На Илиса,
защото бляскавата светлина на твоя живот
стопля и най-тъмните сенки на нашия.
Горчив смях се изтръгна от устните на графа; в мислите си той току-що бе видял как отнасят баща му в гроба, а Мерседес отива към олтара.
Беше време, когато единствените граници за мен бяха границите на въображението, а на другите им се искаше да бъдат като мен.
Сега светът ми е метър и осемдесет широк, два и четирийсет дълъг и два и петдесет висок. По-малък е, отколкото можете да си го представите. Единственото нещо между бетонния под и мен е тесният, осем сантиметра дебел дюшек. Нямам нужда от одеяла и чаршафи, защото постоянно е топло. Ризата и панталонът ми някога бяха сиви. Сега имат цвета на овесена каша. Вече не ги чувствам втвърдени от потта, а и не мога да усетя мириса им, макар че тъмничарите извиват глави настрани, когато дойдат да ме изведат навън.
Дните ми са заети. Те траят един час. Това е часът, в който ми отпускат светлина. Има насекоми, които трябва да бъдат преследвани и убити. Пукнатини в стените, които трябва да бъдат запълнени с мазилка, която си правя от дребни камъчета и пясък. Тялото ми се нуждае от преглед. Ноктите ми трябва да бъдат изпилени о стената. Косата да се почисти. Дребни занимания, които внасят някакъв ред в живота ми.
След като свърша тази работа си позволявам да се отпусна и да си мисля за времето, когато бях малко момче. Обичам да обърна глава към светлината и да затворя очи. Тогава усещам топлината на слънцето и чувам плисъка на вълните, които се разбиват в скалите, и дърветата, които си шепнат някакви тайни. Мога да усетя дъските под кърпата си. Протягам длани над ръба на дока и докосвам само с върховете на пръстите си гъвкавата кожа на водата без да нарушавам повърхността й.
Мога да подуша дима от изгорелите дърва в каменното огнище на нашата малка хижа и от време на време — тънкия лъх от балсам. Да чуя удара на алуминий в дока и гласа на баща ми, който ме вика да поплаваме с кануто. Казвам „да“, за да не го разочаровам, макар че не искам да се отделя от майка си. Върхът на показалеца й се плъзга по страницата на книгата, а палецът й е подгънал крайчето, готов да прелисти. Чувам тракането на прибори и звъна на камбанката за вечеря.
Тогава денят ми свършва.
И започвам да давам воля на чувствата си, тъй като, кой знае защо, съм възприел идеята, че това е добро за мен. Накрещявам се до пълно онемяване. Наплаквам се, докато не ми останат сълзи. Смея се, докато коремът ми се превърне в болезнени възли от конвулсиите. Бръщолевя си сам като лудите, доказвам, споря, моля се, укорявам и се подигравам на Господа. Най-сетне се изтощавам и съм готов да се държа прилично. После ставам като всеки друг и се опитвам да занимавам съзнанието си с това, което имам, така че да не мисля за всички онези неща, които нямам.
Все още се гордея с дългите си твърди мускули, опнати под бронзовата кожа на високото метър и осемдесет и три тяло. Знам повече пози за лицеви опори, отколкото рецепти съдържа един секс наръчник. Лицеви опори само на върховете на пръстите. Лицеви опори гърбом. Лицеви опори с крака, опрени високо на стената. Над касата на вратата има тънък метален шев. Мазолите ми пасват точно в канала му. Правя набирания на мускули по четири различни начина. С лице към вратата със свити пръсти. С лице към вратата с опънати пръсти. После същото — гърбом.
Мога да направя пет хиляди коремни преси. Мога да тичам на място. Мога да скачам на куц крак и на два крака. Мога да крача по дължината на моя свят шест хиляди пъти без почивка. Знам осемнайсет „ката“1 от Окинава и мога да ги правя всичките, десет пъти подред, без спиране. След това заспивам.
Когато се събуждам, още е нощ. Винаги. Ако мога, заспивам отново. Ако не мога, тренирам мозъка си, за да не мисля за нея. За пълните шепи с кадифени тъмни коси, които се спускат като завеса върху моите голи гърди. Гладкият, тънък като изписана с молив чертичка белег върху бедрото й.
Мога да умножавам и да деля седемцифрени числа на ум. Мога да решавам интегрални и диференциални уравнения, които сам си съставям. Мога да повторя наизуст значението на всяко мнемонично устройство от „Юридически преглед на „Пипър“ за щата Ню Йорк“.
Трябва да бъда силен.
Идват за мен веднъж на всеки шейсет дни. Дните са шейсет, защото за толкова време могат да поставят някого в пълна изолация, без да му дадат възможността да покаже, че е готов да се държи прилично. Когато идват за мен, аз нападам първия, до когото мога да се докопам. Гледам да му нанеса колкото е възможно повече телесни увреждания, защото знам, че ще ми го върнат тъпкано, независимо дали само съм заплюл някого в лицето, или съм му извадил окото.
Отначало те се опитват да си го изкарат с бой. Един по един, най-гадните тъмничари получават възможността да те привикват от дупката ти. След това, когато осъзнаят, че си силен и никога няма да престанеш, започват да изпращат новобранците. Гледат иззад решетките и се смеят, докато не решат, че са се наситили или докато не се изплашат. Необходими са шест години, за да разбереш напълно „храносмилателната“ система на един затвор с максимална сигурност в Ню Йорк. На мен той ми е третият. Мисля, че след днешния ден ще ме преместят в четвъртия.
Моят живот не бе такъв. Беше време, когато имах всичко.
Съзнанието е като филтър във водосточна тръба. Събира наслуки нечистотиите на миналото — откъслек от разговор, отрязък от цветове. Миризма. Аз миришех на пари в онзи ден, когато преминавах с такси през тунела към Ню Джърси, за да посетя конгресмена Уилямсън в болницата „Вали“. Той миришеше на смърт, на старинни медни монети и на изпрани с белина чаршафи.
Бях най-младият съдружник в „Парсънс и Траут“, държах апартамент в притежавания от Доналд Тръмп хотел „Плаза“, и бях съвсем близо до сключването на многомилионна сделка, която щеше да спаси фирмата ми. Беше по времето на върха на Рейгъновото управление. Водеше се война срещу наркотиците. Русия все още бе „Империя на злото“ и нямаше нищо срамно в това да искаш да бъдеш богат.
Но Роджър Уилямсън искаше да си говорим единствено за лов на патици. Разказваше за първия чифт, който свалил; беше с напъхани в носа тръбички, кашляше непрекъснато и снишаваше глас поверително, сякаш съобщава тайната на живота.
Но аз знаех как да кимам, как да проявявам уважение към по-възрастните. Ала не слушах. Запомнил съм само отделни фрагменти от разговора.
Роджър бе родом от Сиракюз и бе следвал в Принстън като мен, само че четирийсет години по-рано. Влязъл чрез баскетбола. Аз — чрез футбола. След като завършил, отишъл в Олбъни да работи за Нелсън Рокфелер. Аз записах да уча право, за да се опитам да стана следващия Нелсън Рокфелер.
Спомням си как гледах бръчките по лицето му. Пътните карти на собственото ми бъдеще. Да, видях ги. Открих ги без дори да се замисля.
На Роджър му бяха потрябвали трийсет години да целува нечии задници, за да го изберат в Конгреса. На двайсет и пет, аз дори не бях потупал някого по задника, а хората говореха за мен като за негов наследник. Това може би не бе съвсем справедливо спрямо Роджър. Но само при условие, че той го съзнаваше.
Изненадах се, че нямаше никого от близките на Роджър. Вътре стояха двамина мъже с костюми с жилетки. Те не разговаряха с мен, а на мен не ми пукаше от това. Роджър имаше и други тръбички, освен онези, които излизаха от носа му. Имаше една в стомаха му и една отдолу, която събираше урината му в прозрачна торбичка, окачена на перилото от неръждаема стомана на леглото му. Имаше и монитор на сърдечната дейност, който писукаше приятно, и система, от чиято торбичка в него се вливаше някаква прозрачна течност.
— Не се усмихваш — каза Роджър. Гласът му бе напрегнат и излизаше някъде от дълбините на гърлото му. — Всеки ден, когато си здрав, е хубав ден. Трябва да се усмихваш.
Кожата му имаше синкав оттенък и бе хлътнала около очните ябълки и в други вдлъбнатини на черепа. Косата му бе сива и на кичури. Само корените й бяха все още тъмни от боята. Стори ми се, че подуших съдържанието на найлоновата торбичка и се прокашлях.
— Добре съм.
— Казват, че може би ти ще ме заместиш. Радвам се. Щеше ми се да ме бяха попитали, но въпреки това се радвам.
Кимнах и посегнах да докосна опакото на ръката му. Вените бяха бледозеленикави и изпъстрени със струпеи от убожданията на спринцовките и системите. Кожата му бе хладна, но суха. Съжалих, че изобщо съм го докоснал. Мъжете с костюмите само гледаха.
— Хей — рекох, — сегашните могат да се окажат като изборите от 82-ра? Помните ли неочаквания обрат?
Той започна да се смее, но смехът му премина в болезнено звучаща кашлица, което накара монитора да запиука като малко куче пазач. След като се възстанови, той обърна ръката си, стисна пръстите ми със своите в неловка хватка. Ноктите му се нуждаеха от изрязване.
— Семейството ми ме напусна два дни, след като бях избран за първи път — рече той. — Това бе втората ми жена.
Кимнах.
— Защо?
Поклатих глава.
— Ловът на патици — рече отново той. — Дето седиш в онези чакала, помниш ли? И слънцето още не е изгряло. А птиците налитат на рояци върху нас като насекоми. Прояснявай мозъка си, Реймънд. Колкото можеш по-често. Човек завъжда паяжини в главата си чак докато не умре. Те се разчистват едва в тези последни седмици. Защо Той постъпва така с нас?
Устните му продължаваха да се мърдат, но издаваше съвсем тихи звуци. Наведох се по-близо.
— … обещай…
— Искате да обещая? — попитах.
Той кимна и аз се приближих още повече.
— Ти ще отнесеш това — рече той и ме стисна още по-силно. — Само ти. Написах го сам. Тук. В Ню Джърси. Не го забравяй. Ще й го предадеш. Веднага като се върнеш. Веднага, Реймънд. И никой друг. Няма да казваш на никого. Обещаваш ли ми го?
В другата си ръка стискаше стандартен плик. Подаде ми го. Върху него бяха изписани името и адресът на жена: Селесте Оливър. Вгледах се в мътните му зелени очи, зачервени и насълзени, и взех плика. Той затвори очи и главата му се отпусна върху възглавницата. Мъжете в костюмите изглежда не разбраха за уговорката ни, а аз казах „довиждане“ на Роджър, макар че той вече спеше.
В единайсет сутринта в петък директорите на Ирокезката национална банка подписаха седемгодишен договор (с аванс) с „Парсънс и Траут“ да бъдат техни национални и регионални юридически съветници в двайсет и два щата. Метнах сакото си през рамо и на бегом се върнах до „Плаза“. Хвърлих всичко в един куфар и напуснах хотела и Ню Йорк за пръв път през последните четири седмици.
Пътуването до дома ми отне малко над четири часа със спирането за зареждане и хапването на сандвич. Вратата на черната ми аеродинамична кола селика супра остана отворена, след като изскочих върху тухления кръг с пилона с американския флаг пред „Парсънс и Траут“. Слънцето грееше силно през пролуките в облаците. Стисках договора между пръстите си и той шумолеше на топлия ветрец. Прескочих стъпалата право до прага, между дебелите, извисяващи се колони, които поддържаха фронтона на старата пощенска сграда.
„Парсънс и Траут“ бяха купили сградата евтино в края на седемдесетте и после я бяха реконструирали като историческа забележителност без да плащат данъци. И сега тя бе най-внушителната административна сграда извън Ню Йорк сити. Вътре, докато се изкачвах по мраморните стъпала към втория етаж, осъзнах, че фирмата вече щеше да бъде в състояние да задържи сградата. Бронзовите стойки на перилата. Ориенталските килими. Дреболиите от „Тифани“.
Дан Парсънс бе моят ментор и аз го обичах почти толкова, колкото и баща си. Беше висок и як, с къдрава бяла коса и кръгло румено лице, което лесно променяше цвета си. Трите години, откакто бе спрял да пуши, му бяха докарали малко шкембенце. Носът му бе месест, но не голям, а край очите му имаше множество бръчици, защото се усмихваше непрекъснато. Беше от онзи тип хора, които се усмихват, дори когато са вбесени. Имаше две деца на моята възраст, с които не си говореше, и по-млад син от втората си жена. Тя беше бивша „Мис Ню Йорк“ с изкуствени гърди, дълги мигли и страхотни, мускулести крака. Но освен това се смееше на вицовете на Дан и стоеше зад него и в най-тежките финансови кризи.
Кабинетът на Дан бе току до старата съдебна зала. Секретарката му спираше достъпа на хора, но аз спринтирах покрай нея. Завих рязко наляво и минах през тапицираните с кожа врати на старата съдебна зала. Стройни колони се издигаха на седем метра височина до тавана. Върху паркета играеха слънчеви зайчета, отразени от позлатените метални части на кристалните полилеи. Дан седеше в дъното на дълга дървена маса в другия край на помещението, под сянката на старото махагоново съдийско писалище. До него седеше Боб Рангъл, едва двайсет и седемгодишен, но вече председател на Републиканската партия в окръг Онондага.
На Рангъл му се присмиваха, но той бе тъй дяволски предразполагащ, че не можех да намеря сили да не го харесвам, макар мнозина други да имаха тези сили. Беше слаб мъж с големи, черни като корубата на бръмбар очи, сбрани близко до тънко носле и далеч под оредяваща му кестенява коса, която обичаше да зализва назад. Пръстите му бяха дълги и тънки и той обичаше да обгръща четирите пръста на едната си ръка с дланта и пръстите на другата и да върти, сякаш дава газ на мотоциклет, или се опитва да се набере на мускули. Когато се усмихваше, издадените връхчета на малките му бели зъби му придаваха вид на невестулка. Беше облечен в тъмен костюм с подплънки на раменете, електриковосиня вратовръзка и бяла риза с големи сребърни копчета на маншетите.
Когато влязох, двамата ме погледнаха така, сякаш бях забравил да обуя панталоните си.
— Ей — каза Рангъл, — здрасти, Реймънд.
— Сключих договора! — рекох и размахах листите във въздуха.
Дан скочи от мястото си и грабна книжата от ръцете ми и огледа внимателно подписите, сякаш подозираше измама. Носеше жълти тиранти, а сините маншети на ризата му бяха разкопчани и навити до лактите. След малко се стовари върху един от въртящите се кожени столове като се смееше.
— Успял е — каза Дан на Рангъл.
— Успял си! — каза Дан отново, този път на мен.
