Перфектно отмъщение

34

Знам, че човек като Франк Стефано не може да стигне дотам, докъдето е стигнал, като е съсипал само един човек. Хората като Франк са тумори. Те се хранят от всичко свястно, което е в досега им. Те са по-лоши от паразитите, които охранват само самите себе си. Туморите като Франк стават все по-силни и по-силни, докато могат да направят метастази. Те създават други тумори, които също растат и процъфтяват. Вилей. Рангъл. Русо. Сигурен съм, че има и други.

Наемам „Ванс интернешънъл“ — частна детективска и охранителна агенция, създадена от каймака на Сикрет сървис, ФБР и четирите военни разузнавания. Давам им пет милиона долара аванс, което привлича вниманието им. Те са моят диагностичен екип.

Ще се изненадате силно колко лесно е да се нахлуе в частния живот на хората. Не говоря за това да се сдобиете с телефонните разпечатки или с данъчните декларации, или пък да влезете в електронната им поща. Имам предвид да гледате и да слушате какво става в спалните им или около масата, където закусват.

„Ванс интернешънъл“ не се подчиняват на никакви закони. Те имат сътрудници, които са добре дошли в дома на Франк и Лексис, в домовете на Рангълови и на Вилей. Това се случва на всички американци ежеседмично. Отваряме вратите си на напълно непознати, даваме им достъп до тайните си места. Работници от кабелната телевизия. От сервизите за домакински електроуреди. Доставчика на дрехите от химическото чистене. Колкото повече пари имат хората, толкова повече натрапници им влизат в къщите.

Ако и това не сполучи, „Ванс“ си има други начини за проникване. Шперцове. Касоразбивачи. Дрелки и „диаманти“ за рязане на стъкло. Камери и микрофони с размера на връхчето на молив, които лесно се втъкват в стени и тавани. Малки предавателчета, които излъчват микровълнови дигитални данни до приемници, свързани с оптични кабели, водещи до наблюдателни станции, които прехващат всичко. След това „Ванс“ смесват всичко в една хубава супа.

В продължение на шест месеца те хроникират за мен не само всички симптоми на заболяването, но и цялата му патология.

Дали събирам информацията, защото искам да ликвидирам туморите по най-добрия начин, или защото търся оправдание за онова, което ще направя? Може би не се чувствам чак толкова удобно да замествам Господ — ролята, която се опитвам да играя. Гади ми се, че съм толкова слаб, но мисля, че това е истината. Дори след всичко, което ми се е случило, се нуждая и от още. Оправдание, за да взема решение. Обосновка, за да измоля освобождение от наказанието. Сякаш не съм получил достатъчно и от двете.

И точно както съм и предполагал, „Ванс интернешънъл“ изравят и други съсипани животи, освен моя. Но в ничия съдба нещата не са така тежки, както се случиха при мен. Освен в един случай. С едно момиче на име Хелена. Отначало реших да я издиря, защото можеше да изиграе важна роля в плана ми. Но колкото повече научавам, толкова повече се чувствам като че сме някак си свързани чрез загубите и чрез болката ни и се питам дали тя също ще може да отнеме остротата на самотията ми.

Късно лято е, когато я откривам в един мъжки клуб във Феърбанкс, Аляска. Тя е емоционално смачкана и наранена и е толкова язвителна, че е почти проклета. Не я виня. Била е продадена като проститутка още като дете. Използвали са я в снимките на някакви филми, а после просто злоупотребявали с нея. Била е на петнайсет години, когато е избягала от някакъв бардак в Западен Холивуд. Потрябвало й година време да се добере до Аляска. Място, за което си въобразявала, че е безопасно.

През седмицата тя танцува на работниците от нефтените кладенци и на рибарите, а в замяна на това собственикът на заведението й позволява да пее облечена през уикендите. Живее в едностайна хижа, която сама е построила. Има електричество, но тоалетната й е на двора. Първият път, когато приближих към нея на паркинга на клуба, тя извади 9-милиметров „Чийфс спешъл“ от чантичката си и го завря в ребрата ми.

— Използваш го понякога, така ли? — питам.

— Точно така, много си прав — отговаря ми тя.

Купувам клуба и го затварям. Необходими са още две седмици, за да я убедя, че намеренията ми са напълно сериозни.

Най-накрая я натоварвам в своя „Гълфстрийм-V“ и я откарвам в един апартамент, който притежавам в Найтсбридж в Лондон. Необходими са й повече от четири седмици, за да осъзнае, че наистина се намира в безопасност.

Започва да се разхожда с мен и да ме гледа в очите, а когато я завеждам на шоу на „Натън лейн“, близо до Пикадили, зървам усмивката й по време на първото действие. След представлението, когато излиза от лимузината и двамата поемаме по алеята към „Шепърдс маркет“, тя ме държи за ръка. Пийваме по едно в „Йе Грейпс“, след това отиваме зад ъгъла в един турски ресторант на име „Софра“. Сядаме край една маса до витрината, ядем шишчета печено агнешко със зеленчуци, после кафе и локум.

Очите й са тъмни, блестящи и дълбоки, обрамчени от дълги мигли, които хвърлят сянка върху лицето й, когато извърне поглед. Носът й е тесен и прав, въздълъг, без да бъде голям. Устните й са пълни. Не е висока, но фигурата й притежава съответните извивки, а коремът й е плосък. Навеждам се над масата й леко докосвам устните й със своите. Тя поглежда надолу и отмахва копринената черна коса от лицето си. Една сълза капва и се разплисква на ръба на чинията й.

— Ако можеш да имаш всичко на света — питам, — какво ще си избереш?

— Ама съвсем всичко ли?

— Съвсем.

Клепките й изпърхват и тя поглежда навън през витрината към един преминаващ пънкар с щръкнала коса, облечен в кожени дрехи със синджири.

Въздъхва и казва:

— Искам да бъда певица. Дива.

— Като Дженифър Лопес ли?

— Като нея — отвръща тя и ме поглежда отново.

— Добре — казвам, — ще се погрижа за това.

Не откъсва очи от мен. Едното ъгълче на устните й се повдига нагоре и тя казва тихо:

— Мисля, че говориш сериозно. А аз мога да пея, да знаеш.

Кимам в знак, че знам това:

— Не гледах само тялото ти.

— Но се иска нещо повече от това — продължава тя и се взира в огънчето на свещта, която гори в стъклото си до солницата.

— Само пари — отвръщам.

— Да — казва тя. — Много ми хареса как го каза.

— Казах го сериозно.

— Знам.

— Никой повече няма да те нарани — казвам й, протягам ръка и улавям нейната в дланта си. — Никой няма да те докосне. Кълна се в Бога.

Тази нощ се събуждам и я виждам да стои до леглото ми. Докосва бузата ми с опакото на пръстите си. Дръпвам чаршафите, тя се мушва под тях и се притиска силно към мен. Прегръщам я и я галя по тила, потъвайки отново в сън.

На сутринта се заключвам в кабинета си, облицован с ламперия, за да проведа няколко сериозни телефонни разговора. Повишавам тона и цената достатъчно високо, за да изтъкна доводите си и да получа резултати относно кариерата на Хелена. След това излизаме на разходка.

Между високите бели облаци небето е яркосиньо. Минаваме покрай Бъкингамския дворец с неговото море от червени и жълти лалета, позлатени статуи, каскадите на фонтаните и високата ограда от ковано желязо. Вървим под високите лондонски платани покрай езерото в парка „Сейнт Джеймсис“. Патици се гмуркат и пляскат в зелените треви, които се подават от тъмната вода. Ветрецът е топъл, сгурията хрущи под стъпките ни. Прекосяваме пясъчния площад, където се провеждат парадите на кралската конна гвардия, Хелена се притиска към ръката ми, когато спираме да погледаме смяната на караула и гвардейците с техните сини куртки и шлемове с червени пера.

Скоро минаваме покрай бронзовите лъвове под Колоната на Нелсън на Трафалгарския площад. Протягам ръка и прокарвам пръсти по студена метална грива. Големите черни таксита се носят покрай нас, приличат на миниатюрни камиончета за разнос на хляб. Когато изкачваме стъпалата на Националната галерия, аз бързешком поемам между колоните и вдясно — към залата, където централно място заема платното на Ван Гог „Житно поле с кипариси“. Заставам на прага и замръзвам. Дърветата горят със зелените си пламъци, а ярко жълтото на житната нива изпълва съзнанието ми с мисли за Лестър. Той би искал да съм тук, да се наслаждавам на тази картина и да помагам на това момиче. Виждам усмивката му и пламъчетата в онези уголемени от лещите очи.

— Добре ли си? — пита ме Хелена.

Тя протяга ръка и докосва ъгълчето на окото ми и аз усещам влагата по кожата си.

— Просто се замислих.

— Мога ли да ти разкажа какво се случи? — пита тя.

— С теб ли?

— Как той ме взе.

— Разбира се — отвръщам. Улавям ръката й и тръгваме из залите с картини.

— Трябваше да бъда при майка си — започва тя. — Тя бе актриса от Монреал. Напусна баща ми, когато бях осемгодишна и се завърнахме в Канада. Не го виждах често, но мама получи роля в едно представление в Ню Йорк, затова бях при него. Много по-късно, когато избягах, разбрах, че тя загинала в автомобилна катастрофа по време на турне със същото представление в Тълса, Оклахома. Тогава бях на десет години. Баща ми беше букмейкър. Не знаех това, докато бях малка, знаех само, че непрекъснато говори по телефона за разни мачове и че винаги из къщата се въргаляха пари и че имаше пистолет. Всъщност когато тръгнах да търся баба си и разбрах, че е починала, разбрах и за брат й — вуйчото на татко. Той си имал работа с казината в Ню Джърси.

Тя ме поглежда и аз стискам ръката й. Спираме пред платното на Моне „Парламентът, залез“ — тъмно и внушаващо страх.

— Както и да е, веднъж се връщах вечер от една приятелка — продължава тя. — Беше зима, валеше суграшица. Чух изстрел на половин пресечка от дома и видях хора да тичат. Когато стигнах до вкъщи, една полицейска кола зави иззад ъгъла и се удари в пряспата от изринат сняг. От нея изскочи ченге и влезе тичешком у дома. Отначало не можех да помръдна — продължава Хелена. — Даже се напишках. Ченгето влезе с изваден пистолет. Беше грамаден и беше облечен с черно кожено палто, а значката му бе забодена отстрани. Всичко стана много бързо.

Преминаваме от Моне в зала със специална изложба на Джоузеф Търнър. Виждам „Кораба с робите“, заета от Бостънската галерия, и тръгвам към нея. Това е оригиналът, от който е била направена репродукцията, залепена от Лестър за тавана над леглото ми в килията. Тълпа. Касапница и ужас в развълнувано море. Слънцето, което слиза зад хоризонта като последното пламъче на газова горелка.

— Мисля, че знам кой е бил — казвам.

— Аз никога няма да забравя лицето му — казва тя. — Баща ми беше на пода. Кървеше, на пода имаше и пистолет. Онова ченге го вдигна и започна да се кара с баща ми. Познаваха се. Знам го, защото говореха, че са партньори. И тогава се разкрещяха и той го уби. Просто допря дулото на пистолета до главата на баща ми. Аз се опитах да изпищя.

Отмествам поглед от картината към Хелена. Очите й лъщят и са пълни със сълзи. Избърсва ги с опакото на ръката си, гласът й се разтреперва.

— Тогава той ме взе. Не помръднах. Не можех. Той просто ме вдигна под мишница, сякаш бе някакъв великан човекоядец. Хвърли ме в багажника на онази полицейска кола. Каза: „Хубаво детенце“. Усмихна се, сякаш бях кукла или нещо такова, и знаеш ли какво казах аз?

Тя се разсмива. Дрезгав, стържещ звук, досущ като граченето на гарваните в лондонската Тауър.

Поглежда картината, кима и казва:

— „Полицаите са мои приятели“ — ето това казах. Бях го научила в училище.

35

Виждал съм понякога сълзи в очите на Хелена и преди, но не и нещо подобно. Тя се разридава силно и високо. Хората се отдръпват от нас като от прокажени. Прегръщам я силно и я настанявам на една пейка, галя я по косата, докато не спира да трепери. През цялото това време един белокос пазач се прокашля и ни гледа вторачено, но аз го гледам свирепо и го държа на разстояние.

Тя притихва и я питам:

— По-добре ли си?

Тя кима и казва, че е добре.

— Хайде — вземам я за ръка, — имам изненада за теб.

Докато се изкачваме с асансьора, Хелена подсмърча и ме поглежда без да повдигне брадичка. Усмихвам се и й намигам. Тя отвръща на усмивката ми и ме плесва по бедрото.

Апартаментът е украсен със старинни неща, с кадифе, с дърво в богати тъмни нюанси, с мраморни плотове на масичките и златен варак. Таванът е небе в стил рококо, с бели облачета и крилати ангели. Странна смесица от мъже и жени е събрана край мебелите до бялата мраморна камина. Когато влизаме, те спират да говорят и погледите им се насочват към нас.

Няколко чаени чаши подрънкват, докато ги поставят върху чинийките. Един висок слаб мъж с мустаци се прокашля и поправя широката си вратовръзка. Закръглен дребен мъж в тъмен костюм, с въздълга коса и синкави устни пристъпва намръщен напред и пита със силен манчестърски акцент:

— За какво е всичко това?

— Хелена — обръщам се към нея, — запознай се с Питър Даруин. Той е твоят мениджър.

— Ама това наистина ли е сериозно? — пита Даруин, изсумтява и се задавя едновременно.

— Не — казвам. — Когато казах един милион в аванс, имах предвид два милиона.

Лицето на Даруин се отпуска и след това разцъфва в усмивка.

— Виж ти, виж ти — казва той и разтваря ръце. — Така да беше казал. Дай да ти стисна ръката.

Стискаме си ръцете, след това повеждам Хелена към групата на останалите. Високият с широката вратовръзка е адвокатът й. Нисичката жена с розова коса и с очила с формата на котешки очи е координаторката на облеклото й. Крехкият, женствен на вид мъж в черно с бръсната глава и очила с рогови рамки е фризьорът й. Хубавичката зеленоока жена, облечена в трико, е хореографката и треньорка по физическата й подготовка. Белокосият чернокож е учителят й по пеене. А дребната възрастна жена с изправен гръб и салфетка, разтворена върху скута й, ще я учи на етикет.

Хелена се ръкува с всички и кима на всички. Дребната старица й казва: Гледай хората в очите, скъпа, а Хелена се изплезва и след това ми се ухилва.

— Просто пари — казвам й, след което се обръщам към другите: — Благодаря много на всички, че дойдохте. Намирате се тук, защото сте най-добрите. Всички получавате едно и също. Тригодишен договор за десетократно по-висока сума от досегашните ви възнаграждения. Доколкото съм запознат с вашите таланти и с нейния, Хелена ще стане най-голямата звезда в музикалната индустрия след… след кого? Джей Ло?

— Скъпи — казва фризьорът, — с тези бузки и с малко по-добро осветление, Джей Ло ще изглежда пред нея като скитница, каквато всъщност си е.

Старата дама подсмърча.

— Разполагате с три месеца — казвам. — Необходим ни е албум и клип. Вече съм наел студио в „Уорнър брос“, където ще се заснеме видеозапис под режисурата на Джо Питка. Ще ви предоставя своя самолет G-V, тъй че пътуването напред-назад ще е по-лесно, отколкото човек да прескочи до Шотландия. Ще пуснем първия сингъл в края на декември.

Някой подсвирва и дочувам думата „бързак“.

— Точно за това получавате толкова пари. И така, поръчал съм обяд за всички, след което можете веднага да се заемете за работа — казвам и ги повеждам към трапезарията, където ни очаква бюфет с лъскави сребърни съдини.

Хелена се обляга на мен, след като изоставаме от останалите и пита:

— Всичко това е шега, нали?

— Ако смяташ, че да си скъсаш задника от бачкане е смешно… — отговарям и я целувам по челото.

— Това би трябвало да ме уплаши, така ли?

— Не мисля, че е възможно.

— Прав си.

Поглежда ме в очите. Нейните горят.

— Знаеш ли, ще останеш сама — казвам. — Имам работа за вършене в Ню Йорк.

— Защо не я вършиш оттук? — пита тя.

Не мисля, че е разбрала, но ме стиска за ръката. Потупвам нейната и повтарям:

— Имам работа за вършене. Освен това не искам да те притеснявам.

— Не би могъл.

— Може би — отвръщам, — но все пак не искам.

— Ами ако ми потрябваш… или ако те пожелая?

