Перфектно отмъщение

17

Ден на преместване.

Вдигам глава към оловното небе и примигвам. Снежинките се носят спираловидно надолу и се топят върху бузите ми. Сержантът, началник на карцера в Грейт Медоу, пристъпва зад гърба ми и ме фрасва силно с палката си в долната част на гръбнака. Свличам се на една дрънчаща купчина заедно с веригите си. Другите се смеят, доволни, че най-накрая са се отървали от мен, но тътрят крака твърде далеч от устата ми. Чувал съм тъмничарите неведнъж да казват, че ухапването от човек е по-опасно, отколкото кучешкото.

— Сбогом, тъпанар такъв — изръмжава сержантът.

Двама тъмничари ме вдигат под мишниците и ме влачат по ледената настилка към заснежена синя камионетка, украсена с жълтия щатски герб. Ръцете ми са закопчани в белезници. Ключалката на белезниците е покрита с черна метална кутия, за да не мога да я отключа. Самата кутия има катинар с верига, която обвива кръста ми. Краката ми също са оковани заедно непосредствено над глезените.

Двамата тъмничари са зад мен, тъй че не мога да ги виждам. Сержантът по транспортирането седи до шофьора. Не могат да ме приковат към пода на камионетката. Това ще е незаконно, защото ако я преобърнат и аз загина в горящото возило, никой от тях няма да стигне до държавна пенсия.

Обещано ми е пътуване направо до карцера където и да отивам, тъй че да не си давам труда да правя каквито и да било бели. Наричат ме смахнат, но аз не съм чак толкова луд. Изолирането, или карцерът, ми помага да не си фантазирам за онзи живот, който някога имах. Знам от дочутото какво означава да бъдеш в затвор с максимална сигурност. Всред обичайното затворническо население един мъж не може да остане дълго мъж. Бил съм в системата малко над осемнайсет години и това никога не ми се е случвало.

Снегът продължава да вали и аз задрямвам. Някъде по средата на някакъв шантав сън, в който баща ми, Черната костенурка и Франк изкопават сандъци със злато от кариерата, се будя от шума на намаляващата скорост камионетка. Чувам скърцането на отварящата се огромна врата, но докато дойда на себе си, вече сме вътре, обградени от метална мрежа с бодлива тел отгоре. През другото прозорче тринайсетметрова бетонна ограда е обляна от светлината на халогенните лампи, монтирани на вишката на охраната. Масивните стоманени порти се затръшват с трясък зад нас и мрежестите врати пред камионетката се отварят, за да ни пуснат в охранявания периметър.

Изблъскват ме навън — в потопа от светлина и студ. Хриплив писък процепва въздуха. Хиляди отчаяни дрезгави гласове в океан от агония. Вдигам глава и в следващия миг знам, че това е адът. Небето е като оживяло, пулсиращи ята от черна паплач се носят по индиговосинята равнина. Врани. Хиляди и хиляди врани.

Друго грачене привлича вниманието ми. То е човешко. Един тъмничар с вълнена шапка и набола синкава брада върху мазното лице, с ядна жълта усмивка ме ръга в стомаха с палката си.

— Корав пич, а? — казва.

Запазвам изражението си неподвижно и го гледам право в очите.

— О-о-о, ама ти си бил наистина лош — хили се онзи. — Много съм изплашен.

След това се изкикотва още веднъж и ме бутва към входа на пететажната каменна сграда. Блокове от килии с квадратни прозорци, зарешетени с ръждиви железа.

Камъкът над и около входа е по-различен от този на сградата, която се простира от двете му страни.

Около входа грубо издяланите камъни са високи и тесни, с издадени напред хоризонтални блокове и тесни портали. Тази груба каменна украса се издига до линията на покрива на килиите. Докато минавам под готическата арка на вратата, съм поразен от приликата й с кулата на църква.

Тъмничарят ме вкарва в асансьор. Вече са двама, застанали срещу мен. Гледат ме злобно. Синята брада шляпа с палката по дланта си. Дълги тесни пръсти с изострени нокти. Кожата им е бледа, от кокалчетата стърчат косъмчета. Познавам този тип хора. Момчето, тормозено от бабаитите в гимназията. Сега е получило възможността да тормози убийци и главорези, най-лошите от лошите. Сега той е бабаит. На такъв се прави.

Асансьорът спира и на излизане той ме сръгва в бъбреците. Сержантът зад писалището вдига глава.

— Седни — казва и аз сядам.

— Добре дошъл в Обърн.

Едва не се задавям със слюнката си.

Затворът Обърн. На седем мили от вилата в стил „Тюдор“ край езерото Скениателис. Току зад тези стени има ресторант, където съм се хранил. Казва се „Балуунс“. Предлага добра италианска кухня в сенките на западната стена. Затворът е тема за разговори на посетителите. Повод да се посмеят. В този град има заведение на „Дънкин донатс“. В ресторанта на Майкъл предлагат телешко „Франческо“. Има и пицария „Дадабос“. Кино. Барът на Кърли, където тъмничарите пият след работа. Места, втъкани в ресните на живота ми от старата книга с приказки.

Това обяснява враните. Стотици хиляди се спускат към градчето Обърн всяка зима. Напаст с библейски размери. Някои твърдят, че са проклятие върху предците, заради алчността им да приемат през 1812 година щатския затвор, вместо да станат столица на щата. Други казват, че враните ги привлича топлият микроклимат, създаван от уникалното съчетание на бетон, светлини и изпускателя на езерото Оуаско.

Поемам въздух, предвестникът на ридание, но го сподавям. Заболява ме глава.

Сержантът ме гледа строго.

— Ау — казва Синята брада. — Тя плаче, сардж. Тя не се радва на новия си дом.

— Тук можеш да започнеш отначало, Уайт — казва сержантът, без да обръща внимание на Синята брада и на факта, че съм забил поглед в обувките си. — Ако можеш да живееш според правилата, след три месеца ще излезеш от карцера. Ако се прецакаш, ще си останеш там. Ще започнем с обичайната храна. Ако се прецакаш, ще получиш самуна. Това е лайното с най-лайнян вкус, което някога е приготвяно, но никой не е умрял от него. Самун и вода. Ако пак се прецакаш, е, понякога имаме проблеми с бушоните на крушката в килията и оставаш на тъмно. Сам избирай…

Краката на стола изскърцват по пода, стъпките на сержанта водят към вратата. Тя се затваря и получавам от Синята брада силен удар между плешките.

— Ставай, тъпанар такъв — казва той.

Надяват си латексови ръкавици. Събличат ме и претърсват задника ми. Синята брада ми шепне, нарича ме свое гадже, острата му като бръснач четина драска ушите ми. Очите ми се насълзяват и аз отново ги затварям. Тази част е най-гадна, ако се съпротивляваш. Знам го.

Карат ме да взема душ, след това ми дават нов комплект дрехи в горско зелено.

Синята брада ме води на най-горния етаж на блок Д, а вторият тъмничар отключва една кутия на стената. В нея има пет лоста. Два от тях са покрити с червен ръкав, което съобщава на тъмничарите, че принадлежат на килии, чиито затворници са лишени от разходка. Другият тъмничар сваля крайния лост и чувам как вратата на килията забръмчава тихо. Бутат ме в един резервоар, в самостоятелна секция от пет килии. Вратата на моята килия изщраква и се отваря.

От тъмното зад стоманените решетки на съседната до моята килия се появява бледото очертание на лице. Стар мъж с туфи бяла коса и орлов нос, който той подава през решетките. Две блестящи сини очи, уголемени от очила, които му придават вид на бухал. Не казва нищо, но долната му устна изчезва зад ред развалени зъби. Това би могло да е и усмивка. Може да е важна клечка. Или побърканяк. Но нещо в тези очи е съвсем различно.

Синята брада ме блъска в килията ми. Ритникът му едва докосва задника ми и аз дори не си давам труда да се обърна и да го погледна. Заставам над тоалетната, облекчавам се, след което допълзявам до леглото си и се свивам на кълбо, като се опитвам да не мисля за това колко близко съм до дома.

18

Беше слънчев пролетен ден, толкова ярък, че очертанията на извисяващите се сгради на Манхатън бяха почти ясни. Улиците бяха освободени от делничния шум. Лексис погледна през дългото тъмно стъкло и видя празни места за паркиране на Парк авеню пред тяхната сграда. Домът им през последните десет години, след като Франк успя да се сдобие с дял в едно казино в Атлантик сити. Алън се бе навел над електронната си игра „Гейм бой“, тъмната му коса бе паднала пред очите, а пръстите му работеха с клавишите в трескаво вълнение. Франк говореше по клетъчния си телефон, уточняваше последните си залагания за баскетболните срещи същия следобед.

Лимузината им се носеше по Пето авеню и спря пред „Рокфелер Плаза“. Организаторът на партито чакаше, облечен в тесен в раменете смокинг. Франк го наричаше „Феята“ (сиреч педераст), но настоя да го наемат, защото бе организирал подобно парти за първото причастие и на племенника на губернатора. Имаше и други чакащи. Шефът на кетъринга. Цветарят. Бизнесмениджърът на оркестъра.

Лексис вкара в сградата все още надвесения над играта си Алън, а Франк отвори багажника на лимузината мерцедес и започна да раздава пачки пари. Парата е царят. Това твърдеше непрекъснато Франк и когато Лексис влезе в залата „Дъга“ на последния етаж, тя не можеше да се освободи от чувството, че това бе донякъде вярно. Златисти и сребристи балони, навързани във формата на колони, се издигаха до тавана. В средата на всяка маса грееше висока метър и двайсет аранжировка от бели цветя — лилии, рози, орхидеи и гардении. Над челната маса висеше златна футболна врата. На всяка маса имаше по една футболна топка от NFL4, с послание и автограф от самия Джо Намът, който щеше да седи при тях на челната маса. Парата е царят.

Алън вдигна глава от играта си.

— Охо!

Изтича до мястото си, взе топката и я завъртя в ръце.

— Пише „Поздравления за моя добър приятел Алън Франсис“ — рече той, вдигна глава и я погледна с примигващите си кестеняви очи.

— Много вълнуващо — каза Лексис.

— Татко защо му е казал да напише Алън Франсис?

— Баща ти много се гордее с теб, Алън. Това парти му струва сума пари, затова, моля те, не се дръж като разглезено дете.

— Не съм разглезен — рече той и се намръщи. — Ето. Дръж, мамо!

Алън метна спираловиден пас, Лексис направи „кошничка“ с ръце, но топката я удари в гърдите и отскочи на пода.

— Ха! Никога не подавай на жена. Какво ще кажете за мястото? — попита Франк със силния си плътен глас, докато пристъпваше в залата с разтворени широко ръце, с изхвръкнал пред смокинга му корем. — Празникът за моето първо причастие бе в кварталния клуб. Я ми подай оная топка.

Франк пълнееше постоянно през последните четиринайсет години и сега тежеше почти сто и трийсет килограма. Лексис бе сигурна, че колкото повече дебелееше, толкова повече това му се харесваше. Започваше всяка сутрин с десетминутно вглеждане в огледалото, разчекваше устни, за да огледа зъбите си, играеше си с гъстите къдрави кичури, които вече посивяваха на слепоочията. Алън взе друга топка от масата и я засили в свистяща спирала през залата към Франк. Тя изплющя силно в ръцете на Франк, но той успя да я задържи.

— Видя ли?

Лексис изтупа праха от роклята си и поправи двукаратовите си диамантени обеци. Франк хвърли топката обратно и извади дълга кадифена кутийка от джоба на сакото си.

— Това е за теб — рече и й го подаде.

— Благодаря.

Още преди години бе престанала да му повтаря, че не желае повече бижута. Това бе диамантена огърлица, увенчана с петкаратов камък с формата на сълза.

— Благодаря ти, Франк.

— Ей — рече той, като я притегли към себе си и я прегърна, след което я пусна и тя го отблъсна. — Аз не съм само страхотен баща, нали?

Лексис се насили да се усмихне.

Оркестърът засвири и скоро залата започна да се пълни. Едри мъже със смокинги, червени папийонки и пояси. Жени с пискливи гласове с бруклински акцент, с вдигнати коси и на високи токчета. Второразредни политици. Букмейкъри. Съдии. Някои от приятелките на Лексис от борда на попечителите на музея „Гугенхайм“.

Лексис се извърна от приятелката си Мардж, когато чу Франк да поздравява стария си приятел Боб Рангъл. Рангъл бе облечен в отлично скроен черен костюм със сива копринена вратовръзка. Дългите му ръце бяха сбрани заедно, ноктите на пръстите — с перфектен маникюр. Беше си пуснал тънък мустак, навярно за компенсация на лъщящата му плешивина, която прозираше през преметнатите върху темето дълги кичури коса. Беше все още изправен, висок и малко костелив и изглежда бе покосен от същата болест, която караше жена му да върви с чупка в кръста и с високо вдигната брадичка.

— Жалко, че Дани не можа да дойде — каза Рангъл, имайки предвид дванайсетгодишната си дъщеря. — Успа се. В неделя следобед е трудно да задействаш дори Кейти, но като й казах, че и губернаторът ще присъства…

До него стоеше Кейти Вандерхорн, високата му съпруга. Произход — старите богати нюйоркски фамилии. Все още хубава, с дългата си кестенява коса и въпреки силния грим, въпреки бръчиците около очите и въпреки носа, който бе толкова прав, че никой не би могъл да изключи хирургическата намеса.

— Току-що прочетох книгата му — рече тя, — иначе, уверявам те, не бих била толкова заинтригувана.

— А онзи твой приятел от „Мерил Линч“ — Майкъл Блум — ще дойде ли? — попита Франк.

— Каза, че ще опита, Франк — отвърна Рангъл и погледна златния си часовник „Пиаже емперадор“.

— Все пак присъствието на губернатора тук означава нещо — каза Франк.

— В света на финансите връзките наистина са важни — рече Рангъл и присви близко разположените си тъмни очи към двамина шумни мъже, които се прегръщаха и се тупаха по гърбовете.

— Това там е Джо Намът — посочи с пръст Франк.

Лицата на семейство Рангъл останаха безизразни.

— Трябва да опитате от студения омар — рече Лексис и кимна към ледената скулптура на футболист, която се издигаше над масата с ордьоври.

— Благодаря ти, мила — каза Кейти и двете се отдалечиха.

— Господи, той е истински задник — рече Франк, — но ако мога да получа това финансиране… Къде се бави той? — продължи и погледна часовника си, а после — и към вратата.

— Не закъснява ли вече? — попита Лексис.

— Рейнджърите от охраната му обаче вече трябваше да са тук — каза Франк и се огледа. — И някои от хората му.

Точно в този момент в залата влезе мъж с вид на професор, със сива коса и очила в златни рамки, облечен в син костюм и с жълта вратовръзка. Името му бе Корнъл Рикс, заместник-директорът на организацията „Трууей“, връзката на Франк с кабинета на губернатора. Рикс видя Франк да приближава с разтворени ръце, прегърна го несръчно и го потупа силно по гърба.

— Поздравления, Франк — рече. — И на теб, Лексис. Знам, че сте много горди. Съжалявам, че губернаторът не може да дойде. Изпраща най-дълбоките си извинения, но жена му не се чувства никак добре.

Рикс улови Франк за ръката, сниши тона си и каза:

— Той е много обезпокоен и каза, че се радва, защото един човек като теб, който държи на семейството, ще го разбере.

Франк бе стиснал здраво устни и лицето му започна да поруменява. Най-накрая пое дълбоко дъх и издиша през свитите си на тръбичка устни.

Лексис отстъпи крачка назад и каза:

— Ще отида да кажа на хората, че можем да сядаме.

Тя се обърна бързо, за да не чува какво ще кажат другите. Сервитьорите вече наливаха в чашите на всички маси червено вино. Тя спря до стената и се огледа, преди да вземе една чаша и да я обърне на екс.

Виното стопли празния й стомах, топлината пробяга по тялото й и тя бързо усети как мислите й се успокояват. Вече се чувстваше по-добре, видя момчето си в другия край на залата. В деня, в който го роди, изглеждаше, че и двамата няма да оцелеят, но сега фотографът го подреждаше до Джо Намът, като двамата държаха една топка. Алън сияеше. Тя въздъхна и обърна още една чаша. Животът й все пак не бе чак толкова лош.

Наистина не беше.

19

Когато се събуждам, тънък лъч светлина се процежда от мръсния прозорец в отсрещната стена на килията ми. Нов старт. Тъй като аз не им сътруднича, те ще затворят килията ми със стоманена преграда и аз ще остана отново на тъмно. Вслушвам се в собственото си дишане. В известен смисъл по-добре е да съм на тъмно.

Тогава не мога да виждам колко малък всъщност е светът ми. Ще изчакам до довечера обаче, преди да съм извършил нещо лошо. Синята брада е в смяната от три до единайсет и съм си запазил плюнката, една гъста, лепкава и жълтеникава плюнка специално за лицето му.

Идва манджата. Прогизнали моркови, повечето обезцветени от варенето. Корава филия хляб. Чаша с мляко на прах и длъгнесто парче сиво месо с неизвестен произход. Ям, след това избутвам подноса си на пътечката. Мазолите ми не пасват на вдлъбнатините над вратата. Ще трябва да си направя нови (мазоли), защото повдигането на мускули разкървява ръцете ми. След това идват „ката“. Вече дишам тежко, потта се смесва с кръвта. Малки алени капчици пръсват по боядисаната в светлосиньо част от решетките. Моята собствена декорация.

Правя коремни преси и решавам математически задачи, говоря високо, за да чуя звука на човешки глас. След числата минавам към уроците по история. Спомням си всичко, което мога, за Обърн. Къщата „Сюърд“, родна за американския държавен секретар, който купил Аляска. Държави и столици. Знам една песен и я пея ниско. Времето минава.

— Раз’одка-а! — извиква глас, чийто притежател не виждам.

Вратата ми изтраква, избръмчава и се отваря.

— Излез.

Излизам заедно с възрастния мъж и един младеж с кафеникава кожа, с дълга черна, конска опашка и тънки мустаци. Отвеждат ни по няколко стъпала до покрива. Бетонен квадрат, ограден с ръждиви железа като пчелна пита. Разходка. Пазачът излиза навън и ни заключва.

Старият мъж ми хвърля любопитен поглед с онези негови увеличени от очилата орбити, след това почва да се тътри по периметъра. Той е дребен и прегърбен, пръстите на ръцете му — чворести и криви, както и обширната плешивина по темето му, са покрити със старчески петна. Младият хулиган пъха ръце в джобовете си и започва да рита стените на клетката. Аз само гледам нагоре. Стените на клетката блокират гледката към окръжаващия ни град.

Обезцветеното небе е сухо и свежо. Слънцето се вижда само като светлинка зад дебелия облачен покров. Въздухът е освободен от типичната воня на човешки миризми, на корозирал метал, прах и боя. Вдишвам дълбоко, след това и аз тръгвам да крача, като се държа в обратната страна на старика, следвам стъпките му по едва покрилия земята сняг, като стоя на разстояние от младия хулиган.

Гледам нагоре — към мястото, където страдащ гълъб изплясква с криле в небето, и тогава чувам вик.

Хулиганчето е съборило старика на земята и размахва някакво острие. Не се и замислям. Реагирам. Ритникът ми попада между краката на младежа. Той изпищява и изохква, олюлява се и се обръща. Острието цели лицето ми. Отскачам назад и виждам, че то представлява два бръснача, прикрепени към дръжка на четка за зъби. Онзи замахва отново. Изчислявам дъгата на махалото. Следващия път го блокирам с китка, ритам го отново между краката и лакътят ми посреща с все сила смъкващото се лице. Носът му се пуква като пръскаща се електрическа крушка. Завъртам се, извивам ръката му и я затискам под крака си; натискам и размазвам с пета. Натискам и размазвам, докато писъците му не пробиват ушите ми.

Охранителят говори по радиостанцията си, но остава извън клетката. Очите му са спокойни. Старецът се е изправил и оправя рамките на очилата. Помагам му. Той кашля, но не виждам кръв. Затътря се към вратата, облегнат върху мен.

— Пусни ни, Кларънс — казва старецът.

Кларънс ни оглежда. Има пепелявосива коса. Добре подрязана козя брадичка и мустаци. Очите му са постоянно тъжни; той са замисля за малко, след това кимва и раздрънква ключовете си. Пристига друг тъмничар. Той пази хулиганчето, докато Кларънс ни заведе в нашия резервоар. Чувам Кларънс да отговаря на някакви въпроси на фона на дрънчащите ключове. След това всички гласове стихват.

— Благодаря — казва старикът. Гласът му е тих.

Аз сядам и започвам да правя коремни преси.

— Чух ги да казват, че си прекарал в карцера почти двайсет години — казва старикът. Гласът му сега е малко по-висок.

— Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете мамицата ви! — крещи един от затворниците, лишен от разходка, но старецът продължава, все едно само вятърът е духнал.

— Нямаше нужда да го правиш, за да си в безопасност — продължава той. — Онова, което току-що направи за мен. Сега си имаш защита.

Изсумтявам при тази новина. Един крехък възрастен мъж, който щеше да бъде заклан, ако не бях там. Това е защитата ми.

— Ти не знаеш нищо — клати глава той.

— Това няма значение.

— Всичко има значение.

— Не и ако си на моето място — казвам на пустото пространство, сякаш говоря с Бога. — Това е животът ми. Това е моят свят. Не искам да бъда навън при онези животни.

— Отвъд стената?

— Стената ли? — казвам и ме напушва къс смях. — Не, имах предвид там. С ония. Аз не съм един от тях.

— Там е свободата.

— Свободата да бъдеш нечий задник — казвам. — Ти чий задник си, старче?

Старецът се прокашля. Гласът му придобива друг оттенък. В него се усеща острота.

