Перфектен убиец

Девета глава

— Е, Перфектен убиецо, ти наистина си много добър, както се предполага — каза Маркиз Куинсбъри, когато Найтхоук пристигна в офиса му.

— Първо, аз не съм Перфектния убиец. Второ, ти не ме предупреди какво ме очаква.

— Ти си този, който аз кажа, че си — отвърна Маркиза. — Колкото до другото, искам първият ми помощник да е находчив. Смятай тази задача за изпит.

— Мислех, че изпитът беше като се бихме в казиното.

— Да, така е.

— Е, тогава? — попита Найтхоук.

Маркиза очевидно се забавляваше.

— Да не мислиш, че в живота има само един изпит?

— Предполага се, че си добър бизнесмен — каза Найтхоук, като се опитваше да прикрие гнева си. — Не беше коректно да ме изпращаш срещу някой с такива сили като Испанката Лейс, без да ми казваш на какво е способна. Не ми съобщи всичко, което трябваше да зная, преди да се изправя срещу нея. Защо рискува да ме изгубиш?

— Би било още по-глупаво да те държа на този висок пост, ако не можеш да импровизираш достатъчно добре, за да я убиеш — отговори Маркиза. — Просто ми е любопитно как я надви в крайна сметка?

— С измама и хитрост. Ако има друг начин да бъде убита, още не съм се сетил за него.

— Още си млад.

— А ти как би я убил? — попита Найтхоук.

— Аз? — Маркиза се изсмя силно. — Щях да наема някой да я убие вместо мен. Човек затова става господар.

— Предполагам — призна Найтхоук. — Обаче като си говорим така, ми се иска и аз да стана господар.

— Това е добре. Възхищавам се на амбициозните хора. — Усмивката на Маркиза изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила. — Но не е зле да запомниш, че в тази организация има място само за един господар и това съм аз.

Найтхоук го гледаше безмълвно.

— Знаеш ли — продължи Маркиза, — по принцип когато някой подчинен ме погледне така навъсено, го разбирам като неподчинение. В твоя случай, мисля да го отдам на типичната за младостта дързост. Този път. Но не си играй с късмета. Запази си го, защото ще ти трябва да убиеш враговете ни.

— Твоите врагове.

— Ти работиш за мен. Това означава, че са и твои врагове.

— Щом казваш.

Маркиза го гледаше с присвити очи.

— Знаеш ли, не мога да преценя дали се опитваш да ме ядосаш или просто си толкова нетактичен, че не можеш да се държиш по-добре. Непрекъснато трябва да си повтарям, че си излязъл от лабораторията само преди няколко месеца.

— А сега ти се опитваш да ме ядосаш — отговори Найтхоук.

Маркиза поклати глава.

— Съвсем не. Просто съобщавам фактите.

— В такъв случай избираш най-неприятните факти.

— Имаш още много да се учиш — отговори Маркиза. — Фактите са или истина, или лъжа. Дали са приятни или неприятни зависи само от това как ги възприемаш.

— Това звучи логично, но е пълна глупост и ти го знаеш.

— В лошо настроение си. Чувал съм, че е нормално за три-четиримесечните, затова ще ти простя този път, но ако бях на твое място, не би ми станало навик — най-малкото, не и когато говориш с мен. Разбрахме ли се?

Мълчание.

— Разбрахме ли се? — повтори Маркиза.

Найтхоук кимна:

— Разбрахме се.

— Мисля, че зная какво те потиска — каза Маркиза. — Нека да свърша малко с работата тук и може би след седмица-две ще отида на Делурос, за да убия истинския Найтхоук вместо теб.

— Аз съм истинския Найтхоук.

— Да не задълбаваме в семантиката. Щом го убия, ти ще си единственият Найтхоук.

— Няма смисъл.

— Защо?

— Защото трябва аз да го убия.

— Знаеш ли, ти си направо таралеж в гащите — разгневи се Маркиза. — Изчезвай оттук преди наистина да сме стигнали до бой!

Найтхоук излезе, без да каже нищо и все още ядосан на Маркиза се върна в казиното. Заведението беше по-оживено от обикновено. По повечето покер-маси нямаше места. Проститутки и от двата пола си просеха питиета и се опитваха да си уредят клиенти за през нощта. Около масата за джейбоб се бяха струпали хора, които намираха извънземната игра за много интересна, докато на масата за зарове имаше лодинити, цанфорити и един ламбидарианец с шест крайника и златна черупка.

Малой играеше покер с двама безвкусно облечени миньори и с едно същество със зеленикава кожа, чийто произход Найтхоук не можа да определи. Той погледа дребосъка, който заложи. После се упъти към бара, поръча си една Прашна уличница и унило се загледа в танцьорките, докато на платформата се появи Перлата от Маракайбо.