Ъглите на лицето ми започваха да ме наболяват.
— Това са трийсет милиона годишно — рече Дан и щракна с пръсти над документа. — Най-малко. А твоята премия ще бъде над два… по-скоро три милиона, ако не бъркам. Какво ще кажеш?
— Ще я взема — отвърнах.
Дан се изправи и ме прегърна през рамо. Потупа ме по гърба, след което ме отдалечи на една ръка разстояние и пак ми се усмихна широко. Рангъл ни гледаше и главата му щеше да се откачи да се клати, все едно бе на пружина. Изрече едно „Поздравления“ с онази негова зъбата усмивка.
— По дяволите, ти си страхотен. Страхотен, дори когато си под напрежение. Знаеш ли какво ще направя? — попита Дан. — Ще те направя конгресмен.
— В понеделник тъкмо се видях с Роджър — рекох, намалявайки силата на гласа си дотолкова, доколкото е подходящо да се говори за наскоро починал човек.
Погледнах към Рангъл. Усмивката му се стопи, докато ни гледаше и мигаше срещу нас.
— А какво ще кажете за натрупания опит? — рече той и започна да пука с кокалчетата на пръстите си.
— Ние тъкмо за това си говорехме — каза ми Дан. — Боб смята, че той трябва да бъде нашият депутат.
Лицето на Рангъл се изпъстри с петна. Скръсти ръце на гърдите си и се размърда на стола си.
— Опитът ще е от жизненоважно значение — рече той. — А политиката е моят свят. Светът и на баща ми.
— Точно това е идеалното за Реймънд — каза Дан и вдигна ръце във въздуха като петгодишен хлапак — с длани напред и с разперени пръсти, само да го плеснеш.
— Избирателите невинаги предпочитат „вътрешни“ хора. По-скоро предпочитат обикновения човек. Като Джими Стюарт… И губернаторът е съгласен.
— Губернаторът ли?
— Говорих с него — рече Дан. — Нали знаете колко пари съм му дал. Той иска да обяви новината утре вечер.
Рангъл зяпна и ченето му увисна, а главата му се наклони под странен ъгъл.
— Комитетът ще трябва да гласува, разбира се — каза Дан. — Ето защо исках да се срещна с теб. Ще трябва да свикаш извънредно заседание на комитета.
— Губернаторът ли? — попита Рангъл и погледът му се отклони към снопа светлина, който нахлуваше към старото съдийско писалище от високия прозорец с арка.
— А и, разбира се, Реймънд е индианец и…
— Работата не е там, че е от туземното население — рече Дан. — В това няма нищо лошо, но не това е причината.
Рангъл си възвърна присъствието на духа, стана и измина цялата дължина на конферентната маса. Дишаше учестено, но протегна ръка. Аз я поех.
— Поздравления, Реймънд — рече и обви ръката ми с онези негови дълги пръсти.
— Благодаря ти.
Кожените врати се затвориха подире му. Дан взе една писалка „Монблан“ от писалището си и започна да я отваря и затваря. Поклати глава.
— Какво ще правиш? — попита. — Неговият старец е истински задник.
— Дан — рекох, — ние обичаме да правим услуги на хората, които ни помагат, нали?
— Земното кълбо е кръгло — отвърна той. — И двамата го знаем.
— Дан, познаваш ме — казах. — Дали го желая? Разбира се. Ще бъде невероятно. Част от мен ми казва, че не го заслужавам, но ако го направя, бих искал да съм внимателен.
— Внимателен ли? Разбира се.
— Искам да кажа, че не бих могъл да вземам решения, основавайки се само на направени ми услуги. Трябва да представлявам региона. Да правя онова, което смятам за най-добро.
— Е, всеки проблем си има две страни — рече той.
— Точно така — отвърнах. — И не искам да избера погрешната страна, само защото някой ми е направил услуга.
— Не можеш да забравяш приятелите си — каза Дан. Сега се усмихваше широко, но гневно.
— Нямах това предвид. Просто искам да бъда себе си.
Усмивката си остана, само смръщването си бе отишло.
— Ще се справиш — рече. — И двамата ще се справим. Иди и се виж с онова момиче и му купи нова рокля или нещо подобно за утре вечер, става ли? Аз имам конферентен разговор с офиса ни в Чикаго и, ако нямаш нищо против, аз ще им съобщя за сделката с Ирокезката банка. Траут непрекъснато ме нападаше, че съм изпратил хлапак да я сключи. Така те нарича. Но аз му казах: колкото е по-напечено, толкова по-хладнокръвен ставаш ти.
Рангъл стоеше навън, седнал върху ниската стена до окръжността пред входа. Беше кръстосал дългите си крака, бе скръстил ръце на гърдите си. От устните му висеше наполовина допушена цигара, присвиваше очи към фонтана и водното огледало отвъд улицата. Пръстите на лявата му ръка бяха сключени върху дясната. Затворих вратата на своята супра и извадих писмото на Роджър Уилямсън от вътрешния джоб на сакото си. Като се преструвах, че го проучвам, бързо приближих предната част на кръга пред сградата. Ако можех да стигна до тротоара, може би щях да се слея с тълпата от чиновници, запътили се към близките барове. Но с периферното си зрение видях, че Рангъл скочи.
— Реймънд — каза той, след като хвърли цигарата си на земята и я стъпка. — Почакай.
Светофарът беше против мен. Трябваше да изчакам. Рангъл се ухили и отново ми подаде ръка.
— Говорех сериозно — рече той.
— За какво?
— Като те поздравих.
— Благодаря ти, Боб, много съм ти благодарен.
Светофарът светна зелено и аз тръгнах, като се престорих, че съм силно заинтересуван от плика.
— Селесте Оливър? — Рангъл надникна през рамото ми и огромните му близко разположени очи замигаха често-често.
— Това е за един приятел — казах и мушнах плика обратно в джоба на сакото си. — Знаеш ли в кой край на „Лоди“ се намира 1870-а улица?
— В другия — отвърна Рангъл. — Имам среща с Пол Русо в „Тъск“. Ела да пийнем заедно по едно.
— Може би, но по-късно. Сега трябва да се срещна с един човек.
— Преди да е светнало червено?
Кимнах.
Той се усмихна с острозъбата си усмивка.
Вратата, която водеше до апартамента на Лексис на втория етаж, се намираше току до широката, застлана с тухли алея, която обрамчваше едната страна на „Тъск“. Излязох от сенките на алеята, като оставих Рангъл да оглежда тълпата от хора, които излизаха от бара, за да се настанят в оградената му външна част.
Апартаментите тук бяха скъпи и се налагаше да набера код, само за да бъда допуснат до общата част. Докато се изкачвах по стълбите, сърцето ми се разтуптя. Не бях се виждал с Лексис цял месец. Дори не бяхме говорили по телефона.
На новогодишното празненство тя лисна питието си върху лицето на съпругата на един от съдружниците. На следващия ден предприехме дълга разходка и аз се опитах да й намекна, че може би се нуждае от помощ, за да спре да пие.
Когато разбра накъде бия, тя се разгорещи и започна да крещи. Опитах се да запазя хладнокръвие, но твърде скоро и двамата си казахме неща, които не би трябвало. Тъпи неща, които никой от двама ни не мислеше сериозно. След това ми възложиха да ида до големия град и да спася сделката с Ирокезката банка, затова се съгласихме да се разделим временно и да видим какви чувства ще имаме после един към друг. Нещо като тест.
Аз знаех много добре какви чувства изпитвам. Докато се качвах по онези стъпала, не давах и пет пари за сделката с Ирокезката. Не давах пет пари дори за Конгреса на САЩ.
Стоях там и се чудех как да кажа „извинявай“. Тогава през вратата чух глас, дълбок и тътнещ. Стомахът ми се сви. Беше старото й гадже. Тип, когото познавах и чийто татко бе шефът на Благотворителната асоциацията на патрулиращите полицаи. Нищо чудно, че бе най-младият детектив в полицейското управление на града.
Ръцете ми се сбраха в юмруци и потропах на вратата.
— Кучи син — процедих през зъби.
— Реймънд?
Беше Лексис. Прииска ми се да пробия стената с юмрук. Последва пауза, сетне — стъпки, и вратата се отвори. Лицето ми гореше, повдигаше ми се.
Тъмната й коса се спускаше на дълги прави кичури и поради това сините й очи изглеждаха още по-удивителни. Кожата й бе от някоя друга епоха, като излязла от викторианска картина. Порцеланова кожа с прав нос и с високи скули. В края на кичурите косата й бе мокра.
Беше облечена в бяла памучна рокля с щамповани сини цветя, които отиваха на очите й. Краката й бяха дълги и стройни. Талията — тънка.
— Какво правиш? — попита тя.
— А ти?
— Даже не знаех, че си се върнал — отговори тя. — Франк е тук. Майка му е болна.
— Добре.
Ръцете ми бяха свити на юмруци в джобовете, гледах я свирепо, а вниманието ми бе привлечено от вътрешността на апартамента.
Лексис пристъпи към мен. Сложи длан на бузата ми и ме целуна леко по устните. Нейните устни бяха пълни и меки, миришеше на ягоди.
— Липсваше ми — рече. Гласът й беше тих и нежен.
Не отвърнах на целувката й.
Тя въздъхна, сякаш да покаже, че нищо друго не е и очаквала от мен, след което рече:
— Влизай.
Обърна се и тръгна по тесния коридор, водещ към таванското помещение, което служеше и за всекидневна, и за ателие. Франк стоеше до стъклените врати, до някакво недовършено платно. Зад вратите имаше балкон, който гледаше към дебелите дървета, обрамчили улицата долу. Слънчевата светлина блестеше през листата и хвърляше пъстри петна върху алената коприна на ризата му. Тя бе пусната свободно, но можех да видя издутината на кръста му, където бе втъкнал полицейския си „Смит & Уесън“.
Ненавиждах го. Беше като великан от детска приказка, с купа тъмна къдрава коса, разширени ноздри и ръце като дебели резени месо. Повечето жени го смятаха за хубав. За такъв се имаше и самият Франк. Кожата му бе от онзи лъскав маслинов тип, имаше малки, но дебели червени устни и светлосини очи с мигли като на момиче.
— Съжалявам за майка ти — рекох. — Какво й има?
— Инфаркт — отвърна. — Ще се оправи. Тя е доста корава.
— Аха — казах, — казват, че инфарктите напоследък не били толкова сериозна работа, както преди.
Заобиколих и тръгнах към кухнята, разминах се странично с него, по същия начин, по който се боксирах на тренировките.
— Още ли се занимаваш с онези кунгфу глупости, Голям вожде? — попита той.
— Някои хора могат и да се обидят от подобна глупава забележка — рекох. — Но пък може и да не са наясно какви ги вършат някои умствено увредени хора.
Франк се засмя.
— Трябва да си по-внимателен — рече. — Този свят е доста опасен.
— Също и ти, Франк. Не се опитвай да вървиш и едновременно с това да дъвчеш дъвка.
— Предай на майка си най-добрите ми пожелания — каза Лексис и улови Франк за ръката.
Той вдигна глава, погледна ме, оголи зъби и рече:
— Гледай да се държиш добре с това момиче.
Насилих се да се усмихна.
Когато най-сетне си замина, Лексис затвори вратата и се върна във всекидневната. Почти всяка свободна повърхност бе заета със снимки на двама ни, сложени в сребърни и дървени рамки. Ние двамата — в Дисниленд пред замъка. На сватбата на сестра й в един къмпинг в Ел Ей. Вечерята по случай първата годишнина от връзката ни. Тя бавно обиколи стаята, като спираше да поправи някоя и друга снимка, докато приближаваше.
— О, този Франк — рекох. — Толкова се радвам, че си могла да утешиш нежната му душа.
— Нали си тръгна.
— „Но ние ще се върнем“ — рекох. — Като един шибан бумеранг.
— Той не означава нищо за мен — каза тя. — Не си губи времето.
Подуших мускусния аромат на ориенталски лилии и потърсих източника му. В една ваза до дивана бяха подредени прясно откъснати цветя. Картините на високата тухлена стена изглеждаха същите като отпреди месец. Сюрреалистични, с електриково сини небеса и безжизнени същества с окървавени зъби. Никакви нови творби. Дори върху платното на статива й не се виждаше някакъв напредък. Не можех да не се почувствам доволен.
В дъното на стаята бе вратата, която водеше към спалнята й. Огледах огромното ниско легло, положено в средата върху дървения под. Бе наскоро оправено.
Лексис вече стоеше пред мен. Държеше в ръце инкрустирана махагонова рамка със снимка само на мен. Бях с полузатворени очи, но човек все пак можеше да съзре жълтите ивици, потопени в тъмнокафяво.
— Спомняш ли си кога я заснех? — попита тя с глас, който едва надвишаваше шепота.
Спомних си. В една крайбрежна вила на Кейп Код. След секса ми бе казала, че единствено тогава съм се отпускал. Каза ми, че така ме харесвала.
— Да — отвърнах с дрезгав глас.
Тя прокара пръст по предната част на бедрото ми.
— Съжалявам — рече тихо.
— Аз — също.
Усещах докосването й с крака си през плата на панталона, нагоре по кръста, след това през ризата, остро и гъделичкащо, изкачи се по корема ми, през гърдите и спря току над ключицата, където започна да се движи напред-назад в нежен ритъм. Стана ми трудно да дишам. Пристъпих към нея и ръката ми се плъзна по мускулестия ръб на гръбнака й към издатината на закръгленото й дупе, обхванах го и я притиснах към себе си, долепих бедра о нейните и я целунах.
Лексис съблече сакото ми и започна да разкопчава с трескави пръсти ризата ми. И сакото, и ризата се свлякоха на пода. Ъгълчето на белия плик надничаше от вътрешния ми джоб. Понечих да се наведа да го напъхам обратно, но роклята й падна на пода — издърпа я през глава и я пусна. Зацелувахме се отново и поехме без да се пускаме към леглото. Едната ми ръка се плъзна под сутиена й, другата — под ластика на дантелените й бикини към малкия гладък белег на бедрото й. Токата на колата ми изтрака на пода.
Когато стигнахме до леглото, и двамата бяхме голи. Тя ме събори по гръб и след това времето спря.
Събудих се изведнъж и в първия миг не можех да осъзная къде се намирам. След това видях гъстия сноп коса на Лексис разпилян върху възглавницата до мен. Вдишах дълбоко познатия аромат на тамян, който тя понякога гореше. Чувствах се освежен, а бях спал само половин час. Навън слънцето бе все още силно, макар и лъчите му да бяха съвсем коси. Хвърляха дълги сенки от прозорците на сградата от отсрещната страна на улицата. На пода сакото ми все още лежеше под роклята й, но ъгълчето на плика надигаше тънката материя и хвърляше своя сенчица.
Седнах в леглото и памучните чаршафи се плъзнаха от краката ми.
