Перфектен убиец

Пролог

На километър и половина под искрящите върхове на Делурос VIII, столицата на разпрострялата се надлъж и шир Олигархия на човечеството, двама души прекосяваха с подвижна пътека един дълъг, слабо осветен коридор. Гласовете им отекваха в празното пространство. Единият беше облечен в сиво, другият в бяло. Двамата преминаха през една врата, след това през още четири.

— Чудя се как ли изглежда — замислено каза мъжът в сиво.

Облеченият в бяло сви рамене:

— Стар и болен.

— Зная, но съм виждал толкова много негови холографии, от времето когато е бил… нали се сещаш.

— Когато е бил най-известният убиец в галактиката ли? — попита другият иронично.

— Повечето му убийства са били законни.

— Така се говори.

— Явно не мислиш, че е истина — каза мъжът в сиво.

— Не. Просто ми е ясно как тръгват слуховете.

Подвижната пътека ги отведе до един контролен пункт и те спряха, докато сканират значките им за самоличност и ретините. След като продължиха, спряха за още една проверка на петдесетина метра.

— Налага ли се да правим това? — попита мъжът в сиво.

— Най-богатите мъже и жени на Олигархията са тук долу, безпомощни — отвърна другият. — Напълно беззащитни са — а никой не става толкова богат, без да си спечели врагове, повярвай ми.

— Зная — мъжът в сиво посочи към следващите два пропуска. — Просто се чудех дали ще трябва да минаваме през контролна станция на всеки четиридесет-петдесет метра.

— Със сигурност.

— Точно от това се опасявах.

— Пиши си го в сметката — каза мъжът в бяло.

След още сто и осемдесет метра коридорът се разклони и те се насочиха по пътеката, която свиваше надясно. Вратите бяха по-нагъсто, както и контролните станции, но накрая двамата спряха пред една врата, която по нищо не се различаваше от другите.

— Стигнахме — каза мъжът в бяло, докато скенерът над вратата проверяваше ретината му и отпечатъка от ръката.

— Нервен съм — промърмори мъжът в сиво, докато вратата се плъзваше в стената, точно колкото да могат да преминат.

— Процедурата е съвсем проста.

— Но той не знае кои сме.

— И какво от това?

— Ами ако и така си е щастлив? Ако го ядосаме? Ако убива хора, понеже го безпокоят?

— Ако беше в състояние да убива хора, нямаше да е тук — сряза го мъжът в бяло. — Светлина!

Стаята веднага се изпълни с бледа синя светлина.

— Не може ли да е по-светло? — попита мъжът в сиво.

— Не си е отварял очите от един век — отвърна спътникът му. — Стаята ще изчака, докато зениците му се адаптират, след което ще стане по-светло.

Той мина покрай поредица вградени в стената камери, като преглеждаше номерата им. Спря се.

— Камера 10 547.

Една от камерите бавно се подаде от стената в цялата си дължина от два метра и половина. Двамата мъже едва различиха формата на човешко тяло под полупрозрачната покривка.

— Джеферсън Найтхоук — каза замислено мъжът в сиво. — Самият Джеферсън Найтхоук. — Замълча за момент. — Не е това, което очаквах.

— Нима?

— Мислех, че от него ще стърчат всевъзможни жици и тръбички.

— Би било много примитивно — изсумтя мъжът в бяло. — Има три контролни устройства, вградени в тялото му. Това е напълно достатъчно.

— А как диша?

— В момента диша.

Мъжът в сиво се взря да различи някакво движение.

— Нищо не виждам.

— Диша толкова бавно, че само компютърът може да го отчита. Дълбокият сън максимално забавя метаболизма; но не го спира, иначе тук долу щяхме да имаме тридесет хиляди трупа.

— Сега какво ще правиш?

— Вече го правя — каза мъжът в бяло. Той се приближи към камерата с тялото и постави ръката си върху скенер, докато отпечатъците му бъдат разпознати. От стената изненадващо се появи клавиатура, върху която той набра някакъв код.

— Колко време ще отнеме?

— За теб или мен, вероятно минутка. За хората, които държим тук долу, може би четири-пет минути.

— Защо толкова дълго?

— Преди всичко, защото ако не умираха, нямаше да са тук. Намират се в такова крехко състояние, че им е нужно повече време, за да реагират на външни влияния.

Мъжът в бяло вдигна очи от тялото.

— Не един човек е умирал от шока при събуждането.

— А той ще умре ли?

— Едва ли. Като се има предвид, че сърдечният му пулс е почти нормален.

— Добре.