— Виж какво — казвам и леко стискам ръката й преди да я отстраня от лакътя си, — тогава ще се появя.

— Какъв си ти? — пита тя. — Да не си шибаната ми орисница?

— Знаеш ли, сума неща ще се променят — казвам, като снишавам тона си.

— Това са глупости.

Докосвам гладката кожа на лицето си и се обръщам да си вървя.

— Какво, по дяволите, означава това? Ами обядът? — пита тя.

— Ще трябва да се справиш, без да стоя до теб всяка минута. Така ще можеш да решиш какво искаш да правиш.

И добавям:

— Никой не те притежава, Хелена. Не го забравяй.

— Адски си прав — казва тя, като едновременно повишава тон и вирва високо брадичка. — Мога да правя каквото си ща. И ако поискам да се откажа, мога да направя дори и това.

Аз кимам, отстъпвам крачка назад и казвам:

— Много би ми се искало да можеш всичко, но ще видим.

36

Наистина не искам да се меся в напредъка на Хелена. И наистина съм зает със своите собствени планове. И въпреки това разговаряме всеки ден и тя ме държи в течение. Макар нейните версии за случилото се да се различават от тези на Даруин, за по-малко от два месеца първият й сингъл се появява направо на седмо място в класацията.

Тъй като когато научавам новината, тя снима клипове в Лос Анджелис, вземам самолета си и тръгвам натам, като й обещавам вечеря в „Chez Nous“. Кацаме в Бърбанк по-рано от очакваното и вместо да отида в хотел „Бел еър“, където е отседнала Хелена, нареждам колата да ме откара право в студията на „Уорнър“, където вече снимат клипа за следващия й сингъл. По радиото по време на пътуването звучи „Обичам да те мразя“ и водещият вдига съответния шум за новата звезда на име Хелена.

Потропвам в такт, докато слушам, и барабаня с пръсти по крака си. Профучаващите покрай мен сгради и стволовете на палмите по магистралата „Норт Холивуд“ се обагрят в оранжево от късното слънце. Студията са сгушени зад прашно зелените хълмове на Холивуд. Лимузината преминава през портала след съвсем кратко спиране. Минаваме по Френската улица, където Богарт срещна Ингрид Бергман в „Казабланка“ и спираме пред студио с размерите на самолетен хангар. Вратите се отварят и вкарват вътре вертолет, поставен върху масивна платформа.

Даруин ни чака и отваря вратата на колата. Лицето му е зачервено, върху челото му са избили капчици пот, макар че сенките са дълги и е прохладно.

— Тя направо се е побъркала — казва той.

— По-спокойно — казвам. — Какво стана?

— Парите са си пари, но това вече е прекалено — отвръща и лицето му се изопва. — Навря проклетия пистолет в ребрата ми. Можеш ли да повярваш?

— А ти какво направи?

— Аз ли? Ами тя не иска да си направи косата. Не иска да облече подбраните костюми. Не ще да спре да псува като каруцар. Тя е една долна кучка, казвам ти. Пред нея Ози Озбърн изглежда като възпитаник на училище за благородни девици.

— Ти какво направи? — питам повторно.

— Просто й казах. Че мястото в топ тен не е шега работа. Знаеш го. Казах й, че ако не могат да видят циците й, ще превключат канала.

— Това не е трябвало да го казваш.

— Циците са си цици. Това е звукозаписният бизнес.

Стискам устни и го поглеждам — облечен в онази негова копринена риза на цветя. Далеч повече уважение предизвиква, когато е с вратовръзка.

— Ще говоря с нея — казвам и тръгвам покрай него към тъмната пещера на студиото.

— Не сега — настига ме той. — Почти са готови да снимат.

Огромен мъжага с увиснали кичури руса коса и с лице, грамадно като лопата, седи по средата на пода с камера на рамо. Джо Питка. Крещи някакви заповеди и всеки път, когато излае, сякаш вълна преминава през ярко осветената сцена. Там се тълпят петдесетина души, някои от тях седнали на високи брезентови столове, сбрани около монитор, сервитьори зад маса, отрупана с телешко печено под нагревателна лампа, но повечето се щурат насам-натам с прожектори, електрически кабели и инструменти. Вертолетът сега е вдигнат с кран и перките му се въртят мързеливо.

Едно момиче с пропорциите на Хелена виси от отворената врата на вертолета и суши дългата си кестенява коса със сешоар. Нейна дубльорка с морава рокля с дълбоко деколте, от което се вижда сума плът.

След минута, без да се откъсва от окуляра на камерата, Питка крещи за Хелена. Следва бурна дейност в дъното на сцената. Млади мъже и жени със слушалки и с клапи в ръце се отдръпват и иззад завесата се появява Хелена, като ходом една жена я пудри, а фризьорът поправя прическата й, докато дребната стара дама я гледа свирепо и мърда с устни.

Хелена не ме вижда, но търси с очи Питка и като се надвесва над него разкрачена, му казва:

— Това ще нося.

Облечена е с избелели дънки и с плътно прилепнала морава тениска.

— По дяволите — казва Питка и с мъка се изправя. — Вече закъсняваме с два часа.

— Ти каза, че цветът трябва да е подходящ — отвръща тя. — Е, сега имаш проклетия си цвят.

— Цветът на косата определено не е подходящ, но вината за това не е моя — казва стилистът, сложил ръка на кръста си.

— Кой, по дяволите, те пита? — реагира Хелена и се обръща към него.

Онзи се свива. Дребничката старица стисва устни и затваря очи.

— Даруин! — реве Питка.

— Видя ли? — пита ме Даруин. — Видя ли?

И отива към режисьора с вдигнати ръце.

— Хелена — повиквам я аз.

Като ме вижда, лицето й светва. Изтичва, скача отгоре ми и ме обгръща с крака, целува ме по лицето и аз не мога да се сдържа да не се засмея.

— Какво правиш? — питам.

— Снимам клип — отвръща тя, целува ме по устните и слиза.

Хваща ръката ми и я стиска силно.

— На седмо място сме.

— Вярно ли е, че си извадила пистолет срещу Даруин? — питам с вече сериозно изражение.

— О, той е истински задник — казва тя и ме дърпа. — Ела да видиш караваната ми. Фургон на истинска звезда.

Тя се усмихва, но виждам сълзите в очите й. Оставям я да ме изведе от студиото. Караваната й е зад ъгъла. Говори ми бързешком, разказва ми за песните, за дрехите и за хората, с които се е запознала. Спирам я пред стъпалата.

— Хелена?

Лицето й се сгърчва и две сълзи потичат по бузите й. Бързо поклаща глава.

— Съжалявам — казва, след това се обръща и хуква към задната част на караваната.

Когато стигам дотам, жълтият й бокстър вече бръмчи и колата потегля със свирене на гуми. Аз изтичвам отпред и скачам в своята лимузина.

— Карай подире й — нареждам на шофьора.

Шофьорът ми е отличен и не изоставаме. Часът пик вече е минал и гъстият поток на трафика се движи стабилно. Тя не се опитва да ни избяга, но и не спира, за да поговорим. Поема по 134-а към 405-а и покрай плажа Манхатън, докато слънцето потъва в Пасифика. Спира току до стъпалата, водещи към плажа, изскача в полуздрача, изтичва по дъсчената настилка и изчезва. Сърцето ми бие до пръсване. Кърваво червеното слънце се стопява зад сиво моравите облаци. Сякаш то я погълна.

Изскачам навън, преди още колата да е напълно спряла. Когато стигам до стъпалата, ме атакува топлата солена миризма на океана и на умрелите му обитатели по плажа. Хелена е прекосила половината пясъчна ивица, аз я викам, но вятърът отнася настрани виковете ми.

Тичам по пясъка, изритвам обувките си, за да увелича скоростта си. Когато стига до водата, Хелена влиза без да спира.

Водата стига до глезените й и тя пада на колене.

Започва да плиска лицето си. А когато стигам до нея, тя вече ридае с все сила.

— Тези лайна — казва и търка яростно бузите и очите си, размазва тежкия грим и лицето й плувва в шарена мръсотия.

Прибоят реве и се стоварва върху брега, водата се плиска около кръста й. Коленича до нея и я прегръщам, притискам главата й към гърдите си. Тя трепери и когато спира да трепери, червеното зарево вече го няма на небето. Звездичка примигва, някакъв самолет й намига, понесъл се към Азия.

— Не желаеш ли всичко това? — питам след известно време.

— Някога идвах тук като момиче — отвръща шепнешком тя, вгледана в небето. — Имаше една стара проститутка. Мразех я. Мисля, че ме караше да го правя, за да ме накара да почувствам колко съм нищожна — тук, нощем, със звездите. Пред океана. Тя стоеше тук със скръстени на гърдите ръце и аз винаги подушвах дима на цигарата й, макар бризът да го отнасяше в обратната посока.

— Казах ти, че всичко това вече е минало.

— Толкова съм мръсна — изрича тя.

— Ти никога не си извършвала нещо лошо — казвам.

— Толкова много неща съм извършила.

— На теб са ти ги направили — казвам. — Престани да виниш жертвата.

— Знам, че всички се опитват да ми помогнат, но не мога да издържа, като ми нареждат какво да правя. Какво да нося. Към тялото ми…

— Това е видеозапис — казвам. — Той няма да те промени. Гласът ти е хубав. В „Ролинг стоун“ писаха за това, но то не е достатъчно. Това е бизнес. Как изглеждаш. Как ще продадат клипа… Хайде — добавям след малко и я вдигам от водата.

— Мокър си — казва тя, пръска лицето ми с вода и се кикоти.

— Не можеш ли да се държиш прилично? — питам и я прегръщам.

Една вълна се разбива към нас.

— Ще ме заведеш ли все пак на вечеря, да отпразнуваме седмото място?

— След като се изсушим.

— Добре — отвръща тя. — Тогава може и да го направя.

37

Бърт ми се обажда от летището и ми съобщава, че са там. Избирам черен костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, оглеждам се в огледалото. Косата ми вече е къса, луда мешавица от гел и тъмни кичури. Такава е модата в Ел Ей. Кожата ми е с бронзов тен — резултат от смесицата на кръвта на майка ми от племето мохоук с много слънце. От огледалото ме гледат тъмни очи, почти празни, с едва доловими пламъчета.

Мога да са съм на петдесет или на двайсет и пет години, но тъй като съм по-близо до първата възраст, ъгълчетата на устните ми се извиват в усмивка.

В Ню Орлиънс, пред хотел „Омни роял“ седя с кръстосани крака върху желязната пейка, сгушена в беседка, обрасла с червени герании. Не минават и десет минути когато дълга черна лимузина спира върху настланата с червени тухли кръгла подходна алея. Плаващият по реката товарен кораб надува свирката си. По-наблизо един теглещ карета кон трополи с копита. Влажният луизиански въздух е гъст от миризмите, идващи от близката фурна, от снощните боклуци, разляна бира и конски фъшкии.

От лимузината слизат двама млади мъже. Алън Стефано, синът на Лексис е висок и як, с кафяви очи и лице, което толкова си прилича с това на майка му, че стомахът ми се свива. Приятелят му Мартин Дебрей е на около двайсет и пет години. Дебрей е приятел на семейство Стефано и нещо като по-голям брат на Алън. Той е луничав и червенокос. Има същата физика като Алън, само дето не е толкова висок и мускулест.

Двамата се протягат и примигват на яркото обедно слънце, след това пляскат дланите си, възбудени както всички посетители, че ще присъстват на мача за Суперкупата. Алън казва на портиера, че чантите им са в багажника, след това изважда чифт слънчеви очила. Черната му тениска е прилепнала по тялото, а дънките му са торбести и с разнищени маншети. Мокасините му са от онези, дето струват по 345 долара чифта.

Портиерът поема една двайсетачка и се залавя за работа, като бавно клати глава.

Алън има чуплива черна коса. Строен е, но с широки рамене и яки бицепси на спортист. Отблизо забелязвам, че тъмните му ириси са нашарени с жълти жилки. Той усеща колко напрегнато го гледам, погледите ни се срещат и аз извръщам очи.

Докато се регистрират в хотела, аз прекосявам фоайето към асансьорите. Те са качват, качвам се и аз заедно с тях.

— Извинете — казвам и поглеждам към Дебрей, — Вие не сте ли от НФЛ?

— Не и аз — отвръща усмихнат той и клати глава.

— Но сме се срещали, нали? — питам. — Казвам се Сет Коул.

— Не — казва Дебрей и разтърсва ръката ми. — Не мисля…

— В Лондон — казвам отмятам глава и щраквам с пръсти. — Вие сте Дебрей, нали? Мартин Дебрей. В хотел „Дорчестър“. О, вие бяхте доста пийнали, но аз бях изгубил портфейла си някъде в онзи бар и вие платихте сметката ми. Аз вече бях напуснал хотела. Трябваше да летя с първия нощен самолет. Господи. Колко е малък светът!

Той просиява и казва:

— Там отсядам.

— Е, благодаря ви отново. Колко неудобно…

— Няма проблеми — отвръща Дебрей. Забелязва, че гледам Алън. — О, извинете, това е Алън Стефано.

Ръкувам се с Алън и казвам:

— Слушайте, имам пропуски за частното парти, което комисарят дава тази вечер в „Хаус ъв блус“. Интересува ли ви?

Те се споглеждат и зяпват.

— Комисарят на НФЛ ли? — пита Мартин.

Кимам и изваждам билетите от джоба на сакото си.

— Доста от играчите ще бъдат там. Неколцина от собствениците на отбори. Какво ще кажете, да се срещнем там към десет и ще мога да ви се реванширам с няколко питиета?

Мартин поглежда Алън и се усмихва. След това се обръща към мен:

— Страхотно!

— И на мен ми се вижда хубаво — казва Алън.

Протягам нарочно ръка, за да видят златния ми часовник „Картие“ и казвам:

— Чудесно. В десет, значи. Ще ви намеря.

Същата вечер вечерям с Уди Джонсън — собственика на „Ню Йорк Джетс“ — в „Командърс палас“, където сервират бифтеци, дебели колкото юмрука ми. Истината е, че след онези лайна, които ядох в продължение на двайсет години в затвора, още не мога да се наситя на вкуса на месото алангле и на червеното вино.

Часът е едва девет и половина, когато запалваме пури и поемаме по краткия път по улица „Притания“, за да приключим със сделката. Въздухът е прохладен, а миризмата на тютюна е освежаваща след деня, пропит от мочурливата влага на Ню Орлиънс. Когато приключваме, вдигам ръка и дълъг черен джип хъмви се появява сякаш от нищото и спира до бордюра. Бърт изскача отзад, облечен в смокинг и отваря вратата. Уди се втрещява и клати глава към мен, след което на предложението да го откараме отвръща, че ще повърви пешком.

Срещу петстотин долара имаме за вечерта и мотоциклетен ескорт. Зад въртящата се синя лампа на ченгето направо пронизваме „Куотър“ с тежкия му трафик и тълпите пияни фенове, за да стигнем в „Хаус ъв блус“ в десет.

Забелязвам момчетата прави до бара, пият и въртят глави като кукли на пружини към играчите-звезди и момичетата, накипрени с прилепнали блузки и с разголени пъпове. Ръкувам се сърдечно с тях и поръчвам по още един ред питиета. Те още не са сервирани, когато комисарят — който стои наблизо, — прекъсва разговора си със собственика на „Ястребите“ Артър Бланк, за да ме запознае с жена си.

— Както изглежда Сет ще е новият собственик на „Джетс“ — обяснява й той.

Алън изглежда така, сякаш някой е лиснал питието си върху лицето му. Комисарят представя Артър Бланк и жена му Стефани, която извиква Майкъл Вик. Момчетата се опулват, оставят чашите си на бара и се изправят, за да се ръкуват. Кратък разговор на незначителни теми и отново сме насаме.

Алън пита:

— Ще купувате „Джетс“, така ли?

— Още не е официално — отвръщам и сръбвам от бирата си „Хайнекен“.

— Той ще купува „Джетс“ — казва Алън на Мартин.

— Алън играе в университета — обяснява Мартин и сочи приятеля си с бутилка бира. — Иска да бъде като Чад Пенингтън.

— Обичам „Джетс“ — казва Алън и очите му грейват.

— За „Джетс“ — казвам и вдигам чашата си, да се чукна с техните бутилки. Трябва да се насиля, за да не гледам лицето на Алън. Носът, формата на очите. Самата Лексис.

Сантана напява тихо от сцената, а публиката вика и се радва. Музиката и димът се вият заедно, попиват лъчите проблясваща цветна светлина. Червено. Жълто. Зелено. Говорим си високо, за да надвикаме музиката.

