Пет малки прасенца

I глава Защитата

— Дали си спомням случая Крейл? — попита сър Монтегю Диплийч. — Разбира се, спомням си много добре. Доста привлекателна жена, но неуравновесена, естествено. Никакво самообладание!

Той крадешком хвърли поглед към Поаро.

— Какво ви кара да ме питате?

— Интересува ме.

— Не постъпвате особено тактично, драги ми приятелю — каза Диплийч. Внезапно оголвайки зъбите си в своята прочута вълча усмивка, за която говореха, че разтрепервала свидетелите. — Знаете ли, не успях тогава — не можах да я отърва.

— Зная.

Сър Монтегю сви рамене.

— Тогава, разбира се, нямах толкова опит, колкото сега. И все пак мисля, че направих всичко, което е по силите на един човек. А без помощ трудно може да се направи нещо. В края на краищата успяхме да намалим присъдата на доживотен затвор. Била е провокирана, видите ли. Множество почтени съпруги и майки подписаха петиция. Доста хора й съчувствуваха.

Той се облегна назад, изпъвайки дългите си нозе. Изражението му показваше, че се опитва да даде една критична преценка.

— Ако беше го застреляла, знаете, или поне пробола с нож, щях да направя всичко възможно за непредумишлено убийство. Но с отровата шега не бива. Рисковано е… много рисковано.

— Каква беше защитата? — попита Поаро. Той знаеше, защото беше чел вече вестникарските хроники, но считаше, че няма да навреди, ако пред сър Монтегю играе ролята на напълно неосведомен.

— О, самоубийство! Единственото нещо, което можеше да се направи, при все че не беше много убедително. Крейл просто не беше такъв човек! Предполагам, не сте го познавали? Не? Той беше неповторим, отявлен деребей, вдъхновен любител на жените, бирата и тям подобни. С удоволствие се отдаваше на плътски наслади. Никой съд не можеш да убедиш, че такъв човек ще седне и кротко ще свърши със себе си. Не подхожда някак си. Не, още от самото начало се страхувах, че каузата ми е загубена. А и мисис Крейл не ме подкрепи. Разбрах, че сме загубили още щом влезе в свидетелската ложа. Изобщо не се бореше. Но пък не накараш ли клиента си да влезе в свидетелската ложа, съдът си прави съответните изводи.

— Това ли имахте предвид, когато преди малко казахте, че трудно може да се направи нещо без помощ? — попита Поаро.

— Напълно, скъпи ми приятелю! Не сме фокусници, нали? Половината битка е спечелена, ако обвиняемият направи благоприятно впечатление на съда. Неведнъж съм виждал как в съда произнасят присъди, изцяло противопоставящи се на заключението на съдията: „Той го е извършил — такова е нашето становище.“ Или: „Никога не е извършвал подобно нещо. Не ми ги разправяйте на мене тия!“ Каролайн Крейл даже не се опита да се бори.

— И защо?

— Откъде да зная. Тя, разбира се, обичаше мъжа си. Съвсем падна духом, когато дойде в съзнание и разбра какво е извършила. Мисля, че изобщо не успя да се съвземе от шока.

— Значи според вас тя е била виновна?

Диплийч беше доста изненадан.

— Хм, ами аз мислех, че това се разбира от само себе си.

— Тя някога призна ли се за виновна?

Диплийч бе шокиран.

— Не… не, разбира се. Ние си имаме наш кодекс: винаги считаме, че обвиняемият, ъ-ъ-ъ, се преструва на невинен. Щом като толкова се интересувате, наистина е жалко, че не можете да се видите със стария Мейхю. Двамата Мейхю бяха адвокатите, които подготвиха делото за мене. Старият Мейхю би могъл да ви каже повече, отколкото аз, но ето на, той е покойник. Младият Джордж Мейхю е жив, разбира се, ала по онова време беше още момче. Много вода изтече оттогава…

— Да, зная. За мене е щастие, че помните толкова неща. Имате забележителна памет.

Диплийч замърка доволно:

— О, ами човек си спомня по-важните заглавия, видите ли, особено когато става въпрос за углавно престъпление. А делото Крейл доби, разбира се, голяма популярност чрез пресата. Всички много се интересуваха от интимния му живот и въобще. Момичето в случая се държа доста скандално. „Безскрупулна жена!“ — помислих си тогава.

— Моля да ме извините, ако ви се струвам твърде настоятелен, но ще повторя още веднъж: вие не сте имали никакви съмнения по отношение вината на Каролайн Крейл?

Диплийч сви рамене и отвърна:

— Откровено казано, като мъж с мъж, не можеше да има никакво съмнение. Да, тя го бе извършила.

— Какви бяха уликите срещу нея?

— Наистина крайно изобличаващи. Преди всичко имаше мотив. Тя и Крейл живеели в непрестанни кавги, като куче и котка. Той винаги се забърквал с някоя и друга жена. Не можел да устоява — такъв си бил. Тя, общо взето, прилично понасяла това, проявявала снизхождение заради темперамента му, а и той, знаете, беше първокласен художник. Оттогава цената на картините му се покачи извънредно много. Аз лично не харесвам този художествен стил — грозновати, впечатляващи платна, но без съмнение добри… Та, както казах, от време на време мистър Крейл създавал тревоги с авантюрите си. Мисис Крейл не била някоя хрисима жена, която да страда мълчаливо. Имали страхотни скандали, но накрая той винаги се връщал при нея. Тези негови похождения не оставяли следи, но последната му авантюра била доста различна. Този път било момиче, разбирате ли, при това съвсем младо — само на двадесет години… Елза Гриър — така се казваше, единствена дъщеря на някакъв йоркширски фабрикант. Имала пари, решителност и знаела какво иска. А това, което искала, бил Еймиъс Крейл. Накарала го да я рисува, макар че той не правел портрети на хората от висшето общество, като например „Мисис Еди-коя си в розова коприна и перли“, обаче рисувал човешки фигури… Не съм чувал много жени да искат Крейл да ги рисува — той никак не ги щадеше. Ала момичето Гриър нарисувал и накрая здравата хлътнал по него. Наближавал четиридесетте, видите ли, а бил семеен от дълги години. Тъкмо бил назрял моментът да изглупее по някое младо момиче. Това момиче била Елза Гриър. Той лудеел по нея и мислел да поиска развод от жена си, за да се ожени за Елза. Каролайн Крейл не можела да понесе това. Тя го заплашвала и била чута от двама души да казва, че ако не се откаже от момичето, ще го убие. Щяла е да го стори сигурно. В деня, преди да се случи това, пиели чай с един съсед, който — между другото — се занимавал с билки и домашно приготвяне на отвари. Сред патентите му имало и отвара от бучиниш — кониинов разтвор. Поговорили малко за него и за смъртоносните му качества. На следващия ден съседът забелязал, че половината от съдържанието в шишето го няма, и се уплашил. На дъното на едно от чекмеджетата в стаята на мисис Крейл намерили почти празно шише от кониинов разтвор.

Еркюл Поаро се размърда притеснено и каза:

— Може някой друг да го е сложил там.

— О, тя призна в полицията, че го е взела. Твърде неразумно, естествено, но на този етап Каролайн Крейл нямаше адвокат, който да я посъветва. Когато я попитали, тя съвсем откровено признала, че го е взела.

— По какви причини?

— Казала, че уж го взела, за да свърши със себе си, но не могла да обясни нито защо шишето е празно, нито защо върху него има отпечатъци само от нейните пръсти. Точно този факт от цялата история се оказа най-фатален. Тя твърдеше, че Еймиъс Крейл се е самоубил, но ако той е взел кониин от шишето, скрито в стаята й, то върху шишето трябваше да има отпечатъци както от нейните, така и от неговите пръсти.

— Кониинът му е бил даден в бира, нали?

— Да, тя извадила бутилка бира от хладилника и сама я занесла долу в градината, където той рисувал. Наляла бирата в чаша, дала му я и го видяла как я изпива. След малко всички се качили горе да обядват и го оставили — той често се хранел отделно от другите. После Каролайн Крейл и гувернантката го намерили там мъртъв. Нейната версия беше, че бирата, която тя му дала, била напълно в ред, а нашата версия, че Крейл изведнъж е почувствувал голяма мъка и разкаяние и сам си е сипал отровата. Вятър и мъгла! Той въобще не беше такъв човек, а историята с отпечатъците от пръсти се оказа най-фатална от всичко.

— Намериха ли отпечатъци от нейните пръсти върху бирената бутилка?

— Не, намериха само негови, при това фалшиви. Тя останала сама с трупа, когато гувернантката изтичала горе, за да повика лекар. Това, което вероятно е направила, е следното: избърсала е бутилката и чашата и е притиснала в тях неговите пръсти. Искала е да покаже, че уж въобще не се е докосвала до тези неща. Обаче номерът не мина. Старият Рудолф, който водеше делото, направи истински фурор, като доказа съвсем определено, че никой не може да държи бутилка, ако пръстите му са в такова положение. Ние, разбира се, направихме всичко възможно да докажем, че би могло, защото, когато човек умира, ръцете му не го слушат. Откровено казано обаче, нашата версия не беше много състоятелна.

— Кониинът трябва да е бил сипан в бирата, преди Каролайн Крейл да я занесе долу в градината — каза Поаро.

— В бутилката изобщо нямаше кониин. Само в чашата.

Настъпи мълчание. Едрото красиво лице на сър Монтегю изведнъж се промени и той рязко извърна глава.

— Я, виж ти! Ей, Поаро, за какво намеквате?

— Ако Каролайн Крейл е била невинна — отвърна Поаро, — тогава някой друг е сложил кониина в бирата. По това време защитата е твърдяла, че сам Еймиъс Крейл го е направил. Но вие казвате, че това е във висша степен неправдоподобно, а що се отнася до мене, аз напълно съм съгласен с вас. Той не е бил такъв човек. Тогава, ако Каролайн Крейл не го е направила, направил го е някой друг.

Диплийч едва не се задави.

— О, по дяволите, човече, губете си времето, щом искате! Има цяла вечност, откакто всичко приключи. Разбира се, че тя го е извършила. Вие също щяхте да сте сигурен, ако я бяхте видели тогава. На челото й беше написано! Даже, струва ми се, присъдата й дойде като облекчение. Тя не се страхуваше и изобщо не нервничеше. Просто искаше да премине през всичко това и то да свърши. Много смела жена наистина…

— И все пак — каза Поаро, — когато умирала, тя оставила писмо за дъщеря си, в което тържествено се заклевала, че е невинна.

— А как иначе?! — отвърна сър Монтегю Диплийч. — На нейно място и вие, и аз бихме постъпили по същия начин.

— Дъщеря й твърди, че тя не е такава жена.

— Дъщеря й твърди… пфу! Че какво знае тя? Скъпи ми Поаро, по време на процеса дъщерята беше просто дете… на четири или пет години. Дадоха й друго име и я изпратиха в чужбина при някакви роднини. Какво ли може да помни тя?

— Понякога децата разбират хората по-добре от възрастните.

— Може би, но не и в този случай. Естествено, момичето иска да вярва, че майка й не го е извършила. Оставете я да вярва. Това на никого не вреди.

— За жалост обаче тя иска доказателство.

— Доказателство, че Каролайн Крейл не е убила съпруга си?

— Да.

— Тогава няма да го получи — каза Диплийч.

— Така ли считате?

Известният адвокат замислено погледна събеседника си.

— За мене винаги сте били честен човек, Поаро. Какво мислите да правите? Да спечелите пари, като си играете с естествените чувства на едно момиче?

— Вие не я познавате. Тя е необикновена и с много силен характер.

— Да, мога да си представя. Дъщерята на Еймиъс и Каролайн Крейл би трябвало да е такава. Какво иска тя?

— Истината.

— Хм, боя се, че няма да може да я смели. Честно, Поаро, считам, че няма никакво съмнение — тя го е убила.

— Простете ми, приятелю, но бих искал сам да се уверя по този въпрос.

— Е, не виждам какво повече можете да направите. Можете да прочетете репортажите за процеса. Хъмфри Рудолф беше прокурор, но той почина. Кой ли му беше заместник… чакайте да помисля… младият Фог, струва ми се. Да, Фог. Поговорете с него. После хората, които са били там тогава, също са живи. Не вярвам да им се хареса вашата намеса и разравянето на цялата тази история, но смея да твърдя, че ще получите каквото търсите. Печелите доверие и сте голям дявол.

— Ах, да — заподозрените. Това е много важно. Вие вероятно помните кои са те?

Диплийч се замисли.

— Чакайте да видя… беше много отдавна. Всъщност били са само пет души, така да се каже, без да се брои прислугата — двама съпрузи, възрастни хорица, много предани и плахи. Те не знаеха абсолютно нищо и никой не би могъл да ги заподозре.

— Пет души, казвате. Разкажете ми за тях.

— Ами Филип Блейк. Той е бил най-добрият приятел на Крейл — знаели се от малки. Бил им на гости тогава. Още е жив. Виждам го от време на време на игрището за голф, живее в Сейнт Джордж Хил. Борсов агент е. Играе на борсата и добре се справя. Преуспяващ човек, склонен малко към пълнеене.

— Да, а другите?

— По-големият брат на Блейк е провинциален скуайър6. Обича да си седи вкъщи — домошар.

Едно детско стихче се въртеше в главата на Поаро. Той го отпъди. Нима вечно щяха да го преследват глупави детски песнички?! В последно време това сякаш му бе станало идея фикс. И все пак мелодийката продължаваше да звучи:

— Значи обича да си седи вкъщи, да?

— Той е човекът, за когото ви разказах — този, който се занимава с лекарства и билки. Разбира малко от химия — хоби му е. Как ли му беше името? Име на някакъв писател беше… Сетих се! Мередит — Мередит Блейк. Не зная жив ли е, или не.

— Кои са другите?

— Другите? Ами причината за целия този смут — момичето в случая, Елза Гриър.

— „Третото прасенце хапна печено месце“ — измърмори Поаро.

Диплийч го изгледа смаян.

— Че как да не си е хапвала?! Та тя е консуматор. Смени трима съпрузи оттогава. Жени се и се развежда като „добър ден“. И всяка следваща женитба е по-сполучлива от предишната. Сега е лейди Дитишам. Ще я намерите на страниците на всеки „Татлър“7.

— А другите двама?

— Гувернантката… не мога да си спомня името й. Симпатична, способна жена. Май че се казваше… Томсън… Джоунс — нещо подобно. Петият свидетел е детето — природената сестра на Каролайн Крейл. Тогава трябва да е била на петнадесет години. Тя доста се прочу. Копае разни неща и пътува с фургона си бог знае къде. Уорън — така се казва. Анджела Уорън. Рядко смущаваща млада жена в днешно време. Запознах се с нея преди два дни.

— В такъв случай тя не е прасенцето, което плакало кви-кви-кви?

Сър Монтегю Диплийч изгледа Поаро някак особено и каза сухо:

— Имала е за какво да плаче в живота си! Ако искате да знаете, тя е обезобразена — има голям белег на лицето си! Тя… хм, впрочем… не се съмнявам, че вие сам ще чуете за всичко това.

Поаро се изправи.

— Благодаря ви, бяхте много любезен. Ако мисис Крейл не е убила съпруга си…

— Само че тя го е убила, приятелю — прекъсна го Диплийч, — тя го е убила. Можете да ми вярвате.

Поаро продължи, сякаш нищо не се бе случило:

— … тогава, струва ми се, логично е да допуснем, че някой от тези петима го е направил.

— Един от тях би могъл, предполагам — каза Диплийч със съмнение, — но не виждам защо. Няма абсолютно никаква причина. Всъщност аз съм напълно сигурен, че никой от тях не го е извършил. Избийте си тази мисъл от ума, приятелю!

Еркюл Поаро само се усмихна и поклати глава.

II глава Обвинението

— Дяволски виновна — каза мистър Фог кратко.

Поаро погледна замислено слабото, с правилни черти лице на адвоката. Куентин Фог, старши адвокат, беше съвсем различен от Монтегю Диплийч. Диплийч притежаваше сила, магнетизъм, беше напориста и малко тиранична личност. Постигаше своите ефекти чрез бърза и драматична промяна в поведението. Красив, изискан, очарователен в даден момент, а след това изведнъж… магическа промяна — устните, разтеглени в зловеща усмивка, готов да смуче кръвта ти.

Куентин Фог беше слаб, блед, напълно лишен от индивидуалност. Задаваше въпросите си тихо, монотонно, но с упорито постоянство. Ако Диплийч беше рапирата, то Фог беше свределът, който дълбае неуморно. Никога не постигна шумна слава, но бе известен като първокласен служител на закона. Обикновено печелеше делата си.

Поаро го съзерцаваше, обмисляйки нещо.

— Значи с такова впечатление сте останали?

Фог кимна.

— Трябваше да видите мисис Крейл в свидетелската ложа. Старият Хъмфри Рудолф — той водеше делото — просто я накълца на кайма. На кайма!!!

Той замълча, а след това изведнъж каза:

— Общо взето, знаете ли, всичко мина някак като по вода.

— Не съм сигурен — обади се Поаро, — че ви разбирам добре.

Куентин Фог събра тънките си вежди. Чувствителните му пръсти докоснаха горната му устна.

— Как да ви кажа? Това е едно съвсем английско виждане. Пословицата „Да стреляш по вързано пиле“8 най-добре го обяснява. Можете ли да схванете смисъла?

— Да, както казахте, това е едно съвсем английско виждане, но мисля, че ви разбирам. Било то в Централния углавен съд, на игрищата в Итън9 или на лов, англичанинът обича жертвата му да има някакъв шанс.

— Точно така. А в този случай обвиняемата нямаше никакъв шанс. Хъмфри Рудолф правеше с нея каквото си поиска. Първо я разпита Диплийч. Тя се изправи там, знаете, като послушно момиченце на вечеринка. Отговаряше на въпросите му така, сякаш знаеше отговорите наизуст: съвсем смирена, думите й отлично подбрани, но… крайно неубедителна. Бяха я научили какво да каже и тя го казваше. Диплийч не беше виновен. Старият хитрец изигра блестящо ролята си, обаче сцена, за която са нужни двама актьори, не може да бъде изпълнена само от един. Тя не взе пример от него, а това се отрази извънредно неблагоприятно върху съдебните заседатели. И тогава се изправи славният Хъмфри. Виждали сте го, предполагам? Страхотен е!!! Като почна да си подръпва тогата, да се клати напред-назад и изведнъж хоп… върху жертвата… Казвам ви, на кайма я направи! Подвеждаше я насам и натам и тя всеки път се хващаше в капана. Накара я да признае абсурдността на своите собствени твърдения, да противоречи на себе си и тя затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая Хъмфри завърши по обичайния начин — съвсем категоричен и напълно убеден: „Не е ли вярно, мисис Крейл, че вашата история за открадването на кониина с цел самоубийство е чиста лъжа? Не е ли вярно, че вие сте го взели, за да го дадете на съпруга си, който е щял да ви остави заради друга жена? Не е ли вярно, че вие умишлено сте му дали отровата?“ А тя го погледна, такава една хубава, грациозна, нежна, и каза: „О, не, не, не съм“. Най-изтърканото нещо, което някога сте чували, и най-неубедителното. Видях как старият Диплийч се сгърчи на стола си. Той разбра тогава, че всичко е загубено.

Фог спря за миг, след това продължи:

— И все пак… не зная… това като че ли беше най-умното нещо, което би могла да направи. Поведението й призоваваше към кавалерско отношение, онзи особен вид кавалерство, който срещаме при лова с хрътки и който кара чужденците да ни мислят за такива ужасни самохвалковци! Съдебните заседатели и целият съд чувствуваха, че тя няма никакъв шанс. Мисис Крейл не можа даже за себе си да се бори и, естествено, не би могла да окаже никаква съпротива на такъв грамаден, интелигентен звяр като славния Хъмфри. Това тъничко, неубедително: „О, не, не, не съм“, беше трогателно… просто трогателно. С нея бе свършено! Да, тъй или иначе, това беше най-доброто, което би могла да направи. Съдебните заседатели излязоха за около половин час и се произнесоха: „Виновна с право за помилване“. Фактически, знаете ли, мисис Крейл се открои рязко от другата жена в случая — момичето. Още отначало съдът не я прие добре, а на нея изобщо окото й не мигна. Беше много хубава, закоравяла, съвременна. За жените, които присъствуваха в залата, тя бе символ на жената, разбиваща чуждите семейства. Домовете на всички са застрашени, щом момичета като Елза Гриър се разхождат спокойно наоколо, преливащи от похот и нехаещи за правата на съпругите и майките. Ала и тя не се пощади, бих казал. Бе пряма, удивително пряма! Била влюбена в Еймиъс Крейл и той в нея и нищо не можело да й попречи да го отнеме от жена му и детето му. До известна степен й се възхищавах, защото имаше кураж. При разпита Диплийч й зададе няколко коварни въпроса, но мис Гриър се справи добре. Съдът обаче гледаше неблагосклонно на нея. Старчето Ейвис, съдията, също не я хареса. Сам той на младини си е падал по жените, но щом сложи тогата и в качеството си на съдия, става върл моралист. Заключението му срещу Каролайн Крейл беше самото милосърдие. Той не отрече фактите, но наблегна много на това, че мисис Крейл е била провокирана, и прочие.

— Значи той не е подкрепял версията на защитата за самоубийство? — попита Поаро.

Фог поклати глава.

— Тази версия беше крайно несъстоятелна. Забележете, не казвам, че Диплийч не направи всичко, което беше по силите му. Той пледира превъзходно, описа една доста затрогваща картина на пламенен мъж, с голямо сърце и обичащ удоволствията, ненадейно овладян от страст по едно чудесно младо момиче, измъчван от съвестта си и все пак неспособен да устои. После неговият ужас, отвращението му от начина, по който постъпва със съпругата и детето си, и внезапното му решение да свърши с всичко — почтеният изход. Уверявам ви, пледоарията му беше извънредно прочувствена. Гласът на Диплийч извикваше сълзи в очите на хората. Ние просто виждахме нещастника, разкъсван от страстите си и своята вродена почтеност. Ефектът беше поразителен. Само че когато речта му свърши и трансът премина, човек някак си не можеше да свърже обрисувания митичен герой с Еймиъс Крейл. Всички знаеха прекалено много за него. Той изобщо не беше такъв човек, а и Диплийч не беше успял да се добере до никакъв факт, който да доказва, че е такъв. Бих казал, че Крейл се доближаваше повече до представата ни за човек без елементарна съвест даже. Той беше безжалостен, себичен, весел и щастлив егоист. Ако притежаваше някаква етика, то тя се отнасяше до творчеството му. Сигурен съм, че той не би нарисувал слаба, лоша картина независимо от подбудите. Колкото до останалото, Крейл беше пълнокръвен мъж и обичаше живота, живееше го с жар. Самоубийство? Как ли пък не!

— Може би защитата не е била правилно подбрана?

Фог сви тесните си рамене и каза:

— Какво друго да направят? Да не искате да седнат и да пледират, че в случая няма въобще никакво престъпление, или може би обвинителите да докажат, че има някакво дело срещу обвиняемата? Имаше премного доказателства. Тя бе взела отровата — всъщност призна, че я е откраднала. Имаше средство, мотив, възможност — всичко.

— Някой би могъл да се опита да докаже, че всичко е било изкуствено нагласено.

— Тя призна повечето неща — отвърна Фог рязко. — И във всеки случай това би било твърде много. Искате да кажете, предполагам, че някой друг може да е убиецът и така да е нагласил работата, щото да изглежда, че Каролайн Крейл го е извършила.

— Считате го за съвсем неприемливо?

— Боя се, че да — изрече Фог бавно. — Вие вмъквате неизвестен хикс. Къде да го търсим?

— В един тесен кръг очевидно — отвърна Поаро. — Били са само пет души, нали, които биха могли да имат отношение към убийството?

— Пет? Чакайте да видя. Единият беше онзи нескопосник, който си играеше на варене на билки — опасно хоби, но човекът е мил и обичлив. Чудак, обаче не го виждам като хикс. После момичето — тя би могла да очисти Каролайн, но не и Еймиъс — определено. След това — борсовият агент — най-добрият приятел на Крейл. В криминалните романи често се случва, но не и в живота. Други няма. О, да — по-малката сестра. Тя обаче не може да бъде сериозно заподозряна. С нея стават четири.

— Забравяте гувернантката — каза Поаро.

— Вярно. Бедните гувернантки! Никой никога не ги помни, макар че тази си я спомням все пак: средна възраст, нищо особено на външен вид, но си разбираше от работата. Някой психолог сигурно би казал, че тя е обичала Крейл, чувствувала се е виновна и следователно го е убила — комплексът на старата мома! И това не става — просто не е за вярване. Доколкото мога да си спомня, макар и смътно, тя не беше невротична.

— Било е доста отдавна.

— Петнадесет или шестнадесет години, предполагам. Да, точно така. Не можете да очаквате, че ще си спомня всичко съвсем точно.

— Тъкмо обратното — възпротиви се Поаро. — Помните с поразяваща яснота. Това ме смайва. Вие виждате всичко, нали? Когато говорите, картината е пред очите ви.

— Да, прав сте — промълви Фог. — Наистина виждам… съвсем ясно.

— Много бих искал да зная, приятелю, ако можете да ми кажете, защо.

— Защо ли? — Фог се замисли над въпроса. Слабото му интелигентно лице бе съсредоточено, заинтригувано. — Да, наистина… Защо?

— Какво е това, което виждате така ясно? — попита Поаро. — Свидетелите? Съдебните заседатели? Обвиняемата на подсъдимата скамейка?

— Но разбира се! Ето какво било! — прошепна Фог. — Попаднахте право в целта. Винаги ще помня Каролайн Крейл. Имаше нещо странно, романтично в тази жена. Не зная дали беше наистина красива… Не беше много млада, имаше изморен вид, с тъмни кръгове под очите, но всичко бе съсредоточено в нея — интересът, драмата… И все пак почти през цялото време тя като че ли не беше там, а някъде далече, далече. Присъствуваше само телом — притихнала, вежлива, кротко усмихната, цялата полутонове и полусенки. Въпреки всичко обаче с тези си черти Каролайн Крейл беше много по-жива, отколкото другата — онова момиче с идеалното тяло, с красивото лице и брутална млада сила. Възхищавах се от Елза Гриър, защото тя имаше кураж, можеше да се бори, устоя на мъчителите си и нито веднъж не трепна! Но аз се възхищавах от Каролайн Крейл, защото не се бори, а се оттегли в своя свят на полутонове и полусенки. Никой не можа да я победи, тъй като тя не оказа никаква съпротива.

Фог замълча.