— Все пак ако бях на твое място, щях да бъда нащрек, след като се събуди окончателно.

— Защо? Нали каза, че няма да умре и че е прекалено болен, за да представлява заплаха, дори и да има лоши намерения. Къде е проблемът?

— Виждал ли си някога човек в напреднал стадий на аплазия?

— Не — призна мъжът в сиво.

— Не са много привлекателни. Меко казано.

И двамата останаха безмълвни, докато тялото пред тях постепенно започна да придобива цвят. След две минути полупрозрачното покривало се плъзна в стената. Изпод него се разкри съсухрен мъж, чиято плът беше отвратително обезобразена от ужасна кожна болест. На места се виждаха части от оголени скули, лъскави и бели, през кожата на ръцете се подаваха ставите. Дори там, където кожата не беше засегната, като че ли имаше нещо ужасно, което пълзи по нея и я обезцветява.

Мъжът в сиво се извърна от погнуса, след което се насили да погледне отново. Очакваше въздухът да мирише на разлагаща се плът, но той остана чист и филтриран.

Най-накрая клепачите потрепнаха, веднъж, втори път, след което бавно се отвориха. Очите бяха светлосини, почти безцветни. Болният остана неподвижен цяла минута, след което се намръщи.

— Къде отиде Акоста? — дрезгаво проговори най-накрая.

— Кой е Акоста? — попита мъжът в сиво.

— Лекарят ми. Преди минута беше тук.

— А — усмихна се мъжът в бяло. — Доктор Акоста е мъртъв от повече от осемдесет години. Самият вие сте тук от сто и седем години, мистър Найтхоук.

Болният изглеждаше объркан.

— Сто и…

— И седем години. Аз съм доктор Гилбърт Игън.

— Коя година сме?

— 5101-ва от галактическата ера — каза Игън. — Да ви помогна ли да седнете?

— Да.

Игън повдигна крехкото тяло, което приличаше на скелет, до седнало положение. То се килна настрани веднага, щом Игън престана да го прикрепя.

— Ще опитаме пак като се почувствате малко по-силен — сви рамене Игън и нагласи тялото така, че обезобразените крайници да не провисват. — Прекарахте доста време в сън. Как се чувствате?

— Умирам от глад — промърмори Найтхоук.

— Естествено — усмихна се Игън. — Не сте яли повече от век. Дори да вземем предвид, че метаболизмът ви е бил забавен около сто пъти, стомахът ви вероятно е празен от десет години или повече.

Игън прикрепи една тръбичка към лявата ръка на Найтхоук.

— За съжаление, не сте в състояние да се храните, но това ще снабди тялото ви с хранителните вещества, от които се нуждаете.

— Но мога и да хапна нещо — каза Найтхоук рязко, — нали вече съм излекуван. — Направи пауза. — Сто и седем години! Със сигурност са ви били достатъчни.

Игън погледна крехкия, болен мъж с известно съчувствие.

— Опасявам се, че още не е открит лек за аплазията.

Найтхоук се обърна и се втренчи в доктора. При такъв поглед Игън беше благодарен, че пациентът му не е здрав и въоръжен.

— Оставих изрични инструкции да не бъда събуждан, докато не ме излекуват.

— Обстоятелствата се промениха, мистър Найтхоук — пристъпи напред мъжът в сиво.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Маркус Динисен. Аз съм вашият юрисконсулт.

Найтхоук се намръщи.

— Моят адвокат?

Динисен кимна.

— Аз съм старши съдружник във фирма „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“.

— Рейт — каза Найтхоук и кимна замислено. — Той е моят адвокат.

— Морис Рейт се е включил във фирмата на Хъбс три години преди да почине, през 5012 г. Пра-правнукът му работи при нас до пенсионирането си миналата година…

— Добре — прекъсна го Найтхоук. — Вие сте моят адвокат. Защо преценихте, че трябва да ме събудите?

— Не е много лесно да се обясни, мистър Найтхоук — започна Динисен смутено.

— Изплюй камъчето!

— По времето когато сте решили да преминете в Дълбок сън, вие сте предали папката с документите си на моята фирма.

— Не беше папка с документи — каза Найтхоук. — Бяха шест милиона и половина кредита.

— Точно така — съгласи се Динисен. — Получихме инструкции да ги инвестираме и да покриваме за вечни времена разходите по тази апаратура или докато се открие лек за вашата болест.

— Значи ви трябваха сто и седем години да пропилеете всичките ми пари?