— Наистина ли играете? — питам и се вглеждам в очите, а не в лицето му.

— Като куотърбек — отговаря Алън и отвръща на погледа ми.

— Има шансът тази година да открие първенството.

— Мартин вдига бутилката си и я чуква о тази на приятеля си.

— Какво следвате? — питам.

— Ами, ще уча право — отвръща той, — но точно сега се занимавам с изобразително изкуство.

— От изобразително изкуство — в правото? Съвсем различни дисциплини.

— Баща ми искаше да следвам финанси — казва той.

— Финанси и футбол. Много се ядоса като научи, но мама го укроти. Както и да е, трябва да рисувам четири години. След това или ще заиграя в НФЛ, или ще започна да следвам право. Нещо полезно.

— Има сума безполезни юристи — казвам. — Но не и достатъчно добри художници.

Алън отмята глава настрани и отвръща:

— Все едно чувам да говори майка ми.

Поръчвам непрекъснато, пиенето да не спира, и след час вече сме най-близки приятели. Момчетата ще гледат утре мача от ложата ми срещу линията на 50-те ярда. Пиенето се превръща в малко необявено състезание и аз съм губещият. Най-накрая Алън вече се олюлява. Погледът на Мартин ту губи, ту отново придобива фокус, той се взира в бутилката и си мърмори под носа изписаните върху етикета на „Бъдуайзър“-а думи.

Поглеждам часовника си. Полунощ е. И като вдигам очи, виждам нея. Една жена, която върви през тълпата и привлича вниманието на всички мъже в радиус от десетина метра. Косата й е дълга и права. Бронзово руса. Трудно е да се реши кое прави по-силно впечатление — фигурата или златистото й лице с неговите светлосини очи и червени устни. Не е висока, но е с бели обувки на високи токове, които си отиват с прилепналата й сатенена рокля. Спира като вижда Алън и се вторачва в него. Усмивка разтяга нежните й устни, за да разкрие перфектни бели зъби.

Когато момичето се обръща и изчезва в тълпата, Алън ми се усмихва широко. Кимам и той тръгва, залитайки подире й. Друго момиче сяда до Мартин. Той вдига глава и веднага хлътва по него. Появява се Бърт и аз му нареждам да закара Мартин и новата му приятелка до хотела. Излизам от задния вход, обувките ми леко потракват по стъпалата от ковано желязо, които ме извеждат на настланата с тухли алея. Тичам бавно в протежение на две пресечки, докато зървам бялата рокля. Алън е с нея, препъва се и залита, за да не изостане. Главата му подскача в такт, а ръцете му танцуват между двамата. Тя се смее — високо и силно чуруликане, след това докосва бузата му. Той я улавя за ръката и двамата продължават да вървят. Следвам ги на отсрещния тротоар и на половин пресечка разстояние.

Сливат се с тълпата на „Бърбън стрийт“, но роклята на момичето е като фар. Извървяват една пресечка и напускат навалицата, свиват надолу по „Сейнт Питър“. Когато стигам до ъгъла, те са вече в тъмния край на улицата, лошо и опасно място, където заразата на скапаните креолски къщурки не се вижда на светлината на звездите. Сега шумът на „Бърбън стрийт“ е почти далечен и онова, което допреди миг бяха звуци на веселие, сега изведнъж придобива сатанинско излъчване. Бесен смях. Строшено стъкло. Тромпети и дрезгави викове.

Лек ветрец разшумява листата на дърветата. Сенки се размърдват и започват да се изливат от входовете на улицата. Материализират се тъмни мъжки силуети и оформят кръг около Алън и момичето с бялата рокля. Перфектна постановка.

Спирам на място и гледам.

38

Коридорът на най-горния етаж е дълъг и застлан с червен килим, вратите са очертани със златен варак. Иззад една врата се чува смях. Пред друга има поднос с кокали от пилешки крилца и празни бирени бутилки. Апартаментът на Алън е през няколко врати от моя. Дебрей отдавна спи в стаята си, момичето вече си е отишло. Алън пуска рамото ми и пада в собственото си легло, преобръща се по гръб. Вони на алкохол, оцъкля очи към мен.

— Баща ми винаги натякваше, че все се налагало да ме измъква — казва той завалено. — Но сега ти ме измъкна.

— За мен беше удоволствие — отвръщам и пъшкам, докато му свалям обувките.

— Ама си те биваше — казва и размахва ръце във въздуха, бълва някакви звукови ефекти, които накрая преминават в кикот. — Същински Брус Лий, а?

— Нещо такова — отвръщам, отстъпвам назад и се запътвам към вратата.

— И сега ти дължа един живот — казва той, вдига показалец във въздуха, погледът му е насочен към кристалния полилей над леглото и губи фокус. — Точно така постъпват там, в Япония, или Бог знае къде. Един живот.

Казвам му, че знам, след това му пожелавам лека нощ. Когато излизам в коридора, той вече е затворил очи.

Бърт стои до бара в апартамента ми с бира в ръка.

— Добре ли мина всичко? — пита.

— Часовникарска работа — отвръщам.

Като го питам какво прави, той поглежда през обширната всекидневна към спалнята ми. Вратата е затворена, а я бях оставил затворена. Бърт свива рамене, но се усмихва.

— Какво? — питам.

— Не казвам. Не мога.

Преминавам през претрупаната с мебели всекидневна, улавям бронзовата дръжка с формата на лъвска глава и я завъртам. Вътре е тъмно, но след като очите ми свикват, виждам очертанията на жена пред отворените високи стъклени прозорци, които водят към балкона. Сърцето ми се свива. Лунна светлина се процежда в стаята, ветрецът къдри призрачните завеси и ме кара да си мисля дали всичко това не е плод на въображението ми. Хелена би трябвало да е в Лос Анджелис да довърши някакъв клип и не би трябвало да пристигне по-рано от утре. Първият й сингъл стана номер едно на втората седмица и си остана там, тъй че не е никаква изненада това, че е поканена да пее по време на почивката между полувремената на големия мач.

Пристъпвам тихо и усещам с лицето си вятъра, когато протягам ръце към голите й рамене. Облечена е в бял копринен комбинезон. Косата й сега е по-различна, на едри къдри с просветлени кичури и е дори по-красива от преди. Тъй като през последните месеци я виждам рядко, мога да се насладя на бързото й развитие след разговора ни на плажа.

Набрана дантела обгръща издутината на гърдите й и горната част на бедрата. Овлажнявам устни и ги полагам върху вдлъбнатината между ключицата и шията й. Острият мирис на парфюма, за който й бях казал, че харесвам, пронизва носа ми чак до гърдите.

Без да поглежда, тя намира пръстите ми и преплита своите с тях. Когато въздъхва, усещам как потреперва.

— Какво има? — питам шепнешком и устните ми пробягват по дългата й шия до крайчето на ухото й. — Притесняваш се за утре ли?

Тя поклаща глава и казва:

— Ти ме целуваш, прегръщаш ме и винаги спираш до там. Не ме ли желаеш?

Тя дори вече говори по-различно. Думите й са меки, но определено са произнасяни с тембъра на флейта. Ръцете ми усещат неочаквана хладина. Мускулите ми се стягат. Тази болка в гърдите…

— Заради това, което са ми сторили ли е? — пита тихо. — Или има някоя друга?

— Стореното — сторено — отвръщам. — Това е друг живот. Лош сън, кошмар.

— Значи има друга?

— Не е съвсем така.

— Но има, нали? — казва тя, обръща се към мен и сключва пръсти зад врата ми. — Има нещо. В Ню Йорк. Усещам го, но не ме интересува.

Тя подсмърча. Сълзите се стичат по бузите й.

— Ще направя всичко, което желаеш — казвам и я притискам към себе си.

— Искам ето това.

Тя ме улавя за ръката и ме отвежда от прозореца и лунната светлина под високия балдахин на леглото с бронзови колони. Целуваме се и усещам върху езика й солта от сълзите. Пръстите й бързо разкопчават ризата ми и се мушват под нея, преминават леко под мишниците ми и ме разсъбличат до кръста. Кожата ми настръхва от ветреца, идващ от отворената врата, но там, където са ръцете й, чувствам топлина.

Свалям презрамките от раменете й и навивам бавно коприната надолу по тялото й, докосвам с нос и устни гърдите й, корема, бедрото. Комбинезонът се свлича в краката й като вълниста купчинка. Коленича и леко я докосвам с език така, че по цялото й тяло преминава вълна от тръпки. Тя сграбчва косата ми близо до корените и потреперва.

Когато се изправям, пръстите й намират колана ми. Разкопчава го, панталонът и боксерките ми падат на пода — върху комбинезона й — и голите ни тела се сливат, топлят се едно друго в нощния въздух. Хелена сграбчва раменете ми и се покатерва върху торса ми и дългите й мускулести крака сякаш вибрират. Усещам кожата им като кадифе върху кръста си. А след като я повалям върху леглото, вече сме едно цяло.

Тя леко изстенва и стонът й потапя съзнанието ми в море от електричество.

39

С Хелена не говорим за предишната вечер, но слънцето сякаш свети по-ярко, кафето от цикория изглежда по-малко горчиво, а гласът на оживения град звучи като камбанен звън. След като отново се любим, закусваме късно на терасата, след това прекарваме известно време с туристическите забележителности. Пътуваме с трамвай до Тюлейн. Пазаруваме старинни неща в „Ройъл“. Посещаваме стария апартамент на Фокнър. „Кафе дю монд“. Само двамата с Хелена, която носи широкопола шапка и слънчеви очила, за да не я познаят.

В три часа се връщаме в моя апартамент, пак се любим и дремваме за малко, преди тя да тръгне да се подготвя за изпълнението си. След като заминава, аз сядам на терасата с вдигнати върху железните перила крака и чаша кафе с мляко в скута си. Всъщност дори не мисля. Просто усещам топлия въздух и се наслаждавам на чувството да принадлежа на някого, след цялата онази празнота. Затварям очи.

Как бих могъл да опиша всичко това на Лестър? Струва ми се с един Реноар — „Балът в „Мулен дьо ла Галет“.

Поемам дълбоко дъх и издишвам.

Бърт се прокашля зад мен и аз бавно обръщам глава, за да усетя как топлината на слънцето се движи по лицето ми.

— Искат да знаят кога тръгваме — казва той.

Поглеждам часовника си и отвръщам:

— Изгубих му края. Ще взема душ, ще се преоблека и тръгваме, да речем след четирийсет минути.

Виждам изражението му и питам:

— Сега пък какво?

Бърт свива рамене и скръства ръце пред подобния си на бъчва гръден кош.

— Имало един фермер южно от резервата — долу, до Малоун, — който отглеждал гълъби — казва той. — Бледоликите идвали от Ютика и Олбъни на лов. Изваждали птиците и ги разпръсквали наоколо така, че когато онези се завърнат по-късно с кучетата си, гълъбите да са се завърнали у дома.

Присвивам очи и стискам устни.

Той свива рамене и казва:

— Никога не съм смятал, че това е кой знае колко забавно. Това е.

— И все пак трябва да говориш направо — казвам му и свалям крака от перилата. Следобедът вече свършва.

Фоайето гъмжи от усмихнати и бъбриви хора. Истински празник. Алън и Мартин не правят никакво изключение. Напъхват се в лимузината след мен с глуповати усмивки на лице и се сборичкват кой да вземе пръв бира „Ейбита“ от хладилния шкаф. Бърт седи срещу мен. Момчетата са на страничния диван срещу бара. Говорят бързо и високо. Кой ще спечели и с колко. Колко залагат. За победа, за загуба. За равен. Дори Бърт изважда от портмонето си петдесетарка и залага срещу Дебрей кой отбор ще спечели първите точки.

Единственият човек в целия град, който гледа на тази вечер като мен, е Хелена. За нея това е бизнес възможност. Шоуто на полувремето ще добави съчки към огъня. И ако аз действам правилно, ще проникна в света на враговете си по много личен начин.

Лимузината се движи бавно по гъмжащите от народ улици, следвайки полицая с мотоциклета, хората извиват вратове да видят кой е вътре в нея. Алън ми предлага бира и аз я поемам. Той ми говори нещо:

— … колко заложи?

— Не ме бива в тая работа — казвам, вземам бирата и я чуквам о неговата бутилка. — Когато печеля, не се радвам много, а когато загубя, се ядосвам.

— Е — казва той, — и мен много не ме бива, но тая работа плаща сметките у дома.

— Като как?

— Баща ми е в хазартния бизнес.

— Наистина ли? — казвам и оставям въпроса да виси във въздуха.

— Аха — отвръща Алън и поглежда към Дебрей. — Не разбирам как можеш да смяташ, че Атланта ще отбележат първи, след като ще играе Майкъл Вик.

Двамата се впускат в спор, като думите се стрелкат напред-назад между две глътки бира.

Бърт не успява да се справи с намерението си да скрие усмивката си.

Когато ярко осветеният, приличащ на космически кораб „Супердоум“ се появява в полезрението ни, лимузината е принудена да запълзи съвсем бавно, въпреки полицейския си ескорт.

При първата пауза в разговора им, аз се навеждам напред и казвам:

— Ей, преди да съм забравил, нека да си запиша телефоните ви в Ню Йорк.

И двамата се съгласяват, разбира се. Дебрей ми дава визитна картичка, върху чийто гръб записвам номерата на Алън.

— Трябва да се срещнем — казвам. — Почти никого не познавам там.

— Майтапиш се, нали? — казва Алън.

Насилвам се да се усмихна и отвръщам:

— Не. Не прекарвам много време в града. И купих отбора по-скоро като инвестиция.

Алън се обръща към Дебрей и казва:

— Можеш ли да си го представиш да мели брашно с Бени Коен?

— Познавам поне една блондинка, която със сигурност ще го награби — отговаря Дебрей и луничките започват да танцуват по лицето му, докато се киска.

— Последните хора, с които би искал да се запознаеш, са от нашата тайфа — казва Алън.

Двамата се смеят, Бърт се присъединява към тях, но ме попоглежда косо. Изобразява пищов с пръстите си и стреля във въздуха.

— Когато новината за продажбата на „Джетс“ се появи във вестниците — казва Дебрей, — народът ще се тълпи да си взема номера на опашката за среща с теб.

— Даже ще извадим късмет, ако се сетиш за нас — казва Алън.

— Разбира се, че ще се сетя — отговарям и изваждам ръчния си компютър „Палм Пайлът“. — Знаете ли какво? Хайде да се уговорим да обядваме заедно.

— Ами, аз съм в колежа — казва Алън.

— Кога се връщаш?

— В средата на май.

Свеждам поглед надолу и преглеждам календара.

— Какво ще кажете за десети юни? — казвам. — Четвъртък е.

Алън свива рамене и отговаря:

— Разбира се.

— В „Le Cirque“, става ли? В един часа?

— Окей — отвръща Алън. — Ще те чакаме там, ако желаеш.

— Ще дойда. Вкарах го в машинката. И не подценявайте хората, които познавате. Винаги е по-добре да те запознае общ познат.

— Ние просто не познаваме толкова хора — казва Алън.

— Вече спомена един важен мъж, с когото бих искал да се запозная — казвам.

— Кой е той?

— Баща ти.

— Това е лесно — отвръща Алън. — Когато тази голяма уста тук разкаже какво се случи снощи, мама и татко и без друго ще искат да се запознаят с теб.

— Добре.

Поглеждам към Бърт. Протегнал е показалец, но момчетата сега гледат към мен и никой изглежда не го забелязва. Той насочва пръста към главата на Алън, затваря едно око и спуска палеца си.

40

Имам сума работа за вършене през следващите четири месеца, но парите са като смазка в индустрията и нещата, дори големите неща, си се наместват гладко.

На десети юни поглеждам часовника си и преминавам през кованите порти на „Le Cirque“. Един без десет е и забавям крачка, за да се насладя на бронзовите стълбове и зебрите, както и на смелите циркаджийски цветове, тъй че когато се изкачвам на втория етаж, голямата стрелка е на дванайсет.

Залата е с дървена ламперия, увенчана със стогодишни резби. На дългата, застлана с ленена покривка маса в средата й Алън и Мартин обръщат лица към мен, очевидно изненадани. Дори сервитьорите с черни вратовръзки ме гледат в очакване. На масата има отворена бутилка шампанско и Мартин налива в чашата си.

Алън скача от мястото си:

— Сет! Аз му казах.

— Невероятно. — Мартин се усмихва глупаво.

— Казвах ти — Алън сграбчва ръката ми и ме гледа в очите. — Каквото каже — го прави, а казва само онова, което ще направи.

