Пет малки прасенца

Въведение Карла Льомаршан

Еркюл Поаро изгледа с интерес и одобрение младата жена, която тъкмо въвеждаха в стаята. Писмото й не съдържаше нищо определено — беше просто молба за среща, без ни най-малко да засяга причините за тази молба. Посланието бе кратко и делово. Само необработеният почерк издаваше, че Карла Льомаршан е млада.

И ето, сега самата тя стоеше пред него — високо, стройно момиче в зората на своите двадесет години. След такава жена винаги се обръщат. Дрехите й бяха хубави: полата и палтото — скъпи, с отлична кройка и богато украсени с кожи. Главата си държеше грациозно изправена, имаше широко чело, нос с чувствителни ноздри и решителна брадичка. От нея бликаше живот. Всъщност не толкова красотата й, колкото тази нейна жизненост беше отличителната й черта. Преди идването й Поаро усещаше, че е стар, а сега изведнъж беше млад, жив, енергичен…

Той тръгна към нея, за да я поздрави, и почувствува как тъмносивите й очи внимателно го изучават. Младата жена извършваше щателния си оглед напълно сериозно. Тя седна, взе предложената й цигара, после я запали и помълча минута-две, пушейки, като продължи да се взира в него строго, замислено…

— Да — подхвана тихичко Поаро, — трябва да решите, нали?

— Моля? — сепна се момичето. Макар и леко сипкав, гласът й беше приятен, привлекателен.

— Опитвате се, нали, да решите дали съм просто един шарлатанин, или човекът, който ви трябва?

Тя се усмихна и отвърна:

— Е, да… нещо от този род. Виждате ли, мосю Поаро… вие… вие съвсем не изглеждате така, както си представях.

— А съм и стар, нали? По-стар, отколкото сте предполагали?

— Да, това също — тя се поколеба. — Ще бъда откровена. Искам… трябва да намеря най-добрия!

— Бъдете спокойна — отвърна Поаро. — Аз съм най-добрият.

— Не сте скромен… все пак склонна съм да ви вярвам.

— Човек не използува само мускулите си — каза кротко Поаро. — На мене не ми е нужно да превивам гръб и да измервам отпечатъци от обувки, да събирам фасове или да ровя из стъпканата трева. Достатъчно е да се отпусна в креслото си и да мисля. Ето това — и той потупа леко яйцевидната си глава, — това е, което функционира.

— Зная — отговори Карла Льомаршан. — Точно затова дойдох при вас. Искам да извършите нещо фантастично!

— Звучи обнадеждаващо — каза Поаро, поглеждайки я насърчително.

Карла Льомаршан въздъхна дълбоко.

— Казвам се не Карла, а Каролайн — също като майка ми. Кръстена съм на нея.

Тя замълча за миг.

— И въпреки че всички ме знаят като Льомаршан, моето истинско име е Крейл.

Поаро смръщи чело озадачен.

— Крейл — измърмори той, — като че ли си спомням нещо…

— Баща ми беше художник… доста известен художник. Някои хора твърдят, че е бил велик. Мисля, че наистина е бил такъв.

— Еймиъс Крейл?

— Да — тя замълча, а след това продължи: — Майка ми, Каролайн Крейл, е била съдена за убийството му.

— Аха! — възкликна Поаро. — Сега се сещам, но доста смътно. По това време бях в чужбина. Беше много отдавна.

— Преди шестнадесет години — отвърна момичето.

Изведнъж лицето й силно побледня, а очите й се превърнаха в два горящи въглена.

— Разбирате ли? Тя е била съдена и осъдена… Не я обесили, защото хората чувствували, че има смекчаващи вината обстоятелства. Затова й намалили присъдата на доживотен затвор. Само година след процеса обаче майка ми умряла. Нали разбирате? Всичко е отминало, приключено, свършено…

— И тъй? — тихо попита Поаро.

Момичето, наречено Карла Льомаршан, притисна дланите си една в друга. Заговори бавно, със запъване, като някак странно и болезнено натъртваше всяка дума.

