Пазителят на монетния двор

Четвърта глава

Бях твърде разстроен от случилото се между мен и госпожица Бартън, за да проявя интерес към разгадаването на шифъра, но се престорих на заинтригуван. Нютон говореше оживено, затова единственото, което разбрах, беше, че госпожица Бартън не е казала на чичо си за препирнята ни. И тъй като тя не я беше споменала, аз бързо реших да направя същото, макар да ми бе причинила неизмерима тъга.

— Хипотезата ми за шифъра е съпроводена с множество трудности — обясни Нютон, седна до отрупаната с книжа маса и сложи на коленете си котарака Мелхиор. — Така както незрящият няма представа от цветовете, и аз недоумявам механизма на шифъра. Признавам, че ключът все още ми убягва. Но мисля, че разбирам как шифърът е свързан с извършените убийства. Струва ми се абсурдно, че не съм го проумял по-рано, и се питам какво ли е причинила на ума ми работата ми в Монетния двор. Смятам, че никой, който притежава способността да разсъждава по философски въпроси, не трябва да прави подобна грешка. Тъй като вие, драги мой, държите на простотата във всичко, ще ви го обясня, колкото е възможно по-накратко. В трима от убитите имаше кодирани послания. Работих върху тях с такова усърдие, с каквото бихте ме помислили за Херакъл. Въпреки усилията ми обаче, тъй като всичките ми оръжия са от божествен произход, останах само с математически противоречия. А противоречието говори за неправилност в написаното. С други думи, в логиката на шифъра има грешки и подозирам, че понякога е бил използван от невеж човек, който не знае как се работи с него. Вие, мой млади приятелю, ме накарахте да мисля така. Вие споменахте, че убийствата може да се извършени от различни хора. И аз смятах така до снощи. Убийството на Джордж Мейси беше ясно, защото нямаше други отличителни особености, освен бруталността, с която беше извършено. Нямаше шифър, нито следи от окултно значение. След това нещата започнаха да стават интересни. Убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър показаха алхимични знаци и шифри. Дълго време мислех, че и в трупа на Мейси може да е имало подобни особености, които въздействието на климатичните условия и гниенето са ни попречили да забележим. С убийството на капитан Морне обаче картината отново се промени. Този път намерихме шифър, но нищо в него не показва, че е свързан с алхимията. Странното е, че между второто и третото убийство има очевидни общи неща, но второто и четвъртото демонстрират математическа съгласуваност. Третото убийство, на Даниъл Мърсър, ни предостави най-краткото послание — написаното с тебешир на стената на стълбището Сали Порт. Шифърът беше използван без видима логика и това ме накара да предположа, че извършителят на третото убийство не може да е авторът на четвъртото. И шифърът, написан на стената до трупа на господин Мърсър, е грешен. Или използван неграмотно, както вече казах.

— А шифърът, който ни даде господин Туисълтън? И той ли е използван неграмотно?

— Не, не. Този шифър показва същата логика като другите писма. Само посланието с тебешир на стълбището е грешно. Ето защо го изключих. — Нютон уморено поклати глава. — И така изгубих много време. Ако не го бях сторил, досега можеше да съм разкрил случая.

Той удари с юмрук по масата и Мелхиор уплашено скочи от коленете му.

— Де да имах още един образец на шифъра! — рече Нютон и отново удари по масата, като ме стресна и изтръгна от мълчанието. — Сигурен съм, че мога да го разгадая.

Направи му чест, защото не ме обвини, че съм преписал грешно шифъра на стената до трупа на Мърсър. Бях му благодарен, но малко се изненадах от намека му.

— Нима искате да бъде извършено пето убийство? — недоверчиво попитах аз и поклатих глава. — Не са ли достатъчно четири? Или възнамерявате да провокирате още едно?

Той не отговори. Отбягваше да ме погледне в очите, като погрешно мислеше, че в тях ще прочете неодобрение.

— Приемате престъпленията твърде лековато, докторе — упрекнах го аз, — сякаш са математически упражнения, каквито ви изпращат господин Бернули и господин Лайбниц.

— Брахистохронът? — Нютон се намръщи.

Така се казваше задачата за кривата, по която тялото под действието само на силата на тежестта преминава от една точка в друга, изпратена му от Лайбниц и Бернули.

— Уверявам ви, Елис, че това не беше упражнение, както го нарекохте. Никой в Европа освен мен не можа да я реши.

— Говоря за убийствата, докторе. Струва ми се, че се отнасяте към тях като към интелектуално развлечение за разсейване.

— Нужен е значителен интелект, за да ме забавляват — настоя той, като леко се изчерви.

— Но въпреки това отклонявате вниманието си.

— Защо мислите така?

— Има ли по-занимателно нещо за един математик от шифъра? Какво може да е по-интригуващо за познавач на философията от алхимичните знаци, придружаващи убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър?

— Вярно е — призна Нютон. — Ако имах повече данни, щях да реша проблема за една нощ, както сторих с брахистохрона.

— Вероятно това е въпросът. Може би не трябва да разгадавате шифъра. Или написаното не означава нищо, или Господ не желае да го разтълкувате. — Използвах Божието име не само за да проверя дали все още звучи убедително от устата ми, но и да предизвикам Нютон. Ставах все по-раздразнителен в резултат на комбинацията между разбито сърце и безсъние.

Нютон неочаквано скочи, сякаш изпита въздействието на клизма.

— Господ не желае да го разгадая — развълнувано промълви той. — Или някой друг, който си играе на Господ, и е авторът на този план. — Нютон махна перуката си и започна да обикаля из кабинета, като мърмореше под носа си. — Гърнето ще заври, господин Елис.

— Кое гърне, сър?

Той почука с показалец слепоочието си.

— Това гърне, разбира се. Какъв съм глупак. Твърде съм самонадеян. Така ми се пада. Трябваше да обърна повече внимание на Бръснача на Окам.

— Не трябва да предполагаме, че съществуват повече неща, отколкото е абсолютно необходимо. Най-доброто обяснение за някое събитие е най-простото, с най-малко догадки или хипотези — изтълкувах думите му аз.

— Точно така. Това е принципът на Уилям Окам, нашият гениален сънародник бунтар, който яростно е писал срещу папата и метафизиката. Той е бил велик свободомислещ човек, Елис. Спомогнал е за разграничаването на областите на знанието и на вярата и е положил основите на съвременния научен метод. Ще разрежем нашия случай точно на две половини с неговата остра като бръснач максима. Дайте ми ябълково вино. Главата ми изведнъж изпита потребност от ябълки.

Налях му ябълково вино и той го изпи жадно, сякаш наистина искаше да стимулира мозъка си, а след това отново седна, взе паче перо и хартия и написа онова, което нарече скелета на случая. Накрая посипа главата си с още метафорична пепел и заяви, че се разкайва за предишната си липса на прозрение. Аз обаче продължавах да недоумявам.

— Днес за втори път се улавям в грешка — съобщи той. — И се радвам, че вие сте единственият свидетел на това, а не проклетият германец или онова ужасно джудже Хук. Те биха изпитали огромно удоволствие, ако ме видят тъй лесно подведен.

— Подведен? Защо?

— Вие го казахте. Отклониха вниманието ми. Върнете мислите си няколко месеца назад, Елис. Какъв случай разследвахме, когато беше убит господин Кенеди?

— Фалшивите гвинеи от мед и цинк и стрито на прах злато, направени по новия метод. Извършителите останаха неразкрити.

