Перфектно отмъщение

49

Когато хората си мислят за вътрешността на щата Ню Йорк, в съзнанието им изниква представата за зима. За жесток студ и бури, които натрупват по метър, метър и половина сняг. Но най-лошото време връхлита през лятото, когато един топъл и спокоен ден изведнъж се изпълва с мощни светкавици, гръмотевици и бурен вятър, който кара децата да хленчат, както и такъв мирис, сякаш настъпва краят на света.

Бърт е включил телевизора във всекидневната, но без звука му. Показва екрана, докато минавам покрай него.

— Виждаш ли?

Спирам и поглеждам радарната метеокарта. Тъмнозелена стена с корем в червено, жълто и оранжево бавно се носи от запад на изток от границата на Охайо към западен Ню Йорк.

— Изглежда доста зле — казвам и надничам навън, към обляната в слънце задна морава.

— Така ще бъде — отвръща Бърт.

— Изключи го после, става ли?

На голямата, обкована с тиково дърво веранда жената и дъщерята на Рангъл са се изтегнали на шезлонги, намазали са се с плажно масло, и са обърнали лица към слънцето. Алън и Рангъл са вече на борда на деветметровата увеселителна лодка. Бърт застава зад щурвала, моторът забръмчава и изхвърля син дим в чистия въздух. Вилей бърза по пътеката и се качва без повече да се извинява за забавянето. Бърт хвърля вързалата на брега и поемаме към средата на езерото.

Алън бърка в хладилника и ни подава бири „Хайнекен“. Говорим си за цвета на водата и за новите къщи, които развалят гледката към далечните хълмове. Когато стигаме дотам, където е рибата, Бърт хвърля котва и раздава напълно стъкмени прътове. Бъркам в кофата със стръвта и изваждам една гърчеща се блестяща лещанка така, че да ме виждат всички.

Докато говоря, гледам към Вилей.

— Това, което трябва да се направи, е да прекарате кукичката през устата й, ето така — казвам, мушвам кукичката през долната устна на рибката и я изкарвам през малката й устица. — Някои хора ги закачат за гърба, но това ги убива прекалено бързо. А ако искате да уловите голяма риба, която наистина си струва, трябва да закачите по този начин.

— Каква е разликата? — пита Рангъл.

— В паниката и агонията — отговарям с усмивка. — Лещанката се мята по-дълго и по-силно, когато я промушите през устата. Тогава големите риби се възбуждат.

Рангъл също се усмихва. Вилей последен си взема рибка от кофата, но се колебае. Полагам длан върху ръката му.

— Бърт ще го направи — казвам и го изглеждам отвисоко.

Той ме поглежда и се усмихва.

Седим си мълчаливо на тапицираните седалки и прътовете ни се люлеят във въздуха. Вълничките пляскат по алуминиевите понтони. Затварям очи зад слънчевите очила и слушам, наслаждавам се на слънцето, на вкуса на студената бира, на напрежението, което буквално чувствам как се напомпва върху лицето на Дийн Вилей. Рангъл и Алън си говорят за футбол, а Бърт непрекъснато поглежда на запад, докато аз изчаквам.

Вилей се изправя и спинингът му затраква, докато обира кордата. Отварям очи и виждам как бавно се примъква към мен. Сяда и казва:

— Доколкото разбрах, си проявил интерес към моите идеи по някои конституционни въпроси.

— Президентът ме помоли да му предложа едно-две имена — казвам и бавно започвам да обирам моята корда. — А твоята кариера ме интересува.

— Харесва ми да се мисля за толкова консервативен, колкото Кларънс Томас — казва той.

— Чел съм някои от по-важните ти отсъждания — казвам, изваждам лещанката от водата и я оставям да се гърчи във въздуха. — Но не съм съвсем наясно с мнението ти относно смъртното наказание.

Замятам отново въдицата си.

Бръчките по лицето му се оглаждат. Присвива очи към една лодка, която върви пред нас и отвръща:

— То не е възпиращ фактор. Това ни е известно. Но си мисля, че в някои случаи е морално оправдано.

— Ами невинните? — питам. Вече всички ни слушат. — Държавата не се ли превръща в престъпник, когато един невинен човек, дори един на хиляда, бива екзекутиран, а пък всъщност е невинен.

— Щом един човек е обявен за виновен от състав съдебни заседатели, равни нему — отвръща Вилей с лека усмивка, — той по дефиниция не може да бъде невинен. За юриспруденция ли говорим или за философия? Това са доста различни теми.

— Добре казано — отвръщам и виждам всичките му перфектни зъби.

Улавяме общо десет езерни пъстърви и Бърт обещава готвачът да ни ги сервира с вечерята. Обядът е приятен бюфет, обслужван със сребърни подноси, който изяждаме на дълга маса на задната веранда, отрупана с кристални чаши и украсена с няколко аранжирани букета свежи цветя. След това поканвам Рангъл в кабинета си. Обсъждаме финансови въпроси, когато едно червено ферари изревава под прозореца. Малко по-късно Бърт представя Андре в кабинета.

Той е облечен с тъмночервена риза от „Хюго Бос“, която отива на панталона му. Върху китката му има часовник „Картие Пантър“. Акцентът му е поносим, а естествената му арогантност е достатъчна Рангъл да приеме идентичността му. Обсъждаме план как да манипулираме руския фондов пазар, след това се присъединяваме към останалите на кея за още напитки и още слънце. Рангъл сучи бясно пръсти и почти е останал без дъх, докато запознава Андре с дъщеря си. След това се сеща да представи Алън, който улавя ръката на Андре и хладно го изглежда от глава до пети. В късния следобед вятърът се засилва, а тъмносивите облаци заслоняват слънцето.

Вечерята е сервирана в осем в трапезарията. Облечени сме така, че госпожа Вандерхорн се чувства у дома си край голямата махагонова маса. Две момичета в униформи на сервитьорки се щурат напред-назад и поднасят вечерята. Към нас са се присъединили Били Фицпатрик и жена му Даян. Били е окръжен прокурор на Онондага — някогашната служба на Вилей, а жена му е съдия. И двамата са високоуважавани от всички, а аз си мисля, че може би съм вложил онези пет милиона дарения за партията в една добра кауза.

Настанил съм се срещу семейство Вилей в моя край на масата. Алън е на челното място срещу мен, изкривил е устни под странен ъгъл, докато Андре смуче коктейли и се хвали на Рангълови. От време на време той докосва голата ръка на Дани Рангъл и тя се кикоти.

След като отнасят чиниите от основното ястие, следва тишина и разговорите се снишават до шепот.

Аз се прокашлям и казвам:

— Били, имам един въпрос към теб. Какви са ограниченията в сроковете на съдебните процеси за убийство?

Очите на Били са светлозелени, разположени върху кръглото му ирландско лице.

— Зависи доколко си близък с окръжния прокурор — казва той с лек оттенък на отдавна забравения си бруклински акцент. — Само се пошегувах. Няма времеви ограничения. Това е единственото престъпление, за което няма ограничения. Защо питаш?

— Бърт смята, че тази къща е обитавана от призрак — отвръщам. — И твърди, че той няма да се успокои, докато някой не бъде наказан. Смешно, знам, но се намирам в трудно положение. Бърт е най-добрият човек, когото познавам, а аз пък много харесвам това място.

— Какво? Да не би да имаш ясновидец или нещо такова? Гледач на карти таро? — пита Били и попива устните си със салфетката.

— Не е много далеч от истината — отвръщам и оглеждам масата.

Останалите са спрели разговорите си и до един ме гледат. Вилей подръпва вратовръзката си. Жена му е неподвижна и бледа в тъмната си рокля.

— Аз не вярвам в такива неща, но Бърт… — казвам и кимам към тъмния ъгъл на стаята, където той стои, облечен в костюм и следи за работата на персонала, — произхожда от род с отдавнашна традиция на лечители от племето акуесасни. Още първия ден, когато му показах тази къща, той каза, че в нея имало призрак. И аз доста се смях, нали, Бърт?

Бърт пристъпва на светло, половината му лице е засенчено от носа, а очите му са тесни каньони на мрака. Изсумтява и кима, след което произнася с глас, който напомня на далечен гръм:

— Баба ми винаги ми е казвала, че крилата на тъмните духове докосват устните на лечителите и техния род. И когато дойдох тук, го усетих с устните си.

— Да, веднъж имах един екстрасенс на свидетелската банка — казва Били със закачлива усмивка и отпива от виното си. — Не се справи много добре, но лечител? Това би могло да е вярно.

Това предизвиква смеха на всички, освен на семейство Вилей, и напрежението се стопява. Докато обстановката е спокойна, аз се извинявам и се качвам горе. Знам от прислужничката от Хюлет Харбър коя четка за зъби чия е и бързо се вмъквам в спалнята на семейство Вилей, за да им капна съответните капки. Стаята им е звукоизолирана, но за всеки случай минавам и през други стаи, за да капна от червеното шишенце с приспивателно и върху други четки за зъби.

Когато се връщам, десертът е вече сервиран и първите едри капки дъжд барабанят от време на време по стъклата на прозорците.

— Моля ви. Тост — казвам и вдигам чашата си с вино. — Пия за здраве, за щастие, за млада любов и за руския фондов пазар.

Тостът предизвиква оживление у всички, освен у Алън, който ме гледа безизразно. Нарочно му се усмихвам, докато накрая и той самия се усмихва. Чашите се чукват със звън и всички отпиват. Кимам на сервитьорките и на Бърт, които са в дъното на дългата стая. Те пристъпват и доливат чашите на всички. Рангъл вече е полупиян и се изправя.

— И аз имам тост — казва той и кимва към Андре, така че тъмнокестенявият кичур коса се отмята и оголва плешивото му теме. — За царя и за неговото потомство.

Андре го поглежда изненадан, но сетне се усмихва, макар да не вярвам, че знае кой точно е царят. Всички пием за царя и Рангъл си сяда с доволно изражение, което обаче бързо се стопява под свирепия поглед на жена му.

Дани се засмива и се навежда към Андре, който я целува по ухото. Алън удря с пестник по масата, чиниите се раздрънчават, а наполовина пълната му чаша се преобръща.

— Можеш да я задържиш — казва и излиза от стаята, високо вдигнал глава.

Андре и Дани избухват в лекомислен смях. Рангъл оголва всичките си зъби, а жена му изглежда така, сякаш е изяла хапка развалена риба. Давам сигнал и момичетата наливат още вино.

— Последен тост — казвам и се изправям. — За семейното щастие.

Всички ме гледат неразбиращо, но все пак вдигат чаши и ги изпразват. Аз сръбвам, поглеждам часовника си и предлагам на онези, на които не им е дошло много, да вземат питиетата след вечеря на задната веранда. Благодаря им още веднъж за това, че са дошли, извинявам се и им пожелавам лека нощ.

50

Алън е долу, край езерото. Виждам фигурата му, осветена от високоволтовите лампи, разположени покрай брега. Все още прокапват редки, но едри капки дъжд. Алън изглежда не им обръща внимание и хвърля камъчета в развълнуваната вода.

— Съжалявам — казвам, избърсвам един шезлонг, сядам и вдигам крака.

Алън не отвръща нищо. Резен оранжева луна наднича между дърветата на върха на хълма, след което изчезва в облачния покров. Чувам на фона на свистенето на вятъра как хрущят камъчетата под стъпките на Алън по брега. Той хвърля още пет-шест камъчета във водата, преди да надвика вятъра и да каже:

— Какво все пак те накара да поканиш този тъпанар?

— Вината наистина не е на Андре — казвам. — Той си е такъв, какъвто е, а аз имам бизнес дела с него и с Рангъл. Да ти кажа истината, мисля, че ти добре се измъкна.

— Кой е казал, че искам да се измъкна? — пита той и се обръща с лице към мен. Капка дъжд потича по бузата му и той я избърсва.

Аз събирам длани.

— Алън — казвам тихо. — Това е космически кораб, готов за изстрелване. Ти искаш да бъдеш на борда му, защото е бърз и лъскав, и възбуждащ. Но който се качи на този красавец ще изгори още при напускането на площадката за изстрелване. И ти знаеш това. Знам, че го знаеш.

— Ти какво… планирал ли си го, или нещо такова?

— Разбира се, че не — отвръщам. — Но ще ти кажа истината. Не съм го и предотвратил, защото си мой приятел.

— Е, и какво? — казва той и се усмивка леко, поглежда към тъмното небе и сетне — отново към мен. — Сега два живота ли ти дължа?

— Не ми дължиш нищо.

— Имам чувството, че съм ти задължен, макар че ми се иска да те фрасна.

— О, значи сме яростни — казвам и сам хвърлям камъче, преди да се изправя.

— Това е от баща ми — отвръща той. — Ако човек го слуша, аз съм негов клонинг. Това ни кара с мама да се смеем.

— Твърде странно за майка ти, нали?

— Аха — отвръща той и свива рамене. — Дани Рангъл е на светлинни години от нея. Ще трябва да си го повтарям и при следващото момиче.

— Е — казвам, изправям се и поглеждам нагоре. — Време е да си лягам.

— Лека нощ.

Гледам от спалнята си как дъждът се усилва. За миг изгубвам силуета му в мъглата на пороя. След това прогизналата му фигура се появява от сивата мъгла и задната врата се затръшва. Забучават гръмове и мракът е пронизван от белите змии на светкавиците. Дърветата се накланят ниско и един от старите смърчове изпращява и се строшава с оръдеен изстрел.

Вслушвам се в нарастващата мощ на бурята и чакам до полунощ, преди да седна с чаша зелен чай и да стартирам компютъра. Вилейови са се сгушили в леглото си под синя светлина, от време на време ги осветяват ярко светкавиците отвън. Устата на Кристина е отворена, ръката й е преметната върху челото й. Самият Вилей се мята и се върти, мърмори нещо, хленчи като дете, изпаднало в треска. Очите му са отворени, но зяпат безучастно в тавана.

Разделям на две екрана, за да мога да виждам изображенията от тавана и на Вилей едновременно, след това стартирам програмата така, както ми бе показал Чък. В мига, в който вижда изображението на първата си жена, той изпищява като религиозна фанатичка. Главата му се мята насам-натам, но погледът му не се откъсва от изображението, а тялото му е сякаш приковано върху леглото.

Със зловещ глас компютърно генерираният образ на първата жена на Вилей започва да стене и да крещи, надвиква воя на бурята навън, носи се над него, след това потъва, сякаш тя отново се удавя.

— Ти ме уби, Дийн — казва тя, ридаейки. — Ти ме уби. Ти ме уби. Ти и тя. Вие сте убийци, Дийн. Но аз няма да те оставя на мира, Дийн. Ти я избра, но аз се върнах. Няма да те оставя на мира, Дийн. Ти ме уби…

И тя продължава и продължава да стене. За Вилей това е безкраен кошмар. Кошмар, от който не може да избяга. Наркотикът в зеленото шишенце е бил разработен от ЦРУ през осемдесетте години, малко преди края на Студената война. Той разтваря зеещи дупки в мозъка, за да могат ужасни видения и звуци да бъдат наливани без филтър, да се плискат и да заразяват всичко около себе си.

Това няма да стане тази вечер. Или утре вечер. Но рано или късно наркотикът ще свърши работата си.

И ще съсипе мозъка му.

51

— Невероятно — казва Рангъл и потупва разтворения „Уолстрийт джърнъл“ върху черната ониксова плоча, която представлява писалището му. — Руският суров петрол удря тавана. И това е петото увеличение за две седмици.

Стискам ръце зад гърба си и отивам по дебелия килим до прозореца. Виждам Ню Джърси. Статуята на свободата блести като смарагд, обляна от последните лъчи на следобедното слънце.

— Радвам се, че си доволен — казвам.

— Знаеш ли, един ми каза, че ме наричали „Магьосникът от Уолстрийт“13. Смяташ ли това за комплимент?

— Разбира се.

— Този град е много ревнив — казва замислен той. Поглажда малкия си мустак, след това стиска пръсти.

— Дали съм доволен? — продължава и поклаща глава, вече широко усмихнат. — Моето момиченце е влюбено до уши. Жена ми се радва. Това хич не е малко. Казах ли ти, че от „Ванс Интернешънъл“ ми представиха документите, които проследяват пряка роднинска връзка от Андре чак до Александър III?

Поставям длан върху стъклото. То е топло от слънчевото греене.

— Боже мой, колко е високо — казвам тихо.

— Моля?

Чувам как столът му се извърта към мен.

— Поглеждал ли си надолу? — питам, след като се обръщам. — Придобивам странно чувство, когато съм на високо. Какво ли ще е усещането, когато земята полети към теб и ти нищо не можеш да направиш?

Рангъл вече е до мен. Почуква с кокалчетата си по стъклото.

— Бронирано стъкло — казва той.

— Да. Тук сме в безопасност. Но само погледни.

Той поглежда, но към мен. След това погледът му се спуска надолу — към улицата и крайбрежния булевард. Колите пълзят като мравки. Хората са малки петънца, които едва се движат. Той се прокашля и се връща при писалището си. Интеркомът иззвънява и секретарката му съобщава, че адвокатът му искал да говори с него.

— Не сега — казва той. — Кажи му, че съм със Сет Коул и ще му позвъня веднага, след като приключим.

Обръщам се и заемам стола срещу писалището му. Събирам пръстите си на купичка и казвам:

— На двайсети ще отворим позиция в Московската банка. На двайсет и трети ще има благоприятно съобщение и цените ще скочат рязко. Всичко ще стане бързо и ще продадем по време на най-големия наплив в четири следобед по Московско време.

Рангъл се навежда към мен. Стиснал е здраво ръба на плота на писалището от тъмно дърво.

— Колко? — пита той. — Мога да осигуря половин милиард след това, което се случи с петрола. Всички ще искат да участват.

— Колкото сметнеш, че ще е разумно — казвам. — Просто купувай на десетмилионни пакети и използвай задължително различни брокерски къщи.

— Защо, от какво се безпокоиш?

— Бронирано стъкло — казвам тихо.

— Какво?

— Нищо.

— Боже мой! — възкликва Рангъл и оголва половината си зъби в усмивка, която е по-скоро презрително озъбване. — Това е то. Руският пазар. Към края на деветдесетте бях на върха и тогава претърпях голяма загуба, но казах на жена си: „Някой ден нещата ще се обърнат отново. Някой ден ще се появи възможност и аз няма да я пропусна“.

Поглежда ме сурово, присвил очи. Ушите му сякаш прилепват към черепа и той казва:

— Искам един милиард.

Кимам и въздъхвам.

— Това ми звучи разумно. И докато сме още на тази тема, има нещо, което бих искал да направя… за Алън.

— Разбира се — казва Рангъл, — той може да влезе на каквото равнище поиска. За твоите приятели няма да има обявен минимум от, да речем, милион долара, Сет. Знаеш, че няма нужда да ме питаш, само ми кажи.

— Не става въпрос за фонда — казвам. — Прекалено очевидно е. Всъщност искам това да си остане между теб и мен. Благотворителността не е такава, ако не е анонимна. Разбрах, че баща му търсел инвеститор за своята компания.