— Трябва да разберете точно каква е моята роля. По онова време, когато това се случило, съм била на пет години — твърде малка, за да проумявам нещо. Разбира се, спомням си майка си и баща си и как изведнъж трябваше да напусна дома си и да замина за провинцията… Помня прасенцата и една симпатична пълна жена — жената на фермера — и това, че всички бяха много добри с мене… Спомням си също съвсем ясно как всеки ме гледаше особено — някак плахо, гузно… Аз, естествено, знаех, както всички деца, че нещо не е наред, но не знаех какво… След това се качих на кораба. Беше чудесно! Плавахме дълго и накрая се озовах в Канада. Посрещна ме чичо Саймън. С него и леля Луиза заживях в Монреал, а когато питах за мама и татко, казваха ми, че скоро ще дойдат. А после… после, струва ми се, забравих. Само знаех, че са умрели, без всъщност някой да ми го е казвал, защото по това време вече не се сещах за тях. Бях много щастлива, чичо Саймън и леля Луиза бяха много мили с мене, ходех на училище, имах много приятели и съвсем забравих, че някога името ми не е било Льомаршан. Леля Луиза ми каза, че в Канада ще се казвам така, и тогава това ми се видя съвсем логично — просто такова беше канадското ми име. Но, както вече казах, накрая съвсем забравих, че някога съм имала друго име.

Тя предизвикателно издаде напред брадичката си.

— Погледнете ме — ако ме срещнете на улицата, ще си кажете: „Ето това момиче няма никакви грижи!“ Нали? Богата съм, с превъзходно здраве и достатъчно приятна външност. Умея да се забавлявам. На двадесет години не бих си сменила мястото с нито едно момиче на света. Вече започнах да се питам обаче за майка си и баща си: кои са били и с какво са се занимавали. Аз бях длъжна да разбера най-после… Но хората сами ми казаха, когато навърших двадесет и една години1. Трябваше да го направят, първо, защото тогава станах пълноправна господарка на парите си, и после, знаете ли, заради писмото… писмото, което майка ми оставила за мене, когато умирала.

Изражението й се промени, стана непроницаемо. Очите й не бяха вече горящи въглени, а две тъмни, мрачни езера.

— Тогава научих истината: майка ми е била осъдена за убийство. Беше доста… ужасно.

Настъпи кратко мълчание.

— Има и нещо друго, което трябва да ви кажа: сгодена съм и ще се омъжа. Всички говореха, че трябва да чакаме, докато навърша двадесет и една години. Когато научих истината, разбрах защо.

Поаро се размърда и се обади за първи път.

— Как реагира годеникът ви? — попита той.

— Джон ли? Не искаше и да знае. Казваше, че нямало никакво значение, поне не и за него. Той и аз сме били Джон и Карла и миналото било без значение.

Тя се наведе напред.

— Още сме годеници, но все пак вие знаете, че има значение — за мене, а също и за Джон. И не миналото има значение за нас, а бъдещето. — Карла сви ръцете си в юмруци. — Искаме да имаме деца. И двамата искаме деца, но не желаем да ги гледаме как израстват в страх.

— А нима сред праотците на всеки един от нас не се среща и злото, и насилието?

— Не ме разбирате. Така е, естествено, но пък хората обикновено не знаят за това. А ние знаем. Злото е много близо до нас. Понякога виждам как Джон ме гледа… такъв един бърз поглед — просто стрелване с очи. Ами ако се бяхме оженили и се бяхме скарали и Джон ме погледнеше така… сякаш… сякаш не знае какво да мисли?

— Как е бил убит баща ви? — попита Поаро.

Гласът на Карла беше ясен, нетрепващ:

— Бил е отровен.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. После момичето заговори спокойно и делово:

— Слава богу, че сте така разумен. Вие разбирате, че има значение и какво се крие зад всичко това. Поне не се опитвате да замажете работата и да ме утешавате.

— Разбирам много добре — отвърна Поаро. — Това, което не разбирам, е какво искате от мен!

