Пет малки прасенца

I глава Заключения

Карла Льомаршан вдигна поглед. В очите й имаше умора и болка. Тя отмахна изнурено кичура коса, паднал върху челото й.

— Всичко е толкова объркващо — каза тя и докосна купчината изписани листа. — Гледната точка всеки път е различна! Всеки вижда майка ми различно, но фактите са същите. Всички са единодушни за тях.

— Обезсърчи ли ви четенето?

— Да, а вас не ви ли обезсърчи?

— Не. Намирам, че тези документи са много ценни — пълни с много информация.

Поаро говореше бавно, размишлявайки.

— Иска ми се никога да не бях ги чела! — каза Карла.

Поаро я погледна.

— Ах, значи това ви кара да се чувствувате така?

— Всички мислят, че майка ми е виновна — отвърна Карла с горчивина. — Всички освен леля Анджела, а какво мисли тя, не е от значение. Тя няма никакви основания. Леля Анджела е от тези предани хора, които остават верни дори на кръст да ги разпънат. Тя просто непрекъснато повтаря: „Невъзможно е Каролайн да го е направила“.

— Така ли ви се струва?

— Как иначе би могло да ми се струва? Ясно ми беше, че ако майка ми не го е извършила, тогава трябва да е някой от тези пет души. Дори си имах собствени теории за причината.

— Ах, това е интересно! Кажете ми.

— О, бяха само теории. Например Филип Блейк. Той е борсов агент. Бил е най-добрият приятел на баща ми и вероятно се е ползувал с доверието му. А художниците обикновено са небрежни към парите си. Блейк може да е накарал баща ми да подпише нещо. После работата е щяла да бъде разкрита и само смъртта на баща ми би могла да го спаси. Това е едната възможност, за която се сетих.

— Добре сте се сетили. Какво друго?

— Ами Елза. Филип Блейк тук казва, че главата й стояла здраво на раменете й, за да се забърква с отрови, но аз мисля, че това изобщо не е вярно. Представете си, че майка ми е отишла при нея и й е казала, че няма да даде развод на баща ми, че нищо няма да я накара да се разведе с него. Можете да говорите каквото си щете, но мисля, че Елза е била с буржоазен манталитет — искала е да бъде почитаната съпруга. В този случай считам, че тя е била напълно способна да задигне лекарството — онзи следобед тя също е имала възможност — и може да се е опитала да отстрани майка ми, като я отрови. Мисля, че това е съвсем в стила на Елза. После, възможно е по някаква ужасна случайност Еймиъс да е изпил отровата вместо Каролайн.

— Също добра идея. Какво още?

— Хм, мислех си… може би… Мередит! — отвърна бавно Карла.

— Ах, Мередит Блейк?

— Да. Видите ли, той ми изглежда точно такъв човек, който би извършил убийство. Искам да кажа, че е бавен, нерешителен, другите му се подиграват и вътрешно Мередит е ненавиждал това. Сетне баща ми се оженва за момичето, за което той е искал да се ожени. Баща ми преуспял и забогатял, а той правел всичките тези отрови! Всъщност може би ги е приготвял, защото му е харесвала мисълта да може да убие някого някой ден. Мередит е трябвало да се обади, че лекарството е изчезнало, за да отклони подозрението от себе си, но сам той е далеч най-вероятният човек, който би могъл да вземе отровата. Мередит дори би могъл да иска обесването на Каролайн за това, че преди години тя е измамила надеждите му. Мисля, разбирате, че това, което е написал в разказа си, е доста подозрително — как хората вършат неща, нехарактерни за тях. Ами ако е имал предвид себе си, когато го е писал?

— Имате право поне в това — да не вземате написаното като задължително вярно — каза Поаро. — Може нарочно да е написано така, че да подвежда.

— О, зная. Имах го предвид.

— Някакви други идеи?

— Чудех се — каза бавно Карла, — преди да прочета това, за мис Уилямс. Тя щяла да загуби работата си след заминаването на Анджела в училище. Ако Еймиъс умреше внезапно, Анджела вероятно нямаше да замине все пак. Искам да кажа — ако изглеждало като естествена смърт, което лесно можело да стане, предполагам, ако Мередит не беше забелязал липсата. Запозната съм с кониина — той не оставя никакви следи след настъпването на смъртта. Можеха да помислят, че е слънчев удар. Зная, че загубата на работа не звучи съвсем убедително като мотив за убийство, но откакто свят светува, убийства се извършват заради това, което на нас се струва абсурдни и недостатъчни мотиви, понякога и заради дребни парични суми. Една гувернантка на средна възраст и вероятно немного компетентна, може да се развълнува много и просто да не види пред себе си никакво бъдеще. Както казах, мислех така, преди да прочета това — думите на мис Уилямс съвсем не я показват като такава. Тя изобщо не е некомпетентна.

— Ни най-малко. Все още е интелигентна и способна.

— Зная, личи си, а и думите й заслужават доверие. Точно това наистина ме разстрои. О, вие знаете, вие разбирате. Безразлично ви е, естествено. През цялото време подчертавахте, че ви е нужна само истината. Сега вече имате истината! Мис Уилямс е съвсем права — човек трябва да приеме истината. Няма смисъл да градиш живота си върху лъжа, защото тя е това, което ти се иска да вярваш. Добре тогава! Аз мога да приема истината. Майка ми не е била невинна. Написала ми е това писмо, защото е била слаба, нещастна и е искала да ме пощади. Не я осъждам. Може би и аз бих се чувствувала така. Не зная как би ми подействувал затворът. Не я виня. Ако толкова отчаяно е обичала баща ми, сигурно не е могла друго да направи. Но, общо взето, и баща си не виня. Разбирам — съвсем малко — как се е чувствувал той — толкова жив и толкова жаден за всичко… Не е можел да устои — просто такъв е бил. Бил е и голям художник. Мисля, че това го извинява до голяма степен.

Тя извърна лицето си към Поаро, зачервено и възбудено, а брадичката й беше предизвикателно вдигната.

— Значи… значи това ви удовлетворява? — попита я Поаро.

— Удовлетворява? — гласът й трепна при тази дума.

Поаро се наведе напред и бащински я потупа по рамото.