А на мен казва:

— Не му дадох да поръча ядене. Казах му, че ще дойдеш.

— Не съм закъснял.

— Той винаги закъснява. — Алън кима към приятеля си. — Казах му да дойде в дванайсет и половина, че да сме навреме.

— Нали седя тук, все пак — казва Мартин и вдига глава. — И кой може да ме вини? Казах на Алън, че няма да е изненада, ако се окажеш някаква фантазия, случила се и на двама ни.

— Не — отвръщам. — Съвсем реален съм.

— Във вестниците не се появи нищо за „Джетс“ — казва Мартин. — Разказах на всички, а те ми казваха, че съм смахнат. Доколкото разбирам, сделката не е станала.

— Всъщност — отвръщам, — подписвам документите днес в четири часа. Решихме дотогава да запазим нещата поверителни.

Държа в джоба си смарагд с размерите на орех. След като хапваме, го изваждам и лапвам една ментова бонбонка, предлагам и на Алън и Мартин.

— Що за кутийка е това? — пита Алън и си взема един бонбон.

— Един от три еднакви камъка — обяснявам. — Някога са украсявали короната на султана на Отоманската империя. Всеки от тях е безценен всъщност.

— Шегуваш се — казва Мартин.

— Не.

— А какво е станало с другите два? — пита той.

— Единият е използван за авансовото плащане за „Джетс“ — отвръщам и го поглеждам в очите. — Другият употребих да купя достатъчно акции в EMI, та да вляза в борда им. А този?

Затварям капачето и обръщам камъка върху дланта си, преди да го прибера в джоба си.

— Просто ми допадна идеята да мога да взема нещо толкова ценно и да го превърна… ами, всъщност в боклук.

— Боклук ли? — смайва се Алън. — Току-що каза, че камъкът е безценен.

— Беше — казах, извадих го отново и го улових между пръстите си. — Но вече не е камък от короната. Вътре е кух и са му сложени тези пантички. Когато извадиш сърцевината на нещо, то престава да бъде онова, което е било.

— И въпреки това е безценен? Невероятно е.

— За мен обаче не е — казвам. — На мен така ми харесва. Върши работа.

Сведох поглед към масата. Те се навеждат напред, за да могат да видят лицето ми.

— Да ви интересува концертът тази вечер? — питам.

— На Хелена ли? — възкликва Мартин и едва не се изправя. — Няма билети. Продали са всичко, едва ли не преди да го обявят… Но ако съдя по изражението ти, ти си имаш ложа. В „Гардън“9. Прав ли съм?

— И двамата сте добре дошли.

— А ще има ли и от онези момичета от Вегас, които бяха в ложата ти на мача за Суперкупата? — пита Мартин.

— Боже мой! — казва Алън и извръща очи.

— Алън трябва да внимава — продължава Мартин. — Дани Рангъл има халка, прекарана в носа.

Усмихвам се и казвам:

— Не и този път, но бих могъл да уредя да се запознаете с танцьорките й.

— Мамка му — възкликва Мартин и лицето му почервенява досущ като косата. — Говори ми такива хубави неща. Мога да взема която и да е от тях.

Петте беквокалистки на Хелена са и танцьорки, чиито тела са им извоювали места по кориците и вътрешните страници на списания като „Максим“ и „FHM“.

— Мартин — казвам, — след като отвори дума за дъщерята на Боб Рангъл, бих искал да се запозная с него. Търся фонд, в който да инвестирам. Чух, че работиш за него.

— Лесна работа — казва той. — Ще говоря с него и ще го уредя. Скоро ли?

— По някое време през следващите две седмици — казвам и става от масата. — Да бъде нещо обичайно.

— Какво ще кажеш за двата града Хамптън? — пита Мартин, докато слизаме по стълбите. — Те са навън всеки уикенд. Можем да обядваме заедно.

Казвам му, че това върши работа и спирам на прага да благодаря на Алън за обяда.

— Към центъра ли отиваш, или навън, към предградията? — пита.

— Навън — отвръщам, — към офисите на НФЛ. Възнамерявах да вървя пеша. Необходима ли ти е колата ми?

— Не, не и този път — отговаря той. — Но ако имаш една минута, домът на родителите ми ти е на път.

Стомахът ми се свива.

— Каза, че искаш да се запознаеш с тях — казва той и ме гледа и държи вратата отворена.

Излизаме навън на слънцето и ни заглушава ревът на сирената на пожарна кола. Планът ми е да се срещна с Франк на собствен терен, но слагам слънчевите си очила и обръщам лице към Алън. На фона на сирената казвам:

— Добре, да вървим.

Апартаментът заема целия най-горен етаж на старо каменно здание, което гледа към Парк авеню. В масивното кръгло фоайе към сводестия таван се издигат колони от полиран черен гранит. Там високо трепкат сенките на дърветата на градината на покрива през купола от дебело стъкло. Белият мраморен под е прорязан от червени жилки, които напомнят за животинска тлъстина. В кръга, оформен от колоните, се виждат или сводести входове, или усамотени ниши, в които върху високи метър и половина дорийски колони са разположени повредени мраморни бюстове.

Съзирам един Цезар без нос, след това сянката изпълзява към съседната врата. Франк е наедрял доста. Краката му изглеждат почти фини в лъскавите си кожени обувки. Дебел мъж с лъскаво сако. Сто и трийсетте килограма, при които е бил в най-добрата си форма, вече отдавна са в миналото.

Увисналата му шия се излива над стегнатата бяла яка и цветът й си отива с кървавочервената му вратовръзка. Тъмната му къдрава коса е причесана назад, лъскава от гела, който скрива и повечето побелели кичури. Очите му сякаш са потънали в черепа като семената на женско биле в тестото за пита. Устните му са каквито бяха преди, малки и дебели, а брадичката си все още държи вирната. Примигва като ме вижда, преди да пристъпи напред и да протегне ръка с блестящи, минали през маникюр нокти.

Изведнъж ми се завива свят и тялото ми изтръпва. По кожата ми избива пот. Виждам как ръцете ми потъват в месестата му шия и как изтръгвам живота от нея. Чувствам се объркан, може би дори се боя. Мислите ми поемат нанякъде за миг, но омразата ми е като котва.

— Господин Коул — казва той с дрезгав тон, в който се прокрадва бруклински акцент. — Очаквах да получа възможността да ви благодаря, че сте помогнали на момчето.

Въздухът се изпълва с мирис на дим от пура, на мента, на одеколон „Куул уотър“ и на мастилената миризма на новоотпечатани пари. Поколебавам се дали да поема ръката му, не откъсвам поглед от него, търся някакъв знак дали ме е познал.

— Удоволствието е мое — отвръщам, стискам ръката му и се опитвам да погася бързото тупкане на сърцето си. Думите ми излизат така, сякаш машина за лед плюе кубчетата си. Мога да му строша черепа с бронзовата фигурка на кентавър, която стои върху най-близката колона. — Той е един симпатичен младеж.

Устата ми е суха и гърлото свито, но виждам успокоение в светлосините очи на Франк.

— Прав сте — казва и леко кимва. — Най-доброто ми произведение. Играе като куотърбек за „Сиракюз“. Каза ли ви? Мисля, че сте наясно с този спорт. Купувате „Джетс“, нали? И моето казино има акции в НФЛ.

— Просто инвестиция — казвам, — но знам, че всеки отбор обича да привлича местни момчета, ако получи тази възможност…

— Добре — казва Франк, засмива се и тупва Алън силно по гърба, след което улавя бицепса му и го разтърсва леко. — Но ще ви се наложи да преговаряте с мен, ако пожелаете този момък в отбора си.

— Агент ли сте? — питам.

— Да.

Лицето на Алън поруменява и той свежда поглед към пода, върхът на обувката му сякаш следва кървавата жилка в мрамора.

— Много е спокоен, когато е под напрежение — казва Франк и разрошва косата на сина си, сякаш е десетгодишен. — Досущ като стареца си… Добре, трябва да вървя. Ще трябва да се срещнем за по-дълго.

Алън изпраща с поглед баща си, сетне се обръща към мен, свива рамене и казва:

— Съжалявам, че е толкова зает.

— Няма нищо, не се извинявай. Един мъж като баща ти има сума неща за вършене. Повярвай ми.

Алън се взира в лицето ми, след което аз му отвръщам със същото.

— Знам, че и ти бързаш — казва, след като примигва. — Влез обаче. Ще те пусна веднага, но обещах да те запозная с майка си.

Алън ме превежда през голяма стая с дивани и кресла с дебели възглавници към мраморна камина, в която може да влезе човек в цял ръст. Стените са окичени с маслени платна — копия, но добри копия — и тежки кадифени завеси. Над полицата на камината виси портрет на Лексис, застанала на скала, гледаща към развълнувана вода.

Фигурата й е обтекаема, с изправен гръб, а тъмносинята рокля отива на очите й. Тъмната й коса е отметната от вятъра назад. Небето е бъркотия от снопове слънчеви лъчи и тъмносиви облаци. Стиснала е устни, не се усмихва и гледа в далечината.

Алън забелязва, че я гледам и казва:

— Това е тя. Татко й направи изненада с тази картина. На Джон Кърин е. А тя я мрази.

— Много е хубава — отвръщам.

— Изглежда много спокойна — казва той, — но е страхотна.

Излизаме от голямата стая и поемаме по дълъг и широк коридор.

— Тя обикновено не допуска външни хора в ателието си — продължава той. — Но когато я попитах за теб, каза, че нямала нищо против, съгласи се.

Той спира пред тежка, облицована с ламперия врата и чука, а след това вратата се отваря.

41

Също както и в останалата част на апартамента, таванът на ателието е седем метра висок. Стените са отрупани с платна в рамки и ми напомнят Ватиканския музей. Виждам една картина, която разпознавам от миналия си живот. Завършена е.

Високи прозорци с арки гледат към отсрещното Парк авеню. В дъното Лексис стои току до слънчевото петно, което залива статива й. Гърбом е към нас, в косата й се виждат сиви кичури. Облечена е с кафеникави панталони, обувки без токове и с мъжка риза, чиито ръкави са навити.

До статива й има масичка, отрупана с туби боя и чаша вино, наполовина празна и изпоцапана с бои. Взира се в празното платно пред себе си. В едната си ръка държи четка, която не е натопена в боя. Другата й ръка е отпусната покрай тялото и когато Алън тихо й извиква, тя не дава знак, че го е чула.

Прекосяваме стаята и тя е сепната от докосването му. Алън ни запознава. Тя се усмихва, но когато вземам ръката й в своята, цветът се стопява от лицето й. Пръстите й са костеливи и студени. Очите й обхождат лицето ми, преди да погледнат в моите.

Пуска ръката ми и казва:

— Алън твърди, че сте нов в града.

— Намерих едно жилище на Пето авеню, недалеч от метрото — отвръщам и й подавам визитка с домашния си телефон. — Бих искал някой път да ви поканя с Алън на вечеря. Надявам се да нямате нищо против?

— Разбира се — отвръща тя, стиска картичката в ръка и я прегъва.

Присвива очи срещу мен и склонява глава настрани. Устните й са отворени, сякаш се кани да каже нещо. Аз отмествам поглед към празното платно.

— Е — казвам и вдигам китката си, за да погледна часовника, — за мен беше удоволствие, госпожо Стефано.

— Наричайте ме просто Лексис — произнася тя съвсем тихо.

— Лексис. Добре.

Докосвам кожата на лицето си и усещам гладката повърхност там, където хирургът я е опънал. Алън ме изпраща. На улицата ми благодари.

— Тя ти е много благодарна за стореното — казва той. — Казах ти, че просто е прекалено мълчалива.

— Алън — казвам с примирителен тон, — нали сме приятели? Тя бе много мила.

— Такава е — казва той и се усмихва широко, усмивка, която ми напомня една от тези на Лексис, която веднага познах. — Ще се видим довечера.

Обръщам се и се съсредоточавам върху това да поставям единия крак пред другия. Сякаш нозете ми са заспали и едва чувствам бетона под тях. Тя е все още красива. По-възрастна. Тъжна. Но цветът на очите й си е същият. Онези високи скули. И колкото и да я ненавиждам за това, в което се е превърнала, усещам в гърдите си желанието просто да я прегърна толкова силно, че имам чувството, че ще припадна.

Поклащам глава и поемам дълбоко дъх. Зад ъгъла има кафене „Старбъкс“, влизам в него и сядам. Необходими са ми няколко минути, за да дойда на себе си. Но си мисля за баща си и за Лестър, както и за Хелена, и скоро всичко си идва на мястото.

Крача из навалицата на Парк авеню към офисите на НФЛ. Подписването на документи отнема часове, но Уди Джонсън изглежда радостен, че се отървава от футболния си отбор. И без да съм фен знам, че напрежението върху един спортен франчайз в Ню Йорк е уникално.

Къщата, която купих, е една от оригиналните резиденции на Пето авеню, построена към края на XIX век от някой от бароните-грабители като Флик, Морган и Вандербилт. След интервю за отбора с Айра Бъркоу за „Ню Йорк таймс“, вечерям сам в трапезарията на втория етаж. Трима сервитьори с каменно безизразни лица се суетят наоколо. Хелена вече е в „Гардън“.

Прекрачил отвъд френските прозорци, виждам как слънцето се спуска зад дърветата на Сентръл парк. Навън става достатъчно студено капчиците влага да се отложат върху ръбчетата на стъклото. Дъвча механично и преглъщам хапките месо без всякакво удоволствие. След глътка вино оставям кърпата си настрани и излизам на балкона. Свежият мирис на дървесна кора ми напомня за един друг живот, когато като малък ходех на лов за пуйки, как седях неподвижен в морето от новопоникнали листа, как напрягах уши и се оглеждах в зората на сребристи и черни дървесни стволове да зърна някакво движение.

Изваждам от джобчето си пура и Бърт се появява като добрия дух с клечка кибрит, която запалва с палец.

— Благодаря — казвам.

Виждам призрачния дим на дъха си и подлагам пурата над огънчето.

— Баба ми казваше, че зимата винаги издава последния си дъх през юни — казва той, преди клечката да изгасне и лицето му да се изгуби в сенките на голям храст кактус, посаден в саксия. — Искаш ли да ти дам палто?

Извръщам поглед от Бърт към Пето авеню. Под короните си от нови листа клоните приличат на мастилено синя паяжина. Невъзможно е да се отгатне къде свършва едно дърво и къде започва следващото.

— Не ми е студено — отвръщам.

— Но не ти е и топло — казва той. — Досущ като на водна змия.

Издишвам кълбо син дим и бавно кимам.

— Баба ми винаги казваше, че всеки човек носел душа на животно — продължава Бърт след известна пауза. — И че когато нашите души пътуват от един живот към друг, те си спомнят къде са живели за последно.

— Не знам — казвам и дръпвам от пурата тъй здраво, че огънчето й просветва силно. — Спомням си доста добре предишния си живот и тогава не бях хладнокръвен.

— Какъв беше? Бягащ елен? — пита той. — Както е писано на тотема ти?

— Не — отвръщам. — Бях бледолик.

Някакво такси изсвирва с гуми и шофьорът му натиска клаксона си, преди да отпраши подир черна дълга лимузина. След това чувам дишането на Бърт, по-силно от фонтана пред него. След това светлините на светофара се сменят и следващата вълна на трафика поема покрай нас. Облаците са тежки и ниски, сивите им търбуси са осветени от заревото на града.

— Тя е удивителна жена — казва Бърт.

— Коя?

— Две ли са?

— Хелена ли?

— Искам да кажа, че е нещо повече от тези плакати, разлепени по всички спирки.

— Знам го.

— Тогава коя е другата?

— Днес се запознах с майката на Алън — казвам след кратка пауза. — Познавах я в миналия си живот.

— Познавал си всичките тези хора.

— И да, и не — отвръщам. — Но сега вече наистина ги познавам.

Обръщам се да погледна Бърт, но него го няма и известно време се питам дали изобщо го е имало.

Качвам се в спалнята си на третия етаж и се преобличам в тъмен панталон и тънък черен пуловер, след това вземам лимузината към „Гардън“. Момчетата са вече в ложата и са изцяло заети със себе си. Хелена е великолепна. След концерта се промъкваме през бетонните тунели към пещерообразната зелена зала, където ги запознавам — ококорени — с Хелена и петте танцьорки, които й акомпанират в шоуто. След като предоставям за вечерта лимузината си на Алън и Мартин и на танцьорките, аз се качвам в дългата черна кола, която очаква Хелена и се завръщаме в къщата на Пето авеню.

