Петата купа

Глава 1

В дъждовния март на 1893 година, по непонятни за никого причини (главно защото никой освен нас не е запознат с тази история), живеещият в Лондон американски писател Хенри Джеймс реши да прекара рождения си ден на 15 април в Париж, и там, на самия рожден ден или преди него, да се самоубие, като се хвърли в Сена през нощта.

Мога да ви кажа, че през онази пролет Джеймс беше изпаднал в дълбока депресия, но не мога да ви кажа точно защо. Разбира се, година по-рано, на 6 март 1892 година, в Англия, от рак на гърдата, беше починала сестра му Алис, но тя бе хронично болна1 от десетилетия и беше приела като добре дошла диагнозата рак. Смъртта, както бе казала тя на брат си Хенри, беше събитие, което винаги бе очаквала с голям ентусиазъм. Поне в писмата му до семейството и приятелите изглеждаше, че Хенри я поддържа в готовността ѝ да се раздели с живота, включително при описанията за това колко прелестно бе изглеждал трупът ѝ.

Вероятно тази недокументирана депресия у Джеймс беше подсилена от проблема, че през последните години творбите му не се продаваха добре: романите му от 1886 година, „Бостънци“ и „Принцеса Касамасима“, и двата повлияни от бавната смърт на Алис и от бостънския ѝ брак2 с Катрин Лоринг, за голямо разочарование на всички заинтересовани, нямаха търговски успех нито в Америка, нито в Англия. Затова през 1890 година, опитвайки се да забогатее, Джеймс вече се беше насочил към театъра. Макар първата му мелодраматична пиеса — „Американецът“ — да имаше скромен успех, и то по-скоро в провинцията, отколкото в Лондон, той бе убеден, че театърът ще се окаже неговата писателска делва със злато. Но в началото на 1893 година Джеймс вече беше започнал да усеща, че тази надежда е илюзия и самозаблуда. Тъй както Холивуд щеше да остави писателите буквално на собствената им съдба през по-голямата част от идното столетие, така и английският театър през 90-те години на XIX век експлоатираше хората на словото, които — подобно на Хенри Джеймс — не бяха наясно как се пише успешна театрална продукция за широк кръг от зрители.

Повечето биографи биха разбрали тази внезапна дълбока депресия по-добре, ако се беше появила в ранната пролет на 1895 година, вместо през март 1893, тъй като две години по-късно, на премиерата на първата му голяма лондонска пиеса, „Гай Домвил“, той щеше да бъде осмян и освиркан, след като прояви глупостта да излезе на сцената, за да се поклони. Повечето зрители в залата, които щяха да си купят билети, за разлика от бляскавите дами и господа, на които Джеймс беше изпратил безплатни покани, никога нямаше да са чели романите на Хенри Джеймс, повечето дори нямаше да знаят, че е писал романи, и затова щяха да освиркат пиесата изключително заради качествата ѝ. А „Гай Домвил“ щеше да бъде ужасна, ужасна пиеса.

Знаем и че година по-късно, след януари 1894 година, когато приятелката му Констанс Фенимор Улсън щеше да намери смъртта си, хвърляйки се от високия прозорец във Венеция (вероятно, щяха да сплетничат някои, защото Хенри Джеймс нямаше да е отседнал при нея или близо до нея във Венеция, както щеше да е обещал), той щеше да се бори с ужасна депресия, породена от истинско чувство за вина.

В края на 1909 година вече възрастният Джеймс щеше да изпадне в най-дълбоката си от всички депресии — толкова дълбока, че по-големият му брат Уилям (умиращ от болно сърце) щеше да прекоси Атлантика буквално за да държи ръката му в Лондон. През онези години Хенри Джеймс щеше да оплаква „бедствено ниските продажби“ и липсата на печалба от нюйоркското издание на събраните му съчинения — изтощителен проект, на който щеше да посвети пет години от живота си, пренаписвайки дългите си романи и включвайки към всеки един от тях многословни уводи.

Но през март 1893 година тази последна депресия все още се намираше шестнайсет години напред в бъдещето. Нямаме никаква истинска представа защо Джеймс бе толкова ужасно депресиран през онази пролет. Нито защо толкова внезапно реши, че единственото му спасение е онова самоубийство в Париж.

Един от факторите може и да беше ужасният пристъп на подагра, преживян от Джеймс през студената английска зима на 1892 — 1893 година, който го принуди да съкрати ежедневните си разходки и да натрупа доста излишно тегло. Или простичкият факт, че на наближаващия рожден ден през април щеше да навърши петдесет години: знаково число, което бе депресирало и много по-силни от чувствителния Хенри Джеймс мъже.

Никога няма да разберем.

Затова пък знаем, че с тази депресия — и с плана за самоубийство чрез удавяне в Сена преди или на самия 15 април, навръх рождения му ден — започва нашата история. И така, в средата на март 1893 година Хенри Джеймс (той бе започнал да пропуска „младши“ в края на името си наскоро, след като баща му почина през 1882 година) писа от Лондон на семейството и приятелите си, за да им съобщи: „Вземам си кратка почивка от ежедневните литературни задължения, за да отпразнувам пролетта и собствената ми петдесетгодишнина в слънчевия Париж, преди да се присъединя към брат ми Уилям и семейството му във Флоренция по-късно през април“. Джеймс нямаше никакво намерение да пътува до Флоренция.

Носейки в кутийка за енфие част от открадната прах на сестра си Алис, Джеймс напусна изчистения си и подреден апартамент в „Де Вер Гардънс“, изгори няколко писма от госпожица Улсън и от няколко по-млади приятели, хвана влака за Шербург и пристигна в Града на светлината на следващата вечер, в един по-мрачен, по-мокър и по-студен от всички дни, които бе изтърпял през онзи март в мразовития Лондон.

Отседна в хотел „Уестминстър“ на Рю дьо ла Пе, където бе живял един месец, докато пишеше няколко разказа в Париж, включително любимия му „Ученикът“. Но този път „отседнал“ не беше правилната дума. Той нямаше намерение да прекара тук седмиците до рождения си ден. Освен това цените в „Уестминстър“ бяха твърде екстравагантни за настоящия му бюджет. Дори не разопакова куфара си. Не възнамеряваше да прекарва тук втора нощ. Нито тук, реши изведнъж, нито на което и да е друго място на този свят.

След обикалянето из градината Тюйлери в студения и мокър ден и унилата, самотна вечеря — верен на решението си, той не се опита да се свърже с никого от парижките си приятели или с други познати, които може би минаваха през Париж — Хенри Джеймс изпи последната си чаша вино, облече вълненото си палто, убеди се, че запечатаната кутийка за енфие е все още в джоба му и, потрепвайки по калдъръма с бронзовия връх на сгънатия си чадър, се запъти в сумрака под ситния дъждец към избраното място до Пон Ньоф. Дори с бавната му, внушителна джентълменска походка, разстоянието се взимаше за по-малко от десет минути.

Майсторът на писменото слово не остави бележка след себе си.

Глава 2

Мястото, което Джеймс бе избрал, за да сложи край на живота си, се намираше на северния бряг на реката, на около шейсетина ярда от широкия, добре осветен мост Пон Ньоф, но там долу, под моста, бе тъмно, а още по-тъмно бе на скалната тераса, простираща се край най-долните пешеходни алеи, където черните студени води на Сена се вихреха в основата на обраслия с мъх камък. Дори на дневна светлина тук идваха малко хора. Джеймс знаеше, че нощем мястото бе често посещавано от проститутки, но не и в такава студена дъждовна мартенска нощ; тази вечер те щяха да останат близо до хотелите в Пигал или щяха да търсят клиенти в тесните улички от другата страна на сияйния булевард „Сен Жермен“.

Когато Джеймс, потропвайки с чадъра си, най-после стигна до тясната еспланада, която си беше избрал през деня — изглеждаше точно така, както си я спомняше от предишните си посещения в Париж той — вече не можеше да различава пътя. Дъждът украсяваше далечните улични лампи от другата страна на Сена с бледи ореоли. Тази нощ нямаше много баржи и речни таксита. Джеймс успя да слезе по стъпалата, опипвайки ги с краката си, и продължи бавно по терасата като слепец с бастун. Някъде високо над главата му обичайно отчетливите звуци от колелата на каретите и тропотът на конски копита сега звучаха приглушено и далечно, почти нереално, заради засилващия се дъжд и все по-дълбоките локви по пътищата.

В почти пълния мрак Джеймс по-скоро можеше да чуе и надуши, отколкото да види приближаващата се река. Само стряскащото хлътване на чадъра му там, където очакваше да намери плочник, го накара да спре на ръба на тясната извита тераса. Той знаеше, че тук няма стъпала, които да водят надолу към реката; само шест– или седемфутов наклон, водещ право в разпенената черна вода. Тук Сена беше много бърза, дълбока и коварна. Достатъчно бе само да направи една крачка напред в празнотата и с всичко щеше да се приключи.

Джеймс извади от вътрешния си джоб малката кутийка за енфие от слонова кост и я погали. Това го накара да си спомни една кратка статийка в „Таймс“ от предишната година, в която се твърдеше, че ескимосите в Арктика не създавали изкуство, предназначено за гледане, а придавали форми на някакви специални гладки камъни, на които се наслаждавали чрез опипване по време на дългата северна нощ. Споменът го накара да се усмихне. Джеймс имаше усещането, че е прекарал достатъчно месеци в собствената си северна нощ.

Когато предишната година беше откраднал няколко щипки от прахта на сестра си — Катрин Лоринг го чакаше пред вратата на крематориума, където бе дошла, за да вземе урната, която щеше да отнесе обратно в Кеймбридж, във фамилната гробница на семейство Джеймс — планът му бе да ги разпръсне на мястото, където малката му сестра се бе чувствала най-щастлива. Но след няколко месеца Джеймс беше осъзнал неизпълнимостта на тази идиотска мисия. Къде? Спомняше си кратките моменти на щастие, докато и двамата бяха много по-млади и обхождаха Швейцария с леля си Кейт, която беше толкова лишена от въображение, колкото и Хамлетовият гробар. Далеч от голямото си семейство и американския си дом, склонността на Алис към истерични изстъпления беше поизчезнала през онези седмици — затова първата му мисъл беше за петдесетия си рожден ден да отпътува за Женева и да разпръсне прахта ѝ на мястото, където двамата със сестра му се бяха смели и разменяли остроумни подмятания, като горката леля Кейт не беше разбрала и дума от ироничната игра на думи, и се бяха разхождали из симетрично подредените градини и крайезерните алеи, весело закачайки се един с друг и с леля Кейт.

Но накрая Женева вече не му се струваше като много добра идея. По време на онова пътуване Алис беше симулирала своето „възстановяване“ от предопределения ѝ живот на болнаво същество, също както и той бе симулирал, че приема за нормално нетрайното ѝ весело настроение.

После избра местенцето до Нюпорт, където тя бе построила малката си къща и бе живяла в нея, привидно здрава и щастлива, малко повече от година.

Не. Това бяха първите дни от съжителството ѝ с госпожица Лоринг, а през месеците, последвали смъртта на Алис, Джеймс все по-непоколебимо смяташе, че госпожица Катрин П. Лоринг е споделяла достатъчно време и място със сестра му. Не и Нюпорт.

Накрая вече не можеше да се сети за нито едно място, където Алис се беше чувствала наистина щастлива и където да разпръсне жалките ѝ останки. Може би имаше някакви почти незабележими изблици на щастие само през онези години в Нюпорт, а след това и в Кеймбридж, преди наричаното от нея „ужасно лято“, когато на 10 юли 1878 година най-големият ѝ брат Уилям и Алис Гибънс се ожениха. Години наред брат ѝ Уилям, баща ѝ, брат ѝ Хари, другите ѝ братя, Боб и Уилки, както и безкрайната върволица от гости в домовете им не спираха да се шегуват, че Уилям ще се ожени за нея — за Алис Джеймс. Тя винаги реагираше с раздразнение на тази шега, но сега — след продължителното ѝ самоналожено боледуване и смъртта ѝ — Хенри Джеймс осъзна, че тя е започнала да вярва в брака си с Уилям и сватбата му с друга жена едва не я е унищожила. И то с жена, която, по жестока ирония на съдбата, също се казваше Алис.

Както самата тя се беше изразила веднъж пред Хенри Джеймс, през лятото, когато Уилям се беше оженил, тя „бе навлязла в дълбоко море и тъмните му вълни я бяха обгърнали“.

И сега, в тази нощ, в неговата последна нощ, Джеймс реши, че просто ще стисне здраво в ръката си кутийката за енфие с останките от несигурното съществуване на Алис, докато пристъпва напред и полита към тъмните води и забравата. Знаеше, че за да го направи, трябва да изключи писателското си въображение; в секундата, необходима му да пристъпи напред, не трябваше да има никакво чудене дали реката ще бъде леденостудена или дали, докато мръсните води на Сена изпълват дробовете му, атавистичната му жажда за живот няма да го накара да започне да пляска с ръце и крака, опитвайки се да доплува до невъзможната за изкачване, обрасла с мъх скала на терасата.

Не, не биваше да мисли за нищо друго, освен за това, че оставя цялата болка зад себе си. Да изпразни съзнанието си от всичко — най-трудното от всички неща, които се бе опитал да направи през живота си.

Джеймс протегна единия си крак напред, над празнотата.

И внезапно осъзна, че тъмната форма, която беше взел за стълб, всъщност бе силует на човек, застанал на по-малко от два фута от него. В мига, в който различи неясните очертания на филцовата шапка, придърпана ниско над очите, и орловия профил, полускрит зад вдигнатата яка на пътническата пелерина на безмълвната фигура, Джеймс чу и тихото дишане на мъжа.

Джеймс ахна приглушено и отстъпи несръчно встрани.

— Pardonnez-moi, Monsieur. Je ne t’ai pas vu là-bas3 — едва успя да произнесе той. И това си бе чистата истина. Той не беше видял стоящия там мъж.

— Вие сте англичанин — каза високата фигура. Английският език на мъжа имаше скандинавски акцент. Шведски? Норвежки? Джеймс не беше съвсем сигурен.

— Да. — Джеймс се обърна и тръгна към стъпалата, отдалечавайки се от мястото.

Точно в този момент премина рядко появяващият се през този сезон Бато Муш, отчасти речно парно такси, отчасти туристическа лодка, и под внезапната светлина от фенерите на десния му борд Джеймс успя да види ясно лицето на високия мъж.

— Господин Холмс — изрече почти неволно той. В изненадата си отстъпи назад към реката, лявата му обувка се оказа извън ръба на терасата и той все пак щеше да се озове във водата, ако дясната ръка на високия мъж не се беше изстреляла напред със светлинна скорост. Дълги пръсти сграбчиха палтото на Джеймс в изненадващо здрав захват и с едно рязко движение мъжът издърпа Хенри Джеймс обратно на терасата.

Обратно към живота.

— Как ме нарекохте току-що? — попита мъжът, който продължаваше да стиска здраво палтото на Джеймс. Скандинавският му акцент бе изчезнал. Гласът определено принадлежеше на британец от висшата класа.

— Съжалявам — избъбри Джеймс. — Сигурно съм се объркал. Простете, че наруших уединението ви. — В този миг Хенри Джеймс не само разпозна самоличността на високия мъж — въпреки по-тъмната му и някак по-гъста отколкото при последната им среща преди четири години коса, сега стърчаща странно нагоре, вместо да бъде зализана назад, и гъстите мустаци, които тогава липсваха, в комбинация с леко променената с актьорски грим или нещо подобно форма на носа — но освен това разбра, че мъжът се беше канил да се хвърли в Сена, когато Джеймс го бе прекъснал с появата си в мрака, огласена с потракването на чадъра му по алеята.

В този момент Хенри Джеймс се почувства като пълен глупак, но той беше човек с изумителна памет. Щом видеше нечие лице и научеше нечие име, никога не го забравяше.

Опита се да се отдръпне встрани, но силните пръсти продължаваха да стискат палтото му.

— С какво име ме назовахте преди малко? — попита отново мъжът. Гласът му бе студен като желязо през зимата.

— Помислих ви за един човек, с когото се запознах, на име Шерлок Холмс — изпъшка Джеймс с единственото желание да се махне оттук и да се върне обратно в леглото си в удобния хотел на Рю дьо ла Пе.

— Къде се запознахте? — попита настоятелно мъжът. — Кой сте вие?

Джеймс отговори само на втория въпрос.

— Казвам се Хенри Джеймс. — В паниката си той едва не добави отдавна изоставеното „младши“.

— Джеймс — каза господин Шерлок Холмс. — По-младият брат на великия психолог Уилям Джеймс. Вие сте онзи американски драскач, който през повечето време живее в Лондон.

Въпреки силното си смущение от факта, че го държи и го докосва друг мъж, Джеймс се изпълни с още по-силно негодувание заради това, че го определяха като по-младия брат на „великия“ Уилям Джеймс. Никой — извън малкия му, тесен кръг в Харвард — не беше чувал за по-големия му брат, докато три години по-рано, през 1890 година, той не беше публикувал своите „Принципи на психологията“. По неразбираеми за Хенри причини, книгата донесе световна слава на Уилям сред интелектуалците и други учени, занимаващи се с човешкия ум.

— Бъдете така любезен веднага да ме пуснете — заяви Джеймс с най-твърдия тон, който успя да сътвори. Възмущението, че го държаха за палтото, го накара да забрави, че Холмс — той беше убеден, че мъжът е Шерлок Холмс — току-що му беше спасил живота. А може би това спасяване допълнително го настройваше срещу англичанина с орлов профил.

— Кажете ми къде сме се срещали и ще го направя — отвърна Холмс, без да пуска палтото на Джеймс. — Името ми е Ян Сигерсон. Аз съм сравнително известен норвежки изследовател.

— Тогава приемете хилядите ми извинения, сър — каза Джеймс, без да изпитва и капка съжаление. — Очевидно съм се объркал. За миг тук, в тъмнината, ви взех за господина, когото срещнах преди четири години на едно чаено парти с благотворителна цел в Челси. Партито бе организирано от една моя позната американска дама, госпожа Т. П. О’Конър. Отидох заедно с лейди Улзли и няколко други писатели и театрални актьори — господин Обри Бърдсли, господин Уолтър Безант… Пърл Крейги, Мари Корели, господин Артър Конан Дойл, Бърнард Шоу, Женевиев Уорд. По време на следобедния чай бях представен на госта на госпожа О’Конър, някой си Шерлок Холмс. Сега виждам, че… няма особена прилика.

Холмс го пусна.

— Да, сега си спомням. Отседнах за кратко в къщата на госпожа О’Конър, докато разследвах поредица от кражби на бижута в няколко провинциални имения. Извършителите бяха от прислугата, естествено. Винаги става така.

Джеймс изпъна предната част на палтото си, оправи шалчето си, твърдо опря върха на чадъра си в земята и реши, че трябва да си тръгне, без да каже нито дума повече.

Докато изкачваше тъмните стъпала, той стреснато осъзна, че Холмс върви редом с него.

— Наистина невероятно — каза високият англичанин с лекия йоркширски акцент, който Джеймс беше чул на партито на госпожа О’Конър през 1889 година. — През последните две години използвах облика на Сигерсон и се разминавах — през деня! — с хора, които познавам от години, без никой от тях да ме разпознае. Веднъж стоях посред бял ден повече от десет минути на един неособено препълнен площад в Ню Делхи, точно до главен инспектор Сингх, с когото цели два месеца разследвахме заедно едно деликатно убийство в Лахор, и обученият професионалист не ми обърна никакво внимание. Точно тук, в Париж, се разминах на улицата със стари познати от Англия и помолих за упътване стария си приятел Анри-Огюст Лозе, наскоро пенсиониралия се префект на парижката полиция, с когото съм работил върху поне дузина случаи. С Лозе беше и новият префект на Сома, Луи Лепин, с когото също съм работил отблизо. И никой от тях двамата не ме разпозна. А вие успяхте. В тъмното. В дъжда. При положение че в главата ви се въртяха само мисли за самоубийство.

— Моля? — възкликна Джеймс и рязко се спря, сепнат от безочливостта на Холмс. Почти бяха стигнали до улицата и дъждът като че ли беше понамалял. Но около безбройните улични лампи продължаваха да сияят ореоли.

— При мен тайната ви е на сигурно място, господин Джеймс — каза Холмс. Той се опитваше да запали лулата си, въпреки влагата. Когато кибритената клечка най-после пламна, Джеймс окончателно се убеди, че това наистина е „детективът-консултант“, когото беше срещнал на партито у госпожа О’Конър четири години по-рано. — Виждате ли продължи Холмс, произнасяйки думите между дръпванията от лулата, — аз бях на онова място по същата причина.

Джеймс не знаеше как да отговори на това. Той се завъртя на пети и тръгна на запад по тротоара. Холмс го настигна с две крачки на дългите си крака.

— Трябва да отидем някъде на късна вечеря и вино, господин Джеймс.

— Предпочитам да остана сам, господин Холмс. Господин Сигерсон. Който от двамата предпочитате да сте тази вечер.

— Да, да, но трябва да поговорим — настоя Холмс. Не изглеждаше ядосан или разтревожен от това, че са го разкрили. Нито пък разочарован от това, че пристигането на писателя беше попречило на неговия собствен скок в тъмните води на Сена. Беше единствено очарован, че Джеймс е успял да проникне през дегизировката му.

— Няма какво да обсъждаме — сопна му се Джеймс и се опита да ускори крачка, но това само го направи да изглежда смешен, защото високият англичанин го последва с лекота.

— Можем да обсъдим защо смятахте да сложите край на живота си, стиснал здраво в дясната си ръка кутийка за енфие, пълна с прахта на покойната ви сестра Алис — каза Холмс.

Джеймс рязко спря. След миг успя да произнесе:

— Вие… няма… откъде… да знаете… това.

— Но го знам — отвърна Холмс, който продължаваше да пафка с лулата си. — И ако се съгласите да се присъедините към мен на късна вечеря с малко хубаво вино, аз ще ви разкажа как го разбрах и откъде знам, че никога няма да изпълните зловещата задача, която сте си поставили тази вечер, господин Джеймс. Освен това знам абсолютно подходящото за случая чисто, добре осветено кафене, където бихме могли да поговорим.