— Слушайте, вие се отказвате от борбата в момент, когато най-заслужава да се борим, когато аз, Еркюл Поаро, имам много добра представа за това, което всъщност се е случило.

Карла го изгледа и каза:

— Мис Уилямс е обичала майка ми. Тя е видяла със собствените си очи как майка ми се мъчи да подправи уликите, за да изглежда самоубийство. Ако вярвате на това, което тя казва…

Еркюл Поаро се изправи и отвърна:

— Мадмоазел, твърдението на Сесилия Уилямс, че е видяла как майка ви поставя пръстовите отпечатъци на Еймиъс Крейл върху бирената бутилка — забележете, бирената бутилка, — е единственото нещо, което ми е нужно, за да ми каже определено, веднъж завинаги, че вашата майка не е убила баща ви.

Той кимна няколко пъти с глава и излезе от стаята, оставяйки Карла да гледа смаяно след него.

II глава Поаро задава пет въпроса

III глава Възстановяването

Следобедното слънце грееше в лабораторията на Хендкрос Менър. В стаята бяха донесли няколко кресла и едно канапе, но те служеха по-скоро да подчертаят състоянието на запуснатост, отколкото да я мебелират.

Леко смутен, подръпвайки мустака си, Мередит Блейк говореше с Карла малко несвързано. По едно време той спря и каза:

— Боже мой! Вие много приличате на майка си и все пак сте така различна.

— В какво приличам и в какво съм различна? — попита Карла.

— Имате нейния цвят и се движите като нея, но сте — как да кажа — по-категорична, отколкото тя някога е била.

Филип Блейк гледаше през прозореца, нетърпеливо барабанеше с пръсти по стъклото, а една дълбока бръчка браздеше челото му.

— Какъв е смисълът на всичко това? Толкова хубав неделен следобед…

Еркюл Поаро побърза да успокои духовете.

— Ах, извинете ме. Зная, че е непростимо да проваля игра на голф. Mais voyons24, мосю Блейк, това е дъщерята на вашия най-добър приятел. Заради нея бихте пропуснали точка, нали?

Прислужникът обяви:

— Мис Уорън.

Мередит стана да я посрещне.

— Добре, че отделихте малко време, Анджела. Зная, че сте заета.

Той я заведе до прозореца.

— Здравей, лельо Анджела — каза Карла. — Прочетох статията ти в „Таймс“ тази сутрин. Хубаво е да имаш бележита роднина. — Тя посочи високия млад мъж с изпъкнала брадичка и спокойни сиви очи. — Това е Джон Ретъри. Той и… аз… се надяваме… да се оженим.

— О! Не знаех… — каза Анджела Уорън.

Мередит отиде да поздрави следващия пристигнал.

— Е, мис Уилямс, толкова години не сме се виждали.

Слабата, крехка и непоколебима възрастна гувернантка влезе в стаята. Очите й замислено се спряха на Поаро за миг, после се отместиха върху високата фигура с прави рамене, облечена в туид с хубава кройка.

Анджела Уорън се приближи да я поздрави и каза с усмивка:

— Чувствувам се пак като ученичка.

— Аз много се гордея с вас, скъпа моя — рече мис Уилямс. — Вие ме представихте много добре. Това, предполагам, е Карла? Тя няма да ме помни — беше твърде малка…

Филип Блейк се притесни.

— За какво е всичко това? Никой не ми каза…

— Да го наречем пътешествие в миналото — намеси се Поаро. — Няма ли да поседнем? Така ще бъдем готови за последната гостенка и когато тя пристигне, ще се заловим с нашата работа — викане на духовете.

— Що за палячовщини?! — възкликна Филип Блейк. — Нима ще правите сеанс?

— Не, не. Само ще разгледаме някои събития, които са се случили много отдавна. Ще ги разгледаме и може би ще видим по-ясно как са станали. Колкото до духовете, те няма да се материализират, но кой може да каже, че не са тук, в тази стая, макар и да не ги виждаме? Кой може да каже, че Еймиъс и Каролайн Крейл не са тук и не слушат?

Филип Блейк каза:

— Чисти глупости… — и прекъсна изречението си, когато вратата се отвори.

Влезе Елза Дитишам с така характерната за нея едва доловима, скучаеща арогантност. Тя дари Мередит с лека усмивка, изгледа студено Анджела и Филип и отиде до креслото при прозореца, малко настрани от другите. Освободи разкошните светли кожи около врата си, така че да паднат назад, огледа стаята миг-два, след което очите й се спряха на Карла. Момичето издържа погледа й, замислено преценявайки жената, която беше създала такъв хаос в живота на родителите й. В нейното младо, сериозно лице нямаше никаква омраза, само любопитство.

— Съжалявам, ако съм закъсняла, мосю Поаро — каза Елза.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте, мадам.

Сесилия Уилямс тихичко изсумтя. Елза срещна враждебния й поглед с пълно безразличие.

— Нямаше да ви позная, Анджела — каза Елза Дитишам. — Колко ли време има оттогава? Шестнадесет години?

Еркюл Поаро незабавно се възползува от случая.

— Да, изминали са шестнадесет години от онези събития, за които сега ще говорим, но нека първо ви кажа защо сме тук.

С няколко думи той описа молбата на Карла и приемането на задачата от негова страна. Поаро бързо продължи, пренебрегвайки буреносния облак върху челото на Филип Блейк и отвращението, изписано върху лицето на Мередит.

— Аз приех поръчката и се залових за работа, за да открия истината.

В голямото високо кресло Карла Льомаршан чуваше думите на Поаро неясно, сякаш отдалече.

Заслонявайки с ръка очите си, тя тайно изучаваше петте лица. Можеше ли да види някой от тези пет души като убиец? Екзотичната Елза, зачервения Филип Блейк, милия, скъп, добър мистър Мередит Блейк, тази сурова, упорита гувернантка, хладната и компетентна Анджела Уорън?

Можеше ли тя, ако се опиташе както трябва, да си представи някой от тях да убива някого? Вероятно да, но това щеше да е съвсем друг вид убийство. Карла можеше да си представи Филип Блейк в пристъп на гняв да удуши някоя жена — да, това би могла да си представи… Или пък Мередит Блейк — как заплашва с пистолет някой крадец и без да иска, натиска спусъка.

