненията им се смесваха с вонята на ейл и алкохол, които варяха там, и с пушека от огньовете, студа и влагата и на човек му се замайваше главата от липсата на чист въздух.

В „Уит“ имаше четири нови отделения — на осъдените на смърт в подземието, вътрешният двор за вестникарите, на директора и на пазача, където продаваха ейл и тютюн. Там се запознах с господин Фел, главният надзирател, мошеник на вид, със сипаничаво лице и нос, който приличаше на прераснал картоф със зеленикавите косми, подаващи се от ноздрите.

— Господа, господа — пиянски се ухили господин Фел. — Няма ли да се ободрите с нещо? Може би бира?

Почерпихме се с бира, защото твърдият му алкохол не миришеше приятно, и пихме за нашето здраве с повече оптимизъм, отколкото всъщност изпитвах в това мрачно и мръсно място.

— За мен е огромно удоволствие да бъда вестителят на важна информация за джентълмен като вас, господин Елис. Вие сте приятел на доктор Нютон, който прави много, за да имаме работа — обърна се господин Фел към мен и се изсмя неприятно. — Няма да ви карам да чакате. Само трябва да ме извините, ако първото ми питане е свързано с досадния въпрос за компенсация, тъй като никой не може да се противопостави на бедността, сър.

Съмнявах се, че е беден, защото знаех, че като главен надзирател господин Фел взима най-малко няколкостотин фунта годишно от подкупи, но му угодих заради доноса му.

— Ако информацията ви си заслужава, гарантирам, че моят господар ще ви възнагради щедро.

Фел бръкна в джобовете си, почеса се по задника, извади златна гвинея, излъска я в мръсния си редингот и я сложи на масата.

— Ами, ако гвинеята е фалшива? — попита той. — Какво ще стане тогава? Ще бъде ли заменена с истинска?

— Имате думата ми, сър — отвърнах аз и внимателно разгледах монетата. — Какво ви кара да мислите, че е фалшива? На мен ми се вижда истинска, макар че не съм толкова добре запознат със златните гвинеи, колкото би трябвало да бъда.

Дадох монетата на господин Хол, който я захапа, без да оставя видими следи.

— Да, сър — каза той. — Изглежда истинска и на вид, и на вкус.

— Мислите, че е минала проверката? — попита господин Фел. — Тогава отговорете ми защо човекът ще казва, че гвинеята е фалшива, след като е истинска?

— Уместна забележка — рекох аз. — Моля ви, кажете ми нещо повече за човека, когото споменахте.

— Снощи е станало сбиване в „Петела“ на Треднийдъл Стрийт. Господин Бернингам си купил пържола от месарницата на Финч Лейн и я занесъл в „Петела“ да я сготвят, но когато започнал да я яде, не му харесала и се скарал със собственика. Нахвърлил се върху него и го пронизал в стомаха с шпагата си. След това го арестували и го доведоха тук. Плати петнадесет шилинга за четири седмици храна, подслон и алкохол, защото му казах, че ще мине толкова време, докато бъде изправен пред съда. Даде ми и още пет шилинга предплата, за да го посети съпругата му. Каза, че щяла да дойде в неделя следобед. По-късно обаче се напил и се похвалил на затворник на име Рос, на когото съм възложил задачата да се ослушва и да ми докладва, че гвинеята, която ми е дал, е фалшива. Ето защо реших да се обърна към доктор Нютон и вас, защото сте много усърдни в разкриването на подобни престъпления.

— Постъпили сте правилно, господин Фел — отбеляза господин Хол.

— Така е, сър — съгласих се аз. — И сме ви задължени за труда. С ваше разрешение бих искал да взема гвинеята, за да я покажа на доктор Нютон. Ще ви я върна и ако се окаже фалшива, ще ви бъде възстановена. И ако информацията ви доведе до ареста и осъждането на производителя й, осмелявам се да твърдя, че ще получите и награда.

Господин Фел кимна.

— Може да я вземете, сър. Много се радвам, че можах да ви помогна.

— Ще желаете ли разписка, господин Фел?

— Не е необходимо — ухили се той. — Твърдо вярвам, че доктор Нютон и вие сте честни и почтени хора. Освен това тук има двама свидетели, че взимате назаем моята гвинея.

— Господин Бернингам каза ли по кое време в неделя ще го посети съпругата му?

— Да, сър. В пет часа. Помоли ме да не я изпускам от поглед, защото не е свикнала със затвора.

— Задължен съм ви, господин Фел.

Най-после се прибрах у дома и си легнах, но прекарах неспокойна нощ, защото бях твърде развълнуван, за да заспя дълбоко. Следващият ден беше Свети Валентин и имах идеално извинение да бъда в дома на моя господар рано сутринта. Според обичая жената избираше за любим и целуваше първия мъж, когото съзреше, затова се надявах да видя пръв госпожица Бартън и да стана неин избраник.

Станах от леглото в пет часа. Реших, че трябва да пристигна на Джърмин Стрийт преди осем, защото скоро след това госпожица Бартън по всяка вероятност щеше да придружи чичо си до църквата „Сейнт Джеймс“. Чувствах се мръсен и се измих със студена вода. Открих в главата и по тялото си десетина въшки, но не останах учуден, защото бях ходил в „Нюгейт“. Беше неделя и нямаше лодки, които да ме закарат до Уестминстър, нито файтони, въпреки че не бих се качил, защото таксата беше един шилинг и шест пенса, и бях принуден да вървя пеша от Тауър до Пикадили. Разстоянието беше голямо и ми отне почти два часа.

Стигнах до Джърмин Стрийт и потропах на вратата на Нютон, но икономката госпожа Роджърс не пожела да отвори, докато не кажа дали съм мъж или жена.

— Аз съм, Кристофър Елис.

— Почакайте, сър — отвърна госпожа Роджърс.

След малко самата госпожица Бартън отвори вратата.

— Какво облекчение, че сте вие, скъпи Том — възкликна тя, употребявайки галеното ми име. — Чичо ми нехае по такива важни въпроси и е поканил на обяд старшия свещеник на църквата „Сейнт Джеймс“, а аз не мисля, че го искам за избраник в Деня на Свети Валентин. Дъхът му мирише на яхния, пък и не желая проповед, а целувка.

— Тогава е хубаво, че подраних — рекох аз и влязох в приемната.

Госпожица Бартън ми позволи да я целуна. Това се случи за пръв път. Целувката беше най-целомъдрената, която съм получавал от години, но ми достави по-голямо удоволствие от всички останали. Нютон се засмя на глас — нещо, което не бях виждал дотогава.

Госпожица Бартън изглеждаше не по-малко доволна. Госпожа Роджърс ми донесе хляб, парче затоплено осолено говеждо месо и халба горещ ейл. Освежен от закуската, аз запознах моя господар с другата причина за ранното си посещение.

— А аз помислих, че сте вървели чак дотук само заради мен — каза госпожица Бартън, преструвайки се на разочарована. — Кристофър Елис, смятам, че сте романтичен точно колкото и чичо ми.

Нютон изрази огромно задоволство от разказа ми за златната гвинея и след като разгледа монетата, заяви, че трябва колкото е възможно по-скоро да я анализираме в тигел.

— Но преди това ще ви бъда благодарен, ако придружите госпожица Бартън и госпожа Роджърс до църквата — добави той, — защото ще трябва да работя цяла сутрин в лабораторията, за да нагрея пещта.

— С удоволствие, сър, стига госпожица Бартън да не е твърде разочарована от мен.

Тя замълча.

— Или може би сте се надявала да бъдете насаме със свещеника на обяд — обърна се Нютон към нея. — Смятам да поканя господин Елис да обядва с нас.

Госпожица Бартън затвори очи за няколко мига и когато отново ги отвори, ми се усмихна изключително мило и очарователно.

Придружих госпожица Бартън и госпожа Роджърс до „Сейнт Джеймс“ и това ми достави огромно удоволствие, макар че за пръв път от един месец отивах на църква в неделя и трябваше да изтърпя отегчителната проповед на свещеника за Иаков, който се бори с Божия ангел. Издържах я по-лесно само защото гледах красивата госпожица Бартън. Тя дори стисна ръката ми един-два пъти по време на молитвите.

След църквата се върнахме в дома на Нютон. Оставих госпожица Бартън и госпожа Роджърс в кухнята и отидох при моя господар в лабораторията, където имаше прозорец с изглед към малък заден двор. Лабораторията беше добре обзаведена с химически пособия като стъкленици с различни вещества, епруветки и мензури, няколко тигела и пещ, която беше нагорещена като най-долния кръг на ада. Нютон се потеше обилно.

Той чу стъпките ми, обърна се и ми махна да се приближа.

— Господин Елис, идвате точно навреме да видите как ще извърша моята евхаристия16 — доволно извика Нютон, за да заглуши бученето на огъня, и сложи гвинеята на господин Фел в загретия тигел.

„Евхаристия“ наричаха проверката още от едно време, с която Задругата на златарите проверяваше чистота на златото и среброто в новоизсечените монети.

— Според мен опитите да се превърне оловото в злато са също толкова абсурдни, колкото да очакваш хлябът и виното да се превърнат в тялото и кръвта на Исус. Трябва да се вдъхновяваме от онова, което те символизират. Природата е не само химия и физика, но и разум. Нужно е да приемем и изследователския дух, съдържащ се в opus alchemyicum17 пред вас, така както други приемат opus divinum18 на материята. И двете представляват пътуване към познанието. Всички търсим истината, но малцина са надарени с вярата, която дава отговорите. Мнозина трябва да намерят отговорите сами. За някои отговорът в мрака е светлината на Светия дух, а за други откритието е във факта, че в мрака на природата е скрита друга светлина. Моят живот е отдаден именно на това интелектуално просветляване. А сега, да видим какво е станало с гвинеята.

Нютон започна да разглежда съдържанието на тигела, а аз се замислих върху думите му. Тогава не можах да разбера напълно смисъла им, но по-късно осъзнах, че той е имал предвид нещо извън обсега на човешкото изкуство и трудолюбие.

— Вижте — каза Нютон и държейки тигела с щипци, ми показа разтопения метал.

— Фалшива ли е? Не мога да разбера. Дори сега ми се струва истинска.

— Вие виждате, но не наблюдавате. Вгледайте се по-внимателно. Тук има четири, вероятно дори пет метала. Още не знам кои са, но имам силни подозрения, че монетата е от мед. Това обаче ще ни навлече много неприятности, защото от девет месеца не съм виждал такова изкусно направено копие. Ако са пуснали в обръщение много… — Той мрачно поклати глава, сякаш перспективата беше твърде ужасяваща, за да я допусне.

— Но как са я направили, господарю? Мислите ли, че е със същия процес, за който Хъмфри Хол спомена?

— Да. Процесът е измислен във Франция през миналия век. Източникът ми не ме осведоми за всичките тайни, но се предполага, че ключът е живакът. А истината е, че никой друг не знае за живака повече от мен. Преди около три години едва не се отрових, вдишвайки живачни изпарения, макар че въздействието не е добре познато. Живакът изисква уважение. Не е нещо, което може да се използва безопасно, и ще помогне на разследването ни, защото боравенето с живак оставя множество външни белези.

— Какво трябва да направим?

— Какво ми препоръчвате да направя?

— На ваше място бих разпитал Джон Бернингам за фалшивата гвинея. Може би ще успеем да го накараме да направи самопризнания.

— Това ще отнеме известно време. Такива като него лъжат, докато усетят, че Джак Кеч19 диша във врата им. Няма да е зле да научим повече по този въпрос, преди да го разпитаме. Казахте, че е платил, за да го посети съпругата му?

— Да, сър. Предплата от унция сребро за привилегията.

— Тогава може би тя ще е ключът, който ще отвори вратата. — Нютон вдигна глава. — Но чувам, че е пристигнал старшият свещеник и трябва да изиграя ролята си на домакин.

Облякохме рединготите си и се качихме горе да обядваме. Свещеникът беше по-приятен в компания, отколкото когато изнасяше проповеди, и занимава Нютон с различни теологични въпроси, докато ние с госпожица Бартън си отправяхме влюбени погледи. Един-два пъти тя дори допря крака си до пищяла ми, като през цялото време обсъждаше проповедта на свещеника. Това ме доведе до извода, че не е тъй непорочна, както си мислех.

След обяда Нютон стана от масата и заяви, че двамата с него трябва да свършим една работа, свързана с Монетния двор, и аз с нежелание се разделих с госпожица Бартън.

— В Монетния двор ли отиваме? — попитах аз, когато излязохме от дома му.

— Господин Фел, надзирателят в „Нюгейт“, не каза ли, че съпругата на господин Бернингам ще го посети в пет часа?

— Да. Признавам, че съвсем бях забравил за това.

Той се подсмихна.

— Очевидно съзнанието ви е заето с други, далеч по-несериозни въпроси. Сега обаче бих искал да се съсредоточите, господин Елис. Ще отидем в „Нюгейт“ и докато аз разпитвам Скоч Робин и Джон Хънтър, които може да не са единствените мошеници, служители на Монетния двор, откраднали матрица за златни гвинеи, вие ще чакате госпожа Бернингам и щом я видите, ще я проследите, защото съпругът й несъмнено пази в тайна къде е килията му.

Отидохме в „Нюгейт“. Затворниците, застанали на един от прозорците на горните етажи, познаха господаря ми и тъй като го мразеха заради усърдието му, хвърлиха по него гърне с изпражнения. Той отскочи встрани с неприсъща за петдесет и четирите си години ловкост и аз видях, че е изключително атлетичен, когато обстоятелствата го налагат. Минавайки през портала, Нютон се пошегува, като отбеляза, че за щастие върху главата му е паднала ябълка, а не лайно, защото инак нямало да може да измисли теорията си за всемирното привличане, тъй като в главата му щяло да има само лайна.

Бернингам беше в крилото на директора на затвора, което се състоеше от тринадесет килии, всяка голяма колкото параклис. Седнах на дървена пейка пред вратата и докато си убивах времето там, ми се предложиха две-три проститутки, упражняващи професията си в затвора. Малко момче с няколко зъба поиска да ми продаде вестник отпреди няколко дни и да ми осигури „пране и квартира“, както обитателите на това ужасно място наричаха джина. Съжалих го и му дадох половин пени за усилията, тъй като бяха по-приемливи от тези на курвите, предлагащи ми чукане на крак за три пенса в някой тих ъгъл на „Уит“. Издържах на всичко това и най-сетне момчето, което възнаградих с още една монета, ми намигна, давайки ми знак, че красивата дама — макар тя да носеше маска — която водеха към килията на съпруга й, е въпросната жена. Не се изискваха големи усилия да я проследя, защото върху сивия си костюм тя носеше дебело подплатена червена пелерина и изпъкваше като кардинал в квакерска църква.

