Перфектен убиец

Седемнадесета глава

— Защо се бави? — попита Найтхоук като крачеше нервно напред-назад в контролната кабина на кораба си. Дядо Коледа седеше на една от пътническите седалки, а Свещеното кълбо се беше настанило върху навигаторския компютър и мъркаше тихичко само на себе си.

— Ще дойде — увери го Дядо Коледа.

— Сигурен ли си, че ти е повярвал?

— Сигурен съм.

— Тогава защо още го няма?

— Той е Маркиз Куинсбъри и управлява единадесет планети — каза Дядо Коледа спокойно. — Има право да позакъснее с двадесет минути. Знае, че няма да тръгнеш без него.

Найтхоук спря и погледна Дядо Коледа.

— Ами ако не дойде? Вече сме се приготвили да тръгнем. Ще изглеждаме доста глупаво, ако се откажем само защото той не е дошъл.

— Не зная защо старите хора, на които им остава много по-малко време, отколкото на младите, са толкова търпеливи, докато младите, които имат сто години пред себе си, пощуряват веднага, ако трябва да почакат за нещо.

— Повярва ти, че някой в Разузнаването може да го натопи, нали? — каза Найтхоук, без да обръща внимание на думите на Дядо Коледа.

— Да, повярва ми.

— Ако аз знаех, че някой може да ме свали от поста ми или да ме предаде за някакво престъпление, щях да подраня, не да закъснявам.

— Може би точно за това той е на върха, а не някой като теб — предположи Дядо Коледа. — Имаш ли нещо против да сменя темата?

— Говори за каквото си поискаш — изсъска Найтхоук с раздразнение и отново закрачи напред-назад.

— Добре. Така и ще направя. Защото ти се тревожиш не за каквото трябва. Маркиза ще дойде, не се безпокой. Трябва, обаче, да помислиш как ще убиеш Перфектния убиец.

— С нож, пистолет, с голи ръце, какво значение има?

Дядо Коледа поклати глава.

— Не ме слушаш. Ако успееш да влезеш в камерата, в която е замразен, съм сигурен, че можеш да го убиеш както си поискаш. Ала само един много, много богат човек може да си позволи да го замразят. Перфектния убиец е бил милионер, когато са го замразили, но в редицата до него спят милиардери, хора, които са създали финансови империи и несъмнено ще се събудят и ще продължат да ги управляват в някой момент в бъдещето. Как смяташ да минеш през такава скъпоплатена система за сигурност?

— Ще намеря начин.

— Мислил ли си, че може даже да не успееш да минеш през митницата на Делурос VIII? Само трябва да декларират, че паспортът на Перфектния убиец липсва. Ти ще им дадеш идентификационния си диск, ще се задействат двадесет аларми, ще те арестуват, докато дойде някой, който може да идентифицира Джеферсън Найтхоук — и бъди сигурен, че този някой ще бъде с пистолет.

— Защо? — попита Найтхоук. — Те не знаят, че отивам да убия Перфектния убиец.

— Не им трябва да знаят защо отиваш — отговори Дядо Коледа. — Достатъчно им е само да знаят, че са създали най-опасния убиец в галактиката и са му казали да отиде в Границата. Изведнъж той престава да се подчинява на заповедите им и идва на Делурос, без да ги уведоми предварително. Това, че губят контрол над човека, който са създали, ще ги стресне много повече отколкото това, че отиваш да убиеш Перфектния убиец.

— Добре — каза Найтхоук. — Ще помисля за това. — Той замълча. — Теб те издирват на десетина планети. Как им убягваш?

Дядо Коледа се усмихна.

— Аз никога не се връщам, така че това е спорен въпрос.

— Но дори когато отиваш на нова планета, би трябвало да знаят кой си и че си издирван.

— Движа се предимно в Границата, а повечето планети тук нямат договори за екстрадиране с Олигархията. Да не говорим, че почти никъде няма каквито и да са закони.

— Така е — съгласи се Найтхоук, — но сега отиваме на Делурос, столицата на Олигархията. Как ще минеш през митницата?

— Колко паспорта имаш? — попита Дядо Коледа.

— Един.

— Е, аз имам петнадесет — отговори възрастният мъж с триумфираща усмивка, — като всеки от тях може да премине и през най-строгата проверка на митническите компютри. Използвам ги според ситуацията.

— Тънкостите на занаята?

— Дори оригиналният Перфектен убиец трябва да е имал няколко — отговори Дядо Коледа. — Няма смисъл да обявяваш присъствието си, ако си по петите на някого и смяташ да го хванеш неподготвен.