Лексис изстена и протегна ръце към мен.
— Къде отиваш? — попита тя, лицето й бе все още заровено в пухената възглавница.
— Съжалявам — рекох и прокарах пръсти през косата й. — Но още не съм говорил с баща си. Телефонът му бе откачен миналата седмица. Смахнат глупчо. Трябва да се отбия да го видя. Мислех си да го направя, да отида у дома и да се преоблека, а след това можем да се срещнем за вечеря.
Погледнах часовника си.
— Почти седем и половина е — казах. — Какво ще кажеш за девет и половина?
Лексис се претърколи и аз я целунах по устните.
— Не бих си тръгнал, ако не беше заради него.
Тя докосна с пръст устните ми и рече:
— Харесва ми, че така се грижиш за баща си.
Когато излязох от апартамента й, реших да я помоля да се омъжи за мен. Вече бях взел пръстена. Изчаквах, за да бъда сигурен. Изчаквах, за да видя как ще ни се отрази раздялата. Сега вече знаех. Това беше.
Когато видях Рангъл на масата си на ъгъла на тротоара и алеята, бях твърде радостен, та да наведа глава и да отмина. Той стана, махна ми и ме извика по име. Освен това бях задължен на приятеля му Пол Русо за една услуга. Не бе от любимците ми, но бе вицепрезидент на местна банка и преди да замина за Ню Йорк ми бе обещал да отпусне на баща ми един от онези кредити за малкия бизнес.
Светът е кръгъл все пак.
„Тъск“ се славеше с изложените над петстотин вида бира зад бара с бронзов обков. Вратите му са отворени през лятото, за да може човек от тротоара да подушва аромата на бирена мая; над бара с позлатени резбовани букви бе изписано: „Реалността е халюцинация, предизвикана от липсата на добра бира“ А на стената има друг надпис със старинен шрифт — „Основано през 1978“.
Посетителите бяха отбили се след работа юристи и счетоводители, както и неколцина сръчни търговци, чиито доходи бяха достатъчно високи, за да си позволят да плащат по пет долара за половин литър бира. Седяха на тапицирани столчета, или стояха подпрени на високите дъбови маси. Най-добрите места бяха там, където бяха приятелите ми — навън, където бе подредена редица маси по тротоара и част от алеята.
Чак когато прекрачих перилата, които отделяха посетителите на кръчмата от минувачите, и бях изминал половината път до тях, видях, че Франк се крие зад ъгъла на тухлената сграда. Той приключи разговора си там и седна при другите двама, преди да вдигне глава и да ме види. Стисна устни в тънка чертица, след това се насили да се усмихне. Същото сторих и аз.
— Моят човек — извика Рангъл леко завалено и вдигна ръка да плесне моята за поздрав. — Познаваш Пол… и Франк, знам, знам. Хей, всички тук сме приятели. Бъдещите важни клечки…
От облеклото на двамата лъхаше на успех — лъскави копринени вратовръзки, бели ризи, сака с остри ръбове на раменете с подплънки. Рангъл имаше стил в гадния смисъл на думата, но Русо бе по-нисък и с такава подобна на картоф глава, че никакви дрехи не можеха да компенсират това. Всички наоколо бяха в най-добрия случай по ризи с къси ръкави. Жените носеха блузи с яки подплънки на раменете и вдигнати високо коси, а всички слушахме изпълнението на саундтрака към „Огънят на Свети Елм“.
— Ей, Пол — рекох, — благодаря ти, че помогна на баща ми.
— Господи, направо съм затънал до гуша — отвърна Русо. Раменете му бяха широки, но слаби, като на хартиена кукла. Големият му орлов нос и стърчащите уши просто се набиваха на очи от това лице без брада, което инак бе плоско като тавичка за торта. Беше почти изцяло плешив, само няколко кичура коса бяха пригладени около приличащите на гъби уши. Излъчваше самоувереност. — Разговаряхме по телефона. Но работата ще стане, уверявам те.
— Трябва да изпиеш една бира, Реймънд — рече Рангъл.
— Няма нужда, аз…
— Поне една — настоя Рангъл и вдигна дългата си ръка. — Пол, какво ще кажеш за още един ред „Роуг ейл“ и каквото Реймънд поиска?
— Кой, аз ли?
— Нали ти се казваш Пол?
И той подхвърли кредитната карта на Русо.
А на мен каза:
— Не можеш да откажеш да изпиеш поне една с мен. Хората ще си помислят, че не се радвам за теб. Хората ще си помислят, че ти гоня карез или нещо подобно, ако не пийнем двамата. Ти и аз ще трябва да работим заедно. Ще трябва да бистрим политиката. Аз реших да се кандидатирам за кмет. Франк ще ми бъде шеф на полицията и ще излови всичките лоши момчета. Моля те… седни.
Той се ухили.
— Този шибан град ще стане наш.
Седнах, ако не за друго, да дразня Франк и мрачния му поглед. Намигнах му. Най-добрият начин да разядосаш някой мръсник е да го игнорираш.
— Ще взема една „Хефевайзен“ — казах на Русо, опитвайки се думите ми да прозвучат лекомислено. — Францисканска.
— Поръчай и пури, Пол — рече Рангъл и вдигна показалец. — Изпод тезгяха предлагат „Монтекристо“ номер две. Само им кажи, че са за мен….
Русо, с капчици пот по челото и избиващи под мишниците тъмни петна, постоя клатушкайки се известно време, издул сърдито тънките си устни, след което забърза към бара.
— Ще трябва да свикваш с хубавите пури, Реймънд — рече Русо, допи халбата си и избърса устни с опакото на ръката си. — А що се отнася до жените, вече си имаш хубава жена.
Стиснах устни и го изгледах без да мигна.
— Късметлия в живота, късметлия и с жените — продължи Рангъл и зъбите му проблеснаха.
Хвърлих едно око на Франк, да видя дали и той участваше в тази игра.
— В днешната политика първата дама е много важна — рече Рангъл, оригна се тихо и разхлаби вратовръзката си, преди да сключи пръсти. — Това е вътрешна информация. Нещо, на което ме е научил баща ми. Нещо, което ще споделя с теб, по време предизборната ти кампания, а и когато си вече във Вашингтон…
Пол залиташе като таласъм с подноса с четири халби, с издуто от пурите малко джобче, от което се подаваше тъмночервената кърпичка в тон с вратовръзката му. Отказах пурата, но изпих половината от бирата си, преди да оставя чашата върху металната мрежа, служеща за плот на масичката.
— Ще се оправя — казах и погледнах часовника си. — Но сега наистина трябва да вървя.
— О, добре де — рече Рангъл и намигна. — Трябва да изпълниш онази тайна поръчка, нали? При мен тайната се пази, това е сигурно…
Той се разсмя. Смехът му зарази и Русо, който засвири тънко с огромния си нос. Франк гледаше надолу, стиснал халбата си между дебелите си длани.
— Струва ми се, че човек не може да се издигне до твоето положение, без да извърши някои дребни услуги, нали? — рече Рангъл и отряза връхчето на пурата си. Едната му вежда се повдигна и той присви големите си черни очи.
— Искаш да кажеш, че…?
— Нищо лошо — отвърна Рангъл и ме погледна пред пламъка и дима. Изпуфка. — Всички правим разни услуги на хората. Погледни нас…
Той описа кръг с пурата си и продължи:
— Четирима възпитаници на АХБ. Мислил ли е някой някога, че ще стане така? И ти си носил червения и жълтия цвят. Малко след нас, но братът си е брат. Следващото поколение… Трябва да се поддържаме, независимо от различията. Това ни учеха Братята.
АХБ — Академията на християнските братя — бе енорийската гимназия. Почти всяко американско семейство с италианско потекло в Сиракюз, както и хора с друг произход, които можеха да си го позволят, искаше децата му да учат там. Освен това гимназията бе силна в спорта и аз учих там с футболна стипендия.
Допих бирата си и се изправих. Първата половинка от нея вече бе замаяла главата ми.
— Прав си. Благодаря за бирата — рекох.
— Чакай, ние едва сега започваме. — Рангъл се надигна да ме улови за ръкава.
— Не, трябва да вървя.
— Вижте го нашия Реймънд — обърна се той към другите, — да спазва обещанието си, дадено на човек, който вече е мъртъв.
— Така е — рекох и се насилих да се усмихна, докато се оттеглях и съжалявах, че бях попитал Рангъл за адреса. — За някои хора спазването на обещанията е непонятна идея.
Мушнах се между две паркирани коли и изчаках един мотоциклетист да избръмчи, след което пресякох улицата. Един от юристите от моята фирма тъкмо излизаше от някакъв бар на отсрещната страна и бях принуден учтиво да приема поздравлението му за сделката с Ирокезката банка. Когато стигнах до ъгъла, се обърнах и видях, че Рангъл, Франк и Русо още седяха край масичката на тротоара. Вече не гледаха към мен. Тримата вдигнаха халбите си и се чукнаха като за тост.
Знам, че ме смятат за луд и може би това е вярно.
Понякога приемат наказанието, което им налагам, за да могат да ме усмирят. За тази работа са нужни петима. След известно време обаче, независимо от това колко съм силен, те успяват да ме оковат и да ми наложат кожена маска, за да не хапя. После ме отнасят в една стая и ме завързват върху стол, който е закрепен с болтове за пода.
Когато го сториха за първи път, си помислих, че ще ме изтезават. Но те само доведоха психиатър. Все още трябва да се бия с тях, когато дойдат за мен с маската, инак няма да ме държат тук. Но истината е, че обичам да си говоря с лекарите. В четири други случая ми водеха свещеник.
Ето какво искам да кажа: може и наистина да съм луд, може би е лудост да смятам, че знам какво се е случило преди всичките тези години, когато дори още не бях тук. Но по-късно подочух това-онова. Преди процеса. А за останалото… Е, имам си достатъчно време да мисля.
Нощем тези неща никога не са ясни. Изплуват пред мен единствено през отпуснатия ми час дневна светлина. Не искам и да знам за тях. Но те просто се явяват, натрапници, които се таят в гората около хижата в Адирондак по време на ученическите ми ваканции.
И когато тези натрапници овладеят мислите ми, онова, което наистина се е случило с мен, се появява по такъв начин, че аз съм сигурен в истината — сякаш сам съм бил там. Слушам. Гледам.
— Това беше хитро — рече Франк, наведе туловището си напред, и тъмната му кожа се зачерви. — Надявам се да си се забавлявал добре, негоднико.
Миризмата на разлята бира ги обгърна ведно с дима и смеха им. Рангъл се наведе напред, захапал пурата в ъгълчето на устата си и рече:
— Абе питам се, как може мъж като теб да изгуби това момиче от тип като него?
— Аха — рече Русо.
— Млъкнете.
Русо се почеса по четината, обграждаща плешивата му глава и се извърна настрани, а ушите му щръкнаха като два големи резена цветно зеле.
— Че кой може да разбере една п…? — попита Франк. Допи халбата си и се вторачи в новата.
Сянката на сградата се бе преместила заедно със слънцето. Сега бяха под нея и металната масичка се охлаждаше бързо. Само димът от пурата на Рангъл се носеше към улицата и към светлината — извиващо се и проблясващо облаче.
— Ей — вдигна ръце с дланите напред Рангъл. Кичур лъскава черна коса се бе откъснал от подредената му прическа и висеше влажен върху челото му. — Няма проблеми. Ние сме приятели.
Дебелите пръсти на Франк обхващаха здраво халбата. Кокалчетата му бяха побелели. Пурата лежеше недокосната пред него. Русо държеше своята между палеца и показалеца си и галеше с върха й разстоянието между устните си и увисналия над тях нос. Миришеше я. Рангъл се наведе отново напред и сребърните копчета на маншетите му издрънкаха върху металния плот на масичката.
— Колко силно го мразиш? — попита той. — Какво изпитваш в гърдите си и в слабините си… когато си мислиш как той я чука?
Кожата на челюстите на Франк се изопна. Бутна рязко халбата си напред и пяната се разля през ръба й. Взе пурата, започна да я мачка и извива, докато малки люспи кафяв тютюн не заваляха върху масичката като сняг.
— Това можеше да бъдеш и ти — рече. Ъгълчетата на устните му се бяха извили надолу, а светлите му очи дълбаеха дупки в лицето на Рангъл. Вените на бичата му шия бяха изпъкнали. — Аз ще ги закопчавам, независимо дали си кмет или не.
— Забрави това засега — каза Рангъл и показа на Франк острите си зъби без усмивка. — Сега мисли за Реймънд. Става въпрос за него, не за мен. Какво ще кажеш, ако направим нещо за него?
— Някой може да намери главата му с три куршума в някоя кофа за боклук — рече Франк. Той също се бе навел напред и говореше съвсем тихо.
— Високомерно копеле — рече Русо. — Мисли си, че аз съм му шибания личен банкер.
— Никой не те е питал — каза Франк.
Русо се намръщи и каза, че се извинява.
— Ами ако можеш да направиш нещо още по-лошо от това? — попита Рангъл и приглади рядката си коса. Очите му святкаха. — Ще го направиш ли?
— Че какво може да е по-лошо?
— Какво ще кажеш, ако Реймънд започне да мисли как ти чукаш Лексис?
Ръката на Франк се стрелна през масата, улови вратовръзката на Рангъл и го дръпна толкова силно, че лицето му се блъсна в струпаните празни халби. Дебелите устни на Франк бръснаха челото на Рангъл.
Брайън Адамс пееше „Cuts Like a Knife“.
— Никога повече не споменавай името й — рече Франк с гърлен шепот. — Никога повече. Името й не бива да излиза от мръсната ти уста, инак ще те размажа на пихтия и ще те хвърля в пандиза за нападение срещу полицай. Разбра ли?
— Да — отвърна задавено Рангъл и примигна през падналата пред очите му коса.
Франк го пусна, Рангъл се пльосна на стола, дръпна вратовръзката си, разхлаби яката на ризата и пое с мъка въздух.
— Добре — рече той, приглади косата си и се прокашля. — Искам те гневен. Искам те да си умираш от омраза. А сега, тъпанар такъв, мисли за Реймънд, а не за мен. Знам една тайна, която ще ни даде шанса да променим всичко. Ние тримата…
Те се наведоха един към другиго и заговориха шепнешком, та никой да не ги чуе. Русо оглеждаше със зачервените си очи тротоара и гълташе на големи глътки бирата си. Франк бе силно намръщен. Рангъл бе сбрал веждите си, ала зъбите му проблясваха като в усмивка на чакал. Планът бе прост. Бърз и лесен за изпълнение. И ефикасен.
След по-малко от минута тримата се облегнаха назад на столовете си и вдигнаха чаши. Сбраха дебелите ръбове на половинлитровите халби, които иззвънтяха силно и ясно.
Чувам този звън. Мога да подуша дима от пурите им. И всеки Божи ден от живота си виждам арогантните им усмивки.