— Точно така. Разсеях се. Някой е искал да отклони вниманието ми в погрешна посока. Мисля, че ме е познавал добре. Алхимичните улики бяха предназначени за мен. А сега смятам, че другите послания, шифрите, са били за друг.

— Тогава защо първи намерихме шифъра, когато господин Кенеди беше убит? И алхимичните улики?

— Защото убиецът на Кенеди не е разбрал шифъра — обясни Нютон. — Има много противоречия между първото кодирано послание и второто, но основните елементи са еднакви.

— Намеквате, че убиецът на капитан Морне не е премахнал другите трима?

— Той не е убил Кенеди и Мърсър, защото само тези две убийства имат особени окултни нюанси, предназначени да ме заинтригуват. Убиецът на капитан Морне просто го е искал мъртъв.

— Но защо?

— Ще трябва да разгадаем шифъра, за да разберем това.

— Смятате, че убиецът на Кенеди и Мърсър е искал да отклони вниманието ви от златните гвинеи?

— Кенеди е бил убит, защото имаше задачата да следи Мърсър. А Мърсър е бил убит, защото беше следен. Те са можели да издадат имената на съучастниците си, фалшификатори на монети.

— Колко объркващо.

— Напротив. Моята хипотеза съвпада с това явление и признавам, че започнах да виждам светлина в тунела. Да, така е, защото много от нещата, видяни от нас, лесно произтичат от онова, което инак изглежда необяснимо.

— Щом не мислите, че убиецът на капитан Морне е отговорен за смъртта на Кенеди и Мърсър, тогава кой според вас е убил Джордж Мейси?

— Би ми се понравило да е същият, но няма доказателства. Следователно не мога да съставя хипотеза. Истината е, че пренебрегнах онова, което знам за Джордж Мейси.

Нютон стана от креслото и се приближи до лавицата с архивите на Монетния двор, където имаше и няколко истории по нумизматика, счетоводни книги, юридически доклади, доклади от Камарата на общините и малката библиотека на Джордж Мейси — буквар по латински и учебници по математика, френски и стенография.

— Сега не е възможно да научим много за него — отбелязах аз.

— Освен че книгите му показват похвално желание за самоусъвършенстване. Най-добре е човек да се образова сам. Образованието, което получаваш в личния си кабинет, е с най-превъзходно качество. Дори аз сам изучих математиката. Но се питам защо господин Мейси е искал да учи френски. Моят френски съвсем не е съвършен, защото не обичам французите.

— Откакто воюваме с тях, не мога да ви обвиня за това, докторе.

Без да обръща внимание на Мелхиор, който увиваше опашката си около краката му като шал на проститутка, Нютон взе френската граматика на господин Мейси, издуха от корицата праха — винаги в изобилие в кабинета на Монетния двор поради постоянните вибрации на пресите и оръдието — и прелисти страниците. За моя изненада, тъй като знаех, че вече я е преглеждал, той намери вътре лист.

— Квитанция от книжарница — каза Нютон. — Самуел Лаундсв „Савой“.

„Савой“ беше голяма градска постройка в южната част на Странд. Дворът се простираше до реката. По-голямата част беше превърната в болница за заболели и ранени моряци и войници и районът гъмжеше от мъже, наскоро завърнали се от войната във Фландрия. Някои бяха ужасяващо осакатени от картеч или избухнал заряд. Имаше и неколцина нещастници, останали без крайници или част от лицето.

Остатъкът от къщата беше дадена под наем на френска църква, „Кингс Принтинг Прес“, два затвора, няколко частни жилища и магазини. Там се помещаваше и книжарницата на Самуел Лаундс.

Той беше слаб човек с хлапашко лице и сервилни обноски. Веднага щом Нютон и аз влязохме вътре, господин Лаундс махна престилката си, сложи си перука и редингот и кършейки ръце, раболепно зачака доктора да заговори.

— Трябва ми книжар, а не таен съветник — измърмори Нютон.

— Доктор Нютон — възкликна господин Лаундс. — Каква огромна чест е, че посещавате магазина ми. Търсите ли нещо определено, сър?

— Търся информация за един ваш клиент от миналата година, господин Джордж Мейси, който работеше като мен в Монетния двор на Негово величество в Тауър.

— Да, спомням си господин Мейси. Като се замисля, наистина не съм го виждал почти от година. Как е той?

— Почина — безцеремонно отвърна Нютон.

— Съжалявам.

— Около смъртта на господин Мейси има някои обстоятелства, които говорят за жестоко убийство — обясни Нютон. — И тъй като това засяга работата на Монетния двор, смятаме за задължително да разговаряме с всички, които могат да хвърлят светлина върху навиците му. Наскоро разбрахме, че той е бил ваш клиент, господин Лаундс. Ето защо, ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете и ми кажете дали сте виждали други хора с него, имена, които господин Мейси може да е споменал пред вас, или дори книги, които си е купил.

Книжарят много се смути от новината за убийството на Мейси, но бързо се консултира със счетоводната си книга, съдържаща записки на сметките на клиентите му.

— Той беше приятен човек — каза господин Лаундс, прелиствайки дебелите страници. — Не беше образован като вас, докторе, но съвестен и ръководен от християнско чувство за дълг.

— Да, похвално — измънка Нютон.

Книжарят намери страницата, която търсеше.

— Ето, сър. Купил е няколко книги от дидактично естество, както виждате. И една, която много ме изненада, защото беше съвсем различна от другите. И скъпа. Много скъпа за средствата, с които той разполагаше.

Нютон проследи показалеца му върху счетоводната книга, видя записаните думи и сетне прочете на глас заглавието и автора.

— „Полиграфия“ на Тритемий. Знам, че латинският ви е добър, господин Елис. Но как сте с гръцкия?

— Полиграфия? Мисля, че означава „много писане“ — отвърнах аз. Гръцкият ми изобщо не беше добър.

— Точно така — съгласи се господин Лаундс, — макар че книгата е написана на латински.

— Но Мейси не знаеше латински — възрази Нютон. — Елементарният характер на латинския буквар, който е купил от господин Лаундс, доказва това. — Той млъкна и потупа с кокалестия си пръст по страницата на счетоводната книга. — Господин Мейси обясни ли защо иска книгата?

— Спомням си, че възнамеряваше да я подари на някого, но не мога да кажа на кого.

— Можете ли да ми намерите екземпляр на книгата, господин Лаундс?

— Едва след няколко седмици. Трябваше да изпратя поръчка до Германия за екземпляра на господин Мейси. Може да потърсите около „Сейнт Пол“. Латинското кафене наблизо често провежда търгове на редки и скъпи книги като тази, която търсите.

Нютон изсумтя невъодушевено от тази трудна и бавна перспектива.

— Мисля обаче, че знам къде може да видите екземпляр, защото съм поръчвал книгата.

Господин Лаундс прелисти страниците на счетоводната си книга, докато намери, каквото търсеше.

— Ето, докторе. Другият клиент е бил доктор Уолис. Поръчах същата книга. За него.

— Доктор Джон Уолис? — повтори Нютон. — Савилиянският50 професор по геометрия в Оксфордския университет?

— Да, сър. Мисля, че го казах и на господин Мейси. Той беше много заинтригуван от новината.

— Аз също — призна Нютон.

Рано сутринта се качихме на дилижанса за Оксфорд. Пътуването беше мъчително. На пътя имаше опасни локви, останали от скорошния проливен дъжд. Дилижансът се повреди, но наваксахме за изгубеното време и пристигнахме до целта си тринадесет часа след като напуснахме Лондон.