— Търси — отвърна Рангъл и сви устни. — И има причина да не е намерил досега. Това не е работа за теб, Сет. Прекалено съмнително е. Казина. Хотели. Той си въобразява, че ако продаде всичките си дялове, ще го приемат във „Фрайърс клъб“.

— Няма да бъда аз — казвам. — Но имам един приятел, който представлява група индианци. Те притежават казина във вътрешността на щата и искат да влязат в Атлантик сити. Мислех си, че бих могъл да ги свържа с партньорите на Франк. Не е задължително дори това да мине през него. Да изкупим дяловете му и всички после да си живеят доволни.

— Ти ще бъдеш първият човек на тази планета, който е поискал да направи услуга на Франк Стефано — казва Рангъл.

— Мислех си, че сте стари приятели.

— Твърде силно казано — отвръща Рангъл. — Франк е един надут хвалипръцко. Цялата тази работа с казината му завъртя главата, да не говорим за задника. И носи диамантен пръстен на кутрето си, представи си само!

— Ще го направя само за Алън — казвам.

Рангъл написва нещо на един лист хартия и ми го подава.

— Рамо Капоца? — поглеждам го аз.

— Живее на остров Стейтън. Нарича сам себе си бизнесмен. Собственик на казино. Франк помогнал на негов племенник, който сгазил нещо лука в Сиракюз. Франк предпочита да казва, че били бизнес партньори в строителна компания, но той бе ченге и аз чух, че имали съвместна букмейкърска фирма, докато племенникът не бил убит.

— Мислиш ли, че Рамо е футболен запалянко?

— Бизнесът му е хазартът — отвръща Рангъл.

— Първият предсезонен мач е следващия петък — казвам.

— Ето ти възможност.

— И как да се свържа с него?

— Всъщност — казва Рангъл и вдига телефонната слушалка, — моят адвокат, дето ме търси преди малко… Той се познава с адвоката на Капоца.

Пет минути по-късно разполагам с телефонен номер.

52

Благодаря на Рангъл и тръгвам към центъра на града. Имам уговорена вечеря с Дийн Вилей в „Патруун“. След като измина седмица, ми писна да го гледам как страда всяка нощ. Вместо това всяка сутрин получавам доклад от Лоурънс. Преди два дни ми каза, че Вилей бил много близо до фаталния край, затова исках да го видя лично. Метр д’отелът ме отвежда до едно кръгло, тапицирано с кожа сепаре. Вилей вдига поглед от чашата си. Усещам миризмата на скоча. Протягам ръка и усещам, че неговата е трепереща, влажна и студена.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — казвам. Плъзгам се върху меката седалка и метр д’отелът поставя ленена салфетка върху скута ми.

Къдравата коса на Вилей е сплъстена. Възелът на вратовръзката му е крив и разхлабен. Очите му са кървясали, подути и влажни, има няколко струпея върху едната си буза. Разчесва един от тях и казва:

— Аз продължавам да го искам.

— Моля? — казвам и скланям глава настрани. Шумовете в ресторанта са приглушени.

Идва сервитьорът и поръчвам газирана вода с лимон и още един скоч — двоен, за съдията. Някъде край тъмната витрина една компания избухва в смях, след това се чува учтиво ръкопляскане, което бързо стихва.

Раменете на сакото на Вилей са поръсени с пърхот. Той продължава да разчесва различни струпейчета, навежда се към мен и шепне:

— Мястото във Върховния съд. Не давам и пет пари за нея — казва. Назъбените му зеници се отварят широко. — Интересува ме Оливър Уендър Холмс. Помисли само. Харлън, Ренкуист, Бренън. Велики съдии, за които обаче знаят само студентите по право. А Холмс бе известен със своите несъгласия. С мнения, които дори не се превърнаха в закони. Законите са ковки, податливи. Хората не разбират това. Тя не го разбира.

— Чувствам се неудобно, че уикендът не мина добре — казвам. — И затова поисках да видя как си.

Вилей допи питието си и оправи една гънка на тежката ленена покривка, преди да стисне здраво празните си ръце.

— Знаеш ли, че нищо не могат да ми направят? — казва той и вдига глава да ме погледне с бялото на очите си.

— Оплакват се от мен. Казват, че имало нещо нередно…

Удря по масата, приборите звънват, а той продължава:

— Разбира се, че има нещо нередно. Така е с всички. Всички ние си имаме своите тайни. Не е ли така? Но аз съм избран доживотно. Никой не може да ме пипне с пръст. Дори тя не може.

Сервитьорът поднася напитките, Вилей човърка нов струпей. Потръпва и поглежда пръста си. Кърваво петънце. Коляното му подскача под масата. Погледът му се щура насам-натам.

— Проблеми ли имаш? — питам, изстисквам лимона в чашата си и отпивам. Друг сервитьор минава покрай нас с чинии с бифтеци, още съскащи от скарата и оставя подире си шлейф от мирис на обгорено месо.

Вилей се навежда отново напред, сграбчва новото си питие и шепне:

— Трябва да има закон срещу ревността на жените. Ето това би била истинска юриспруденция. Това би било от полза. Те са като котките. Злобни. Непрощаващи. Безпощадни. Проклети, шибани демони.

— Ти имаш красива жена — казвам.

— Тя си спи — продължава той. — Красива, но мислиш ли, че разбира? Мислиш ли, че това изобщо я интересува? Дойдохме в онази къща… и тя заспа… но тя бе причината това да започне.

— Дийн — казвам, — нуждаеш се от почивка.

— Ха! — извиква той и хората се обръщат да ни погледнат. Вилей се навежда още по-близо и снишава гласа си: — Това е последното нещо, от което се нуждая. Нуждая се от Холмс. Трябва да напиша закони, които ще натикат ордите в ограничени пространства, където ще мога да ги кося като жътвар.

Оставям на масата стодоларова банкнота и се изправям.

— Къде отиваш? — крещи Вилей, облизва устни и едва не залита напред.

Поглеждам го отвисоко, усмихвам се и казвам:

— Ти си изгубил ума си, стари приятелю.

— Какъв приятел? Ще ми дадеш ли мястото? — казва високо, след това прехапва кокалчетата на юмрука си. Онези негови странни, назъбени зеници се разширяват, сетне се свиват.

Метр д’отелът се появява до мен и пита:

— Всичко наред ли е, господине?

— Наред е — казвам и хвърлям салфетката на седалката. — Всичко е съвсем наред.

53

Когато колата ми спира пред портите на дома ми на Пето авеню, повдигам вежда при вида на червеното ферари на Андре. Сведенията ми за него са, че прекарва всяка минута с Дани Рангъл. Тя му показва с размах Манхатън. Пият рядко и скъпо шампанско, ядат суши със златиста коричка, танцуват по цяла нощ и смъркат обилно кокаин. Понякога към тях се присъединява скъпо момиче „на повикване“, за да приключат тримата вечерта в неговия апартамент.

Противно на моите съвети Алън не се е отказал изцяло от Дани и е имало скандал в „Чайна клъб“, където тя му плиснала питие в лицето, а Андре го заплашил, че ще му счупи врата. Мартин и други приятели измъкнали Алън навън и с това се приключило, но инцидентът изглежда е засилил огъня между Андре и Дани още повече. И все пак, знам, че Андре още не е свършил парите, въпреки огромните му усилия да го стори, тъй че не мога да си представя какво би го довело у дома.

Един слуга отваря вратата на лимузината ми преди да съм посегнал към дръжката. Докато изкачвам широкото мраморно стълбище и влизам в пещерообразното фоайе, подръпвам пешовете на сакото си, оправям вратовръзката си. Бърт ме чака на стълбите, погледът му е вперен в арката на вратите, които водят към библиотеката.

— Негодникът ли? — питам и кимам към вратите.

Бърт прехапва устна, кима и казва.

— Нещо повече. И старото ти приятелче е с него.

— Русо?

— Самото плашило клюнесто. От един дол дренки.

— Къде е момичето?

Бърт свива рамене и тръгва подире ми. Поемам дълбоко дъх и издишвам, преди да отворя вратата.

Русо седи на дивана пред писалището ми. Няма го вече кичура преметната коса. Едва напъпила четина е обрасла лицето и краищата на кръглото му кубе. Слаб и бледен е, а раменете му са увиснали. Облечен е с дънки в миши цвят, тениска на „Ролинг стоунс“ и носи черна плетена шапка, от която ушите му са още повече щръкнали. Адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, а изпъкналите му очи се стрелкат между мен и Андре.

Андре е облечен с широки моряшки панталони и с подхождаща им копринена риза с разкопчана яка. Тежка верига виси до гладката извивка на гръдните му мускули. Погевезил се е с ролекс, държи в ръката си кристална гарафа. Подава на Русо голяма чаша, пълни я с бърбън, после налива и в своята.

— Едно питие? — пита и вдига гарафата.

Аз сядам зад писалището си и казвам:

— Не. Седни, княже.

— Аха — отвръща и ме дарява с крива усмивка. Мята се странично в коженото кресло и го прекрачва с крака. — Това ми харесва. Но трябва да обсъдим някои неща.

Гледа ме свирепо, докато не кимвам.

— Моят бивш партньор тук е малко позакъсал. Затова той естествено проверява как вървят нещата при мен и се пита дали не би могъл да закачи и той нещо. Предполагам двамата се познавате, нали?

Русо не смее да ме погледне, но кима така, че носът му, който прилича на гръбна перка на акула, реже въздуха. Казва тихо, под носа си:

— Аха, това е Артър Бел.

Отварям леко най-горното чекмедже на писалището си и обвивам с пръсти 9-милиметровия глок, снабден със заглушител. Предстои всичко, което съм планирал, да се случи скоро, за да го оставя да му попречат тези двамата. Намерил съм „входа“ към Франк. Вилей е на ръба. Финансовата империя на Рангъл е на път да се срине. Очаквах Андре да избяга с дъщерята на Рангъл, или най-малкото да я доведе до пристрастяване към дрогата; тя е най-скъпото бижу на Рангъл и това би го съсипало окончателно. Но не трябва да бъда прекалено алчен. Ще се наложи да се справя с тези двамата.

— Всъщност ти очевидно си много хора едновременно — казва Андре, ухилва ми се и вдига чашата си да отпие глътка. — Но аз нямам нищо против. Ние просто искаме да ни се плати за информацията — както би станало, например, ако я продадем на „Поуст“ или на някого другиго. Ти ставаш все по-важна клечка, Бързи пари — Сет Коул — Артър Бел — Бягащ елен. Собственик на „Джетс“ и тъй нататък.

— Мисля, че разполагам с нещо, от което всички ще останат доволни — казвам. — Бърт, ще донесеш ли малкото куфарче, което държа в касата горе?

— Онова…

— Кафявото куфарче от крокодилска кожа — обяснявам. — В касата. Ще го намериш лесно.

Андре оставя чашата си и се размърдва в креслото си. Изважда от колана си черен колт 45-и калибър и го насочва към главата ми.

— Без шегички, Бърт — казва той и разтегля устни в нещо като усмивка. — Не съм дошъл тук да си играя игрички.

— Онова, което ще донесе, ще ти хареса — казвам, пускам глока и се облягам назад.

Русо се изправя:

— Андре, ние…

— Сядай! Сядай, мамка му, и си затваряй шибаната уста. Ти искаше някакъв откуп — казва Андре, без да сваля поглед от мен. — Правя го заради теб. С парите, които този тип има, изобщо нямаш нужда от моите, мамка му!

Бърт се връща и поставя куфарчето върху ниската масичка между Андре и Русо.

— Отвори го — казва Андре на ортака си.

Русо се мъчи с ключалките, най-сетне го отваря. Очите му се разтварят широко и светват. Изважда малко ножче от джоба си, пробива една торбичка, докосва белия прах в нея. Близва пръста си, поглежда Андре и казва:

— Хероин. Чист.

— На стойност около пет милиона долара — казвам. — Подарък от мен за вас. За да не се налага партньора ти да продава история, което няма да е от полза за никого от нас.

— Аха — съгласява се Андре, кима и се изправя. — Подарък. Значи още можем да се разберем. Ние двамата си прекарваме добре, нали, Сет Коул?

— Нещата вървят добре — отвръщам.

Русо затваря куфарчето. Двамата с Андре се оттеглят към вратата на стаята.

— Никакви лоши чувства — казва Андре. — Знаеш, че се старая с онази китара.

— Няма проблем. Вие двамата ми вършите услуга. А сделката ни си остава в сила.

Двамата излизат.

Бърт стои и ме гледа известно време, сетне казва:

— Мислех си, че ще убиеш тези змии.

— Помислих си го — отвръщам. — Но мисля, че по този начин ще стане по-добре. Получих хероина от руснаците, които държат пазара. При стеклите се обстоятелства не можех да го откажа, а сега го вкарах в добра употреба.

Вдигам телефона и се обаждам на своя човек във „Ванс Интернешънъл“, моля ги да пуснат двама агенти да следят Андре двайсет и четири часа в денонощието.

— Само го наблюдавайте. Ако посегне на някого — казвам в слушалката, — просто кажете на хората си да насочат полицията към него и да стоят настрани.

След като затварям, Бърт казва:

— Нали знаеш, че ще се върнат за още?

— Е, дори на Андре ще е нужно известно време да пласира дрогата — отвръщам. — А дотогава могат да се случат маса неща.

54

Бърт и аз пътуваме на задната седалка на лимузината ми по стръмната рампа, която води към тъмния търбух на стадион „Джайънтс“. В началото на тунела, водещ към игрището, излизаме и гледаме как дългата кола на Рамо Капоца спира зад нашата. От нея слиза осемгодишно момченце, облечено във фланелката на Кевин Мои, следвано от плещест сивокос мъж с очила с дебели лещи и леко прегърбена походка. Момчето е Джои Капоца и държи ръката на прадядо си без да се срамува. Трима мъже, облечени в костюми, обграждат двамата Капоца и внимателно и навъсено оглеждат тунела. Стиснали са здраво зъби и човек може да види как мускулите на челюстите им играят под кожата.

Поздравявам възрастния мъж и момчето топло и представям Бърт като моя добър приятел и бизнес партньор господин Уошингтън. Капоца го оглежда внимателно от глава до пети. Бърт се усмихва и намигва на хлапето, след това тръгваме заедно през тунела, като тримата костюмари отцепват района около нас.

Когато излизаме на терена, един охранител с жълто найлоново яке ме докосва по ръката:

— Никой не се допуска до терена.

Друг гард го улавя и го дръпва настрани:

— Това е господин Коул.

— Извинете, господин Коул — казва той и аз му кимам.

Малката ни групичка е единствената на терена, ако изключим играчите на „Джетс“ и техните съперници, които загряват в екипите си, но без подплънките за раменете. Ослепителното осветление придава на терена нереален цвят и когато човек подуши, разбира, че е изкуствен. Въздухът е още топъл, но хладният ветрец прави вечерта на открито приятна.

— Папа — казва момчето и дърпа прадядо си за ръкава. — Ето ги Кевин Мои и Дейв Шот. Виж!

— Хайде — казвам, — да идем да поговорим с тях.

— Може ли? — пита момчето.

— Разбира се.

Двамата огромни играчи са широко усмихнати. Подписват фланелката на момчето и повикват Чад Пенингтън да го запознаят и с него. Момчето подскача на пръсти и кръжи около прадядо си, докато се връщаме обратно през тунела, за да се качим на трибуните. Рамо Капоца се усмихва мълчаливо. Кима ми и тихо ми благодари.

Сядаме на първия ред в ложата, а охраната на Капоца застава зад нас и си пийва от кутийки диетична кола. Играта започва и Джои информира мен и Бърт кои са всички играчи и на какви постове играят.

— Извинете — казва Рамо Капоца, кафявите му очи се разширяват, но зад лещите проблясват огънчета. — Джои, сигурен съм, че господин Коул познава своя отбор.

— Не чак толкова добре, колкото някои други хора — казвам и разрошвам косата на малчугана. — За мен отборът е повече инвестиция.

— Разбрах, че се справяте доста добре с инвестициите, след като дойдохте в Ню Йорк.

Кимам и отвръщам:

— Определено разширих дейността си. Преди се занимавах предимно с изкуство. Бърт също иска да диверсифицира бизнеса си.

— Разбрах го от вас — казва Рамо, — но не можахме да открием нищо повече за господин Уошингтън.

— Племето акуесасни е по природа потайна група — отвръщам с лек смях. — Но съм сигурен, че като видите документите за финансовото състояние на Бърт, ще бъдете спокойни да привлечете неговата група като инвеститор. Разбрах, че имате партньор, който иска да продава и просто си помислих, че… е, че ще бъде добре да ви запозная, господин Капоца.

Възрастният мъж не казва нищо повече. Гледаме мача до края на полувремето. Тъй като срещата е предсезонна, играчите от първия тим са сменени. Клепачите на момчето натежават и то обляга глава на рамото на прадядо си. Рамо Капоца кима на един от мъжете в черно, той вдига момчето от седалката и го гушва.

— Мисля, че е време да си вървим — казва Капоца и раздрусва ръката ми. След това подава визитна картичка на Бърт. — Обадете ми се, господин Уошингтън. Бих искал да поговорим повече, а може би ще донесете и тази финансова информация. Не знам какво сте замислили, но делът на Франк струва около сто милиона долара.

— Приблизително толкова е готова да инвестира групата на Бърт — казвам и Бърт кима.

Благодарим на господин Капоца за отделеното време и го изпращаме до вратата на ложата. Той ни благодари за това, че сме осигурили една вечер, която правнукът му никога няма да забрави.

— Боже мой — казва Бърт, след като те вече са си заминали. — Видя ли онези тримата? Пред тях Андре изглежда като момченце от църковния хор.

— Това е висшата лига, Бърт.

— И ти ще ме пратиш да се срещам с всичките тези хора сам, без теб?

— Ще се справиш — казвам, изваждам кутийка бира „Бъд“ от хладилника и му я отварям. — Тази вечер се справи отлично.

— Аха — отвръща Бърт, — с един старец и с едно хлапе.

— Не се заблуждавай от това, че е възрастен. Зъбите му са остри като бръснач.

— Точно така — казва Бърт, — и затова искам да съм сигурен, че няма да захапе нас.

55

Возим се мълчаливо на задната седалка на лимузината в мрака и Бърт изведнъж казва:

— Искаш ли да пийнеш бира с мен?

— Какво имаш предвид?

— Ами, аз и ти. Да пийнем по бира — така, както го правехме някога, когато живееше в моя фургон. Спомняш ли си?

— Да. Помня.

— Добри времена бяха, а? — казва той и виждам как масивното му тяло се навежда напред и чувам как потраква в леда в хладилния шкаф.

— Не беше лошо — отвръщам. — Малко тесничко, вярно, но…

— Да, и душ-кабината не бе като тази мраморна катедрала, в която се къпеш днес. Но понякога ми липсва простичкият сандвич с кетчуп и бял хляб. А на теб?