Госпожа Бернингам стоя при съпруга си повече от час, а после отново скри лицето си зад маската и излезе през главната порта. Запромъквах се след нея като италианец в трагедия за отмъщение. Тя тръгна на юг, към Олд Бейли, и за моя изненада до мен закрачи господарят ми. Очевидно беше по-изкусен преследвач, отколкото можеше да се предположи за човек, станал толкова известен като учен.

— Това ли е госпожа Бернингам? — попита той.

— Същата — отвърнах аз. — Какво стана със Скоч Робин и Джон Хънтър? Разпитахте ли ги?

— Оставих им много храна за размисъл. Предупредих ги, че ще се погрижа и двамата да намажат въжето преди сряда, ако не ми кажат кой е откраднал матрицата. Утре ще отида отново за отговор. Мисля, че ако една нощ размишлява върху перспективата да бъде обесен, човек развързва езика си.

Госпожа Бернингам остана лесно забележима в червената си пелерина с качулка, макар че ставаше все по-тъмно и студено, затова се зарадвахме, че вървим близо след нея. Тя зави на изток към Лъдгейт Хил. Нямахме намерение да я изпускаме от поглед, но щом свърнахме зад ъгъла, видяхме, че е заобиколена от трима хулигани с тояги в ръцете. Те й говореха грубо и аз се уплаших, че възнамеряват дай сторят нещо лошо. Извиках им да престанат. Най-едрият и брутален на вид тип тръгна към мен, заплашително размахвайки тоягата си.

— Виждам, че се нуждаете от малко усмиряване, господа — изръмжа той — за да ви се напомни да си гледате работата.

Извадих двата германски двуцевни пищова, които носех в себе си винаги когато ходех в „Уит“, заредих ги и стрелях над главата му, като мислех, че това ще го разкара. Но когато мъжът продължи да се приближава към мен, ми стана ясно, че и преди са стреляли по него. Бях принуден да стрелям отново, само че този път се прицелих добре. Той извика и изпусна тоягата. Бях сигурен, че куршумът ми го е улучил в рамото. Заредих другото си оръжие, стрелях два пъти по един от другите, който бе тръгнал след приятеля си, но не го улучих, защото се движеше бързо. Видях, че негодникът се готви да се нахвърли върху господаря ми с щик, извадих шпагата си и го намушках в бедрото. Той изквича като куче и избяга. Така тримата бяха принудени да се оттеглят. Хрумна ми да ги подгоня, но забелязах, че Нютон лежи на земята.

— Доктор Нютон! — разтревожено извиках аз и коленичих до него, като помислих, че в края на краищата е бил наръган с щика. — Добре ли сте?

— Да, благодарение на вас. Подхлъзнах се на калдъръма, когато проклетият разбойник се опита да ме промуши. Погрижете се за дамата. На мен ми няма нищо.

Маската на госпожа Бернингам беше паднала по време на суматохата и аз видях, че не е особено развълнувана и освен това е много красива. Когато обаче ме видя с извадена шпага, тя, изглежда, осъзна в каква опасност е била, и се олюля така, сякаш щеше да припадне. Бях принуден да я взема в обятията си, да я пренеса обратно нагоре по Олд Бейли Стрийт и да я сложа в малката карета, която ни чакаше на известно разстояние от „Уит“.

— Моля ви, мадам, кажете ни къде живеете, за да можем благополучно да ви закараме до дома ви — каза Нютон.

Госпожа Бернингам леко напудри лицето и носа си.

— Много съм ви задължена, господа, защото искрено мисля, че онези грубияни искаха да ми сторят нещо повече, отколкото само да ме ограбят. Живея на Милк Стрийт, близо до кметството Гилдхол.

Тя беше красива, червенокоса жена със зелени очи, хубави зъби и рокля, която съблазнително разкриваше горната част на бюста й. Всичко това ме привлече неудържимо към нея. Ако не беше Нютон, мисля, че може би щеше да ми позволи да я целуна, защото ми се усмихна и няколко пъти доближи ръката ми до гърдите си.

Нютон каза на кочияша адреса й. Пътуването ни отведе на изток по Нюгейт Стрийт. Пътят оттам беше по-кратък от онзи, по който госпожа Бернингам бе тръгнала пеша.

— Защо не минахте по този път, мадам — подозрително попита Нютон, — вместо да вървите по Олд Бейли Стрийт и Лъдгейт Хил? Набихте се в очите ни веднага щом напуснахте „Уит“.

— Видели сте ме да излизам от „Уит“? — Тя погледна навън.

В същия миг небето се изчисти от облаците и на лунната светлина ми се стори, че госпожа Бернингам се изчерви.

— Да, госпожо Бернингам — рече Нютон.

Тя чу името си и тъй като не ни се беше представила, пусна ръката ми и видимо настръхна.

— Кои сте вие?

— Засега това няма значение — отвърна Нютон. — Къде отивахте, след като излязохте от „Уит“?

— Щом знаете името ми, тогава сигурно знаете и защо бях в „Уит“ и защо исках да се помоля за съпруга си. Тръгнах по Олд Бейли, защото смятах да отида в църквата „Сейнт Мартин“.

— А молихте ли се за съпруга си, преди да го навестите?

— Разбира се. Откъде знаете? И там ли ме следихте?

— Не, мадам. Но съм убеден, че нападателите са ви проследили оттам. Беше ясно, че ви чакаха. Познавате ли ги?

— Не, сър.

— Но аз мисля, че единият ви каза нещо, нали?

— Не, сър, грешите. Или поне не си спомням.

— Мадам — хладно каза Нютон, — никога не изкривявам фактите. И най-много от всичко мразя препирните. Искрено съжалявам за неприятностите ви, но нека да говорим откровено. Вашият съпруг е обвинен в тежки престъпления и може да плати с живота си.

— Но как е възможно? Имам информация от надежден източник, че кръчмарят, когото Джон наръга, скоро ще се възстанови. Преувеличавате сериозността на положението, сър.

— Какво? Ще упорствате ли, госпожо Бернингам? Ще продължавате ли да увъртате? Наръгването е дреболия и не ни интересува. Ние сме служители на Монетния двор на Негово величество и за нас е много по-важен въпросът за фалшивата гвинея, която вашият съпруг умишлено е дал като истинска, и затова със сигурност ще увисне на въжето, ако не се намеся в негова защита. Ето защо ви умолявам за ваше и за негово добро да ни разкажете всичко, което знаете за фалшивата монета. И ако разказът ви ме удовлетвори, да убедите съпруга си и той да направи същото.

Госпожа Бернингам въздъхна тежко и вкопчи пръсти в пелерината си, сякаш беше католическа броеница и можеше да й даде духовно напътствие, за да вземе решение.

— Какво да сторя? — озадачено прошепна тя. — Какво?

— Доктор Нютон е влиятелен човек и ще направи всичко възможно за съпруга ви — обадих се аз и нежно хванах ръката й. — Би било напразно да предполагате, че може да му се помогне по друг начин. Трябва да се освободите от товара на онова, което знаете по въпроса, мадам.

— Не е много, само че Джон е глупак.

— Несъмнено. Разкажете ни за нападателите — рече Нютон. — Какво ви казаха?

— Единият ме заплаши, че ако Джон ги издаде, ще ме пребият по-лошо, отколкото се готвели да го направят. Следващият път щели да ме убият.

— Само това ли?

— Да, сър.

— Знаехте ли за какво говори?

— Да, сър.

— Тогава очевидно ги познавате.

— Да, сър. Съпругът ми понякога беше в тяхната компания, но не ми е казвал имената им.

— Къде?

— В бирарията на Ледънхол Стрийт „Руното“. А от време на време ходеха в „Слънцето“.

— Знам и двете места — рекох аз.

— Но те са грубияни и той не им обръщаше много внимание. Има и други, които, изглежда, познаваше по-добре, господа от борсата, или поне мисля, че бяха такива.

— Кралската борса?

— Останах с такова убеждение, но сега не съм толкова сигурна. Джон трябваше да използва фалшиви гвинеи, за да плати на някакви търговци. Аз бях против, защото се страхувах, че ще го хванат. Но когато ми показа гвинеите, видях, че всеки ще ги помисли за истински и това ме накара да се откажа от възраженията си, макар че се срамувам да го призная. Всъщност все още недоумявам как се е издал, тъй като съпругът ми смесваше фалшивите монети с истински.

— Съпругът ви не е ловък двуличник. Докато се черпел с джин, господин Бернингам се похвалил, че гвинеята, с която е платил подкупа си в затвора, била фалшива.

Госпожа Бернингам въздъхна и поклати глава.

— Той не носи на пиене.

— Как се казваха мъжете, които мислите, че са от борсата?

Тя се умълча, сякаш се опитваше да си спомни.

— Джон ми каза само че… — Госпожа Бернингам отново поклати глава. — Вероятно ще се сетя утре.

— Госпожо Бернингам — ядоса се Нютон, — вие говорите много, но не ни казвате нищо съществено.

— Вечерта беше изключително мъчителна — въздъхна тя.

— Вярно е — обадих се аз в нейна защита. — Дамата преживя много.

— С течение на времето ще научите, че някои хора са забележително изобретателни, господин Елис. Не се знае дали тази жена не е виновна колкото съпруга си.

Госпожа Бернингам изведнъж се натъжи и се разрида. Това само направи Нютон още по-нетърпелив. Той изцъка с език, погледна към тавана на каретата и изпъшка, сякаш го болеше стомахът, а после изкрещя на кочияша да побърза или ще се ядоса. През цялото това време аз държах ръката на госпожа Бернингам и се опитвах да я утеша. Накрая тя се успокои достатъчно, за да проумее какво има да й каже Нютон.

— Човекът, когото търсим, мадам — внимателно започна той, — е фалшифицирал гвинеята, с която съпругът ви е проявил глупостта да плати. По всяка вероятност той е французин. Може би е човек с черни и разядени зъби като китаец и ако е разговарял с вас, дъхът му е бил противен. Освен това няма как да не сте забелязали ръцете му, които вероятно треперят като млечен пудинг. Може би сте си го обяснили с огромната му жажда за ейл или бира, но никога вино, защото онзи, когото търся, не пие за развлечение, а от потребност, и жадува за влага като напукана през лятото земя.

За моя изненада госпожа Бернингам започна да кима още преди господарят ми да е свършил да говори.

— Доктор Нютон! — възкликна тя. — Вие познавате съпруга ми.

— Не, мадам — отвърнах аз.

— Тогава как го описахте тъй точно, защото е вярно, че напоследък той не е добре със здравето.

— Засега това не е важно — рече Нютон.

Каретата спря пред къщата на госпожа Бернингам на Милк Стрийт. Оставихме я там и Нютон я предупреди да ходи в „Уит“ само през деня, когато е светло и по-безопасно за нея.

— Откъде знаете как изглежда господин Бернингам? — попитах аз, когато тя се приближи до вратата на дома си. — Нито сте го виждали, нито сте го чували. Но госпожа Бернингам го позна веднага от вашето описание.

Нютон се подсмихна и видях, че е много доволен от себе си.

— „Той променя времена и години, сваля царе и поставя царе, дава мъдрост на мъдри и знание на разумни; той открива що е дълбоко и съкровено, знае що е в мрака, и светлината живее в него.“ Книгата на пророк Даниила, втора глава, стихове 21–22.

Признавам, че честолюбието ми беше малко накърнено от загадъчното му позоваване на Библията. Убеждението ми, че се забавлява, като ме обърква, се затвърди. Това ме накара да изпадна в униние. Господарят ми ме потупа по коляното, сякаш бях куче, но думите му бяха изпълнени с топлота и добронамереност към мен:

— Това няма да свърши работа, сър. Трябва да имам знания, ако искам да се образовам.

— Не се съмнявайте, драги мой млади приятелю, че вие, който спасихте живота ми, ще имате пълното ми доверие. Лесно съставих описанието. Фалшификаторът на гвинеята е познавал отдавна живака, който нанася на човека изброените поражения — почернели зъби, треперещи ръце и неутолима жажда. Можеше да спомена и нестабилност на ума. Тези ефекти не са широко известни. Открих ги сам в резултат на психическото разстройство, в което изпаднах през 1693 година, когато едва не изгубих ума си от многото експерименти. Всичко това ме накара да предположа, че дамата ни каза по-малко, отколкото знае.

— Защо мислите така?

— Тя ни каза, че съпругът й само е платил с фалшивата монета като с истинска, а същината на въпроса е, че той ги прави. Бернингам почти сигурно е човекът, усъвършенствал новия процес за производство на фалшиво злато. Но тя може би все още се надява, че ще го спаси от бесилката, макар че според мен обесването и бракът са много сходни като съдба.

Нютон каза на кочияша да кара към Лондонската крепост и оттам обратно на Джърмин Стрийт.

— Искам да ви помоля за една услуга. Госпожица Бартън не трябва да знае нищо за тазвечершното ни приключение. Тя е чувствително дете, склонно на всякакви фантазии, и ще ми бъде много неудобно, ако всеки път когато излизам, ме задържа с въпроси за безопасността ми. Задълженията ми към Монетния двор са неща, за които ще бъда щастлив племенницата ми да не знае.

— Разчитайте на мен, сър. Ще бъда пример за дискретност, що се отнася до младата дама.

Той кимна.

— Но след като сега се осмелявам да се радвам на доверието ви, сър, бих желал да се възползвам и да ви напомня за един въпрос, относно който неведението продължава да е обида за мен — добавих аз. — Бих искал да ви попитам дали сте разбрали още нещо за смъртта на Джордж Мейси, за чието убийство също ме заклехте да мълча. Ще ви бъда благодарен, ако го споделите с мен, защото признавам, че смъртта на предшественика ми тревожи мислите ми.

— Правите добре, че ми напомняте. Опитах се да получа повече информация. Мейси беше изключително трудолюбив и образован човек, макар че, изглежда, се е опитал да обогати познанията си. Често се е съветвал с човек, който подозирам, че е бил един от доносниците му, златар на име Сейнт Леджър Скруп. Странно, но името ми се струва познато, макар че не мога да се досетя откъде. И след като досега господин Скруп трябваше да бъде извън страната, признавам, че не съм се занимавал с този въпрос и следователно, напомнянето ви е много уместно. Утре ще посетим господин Скруп на работното му място на Странд. Може би той ще хвърли светлина върху едно писмо, написано на чужд език. Според приятеля му господин Алингам, дърводелецът в Тауър, Мейси е положил много усилия да го разбере.