Холмс сграбчи Джеймс за левия лакът и двамата закрачиха рамо до рамо по Авеню дьо л’Опера. Хенри Джеймс бе твърде сащисан и удивен — и любопитен — за да се съпротивлява.

Глава 3

Въпреки обещанието на Холмс да го отведе на „добре осветено място“, Джеймс очакваше да се озове в сумрачно, забутано кафене, в което се влиза от някоя задна уличка. Вместо това Холмс го бе завел в „Кафе дьо ла Пе“, което се намираше съвсем близо до хотела на Джеймс, на пресечката на Булеварда на капуцините и Площада на Операта в Девети окръг на Париж.

„Кафе дьо ла Пе“ беше едно от най-големите, ярко осветени и най-живописно украсени заведения в цял Париж, съперничещо по претенциозност на декора и брой на огледалата единствено на Опера Гарние, която се намираше от другата страна на площада. Джеймс знаеше, че мястото е било построено през 1862 година, за да обслужва гостите на близкия „Гранд Отел дьо ла Пе“, и е достигнало пълната си слава през 1867 година, по време на Световното изложение. Това бе една от първите обществени сгради в Париж с електрическо осветление, но въпреки това, сякаш стотиците хиляди крушки не бяха достатъчни, бляскави фенери хвърляха ярки лъчи светлина върху големите огледала. През годините Хенри Джеймс беше избягвал да посещава това заведение, макар и единствено заради всеобщото мнение на парижани, че вечеря в „Кафе дьо ла Пе“ означава непременно да се натъкнеш на приятели или познати. Толкова популярно беше това място. А Хенри Джеймс предпочиташе сам да избира времето и мястото, където „да се натъкне“ на стари познати или приятели.

Холмс като че ли не се притесняваше от тълпата, гръмогласните разговори и множеството лица, които се обърнаха към тях, когато влязоха. Джеймс чу фалшивия норвежец да иска от метр д’отела „обичайната маса“ — на отличен френски — и двамата бяха отведени до малка кръгла маса, встрани от суматохата на оживеното заведение.

— Нима идвате тук достатъчно често, за да си имате „обичайна маса“? — попита Джеймс, когато останаха сами. Или поне дотолкова сами, колкото бе възможно сред подобна суматоха и шум.

— Вечерял съм тук поне три пъти седмично през двата месеца, откакто съм в Париж — каза Холмс. — Видях десетки познати, бивши полицейски партньори в детективската ми работа и клиенти. Никой не успя да ме разпознае под дегизировката ми на Ян Сигерсон.

Преди Джеймс да успее да отговори, се появи келнерът и Холмс прояви безочието да поръча и за двамата. След като избра доста добро шампанско, а може би заради късния час, той поръча обилна следоперна вечеря за двама: le lièvreen civet, pâtes crémeuses d’épeautre, придружени от plateau de fromage affinés, а също така и поднос с la figue, l’abricot, le pruneau, en marmelade des fruits secs au thé Ceylan и biscuit spéculos, и най-сетне mousse légère chocolat4.

Джеймс нямаше апетит. Деликатният му стомах се беше разстроил от сътресенията през последния час. Освен това изобщо не му се ядеше заек — особено задушен заек, залят с тежкия и пълен с брашнени гранули френски сос — и тази вечер дори и не му се помисляше за плодове. Освен това като малък бе живял във Франция и се беше преситил с шоколадов мус, затова сега го ненавиждаше.

Но не каза нищо.

Джеймс ужасно искаше да разбере откъде Холмс — този долнокачествен уличен фокусник — „знае“, че прахта на сестра му Алис е в кутийката за енфие, но по-скоро би умрял, отколкото да повдигне въпроса тук, в това заведение. Вярно, че едва ли някой би могъл да подслушва разговора им сред глъчта от разговарящите, смеещи се гости и предвид отдалечеността на масата им, но не това беше проблемът.

След като отпиха от доста доброто шампанско, Холмс каза:

— Прочетохте ли некролога ми, който беше публикуван в „Таймс“ преди почти две години?

— Приятели ми споменаха за него — отвърна Джеймс.

— Аз го прочетох. Броят беше отпреди три седмици — по онова време бях в Истанбул — но успях да го прочета. Него и последвалото интервю с горкия Уотсън, който описваше смъртта ми при водопада Райхенбах, докато съм се борел с „Наполеона на престъпния свят“, професор Джеймс Мориарти.

Хенри Джеймс предпочиташе да мълчи, но знаеше, че от него се очаква да изпълни ролята на събеседник.

— Как успяхте да оцелеете след това ужасно падане, господин Холмс?

Холмс се засмя и изчетка трохичките от щръкналите си черни мустаци.

— Нямаше падане. Нямаше борба. Нямаше никакъв „Наполеон на престъпния свят“.

— Няма професор Джеймс Мориарти? — попита Джеймс.

Холмс се подсмихна и попи устните и мустаците си с бялата ленена салфетка.

— За съжаление, съвсем никакъв. Абсолютна измислица, която да послужи на целите ми… които в случая бяха да изчезна.

— Но Уотсън разказа пред лондонския „Таймс“, че този професор Мориарти е написал книга — „Силата, движеща един астероид“ — настоя Джеймс.

— Измислена също от мен — подсмихна се самодоволно Холмс под Сигерсоновия си мустак. — Такава книга не съществува. Споменах я пред Уотсън само за да може по-късно да придаде на интервютата му пред пресата — и на собствения му, наскоро издаден разказ „Последен случай“, в който неизбежно бяха разкрити събитията, предшестващи водопада Райхенбах — известна… как то наричате вие, писателите?… правдоподобност. Да, точно това е думата. Правдоподобност.

— Но след като тази подробност беше спомената в различни вестникарски статии, свързани с Мориарти и вашата кончина, не се ли страхувахте, че хората може да се опитат да намерят „Силата, движеща един астероид“, дори от чисто любопитство? Щом книгата не съществува, цялата ви история за случилото се при водопада Райхенбах може да рухне.

Холмс се засмя, махвайки с ръка.

— О, подчертах пред Уотсън, който на свой ред го подчерта пред пресата, че в книгата на Мориарти е използвана най-нечетимата и трудна висша математика — мисля, че точните ми думи пред Уотсън бяха: „Това е книга, която се издига до такива висини във висшата математика, че никой в научната преса не е способен да я критикува“. Това ще попари обикновеното любопитство. Освен това помня, че казах на Уотсън, че от прочутата книга на Мориарти — прочута само в математическите среди — са отпечатани толкова малко бройки, че днес се намират изключително рядко и дори са неоткриваеми.

— Значи умишлено сте излъгали приятеля си за този… този „Наполеон на престъпния свят“… само за да може доктор Уотсън да повтори всичките ви измислици пред пресата? — попита Джеймс с надеждата, че студенината в гласа му ще достигне до Холмс.

— О, да — отвърна Холмс с лека усмивка. — Абсолютно.

Известно време Джеймс седя мълчаливо. Най-накрая рече:

— Ами, ако бяха призовали доктор Уотсън да даде показания под клетва… ако, примерно, бяха започнали разследване на смъртта ви?

— О, всякакви разследвания досега щяха да са приключили — каза Холмс. — Все пак от случката при водопада Райхенбах са минали две години.

— И въпреки това… — започна Джеймс.

— Уотсън нямаше да лъжесвидетелства при такива показания прекъсна го Холмс, като този път в гласа му прозвуча леко раздразнение, — защото той искрено вярва, че Мориарти е, както подробно му обясних, „Наполеон на престъпния свят“. И също толкова искрено вярва, че съм загинал заедно с него при падането във водопада Райхенбах в Швейцария.

Джеймс примигна няколко пъти, въпреки всичките си усилия да сдържи реакцията си на тези думи.

— И не изпитвате никакви угризения, че сте излъгали най-добрия си приятел? В пресата съобщиха, че съпругата на доктор Уотсън е починала в периода след вашето… изчезване. Значи сега горкият човек жалее загубата както на съпругата си, така и на най-добрия си приятел.

Холмс хапна още малко плодове.

— Не само го излъгах, господин Джеймс. Поведох Уотсън на весело преследване — по следите на митичния Мориарти, нали разбирате — из Англия и Европа, което приключи с прословутото падане във водопада, където нито моето тяло, нито това на професор Мориарти някога ще бъдат открити.

— Постъпили сте отвратително — каза Джеймс.

— Постъпих както беше необходимо — отвърна Холмс, без да показва раздразнение или да набляга на думата. — Разбирате ли, трябваше да изчезна напълно. Да изчезна без следа, по начин, който би убедил масите — или поне онази малка част от тях, която проявяваше интерес към скромните ми приключения — че съм мъртъв. Оплакваха ли кончината ми в Лондон, след като научиха новината?

Думите му накараха Джеймс да примигне; той беше сигурен, че Холмс се шегува, докато не видя сериозното изражение на лицето му.

— Да — отвърна най-после той. — Поне така чух.

Холмс чакаше. Накрая рече:

— Историята на Уотсън за Райхенбах, онзи негов разказ, наречен „Последен случай“, се появи в списание „Странд“ само преди три месеца — през декември, деветдесет и втора. А мен ме интересува как реагираха при появата на новината две години по-рано.

Джеймс потисна въздишката си.

— Не чета „Странд“ — сподели той. — Но ми казаха, че както когато за пръв път са научили новината за смъртта ви, така и през тази зима, след появата на разказа на доктор Уотсън, младите мъже в Лондон са носели черни нашивки на ръкавите.

Джеймс наистина никога не би се зачел в евтините романчета, инцидентните научни статии и светската хроника, които се публикуваха на страниците на „Странд“. Но по-младите му приятели — Едмънд Гос и Джонатан Стърджис — ги четяха. И двамата бяха носили месеци наред черни нашивки на ръкавите си, жалеейки предполагаемата смърт на Холмс. Самият Джеймс намираше това за абсурдно.

Шерлок Холмс се усмихваше, дояждайки последните остатъци от шоколадовия си мус.

Хенри Джеймс, все още ужасен от мисълта, че ако позволи на Холмс да води разговора, той отново ще го насочи към съдържанието на кутийката за енфие в джоба му, каза:

— Но защо пуснахте този лъжлив слух? Защо подведохте добрия си приятел доктор Уотсън и хилядите си верни почитатели, щом не съществува никаква мащабна престъпна конспирация — щом не ви преследва никакъв Наполеон на престъпния свят? Какъв е мотивът ви? Обикновена извратеност?

Холмс остави лъжичката си на масата и впери поглед в писателя.

— Иска ми се да беше толкова просто, господин Джеймс. Не, реших, че трябва да изфабрикувам собствената си смърт и да изчезна съвсем, защото открих чрез собствените си логически разсъждения… чрез индуктивните и дедуктивните методи, които ме превърнаха в най-прочутия детектив-консултант в света… един толкова ужасяващ факт, че не само животът ми се промени необратимо, но и стигнах до онова място край Пон Ньоф, готов да сложа край на всичко.

— Какъв ще да е този единствен факт, който… — започна Хенри Джеймс, но бързо млъкна. Подобен въпрос щеше да е върховна проява на нахалство и лоши маниери.

Холмс се усмихна напрегнато.

— Открих, господин Джеймс — рече той, навеждайки се напред, — че не съм реална личност. Аз съм… как би се изразил човек на литературата като вас? Аз съм, както неоспоримо сочат доказателствата, литературна конструкция. Творение на някой опръскан с мастило драскач. Обикновен литературен герой.

Глава 4

Хенри Джеймс беше убеден, че си има работа с луд човек. Нещо бе тласнало лицето Шерлок Холмс — ако това наистина беше онзи Шерлок Холмс, когото бе срещнал четири години по-рано на градинското парти на госпожа О’Конър — отвъд границите на здравия разум.

Но трябваше да признае истината, колкото и скандална да бе тя: Джеймс беше очарован от заблудата на Холмс, че е литературен герой, и искаше да научи повече за нея. Хрумна му, че някой ден от това може да излезе страхотен разказ — чийто главен герой може би ще бъде прочут писател, който също е започнал да вярва, че е един от собствените си герои.

Холмс беше поръчал коняк — лош избор, помисли си Джеймс, след шампанското и късната вечеря — но сега и двамата мъже отпиваха от чашите си, докато писателят обмисляше как да зададе въпросите си. Внезапно на покритата тераса на кафенето, намираща се от другата страна на дансинга, до който седяха те, настъпи шумна суматоха. Десетки хора наскачаха на крака; мъжете се покланяха; неколцина ръкопляскаха.

— Това е кралят на Бохемия — рече Холмс.

Хенри Джеймс се зачуди дали да не се съгласи с лудия, който седеше срещу него, но после реши да не го прави.

— Не съществува крал на Бохемия, господин Холмс — произнесе той с равен тон. — Това е Уелският принц. Чух, че вечеря тук от време на време.

Холмс, който вече не обръщаше никакво внимание на кралската особа в другия край на пълната зала, отпи от коняка си.

— Като че ли наистина не сте чели хрониките на Уотсън, публикувани в „Странд“, господин Джеймс.

Преди Джеймс да успее да отговори, Холмс продължи:

— Един от първите му публикувани разкази за нашите приключения — ако Джон Уотсън наистина е хроникьор и автор на тези приключения — беше озаглавен „Скандал в Бохемия“ и разказваше за един неделикатен случай — бивша примадона на Императорската Варшавска опера използва някаква снимка, за да изнуди прочут член на известно кралско семейство с неговите… романтични прегрешения. Уотсън, както винаги дискретен, измисли „краля на Бохемия“ в несръчен опит да прикрие истинската самоличност на кралската особа, която, разбира се, беше точно нашият Уелски принц. Всъщност този „скандал“ бе вторият път, когато измъквах принца от затруднение. Първия път ставаше въпрос за потенциален скандал, свързан с дълг при игра на карти. — Холмс се усмихна над ръба на чашата. — Естествено, не съществува и никаква Императорска Варшавска опера. Уотсън просто добросъвестно се опитваше да прикрие Парижката опера.

— Вие компенсирате опитите на доктор Уотсън да бъде дискретен с изумителна недискретност — промърмори Джеймс.

— Аз съм мъртъв — каза Шерлок Холмс. — За един мъртвец полза от дискретността няма.

Джеймс извърна глава към Уелския принц, който беше заобиколен от раболепни контета, неспиращи да се смеят и да се кланят.

— Тъй като нито съм чел, нито съм чувал историята… хрониката… на този „Скандал в Бохемия“ — рече тихо той, — мога само да предполагам, че вие сте успели да отнемете уличаващата фотография на принца от изнудващата го авантюристка.

— Успях… и то по изключително хитроумен начин — отвърна Холмс и се изсмя гръмко. Сред всеобщата глъч в пълния ресторант като че ли никой не го чу. — А след това жената успя да ми я отнеме, като остави на нейно място свой портрет в рамка.

— С други думи, сте се провалили — рече Джеймс.

— Провалих се — призна Шерлок Холмс. — Напълно. Безславно. Той отпи глътка от коняка си. — В цялата ми кариера само шепа мъже са успявали да ме надхитрят, господин Джеймс. Но никога преди и след това не съм бил надхитрян от… жена.

Джеймс забеляза, че Холмс произнесе последната дума с глас, натежал от презрение.

— Това има ли общо със скорошното ви откритие, че не сте реална личност, господин Холмс?

Високият мъж, който седеше на масата срещу Джеймс, потърка брадичката си.

— Предполагам, че всъщност трябва да ви помоля да се обръщате към мен с името „Сигерсон“, но тази вечер ми е все едно. Не, господин Джеймс, старият случай с Уелския принц и неговата бивша любовница — нека гние в мир — няма нищо общо с причините, които ме накараха да осъзная, че не съм, както казахте по-рано, „реален“. Искате ли да чуете тези причини?

Джеймс се поколеба само секунда-две.

— Да — отвърна той.

Холмс остави празната си чаша и отпусна ръце върху масата, сплитайки дългите си пръсти.

— Всичко започна, както често се случва с много неща в живота, с един обикновен домашен разговор — каза той. — Онези, които са чели хрониките на доктор Уотсън в „Странд“, знаят — от някои биографични сведения — че през 1880 година добрият доктор е бил прехвърлен от Пети нортъмбърландски мускетарски полк, тогава разпределен в Индия, в Бъркширския пехотен полк. На двайсет и седми юли същата година Уотсън е бил тежко ранен в битката при Мейуонд. Седмици наред животът му висял на косъм; парчето олово, проникнало в плътта му, било куршум от джезаил — онези големи сачми, изстрелвани от дългите, тежки мускети, с които са въоръжени бунтовниците в Афганистан — и то нанесло доста сериозни вътрешни поражения. Но Уотсън оцелял въпреки жегата, мухите и примитивната полева медицинска помощ — продължи Холмс. — През октомври 1881 година той бил изпратен обратно в Англия на борда на военния кораб „Оронтес“.

— Не мога да разбера как това доказва или опровергава… — започна Хенри Джеймс.

— Търпение — рече Холмс, вдигайки дългия си показалец, за да го накара да замълчи. — Куршумът го улучил в рамото — продължи той. — Много пъти, в турски бани и веднъж, когато се съблякохме, за да преплуваме река в едно от моите… приключения… виждах грозния белег. Но Уотсън нямаше други рани от войната.

Хенри Джеймс чакаше. Келнерът се приближи и Холмс поръча черно турско кафе и за двамата.

— Но преди пет години — помня деня през 1888 година — каза той, — раната от джезаилския куршум в рамото на Уотсън внезапно се превърна в рана на крака, от която той се оплакваше дори в писанията си.

— Възможно ли е да е имало две такива рани? — попита Джеймс. — Една в рамото на клетия човек и втора в крака му? Може да е получил второто нараняване в Лондон, по време на някое от вашите приключения.

— Втора рана от афганистански джезаилски куршум? — изсмя се Холмс. — Изстрелян по Уотсън в Лондон? Без аз да знам? Това е твърде неправдоподобно, господин Джеймс. И към тази неправдоподобност трябва да прибавим двата простички факта, че Уотсън никога не е бил раняван и по него никога не са стреляли в никое от нашите приключения, които е описал, и… най-вече това привлече вниманието ми… че първоначалната рана в рамото, която съм виждал, ужасяващата паяжина от белези и моравосинкавата входна рана, просто изчезнаха, щом Уотсън започна да говори и да пише за раната в крака му.

— Определено много странно — каза Джеймс. Той се зачуди как да постъпи, ако тази странна личност Холмс-Сигерсон, която почти сигурно беше избягал пациент от някоя охранявана лудница, внезапно започне да буйства.

— Не трябва да пропускаме и съпругите на доктор Уотсън — рече Холмс.

Джеймс повдигна вежда при този нелогичен извод.

— Той има твърде много жени — промълви Холмс.

— Значи доктор Уотсън е двуженец?

— Не, не — засмя се Холмс. Кафето им пристигна. Беше твърде горчиво за вкуса на Джеймс, но лудият като че ли му се наслаждаваше. — Те просто идват и си отиват — сякаш изведнъж се появяват и изчезват, най-вече в зависимост от това дали, за нуждите на писателя, Уотсън ще трябва да живее с мен в нашия апартамент на Бейкър Стрийт 221Б, или не. И имената им непрекъснато се променят на произволен принцип, господин Джеймс. Сега е Констанс. После е Мери. После изобщо няма име. След това отново е Мери.

— Съпругите имат навика да умират — каза Джеймс.

— Така е, слава Богу — кимна Холмс. — Но в реалността обикновено нещо ни предупреждава за това, някаква болест, и — ако не оздравее — следва определен период на скърбене за вдовеца. Уотсън, горкият, просто се мести отново при мен и приключенията ни продължават. Между тези въображаеми съпруги, имам предвид.

Хенри Джеймс се прокашля, но не измисли какво да отговори на това.

— Освен това съществуват и някои странности, свързани със самото ни жилище — не спираше Холмс, който изобщо не забелязваше очевидното отегчение на събеседника си. — Заживях — двамата с Уотсън заживяхме — на Бейкър Стрийт 221 малко след като се запознахме през 1881.

— И къде е тук парадоксът? — попита Джеймс.

— Когато тези мои съмнения се появиха и умножиха през зимата и пролетта на деветдесета и деветдесет и първа година — рече съвсем тихо Холмс, — отидох в кантората на градския земемер и прегледах последните карти на нашия квартал. От 1891 година, тоест цели десет години след първоначалното ни нанасяне на 221Б, къщите и останалите сгради на Бейкър Стрийт свършват на номер 85.

— Невероятно — промърмори Джеймс.

— Но най-вече… — продължи Холмс, сякаш изобщо не беше разбрал, че Джеймс е казал нещо, — точно онази… неяснота, липсата на ежедневни детайли, празнотата… в периодите между отделните ми случаи, ме накара най-силно да се съмнявам в съществуването ми извън някакво белетристично повествование. Сякаш съм жив… наистина… само докато разследвам някой случай.

— Възможно ли е причина за това да се окаже вашата… хм… склонност към злоупотреба с определени наркотици?

Холмс се засмя и остави чашата си с кафе на масата.

— Значи все пак четете приключенията ми в „Странд“!

— Съвсем не — каза Джеймс. — Но както вече споменах, някои по-млади мои приятели го правят. Спомням си коментарите им за това, че често сте си инжектирали… кокаин, нали? — Джеймс добре си спомняше интереса на Едмънд Гос към зависимостта на Холмс от наркотика. Това го беше накарало да заподозре, че самият Гос не е пропуснал да си го инжектира.

— Само седемпроцентов разтвор — засмя се Холмс. — Доста слабичък по скалата на всеки консуматор на опиум. Но след смъртта ми на двайсет и четвърти април 1891 година, аз успешно се излекувах от тази моя страст.

— Много добре — каза Джеймс. — Как успяхте да го направите?

— Чрез замяната му с много по-безвредна субстанция, наречена морфин — отвърна Шерлок Холмс. — И през последните седмици дори успях да открия още по-чудотворен и безвреден заместител — дестилиран от самия господин Байер, нашия германски приятел, който създаде аспирина — с толкова ниска степен на пристрастяване и липса на странични ефекти, че господин Байер и онези, които го използват, го кръстиха на героичните му качества5.

— И как точно? — попита Джеймс.

