Пет малки прасенца

Разказ на Филип Блейк

Приятелството ми с покойния датира от много ранен период. Ние живеехме в провинцията, бяхме съседи и семействата ни дружаха. Еймиъс Крейл беше с около две години по-голям от мене. Като момчета играехме заедно през ваканциите, макар че не учехме в едно и също училище. От гледна точка на дългогодишното ми познанство с човека считам, че аз лично съм специално подготвен да дам показания относно неговия характер и възгледи върху живота. Веднага ще кажа също така, че за всеки, който добре познаваше Еймиъс Крейл, идеята за самоубийство беше абсурдна. Крейл никога не би отнел собствения си живот. Той прекалено много обичаше живота! Твърдението на защитата по време на процеса, че Крейл е бил обхванат от угризения на съвестта и е взел отрова в пристъп на разкаяние, е чист абсурд за всеки, който го познаваше. Бих казал, че Крейл имаше твърде малко съвест, и то съвсем не болезнена. При това той и жена му бяха в лоши отношения и мисля, че Еймиъс не би имал никакви скрупули да се раздели с нещо, което за него беше един съвсем неудовлетворителен семеен живот. Той имаше възможност да се погрижи за материалното благосъстояние на съпругата и детето от брака и съм сигурен, че щеше да го направи щедро. Еймиъс беше много щедър; общо взето, с горещо сърце и обичлив. Не само че беше голям художник, но и приятелите му бяха верни. Доколкото зная, той нямаше никакви врагове.

От дълги години познавах и Каролайн Крейл — още преди да се омъжи, когато идваше на гости в Олдърбъри. Тогава Каролайн беше малко невротична госпожица, склонна към необуздани избухвания, не без привлекателност, но определено труден характер за съжителство.

Почти веднага тя показа предпочитанията си към Еймиъс. Всъщност мисля, че той не беше много влюбен в нея, но те често биваха заедно — както казах, тя беше привлекателна — и не след дълго се сгодиха. Най-добрите приятели на Еймиъс Крейл бяха резервирани спрямо тази женитба, тъй като чувствуваха, че Каролайн не беше много подходяща за него.

Това създаде в началото известно напрежение между съпругата и приятелите на Крейл, но Еймиъс беше верен приятел и нямаше намерение да се откаже от старите си другари по нареждане на жена си. След няколко години той и аз възстановихме предишните си отношения и започнах често да посещавам Олдърбъри. Мога да прибавя, че бях кръстник на момиченцето Карла, а това, мисля, доказва, че Еймиъс ме считаше за негов най-добър приятел, и ми дава право да говоря за човека, който вече не може да се защити.

Но да се върна към действителните събития, за които ме помолихте да напиша. Пристигнах в Олдърбъри (както виждам от един стар дневник) пет дни преди престъплението, тоест на тринадесети септември. Веднага усетих, че обстановката е някак си напрегната. В къщата беше отседнала също и мис Елза Гриър, която Еймиъс рисуваше по онова време.

За първи път виждах лично мис Гриър, но знаех от по-рано за нейното съществуване. Месец преди това Еймиъс ми говори разпалено за нея — каза, че бил срещнал чудесно момиче. Беше толкова ентусиазиран, щото му рекох на шега:

— Внимавай, старче, иначе пак ще хлътнеш.

Еймиъс ми каза да не бъда такъв проклет глупак: той просто рисувал момичето и нямал никакъв личен интерес към нея.

— Разправяй ги на старата ми шапка — отвърнах му. — И друг път съм те чувал да говориш така.

— Този път е по-различно — рече той.

На това аз отвърнах малко цинично:

— Винаги е различно!

Тогава Еймиъс сякаш се разтревожи и притесни.

— Не разбираш — каза ми той. — Тя е просто момиче — не много по-различно от едно дете.

Добави също, че имала доста модерни схващания и била напълно освободена от всякакви предразсъдъци.

— Тя е честна — каза той, — естествена и абсолютно безстрашна!

Тогава си помислих, макар и да не му го казах, че този път Еймиъс здравата е загазил. Няколко седмици по-късно чух коментари от други хора. Някой каза, че момичето Елза било страхотно увлечено. Друг добави, че щяло да е малко трудничко за Еймиъс, като се имало предвид колко млада била тя, а трети пък изсумтя, че Елза си знаела доста добре работата. По-нататъшните коментари отбелязаха, че мис Гриър била страшно богата, винаги получавала това, което искала, и че тя била поела „инициативата в свои ръце“. Някой попита какво мислела за това съпругата на Крейл и многозначителният отговор беше, че сигурно вече трябва да е свикнала. Друг колебливо отговори, че както се чувало, съпругата била дяволски ревнива, а Крейл водел такъв ужасен живот, щото всеки друг мъж би бил оправдан да има по някоя и друга авантюра.

Споменавам всичко това, защото мисля, че е важно да бъдат изяснени напълно нещата преди моето пристигане там.

Любопитен бях да видя момичето — тя беше забележително хубава и привлекателна и трябва да призная, малко позлорадствувах, когато забелязах, че Каролайн наистина е много ядосана.

Самият Еймиъс Крейл не беше така безгрижен както друг път, макар че за тези, които не го познаваха добре, държанието му изглеждаше както обикновено. Аз обаче го познавах съвсем отблизо и забелязах веднага признаци на напрегнатост, неувереност, пристъпи на вялост, отнесеност и обща раздразнителност.

Независимо от склонността му да бъде умислен винаги, когато рисуваше, не можеше да се приеме, че картината, над която работеше, е изцяло отговорна за напрежението му. Зарадва се, когато ме видя, и веднага щом останахме насаме, ми каза:

— Слава богу, че дойде, Фил. Ако живееш в къща с четири жени, може съвсем да се смахнеш. Всички те ще ме изпратят в лудницата.

Атмосферата наистина беше натегната. Каролайн, както казах, беше очевидно много ядосана от цялата история. По учтив и възпитан начин тя бе много по-груба към Елза, отколкото човек би могъл да си помисли, че е възможно — всъщност без ни една оскърбителна дума. Самата Елза знаеше, че е господарка на положението, и никакви скрупули поради добро възпитание не биха могли да я възпрат да се държи открито отблъскващо. В резултат на това, когато не рисуваше, по-голямата част от времето си Крейл прекарваше, като се караше с малката Анджела. Обикновено между тях съществуваха отношения на обич, макар и доста често да се дразнеха и сбиваха. В този случай обаче всичко, което Еймиъс вършеше или казваше, беше язвително и двамата наистина се нахвърляха един върху друг. Четвъртият член от компанията беше гувернантката. „Кисела вещица — я нарече Еймиъс, — мрази ме свирепо! Седи със свити устни и непрекъснато ме упреква!“

После каза:

— По дяволите всички жени! Ако човек иска да живее спокойно, трябва да не се докосва до тях.

— Не биваше да се жениш — рекох му. — Ти си такъв човек, че трябваше да се пазиш от домашни обязаности.

Отвърна ми, че сега било твърде късно да се говори за това, и добави, че Каролайн сигурно щяла да бъде безкрайно щастлива, ако можела да се отърве от него. За първи път усетих, че нещо необикновено витае във въздуха.

— Какво става с тебе? — казах му. — Значи работата с прекрасната Елза е сериозна?

— Прекрасна е, нали? — изпъшка той. — Понякога ми се иска никога да не бях я виждал.

— Виж какво, старче — рекох му, — трябва да се съвземеш. Нима искаш да се обвързваш с още жени?

Той ме погледна и се разсмя:

— Лесно ти е да говориш, но аз не мога да оставя жените — просто не мога. А дори и да можех, те нямаше да ме оставят на мира!

После сви тези широки свои рамене, усмихна ми се и рече:

— О, предполагам, че накрая всичко ще се оправи. Признай, че картината е добра.

Ставаше въпрос за портрета на Елза, който рисуваше, и дори аз, макар и да не разбирах техниката на рисуване, виждах, че творбата му ще има особена сила.

Когато рисуваше, Еймиъс беше друг човек. Въпреки че ръмжеше, охкаше, мръщеше се и ругаеше на воля, а понякога хвърляше и четките си, той беше наистина безмерно щастлив.

Само когато се връщаше в къщата за храна, враждебната атмосфера между жените го сваляше на земята. Враждебните настроения достигнаха връхната си точка на 17-и септември. На обяд всички се почувствувахме неудобно. Елза беше наистина особена — нахална — мисля, е единствената точна дума! Тя умишлено пренебрегваше Каролайн, като непрекъснато се обръщаше само към Еймиъс, сякаш той и тя бяха сами в стаята. Каролайн говореше с нас свободно и весело и така умело водеше разговора, щото няколко на пръв поглед съвсем невинни забележки да имат хапливо значение. Тя не притежаваше пренебрежителната откровеност на Елза Гриър — при Каролайн всичко беше косвено, по-скоро загатнато, отколкото изказано.

Ситуацията достигна своята кулминация след обяда в гостната, тъкмо когато си допивахме кафето. Говорех за една дърворезба: глава от добре лакирано буково дърво — много интересна творба — и Каролайн каза:

— Работа е на един млад норвежки скулптор. Еймиъс и аз много ценим изкуството му и се надяваме да го посетим следващото лято.

Това спокойно твърдение за притежание беше прекалено много за Елза. На нея не й минаваха такива предизвикателства. Тя почака минута-две и заговори с ясния си, малко силен глас:

— Тази стая би била чудесна, ако беше наредена както трябва. Претъпкана е с мебели. Когато започна да живея тук, ще изхвърля целия този боклук и ще оставя само едно-две хубави неща. Мисля да сложа завеси с цвят на мед така, че лъчите на залязващото слънце да стигат до тях през големия прозорец на задната стена. — Тя се обърна към мене и каза: — Не мислите ли, че ще бъде направо чудесно?

Нямах време за отговор. Говореше Каролайн, а в гласа й имаше кадифе, коприна и нещо, което бих описал само като опасно.

— Да не мислиш да купуваш тази къща, Елза?

— Няма да е необходимо — отвърна Елза.

— Какво имаш предвид? — попита Каролайн, но гласът й вече не беше мек, а твърд и метален.

Елза се разсмя и каза:

— Трябва ли да се преструваме? Хайде, хайде, Каролайн, много добре знаеш какво имам предвид.

— Нямам никаква представа — отвърна тя.

На това Елза каза:

— Недей да бъдеш като щрауса. Няма смисъл да се преструваш, че не виждаш и нищо не знаеш. Еймиъс и аз се обичаме. Това не е твой дом. Негов е. И след като се оженим, аз ще живея тук с него!

— Мисля, че си луда — каза Каролайн.

А Елза отвърна:

— О, не, не съм, скъпа моя, и ти го знаеш. Би било много по-просто, ако бяхме честни една към друга. Еймиъс и аз се обичаме — ти си видяла това достатъчно ясно. Има само едно достойно нещо, което би могла да направиш за него: трябва да му върнеш свободата.

— Не вярвам на нито една дума от това, което говориш — рече Каролайн, ала гласът й беше неубедителен. Елза бе успяла да пробие бронята й. В този момент в стаята влезе Еймиъс и Елза каза със смях:

— Ако не вярваш на мене, питай него.

— Ще го питам — отвърна Каролайн и без да чака, рече: — Еймиъс, Елза твърди, че искаш да се ожениш за нея. Вярно ли е?

Горкият Еймиъс! Съжалих го. Човек сигурно се чувствува глупаво, когато такава сцена се стовари върху главата му. Той стана аленочервен, започна да заеква, обърна се към Елза и я попита:

— Защо, за бога, не си държа езика зад зъбите?