Нютон имаше много приятели в Оксфорд. Най-големият от тях беше Дейвид Грегъри, млад шотландец, втори Савилиянски професор, завеждащ катедрата по астрономия. След съвсем кратко предизвестие той ни заведе на вечеря в колежа „Мертън“, хубаво място, където бях учил и аз. Почувствах се особено, че отново бях там.

Мисля, че Грегъри беше тридесет и осем годишен, когато се запознах с него. Той беше типичен шотландец, дребен и блед и обичаше да пие и да пуши лула. Стаите му воняха на тютюн като повечето опушени лондонски кафенета. Тялото му сякаш не можеше да поддържа живота с друго дихание, освен с пушенето на сорта „Вирджиния“ със сладникав аромат. Младият Грегъри дължеше на влиянието на Нютон сегашното си високо положение в Оксфорд. По време на вечерята двамата започнаха да разговарят за доктор Уолис.

— Не познавате ли доктор Уолис? — попита Грегъри. — Той беше в Кембридж.

— Срещали сме се и често си кореспондирахме. Доктор Уолис много настояваше да публикувам нещо в неговата „Opera Mathematical“. Несъмнено в момента чете писмото, което му написах вчера, и смята пристигането ми в Оксфорд за знак, че съм променил решението си.

— Защо искате да го видите?

— Работата в Монетния двор ме води в Оксфорд. Надявах се, че Уолис ще ми помогне в разследването. Не мога да кажа повече, защото въпросът е деликатен и таен.

— Разбира се — отвърна Грегъри, изпускайки кълба дим като холандски моряк. — Мисля обаче, че тайнствеността не е чужда и на доктор Уолис. Чувал съм, че върши поверителна работа за милорд Съндърланд. Предполагам, че е нещо, свързано с войната, но се питам как осемдесетгодишен старец може да помогне за поражението на французите. Може би им дава математически задачи и ги принуждава да се предадат от отегчение.

— Все още ли обича математиката? — възкликна Нютон.

— Да, сър. Той е изключително способен учен, защото съм го виждал да извлича корени на седма степен без паче перо и хартия.

— И аз съм виждал кон да тропа с копитото си по земята седем пъти, но не мисля, че беше математик.

— Уолис не може да се сравни с вас. Вие развихте математиката изумително.

— Само се докоснах до повърхността на необятния океан от знания. Удивителни тайни ще останат неразкрити. Предизвикателството на нашето време е да демонстрираме устройството на света. И стига да продължаваме да разграничаваме истинския разум в природата от Божите дела, не виждам защо да не вярваме, че Бог не изпълва с живот природата, така че светът неизбежно да произлиза от нея.

Нютон ме погледна в очите и когато отново заговори, останах с убеждението, че в края на краищата госпожица Бартън го е уведомила за разговора ни.

След закуската на другия ден получихме покана от Уолис да го посетим в единадесет и в уречения час отидохме в колежа „Ексетър“ да се срещнем с него. Не харесвах „Ексетър“ колкото „Мертън“, „Магдалина“ и „Крайстчърч“, тъй като сградата беше загрозена от големи противни комини, да не говорим за строителните работи върху фасадата, затова се запитах как Уолис може да преподава там. Скоро обаче получих обяснение. Влязохме в стаите на професора и го видяхме. Бързо стана ясно, че доктор Уолис недочува, но това не беше чудно, като се имаше предвид възрастта му. Той беше среден на ръст, с малка глава и леко несигурна походка и се подпираше на бастун и на четиринадесетгодишно момче, което ни представи като внука си Уилям.

— Един ден ще можеш да кажеш, че познаваш великия Исак Нютон, Уилям — каза любящият дядо. — Възгледите му за математиката се приемат с огромно одобрение.

Нютон се поклони.

— Доктор Уолис, не бях в състояние да намеря нищо общо в квадратурите, докато не разбрах вашия труд върху безкрайно малките величини.

Уолис прие комплимента, като кимна, и после каза на момчето да тича да си играе, покани ни да седнем и заяви, че посещението на Нютон е голяма чест за стар учен като него.

— Моля, кажете ми, сър, това означава ли, че сте променили решението си да не публикувате вашата „Оптика“ в книгата ми? Затова ли сте дошли?

— Не, сър — категорично заяви Нютон. — Не съм променил решението си. Дошъл съм по работа на Монетния двор на Негово величество.

— Все още не е късно. Господин Фламстийд продължава да ми изпраща описания на наблюденията си, които ще бъдат включени в моята книга. Няма ли да размислите, доктор Нютон?

— Не, сър. Опасявам се, че ще стана обект на спорове и противоречия от страна на проклетите невежи.

— Но може някой друг да заимства части от възгледите ви и да ги публикува като свои. Тогава те ще бъдат негови, а не ваши, макар че вероятно никога няма да постигне и една десета от знанията, които сте усвоили. Изминаха тридесет години, откакто овладяхте представите за флуксиите…

— Мисля, че ми написахте писмо по този въпрос — прекъсна го Нютон.

Уолис шумно изсумтя.

— Смятам, че скромността е добродетел — каза той. — Исках само да подчертая, че прекалената свенливост е недостатък. Как ще разберат за откритията ви идните поколения, ако не ги публикувате, сър?

— Ще ги публикувам, когато реша.

Уолис безуспешно се опита да прикрие раздразнението си.

— Казахте, че сте дошли по работа на Монетния двор? — попита той, сменяйки темата на разговора. — Господин Хук ми каза, че сте Главен майстор на Монетния двор.

— Засега съм само Пазител. Главният майстор е господин Нийл.

— Човекът с лотарията?

Нютон се подсмихна и кимна.

— Предизвикателна ли е работата?

— Изкарвам си прехраната, това е всичко.

— Питам се защо не си изкарвате прехраната в някоя църква. Аз работя за „Сейнт Гейбриъл“ в Лондон.

— Не изпитвам влечение към църквата, а да изследвам нещата.

— Тогава съм на разположение на Монетния двор, макар че ако говорим за пари, мога да ви кажа, че в Оксфорд ги няма. — Уолис посочи обстановката около себе си. — И не мога да фалшифицирам нищо, освен тази показност на светско удобство. Единственият сребърен предмет тук е плочката на колежа и всички трезвомислещи хора в университета се страхуват от упадък. Голямата парична реформа се извършва лошо, сър.

— Не е по моя вина — възрази Нютон. — Но аз съм дошъл заради една книга, сър, а не заради недостига на пълноценни монети в Оксфорд.

— Имам много книги, докторе. Понякога ми се иска да имах по-малко книги и повече пари.

— Търся „Полиграфия“ от Тритемий. Бих искал да я видя.

— Изминали сте дълъг път, за да прочетете една древна книга. — Старецът стана от креслото си и взе красиво подвързана книга от библиотеката си. — Това е „Полиграфия“. Публикувана е през 1517 година. Имам оригинала, който пазя от петдесет години.

— Не сте ли поръчвали друг екземпляр от господин Лаундс в „Савой“?

— Кой ви каза това, сър?

— Господин Лаундс.

— Разкритието не ми харесва — намръщи се Уолис. — Книжарят трябва да пази тайната, която му е поверена, като лекаря. В какво би се превърнал един свят, където всеки знае какво чете другият? Книгите биха се превърнали в нещо като еликсири на шарлатани и всеки мошеник във вестниците ще хвали превъзходството на една над друга.

— Съжалявам за безпокойството, сър, но както вече споменах, работата е държавна.

— Държавна работа, а? — Уолис обърна книгата в ръцете си и с обич погали корицата. — Тогава ще ви кажа, докторе. Купих втори екземпляр на „Полиграфия“ за моя внук Уилям. Уча го на занаята с надеждата, че той ще тръгне по стъпките ми, защото от рано показва наклонност.