— Може би и на мен ще ми трябват няколко — каза Найтхоук замислено. — Откъде се вземат?

— Има фалшификатори из цялата галактика — усмихна се Дядо Коледа. — След като си свършим работата на Делурос, ще те запозная с някои от тях.

— Някои от кои? — чу се познат глас откъм преддверието. Двамата се обърнаха и видяха Маркиз Куинсбъри, прегърнал Перлата от Маракайбо.

— А тя какво прави тук? — попита Дядо Коледа.

— Никъде не тръгвам без жизненонеобходими неща. — Той прокара пръсти през косата й, по врата, до гърдите й, наведе се и я целуна по ухото, а тя се ухили на Найтхоук. — Здравей, Джеферсън — каза той, когато вдигна поглед. — Как вървят нещата?

Найтхоук се усети, че е вперил поглед в момичето със синя кожа. Нямаше представа какво е било изражението му в момента, когато Маркиза я галеше и целуваше, но осъзна, че атмосферата е толкова напрегната, че Кълбото е престанало да мърка. Изведнъж се съвзе.

— Закъсня — изръмжа той. — Исках да сме тръгнали преди половин час.

— Жертвата ти може да почака — отвърна Маркиза спокойно. — На този етап едва ли знае колко е часът.

— Трябваше да кажеш, че ще закъснееш — повтори Найтхоук. — Изисква се елементарно възпитание.

— Това е моята планета — отговори Маркиза. — Тук всичко се подчинява на моите закони. — Той погледна Найтхоук в очите и се усмихна. — Това означава, че щеше да тръгнеш половин час по-рано, отколкото трябва.

Мелисанда се изсмя без да откъсва очи от тези на Найтхоук.

— Добре — махна с ръка Джеф. — Да тръгваме, ако нямаш нищо против.

— Съгласен съм.

— Ще ни е малко неудобно. Не очаквах да вземем друг пътник.

— Няма проблем — каза Маркиза невъзмутимо, — трябват ни само три легла.

— Имах предвид кислорода и храната.

— В такъв случай ще спрем на някоя планета и ще попълним запасите, щом стане нужда.

— Има място само за трима души на борда — настоя Найтхоук.

— Това не е проблем — каза Маркиза. — Двамата с нея ще сме в капитанската кабина. Ти можеш да спиш със старчето. — Преди Найтхоук да успее да възрази, той добави: — Заведи я долу и я разведи из кораба.

Найтхоук усещаше парфюма й, докато Мелисанда минаваше покрай него. Беше тясно и тя се обърна настрани, за да премине в коридора, който водеше към спалните кабини. Пое си дълбоко въздух и той не можа да се въздържи да не погледне към деколтето й. Тя му се ухили и мина грациозно покрай него, след което забави крачка и той едва не я блъсна.

— Прекали вече — изръмжа Найтхоук като спря до вратата на кабината си. Тя се обърна и се облегна на ръката и рамото му, докато вратата се плъзгаше в стената. Той пристъпи вътре и тя го последва.

— Това ли е твоята кабина?

— Беше моята кабина.

— Прилича по-скоро на затвор — Мелисанда смръщено огледа помещението. — Има вид на място, където прекарваш дълги, самотни нощи — обърна се тя към него. — Такива ли са нощите ти?

— Ето я тоалетната — продължи той като даде команда на една врата да се отвори.

— Какво е това? — попита тя.

— Кое?

— Това — повтори тя, сочейки Свещеното кълбо, което ги беше последвало и в този момент подскочи на рамото на Найтхоук. — Виждала съм го около теб, докато танцувах. В началото си помислих, че е някаква играчка, но после разбрах, че всъщност е живо. Домашен любимец ли ти е?

— Нещо такова.

— Май няма голяма полза от него — наклони глава тя. — Защо го държиш?

— Защото ме обича и ми е предано — отговори Найтхоук. — Нещо, което не мога да кажа за никой друг от хората, които познавам.

— Искам да го видя — каза тя като се приближи и протегна ръка към Кълбото.

То се напрегна и спря да мърка.

— Идеята не е много добра — Найтхоук погали Кълбото, щом усети, че настръхва. То веднага се успокои.

Тя дръпна ръката си и погледна Кълбото.

— Кой би искал да докосне такова грозно нещо?

Настъпи неловко мълчание, докато Найтхоук отново проговори.

— Зад онази врата е банята. Има сух душ и химическа тоалетна.

— Ще наминеш ли по-късно да ми изтриеш гърба? — тя се излегна на леглото и се протегна.