Баща ми живееше в обратната посока на моята къща, на половин час път източно от Сиракюз. А къщата, която аз бях купил наскоро, бе на половин час в западна посока, в полите на Скениателис. Не исках да мисля за себе си като за избягал от корените си син на каменар и изселена индианка. Да, в училище чух достатъчно вицове за индианци, но през целия си живот съм получил само два здрави юмрука заради това.
Предпочитах да си мисля, че съм в Скениателис не защото там са най-скъпите провинциални имоти в щата Ню Йорк, а защото всъщност там съм по-близо до природата. Слагам къщички за пойни птички, горски лястовички и обикновено половината от тях са пълни през сезона. Много от съседите ми са фермери. По време на ловния сезон ми позволяват да бродя из горите им, а въдица мога да хвърля на около трийсетина метра от задната врата на къщата си.
Беше ми лесно от юридическата кантора да изскоча на магистралата и да се озова скоро в мястото на баща ми между Файетвил и Читънанго. Бях свалил прозорчетата и вдишвах хладния мирис на окосено сено, на дървета и на ниви, които жужаха от насекоми. Писмото беше пъхнато между дясната седалка и облегалката й. Можех да виждам в огледалцето за обратно виждане оранжевия овал на слънцето да се гушва в одеялото от пламнали облаци. В осем часа дългите сенки правят гористите околности на пътя почти тъмни.
Баща ми живееше сам в къщата, в която бях пораснал, малка, кафява, тип „ранчо“, сгушена в горите. Виждах очертанията й дори през дърветата. Мястото някога е било собственост на дядо ми. И той като татко е работел в малка каменна кариера през целия си живот, взривявал е камъка от недрата на земята, непрекъснато в борба за оцеляване в един свят, управляван от международните корпорации.
Докато спирах пред къщата, чух да отеква взрив над върха на хълма, който се мержелееше недалеч. Поклатих глава и продължих по настланата със ситен чакъл алея, минах покрай къщата и навлязох в гората, заобиколих склона от назъбени камъни и се изкачих по хълма към пурпурните сенки на каменоломната.
На светлината на фаровете на стар самосвал с избеляла боя стоеше баща ми и разговаряше с друг мъж. Облакът прах от експлозията се въртеше пред фаровете. Спрях досами самосвала и изскочих от колата.
— Татко — извиках, защото не дочуваше, — тук вече е почти тъмно.
Дотук можех да стигна с оплакването си, че взривява скалите подир здрачаване.
— Сам виждам — отвърна той.
Беше облечен с избелели дънки и бяла тениска, и с тийнейджърско дънково яке, ала кожата на ръцете и на лицето му бе груба и обветрена.
Приближих с изправен гръб и раздрусах гранитната му ръка така, както ме бе учил, че трябва да го правят истинските мъже. Един прилеп пикира от сенките и безшумно нахлу в снопа светлина.
— Опитах се да се свържа с теб миналата седмица — рекох, след като приклекнах. — Какво стана с телефона ти? Казаха, че е изключен.
— Не се нуждая от проклетия им телефон…
— Всеки се нуждае от телефон, татко.
— Само гледат да ти изсмучат паричките, онези корпоративни маймуни.
— А за бизнеса?
— Ти си гледай твоя, аз ще си гледам моя. Един каменар не се нуждае от телефон — рече той. — Камионите си идват и аз продължавам да им давам камък. Така си беше и през двете седмици, откакто съм без телефон.
— Сега е лято, татко… — казах. Съмнявах се, че ще може да я кара така и когато работата намалее.
— Още не си поздравил Черната костенурка.
Обърнах се и поздравих възрастния индианец от племето онондага, който работеше от време на време при баща ми, още откакто бях малко момче. Здрависахме се и баща ми ме разтърси със силно потупване по гърба. Попита дали не бих искал да хапна една истинска мъжка манджа. Той и Черната костенурка се гласели да хапнат еленски пържоли и да поиграят покер на дребно.
— Ще вечерям с Лексис, татко — рекох. — Исках само да се уверя, че си добре и да ти кажа, че трябва да се свържеш с онзи мъж Пол Русо в банката и да уредиш кредита. Днес се видях с него. Каза, че си избягвал телефонните разговори.
— Не ми трябва никакъв заем.
— Тате — казах, — телефонът ти бе спрян съвсем наскоро.
— Аз му се обадих все пак на онзи задник, но той изобщо не ми позвъни после — рече той и задъвка парчето тютюн, което бе в устата му.
— Ами, сигурно не е успял да се свърже, татко.
— Ако се е опитал, тогава защо ще ти разправя тези глупости? Обаждах му се две седмици преди да ми спрат телефона. Секретарката му все казваше, че го няма. Глупости.
— Е, ще трябва да опиташ отново, татко — рекох аз и си помислих, че вече бе по-вероятно Русо да се размърда сега, след като знаеше, че ще ставам конгресмен. — Говорих с него днес и той каза, че всичко е уредено.
— Какво ще кажеш тогава да оставим еленските пържоли за утре вечер? — попита баща ми и поглади мустаците си. — С Черната костенурка можем да идем да изядем по една чиния спагети с кюфтенца при Андроти.
Увисналите мустаци и синята му шапка тип Бъфало Бил бяха побелели от праха от взривената скала и поради това тъмносините му очи изглеждаха почти черни.
— Утре имам политическа изява, татко — казах. — Вечеря за набиране на средства за изборите. Какво ще кажеш за неделя вечерта?
— Политики-молитики — рече той, свали шапката си, отупа я о крака си и пак я наложи.
— Искат аз да стана следващия конгресмен.
— Във Вашингтон ли?
— Трябва да спечеля на изборите, но с подкрепата на републиканците… — Всички знаеха, че в този избирателен район това бе напълно достатъчно. — Мисля си, че бих могъл да ти осигуря някои добри договори в пътното строителство.
Баща ми положи длан върху рамото ми и го стисна.
— Знам, че искаш да ми помогнеш — рече той и гласът му прозвуча някак сподавено. — Но аз си имам достатъчно работа. А ти прави онова, на което съм те учил. Не приемай услуги, не бъди задължен никому…
Обърнах се към Черната костенурка и рекох:
— Вие двамата не взривявайте повече нощем, става ли?
Той сви рамене по онзи начин, по който го правеше винаги, след като знаеше не по-зле от мен, че думите ми бяха предназначени за баща ми.
— Добре, благодаря — рекох. — Инак ще се тревожа.
Баща ми извади малък взривател на чезнещата светлина. Беше не по-голям от една цигара.
— Човек не би си помислил, че едно толкова малко нещо може да разруши двайсеттонна твърда скала — рече баща ми, — но то го може. Правилно поставените малки неща са онези, които могат да преместят планини.
— Хайде, Черна костенурко — рече, улови ме за раменете, след това ме пусна. — Имаме работа за вършене. А ти щом казваш неделя, неделя да бъде.
И той се качи в кабината на самосвала. Черната костенурка се стопи в мрака и запали разнебитения челен товарач. Двете огромни машини се понесоха с трясък, обвиха мен и синьо-белите светлини на моята супра в нов облак прах, и затътнаха по пътя си досущ като затихващ гръм.
Качих се в колата си и поех между скалите, покрай каменотрошачката и фургона канцелария с хлътнал покрив, за да изляза на главния път. Ръцете ми несъзнателно въртяха волана и ме носеха към мястото, където трябваше да доставя плика — там, където бе нужно. В общата схема на всичко, което се случваше в моя свят на бизнес, любов и политика, това несъмнено бе една съвсем дребна работа.
Оранжевото небе на запад започна да придобива червеникавокафяв цвят. Стана осем и половина, когато се върнах отново в града и се насочих към северната част на улица „Лоди“. Над мен се носеха светлини като точици — звезди, планети и самолети ми намигаха, докато се носех по прашната улица със свалени прозорци. Хора, насядали в потрошени люлеещи столове по верандите, или излегнали се в ръждясали коли, паркирани на улицата, извиваха вратове, за да видят по-добре лъскавата ми кола с нейните блестящи сребристи лайстни.
Жилищните сгради бяха наблъскани прекалено близо едва до друга и плачеха за ремонт. От отворените прозорци висяха изпокъсани мрежи. Покривите бяха хлътнали. Проказата на белещата се боя и изгнилата посивяла дървения бе поразила всяка колонка, всяко стъпало и всяка дървена плочка на покривите. Разбитите алеи, ронещите се тротоари бяха обрасли с бурени, а привечерната тишина бе смущавана от бумтенето на мощни касетофони.
Очевидно номерата бяха лукс за къщите и само няколко от тях ги имаха. На номера на жилището на Селесте Оливър му липсваха първите две цифри, но можех да различа избелелите изображения там, където някога са били единицата и осмицата. Спрях на алеята зад червена хонда сивик със смачкана задна броня и излязох. Стисках в ръка плика. Зърнах на чезнещата светлина как една завеса се спусна и едно лице изчезна.
Изкачих стъпалата и почуках.
Вратата се отвори почти мигновено и тя застана начупена в рамката й. Наложи се да си поема дълбоко дъх. Беше достатъчно висока, за да могат погледите ни да се срещнат почти на едно равнище, макар да беше боса. Носеше плътно прилепнали, изкуствено изтъркани дънки и светлосиня блузка без ръкави, която подчертаваше нито прекалено големи, нито прекалено малки гърди. Диафрагмата й бе с меден цвят и скулптирана с плавни извивки. Червилото й бе розово. Тънките й вежди пасваха на правата руса коса. Очите й бяха млечносини.
— Аз съм приятел на Роджър — рекох, когато си възвърнах дар словото.
Тя се отдръпна встрани и аз пристъпих вътре. Когато се обърна и влезе в малката всекидневна, погледът ми проследи един перфектен задник. Разтуптяното ми сърце и токът, който прониза слабините ми, бяха причината да ме бодне чувството на вина.
— Можеш да седнеш — рече тя, тръсна се на дивана и взе кутия цигари „Нюпорт“ от ниската масичка със стъклен плот. Извади една и я лапна.
Поставих плика върху масичката пред нея.
— Това е от Роджър — рекох и се изправих. Не бях в състояние да седна, но и не можех да накарам краката си да направят и крачка към вратата.
— Той каза ли ти за мен? — попита тя и присви очи, заради дима от цигарата си.
— Не.
— Аз принадлежах на Роджър — рече и издуха дима към пердетата на прозореца. — Не за пари. Не съм такава. Вярно, танцувам, но никога не съм се чукала за пари. С Роджър ми беше много хубаво. Знаеш ли, че веднъж ме вкара в Белия дом? Запознах се с Рейгън.
Аз поклатих отрицателно глава.
— А сега ти ще притежаваш всичко, което той имаше… — рече тя и ме погледна право в очите с леко самодоволна усмивка. — Ти ще гласуваш за отпускането на парите за „Звездни войни“ тази есен. Твой ще е решаващият глас в Комисията за държавните поръчки. Искат да ремонтират мостовете на магистралите оттук до Канада. Знаеше ли го? Губернаторът ще те потърси за това и ти ще можеш да го накараш да дойде на някоя от вечерите за набиране на средства за предизборната кампания. Тук има достатъчно хора, които ще платят по хилядарка на глава, за да вечерят с губернатора…
— В крайна сметка ще имаш и мен — продължи тя, облегна се назад, изпъна ръка по облегалката на дивана и кръстоса крака, леко извивайки гърба си. — Ако го желаеш…
Погледнах към плика. Постепенно започвах да усещам краката си. За това помагаше и димът от цигарата. Отново поглеждах към вратата.
— Аз обаче си имам някого — рекох.
— О, разбира се, стандартна ситуация — отвърна тя. — Съпруга ли?
— Може би.
Тя смачка цигарата си в пепелника и скочи от дивана. Приближи към мен с клокочещ кикот, взе ръката ми и, преди да успея да реагирам, я притисна към гръдта си.
— Ами да, това е политиката — рече, гласът й премина в дрезгав шепот, а пръстите й трасираха вътрешната страна на бедрото ми. — Тъй че тя ще свикне. Всички свикват…
Отдръпнах ръката си и я бутнах по-силно, отколкото възнамерявах. Тя се препъна и падна на пода, а главата й се удари с тъп звук в стената.
— Съжалявам — рекох и пристъпих да й помогна да стане. — Стана без да искам.
— Тъпанар! — Тя замахна да ме удари, а сетне отмахна дълъг кичур руса коса от лицето си.
Обърнах се, отворих рязко вратата и скочих от площадката, като пропуснах стъпалата. Минах съвсем близо покрай една потрошена хонда. Панталонът ми се закачи и се скъса в едно стърчащо парче желязо от смачканата броня.
Качих се в своята супра и се огледах. На половината разстояние до пресечката бе паркирана необозначена полицейска кола. В сенките на предните седалки просветна една жълтеникава светлинка, голяма колкото монета, колкото огънчето на пура — и след това изчезна. Това не ми се видя необичайно. В район като този полицаите сигурно знаеха малките имена на всички жители.
Тогава изобщо не се замислих.
Никога не съм ненавиждал майка си за онова, което бе сторила. Може би това се дължеше на факта, че баща ми не желаеше да я вини.
— Знаех от какво се нуждае майка ти — каза ми той веднъж, — и знаех, че го нямам.
Майка ми бе красива жена, която обичаше да се смее и да чете книги. Тя бе от племето мохоук и бе израснала в индианския резерват Онондага. Това означаваше, че бе обезправена дори сред най-обезправените.
Колкото и да бе обичлива към мен и към баща ми, мама притежаваше ненаситно желание към вещите. Още си спомням единственото пътуване, което предприехме до Флорида по време на зимната ваканция. Бяхме отседнали в евтин мотел, отделен само от една улица от плажа в Сейнт Питърсбърг. Един ден тримата предприехме дълга разходка и се озовахме в един много скъп квартал край залива. Още помня пламъчетата в очите на мама, чувам тихите й възклицания, които издаваше при вида на големите къщи с красиви архитектурни детайли и лъскавите коли, спрени пред тях. Яхтите, прибрани в доковете, които се вдаваха в морето от плувните басейни в задните дворове на резиденциите.
Когато не четеше някоя книга, мама разглеждаше списания като „Архитектурен дайджест“, „Мода“ или „Град и провинция“. Всеки цент, който баща ми й даваше, тя харчеше за неща, неуместни за една индианка, женена за каменар. Неуместни, но хубави. Статуетки от Лалик. Гривна от Картие. Вечерна рокля от Шанел, която нямаше къде да носи.
Бях десетгодишен, когато ни напусна, за да се омъжи за мъж, който караше черно купе мерцедес. Собственик на голяма пътностроителна компания, който купуваше ломен камък от баща ми. Мъж, който миришеше на мента и носеше златен ролекс. Той обаче беше сериозен. Дори я заведе в Гърция през медения им месец.