— Нарекоха го хероин — отвърна Шерлок Холмс, — и аз очаквам да се сдобия с по-големи… и далеч не толкова скъпи… количества от него в Америка, където двамата с вас отиваме следващата седмица. Морфин може да се намери в излишък по улиците на Съединените щати — в много по-големи количества, отколкото в Англия — тъй като много от десетките хиляди ранени войници продължават да го използват вече трийсет години след края на тяхната Гражданска война.

Джеймс гледаше опулено високия мъж.

— Отиваме в Америка? Ние?

— Заминаваме за Марсилия, за да хванем парахода, който ще отпътува за Америка рано сутринта — каза Холмс. — Преди седем години в тяхната столица беше извършено убийство, което съм длъжен да разреша, и е във ваша полза — огромна полза, драги ми Джеймс — да ме придружите. Не бих могъл с чиста съвест да ви изоставя в Париж, докато се намирате в такова меланхолично и вероятно саморазрушително състояние. Освен това… ще ви хареса! Играта е започнала и ни призовава да участваме в нея със същите увереност и неизбежност, с които следващият ви разказ или роман призовава творческата ви душа и писателското ви перо.

Холмс махна на келнера да му донесе сметката и плати, докато Джеймс продължаваше да седи с ококорени очи и зяпнала уста.

Глава 5

През следващите десет дни, докато прекосяваха Атлантика от Франция до Ню Йорк, а след това и във влака до Вашингтон, Хенри Джеймс се чувстваше като в сън. Не, не точно като в сън — неговите сънища се отличаваха с конкретност, пъстрота и яркост — а по-скоро като в мъгла. Една възхитителна и опасна, носеща се по течението мъгла.

Отплаваха от Марсилия на борда на старичкия френски лайнер „Париж“. Джеймс си спомни, че бе пътувал с него дванайсет години по-рано, последния път, когато беше посетил Америка, в периода, когато първо майка му, а след това и баща му починаха. Шерлок Холмс отказа да пътуват с по-модерен английски кораб, защото това би означавало по пътя да спрат някъде в Англия — „Париж“ спря само за кратко в Дъблин — а Холмс отказваше да стъпи в Англия, докато, както се изрази той, не получеше „пълно удовлетворение“. Той не уточни какво точно трябваше да бъде удовлетворено, но Джеймс предположи, че е свързано с темата за реалното и белетристичното съществуване на частния детектив.

През последните десет дни преди пристигането им в Ню Йорк проведоха пет изумителни разговора — откровения всъщност — и Джеймс трябваше да ги осмисли не само по съдържание, но и в контекста на мястото, където бяха проведени.

Първият беше пред хотела му на Рю дьо ла Пе след късната им вечеря в нощта, когато се бяха срещнали.

— Абсурдно е, разбира се, дори да се помисли, че мога — или че бих пожелал — да отида в Америка точно сега — бе казал Джеймс, стиснал чадъра си като оръжие с двете си ръце.

— А трябва — заяви спокойно Холмс. — Случаят ми зависи от това.

— Случаят? — повтори Хенри Джеймс. — Смятах, че сте се отказали да бъдете частен детектив, когато сте фалшифицирали смъртта си преди две години.

— Съвсем не — рече Холмс. — Дори като Ян Сигерсон проведох няколко разследвания в Турция, Индия и на други места. Но те бяха за брат ми Майкрофт, за Уайтхол и за Англия. Сега установявам, че отново трябва да поема частен случай. Да разкрия една загадка, която почти сигурно няма нищо общо с политиката.

Джеймс продължи да стиска сгънатия чадър пред гърдите си като оръжие. Дъждът беше спрял.

— Нека позная — каза той. — В отсъствието на доктор Уотсън вие се нуждаете от мен, за да пиша хроника на приключенията ви. Да бъда вашият Бозуел6.

Гръмогласният смях на Шерлок Холмс отекна в стените на съседните сгради.

— Не, съвсем не, господин Джеймс. Ролята на Бозуел не би ви подхождала в никакъв случай, особено пък в записването на подробностите от някаква загадка.

Джеймс леко се засегна от думите му. Той се смяташе за способен да напише всякаква история — стига темата или стилът ѝ да не са под достойнството му. А като младеж беше написал и няколко такива срещу заплащане.

— Имам предвид — продължи Холмс, — че макар да не съм имал удоволствието да прочета някой от романите или по-кратките ви произведения, господин Джеймс, мнозина от литературно образованите ми познати — включително самият Уотсън — са ги чели. И от онова, което са ми разказвали, вашето описание на най-вълнуващите приключения, които бихме могли да преживеем в Америка, ще включва красива млада американка като главна героиня, ще се появяват най-разнообразни благородници и благороднички, неразбираеми диалози ще се редуват с объркани описания и няма да се случи нищо вълнуващо, освен някой каламбур или че ще закъснеят с поднасянето на чая.

Джеймс се зачуди дали не трябва да се засегне или да реагира обидено, но реши, че не. Общо взето, му беше забавно.

— В такъв случай не виждам защо ви е нужно присъствието ми на донкихотовския ви излет в Америка, който възнамерявате да предприемете, сър.

— Ах, но аз наистина се нуждая от вас, господин Джеймс — каза Холмс. — Нужен сте ми като поръчител, за информация, като американска връзка, за — как го нарекохте по-рано? — за прикритие и за компания. Ще бъда в чужда страна и за да разкрия загадката, ще ми е нужна вашата помощ. Искате ли да научите какви са причините за това?

Джеймс не каза нищо. Мислите му вече се бяха отклонили от самоубийството в Сена и се бяха насочили към мекото легло в хотелската му стая, която се намираше на двайсетина крачки и едно изкачване с асансьор от мястото, на което стоеше в момента.

— През март 1891 година, преди почти точно две години — продължи Холмс, който или не забелязваше, или не се интересуваше от твърде очебийната липса на интерес у Джеймс, — ергенската ми квартира на Бейкър Стрийт 221 посети един вероятен бъдещ клиент. Изпадналият в беда джентълмен беше американец, поводът на посещението му бе убийство в американската столица и името му беше Едуард Хупър. Той ми показа трите хиляди долара, които бе готов да ми плати, ако отида с него в Америка и разкрия загадката на смъртта на сестра му. Приех само един долар — като предварителен хонорар — но се наложи да изчакам три години, преди да започна да работя по… загадката.

— Не, аз нито познавам, нито съм чувал за… — започна Джеймс, но млъкна внезапно.

— Мисля, че познавате сестрата на господин Едуард Хупър — Мериън Хупър Адамс — каза Холмс.

— Клоувър. — Хенри Джеймс произнесе думата толкова тихо, че сам едва успя да чуе двете срички. — Клоувър Адамс. Още от малка всички наричаха Мериън Хупър „Клоувър“7. Отиваше ѝ.

— Значи я познавате добре — притисна го Холмс.

— Бях приятел с Хенри Адамс… дълги години — отвърна Джеймс. Искаше му се по някакъв начин да се насили да не говори за това, но тази нощ се намираше под влиянието на някакъв странен импулс, който го тласкаше да разкрива всички тайни, които обикновено бе готов да пази с цената на живота си. — Освен това бях близък и с Клоувър Адамс — дотолкова, колкото някой би могъл да бъде близък с една толкова интелигентна, но непредсказуема и често изпадаща в меланхолия жена. Гостувах им последния път, когато бях в Америка, в началото на осемдесетте.

— Тогава значи са ви известни обявените обстоятелства около смъртта ѝ — каза Холмс. Джеймс си помисли, че забелязва странни проблясъци в очите на детектива, но може би това беше просто отражение от една от газените лампи, които все още осветяваха тази част от Рю дьо ла Пе.

— Смъртта ѝ беше причинена от самоубийство — отвърна Джеймс малко по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — От собствената ѝ ръка. Преди шест… не… преди около седем и половина години. Тази история е минало за всички, освен за най-близките ѝ хора, сред които съпругът ѝ Хенри и скъпите ѝ приятели — сред които фигурирам и аз.

— На шести декември 1885 година — рече тихо Холмс. — Датата е част от загадката, представена ми от нейния брат господин Едуард Хупър.

Джеймс се накани да каже, че всъщност никога не е имал удоволствието да се запознае с брата на Клоувър Едуард, че Клоувър и Хенри винаги са го споменавали като „Нед“, но неочаквано чу собствения си глас, който шибаше с думите като с камшик.

— Починала в резултат от нещастно самоубийство, господин Холмс. Всички се съгласиха с това. Съпругът ѝ Хенри. Моят приятел и съсед на Адамсови, господин Джон Хей. Лекарят. Полицията. Пресата. Всички се съгласиха, че тя сама е сложила край на живота си. Разбирате ли, тя беше меланхолична натура. Всички ние, които познавахме и обичахме Клоувър Адамс, бяхме наясно с това. Склонността към меланхолия — и дори самоубийство — се среща често у семейство Хупър. А тя се беше потопила в дълбока, може би неизлечима печал заради баща си, който бе починал по-рано същата година. Клоувър беше много близка с баща си, разбирате ли, и като че ли нищо, сторено от Хенри Адамс или който и да е друг в онези месеци след смъртта на господин Хупър, не можеше да строши железните окови на чувството за загуба и меланхолия, които се бяха сгъстили около горката Клоувър.

Джеймс замълча. Почти се беше задъхал от енергичните усилия, които бе вложил в кратката си реч. Чувстваше се като пълен глупак, че беше изрекъл толкова много неща.

Холмс бръкна във вътрешния джоб на сакото си от туид и извади нещо, което приличаше на малка бяла картичка. Въпреки нежеланието си, Джеймс пусна едната си ръка от чадъра и взе предложената картичка. Приличаше му на дамска визитка, макар да бе издържана изцяло в бяло, за разлика от модните в Англия и Америка цветни картички, и единствената ѝ украса бе едва доловима бяла щампа по краищата. В горния край, върху бялата щампа, бяха гравирани пет сърца. Четири от тях имаха син цвят, сякаш бяха оцветени набързо с цветен молив или креда. Петото сърце бе оставено безцветно.

Хенри Джеймс веднага разбра какво означават сърцата. Но нямаше никаква представа за смисъла на неоцветеното сърце и на изречението, което като че ли беше напечатано на машина отдолу:

— Когато потърси помощта ми преди две години, Едуард Хупър, братът на Клоувър, каза, че след първата годишнина от странната смърт на сестра му през 1886 година започнал да получава по една такава картичка на всеки шести декември — на всяка годишнина от смъртта ѝ — каза Холмс. — И аз забелязах, господин Джеймс, че вие веднага се досетихте за значението на петте гравирани сърца. Господин Хупър ми разказа, че четиримата живи членове на „Петте сърца“ също получавали всяка година същата картичка. Включително — заяви убедено той, — и господин Хенри Адамс, макар че той никога не е говорил с останалите за това.

— Нед Хупър не беше член на „Петте сърца“ — промълви вцепенено Джеймс.

Холмс кимна.

— Така е. И той смяташе, че е единственият извън клуба, който ежегодно е получавал това послание. Но, разбира се, нямаше как да е сигурен в това.

— Клоувър Адамс отне живота си със собствената си ръка — повтори Хенри Джеймс. — И това не касае никого, освен съпруга ѝ, а Хенри Адамс не говори за това време или за тази случка. Самият той едва не умря от мъка след… стореното от нея.

— Ами подозренията на брат ѝ? — попита Холмс.

— Напълно неоправдани — отвърна Джеймс. — Тези… картички… ако наистина някой ги изпраща, са просто проява на нечие болно и извратено чувство за хумор. Както вече казах, меланхолията — и може би някакво усещане за преследване — се среща често у семейство Хупър. Не съм имал честта да се познавам с господин Едуард Хупър — споменавали са го винаги като „Нед“ — но съм сигурен, че и преди, и сега той греши за това.

— Господин Едуард Хупър е мъртъв — каза Шерлок Холмс.

— Мъртъв? — Думата едва се чу сред нощните звуци на преминаващи карета и пешеходци по оживената парижка Рю дьо ла Пе.

— Той се опита да се самоубие миналия декември — в деня след шести декември, когато отбелязваха поредната годишнина от тъй нареченото самоубийство на сестра му — като се хвърли от прозореца на третия етаж в дома му на Бийкън Стрийт в Бостън — каза Шерлок Холмс. — Оживя, макар и тежко ранен, и беше откаран в Бостънската лудница. Хупър като че ли успя да се възстанови и умствено, и физически, но преди две седмици бе повален от пневмония. Болестта го отнесе.

— Какъв ужас — промърмори Джеймс. — Хенри изобщо не ми е споменал за тези събития. Как е възможно вие, господин Холмс, да твърдите, че през последните две години сте се намирали в забутаните покрайнини на една обширна империя и същевременно да сте запознат със скорошните събития в Америка, а аз да не съм?

— Всеки истински англичанин сверява часовника си с „Таймс“ отвърна Шерлок Холмс.

Джеймс примигна — дали от недоумение, или от отвращение при чуването на старата шега в подобен контекст. Може би искаше да даде израз и на двете.

— Четях лондонските вестници дори когато, както беше в Индия, пристигаха със седмици закъснение — поясни Холмс. — Тук, в Париж, идват съвсем навреме. А изборът на американска преса тук — включително на бостънския вестник, в който прочетох за опита за самоубийство на Едуард Хупър и последвалата му кончина от пневмония — е наистина голям.

Джеймс си пое накъсано въздух и погледна към примамливите светлини на хотела.

Холмс направи крачка напред, привличайки отново вниманието на Джеймс.

— Сега разбирате защо смятам, че съм длъжен да изпълня обещанието, което дадох на Нед Хупър, да поема случая със смъртта на сестра му.

— Няма никакъв „случай“ — повтори Джеймс. — Има само едно трагично самоубийство отпреди седем години. „Случаят“, както мелодраматично го наричате, е приключен.

— Спомняте ли си причината за смъртта на госпожа Адамс? — попита Холмс.

Хенри Джеймс знаеше, че сега е моментът да му обърне гръб, да се прибере в хотела си и никога повече да не разговаря с този луд човек. Но той не помръдна от мястото си.

— Една неделя, когато била оставена сама за няколко минути, погълната от своята меланхолия, Клоувър изпила една доза от химикала, който използвала за проявяване на снимки — каза най-накрая Джеймс, който повече не можеше да търпи тягостното мълчание. — В него се съдържал арсеник. Смъртта ѝ била мигновена.

— Смъртта от този тип арсеник, калиев цианид, настъпва доста бързо, но едва ли е мигновена — рече Холмс със спокоен тон, сякаш обсъждаха разписанието на влаковете. — Накрая би умряла от задушаване, но след няколко продължителни минути мъчителна агония.

Джеймс вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от ужасните думи и образи.

— Кой е намерил тялото ѝ? — продължи настоятелно Холмс.

— Съпругът ѝ… Хенри… мисля — отвърна, почти заеквайки, Джеймс. Внезапно се почувства много объркан. Част от съществото му копнееше той отново да е сам, за да може да извърши онова, което бе планирал да извърши на терасата до Сена.

— Да. В полицейския доклад пише, че Хенри Адамс я е открил — „на пода, в безсъзнание пред камината“ — потвърди Холмс. — В познатия утринен час в неделя, шести декември. Този час и ден говорят ли ви нещо, господин Джеймс?

— Не. Нищо. Освен… да не би да имате предвид, че години наред, по това време всяка неделя, Клоувър сядаше да пише писмо на баща си, особено по време на боледуването му?

Холмс не отговори. Вместо това отново пристъпи напред и прошепна:

— Хенри Адамс казал на приятелите си, че никога не оставя съпругата си сама по това време в неделя, точно защото се страхувал, че меланхолията ѝ ще надделее над здравия ѝ разум. И въпреки това точно в неделя, на шести декември, преди седем години, тя била сама. Поне за няколко минути.

— Доколкото знам, Хенри отишъл при зъболекаря си, заради някакъв зъб, който му… вие разпитвате ли ме, господин Холмс?

— Съвсем не, господин Джеймс. Обяснявам ви защо присъствието ви при това разследване е от изключителна важност.

— Никога не бих предал приятел, господин Холмс.

— Разбира се, че не — рече детективът. — Но ако е било извършено убийство и никой не си е направил труда да го разследва, това няма ли да е акт на предателство както спрямо вашия приятел Хенри Адамс, така и спрямо някогашната ви приятелка Клоувър Адамс?

— Не… беше… убийство — заяви Джеймс, заклевайки се мислено, че това ще е последният път, когато го казва. — Клоувър бе една от първите — дори, осмелявам се да заявя, най-добрата — американска жена-фотограф за времето си. Фотографиите ѝ бяха божествени. Неземни. Но точно тази неземност засилваше допълнително вродената ѝ склонност към меланхолия. Точно в онзи зимен ден тази склонност сигурно е надделяла и Клоувър е изпила леснодостъпните химикали от фотографската ѝ лаборатория — смес, която сигурно е знаела, че съдържа арсеник.

— И кой ѝ е дал точно тези химикали за проявяване на снимки? — попита Холмс.

— Предполагам, че сама си ги е купила — сопна му се Джеймс. — Ако отново хвърляте някаква сянка за вина върху моя добър и честен приятел Хенри Адамс…

Холмс вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Съвсем не. Случайно ми е известно, че един непознат е снабдявал госпожа Адамс с тези химикали. Братът на една нейна „приятелка“, някоя си госпожица Ребека Лорн, с която госпожа Адамс съвсем случайно се запознала във Вашингтон. Според полицейските доклади и материалите в пресата, които Нед Хупър ми даде преди две години, тази приятелка, госпожица Лорн, се е намирала там и е чакала Хенри Адамс да се върне от посещението си при зъболекаря. Госпожица Лорн казала на господин Адамс, че се отбила да види госпожа Адамс, и го попитала дали съпругата му ще я приеме. Господин Адамс отвърнал, че ще изтича на горния етаж, за да попита жена си дали приема гости, и тогава открил тялото ѝ на пода.

— Като че ли отново намеквате… — започна Джеймс, сбърчвайки вежди по най-застрашителния начин, който успя да сътвори. Обикновено по-меката версия на това смръщване успяваше да затвори устата и на най-самонадеяните или нахални събеседници. Но тази вечер не успя да го стори с Холмс.

— Нищо не намеквам — рече той. — Просто ви обяснявам защо ние двамата трябва да хванем ранния експрес до Марсилия в седем без четвърт сутринта и утре вечер да сме на борда на парахода за Ню Йорк.

— Няма никаква сила, способ, шантаж, стимул или какъвто и да е друг начин за убеждаване — в този живот или каквито и да е други негови вариации — който ще ви помогне да ме убедите да пътувам утре с вас до Марсилия, камо ли след това до Америка, господин Шерлок Холмс — каза Хенри Джеймс.

Глава 6

Двамата мъже бяха сами в купето на вагона първа класа на експресния влак за Марсилия, което донякъде поуспокои Хенри Джеймс и през първите три часа от пътуването никой от двамата не заговори. Джеймс се преструваше, че чете роман. Холмс се беше скрил зад един вестник „Таймс“.

Внезапно, без никакво предупреждение или встъпление, Холмс свали вестника и каза:

— И тогава имахте брада.

Джеймс вдигна глава и се вторачи в него.

— Моля? — Все някой ден щеше да свикне с внезапните смени на темата или коментарите, които изникваха от нищото, но не и днес. Не още.

— Преди четири години — каза Холмс. — Когато ни представиха на градинското парти на госпожа Т. П. О’Конър. И тогава си бяхте пуснали дълга брада.

Джеймс не отвърна нищо. Носеше брада от Гражданската война.

— Отчасти заради нея ви разпознах в тъмното край Сена — каза Холмс и се върна към вестника си.

Най-накрая Джеймс откри начин да подразни своя дразнещ спътник и каза:

— Човек би си помислил, че най-прочутият частен детектив в света ще разчита на повече отличителни белези за разпознаване на човек от една обикновена брада.

Холмс се засмя.

— Разбира се! Интересуват ме характерните черти на лицето на човека, не лицевото окосмяване. Аз лично съм нещо като експерт по ушите.

— Дори не си спомняте, че сме се запознавали — каза Джеймс, игнорирайки абсурдния коментар за ушите.

— Не е вярно, сър — засмя се Холмс. — Спомням си, че когато узнах, че на градинското парти ще присъства и американецът господин Джеймс, се надявах да видя брат ви, психолога, с когото исках да обсъдя някои теми.

— През осемдесет и осма Уилям още не беше публикувал своите „Принципи на психологията“ — измърмори Джеймс. — Беше — във всяко отношение — непознат на света. Как е възможно да сте знаели, че искате да разговаряте с него? Паметта ви подвежда, господин Холмс.

— Ни най-малко — подсмихна се детективът. — Мои приятели от Америка — приятели, които донякъде споделят ексцентричното ми призвание — ми изпратиха копия от различни разработки по психология на по-големия ви брат години преди да се появи книгата му. Но основната причина, която отвлече вниманието ми от вас, беше, че точно в онзи момент наблюдавах как моят заподозрян — крадец на бижута — си упражнява занаята. Заловихме го, както би казал Уотсън, с червено по ръцете. Макар че трябва да призная, че така и не разбрах откъде идва тази глупава фраза — „с червено по ръцете“8.

— Снощи казахте, че е някакъв обикновен прислужник — рече Джеймс, навеждайки отново поглед към йероглифите в книгата, която лежеше в скута му. Беше твърде разстроен, за да чете, което му се случваше твърде рядко.

— Обикновен прислужник, който е бил в доста близки отношения с вашата лейди Улзли — отбеляза Холмс.

Джеймс едва не изпусна книгата си.

— Един от прислужниците на лорд и лейди Улзли е бил отговорен за кражбите на бижута! — извика той. — Невъзможно. Абсурд!

— Съвсем не — отвърна Холмс. — Лорд Улзли ми плати, за да разкрия поредица от престъпления, извършени в красивите извънградски къщи на приятелите му, но не беше необходимо да идва при мен. И един средно компетентен селски полицай щеше да успее да разкрие това обикновено престъпление. Само часове, след като се захванах със случая, вече знаех кой е извършителят — или бях стеснил кръга заподозрени до съвсем малка групичка, която включваше очевидния виновник. Разбирате ли, кражбите бяха започнали в различни благороднически английски имения в Ирландия. Всъщност във всички големи имения, с изключение на дома на лорд Улзли и на неколцина английски аристократи, които бяха изгубили благоволението на лорд и лейди Улзли.