Найтхоук излезе гордо и се върна в контролната кабина.

— Добре дошъл отново — посрещна го Маркиза, седнал на пилотското място. — Защо се забави?

— Това е моят стол — каза Найтхоук.

— Вече не е.

— Корабът е моя собственост.

— А ти пък си моя собственост — отсече Маркиза. — А сега седни.

— Трябва да настроя кораба за курс към Делурос — упорстваше Найтхоук.

— Аз вече го направих. Само след секунда ще летим със скоростта на светлината. — Той се обърна към Дядо Коледа. — Е, старче, набеляза ли си вече църквите?

— Съмняваш ли се? — засмя се Дядо Коледа. — Сега се опитвам да ги намаля до по-приемлив брой.

— Значи си ги проучил?

— Проучвал съм ги през целия си съзнателен живот — отговори възрастният мъж. — Има доста злато в църквите на Олимп. Мисля да натоваря малко от него.

— Олимп? Какво е това — град?

Дядо Коледа се ухили.

— Континент.

— Е, човек не може да знае географията на хиляда планети — сви рамене Маркиза.

— Може, ако иска да ги ограби — отвърна Дядо Коледа.

Корабът се разтресе внезапно и премина на свръхсветлинна скорост.

— Предавам се — разсмя се Маркиза и се обърна към Найтхоук. — А ти, Джеферсън Найтхоук? — попита със задоволство. — Ти планираш ли да натрупаш състояние на Делурос?

— Не — отговори Найтхоук. — Аз планирам да се освободя на Делурос.

— Да се освободиш от какво?

— От много неща.

— Например?

— Духове, най-вече.

— На хора, които си убил?

Найтхоук поклати глава.

— От човека, който съм бил… или който е трябвало да бъда.

— Нямаш голяма полза от това — отбеляза Маркиза с леко неодобрение.

— Има, повече, отколкото можеш да си представиш — каза Найтхоук твърдо.

Маркиза сви рамене.

— Прави каквото искаш. — Той погледна в коридора към кабината на Мелисанда и добави: — В разумни граници.

Найтхоук отново се напрегна и Свещеното кълбо реагира веднага — спря да мърка и нададе тихичък пронизителен звук. Найтхоук го взе, полюля го в ръцете си и го погали нежно.

— Трябва да се отървеш от това нещо — каза Маркиза.

— Харесва ми.

— Според мен не служи за нищо, а и заема място.

— Не толкова, колкото Мелисанда.

— Тя има предимства, които надвишават недостатъците й — каза Маркиза.

Найтхоук си наложи да се успокои, отпусна тялото си мускул след мускул и се опита да не мисли за жената със синята кожа, изтегната на леглото му. Най-накрая Свещеното кълбо започна да мърка и той усети, че е успял да се овладее.

— Трябва да се научиш да контролираш младата си кръв — отбеляза Маркиза, който го наблюдаваше внимателно. — И крайно време е да разбереш кой раздава заповедите тук.

— Учим се, колкото можем по-бързо — каза Дядо Коледа, преди Найтхоук да успее да направи някоя язвителна забележка.

— Това исках да чуя — отвърна Маркиза.

Изведнъж Мелисанда се показа в коридора.

— Гладна съм — оплака се тя. — Какво имаме за ядене?

— Не питай мен — каза Найтхоук студено. — Питай кораба.

Джеф отиде до корабната кухня и я задейства. Изведнъж светнаха светлини и във въздуха се появи едно илюстрирано меню, като пред пътниците се показаха триизмерни образи на ястията.

— Това наистина ли е пържола? — попита тя.

— Направена е от соев продукт — отговори Найтхоук. — Но няма да усетиш разликата.

— Ами добре — каза Маркиза, — щом изглежда като пържола и има вкус на пържола, кой го интересува какво е всъщност?

„А ако някой изглежда като Перфектния убиец, и мисли като него, и убива като него, помисли си Найтхоук, никога не го вбесявай като пилотираш кораба му и като се перчиш с жена си пред него.“

— Какво ще хапнеш, любов моя? — попита Маркиза.

— Нищо — отвърна Мелисанда.

— Сигурна ли си?

— Не ям фалшификати. — Тя въздъхна. — Освен това, каквото искам, го няма в корабната кухня.

Тръгна с бавни крачки по коридора и се усмихна прелъстително на Маркиза, когато стигна до вратата на кабината.

— Можеш да го изчакаш в контролното отделение — предложи Дядо Коледа, когато тя стигна до края на коридора.