„За какво? — запитах се аз. — За писане?“ Нито Нютон, нито аз все още нямахме представа за какво се разказва в книгата на Тритемий.

— „Полиграфия“ е полезен буквар по темата, сър — продължи Уолис и даде книгата на Нютон, — макар че творбата едва ли ще задържи за дълго вниманието на човек като вас. „De Furtivis Literarum Notis“ на Порта е по-подходяща за вашия интелект. Може би и „Меркурий“ от Джон Уилкинс или „Бързият и таен пратеник“. Вероятно ще предпочетете да прочетете и „Cryptomenytices Patefacta“ от Джон Фалконър.

— Cryptomeneses — измърмори Нютон, докато Уолис взимаше други две книги от лавиците. — Разбира се. Тайни внушения. Едва сега го разбрах. — Той видя озадачеността ми и разпалено добави: — Криптография, господин Елис. Тайнопис.

— Какво казахте? — попита Уолис.

— Казах, че бих желал да я прочета.

Уолис кимна.

— Уилкинс ни учи само как да съставяме шифър, а не как да го разгадаваме. Единствено Фалконър е практичен, защото предлага методи за разтълкуване на шифрите. Но въпреки всичко, мисля, че човек, който иска да реши криптограма, е най-добре да се довери на собственото си усърдие и наблюдателност. Съгласен ли сте, докторе?

— Да, сър, винаги съм смятал, че това е най-добрият ми метод.

— Само че трудно служи на човек на моите години. Понякога ми отнема цяла година да разгадая някой шифър. Милорд Нотингам не разбира колко дълго може да продължи подобно нещо. Вечно ме притиска за бързи решения. Но не трябва да се отказвам, поне докато Уилям е готов да поеме работата. Макар че в нея има твърде малко възнаграждение.

— Проклятието на всички учени е да бъдат пренебрегвани — отбеляза Нютон.

Уолис се умълча за миг, сякаш разсъждаваше върху думите му.

— Странно — каза той. — Спомних си, че друг от Монетния двор дойде при мен преди около година. Моля за извинение, доктор Нютон. Съвсем бях забравил. Но как му беше името?

— Джордж Мейси.

— Да, същият. Той донесе кратък шифър, какъвто не бях виждал, и очакваше да извърша чудеса с него. Естествено, всички очакват това. Казах му да ми донесе още писма и тогава ще опитам да преодолея трудността му. Той ми остави писмото, но не ми провървя, защото не бях попадал на тъй труден шифър и нямах достатъчно материали, за да осигуря успеха си. Едва сега се сетих за шифъра, но господин Мейси повече не ме посети.

Когато Уолис спомена думата „писмо“, аз сякаш видях как сърцето на Нютон пропусна един удар. Той се наведе напред, захапа кокалчето на показалеца си и сетне поиска да види писмото, което Мейси беше оставил.

— Започвам да разбирам за какво става дума — каза Уолис и взе писмото от купчината книжа на пода. Той, изглежда, знаеше къде се намира всичко, макар че не виждах доказателство за ред. Уолис даде писмото на господаря ми и му предложи и съвет. — Ако се опитате да разгадаете шифъра, пратете ми вест дали сте успели. Но запомнете, че не трябва да напрягате ума си прекалено много, защото мисловната работа с тези главоблъсканици е изтощителна и после съзнанието не е способно на нищо. Освен това не забравяйте и какво пише синьор Порта. Тълкувателят може проницателно да отгатне обикновени думи, свързани с въпроса, и така да си спести стотици часове труд.

— Благодаря, доктор Уолис. Много ми помогнахте.

— Тогава отново помислете за решението си за вашата „Оптика“, сър.

Нютон кимна.

— Ще си помисля, докторе — каза той, но така и не го стори.

Сбогувахме се с доктор Уолис. Нютон имаше нов образец на шифъра и няколко полезни книги и едва сдържаше вълнението си, макар да се ядоса на себе си, че не се е сетил да донесе другите кодирани послания.

— Няма да мога да работя по въпроса, докато пътуваме с проклетия дилижанс — недоволно измърмори той.

— Може ли да видя писмото?

— Разбира се — отвърна Нютон и ми го показа.

Дълго го гледах, но нищо не ми се изясни.

Поклатих глава. Разбърканите букви ме обезсърчиха. Не проумявах как е възможно някой да изпитва удоволствие, като измъчва мозъка си, опитвайки се да разгадае смисъла им.

— Може би ще прочетете някоя от книгите, които ви даде доктор Уолис — предположих аз.

Това донякъде го успокои, защото много обичаше да чете, докато пътува.

Бяхме се движили два-три часа по пътя за Лондон, когато Нютон остави книгата и небрежно отбеляза, че господин Сейнт Леджър Скруп е лъжец.

— Имате предвид джентълмена, който подари на вашия колеж изящните сребърни чаши? — попитах аз.

— Никога не съм го харесвал. Не му вярвам. Той е непредсказуем.

— Защо казахте, че е лъжец?

— Понякога сте упорито невъзприемчив — въздъхна Нютон. — Не си ли спомняте думите му, че Мейси му е донесъл да преведе писмо, написано на френски? Ясно е като бял ден, че писмото трябва да е било шифър като онзи, който е показал на доктор Уолис. Вероятно дори е било същото писмо. Не е имало никакво писмо на френски.

— Защо Скруп би излъгал за подобно нещо?

— Да, наистина, защо? Точно това ще разберем, господин Елис.

— Но как?

Нютон се замисли.

— Нямам представа как може да го направим. Мейси не е знаел латински, но въпреки това според господин Лаундс си е купил книга на латински за тайнопис като подарък за някого. Не може да е бил доктор Уолис, защото вече е притежавал две еднакви книги. И книжарницата на господин Лаундс е съвсем близо до работното място на господин Скруп. Ето защо, мисля, че трябва отново да посетим Скруп. И докато аз разговарям с него, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете и да разгледате библиотеката му.

— Да търся книгата на Тритемий?

— Точно така.

— Някаква стара книга едва ли ще е доказателство за престъпление.

— Не — съгласи се той. — Това ще дойде по-късно. Първо трябва да докажем нещата, така че да останем доволни.

Дилижансът пристигна в Лондон, преди да се е свечерило. Слязохме и установихме, че сме въшлясали. Господарят ми се ядоса само за малко, защото беше в отлично настроение от изгледите да разгадае шифъра. Той ме придружи до Тауър, за да вземе кодираното послание и да започне работа колкото е възможно по-скоро. Уверихме се, че в крепостта и в Монетния двор всичко е наред и отидохме в кабинета. В наше отсъствие стените бяха пребоядисани и прозорците бяха измити. Този факт ми помогна да си обясня как господин Дефо е улеснил влизането си, защото го заварихме вътре. На лицето му беше изписано виновно изражение, че е нахлул без покана.

— На гости ли сте ни дошли, господин Дефо? — попита Нютон.

Господин Дефо остави книжата на Монетния двор, които разглеждаше, и пристъпвайки от крак на крак, смотолеви неубедително обяснение.

— Да — каза той и се изчерви като девица. — Чаках ви да се върнете. Нося ви информация.

— Информация? За какво? — Нютон взе документите, които господин Дефо четеше, и прегледа съдържанието им, докато натрапникът се опитваше да си развърже езика.

— За едни секачи на фалшиви монети — заяви господин Дефо. — Не знам имената им, но действат в пивница на Флийт Стрийт.