През стъклото на каретата видях, че познатите очертания на Лондонската крепост се появяват на лунната светлина като града на цар Приам, окъпан в блясъка на сребристия взор на Зевс. Каретата спря пред Средната кула, близо до Барбикан, където лъвовете неспокойно ръмжаха, и аз слязох. Нощта беше студена и въздухът миришеше лошо от изпражненията на дивите зверове долу. Нютон се наведе през прозореца, за да ми каже още нещо, преди да се разделим.

— Утре в девет часа ще се срещнем пред водонапорната кула при Йорк Билдингс и ще отидем при господин Скруп. А след това може да посетим Бернингам в „Уит“.

Той почука с бастуна си по тавана на каретата и колелата затракаха на запад по Теме Стрийт.

Обърнах се и се приближих до пазача пред кулата Байуърд, който се беше отдалечил от поста си. Спрях да поговоря с него, защото ми беше станало навик да се опитвам да подобря отношенията между Монетния двор и Артилерията. Говорихме как човек може да се стопли, когато е на пост, и в коя кула има най-много духове, тъй като винаги когато се разхождах из Тауър нощем, се опасявах, че ще видя призрак. Срамувах се, че не мога да превъзмогна страха си. В своя защита обаче бих казал, че там се бяха случили множество ужасяващи неща, и ако имаше място, обитавано от духове, това беше Лондонската крепост. Пазачът смяташе, че Кулата със скъпоценностите, също известна като Кулата Мартин, е свързана с много легенди за призраци. Скоро в разговора ни се включи сержант Роан, който отлично познаваше Тауър.

— За всяка част се разказват легенди за духове — изказа мнението си сержант Роан, едър, широкоплещест и як мъж, почти толкова широк, колкото и висок. — Но никоя не е тъй старателно отбягвана като Солната кула. За нея се говори, че е най-много обезпокоявана от призраци. Оръжейникът господин Туисълтън е видял там дух и е загубил ума си. Аз съм чувал и усещал неща, които не знам как да обясня, освен да кажа, че произходът им е зловещ и свръхестествен. В подземието са били изтезавани много йезуитски свещеници. На стената може да се видят надписите на латински, издълбани от един от тях.

— Какво е станало с него? — попитах аз.

— През 1595 година е бил отведен в Йорк — отвърна Роан, — където е бил изгорен на клада.

— Клетият — отбелязах аз.

Роан се засмя.

— Така ли мислите? Той е бил римокатолик фанатик. Несъмнено е щял да стори същото с протестантите.

— Може би — признах аз, — но това, че трябва да измъчваме и изтезаваме другите, преди да са го сторили с нас, е неубедителен философски довод.

— Съмнявам се дали има много философи, които знаят на какви жестокости са способни повечето римокатолици — настоя сержантът. — С протестантите във Франция бяха извършени ужасяващи неща по време на гоненията във Франция през 1681 и 1685 година, когато войниците на крал Луи XIV бяха настанени в домовете на хугенотите и им беше позволено да се държат жестоко, колкото искат, за да ги накарат да станат католици. Повярвайте, младежо, онези брутални мисионери не се спряха пред нищо, за да принудят хората да ходят на литургии и да се закълнат, че няма да се откажат от католическата религия. Хвърляха в затвора старците, биеха с камшик и изнасилваха жените, осъждаха на обесване млади мъже и изгаряха живи на клада възрастни майки.

— Говорите така, сякаш сте били свидетел на тези жестокости, сержант — отбелязах аз.

— От двадесет години воювам срещу французите и знам на какво са способни.

След като няколко минути обсъждах въпроса с Роан, който беше изключително упорит в омразата си към йезуитите, аз пожелах на него и на господин Грейн лека нощ и се отдалечих от кулата Байуърд, осветявайки пътя си с взет назаем фенер. Светлината обаче не разсея засилените ми от разговора страхове, че може да видя призрак.

Докато бързо крачех към дома си, аз мислех за йезуитите, изтезавани вероятно със същия уред, „Щерката на Скавинджър“, използван върху Джордж Мейси. Не беше трудно да си представя, че духът на някой измъчван свещеник обитава Тауър. Но когато си легнах и се затоплих в леглото, реших, че призраците са фантазии и по-скоро трябва да се страхувам от живите, отнели живота на предшественика ми и останали ненаказани, за да убиват отново.

Сутринта се качих на лодка от Лондонския мост до стълбището на Йорк Билдинг. Калта на пристана беше замръзнала. Това беше опасно за всички и аз се оплаках на лодкарите, защото стъпалата трябваше да бъдат поръсени със сол и разчистени от леда, за да могат пътниците да слизат от лодките, без да се страхуват, че може да си счупят някой крайник. Лодкарите се изсмяха и ядосан от предишната вечер, тъй като все още имах чувството, че съм бил обект на шегите на артилеристите, аз посегнах да извадя шпагата си. В същия миг видях, че моят господар стои до водонапорната кула, и се отказах от намерението си да пробода задниците им.

— Постъпихте правилно, като овладяхте гнева си — каза той, когато застанах до него. — В Лондон няма по-независими хора от тях. Те са лесно избухливи и често прибягват до насилие. Не може да имате доверие на пиян лодкар. Ако бяхте извадили шпагата си, по всяка вероятност щяхте да се озовете в реката. Седемгодишното чиракуване кара бедняка упорито да защитава правата си и да познава задълженията си, които за съжаление не включват почистване на пристана. Темза е приливна река и би се подиграла с всеки, който се опита да измете калта от стъпалата. Приливът беше едва час преди да дойдете.

Смирен от лекцията на Нютон, отвърнах, че нямах представа за познанията му за лондонските лодкари и приливите, които влияят на занаята им.

Той се подсмихна.

— Повечето хора знаят, че лондонските работници, в това число лодкарите, са паразити. За приливите обаче знам много. Аз съм първият, който ги обясни.

Отидохме с карета до Мейпоул на Странд. Нютон продължи да ми разказва как с математически демонстрирани твърдения е стигнал до извода за движението на планетите, кометите, луната и морето.

— Значи притегателната сила на луната предизвиква приливите? — попитах аз, обобщавайки дългите му обяснения за явлението, и той кимна. — И разбрахте всичко това, когато падна ябълката?

— Всъщност беше смокиня. Но не понасям вкуса на смокините, защото обичам ябълки. Не можех да понеса мисълта, че плодът, който мразя най-много, ми е подсказал идеята за движението на света. И това беше само зародишът на хипотезата ми. Спомням си как разсъждавах, че щом силата на земното притегляне стига до върха на дървото, колко още нагоре може да се разпростре. И реших, че единствената граница на силата й е размерът на телата.

Беше ясно, че Нютон вижда света по различен начин от останалите хора. Почувствах се много привилегирован, че съм спечелил доверието на такъв велик човек. Вероятно започвах да схващам отчасти превъзходния му начин на разсъждения, но това беше достатъчно, за да преценя, че не мога да проумея повечето от теориите му и този факт ни пречи да станем приятели. Разделяше ни такава широка река от знания и способности, че сигурно му приличах на маймуна. Той беше пример във всяко отношение, мерило за нещата, човек, който различаваше истинското злато от фалшивото, доброто от злото.

Въпросът защо името Сейнт Леджър Скруп беше познато на моя господар получи отговор почти веднага когато пристигнахме на работното му място, помещаващо се в къща на Бел, близо до Мейпоул. Отвори ни прислужник с шапчица на главата, по която разбрах, че е евреин, попита ни по каква работа сме дошли, покани ни и отиде да извести господаря си.

Скруп беше едър човек, най-малко шест пръста по-висок от мен. Брадата му беше късо подстригана по испанската мода, а дрехите му бяха хубави и скъпи. Той мигновено позна Нютон, но го изчака да обясни каква е целта на посещението ни, преди да го покаже.

— Не ме ли познавате, доктор Нютон? — учудено се усмихна златарят и като видя, че господарят ми присви очи, опитвайки се да си спомни, на лицето му се изписа разочарование.

— Признавам, че имате предимство в случая, господин Скруп — измърмори Нютон.

— Единственото, сър, защото все още не съм срещал човек, който може да ви надмине. — Скруп се поклони изискано. — Позволете да ви напомня, ако обичате. Аз бях ваш студент в колежа „Тринити“. Вие ме обучавахте, макар че нито го завърших, нито ме приеха в университета.

— Да, наистина — колебливо се усмихна Нютон. — Сега си спомням. Но тогава нямахте брада, нито богатство.

— За двадесет и пет години човек се променя.

— Двадесет и шест, доколкото си спомням, и ви пренебрегвах, тъй като не бяхте нищо необикновено в това отношение.

— Науката ще ви благодари за пренебрежението, сър. Не бях усърден ученик и впоследствие събитията доказаха, че имате повече успех с оптиката и вашия телескоп. Да не говорим за постиженията ви по химия. — Скруп се усмихна многозначително, сякаш страстта на господаря ми към алхимията не беше тайна.

— Много сте любезен, господин Скруп.

— Лесно е да бъдеш любезен с човек, когото цяла Англия уважава. — Господин Скруп се поклони още веднъж. Това ме накара да реша, че е много раболепен и по-подходящ за кралски шут, отколкото за златар. — Но съзнанието ми е запазило известно огорчение — добави той. Вежливите му обноски започваха да ми дотягат. — Не оставих следа в колежа, както се очакваше от студент, учил там. Ето защо, за да успокоя съвестта си, ще ви бъда благодарен, ако приемете нещо дребно като представител на колежа, сър.

— Сега ли? — попита Нютон и Скруп кимна.

— Ще бъда поласкан.

Златарят ни остави сами и отиде да вземе подаръка.

— Това е крайно неочаквано — отбеляза Нютон, разглеждайки с интерес бастуна на Скруп.

— Наистина ли той е един от тримата студенти, които сте обучавали? — попитах аз, спомняйки си какво ми беше казал, когато се запознахме.

— Да, макар че ми е неудобно да го призная.

— Мисля, че господин Скруп изпадна в толкова неудобно положение, че изкупи вината и на двама ви.

— В Кембридж бях много скучен — призна Нютон. — И изключително коравосърдечен. Но откакто дойдох в Лондон, станах по-добър. Работата в Монетния двор разшири хоризонта ми. Но може би пак не е по-широк от този на господин Скруп. Мисля, че понякога той посещава места, където човек трябва да бъде двойно по-внимателен.

— Какво искате да кажете, сър?

— Той носи шпага като повечето джентълмени. Но въпреки това си е направил труда да я скрие в бастуна си. Виждате ли?

Нютон ми показа как в бастуна изобретателно е скрита шпага, дълга близо метър, така че дръжката да е една и съща. Изпробвах с палец остротата на ръба.

— И я поддържа остра.

— Не е необходимо да взима подобни предпазни мерки, ако не се страхува от някаква осезаема опасност.

— Не са ли всички златари изложени на опасност? Те имат да губят много повече от живота си. Питам се защо и вие не носите шпага.

— Може би имате право и трябва да нося шпага. Но не смятам, че ще са ми необходими две.

Господин Скруп се върна, носейки четири сребърни чаши с релефни орнаменти и тържествено и превзето ги поднесе на колежа „Тринити“ в лицето на моя господар, който въпреки поста си в Монетния двор, все още беше лукаски20 професор по математика в Кембриджкия университет.

— Прекрасни са — отбеляза Нютон, разглеждайки ги с нарастващо задоволство.

— Държа ги в избата от години и реших, че е време да бъдат оценени подобаващо. Чашите са древногръцки, взети от испански кораб със съкровища. Наред с работата ми на златар аз участвам и в различни проекти заедно с вашия господин Нийл.

— Господин Нийл, Главният майстор на Монетния двор? — попита Нютон.

— Същият. Преди няколко години извадихме потъналия „Nuestra Sehora de la Conception“, където имаше много злато и сребро. Чашите са само малка част от моя дял.

Нютон продължи да ги разглежда с подчертан интерес.

— Предполага се, че разказват историята на Нектанебус, последният египетски фараон от местно потекло, който е бил и велик магьосник. Може да прочетете за него в историята на Калистен.

— Ще го сторя при първа възможност — обеща Нютон и тържествено се поклони. — Благодаря ви от името на колежа „Тринити“.

Скруп кимна и си позволи да се усмихне доволно, а сетне ни наля жълтеникаво вино от не по-малко изящна сребърна кана. Любезностите приключиха и най-после седнахме. Питието ме сгря, защото въпреки буйния огън, горящ в два месингови мангала, високи колкото ловджийски хрътки, бях замръзнал до мозъка на костите си от пътуването през реката.

— А сега, бихте ли ми казали какво ви води насам?

— Имам информация, че сте познавали господин Джордж Мейси.

— Да, разбира се. Той върна ли се?

— За съжаление, все още е в неизвестност — отвърна Нютон, ловко заобикаляйки истината с този уклончив отговор. — Но, ако може да попитам, как се запознахте?

— Потъналият кораб, в който господин Нийл и аз инвестирахме, беше докаран в Дептфорд, където двамата отидохме да гледаме разтоварването на съкровището и да вземем дяловете си. Преди това обаче господин Нийл в качеството си на Главен майстор взе дяла на краля. Господин Мейси го придружаваше и му помагаше в официалните му задължения. Това беше преди няколко години. Не след дълго беше организирана втора експедиция, която да търси остатъка от съкровището, тъй като първата не успя да извади цялото. Господин Нийл инвестира, но аз не го сторих. Реших да използвам сумата, за да започна златарски бизнес. Не притежавам умения да обработвам метали. Не съм Бенвенуто Челини21. Предпочитам другите да работят за мен. Печалбата е значителна. И постигнах големи успехи.

— Очевидно — отбеляза Нютон.

— Втората експедиция не беше успешна и господин Нийл изгуби пари. Отчасти обвини мен. Но господин Мейси и аз останахме приятели.

Господин Скруп погледна неловко към мен, сякаш искаше да каже още нещо. Проницателните очи на Нютон веднага забелязаха това.

— Може да говорите свободно през господин Елис. Имам му пълно доверие. Като служител на Монетния двор, той е положил клетва да пази тайна. Имате думата ми.

Скруп кимна.

— Добре тогава. Казано с прости думи, от време на време предавах тайна информация на господин Мейси. Разбирате, че в моя занаят човек чува разни неща за фалшификатори на монети, обрезвачи и други нечестни люде, които подриват сеченето на новите пари и благоденствието на кралството.

— Това е най-голямата ми грижа — заяви Нютон. — Тяхна светлост лордовете от Съвета, отговарящ за държавната хазна, дадоха ясно да се разбере, че може да загубим войната срещу Франция, ако не сложим край на възмутителната практика на фалшифициране на пари. Ето защо полагам толкова големи усилия по този въпрос. Обикновените хора смятат, че го правя от кариеристични подбуди. Откровено казано обаче, господин Скруп, правя го, защото не искам страната ни да бъде победена от Франция и управлявана от римокатолици.

