Пазителят на монетния двор

Пета глава

Нютон беше разкрил загадката на само две от убийствата, извършени в Тауър от Сейнт Леджър Скруп и неговият съучастник и прислужник Робле. Разкриването на загадката на другите две убийства и голямата тайна, която криеха, все още стоеше пред нас. Тук трябва да обясня какво се случи, след като къщата на Скруп изгоря и как Нютон беше изправен пред най-големия риск за живота си и опетняване на доброто му име, откакто се беше родил, защото лондонският университет на име „Живот“ предоставя на студентите си много по-разнообразно образование, отколкото може да се намери в учебните заведения в Кембридж.

В деня след екзекуцията на госпожа Бернингам аз отидох в кабинета и видях, че Нютон седи на креслото си до камината и гледа намръщено. Не се учудих, че не отвърна на поздрава ми, защото вече бях свикнал с периодите му на мълчание, които понякога бяха много тягостни. Странното беше, че пренебрегваше настоятелното ухажване на Мелхиор. Мрачното му настроение напомняше за Атлас, поел небосвода на широките си рамене. Попитах го няколко пъти и дори сложих ръка на рамото му, защото рядко го докосвах, тъй като се стесняваше от физически допир, и тогава видях, че стиска в юмрука си смачкана хартия.

Отначало помислих, че листът има нещо общо с шифъра, който все още се опитваше да разгадае, макар доктор Уолис да го бе предупредил да не напряга прекалено много ума си. Едва когато се вгледах по-отблизо в него, съзрях печат, и разбрах, че това не е шифърът, а някакво официално писмо. Попитах Нютон за съдържанието, но отново не получих отговор, нито дори движение на необикновено проницателните му очи, което да ме накара да стоя на разстояние. Тогава си позволих волността да взема писмото от стиснатите му пръсти и да го прочета.

Написаното беше изключително неприятно и изведнъж ми стана ясно защо Нютон прилича на човек, получил инсулт или апоплектичен удар. Писмото беше от Върховния съд и го канеше да се яви пред техни светлости на другата сутрин за неофициално и недокументирано поверително заседание, за да отговори устно на писмени показания, че не е подходящ и благопристоен да заема държавна длъжност, тъй като отрича Триединството и е социнианец53 или унитарианец и следователно, еретик — нещо изключително оскърбително за английския крал и църква.

Въпросът беше изключително сериозен. Не мислех, че Върховния съд ще осъди на смърт Нютон, но лесно можеше да го изпрати на позорния стълб, което би било почти същото. Населението на Лондон не обичаше Нютон заради усърдното му преследване на фалшификаторите на монети и мнозина приковани на позорния стълб, замервани с парчета от тухли и камъни от тълпата, не издържаха на наказанието. Всъщност подсъдимите се страхуваха от позорния стълб повече, отколкото от глоби и затвор.

Първата ми мисъл беше веднага да доведа лекар, който бързо да подобри състоянието на Нютон, за да може да се яви пред Върховния съд и да се защити. Постепенно обаче осъзнах, че повикването на лекар ще породи слухове и клюки за душевното състояние на Нютон. Ако беше получил удар, лекарят не можеше да му помогне, да не говорим за Върховния съд. Но ако, както се надявах, неразположението му беше само временно, тогава нямаше да ми благодари, че съм довел лекар. Нютон мразеше лекарите и предпочиташе да се лекува сам в редките случаи, когато беше болен. Освен това знаех, че и преди е страдал от временно душевно разстройство, от което се е съвзел, и бях окуражен да смятам, че ходът ми на действие е правилен. Донесох възглавници и одеяла от къщата на Пазителя, настаних го колкото е възможно по-удобно и отидох да питам дали кочияшът му е забелязал нещо в състоянието на Нютон.

Намерих господин Уостън зад Лъвската кула.

— Господин Уостън, как се чувстваше доктор Нютон, когато го докарахте тук сутринта?

— Както обикновено, господин Елис.

— Докторът получи пристъп на някаква болест, вероятно припадък или удар. Не знам как да го опиша, освен че не е на себе си. Може би ще бъде най-добре да доведете госпожица Бартън, но внимавайте да не я разтревожите прекомерно. Това ще й спести безпокойството, докато пътува насам. Уведомете я само че чичо й е казал да отиде в Тауър, а тя ще разбере всичко, когато го види.

— Да доведа ли и лекар, господин Елис?

— Още не. Бих искал първо да го види госпожица Бартън.

Час по-късно тя пристигна в Лондонската крепост, поздрави ме хладно и учтиво и като видя в какво състояние е чичо й, попита защо незабавно не съм извикал лекар.

— Госпожице Бартън, ако ми позволите да обясня, повикването на лекар би породило клюки за душевното състояние на доктор Нютон. Ако е получил удар, лекарят няма да може да му помогне, да не говорим за Върховния съд, но ако неразположението му е само временно, тогава ще ни благодари, че не сме довели лекар, който да го види в това положение.

Тя кимна.

— Така е. Но защо споменахте Върховния съд? Някаква работа ли има чичо ми там?

Показах й писмото, което бях намерил в ръката на Нютон. Съдържанието му предизвика истерична реакция, насочена срещу мен.

— Гнусен, презрян негодник! — огорчено възкликна тя. — Виждам атеистичната ви намеса, господин Елис. Несъмнено вие сте опетнили доброто име на чичо ми пред Върховния съд, като сте казали публично онова, което споделихте насаме с мен.

— Уверявам ви, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Каквото и да мислите за мен, аз дължа много на доктора и за нищо на света не бих опетнил доброто му име. Но дори думите ви да са верни, в момента това не му помага.

— Какво предлагате? — високомерно попита госпожица Бартън.

— Чичо ви спомена, че веднъж е имал някакво душевно разстройство.

— Да, така е. Много се ядоса, когато господин Хюйгенс54 разпространи слух, че чичо ми си губи разсъдъка заради науката. Той е горд и държи на правото си на личен живот.

— Да, Нютон е най-потайният човек, когото познавам, що се отнася до личния живот — съгласих се аз и после многозначително добавих: — Той не позволява на никого привилегията да го опознае.

— Аз познавам чичо си, господине.

— Добре. Тогава вероятно помните какво се случи с него предишния път. Направено ли беше нещо за подобряването на състоянието му?

Тя поклати глава.

— Не? Тогава по мое мнение ще трябва да оставим заболяването да следва своя ход и великият му ум да се излекува сам. А докато това стане, мисля, че трябва да го държим на топло и удобно място.

Госпожица Братън лека-полека осъзна разумността на предложението ми и се задоволи да оправи одеялата и възглавниците, с които вече бях обградил чичо й.

Тя беше посещавала Тауър и преди, за да разгледа Монетния двор, оръжейните складове и Кралската менажерия, но за пръв път беше тук в мое присъствие. Без да разговаряме, защото не знаехме дали Нютон чува, двамата седяхме неподвижно като статуи, наблюдавахме го и чакахме да видим промяна в състоянието му. Атмосферата беше изключително тягостна и напрегната. Нютон беше като умрял, но въпреки това може би виждаше и чуваше всичко, само че не беше в състояние да се движи и да говори. Сърцата ни бяха изпълнени с горчиво-сладки спомени.

— Какво може да му се случи — попита госпожица Бартън, — ако лордовете от Върховния съд решат, че е еретик?

— Опасявам се, че ще загуби поста си. Може дори да го обвинят в богохулство, да го приковат на позорния стълб и после да го хвърлят в затвора.

— Няма да оцелее, ако го приковат на позорния стълб — промълви тя.

— Няма. И аз съм на същото мнение. Ако трябва да отговаря успешно на обвиненията, той трябва да е с разсъдъка си.

— Трябва да се молим за изцелението му — подчерта тя.

— Убеден съм, че вашите молитви ще помогнат, госпожице Бартън — неуверено казах аз.

Тя стана и коленичи на пода.

— Няма ли да се помолите заедно с мен? За неговото здраве?

— Добре — отвърнах аз, макар че нямах желание да се моля.

Коленичих до нея, сключих пръсти и затворих очи. Повече от четвърт час тя шепна като силно набожен човек. Аз мълчах и се надявах, че госпожица Бартън ще чуе в молитвите си отзвука на желанията на сърцето ми.

Към средата на предобеда двамата започнахме да се отпускаме малко и престанахме да обръщаме внимание на Нютон. По обяд той сякаш изобщо не беше там и когато стомахът на госпожица Бартън изкъркори шумно, аз се усмихнах и предложих да донеса нещо за ядене от „Каменната кухня“. Тя се съгласи с готовност и аз видях колко е гладна и жадна. Отидох в пивницата и бързо се върнах с храна. За жалост се върнах твърде бързо, защото заварих госпожица Бартън да прави нещо на гърнето. Засрамих се и я съжалих, тъй като тя се изчерви, да не говоря, че се ядосах на себе си. След благоприличен период от време отново влязох в кабинета, но разговорът ни беше скован и неестествен поради създалото се неудобно положение.

Най-сетне госпожица Бартън призна, че може би съм постъпил правилно с чичо й.

— Мисля, че направихте добре, като не доведохте тук лекар, господин Елис.

— Много се радвам да го чуя, госпожице Бартън, защото тази мисъл ме измъчваше цяла сутрин.

— Обвиних ви несправедливо.

— Моля ви, не говорете повече за това. Вече го забравих.

Свечери се. Продължавахме да наблюдаваме Нютон, сякаш бяхме на религиозно бдение. Стъкмих огън, който затопли стаята, и предложих да донеса на госпожица Бартън шал, но тя отказа. Мракът прогони и последните отблясъци дневна светлина. Запалих няколко свещи и сложих едната близо до лицето на Нютон, за да забележим всяка осезаема промяна в изражението му. Докато държах свещта до окото му, аз видях, че тъмната материя в центъра на ириса му забележимо потрепва. Започнах да подозирам, че съзнанието му не е тъй помрачено, за да бъде принизен до нивото на жив труп. Окуражих госпожица Бартън да повтори експеримента, за да се увери, че чичо й е добре.

Сънят постепенно ни завладя и на зазоряване Мелхиор скочи на коленете ми и ме събуди. Меката му козина ме накара да забравя защо съм спал в кабинета през нощта, но когато след миг погледнах към креслото на Нютон край камината, видях, че той не е там. Скочих и разтревожено повиках госпожица Бартън.

— Всичко е наред — каза Нютон, който беше застанал до прозореца. — Успокойте се. Гледам как слънцето изгрява. Препоръчвам го и на двама ви. Изключително поучително и показателно зрелище.

Госпожица Бартън ми се усмихна доволно и за момент ми се стори, че всичко скъпо за мен е възстановено. Нютон обаче се държеше сдържано с нас. Тя целуна него и после мен по бузата. Държеше се така, сякаш беше пила от водите на онази река в Хадес55, която предизвиква забрава. Двамата стояхме пред Нютон и се чудехме на изцелението му, смеехме се и се радвахме, че отново сме заедно.

— Но какво ви беше станало? — възкликна госпожица Бартън. — Ужасно ни изплашихте. Бяхме сигурни, че сте се простили с разсъдъка си.

— Извинявайте, че ви разтревожих — промълви той. — Понякога мисленето ме поглъща изцяло и ми въздейства така, сякаш съм получил удар от всемогъщата Божия ръка. Причината е загадка дори за мен. Нямам друго обяснение, освен че яснотата на мисълта обикновено се причинява от странно отделяне от физическото ми тяло. Изпитвал съм го и преди.

Вгледах се в лицето му и видях, че е бледо и изнурено, сякаш на сърцето му тежеше голям камък.

— Убеден ли сте, че се чувствате добре? — попита госпожица Бартън. — Дали да не извикаме лекар?

— Вярно е, сър — потвърдих аз. — Изглеждате блед.

— Може би трябва да хапнете нещо — предложи тя. — И да пийнете кафе.

— Нищо ми няма — настоя Нютон. — Направихте добре, че послушахте господин Елис.

— Чули сте разговора ни? — учудих се аз.

— Да, видях и чух всичко, което стана в тази стая.

— Всичко? — поруменявайки, попита госпожица Бартън, и аз разбрах, че има предвид случката с нощното гърне.

— Всичко — потвърди Нютон и признанието му прогони остатъците от усмивката й.

— Сър, може би не сте толкова добре, колкото смятате — настоях аз, сменяйки темата от състрадание към нея. — Госпожица Бартън говори за лекар вчера, а не по-рано днес. Изминаха почти двадесет и четири часа, откакто ви заварих да седите на креслото.

— Толкова дълго? — промълви той и затвори очи.

— Да, сър.

— Мислех за шифъра — разсеяно каза Нютон.

— Тази сутрин трябва да се явите във Върховния съд.

Той поклати глава.

— Засега не говорете по този въпрос.

— Тогава какво искате да направя, сър?

— Няма какво да се направи.

— Съгласен съм с госпожица Бартън. Трябва да закусим. Аз например съм необичайно гладен.

Никога не бях ял повече, отколкото в онова утро. Нютон пийна малко кафе и изяде само парче сух хляб, сякаш нямаше апетит. Несъмнено мислеше за предстоящата среща с лордовете от Върховния съд.

— По мое мнение девойката е влюбена — неочаквано и учудващо заяви той, след като изпратихме госпожица Бартън до Джърмин Стрийт.

— Какво ви кара да мислите така, сър? — хладнокръвно попитах аз, макар че се изчервих.

— Аз живея с нея, Елис. Мислите ли, че собствената ми племенница е невидима за мен? Може и да не чета сонети по цяла нощ, но познавам особените признаци на любовта. Нещо повече, знам кой е щастливецът.

Нютон ми се усмихна многозначително. Ухилих се като идиот и си помислих, че може би все още има надежда за мен.

Господин Уостън ни закара в Уайтхол, при лордовете от Върховния съд. Нютон изглеждаше много притеснен от предстоящото изпитание. Не го бях виждал толкова развълнуван дори когато стоеше пред дулото на пистолета на Скруп.

— Това е само неофициално заседание — каза той, сякаш се опитваше да си вдъхне смелост. — Пише го изрично в писмото. Надявам се, че въпросът ще бъде решен бързо. Ако бъдете тъй любезен, Елис, бих искал да записвате думите ми в случай че ми потрябва официално копие на процедурата.

И така ми разрешиха да вляза в залата, където се бяха събрали лордовете от Върховния съд, които управляваха страната. Израженията на лицата им не вдъхваха оптимизъм. Те гледаха Нютон така, сякаш не желаеха да бъдат там, презираха го и нямаха намерение да позволят прословутата му интелигентност да ги направи на глупаци.

Бързо разбрах същинския характер на обвиненията срещу него и че господарят ми вероятно е подценил сериозността на положението си, ако може да се каже подобно нещо за Исак Нютон, защото скоро техни светлости споменаха накратко за силната си неприязън към всякакви религиозни разколници и крайни конформисти. След това вратарят доведе граф Гаетано, мошеникът, който се беше опитал да измами Нютон, че е превърнал оловото в злато.

Италианецът беше нервен и крайно неубедителен, докато правеше изявлението си пред лордовете от Върховния съд. Но дори аз не очаквах, че ще излъже тъй нагло и безочливо. На моменти бях толкова стъписан от показанията му, че забравях да записвам думите му.

Той обвини Нютон, че нечестно е изтръгнал подкуп, за да потвърди, че златото, което графът му е показал, е истинско. Освен това Нютон го заплашил, че ще отиде в Кралското дружество и ще го разобличи като измамник, ако не му даде петдесет гвинеи. Гаетано го предупредил, че е положил клетва, а господарят ми се изсмял и отвърнал, че не го е грижа в какво се е заклел пред Библията, тъй като не вярва на написаното там.