Мелисанда се разходи бавно из кухнята и спря на няколко крачки от Найтхоук.

— Има само три стола — отбеляза тя.

— Да, само три са — каза Найтхоук.

Тя впери поглед в скута му, докато той се размърда неловко на стола си, след което се обърна и се върна в кухнята.

— За Бога, изглежда страхотно! — възкликна Маркиза и стана. — Мисля, че ще се оттеглим в стаята си за малко — засмя се и се запъти към пилотската кабина.

Найтхоук ги гледаше с безизразно лице, без да помръдне. Кълбото подскочи на пода и зави тихо. Изведнъж той усети тежка ръка на рамото си и видя, че Дядо Коледа е дошъл до него.

— Не прави глупости, синко — каза възрастният мъж.

— Трябва да го оставя да се въргаля с нея в моето легло и изобщо да не реагирам, така ли? — попита Найтхоук с напрегнат глас.

— Изборът е неин.

— Не е! Той ще я убие, ако каже не.

— Не искам да те разстройвам — сви рамене Дядо Коледа, — но тя вероятно не е казвала не, откакто е била на дванадесет.

— Млъквай! — сопна се Найтхоук и Кълбото, което все така виеше застрашително, скочи на рамото му.

— Аз не съм ти враг — Дядо Коледа се отдръпна и сниши гласа си. — Запомни го! Просто се опитвам да те предпазя от сигурна смърт.

— Добре — промърмори Найтхоук след дълго мълчание. — Ще се придържаме към плана. Ще живее, докато ти си ограбиш църквите и аз убия Перфектния убиец. Но след това… — той се протегна и разсеяно погали кълбото, което потрепна няколко пъти, след което се отърка в него.

— Само не го подценявай — каза Дядо Коледа.

— Мога да го убия — отсече Найтхоук мрачно.

— Звучиш ужасно сигурен в това.

— Не съм искал да бъда най-добрият убиец в Галактиката — каза Найтхоук. — Но такъв са ме направили. — Изведнъж чу екзалтираните стонове на Мелисанда, които долитаха дори през затворената врата на кабината. Лицето на Найтхоук стана още по-мрачно. — Онези на Делурос са си имали причини, но сега и аз си имам.

Разнесе се механичен глас.

— Внимание, следвани сте на десет минути и три секунди, четири единици вляво.

Найтхоук се намръщи и подаде команда на кораба да смени курса. Гласът замълча за малко, след което повтори съобщението с леко изменение в координатите.

— Какво става? — попита Дядо Коледа.

— Има някой зад нас.

— Кой?

— Отказва да се идентифицира, но засякохме регистрационния му номер и сигналите до други обекти и сега знаем честотата му. Компютърът скоро ще открие кой е.

— Може би трябва да кажем на Маркиза.

Още един стон се разнесе от кабината на Найтхоук.

— От друга страна, може би не трябва да му казваме.

Найтхоук стоеше абсолютно неподвижен като се насилваше да гледа в компютърния екран. След минута на лицето му се изписа весела изненада.

— Събрахме се цялата банда — обяви той.

— Какво имаш предвид? Кой е в другия кораб?

— Гущера Малой. Вероятно ни следва, още откакто излетяхме.

— Кажи му да се маха.

— Не ставай глупав! Няма да се махне, само защото така съм му казал. Има си причина да е след нас.

— Каква причина? — попита Дядо Коледа.

Из кораба се разнесе още едно стенание, което премина в писък и след това в доволна въздишка.

— Де да знаех — отговори Найтхоук.

— Може би ако спреш да мислиш какво става на десетина метра и се съсредоточиш върху онова, което се случва на един парсек оттук, все нещо ще се получи — каза Дядо Коледа.

— Аз се концентрирам върху Малой.

— О, да — недоверчиво възкликна възрастният човек.

— И върху Маркиза.

— Той ли му е поръчал да ни проследи?

— Как, по дяволите, мога да зная?

— Защо не го попиташ? — предложи Дядо Коледа. — Ако се съди по шума, ще приключат до една-две минути. Само изчакай да си обуе панталоните.

— А ако той не знае защо Малой е тук?

— Трябва да разберем кой го е изпратил по петите ни.

Найтхоук се опитваше да мисли за Малой, или за Маркиза, или за Перфектния убиец, но непрекъснато се връщаше към една натрапчива мисъл: По дяволите, не звучеше така като беше с мен!

Чувстваше, че иска да убие някого, но в този момент не знаеше дали Маркиза или Перлата от Маракайбо, или може би дори самия себе си.