Хелена си взема душ, аз се събличам и я чакам в леглото в мрака. Тя идва, дългата й коса е влажна, облечена е в червен комбинезон. Аз бавно го събличам през главата й и прокарвам длани по цялата дължина на стройния й, мускулест торс.

— Защо предпочиташ да станеш? — пита тя закачливо и шепнешком.

— За да мога да получа триизмерно усещане — отвръщам. — Не искам да пропусна нищо.

— Отпред и отзад — казва тя.

Зъбите й блестят на слабата светлина, която се процежда от банята.

Тя се извръща от мен, извива гърба си като лък и ме привлича към себе си, посяга зад гърба си и голата й ръка се плъзва около врата ми. Обръща глава и устните ни се сливат.

После, когато телата ни са хлъзгави от потта, аз лежа и дишам тежко, а бузата й лежи върху корема ми. Питам я дали е уморена, а отговорът е тихо похъркване. Галя косата й, все още влажна от душа, но вече в пълен обем и хлъзгаво гладка.

Измъквам се внимателно изпод нея, преминавам по дебелия ориенталски килим към гардеробната и обувам чифт дънки. Навличам тъмна тениска и обувки за шофиране, пристъпям тихо по виещите се спираловидно стъпала, плъзнал ръка по гладките мраморни перила. Малка настолна лампа пред библиотеката осветява мъждиво коридора на първия етаж. Тежката бронзова дръжка на вратата е хладна и изтраква, когато я завъртам, за да изляза в нощта.

Минавам покрай шадравана и белите светлини, поставени върху каменните колони на портата; паркът отвъд авенюто е тъмен като мастило. Подушвам дим от пура и виждам оранжевата точица на огънчето й. Тази картина ме връща към онази нощ, когато занесох писмото на Роджър Уилямсън. Сърцето ми пропуска един удар, космите на врата ми настръхват. Тръгвам срещу онзи, който стои там и наблюдава къщата ми.

Докато прекосявам улицата, започвам да различавам огромния силует на пушача, застанал пред ниската каменна стена, която огражда парка. Когато пурата просветва отново, кракът ми е стъпил върху бордюра и виждам кръглите бузи и присвитите очи на приятеля си.

Издишвам въздуха от гърдите си и казвам:

— Закъсня.

— Знаеш ли, тук се случват доста неща — отвръща той, извръща глава и посочва с брадичка парка. — Лоши неща. Но и хубави неща. Обичам да се разхождам там, но не по пътечката.

— Обзалагам се, че изкарваш акъла на сума хора.

— Те не ме виждат — отговаря той и дръпва от пурата си. — Аз съм индианец. А ти би трябвало да спиш.

— Хайде — казвам и тръгвам по тротоара към Музея на изкуствата „Метрополитън“. — Когато човек е преживял онова, което ми е минало през главата, не му се иска да губи времето си в сън.

— Свърши ли онова, което възнамеряваше тази вечер? — пита той и поема подире ми.

— Алън и приятелят му бяха впечатлени. Особено, когато се запознаха с Хелена.

— Тя наистина е впечатляваща — казвай той. — Учуден съм, че я пускаш да обикаля така страната.

— Тя е звезда, Бърт. Това правят звездите. Турнета.

— Забелязвал ли си изобщо как те гледа, когато трябва да тръгва?

— Виждал съм я.

— Как сякаш й се иска да я спреш?

— Защо трябва да го правя?

Той ме поглежда, след това мушка ръце в джобовете на якето си. Огънчето на пурата просветва, след това той издиша дима.

— Не е ли подобно разхождане просто загуба на време? — пита той.

— Това е начин на живеене — отвръщам. — Особено ако имаш още една от тези, кубинските. Чуваш ли вятъра в дърветата?

— Ето — казва той и бърка в джоба на дънковото си яке.

Спираме пред железния стълб на една улична лампа и той ми подава огънче. Аз вдишвам богатия аромат и оставям дима да стигне до дъното на небцето, след което издишвам и гледам как синкавата струйка се издига бързо.

Пушим и вървим, без да говорим, докато не стигаме до стъпалата на масивната сграда на музея. Ярка светлина облива високите колони и цветните плакати над тях, всеки с размерите на грамадни камиони. Единият съобщава за изложеното съдържание на египетска гробница, друг за златните яйца на Фаберже, изработени за руския цар, третият — за изложбата на Рембранд.

— Можеш ли да си представиш да опиташ да се промъкнеш в този музей и да откраднеш картина? — питам.

Бърт оглежда сградата от край до край, след това отгоре до долу, челото му е смръщено. Огънчето на пурата му просветва и той издишва кълбо дим.

— Човек трябва да има огромно въображение, за да го направи — казва най-накрая.

Кимам:

— Познавах един човек с такова въображение.

— Какво се случи с него?

Поклащам глава и казвам:

— В крайна сметка то го уби.

Поемаме обратно към дома и след известно време Бърт ме пита:

— А дали ще убие и теб?

— Не — отвръщам и изваждам пурата от устата си. — Не аз съм човекът, за когото трябва да се безпокоиш. Но има някои хора, които ще сметнат, че ако ги убият, ще са извадили голям късмет.

42

— Излизам да потичам — каза Лексис на прислужницата си.

Облечена е във велурен анцуг и маратонки, косата й е завързана на конска опашка.

Момичето кимна, без да вдига глава от работата си. Вместо да вземе асансьора, Лексис тихо отвори вратата към стълбището, погледна зад гърба си и тръгна надолу. Излезе навън през сервизната врата отзад и затича по алеята. Когато стигна до улицата, огледа се преди да завие надясно и да се насочи към вонята, бълваща от изхода на метро станцията на Трето авеню.

Когато стигна до площадката, погледна към стъпалата. Дойде влак номер пет и тя изчака до последния миг, преди да се качи, вратите едва не приклещиха крака й. Люлееше се във вагона и разглеждаше лицата на пътниците. Слезе на 77-а улица. Трафикът бе тежък. Последните отгласи на часа пик. Дори тротоарите бяха изпълнени с тълпи от хора и затова тичането й бе съвсем бавно, докато не стигна парка. Пое, криволичейки на юг, гледаше да избягва основните алеи, като от време на време се оглеждаше през рамо.

Листата на дърветата шумоляха над главата й от лекия ветрец. В езерото се обади патица, отлетя в сумрака и крясъкът й отекна от стената, ограждаща парка от 59-а улица. Лексис се огледа назад към сенките, които се бяха сгъстили. Знаеше, че Франк обича да държи под око хората, които са близо до него. Като погледна отново напред, я стресна един бегач, който тичаше срещу нея.

Хотел „Плаза“ показваше бялото си лице през дърветата, осветено от светлини, които сякаш обгръщаха в пламъци зеления му покрив. Лексис подуши миризмата на конете и се сети за времето, когато предприемаше с Алън дълги разходки с карета из парка. Наемаха карета на всеки негов рожден ден, докато не изпълни петнайсет години и вече си имаше гадже. Традиция само за тях двамата. Сети се и за други традиционни неща. Четенето вечер преди лягане. Посещенията на изложби в съботните следобеди. Ранни закуски в „E.J’s“, докато Франк още спеше.

Един млад кочияш с цилиндър я погледна от високата капра на бялата си карета и раздрънка кожените си дизгини.

Пред нея се появи дългият приведен гръб на Корнъл Рикс. Седеше в бара „Оук рум“, наведен над мартини, което разбъркваше разсеяно със сламката и се оглеждаше ту вляво, ту вдясно. Върху плота от тъмно дърво пред него стоеше купичка ядки. Както и повечето хора в бара, бе облечен в работен костюм. Беше сив, а вратовръзката му на тъмночервени и сини райета, бе прикрепена с игла с емблемата на Харвард.

— Благодаря ти, че дойде — каза Лексис, когато застана зад него.

Бледите му бузи се зачервиха и тя усети как стомахът й се свива.

— Извини ме за тази тайнственост — продължи тя.

— Няма нищо. Заповядай — рече той и плъзна високото си столче към нея.

Лексис огледа посетителите и попита:

— Бихме ли могли да се оттеглим в някое сепаре?

— Разбира се — каза той.

Проправи си път до собственичката, наведе се към нея и говори известно време нещо на ухото й. Тя кимна, взе две менюта, премина през навалицата и ги настани в едно сепаре с кожена тапицерия. Колкото светлина имаше, тя сякаш се поглъщаше от тъмната ламперия около тях.

— Водя тук губернатора, когато е в града — каза й Корнъл със зъбатата си усмивка, докато се настаняваха. — Тъй че съм готов за работа.

Лексис се насили да се усмихне, но усмивката й бързо се стопи. Корнъл се наведе над тъмната дървена маса и тя усети джина в дъха му.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита той с гърлен глас.

— Знам, че Франк е един от големите спомоществователи — рече тя, сведе поглед към ръцете си и кимна.

Той също отговори с кимане и каза.

— Затова съм тук.

— Би ли могъл обаче да помогнеш само на мен? — попита тя, вдигна глава и сниши тона си. — Без да казваш никому?

— Нещо… нещо като услуга, за която Франк не бива да знае, така ли? — попита Корнъл.

— Да.

Той се облегна назад, усмихна се и каза:

— В политиката, когато някой те покани да изпиете по едно кафе, то е, защото иска те помоли за нещо лесно. В повечето случаи питиетата означават, че се иска нещо по-съмнително. Но ти не си в политиката, затова не бях сигурен.

— Всичко при Франк е съмнително — рече тя.

Ръцете й бяха студени и влажни и тя ги мушна между краката си и кожената тапицерия на седалката. Тихият ромон на разговорите в бара бе смутен от високия кикот на някаква жена.

— Не и при теб обаче — каза той. — Ти не си съмнителна. Ти си самата загадъчност.

— Няма нищо загадъчно — отвърна тя и прехапа долната си устна, докато вдигаше брадичка.

— Не съм искал да кажа нищо лошо — рече той и вдигна ръце, преди да поеме новото си питие.

И добави:

— Разбира се, че мога да ти помогна.

Лексис пое дълбоко дъх и бавно издиша. След това изригна във водопад от думи:

— Има един мъж, когото всички познавахме. Франк. Боб Рангъл. Аз. Беше преди двайсет годни. Получи доживотна присъда без право на помилване за убийство на жена. Стриптийзьорка. Искам да разбера какво е станало с него. Къде се намира. Дори дали е още жив. Можеш ли да го направиш за мен?

— Това ли е? — попита той.

— Да. Това е.

— Как се казва?

— Името му е Реймънд Уайт — отвърна тя. — Беше през 1984-а. В Сиракюз.

Рикс сви рамене и каза.

— Това съвсем не е трудно. Ако е получил доживотна без помилване, значи лежи в някой затвор.

Лексис сви устни и кимна:

— Просто искам да съм абсолютно сигурна, че…

Рикс вдигна ръка и рече:

— Моля те. Губернаторът неслучайно ми има доверие. Всяка информация, до която се добера, ще е само за теб.

43

Извънградската част на щат Ню Йорк през лятото е красива по много начини. С водопадите и студените и бистри води на езерата си. С древните планини — в края на веригата на Апалачите. Нагънати хълмове с жълто жито, смарагдова люцерна, шумолящите стъбла на царевицата. Лозя. Каменни къщи. Усамотени селски къщи със засенчващи ги стари дървета и с отличен изглед към околността. Но за мен нищо не е по-впечатляващо от божествената гледка.

Самолетът ми G-V завива на север при приближаването на летището на Сиракюз и аз виждам блещукащите медни на цвят ръкави на езерата Фингър, които се протягат към Бъфало и отразяват залязващото слънце. Виждам Онтарио — голямото езеро с почти океански приливи и отливи и ледени дълбини, идеално за охлаждане на ядрени реактори, които бълват бялата си пара към синьото небе. И оттук сънливата омара, разноцветните парцали на нивите и килимът от широколистни гори в пълния му блясък, изглеждат идеалното място един великан — или самият Бог, — да се изтегне и да подремне някой и друг век.

Обръщам се към Бърт и го виждам, че е извил врат да види нещо през прозорчето от другата страна на самолета.

— Накъде гледаш? — питам.

— Към дома — отвръща. — Мисля.

— Ей там е — казвам му.

— Там долу прилича на зайчарник — отговаря той, премества масивното си туловище върху коженото кресло и сбърчва нос. — А ние сме го притежавали изцяло.

— Говориш като бледолик — казвам му. — Май не биваше да подстригваш косата си.

Бърт опипва късите кичури черна коса, които сега се спускат едва до яката на ризата му.

— Знаеш какво имам предвид — казва. — Знам, че никой не може да притежава земята, но ако някой може да каже, че е неин собственик, това са акуесасните.

— Като си говорим за нашия народ — казвам, разкажи ми за нашия храбър приятел Андре и за прекръстения Русо. Каза, че имаш лоша новина за тях, но повече не сме говорили за това.

— Защото беше много зает — отвръща той и присвива очи, — досущ като вожд, който се готви за война, вожд, който не иска да слуша никого, освен себе си.

— Бърт — казвам, — струва ми се, че ревнуваш.

Бърт се мръщи и отвръща:

— Просто повече ми харесва, когато бяхме само аз и ти и ги нямаше тези бледолики с костюми и дипломатически куфарчета и слънчеви очила и с онези жици, дето стърчат от ушите им. Ей тъй сме изгубили всичко — продължава той и забива нос в прозореца. — Когато нашите вождове са се вслушвали в съветите на шпионите на бледоликите.

Бърт говори по този начин, когато е уморен. Понякога си мисля, че преиграва с една култура, за която знае само от шепнещите гласове в миналото.

— Струва ми се, ти каза, че не се вслушвам в никого, освен в себе си — едва сдържам широката си усмивка.

— Е, поне в мен не се вслушваш — отвръща той и кима рязко, след което скръства едрите си ръце пред масивния си гръден кош.

— Добре, лечителю — казвам, — разкажи ми историята на Андре, а след това ми дай съвета си.

Бърт ме поглежда с ъгълчето на окото си и казва с известна доза доволство:

— Твоят план да преобразиш онази бяла змия Русо беше като пръдня във въздуха. Той взе парите, които му даде и какво направи? Ремонтира ли хотела си, плати ли си заема? Не, направи онова, което ти го помоли да не прави. Сключи сделка за наркотици, та всяко дете от „Трууей“ до канадската граница да живее колкото една врана.

— Колко дълъг е животът на една врана? — питам.

— Седем години. И не ме прекъсвай като използвам индианските си клишета. Както и да е, нещата обаче се подреждат по-добре. Той вкарва Андре в сделката.

Усмихвам се.

— Андре ли?

— Да, двамата уреждат една покупка от хаитяни от южната част на щата, сделката се разсъхва и Андре ликвидира двамина хаитяни. Добре, полицията знае, че Русо не е стрелецът, защото самият той е с куршум от същия пистолет в бедрото, но го закопчава за сделката с наркотиците и съответните аксесоари и той е навън под гаранция до процеса.

— А Андре?

Бърт свива рамене и отвръща:

— Той си е в резервата. И няма да го сполети нищо, ако Русо си държи устата затворена. Акуесасните са суверенна нация. Знаеш го. Нашият народ няма да го предаде. Ние предаваме някого, само ако става дума за нашите планини, езера и потоци.

Кимам и си наливам малко минерална вода върху глътка лимонов сок и кубчета лед, докато осмислям новината.

— Виждаш ли — казва Бърт, — като не питаш никого. Това е.

— Искам да се срещна с Андре. Мисля, че имам работа за него. Виж дали можеш да го намериш, преди да сме кацнали в Ню Йорк.

— Не знам дали би искал да напусне.

— Изпрати му пари и му обещай още. Андре винаги е искал да бъде богат и прочут — казвам и поглеждам отново през прозорчето, тъй като се снижаваме. — Искаше да бъде рокзвезда, помниш ли? Разкажи му какво съм направил за Хелена. Кажи му, че имам предложение и за него… И ще дойде.

Като наближаваме летището, не мога да се сдържа и да не потърся с очи кариерата, на която баща ми работи толкова години. Там си е. Една зееща рана върху земята. Малки жълти машини пълзят навън и навътре, досущ като личинки, ако се изключат следите им от талази прах, оцветени от късното слънце.

На пистата ни чака нает черен кадилак. Аз шофирам до една сграда с офиси в центъра на Сиракюз. Вместо да се отправим към фасадата й, поемаме по сенчестия път покрай контейнерите за боклук около сградата. Господин Купър, агентът на „Ванс Интернешънъл“ е на средна възраст с тъмна къса коса, безукорно чиста бяла риза и тъмносин костюм. Стои и ни чака до вратата, осветен само от една халогенна лампа. Затваря клетъчния си телефон и се ръкува с нас.