Чувам как две бутилки се тракват и изсъскват при отварянето си. Бърт ми подава едната. Марката им е „Молсън голдън“ и това ме кара да се усмихна. Допираме гърлата на бутилките едно о друго и отпиваме.

— Обичам хубавата храна — казвам. — Добрата храна и червеното месо.

— Виждам те как поглъщаш онези бифтеци. Защото си изгладнял в затвора ли?

— Наистина изгладнях.

— И поне малко не отмина ли?

Сръбвам от бирата и се замислям. Тъкмо прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и виждам светлините на Манхатън.

— Искаш ли да направим една борба с палци? — питам.

— Мислех си, че сме приключили с това — отвръща той.

— Мислех си, че вече сме по-изтънчени за такива неща.

— Не вярвам някой да ни види тук, на задната седалка — казвам и протягам ръка. Бързо го събарям и той мигновено поисква да играем до две победи от три. Побеждава ме веднъж, след това го бия аз и играта става три победи от пет срещи. Той печели в следващите две и приключваме, защото тогава вече играта е пет от седем.

— Забелязал ли си как настояваш да продължаваме, докато не победиш? — питам.

— Това е, щото борбата с палци е моят тип борба — отвръща. — Както да прецакваш всичките тези хора наоколо е твоят.

— Перфектното отмъщение — казвам повече на себе си, отколкото на него.

— Какво?

— Когато някой ти причини зло — обяснявам, — ти му отмъщаваш. Задължително. Но то трябва да е абсолютно адекватно, подобаващо. Въпрос на уважение.

Бърт само изсумтява.

— Ти беше онзи, който ми каза едно време, че би убил Вилей, стига да получиш тази възможност, не помниш ли? — продължавам аз.

— Да, ама то е по-различно — казва той. — Едно време воините акуесасни доубивали с томахавки враговете си, паднали на бойното поле. Но не е било същото при всички племена. Да вземем хуроните. Те снемали скалповете им и ги одирали, докато са още живи, след което ги сварявали. Това си е съвсем точно отмъщение, нали? Бледоликият човек е същият, но по по-подъл начин. Мисля, че това си го наследил от баща си.

— Донякъде — отвръщам и си мисля за Лестър.

Колата се мушва в тунел и гледката на града изчезва. Бърт пие следващата си бира сам и никой от двама ни не казва нищо, докато не спираме пред голямата къща и си пожелаваме лека нощ.

Когато се качвам в спалнята си, усещам нещо необичайно. Някакъв тъмен силует се е сгушил в завесите на балкона. Сърцето ми се разтуптява и тръгвам полека към нощното шкафче. В чекмеджето му има пистолет.

Сещам се изведнъж за Андре, Русо, Вилей, Рангъл и Франк едновременно.

— Сет?

— Хелена? — отвръщам и въздъхвам.

Излизам на широката ивица светлина, която пада през завесите в спалнята.

Тя също стъпва върху тази ивица и ме улавя за раменете.

— Никога не го прави.

— Видях, че се прибирате с Бърт — казва тя. — А да стоя зад завесите ми носи късмет.

— Мислех си, че си в Торонто.

— Бях там.

— Мислех си, че утре трябва да си в Бостън.

— Така е — казва тя и забива нос в гърдите ми. — Липсвах ли ти?

— Винаги ми липсваш.

— Значи се радваш, че съм тук? — пита тя.

— Винаги.

— Да няма някоя друга? — тя се отдръпва и ме поглежда.

— Затова ли ме следеше? — питам тихо.

— По-различен си, откакто дойдохме тук — казва тя. — Има нещо.

— Работа. Само работа.

Целувам я и се запътваме към леглото.

Посред нощ отварям изведнъж очи. Дишам трудно. Хелена се е впила в мен, изкопчвам се и сядам в леглото, попивайки потта под носа си. Виждам Вилей, който се върти в чаршафите си. Чувам го да стене. И да крещи.

Часът е 3:37. Поглеждам към компютъра върху писалището си, ставам и се обличам. Преодолявам желанието да включа компютъра. Вместо това сядам на балкона и докато чакам да се роди денят, гледам как небето над парка променя цвета си от черно към мораво, после към синьо.

В шест сутринта вече съм в трапезарията на втория етаж и закусвам с Бърт, когато иззвънява клетъчният ми телефон.

— Направил го е — казва Чък Лоурънс. — Ще го дадат по новините, ако искаш да гледаш. Изчаках досега, за да се обадя. Не исках да те будя.

— Какво е направил? — питам.

Бърт ме гледа.

— Убил е жена си — отвръща Лоурънс. — Удушил я. След това хукнал разплакан като бебе из квартала както си бил само по боксерки. Аз влязох веднага след като той излезе и прибрах нашите неща от там. Виждал съм грозни гледки, но… Боже мой.

— Къде е той сега?

— Отведоха го направо в болницата „Уинтроп“ — отвръща той, — където се намирам и аз сега. Затвориха го в изолирана и тапицирана стая за невменяеми.

Докато психиатрите приключат с първоначалната си оценка и аз успея да си „купя“ достъп до облицованата стая на Дийн Вилей, вече е станало почти пладне. Той лежи в ъгъла, облечен в усмирителна риза, упоен. Дишането му е учестено и гледа с празен поглед в стената. Лицето му е хлътнало, посивяло, а челото му блести с тънък слой пот.

Кървясалите му очи се разширяват, когато клякам и изправям лицето си пред неговото. Назъбените зеници са разширени докрай и приличат на черни звезди. Заговарям шепнешком.

— Знаеш ли кой съм аз? — питам.

Очите му се разширяват още повече. Кима в знак на потвърждение.

— Коул — промърморва.

— Не — казвам със съвсем тих глас. Допирам устни до ухото му. — Погледни ме по-отблизо. Погледни очите ми. Това съм аз… Реймънд Уайт. Аз се завърнах.

Поглеждам го отново, вторачвам се в него, докато лицето му не се сгърчва в агония и очите му не срещат моите.

— Не може да бъде — казва. — Ти си мъртъв.

Ръцете му започват да се гърчат в ръкавите на платнената усмирителна риза, оковите му подрънкват като прибори за хранене. Задавен вик клокочи в гърлото му. Започва да тресе и да мята глава насам-натам, след което изригва в нескончаем вой.

Запушвам с пръсти ушите си, поглеждам го отвисоко как се гърчи и пищи, докато гърлото му се продира и един санитар влиза, улавя ме плашливо за ръка и ме отвежда навън.

56

Чистачките шляпаха неравномерно върху пукнатото предно стъкло, поради което пътят напред едва се виждаше в размазаната дъждовна дъга. Андре разтри врата си, който се бе схванал от това, че непрекъснато накланяше глава, за да може да вижда през една от ивиците, които чистачката успяваше да изчисти. Луфтът във волана на автомобила интернешънъл харвестър от 72-а превръщаше шофирането по мокрите и изметени от вятъра пътища в непрекъсната битка.

— Мамка му! — каза той, угаси марлборото си в пепелницата и удари по арматурното табло. Отзад се намираше повечето от хероина и триста хиляди и шестстотин долара в брой. Бяха „хвърлили“ част от дрогата в Сиракюз и още малко — в Ютика.

Андре обаче не възнамеряваше да направи нещо глупаво. Знаеше, че най-добрите места за него да разтовари стоката бяха покрай границата, откъдето тя да поеме към Монреал. Нямаше да позволи повече да го хванат с друга хаитянска сделка. Продаваше само на познати. И след това, когато събереше парите, щеше да се върне в Ню Йорк и да види какво още може да изкопчи от Сет Коул.

— Трябваше да вземем онази твоя готина кола — каза Русо от задната седалка и му предложи почти празната бутилка от уиски „Джак Даниълс“.

— Млъкни и върви на майната си — рече Андре, грабна бутилката и дръпна една голяма глътка.

Дани спеше, свита на кълбо на дясната седалка. И тя като него беше облечена в дънки и носеше бяла тениска. Той я сбута.

— Ка-а-акво? — изстена продължително тя.

— Искаш ли малко? — попита той и пак я сбута.

— Майната ти — рече тя, вдигна дънковото си яке от пода и се зави с него презглава.

— Кучка — каза Андре и я сръга с лакът достатъчно силно, за да я накара да се изправи и да замига. — Ето, пийни малко.

Тя взе бутилката и я надигна. Кехлибарената течност покапа по брадичката й, а тя не пусна бутилката, докато не я довърши.

— Обичам момичетата, които гълтат — каза Андре и тя го плесна закачливо по врата.

— Откъде намери тази таратайка, а? — попита Андре Русо и погледна грозната му мутра в огледалото за обратно виждане. — В някоя автомобилна морга ли?

— Купих я за четиристотин долара — отвърна смръщен Русо. — Не разбирам какво си очаквал. Виж, когато се върнем към цивилизацията, можеш да очакваш да си купя мерцедес. Ей, а сега какво ще пием? Вече няма отворени магазини за алкохол.

Вместо да отговори, Андре се насочи към денонощната бензиностанция пред тях. Спря и подаде на Русо банкнота от сто долара.

— Иди и вземи един стек от нещо хубаво. „Мишлоб“ или нещо такова. И ги попитай дали наоколо има прилично място, където да отпочинем.

— Тук няма разни „Риц-Карлтън“-и — рече Русо и изскочи навън. — В това мога да те уверя.

— Тоя е тъпанар — каза завалено Дани, след като Русо изчезна. Тя вече гледаше право напред.

Андре погледна през мръсното предно стъкло към яркия зелено-жълт знак на BP и отвърна разсеяно:

— Знам.

— И защо ще водим този грозен мръсник? — попита тя. — От него тръпки ме побиват. Защо се возим в тази бракма?

— Това е Америка, скъпа — отвърна той. — Искам да видя как живеят обикновените хора.

— Говориш странно.

— Говоря странно от цял месец насам — рече той. — А сега защо не ми дадеш една целувчица.

— Онзи се връща.

— И какво от това? — Андре улови бедрото й и го стисна. — Можем да го пуснем да гледа тази вечер.

— Ти си ненормален — измърка тя и го близна по врата.

Задната врата се отвори. Русо се мушна вътре, изтръска дъждовните капки от раменете си и рече:

— Ей, ей, престанете. На около две мили по път 12 имало мотел, включен към кабелната HBO, не можете ли да почакате?

— Можем да те пуснем да погледаш тази вечер — изхили се Андре.

Русо отвори една кутийка и се размърда на мястото си.

— Искаш ли бира? — попита. — Взел съм и сандвичи.

Андре избухна в смях, Дани го последва.

— И двамата сте шантави — рече Русо, подуши въздуха с огромния си нос и дръпна нагоре яката на жълтата си поло фланела с бродиран на яката малък син конник.

Андре накара Русо да влезе в рецепцията на мотела и да вземе две съседни и преходни стаи в края на сградата. Пренесоха багажа си и се настаниха около малката масичка с изкуствен фурнир в стаята на Русо. Русо постави върху масичката три сребристи кутийка бира, а Андре извади няколко игли, пластмасова хирургическа тръбичка, газова горелка и лъжица. Запали едно марлборо и го остави да виси от устната му и се залови за работа. Дани съблече якето си, също запали цигара и впери поглед в него, а синият пламък се отразяваше двоен в очите й.

— Легни на леглото — каза Андре, когато иглата беше готова. Дръпна силно от цигарата си и сетне я угаси.

Тя също угаси своята, след това легна върху хлътналата избеляла завивка и протегна ръка. Андре пристегна мускула й с тръбичката, заби иглата във вената и махна тръбичката, докато я инжектираше. Дани обели очи. Започна да стене и да се гърчи лениво в леглото.

Андре се ухили на Русо и попита:

— Искаш ли ти да си следващият?

— Разбира се — отвърна Русо, надигна кутийката и отпи от бирата си.

След като я остави, запали една цигара „Нюпорт“, погледна към Андре, издиша дима и рече:

— Сега, след като тя е вече в другия свят, искам да те попитам нещо.

— Питай — отвърна Андре и изсипа малко бял прашец в лъжицата, без да я изпуска от поглед.

— Преди малко спомена нещо за нейния дял — рече Русо, дръпна от цигарата и кехлибареното огънче припламна.

Андре вдигна глава и забеляза, че когато Русо надигна кутийката, тя трепереше леко. Също и цигарата.

— Ще й дадеш част от своя дял, така ли? — попита Русо, сръбна бира и захапа отново цигарата.

Усмивката на Андре се разтегли широко, той присви очи заради дима, погледна Русо и рече:

— Не. Говорех за нейния дял. Тя е с нас. И ще получи дял.

— Щото аз си мисля, че… — започна Русо, отвори нова кутийка бира, дръпна отново от цигарата и заби поглед в масичката, че аз и ти сме партньорите. Не виждам защо ще давам част от дела си на нея. Досега бяхме все само аз и ти, а изведнъж се появява тя. Знам, че е гаджето ти, но това не я прави партньорка…

Русо вдигна глава и видя, че Андре го гледа втренчено, затова каза:

— Е, какво? Това е справедливо, нали?

— Мисля, че алкохолът говори вместо теб — рече Андре.

— Ще спечелим пет милиона долара и аз си искам половината от тях! — изкрещя Русо и удари с юмрук по масата.

57

Бирената кутийка се преобърна. Пенестата течност се изля от нея и образува шумяща локвичка, която потече по масата към Андре. Той не помръдна, дори когато поточето стигна ръба на масата и закапа по крачола на дънките му. Само гледаше вторачено и се усмихваше. Дани изстена щастлива на леглото.

С висяща от устните му цигара Русо скочи и започна да попива излялата се бира откъм Андре с такова усърдие, сякаш събираше злато. Цигарата падна от устните му и изсъска в пяната. С голата си и наранена ръка Русо изплиска бирата на пода, след това отри ръка о крачола си и седна отново.

— Боже мой, аз бях прострелян при онази хаитянска сделка. Ти ме простреля в крака, човече, мамка му! А аз можех да проговоря и да се отърва, а ти щеше да си в затвора — рече Русо. Ъгълчетата на устните му бяха опънати и той прокара длан по четината на черепа си, събори черната шапка. — Не би искал да стане така, нали?

— Да не би да се разплачеш? — попита Андре.

Лицето на Русо се разкриви, носът му се сбърчи и поради това очите му се присвиха.

— Искам си дела, Андре — рече той и наистина се разрева. — Всичко това е благодарение на мен. Не е честно!

Андре пое дълбоко дъх и въздъхна през нацупените си устни. С бързо движение бръкна, извади пистолета от колана си, зареди патрон в цевта и го насочи право в лицето на Русо.

Той потрепери, обърна глава и вдигна ръце, като че можеше да спре куршума. Андре скочи на крака и столът му отхвърча към стената.

— Искаш си дела, значи? Искаш собствения си голям дял? — процеди Андре през зъби. — Върви на майната си тогава!

Изстрелът бе оглушителен в ограниченото пространство и привлече вниманието дори на Дани.

— О! — рече тя.

Русо падна на хълбок и зарита с крака като ранен заек, сякаш можеше по този начин да се измъкне. Но потокът кръв, който течеше от тъмната дупка току пред ухото му, изтъня и ритането му се превърна просто в предсмъртни конвулсии.

— Мамка му! — изруга Андре.

Той мушна отново пистолета в колана на панталона си, открехна вратата и надникна полека навън, за да се увери, че наоколо нямаше никого. Изчака няколко минути. Не светна дори една лампа. Прибра се обратно в стаята и се огледа. Взе от банята една кърпа и започна да търка всички повърхности, които той или Дани бяха докосвали. Дръжките на вратите. Лъжицата. Иглата. Столът. Кранът в банята.

Натовари отново чантите им в старата бракма, след това вдигна Дани на рамо и я стовари на предната седалка. Хвърли един последен поглед, остави торбичката с хероин, след което хвърли кърпата навън на дъжда и се качи в пикапа. Зави на север по път 12 и погледна в огледалцето за обратно виждане.

Започнаха да го гризат мисли за това как всичко би могло да се развие иначе, като се почне от стрелбата и се свърши със самото появяване на Русо на първо място. Тогава трябваше да отиде при Сет. Нещата тъкмо се бяха развили благоприятно за него, но той се прецака, както винаги досега. Запита се дали това не се дължеше на проклятието на стария, когото Андре преби с щанга за вадене на гуми. Спомни си окървавения си баща и думите му: „Ще те прецакам и от гроба, кълна се“.

Но колкото и да бе странно, това че смаза главата на баща си, го изведе на пътя към независимостта. Оттам нататък хората го уважаваха. Никой не можеше вече да се будалка с него, дори Бонапарт. Той, Андре, бе човекът, който осигуряваше жените, разпределяше дрогата и уреждаше оргиите, а в крайна сметка от това идваха парите. Щеше да се справи и с този капан, както с останалите. Как би могъл да затъне, след като разполагаше с дрогата и с момичето, а и не беше ли истинска оргия да види изражението на Русо, преди да го застреля? На малцина се удава да видят такова нещо.

Усмихна се на Дани и я перна леко по задника. Тя изпъшка, запримигва и му се усмихна.

Андре въздъхна дълбоко и отвърна на усмивката й.

Пулсът му започна да се успокоява и тъкмо си мислеше къде да изхвърли пистолета, когато видя в огледалцето за обратно виждане проблясващите светлини.

— Мамка му! — каза и натисна педала на газта до дупка.

Дани погледна назад и бавно каза:

— О! Какво прецакване!

Колите вече бяха няколко и макар да бе ускорил до край по тъмната мокра магистрала, те изглежда го настигаха. Мислите му препускаха: мъчеше се да измисли къде да свие от пътя. Да слезе от магистралата и да избяга. Ако се наложеше, можеше да оцелее в тези гори. Беше го правил и преди.

След моста над река Биг Мууз имаше завой на върха на хълма и след него един стар път, по който извозваха дървесни трупи. Беше съвсем наблизо и скоро щеше да изчезне от полезрението на патрулките. Помисли си да вземе меката чанта, пълна с пари. Можеше да я носи, плюс куфарчето на Сет Коул с хероина и да изчезне без следи в дъжда. Дани трябваше да остане и той дори си позволи да изпита макар и малко съжаление за нея.

Андре видя моста и усети как нова струя адреналин се изля в кръвта му, как нервите зад очните му ябълки сякаш пламнаха. Пътят се спусна надолу и той тъкмо се качваше на моста, когато една патрулка се появи от стария път със запалени проблясващи светлини.

— Мамка му! — изкрещя той и удари с юмрук по волана, но не вдигна крака си от педала за газта.

Патрулката пое срещу него, вървеше по средата на моста.

— Умри, гадно копеле! — изрева Андре и се насочи право към нея, като увеличи още скоростта.

Патрулката се опита да се отклони в последния миг, но вместо това се занесе и се завъртя. Андре се блъсна в задната й част и големият пикап се завъртя, затресе се и прескочи мантинелата. В един миг колата сякаш увисна неподвижна във въздуха. Притихнала. Успокоена.

След това падна. Андре се стегна и даже успя да надвика Дани, когато тежкото возило полетя от трийсет метра височина към каменистото дъно на реката.

