Перфектен убиец

Двадесет и седма глава

Кацнаха на единствения космодрум на Солио II, на около петнадесет километра от главния град на планетата, който също се казваше Солио. За разлика от много планети в Границата, Солио II беше достатъчно голяма и гъсто населена планета, за да има митница. Найтхоук и Дядо Коледа бяха разпределени на различни гишета и документите им минаха на проверка.

— Моля, подайте паспорта си тук, сър — поръча митническият компютър.

Найтхоук го мушна на указаното място.

— Благодаря. Моля, седнете!

Найтхоук седна срещу холографския екран.

— Име?

— Винс Ландис.

— В паспорта ви пише Винсент Ландис.

— Винс е съкратено от Винсент.

— Проверка… потвърдено. Родна планета?

— Силвърблу.

— В паспорта ви пише, че живеете на Аристотел.

— Да, сега живея там, но съм студент и жителството ми е временно. Постоянното ми жителство е при родителите ми на Силвърблу.

— Достоверност… прието. Възраст?

— Двадесет и една.

— Цел на посещението?

— Научно изследване.

— Каква е сферата на обучението ви?

— Както виждате — отговори Найтхоук, — специализирам шифри. Докторската ми дисертация се отнася за шифрите в охранителните системи по Вътрешната граница. Смятам да посетя няколко планети в Границата като разпитам органите на сигурността за употребата на шифри в ежедневната им работа.

— Къде ще отседнете по време на престоя си на Солио II?

— Нямам представа — каза Найтхоук. — Можете ли да ми препоръчате някой добър хотел?

— Ще добавя списък на хотелите и цената на стаите към визата ви — отвърна компютърът. — Ще декларирате ли някакво оръжие?

— Аз съм просто студент — усмихна се Найтхоук. — За какво ми е оръжие?

— Не отговорихте на въпроса.

— Не, нямам никакви оръжия.

— Имате ли някакви настоящи здравни проблеми?

— Не.

Машината му върна паспорта заедно с тридесетдневна виза и списък на хотелите.

— Преминахте митническата проверка, Винсент Ландис — съобщи компютърът. — Добре дошъл на Солио II.

— Благодаря.

Найтхоук стана и излезе от гишето. Дядо Коледа вече го чакаше.

— Как мина? — попита възрастният мъж.

— Без проблем. А ти?

— Всичко е наред.

— Тогава да тръгваме — Найтхоук се насочи към изхода и двамата се сляха с тълпата, която отиваше към въздушен автобус, с който стигнаха до града. Щом излязоха на една улица с много хотели, те слязоха.

— Сега какво ще правим? — попита Дядо Коледа.

Найтхоук огледа внимателно обстановката.

— Опитвам се да си спомня къде е Службата по сигурността. — Най-накрая сви рамене. — Няма значение, ще я намерим по-късно. Нека си запазим стаи.

Регистрираха се в един от хотелите и се срещнаха след няколко часа, за да вечерят.

— Разбра ли къде е? — попита Дядо Коледа.

— Службата по сигурността ли? — изръмжа Найтхоук. — Да, на осемстотин метра е оттук.

— И сигурно гъмжи от въоръжени мъже?

— В момента — да — отвърна Найтхоук. — Ще минем по-късно, за да видим как изглежда по тъмно.

Вечеряха в ресторанта на хотела. Почти през цялото време Дядо Коледа се оплакваше, че месото било блудкаво в сравнение с това от червен бизон. Изчакаха да се стъмни, след което излязоха и тръгнаха към голямата сграда, в която се намираше офисът на Ернандес.

— Нервен съм — каза Дядо Коледа.

— Защо? — попита Найтхоук.

— Не зная. Може би защото дотук не беше трудно. Непрекъснато си мисля, че някой ни наблюдава и се готви да ни нападне.

— Ще съжалява — каза Найтхоук с мрачна усмивка. — Така както се разхождам, имам около тридесет монети от доларите на Мария Тереза.

— Имаш предвид, че вече си сглобил пистолета? — попита Дядо Коледа.

— Помислих си, че ще бъда по-дискретен, ако го направя в стаята си, не пред Службата по сигурността — каза Найтхоук сухо.

Дядо Коледа не спираше да се оглежда нервно наляво-надясно. Най-накрая Найтхоук спря и се обърна към него.

— Виж, ако ще се успокоиш като обереш няколко църкви, ще ти подбера една-две и…

— Не искам да обирам църкви.

— Е, определено трябва да направиш нещо с ръцете си — каза Найтхоук. — Даже мен изнервяш така.

— Съжалявам — Дядо Коледа мушна ръцете си в джобовете.

— Добре — каза Найтхоук и потупа приятеля си окуражително. — Да вървим!

Минаха още няколко пресечки и накрая се озоваха пред една голяма сграда.

— Това ли е? — попита възрастният мъж.

— Да.

— Е, как ще проникнеш — отпред, отзад или отстрани?

— Отпред — отговори Найтхоук. — Нали затова съм студент от Аристотел? Утре ще дойда и ще си уговоря среща.

Тъкмо си тръгваха, когато се отвори един прозорец на третия етаж и облечена в лъскаво жена излезе на балкона. Беше Мелисанда, цялата в злато.

— Това е тя! — прошепна Найтхоук.

— Знаех си, че онези документи за самоличност са прекалено добри, за да са истина — промърмори Дядо Коледа.

— Какво имаш предвид?

— Те знаят, че сме тук, синко, или най-малкото ни очакват всеки момент — прошепна възрастният мъж. — Погледни я, облечена в злато и диаманти, облегната на парапета. Използват я като примамка.

— За мен?

— За кого друг?

— И си мислят, че ще нахлуя в сградата, ще застрелям всеки, който ми се изпречи на пътя и ще стигна до третия етаж, понеже тя стои там? — продължи Найтхоук.

— Да — каза Дядо Коледа. — Много са глупави, нали?

— Определено.

— Е, какво ще правим сега? — попита възрастният мъж. — Ще се връщаме в хотела ли?

— Ти можеш да си ходиш, ако искаш.

— Ами ти?

— Аз ли? — попита Найтхоук. — Аз ще нахлуя в сградата, ще застрелям всеки, който ми се изпречи, и ще стигна до третия етаж.

— Мисля, че току-що ти обясних: те само това и чакат — сопна се Дядо Коледа.

— Те очакват човек — отвърна Найтхоук като провери специалния пистолет и го пъхна обратно в джоба си. — Но ще си имат работа с Перфектния убиец.

Джеф се обърна и тръгна по украсените стълби към главния вход.