— Значи е вярно? — каза Каролайн.

Той нищо не отговори, просто стоеше там и прокарваше показалеца си по вътрешната страна на яката си. Като малък правеше така, когато забъркаше някоя каша.

— Не желая да разисквам това — каза Еймиъс, мъчейки се думите му да звучат с достойнство и авторитет, но, разбира се, не успя да го постигне, нещастникът.

— Обаче ние ще го разискваме! — отвърна Каролайн.

Тогава се намеси Елза:

— Мисля, че е просто справедливо да кажем на Каролайн.

— Вярно ли е, Еймиъс? — попита Каролайн много тихо. Той изглеждаше малко засрамен от себе си. Мъжете се срамуват, когато жените им ги притиснат до стената.

— Отговори ми, моля те. Аз трябва да зная — каза тя.

Тогава той отметна глава, горе-долу както прави волът в хомота, и отсече:

— Да, вярно е, но не желая да разисквам това сега.

После се обърна и напусна стаята, а аз излязох подир него; не исках да го оставям сам с жените. Настигнах го на терасата. Той ругаеше — никога не бях виждал човек да ругае с такъв жар.

След това се развика:

— Защо тя не си държа езика зад зъбите? Само наля масло в огъня! А аз трябва да завърша картината, чуваш ли, Фил? Това е най-хубавото нещо, което някога съм правил… Най-хубавото нещо, което съм направил през целия си живот. И някакви си глупави жени искат да я развалят!

Малко по-късно се поуспокои и каза, че жените нямали никакво чувство за пропорция. Не можах да сдържа усмивката си и рекох:

— Е, по дяволите, старче, сам си го докара до главата.

— Като че ли не зная — изпъшка той и добави: — Трябва обаче да признаеш, Фил, че не можеш да виниш никой мъж, гдето си е загубил ума по Елза. Дори Каролайн трябва да го разбере.

Попитах го какво би станало, ако Каролайн се запъне и не му даде развод, но той вече беше изпаднал в едно от своите състояния на отнесеност. Повторих забележката си, ала Еймиъс отвърна разсеяно:

— Каролайн не може никога да бъде отмъстителна. Ти не разбираш, старче.

— Имате дете — отбелязах аз.

Той ме хвана за ръката.

— Фил, стари приятелю, ти имаш добри намерения, но недей да ми грачиш като гарван. Аз сам ще си оправя работите. Всичко ще се нареди. Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Такъв си беше Еймиъс — абсолютно неоправдан оптимист. После се развесели и каза:

— Да върви по дяволите цялата тази пасмина!

Не си спомням да сме говорили нещо друго. Няколко минути по-късно Каролайн се втурна на терасата.

— Свали това изцапано сако, Еймиъс — каза тя със съвсем обикновен, всекидневен тон. — Отиваме на чай у Мередит. Да не си забравил?

Той се втрещи и отвърна с леко заекване:

— О, бях забравил. Д-д-да, разбира се.

— Тогава се постарай да не приличаш толкова на вехтошар — каза тя. Въпреки че гласът й беше съвсем естествен, Каролайн не го погледна, а отиде до лехата с гергините и започна да къса увехналите цветове. Еймиъс бавно се обърна и влезе в къщата.

Каролайн започна да разговаря с мене. Говори много: за това, дали времето ще се задържи така, дали ще има достатъчно скумрия, та Еймиъс, Анджела и аз да отидем на риболов. Тя беше наистина изумителна — трябва да й го призная.

Лично аз обаче мисля, че това показваше какъв тип жена е Каролайн. Тя притежаваше силна воля и отлично самообладание. Не зная дали тогава вече е имала план да го убие, но не бих се учудил, ако е така. Беше способна да изготви плана си внимателно и хладнокръвно, с абсолютно ясно съзнание и без жал.

Каролайн Крейл беше много опасна жена. Трябваше да зная тогава, че тя нямаше да остави нещата така, но като истински глупак аз мислех, че е решила да приеме неизбежното, или пък вероятно е мислела, че ако се държи както обикновено, Еймиъс би могъл да промени решението си.

След малко другите излязоха. Елза изглеждаше предизвикателна и в същото време победителка. Каролайн не й обръщаше внимание. Всъщност Анджела спаси положението. Тя излезе, спорейки с мис Уилямс, че заради нищо и никакво няма да си сменя полата. Полата си беше много добра. Във всеки случай ставаше за милия стар Мередит — той никога нищо не забелязваше.

Най-после слязохме. Каролайн вървеше с Анджела, а аз вървях с Еймиъс. Елза вървеше сама и се усмихваше.

На мене лично не ми харесваше — беше твърде агресивна, но трябва да призная, че онзи следобед изглеждаше невероятно красива. Жените стават хубави, когато получат каквото искат.

Събитията от онзи следобед изобщо не мога да си спомня ясно. Всичко е замъглено. Спомням си как стария Мери излезе да ни посрещне. Мисля, че първо се разходихме из градината. Водихме, помня, дълъг разговор с Анджела относно обучаването на териери за лов на плъхове. Тя изяде невероятно количество ябълки и се опита да накара и мене да направя същото.

Когато стигнахме обратно до къщата, вече сервираха чая под един голям кедър. Мери, спомням си, изглеждаше много разстроен. Предполагам, че или Каролайн, или Еймиъс му бяха казали. Той погледна колебливо към Каролайн, а след това се втренчи в Елза. Милият човек беше съвсем разтревожен. На Каролайн, разбира се, й харесваше да го разиграва — предания, платоничен приятел, който никога не би отишъл твърде далече. Такъв тип жена беше тя.

След чая Мередит размени с мене няколко бързи реплики.

— Виж какво, Фил, Еймиъс не може да направи такова нещо! — каза той.

— Не се заблуждавай, ще го направи — отвърнах му аз.

Тогава той рече:

— Не може да остави жена си и детето си и да тръгне с това момиче. Много по-стар е от нея. Не вярвам тя да е на повече от осемнадесет години.

Отговорих му, че мис Гриър е на цели двадесет години и е с житейски опит.

— Все пак непълнолетна е и не разбира какво върши.

Горкият стар Мередит! Вечно благородният, истински европеец.

— Не се тревожи, старче — казах му аз. — Тя знае какво върши. И така й харесва!

Само това успяхме да си кажем. Помислих си, че Мери вероятно е разтревожен от мисълта Каролайн да бъде изоставена съпруга. След като разводът приключеше, тя би могла да очаква нейният верен Добин21 да се ожени за нея. Знаех, че преданост без надежда за награда беше много повече в стила на Мередит. Признавам, че тази страна на въпроса ме забавляваше.

Странно, твърде малко си спомням за посещението в лабораторията на брат ми. Той обичаше да показва хобито си. Аз самият винаги съм се отегчавал. Предполагам, че съм бил там с другите, когато е изнасял беседата си за ползата от кониина, но не си спомням, а и не съм видял Каролайн да задига отровата. Както казах, тя беше много ловка жена. Помня как Мередит прочете на глас откъс от Платон, описващ смъртта на Сократ. Много досадно, мислех си. Класиците винаги са били скучни за мене.

Друго не мога да си спомня за онзи ден. Сещам се, че Еймиъс и Анджела вдигнаха страхотна врява, а ние я приехме с облекчение, защото така избягвахме други трудности. Анджела хукна към спалнята си с последно злостно излияние, като каза, че: първо, тя ще му плати за това; второ, пожелаваше му да умре; трето, надяваше се той да умре от проказа; четвърто, пожелаваше на мястото на носа му да порасне наденица и никога да не се махне, както ставало в приказките. Когато Анджела излезе, всички се разсмяхме. Не можахме да се сдържим — беше толкова смешна бъркотия.

Веднага след това Каролайн се качи в спалнята си. Мис Уилямс изчезна след ученичката си. Еймиъс и Елза отидоха заедно в градината. Ясно беше, че не съм желан, и тръгнах да се поразходя сам. Нощта беше чудесна.

На следната сутрин слязох долу късно. В трапезарията нямаше никой. Чудно какви неща само помни човек! Спомням си вкуса на бъбречетата и бекона, с които добре похапнах. Много хубави бъбречета бяха — пикантни.

След това тръгнах да диря някого. Излязох навън, но не видях никой, изпуших една цигара и се натъкнах на мис Уилямс, която тичаше наоколо и търсеше Анджела — тя трябвало да шие скъсаната си рокля, а вместо това избягала, както обикновено. Върнах се във фоайето и разбрах, че Еймиъс и Каролайн се разправят в библиотеката. Говореха доста високо. Чух я да казва: „Ти и твоите жени! Иде ми да те убия. Някой ден ще те убия.“ Еймиъс отвърна: „Не бъди глупава, Каролайн“, а тя рече: „Не се шегувам, Еймиъс“.

Е, не исках да подслушвам повече и отново излязох. Тръгнах по терасата в обратна посока и се натъкнах на Елза. Тя седеше на една от дългите скамейки точно под прозореца на библиотеката, който беше отворен. Не бих се изненадал, ако беше чула всичко, каквото се говореше вътре. Когато ме видя, тя стана, ни лук яла, ни лук мирисала, и тръгна към мене усмихната. Хвана ме за ръката и каза:

— Каква чудесна сутрин, нали?

Да, за нея сутринта беше чудесна! Доста жестоко момиче. Не, мисля, че беше просто откровена и без въображение. Виждаше единствено това, което искаше.

Стояхме на терасата и разговаряхме около пет минути, когато чух как някой хлопна вратата на библиотеката и Еймиъс Крейл излезе. Лицето му беше много червено.

Той безцеремонно хвана Елза за рамото и каза:

— Хайде, време е да позираш. Искам да довърша картината.

— Добре. Ще се кача да си взема пуловера — задуха студен вятър — отвърна тя и влезе в къщата.

Чудех се дали Еймиъс ще ми каже още нещо, но той нищо друго не каза освен: „Тези жени!“. „Горе главата, старче“ — рекох му аз.

После и двамата замълчахме, докато Елза отново излезе от къщата. Те тръгнаха заедно надолу към батарейната градина, а аз влязох вътре. Каролайн стоеше във фоайето. Мисля, че въобще не ме забеляза. Понякога такъв й беше маниерът: сякаш се беше оттеглила някъде, в този случай — вътре в самата себе си. Тя само прошепна нещо — не на мене, а на себе си. Долових само думите: „Твърде жестоко е“.

Точно това каза. После мина покрай мене и тръгна нагоре, като че ли все още без да ме забелязва — също като човек, съсредоточен върху някаква вътрешна представа. Аз лично мисля (разбира се, нямам право да го казвам), че тя се качи горе, за да вземе отровата и че тогава реши да направи това, което всъщност направи.

Тъкмо в този момент телефонът иззвъня. В някои къщи прислугата обслужва телефона, но толкова често бях отсядал в Олдърбъри, щото повече или по-малко се чувствувах член от семейството. Вдигнах слушалката.

Чух гласа на брат си Мередит. Той беше много разстроен. Обясни ми, че бил в лабораторията и че шишето с кониина било наполовина празно.

Не искам да се спирам отново върху нещата, които сега зная, че трябваше да направя. Фактът беше толкова изненадващ, а и аз бях достатъчно глупав, за да се изненадам. Мередит доста се беше разтреперал на другия край. Чух някой по стълбите и остро казах на Мери да дойде веднага.

