Перфектно отмъщение

Епилог

На вратата на резиденцията си на Пето авеню спирам, за да вдишам уханието на окапалите листа. Оранжеви, жълти и червени, те сякаш са подпалили върховете на дърветата в парка. В града е облачно, но по телевизията съобщават, че във вътрешността на щата времето е чудесно. Лимузината ми ме откарва до летището Титърбро. Качвам се в самолета си и заварвам в салона ухиления Бърт.

— Здравей — казвам. — Кога се върна?

— Тази сутрин — отвръща. — Ти ще трябва да отидеш следващия път. Ето, погледни това.

Подава ми малка папка с картонени корици със снимка вътре. Бърт, седнал на място за двама на гигантски дънер, вдигнал ръце във въздуха, широко отворил уста в щастлив вик.

— Планината Сплаш — казва.

Усмихвам му се, връщам му снимката и сядам на коженото кресло срещу него. Навеждам назад облегалката на седалката, затварям очи и казвам:

— Днес Сиракюз играе срещу Луисвил. Алън започва като титулярен куотърбек. Идваш ли с мен?

— Той добре ли е? — пита Бърт.

— Най-сетне спи нощем — отвръщам, — тъй че вероятно е започнал да отхвърля нещата зад гърба си. Казват, че му е било по-трудно, след като Франк просто изчезнал. Предполагам, че делото още не е приключило.

— Ами ти? — пита Бърт. — Ти отхвърли ли нещата зад гърба си?

— Така си мисля.

Самолетът излита и ревът на двигателите ме приспива. Изправям се чак когато идва ред да кацаме. Дърветата под нас са пламнали в огъня на есента. Слизаме, небето е кристално синьо. Казвам на пилотите да оставят чантите ми на борда. С Бърт вземаме кола до „Доум“ и гледаме мача от ложата ми. И Лексис е там. Има някакви гости от департамента по изящни изкуства, където е уредено да преподава през следващия семестър.

„Сиракюз“ печели мача и Алън дава своя принос от добре изиграни топки. След това чакаме заедно с Лексис пред изхода на играчите, но Алън се появява накуцвайки леко, косата му е мокра от душа и двамата с Бърт се отдръпваме назад. Гледам я как му кима и му се усмихва. Целува го по бузата и той изчезва с приятелите си.

Вече в колата Лексис казва:

— Взела съм „динозавърско“ за барбекюто за вечеря. Знам, че ти харесва.

— На баща ми му харесваше.

— И Алън ще дойде.

Повдигам вежда.

— Какво каза адвокатът по този въпрос?

— Той изгуби баща си, Реймънд.

— Аз съм баща му.

— Прояви търпение — отвръща тя. — Всичко ще си дойде на мястото.

Лексис бе настояла за нещо скромно. Апартамент с четири спални на „Куин Ан“, върху хълма досами университетското градче, за да може да ходи пешком на работа. Бърт и аз пийваме бира пред входа, докато чакаме Лексис да се приготви.

Вечерята е хубава. Скара с картофена салата, зелен боб, сос и царевичен хляб, сервирани в красиви порцеланови чинии. Кръгла маса с ленена покривка в скромната трапезария с висок таван. Свещи примигват от старинния сребърен свещник. Алън е довел приятел от отбора си, грамаден колкото Бърт, и ми се налага да спра двамата да се борят с палци, за да мога да вдигна тост с портвайна.

Вдигам чашата си и казвам:

— За семейството.

Бърт се прокашля. Алън и Лексис гледат в масата, след това Алън ме поглежда и казва:

— За семейството.

Алън и приятелят му ни съобщават, че вече закъсняват за баровете на „Маршъл стрийт“. Радвам се като го гледам как целува майка си и я прегръща пред приятеля си. Още по-радостен съм, когато се ръкува с мен и ме поглежда в очите. След като двамата тръгват, се преместваме във всекидневната. Дъските скърцат под краката ни.

Бърт донася дърва и запалва огън в камината, след което се настанява на голям дървен стол с кожена дамаска. Стените са със светлосини тапети с хубави бели линии за корнизи. Гравюри, най-вече от Моне и Мари Касат са окачени в прости рамки, а первазите на прозорците зад тънките бели пердета са окичени с малки зелени растения, посадени в бурканчета от конфитюр. Една от стените е заета с библиотечен шкаф до тавана.

Лексис поставя подноса с кафето на масичката пред дивана и сяда до мен. Камината е изградена от тухли, а лавицата над нея е от резбован златен дъб. Над нея е окачена картината на Синята дупка с онова семейство в мъглата. Дървата в камината изпукват и аз се взирам в пламъците. Говорим няколко минути за футбол, след това притихваме. Бърт се изправя и излиза да се поразходи. Кани и нас, но ние си оставаме по местата.

След като външната врата се затваря, Лексис склонява глава на рамото ми и пита:

— Ще останеш ли изобщо?

Поемам дълбоко дъх и издишвам бавно през носа.

— Винаги ще бъда на твое разположение, Лексис, но Реймънд вече го няма. Казах ти го.

— Ами Сет? — казва тя и докосва бузата ми с опакото на ноктите си. Очите й са навлажнени.

— Самата ти не каза ли, че щом можеш да държиш под контрол съдбата си, значи това не е тя? — питам, поемам пръстите й и ги стискам, преди да ги пусна в скута й.

Изправям се и се опитвам да не поглеждам към нея, но не мога.

— Съжалявам — казвам шепнешком.

Когато излизам на тротоара, Бърт се появява от мрака. Бръкнал е дълбоко в джобовете на коженото си яке.

— Какво правиш? — питам.