58

Бърт е облечен в нов сив костюм на райе от модна къща „Зеня“, сакото му е с четири копчета. Тъмночервената му връзка е завързана на „уиндзорски“ възел. Беше истинско чудо, че намерихме чифт обувки от Ферагамо номер 47. Върху китката му е голям златно-сребърен ролекс събмаринър.

Чък Лоурънс се занимава с иглата на вратовръзката му, която е всъщност камера. Оставя я и се надига на пръсти да надникне в ухото на Бърт.

— Удобно ли се чувстваш? — пита го.

— Не можеш да го видиш, нали? — пита Бърт и опипва ухото си.

— Не го докосвай — казва Чък и изчезва през входната врата.

— Не знам… тези райета — казва Бърт и се оглежда.

— С тях по-малко приличаш на хладилен шкаф. Не се безпокой. Ще се справиш. Ти си точно онова, което казваш, че си, а аз пък ще ти нашепвам в ухото.

— Аха — казва той, лапва едно драже за хубав дъх и прибира пакетчето в джоба си. — Аз съм индианец от вътрешността на щата. Но не притежавам казина, нито знам нещо за големия бизнес. Как ще прозвучи всичко, когато почна да повтарям онова, което ще ми шепнеш в ухото? Баба ми казваше, че един скункс14 дори да е облечен в кожата на опосум, пак си мирише на скункс.

— Като видят банковите ти извлечения — казвам и му подавам папката, — ще подушат само миризмата на парите.

— Трябваше ли да я кръщаваш Ирокезка групировка, че да е толкова очебийно? — пита той.

— За мен това има сантиментален оттенък — обяснявам. Стоим във фоайето на къщата на Пето авеню. Отварям входната врата и следвам Чък по стълбите към бялата сервизна камионетка с антена във формата на бумеранг. Пред нея е моята лимузина. — Хайде да вървим. Ако закъснееш, това ще ги ядоса.

Бърт поглежда часовника си и се затътря подире ми. Влиза в лимузината. В задната част на камионетката има два стола пред метална масичка, над която е инсталирана електронна апаратура с четири телевизионни монитора. Влизам отзад, сядам до Чък и надявам слушалките си.

Натискам бутон върху плота пред мен и казвам:

— Бърт, чуваш ли ме?

— Мамка му, не викай толкова силно! — отвръща Бърт. Камерата ми предава с обектива си „рибешко око“ изображение на вътрешността на лимузината и в юрната му част се появява намръщеното лице на Бърт. Чък Лоурънс наглася някакви копчета и пита:

— Сега как е?

— По-добре — отвръща Бърт, но тонът му е сърдит.

— Ще се справиш — казвам му аз.

Чък преминава приведен в кабината на камионетката и сяда зад волана. Следваме лимузината по моста на 59-а улица и после — към Лонг Айлънд сити.

Наблюдавам и слушам. Когато Бърт взема вестник „Поуст“ от седалката и започва да го разлиства, се усещам, че съм затаил дъх. След като прочетох вестниците сутринта, веднага ги изхвърлих, за да не може той да ги види. Опитвам се да завържа някакъв празен разговор, но той продължава да разлиства страниците, дори когато започвам да бъбря глупости за предстоящия мач на „Джетс“.

Аз вече знам, че дописката за Дани Рангъл е на единайсета страница. Дълга е само пет сантиметра. Няма снимка. Малкото заглавие гласи: „Дъщерята на финансист — мъртва“. Мисля си, че Бърт може би ще я пропусне, но не. Вестникът изшумолява и той повдига долния ъгъл на страницата по-близо до очите си.

След няколко секунди той приближава малката дописка към обектива на камерата в иглата на вратовръзката си, раздрусва вестника шумно и пита:

— Знаел си за това, нали?

Въздъхвам и натискам червения бутон.

— Дай да не се безпокоим за това сега, става ли?

— Знаел си — казва кой. — Боже Господи!

Натискам рязко червения бутон.

— Какво общо има с това Бог?

— Тя беше само на деветнайсет години, ето какво — ръмжи той, гледа надолу към камерата, а ноздрите му са като две тъмни пещери. — Първо жената на Вилей, а сега и това.

— Тя не беше някаква шибана невинна девица — нервирам се, като натискам пак рязко бутона и избълвам думите, преди да се усетя, че говоря за човек, който вече не е жив.

Бърт замълчава за минута, достатъчно време, за да се запитам какво става с душата ми.

Той сгъва вестника и го оставя на седалката. Виждам как отмята брадичка към прозорчето. Най-накрая кимва и избучава ниско:

— Да, прав си. Тя и без друго отиваше към дъното. Няма проблеми.

Но тонът му не е убедителен.

Когато стигаме до яхтклуба „Ийст ривър“, лимузината влиза вътре, а ние подминаваме и спираме на улицата, откъдето можем да виждаме голямата модерна сграда, куб от бетон с непрозрачни продълговати прозорци. На отвъдния бряг на Ийст ривър се извисяват небостъргачите на Манхатън, които обграждат сребърното бижу на сградата „Крайслер“. Пред яхтклуба са спрени и други лимузини, мъже в тъмни костюми патрулират района и саката им са издути от автоматично оръжие, скрито под тях.

— Бърт — произнасям в микрофона, свързан със слушалките, — чуваш ме нали?

— Много добре — казва той. — Във вените ми тече лед. Скункс в кожата на опосум.

— Добре.

Мъжете на вратата претърсват Бърт и го пускат вътре. Той преминава през фоайето и се изкачва по стъпалата. Отзад, с изглед към реката, има заседателна зала с дълга маса. Почти дузина мъже седят около нея с малки чашки еспресо пред себе си върху чинийки с лимонови резенчета върху тях. Франк сяда по средата на групата с лице към реката. Рамо Капоца е начело на масата, на другия й край е столът на Бърт.

— Радвам се да ви видя, господин Уошингтън — казва Капоца.

— Благодаря.

Някой слага пред Бърт чашка еспресо, купичка със захар и сметана. Бърт поставя папката пред себе си, но не докосва кафето.

— Благодаря ви, че се срещате с мен, господа — прошепвам му аз.

Бърт поглежда към вратовръзката си и вдървено повтаря думите ми.

— Мамка му — промърморва под носа си Чък.

— Не гледай към вратовръзката си — казвам аз с още по-тих шепот.

— Не гледай към… — започва Бърт, но след една къса и неловка пауза се съвзема. — Искам да кажа… бихте ли искали да прегледате тези банкови документи?

Всички мъже около дългата маса се взират в него. Франк се усмихва и казва:

— Аз бих искал, по дяволите. Подай тези неща насам, Джим, моля те.

Папката се предава от човека вляво от Бърт и Франк я разтваря и започва да вади документите от нея. Очите му са присвити, а масивните челюсти потрепват при усилието, необходимо за да диша. Диамантеният пръстен на кутрето му проблясва, ръцете му треперят.

— Наистина си се разбързал, а, Франк? — казва един мъж от другата страна на масата. — Лицето му е издупчено от белезите на едра шарка, има месест нос и черна като вдовишка одежда козирка от зализана коса. — Май бизнесът ти не е достатъчно чист — твоят и на онези твои приятели от Парк авеню, а?

Франк престава да разлиства и поглежда ту към мъжа, ту към Рамо Капоца.

Капоца сплита пръсти и казва:

— Доминик, Франк е от дълго време добър партньор. Сега се готви да прави други неща. Това не е грях. Казах ти, харесва ми факта, че групировката на господин Уошингтън е нов и легитимен източник на финансиране. Те познават бранша, тъй че мисля, че това би могло да е добра възможност за всички. Не искам да остава горчивина…

Мъжът на име Доминик скръства ръце и навежда глава. Останалите в стаята мълчат. Един влекач по реката надува свирката си. Най-накрая Бърт се прокашля и се размърдва на мястото си. Рамо Капоца кима на Франк и той отново се заравя в книжата. Преглежда един документ, сетне друг, после ги плъзва по масата към Капоца. Мъжът вдясно от Капоца, слаб и ъгловат, облечен в светлокафяв костюм, си слага чифт очила за четене в златни рамки и също проучва документите.

Сигурен съм, че най-интересният от тях ще бъде банково извлечение от Банка Цюрих, което показва, че Ирокезката групировка разполага със сто трийсет и седем милиона долара. Другият ще бъде щатският сертификат за вписване, показващ, че Бърт Уошингтън е президент на Ирокезката групировка.

Мъжът се навежда към Капоца и шепне на ухото му. Капоца кима. Бърт се прокашля отново, този път по-продължително и силно. Вдигам слушалките от ушите си и поглеждам към Чък, който прави същото. След като Бърт свършва да кашля, нахлузвам отново слушалките, колкото да чуя последните му думи:

— … за сумата…

Всички се вторачват в него. Някои започват да мърморят.

— Какво каза той? — просъсквам на Чък с ръка върху микрофона. Чък свива рамене.

— Мисля, че всички могат да бъдат спокойни — казва Капоца и вдига ръка. — Доналд разполага с документите. Не е нищо по-различно от това, което различните корпорации декларират пред данъчните, затова дайте да не се вълнуваме. Фактът, че групировката на господин Уошингтън е изрядна, е знак, че са добри бизнесмени и ще бъдат добри партньори.

Мъжът с очилата слага на масата кутия с няколко папки класьори. Кутията се плъзва по масата към Бърт. Той седи и не обелва дума.

— Няма да отнеме на нашите счетоводители повече от седмица да прегледат това, а после, господа, ако все още желаете, ще сключим сделката — диктувам аз в ухото му.

Бърт повтаря думите ми вдървено. Франк го поглежда с присвити очи и завърта език в устата си.

Рамо Капоца плясва леко със старческите си длани по масата и казва:

— Много добре, господин Уошингтън. Благодарим ви, че наминахте насам. А сега, ако ни извините, имаме още малко работа, преди да се срещна с дъщеря си да обядваме заедно.

Бърт не помръдва.

Казвам в ухото му:

— Иди и се ръкувай с него.

— Иди и се… — понечва да повтори Бърт, но се изправя и добавя: — А аз трябва да вървя. Веднага. Благодаря ви много.

Взема кутията с папките, минава покрай масата, ръкува се с Рамо и сетне излиза. Един от охранителите го повежда по коридора към стълбите, водещи надолу.

Бърт е вече излязъл, когато чувам Франк да казва:

— Ей, Бърт, имаш ли нещо против да те наричам Бърт?

Бърт се обръща и ето го онзи. Франк. Грамаден.

Мазен. С маникюр на ноктите и с костюм за три хиляди долара. В гърлото ми засяда голяма буца.

— Не — отвръща Бърт.

— Добре — казва Франк. — Ей, Рамо ми каза, че Сет Коул те е запознал с него. Вярно ли е?

— Да — прошепвам в ухото на Бърт. — Кажи му, че е вярно.

— Да — отвръща мрачно Бърт.

Франк кривва глава на една страна, без да откъсва поглед от Бърт. Тънка усмивчица се прокрадва върху лицето му.

— Аха, ами… благодари му… от мое име. Става ли?

— Окей — казва Бърт. Обръща се и пристъпя към отворената врата на моята лимузина.

— Ей — извиква Франк и накарва Бърт отново да се обърне — Не си мисли, че можеш да ни изиграеш с тези документи…

— Последната война срещу индианците не завърши толкова добре за вас, момчета.

59

Франк търкаше зъби о нокътя на палеца си. Гледаше навън, но всъщност не виждаше нищо от фасадите по 49-а улица, просто зяпаше. Когато колата спря пред клуба само за мъже „Диамант“, Франк изчака шофьорът му да отвори вратичката. Един дебеловрат състезател по културизъм притича навън да държи вратата на клуба отворена.

— Добро утро, господин Стефано — каза младежът.

Франк не си даде труда да извади палеца от устата си и попита:

— Мики тук ли е?

— От седем сутринта, както винаги — отвърна младежът и се втурна да отвори вътрешната врата. Момичето в касиерската будка престана да дъвче дъвката си и зяпна.

Вътре бе тъмно и червените светлини пулсираха в такта на музиката. На главната сцена едно русо момиче, на вид не повече от петнайсетгодишно, работеше на бронзовия пилон в края на средния проход. Двама мъже с каубойски шапки му предлагаха омачкани банкноти. Петима или шестима мъже в омачкани бизнескостюми бяха пръснати в тъмното, седяха около малките кръгли масички и пиеха питиета на цена двайсет долара едното.

Франк изсумтя на бармана и го изгледа внимателно как му налива питието, след това се спусна по стълбите, прекоси дансинга до отсрещната стена, където премина покрай още един як охранител и излезе отзад. Мина покрай гримьорна, където две полуголи момичета се гледаха в огледалата и се смееха за нещо тяхно си. Кабинетът на Мики бе чак в дъното на коридора. Франк потропа пет пъти в ритъм, който бе кодът на Мики, и след минута резето изщрака и вратата се отвори.

— Какво? — изхриптя Мики с обичайния си сърдит тон, преди да погледне през очилата си и да види, че е Франк. — Франк? Какво правиш тук толкова рано?

— Защо? — рече Франк и блъсна вратата така, че дръжката й се удари във вътрешната стена. — Да не би да правиш нещо, което не бива? Защо винаги, когато дойда тук през деня, всички нервничите толкова?

Стаичката беше тясна, но той държеше Мики в нея, вместо да му позволи да заеме неговия собствен просторен кабинет, който ползваше съвсем рядко, докато Мики бе тук практически денонощно седем дни в седмицата.

— Ако някой се опита да те ограби, Франк — рече Мики, — то ще е нощем. През деня не изкарваме достатъчно пари даже да платим телефонната си сметка. Ти просто ни плашиш. Ето защо хората нервничат.

— Добре — каза Франк. Той издърпа един стол с никелирани крака и кожена тапицерия и седна срещу писалището на Мики. Върху плота му имаше разтворена папка с някакви счетоводни документи, компютър и пепелник, пълен с угарки и пепел. Зад писалището имаше масивен сейф и два сиви метални шкафа за документи. Мики седна и запали цигара, малките му пръстчета се мъчеха клечката кибрит да не потреперва.

— Трепериш — каза Франк.

Мики кимна към стената, върху която бяха окачени снимки на жена му и двете им деца в тийнейджърска възраст. Момчето бе миниатюрно копие на Мики, ниско, подло на вид, с големи уши, само дето не носеше очила и не бе изгубило по-голямата част от къдравата си оранжева коса.

— Тя си отива — каза той.

— Жена ти ли?

Мики кимна.

— Не може да го направи. Искаш ли да пратя някого да говори с нея?

— Не — издиша дима Мики. — Остави я да си върви. Аз вече си намерих апартамент и онова дребното блондинче от Сиукс сити се нанася с мен.

— Онова, дето е навън на кола ли?

— А как е твоята жена? — попита Мики и присви око заради дима.

— Мики — рече Франк след кратка пауза, — как са счетоводните ни книжа?

— Чисти.

— Не говоря само за тук. Говоря за целия кенеф. За казината. Хотелите. Клубовете.

— Чисти — отвърна Мики с по-малка самоувереност.

— Колко чисти? — попита Франк и надвеси туловището си над писалището. — Достатъчно чисти ли, та тълпа настървени юристи и счетоводители да не намерят нищо нередно?

— Така, както сме я подредили, системата е като на руските матрьошки. Някой голям умник ще трябва да вземе счетоводните книги на всички компании и да седне да ги сравнява, при това трябва да има добър поглед, за да разбере какво всъщност става.

— Мамка му — рече Франк.

— Защо?

— Не, няма нищо — поклати глава Франк. — Не се безпокой за това. Трябва ми да узная това-онова за двамина мъже.

— Кои са?

— Единият се казва Сет Коул, онзи, дето наскоро купи „Джетс“, и приятелят му Бърт Уошингтън, който твърди, че представлява група индианци, собственици на онези казина във вътрешността на щата.

— Колко? И колко скоро?

— Всичко, което мога да узная и то от днес за вчера — отвърна Франк. — Искам от теб само да използваш всички наши ченгета.

— Чак дотам ли?

— Ако трябва да изпразниш парите от онзи сейф зад гърба си, направи го, ясно ли е? — рече Франк и сви пръсти в юмрук. — Искам да знам кои са тези копелета и с какво се занимават.

Мики вече се бе изправил и примигваше, оглеждаше се в стаята така, сякаш очакваше някой всеки миг да влети в стаята и да го убие.

— Уф, може би съм малко изнервен. Може би всичко е просто наред — рече Франк, махна с ръка и се облегна тъй силно назад, че столът му изскърца. Погледна снимката на Мики и семейството му на някакъв плаж и изгуби фокуса на погледа си. — Тъй адски близо съм, Мики. Сделката е тъй перфектна.

— Има ли нещо нередно?

— Не знам — рече Франк, пъхна отново палец в устата си да почеше зъбите, без да откъсва поглед от снимката. — Но ако има, няма да си седя тук и да чакам. Ти също приготви парите. В случай, че се наложи да бягаме.

— Да бягаме ли? — вдигна вежди Мики. — Ей, аз не виждам как може да се избяга от тези хора, Франк. Човек просто не може да избяга от тях.

— О, така ли? — Франк извади палеца от устата си и се наведе към Мики. — И какво друго би направил, ще проговориш, така ли? Ще ме бутнеш под автобуса, за да спасиш задника си?

— Не е необходимо те да знаят за мен, Франк — изхленчи Мики, а очите му се опънаха в ъгълчетата си. — Не искам тези пари.

— Не, ти ще вземеш тези шибани пари — рече Франк, извади 9-милиметровия глок изпод сакото си и го завря в лицето на Мики. — Десет процента. Това е твоят дял. Ставаш богат — ти и тази твоя пикла от Сиукс сити. Тъй че разбери наистина бързо кои са онези копелета, за да мога да се справя с тях.

60

Когато баща ми починал, премирали замръзналото му тяло и погребали пепелта в картонена кутия. Изрових тази кутия и го препогребах под няколко високи бора на един ветровит хълм, който гледа към долината на резервата на племето онондага. Знаех колко много обичаше майка ми, а също и Черната костенурка. Надгробният му камък представлява висока колона от варовик, изсечена в собствената му каменоломна със скулптиран бюст на баща ми най-отгоре, обърнат към резервата. Знам, че това би му харесало.

Но все пак, след като бе измръзнал до смърт, тялото му е било изгорено — едно от малкото неща, за които баща ми изразяваше открито презрение, що се отнася до смъртта. Спомням си, че веднъж говорихме за това и той ме помоли да не позволявам да изгорят тялото му.

Поради всичко това смятам, че ще се почувства възмезден, че не изпитвам никакво угризение, докато гледам как спускат в земята тъмния орехов ковчег на Дани Рангъл с единствената му роза и сребърни обковки по ъглите. Но възмезден или не, стомахът ми все пак е свит на топка. Въздишам и се опитвам да прогоня младото момиче от мислите си. Имам си работа с Рангъл и тук няма място за сантименталности. Така трябва да бъде.