Лордовете от Върховния съд напомниха на Нютон, че според закона от 1676 година английското обичайно право е пазител на Светото писание и донякъде на християнската доктрина. Заявиха, че обвиненията са сериозни, макар да не е подсъдим. Единствената им цел била да се уверят, че Монетният двор е поверен на подходящ и почтен човек. Милорд Харли водеше разпита срещу Нютон, а милорд Халифакс беше негов защитник.

Нютон стана, за да отговори на обвиненията на италианеца. Говореше безпристрастно, сякаш обсъждаше научен въпрос с членовете на Кралското дружество. Аз обаче видях колко е потресен от обвиненията, които хитро и ловко смесваха обстоятелствата на трансмутацията на графа с неясното естество на религията на Нютон.

— Бих желал позволение от ваши светлости да ви представя писмо, което ми беше изпратено от холандския посланик в Лондон — започна той.

Лордовете от Върховния съд кимнаха и Нютон ми даде писмото да го занеса на масата им. Изправих се, взех писмото, занесох го на масата, поклоних се официално, оставих го пред тях и после се върнах на стола си до Нютон.

— Съдържанието му ще потвърди, че граф Гаетано е откраднал петнадесет хиляди марки от братовчеда на посланика във Виена.

— Това е проклета лъжа! — заяви италианецът.

— Граф Гаетано — каза милорд Халифакс и даде писмото на останалите лордове да го прочетат. — Вие имахте думата. Трябва да дадете на доктор Нютон възможност да отхвърли обвиненията, без да го прекъсвате.

— Благодаря, милорд. Посланикът ме уведоми, че е готов лично да даде показания, че графът е пътувал из Европа и е получавал пари под предлог, че демонстрира изкуството на трансмутацията. В Лондон се представя като граф Гаетано, но в Италия и Испания е граф Де Руджиеро, а в Австрия и Германия се нарича фелдмаршал херцог Баварски — заяви Нютон, изчака ефекта от разкритието си и продължи: — Истината обаче е, че той не е благородник. Казва се Доменико Мануел, син на неаполитански златар и ученик на Ласкарис, друг голям шарлатанин и измамник.

— Глупости! — презрително се изсмя графът. — Холандският посланик е долен лъжец като вас, доктор Нютон, или затъпял от пиене като останалите си съотечественици.

Забележката не се понрави на лордовете от Върховния съд и лорд Халифакс изрази очевидното им раздразнение.

— Граф Гаетано, или както там се казвате, може би ще ви бъде интересно да отбележим, че освен далечен родственик на холандския посланик, нашият скъп крал Уилям също е холандец.

Италианецът се обърка.

— Не исках да кажа, че Негово величество е пияница, нито че всички холандци са такива, а само че посланикът греши…

— Замълчете, сър — прекъсна го лорд Халифакс.

След това Нютон лесно опроверга твърденията на граф Гаетано и накрая лордовете се разпоредиха италианецът да бъде изкаран от съда и заведен под стража в „Нюгейт“, за да чака по-нататъшно разследване.

— Боя се, че все още не сме вън от опасност — прошепна Нютон, докато пазачите извеждаха Гаетано от Уайтхол.

— Доведете следващия свидетел — каза милорд Харли, — господин Даниел Дефо.

— Как е излязъл от „Нюгейт“? — промълвих аз.

Стомахът ми се сви от страх при мисълта какво може да каже Дефо срещу господаря ми, но не промених изражението на лицето си и му се усмихнах самонадеяно, за да осъзнае, че е невъзможно да опетни доброто име на велик човек като Исак Нютон.

Нямаше съмнение, че арестът на италианеца осезаемо е въздействал на Дефо, който изглеждаше обезпокоен от участта му. Той обаче скоро възвърна хладнокръвието си и се оказа много по-неотстъпчив свидетел.

Обвиненията му срещу Нютон бяха две. Първо, че посещава разколническата църква на френските социнианци в Спайтълфийлдс, и второ, че е близък приятел на господин Фасио, хугенотът от Швейцария, на когото бях представен в кафенето, преди да се разболея от малария.

— Господин Фасио е подозиран, че членува в секта на крайни разколници, които вярват, че могат да възкресяват мъртъвци — обясни Дефо.

— Как ще отговорите, доктор Нютон? — попита лорд Харли.

Нютон стана и тържествено се поклони.

— Думите му са истина, милорд, но ви уверявам, че тези въпроси могат лесно да бъдат обяснени, така че да останете доволни. Влязох във френската църква в усилие да намеря информация, която да ми даде възможност да хвърля светлина върху убийствата, извършени в Тауър. Единият убит, капитан Морне, беше член на тази френска църква и аз отидох там с надеждата да разговарям с приятелите му и да разбера дали е имало обстоятелства, които може да са го принудили да отнеме живота си. А що се отнася до господин Фасио, той е млад човек с възгледи, които не одобрявам. Но господин Дюйе е член на Кралското дружество и мой приятел и съм убеден, че с течение на времето интелигентността ще му позволи да преосмисли младежките си увлечения и да осъзнае разума в доводите, които често съм изтъквал пред него противно на очевидно богохулствените му схващания. — Нютон ме погледна така, сякаш думите му се отнасяха и за мен. — Вярвам, че е по-добре да живеем в страна, където глупците могат да бъдат изведени от невежеството им с мъдрите съвети на по-възрастните, вместо с изтезания и екзекуции, както е във Франция.

— Вярно ли е, че сте заповядали господин Дефо да бъде хвърлен в затвора, доктор Нютон? — попита лорд Харли.

— Милорд, какво друго можех да направя с човек, когото залових тайно да претърсва кабинета на Монетния двор, където има множество държавни документи от поверително или деликатно естество, свързани със сеченето на новите монети?

— Истина ли е, сър? — обърна се лорд Харли към Дефо.

— Истина е, че бях арестуван в кабинета на Монетния двор, сър, но не съм търсил документи.

— Тогава какво правехте в кабинета на Монетния двор? — попита лорд Халифакс. — Не отидохте ли там в отсъствието на доктор Нютон и неговия служител?

— Не знаех, че не са там. Исках да съобщя на Пазителя информация за фалшификатори на монети.

— Кабинетът на Монетния двор е заключен, когато служителят ми и аз не сме там — възрази Нютон. — Нито служителят ми, нито аз сме приемали господин Дефо в кабинета. Нещо повече, така наречената му информация беше лъжа, за да се опита да обясни неправомерното си присъствие в нашия кабинет. Може ли господин Дефо да даде клетвени показания срещу фалшификаторите на монети, за които е искал да ми съобщи?

— Не знам имена. Имам само известни подозрения.

— Подозрения — повтори Нютон. — И аз ги имам, господин Дефо. Не мислете, че можете да измамите техни светлости, както се опитахте да направите с мен.

— Вие сте лъжец, сър, а не аз — настоя Дефо и изигра най-силния си коз. — Готов ли сте да да положите клетва според Закона за проверката пред техни светлости, за да докажете, че сте добър англиканец?

Законът за проверката от 1673 година изискваше държавните служители и публичните личности да положат клетва за вярност и да получат светото причастие по ритуалите на англиканската църква. Изтръпнах. Нютон отричаше Триединството и никога нямаше да го стори. За миг бях сигурен, че всичко е загубено. Нютон обаче въздъхна дълбоко и се поклони.

— Винаги съм готов да направя онова, което техни светлости искат от мен — каза той, — дори ако това означава да угодя на човек, хвърлен в затвора за дългове и разколник от общоприетата религия.

— Вярно ли е, че сте разорен, господин Дефо? — попита милорд Халифакс.

— Да, милорд.

— А готов ли сте да положите клетва според Закона за проверката? — настоя лордът.

— Доктор Нютон си играе на криеница с религията и всемогъщия Бог — заяви Дефо и после наведе глава. — Но откровено казано, милорд, не мога.

Лордовете от Върховния съд разбраха колко лицемерен и заядлив е господин Дефо и го освободиха с предупреждението в бъдеще да внимава кого обвинява. След това лорд Халифакс предложи лорд Харли да поднесе извиненията на техни светлости, че са накарали Нютон да изтърпи подобни срамни обвинения от страна на недостойни измамници като граф Гаетано и Даниел Дефо. Лорд Харли го стори, но отбеляза, че Върховният съд е извършил разпита в интерес на Монетния двор. И с това заседанието на съда приключи.

Когато излязохме от залата, аз сърдечно поздравих Нютон и заявих, че съм изключително доволен от изхода.

— Както Аристотел пише в своята „Поетика“, заговорът е душата на трагедията. Съзаклятието срещу вас лесно можеше да успее и да ви освободят от длъжността. Или да ви накажат още по-лошо.

— Провалът им отчасти се дължи на вашето усърдие, тъй като разкрихте много неща за господин Дефо — отвърна Нютон. — И на господин Фасио. Той писа на приятелите си в Европа за граф Гаетано. Но истината е, че враговете ми бяха зле подготвени. Ако бяха по-убедителни, нямаше да се разобличат тъй лесно.

Поклатих глава.

— Само като си помисля какво можеше да се случи. Трябва веднага да се приберете в дома си.

— Защо?

— Племенницата ви сигурно изгаря от нетърпение да чуе какво е станало.

Той обаче вече мислеше за нещо друго.

— Всичко това беше нежелано отвличане на вниманието ми от главния въпрос — разгадаването на проклетия шифър. Напрягах мозъка си, но все още не мога да го проумея.

През следващите няколко седмици Нютон постигна малък напредък с шифъра и един ден, когато бяхме в кабинета, това ме накара да му предложа да потърси помощ от доктор Уолис от Оксфорд. Нютон отхвърли предложението ми с презрение и присмех.

— Да поискам помощ от Уолис? — недоверчиво попита той, галейки котарака. — По-скоро бих помолил за мнение Мелхиор. Едно е да вземеш назаем книги от някого, но съвсем друго е да използваш ума му. Да отида при него, да хвана ръката му и да призная, че съм затруднен с шифъра? Той ще обърне небето и земята, за да направи нещо, което аз не съм могъл, и после ще разкаже на целия свят. Непрестанно ще ми го натяква. Предпочитам да забия кинжал в сърцето си, отколкото да му позволя да ме тормози. — Нютон кимна ядосано. — Но имате право, че ми предлагате това, защото ще пришпори мозъка ми да измисля решение на загадката. Нямам намерение да хленча като некадърен аритметик, който упражнява наученото или видяното, но ако сбърка, не знае как да намери грешката и да я поправи, и ако му зададеш по-сложна задача, напълно се обърква. Да, вие ме окуражавате да разсъждавам пъргаво и правилно за честотата на повторение на числата. Кълна се, че няма да намеря покой, докато не разнищя загадката.

Забелязах, че колкото по-умен е един човек, толкова е по-сигурен в убедеността си, че може да реши загадка, с която не може да се справи никой друг. Това показваше правилността на теорията на Платон, че познанието включва вяра, но отива отвъд нея.

След това Нютон постоянно държеше черен графит и лист хартия, който изписваше с букви и алгебрични формули, опитвайки се да разгадае шифъра, и понякога забравях, че работи. Но много добре си спомням момента, когато най-после разби кода. Изведнъж се заговори за подписването на мирен договор с французите. Официалните преговори се водеха от май в холандския град Рейсвейк. Това беше хубаво, защото флотата беше в ужасно състояние на котва в Торбей поради липса на провизии, дължаща се на остър недостиг на парични средства. Брат ми Чарлс каза, че дори сме взели назаем холандски пари, за да платим на английските моряци. Ако това беше истина, тогава единствено мирът можеше да подобри положението ни.

Датата беше 27 август 1697 година. Още си спомням колко се изненадах, когато Нютон не обърна внимание на новината за мирния договор, а победоносно ме уведоми, че е разкодирал буквите и е разбрал смисъла им.

Повярвах му веднага, защото на лицето му беше изписано огромно задоволство, и го поздравих горещо. Той настоя да ми покаже оригиналната структура на шифъра, за да се уверя, че казва истината. Нютон придърпа стол до масата в кабинета ни в Монетния двор, бутна Мелхиор настрана от книжата си и ми показа множеството страници на усърдния си труд.

— Преди няколко дни добих смътна представа как мога да го разгадая — развълнувано обясни той. — Сега обаче разбирам, че всичко се основава на постоянни величини и функции, което е малко по-груба система на моите флуксии. Шифърът използва като ключова кратка повтаряща се дума, известна на двамата човека, които си кореспондират. Да речем, че ключовата дума е фамилното ви име, Елис. Пишещият шифъра я повтаря под посланието ето така. — Нютон написа два реда на лист хартия.

— Обърнете внимание, че всичките букви от азбуката имат числена стойност от едно до двадесет и шест — добави той.

— Буквата „T“ в нашето послание е двадесетата по ред в азбуката. Добавяме това към ключовата буква отдолу. Това е „E“, петата буква от азбуката. Сумата от тези две букви е двадесет и пет — буквата „Y“. Тя става първата буква в шифъра. Разбира се, сумата от всеки две букви лесно може да бъде повече от двадесет и шест, например в случая с буквите „T“ и „S“. Сборът им е тридесет и девет. За да не се свършат буквите, започваме азбуката отначало, така че след двадесет и шестата буква „Z“, буквата „A“ става двадесет и седма и така нататък. По този начин числото тридесет и девет ни дава буквата „M“. Когато е завършено, шифрованото послание би изглеждало така:

— Човекът, който иска да разгадае посланието, извършва процедурата по обратния ред — продължи Нютон. — Той написва шифъра с повтарящата се ключова дума отдолу и изважда числените стойности. Петата буква „E“ се изважда от двадесет и петата „Y“ и се получава двадесет. След това се добавя двадесет и шест, за да не се получат отрицателни числа. Това ни дава четиридесет и шест и буквата „T“. Ако погледнем закодираната дума „XUPAY“, ще видим, че ако извадим буквата „S“ от нашия код от буквата „A“ в шифъра, ще получим едно минус деветнадесет, което ще ни даде минус осемнадесет. Минус осемнадесет плюс двадесет и шест е равно на осем, което ни дава буквата „H“, думата „LIGHT“ от посланието.

Кимнах, защото бавно започнах да разбирам схемата на шифъра, който Нютон описваше.

— Както вече споменах, шифърът се основава на главния принцип на повтаряща се ключова дума. Това обаче го прави по-лесен за разгадаване, защото ключът постоянно е пред очите на онзи, който го тълкува. Например в шифъра от Тауър буквата „X“ се среща на две места и двата пъти скрива буквата „L“. По подобен начин буквата „U“ се среща на три места и два пъти скрива буквата „I“. И може да се забележи, че в една четвърт от случаите често срещаните фрагменти като „TH“ в „THE“ съответстват точно на „EL“ в „ELLIS“. Това е слабостта на системата. Ето защо, изобретателят на шифъра е добавил и остроумна числена сила, която раздвижва ключа, за да скрие много по-успешно често срещаните фрагменти. Но и това е просто, защото ключовата дума се променя въз основа на посланието в елементарна прогресия и става функция на буквата „L“. Първите пет букви в посланието са закодирани по обикновения начин.