Сам аз слязох долу да го посрещна. В случай че не знаете ландшафта на местността, най-краткият път от едното имение до другото е с лодка през тясното заливче. Спуснах се по пътя до малкия пристан, където държаха лодките. За да стигна дотам, трябваше да мина покрай стената на батарейната градина. Чух как Елза и Еймиъс разговаряха, докато той рисуваше. Гласовете им бяха весели и безгрижни. Еймиъс каза, че било невероятно горещ ден (наистина беше твърде горещо за септември), а Елза — че там, където седяла, върху бойниците, духал студен вятър от морето. После тя рече: „Ужасно се схванах от позирането. Не мога ли да си почина, скъпи?“ Чух как Еймиъс извика: „За нищо на света. Задръж така. Ти си жилаво момиче. Казвам ти, става добре.“ Елза рече: „Звяр!“, и се разсмя, а аз се отдалечих и вече нищо не можех да чуя.

Мередит тъкмо се приближаваше с лодката към брега. Изчаках го да я завърже и да се качи по стълбите. Изглеждаше блед и разтревожен.

— Ти си по-умен от мене, Филип — каза той. — Какво да направя? Лекарството е опасно.

— Напълно сигурен ли си? — попитах го.

Мередит, знаете, винаги е бил колеблив. Затова и не го приех така сериозно, както би трябвало. Той ми отговори, че бил съвсем сигурен — шишето било пълно вчера следобед.

— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да го е задигнал?

Отговори ми, че нямал абсолютно никаква представа и поиска да узнае какво мисля аз. Възможно ли е някой от прислужниците? Отвърнах, че евентуално би могло, но ми се струва малко вероятно.

— Винаги държиш вратата заключена, нали? — казах му, а той отговори, че винаги била заключена, и започна да бръщолеви, че в долната си част прозорецът бил открехнат на няколко инча и че някой би могъл да влезе оттам.

— Случаен крадец? — попитах скептично. — Струва ми се, Мередит, че има няколко опасни възможности.

Той ме попита какво всъщност мисля, а аз му отговорих, че щом е сигурен в това, което казва, то вероятно Каролайн е взела лекарството, за да отрови Елза, или обратното — Елза го е взела, за да отстрани Каролайн и да разчисти пътя на истинската любов.

Мередит започна да дърдори припряно, че било абсурдно и мелодраматично и че не можело да бъде вярно.

— Е, лекарството го няма. Какво е твоето обяснение? — попитах го.

Той, разбира се, нямаше обяснение. Фактически мислеше като мене, но не смееше да погледне истината в очите.

— Какво да правим? — повтори той, а аз, проклет глупак, му отговорих:

— Трябва да обмислим внимателно. Или веднага кажи за изчезналото лекарство пред всички, или хвани Каролайн, когато е сама, и я постави натясно. Ако се убедиш, че тя няма нищо общо с това, направи същото с Елза.

— Такова момиче! — каза той. — Не може да е тя.

Отвърнах му, че не бих се заклел.

Докато говорехме, вървяхме нагоре по пътя към къщата. След последната ми забележка и двамата замълчахме за малко. Завивахме отново покрай батарейната градина, когато чух гласа на Каролайн.

Помислих си, че се карат трима души, но всъщност спорът беше за Анджела. Каролайн се възмущаваше: „Ще бъде тежко за момичето“, а Еймиъс отговори нещо нервно. После, тъкмо се изравнихме с вратата на градината, и тя се отвори. Еймиъс малко се изненада, като ни видя. Каролайн, излизайки, каза:

— Здравей, Мередит. Разисквахме въпроса за отиването на Анджела в училище. Изобщо не съм сигурна, че това е най-доброто за нея.

— Недей да се тревожиш толкова много за момичето — каза Еймиъс. — Нищо няма да й стане. Най-после ще се отървем.

Точно тогава по пътеката от къщата тичешком дойде Елза. В ръката си държеше някакъв червен пуловер. Еймиъс изръмжа:

— Хайде, връщай се да позираш. Не искам да губя време.

Той се върна към статива. Забелязах, че леко залита, и се почудих дали не пие. Всеки мъж при такава лудница и такива сцени можеше да бъде извинен за пиенето си.

— Бирата тук направо е гореща — измърмори Еймиъс. — Защо нямаме малко лед?

Каролайн каза:

— Ще ти изпратя долу бира направо от кофичката с лед.

— Благодаря — изсумтя Еймиъс.

После Каролайн затвори вратата на батарейната градина и се качи с нас до къщата. Ние седнахме на терасата, а тя влезе вътре. След малко излезе Анджела с няколко бири и чаши. Денят беше горещ и това ни зарадва. Докато пиехме, Каролайн мина покрай нас. Тя носеше бутилка бира и каза, че ще я занесе долу на Еймиъс. Мередит предложи да го стори той, но Каролайн беше решила твърдо тя сама да я занесе. Помислих си като истински глупак, че е от ревност. Не можеше да понася онези двамата да останат долу сами. Това вече я беше накарало да отиде веднъж долу уж да говори за заминаването на Анджела.

Тя тръгна по криволичещата пътека, а Мередит и аз гледахме след нея. Все още не бяхме решили нищо, а и Анджела започна да крещи да отида с нея, за да се изкъпем в морето. Изглеждаше невъзможно да останем насаме с Мередит. Казах му само: „След обяда“, и той кимна.

После отидохме с Анджела да се къпем. Поплувахме добре — през заливчето и обратно, а след това се изтегнахме на скалите, за да се попечем на слънцето. Анджела беше малко умислена, но това ми допадаше. Реших, че веднага след обяда ще се отделя с Каролайн настрана и от упор ще я обвиня в открадването на отровата. Нямаше смисъл Мередит да го прави — беше твърде мекушав. Направо щях да я обвиня. Тогава тя щеше да я върне, а дори и да не я върнеше, нямаше да посмее да я използува. Бях почти сигурен, че е тя, защото й е било необходимо да обмисли нещата. Елза беше твърде разумна и корава млада жена, за да рискува да се забърква с отрови. Имаше хладен разум и знаеше добре да пази кожата си. Каролайн беше направена от по-опасен материал — нестабилна, поддаваща се на импулса си и определено невротична. И все пак, знаете, в подсъзнанието ми остана чувството, че Мередит може да е сбъркал. Или пък някой прислужник си е пъхал носа там, разсипал е отровата и не е посмял да си признае. Отровата, виждате ли, е нещо много мелодраматично: човек не може да повярва.

Докато не се случи.

Беше доста късно, когато погледнах часовника си, и двамата с Анджела направо хукнахме за обяд. Всички тъкмо сядаха освен Еймиъс, който беше останал в Батареята, за да рисува. Това беше обичайно за него и лично аз си помислих, че е постъпил разумно, гдето е избрал тъкмо днес да рисува — обядът предвещаваше да бъде напрегнат.

Поднесоха кафето на терасата. Бих искал да мога да си спомня по-добре как изглеждаше Каролайн и как се държеше. Тя изобщо не беше възбудена. Струваше ми се по-скоро тъжна и мълчалива. Самият дявол беше тази жена!

Защото да отровиш мъжа си хладнокръвно, е дяволско нещо. Ако беше грабнала пистолет и го беше застреляла — е, това можеше да се разбере. Но такова студено, умишлено, отмъстително отравяне… И така спокойна и съсредоточена.

Тя стана и каза, че ще му занесе кафето долу, по възможно най-естествения начин. Все пак е знаела — трябва да е знаела, — че вече ще го намери мъртъв. Мис Уилямс тръгна с нея. Не си спомням дали Каролайн й предложи, или не. Май че Каролайн й предложи.

Двете жени тръгнаха заедно. Малко след това Мередит излезе на разходка. Тъкмо се извинявах, за да тръгна след него, когато той се върна тичешком. Лицето на Мередит беше сиво и той каза пресекливо:

— Трябва да повикаме лекар… бързо… Еймиъс…

Аз скочих.

— Болен ли е? Умира ли?

— Боя се, че е мъртъв — отвърна Мередит.

За момента бяхме забравили Елза, но тя внезапно нададе вик. Беше като вой на банши22. „Мъртъв? Мъртъв?“ — извика тя, сетне побягна. Не знаех дотогава, че някой може така да се движи — като сърна, като простреляно животно. Също и като Стихия, жадна за мъст.

— Тичай след нея — изрече задъхано Мередит. — Аз ще телефонирам. Тичай след нея, че не знаеш какво може да направи.

Хукнах след нея и добре, че го сторих. Тя би могла съвсем лесно да убие Каролайн. Никога не бях виждал такава болка, такава свирепа омраза. Всичкото лустро на финеса и възпитанието бе паднало. Всеки можеше да види, че баща й, и майката на бащата на нейния баща са били воденичари. Лишена от любовника си, тя беше примитивна жена — би издрала лицето на Каролайн, би й скубала косите, би я блъснала от парапета, ако можеше. По някаква причина Елза мислеше, че Каролайн го е пробола с нож. Всичко беше объркала, естествено.

Аз я хванах и тогава я пое мис Уилямс. Трябва да кажа, че мис Уилямс помогна много. Тя успя да накара Елза да се владее за по-малко от минута. Каза й, че трябва да мълчи и да престане да вика и да буйствува. Опасен човек беше гази жена и успя. Елза утихна — само стоеше там, хълцаше и трепереше.

Колкото до Каролайн, считам, че маската й беше смъкната. Тя стоеше съвсем смирена — бихте могли да кажете, че е зашеметена. Но не беше зашеметена — очите й я издаваха. Те дебнеха в пълно съзнание… тихо дебнеха. Предполагам, че вече бе почнала да се страхува…

Отидох при нея и й заговорих. Говорех й съвсем тихо. Другите не ни чуваха.

— Проклета убийцо — казах й, — ти уби най-добрия ми приятел.

Тя се дръпна назад и отвърна:

— О, не… не… той… той сам го е извършил.

Изгледах я право в очите и казах:

— Можеш да разкажеш това в полицията.

Тя го разказа и те не й повярваха.

Край на показанията на Филип Блейк.

Разказ на Мередит Блейк

Скъпи мосю Поаро,

Както Ви обещах, аз съм приготвил писмен разказ за всичко, което мога да си спомня, свързано с трагичните събития, случили се преди шестнадесет години. Най-напред бих искал да спомена, че внимателно премислих това, което ми казахте при последната ни среща. И като размислям, все повече се убеждавам, че е във висша степен неправдоподобно Каролайн Крейл да е отровила съпруга си. Винаги ми се е струвало нелепо, но липсата на някакво друго обяснение и нейното собствено отношение ме подведоха като овца да следвам мнението на други хора и да казвам заедно с тях, че ако тя не го е извършила, какво друго обяснение би могло да има?

Откакто Ви видях, аз много внимателно обмислих алтернативното решение, представено по онова време и използувано от защитата на процеса — сиреч, че Еймиъс Крейл е отнел собствения си живот. Макар от това, което знаех за него, такова решение да ми изглеждаше съвсем фантастично по онова време, то сега виждам, че трябва да променя мнението си. Първостепенен и особено важен е фактът, че Каролайн го вярваше. Ако сега трябва да приемем, че тази очарователна и благородна дама е била несправедливо обвинена, нейното често повтаряно убеждение трябва да има голяма тежест. Тя познаваше Еймиъс по-добре от всеки друг. Ако тя е мислила самоубийството за възможно, то трябва да е било възможно въпреки скептицизма на приятелите му.