— Аз оцелях тук. Има три правила, ако искаш да оцелееш. Първо правило: Никога не показвай, че се боиш. Второ правило: Никога не бъди плъх-пеяч. Дойдох тук през 1967-а — продължава той. — Бях на трийсет и четири години. Най-якият бик от блок А ми взе обяда първия ден. И каза, че през нощта ще му дам нещо повече от обяда. В два и половина отидох в залата за вдигане на тежести и му размазах главата с двайсет и петкилограмова гира. Отмъсти! Това е третото правило. То е най-важното. Ако не го направиш, се превръщаш в професионална жертва. Ти го определяш точно и то е точно. Не просто реакция, а планирано действие. Точно. То трябва да съдържа послание… Ако някой ти вземе цигарите, размазваш ръката му на кайма с пантите на вратата. Ако те блъснат, строшаваш коленете им. Ако докоснат храната ти, им изваждаш очите. Някой се опитва да те превърне в свой задник? Убиваш го. Повярвай ми, това е самозащита. Каквото и да ти направят, ти отмъщаваш десетократно, стократно, ако можеш. И те уважават за това.

Между нас се възцарява мълчание. Чувам куркането в стомаха си.

— Те какво направиха с теб, когато пречука онзи тип? — питам.

— Излязох от карцера през 1970-а, малко преди бунта. Не ми се наложи да трепя никого чак до 1979-а. Днешното хулиганче? Тъпи колумбийци. Отрових един от тях преди две години. Убих го с антифриз. Затова съм тук. Другите пратиха този хлапак да ме ликвидира, преди да съм излязъл от карцера. Изплашени са. Сега ще се снишат и никой няма да закача и теб. Това е играта. Не е необходимо да си къртица. Можеш да се преместиш при мен.

Отново се разсмивам.

— Ти какъв си? — пита. — Хомофоб ли?

— Добре съм си тук — отговарям.

— Ами книгите?

— Какво за книгите? — питам.

— Не можеш да четеш в дупката.

— Имам си сънища — отвръщам.

— Книгите са нещо повече от сънищата — казва той.

— Книгите са като огледало… за душата. Можеш да се огледаш. Да бъдеш чист. Това ще ти потрябва, когато излезеш. За да се впишеш.

— Няма никакъв смисъл да се излиза — отвръщам.

— Няма смисъл ли? — казва той с остър шепот, който само аз мога да чуя. — Ти какъв си бе, да не си освидетелстван луд?

— Вътре, вън, затворът си е затвор. На мен ми харесва да съм сам. И не ме интересува как изглежда душата ми.

— Аз нямам предвид затвора, момче — казва той. — Говоря за навън. Отвъд стената. За свободата.

— Дори не го споменавай — отвръщам и сърцето ми се разтуптява, без да се усетя. Аз също шептя: — Мога да крещя по-силно от съседа ти.

— Защо да не го казвам, като е истина?

— Не е истина — отвръщам. — Няма излизане оттук.

— Момче — казва той, — нямаш си представа…

Обгръщам с пръсти решетките. Устните ми допират стоманата и я вкусвам през драскотините в боята.

— Ти си тук повече от четирийсет години — изсъсквам. — Не си играй с мен, смахнат стар глупако.

Известно време цари тишина. Ушите ми пищят и се питам дали не съм си въобразил всичко това.

— Не си играя — прошепва едва доловимо старчето.

— Кой си ти?

— Лестър Коул — отвръща все така тихо. — Крадец и понякога убиец.

— Как? — питам. — Как можеш да го направиш?

— Тук ме харесват — казва той. — Имат ми доверие. Аз поправям всичко. Ако се запуши тръба и им трябва човек, който да се спусне долу и да гази из лайната, Лестър ще го направи. По всяко време. Денем или нощем. Просто помолете Лестър. Според началника на затвора, работата на затворниците е да си излежат присъдата и да поддържат тези сгради. А мен ме бива за това. Вода и канал. Електричество. Вентилационни тръби. Тъй че… имам възможности.

— Как?

— Търпение — казва той. — Имаме време.

— Още четирийсет години?

— Много по-скоро, момче — отвръща той. — Много по-скоро, отколкото си мислиш.

20

Сентър стрийт. Северно от Уолстрийт. Южно от Чайнатаун. Улица на могъществото, но сравнително непозната извън света на правото в Ню Йорк. Площад „Фоли“ — по средата й — неокласическо чудовище. Широки каменни стъпала, водещи към масивни източени колони и правосъдието. Зад фасадата — две дузини мъже и жени. Федерални съдии за Южния окръг на Втори район. Назначени пожизнено. Най-добрите и най-умните, изолирани от политическата система, за да се осигури безпристрастното им тълкуване.

Вилей не заема най-добрите покои, но не е и в най-лошите. Отливката на короната се нуждае от боядисване, но таваните са четири метра високи, а той има кожено кресло с висока облегалка. Помощникът му е завършил Харвард. Трети по успех. Висок, педантичен и рус, какъвто някога беше самият съдия. Съдия Вилей бръкна с върха на джобното си ножче под нокътя на палеца си, докато слушаше списъка на предстоящите дела. Широкото му чело се сбръчка.

— Какво беше това? — попита и спусна малкия си крак на пода, сетне погледна към помощника си над очилата за четене със сребърни рамки, кацнали върху миниатюрния му нос.

— Обжалване — отвърна помощникът. — „Реймънд Уайт срещу щата Ню Йорк“.

— На какво основание?

— Расова дискриминация. Индианец. В състава от съдебни заседатели не е имало индианец.

— Ха! — каза Вилей, усмихна се и поклати глава. — Дяволите да ме вземат. Не мога да повярвам. Но е пълна глупост. Кой е адвокатът? Да не би да е пак Дан Парсънс?

Помощникът погледна и кимна.

— Да. Откъде знаете?

— Това бе мое дело — каза Вилей, изправи се и отвори очи толкова широко, че помощникът му можеше да се взре в назъбените им зеници. — Убийство първа степен. Доживотна присъда без право на помилване. Осъденият бе на път да получи номинацията на Републиканската партия за освободилото се място в Конгреса. И щеше да спечели изборите. Важна клечка тогава, наполовина индианец и тъй нататък. Но чак пък дискриминация? С Парсънс бяха партньори в една фирма. Парсънс сигурно се е изчерпил откъм добрите идеи. Каква шибана ирония. Прати делото на Ким Мецалингуа. На нея ще й допадне и ще прати Парсънс да си събира партакешите, още преди да си произнесъл „По съкратената процедура“.

— Какво още? — попита Вилей и се зае отново с ноктите си.

Помощникът му се прокашля и продължи да чете списъка, докато не стигна до края му.

— Гледай да имам време за онзи процес за трафика на наркотици — каза Вилей, отвори шкафа да вземе палтото си и посочи с другата към помощника си: — Отдели му поне десет дена в графика ми. Не искам да се претупа. Писнало ми е от тези негодници, които тровят децата ни.

Взе куфарчето си и в този момент в стаята надникна секретарката му.

— Иван Линдгрен е — рече тя с бърз шепот.

— Мамка му — изсумтя Вилей. — Кажи му, че ме няма. Какъв нахалник.

Съдията се обърна и бързо отиде до вратата, която водеше към задния коридор. Пътят бе по-дълъг, но си струваше, ако искаше да избегне Линдгрен. Навън ръмеше лек сив дъждец и Вилей изтича до тротоара, вдигнал куфарчето над главата си. Мушна се в дългата лимузина, взе от седалката „Поуст“ и каза на шофьора си Джак да тръгва.

Джак потегли, но изведнъж спря рязко. Вилей свали вестника.

— Какво, по дяволите…

През свистящите чистачки видя Линдгрен, едър и непоколебим точно пред колата; от гъстите му кестеняви мустаци капеше вода, бръчките по челото му бяха обсипани с капки. Вилей изруга под носа си.

— Давай, Джак. Той ще се отдръпне.

Шофьорът се бе навел напред и стискаше волана с треперещи ръце.

— Аз… не мога.

Вилей хвърли вестника, начумери се и свали прозорчето си с няколко сантиметра.

— Махни се от пътя, лунатик такъв! — изкрещя той.

— Първо ще говориш с мен, по дяволите! — изкрещя в отговор Линдгрен.

Вилей огледа тротоара. Въпреки дъжда, хората се спираха да гледат.

— Какво?

Линдгрен заобиколи колата, без да откъсва ръце от лъскавата й полирана с восък повърхност, докато лицето му достигна процепа и пръстите му не уловиха спуснатото стъкло.

— Пет години — изсъска Линдгрен. — Пет години подготвяха делото, а ти си постановил, че онзи запис от подслушването е „недопустим“.

Вилей размаха пръст пред Линдгрен:

— Внимавай. Така не се говори със съдия. Не ме интересува кой е баща ти. Аз съм федерален съдия. Ти си държавен прокурор. Ще те отстраня по двайсет начина.

— Аз ще те…

— Какво? — попита Вилей, приближи лицето си към това на Линдгрен и се усмихна.

Физиономията на Линдгрен започна да се сбръчква.

— Те са убили трима души — рече той с разтреперан глас, пръстите му побеляха. — И са направили признания.

— Убили са главорези. Самите те — убийци. В случай, че не знаеш — рече Вилей, — в тази страна имаме конституция. Имаме закони. Предлагам ти да ги прочетеш.

— Можеше да отсъдиш и така, и иначе — каза Линдгрен и отпусна ръце.

— Аз съм съдия — отвърна Вилей. — Отговорен съм пред по-висша власт от собствените си желания. Може би някой ден, ако пораснеш, и ти ще станеш такъв. Карай, Джак.

Джак потегли със свирещи гуми, пак натисна рязко спирачките, след което тръгна отново.

— Господи — поклати глава Вилей. — Карай към центъра, Джак. Към Джино. И се постарай да не убиеш някого.

„При Джино“ бе вече пълно и Вилей си проби път през малката територия на бара към червената полуврата, водеща към гардероба. Обърна се и метр д’отелът се усмихна и потупа съдията по гърба, преди да го поведе към масата му. В ресторанта на Джино нямаше сепарета или уединени зони, залата бе открита. Добре осветена, претъпкана, като хората седяха около малките маси почти опрели гърбове. Червените тапети бяха украсени със зебри върху детска въртележка.

— Вилей седна срещу набит сивокос мъж със светлозелени очи и пръстен с диаманти на кутрето и каза:

— Не би ли потърсил следващия път някое място, което да не бие толкова на очи? Господи…

— Аз съм юрист. Ти си съдия — каза мъжът със силен акцент от Ню Джърси. Беше с тъмнокафяв костюм и жълта вратовръзка. — Какво толкова има, по дяволите? Нямаме нищо за криене. А и това е едно от малкото места, където може да се предаде едно куфарче, пълно с пари, без никой да забележи. Мястото е истинска златна мина, и то само в кеш. Не ми ли вярваш?

Появи се сервитьорът със сива жилетка и черна вратовръзка. Сервира солети и им се поклони.

— „Пелегрино“ с лимонов сок — каза Вилей.

— Няма ли да ядеш? — попита адвокатът и повдигна дебелите си сиви вежди. — Аз ще взема бъбрек соте.

— Само „Пелегрино“ — каза Вилей на сервитьора и се наведе напред над масата. — Престани да си играеш. Иван Линдгрен едва не ме нападна преди малко. Давай да приключваме с тази работа.

Адвокатът с дебелия врат се облегна усмихнат и извади нещо от джоба на сакото си.

— Нервничиш. Нервничиш — повтори. — Но не чак толкова, че да не вземеш нещичко за госпожата.

Той постави на масата годежен пръстен с шесткаратов розов диамант. Вилей бързешком го покри с длан и се огледа, преди да го мушне в джоба на тъмносивия си панталон.

Адвокатът се изкиска.

— Не, не си чак толкова нервен, като дойде ред за това. Един милион долара. Толкова струва. Рядък камък за рядък камък.

Вилей присви очи и попита:

— А парите?

Адвокатът сбърчи чело и рече:

— Аз съм мъж на честта. Като кажа петстотин хиляди в брой плюс пръстена, значи толкова. Просто ти казвам, че получаваш най-вкусното печено ребро на цената на един хамбургер.

Наведе се напред и сниши гласа си:

— Може би все пак следващият път ще има малка отстъпка, а?

Сервитьорът донесе на адвоката чаша червено вино, след това постави чашата на Вилей с лимонов сок и лед и я допълни от зелена стъклена бутилка.

След като си тръгна, Вилей отпи глътка, погледна часовника си и попита:

— Мога ли да си вървя?

Адвокатът глътна една голяма глътка вино, сви рамене и каза:

— Както искаш.

— Исках да попитам там ли е? — рече намръщен Вилей.

Адвокатът бръкна в отново в джоба на сакото си и му подаде синьо пластмасово номерче за гардероба.

— Ето — каза той.

Вилей отпи още една глътка и се изправи.

— Трябваше да хапнеш — каза адвокатът. — Животът е много по-хубав, когато напълниш стомаха и изпиеш чаша хубаво вино. Ей, няма ли да благодариш?

— А ти? — обърна се Вилей.

— Да — каза адвокатът и се облегна назад. — Ти свърши добра работа. Благодаря.

Вилей го поздрави с вдигнати два пръста в знака на победата. На гардероба той взе шлифера си, както и издутото куфарче на адвоката, без дори да даде бакшиш на момичето. Проправи си път в навалицата и излезе на дъжда с куфарчето под шлифера си. Сивите облаци се сгъстяваха и размазваха очертанията на реката от габарити и стопове и жълти таксита. Огледа се наляво и надясно, бодна го панически страх, когато видя полицейска кола с пуснати проблясващи светлини, но веднага се укори за това, след като забеляза, че полицаят пишеше квитанция за неправилно паркиране.

Въпреки това стисна здраво куфарчето и не откъсна очи от огледалото за обратно виждане през цялото пътуване до дома, за да е сигурен, че Джак не го гледаше. И когато черната лимузина мина през портите, той вече бе издълбал цял кратер в долната си устна, достатъчно дълбок, та да започне да кърви.

21

Мислех си, че дори най-далечните искрици на надеждата са отдавна погребани мъртви в купчинката пепел под ребрата ми. Но от думите на Лестър Коул възкръсва птицата феникс.

Боя се, че не съм в състояние да я спра. Не искам отново да умирам. Досега се намирах в удобното вцепенено състояние и бавно изгнивах в избрано от мен темпо. Животът ми е празен, единствената остра болка, която усещам, е физическата и тя бледнее пред терзанието да бъда отново унищожен.

Лестър ми казва, че засега не иска да говори. Просто иска да знам, че нещата са по-различни.

Самунът е най-лайняното лайно, което някога е правено, но времето минава и аз се държа прилично. Лестър е гений. Учи ме на неща, които никога не съм знаел. Как частиците се събират в кинескопа и правят картина. Защо самолетите летят и защо сгъстеният фреон охлажда въздуха. Как Джей Джей Томпсън е използвал катодни лъчи, за да открие електроните. Какво е било времето през 445 година преди Христа, когато Атила Хуна убил брат си Бледа, за да завладее трона и колко му е платил императорът на Източната римска империя, за да запази мира. За връзката между Гоген и Ван Гог, която била истинската причина великият художник да се осакати сам.

Той налива, а аз гълтам. Шепнем си, за да държим маниаците настрани. По време на разходките той ми чертае разни неща по снега или по праха. Бойните планове на Александър Велики. Схема на ускорител на частици. Проектът на Микеланджело за купола на катедралата Свети Петър.

Синята брада е главозамаян от властта, която му се струва, че има над мен. Злорадства от хрисимото ми поведение, мисли си, че ме е вкарал с ритници в пътя. Дадоха ми още три месеца карцер за това, че строших ръката и носа на колумбиеца и освобождаването ми ще съвпадне с това на Лестър. Подали сме молба да ни настанят в една килия и Лестър успява да издейства крайна килия на партера в блок А, първи отряд.

В Обърн има пет блока — от А до Д. Всеки блок има четири етажа килии, по четирийсет и пет на ред, в два реда — преден и заден. Планирано е било всеки да е в самостоятелна килия, но за да спести пари, губернаторът сега позволява при поискване да се слагат по две легла в крайните килии на всеки отряд.

Кларънс ме сваля с асансьора от карцера и прекосяваме двора. Примигвам на ярката слънчева светлина и тътря крака по избелелия асфалт, наслаждавайки се на шумоленето на равните, дълги крачки. Дворът е асфалтиран четириъгълник, ограден от блоковете. Лестър ме е запознал подробно с всичко по време на нашите едночасови разходки на покрива — там ми начерта схемата. Административната сграда се издига над блок В на изток. В западния край е столовата и залата за общи събрания. На двора са монтирани без някакъв ред ръждясали баскетболни рингове.

След закуска е, тъй че само малко на брой затворници са пръснати по групички — седят край метални маси в сянката на блокове А и Б. Повечето са чернокожи. Облечени са в избелели горскозелени анцузи и ме гледат навъсено. Сърцето ми се разтуптява. Има два охранителни поста на покрива и, както я наричат — „кутийката на сержанта“, фургон без колела, опрян до стената на блок Г. Всички оръжия са на покрива и във вишките и аз ги виждам.

Главата ми се завърта от усещането за свобода, но се боя от мисълта, че си подлагам врата под секирата заради една луда идея на някакъв старец, който може да е побъркан, макар и да е блестящ ум. Гледам право напред, докато ме конвоират по стъпалата на блок А. Мисля си за първото правило. Струва ми се, че чувам тихо подсвирване, но се правя, че не съм го чул. Мисля си за третото правило. Точно отмъщение. Дали тази свирка означава, че трябва да избия зъбите на онзи, дето подсвирна?

Кларънс ме предава на друг тъмничар и казва, че ще продължаваме да се виждаме. Другият раздрънква ключовете си и отваря кутията с лостовете.

— Отворете първи — казва той и дръпва един от бронзовите лостове.

Чувам как вратата тихо забръмчава. Тъмничарят раздрънква отново ключовете си и отваря решетестата врата, водеща към първи отряд. Влизам. По цялото протежение на стената, затворниците са допрели лица до решетките, за да видят новото „месо“. Изглеждат като животни в зоологическа градина. Някои дюдюкат и мяукат. Някои се смеят и пискат. Лестър стои в полумрака на двойната килия, редките туфи на бялата му коса сякаш светят. Огромните му очи греят, а усмивката му показва колко много се е нуждаел от зъболекар в детството си. Влизам вътре, вратата забръмчава и се затваря. Най-накрая ключалката й изщраква и аз изпитвам облекчение, като поемам изкривените пръсти на Лестър.

— Добре дошъл — казва и раздрусва ръката ми.

Сега виждам, че стените и тавана са облепени с музейни постери. Репродукции на прочути творби от Европа и Съединените щати.

— Какво е това? — питам.

Сините му очи светват и се сбръчкват в ъгълчетата си.

— Изненада, момко — отвръща. — Досега не съм ти казвал какъв крадец бях.

Знам, че е убил човек по време на кражба. Това бе единственото, което ми отговори на въпроса защо е тук.

— Значи такива неща си крадял? — попитах.

— Пикасо, Миро, Рубенс, Дали, Моне, Касат — отвръща той. Той сияе и е изправил в цял ръст прегърбената си фигурка. — Дори един малък Ван Гог. И бижута — също.

Подсвирвам, за да му доставя удоволствие, навеждам се към стената, за да разгледам яркото червено цвете на един Рембранд, но не бих казал, че това ме вълнува кой знае колко.

— Предполагам, че много хора биха прибягнали до убийство за такива неща — казвам.

— Какво, по дяволите, те накара да го кажеш? — пита ме той с такъв тон, че ме принуждава да се обърна. Виждам, че лицето му е помрачняло.

— Ами…

— Убих охранителя, защото иначе той щеше да ме убие — казва Лестър, вдигнал крив пръст във въздуха. — Грешно е да се убива, освен при самозащита. Няма друго оправдание. Никакво.

— Да, май е така — казвам и веждите му се отпускат.

— Бях влязъл за картините на Ван Айк „Разпятието“ и „Страшният съд“ — продължава той. — Взех ги. Тъкмо щях да излизам. А онзи дори не бе на смяна. Искаш ли да знаеш за какво умря?

— Заради една писалка — отговаря сам Лестър. — Жена му му подарила сребърна писалка за годишнината от сватбата им. Той я забравил, върнал се да я вземе и ме забелязал да се катеря по едно въже. Стреля три пъти и не улучи. Аз го уцелих…

— Добре подредените малки неща могат да повдигнат планина — казвам. — Това май важи и за недобре подредените малки неща. Горното легло ли да заема?

Лестър потрива бялата четина на брадата си и ме поглежда.

— Това Аристотел ли беше? — пита.

— Не, баща ми.

— Вземи горното.

Покатервам се и го опитвам. Таванът е на петдесет сантиметра от лицето ми. Гледам репродукция на „Корабът с роби“ от Търнър от Музея на изящното изкуство в Бостън.

— Боже мой, Лестър. Какво ще кажеш за нещо по-жизнерадостно? — питам. — За гледане, имам предвид.

— Разбира се — отвръща той. — Нещо от по-ранен период?

— Като например от Ренесанса или нещо такова? — питам.

— Прекалено далеч е. Имах предвид рококо — казва Лестър и отдръпва на една ръка разстояние цветната репродукция, за да я огледа. Широк сноп слънчева светлина се процежда между дърветата и осветява елегантно облечена млада жена на люлка. — Това е „Люлката“ от Фрагонар.

— По-хубава е.

Цветовете са приятни и всичко в картината излъчва щастие. След това снишавам глас и добавям:

— Не биваше да те занимавам, нали и без друго няма да останем дълго тук?

Лестър също снишава глас и отвръща:

— Не ни е нужен Айнщайн, за да ни обяснява относителността на времето.