— Но за следващите пет букви ключът се променя въз основа на петте закодирани букви — „Y“, „T“, „Q“, „U“ и „H“, в зависимост от това дали буквите на шифъра се появяват преди или след „L“. Всички закодирани букви между „M“ и „Z“ стават причина ключовата дума да се увеличи с една буква. Но всички букви преди или включващи „L“, налагат потребната буква на ключовата дума да остане същата. Или, казано с други думи, буквите от „A“ до „L“ са постоянни величини, а от „M“ до „Z“ — променливи. Например в:

— Буквата „Y“ се появява след „E“, което ни кара да увеличим ключовата дума с една буква, „F“. Това е вярно за „T“, „Q“ и „U“, но не и за „H“, затова следващата ключова дума става „FMMJS“. Така получаваме:

— По същия начин X, Q и V променят първите три букви на новата ключова дума, „FMMJS“, така че става „G“, „N“, „N“. Но тъй като „C“ и „F“ са пред „L“, не трябва да увеличаваме с нищо, затова получаваме нова ключова дума, „GNNJS“, а накрая — следното:

— За да разгадаеш шифъра, изваждаш числената стойност на ключовата дума от числената стойност на шифъра, като всеки път добавяш двадесет и шест. Например „Y“, равно на двадесет и пет, минус „E“, равно на пет, прави двадесет, плюс двадесет и шест прави четиридесет и шест или буквата „T“. По подобен начин последната буква в нашия шифър „A“, равна на едно, минус „G“, равна на седем, прави минус шест, плюс двадесет и шест, прави двадесет или буквата „T“. Това е гениална математическа вариация, защото шифърът става почти неразгадаем.

— Но как го разтълкувахте, сър?

— Благодарение на невежата вариация на господин Скруп. Той е въвел кратка математическа прогресия в образеца, който е избрал от първото послание, дадено му от Джордж Мейси. Просто е добавил едно към първата буква, извадил е едно от втората, добавил е две към третата, извадил е две от четвъртата и така нататък. Едва след време разбрах, че посланието, написано с тебешир на стената до трупа на Мърсър, е първият ред на писмото, което намерихме у Мейси. Проумях това и разбрах, че шифърът е бил използван неграмотно, без разбиране, и целта му е била да ме обърка още повече, и чак когато проумях цялото послание, другите букви започнаха да показват математическа последователност. Що се отнася до разгадаването на останалото, трябва да призная, че късметът беше на моя страна. Нищо не съдейства за разкриването на тайната на шифъра така, както човешките грешки. Човекът е естествен враг на математиката, защото е предразположен към грешки и мисловни схеми. Заговорниците постоянно са използвали две фрази като призив за крайна разпаленост и фанатизъм. След малко ще се уверите, че те са нечувани фанатици и изключително опасни за стабилността на нашето кралство.

Нютон ми показа множеството варианти, които бе измислил през месеците на усилен труд, но имаше толкова много квадратни уравнения, че не можах да разбера как точно е разгадал шифъра. По-късно нещата ми се изясниха, защото преписах писмото, което той все пак изпрати на Уолис, където подробно обясняваше схемата на шифъра. Не проумях обаче математическите операции. Нютон каза, че те трябва да покажат как работи умът му на Уолис, който няма мозък да разгадае подобен шифър.

Главата ме заболя от всичката тази алгебра, сякаш отново бях в училище или болен на легло, както в деня, когато Нютон реши да ускори оздравяването ми, като ми обясни системата на флуксиите си. Посланията обаче бяха пределно ясни и разкриваха нещо ужасяващо, което се кроеше в Тауър.

— Двете фрази, които са използвали постоянно и в крайна сметка в своя вреда, са „Помнете Свети Вартоломей“ и „Не забравяйте сър Едмънд Бери Годфри“.

— Но това беше написано на кинжала на Морне! — възкликнах аз.

— Точно така. Думите са и част от фразата, която Скруп е избрал да използва. Първото послание е било оставено от господин Скруп върху трупа на господин Кенеди. Скруп го е получил от господин Мейси. Нито единият от двамата обаче не е знаел какво означава написаното. Предполагам, че никога няма да разберем как писмото е попаднало у господин Мейси. Подозирам, че хората, използващи шифъра, са убедени в неговата неразгадаемост и не са взели достатъчно предпазни мерки къде оставят кореспонденцията си. И Мейси случайно е попаднал на него. — Нютон прочете на глас превода:

— Мисля, че „лорд А.“ е самият лорд Ашли, членът на Парламента, представител на Пул. Той е посетил капитан Морне, както докладваха нашите шпиони. Лорд Ашли е внук на граф Шафтсбъри, Антъни Ашли Купър, който е оглавявал опозицията на крайните виги срещу краля. Бил е прословут привърженик на „Зелените ленти“ и републиканец и е избягал в Холандия след провала на Ръжения заговор за убийството на крал Чарлс.

— Чувал съм за „Зелените ленти“, сър. Баща ми използваше израза като обиден термин, но така и не разбрах какво означава.

— По време на управлението на Чарлс II „Зелените ленти“ представляваха за нашата страна по-голяма опасност, отколкото французите — обясни Нютон. — Те са група крайно настроени виги протестанти, мразят римокатолиците почти колкото монарсите и искат премахването и на двете в Англия. Стремяха се да възстановят републиката и да направят Ричард Кромуел върховен лорд-протектор. „Зелените ленти“ организираха няколко заговора да убият крал Чарлс или римокатолиците. Паписткия заговор през 1678 година, предвождан от Тайтъс Оутс, който инсценира фалшив католически заговор срещу краля, е най-зловещият, защото много католически свещеници бяха несправедливо обвинени и екзекутирани. Но след смъртта на Шафтсбъри през 1683 година не се чу нищо повече за „Зелените ленти“ и Славната революция, която свали от престола католика крал Джеймс. При толкова много католически заговори за детронирането на крал Уилям — първо Ейлсбъри и после сър Джон Фенуик, не е необходимо да се пускат слухове за фалшиви.

— Вероятно лорд Ашли и приятелят му по писма се опитват да разберат дали католиците все още кроят заговори срещу крал Уилям — предположих аз. — Мисля, че всеки родолюбив англичанин би искал да открие потенциални предатели сред нас.

— Въздръжте се от преценка още малко — посъветва ме Нютон. — Замислете се за писмото на доктор Уолис, което Мейси му е дал. Смятам, че там е отговорът на първото послание.

— Е, какво е мнението ви сега?

— Признавам, че звучи като пореден Папистки заговор — отвърнах аз.

— Въпросът е много по-сериозен. „Никой няма да избяга от нас“? Все още ли не ви е ясно?

— Да, само че се боя да го кажа, докторе.

— Тогава аз ще го кажа вместо вас, мой млади приятелю. Това е план за избиване на римокатолиците в Лондон. В нощта на Свети Вартоломей през 1572 година хугенотите в Париж са били разпознавани по данъчните списъци. Говори се, че около десет хиляди протестанти, мъже, жени и деца, са били убити за една нощ и още много други в провинцията.

— Но това е било преди повече от столетие — възразих аз. — Пък и англичаните не са като французите. Ние не убиваме хората в леглата им. Освен това в Лондон няма толкова много католици, колкото са хугенотите в Париж.

— Мислите ли? — подигравателно се засмя Нютон. — В Лондон има много тайни римокатолици — църковните паписти само на думи са привърженици на англиканската църква и извършват тайно своите богослужения.

— Законът за проверката не изисква ли да положат клетва за вярност към англиканската църква? Човек може да бъде глобен за неподчинение.

— Малцина са глобени. Законът е лош и рядко се прилага.

— Продължавам да твърдя, че хората в Англия не са убийци, каквато и религия да изповядват.

— Якобитът Макдоналдс от Гленко не беше ли хладнокръвно убит от войниците на крал Уилям в Шотландия? Доколкото си спомням, това се случи само преди пет години.

— Те бяха шотландци — рекох аз, сякаш това обясняваше как е възможно да стане подобно ужасяващо нещо. — Шотландски жертви и шотландски войници. Какво друго може да се очаква от тях? Лондончани не проявяват такава крайна нетърпимост, нито са такива варвари.

— Но какво би се случило, ако лондончани бъдат провокирани, макар и по вероломен начин? Вие сте твърде млад, за да помните как за Големия пожар в Лондон обвиниха и обесиха един католик на име Пейдло, въпреки че както всеки ученик знае, пожарът започна случайно, предизвикан от хлебопекар на Пудинг Лейн. Както и пожарът в Саутуърк през 1676 година, макар че за него беше обвинен друг римокатолик, този път йезуит на име Гроув. Смята се, че пожарът в Саутуърк е бил планиран от католици като прелюдия към избиването на лондонски протестанти. А по време на Революцията лондончани не очакваха ли да бъдат изклани от ирландските войници на крал Джеймс, с помощта на които той се надяваше да запази кралството си? Не, Елис. Лондончани са като жителите на всеки голям град — лековерни и безумни. По-скоро бих се доверил на бясно куче, отколкото на постоянно променящото се мнение на лондонската тълпа. Питам се дали всеки, присъствал на екзекуция на Тайбърн, има такова добро мнение за населението на този град като вас.

— Съгласен съм, сър, че ако бъде провокирана, тълпата е неуправляема. Но не виждам как англичаните могат да бъдат подведени от френски хугеноти. По какъв начин може да бъде предизвикана тълпата?

— Няма да е трудно. Но трябва да разберем повече, при това бързо, защото загубихме много време за разгадаването на шифъра.

— Все още ми е трудно да възприема написаното.

— Тогава прочетете посланието, което намерихме у трупа на капитан Морне.

— Това разсейва ли съмненията ви?

— Да — чух се да казвам аз. — Само като си помисля, че изпитвах състрадание към него.

Нютон кимна мълчаливо.

— Посланията не бяха ли четири, сър? Разгадахте ли онова, което взехме от клетия господин Туисълтън?

Без да пророни дума, Нютон ми връчи разкодирания текст и ме остави да го прочета. Написаното беше изключително обезпокоително.

— Трябва да призная, че това писмо малко ме затрудни — обясни Нютон. — „Златарят Джонатан Амброуз, който известно е, че мрази Нютон“? Неправилна граматика. Подобно нещо може да утежни живота на човека, разгадаващ шифъра.

— Омаловажавате въпроса, сър, защото според писмото животът ви е в смъртна опасност.

— Мисля, че и двамата сме в такава опасност.

— Но в моя случай аз трябва да бъда убит заедно с останалите, а вие — пръв, преди всички. И това може да се случи всеки момент.

— Не и преди кралят да се върне от войната. Пише го в посланието, Елис.

— Сега разбирам защо сержант Роан прояви такова любопитство към вас — тъжно отбелязах аз.

— Разговаряли сте с него?

— Веднъж, когато го проследих до Уестминстър — признах аз. — Изпуснах го за малко и после се сблъсках с него. Държа се любезно. Пийнахме заедно. Реших, че ще мога да науча повече за него.

— А сега откривате, че той е научил повече за мен, така ли?

Кимнах нещастно, засрамен да призная, че му бях казал дори адреса на Нютон.

— Няма значение — каза той. — Не е трудно да се получи информация за мен. Ако не му бяхте казали нищо, сержант Роан щеше да я научи по друг начин. Затова, успокойте се. Ние сме готови за тях и знаем, че са безмилостни. Мейси несъмнено е бил изтезаван и убит, защото се е опитал да разгадае посланията им. Дори капитан Морне, който е бил един тях, не е бил в безопасност, когато скандалът за дуел е заплашил да осуети плановете им. Трябва да действаме изключително предпазливо.

— Защо са оставили жив господин Туисълтън?

— Кой би се вслушал в думите на един луд? Самият вие го казахте. Оставили са го жив и дори са му дали закодирано писмо, защото са уверени в стратегията и шифъра си. Това обяснява и защо господин Туисълтън е искал да ме нападне. Но ми се щеше да бях проявил съобразителност и да бях записал думите му. Подозирам, че ни е казал ключовата дума за шифъра, когато го посетихме в „Света Мария Витлеемска“. Спомняте ли си какво отговори, когато го попитах за смисъла на буквите?

— „Кръв. Кръвта е в основата на всичко.“

— Каза го и буквално, и преносно. „Кръв“ е ключовата дума в шифъра. — Нютон тъжно поклати глава. — Понякога ми се струва, че съм много глупав.

— Остава да разберем само едно нещо. Защо всичко това става в Тауър?

— Мислих по този въпрос — призна той. — И стигнах до извода, че ако тълпата трябва да бъде въоръжена, няма по-подходящо място от Кралския арсенал.

— Да, разбира се. Там има оръжия за цяла армия. Какво ще правим?

— Трябва да се намесим в тайната кореспонденция. Само тогава ще намерим доказателства, които да представим на милорд Халифакс. И за да го сторим, необходимо е да научим повече за заговорниците, най-вече кога точно възнамеряват да извършат предателството. Бих искал да разбера повече и за доктор Дейвис. Единият от нашите шпиони не проследи ли сержант Роан до съда в Уестминстър Хол? Вероятно доктор Дейвис е бил човекът, с когото сержантът се е срещнал там. Узнаем ли това, ще настроим единия срещу другия.

Шпионинът ни Хъмфри Хол беше много усърден, както вече споменах, и на другия ден отидох в Уестминстър Хол с него да видя дали ще разпознае човека, когото бе видял да се среща със сержант Роан. Мъжът обаче не беше там. Нямаше го и на следващия ден. Господин Хол го забеляза едва в петък, на трети септември.

Огледах го добре, когато го проследихме от „Лебедът с двете шии“ на Тътъл Стрийт. Човекът беше петдесетгодишен, висок, но с криви крака и дебел врат. Главата му едва се подаваше от тялото. Ненормално голямата му брадичка беше колкото останалата част на странното му лице и изглеждаше постоянно наведена към гърдите. Очите му бяха малки и непрекъснато се стрелкаха насам-натам, челото — ниско, скрито под огромна шапка, а кожата му бе зачервена очевидно в резултат на прекаленото му пристрастяване към виното. Над едната си вежда имаше грамадна брадавица. Дрехите му бяха не просто на духовник, а епископални, защото беше облечен в расо. Изключение правеше единствено дългият розов шарф. Говореше като продавач или носач от Саутуърк, защото го чухме да приказва със собственика на пивницата с пронизителен, напевен глас, сякаш постоянно се оплакваше. Можеше да го помислим за образован човек или дори за адвокат, чието присъствие в съда е по инструкции на клиента му, тъй като там имаше мнозина, които никой не беше чувал да се изказват.

Проследихме странния доктор Дейвис до жилището му в северната част на Акс Ярд и научихме някои факти за него от господин Бийл, бъбривият собственик на пивница „Брадвата“, когото срещнахме на улицата и чието семейство живееше там отпреди Големия пожар. Той ни каза, че доктор Дейвис е учил в Кембридж и е син на анабаптистки свещеник от армията на Оливър Кромуел. Бил свещеник във флотата, написал книга, наскоро се оженил за богата вдовица, която била на гости на роднини, имал държавна пенсия и бил баптистки пастор в Уопинг.

Благодарихме на господин Бийл с пет шилинга за информацията и мълчанието му и тръгнахме към Уопинг, за да научим повече.

Не харесвах баптистите, защото що за секта е онази, която следва наставленията на луд човек като Йоан Кръстител? Той е живял в пустинята и е ял скакалци. Баптистите биха се вбесили, тъй като само глупаците и невменяемите доброволно биха признали, че истинското име на проповедника им в Уопинг не е Пол Дейвис, а Тайтъс Оутс, участникът в прословутия Папистки заговор, който беше изфабрикувал обвинения, че йезуитски свещеници планират да убият крал Чарлс II и да качат на престола херцога на Йорк, неговият брат католик.

За господин Хол и за мен беше голям шок, че зъл човек като Тайтъс Оутс е на свобода и на всичкото отгоре проповядва Божието слово. Господин Хол беше толкова потресен от разкритието, че се почувства задължен да отиде на църква и да се помоли. Преди да бъдат разобличени злостните лъжи на Оутс, без съд и присъда бяха избити тридесет и пет невинни души.

Херцогът съди Оутс за клевета през 1684 година и получи обезщетение на стойност сто хиляди фунта. Оутс нямаше пари да плати и беше хвърлен в затвора за длъжници. Но най-лошото за него тепърва предстоеше. Следващата година херцогът се възкачи на престола и Оутс беше съден за лъжесвидетелстване пред съдията Джефрис, който изказа съжаление, че законът не предвижда обезглавяване. На другия ден Оутс беше налаган с камшик по разстоянието от три километра от „Нюгейт“ до Тайбърн. Той беше осъден на доживотен затвор, както и да бъде приковаван на позорния стълб веднъж годишно — нещо, убило много по-силни хора от него. И тогава за последен път чух за Тайтъс Оутс до онзи септемврийски петъчен следобед.

