Перфектен убиец

Шеста глава

Маркиза се оказа човек, който държи на думата си. Найтхоук получаваше всичко, което искаше, като никога не ставаше дума за плащане. Той прекара няколко дни в разглеждане на града. Посети всичките четири ресторанта и многобройните барове, казина и бордеи. Отбягваше свърталищата на наркоманите; заложените му спомени ставаха все по-неясни, когато ги заместваше със свои собствени преживявания, но онези, които бяха останали, му подсказваха, че от наркотиците и наркоманите не може да се очаква нищо добро или полезно.

През повечето време беше в казиното на Маркиза, на разположение, ако владетелят поиска нещо. Гущера Малой не се отделяше от него, като че ли Найтхоук му беше единствената защита в тази враждебна обстановка. В замяна на тази защита Найтхоук го разпитваше и се информираше за имената и съмнителните дела на повечето мъже и жени, които работеха за Маркиза.

Имаше и още една причина, поради която стоеше в казиното и Малой бързо я забеляза.

— Дори не си и помисляй за нея — каза той, докато Найтхоук наблюдаваше Перлата от Маракайбо, която танцуваше на въздушната платформа.

— Последния път, след като си помислих за нея, спечелих служба при Маркиза — отвърна Найтхоук.

— Още една причина да не злоупотребяваш с късмета си втори път — отсече Малой.

— Чудя се какво намира в него?

— Имаш предвид освен това, че е висок два метра и притежава четиридесет-петдесет планети?

— Не е толкова висок и притежава само единадесет свята.

— Е, това вече променя всичко — каза Малой саркастично.

— Откъде е?

— Не зная.

— Искам да разбереш до утре — нареди му Найтхоук и се усмихна на Перлата от Маракайбо, след като танцът й свърши.

— Това ще се окаже предсмъртното ти желание — каза Малой.

— Направи, каквото ти казах.

Малой сви рамене и замълча. След минута дойде един от хората на Маркиза и заведе Найтхоук в офиса.

— Какво има? — попита той, докато сядаше срещу Маркиза.

— Имаме малък проблем на Юкон, искам да го разрешиш.

— Така ли?

Маркиза кимна.

— Изглежда една жена се е заселила там без мое позволение. Пратих човек да й обясни, че това е в разрез с професионалната етика и тя го убила на място. Не можем да не я накажем! Ами ако куп други хора решат да си покажат мускулите?

— „Тя“? — повтори Найтхоук.

— Името й е Испанката Лейс.

— Звучи интригуващо.

— В нея няма нищо интригуващо. Действа на моя територия без мое позволение. Това е против закона.

— Твоя закон?

— Да си чувал за нечий друг закон? — попита Маркиза.

— Не и на Юкон и Тундра — призна Найтхоук.

— Добре тогава, това е задачата ти.

— Не ми стана съвсем ясно — каза Найтхоук — какво искаш от мен — да й продам разрешително или да я изгоня?

— Искам да я убиеш — изръмжа Маркиза. — След това вземи онова, което е останало от нея и я прикови на кръст или я провеси на някое дърво. Каквото и да е, стига да е на открито — за назидание на всеки, на когото му хрумне подобна идея.

— Има само няколко хиляди души на Юкон — отбеляза Найтхоук. — Колко от тях ще я видят разпъната на кръст или полюшваща се на вятъра?

— Там е студено. Ще стои дълго.

— Защо просто не я глобим няколко милиона кредита, след което да я изгоним? — предложи Найтхоук.

— Този път ще ти отговоря — каза Маркиза, — защото от скоро работиш за мен и не знаеш, че имам причина за всичко, което върша. Все още не си се научил никога да не подлагаш заповедите ми на съмнение; това е все едно да спориш с мен, а аз не търпя служителите ми да спорят с мен. — Той замълча. — Ако още веднъж поставиш под съмнение моя заповед, най-добре си избери някое хубаво място в гробищата. Не ме интересува колко си добър, ще те убия на секундата — и ако аз не успея, имам двеста души, които ще се погрижат да не се измъкнеш жив от Клондайк.

Найтхоук се взираше в него, без да каже и дума.

— Добре — продължи Маркиза, — ако я глобиш и прогониш от Юкон, тя ще ми стане смъртен враг като си мисли, че съм я унизил несправедливо и съм си присвоил парите й, въпреки че, разбира се, аз имам права над всички пари, които са на моя територия. Ако, от друга страна, я убиеш, ще получим парите, които иначе бихме взели като глоба, а може би и повече. Освен това ще си спестим един зъл и преуспяващ враг, който ще живее някъде там — жестът му означаваше половината галактика — и ще крои коварни планове да си върне парите и да ми отмъсти.