— Сигурен съм в едно нещо само — продължи той, — тя обичаше мъжа, когото бе убила. Обичаше го толкова много, че половината от нея умря заедно с него.

Старши адвокатът мистър Фог замълча и избърса очилата си.

— Боже мой — каза той, — аз май ви наговорих разни врели-некипели! В онези години бях съвсем момче, нали разбирате — просто един амбициозен младок. Такива неща правят впечатление. И все пак сигурен съм, че Каролайн Крейл беше забележителна жена. Никога няма да я забравя. Не, никога няма да я забравя…

III глава Младият адвокат

Джордж Мейхю беше предпазлив и неангажиран. Спомнял си за случая, разбира се, но съвсем не така ясно. Главно баща му се занимавал с него, а той самият по това време бил едва на деветнадесет години.

Да, процесът доста смутил духовете, защото Крейл бил добре известен. Картините му били много хубави… наистина много хубави. Две от тях били в Тейт10. Не че имало някакво значение…

Би ли го извинил мосю Поаро, но той, Джордж Мейхю, не разбирал какво би могло да интересува господина по това дело. О, дъщерята! Така ли? Наистина ли!? Канада? Той винаги смятал, че е Нова Зеландия.

Младият Мейхю уталожи малко безпокойството си и се поотпусна.

Такъв шок в живота на едно момиче. Той дълбоко й съчувствуваше. Наистина по-добре било тя изобщо да не научава тези неща. Каква полза имало да се казват сега?

Тя искала да знае? Да, но какво толкова имало да се знае?

Разбира се, вестникарските репортажи за процеса. Той самият не можел много да каже.

Не, боял се, че нямало никакво съмнение по отношение вината на мисис Крейл. За нея имало известно извинение. Тези художници — трудно се живеело с тях! Както се подразбрало, Крейл винаги се забърквал с разни там жени. А и самата мисис Крейл сигурно е била ревнива, неспособна да приеме фактите. В днешно време тя просто би се развела и би превъзмогнала всичко.

— Чакайте да помисля — добави адвокатът предпазливо. — Ъ-ъ-ъ, лейди Дитишам май че беше момичето в случая.

Поаро отговори, че вероятно е така.

— Вестниците подхващат от време на време тази история. Тя доста често се развежда. Много е богата; както предполагам, го знаете. Преди Дитишам беше омъжена за онзи изследовател… Лейди Дитишам е повече или по-малко известна личност. Сигурно обича скандалността.

— Или може би има нужда да боготвори знаменитости — вметна Поаро.

Тази идея обърка Джордж Мейхю и той я прие колебливо.

— Хм, вероятно… да, предполагам, че би могло и така да е.

Младият адвокат сякаш обмисляше такава една възможност.

— Вашата фирма защитаваше интересите на мисис Крейл дълги години, нали?

Джордж Мейхю поклати глава.

— Тъкмо обратното. Джонатан и Джонатан бяха адвокати на Крейл. При създалите се обстоятелства обаче мистър Джонатан почувствува, че никак няма да е удобно да се яви от името на мисис Крейл, и уреди ние, тоест баща ми да поеме случая. Мисля, че добре ще постъпите, мосю Поаро, ако се срещнете със стария мистър Джонатан. Той се е оттеглил от активна работа — над седемдесетгодишен е, — но познаваше семейство Крейл много добре. Би могъл да ви каже доста повече неща от мене. Всъщност аз лично изобщо нищо не мога да ви кажа. По онова време бях още момче и даже не си спомням дали присъствувах в съдебната зала.

Поаро стана, а Джордж Мейхю, също изправяйки се, добави:

— Може би ще искате да поговорите с нашия чиновник, Едмъндс. Тогава той работеше във фирмата и случаят много го заинтересува.

Едмъндс говореше трудно. В очите му проблясваше присъщата за юриста предпазливост. Той огледа Поаро от всички страни и най-накрая склони да бъде предизвикан към разговор.

— Тъй, тъй, помня го случая Крейл — каза той и добави строго: — Срамна история!

Едмъндс изгледа Поаро хитро, преценяващо.

— Ами че много време има оттогава, за да се ровят пак тези неща.

— Присъдата не винаги слага край на всичко.

Едмъндс поклати бавно четвъртитата си глава.

— Не бих казал, че нямате право.

— Мисис Крейл е оставила дъщеря — продължи Поаро.

— Тъй, тъй, помня, че имаше дете. Изпратиха я в чужбина при роднини, нали?

— Дъщерята твърдо вярва в невинността на майка си — каза Поаро.

Гъстите рунтави вежди на мистър Едмъндс отхвръкнаха нагоре.

— Вярва значи, така ли?

— Има ли нещо, което бихте могли да ми кажете в подкрепа на това твърдение? — попита Поаро.

Чиновникът помисли малко, после бавно поклати глава.

— Не бих могъл с чиста съвест да ви кажа, че има. Възхищавах се от мисис Крейл. Каквото и друго да беше, тя си беше дама! Не като другата — ни повече, ни по-малко уличница. Безсрамница! Долна измет! Точно това беше тя и го показа! А мисис Крейл беше благородна дама.

— Но все пак убийца?

Едмъндс се намръщи и каза с неочаквана жар:

— Ето това и аз се питах ден след ден. Седеше на подсъдимата скамейка толкова спокойна и нежна. „Не мога да повярвам“, казвах си тогава. Но ако добре ме разбирате, мистър Поаро, нямаше друго за вярване. Кониинът не е паднал от небето в чашата на мистър Крейл. Някой го е сложил там. И ако не е била мисис Крейл, кой тогава?

— Това е въпросът — отвърна Поаро. — Кой?

Проницателните живи очи отново се спряха върху лицето на Поаро.

— Значи това е вашата идея? — каза Едмъндс.

— А вие какво мислите?

Настъпи кратко мълчание, после служителят отговори:

— Нямаше нищо, което да даде такава насока на нещата — абсолютно нищо.

— Вие сте присъствували в съдебната зала по време на целия процес, нали?

— Всеки ден.

— И сте слушали свидетелските показания?

— Да.

— Нещо да ви е направило впечатление в тяхното поведение — някаква пресиленост, неискреност?

— Искате да кажете, дали някой не е лъгал? — попита направо Едмъндс. — Дали някой от тях не е имал причина да желае смъртта на мистър Крейл? Ще прощавате, мистър Поаро, но вашата идея понамирисва на мелодрама.

— Помислете поне — подкани го Поаро. Той наблюдаваше умното лице, дълбоките замислени очи.

Бавно, със съжаление Едмъндс поклати глава.

— Тази мис Гриър — каза той — беше много озлобена и… жадна за отмъщение. В приказките си доста прехвърли нормите на приличието, но тя искаше Крейл жив. Мъртъв той не й беше нужен. Тя желаеше да види мисис Крейл обесена, но само защото смъртта й бе отнела любимия. Като тигрица в клетка беше тази мис Гриър! Обаче, както казах вече, тя искаше Крейл жив. Мистър Филип Блейк също беше против мисис Крейл. Гледаше на случая пристрастно и не пропускаше възможност да я уязви. Но бих казал, че бе честен по своему. Той беше най-близкият приятел на мистър Крейл. По-големият брат, мистър Мередит Блейк, беше слаб като свидетел — неясен, колеблив, сякаш никога не бе сигурен в отговорите си. Виждал съм много такива свидетели. Винаги ти се струва, че лъжат, когато всъщност казват истината. Нито един път не се изпусна да каже нещо повече. Адвокатите затова и не го харесаха. Беше такъв един кротък човечец, когото лесно можеш да объркаш. Гувернантката обаче им устоя. Не приказваше излишни неща и отговаряше кратко, по същество. Ако я бяхте чули, не бихте могли да кажете на чия страна е. Много съобразителна и будна жена.

Едмъндс замълча, после каза:

— Не бих се учудил, ако знае повече, отколкото каза.

— И аз не бих се учудил — отвърна Поаро. Той се втренчи в набразденото умно лице на Алфред Едмъндс, но то си остана вежливо, безучастно. Дали това не беше намек, питаше се Поаро…

IV глава Старият адвокат

Мистър Кейлъб Джонатан живееше в Есекс. След една любезна размяна на писма Поаро получи покана за вечеря с преспиване. Старият джентълмен решително беше човек със собствен стил. На фона на младия, но безцветен Джордж Мейхю мистър Джонатан беше като чаша портвайн, собствено производство. Той си имаше свой метод и подход към всяка тема и чак към полунощ, посръбвайки от чашата си ароматно старо бренди, мистър Джонатан наистина се отпусна. Както е прието в Ориента, той оцени жеста на Поаро да не го пришпорва по никакъв начин и сега, когато му бе дошло времето, сам желаеше да разкаже нещо повече за семейство Крейл.

— Нашата фирма, разбира се, е познавала много поколения Крейл. Аз познавах Еймиъс Крейл и неговия баща Ричард Крейл, а помня също и Инък Крейл — дядото. Всички бяха скуайъри и мислеха повече за коне, отколкото за хора. Яздеха добре, обичаха жените и не витаеха много из облаците. На разните там идеи гледаха с недоверие. Жената на Ричард Крейл обаче беше пълна с идеи — повече идеи, отколкото разум. Имаше поетична душа, беше музикална — свиреше, знаете ли, на арфа. Обладаваше крехко здраве, но изглеждаше чудесно, полегнала на дивана си. Беше почитателка на Кингсли и затова кръсти сина си Еймиъс. Отначало бащата се смееше на това име, но после се примири. Еймиъс Крейл има само полза от тази смесена наследственост. Артистичната си жилка получи от болната си майка, а силата и безмилостния егоизъм — от бащата. Всички от фамилията Крейл бяха егоисти. Никога и в никой случай те не виждаха по-далече от собствения си интерес.

Потупвайки облегалката на креслото със своите деликатни пръсти, старецът хвърли проницателен поглед към Поаро.

— Кажете ми, ако греша, мосю Поаро, но мисля, че се интересувате… как да кажа… от характери, така ли е?

— За мен — отвърна Поаро — това е главният интерес във всичките ми случаи.

— Разбирам. Вие се поставяте на мястото на вашия престъпник, тъй да се каже. Колко интересно и увлекателно! Нашата фирма, естествено, никога не е имала опит в криминалната практика. Ние не бихме били компетентни да се явим като защитници на мисис Крейл даже ако добрият тон позволяваше. Адвокатите Мейхю обаче бяха напълно подходяща фирма. Те дадоха делото на Диплийч, но в това не проявиха може би достатъчно съобразителност. Той все пак ни струваше доста пари и, разбира се, беше извънредно драматичен. Това, което не успяха да разберат, беше, че Каролайн Крейл никога нямаше да се държи така, както искаше Диплийч. Тя не беше драматична по природа.

— Каква беше тя? — запита Поаро. — Това е главното, което се опитвам да науча.

— Да, да… естествено. Как е стигнала дотам, че да извърши убийство? Този е всъщност съдбоносният въпрос. Познавах я, преди да се омъжи. Казваше се Каролайн Сполдинг тогава — неспокойно, мрачно създание. Беше много жизнена. Майка й остана вдовица в младите си години, а Каролайн беше много привързана към нея. После майката се омъжи повторно и се роди друго дете. Да, да, много тъжно, много болезнено. Тези млади, пламенни, юношески ревности.

— Тя беше ли ревнива?

— Страстно ревнива. Имаше един нещастен инцидент. Бедното дете как горчиво се обвиняваше след това. Но вие знаете, мосю Поаро, че тези неща се случват: нарича се невъзможност да се спреш. Зрелите хора притежават способността да се владеят.

— Какво се е случило? — попита Поаро.

— Каролайн ударила детето, тоест бебето. Хвърлила по него преспапието. Малкото загубило зрението на едното си око и било обезобразено завинаги.

Мистър Джонатан въздъхна и каза:

— Можете да си представите какъв ефект би имал такъв един въпрос по време на процеса.

Той поклати глава.

— Създаде се впечатление, че Каролайн Крейл е жена с необуздан нрав. Това не беше вярно. Не, не беше вярно.

Мистър Джонатан замълча, а след това отново продължи:

— Каролайн Сполдинг идваше често на гости в Олдърбъри, яздеше добре и с голямо желание. Ричард Крейл я обичаше. Тя прислужваше на мисис Крейл, беше сръчна и нежна. Мисис Крейл също я харесваше. Момичето не беше щастливо у дома си, но бе щастливо в Олдърбъри. Даяна Крейл, сестрата на Еймиъс, и Каролайн бяха приятелки. Филип и Мередит Блейк, момчета от съседното имение, също често посещаваха Олдърбъри. Филип беше противно зверче, непрекъснато заето с мисълта за печелене на пари. Трябва да призная, че винаги ми е бил неприятен. Чувам обаче, че доста му провървяло и се ползува с името на верен приятел. Мередит бе това, което моите съвременници биха нарекли женски Пейо. Обичаше ботаниката и пеперудите, наблюдаваше птиците и техните гнезда — наричат го естествена история в наши дни. Ах, боже мой, всичките тези младежи донесоха разочарования на родителите си. Нито един не стана като прадедите си — да ходи на лов, да стреля, да лови риба. Мередит предпочиташе да наблюдава птиците и животните, вместо да ги стреля и лови. Филип определено предпочете града пред селото и се залови с печелене на пари. Даяна се омъжи за човек, който изобщо нямаше благородна кръв — беше временно офицер през войната. А Еймиъс — силният, красивият, мъжествен Еймиъс, процъфтя като художник… художник, моля ви се! Мисля, че този шок Ричард Крейл не можа да преживее… След известно време Еймиъс се ожени за Каролайн Сполдинг. Между тях винаги имаше разправии, но много се обичаха. Подлудяваха се един друг и продължаваха да се обичат. Ала Еймиъс си беше типичен Крейл — безмилостен егоист. Обичаше Каролайн, но нито веднъж не се съобрази с нея. Правеше каквото си ще. Считам, че той я обичаше повече от всеки друг, колкото изобщо бе в състояние да обича, но Каролайн оставаше на заден план заради изкуството му. Рисуването беше на първо място и бих казал, че в нито един момент то не отстъпи мястото си на тази жена. Крейл имаше авантюри с жени — те го стимулираха, — но ги зарязваше напълно веднага щом им се наситеше. Той не беше сантиментален, нито романтичен, нито пък много чувствителен. Единствената жена, която все пак го интересуваше, беше неговата собствена съпруга. И тъй като тя знаеше това, успяваше да преглътне доста неща. Еймиъс беше много добър художник, както знаете, а Каролайн разбираше това и го уважаваше. Той изчезваше по време на своите любовни авантюри и пак се връщаше, обикновено с някоя картина за компенсация… Можеше да продължи така до безкрай, ако не беше се появила Елза Гриър. Елза Гриър…

Мистър Джонатан поклати глава.

— Какво за Елза Гриър? — попита Поаро.

Старият джентълмен каза неочаквано:

— Бедното дете… бедното дете.

— Значи такова е вашето отношение към нея? — вметна Поаро.

— Може би е така, защото съм стар, мосю Поаро, но мисля, че има нещо в беззащитността на младите, което ме трогва до сълзи. Младостта е толкова уязвима, толкова безмилостна, толкова сигурна. Толкова щедра и толкова себична.

Мистър Джонатан стана и отиде до библиотеката, извади оттам някакъв том, отвори го, прелисти страниците и накрая прочете на глас:

— Ето я любовта, ръка за ръка с младостта, говореща с думите на Жулиета. Няма резервираност, няма задръжки, няма я така наречената моминска скромност. Това е куражът, неотстъпчивостта, безмилостната сила на младите. Шекспир е познавал младостта. Жулиета избира Ромео, Дездемона иска своя Отело. Младостта няма съмнения, няма страх, няма гордост.

— Значи според вас — каза замислено Поаро — Елза Гриър е говорела с езика на Жулиета?

— Да. Тя беше разглезено от богатството си дете — млада, прелестна, богата. Бе намерила своя партньор и си го искаше — не някой млад Ромео, а женен художник на средна възраст. Елза Гриър не познаваше закон, който да я спре, тя познаваше само закона на своето съвремие: „Вземи, каквото искаш, защото веднъж се живее“.

Джонатан въздъхна, облегна се назад и отново потупа облегалката на креслото си.

— Една хищна Жулиета — млада, непознаваща съчувствието, но ужасно ранима, залагаща безразсъдно всичко само на една карта. И вероятно е щяла да спечели… но тогава в последния момент идва смъртта и живата, пламенна, радостна Елза също умира. Остава само една жадна за отмъщение, студена и сурова жена, мразеща с цялата си душа онази, чиято ръка е извършила престъплението… Ох, господи! — Гласът на стария джентълмен се промени. — Моля да ме извините за това мелодраматично отклонение. Да, една брутална млада жена с брутални възгледи за живота… не особено интересна персона, струва ми се. Розово-бяла младост, страстна и бледа и тъй нататък. Махнете това и какво остава? Някаква си посредствена госпожица, търсеща друг герой в цял ръст, за да го постави върху опразнения пиедестал.

— Ако Еймиъс Крейл не беше известен художник… — каза Поаро.

Мистър Джонатан веднага се съгласи.

— Именно… точно така — отвърна той. — Схващате отлично идеята ми. Елзите на този свят обичат само герои. Мъжът трябва да е направил нещо, трябва да е някой… А пък Каролайн Крейл… тя можеше да открие достойнства и в банков чиновник, и в застрахователен агент. Тя обичаше Еймиъс Крейл, мъжа, а не художника. Каролайн Крейл не беше груба, но Елза Гриър беше. Тя обаче беше млада, красива и безкрайно трогателна за мене.

Същата вечер Еркюл Поаро си легна, обладан от най-различни мисли. Въпросът за човешката личност силно го вълнуваше. За Едмъндс, чиновника, Елза Гриър беше уличница, ни повече ни по-малко. За стария мистър Джонатан тя беше вечната Жулиета. А Каролайн Крейл? Нея всеки я виждаше различно. Диплийч я презираше заради неумението й да се бори и затова, че беше дезертирала. За младия Фог тя бе символ на романтичното. Едмъндс я виждаше просто като дама, а Джонатан я бе нарекъл неспокойно, мрачно създание. Как би я видял той, Еркюл Поаро? Той чувствуваше, че от отговора на този въпрос зависеше успехът на неговото разследване. Дотук нито един от хората, с които се беше срещнал, не се бе усъмнил, че каквито и други качества да имаше, Каролайн Крейл беше извършила убийство.

V глава Полицейският началник

Бившият полицейски началник Хейл дръпна от лулата си и каза замислено:

— Странна идея имате, мосю Поаро.

— Да, вероятно е малко необикновена — съгласи се Поаро.

— Толкова време мина оттогава, видите ли — каза Хейл.

Поаро предвиждаше, че точно тази фраза мъничко ще му досади, и затова каза меко:

— Това прави нещата по-трудни, разбира се.

— Да се ровите в миналото… — размишляваше другият. — Поне да имаше някаква цел…

— Цел има.

— Каква е тя?

— Удовлетворението от разкриването на истината сама за себе си. Аз винаги го изпитвам. А не трябва да забравяте и младата дама.

Хейл кимна.

— Да, нея мога да я разбера, но, извинете ме, мосю Поаро, вие сте човек с въображение. Бихте могли да измислите някаква история.

— Не познавате младата дама — отвърна Поаро.

— О, хайде, хайде… човек с вашия опит!

Лицето на Поаро се издължи.

— Може и да съм изтънчен и обигран лъжец, mon cher12 — поне вие, струва ми се, мислите така, — но не такава е представата ми за етично поведение. Аз си имам свои норми.

— Извинете, мосю Поаро, не исках да ви обидя, но всичко това би било в името на една благородна кауза, така да се каже…

— Виж ти! Нима?

— Много е тежко — каза Хейл бавно — за едно щастливо, невинно момиче, на което му предстои женитба, да научи, че майка й е извършила убийство. Ако бях на ваше място, щях да й кажа, че в края на краищата е било самоубийство. Кажете й, че случаят е бил преиначен от Диплийч и че вие ни най-малко не се съмнявате, че Крейл сам се е отровил.

— Но аз много се съмнявам! Не вярвам и за миг, че сам се е отровил. Вие лично смятате ли, че може да има такава, макар и теоретична, възможност?

Хейл бавно поклати глава.

— Ето, виждате ли! Не, на мене ми трябва истината, а не някаква хитрина… или не особено хитра… лъжа.

Хейл се извърна и изгледа Поаро. Четвъртитото зачервено лице на бившия полицейски началник стана още по-червено и даже сякаш малко по-четвъртито.

— Вие говорите за истината — каза той. — Искам да бъда ясен: в случая Крейл ние считаме, че сме разкрили истината.

— Това твърдение, произнесено от вас, означава много. Познавам ви и зная, че сте честен и способен човек. Сега кажете ми следното: появявало ли се е у вас в даден момент някакво съмнение по отношение вината на мисис Крейл?

Отговорът дойде незабавно.

— Абсолютно никакво, мосю Поаро. Обстоятелствата сочеха право към нея и всеки факт, който открихме, потвърди това становище.

— Можете ли да ми дадете в общи линии какви бяха уликите срещу нея?

— Мога. Когато получих писмото ви, прегледах още веднъж случая — Хейл отвори малък бележник. — Записал съм всички по-очевидни неща.

— Благодаря ви, приятелю, целият съм слух.

Хейл прочисти гърлото си. Леко служебна интонация се прокрадна в гласа му.

— В 2,45 часа следобед на 18 септември д-р Ендрю Фосет позвънил по телефона на инспектор Конуей. Д-р Фосет казал, че мистър Еймиъс Крейл от Олдърбъри е починал внезапно и че поради обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, и изявление, направено пред него от някой си мистър Блейк, гост, отседнал в къщата, той решил, че случаят е за полицията… Инспектор Конуей, придружен от един сержант и съдебния лекар, пристигнал в Олдърбъри незабавно. Д-р Фосет бил там и го завел до мястото, където било тялото на мистър Крейл, непипано до този момент… Преди това мистър Крейл рисувал в малка градина, оградена от всички страни с назъбена стена, известна под името батарейна градина поради факта, че имала изглед към морето и някакво малко оръдие, поставено върху един от зъберите. Намирала се на четири минути път от къщата. Мистър Крейл не се прибрал за обяд, тъй като искал да хване играта на светлината върху камъка, а по-късно този ефект от слънчевите лъчи щял да се загуби. Следователно той останал сам в батарейната градина, рисувайки. Установило се, че това не било нещо необичайно. Мистър Крейл не обръщал внимание на часовете за хранене. Понякога му изпращали долу сандвич, но в повечето случаи предпочитал да не го безпокоят. Последните хора, които го видели жив, били мис Елза Гриър, отседнала в къщата, и мистър Мередит Блейк, близък съсед. Тези двамата се изкачили заедно до къщата и после отишли с другите да обядват. След обяда на терасата било поднесено кафе. Мисис Крейл изпила кафето си и тогава заявила, че ще слезе долу, за да види докъде е стигнал Еймиъс. Мис Сесилия Уилямс, гувернантката, станала и я придружила. Тя търсела някакъв пуловер, принадлежащ на ученичката й Анджела Уорън, сестра на мисис Крейл. Анджела Уорън била оставила някъде пуловера и считала, че може да е забравен долу на брега. Двете жени тръгнали заедно. Пътят надолу минавал през някаква горичка и стигал до една врата, през която се влизало в батарейната градина. На това място можело или да се влезе в градината, или да се продължи надолу по същия път до брега. Мис Уилямс продължила надолу, а мисис Крейл влязла в батарейната градина. Почти веднага обаче мисис Крейл изпищяла и мис Уилямс бързо се върнала при нея. Мистър Крейл, облегнат на някакъв стол, бил мъртъв. По настоятелната молба на мисис Крейл мис Уилямс излязла от батарейната градина и забързала нагоре към къщата, за да телефонира за лекар. По пътя обаче срещнала мистър Мередит Блейк и предала на него поръчката си, а тя самата се върнала при мисис Крейл, в случай че последната има нужда от помощ. Д-р Фосет пристигнал на местопроизшествието четвърт час по-късно. Той веднага видял, че мистър Крейл е умрял известно време преди това, и поставил вероятния час на смъртта някъде между 13,00 и 14,00 часа. По нищо не можело да се разбере какво е предизвикало смъртта. Нямало следи от рани и положението на тялото било напълно естествено. Въпреки това д-р Фосет, който добре познавал здравословното състояние на мистър Крейл и знаел с положителност, че не е имал никаква болест или слабост, бил склонен да мисли работата за много сериозна. Точно тогава мистър Филип Блейк направил известно изявление пред д-р Фосет…

Хейл замълча, въздъхна дълбоко и премина към част втора.

— Впоследствие мистър Блейк повторил това изявление пред инспектор Конуей. То имало следния смисъл: същата сутрин мистър Мередит Блейк, живеещ в Хендкрос Менър на миля и половина път, се обадил на брат си, мистър Филип Блейк. Мистър Мередит Блейк бил любител химик или може би по-точно — билкар. Въпросната сутрин, когато влязъл в лабораторията си, мистър Мередит Блейк се стреснал, щом забелязал, че шишето, съдържащо отвара от бучиниш, което било пълно предния ден, сега било почти празно. Обезпокоен и разтревожен от този факт, той се обадил на брат си за съвет. Мистър Филип Блейк накарал брат си да дойде веднага в Олдърбъри, за да обсъдят случилото се. Сам мистър Филип Блейк излязъл и повървял малко, за да пресрещне брат си, и след това двамата заедно се върнали в къщата. Те не могли да стигнат до никакво решение за това, какво трябва да правят, и оставили въпроса за след обяда… В резултат на по-нататъшни разследвания инспектор Конуей установил следните факти: предишния следобед пет души от Олдърбъри отишли в Хендкрос Менър на чай — мистър и мисис Крейл, мис Анджела Уорън, мис Елза Гриър и мистър Филип Блейк. По време на чая мистър Мередит Блейк им изнесъл една доста подробна беседа относно своето хоби, след това всички отишли в малката му лаборатория и той ги развел из нея, като по време на обиколката споменал някои специални лекарства. Между тях бил и кониинът — активна съставна част на бучиниша. Мистър Мередит Блейк обяснил неговите свойства, оплакал се, че вече го няма във Фармакопеята, и се самоизтъкнал със своите познания, като казал, че малки дози от лекарството помагат много при коклюш и астма. По-късно споменал и за смъртоносните му свойства, прочитайки всъщност на гостите си пасаж от гръцки автор, описващ тези ефекти.

Полицейският началник Хейл замълча, напълни отново лулата си и премина към част трета.