Мама ми каза тогава, че вече съм бил мъж. Че съм изпреварил възрастта си и ще се справя. Бях като Тичащия елен, моят адаш, момчето вожд, което повело племето си към победа в битката при Хюрън, когато било едва единайсетгодишно.
Спомням си онази Коледа, когато след училище бродех в тъмната зимна гора, за да отсека коледно дръвче и да изненадам баща си. Нещо, което той винаги бе правил за нас тримата. Спомням си потрепването на устната си, когато отказах да отстъпя мястото си в автобуса на онзи осмокласник, който постоянно ми се подиграваше. И как той отстъпи. Спомням си как пръстите ми изтръпваха, стиснали френския ключ и парата, която излизаше от устата ми, докато лежах на студения бетонен под, докато от картера на пикапа на баща ми в плътна струя се лееше масло в изрязана пластмасова туба. Първата ми смяна на масло.
Но мисля, че правех нещо повече от това да се опитвам да бъда онзи мъж, който мама казваше, че вече съм бил. Опитвах се да запълня пропастта, която тя остави подире си. Спомням си как приготвях закуската на баща си, как отделях жълтъците на яйцата като нея и ги поръсвах толкова обилно с подправки, че изглеждаха така, сякаш преди това са паднали и са се овъргаляли в прахта. Кафето във високата, гъргореща машина. Мазният мирис на сардини, подредени върху канапе от салата с риба тон, с дебел резен лук върху тях, завити с алуминиево фолио и подредени грижливо в очуканата му синя кутия за сандвичи. Как оставям домашното си по математика върху кухненската маса и бързам да отворя двете бутилки бира „Бъдуайзър“ с високи гърла — за него и за Черната костенурка. Как без да са ме карали, им ги нося на верандата, където двамата се люлеят мълчаливо на столовете си — така, както тя го бе правила винаги.
И докато мама казваше, че аз ще се справя, баща ми твърдеше, че бракът й няма да трае дълго.
И двамата се оказаха прави.
Моят живот се превърна в приказка от успехи — предложения за стипендии, избран бях да говоря на абитуриентското ни тържество, най-добър млад футболист на Америка. А тя се омъжи за един от наследниците на фамилията Дюпон преди още да съм навършил четиринадесет. Две години по-късно тя и третият й съпруг загинаха, когато частният им самолет падна в Атлантическия океан. Бяха на път да прекарат ваканцията си на Бермудите.
Опитах се да не плача. Да бъда мъж. Но предполагам, че тези жълтъци, кафета, обяди и бирени капачки бяха подкопали усилията ми да постигна мъжеството. Бях на шестнайсет, когато се разкрещях истерично пред Черната костенурка и пред баща ми и избягах да се скрия в гората.
Споменавам всичко това, само защо искам да разберете важността на следващите двайсет и четири часа, за които ще ви разкажа сега. Тогава не се замислях защо се чувствах така, сякаш съм изживял някакво духовно извисяване, знаех само, че е така. Всичко беше наред.
Бях израснал в страх да не стана като баща си. Харесваше ми, че имах неговите грубовати черти, силния му гръб, пъргавия му ум. Но бях решен да постигна повече. Аз щях да бъда богат и могъщ. Това бе урокът от детството ми.
Когато устоях на изкушението на Селесте Оливър — това бяха моите четирийсет дни в пустинята2 — не можех да се стърпя да не се поздравя сам. Чувствах се не само достоен за всичко, което бе положено в краката ми, но и призван. Бях планирал и работил през целия си живот така, че той да води към някаква фантастична съдба. И най-накрая, в онзи летен ден, знаех, че го държа в ръцете си.
Притежавах удивителна къща, за която всеки се чудеше как съм успял да се сдобия с нея. Това бе една от сделките, за които хората само са чували. Принадлежеше на семейството на приятел, когото познавах от Принстън. Дойдоха при мен да им помогна да оправят наследството след смъртта на баба им. Когато видях имота, им казах, че дори няма да се наложи да се предлага на пазара.
Беше стара сграда в стил „Тюдор“, сгушена на брега на заливче на езерото Скениателис. Не се виждаше от пътя, а не се виждаше много добре и от езерото, тъй като я закриваха масивните дъбове и високите смърчове, които я обграждаха. Имаше висок, облицован с недялан камък комин, измазани стени, наполовина обковани с тъмнокафяво дърво. Червеникавите триъгълни фронтони и двукрилите прозорци й придаваха приказен вид, а отзад имаше настлана с дебели каменни плочи тераса, която гледаше към езерото.
Любимото ми място на горния етаж бе спалнята. Беше с няколко френски прозореца с арки, които се вписваха в покрива и малък балкон. През лятото луната нахлуваше иззад източния хребет зад езерото и приличаше на голяма тиква. Оттам можех да виждам чак до южния край на езерото, до съседния окръг, където обрамчените с дървета склонове се спускат стръмно почти триста метра от хребета до дълбоките зелени води под него.
Когато се прибрах у дома след като занесох плика на любовницата на Роджър Уилямсън, бяха вече последните издихания на деня. Бързо се преоблякох и извадих кадифената кутийка с пръстена от дъното на чекмеджето си за чорапи. С Лексис се бяхме уговорили да се срещнем в „Кабуки“ — ресторант за суши в града, току до езерото. Докато пътувах към баща си, бях направил резервация за девет и половина за маса с изглед към водата.
Бабата на моя приятел бе посадила под предните прозорци леха с оранжеви дневни лилии и аз се спрях да откъсна половин дузина за Лексис. Закъснях, но не чак толкова, та да угася пламъчетата в очите на Лексис, когато й подадох цветята. Пихме минерална вода, но аз и без друго се чувствах опиянен и когато стигахме до шоколадовата торта със сладолед и зелен чай, вече й бях предложил да се омъжи за мен. Тя извика едно силно „да“, след това отидохме у дома, аз я пренесох на ръце през прага и двамата се заливахме от смях като деца.
Горе аз отворих френските прозорци и излязох на балкончето. Водата шляпаше тихо по шистовия плаж и широк откос лунна пътека блещукаше по повърхността на езерото. Обърнах се и видях как Лексис сваля роклята от раменете си и тя пада на пода. Влязох вътре, непохватно свалих колана, а после и ципа си. Дънките ми паднаха пода и двамата се сляхме в едно върху леглото с четирите пилона.
Когато се събудих, бе късна нощ. Бризът бе захладнял и луната или бе залязла, или се бе скрила зад облаците. Отвъд балкона цареше пълен мрак. Станах и отидох в банята, където от едно шишенце извадих два аспирина. Докато я наливах с езерна вода, водната ми чаша издрънка о крана. Изпих си лекарството, след което се върнах в спалнята, мушнах се в топлото кълбо от объркани чаршафи и притеглих към себе си тялото на Лексис.
Изведнъж и необяснимо защо бях обзет от ирационален страх. Един ден ще умрем. И тогава ще бъдем разделени завинаги. Знаех, че е безумно, но въпреки това сърцето ми бе отишло в петите. Гърдите ми сякаш бяха изпразнени. Исках завинаги да бъда с нея. Особено тогава. А и за цяла вечност.
— Лексис — прошепнах, — обичам те.
Тя се протегна и видях усмивката й въпреки мрака.
— Аз също те обичам — рече тя, без да отваря очи.
— Просто искам да бъда с теб завинаги — рекох, смазан от този безумен страх.
— Спи. — Тя се обърна към мен и обгърна тялото ми с ръце и с крака. — Никога не може да се случи обратното.
На сутринта пробягах десет мили под ръмящия дъжд. Бях мокър до кости, плувнал в пот и едва дишах. Свалих маратонките и дрехите си в края на дока и скочих в хладната вода. Огледах се за рибари, които да се носят в мъглата, след което излязох гол на дока, грабнах една кърпа от лодката и я завързах около кръста си.
На половината път по застланата с каменни плочи пътечка, долових мирис на храна. Лексис бе приготвила любимата ми закуска: омлет с броколи и сирене. Мажехме с масло дебели препечени филии италиански хляб и пихме еспресо. Закусвахме навън, на терасата, макар въздухът да бе още хладен от дъжда. След като свърших с храната, се изтегнах и вдишах къдрещата се пара, издигаща се от чаша с кафе. По повърхността на езерото се носеха рибарски лодки, които ту се скриваха, ту изплуваха от края на утрешната мъгла. Над водата се понесе смехът на двама риболовци.
Влязохме вътре и седнахме на дивана пред празната камина; четохме до обяд, след което взехме моята шестметрова „Сий рей“ до града да хапнем печени сандвичи при Дъг. Когато излязохме, облаците бяха изтънели и слънцето вече изпиваше влагата. Отбихме се при Ридлър да си взема вестника.
Някой бе подхвърлил новината за моето предстоящо номиниране и снимката ми бе на първа страница. Огледах магазинчето и сгънах вестника на две, след което го купих със сведена глава.
Върнахме се у дома, постлахме шезлонгите на терасата с кърпи и се излегнахме да почетем на слънце. Когато стана достатъчно топло, отидохме до водата, за да поиграем обичайната си игра. Аз поемах дълбоко въздух и кляках на каменистото дъно. Тя стъпваше в дланите ми, след което се изправях и я изтласквах силно нагоре. Лексис отхвърчаваше и правеше салто. Много обичах да я гледам как го прави, а после двамата се заливахме от смях, докато не останем без дъх.
В пет и половина Дан Парсънс изпрати дълга черна лимузина за нас и когато пристигнахме в конгресния център, публиката се струпа около нас и ни се умилкваше, като че ли бяхме някакъв музеен експонат. Но пък след като аз бях републиканец с майка индианка — може би бяхме точно това. Фотоапаратите присвяткваха на равни интервали. Видях Лексис да се взира в поднос с чаши шампанско, който й предлагаше един сервитьор, но тя ми се усмихна и му отказа. Носехме се във водовъртеж от поздравления. Поздравления, когато видяха пръстена й. Поздравления за сделката с Ирокезката банка. Поздравления за номинацията ми. Любов. Пари. Власт.
Седнахме в челото на масата заедно с губернатора и жена му от едната си страна, и Парсънови — от другата. В другия край на подиума зачервеният Боб Рангъл пиеше чаша бяло вино, която изглеждаше бездънна. Единственият път, когато се сблъскахме — по време на коктейлите, той само се намръщи и бързо се отдалечи. Не бях изненадан, че най-сетне показваше истинските си чувства, но бях разочарован, че е избрал да го стори именно там.
Бях изпил само една бира „Бъдуайзър“, преди да премина на „Перие“, но главата ми бе замаяна, сякаш непрекъснато бях пил бира. Хапнах няколко хапки от великолепните печени ребра, но загубих апетит. Бях отказал да подготвям специална реч. Такъв ми бе маниерът. Но все пак проявих достатъчно благоразумие да надраскам няколко бележки за онова, което щях да кажа. Стомахът ми бе свит, гадеше ми се и непрекъснато отривах потни длани о крачолите си, съсредоточавах се да поемам бавно и дълбоко въздух, когато един сервитьор ме потупа по рамото.
— Господин Уайт? — рече той. — Онези хора искат да говорят с вас.
Пред стъпалата, водещи към подиума, стояха двама униформени полицаи и мъж с кестеняви мустаци, облечен с тъмносин блейзър. От двете им страни бяха застанали щатските рейнджъри — охрана на губернатора.
Лексис ме видя, че гледам към тях. Когато се изправих, тя рече:
— Реймънд?
Докосна ме по ръката. В този момент всичко — ласкателството, блясъкът, властта — започна бързо да се топи и единственото нещо, което имаше значение за мен, бе тя.
Изведнъж ми хрумна, че съм сторил нещо нередно, макар и да не бях. Трябваше да кажа на Лексис за Роджър Уилямсън, за писмото и за момичето. Защо не го направих?
Беше твърде късно. Не усещах краката си, но вече бях до стъпалата.
Мъжът с блейзъра и оранжево кестенявия мустак извади от вътрешния си джоб лист хартия. Подаде ми го.
— Реймънд Уайт? — попита тихо.
— Да.
— Бихте ли дошли с нас, моля?
— Защо?
Той погледна към публиката, която бе започнала да извива вратове към нас. Понесе се тих шепот.
— Защото сте арестуван — каза онзи. — За убийството на Селесте Оливър.
Дълго време се чувствах заслепен от кипящата си ярост към Франк. Крещях името му в тъмното. Крещях онова, което щях да му сторя. Мечтаех за болката, която ще му причиня. Но с годините тази омраза се пропи в костите ми, болките от нея намалиха остротата си, макар да станаха още по-дълбоки.
Мина година и половина, преди да осъзная, че Франк не беше единственият отговорен. Нямам предвид Рангъл с неговата физиономия на невестулка, нямам предвид дори онзи неискрен пияница с глава като картоф — Русо.
Имаше и някой друг.
Дневната светлина се бе стопила, но Дийн Вилей все още виждаше къде свършва обширният балдахин на старите кестенови дървета и къде започва нощното небе. Виждаше в тъмното по-добре от другите. Виждаше малкото триъгълно ветрило на яхтичката клас „Лазер“ на почти две мили южно от средата на езерото.
Луната скоро щеше да изгрее. Дотогава годеницата му рискуваше съвсем глупаво. И сякаш по поръчка се чу бръмченето на скоростен скутер, който се носеше на юг. Без навигационни светлини. Пак някой пиян глупак или хлапак, който си нямаше понятие. Вилей сви юмруци. Пълната му горна устна се сви.
Алисън не биваше да постъпва така с него. Да рискува. Той разбираше потребността й да се махне. Беше разстроена от баща си, макар че едва го познаваше. А и партито бе пълна досада, майка й непрестанно дрънкаше за добрите стари времена, когато къщата им на брега на езерото била център на светските изяви за централен Ню Йорк. А сега се нуждаеше от боядисване, от нова дограма и още една баня и тоалетна.
Той и без друго имаше достатъчно хора, които да обвинява в съда, та да се безпокои и за някакви нарушаващи правилата лодкари и за опити за убийство по престъпно небрежен начин. Скръцна със зъби и се извърна, после пое нагоре през моравата под кестените към голямата къща. Последните коли с гости вече се спускаха по настланата със ситен чакъл алея и гумите им хрущяха. Повечето бяха възрастни хора от онзи тип, дето обичат да изглеждат млади. Приятели на бъдещата му тъща.
Наметна се със сивия си блейзър и изкачи задните стъпала, като внимаваше да избегне второто от горе на долу, което бе изгнило. Вратата с опъната мрежа изскърца и той влезе в обгърната в пара кухня. Майката на Алисън избърса ръце в полите на светлозелената си шифонова рокля, докато се караше на двамина от кетъринга.
— По мое време да се носи така една жена се смяташе за позор — казваше тя. — Хората ще те сметнат за развратна. За лека жена. Няма да ти се плати. Не и от моя джоб.