Хенри Джеймс се накани отново да възрази — както заради някои свои лични съображения, така и поради определени логически несъответствия — но не успя да намери подходящите думи.

— Главатарят на крадците се казваше Гърмонд — продължи Холмс. — Робърт Джейкъб Гърмонд. Застаряващ капрал, който е служил като ординарец и дори камериер на генерала — на лорд Улзли — в различни военни кампании, както и в ирландските военни лагери, и в имението на лорд Улзли на този зелен остров. Човек би казал, че капрал Гърмонд не прилича на крадец на бижута — той има издължена физиономия, която напомня муцуната на басет, и също такива блестящи, тъжни и нежни очи — но ако прегледа регистрите на кражбите, които са били извършени през годините в гарнизоните под командването на лорд Улзли в Ирландия, както и в домовете на приятелите на лорда в Ирландия, а след това и в Англия, по време на многобройните му посещения заедно с лейди Улзли у дома, самоличността на мозъка — макар че според мен е твърде пресилено да го наричам така — зад този обръч от крадци на бижута веднага става очевидна дори и за онези, които нямат дедуктивен ум. В момента, в който двамата с вас се срещнахме на градинското парти, господин Джеймс, аз тайно наблюдавах как капрал Гърмонд извършва поредната кражба. Действаше изключително ловко.

Джеймс почувства как се изчервява. През годините беше опознал неколцина от прислужниците на лорд и лейди Улзли — повечето от които бяха бивши войници, служили при генерала — но Гърмонд бе назначен за негов личен прислужник по време на единственото засега посещение на Джеймс в имението на лорд Улзли в Ирландия. Джеймс бе изпитвал странна… привързаност… към говорещия с тих глас камериер с тъжни очи.

Джеймс изобщо не бе доволен, че двамата с Холмс трябваше да делят една каюта на борда на „Париж“, въпреки че тя беше първа класа и задоволяваше всичките им нужди. Холмс му беше обяснил, че са пристигнали малко преди отплаването на кораба и само отказването от една предварителна резервация им е позволило да си вземат тази двуместна каюта.

— Или може би — беше добавил той, — бихте предпочели да пътувате в трета класа… което, както знам от предишен опит, си има своето особено очарование.

— Не желая да пътувам с този кораб… с който и да е кораб… въобще — беше отговорът на Джеймс.

Но с изключение на часовете, в които спяха, двамата рядко се виждаха. Холмс никога не слизаше за закуска, рядко го виждаха да опитва от доста добрата petit déjeuner9 в сутрешната зала за хранене, никога не го зърваха на обяд и само понякога заемаше определеното си място на капитанската маса, където всяка вечер, облечен в черен смокинг и вратовръзка, Джеймс се опитваше да води разговор с френски аристократи, немски предприемачи, белобрадия капитан на кораба (който като че ли се интересуваше най-вече от храната си) и единствената англичанка на масата — една почти изкуфяла вдовица, която настояваше да го нарича „господин Джейн“.

Джеймс прекарваше колкото се може повече от времето си или в разглеждане на скромната корабна библиотека — в която нямаше нито една от книгите му, дори в превод — или в разходки по не чак толкова просторната палуба, или в слушане на някой импровизиран рецитал на пиано или малките концерти, организирани за развлечение на пътниците.

Но два пъти Хенри Джеймс успя случайно да хване Шерлок Холмс в изключително лични и смущаващи моменти.

Първия път изненада Холмс — който дори тогава не показа нито изненада, нито притеснение — точно след закуска, когато Джеймс се връщаше в общата им каюта, за да се преоблече. Холмс лежеше на леглото си, все още в нощната си риза, бицепсът на лявата му ръка беше пристегнат с някаква каишка и той тъкмо изваждаше иглата на спринцовка от сгъвката на лакътя си. На нощната масичка — която двамата деляха и на която Джеймс оставяше книгата си, когато дойдеше време да угасят лампата — имаше шишенце с тъмна течност, която той предположи, че е морфин.

Хенри Джеймс не беше наясно как се приема наркотикът и какъв е ефектът от него. Беше наблюдавал как сестра му Алис се потапя в златистото му сияние, далеч от всичко човешко (включително собствената ѝ природа), месеци наред преди смъртта ѝ. Лекарят на Алис дори беше инструктирал Катрин Лоринг как да ѝ бие инжекциите с точното количество морфин, ако няма кой друг да го направи. На Джеймс никога не му се беше налагало да бие инжекция на умиращата си сестра, но в случай на необходимост беше готов да го направи. Предишната година, в последните месеци на Алис, приемът на морфин се допълваше и от хипнотични сеанси в опит да се облекчи непрестанната ѝ болка.

Но Хенри Джеймс не знаеше Шерлок Холмс да страда от някаква физическа болка. Той просто беше пристрастен към морфина, след като години наред си бе инжектирал кокаин. Освен това беше изявил нетърпението си да използва и новия „героичен“ наркотик на господин Байер, след като се намираше толкова лесно в Съединените щати.

Холмс не се смути ни най-малко — той просто погледна към Джеймс изпод натежалите си клепачи, спокойно прибра шишенцето, спринцовката и останалите прибори в малкото кожено куфарче, което Джеймс го беше виждал да носи (предполагайки, че вътре държи принадлежностите си за бръснене) — и му се усмихна сънено.

Изпълнен с отвращение и без да полага усилия да прикрие реакцията си, Джеймс се завъртя на пети и излезе от стаята, без да се преоблече.

Другият болезнено личен момент настъпи, когато късно в четвъртата нощ от пътуването им от Дъблин Джеймс влезе в каютата, след като предварително почука, и откри Холмс да стои гол пред шкафчето с умивалника и малкото огледало на стената. Детективът отново не показа ни най-малко смущение и не побърза да си облече нощната риза, въпреки очевидното неудобство на спътника му.

Хенри Джеймс беше виждал и преди голи възрастни мъже. Изпитваше сложни чувства при вида на голото мъжко тяло, но първата му мисъл беше за смъртта.

Като малък, когато тъкмо беше проходил, Хенри Джеймс вървеше по петите на по-възрастния си брат Уилям — по-голям само с една година от него. Хенри не можеше (а и не изпитваше желание) да го следва в буйните години на дворни игри, но по-късно, когато Уилям реши да стане художник, Хенри реши, че също иска да стане художник. При всеки удобен случай отиваше заедно с Уилям на часовете по рисуване, за които бе платил баща им.

Един ден Джеймс влезе в студиото в Нюпорт и откри, че братовчедът му сирак Гас Баркър позира гол в часа по рисуване от натура. Разтърсен до мозъка на костите си от красотата на червенокосия си братовчед — бледността на кожата му, уязвимостта на отпуснатия пенис, зърната на гърдите му, които изпъкваха в женствено розово над бялата кожа — Джеймс се престори, че изпитва единствено професионален интерес на художник, оглеждайки намръщено рисунките на Уилям и останалите, сякаш се канеше да грабне лист хартия и с няколко щриха да улови неописуемата красота на голотата. Но най-вече младият Хенри Джеймс, у който бъдещият писател надделя над всякакви сексуални усещания, беше очарован от собствената си многопластова и развълнувана реакция при вида на хладнокръвно изложеното на показ тяло на братовчед му.

Младият Гас Баркър беше първият от най-близките му роднини и приятели, който загина в Гражданската война, покосен от куршума на някой конфедерат във Вирджиния. Години след това Хенри Джеймс не можеше да си спомни за разтърсващото възхищение при първия му сблъсък с голо мъжко тяло, без да си мисли, че точно това тяло — медночервените пубисни косми на Гас, вените на мускулестите му ръце, необичайната сила на бледите му бедра — лежи и гние в глинестата почва на някое неизвестно поле във Вирджиния.

След като най-малкият брат на Хенри Джеймс, Уилки, беше тежко ранен по време на зле планираното, катастрофално нападение на 54-ти Масачузетски негърски полк над форт Уагнър в Южна Каролина, той беше докаран вкъщи в толкова ужасно състояние — открит сред умиращите в полевата болница в Южна Каролина и спасен по чиста случайност от семейния им приятел Кабът Ръсел, който търсел изчезналия си убит син на бойното поле — че трябваше да го оставят седмици наред да лежи на мръсната си носилка в коридора до вратата. Джеймс присъстваше винаги, когато майка му или баща му къпеха най-малкото си осакатено дете, и гледката на голото тяло на Уилки представляваше съвсем различен тип откровение за младия Хенри Джеймс младши: ужасната рана на гърба, от която конфедератският куршум все още не беше изваден, и противната рана на крака — бяха я оперирали набързо на кораба, откарал Уилки на север, за да извадят куршума — в която се забелязваха едновременно признаци на разлагане и ранни наченки на гангрена.

Първия път, когато Хенри бе видял брат си гол върху носилката — преобръщан и докосван толкова предпазливо от майка му, след като миризливата униформа на Уилки беше разрязана и свалена от тялото му — той се беше изумил колко уязвимо е мъжкото тяло от метал, огън, острие, болест. В много случаи, особено когато го обръщаха — сред писъци — по корем, за да могат да измият гърба и краката му, при което се виждаха и двете му рани, Уилки Джеймс приличаше повече на едноседмичен труп, отколкото на жив човек. Отколкото на брат му.

После дойде другият „Холмс“, който Джеймс беше виждал гол. Към края на войната приятелят от детинство на Джеймс — по-голям само с две години от Хенри, но сега състарен с десетилетия от преживяванията си през войната — Оливър Уендъл Холмс младши, му беше дошъл на гости в Бостън, а след това го придружи и до Северен Конуей, където живееха братовчедката на Джеймс Мини Темпъл и сестрите ѝ. През първата нощ от гостуването им там другият Холмс и младият Джеймс бяха принудени да споделят една абсурдно спартанска стая с единично хлътнало легло — преди на следващия ден да си наемат по-подходящо жилище — и Джеймс, облечен в пижама и пъхнат под завивките, беше видял Оливър Уендъл Холмс младши да стои гол пред умивалника и огледалото по същия начин, както Шерлок Холмс стоеше онази нощ на борда на „Париж“ някъде сред Северния Атлантик.

Младият Джеймс отново се беше възхитил на красотата на слабото и мускулесто мъжко тяло, докато Оливър Уендъл Холмс младши бе стоял под светлината на лампата, и отново усети присъствието на очевидната връзка със смъртта: паяжина от ужасни белези покриваше гърба, страните и бедрото на Оливър. Онзи Холмс — Джеймсовият Холмс — също беше получил тежки наранявания във войната и ужасно се гордееше, че десетилетия след това щеше да може да говори за тях с подробности, каквито обикновено не се споменават пред дамите. И през всичките тези десетилетия онзи другият Холмс, който накрая стана прочут съдия, държеше да пази в своя гардероб разкъсаната си и окървавена юнионистка униформа, която все още миришеше на барут, кръв и мръсотия, точно като носилката, одеялото и разрязаната униформа на Уилки. Когато със също толкова известните му и богати приятели се събираха на разговор и пура, той я вадеше и им показваше отдавна засъхналата кръв и назъбените дупки, съвпадащи с назъбените дупки в паяжината от белези, която Джеймс бе съзрял на голото тяло на приятеля му от детинство.

За Джеймс това бе не само пореден поглед към красотата на голото мъжко тяло, но и към уродливите графити на смъртта, която е проявила претенции към това тяло.

Затова, макар и потресен, Хенри Джеймс не се изненада, когато на слабата светлина на лампата видя, че господин Шерлок Холмс — по-слаб дори отколкото беше петнайсет години по-младият Оливър Уендъл Холмс младши — също има белези по гърба. Те изглеждаха също толкова пресни, колкото раните от куршуми, които Джеймс бе видял в плътта на Уилки и Оливър, но тези белези се разпростираха навън, сякаш бяха оставени от камшика на някой самобичуващ се фанатик.

— Извинете ме — каза Джеймс, без да помръдва от прага на каютата. — Аз не… — Той не знаеше какво „не е“, затова млъкна.

Холмс се обърна и го погледна. По бледите му гърди имаше още белези. Джеймс успя да забележи, че въпреки изключителната мършавост на високия мъж — хълбоците му бяха хлътнали така, както на някои състезатели по бягане или спортисти — господин Шерлок Холмс, чиято кожа беше почти толкова бяла, колкото и на Гас Баркър, братовчеда на Джеймс, представляваше маса от изопнати мускули, които като че ли само чакаха да бъдат раздвижени и използвани при някакви спешни обстоятелства.

— Извинете ме — повтори отново Джеймс и излезе заднишком през вратата. Онази нощ остана в салона на Първа класа, пушейки и разглеждайки всякакви списания, докато не реши, че Холмс отдавна ще си е легнал и заспал, преди самият той да се върне в каютата.

„Париж“ пристигна в пристанището на Ню Йорк в късния следобед, когато силуетът на най-старата част на града беше озарен от залязващото слънце. Повечето от трансатлантическите лайнери, с които Джеймс бе пътувал от Европа през годините, ако плаваха до Ню Йорк, пристигаха рано сутринта. Той осъзна, че това късно пристигане беше не само по-приятно от естетическа гледна точка — макар че Джеймс вече не понасяше естетиката на Ню Йорк — но и като че ли по-подходящо за тайната им мисия.

Холмс се беше появил непоканен до релинга, където Джеймс се бе облегнал и наблюдаваше суетящите се влекачи и суматохата на пристанищния трафик, слушаше подвикванията, камбаните и сирените на едно от най-оживените пристанища в света.

— Интересен град, нали? — попита Холмс.

— Да — бе единственият отговор на Джеймс. Когато десет години по-рано, през 1883, беше напуснал Ню Йорк, той се бе заклел никога повече да не се връща тук. След пристигането си в Кенсингтън беше описал в есета своите американски и нюйоркски впечатления. Джеймс отбелязваше, че самият град — където бяха преминали годините на щастливото му детство в дома им близо до Вашингтон Скуеър Парк — се беше променил неузнаваемо. Между четирийсетте и осемдесетте години на века, казваше той, Ню Йорк се бе превърнал в град на имигранти и странници. Благовъзпитаността и стабилността на годините, прекарани в полупровинциалния, но с приятен градски дух Вашингтон Скуеър, бяха заменени от тълпи странно миришещи и изглеждащи чужденци.

В един момент Джеймс дори беше сравнил евреите в гетата им в Долен Ийст Сайд с плъхове и други вредители — които пъплят в краката на обърканите и числено превъзхождани техни англосаксонски предшественици — но същевременно се възхищаваше на това, че тези… имигранти… издаваха повече ежедневници на иврит, отколкото излизаха на английски; че бяха построили верига от еврейски театри, които вечер развличаха — макар и по варварски и дебелашки начин — повече хора, отколкото театрите на Бродуей; че евреите — и италианците, и останалите нисши слоеве от имигранти, включително повечето ирландци — впити като пиявици в гордата Американска мечта, споделяна от толкова много местни жители, си бяха устроили ниша в новия Ню Йорк, от която, беше сигурен Хенри Джеймс, никога нямаше да бъдат изместени.

Това го караше да се чувства като чужденец в собствената си страна, в своя собствен град, и не спираше да се връща към тази тема в есетата си.

Не спомена нищо за това сега, докато двамата с Холмс мълчаливо наблюдаваха последните приготовления за приближаването на стария лайнер към мястото му до кея край оживените докове.

— Сигурно искате да научите откъде знаех в онази нощ край Сена, че носите със себе си прахта на сестра си Алис — рече съвсем тихо Холмс. Пътниците вече се бутаха и си проправяха път с юмруци, опитвайки се да се облегнат на дългия парапет, но двамата мъже като че ли се намираха в мехур от усамотение.

— Нищо подобно не искам да науча — отвърна Джеймс също толкова тихо, но много по-напрегнато. — Вашите безумни и неточни предположения не ме интересуват, господин Холмс.

— Прекарах в онази тъмнина много повече време от вас — продължи Холмс, оглеждайки заобикалящите ги кораби, противопожарните катери, гребните лодки и хаотичното оживление, — и очите ми бяха привикнали много повече от вашите с тъмното. Видях как няколко пъти извадихте малката кутийка от слонова кост… държахте я по начин, който може почти да бъде определен като набожен — прибирахте я в джоба си, а после я вадехте отново. Знаех, че е кутийка за емфие от слонова кост — само тя може да сияе така при недостатъчна светлина — и освен това веднага разбрах, че не смъркате емфие.

— Навиците ми изобщо не са ви познати, сър. — Гласът на Джеймс едва ли можеше да прозвучи по-студено или да изрази по по-презрителен начин нежеланието си да участва в този разговор. Но тъй като зад тях се беше събрала голяма тълпа, той не можеше просто да се обърне и да си тръгне. Вместо това извърна главата си настрани.

— Разбира се, че са — рече Холмс. — Всеки, който смърка енфие, дори рядко, има издайнически никотинови петна по палеца и показалеца си. Вие нямате. Освен това човек, който използва кутийка, за да извади от нея щипка емфие, не запечатва грижливо и трайно всичките ѝ отвори с восък.

— Няма как да сте видели всичко това само за няколко секунди в тъмнината — каза Джеймс. Сърцето му блъскаше силно в гърдите.

— Има как. И го видях — отвърна Шерлок Холмс. — И после, когато си тръгвахме, се изхитрих да запаля лулата си, за да потвърдя предварителните си наблюдения. Макар да го вършехте несъзнателно — стискането на кутийката в ръката ви очевидно се беше превърнало в нервозен навик, господин Джеймс, особено на прага на смъртта, какъвто беше случаят — вие я извадихте няколко пъти, след като се отдалечихме от реката. Ясно ми беше, че тя е нещо повече от талисман за вас; беше свещена.

Джеймс се обърна рязко, за да изгледа гневно досадника, но забеляза с изненада, че Холмс беше свалил сините лещи, променящи истинския цвят на очите му. Сега студените и гневни сиви очи на Хенри Джеймс срещнаха спокойните сиви очи на Шерлок Холмс.

— Докато бях в Индия, прочетох в „Таймс“ за кончината на сестра ви през март, хиляда осемстотин деветдесет и втора и, по-късно, съобщение за погребението и кремацията на госпожица Джеймс в Уоукин, в което споменаваха, че спътницата на сестра ви, госпожица Катрин Пийбоди Лоринг, ще върне прахта ѝ в Кеймбридж, Америка, за да бъде съхранена в семейната гробница.

Джеймс мълчеше и продължаваше да го гледа с ненавист. Беше доволен, че се е облегнал на корабния релинг, защото му се струваше, че светът се върти около него.

— Онази нощ край Сена веднага разбрах, че — със знанието на семейството ви и на госпожица Лоринг, или по-вероятно без него — сте отделили част от прахта на сестра си, прибрали сте я на сигурно място в тази абсурдно скъпа кутийка за емфие и сте я понесли… нанякъде. Но накъде? Със сигурност не само към дъното на Сена.

Джеймс не можеше да си спомни досега някой да го е оскърбявал по толкова личен начин. Знаеше, че ако на негово място беше брат му Уилям, той щеше да нанесе брутален удар в лицето на този Холмс. Но Хенри Джеймс не беше брат си Уилям; никога през живота си не беше свивал ръката си в юмрук, за да удари друг мъж или момче. Не го направи и сега. Продължи да го гледа с ненавист.

— Мисля си, че може би все пак сте обмисляли да се върнете в Америка — заключи Холмс. — Преди в Париж да ви надвие меланхолията, имам предвид. Смятам, че първоначалните ви намерения да заминете за Америка са причината да промените мнението си и да се присъедините към мен в тази мисия. Вероятно сте възнамерявали да разпръснете прахта на сестра си на някое място, което е важно… което е свещено и за двама ви? Това, разбира се, изобщо не е моя работа. Но аз уважавам тежката ви загуба, сър, и повече няма да повдигам този въпрос. Направих го най-вече за да ви запозная с някои от най-елементарните начини, по които използвам силата на наблюдателността и умозаключенията.

— Изобщо не съм впечатлен, сър — каза Джеймс, когато най-после си възвърна дар словото. Но всъщност беше. Колкото и да не му се искаше, беше ужасно впечатлен.

Старият кораб се приближаваше бавно към пристана като стара матрона, пристъпваща едва-едва към скърцащия бюфет. Френските моряци на носа и на кърмата се приготвяха да хвърлят въжета; с тяхна помощ щяха да изтеглят масивните вериги, които скоро щяха да привържат кораба здраво към Америка.

— Извинете ме, господин Холмс. Забравих нещо в каютата. Ще се видим, след като минете през митническата инспекция.

Холмс кимна, очевидно потънал в мислите си. Джеймс знаеше, че Холмс — който пътуваше като Ян Сигерсон, вероятно с фалшив норвежки паспорт — щеше да бъде задържан известно време на опашката, докато Хенри Джеймс, изгнаник по собствено желание, който обаче все още пътуваше с американския си паспорт, щеше да се размине единствено с бегла проверка.

Той се понесе забързано към каютата с надеждата, че носачите все още не са свалили долу чантите и куфарите им. Не бяха.

Джеймс заключи вратата на каютата зад гърба си, отвори своя куфар, извади една махагонова кутия от отделението ѝ и внимателно я отвори. Вътрешността ѝ беше облицована с кадифе, което бе изрязано точно по размерите ѝ.

Джеймс извади кутийката за емфие от джобчето на жилетката си, постави я предпазливо в махагоновата кутия, заключи я, заключи и куфара, провери дали е сложил паспорта и документите си в чантата за книжа и излезе от каютата точно когато пристигнаха носачите, за да изнесат багажа. Те го поздравиха с леко докосване на шапките си и Хенри Джеймс им кимна в отговор.

Глава 7

Възнамерявах да ви опиша единствените вечер, нощ и сутрин, които Холмс и Джеймс прекараха в Ню Йорк, но никъде в архивите не успях да открия мястото, където са били отседнали. Разполагам с документи за това, че и двамата са минали през митницата в седем часа вечерта в четвъртък, 23 март 1893 година — Холмс с норвежкия си паспорт на името на Ян Сигерсон, Джеймс със собствения си паспорт — но след това изгубих следите им. Съдейки по разговора, който знам, че са водили във влака за Вашингтон на следващия ден, е възможно онази вечер да не са вечеряли заедно и дори да не са отседнали в един и същ хотел. По всичко личи, че дори не са разговаряли след нежеланото „обяснение“ на Холмс край парапета на парахода „Париж“.