— Имате предвид „Козела“?

— Да, „Козела“.

Нютон трепна, сякаш почувства болка от думите му.

— Разочаровате ме. „Козелът“ се намира на Чаринг Крос, между странноприемница „Чекър“ в югозападния край на Сейнт Мартинс Лейн и Кралските конюшни малко по-нататък на запад. Ако бяхте казали „При Джордж“…

— Точно това исках да кажа.

— Пак щяхте да сгрешите, защото „При Джордж“ е в Холбърн, на север от Сноу Хил. Жалко за вас. На Флийт Стрийт има толкова много пивници, че можеше да изберете да кажете „Глобус“, „Херкулесовите стълбове“, „Рогът“, „Митрата“ или „При Пенел“. Ние ги знаем всичките, нали, господин Елис?

— Да, докторе.

— Може би сте имали предвид „Сивата хрътка“? В южната страна, близо до Солзбъри Корт? Казват, че тази пивница винаги е пълна с фалшификатори на монети?

— Трябва да е била „Сивата хрътка“.

— Докато не изгоря по време на Големия пожар. Споменахте, че имате информация за нас?

— Може би съм направил грешка.

— Определено. Господин Дефо, задържам ви като мой затворник. Господин Елис? Извадете шпагата си и принудете този измамник да се подчини, а аз ще доведа стражата.

Изпълних заповедта и насочих острието на шпагата си срещу господин Дефо.

— На какво основание ме задържате?

— Шпионаж — отвърна Нютон.

— Глупости.

Нютон размаха книжата, които Дефо четеше, когато влязохме.

— Това са поверителни документи и се отнасят до сигурността на монетите в кралството. Не знам как инак да нарека поведението ви, сър.

— Сериозни ли са намеренията му? — обърна се към мен Дефо, когато Нютон излезе от кабинета.

— Толкова рядко се държи другояче, че се питам дали знае поне един виц — отвърнах аз. — Но скоро ще разберете дали това е шега или не.

Нютон удържа на думата си, върна се придружен от двама стражи и бързо написа заповед за арест в качеството си на мирови съдия.

— Господин Нийл няма да допусне това — заяви Дефо — и незабавно ще ме измъкне.

Нютон даде заповедта на единия страж и му нареди да заведе арестанта не в затвора на Тауър, както всички очаквахме, а в „Нюгейт“.

— „Нюгейт“?! — възкликна Дефо, като научи каква ще е участта му.

— Мисля, че познавате затвора много добре — каза Нютон. — Ще видим какво ще направят приятелите ви за вас, когато сте там.

Стражите изведоха Даниел Дефо, който шумно протестираше.

— А сега, да запалим огън и да вечеряме — рече Нютон, когато останахме сами.

След вечерята той ми заповяда да си легна и аз се зарадвах, макар да се чувствах малко виновен, че го оставям да работи. Сутринта станах рано, за да попълня някои документи и видях, че Нютон не се е прибирал в дома си. Беше намръщен и ми стана ясно, че не е постигнал напредък в разгадаването на шифъра. Настроението му не се подобри, когато пристигна лорд Лукас, който на висок глас се оплака от моето поведение към покойния капитан Морне. Той описа случилото се между нас по начин, противоречащ на фактите, и аз останах с убеждението, че ми има зъб или ме смята за виновен за самоубийството на капитана, защото съм го предизвикал. Но не ме беше грижа, още повече, че Нютон ме защити. Той пое нещата в свои ръце и заяви, че Морне е бил убит.

— Убит? — Лорд Лукас застана неподвижно, сякаш се страхуваше да не накриви вратовръзката си или да не размести перуката си, и се обърна на едната, а после на другата страна, все едно не повярва на ушите си. — Убит ли казахте?

— Да, милорд.

— Глупости, докторе. Човекът се е обесил.

— Не, милорд, бил е убит — повтори господарят ми.

— Противоречите ли ми, сър?

— Било е извършено така, че да прилича на самоубийство от онези, които се надявам скоро да арестувам.

— Знам каква е играта ви, сър — подигравателно се усмихна лорд Лукас. — Искате да накарате хората да вярват точно обратното на онова, което очите и ушите им казват, че е истина. Като проклетата ви теория за земното притегляне. Не разбирам и нея, сър. И да ви кажа откровено, не й вярвам.

— Тогава се питам защо не отлитате от земята към небето. Не се сещам какво друго би могло да ви задържи тук, милорд.

— Нямам нито време, нито търпение за проклетата ви софистика, присъща на Кралското дружество.

— Очевидно.

— Мислете каквото искате, Нютон. Ако капитан Морне бъде погребан в Тауър, а както изглежда, ще се наложи, защото семейството му не желае да бъде опозорено, ще бъде положен с лицето надолу, по посока север изток. — Лорд Лукас отвори кутията си за енфие и изцапа възвишения си благороден нос с щедра щипка прах. Това обаче с нищо не намали явната му неприязън към нашата компания.

— Тогава заради капитана ще се погрижа да докажа, че грешите, милорд.

— Историята все още не е приключила — заяви Лукас, кихна шумно, избълва поредица ругатни, отвори с ритник вратата и излезе от кабинета ни.

Нютон се прозя и се протегна като котарак.

— Мисля да подишам чист въздух. Когато съм в присъствието на негова светлост, имам чувството, че съм горяща свещ в стъкленицата на господин Робърт Бойл, която скоро угасва поради липса на въздух. Пък и цяла нощ не съм ставал от креслото. Искате ли да се разходим по Странд и да се отбием при господин Скруп?

— Смятам, че това ще ви се отрази добре, сър, защото твърде много стоите в затворени помещения — отвърнах аз.

Нютон престана да чеше Мелхиор под брадичката, погледна през прозореца и кимна.

— Да, имате право. Прекалено много стоя на затворено. Трябва да прекарвам повече време на светло. Все още не съм разбрал какво представлява слънцето, но понякога мисля, че лъчите му поддържат живота на всички същества с невидима светлина. Не се съмнявам, че един ден тайната светлина ще бъде разкрита, така както аз открих спектъра на цветовете. И когато това стане, ще започнем да разбираме всичко, може би дори истинската същност на Бог.

Той стана и си сложи редингот и шапката.

— Но за момента нека да се надяваме, че ще разберем мислите на господин Скруп.

Тръгнахме по Странд и докато вървяхме, Нютон подробно ми обясни плана си.

— Господин Скруп е златар и по закон е длъжен да води регистър за запасите си от ценни метали. Монетният двор трябва да знае колко злато и сребро се намира в страната и има правомощията да проверява документите му. Ще го уведомя, че лично се занимавам с въпроса, за да бъде сведено до минимум неудобството за занаята му. Ще обясня, че проверката често продължава цял ден, но аз смятам да приключа за един час. Предполагам, че той ще бъде повече от готов да ни съдейства. И докато е зает да ми угажда, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете, вероятно за да използвате столчето с нощното гърне и да разгледате библиотеката му, търсейки Тритемий.

— Истина ли е всичко това?

— За Монетния двор ли? За съжаление, не. Но би трябвало да бъде. В повечето случаи си измисляме пълномощията. Разбира се, като мирови съдия, лесно мога да получа изрична заповед да проверя документите му, но няма да изглежда редно, защото трябва да се престорим, че действаме в интерес на Скруп, и да се представим като негови приятели.