— Което означава? — питам. — Седмица? Месец? Година?

Леглото под мен изскърцва и лицето на Лестър се появява до ухото ми. Големите му очи са станали огромни. Долавям в дъха му мириса на морковите от закуската.

— Всеки инструмент в този затвор стои върху специално изрисувана дъска — казва той. — Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Дъска с формата на инструмента, боядисана в черно — отвръща той. — Ако някой инструмент липсва, какъвто и да е, затворът се блокира. Всички биват претърсени. Всичко се претърсва. Падат глави… Бях в работилницата през 1970-а, когато избухна бунтът — продължава той. — Сдобих се с лента от ножовка, длето и обущарски чук. По-ценни от един Рембранд. По ценни от кралските бижута. И ще имам само един шанс. Знам, че ти си по-различен, момко. Че не си едно от онези животни. Ти ми спаси живота, без да имаш причина да го правиш, а аз мога да се възползвам от силата ти. Затова ще те взема със себе си, ако мога, но няма да ти позволя да ме пришпорваш.

Пръстът на Лестър се забива в тавана, след което той изчезва от полезрението ми. Леглото му изскърцва, след това той утихва. След малко започва леко да похърква.

Затварям очи. Той е блестящ ум, но е луд. Един самотен стар мъж, който иска да обича някого. Аз не мога да остана тук. Ще ме гепят още преди да е изтекло и едно денонощие. Ще трябва да цапардосам тъмничаря, когато ни извеждат на обяд. Стискам силно очи и се опитвам да забавя дишането си.

22

Лестър простенва и леглото започва да скърца. Момичето от картината над мен се смее. Роклята й е издута от вятъра и се виждат фустите й. Леглото простенва и лицето на Лестър отново е до ухото ми.

— Трябва да спиш колкото е възможно повече през деня — шепне той. — Ще работим нощем.

— Какво ще правим?

Лестър се оглежда. Сваля очилата си. Очите му се разширяват и примигват. Пръстите му мачкат пластмасовото мостче на очилата. Обръщам се на хълбок, за да виждам по-добре.

— Ще дупчим — прошепва. — С теб ще стане два пъти по-бързо. Не знам за колко време. Може би дванайсет месеца. Виж, момче.

Лестър изчезва и аз се спускам от леглото си. Той отива до решетките, вслушва се, после се връща и се надвесва над тоалетната. Аз — също, близо до него.

— Всяка килия е стоманена кутия. Първокачествена стомана за парни котли — продължава да шепти той. — Но затворът е бил преустроен през 1930-а, след бунта през 29-а, затова стоманата е стара. Дори молекулярната структура на стоманата е в постоянно състояние на разлагане, в стремеж към хаос.

Когато ме вижда, че го гледам малко странно, добавя:

— Всяка материя се стреми към хаоса. Когато през лятото е горещо, отходната тръба от тоалета се поти като луда. За седемдесет и пет години дори безшевната, дебела половин инч стена на тръбата отслабва.

Той поглежда през рамо, след това размазва с палец метала, близко до тоалетната. Забелязвам малка дупка, запълнена с някакво черно вещество.

— Запълвам дупките с боя за обувки — казва той. — Всяка нощ. Ще работим нощем. След като изгасят осветлението, те правят обход на всеки час. От крайната килия се чува дрънкането на ключовете, преди още тъмничарят да е отключил вратата, за да влезе. Разполагаш с достатъчно време да се качиш в леглото си.

Лестър отново изглежда мъдър. Пръстите ми треперят, когато посягам да пипна дупката.

— Какво има оттатък? — питам.

— Тясно метално мостче — отвръща той. — Достъп до всички тръби, проводници и вентилации. От 77-а насам три пъти чупих свредла и пусках парчетата долу. Нужна ми бе година да намеря това парче. Там долу е подземието, резервоар за лайна и пикня — десет инча мръсна пяна. През 99-а ме пуснаха долу да отпуша една тръба и тогава го намерих. Навремето криехме всичко по себе си, натиквахме го в задника, но през 98-а захитряха. Сега имат „Шефския стол“. Метален детектор, върху който сядаш; но очилата ми вършат чудесна работа. Адски хубаво е да не ти се налага да изравяш парчето всяка нощ.

Поглеждам го да се уверя, че не ме будалка, но погледът му е закован върху мократа стомана. Изправя се, напъхва парчето свредел в дебелата рамка на очилата си и ги слага отново. Наглася ги върху орловия си нос и сякаш по поръчка обявяват, че е време за обяд.

Лестър ми се усмихва и казва:

— Да отиваме да ядем.

Не ми харесва как ни подкарват като добитък от блока и през двора към столовата. Нервен съм, чува се цвъртене, но не знам откъде идва, а и никой не ме докосва. Аз пък не поглеждам никого в очите. Не искам да ги знам. Дори не искам да ги виждам.

Вземам вареното месо и увехналите зеленчуци, които ми тръсват върху подноса и следвам Лестър до кръглата седалка, която се изнася изпод масата на метален прът. Плотът на масата е стоманен, като подноса. Двама бели мъже сядат срещу мен. Единият е блед и плешив, с неподстригана кафява брада.

— Това е Карл — казва Лестър и му кима. — Карл, запознай се с Реймънд. А това е Джъстин.

Джъстин е по-млад от мен — около трийсет и пет годишен, с мръсна руса коса, вързана на конска опашка, с мускулест торс. Ръцете му са покрити с татуировки. Зелено-оранжева змийска глава се подава изпод яката му и езикът й ближе адамовата му ябълка. Някаква лапа с нокти се протяга към ухото му.

— Джъстин не говори — казва Лестър. — Но е наш човек.

Карл се оригва и се хили като хлапак.

— Все още откриват трупове подир Карл — казва Лестър, сякаш си говорим за великденски яйца. — Но тук не би сторил никому зло. Тук му харесва, нали, Карл?

— Манджата я бива — отвръща Карл.

— Не може да стори никому зло — казва Лестър. — И не го иска. Мисля, че тук се чувства в безопасност. И той не е единственият.

След обяд излизаме в южния двор, където са тежестите. Половин футболно игрище, пълно с ръждясали машини и щанги със заварени тежести, тъй че никой да не може да ползва лостовете като оръжие. Тежестите са подредени в квадрати, всеки от които е боядисан в различен скапан цвят. Лестър обяснява, че избелелият червен район принадлежи на „Кървавите“. Жълтият — на латино кралете, а синият — на мюсюлманите сунити.

— Ако искаш да ги ползваш, момко — казва той, — единствените, до които ще те допуснат са тези на „Мръсните бели момчета“.

— Кои са техните?

— Зелените — казва и посочва. — Може би ще успея да те въведа без неприятности.

Виждам тълпа бели, повечето млади мъже с татуировки. Половината от тях са дългокоси. Работят с тежестите като миньори. Сериозно и методично. Джъстин е един от тях.

— Мисля да пасувам.

Тръгваме по песъчливия асфалт току до телената ограда на района за вдигането на тежести. Завъртам глава и оглеждам различните мъже. Никой не отвръща на погледа ми. Започвам да усещам, че двамата с Лестър сме в безопасност.

Лестър поздравява някакъв тъмничар, когото не съм виждал досега. Тъмничарят се усмихва и отвръща на поздрава. Вижда се, че харесва Лестър.

— И какво следва, като стигнеш до металната пътечка? — питам, когато се отдалечаваме достатъчно, за да не могат да ни чуят. — Чух Кларънс да разговаря с друг тъмничар за бягството от Елмира миналия месец. Споменаха, че никой не е успял да избяга оттук след като затворът бил преустроен през 30-те.

— Никой не е успял — отвръща той, поглежда безоблачното синьо небе, като заслонява с ръка очи. — След като излезеш от стоманената клетка, блокът е просто една здрава бетонна кутия. Ако успееш да излезеш и от нея, стигаш до стената. Тя е метър и двайсет дебела и основите й са тринайсет метра под земята.

— Значи сме прецакани — казвам.

Той спира и ме поглежда. Очите му святкат и той се усмихва.

— Толкова е просто, че никой не се е сетил за него — казва. — А ако някой се е сетил, не е имал търпението да го направи.

— Да направи какво?

— Да избяга по обратния път — отвръща той и тръгва отново. — След като излезеш от килията, трябва да измислиш как да излезеш от блока. А сетне — как да преодолееш стената. Тъпанарите тук, които са успявали да излязат от килията, просто се лутат по тунелите няколко дни, след което почват да крещят за помощ. А аз го направих по обратния път — казва той. — Вярно, отне ми почти четирийсет години, но толкова са необходими, момко. Когато излезем от онази килия, блокът и стената вече ще са преодолени.

— Как?

Време е да си вървим и ние го правим, следвайки тълпата, която се е скупчила до задния вход на блок А. Внимавам да не настъпя някого и скоро виждам белите туфи на лестъровата коса през трима души от мен. Озовавам се в група от чернокожи, които ме притискат. Никой от тях не гледа към мен. Единият е с дебели очила. Виждам мрежичката на косата му и голите рамене като едрокалибрени гюлета. Виждам буза с два дълги белега и сплетени кичури коса. Подушвам миризмата на варено говеждо и острия мирис на човешко тяло.

Опитвам се да премина напред, но не мога и сърцето ми се разтуптява още по-силно. По челото ми избива пот, дланите ми са вече влажни. Две големи ръце ме хващат за задника. Мокри устни докосват ухото ми.

— Ще те направя моя кучка — казва той. — Малък бял сладуранчо.

Пръстите му пробват процепа на панталоните ми. Аз крещя и скачам, и размахвам ръце.

— Ей, човече.

— Какво бе, мамка му?

Тъмничарите опъват вратове, надигат се на пръсти. Изваждат се палките. Пресата около мен се охлабва. Освобождавам се и залитайки заставам пред плъзгащата се врата на Първи отряд.

— Гледай къде вървиш бе — казва дългокосо мръсно бяло момче и ме блъска.

Замахвам без да виждам, след това влетявам в килията и се спирам в дъното й. Ръцете ми са свити в юмруци. Лицето ми е пламнало.

— Какво? — пита Лестър и усмивката му се стопява.

— Ще ги убия, мамицата им — казвам и посочвам вратата на килията, която се затваря автоматично. — Не го искам, по дяволите. Ето защо не мога да остана тук.

— Какво ти направиха? — пита той.

Разказвам му и той поклаща глава.

— Бил си твърде дълго сам, момко. Те са като кучетата. Трябва да ги гледаш в очите. Да ги накараш с поглед да клекнат. Да вървиш изправен. И няма да ти направят нищо. Сигурно си чул как колумбиецът, дето го утрепах, ревеше от болка, докато отровата прояждаше вътрешностите му и никой не можеше да му помогне. Никой не иска да вкуси подобно нещо.

— Но онзи хлапак се опита да те заколи в карцера.

— Хлапето бе твърде глупаво, за да е наясно — казва той. — Ако забеляза, изобщо не се изплаших.

— Никога през живота си не съм мислил по този начин — казвам с разтреперан глас. — И, мамка му, сега не мога да се спра. Мисля си непрекъснато за това, че можем да успеем. Само за това мисля.

— Можем, момко.

— Мога да убия някое от тези копелета — казвам. — Също като теб. С гирата.

— Недей — казва. — Ще отидеш в карцера за пет години. Изчакай. Дванайсет месеца. Може би четиринайсет. Те няма да те пипнат с пръст. Ще си играят с теб, само ако им позволиш. Това е начинът. Слушай, в началото на XIX век тук е имало един женски затвор. Когато са построили наново този, използвали са основите на женския блок, а след това са го реконструирали през 1934-а. През седемдесетте години се посближих с един тъмничар. Бях чувал за тази история и го накарах да ми покаже плановете. Те ги пазят. Всичките. От самото начало. В електроцентралата. Онзи тухлен комин, който си видял в южния двор.

Лестър слага ръка върха дланта ми.

— Имало е цистерна — казва той и снишава гласа си до едва доловим шепот, — под блока. В лайната долу има тунел. Тунелът води на запад към работилницата. На половината път има шахта. Капакът й е бе заварен. Нужни ми бяха осем години да строша заварката. Още десет години ми трябваха да почистя преливната тръба вътре в цистерната. Тя минава през стената. Заустена е под преливника на Оуаско. Излиза току до външната страна на южната стена. През по-голямата част от годината е пълна с вода, но през лятото нивото спада и човек може да премине. Аз почти стигнах дотам. Разбирам какво мислиш — продължава той. — По това как се пулиш понякога, когато ти говоря. Но това е възможно, момко. Възможно е.

23

Диапозитивът се смени и Лексис се взря в ниската вила на фона на мътно небе. Малък огън от торф, единственото ярко петно в този мрачен свят, се бори храбро, макар и безнадеждно с едрите мазки на бурята на Ван Гог. Екранът потъмня и се запали осветлението.

Всички около дългата маса изръкопляскаха и запримигваха към куратора, който се поклони леко и им благодари за присъствието. Каза им, че ще се видят следващия месец и изрази надежда, че изложбата ще им хареса. Лексис излезе от залата и мина покрай другите, които се тълпяха пред асансьора. И важните персони се бутаха и ръгаха като всички останали. Тя предпочете да върви пешком.

Погледнат отвън, музеят „Гугенхайм“ е като обърната наопаки сватбена торта. Вътре изложбеното пространство са стените около дълга, изписваща бавна спирала пътека, която се издига от партера до последния етаж. Лексис бе изминала половината път надолу, бе стигнала до ротондата на четвъртия етаж, когато чу, че някой я вика.

Подире й бързаше Пабло Тръскън, дългокракият художествен критик на „Ню Йорк таймс“. Тръскън приличаше на погребален агент със сивата си кожа и хлътналите си очи. Имаше старомодни, увиснали мустаци.

— Научих за твоите картини — каза той. — Бих искал да ги видя.

— Благодаря — отвърна тя. — Поласкана съм, но се боя, че не ги показвам никому.

Тя се обърна да си върви, но Тръскън забърза подире й.

— Разбирам — каза критикът и докосна ухото си. — Просто дочух колко болка и емоции изразявали.

Лексис продължи по широката спираловидна пътека, обувките й потракваха по гладкия под. Чуваше как Тръскън се задъхва. На втория етаж спря пред едно платно на Шагал — „Около нея“.

И като посочи лицето на мъртвата жена на Шагал, тя рече:

— Той е живял само заради нея. Ето я болката, която хората искат да видят. А не моята.

Лексис закрачи по-бързо и Тъскън изостана. Като излезе навън, тя присви очи и ги заслони с длан заради силната светлина на лятното слънце. С периферното си зрение мярна един мъж със син блейзър и сиви панталони да става от една пейка и да тръгва към нея. У него имаше нещо познато.

— Лексис? — рече той и застана пред нея.

Тя се стресна.

— Аз съм, Дан Парсънс.

Лицето на ментора на Реймънд си бе все така кръгло и румено, но сега носеше очила, а не контактни лещи — с дебели стъкла и кафяви пластмасови рамки те уголемяваха очите му, чиито искрици се бяха замъглили. Носът му изглеждаше по-голям, а къдравата бяла коса се бе оттеглила почти до темето. Дари я с онова, което бе останало от някога широката му усмивка, и тя също му се усмихна.

— Дан, извинявай, аз просто…

— Не се извинявай — отвърна той. — Беше се замислила. Бързаш ли? Можем ли да повървим заедно минутка-две?

— Разбира се.

Пресякоха Пето авеню и влязоха в Сентръл парк, където поеха по пътеката, обикаляща езерото.

— Последния път, когато те видях, още работех във фирмата си — каза Дан.

Над тях се издигаха широките зелени корони на дърветата, а по асфалта играеха слънчеви зайчета.

— Не практикуваш ли вече?

— Тук-там. На фондовата борса се печелят повече пари — рече той и се изсмя рязко. — Докато не рухне, разбира се. Справях се там доста добре. Бях на гребена на вълната. Имах собствен самолет. „Фалкон“. Но нали знаеш, отдето дошло, там и отишло…

— Съжалявам — прошепна тя.

— Никак не ми се иска да моля — каза той. — Знам, че мина много време, а хората не обичат да се ровят в миналото, но сега съм изпаднал в голямо затруднение. Спомням си какво се опита ти да направиш за бащата на Реймънд, затова си помислих…

— Какво имаш предвид с това минало време? — попита тя.

Беше дала на Пол Русо двайсет хиляди долара в брой, за да помогне на бащата на Реймънд, когато научи от Дан, че бил изпаднал в сериозни финансови затруднения.

— О, мислех, че знаеш — каза Дан, погледна я, мушна ръце в джобовете си и се извърна.

— Какво?

— Той… ами, нали знаеш какъв беше бащата на Реймънд?

— Беше? Починал ли е?

— През онази зима. След като говорихме. Спрели му отоплението.

— Но Пол Русо трябваше да му предаде парите. Анонимно — рече Лексис, спря се и улови ръката на Дан.

Дан сви рамене.

— Той беше горд човек, Лексис. Даже прекалено горд.

— Русо — рече Лексис, — този кучи син.

Тя поклати глава и се намръщи на развълнуваната повърхност на езерото.

— Съжалявам. Не знаех какво е станало — рече Дан и я поведе за ръка. — Слушай, мога да сключа една много изгодна сделка. Точно тя ми трябва, за да се оправя, но банките сега са до една изплашени, а аз… знам, че мъжът ти и Боб Рангъл са доста близки и се питах дали ще имаш нещо против, Лексис… Само да мога да си уредя среща с него. Някой да му припомни факта, че бях доста щедър спомоществовател на кампанията му. Ще е достатъчно. Е, това е. Искаш ли да ти взема един хотдог?

Бяха стигнали до края на пътеката, до входа към Пето авеню. Лексис поклати глава:

— Не, благодаря.

— Аз ще си взема. — Дан се обърна към продавача: — И една кока-кола. Искаш ли кола?

— Не, благодаря — рече тя. — Разбира се, че ще говоря с Франк за теб, Дан. Имаш ли визитка или нещо такова, та да мога да ти позвъня?

— Ето — каза той и извади малкото картонче, заедно с банкнота от десет долара, която подаде на продавача. — Ей, не искам да си мислиш, че съм те проследил специално след това ваше събрание. Просто имах работа насам и си помислих…

— Не, няма нищо — отвърна Лексис. — Ще се опитам. Само дето Франк е толкова зает.

Дан захапа сандвича си, по устната му потече струйка горчица. Сви рамене.

— Е, каквото направиш… Всичко ми е ясно. Миналото понякога… е свързано с неудобства.

— И е безвъзвратно отлетяло — добави тя, усмихна се едва-едва и махна за такси.

— Така е — рече Дан, отвори й вратичката на таксито и облиза горчицата от устната си.

— Но това не значи, че не мисля за него — каза тя, докато се качваше. — Напротив. Мисля за него всеки ден.

24

Лестър бързо ми показва как да въртя парчето свредел, като използвам за дръжка малко дървено блокче. Резултатът от цяла нощ труд бе една малка дупка в стоманата. Когато го питам за ножовката, той ми обяснява, че я изхабил почти изцяло, докато работел по капака на шахтата. Не ми е необходимо много време, за да осъзная, че дванайсет месеца е един разумен срок за пробиването на достатъчно голям отвор, през който да се промъкнем.

Нощем спим на смени, а през деня подремваме, когато можем. Всяка свободна минута, когато съм буден или чета, или Лестър ме учи на разни неща. Неща, които знае и неща, които научава от книгите, които взема от библиотеката. Чувствам се като човек, който е изпил едно питие, след като е бил прекалено разсеян, за да забележи, че е жаден. Лестър е прав за съкилийниците ни. Те са кучета и аз се отнасям към тях като към кучета. Игнорирам лая им и засега нито едно от тях не е понечило да ме ухапе.

Използвам времето, когато Лестър се занимава със своята дейност по поддръжката на затвора, за да правя своите „ката“, коремни преси и набирания на мускули. Един ден Лестър ме вижда и критикува начина ми на трениране. Казва, че каратето без контакт е като пищов без патрони.

— Момко — казва той, — ако искаш да нариташ задника на някое лошо момче, трябва да съумееш да го приближиш.

Той е стар и прегърбен, но въпреки това ме учи. Отначало се чувствам глупаво, когато ръцете ми обхванат тънките му кости, когато усуквам влакната на възлестите му сухожилия. Но когато реша, че съм го захванал здраво, той натиска някоя болезнена точка, за чието съществуване никога не съм и предполагал, и аз се свивам от болка.

Освен това Лестър ме учи за отровите.

— Това е най-научният начин да убиеш някого — казва той. — В случай, че нещо се обърка — не че ще стане така, — и те върнат обратно тук, ще бъдеш доволен, че знаеш тези неща.

Втория мъж Лестър убил с антифриз. Колумбиеца ликвидирал с арсеник. В продължение на двеста години в различни дупки на затвора са залагали миша отрова. В утайките по дъното на подземието тази отрова е в изобилие. Лестър изстъргвал утайките от работните си дрехи и събирал кристалчетата в малко пластмасово шишенце, пълно с вода, което после въртял като копче на конец. Самоделна центрофуга.

— А как после сложи отровата в питиетата им? — попитах.

— В случая с антифриза работех в столовата при разсипване на порциите — отвърна той. — Но там вече не ме пускат. При арсеника взех един капкомер от болницата, отидох при онзи, казах му един смешен виц и когато той зяпна да се смее, му изцърках отровата право в гърлото.

— А какъв беше вицът?

— Ако ти и твоите приятели не ме оставите на мира, ще ми се наложи да те убия.

— Много смешно.

— На него никак не му беше смешно.