Исках да разбера защо Оутс е на свобода и отидох при господин Джонатан Тейлър, мой приятел, адвокат в Апелативния съд в Уестминстър Хол. Носеше му се славата, че е същински алманах по правните въпроси. Той бързо доразказа съдебната история на Тайтъс Оутс до същата дата. Тейлър ми каза, че когато през 1688 година Уилям заема английския престол, съдия Джефрис бил затворен в Тауър и Оутс подал петиция до Парламента за преразглеждане на присъдата му. И благодарение на антикатолическите настроения в страната, въпреки доказателствата, че е участник в заговор, довел до смъртта на множество невинни хора, през декември същата година Оутс бил помилван и тихомълком освободен от затвора. Според Тейлър дори му били отпуснати десет фунта седмично от парите на тайните служби. Сумата не беше малка. След това написал дълъг разказ за преживяванията си, публикуван под заглавието „Тиранията на показ“. Всички прочели книгата, я смятали за най-отвратителната клевета срещу крал Джеймс. Оутс си позволил да я подари на Уилям, но кралят не можел да направи нищо, макар че произведението невярно хулело покойния баща на кралицата.

Уведомих Нютон, че доктор Дейвис е самият Тайтъс Оутс. Той се изненада много, но веднага заяви, че е логично, макар и неприятно, Оутс да участва в заговор за избиване на лондонските католици.

— Очевидно затворът и налагането с камшик не са научили господин Оутс на много неща — отбеляза Нютон.

— Възможно ли е милорд Ашли да не знае за истинската самоличност на доктор Дейвис? — попитах аз. — Не мога да повярвам, че милорд Ашли би имал взимане-даване с такъв дявол, ако знае кой е.

— Граф Шафтсбъри, дядото на Ашли, е помогнал на Оутс да уведоми Тайния съвет за Паписткия заговор. Ако не беше той, никой нямаше да чуе за Оутс. Освен това мисля за важно, че заговорът ще се осъществи в момент, когато страната се опитва да сложи край на войната. Същото беше и с Паписткия заговор, който беше извършен, докато крал Чарлс сключваше мирен договор с холандците. За някои хора мирът невинаги е желан, защото означава край на доходните държавни поръчки за снабдяване на армията и флотата. Нещо повече, това означава да се плати на войниците, като се искат пари от Парламента, който непрекъснато засилва властта си за сметка на аристокрацията. — Нютон поклати глава. — Безпокоят ме много неща. Но вие свършихте добра работа, мой млади приятелю. Разкрихте един от главните организатори на съзаклятието. Бих желал да науча повече за плановете им. Съмнявам се дали сержант Роан или някой друг от французите може да бъде убеден да ни каже повече. Оутс може да проговори.

— Не виждам как и защо — намръщих се аз.

— Познавам младия милорд Ашли. Срещали сме се в „Гърка“ и в клуб „Кит Кат“. Той е на вашите години, горе-долу колкото вас на ръст и е ужасен сноб. Може би това е една от причините да не се познава с Тайтъс Оутс. Може да използваме това като наше предимство. Ще изпратим на Оутс кодирано писмо с покана да се срещне с лорд Ашли на определено от нас място и Оутс ще ни разкаже всичко.

— Но как? Все още не разбирам.

— Вие ще играете ролята на лорд Ашли.

— Аз?

— Кой друг? Аз съм твърде стар, но може да се представя за ваш прислужник. Ще вземем назаем карета с шест коня от милорд Халифакс. Ще ви намеря хубави скъпи дрехи, подхождащи за бъдещия граф Шафтсбъри. Ще уредим среща с Оутс близо до клуб „Кит Кат“ в Хампстед, където знам, че членува. Тримата ще отидем на разходка сред природата, сякаш крием много тайни.

— Дали ще успеем, сър? Щом сте набелязан да ви убият, Тайтъс Оутс вероятно знае как изглеждате.

— Не се отличавам с нищо и освен това си спомням, че лорд Ашли има прислужник с превръзка на едното око. И аз ще си сложа. Така ще се прикрия по-добре.

— Тогава освен чиновник, ще бъда и актьор?

— Да, Елис. Като Уилям Маунтфорд.

— Моите уважения, сър, но избрахте неуместен пример. Актьорът Уилям Маунтфорд беше убит.

— Нима?

— Не си ли спомняте? Осъдиха лорд Моън.

— Да, сега си спомням. Не беше убит заради играта си, а заради връзката си с дама, срещу която лорд Моън възразяваше.

— Ще скрия пистолет в каретата, за да се отбранявам, ако ни разкрият. Мисля, че планът ви да измамите Оутс и приятелите му хугеноти е най-опасното нещо, което сме предприемали.

— Ще вземем всички предпазни мерки. Господин Хол ще ни бъде кочияш. И той ще бъде въоръжен. С Божията помощ, ще успеем.

Нютон извади празен лист и написа следното послание:

В понеделник сутринта взехме за мен дрехи втора употреба от магазина на господин Джордж Хартли на Монмаут Стрийт с обещанието, че ще ги върнем, когато си свършим работата с тях. Издокарах се в копринен костюм, копринени чорапи, кадифена пелерина, хубава боброва шапка с щраусово перо, бастун със сребърна дръжка, къса шпага с позлатена ръкохватка, напарфюмирана сребриста перука, меки, ухаещи на жасмин ръкавици, син шал и широк кожен маншон за ръцете, където скрих малък пистолет. Това бяха най-хубавите дрехи, които бях обличал, макар да изпитах известно неудобство от информацията на господин Хартли, че ги е взел от трупа на дързък и елегантен разбойник на име Грегъри Харис, обесен на Тайбърн. Дрехите му били продадени от палача, който имаше привилегията да го стори. Завърших облика си на лорд с голямо количество пудра на лицето, перуката и редингота си и кутийка за енфие и заех няколко превзети пози. Чувствах се свръхизискан, още повече когато Нютон ми каза, че действително приличам на лорд. Единствено съжалявах, че госпожица Бартън не може да ме види и да се съгласи с мнението на чичо си.

В седем вечерта каретата на милорд Халифакс взе Нютон и мен от Тауър и ни откара на север към Хампстед и клуб „Кит Кат“, който се намираше в странноприемницата „Горното шише“ на Хийт Стрийт. Докато минавахме през града, хората ни гледаха, защото каретата беше много хубава, със стъклени прозорци, двама кочияши в ливреи и шест черни коня със зелени панделки, завързани на гривите и опашките.

Няколко минути преди осем каретата спря пред странноприемницата в Хампстед, най-модната част на Лондон, тъй като беше разположена на високо, проветриво плато. „Кит Кат“ беше клуб на най-разпалените виги и най-известният в Лондон и сред членовете му бяха писателят публицист Джонатан Суифт, есеистът и критик Джоузеф Адисън, есеистът и драматург сър Ричард Стийл, архитектът, пътешественик и драматург сър Джон Ванбурх, драматургът поет Джон Драйдън, драматургът Уилям Конгрийв, художникът сър Годфри Нелър, лорд Ашли и лорд Моън, който бе убил актьора Уилям Маунтфорд, а по-късно и херцог Хамилтън на дуел. Клубът беше шумен, осветен ярко като вътрешността на фенер. Разумно го бяха направили там, а не в Сити, защото някои от по-младите членове се славеха като безнравствени и често палеха огньове по Хийт Стрийт, където изгаряха чучела на папата.

Четвърт час господарят ми и аз седяхме в каретата и чакахме злодеят Тайтъс Оутс да пристигне.

— Може би подозира, че нещо не е наред — предположих аз, тъй като започнах да се безпокоя, че той няма да дойде.

— Няма причина — отвърна Нютон, който изглеждаше заплашително с превръзката на окото си. — Заговорниците са сигурни, че шифърът им не може да бъде разгадан. Убеден съм, че ще дойде.

Докато разговаряхме, господин Хол забеляза висок мъж, който върви към нас по хълма, и ни предупреди, че нашият човек пристига.

— Не забравяйте, че сте член на Парламента и бъдещ граф Шафтсбъри. Не е необходимо да давате обяснения. Разговорът трябва да се води върху каквото той ви каже. Ще ви помагам, но не мога да си позволявам прекалено много, защото би изглеждало подозрително. Трябва да бъдем изключително хитри и ловки с този човек.

Оутс се приближи до каретата и Хол слезе и отвори вратата. Оутс, който се беше задъхал, тъй като разстоянието от Акс Ярд не беше малко, се поклони официално.

— Към лорд Ашли ли имам честта да се обърна? — попита той с надменен, кънтящ глас.

— Това е Негова светлост — отвърна Нютон. — Ако вие сте доктор Оутс, качете се, сър.

Оутс се стъписа и се вторачи за миг в Нютон, сякаш се колебаеше дали да не си тръгне.

— Нещо не е ли наред, доктор Оутс? — попита Нютон.

— Не, само че вече не ме наричат с това име по предложение на Негова светлост.

— Ако предпочитате, ще ви наричаме доктор Дейвис. Не е необходимо да се притеснявате. Радвам се на пълното доверие на Негова светлост по този въпрос, както и по всички останали.

Оутс кимна, качи се в каретата и се отпусна на седалката с очевидно облекчение. Хол затвори вратата след него и мигновено усетих особената, сладникава миризма, разнасяща се от Оутс. Изчаках Хол да се качи на капрата и потропах с бастуна си по тавана, за да му дам знак да кара обратно към Лондон. Кочияшът размаха камшика и каретата се отправи на юг по Хийт Стрийт, към Сити.

— За мен наистина е чест, милорд — раболепно каза Оутс.

— Не познавах дядо ви, но съм чувал, че е бил велик човек.

Прозях се превзето и размахах копринената си кърпа пред устата, както веднъж бях видял да прави лорд Халифакс в Съвета отговарящ за държавната хазна.

— И се радвам, че ви служа, както на него — добави Оутс.

— Това е голяма чест за мен.

— Fagon, fagon57 — нетърпеливо и раздразнено рекох аз. — Да продължим по-нататък. И, моля ви, не го наричайте служене, доктор Оутс, защото въпросът е твърде отчайващ, за да се справя сам. Всъщност се притеснявам доколко е сериозен планът ни. Толкова много, че дойдох чак в Хампстед да пия минерална вода. Бих желал да ме успокоите, че всичко е готово. Писах ви не от скрупули, сър, а поради липса на доверие в нашето начинание. Кълна се, искам всички римокатолици да горят в Ада, но се тревожа, че това досадно нещо може да се обърка. Вие имате опит в тези неща, доктор Оутс. Вие сте нашият Ахил в настоящия замисъл и тъй като от няколко дни съм изнервен, натъжен и обезпокоен, бих желал да се посъветвам с вас. Затова ви написах писмото и ви повиках, сър.

— Уверявам ви, че всичко е точно така, както трябва да бъде, сър — отвърна Оутс. — Памфлетът на господин Дефо, който ще предизвика гняв у всички добри протестанти, вече е отпечатан и чака подходящия момент да бъде разпространен.

— Бих желал да го прочета — рекох аз и после се обърнах към Нютон. — Защо не съм виждал памфлета, Джон?

— Не сте го виждали? — учуди се Оутс. — Уведомиха ме, че лорд Лукас ви го е показал.

Поклатих глава.

— Може би ми е показал нещо друго, но се опасявам, че съм го изгубил.

— Имам още екземпляри в дома си — каза Оутс. — Мога да ви покажа един, ако искате.

— Да. Ще отидем с каретата до жилището ви, доктор Оутс, и ще взема памфлета.

Нютон се подаде през прозореца на каретата и каза на кочияша, че когато стигнем до Лондон, трябва да отидем в Акс Ярд.

— Още по-загрижен съм за предаността на нашите съмишленици, доктор Оутс — продължих аз. — Лорд Лукас се похвали с хората от Артилерията и колко са му верни. Но, в края на краищата, повечето са французи. А добрите англичани? Когато го видях последния път, му рекох: „Кажете го на другите, милорд, не на мен.“ Той се ядоса и направи гримаса. Обясненията му не ме убедиха. Чух обаче, че вие сте много изтънчен човек, доктор Оутс. Дядо ми все го повтаряше. Ето защо реших да се срещнем a la derobee58. Лорд Лукас не знае, че разговарям с вас, нито някой, и предпочитам да остане така.

— Оказвате ми огромна чест, Ваша светлост — каза Оутс и наведе глава, опитвайки се да прикрие самодоволната усмивка, която се появи на грамадната му брадичка, голяма почти колкото останалата част на лицето му.

— Изтънченост и почтеност, доктор Оутс. Вие наричате нещата с истинските им имена.

— Много сте любезен, Ваша светлост — подсмихна се той.

— Бих искал да знам колко сме, а не каквото реши да ми каже лорд Лукас. И какви са шансовете ни за успех.

— Не сме много, но сме достатъчно.

— За бога, докторе, говорите като Лукас! Моля ви, не бъдете тъй сдържан, инак ще си помисля, че заговорът е фантазия. Мъдреците строят къщите си не върху пясък, а върху скала. Затова бих искал да знам на кого можем да разчитаме, защото нямам доверие на хора без имена.

Оутс присви очи и се вторачи навън. След Хампстед следваше имението Тайбърн с множеството си кравеферми, които снабдяваха Лондон с мляко и сирене. Оутс може би се усъмни, че нещо не е наред, затова сложих ръка на заредения си пистолет, скрит в кожения маншон, който бях преметнал на коленете си като мъртъв кокершпаньол. Оутс обаче замислено кимна.

— Милорд — умолително рече той, — по-безопасно е да не знаете. Въпреки това се питам защо лорд Лукас не ви е информирал по-добре. Много странно.

— Лукас не е отзивчив човек. Всъщност мога тайно да ви кажа, че не го харесвам.

— Вярно, че е изключително нетърпелив и раздразнителен — съгласи се Тайтъс Оутс. — Тогава ще ви кажа, каквото знам. В Тауър са той, капитан Лакост, капитан Мартин, сержант Роан и неколцина души от гарнизона — Кузен, Дюрел, Ласко, Дево и Харалд. В Монетния двор са господин Фуке, заместник-главният майстор, господин Колинс, един от химиците, потомък на Колини, великият адмирал хугенот, който беше заклан в нощта на Свети Вартоломей, Валие, работник в леярната, господин Силвестър, ковачът, и Питър Бейл, доставчикът. Общо тринадесет в Лондонската крепост. Извън Тауър има стотина англичани в казармите в Уайтхол и Съмърсет Хаус и сред тях още неколцина хугеноти — полковник Кеснал, капитан Лорен, капитан Саразен, капитан Хес, капитан Попарт, лейтенант Делафонс и сержант Бар. Сред цивилните има може би още стотина, сред които аз, сър Джон Хублон от Банката, сър Джон Пейтън, мосю Пиозе, пастор в „Савой“, господата Примроуз, Ламот, Шарден и Моро, които са в Grande comite frangais59. В Сохо са мосю Жизар, чийто баща е бил изгорен на кладата за ерес, и мосю Пейфери, както и няколко десетки шапкари, производители на копчета и перуки, тъкачи на коприна, занаятчии, търговци и аптекари от Сити, които наброяват най-малко шестдесет-седемдесет. И накрая, памфлетистът Даниел Дефо, издателят Удуърд и печатарят Даунинг, а също и неколцина подпалвачи, които ще ми помогнат да запаля Уайтхол, включително младият господин Тонг, специалист в тази област. Всички са добри протестанти, милорд. Затова бъдете сигурен, че шансовете ни за успех за големи.