Можеше да си представи и Анджела Уорън също стреляща с пистолет, но не без да иска и без никакво пристрастие в случая — успехът на експедицията зависи от това! Или пък в някакъв приказен замък върху миндер, застлан с ориенталски коприни — Елза, която казва: „Хвърлете нещастника в пропастта“. Безумни фантазии! Но и най-безумните фантазии не можеха да обрисуват малката мис Уилямс да убива някого! Ето друга картина на фантазията: „Убивали ли сте някого някога, мис Уилямс?“, „Продължавай със задачата, Карла, и не задавай глупави въпроси. Да убиеш някого е голям грях.“

„Сигурно съм болна — помисли си Карла. — Трябва да престана. Слушай, глупачке, онзи мъничък мъж, който твърди, че знаел.“

Еркюл Поаро говореше.

— Такава беше задачата ми — да потегля на задна скорост, тъй да се каже, да препусна назад през годините и да открия какво всъщност се е случило.

— Всички знаем какво се е случило — каза Филип Блейк. — Да се преструваме, че е имало нещо друго, е мошеничество — точно така! — нагло мошеничество. Вие измъквате пари от това момиче под фалшив претекст.

Поаро не си позволи да се разгневи.

— Всички знаем какво се е случило, казвате. Говорите, без да мислите — рече Поаро. — Приетата версия за дадени факти не е непременно вярната. Вие например, мистър Блейк, сте питаели явна неприязън към Каролайн Крейл. Такава е приетата версия за поведението ви, но всеки един с известна склонност към психология би разбрал веднага, че всъщност вярно е точно обратното. Каролайн Крейл винаги силно ви е привличала. Вие сте ненавиждали този факт и сте се мъчили да го победите, като упорито сте повтаряли пред себе си нейните недостатъци и това, че я мразите. По същия начин мистър Мередит Блейк е бил по традиция привързан към Каролайн Крейл от дълги години. В разказа си за нещастието той казва, че заради нея ненавиждал държанието на Еймиъс Крейл, но трябва само да умеете да четете между редовете, за да видите, че тази дългогодишна привързаност се е износила и че всъщност младата и красива Елза Гриър е обсебила ума и мислите му.

Мередит изпелтечи нещо, а лейди Дитишам се усмихна.

Поаро продължи:

— Споменавам тези неща само като примери, макар че те имат значение за случилото се. Много добре тогава: започвам пътешествието си назад, за да науча всичко, каквото мога, за нещастието. Ще ви кажа как постъпих: говорих с адвоката, който е защитавал Каролайн Крейл, с помощник-прокурора, със стария адвокат, който много добре е познавал семейство Крейл, с чиновника в адвокатската колегия, присъствувал на процеса, с полицейския служител, отговорен за случая, и най-накрая дойдох и до петимата очевидци, които са били на местопрестъплението. И от всичко това сглобих една картина — сложната картина на една жена. Научих също следните факти: нито веднъж Каролайн Крейл не е протестирала, че е невинна (освен единствено в писмото, написано до дъщеря й). Каролайн Крейл не е показала никакъв страх на подсъдимата скамейка, не е проявила почти никакъв интерес и през цялото време се е държала като пораженка. В затвора тя е била тиха и спокойна. В писмото, което е написала до сестра си веднага след присъдата, Каролайн Крейл е казала, че приема съдбата си такава, каквато е. По мнението на всички, с които говорих (освен едно важно изключение), Каролайн Крейл е била виновна.

— Разбира се, че е била! — кимна Филип Блейк.

— Но моята роля — каза Поаро — не е да приемам присъдата, която други хора са изготвили. Трябваше да изследвам фактите сам, да ги изследвам и да се убедя, че психологията на престъплението съвпада с тях. За тази цел аз прегледах внимателно полицейските досиета, успях също да накарам пет души, които са били на местопрестъплението, да ми напишат това, което са видели от трагедията. Тези разкази бяха много ценни, защото съдържаха известни факти, които полицейските досиета не можеха да ми дадат. Това ще рече: първо, някои разговори и инциденти, счетени за несъществени от полицейска гледна точка; второ, мнението на самите хора относно мислите и чувствата на Каролайн Крейл (което официално не се приема за доказателство); трето, някои факти, умишлено запазени в тайна от полицията.

Сега вече бях в състояние сам да преценя случая. Изглеждаше, че няма абсолютно никакво съмнение — Каролайн Крейл е имала прекалено много мотиви за престъплението: тя е обичала съпруга си, той публично е заявил, че ще я остави заради друга жена, и по нейни собствени думи тя е била ревнива.

Да преминем от мотивите към средствата: празно шише от парфюм, което е съдържало кониин, е било намерено в чекмеджето на бюрото й. Върху шишето не е имало никакви други отпечатъци освен тези на Каролайн Крейл. Когато в полицията я попитали, тя признала, че го е взела от тази стая, в която сме сега. Върху шишето с кониин, което е стояло тук, също е имало нейни пръстови отпечатъци. Попитах мистър Мередит Блейк за реда, по който петимата са напуснали лабораторията онзи следобед, защото ми се стори трудно да приема, че в присъствието на пет души в стаята някой би могъл да вземе от отровата. Хората са излезли в следния порядък: Елза Гриър, Мередит Блейк, Анджела Уорън и Филип Блейк, Еймиъс Крейл и накрая Каролайн Крейл. При това мистър Мередит Блейк е бил с гръб към стаята, докато е чакал мисис Крейл да излезе, така че той не е могъл да види какво е правела Каролайн вътре, тоест тя е имала възможност. Следователно убеден съм, че Каролайн Крейл наистина е взела кониина. Има косвено потвърждение за това. Преди няколко дни мистър Мередит Блейк ми каза: „Спомням си, че стоях тук и вдъхвах жасминовия аромат през отворения прозорец“. Но тогава е било септември и жасминовите растения отвън до прозореца би трябвало да са спрели цъфтежа си. Обикновено жасминът цъфти през юни и юли. Но шишето от парфюм, намерено в стаята на Каролайн Крейл, съдържащо остатъци от кониин, първоначално е било пълно с жасминова есенция. Тогава със сигурност приемам, че мисис Крейл е решила да открадне кониина и тайно е изпразнила шишето с парфюм, което е имала в чантичката си.