— Полковник Фрер, главен началник на полицията в града, постави изцяло случая в мои ръце. Резултатът от аутопсията отхвърли всякакво съмнение за причината за смъртта. Кониинът, доколкото разбирам, не оставя видими следи у починалия, но лекарите знаеха какво да търсят и доста голямо количество от веществото беше открито. Д-р Фосет считаше, че отровата е била дадена два или три часа преди смъртта. На масата пред мистър Крейл имало полупразна чаша и бирена бутилка. Остатъците в тях бяха анализирани — в бутилката нямаше кониин, но в чашата имаше. Направих запитвания и научих следното: в малката беседка в батарейната градина винаги имало бира и чаши, в случай че мистър Крейл ожаднее, но въпреки това същата тази сутрин мисис Крейл донесла от къщата току-що изстудена бутилка бира. Мистър Крейл бил зает с рисуването си, а мис Гриър му позирала, седнала на оградата… Мисис Крейл отворила бутилката, наляла от нея в чашата и я сложила в ръката на съпруга си, докато той стоял пред статива. Мистър Крейл глътнал бирата на един дъх — такъв му бил навикът, както разбирам, — после направил гримаса, оставил чашата на масата и казал: „Всичко има отвратителен вкус днес!“ Мис Гриър се засмяла на това и казала: „Черният ти дроб!“ Мистър Крейл отвърнал: „Добре поне, че беше студена“.

Хейл прекъсна разказа си.

— В колко часа е станало това? — попита Поаро.

— Около единадесет и четвърт. Мистър Крейл продължил да рисува. По думите на мис Гриър той по-късно се оплакал от схващане на крайниците и измърморил, че сигурно е хванал ревматизъм. Мистър Крейл обаче бил човек, който мразел да бъде болен от каквото и да било, и несъмнено се опитвал да скрие, че му е зле — ядовитата подкана да го оставят на мира и да отидат да обядват, било нещо, бих казал, обичайно за него.

Поаро кимна, а Хейл каза:

— И така, Крейл бил оставен сам в батарейната градина. Без съмнение той се свлякъл на стола и се отпуснал веднага щом всички си отишли. След малко настъпила парализа на мускулите, а наблизо нямало никой да му помогне и тогава дошла смъртта.

Поаро отново кимна, а Хейл продължи:

— Хм, аз постъпих по обичайния начин — не беше много трудно да се доберем до фактите. Предния ден между мисис Крейл и мис Гриър избухнал скандал. Последната доста нахално взела да обяснява как щяла да промени мебелировката. „Когато аз започна да живея тук“ — казала тя. Мисис Крейл я прекъснала с думите: „Какво имаш предвид с това: «когато аз започна да живея тук?»“ Мис Гриър отговорила: „Не се преструвай, че не разбираш какво искам да кажа, Каролайн, ти си също като щрауса, който си заравя главата в пясъка. Много добре знаеш, че Еймиъс и аз се обичаме и ще се оженим.“ „Не зная нищо подобно“ — отвърнала мисис Крейл. Тогава мис Гриър казала: „Е, сега вече знаеш“, при което, изглежда, мисис Крейл се обърнала към съпруга си — той тъкмо влизал в стаята — и попитала: „Вярно ли е, Еймиъс, че ти ще се жениш за Елза?“

— Какво е отговорил мистър Крейл на това? — попита заинтересуван Поаро.

— Той очевидно се нахвърлил върху мис Гриър и й изкрещял: „Какво, по дяволите, те накара да изтърсиш това? Нямаш ли малко разум в главата поне, за да си държиш езика зад зъбите?“ Мис Гриър отговорила: „Мисля, че Каролайн трябва да знае истината“. Мисис Крейл отново попитала съпруга си: „Вярно ли е, Еймиъс?“ Той, изглежда, не смеел да я погледне, извърнал лице встрани и измърморил нещо, а тя казала: „Говори ясно. Аз трябва да зная.“ Тогава мистър Крейл отвърнал: „О, вярно е, общо взето, но… не желая да разискваме това сега“. Той се втурнал навън възбудено, а мис Гриър казала: „Виждаш ли?“, и продължила с това, че нямало смисъл мисис Крейл да се държи като кучето, което хем не иска кокала, хем не го дава на другите. Всички те трябвало да постъпят като разумни хора. Тя лично се надявала Каролайн и Еймиъс да останат винаги добри приятели.

— А какво е казала мисис Крейл на това? — попита Поаро с любопитство.

— По думите на свидетелите тя се изсмяла и отвърнала: „Само през трупа ми, Елза“, тръгнала към вратата, а мис Гриър извикала след нея: „Какво искаш да кажеш?“ Мисис Крейл се обърнала и отговорила: „Ще убия Еймиъс, преди да го получиш ти“.

Хейл замълча за миг.

— Доста изобличаващо, а?

— Да — Поаро сякаш обмисляше нещо. — Наблизо имало ли е някой, който да чуе тази разправия?

— Мис Уилямс и Филип Блейк са били в стаята… Много конфузно положение.

— Техните описания за скандала съвпадат ли?

— Почти се покриват. Никога няма да намериш двама свидетели да си спомнят нещо по един и същ начин. Вие знаете това така добре, както и аз.

Поаро кимна и каза замислено:

— Да, интересно ще бъде да се види… — той не довърши изречението, а Хейл продължи:

— Започнах претърсване на къщата. В спалнята на мисис Крейл в едно чекмедже намерих малко шише, скрито под някакви дебели чорапи. На шишето имаше етикет с надпис „Жасминова есенция“ и беше празно. Изследвах го за пръстови отпечатъци — имаше само отпечатъци от пръстите на мисис Крейл. При анализа на остатъците в шишето бяха открити следи от жасминова есенция и силен разтвор на кониинов хидробромид… Аз обърнах внимание на мисис Крейл и й посочих шишето. Тя веднага отговори, че напоследък се чувствувала много нещастна. След като чула описанието на мистър Мередит Блейк за лекарството, Каролайн Крейл се върнала тайно в лабораторията — преди това изпразнила шишето с жасминова есенция, което се намирало в чантата й — и го напълнила с кониинов разтвор. Попитах я защо е направила това, а тя отвърна: „За някои неща не ми се иска да говоря повече, отколкото е необходимо, но ми беше нанесен тежък удар. Моят съпруг заяви, че смята да ме остави заради друга жена. Ако това е вярно, то аз не желая повече да живея. Затова взех кониина.“

Хейл прекъсна разказа си.

— Все пак… твърде правдоподобно е — каза Поаро.

— Може би, мосю Поаро, но не съвпада с това, което другите са чули. Освен това на следната сутрин избухнал още един скандал. Мистър Филип Блейк чул една част от него, мис Гриър чула друга част. Скандалът бил между мистър и мисис Крейл. Мистър Блейк бил в антрето и чул съвсем малко, а мис Гриър седяла отвън до отворения прозорец на библиотеката и чула по-голямата част.

— И какво са чули те?

— Мистър Блейк чул мисис Крейл да казва: „Ти и твоите жени! Иде ми да те убия! Някой ден наистина ще те убия.“

— И не е споменала за самоубийство?

— Именно. Въобще нищо. Нито дума от рода на: „Ако направиш това, аз ще се самоубия.“ Мис Гриър дала почти същите показания. Според думите й мистър Крейл казал: „Наистина, Каролайн, опитай се да бъдеш разумна. Аз държа на тебе и винаги съм ти желал доброто — на тебе и детето, но ще се оженя за Елза. Ние се споразумяхме всеки от нас да бъде свободен.“ На това мисис Крейл отговорила: „Много добре! Да не кажеш, че не съм те предупредила?“ „Какво имаш предвид?“ — попитал той, а тя отвърнала: „Обичам те и нямам намерение да те загубвам. По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче.“

Поаро направи леко движение с ръка.

— Струва ми се — измърмори той, — че мис Гриър е била учудващо неразумна да повдигне този въпрос. Мисис Крейл просто е можела да откаже да даде развод на мъжа си.13

— Ние притежаваме известни улики, които обясняват това обстоятелство — отвърна Хейл. — Мисис Крейл, изглежда, е споделяла до известна степен с мистър Мередит Блейк, стар и верен приятел. Той бил много нажален и успял да поговори с мистър Крейл за случилото се. Това значи е станало предния следобед. Мистър Блейк започнал тактично да увещава приятеля си. Казал също, че ще бъде крайно опечален, ако бракът между мистър и мисис Крейл се разпадне катастрофално. Наблегнал и на това, че мис Гриър е много млада и че съвсем не е шега работа да влачиш едно младо момиче по съдилищата, докато се развеждаш. В отговор мистър Крейл се ухилил — доста закоравял грубиян трябва да е бил — и казал: „На Елза и през ум не й минава такова нещо. Тя никъде няма да се появява. Ще уредим нещата по обикновения начин.“

— Следователно толкова по-неблагоразумно е било избухването на Елза и откриването на тайната — отбеляза Поаро.

— О, знаете какви са жените! — възкликна Хейл. — Все гледат да се хванат гуша за гуша. Във всеки случай положението е било доста сериозно. Не мога да разбера как мистър Крейл е допуснал всичко това. По думите на мистър Мередит Блейк той искал да завърши картината си. Можете ли да проумеете това?

— Да, приятелю, мога, струва ми се.

— А аз не. Човекът просто си е търсел белята.

— Вероятно Крейл много се е ядосал на младата си приятелка за това, че така се е разприказвала.

— Ядосал се е, разбира се. И Мередит Блейк каза същото. Но ако е трябвало да завърши картината, не виждам защо не е направил снимки, за да рисува по тях. Един мой познат рисува акварелни пейзажи… той работи по снимки.

— Не, Крейл художникът ми е ясен. Трябва да разберете, драги мой, че в онзи момент единственото нещо, което вероятно го е интересувало, е била картината му. Колкото и да е искал да се ожени за Елза, картината е била на първо място. Ето защо той се е надявал гостуването на мис Гриър да мине без усложнения. Момичето обаче е виждало нещата иначе. При жените любовта винаги е на първо място.

— Да не мислите, че не зная? — отвърна разгорещено бившият полицейски началник.

— Мъжете — продължи Поаро, — и особено художниците, са съвсем различни.

— Изкуство! — каза презрително Хейл. — Не ми приказвайте за изкуство. Никога не съм го разбирал и никога няма да го разбера. Да бяхте видели картината на Крейл! Една такава разкривена: момичето изглеждаше, сякаш го боли зъб, а зъберите на стената — все едно че ги е рисувал кривоглед. Като цяло беше неприятна за гледане. Дълго не можах да я забравя, даже я сънувах. Нещо повече — тя дори повлия на зрението ми. Започнах да виждам зъбери, стени и неща, като че ли са нарисувани. Да, и жени също!

Поаро се усмихна.

— Без да разбирате — каза той, — вие току-що поднесохте почитанията си на великия художник Крейл.

— Глупости! Защо да не може да се нарисува нещо приятно и весело за гледане? Защо е целият този труд да се търси уродливото?

— Някои от нас, mon cher, виждат красотата на странни места.

— Момичето беше хубаво: да, много грим и почти никакви дрехи. Неприлично е момичетата да се разхождат така. Освен това, забележете, беше преди шестнадесет години. Днес никой няма да обърне внимание, но тогава… хм, шокира ме. Панталон и една от тези тъмни ризи с разкопчано деколте… ама нищо друго, бих казал!

— Вие, изглежда, много добре помните тези подробности — измърмори хитричко Поаро.

Полицейският началник Хейл се изчерви.

— Аз просто ви предавам впечатленията си — каза той строго.

— Разбира се, разбира се — каза Поаро утешително и продължи: — Значи излиза, че главните свидетели против мисис Крейл са били Филип Блейк и Елза Гриър?

— Да. И двамата бяха много злостни. Адвокатите по обвинението обаче призоваха и гувернантката. Това, което тя каза, има много повече тежест, отколкото показанията на другите двама. Мис Уилямс бе изцяло на страната на мисис Крейл. В огъня би влязла заради нея. Но инак беше честна жена и даде показанията си точно, без да се опитва да омаловажава фактите.

— А Мередит Блейк?

— Той беше много разстроен от цялата история, горкият човечец! Че как няма да е разстроен? Хвърли вината върху себе си — заради отварите от билки. Следователят също го обвини — кониинът и отровните соли попадат в Каталог I от Закона за отровните вещества. Мередит Блейк беше доста въздържан при даването на показанията си — като приятел на двете страни, този случай бе много тежък удар за него. Освен това той е провинциален благородник, а такива като него бягат от лошата слава и публичността като дявол от тамян.

— Малката сестра на мисис Крейл не даде ли показания?

— Не, не беше необходимо. Тя не е била там, когато мисис Крейл е заплашвала съпруга си, и не би могла да ни каже нищо повече от другите. Тя е видяла мисис Крейл да отива до хладилника, да изважда оттам изстудената бира и адвокатите по защитата, естествено, биха могли да призоват и нея, за да каже, че мисис Крейл веднага е занесла бирата долу, без да сипва нищо в кея. Това обаче би било безсмислено, тъй като ние никога не сме твърдели, че е имало кониин в бутилката.

— А как мисис Крейл е успяла да сложи отровата в чашата, след като онези двамата са гледали?

— Ами, преди всичко те не са гледали нея. Мистър Крейл рисувал, тоест гледал платното и позиращата. Мис Гриър седяла почти с гръб към мястото, където стояла мисис Крейл, а погледът й бил насочен някъде над рамото на мистър Крейл.

Поаро кимна.

— Както казах, никой от тях не е гледал към мисис Крейл. Тя е държала отровата в една от тези пипети, с които се пълнят автоматични писалки. Намерихме пипетата, счупена на парчета, нагоре по пътя за къщата.

— Вие за всичко имате отговор — измърмори Поаро.

— Е, хайде, хайде, мосю Поаро! Оставете предразсъдъците! Тя е заплашвала, че ще го убие, тя е взела отровата от лабораторията, празното шише е намерено в нейната стая и никой друг не го е пипал освен нея. Тя нарочно му занася долу изстудената бира… странно нещо, като се има предвид, че не са били в добри отношения…

— Много любопитно. Аз вече си го отбелязах.

— Да, това малко я е издало. Защо изведнъж е станала толкова любезна? Мистър Крейл се оплакал от вкуса на бирата, а кониинът има отвратителен вкус. Съпругата нагласява нещата така, че тя да открие трупа. Другата жена изпраща до телефона. Защо? За да изтрие бутилката и чашата и да притисне неговите пръсти в тях. След това вече е можела да се обади и да каже, че мистър Крейл е почувствувал разкаяние и се е самоубил. Правдоподобна история.

— Но определено не много добре измислена.

— Не. Ако питате мене, тя изобщо не си е дала труд да помисли. Цялата е била пропита от омраза и ревност. Мислела е само как да го очисти. А после, когато всичко е свършило и го е видяла мъртъв… хм, тогава изведнъж е дошла на себе си, бих казал, и е разбрала, че извършеното от нея е убийство и че за убийство пращат на бесилката. Тя отчаяно се е втурнала към единственото нещо, за което се е сетила — самоубийство.

— Това, което казвате, е логично, да. Могла е така да разсъждава.

— Хем е предумишлено убийство, хем не е — отвърна Хейл. — Знаете ли, не ми се вярва да го е обмисляла в действителност. Просто го е извършила слепешката.

— Интересно… — измърмори Поаро.

Хейл го изгледа с любопитство и каза:

— Убедих ли ви, мосю Поаро, че случаят е съвсем ясен?

— Почти. Не съвсем. Има едно-две странни обстоятелства!…

— Можете ли да предложите някакво друго разрешение, което да е достатъчно състоятелно?

— Какви са били действията на другите същата тази сутрин? — попита Поаро.

— Проучили сме ги, уверявам ви. Проверихме всички, но никой нямаше сигурно алиби: невъзможно е, тъй като става въпрос за отрова. Нищо не може да попречи на предполагаемия убиец да сложи малко отрова в капсула, да я даде на жертвата предния ден, като каже, че е специално лекарство за стомах и че трябва да се вземе преди обяд, а след това да замине за другия край на Англия.

— Но вие считате, че в този случай не е имало такова нещо?

— Мистър Крейл не страдаше от стомах и във всеки случай не виждам как би могло да се случи. Вярно, мистър Мередит Блейк е имал наклонност да препоръчва своите отвари като универсално лекарство, но не мога да си представя, че мистър Крейл ги е опитвал. Ако го бе сторил, той вероятно би казал и би се шегувал по този повод. Освен това защо му е на мистър Мередит Блейк да убива мистър Крейл? По всичко личи, че двамата добре са се разбирали. Другите — също: мистър Филип Блейк е бил най-добрият му приятел, мис Гриър е била влюбена в него, мис Уилямс, предполагам, е изразявала доста явно неодобрението си към него, но моралното несъгласие не води до убийство. Малката мис Уорън, вярвам, е имала чести препирни с него — била е в трудна възраст, канели се да я пратят в училище, — но мистър Крейл я обичал, а и тя — него. Всички в къщата се отнасяли към нея, знаете, с особена нежност и разбиране. Може би сте чули защо: получила тежка травма като дете. Мисис Крейл я ударила в пристъп на маниакален гняв, а това показва, нали, че е била твърде избухлива. Да се нахвърли на дете и да го осакати за цял живот!

— Това би могло да означава — каза замислено Поаро, — че Анджела Уорън напълно основателно е имала зъб на Каролайн Крейл.

— Може би, но не и на Еймиъс Крейл. Във всеки случай мисис Крейл е била много привързана към малката си сестра, взела я при себе си, когато родителите й починали, както казах, отнасяла се към нея с особена топлота и по хорските думи ужасно я разглезила. Момичето явно е обичало мисис Крейл, но не го допуснали до съда. Пазели го грижливо от всичко това, доколкото било възможно — мисис Крейл е настоявала, предполагам. Мис Уорън била много разстроена и жадувала да я заведат да види сестра си в затвора. Каролайн Крейл не се съгласила. Тя казала, че подобно нещо би могло да осакати представите на едно момиче завинаги, и уредила сестра й да замине да учи в чужбина. Мис Уорън се оказа доста известна жена: пътува до най-отдалечени места, изнася лекции в Кралския географски факултет и тям подобни.

— И никой не си е спомнил за нея по време на процеса?

— Ами, първо, името е различно. Даже моминските им имена не бяха еднакви. Имали са една и съща майка, но различни бащи. Фамилното име на мисис Крейл е било Сполдинг.

— А тази мис Уилямс, тя на детето ли е била гувернантка или на Анджела Уорън?

— На Анджела. За детето имаше бавачка, но то сигурно всеки ден е вземало по някой урок от мис Уилямс.

— Къде е било детето по време на убийството?

— Била е с бавачката на гости при баба си, някоя си лейди Тресилиън — вдовица, загубила и двете си дъщери. Тя била много привързана към детето.

Поаро кимна.

— Разбирам.

Хейл продължи:

— Що се отнася до действията на другите хора в деня на убийството, то аз мога да ви ги кажа: след закуска мис Гриър седнала на терасата, близо до прозореца на библиотеката. Там, както казах, тя чула караницата между Крейл и жена му. После придружила Крейл до батарейната градина и му позирала до обед с малки прекъсвания за почивка… Филип Блейк останал в къщата след закуска и дочул част от разправията. Когато Крейл и мис Гриър излезли, той започнал да чете вестника си, докато брат му не позвънил по телефона, след което слязъл до брега, за да го посрещне. Двамата се изкачили обратно, като минали край батарейната градина. Мис Гриър тъкмо била отишла до къщата, за да си вземе пуловера, защото й било хладно, а мисис Крейл била при съпруга си и разисквала приготовленията във връзка със заминаването на Анджела за училище.

— Ах, дружеска беседа.

— Ъ-ъ-ъ; не. Не е била дружеска. Той страхотно й се развикал, доколкото разбирам — ядосал се, че го безпокоят с домашни проблеми. Мисис Крейл, предполагам, е искала да постави нещата в ред в случай на раздяла.

Поаро кимна, а Хейл отново подхвана разказа си:

— Двамата братя разменили по някоя и друга дума с Еймиъс Крейл. В този момент мис Гриър се върнала, заела отново мястото си, а Крейл хванал четката си с явното намерение да се отърве от двамата братя. Те схванали намека и тръгнали нагоре към къщата. Между другото точно когато били при батарейната градина, те чули Еймиъс Крейл да се оплаква, че всичката бира долу била топла и жена му обещала да му донесе студена.

— Аха!

— Именно — аха! Разтапяла се от любезности към него. Двамата братя пристигнали в къщата и седнали отвън на терасата. Мисис Крейл и Анджела Уорън им изнесли бира. По-късно Анджела тръгнала надолу към брега да се изкъпе, а Филип Блейк я придружил. Мередит Блейк също тръгнал надолу към една поляна, на която имало пейка — точно над батарейната градина. Оттам той виждал как мис Гриър позира, седнала върху оградата, и чувал гласа й и този на Крейл, докато разговаряли. Мередит Блейк седял там и размишлявал върху изчезналия кониин. Все още бил много разтревожен и не знаел какво точно да направи. Елза Гриър го видяла и му махнала с ръка. Когато звънецът за обяд иззвънял, той слязъл надолу към батарейната градина и заедно с Елза Гриър се прибрали в къщата. Мистър Блейк забелязал, че Крейл изглежда много особено, както той се изразил, но тогава не обърнал внимание на това. Еймиъс Крейл бил човек, който никога не боледувал, следователно никой не би допуснал, че е болен. От друга страна, той понякога изпадал в състояние на ярост или униние в зависимост от това, дали картината се получавала според желанието му. В такива случаи хората не го закачали и минавали край него на пръсти. Тези двамата така и направили… Колкото до другите, прислужниците били заети с къщната работа и приготвянето на обяда. Сутринта мис Уилямс била в класната стая и поправяла тетрадки. После по някое време излязла на терасата, като взела със себе си дрехи за закърпване. Анджела Уорън прекарала по-голямата част от сутринта в градината, катерела се тук и там, ядяла разни неща — знаете какви са петнадесетгодишните момичета, — джанки, кисели ябълки, зелени круши и тъй нататък. След това тя се върнала в къщата, както казах, слязла до брега с Филип Блейк и се изкъпала преди обяда.

Полицейският началник Хейл прекъсна разказа си.

— Е, сега — каза той заядливо — можете ли да ми кажете кое е фалшивото тук?

— Абсолютно нищо — отвърна. Поаро.

— Ами тогава!?

Зад тези две думи се криеха светове.

— И все пак — каза Еркюл Поаро — аз трябва да се убедя. Аз…

— Какво смятате да правите?

— Ще посетя тези пет души и от всеки ще взема неговата или нейната версия.

Полицейският началник Хейл въздъхна с дълбоко прискърбие и каза:

— Човече, вие сте луд! Тези версии изобщо няма да съвпадат! Нима не можете да схванете един толкова елементарен факт? На света няма двама души, които да си спомнят нещо по един и същи начин. И след всичките тези години! Ами че вие ще чуете пет разказа за пет различни убийства!

— На това — отвърна Поаро — аз разчитам най-много. Ще бъде твърде поучително.

VI глава Първото прасенце на пазар отиде…

Личеше си, че Филип Блейк напълно отговаря на описанието, дадено му от Монтегю Диплийч: преуспяващ, умен, приветлив на вид мъж, склонен леко към пълнеене.

Еркюл Поаро беше определил срещата си за шест и половина един съботен следобед. Филип Блейк тъкмо бе отбелязал осемнадесетата си точка на голф и водеше играта, спечелвайки от противника си пет лири. Той беше в настроение да е общителен и експанзивен. Поаро обясни причината за своето посещение и възложената му задача, като поне в този случай не прояви прекалена страст към чистата истина. Ставаше въпрос, както подразбра Блейк, за серия от книги, третиращи най-известните престъпления. Той се намръщи и каза:

— Боже мой, защо се правят тези неща?

Еркюл Поаро сви рамене. Днес той бе чужденец повече от всеки друг път. Беше готов на всичко, за да го презират, но и да го покровителствуват.

— Публиката иска това — измърмори той. — Тя гълта такива работи… да, гълта ги.

— Ловци на таласъми — каза Филип Блейк, но го каза добродушно, без придирчивостта и антипатията, които би проявил един по-чувствителен човек.

Поаро отново сви рамене и отвърна:

— Такава е човешката природа. Вие и аз, мистър Блейк, не сме вчерашни и нямаме никакви илюзии по отношение на нашите събратя. Повечето от тях не са лоши хора, но, разбира се, не бива да се идеализират.

— Отдавна вече нямам илюзии — каза Блейк с жар.

— Но за сметка на това пък доста сте успели. Поне така казват.

— Ах! — очите на Блейк светнаха. — Чули сте значи?

Смехът на Поаро дойде точно навреме. Историята на Филип Блейк не беше поучителна, но бе забавна. Той се облегна назад, отпусна се и около очите му се появиха бръчици, издаващи добро разположение на духа. На Поаро изведнъж му хрумна, че Блейк доста прилича на едно доволно прасе. Прасе. Първото прасенце на пазар отиде… Що за човек беше този Филип Блейк? Човек без грижи, както изглеждаше — преуспяващ, доволен, без разкаяния и тягостни угризения на съвестта от миналото, без натрапчиви спомени. Не, той беше едно добре хранено прасе, отишло на пазар и донесло у дома пълната пазарна стойност… Някога обаче Филип Блейк е бил може би по-различен. На младини трябва да е бил хубавец. Вярно, очите му не са много големи и като че ли малко сближени, но инак е бил добре сложен, хубав младеж. На колко ли години беше сега? Някъде между петдесет и шестдесет. Тогава, по времето на смъртта на Крейл, е наближавал четиридесетте. Не е бил толкова философски настроен и не така отдаден на доволството си от всеки отлитащ миг, искал е от живота порече, а е получавал по-малко…

— Разбирате в какво положение съм — измърмори Поаро, колкото да каже нещо.

— Не, всъщност, знаете ли, да пукна, ако разбирам. — Борсовият агент отново се изправи в креслото си, а погледът му стана още по-проницателен. — Чакайте, вие… Да не сте писател?

— Не, не съвсем… фактически аз съм детектив.

Скромността на тази ремарка бе вероятно ненадмината до този момент.

— Разбира се! Всички знаем това. Прочутият Еркюл Поаро!

В гласа на Филип Блейк обаче се долавяше леко подигравателна нотка. По своята вътрешна нагласа Блейк бе твърде много англичанин, за да приеме сериозно претенциите на един чужденец. На своите приятели той щеше да каже:

„Чудат, малък измамник. Е, да, такива неща, предполагам, се нравят на жените.“

И въпреки че леко презрителното, покровителствено отношение беше точно това, към което се стремеше, Поаро все пак се ядоса. Този човек, този преуспяващ бизнесмен, не беше впечатлен от Еркюл Поаро! Това бе скандално!