— Ще обвинят римокатолиците за пожара, нали? — попита Нютон.

— Да — отвърна Оутс, — защото това биха направили, ако имаха възможност.

— Кой би подозирал, че ще стане подобно нещо след заговора на Ейлсбъри? — добави Нютон. — Или бунтът на сър Джон Фенуик? Водачите им бяха обезглавени.

— Въпреки това тази година бяха арестувани много якобити и се опасявам, че са потънали вдън земя и ще намерим малко римокатолици. През февруари не им ли беше забранено да не се доближават на по-малко от шестнадесет километра от Лондон? — попитах аз.

— Да, милорд, но предпазната мярка беше смекчена след месец. Малцината, които бяха задължени да напуснат града, скоро се върнаха, като плъховете след Големия пожар.

— Тогава, моля ви, кажете ми, доктор Оутс, колко точни са списъците ви кой да бъде убит? Никой римокатолик не трябва да се измъкне.

— Смея да твърдя, че никой няма да избяга, милорд — фанатично се ухили Оутс и аз видях какво огромно удоволствие изпитва при мисълта за кръвопролитното съзаклятие. — Ще започнем с къщата на испанския посланик на Уайлд Стрийт в Ковънт Гардън, която придава католически вид на целия район. Там очаквам да намеря документи, съставени за апостолическия католически свещеник във Фландрия за броя на римокатолиците в Англия и Уелс и техните имена. Мисля, че не трябва да убиваме по-малко католици, отколкото хугеноти са били заклани в Париж, милорд.

— Подобаващо е броят да бъде същият — измърмори Нютон. — А кога ще бъде извършено?

— Глупако — рекох аз, преструвайки се пред Оутс, че вече знам това. Не изглеждаше добре, че не знаем нищо. — Нали ти казах! Проклетникът никога не слуша. Кажете му, докторе.

— След като кралят се завърне от Фландрия, разбира се — отвърна Сутс. — Каква е ползата от заговор на католици да го убият, ако кралят не е в Англия. Всичко ще излезе наяве, след като убият Исак Нютон. Католиците ще бъдат обвинени за смъртта му и останалата част от кървавия им заговор ще бъде разкрита.

— Как ще бъде убит? — попитах аз. — Чух, че е изключително интелигентен човек. Може да ви надхитри.

— Не знам точните подробности. Но навиците му са ни известни. Ще бъде убит на улицата и вината ще бъде приписана на един прословут католик, който работи в Тауър.

— След като бъде подписан мирният договор — хладнокръвно отбеляза Нютон, сякаш обсъждахме убийството на непознат.

— Разбира се, че това чакаме — рекох аз. — Да пукна, но сте голям тъпак, Джон. Естествено, че ще бъде след сключването на мирния договор, защото кога по друго време би се върнал кралят? — Погледнах Тайтъс Оутс и уморено поклатих глава. — Понякога се питам защо все още го държа да ми служи, докторе. Непрекъснато ме обижда.

Заприказвахме се отново и постепенно и ловко научихме повече за плановете им и когато каретата спря в Акс Ярд, на половината разстояние между Кинг Стрийт и парка „Сейнт Джеймс“, знаехме много неща, с изключение на съдържанието на памфлета, който с нетърпение чаках да прочета.

— Веднага ще го донеса — каза Оутс, отвори вратата на каретата, слезе на улицата и влезе в къщата.

— Отвратителен подлец — отбеляза Нютон.

— Да — съгласих се аз. — Несъмнено une etourdie bete60.

— Точно така — усмихна се Нютон. — А вие сте сбъркали призванието си. От вас би могло да излезе превъзходен актьор, драги мой. Изпълненият ви с френски изрази английски е изключително уместен и звучи аристократично. L’affaire a bien tourne61, както се казва. Изумен съм!

— Благодаря, сър. А сега ще разберем какво е написал вашият приятел господин Дефо.

— Друг подлец. Ненавиждам всички, които пишат анонимно нещата, които или не искат, или не смеят да признаят за собствени творения. Това е малодушие!

Оутс се върна с проклетия памфлет. Дадох му една гвинея, за която презреният и противен тип беше много благодарен. Той я обърна в странно почернелите си пръсти и това ме накара да си помисля, че постъпихме добре, като му дадохме истинска, а не някоя от фалшивите, които бяхме намерили.

— Няма да кажа на лорд Лукас за нашата среща — обещах аз, — защото ще помисли, че слухтя зад гърба му. Придава си вид, че му досаждам, затова не искам да си правя труда да му обяснявам. Кълна се, че лорд Лукас се прави на най-онеправданият човек, когото познавам.

— Рядко съм разговарял с него — рече Оутс, — но доколкото знам от сержант Роан, наистина му се носи лоша слава. Ваше превъзходителство трябва да бъде сигурен, че няма да кажа на никого за нашия разговор. Очаквам с нетърпение отново да се видим, може би когато направим Англия по-добро място за живеене.

— Имате предвид без католици.

— Амин — отвърна Оутс и се поклони в знак на съгласие.

Нютон затвори вратата на каретата и ние потеглихме, ужасени от чутото и уплашени от фактите, които бяхме узнали.

Нютон често говореше за историята за нечестивия пир на цар Валтасар и тайното писание, разтълкувано от Даниил. Книгата на Даниил беше една от любимите му в Библията, защото съдържаше многобройни пророчества. Той се питаше защо мъдреците на Валтасар не са могли да прочетат думите „Мене“, „Мене“, „Текел“ и „упарсин“, преброен, премерен и разделен62. Вероятно се бяха страхували да съобщят лошата новина на царя, който се е боял само от Бога. Нютон веднъж ми каза, че на арамейски думите означават и три монети — златна мина, сребърен текел или шекел и меден перес, със стойност половин мина, и това било първият документиран анекдот, тъй като представлява игра на думи.

Накратко, Даниил казал на Валтасар, че царството му не струва и три пенса. И защо? Защото Валтасар проявил глупостта да вдигне наздравица за боговете на златото, среброто и медта със златните и сребърни чаши, които дядо му Новуходоносор задигнал от храма в Ерусалим.

Анекдотът говореше много за Нютон. В него се виждаше интересът му към нумизматиката, подтикнал го да постъпи на работа в Монетния двор. От по-голямо значение обаче бяха самите думи — „преброен, премерен и разделен“, които обобщаваха философията на Нютон и приноса му към света. Като се замисля сега, животът му можеше да се сравни с безплътната ръка, чиито писания изумили тъй много ласкателите и астролозите на цар Валтасар, защото проявяваше малко интерес към тялото си, сякаш изобщо не съществуваше.

Подобно на Даниил, и Нютон нямаше добро мнение за пророците и мъдреците. Особено язвителен беше към памфлета на господин Дефо, който се основаваше на пророчество на известния френски астролог Мишел дьо Нострадамус, починал преди сто години, че ще има затвор и убийство на крал Уилям.

— Никой не може да предскаже бъдещето — заяви Нютон, когато се върнахме в Монетния двор, след като прочетохме памфлета в каретата. — Единствено Бог на небето може да разкрие тайните на света — чрез хората, които са избраните му инструменти. Той ни известява какво ще се случи. Но на човека е дадено да разбира света на Бога само чрез научни изследвания и наблюдения, а не чрез хороскопи и други глупави магии. Обикновените хора обаче са много лековерни, защото са невежи и с готовност вярват в подобни тъпотии. Ето защо, задачата на науката е да прогони демоните от света и да хвърли светлина върху суеверията. А дотогава човекът ще бъде жертва на собствената си наивност и на хора като Нострадамус, чиито пророчества звучат убедително заради загадъчния си стил и двусмислено съдържание. Затова мисля, че трябва да разобличаваме клетвопрестъпници, лъжесвидетели и престъпници като Тайтъс Оутс и господин Дефо, които служат на френски шарлатани. На това се основава истинската същност на хороскопите като подходящ инструмент за лъжци, самозванци и измамници. Но господин Дефо е умен — призна Нютон. — Изключително способен агитатор. Той приписва вината за недостига на парични средства на римокатолиците, които се запасяват със злато и сребро. Същото се случило и в Париж през 1572 година, когато валутата е намалила стойността си и хугенотите, славещи се като добри търговци, са били заподозрени, че тайно трупат пари. Освен това господин Дефо споменава, че херцог Варуик идва от Франция с якобитска ирландска армия и това със сигурност ще предизвика голяма паника. Най-много от всичко англичаните ненавиждат и се страхуват от ирландска заплаха. И ако Уайтхол пламне, докато памфлетът се разпространява, няма начин да се предвиди какво може да бъде направено в името на протестантството, особено ако на хората бъде раздадено оръжие. Трябва да спрем разпространението на памфлета и да предупредим лорд Халифакс.

Рано сутринта неколцина полицаи от Монетния двор придружиха Нютон, господин Хол и мен до двора на катедралата „Свети Вартоломей“, близо до Смитфийлд. Въоръжени със съдебна заповед, ние влязохме на работните места на господин Удуърд и на господин Даунинг, които Оутс беше споменал като издателят и печатарят, замесени в заговора, и позовавайки се на закона, конфискувахме печатарската им преса под претекст, че има подозрения за използването и за правене на фалшиви монети. Удуърд и Даунинг протестираха ожесточено и настояваха, че пресата не би могла да се използва за друго, освен за печатане на памфлети. Това предостави на Нютон повод да конфискува и памфлетите, като каза, че са необходими като доказателство в подкрепа на твърденията на Удуърд, че пресата се използва за печатане, а не за изработване на фалшиви пари. Това беше умен, макар и подъл ход на действие, и навременен, защото в Лондон вече се разпространяваха десетки подстрекателски памфлети, както по-късно стана ясно.

След един ден отидохме с карета до Буши Парк, за да се срещнем с милорд Халифакс.

За пръв път разговарях с Негова светлост, макар че често го бях виждал в Държавната хазна и Уайтхол. Нютон ме помоли да го придружа поради важността на онова, което щеше да каже на милорд Халифакс. Притесняваше се, че може да не повярва дори на него, тъй като историята беше фантастична.

Чарлс Монтагю, граф Халифакс, беше тридесет и пет годишен. Известно време бе учил в колежа „Тринити“ в Кембридж, където въпреки разликата във възрастта, двамата с Нютон се бяха сприятелили. Той беше един от подписалите се в подкрепа на амбициите на принц Орански и неговата кралица към английския престол и със сигурност не обичаше католиците. На външен вид беше красив мъж и имението Апскорт също беше много хубаво. Бях очарован от него, защото се държа много любезно с мен. Отбеляза, че едно от имената му е Елис, и вероятно сме далечни роднини. Това ме накара да го харесам още повече.

Лорд Халифакс внимателно изслуша разказа на Нютон и после собственоръчно донесе чаши и ни наля вино.

— Чудовищно е, че в този век в Англия се замисля подобно нещо — отбеляза той.

— Да, наистина — съгласи се Нютон.

— Сигурно са забравили, че цяла Европа осъди Франция за клането на клетите хугеноти. Ако историята е философия, изградена на основата на примери, както твърди Дионисий Халикарнаски, тогава е ясно, че примерът е бил забравен и не е взета поука.

— Много добре се изразихте, Ваша светлост — изрази възхищението си Нютон. — Позволих си волността да съставя списък на хората, които смятаме, че са замесени в заговора.

Лорд Халифакс погледна списъка и заговори сериозно, като видя първите две имена.

— Разбирам, че трябва да действаме много предпазливо. Лорд Ашли и лорд Лукас са влиятелни хора и несъмнено ще отрекат всичко. Тяхната дума ще тежи повече дори от вашата, докторе. Въпреки това, казвате, че разполагаме с малко време?

— До сключването на мирния договор и завръщането на краля — отвърна Нютон. — Мисля, че няма да пристъпят към действие по-рано.

— Тогава трябва да изчакаме и да се подготвим. Ще говоря с милорд Съмърс, Уортън и Ръсел. Бих искал правителството да предприеме мерки, тъй като въпросът е изключително деликатен. За момента може да оставите нещата на мен, господа. Междувременно, доктор Нютон, настоявам да се пазите много внимателно, защото подготовката ни срещу заговорниците ще бъде обречена на неуспех, ако някаква беда сполети чичото на прелестната госпожица Бартън.

Думите му ме изненадаха, защото нямах представа, че негова светлост познава дамата.

— Аз съм до него почти непрекъснато, милорд — рекох. — Въоръжен съм с шпага и пистолети. Както и господин Хол.

— Виждате ли? — каза Нютон. — Добре ме охраняват.

— Добре — рече лорд Халифакс, — но независимо от това бих желал да стоите далеч от Монетния двор, докато тази история приключи, докторе. Щом в Тауър е пълно с опасни хора, струва ми се безразсъдно да бъдете там. В Лондон вече има силни настроения срещу католиците и не се съмнявам, че убийството ви ще има ужасяващо въздействие върху населението. Ако някой отнеме живота на господин Амброуз и господин Ротие заради заговора за убийството на краля, ще възпламени искрата, която ще запали целия град в по-страховито бедствие от Големия пожар. Ето защо ви казвам, стойте далеч от Монетния двор, и оставете тези неща на мен. Ако е необходимо да разговарям с вас, ще дойда на Джърмин Стрийт.

— Щом мислите, че така трябва, ще направим каквото кажете — отвърна Нютон и грациозно се поклони.

Мирният договор от Рейсвейк, който сложи край на войната, беше обявен в „Лъндън Газет“ на шестнадесети септември и подписан на двадесети. През месеците преди и след сключването му нещата в Монетния двор станаха някак по-лесни, защото финансовата криза, обхванала страната поради недостига на парични средства, за да се плати за войната, значително стихна.

Тъй като се налагаше често да посещавам Нютон на Джърмин Стрийт, аз отново виждах госпожица Бартън. Не забелязвах обаче знак, че все още може да е влюбена в мен, въпреки онова, което Нютон ми беше казал. Тя се държеше с мен любезно, но студено. Нютон не виждаше промяна в нас, защото беше сляп за взаимоотношенията между мъжете и жените. Освен това госпожица Бартън често отсъстваше, макар че не знаех къде ходи, тъй като нито госпожа Роджърс, нито Нютон смятаха за необходимо да ме уведомят. Госпожица Бартън и Нютон няколко пъти ходиха на гости в дома на лорд Халифакс, а аз стоях на Джърмин Стрийт с госпожа Роджърс. Въпреки очевидното й безразличие към мен, тя ме разсейваше, и това беше жалко оправдание за факта, че забравих за заплахата за живота на Нютон и затова едва не го убиха.

В един необичайно топъл за сезона ден господарят ми и аз се осмелихме да се разходим по работа, като за по-безопасно взехме карета. Каквито и да бяха обаче причините, бяхме приспали бдителността си. Идвахме от Уайтхол, където разпитахме господин Брадли, чиновник в канцеларията на лорд Фицхардинг и господин Мариот, който беше признал за измама с осребряване на държавни облигации, и пътувахме към „Големия крак“, пивница на Кинг Стрийт, за да прегледаме писмените им показания, когато двама разбойници, въоръжени с шпаги, изскочиха от Борс Хед Ярд и заплашително тръгнаха към нас.

— Пазете се, сър! — извиках аз на Нютон и го блъснах зад себе си.

Ако беше един, щях да извадя шпагата си и да се бия, но тъй като бяха двама, нямах друг избор, освен да използвам пистолетите си. Щом ги видяха, двамата нападатели избягаха по Джордж Ярд от другата страна на „Големия крак“. Реших, че съм ги хванал натясно и тръгнах след тях, но после размислих и се върнах на Кинг Стрийт. И добре, че го сторих, защото двамата мъже се бяха шмугнали през задната врата на пивницата и тъкмо излизаха с вдигнати шпаги от предната, точно зад Нютон. Единият замахна към господаря ми. Нютон видя нападателя с периферното си зрение и се дръпна встрани от оръжието, което разряза само редингота му.