— Той би трябвало… — започва агентът, но преди да успее да свърши, вратата се отваря и се появява един жилест стар мексиканец с торба боклук.

— Това е господин Оройо — казва Купър.

Протягам ръка. Старикът ме поглежда и примигва, преди да я поеме. Ръцете му са малки и с изкривени пръсти.

— Благодаря ви, че дойдохте да говорите с нас — казвам. — Господин Купър казва, че сте работили за Дийн Вилей в къщата му край езерото.

Оройо прехвърля торбата от едната си ръка в другата и кима.

— Той знае, че няма да пострада, нали? — питам Купър.

— Да — отвръща той. — Говорих с него.

— Господин Оройо?

— Си — казва той и забива поглед в краката си. Заговорва на испански и Купър превежда.

— Работил е за Вилей. Видял го онази нощ.

— Нощта, в която жена му се е удавила?

Оройо ме поглежда и кима.

— Ударил ли я е?

Оройо кима, потреперва и думите ми рукват.

— Чул я да пищи — казва Купър. — Удрял я много пъти. С бейзболна бухалка. След това я качил във ветроходната яхта и я изтеглил на влекало с катера. Когато се върнал, бил без яхтата.

— И не е бил сам?

Оройо говори, а Купър превежда:

— Не. Тя била с него.

— Новата му жена?

Купър говори нещо със старика, след това обяснява:

— Тогава тя му била любовница.

— И разполагате с бухалката? — питам Купър.

— Тя е била заровена в градината точно там, където той каза — отвръща Купър. — Кръвната проба съвпада. Трябва да ексхумираме трупа й и да направим ДНК тест.

Обръщам се към градинаря:

— Не ви обвинявам, господин Оройо, но можете ли да ми обясните защо не казахте всичко това на полицията?

Оройо изглежда смутен и Купър превежда.

— Вече ми каза. Той не бил там да говори. Бил там да работи, да коси трева. Да сее цветя. Да работи, а не да говори. Това прави и сега. Работи. Не обича тези приказки…

Оройо вдига капака на контейнера за боклук, повдига торбата си и я мята, след което затваря капака с трясък.

— Той знае ли, че го намерихме заради чека за десет хиляди долара, който Вилей му е написал след смъртта на жена си?

— Съжалявам, господин Коул — казва Купър и повдига рамене. — Но той се придържа към версията си. Че това е премия за добрата му работа. Каза, че така правели американците.

Купър подава на Оройо плик, за който знам, че е тъпкан с пари, и без да ме погледне старикът се връща вътре.

— Ето докладът на лабораторията за бухалката, както и докладите на полицията и на съдебния лекар — казва Купър. — В тях се твърди, че се е заплела в такелажа. Онази нощ имало силен южен вятър, който блъскал лодката и трупа в някакъв каменен кей доста време. Ето защо навярно не са заподозрели нищо, след като е строшил главата й.

Вземам плика от него и разглеждам известно време докладите на синкавата светлина.

— Не знам какъв свидетел ще бъде — казва Купър и сочи с глава към вратата. — Струва ми се, че ще ви бъде нужен, поне да направи връзката с бухалката, но инак бе трудно дори да го накарам да направи това.

— Не се безпокой — казвам, — няма да му се наложи да свидетелствува.

— Уф, така както ни обяснихте нещата, си помислих, че ще се опитате делото да влезе в съда.

— Ще влезе — казвам, докато прибирам книжата в плика. — Той сам ще се осъди.

Купър ме поглежда неразбиращо. Благодаря му и си тръгваме.

44

Качвам се на 690-запад и напускаме града покрай езерото Онондага. Когато бях млад, това бе най-замърсеният водоем в света. Ако човек застанеше на върха на хълмовете от шлака, можеше да подуши отходните води, които кипяха в плитчините. Най-лошото беше обаче онова, което не се виждаше. Езерно дъно, върху което къкреше гнойна яхния от мръсотия, отровена с живак и оловна тиня.

Чета, че в наши дни вече го оздравяват. Драгират. Каптират. Пречистват каналните води. Изсмукват отровата с помпи така, както се прави след змийско ухапване.

Слънцето отдавна е залязло и заревото в розово и тъмночервено на запад се отразява върху развълнуваната вода и я обагря в кървавочервено. Свалям прозорчето и подушвам въздуха. Нищо.

Бърт откъсва поглед от водата, поглежда ме и казва:

— Казват, че вече можело да се лови риба в него.

— Не бих го направил.

— Аз — също. Не и за ядене. Ей, пропусна отбивката.

Минаваме край надлез, който води към Скениателис.

— Има едно място, което искам да видя пътьом — обяснявам му аз.

Качваме се на „Трууей“ и слизаме от магистралата при Уийдспорт, след това навлизаме в Обърн. Затворът грее, осветен от халогенните прожектори и аз извивам глава към него, докато се носим покрай стените му. Минавам по моста и спирам на паркинга срещу ресторанта на Кърли. Слизам и Бърт ме последва. Вървя към мрачната гора, преминавам по моста, където бе убит Лестър. Долу водата ромоли през скалите. Подушвам гъстите треви по бреговете. Над високата тринайсет и половина метра стена се вижда силуетът на надзирател, който върви от едната остъклена вишка към другата. Стъпва с един крак върху долното перило и се навежда към двора, облакътен на горните перила.

Би могъл да бъде онзи тъмничар, който уби приятеля ми. Думите на Лестър звънят в топлата нощ.

„Би могъл да си живееш живота. Това не е ли достатъчно, за да пожелаеш свободата?“.

Слушам ромона на водата и усещам полъха на нощта около себе си. Притежавам красива жена, която ме обича, и съм безумно богат. Прокарвам длани по ронещата се стена, пръстите ми докосват хладните гладки камъни, които се подават изпод неравния бетон. Думите на Лестър продължават да звучат в съзнанието ми и аз прошепвам:

— Да, така ще бъде.

— Да не би да си лежал тук, или нещо такова? — избучава тихо Бърт.

Кимам, без да откъсвам поглед от стената. След това го поглеждам и казвам:

— И защо да рискувам да лежа още?

— За какво говориш?

— Искаш ли да пийнем нещо?

— Разбира се.

Прекосяваме улицата, като едва избягваме един очукан пикап с развален ауспух, и влизаме в „Кърлис“. Момичето на входа — едра блондинка с викингски плитки и дебели устни — ни се усмихва и кима, а ние се насочваме към бара. Хората там са подредени в редици по трима-четирима в дълбочина, но Бърт си пробива път и се пресяга над няколко глави, за да вземе двете бири „Молсън голдън“ от бармана.

Бирата изсъсква в устата ми. Стомахът ми е празен и тя веднага атакува главата ми, отпуска напрегнатостта в гърдите. Повтарям си думите на Лестър и клатя глава. Когато усещам нечий лакът в гърба си, приближавам повече към Бърт. Онзи, който е зад гърба ми, заема освободеното пространство и аз получавам нов удар с лакът на фона на изригналия смях.

Обръщам се и вдигам ръце, готов да отблъсна онзи, дето ме сръга, и виждам три униформи. Тъмничари от затвора, дошли да изпуснат парата. Синкавата четина по бузите на онзи, който ме сръга, предизвиква повдигане в стомаха ми. Той се обръща да ме изгледа свирепо и цялото ми тяло изтръпва. Синята брада.

Той казва:

— Проблем ли имате?

— Ти ще имаш — изръмжава Бърт, избутва ме настрани и изпъчва корем към Синята брада, — ако не се държиш възпитано.

Когато погледът на Синята брада се отмества от мен, разбирам, че не ме е познал и страхът ми се изпарява. За него аз съм просто турист, слабак, който може да бъде сплашен.

— Този тип ме бутна — казва Синята брада, но вече с тон, който е подходящ по-скоро за оплакване и отстъпва от надвисналия Бърт.

Бърт поклаща глава и се извръща. Чувам го да казва под носа си:

— Тъпанар.

Дори след като Синята брада и приятелите му се стопяват в тълпата, продължавам да виждам черните му очи и усещам четината му да дращи ухото ми. Гаденето ми бързо се превръща в омраза, след това завира до ярост и трябва да изляза. Изхвърчавам през вратата в нощта и поемам дълбоко дъх и миризмата на треви. Лестър грешеше. Не е достатъчно да си свободен. Правилото за безпощадното отмъщение е също толкова валидно навън, колкото и вътре, в затвора.

Когато с Бърт стигаме в Скениателис, вече е тъмно. Хора с къси панталони и с пуловери завързани на врата се разхождат по тротоарите. Уличните лампи на стълбове от ковано желязо светят досущ както преди, когато градчето е било спирка на „Пони експрес“. Пред нас е паркът „Шотуел“ на брега на езерото, тясна, зелена морава между улицата и водата. Хората са постлали одеяла под високите смърчове, за да могат да слушат старомодния духов оркестър, който е разположен в големия бял белведер. Лодки, пълни с цели семейства, се люшкат по водата, закотвени наблизо до шоуто.

Малко преди да наближим двестагодишната странноприемница „Шърууд“ забавям крачка и завивам по „Уест лейк стрийт“. Бърт се размърдва на мястото си.

— Няма ли да отседнем там? — пита и кима към странноприемницата.

— По-нагоре.

Бърт замълчава.

Покрай улицата се издигат къщи като джинджифилови кейкове или дървени сгради от началото на века. Пред нас пътят става по-тъмен и завива надясно. Намалявам скоростта и чувам тихия стон на Бърт, когато завивам между двете колони на железните порти, отворени, за да ни посрещнат с добре дошли. Докато другите сгради на улицата са нарочно осветени, ние караме по криволичеща алея под тъмните сенки на извисяващи се кленове и виждаме само неясните очертания на къща пред нас.

— Това е неговата къща, нали? — пита Бърт.

— Чия? — отвръщам спокойно, спирам колата и изгасвам светлините.

Изшиленият покрив на мансардата и кулата в стил „Втората империя“ оформят назъбен силует на фона на нощното небе. Старите дървета, чепати и шумящи, се надвесват над нас и над прозорците. Верандата е хлътнала в единия си край и дори в нощта може да се види белещата се бяла боя върху моравата.

— Баба ми разказваше приказката за Уендиго — казва той. — Чувал ли си я? За птичия дух, който връхлетява хората нощем и ги отвлича? Уендиго влачи жертвите си току над върховете на дърветата, докато краката им се превърнат в кървави пънчета.

Встрани от къщата една откъртена врата с мрежа потраква от вятъра. Ръждясалите й панти тихо стенат.

— Това е една крайезерна къща.

— Прекалено тъмно е — казва той. — Ако ти не вярваш в духове, човече, аз вярвам.

Бърт се навежда към мен от седалката си. Виждам големите кръгли повърхнини на бузите му на зелената светлина на дигиталния часовник.

— Той я е убил тук, нали? — пита.

— Е, и?

Бърт въздъхва шумно и се свива на седалката си. Една светулка примигва из тъмното като в рог пространство пред предното стъкло, а аз едва сега подушвам миризмата на новата тапицерия на колата и на препарата за почистване на килимчетата й.

— Усещам я — казва Бърт.

Той вече диша тежко и на светлината на часовника виждам разширяващото се петно мъгла върху предното стъкло. Откъртената врата продължава да скърца.

— Добре — казвам и отварям вратичката си. — Хайде. Ще прекараме нощта тук. Трябва да го преодолееш.

— Но защо? — пита Бърт, уловил се за арматурното табло така здраво, сякаш ще се блъснем всеки момент.

— Утре заран в седем ще се срещна със строителен предприемач и с още един мъж, който ще монтира електронното оборудване. Ще поправим тази къща — казвам, — и искам ти да останеш тук и да гледаш да стане наистина бързо. Най-много за един месец. Искам да наемеш персонал и добър готвач.

— Подмяна на ВиК инсталациите, нещо такова?

— Не — отвръщам. — Цялостно обновяване. Имам плановете.

— Никога не може да стане за месец.

— Плащаш десет пъти повече; отколкото обикновено струва. Двайсет пъти. Петдесет. Сто. Хората ще направят всичко, ако им предложиш достатъчно пари. Ти ще го направиш.

— Защо е това бързане?

— Ще имам гости — казвам, — и искам всичко да е наред… за тяхното завръщане.

45

Да бъде конгресмен не е било достатъчно за Боб Рангъл. Предполагам, че никога не е имал самочувствието, че хората, чиито задници е трябвало да целува, са го уважавали. Искал е да бъде един от тези, чиито задници другите целуват. И сега е такъв.

Рангъл бе превърнал връзките си от Капитолийския хълм в пари на Уолстрийт. Хедж фондове. Високорискови. Високопечеливши. Достатъчно печеливши, че да привлече втора съпруга на име Кейти Вандерхорн. От старите пари на Ню Йорк. Сума покани за всички подходящи събития. Голяма репутация от фамилното име, малко останали семейни пари.

Кейти Вандерхорн — която е запазила името си — проявява необичайна слабост към приятеля на Алън и мой скорошен познат Мартин Дебрей. Дебрей очевидно е в добри отношения с Рангъл, както и с госпожата му, защото едно телефонно обаждане на Дебрей е достатъчно, за да се озова на верандата на Рангъл, която гледа към океана в Ийст Хамптън.

— За Рангъл ли работиш? — питам Дебрей, докато нагласявам слънчевите си очила и се настанявам в голямо ратаново кресло, обърнато към океанския прибой.

Усещам солта на сутрешния бриз, който охлажда голите ми крака. Водораслите шумолят върху дюните под слънцето, което ту се появява, ту се скрива зад белите кълбенца на облаците, пръснати по небето. А то е с най-блед син цвят. Тук сега е приятно, но махагоновата настилка и кедровите перила, които обграждат басейна, са придобили сив цвят от жестокото лятно слънце.

— Не — отвръща той с престорена усмивка. — Съвсем не. Понякога работим заедно. Всъщност аз управлявам взаимен фонд на „Чейз“ и понякога Боб ни осигурява инвеститори.

— Значи ще ме запознаеш с него от професионална гледна точка — казвам.

— Като приятел — отвръща Дебрей, който седи срещу мен и усмихнат кръстосва крака.

— Благодаря ти.

— Най-добрият бизнес, който някога съм правил, е ставал тук, в двата Хамптъна. Тук се създават връзките, а нали бизнесът е именно това?

— Понякога. Понякога става дума за резултати.

Дебрей гледа през рамото ми. Усмивката му се разтегля с една степен и той скача на крака.

— Сет — казва той и улавя под ръка жена на средна възраст с кестенява коса, — запознай се със съпругата на Боб — Кейти Вандерхорн.

Изправям се и поемам ръката й, преди да се взра в жълтите й очи.

— Много ми е приятно — казвам. — Слушал съм толкова много за вас, госпожо Вандерхорн.

— Познавам едно семейство Коул — отвръща тя. — От Бостън. Бостънски Коул ли сте?

Има високите скули на манекенка, кожата върху лицето й е опъната здраво. Лъскава и гладка за разлика от надиплените бръчки по шията й. Вдигнала е високо брадичка и е с изправен гръб. Кестенявата й коса е гъста и дълга, облечена е в халат, който е разтворен така, че да показва модния й цял бански костюм и впечатляващата гръдна обиколка, която също изглежда е минала под хирургическия нож.

— Не бихте могли да познавате моето семейство — отвръщам. — Корените му са от Белгия. Моят прапрапрадядо е бил дребен благородник, който е намерил начин да скъта фамилните пари за четири поколения напред.

— Необичаен начин да се отстоява едно фамилно име — усмихва се тя.

— Да, но е интересен и ефективен начин да се натрупа невероятно богатство.

— Пари, пари… Звучите ми като Боб.

— Мисля, че ще установите, че имам и добри маниери — казвам. — Надявам се. Хората казват, че ако използвам дори частица от репутацията ви, ще бъда добре приет навсякъде в Ню Йорк.

Тя подсмърча леко при тези мои думи, разтваря пръсти и поглежда ноктите си.

— Мартин ми каза, че сте купили „Джетс“.

— Да — отвръщам. — Реших, че след като ще живея в Ню Йорк, трябва да притежавам отбор.

— Аз пък харесвам тениса — казва тя с неубедителна усмивка. — Доколкото разбрах, с Боб ще разговаряте по работа. Тогава ще ви оставя насаме.

— Надявам се някой път заедно със съпруга си да се присъедините към мен на вечеря.

— В това отношение съм старомодна — казва ми тя. — Ако Боб каже, че ще вечеряме с някого, значи ще вечеряме.