— Приятно ми е — каза неискрено Поаро, — че вие така добре ме познавате. Нека да ви кажа, че моят успех се основава на психологията, на вечното защо в човешкото поведение. Това, мистър Блейк, е, което интересува криминалния свят днес. В миналото основното беше любовната история. Известните престъпления се предаваха само от една-единствена гледна точка — любовната история, свързана с тях. В наши дни е съвсем различно: хората четат с интерес как д-р Крипън убива съпругата си, защото е едно едро женище, а той — малък и невзрачен и следователно тя го карала да се чувствува непълноценен; четат за това, как една известна престъпница започнала да убива, защото, когато била на три години, баща й здравата я хокал. Както казах, днес ни интересува защото в човешкото поведение.

Филип Блейк леко се прозя.

— Защото в повечето престъпления е достатъчно очевидно, бих казал. Обикновено пари.

— Ах, но драги ми господине — извика Поаро, — това защо съвсем не трябва да е очевидно. Там е цялата работа!

— И точно тогава на сцената се появявате вие?

— И точно тогава, както казахте, на сцената се появявам аз! Получих предложение да напиша отново историите на някои минали престъпления от психологична гледна точка. Моята специалност е психологията на престъплението и аз приех поръчката.

Филип Блейк се ухили.

— Доста съблазнителна, предполагам?

— Надявам се… наистина се надявам.

— Поздравявам ви. Сега може би ще ми кажете каква е моята роля?

— Но разбира се! Случаят Крейл, мосю.

Филип Блейк сякаш не се изненада, ала, изглежда, се умисли.

— Да, естествено — каза той, — случаят Крейл…

— Нали не ви е неприятно, мистър Блейк? — запита Поаро нетърпеливо.

Блейк сви рамене.

— Колкото до това, няма смисъл да ти е неприятно нещо, когато не си в състояние да го предотвратиш. Делото Каролайн Крейл е обществено достояние. Всеки би могъл да се залови да пише по него. Безсмислено е аз да се противопоставям. Все пак — нямам нищо против да ви призная — доста ми е неприятно наистина. Еймиъс Крейл беше един от най-добрите ми приятели. Жалко, че пак трябва да се разравя цялата тази отвратителна история. Но такива неща се случват.

— Вие сте философ, мистър Блейк.

— Не, не. Просто съм видял достатъчно, за да зная, че срещу ръжен не се рита. Не се съмнявам, че вие ще го направите много по-фино, отколкото мнозина други.

— Най-малкото надявам се да го напиша с деликатност и такт — отвърна Поаро.

— Карате ме да се смея, като ви слушам.

Филип Блейк гръмогласно се разсмя, но личеше, че не му е смешно.

— Уверявам ви, мистър Блейк, наистина съм заинтригуван, не е само въпрос на пари. От все сърце искам да възкреся миналото, да усетя и видя събитията, които са се случили, да разбера какво се крие зад очевидното, да онагледя мислите и чувствата на актьорите в драмата.

— Не си спомням случаят да е бил особено заплетен. Съвсем очевидно беше — свирепа женска ревност. Това бе всичко.

— За мене ще представлява огромен интерес, мистър Блейк, ако мога да науча как сте реагирали на тази история.

Филип Блейк изведнъж се разгорещи, а лицето му почервеня.

— Реакции, реакции! Не ми говорете като педант! Като че ли съм стоял там, за да реагирам! Вие, изглежда, не разбирате, че приятелят ми — казвам ви, моят приятел — беше убит, отровен! И ако бях действувал по-бързо, можеше да го спася.

— Откъде знаете, мистър Блейк?

— Ей тъй нà — зная. Предполагам, че вече сте изчели всички факти по делото?

Поаро кимна.

— Много добре. Онази сутрин значи брат ми Мередит ми се обади по телефона. Беше доста уплашен. Една от неговите дяволски отвари липсваше, при това — дяволски смъртоносна. Какво направих ли? Казах му да дойде при мене, за да обсъдим случилото се, да решим какво да правим. „Да решим какво да правим!“ Не ми стига умът как съм могъл да бъда такъв нерешителен глупак! Трябваше да зная, че няма никакво време за губене. Трябваше направо да отида при Еймиъс и да го предупредя, като му кажа: „Каролайн е задигнала една от отровите на Мередит, така че ти и Елза по-добре си отваряйте очите“.

Блейк се изправи и възбудено закрачи нагоре-надолу.

— Боже господи, човече, нима си въобразявате, че не съм премислял тези неща хиляди пъти. Аз знаех. Имах възможност да го спася, но се разтакавах, за да чакам Мередит! Как не съм могъл да разбера, че Каролайн не би се измъчвала от скрупули или угризения. Тя бе взела отровата, за да я използува и, за бога, щеше да я използува при първа възможност. Нямаше да чака Мередит да открие липсата, я! Знаех… знаех, разбира се, че Еймиъс се намира в смъртна опасност, и нищо не направих!

— Мисля, че излишно се упреквате, мосю. Не сте имали много време…

— Време? — прекъсна го другият. — Разполагах с маса време. Всичко беше в ръцете ми. Можех да отида при Еймиъс, както казах… но, разбира се, той вероятно нямаше да ми повярва. Крейл не беше човек, който лесно би повярвал, че го грози опасност. Щеше да се изсмее на такова нещо, а и той въобще не проумяваше колко проклета бе Каролайн. Аз обаче можех да отида при нея и да й кажа: „Зная какво кроиш и какво си намислила да правиш, но ако Еймиъс или Елза умрат от конииново отравяне, ти ще увиснеш на въжето!“ Това щеше да я спре. Или пък да бях се обадил в полицията. Ох, толкова неща можех да направя, а вместо това аз се оставих да бъда повлиян от мудността и предпазливостта на Мередит. „Трябва да сме сигурни, да обсъдим, да знаем с положителност кой е взел отровата…“ Проклет стар глупак! През целия си живот не е могъл да вземе едно бързо решение! Добре, че е по-големият син и има имение, където да живее14. Ако трябваше сам да печели пари, щеше да изгуби всичко до последното пени.

— Вие самият не сте ли имали съмнения за това, кой е взел отровата? — попита Поаро.

— Не, разбира се. Веднага разбрах, че е Каролайн. Аз, видите ли, я познавах много добре.

— Това е много интересно — каза Поаро. — Искам да зная, мистър Блейк, що за жена е била Каролайн Крейл.

— Тя съвсем не беше пострадалата невинна, за каквато я мислеха по време на процеса! — тросна се Блейк.

— Каква е била тогава?

Блейк отново седна и каза сериозно:

— Наистина ли искате да знаете?

— Наистина много бих искал да зная.

— Каролайн беше негодница. Негодница до мозъка на костите си. Забележете, тя имаше чар и така мило се държеше с хората, че това ги заблуждаваше напълно. Беше крехка и беззащитна на вид и така събуждаше у другите желание да я закрилят. Понякога, когато чета исторически романи, си мисля, че кралица Мери на шотландците е била малко като нея — винаги мила, нещастна, магнетична, а всъщност е била студена, пресметлива жена, интригантка, организирала убийството на Дарили и излязла суха от цялата работа. А и имаше зъл нрав. Не зная дали някой ви е казал какво е направила със сестра си, когато е била бебе… не беше от съществено значение за процеса, но я разкриваше напълно. Тя, знаете ли, беше ревнива. Майка й се омъжила повторно и цялото й внимание и любов били за малката Анджела. Каролайн не могла да понесе това и се опитала да убие бебето с парче желязо — ударила го по главата. За щастие ударът не се оказал фатален. Но да направиш такова нещо е направо ужасно.

— Да, наистина.

— Ето такава беше истинската Каролайн. Тя трябваше да е първа. Единственото нещо, което не можеше да понесе, беше да не е първа. В нея се криеше студен, егоистичен демон, способен да убива. На пръв поглед беше импулсивна, но в действителност бе пресметлива… Когато гостуваше в Олдърбъри като момиче, тя всички ни огледа критично и си състави своя план. Каролайн нямаше собствени пари. Аз не влизах в сметките й, тъй като бях по-малкият брат и трябваше сам да си проправям път… Смешното е, че сега бих могъл да купя и Мередит, и Крейл, ако беше жив!… За известно време тя се спря на Мередит, но накрая се установи на Еймиъс. Той щеше да наследи Олдърбъри и въпреки че нямаше да получи много пари, тя разбра, че талантът му на художник е нещо изключително. Каролайн заложи не само на неговия гений, но и на парите, които той щеше да донесе… И спечели. Признанието за Еймиъс дойде рано. Не може да се каже, че беше на мода, но геният му на художник беше признат и картините му се купуваха. Виждали ли сте някоя негова картина? Тук има една. Елате да я видите.

Блейк заведе госта си в трапезарията и посочи стената вляво.

— Ето, това е Еймиъс.

Поаро съзерцаваше в мълчание. Изведнъж той бе зашеметен от мисълта как човек можеше да пропие със своята собствена магия един толкова неоригинален обект — ваза с рози върху лакирана махагонова маса. Изтъркана тема. Как тогава Еймиъс караше розите си да пламтят, да горят, вълнуващи и почти неприлично живи?! Лакираното махагоново дърво трептеше и сякаш бе одухотворено. Как да се обясни вълнението, което картината събуждаше? Защото тя беше вълнуваща. Размерите на масата сигурно щяха да притеснят полицейския началник Хейл — той щеше да се вайка, че нито една нормална роза няма точно такава форма или такъв цвят, щеше да си отиде с неясното учудване защо розите, които бе видял, не му харесват и щеше да започне да се дразни от кръгли махагонови маси, без да знае защо.

Поаро въздъхна леко и промълви:

— Да, всичко е съсредоточено тук.

Блейк го поведе обратно, мърморейки.

— Аз самият никога не съм разбирал изкуството. Не зная защо толкова много обичам да гледам тази работа, но обичам. Тя е… О, по дяволите всичко — тя е хубава.

Поаро закима енергично. Блейк предложи на госта си цигара, сам запали една и каза:

— Това е човекът… човекът, който е нарисувал онези рози, нарисувал и „Жената с коктейлен шейкър“, човекът, нарисувал онова поразително болезнено „Рождество“ — това е човекът, погубен в разцвета на силите си, напорист и силен, лишен от живот заради една отмъстителна, долна жена!… Ще кажете, че съм озлобен, че не трябва да съм така предубеден спрямо Каролайн. Тя имаше чар — усещал съм го. Но аз знаех… винаги съм знаел каква е истинската същност на тази жена. А тази жена, мосю Поаро, беше лоша. Тя бе жестока, злобна, грабителка!

— И все пак казаха ми, че мисис Крейл е трябвало да изтърпява доста трудности в живота си на омъжена жена?

— Да, като че ли не разгласи на всички за това! Вечната мъченица! Горкият Еймиъс. Брачният му живот бе един непрекъснат ад… или по-скоро би бил, ако не бяха неговите изключителни качества — изкуството му. Разбирате ли, той винаги го е имал като убежище. Когато рисуваше, не го бе грижа за нищо, отърсваше се от Каролайн и нейните натяквания, и вечните кавги и крамоли. А те бяха непрестанни, знаете. Не минаваше и седмица без някоя люта разправия за това или онова. На нея така й харесваше. Караниците, предполагам, я стимулираха, бяха й отдушник. Тя можеше да каже всички груби, злобни и обидни думи, които й хрумнат. И след някоя от тези разправии сигурно се е изнизвала, мъркайки доволна и сита като котка. Ала контрата оставаше в него. Той се нуждаеше от спокойствие, почивка, тих живот. Разбира се, човек като него не би трябвало да се жени. Домашната атмосфера не му се нравеше. Мъж като Крейл трябваше да има авантюри, но не и ангажиращи връзки — те го ядосваха.

— Той е споделял с вас?

— Е, знаеше, че му бях предан, и ме оставяше да виждам някои неща. Не се оплакваше, не беше такъв човек. Понякога ще рече: „По дяволите всички жени“. Или: „Не се жени, старче. Защо ти е ад тук, щом като го има на небето?“

— Вие знаехте за неговата връзка с мис Гриър?

— О, да. Поне виждах, че така ще стане. Каза ми, че се е запознал с чудесно момиче — била различна от всичко и всички, които познавал преди това. Не мога да кажа, че обърнах особено внимание на този факт — Еймиъс винаги се запознаваше с разни жени, които все бяха „различни“. Обикновено след месец, ако някой му ги споменеше, той щеше да се втрещи и да се чуди за кого става дума! Но тази Елза Гриър наистина беше различна. Разбрах това, когато отидох в Олдърбъри на гости. Беше го хванала здраво на въдицата си. Бедният Крейл! Направо ядеше от ръката й като кученце.

— И Елза Гриър не сте харесвали?

— Не, не ми харесваше. Определено беше хищно същество. Тя също искаше да притежава Крейл — и тялото, и душата му. Все пак обаче мисля, че Елза би била по-добра за него от Каролайн. Тя може би щеше да го остави на мира, след като веднъж се увереше, че й е сигурен. Или може би щеше да й омръзне и да тръгне с някой друг. За Еймиъс най-добре би било да не се обвързва с никоя жена.

— Но това, изглежда, не е било по вкуса му?

Филип Блейк въздъхна и каза:

— Пустият му наивник винаги се забъркваше с разните там жени. И все пак те някак си означаваха твърде малко за него. Единствените жени, които всъщност бяха оставили някакви следи в живота му, бяха Каролайн и Елза.

— Той обичаше ли детето? — попита Поаро.

— Анджела? О, ние всички обичахме Анджела. Тя беше чудо момиче, от нищо не се боеше. Горката й гувернантка какъв живот само водеше! Да, Еймиъс обичаше Анджела, но понякога тя прекаляваше и той наистина се ядосваше, а тогава се намесваше Каролайн. Каро беше винаги на страната на Анджела и това окончателно довършваше Еймиъс. Той мразеше, когато Каро се съюзяваше с Анджела срещу него. Във всичко това, знаете, имаше малко ревност. Еймиъс ревнуваше за това, че Каро винаги поставяше Анджела на първо място и би направила всичко за нея. А Анджела ревнуваше от Еймиъс и се бунтуваше срещу егоистичните му похвати. Заминаването на Анджела за училище същата есен беше негово решение и малката се вбесяваше от това. Мисля, че не защото идеята за училище не й харесваше — всъщност вярвам, че тя самата искаше да отиде, — но високомерният и безцеремонен начин, по който Еймиъс уреждаше нещата, я влудяваше. За отмъщение тя му погаждаше най-различни номера. Веднъж пъхна в леглото му десет голи охлюва. Считам, че, общо взето, Еймиъс имаше право. Време беше момичето да се научи на малко дисциплина. Мис Уилямс бе много добра, но даже и тя признаваше, че вече трудно се справя с Анджела.

Блейк замълча, а Поаро каза:

— Когато попитах дали Еймиъс е обичал детето, имах предвид собственото му дете — неговата дъщеря.

— О, искате да кажете, малката Карла? Да, тя беше голяма сладурана и когато биваше в добро настроение, Крейл обичаше да си играе с нея. Но любовта към детето не би му попречила да се ожени за Елза, ако това имате предвид. Нямаше чак толкова чувства към малката.

— Беше ли Каролайн Крейл много привързана към дъщерята?

Лицето на Филип сякаш се сгърчи и той отвърна:

— Не бих казал, че тя не бе добра майка. Не, не мога да кажа това. Единственото нещо…

— Да, мистър Блейк?

— Това е единственото нещо в тази история, за което съжалявам — мисълта за детето. Такова трагично обкръжение за нейния млад живот! Изпратиха я в чужбина при една омъжена братовчедка на Еймиъс. Надявам се, искрено се надявам, че са успели да опазят истината от нея.

Поаро поклати глава и каза:

— Истината, мистър Блейк, има навик да става известна. Даже след много години.

— Дали? — промърмори борсовият агент.

— В интерес на истината, мистър Блейк, ще ви помоля да направите нещо.

— Какво е то?

— Ще ви помоля да ми направите точно описание в писмен вид на това, което се е случило през онези дни в Олдърбъри, тоест ще ви помоля да напишете цялостен разказ за убийството и обстоятелствата, свързани с него.

— Но, драги ми човече, след всичкото това време?! Та аз ще бъда отчайващо неточен.

— Не непременно.

— Сигурно е.

— Не. Преди всичко с минаването на времето мозъкът задържа съществените неща и отхвърля несъществените.

— О, искате да кажете, едно по-общо описание?

— Ни най-малко. Имам предвид един подробен, съзнателен разказ за всяко събитие, което е станало, и всеки разговор, който можете да си спомните.

— А представете си, че ги помня погрешно?

— Бихте могли поне да дадете думите, които според вас се приближават най-много до истината. Разбира се, ще има празнини, но това не може да се избегне.

Блейк го изгледа с любопитство.

— Но каква е целта? Полицейските досиета ще ви опишат цялата работа много по-точно.

— Не, мистър Блейк. Ние говорим сега от психологична гледна точка. Аз не искам голи факти. Аз искам вашия личен подбор на фактите. Времето и паметта ви са отговорни за този подбор. Вероятно е имало неща, които са станали, и думи, които са били казани, и които напразно бих търсил в полицейските досиета. Неща и думи, които вие никога не сте споменали, защото може би сте преценили, че не са от значение или защото сте предпочели да не ги повтаряте.

— Този мой разказ ще бъде ли публикуван? — запита Блейк остро.

— Разбира се, че не. Само аз ще го чета, за да ми помогне да направя своите заключения.

— И няма да цитирате от него без мое съгласие?

— Не, разбира се.

— Хм — каза Филип Блейк, — аз съм много зает човек, мосю Поаро.

— Аз разбирам, че ще загубите време, ще положите труд и ще бъда щастлив да ви предложа едно… разумно заплащане.

Настъпи кратко мълчание. После изведнъж Блейк каза:

— Не, ако го направя, ще бъде безплатно.

— А ще го направите ли?

— Не забравяйте — предупреди Блейк, — аз не мога да се закълча, че ще си спомня всичко точно.

— Това се подразбира.

— Тогава бих искал да го направя. Чувствувам, че някак си го дължа на Еймиъс Крейл.

VII глава Второто прасенце вкъщи си остана

Еркюл Поаро не беше човек, който пренебрегва подробностите. Той грижливо обмисли подхода си към Мередит Блейк. Мередит беше, Поаро бе сигурен вече в това, съвсем различен от Филип Блейк. Натискът тук нямаше да има успех. Атаката трябваше да бъде бавна, постепенна. Поаро знаеше, че има само един начин да се превземе крепостта. Към Мередит Блейк трябваше да се подходи със съответните препоръки. Тези препоръки трябваше да бъдат социални, а не професионални. За щастие по време на своята кариера Поаро се бе сприятелил с много хора в най-различни графства. Девоншър не правеше изключение. Той се залови да прегледа какви възможности имаше в Девоншър. В резултат на това откри двама души, които бяха приятели или познати на мистър Мередит Блейк. Ето защо Поаро посети най-неочаквано Мередит Блейк, въоръжен с две писма: едното от лейди Мери Литън-Гор, благородна вдовица с ограничени средства, най-скромното създание на света, а другото — от един адмирал в оставка, чието семейство живееше в графството вече четири поколения.

Мередит Блейк прие Поаро с известно объркване. Напоследък той все по-често усещаше, че нещата не са такива, каквито бяха преди. Дявол да го вземе! Частните детективи си бяха частни детективи — хора, на които се поверяваше пазенето на сватбените подаръци по време на празненството, хора, при които отиваш, когато става някаква нечиста работа и трябва да я разбереш. Но ето нà, лейди Мери Литън-Гор пишеше: „Еркюл Поаро е мой стар и много ценен приятел. Моля ви, нали ще направите всичко възможно, за да му помогнете?“ А лейди Мери Литън-Гор не беше… не, решително не беше жена, която може да има нещо общо с детективи или с това, което те представляват. Адмирал Кроншо пък бе написал: „Много приятен човек — съвсем разумен. Ще бъда благодарен, ако направите за него каквото е по силите ви. Много е забавен. Може да ви разкаже цял куп интересни историйки.“

И ето сега човекът стоеше пред него — една напълно невъзможна личност наистина! Неподходящо облекло, обувки с копчета и невероятни мустаци! Този човек изобщо не му беше по вкуса — вкуса на Мередит Блейк. И сигурно нито ходеше на лов, нито стреляше, нито пък можеше да играе нещо свястно. Чужденец!

Леко развеселен, Еркюл Поаро съвсем точно разчете мислите, които минаваха през главата на другия. Сам Поаро почувствува как любопитството му значително порасна, докато влакът се носеше на запад. Сега той щеше да види със собствените си очи мястото, където в действителност бяха станали онези отдавна отминали събития. Тук, в Хендкрос Менър, бяха живели двама братя, младежи, които ходели в Олдърбъри, шегували се, играели тенис, били приятели с един млад Еймиъс Крейл и едно момиче, наречено Каролайн. Оттук Мередит тръгнал за Олдърбъри онази фатална сутрин. Това бе станало преди шестнадесет години.

Еркюл Поаро изгледа с любопитство човека, който стоеше пред него учтив и малко смутен. До голяма степен такива бяха и очакванията на Поаро. Външно Мередит Блейк приличаше на всеки друг английски джентълмен от провинцията, притеснен финансово и обичащ живота сред природата. Палтото му от Харисов туид15 бе старо и раздърпано, лицето му бе лице на мъж на средна възраст, загрубяло от времето, приятно и с малко сякаш избледнели сини очи. Устните му бяха тънки, полускрити от разбъркани, фитилести мустаци. Поаро намираше, че Мередит Блейк е пълна противоположност на брат си: нерешителен и с бавни умствени процеси. Като че ли с годините неговият ритъм се бе забавил така, както пък този на брат му се бе ускорил. Както предвиждаше Поаро, Мередит Блейк не бе човек, когото можеш да накараш да се разбърза. Спокойният живот на английската провинция беше в кръвта му.

Мередит изглеждаше доста по-възрастен от брат си, мислеше детективът, макар че според думите на мистър Джонатан разликата бе само няколко години. Еркюл Поаро се гордееше с това, че знае как да се държи с хора, ненадраснали училищните разбирания. Сега не беше моментът да се прави на англичанин. Не, човек трябваше да бъде чужденец — направо чужденец — и щедро да му се прощава поради този факт. „Тези чужденци! Те, естествено, не знаят точно къде какво да правят. Ще вземат да се ръкуват преди закуска! Все пак този човек наистина е свестен…“

Поаро се залови да създава такова впечатление за себе си. Двамата мъже предпазливо разговаряха за лейди Мери Литън-Гор и адмирал Кроншо. Други имена също бяха споменати. За щастие Поаро познаваше братовчедката на един, снахата на друг. Той видя как в очите на скуайъра се прокрадна топлота. Човекът, изглежда, познаваше когото трябва. Хитро и с грация детективът навлезе в целта на своето посещение. Той бързо парира неизбежното отдръпване. Книгата — уви! — трябвало да бъде написана. Мис Крейл, която сега се наричала Льомаршан, много искала той, Поаро, да я редактира както трябва. За нещастие фактите били публично достояние, но доста би могло да се направи за тяхното представяне, така че да се избегне нараняването на хора, податливи към тези неща. Преди много време, мърмореше Поаро, той имал възможност да използува дискретно влиянието си с цел да се избягнат известни срамни пасажи в една мемоарна книга. Мередит Блейк се изчерви от гняв. Ръката му леко потрепера, докато пълнеше лулата си.

— Това е… това е ч-чудовищно — леко заекна той, — гдето се ровят в тези неща. Преди ш-шестнадесет години. Защо не оставят всичко, както си е?

Поаро сви рамене и каза:

— Съгласен съм с вас, но какво можете да направите? Такива неща се търсят. Всеки има право да възстанови едно доказано престъпление и да го коментира.

— На мене ми се вижда срамно.

— Уви — промълви Поаро, — времето, в което живеем, съвсем не е деликатно… Ще се изненадате, мистър Блейк, ако знаехте за неприятните публикации, които съм успял… как да кажа… да омекотя. Имам голямо желание да направя всичко, което мога, за да пощадя чувствата на мис Крейл в тази история.

— Малката Карла! — промълви Мередит Блейк. — Онова дете — вече голяма жена. Да не повярва човек.

— Зная. Времето лети бързо, нали?

Блейк въздъхна и каза:

— Твърде бързо.

— Както ще видите в писмото, което ви връчих от мис Крейл — каза Поаро, — тя много иска да научи всичко възможно, което е свързано с тъжните събития от миналото.

— Защо? — попита Блейк с леко раздразнение. — Защо трябва да се ровим пак в тези неща? Колко по-добре би било всичко да се забрави!

— Вие казвате това, мистър Блейк, защото знаете миналото много добре. Не забравяйте, че мис Крейл не знае нищо, тоест знае само тази история, която е прочела в официалните доклади.

Мередит Блейк трепна и каза:

— Да, забравих. Горкото дете! Какво отвратително положение за нея! Шокът от истината и после тези бездушни, груби репортажи за процеса.

— Не можем да отдадем дължимото на истината — каза Поаро — само в едно правно изложение на фактите. Пропуснатите неща са тези, които имат значение. Емоциите, чувствата, характерите на актьорите в драмата. Смекчаващите вината обстоятелства…

Поаро замълча, а другият заговори нетърпеливо като актьор, на когото тъкмо е дошъл редът да си каже репликата.

— Смекчаващи вината обстоятелства! Точно така. Ако на света има смекчаващи вината обстоятелства, то те са тук, в този случай. Еймиъс Крейл беше стар приятел — неговото и моето семейство дружеха от няколко поколения, но трябва да се признае, че държането му беше направо възмутително. Той бе художник, разбира се, и това вероятно обяснява нещата. Обаче фактът си е факт — Крейл си позволяваше странни авантюри една след друга. Никой нормален и свестен човек не би приел подобно положение дори за миг.

— Любопитно е, че казвате такива неща — рече Поаро. — Това ме озадачаваше. Един добре възпитан мъж, един светски човек, не би излагал на показ авантюрите си.

Слабото нерешително лице на Блейк светна от въодушевление.

— Да — каза той, — но цялата работа е там, че Еймиъс никога не е бил обикновен човек! Той бе художник, знаете, и рисуването при него идваше на първо място, макар и понякога по много странен начин наистина! Аз самият не разбирам тези така наречени хора на изкуството и никога не съм ги разбирал. Разбирах малко Крейл, естествено, защото го познавах от малък. Семейството му беше също като моето и в много отношения Крейл приличаше на прадедите си. Само където се намесваше изкуството, той се отклоняваше от обикновената норма. Еймиъс, знаете, изобщо не беше аматьор. Беше първокласен… наистина първокласен. А някои хора твърдяха, че е гений. Може би бяха прави, но в резултат на това той винаги бе неуравновесен, поне аз бих го обрисувал като такъв. Когато рисуваше картина, нищо друго нямаше значение. Не позволяваше нищо да му пречи. Беше като човек, изпаднал в транс: напълно отдаден на това, което вършеше. И чак когато завършеше картината, той се освобождаваше от вцепенението си и отново поемаше пътя на нормалния живот.