Скруп кимна.

— С удоволствие ще върша за вас същото, което правех за господин Мейси, ако разбира се, желаете. Дори ще бъда поласкан, защото клетият Мейси и аз станахме много близки довереници.

— Благодарен съм ви, господине. Но моля, кажете ми, Мейси носил ли ви е писмо, написано вероятно на чужд език, и молил ли ви е да го преведете? Твърде възможно е да се е опитвал да разбере съдържанието му.

— Да, имаше такова писмо — призна Скруп. — Беше преди шест месеца. Тогава го видях за последен път. Писмото беше кратко. Не си спомням точно съдържанието му, но мисля, че е свързано с изчезването му.

Скруп се замисли и моят господар не го подкани да разкаже подробно написаното в писмото.

— Джордж ми каза, че не е адресирано до него и е написано на френски. Мисля, че пишеше нещо от рода на: „Елате веднага или ще се простя с живота си.“ Съдържанието го заинтригува много, защото го беше открил в Монетния двор. Той подозираше, че се готви голям заговор за провалянето на сеченето на новите монети. Не каза нищо повече. И аз не попитах.

— Не си ли помислихте да съобщите информацията на управата на Монетния двор? — попита Нютон.

— Дълго след като Джордж изчезна, се разнесе мълва, че Мейси е откраднал матрици за гвинеи — отвърна Скруп. — Затова нямах желание да привличам вниманието върху себе си, като кажа, че Джордж е бил мой приятел. Нито можех да разкажа много неща, без да разкрия, че съм му бил доносник. Взаимоотношения ми с Мейси се основаваха на дългогодишно доверие.

— Познавали сте господин Нийл. Защо не му казахте?

— Доктор Нютон, ако мога да говоря откровено с вас, господин Нийл и аз вече не сме приятели. Истината е, че не му вярвам. Той се занимава твърде много с разни проекти и интриги за човек, който заема такъв висок обществен пост. Може да е загубил интереса си към потъналите кораби и колониите, но участва в други, не по-малко рисковани планове, които може да го злепоставят. По моя информация, той е зает с организирането на лотария.

— И аз имам такава информация. — Нютон кимна уморено. — Но ви благодаря за откровеността.

— Да бъдеш откровен с човек като вас, е чест, сър. И ми позволява да се надявам, че ще се срещнем отново и стига да съм в състояние, с удоволствие ще ви направя услуга.

На тръгване Нютон каза нещо на прислужника на Скруп на език, който не разбрах, но ми се стори иврит. Двамата поговориха и след това си взехме довиждане с господин Скруп. Изпитах огромно облекчение, защото го мислех за много надут и превзет.

— Сейнт Леджър Скруп е интересна личност — отбеляза Нютон, когато седнахме в каретата. — Очевидно е богат и преуспяващ, но и доста потаен.

— Потаен? Не знам как стигнахте до този извод, сър. На мен ми се видя голям самохвалко.

— Когато си тръгвахме, велурените му обувки бяха изцапани с кал, но когато дойдохме, бяха чисти и изглеждаха почти нови. Тъй като пътят пред къщата му е застлан с калдъръм и няма кал, предполагам, че е бил в задния си двор, където е имало нещо, което не е искал да видим. Бил е достатъчно притеснен, за да съсипе чифт нови велурени обувки.

— Може да ги е изкалял, когато отиде да вземе чашите — рекох аз, възразявайки на умозаключението му.

— Време е да започнете да обръщате повече внимание на очите и ушите си, Елис. Господин Скруп каза, че ще ги донесе от избата си. Дори в Тауър избите не са толкова кални.

— Не виждам какво доказва това.

— Абсолютно нищо, освен че въпреки щедростта и привидната си откровеност с нас, господин Скруп носи две шпаги и крие нещо.

— На иврит ли говорихте с прислужника?

— На ладино22. Той е испански марано23. Те са евреи, успели да влязат в Англия като протестанти, бягащи от преследване в Испания.

И след това, с очевидно задоволство, той ми разказа колко са добре евреите в Англия.

— Ей богу, сър! — ядосах се аз, защото тогава мислех, че евреите са убили Христос. — Говорите за тях така, сякаш ги харесвате.

— Богът, когото почитаме и комуто се кланяме, е еврейски. И евреите са създали нашата църква. Може да научим много, изучавайки юдейската религия. Ето защо ще ви кажа, че не само харесвам евреите, но и им се възхищавам и ги уважавам. Когато станахте мой служител, Елис, вие ме помолихте винаги да поправям невежеството ви по някой въпрос и да ви показвам по нещо от света, така както аз го разбирам. Омразата на другите хора към евреите се основава на лъжа. По мое мнение в по-голямата си част съвременната християнска доктрина е лъжа и Светото писание е изопачено от противниците на Арий24 на Никейския събор през IV век. Тогава са прокарали фалшивата доктрина на Атанасий25, че Сина е тъждествен на Отца, макар че тази идея не е записана в Библията. Ако този погрешен възглед бъде отхвърлен, ще се види, че евреите не трябва да бъдат презирани.

— Но, сър — прошепнах аз от страх, че кочияшът може да ни чуе, — вие говорите против Светата троица и божествения произход на Исус Христос. Църквата смята това за ерес.

— За мен прекланянето пред Христос е ерес. Исус е бил само божественият посредник между Господ и човека и да го почитаме като Бог, е чисто идолопоклонничество. Исус е станал наследник на Господ не заради божествения си произход, а заради смъртта си, която му е заслужила правото да бъде почитан, така както уважаваме Мойсей, Соломон, Даниил и всички други еврейски пророци, но нищо повече.

Нютон имаше отлични познания по теология и аз знаех, че е обсъждал църковната доктрина с архиепископа на Кентърбъри. Бях шокиран обаче от онова, в което вярваше, или по-скоро не вярваше. Възгледите на Галилей, еретични в очите на Рим, бяха нищо в сравнение с тези на господаря ми, защото както римокатолицизмът, така и нютоновото арианство беше изрично изключено от Декларацията за веротърпимост от 1689 година, предлагаща свободно изповядване на всички религии. Дори евреите се радваха на повече религиозна свобода от арианите.

Изумлението ми беше смекчено от доверието на Нютон към мен. Стана ми ясно, че враговете му много биха се радвали, ако могат публично да го разобличат в ерес и да съсипят общественото му положение. Не можех да си представя, че на еретик като него може да бъде позволено да остане Лукаски професор в „Тринити“. Най-малко щеше да изгуби поста си в Монетния двор. Можеше да го сполети и по-тежка участ. Едва преди две години в Шотландия бяха обесили осемнадесетгодишен младеж, защото бе отрекъл Светата троица, въпреки че се беше отказал от думите си и се бе разкаял. Разбира се, единбургските духовници, като повечето шотландци, бяха най-върлите противници на антитроичността. Дори в Англия наказанията за разколнически изявления можеха да бъдат жестоки. Въпреки че ересите не се наказваха от английското обичайно право, езиците на тези, които богохулстваха, можеше да бъдат жигосани с нажежено желязо, а човекът налаган с камшик и завързан на позорния стълб. Ето защо, да ми бъде доверена такава сериозна тайна, беше потвърждение на доверието, което Нютон имаше в мен. Това ми достави огромно удоволствие, но признавам, че не предвидих как влиянието на еретичните му възгледи ще започне да въздейства върху християнското ми съзнание.

От Странд отново отидохме в „Уит“, където Нютон ми обясни, че възнамерява да притисне Скоч Робин и Джон Хънтър за информация. Попитах го защо не разпита Джон Бернингам и той ми обясни, че се надява госпожа Бернингам да убеди съпруга си. Веднага щом пристигнахме в „Нюгейт“, Нютон заповяда да доведат един след друг Скоч Робин и Джон Хънтър от отделението за осъдените на смърт. Скоч Робин беше слаб, червенокос човек с намръщено лице и голям колкото яйце на калугерица липом на мършавия врат. На мен ми приличаше на типичен престъпник и се запитах как изобщо са му разрешили да работи в Монетния двор.

— Мислихте ли върху онова, което ви казах снощи? — попита Нютон.

— Да — отвърна Скоч Робин и равнодушно преметна веригите на раменете си, така че ръцете му увиснаха като на човек, безразличен към съдбата си. — Но попитах и мисля, че имам малко повече време, отколкото ми казахте. Изглежда, няма да ме обесят в сряда.

— Вярно е, че сряда не е редовен ден за бесене — съгласи се Нютон и леко се изчерви, — но няма да бъде зле да си спомните, че и вашето обесване едва ли може да се нарече редовно, с всичкото съпътстващо варварство, което законът изисква палачът да причини на тялото ви. Не приемайте лековато думите ми, Робин. Аз съм мирови съдия в седем графства на Англия. Положил съм клетва да спазвам и прилагам закона и ще го правя с цената на всичко. И ви уверявам, че е напълно в моята власт да отида при съдията още днес следобед и да получа специална заповед за незабавната ви екзекуция.

— За бога — стресна се Робин, — нямате ли милост?

— Не и за такива като вас.

— Тогава Господ да ми е на помощ.

— Той няма да ви помогне.

— Вие ли го казвате?

— Господ не е отишъл при Савел26, който е бил цар и богопомазан. Защо ще идва при нещастник като вас? Хайде, господине — настоя Нютон. — Дотегна ми вашето увъртане. Не съм дошъл да обсъждам теологията с вас. Или ще говорите, или се пригответе да сложат въжето на врата ви.

Робин наведе глава и най-сетне произнесе име.

Нютон се държа като самия Дракон27 с Джон Хънтър, който каза, че ще съдейства на разследването, ако получи пълно опрощаване за предишните си грешки и сумата двадесет и пет гвинеи, за да започне нов живот в Америка.

— Какво! — подигравателно се изсмя Нютон. — Добре ли чувам? Все още се надявате да спечелите от престъпленията си? Как смеете! Нима очаквате да удовлетворя желанието ви? Чухте ли го, господин Елис? Изглежда, не му е достатъчно, че го спасих от бесилото. Законът не търгува с невежи плебеи като вас, господине. Ако изобщо смятате да спасите живота си, трябва да побързате с информацията си, защото нямам намерение да си губя времето. И когато най-после бъда удовлетворен, ще напиша петиция до лордовете от Върховния съд да ви освободят от тъмницата. Но ако възпрепятствате разследването ми, сър, вдругиден лично ще ви предам на палача. Имате думата ми.

Хънтър заудря челото си с оковите, докато въздухът и силите му го напуснаха, после се усмихна криво и каза, че не е искал да стори нищо лошо.

— Не ми харесва зловонния въздух в килията — добави той. — Простете ми, сър. Просто се опитвах да намеря стълбата на Иаков28 оттук. Всеки би направил същото. Но ще се кача по друга стълба, ако ви преча, сър. Сега разбирам това. И съм убеден, че въздухът там горе ще е още по-зловонен. Ето защо, ще ви стана доносник. Ще ви помогна да заловите човека, когото търсите. Той все още е в Монетния двор и е готов да краде матрици за гвинеи.

И после Хънтър каза името на гравьора Даниъл Мърсър, когото мислехме за честен човек. Скоч Робин също бе назовал това име.

Прочетох показанията, които бях записал, и накарах Хънтър да ги подпише, така както бе направил Скоч Робин. Надзирателят го върна в отделението на осъдените на смърт, защото Нютон смяташе в близко бъдеще да изкопчи още информация от двамата.

— Ще поискаме ли заповед за ареста на Даниъл Мърсър? — попитах аз, когато останахме сами.

— Не, за бога — отвърна Нютон и изпитателно се вторачи в мен с очи, вперени сякаш във вечността и безкрайността. — Ще го оставим на свобода, като се надяваме, че ще можем да наблюдаваме телесната му орбита, така да се каже. Ще накарам господин Кенеди да го следи и ще решим какво показват действията му. Така върху материята може да бъде хвърлена повече светлина, отколкото да го затворим на тъмно. Той може да ни заведе до организатора на съзаклятието, така както солта във винения камък изсмуква водата от въздуха.

Върнахме се в Тауър, където оставихме бележка за господин Кенеди, най-добрият шпионин на Нютон, и после се разходихме из Монетния двор, като вдигахме повече шум, отколкото на бойно поле. Скоро Нютон видя Главния майстор Нийл да се приближава към нас и отбеляза, че прилича на привърженик на торите, влязъл в клуб на вигите.

— Кълна се, че е той. Обесете ме, ако не е. Питам се какво го води тук, за бога?

— Кой? — попитах аз, защото за пръв път виждах господин Нийл, който само формално ръководеше Монетния двор, и чиято поява беше рядка като кокоши зъби.

— Господин Нийл, Главният майстор, макар че според мен сигурно ще бъде много нещастен, ако някога му се наложи да работи. Всъщност мисля, че ще бъде разочарован от откупуването на поста си, ако работата в Монетния двор пречи на удоволствията и проектите му. Защото, както споменах, господин Нийл оставя управлението на Монетния двор на инспекторите и главния чиновник.

Главният майстор ни видя и ни поздрави любезно. През цялото време Нютон гневно мърмореше за липсата на усърдие и трудолюбие у господин Нийл.

Главният майстор беше на около шестдесет години, възпълен, но облечен в разкошни дрехи, с перука и копринен редингот, обилно напудрен, с ръкавици със златни ресни, хубава боброва шапка и подплатена с кожа къса наметка. От разговора установих, че е сговорчив човек, какъвто бих избрал да ме придружи до някоя пивница, и много весел, освен че сипеше хули срещу лорд Лукас, кралския наместник в Тауър — мнение, което споделяха с Нютон.

— Каква неочаквана среща — каза Нютон и се поклони. — Какво ви води насам, господин Нийл?

На известно разстояние от него вървеше среден на ръст мъж, който ми се видя познат. Беше на около четиридесет години, с крив нос, заострена брадичка, сиви очи и бенка близо до устата. Носеше скъпа перука и пръстен с диамант, но въпреки това изглеждаше необяснимо опърпан и неизвестно защо тъжен.

Главният майстор представи мрачния си придружител като господин Даниел Дефо, на когото бе отстъпил служебната си къща в Тауър.

— Но аз мислех, че вече е дадена под наем — възрази Нютон. — На господин Бари.

— Беше, беше — усмихна се господин Нийл. — Играх на карти с този джентълмен и след като загуби всичките си пари, той ме убеди да взема наетия имот в залог. После обаче загуби и него. Но веднага щом го спечелих, го загубих от този мой приятел. — Нийл се усмихна добродушно на господин Дефо, който мълчаливо кимна.