— Съвсем не! — каза Динисен разгорещено. — Парите ви са непокътнати и се олихвяват средно по 9,32% годишно вече повече от век. Мога да ви покажа извлеченията, ако искате да ги прегледате.

Найтхоук примигна — смайването ясно личеше на обезобразеното му лице.

— В такъв случай, щом не съм разорен и не са открили лек, какво по дяволите става тук?

— В сметката ви се трупат малко повече от шестстотин хиляди кредита на година — обясни Динисен. — За нещастие, поради нарастващата инфлация в икономиката на Делурос, вашата апаратура струва един милион кредита годишно. Това означава, че се получава недостиг от почти четиристотин кредита годишно. Не можем да плащаме разходите с дивидентите ви, а ако посегнем към основния капитал, до десет години ще бъдете несъстоятелен. Нито пък има гаранция, че дотогава ще се открие лек за аплазията.

— Искате да кажете, че ме изхвърляте оттук? — попита Найтхоук.

— Не.

— Добре. Тогава какво?

— Искам да чуя решението ви — отвърна Динисен като се взираше развълнувано в отблъскващото лице на болния. — Ако някой друг можеше да направи избора, никога нямаше да ви събудя, докато…

— Докато не се разоря — заключи Найтхоук кисело. — Добре, продължавайте.

— Ние — имам предвид вашите адвокати — получихме изключително предложение. Така могат да се решат финансовите ви проблеми и вие да останете тук, докато се открие лек за болестта.

— Слушам ви.

— Чували ли сте за Солио II?

— Планета във Вътрешната граница. Защо?

— Владетелят на Солио II бе убит преди шест дни.

— Това какво общо има с мен?

— Съвсем просто — каза Динисен. — Мълвата, че прословутият Перфектен убиец е все още жив, по някакъв начин е стигнала до Границата и планетарното правителство на Солио II ви предлага премия от седем милиона кредита, ако заловите убиеца — половината сега, другата част — като изпълните задачата.

— Това някаква шега ли е? — попита Найтхоук. — Аз дори не мога да стоя седнал.

Динисен се обърна към Игън.

— Докторе, бихте ли обяснили, ако обичате?

Игън кимна.

— Все още не сме открили лекарство за вашата болест, мистър Найтхоук, но постигнахме успех в други области, най-вече в биоинженерството. Когато мистър Динисен получи предложението, той намери решение, което би било приемливо за правителството на Солио II, ако вие се съгласите.

— Биоинженерство? — повтори Найтхоук. — Ще ме клонирате?

— С ваше позволение.

— Когато реших да премина в дълбок сън ми казаха, че ми остава не повече от месец живот — каза Найтхоук. — Как мислите, че ще дочакам клонираният да достигне зряла възраст? Или ако смятате да ме приспите пак и да ме събудите след още двадесет-тридесет години, дали Солио ще се съгласят да чакат?

— Не ме разбрахте, мистър Найтхоук — каза Игън. — Вече не ни се налага да отглеждаме клонирания организъм от ранна възраст до зряла. През последните двадесет и пет години изобретихме метод, чрез който можем да направим ваш клонинг на всякаква възраст: на шестдесет минути или на шестдесет години. Смятаме да клонираме двадесет и тригодишен Джеферсън Найтхоук — млада версия на самия вас в разцвета на физическите ви възможности.

— Той ще носи ли болестта?

— Ако вземем клетки от вас днес, отговорът е да. Но има музей на Байндър X, където е изложен нож, с който сте бил намушкан, когато сте бил млад. Спомняте ли си този инцидент?

— Бил съм намушкван неведнъж — отвърна Найтхоук.

— Ами да, предполагам, че е така — продължи Игън смутено. — Във всеки случай ние се свързахме с тях и те се съгласиха да ни доставят няколко от вашите кръвни клетки от острието. Най-вероятно ще бъдат замърсени, но има начин да се пречистят.

— Все пак не отговорихте на въпроса ми: ако ме клонирате от тези клетки, копието ще носи ли болестта?

— Почти със сигурност не, тъй като самият вие не сте бил болен на тази възраст. Въпреки това, той ще бъде податлив на аплазия и най-вероятно ще се разболее от нея с напредването на възрастта — точно като вас.

Найтхоук се намръщи.

— Тази болест изяжда плътта от кокалите ми. Все едно, че съм излязъл от кошмарите на някое дете. Не бих го пожелал и на най-големия си враг, а вие ми предлагате да я предам на някой, който ми е по-близък дори от син.

— Той е просто сянка, копие на оригинала — каза Динисен. — Единствената му цел, единствената причина, заради която ще съществува, е вие да останете жив, докато се открие лек.