След това хвърля един бърз поглед на Дебрей и тръгва по частната си дървена пътечка към плажа, където някой вече е издигнал шатра на синьо-бели райета.

Погледът на Дебрей пробягва по голите й крака и перфектно оформения й задник, след което се усеща, че го гледам, и се изчервява. Един глас откъм къщата ни кара и двамата да се обърнем.

— А, вече сте се запознали с жена ми.

Това е Рангъл, лицето му е по-изопнато от всякога. Черните му очи са едва-едва раздалечени от онзи остър нос; голямото богатство го е направило добродушен. Има малък мустак и косата му е боядисана така, сякаш се е опитвал да заприлича на жена си, но вместо да е кестенява, тя е някаква странна смесица от оранжево и черно. Темето му е покрито с кичур от същата тази коса, причесана откъм дясното му ухо. Стиска дългите пръсти на лявата си ръка в юмрука на дясната. До него се издига сателитна чиния.

— Мартин — казва Рангъл, — запознай, моля те, новия си приятел с Дани.

— Разбира се — казва Дебрей и ме запознава с младото момиче — студентка, за която знам, че е дъщеря на Рангъл от първия му брак. Тя е ниска, с тъмна коса и с тяло, което е стегнато и с достатъчно извивки.

Момичето ме поглежда и свежда очи, докато се ръкуваме. В погледа й се мярва жадно пламъче, а усмивката й едва-едва разкрива малките остри зъбки, които е наследила от баща си. Сваля халата си, извива леко гръб и наперено се отправя към едно кресло. Току над извивката на задничето й има малък татуиран паяк. Сяда и започва да маже с крем загорелия си корем.

— Втори курс е в „Пен“ — обявява Рангъл и се ухилва толкова широко по посока на дъщеря си, че ъгълчетата на очите му изчезват в паяжината от бръчки, а зъбите му блясват на слънцето. — Само шестици, отгоре до долу и момчетата се редят на опашка пред нея, досущ като аеропланите на летище „Ла Гуардия“.

— О, така ли? — казвам. — Доколкото си спомням, Мартин ми спомена, че излизала с Алън Стефано.

Въодушевлението на Рангъл се стопява. Поглежда ме с полуусмивка и казва:

— Нищо не разбирате от млади момичета. Този месец се сгодява за един, следващия месец се жени за друг…

Усещам как лицето ми се изопва, навеждам настрани глава и поглеждам сурово Рангъл. В един момент се чувствам повече като мишката, отколкото като котката, но това не може да бъде.

— Не ме разбирайте погрешно. Алън е добро момче. Но мисля, че съм отгледал дъщеря, която разбира колко важна е репутацията. Бащата на Алън също се справя добре, но се намира твърде далеч от списъка на Кейти за коледното парти.

Доброто му момиче ме поглежда, усмихва се; и прехапва долната си устна.

— Доколкото разбрах, майката е малко странна — казвам.

— Художничка — отвръща той и кимва. — Много симпатична обаче. Но нека седнем да пийнем по едно преди обяда.

— Татко — казва момичето и заслонява с длан очи от слънцето. — Искам едно питие. Ще ми донесеш ли?

— Разбира се, котенце — отвръща Рангъл.

Моли ни да останем по местата си, отива зад тиковия бар да направи едно питие трепач на дъщеря си, след това изприпква на верандата да й го поднесе. Бледите му тънки крака се подават изпод шортите в защитен цвят и се движат с неловката походка на насекомо. Дъщерята го възнаграждава с целувка по бузата. Дебрей се усмихва, сякаш това е в реда на нещата в този дом.

Рангъл се връща с бутилки белгийско пиво „Шимей“ за мъжете и аз отпивам голяма глътка, преди да кажа:

— Ще бъда много прям, Боб. Зная, че правиш пари и искам да инвестирам известна сума, инак нямаше да бъда тук. Разполагам със стотина милиона, които искам да раздвижа, но какво мислиш за руския фондов пазар?

— Руския ли? — казва Рангъл и костеливите му пръсти стискат здраво бирената бутилка. — Имаш ли там хора?

— Ако нямах — отвръщам, — не бих искал да инвестирам там.

Тъмните очички на Рангъл се стрелкат между мен и Дебрей.

— И защо аз? — пита и суче пръсти.

— Необходим ми е американец — казвам. — Човек с голям фонд. Уважаван. Човек, който няма да се страхува да използва информацията, с която разполага. Виждам, че си се справил добре на американските пазари и предполагам, че не е съвпадение по-големият брат на Мартин да работи с Алън Грийнспан10 във Федералния.

— Аз търгувам главно въз основа на интуицията — казва Рангъл с усмивка и разтваря ръце с дланите нагоре.

— А аз предпочитам да търгувам въз основа на информация — отвръщам, без изобщо да се усмихвам. — Ако това не те интересува, аз също не се интересувам. Благодаря за бирата.

Сръбвам от бутилката си и се изправям.

— Сет, Сет, Сет… — казва Рангъл и ме улавя за ръката. — Моля те. Седни. Не бъди чак толкова… Разбира се, че се съм заинтригуван. Ние просто трябва да поговорим за това. Заинтересуван съм. И двамата сме, нали, Мартин?

— Да, така е — отвръща Дебрей.

На обяд Кейти и Дани се присъединяват към нас и аз разказвам на всички за Андре Каспаров, руски княз, чието семейство е избягало от революцията и е оцеляло чрез коварство и коравосърдечност в Белгия. Споменаването на благородническите имена привлича вниманието дори на Кейти. Андре, обяснявам аз, е получил образованието си благодарение на американското посолство в Брюксел още от малък. Баща му си представял Русия, където възможностите между Изтока и Запада ще създадат невероятно богатство, което ще е в тон с благородното потекло на Каспарови, затова се върнал със семейството си в Москва през 1991-а.

— Истински княз? — пита Рангъл и очите му светват.

— Има ги доста — отвръщам и свивам рамене. — Един руски княз не е като английски принц, но и двамата си остават благородници.

— Разбира се, че много бих искал да се запозная с него — казва той. — Мисля, че и Кейти би искала, Дани — също. Трябва да вечеряме заедно.

Дани се насилва да ми се усмихне и вдига чашата си с шардоне към мен.

— Имам една крайезерна вила в провинцията — казвам на Рангъл. — Доколкото разбрах, и вие сте от този край. Казва се Скениателис. Бил Клинтън ми каза за него.

— Президентът?

— Бившият президент.

— Бях в Конгреса по време на първия му мандат — казва Рангъл. — Не знаех, че си замесен и в политиката.

— Не, само във властта — отговарям. — Както и да е, бих искал да дам една малка вечеря там, с преспиване. Мястото е красиво. Предполагам, знаете. Ще ви откарам дотам със самолета си G-V. На Андре там много му харесва. Бихме могли да завъртим и някоя и друга сделка.

— С удоволствие — казва Рангъл и се споглежда над масата с дъщеря си и жена си. — Това е мотото ми.

Преди да сервират кафето се извинявам и отивам в банята. Насочват ме по дълъг, облицован в дъбова ламперия коридор към малък мраморен параклис със златни арматурни кранове. След като измивам ръцете си, чувам кикот през дървената изолация. Вратата изведнъж се отваря и там е Дани, плажният й халат е отворен, банският й го няма, носи само едни прашки. Тя затваря вратата зад себе си, обгръща врата ми и се полюшва.

— Нямаш ли си някого? — питам.

— Не, аз съм дебютантка във висшето общество — отвръща самодоволно тя. — Правилата ни не са еднакви. Аз обичам да се забавлявам.

— Знам едного, с когото би се забавлявала — казвам. — И не бих искал да ти го съсипя.

— Няма да стане — казва тя. — Той се нуждае от много внимание.

Сграбчвам китката й и я притеглям към себе си, след това минавам покрай нея. В един миг я зървам как стои сама в банята, мръщи се и се ежи. Затварям вратата и се оттеглям.

46

Най-големият събирач на средства за предизборната президентска кампания в САЩ закусва с мен в дома ми в Ню Йорк сити. Седим в трапезарията, която гледа към парка. Той е сприхав конгресмен от Бъфало, който изригва поток от думи и размахва ръце като боксьор, нанасящ серия от ъперкъти. Когато започва да ми обяснява важността на предстоящите избори и запазването на мнозинство в Камарата на представителите и в Сената, аз вдигам ръка.

Съобщавам му каква ще е сделката: пет милиона долара за Републиканския национален комитет срещу възможността да правя препоръки относно бъдещите номинации за Върховния съд. Преди да успее да възрази, го уверявам, че искам само достъп. Не ме интересува дали моят кандидат ще бъде избран или не, искам само президентът да пожелае да ме изслуша.

Закуската свършва. Казва ми, че ще му е нужно да получи разрешение и става от масата.

Аз също ставам и се ръкувам с него, след това изваждам чек от джобчето на блейзъра си и му го подавам. Той поглежда цифрата и малка усмихва изпълзява върху лицето му.

— Ще ви се обадя — казва.

— До края на деня, ако не възразявате — отвръщам аз и го изпращам надолу по стълбите до външната врата. Денят навън е топъл и слънчев, небето е чисто синьо над разцъфтелите дървета в парка.

Поглеждам часовника си. Има време за тренировка, преди да се срещна с Андре и мисля, че това ще ми се отрази добре, ще свали част от напрежението. Не искам накрая да го удуша. Когато влизам под душа, крайниците ми треперят от вдигнатите тежести, от изпълненията на „ката“ и от яростните удари по тежкия боксов чувал.

Успокояващата празнота след физическото изтощение ми помага да се овладея и да не избухна при вида на подигравателната усмивка на Андре и навирената му брадичка. Облечен с дънки и тениска седи, преметнал крака през едно кожено кресло в библиотеката ми. Бърт стои в ъгъла до лавиците с подвързани в кожа книги. Отпуснатите покрай тялото му ръце са свити в юмруци, вперил поглед изпод почти спуснатите си клепки в Андре.

— Много готино място сте набарали, бе смешници — казва Андре, оглежда се и накрая погледът му спира върху мен. — Какво е станало с лицето ти?

Не му обръщам внимание и сядам в креслото с висока облегалка зад писалището си. Скръствам ръце и го гледам, докато той не изсумтява.

— Е, този тъпанар Бърт ми казва, че можеш да ми осигуриш договор за запис, а истината е, че напоследък нямам много предложения, затова съм тук.

Бърт избучава тихо:

— Когато ястребът лети, мишката най-добре да си седи в дупката.

— Ей, майната ти — на теб и на баба ти! — сопва се Андре.

Вдигам ръка и Бърт спира на място.

— Имам работа за теб — казвам на Андре. — Хелена тръгва през ноември на ново турне. Ако свършиш тази работа, ще подгряваш публиката й. Ако те бива, ще ти осигуря договор за два компактдиска с „Върджин“.

Големите черни очи на Андре светват и той пита:

— Чий скапан череп трябва да наритам?

— По-лесно е от това — отвръщам. — Единственото, което трябва да направиш, е да се подстрижеш, да си живееш като принц и да бъдеш любезен към някои мои приятели.

— Какво, да не е някаква педерастка история? Не се занимавам с такива глупости. Какво искаш да кажеш с това „като принц“?

— Не, всъщност става дума за едно момиче. Ще ми бъде много от полза, ако се заинтересува от теб.

— Някоя грозотия ли е?

— Ако щеш вярвай — казвам и изваждам лъскава снимка на Дани от най-горното чекмедже на бюрото си и му я подавам, — но мисля, че това ще ти хареса. Ала аз все пак ще ти платя.

— Тогава къде е шибаният капан? — пита той, поглежда снимката и присвива очи към мен.

— Част от сделката е да не задаваш въпроси, Андре — отвръщам. — Това сигурно ти звучи познато.

— Да, ама ти не си Бонапарт — казва, очите му святкат, стиска силно зъби.

— Точно така. Огледай се. Всичко това не е дошло от бинго. Това е Ню Йорк сити. Тук могат да се случат големи неща. Мога да ти създам кариера на певец с едно щракване на пръстите. Това харесва ли ти, или искаш да се върнеш към бингото?

— Всичко това е съвсем странно, мамка му — казва и прокарва пръсти през косата си. — И защо точно аз?

— Защото си най-подходящ за работата — отговарям, — и защото знам какво те движи.

— Да бе, и какво е то?

— Парите — отвръщам. — Славата. Неща, които мога да ти дам и знам, че ще направиш много за тях. Ако трябва, дори ще убиеш, нали? А аз искам само да изиграеш ролята си. Ти си княз Андре Каспаров.

— Какво, по дяволите…

Обяснявам му ролята. Давам му записи, от които да усвои акцента. Подавам му папка, в която е описана „неговата“ история. Виждам по лицето му, че това допада на творческата му натура. Очите му светват, когато му подавам банкова книжка и портфейл, пълен с банкноти и кредитни карти, както и ключовете на десетстаен апартамент в Сентръл парк Уест.

— Не се забавлявай прекалено много — казвам. — За мен е толкова лесно да ти отнема всичко това, колкото бе лесно да ти го дам. Искам да си пишеш домашните. Наел съм актьор, който да работи с теб няколко седмици. Дръж се добре.

— И защо трябва да ми се доверяваш? Аз съм готов да продам и майка си.

— Обичам рисковете — отвръщам. — Освен това имам приятели, а ти имаш заповед за арест. Не го забравяй. Никога.

Андре е продажен мошеник, но не е глупав. Знам, че няма да мине много време и той ще е готов да се срещне с родителите. Изпращам го и вдигам телефона да уредя значителна промяна в цената на нефтена компания, която търгува на руския пазар. Към четири и половина хедж фондът на Рангъл е нараснал със седемдесет и осем милиона.

Не мога обаче да прогоня Синята брада от мислите си. Гласа му. Усещането за онази остра четина по врата си. Като услуга руските ми приятели се съгласяват да пратят някого към Обърн. Те въртят там оживена търговия с хероин и имат човек, който да подхвърли достатъчно от дрогата в багажника на колата на Синята брада, че да го приберат на топло поне за петнайсет години. Мисля, че това ще му помогне да види недостатъците в поведението си.

Малко преди пет часа телефонът ми звъни. Президентът много щял да се радва да чуе препоръките ми и да ги вземе под внимание, стига да разбирам, че той трябва да постъпи по най-добрия за страната начин. Моля за една последна услуга: някой от президентската канцелария да се обади на съдия Вилей и да му даде да разбере, че президентът се интересува от моите съвети и че съдията може да очаква обаждане от моя страна.

Влиянието на властта върху някои хора все още ме изумява. Оставям Вилей да чака три дни — давам му време да се самобичува и да стигне до полуда във възбудата си — и чак тогава му се обаждам. Той разговаря с мен така, сякаш съм отдавна изгубеното му братче. Каня го с жена му на вечеря в моята крайезерна къща в Скениателис през следващата седмица, а той отвръща, че изгаря от нетърпение.

— И аз имах къща на Скениателис, Боже мой, май беше преди петнайсет години — казва той. — Ходил ли си в ресторанта „Кребс“?

— Не, но съм чувал за него.

— Къщата ти на източния бряг ли е, или на западния?

Усещам напрежение в тона му.

— Мисля, че е на източния — отвръщам.

Той се прокашля и продължава:

— Значи се наслаждаваш на залезите. Моята беше на западния бряг. Всъщност тя принадлежеше на семейството на бившата ми съпруга.

— Не мога да повярвам, че повечето хора не знаят нищичко за това място — казвам. — Първия път, когато го видях, онази прозрачна синя вода ми напомни за Карибско море.

— На времето пиехме вода направо от езерото. Не знам дали още го правят.

— Правят го — отвръщам. — Не си ли се завръщал там?

— Не. Това донякъде е част от предишния ми живот.

— Страхотно — казвам. — Няма нищо по-хубаво от спомените за доброто старо време.

47

Събуждам се плувнал в пот. Гърбът ми е вдървен, пръстите — свити в юмруци. Отварям очи и разбирам къде съм. Понякога, в този момент между съня и разбуждането, си мисля че все още съм в карцера. Обръщам глава върху пухената възглавница, за да изтрия влагата от лицето си. Чаршафите и възглавниците са в пълна бъркотия.

Не обичам да спя. Не само защото понякога забравям, че съм свободен, но и защото вече съм изгубил толкова много време. Вдъхвам уханието на високите борове, които шушнат през прозореца ми и се питам дали гостите ми за уикенда ще усетят миризмата и шумоленето на тези дървета като мен. Питам се дали Лексис би могла да го стори, или помийната яма, в която е избрала да живее, е притъпила сетивата й.