За втори път проверих това, когато онзи ден помолих мистър Блейк да си затвори очите и да опита да си спомни реда, в който гостите са напуснали стаята. Един полъх от жасмин веднага стимулира паметта му. Всички ние се влияем от миризми много повече, отколкото допускаме.

— И така, идваме до сутринта на онзи фатален ден. Дотук фактите не си противоречат. Мис Гриър внезапно разкрива, че тя и мистър Крейл мислят да се женят, Еймиъс Крейл потвърждава това и Каролайн Крейл е дълбоко разстроена. За тези неща има показания от няколко свидетели.

На следната сутрин в библиотеката избухва скандал между съпруга и съпругата. Първото нещо, което се чува, е: „Ти и твоите жени!“ Гласът й е пълен с горчивина. По-нататък тя казва: „Някой ден ще те убия“. Филип Блейк е дочул това от фоайето, а мис Гриър го е чула отвън на терасата.

После мис Гриър е чула, че мистър Крейл е помолил жена си да бъде разумна, а мисис Крейл отговорила: „По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче“. Скоро след това Еймиъс Крейл излиза и грубо казва на Елза Гриър да отиде долу, за да му позира. Тя взема един пуловер и го придружава.

Дотук няма нищо невярно от психологическа гледна точка. Всички са се държали според очакванията, но сега идваме до нещо, което е несъвместимо.

Мередит Блейк открива липсата и телефонира на брат си: те се срещат долу на пристана и се качват нагоре, минавайки покрай батарейната градина, където Каролайн Крейл разисква със съпруга си въпроса за училището на Анджела. Ето това наистина ми се вижда много странно. Съпругът и съпругата са имали ужасен скандал, завършил с определена заплаха от страна на Каролайн, и някакви си двадесет минути по-късно съпругата слиза долу и започва да разисква един съвсем дребен домашен въпрос.

Поаро се обърна към Мередит Блейк:

— Във вашия разказ вие казвате, че сте чули мистър Крейл да казва определени думи, а те са: „Всичко е решено. Ще се погрижа за багажа й.“ Така ли е?

— Беше нещо такова… да.

Поаро се обърна към Филип Блейк:

— И вие ли помните същото?

Филип Блейк се намръщи.

— Не можех да си спомня, докато вие не го споменахте, но сега вече си спомням. Казаха нещо за багаж!

— Мистър Крейл ли го каза, или мисис Крейл?

— Еймиъс го каза. Всичко, което чух Каролайн да казва, беше, че щяло да бъде много тежко за момичето. Както и да е, какво значение има това? Всички знаехме, че Анджела заминава за училище след няколко дни.

— Вие не виждате смисъла на моето възражение. Защо Еймиъс Крейл да приготвя багажа на момичето? Толкова е абсурдно! Ами има мисис Крейл, мис Уилямс, прислужницата — та това е работа на жена, а не на мъж.

— Какво значение има? — каза нетърпеливо Филип Блейк. — Няма никаква връзка с престъплението.

— Мислите, че няма? За мене това беше първият пункт, който ме усъмни и който веднага е последван от друг. Мисис Крейл — съкрушена и с разбито сърце, която е заплашила съпруга си малко преди това и която със сигурност замисля самоубийство или убийство, в следващия момент по най-дружелюбен начин предлага да донесе малко изстудена бира.

— Не изглежда странно, ако е замисляла убийство — изрече бавно Мередит Блейк. — Тогава тя би направила точно това — би симулирала!

— Така ли мислите? Каролайн Крейл е решила да отрови съпруга си — тя вече е имала отровата. Съпругът й имал запас от бира долу в батарейната градина. Нима, ако изобщо е притежавала някаква интелигентност, тя не би сложила отровата в онези бутилки долу във време, когато наоколо е нямало никой?

Мередит Блейк запротестира:

— Не е било възможно — някой друг би могъл да я изпие.

— Да, Елза Гриър. Да не искате да ми кажете, че след като е решила да убие съпруга си, Каролайн Крейл би се поколебала да убие и момичето?

Но нека не спорим по този въпрос. Нека се спрем само на фактите. Каролайн Крейл казва на мъжа си, че ще му донесе изстудена бира, качва се до къщата, взема една бутилка от оранжерията, където са държали бирата, и я занася на Еймиъс Крейл. Налива му я и му я дава. Той я изпива и казва: „Всичко днес има отвратителен вкус“.

Мисис Крейл отново се прибира в къщата, обядва и изглежда почти както обикновено. Беше казано, че изглеждала малко разтревожена и замислена, но това не ни помага, защото още няма критерий за убиец. Има спокойни убийци, има и нервни убийци.

След обяда тя отново слиза в Батареята, открива съпруга си мъртъв и прави, тъй да се каже, очевидно очаквани неща — показва чувства и изпраща гувернантката да повика лекар. Сега идваме до един факт, който преди не беше известен. — Поаро погледна мис Уилямс. — Не възразявате, нали?

Мис Уилямс беше доста бледа, но каза:

— Не съм ви заклевала да го пазите в тайна.

Тихо и изразително Поаро разказа какво беше видяла гувернантката.

Елза Дитишам се размърда. Тя изгледа безцветната женица в голямото кресло и недоверчиво попита:

— Вие наистина ли сте видели това?

Филип Блейк скочи.

— Но това решава въпроса! — извика той. — Решава го веднъж завинаги.

Еркюл Поаро го погледна благо и рече:

— Не непременно.

Анджела Уорън рязко заяви:

— Не вярвам — враждебна светкавица блесна в очите й, отправени към дребничката гувернантка.

Мередит Блейк подръпваше мустака си слисан. Само мис Уилямс остана необезпокоена. Тя се изправи в креслото и на бузите й избиха две червени петна.

— Само аз мога да гарантирам за това — спокойните сиви очи срещнаха очите на Поаро. — Не съм свикнала, мосю Поаро, да се съмняват в думите ми.

Еркюл Поаро се поклони и каза:

— Аз не се съмнявам в думите ви, мис Уилямс. Каквото сте видели, е станало точно така, както и вие сте го видели, и по тази причина аз разбрах, че Каролайн Крейл не е била виновна — нямало е как да бъде виновна.

Високият млад мъж с неспокойно лице, Джон Ретъри, заговори за пръв път.

— Интересно ми е да зная защо казвате това, мосю Поаро.