Следователно аз предлагам теорията, че у Еймиъс Крейл е имало някакво зрънце съвест, някакво подсъзнателно течение от разкаяние и даже отчаяние, доведени до крайност от неговия темперамент, и което само неговата съпруга осъзнаваше. Мисля, че такова предположение не е невъзможно. Той може би е разкрил тази своя страна само пред Каролайн. Въпреки че това е несъвместимо с всичко, което съм го чувал да казва, все пак истина е, че в повечето мъже има по някоя неподозирана и противоречаща черта, често изненадваща хората, които ги познават отблизо. В живота на един уважаван и аскетичен мъж откриваме скрита бруталност, а един вулгарен богаташ може да има тайно влечение към някоя изящна художествена творба. Доказано е, че груби и безмилостни хора могат да притежават неподозирано милосърдие, а щедрите и добродушните — по някоя долна и жестока черта.

И така, възможно е у Еймиъс Крейл да е имало тенденция на подсъзнателно болезнено самообвинение и колкото повече е демонстрирал егоизма и правото си да върши каквото си ще, толкова повече се е активизирало това тайно подсъзнание. Повърхностно погледнато, изглежда невероятно, но сега вярвам, че така трябва да е било. И отново повтарям: самата Каролайн упорито се придържаше към такова виждане. Пак казвам, че това е много важно!

А сега да изследваме фактите или по-скоро спомените ми за фактите в светлината на новото становище.

Считам, че тук с основание мога да включа един разговор, който проведох с Каролайн няколко седмици преди разигралата се трагедия. Беше по време на първото гостуване на Елза Гриър в Олдърбъри.

Каролайн, както ви казах, знаеше за дълбокото ми чувство и привързаност към нея. Следователно аз бях човекът, на когото тя най-лесно би се доверила. Каролайн не изглеждаше много щастлива напоследък. Въпреки това бях изненадан, когато един ден тя внезапно ме попита дали Еймиъс наистина много обича момичето, което е довел.

— Интересува се от нея, защото я рисува — казах й. — Знаеш какъв е Еймиъс.

Тя поклати глава и отвърна:

— Не, той е влюбен в нея.

— Е, може би малко…

— Много, струва ми се.

— Тя е необикновено привлекателна, признавам, а и двамата знаем, че Еймиъс е податлив, но досега, скъпа моя, трябва да си се убедила, че има само един човек, когото Еймиъс обича, и това си ти. Той си има увлечения, но те не са трайни. Ти си единственият човек за него и въпреки лошото му държание чувството му към тебе остава непроменено.

— Винаги съм мислила така преди — отвърна Каролайн.

— Повярвай ми, Каро, така е — казах аз.

— Този път, Мери, се боя. Това момиче е толкова… толкова ужасно откровено. Толкова е млада и така екзалтирана. Имам чувството, че този път е сериозно.

— Но самият факт, че тя е толкова млада и, както каза, така откровена, ще я предпази. Общо взето, жените са лесна плячка за Еймиъс, но с момиче като това е различно.

— Да — каза тя, — точно от това се страхувам — че е различно. — После продължи: — Знаеш, Мери, на тридесет и четири години съм и сме женени от десет години. По външност въобще не мога да се меря с това дете Елза и го съзнавам.

— Но ги знаеш, Каролайн, знаеш, че Еймиъс ти е истински предан.

— Може ли да ги разбере човек мъжете? — отвърна тя, засмя се малко тъжно и каза: — Много примитивна жена съм, Мери. Иска ми се да замахна със секирата срещу това момиче.

Казах й, че детето вероятно изобщо не се сеща какво върши, че се възхищава и боготвори Еймиъс и може би не разбира, че той се влюбва в нея. Каролайн каза само: „Милият Мери“, и започна да говори за градината си. Надявах се, че няма повече да се тревожи по този въпрос.

Скоро след това Елза се върна в Лондон. Еймиъс също замина за няколко седмици. Съвсем бях забравил за цялата тази история и тогава чух, че Елза е дошла отново в Олдърбъри, за да може Еймиъс да завърши картината.

Бях малко обезпокоен от новината, но когато видях Каролайн, забелязах, че не е много общителна. Изглеждаше съвсем нормално — не беше нито разтревожена, нито разстроена. Помислих си, че всичко е наред.

Затова и толкова се шокирах, когато научих колко далече беше стигнала работата.

Казах Ви за разговора си с Крейл и Елза. Нямах възможност да говоря с Каролайн. Можехме само да разменим тези няколко думи, за които вече Ви споменах.

И сега виждам лицето й, големите тъмни очи, потиснатото чувство и гласа й, който казва: „Всичко е свършено…“ Не мога да Ви опиша безкрайната мъка, скрита в тези думи. Те изразяваха голата истина. С предателството на Еймиъс всичко свършваше за нея. Ето, затова съм убеден, че тя е взела кониина — било е изход: изход, подсказан й от моята глупава беседа върху лекарството. А и откъсът от Фидий, който прочетох, описва една красива смърт.

Такова е сегашното ми становище: тя е взела кониина, решена да отнеме собствения си живот, когато Еймиъс я изостави. Той може би я е видял да взема отровата или е открил по-късно.

Това откритие е имало страхотно въздействие върху него. Той се е ужасил, че постъпките му са я накарали да помисли за такова нещо, но въпреки ужаса и разкаянието Еймиъс все пак е чувствувал, че не може да се откаже от Елза. Това мога да го приема. Който и да беше се влюбил в Елза, щеше да разбере, че е почти невъзможно да се откъсне от нея.

Той не е могъл да си представи живота си без Елза, разбрал е, че Каролайн не би могла да живее без него, и е решил, че има само един изход: той самият да употреби кониина. Мисля, че начинът, по който го е направил, е характерен за него. Рисуването беше за Еймиъс най-скъпото нещо в живота му. Той е избрал да умре буквално с четка в ръка и последното, което очите му са виждали, е било лицето на момичето, обичано от него до отчаяние. Може също да си е помислил, че смъртта му ще бъде добро разрешение и за Елза.

Признавам, че тази теория оставя някои интересни факти без обяснение. Защо например върху шишето с кониина са били намерени отпечатъци само от пръстите на Каролайн? Допускам, че след като Еймиъс го е пипал, неговите отпечатъци са били размазани или изтрити от купчината меки тъкани, които са се допирали до шишето, и че след смъртта му Каролайн е взела шишето, за да види дали някой не го е пипал. Нима това не е възможно и приемливо? Що се отнася до уликите за пръстовите отпечатъци върху биреното шише, свидетелите по защитата са били на мнение, че човешката ръка би могла да се изкриви така след приемане на отрова, щото да хване шишето по съвсем неестествен начин.

Още едно нещо трябва да бъде обяснено — поведението на Каролайн по време на целия процес. Мисля обаче, че сега вече разбирам причината за това. Фактически тя взе отровата от лабораторията ми. Решението й да се самоубие беше нейно, но то накара съпруга и да отнеме собствения си живот. Нима не е логично да се допусне, че при един болезнен пристъп на отговорност тя е счела себе си виновна за неговата смърт? Убедила е себе си, че е виновна за убийство, макар и не точно такова, в каквото я обвиняваха.

Мисля, че всичко би могло да бъде така и ако случаят е такъв, няма да е трудно да убедите малката Карла. Тя ще може да се омъжи за своя млад приятел и да бъде спокойна, че единственото нещо, за което майка й има вина, е било един порив (не повече) да отнеме собствения си живот.

Всичко това, уви, не е, което ме помолихте, а то е: разказ за събитията, както си ги спомням. Нека сега попълня този пропуск. Вече Ви разказах подробно какво се случи през деня, предшествуващ смъртта на Еймиъс. Сега идваме до самия ден.

Спах много зле, разтревожен от гибелния за моите приятели обрат на събитията. След дълго будуване, през което напразно се мъчех да измисля нещо, за да предотвратя катастрофата, съм заспал дълбоко в шест часа сутринта. Поднасянето на сутрешния чай не ме е разбудило, а се събудих едва в девет и половина с натежала глава и неотпочинал. Малко след това, мисля, чух стъпки в стаята долу, която използувах като лаборатория.

Тук искам да кажа, че шумът всъщност може да е бил причинен от котка, която е влязла вътре. Намерих рамката на прозореца леко повдигната, небрежно оставена така от предния ден. Отворът беше достатъчен, за да пропусне котка. Споменавам за този шум просто за да обясня кое ме накара да вляза в лабораторията.

Влязох вътре веднага, щом се облякох, и като прегледах рафтовете, забелязах, че шишето, съдържащо кониинов разтвор, е малко по-навън от редицата. Привличайки погледа ми по този начин, аз се стреснах, защото видях, че значително количество от разтвора липсва. Предния ден шишето беше почти пълно, а сега — почти празно.

Затворих и залостих прозореца, излязох и заключих вратата след себе си. Бях доста разстроен, а също и объркан. Боя се, че когато се стресна, умствените ми процеси малко се забавят.

Първо се обезпокоих, после усетих тревога и накрая определено се уплаших. Разпитах прислугата, но всички отрекоха да са влизали в лабораторията. Помислих още малко и реших да позвъня на брат ми за съвет.

Филип беше по-бърз от мене. Той разбра сериозността на откритието ми и ме накара веднага да отида при него, за да обсъдим случая.

Излязох и срещнах мис Уилямс, която беше дошла от другата страна, за да търси избягалата си ученичка. Уверих я, че не съм виждал Анджела и че тя не е идвала у дома.

Мис Уилямс, струва ми се, забеляза, че нещо не е наред. Тя ме изгледа с любопитство, обаче аз нямах намерение да й казвам за случилото се. Посъветвах я да отиде в овощната градина — Анджела много харесваше едно ябълково дърво там, — а сам аз забързах надолу към брега и се приближих с лодката през заливчето до Олдърбъри на другия бряг.

Брат ми вече беше там и ме чакаше.

Тръгнахме заедно нагоре към къщата по пътя, който изминахме с Вас онзи ден. След като сте видели релефа, можете да разберете, че минавайки покрай стената на батарейната градина, ние непременно щяхме да чуем всичко, което се казваше вътре.

Като оставим настрана факта, че Каролайн и Еймиъс бяха ангажирани в някакъв спор, аз не обърнах голямо внимание на разговора им.

Сигурен съм, че не съм чул никакви заплахи, изречени от Каролайн. Предметът на спора беше Анджела и, предполагам, Каролайн е молела за отсрочка на решението за училище. Еймиъс обаче беше непреклонен и крещеше раздразнено, че всичко е решено и че той ще се погрижи за багажа й.

Вратата на Батареята се отвори точно когато се изравнихме с нея и Каролайн излезе. Тя изглеждаше обезпокоена, но не прекалено. Усмихна ми се малко разсеяно и каза, че спорели за Анджела. В тази минута дойде Елза и тъй като Еймиъс явно искаше да продължи с рисуването, без да бъде обезпокояван от нас, ние продължихме нагоре.

По-късно Филип жестоко се укоряваше, че не сме действували веднага. Аз обаче виждам нещата по-иначе. Нямахме абсолютно никакво основание да считаме, че се обмисля нещо, каквото е убийството (още повече, сега не считам, че е било обмисляно). Ясно беше — трябва да предприемем някакви действия, но все още твърдя, че трябваше първо внимателно да разгледаме въпроса. Необходимо беше да намерим правилното решение, а веднъж-дваж аз самият се хващах, че се чудя дали все пак не съм се заблудил. Наистина ли беше пълно шишето предния ден, както си мислех? Не съм от хората, които се перчат с увереността си във всичко (като брат ми Филип). Паметта може да ни изневери. Колко често например човек е сигурен, че е поставил нещо някъде, а после го намира на съвсем друго място. Колкото повече се опитвах да си спомня положението на шишето предния ден, толкова по-несигурен и колеблив се чувствувах. Това много дразнеше Филип, който напълно загуби търпение с мене.