Прогонвам я от мислите си и ставам от леглото. Правя набиранията си на рамката на прозореца, работя докато ръцете ми стават безчувствени. Вече се потя и съм готов за тичане. Спускам се по дървените стъпала, като плъзгам длан по гладките блестящи перила и се възхищавам на ремонта. Фоайето е настлано с нови плочки, а кристалният полилей с размерите на голямо кресло хвърля едри призми светлина върху маслените платна, окачени на стените с ламперии.

Навън се разкършвам няколко минути. Една мъжка синя птица се перчи на върха на дървото си, лястовички цвърчат и пикират в дрезгавината. Поемам леко и с големи крачки надолу по криволичещата алея и поглеждам назад през дебелите кленове към блестящата жълта къща, в двата края на която стоят на пост сини смърчове. Бялата ивица боя, очертаваща стреловидните арки на прозорците и скосеният покрив с нови плочи, е чиста и нова.

Вече съм на асфалта и ме застига колоритна група колоездачи, които карат в колона по един нагоре по полегатия хълм. Вдясно бръмчи трактор, разхвърля оборски тор по нивата. От миризмата ми се свива стомахът, но на върха на следващото изкачване южният вятър гали лицето ми с чистия езерен въздух и виждам на цели двайсет мили южния край на езерото. Няколко триъгълни ветрила се плъзгат напред-назад по водата.

Обичам да тичам без да спирам. Да се потя. Свободен. Да се нося като лодките. Скоро слънцето превръща червеното небе в розово, а после и в бяло, преди да се издигне като ослепително кълбо. Не чувствам нищо. Шумът от дишането ми и постоянно леещата се пот са сякаш някъде далеч от мен. Когато стигам Мандана, малко селце на половината път до края на езерото, обръщам обратно. Бърт се е погрижил персоналът да сервира закуската ми на малката, застлана с ленена покривка масичка на задната веранда. Макар че е гладко избръснат и добре облечен, под кървясалите му очи има торбички.

— Тежка нощ? — питам.

Той ме изглежда сърдито и отвръща:

— Да не би да очакваш да спя добре тук?

— Какво стана с извисяването чрез духа на нощта? — питам. — Нали така казваше баба ти?

— Нощем небето над това място е пълно с врани — казва той. — Утре ще спя. Ако духът на съня дойде.

Отпивам от кафето си и казвам:

— Гостите ни още не са дошли, а ти вече си готов за края.

Бърт сяда срещу мен и разтваря кърпата върху скута си, преди да си вземе парче печена сьомга от платото и да го заръфа като мечок.

— Само се надявам да не отидеш твърде далеч по тази река на мрака, та да не можеш да се върнеш — казва той и ме гледа без да примигне с големите си черни очи. — Защото знаеш накъде води тази река.

— Мисля, че с парите, които имам — отвръщам и отхапвам от препечената филийка, — бих могъл да си купя лодка с мотор.

— Дори моторната лодка не може да върви срещу течението, когато има водопади.

— Мислех си, че ти ненавиждаш този човек…

— Мразя го — отвръща той. — Бих искал до го видя мъртъв, но не бих го поканил да ми гостува, преди да го убия. Освен това не мисля, че трябва да се замесваш с духовете, човече. Ще ги разгневиш.

Поглеждам часовника си и казвам:

— Като стана дума за разгневени духове, господин Лоурънс вече трябваше да е тук.

— Най-добре се моли истинските духове да не полудеят от гняв.

— Моите са си наред. Проверих.

Подушвам дим от цигара. Миг по-късно един мъж с черни панталони и кожено яке и с дълга рижа коса заобикаля къщата. Махва безмълвен с ръка и хвърля угарката в тревата, след което я стъпква с върха на обувката си. Чък Лоурънс ми бе препоръчан от „Ванс“. Той е бивш държавен служител. Много умен. С отлични връзки. Много ефикасен.

Двамата с Чък се качваме горе — в гостната, в която ще отседне семейство Вилей. Чък протяга длан. Върху нея има нещо, не по-голямо от карфица. Показва едно място високо в стената.

— Мушнах едно като това ей там — казва. — Това е защитна „пломба“. Извадих перваза и поставих предавателя в стената. Има друга ей там, където е камерата, за да можеш да виждаш какво става. Тук има говорителче, а там — микрофон.

— Ще направя същото и в дома им тази вечер — продължава той. — Исках просто да се увериш, че не можеш да ги откриеш. Те няма да имат никаква представа. Ела, ще ти покажа как действа.

Той спуска щорите в стаята и светва лампите, след което затваря вратата подире ни. Влизаме в моите покои и Чък сяда зад писалището. Отваря лаптопа, свързан с ISDN кабел и го стартира.

— Мога да го извикам и от моя компютър. Всичко се предава дигитално — обяснява. — Като клетъчен телефон. Онзи, който измисли артистичната част на системата, е гений по специалните ефекти в Холивуд. Ти каза: харчи толкова, колкото трябва. Чакай само да видиш колко добре изглежда.

Показва ми какви ще бъдат изображенията и звука, след това ми подава две малки шишенца.

— Зеленото е за него — казва и затваря компютъра, — а червеното за нея. По една капка върху четките им за зъби. Само по една и не забравяй, зеленото е за него, той няма да мигне цяла нощ. Тя получава червеното. Стоп. Тя ще е аут през нощта.

— Значи си успял да придумаш прислужницата им в Хюлет Харбър? — питам.

— Това ми коства известни усилия — отвръща той. — Наложи се да стигна чак до четвърт милион, но ние ще я следим и тя го знае, тъй че всичко ще бъде наред. Сега, те със сигурност ли няма да бъдат там тази вечер?

— Да — отвръщам, — и ако нещо се случи, веднага ще ти се обадя.

— Необходими са ми два часа вътре — казва той, — достатъчно е те да летят този следобед и всичко ще бъде наред.

— Харесва ми, Чък. Всичко много ми харесва.

Той поклаща глава и казва:

— Тая работа е по-различна, това ще ти кажа. Онзи би могъл да бъде ликвидиран по далеч по-бърз и по-лесен начин.

— Прекалено лесно е — отвръщам.

48

Намирам Бърт на задната веранда да разлиства списание „Пътуване и свободно време“.

— Намери ли нещо интересно? — питам.

— Не и за теб — отвръща, — но има едно ранчо за туристи в Монтана, което бих искал да посетя някой ден.

— Трябва да вървим към летището.

— Не искаш ли сам да ги посрещна и доведа? — пита той и се изправя.

— Не — отвръщам. — Искам да ги посрещнем както подобава.

Бърт свива устни и бавно поклаща глава, извръща поглед от мен и тръгва към водата.

Вземаме черния ван събърбън до частното летище в Сиракюз. Денят е достатъчно топъл Бърт да включи климатика. Когато спираме пред терминала, самолетът G-V тъкмо каца — дълъг и блестящо бял, с огромни двигатели и извърнати нагоре крайчета на крилата. Минава покрай нас, после бързо рулира в обратна посока и спира на пистата пред нас. Пилотът бързо излиза, за да помогне на гостите ми да слязат, а един служител от наземните служби пренася багажа им в моя ван.

Жената на Рангъл Кейти Вандерхорн слиза първа в облак от парфюм. Поемам ръката й и я целувам по бузата, след това поздравявам и самия бивш конгресмен. Алън Стефано и Дани Рангъл слизат и се присъединяват към нас. Най-накрая се появява семейство Вилей. През последните двайсет години къдравата му руса коса е избеляла и има цвета на замръзнало масло, но старческите сълзици в зениците правят погледа му отнесен. Той слиза и стиска здраво ръката ми, показва бели зъби и представя жена си Кристина, която е стройна, с гладка мека кожа и с лъскава черна коса. Прилича на модел от „Виктория стрийт“ и стърчи поне с два инча над нисичкия си съпруг. Големите й очи гледат някъде встрани, когато ми подава отпуснатата си ръка. Лицето й е леко смръщено.

— Кристина се закле никога повече да не се връща в Сиракюз — казва Вилей. — Мрази тези места.

— Градът ми харесва — казва тя и предлага малка усмивка.

— Е, за мен е чест, че се съгласихте да ме почетете — казвам и се покланям леко. — Мисля, че ще ви хареса. Къщата ми край езерото бе напълно преустроена. Ще си помислите, че сте отседнали в „Четири сезона“11.

— Докато не изляза навън и не помириша разхвърлената от някой фермер оборски тор — казва тя. — О, не ми обръщайте внимание. Извинете. Аз съм почти толкова развълнувана за това назначение във Върховния съд, колкото и Дийн.

— Още сме твърде далеч от това — казва Вилей. — Но дори самата възможност бе достатъчна да я накара да дойде.

— Доколкото разбрах, вие също сте юристка, нали? — питам.

— По банкрутите. В „Латъм и Уоткинс“.

— Отлично. Е, запознайте се с Бърт и да вървим.

Когато слизаме от междущатската и поемаме по „Трууей“ Вилей казва:

— Мислех си, че отиваме в Скениателис.

— Строят нещо по отбивката — отвръщам, — а е и по-бързо да се спуснем по „Трууей“ и да излезем при Уийдспорт.

— Мисля, че този път е доста по-дълъг — казва Вилей, но свива рамене, млъква и се заглежда през прозорчето.

Пътуването е доста приятно. Рангъл и Вилей не се опитват да скрият факта, че се познават и между тях няма напрежение. Ако бяха съзаклятници, то поведението им би било блестящо. За кратко съм обзет от силно чувство за несигурност, сякаш умът ми е бил пречупен в затвора, сякаш реалността ми е плод на въображението. Но си напомням, че макар и двамата да са виновни за съсипването ми, и двамата не са наясно каква е била ролята на другия.

Бърт от своя страна мълчи. Очите му са безизразни, лицето му е като къс тесто. Единственият знак за това колко много ненавижда Вилей са пръстите, които стискат волана с все сила.

От Уийдспорт продължаваме на юг. Когато изкачваме хълма на „Стейт стрийт“ в Обърн, виждам вишките на затвора. Стомахът ми се свива и чувам в ушите си шум като от водопад. Чак когато стигаме до мержелеещите се стени, жената на Рангъл пита:

— Какво е това?

— Затворът в Обърн — отвръща Вилей, преди аз да успея да го сторя. — Най-лошият от лошите. За серийни убийци. Изнасилвачи. Затворът е с най-висока степен на охрана.

— Той всъщност е забележителност — казвам. — Бърт, карай покрай стената.

Бърт минава по моста, под който Лестър изгуби живота си. Поглеждам надолу към изпускателя Оуаско, където водата блести като позлатена от слънцето. Завиваме надясно по път номер 5, отделен от стената от канала на изпускателя. Всички гледат дългата сива сграда на този цирей в центъра на града.

— Представете си само — казвам — намираме се само на седем мили от най-девствената, най-изключителната крайбрежна улица в щата.

— Градовете Хамптън са далеч от това — казва жената на Рангъл.

Обръщам се и виждам как Рангъл кима, доволно усмихнат на забележката на жена си.

— Разбира се — отвръщам.

Минаваме покрай електростанцията и завиваме отново към „Уошингтън стрийт“, която върви съвсем близо до западната стена на затвора.

— Колко е висока? — пита Алън и изкривява шия да погледне нагоре.

— Близо четиринайсет метра.

— Боже мой! — възкликва с негодувание младата жена на Вилей и никой не продумва повече, докато не излизаме от града.

Когато стигаме в село Скениателис, Бърт завива надясно по „Уест Лейк стрийт“. Вилей се изправя рязко и се улавя за облегалката на Бърт. Обръщам се и виждам, че жълтите му очи са широко отворени, а загорялата кожа на лицето му е изопната.

— Накъде отиваме? — пита той.

— Към къщата.

Дланта му е върху крака на жена му и тя я стисва така, сякаш той не я стиска достатъчно силно.

— Но нали каза, че тя е на източния бряг? — пита той с пресилена усмивка. — Така каза.

— О, всъщност не знам — отвръщам и свивам рамене, без да свалям поглед от него. — Изток, запад, не обръщам голямо внимание.

— Но каза за залезите. Че гледаш залезите. Попитах те и ти го каза.

— Нима? — казвам, повдигам вежда и поглеждам към Бърт така, сякаш той би могъл да знае. — Съжалявам. Не знаех, че има значение.

— Не, няма — поглежда жена си той. — Само исках да…

Гласът му стихва, но колата е изпълнена с напрежение. Никой не говори.

— Хубави къщи — казва жената на Рангъл и въздиша. — Мисля си, че ако трябва да живея тук, това ще е най-подходящата улица.

— Мястото е принадлежало на сестрата на Теди Рузвелт12 и посочвам чудовищната класическа бяла сграда на върха на хълма между езерото и нас.

Вече почти сме пристигнали и се питам дали Вилей ще изпита дори част от шока, който аз изпитах онази вечер, когато преди двайсет години трябваше да получа партийната номинация за конгресмен. Бърт започва да намалява скоростта и чувам Кристина Вилей да поема дълбоко дъх, когато завиваме и минаваме покрай двете колони на портала и поемаме по криволичещата алея. Голямата жълта къща в стил „Втората империя“ се вижда между дърветата и Вилей тихичко простенва. Обръщам се назад. Лицата им са като замръзнали, телата — вцепенени.

— Добре ли си, Кристина? — питам.

— Аз… Мисля, че ми прилоша от пътуването. От движението.

Бърт спира пред къщата.

— Хайде, да те изведем на чист въздух — казвам и обикалям тичешком вана до вратичката им. Отварям я и Вилей се плъзва навън. Аз подавам ръка на жена му. Но тя не помръдва.

— Аз… просто… ще поседя тук няколко минути — казва тя и гледа право напред. Бялото й като сметана лице е придобило зеленикав оттенък, стиснала е здраво зъби.

— Хайде, излез, скъпа — казва Вилей, вклинява се покрай мен и я улавя за ръката. — Ще ти мине.

Тя издърпва рязко ръката си и го гледа свирепо:

— Я ме пускай веднага!

Дани излиза от другата страна и гледа настрани. Бута седалката си напред. Алън, Рангъл и жена му се измъкват от задната част на вана и тръгват към входното стълбище, където се спират да погледнат назад към разигралата се сцена.

— Ще й мине — казва ми Вилей, широко отворил очи. — Не се чувства добре. Моля ви, вие влизайте, аз ще остана при нея за минутка.

Свивам рамене, обръщам се към останалите и соча стълбите. Бърт разтоварва отзад багажа.

— Заповядайте — казвам, — ще ви покажа стаите ви и ако желаете, ще можете да се преоблечете за обяд. Бърт ще се погрижи за багажа.

— Аз ще си взема моя — казва Алън, изтичва зад колата, взема чантата си и тази на Дани.

Извинявам се, че съм старомоден, но им казвам, че тъй като не знам как обикновено се вършат тези неща, съм приготвил отделни стаи за Алън и за Дани. Показвам им стаите и ги моля да се чувстват като у дома си. Обядът ще се сервира в един и дотогава могат или да се разходят с мен до езерото да половим риба, или да си почиват на предната или задната веранда.

— Имам една жена — Върна, — която е долу до хангара за лодки. Би могла да предложи масажи на всички, които желаят — обявявам аз. — Тя е измежду най-добрите в занаята. Ръце като стомана.

Алън пита дали би могъл да ми помогне с нещо. Казвам му, че просто ще изпия една бира на кея и ще го чакам там да половим риба. Докато слизам долу, се разминавам с Бърт.

— Още там ли са? — пита.

После ме поглежда и изсумтява. Излизам на верандата и виждам, че Вилей и жена му си крещят. Като ме виждат, спират и ме гледат. Вилей прокарва пръсти през къдравата си коса и се насилва да се усмихне.

— Стаята ви е първата вляво, след като се качите горе — казвам с усмивка, която трябва да им подскаже, че е напълно нормално да се държат така. — Аз ще бъда долу на кея. Ще задържим лодката заради теб, Дийн. Мисля, че няма да е лошо да дойдеш с нас и да хвърлиш въдица във водата. Кристина, ако имаш нужда от нещо, просто помоли момичетата. А долу до хангара имам масажистка, ако желаеш масаж.

— Благодаря ти — казва Дийн Вилей. — Съжалявам. Кристина вече се чувства по-добре. Скоро ще слезем.

Кимам и се връщам в къщата. Моят апартамент заема цялата южна част на сградата и от всекидневната гледам двамата иззад завесите: как махат с ръце във въздуха, оголили зъби. Най-накрая, десет минути по-късно, се прегръщат и след това Вилей помага на жена си да слезе от вана.