Рангъл е прегърбен и когато свещеникът му подава сребърната лопатка, за да хвърли символично първата шепа пръст върху трупа на дъщеря си, тя проблясва на слънцето и той се отдръпва, олюлявайки се, настрани. Един от служителите на погребалното бюро го улавя и стоически издържа на сълзливата му прегръдка.

Кейти Вандерхорн е далеч по-спокойна. Тя стои на мястото си до гроба в черна рокля и с тъмни очила, а дългата й коса леко се вее от ветреца. Мартин Дебрей я е прегърнал с една ръка да я утешава. Има може би още две дузини хора, застанали под бледосиньото небе пред столовете си, облечени в най-фините костюми и рокли, които могат да се намерят на авеню „Медисън“. Един мъж поглежда часовника си. Една жена се прозява. Когато свещеникът най-сетне се отказва и сам хвърля пръстта, казва последната молитва и ги разпуска, те се обръщат и си тръгват, без да си дават труда да утешават истеричния Боб Рангъл.

Именно белокосият свещеник хваща Рангъл под ръка и бавно го повежда съм чакащата лимузина на няколко крачки след съпругата му, която е стиснала здравата ръка на Мартин. Спускам се надолу по хълма, обърнат с лице към вятъра, който довява свежия мирис на глинеста пръст. Заобикалям гроба и тръгвам по пътечката от бял плат, която води към лимузината.

Когато слагам ръка върху стегнатото рамо на свещеника, той се сепва и рязко обръща глава. Светлосините му очи са широко отворени като ме вижда, сякаш даже малко се бои.

— Трябва да поговоря с него, отче — казвам и внимателно отблъсвам по-възрастния мъж от прегърбената фигура на Рангъл. — Моля ви. Всичко е наред, аз съм стар приятел.

Подкрепям Рангъл под мишница и той ме поглежда, без да ме вижда ясно. Под тъмните мокри ямки на очите му има сиви торбички, носът му тече и изглежда по-изострен от всякога. Боядисаният кичур коса виси накриво върху плешивата му глава. Бръчките на лицето му са дълбоки и груби. Лицето на един старец. Поема дъх на пресекулки, изтрива носа си с ръкав и от гърлото му се изтръгва стон.

Виждам как свещеникът се запътва с развято расо към собствената си дълга лимузина. Когато се обръща да ни погледне, аз му кимам и се усмихвам. Той продължава по пътя си. Вече на чакълестата алея виждам лицето на Мартин Дебрей в тъмния правоъгълник на отворената врата на колата. Рангъл продължава да плаче, макар да изглежда, че сълзите му вече би трябвало да са пресъхнали.

— Имам още новини за теб — казвам с тон, който кара Рангъл да се поизправи и да избърше очи.

— Той беше от царски произход — изридава Рангъл.

— Понякога те са по-лоши — отвръщам. — Опитах се да ти се обадя тази сутрин.

— Аз бях… — Рангъл се извръща към гроба и дръпва ръката си от хватката ми. — Причиняваш ми болка.

— Руското правителство обяви, че започва разследване на Московската банка за измама.

— Какво? — ококорва се той и зяпва така, че мога да видя езика му. — Кога?

— По обяд — казвам и се наслаждавам на изражението му. — Московско време.

— След като купихме?

— След като ти купи. На практика аз дори не би трябвало да водя този разговор. Аз съм просто клиент, нали не си забравил? Адвокатът ми ме посъветва да не говоря с теб. При този твой списък от клиенти и сумата на изгубените пари, той очаква разследване на ФБР. Но аз исках да ти го кажа лично…

Не мога да се сдържа и се усмихвам леко. Звукът, който издава, е силен и същевременно подавен вик на ярост и ужас. Устните му се изкривяват под тънкия мустак. Свива ръце в юмруци и лекото му досега потреперване се превръща в неовладяно тресене.

— Можеше да бъде и по-зле — казвам. — Повярвай ми като ти казвам.

— Ти… — изпищява той и вдига юмрук, — ти си луд!

Сърцето ми се разтуптява. Страшно ми се иска да размажа това лице и да му строша врата с голи ръце, но това би било твърде лесно. Това е мъжът, който съсипа живота ми не заради любов или дори за пари, а само от алчност за власт и ласкателства. Той съсипа Реймънд Уайт заради мястото му в Конгреса на САЩ и заради това страданието му ще бъде продължително. И затова, вместо да го ударя, аз се обръщам и си тръгвам, наслаждавайки се на онова, което го очаква.

61

Рангъл проведе няколко дискретни разговора, заслонил с ръка микрофона на слушалката, и разбра, че казаното от Сет бе вярно. Сви се в ъгъла на седалката на лимузината и не каза нищо повече през целия път до дома. След като колата спря, той не обърна никакво внимание на жена си и на Дебрей, но каза на шофьора да го чака. Слезе от колата, бързешком прекоси фоайето и взе асансьора.

Влетя в апартамента, натири прислужницата и се насочи право към спалнята. Там пък веднага се зае със сейфа с бижутата на жена си.

Напълни една от чантичките й с всичко ценно, след това влезе в своя огромен килер-гардероб и свали от лавицата един голям куфар, марка „Луи Вюитон“. Нахвърля в него чантичката и три от най-хубавите си костюми плюс смокинг и два чифта обувки, след това — колкото можа да събере летни дрехи.

Чу, че Кейти се прибра, чу я как си приготвя питие и след това се отпуска на леглото с тежка въздишка, която премина във висок стон на самосъжаление. Рангъл бръкна под чекмеджето за чорапи и натисна бутона, който отключи резето на дървения панел зад костюмите му. Бутна дрехите настрани и завъртя дръжката на личния си сейф. Вътре имаше черна кадифена торбичка, която се смачка леко, като я повдигна. Отвори я и взе шепа диаманти.

Камъни на стойност двайсет милиона долара. По-добре от всякаква швейцарска банкова сметка. По-добре от пари в брой. Пъхна торбичката в кожено куфарче и преметна ремъка му през рамо. В банята, до тоалетната имаше телефон. Обади се на справки и взе номера на чартърна компания в Титърбро. Да, имало в наличност G-V самолет, който би могъл да излети в най-кратък срок. Каза им да подготвят план за полет до Каймановите острови и затвори.

С куфар в ръка се върна в спалнята и спря пред леглото. Кейти се бе облегнала на планина от възглавници и бе закрила лице с ръка. Той остави куфара на пода.

— Аз заминавам, Кейти — рече, поизправи се и едновременно с това приглади косата си, — и бих искал да дойдеш с мен.

Тялото на жена му се разтрепери. Отначало леко, но сетне почти конвулсивно; тя пое с мъка дъх и след това го изпусна на няколко пъти. Той отначало си помисли, че тя изпада в истеричен плач, но след като започна да издава звуци, разбра, че се смееше.

Тя първо изпищя, а сетне каза:

— О, Боб, какво искаш да кажеш с това заминавам? Нали не си забравил, че си в траур?

— Ти не си наред! — изсъска той.

Тя свали ръка от лицето си и той видя пламъчетата в очите й.

— Така е, не съм наред — отвърна. — Не съм наред, защото ми е писнало от теб.

— Кейти, не ме интересува нищо. Вземам те със себе си — каза Рангъл. — Ако останеш тук, няма да имаш нищо. Парите ги няма. Всичките.

— Но ти грешиш, Боб — рече тя, все още усмихната. — Мартин и аз имаме достатъчно пари.

— Какво искаш да кажеш с това „Мартин и аз“? — попита задавено той.

— Твоето френско разбиране за брака не включва ли и бизнес?

— Имате заедно пари?

— Разбира се — отвърна тя и сви устни. — Много. Той е доста добър в занаята.

Рангъл усети как лицето му се изкривява. Обърна се бързешком, взе куфара и спря, само за да хласне вратата на спалнята, за да заглуши смеха й.

Когато лимузината спря пред терминала в Титърбро, Рангъл слезе без да каже и думица на шофьора си. Вътре момичето зад рецепцията му каза, че всичко е готово и той му се сопна, че ако не било готово, щяла да си изпати. Шофьорът донесе куфара и един товарач го взе, за да го натовари на самолета. Рангъл освободи шофьора си и даде на момичето платинената си кредитна карта, наслаждавайки се на мисълта, че след като нямаше кой да я покрие, това пътуване щеше да му излезе безплатно.

Самолетът G-V чакаше пред хангара, дългият му бял корпус блестеше на слънцето, а масивните двигатели изглеждаха прекалено големи за останалата част от аероплана. Качи се, кимна на пилотите, които правеха предполетните проверки и се запъти към кухничката до главния салон.

Единият от пилотите излезе от кабината и му предложи питие. Рангъл се настани в коженото кресло, закопча колана и каза:

— Скоч със сода и лед. Двоен.

Пилотът кимна и докато приготвяше питието в кухничката, рече:

— Спуснал съм щорите на илюминаторите, докато не излетим, климатикът работи, господин Рангъл, за да ви е възможно най-хладно.

Рангъл взе чашата от него и сръбна от студения златист алкохол, за да притъпи нервите си.

— Мога ли да взема куфарчето ви? — попита пилотът.

— Не — отвърна Рангъл и го притисна към гърдите си. — Тук имам неща, които ще са ми нужни.

— Окей, ще излетим след малко.

Рангъл кимна и погледна към прозорчетата със спуснати щори. Повдигна малко едната щора и видя зад повдигнатото нагоре крило как един камион цистерна се отдалечава. Чу тежки стъпки по стълбичката и усети как самолетът се разтриса, след това стълбичката бе изтеглена и вратата се заключи.

Рангъл разхлаби вратовръзката си и отпусна облегалката на креслото още назад. Двигателите забучаха и той нагласи вентилационния отвор така, че хладният въздух да бие в лицето му. Мисълта за Дани го връхлетя изведнъж и усети свиване в гърдите. Глътна от питието си и притисна силно куфарчето към себе си, докато самолетът се завъртя и се насочи към пистата.

Затвори очи. След малко самолетът се засили и го притисна здраво към възглавничките на креслото. Когато носът се изправи и след малко се издигнаха, той отпи още една глътка и вдигна щората догоре. Нахлу слънчева светлина. Долу се виждаше река Хъдсън, пълна с кораби и лодки, подир които се къдреха малки опашки бяла вода.

Рангъл се изправи. Наведе се и вдигна другите щори. Планини. Погледна през прохода между седалките. Вратата на пилотската кабина бе затворена. Облегна се назад, скръсти ръце около куфарчето и мислите му запрепускаха. Не искаше да изглежда смешен. Погледна отново през илюминатора. Още река и още зелени хълмове. Определено летяха на север.

Наведе се отново към прохода и извика към кабината:

— Ало?

Не последва никаква реакция, дори когато повиши тон до крясък. Рангъл стана и тръгна към кухничката. На половината път обаче осъзна, че един от пилотите седеше в предното кресло. Мъж-планина с бяла риза и черни панталони.

— Знам, че звучи шантаво — каза, усмихна се глуповато и посегна да докосне пилота по рамото, — но не летим ли в погрешна посока?

Мъжът размърда могъщото си тяло, извърна се, а Рангъл притисна силно куфарчето към гърдите си и отстъпи назад.

— Вие какво… ти си индианецът — премина той една октава по-високо.

Бърт му се ухили и посочи с палец към задната част на самолета.

— Най-добре си сядай на мястото. Летим накъдето трябва.

— Но аз съм чартирал този самолет — изпищя Рангъл. — И летя за Кайманите…

— Не, пътуваш за едно място, малко по-хладно от островите, дърт пор такъв — каза Бърт и се размърда отново на мястото си. — А сега си сядай на мястото, инак аз ще те принудя да го сториш.

— Мога да ти платя — каза Рангъл, повдигна вежди и кимна към куфарчето, което се опитваше да отвори.

Развърза торбичката и я разтвори, извади един камък с големина около половин карат. Вдигна го на светлината, тъй че бляскащите лъчи да пробягват по дебелите бузи на Бърт.

— Това камъче струва десет хиляди долара.

Бърт се пресегна, взе камъка, след това го мушна в устата си и го глътна. Ухили се и каза:

— Знаеш ли какво означават за мен тези камъни? Лайна. Там, накъдето сме се запътили ще бъде студеничко… Дано да си взел достатъчно топли дрехи.

62

Моят самолет G-V го няма повече от два дни, след което го вземам, за да прелетя през Северна Канада, залива Хъдсън, Полярната шапка и да кацна най-накрая в Уелен на Чукотския полуостров — най-североизточният край на Русия. На около двеста мили разстояние, отвъд Беринговия проток, отстои селището на нос Хоуп, Аляска, с население 794 души. Но за Боб Рангъл тези 794 американци се намират все едно на друга планета.

Възбуден съм, но по време на полета вземам едно хапче, спускам щорите на илюминаторите срещу вездесъщото слънце и заспивам. Когато се събуждам, вече сме на място, където единственият човек който говори английски, е ловният водач Алексей Фьодорович. Той ни посреща на изоставена от военните писта на двайсетина мили извън града със стар, останал от съветско време вертолет. Покрай самата писта са подредени изпразнените от съдържание скелети на някога гордите съветски ВВС. Има няколко двумоторни витлови самолета, останали от Втората световна война, както и източените корпуси на изтребителите „Миг“, с които ни вадеха душата по време на Студената война.

Алексей е руснак с могъщ гръден кош, свободно пусната червеникава брада и остри зелени очи. Със своите въздушни и морски кораби и оръжия, той е законът в този регион. Хората, които работят за него, са местни чукчи, далечни роднини на ескимосите. Те са тук, за да отлетят към северния си базов лагер, който някога са ползвали за лов на бели мечки — на сто и петдесет мили северно оттук. Ръкувам се с него, след което вдигам ципа на обшитата си с кожа канадка. Слънцето е на път да се скрие зад хоризонта, затова е по-студено, отколкото ще бъде след няколко часа, когато то отново ще се появи за остатъка от дългия летен ден. Нареждам на пилотите си да останат при самолета, а Алексей им връчва зареден калашник, който взема от един от хората си.

— За всеки случай, срещу вълци — казва.

Моите пилоти са бивши летци от военноморската авиация, тъй че само свиват рамене и приемат автомата. Знам, че по тези места вълците са проблем, но знам и това, че хората в това забравено ъгълче от бившия Съветски съюз са станали толкова отчаяни, колкото и вълците. Качваме се на очукания вертолет и закопчаваме коланите. Алексей сам кара машината и скоро се издигаме под ъгъл над летището при оглушителния шум на перките на вертолета. Тримата спътници на Алексей са с мрачни лица. Нито се усмихват, нито говорят.

Въпреки че слънцето е залязло, неговият ореол ми дава възможността да видя ясно пейзажа долу. Вечнозелените дървета стават все по-ниски и по-ниски, отстъпват място на ниски храсталаци, които растат между скалите, а накрая остава само снегът. След време пред нас се появява една черна ивица от назъбени тъмни скали, досущ като остров в замръзналата равнина. Току зад него е тъмносивото и развълнувано Чукотско море. По средата на това обветрено място има една ниска барака, от чийто покрив през висок железен комин се стели дим. Кацаме досами скалите, върху ивица заледена земя. Хората на Алексей изскачат навън и веднага се запътват към бараката. Аз и той ги следваме, но без да бързаме, защото сме по-добре облечени.

Грамадния руснак ме прегръща през рамо и ме притегля към себе си.

— С тези диаманти много хора ще заживеят добре — казва той.

— Останаха ли му още?

Алексей клати отрицателно глава. Потупва се по якето и чувам хрущящия шум на торбичката със скъпоценни камъни.

— Кога?

Той поглежда пластмасовия часовник на китката си и казва:

— От сутринта той няма вече пет часа огън.

— Алексей? — казвам, улавям го за ръката и го поглеждам в лицето.

— Той не умрял — казва Алексей и ми показва уста, пълна с жълтеникави и златни зъби. — Аз казва на мои хора, ако то не мърда, давате дърва. Когато той дошъл тук, един час не харчил диаманти. След това — много харчил. Изхарчил всичкия диамант. За всичка храна и дърва, дето имаме. И онзи ден — голям огън. Много глупаво човек.

— Алчен — произнасям по-скоро на себе си.

— Да, много алчен.

— Точно затова го докарах тук.

Стигаме до пътечката, която води през камънака, а снегът, навалял върху паковия лед скърца под краката ни. Вратата на бараката се отваря и виждам голямото кръгло лице на Бърт, обрамчено с ореола на кожената качулка. Има безропотното изражение на хората на Алексей, а единственият знак на поздрав е изсумтяването му и вдигнатата тежка ръкавица. Алексей хваща дръжката на вратата и ми предлага кафе.

— Чувствам се добре — казвам му. — Благодаря ти. Искам да го видя.

Бърт отново изсумтява и тръгва по друга пътечка, която води към задната част на бараката. Следвам го. Откъм подветрената страна на скалата е натрупана огромна пряспа, която защитава бараката, но през нея е прокарана тясна пътечка. След като заобикаляме скалата, вятърът жестоко ни удря право в лицата, налага се да се приведем, докато не достигнем малко завойче на пътеката, което ни отвежда към вдатина в снега, обрамчена от тъмни камъни. Бял прах се носи над земята като бързо движеща се змия. В средата на всичко това са почернелите камъни на изгаснало огнище.

Боб Рангъл се е заровил в пепелта докъдето може. До него е отвореният куфар „Луи Вюитон“. Всяка дрешка от него по някакъв начин е увита около тялото му. Прилича на онези бездомници, които могат да се видят понякога под някой замръзнал мост.

Бърт спира пред ръба на вдатината и поглежда към замръзналата пустош. Бледият диск на слънцето е кацнал на хоризонта и прилича на светлинката от детско фенерче, която идва изпод чаршафа на леглото.

— Сега вече знам какво животно съм бил в предишния си живот — казва Бърт и присвива очи към слънцето.

— Пуяк ли?

— Птица, във всеки случай — отвръща той, без да се усмихва. — Може би ястреб. Нещо, което лети високо и носи смърт като светкавица. Не мога да понеса тази гледка.

— Знам — казвам и го потупвам по гърба.

Но Бърт само се обръща и поема обратно по пътеката, като казва:

— Оставям те да си играеш играта.

Сграбчвам ръкава му и го завъртам.

— Виж какво ще ти кажа — поглеждам го и стискам зъби. — Онова лайно там ме прати на такова място, където хората живеят като животни.

— И на това ли се научи там?

— Да — отвръщам. — Три правила, третото е най-важно. Без него загиваш. Справедливо отмъщение. Някой ти сторва нещо и ти въздаваш възмездие. И това значи да направиш нещата десет пъти по-лоши за него. Сто пъти! Точно на това ме научи той, Бърт. Той и приятелите му. И сега си получава каквото е заслужил!

Пускам го и слизам по пътечката във вдатината. Рангъл почти не помръдва, но като чува името си, се търкулва на хълбок и издрънчава веригата, с която Алексей го е приковал към забит на метър и половина в леда метален стълб. Рангъл ме поглежда безучастно през процепа на шапката, която е направил от шест чифта бельо и три чифта тенис шорти. Мустакът, веждите и миглите му са побелели от кристалчетата скреж, а когато махам парцалаците от главата му, виждам, че върхът на острия му нос, както и по-голямата част от ушите му са почернели от измръзването.