Поаро се извърна към него.

— Разбира се, ще ви кажа. Какво е видяла мис Уилямс — видяла е как Каролайн Крейл много внимателно и усърдно изтрива отпечатъци от пръсти, а след това слага пръстите на ръката на починалия си съпруг върху бирената бутилка. Забележете — бирената бутилка. Но кониинът е бил в чашата, не в бутилката. Полицията не е намерила остатъци от кониин в бутилката. В нея никога не е имало кониин. А Каролайн Крейл не е знаела това.

Тя, която трябва да е отровила съпруга си, не е знаела как е бил отровен той и е помислила, че отровата е в бутилката.

Мередит запротестира:

— Но защо…

Поаро светкавично го прекъсна:

— Именно — защо? Защо Каролайн Крейл така отчаяно се е борила да наложи версията за самоубийство? Отговорът е — трябва да е — много лесен. Защото тя е знаела кой е отровил съпруга й и е искала да направи всичко, да изтърпи всичко, само да не бъде заподозрян този човек. С това кръгът съвсем се стеснява. Кой би могъл да е този човек? Би ли прикривала тя Филип Блейк? Или Мередит? Или Елза Гриър? Или Сесилия Уилямс? Не, имало е само един човек, когото тя е искала да предпази на всяка цена. Мис Уорън, ако носите писмото на сестра си, бих искал да го прочета на глас.

— Не — каза Анджела Уорън.

— Но, мис Уорън…

Анджела се изправи. Гласът й звънтеше, студен като стомана.

— Много добре разбирам какво намеквате. Искате да кажете, че аз съм убила Еймиъс Крейл, нали, и че сестра ми е знаела това? Напълно отхвърлям такова твърдение.

— Писмото… — започна Поаро.

— Писмото е писано лично до мен.

Еркюл Поаро погледна към мястото, където двамата най-млади хора стояха един до друг.

— Моля те, лельо Анджела, направи, както иска мосю Поаро — каза Карла Льомаршан.

— Карла! Нима нямаш никакво чувство за приличие? Тя е била твоя майка… ти… — изрече с болка Анджела Уорън.

Гласът на Карла проехтя ясен и напрегнат:

— Да, била е моя майка. Ето защо имам право да те помоля. Аз говоря от нейно име и искам това писмо да бъде прочетено.

Анджела Уорън бавно извади писмото от чантата си и го подаде на Поаро.

— По-добре никога да не бях ви го показвала — каза тя с горчивина и се загледа през прозореца, обръщайки гръб на другите.

Докато Еркюл Поаро четеше писмото на Каролайн Крейл, сенките в ъглите ставаха по-дълбоки. Карла внезапно почувствува, че в стаята има някой, който добива форма, слуша, диша и чака. „Тя е тук: майка ми е тук — помисли си Карла, — Каролайн… Каролайн Крейл е тук, в тази стая.“

Еркюл Поаро спря да чете и каза:

— Вярвам, всички ще се съгласите, че това е едно твърде забележително писмо. Хубаво е, но и забележително, защото в него има един шокиращ пропуск — Каролайн Крейл изобщо не споменава, че е невинна.

— Не е било необходимо — отвърна Анджела Уорън, без да извръща глава.

— Да, мис Уорън, не е било необходимо. Не е било нужно Каролайн Крейл да казва на сестра си, че е невинна, защото е мислела, че сестра й вече знае този факт поради една-единствена причина. Каролайн само е искала да успокои и увери сестра си и да отстрани вероятността Анджела да признае. Тя повтаря отново и отново: „всичко е наред, мила. Всичко, всичко е наред.“

— Не разбирате ли? — каза Анджела Уорън. — Искала е да бъда щастлива — това е всичко.

— Да, искала е да бъдете щастлива, пределно ясно е. Това е била единствената й грижа. Имала е дете, но не за това дете е мислела. Тази мисъл ще дойде по-късно. Не! Анджела била обсебила ума й, изключвайки всичко друго. Мисис Крейл е искала да успокои и окуражи сестра си, за да живее тя своя собствен живот, да бъде щастлива и да успява. И за да не усеща Анджела бремето, че сестра й се е жертвувала заради нея, Каролайн включва тази много важна фраза: „Човек трябва да си плати дълговете“. Този единствен израз обяснява всичко. Той явно се отнася за бремето, което Каролайн е носила толкова много години — от момента, когато в пристъп на необуздан, юношески гняв тя хвърля преспапието по сестра си, която е бебе, и осакатява тази сестра за цял живот. Сега най-после Каролайн има възможност да си плати дълга. И ако това е някакво успокоение, ще кажа на всички вас следното: искрено вярвам, че с плащането на този дълг Каролайн Крейл е получила такъв покой и прояснение, каквито никога дотогава не е познавала. Поради вярата й, че плаща този дълг, процесът и присъдата не са я засегнали. Странно е да се говори така за една осъдена убийца, но тя е имала всичко, за да бъде щастлива. Да, много повече, отколкото можете да си представите, както ще ви покажа след малко.

Виждате ли как с това обяснение всичко идва на мястото си там, където става въпрос за реакциите на Каролайн. Погледнете събитията от нейна гледна точка. Първо, предната вечер става един инцидент, който силно й напомня за нейното собствено непокорно юношество: Анджела хвърля преспапието по Еймиъс Крейл. Забележете — това самата Каролайн е направила преди много години. Анджела изкрещява, че пожелава на Еймиъс да умре. После на следната сутрин Каролайн отива в малката оранжерия и сварва там Анджела да пипа бирата. Спомнете си думите на мис Уилямс: „Анджела беше там. Изглеждаше виновна…“ „Виновна, че е избягала“, си мисли мис Уилямс, но за Каролайн виновното лице на Анджела, както са я сварили неподготвена, има друго значение. Спомнете си, че неколкократно Анджела е слагала разни неща в питиетата на Еймиъс. Лесно би могло да й хрумне такава идея.

Каролайн взема бутилката, която Анджела й дава, и я занася долу в Батареята. Там тя я налива на Еймиъс и му я дава, а той я изпива, прави гримаса и изрича тези знаменателни думи: „Всичко има лош вкус днес“.