Майката бе настояла всички от кетъринга да бъдат облечени за вечерта с черни рокли и бели престилки, с подходящи шапчици. А точно това момиче не бе закопчало яката си до горе. Вилей завъртя очи.
— Дийн — излая майката на Алисън. — Къде си? Търсят те двама полицаи. В салона са. Почерпих ги с лимонада.
Вилей се извини, благодарен за отвлеченото й внимание. Две градски ченгета седяха на големия стар диван, оставили фуражките си върху ниската масичка. Скочиха на крака и оставиха високите стъклени чаши върху покривчиците, които майката на Алисън им бе постлала.
— Тя ни каза да изчакаме тук, сър — каза по-възрастният и наложи фуражката си върху стоманеносивата си късо подстригана глава. Русият кимна.
— Опитаха се да се свържат с вас — рече той. — Шефът каза, че сте тук.
Вилей извади от джоба си клетъчния телефон и го включи отново.
— Това е годежът ми — рече той.
По-възрастното ченге кимна, сякаш бе наясно и каза:
— Шефът рече, че съжалява, дето ви безпокои, но трябвало да знаете. Снощи в Норт сайд е убито едно момиче, някаква стриптийзьорка и ние току-що арестувахме Реймънд Уайт…
— Не е този, дето е във вестника, нали? Онзи, който ще става конгресмен?
— Сигурни са, че той е извършителят — отвърна ченгето. — Шефът нареди детектив Симънс да го арестува на вечерята за набиране на средства, давана от губернатора.
Вилей присви очи. Зяпна и наклони глава към ченгето.
— Госпожата, дето живее отсреща, се оплакала, че момичето държало публичен дом — каза ченгето. — И си записвала номерата на колите. Както и да е, тя видяла как Реймънд отишъл снощи и как си заминал. Разпознала го е всред останалите от купчина снимки. Изглежда е имало кратка борба. Прерязал й гърлото с риболовен нож. Намерили са ножа под задната седалка на колата му и кръв по волана.
— Реймънд Уайт? — повтори Вилей сякаш повече на себе си.
— Шефът каза, че сигурно ще искате да говорите с него. Държим го в следствения арест. Всички телевизионни канали вече са там…
Вилей се върна в кухнята, за да каже на майката на Алисън, че го викат по повод важен случай на убийство.
— Идвам — рекох и се отърсих от ръката на ченгето. Детективът с оранжевия мустак сграбчи ръката ми, изви я назад и щракна белезниците около китката ми. Един от униформените стори същото с другата ми ръка. Металната гривна се впиваше в костта. Изблъскаха ме на тротоара под ярката светлина на синкави лампи. Телевизионните камери, които бяха там заради губернатора, се заблъскаха за по-добра позиция, наближиха.
Ярката светлина на прожекторите им ме заслепяваше от всички посоки.
Някой завря микрофон в лицето ми и дунапрененото му чорапче ме удари по носа.
— Назад — каза детективът и избута репортера.
Наведох глава и те ме натикаха на задната седалка на някаква кола. Камерите подскачаха нагоре-надолу пред прозорчето ми, следваха патрулката, която бавно се отдели от бордюра и потегли. Сградата на следствения арест се намираше само на три пресечки разстояние и представителите на медиите препускаха като орда по тротоара, докато влизахме в новопостроеното здание. Трябваше да изчакам, за да мина през металния детектор, стоях зад някакъв клошар, облечен в окъсани дънки и мръсна риза.
Той вдигна глава от собствените си белезници и попита:
— Теб за какво те прибраха?
Дъхът му вонеше на уиски и на развалени зъби.
Извърнах глава от него, преглътнах с мъка надигналата се жлъч.
На горния етаж ме закопчаха за метална пейка в малка стая за разпити. Сини униформи с различни лица надничаха през отворената врата.
Ченгето с оранжевите мустаци дойде без тъмносиния си блейзър. В една ръка носеше нова жълта подложка за писане и писалка, в другата — магнетофон. По ризата под мишниците му бяха избили големи петна пот. Включи магнетофона, прочете ми правата за втори път и започна да задава въпроси.
Не поисках адвокат, не желаех да ме смятат за виновен, макар че в учебниците се казва да не казваш нищо, след като са ти прочели правата. Водех се от инстинктите си и от невинността си. Силното желание да ги убедя надделя над наученото по наказателно право още в първи курс.
Разказах на ченгето какво бе станало. Заклех се, че това е истината. Нямах никаква представа как се е появила кръв по волана ми. Тя си бе ударила главата. Леко. Аз я изблъсках. Не силно, не. Изобщо не съм видял кръв, но е възможно да е имало. Да, притежавам кутия с риболовни такъми. Мисля, че имам нож за чистене и филиране на рибата, защо? Но изобщо не съм я познавал преди това.
— Тогава какво правихте там? — попита той.
Отворих уста, но не казах нищо. Чувах отвън приглушения смях, който идваше откъм кабинетите на детективите. Животът на хората си течеше, а моят сякаш нямаше никакво значение. Детективът защрака с химикалката си. Отворена. Затворена. Отворена. Затворена. Усещах лицето си като пламнало. Потях се под мишниците.
— Мога ли да съблека сакото си? — попитах.
— Защо бяхте там? — попита той отново.
Затворих очи. Виждах синкавата кожа на Роджър Уилямсън. Подушвах миризмата на онази болнична стая.
„Няма да казваш на никого. Обещаваш ли ми?“.
— Поех едно обещание — отвърнах и отворих очи.
Детективът отметна глава и отчасти затвори едното си око. Устната и мустакът над нея потреперваха леко.
— Не мога — рекох. — Трябва да помисля. Най-добре е да говоря с адвокат. С адвокат по наказателно право…
— Не можете да ми кажете защо? — попита той.
— Делото „Миник срещу Мисисипи“ — отвърнах.
Той наклони глава на другата страна.
— Помолих за адвокат — продължих. — И вие временно нямате повече право да ми задавате въпроси. Такъв е юридическият прецедент…
— Ще ви потрябва — рече той с полуусмивка.
Извърнах поглед от него. Червеното око на магнетофона ме гледаше втренчено, докато онзи не го изгаси. Грабна го и се изправи, държеше го с луничавата си ръка така, че кожата се бе опънала равномерно върху кокалчетата му.
Той излезе и ме остави сам за дълго. Започнах да си мисля дали да не вдигна малко шум. Бяха длъжни да ми осигурят телефонно обаждане. Напрегнах мозъка си. Не можех да си спомня закон или прецедент, където да се казва колко дълго могат да те държат без да ти позволят да се обадиш. След това в стаята влезе някой.
Беше добре сложен нисък мъж — като гимнастик — с къдрава руса коса, със загоряло, набраздено от бръчки чело и светлокафяви очи. Бях го виждал някъде преди — тогава бе гневен и не приличаше чак толкова на елф. Усмихна ми се изненадващо, сякаш някой му бе подсказал да го направи. Протегна ръка и аз я раздрусах.
— Казвам се Дийн Вилей — рече. — Окръжен прокурор.
Обърна стола обратно и седна, като се наведе към мен. Беше облечен в двуреден сив блейзър с бронзови копчета и сиви панталони с тревни петна по маншетите. Върху яката на бялата му риза имаше малко петънце от шоколад.
— Поисках да се срещна с моя адвокат.
Той махна с ръка, сякаш да смаже тази идея като муха.
— Казаха ми, че сте цитирали „Миник“ — рече и ми се усмихна още по-широко. Зениците на очите му не бяха кръгли, а сякаш подрязани в краищата, и ми даваха усещането, че мога да надникна по-дълбоко в дружелюбната му душа.
Почувствах вълна на облекчение. Ето най-сетне един разумен човек, който просто разбира колко нелепо е всичко това. Окръжният прокурор нали се избира? Да. Политически съюзници? Бихме могли да бъдем, дори да е от другата партия…
Поклатих глава и сам се усмихнах.
— Нямате представа колко шантаво започва да става всичко това — рекох през смях.
Той също се засмя. Кръглите му бузи се зачервиха, забелязах, че вратовръзката му се подаваше от вътрешния джоб на блейзъра. Прииска ми се да го разцелувам.
— Съжалявам — рече той, — но ченгетата са си ченгета. Ние обаче трябва да изясним нещата. Те разполагат с окървавен нож и са сигурни, че това е оръжието на убийството.
— Риболовен нож?
— Да.
— Питаха ме за това. Нямам представа. Имам такъв нож на лодката си, но…
— Господи, Реймънд — каза той, разтърка чело и плъзна ръката си надолу по лицето. — Това не е хубаво.
— Но аз не съм го направил! — рекох и свих ръце в юмруци.
— Аз ви вярвам, но какво по дяволите сте търсили там? — попита. — Хората ще искат да научат.
— Можете да го запазите в тайна, нали? — рекох, сниших гласа си и се наведох към него. — Искам да кажа, че ако проверите, вие сте окръжният прокурор, можете да запазите тази част в тайна и да насочите разследването в друга посока — да откриете кой всъщност я е убил, нали така?
— Разбира се — рече той и се наведе още повече към мен.
Огледах се, макар че стаята бе килер с размери метър и половина на три и вратата бе затворена.
— Обещах на един човек да й предам плик — казах тихо. — Нямам представа какво е имало в плика. Това няма нищо общо с номинирането ми. Но момичето каза, че имала любовна връзка с Роджър Уилямсън.
Когато чу новината, краката на стола му изтракаха по пода и изскърцаха. Той зяпна, но бързо захапа устната си и отново се наведе към мен, но не толкова близо.
— Той ме помоли да й предам плика — рекох шепнешком. — Видях го в деня преди да умре. Помоли ме да не казвам нищо на никого. Само да й го предам, веднага щом се върна от Ню Йорк.
Вилей извърна поглед и бавно кимна, продължавайки да дъвче долната си устна. Изправи се внезапно и отново ми подаде малката си ръка.
— Добре — каза. — Това е. Това е лесно. Аз ще отида и ще намеря плика и това ще ви помогне много. Занесли сте плика и сте си тръгнали. А ножът… не знам, може би истинският убиец го е подхвърлил.
— И ще можете да запазите онова, което ви казах за плика, между нас двамата? — попитах.
— Абсолютно — отвърна той, усмихна се и се потупа леко по слепоочието. — Човек не може да стигне дотам, където съм, без да запази някоя и друга тайна.
Дори когато си в карцера, където съм аз, пак ти отпускат един час за освежаване. Време да подишаш чист въздух и да крачиш в кръг. Върху покрив, ограден с висока ограда, украсена с бодлива тел отгоре.
Аз не излизам там.
Не искам да виждам небето. Не искам да усещам вятъра по врата си или мраза на снежинките, бодящи лицето ми. Аз съм като алкохолик, който не може да си позволи да изпие дори една глътка. Дори не искам да си мисля за свободата, затова не мога да вкуся дори пяната от тази чаша.
В дните преди процеса бях пуснат под гаранция и тези дни бяха изпълнени с опити да докажа невинността си и да се правя, че всичко в живота ми ще бъде наред. Опитвах се работя по покупката на верига от дрогерии за един голям клиент, но често се озовавах в юридическата библиотека да изучавам най-подробно всяко дело за убийство, до което се докопвах. Непрекъснато вадех душата на адвоката си, като настоявах да не се отлага датата на процеса. Лакирах подовете в къщата си, за да се намирам на работа. А връзката ми с Лексис куцукаше в ничията земя между избавлението и пълната разруха на живота ми.
Адвокатите и частните детективи, които наех, заеха грешна позиция. Съсредоточихме се върху това да открием кой би искал да убие Селесте Оливър. Онзи, който всъщност я бе убил, очевидно се бе възползвал от моето посещение, за да насочи обвинението в убийство към мен. Хората, с които си бе общувала, ни предлагаха безкраен избор от възможности. Опитахме се да ги проследим. Наркодилъри. Рокери. Бизнесмени, изневеряващи на жените си. Дори някои дребни мафиоти. Тези нишки не ни доведоха доникъде. Беше вече твърде късно, когато осъзнах, че работата не бе в Селесте Оливър. А само и единствено в мен.
По това време чух неща, които не си дадох труда да обмисля. Бях заел позицията на отрицанието. Тъй като бях невинен, наистина не можех дори да повярвам, че ще ме осъдят. Очаквах онзи финален драматичен момент, когато всичко ще получи обяснение. Онзи плик. Знаех, че ще излезе наяве. Някак си. По някакъв начин. Сега вече знам, че това е било просто невъзможно.
А освен това разбрах и защо.
Точно така и би трябвало да се случи.
Беше почти полунощ, когато волвото купе на Вилей намали и спря пред къщата на улица „Лоди“, номер 1870. Карето от сгради бе притихнало, което не е необичайно след тежко престъпление. Хората се бяха стаили, разчитаха на божията благодат и се надяваха да не бъдат следващата жертва. „Лошите“ се бяха снишили, докато не премине бурята.
Вилей паркира зад червената хонда. Излезе от колата и се заслуша. Щурци. Не знаеше, че щурците могат да оцелеят в хилавите, буренясали парчета земя, притиснати между асфалта на улицата и порутените сгради в Норт сайд. Огледа улицата в двете посоки, след това се изкачи по стъпалата и мина под жълтата лента. Вратата бе заключена, но той имаше ключ за катинара, който бе монтиран. Влезе вътре и запали осветлението. Топлината от деня все още витаеше вътре ведно с мириса на сготвен мокет и пепел от цигари. Тъмни ивици засъхнала кръв го гледаха от окъсания златист мокет.
— Ало? — извика високо той.
Звукът от собствения му глас бе предназначен да успокои нервите му, но ръката му продължи да трепери, когато започна да рови книжата, натъпкани в преградките на старо писалище с ролетка, която бе откъсната и подпряна на стената.
Вилей имаше представа какво търси, но се усъмни в инстинктите си, когато измъкна третия сноп книжа. И чак тогава видя несигурния почерк на мъж, готов да умре. При вида на дебелия сноп надиплени книжа, които се подаваха от отворения плик, устата му пресъхна.
А когато видя разкрачените ръкописни букви, дъхът му се учести.
Последна воля и завещание.
Листът така се тресеше в ръката му, че му бе трудно да чете. Трудно му бе да отделя листите един от друг, за да ги обръща.
Първоначално семейството на Роджър Уилямсън бе разполагало с малко пари и той бе използвал положението си умно. Имаше апартамент на самия бряг във Флорида, голяма къща в Манлиъс, участие в собствеността на два паркинга за фургони и голф игрище, както и солиден портфейл от акции и ценни книжа. Имуществото на този мъж възлизаше на около шест милиона долара.
Завещанието бе цялостно и датирано два дни преди Роджър да почине. Написано собственоръчно в болницата в Ню Джърси. Холографско завещание. Написано собственоръчно и подписано. Без свидетели, но напълно валидно в щата Ню Йорк.