— Господин Дефо, това е известният доктор Нютон, велик учен. Ако останете в къщата, често ще го виждате из Монетния двор. Говори се, че е изключително усърден в задълженията си.

— Усърдието е майката на пестеливостта — отбеляза господин Дефо и се поклони на Нютон.

— Надявам се, че се чувствате удобно във вашата нова къща — каза Нютон.

— Винаги ли е толкова шумно?

Господарят ми се огледа изненадано.

— Признавам, че не чувам шума, освен ако някой не го спомене. Предполагам, че човек свиква с него.

Докато разговаряхме, от външната крепостна стена гръмна оръдие и господин Дефо подскочи.

Нютон се усмихна.

— Боя се обаче, че никой не може да свикне със звука на оръдието.

След малко Нийл и Дефо се сбогуваха с нас. Нютон въздъхна дълбоко и поклати глава:

— Мисля, че това е по-добра авантюра, отколкото духовническия живот — отбеляза той. — Но с такива хора наоколо, с джобове, пълни с фалшиви матрици, и възнаграждения от най-различни места, не съм толкова сигурен. Не смятате ли, че господин Дефо изглеждаше съмнителен?

Отвърнах, че в отделението за осъдени на смърт в „Нюгейт“ има повече честни на вид хора и господин Дефо несъмнено си прилича с измамниците в Тауър. И в същия миг си спомних, че съм го виждал.

— Мисля, че съм виждал господина, докато учех в школата за прависти „Грейс Ин“. Беше изправен пред Кралския съд за дългове и заплашен с предварителен арест като длъжник. Запомнил съм го заради странните обстоятелства по делото му, което беше свързано с изваждането на потънало съкровище с водолазен звънец.

— Водолазен звънец?

— Да, с кесон, за да може да диша човек под водата.

Интересът на Нютон се изостри.

— Бих искал да науча повече за нашия нов съсед — призна той. — Проверете какво още може да откриете за него. Не ми се нрави, че тук има разорени хора. Поне бих желал да знам дали е приятел или враг.

— Добре, господарю.

Продължихме да вървим и докато минавахме покрай къщата на един гравьор, видяхме Ричард Морис, друг гравьор, и Нютон се заприказва с него за разни неща. Едва не пропуснах да забележа колко изкусно го разпитва за здравето на Даниъл Мърсър, когото Скоч Робин и Джон Хънтър бяха обвинили.

— Мисля, че е добре — отвърна господин Морис. — Наскоро почина чичо му в Америка. Остави му пари, затова господин Мърсър не изглежда много опечален.

— Парите разтушават — отбеляза Нютон, а когато останахме сами в нашия кабинет, добави: — Много удобно е да има чичо в Америка, който да му остави пари, защото нищо не привлича вниманието така, както изведнъж да започне да харчи големи суми.

— И аз мисля същото.

След това за моя радост обядвахме и разговаряхме за други неща, свързани с Монетния двор, както и на религиозни теми. Изгарях от любопитство да разбера защо господаря ми отрича божествения произход на Исус Христос. Наистина беше странно за дългогодишен професор в „Холи Тринити“29 в Кембридж да не вярва в доктрината, вдъхновила основаването на колежа. Но щом изказах на глас мислите си, Нютон се умълча, сякаш го бях обвинил в лицемерие, и аз изпитах облекчение, когато след малко господин Кенеди, разузнавачът му се появи в кабинета ни, както беше уговорено.

— Господин Кенеди, какво знаете за Даниъл Мърсър? — попита Нютон.

— Само това, че е гравьор, когото мисля за честен човек. Виждал съм го, но не съм говорил с него.

— Мислите го за честен човек?

— Откровено казано, въпросът ви ме накара да мисля противното, сър. Не съм видял, нито чул нещо, което да ме накара да се съмнявам в господин Мърсър. Ако беше така, уверявам ви, веднага щях да ви уведомя.

— Знам, че сте добър човек, Кенеди. — Нютон сложи лъскава нова гвинея на масата. — Бих желал да ми направите една услуга. Искам да следите Даниъл Мърсър.

— Щом е за доброто на Монетния двор, сър — рече Кенеди, поглеждайки гвинеята. Каза го така, сякаш дотогава не беше шпионирал за нас, при това за по-малко пари, отколкото му бяха предложили сега.

— Точно за това е. Скоч Робин и Джон Хънтър в „Нюгейт“ назоваха името му.

— Разбирам. — Кенеди подсмръкна шумно и после намести металния си нос, завързан с връв на главата му. — Естествено, те може да искат да спасят кожата си, обвинявайки невинен човек.

— Прави ви чест, че го казвате, Кенеди. Но Робин и Хънтър бяха разпитани поотделно и го посочиха, без да им подсказвам.

— Разбирам — повтори Кенеди и взе гвинеята.

— Мърсър е заподозрян в кражба на матрици за гвинеи. Бих искал да ми кажете дали според вас това е вярно или не. И къде да ги търсим. И къде може да бъдат намерени. — Нютон кимна към гвинеята в изцапаната ръка на Кенеди. — Ще има още една като тази, ако показанията ви могат да се използват в съда.

— Благодаря, сър. — Кенеди прибра монетата в джоба си. — Ще направя всичко възможно.

След това Нютон отиде в Държавната хазна, а аз се върнах в дома си и целия следобед и вечерта записвах показанията, които бях взел по няколко други неразкрити случая. Работих до полунощ, после вечерях и си легнах.

В три часа ме събуди Томас Хол, помощникът на господин Нийл, който се появи пред мен много развълнуван.

— Какво има, господин Хол?

— Господин Елис, случило се е нещо невъобразимо. Господин Кенеди беше намерен мъртъв при ужасяващи обстоятелства.

— Господин Кенеди? Мъртъв? Къде?

— В Лъвската кула.

— Нещастен случай ли е станал?

— Не мога да кажа, но може би трябва да доведете доктор Нютон.

Облякох се и придружих господин Хол до Лъвската кула, по-рано известна като Барбикан, която се извисяваше пред главния западен вход на Тауър. Нощта беше мразовита и треперех в пелерината си. Зъбите ми затракаха още по-силно, когато бях уведомен за потресаващата участ, сполетяла господин Кенеди, защото, изглежда, беше полуизяден от лъв в менажерията. Влязох в Лъвската кула, най-обичаната от посетителите на Лондонската крепост след Реставрацията30. Звярът ревеше с всичка сила, тъй като току-що беше избутан в клетката си с копия и алебарди. Кулата беше уязвима за природните стихии, защото нямаше покрив. Клетките на животните бяха наредени в кръг около голям вътрешен двор, където видях неописуемо кърваво зрелище.

Земята беше обляна в кръв и обувките ми скоро станаха лепкави. В единия ъгъл лежаха остатъците от тялото на господин Кенеди. Въпреки че вратът му беше нахапан, а устата запушена, лицето му лесно можеше да бъде разпознато, макар и само по липсата на изкуствения му нос, който беше на земята до него и блестеше на ярката лунна светлина. Тялото му беше жестоко обезобразено, с дълги и дълбоки белези от нокти на корема, откъдето ясно се виждаха червата. Липсваше едната ръка и част от крака. Не беше особено трудно да се забележи, че са откъснати. Наоколо стояха неколцина членове на Артилерията и държаха копия, а пазачът на животните залостваше клетката, в която беше върнат лъвът убиец.

Познах сержант Роан, единият от стражите, затова го помолих трупът да не бъде преместван, нито сцената на произшествието да бъде утъпквана, докато Нютон не я огледа.

— Въпросът е от компетенцията на Артилерията, а не на Монетния двор, господин Елис — изръмжа сержантът. — Лъвовете не попадат в правомощията ви, освен когато се появяват на сребърните крони.

— Правилно, сър, но убитият беше служител на Монетния двор и по всяка вероятност смъртта му има връзка с работата му там.

Сержант Роан кимна. Едрото му лице беше отчасти осветено от запалената факла, така че устата му оставаше в сянка.

— Е, може би. Лорд Лукас ще реши спора. Ако успеем да го събудим. Затова мисля, че колкото по-бързо доведете господаря си, толкова по-добре. Нека двамата обсъдят въпроса, а ние да стоим настрана, а?

Кимнах.

— Голяма бъркотия, нали? — продължи той. — Виждал съм хора, наръгани с щик, разкъсани от канонада и насечени на парчета с шпаги, но никога човек, нахапан от лъв. Това засилва уважението ми към първите християнски мъченици. Да умреш за Христос, изправен пред подобни зверове, е вдъхновяващо.

— Да, така е — съгласих се аз, макар че се запитах какво би казал господарят ми за първите християни, които римляните бяха превърнали в зрелище на арените си. И те ли грешаха в очите на Нютон?

Оставих сержант Роан да размишлява за смелостта на християните и хукнах към Тауър Стрийт, където мислех да наема кон от „Делфина“ или от „Кралската глава“, за да стигна бързо до Джърмин Стрийт, тъй като не се надявах да намеря файтон в този час. Но пред къщата срещу Митницата съзрях карета с един пътник и макар че кочияшът не искаше да ме вземе, защото беше късно и бе решил да се прибере в дома си в Степни, който се намираше в противоположната посока, аз го склоних с обещание за щедро възнаграждение. След час се върнах в Тауър със същата карета заедно с Нютон и научих, че кралският наместник Лукас все още не е дошъл, тъй като вероятно е твърде пиян. Вестта достави огромно удоволствие на моя господар.

Нютон размени няколко думи със сержант Роан и обиколи менажерията като архитект, опознаващ всеки сантиметър от пространството, което ще застроява. Сетне помоли един от стражите да му донесе купа вода и хавлия, съблече редингота си, даде ми го и нави ръкавите си въпреки студа. След това застла чиста слама и коленичи до трупа да изследва състоянието му.

Нютон извади кърпата от устата на клетия Кенеди, пребърка кървавата пихтия и счупените зъби с върховете на пръстите си и извади гладко камъче. Уви го внимателно в носната си кърпа и ми го даде да го пазя.

— Защо някой би… — започнах аз, опитвайки се да задам въпрос, който се отказах да довърша, когато забелязах, че Нютон ме гледа неодобрително.

— Знаете съображенията ми, господин Елис, следователно, моля ви, въздържайте се от излишни въпроси, които не помагат на огледа ми.

Той обърна Кенеди по корем и разгледа въжето, завързано около оцелялата китка.

— Къде е другата ръка? — хладнокръвно попита Нютон, сякаш я бях взел аз.

— Мисля, че в търбуха на някой от лъвовете, сър.

Той кимна мълчаливо и претърси джобовете на жертвата, откъдето извади няколко предмета, които ми връчи. Най-сетне, изглежда, приключи и изми ръцете си в купата с вода. Изправи се, избърса се в хавлията и огледа менажерията.

— Кой е лъвът?

Посочих и Нютон проследи показалеца ми, сочещ към клетките, където под погледа на пазача на животните и неколцина стражи от Тауър, лъвът безшумно се гощаваше с крака на господин Кенеди. Нютон облече редингота си, приближи се до клетката, взе фенера от стената и освети сводестия таван зад решетките, където живееше лъвът.

— Ясно виждам крака, но не и ръката — отбеляза той.

Пазачът посочи към задната част на клетката.

— Там е, сър. Опасявам се, че нямахме късмет да вземем отхапаните крайници на злочестия джентълмен.

— Ленивецът казва: „Лъв на пътя! Лъв по стъгдите!“

— Моля, какво казахте, сър?

— Соломонови притчи, глава 26, стих 13.

— Да, сър. Лъвът се казва Рекс. Отказва да ги даде. Лъвовете ядат предимно конско месо, но на него му се е усладила човешката плът.

— Зрението ми вече не е тъй остро, както беше — рече Нютон. — Китката с въже ли е завързана?

— Да — отвърнах аз.

— Тогава е било убийство. Някой е довел господин Кенеди тук, завързал е ръцете му и сетне е пуснал лъва от клетката. Как се залоства вратата?

— С тези две резета, сър.

— Няма ли ключалка и ключ?

— Това са животни, сър, а не затворници.

В същия миг лъвът вдигна глава и свирепо изрева към нас, сякаш оспорваше забележката на пазача. Звярът беше страховит, голям мъжки екземпляр с грамадни зъби и буйна грива, изцапана с кръв.

— Забележете цвета на лъва — обърна се Нютон към мен. — Червеникав е, нали?

Тогава помислих, че това го е заинтересувало, защото червеното беше любимият му цвят. Едва по-късно той ми обясни как е изтълкувал значението на червеникавия лъв.

— Кой намери трупа? — попита Нютон.

— Аз, сър — отговори пазачът, чиято поза беше на човек, постоянно наведен за молитва, затова Нютон адресираше всичките си въпроси към лъщящото му теме. — Спя в Артилерията, сър, в казармата в Тауър. Оставих ключа там в осем часа, както обикновено. Излязох от крепостта и отидох в местна пивница, защото не харесвам много „Каменната кухня“, а после си легнах. Събудих се от рева на животните, когато трябваше да са заспали. Реших, че някое от тях е избягало, отидох да проверя какво става и видях окървавения труп.

— Заключена ли е нощем вратата на Лъвската кула, господин Уодсуърт?

— Да, сър, винаги. Ключът е окачен в стаята на пазачите в кулата Байуърд. Тази вечер обаче не беше там. Отидох да го взема, но го нямаше. Помислих, че някой друг ме е изпреварил, за да види каква е тази суматоха, но пристигнах пръв и видях ключа на вратата, която беше заключена.

— Кой беше дежурният пазач тази нощ?

— Мисля, че Томас Грейн, сър.

— Тогава ще трябва да говорим с него.

— Няма да направите нищо подобно, сър — разнесе се силен и властен глас, — без моето разрешение.

Беше пристигнал лорд Лукас, кралският наместник в Тауър, изключително противен, високомерен и заядлив човек. Хората в Лондонската крепост и околността го ненавиждаха, защото ревностно спазваше правата и привилегиите си.

— Както желаете, ваша светлост — каза Нютон и се поклони подигравателно учтиво, тъй като мразеше Лукас с такова озлобление, с каквото презираше всички глупаци, които се изпречваха на пътя му, особено по-висшестоящите от него, макар че според мен лордът беше твърде пиян, за да забележи оскърбителното му държание.

— Ей богу, сър! Какво си мислите, че правите, по дяволите? Всеки тъпак може да види какво се е случило тук. Не е нужно да си член на Кралското дружество, за да забележиш, че човекът е бил убит от лъва. — Лорд Лукас погледна Роан. — Нали, сержант?

— Точно така, милорд. Всеки, който има очи на главата си, може да види това.

— Стават нещастни случаи, когато хора и животни живеят в близост едни до други.

— Не мисля, че е било нещастен случай, лорд Лукас — възрази Нютон.