Блейк изгледа Поаро въпросително и последният кимна.

— Виждам, че разбирате. Е, това, мисля, обяснява защо се е получила тази особена ситуация. Той бе влюбен в онова момиче и искаше да се ожени за нея. Беше готов да остави жена си и детето си заради нея. Крейл беше започнал да я рисува тук и искаше да завърши картината. Нищо друго нямаше значение за него. Той не виждаше нищо друго. И фактът, че ситуацията е била невъзможна за двете жени в случая, изглежда, не му е минал през ума.

— Някоя от тях не разбираше ли неговото становище?

— О, да, до известна степен Елза го разбираше, предполагам. Тя беше ужасно въодушевена от рисуването му. Но положението бе трудно за нея… естествено. Колкото до Каролайн…

Той спря, а Поаро каза:

— Да, наистина… Каролайн.

Мередит Блейк отговори с известно запъване:

— Каролайн… аз винаги… Е, аз винаги съм бил привързан към Каролайн. Беше време, когато… когато се надявах да се оженя за нея, но мечтата ми умря още в зародиш. Все пак аз останах, ако мога така да се изразя, верен на… на нейните желания.

Поаро кимна замислен. Той усети, че тази малко старомодна фраза напълно охарактеризираше мъжа пред него. Мередит Блейк беше човек, който с готовност би служил на някакво романтично и достопочтено посвещение — би служил вярно на своята дама, при това без надежда за отплата. Всичко бе твърде много в неговия стил.

Детективът внимателно премери думите си и каза:

— Вие сигурно сте били възмутен от създалите се отношения заради Каролайн?

— Да. О, да. Аз… аз всъщност увещавах Крейл по този въпрос.

— Кога стана това?

— Всъщност в деня… деня, преди да се случи онази работа. Те, знаете, дойдоха тук на чай. Повиках Крейл настрана и… и му го казах, спомням си, даже му казах, че не е честно спрямо двете.

— Ах, вие сте казали това?

— Да. Видите ли, мислех, че той не разбира.

— Вероятно не.

— Казах му, че това поставя Каролайн в една крайно непоносима ситуация. Ако е имал намерение да се жени за онова момиче, той не е трябвало да допуща престоя й в къщата и, хм, така да се перчи пред Каролайн. Казах му, че това е нетърпима обида.

— Какво отговори той? — попита Поаро с любопитство.

— Той каза — отвърна Блейк гнусливо: — „Каролайн трябва да го преглътне“.

Поаро вдигна вежди.

— В отговора му не е имало много съчувствие.

— Намирам, че беше отвратителен. Загубих самообладание и му рекох, че щом нехае за жена си, него сигурно никак не го е грижа колко много страда тя, обаче какво би казал за момичето? Нима не е ясно, че положението е отвратително и за нея? Отговорът му на това беше, че Елза също трябва да го преглътне! После продължи: „Ти, изглежда, не разбираш, Мередит, че това, което рисувам в момента, е най-хубавата ми картина досега. Казвам ти хубава е и няма да позволя на някакви си там ревниви и свадливи жени да ми попречат… не, по дяволите, няма да ми попречат…“ С него бе безполезно да се говори. Казах му, че той, изглежда, отдавна се е простил с всяко човешко благоприличие и че рисуването не е всичко. Той ме прекъсна и каза: „Ах, но то е всичко за мене“… Все още бях много ядосан и му отвърнах, че отношението му към Каролайн е било винаги ужасно неприлично, че животът й с него е нещастен. Той ми отговори, че знаел това и че съжалявал. Съжалявал! Каза ми: „Зная, Мери, ти не вярваш, но такава е истината — животът на Каролайн с мене бе ад, а тя бе светица, но мисля, че знаеше всъщност с какво се нагърбва. Аз откровено й казах какъв проклет, неморален егоист съм.“ Тогава му заявих доста ядосано, че той не трябва да разбива семейството си, че трябва да помисли за детето и за всичко. „Разбирам — рекох му, — че момиче като Елза може да подлуди всеки мъж, но даже и заради нея трябва да прекратиш връзката си.“ Тя беше много млада и се впускаше в тази история презглава, но по-късно можеше горчиво да съжалява. „Не можеш ли да се стегнеш — попитах го, — да скъсаш с нея и да се върнеш при жена си?“

— А той какво каза?

— Просто изглеждаше… объркан. Потупа ме по рамото и рече: „Ти си добър човек, Мери, но си твърде сантиментален. Почакай, докато навърша картината, и тогава ще видиш, че съм бил прав.“ „По дяволите картината!“, казах му, а той се ухили и ми отвърна, че всички невротични жени в Англия накуп не могат да сътворят такова нещо. Тогава му казах, че би било много по-достойно, ако цялата тази работа бе спестена на Каролайн, докато картината бъде завършена. Крейл ми отговори, че грешката не била негова. Елза настоявала да издрънка всичко. Попитах го защо, а той ми отвърна: „Навила си е на пръста, че иначе няма да бъде честно. Иска всичко да бъде ясно и открито.“ Е, човек може да разбере това, естествено, и да изпита уважение към момичето. Колкото и лошо да се държеше, тя поне искаше да бъде честна.

— Честността понякога предизвиква доста ненужна болка и огорчение — отбеляза Поаро. Мередит Блейк го изгледа недоверчиво и въздъхна — такова схващане не бе съвсем по вкуса му.

— Беше много… мъчителен период за всички ни.

— Единственият човек, който, изглежда, не е бил повлиян от това, е бил Еймиъс Крейл — каза Поаро.

— И защо? Защото беше върл егоист. Сега си го спомням как се ухили на тръгване и каза: „Не се тревожи, Мери, всичко ще се нареди!“

— Непоправимият оптимист — промълви Поаро.

— Крейл не вземаше жените много навътре. Аз бих могъл да му кажа, че Каролайн е отчаяна.

— Тя каза ли ви това?

— Не с много думи, но винаги ще виждам лицето й онзи следобед — бледо и напрегнато от една отчаяна веселост. Тя говори и се смя много, но очите й… в тях имаше някаква болезнена печал — най-покъртителното нещо, което бях виждал. При това тя бе толкова благородно същество.

Еркюл Поаро го изгледа секунда-две мълчаливо. Очевидно човекът пред него не чувствуваше ни най-малко неудобство да говори така за жената, която на следващия ден съзнателно бе убила съпруга си.

Мередит Блейк продължи. Сега той вече беше напълно преодолял първоначалната си подозрителна враждебност. Поаро притежаваше дарбата да слуша. За хора като Мередит Блейк възкресяването на миналото имаше определено очарование. В момента той говореше повече на себе си, отколкото на госта си.

— Трябваше да се досетя, предполагам. Тъкмо Каролайн насочи разговора към… към моето малко хоби. Трябва да призная, че душа и сърце влагам в него. Книгите на старите английски хербалисти са много интересен материал за изучаване. Преди е имало толкова много растения, които са били използувани в медицината и които ги няма днес в официалната Фармакопея. И наистина е поразително как разтвор от това или онова може да извърши чудеса. Изобщо може да не ви потрябва лекар. Французите разбират тези работи — някои от техните tisanes16 са първо качество.

Блейк разказваше вече с опиянение за хобито си.

— Чай от глухарче например — вълшебно нещо. Или отвара от шипки. Онзи ден четох, че отново идва на мода в медицината. О, да, трябва да призная, приготвянето на отвари ми доставя огромно удоволствие. Събирането на растенията в най-подходящото време, изсушаването им… стриването… и всичко друго. Станах дори суеверен и понякога съм събирал корени при пълнолуние по съветите на древните билкари. Въпросния ден, спомням си, изнесох пред гостите си беседа върху петнистия бучиниш. Той цъфти веднъж на две години, плодовете се събират в периода на зреене, малко преди да пожълтеят. Кониинът, знаете, е отмрял като лекарство и мисля, че в последната Фармакопея нищо не се споменава за конииновия разтвор… Колкото до това обаче аз доказах ползата му при коклюш, а също и при астма.

— Говорили сте за това в лабораторията си?

— Да. Разведох ги из нея и им обясних различните лекарства… Валерианът и начинът, по който той привлича котките — едно смръкване и са готови! Попитаха ме за старото биле и аз им разказах за беладоната и атропина. На всички им беше много интересно.

— Всички? Какво включва тази дума?

Мередит Блейк изглеждаше малко изненадан, сякаш беше забравил, че слушателят му не е бил очевидец и не знае тези неща.

— О, цялата компания. Чакайте да видя: Филип беше и Еймиъс, разбира се… Каролайн… Анджела и Елза Гриър.

— И това са били всички?

— Мисля, че… да. Да, сигурен съм. — Блейк го изгледа с любопитство. — Кой друг е трябвало да бъде там?

— Мислех, че може би гувернантката…

— О, разбирам. Не, онзи следобед нея я нямаше. Сега, струва ми се, няма да мога да си спомня името й. Мила жена. Отнасяше се сериозно към задълженията си. Анджела й създаваше ядове, предполагам.

— Защо така?

— Ами тя беше мило дете, но имаше склонност към щуротии. Все ще скрои някой номер. Един ден пъхна гол охлюв в гърба на Еймиъс, както бе унесен в рисуване. Той вдигна страхотна пара. Ругаеше я както му падне. И точно след този случай Крейл започна да настоява за училището.

— Да я изпратят на училище?

— Да. Не че не я обичаше, но понякога я намираше досадна. И мисля, че… винаги съм мислил, че…

— Да?

— Той малко ревнуваше. Видите ли, Каролайн робуваше на Анджела. До известна степен може би Каролайн поставяше Анджела на първо място, а на Еймиъс това хич не му се нравеше. Имаше си причина, разбира се. Няма да се спирам на това, но…

Поаро го прекъсна:

— Причината е, че Каролайн се е упреквала заради своя постъпка, която е довела до обезобразяване на момичето.

— О, вие знаете за това? — възкликна Блейк. — Не исках да го споменавам. Всичко отдавна е отминало, но да — мисля, че тази бе причината за нейното отношение. Тя, изглежда, винаги считаше, че никога не ще може да направи достатъчно, за да компенсира случилото се.

Поаро кимна замислено и попита:

— А Анджела? Имаше ли тя зъб на заварената си сестра?

— О, не — не си втълпявайте такава мисъл. Анджела бе предана на Каролайн. Сигурен съм, че тя въобще не мислеше за тази стара история. Просто Каролайн не можеше да прости сама на себе си.

— Идеята за пансион понрави ли се на Анджела?

— Не, тя кипеше от яд срещу Еймиъс. Каролайн беше на страната на Анджела, но Еймиъс бе непреклонен. Въпреки горещия си темперамент той в много отношения беше добряк, но когато се заинатеше за нещо, всички други трябваше да отстъпят. И Анджела, и Каролайн се примириха.

— Тя трябваше да замине за училище… кога?

— През есента. Спомням си, че й приготвяха необходимите неща. Ако не беше трагедията, щеше да замине след няколко дни, предполагам. Същата онази сутрин се говореше за стягането на багажа й.

— А гувернантката? — попита Поаро.

— Какво гувернантката?

— Как прие тя тази идея? Това я е лишило от работата й, нали?

— Да, хм, вероятно е така до известна степен. Малката Карла вземаше по няколко урока, но тя, разбира се, беше само на… колко… шест години или там някъде. За нея имаше бавачка. Мис Уилямс не можеше да остане заради Карла. Да, така се казваше — Уилямс. Странно, как нещата изплуват в съзнанието ти, когато се заговори за тях.

— Да, наистина. Вие се върнахте в миналото, нали? Възкресявате сцените… думите, които хората са казали, техните жестове… израженията на лицата им.

— Като че ли… да — каза бавно Мередит Блейк. — Но, видите ли, има празнини… липсват големи отрязъци. Спомням си например, останах като гръмнат, когато за първи път чух, че Еймиъс се кани да изостави Каролайн. Не мога обаче да си спомня дали той ми каза, или Елза. За спора си с Елза по този въпрос помня — искам да кажа, опитах се да й обясня, че това е доста долна постъпка, а тя само се изсмя студено по своя си начин и каза, че съм старомоден. Да, сигурно съм старомоден, но все пак мисля, че бях прав. Еймиъс имаше жена и дете и трябваше да остане при тях.

— Но мис Гриър е считала, че такова виждане е остаряло?

— Да. Забележете, преди шестнадесет години на развода не се гледаше като на нещо обикновено, както е сега. Ала Елза беше момиче, което душа и свят даваше да е модерна. Становището й беше, че когато двама души не са щастливи заедно, по-добре е да се разделят. Тя каза, че Еймиъс и Каролайн никога не са спирали да се карат и че за детето би било много по-добре, ако не расте в атмосфера на разногласия.

— И този неин аргумент не ви впечатли?

— През цялото време чувствувах — отвърна Блейк бавно, — че тя всъщност не разбира за какво говори. Елза просто бърбореше за тези неща; неща, които бе прочела в книгите или чула от приятелки — като папагал. Тя беше — странно е да го каже човек — някак си трогателна. Толкова млада и така самоуверена. — Мередит замълча за миг. — Има нещо в младостта, мосю Поаро, което е… което може да бъде… ужасно трогателно.

Поглеждайки го с известен интерес, Поаро каза:

— Зная какво имате предвид…

Блейк продължи, говорейки повече на себе си, отколкото на Поаро:

— Мисля, че отчасти поради тази причина се заех да убедя Крейл. Той беше с двадесет години по-възрастен от момичето. Не беше справедливо.

— Уви! — измърмори Поаро. — Колко рядко човек успява да постигне резултат. Когато някой вземе някакво определено решение, особено ако е замесена жена, никак не е лесно да го отклониш от намерението му.

— Вярно е — рече Блейк. Тонът му беше един нюанс по-рязък. — Аз наистина нищо не постигнах с моята намеса. Но пък и не ме бива много да убеждавам. Никога не ме е бивало.

Поаро го стрелна с поглед. В тази тънка язвителност на тона той усети раздразнението на чувствителния човек от собствената му липса на индивидуалност. Детективът призна в себе си, че това, което Блейк току-що каза, е истина. Мередит Блейк не беше човек, който можеше да убеди някого в нещо или да го разубеди. Неговите добронамерени опити винаги биваха отхвърляни, обикновено със снизхождение, незлобливо, но категорично отхвърляни. Те нямаха тежест. По своята същност той беше неубедителен човек.

С подобаващ вид Поаро изостави болезнената тема на разговора и каза:

— Лабораторията с лекарствата и стимулантите съществува още, да?

— Не — отговорът дойде изведнъж, с почти болезнена острота. Мередит Блейк се изчерви и каза: — Изоставих цялата работа — разглобих я. Не можех повече да продължавам. Как бих могъл? След всичко, което се случи! Би могло да се каже, видите ли, че аз съм виновен за цялата история.

— Не, не, мистър Блейк, вие сте твърде чувствителен.

— Но нима не разбирате? Ако не бях събирал онези проклети билки… ако не бях се спрял на тях специално, ако не бях се хвалил с тях и не ги бях натрапил на вниманието на онези хора… Но аз и за момент не помислих… не допусках… как бих могъл?!

— Как наистина.

— Ала аз продължих да бъбря за тях, доволен от познанията си. Заслепен, самомнителен глупак. Посочих и онзи проклет кониин. Даже, какъвто съм глупак, ги заведох в библиотеката и им прочетох откъс от Фидий, описващ смъртта на Сократ. Прекрасен пасаж — винаги съм го харесвал. Но оттогава нямам покой.

— Намериха ли отпечатъци от пръсти върху шишето с кониина? — попита Поаро.

— Нейните.

— На Каролайн Крейл?

— Да.

— Не и вашите?

— Не. Видите ли, аз не бях пипал шишето. Само го посочих.

— Но въпреки това вие сигурно все някога сте го пипали?

— О, разбира се, но аз периодически почиствам шишетата от прах — никога не пускам тук прислужниците, естествено — и бях направил това преди четири или пет дни.

— И държите стаята заключена?

— Постоянно.

— Кога Каролайн Крейл е взела кониина от шишето?

Мередит Блейк отговори неохотно:

— Тя излезе от стаята последна. Аз я повиках, спомням си, и Каролайн излезе забързана — бузите й малко порозовели, очите широко отворени и възбудени. О, господи, и сега я виждам.

— Вие въобще говорихте ли с нея онзи следобед? — попита Поаро. — Искам да кажа, дискутирахте ли въобще ситуацията, възникнала между нея и съпруга й?

Отговорът на Блейк беше муден и тих.

— Не директно. Тя изглеждаше, както ви казах, много разстроена. Когато по едно време бяхме останали за малко сами, аз й казах: „Случило ли се е нещо, мила моя?“, а тя отвърна: „Всичко се е случило…“ Да бяхте чули отчаянието в гласа й. Онези думи бяха абсолютната, буквалната истина. Нямаше где да се дене от нея — Еймиъс Крейл беше целият свят на Каролайн. Тя каза: „Всичко е минало свършено. С мене е свършено, Мередит.“ След това се разсмя и се обърна към другите — диво, неестествено весела.

Еркюл Поаро бавно кимна с глава. Той много наподобяваше китайски мандарин.

— Да, разбирам. Значи тъй е било…

Мередит Блейк изведнъж удари с юмрук и извиси глас. Той почти извика:

— И ето какво ще ви река, мосю Поаро: когато Каролайн Крейл каза в съда, че е взела отровата за себе си, аз мога да се закълна, че тя каза истината! По това време у нея изобщо не е имало мисъл за убийство. Кълна се, не е имало. Появила се е по-късно.

— Сигурен ли сте, че изобщо се е появила по-късно? — попита Поаро.

Блейк го изгледа втрещен и каза:

— Моля? Не разбирам съвсем…

— Питам ви дали мисълта за убийство изобщо се е появила. Напълно ли сте убеден вътре в себе си, че Каролайн Крейл умишлено е извършила убийство?

Дишането на Мередит Блейк стана накъсано.

— Но ако не… ако не… да не би да предполагате, хм, някакъв нещастен случай?

— Не непременно.

— Това, което казвате, с много странно!

— Така ли? Вие нарекохте Каролайн Крейл благородно създание. Благородните създания извършват ли убийства?

— Тя беше благородно същество, но все пак… ъ-ъ-ъ, имаше доста люти кавги, знаете!

— В такъв случай не е била толкова благородно създание?

— Напротив, беше… Ох, колко трудно е да се обяснят тези неща!

— Опитвам се да разбера.

— Каролайн повече приказваше — говореше необуздано. Тя можеше да каже: „Мразя те. Искам да умреш!“, но това не би означавало… не би предполагало действие.

— Значи по ваше мнение твърде нехарактерно би било мисис Крейл да извърши убийство?

— Вие представяте нещата по много необикновен начин, мосю Поаро. Мога само да кажа, че… да, струва ми се, наистина нехарактерно за нея. Обяснявам си го само с това, че е била провокирана до крайна степен. Тя обожаваше съпруга си. При тези обстоятелства една жена би могла… ъ-ъ-ъ, да убие.

Поаро кимна.

— Да, съгласен съм.

— Аз бях слисан в началото. Чувствувах, че не може да бъде вярно. И не беше вярно, ако разбирате какво искам да ви кажа — не истинската Каролайн го беше извършила.

— Но сте съвсем сигурен, че от правна гледна точка го е извършила Каролайн Крейл?

Мередит Блейк отново го изгледа втрещен.

— Скъпи човече, ако не е тя…

— Ами да, ако не е тя?

— Не мога да си представя някакво друго разрешение. Нещастен случай? Невъзможно, разбира се.

— Съвсем невъзможно, бих казал.

— А не мога да повярвам и в теорията за самоубийство. Тя трябваше да бъде разгледана, но беше крайно неубедителна за всички, които познаваха Крейл.

— Напълно.

— Така че какво остава? — попита Блейк.

— Остава възможността Крейл да е бил убит от някой друг — отвърна Поаро хладно.

— Но това е абсурдно.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. Кой би искал да го убие? Кой би могъл да го убие?

— По-вероятно е вие да знаете, отколкото аз.

— Нима вие сериозно вярвате, че…

— Може би не, но ме интересува да изследвам тази възможност. Помислете сериозно и ми кажете мнението си.

Мередит го гледа минута-две втренчено, после сведе поглед. След две минути той поклати глава и каза:

— Не мога да си представя някакво алтернативно решение. Бих искал да мога. Ако имаше причина да бъде заподозрян някой друг, аз с готовност бих повярвал в невинността на Каролайн. Не искам да мисля, че тя го е сторила. В началото не можах да повярвам. Но кой друг може да бъде? Кой друг е бил там? Филип? Най-добрият приятел на Крейл. Елза? Абсурдно. Аз? Приличам ли ви на убиец? Една почтена гувернантка? Няколко стари, верни прислужници? Може би ще допуснете, че детето Анджела е извършило убийството? Не, мосю Поаро, няма друга възможност. Никой друг не би могъл да убие Еймиъс Крейл освен съпругата му. Но той я тласна към това, така че в крайна сметка си е самоубийство, предполагам.

— Което значи, че е умрял в резултат на своите постъпки, макар и не от собствената си ръка?

— Да, чудновато виждане може би, но… хм, нали знаете — причина и следствие.

— Мислили ли сте някога, мистър Блейк — попита Поаро, — че причината за убийство почти винаги се открива, когато изследвате личността на убития?

— Не точно… Да, мисля, че разбирам какво имате предвид.

— Докато не разберете точно какъв човек е бил убитият — каза Поаро, — вие не можете да видите ясно обстоятелствата на престъплението. Това именно търся — добави той. — Това, което вие и вашият брат ми помогнахте да направя — да възкреся човека Еймиъс Крейл.

Мередит Блейк пропусна основното в тази забележка, тъй като вниманието му бе привлечено от една-едничка дума.

— Филип? — бързо каза той.

— Да.

— Говорили сте и с него?

— Разбира се.

— Трябваше да дойдете първо при мене — отвърна рязко Блейк.

Леко усмихнат, Поаро се поклони вежливо.

— Според законите на първородството това е така. Зная, че сте по-възрастният, но вие разбирате, че брат ви живее близо до Лондон и ми беше по-лесно да посетя първо него.

Мередит Блейк бе все още намръщен и леко подръпваше долната си устна.

— Трябваше да дойдете първо при мене — повтори той.

Този път Поаро не отговори. Той чакаше. След малко Блейк продължи:

— Филип — каза той — с предубеден.

— Да?

— Всъщност той е пълен с предразсъдъци… винаги е бил. — Притеснен, Мередит стрелна Поаро с очи. — Той се е опитал да ви настрои срещу Каролайн.

— Има ли значение след толкова… време?

Блейк шумно въздъхна.

— Зная. Забравям, че е било отдавна… че всичко е свършено. Никой вече не може да навреди на Каролайн. Но все пак не бих искал да имате погрешни впечатления за нея.

— Мислите, че брат ви би създал у мене погрешна представа за Каролайн?

— Откровено казано, да. Винаги е имало, видите ли — как да се изразя — известен антагонизъм между Филип и Каролайн.

— Защо?

Въпросът сякаш раздразни Блейк и той каза:

— Защо? Откъде да знам защо? Стават такива неща. Филип винаги се заяждаше с нея. Мисля, че се ядоса, когато Еймиъс се ожени за Каролайн. Не стъпи у тях повече от година. И все пак Еймиъс беше почти най-добрият му приятел. Всъщност тази беше причината, предполагам: Филип мислеше, че никоя жена не е достатъчно добра за Еймиъс. И вероятно е чувствувал, че намесата на Каролайн ще развали дружбата им.

— А това стана ли?

— Не, разбира се. Еймиъс все така обичаше Филип до последния си ден. Упрекваше го, че е грабител на пари, че развива корпорация и че, най-общо казано, е еснаф. Филип не се обиждаше — само се ухилваше и казваше, че е хубаво, гдето Еймиъс има поне един достопочтен приятел.

— Как реагира брат ви на авантюрата с Елза Гриър?

— Знаете ли, малко ми е трудно да го кажа. Всъщност отношението му не може да се определи лесно. Беше раздразнен, мисля, от това, че Еймиъс така бе изглупял по момичето. Все казваше, че нищо нямало да излезе и че Еймиъс щял да съжалява, докато е жив. В същото време имам чувството… да, съвсем определено чувствувам, че той просто беше мъничко доволен да види как Каролайн е изиграна.

Поаро вдигна вежди:

— Така ли е било наистина?

— О, не ме разбирайте погрешно. Не бих си позволил да кажа нещо повече от това, че въпросното чувство вероятно е било в подсъзнанието му. И той самият, мисля, едва ли е проумявал, че чувствува тъкмо това. Филип и аз не си приличаме много, но хората от една кръв са свързани. Единият брат често знае това, което мисли другият.

— А след трагедията?

Мередит Блейк поклати глава и лицето му се сгърчи от болка.

— Бедният Фил — каза той. — Беше ужасно смазан, просто съсипан от случилото се. Той винаги е бил привързан към Еймиъс. Мисля, че малко го боготвореше. Крейл и аз сме на една възраст. Филип беше с две години по-млад и винаги гледаше с уважение на Еймиъс. Да, за него беше голям удар. Той бе… страшно озлобен срещу Каролайн.

— Но в такъв случай поне не се е съмнявал?

— Никой от нас не е имал никакви съмнения — каза Мередит Блейк.

Настъпи мълчание. После Блейк захвана раздразнено да се вайка като някакъв неудачник.

— Всичко бе свършено, забравено и ето: идвате вие и разравяте всичко…

— Не аз. Каролайн Крейл.

Мередит го изгледа смаян.

— Каролайн? Какво искате да кажете?

Поаро го наблюдаваше.

— Каролайн Крейл втора — каза той.

Лицето на Блейк се отпусна.

— А, да — детето. Малката Карла. За момент… за момент се заблудих.

— Помислихте, че имам предвид истинската Каролайн Крейл? Помислихте, че именно тя — как да се изразя — няма да почива мирно в гроба си?

Мередит Блейк потрепери.

— Недейте, човече!

— Знаете ли, тя е писала на дъщеря си — предсмъртните й думи, — че е невинна?

Мередит го изгледа втрещен.

— Каролайн е написала това? — гласът му изразяваше крайно недоверие.

— Да. — Поаро замълча за малко, после продължи: — Изненадан ли сте?