Тогава не успяхме да продължим разговора си и мълчаливо се съгласихме да го отложим за след обяда. (Искам да кажа, че ако желаех, винаги можех да се отбия в Олдърбъри на обяд.)

По-късно Анджела и Каролайн ни донесоха бира. Попитах Анджела защо е избягала и й казах, че мис Уилямс е била готова да обяви война, а тя ми отговори, че се къпала в морето и добави, че не разбирала защо трябва да кърпи ужасната си стара пола, когато за училище щели да й купят само нови дрехи.

Тъй като изглеждаше, че няма да има шанс да поговорим насаме с Филип и понеже наистина силно желаех сам да обмисля нещата, аз тръгнах надолу по пътеката към Батареята. Точно над Батареята, както Ви показах, има поляна сред дърветата, където в миналото имаше стара пейка. Седнах там, пушех, мислех и гледах как Елза позира на Еймиъс.

Винаги ще я помня, както беше онзи ден — скована в позата, с жълта риза, тъмносини панталони и червен пуловер, метнат върху раменете й.

Лицето й беше така грейнало от живот, здраве и лъчезарност. И веселият й глас, с който говореше за бъдещи планове.

Ще Ви се стори, че съм подслушвал, но не е така. Елза ме виждаше много добре. И двамата знаеха, че съм там. Тя ми махна с ръка и извика, че тази сутрин Еймиъс бил абсолютен звяр — не й давал почивка. Била се схванала и навсякъде я боляло.

Еймиъс изръмжа, че не била така схваната като него. Той се бил схванал целият. Имал мускулен ревматизъм. Елза каза подигравателно: „Горкият старец“, а той й отвърна, че се нагърбвала с един скрибуцащ инвалид.

Шокира ме, знаете, тяхното лековато съгласие за съвместното им бъдеще, което причиняваше толкова много страдание. И все пак не можех да я виня. Тя беше толкова млада, толкова уверена, така много влюбена. А и не знаеше какво точно върши. Тя не разбираше страданието — просто приемаше с наивната увереност на дете, че Каролайн „ще се оправи“, че „скоро ще забрави“. Елза не виждаше нищо освен себе си и Еймиъс — щастливи навеки. Вече ми беше казала, че имам старомодни схващания. Тя не изпитваше съмнения, угризения или пък съчувствие. Но нима може да очаква човек съчувствие от лъчезарната младост? То е много по-зряло и по-мъдро чувство.

Елза и Еймиъс не разговаряха много, разбира се. Никой художник не обича да бъбри, когато работи. Може би на всеки десет минути Елза казваше по нещо, а Еймиъс изръмжаваше в отговор. По едно време тя каза:

— Мисля, че си прав за Испания. Първо там ще отидем. Трябва да ме заведеш да видя борба с бикове. Сигурно е чудесно. Само че искам бикът да убие човека, а не обратното. Разбирам как са се чувствували римлянките, когато са виждали да умират мъже. Мъжете не струват, но животните са великолепни.

Предполагам, че тя самата беше като животно — млада, примитивна, не наследила още нищо от тъжния човешки опит и подлагащата всичко на съмнение мъдрост. Считам, че Елза още не беше започнала да мисли — тя само чувствуваше. Но тя беше толкова жива — по-жива от всички хора, които бях познавал…

Тогава за последен път я видях сияеща и уверена, на върха на щастието. Ненормално весела е точният израз, нали?

Звънецът иззвъня за обяд, аз станах, тръгнах надолу по пътеката и при вратата на Батареята надникнах вътре. Елза дойде при мене. Светлината ме заслепи, защото бях седял под сенките на дърветата. Едва виждах. Еймиъс се беше проснал на пейката, а ръцете му бяха разперени встрани. Той гледаше вторачено картината. Толкова често го бях виждал така. Откъде можех да зная, че отровата вече е действувала и го е вцепенила, както е седял?

Еймиъс толкова мразеше и ненавиждаше болестите, щото никога не би признал, че е болен. Сигурно е мислел, че е слънчасал — симптомите са почти същите, — но за нищо на света не би се оплакал.

— Еймиъс няма да идва за обяд — каза Елза.

Помислих си, че постъпката му е разумна, и казах:

— Тогава до скоро виждане.

Той отмести очи от картината, докато спря погледа си върху мене. Имаше странен… как да кажа… сякаш злобен, отмъстителен израз. Приличаше на злонамереност.

Естествено, тогава не разбрах, защото, ако картината му не се получаваше, както искаше, той често биваше съвсем непоносим. Помислих си, че случаят е такъв. Еймиъс издаде някакъв хъркащ звук.

Нито Елза, нито аз забелязахме нещо нередно в него — просто артистичен темперамент.

И така, оставихме го там, а тя и аз се заизкачвахме към къщата, смеейки се и разговаряйки. Само ако знаеше горкото дете, че повече няма да го види жив… И добре, че не знаеше. Така успя да бъде поне още малко щастлива.

На обяд Каролайн се държа съвсем нормално — беше малко по-разсеяна — нищо повече. А нима необходимостта да играе не е била причината за това? Тя не би могла да бъде чак такава артистка.

Каролайн и гувернантката слязоха след това долу и са го намерили. Срещнах мис Уилямс, когато идваше нагоре. Каза ми да телефонирам за лекар и се върна при Каролайн.

Бедното дете — имам предвид Елза! Мъката й беше неистова и необуздана както у децата — те не могат да повярват, че животът може да им поднесе такива неща. Каролайн беше съвсем спокойна. Разбира се, тя умееше да се владее по-добре от Елза. Не изглеждаше разкаяна… тогава. Само каза, че сигурно Еймиъс го е направил сам. Ние не повярвахме на това. Елза избухна и я обвини право в лицето.

Естествено, Елза може би вече е разбирала, че и тя самата ще бъде заподозряна. Да, това вероятно обяснява поведението й. Филип беше съвсем убеден, че Каролайн го е направила.

Гувернантката беше голяма помощ и опора. Тя накара Елза да легне, даде й успокоително и отстрани Анджела, когато полицията дойде. Да, много силна беше тази жена.

Цялата история се превърна в кошмар. Полицаите претърсваха къщата, задаваха въпроси, а после репортерите се рояха в къщата като мухи, святкаха със светкавиците си, искаха интервюта от членовете на семейството.

Истински кошмар беше…

След всичките тези години пак е кошмар. Дано даде господ, след като убедите малката Карла в това, което наистина се е случило, да можем да забравим всичко и никога вече да не си го спомняме.

Еймиъс трябва да се е самоубил, колкото и невероятно да изглежда.

Край на разказа на Мередит Блейк.

Разказ на лейди Дитишам

Тук съм изложила цялата история — от запознаването ми с Еймиъс Крейл до неговата трагична смърт.

Видях го за пръв път на събиране в едно ателие. Спомням си, че стоеше до прозореца — съзрях го още от вратата. Попитах кой е и някой ми отговори: „Това е Крейл, художникът“. Веднага казах, че искам да се запозная с него.

Говорихме тогава около десет минути. Когато някой ви направи такова впечатление, каквото Еймиъс ми направи, безнадеждно е да се опитвате да си спомните за какво сте говорили. Ако кажа, че след като го видях, всички други сякаш се смалиха и избледняха, ще изразя най-точно усещането си.

Веднага след тази среща отидох да видя колкото е възможно повече негови картини. В момента имаше негова изложба на Бонд стрийт, една от картините му беше в Манчестър, друга — в Лийдс и две — в държавни галерии в Лондон. Отидох и ги видях всичките. После го срещнах отново и казах:

— Видях всичките ви картини. Мисля, че са чудесни.

Той сякаш се развесели.

— Кой ви е казал, че разбирате нещо от рисуване? Не вярвам да имате някакво понятие.

— Може би не — казах аз, — но въпреки това са чудесни.

Еймиъс се усмихна и отвърна:

— Не бъдете такава сантиментална малка глупачка.

— Не съм — казах аз. — Искам да ме нарисувате.

— Ако имахте малко разум изобщо — отвърна Крейл, — щяхте да разберете, че не рисувам портрети на хубави жени.

— Не е нужно да е портрет и аз не съм хубава жена — отговорих му.

Тогава той ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път, и каза:

— Не. Вероятно не сте.

— В такъв случай ще ме нарисувате ли? — попитах го.

Той наклони глава и ме гледа известно време.

— Вие сте странно момиче, нали?

— Доста богата съм, знаете, и мога да си позволя да платя добре — рекох аз.

— Защо толкова искате да ви нарисувам? — попита той.

— Защото искам!

— Това причина ли е?

— Да. Винаги получавам това, което искам.

Тогава той каза:

— О, бедно мое дете, колко сте млада!

— Ще ме нарисувате ли? — попитах го.

Крейл ме хвана за раменете, обърна ме към светлината и ме огледа. След това малко се отдалечи от мене. Стоях, затаила дъх, и чаках.

— Понякога ми се е искало да нарисувам полет на шарени австралийски папагали, които кацат на катедралата „Сейнт Пол“. Ако ви нарисувам на фона на хубав, традиционен пейзаж, вярвам, резултатът ще бъде същият.

— Значи ще ме нарисувате?

— Вие сте едно от най-прекрасните, нешлифовани, екстравагантни и екзотични парчета, които съм виждал. Ще ви нарисувам!

— Тогава считам, че се уговорихме.

— Но ви предупреждавам, Елза Гриър — продължи той, — че ако наистина ви рисувам, аз вероятно ще се любя с вас.

— Надявам се, че ще го сторите… — отвърнах аз.

Казах го съвсем спокойно и тихо. Чух как той задържа дъха си и видях израза, който се появи в очите му.

Разбирате ли, беше толкова внезапно!

След ден-два отново се видяхме. Искаше да замина за Девъншир — там намерил мястото, което му било нужно за фон.

— Знаеш, че съм женен и много обичам жена си — каза ми той.

Отговорих му, че щом обича жена си, значи тя е много мила.

— Изключително мила — отвърна той. — Всъщност тя е достойна за обожание и аз я обожавам. Така че запомни го добре, Елза.

Отвърнах му, че разбирам много добре.

Седмица по-късно той започна картината. Каролайн Крейл ме посрещна любезно. Не ме хареса много, но и не беше нужно в края на краищата. Еймиъс беше твърде предпазлив. Не ми каза нито една дума, която жена му да не може да чуе, и аз бях съвсем учтива и официална с него. Вътре обаче в себе си ние и двамата знаехме.

След десет дни Крейл ми каза да се върна в Лондон.

— Картината не е завършена — рекох му.

— Едва съм я започнал — отговори той. — Истината е, че не мога да те нарисувам, Елза.

— Защо? — попитах го.

— Много добре знаеш защо, Елза, и точно затова трябва да изчезнеш. Не мога да мисля за картината, не мога да мисля за нищо освен за тебе.

Бяхме в батарейната градина. Денят беше горещ и слънчев, чуруликаха птици, жужаха пчели. Трябваше да има щастие и покой, но аз не ги чувствувах. Като че ли усещах някаква обреченост, сякаш… сякаш това, което щеше да се случи, вече беше отразено наоколо. Знаех, че няма смисъл да се връщам в Лондон, но казах:

— Много добре. Ще замина, щом искаш.

— Послушно момиче — отвърна Еймиъс.

И така аз заминах, без да му пиша. Той издържа десет дни и тогава дойде при мене. Беше толкова слаб, измъчен и нещастен, че направо ме потресе.

— Предупредих те, Елза — каза Еймиъс. — Не казвай, че не съм те предупредил.