— Чумата да ви тръшне дано, доктор Нютон, че си врете носа.

— Мъртвецът беше служител на Монетния двор, милорд. Ето защо съм длъжен да се занимая с това.

— По дяволите! Не ме интересува дори да е кралят на Франция! Аз представлявам закона в Тауър. Може да правите каквото си искате в Монетния двор, но сега сте в моята част на крепостта, и тук аз командвам.

Нютон се поклони.

— Елате, господин Елис. Да оставим Негова светлост да проучи въпроса по свой начин.

Вече вървяхме към вратата, когато Нютон спря и се наведе, за да разгледа някакво черно петно, което забеляза на земята.

— Какво е това, докторе? — попитах аз.

— „Гарванът, вестител на печал — отвърна той и взе мъртвата, но все още с лъскави пера черна птица, — с кухата си човка отброява миговете людски до смъртта.“

— В Библията ли го пише, сър?

— Не, драги мой, от Кристофър Марлоу е.

— В Тауър има много гарвани.

Нямаше нищо странно в един мъртъв гарван. Популацията им в Лондонската крепост беше строго контролирана от времето на крал Чарлс II, когато кралският астроном Джон Фламстийд, когото Нютон също не обичаше, защото мислеше, че е проумял теорията за луната, но не може да я завърши, тъй като господин Фламстийд му е изпратил погрешни наблюдения, и заподозрял злонамереност, се бе оплакал на краля, че гарваните пречат на наблюденията му от Бялата кула.

— Вратът на птицата е извит — отбеляза Нютон и остави мъртвия гарван на земята.

Край кулата Байуърд той разпита пазача Томас Грейн в противоречие със заповедите на кралския наместник. Грейн нямаше инструкции да не разговаря с нас и свободно отговори на въпросите на доктора.

— Пазачът трябва да е окачил ключа в стаята на пазачите в осем часа.

— Откъде знаете, че е било осем? — попита Нютон.

— По звъна на камбаната за полицейския час, сър — отвърна Грейн и посочи с палец над рамото си към задната страна на кулата Байуърд. — В Камбанарията. Полицейският час започва в осем от времето на Уилям Завоевателя.

Нютон се намръщи.

— Кажете ми, господин Грейн, ключът за Лъвската кула прибира ли се при останалите, когато се заключва главната порта?

— Не, сър. Остава тук до сутринта, когато пазачът на животните господин Уодсуърт го взима.

— Възможно ли е някой да е влязъл тук и да е взел ключа за Лъвската кула, без да забележите?

— Не, сър. Не се отдалечавам от ключовете.

— Благодаря, господин Грейн. Много ми помогнахте.

Нютон и аз се върнахме в Монетния двор и той веднага заповяда на двамата стражи, които формално бяха под негово командване, да намерят Даниъл Мърсър и да го доведат в кабинета му. След като те излязоха, аз казах на моя господар, че предишната вечер видях господин Грейн да стои на моста над рова около крепостта, на половината разстояние между кулата Байуърд и Средната кула, на десетина метра от ключовете.

— Говорихме почти десет минути. През това време всеки може да е взел ключа. Следователно, щом е било възможно снощи, тогава трябва да е било възможно и тази вечер.

— Логиката ви е неустоима, господин Елис — тихо каза Нютон, взе котарака Мелхиор и замислено започна да го гали, така както някой друг би пушил лула.

След това разгледахме на светлината на свещите предметите, които бяхме намерили у господин Кенеди. Освен камъка, изваден от Нютон от устата на мъртвеца, имаше няколко крони, две зарчета, броеница, лотариен билет, тютюн и писмо, сякаш написано от луд, което обаче заинтригува господаря ми. Докато той го разглеждаше, аз хвърлих заровете и отбелязах на глас, че господин Кенеди е бил сериозен комарджия.

— Какво ви доведе до този извод? Лотарийният билет? Заровете? Или и двете?

Усмихнах се, защото бях на позната територия.

— Не, сър. Само заровете. Изрязани са в съвършена квадратна форма и точките им са написани с мастило, вместо дупките да са запълнени с восък, за да не се допускат измами. Никой новак не би взел подобни предпазни мерки.

— Отлично — похвали ме Нютон. — Наблюдателността ви прави чест. От вас ще излезе добър учен.

Той хвърли писмото, което четеше, на масата пред мен.

— А сега, да видим дали вашата наблюдателност ще ми помогне да разбера нещо от това, господин Елис.

Погледнах озадачено бъркотията от букви и поклатих глава:

— Написаното няма смисъл. Произволно подреждане на букви, израз на някаква своенравност. Бих казал, че е извратена приумица на дете или неграмотен човек, но буквите са четливо изписани.

— Господин Кенеди може да чете и да пише добре. Защо ще носи в себе си подобно нещо?

— Не знам, сър.

— И сте убеден, че е извратена приумица?

— Категорично — убедено отвърнах аз.

Бях твърде уморен, за да проумея, че Нютон ми се подиграва, преди да ме направи за смях.

— Няма значение — търпеливо каза той. — Твърдо вярвам, че математиците се раждат, а не се създават. Това ми е ясно. В числата виждам неща, които повечето хора никога няма да съзрат, дори да доживеят сто години.

— Но това са букви, а не числа.

— Може обаче да се забележи, че има математическа последователност в честотата на появата им. Не са само приумица, Елис. По всяка вероятност това е шифър. А ако са правилно образувани и систематично подредени, всички числа са предмет на математиката и математиците правят видимо онова, което математиката е скрила.

— Шифър? — възкликнах аз.

— Защо сте толкова изненадан? Всичко в природата е шифър и науката е тайно писание, което трябва да бъде разгадано от хора, разбулващи мистерията на нещата. Това закодирано послание, както и уликите, които намерихме на мястото на убийството на господин Кенеди, показват, че разследването ще бъде изключително интересно и необичайно.

— Аз съм най-глупавият човек на света, защото признавам, че не виждам улики.

— Може би думата е прекалено силна за предметите в Лъвската кула — търпеливо продължи Нютон. — Най-вече камъкът в устата на мъртвеца, червеникавият лъв и гарванът имат значение и единствено човек, вещ в играта на злато, може да го разбере.

— Искате да кажете, че става въпрос за алхимия?

— Вероятността е голяма.

— Тогава кажете ми какво означават тези неща?

— Това би продължило твърде дълго. — Нютон взе камъка от масата и го огледа от всички страни. — Тези неща са послание, както и шифърът в писмото, и трябва да ги разгадаем, ако искаме да решим този въпрос. Значението на алхимичните знаци може да е чисто алегорично, но съм сигурен, че шифърът е ключът за всичко. Имаме работа с фалшификатори на монети. Те се образовани и изобретателни хора с големи възможности.

— Но въпреки това са проявили небрежността да оставят това писмено послание у господин Кенеди, макар и закодирано, защото шифрите могат да бъдат разгадани, така ли?

Нютон се намръщи и за миг помислих, че съм казал нещо, което не му се е понравило.

— Както винаги разсъжденията ви са обезпокоителни — тихо каза той и сви ушите на котарака назад. — Имате право. Фалшификаторите може и да са много небрежни. Но според мен по-скоро са убедени, че шифърът не може да издаде лесно тайната си. Посланието е кратко, защото инак може да започне да разкрива метода, вложен в него. Въпреки това, ще разсъждавам върху тази гатанка.

По стълбите се чуха тежки стъпки. Нютон предположи, че стражът се връща и много ще се изненада, ако Даниъл Мърсър го придружава. След малко стражът влезе в кабинета и потвърди подозренията на господаря ми, че Даниъл Мърсър не може никъде да бъде открит в Лондонската крепост.

— Господин Елис, какъв да бъде следващият ни ход? — попита Нютон.

— Да го потърсим в жилището му, сър. Преписах адреса от архивите на служителите на Монетния двор, след като Скоч Робин и Джон Хънтър го посочиха като вероятен виновник. Мърсър живее от другата страна на реката, в Саутуърк.

Излязохме от Тауър в пет часа и тръгнахме по Лондонския мост, макар че времето беше лошо и все още много студено. Въпреки ранния час, мостът беше претъпкан с хора и животни, които отиваха на пазара в Смитфийлд, и трябваше да си проправяме път под сводовете на високите къщи с красиви орнаменти, придаващи на моста по-скоро вид на поредица от венециански дворци, отколкото на единствената оживена артерия в града през Темза.

Стигнахме до южния край на моста, на Съри Шор, минахме по тясното пешеходно мостче Беър Гардън, заобиколихме „Света Мария“ и близо пивницата „Брадвата“, между работилница на бояджия и щавач, тъй като в Саутуърк имаше всякакви кожари, намерихме къщата, където живееше Даниъл Мърсър.

Хазяйката, поразително хубава жена, ни покани да влезем и ни каза, че не е виждала господин Мърсър от два дни и е много обезпокоена от отсъствието му. Господарят ми също се престори на загрижен за Мърсър, обясни, че сме от Монетния двор на Негово величество, и помоли да видим стаята му, където може да намерим нещо, което да ни подскаже местонахождението му, и вероятно да се уверим, че не му се е случило нищо лошо. Госпожа Алън, веднага ни показа стаята на господин Мърсър. От очите й бликнаха сълзи и аз предположих, че двамата с Мърсър са били много близки.

В средата на помещението имаше маса, покрита със зелено сукно, стол, хубава боброва шапка и неудобно на вид легло на колелца, същото като моето в „Грейс Ин“. Такъв е животът на ергена. На масата имаше яйце, шпага и няколко скъсани книги, сякаш читателят често се е ядосвал на писателя — нещо, което и аз понякога съм се изкушавал да направя с лошо написана книга.

— Пускали ли сте тук някой друг, откакто за последен път видяхте господин Мърсър? — попита Нютон.

— Странно е, че питате, сър — отвърна госпожа Алън. — Снощи се събудих и ми се стори, че чух шум тук, но когато отидох да видя дали не е Мърсър, нямаше никого. Стаята изглеждаше така, както я виждате сега. Мърсър не би я оставил в това състояние, защото строго спазва навиците си и много обича книгите си. Всичко това е изключително тревожно и странно за мен, сър.

— Тази шпага на господин Мърсър ли е?

— Всички шпаги ми се струват еднакви, сър — отговори тя и скръсти ръце на гърдите си, сякаш се страхуваше да я докосне, като предпазливо се вторачи в нея. — Но мисля, че е на Мърсър. Шпагата е принадлежала на баща му.

— А зелената покривка на масата?

— За пръв път я виждам, сър. Един Господ знае какво прави там и онова гъшо яйце. Мърсър не понася вкуса на яйцата.

— Нощем заключвате ли вратата си?

— Винаги, сър. Саутуърк все още не е Челси.

— И господин Мърсър също има ключ?

— Да, сър. И няма навика да го дава на друг.

— Вратата ви беше ли заключена, когато станахте тази сутрин?

— Да, сър. Трябва да съм сънувала, че тук има някого. Въпреки това съм убедена, че Мърсър не би скъсал книги. Те са главното му развлечение.

Нютон кимна.

— Питам се дали мога да ви помоля да ми донесете вода, госпожо Алън?

— Вода? В студено утро като това не ви трябва да пиете вода, сър. Тежка е и не е полезна за здравето. Може да образува камъни в бъбреците, ако не внимавате. Мога да предложа нещо по-приятно за джентълмени като вас. Желаете ли хубав ейл от Ламбет, сър?

Той прие, при това с огромно удоволствие. На мен обаче ми беше ясно, че поиска вода, за да накара жената да излезе от стаята на Мърсър, и да я претърси. Нютон започна да рови, като през цялото време коментираше как изглежда стаята. Това очевидно му се видя много интересно.

— Зелената маса, яйцето и шпагата несъмнено са друго послание — отбеляза той.

Взех шпагата и внимателно я разгледах. Нютон отвори малко чекмедже и се втренчи в кутията със свещи вътре, а аз размахах във въздуха шпагата така, както ме беше учил преподавателят ми по фехтовка господин Фиг.

— Шпагата е италианска, с чашковидна дръжка от слонова кост, дълбоко изрязана и гравирана с листа. В основата на острието има надпис „Солинген“, но името на ковача не се чете. Остра е. Бих казал, че е шпага на джентълмен — казах аз.

— Много добре. Ако госпожа Алън не ни беше казала, че шпагата е принадлежала на бащата на Мърсър, сега щяхме да знаем всичко за нея.

Нютон, който продължаваше замислено да разглежда свещите, видя разочарованието ми и се усмихна.

— Няма значение, драги мой млади приятелю. Вие ни показахте, че Мърсър е виждал по-добри дни, отколкото е очевидно от сегашните обстоятелства.

Зачаках го да направи някакво разкритие за свещите, но когато той не го стори, любопитството в мен надделя и ги погледнах.

— От пчелен восък са — отбелязах аз. — В Саутуърк бих очаквал лоени свещи. Мърсър не ми се вижда пестелив човек. Вероятно не е загубил вкуса си към хубавия живот.

— Ставате все по-добър — похвали ме Нютон.

— Но какво означават свещите? Какво е значението им?

— Значението им? — Нютон остави свещите в чекмеджето. — Използват се за осветление.

— Само това ли? — недоволно измърморих аз, виждайки, че той ми се подиграва.

— Само това ли? — повтори Нютон и се усмихна презрително. — Всички неща се появяват пред нас и се разбират чрез светлината. Ако страхът от мрака не беше измъчвал езичника, той нямаше да бъде заслепен от фалшиви богове като слънцето и луната и можеше да ни научи да почитаме нашия истински създател и благодетел, както са правили прадедите му преди Потопа. Дал съм много, за да разбера какво представлява светлината. Веднъж едва не пожертвах зрението на едното си око в експеримент да я проумея. Взех тъп кинжал, сложих го между очите си, натиснах и видях няколко бели, тъмни и цветни кръгове. Те бяха най-ясни, докато търках окото си с края на кинжала, но щом спирах, макар че все още притисках окото си, избледняваха и изчезваха. А започнех ли да движа кинжала или окото си, отново се появяваха. Светлината е всичко, драги мой. „И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.“31 Както винаги трябва да правим и ние.

Госпожа Алън се върна и аз се зарадвах, защото не обичах много да ми изнасят лекции, дори хора като Нютон. Що за човек беше той, след като се бе изложил на риск да ослепее в стремежа си да разбере нещо? Изпихме халбите с ейл, които госпожа Алън ни донесе, и си тръгнахме. Тъй като бях разсъждавал върху случилото се по-рано през деня, попитах Нютон дали е възможно алхимичните символи да са предупреждение към онези, които заплашват синовете на тайното изкуство и техния окултен свят. Нютон ми даде изключително неясен отговор.