Освен това предположих, че в онзи петък, 24 март, са хванали влака за Вашингтон, окръг Колумбия, от намиращото се наблизо депо Гранд Сентръл, но се оказа, че Холмс — който е отговарял за всичко в организираното им набързо пътуване — им е запазил места в експреса от Бостън до Вашингтон, наричан „Колониъл“ или понякога „Колониъл Експрес“, който се е обслужвал едновременно от Пенсилванската железопътна компания и железопътните компании на Ню Йорк, Ню Хейвън и Хартфорд. Но през 1893 година „Колониъл“ все още не е стигал до Манхатън, нито е имал връзка с депото Гранд Сентръл това щяло да се промени след потъването на „Титаник“ през 1912 година — така че Холмс и Джеймс е трябвало да станат рано и да хванат един от няколкото ранни ферибота до Джърси Сити и там да се качат на „Колониъл“, който щял да ги откара по железопътната линия „Мейн Лайн“ до Филаделфия, Балтимор и най-накрая до Вашингтон. Това е бил най-бързият експрес, който са можели да хванат в онзи петък, но не и най-удобният за някой, който е прекарал нощта в Манхатън.

Успях да намеря потвърждение, че Хенри Джеймс е изпратил на Джон Хей бърза телеграма от Марсилия, в която съобщава единствено, че се връща в Америка по лични причини и го моли да не казва „на никого, освен на Хенри А.“, дава му датата и приблизителния час на пристигането му във Вашингтон и казва на стария си приятел, че двамата с „един норвежки изследовател“, с когото се е сприятелил и който временно пътува с него, ще отседнат в някой вашингтонски хотел. При пристигането си в Ню Йорк Джеймс получава телеграма от Джон Хей, в която пише:

Джеймс показа на Холмс телеграмата, докато пътуваха към железопътната гара в Джърси Сити, и не можа да сдържи мрачната си усмивка.

— Това може да се окаже проблем, нали?

— Кое, драги ми спътнико? — попита Холмс, докато чакаха пред ферибота.

— Предрешването на господин Ян Сигерсон включва ли владеенето на норвежки език? — попита многозначително Джеймс. — Може би е най-добре да останете в хотела, да проявявате изключителна предпазливост при посещенията си у Хей и Адамс и в неделя вечерта да се окажете неразположен.

— Глупости — отвърна Холмс и се усмихна. — Отсядането в дома на семейство Хей ще ни даде голямо предимство. Не казахте ли, че къщата им се намира до дома на Хенри Адамс?

— Съседи с обща граница — отбеляза Джеймс. — Точно като Швеция и Норвегия.

— Ето ви на — рече Холмс. — В неделя ще оставим представителя на краля на Швеция и Норвегия Оскар II сам да търси отговори на въпросите си.

Билетите им бяха за първа класа, но във влака не се виждаше нищо, което да наподобява частно купе. За щастие, в тази петъчна утрин във вагона нямаше много пътници и докато седяха от двете страни на пътечката, Холмс и Джеймс можеха да доближат глави и да разговарят насаме винаги, когато пожелаеха. Освен това Джеймс забеляза, че макар отвратителният навик на американските мъже непрекъснато да плюят да не беше изчезнал, като че ли навсякъде се забелязваха по-малко плювалници, отколкото по време на предишното му посещение в началото на осемдесетте, и червената пътека между седалките в първа класа не беше толкова просмукана с втечнен никотин, колкото много килими и черги десетина години по-рано. През 1883 Джеймс беше решил, че повсеместното плюене е достатъчно никога повече да не живее в Америка — и вероятно никога повече да не я посети.

— Разкажете ми за „Петте сърца“ — каза Холмс, когато напуснаха Филаделфия. За да проведат този разговор, детективът се беше прехвърлил от другата страна на пътечката и сега седеше на отсрещната седалка в некомфортна близост до Джеймс, почти опирайки колене в неговите. Холмс се облегна на изработения си по северноевропейска мода бастун. На Джеймс му се прииска също да си беше донесъл бастун в купето, дори само за да го използва като бариера между тях.

Джеймс изпъна ръце и ги опря твърдо върху коленете си, сякаш така издигаше допълнителна преграда между тях.

— Всъщност — рече той, — те наричаха малката си група не „Петте сърца“, а „Петте купи“10.

— Разкажете ми тогава за „Петте купи“ — каза Холмс.

— Това беше салонът11 на Клоувър Адамс — отвърна Джеймс. — Изключително уникален американски салон, смея да заявя.

— В какъв смисъл?

Джеймс се поколеба за миг, опитвайки се да формулира точно онова, което бе имал предвид.

— Той не беше, както повечето салони, които съм посещавал във Франция, Италия и другаде, средище за хора на литературата, нито за артисти или изкуство, нито беше съсредоточен върху трите основни стожера на салоните — пари, аристокрация или известност, макар че семейство Адамс спокойно можеше да се впише и в трите категории.

— Нима? — рече Холмс. — Мислех, че в Съединените американски щати няма аристокрация.

Джеймс се усмихна почти съжалително на по-младия мъж. След няколко седмици щеше да навърши петдесет, а Холмс беше споменал, че в момента е на трийсет и осем години и през април ще навърши трийсет и девет, но в този момент Хенри Джеймс се чувстваше като много по-мъдър, по-възрастен джентълмен.

— Всяко общество има своята скрита аристокрация, господин Холмс… ъъъ… господин Сигерсон. Ако не по рождение, то заради богатството си. Ако не заради богатството, то заради властта. И така нататък.

— И въпреки това Хенри Адамс не е член на управляващата аристокрация във Вашингтон? — попита Холмс.

Джеймс се намръщи, преди да отговори. Дали непоносимият детектив не се опитваше да го дразни, преструвайки се на глупак? След като помисли няколко секунди, Джеймс реши, че не. Мъжът просто беше наивен.

— Хенри Адамс е внук на един американски президент и правнук на друг, и двамата по бащина линия, разбира се, но самият той никога не е притежавал някаква политическа власт. Богат е, да. В първата половина на осемдесетте двамата с Клоувър бяха в центъра на Вашингтонската социална върхушка, да. Но макар да принадлежеше към онова, което френските философи или Джеферсън биха нарекли „наследствена аристокрация“, Адамс никога не е упражнявал властта по същество. Та той беше Харвардски професор, за бога!

Холмс кимна.

— Нека се върнем към госпожа Адамс. Опишете ми някогашната си приятелка Клоувър… колкото се може по-кратко и точно, ако обичате.

Джеймс отново почувства раздразнение от заповедническия му тон.

— Искате от мен да ви разкрия лични подробности за моя скъпа покойна приятелка и съпруга на мой приятел — каза студено той. — Не забравяйте, че съм джентълмен, макар и да не съм англичанин по произход. И има някои неща, които един джентълмен просто не може да направи.

Холмс въздъхна.

— Точно сега, господин Джеймс, както и в близко бъдеще, вие сте американски джентълмен, който се съгласи да помогне в разкриването на вероятното убийство на ваша американска съгражданка — или поне в разгадаването на мистерията, обграждаща някой, който ежегодно твърди, че била убита. В този смисъл, сър, вашият дълг към приятелката ви като свидетел надделява над всякакви неясни концепции за джентълмените и обсъждането на техните приятели. И двамата ще трябва да забравим за това, ако искаме да разберем дали приятелката ви Клоувър Адамс е била убита, или не.

„Лесно ти е на теб да го забравиш — помисли си Джеймс. — Ти не си джентълмен.“

Той въздъхна шумно.

— Много добре. Какво искате да знаете за Клоувър?

— Да започнем с външния ѝ вид.

Джеймс отново настръхна.

— И защо външният ѝ вид ще има значение, господин Хо… господин Сигерсон? Нима смятате, че някой я е убил заради това как изглежда?

— Това е просто малко парченце от един сложен пъзел — отвърна тихо Холмс. — И нещо, с което да започна. Как изглеждаше Клоувър Адамс?

Джеймс се поколеба. Най-накрая каза:

— Да речем, че Хенри Адамс не се ожени за госпожица Мериън Хупър през юни хиляда осемстотин седемдесет и трета само заради красотата ѝ. Тя беше… обикновена на вид, макар че, както самият Хенри ми писа преди много години, не бива „да бъде определяна като обикновена“. Беше дребничка на ръст. Но Хенри Адамс, както може би сам ще се убедите, също е доста дребен по съвременните стандарти. Но макар и не твърде образована, Клоувър имаше жив и интелигентен ум. — Той отново се поколеба. — И, трябва да призная, доста бърз и хаплив език. По време на петте години преди смъртта ѝ, докато двамата живяха във Вашингтон, Клоувър си създаде много врагове — особено сред кариеристите, низвергнатите сенатори и техните съпруги.

— Значи вие бихте определили този салон „Петте купи“, в центъра на който е била тя, по-скоро като клуб с ограничен достъп, така ли? — попита Холмс.

На Джеймс отново му се прииска да си беше донесъл бастуна във вагона… за да може да се облегне на него, докато обмисля отговора си.

— Да, определено — отвърна тихо той, по-скоро на себе си, отколкото на детектива, който седеше срещу него. — Хенри и Клоувър Адамс — и другите трима членове на „Петте купи“ — никога не биха поканили някого в най-близкото си обкръжение заради властта, която упражнява, или известността му. По-скоро канеха художници, писатели, дребни политици и други подобни на вечерите, които организираха във вътрешния салон на „Петте купи“, въз основа на способността им да ги развличат. Веднъж написах разказ, в който обрисувах Клоувър Адамс в лицето на някоя си госпожа Боникасъл и…

Джеймс се спря насред дума. Беше втрещен от собствената си недискретност.

— Продължавайте — каза Шерлок Холмс.

Джеймс си пое дъх. Е, и без това вече беше прекосил своя Рубикон.

— Разказът се нарича „Пандора“ — продължи той. — Но трябва да знаете, че никога не изграждам героите си въз основа на реални живи или починали хора. Те винаги са… смесица… от опит и чиста измислица. — Джеймс нямаше как да е по-неискрен в думите си. За създаването на всичките си главни герои — и повечето от второстепенните — той използваше живи или починали личности от собствения си живот и преживявания.

— Разбира се — измърка Холмс също толкова неискрено.

— Така или иначе, в този разказ описах госпожа Боникасъл като „преливаща от веселие дама“, а нейния салон като такъв, в който „е по-вероятно да не ви допуснат, отколкото обратното“.

— Но вие вече ми казахте, че истинската Клоувър Адамс не е била точно преливаща от веселие — прекъсна го Холмс. — Обяснихте, че още от детинство е била спохождана от чести пристъпи на дълбока меланхолия.

— Да, да — отвърна нетърпеливо Джеймс. — В разказите си авторите често изпускат определени черти на характера. Ако госпожа Боникасъл беше главна героиня в роман… е, тогава щеше да се наложи да се разкрият всичките ѝ страни. Дори онези, които на пръв поглед си противоречат.

— Моля, продължете — каза Холмс с почти каещ се тон. — Описвахте ми вашия литературен вариант на салона на Клоувър Ада… на госпожа Боникасъл.

— Помня описанието, че в редките случаи, когато допускаха някой сенатор или конгресмен, неизменно го изучаваха с… дори си спомням точните думи, господин Холмс… „Със смесица от тревога и снизхождение“.

Холмс се подсмихна под мустак. Като че ли искаше да попита Джеймс дали всеки писател може да си спомни дума по дума пасажи от десетките си книги и стотиците разкази, но очевидно не искаше отново да разводнява разговора.

— Продължете, моля — каза той.

— Знам — продължи Джеймс, — че добрият ми приятел Хенри Адамс се разпозна в разказа „Пандора“, когато му описах как веднъж господин Боникасъл каза на съпругата си в необичаен пристъп на толерантност: „Пусто да остане, дай поне веднъж да се позабавляваме по плебейски — да поканим президента!“.

— А те редовно ли канеха президента? — попита Холмс.

Джеймс изсумтя презрително.

— Не и онзи червей Джеймс Гарфийлд — отвърна писателят, — макар че ако Адамсови го поканеха, той сигурно щеше да хукне бос през Лафайет Скуеър към къщата им. Но те, или поне Хенри — за пръв път, заедно с техния архитект Ричардсън — прекоси веднъж улицата, за да посети Белия дом, когато Гроувър Кливланд дойде на власт през март хиляда осемстотин осемдесет и пета. Само няколко месеца преди смъртта на Клоувър.

Холмс вдигна показалец.

— Простете ми, че отново ви прекъсвам, Джеймс, но точно това в Америка малко ме обърква. Доколкото разбирам — или поне така смятах като млад — за разлика от Нейно величество или останалите кралски особи по света, американските президенти се избират за ограничен период от време. Четири години, доколкото си спомням. И въпреки това президентът Кливланд е бил на власт през осемдесет и пета, когато е починала Клоувър Адамс, и, поправете ме ако греша, отново е на власт сега, през пролетта на деветдесет и трета. Да не би американците да са открили ползите от доживотната държавна служба?

„Как е възможно възрастен англичанин да е толкова неосведомен?“ — зачуди се Хенри Джеймс.

Сякаш прочел мислите му, Холмс се усмихна и каза:

— Докато пътувахме с влака при едно от последните ми разследвания на случай в едно отдалечено тресавище, който не е споменат — поне не още! — в публикуваните хроники на приключенията ни, имах възможността да разкрия пред доктор Уотсън, че, преди той да го спомене предишния ден, не съм имал представа, че Земята се върти около Слънцето. Може и някога да съм го учил, обясних на Уотсън, но — както става с всички неща, които не са свързани пряко с професията ми и с детективската работа като цяло — бързо съм го изхвърлил от ума си. Понякога, както сам ще установите, се съсредоточавам изцяло върху едно нещо. Така че трябва да го имате предвид, сър.

— Но за човек, който се хвали, че винаги сверява часовника си с „Таймс“… — започна Джеймс и спря. Холмс едва ли говореше сериозно. А Джеймс не искаше да спори с него. Все още не.

— Господин Гроувър Кливланд — започна отново той, — се намира в уникалното положение да е единственият президент на Съединените щати, който е управлявал два непоследователни четиригодишни мандата. Беше президент между март осемдесет и пета и март осемдесет и девета. След четиригодишен интервал, през който управляваше Бенджамин Харисън, господин Кливланд беше избран пак миналия ноември и се закле отново само преди няколко седмици.

Холмс кимна отсечено.

— Благодаря ви. И, моля ви, продължете описанието си на петимата от „Петте купи“.

Джеймс се огледа.

— Боя се, че вагон-ресторантът скоро ще приключи със сервирането на храна. Няма ли да е по-добре да отидем за един късен обяд и да продължим разговора си там?

Глава 8

За обяд Джеймс си избра пъстърва; не че я обичаше особено, но яденето ѝ винаги му напомняше, че си е „у дома“, в Съединените щати. Всъщност нищо от онова, което виждаше през прозореца на движещия се вагон-ресторант, не му създаваше усещането, че си е „у дома“. Дърветата покрай железопътната линия от Ню Джърси до Балтимор бяха твърде дребни, твърде нагъсто скупчени и бе твърде очевидно, че са израснали на единствените места, пощадени от фермерите. Фермерските домове бяха построени от дървени трупи и често имаха нужда от пребоядисване. Някои от покривите на хамбарите бяха хлътнали. Това беше гоблен на американския хаос, разстлан върху пласт от бедност; Хенри Джеймс знаеше много добре, че в Англия, Италия и Франция бедността беше навсякъде, но тя рядко се изразяваше в хлътнал, небоядисан, безразборно засаден хаос. В Англия — в по-голямата част от Джеймсовата Европа — старото, бедното и западналото беше живописно, включително хората.

Години по-рано, в едно свое есе за Хоторн (който беше негова ранна страст), Джеймс бе направил грешката да напише за американските читатели, че американската почва и история осигуряват само един тъжен бял лист за всеки американски поет, писател или художник; на Нова Англия, бе посочил той, ѝ липсват значимите европейски замъци, древните руини, римските пътища, изоставените овчарски къщурки и установените социални класи, способни да оценят изкуството. Който и да е американски художник, бе предположил той, никога не би постигнал истинско майсторство в изкуството си, като отразява вулгарното, потискащо, съсредоточено около печалбата и винаги настоятелно ново по начина, по който писателите и художниците в Европа романтично отразяваха старото.

Някои американски рецензенти, редактори и дори читатели го бяха разкритикували за тези далеч не ласкателни редове. В техните очи, знаеше Джеймс, Америка, която дори нямаше истинска история, не можеше да сгреши и вулгарната и непрекъснато променяща се „новост“, която той искрено ненавиждаше — най-вече като спънка за неговото и на всеки американски писател творчество — действаше като афродизиак на техните еснафски, настроени на американска вълна сетива.

Джеймс си спомняше, че някъде около 1879 година, размишлявайки за Хоторн и съвременниците му, беше написал: „Необходимо е огромно количество история, за да се напише малко литература“ и „Някой трябва да започне да записва признаците на висша цивилизация, които съществуват в другите държави, а отсъстват в структурата на американския живот, докато не започне да се чуди какво всъщност е останало в него“. Може би точно заради това бе добавил в глава VI от книгата си за Хоторн: „За мен е неоспорим факт, че американците, като такива, са най-самовлюбеният народ в света и най-страстни привърженици на идеята, че останалите нации на земята са се наговорили да ги подценяват“.

Не, това не го беше направило популярен сред американските читатели и рецензенти.

А сега, докато довършваше пъстървата си и допиваше последните остатъци от посредственото бяло вино, Джеймс просто сви рамене и прогони някогашните чувства от мислите си.

Холмс си беше поръчал само чай и сега просто остави избраната бледа американска имитация да изстива непипната в чашата, гравирана с емблемите на Нюйоркската, Нюхейвънската и Хартфордската железопътна компания. Джеймс не беше сигурен дали след вечерята им в Париж на тринайсети март, от която вече бяха минали единайсет дни, изобщо беше виждал детектива да яде нещо, и сега започваше да се чуди как измършавелият мъж се поддържа жив.

— Говорехме за госпожа Клоувър Адамс — каза толкова внезапно Холмс, че стресна Джеймс.

— Нима? Аз си мислех, че преминахме към съпруга ѝ и останалите членове на „Петте купи“. — Джеймс се беше убедил, че никой не седи в тяхната половина на празния вагон-ресторант и че наблизо няма келнер, който да чуе думите му. И въпреки това говореше съвсем тихо.

— Споменахте, че Клоувър си е създала врагове, отчасти заради това, че не е допускала доста хора в своя салон, но и заради остроумието си… Вие като че ли използвахте „хаплив език“ — рече Холмс. — Можете ли да ми дадете някои примери за казани или написани от нея неща, които са засегнали определени хора?

Джеймс замислено попи устните си с ленената салфетка. След това направи редкия, ако не и уникален избор да разкаже история, в която самият той беше обект на шегата.

— Последния път, когато бях в Америка — каза Джеймс, — някъде преди около десетина години, преди да се кача на обратния кораб за Англия, писах на Клоувър и ѝ обясних, че съм избрал нея за получател на последното ми писмо от общата ни родина, защото я смятам… как точно се изразих? „Защото те смятам за въплъщение на родната ти страна“ — мисля, че това бяха точните ми думи. Клоувър веднага ми отговори, че намира жеста ми за „доста двусмислен комплимент“ и, продължи тя, „нима наистина съм толкова вулгарна, скучна и непоносима?“.

Джеймс погледна към Холмс, но детективът не реагира по никакъв начин. Най-накрая Холмс каза:

— Значи дамата наистина е притежавала остър ум и хаплив език. Можете ли да ми дадете друг пример?

Джеймс потисна въздишката си.

— Каква е ползата от тези истории, сър?

— Клоувър Адамс е жертва на убийство — отвърна Холмс. — Или поне на нечия жестока измислица, че е била убита. Напълно естествено е разследването на този случай да започне с издирването на враговете на въпросната дама — дори онези, които си е спечелила благодарение на собственото си саркастично остроумие.

— Освен ако, разбира се, както е в случая, става дума не за убийство, а по-скоро за самоубийство — каза Джеймс. — В такъв случай вашият списък от заподозрени в този така наречен „случай“ бързо се стеснява до едно име. Елементарно, скъпи ми господин Холмс.

— Невинаги — отвърна загадъчно Холмс. — Разследвал съм очевидни самоубийства, които бяха резултат от нечии смъртоносни интриги. Но моля ви, продължете.

Този път Джеймс открито въздъхна.

— Години наред останалите ми приятели от „Петте купи“ изразяваха възхищението си, ако не дори и възторга си, от моите творби — рече той. — Хенри Адамс, Джон Хей, Кларънс Кинг и дори Клара Хей бяха искрено запалени по моите романи и разкази. Клоувър Адамс винаги реагираше… по-резервирано. Веднъж един събеседник, който… да кажем, че познаваше дамата добре, сподели, че при някакъв спор със съпруга ѝ и Джон Хей за литературните достойнства, или липсата на такива, на някой си Хенри Джеймс, Клоувър била казала: „Проблемът с писанията на Хари не е, че той не дъвче онова, което е отхапал, а по-скоро, че го предъвква твърде дълго“.

— Забавно — рече Холмс. — И предполагам, че нарочно е бил използван разговорен стил, за да се засили хумористичната нотка.

Джеймс не каза нищо.

— Изненадан съм, че някой, който е бил близък и с двама ви, е решил да сподели точно тази духовита забележка с вас — продължи Холмс.

Джеймс продължи да мълчи. Беше го научил в един от най-изисканите лондонски клубове от не кой да е, а от Чарлс Ф. Адамс, брата на Хенри Адамс — човек, когото Хенри Джеймс винаги бе намирал за вулгарен до крайност. За разлика от брат си, Чарлс Адамс имаше безпардонно чувство за хумор и — както знаеше Джеймс — с удоволствие го използваше, за да смущава или наранява хората. И въпреки това Джеймс не се и съмняваше, че Клоувър е изрекла точно тези думи; те бяха напълно в нейния пренебрежителен стил и да, употребата на разговорни думи също беше характерна за нея. Джеймс се почувства изключително засегнат. Но я запази като приятелка и тази хаплива забележка — както и останалите, които му бяха доверили Чарлс Адамс и други хора — по никакъв начин не намали мъката му, когато преди седем години научи за смъртта ѝ.