Всеки ден дават на Лестър хапче за сърце. Той казва, че нищо му няма. Било стандартна процедура в тази страна, когато минеш седемдесетте, да започнеш да вземаш лекарства за сърце. Когато дупката в килията ни е почти готова, той започва да отчупва малки парченца от хапчетата си, тъй че да има достатъчно запас за първите две седмици след бягството ни.

— А след това вече ще съм в Нова Зеландия.

Лежим на леглата си и чакаме да обявят отбой, за да започнем работа. Лято е и въздухът е горещ и тежък, примесен с миризмите на човешка пот, непроветрени помещения и прясна боя. Челото ми е обсипано с капки пот. Само по шорти съм и съм разперил ръце, за да могат да изсъхнат мишниците ми.

Лестър бръщолеви за Нова Зеландия. Аз изучавам картината на Фрагонар от осемнайсети век — картина на щастието. Жената е щастлива, носи се към слънчевата светлина, а любовникът й е отдолу. И любовникът е щастлив, вижда подробностите й под издулите се фусти. Съпругът й също е щастлив, защото не забелязва всичко това — застаряващ мъж с модна и красива млада жена. Аз също не забелязвах нищо.

Мълча си, докато Лестър не свърши за Нова Зеландия. Чака ме аз да разкрия своите изпълнени с копнеж планове. Знам, че е така, защото ми е споменавал и преди, че ако излезем навън, ще трябва да наваксаме с всички хубави неща и да оставим миналото и лошите неща зад гърба си.

Чуваме виковете на тъмничарите и светлините угасват. Изчакваме няколко минути тихите шумове, издавани от заспиващите петстотин убийци, бавно да утихнат.

— Ние наистина ще избягаме — казва Лестър, сякаш е по средата на разгорещен спор.

— Не съм казал, че няма да го направим — отвръщам аз.

— Тогава защо досега не си споменал за плановете си?

— Мъдрият човек говори, само ако има нещо за казване — цитирам му аз Платон, — а глупавият, защото просто иска да каже нещо.

— Ами ако си глупак? Какво би казал, момко? — пита той. — Боиш се от това какво ще си помисля за твоя внушителен план за отмъщение, така ли?

— Откъде си сигурен, че планът ми е такъв?

— Аристотел казва, че мерилото за един образован ум е да бъде в състояние да разбере една мисъл, без да я приема — казва той. — Ти си отворена книга, момче, и макар че аз съм против онова, което си замислил, обичам те достатъчно, за да ти кажа, че за да успееш, трябва да станеш по-изобретателен, отколкото си.

— Което означава?

Лестър въздъхва.

— Имах син — казва той. — Казваше се Сет. Почина осемгодишен. В годината, когато убих пазача в музея. Не знам, мисля си, че ако не беше починал, никога нямаше да опитам кражба в музей.

— Доколкото разбрах, си имал един малък Ван Гог? — питам.

Кръвното ми се вдига. Дори след всичкото това време се боя, че ме будалка. Все още един гласец в главата ми нашепва, че Лестър е ментърджия, един брилянтен и колоритен ментърджия. Че ще излезем от килията и няма да има никаква шахта. Никаква цистерна.

Той ми се смее тихо, сякаш е прочел мислите ми. И продължава:

— Имах. Но всичко, което бях откраднал преди Сет да почине, беше от частни колекции. Пазарът на крадените шедьоври е не по-малко оживен и доходен от търговете в „Сотбис“. Всичко, което аз откраднах, беше крадено преди това. Но като почина Сет…, престанах да се пазя… Обаче — продължава той, — ето какво исках да ти кажа. Навремето играехме с моя син шах. Беше много добър. Изключителен, бих рекъл. Имаше моята глава. Даже повече. Но беше хлапе и затова винаги гледаше към фигурите, които искаше да мести. Аз го наблюдавах и отгатвах какъв ход е замислил, преди още да го е направил. Досущ като теб, момко. Виждам го в очите ти. Омразата. Решимостта. И всеки друг би го забелязал.

— Не давам пет пари дали ще го забележат — отвръщам. Усещам кръвта си като кипнала. Гласът ми е по-висок, отколкото би трябвало.

— Като Карл. И на него не му пука — казва Лестър и образът на онзи бледен сериен убиец изпълва съзнанието ми. Усмивката до уши, когато загребва пълна лъжица с варена царевица. Смайването му пред пълната чиния със зелен грах. Отворена книга.

— Да не би да смяташ, че искам да остана тук?

— Тук си на сигурно място, момко, зад тези стени — казва Лестър. — Също като Карл. Какво, например, би сторил с нея?

Дъхът ми секва.

— Аз… ти…

— Прочел съм всичко за делото — казва той. — Целият затвор говореше тогава за него. Но ти бе осъден и същата онази зима космическата совалка падна, а после пък в новините влезе полковник Кадафи и Либия и хората забравиха за Реймънд Уайт. Аз — също, но действащите лица ме заинтригуваха. Исках да видя как ще се разгърне трагедията. Прочетох във вестника, че момичето се е омъжило за ченге, проследих превръщането на ченгето в голяма клечка в света на хазарта, преместването му в Ню Йорк. Твърде често се появяваше на груповите снимки близко зад губернатора. Окръжният прокурор Вилей сега е федерален съдия. Може би е на път да стигне до Върховния съд. После пък идва човекът, който зае мястото на конгресмен, след като те арестуваха. Рангъл. Сега е извън политиката, но се възползва максимално от поста си. Оженил се е за една от онези известни дами от обществото и върти пари на Уолстрийт. Винаги ми е било… ами, интересно как така и тримата преуспяват… И момичето също, предполагам.

— И защо предполагаш?

— Просто не знам достатъчно за нея — отвръща Лестър. — Не пишат за нея. Само за него. А и неговата е малко мътна. Заловили са го в опит да рекетира някаква строително предприемаческа компания. Но тя е още при него. Видях я на снимка до него в „Ню Йорк поуст“, когато го оправдаха.

Усещам, че пръстите ми са се впили в чаршафа и че стискам зъби с все сила. Дишам през носа и буквално хриптя.

— Защо не ми каза досега всичко това? — питам.

— Следващият вторник е новолуние — отвръща той. — Ще бягаме. Не исках да разчитам на всичко това, но не искам и да направиш нещо глупаво.

— Като например да го срещна на улицата и да му отнеса шибаната глава?

— Научих те на почти всичко, което зная, момко — казва той. — Не бих искал то да отиде на вятъра. Би могъл да заживееш хубав живот. Не е ли достатъчно да си свободен?

— Не — отвръщам, — не е. Нали ти си онзи, който е измислил правилото за точното отмъщение?

— То е за тук.

— Не и за мен.

Слизам от леглото и протягам ръка за свредлото. Лестър ми го подава и аз нагласям дръжката му. Забивам върха му в корозиралата стомана до пробитата снощи дупка. Тоалетната чиния е мокра и хладна, когато опирам буза о нея. Натискам и въртя. Натискам и въртя, острието дълбае стоманата, от която излиза тънка стружка.

Скоро чувам потракване на ключове. При първия обход винаги се прави преброяване. Нощем правят общо две. Качвам се на леглото си и затварям очи. Чувам стъпките на тъмничаря. Когато лъчът на фенерчето му пробягва по лицето ми, под затворените ми клепки светва червена светлина. Ключовете изтракват отново и вратата се затваря с леко бръмчене, докато ключалката не щраква. Спускам се от леглото си. Лестър спи, а аз се захващам отново за работа.

Преди да дойда тук лежах осемнайсет години в затвора. Откакто започнахме да дупчим, е изминала малко повече от година. Последната седмица минава като един миг. Лестър ми казва да не ям много. Колкото по-слаб съм, толкова по-лесно ще се промъкна през дупката. Това не е проблем. И без друго не съм гладен.

Време е.

25

Сърцето ми бие в гърдите като полудяло. Поглеждам през рамо към прозореца. Не виждам нищо, освен едва доловимите очертания на решетките. Няма луна. С Лестър постоянно шепнем, но тази вечер съскането ни почти не се чува. Леглата ни са натъпкани със смачкани вестници. Запазили сме кичури коса, които сме залепили върху маските от папиемаше, които Лестър е боядисал така, че да приличат на нас. Всеки от нас има в джоба си водонепропусклива найлонова торбичка с малко пари, които Лестър е скътвал през годините и подробна пътна карта на центъра на Ню Йорк.

Чувам леко щракване на метал — Лестър е освободил капака на изходната ни „шахта“ от въженцето, което го държеше на място. Другите ръбове сме ги изпилили до гладко. Изпомпихме водата от тоалетната и я изляхме в мивката. Тръбата лежи на пода в ъгъла.

Лестър се вмъква в дупката и ми махва да го последвам. Гол съм, намазан целия с вазелин. Подавам му дрехите си, след което навирам глава в дупката заедно с дясната си ръка. Лявото ми рамо се заклещва и усещам „захапката“ на стоманата. От носа ми капва капка пот. Извивам тяло и от гърлото ми се изтръгва тих стон. Лестър ми дава знак да пазя тишина и прошепва, че всичко ще бъде наред. Да се отпусна.

Усещам докосването на изкривените му пръсти по главата и по гърба си. Обръща ме внимателно, както един акушер ще извади бебето, и ме измъква през дупката. И бедрото ми се заклещва, но само за миг. Вече съм навън. Изправям се бос върху тясната решетка на металната пътечка. Отдолу се надига вонята на отходен канал, но духът ми литва високо. Стоя там, омазан и гол в този нов свят. Иска ми се да вдигна ръце над глава и да изкрещя, но вместо това набързо се обличам.

Лестър носи парче черна хартия, което залепва върху дупката. Вече сме в пълен мрак, но само за няколко секунди. Лестър държи в ръка малка крушка, която е свързана с тиксо към батерия тип D. В този мрак тя хвърля достатъчно светлина, за да виждаме лабиринта от тръби и кабели и въздухопроводи, които стърчат от килиите и от двете страни на мостчето. Тази бъркотия от механични вени е висока колкото пететажно здание.

Лестър започва да се спуска в тясното пространство между тясното мостче и килиите. Аз го следвам и той насочва глезените ми, както ми бе казал, за да мога да намеря опора, където да стъпя без да вдигам шум. Въпреки че Лестър ме е предупредил да не го правя, аз все пак поглеждам надолу. Мазната вода е много далеч под нас и се питам дали ще мога да се сдържа да не повърна, когато спусна крака в мрака.

Скоро чувам Лестър да шляпа тихо долу. Опората за краката ми е добра, но когато ми остават метър и половина до долу, сграбчвам една гореща тръба и изгарям ръката си. Сподавям вика си, но скачам и шумно изплясквам в канала. Изправям се и запушвам с ръце устата си, но повръщаното си намира процепи и драйфам още десет секунди, преди най-сетне да успея да овладея спазмите. Лестър ме гледа втренчено с онези негови огромни очи, уголемени още повече от лещите в този мрак. Примигва и аз поклащам извинително глава. Той вдига глава към пустото мостче и започва да гази към другия край на блока.

Трудно се върви, тъй като калта от утайките сякаш засмуква обувките ми. Лестър прави големи крачки, при които коленете му за малко излизат над мазната воня. Стомахът ми отново се бунтува. Мисля си, че няма да мога да издържа нова конвулсия, но виждам тухления тунел, осветен от импровизираната лампа на Лестър.

Той спира и се потапя в мръсната пяна. Излиза с обущарски чук и ми го подава да го видя. Широко ухилен е. Изкачваме се в тунела и пълзим по песъчливия му лайнян под. Оглеждам се за шахта, но виждам само гладката повърхност на утайките. Лестър спира рязко и се обръща.

— Какво правим? — питам.

— Трябва да сме я отминали.

Главата ми се замайва от онзи познат стар страх. Сърцето ми се разтуптява още по-силно. Изведнъж тунелът ми се вижда прекалено тесен.

— Какво искаш да кажеш? — питам. — Как така?

— Шахтата е тук — отвръща той. — Просто съм я подминал.

— А аз си мислех, че ти си я откопал.

— Това беше преди две години, момко. През зимата водата тук се вдига високо и оставя подире си нови утайки. Точно зад теб. Там. Копай.

Завъртам се и се опитвам да изгреба с нокти меката глина, драскам като куче, докато най-накрая пръстите ми напипват тухлите под нея. Вонята отново ме атакува.

— Тухла е — казвам и тонът ми е рязко повишен.

— Продължавай.

Късчета кал прелитат в тунела и се размазват по ронещите се стени.

Пръстите ми са така изтръпнали, че не ги чувствам. Сега опират о нещо по-твърдо от тухлите.

— Мисля, че я намерих.

— Ето, използвай това — казва Лестър и ми подава чука.

Вкарвам раздвоения му тънък край в процепа на старата стоманена плоча. Сърцето ми забавя биенето си и сега дишам по-леко. След минути съм разкрил капака над цялата шахта. Пак с изтънената част на чука го повдигам и го отмествам встрани. Отдолу ни лъхва хладен въздух — от обширно празно пространство, в което отеква ехото от капеща вода.

— Трябва да има заварени стъпала — казва Лестър и гласът му издава главозамайването му, когато мушва лампата в дупката.

Виждам долу още вода. Вонята е още по-силна, но не и толкова остра. Виждам ръждясалите стъпала, които стърчат от тухлената стена. Докато се спускам към резервоара, ръждата от стъпалата се люспи под пръстите ми и ръцете ми почервеняват.

Водата е студена и стига до коленете ми. Лестър се спуска бавно и заедно зацапваме по дължината на старата пещера. Стените са бъкани с паяци, които пълзят и бягат от светлината на мижавата ни лампа. Плъх изписква и се покатерва на козирката над нас, хвърля шепа прах в светлинното зарево.

Стигаме до края на водоема и там има други стъпала, които водят към черната дупка на водопреливната тръба. Събраната във водоема вода била използвана за тоалетните на женския затвор. Когато през влажния сезон резервоарът се напълвал, излишната вода се изтичала към преливника на Оуаско. Лестър твърди, че след като затворът бил преустроен през 1930-а, се наложило да построят нова стена над тази преливна тръба, тъй като женският затвор си стоял в първоначалния си вид до 1934-а.

Изкачваме се и влизаме. Тръбата е дървена. Тясна, но гладка, със съвсем малко пясъчни утайки по дъното. Диаметърът й е шейсет-седемдесет сантиметра. Достатъчно, за да се намъкна в нея, без да заклещя раменете си. Пълзим доста време. Единствената воня вече идва от дрехите ми. Въздухът вътре е застоял, но хладен. На мижавата светлина на крушката на Лестър виждам само на метър пред себе си, тъй че не се блъскам в купчината натрошени тухли и прах, но когато я виждам, сърцето ми се свива.

— Запушен е — изсъсквам.

— Казах ти, че е — отвръща Лестър. — Ще трябва да копаем.

— На какво разстояние?

— Не е много голямо.

Започвам да изтеглям парчета тухли и ги прокарвам под корема си, след което ги изтласквам с колене и крака към Лестър. След известно време тръбата зад нас вече е почти запушена. Лестър се отдръпва назад, разхвърля боклука под себе си, дава ми повече пространство да копая.

В ума ми водят битка паниката и надеждата. Опитвам се да подсиля волята си със сладките изображения на свободата. Разходка по плажа, пясък по палците на краката ми. Лунна пътека, която танцува върху водата. Вкусът на дебел бифтек, червено вино и хаванска пура. Но омразата е онази, която надделява и ме бута напред. Куршумът, който ще нанижа в главата на Франк Стефано. Хленчът на Рангъл. Писъкът на Вилей. Перфектното отмъщение.

Продължавам да копая.

Трябва вече да сме на около шест-седем метра от първата „тапа“. Приглушените ни прокашляния се всмукват от тръбата и наносите от пясък и земя. Ръцете ми са изтръпнали напълно.

Лестър се прокашля:

— Момче, трябва да се връщаме.

Чувам го, но не възприемам чутото.

— Реймънд — казва той, — няма да успеем. Навън е вече светло. Ще трябва да се върнем.

— Почти стигнахме — казвам и продължавам да ровя с ръце в праха и тухлите. — Би трябвало да сме стигнали.

Лестър улавя глезена ми. Усещам силата на старческите му ръце, които стискат сухожилията ми и спират притока на кръв. Раздрусва крака ми и аз спирам да копая.

— Не, стига, по дяволите — казва той и думите му прокънтяват в тишината. — Необходима ни е нощта. Чакал съм твърде дълго за всичко това, момко. Трябва да се върнем.

Лестър пуска глезена ми. Светлинката потреперва и започва да намалява. Чувам го как се гърчи по-надолу по тръбата. Продължавам да копая, но скоро настъпва пълен мрак и усещам как земята се опитва да ме смачка от всички страни. От гърдите ми се изтръгва вик и изпълзявам бързо назад и се плъзгам надолу.

Лестър ме чака в резервоара. Когато падам в студената вода, той кима веднъж и се обръща да върви. Стигаме до подземието под желязното мостче, което води към килията ни и Лестър ми показва един кран, който стърчи от тръба, прокарана покрай бетонната стена. Отваря го и изплакваме вонята и калта от телата и от дрехите си.

Тъй като по-голямата част от вазелина се е изтъркала, за мен ще бъде по-трудно да се промъкна през дупката към килията, затова аз тръгвам първи. Лестър успява да ме избута навън само с едно одраскване на рамото, което кърви. През прозореца отвъд решетките ни се процежда дневна светлина, но навсякъде все още е съвсем тихо. Лестър наглася стоманеното парче и отходната тръба от тоалетната отново към стената. Оплаква се тихо от болки в ръката. Помагам му да запълни пукнатините с боя за обувки.

Събличаме дрехите си и навличаме резервните. Лестър изплаква мръсните в останалата ни от деня кофа топла вода, след това ги напъхва в торбата за пране и я мята в ъгъла. Аз се изкатервам до леглото си и го чувам да изпъшква и да се свлича на пода.

Преди да изкрещя за помощ, се оглеждам панически.

Чува се бъркотия, викове.

Откарват Лестър в затворническата болница.

По-късно един тъмничар ми казва, че е претърпял инфаркт. Не знаели колко време ще остане в болницата. Можело и изобщо да не оцелее. След два дни в тревожно очакване, сержантът, начело на отряда ни, ме вика при себе си. Казва, че на следващия ден ще бъда преместен в нова килия — сам. Ако Лестър оцелее, можем да подадем молба за нова двойна килия, когато възникне подобна възможност. Ако умре, ще си остана в своята единична килия.

Нощта идва и аз лежа буден, а в главата ми се въртят мисли от следния род: ако Лестър умре, може да минат десет или двайсет години, докато изникне възможността да се сдобия със собствено парче свредел. Дори ако оцелее, когато новите затворници заемат тази килия, те със сигурност ще открият дупката. И или ще я използват, или ще докладват за нея. Ако я използват и намерят отворената шахта, маршрутът ще бъде разкрит и запечатан завинаги. Ако докладват за дупката в килията, двамата с Лестър ще прекараме следващите три години в карцера.

И ето до какъв извод стигнах:

Ако изчакам, най-вероятно и двамата ще останем в Обърн до края на живота си.

Ако тръгна сам, би могло и да успея.

26

Отварям очи и виждам „Люлката“. Когато Лестър ми я показа за първи път, платното не ми говореше нищо. Някаква симпатична барокова картинка с меки цветове. Розова рокля. Широк сноп светлина, процеждащ се през синьо-зелените дървета. Изискана обувчица, която лети във въздуха. Млад мъж в храстите, който гледа възхитен. По-стар възпитан господин, който забавлява красивата млада жена. Но след като започнах да се вглеждам, не след дълго разбрах какво представляваше платното. Картина на предателството.

През последната година използвах картината да захранва тайно омразата ми към хората, които ме предадоха. Светлината, която се процежда през прозорчето, е доказателство, че аз поне не предадох приятеля си, въпреки че това може да ми коства всичко. Търся в себе си макар и малка следа от задоволство. Не знам защо, но не намирам нищо подобно. Аз съм един празен гроб.

Дупката за бягството зад тоалетната е толкова голяма, че направо ме заболява сърцето.

Протягам ръка и пъхам пръсти под ръбовете на картината и металния таван, след което откъсвам репродукцията. Хартията се къса на ъгълчетата, където е била залепена с тиксо. Разтварям пръсти и я смачквам на топка, която после хвърлям на пода.

Всичко в тази килия без втория ми комплект дрехи принадлежи на Лестър. Казаха, че някой щял да се погрижи за вещите му. Не съм решил дали да си извоювам отново правото да се върна в карцера, или не. Осъзнавам, че се наслаждавам на малките свободи, с които свикнах. На слънцето. На дъжда по лицето си. На дългите разходки в двора. На книгите. Въпросът е следният: доколко мога да бъда в безопасност без Лестър?

Скачам долу и навивам всичко в дюшека си. След закуска мятам рулото на рамо и един надзирател ме съпровожда до блок Д. Без Лестър се чувствам като гол.

Когато първият тъмничар зад бюрото вдига глава, виждам, че това е Синята брада. Косата му е по-дълга и е замазана назад с помада, ала малките му очи продължават да проблясват.

— Виж ти, виж ти — казва той, — големите бикове сумтяха и потропваха тук тази сутрин, сякаш подушили разгонена кошута. И май са били прави.

Дългите му космати пръсти се плъзгат по листа със заповедта за преместване, а жълтият му изострен нокът се спира на средата на страницата. Обръща глава и извиква високо към групата надзиратели, които стоят на прага.

— Онзи в седемнайсета готов ли е да тръгва? — пита. — Тук имаме ново момиче.

Поглежда ме похотливо и казва:

— Знам, че ще поискаш двойна килия, след като решиш кой ще бъде новият ти татко, но се надявам засега да харесаш новия си дом.

Един тъмничар приближава и казва:

— Ъ-ъ-ъ, Марти. Седемнайсета още не е готова. Градинският маркуч казва, че не ще да си тръгва.