— Значи, всъщност не те интересува дали някой ще види тялото?

— Разбира се, че ме интересува, но това не е основният ми мотив да я убия. — Маркиза повдигна вежди. — Други въпроси?

— С какво се занимава тя и колко души работят за нея?

— Испанката Лейс? Зависи на кой свят ще зададеш този въпрос. Тя не се е специализирала в дадена област. Обира банки, прави пожари, изнудва, убива. Обикновено работи сама, но може би си е довела малко подкрепление.

— Убийца, казваш?

— Не се впечатлявай толкова. Няма нищо общо с Трилейни.

— Откъде знаеш?

— В този район нищо не става без мое знание.

— Добре — кимна Найтхоук. — Кога искаш да тръгна?

— Веднага. Щях ли иначе да ти казвам тези неща?

— Къде мога да я намеря?

— Поръчах да вкарат координатите за приземяване в компютъра на кораба ти. Вземи онзи нещастник със змийската кожа с теб. Той е ходил на Юкон и може да ти бъде полезен. — Маркиза се ухили. — Поне няма да ти закрива гледката или да ти се пречка. Не съм виждал по-голям страхливец от него.

— Точно затова вероятно ще надживее и двама ни — отвърна Найтхоук.

— Възможно е, но що за живот е това.

— Той се притеснява повече за смъртта си — каза Найтхоук с усмивка. — Засега не е чувал за смърт, която да го устройва.

— Някой трябва да му обясни, че много малко хора правят толкова големи гафове — каза Маркиза.

— Ще се опитам да го запомня.

— Имай го предвид, особено когато се навърташ около Мелисанда — добави Маркиза многозначително.

— Няма да си жертвам живота за някаква мутантка със синя кожа — поклати глава Найтхоук.

— Нищо лично — усмихна се Маркиза. — Ти ми харесваш, наистина. Но си излязъл от лабораторията преди три месеца. Как мога да зная за какво би си жертвал живота и за какво не?

— Аз съм човек толкова, колкото си и ти! — сопна се Найтхоук разгорещено.

— Ако не беше, не бих се притеснявал, че ще направиш някоя глупост заради Мелисанда.

Отговорът като че ли удовлетвори Найтхоук и той видимо се успокои.

— Е, след като реши да не ме убиваш, изчезвай оттук и отиди да се погрижиш за човека, когото ти плащам да убиеш.

Найтхоук кимна и се изправи.

— Пура?

— Все още не съм решил дали ми харесват — отговори Найтхоук.

— По съвсем същия начин не си сигурен дали ти харесват жени със синя кожа, нали? — попита Маркиза.

— Не започвай пак! — сопна се Найтхоук. — Аз съм нещо повече от машина за убиване!

— И ще ме убиеш, за да го докажеш?

Найтхоук го погледна, обърна се и излезе от офиса.

Той откри Малой, облече си скафандъра и намери един за спътника си. След това се запътиха през ледените полета към космодрума, а след час вече седяха в пилотската кабина. Напуснаха Тундра и се запътиха към Юкон.

— Ненавиждам да пътувам в слънчева система! — оплака се Малой, докато гледаше в някакъв екран. — Отнема ти повече време да стигнеш от една планета до друга, отколкото от една звезда до друга.

— Знаеш, че не можем да се движим със скоростта на светлината в система — отговори Найтхоук. — Знаеш това.

— Да, но това не означава, че трябва да ми харесва.

— Намери си някакво занимание. Например можеш да ми разкажеш за Мелисанда.

— Проучих и разбрах каквото искаше — каза Малой. — Тя е от Грийнвелд.

— Това е в Границата, нали?

— Да.

— Всички заселници от Грийнвелд ли са със синя кожа? — попита Малой.

Гущера поклати глава.

— Тя не е еволюирала, а е мутирала.

— По-точно?

— Мелисанда е чудо на природата — единствена по рода си.

— Това ми харесва — каза Найтхоук.

— Така ли? Защо?

— Ами да кажем, че ми допадат хората, които са единствени по рода си.

— Тогава и Испанката Лейс би трябвало да ти хареса — усмихна се Малой. — Никога не е имало друга като нея.

Найтхоук провери навигационния си компютър и видя, че има почти четиридесет минути, преди корабът да навлезе в орбитата на Юкон.

— Имаме време — каза той. — Разкажи ми за нея.

— Маркиза не ти ли каза?