— И вие щяхте да се изненадате, ако я бяхте видели в съда. Горкото преследвано и беззащитно създание. Даже не се бореше.

— Пораженка?

— Не, не. Тя не беше такава. Беше, мисля, поради осъзнаването й, че е убила човека, когото е обичала. Поне аз мислех така.

— Сега не сте толкова сигурен?

— Да напише такова нещо… тържествено… когато е умирала.

— Благородна лъжа може би? — подсказа Поаро.

— Може би. — Но в гласа на Блейк имаше съмнение: — Това не е… това не е в стила на Каролайн.

Еркюл Поаро кимна. И Карла Льомаршан бе казала същото. Карла притежаваше само незаличимия спомен на едно дете, но Мередит Блейк добре бе познавал Каролайн. Това бе първото доказателство, което Поаро получи, че на убеждението на Карла можеше да се вярва.

Мередит Блейк вдигна поглед към Поаро и бавно каза:

— Ако… ако Каролайн е невинна… ами че тогава цялата история е лудост! Аз не виждам никакво друго възможно решение…

Изведнъж той се нахвърли върху Поаро:

— А вие? Какво мислите вие?

Последва мълчание.

— Засега — каза най-после Поаро — не мисля нищо. Просто събирам впечатления каква е била Каролайн Крейл, какъв е бил Еймиъс Крейл, какви са били хората, които са били там по онова време. Какво точно се е случило през онези два дни. Това е, от което имам нужда. Да прегледам обстойно фактите един по един. Вашият брат ще ми помогне, ще ми изпрати писмен разказ за събитията така, като си ги спомня той.

— Нищо няма да научите от това — каза троснато Блейк. — Филип е зает човек. Щом нещо е свършено и минало, той го забравя. Вероятно ще си спомни нещата съвсем объркано.

— Празнини ще има, естествено, аз разбирам това.

— Чуйте какво ще ви кажа… — Мередит замълча изведнъж, след това продължи, почервенявайки леко, докато говореше. — Ако желаете, аз… аз мога да направя същото. Искам да кажа: ще бъде един вид съпоставяне, нали?

— Ще бъде изключително полезно. Идеята ви е превъзходна, отлична! — каза Поаро с топлота.

— Точно така — ще напиша. Имам едни стари дневници. Забележете — Блейк се засмя стеснително, — не ме бива много в литературния език. Даже правописът ми не е много добър, но вие… Вие няма да придиряте?

— Ах, на мене не ми трябва стил. Нужен ми е един обикновен разказ за всичко, което можете да си спомните: какво е казал всеки един, как е изглеждал — просто какво се е случило. Не се безпокойте, ако нещо ви се вижда несъществено. Всичко помага за атмосферата, така да се каже.

— Да, разбирам това. Трябва да е трудно да си представите визуално хора и места, които никога не сте виждали.

Поаро кимна.

— Има още нещо, за което искам да ви помоля. Олдърбъри е съседното имение на това, нали? Ще бъде ли възможно да отида там, да видя със собствените си очи мястото, където е станало нещастието?

— Мога да ви заведа там веднага — каза бавно Мередит. — Но, разбира се, имението е много променено.

— Обаче не е строено наново?

— Не, слава богу. Не е чак толкова зле. Сега е нещо като общежитие. Купи го някаква организация. Тълпи от млади хора идват тук през лятото и, естествено, всички стаи бяха преградени и разделени на малки кабинки. Дворът на имението също доста се промени.

— Трябва да го възкресите за мене с обясненията си.

— Ще се постарая. Да бяхте го видели в онези дни! Беше едно от най-прекрасните имения, които познавам.

Мередит Блейк излезе през вратата на терасата и поведе госта си надолу по билото на един зелен хълм.

— Кой извърши продажбата?

— Изпълнителите на завещанието от името на детето. Тя наследи всичко, което имаше Крейл. Той не беше оставил завещание, така че, предполагам, имуществото е било автоматически поделено между съпругата и детето му. Завещанието на Каролайн също оставяше всичко на детето.

— И нищо на природената й сестра?

— Анджела имаше свои собствени пари, оставени й от нейния баща.

Поаро кимна.

— Разбирам — след това той изведнъж извика: — Но къде ме водите? Пред нас е морският бряг!

— Ах, трябва да ви обясня нашата география. След минутка сам ще се убедите. Има едно малко, тясно заливче, видите ли, наричат го Камъл Крийк. То се врязва в сушата — изглежда почти като устие на река, но не е. Това е просто морето. За да стигнете до Олдърбъри по суша, трябва да тръгнете към вътрешността и да заобиколите заливчето, но най-краткият път от едната къща до другата е да преминете с лодка през тясното заливче. Олдърбъри е точно насреща — там. Вижда се между дърветата.

Те бяха излезли на малка пясъчна ивица. Срещу тях се възправи горист хълм, а високо горе сред дърветата се белееше къща.

На брега имаше две лодки. Мередит Блейк, подпомогнат малко несръчно от Поаро, избута едната във водата и след малко двамата гребяха към отсрещната страна.

— В онези дни винаги минавахме оттук — обясни Мередит. — Освен ако имаше буря или валеше. Тогава вземахме кола. Но е почти три мили, ако заобиколите по другия път.

Той спря лодката точно до каменния кей на другия бряг и хвърли презрителен поглед към няколко дървени бунгала с циментови тераси.

— Всичко туй е ново. Преди имаше навес за лодки — стара, разнебитена барака — и нищо друго. Минавахме по брега и се къпехме ей там, зад онези скали.

Блейк помогна на госта си да скочи от лодката, завърза я и тръгна нагоре по стръмна пътека.

— Не вярвам да срещнем някого — мимоходом каза той. — През април тук няма никой освен на Великден. Без значение е, дори и да срещнем. Аз се погаждам със съседите си. Слънцето е превъзходно днес — сякаш е лято. И тогава беше чудесен ден. Все едно че беше юли, а не септември. Слънцето — ярко, ала ветрецът — мразовит.

Пътеката излизаше от горичката и заобикаляше подножието на няколко скали. Мередит посочи нагоре с ръка.

— Това е, което наричат Батареята. Ние сме горе-долу под нея. Заобикаляме подножието й.

Блейк и Поаро отново навлязоха сред дърветата, а пътеката пак направи остър завой и те се озоваха пред една врата, вградена във висока стена. Самата пътека продължаваше зигзагообразно нагоре, но Мередит отвори вратата и двамата мъже минаха през нея.

За момент Поаро бе заслепен, излизайки от сянката. Батареята представляваше плато — дърветата бяха изсечени — с бойници и оръдие. Създаваше впечатление, че е увиснала над морето. Над нея и зад нея имаше дървета, но откъм страната на морето — долу, нямаше нищо друго освен ослепително синя вода.

— Красиво място — каза Мередит и кимна пренебрежително към някакъв павилион, построен на задната стена. — Това, разбира се, го нямаше, а само една стара, схлупена барака, където Еймиъс си държеше пособията за рисуване, няколко шишета бира и шезлонги. Тогава я нямаше и циментовата тераса. Имаше само една пейка и маса, направени от желязо и боядисани. Това беше всичко. Все пак не се е променило много. — В гласа му се прокрадна плачлива нотка.

— Значи тук е станало? — каза Поаро.

Мередит кимна.

— Пейката беше там — горе, до навеса. Крейл лежеше прострян върху нея. Имаше навика да лежи така понякога, когато рисуваше. Направо се просваше долу и гледаше някъде втренчено, след туй — хоп! — скачаше и започваше да нанася боите като луд. — Блейк направи пауза. — Ето защо, знаете, той изглеждаше… почти естествен. Сякаш беше заспал — просто задрямал. Но очите му бяха отворени… и той просто… се беше вдървил. Лекарството, разбирате ли, парализира. Няма никаква болка. Винаги… винаги съм бил благодарен за това…

— Кой го е намерил? — попита Поаро, макар че вече знаеше.

— Тя — Каролайн. След обяда. Аз и Елза, предполагам, сме били последните, които са го видели жив. Сигурно още тогава е започнало — той изглеждаше особен. Не ми се иска да говоря за това. Ще ви го напиша — така е по-лесно.

Той рязко се обърна и излезе от Батареята. Поаро го последва мълчаливо и двамата продължиха нагоре по виещата се пътека. Малко по-горе, над Батареята, имаше друго плато, забулено от дървета. Тук имаше пейка и маса.

— Тези не са се променили толкова — каза Мередит. — Пейката обаче нямаше чак толкоз кръчмарски вид. Просто си беше желязна, боядисана пейка — твърда за седене, но пък гледката е прекрасна.

Поаро се съгласи. През оградата от дървета погледът минаваше над Батареята и стигаше чак долу до устието на заливчето.

— Онази сутрин поседях известно време тук, горе — обясни Мередит. — Тогава дърветата не бяха толкова големи. Зъберите на Батареята се виждаха съвсем ясно. Точно там, знаете, позираше Елза. Беше седнала върху един зъбер с извърната глава.

Блейк размърда леко рамене.

— Дърветата растат по-бързо, отколкото ние си мислим — измърмори той. — О, хм, значи остарявам. Хайде да отидем до къщата.

Те продължиха по пътеката и стигнаха до една хубава стара къща в георгиански стил. Тя беше надстроена, а на близката зелена морава се виждаха около петдесет малки дървени кабинки.

— Младежите спят там, а момичетата — в къщата — поясни Мередит. — Вярвам, че тук няма какво да искате да видите. Всички стаи са преградени. Навремето имаше малка оранжерия тук, но тези хора построиха закрита веранда. Е, предполагам, че прекарват ваканциите си приятно. Не може да се запази всичко, както е било, и толкова по-жалко.

Той рязко се обърна.

— Ще се върнем долу по друг път. Всичко… всичко възкръсва пред мене, знаете. Призраци, навсякъде призраци.

Двамата мъже се върнаха при кея по друг, малко по-дълъг и по-лъкатушещ път. Никой не говореше. Поаро уважаваше настроението на спътника си.

Когато стигнаха отново в Хендкрос Менър, Мередит Блейк изведнъж каза:

— Аз, знаете ли, купих онази картина, гдето я рисуваше Еймиъс. Не можех да понеса мисълта да я продадат, хм… на търг… и хиляди грубияни с мръсно подсъзнание да я зяпат. Беше красива творба. Еймиъс каза, че е най-хубавото нещо, което някога е правил. Няма да се изненадам, ако е бил прав. На практика картината бе завършена. Той искаше да поработи над нея само ден или два. Бихте ли… бихте ли искали да я видите?

— Да, разбира се — каза бързо Поаро.

Блейк преведе госта си през фоайето и извади от джоба си ключ, отключи някаква врата и двамата влязоха в една голяма стая, миришеща на прах. Капаците на прозорците бяха плътно затворени. Блейк прекоси стаята и ги отвори. След това с малко труд той успя да отвори един от прозорците и вълна от ароматен пролетен въздух лъхна в стаята.

— Така е по-добре — каза Мередит.

Той стоеше до прозореца, вдишвайки свежия въздух, а Поаро се приближи до него. Нямаше нужда да пита какво е представлявала стаята преди. Лавиците бяха празни, но следите върху тях показваха къде са стояли шишетата. До едната стена, на коя го имаше умивалник, беше подпрян някакъв изоставен химически апарат. Всичко бе покрито с дебел слой прах.

Мередит Блейк гледаше през прозореца.

— Как добре си спомням всичко. Стоях тук, миришех жасмина и приказвах ли, приказвах аз, глупакът, за безценните си лекарства и дестилати!

Поаро разсеяно се пресегна през прозореца и отскубна стръкче жасминови листа, току-що изникнали от стеблото.

Мередит Блейк решително прекоси стаята. На стената имаше картина, покрита с платно. Блейк дръпна платното настрани.

Поаро затаи дъх. Досега той бе видял четири картини на Еймиъс Крейл: две в галерията Тейт, една — у един лондонски търговец, и един натюрморт — вазата с розите. Но сега той гледаше това, което самият художник бе определил като своята най-хубава картина, и Поаро веднага разбра какъв превъзходен художник е бил Крейл.

Картината притежаваше една примитивна, повърхностна загладеност. На пръв поглед би могло да е плакат — така измамно груби бяха контрастите й. Едно момиче, момиче в яркожълта риза и тъмносини панталони, седнало върху сива стена, огряно щедро от слънцето, на фона на бурно синьо море. Тема, подходяща тъкмо за плакат.

Но първоначалното впечатление лъжеше: чувствуваше се едно леко отклонение — изумителната ослепителност и чистота на светлосянката. А момичето…

Да, това беше самият живот — всичко, което представляваше, което можеше да бъде животът, младостта, чистата пламтяща виталност. Лицето беше пълно с живот, а очите…

Толкова много жизненост! Толкова страстна младост! Значи това е видял Еймиъс Крейл у Елза Гриър, което го е направило сляп и глух за благородното създание — неговата съпруга. Елза беше животът. Елза беше младостта.

Едно превъзходно, стройно, наперено същество. Арогантно извърнало глава, очите — нахално триумфиращи, гледат към тебе, дебнат те, чакат…

Еркюл Поаро разпери ръце:

— Това е една знаменита… да, знаменита е…

— Тя беше толкова млада… — каза Мередит и гласът му секна.

Поаро кимна. „Какво имат предвид повечето хора, когато казват това — мислеше си той — толкова млада — нещо невинно, нещо трогателно, нещо беззащитно. Но младостта не е такава! Младостта е груба, младостта е силна, младостта е могъща… да, и жестока! И още нещо — младостта е ранима.“

Детективът последва домакина до вратата. Сега интересът му към Елза Гриър, която предстоеше да посети, бе много пораснал. Какво ли бяха направили годините с това страстно, триумфиращо, първично дете?

Поаро пак погледна картината.

Тези очи: дебнеха го… дебнеха го… Казваха му нещо… Ами ако той не можеше да разбере какво му казваха? А истинската жена щеше ли да му каже? Или пък те казваха нещо, което истинската жена не знаеше?

Такава арогантност, такова предчувствие за победа.

А после идва Смъртта и отнема жертвата от тези нетърпеливи, жадни млади ръце… И светлината в пламенните, предчувствуващи очи угасва. Какви ли бяха сега очите на Елза Гриър?

Поаро излезе от стаята, като хвърли последен поглед към картината. „Била е прекалено много жива“ — помисли си той и се почувствува малко… уплашен…

VIII глава Третото прасенце хапна печено месце

Къщата на Брук Стрийт имаше сандъчета с огромни лалета пред прозорците. Вътре във фоайето внушителна ваза с бял люляк изпускаше талази от аромат към отворената входна врата.

Иконом на средна възраст пое шапката и бастуна на Поаро. Появи се лакей, който на свой ред ги пое, а икономът почтително измърмори:

— Бихте ли ме последвали оттук, сър?

Поаро го последва през фоайето надолу по три стъпала, отвори се врата и икономът произнесе името му съвсем правилно, сричка по сричка. После вратата се затвори зад гърба му, един висок, слаб мъж стана от креслото до камината и се приближи към него.

Лорд Дитишам нямаше още четиридесет години. Той беше не само пер в кралството, но също и поет. Две от неговите фантастични поетически драми бяха поставени на сцена при огромни разходи и постигнаха succes d’estime17. Челото му беше доста изпъкнало, брадичката — остра, а очите и устата — неочаквано хубави.

— Седнете, мосю Поаро — каза той.

Поаро седна и прие цигарата, предложена му от домакина. Лорд Дитишам затвори кутията, драсна клечка кибрит и я поднесе към Поаро, за да запали цигарата му, а след това сам той седна и погледна замислено посетителя си.

— Зная, че сте дошли да се видите със съпругата ми — каза той.

— Лейди Дитишам беше така любезна да ми определи среща — отговори Поаро.

— Да.

Настъпи мълчание.

— Надявам се, не възразявате, лорд Дитишам? — осмели се да попита Поаро.

Слабото замислено лице бе преобразено от неочаквана, бърза усмивка.

— На възраженията на съпрузите в днешно време никой не гледа сериозно, мосю Поаро.

— Значи възразявате?

— Не. Не мога да кажа това, но трябва да призная, че съм малко обезпокоен от ефекта върху съпругата ми. Нека бъда напълно откровен. Преди доста години, когато е била съвсем младо момиче, жена ми е преминала през ужасно изпитание. Надявам се, че вече се е съвзела от шока. Имам основание да вярвам, че го е забравила. Сега се появявате вие и вашите въпроси непременно ще събудят тези стари спомени.

— Съжалявам за това — каза учтиво Поаро.

— Не зная точно какъв ще бъде резултатът.

— Мога само да ви уверя, лорд Дитишам, че ще бъда възможно най-дискретен и ще направя всичко, което е по силите ми, за да не разстроя лейди Дитишам. Без съмнение тя има деликатен и чувствителен темперамент.

След това другият внезапно и неочаквано се разсмя.

— Елза? — каза лордът. — Елза е здрава като кон!

— Тогава… — Поаро тактично замълча. Ситуацията го заинтригува.

— Жена ми е годна да издържи колкото искате шокове. Интересно дали се досещате за причината, поради която иска да ви види?

— Любопитство — отвърна кротко Поаро.

— Ах, значи разбирате?

— Неизбежно е — каза детективът. — Всяка жена би искала да види един частен детектив! Мъжете ще му кажат да върви по дяволите.

— И някои жени също биха могли да му кажат да върви по дяволите.

— Но след като го видят. Не преди това.

— Може би — лорд Дитишам направи пауза. — Какъв е замисълът на тази книга?

Еркюл Поаро сви рамене.

— Хората възкресяват стари мелодии, стари театрални постановки, стари костюми. Също и стари престъпления.

— Пфю! — каза лорд Дитишам.

— Пфю, ако щете, но с това не можете да промените човешката природа. Убийството е драма. Желанието за драма у човека е много силно.

— Зная, зная… — измърмори лорд Дитишам.

— Ето виждате — каза Поаро, — че книгата трябва да бъде написана. Моята задача е да се погрижа да няма очебиещи неверни твърдения и груби изопачавания на познати факти.

— Мислех, че фактите са обществено достояние.

— Да, но не и тяхното тълкуване.

— Какво точно искате да кажете с това, мосю Поаро? — запита рязко Дитишам.

— Скъпи лорд Дитишам, има много начини, по които може да се тълкува например един исторически факт. Да вземем многобройните книги, които са написани за вашата кралица Мери на шотландците. Тя е представена като мъченица, като безпринципна и разпътна жена, като малко глуповата светица, като убийца и интригантка и пак като жертва на случайностите на съдбата! Имате избор.

— А в този случай? Крейл е бил убит от жена си — това, разбира се, е безспорен факт. На процеса съпругата ми беше по мое мнение незаслужено оклеветена. След това на излизане от съда бе принудена да се крие. Общественото мнение беше много враждебно настроено към нея.

— Англичаните — каза Поаро — са много морални.

— Дявол ги взел, така е! — каза лорд Дитишам и добави, гледайки Поаро: — А вие?

— Аз — отвърна Поаро — водя съвсем почтен живот, което не значи, че разбирам много от морал.

— Чудил съм се понякога — каза лорд Дитишам — каква ли е била тази мисис Крейл и цялата история за оскърбената съпруга. Имам чувството, че зад това се крие нещо.

— Съпругата ви може би знае — съгласи се Поаро.

— Жена ми — отвърна лордът — не е споменала случая нито веднъж.

Поаро го погледна с нараснало любопитство.

— Започвам да разбирам… — каза детективът.

— Какво разбирате? — тросна се другият.

— Творческото въображение на поета… — отвърна Поаро с поклон.

Лорд Дитишам се изправи и позвъни със звънеца.

— Жена ми ви чака — каза той грубо.

Вратата се отвори.

— Звъняхте ли, милорд?

— Заведете мосю Поаро при нейно височество.

Два етажа по стълбите нагоре, краката потъват в меките дебели килими. Приглушена светлина. Пари — навсякъде пари. Вкус — не толкова. Стаята на лорд Дитишам бе мрачна и неприветлива, но тук в къщата имаше само изключително изобилие. Най-доброто. Не непременно най-натрапващото се или най-екстравагантното. Просто „най-скъпи предмети“ и липса на въображение. „Печено месце? — каза си Поаро. — Да, печено месце!“

Въведоха го в не много обширна стая. Голямата приемна беше на първия етаж. Това бе личната всекидневна на господарката на дома, а самата господарка седеше до решетката на камината, когато известиха за Поаро и той влезе.

Една фраза подскочи в съзнанието му и се загнезди дълбоко.

Тя умря млада…

Такава беше мисълта му, след като видя Елза Дитишам — някогашната Елза Гриър.

Той никога не би я познал от картината, която Мередит Блейк му бе показал. Преди всичко това бе картина на младостта, на живота. Тук нямаше младост, а може би никога не бе имало. И все пак Поаро разбра нещо, което не можеше да се види от картината на Крейл — Елза беше красива. Да, жената, която се приближи и му протегна ръка, беше много красива. И съвсем не стара, разбира се. Най-после на колко години беше тя сега? На не повече от тридесет и шест, ако е била на двадесет по време на нещастието. Черната й коса беше превъзходно подредена около добре оформената й глава, чертите й бяха почти класически, гримът — изящен.

Поаро почувствува странно жегване. Вината вероятно бе на мистър Джонатан и приказките му за Жулиета. Тук нямаше Жулиета, освен ако човек можеше да си я представи останала жива… продължаваща да живее без Ромео… Не беше ли най-важното в ролята на Жулиета да умре млада?

Елза Гриър бе оставена да живее…

Тя го поздрави с равен, малко монотонен глас.

— Толкова съм заинтригувана, мосю Поаро. Седнете и ми кажете какво желаете от мене.

„Но тя не е заинтригувана — помисли си Поаро. — Нищо не я интересува.“

Големи сиви очи — като мъртви езера.

По свой навик Поаро стана малко повече чужденец от друг път.

— Смутен съм, мадам. Наистина съм смутен! — възкликна той.

— О, не, защо?

— Защото разбирам, че това… това възкресяване на една минала драма ще бъде изключително болезнено за вас!

Лейди Дитишам сякаш се развесели. Да, тя бе развеселена — съвсем истински развеселена.

— Предполагам — каза тя, — че съпругът ми ви е пъхнал тази идея в главата? Той се видя с вас, когато пристигнахте, но, естествено, нищичко не разбира. Никога не е разбирал. Аз въобще не съм чувствителната личност, за която той ме мисли.

Веселостта все още беше в гласа й.

— Баща ми, знаете, е бил воденичар. Сам се издигнал и направил състояние. Това нямаше да стане, ако кожата му не е била дебела. Аз съм същата.

„Да, вярно — помисли си Поаро. — Само дебелокожа жена би могла да дойде и да остане на гости в къщата на Каролайн Крейл.“

— Какво ще искате от мене? — каза лейди Дитишам.

— Сигурна сте, мадам, че припомнянето на миналото няма да е болезнено за вас?

Тя се замисли за момент и Поаро изведнъж разбра, че лейди Дитишам е много откровена жена. Тя би излъгала по необходимост, но никога, ако можеше да избира между истината и лъжата.

Елза Дитишам бавно каза:

— Не, не е болезнено. Даже бих искала да е.

— Защо?

— Толкова е глупаво — никога нищо да не чувствувам! — раздразнено рече тя, а Еркюл Поаро си помисли: „Да, Елза Гриър е мъртва…“

На глас той каза:

— Във всеки случай, лейди Дитишам, това много улеснява моята задача.

— Какво искате да знаете? — весело попита тя.

— Имате ли добра памет, мадам?

— Сравнително добра, мисля.

— И сте сигурна, че няма да ви причини болка припомнянето на онези дни в подробности?

— Няма да ми причини никаква болка. Нещата могат да ви наранят само тогава, когато се случват.

— Зная. С някои хора е така.

— Точно това моят съпруг Едуард не може да разбере — каза лейди Дитишам. — Той мисли, че процесът и всичко друго е било ужасно изпитание за мене.

— А не беше ли?

— Не, хареса ми — отвърна Елза Дитишам. Гласът й звучеше така, сякаш си бе спомнила нещо със задоволство. — Господи, как само се нахвърли върху мене онзи стар звяр, Диплийч. Той е самият дявол, ако щете. Хареса ми да се боря с него. Не успя да ме повали.

Тя погледна към Поаро с усмивка.

— Надявам се, че не разрушавам илюзиите ви. Бях момиче на двадесет години — трябваше сигурно да се валям в праха и да агонизирам от срам или нещо подобно. Но не стана така. Не ме беше грижа какво ми говорят. Исках само едно нещо.

— Какво?

— Да я обесят, разбира се — каза Елза Дитишам.

Той забеляза ръцете й — красиви ръце, но с дълги, извити нокти. Хищни ръце.

— Мислите, че съм отмъстителна? — каза тя. — Да, отмъстителна съм към всеки, който ме нарани. За мене онази жена беше най-долната жена на света. Тя знаеше, че Еймиъс ме обича и че щеше да я остави… и тя го уби, за да го нямам аз.

Елза Дитишам погледна Поаро.

— Не мислите ли, че това е твърде долно?

— Вие не разбирате и не съчувствувате на ревността?

— Не. Мисля, че не. Ако си загубил, загубил си. Щом не можеш да задържиш съпруга си, остави го да си отиде с достойнство. Собственическото чувство е това, което не разбирам.

— Може би щяхте да го разберете, ако се бяхте омъжили за Еймиъс.

— Не вярвам. Ние не бяхме… — изведнъж тя се усмихна на Поаро. Той усети, че усмивката й е малко смразяваща — така чужда на всякакво човешко чувство.

— Бих искала да разберете правилно следното нещо — каза тя. — Не мислете, че Еймиъс Крейл бе прелъстил младо и невинно момиче. Въобще не беше така! От двамата аз бях тази, която пое отговорността. Запознах се с Еймиъс на един прием и хлътнах по него… Знаех, че трябва да го имам.

Пародия, гротескна пародия, но…

— Въпреки че беше женен?

— Нарушителите ще бъдат съдени? Само че едно предупреждение, напечатано на лист хартия, не е достатъчно, за да те накара да се откажеш от действителния свят. Ако той бе нещастен с жена си и би бил щастлив с мене, тогава защо не? Имаме само един живот да живеем.

— Говореше се обаче, че той е щастлив със съпругата си.

Елза поклати глава.

— Не. Караха се като куче и котка. Каролайн го тормозеше. Тя беше… О, тя беше ужасна жена!

Елза Дитишам седна и запали цигара.

— Вероятно съм несправедлива към нея — каза тя, леко усмихната. — Но аз наистина мисля, че Каролайн беше доста противна.

— Беше голяма трагедия — каза бавно Поаро.