Тогава Каролайн още не подозира, но след обяда слиза в Батареята и намира съпруга си мъртъв. Тя изобщо не се съмнява, че той е отровен. Тя не го е отровила. Кой тогава? И всичко изведнъж нахлува в главата й — заплахите на Анджела, лицето на Анджела, надвесена над бирите, когато я сварват неподготвена. Виновна… виновна… виновна. Защо го е направило детето? Като отмъщение на Еймиъс, вероятно без мисъл да го убива, а само да го накара да му прилошее или да повърне. Или пък го е направило заради Каролайн? Нима тогава Анджела е разбрала, че Еймиъс иска да напусне сестра й, и го е възненавидяла? Каролайн помни — о, как добре помни! — своите собствени необуздани, буйни чувства, когато е била на годините на Анджела. Една-единствена мисъл завладява съзнанието й — как да предпази Анджела. Анджела е пипала тази бутилка, значи нейните отпечатъци са върху нея. Тя бързо я избърсва и излъсква. Дано всички да повярват, че е самоубийство. Ако намерят само отпечатъци от пръстите на Еймиъс! Каролайн се опитва да закрепи мъртвите пръсти около бутилката и отчаяно се ослушва дали не идва някой…

Приемете ли веднъж такова допускане за вярно, след това всичко съвпада. Нейната тревога за Анджела през цялото време, настояването й тя да бъде отведена, да бъде настрана от събитията. Страхът й да не бъде сестра й хитро разпитана от полицията и накрая нейната завладяваща настойчивост да бъде изпратена Анджела в чужбина преди започването на процеса, защото тя винаги се е ужасявала от възможността сестра й да не издържи и да признае.

IV глава Истината

Анджела Уорън полека се извърна. Погледът й, твърд и презрителен, обходи лицата, които я гледаха.

— Всички вие сте заслепени глупци — каза тя. — Нима не знаете, че ако го бях направила аз, щях да си призная? Никога не бих позволила Каролайн да страда за това, което аз съм извършила. Никога!

— Но вие все пак сте пипали бирата — намеси се Поаро.

— Аз? Да пипам бирата?

Поаро се обърна към Мередит Блейк:

— Чуйте, мосю, във вашия разказ за станалите събития вие посочвате, че сте доловили шум в тази стая, която е под спалнята ви, сутринта в деня на убийството.

Блейк кимна.

— Но това беше само котка.

— Откъде знаете, че е било котка?

— Аз… аз не мога да си спомня, но беше котка. Прозорецът беше отворен толкова, че да пропусне котка.

— Но той не е бил закрепен в това положение: рамката се движи свободно. Някой човек би могъл да я бутне, да влезе и да излезе.

— Да, но аз зная, че беше котка.

— Вие не сте видели котка.

— Не — продума бавно и объркано Блейк. — Не я видях… — той замълча и се намръщи. — И все пак — сигурен съм.

— След малко ще ви кажа защо сте сигурен. Междувременно ви предлагам следната теория. Някой би могъл да дойде в къщата онази сутрин, да влезе в лабораторията, да вземе нещо от рафта и да си отиде, без да го видите. Ако този някой е бил от Олдърбъри, той не би могъл да бъде Филип Блейк, нито Елза Гриър, нито Еймиъс Крейл, нито Каролайн Крейл. Ние знаем доста добре какво са правили тези четирима души. Остават Анджела Уорън и мис Уилямс. Мис Уилямс е била тук — вие всъщност сте я срещнали, когато сте излезли. Тя ви е казала, че търси Анджела, която излязла рано сутринта, за да се изкъпе. Но мис Уилямс не я видяла нито във водата, нито на скалите. До Хендкрос Менър Анджела би могла лесно да преплува. Фактически тя го е направила по-късно, когато същата тази сутрин е отишла да се къпе с Филип Блейк. Считам, че тя е доплувала дотук, отишла е до къщата, влязла е през прозореца и е взела нещо от лавицата.

— Нищо подобно не съм направила — каза Анджела. — Не съм… или поне…

— Ах! — Поаро нададе победоносен вик. — Спомнихте си. Нали вие ми казахте, че за да скроите шега на Еймиъс, сте задигнали „препарат за котки“, както го нарекохте?

— Валериан! — извика Мередит Блейк. — Разбира се!

— Точно така. Това ви е накарало да сте сигурен в съзнанието си, че в стаята е имало котка. Обонянието ви е много чувствително. Вие сте подушили слабата неприятна миризма на валериан, без да го разбирате вероятно, но тя е подсказала на подсъзнанието ви: „Котка“. Котките обичат валериан и отиват къде ли не заради него. Валерианът е особено неприятен на вкус и вашата беседа предния ден е накарала злосторницата Анджела да поиска да сложи малко от него в бирата на зет си, която, както било известно на Анджела, той глътвал наведнъж.

— Този ден ли беше наистина? — зачуди се Анджела Уорън. — Отлично си спомням, че го взех. Да, помня също, че извадих бирата, а Каролайн влезе и едва не ме хвана! Разбира се, че си спомням, но никога не съм го свързвала точно с този ден.

— Естествено, че не. В съзнанието си не сте го свързвали, защото двете случки са съвсем различни. Едната е била подобна на всички други палави шеги, а другата е била като избухване на бомба — нещастие, връхлитащо ни изневиделица и изтриващо всички по-маловажни инциденти в мислите ни. Обаче аз забелязах, че когато говорехте, вие казахте: „Задигнах…“ и тъй нататък, „За да го сложа в питието на Еймиъс“. Вие фактически не казахте, че сте го направили.

— Не, защото не успях да го направя. Каролайн влезе тъкмо когато отварях бутилката. О! — почти извика Анджела. — И Каролайн е мислела, че съм аз!…

Тя прекъсна изречението си и се огледа.

— Предполагам, че всички мислите така — тихо каза Анджела с обичайния си хладен тон, помълча, после рече: — Не съм убила Еймиъс нито в резултат на глупава шега, нито по какъвто и да било друг начин. Ако бях го направила, никога нямаше да мълча.

— Разбира се, че нямаше, скъпа моя — рязко се намеси мис Уилямс. Тя погледна Поаро. — Никой освен глупак не би го помислил.

— Аз не съм глупак и не мисля така — отвърна кротко Еркюл Поаро. — Зная много добре кой е убил Еймиъс Крейл.

Настъпи кратко мълчание.