Не се поколебах. Нито пропуснах целта. Първия мъж прострелях в лицето и макар че не го убих, със сигурност щеше да умре от глад, защото устата му беше раздробена, а втория пронизах в сърцето, ако изобщо имаше такова. Въпреки че беше изпръскан с кръвта на единия убиец, Нютон не пострада, макар че трепереше като лист.

— Вижте какво направиха с редингота ми — оплака се той и пъхна пръста си в дупката от шпагата на нападателя.

— По-добре там, отколкото в корема ви — отвърнах аз.

— Вярно е.

Нютон реши, че трябва да влезе в пивницата и да изпие чаша бренди, за да се успокои.

— Още веднъж съм ви задължен лично на вас и на отличната ви стрелба — каза той, поднесе чашата към устните си и благодарно я пресуши. Все още беше блед. — Откровено казано, не предполагах, че ще се опитат да ме убият посред бял ден.

— Не знаем дали няма да опитат отново.

— Едва ли ще бъдат онези двамата.

— Може да опитат други. Отсега-нататък трябва да се движим из града само с карета.

— Да — съгласи се той, почти останал без дъх от уплаха. — Вероятно имате право. С карета ще бъде по-безопасно.

Пристигна енорийският полицай и Нютон му каза, че са ни нападнали двама обикновени разбойници, които се опитали да откраднат портфейла му.

— Защо му казахте това? — попитах го аз, след като полицаят си тръгна.

— Защото щях да предположа, че случаят е такъв, ако не знаех за заговора на „Зелените ленти“ — обясни той. — Не виждам причина всички да разберат, че е имало покушение върху живота ми. Не трябва да правим, нито да казваме нищо, което да предупреди заговорниците, преди лорд Халифакс да е готов да предприеме действия срещу тях.

— Не трябва да оставате сам, докато всичко това не свърши.

— Да, имате право. Елате на Джърмин Стрийт. Поне докато тази история приключи.

И известно време живях в дома на Нютон.

Госпожица Бартън избягваше да остава насаме с мен, но в един особено мразовит ден, докато почиваше в стаята си, се озовахме сами. Нямах представа как да подхвана темата за очевидното й отчуждение от мен, но чувствах, че трябва да кажа нещо или щях да се пръсна.

— Искате ли да играем на дама, госпожице Бартън?

— Не, благодаря. Чета.

— Хайде да поиграем. Станал съм много добър след последната ни среща. Уча се от стила на игра на доктора.

Тя прелисти страницата. Мълчанието й беше красноречиво.

— Госпожице Бартън, онова, което се случи между нас, ми дава основание да ви попитам дали е възможно отново да ме приемете за приятел.

Тя не отговори и продължи да чете книгата си.

— И дали има вероятност да намерите в сърцето си прошка за мен.

Госпожица Бартън ме погледна.

— Не аз трябва да ви простя, господин Елис, както мисля, че ясно ви дадох да разберете, а всемогъщият Бог.

— Това не е справедливо. Трябва ли да намесваме Господ?

— Нека да ви попитам нещо, господин Елис. Все още ли сте атеистично настроен?

— Откровено казано, не мога да кажа, че не съм.

— Вие сте под покрива на чичо ми като гост, господин Елис. Аз също. Трябва да се опитаме да се спогаждаме, доколкото е възможно. Но ще ви кажа нещо. Аз съм добра християнка и вашите възгледи ме възмущават. А вие ме отвращавате, щом вярвате в тях.

— Тогава дългът ви на християнка е да ми помогнете да се върна при Христос.

— Не е моя работа да ви показвам грешката във вашия начин на мислене. Вярата не може да се научи като азбуката, господин Елис. Трябва сам да го направите. Аз не желая и не мога.

През нощта бях неспокоен и не можах да заспя заради разговора ми с госпожица Бартън и опасенията, че може отново да се опитат да убият Нютон, затова реших да изляза и да подишам чист въздух в Хайд Парк.

Заслизах по стълбите, когато ми се стори, че чух мъжки глас в кухнята. Нютон си беше легнал, а господин Уостън живееше другаде. Върнах се стаята си, взех пистолета и отидох да разузная. На половината път отново чух мъжкия глас. Не говореше, а стенеше.

Спрях пред вратата на приемната, за да заредя пистолета си, убеден, че в къщата има неканен гост. Натиснах дръжката, насочих оръжието и самоуверено влязох.

Гледката, която видях, беше по-ужасяваща от убийство. На светлината на свещите, озаряваща голото й тяло, госпожица Бартън беше коленичила пред лорд Халифакс, който я обслужваше отзад като обикновена проститутка. Тя сподави писъка си, като ме видя да стоя на прага. Лорд Халифакс забеляза пистолета в ръката ми, дръпна се от нея, вдигна ръце пред главата си и жаловито изхленчи. Госпожица Бартън се опита да прикрие голотата си с покривката на масата. Стоях там и мълчах, но дишах учестено като разярен бик. Болката и разочарованието ми бяха толкова големи, че едва не допрях дулото до слепоочието си и не се застрелях. След една-две минути помолих за извинение, че съм ги обезпокоил. Обясних, че ми се е сторило, че съм чул неканен гост, и излязох. Те не пророниха дума, но изведнъж всичко ми стана ясно. Нютон имаше право. Племенницата му наистина беше влюбена, но не в мен. Тя обичаше лорд Халифакс.

Не можех да остана повече в къщата. И не за пръв път вървях пеша от Джърмин Стрийт до Тауър. Чувствах се крайно нещастен и не ме беше грижа, че някой може да ме убие. Дори бих приветствал смъртта. Несправедливостта беше болезнена. Как беше възможно госпожица Бартън, която ми изнасяше лекции за морала на добрите християни, да се отдаде на двама мъже в разстояние само на един месец? Разбира се, разликата беше очевидна. Той беше лорд Халифакс, а аз обикновеният Кристофър Елис. По-добре е да си любовница на благородник, отколкото съпруга на бедняк.

След онази ужасна нощ госпожица Бартън рядко беше на Джърмин Стрийт, когато отивах там, и все по-често в дома на Халифакс в Буши Парк, и двамата никога повече не останахме насаме.

Дори сега, тридесет години по-късно, изпитвам силна болка, като пиша за това. Но този епизод е незначителна подробност в моята история, която трябва да бъде довършена. Остана да разкажа, че нашите шпиони и агентите на правителството следяха внимателно Оутс и останалите заговорници. В началото на ноември, когато беше съобщено, че кралят ще се завърне на четиринадесети ноември, правителството деликатно предприе мерки. Ограниченият брой екземпляри на памфлета на господин Дефо с предполагаемото пророчество на Нострадамус, които все пак бяха разпространени, предизвикаха смут сред лондончани. Всички заговориха за конспирация срещу краля и стана ясно, че всеки ход срещу протестантите, колкото и краен или злонамерен да е, ще бъде провокация за тълпата. Правителството беше принудено тайно да доведе от Северна Англия полк войници, на които имаше доверие. Скоро преди завръщането на краля от Фландрия, ние най-после пристъпихме към действие срещу заговорниците.

Една вечер в началото на ноември Нютон и аз играехме на дама в дома му на Джърмин Стрийт, когато той получи спешно писмо от лорд Халифакс. Веднага щом го прочете, Нютон скочи.

— Хайде, Елис, сложете си шапката и пелерината. Дойде време да арестуваме предателите. Предприето е издирване на якобити — обясни той. — Вече се извършват арести. Според писмото на милорд Халифакс в Тауър е въведен полицейски час. Много хора са задържани в крепостта и извън стените й. Възложена ни е задачата да арестуваме онзи зъл гений Оутс.

— Няма ли да вземете оръжие, сър? — попитах аз, въоръжавайки се до зъби, както се казва.

— Ако го сторя, мисля, че ще се страхувам повече от себе си, отколкото от всеки престъпник, който може да срещнем тази вечер.

Докато отивахме към Акс Ярд, близо до парка „Сейнт Джеймс“, видяхме, че Лондон има вид на град под обсада. По улиците маршируваха обучени групи хора. Пазачите пред Съмърсет Хаус и Уайтхол, където имаше и оръдие, бяха сменени. Портите на Темпъл бяха затворени и аз започнах да се тревожа, че господин Оутс е чул и видял суматохата и ще избяга.

— Не се безпокойте за това — опита се да ме успокои Нютон. — Хората на лорд Халифакс не го изпускат от поглед през последните седмици и за нас остава само честта да арестуваме главния конспиратор.

— Но тълпата ще позволи ли да бъдат задържани толкова много протестанти?

— Беше оповестено, че всички арестувани са римокатолици — обясни Нютон — и враждебно настроени англичани или френски шпиони. Истината обаче е, че те са същите френски хугеноти или „Зелени ленти“, които съзаклятничиха да избият католиците в Лондон.

Трябва да призная, че това ми се стори много несправедлив и макиавелистки начин да управляваш една страна.

Приближихме се до дома на Оутс. Преди да потропам на вратата, аз извадих единия си пистолет от кобура и го заредих. Вече имах опит в извършването на арести и бях изпратил хората на Халифакс край задната част на къщата, ако Оутс се опита да се измъкне.

— В името на краля, отворете! — извиках аз, като със свободната си ръка бутнах Нютон зад себе си, в случай че от къщата се разнесат изстрели.

Никой не отвори и Нютон заповяда на хората от Хазната да разбият вратата. След шумни трясъци и викове, които изкараха всички жители на Акс Ярд от домовете им, аз влязох в къщата, следван на безопасно разстояние от Нютон и останалите. Къщата обаче беше празна.

— Опасявам се, че птичето е излетяло — рекох аз, слизайки долу, след като бях проверил горния етаж. — Глупаците объркаха нещата. Или са били подкупени.

Нютон внимателно разглеждаше стара глинена лула.

— Интересно — измърмори той, изстърга с нокътя си съдържанието й и опита вкуса му.

— Объркаха нещата — повторих аз на висок глас, за да ме чуят хората от Хазната, които бяха в къщата, — защото не се посвениха да вземат подкуп.

— Предполагам, че не е отлетяло, а просто е излязло — най-сетне отбеляза Нютон и посочи хубавата кутия за емфие на масата. — Мисля, че нямаше да я остави, ако не възнамеряваше да се върне.

— Тогава може би трябва да го чакаме тук.

Той поклати глава.

— В Лондон цари суматоха. Оутс скоро ще разбере, че плановете му са се провалили. Може да чуе нещо, което да го уплаши и прогони. По-добре ще бъде да го потърсим, преди да се е върнал тук.

— Но как? Не знаем къде е отишъл. Освен ако не е в Уестминстър Хол.

Нютон отново поклати глава.

— Отдавна се мръкна. Магазините вече са затворени. Мисля, че е отишъл другаде.

— Разбира се. В „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт. Или в баптистката църква в Уопинг.

— Може би ще го намерим там — съгласи се Нютон. — Или на друго място.

— Признавам, че нямам представа къде другаде бихме могли да го търсим.

— Лулата все още е топла — каза той и ми я даде.

— Да. Не може да е излязъл отдавна.

— Точно така. Забележете гъстия, черен нагар вътре. Това не е тютюн.

— Прилича на засъхнала меласа. Въглен ли е?

— Не. Спомняте ли си, че пръстите на господин Оутс бяха почернели? И странната миризма, която се излъчваше от него?

— Да, беше много особена. Мисля, че съм я долавял и на друго място.

— В Саутуърк. Там, където проследихте клетия капитан Морне.

— Да. Как разбрахте?

— Това е опиум. Парацелз и по-наскоро английският аптекар Томас Сайденхам са се научили да използват опиума в шерито заради лечебните му свойства. Тук е известен и като лауданум, опиева тинктура. Холандците обаче са въвели практиката да се пуши, а в Турция го наричат „Маш Аллах“, което означава Божие дело.

— Собствениците на онази непочтена къща в Саутуърк бяха холандци.

— Да, казахте ми това. Опиумът облекчава болката, което, разбира се, е Божията милост, но когато се пуши редовно, се превръща в пагубен навик. Човек понася по-лесно побоя, след като е пушил опиум.

— Разбирам какво имате предвид, сър.

— Всичко това ме кара да подозирам, че ако не намерим Оутс в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт, няма да е зле да го потърсим в Саутуърк. Не изпуснахте ли веднъж господин Оутс, докато го преследвахте в Саутуърк, преди да разберете кой всъщност е той?

— Да, сър. И като се замисля, мястото не беше далеч от бардака, където влезе Морне.

— Това би обяснило също така и защо Морне не ви е познал веднага. Вероятно съзнанието му е било замъглено от опиума. Вие споменахте, че ви се е сторил пиян.

— И аз щях да се замая, ако бях останал там. Пушекът беше опияняващ.

— Спомняте ли си къде се намира къщата?

— Мисля, че да.

— Хубаво. Ще отидем в „Лебеда“ и ако Оутс не е там, ще тръгнем надолу по реката и ще наемем лодка да я преминем.

Взехме хората от Държавната хазна с нас, макар че сигурно им се искаше да бъдат на друго място. Нютон се държеше презрително с тях, защото бяха позволили на Оутс да се измъкне под носа им от къщата в Акс Ярд. Оутс не беше в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт и скоро прекосихме реката и отидохме в Саутуърк. Над ниските покриви и назъбените комини се стелеше мъгла. В мрака блестяха малко лампи, които осветяваха пътя ни. Един-два пъти се подхлъзнахме в калта от тресавищата, затова бяхме мокри и изцапани, когато стигнахме до къщата на холандеца.

Нютон изпрати двама от хората на Хазната зад къщата, в случай че Оутс се опита да се измъкне, и ги предупреди, че ако той избяга, ще платят скъпо. Отново извадих пистолетите си и потропах силно.

Най-после вратата се отвори. На прага застана същата блудница, която бях видял и по-рано. Тя видя пистолетите ми и извика някакво име. От друга стая изскочи огромна хрътка и започна ожесточено да лае. Стъписах се и звярът сигурно щеше да прегризе гърлата ни, ако не бях стрелял в правоъгълната й глава и не я бях убил. Все още треперех като лист, когато влязохме вътре. Къщата вонеше на опиум. Оставихме други двама мъже на пост пред вратата, претърсихме горния етаж и намерихме няколко стаички, където на мръсни легла лежаха мъже и жени и пушеха лули с „Маш Аллах“. За мое облекчение първият човек, когото видях, беше така наречената монахиня, която налагаха с камшик за удоволствие на мъжете в стаята долу. Тя беше жива, макар и толкова зашеметена от опиума, че нейното съществуване едва ли можеше да се нарече живот. Беше ясно, че младата жена се подлага на унижения за удоволствие и бе забравила за лулата в почернелите си пръсти.

В съседната стаичка лежеше Оутс, обвит в белия пушек на опиума. Той ни видя, изслуша съдържанието на заповедта за арест и бавно се изправи. Но ако бяхме очаквали да покаже страх и да отрича обвиненията, тъй като така постъпваха повечето мъже и жени, които задържахме, дълбоко се лъжехме. Оутс беше отпуснат и безразличен и не се възпротиви, когато сложих белезници на ръцете му.

— Познаваме се, нали? — каза той, докато го извеждахме навън. — Наистина повярвах, че вие сте лорд Ашли, а вие — неговият прислужник.

— А сега накъде, доктор Нютон? — попита един от хората на Хазната.

— Към „Нюгейт“ — отвърна Нютон.

Почти неподвижните очи на Оутс блеснаха като въглени.

— За мен е чест да ме арестува великият Нютон — усмихна се той.