С него той завещаваше всичко на Селесте Оливър.
Роджър Уилямсън се бе развел наскоро за трети път. Единственият му жив наследник — дъщеря, бе младата жена, за която Вилей щеше да ожени. Според старото завещание на Роджър Уилямсън, годеницата на Вилей — Алисън — трябваше да получи всичко. Къщата. Апартаментът. Собствеността в съвместните дружества. Портфейлът с ценните книжа.
Когато Вилей научи колко тежко болен бе всъщност конгресменът, той дори започна да прави списък на гостите за новогодишното тържество в апартамента във Флорида. Освен това разпита някои брокери в търсене на човек, който да управлява ценните книжа и акциите.
От гърлото му се изтръгна тих панически вой. Прилоша му и той седна на стола зад писалището, чиято найлонова възглавничка изпусна въздух със свистене. Толкова силно стискаше завещанието, че то се сви на фуния около юмрука му. Пое дълбоко дъх и го постави върху тесния плот, оглади го, оправи ъглите му.
Беше прав. Завещанието не съдържаше клауза за надживяване, тъй че макар стриптийзьорката да бе надживяла конгресмена само с четири дни, съдът по завещанията щеше да постанови, че собствеността е преминала в ръцете й в мига, в който Роджър бе починал. Парите на Роджър Уилямсън, спечеленото му с толкова труд богатство, нямаше да принадлежи на дъщеря му, а на наследниците на починалата стриптийзьорка.
Имаше и друг аспект и Вилей си каза, че въпросът не опираше само в парите. Ставаше дума за репутацията на великия мъж и за спомена, който щеше да запази за него семейството му. Не биваше той да се опетнява, за да може някой бял боклук, роднина на Селесте Оливър, да се превърне изведнъж и незаслужено в богаташ.
Вилей се изправи и напъха завещанието във вътрешния джоб на блейзъра си. Върна останалите книжа в преградките им, огледа се дали не бе оставил следи, преди да се сети, че имаше абсолютното право да бъде там и че никой не би могъл да постави под въпрос присъствието му. Пое дълбоко дъх и бавно издиша.
Излезе от къщата и заключи вратата. Катинарът изщрака и той се обърна към стълбите. Подкара по улица „Лоди“ към края й — до входа към магистралата — и спря на една обрасла с бурени отбивка. Беше тъмно кътче всред заревото на града и когато докосна със запалката на колата ръба на завещанието, оранжевото й око му се видя ярко и силно. Вилей духна леко и хартията избухна в пламък. По лицето му пробягаха сенки, докато обръщаше горящия документ насам-натам, за да изгори равномерно.
Пламъкът близна пръстите му и той пусна горящите хартии на земята. Въздухът се изпълни с остър мирис, досущ като от тлеещи листа. Вилей вдигна крак и стъпка останките от изгорелите хартии, разпръсна черната пепел и вдигна малък рояк искри, който бързо бе погълнат от сенките.
Беше предчувствие за лято. Слънцето, непознато в дългите месеци на сивота, ме накара да присвия очи. Снегът се бе стопил, но купчините пясък и мръсотия, изтласкани през зимата от снегорините все още замърсяваха ничията земя между улицата и тротоарите. Топлият въздух, неочаквано цъфнал нарцис и мирисът на прогизнала трева ме правеха безгрижен и нетърпелив. Преметнах сакото си през рамо и заподскачах на пръсти.
Противно на желанието на човека, когото бях наел да ме защитава, аз настоявах процесът ми да мине бързо. Емил Роси, адвокатът ми, бе от старата школа и бе убеден, че обвинението не бива да бъде оставено на мира по нито един пункт. Но аз бях невинен и горях от нетърпение да си върна живота. И сега бяхме към края. На следващата сутрин двете страни щяха да изнесат заключителните си пледоарии и после оставаше съставът от съдебни заседатели да реши.
Баща ми ме покани да пийнем по бира в барбекю „Динозавър“, рокерско заведение, където ходят и обикновени хора. Можех да подуша изпечените на бавен огън ребра и пилета, докато пресичах улицата и се промъквах между два мотоциклета „Харлей Дейвидсън“. Вътре една сервитьорка с черна тениска и повдигащ бюста сутиен, с рокерско поведение, ме попита какво искам. Обикновено тук се чакаше поне час да се освободи маса, но беше едва четири часът и заведението бе наполовина празно.
— Нищо — отвърнах спокойно, докато се оглеждах.
Баща ми и Черната костенурка изглеждаха нелепо в зле скроените си сини костюми, ботуши от гущерска кожа и късите и широки вратовръзки. Видях ги в съдебната зала, но само им кимнах. Те изглежда знаеха какво мисля, защото докато минавах покрай бара, свалиха вратовръзките и саката си и започнаха да навиват ръкавите си. Пред тях стояха три бутилки бира „Бъд“ с високи гърла.
Седнах и преди да отпия една голяма глътка, вдигнах високо бутилката си.
— Какво мислите? — попитах.
Въпрос, който щеше да бъде немислим, преди Емил да бе започнал да гради образа ми. След три дни, прекарани в изслушване на Вилей, съдебните заседатели сигурно си бяха изградили твърде лоша представа за това какъв съм и какво съм сторил. Но след днешния ден главорезите изглеждаха по-добре.
— Добри хора — рече Черната костенурка и кимна тъй рязко, че конската му опашка се преметна.
Имаше предвид впечатляващия списък от свидетели, които даваха показания за мен като човек. Днес Емил бе изкарал цял парад от университетски професори, директори на компании и шефът на клона на Червения кръст, където работех като доброволец от четиринайсетгодишен. Можехме да извикаме да свидетелства и конгресменът, стига да бяхме поискали. Боб Рангъл сам бе предложил великодушно помощта си. За Рангъл това бе опасен ход в политическо отношение. Емил предложи да приемем, но аз отказах категорично, без да знам защо.
Баща ми допи бирата си и се наведе напред, след като избърса устни с опакото на дланта си. В същото време бръкна под масата и извади охлузена кожена чанта, която тръсна на масата до кетчупа.
— Трябва да вземеш това — рече шепнешком, — и да заминеш.
— Татко? — изсмях се аз.
— Бягай. Изпарявай се. О-фей-квай — каза той.
— Те трябва да докажат елементите на престъплението, татко. Това е тяхно задължение и те не са го изпълнили.
— Това не ти е държавният изпит, по дяволите — рече той. Зениците му се бяха разширили толкова, че сякаш плуваха. Устните му трепереха под вълнистата четина на сивите мустаци. Дългата му прошарена коса бе пригладена назад. — Черната костенурка има приятели от племето мохоук по границата, които могат да те прехвърлят. Извадили сме ти канадски паспорт и билет за Цюрих. Оттам не могат да те екстрадират.
Между трима ни се възцари кратко мълчание. Главата ми бучеше, долавях блъскането на „Металика“ като фон.
— Не съм го направил — рекох.
Лицето на баща ми се сбръчка и той бързешком изтри очи. Гласът му бе развълнуван.
— Знаеш ли колко хора, дето не са го направили, са умрели в затвора? — попита. — Трябва да бягаш.
— Да не сме били днес на различни процеси? — попитах.
— Това бяха само приказки. На хора, които те харесват. Казвам ти — рече баща ми и твърдата кожа на лицето му почервеня. — Не те моля. Тук има почти седем хиляди долара.
— Какво си продал, татко?
— Няма значение — отвърна. — Това е всичко, което имам. Всичко…
Пресегнах се през масата и улових ръката му. Баща ми сви своята на юмрук и придърпа и другата ми ръка върху него. Очите ми се бяха насълзили. Усетих как ме залива вълна от емоции, която не исках да излезе наяве. Щяхме да имаме време да се върнем към всичко това по-късно. Скоро. Щяхме да се смеем и да плачем, когато всичко отиде зад гърба ми.
— Знам, татко — рекох. — Те ще ме оправдаят. Той не доказа нищо, подхвърли само някакви приемливи съмнения.
— Какво, по дяволите означава „приемливи“? — попита. — Имат следи от кръвта й. Имат ножа. Ти виждаш нещата такива, каквито те искат да ги виждаш.
— Точно това действа, татко — рекох. — Освен ако нямаме другото: „Погледнете ме… вгледайте се в живота ми“.
— Това е всичко и ти дори не го виждаш. Имаш сериозно обвинение. Те ще те убият, а това ще убие и мен.
— Черна костенурко — казах, — кажи му.
Но Черната костенурка насочи смутения си поглед към мен, а не към баща ми.
— Имам двама добри приятели — каза той и даде знак на сервитьорката. — Ще те прехвърлим през онази река. Съдът на бледоликите е лоша работа.
— Татко — казах и се взрях дълбоко в очите му. — Платил съм два милиона гаранция и съм дал думата си…
Баща ми отвърна на погледа ми, гледа ме, докато сервитьорката не донесе още три бутилки бира.
Най-накрая поклати глава и рече:
— Няма значение.
— Това е единственото, което притежаваме, забрави ли? — в тона ми прозвуча отчаяние. — Това са твои думи.
— Не виждаш ли как те гледаше онзи дебелак на първия ред? — изсъска той и слюнка изхвърча между зъбите му към карираната покривка. — Или онзи мършавият учител със сплесканата глава? Те не ти вярват. И ще те осъдят. Виждам го. Вижда го и Черната костенурка, по дяволите. Не съм само аз. На тези съдебни заседатели винаги са им се падали лоши карти, докато ти просто съсипа банката на игралната маса. Те никога не са имали шанса да постигнат това, което ти постигна, да бъдат такива, като теб. И нямат търпение да те видят как губиш.
— Не става дума за това, тате — казах. — Не ги ли видя, когато дамата от Червения кръст им разказваше как съм спасил онова момиченце? За наградата, която ми е връчила?
— Проклет глупак — рече той. Беше уловил китката ми и стискаше до кокал. — Това още повече влоши нещата. Ти просто не го виждаш. И сега държиш асове и осмици — продължи той. Това е жаргонът на картоиграчите за абсолютно губеща ръка. — И трябва да се откажеш. Не ме интересува колко голям е подът. Вземай тези пари и дим да те няма през реката. Черната костенурка ще те отведе веднага. Аз си тръгвам ей сега през онази врата, а ти ще отидеш с него, синко.
Баща ми се изправи и положи длан върху бузата ми. От ъгълчето на мустака му висеше сълза, тя проблесна и падна на пода.
— Аз си тръгвам — каза с дрезгав глас. Обърна лице и го отри в рамото си. — А ти тръгвай, момко. Обичам те. Ще дойда да те видя там, когато всичко се успокои и ти успееш отново. С кент флош роял3. А сега върви.
Затворих очи, а той отдръпна ръката си от лицето ми. Когато вдигнах отново клепачи, видях само кривите му крака и широкия, приведен гръб да изчезва през вратата и как слънчевата светлина го поглъща. Погледът на Черната костенурка се стрелна от вратата към мен.
— Няма да дойда — рекох, сведох поглед и бутнах кожената торба към него.
— Знам — отвърна той с ниския си бучащ глас. — Прекалено много приличаш на него.
Набрах номера на Лексис от телефонен автомат и й казах, че я чакам на улицата. Видях зелената врата на алеята зад „Тъск“ да се отваря, тя се появи и ми помаха леко. Още не бяха изнесли маси на тротоара, макар че бе достатъчно топло и хората биха се възползвали. Прогоних мисълта за Рангъл и Франк, и Русо и деня, в който бих могъл да спася себе си, само ако бях останал да пия с тях.
Гърлото ми се сви, когато видях отблясъка на пръстена с диамант върху ръката на Лексис. През последните няколко месеца пръстенът ту изчезваше, ту се появяваше. Неспокойни времена, в които тя говореше все по-често, че й се искало да изпие едно питие, за да свали напрежението. Вярваше ли ми? Не ми ли вярваше? Накрая ми повярва.
Усмихнах й се като отвори вратата и тя също ми се усмихна. Взрях се в сините й очи. Белите й зъби лъщяха. Лъскавината на косата й предизвикваше у мен желание да я докосна. Красавица, склонна към тъга.
Целунахме се бързешком, а аз мушнах пръсти в онази коса, улових я с две ръце и я целунах както се целуват светите одежди, след което завъртях ключа на новата си кола. Бяха конфискували супрата ми и за да забравя за нея, си позволи една червена RX-7. Вместо да завия както обикновено надясно от улицата, завих наляво.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Изненада.
Слушахме новините по NPR. Когато водещият заговори за процеса, превключих на музика. Исках да говоря, но трябваше да подбирам внимателно думите си. Едно от нещата, за които бяхме почнали да се караме напоследък, бе за това, че говорех толкова свободно за бъдещето, сякаш то бе предопределено. Кой знае защо Лексис не можеше да трае това. Затова разговаряхме за текущи събития или за неща, които нямаха нищо общо с нас двамата. Или за миналото.
Ето защо знаех, че ще хареса изненадата ми. През последните девет месеца не останаха много неща от миналото ни, за които да не бяхме говорили. Но оставаше това място, където ходехме, когато бях малък. Мястото на чичото на татко. Братът на мъжа, на когото бях кръстен — Реймънд Единджър. Наричаха имота Синята дупка. Честно казано, бях забравил за него.
Завих на юг от магистрала 20 и поех към долината Отиско. Не бях идвал насам от години и не бях сигурен кой вече е собственикът му. Не исках да казвам на Лексис за имота, в случай, че не можем да влезем. Но като свих от пътя и поех между колоните на гигантските смърчове, се ободрих от обраслите краища на настланата със ситен чакъл алея. Гората се разтвори и пред нас се появи стара бяла къща. Не бе обитавана, един черен капак висеше под ъгъл на прозореца и изкривяваше лицето на сградата, която помнех като натруфена и добре поддържана къща в колониален стил.
— Познаваш ли тези хора? — попита Лексис.
— Стари роднини — отвърнах, завъртях волана и поех покрай къщата към обрасла тревна пътека.
Под нас свистяха кафеникава трева и изсъхнали бурени, от време на време отчупен клон изтракваше по дъното на колата. Продължихме по пътя си и когато камъчетата и калта затрополиха в коловозите, вече знаех, че трябва да стъпя върху педала на газта, за да излезем.
Продължих обаче надолу към завоя, където спрях и излязох в началото на тясна пътечка. Слънцето напичаше силно голите дървета, които се катереха от далечната страна на стръмната клисура. Шумът от сгромолясващата се наблизо вода удавяше всички други звуци.
— Какво е това? — попита Лексис.
— Синята дупка — рекох. — Трябва да я видиш.