— Искам да се омъжа за Джон — каза простичко Карла. — Ще направя всичко възможно да се омъжа за него. И искам да имам най-малко две дъщери и двама синове. А вие ще направите това възможно.

— Имате предвид аз да обясня на годеника ви? Ах, не! Що за глупости говоря! Вие предлагате нещо съвсем различно. Кажете ми какво сте наумили.

— Чуйте, мосю Поаро. Чуйте и разберете съвсем ясно: наемам ви да разследвате убийство.

— Искате да кажете…?

— Да, точно това искам да кажа. Убийството си е убийство независимо от това, дали е станало вчера, или преди шестнадесет години.

— Но, мое мило момиче…

— Чакайте, мосю Поаро, още не сте чули всичко. Има едно много важно обстоятелство.

— Да?

— Майка ми е била невинна.

Еркюл Поаро потърка носа си и измърмори:

— Хм, аз, естествено, разбирам, че…

— Не съм сантиментална. Нейното писмо е налице. Оставила го е за мене, преди да умре. Трябвало е да ми го предадат, когато навърша двадесет и една години. Единствената причина, поради която го е написала, е: аз да бъда сигурна — нищо друго! — да бъда винаги сигурна, че тя не го е извършила, че е невинна.

Поаро погледна замислено младото жизнено лице, взиращо се в него с ревностна убеденост, и полека изрече:

— Tout de même…2

Карла се усмихна.

— Не, майка ми не беше такава. Може би мислите, че е излъгала от сантименталност? — Тя се наведе напред настойчиво. — Слушайте, мосю Поаро, има неща, които децата знаят доста добре. Помня майка си — откъслечни представи, разбира се, но съвсем добре си спомням каква бе същността й като човек. Тя никога не лъжеше, било то и благородно. Ако трябваше да отида на зъболекар или да ми извадят трън от пръста, или нещо друго — тя винаги ми казваше. Казваше ми, когато трябваше да изтърпя болка. Истината беше естествен импулс за нея. Мисля, че не я обичах много, но й вярвах. Все още й вярвам. Щом като тя твърди, че не е убила баща ми, значи не го е убила. Не е човек, който ще вземе най-тържествено да лъже, когато знае, че умира.

Бавно, почти против волята си, Еркюл Поаро кимна. Карла продължи:

— Ето защо при мен всичко ще е наред, ако се омъжа за Джон. Аз зная, че всичко е наред, но той не знае. Той чувствува, че е съвсем естествено да мисля майка си за невинна. Трябва да бъде изяснено, господин Поаро — вие ще го направите.

— И да е вярно това, което казвате, госпожице — изрече бавно Поаро, — все пак минали са шестнадесет години!

— О, ще бъде трудно, разбира се, и никой друг освен вас не би могъл да го направи.

Очите на Поаро заискриха.

— Твърде много ме ласкаете.

— Чувала съм за вас, за това, което сте извършили и как сте го извършили. Интересувате се от психология, нали? А тя не се променя с времето. Веществените доказателства ги няма — фасовете, отпечатъците, стъпканата трева. Няма вече къде да ги търсите. Но можете да прегледате още веднъж всички факти по делото и евентуално да поговорите с хората, които са били там тогава. Всички са живи… все още. И тогава… тогава ще можете да се отпуснете в креслото си и да мислите, както току-що казахте. И ще знаете какво се е случило в действителност…

Поаро се изправи, поглаждайки с ръка мустаците си.

— Госпожице, за мене е чест! Ще оправдая доверието ви. Ще разследвам вашия случай, ще се ровя в събитията отпреди шестнадесет години и ще открия истината.

Карла стана. Очите й блестяха, но тя каза само:

— Добре.

Еркюл Поаро красноречиво поклати показалеца си.

— Една минутка. Казах, че ще открия истината, но вие разбирате, че не съм предубеден. Не приемам вашата увереност в невинността на майка ви. Ако тя е виновна — eh, bien3 — тогава какво?

Карла отметна гордо глава и каза:

— Аз съм нейна дъщеря и искам истината!

— En avant4 тогава. Макар че не това би трябвало да кажа, а обратното: En arrière…5