— Ами кажи на Градинския маркуч, че ще дойда да го погъделичкам по гъза със сопата си — казва Синята брада и слага ръка върху палката си, сякаш да покаже, че говори сериозно.

— Вече му го казах.

— Ами тогава изкарай го с газ копелето — казва Блубърд.

— Ще трябва първо да се обадим на лейтенанта.

— Аз ще го направя — казва Синята брада. Вдига брадичка нагоре, взема слушалката и набира номера.

Гледа свирепо надзирателя, който ме е довел и казва:

— Заведи я тази обратно в килията й в блок А, докато дезинфектирам оная въшка.

А на мен казва:

— Не се безпокой, госпожичке. Ще ти приготвим стаичката съвсем скоро. Защо не излезеш и не си пийнеш нещо край басейна?

Връщам се през двора в килията си и разгъвам дюшека. Лягам и забивам поглед в тавана, празен, само с четири ъгълчета от репродукцията. Решил съм, че следващият ми разпит от страна на Синята брада трябва да изпрати ясно послание към целия затвор. Нищо няма да ми струва да го връхлетя през писалището. Ще завъртя главата му в ръце като пъпеш, ще строша врата му и ще прекъсна гръбнака между третия и четвъртия прешлен. Щом ще ходя в карцера, поне да го направя със стил. Когато изляза — ако изобщо изляза от карцера — ще съм доста сигурен, че след подобно нещо, едва ли някой ще ме закачи.

Тъкмо обмислям как ще го осъществя технически, когато чувам дрезгавия глас на Лестър в дъното на коридора. Скачам долу и се улавям за решетките. Той се тътри бавно към килията ни и си бъбри с тъмничаря.

— Отвори първа — извиква високо тъмничарят.

Отдръпвам се назад.

— Отвори първа.

Решетките вибрират и вратата се отваря. Лестър застава там. Огромните му очи са лъскави и пълни със сълзи.

— По-късно, Джим — казва той на тъмничаря със задавен глас.

Пристъпва вътре и решетките се затварят с бръмчене. Разтваря ръце, пристъпва към мен и ме прегръща. Туфите бяла коса ме гъделичкат под брадата.

— Глупав кучи сине — казва той и гласът му се заглушава от ризата ми. След това ме отблъсва.

— Трябваше да изчезнеш.

— Аз… не можах.

Лестър поклаща глава и сяда на ръба на леглото си, смее се тихо и в същото време плаче.

— Ти си принц, момко — казва той и вдига глава. — Досущ като моето момче.

— Опитаха се да ме преместят — казвам. И моите очи се навлажняват. — Без малко да ме няма. В блок Д, но килията не беше готова. Казаха ми, че си щял да умреш.

— Иска им се — отвръща той. — На щата много му се ще да му освободя леглото си, но има да взема.

— Добре ли си?

Лестър замахва с ръка във въздуха и отвръща:

— Дребна работа. Ще надживея доктора. Случва се понякога. Седни.

Сядам до него и той плясва ръката ми между своите длани.

— Тази вечер — казва, — бягаме. Този път ще успеем.

— Боже мой, Лестър. Ами мен почти ме бяха преместили. Разбираш ли? Изкараха ме от килията. Пък тогава някакъв въшльо с прякор Градинския маркуч решава, че не иска да напусне килията си…

— Не знам, за Бога, момко — казва Лестър, — но съдбата… Това е друга история. И онова, което ти стори… Тази лоялност… Но все пак ще трябва да се разделим, когато излезем — продължава Лестър, — макар и не задълго.

— За какво говориш?

— Говоря за баснословно богатство — отвръща той и друса ръката ми, а очите му горят като ме гледа. — Говоря за това, че ще го поделя с теб, момко. Аз… не знаех преди. Дори след всичко, което преживяхме. Парите въздействат върху хората, а и ние ще сме навън. Нещата ще се променят.

Очите му се изцъклят и той гледа към отсрещната стена така, сякаш гледа към океана. Разказва ми за стара хижа в Адирондак, построена от Томас Дюрант на езерото Кора — тя изгоряла до основи в края на деветнайсети век. Лестър купил през 1964-а единствената оцеляла сграда — хижата за гости.

— До там се стига само по вода, а сградата е с каменни основи — като крепост Суха като барут. Прекрасна температура. Петнайсет градуса посред лято и посред зима. Превърнах я в огромно хранилище — продължава Лестър. — Докарах ключар от Балтимор и двама майстори на котли от Пеория. Подът е петсантиметрови дъбови дъски, а за да разбиеш ключалките ще ти трябва динамит.

— И какво има там?

Лестър снишава глас и се навежда към мен. Големите му очи примигват и той се взира в здрача.

— Почти всичко, което съм откраднал — отвръща. — Възнамерявах да живея скромно и да работя двайсет години. След това щях да продам всичко и да се оттегля в Нова Зеландия. И пак ще го направя, но не ми трябва всичко. Едно връз друго сега трябва да е на стойност около един милиард.

— Милиард?! Имаш предвид девет нули?

— Там има цяла влакова композиция с неща от Лувъра, които Хитлер се опитал да превози от Париж до Берлин. Но не успял — казва Лестър. — Цели десет години ги крадох и сега ти давам половината от тях…

— Какво можеш да направиш с тези неща? — питам.

— Можеш да ги продадеш.

— На кого?

— На „Сотбис“, на „Кристис“. Ще се обадя на директора по изящните изкуства. Случва се непрекъснато. Той ще изпадне в ярост, но след седмица ще ми се обади някой, който, не щеш ли, търси тъкмо онова, което имам.

Лестър ми обяснява точното местоположение на хижата и как да проникна в хранилището. Има две резета като на банкови трезори. Комбинацията се получава като се вземат числените стойности на всяка от буквите в името на сина му — Сет Коул — и се извадят от петдесет за първата буква и по низходящ ред до 43 за последната.

— Не че нещо ще ми се случи, момко — казва той и ми показва онези свои развалени зъби, — но знае ли човек? Може само един от двама ни да успее да избяга и ако това си ти, не искам да излезеш навън гладен.

Лицето ми пламва и аз полагам другата си длан върху неговата и се запъвам, не знам какво да кажа.

— Ако искаш да направиш нещо — казва той и кима, сякаш може да чете мислите ми, — то обещай ми следното: че ще използваш това съкровище за себе си. За да започнеш нов живот. Че ще оставиш миналото зад гърба си, момко. Ще го оставиш да умре.

Вцепенявам се.

Лестър навежда леко встрани главата си, сякаш е дочул някакъв лек шум. Гледа ме така известно време, след което въздъхва и казва:

— Не, това май няма да стане.

— Няма нищо — продължава той и ме потупва по ръцете. — Обичам те така, както обичах моя Сет. Безусловно, затова такъв ще е и този подарък. Прави с него каквото щеш. Няма аз да решавам.

Казвам му какво мисля, но то излиза като едва разбираемо мрънкане.

— Какво? — пита той.

— Ти каза „съдба“ — отвръщам. — Това е моята съдба, Лестър. Просто е тя.

Когато пада нощта, ние поемаме отново надолу към тунела. Само след няколко минути прахта в него става влажна. Бавно ручейче тече по тръбата. Гърлото ми се свива, като си представям как водата нахлува и ни смива обратно към водоема. Поточето е с постоянна сила, но не се надига повече от десетина сантиметра.

За по-малко от час откопавам последния слой подгизнал нанос. Чувам вечерната песен на реката и усещам нахлуващия хладен въздух. Лестър изгася мъждивата си лампа, но в отвора е заклинен голям камък. Колкото и да се опитвам, не мога да го избутам настрани с голи ръце, а и чукът не ми върши работа.

С Лестър изпълзяваме назад в преливната тръба, след това се преобръщаме с краката напред. Аз се претъркулвам по корем, запъвам ръце и рамене в дървените стени на тръбата. След това с все сила натискам с крака камъка. Той помръдва с половин инч при всеки тласък, но помръдва.

Камъкът дращи по пясъчното си легло. Чувам тихия кикот на Лестър, шепне нещо зад гърба ми. Сърцето ми ще се пръсне, краката ми горят, но за по-малко от две минути съм избутал камъка достатъчно настрани, за да можем да се промъкнем навън.

Не спирам да се порадвам. Не виждам звездите, нито вишките, нито вертикалната плоскост на стената, която се простира надалеч в нощта. Погледът ми е фиксиран върху мрака около мен, докато се плъзгам бавно над скалите и потъвам в бързата вода на дълбоко езеро.

Вече съм свободен.

27

Плувам напряко на течението, а не се спускам по него. Такъв е планът. Онези ще ни търсят надолу по течението. Ще затворят всички пътища около града и ще свиват кръга, докато ни намерят. Никой не е успял да избяга от Обърн след построяването на новата стена през трийсетте години. Ще се вдигне шум до небесата.

Плуването напряко на течението изисква големи усилия. Когато напипвам каменистото дъно под краката си, се обръщам да потърся Лестър. Водата се плиска около мен и ме тласка с постоянна сила. Виждам, че Лестър пляска с ръце и крака. Шумът от загребванията му се надига над постоянното съскане на водата, обмиваща камъните. Вдигам очи към вишката. Тя ни гледа като безчувствено монолитно око на фона на звездите. Не се вижда сянката на тъмничаря. И другите кули — общо са три — са сякаш пусти.

Лестър почти е стигнал до мен. Протягам ръце, като същевременно забивам пети, за да не изгубя равновесие и водата да ме отнесе обратно към езерото. Лестър е на метър и двайсет от мен, когато извиква и потъва.

Гмуркам се и си блъскаме главите. Завъртаме се във водата. Хванал съм го през кръста и ритам с ножични движения, докато спирам да усещам краката си. Краката ми стигат дъното, а тъмнината е пронизана от бяла светлина. Писъкът на сирените процепва нощта. Куршумите профучават покрай нас и бръмчат като ядосани пчели. Водата вече е до колене, а Лестър е на гърба ми. Тичам към железопътния мост.

Куршумът, който го улучва с тъп звук, ме събаря по лице във водата, но се изправям, без да го изпускам. Цапам срещу течението в отчаяния си стремеж да стигна прикритието на моста. На половин метър от спасителната му сянка друг куршум улучва Лестър и ни събаря двамата напред. Този път лакътят ми се удря в камък и Лестър се изтърколва от гърба ми.

Погледът му е забит в търбуха на моста. Устата му е отворена и от нея тече кръв. Отгоре се чуват викове и пронизителните звънци на вдигнатата тревога.

— Лестър! — извиквам и го повдигам.

Виждам дори в мрака, че последният куршум го е улучил отзад в главата. Кръв и мозък изтичат от черепа му. Повръщам и пускам тялото му. Оглеждам се отчаян във всички посоки. Виждам, че някой е хвърлил торба с боклук от горната страна на моста, торбата се е заклещила между два големи камъка. Събличам ризата си без да я разкопчавам и напъхвам торбата в нея.

Завързвам единия ръкав за китката на Лестър, след това поемам към дълбокото. Когато стигам до средата, бутам тялото на Лестър и плаващата торба в най-силната част на течението. Те се завъртат и поемат бързо надолу. Излизат от сенките и попадат в лъчите на прожекторите. Те застиват върху Лестър и моята риза. Чуват се нови викове. Затрещяват изстрели, водата закипява, куршумите се впиват в мъртвото тяло на Лестър и в боклука, които ту се надигат на повърхността, ту изчезват във водата, като се въртят бясно покрай стената. Аз се връщам на брега и се промъквам незабелязано под пътния мост.

Викове и изстрели кънтят по течението. Напускам прикритието на моста и се озовавам в гъста растителност. Над мен е ресторантът на Кърли и чувам как хората се изсипват на моста да видят какво се е случило. Продължавам да газя срещу течението. Вертикални бетонни стени сменят растителността там, където реката завива в центъра на града. Придържам се към сянката на стената, където водата е под коленете ми. Вляво се издига стара, величествена тухлена сграда с бял купол. Боядисани в черно и бяло полицейски коли са строени до перилата на брега на реката. Полицейският участък. Виждат се тъмните фигури на мъже, които изтичват навън. Светват проблясващите червени и сини светлини, свирят гуми — патрулките излизат на заден ход и потеглят към затвора. Почти съм стигнал до следващия мост, когато забелязвам да приближава един силует с фенерче в ръка.

В стената виждам отвърстието на голяма дренажна тръба и се хвърлям вътре. Само миг по-късно лъчът на фенерчето минава покрай отвора на тръбата. Чувам биенето на сърцето си между ушите. Изчаквам една минута, след това пропълзявам до ръба на тръбата. Силуетът се е стопил в мрака заедно с лъча на фенерчето. Изхлузвам се надолу и продължавам да джапам колкото е възможно по-тихо срещу течението. Когато стигам до тъмнината на следващия мост, хуквам да бягам.

Минавам под още два моста и под сянката на стоманена закусвалня с червен неонов надпис, след това покрай порутени жилищни сгради, и бетоновата стена свършва, отстъпвайки място на високи храсти и дървета, обрасли брега. Реката се разширява и известно време се върви лесно. Звездите намигат от небето и осветяват едва-едва леко развълнуваната вода. Докато крача внимателно между камъните, ушите ми се изпълват със съскане, което скоро се превръща в рев.

Завивам по руслото на реката и виждам бялата пелена на водата, която пада от преливника на язовирна стена. Над преливника има тъмни тухлени сгради, където водният поток е впрегнат да произвежда електричество. Излизам от водата и поемам по настлан с трошен камък сервизен път, който се издига по десния бряг към язовирната стена. Две улични лампи го осветяват в синкав цвят. Озъртам се задъхан: езерото над стената е неподвижно и черно. Има няколко жилищни сгради, от чиито криви прозорци струи кехлибарена светлина. В задния двор на най-близката до мен е простряно пране, а малко мостче навлиза в спокойните води на езерото. За мостчето е завързан малък алуминиев скиф с извънбордов мотор.

Съдба.

Обикалям къщата, газя през храсталаците и пълзя в тревата. На фона на бученето на язовира чувам само някъде да свири радио, други признаци на живот няма. Вземам от въжето официална бяла риза и износени шорти в защитен цвят, свивам ги под мишница и бързам към лодката. Развързвам скифа и греба тихо покрай къщите. Когато вече съм заобиколен само от дървета, дърпам стартерната корда и отпрашвам.

Носът на скифа най-накрая заорава в дъното и аз изскачам от него. Виждам следващата язовирна стена, не е тъй висока като първата, но когато излизам от другата й страна, съзирам онова което търсех досега. Заливче. Яхтклуб. Десетки лодки, зачохлени в очакване стопаните им да ги изкарат в езерото за еднодневно забавление. Чувам смях и подушвам дима на лагерните огньове на отпускарите. Събувам затворническите си панталони, обличам новите дрехи и навивам ръкавите на ризата, след което прекосявам двора на яхтклуба, все едно, че съм негов член.

Намирам една лодка, която прилича на онази, която някога имах — безпалубна „Фор уинс“, махам покривалото й пред очите на хората от другата страна на тясното заливче. Да се запали двигателят накъсо е по-лесно, отколкото с тежките инструменти на баща ми, когато бях хлапак. Двете жици се виждат под арматурното табло. Светвам ходовите светлини, давам назад, за да изкарам лодката от хелинга й и махам на веселбарите, докато излизам от заливчето в езерото.

Бодната повърхност е гладка, понасям се по нея като призрак, сякаш едвам докосвам водата — летя през нощта. Хълмовете са тъмни, тук-там се виждат пръснатите светлини на водни къщи. Спирам за няколко минути по средата на езерото, за да се съблека и да измия мръсотията от тялото си. Вятърът скоро ме изсушава и спирам отново, за да се облека. Езерото Оуаско е дълго четиринайсет мили, затова след половин час вече навлизам в последното заливче, където са се сгушили весел ресторант и бар.

В това няма нищо случайно. Лестър бе научил от един електротехник за това място, наречено „Скара Каскада“ в края на езерото. Планът ни беше аз да осигуря транспорта до това място. Което да е хем открито, хем невидимо. Трябваше да оставя Лестър на автогарата в Бингхамптън. Лестър, моят приятел.

Тук във водата се вдава дълго мостче. Повече от дузина лодки са навързани за него, блъскат се лекичко в автомобилните гуми, поставени пред стоманените пилони. Тишината отстъпва място на постоянния шум от човешки гласове и смях, както и от вибрациите от музиката на бандата на име „Дъ Уъркс“. Знам това, защото на задната стена на едноетажната светлосиня сграда е опънат транспарант: „ГРИЛ „КАСКАДА“ КАЗВА „ДОБРЕ ДОШЛИ“ НА „ДЪ УЪРКС.“

Тясното мостче води право към рампата, по която човек стига до верандата на „Каскада“. Облаци мушици се вият около малките фенери, заковани за оградата, която отделя ресторанта от съседните вили. Оранжевите дъски на верандата са нови, върху тях са поставени тъмнозелени пластмасови масички и столове с подхождащи им по цвят квадратни платнени чадъри. Тъпкано е с народ. Проправям си път през тълпата, като леко поклащам глава в ритъма на музиката, като всички останали, влизам вътре и поемам към бара.

Изваждам от джоба си торбичката с парите на Лестър и картата и измъквам една двайсетачка от 1973-а година. Барманът прилича на огромен плюшен мечок с моржови мустаци и светлозелени очи в дълбоки торбички. Дори при този пушек в бара, пак мога да подуша стария дим от пури, с който са се пропили дрехите му през всичкото това време, прекарано зад бирените кранове.

— Имате ли пшенична бира? — питам.

Той се намръщва и клати глава, сякаш изобщо не разбира за какво говоря.

— „Льовенбрау“, например?

Той ми се усмихва накриво и казва:

— А не искаш ли да заемеш и джипа ми „Форинър“? Хайде, приятел, имам си работа.

Виждам логото на „Бъдуайзър“ на дръжката на една от помпите му и поръчвам бутилка от тази бира. Той бръква в хладилния шкаф, отваря бутилката и я поставя пред мен. Посочвам му двайсетачката и оставям рестото на плота, както правят всички. Оглеждам се, залепил устни о гърлото на шишето. Вляво от мен са двама здравеняци по потници, ниско подстригани по военному, с големи татуировки. Вдясно е една двойка около петдесетте, облечени с кожени панталони и жилетки. Мъжът е с дълга посивяла коса, завързана на конска опашка, а косата на мадамата му е зле изрусена и разрошена от вятъра.

Пред тях има купчинка дребни банкноти и монети, две бутилки бира, за чиято марка не съм и чувал, и тежка верига с комплект ключове. Достатъчна ми е само минутка, за да разбера, че са почти мъртво пияни.

Обръщам се към тях със столчето си и ги черпя по едно питие. Той е учител по математика в Юниън Спрингс, а тя е психоложка от Сенека Фолс. Всеки хубав уикенд през лятото възсядали мотоциклетите си и обикаляли щата. Той карал „Индиън чийф“, модел от 1953-а.

— Сам си го възстанових — казва ми през рамо. Угася марлборото си и очите му блясват. — Един от последните мотори от този тип, поръчани от полицията в Ню Йорк сити.

Казвам им, че съм адвокат от Сиракюз и имам лятна вила на брега на езерото, на половината път до язовирната стена. Цялата тази информация си я обменяме като се навеждаме близо един към друг и крещим, за да надвикаме бандата и шума в бара. Поглеждам през прозореца и виждам тълпата да люлее ръце във въздуха. Някои започват да събличат ризите си.

Учителят по математика допива своята „Саранак ейл“ и се изправя, залитайки.

— Ей сега се връщам — казва и стиска рамото ми, което използва като подпора, за да не падне по очи.

Изчезва зад ъгъла, където са тоалетните, преди приятелката му да се ухили до уши, да се изчерви и да рече:

— Аз — също.

Тя се спуска от столчето си. Аз оставям още две двайсетачки на бара и поръчвам на бармана още по един ред, както и по едно от онова, което пият мъжагите до мен. Това отвлича вниманието им достатъчно, за да мога да придърпам ключовете по плота и да ги пусна в джоба на торбестите си шорти.

Изчаквам двамата да се върнат и да се заемат с бирите си, след което си извинявам, че и аз трябва да ида до тоалетната. Прекосявам бара и завивам зад ъгъла. Вляво са тоалетните, а вдясно е входната врата. Завивам надясно. Зад малката полянка се намира настлан с каменни плочи паркинг за два реда коли. Мотоциклетът марка „Индиън чийф“ е във втората редица, паркиран до оранжева хонда-650. Двата мотора са между бял ван и стар форд ескорт.

Оглеждам се бързешком, след това възсядам мотоциклета. По време на юношеството си тренирах мотоциклетизъм на писта, тъй че знам как се кара мотор, но никога не съм яхал такова голямо и тежко чудовище. Пускам го полека по магистрала 38 към Моравия, като гледам пред себе си за проблясващите светлини на препречен с полицейска блокада път.

Твърде рано е за това обаче и вместо да завия надясно към центъра на града и да се придържам към 38-а, аз спирам под една улична лампа и поглеждам картата си. Веднага след кръстовището мога да изляза от града по 38-а. По-малко от миля след това се спускам по един черен път и криволича в подножието на Скениателис, покрай Глен Хейвън, през Отиско, пресичам междущатската магистрала 81 и се изкачвам от другата страна на Сиракюз по път номер 46.

Известно време след като съм се родил, в един кратък изблик на носталгия, майка ми ме облякла хубаво и ме откарала до резервата, за да ме покаже на своята по-голяма полусестра. Седмица по-късно сестра й се обадила гордо на майка ми. По своя воля тя ме регистрирала като член на племето. И тъй като майка ми е от племето мохоук, аз също бях мохоук. Не че човек можеше да се гордее кой знае колко с това в обкръжението на племето онондага, но все пак аз бях един от тях.