Разходката ни заведе на Теме Стрийт и по зловонния Флийт Бридж с множеството му продавачки на риба, където си купих стриди да закуся, и после по Флийт Стрийт и Странд. Опитах се да повдигна въпроса с госпожица Бартън, но когато споменах името й, Нютон побърза да смени темата и аз останах с убеждението, че съм обидил повече нея, отколкото него. Така предположих. По-късно разбрах защо той не желаеше да говори с мен за племенницата си.

След час пристигнахме на работното място на господин Скруп, близо до Мейпоул, на кръстовището на Друри Лейн. Скруп много се притесни, като ни видя. На Нютон това му хареса, защото вече беше убеден, че човек, който не е завършил неговия университет, определено е негодник, и се чувстваше оправдан, защото е пренебрегвал господин Скруп, докато му е бил преподавател.

Скруп изслуша приемливото обяснение на Нютон за повторното ни посещение и ни покани да влезем в кабинета му, като през цялото време недоволно мърмореше, че напоследък занаятчиите трябва да спазват прекалено много правила и му се иска хората, които правят законите, да бъдат натикани в „Света Мария Витлеемска“.

— Всичко е правила и данъци. Правителството иска пари за стъклата на прозорците, погребенията и венчавките. Не стига, че наближава крайният срок за приемането на старите монети в пълната им стойност, но и са произведени твърде малко нови.

— Направени са достатъчно — възрази Нютон. — Този месец се очаква да бъдат изсечени още сребърни монети на стойност триста и тридесет хиляди фунта. Проблемът е, че хората се запасяват с новите монети в очакване цената им да се повиши.

— Това обяснение ми е познато — оплака се господин Скруп. — Мисля, че разбирам какво е да си евреин, защото златарите в града най-често са подозирани в запасяване с монети. Но аз ви питам, докторе, как може човек да върши работата си, без да държи известно количество злато и сребро, за да изпълни поръчката на клиента? Трябва да имаш запаси от ценни метали или занаятът ти ще бъде обречен на неуспех.

— Нека да видим с какви запаси разполагате и после ще ви оставим на мира, защото тази задача не се нрави и на мен, както и на вас. Когато напуснах Кембридж, за да стана Пазител на Монетния двор, не предполагах, че ще бъда полицай.

— Това е изключително неприятно и досадно.

— Дойдох лично, сър, тъй като искам да ви спестя изпитанието да бъдете разпитван и разследван от нечестен служител. В края на краищата обаче няма да е лошо, ако прекарате един-два дни с някой от инспекторите. Осмелявам се да твърдя, че ще предпочетете тяхната внимателна проверка пред сляпото око на стар приятел и колега от „Тринити“. — Нютон махна с ръка, сякаш се приготви да си тръгне.

— Моля ви, сър, чакайте — угоднически каза Скруп. — Имате право. Не проявих благодарност към услугата, която ми правите. Простете ми, сър. Много съм зает с нещо и от час нямам прислужник. Сега обаче мисля, че работата може да почака. За мен ще бъде чест да проверите книжата ми, доктор Нютон.

Скруп покани Нютон в още по-малък кабинет. Пространството беше тясно и не можех да ги последвам, затова трябваше да изостана. Веднага щом чух, че Скруп започна да обяснява как води документите си, аз се извиних и отидох да огледам къщата.

Сейнт Леджър Скруп очевидно беше много богат. Стените бяха украсени с изящни гоблени и картини. Мебелите отразяваха вкуса на човек, често пътувал в чужбина. В библиотеката имаше красиво изработени лавици и огромна, прашна преса за подвързване, но нямах време дай се възхищавам. Бързо застанах пред лавиците и започнах да чета заглавията на книгите. Установих, че са подредени по азбучен ред, и веднага намерих „Полиграфия“ на Тритемий. Взех книгата и я отворих с надеждата, че господин Мейси може да я е надписал, но нямаше нищо, и се приготвих да я оставя на лавицата, когато ми хрумна да разгледам и другите. Имаше много книги на алхимични теми, затова излязох от стаята с убеждението, че подозренията на Нютон са правилни и Скруп наистина е замесен в ужасяващите убийства в Лондонската крепост.

И тогава направих непредвидено откритие. Напускайки библиотеката, аз завих в погрешна посока и се озовах на прага на вътрешния двор, ограден от три страни с едноетажни дървени работилници с високи комини, които не се виждаха от улицата.

Прекосих открития вътрешен двор и влязох в едната работилница. Обзавеждането приличаше на леярна в Тауър. Имаше пещ и ковашки инструменти. В това нямаше нищо странно, защото в края на краищата господин Скруп беше златар. Заинтригува ме какво кове господин Скруп, защото навсякъде бяха натрупани чинии от калай и олово, кани, халби с дръжки и капаци и калъпи, в които наскоро беше излято нещо, защото някои все още бяха топли. Други вече бяха сложени в сандъци с печата на Военната флота.

Стори ми се странно, че Скруп доставя прибори за маса на Военната флота. Спомних си обаче, че мнозина ковачи лоялно произвеждат всякакви неща за английската армия във Фландрия и войниците несъмнено се нуждаят както от оръдия и гюлета, така и от чинии и чаши.

Тръгнах да излизам от работилницата, когато погледът ми беше привлечен от празни чували на Монетния двор, оставени на калдъръма. Когато бяха пълни, чувалите се продаваха в Монетния двор и разпространението им сред хората бе оставено на произвола на съдбата, защото не бяха предвидени разходи за разпределението на парите, и както знаеше всеки англичанин, това беше голям недостатък на Голямата парична реформа. Непосредствената близост на тези разнородни предмети — празните чували за пари и съдовете от пютър51 — ме накара да заподозра, че там има нещо гнило. Огледах по-отблизо една чиния, изстъргах повърхността с върха на шпагата си и установих, че калаят всъщност е само патина. Приборите също не бяха от пютър, а от чисто сребро, направено от разтопените монети, които Монетният двор полагаше толкова много усилия да произвежда. Деянието на Скруп не само подриваше сеченето на новите монети в ущърб на кралството — да не говорим за кампанията на крал Уилям във Фландрия, защото ако нямаше пари, на войниците му нямаше да може да бъде платено, но и му носеше печалба. Скруп претопяваше монетите и нелегално ги пренасяше през Ла манша във Франция, където среброто се продаваше по-скъпо, отколкото в Англия. Нещо повече, номиналната стойност на новите монети беше по-малка от стойността на среброто, което съдържаха. Математиката в плана му беше очевидна — той купуваше сребро от един фунт за шестдесет шилинга и го продаваше във Франция за седемдесет и пет.

Печалбата беше двадесет и пет процента. Сумата не беше голяма, но ако главната цел на замисъла не беше печалбата, а предимството на френския крал, тогава актът на предателство в създаването на икономически пречки, лесно можеше да го възнагради.

Върнах се в кабинета. Нютон все още внимателно разпитваше Скруп. Краткото ми отсъствие, изглежда, бе останало незабелязано. След известно време ми се предостави възможност да кимна на господаря ми в знак, че съм изпълнил задачата. Нютон заяви, че е доволен от документите на Скруп, благодари му още веднъж за подаръка за колежа и се сбогува с него.

Отидохме в „Гърка“, където на чаша кафе Нютон ме попита какво съм открил. Разказах му какво съм видял и той остана много доволен.

— Браво, Елис — похвали ме Нютон. — Надминахте себе си. Но не забелязахте ли следи от фалшифициране на монети? Преса? Ножици за рязане на гвинеи?

— Не, но видях огромна преса за подвързване на книги.

— Преса за подвързване на книги, а? Можете ли да я опишете?