— Драги мой младежо, алхимиците търсят истината, а истината идва от Бога, както съм сигурен, че ще се съгласите. Следователно не мога да допусна, че извършителите на убийство са истински философи.

— Тогава може би са фалшиви философи? Струва ми се, че доктор Лав и граф Гаетано лесно могат да замислят подобно злодеяние. Онези, които са готови да изопачат идеалите на алхимията за собствените си цели, вероятно не биха се посвенили да извършат и убийство. Графът ви заплаши, нали?

— Празни заплахи. Пък и те заплашиха мен, а не клетия господин Кенеди.

— Но господин Кенеди не ги ли придружаваше, когато за пръв път ги видяхме пред моята къща? — настоях аз. — И според собствените им признания не идваха ли от Лъвската кула? Обстоятелствата говорят срещу тях, господарю. Вероятно Кенеди е имал с доктор Лав някаква лична работа, която им е дала повод за недоволство срещу него.

— Може би в думите ви има зрънце истина — съгласи се Нютон.

— Вероятно ако ги поканим да разкажат къде са били снощи, те може да разсеят подозренията.

— Мисля, че няма да са склонни да отговорят на въпросите ми.

Минахме по моста още веднъж и аз купих хляб и сирене, защото бях много гладен. Нютон не яде, тъй като беше поканен на обяд от колега, член на Кралското дружество. Това беше един от начините да се осведомява за научната дейност на дружеството, защото отказваше да ходи на сбирките, докато господин Хук е жив.

— По-добре елате с мен — рече Нютон. — Затова не яжте много. Приятелят ми предлага превъзходни ястия, но се опасявам, че ще трябва да му откажа, защото изпитвам известно неразположение. Вие ще ми помогнете да се реванширам за липсата си на учтивост.

— От моето присъствие ли се нуждаете или от апетита ми?

— И от двете.

Докато вървяхме към „Нюгейт“, Нютон се оплакваше от множеството строежи. Той отбеляза, че след като новият град се съедини със стария, няма да остане природа. Лондон бързо се превръщал в огромна метрополия за огромно съжаление на жителите му, които са принудени да търпят мръсотията и беззаконието там. Стана ми ясно, че Нютон не обича Лондон. Беше ми казал, че Кембридж му е омръзнал, но често ми се струваше, че копнее за тишината и спокойствието на университетския град.

В „Уит“ ни чакаше лоша новина. Фалшификаторът на златни гвинеи Джон Бернингам имаше силни стомашни болки и, изглежда, щеше да умре. Броят на затворниците, очакващи съдебен процес или изпълнение на наказанието, беше толкова голям, че съвсем не беше трудно да се разболееш и после да умреш, защото там не стъпваше лекар. Заболяването на Бернингам беше остро, мъчително и съпроводено с конвулсии и Нютон се усъмни, че е бил отровен. Надзирателят каза, че Бернингам е започнал да повръща скоро след посещението на съпругата му предишната вечер.

— Странно съвпадение — отбеляза Нютон, разглеждайки съдържанието на нощното гърне на Бернингам, сякаш доказателството можеше да бъде намерено там. — Може би тя го е отровила. Но мисля, че има бърз начин да проверим това.

— Как? — попитах аз, поглеждайки гърнето.

— Много лесно. Ако госпожа Бернингам е напуснала жилището си на Милк Стрийт, тогава ще бъда сигурен, че е виновна като Месалина32, и горкият нещастник е бил отровен.

— Не мога да повярвам, че дама би извършила подобно нещо — възразих аз.

— Тогава скоро ще разберем кой от нас познава по-добре жените — рече Нютон и тръгна към изхода.

— Но не можем ли да направим нещо за клетия Бернингам? — попитах аз, бавейки се до изцапаното му легло.

Нютон измърмори нещо и се замисли, а после извади шилинг от джоба си и направи знак на едно момиче да се приближи.

— Как се казваш?

— Сали.

Той й даде шилинга.

— Ще ти дам още един, ако се погрижиш за този човек точно както ти кажа. — За моя изненада Нютон се наведе над огнището, взе изстинал въглен и го натроши. — Искам да го накараш да изяде колкото е възможно повече въглени. Както се казва в Псалтира: „Ям пепел като хляб, питието си със сълзи смесвам.“33 Трябва да яде въглен, докато умре или докато конвулсиите му спрат. Ясно ли е?

Момичето кимна мълчаливо. Бернингам отново започна да повръща мъчително и аз помислих, че червата му ще излязат през устата.

— По всяка вероятност вече е твърде късно за него — невъзмутимо отбеляза Нютон. — Но съм чел, че въгленът абсорбира някои растителни отрови. Мисля, че отровата е растителна, защото в урината му няма кръв. Понякога това показва и наличие на нещо като живак и в такива случаи препоръчвам да му се дава белтък на яйце.

Той кимна, сякаш изведнъж си спомни полезна информация, която беше забравил. Това беше характерна за него черта. Винаги оставах с убеждението, че умът му е огромен като голям селски чифлик със стаи, съдържащи неща, известни само на него, но рядко посещавани, така че понякога се изненадваше от знанията си. Изказах мислите си на глас, докато вървяхме по Чийпсайд към Милк Стрийт.

— Най-важното, което научих, е колко малко знам. Понякога ми се струва, че съм само момче, което играе на морския бряг и се забавлява, като от време на време намира камъче, по-пъстро, отколкото обикновено, или красива черупка, докато огромният океан на истината се простира пред мен неизследван.

— В случая има много неоткрити неща. Но от нашите действия останах с убеждението, че скоро ще открием нещо важно.

Лично аз бих останал доволен, ако не бяхме разкрили, че никаква особа като госпожа Бернингам, нито жена, отговаряща на нейното описание, не е живяла в къщата на Милк Стрийт, където каретата на Нютон я бе оставила само преди тридесет и шест часа.

— Като се замисля, тя изобщо не влезе — призна Нютон. — Трябва да се възхитим на дързостта на тази уличница.

Измамата на госпожа Бернингам ме разочарова, защото хранех надежди, че е невинна и не е отровила съпруга си. Но фактът, че тя никога не бе живяла там, затвърди подозренията относно вината й.

— Кой би помислил, че аз съм по добър познавач на жените от вас? — присмя ми се Нютон.

— Но да отрови съпруга си, ми се струва прекалено — рекох аз и поклатих глава.

— Ето защо законът е толкова строг към това провинение. Това се смята за предателство и ако я заловят, госпожа Бернингам ще гори на кладата.

— Тогава се надявам да не я хванат, защото никой, най-малко една жена, заслужава да преживее подобна участ, дори да е убила съпруга си. Но защо? Защо би направила такова нещо?

— Защото е разбрала, че го разследваме. И се надява да предпази някого, вероятно себе си. А може би и други хора. — Нютон се замисли. — Мъжете, които вие заподозряхте, че искат да я нападнат близо до „Нюгейт“.

— Какво за тях?

— Сигурен ли сте, че искаха да й сторят нещо лошо?

— Какво имате предвид?

— Когато ги видях, вие вече се биехте с тях.

Махнах шапката си и глуповато се почесах по главата.

— Може би оръжията и грубите им гласове са ме усъмнили, че искат да й сторят зло. Всъщност не си спомням някой да я е докосвал.

— И аз така си помислих.

Върнахме се в Тауър, където веднага бяхме повикани в къщата на кралския наместник, която се намираше в сянката на Камбанарията и гледаше към моравата. В заседателната зала, където според преданието Гай Фокс34 е бил разпънат на дибата, лорд Лукас ни посрещна заедно с капитан Морне от Артилерията и ни каза, че трябва да отправяме всички въпроси, свързани със смъртта на господин Кенеди, към капитана, който по закон беше получил заповед да състави комисия от осемнадесет души от Тауър, за да решат дали смъртта се дължи на нещастен случай или не.

— Убеден съм, че не е било нещастен случай, така както желязото ръждясва — отбеляза Нютон.

— Аз пък ще ви кажа, че комисията ще реши въпроса — рече лорд Лукас.

Очевидното раздразнение на Нютон бързо прерасна в гняв, когато научи, че осемнадесетте мъже, избрани в комисията, са от Артилерията и няма нито един представител на Монетния двор.

— Какво? — ядосано възкликна той. — Нима възнамерявате да правите всичко така, както на вас ви е угодно, лорд Лукас?

— Случаят е в нашите правомощия, а не във вашите — отвърна капитанът.

— Сериозно ли мислите, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай?

— Доказателствата за убийство са неубедителни — каза офицер Морне, чието лице беше мъртвешки бледо, почти бяло. Останах с убеждението, че не се е напудрил, а е болен. Очите му бяха огромни и неспокойно се стрелкаха насам-натам, а ръцете му изглеждаха твърде къси за човек с неговия ръст. Накратко, пропорциите и видът му бяха толкова странни и несъразмерни, че ако не беше униформата му, щях да го помисля за поет или музикант.

— Неубедителни, а? — изсмя се Нютон. — Предполагам, че сам е завързал ръцете си?

— Моля ви, поправете ме, ако греша, но след като едната ръка на господин Кенеди вече не е прикрепена за тялото, нищо не доказва, че ръцете му са били завързани.

— А защо устата му беше запушена? А камъкът? — настоя Нютон. — Обяснете ми присъствието им, ако обичате.

— Захапал е нещо, за да му помогне да издържи на болката, ако е знаел, че ще го оперира хирург. Виждал съм хора да смучат сачми от мускет, за да увеличат слюноотделянето си, когато няма питейна вода, за да изплакнат устата си, и дори човек сам да слага превръзка на очите си, преди да бъде разстрелян от наказателния взвод.

— Вратата на Лъвската кула беше заключена от външната страна — добави Нютон.

— Така твърди господин Уодсуърт — отвърна лорд Лукас.

— Моите уважения към вас, сър, но аз го познавам по-добре. Той е изключително разсеян и объркан човек, който може да забрави някъде дори главата си, да не говорим за ключ. Не за пръв път проявява нехайство към задълженията си. Уверявам ви, че ще бъде порицан.

— Намеквате, че господин Кенеди може да се е самоубил гневно попита Нютон. — При това по такъв ужасяващ начин? Това е нелепо, милорд.

— Не е самоубийство, сър — каза лорд Лукас, — но за всеки посетител на болницата за душевноболни „Света Мария Витлеемска“ е ясно, че страдащите от опасна лудост често избождат очите и изкормят червата си. Възможно е дори да се предложат за храна на лъв.

— Господин Кенеди не беше по-луд от вас или мен — възрази Нютон, — освен ако вие не сте започнали да проявявате симптоми на самозаблуда, милорд. И вие също, капитане, ако упорствате с вашите твърдения.

Лорд Лукас се изсмя подигравателно, но капитан Морне, който беше ирландец, се стъписа от укора.

— Не съм казал нищо, което да ме постави на едно ниво с човек от тази категория — заяви той.

— А сега, господа, ако ме извините, имам работа — рече лорд Лукас.

Нютон обаче вече се беше поклонил и излизаше от заседателната зала. Капитан Морне и аз тръгнахме след него.

— Искрено съжалявам, че обидих джентълмена — извини се Морне и кимна към господаря ми, който вървеше пред нас. — Мисля, че той е много умен човек.

— Доктор Нютон знае неща, каквито мисля, че не е възможно някой да знае — отвърнах аз.

— Имам заповеди и трябва да изпълня дълга си. Не съм независим, за да разсъждавам самостоятелно, господин Елис. Убеден съм, че разбирате какво искам да кажа. — Той се завъртя на пета и тръгна към параклиса.

Настигнах Нютон и му преразказах краткия ни разговор.

— Лорд Лукас непрекъснато ми пречи във всичко — рече господарят ми. — Би се съюзил дори с французите, ако реши, че съм техен противник.

— Защо ви мрази толкова много?

— Той мрази всеки, отговарящ за делата на Монетния двор на Негово величество. Както вече ви казах, сеченето на нови монети изгони гарнизона от Монетния двор, макар че не го направих аз. Но издадох на всички служители документ, който ги защитава от комисията за принудително вербуване на войници и от упражняването на волности върху тях. Това сигурно не се е понравило на лорд Лукас. Скоро обаче ще го направим за смях, Елис. Бъдете сигурен. Ще намерим начин да го накараме да изглежда като пълен глупак.

Преди обяда отидох в Кралския съд, за да разпитам за господин Дефо, който бе взел къщата на Главния майстор в Тауър. Тъй като той щеше да живее сред нас в Монетния двор, господарят ми искаше да знае що за човек е господин Дефо. Научих, че приятелят на господин Нийл от време на време пише памфлети под името Даниел де Фо или Даниел де Фу, и е загубил огромната сума седемнадесет хиляди фунта, за което, преди да го видя в съда, е бил в затвора за длъжници „Флийт“. Преди да се разори, той е бил член на гилдията на търговците на месо, на съдебния състав на Корнхил и инвеститор в няколко неуспешни делови начинания. В момента беше член на управителния съвет на националната лотария, ръководена от Нийл, но притежаваше тухларница в Тилбъри и работеше като счетоводител в данъчната комисията и събираше данъци за стъкла и бутилки, макар и не за прозорци. Дефо все още имаше много пари, защото не обслужваше главния си дълг, и аз се запитах как му е позволено да излезе от затвора за длъжници и да работи за Нийл.

Разказах всичко това на Нютон, когато се срещнахме за обяд пред Йорк Билдинг близо до Странд, където живееше приятелят му от Кралското дружество господин Самуел Пийпс.

— Справили сте се добре — похвали ме Нютон. — Аз пък установих, че господин Дефо ме шпионира, защото съм убеден, че ме проследи дотук.

— Шпионин? — Огледах се инстинктивно, но не видях странния приятел на господин Нийл. — Сигурен ли сте, сър?

— Напълно. Забелязах го първо, когато слязох от каретата, за да оставя писмени показания на господин Тейлър в Темпъл. Той разговаряше с блудниците, които ходят там. После отидох в „Гърка“ и когато тръгвах за насам да се срещна с вас, го видях отново. Това не може да е случайно.

— Защо господин Нийл би искал да ви шпионира, господарю?

Нютон нетърпеливо поклати глава.

— Нийл е нищожество, но зад него стоят влиятелни хора, които може би искат да ме злепоставят. Лорд Годолфин и други тори, които мразят вигите като лорд Монтагю, вас и мен. Вероятно това би обяснило защо на господин Дефо е позволено да излезе от затвора за длъжници.

Нютон погледна нагоре към Йорк Билдинг — няколкото модерни къщи, построени на място, някога собственост на архиепископа на Йорк.

— Няма да е зле, ако господин Дефо не ни види да влизаме тук — каза той, — защото приятелят ми господин Пийпс също има врагове сред торите.