От такъв произход следваха и определени права. Поради същата причина баща ми и Черната костенурка бяха в състояние да намерят хора, които да ми помогнат да избягам в края на процеса. Ето защо карам по зигзагообразния път покрай щатския природен резерват Адирондак. Придържам се към черни пътища, преминавам през градове като Ейва, Лоусвил и Колтън, за да стигна до индианския резерват на мохоуките „Сейнт Реджис“.

Дадох газ на големия „Чийф“ по 37-а към резервата и град Хоугънсбърг. Точно там, съвсем близо до магистралата имаше дълга, новопостроена едноетажна сграда. Емблематичната сграда на двайсет и първия век. Казиното „Акуесасни“5. Небето започва да просветлява от изток и аз спирам на паркинга. Олюлявам се от изтощение, но виждам един пакет вестници, хвърлен на тротоара. Измъквам един изпод найлоновата опаковка и търся новини за бягството ми. Няма нищо. Засега. Знам обаче, че лицето ми ще появи във вечерното издание най-малко на трета страница.

Вътре ме посреща един мохоук с уморени очи, върху табелката на гърдите му е изписано името му: ЧИЧО БЪК (ЕЛЕН). Зад него в пещерообразното помещение е осветена една самотна маса за блекджек6. Група лениви играчи поемат картите си от блондинка с ярко червило, която би могла да бъде и травестит.

Влизам в малка закусвалня да пия кафе и да закуся. С истински яйца. Излапвам ги бързо и поръчвам още четири, поглъщам и тях, като топя жълтъка с препечена филия от истински пшеничен хляб. Всичко това поглъщам с най-сладкия портокалов сок, който някога съм вкусвал. Кафето също е ароматно и ме зарежда вътрешно с енергия. Плащам със стодоларова банкнота от 1977-а. Подобна банкнота може да предизвика повдигане на вежди, но това е казино, а и аз оставям бакшиш, който е добър, но не и прекалено щедър, за да привлече внимание.

Връщам се при входа където Чичо Елен е достатъчно любезен, за да се извини, че казиното не разполагало с хотел. Опитва се да ме насочи отвъд границата, в канадската част на резервата, където има хотел от веригата „Бест Уестърн“, но аз знам, че на моста ще има митничари и вместо да рискувам, му казвам, че търся нещо местно.

Той свива рамене. Единственото място в града е мотелът „Рест ин“.

— Хората понякога се оплакват, че им миришело на краве пасище — казва той, — но мотелът го държи едно добро момиче.

— Аз съм израснал всред крави — обяснявам с усмивка. — Тя дали ще има нещо против да й се явя сега? Пътувах цяла нощ.

— Не — отвръща той и зъбите му блясват под царствения нос. — Тя е свикнала с всякакви неща, откакто казиното е тук.

Гордостта ми от народа, към който официално принадлежа, продължава да спада, когато преминавам покрай рушащите се едноетажни и двуетажни къщи с хлътнали покриви, в чиито дворове вилнеят незавързани песове. Пътищата се нуждаят от ремонт, а миризмата на мръсотия се носи откъм канавките, които ми напомнят за търбуха на затвора.

Собственичката на мотела е набита индианка мохоук на средна възраст. Подавам й последната си стотачка и й казвам, че искам да платя за две нощувки. Изглежда ме издълбоко с малките си черни очи, след което се усмихва и ми дава ключа. Дърпам пердетата и използвам банята, преди да се просна на леглото и да потъна в бездната на съня.

Не знам по кое време съм се събудил, но знам какво ме е събудило.

Студеното дуло на револвер, опрян в носа ми.

28

Те са трима. И тримата — индианци. Всичките — по-млади от мен. Към края на двайсетте и началото на трийсетте си години. С дълги тъмни коси, със стиснати ядно устни и смръщени кафяви очи.

Най-малкият държи револвера. Двамата до вратата са биячите.

— Дошъл си на погрешно място да се изсереш, бледолики — казва малкият с ниско ръмжащ глас, като размахва стодоларова банкнота със свободната си ръка. — Ще те пратим да си вървиш, но първо имаме един подарък за теб. Стани.

Изправям се от леглото с вдигнати във въздуха ръце. Револверът продължава да е опрян в носа ми. Хвърлям поглед на банкнотата върху леглото и виждам, че е моята — Бен Франклин7 от 1977 година. Трябва да ида до тоалетната и им го казвам.

— Щом толкова много те напира, можеш да пикаеш в гащите — казва малкият.

Двамата биячи се хилят и ме извеждат навън. Пухкави бели облачета върху син фон. Набитата собственичка на мотела ми се чумери от сянката на входа на офиса си. Сложила е ръце на кръста. Откраднатият ми мотоциклет е вече натоварен в каросерията на удължен тъмнозелен пикап шевролет.

Поемаме по магистрала 37. Следва ни друг пикап с каросерия, пълна с индианци. Спираме до нива зад билборд, който пожелава добре дошли на целия свят, дошъл в резервата „Сейнт Реджис“. По-едрият бияч ме избутва навън от пикапа. Другият изхвърля мотора, който се стоварва с трясък върху земята. Другият пикап спира зад нас. Всички скачат на земята и образуват хлабав кръг около мен. Малкият, когото всички наричат Бонапарт, пъха пищова в колана на дънките си, отива до мотоциклета и се изпикава върху него.

— Не съм се опитвал да ви измамя — казвам за десети път, — и не съм бледолик. Майка ми беше мохоук.

— Ние сме акуесасни — отвръща малкият Бонапарт и вдига ципа си.

— Семейството й беше от резервата до Торонто — продължавам, спомняйки си, че северните мохоуки се наричат със собственото си име.

Бонапарт присвива очи:

— Носът ти е на бял.

— От баща ми е. Майка ми е отрасла в племето Онондага.

— Значи след като Джордж ти насини хубаво задника — казва той, — можеш да се върнеш там и да преоткриеш корените си, но никой не може да идва тук и да ни пробутва кофти мангизи. Никой бледолик. Никой наполовина бял. Никой, който не е изцяло червенокож.

— Хайде, Джордж.

Най-едрият индианец пристъпва и замахва с огромния си юмрук отдалеч. Навеждам се и го удрям отсечено под ребрата. Въздухът му излиза и той залита, след това ме ритва силно с подкования си с желязо каубойски ботуш. Бърз е за толкова едър мъж, металният нос на ботуша попада в коляното ми и аз падам назад. Джордж е върху мен и буха с юмруци. Изплъзвам се, извивам ръката му нагоре и назад и натискам лицето му върху дребния чакъл. Той изревава.

Нанасям няколко бързи удари с крака и го улавям за шията. Едновременно стискам и завъртам и след по-малко от десет секунди борба Джордж рухва по лице.

Скачам на крака. Готов.

Бонапарт махва с револвера си към мен и казва:

— Вземай си проклетия мотор и се разкарай на майната си от този резерват.

До Масена са само десет мили, но нямам намерение да яздя в пикнята на този тип.

— Можеш да задържиш мотора — казвам и се обръщам да си вървя. — Краден е.

— Ей — извиква Бонапарт, — ти да не би наистина да си от нашите?

— Обади се в управата на резервата — казвам и спирам, за да го погледна в очите. — Името на майка ми е Марта Сейнт Клеър. А аз съм записан като Бягащия елен.

Едното ъгълче на устната на Бонапарт леко се повдига недоверчиво. Или му е забавно?

— Искаш ли работа, бърза пара?

— Каква работа?

— Каквато току-що свърши — казва той и кима към Джордж, който вече е седнал и разтрива врата си.

— Трябва да се настаня някъде — отвръщам, — и то по-надалеч от полицията на бледоликите.

— Единствената полиция тук съм аз — казва Бонапарт. — Ние сме суверенен народ.

Той напъхва отново револвера си в колана на дънките и се качва на удължения пикап. Аз сядам до него. Джордж се настанява на предната седалка заедно с другия дългокос бияч, чието име е Бърт. Коремът на Бърт се тресе и му е трудно да не се усмихва, въпреки че Джордж го гледа свирепо.

На другия ден в „Уотъртаун дейли таймс“ излиза едрозърнеста снимка на Лестър и една моя фотография отпреди двайсет години. В дописката се говори за опита за бягство, за това как Лестър бил убит и че търсели моя труп надолу по течението. Като цяло новината е третирана като второразредна, публикувана е отделно от дописките за събитията в Северния окръг. Във всеки случай Бонапарт и хората му изглежда не си падат по четенето, а и косата ми сега е по-дълга, отколкото на снимката. Но въпреки това нахлупвам шапка тип Бъфало Бил с ниско спусната над челото периферия.

Акуесасните ме настаняват в един фургон с Бърт — едър мъж с дебели кръгли бузи и очи, присвити в постоянна усмивка. Фургонът му е стар модел — с аеродинамични форми — и прилича на сребрист пъпеш, скътан в гнездо от високи бурени и храсти. Малък е, но е чист, с две малки спални и собствен душ и тоалетна, свързани със септична яма, която трябва да се изпомпва веднъж месечно. Бърт ме оставя насаме през повечето време, освен когато се опитва да ме накара да участвам в едно от двете му любими занимания — пиенето на бира „Молсън голдън“ и борба с палци.

Един ден чета репортаж в „Ню Йорк таймс“ за решението на съдия Вилей във Втори апелативен съд относно браковете между хора с еднакъв пол, когато Бърт влиза с бутилка „Молсън голдън“. Предлага и на мен една и аз вдигам глава да му кажа, че приемам. Когато Бърт вижда вестника, лицето му потъмнява и той прави крачка към мен.

— Познаваш ли този човек?

На снимката в горния ляв ъгъл на страницата е къдравият нисичък съдия Дийн Вилей.

— Познавах го преди много години — отвръщам.

— Приятел?

— Враг.

— Добре — казва Бърт и чертите на лицето му омекват малко, но тонът му си остава мрачен. Отива до хладилника и се връща с бутилка бира за мен.

— Ако получа тази възможност — казва той и се отпуска върху износения шезлонг, — ще го убия, нищо, че е съдия.

Бърт ми разказва историята на по-малкия си брат, който живеел и работел в Уотъртаун и за пътуването, което двамата предприели един уикенд, за да идат на гости на приятели в резервата Онондага, че да гледат шампионата по боулинг на ЕйБиЕй в Сиракюз. След финалите се отбили в някакъв бар в Саут сайд и там брат му се сборичкал с някакви местни. След боя двамата решили да поемат на север, вместо да прекарат нощта с приятелите си в резервата. Върнали се в апартамента на братчето в Уотъртаун и там се установило, че кой знае как по време на битката братчето загубило ножа си — автоматичен нож с никелиран череп.

На следващия ден дошли полицаите да го арестуват за убийството на мъжа, с когото се сбил. Вилей обвинил братчето въз основа на хипотезата, че след боя то причакало убития, докато се връщал у дома си и го намушкало петнайсет пъти с този никелиран автоматичен нож, който захвърлил на местопрестъплението.

Бърт бил единственото му алиби и шанс да докаже невинността си. На процеса Вилей буквално разкъсал Бърт на части, но съставът от съдебни заседатели не произнесъл присъда. Но през нощта след показанията на Бърт брат му се обесил в ареста.

— Не знам дали ще имам тази възможност — казва Бърт и става да донесе още две бири, — но ако я получа…

Бонапарт не е шефът, но той върти нещата: казиното, салоните за бинго с големи залози и контрабандата на цигари, прехвърляни през реката от Канада, където данъците са достатъчно по-ниски, за да направят това начинание свръхдоходоносно. Бонапарт пренася и по малко марихуана за региона на Адирондак, но този пазар не е голям и мисля, че той и хората му сами изпушват по-голямата част от печалбата.

Плащат ми в брой всеки петък. Отиваме в голямата съвременна къща на Бонапарт, която гледа към реката, и той се смее, докато ми плаща със стодоларови банкноти, които можело и да са истински, но можело и да не са, след като не мога да установя разликата. Повечето от хората му ядат, пият, пушат, проиграват на комар изкараните пари, но изглежда не ме презират за това, че спестявам и прекарвам повечето от свободното си време в четене под голата крушка, която виси над дивана на Бърт. Името ми еволюира от Бягащия елен през измисленото от Бонапарт Бързите пари до Бързата книга.

Има един акуесаснец на име Андре, който е един от лейтенантите на Бонапарт и след време двамата с Бърт ни пращат с него да събираме парите от наркотиците. Тези обиколки не са по вкуса ми, тъй като се налага да излизаме от резервата, но тук не е демокрация и нямам право на глас.

Андре е млад мъж, само на двайсет и пет години. Има гладка кожа и е хубавеляк, с големи кръгли очи и прав тесен нос, с лъскава черна коса, подрязана на черта току над яката му. И той е наполовина индианец като мен и с черните косми по ръцете и краката си прилича повече на бял, отколкото на индианец, но никой не споменава това. Андре свири на китара и страстта е оркестърът му, но парите си печели от злонравието си. Затова тъкмо него Бонапарт изпраща да събира парите от бледоликите.

Носи се слух, че е пребил собствения си баща с щанга за вадене на гуми. Факт е, че го е правил на мнозина други бледолики и не ми е нужно много време, за да разбера, че Андре харесва работата си, че винаги влиза в дадена ситуация с горещото желание да донесе неприятности.

Една нощ засичаме един дилър на марихуана в хижата му току до Лейк Плесид. Когато нахлуваме, онзи тъкмо е разсъблякъл онова момиче, водачката на мажоретките на местния отбор върху дивана и се готви да я почва. Снася набързо парите, които дължи, но Андре го хлопва по тиквата с дръжката на пистолета си, сграбчва момичето за китката и го повлича пищящо към банята.

Слагам ръка върху рамото на Андре.

— Хайде — казвам и преди да успея да мигна, колтът му 45-и калибър е зареден и дулото е завряно в лицето ми.

— Не ме докосвай, шибан книжен червей — съска той. — Никога не ме докосвай.

— Тръгваме си — казвам, без да се отместя.

Момичето се освобождава, изтичва в спалнята и затръшва вратата. Андре ми се усмихва накриво.

— Изнасяй задника си навън и чакай, докато свърша тук — казва той, — инак Бърт ще трябва да почиства мозъка ти от стената с хартиени салфетки.

Изобщо не трепвам:

— Хайде, давай. Ще спестиш и на мен, и на маса други хора куп неприятности. Получихме онова, за което сме дошли.

— Бум! — изкрещява Андре и дръпва пистолета.

Аз стоя и го гледам, а той се разсмива и ме потупва по гърба. А на Бърт после ще каже:

— Тук си имаш един истински побърканяк, знаеш ли? Надявам се нощем да заключваш този луд човек в стаята му.

Тръгваме си заедно с парите, Андре ме е прегърнал през рамо. След това Бонапарт започва да ни изпраща с Бърт сами. Андре се държи добре, когато сме заедно, но му нямам доверие и не мога да се избавя от чувството, че един ден, когато съм със свален гард, той ще ми стори нещо лошо.

29

Слънцето вече бе залязло. Навън се чуваше приглушеният шум от клаксони на такситата и спирачките на камионетките, движещи се по Парк авеню. Лексис стоеше в мрака. Едва доловими форми се очертаваха на картината пред нея. Когато за пръв път изпадна в транса си, имаше достатъчно светлина. Тя чу да викат името й някъде далеч навътре в апартамента. Остави четката си върху палитрата.

Допи наполовина празната си чаша с шардоне, след което съблече престилката и пооправи предницата на пуловера си. Франк я чакаше в преддверието, държеше в ръце палтото й от норки с три четвърти дължина.

— Но Франк — рече тя. — Отиваме на футболен мач.

— Ще побързаш ли?

Той миришеше силно на одеколон „Куул уотър“, а черният цвят на меката кожа на палтото му си отиваше с колана и с обувките му. Копринената му риза и вълнените панталони също бяха черни. На кутрето си носеше златен пръстен с трикаратов диамант.

— Къде ти е венчалната халка? — попита намръщен той, след като повдигна ръката й, която се показа от ръкава на палтото.

— Ето я — отвърна тя и разтвори пръсти, за да може той да види тъничката платинена халка.

— Иди си вземи истинската — каза той и посочи с пръст.

Дебелите му бузи се зачервяваха. Тя погледна към темето му, когато сведе глава да огледа обувките й — виждаше се малко петно плешивина под къдравата черна и побеляваща коса.

— Франк — повтори тя. — Това е само един футболен мач.

— Това е финалът на шампионата и там ще дойдат сума хора, по дяволите — рече той, все още свел глава, стиснал гневно устни. — Не съм ти купувал тези неща да стоят по гардероби и чекмеджета.

Лексис се обърна и пое бързешком по дългия коридор. Мина през широките двойни врати и влезе в будоара си. В дъното бе чекмеджето с бижутата. Намери бързо пръстена и без да си дава труда да заключва чекмеджето, изтича през спалнята обратно в коридора, като се отби в кухнята за една бърза чаша вино.

— Взех го — рече тя и разпери пръсти, за да може Франк да го види, след което излезе в оформения като ротонда вестибюл на апартамента им.

Франк само изсумтя и отвори вратата пред нея. Прислужникът с бели ръкавици, обслужващ асансьора, чакаше. Навън дългата им черна лимузина бе със запален двигател. Франк напъха едрата си фигура на задната седалка, а портиерът помогна на Лексис. Стъклената преграда между кабината и шофьора бе вдигната. На Франк така му харесваше и той вдигна телефона да каже на Дювал да побърза, защото закъсняват заради Лексис.

— Отново — добави той и й се намръщи.

— Налей ми едно от тези, ако обичаш, Франк — рече тя. — Човек ще си помисли, че ти ще играеш тази вечер.

Франк наля два пръста бърбън от кристалната гарафа и й подаде чашата.

— Наистина е все едно, че аз играя — отвърна той и наля и на себе си. — Ако той не ми напомняше толкова силно за самия мен, може би нямаше да се чувствам така. Но мамка му, всички скаути8 от Сиракюз до Алабама ще са там.

— Той ми се видя съвсем спокоен — рече Лексис, усетила как топлината на алкохола се разлива по тялото й. Колата зави към уестсайдската магистрала. В тъмното се появиха кораби, които плаваха по реката. Пред тях мостът „Джордж Вашингтон“ се простираше в нощта, осветен от стотици синьо-бели лампи, пулсиращ със светлинките на червени габарити и стопове.

— Той го крие — каза Франк. — Досущ като мен. Но е нервен. Виждам го. Това са мъжки работи.

Вдигна телефона:

— Задмини го този де, по дяволите. Дювал, нали ти казах, че бързаме.

Лимузината дръпна напред, лъкатушеше, като ту излизаше от лентата си, ту се прибираше отново. Някой наду клаксона. Лексис подаде празната си чаша. Ъгълчетата на устните на Франк увиснаха.

— Да не би да се боиш, че ще те изложа? — попита Лексис и разклати чашата.

Франк се нацупи и й наля още. „Излагам“ бе като паникбутон. Дума, която тя изстрелваше срещу него от време на време, която напомняше и на двама им деня, в който го улови в безусловна измама. Денят, в който бе заплашил да я убие, дори само да опита да го напусне и да вземе със себе си сина им.

Франк обичаше да се преструва пред хората, че всичко в семейство Стефано е наред. Не обичаше да му напомнят, че всичко е само една фасада. Тя не можеше винаги да натиска бутона, но във вечер като тази, когато оставаше толкова малко до мача и до всички онези хора, които познаваше, тя държеше коза в ръцете си.

Усмихна се на себе си и се облегна в ъгъла на колата, посръбвайки от чашата, която държеше с две ръце. Франк извади клетъчния си телефон, позвъни на един от приятелите си и потвърди служебната им среща по-късно.

Тяхната лимузина не бе единствената, която паркира пред градския стадион в Ривърдейл за големия мач, но бе единствената с никелирани джанти и радиаторна решетка, друга Лексис не видя. Въздухът бе свеж, откъм Хъдсън през полето Бертино повяваше ветрец. Седалките извън козирките вече бяха заети и публиката жужеше, осветена от прожекторите. Те прекосиха по тревата, покрай пистата. Отборът загряваше. Франк мина през един малък отвор в оградата и отиде до самия край на игрището, където се съвещаваха реферите.

— Алън Франсис — извика той, свил ръце като фуния пред устата си. — Излез и им наритай задниците, синко!

Алън погледна към баща си, след това сведе маската на лицето си към коляното, продължаваше да се разтяга и да загрява. Франк закрачи обратно към пистата, помпаше стиснатия си юмрук, а върху лицето му бе разцъфнала широка усмивка.

Един мъж с кафяво велурено сако, прегърнал жена си, го изгледа. И прошушна под носа си:

— Какъв простак!

— Този Алън е толкова добро дете — каза жената и поклати глава.

— По нищо не прилича на баща си — добави мъжът й.

Лексис мушна ръце в джобовете на палтото си и извърна глава.

Франк се върна със зачервено лице и каза:

— Сега вече е готов.

Поведе Лексис към най-горния ред и каза на неколцина по-възрастни хора да се посвият малко и да направят място за родителите на куотърбека.

— Франк — рече Лексис.

Той отвърна прекалено високо:

— Какво? Тези надути сноби нямаше дори да попаднат в първенството, ако не беше моето момче. И затова могат да посместят малко задниците си.

Лексис стисна устни и се извърна отново. Франк започна да оглежда с бинокъла си публиката и да търси скаутите на колежанските отбори. Лексис си мислеше, че на почивката би могла да прескочи до колата да удари още едно.

— Ето — каза Франк, все така високо, улови я за ръка и посочи: — Онзи е от „Сиракюз“, а там има един от „Пен стейт“.

Лексис погледна и кимна, след което бързо насочи вниманието си към Алън, щом отборът се разби на групички подир загрявката. Алън започна да подава пасове към посрещаните, като облизваше пръсти, преди да хвърли.