— Беше монтирана на колелца, за да може да бъде премествана лесно, без да се повдига. Мисля, че не беше използвана много. Не видях листове наоколо, нито наскоро подвързани книги. И пресата беше покрита с прах.

Нютон се замисли върху думите ми и сетне ме попита дали и книгите в библиотеката на Скруп са били прашни.

— Не, сър — отвърнах аз.

— А какъв цвят беше прахът?

— Странен. Тъмнозелен.

Той кимна убедено.

— Тогава мисля, че сте разкрили случая. Поне половината.

— Аз?

— Разбира се. Видели сте не прах, а инфузорна пръст, най-попиващото ситно вещество, идеално за процеса на добиване на сплав от мед и цинк и стрито на прах злато за произвеждането на фалшиви гвинеи. Това означава, че няма съмнение каква е истинската същност на пресата за подвързване на книги.

— Разбирам. Скруп не би държал преса за сечене на монети, защото законът задължава всички да ги предадат на Монетния двор.

— Точно така. Чувал съм, че измамниците използват преса за ябълково вино, за да правят дребни монети, но пресата за подвързване на книги може да произвежда и гвинеи.

Нютон беше прекалено развълнуван, за да пие кафето си. Очите му блестяха, докато обясняваше мислите си.

— Сега ми се изясниха много повече неща — заяви той. — Скруп е изключително изобретателен фалшификатор и контрабандист и е държал клетия Джордж Мейси близо до себе си, за да знае кого разследва Монетния двор. Мейси е смятал Скруп за добър приятел и образован човек и му се е доверявал. Мейси трябва да му е донесъл кодираното писмо и книгата на Тритемий с надеждата, че Скруп може да му помогне да разбере шифъра. Скруп обаче не е могъл да го разгадае. Това не е имало значение, защото сигурно е съзнавал, че шифърът, предизвикал интереса на Мейси, няма връзка със закононарушенията му. След това Мейси е изчезнал и Скруп е продължил да мисли, че е в безопасност. Поне докато аз не се появих отново в живота му и не се приближих до разобличаването на господин и госпожа Бернингам и Даниъл Мърсър, които, смея да твърдя, са били съучастници на Скруп в престъплението. От „Тринити“ Скруп е знаел, че съм усърден и взискателен, и е искал да се отърве от онези, които може да свидетелстват срещу него. На госпожа Бернингам несъмнено е било заповядано да отнеме живота на съпруга си или да загуби нейния. Може би тя също е мъртва. Убита от Скруп. Като Мърсър, господин Кенеди и всички останали, които са се изпречили на пътя му. И съдейки по начина на смъртта им — подставените окултни улики и кодираното послание, което не е разгадал, той е смятал да отклони вниманието ми от правилния ход на действие. До този момент.

— Скруп е убил Мърсър и Кенеди — повторих аз, за да изясня случилото се в съзнанието си, — за да прикрие следите си и да отклони вниманието ви. Но той ли е убил и Мейси? А капитан Морне?

— Не, защото не е било в негов интерес да го прави. Скруп се е радвал на пълното доверие на Мейси, който понякога му е доносничил.

— Тогава са разкрити само убийствата на Кенеди и Мърсър. А кой е убил Мейси и капитан Морне?

— Мисля, че е необходимо първо да разгадая шифъра, за да го разбера. Но преди това трябва да решим какво да правим с господин Скруп.

— Да вземем заповед за ареста му — предложих аз. — Военната флота ще потвърди експортните лицензи за съдовете и приборите от пютър. Ще го арестуваме за притежание на незаконни количества злато и сребро, предназначени за износ в полза на вражеска сила. Освен всичко, той може да е френски шпионин. Ако е така, може би е възнамерявал да възпрепятства сеченето на новите монети.

— Може би имате право — каза Нютон с глас, който изразяваше безпокойство относно Сейнт Леджър Скруп. Обикновено изгаряше от нетърпение да арестува някого веднага щом откриеше достатъчно доказателства, за да издейства заповед за задържането му. Сега обаче, странно защо, не изпитваше желание да го стори. Той видя озадаченото ми изражение и обясни: — Смятам, че донякъде аз съм отговорен за опозоряването на Скруп. Обръщах му твърде малко внимание, докато беше в Кембридж. Аз го провалих, Елис, и не намирам оправдание за това.

— Не, сър, не сте го провалили. От онова, което сте ми разказвали, мисля, че Скруп сам се е провалил. Вероятно някой недостатък в характера му го е накарал да избере кривия, а не правия път.

Казах и други неща, за да успокоя чувството за вина на господаря ми, но напразно. Нютон неочаквано извади и унило подписа заповед за ареста на Скруп. Имаше правото да го направи, защото беше мирови съдия.

— Ако имахме време, щях да отида в съда в Олд Бейли, тъй като лъжите между мен и Скруп ме убеждават, че щеше да бъде по-добре заповедта да е издадена от съдията там. Но нямаме време дори да доведем неколцина сержанти и съдебни пристави да ни помагат, защото птичето може да излети всеки момент. Налага се да отидем и да го арестуваме сами.

Отвърнах утвърдително и след четвърт час тръгнахме към работното място на Скруп, за да го арестуваме.

Робле, испанският евреин, прислужникът на Скруп, който се беше върнал, видя заповедта и ни пусна да влезем. Посрещна ни странна гледка — мебелите бяха струпани пред камината, сякаш някой бе искал да ги запали. Нямахме време да им обърнем голямо внимание, защото Скруп се появи на вратата. В ръката си държеше пистолет, насочен към нас.

— Сейнт Леджър Скруп — каза Нютон, без да обръща внимание на оръжието, — имам заповед за вашия арест.

— Сериозно? — усмихна се Скруп.

Нютон много добре съзнаваше какво е положението ни, затова се опита да изиграе Скруп, като му обеща, че все още може да направи много за него, сякаш държеше най-хубавите карти.

— Къщата е обсадена от въоръжени мъже. Няма къде да избягате. Но аз имам правото да се застъпя да пощадят живота ви пред Върховния съд — обясни той. — Имам основания да предполагам, че няма да бъдете обесен, а изселен. С подобаващо чувство на разкаяние, усърдие и с Божията милост, човек може да започне нов живот в Америка. Ето защо ви моля да се предадете, господин Скруп.

Робле отчаяно се взираше през прозореца.

— Няма да отида с гальота на Тайбърн, сър — заяви Скруп, — за да бъда изложен на показ като болен и окуцял от шпат кон, намазан с катран и овалян в пера. Не се страхувам от смъртта, а само от начина, по който ще умра. Куршумът на мускета ме привлича повече, отколкото да се дам на окървавените ви ръце.

— Не съм извършил убийство — каза Нютон. — Законът е на моя страна, сър.

— Законът е убивал и по-невинни от мен, докторе. Не се оплаквам от закона, но възразявам срещу вашата религия.

— Моята религия? Римокатолик ли сте, сър?

— До края на живота си. — Скруп обезпокоено погледна Робле. — Е, какво виждате?

— Нищо. Там няма никого — отвърна прислужникът.

— Какво? — извика Скруп. — Мислите, че можете да ме измамите, докторе? Обещахте повече, отколкото можете да дадете. Е, винаги е било така. Въпреки тържествената ви клетва в „Тринити“, всички знаеха, че не сте извършили нито една богоугодна постъпка. Винаги сте се интересували повече от алхимията, отколкото от делата на колежа. Не бяхте добър преподавател и задълженията ви винаги са вървели след личните ви дела. Ала ще съжалявам да ви убия, защото мисля, че сте велик човек. Вие обаче не ми оставяте избор. Много удобно е, че сте дошли сами. Господин Робле и аз се готвехме да запалим къщата, за да прикрием бягството си. Но вие, докторе, едва ли щяхте да останете доволен без наличието на два овъглени трупа. Сега обаче решихте всичките ни проблеми. Ще ви убием и ще предоставим двата трупа, които несъмнено ще бъдат помислени за нашите.