Приличаше на голяма ленива змия и този факт изостри интереса ми, докато вървяхме към реката.

Качихме се в лодката и се отправихме към другия бряг. Не можах да сдържа любопитството си.

— Не изглеждате обезпокоен от вашия арест и от провала на заговора, господин Оутс — отбелязах аз.

— „Нюгейт“ и аз сме стари познати, милорд. Не знам как другояче да ви наричам — ухили се той. — Мисля обаче, че този път няма да остана там дълго. В момента настроенията на протестантите срещу римокатолиците са много силни.

— Ще видим — измърмори Нютон.

— Може ли да попитам дали бяхме предадени?

— Единствено от вашето нехайство — отвърна Нютон.

— Как така?

— Разгадах писмата ви.

На лицето на Оутс се изписа недоверие.

— Ако това е истина, ще ви попитам само каква е ключовата дума, която сме използвали, докторе.

— Ще ви отговоря. „Кръв“.

Оутс подсвирна.

— Тогава е вярно, че сте най-умният човек на света, както се говори.

— Да, разгадах шифъра, но бих искал да знам как е бил измислен.

Изненадата на Оутс отстъпи място на спомените.

— Оригиналният шифър е бил измислен от френския дипломат Блез дьо Вигенер през 1570 година. Той е бил секретар на крал Шарл IX, докато разкрили, че е хугенот. Напуснал двореца и се посветил на шифрите. Работата му била продължена от мосю Декарт.

— Имате предвид философа Рене Декарт?

— Да, сър. Той е живял в Поатие като студент, когато градът все още е бил хугенотски. Открих шифъра там, докато учех във френската семинария.

— Но господин Декарт не беше ли римокатолик?

— Семейството му бяха римокатолици, но той поддържаше тесни връзки с хугенотите и през целия си живот беше голям приятел на нашата протестантска религия. Господин Декарт усъвършенства шифъра на Дьо Вигенер и го направи неразгадаем до деня, в който вие го разкодирахте, докторе.

— Тогава триумфът ми е пълен, защото най-много от всички останали бих искал да победя господин Декарт.

— Лорд Халифакс несъмнено ще ви възнагради за усилията.

— Мисълта, че съм се борил с ума на Декарт, е достатъчна награда.

— Я стига, сър! Известно е, че лорд Халифакс ви харесва. Вече се шушука, че когато господин Нийл напусне Монетния двор, вие ще бъдете следващият Главен майстор.

— Лъжлив слух, сър. В това поне имате предимство пред мен. Лъжите и неверните слухове са ви присъщи похвати.

— Но този факт не ви ли дразни и огорчава, сър? Да знаете, че причината да предпочетат вас, не са вашите флуксии или земното притегляне, нито дори превъзходният ви ум? Не се ли чувствате неловко, като знаете истинската причина за издигането си?

Нютон не отговори.

— Дори на оскъдната светлина виждам истината, изписана на лицето ви — продължи Оутс.

— Млъкнете, сър! — заповяда му Нютон.

— Не казвам, че ви обвинявам, сър. Вероятно и аз бих постъпил по същия начин.

— Замълчете, сър — настоя Нютон.

— Кой не би изтъргувал добродетелта на красивата си племенница заради кариерата си? Известно е, че лорд Халифакс е влюбен в девойката. И че я е направил своя любовница и курва. Лорд Лукас го е чул от лорд Харли, който го е научил от самия Халифакс. Тя е седемнадесетгодишна, нали? Хубав период за едно момиче. Катеричката й не е нито твърде млада, нито твърде стара, същинско доматче, което все още не е почервеняло изцяло. Освен това е порядъчно момиче, затова катеричката й е чиста. Има много блудници, които се преструват на девственици. Но истинската девственица е нещо различно. И кой друг може да си позволи подобно удоволствие, ако не богаташ като лорд Халифакс? Цената е вашето служебно повишение, докторе.

— Това е проклета лъжа! — възкликна Нютон и го удари с всичка сила по лицето — нещо, което видях за пръв и последен път.

Оутс наведе глава.

— Щом казвате, сър, ще ви повярвам, макар че цял Лондон е на друго мнение.

След това всички се умълчахме.

Най-вече аз.

Въпреки всичко мислех, че госпожица Бартън бе станала курвата на лорд Халифакс по свое желание.

Така на косъм беше предотвратено голямо бедствие за страната. Трябва да призная обаче, че събитията не ме интересуваха много, имайки предвид собственото ми нещастие. Ала най-лошото беше, че не бе направено много за наказването на главните подстрекатели, обвинени в противодържавна дейност. Човек би помислил, че някои членове на правителството са в съюз с организаторите на заговора. Това би обяснило защо Оутс беше спокоен, щом научи, че плановете му са се провалили. И Нютон беше на същото мнение, когато по-късно обсъдихме нещата. Той каза, че често става така и от обикновените хора се търси отговорност, докато знатните се измъкват безнаказано.

Тайтъс Оутс беше осъден не за предателство или подмолна противодържавна дейност, а за дългове. През 1698 година беше освободен и необяснимо на какво основание му бе отпусната сумата петстотин фунта и още триста фунта годишно от Пощите под формата на пенсия. Нютон не откри обяснение за случилото се.

Или поне не благоволи да ми го каже. Оутс със сигурност продължи подривната си дейност, защото на 6 януари 1698 година дворецът Уайтхол изгоря до основи. Оцеля само Банкетната зала. Говореше се, че холандска перачка е проявила небрежност с ютията. Много по-късно обаче Нютон получи информация, че жената не е била холандка, а французойка и хугенотка.

Никакви действия не бяха предприети срещу лорд Ашли и лорд Лукас. Те дори не бяха арестувани. Лукас остана Главен майстор и прие цар Петър Велики по време на посещението му в Лондонската крепост Тауър през февруари 1698 година. Същата година лорд Ашли подаде оставка като член на Парламента и през 1699 наследи баща си като трети граф на Шафтсбъри, а през юли 1702, след възкачването на престола на кралица Ана, се оттегли от публичния живот. Жан Фуке продължи да работи като Заместник-главен майстор на Монетния двор, а сър Джон Хублон стана Първи гуверньор на Английската банка.

Кралят се върна в Англия и слезе на брега в Маргейт в неделя, 14 ноември 1697 година. Валеше почти непрекъснато, но лошото време не охлади въодушевлението на всички лоялни англичани за завръщането на Уилям. Из целия Лондон биеха камбани, а в Тауър стреляха оръдия толкова силно, че покривът на къщата ми се срути. Два дни по-късно кралят пристигна в Лондон. Шествието беше грандиозно, но мнозина, които го помнеха, казаха, че не е толкова величествено, колкото завръщането на крал Чарлс.

Вторник, втори юни, беше Денят на благодарността за мира и въпреки че навсякъде беше мокро и влажно, вечерта имаше фойерверки. На другия ден мнозина от арестуваните като якобити френски хугеноти бяха осъдени за държавна измяна. В затворените за широката публика съдилища те шумно протестираха, че не са якобити, нито римокатолици. Предложението им обаче да докажат, че не са паписти, като получат Светото причастие, както изисква Законът за проверката, бяха пренебрегнати като нечестни, цинични и подвеждащи опити за възпрепятстване на правосъдието. Истината е, че през онзи декември имаше малко справедливост и съдебните процеси бяха по-скоро фарс, отколкото действителни, или предрешен въпрос, както се е изразил Шекспир. Над сто души бяха изселени в Америка, но шестима, сред които Валие и Роан, бяха осъдени на смърт.

Пети декември беше първата неделя, в която във възстановената отчасти църква „Сейнт Пол“ имаше богослужение, тъй като беше изгоряла по време на пожара, избухнал в Сити. Работата все още не беше приключила и големият купол на сър Кристофър Рен не беше издигнат, но хорът беше сформиран и органът беше великолепен. Нютон и аз присъствахме на службата. Господин Найт проповядва за съборното послание на Юда, третия стих, където братът на Иаков увещава християните, че трябва да се подвизават в името на вярата, която веднъж завинаги е предадена на светиите. Господин Найт приложи текста към социнианската доктрина — съвсем близка до арианството на моя господар.

Няколко дни по-късно, след няколкоседмично отсъствие, се върнахме в Монетния двор. Нютон получи писмо от сержант Роан, който беше в „Нюгейт“, където се носеше славата му, че може да издейства помилване за доносниците си. Сержантът искаше да се срещне с него, за да му разкрие някаква голяма тайна.

— Какво? Още една проклета тайна! — възкликнах аз.

— Това е Тауър — отвърна Нютон, сякаш това обясняваше всичко.

И наистина беше така. Лондонската крепост беше нещо повече от затвор и безопасно място за сечене на монети. Тауър беше синоним на душевно състояние, начин на мислене, манталитет, който въздействаше върху всеки, докоснал се до стените му. Все още съм обсебен от спомена за крепостта. И ако желаете да разговаряте с духа ми, трябва да го потърсите там, защото бях в Тауър, когато умрях. Не тялото ми, а сърцето и душата ми бяха убити, докато бях в Лондонската крепост. Младите дами, които желаеха да забременеят, имаха навика да посещават оръжейната колекция и да забиват кинжал в бронята между краката на Хенри VIII. Сега, разбира се, е късно, но се питам защо не ми хрумна да пробода гърдите му, за да си намеря нова любов и може би дори нов живот.

Отидохме в „Нюгейт“ и научихме, че главният надзирател Джеймс Фел е уволнен. Всичко останало обаче беше същото и „Уит“ все още продължаваше да бъде окаяно и нещастно място, макар че сержант Роан не се самосъжаляваше, както очаквах. Той ни посрещна в отделението на осъдените на смърт, без да изпитва омраза и гняв. Напротив, беше весел, въпреки побоя, който очевидно му бяха нанесли, и предстоящата си ужасна участ. На процеса не бе казал нищо, но сега направи пълни самопризнания за престъпленията си. Слушахме и тъпчехме хлебарките с краката си. Изповедта му беше най-необикновената и изумителната, която бях чувал в това страшно място.

— Сторих го, защото мислех, че така е правилно. Убийствата в нощта на Свети Вартоломей са ме обсебили за цял живот. И всички хугеноти протестанти като мен имат по-основателна причина от останалите да мразят римокатолиците. Ненавиждам католиците така, както другите се отвращават от венерическите болести или чумата, и с готовност бих се простил с душата си, за да ги видя всичките мъртви — заяви той.

— Джордж Мейси не беше католик — каза Нютон. — Нито капитан Морне.

— Клетият Мейси! Съжалявам, че беше убит. Търсейки фалшификатори на монети в Тауър, той случайно разбра за заговора, както вероятно сте се досетили, сър. Заподозряхме го, че ще ни издаде, когато научи какво сме намислили. И щом видяхме в него едно от нашите кодирани писма, това подпечата смъртната му присъда. Оръжейникът господин Туисълтън го изтезава по указания на капитан Морне, за да разберем какво знае Мейси, на кого е казал и дали шифърът е разгадан. Мисля, че писъците на Мейси увредиха разума на господин Туисълтън, защото след това умът му вече не беше същият.

Не споменах за сифилиса — диагнозата на Нютон за лудостта на Туисълтън — от страх да не прекъсна обясненията на сержанта.

— Морне обаче си беше луд — продължи той — и нехаен. Макар че служихме заедно на френска галера, не съжалявам, че го убих. Той беше извратен и ставаше все по-неуравновесен, затова започна да се превръща в пречка.

След онова, което видях в тресавищата на Саутуърк, не ми беше трудно да му повярвам.

— Трябва да знаете, че и вие, и младият ви служител също бяхте набелязани да умрете.

— Знам — отвърна Нютон. — Пишеше го в някои от писмата, които разкодирахме.

— И въпреки това дойдохте тук?

— Не изпитваме лоши чувства към вас. Нали, Елис?

— Съвсем не, сър.

— Но кои бяха двамата, които се опитаха да ме убият? — попита Нютон.

— Платени убийци, сър. Отрепки. Фалшификатори на монети, които ви имаха зъб. Господин Валие чакаше в пивницата, за да разпознае стария Ротие и господин Амброуз като хората, които са ви убили. — Сержантът се изплю. — Много пъти ми се е искало да убия дъртия Ротие. Цялото му смърдящо семейство е гнездо на католически шпиони. Единствената причина да го оставим жив, беше решението, че може да е по-полезен за нашата кауза, за да го обвинят в едно-друго.

— Но кой би повярвал, че старец като него ще убие някого? — попитах аз.

— В такива времена хората вярват във всичко, което поискат.

Нютон кимна.

— А вие в какво вярвате, сержант?

— Какво имате предвид?

— Вие сте социнианец, нали?

— Да, сър. Това обаче не означава, че не съм добър протестант.

— Съгласен съм. И тъй като сте осъден на смърт, ще ви кажа, че споделям много от възгледите ви, защото съм арианец по убеждения.

— Бог да ви благослови, докторе.

— Но мисля, че сме избрали неподходящ момент да се появим отново, защото светът, изглежда, е уморен от сектантски спорове.

— Вярно е, сър. Уморен и циничен. Не предполагах, че ще бъда осъден като проклет якобит и римокатолик.

— Лордовете от Върховния съд едва ли се биха осмелили да ви осъдят като протестант, особено след като в момента страната е настроена срещу католиците. Но въпреки това, трябва да ви кажа, че според мен сте справедливо осъден. Готвехте се да убиете толкова много хора, че Англия щеше да бъде опозорена като Франция след убийствата на хугенотите. Твърдо вярвам, че подобно варварство щеше да даде на крал Луи оправдание да наруши мирния договор, който току-що сключихме. Но ми се струва крайно несправедливо вие да бъдете наказан за греховете на по-високопоставените от вас. Христос иска да следваме примера на неговия живот, а не значението на смъртта му.

Произнесох някаква забележка в смисъл, че богатите имат хубави, напарфюмирани ръкавици, в които крият мръсните си ръце. Имах предвид членовете на правителството и Нютон.

— И аз съм богат — каза Роан.

— Нима? — учудих се аз.

— Как инак бихте нарекли човек, който знае къде е съкровището на тамплиерите?

— Знаете къде е съкровището! — възкликнах аз, развълнуван от новината.

— Да. И ще ви кажа къде да го намерите, ако ме измъкнете оттук.

— Мисля, че не мога да направя много за вас — рече Нютон. — Нито дори срещу съкровището на тамплиерите. Ще помоля господата от Върховния съд да пощадят живота ви. Ще им кажа, че не е правилно вие да бъдете наказан, а други, които са ви давали наставления, да са на свобода. Но няма да го сторя заради съкровището, а защото мисля, че вие сте по-малко виновен от някои други.

— Не бих могъл да искам повече от вас, сър. Ще ви кажа тайната, защото вярвам на думата ви. Щом казвате, че ще направите нещо, знам, че ще го сторите. Такава е славата ви тук и в Тауър. Но ще ви я кажа най-вече защото споделяте религиозните ми убеждения, не вярвате в Светата троица и мислите, че Отецът е по-велик от Сина. Съкровището съдържа доказателства на думите ми.

— Бих дал много, за да видя това неопровержимо доказателство — каза Нютон.

Не бях много убеден в твърдението му, защото самият аз бях по-щастлив, когато бях невеж.

— Но каква е тайната и как сте я научили? — попита Нютон.

Сержант Роан отпи глътка от бутилката с джин, която му бях донесъл от състрадание.