Влязохме в Новата борса наблизо и няколко минути се разхождахме напосоки по пътеките и галериите, докато Нютон се увери, че сме се изплъзнали от преследвачите.

Домакинът ни в Йорк Билдинг живееше в удобство и разкош. Той беше общителен и весел шестдесетгодишен човек, бивш председател на Кралското дружество и секретар на Адмиралтейството до възкачването на престола на крал Уилям. Харесах го мигновено, защото ме накара да се почувствам добре дошъл, сякаш се познавахме отдавна. Господин Пийпс живееше добре, но беше хубаво, че ме поканиха да окажа заслужена чест на трапезата му, защото домакинът ни яде и пи малко като господаря ми. Нютон обясни, че е измъчван от неприятности с камък в бъбреците, и трябва да се откаже от храната и особено от пиенето.

— Кой се грижи за къщата ви в Тауър, господин Елис? — попита господин Пийпс. — Обзалагам се, че е някоя хубава девойка.

— Все още не мога да си позволя прислужница, сър, но се оправям. Къщата ми е чудесна. Благодарение на доктора.

— Да, знам я. В Тауър има малко неща, които не знам — рече домакинът ни и ни разказа много любопитна история за Лондонската крепост. — През декември 1662 година няколко дни търсих заровено съкровище в Тауър. Говореше се, че докато бил наместник на Оливър Кромуел там, сър Джон Баркстед сложил сумата седем хиляди фунта в каче с масло и го скрил някъде в крепостта. Не успях обаче да намеря нищо. Скоро след оттеглянето ми от Адмиралтейството през 1689 година враговете ми отново се появиха с цел да ме отстранят от всякаква държавна служба. Затвориха ме в Тауър в продължение на шест дълги седмици. Можех да излизам от килията си и това ми даде възможност да проуча архивите. Те се съхраняват в параклиса „Сейнт Джон“ в Бялата кула. За мое изумление открих, че Баркстед, който беше обесен през 1662 година, дълго е работил върху архивите на крепостта, и по-точно с документи, свързани с рицарите тамплиери, орден на монаси воини. Френският крал Филип IV ги обвинил в еретични ритуали, но се смята, че всъщност им е завиждал за огромното богатство и влияние и измислил обвиненията, за да ги ограби. Мнозина тамплиери били изгорени на кладата като еретици, но голям брой избягали. Предполага се, че през 1307 година от Ла Рошел отплавали осемнадесет галери, натоварени със съкровището на тамплиерите. Никой не знае какво е станало с корабите. Били положени енергични усилия да бъдат арестувани тамплиерите, дошли в Англия, и мнозина от тях били затворени в Тауър. Тамплиерите се страхували, че тайната на съкровището им може да бъде забравена навеки, и начертали карта, на която било обозначено местонахождението му. Картата така и не била открита, въпреки коментара на един евреин, който я бил видял и описал. Преди да стане служител на английската република по времето на Кромуел, Баркстед бил златар на Странд, в магазин, купен от евреи. Мисля, че тогава е разбрал за съществуването на коментара, и когато е научил за съкровището на тамплиерите, е направил всичко възможно да стане кралски наместник в Тауър с единствената цел да го намери. Баркстед не споделил тайната с никого, нито дори с любовницата си, която обаче заподозряла нещо от неговите усърдни и продължителни занимания с архивите на крепостта. Накрая бил принуден да й каже, че в подземието на Камбанарията е заровена голяма сума пари. Въпреки това, никъде в записките му, които все още може да бъдат намерени в архивите на Тауър, не се споменава за Кулата с камбаната. Писал е само за Бялата кула, където са били държани тамплиерите. Там Баркстед е съсредоточил усилията си.

— Североизточната страна? — попита Нютон и се намръщи. — Сравнително доскоро кралският астроном господин Фламстийд, под покровителството на сър Джонас Мур, Инспектор на Артилерията, беше разположил обсерваторията си там.

— Мисля, че Фламстийд и Мур са търсили нещо друго, освен звезди — отбеляза господин Пийпс, изпитвайки задоволство от разговора така, както аз се наслаждавах на превъзходното му френско вино.

— Но на какво се основава издирването им? — попитах аз.

— Намерили ли са картата? Или коментара?

— Сър Джонас Мур беше близък приятел на библиотекаря — обясни господин Пийпс. — От 1669 година Мур е Инспектор на Артилерията в Тауър. Никой не познава крепостта по-добре от него. Познавах го до смъртта му през 1679 година, но не знаех тайната на богатството му, което се появи в късен период от живота му. Говореше се, че парите са дошли от официални и неофициални възнаграждения, които е получавал за работата си като инспектор в Танжер. Аз обаче никога не съм вярвал на това, защото парите му бяха много. Мисля, че когато през 1669 година Мур стана Инспектор на Артилерията, Уилям Прин, пазителят на архивите в Тауър, му е доверил тайната за съкровищата на тамплиерите малко преди да смъртта си същата година. Смятам също, че скоро след това Мур случайно е попаднал на малка част от съкровището и през последните десет години от живота си се е опитвал да намери остатъка, с помощта на Фламстийд.

— Но, сър, моля ви, бихте ли обяснили — обадих се аз. — Не е ли възможно съкровището на тамплиерите да е било закарано в Шотландия?

— Това е само слух. По всяка вероятност част от съкровището е било пренесено в Лондон в началото на петнадесети век. След битката при Тюксбъри през 1471 година Маргарита Анжуйска използвала съкровището, за да откупи живота си, а Ричард, херцогът на Глостър, го е отнесъл във фамилното си имение в Гринич Парк и го е скрил там.

— Гринич Парк! — възкликна Нютон. — Кълна се, че това е най-интересната история, която съм чувал, господин Пийпс. Намеквате, че Кралската обсерватория в Гринич е избрана заради близостта й до заровено съкровище?

— Най-щедрият спомоществовател на новата обсерватория беше сър Джонас Мур — отвърна господин Пийпс. — Той купи мястото и заедно с Командира на Артилерията организира построяването на обсерваторията с пари, събрани от разпродажбата на военни резерви от барут в Портсмут. Мур направи така, че Фламстийд да стане Кралски астроном и Артилерията да му плаща заплатата.

— Подозирате, че Фламстийд все още търси съкровището? — попитах аз.

— Сигурен съм — отвърна господин Пийпс, — така както и че няма да го открие. Мур е намерил съвсем малка част от съкровището, което всъщност е непокътнато. И това води до втората част на историята ми.

Нютон се засмя.

— Не, сър, кълна се, че не можете да ме развеселите повече, отколкото вече го сторихте. Фламстийд в ролята на сър Пърсивал, който търси Свещения Граал.

— Този път казвате повече, отколкото знаете — усмихна се господин Пийпс. — През 1682 година посетих херцога на Йорк в Шотландия, където се запознах с херцога на Атол. Големият му син лорд Мъри заяви, че е привърженик на крал Уилям и се е сражавал срещу виконт Дънди в битката при Киликранки през 1689 година. Дънди бил убит, а Мъри намерил кръста на Ордена на тамплиерите на Сион на врата му. Мъри поръчал да му изработят точно копие на кръста, което наскоро ми даде да съхранявам. Поканих ви, за да ви го покажа.

Господин Пийпс извади от джоба на редингота си кръст с диагонално кръстосани черти с размера на човешка длан и го даде на Нютон да го разгледа. Стори ми се, че кръстът е направен от сребро и изписан със знаци, което силно заинтригува господаря ми.

— Защо мислите, че кръстът е на Ордена на тамплиерите?

— Известно е, че Дънди е носил техния кръст. Надявах се да изтълкувате надписите, докторе, тъй като се смята, че кръстът представлява ключът към загадката за намирането на съкровището.

— Знаците са интересни — съгласи се Нютон. — Но се питам за какво са мъничките дупки. Казвате, че това е точно копие на оригинала?

— Абсолютно точно — потвърди доктор Пийпс.

Нютон вдигна кръста към прозореца и измърмори нещо.

— Много интересно. Прилича на кръст, а всъщност е нещо съвсем различно.

— Но щом не е кръст, тогава какво е? — попита господин Пийпс.

— Съзвездие — обясни Нютон. — Разположението на дупчиците, особено на трите в средата, показва Орион, ловецът и господарят на зимното небе. Няма съмнение.

Той върна кръста на господин Пийпс.

— С изключение на това, не мога да ви кажа повече. Но може би разположението на дупчиците, свързано с числата и символите на кръста, показва местонахождението на картата.

Господи Пийпс кимна изумено.

— Казахте ми повече, отколкото се надявах да чуя, сър — рече той.

— Радвам се, че можах да ви направя тази малка услуга — каза Нютон и леко му се поклони.

— Разкритието засили решимостта ми да разбера как кръстът може да се използва, за да се открие съкровището на тамплиерите — заяви нашият домакин.

— Тогава ви желая успех в усилията — рече Нютон.

Скоро след това се сбогувахме с господин Пийпс и се върнахме в Тауър.

— Да бъда проклет, ако това не беше най-любопитната история, която съм чувал — отбелязах аз.

— Лондонската крепост Тауър крие много тайни — съгласи се Нютон.

— Не би ли си струвало да убиеш за подобна тайна? Съкровище в Тауър — добавих аз, след като Нютон не отговори. — Да, наистина. Мощен стимул да извършиш убийство.

— Знаете философията ми, Елис. Трябва да направим наблюдения, преди да си съставим хипотеза. А дотогава ще ви бъда благодарен, ако запазите за себе си безплодните си разсъждения.

Пристигнахме в Тауър и Нютон заяви намерението си да вземе нещо от къщата ми. Придружих го дотам, за да отключа вратата, защото ми бе станало навик да я заключвам след убийството на господин Кенеди. Нютон извади отражателния си телескоп от дървения сандък, където държеше и микроскопа си, и го сложи на масата. Телескопът беше много по-малък, отколкото предполагах. Беше дълъг не повече от двайсетина сантиметра и монтиран на малък глобус, така че приличаше на миниатюрно оръдие, каквото би разрушило стените на детски замък играчка.

— Възнамерявам да видя гледката от североизточната страна на Бялата кула? — заяви той и изнесе телескопа.

Влязохме в Бялата кула и се качихме по стълбите до третия етаж, където запалих фенер, и после нагоре, по тесните каменни стъпала, до североизточната страна. Нютон остави телескопа на маса до прозореца, нагласи подставката и сетне надникна през малка дупка в горната част, сякаш гледаше самия телескоп в лъскавото огледало в основата му. Докато той наблюдаваше — нямах представа какво, аз се разходих бавно и лениво из кулата, сякаш бях затворник там.

Признавам, не мислех нито за кървавото убийство, нито за съкровището на тамплиерите, а за госпожица Бартън. Не я бях виждал от няколко дни и кулата ми напомни, че съм самотен, далеч от нея и няма да бъда щастлив, докато не я видя отново. Имах чувството, че умирам, когато не съм с госпожица Бартън, но всъщност смъртта непрекъснато присъстваше в мислите ми, докато бях в Тауър, защото там нямаше пътека, стена или кула, която да не е свързана с история за жестоко убийство или кървава екзекуция, затова се опитах да си представя госпожица Бартън така, както изтезаван йезуитски свещеник призовава във въображението си образа на Света Дева Мария, за да облекчи болките си.

— Какво се надявате да видите? — най-сетне попитах аз.

— Орион — отвърна Нютон.

— Съзвездието има ли нещо общо със съкровището?

— Свързано е с нещо друго, което господин Пийпс каза.

— И какво е то?

Той не отговори и аз слязох на втория етаж, където се намираше параклисът на евангелиста Сейнт Джон. Надявах се да отклоня мислите си от госпожица Бартън, като разглеждам лавиците с държавните архиви, подражавайки на господин Пийпс и господин Баркстед, които бяха търсили там улики за скритото съкровище.

Беше късно и не видях сегашния пазител на архивите, затова тръгнах между лавиците, наредени зад обикновените каменни колони от двете страни на пътеките. Имаше книги и документи, които реших да прочета задълбочено, когато намеря достатъчно време. В дъното имаше голяма маса, където беше сложена отворена книга. Прегледах я и с изненада видях, че книгата е от библиотеката на сър Уолтър Роли. Книгата имаше красива подвързия, но някои илюстрации бяха толкова неприлични, че се запитах как е възможно да е четена в параклиса. На едната картина беше изобразена жена, от чиито голи гърди бозаеше крастава жаба, а на друга голо момиче стоеше зад рицар в броня и го подканваше да се бори с огън. На трета беше нарисуван гол мъж, който се съвокупляваше с жена. Бях по-скоро отвратен, отколкото заинтригуван, защото в илюстрациите имаше нещо толкова сатанинско и покварено, че се зачудих как е възможно да я притежава човек като сър Уолтър Роли. Скоро след това се върнах в североизточната страна на кулата и реших да изразя възмущението си пред Нютон колко е неприлично да се оставя подобна книга така, че всеки да може да я види.

Той престана да гледа през телескопа и ме придружи до втория етаж, където разгледа книгата.

— Михаел Майер от Германия е бил един от най-великите философи алхимици — отбеляза Нютон, докато прелистваше дебелите, пергаментови страници. — И тази книга, „Atalanta Fleeing“, е едно от най-великите произведения на тайното изкуство. Илюстрациите, срещу които негодувате, господин Елис, са алегорични, и макар че са трудни за разбиране, нямат неприлично предназначение, затова бъдете спокоен. Казвате, че е била отворена, така ли?

Кимнах.

— На коя страница?

Прелистих книгата, докато стигнах до рисунката на лъв.

— В светлината на случилото се с господин Кенеди, фактът, че е била отворена на Зеления лъв, може би е подозрителен.

— Има надпис — добавих аз и му го показах.

Нютон бавно кимна.

— Сър Уолтър Роли е бил затворник тук в продължение на тринадесет години, от 1603 до 1616, когато е бил освободен, за да може да изкупи греховете си, като открие златна мина в Гвиана. Но той не успял да го стори и след като се върнал в Англия, отново бил затворен в Тауър до екзекуцията му през 1618, същата година, от която е и тази книга.

— Клетият! — възкликнах аз.

— Сър Уолтър Роли заслужава състраданието ви, защото е бил велик учен и философ. Говори се, че тъй като имали десни убеждения, той и Хари Пърси, Графа магьосник35, за да отбягват, доколкото е възможно хипотетични обяснения, извършвали алхимични, медицински и научни експерименти в Тауър. Този факт обяснява присъствието на книгата, но не и защо е четена. Ще попитам пазителя на архивите, който е чел книгата, когато го видя. Това може да ни помогне да разберем кой е убил клетия Кенеди.