— Положението ви е безнадеждно — заяви Нютон. — Къщата е обградена от моите хора. В желанието си да ви арестуваме дойдохме малко по-рано от тях. Къде ще отидете?

Скруп колебливо погледна Робле.

— Сигурен ли сте, че няма никого?

— Да — настоя прислужникът. — Вижте сам, сър.

— И да изпусна от погледа си тези двама господа? Не. Запалете огъня.

Робле кимна, приближи се до камината, извади серен кибрит и запали няколко сухи трески.

В същия миг помислих, че Нютон получава удар. Той изстена, падна на колене и се хвана за гърдите.

— Какво ви заболя, докторе? — попита Скруп. — От мисълта за смъртта? Обещавам, че ще бъда бърз. По-добре куршум в сърцето, отколкото онова, което ми предлага вашето правосъдие. Можете ли да се изправите, сър?

— Стара болка — промълви Нютон и с мъка стана. — Мисля, че е ревматичен пристъп. Трябва да седна.

— Както виждате, всичките ни столове са натрупани за пожара.

— Тогава бастун. Ей-там има един. — Нютон посочи бастуна, подпрян на стената. — Пък и щом ще ме застреляте, бих искал да посрещна смъртта прав.

— Говорите достойно, докторе — рече Скруп, отстъпи назад, взе бастуна и го подаде на Нютон с дръжката напред.

— Благодаря, сър. Много сте любезен.

Но веднага щом хвана дръжката, Нютон извади шпагата и прониза Скруп в гърдите. Едва тогава си спомних, че в бастуна е скрито острие. Нютон бодна Скруп съвсем леко, но златарят изкрещя пронизително, сякаш го бяха убили. Изненадата го накара да натисне спусъка на пистолета си, но куршумът се заби в тавана, без да улучи никого.

Робле извади шпагата си. Аз направих същото, защото нямаше време да извадя и да заредя пистолета си. Двамата започнахме да се дуелираме. Скруп хвърли празния си пистолет към главата на господаря ми, повали го на земята и избяга в задната част на къщата. Мебелите вече горяха и Робле и аз бяхме принудени да се фехтуваме сред пламъците, които представляваха по-голяма опасност за противника ми, отколкото за мен, защото бяха зад гърба му. Нютон все още лежеше на пода. Атакувах Робле и го промуших. Той изпусна шпагата си и извика от болка. Изкарах го навън и после хванах Нютон за яката на редингота и го измъкнах на улицата, тъй като къщата гореше.

Прибрах шпагата си и извадих пистолетите, очаквайки, че Скруп ще се опита да избяга. Но скоро от къщата излезе жената, която беше отровила съпруга си и се бе измъкнала от нас. Сграбчих госпожа Бернингам и я държах, докато някой повика съдебен пристав.

Пристигна пожарна кола. В къщата все още имаше въоръжен човек и пожарникарите не се осмеляваха да влязат. Огънят стана неконтролируем и започна да заплашва съседните сгради. Едва след като ги уверих, че собственикът на къщата е престъпник и няма да търси отговорност за щетите, нанесени от тях, пожарникарите донесоха въжета и куки, за да съборят горящата постройка. Нютон се бе съвзел от удара по главата.

Известно време не бях сигурен дали Сейнт Леджър Скруп е загинал в пожара или е избягал. Нютон обаче не изпитваше съмнения. Докато оглеждахме задната част на къщата, той забеляза кръв на калдъръма, и за него въпросът бе приключен.

След като беше прегледан от лекар, Робле бе закаран в лазарета на „Нюгейт“ заедно с госпожа Бернингам. Той мислеше, че умира от раната, която му бях нанесъл, и призна участието си в убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър. Както Нютон предполагаше, престъпленията бяха извършени по предизвикателен за интелекта му начин.

— В „Уит“ е известно какъв натиск се упражнява върху затворниците, за да доносничат. Господин Скруп много се страхуваше от вас, доктор Нютон, особено след като тръгнахте по следите на Даниъл Мърсър и Джон Бернингам, защото можеше да разкажат за нашата операция всичко, което бихте искали да знаете. Накратко, ние фалшифицирахме златни гвинеи и изнасяхме сребърни кюлчета, за да подпомогнем каузата на френския крал Луи и римокатолицизма. Устата на Мърсър и Бернингам трябваше да бъдат затворени. Това означаваше, че се налага да умре и ваш шпионин, защото той следеше Мърсър. Ударих го по главата, завързах ръцете му и после го дадох на лъвовете. Това беше идея на господин Скруп. Той искаше да отклони вниманието ви с нещо интригуващо за въображението ви, сър. Каза, че се интересувате от алхимия и ще направи така, че сякаш убийството е извършено от философи, както и да използваме шифър, който знае, за да ви обърка още повече.

— Как влязохте и излязохте от Тауър толкова лесно? — попита Нютон.

— Не беше трудно. Първия път влязохме в крепостта като нощни извозвани на човешки изпражнения. Стражът се държеше на разстояние от нас, защото никой не иска да се приближава до лайносъбирачи. И докато господин Скруп отвличаше вниманието му с въпроси, аз откраднах ключа за Лъвската кула. Знаехме къде е, защото пиех с пазача и той ми каза. Вашият шпионин вече беше завързан и търпеливо чакаше в каретата на господин Скруп на Тауър Хил. Втория път докарахме каруца със сено. Убих Мърсър в нашата работилница и после го сложих в каретата, а господин Скруп отиде в квартирата му, за да остави други фалшиви улики за вас. Сетне отидохме в Тауър, оставихме трупа, подредихме сцената така, както я намерихте, разтоварихме сеното и си тръгнахме.

— А книгата в библиотеката на Тауър? Господин Скруп ли я остави там да я видя?

— Да, сър.

— Бих желал да знам повече за госпожа Бернингам — обърнах се аз към Робле.

— Тя и Скруп бяха любовници, сър. Госпожа Бернингам беше безмилостна. Отрови съпруга си по внушение на Скруп, без да й мигне окото. — Робле млъкна и се закашля. — Признах всичко, сър. Не съжалявам, защото ми олекна на душата.

Аз пък съжалявах, че клетият нещастник не умря тогава, защото три месеца по-късно беше закаран с гальота на Тайбърн, където срещна смъртта си. Главата му беше забита на кол на място, откъдето се виждаше в целия град.

Смъртта на Робле беше жестока, но не можеше да се сравни с участта, която очакваше госпожа Бернингам на другия ден.

Тя беше изкарана от „Нюгейт“ и след чашка бренди, дадена й от глашатая на „Светия гроб“ бе поведена сред огромната тълпа, събрала се в средата на улицата. Там я накараха да стъпи на високо столче, сложиха примка на шията й и я завързаха за железен обръч на върха на кладата. След това ритнаха столчето и докато госпожа Бернингам все още беше жива, изсипаха две каруци съчки и ги запалиха. След като огънят изгори тялото й, тълпата се забавлява, като риташе пепелта й. Нютон и аз присъствахме на екзекуцията й. Мисля, че има нещо нечовешко в това да изгориш жена, която поради по-немощното си тяло е по-склонна да греши и следователно заслужава повече снизходителност. Жената си е жена, колкото и да е проявила коварство.