Той си пиеше питието и я гледаше съсредоточено. Най-неочаквано тя му намигна, след което се разсмя на реакцията му. Той изчака танцът й да свърши, след което си проправи път до гримьорната, като носеше по една чаша в ръка. Червеното око на системата за сигурност го сканира и оповести присъствието му на дамата вътре.

— Влез — каза тя и вратата се отвори.

Седеше на елегантен позлатен стол, гола до кръста. Едно малко огледало висеше във въздуха на около половин метър от лицето й. Тя се гледаше в него и внимателно сваляше грима си, но се обърна и се взря в Найтхоук, щом той влезе.

— Радвам се да те видя отново — каза тя. — Маркиза твърди, че си бил герой.

— Маркиза преувеличава — промърмори Найтхоук.

— Значи скромен герой — усмихна тя. — Е, това вече е рядкост по тези места.

— Донесох ти питие — каза той и постави чашата до нея.

— Не съм искала питие.

— Опитай го. Ще ти хареса.

— След малко, може би. — Тя замълча и го погледна внимателно. — Знаеш ли какво ще направи Маркиза, ако разбере че си бил тук?

— Зная какво ще се опита да направи — при споменаването на Маркиза отново го обзе гняв.

— И не се страхуваш от него?

— Изобщо. — Той сви рамене. — Освен това, ти ме покани да вляза.

— Така ли?

— Намигна ми — каза Джеф. — Смятам това за покана. А и не си ми казвала да си тръгвам.

— Тръгвай си тогава.

— Не още.

Тя се усмихна, но реши да не отговаря. Последва тягостно мълчание. Тя се гледаше в огледалото, а той гледаше нея.

— Танцуваш много добре — каза най-накрая.

Тя отново не отговори.

— Забелязах още щом те видях за пръв път.

Мълчание.

— Няма защо да се страхуваш да говориш с мен — каза той. — Съгласен съм да бъдем само приятели.

Тя се разсмя невярващо.

— Само приятели?

— Да.

— Защо?

— Защото съм самотен.

— Тук има много жени. Защо аз?

Той я гледа дълго, без да отговори. Накрая каза:

— Защото и двамата сме различни. Сигурен съм, че Маркиза ти е казал какъв съм, а с тази синя кожа ти си или чудо на природата, или мутантка. И двамата сме единствени по рода си тук. Помислих, че и ти може би си самотна.

— Сгрешил си.

— Не съм много сигурен. Когато не си с Маркиза, си все сама.

— Не ти ли е хрумвало, че може да ми харесва да съм сама със себе си?

— Не, не ми е хрумвало.

— Защо? Само защото ти не обичаш да си сам със себе си?

Той се взираше в светлите й, почти безцветни очи.

— Не ме разбра правилно — каза той най-накрая.

— Да, зная — усмихна се тя. — Ти просто искаш да сме приятели.

— Точно така.

— Гледай ти — каза тя, без да се опитва да прикрие голите си гърди от погледа му. — А аз мислех, че искаш да ме погледаш.

— И това е вярно.

— В представата ти за приятелство включва ли се да споделяш и леглото ми?

— Ако ти желаеш.

— А ако не искам?

— Рано или късно ще пожелаеш — отвърна той. — Междувременно, две изгубени души може да намират утеха заедно.

— Не мисля, че ме гледаш като изгубена душа — каза тя като се облегна назад и се протегна чувствено. — По скоро като похотлив мъж.

— Ти си много красива жена. Как предпочиташ да те гледам?

— Може би, като се има предвид положението ти, изобщо не трябва да ме гледаш.

— Преди малко Маркиза ми каза, че иска подчинените му да са инициативни — усмихна се Найтхоук. — Освен това, ако никой не те поглеждаше, щеше да си изгубиш работата.

— Много умно — каза тя. — А сега, ако си приключил с оглеждането, мисля, че трябва да си тръгваш.

— Не съм свършил с гледането — отвърна той. — Защо не си изпиеш питието?

— Мога да се обадя на Маркиза.

— Да, но няма да го направиш — каза Найтхоук уверено.

— Защо не?

— Защото не искаш да го убивам.

Тя се изсмя.

— Ти? Да убиеш него?

— Точно така — отговори той сериозно.

— Значи си имам работа не просто с похотлив чиновник, а с похотлив егоцентрик — каза тя. — Предполагам, че трябва да приема питието ти, защото може би ще убиеш и мен.

— Подиграваш ми се.

Тя сви рамене и се обърна към огледалото.