Той издава нисък и жалостив стон и се опитва да оправи импровизираната си шапка на главата. Но когато ръката му се подава изпод гънките на дрехите, виждам, че дългите му пръсти също са измръзнали и почернели. Една безполезна птича лапа.

— Знаеш ли защо си тук? — питам и едва потискам жлъчта, която се е надигнала в гърлото ми.

Той поклаща глава.

— Знаеш ли кой съм аз?

Отново поклаща отрицателно глава.

— Погледни ме в очите — казвам, коленича и приближавам. — Аз съм Реймънд. Реймънд Уайт.

Той простенва и обелва очи.

— Погледни ме — казвам и го улавям за бузите. — Така умря баща ми, лайнар такъв! Замръзнал до смърт. Докато ти и Франк, и Русо пирувахте, че съм в затвора, баща ми изпитваше това, което ти сега изпитваш. Харесва ли ти?

Той извръща очи, а аз улавям ухото му и го въртя, докато той не започва да пищи и да се мята напред-назад.

— Погледни ме! Харесва ли ти?

— Не — изхриптява той, вече без да откъсва насълзените си очи от мен. — Моля те, не.

— Не съм направил нищо лошо на никого — казвам, докато се изправям и се опитвам да не се задавя. — Баща ми не е сторил нищо лошо. А ти уби и двама ни и сега, след като знаеш какво е усещането, аз ще те спася. Но не защото заслужаваш да живееш. Не, Рангъл… А защото не заслужаваш да умреш.

Изкачвам се обратно по пътечката. Чувам го да вика с груб, сподавен глас името на човека, който някога бях.

Реймънд. Реймънд Уайт.

Вече в бараката сядам при другите около тумбестата печка и топля ръце с чашата кафе. Когато дланите ми се стоплят, поглеждам към Алексей и казвам:

— Твоят американски клиент се нуждае от помощ. Нали имате болница в Уелен?

— Десет години беше съветска болница — казва той. — Сега може би десет стаи. Доктор — да. Животински доктор. Но имаме военни сестри, много добър… медицински.

— Искам да им платиш достатъчно той да живее тук. В Америка няма хора, които да се погрижат за него, затова ще остане тук.

— Колко дълго остане? — пита Алексей и повдига вежди.

Свива рамене.

— Не знам. Десет години? Двайсет? Докато е жив.

— Той не говори руски — казва Алексей. — Доктор реже ръце и крака, и нос. Уши — също. Те не говори с него. Той не върви. Той остава в легло.

— Да — казвам, изправям се и потупвам прегърбения Бърт. — В Америка ние вършим нещата с голям размах. Не е ли така, Бърт?

— Така казват бледоликите.

— Хайде, вожде — казвам и го тегля към вратата. — Още не сме приключили.

63

Денят е студен за август и дъждът в късния следобед барабани по покрива на камионетката. Но на мен ми е топло. Искам Франк да живее в страх, а знам, че човек като него се бои само от едно нещо.

Слушам и гледам как охранителите претърсват Бърт пред яхтклуба, но сърцето ми се разтуптява чак като влиза в заседателната зала, гледаща към мъгливата река. В дъното на масата е Рамо Капоца с капучиното си, а по средата на масата е Франк, облегнат назад, скръстил ръце върху издутия си корем.

Бърт слага на масата пред себе си куфарчето с документи и сяда. Франк не откъсва очи от него.

— Е, господин Уошингтън — казва Рамо, оставя чашката си и тя леко изтраква върху чинийката, — вярвам, че групировката ви е доволна.

Бърт се прокашля и рецитира репликата си:

— Ние бихме искали да знаем дали след като купуваме дела на Франк Стефано в бизнеса, това ще включва и необявените приходи.

Рамо поглежда към мъжа с очилата вдясно от себе си и се усмихва. Сплита пръсти и се облакътява на масата, леко приведен напред. Светлозелените му очи са големи зад дебелите лещи. Клепките му са наполовина спуснати.

Франк е стиснал зъби и гледа свирепо Бърт.

— Нашите приходи са осчетоводени и са на разположение на партньорите. Както виждате, този бизнес е много доходоносен. Всичко е законно. Затова спя спокойно. Харесва ми да си мисля, че внуците ми могат да следват в колежи, без да се безпокоят за подслушвателни уредби. Разбирате ме, нали?

Натискам червения бутон на таблото пред мен и казвам:

— Подай му документите. Кажи му, че и вие правите бизнеса си по същия начин.

Бърт се размърдва и бута куфарчето пред себе си. Мъжът вляво от него го плъзва към Капоца в края на масата.

— И ние правим бизнеса си по този начин.

— Тогава защо смятате, че има проблем с някакви необявени доходи? — пита Капоца, все още усмихнат, но устните му се изкривяват под странен ъгъл над издадените напред зъби.

— Кажи му: „Ако прегледате тези документи, ще видите, че през последните три години Франк е изтеглил почти седемдесет милиона долара в брой от казината“ — подсказвам аз.

Бърт повтаря думите ми. Куфарчето стига до Франк. Вместо да го подаде по-нататък, той го улавя с две ръце и се изправя.

— Мисля, че преди всичко това да продължи — казва Франк, — нашето съдружие трябва да научи повече за това кой си ти. Не мислиш ли, че това ще е добра идея?

Сега той се хили на Бърт, а Бърт се размърдва на стола си и скръства ръце току под миниатюрния обектив на камерата.

— Тук е малко топло, нали, Бърт? — казва Франк без да откъсва очи от него. — Би трябвало да ти е малко топло, защото цялата тази работа е измама. Измама от твоя страна и от страна на Сет Коул.

Мъжете около масата се разшумяват, а Франк повишава тон, за да ги надвика.

— Не представляваш групировка, притежаваща казина, нали? — казва Франк. — Ирокезката групировка не е нищо друго, освен параван. Аз също притежавам разни книжа.

Бърт се оттласква със стола си от масата.

— Почакай, Бърт — казвам. — Стой на място. Кажи им, че щом те смятат за измамник, защо не прегледат документите в куфарчето и да решат сами. Направи го. Веднага. Бъди гневен, Бърт.

Бърт се прокашля и повтаря думите ми с бучащ глас, който сам по себе си е по-убедителен от всичко казано от него досега.

— Защо не ни дадеш тези документи, Франк? — пита седящия срещу него Доминик с издупченото от шарка лице. — Дай ги на Рамо. Нямаш от какво да се боиш, нали? Ти не би откраднал от партньорите си. Това би било прекалено глупаво…

— Ще ви дам ето това — казва Франк, навежда се встрани от стола си и се изправя с някакви книжа, които поставя върху масата, и ги плъзва към Рамо Капоца. Мъжът вдясно от Капоца ги взема и се зачита.

— Това са доказателства за думите ми — продължава Франк. — Този индианец е нискоразредна мутра за един тип на име Бонапарт. Единственото, с което разполагат, е мизерна бинго зала и държат пазара на наркотици в резервата „Сейнт Реджис“. Няма групировка с казина. Парите на Ирокезката групировка идват от куха корпорация, собственост на Сет Коул. Това е измама, за да бъда натопен аз.

— Мамка му! — казвам. Обръщам се към Чък Лоурънс и той повдига слушалките си. — Бъди готов. Ако играта загрубее, звъни на 911 и докладвай за въоръжен грабеж в яхтклуба. Може би ще трябва да прекратим всичко, но изчакай, докато не ти кажа.

Обръщам се отново към телевизионния монитор.

— А какво ще кажеш за куфарчето? — пита Доминик.

— Каквото и да съдържа то — казва Франк и го потупва, но не го пуска, — всичко е лъжа. Този тип и Коул разполагаха с две седмици, за да подготвят тези лайна. Тук няма нищо.

— Щом е нищо, дай тогава да го погледнем — казва Доминик и полага длани върху масата. Гледа към Рамо Капоца, чийто поглед шари между Бърт и Франк.

Казвам на Бърт:

— Кажи на Капоца, че Франк лъже. Кажи му да погледне какво има в куфарчето.

Бърт казва:

— Той лъже.

— Кучи син — изръмжава Франк и бърка под сакото си. — Трябва да те очистя още тук, на място.

— Франк! — изкрещява Капоца.

Всички млъкват и старикът казва тихо:

— Това е бизнес среща.

Той поглежда към Бърт и продължава:

— Господин Уошингтън, ние въртим този бизнес като семейство. Имаме си взаимно доверие. Пазим си взаимно гърбовете. Не е ли така, Доминик?

— Да — отвръща Доминик, свел поглед към масата. — Да, така е.

— Ако вие и господин Коул имате проблем с Франк, не бива да го пренасяте тук. Ние сме много лоялна група. Франк се отнесе към моя племенник — нека почива душата му в мир — като към свой роднина и аз съм му задължен.

— А ти, Франк — казва той и поглежда със студените си очи Франк, — не би трябвало да имаш проблеми да ни покажеш какво има в това куфарче. Разбира се, ние знаем, че ти не би откраднал от нас, и точно така ще погледнем на съдържанието му. Но ние ще го погледнем, Франк… Ако това, което казваш, е вярно, а аз не се съмнявам, Франк, тогава можеш да постъпиш с господин Уошингтън и господин Коул както намериш за добре. Но… ние тук сме бизнесмени, не е ли така?

— Да, така е — казва Франк и подава куфарчето на мъжа вдясно от себе си и гледа как то стига до мъжа, седящ до Капоца.

— Господин Уошингтън — казва Капоца и се изправя в знак, че срещата е приключила, — знам, че сте приятели с господин Коул и съм ви благодарен за гостоприемството, което проявихте към мен и правнука ми, но не одобрявам всичко това и можете да предадете думите ми на господин Коул.

Бърт се изправя.

— Мога ли да си вървя?

Капоца го поглежда с изражение на изненада и казва:

— Разбира се, господин Уошингтън. Казах ви. Всички ние тук сме бизнесмени и срещата ни приключи.

Бърт е набързо съпроводен навън под дъжда и настанен в моята лимузина. След като вратичката се затваря, той дръпва вратовръзката си напред и гледа право в камерата.

— Боже мой! — възкликва.

— Справи се много добре — казвам му аз.

— Помислих си, че ще ме убият — отвръща Бърт.

Давам знак на Чък да тръгва. Той сваля слушалките, отива отпред, в кабината на камионетката, и потегляме.

— Бях готов да дръпна халкичката на бомбата — казвам му. — Ако играта загрубееше, щяхме да повикаме ченгетата.

— Да бе, можехте да почакате още малко, докато мене ме нарежеха на парчета…

— Знаеш какво имам предвид — уверявам го. — Пийни една „Молсън голд“. В хладилния шкаф има стек с шест кутийки. Удари две.

— Сега и двамата ще трябва да ходим при онзи доктор в Ел Ей да ни сменя физиономиите — казва той.

— Може би няма да се наложи.

— Имаш някакъв план ли?

— Може би.

— Много утешително.

Чувам дрънкането на лед и изсъскването на отваряща се бира. Бърт надига златистата кутийка към устните си и я сваля празна, оригва се и я смачква.

— А сега прекъсваме връзката — казвам. — Ще се видим у дома.

Когато се връщам, икономът ме посреща при колата с чадър и ми съобщава, че Хелена е пристигнала буквално преди минути. Намирам я на дивана в спалнята, с брадичка върху свитите си колене, вторачена в дъжда. Облечена е с дънки и тъмнозелена фланелка на „Джетс“, боса, тъмната й копринена коса е пригладена назад и е завързана на конска опашка. Тя се сепва и скача, посреща ме по средата на стаята, хвърля се с писък в прегръдките ми, целува ме, обгърнала кръста ми с крака.

— Липсваше ми — казва, след това го повтаря три пъти и се засмива, след като я захапвам леко по врата.

— И ти ми липсваше — отвръщам.

— Какво се е случило? — тя ме пуска и докосва бузата ми с опакото на ръката си.

— Разни неща. Хелена, трябва да поговорим.

Сядаме на дивана и аз й разказвам за Франк — за мъжа, убил баща й. За това, което е сторил на мен. За това, какво се опитвам да му сторя. Споменавам дори Лексис. Казвам й всичко за срещата на Бърт с Рамо Капоца, брата на баба й, за плана си и как всичко засега е в застой. Работата е там, че никога не съм си и помислял, че ще се наложи и тя да се замеси, но ние сме в беда.

Когато свършвам, тя поглежда в полумрака навън. Сребристи капки дъжд се стичат по стъклото на високия прозорец. Сливат се една в друга и се превръщат в малки поточета. Някои се отделят и поемат по свой път. Нямам представа защо.

— Мислила съм за това милион пъти — казва тя и прокарва нокът по тапицерията на дивана. — Казах ти. Знаех кой е вуйчото на баща ми. Понякога, докато бях в Аляска, сънувах всичко това. Как отивам при него, как той праща хора подир Франк Стефано заради онова, което е сторил. Но винаги съм се бояла…

— Защо?

Тя ме поглежда, очите й са пълни със сълзи, и казва:

— Не знам. Някаква частица от мен смята, че за всичко съм виновна аз.

— Това не е вярно. Казах ти го.

— Знам — отвръща и ме поглежда отново. — Но така се чувствам.

Полагам длан върху ръката й и леко я стискам.

— Всичко е наред.

Тя свива устни, извръща се, въздъхва и казва:

— Ще отида да се срещна с вуйчо си.

— Не искам да го правиш само заради мен.

— Знам. Но си мисля за това, дето каза, че е твоя работа да свършиш това, а аз не знам дали е правилно… Качвам се горе, на сцената, и пея, а хората, поне някои от тях, плачат — продължава тя. — И си мисля, че го правят, защото и те като мен знаят, че продължавам вътрешно да плача. Мисля, че хората го усещат. Не искам да пея така до края на живота си и смятам, че ако направя това, то ще е от полза.

64

Утринното слънце блестеше по повърхността на локвичките, оставени от снощния дъжд, и придаваше на въздуха лекия нюанс на мирис на боклук. В дока висок син товарен кораб, покрит с ръжда, на име „Бела Наполи“, скърцаше и се полюляваше. Крановете равномерно вадеха от търбуха му контейнери с размерите на фургони а на кея челни товарачи с дълги „вилици“ като малка колония мравки разнасяха контейнерите като десет пъти по-голям от собствената им тежест товар.

Дълга черна лимузина мерцедес мина през портите от желязна мрежа с избелели табели, на които пишеше „Влизането абсолютно забранено“. В дока вече имаше една лимузина — кадилак. До нея стоеше добре сложен мъж, облечен в костюм. Двамина други вървяха от двете страни на възрастен мъж, прегърбен, с кафяви островърхи обувки, кафяви панталони и торбеста жълта жилетка. Очилата му бяха с дебели лещи, а оредялата сива коса бе пригладена с някакво бръснарско чудо.

Мъжът до кадилака пристъпи пред мерцедеса, за да попречи на колата да връхлети върху старика, който сега се бе навел над щайга, извадена от двамина докери от червен контейнер. Двете съпровождащи го горили също приближиха към мерцедеса, бръкнали с ръце под саката си и с очи, които оглеждаха не само колата, но и целия док.

Хелена слезе и ги втрещи, макар да не носеше грим и нищо особено, освен сандали, чифт изтъркани дънки и мъжка тениска с V-образно деколте.

— Мамка му! — възкликна единият охранител към другия. — Това е Хелена!

Зад нея вървеше Чък Лоурънс и той и двамата бодигардове се приближиха досущ като кучета на празен периметър.

— Тя трябва да говори с господин Капоца — каза Лоурънс.

Двамата погледнаха шефа си, който стоеше с по един домат във всяка ръка и примигваше. Той кимна.

— Добре — каза единият.

Хелена пристъпи неуверено напред и погледна надолу само веднъж, да избегне една дълбока, мазна локва. Когато стигна до старика, протегна ръка. Той прехвърли доматите в една ръка, след това пое ръката й с другата. Усмихнат й показа яркочервените зеленчуци. Стъбълцата им бяха тъмнозелени.

— Когато бях малък — рече той, — баща ми идваше тук, за да се увери, че доматите са от Италия. Инак слагаха мексикански домати в щайги с надпис „Италия“. Но ако нямаш хубави домати, сосът не го бива и всичкото месо вони.

— Познаваш ли ме? — попита тя и понечи да се усмихне.

— Виждал съм те по телевизията — отвърна той. — Имам неколцина внуци, които биха дали всичко, за да са в момента на моето място.

— Не, знаеш ли коя съм всъщност?

Очите на Хелена се изпълниха със сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. Извади от задния си джоб кръщелно свидетелство и го за разтвори.

Рамо Капоца погледна към хората си, усмихнат, но с присвити очи.

— Кой те праща? — попита.

— Никой — отвърна тя и му подаде свидетелството. — Аз съм Хелена. А баща ми беше Тони Романо.

— Тони ли? — учуди се Капоца. Отпусна ръце и доматите паднаха на земята, пръснаха се и семето им се разплиска. — Те го убиха. Сестра ми се опита да те намери, но майка ти изчезна…

— Аз не бях с майка си, вуйчо Рамо — каза тя и лицето й се сгърчи. — Той ме отведе. Те ме накараха да правя неща, които…

Рамо Капоца прегърна Хелена и я потупа до гърба с изкривените си от артрит пръсти.

— Ш-ш-ш-т — рече той, изгледа строго хората си през рамо, за да ги накара да се извърнат.

А после тихо каза:

— Аз избих тези хора.

— Не — рече Хелена и се отдръпна. — Не си. Нямаше никакви хора. Беше само един.

Капоца се намръщи, гъстите му вежди са сбраха над светлозелените очи.

— Не може да бъде — каза. — Някой ти пробутва лъжи. Партньорът на Тони е бил там.

— Истина е, вуйчо Рамо — каза тя. — И никой не ми е казал нищо. Аз го видях. И точно неговият партньор го направи. Аз видях как Франк Стефано убива баща ми. Бях само на десет години, но никога няма да забравя лицето му, нито онова, което ми стори…

Рамо Капоца прегърна силно племенницата си. Тя трепереше. Той продължи да я потупва по гърба, но пръстите му постепенно се свиха в юмруци. Беше стиснал силно зъби, а ъгълчетата на устните му се дръпнаха настрани.

Той също трепереше.

А след това тя разказа своята история.

65

В търбуха на един подземен гараж на 79-а улица Франк заключи дистанционно тъмнозеления си форд екскършън — колата изпиука и присветна. Бе натоварил почти всичко, от което се нуждаеше. Храна. Дрехи. Оръжия. Паспорти. Щяха да прекосят канадската граница и да се отправят за Монреал. Оттам щяха да отлетят за Сидни. На другия край на света. Единственото, което оставаше, бяха парите — той погледна часовника си — и Мики вече би трябвало да ги е взел.