— Винаги съществува опасност, когато се приемат фактите така, както са доказани, да не са всъщност такива, каквито ни изглеждат. Да вземем ситуацията в Олдърбъри: ситуация, стара като земята — две жени и един мъж. Еймиъс Крейл е искал да изостави съпругата си заради другата жена, но аз ви заявявам сега, че той никога не е имал такова намерение. И преди Крейл се е увличал по жени. Увлеченията са го владеели, докато са траели, но скоро приключвали. Жените, в които се влюбвал, били обикновено жени с известен опит — те не са очаквали твърде много от него. Но този път жената е очаквала. Тя, видите ли, изобщо не била жена, а момиче и по думите на Каролайн Крейл ужасно откровена. Може да е била хладнокръвна и мъдра на приказки, но в любовта била ужасяващо еднозначна. Поради това, че самата тя е била завладяна от дълбока и всепоглъщаща страст към Еймиъс Крейл, мис Гриър решила, че и с него е същото. Тя приела, без да се замисли, че тяхната страст ще трае цял живот, и сметнала, без да пита Крейл, че той ще напусне съпругата си.

Но защо, кажете ми, Еймиъс не я е разубедил? И моят отговор е — картината. Искал е да завърши картината.

За някои хора това звучи невероятно, но не и за тези, които познават художниците. А ние вече сме приели това обяснение по принцип. Сега разговорът между Крейл и Мередит Блейк става по-разбираем. Крейл е объркан, потупва Блейк по гърба и оптимистично го уверява, че всичко ще се оправи. За Еймиъс Крейл, видите ли, всичко е просто. Той рисува картина, малко притеснен от две ревниви и невротични жени, но на никоя от тях той няма да позволи да му попречи в това, което за него е по-важно и от живота.

Ако е трябвало да каже истината на Елза, трябвало е да се прости с картината. Вероятно при първия порив на чувствата му към Елза той наистина е казал, че иска да изостави Каролайн — мъжете говорят такива неща, когато се влюбят. Вероятно е оставил момичето да си мисли така. Същото е направил и по-късно. Него не го е било грижа какво си е мислела Елза. Да мисли каквото си ще, само да бъде послушна още ден-два.

Тогава той щял да й каже истината — че всичко е свършено между тях. Крейл никога не е бил измъчван от скрупули.

Мисля, че в началото той все пак е направил опит да не се забърква с Елза — предупредил я що за човек е, но тя не го послушала и предизвикала съдбата. А за мъж като Крейл жените били лесна плячка. Ако някой го беше попитал, той сигурно щеше да каже, че Елза е млада и скоро ще го забрави. Ето така е било устроено съзнанието на Еймиъс Крейл.

Жена му фактически е била единственият човек, когото той е обичал, но не се тревожел много за нея. Трябвало само да изтърпи още няколко дни. Той се вбесил, че Елза е изтърсила всичко пред Каролайн, но въпреки това оптимистично е вярвал, че „всичко ще се оправи“. Каролайн щяла да му прости, както често е правела преди, а Елза — Елза просто щяла да го „преглътне“. Така лесни са житейските проблеми за човек като Еймиъс Крейл.

Считам обаче, че последната вечер той истински се разтревожил — за Каролайн, не за Елза. Може би е отишъл в стаята й, но тя е отказала да говори с него. Във всеки случай, прекарвайки една безсънна нощ, той я дръпнал настрана след закуската и й казал цялата истина: бил увлечен по Елза, но всичко приключило. Щом завърши картината, повече няма да я види.

И в отговор на това Каролайн възмутено извикала: „Ти и твоите жени!“ Тази фраза, видите ли, е поставила Елза наравно с другите, към които Еймиъс отдавна бе загубил всякакъв интерес. После Каролайн гневно добавила: „Някой ден ще те убия“.

Тя била разгневена и отвратена от неговата грубост и жестокост към момичето. Когато Филип Блейк я видял във фоайето и я чул да шепне на себе си: „Твърде жестоко е“, Каролайн Крейл е мислела за Елза в този момент.

Колкото до Крейл, той излязъл от библиотеката, видял Елза с Филип Блейк и безцеремонно й наредил да слезе долу и да се залови с позирането. Това, което не е знаел, е било, че Елза Гриър е седяла отвън точно до прозореца на библиотеката и е чула всичко. А разказът, който тя дава за този разговор, не е верен. Забележете, освен нея никой друг не знае.

Представете си какъв удар е било за нея — да чуе истината, изречена така грубо!

Мередит Блейк ни каза, че предния следобед, докато чакал Каролайн да напусне тази стая, той стоял с гръб към нея и говорел с Елза Гриър. Това означава, че тя е била с лице към него и че тя е могла точно да види какво е правила Каролайн вътре през рамото на Мередит. Елза Гриър е единственият човек, който би могъл да види това.

Тя е видяла Каролайн да взема отровата, не казала нищо, но си спомнила за това, когато седяла отвън до прозореца на библиотеката.

Щом Еймиъс Крейл излязъл, тя се извинила, че иска да си вземе пуловер, и се качила в стаята на Каролайн, за да търси отровата. Една жена винаги знае къде друга жена би могла да скрие нещо. Елза намерила отровата и внимавайки да не изтрие никакви отпечатъци или да остави своите, изтеглила течността от шишето с пълнител за автоматична писалка.

Тогава отново слязла долу и отишла с Крейл в батарейната градина. След малко без съмнение тя му наляла бира и той я глътнал наведнъж по обичайния си начин.

Междувременно Каролайн Крейл сериозно се разтревожила. Когато видяла, че Елза се качва към къщата (този път наистина да вземе пуловер), тя бързо слязла в батарейната градина и заговорила със съпруга си по този въпрос: това, което той вършел, било срамно! Тя не искала да го търпи! Било невероятно жестоко и тежко за момичето! Еймиъс, раздразнен, че го прекъсват, казал, че вече е решено — когато свършел картината, щял да изпрати момичето да си стегне багажа. „Всичко е решено — ще я изпратя да си стегне багажа, казвам ти.“

В този момент те чули стъпките на двамата Блейк, Каролайн излязла и леко смутена, измърморила нещо за Анджела и училището и че щяло да има много работа. По естествен път двамата братя свързали нещата и решили, че разговорът, който са чули, се отнася за Анджела. „Ще я изпратя да си стегне багажа“ станало „Ще се погрижа за багажа й“.