— Господ да ви благослови за питието, младежо — каза той. — Накратко, казано, след превземането на Ерусалим през 1099 година, графът на Шампания, покровител на Цистерсианския орден, отишъл в Ерусалим и заповядал на своя васал Хюго дьо Пейен да основе Ордена на бедните воини на Христа на мястото на древния Соломонов храм, построен отново от Ирод и повторно разрушен от римляните. Преди това цистерсианците потърсили помощта на гръцки учени да преведат текстове, намерени след превземането на Ерусалим, в които пишело за заровено съкровище на хълма, където се издигал древният Соломонов храм. На Бедните Христови воини, които станали тамплиери, било наредено да търсят съкровището. Има много истории за това какво представлява съкровището. Някои твърдят, че е било на цар Соломон, подарено му от Савската царица. Други са на мнение, че това е Свещеният Граал. Трети смятат, че е балсамираната глава на Исус Христос. Но съкровището не съдържа нито едно от тези неща. Нито е Кивотът на завета, Копието, пронизало Исус Христос, или кръвта му. Съкровището се състои от оригиналите на изчезналите гностически християнски текстове, включително евангелиетата, които апостол Павел е смятал за еретични, и по-късно са били скрити от ранната църква, защото доказват, че Христос е бил човек и не е възкръснал, и утвърдената християнска догма е богохулство за истината и лъжеучение. Тамплиерите били обвинени в ерес и богохулство, защото притежавали забранените книги от Новия завет и ги превели от гръцки на латински. Обвинили ги, че притежават книгите на дявола. Затова ги преследвали в цяла Европа и ги изгаряли на кладата.

Нютон изглеждаше като поразен от гръм, сякаш бе излязъл от мрака и беше озарен от светлина.

— Това е съкровището! — победоносно заяви сержант Роан. — Това са се опитвали да намерят кралете на християнския свят. Книгата на тамплиерите. И ето защо мразим установената римокатолическа църква. Тя крие истината в продължение на хиляда години. Мнозина хугеноти са потомци на тамплиерите. Ние имаме двойно по-голямо основание да ненавиждаме римокатолиците, защото те са ни клали два пъти.

— Какви други евангелиета би могло да има? — попитах аз.

— Христос е имал дванадесет апостоли, нали? — презрително каза сержант Роан. — А Новият завет съдържа само три евангелия на апостоли. Къде е евангелието на Филип, на Тома, на Петър, на Иаков? И на Мария Магдалина?

— Мария Магдалина — повтори Нютон. — Има ли такова евангелие?

— Да — отвърна сержант Роан. — Тя е казала на апостолите нещата, които са били скрити от тях. Единствено Христос би могъл дай ги каже. Но вие бихте искали най-много да прочетете евангелието на Петър, сър. Той пише най-пламенно срещу християнството на Павел. Петър пише за Исус като за умрял човек. След като научите това, вие най-после ще знаете истината и ще бъдете свободен.

— Къде са книгите? — с дрезгав глас попита Нютон.

— Всички текстове са събрани в един том, който е в библиотеката на Тауър. Тамплиерите, затворени там, са донесли екземпляр на книгата и са го скрили под олтара на Свети Йоан в евангелисткия параклис, който сега е превърнат в библиотека. Решили са, че най-безопасното място за книгата е под носа на преследвачите им. И оттогава книгата е там.

— Но къде е сега? Олтарът е разрушен.

— Над мястото, където някога е бил олтарът. Ще я намерите в обикновено дървено сандъче на прозореца. Мнозина учени хора, живели в Тауър, са чели книгата на тамплиерите. Тайната на съществуването й е била предавана само на онези, които нямало да я вземат, защото са били образовани и преследвани заради религиозните си убеждения. Сър Томас Мор, Графа-магьосник, сър Уолтър Рейли и сър Франсис Бейкън са само неколцина от тях.

Не можех да повярвам на ушите си. Искаше ми се само госпожица Бартън да е там, да чуе думите на сержанта и да види изражението на неподправен интерес, изписано на лицето на Нютон. Щях да го посоча и да я попитам дали все още мисли, че чичо й е добър англиканец, за какъвто го смята.

— Какво! Няма злато? — попитах аз и господарят ми ме погледна презрително.

— Не всички, които са знаели за книгата на тамплиерите, са се интересували от съдържащото се в нея съкровище — каза Роан. — Сър Джонас Мур знаеше за книгата, но не се интересуваше от истината, а само от злато. Намерил е колкото злато е имало в сандъчето при книгата, и е мислел, че има много повече.

— А кръстът на Свети Андрей? И Орион Ловеца?

Сержант Роан изглеждаше озадачен и пак отпи от шишето.

— Тези неща не са ли били важни за тамплиерите? — попита Нютон, имайки предвид кръста, който му беше показал господин Пийпс.

— Само когато погребват някой от тях. Кръстосват диагонално ръцете им над тялото — отвърна Роан.

— Това е обичайна практика — отбелязах аз.

— Да, сега, но не и когато е бил създаден Орденът на тамплиерите — настоя сержантът. — А що се отнася до Орион, на гръцки името му означава и връх или планина.

— Oros — рече Нютон. — Не се сетих за това. Да, разбира се. На няколко пъти по време на разследването бях сляп като Орион63. Едва сега мракът се разсея и видях нещата на светлината.

— Онези, върху които Духът на живота се спусне, ще бъдат обвързани със силата, ще бъдат спасени и ще станат съвършени и достойни да се извисят към голямата светлина.

— От кое евангелие е това? — попита Нютон.

— Тайната книга на Йоан. Светлината е не Сина, а Всемогъщият Бог Отец.

— Амин — прошепна Нютон и кимна.

— Близо до хълма с Храма в Ерусалим има мохамеданска джамия. Построена е върху скалата, на която Аврам е подготвил Исак за жертвоприношение. Там е мястото, откъдето техният пророк се е възнесъл на небето. Не съм го виждал, но чух, че има надпис, който гласи: „О вие, учени хора, не преминавайте границите на религията си и говорете само истината за Бога. Месията Исус, синът на Мария, е само Божи апостол. Той даде дума на Мария и от него излезе Дух. Затова вярвайте в Бога Отец и неговите апостоли и не казвайте Три, защото Господ е единственият бог и е далеч от величието Му да има син.“

— Амин — отново измърмори Нютон. За миг изглеждаше потресен, а после каза: — Когато дойдох в Тауър, не мислех, че очите ми ще се отворят тъй широко, сержант. През целия си живот съм се стремил да видя Божията светлина. Мислех, че никой не вижда истината по-ясно от мен. Но може би е уместно, че именно човек като вас ще ми разкрие повече за Него. Господ, който най-добре познава човешките възможности, крие загадките си от мъдрите и разсъдливите на този свят и ги разкрива на невръстни деца. Умните хора често са прекалено завладяни от въображението си и твърде оплетени в смисъла на живота.

— Прочетете книгата — подкани го сержантът — и ще научите повече.

В понеделник Нютон отиде в Уайтхол да моли лордовете от Върховния съд да пощадят живота на сержант Роан. Те обаче не бяха предразположени да проявят снизходителност, въпреки красноречивите му молби, и на определения ден Роан и Валие тръгнаха към своята смърт, макар и не дотам заслужена. Тълпите крещяха одобрително по целия път до Тайбърн. Нютон и аз не присъствахме на екзекуцията на двамата престъпници. Господин Алингам, дърводелецът и гробарят на Тауър, отиде и каза, че палачът бил много пиян и се опитал да сложи въжето на шията на свещеника, който ги придружил до смъртта им. Това несъмнено се е сторило забавно на еретично настроените протестанти.

Никой не е умирал тъй неоплакан, защото всички бяха на мнение, че двамата са замесени в заговора за убийството на краля, предсказан от Нострадамус в памфлета, който Тайтъс Оутс ни беше дал. След като Роан и Валие умряха, главите им бяха набучени на колове и забити в северния край на Уестминстър Хол за задоволство на населението.

Нютон прекара утрото на екзекуцията затворен с апокрифните евангелиета, които намери в библиотеката на Тауър по указанията на сержант Роан. Книгата на тамплиерите беше в забележително добро състояние и аз се запитах дали не е фалшификат, каквито се оказваха много от предполагаемите Христови реликви и тези на светците. Сборникът от старинни ръкописи беше подвързан в кожа. Отпред имаше изящно изображение на съзвездието Орион — същото като на кръста, който господин Пийпс ни беше показал, и се състоеше от красиво изписани на латински страници.

Попитах Нютон дали еретичните евангелия отговарят на очакванията му.

— Разкрити са много неща за истинската същност на Исус, първите юдейски секти и вечния конфликт между светлината и мрака. Ясно ми е, че ни е забранено да се кланяме на двама богове, но ни е позволено да почитаме един Бог и един Господ, защото един Бог е сътворил всичко и един Господ е изкупил греховете ни с кръвта си. Не трябва да се молим на два бога, а само на един в името на Господ, за да не нарушим първата Божия заповед. Христос не е бил Божи син, нито обикновен човек, а превъплъщение на всемогъщата сила на Бог. Той е бил Божи ангел, който се е явил на Аврам, Иаков и Мойсей, и е управлявал Юдея в дните на Съдиите. Следователно, виждаме, че най-важният аспект на Христос е пророчеството, а не връзката му с Бог. Освен почит и уважение към Ной, нищо повече не може да се добави. — Той се усмихна. — Накратко, изпитвам утехата, че оставям философията по-малко зловредна, отколкото когато я открих.

След това Нютон отбягваше темата за евангелията на тамплиерите и аз скоро престанах да я споменавам пред него.

Книгата на тамплиерите все още се намира в параклиса и вероятно ще даде на някои хора отговорите, които търсят. Аз не ги намерих поради простата причина, че не прочетох текстовете. Какво биха ми казали една втора Библия или Коран? Само че първите са грешели. Всяка секта противоречи на другата и затова рядко някоя не е проливала кръв.

Всички създадени от човека религии грешат, защото твърдят, че разбират Божите дела. Не ми е ясно как някой може да се надява, че ще разбере Бог, когато повечето от нас не успяват да се разбират взаимно. Какъв шанс има мъжът да опознае Божието съзнание, щом като не може да проумее мислите на жената?

Нютон рядко споменаваше госпожица Бартън. Никога повече не бях поканен в дома му, когато тя беше там. Не говорехме за нея. Това показваше, че в думите на Тайтъс Оутс се съдържаше истина.

Има известна несигурност по въпроса кога точно госпожица Бартън публично е станала любовница на лорд Халифакс, Първия лорд в Съвета на Държавната хазна. Нямаше съмнение обаче, че в началото на новото столетие племенницата на Нютон, която вече се наричаше госпожа Бартън, и лорд Халифакс, открито живееха в дома му в Буши Парк, въпреки че той имаше съпруга. След смъртта на Нийл лорд Халифакс направи Нютон Главен майстор на Монетния двор. През 1705 година кралица Ана даде рицарско звание на Нютон в същия ден заедно с брата на лорд Халифакс. Честта му беше оказана не заради научните му постижения, нито заради службата му в Монетния двор, а заради политическите услуги за лорд Халифакс в Парламента. През 1701 година Нютон бе станал член на Парламента и поддръжник на Халифакс в Камарата на общините. Естествено, спомних си думите на Тайтъс Оутс, че не флуксиите и земното притегляне, а хубавата племенница е спомогнала за кариерата на Нютон, който е изтъргувал добродетелта й в своя изгода.

Другото безспорно нещо беше, че лорд Халифакс написа завещание и остави на госпожа Бартън къщата и двадесет и няколко хиляди фунта. Той почина през 1715 година от възпаление на белите дробове. Влиятелните му роднини оспориха завещанието и къщата и парите останаха в семейство Монтагю. Едва тогава госпожица Бартън се омъжи за господин Кондит.

Оттогава изминаха тридесет години.

Нютон почина на преклонна възраст. Братът на лорд Халифакс също. Той обичаше Ной. Библейският Ной сигурно щеше да му намери място в ковчега си.

Бях поканен на погребението на Нютон и макар че не се чувствах добре, реших да отида, защото много му се възхищавах, както и всички, които имаха неоценимата чест да го познават.

Мнозина учени и знатни люде дойдоха в Абатството, за да видят Нютон, изложен за поклонение, във вечерта на погребението му. Присъстваха почти всички членове на Кралското дружество. Докато камбаната на Уестминстър биеше за Нютон — девет пъти, защото е от мъжки пол, и после още осемдесет и четири пъти за броя на годините му, госпожа Кондит (бившата госпожица Бартън) подари на всеки гост възпоменателен пръстен, а прислужница раздаде клонки розмарин за спомен и за да разсеят миризмата на смърт, която въпреки усилията на балсаматора, започваше да става осезаема.

Тя ме видя и поруменя, но успя да запази спокойствие.

— Полковник Елис, учудена съм, че сте влезли в църква.

Това беше всичко, което ми каза.

Беше изключително болезнено да я видя отново на погребението на Нютон. Госпожа Кондит беше красива, както я помнех, и макар че беше в траур, вниманието ми бе приковано в нея. Черното много й отиваше и подчертаваше естествения цвят на кожата й, така както абаносът или черният кехлибар подхождат на златото.

Разбира се, все още бях влюбен в нея. Дори след толкова много години. Бях се оженил, след като напуснах работата си при Нютон и бях произведен в офицерски чин, но съпругата ми почина от малария преди десет години. Не се натъжих много, като разбрах, че госпожица Бартън се е омъжила за господин Кондит, който беше член на Парламента. Може би е искала единствено високо обществено положение. В такъв случай погребението на чичо й сигурно много я бе удовлетворило. Шестте членове на Кралското дружество, които пренесоха ковчега на Нютон от зала „Ерусалим“ надолу до осветения със свещи неф64 на Абатството — председателят на Камарата на лордовете, херцозите Монтроуз и Роксбърг и графовете Пемброук, Съсекс и Макълсфийлд, бяха най-знатните люде в кралството. Епископът на Рочестър, придружен от помощниците си и от хористите, извърши опелото, а опечалените бяха водени от Рицаря на Бат. Дойдоха много повече хора от поканените. По мои изчисления на погребението на Нютон присъстваха триста души.

Проповедта беше хубава — за безкрайната светлина. Имаше толкова много свещи, които блестяха с такова победоносно величие над главата ми, че обстановката ми напомни за абсолютните възможности на самата безкрайност, И докато седях там, мислите ми се върнаха към разговора ми с доктор Кларк. Запитах се какво удоволствие може да изпитва Господ от това, че сме вярващи, въпреки здравия си разум? Имаше ли смисъл да Му кажа, че съм убеден в нещо, в което никой трезвомислещ човек не вярва? Това не превръщаше ли в лъжа религията? Колкото повече мислех за Нютон, толкова по-добре разбирах дилемата му. Религията изискваше от него да вярва не в истината, а в онова, което се явява пред очите му. Умът му беше твърде велик, за да греши. Най-големият враг на вероизповеданието му беше неговата гениалност. Как беше възможно той, чийто живот бе посветен на разбирането, да се подчини на онова, което го характеризираше?

Вероятно алхимията представляваше най-уместната метафора за вярата на Нютон в Бога. Струва ми се, че религията му приличаше на частицата метал, останала в шлаката, по-чистата или металната част на минерала, която пада на дъното на тигела или пещта и така се отделя от останалата материя. Частицата се скрива и тайната е в ръцете само на посветените. Това беше мъдрост, все още не осенена от откровение. Всички други религии са здрав разум, изопачен от суеверие.

В това ли вярвах? Бих искал да вярвам в нещо.

Опелото приключи и върху гроба на Нютон положиха черна плоча, която се намираше само на няколко крачки от гробовете на английските крале и кралици. Опечалените се разотидоха. Отправих се към „Ад“, пивница близо до входа на Уестминстър Хол, Ексчекър Корт, и там отново размишлявах върху нещата.

Аз съм на петдесет години. Не ми остава много да живея. Понякога усещам как сърцето ми блъска в гърба. Това вероятно е признак за тленността ми. Скоро ще знам всички отговори, ако все още ги има на този свят. Въпреки всичко, мисля, че сър Исак Нютон ни даде отговорите на най-важните въпроси.