Ако Хенри Джеймс пожелаеше да прояви истинска недискретност по отношение на Чарлс, той щеше да сподели жестоките му думи след обявяването на бракосъчетанието на Хенри Адамс и Клоувър Хупър, които Джон Хей му беше доверил: „Господи! Не! Хупърови са луди за връзване! Клоувър ще се самоубие точно като леля си!“. Лелята на Клоувър, Кери, наистина се беше самоубила в напреднала бременност.

А при завръщането им в Бостън след продължилото няколко месеца сватбено пътешествие из Египет и Европа, Уилям Дийн Хауълс беше писал на Джеймс за друг вулгарен коментар на Чарлс Адамс в негово писмо до Хауълс: „Напоследък, за да мога да се видя с Хенри, трябва буквално да го изтръгвам от ръцете на новата му булка! Защото той е намерил своята четирилистна детелина12! (Шегичка! Ха-ха!)“. Само това „ха-ха!“ щеше да е достатъчно Джеймс повече никога да не вярва на Чарлс Адамс.

— Разкажете ми повече за Хенри Адамс — каза Холмс.

Джеймс се улови, че повдига рамене — жест, от който отдавна се беше отказал в Европа. Това показваше, че дори само споменът за думите на Клоувър го бе разстроил силно.

— Какво още искате да знаете?

— Много повече, отколкото бихте могли да ми разкажете до края на пътуването ни — отвърна Холмс. — Но засега ще се задоволя и с какво още е бил известен Хенри Адамс по времето на смъртта на Клоувър, освен че е бил потомък на двама американски президенти и член на клуба на жена си „Петте купи“.

— Ако съм оставил впечатлението, че „Петте купи“ е бил изцяло или дори предимно клуб на Клоувър, значи не съм се изразил правилно — заяви Джеймс с хаплив тон. — Всички, които участваха в него, с изключение може би на Клара Хей, бяха изключително силни личности. Остроумието и чувството за хумор на четирима от тях си подхождаха идеално, с изключение може би на Клара Хей, която, макар и по доста приятен начин, има склонност към прозаичното. Те безмилостно сипеха каламбури. Веднъж бях свидетел как един от териерите на Адамсови се прибра у дома с одрано око и Джон Хей веднага обяви, че това очевидно е коткаракт. Кларънс Кинг незабавно допълни, че по-вероятно е котаракт.

Холмс мълчеше в очакване.

— Хенри Адамс беше уважаван лектор по средновековна история в Харвардския университет — продължи Джеймс. — Той обърна гръб на академичните кръгове, за да се превърне в един от най-уважаваните историци на Америка. Двамата с Клоувър бяха ненадминати колекционери — Адамс все още е — и, както може би сам ще видите, ако Адамс си е вкъщи и ни покани на гости, техният дом отразява до поразителна степен едновременно изискания им и модерен вкус във всичко, от персийски килими и вази от династията Минг до изтънчени творби на изкуството, включително картини на Констабъл и Търнър13, подбрани още преди повечето колекционери на произведения на изкуството да научат имената на тези изтъкнати господа. Домът им, проектиран от покойния Х. Х. Ричардсън14, също както и този на семейство Хей, е произведение на изкуството.

Холмс кимна, сякаш си водеше мислени записки върху тези най-обикновени факти за един стеснителен, но световноизвестен човек.

— А господин Джон Хей?

— Мой много стар и доста близък приятел — отвърна Джеймс. Запозна ни преди доста години Уилям Хауълс — прочут редактор и също мой стар приятел. С удоволствие се виждах с него и съпругата му Клара много пъти в Англия, на Континента и в Съединените щати. Той е изключителен човек.

— Дотук всичките пет Купи, изглежда, са изключителни — рече Холмс. — Поне по американските стандарти.

Преди Джеймс да успее да възрази, Холмс продължи:

— Чувал съм да го споменават като полковник Хей. Служил ли е в армията?

Джеймс се подсмихна.

— На двайсет и две годишна възраст Хей станал помощник на Джон Николай, личния секретар на президента Ейбрахам Линкълн.

Холмс чакаше с безстрастно изражение. Джеймс очакваше да види някакво проблясване в погледа, някакъв знак, че детективът е впечатлен — или дори заинтригуван — но такъв не се появи.

— Всъщност — продължи Джеймс, — Хей е служил като втори секретар на Линкълн по време на най-мрачните години от Гражданската война. Но, виждате ли, за втори секретар не е предвидено заплащане. Нито дори за помощника на господин Николай като секретар. Затова приятелят му Николай уредил младия Джон Хей да получава заплата като служител на Вътрешното министерство, назначен към Белия дом. Когато през 1864 година това било оспорено от някакъв финансов комитет, Военният департамент произвел Хей в чин майор — „помощник генерал-адютант на доброволческите формирования“ мисля, че беше цялото му звание. Година по-късно го повишиха в подполковник и скоро след това получи чин полковник.

— Без дори да е помирисвал бойното поле — рече Холмс.

— Само при обиколките с президента Линкълн.

— Предполагам, че оттогава господин Хей е показал определени постижения — освен увеличеното богатство и съпругата — каза Холмс.

Джеймс не хареса особено тона на детектива. Стори му се твърде… вулгарен. Но реши в момента да не го прави на въпрос. Келнерите стояха до стените в другия край на вагона, скръстили официално ръце пред слабините си, в очакване двамата с Холмс да си тръгнат.

— Още през хиляда осемстотин седемдесет и четвърта, когато на трийсет и пет годишна възраст Джон Хей се ожени за Клара Стоун, той вече беше минал през три важни дипломатически поста в три държави. — Джеймс не добави, че Хей се беше оплакал от маниерите, езика, културата и правителствата и на трите важни европейски държави, в които бе работил. — Освен това през хиляда осемстотин седемдесет и четвърта — додаде той, — Джон вече беше известен и като поет, и като изтъкнат журналист. Прочу се с отразяването на Големия пожар в Чикаго, покушението срещу президента Гарфийлд през осемдесет и първа и процеса срещу анархиста-убиец Шарл Гито.

— Интересно — рече Холмс. — Признавам, че нямах никаква представа, че срещу президента Гарфийлд е било извършено покушение, и то от анархист.

Джеймс просто не можа да повярва на думите му и предпочете да замълчи.

— Господин Хей продължава ли да работи като журналист? — попита Холмс. Детективът беше запалил лулата си и не обръщаше никакво внимание на нетърпеливите келнери.

— Започна като редактор в прочутия вестник на господин Грийли — „Трибюн“ — но после се върна на правителствена служба — отвърна Хенри Джеймс. — През осемдесет и осма клетият президент Гарфийлд покани Джон да се премести от Държавния департамент в Белия дом, за да му стане личен секретар. Но Хей отказа. Напусна държавната служба преди Гарфийлд да бъде застрелян. Сред останалите му занимания в миналото — или може би трябваше да ги определя като развлечения — беше писането на литературни произведения под чуждо име. Веднъж приятелят му Хенри Адамс написа и публикува под чуждо име романа си, озаглавен „Демокрация“. Оттогава непрекъснато се спекулира за самоличността на автора; в един момент дори Клоувър Адамс и Кларънс Кинг бяха сред заподозрените, но повечето експерти бяха сигурни, че истинският автор е Джон Хей. Човек би могъл да заподозре, че „Петте купи“ се наслаждаваха на хаоса, който бяха породили в литературния свят.

— Демокрация — промърмори Шерлок Холмс, без да вади лулата от устата си. — Тя не се ли продаваше доста добре в Англия преди няколко години?

— Невероятно добре — рече Джеймс. — В Англия. В Америка. Във Франция. В Германия. Дори на Тимбукту, доколкото ми е известно. — Той с изненада долови горчивината в гласа си.

— А Клара Хей? — попита Холмс. Той извади часовника си от джобчето на гърдите и го погледна.

— Дамата си остава дама — отвърна Джеймс. — Изключителна домакиня. Другарка на съпруга си. Щедра душа. Един от най-важните стълбове на Вашингтонския социален живот.

— Как бихте я описали… физически? — попита Холмс.

Джеймс посрещна безочливия въпрос с повдигане на вежди.

— Красиво лице. Безупречен вкус за облекло. Прекрасна коса. Изискан вид. Физически… леко приятно закръглена.

— Дебела?

— Закръглена — повтори Джеймс. — Изглеждаше така, когато Джон Хей се влюби и се ожени за нея преди почти двайсет години, а времето и децата също дадоха своя принос към това.

И храната, помисли си той засрамено. Помнеше едно писмо от Хей само отпреди година, в което скъпият му приятел пишеше, че семейството и синът им са в Чикаго, където той, Хей, активно обикалял града, но Клара, по думите му, стояла в хотела и… „се нахвърля ентусиазирано върху всяка храна, която предлагат в трапезарията“. Самият Хенри Джеймс смяташе Клара Хей за внушителна, неособено интелигентна — макар да бе начетена и достатъчно умна, за да се възхищава на романите на Джеймс — лицемерно набожна, каквито са дъщерите на американските баптистки пастори (тя наистина беше от Охайо, въпреки че не произлизаше от такова семейство), и абсолютно недостойна за мястото си сред изключителните Пет купи.

Никога нямаше да сподели нищо от това с Шерлок Холмс.

— Разкажете ми за Кларънс Кинг — каза Холмс, — а после ще се върнем във вагона и ще оставим тези добри хора да подготвят вагон-ресторанта си за вечеря.

— В „Колониъл Експрес“ не предлагат вечеря — отбеляза Джеймс, вътрешно доволен, че е хванал прочутия детектив в грешка. — По разписание пристигаме във Вашингтон преди вечерно време.

— Ах — рече Холмс и издуха колона от дим през голямата си лула. — Тогава ще ми опишете Кларънс Кинг, без да бързате. О, и трябва да спомена, че съм чел за това как господин Кинг е разобличил измамата на онази западна диамантена мина в края на седемдесетте. Била е някъде в Колорадо, нали?

— Там е трябвало да бъде — съгласи се Джеймс. — Кларънс Кинг въпреки височината си от метър и шейсет и седем сантиметра — е наистина изключителен човек: геолог, алпинист, изследовател, топограф, правителствен служител, aficionado15 на добрата храна, доброто вино и доброто изкуство. Хенри Адамс и Джон Хей винаги са вярвали — и то искрено — че от „Петте купи“ Кларънс Кинг е единственият, пред чието бъдеще няма граници… и че е предопределен за известност, слава и висши постове.

— А Клоувър Адамс вярваше ли в това?

Джеймс се поколеба само за секунда.

— Тя смяташе Кларънс за немирник. Но го обичаше още повече заради това. Точно Кларънс Кинг изпрати на Адамсови и на останалите Купи изискани канцеларски принадлежности, гравирани със сърца, както и красив сервиз за чай „Петте купи“.

— Опишете го, моля — каза Холмс, изваждайки лулата от устата си.

— Моля?

— Опишете ми сервиза за чай.

Хенри Джеймс погледна пред прозореца към започналите да се раззеленяват гори и полета, покрай които преминаваше влакът, сякаш се надяваше да почерпи сили от гледката. Беше късен следобед. Последните лъчи на залязващото мартенско слънце позлатяваха короните на дърветата и телеграфните стълбове.

— Сервизът беше доста очарователен всъщност — каза най-накрая той. — Пет чаши и чинийки, разбира се. Във формата на сърца и с умалени размери.

— Всичките Купи са — били са — ниски на ръст — промърмори Холмс.

— Ами… да — съгласи се Джеймс, леко слисан от думите му. Нима неволно беше споделил тази информация? Спомняше си, че бе споменал единствено за височината на Кларънс Кинг.

— Какво друго можете да ми кажете за сервиза? — попита Холмс.

„Този човек е луд“ — помисли си Хенри Джеймс и каза:

— Подносът беше емайлиран и покрит с красиви рисунки, приличащи на клонки с малки плодове, но всъщност всяка представляваше грозд от пет сърца. Темата със сърцата продължаваше и върху каничките за захар и сметана. Върху каната за чай и ниския ръб на подносите — който, ако си спомням правилно, е оформен в буквата Т — са изрисувани часовници, показващи точно пет часа.

— Часът, в който „Петте купи“ се срещат всеки ден през седмицата — каза Холмс. — Обикновено пред огнището в дома на Адамсови, в кресла, проектирани специално за дребния им ръст. Адамс и съпругата му Клоувър са сядали един срещу друг на малки — съвсем еднакви — тапицирани с червена кожа столове.

— Да — потвърди Джеймс, който нямаше представа откъде Холмс е изкопал този последен факт, който беше абсолютно точен.

Холмс кимна удовлетворено.

— Нека да се върнем обратно във вагона ни — рече той.

Заради проблеми с железопътната линия някъде на юг от Балтимор, „Колониъл Експрес“ изостана доста от разписанието си. Холмс и Джеймс прекараха часове в сравнително неудобната така наречена „първа класа“, без да виждат нищо през прозорците — нощта бе настъпила няколко часа по-рано — и без вечеря, като единственото, спасяващо ги от скуката, беше четенето и чашите кафе, които от време на време им поднасяше извиняващият се стюард. Холмс не зададе повече въпроси — доста жалко изпълнение за детектив, помисли си Джеймс и двамата прекараха в мълчание дългите часове.

Най-накрая експресът потегли, но пристигна в американската столица с голямо закъснение — доста след като цивилизованите вашингтонци вече бяха вечеряли и след като мнозина от тях вече си бяха легнали.

Но двуместната карета на семейство Хей ги очакваше на гарата, карана от лакея им Сивърс; куфарите и пътните им чанти бяха натоварени на покрива и покрити с насмолен брезент (беше започнало леко да вали), а Джеймс и Холмс се настаниха в лъскавата черна карета „Кинрос“.

Уличните лампи бяха окръжени от меки ореоли, напомнящи на Джеймс за онази нощ преди единайсетина дни, когато двамата с Холмс се бяха срещнали на брега на Сена. Тези мисли бяха съпроводени от злокобно усещане, граничещо с ужас. Какво си мислеше, че прави, като въвежда този странен и почти със сигурност умопобъркан човек в кръга на някои от най-близките си приятели? Жалката дегизировка на Холмс като „господин Ян Сигерсон, норвежки изследовател“ със сигурност щеше да бъде разкрита в неделя вечерта, когато норвежкият емисар щеше да вечеря у семейство Хей, ако не и по-рано. Какво щяха да си помислят за него старите му приятели Джон и Клара Хей — да не говорим за Хенри Адамс, който не разговаряше с никого за покойната си съпруга и нейното самоубийство, защото дълбоката му тъга още не беше отшумяла — след като ги измами по този начин, представяйки им този луд?

Хенри Джеймс се чувстваше все по-зле, докато каретата се движеше по калдъръмените улици на този най-непрактичен от всички големи американски градове. Малкото магазини, ресторанти и обществени места, покрай които преминаваха, бяха затворени и тъмни. Дори в най-изисканите квартали тук, близо до Президентския дворец, светещи газени или електрически лампи се виждаха само в няколко къщи. Дърветата в този южен град се бяха разлистили напълно и Джеймс имаше усещането, че навлиза все по-дълбоко в тъмен тунел, изграден от собствената му глупост.

— Мисля, че американците имат един израз — „След като се стъмни, прибират тротоарите“ — обади се по едно време Холмс и гласът на високата сянка стресна Джеймс, но не го изтръгна напълно от мислите му. — Това определено изглежда вярно за Вашингтон, окръг Колумбия — додаде детективът.

Джеймс не каза нищо.

После се озоваха до Лафайет Скуеър — през дърветата се виждаше тъмният Президентски дворец — и свиха на пресечката, където Шестнайсета улица се вливаше в Ейч Стрийт. Църквата „Сейнт Джон“ се белееше от едната страна на улицата, а от другата се издигаше построената от червени тухли резиденция на семейство Хей. Джон Хей ги посрещна в странната сводеста галерия на входа към дома му.

— Хари, Хари, толкова се радваме, че се върна! — отекна гласът на слабия, елегантен мъж с оредяваща коса, сресана на път по средата, тъмни вежди, мустаци и подкъсена брада, които бяха започнали да побеляват преди косата му. В очите на Хей проблясваше интелигентност, а в отекващия му в тунела глас звучеше искрена радост.

След това се озоваха в самата къща, прислугата незабавно взе палтата и шапките им, докато лакеите забързаха към стълбището, което започваше от огромното фоайе, понесли чантите и куфарите им. Джеймс успя да представи фалшивия „Сигерсон“, без да му трепне гласът, макар сърцето му да биеше силно, а устата му да бе неестествено пресъхнала.

— Ах, господин Сигерсон — извика Джон Хей. — Миналата година четох за тибетските ви приключения както в английските, така и в американските вестници. За мен е огромно удоволствие да ви приема като мой гост.

Джеймс забеляза как Холмс оглежда къщата… имението. Фоайето беше огромно и облицовано с ламперия от южноамерикански махагон, който бе толкова излъскан, че човек можеше да се огледа в тъмното дърво. Стените над махагоновата ламперия имаха същия наситен керемиден цвят като на безбройните персийски килими и пътеки, покриващи лъснатите подове. Високо над тях — почти на височината на църквата „Сейнт Джон“ — пространството над сияещите полилеи беше пресечено от масивни махагонови греди. Внушителното стълбище беше достатъчно широко, за да може при нужда по него да премине маршируващ в редици от по десетима отряд.

— Клара ужасно съжалява, че не можа да остане да те посрещне — каза Хей. — Боя се, че се наложи тази вечер да си легне по-рано заради едно от онези ужасни главоболия, които я мъчат от толкова отдавна. С нетърпение очаква да се видите на закуска — освен ако не предпочитате да закусите в стаите си, разбира се. Знам, че ти обичаш да закусваш в стаята си, Хари.

— Старите навици на ергена, уви — отвърна Джеймс. — Особено в първата утрин след доста тежка седмица и почти непрекъснато пътуване.

— Тогава двамата с Клара очакваме да ви видим по-късно през деня — засмя се Хей. — Господин Сигерсон? Вие желаете ли да донесат закуската ви в стаята?

— Искрено се надявам, че ще мога да се видя с госпожа Хей на закуска — отговори Холмс със скандинавски акцент, който се стори на Джеймс твърде преувеличен — и откровено фалшив.

— Чудесно! — извика Хей. — Двамата с Клара държим да научим всички клюки за Хари. — Той се усмихна на Джеймс, за да покаже, че се шегува. — Но като говорим за храна, господа, знам колко късно е пристигнал влакът, както и че в проклетия „Колониъл Експрес“ не предлагат вечеря при наближаването на Вашингтон. Сигурно умирате от глад.

— Обядвахме доста късно… — започна Хенри Джеймс, изчервявайки се леко — не от мисълта, че затруднява домакина си, а защото беше ужасѐн от онова, което правеше.

— Глупости, глупости — каза Хей. — Сигурно сте ужасно гладни. Ще наредя на Кук и Бенсън да ви приготвят една лека вечеря. — Той постави добре поддържаните си ръце на раменете им и ги поведе през огромното, но приятно топло помещение към трапезарията.

Джеймс веднага забеляза, че трапезарията беше по-голяма, по-елегантна и със сигурност обзаведена с по-изтънчен вкус от трапезарията, която бе видял на снимките от Белия дом. Във всяка стая, в която влизаха или покрай която преминаваха, Джеймс забелязваше изкусно и красиво изработени каменни камини. Стените бяха отрупани с шедьоври на изкуството, разнообразени от древни гоблени и поставени в рамка леки ескизи — признак на възвишен вкус, комбиниран с изтънчена колекционерска еклектика.

„Леката вечеря“ се състоеше от бюфет, отрупан с прясно опечена пуйка, половин вирджинска шунка, салати и попарени зеленчуци, а във втори бюфет проблясваха вина, кларети, уискита, бутилирани води и най-различни ликьори. Дългата маса беше подредена за трима в единия край и я осветяваше голям канделабър.

— Тази вечер всички сме ергени — засмя се Хей. — Ще трябва сами да се погрижим за себе си.

И те, разбира се, го направиха, като посочваха на Бенсън и другите двама помощник-икономи какво да слагат в чиниите им.

Когато се настаниха в кръга от светлина, осигурявана им от свещника, и след като Хей вдигна тост за успешното им пристигане в Америка, те започнаха да се хранят. Джеймс с изненада установи, че въпреки гаденето, което бе изпитвал при прехода от огромната гара, той наистина умираше от глад.

— Хари — каза Хей, обръщайки се към Джеймс, — със съжаление трябва да ти съобщя, че Адамс все още не се е върнал от лудешкото си пътешествие до Куба, на което замина с Филипс. Трябваше да се прибере у дома миналата седмица, но някъде по пътя се засякъл с Александър Агаси и оттогава е пратил всичките си планове по дяволите; сега двамата с Агаси се занимават с геоложки изследвания на кораловите рифове. Очевидно са се преместили на север, за да продължат почивката си със семейство Камерън в плантацията „Кофин Пойнт“ на остров Света Елена. Смея да заявя, че Адамс не се е забързал да се прибира, за да прекарва времето си с мен или с останалите си приятели.

— В такъв случай значи ще изпусна срещата си с него? — попита Джеймс, шокиран от осезаемото облекчение, което долови в гласа си.

— О, не, не мисля! — извика през смях Хей. — Вярвам, че Адамс ще се появи в първата седмица на април… само след няколко дни. А докато пристигне, можете да се наслаждавате на нашата сравнително уравновесена компания.

Хей се обърна към Шерлок Холмс.

— Как ви се стори вечерята след горещините по време на плаването и неекспресното ви пътуване с „Колониъл Експрес“, господин Сигерсон?

— Много вкусна — отвърна Холмс и Джеймс установи, че детективът наистина беше хапнал няколко залъка от шунката. — Великолепна, господин Хей.