— Чаках те и знаех, че ще дойдеш — отвърнах аз.

Той изпъшка и каза:

— Има неща, които са твърде силни за един мъж. Не мога да ям, да спя или да почивам от желание по теб.

Отговорих му, че зная, че с мене е същото и че е било така от първия миг, в който съм го видяла. Това беше работа на Съдбата и нямаше смисъл да се борим.

— Ти не си се борила много, нали, Елза? — попита ме той.

Отвърнах му, че изобщо не съм се борила.

Еймиъс каза, че му се искало да не съм толкова млада, а аз му отговорих, че няма значение. Мога, струва ми се, да кажа, че през следващите няколко седмици бяхме много щастливи. Но „щастие“ не е точната дума. Беше нещо по-дълбоко и по-страшно.

Ние бяхме родени един за друг и се бяхме намерили. И двамата знаехме, че трябва да сме заедно навеки.

Но случи се и нещо друго. Недовършената картина започна да мъчи Еймиъс. Той ми каза:

— Дяволски смешно е. Преди не можех да те рисувам — ти самата ми пречеше. Но аз искам да те нарисувам, Елза. Искам да те нарисувам така, че тази картина да бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил. Сърбят ме ръцете да грабна четките и да те видя седнала там на тази старинна дървена ограда с бойни кули, с традиционното синьо море и благопристойните английски дървета и ти… ти, седнала там като пронизителен вик на победата. Трябва да те нарисувам така! И не искам да ме притесняват и безпокоят, докато те рисувам. Когато завърша картината, ще кажа истината на Каролайн и ще оправим цялата тази бъркотия.

— Каролайн ще ти създаде ли трудности за развода? — попитах го аз.

Той отвърна, че не вярвал, но с жените човек не можел да бъде сигурен.

Казах му, че съжалявам, загдето тя ще се разстрои, но в края на краищата такива неща се случват.

— Много мило и разумно, Елза, но Каролайн не е разумна, никога не е била и няма да бъде. Знаеш, че ме обича.

Отговорих му, че разбирам това, но ако тя го обича, трябва да постави щастието му на първо място и в никой случай не би го задържала, ако той иска да е свободен.

— Житейските проблеми не могат да бъдат разрешени чрез възхитителните максими от съвременната литература. Природата е кръвожадна, запомни — каза ми той.

— Но днес всички сме цивилизовани хора — отвърнах аз.

Еймиъс се разсмя и каза:

— Цивилизовани хора, дрън-дрън! Каролайн сигурно би замахнала с брадвата срещу тебе, а и наистина би могла да го стори. Не разбираш ли, Елза, че тя ще страда — страда? Не знаеш ли какво означава това?

— Тогава не й казвай — рекох аз.

— Не — отвърна той. — Трябва да скъсам. Ти ще ми принадлежиш както трябва, Елза — открито, пред целия свят. Изцяло моя.

— Ами ако не ти даде развод?

— Не ме е страх.

— От какво се страхуваш тогава?

— Не зная… — бавно отвърна той.

Разбирате ли, той познаваше Каролайн, но не и аз.

Ако само се досещах…

Отново отидохме в Олдърбъри. Този път нещата вървяха трудно. Каролайн беше станала подозрителна. Не ми харесваше… не ми харесваше… Никак не ми харесваше. Винаги съм мразела измамата и потайността. Считах, че трябва да й кажем. Еймиъс не искаше и да чуе за това.

Най-странното от цялата работа беше, че него изобщо не го интересуваше. Макар и да бе привързан към Каролайн и да не искаше да я нарани, той изобщо нехаеше за честността или не — честността на цялата история. Бе изпаднал в някакво безумие, докато рисуваше, и нищо друго не го интересуваше. Преди не бях го виждала в тези негови творчески настроения. Тогава разбрах какъв истински гений е. За него беше естествено да бъде така отнесен, та обикновеното благоприличие нямаше никакво значение. Но за мене не беше същото. Бях в ужасно положение. Каролайн ме ненавиждаше — и с пълно право. Единственото нещо, което можеше да оправи тази ситуация, беше да сме честни и да й кажем истината.

Ала всичко, което Еймиъс казваше, беше, че не желае да бъде притесняван с кавги и сцени, докато не завърши картината. Отговорих му, че вероятно нямаше да има сцени — Каролайн бе твърде горда и с достойнство, за да го позволи.

— Искам да бъда честна във всичко — казах му. — Ние трябва да бъдем честни!

— По дяволите честността — отвърна Еймиъс. — Да ви вземат мътните! Аз рисувам картина!

Разбирах го, но той не ме разбираше. Най-после не издържах. Каролайн говореше за някакъв план, който тя и Еймиъс възнамерявали да изпълнят следващата есен. Говореше съвсем уверено. Изведнъж почувствувах, че това, което вършим, е отвратително: да я оставим да продължава в същия дух. А може би бях и ядосана, защото тя наистина се държеше зле с мен по един хитроумен начин, на който не можех да се противопоставя.

И така аз разкрих цялата истина. Все пак и до днес мисля, че бях права, макар и да не бих го направила, ако имах и най-малка представа какво щеше да последва.

Катастрофата стана веднага. Еймиъс се вбеси от мене, но не можеше да не признае, че това, което бях казала, е вярно.

Изобщо не разбирах Каролайн. Всички отидохме на чай у Мередит и тя се държа чудесно — говореше и се смееше. Аз, глупачката, си помислих, че Каролайн приема нещата леко. Неловко ми беше, че не мога да си замина — Еймиъс щеше да вдигне страхотна пара, ако си бях тръгнала. Мислех си, че може би Каролайн ще си отиде. Щеше да ни бъде много по-леко, ако беше го направила.

Не я видях да взема кониина. Искам да бъда честна и затова мисля, че просто е възможно тя да го е взела, както каза, с идеята да се самоубие.

Ала не го вярвам истински. Считам, че Каролайн бе една от тези крайно ревниви и алчни жени, които никога не пускат това, което веднъж им е принадлежало. Еймиъс беше нейна собственост. Мисля, че тя беше готова да го убие по-скоро, отколкото да го даде изцяло и завинаги на друга жена. Считам, че тя веднага бе решила да го убие, а съвсем свободната беседа на Мередит за кониина й подсказа средството, с което да осъществи вече замисления от нея план. Каролайн беше много злобна и отмъстителна жена — жадна за мъст. През цялото време Еймиъс знаеше, че тя е опасна, но аз не знаех.

На следната сутрин тя окончателно се скара с Еймиъс. Бях отвън на терасата и чух почти всичко. Еймиъс беше превъзходен — много търпелив и спокоен. Молеше я да бъде разумна. Каза й, че е много привързан към нея и детето, че винаги ще бъде и че ще направи всичко, каквото може, за да осигури бъдещето им. После той стана по-твърд и каза:

— Но разбери: каквото и да стане, аз ще се оженя за Елза и нищо не може да ме спре. Ти и аз се бяхме споразумели да бъдем свободни. Такива неща се случват.

Каролайн му каза:

— Прави каквото искаш. Предупредих те.

Гласът й беше много тих, но в него имаше странна нотка.

— Какво искаш да кажеш, Каролайн? — попита Еймиъс.

— Ти си мой — отвърна тя. — И нямам намерение да ти връщам свободата. По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче.

Точно в тази минута на терасата дойде Филип Блейк. Станах и отидох при него — не исках той да чуе нещо.

След малко Еймиъс излезе и каза, че е време да се залови с картината. Слязохме заедно до Батареята. Той не беше много разговорлив — каза само, че Каролайн е страшно разгневена, но „за бога, нека не говорим за това“. Искаше да се съсредоточи върху това, което правеше. Още ден-два и щеше да завърши картината.

— Ще бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил, Елза — каза той, — дори и да трябва да платя с кръв и сълзи.

Малко по-късно аз отидох до къщата, за да си взема пуловер. Духаше мразовит вятър. Когато се върнах, Каролайн беше там. Предполагам, че беше дошла да го моли за последен път. Филип и Мередит Блейк също бяха там.

Тогава Еймиъс каза, че е жаден и иска да пие, обаче бирата долу не беше студена.

Каролайн отговори, че ще му прати студена бира. Тонът й беше съвсем естествен, почти приятелски. Голяма артистка беше тази жена. Трябва вече да е знаела какво ще направи.

След десет минути донесе бирата. Еймиъс рисуваше. Тя му наля и постави чашата до него. Никой не гледаше към нея: Еймиъс беше вдълбочен в работата си, а аз не биваше да развалям позата.

Той изпи бирата наведнъж, както винаги — просто я изля в гърлото си на един дъх. Направи гримаса и каза, че имала лош вкус, но поне била студена.

Даже тогава никакво подозрение не ми мина през ума, а само се засмях и казах: „От черния ти дроб е“.

Когато го видя, че изпи бирата, Каролайн си отиде.

Може би след около четиридесет минути Еймиъс се оплака от скованост и болки. Каза, че сигурно има мускулен ревматизъм. Той не понасяше никакви оплаквания и не обичаше да се суетят около него. След тези си думи Еймиъс се пошегува: „Предполагам, че остарявам. Нагърбваш се с един скърцащ инвалид, Елза.“ Аз влязох в тона му, но забелязах, че краката му се движат особено и сковано и един-два пъти лицето му се сгърчи. Никога не би ми дошло наум, че не е ревматизъм. После той дръпна пейката и се просна върху нея, като от време на време се протягаше, за да нанесе по малко боя върху платното тук и там. Понякога правеше така, когато рисуваше — просто седеше и гледаше втренчено ту мене, ту картината. Затова и тогава не обърнах особено внимание.

Чухме звънеца за обяд и Еймиъс каза, че няма да дойде. Искаше да остане долу и не желаеше нищо за ядене. Това също бе обичайно, а и по-лесно би било за него да не се среща с Каролайн на масата.

Говорът му беше малко особен — изръмжаваше думите си. Ала той имаше такъв навик, когато картината не ставаше, както му се иска.

Мередит Блейк дойде да ме вземе. Той каза нещо на Еймиъс, но Еймиъс само изръмжа в отговор.

Двамата заедно се качихме до къщата и го оставихме там. Оставихме го там, за да умре сам. Не бях виждала много болни и не разбирах много от болести. Мислех си, че Еймиъс просто е в творческо настроение. Ако само знаех, ако разбирах… Може би лекар би могъл да го спаси… О, господи, защо не… но няма полза да мисля за това сега. Бях една сляпа глупачка — една сляпа, безумна глупачка.

Нямам какво повече да кажа.

Каролайн и гувернантката слязоха долу след обяда. Мередит ги последва. Минута по-късно той се върна тичешком и ни каза, че Еймиъс е мъртъв.

Тогава разбрах! Искам да кажа — разбрах, че е Каролайн. Все още не мислех за отрова: мислех, че е слязла долу и тогава го е застреляла или пробола с нож.

Исках да се добера до нея — да я убия…

Как можа да го направи? Как можа? Той беше толкова жив — изпълнен с живот и сила. Да убиеш всичко това — да го превърнеш в безчувствена и студена маса. Просто за да го нямам аз.

Ужасна жена…

Ужасна, отвратителна, жестока, отмъстителна жена…

Мразя я. Още я мразя.

Дори не я обесиха.

Трябваше да я обесят.

Дори бесилката беше малко за нея…

Мразя я… мразя я… мразя я…

Край на разказа на Лейди Дитишам

Разказ на Сесилия Уилямс

Казвам се Сесилия Уилямс. Бях наета от мисис Крейл да бъда гувернантка на природената й сестра, Анджела Уорън, през 19… година.