— Съобщи ми само, че се е нанесла на неговата територия и че иска да я премахна.

— Не ти ли каза, че тя уби последните трима души, които тръгнаха със същата поръчка като теб?

— Не.

— И че не е точно човек?

— Какво имаш предвид? — попита Найтхоук.

— Ами изглежда напълно нормално — каза Малой. — Но съм чувал разни истории за нея — притежава нечовешки способности.

— Например?

— Не зная.

— Значи може да са измислици.

— Ако беше така, щеше ли да убие последните трима пратеници на Маркиза?

— Продължавай — нареди Найтхоук. — Искам подробности.

— Никой не знае подробности. Известно ми е, че е ограбила няколко банки в Олигархията. Казват също, че убила Джъмбо Уилъби с голи ръце. А, и онази история на Теразейн…

— Каква история?

— Някой взривил целия парламент. Измряха около триста мъже и жени. Не можаха да докажат нищо, но казват, че тя го е направила — или е сложила бомбата, или се е разпоредила за това.

— Звучи интересно.

— Звучи смъртоносно — поправи го Малой.

— Не се притеснявай — няма да ти се налага да се срещаш с нея.

— Няма начин. Ще бъда до теб.

Найтхоук го изгледа.

— Не си длъжен.

— Не ме интересува. Идвам с теб.

— Мислех, че ще предпочетеш да стоиш настрана.

— Предполагал си, че ще стоя в кораба или в някой бар, ще чакам и ще се чудя кой ще дойде — ти или най-ужасната убийца на планетата? — попита Малой. — Не, благодаря! Всеки път като се отвори вратата, ще се стряскам до смърт.

— Не ме интересува защо ще дойдеш — каза Найтхоук. — Благодаря ти за предаността. — Той се замисли за миг. — Странно, но ти си ми единственият приятел.

— Не съм ти приятел — измърмори Малой. Найтхоук отвори уста да възрази, но Гущера му направи знак да замълчи. — Ала нека за момент се престорим, че съм, за да ти дам един приятелски съвет. — Найтхоук го гледаше безмълвно. Малой продължи. — Зная, че никога не си имал майка или семейство, а вероятно никога не си бил с жена, камо ли да си живял с жена. Зная, че имаш нужда от някой, с когото да си говориш и да пиеш, докато преследваш жертвите си. Нека ти кажа нещо, което първият Джеферсън Найтхоук трябва да е знаел, за да доживее толкова години: Тук, в Границата, никога не трябва да бъркаш личния интерес с приятелството. Тук хората са по-коравосърдечни, отколкото в Олигархията. Дошли са тук с определена цел и живеят тук с определена цел, и тази цел не е приятелство. Така че отнасяй се толкова приятелски, колкото искаш, Перфектен убиецо, и повечето хора ще ти отвърнат със същото, защото си важен и защото става страшно, ако им се ядосаш — но никога не си мисли, че тук няколко мили думи водят до приятелство. Достатъчно е ако ти спасят живота за още един ден.

Найтхоук помисли върху думите на Малой, след което поклати глава.

— Не ти вярвам. Прекалено си циничен.

— Аз съм бил циничен, след като ти си създаден, само за да убиваш? — отвърна Малой саркастично.

— Това ми е работата — повдигна рамене Найтхоук, — но не и същността.

— Засега не — съгласи се Малой. — Но ще ти стане същност. Или ще умреш.

Те помълчаха няколко минути, след което Малой проговори:

— Колко ти плаща да я убиеш?

— Нищо.

— Ще отидеш при Испанката Лейс безплатно? — смая се Малой.

— Не точно — отговори Найтхоук. — Плаща ми огромна сума, за да му служа. Така сме се договорили. Може би днес няма да ми плати достатъчно; но вчера, да кажем, ми е платил повече, утре също ще ми плати повече. Накрая сметката ще излезе.

— Зависи кога ще е краят — отбеляза Малой.

— Ако ми кажеш какво ме очаква, може би няма да дойде много скоро — предложи Найтхоук.

— Не зная къде й е силата. Чувал съм само, че на няколко пъти са я осъждали на смърт, но тя е жива и всеки, който се е опитал да я убие, е мъртъв.

— Може би просто си служи добре с оръжията — предположи Найтхоук.

Малой отново поклати глава.

— Била се е с такива противници, срещу които дори и ти не би се изправил, Перфектен убиецо.

— Но е човек. Колко невероятни способности може да има!

— Достатъчно — каза Малой горчиво, докато корабът навлизаше в мразовитата атмосфера на Юкон.