— Да, беше голяма трагедия. — Изведнъж тя се обърна трескаво към него, а нещо в мъртвото й, гладко и отегчено лице трепна и оживя. — Това уби мене! Уби ме. Оттогава няма нищо — изобщо нищо. — Гласът й стана по-тих. — Празнота! — Тя разпери нетърпеливо ръце. — Като препарирана риба в стъкленица!

— Нима толкова много означаваше Еймиъс Крейл за вас?

Елза кимна. Беше странно, доверително, леко кимване — особено трогателно.

— Считам, че винаги съм била моногамна — каза тя. — Предполагам — размишляваше мрачно лейди Дитишам, — че човек наистина би трябвало да се прободе с нож — като Жулиета. Но… но да го направиш, това би означавало да признаеш, че с тебе е свършено… че животът те е победил.

— А вместо това?

— Каквото и да беше станало — все същата работа. След като човек веднъж го преживее. Аз го преживях. За мене то вече нямаше никакво значение. Мислех, че ще намеря нещо друго.

Да, нещо друго — следващия. Поаро ясно я видя как с всички сили се опитва да изпълни това сурово намерение. Видя я красива и богата, съблазняваща мъжете, търсеща алчно с хищните си ръце да запълни един живот, който бе празен. Тя обожаваше знаменитости: омъжена за известен авиатор; след това — изследовател — този огромен мъж великан, Арнолд Стивънсън, който физически вероятно не бе много различен от Еймиъс Крейл; после — завой към изкуствата: Дитишам!

— Никога не съм била лицемерка — каза Елза Дитишам. — Има една испанска поговорка — винаги съм я харесвала: Вземи каквото искаш и плати за него, казва бог. Е, аз направих това. Взех каквото исках, но винаги съм желала да платя.

— Това, което не разбирате е, че има неща, които не могат да бъдат купени — каза Поаро.

Тя го изгледа втренчено.

— Нямам предвид само пари.

— Не, не — отвърна Еркюл Поаро. — Разбирам какво искате да кажете, но не всичко в живота може да има етикет с пазарната стойност. Има неща, които не се продават.

— Глупости!

Поаро лекичко се усмихна. В гласа на лейди Дитишам звучеше арогантността на преуспелия воденичар, който бе натрупал богатства.

Внезапно Еркюл Поаро почувствува прилив на съжаление. Той гледаше гладкото без възраст лице, уморените очи и си спомни момичето, което Еймиъс Крейл беше нарисувал…

— Разкажете ми за тази книга — каза Елза Дитишам. — Каква е целта? Чия е идеята?

— О! Скъпа милейди, каква друга цел може да има, освен да се сервират стари сензации с нова гарнитура.

— Но вие не сте писател?

— Не. Аз съм криминален експерт.

— Искате да кажете, че ви ползуват като консултант за криминални книги?

— Не винаги. В този случай имам поръчка.

— От кого?

— Аз трябва — как се казва — да проверя данните за тази книга от името на заинтересована страна.

— Каква страна?

— Мис Карла Льомаршан.

— Коя е тя?

— Дъщерята на Еймиъс и Каролайн Крейл.

Елза се втренчи за момент, после каза:

— О, разбира се, помня, че имаше дете. Сигурно вече е пораснала?

— Да, на двадесет и една години е.

— Как изглежда?

— Висока е, тъмнокоса и, мисля, красива. Смела е и е момиче с характер.

— Бих желала да я видя — каза замислено Елза.

— Тя може би не ще иска да ви види.

Лейди Дитишам погледна Поаро изненадана.

— Защо? О, разбирам. Но що за глупости! Тя едва ли помни нещо за това — не може да е била на повече от шест години.

— Знае, че майка й е осъдена за убийството на баща й.

— И мисли, че вината е моя?

— Такова виждане е възможно.

Елза сви рамене.

— Каква глупост! Ако Каролайн се беше държала като разумно човешко същество…

— Значи вие не поемате никаква отговорност?

— А защо трябва да поемам? Няма нищо, от което да се срамувам. Аз го обичах и щях да го направя щастлив.

Тя погледна към Поаро. Лицето й се промени. Странно, изведнъж той видя момичето от картината!

— Ако можех да ви накарам да видите — каза тя. — Ако можехте да видите от моята страна. Ако знаехте…

Еркюл Поаро се наведе напред.

— Но аз точно това искам. Вижте, мистър Филип Блейк, който е бил там по онова време, ще ми напише подробен разказ за всичко, което се е случило. Мистър Мередит Блейк — също. Сега, ако вие…

Елза Дитишам пое шумно въздух и каза с презрение:

— Тези двамата! Филип винаги е бил глупав. Мередит имаше навика да се върти около Каролайн, но е много мил. От техните разкази обаче няма да получите истинска представа.

Поаро я наблюдаваше и видя как очите й оживяват, как от мъртвата жена се роди жива.

— Вие искате истината? — каза бързо и почти свирепо лейди Дитишам. — О, не за пресата. Просто за вас…

— Наемам се да не публикувам нищо без ваше съгласие.

— Бих искала да напиша истината… — миг-два тя мълчеше, размишлявайки. Поаро видя как гладката твърдост на страните й се разпуква и приема нова, по-млада извивка, видя как живот изпълни жилите й, когато миналото отново я споходи.

— Да се върна назад… да напиша всичко… Да ви покажа каква е била…

Очите й горяха, гърдите й буйно се повдигаха.

— Тя го уби. Тя уби Еймиъс. Еймиъс, който искаше да живее… който обичаше живота. Омразата не би трябвало да е по-силна от любовта, но нейната омраза беше. А моята омраза към нея е… Мразя я… мразя я, мразя я…

Тя се приближи към него, наведе се, сграбчи го за ръкава и каза трескаво:

— Трябва да разберете — трябва — какво сме били един за друг. Имам предвид Еймиъс и аз. Имам нещо… Ще ви го покажа.

Елза Дитишам се втурна към другия край на стаята, отключи малко бюро, издърпа едно чекмедже, скрито в преградата за писма. После се върна, стискайки измачкано писмо с избеляло мастило, пъхна го в ръцете на Поаро и у него с горчива яснота изникна споменът зя едно дете, което той познаваше и което беше сложило в ръцете му едно от нейните съкровища — специална мидена черупка, намерена на морския бряг и ревниво пазена. По същия начин това дете беше отстъпило назад, наблюдавайки с гордост и страх, и с остро критично чувство как той ще приеме съкровището й.

Поаро разгъна избелелите листи.

Преди шестнадесет години. Избеляло мастило, ронеща се хартия, но думите… все още живи… все още трептят…

Поаро погледна към жената, за която бяха написани, ала тя не беше вече предишната жена — беше младо, влюбено момиче.

Отново Еркюл Поаро помисли за Жулиета…

IX глава Четвъртото прасенце нищичко не яде

— Мога ли да попитам защо, мосю Поаро?

Еркюл Поаро помисли добре, преди да отговори на този въпрос. Той почувствува как едно малко, съсухрено лице и чифт проницателни сиви очи го наблюдават.

Поаро се беше качил на последния етаж на една гола сграда и почукал на врата номер 584 от блоковете „Гилеспи“, построени, за да осигурят работещите жени с така наречените „квартирки“.

Тук, в това малко пространство във формата на куб, съществуваше мис Сесилия Уилямс — в една стая, която беше спалня, всекидневна, трапезария и кухня при разумно използуване на газовата печка. Нещо подобно на кабина, свързана със стаята, съдържаше една четвърт баня и три четвърти сервизни помещения.

Колкото и оскъдна да беше обстановката, мис Уилямс бе измислила как да сложи своя личен отпечатък. По стените, боядисани в аскетична бледосива боя, висяха различни репродукции: Данте среща Беатриче на моста и онази картина, която едно дете беше описало като „Сляпо момиче, седнало върху портокал и наречена не знам защо «Надежда».“ Имаше също два акварела на Венеция и цветно копие на Ботичелевата „Primavera“18. Върху нисък скрин бяха натрупани избелели снимки — повечето отпреди двадесет-тридесет години, съдейки по фризурите.

Квадратното парче килим бе изтъркано, мебелите бяха изтърбушени и долнокачествени. Поаро ясно виждаше, че за Сесилия Уилямс ножът бе опрял почти до кокал. Тук нямаше печено месце — това бе прасенцето, което нищичко не ядеше.

С ясен, рязък и настойчив глас мис Уилямс повтори въпроса си.

— Вие искате спомените ми по делото Крейл? Мога ли да зная защо?

За Еркюл Поаро някои от приятелите и познатите му казваха, особено когато най-много ги бе ядосал, че предпочита лъжите пред истината и че по-скоро ще положи специални усилия да постигне целта си чрез сложни и лъжливи твърдения, отколкото да се довери на простата истина.

В този случай обаче той бързо взе решение. Поаро не произлизаше от класата белгийски или френски деца, които бяха имали английска гувернантка, но той реагира така просто и неизбежно, както всяко малко момче, което на своето време бе запитвано: „Изми ли си зъбите тази сутрин, Харолд (или Ричард, или Антъни)?“ За част от секундата момчето се спираше на възможността да излъже, но веднага я отхвърляше и отговаряше съкрушено: „Не, мис Уилямс“. Защото мис Уилямс имаше това, което всяка добра детска възпитателка трябваше да има — загадъчното качество авторитет! Когато мис Уилямс казваше: „Върви горе да си измиеш ръцете, Джоана“, или: „Очаквам да прочетете главата за елизабетинските поети, за да можете да отговаряте на въпросите ми“, всички неизменно й се подчиняваха. На нея и през ум не й минаваше, че някой може да не я послуша.

Така че в този случай Поаро не използува никакви благовидни обяснения за книгата, която трябвало да се напише, третираща минали престъпления. Вместо това той просто разказа обстоятелствата, при които Карла Льомаршан бе потърсила неговата помощ.

Дребната възрастна жена в спретната, износена рокля слушаше внимателно.

— За мене е много интересно да науча нещо за това дете — каза тя. — Да разбера каква е станала.

— Мис Льомаршан е една очарователна и привлекателна млада жена с много смелост и самостоятелен дух.

— Хубаво — рече кратко мис Уилямс.

— И тя е, ако мога така да кажа, личност с тежест. Не е човек, на когото лесно можеш да откажеш или да върнеш.

Бившата гувернантка кимна замислено и попита:

— Артистична ли е?

— Мисля, че не.

— Ето нещо, за което можем да сме благодарни — сухо отсече тя.

Тонът на забележката не оставяше абсолютно никакви съмнения по отношение възгледите на мис Уилямс за художниците. След това добави:

— От това, което ми разказахте за нея, считам, че тя прилича повече на майка си, отколкото на баща си.

— Твърде възможно. Ще можете да ми кажете, като я видите. Искате ли да я видите?

— Да, наистина много бих искала да я видя. Винаги е интересно да видиш как се е развил някой, който си познавал от дете.

— Предполагам, че е била много малка, когато сте се разделили?

— На пет години и половина. Беше много мила — може би малко по-мълчалива от другите деца и замислена. Обичаше да си играе свои, собствени игри и не даваше други да й се месят. Държеше се естествено и не се глезеше.

— Добре, че е била толкова малка — каза Поаро.

— Да, вярно, ако беше по-голяма, шокът от трагедията можеше да й се отрази много зле.

— Все пак чувствува се, че за нея е имало трудности. Колкото и малко да е разбирало детето и колкото и да са се пазили от него, имало е атмосфера на несигурност, на отбягване и изведнъж то е било изтръгнато от родния си дом. Тези неща не са хубави за едно дете.

— Може би не са били чак толкова лоши, колкото вие си мислите — отговори замислено мис Уилямс.

— Преди да оставим темата за Карла Льомаршан, тоест малката Карла Крейл, има нещо, което бих искал да ви попитам. Ако изобщо някой може да го обясни, то аз мисля, че сте вие.

— Да? — тонът й беше въпросително-безучастен.

Поаро размаха ръце в усилието си да изрази по-ясно смисъла на думите си.

— Има едно нещо — един нюанс, който не мога да определя, но винаги, когато съм споменавал детето, никой като че ли не й е давал цялостната стойност на това, което тя представлява. Когато я споменавам, отговарят ми неизменно с някаква смътна изненада, сякаш човекът, с когото говоря, въобще е забравил, че е имало дете. Е, мадмоазел, разбирате ли, че това съвсем не е естествено? Едно дете при тези обстоятелства е личност, особено важна не сама по себе си, а като отправна точка. Еймиъс Крейл е можел да си има причини да остави или да не остави жена си, но обикновено при разпадането на един брак детето представлява много важен пункт. А тук малката Карла означава толкова малко. Това ми се вижда… странно.

— Сложихте пръст в раната, мосю Поаро — бързо отвърна мис Уилямс. — Вие сте съвсем прав. Отчасти поради това преди малко казах, че преместването на Карла в друга обстановка в някои отношения е било добро за нея. Ако беше по-голяма, тя би могла, видите ли, да страда от известна празнота в родния си дом.

Бившата гувернантка се наведе напред и заговори бавно и внимателно:

— В процеса на работата си аз, естествено, съм видяла много страни на проблема родител-дете. Много деца, даже бих казала повечето от децата, страдат от прекалено внимание от страна на родителите си — прекалено много любов, прекалена грижа за детето. То чувствува тягостно това вечно бдене и търси как да се освободи, да се махне, да се отърве от родителското око. Такъв е случаят особено когато детето е единствено и, разбира се, майките са тези, които са най-пристрастени. Ефектът върху брачния живот често пъти е неблагоприятен. Съпругът мрази да е на второ място и търси успокоение или по-скоро ласкателство и внимание другаде. Рано или късно се стига до развод. Убедена съм, че най-доброто за едно дете е да не му се обръща много внимание от страна и на двамата родители в границите на разумното. Това се постига по естествен път в големи семейства с много деца и малко пари. На децата не се обръща специално внимание, защото на практика майката буквално няма време да се занимава с тях. Те много добре разбират, че тя ги обича, но не са обременени от премного демонстрации на този факт. Но има и друга страна. Срещат се понякога мъж и жена така напълно достатъчни един на друг, така вглъбени един в друг, че и на двамата детето от брака им се вижда почти недействително. При тези обстоятелства детето, мисля, започва да ненавижда този факт и да се чувствува измамено, изоставено и самотно. Разбирате, че не ви говоря за каквото и да било пренебрегване. Мисис Крейл например бе това, което се нарича отлична майка: винаги загрижена за доброто на Карла, за здравето й; играеше с нея, когато трябва, и винаги беше мила и весела. Въпреки всичко това обаче мисис Крейл бе истински и напълно отдадена на съпруга си. Би могло да се каже, че тя съществуваше само чрез него и за него.

Мис Уилямс направи пауза, а после каза тихо:

— Считам, че такова е оправданието за това, което тя извърши в крайна сметка.

— Искате да кажете, че те са били по-скоро като любовници, отколкото като съпрузи?

Сесилия Уилямс, която не харесваше чуждата фразеология, се намръщи леко и рече:

— Да, разбира се, би могло и така да се каже.

— Той бе така отдаден на нея, както и тя на него?

— Бяха отдадени един на друг, но той, естествено, беше мъж.

Мис Уилямс успя да вложи в последната дума напълно викториански смисъл.

— Мъже… — каза тя и замълча.

Както един богат собственик казва: „Болшевики!“, както убеденият комунист произнася „Капиталисти!“, както съвестната домакиня произнася „Хлебарки!“, така мис Уилямс произнесе; „Мъже!“ Животът й на стара мома и гувернантка предизвика изригването на лава от свиреп феминизъм. Никой, който я бе чул да говори, не би могъл да се съмнява, че за мис Уилямс мъжете бяха враг номер едно!

— Настроена сте враждебно към мъжете?

— Те получават най-хубавото от този свят — отвърна сухо тя. — Надявам се, че не винаги ще бъде така.

Еркюл Поаро я погледна, размишлявайки. Той лесно можеше да си представи как мис Уилямс методично и здраво приковава себе си към релсите на влака или как участвува в гладна стачка с решително упорство. Изоставяйки общото, за да се върне към частното, Поаро каза:

— Вие не сте харесвали Еймиъс Крейл?

— Разбира се, че не харесвах мистър Крейл. Нито одобрявах поведението му. Ако аз бях негова съпруга, щях да го оставя. Има неща, които нито една жена не бива да понася.

— Но мисис Крейл ги е понасяла?

— Да.

— Мислите, че не е била права?

— Да. Една жена трябва да има известно уважение към себе си, а не да се подлага на унижения.

— Казвали ли сте някога нещо подобно на мисис Крейл?

— Не, разбира се. Не ми беше работата да й казвам. Бях наета да обучавам Анджела, а не да давам съвети на мисис Крейл, които тя не е искала. Да направя такова нещо, би било изключително нахалство.

— Вие харесвахте мисис Крейл?

— Много харесвах мисис Крейл — авторитетният глас омекна, пропит от топло чувство — Много я харесвах и ми беше много мъчно за нея.

— А ученичката ви Анджела Уорън?

— Тя беше извънредно интересно момиче — една от най-интересните ученички, които някога съм имала, безспорно много умна, но недисциплинирана и избухлива. В много отношения трудно се справях с нея. Имаше обаче хубав характер.

Мис Уилямс замълча за малко, после продължи:

— Винаги съм се надявала, че тя ще направи нещо голямо. Така и стана! Чели ли сте книгата й за Сахара? Открила е също онези толкова интересни гробници във Фаюм. Да, гордея се с Анджела. Не останах много дълго в Олдърбъри — две години и половина, — но винаги ще храня надеждата, че аз съм допринесла да се стимулира умът й и да бъде подпомогнат интересът й към археологията.

— Разбрах, че е било решено да се продължи образованието й, като я изпратят на училище. Трябва да ви е било неприятно — измърмори Поаро.

— Ни най-малко, мосю Поаро. Аз бях напълно съгласна с това. — Тя направи пауза и продължи: — Нека да ви поясня. Анджела беше много мило момиче. Наистина много мило — с горещо сърце и импулсивна. Но тя беше също така и това, което аз наричам трудно момиче, тоест момиче в трудна възраст. Винаги има моменти, в които едно момиче се чувствува неуверено в себе си — ни дете, ни жена. В някои моменти Анджела беше разумна и зряла, всъщност съвсем голяма, но миг по-късно се превръщаше в палаво дете, което прави бели, държи се грубо и нервничи. Момичетата, знаете, понасят зле тази възраст — ужасно са чувствителни. Те се противопоставят на всичко, което им се казва. Дразнят се, когато се отнасят към тях като към деца, а после изведнъж се засрамват, когато ги третират като възрастни. Анджела беше в такова състояние. От време на време я прихващаше — изведнъж не можеше да понася закачки и се разгневяваше. Тогава се цупеше с дни и седеше все намръщена. После внезапно пак подивяваше, катереше се по дърветата, тичаше наоколо с градинарчетата и не се подчиняваше на никого.

Мис Уилямс направи пауза и продължи:

— Когато една госпожица стигне до тази фаза, училището много помага. Тя се нуждае от съприкосновение с други умове, а също и здравата дисциплина на една общност, която да й помогне да стане разумен член на обществото. Не бих нарекла домашните условия на Анджела идеални. Първо, мисис Крейл я беше разглезила. Анджела трябваше само да я помоли за нещо и мисис Крейл винаги я подкрепяше. Резултатът беше следният: Анджела смяташе, че има най-голямо право да претендира за времето и вниманието на сестра си. Точно в тези нейни настроения тя се сблъскваше с мистър Крейл. Мистър Крейл, естествено, мислеше, че той трябва да е на първо място, и правеше всичко, за да бъде така. Всъщност той много бе привързан към момичето — бяха добри другари, боричкаха се заедно съвсем приятелски. Но имаше моменти, когато мистър Крейл изведнъж започваше да ненавижда тази прекалена загриженост на мисис Крейл към Анджела. Като всички мъже, той беше разглезено дете и искаше всички да се въртят около него. Тогава той и Анджела вдигаха истинска врява, а мисис Крейл често заставаше на страната на Анджела. Мистър Крейл побесняваше. В тези случаи именно Анджела обичаше да се прави на дете и да му скрои някой противен номер. Мистър Крейл имаше навик да глътва питието си на един дъх. Веднъж Анджела му изсипа цяла солница в чашата. Той, разбира се, повърна и не можа дума да каже от ярост, но това, което фактически сложи капак на всичко, беше, когато тя му сложи цяла шепа голи охлюви в леглото. Мистър Крейл изпитваше особена погнуса към тях. Той напълно загуби самообладание и каза, че момичето трябва да се изпрати в училище и че повече нямал намерение да понася всички тези детинщини. Анджела беше ужасно разстроена, макар че самата тя веднъж-дваж бе изразила желание да отиде в пансион. В случая обаче реши да бъде много нещастна. Мисис Крейл също не желаеше да я изпрати, но се остави да бъде убедена в резултат, мисля, до голяма степен на това, което й казах по този въпрос. Аз й посочих, че училището ще бъде от голяма полза за Анджела, а и наистина считах, че ще е полезно. И така, беше решено тя да замине през есента за Хелстън — едно много хубаво училище на южното крайбрежие, но мисис Крейл съжаляваше през цялото време. А Анджела, щом се сетеше, веднага се озъбваше на мистър Крейл. Нали разбирате, мосю Поаро, положението не беше чак толкова сериозно, но хвърляше своята сянка, така да се каже, върху всичко, което се случи онова лято.

— Имате предвид Елза Гриър?

— Точно така — каза рязко мис Уилямс и след произнасянето на тези две думи силно стисна устните си.

— Какво беше мнението ви за Елза Гриър?

— Аз въобще нямах мнение. Напълно безпринципна млада жена.

— Била е много млада.

— Достатъчно голяма, за да знае някои работи. Не виждам нищо, което би могло да я извини. Изобщо нищо.

— Сигурно е била влюбена в него…

— Хм, влюбена! — изсумтя мис Уилямс. — Каквито и да са чувствата ни, мосю Поаро, ще ми се да вярвам, че можем да ги контролираме и да се държим прилично. А действията си сме напълно в състояние да управляваме. Онова момиче нямаше абсолютно никакви морални норми. Фактът, че мистър Крейл беше женен, не означаваше нищо за нея. Тя беше изключително безсрамна във всичко, студена и решителна. Може би е била зле възпитана, но това е единственото извинение, което мога да намеря за нея.

— Смъртта на мистър Крейл трябва да е била тежък удар за мис Гриър?

— О, да, но тя беше виновна за всичко. Не бих отишла толкова далече, че да оправдавам убийство, но все пак, ако изобщо на света е имало жена, доведена до състояние на безумие, то тази жена беше Каролайн Крейл. Откровено ви казвам, имаше моменти, когато ми се искаше да ги убия и двамата. Да се показва с момичето пред жена си, да я слуша и да понася нахалството й! А тя беше нахална, мосю Поаро. О, не! Еймиъс Крейл получи, каквото заслужаваше. Никой мъж не може да се отнася така към жена си и да не бъде наказан. Смъртта му беше справедливо възмездие.

— Имате силни чувства.

— Да, чувствата ми за брачната връзка са много силни. Ако тя не се уважава и подкрепя, държавата ще се разпадне. Мисис Крейл беше предана и вярна съпруга. Мъжът й умишлено й се подиграваше и въведе любовницата си в дома й. Както казах, той получи това, което бе заслужил. Мистър Крейл предизвика съпругата си до краен предел и ако питате мене, аз например не я виня за това, което направи.

— Да, държал се е зле, приемам — каза Поаро. — Но не забравяйте, че е бил голям художник.

Мис Уилямс изсумтя страховито.

— О, да, зная. В днешно време това винаги е извинение. Художник! Извинение за всякакъв вид неморален живот, за пиянство, за кавги, за изневери. И какъв чак толкова художник беше мистър Крейл в крайна сметка? Може би ще бъде на мода да се харесват картините му няколко години, но те няма да са вечни. Ами че той даже не умееше да рисува! Перспективата му беше ужасна! Дори познанията му по анатомия бяха погрешни. Разбирам нещо от това, за което говоря, мосю Поаро. Като момиче учих рисуване известно време във Флоренция. И за всеки, който познава и цени великите майстори, тези мацаници на мистър Крейл са наистина смешни. Просто цапва няколко бои върху платното — няма постройка, няма чист рисунък. Не — тя поклати глава. — Не ме карайте да почитам картините на мистър Крейл.

— Две от тях са в галерията Тейт — напомни й детективът.

— Възможно — каза презрително мис Уилямс — Също и една от статуите на мистър Ъпщайн19, предполагам.

Поаро усети, че според мис Уилямс последната дума бе вече казана. Той изостави темата за изкуството.

— Вие сте били с мисис Крейл, когато тя е намерила трупа?

— Да. Тя и аз излязохме от къщата след обяда и тръгнахме заедно надолу. Анджела си беше забравила пуловера на брега или в лодката, след като се беше къпала. Тя беше много небрежна към вещите си. Оставих мисис Крейл при вратата на Батарейната градина, но тя почти веднага ме извика обратно. Предполагам, че мистър Крейл е бил мъртъв тогава повече от час. Той лежеше прострян на пейката, близо до статива си.

— Разстрои ли се много тя, когато го намери?

— Какво точно искате да кажете с това, мосю Поаро?

— Питам ви какви са били впечатленията ви в този момент.

— О, разбирам. Да, тя ми се видя съвсем зашеметена. Изпрати ме да телефонирам за лекар. В края на краищата не можехме да сме съвсем сигурни, че е мъртъв. Би могло да бъде каталептичен припадък.

— Спомена ли тя такава възможност?

— Не си спомням.

— И вие отидохте да телефонирате?

Тонът на мис Уилямс беше сух и грубоват.

— Бях изминала половината път до къщата, когато срещнах мистър Мередит Блейк. Предадох на него поръчката си и се върнах при мисис Крейл. Помислих, видите ли, че може да припадне, а мъжете никак не ги бива в такива случаи.

— Тя беше ли припаднала?

— Мисис Крейл се владееше напълно — сухо отвърна мис Уилямс. — Тя беше съвсем различна от мис Гриър, която направи истерична и твърде неприятна сцена.

— Каква сцена?

— Опита се да нападне мисис Крейл.

— Искате да кажете: тя е разбрала, че мисис Крейл е виновна за смъртта на мистър Крейл?

Мис Уилямс размисли миг-два.

— Не, едва ли е могла да бъде сигурна. Това, хм, ужасно подозрение още не се беше появило. Мис Гриър просто изпищя: „Ти си го направила, Каролайн. Ти го уби. Ти си виновна.“ Тя фактически не каза: „Ти си го отровила“, но съм сигурна, че си го мислеше.

— А мисис Крейл?

Мис Уилямс се размърда притеснено.