Започнах работа в Олдърбъри — едно много хубаво имение в Южен Девън, което бе принадлежало на семейството на мистър Крейл от много поколения насам. Знаех, че мистър Крейл е художник, но не бях го виждала, преди да дойда да живея в Олдърбъри.

Домакинството се състоеше от мистър и мисис Крейл, Анджела Уорън (тогава момиче на тринадесет години) и трима души прислуга, които бяха живели със семейството дълги години.

Намирах, че ученичката ми е интересна и обещаваща като характер. Тя се отличаваше със способности и беше удоволствие да я обучавам. Беше малко необуздана и недисциплинирана, но тези недостатъци се проявяваха само когато беше в приповдигнато настроение, а аз обичах момичетата ми да бъдат силни духом. Излишъците от жизнена сила могат да бъдат овладени и направлявани за постигане на истински и полезни резултати.

Общо взето, считах, че Анджела се поддава на дисциплина. Беше поразглезена главно от мисис Крейл, която твърде много й угаждаше. Влиянието на мистър Крейл намирах по-скоро за вредно. На моменти той невероятно я глезеше, а в други случаи беше ненужно деспотичен. Вероятно това се дължеше на така наречения артистичен темперамент.

Аз самата никога не съм разбирала защо притежаването на артистични способности трябва да бъде извинение за неспособността на мъжа да упражни някакъв самоконтрол. Лично аз не харесвах картините на мистър Крейл. Рисунъкът ми се струваше неточен, а цветовете — прекалено силни, но, естествено, не бях повикана да давам мнението си за тези неща.

Скоро дълбоко се привързах към мисис Крейл. Възхищавах се от характера й и твърдостта, с които преодоляваше трудностите в живота си. Мистър Крейл не беше верен съпруг и мисля, че този факт беше източник на много болка за нея. Една по-силна духом жена би го оставила, но мисис Крейл сякаш никога не се спря върху тази възможност. Тя търпеше изневерите му и ги прощаваше, но трябва да кажа, че не ги понасяше хрисимо. Протестираше, и то много буйно!

На процеса беше споменато, че мистър и мисис Крейл са живели като куче и котка, но не бих казала, че е точно така. Мисис Крейл имаше прекалено много достойнство, за да се употребява такъв израз за нея, но те наистина се караха. Считам обаче, че при тези условия това бе съвсем естествено.

Бях живяла с мисис Крейл повече от две години, когато на сцената се появи мис Елза Гриър. Тя пристигна в Олдърбъри през лятото на 19… година. Мисис Крейл не я познаваше отпреди. Мис Гриър беше приятелка на мистър Крейл и казаха, че дошла, за да може той да я рисува.

Веднага пролича, че мистър Крейл е увлечен по момичето и че то не прави нищо, за да го обезсърчи. По мое мнение мис Гриър се държа доста скандално, като беше отвратително груба с мисис Крейл и открито флиртуваше с мистър Крейл.

Естествено, мисис Крейл нищо не ми каза, но аз виждах, че е разтревожена и нещастна, и правех всичко, което бе по силите ми, за да я развлека и да облекча бремето й. Мис Гриър позираше на мистър Крейл всеки ден, но забелязах, че картината не напредва много бързо. Без съмнение те имаха да си казват други неща!

Благодарна съм, че ученичката ми забелязваше твърде малко от това, което ставаше наоколо. В някои отношения Анджела беше още дете. Въпреки че интелектът й беше добре развит, тя изобщо не беше това, което наричаме преждевременно зряла, не показваше желание да чете забранени книги и не даваше никакви признаци на болезнено любопитство, което момичетата на нейната възраст често проявяват.

Следователно тя не виждаше нищо нередно в дружбата между мистър Крейл и мис Гриър. Въпреки това Анджела не харесваше мис Гриър и я мислеше за глупава. В това тя беше права. Мис Гриър, предполагам, бе получила нужното възпитание, но не бе отворила нито една книга и изобщо не познаваше съвременните литературни течения. Освен това не можеше да води разговор на никаква тема.

Тя беше изцяло погълната от външността си, от дрехи и мъже.

Анджела, мисля, дори не разбираше, че сестра й е нещастна. По това време тя не беше особено наблюдателна. Повечето време прекарваше в лудории, катерене по дърветата и майсторско каране на велосипед. Тя беше страстна читателка и показваше отличен вкус по отношение на това, което харесваше и не харесваше.

Мисис Крейл винаги внимаваше да не показва, че е нещастна пред Анджела, и се мъчеше да изглежда весела и засмяна, когато момичето беше наблизо.

Мис Гриър се върна в Лондон и на това, казвам Ви, ние всички много се зарадвахме! Прислугата също не я харесваше, така както и аз. Тя беше от онези хора, които причиняват много излишни неприятности и накрая забравят да кажат „благодаря“.

Мистър Крейл замина скоро след това, но аз, разбира се, знаех, че е тръгнал след момичето. Много ми беше мъчно за мисис Крейл — тя остро преживяваше тези неща. Бях крайно ядосана на мистър Крейл. Когато един мъж има очарователна, грациозна и интелигентна съпруга, той няма право да се отнася с нея зле.

Мисис Крейл и аз обаче се надявахме авантюрата му скоро да приключи. Не че бяхме споменавали за това една пред друга — не бяхме, — но тя много добре знаеше как го приемам.

За нещастие след няколко седмици двамата отново се появиха. Позирането, изглежда, щеше да бъде възобновено.

Този път мистър Крейл рисуваше в пълно умопомрачение. Той сякаш не се интересуваше толкова от момичето, колкото от нейния портрет. Въпреки това разбрах, че такова нещо не се беше случвало преди. Онова момиче беше впило ноктите си в него и не се шегуваше. Мистър Крейл беше като восък в ръцете й.

Положението достигна връхната си точка в деня преди смъртта му, тоест на седемнадесети септември. Поведението на мис Гриър беше нетърпимо нахално през последните няколко дни. Тя се чувствуваше уверена в себе си и искаше да изтъкне своята важност. Мисис Крейл се държеше като истинска благородница. Беше ледено учтива, но ясно показа на другата какво мисли за нея.

Същия този ден — 17 септември, както си бяхме в гостната след обяда, мис Гриър неочаквано изтърси, че щяла да промени мебелировката на стаята, когато дойдела да живее в Олдърбъри.

Естествено, мисис Крейл не можеше да отмине такова нещо. Тя поиска обяснение от мис Гриър, а последната има нахалството да каже пред всички, че щяла да се омъжи за вече женен мъж — и то на съпругата му!

Бях много, много ядосана на мистър Крейл. Как смееше той да остави това момиче да обижда съпругата му в нейната гостна? Ако искаше да забегне с Елза Гриър, да беше забягнал, а не да я довежда в дома на жена си и да я подкрепя в нахалството й.

Независимо от чувствата си мисис Крейл запази своето достойнство. Точно тогава съпругът й влезе и тя неочаквано поиска потвърждение от него.

Той беше естествено разгневен от необмисленото форсиране на ситуацията от мис Гриър. Освен всичко друго това го представяше в лоша светлина, а мъжете не обичат да се показват така — суетата им страда.

Мистър Крейл, какъвто беше огромен, застана там като някое овчедушно, глупаво, непослушно момче. Достойнството на жена му спасяваше положението. Той глупаво бърбореше, че било вярно, но не искал тя да научава по този начин.

Никога не бях виждала такъв презрителен поглед, с какъвто мисис Крейл удостои съпруга си. Тя излезе от стаята с високо вдигната глава. Красива жена беше мисис Крейл — много по-красива от онова пищно момиче — и имаше походка на императрица.

С цялото си сърце се надявах, че мистър Крейл ще бъде наказан за жестокостта си и за безчестието, с което позореше една безкрайно страдаща и благородна жена.

За първи път аз се опитах да кажа нещо за това, което чувствувах, пред мисис Крейл, но тя ме спря.

— Трябва да се опитаме да се държим както обикновено. Така е най-добре. Всички ще отидем на чай у Мередит Блейк.

Тогава й казах:

— Мисис Крейл, вие сте чудесна.

— Кой знае… — отвърна тя.

Сетне на излизане от стаята тя се обърна и ме целуна.

— Такава утеха си ми ти — рече мисис Крейл.

После тя се качи в стаята си и съм сигурна, че плака. Видях я, когато всички излязоха. Носеше шапка с голяма периферия, която скриваше лицето й. Тази шапка тя носеше твърде рядко.

Мистър Крейл се чувствуваше неловко, но се опитваше да заглади нещата. Мистър Филип Блейк се стараеше да се държи както обикновено. Онази мис Гриър беше като котка, която е подушила мляко — доволна и мъркаща!

Всички тръгнаха. Върнаха се към шест часа. Повече не видях мисис Крейл сама тази вечер. На масата тя беше мълчалива и сдържана и си легна рано. Мисля, че никой друг освен мен не знаеше колко много страда.

Вечерта премина в обичайната караница между мистър Крейл и Анджела. Те подхванаха старата тема за училището. Мистър Крейл беше раздразнен и на нож, а Анджела — излишно досадна. Въпросът беше уреден, училищните принадлежности бяха купени и нямаше смисъл отново да се започва спор, но Анджела изведнъж бе решила да направи цяла трагедия. Не се съмнявам, че тя е усетила напрежението във въздуха и то й беше повлияло така, както на всички други. Боя се, че съм била твърде погълната от собствените си мисли, за да я спра, както подобаваше. Всичко свърши с това, че Анджела хвърли преспапието по Мистър Крейл и излетя от стаята.

Излязох след нея и рязко й казах, че се срамувам от хлапашкото й държане, но тя още не можеше да се овладее и реших, че е най-добре да я оставя сама.

Колебаех се дали да отида при мисис Крейл в стаята й, но най-накрая счетох, че сигурно ще й бъде неприятно. Как ми се искаше след това да бях преодоляла нерешителността си и да бях я накарала да ми говори. Ако беше го направила, може би нещата щяха да се променят. Тя, виждате ли, нямаше с кого да сподели. Въпреки че се възхищавам от човешкото самообладание, трябва със съжаление да призная, че понякога то може да стигне до крайност. Един естествен отдушник на чувствата е за предпочитане.

Като вървях по коридора към стаята си, срещнах мистър Крейл. Той ми каза „лека нощ“, но аз не му отговорих.

Следващата сутрин, помня, денят беше хубав. Събуждайки се сред такъв покой, човек чувствува, че дори един мъж би могъл да се вразуми.

Преди да сляза за закуска, влязох в стаята на Анджела, но тя беше вече на крак. Вдигнах една скъсана пола, която лежеше хвърлена на пода, и я взех със себе си, за да може Анджела да я закърпи след закуска.

Тя обаче беше взела филия с мармалад от кухнята и бе излязла. След като закусих, тръгнах да я търся. Споменавам това, за да обясня защо не бях повече при мисис Крейл тази сутрин, както вероятно би трябвало да бъде. В този момент чувствувах, че задължението ми е да се погрижа за Анджела. Тя беше доста непослушна и твърдоглава, когато ставаше въпрос да си закърпи някоя дреха, а нямах никакво намерение да й позволя да не ми се подчинява в това отношение.

Банският й костюм липсваше и аз съответно слязох до брега. Не я видях никъде във водата или на скалите. Предположих, че е отишла у мистър Мередит Блейк. Тя и той бяха големи приятели. Преминах с лодката до другия бряг и продължих търсенето си. Не я намерих и не след дълго се върнах. Мисис Крейл, мистър Блейк и мистър Филип Блейк бяха на терасата.