— Приемете го по този начин — допълни Игън. — Ако дадете съгласието си да бъде направено копие, и двамата можете да живеете, докато открием лек. Ако не, единият от вас със сигурност ще умре, а другият няма да се роди.

— Лесно е да се вземе решение, щом го казвате по този начин — призна Найтхоук и въздъхна дълбоко. — Господи, колко съм уморен! А би следвало да имам малко повече енергия след една стогодишна дрямка.

— Очаквах това — каза Динисен и извади един джобен компютър. — Тук имам копие от споразумението със Солио II, както и разрешение да направим клонинг. Трябва ни само отпечатък от вашия палец, за да ги узаконим. — Той спря и се усмихна. — След което ще ви върнем в Дълбок сън.

— Кога ще е готов клонингът? — попита Найтхоук като безпомощно се мъчеше да повдигне ръка. В крайна сметка Игън му помогна да постави съсухрения си палец върху компютъра на адвоката.

— Ако ускорим процеса, може би след един месец.

— Толкова скоро?

— Казах ви: постигнахме огромен успех в областта на биоинженерството.

Найтхоук кимна, после вдигна очи към доктора.

— Трябва да хапна.

— Не, не трябва — каза Игън. — След като вече подписахте, няма нужда да сте буден.

— И ми намерете легло — продължи Найтхоук.

— Не ме слушате… — започна Игън.

— След месец ще имате съвършено, напълно здраво мое копие, на двадесет и три години, нали?

— Да.

— Ще го обучите ли да убива?

— Не — каза изненадано Игън.

— А вие? — обърна се Найтхоук към Динисен.

— Разбира се, че не.

— Значи оставам аз.

— Опасявам се, че не — каза Игън. — Вие вероятно не можете да доживеете месец, а аз не мога да ви върна в Дълбок сън, докато копието ви е готово и после пак да ви събудя — процесът на връщане и спиране на вашия метаболизъм би бил по-непоносим дори от задържането ви буден.

— Не можете да го пуснете без никаква тренировка! — отсече Найтхоук.

— Нямаме избор — отвърна Игън. — Вие не сте в състояние да го обучите.

— Няма да оцелее и седмица — промърмори Найтхоук, докато клепачите му започнаха да се затварят и говорът му стана провлачен. — Убихте и двама ни.

В следващия миг той изгуби съзнание и Игън изпъна постелките под тялото.

— Е, това е твоят клиент. Какво мислиш за него?

— Със сигурност не бих се радвал да го срещна на младини и в добро здраве.

— Много лошо — Игън докосна един бутон и полупрозрачната покривка се върна обратно, — защото точно това ще стане след един месец.

— Ще се срещна с копието, не с оригинала — отвърна Динисен. — Той няма да притежава злобата на Найтхоук, а само способностите му.

— Потенциалните му способности — отбеляза Игън. — Найтхоук беше прав…

— Те ще са достатъчни — прекъсна го Динисен. — Защо мислиш Солио поискаха точно него, при положение, че има толкова много други убийци и преследвачи, които можеха да си наемат? — Той сведе очи към болното тяло: — Когато Джеферсън Найтхоук е бил на двадесет и три години, е имал зад гърба си над тридесет убийства. С огнестрелно оръжие, с нож, с голи ръце — никой не е можел да го докосне. Копието ще притежава инстинктите му, все пак.

— Инстинктите не са умения — каза Игън. — Ами ако грешиш?

— Ние изпълнихме нашата част от договора. Бихме искали да имаме цялата сума от седем милиона, но и половината е по-добре от нищо.

Игън се вгледа в лицето на Найтхоук.

— Замислял ли си се какво може да стане, ако си прав?

— Моля?

— Какво ще стане, ако клонираният е също толкова съвършен убиец като оригинала?

Динисен изглеждаше озадачен.

— Точно на това се надяваме.

— Как ще го контролирате тогава?

— Оригиналният Перфектен убиец е потискал всичките си емоции. Този няма да има никаква причина да го прави, а лоялността се базира на емоции.

— Мислили ли се, че ще имате само няколко седмици да му внушите етични принципи на поведение като същевременно му преподавате сто начина за убиване?

— Аз лично няма да го уча на нищо — оправда се Динисен. — Аз съм адвокат. Ще наема специалисти — не само специалисти по убиване, но и възпитатели. Едва ли е толкова трудно.

— Обзалагам се, че Пандора е казала точно това преди да отвори кутията — отвърна Игън, докато камерата с Джеферсън Найтхоук тихо се плъзна обратно на мястото си.