— Виж му ръката — каза Франк.

— Ти не си играл като куотърбек, нали, Франк? — попита Лексис, почувствала леко главозамайване.

Франк й хвърли един бърз поглед, след това вдигна отново бинокъла към очите си.

— И аз имах много здрава ръка — каза той. — Досущ като него. Но тъй като бях много едър, ме слагаха на крилото. Това е единственото, което е взел от теб. Очите и тази негова конструкция.

Лексис само кимна.

30

Третото ни самостоятелно „инкасаторско“ пътуване с Бърт ни отвежда до един стар, преустроен хотел на езерото „Ракет“, на име „Брайт сайд“. Проучих картата преди да тръгнем и видях, че езерото Кора е наблизо и ни е попътно. Аз шофирах стария форд бронко на Бърт, а той спеше, опрял лице на прозорчето, когато отбих от магистрала 29 и поех по „Ънкъс роуд“. Когато спрях пикапа, Бърт се почеса по главата и разтърка очи. Късен следобед е и слънцето свети, духа топъл ветрец, но аз изваждам фенерче изпод седалката и го пъхам в джоба на панталона.

— Малко се пообърках — казвам.

— Няма нищо — отвръща той. — И без туй трябва да се изпикая.

Бърт слиза и поема към храстите. Аз слизам по черния път, който води към водата и усещам уханието на борови иглички. Струва ми се, че виждам на отсрещния бряг на езерото, под сенките на няколко високи дървета, очертанията на хижата, за която Лестър ми бе говорил. Малко по-нататък на моя бряг има обрулено от ветровете мостче и вързан за него скиф. Придържам се близо до камъните край брега и оглеждам новия къмпинг, очевидно построен на мястото, където е била вилата на Дюрант. Вторник е и краят на сезона, затова не се учудвам, че няма никакви признаци за човешко присъствие.

Вече съм на половината път да пресека езерото, когато Бърт се появява на брега.

— Какво правиш, бе, мамка му? — пита той, сбрал длани на фуния пред устата си.

— Мисля, че знам къде се намираме — отвръщам. — Имах един приятел, който бе собственик на онова място отсреща. Само ще хвърля едно око.

Бърт свива рамене и откъсва тънко клонче от едно дърво. Очиства го от листата и започва да сече семенниците на високата трева, която расте на брега. Знам, че като се върна, ако му предложа борба с палци, той дори няма да е запомнил това място.

Хижата е с хлътнал покрив и под сянката на дърветата мирише на влага. Площадката пред входа е обрасла с мъх, гората е настъпила към нея с няколко фиданки. Ключът в найлонова торбичка е заровен в основата на една колона. Изравям го с един плосък камък и отключвам тежката входна врата. В дъното на кухнята е килерът. С доста усилия отмествам лавиците. Изглеждат приковани и, досущ както се чувствах в затвора, ме обзема опасението, че съм станал жертва на измама. Докато се боря с дървената рамка, по ръцете ми избива тънък слой пот. Най-накрая ръждивите панти изскърцват и поддават, а зад лавиците се разкрива вратата на банков сейф.

Завъртам топката на вратата и с удивление откривам колко гладко се задвижва тя след всичките тези години. Изщраква и завъртам втората топка, докато и тя не изщрака. Светвам фенерчето и влизам в хладното сухо пространство, което е заето с тесни дървени сандъчета, подредени покрай стените като книги на лавица. Сърцето ми се разтуптява, когато виждам металните касетки върху една лавица в дъното. Когато ги отварям, дъхът ми секва.

Отразена светлина блещука към мен в хиляди различни нюанси. Тук има рубини и смарагди с големина на орехи, но най-вече диаманти — инкрустирани в пръстени, висящи от огърлици, или поставени в скъпоценни корони. Мушкам четири от най-големите камъни в джоба си.

— Мамка му! — изригвам и сядам на ръба на една лавица с етикет „Пикасо“.

Осветявам с фенерчето пространството около мен. Сандъче подир сандъче върху лавиците, на три реда до масивните греди на тавана. Ако не друго, Лестър очевидно бе подценил стойността на съкровището си.

Седя така няколко минути, докато отмине замайването ми, след това прекосявам отново езерото и се връщам при Бърт.

— Намери ли го? — пита той.

— Кое?

Той свива рамене, хвърля настрани шибалката си и казва:

— Онова, което търсеше.

— Аха — отвръщам и нахлупвам периферията на шапката си над очите. — Намерих го.

— Баба ми казваше, че когато си намерил онова, което търсиш, е време да почнеш да търсиш нещо ново — казва Бърт.

Слънцето вече залязва, когато спирам стария форд бронко пред едно място, наричано марина „Бърд“. Един възрастен мъж ни дава под наем увеселителна лодка до края на деня и ни снабдява с карта на езерото. Улавям го, че разглежда косите ни. Тази на Бърт е завързана на дълга конска опашка, а моята се спуска до раменете. Все още не съм свикнал с начина, по който белите гледат на индианците и усещам как съм стиснал здраво устни. Той поставя върху картата кръстче на мястото, където се намира „Брайт сайд“ и ни казва да следим за навигационните буйове.

— Цялото езеро е осеяно със скали — казва и се насилва да се усмихне. — Приятно изкарване.

Продължавам да държа наведена главата си, но хващам щурвала. Бърт навлича спасителна жилетка — така прави винаги, когато преминаваме в Канада с лодка. Лек бриз се носи откъм залеза и къдри водата. Тук-там светват светлините на крайбрежни вили, но по-голямата част от брега остава тъмна.

„Брайт сайд“ е истински динозавър. Голяма и стара сграда, на която липсват някои части. Хангарът за лодки е изграден от голи траверси. Докът се простира от ронещия се бетонен пирс, обрасъл в зелен мъх. Самият хотел е наскоро боядисан, но изглежда така, сякаш тъкмо се е посъвзел от земетресение. Лесно е да се види, че онзи, който го държи, си докарва допълнителни приходи, като продава малки торбички „трева“.

Завързваме лодката и вече сме прекосили половината морава, когато някой излиза на верандата и се затичва към нас. Вдигнал е ръце над главата си, сякаш ще се предава. Взирам се в полумрака изпод периферията на шапката си и сърцето ми сякаш спира на място.

Ухилена глупаво пред нас стои приведена и сбръчкана версия на Пол Русо. Торбичките под зачервените му очи сега са по-тъмни, раменете му са увиснали и приведени напред. В опит да ограничи плешивостта си, той си е пуснал дълъг кичур боядисана в черно коса, която е прехвърлил през темето си от едното ухо до другото. Дрехите му са такива, сякаш ги е поръчвал по каталога на „Ел Ел Бийт“.

— Здравейте, момчета — казва той с престорена веселост. Хриптящият глас, който сякаш се губи изпод този огромен нос, премахва и последното съмнение, че това е човекът от моето минало. — Имам някои гости във фоайето. Удобно ли е да говорим тук?

Забелязвам с периферното си зрение, че Бърт ме гледа, но главата ми продължава да е склонена под широката периферия на шапката, а устата ми е затворена. Бърт пристъпва от крак на крак.

Русо се засмива нервно, изсумтява и казва:

— Знам, че сте дошли за парите, момчета, и аз съм събрал повечето от тях. Ето, тук са…

Изважда от джоба на панталона си дебела пачка и започва да брои банкноти от по двайсет долара.

Цялото тяло ме боли. Толкова много ми се иска да му покажа лицето си. Да видя как ще се опули. Да подуша как подмокря гащите, когато види призрака си. Да се насладя на приглушените му писъци, когато го отвеждаме в средата на езерото, където мога да го удуша с голи ръце, след което да завържем котвата за врата му и да го потопим завинаги. Знам, че можем да го направим. Но ще бъде прекалено лесно.

Това е първото ми изпитание.

31

Вторият ми живот започна, когато се родих от тръбата на онази затворническа килия. Това е прост живот, с една-единствена цел. Урокът, който съм усвоил от предишния си живот, си остава, но ги няма разпилените интереси. Аз съм тук, за да окървавя меча си с цялата онази бъркотия, която унищожи Реймънд Уайт. Вече не съм той, вече не съм и Бягащия елен, нито Бързите пари, нито Бързата книга. Шегата свърши.

Ще взема името на сина на онзи мъж, който ме дари с този втори живот. Няма да съм прекалено възбуден или импулсивен. Във вените ми ще тече лед, защото вече съм бил мъртъв. И сега ще се превърна в Сет Коул.

Ето това си казвам.

Вземам парите, стиснати между пръстите на Русо и се обръщам да си вървя. Обещавам си обаче, че времето му скоро ще дойде.

— Кажете на Бонапарт, че скоро ще изплатя и остатъка — казва той подире ни и отново чуваме нервния му носов смях.

— Нали няма да го ликвидираме? — пита тихо Бърт.

Вече сме в дока и аз държа в ръце вързалата на лодката. Алуминиевите й понтони кънтят на кухо, като се удрят в дървото. Една жълта крушка в счупен глобус свети мъждиво и около нея се роят насекоми.

Бутвам шапката си назад и вдигам глава, за да може Бърт да вижда очите ми.

— Искаш ли работа? — питам.

Той се изкикотва и се оглежда.

— Какво искаш да кажеш? Аз си имам работа.

— Не искаш ли друга? Искаш ли да работиш за мен?

— Да не би да вземеш парите? — пита той и веждите му се събират.

— Ще ги върна — отвръщам. — Не се тревожи за това. Ще ги върна в двоен размер до края на седмицата. Искаш ли работата?

— Да работя за теб? — пита. — Само за теб?

— Само за мен.

— Да — отвръща Бърт, ухилва се широко, а цепнатинките на зениците му почти не се виждат над огромните му кръгли бузи. — Искам работата.

Протягам ръка и стискам яката му длан, след което се качваме на лодката.

Шофирам цяла нощ, за да стигнем досами предградията на Ню Йорк сити, където се просваме в един мотел в подножието на планината Беър. Спим докъм десет часът сутринта, след това отиваме в Манхатън. Бърт чака в пикапа, докато аз отивам в магазина на „Зеня“ на Пето авеню и с парите на Русо си купувам черен костюм, обувки, риза и вратовръзка. Излизам на тротоара и виждам, че Бърт не може да ме познае без широкополата шапка и старомодните дрехи, които сега нося във фирмената торбичка на „Зеня“.

Завивам зад ъгъла, където се подстригвам за сто долара, купувам на улицата един фалшив часовник „Картие“, след това карам Бърт да ме откара до един бижутериен магазин на 49-а улица. Там изтъргувам камъните си с един стар евреин, който ми дава куфарче, наполовина пълно с чисто нови стотачки, с бандероли от тънка хартия, върху които пише 10 000.

Старикът ме поглежда само за миг изпод черната си филцова шапка и през дебелите лещи на очилата си, преди да ми каже къде мога да се сдобия с фалшиви документи за самоличност. Следващата спирка е на гарата „Уест Юниън“, откъдето мога да телеграфирам на Бонапарт за това, че напускаме с най-голямо уважение и да му изпратя парите на Русо плюс още толкова като лихва, че сме ги използвали един ден.

Хапваме по един огромен сандвич в деликатесния магазин „Кац“, след което подкарваме бронкото отново към района на магазините за дрехи, където навярно са приключили с изготвянето на документите ми. Срещу десет хиляди долара получавам валидна шофьорска книжка от Мисисипи, членска карта за обществената библиотека на Оксфорд, карта за социално осигуряване — всичко това на името на мъртвия и отдавна забравен син на Лестър. Давам на човека една от пачките със стотарки, получени от търговеца на диаманти, след това двамата с Бърт напускаме града.

Наемаме няколко хлапака от един познат на Бен от казиното „Търнинг стоун“ в индианския резерват Онейда, съвсем наблизо до Ютика в западна посока. След това вземам под наем влекач с двайсет и четирифутов закрит прицеп и купувам три ръчни радиостанции, както и извънбордов мотор „Джонсън“ с мощност шест конски сили. Часът е десет, тъмно е като в рог, вятърът обещава да докара дъжд, когато поставяме двамата хлапаци с радиостанции на пост покрай „Ънкъс роуд“.

Необходими са ни четири часа да прехвърлим съдържанието на хранилището в камиона. През последния час завалява. Давам на всеки от двамината хлапаци по десет стотачки и те са ухилени до ушите по целия обратен път до „Търнинг стоун“. След като ги оставяме там, Бърт и аз тръгваме по обратния път към Ню Йорк сити и спираме, когато стигаме до мотел в покрайнините на Хамилтън и бързаме да влезем вътре и да избягаме от плющящия дъжд.

На следващия ден небето е ясно. Намираме един здрав на вид склад в новите предградия на окръг Берген, току до границата с щата Ню Джърси. Необходими са ми три дни, за да продам един Сезан за триста и петдесет хиляди. Знам, че се минавам, но това е само една картина, а аз искам да замина за Лос Анджелис, за да започна своето превъплъщение.

Използвам двата месеца, необходими за възстановяването ми от пластичната хирургия, за да се дообразовам. Лестър вече ме е информирал за начина на придвижване на редките и изчезнали произведения на изкуството и бижутата. Срещам се с купувачи от Япония, Германия, Франция, Англия и Индонезия. Сдобивам се с няколко кредитни карти, както и с брокерски банкови сметки.

Изпращам Бърт обратно в Ню Джърси да наеме скромно жилище до мястото, където са складирани картините ми. Аз самият трябва да се отбия на едно място и искам да го направя сам. Слизам от самолета в Сиракюз с вдигната глава, сигурен съм, че не могат да ме разпознаят. Очите ми завинаги ще си останат кафяви като течен шоколад — като тези на Реймънд Уайт, но кожата около тях е опъната. Брадичката ми е по-широка от неговата, а носът ми — по-малък и по-прав.

Щеше да бъде глупаво да се върна преди тази пластична хирургия. Също тъй глупаво щеше да е и да се опитам да се свържа с баща си. Сигурен съм, че Реймънд Уайт още се издирва и че не е минало достатъчно време властите да престанат да държат под око единствения му близък човек на този свят.

Като приближавам до пропускателните пунктове на летището, вдигам глава, за да ме „види“ камерата. Преглъщам слюнката си и бързо изваждам портфейла с документите от вътрешния джоб на сакото, преструвам се, че съм възхитен от съдържанието му, докато минавам през охраната и пункта. Мушвам обратно портфейла в джоба на сакото си и оглеждам тълпата хора, които чакат да посрещнат приятели и членове на семействата си от полета, с който пристигнах. Чувствам се самотен, като гледам възбудените им лица и виждам как погледите им се плъзват покрай мен.

Вече съм долу и на опашката пред бюрото на компанията за коли под наем „Хърц“, когато виждам двама униформени полицаи да крачат към мен. Лицата им са непроницаемо бетонни, оглеждат терминала. Когато очите на единия с кестенява къса подстрижка срещат моите, той потупва партньора си и двамата се запътват към мен. Сърцето ми ще се пръсне, мускулите ми се напрягат. Оглеждам се. Наоколо се тълпят достатъчно хора и мисля, че ще мога да изляза от сградата, но нямам представа къде да бягам оттам нататък. Сигурно ще трябва да отмъкна нечия кола. И ще последва бясно преследване, което навярно ще завърши с куршум в тила ми. И преди да успея да реагирам, те са пред мен.

— Извинете — казва късо подстриганият, — вие ли сте Сет Коул?

— Да.

Ченгето се усмихва многозначително и казва:

— И аз така си мислех. Изпуснахте портфейла си на горния етаж.

И ми го подава. Протягам ръка и го вземам. Гледа ме втренчено и усмивките им започват да се топят. Когато най-сетне преодолявам напрежението, аз им благодаря, после им благодаря отново и отново. Усмивките им се възвръщат. Кимат и си тръгват.

Наемам един кадилак и потеглям към дома на баща ми. В буренака, с който е обрасла пощенската кутия на двора, има смачкана табела с обявление на агент за недвижими имоти. Стискам здраво волана и ускорявам по баира, чувам дрънченето на камъчета по дъното на автомобила, докато се оглеждам да зърна очертанията на къщата между дърветата. На подходната алея няма никакви возила, купчини опадали миналата есен листа са се насъбрали в ъглите на верандата. Една разкъсана мрежа за прозорци се ветрее леко на вятъра.

Топъл октомврийски ден е. Циганско лято. Потя се под мишниците и подушвам необичайната миризма на молци в задушния въздух. Надничам през прозорците и паяжините. Нищо познато не виждам в мебелировката. По мръсния под са пръснати строшени детски играчки. Духът ми се повдига, когато чувам рева на експлозия, който се носи над върховете на дърветата откъм кариерата. Прескачам стъпалата и поемам с пълна скорост около хълма — кадилакът вдига подире си прашна диря в жегата.

Старият фургон, използван за офис, е потънал и се е скрил в море от фиданки и високи треви, но виждам в кариерата да мърдат мъже със светлозелени предпазни каски. Старият товарач със счупен гръбнак лежи като куп ръждясало желязо край пътя, но виждам пред себе си нови жълти машини да пъплят като чудовищни бръмбари. Очевидно тук се печелят пари и съвсем не е невъзможно баща ми най-сетне да е изплувал на повърхността.

Не го виждам, не виждам и Черната костенурка, но има един мъж с разтворени върху предния капак на пикап шевролет чертежи, който очевидно ръководи работата. От ушите му се подават жълти запушалки против шума. Косата и мустаците му са покрити с прах, досущ както беше и при баща ми. Поглежда ме иззад предпазните си очила и се намръщва.

— Тук се ходи с каски — казва той. — Кой сте вие?

— Аз… — казвам и прехапвам език, толкова близо бях да изтърся, че съм Реймънд Уайт, — търся Кевин Уайт.

— Кого? — пита техническият ръководител и сякаш набрашнените му вежди се сбират.

Един мъж със сив работен комбинезон и загрубяла кожа заобикаля пикапа откъм моята страна и казва на началника:

— Онзи, дето е бил собственик на това място. Спомняш ли си? Дето измръзна до смърт?

— Тук ме хвана на тясно — казва началникът, бутва назад зелената си каска и избърсва потта от челото с опакото на ръката си.

Главата ми е празна, чувам шум като от водопад. Имам чувството, че не мога да остана прав и ще падна.

— Ей, приятел? Добре ли си?

— Сигурен ли си? — питам. — Познаваше ли го?

— Всъщност не — казва по-възрастният. — Просто си спомням, че четох за това във вестниците. Не съм сигурен, мисля, че беше през 1990-а, четох, че му спрели тока по средата на януари. Не си бил плащал сметките, писаха. Но и електрическата компания си го отнесе…

— Спомням си, защото момчетата се будалкаха, като започнахме да работим на това място — продължи той и кимна към ръждясалия товарач на пътя над нас. — Имаше един стар индианец, който наобикаляше насам…

— Черната костенурка?

— Да, мисля, че така се казваше. Той също почина, скоро след това. Както и да е, той казваше, че понякога можел да се види призракът на Кевин Уайт на онзи стар товарач. Е, това ги побърка. Нали ги знаете каменарите какви са?

— На половината в главите им камъни се търкалят — каза началникът.

— Казват, че това не била лоша смърт — продължи по-старият. — Първо ти става много топло, а после просто заспиваш.

Чувам го, но не мога да откъсна очи от стария товарач, потрошен и ръждясал. Въздухът над седалката трепти и аз присвивам очи, търся очертанията на силуета му. Но това е само топлината от кафявия метал и буренака, която се издига към по-хладните места в синьото небе. Приисква ми се и омразата ми да си намери такъв отдушник.

Баща ми вече го няма. Няма го дори призракът му.

32

Когато се връщам, снегът в северната част на щата Ню Йорк вече е натрупал доста. Толкова много време ми отне да превърна съкровището на Лестър в огромен портфейл от пари в брой, акции и ценни книжа. Бърт ме вози в черен линкълн навигейтър и му се налага да включи двойната предавка веднага щом напускаме „Трууей“. Кишата от навалелия сутринта сняг е петнайсетина сантиметра дълбока. В краката ми е куфарче с един милион долара в брой и купен на улицата „Смит & Уесън“ .357-и калибър с монтиран заглушител.

Косата на Бърт вече е късо подстригана, облечен е със скъпо жълто-кафяво палто, с което изглежда дори още по-едър, отколкото е. Аз съм облякъл черен кожен тренчкот, който не държи толкова топло като неговото палто. Но отива на шофьорските ми ръкавици и на черната брада и мустаци, които съм си пуснал. Косата ми е все още дълга, но е зализана назад върху черепа ми. Пол Русо е първият човек, познавал Реймънд Уайт, с когото ще се срещна отблизо и на светло.

„Бърдс“, същото място откъдето миналото лято наехме увеселителната лодка, през зимата отдава под наем снегомобили. Бърт се бе обадил предварително и две боядисани в червено и черно машини, сякаш излезли от „Междузвездни войни“ ни чакат на средата на изровения от автомобилни гуми сняг на паркинга. Небето е ниско и безцветно, а слънцето прозира зад него като размазано светложълто петно. Същият старик излиза от сградата и дъхът му се вие подире му. Дава ни шлемове и забелязвам, че се е вторачил в моите обувки марка „Ферагамо“.

— С тия ли ще карате? — пита и кима към обувките и тънкия панталон от костюма ми.

Не разбирам какво гледа. Нахлупил е рекламна шапка на „Валволин“, а носът и ушите му са червени като цвекло от студа. Нахлузвам шлема върху пригладената си коса и се качвам на снегомобила. Бърт натоварва двете ни пътни чанти и куфарчето ми отзад на своя снегомобил, след това изважда пари и плаща за наетите машини. Аз подавам газ и отнемам, докато той яхне своята машина, след това прекосяваме улицата и излизаме върху замръзналото езеро.