Онази сутрин беше много горещо, когато човек стоеше на завет, а къщата и терасата бяха защитени от вятъра. Мисис Крейл предложи да донесе студена бира.

Към къщата имаше малка оранжерия, пристроена през викторианската епоха. Мисис Крейл не я харесваше и не я използуваше за растения, но я бе превърнала в нещо като бар — на лавиците имаше най-различни бутилки с джин, вермут, лимонада, вино от джинджифил и прочие, малък хладилник, който се пълнеше с лед всяка сутрин и в който държаха няколко бутилки с вино от джинджифил и бира.

Мисис Крейл отиде там, за да вземе малко бира, а аз я придружих. Анджела беше до хладилника и тъкмо изваждаше шише бира.

Мисис Крейл влезе преди мен и каза:

— Искам да взема една бутилка и да я занеса на Еймиъс.

Сега ми е толкова трудно да преценя дали тогава трябваше да предугадя нещо. Гласът й, почти съм сигурна, беше напълно нормален. Но налага се да призная, че в онзи миг бях съсредоточена не върху нея, а върху Анджела. Анджела стоеше при хладилника и с радост забелязах, че е зачервена и гузна.

Бях доста рязка с нея, но за моя изненада тя беше съвсем хрисима. Попитах я къде е била. Отговори ми, че се била къпала в морето. „Не те видях на брега“ — рекох й, а тя се разсмя. Сетне я попитах къде е фланелата й и тя каза, че сигурно я е забравила на брега.

Споменавам тези подробности, за да обясня защо оставих мисис Крейл сама да отнесе бирата в батарейната градина.

Останалата част от сутринта се губи в паметта ми. Анджела донесе игленика и започна да кърпи полата си без повече разправии. Струва ми се, че аз пък закърпих част от кухненските покривки. Мистър Крейл не дойде за обяд. Зарадвах се, че има поне толкова приличие.

След обяда мисис Крейл каза, че отива долу в Батареята. Исках да взема фланелата на Анджела от брега и тръгнахме двете заедно. Тя влезе в Батареята, а аз продължих, когато викът й ме върна обратно. Както Ви казах при Вашето идване, тя ме помоли да отида горе и да телефонирам. Качвайки се нагоре, срещнах мистър Мередит Блейк и тогава се върнах при мисис Крейл.

Такава е историята, която разказах на следователя и по-късно в съда.

Това, което се каня да напиша, не съм казвала на нито една жива душа. Не ми беше зададен въпрос, на който да не отговоря вярно. Въпреки това бях виновна, че скрих някои факти, но не съжалявам. Пак бих го сторила. Напълно съзнавам, че може би заслужавам порицание, но мисля, че след толкова много време никой няма да погледне сериозно на въпроса — още повече Каролайн Крейл беше осъдена и без това мое показание.

Ето какво се случи.

Срещнах мистър Мередит Блейк, както казах, и се втурнах обратно колкото можех по-бързо. Бях обула сандали, а и походката ми е лека. Стигнах до отворената врата на Батареята и видях следното: мисис Крейл трескаво бършеше бутилката върху масата с носната си кърпичка. След като я избърса, тя взе ръката на мъртвия си съпруг и притисна пръстите му към бутилката. През цялото време мисис Крейл се ослушваше и оглеждаше. Страхът, който беше изписан на лицето й, ми каза цялата истина.

Тогава разбрах без никакво колебание, че Каролайн Крейл беше отровила мъжа си. Колкото до мен, аз не я виня. Той я доведе до положение, което никой човек не можеше да изтърпи, и сам си беше виновен.

Никога не споменах този инцидент пред мисис Крейл и тя не разбра, че съм я видяла.

Дъщерята на Каролайн Крейл не бива да изгражда живота си върху лъжа. Колкото и да я боли, истината е единственото нещо, което има значение.

Кажете й от мое име, че не трябва да осъжда майка си. Мисис Крейл беше доведена до състояние, което една любеща жена не би могла да изтърпи. Дъщеря й трябва да разбере и да прости.

Край на разказа на Сесилия Уилямс.

Разказ на Анджела Уорън

Скъпи мосю Поаро,

Спазих обещанието си и написах всичко, което мога да си спомня за онова ужасно време преди шестнадесет години, но чак когато започнах, разбрах, че всъщност помня много малко. Преди истинското нещастие, видите ли, нямаше нищо, с което да го свържа.

Имам само смътни спомени за летни дни и отделни случки, но не мога дори да кажа през кое лято точно са се случили! Смъртта на Еймиъс беше просто гръм от ясно небе. Нищо не загатваше за нея и аз, изглежда, съм пропуснала всички събития, които са довели до смъртта.

Опитах се да разсъждавам дали такова нещо можеше да се очаква или не, дали повечето петнадесетгодишни момичета са така слепи, глухи и недосетливи, каквато бях аз. Може и да са. Бързо схващах настроенията на хората, но никога не се замислях какво предизвиква тези настроения.

Освен това точно тогава изведнъж вкусих от опиянението на словото. Прочетеното от мене, отделни стихове — Шекспир — звучаха в съзнанието ми. И сега помня как вървях по пътеката към овощната градина и си повтарях в екстаз: „под кристалнозелената прозрачна вълна…“ Беше толкова прелестно и аз го повтарях безспир.

Заедно с тези нови открития и вълнения съществуваха и всички други неща, които обичах да върша, откакто се помнех — да плувам, да се катеря по дърветата, да ям плодове, да правя номера на коняря, да храня конете.

Каролайн и Еймиъс приемах като някаква даденост. Те бяха централни фигури в моя свят, но никога не мислех за тях, за техните работи или за това, което те мислеха и чувствуваха.

Не обърнах особено внимание на идването на Елза Гриър. Мислех я за глупава и даже не я намирах хубава. Приех я като някаква богата, но досадна жена, която Еймиъс рисуваше.

Всъщност първото ми приобщаване към цялата история беше това, което чух на терасата, когато един ден избягах след обяда: Елза каза, че щяла да се омъжи за Еймиъс! Стори ми се просто смешно. Помня, че питах Еймиъс. Беше в градината на Хендкрос Менър.

— Защо Елза казва, че ще се омъжи за тебе? Тя не би могла. Хората нямат по две жени — това е двуженство и ти ще отидеш в затвора.

Еймиъс много се ядоса и ме попита:

— Как, по дяволите, си чула това?

Отговорих му, че съм го чула през прозореца на библиотеката.

Тогава той се ядоса повече отвсякога и рече, че е крайно време да отида в училище, за да се откажа от навика си да подслушвам.

Още си спомням омразата, която усетих, когато Еймиъс каза това, защото беше толкова несправедливо. Абсолютно и напълно несправедливо.

Заекнах от яд и отвърнах, че не съм подслушвала, но както и да е, защо Елза ще говори такива глупости?

Еймиъс каза, че е било просто шега.

Това би трябвало да ме задоволи и то ме задоволи… почти. Но не изцяло.

Казах на Елза, когато се връщахме:

— Попитах Еймиъс какво имаш предвид с това, че ще се омъжиш за него, и той отговори, че е шега.

Чувствувах, че това трябва да я подразни, но тя само се усмихна.

Не ми хареса тази нейна усмивка. Отидох в стаята на Каролайн — тя тъкмо се обличаше за вечеря. Попитах я дали е възможно Еймиъс да се ожени за Елза.

Спомням си отговора на Каролайн, все едно че го чувам сега. Сигурно много е наблегнала на думите си.

— Еймиъс ще се ожени за Елза само ако аз умра.

Това напълно ме успокои. Смъртта ми се виждаше толкова далече от всички нас. Все пак още бях сърдита на Еймиъс за приказките му онзи следобед и жестоко се заяждах с него по време на цялата вечеря. Помня, че стана истински скандал. Аз избягах от стаята, легнах си и поплаках, преди да заспя.

Не си спомням много за следобеда у Мередит Блейк, при все че помня как той прочете откъс от Фидий, описващ смъртта на Сократ. Никога не бях го чувала преди. Считах, че това е най-прекрасното нещо, което някога съм слушала. Това помня, но не си спомням кога беше. Доколкото мога да се сетя сега, би могло да е всеки божи ден през онова лято.

Нито пък помня какво се случи на следващата сутрин, макар и непрекъснато да мисля. Имам смътното чувство, че се къпах в морето и че някой ме накара да закърпя нещо.

Всичко е твърде неясно и замъглено до момента, в който Мередит дотича задъхан на терасата, а лицето му беше особено и сиво. Спомням си, че една кафена чашка падна от масата и се счупи — Елза го направи. Помня също как тя побягна — хукна презглава надолу по пътеката, а лицето й имаше ужасен израз.

Непрекъснато си повтарях: „Еймиъс е мъртъв“, но ми се струваше просто нереално.

Помня, че дойде д-р Фосет — лицето му беше сериозно. Мис Уилямс беше заета с грижи по Каролайн. Мотаех се наоколо доста самотна и само пречех на хората. Спомням си, че ми стана много зле. Не ме пускаха да сляза долу и да видя Еймиъс. Малко по малко къщата се изпълни с полицаи, които пишеха в бележниците си. Сетне донесоха тялото на носилка, покрито отгоре с плат.

По-късно мис Уилямс ме заведе в стаята на Каролайн — тя лежеше на дивана и изглеждаше много бледа и болна.

Каролайн ме целуна и каза, че трябва да замина час по-скоро, че случилото се е ужасно, но да не се тревожа и да не мисля много за това. Трябваше да отида при Карла — в къщата на лейди Тресилиън, която щеше да остане доколкото е възможно без достъп на външни лица.

Вкопчих се в Каролайн и казах, че не искам да заминавам. Исках да остана с нея. Тя отвърна, че знае, но че ще е по-добре за мене, ако замина, и че това щяло да смъкне голямо бреме от нея. Мис Уилямс се намеси:

— Най-добрият начин да помогнеш на сестра си, Анджела, е да направиш това, което иска тя, без да се глезиш.

И така аз обещах, че ще направя това, което иска Каролайн, а тя ми каза: „Милата ми Анджела“, прегърна ме и рече, че няма защо да се безпокоя и че не бива много-много да мисля и да говоря за това.

Трябваше да сляза долу при полицейския следовател. Той беше много любезен и ме попита кога за последен път съм видяла Еймиъс и много други неща, които за момента ми се сториха безсмислени, но които сега разбирам. Следователят се убеди, че нямам нищо да му кажа, което вече да не беше чул от другите. Той каза на мис Уилямс, че няма нищо против да замина за Фериби Грейндж при лейди Тресилиън.

Заминах и лейди Тресилиън беше много мила с мене, но, разбира се, скоро научих истината. Арестували Каролайн почти веднага. Бях толкова ужасена и зашеметена, че съвсем се разболях.

Чух после, че Каролайн ужасно се безпокояла за мене. По нейно настояване бях изпратена в чужбина преди започването на процеса… Но това вече Ви разказах.

Както виждате, написаното от мене е оскъдно за съжаление. След като говорих с Вас, прехвърлих в ума си малкото съхранени спомени, като усилено напрягах паметта си, за да се сетя някои подробности от реакциите или изражението на този или онзи човек. Не мога да си спомня нищо, което да посочва вина. Безумието на Елза; сивото разтревожено лице на Мередит; мъката и гнева на Филип — всички те ми се струват естествени. Предполагам обаче, че някой би могъл и да играе.

Зная само това: Каролайн не го е извършила.

Напълно сигурна съм по този въпрос и винаги ще бъда, но и не притежавам никакви доказателства освен това, че изключително добре познавах характера на сестра си.

Край на разказа на Анджела Уорън