Тя улови ръката ми и аз я поведох. Подхлъзвахме се и се улавяхме за стъбълцата на млади фиданки, слизахме към дъното на клисурата. Минахме през гъста китка бучиниш и след това излязохме на шистова козирка, която се издаваше над врящото езерце вода под водопада. Основният поток вода минаваше през тясно гърло в челото на водопада, преди да се стовари от четири метра височина в разпенен водовъртеж, за който се говореше, че бил бездънен.
Не по-малко от трима души се бяха удавили по мое време и бях едва осемгодишен, когато прачичо ми затвори достъпа до него за любопитната публика. И все пак репутацията на Синята дупка съблазняваше всякакви минувачи и последният изчезна в дълбините, когато бях вече гимназист, скъсан на годишния си изпит по математика.
Когато потокът бе висок, както сега, водните струи преливаха и двете стени на дефилето, съскаха по лицето на стръмните шисти, бронзови от обраслия мъх. Ревът на водата отекваше между стръмните стени така, сякаш някакъв гигантски юмрук биеше по земята.
— Боже мой! — възкликна Лексис.
Улових я за ръката и преплетох пръсти с нейните. Вече усещах стягането в гърдите и електрическите заряди, които се изстрелваха от вътрешностите ми към онова място между ушите ми.
— Навремето скачахме оттук — опитах се да надвикам невъобразимия шум.
Лексис отмахна кичур коса от лицето си и в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.
— Какво?
Започнах да събличам ризата си и да развързвам обувките си.
— Реймънд? — погледна ме тя. — Какво, по дяволите…
В продължение на девет месеца бях съществувал в някакво пространство между рая и ада, нито жив, нито умрял, нито щастлив, нито тъжен.
— Майната му — рекох, вдишах дълбоко мириса на тиня, на вода и на скали, а главозамайващият шум на падаща вода изпълваше съзнанието ми. — Ние май вече сме били тук.
Подадох й обувките с напъханите вътре чорапи. След това събух панталона си и дори боксерките, навих ги в ризата си, завързах ги с колана и също ги подадох на Лексис.
— Водата сигурно ще е ледена — рече тя, широко отворила очи, но все пак взе дрехите и ги притисна към гърдите си. — Да не си полудял?
Взех ръката й, стиснах я отново и й посочих пътечката, която криволичеше нагоре-надолу преди да свърши досами водата на другото езерце, под втория и по-нисък водопад.
— Правил съм го хиляда пъти — рекох. — Ще се видим там.
— Реймънд, чавка ти е изпила шибания мозък — рече тя и ме дръпна към себе си.
Прегърнах я с една ръка през кръста, притиснах я към голото си тяло, целунах я силно, за да закипи кръвта ми още повече. След това се отдръпнах.
— Обичам те — рекох и пуснах ръката й.
Обърнах се и скочих от козирката. Клисурата си беше същата. Същата плющяща вода. Същите дървета, които се крепяха на оголените си корени и се бореха да останат прави. Същото тясно басейнче, което изглеждаше тъй нелепо малко от високото. Всичко ми беше познато. Постижение, което бях изпълнявал безброй пъти. Тогава защо бях толкова изплашен, че сърцето ми замръзна и бойният вик от детството ми заседна в гърлото?
Млечнозелената вода се понесе бързо нагоре и ме халоса достатъчно силно, за да ми изкара въздуха. След това всичко стана студено и черно и аз се борех безпомощен, но с все сила с водовъртежа. Ръцете ми пляскаха необуздано насам-натам, драскаха твърдите скални стени. Ритах с крака като обезумял и в същото време осъзнах, че дори не знам накъде се мъча да си пробия път — нагоре или надолу. Очите ми бяха широко отворени и пълни с вода. След това мракът стана зелен, а после бял, с врящите мехурчета вода и точно преди дробовете ми да се пръснат, изскочих на повърхността и поех дъх, като разпенвах водата около себе си като давещо се коте.
Водата ме повъртя още малко, но се улових отчаяно за хлъзгавата козирка в долния край на езерцето, встрани от стръмните скали. Най-накрая се изкачих върху козирката, поех си дъх, както бях на четири крака, докато бойният вик най-сетне излезе на свобода.
Чух гласа на Лексис да вика името ми, беше съвсем малка между каменните стени. Виковете й се отразяваха от съскането под мен. Пронизваше рева на водата, а аз се изправих да размахам ръце към нея. Тя протегна дрехите ми напред и ми даде знак да слизам.
Онази вечер, след като сплетохме тела под одеялата на моето легло, тя ме попита защо, по дяволите, съм го направил.
Искаше ми се да й изтъкна причина, по-важна от истинската, но най-доброто, което измислих, беше, че съм забравил какво изпитва човек, когато държи съдбата си в свои ръце.
— Ако може да я държи — рече тя, — то това няма да бъде негова съдба.
Спахме като вложени една в друга лъжици — нейната глава на едната ми ръка, а с другата бях обгърнал твърдия й корем. Аз непрекъснато се събуждах и й шепнех обещанието си, че всичко ще бъде наред. Казах й, че тя ще стане моя съпруга и че аз ще се грижа за нея вовеки веков.
На следващия ден отидохме в съда под студения дъжд. В четири и половина съставът от съдебни заседатели ме осъди за убийство. Вцепених се. Зави ми се свят. Съдебните пристави щракнаха белезниците върху китките ми и тръгнаха да ме отвеждат. Когато наближих вратата, дойдох на себе си и се обърнах да погледна Лексис. Очите й бяха като стъклени. Беше зяпнала. Бавно вдигна пръсти и тогава се появи Франк, сложи месестата си ръка върху рамото й и сведе глава към нея.
Аз извиках името й и отблъснах приставите назад, борех се, но те ме избутаха през вратата и някой я затвори с трясък.
Минаха почти три месеца на обработка, докато най-сетне бяха готови за мен в Атика, щатският затвор, печално известен със смъртоносния бунт в началото на седемдесетте. През това време бях изолиран в следствения арест в Сиракюз. Видях се на няколко пъти с Дон Парсънс. Той се закле, че ще обжалва чак до Върховния съд. Беше наел прочутия харвардски професор по право Алън Дършовиц. Но и двамата бяхме достатъчно наясно с правосъдието, за да знаем, че съдията не бе допуснал някакви процесуални грешки и че никой не можеше да отмени решение на жури от съдебни заседатели.
Баща ми ме посещаваше толкова често, колкото позволяваха. Веднъж седмично.
Той никога не спомена за пропуснатата възможност да избягам, когато я имах. Но малко преди да ме преместят в затвора, той се появи с подути и зачервени очи, за да ми съобщи новината. Лексис се бе омъжила за Франк Стефано. Била бременна от него.
Баща ми каза, че не искал да страдам за нея.
Поради начина, по който живея сега — в пълна изолация, и защото връщах всичките й писма, докато не престанаха да идват, възможно бе никога да не науча какво бе станало с Лексис и Франк. Понякога си мисля, че ще е по-добре да не зная. Друг път съм благодарен, че знам. Не ме интересува какво казват другите. Не ме интересува, че го е обичала няколко години. Познавам го. Познавам и нея. И знам, че се е случило ето това.
Франк имаше големи месести ръце и внимаваше да ограничава докосванията до раменете на Лексис. Никакви интимности. Той е приятел, на когото тя може да разчита. Той я изведе от сградата на съда, заедно слязоха по стъпалата. Синята му немаркирана патрулка бе паркирана наполовина на тротоара, наполовина в забранената зона край пожарен кран.
— Хайде — каза той и отвори дясната врата. — Ще те откарам у дома.
Докато заобиколи колата и седне зад волана, тя вече ридаеше истерично. Франк се наведе и я притегли към себе си, прегърна я като сестра, чиито родители бяха починали, потупа я по гърба, заговори й тихо.
— Всичко ще се оправи — рече той. — Всичко ще бъде наред.
— Не може… — Думите й се превърнаха в отчаян вопъл.
— Знам — кимна той, — но ще се оправи.
— Може би не бива да си вървиш у дома — каза той. — Може би не бива да оставаш сама.
Лексис не отвърна нищо. Просто гледаше напред. Франк премина две пресечки и спря патрулката си върху друг тротоар, пред „Ладур“, френски ресторант точно срещу каменния замък на Градския съвет. Франк помогна на Лексис да слезе и я поведе за ръка към едно интимно сепаре в нишата под стълбите. Настани я да седне и прошепна нещо на Себастиан, метр д’отела, преди да заеме мястото срещу нея.
Не мина и минута и пред нея се появи чаша елзаски ризлинг, а Франк бършеше пяната от устните си, след като отпи от халбата с бира.
— Пийни си. — Той побутна чашата към нея.
Лексис се вторачи в нея. Облиза устни.
— Престанах.
— Знам — отвърна той. — Но сега е малко по-различно. След всичко, което преживя, не мисля, че ще се намери някой, който да те укори…
Светлината, която идваше отгоре, грееше в светложълтото вино. Малка капка кондензат закриволичи по външната стена на чашата.
— Знам, че си изгубих шансовете — въздъхна той, — но едно нещо никога няма да чуеш от мен: да се правя на по-голям светец от Бога. Няма нищо, Лексис. Едно питие. Имаш нужда от него.
Тя протегна ръка и докосна студената кръгла чаша. Завъртя столчето й между пръстите си, прокара ги леко нагоре-надолу, въздъхна и след миг колебание я вдигна. Отвори устни и отпи без да преглъща, после върна полупразната чаша на масата. Остави виното нежно да облее небцето.
Франк й се усмихна. От гърдите му се изтръгна нещо като полусмях. Лексис го погледна и преглътна. Внезапно вдигна отново чашата към устните си я пресуши, след което я остави без звук на покривката. Франк довърши бирата си и избута двете чаши в края на масата. Един ухилен сервитьор веднага ги подмени с пълни.
Този път Лексис не избърза. Не гледаше към Франк, но той не откъсваше поглед от нея, дори когато отпиваше. След като сложи на масата третата си празна чаша, тя се прокашля.
— Знаеш ли — рече тя, лицето й се сви в трогателно смръщване и бързо потъмня, — той ми обеща, че това никога няма да се случи.
Франк я улови за ръката, стисна я и я потупа леко с другата си ръка.
— Знам — рече тихо и натъжено той.
— Той ли го е извършил? — попита тя неочаквано и се взря в очите на Франк.
Франк сведе поглед към масата и бавно поклати глава. Сервитьорът поднесе новите им напитки. Франк побутна чашата към нея.
— Три ми стигат — завъртя глава тя. — Даже са ми твърде много.
— Каква е разликата? — попита Франк. — Престани да се безпокоиш. Та това съм само аз. Искаш ли нещо за ядене? Майка ми винаги казва, че е хубаво да се храниш добре.
— Това не е любовна среща, Франк — рече Лексис и веждите й се сбраха.
— Знам — каза Франк с най-добрия си тон на малко момченце.
Лексис поклати глава и сведе очи. Върху устните й се появи само следа от усмивка. Пое колебливо дълбоко дъх и издиша.
— Напих се. Това добро ли е за мен?
— Това не е смъртен грях. Дори свещениците пият вино.
— Ти яж — рече завалено тя. — А аз ще изпия още едно вино и после ще ме откараш до дома.
— Ще поръчам и за двама ни.
Разговаряха тихо, докато сервират храната. Франк я насочи да говори за това колко прекрасни са били последните две години от живота й. Водеше я назад и назад, докато най-накрая не стигна до тях.
— Знаеш ли, майка ми все още смята, че ти и аз в крайна сметка ще се съберем — рече той. — Смята, че ти си от онзи тип жени, които могат да простят една грешка, но не знам…
— Ти просто си мъж, Франк — рече тя с лукава усмивка и отпи глътка вино, — а мъжете лъжат. Всички до един.
Франк само я изгледа.
Най-накрая поднесоха ястията им и той започна да яде на големи залци, но повече внимаваше чашата на Лексис да бъде непрекъснато доливана. Тя дори не посегна към вилицата си. Сервитьорът отнесе чиниите и се завърна с малък поднос с високи и тънки чаши. От замръзналите им стени се виеше пара.
Франк взе едната и я вдигна към Лексис.
— За забравата — рече.
Тя кимна, взе чашата, чукна я о неговата и я обърна на екс. Изпиха още по две и Лексис започна да губи фокус.
— Трябва да те заведа у дома — каза Франк.
— Да — прошепна тя.
Франк я отведе до колата отново за ръка, помогна й да се настани и бързо заобиколи автомобила отпред. Бързо потегли и паркира в задната част на алеята, по-далеч от „Тъск“. Помогна й да тръгне по алеята; тя залиташе.
— Ключовете ти у теб ли са? — попита той.
Тя се разрови в чантичката си и я изпусна върху тухлената настилка.
— Вие ми се свят — измърмори тихо.
Франк вдигна чантичката и повлече Лексис към зелената врата. Набра кода и почти я понесе по стълбите, обгърнал с една ръка кръста й, а с другата държеше ръката й. Стигнаха до вратата й и той изсипа чантичката върху стъпалото под светлината на малка лампичка. Бронзовият ключ проблесна пред очите му. Наведе се, без да я пуска и го взе от купчинката вещи, без да си дава труда да ги събира. Вкара го в бравата и вратата се отвори.
Франк я улови през рамо и я внесе вътре, където я положи по очи върху голямото легло шейна. Върна се до входната врата и с треперещи пръсти събра съдържанието на чантичката, като огледа и стълбището. Беше пусто. Чу шумна група да се изкачва, докато затваряше вратата и спускаше резето.
Когато се върна в спалнята, върху лицето му бе разцъфнала широка усмивка. Сърцето му се разтуптя, докато се събличаше. Лексис беше облечена с пола и леко се възпротиви, когато той свали ципа й и я свлече надолу. Обувките й му харесаха — черни, с високи токчета — и предпочете да ги остави.
От собствената си купчина дрехи извади автоматичен нож, който се отвори с достатъчна сила, за да изтръпнат кокалчетата на пръстите му. Мушна острието под копринена й блуза, прекара го по цялата дължина на тънкия й гръбнак и разкри гърба й, като спря само за да среже ремъка на сутиена й.
Главата й лежеше странично и косата й бе паднала върху лицето. Опитваше се да я издуха, за да може да диша и Франк мушна пръсти под нея, отмахна я и си спечели усмивка от нея.
— Реймънд — прошепна тя.
Собствената му усмивка се изкриви, но си остана широка. Целуна я по врата, дишаше в ухото й и потърка с наболата си брада кожата й, докато настръхна.
— Аз съм, мила — рече той.
— Франк? — възкликна и тялото й се вдърви. Дишането й се ускори и тя поклати глава в знак на отрицание.
— Ш-ш-ш-т — прошепна той.
Пръстите му се промушиха под ластика на тъмночервените й бикини. Разцепи копринената материя и оголи луната на задничето й под дебелите си търсещи пръсти.
— Всичко вече ще бъде наред, мила — рече той с дрезгав шепот. — Аз съм Франк и ще се погрижа за теб, досущ като него…