Франк пое по бетонната рампа. Служителят на паркинга, чернокож младеж, четеше книжка с меки корици, вдигнал крака на стъклото на будката си. Франк му показа квитанцията си, намигна му и продължи по рампата, излезе на силния вятър, зави надясно и се запъти за дома.

Очакваха го още на първата тясна алея между сградите. Видя ги как скочиха, опита се да се обърне и да хукне, но не бе направил и крачка и те го връхлетяха; усети острия връх на нож да убожда кожата на сантиметри от трахеята му. Замръзна на място.

Острието си остана опряно върху кожата над сънната му артерия. Топла струйка кръв потече по гънките на шията му. Франк преглътна и изгуби контрол над пикочния си мехур. Стегна се, за да не позволи на топлата течност да се разпростре и извън бельото му. Една ръка се пресегна и извади пистолета изпод мишницата му.

— Влизай, Франк — каза в ухото му един познат глас.

Тъмносин гранд маркиз бе паркиран до тротоара.

Шофьорът му се пресегна и отвори задната вратичка. Франк влезе, като потисна желанието да освободи ръката си от хватката на другия. От двете му страни седнаха двамина мъже. Присви очи и ги разпозна — хора на Рамо. Усети в ребрата си дулото на пистолет. Поеха по улицата и когато спряха на първия светофар той видя, че зад волана седеше мъжът с белезите по лицето — Доминик Баталия.

Франк усети как вътрешностите му сякаш се свиват.

Погледна мъжете, които седяха от двете му страни. Те гледаха право напред. „Войници“, които изпълняват заповед. Никой от тях не знаеше, че Франк носи рибарски нож в ръкава си. Сега не бе подходящият момент, но ножът би могъл да го спаси по-късно.

— Пусни ме да си вървя, Доминик — рече дрезгаво. — Ще ти дам всичките пари.

— Да не мислиш, че съм като теб? — отвърна Доминик на огледалото за обратно виждане и оголи зъби.

— Много са.

— Знам колко са — каза Доминик. — Всички знаем.

В главата на Франк се завъртяха хиляди възможности. Колата премина по моста на 59-а улица, излезе на BQE. Когато подминаха изхода към Атлантик авеню, на което живееше Рамо Капоца, Франк разбра, че ще умре. Можеше да убие един от тях с ножа, но щеше да умре. Когато минаваха покрай кабинките за плащане на таксите на моста Веразано, потърси с очи да види някой полицай от Пристанищната администрация, за да привлече вниманието му. Нямаше обаче никаква полиция.

Когато прекосиха моста към остров Стейтън, Франк погледна на север към големия град. Към галактиката от светлини. Към тъмните кули на небостъргачите. Прехапа долната си устна и присви очи.

Излязоха от главните пътища и завиха по една пуста улица, украсена с огромен билборд със скица на административните сгради, които предстоеше да бъдат построени. В края на тъмния обратен завой на жълтите светлини на фаровете се виждаха високи купчини пръст и подредени стоманени греди. Асфалтът свърши и се задрусаха по черен път, който минаваше между купчините пръст и греди. Най-накрая спряха в облак прах на ръба на изкопа за основите на някаква сграда.

Мъжете от двете му страни слязоха и в един миг той се почувства почти свободен.

— Излизай, Франк — каза Доминик и размаха късоцевния револвер 38-и калибър към вратичката. — Не ме карай да им разказвам как си квичал като прасе, което го колят. Бъди мъж. Рамо каза, ако се държиш като мъж, всичко да мине бързо и безболезнено. А що се отнася до мен, аз бях на противното мнение — да трае дълго и да бъде болезнено.

Франк се плъзна по седалката до изхода, изправи се навън в топлата вечер. Потта се бе просмукала под мишниците му и бе избила в петна върху сакото и той подуши киселия вкус на собствения си страх. Погледът му се стрелна към неясните очертания на някаква машина. Единият от мъжете се катереше по стълбичката към кабината й. Чу как тежката метална врата изскърца като се отваря и затваря, след това — кашлянето на запалващия се дизелов двигател. Влажните светлини светнаха и Франк видя, че това е бетоновоз миксер.

— Хайде — каза Доминик и го подкара с опряния в гърба му револвер към изкопа.

Франк залитна напред. Другата мутра бе вляво от него, също с изваден пистолет. Доминик си оставаше отзад. Кофата на миксера издрънча и се завъртя, електромоторът й изпищя високо.

Чу как с хриптене се превъртяха зъбчатките на скоростната кутия на камиона и той бавно тръгна напред. Коленичи и сведе глава. Започна да се тресе и да реве с глас:

— Доминик, моля те — рече през сълзи. — Можеш да вземеш всичките пари.

Обърна се — Доминик стоеше леко разкрачен и бе вдигнал револвера до главата си.

— Не искам да умра — изкрещя Франк и докосна с треперещи пръсти слепоочията си.

Озъбената усмивка на Доминик просветна на светлината на фаровете на миксера. В този момент Франк се завъртя и сграбчи ръцете и револвера на Доминик. Оръжието изгърмя, проби дупка в дланта на Франк, но той не го пусна, падна на рамо и изхвърли през гърба си по-дребния мъж в изкопа. Франк се претърколи, ушите му пищяха. Пистолетът на втория мъж изгърмя и изхвърли през дулото си жълти пламъци и той усети как куршумите избръмчават покрай главата му. Усети удар в крака си, докато се изправяше с насочения револвер.

Един изстрел в главата и онзи падна като кукла на конци.

Франк затича на куц крак към бетоновоза. Третият мъж се подаде от кабината с нож в ръка. Франк го простреля в гърдите още във въздуха и той се строполи като чувал с картофи.

Франк се обърна и хукна към ръба на изкопа. Прибра 38-милиметровия в джоба си и взе глока на втория мъж; провери пълнителя му и застана успокоен над тъмния и дълбок изкоп, за да се вслуша. След като очите му свикнаха с тъмнината, той видя някакъв силует да се помръдва бавно на дъното. Стреля бързо три пъти и чу как Доминик пищи от болка и страх.

Приближи още, куцайки, обувките му вдигаха малки облачета прах на светлината на фаровете. Лявата му ръка пулсираше силно и той я сви на юмрук в опит да спре кървенето. Доминик още пищеше.

— Ей, Доминик! — надвика той шума. — Върви на майната си!

Франк изпразни пълнителя на глока в изкопа, като гледаше да стреля само под кръста на бившия си бизнеспартньор. Писъците на Доминик продължиха, още по-силни и по-високи. Франк хвърли изпразненото оръжие в изкопа. Неговият собствен пистолет бе втъкнат в колана на втория мъж и той го взе, преди да завлече трупа до изкопа и да изрита и пистолета, и трупа на дъното при Доминик. И третият отиде там, заедно с 38-калибровия револвер. След това Франк се качи в кабината на бетоновоза. Докара го до ръба и изпразни товара му, който се изля като еднометрова бетонна основа на дъното.

66

Лексис излезе от Линкълн Сентър на високите си токчета, уловила ръката на Алън за опора.

— Благодаря ти — каза тя и вдигна глава да го погледне, заравяйки нос в ръкава на смокинга му. — Знам, че това не е любимото ти занимание.

— Това е, защото те има — отвърна той и й отвори вратичката на лимузината.

Лексис прехапа устна.

— Какво има? — попита Алън. — Мислех си, че ще ти хареса.

— Много мило беше — отвърна усмихната тя и го докосна по ръката.

— Боже мой, станало е късно — рече Алън, след като погледна часовника си. — Сигурно си уморена?

Лексис се прозя и кимна.

— Ще те хвърля до дома — каза той с неочаквано весел глас. — И аз съм изморен, но ще се срещнем с група приятели в Гринидж. Нали разбираш, след като е последната ми вечер…

— Не искаш ли да пийнеш чай? — попита тя. — Или кафе?

Така си представяше тя края на вечерта. Последната му вечер в града, преди да се върне в университета. Само двамата, край кухненската маса. Но Алън погледна отново часовника си и потръпна.

— Нямаш нищо против, нали, мамо?

— Разбира се, че не — отвърна тя и се насили да се усмихне.

Алън извади клетъчния си телефон, включи го и се обади на Мартин, за да разбере закъде са се запътили всички. Лексис въздъхна, след това извади своя клетъчен телефон и го включи. Имаше ново съобщение. От Корнъл Рикс, човекът на губернатора. Бил оставил пакет в дома им. Гласът му бе студен и остър. Не каза нищо повече. Никакъв намек. Нищо.

Но портиерът им Майкъл и преди бе предавал нейни лични пратки на Франк. Тя набра номера в апартамента и погледна часовника си. Никой не отговори. Извърна се към сина си, насили се да се усмихне, сетне се наведе напред да си налее чаша бърбън от кристалната гарафа.

Когато погледна отново към Алън, той все още говореше по телефона, но се обърна към нея. И след това веднага се извърна. Лексис въздъхна, ала все пак вдигна чашата към устните си. Отпи две малки глътки, гледайки сина си, а след това обърна чашата и отново си наля, без да го изпуска от очи.

Второто питие й беше малко по-приятно и докато колата спре пред дома им, тя вече се чувстваше по-добре. Мушна празната чаша в гнездото й и остави Алън да й помогне да слезе. Майкъл държеше вратата отворена, леко склонил глава.

— Госпожо Стефано — каза той с бруклинския си акцент. — Съпругът ви току-що се прибра. Не изглежда добре. Каза, че претърпял катастрофа на една от строителните му площадки, но съм разтревожен. Прекалено силно кърви.

Тя попита за пакета.

Той се почеса по бузата и й показа развалените си жълти зъби.

— Господин Стефано го взе преди около петнайсет минути, когато си дойде.

Лексис улови ръката на Алън и пое неуверено към асансьора.

— Какво се е случило, мамо? — попита той.

Качиха се в асансьора.

— Няма нищо — рече тя и се насили да се усмихне. — Може би ще е най-добре да вървиш…

— Със смокинг? — изсмя се той. — Добре, мамо. Какво е станало?

— Всичко е наред — отвърна тя.

Стигнаха до последния етаж и влязоха в апартамента.

— Татко? — извика Алън.

Тя затвори вратата. След като Франк не отговори, тя пое дълбоко дъх. Може би бе излязъл. Може би не беше прочел онова, което Корнъл Рикс й бе донесъл. Може би в плика нямаше нищо повече, освен справки за това как Реймънд Уайт е починал в затвора, или как изживява живота си в някаква килия някъде другаде.

Алън я погледна.

— Просто съм уморена — каза тя. — Баща ти навярно си е сложил лепенка на раната и веднага е излязъл.

Но когато се надигна да целуне сина си по бузата, чу приглушения глас на Франк, който я викаше от спалнята им.

Алън погледна натам.

— Алън — извика тя и го последва по коридора.

Алън изчезна в спалнята и тя чу вика му.

Франк седеше на леглото, държеше в едната си ръка пистолет, а другата, свита на юмрук, бе мушната в джоба на сакото му. Костюмът, както и лицето му, бяха изцапани с пръст. Яката на ризата му бе окървавена, а като извади другата си ръка от джоба, тя видя окървавената превръзка. В крачола на панталона му имаше дупка с тъмно петно около нея. Зад Франк имаше отворен жълт плик с пръснати от него книжа. Върху плика бе изписано нейното име.

— Алън — изръмжа Франк, — ние сме в беда.

— Какво е станало?

Франк вдигна окървавената си ръка и стисна устни. Повиши глас.

— Алън Франсис, чуй ме, по дяволите — рече Франк. — Имам план. Всичко ще бъде наред. Иди се преоблечи и си вземи дрехи за няколко дни. Ще те чакам на задния вход.

Погледна часовника си и продължи:

— Побързай. Трябва да се срещнем с Мики при наблюдателната площадка на центъра Рокфелер в полунощ.

— Татко, ние започваме тренировки…

— По дяволите! Погледни това — извика Франк и вдигна ръката си, увита в кървав парцал. — Отивай и си вземай шибаните неща!

Алън излезе. Лексис приближи към мъжа си и посегна към ръката му.

— Франк, дай да…

— Ти стой настрани — рече той, размаха пистолета и се ухили. — Ти няма да дойдеш. Вземам парите от Мики, а на теб не остава нищичко.

— Франк, за какво говориш?

— Кучка — рече той, изправи се и размаха пистолета, сякаш искаше да я удари.

Лексис се дръпна, отстъпи назад.

— Влизай в килера.

— Франк, обясни ми…

— Млъквай, мамицата ти! — рече той, залитна към нея и я подкара към килера. — Знам всичко.

С окървавената си ръка посочи книжата върху леглото.

— Този шибан Реймънд Уайт стои зад всичко това. Той е онзи Сет Коул — рече с дрезгав шепот Франк, — а ти си знаела. Избягал е от затвора и е на свобода. Кой мислиш, че разори Рангъл? И дъщеря му е мъртва. Този шибан Реймънд Уайт иска сега да убие и мен. Иска да убие сина ми и ти си знаела.

— Алън няма да ме изостави — каза тя, почувства зад гърба си рамката на вратата на гардеробната и влезе вътре.

— Мислиш, че той ще разбере ли? — попита Франк и се ухили още повече; придвижи се към вратата и се подпря на дръжката й. — Ще знае само, че се е наложило да се разделим. За да сме в безопасност. Че ще се съберем отново. Но изобщо не си помисляй, че ще те види пак.

Франк я натика в ъгъла. Вдигна пистолета и я удари в слепоочието. Лексис се строполи на пода. Опита се да вдигне ръце да се защити, но той продължи да удря отново и отново с пистолета. Лицето й плувна в кръв. Едното й око се затвори. Натроши зъбите й и тя започна да се дави от бликналата кръв.

Франк се спря и отстъпи назад. Дишаше тежко, държеше се за железния прът, върху който бяха окачени роклите, и изпоцапваше яките им с кръвта си.

— Не можеш да го вземеш — изплака тя и изплю кръв и парчета от зъби на килима. — Не можеш, Франк.

Франк се наведе, запъхтян от усилията. Килна глава на една страна, светлосините му очи горяха под дебелите тъмни вежди.

— Единствената причина, поради която няма да те убия, е това момче.

Обърна се да си върви и залитна към вратата на гардероба.

— Не можеш, Франк — извика тя през сълзи, лицето й вече се бе подуло. — Той не е твой!

Франк се обърна рязко и насочи с трепереща ръка пистолета към нея.

— Мой е — изстена тя и се извърна.

— Не, вече не е — отвърна Франк. Затръшна вратата и я остави сама.

67

Лежим с Хелена в тъмното и потта охлажда голите ни тела. Пръстите ми са преплетени с нейните, стискам леко, притискам костта между второто и третото кокалче с моята. Преди правех същото с Лексис и се питам дали не трябва да се чувствам засрамен, че си мисля за нея, след като лежа до Хелена.

Но не мога да се отърва от мислите си. Онзи бе друг живот, но някои части от него са все още живи, независимо колко силно се опитвам да забравя.

Хелена се обръща към мен, докосва с пръст адамовата ми ябълка и тегли дълга черта надолу. Тогава телефонът иззвънява.

Хелена изпъшква и казва:

— Не отговаряй. Сигурно ще е Даруин. Той е единственият човек, комуто съм дала номера ти, дето ще звъни толкова късно.

— Ще трябва да говориш с него, ако е той — казвам и вдигам слушалката.

— Часът е единайсет — казва Хелена, извила врат, за да види будилника на нощното шкафче.

Като чувам гласа на Чък Лоурънс, тялото ми се вдървява.

— Не съм забравил, че ми каза да не те безпокоя — казва, — но най-добре е да дойдеш насам.

— Защо?

— Тя е доста зле.

— Лексис ли? — питам и сега вече и тялото на Хелена се вдървява.

— Нуждае се от лекар — отвръща той, — но иска да види първо теб.

— Идвам — казвам и спускам крака от леглото.

Поглеждам към Хелена. Тя сграбчва ръката ми.

— Какво е станало? Къде отиваш?

— Една стара приятелка — отвръщам, издърпвам ръката си и обувам тъмносините си панталони. Обличам и подходяща риза с къс ръкав, закопчавам я без да я запасвам и нахлузвам обувки.

— Тя е неговата жена — казва Хелена, навежда глава настрани и повдига вежда.

— Тя е стара приятелка — повтарям, докато закопчавам часовника си. — Моля те, Хелена. Всичко почти свърши.

— И после какво?

Поклащам глава в знак, че не знам.

— А ние? — повишава глас тя. — Аз влизам ли в плана ти?

Навеждам се да я целуна.

— Недей — казвам и прокарвам пръсти през дългата й копринена коса. — Ще се върна.

Не вдигам шум, когато излизам от стаята си, но докато слизам по стълбите чувам Бърт да бърза подире ми, обличайки пътьом ризата си.

— На работа ли? — пита.

— Може би.

— И ме забрави?

— Реших, че сам ще успееш.

— Нали ме познаваш — казва с тънка усмивка. — Не обичам да пропускам забавленията.

В гаража до лимузината ми е паркиран ръбат черен джип мерцедес G55. Качвам се и поемам към дома на Лексис на Парк авеню. На 54-а улица минавам на жълто, което бързо става червено. Колата зад мен също успява да мине. Може и да ме следи, но нямам време да се занимавам с това. Оставям джипа на улицата. Портиерът изглежда разтревожен — със зачервено лице и килната шапка — но ни пуска веднага да се качим горе. Тежката дървена врата е отворена. Влизаме и аз извиквам името на Чък. Гласът ми отеква в стъкления купол над нас. Един Цезар без нос ни гледа от пиедестала си. Прекосявам кръглото фоайе, шумът от стъпките ми кънти по мрамора, докато стигам до дебелия килим на голямата стая. Спирам внезапно и Бърт се блъска върху мен.

Тя ме гледа от картината и едва тогава чувам гласа на Чък — долита от коридора, срещуположен на ателието на Лексис.

Изтичвам по коридора, подминавам вратата, която води към кухнята и влизам в спалня с дълги завеси и мраморни колони. Чък седи на леглото и държи в длани главата на Лексис. Когато тя ме поглежда, спирам на място ужасен.

— Боже мой! — възкликвам.

— Франк — казва Чък, става и се отдалечава от леглото.

Косата й е окървавена и сплъстена. Едното й око е с тесен синкав процеп. Тази половина от лицето й е червена и подута. Плакала е и държи свита на топка кърпа.

— Реймънд — казва.

Чувам зад гърба си изсумтяването на Бърт.

— Мислите си за някого другиго — казвам, замръзнал на място пред нея.

— Аз знам кой си — отвръща тя.

Поклащам глава и опипвам моделираното си лице.

— Синята дупка — казва тя и извръща лице. — Мисля за нея всеки ден.

На стената зад нея има картина. Бучаща вода, разпенена, зелена. Три фигури в мъглата. Родители без лица, уловили ръцете на дете. Моето лице е с неумолимо изражение. Усещам как се затопля и как очите ми се изпълват със сълзи.

— Ти каза, че това не може да се случи — казвам, сядам на леглото до нея и забивам поглед в ръцете си. — Че никога не можем да бъдем разделени.