— Добре, добре — избоботи Джон Хей. — А ние ще направим всичко по силите си, за да се погрижим и остатъкът от престоя ви във вашингтонския ни дом да бъде също толкова приятен. — Хей отново се обърна към Джеймс. — О, Хари, още един бонус — днес научих, че Кларънс Кинг ще пристигне утре във Вашингтон; най-вероятно се прибира от някоя мексиканска златна мина и прие да вечеря с нас в неделя. Тогава ще присъства и дипломатическият емисар на крал Оскар II. Кларънс ще се радва да те види след всичките тези години.

Джеймс погледна към Холмс, позволявайки си една лека лукава усмивка.

— Голям сте късметлия, Сигерсон — каза той. — На неделната вечеря ще присъства не само посланикът на краля на Швеция и Норвегия, а и един от най-прочутите и ерудирани изследователи в света. Сигурен съм, че всеки от тях ще иска да ви зададе много въпроси.

Холмс го погледна над чашата си с вино, усмихна се леко и кимна без коментар.

Глава 9

Хей беше казал, че закуската ще бъде поднесена в малката трапезария — онази с многото прозорци, които гледаха към градината им — в седем и половина, затова Холмс си позволи да поспи до седем. Спа добре, но се събуди с болки в ставите и зараждаща се паника. След като отиде във великолепната баня, която за негово изумление беше част от стаята за гости, Холмс разтвори меката кожена чанта и извади от джобчетата ѝ тъмното шишенце и спринцовката. След като потопи за миг иглата в етиловия спирт, който държеше в малко каменно шишенце в отделно джобче, Холмс напълни спринцовката с дозата си, чукна я с пръст, за да изкара въздушните мехурчета, извади късата гумена тръбичка, която лежеше нагъната в кожена чантичка за тоалетни принадлежности, върза я над сгъвката на лявата си ръка — като я стегна здраво, захапвайки единия край със зъби и дърпайки другия с дясната ръка — и след това инжектира морфина във вената си. На ръката му се виждаха тъмни петна и корички върху рани, останали от многото предишни инжектирания.

Холмс седна на ръба на ваната и изчака морфинът да подейства върху болката и паниката му. За пръв път забеляза, че бордюрът на ваната и стените около нея са облицовани с красиви плочки от делфтски порцелан.

Къпа се дълго, наслаждавайки се на горещата вода, която потече от чешмата веднага след като Холмс завъртя кранчето ѝ с невероятно гъвкавите пръсти на краката си, и после се обръсна с острия си бръснач, като често отместваше очи от огледалото, хвърляйки подозрителни погледи към втора, много по-малка вана от делфтски порцелан, която бе вградена в пода, близо до умивалника. Невероятните дедуктивни способности на Холмс му подсказаха, че това сигурно е някакъв странен американски уред за миене на крака. (Най-малкото се намираше твърде ниско, за да служи като биде — изобретение и тоалетен навик на французите, който Холмс, заради стремежа си винаги да бъде чист, намираше за безкрайно отвратителен.)

Изкъпан и избръснат, той боядиса Сигерсоновата си коса с потъмняващо вещество, разроши я и я раздели от двете страни на черепа си с помощта на малко лакиращ крем за коса и две четки, вчеса мустаците под носа на Сигерсон и облече доста плътен зелен костюм от туид за разходката си из града.

След това слезе по огромното стълбище и един прислужник веднага го поведе към стаята за закуска.

Една минутка!

Читателят трябва да извини това прекъсване, защото разказвачът трябва да вмъкне тук един коментар.

Може и да ви е убегнало, макар да се съмнявам (тъй като за един разказвач е опасно да подценява интелигентността и наблюдателността на читателите си), че от този момент се променя гледната точка на наратива. Досега фокусирах възприятията ни върху онова, което писатели и професори наричат „ограничен третоличен говорител“, като третото лице в случая е господин Хенри Джеймс, или в краен случай се задоволявах с изключително ограничен „ограничен третоличен «всезнаещ» разказвач“. Всъщност този ръкопис се характеризира с отчетлива липса на всезнание.

Въпросният разказвач ще побърза да потуши недоверието, което може да възникне при срещата ви vis-à-vis16 с настоящата история, като ви уведоми, че когато разказва нещо, не обича да сменя гледната точка. Намирам предполагаемата способност на един разказвач да прескача от съзнание в съзнание едновременно за претенциозна и нереалистична. А още по-лошото е, че често е просто грубовата.

След като литературата беше принизена до обикновено развлечение чрез умишлено осакатяване и обедняване на гордия някога наш език, авторите започнаха да се ровят из съзнанията на героите си и да прескачат между тях просто защото можеха да го правят.

Относно преминаването ми към гледната точка на Шерлок Холмс, мога да ви дам дузина убедителни обяснения защо съм направил тази промяна точно в този момент: примерно, че Хенри Джеймс е научил по-късно за това и аз, като разказвач, по някакъв начин получавам от него тази информация със задна дата. Джон Уотсън, доктор по медицина, никога няма да научи подробностите за това американско приключение, затова ще излъжа, ако посоча прекалено често използвания лекар за мой източник на информация.

Или пък този разказвач би могъл да обяви, че чрез обичайните методи, включващи отворен банков сейф или куфар, забравен на тавана, се е натъкнал на отдавна изгубен ръкопис (открит може би заедно с изгубените записки на Холмс за книгата му, озаглавена „Изкуството на дедукцията“?), в който удобно са били включени шифровани бележки от въпросните дни, бележки, които по някакъв начин ни позволяват да възприемем тази част от историята от гледна точка на детектива. В реалния живот, разбира се, са се случвали и далеч по-свръхестествени неща от това „откриване“ на отдавна изгубени записки от възрастен пенсиониран джентълмен, който изживява последните години от живота си, отглеждайки пчели в „малка ферма в тревистите хълмове [на Съсекс] на пет мили от Ийстборн“.

Уви, не. Няма никакви шифровани бележки, открити от пчеларя. Нито обещаната, но така и неоткрита книга „Изкуството на дедукцията“. За да бъда по-точен, никаква част от информацията ми не идва директно от Джеймс или Холмс, нито дори от доктор Уотсън или неговия литературен агент Артър Конан Дойл. В някой определен момент бих — или не бих — могъл да обсъдя с вас източника на информацията ми за този период или тези хора, но засега мога да кажа откровено и накратко, че знам повече за тримесечния престой на Холмс и Джеймс в Америка през 1893 година от гледна точка на Шерлок Холмс, отколкото на Хенри Джеймс. Не съм запознат изцяло с мислите му — нямам такава власт над никой герой, над никой човек — но разполагам с повече информация за действията на Холмс през тези седмици, отколкото за който и да е друг герой в тази история, а това би трябвало да е достатъчно за всеки кадърен разказвач да усети, да отгатне или просто да си измисли голяма част от мислите му.

Но ако читателят вече е отблъснат от тази временна промяна във фокуса ни, вашият разказвач ще направи всичко по силите си да сведе броя на гледните точки до две, докато усърдно се старае да попречи на двете гледища да се прескачат едно друго като скакалци в тиган.

Масата в слънчевата стая беше по-малка от дългата махагонова маса в трапезарията от предишната вечер, но бе също толкова отрупана с храна. В чинии от деликатен китайски порцелан и върху сребърни мангалчета бяха изкусно подредени съставните части на пълна английска закуска, лека френска закуска, поразителна американска закуска и, разбира се, вероятно заради това, че Ян Сигерсон беше норвежец, пушена сьомга и филенца от бяла риба, омлет със сьомга, маринована херинга и английски краставички — които се смятаха за любими на гостуващите в Лондон норвежци — примесени с червени и зелени чушки. Джон Хей — или ако трябва да бъдем по-точни, готвачът на Джон Хей — някак си бе успял да се сдобие със syltetøy, норвежкия конфитюр, който вървеше добре с утринните хлебчета. Редом с френските, швейцарските и американските сирена лежаха Ярлсберг, гуда, Норвегия, Нокелост, Пултост и бруност, много сладко норвежко сирене, направено от козе мляко. (Холмс беше опитвал бруност веднъж и веднага реши, че това ще е последното му опитване на лепкавото сладникаво нещо.)

Шерлок Холмс напълни чинията си поравно с английска, американска и норвежка закуска — макар френските кроасани и силното турско кафе да бяха обичайната му закуска на Бейкър Стрийт 221Б — и поведе приятен разговор с Джон и Клара Хей.

Четирийсет и четири годишната госпожа Хей, забеляза веднага Холмс, отдавна бе надминала донякъде нелюбезното описание на Хенри Джеймс „закръглена“, беше — вероятно през трийсетте си години — прехвърлила категорията „внушителна“ и сега се бе застопорила твърдо върху ниския, набит, с няколкопластова брадичка сорт на характерния за висшето общество блясък, в който сигурно щеше да остане до края на живота си. Това като че ли по никакъв начин не намаляваше възхищението на Джон Хей от нея (Холмс помнеше как Джеймс му беше казал, че тя е била „закръглена“ още когато Хей се влюбил в нея и като че ли се наслаждавал на това) и, честно казано, Холмс и сега виждаше красотата на Клара Хей в съвършенството на облеклото ѝ, в блясъка на идеалния, но скромен пръстен върху мекия пръст на дундестата ѝ ръка, в искренето на съвършената ѝ коса, в почти безупречния ѝ тен и в сиянието на широко отворените ѝ ясни очи — сияние, което нейното „непрекъснато нагъване“ навярно никога нямаше да угаси.

Освен това Клара Хей беше приятен и грижовен човек и отлична домакиня. Холмс — особено в странния си, рошав и мустакат вид на Сигерсон — веднага го разбра. Гласът ѝ имаше приятен контраалтов тембър и когато ѝ се налагаше да слуша (примерно след като зададеше някой въпрос на господин Сигерсон), тя наистина слушаше. Холмс знаеше колко рядко се среща този дар, да проявиш достатъчно търпение, за да изслушваш наистина човек, и веднага разбра защо госпожа Джон Хей, „Клара“ за стотиците си близки приятели (в смелото американско общество, където хората от висшето общество се обръщаха един към друг с кръщелните си имена, без онзи типично английски страх, че могат да бъдат сбъркани със слугите), би била незаменима домакиня за един столичен град като Вашингтон.

Когато Холмс направи комплимент на Клара Хей за красивата синьо-зелена рокля, която бе облякла — а тя наистина беше хубава по един изпълнен с достойнство, небиещ на очи начин — неговата домакиня нито се изчерви, нито започна да се държи като престорено скромна девица, а просто каза:

— Да, хубава е, нали, господин Сигерсон, макар да е предназначена за ежедневно облекло. Радвам се, че я оценихте — според мен това е признак на добър вкус. Моделът е на парижкия моделиер Чарлс Уорт… който ми беше препоръчан от покойната ни приятелка госпожа Клоувър Адамс. — Клара Хей погледна към съпруга си, сякаш го питаше дали може да каже още нещо, но дори полковникът да беше дал някакъв знак на своята дама, Холмс го пропусна. — Клоувър обичаше да казва — продължи Клара Хей, — че роклите на Уорт не само изпълват душата ѝ с щастие, но… какви бяха точните ѝ думи, Джон?

— Не само изпълват душата ѝ с щастие, но и я запечатват херметически — каза Хей.

— А, да — кимна домакинята на Холмс, усмихвайки се на думите. — Мосю Уорт си спечели вечната лоялност на Клоувър Адамс един ден в Париж през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато модистът остана с Клоувър и направи някои последни промени в роклята ѝ, докато в приемната я чакаха госпожа Вандербилт и госпожа Астор. За мен това бе достатъчна препоръка, разбирате ли, и никога не съм съжалявала, че при всяка наша почивка в Париж първо се обръщам към мосю Уорт.

— Роклята наистина е забележителна — каза Холмс. — Колкото и малко да разбирам от тези неща, тъй като все още съм ерген, все пак ще се осмеля да заявя, че геният на мосю Уорт се е отплатил стократно за вашата преданост. — Той остави на масата празната си чаша от кафе и леко поклати глава, докато помощник-икономът понечи да я напълни.

— С какво бихте желали да се занимавате днес, господин Сигерсон? — попита Джон Хей. Колкото повече Холмс гледаше дългите бели пръсти на дипломата, толкова повече растеше увереността му, че Хей би могъл да стане цигулар, ако музикалните му вкусове го бяха повели по този път, подобно на Холмс в младите му години.

— Можем да изчакаме Хари и да си направим екскурзия с карета из града — продължи Хей. — Да ви покажем историческите места и монументи, да преминем през Рок Крийк Парк, може би да надникнем в Конгреса, който се е събрал на сесия, и да хапнем някъде бобена супа. — Хей се засмя сърдечно. — Хари мрази всякакви организирани обиколки, но ние с лекота можем да го бием по гласове. Все пак нали затова е демокрацията… тиранията на не чак толкова образованото мнозинство като мен!

— Благодаря ви — каза Холмс. — Но ако вие и госпожа Хей нямате нищо против, бих искал да прекарам първия си ден във Вашингтон така, както прекарвам всички първи дни в нови градове или места… разглеждайки всичко пеша.

— Много добре — възкликна Хей с неподправен ентусиазъм. — Искате ли да ви дадем някои указания за по-известните забележителност?

Холмс се подсмихна под мустака на Сигерсон.

— Първата крачка във всяко едно от изследванията ми е да се изгубя.

Хей се разсмя.

— Ако излезете преди да се е появил Хари, да му кажем ли, че ще се върнете… кога? — попита Клара Хей. — Да ви имаме ли предвид за обяд, следобедна закуска или вечеря?

— За следобедна закуска, мисля — отвърна Холмс. — За пет следобед ли я планирате?

— Това е часът — рече Джон Хей, попивайки със снежнобяла ленена салфетка устните си под буйните бели мустаци. — Макар че за нас, мъжете, може да има и други вариант, ако сте преживели авантюристичен изследователски ден.

Петнайсет минути по-късно Джеймс все още не се беше появил; Холмс излезе от къщата, облечен в зеления си костюм от туид, с бастун със сребърна дръжка във формата на лаещо куче и стиснал в лявата си ръка издуто куфарче. Той крачеше бързо под ниските сивкави облаци. Денят бе доста задушен, много по-топъл, отколкото в Париж или Ню Йорк, и вълненият костюм на Холмс/Сигерсон беше твърде дебел за подобно пролетно време, но това не му пречеше да върви бързо с широките крачки на неуморимия изследовател, за когото се представяше.

Куфарчето му съдържаше странен комплект дрехи. В горния вътрешен джоб на сакото от туид той носеше снимките на трима мъже, единият от които бе много по-млад от другите двама. В десния джоб на панталона си Холмс носеше направен във Франция нож с пружина и шестинчово острие, което беше толкова остро, че можеше да избръсне всички косъмчета на ръката, без човек да усети най-лекото докосване.

В този свой ден на „изследване“ на Вашингтон, Холмс имаше две цели: първата бе обикновена поръчка, която можеше да се окаже малко скъпичка; втората беше продължителна разходка из райони, които почти сигурно бяха опасни. Той с нетърпение очакваше да се заеме с втората задача.

И сега, докато се разхождаше бавно, привидно без да обръща внимание на заплашителното време или дори на заобикалящия го град, той забелязваше — както бе обучен и свикнал — почти всичко около себе си.

Установи, че никой не го следи.

Забеляза, че макар край Лафайет Скуеър и Президентския дворец — който американците бяха започнали да наричат Белия дом — къщите да бяха доста приятни, те бяха построени предимно в безличния стар федералистки стил, при който скромните им стълбища излизаха директно на тротоара. Изключение правеха грамадните, построени от червени тухли къщи-близнаци на семействата Хей и Адамс, проектирани от Ричардсън. Още докато се отдалечаваше от имението на Хей, Холмс забеляза, че тухлите, с които бе построена къщата на Шестнайсета улица, бяха уникални: по-дълги, по-широки и по-високи от стандартните строителни тухли. Все още не беше разглеждал фасадата на къщата на Хенри Адамс, която се намираше на Ейч Стрийт, но се надяваше скоро да намери време и за това.

Цъфналите дървета покрай неособено широкия тротоар бяха сравнително млади и ниски. Само в парковете се виждаха кестени и брястове, които бяха достигнали пълната си височина. Въпреки блестящо бялата си архитектура в римски стил и няколкото големи монумента, Вашингтон, окръг Колумбия, макар и над стогодишен, излъчваше усещането за нов и доста заспал град.

Булевардите бяха широки, но не твърде оживени в късната утрин; по лондонските или парижките стандарти си бяха доста празни. На по-оживените пресечки Холмс виждаше малките покрити двуколки — които американците наричаха „бъгита“ — както и модните кабриолети и файтони, търговските дилижанси и покритите с брезент „платформи“, натоварени с напълнени с мляко гюмета или с мраморни блокове, понякога през улицата профучаваше по някоя стилна карета, теглена от четири коня, или някоя двуколка, теглена от кучета (обикновено карана от млади хора), имаше доста лъскави черни двуместни карети като онази, която Хей бе изпратил за тях на гарата предишната вечер, изобилие от екипажи, каруци с надлъжни седалища и фургони, натоварени със стоки, минаха неколцина мъже, яхнали коне, и дори няколко лъскави, изригващи пушек месингови коли с облечени в червена кожа седалки, управлявани от мъже с кожени шлифери и големи кръгли очила.

Въпреки че на Холмс му се наложи да мине покрай Президентския дворец, погледът му не се спря дори за миг върху миниатюрната бяла сграда, в която живееше президентът Кливланд. За последен път детективът беше стъпвал в Белия дом през ноември, 1881 — по време на процеса срещу убиеца на президента Гарфийлд, жалкия и донякъде луд Шарл Гито. Холмс беше уговорен да присъства от по-големия си брат Майкрофт в Уайтхол и от началника на Майкрофт в разузнавателните служби по онова време, сър Джордж Мансфийлд Смит-Къминг.

През 1881 — също както и сега, през 1893 — официалните британски тайни служби все още не се бяха появили официално (щяха да ги основат през 1909), да не говорим за разделянето им на вътрешна служба за сигурност (МИ-5) и секретната разузнавателна служба (МИ-6), но премиерът Дизраели беше създал „Обединения информационно-разузнавателен отдел“, който всъщност представляваше комитет за надзор и политически връзки между офиса на премиера, Уайтхол и цялата сбирщина от разузнавателни служби, ръководени от Военното разузнаване, Военноморското разузнаване и още половин дузина други военни агенции.

Майкрофт Холмс, който по онова време беше само на трийсет и четири години, но вече бе незаменим за Уайтхол заради невероятните си математически и логически умения, беше вторият човек в Обединения отдел (докладваше единствено на изпълняващия длъжността директор по времето на основаването му през 1881 година, капитан сър Джордж Мансфийлд Смит-Къминг от разузнавателната служба на Адмиралтейството). Сега Майкрофт беше втори директор на зараждащата се Британска тайна служба, заедно с Уилям Мелвил.

За изпълняването на разузнаваческите си задължения братът на Шерлок получи помещение в сутерена на сградата на Даунинг Стрийт 12, но Холмс знаеше, че едрият мъж никога не бе посещавал напълно оборудвания си кабинет. Всички операции на Обединения комитет и Военния директорат на разузнаването се водеха директно от кабинета на Майкрофт в Уайтхол, като формалните му началници отиваха там за инструктажите. Причината за това бе, че Майкрофт разделяше времето си между Уайтхол и собственото му творение, клуб „Диоген“, частен клуб, който се намираше на половин пресечка от Уайтхол и до който се стигаше през официалните тунели и по тайни пътечки. По-големият брат Холмс беше разделил света си между тези две вътрешни пространства; нямаше място за трето. Той спеше, хранеше се и се развличаше в клуб „Диоген“. По-малкият му брат отдавна бе разбрал, че Майкрофт се ужасява от откритите пространства. След много години Майкрофт Холмс щеше да бъде описван като „агорафоб“.

Самият клуб „Диоген“, основан, както беше споменато по-рано, от Майкрофт и половин дузина други изключително странни лондончани с пари и власт, които споделяха страха му от открити пространства и непознати, беше най-странният от всички мъжки клубове в Лондон. Имаше ги обичайните вестници и предлагана храна, обичайния персонал от способни прислужници и мълчаливи келнери, доста добра трапезария и превъзходна просторна библиотека, удобни стаи за спане и дори удобни кожени кресла за четене в Горния салон, но основното правило — и основен източник на удобства за членовете на клуб „Диоген“ — беше, че те (и малцината изключително рядко допускани посетители) не можеха да започнат разговор или да заговорят някого, дори той да е от останалите членове, извън изолираната Гостна стая. Майкрофт и останалите основатели на клуб „Диоген“ се страхуваха не само от непознати и разговорите с тях, те се страхуваха и от клубовете.

Шерлок Холмс знаеше, че брат му има и други изтощителни фобии. Такава бе природата на човека, който в края на месец март 1893 година всъщност ръководеше тайните служби на Нейно величество.

Когато през 1881 година Шерлок бе изпратен набързо в Америка, за да разпита и разследва Шарл Гито, извършител на покушението срещу президента Гарфийлд (задача, която причини на Холмс огромни неудобства, сред които не на последно място беше и фактът, че детективът вече се бе установил в новата си квартира на Бейкър Стрийт заедно с Уотсън, и най-после се бяха появили първите му частни платежоспособни клиенти), той предположи, че задачата му ще бъде просто губене на време, най-вече защото тогава вярваше, че тя е резултат от фобията на брат му Майкрофт към анархистите и необоснованата му фантазия за „международна анархистка конспирация“. Детективът-консултант Холмс смяташе, че ежегодната конвенция на анархистите е толкова вероятна, колкото и конспиративните връзки между случайно срещнали се безумци.