Той свива рамене и отвръща:

— А ти?

— Предстои ми пътуване. Дълго при това.

— Имаш ли нужда от мен?

— Можеш да ме откараш до летището.

Качваме се в колата. Запалвам двигатели и му казвам:

— Знаеш ли, можеш да правиш каквото си искаш.

— Аха — казва Бърт и кима. — Двайсет милиона долара са бая пари. Не знам дори дали ти благодарих. Мога да изкупя обратно част от тази земя.

Усмихвам му се и му подавам юмрука си с вдигнат палец. Бързо го събарям и продължаваме играта, а аз шофирам с една ръка — чак докато стигаме до най-добрия резултат от двайсет игри. Спираме на пистата, изгасвам двигателя, седим мълчаливи и го слушаме как продължава тихо да ръмжи.

Един голям Боинг-727 се носи към края на пистата и светлините му проблясват в мрака. Застива за миг, след това двигателите му изревават, преминават във вой и самолетът хуква по пистата. Чуваме думкането на гумите му, докато се засилва и как изведнъж този шум престава, след като те се откъсват от земята. В един миг самолетът е сякаш увиснал във въздуха и аз затаявам дъх. Но след това вдига нос и се извисява с рев.

— Още не го разбирам това — казва Бърт.

Появява се наземният техник в сив комбинезон, почуква на прозорчето и пита дали да вика пилотите. Казвам му да го направи и той влиза в хангара.

— Е — пита Бърт, — аз идвам ли?

— Не — отвръщам, — това ще трябва да го свърша сам.

Пилотите излизат от хангара, поглеждат към нас и сетне се качват в самолета.

— Ще ти липсвам — казва Бърт.

— Знам.

— Ама ти ще ми се обаждаш, нали? — пита. — Ако ти се наложи да убиваш някого или да съсипваш нещо?

Разсмивам се, а Бърт се усмихва. Излизам от колата, а той я заобикаля, за да ме изпрати.

— Какво би казала баба ти? — питам.

— Баба ми би сторила ей това — казва, пристъпва към мен, обгръща ме с лапите си, повдига ме от земята и ми изкарва въздуха, преди да ме пусне обратно. — А след това би казала: „Лети с орлите, приятелю, и бъди нащрек“.

Удрям го по рамото, стисвам яко устни и отварям широко очи, за да не се разплача.

Събуждам се, сядам в леглото и поглеждам през прозореца. Слънцето пробива през зелените планини и Средиземно море блести като цветно стъкло. В Неапол на пистата чака кола с шофьор. Той ме откарва на юг покрай брега на Амалфи — криволичещ път, който се вие и ту се скрива, ту излиза от тунелите и тича по ръба на стръмни скали.

Колата минава през Позитано, чиито къщи и магазини са колоритни като цветна палитра. На една миля извън града, на самия остър завой минаваме през железни порти и поемаме по настланата с тухли алея към хотел „Сан Пиетро“. Слизам с асансьор през скалата. Излизам в усойна пещера, която изведнъж се изпълва с дъха на солен въздух, охладен от морето. Пред мен е тънкото резенче на плажа. Мидени черупки. Камъчета. Студен черен пясък.

Изкачвам няколко каменни стъпала и излизам на широка тераса, чийто ръб се спуска на три метра от прибоя. Бетонът е излят направо върху скалите. Шезлонги с дебели матраци са обърнати към морето на север. Единственото, което се вижда, е тилът на жена и една дълга, бронзова ръка, която оставя чаша с лимонов сок с лед върху малка коктейлна масичка. Излизам на слънце, преминавам покрай столовете и се озовавам на открито място. Двама мъже от бара изведнъж се озовават до мен.

Единият ме докосва по ръкава. На английски със силен акцент ми казва:

— Съжалявам. Не можете да отидете там. Частна територия.

— Аз я познавам — отвръщам и отблъсквам ръката му.

— Съжалявам, господине — повтаря той. — Никой не може да я безпокои.

— Откога е така? — питам. — Откога не иска да говори с никого?

Мъжът се намръщва, но все пак ми отговаря:

— Три седмици. Може би четири. Моля.

— Не — отвръщам и тръгвам към нея, като отблъсвам двамината. — Тя ще иска да ме види.

— Господине — повишава тон той.

Продължавам по пътя си. Хелена се е излегнала в бял бански от две части. Трябва да е затворила очи зад тъмните стъкла на очилата, защото не се изправя, когато закривам светлината й.

— Моля ви, вървете си — казва тя. — Нищо лично, но ако дам един автограф, ще ме преследват цял ден.

— Ами ако не ви моля за автограф? — питам и тялото й потръпва и се стяга.

Сваля слънчевите си очила и примигва към мен.

— Защо си дошъл? — пита и се намръщва.

— Защото си тук — отвръщам, — а аз свърших всичко, което трябваше да свърша.

— И с нея ли?

Кимам, но казвам:

— И да, и не. Тя е майката на сина ми. Някаква част от мен все още я обича.

— А другата част? — пита и устните й се разтреперват.

— Всичко останало — казвам, — е за теб. Ако го приемеш.

Тя свива силно устни и пита:

— И никога няма да си отидеш?

— Ти спаси живота ми — отвръщам. — Новия.

— Което означава, че…

— Че ти дължа един живот. Искам да ти се отплатя с него. Десетократно. Стократно, ако мога.

— Покажи ми — прошепва.

— Ще го направя.

Тя протяга ръка и докосва лицето ми, привлича ме, докато устните ни се сливат… С периферното си зрение зървам как сервитьорите си шушукат, иска им се да бъдат на моето място; сетне затварям очи.