— Трябва ли да бъдем лицемерни, мосю Поаро? Аз не мога да ви кажа какво всъщност е чувствувала или мислела в този момент. Дали е било ужас от това, което е направила…

— Така ли изглеждаше?

— Н-не, н-не. Не бих казала. Зашеметена — да, и мисля — уплашена. Да, сигурна съм, че беше уплашена. Но това е съвсем естествено.

— Да, може би е съвсем естествено… — каза Поаро недоволно. — Какво беше официалното й становище относно смъртта на съпруга й?

— Самоубийство. Още отначало тя съвсем определено каза, че трябва да е самоубийство.

— Когато говореше насаме с вас, същото ли каза или предложи някаква друга теория?

— Не. Тя… тя си даде специален труд да създаде у мене впечатление, че е самоубийство.

Мис Уилямс беше озадачена.

— А вие какво казахте на това?

— Мосю Поаро, нима има някакво значение какво съм казала аз?

— Да. Мисля, че има.

— Не виждам защо…

Но сякаш неговото мълчание, изпълнено с очакване, я хипнотизираше и тя отвърна неохотно:

— Мисля, че казах: „Разбира се, мисис Крейл, трябва да е самоубийство“.

— Вярвахте ли на думите си?

Мис Уилямс вдигна глава и каза твърдо:

— Не. Не повярвах. Но моля разберете, мосю Поаро, аз бях изцяло на страната на мисис Крейл, ако мога така да се изразя. Исках тя да спечели, а не полицията.

— Бихте искали да я оправдаят?

— Да — отговори дръзко мис Уилямс.

— Тогава вие разбирате и чувствата на дъщеря й?

— Аз съм изцяло за Карла.

— Ще имате ли нещо против да ми напишете подробен разказ за нещастието?

— Имате предвид Карла — тя да го прочете?

— Да.

Мис Уилямс бавно каза:

— Не, нямам нищо против. Тя е напълно решена да се запознае с това, нали?

— Да. Предполагам, че би било по-добре да не знае истината…

Мис Уилямс го прекъсна:

— Не. Винаги е по-добре да погледнеш истината в очите. Няма смисъл да отбягваш нещастието, като подправяш фактите. За Карла е било удар, когато е научила истината. Сега иска да знае как точно се е стигнало до трагедията. Струва ми се, че това е правилният път, който трябва да поеме една смела млада жена. След като веднъж научи всичко, тя ще може да го забрави отново и да заживее собствения си живот.

— Може би сте права.

— Сигурна съм, че съм права.

— Но вижте, има и още нещо: тя не само иска да знае, тя иска да докаже, че майка й е невинна.

— Горкото дете.

— Значи това е, което можете да кажете, така ли?

— Сега разбирам защо твърдяхте, че щеше да е по-добре, ако Карла не бе научила истината. Все пак мисля, че както е сега, е по-добре. Желанието й майка й да бъде невинна е естествена надежда и колкото и да е тежко разкриването на фактите, по това, което казахте, съдя, че Карла е достатъчно смела, за да научи истината.

— Сигурна сте, че това е истината?

— Не ви разбирам?

— Не виждате ли някаква възможност да се допусне, че мисис Крейл е била невинна?

— Смятам, че на тази възможност въобще не се гледаше сериозно.

— И все пак самата тя се е придържала към версията за самоубийство?

— Нещастната жена трябваше да каже нещо — сухо отвърна мис Уилямс.

— Знаете ли, че когато умирала, мисис Крейл е оставила писмо за дъщеря си, в което тържествено се заклела, че е невинна?

Мис Уилямс го погледна слисано.

— Това е било грешка от нейна страна — рязко каза тя.

— Така ли мислите?

— Да. О, не се съмнявам, че сте сантиментален, както повечето мъже…

Поаро възмутено я прекъсна:

— Аз не съм сантиментален.

— Но има и такива неща като например лъжливи чувства. Защо е трябвало да пише това — да лъже в такъв тържествен момент? За да спести болката на детето си. Да, много жени биха го направили. За мисис Крейл обаче не го допусках. Тя беше смела и честна жена. Да каже на дъщеря си да не я съди, би било много повече в нейния стил.

— Значи вие даже не желаете да помислите върху възможността Каролайн Крейл да е написала истината? — каза Поаро с леко раздразнение.

— Не, разбира се!

— И все пак вие твърдите, че сте я обичали?

— Да, обичах я. Много я обичах и дълбоко й съчувствувах.

— Ами тогава…

Мис Уилямс изгледа Поаро доста особено.

— Вие не разбирате, мосю Поаро. Едва ли ще има някакво значение това, което сега ще ви кажа след толкова време: аз, вилите ли, по една случайност зная, че Каролайн Крейл бе виновна.

— Какво?

— Вярно е. Не съм сигурна дали постъпих правилно, че не казах каквото знаех, но не го казах. Повярвайте ми, мосю Поаро, аз зная съвсем определено, че мисис Крейл бе виновна…

X глава Петото прасенце заплака: кви, кви, кви

Апартаментът на Анджела Уорън гледаше към Риджънтс Парк. Този пролетен ден през отворения прозорец тук се чувствуваше лек полъх и ако не беше непрестанният рев на уличното движение долу, човек добиваше впечатление, че е сред природата.

Поаро извърна глава от прозореца, когато вратата се отвори и в стаята влезе Анджела Уорън. Той не я виждаше за първи път. Беше си издействувал да присъствува на една нейна лекция в Кралския географски факултет. Поаро считаше, че лекцията е отлична: суховата може би за средния слушател. Мис Уорън изнесе доклада си превъзходно. Тя не се запъваше, не се спираше, за да търси думи, не се повтаряше. Гласът й беше чист и мелодичен. Не направи никакви отклонения — нито към романтиката, нито към любовта към приключения. От общочовешка гледна точка лекцията не представляваше голям интерес: беше превъзходно, сбито изложение на факти, подкрепени съответно с отлични диапозитиви и интелигентни изводи. Сухо, точно, ясно, разбираемо, високо технично.

Еркюл Поаро одобряваше с цялото си същество. „Ето — мислеше си той — един подреден ум.“

Сега, когато я видя отблизо, той разбра, че Анджела Уорън лесно би могла да бъде хубава жена. Чертите й бяха правилни, макар и строги. Имаше тънко очертани тъмни вежди, чисти, умни кафяви очи и фина, бледа кожа. Раменете й бяха доста ъгловати, а походката — малко мъжка.

Със сигурност у нея нямаше нищо, напомнящо прасенцето, което плакало: кви, кви. Върху дясната й страна обаче беше онзи заздравял белег, който обезобразяваше и набраздяваше кожата й. Дясното й око беше малко изкривено — външният му ъгъл бе дръпнат надолу, но никой не би разбрал, че тя не вижда с него. За Поаро беше почти сигурно, че Анджела Уорън бе живяла с недъга си толкова дълго, та вече не мислеше за него. Изведнъж му хрумна следната мисъл: от петимата, представляващи интерес за него във връзка с разследванията му, тези, които, така да се каже, бяха започнали живота си с най-много актив, не бяха успели да постигнат много успехи и щастие. Елза, за която би могло да се каже, че е имала всички предимства на младостта, красотата и богатството си, бе свършила най-зле. Тя беше като цвете, без време попарено от слана — още пъпка, но без живот. Сесилия Уилямс на външен вид не можеше с нищо да се похвали. И въпреки това Поаро видя, че у нея нямаше униние или пораженческо чувство. Животът на мис Уилямс беше интересен за нея — тя все още се вълнуваше от хора и събития. Тя бе притежавала огромното морално и духовно предимство на строгото викторианско възпитание, което днес ние нямаме, бе изпълнила задълженията си в тази област на живота, в която бог бе избрал да я призове, и тази нейна увереност я обвиваше като в броня, непроницаема за жилата и стрелите на завистта, недоволството и съжалението. Мис Уилямс имаше своите спомени, своите дребни удоволствия, постигнати благодарение на строги икономии и достатъчно здраве и сила, които й даваха усещането, че е интересно да се живее.

А у Анджела Уорън — това младо създание, обременено от недъга си и произтичащите от него унижения, Поаро считаше, че вижда един дух, закален от неизбежната борба за увереност и сигурност. Недисциплинираната ученичка беше отстъпила място на една жизнена и силна жена със значителни умствени възможности и надарена с огромна енергия да постигне големи цели. Поаро чувствуваше, че тя бе и щастлива, и успяваща жена. Животът й беше пълноценен, ярък и изключително приятен.

Не случайно Анджела бе типът жени, които Поаро истински харесваше. Въпреки възхитителната яснота и точност на ума, тя имаше у себе си напълно достатъчно от femme formidable20, което развълнува Поаро просто като мъж. Той беше повече за пищното и екстравагантното.

С Анджела Уорън не бе трудно да се дойде до същността на неговото посещение. Нямаше никакви увъртания — той просто й разказа за разговора си с Карла Льомаршан.

Строгото лице на Анджела Уорън засия.

— Малката Карла е тук? — каза тя одобрително. — Много бих искала да я видя.

— Не сте ли поддържали връзка с нея?

— Не така, както би трябвало. Бях ученичка, когато тя замина за Канада, и разбирах, естествено, че след година-две ще ни забрави. През последните години по някой и друг подарък за Коледа е бил единствената връзка между нас. Предполагам, че сега вече е напълно пропита от атмосферата в Канада и че бъдещето й е там. При тези обстоятелства така е по-добре.

— Да, разбира се, човек би могъл да си го помисли — каза Поаро. — Ново име, нова обстановка, нов живот. Но се оказало, че няма да е толкова лесно.

Тогава той й разказа за годежа на Карла, откритието, което направила, когато навършила пълнолетие, и мотивите й да дойде в Англия.

Анджела Уорън слушаше мълчаливо, подпряла с ръка обезобразената си страна. Тя не издаде чувствата си по време на разказа, но щом Поаро свърши, тихо каза:

— Браво на Карла.

Поаро се сепна. За пръв път той срещаше такава реакция.

— Вие одобрявате, мис Уорън?

— Разбира се. От все сърце й желая успех. Ще направя всичко, което мога, за да й помогна. Чувствувам се виновна, че самата аз нищо не съм направила.

— В такъв случай има някаква възможност тя да е права във вижданията си.

— Права е, разбира се — каза троснато Анджела Уорън. — Каролайн не го е извършила. Винаги съм знаела това.

— Наистина много ме изненадвате, мадмоазел — измърмори Поаро. — Всички, с които говорих…

Анджела рязко го прекъсна:

— Не ги слушайте. Не се съмнявам, че косвените улики са цяло море. Моето собствено убеждение се основава на познание — познаването на моята собствена сестра. Чисто и просто зная, че Каро не би могла да убие когото и да било.

— Можете ли да кажете това със сигурност за всяко човешко същество?

— В повечето случаи вероятно не. Съгласна съм, че животинското в човека крие какви ли не изненади, но в случая с Каролайн имаше особени причини — причини, които само аз най-добре бих могла да преценя — тя докосна ранената си буза. — Виждате ли това? Сигурно сте чули нещо? — Поаро кимна. — Каролайн го е направила. Ето защо аз съм сигурна — зная, че тя не е извършила убийството.

— За повечето хора това няма да е убедителен аргумент.

— Не, тъкмо обратното. Всъщност предполагам, че именно по този начин са го използували — като доказателство за сприхавия и необуздан характер на Каролайн! Понеже, когато съм била бебе, тя ме е наранила, учените мъже са решили, че тя също би могла да отрови и неверния си съпруг.

— Аз поне разбирам разликата — каза Поаро. — Внезапен пристъп на гняв не може да те накара първо да откраднеш отровата и после умишлено да я използуват на следващия ден.

Анджела Уорън нетърпеливо махна с ръка.

— Въобще нямам това предвид. Трябва да се опитам да ви го изясня. Да речем, че вие сте човек обичлив и мил по природа, но сте и склонен към силна ревност. Да предположим също, че през тези години на вашия живот, когато самоконтролът е най-труден, вие всъщност в пристъп на гняв едва не извършвате нещо, което фактически е убийство. Помислете за страшния шок, за ужаса, за разкаянието, които ви връхлитат. Една чувствителна личност като Каролайн не би могла напълно да се освободи от този ужас и разкаяние. Те никога не я напуснаха. Струва ми се, че всичко това не съм го осъзнавала тогава, но като обърна поглед назад, ясно го виждам. Каро бе измъчвана, непрекъснато измъчвана от факта, че ме е наранила. Тази мисъл не й даваше покой. Тя придаваше оттенък на всичките й постъпки и обясняваше отношението й към мене. Нищо не беше достатъчно хубаво за мене. В нейните очи аз винаги трябваше да съм на първо място. Половината от кавгите й с Еймиъс бяха заради мене. Аз я ревнувах от него и му скроявах най-различни номера. Задигнах един ден препарат за котки, за да му го сложа в питието, а веднъж пъхнах в леглото му таралеж. Каролайн обаче винаги ме защитаваше — мис Уорън направи пауза и продължи: — Това беше лошо за мене, естествено, защото ужасно ме разглези, но е без връзка с въпроса. Става дума за отражението върху Каролайн. Този изблик към насилие я накара да изпитва ужас за цял живот от всякакви подобни действия. Каро винаги се наблюдаваше, винаги живееше в страх, че нещо от този род може пак да се случи. И тя си имаше свои, собствени начини да се предпазва от това. Един от тези начини беше прекомерната свобода на езика. Тя усещаше (и от психологическа гледна точка, мисля, е била напълно права), че ако е достатъчно буйна в речта си, не би се поддала на изкушението да извърши акт на насилие. От опит се е убедила, че методът й действува. Затова често съм чувала Каро да казва: „Иска ми се да нарежа еди-кого си на парчета и да го пека на бавен огън“. Понякога ще каже на мене или на Еймиъс: „Ако продължаваш да ме дразниш, ще те убия“. В същото време тя се караше с лекота и страст. Осъзнавала е, мисля, вродената си склонност към насилие и по този начин умишлено й е давала отдушник. Тя и Еймиъс вдигаха страхотни, потресаващи кавги.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, има улики за това. Някой каза, че се карали като куче и котка.

— Именно. Ето кое е глупавото и подвеждащото в уликите. Разбира се, че Каро и Еймиъс се караха! И си казваха, естествено, обидни, отвратителни, жестоки думи. Ами да, караха се! На Еймиъс също му харесваше. Просто бяха такава двойка. И двамата обичаха драмата и бурните сцени. Повечето мъже не ги харесват — те обичат спокойствието. Но Еймиъс беше художник. Харесваше му да крещи, да заплашва и въобще да обижда. За него това бе като отдушник. Беше такъв човек, че ако си изгубеше копчето за яка, срутваше къщата от викове. Зная, звучи доста странно, но непрекъснатите кавги и сдобрявания бе представата на Еймиъс и Каролайн за щастие!

Анджела щракна нетърпеливо с пръсти.

— Да не бяха ме отпратили така бързо и да бяха ми позволили да свидетелствувам, щях да им кажа тези неща — тя сви рамене. — Но мисля, че нямаше да ми повярват, а и при всички случаи нямаше да ми бъде ясно така, както сега. Това е нещо, което съм знаела, но не бях помислила тогава — и през ум не би ми минало да го предам с думи — тя погледна към Поаро. — Разбирате ли какво искам да кажа?

Той енергично кимна.

— Отлично разбирам. Осъзнавам също, че това, което казахте, е абсолютно вярно. Има хора, за които разбирателството означава еднообразие. Необходим им е стимулантът „недоволство“, за да направят от живота си драма.

— Точно така.

— Мога ли да ви попитам, мис Уорън, какви бяха вашите собствени чувства по онова време?

Анджела Уорън въздъхна.

— Най-вече объркване и безпомощност, струва ми се. Като че беше някакъв ужасен кошмар. Твърде скоро арестуваха Каролайн — три дни след произшествието, мисля. Още помня възмущението и безумния си гняв и, разбира се, моята детска вяра, че това е някаква глупава грешка и че нещата ще се оправят. Каро се безпокоеше главно за мене. Тя поиска веднага да ме отстранят от всичко това и възможно най-далече. Почти веднага накара мис Уилямс да ме отведе при някакви роднини. Полицията нямаше нищо против. А после, когато бе решено, че от моите показания няма да има нужда, уредиха да замина в чужбина, за да уча. Аз, естествено, не исках да тръгна, но ми обясняха, че Каро ужасно се безпокояла за мене и че единственият начин да й помогна е да замина.

Тя направи пауза, после каза:

— И така, заминах за Мюнхен. Бях там, когато… когато са произнесли присъдата. Нито веднъж не ме пуснаха да видя Каро — тя не искаше. Мисля, че само тогава Каро не ме разбра.

— Не можете да сте сигурна в това, мис Уорън. Посещението в затвора на човек, когото много силно обичате, може да остави ужасни впечатления у едно младо и чувствително момиче.

— Възможно е.

Анджела Уорън стана и каза:

— След присъдата, когато беше осъдена, моята сестра ми писа. На никого до днес не съм показвала писмото. Считам, че сега трябва да го покажа на вас. Вероятно ще ви помогне да разберете какъв човек е била Каролайн. Ако желаете, можете да го вземете, за да го покажете и на Карла.

Тя отиде до вратата. После се обърна и каза:

— Елате с мене. В стаята ми има портрет на Каролайн.

За втори път Поаро застана пред картина с широко отворени очи.

Като рисунък портретът на Каролайн Крейл беше посредствен, но детективът го гледаше с интерес. Интересуваше го не художествената му стойност.

Поаро виждаше едно продълговато, овално лице, с грациозна извивка при брадичката и мило, леко смутено изражение. Това беше лице, издаващо несигурност в себе си, емоционално, с далечна, скрита красота. То нямаше силата и жизнеността на лицето на дъщеря й — тази енергия и радост от живота, които Карла Льомаршан без съмнение беше наследила от баща си. Това бе едно не толкова положително създание. И все пак, гледайки лицето от картината, Еркюл Поаро разбра защо Куентин Фог — човек с въображение — не бе успял да я забрави.

Анджела Уорън отново застана до него с писмо в ръка.

— Сега, след като видяхте каква е била — каза тя тихо, — прочетете писмото й.

Поаро внимателно го разгъна и прочете какво бе написала Каролайн Крейл преди шестнадесет години:

Еркюл Поаро прочете два пъти писмото отначало докрай, после го върна, като каза:

— Много хубаво писмо, мадмоазел… и много забележително. Много забележително.

— Каролайн — отвърна Анджела — беше доста забележителна личност.

— Да, и необикновен ум. Вие считате, че това писмо говори за невинност?

— Разбира се!

— Но това не е изказано така явно.

— Защото Каро знаеше, че никога не би ми дошло наум да я сметна за виновна!

— Вероятно, вероятно… Но писмото може да се тълкува и по друг начин — в смисъл, че е била виновна и изтърпявайки наказанието си за престъплението, е намерила покой.

„Напълно съвпада — мислеше Поаро — с описанието й в съда.“ В този момент за първи път той силно се усъмни в идеята си, към която досега се придържаше. Дотук всичко неизменно сочеше, че Каролайн Крейл е виновна. А сега и собствените й думи свидетелствуваха срещу нея.

От другата страна беше само непоколебимата увереност на Анджела Уорън. Анджела несъмнено я бе познавала добре, но не беше ли нейната сигурност всъщност фанатичната преданост на едно незряло още момиче, готово в огъня да влезе заради свидно обичаната си сестра?

Сякаш прочела мислите му, Анджела Уорън каза:

— Не, мосю Поаро — аз зная, че Каролайн бе невинна.

— Добрият господ знае, че не бих искал да ви разколебавам в това — каза бързо Поаро. — Но нека бъдем практични. Казвате, че сестра ви е била невинна. Много добре! Тогава какво всъщност се е случило?

Анджела кимна замислено.

— Трудно е, съгласна съм. Предполагам, че, както е казала Каролайн, Еймиъс се е самоубил.

— Приемливо ли е това, след като знаете характера му?

— Доста неприемливо.

— Но не твърдите както в първия случай: „Зная, че е невъзможно“?

— Не, защото, както току-що казах, повечето хора наистина вършат невъзможни неща, тоест, които ви изглеждат нехарактерни. Считам обаче, че ако опознаете човека в най-тънки детайли, тези неща вече няма да ви се виждат нехарактерни.

— Познавахте ли добре зет си?

— Да, но не както Каро. Струва ми се направо фантастично Еймиъс да се самоубие, но предполагам, че би могъл. Фактически трябва да го е направил.

— Не виждате ли друго обяснение?

Анджела прие подхвърлената идея спокойно, но не и без известно любопитство.

— О, разбирам какво имате предвид… В действителност никога не съм се спирала на тази възможност. Искате да кажете, че някой от другите го е убил? Че е умишлено, хладнокръвно убийство…

— Би могло да бъде, нали?

— Да, би могло… Но наистина ми изглежда съвсем неправдоподобно.

— По-неправдоподобно, отколкото самоубийство?

— Трудно е да се каже. Явно не е имало причини да се заподозре някой друг. И сега не виждам, когато се обърна назад.

— Все пак нека разгледаме тази възможност. Кой от тези непосредствено свързани хора би бил най-вероятният извършител?

— Чакайте да помисля. Е, аз не съм го убила. Онова същество Елза — също. Тя беснееше от яд, когато Еймиъс умря. Кой друг беше там? Мередит Блейк? Той бе винаги много предан на Каролайн — въртеше се из къщата като домашен котарак. Предполагам, че това би могло да бъде мотив за него по някакъв начин. Ако беше роман, Мередит сигурно би искал да очисти Еймиъс, за да може той самият да се ожени за Каролайн, но би могъл да го осъществи също като остави Еймиъс да си замине с Елза и след известно време утеши Каролайн. Обаче наистина не мога да видя Мередит като убиец — прекалено мекушав и прекалено нерешителен. Кой друг?

— Мис Уилямс? Филип Блейк? — подсказа Поаро.

Сериозното лице на Анджела мигновено се отпусна и по него се разля усмивка.

— Мис Уилямс? Човек едва ли би могъл да се накара да повярва, че нечия гувернантка ще вземе да извърши убийство! Мис Уилямс бе винаги толкова праволинейна и благочестива.

Анджела Уорън замълча за миг, после продължи:

— Беше предана на Каролайн, разбира се — би направила всичко за нея, а и мразеше Еймиъс. Беше голяма феминистка и не харесваше мъжете. Това достатъчно ли е за убийство? Естествено, че не.

— Трудно би могло да бъде — съгласи се Поаро.

Анджела продължи:

— Филип Блейк? — тя помълча известно време, после изведнъж каза: — Знаете ли, мисля, че ако говорим просто за вероятности, той е най-вероятният извършител.

— Твърде много ме интригувате, мис Уорън. Мога ли да попитам какво ви кара да мислите така?

— Общо взето, нищо определено, но от това, което си спомням за него, бих казала, че е човек с ограничено въображение.

— И ограниченото въображение предразполага към убийство?

— Може да ви накара по груб начин да разрешите проблемите си. Мъже от този тип получават истинско удовлетворение, когато извършат някакво действие. Убийството е груба работа, не мислите ли?

— Да, сигурно сте права… Това определено е становище, но все пак, мис Уорън, трябва да има още нещо. Какъв мотив евентуално би могъл да притежава Филип Блейк?

Анджела Уорън не отговори веднага. Тя стоеше намръщена, взирайки се в пода.

— Той беше най-добрият приятел на Крейл, нали? — каза Поаро.

Тя кимна.

— Но вие имате нещо наум, мис Уорън, нещо, което още не сте ми казали. Може би двамата са били съперници за момичето — за Елза?

Анджела поклати глава.

— О, не. Не и Филип.

— Какво има тогава?

— Знаете ли — отвърна бавно Анджела, — вероятно, когато минат години, нещата изведнъж идват при нас. Ще ви обясня какво имам предвид. Някой ми беше разказал една история веднъж, когато бях на единадесет години. Не виждах абсолютно никакъв смисъл в тази работа, нито ме разтревожи — просто влезе през едното ми ухо и излезе през другото. Мисля, че въобще не се сещах за нея, както се казва. Преди две години обаче, както си седях на първия ред и гледах едно ревю, тази случка отново ме споходи и бях толкова изненадана, че фактически казах на глас: „О, сега разбирам смисъла на онази смешна история за млякото с ориз.“ И все пак нямаше директен намек — само някаква шега за „Ни лук ял, ни лук мирисал“.

— Разбирам мисълта ви, мадмоазел.

— Тогава ще разберете и това, което ще ви кажа. Веднъж бях отседнала в хотел. Както вървях по коридора, една от вратите на стаите се отвори и от нея излезе жена, която аз познавах. Това не беше нейната стая и тя ясно го показа на лицето си, когато ме видя. Тогава разбрах значението на израза, който веднъж видях върху лицето на Каролайн, когато една нощ в Олдърбъри тя излезе от стаята на Филип Блейк.

Анджела се наведе напред и възпря думите на Поаро.

— По онова време аз нямах представа, разбирате ли? Знаех някои неща — момичетата на тази възраст обикновено знаят, — но не ги свързвах с действителността. За мене излизането на Каролайн Крейл от стаята на Филип Блейк си беше просто: Каролайн Крейл излиза от стаята на Филип Блейк. Би могло да бъде стаята на мис Уилямс или моята. Но това, което наистина забелязах, беше изразът на лицето й — странно изражение, което не познавах и не можех да разбера. Не можех да го разбера, докато — както ви казах — една нощ в Париж не видях същия израз върху лицето на друга жена.

— Но това, което ми казвате, мис Уорън — изрече бавно Поаро, — е твърде зашеметяващо. От самия Филип Блейк аз имам впечатление, че той винаги е мразел сестра ви.

— Зная. Не мога да го обясня, но е така.

Поаро бавно кимна. Още докато говореше с Филип Блейк, той смътно бе почувствувал, че нещо не е както трябва. Тази прекалена враждебност към Каролайн някак си не беше нормална…

Думите и изразите от разговора му с Мередит Блейк отново изникнаха в ума му: „Много се разстрои, когато Еймиъс се ожени — не стъпи у тях повече от година“. Нима Филип винаги е бил влюбен в Каролайн? Беше ли се превърнала любовта му в горчивина и омраза, когато Каролайн бе избрала Еймиъс?

Да, Филип беше прекалено разгорещен и доста предубеден. Поаро си го представи, замислено весел, преуспяващ мъж, с неговия голф и хубавата му къща. Какво в действителност бе чувствувал Филип Блейк преди шестнадесет години?

— Не разбирам — говореше Анджела Уорън. — Аз, видите ли, нямам опит в любовта — не ми се е изпречвала на пътя. Просто ви казах всичко това, в случай че… в случай че има някаква връзка със станалото.