— Имам съвсем малък опит с жените — каза Найтхоук неловко. — Повярвай ми, последното нещо, което бих искал, е да ти изглеждам смешен.

— Не си смешен. Просто си самоубиец — отвърна тя. — Маркиза ми каза, че имаш много малък опит в каквото и да било. — Тя го гледаше с открито любопитство. — Вярно ли е, че си само на три месеца?

— В известен смисъл.

— Как е като не си спомняш никакво детство?

— Имам неясни спомени за някакво детство — отвърна той. — Но то не е мое и спомените избледняват с всеки изминал ден.

— Колко е хубаво да не си спомняш детството — каза тя. — Ще ми се да не помня моето.

— Не беше ли хубаво?

— Какво хубаво има в това да бъдеш — как го каза ти — чудо на природата? — попита тя. — Децата могат да бъдат много нетактични. — Тя се намръщи при мисълта за преживяното. — Затова дойдох във Вътрешната граница. Тук не ги интересува дали съм със синя кожа, нито пък дали ти си на три месеца. Интересува ги само какво можем да правим — важно е кои сме, а не кои не сме.

— Интересна мисъл — каза Найтхоук. — Но според мене същото важи и за Олигархията.

— Те може да говорят така, но този принцип важи само тук.

— Може би като стана на една година няма да бъда толкова доверчив — каза той със самокритичен тон.

Тя се изсмя.

— Можеш да бъдеш много забавен.

Джеф се усмихна доволно.

— Изглеждаш щастлив — изненада се тя.

— Хубаво е някой да ме оцени за нещо друго, освен за това, че мога да убивам.

— Кой е бил оригиналният Джеферсън Найтхоук? — попита тя.

— Бил е най-добрият наемен убиец на всички времена — отговори Найтхоук. — Прекарал е по-голямата част от живота си в Границата. Наричали са го Перфектния убиец.

— Перфектния убиец? Чувала съм за него.

— Мисля, че малцина не са чували за него.

— Как е умрял?

— Не е умрял.

Тя се намръщи.

— Но аз си мислех, че е живял преди повече от век.

— Така е. Разболял се от една болест и бил замразен, преди болестта да го довърши.

— Сигурно се чувстваш много особено като знаеш, че той е все още жив.

— Чувствам се като призрак.

— Призрак?

— Нереален — обясни Найтхоук. — Все едно, че той е истинският, а аз съм само мимолетна сянка, която трябва да свърши една поръчка и да изчезне.

— Не бих понесла подобно чувство! — каза тя развълнувано.

— И на мен не ми действа много добре — отвърна той. — Но едва ли е по-лошо от това да танцуваш полугола и всички мъже в публиката да желаят тялото ти.

— Глупости — възрази тя разпалено. — Съвсем естествено е мъжете да се възхищават на тялото ми. Това, което ти разправяш, е ненормално! — Тя протегна ръка, грабна питието, което Найтхоук й беше донесъл и го изпи на екс.

— Кажи ми защо те наричат Перлата от Маракайбо?

— Мисля, че разговорът приключи.

— Ние сме сродни души — започна Найтхоук. — Можем толкова много неща да споделим. Разказах ти как съм станал Перфектния убиец. Сега ще ми кажеш ли защо те наричат така?

— Не съм се съгласявала на никакви сделки и уговорки — сви рамене тя. — Ако имаш сродна душа тук, то това е по-скоро Гущера Малой, не аз. И двамата искате неща, които не можете да имате. В неговия случай става въпрос за пари.

— А в моя?

— Не се прави на шут! В момента си тук заради това, което искаш. — Тя стана и свали единствената дреха, която беше увита около кръста й. — Хвърли едно око, Джеферсън Найтхоук, защото няма да ти излезе късметът за повече.

— Не се предавам лесно — каза той, без да откъсва поглед от голото й тяло.

— Дори и да ме привличаше, имам силен инстинкт за самосъхранение — погледна го тя. — Аз принадлежа на Маркиза, както и ти. Той ще убие или единия от нас, или и двамата.

— Аз ще те защитя — каза Найтхоук.

— Не ставай глупак. Това е неговата планета.

— Само обещай да си помислиш.

— Добре, обещавам — кимна тя. — А сега си тръгвай! Трябва да се приготвя за следващия танц.

— Той е последният за тази вечер, нали? — попита Найтхоук.

— Да.

— Искам да те видя, след като свършиш.

— Ти си глупак.

— Зная, но ти не ми отговори. Може ли да се отбия тук след това?

— Ти си прочут убиец. Как бих могла да те спра?

Найтхоук се усмихна, след което стана и излезе, за да си намери място на бара, откъдето да гледа танца й.