Върху откритите пространства завъртам здраво ръчката на газта. Машината трепери и се люшка, носи се, сякаш останала без управление. Снежни кристалчета проникват под шлема ми. Поглеждам скоростомера. Стрелката сочи над осемдесет мили в час и усещането за скоростта разтуптява сърцето ми.

Има и други снегомобили, подредени на брега пред стария хотел. Три комина бълват тежък сив дим. Вътре е топло и аз подушвам аромата на канела и на горящи дърва. Русо ни посреща като плясва с ръце. Облечен е със зелен пуловер с ивица изплетени в бяло северни елени на гърдите. Бледата му шия стърчи от яката на пуловера като дръжка на метла. Вените на големия му нос и дори стърчащите уши са ядно зачервени от алкохола, а дъхът му мирише на евтин скоч.

— Господа — казва той и търка ръце, — очаквахме ви. Добре ли пътувахте?

Когато вижда моите скъпи обувки с корица от лед, той повдига вежди, засмива се и казва:

— Зад ъгъла гори камина. Ако искате да ми дадете кредитна карта, аз ще ви регистрирам.

Бърт изважда четири стодоларови банкноти от портфейла си и ги подава на Русо. Онзи го поглежда, в един миг в погледа му се чете напрегнатост, сякаш се мъчи да се сети дали не е виждал Бърт и преди.

— Ще платим в брой — казвам аз.

— Това не е проблем — отвръща Русо и поглежда към мен. Примигва, като среща немигащия ми поглед. — Как да ви впиша в дневника?

Изваждам с два пръста визитна картичка и му я подавам. Той я взема и се зачита.

— А, господин Бел, юрист — казва той и кима, преди да склони глава към Бърт. — А приятелят ви?

— Регистрирайте и двете стаи на мое име — казвам.

— И искам да говоря с вас след вечеря. По работа.

Веждите на Русо отскачат нагоре и той докосва с върха на пръстите еленчетата върху пуловера си.

— Насаме — добавям. Подавам палтото и ръкавиците си на Бърт, след това се обръщам и влизам в голямото помещение, чиито облицовани в ламперия стени блестят от отразения от камината огън.

В ъгъла срещу камината има бар от златист дъб, зад него бледолика кльощава жена ме гледа с големите си тъмни очи. Най-забележителното нещо у нея е косата й — дълга и къдрава. Тъмна, но с посребрени кичури. Другите гости, снегомобилисти с дънки и пуловери оглеждат костюма ми, но като срещат погледа ми, вниманието им веднага се завръща към питиетата. Вземам едно питие на бара и отговарям на домакинята — която е и съпруга на Русо, — с кратки изречения, след което тя се извинява и се оттегля да приготви вечерята.

Бърт и аз изяждаме твърде препеченото си печено в гювечета мълчешком. Трапезарията гледа към замръзналото езеро. На светлината на зимната луна виждаме през заскрежените прозорци езерото и снежните склонове отвъд. Другите гости на хотела започват вечерята си с пиянска врява, но когато госпожа Русо ни сервира резените пай с орехи, нашата сериозност изглежда се е разпростряла навред и е взела връх. Най-силният шум е от тракането на приборите о старинните глинени съдове.

Русо излиза от кухнята, избърсва ръце в престилката си и хвърля обезпокоен поглед към нас, преди да изчезне в посока голямата зала. Бърт стисва устни и поклаща глава и двамата се изправяме, за да последваме нашия домакин. На половината път по коридора зее отворена врата и двамата влизаме в уютен кабинет, в който пращи огън, а Русо седи зад кръгла дъбова маса и пуши марлборо лайт.

— Ако нямате нищо против — изръмжава Бърт, — господин Бел не обича дима.

Гледам вторачено Русо, докато не угасява цигарата си в керамичен пепелник, издухва дима странично през ъгълчето на устните си и казва:

— Няма проблем.

Оставям куфарчето на масата и сядам срещу Русо. Бърт тихо затваря вратата и остава вътре, до нея.

— Той… не иска ли да седне?

— Така сме си добре — казвам, щраквам ключалките и отварям куфарчето така, че капакът му пречи на Русо да види парите и револвера. — Господин Русо, тук съм от името на клиент, който иска да ви даде известна сума пари.

— Пари ли? За какво? — казва той и погледът му се стрелка между мен и Бърт.

— За известна информация — отвръщам. — За един човек на име Реймънд Уайт.

Кръвта се стопява от лицето на Русо. И той шепнешком казва:

— Реймънд ми беше приятел.

— Така разбрах и аз — продължавам. — Моят клиент иска да узнае повече за това, което се е случило с господин Уайт. Били са заедно в затвора и господин Уайт е спасил живота му. За съжаление господин Уайт бил убит по време на опит за бягство.

— Мъртъв ли е?

— Да — отвръщам.

— Не знаех — казва той, челото му е смръщено. — Чух, че го смятали за мъртъв, но не знам това със сигурност.

— И моят клиент би искал да направи нещо за хората, които са били близки на господин Уайт — продължавам. — Господин Уайт ви е споменавал няколко пъти… като приятел.

— О, да, бяхме приятели — казва той. — Реймънд…

Поклаща глава и добавя:

— Какво направиха с него… по дяволите.

— Но вие сте знаели, че са му подготвили капан — казвам. — Знаели сте какво са направили Франк Стефано и Боб Рангъл.

— Той ли ви каза?

— Казал го е на моя клиент.

Русо улавя с длани кръглото си лице.

— Трябваше да кажа нещо. Знам го. Но тогава бях пиян. Почти през цялото време. Не вярвах, че те наистина са възнамерявали да го… и когато аз…

Русо вдига глава, поглежда ме с кървясалите си очи и казва:

— Казвам ви истината. Уплаших се. И все още се боя… От тях.

— Ами баща му? — питам. — Не трябваше ли да му помогнете? Научих от пресата, че починал. Изключили му тока. На клиента ми са му казали, че вие би трябвало да помогнете на бащата на Реймънд.

— О, аз го направих — отвръща той. — Да не ме будалкате? Поне се опитах. Но онзи старик… никак не беше лесен. Не искаше помощ от никого.

— Откъде знаете?

— Имаше едно момиче. Лексис. Не знам колко знаете…

— Продължете.

— Тя беше гадже на Реймънд. А после, след всичко случило се, се омъжи за Франк.

— За мъжа, който…

— Да, така е, тя роди момче — продължава той. — Знам само, че тя дойде при мен с парите. Доста пари. Помоли ме да ги дам на бащата, но онзи дъртак… ами той не искаше и да чуе. Не искаше да вземе нищичко от никого. Реймънд, и той беше крайно упорит негодник и никак не бе трудно да се види от кого го бе наследил.

— Защо се страхувате още? — питам.

— Вие знаете ли кои са тези хора? — пита той и леко накланя глава.

— Ченге, което преуспява в бизнеса — отвръщам. — Политик, осребрил положението си на Уолстрийт.

— Ха, „преуспял“ в бизнеса ли? Онзи Франк късаше топките на всички, които се изпречваха на пътя му. Замеси се с големите босове в Атлантик сити. Притежава няколко казина и хотели и прочее. „Преуспял“? Сигурно има сто милиона, а Рангъл навярно притежава още повече. Шеф е на някакъв фонд или нещо такова, ама и той не вземаше пленници в битките, в това мога да ви уверя. Две големи риби, това са те. Опасни за здравето, дори за здравето на готин адвокат като вас.

— Но нещата не са потръгнали толкова добре за вас — казвам и се оглеждам.

— Е, не е чак толкова зле. Само дето през зимата е студено…

Поглеждам към огъня в камината и бавно кимам:

— Уф, кого, по дяволите, будалкам? — въздиша той. — Пълен батак е. Ако нямам споразумение всеки ден през следващите два месеца да идват хора със снегомобили, шибаната банка сигурно ще ми отнеме тази дупка. И може би ще ми направи услуга. Мисля си да пусна слух за някакъв призрак. Понякога това привлича хората.

— Но продавате и наркотици — казвам и погледите ни се срещат.

— Ей, кой си ти, бе мамка му, дето си дошъл тук? — кипва той, изправя гръб на стола си, смръщва нос и погледът му нервно щъка към Бърт.

— Имало е и друг мъж — казвам, пренебрегвайки разширените му ноздри. — Името му е Дан Парсънс.

— Да бе, в сравнение с него аз съм самият цар Соломон — отвръща онзи и си играе с кутийката марлборо.

— Което означава?

— Ами изритаха го от собствената му шибана юридическа фирма — казва Русо. — От голямото добрутро. „Парсънс и Траут“. Дан Парсънс това, Дан Парсънс онова. Е, вярно, платиха му, но го отстраниха. От собствената му фирма. А не бе сторил нищичко друго, освен да подава обжалвания от името на Реймънд Уайт. Но си мисля, че точно там сгази лука. А после пък вложи всичките си пари в оная тъпотия с борсовия бум на електронните компании. Направи сума пари, а след това ги изгуби всичките. Чичо Сам — както и данъчните — не получиха своя дял и доколкото чух, напоследък имал неприятности.

Погледът ми отново е привлечен от огъня. Една цепеница стърчи под странен ъгъл. Върхът й пулсира в свиреп оранжев цвят. Гледам, докато тя не рухва във въглените и не изчезва в пепелта под решетката.

— Колко пари са необходими това място да влезе в добра форма? — питам. — Че да можете да спрете да продавате марихуана на дечурлигата?

— Дечурлига ли? Трябва да видите какви ги забъркват тези малки копелета.

Гледам го известно време, без да коментирам.

— Ами… — казва той, кръстосва ръце и се смръщва там, където брадата му преминава в шията, — не знам. Ако имах, да речем… двеста хиляди долара. Тогава бих бил в добра форма. Така ще си изплатя заема и бих могъл да отида за една седмица на почивка през февруари в Дейтона или някъде другаде. Мамка му, тази шибана зима никога не свършва.

— Двеста хиляди, значи.

— Е, вие попитахте.

Бръквам в куфарчето и бутам револвера настрани. Изваждам двайсет пачки от стотарки и ги слагам на масата.

— Подарък — казвам, — от Сет Коул. В памет на Реймънд Уайт… За да обърнете нова страница в живота си.

— Ей — казва той, докато посяга към парите. — Да не ме будалкате нещо?

— Не — казвам, — не ви будалкам. Парите са ваши.

— Трябва ли да ги декларирам?

По устните ми пробягва усмивка и казвам:

— Можете да правите каквото си пожелаете. Ваши са. Не е необходимо някой да знае откъде са дошли.

— Ей — възкликва той и надниква иззад капака на куфарчето, докато го заключвам, — колко има там?

— Бяха един милион — отвръщам. Ставам и щраквам ключалките.

— Ами ако бях казал, че ми трябва един милион?

— Тогава щях да ви ги дам всичките — отвръщам. — Но съм упълномощен да ви дам толкова, колкото са ви необходими, за да вкарате бизнеса си в ред, за да можете да живеете един честен и почтен живот. Надявам се, че сега ще го сторите.

— Можех да се възползвам от всичките — рече той и гласът му се надигна заедно с тялото му от стола. — Наистина. Просто не исках да изглеждам алчен, но истината е, че ми трябват.

— Щом не сте искали, недейте.

— Какво?

— Да бъдете алчен — отвръщам и си тръгвам.

33

Когато се събуждам, все още е тъмно. Вземам душ и се преобличам.

Отварям енергично вратата и Бърт — който играе ролята на куче пазач, — пада гърбом в стаята. Изругава и мигновено стисва дръжката на пистолета глок, затъкнат в колана му.

— Аз съм — казвам. — Спокойно.

Дъските скърцат под краката ни, инак няма никакъв друг шум. Вятърът е стихнал. Навън е мраз. Ниският таван от сиви облаци е осветен от заревото на изток. Прекосяваме замръзналото езеро и оставяме машините си на празния паркинг на „Бърдс“, след това нареждам на Бърт да кара към Сиракюз. След почти три часа спираме за закуска пред закусвалнята „Космо“ до университета и аз поръчвам омлет с броколи и сирене. Това е ястие с вкус от един друг свят.

Бърт пита дали може да си вземе един сандвич толкова рано сутринта и сервитьорката с обеца на носа свива рамене и казва „Защо не?“ Навеждам се извън сепарето и питам касиерката дали може да ми даде телефонен указател. Тя се усмихва и го изважда изпод тезгяха.

Бърт скача да вземе указателя, но когато сяда, го оставя в скута си, вместо да ми го подаде и казва:

— Мога ли да те помоля за нещо?

— Разбира се.

— Ти вече взе парите — казва, — но защо не направиш с тях нещо за забавление.

— Що за въпрос е това?

— Не искаш ли?

— Може би, когато приключа с онова, което трябва да свърша — отговарям, — ще отида в Дисниленд.

— Баба ми казваше, че дори един велик вожд трябва да се посмее, инак духът му ще се смали.

Усмивката му е крива и той протяга месестата си длан през масата и пита:

— Искаш ли да се сборим?

Поемам ръката му и го подмамвам към бърза победа, но се изплъзвам в последния миг, след това приковавам палеца му и бързо броя до три.

— Играем до най-много победи от три игри — казва той. — Човек никога не може да спечели война само с една битка, а аз държа телефонния указател.

Бие ме два пъти подред, смачква палеца ми и се смее гръмогласно, след което шляпва телефонния указател върху масата.

Дан Парсънс фигурира в указателя на друг адрес в Скениателис. На улица „Елизабет“. В хубав квартал, но далеч от бялата му къща в стил „Крал Джордж“ на брега на езерото. Има и офис с адрес на улица „Фенъл“. След като закусваме, поемаме към Скениателис, където дърветата в селото са замръзнали, а всички къщи и сгради са нахлупили нови снежни шапки.

Офисът на Дан е на гърба на стария автосервиз на Траболд. Някой е преустроил бившата каменна ковачница и е направил ресторант на партерния етаж. Спираме на общинския паркинг зад всички магазини и други сгради. Един прегърбен старец с канадка и тежки ботуши за сняг, рине закачулен стълбите, водещи към офисите.

Когато стигаме най-долу, забелязвам дупка в кадифените джинси на мъжа и казвам:

— Извинете, търсим офиса на Дан Парсънс.

Мъжът спира да рине сняг и се обръща. Това е Дан.

Лицето му е розово — или от студа, или от притеснение. По-голямата част от къдравата му коса е опадала. Носът му е още по-изпъкнал. Бузите му са увиснали от костта на челюстите, а бръчиците около очите са хлътнали от разочарование. Усмивката му е изчезнала.

— Аз съм — казва той, поглежда към Бърт, след което се залавя отново за лопатата си. — Ако изчакате една минута, ще приключа тук. Какъв ви е проблемът? Да не затваряме някоя заложна къща?

Поглеждам профила му, за да се убедя, че се шегува. Този мъж беше посредник в сделки за милиарди. А сега едно прилично затваряне на заложна къща може да донесе на човек най-много петстотин долара.

— Не — отвръщам. — Трябва да поговорим с вас за данъчните.

Той рязко извръща глава и очите му като че ли хлътват още повече. Стисва устни.

— Не приличате на федерални ченгета — казва.

— Не сме. Дошъл съм тук да помогна.

— Е, добре, нямам повече пари да ви платя — отвръща той, — тъй че, освен ако не сте от „Правна помощ“, можете да не си губите времето. Кога за последен път сте виждали адвокат, който рине снега от стълбите, за да си плати наема?

— Можем ли да влезем вътре? — питам.

Дан поклаща глава и бавно изкачва стъпалата. Улавя се за перилата с облечената си в скиорска ръкавица ръка, за да се подпира. Изритва част от снега на площадката и влизаме заедно в тесния коридор. Офисът му прилича на килер с писалище и телефон. Два стола са заклещени в пространството между писалището и отсрещната стена. На стената са окачени снимки на Дан и на жена му — повехнала, но все още миловидна и издокарана, — и на сина им, който вече е един симпатичен млад мъж.

След като Дан окачва канадката си на вратата, виждам, че яките му рамене са увиснали и са се заоблили, а коремчето му се е превърнало в увиснал тумбак. Носи стар блейзър от плат на рибя кост, който му е тесен в кръста, а под карирания му шал се вижда жълта вратовръзка от мек индийски плат.

Сяда с въздишка и посочва столовете. Двамата с Бърт сядаме.

— Какво желаете? — пита Дан.

— Както казах, дошъл съм да помогна.

— Как така?

— Колко дължите на държавата? — питам.

Кокалчетата на ръцете на Дан са подути и изкривени. Той се облакътява на бюрото и почуква леко по ръбовете на попивателната преса. Чувам отвън приглушеното дрънчене на камион за смет, който изпразва контейнера на тротоара.

— Кои, по дяволите, сте вие?

— Съжалявам — казвам и изваждам визитка от джоба си и я бутва през писалището към него. — Казвам се Артър Бел. Адвокат съм и имам клиент, който иска да ви помогне.

— Боб Рангъл ли? — пита той.

Трябва да преглътна с мъка, преди да река:

— Рангъл ли?

Дан свива рамене и отвръща:

— Не, не мисля. Беше конгресмен. Аз го издигнах на този пост, този кучи син и преди няколко седмици отидох в Ню Йорк да му поискам заем. Сега той управлява инвестиционен фонд.

— Не — отвръщам. — Нямам нищо общо с него. Моят клиент се казва Сет Коул. Бил е приятел на Реймънд Уайт.

— Какво? — възкликва Дан и присвива очи.

— Клиентът ми е прекарал известно време в затвора — продължавам аз. — Реймънд Уайт му спасил живота. Когато научил, че Реймънд е починал, клиентът ми поиска да направи нещо за хората, които са се държали добре с него.

— Реймънд е починал?

Кимам.

Погледът на Дан се замъглява, свежда очи към ръцете си. Стиснал ги е здраво една в друга, досущ като зъбите си.

— Никой не ми каза — изрича той, сякаш сам на себе си.

— Да, и навярно никой няма да го направи. Всъщност вие не сте били роднини.

Рязко вдига глава и ме поглежда. Намръщва се и проронва:

— Той беше… — Свежда отново поглед и добавя: — Но това няма значение, нали?

— Клиентът ми иска да изплати дълга ви — казвам. — Той е убеден, че Реймънд би желал това.

— Знаете ли, това съм го сънувал — отвръща Дан и масажира пръстите на едната си ръка с пръстите на другата. — Сънувал съм как почвам отначало. „Парсънс & Парсънс“. Синът ми ще бъде адвокат, знаете ли? — Господине — продължава Дан и вдига отново глава, — благодаря ви за посещението тук. Но аз им дължа тринайсет милиона долара… Имам застраховка за десет милиона и, честно казано, съм си мислил да покарам с превишена скорост, може би да се хакна в някой мост. Проблемът е, че жена ми ще продължи да дължи на онези копелета още три милиона и можете да бъдете сигурни, че онези няма да се пазарят.

— Господин Парсънс — произнасям равно, — Сет Коул ме е упълномощил да платя данъците ви изцяло.

— Ей, я се махайте от тук! — внезапно избухва той и поклаща възмутен глава. Надига се от стола си и почти успява да изправи рамене. — Кой ви праща?

— Повярвайте ми — казвам. — Тринайсет милиона за Сет Коул не са толкова, колкото за повечето хора. Коя е банката ви?

Той ме изглежда продължително. Издържам на погледа му, макар да се боя да не ме познае. Най-накрая кимва с глава и казва:

— В съседната сграда е.

— Да вървим. Сам ще се убедите.

Слизаме заедно по стълбите към задния вход и влизаме в едноетажния банков клон в съседство. Питам за телеграфен номер и се обаждам на Боб Манчини, моя човек в „Голдмън Сакс“. Момичетата в банковия клон чуруликат възбудени зад тезгяха, а управителят излиза от кабинета си.

— Какво става? — пита Дан.

Управителят клати глава. Ухилва се широко.

— Господин Парсънс, от „Голдмън Сакс“ току-що преведоха по сметката ви тринайсет милиона долара.

— Могат ли да си ги изискат обратно? — пита той и ме стрелва с поглед.

— Не, сър — отговаря управителят. — Парите са тук. И никой, освен вас, не може да ги изтегли.

Дан Парсънс надава вик. Сграбчва ръката ми и бързо и силно я разтърсва, след това изскача тичешком от сградата. Ние с Бърт също излизаме. Спирам на тротоара и докато Бърт изкарва пикапа от паркинга, гледам как Дан тича на зигзаг по улицата. Бърт ме взема и му нареждам да кара към улица „Елизабет“.

Къщицата, в която Дан живее, прилича на солница, но има голям еркерен прозорец към улицата. Спираме пред нея и аз свалям страничното стъкло на колата. Виждам през прозореца как Дан прегръща и завърта жена си. Виждам проблясването на сълзите, които се стичат по бузите му. Устата му е зяпнала в див смях, който не е нужно да чувам.

Вдигам стъклото и поглеждам напред — към заснежената улица с метър и половина „брегове“ от изринат сняг.

— Обратно към Ню Йорк, Бърт — казвам.

— Какво ще кажеш за Мики Маус и Космическата планина и тъй нататък?

— Не — отвръщам. — На теб ти хареса да се правя на Господ, нали? Да възнаградя верен приятел? Един благороден старик? Да осъществя сънищата му? Това наистина е като в Дисни уърлд. Поемаш в обиколката, първо те поуплашват, но накрая слизаш и получаваш захарен памук или близалка на клечка. Снимаш се със Снежанка. Но Господ си има работа и нощем. Господ е и съдия. Да, той възнаграждава добрите момчета, нали? Най-вероятно… А какво да правим с лошите?

— Господ е, който призовава. Добрите — те отиват в Дисни. А лошите?

Поглеждам Бърт в очите и отговарям:

— Лошите отиват в ада.