Усещам миризмата на одеколона „Куул уотър“ на Франк. Този демон, който обсебва дори спомените ми. Тя протяга ръка, улавя моята и погалва дланта ми с връхчетата на пръстите си.

— В известен смисъл ние не бяхме разделени — казва тя, поглежда ме в очите и накланя глава. — Част от теб бе с мен през цялото време. Онзи ден се любихме, помниш ли?

Присвивам очи към картината и вече виждам моя тотем — фигурата на бягащ елен — едва доловим в мъглата над главата на бащата. По-малък тотем витае над детето по средата.

— Ти си лъжкиня — казвам; думите излитат, преди да съм ги помислил. Изправям се.

Тя свежда очи, притихнала за известно време. След това, без да вдига поглед, прошепва:

— Ти го видя. Видя очите му.

— Той не е мой — отвръщам. — А ако е бил, ти ми го открадна. Сега той ти принадлежи — на теб и на съпруга ти. Чък, повикай линейка — добавям и се обръщам да си вървя.

Лексис не казва нищо, но дочувам ридание, когато улавям дръжката на вратата.

Спирам.

— Ти ме обичаше; — казва тя.

Обръщам се и я поглеждам гневно.

— Така беше.

— Тази бъркотия… — продължава тя. Поклаща глава, спуска се от леглото и коленичи. — Всичко е като в мъгла. Всичките тези години. Но то може да се промени. Умолявам те. Той е твоят син.

Навеждам глава и затварям очи. Поемам дълбоко дъх в опит да преборя емоционалния прилив.

Чък изведнъж пристъпва напред.

— Франк каза на Алън нещо, в смисъл, че трябвало да вземе парите от Мики до центъра Рокфелер — казва той. — От площадката за наблюдение — това е една градинка на Палисейдс паркуей, съвсем близо до моста „Джордж Вашингтон“.

— Дай ми пистолета си — казвам на Чък.

Усещам ръкохватката на неговия самозаряден хеклер и кох, 45-и калибър, и свивам пръсти около нея. Излизам, без да се обръщам назад.

68

Пътьом, докато караме по Хъдсън Паркуей, се обаждам на Рамо Капоца и му казвам, че имам нещо за него. Моля го двамина от хората му да ме чакат до площадката. Прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и се насочваме на север към Палисейдс. След няколко мили Бърт сочи към синьо-бял пътен знак, който грейва на светлините на фаровете ни. Площадката. Не виждам фарове да светят в огледалцето за обратно виждане. Пред нас чифт габарити изчезват зад завоя. Намалявам и спирам на булеварда.

Под редицата улични лампи избелели жълти диагонални линии маркират две дузини места за паркиране откъм реката на тясната улица. Празни са, ако се изключи тъмнозелен екскършън и малък мерцедес седан. Нищо не помръдва. Отвъд тях има редица дървета, призрачни на това осветление. Угасям фаровете и полека спирам зад екскършъна. Малки камъчета и ситен чакъл скърцат под гумите; вдигам пръст пред устните си — знак към Бърт да пази тишина.

Излизаме от черния G55 и заставаме един до друг, оглеждайки терена. Редицата от дървета, която обрамчва Палисейдс, е нарушена от площадка, върху която са поставени евтини телескопи, с които можеш да наблюдаваш гледката на Хъдсън срещу петдесет цента. Зад алеята се вижда назъбената линия на черни скали, които отделят площадката от стръмния склон, който се спуска към реката на стотина метра по-надолу. На другия бряг на Хъдсън блещукат светлинките около устието на река Харлем.

Но Франк не се вижда никъде.

Навеждам се към Бърт и му прошепвам:

— Стой тук. Аз ще хвърля едно око.

— И аз трябва да дойда — отвръща с ниско ръмжене Бърт.

— Не. Ако се върнат, не ги пускай да се измъкнат. И внимавай.

Оставям Бърт в сянката на екскършъна. Тръгвам ниско приведен по тротоара. Сега виждам цялата южна част на града.

Не чувам нищо, освен шумоленето на листа, брулени от вятъра, а после и свирката на товарен кораб, който върви срещу течението на реката далеч под мен. Виждам табела, поставена между големите зъбери.

Приближавам още в мрака и отдолу проблясва светлина едновременно с изпукване. И звукът, и светлината почти веднага потъват в мрака и в един миг си мисля, че ми се е привидяло. Тогава чувам писък, последван от гласове.

Франк.

За Франк вече нищо нямаше значение, освен момчето му и парите. Когато видя колата на Мики под една улична лампа, лицето му се разтегли в усмивка. Нещата вървяха тъй добре, че дори болката в крака и ръката му бе някак си далечна, маловажна. Спря колата до малкия мерцедес и се огледа за миг, преди да слезе.

Алън също излезе. Франк се обърна да му каже да си стои в колата, но пулсиращата болка в крака и парещата му ръка го накараха да размисли. Една кола профуча по улицата и светлинките й се стопиха в мрака.

— Хайде — каза Франк и закуцука в мрака.

Качи се на тротоара, ритна една шишарка и под краката му изхрущя стъкло. Торба за смет изшляпа в металния контейнер. Франк отново се огледа. Мики не се виждаше никъде. Порязаното му гърло запари. След това чу да викат името му и видя цигарен дим да се вие и издига от вятъра.

Приглушеният вик долетя отново от мрака зад скалите и бързо бе отнесен от вятъра. Франк се улови за металния телескоп и преди да пропълзи към ръба на скалата, извади глока изпод мишницата си. Стигна до каменната бариера и се спусна по грубия студен камък, надникна в тъмното, като едновременно се оглеждаше и държеше под прицел терена.

Забеляза неясния силует на мъж, видя кехлибареното огънче на цигарата му и размаханите му ръце.

— Франк — извика той. — Насам.

Беше Мики, мишото му лице изведнъж се освети от огънчето на цигарата.

Франк седна върху една от големите скали и прехвърли крак оттатък. Когато очите му свикнаха с мрака, успя да различи стръмен, затревен склон, който се спускаше на около четири метра надолу към друга, плоска скала. Зад нея не се виждаше нищо, само дълбините на мрака. Дори от мястото, на което се намираше, Франк усети пропастта и по гърба му пробягаха ледени тръпки.

— Хайде — обърна се той към Алън и се спусна по задник по тревата към плоската скала долу.

Краката на Алън стигнаха до камъка и той се наведе да помогне. Франк се изправи задъхан и потръпна от болката. Мики им се усмихваше на фона на слабия ореол от светлините на големия град на десет мили разстояние. Стоеше на самия ръб с две огромни меки чанти, от онези, с които хокеистите носят екипировката си. Пред себе си Мики бе поставил малко куфарче.

Той хвърли фаса си през ръба, разтвори ръце и каза:

— Не че ти нямам доверие, Франк. Но това са много пари и ще ти отнеме известно време да ги качиш горе. Време, достатъчно за мен да си взема онова момиченце от Сиукс сити и да изчезна. Нищо лично. Просто така си ме учил.

— Къде са паспортите? — попита Франк, куцукайки бавно към ръба.

Мики се усмихна и отвърна:

— Ще ги получиш, когато аз се прехвърля зад онази скала, а ти си още тук, долу.

— Но нали са у теб? — Тонът на Франк бе тъй висок, че издаде паниката, която бе започнал да изпитва.

— Разбира се — отвърна Мики. Той взе куфарчето и започна да се изкачва в обход от ръба на скалата.

Франк вдигна пистолета и го простреля в коляното.

Мики падна, преви се току до ръба на скалата и изскимтя. Франк скъси разстоянието, бръкна под сакото на Мики и извади нов и лъскав „Смит & Уесън“, модел 66. Подаде го на Алън.

— Може да ти потрябва.

Алън го изгледа безучастно.

— Вземи го! — изкрещя Франк.

— Боже мой, татко! — възкликна Алън, поклати глава и сграбчи кичур от косата си.

Франк се намръщи на сина си, на липсата на реакция и на глупавото изражение върху лицето му.

— Бъди мъж, по дяволите! — изсъска Франк. — Ти си мой син и се дръж като такъв.

— Не искам това нещо — каза той и бутна настрани револвера, без да откъсва очи от Мики.

— Ще го поискаш, когато ти потрябва — каза Франк, разтвори дланта му и плесна револвера върху нея. — Мислиш си, че ей така от небето са ти паднали платинена кредитна карта и ленд круизър още на шестнайсетия ти рожден ден? Човек трябва да свърши това-онова, за да ги има.

Франк отново се наведе. Бръкна пак в сакото на Мики и извади дебел кафяв плик. Мики продължаваше да хленчи.

— Млъкни — озъби му се Франк.

Разкъса плика, за да прегледа документите в него. Паспорти със снимките на Лексис и Алън в тях, както и фалшиви актове за раждане, кредитни карти, шофьорски книжки и карти за социално осигуряване. Целият този комплект му бе струвал сто хиляди долара, но имената и номерата на картите за социално осигуряване бяха истински, тъй че можеха да минат през всеки граничен или митнически пункт на света без да вдигнат тревога. Документите на Лексис той върна обратно в плика и го хвърли през скалите надолу.

Призори хората на Капоца щяха да го търсят с всичките си налични сили, но той и Алън щяха вече да бъдат далеч.

— Какво ще кажеш за седемдесет милиона долара? — рече той и вдигна поглед от чантите към сина си. — Мислиш ли, че ще се справим с толкова пари? А?

Алън го погледна безучастно.

— Татко — рече той, — шегуваш ли се?

Франк дръпна яката от шията си и разголи тънък червен белег.

— Това шега ли е? — попита.

— Боже мой, тате! — рече Алън и се отдръпна от него.

Франк заби дулото на глока си в лицето на Мики.

Дребничкият мъж потръпна и започна да дращи по земята, за да се отдръпне.

— Ела тук — каза Франк и размаха пистолета си към чантите, а след това сръга Мики с дулото.

— Франк — изскимтя Мики, без да пуска осакатеното си коляно, — какво смяташ да правиш?

Мики бе притиснат до ръба на скалата. Франк вдигна пистолета така, сякаш щеше да го удари. Мики извърна лице и Франк подпъхна крак под задника на счетоводителя и го изрита. Мики изпищя, размаха ръце, сякаш да се улови за нещо във въздуха. Увисна за миг в празното пространство, след това изчезна в мрака и викът му бе погълнат от вятъра.

— Боже Господи! — прошепна Алън с разтреперан глас.

Очите му сълзяха. Стоеше там вцепенен, отпуснал ръце, и вятърът вееше тъмната му коса. Беше стиснал пръстите на едната в юмрук. В другата си ръка държеше за дулото револвера модел 66. Франк почувства как лицето му пламва.

— Вземи една от тези — каза той. Мушна глока в кобура под мишницата си, вдигна едната от тежките чанти и куфарчето на Мики с парите с ранената си ръка.

— Вземи! — извика Франк и закуцука по склона.

Алън кимна, но не помръдна.

Франк усети, че нещо връхлита към него отгоре, но нямаше време да помисли и да реагира. Чу вик и усети разтърсването. Всичко потъна в мрак и той падна назад, пусна парите и разцепи скалпа си на един от камъните.

69

От вика на Франк сърцето ми се разтуптява още по-силно и усещам напрежение в раменете. Залягам веднага зад една от скалите с извадения 45-калибров хеклер и кох и се вслушвам.

Чувам Франк да крещи отново на фона на вятъра. Тихият отговор на Алън. Ниско изръмжаване и писъците престават. Спускам се в пространството между две от скалите и поглеждам надолу.

Франк разглежда някакви документи. Алън е с револвера в ръка. Франк хвърля в пропастта някакъв плик, след това изритва мъжа, когото е прострелял през ръба на скалите. Когато го бутва долу, стомахът ми се свива, но успявам да се сдържа. Той все още държи пистолета си и аз ще бъда лесна мишена, ако се покажа на фона на светлините зад гърба си.

Алън плаче и тогава алчността на Франк надделява. Вместо да остави една от чантите и да задържи пистолета в ръка, той го пъха в кобура, взема едната от чантите и куфарчето и поема пълзешком по затревения склон.

Сега вече бих могъл да го убия, но не бих го направил. Не и след всичко преживяно. Хората на Капоца — които наистина докарват Франк до ужас — са на път за насам. Той трябва да страда. Пъхам 45-калибровия в колана на панталона си. Когато наближава, изскачам иззад скалата, зад която се крия, и се хвърлям отгоре му. Вече във въздуха ме осветяват фаровете, които метат ослепително терена от горе на долу.

Удрям го и се претъркулвам настрани, изправям се на крака и изваждам пистолета.

Дебелата фигура на Франк пълзи заднешком към издатината на скалата, оставил е парите. Светлините на колата — която и да е — току-що пристигнала на място, ни осветява, широк синкав сноп светлина пронизва мрака над развълнуваната река.

— Спри! — крещя аз.

Алън стои настрани, помежду ни. Държи револвера в ръце, насочил го е към мен, размахва го напред-назад. Моят пистолет е насочен право към главата на Франк. Раменете му се надигат в опита му да си поеме дъх. Гледа ме свирепо с онези празни сини очи изпод стрехите на гъстите му вежди.

— Сет — казва той и името се процежда между оголените му зъби. — Къде е Реймънд?

— В момента гледаш към него — отвръщам с лека усмивка на изопнатото си лице.

Франк поглежда към Алън и изкрещява:

— Застреляй го!

Погледът ми не се откъсва от змията.

— Алън — казвам, — дойдох да те върна при майка ти.

— Направи каквото ти казах! — крещи Франк. Лицето му е червено и по малките му дебели устни избива слюнка.

— Той не е твой баща, Алън — казвам бавно и се наслаждавам на моравия цвят, който е придобило лицето на Франк. — Ето защо ти нямаш нищо общо с него. Ти си мой син.

— Шибан лъжец! — озъбва се Франк. — Ще те убия…

Започва да спуска ръце надолу. Аз размахвам пистолета си.

— Само помръдни, Франк, и вече ще си мъртъв.

— Убий го! — крещи Франк на Алън. — Дръпни шибания спусък!

— Генетика, Алън — казвам. — Учил си биология. От двама синеоки родители може да се родят само синеоки деца. А твоите очи са кафяви… като моите.

Чувам Бърт да вика името ми изотзад. С онзи негов дълбок и тътнещ глас. Гигантската му сянка засенчва светлините на фаровете. Виждам как Алън се обръща, виждам и просветването от дулото на пистолета. Сянката изчезва, а Бърт изкрещява.

Очите ми щъкат като обезумели. Франк заляга. Алън пада до него. Пистолетът ми следи Франк, но не мога да натисна спусъка. Главата му е зад тази на Алън.

Виждам отблясък от метал. Дълъг и тънък. Франк е извадил от ръкава си нож с дълго и тънко лезвие и го е опрял о гърлото на Алън. Рибарски нож за филиране. Същият като онзи, с който ме затвориха доживотно.

— Щом е твой син, не би искал да му прережа гърлото, нали? — изръмжава Франк. Надига се зад Алън, вдига и него и го използва като щит.

Очите на Алън са широко отворени. Опитва се да улови гърлото си.

Ножът докосва кожата му и крайниците му се вдървяват.

Виждам дълбоките му кафяви очи. Все едно виждам себе си.

— Сет — обръща се той умолително към мен.

— Видя ли? — казва Франк, присмива ми се иззад буйната тъмна коса на Алън.

— Той е мой син, Франк — отвръщам. — Цялата игра е моя. Ще те намерят.

— Първо ще намерят теб, мъртъв — озъбва се Франк.

— Хвърли този шибан пистолет, инак ще намерят и сина ти мъртъв.

Свалям бавно ръка, пръстите ми се отпускат .45-калибровият издрънчава върху камъка.

— Клекни! — казва Франк. — Вдигни ръце зад врата си. Веднага! Или ти, или той.

Усещам как силата бързо ме напуска. Коленича и вдигам ръце зад врата си, но продължавам да наблюдавам.

— Добре — казва Франк. Блъсва Алън настрани и изважда глока си.

Идва, накуцвайки към мен, и опира дулото на пистолета в челото ми. Чувам неравномерното му дишане. Подушвам одеколона му и дъха на чесън, който се е опитал да потули с ментово бонбонче. Движи се зад мен — така, че не мога да го видя, дулото на пистолета е опряно о скалпа ми, докосва пръстите ми и най-накрая се спира в меката тъкан на тила ми.

Лицето на Алън е бяло като платно, косата му се е заплела от вятъра. Зад него големият град грее в светлини, сякаш плува.

— Аз ще изпълня онова, което съдебните заседатели трябваше да постановят — казва Франк с дрезгав шепот. — Смъртната присъда.

Затварям очи и изстрелът експлодира в ушите ми.

Франк се строполява отгоре ми и в главата ми присветват хиляди звездички. Той се изтърколва от мен и аз съм целият в кръв.

Хелена стои зад сноповете светлина на фаровете, сянката й е като на черен ангел, косата й е причесана назад, облечена е в избелели дънки и държи димящ „Чийфс спешъл“ в ръце. Тя прикляка, прескача преградата на скалите и се спуска по затревения склон, без да сваля пистолета.

Аз издърпвам крака изпод туловището на Франк и се отдръпвам. Алън е коленичил, тресе се, уловил е глава с двете си ръце. Коремът на Франк се подава от мръсното му яке, напъва копчетата на бялата му риза, която е вече почервеняла от кръвта на левия му хълбок. Гърдите му се надигат и спадат, по устните му се появява кървава пяна. С широко отворени от страх очи поглежда към Хелена. Пръстите му потрепват и опипват каменната козирка в търсене на пистолета.

Очите на Хелена са оцъклени и присвити и когато извиквам името й, тя не реагира. Пистолетът потрепва в ръката й, но продължава да е насочен към лицето на Франк.

— Хелена! — извиквам. — Недей.

— Помниш ли ме? — пита тя Франк.

Тя отмества дулото на пистолета от лицето към слабините на Франк и изстрелва три бързи 9-милиметрови куршума.

Единственото нещо, което мога да чуя на фона на миризмата на барут и на дима и пищенето в ушите си, са пронизителните писъци на Франк.

Друга кола спира със свистене на гумите над нас и чувам затръшването на вратите й. Скоро хората на Капоца са до мен с извадени пистолети. Ухилени са като чакали, докато изтеглят Франк нагоре, уловили го за глезените. Агонията му сега е примесена със страх. Риданията му са прекъсвани от пискливи стонове, когато главата му се удря по каменистата почва.

Лицето на Алън е безучастно. Казвам му да дойде към мен. Улавям Хелена за ръката и я издърпвам нагоре по склона. Бърт отупва прахта от себе си, бицепсът му кърви от дупката, която Алън му направи с револвера си. Виждам Франк да се гърчи и да пищи истерично, докато го набутват в багажника на дълга стара лимузина. Хората на Капоца затръшват капака на багажника и се връщат долу за парите. Вземат тежките платнени чанти, хвърлят ги на задната седалка и се качват отпред в колата. Вратите се затръшват.

От багажника се чуват приглушените, но все по-силни писъци на Франк. Колата включва на скорост. Гумите свистят. И те заминават.