А Елза, с пуловер в ръка, слязла надолу по пътеката студена, усмихната и отново заела позата.

Без съмнение тя разчитала, че Каролайн ще бъде заподозряна и че шишето с кониин ще бъде намерено в стаята й. Сега обаче Каролайн съвсем й помогнала. Тя донесла долу изстудената бира и наляла от нея на съпруга си.

Еймиъс я глътнал наведнъж, направил гримаса и казал: „Всичко има лош вкус днес“.

Не разбирате ли колко знаменателна е тази забележка? Всичко има лош вкус днес. Значи преди тази бира е имало нещо друго, което е било горчиво, и вкусът бил още в устата му. И още нещо — Филип Блейк казва, че Крейл залитал малко и мистър Блейк се учудил дали Еймиъс не пиел. Но лекото залитане е първият сигнал за действуващия кониин и означава, че вече той му е бил даден известно време преди Каролайн да му донесе изстудената бира.

И така, Елза Гриър седнала на сивата стена и заела позата. Но тъй като е трябвало да го пази, за да не събуди подозрение, докато не станело твърде късно за това, тя говорела на Еймиъс Крейл весело и естествено. След малко видяла Мередит на пейката горе, махнала му с ръка и заради него заиграла ролята си с още по-голямо усърдие.

А Еймиъс Крейл, който ненавиждал болести и отказвал да се признае за болен, продължавал упорито да рисува, докато крайниците му изневерили, езикът му надебелял и той се свлякъл там на онази пейка безпомощен, но с все още ясен разсъдък.

Звънецът в къщата иззвънял и Мередит станал от пейката, за да отиде долу в Батареята. Мисля, че в този кратък момент Елза напуснала мястото си, изтичала до масата и пуснала последните капки от отровата в чашата бира, която съдържала още една, последна невинна глътка. (Тя се освободила от пълнителя, като го смачкала на малки парчета, докато вървяла нагоре по пътеката към къщата.) На прага на Батареята Елза срещнала Мередит.

На това място слънцето било ослепително и Мередит, идвайки от сенчесто място, не виждал много добре. Видял само приятеля си проснат в обичайната си поза и очите му да се отместват от картината, втренчени злобно — отмъстително, както е казал в разказа си мистър Блейк.

Какво е знаел Еймиъс и доколко се е досещал? Колко е разбирало неговото съзнание, ние не можем да кажем, но зрението и ръката му са били верни.

Еркюл Поаро посочи картината на стената.

— Трябваше да се сетя още щом видях картината, защото това е забележителна картина. Това е картина на убийца, нарисувана от жертвата й — картина на едно момиче, което наблюдава как любимият й умира.

V глава Послеслов

В последвалата тишина — страшна и ужасяваща — залезът бавно гаснеше. И последният слънчев лъч напусна стаята, спирайки се прощално върху тъмната коса и светлите кожи на жената до прозореца.

Елза Дитишам се размърда и каза:

— Изведи ги, Мередит. Остави ме насаме с мосю Поаро.

Тя седеше неподвижна, докато вратата не се затвори зад тях. Тогава лейди Дитишам каза:

— Вие сте много умен, нали?

Поаро не отговори.

— Какво очаквате от мен? Да призная?

Той поклати глава.

— Защото нищо подобно няма да направя! — каза Елза. — И нищо няма да призная, но това, което си кажем тук, няма значение. Става въпрос за вашата дума срещу моята.

— Точно така.

— Искам да зная какво смятате да правите.

— Ще направя всичко възможно, за да накарам властите да издадат посмъртно опрощаване на вината на Каролайн Крейл.

Елза се изсмя и каза:

— Какъв абсурд! Да получиш опрощаване за нещо, което не си извършил. — После добави: — А какво ще стане с мен?

— Ще дам заключенията си на съответните хора. Ако те решат, че има възможност да възбудят дело срещу вас, може би ще го направят. Ще ви кажа, че по мое мнение няма достатъчно улики. Това са само умозаключения, а не факти. Още повече че няма много да им се иска да възбудят процес срещу човек с вашето положение, освен ако няма напълно достатъчно оправдание за такава постъпка.

— Не ме е грижа — каза Елза. — Ако седна на подсъдимата скамейка и се боря за живота си, в това може би има нещо — нещо живо, възбуждащо. Може и да ми хареса.

— Но не и на съпруга ви.

Тя го изгледа.

— Мислите ли, че изобщо ме интересува как ще се чувствува съпругът ми?

— Не, не мисля. Смятам, че в живота си вие никога не сте се интересували какво чувствува някой друг човек. Ако бяхте го сторили, вероятно щяхте да сте по-щастлива.

— Защо ме съжалявате? — попита остро Елза Дитишам.

— Защото, мое дете, вие има да научите толкова много неща.

— Какво трябва да науча?

— Всички чувства на възрастните: милост, състрадание, разбиране. Единствените неща, които знаете, които изобщо сте научили, са любов и омраза.

— Видях как Каролайн взе кониина — каза Елза. — Мислех, че иска да се самоубие. Това щеше да опрости нещата. И тогава, на следната сутрин, разбрах. Той й каза, че пет пари не дава за мене — обичал ме, но всичко свършило. Щом завършел картината, щял да ме изпрати да си вървя. Каза й, че нямало какво да се тревожи. А тя… тя съжаляваше мене. Разбирате ли как ми подействува това? Открих отровата и му я дадох. Седях там и го гледах как умира. Никога не съм се чувствувала толкова жива, тържествуваща и силна. Гледах го как умира…

Тя разпери ръце.

— Аз не разбрах, че убивам себе си, а не него… После видях нея, хваната в капан, но и това не ме задоволи. Не можех да я нараня — тя нехаеше, избягна всичко. Повечето време не беше там. И тя, и Еймиъс — двамата — бяха отишли някъде, където не можех да ги достигна. Но те не умряха — умрях аз.

Елза Дитишам се изправи, отиде до вратата и отново каза:

— Умрях аз…

Във фоайето тя мина покрай двама млади хора, чийто съвместен живот едва-що започваше.

Шофьорът отвори вратата на колата, лейди Дитишам влезе вътре и той загърна коленете й с кожената наметка.