Но докато Холмс помагаше да се докаже, че Гито е бил просто един самотен актьор, поредицата от международни анархистки заплахи, бомби, покушения и понякога изкусно замислени заговори се оказа съвсем реална. През 1886 година Холмс се върна в Америка, за да разследва „Касапницата на площад «Хеймаркет»“ в Чикаго. Точно той откри кой всъщност бе убил седмината полицаи — документите и разказите на свидетели предполагаха, че полицаите са се изпозастреляли един-друг и днешните учебници повтарят тази клевета — и резултатите от разследването му остават тайна и до днес. Година по-късно, през 1887 в Лондон, точно Шерлок Холмс и двама мъже от специално сформирания отряд на Скотланд Ярд предотвратиха — в последния момент — покушението срещу кралица Виктория от прословутия ловец и наемен стрелец полковник Себастиан Моран и неговия съучастник. Двамата се канели да стрелят с винтовки „Лебел“, разположени на изгодни позиции в затворения Кралски аквариум, намиращ се срещу Уестминстърското абатство, точно когато Нейно величество се качвала в каретата си на собствения си Златен юбилей17. Съучастникът беше заловен; изкусният стрелец и наемен убиец Моран някак си успя да избяга през лабиринта от тунели, тръби и сервизни коридори под Кралския аквариум.

Първата спирка на Холмс като господин Ян Сигерсон беше в магазина за фотографски принадлежности, който се намираше само на десетина пресечки от дома на семейство Хей.

Когато влезе в сумрачното помещение, той можеше само да предполага, че това е същият магазин, от който не само Клоувър Адамс бе купувала фотографските си материали преди смъртта си през 1885 година, но откъдето може би бе закупен и подареният ѝ отровен фиксиращ разтвор с цианкалий.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъж с приятна външност, изпити, но розови бузи и най-мъничките очилца, които Холмс беше виждал някога.

— Търся магически фенер18 — каза Холмс с лекия си норвежки акцент.

— Много добре, сър. За домашна употреба или за търговски представления — да речем в музикални и научни зали или големи салони?

— Засега ми трябва за сравнително скромна домашна употреба — отвърна Холмс, оглеждайки възхитено подредените грижливо осветени камери, увеличители, прожекционни апарати със стъклени плаки, проявяващи устройства и десетките рафтове с химикали. В помещението витаеше аурата на магьосническа лаборатория. — По-късно може би — додаде той, — ще имам нужда от по-сложен прожекционен апарат.

— Да го закупите ли желаете, или да го наемете, сър?

— Да го наема — каза Холмс. Иронията се криеше в това, че у дома си, на Бейкър Стрийт 221Б, той имаше цели три специализирани прожекционни устройства. Използваше ги от години за най-различни цели, сред които не на последно място бе прожектирането и сравняването на пръстови отпечатъци или микроскопско увеличени късчета тютюн или плат. Но очевидно нямаше как да понесе със себе си обемните и деликатни уреди — или някои от стотиците грижливо етикетирани стъклени плаки — когато две години по-рано беше уредил „смъртта“ си заедно с митичния Наполеон на престъпния свят във водопада Райхенбах.

Продавачът, който обяви, че името му е Чарлс Макрийди — най-младият брат на покойния английски актьор Уилям Чарлс Макрийди — че това е неговият магазин и за него е удоволствие да обслужи норвежкия джентълмен, въведе Холмс в една отделена с перде ниша в задната част на магазина, където върху пестеливо осветени рафтове бяха струпани прожекционни апарати, изработени от лакиран метал или лъскави махагон и месинг.

Господин Макрийди докосна един уред от лакиран метал.

— Това е най-новата ми придобивка — лампата е електрическа, затова няма нужда от гориво за осветление. Седемфутов електрически кабел. Няма никаква миризма на парафин, нито опасност от прекатурване или пренагряване. Разбирате ли, огледалото над електрическата крушка фокусира светлината.

Холмс беше забелязал, че домът на семейство Хей е електрифициран, но реши, че ще е твърде непристойно да поиска да му пуснат кабели от гнездата на полилеите.

— Не ми е нужен електрически.

Макрийди кимна и отиде до един по-компактен уред от лакиран метал и месинг.

— Това е скиоптикон „Удбъри и Марси“. Използва осветител с двоен плосък фитил, напояван с керосин, височината на фитилите може да се регулира за максимална интензивност на светлината върху образите.

— Мисля, че не — рече Холмс, потърквайки брадичката си. — А онзи, малкият, какъв е?

— Изключително здрав и ярък прожекционен апарат, изработен от Ернст Планк във Fabrik Optischer und Mechanischer Waren19 в Нюрнберг — отвърна господин Макрийди. — Но той използва малки стъклени плаки. Какъв е размерът на плаките, които искате да покажете, сър?

— Три и половина на пет инча — каза Холмс. — Намалени наполовина от оригиналните си размери.

Макрийди кимна.

— Тогава се боя, че малкият модел на Ернст Планк няма да отговори на нуждите ви. Той е чудесен за малки научни изложения или домашни показвания, но вашето представяне ми се струва по-сериозно, по-… панорамно.

— Да — отвърна Холмс.

— Имаме прожекционни апарати с две и три оптически стъкла за специални ефекти, особено подходящи за големи зали — каза собственикът. — Вероятно знаете, че те позволяват на обслужващото лице да прелива образа към следващия, да презастъпва два или три образа и така да създава илюзията за движение, ако образите на плаките са последователни. Наистина работят като един вид кинопрожекционни апарати.

Холмс поклати глава.

— Нуждая се от добър, здрав, безопасен магически фенер. Този тук какъв е? — Холмс докосна един по-голям модел с кутии от махагон и месинг, оптически стъкла и доста красив кожух от червена кожа за удължителя за лещите. Детективът знаеше, че си заслужава, защото притежаваше почти същия.

— А, да, много хубав уред, сър — рече Макрийди, отпускайки дебелите си ръце върху по-голямата машина. — Направен е от „Арчър и синове“ в Ливърпул. Използва друмондова светлина, така че човек трябва да е много внимателен — топлината е изключително висока. Но образите наистина са впечатляващи… в малките стаи и в големите зали. Виждате, че от всяка страна има по една вратичка на панти към осветителната камера, както и кръгъл отвор за гледане, покрит с въртящо се синьо стъкло. Капакът от черен лакиран метал прихваща димооотводната тръба с шапка ето тук… — Макрийди нежно докосна един овален отвор. — Отзад имам димоотводна тръба и шапка, господин…

— Сигерсон — рече Холмс.

— Виждате ли, господин Сигерсон, колко лесно се изважда осветителното тяло — с едно елементарно издърпване на тази месингова дръжка.

— Ще го взема — каза Холмс.

— За колко нощи, сър?

— Само за две. Ще го върна в понеделник.

— Отличен избор, защото магазинът не работи в неделя, сър. В такъв случай ще ви взема наем само за една нощ. Ще ви бъда благодарен, ако върнете прожекционния апарат преди обяд, стига да ви е удобно, господин Сигерсон.

— Абсолютно — отвърна Холмс. Той не коментира цената, която му съобщи Макрийди, но плати с долари от абсурдно дебелата пачка с банкноти, която извади от джоба си. Детективът придърпа малкото тефтерче на продавача, щракна с механичната си химикалка, написа нещо и каза: — Можете ли да го доставите на този адрес?

Макрийди погледна написаното от Холмс и рече с още по-голямо уважение:

— Домът на полковник Хей. Абсолютно, сър. Ще ви бъде доставен днес, преди пет часа следобед.

— О, ще ми трябва и гориво за него — каза Холмс.

— Включено е в цената, сър. Бутилките са обезопасени и огнеупорни, със собствена дървена касетка. Моите комплименти за избора ви, сър. „Арчър и синове“ са превъзходен производител на оптични прибори и този уред работи с такава яркост, че зрителите почти са готови да повярват, че се намират в рамките на фотографската плака. Този прожекционен апарат ще ви служи добре, независимо дали показвате плаките си на пълна зала с учени в Смитсоновия институт, или в самия Президентски дворец.

Холмс се усмихна.

— По-късно в програмата ми може и да се появят подобни срещи, господин Макрийди.

Глава 10

Сега Холмс се запъти към най-ужасния бедняшки квартал във Вашингтон, окръг Колумбия.

Той тръгна на запад през южните покрайнини на един от тези квартали — Фоги Ботъм — скромен индустриален район, в който се намираха градският завод за светилен газ, някои все още работещи фабрики за стъкло сред порутените руини от камъни и тухли на затворените им посестрими, и все по-намаляващ брой вонящи пивоварни. Въздухът тук бе достатъчно опушен и мръсен, за да оправдае името на квартала, а част от индустриалните миазми се виждаха ясно под формата на вихреща се зеленикава мъгла. Както във всички бедняшки квартали на Вашингтон, така и тук жителите бяха построили убежищата си покрай дълги разкаляни улици. Много от обитателите на Фоги Ботъм работеха — или поне някога бяха работили — в тези изоставени пивоварни и порутени фабрики, и покрай улиците все още се издигаха тенекиени бараки или дървени колиби, много от които бяха изоставени, но в други все още живееха семейства (или самотни навъсени мъже), които бяха твърде бедни, за да се преместят някъде другаде. Заедно с миазмите, които се стелеха над Фоги Ботъм, във въздуха се носеше и втора мъгла от напразни надежди, че производството и заплатите ще се върнат отново в западащото предградие.

Холмс откри онова, което търсеше, близо до югозападния край на Фоги Ботъм: пет прогнили къщи с лющеща се боя, някога принадлежали на средната класа, които се издигаха сред висок буренак в иначе празния терен.

Той внимателно си избра къща, заобиколи я и провери все още здравата задна врата. Беше заключена. Домовете сигурно бяха обявени за продан, макар че бившите им собственици и настоящите агенти по продажбите им живееха в измислен свят, ако се надяваха, че някой ще си ги купи, за да живее в тях.

Използвайки малките шперцове от сгънатия кожен калъф, Холмс влезе вътре и започна да обикаля студените стаи, чиито тапети, някога избирани грижливо с надеждата за някакво бъдещо домашно огнище, сега се лющеха от стените като кожа на труп.

На горния етаж Холмс откри каквото търсеше: заключен килер. Той го отключи с шперцовете, разкопча катарамите на обемния си куфар и извади един кат дрехи. Когато се преоблече изцяло, чак до бельото, Холмс прибра в куфара хубавия си костюм от туид, ризата, обувките и бельото, постави го върху най-високия рафт в иначе празния килер и използва инструментите си, за да заключи отново вратата.

В старата къща не беше останало нито едно здраво огледало, но заради приближаващата буря навън бе станало достатъчно тъмно и Холмс успя да се огледа в един от прозорците на празната стая.

Сега той беше мърляв американски работник — чак до ботушите с дебели подметки и мръсното ирландско кепе, допълнени с мръсно палто и торбести панталони, придържани само от една тиранта. Беше си сложил достатъчно грим, за да добави натрупвана с месеци нечистотия по лицето, ръцете и под ноктите му. Косата му стърчеше мазна на всички страни изпод кепето, и дори грижливо подрязваният му норвежки мустак се беше превърнал в увиснали американски мустаци. Даже луксозният му бастун, лишен от външната си калъфка, сега беше просто грубо издялана тояжка с месингова топка за дръжка вместо сребърната глава. Отдалеч никой нямаше да заподозре, че сърцевината ѝ бе от излято олово, а под дървото в края ѝ имаше солидна оловна топка. Холмс носеше френския си сгъваем нож в джоба на работническите си панталони, а трите фотографии беше пъхнал в джоба на ризата си.

Той излезе от старата къща, заключи я и тръгна на юг към северозападните предградия, потраквайки с тояжката си по плочките на тротоарите и павираните улици.

Докато вървеше по мръсните, опасни улици на Югозападен Вашингтон, в него не се забелязваше и следа от норвежкия джентълмен, за който се бе представял до момента, или от английски джентълмен, който отдавна беше погребал. „Дегизировката“ му като безработен, търсещ пиячка общ работник-американец, изобщо не му се струваше чужда. През целия си зрял живот се беше преструвал на английски джентълмен, а понякога преструвките наистина дотежаваха.

Стотина и повече години след този мартенски ден през 1893 година, за Шерлок Холмс щяха да бъдат написани безброй биографии. В повечето от тях годината на раждането му щеше да бъде посочена правилно — 1854. В повечето щеше да пише, че той и по-големият му брат Майкрофт произхождат от семейство на земевладелци в Йоркшир. Щяха да разказват за младостта му, когато се е обучавал в господарската къща в Йоркшир, и за годините му в Кеймбридж. Почти всички тези факти — с изключение на годината на раждането му — щяха да са погрешни.

Всичко от миналото на Шерлок Холмс, което бъдещите биографи-спекуланти смятаха за истина, идваше от няколкото думи, цитирани от доктор Джон Уотсън и публикувани в „Странд“ в разказа, озаглавен „Приключението на преводача грък“. В онази мързелива лятна вечер разговорът между лекаря и детектива протичал „откъслечно и несвързано, прескачайки от темата за клубовете за голф към причините за изменение на наклона на земната еклиптика“ (тук трябва да се отбележи, че ако Холмс наистина не е знаел, че Земята обикаля около Слънцето, той едва ли би могъл да разговаря за „изменението на наклона на земната еклиптика“), когато Уотсън сменил темата на „атавизма и наследствените способности“. „Предмет на нашия разговор — разказва Уотсън в хрониката си, — беше въпросът доколко всяка способност на личността е наследствена и доколко зависи от възпитанието в ранна възраст.“ Изразено със съвременни термини, това е била дискусия за емпиризма срещу биогенетизма.

Тогава Уотсън продължава със своите фатални четири абзаца:

Това е единственият път в стотиците хиляди думи, „записани от Уотсън“, когато Холмс споменава предците си. Тук за пръв път той говори за съществуването на брат си Майкрофт, и Уотсън е искрено удивен.

И въпреки това нищо в краткото „откровение“ на Шерлок Холмс пред доктор Уотсън, с изключение на съществуването на Майкрофт, не е истина: нито дори мимолетното споменаване на бабата, „сестра на френския художник Верне“.

От тази епоха, разбира се, има един прочут художник, Емил Жан Орас Верне (1789 — 1863), който е обичал да рисува батални сцени и ориенталско-арабски сюжети. Най-известната картина на Верне по времето на Холмс и Уотсън (а и в нашето) е мащабното му платно „Барикадата на улица «Суфло», Париж, 25 юни, 1848“. Ако днес Верне е запомнен с някакви думи, то те са от времето, когато един меценат поискал от него да премахне образа на извънредно неприятен генерал от една от картините му. „Аз съм художник на историята, сир — се твърди, че отговорил Верне, — и няма да изкривя истината.“

Но Холмс със сигурност е изкривил истината в разговора с Уотсън: Емил Жан Орас Верне е имал трима братя и една малка сестра, която починала от тиф на седемгодишна възраст. Едва ли точно тя е била бабата на Шерлок Холмс.

Уилям Шерлок Холмс е роден в предградието на Лондон Истсайд и е прекарал голямата част от младежките си години в онзи бедняшки квартал, на онези жестоки улици. Когато, вече като възрастен, Холмс призова своята босонога, дрипава група от „улични арапчета“ — неговият „помощен детективски отряд на улица «Бейкър»“, както ги нарича той — сякаш е призовавал своето по-младо аз.

Бъдещите биографи ще твърдят със сигурност, сред останалите „известни факти“, че бащата на Холмс е или освободеният от служба по инвалидност кавалерийски лейтенант на име Сайгър Холмс, или земевладелецът Уилям Скот Холмс. В нито едно от двете имена няма и капчица истина. Според един прочут биограф на Великия детектив бащата на Шерлок и родът Холмс са притежавали в наследство едно Йоркширско имение, наречено „Майкрофт“, и собствеността им над този огромен имот датира чак от 1550 година.

Това са глупости и пълни измислици. Истинското семейство на Холмс е имало някакви частични претенции към няколко акра земя в Йоркшир, но това е била непроизвеждаща нищо ферма по времето на кралица Елизабет, която е била взета под наем от чичото на Шерлок само за няколко години, след което човекът умрял през 1860, две години след като майката на Шерлок — за която възрастният вече детектив няма ясни спомени — починала от туберкулоза в някакъв пансион на Истчийп Стрийт.

Вярно е, че йоркширската ферма някога е създавала илюзия за величественост. През шестнайсети век собственикът ѝ благородник който не е праотец на Шерлок Холмс — започнал работа по голяма селска вила, която щяла да бъде известна като „Имението Ашкрофт“. Но благородникът направил грешката да остане вярващ католик, след като Англия преминала, по необходимост и насила, в Англиканската църква и през 1610 година „Имението Ашкрофт“ било изпепелено до основи; с него изчезнали богатството и надеждите на благородния ескуайър, който притежавал земята за толкова кратко време. Историята разказва, че лордът сам си прерязал гърлото; той нямал наследници, успели да преживеят единайсетата си година.

В следващите векове някои от местните продължавали да наричат непрекъснато смаляващия се имот „Фермата Ашкрофт“ — смаляващ се заради ограниченията, налагани от Камарата на общините, а и все по-големи части от него се продавали, за да се погасят дълговете на далечните роднини, които наследили фермата — но през 1800 името се променило на „Сметището“, когато при последния опит на някакъв американски братовчед да изкара малко пари от имота, на останалите 60 акра били построени комините и тухлените сгради на недоходоносна оловна мина. До 1838 година, когато фабриката за олово била затворена, „Сметището“ често изпълвало цялата Йоркширска долина с гъсти тъмни облаци от нездравословен оловен пушек.

След смъртта през 1860 година на чичото на Шерлок, Шеринфорд — който управлявал „Сметището“ от името на бирмингамския земевладелец — бащата на Шерлок закупил (за твърде висока цена) подкопаната, обрасла с плевели йоркширска ферма, след което довел тринайсетгодишния Майкрофт и шестгодишния Шерлок в останалите трийсет и осем акра съсипани гори, безплодни полета, оголени пасища и замърсено блато. Майкрофт никога не излизал от малката си стаичка, но фермата — каквото бе останало от нея — била същински изследователски рай за младия Шерлок. Той дори се сдобил с едно пони с хлътнал гръб, което не спирал да язди през онези три златни години в Йоркшир Дейлс.

Но в началото на 1863 година бащата на Шерлок — който бил пияница и прахосник, и който, по спомените на младия Шерлок, често препускал с впрегатния си кон до близкия Суинтън, където прекарвал нощите (и много от дните си) в най-мизерните публични домове на Суейлдейл — изгубил собствеността над фермата, след като похарчил и последните пари, останали му от брат му Шеринфорд. След това бащата и двамата му изключителни, но недооценени синове се върнали в Лондон, към поредицата от все по-занемарени къщи под наем и пансиони. За Шерлок това означавало завръщане към обичайния живот на семейството, свързан с непрекъснато криене от кредиторите им, и собственото му завръщане на улицата.

Но Майкрофт, който бил навършил шестнайсет през тази година, не се върнал в Лондон с тях. Вместо това отишъл в Оксфорд.

Докато се намирали „в изгнание“ в „Сметището“ в Йоркшир Дейлс, баща им използвал математическата дарба на сина си Майкрофт, карайки го да преглежда внимателно описанията, давани от собствениците на състезателни коне, и да избира бъдещите чистокръвни победители, предлагани от Татърсол в лондонския Хайд Парк. После Холмс старши, след като телеграфирал на приятелчетата си в града, залагал на същите тези коне на хиподрума Александра Парк, известен и като „Тигана“. Онова, което Шерлок забелязал (а баща му не) било, че Майкрофт — на вид също толкова мързелив и апатичен, колкото дебел и гениален — взимал пари от залозите на баща си, за да прави свои собствени залози при бащиния си букмейкър, който живеел в Лондон, и после прехвърлял малките си, но неизменни печалби в отделна сметка. До 1863 година шестнайсетгодишният Майкрофт Холмс заделил доста парици. И знаел точно за какво ще ги похарчи.

Майкрофт бил приет в Оксфорд на шестнайсет години, плащайки обучението си и пансиона с пари от фонда „Татърсол-Тигана“, както обичал да го нарича, и късно една нощ, след като събудил младия Шерлок и изненадващо се ръкувал за довиждане с по-малкия си брат (Майкрофт мразел да докосва други хора и да бъде докосван от тях), той потеглил за Оксфорд. Със себе си взел единствено картонения си куфар с няколко дрехи вътре и сандвича със сирене, който му приготвил Шерлок.

През следващите няколко години, след като вбесеният му баща се отрекъл от него, Майкрофт изпращал на Шерлок изкусно шифровани писма, в които по-големият брат разказвал как се наслаждава на всичко, което му предлага уважаваното учреждение, включително на приятелството на някакъв професор по математика в Крайст Чърч на име Чарлс Латуидж Доджсън, който скоро щял да стане известен на света под името Луис Карол. Майкрофт и Доджсън станали първи приятели, споделяйки страстта си към математиката (особено към простите числа), сложните шифри и странните комбинации от цифри в такива ежедневни неща като разписанието на влаковете.

Уилям Шерлок Холмс така и не се запознал с Доджсън; по-малкият син прекарал годините в края на шейсетте и началото на седемдесетте, борейки се за оцеляване из жестоките улици на Лондон. В края на седемдесетте Майкрофт Холмс измъкнал по-малкия си брат от улицата и платил за обучението му в Оксфорд. Шерлок отказал да се запише в училището, където по-големият му брат бил позната и уважавана фигура. Тогава Майкрофт използвал парите, за да го прати в Сидни Съсекс Колидж в Кеймбридж с надеждата, че там Шерлок ще съсредоточи вниманието си върху естествените науки. Шерлок харесал някои от заниманията си в химическата лаборатория в Кеймбридж, но мразел учителите и състудентите си, затова скоро бил изключен — два пъти.

За да получи някаква представа за реалните ранни години от живота на Шерлок Холмс — биографията, която никога няма да бъде написана — човек трябва да използва за шаблон младежките години на Джеймс Джойс, с неговия вечно пиян, често жесток баща, който първоначално наемал хубави къщи в квартали като Кенсингтън, а после, бягайки от хазаите, които си искали наема, водел синовете си във все по-мръсни и по-малки къщи, следвани от занемарени стаи в долнопробни пансиони, миришещи на варено зеле. Шерлок не бе получил почти никакво формално обучение, с изключение на краткия му престой в Кеймбридж — никога не беше посещавал училище, частно или обществено, само понякога беше имал частни учители вкъщи (когато баща му правеше „някой удар“ на залаганията или с някое друго незаконно начинание).

Макар в кратките периоди, в които разполагал с пари и не бягал през нощта заедно със синовете си от хазаите, бащата на братята Холмс да имал навика да наема поредица от сравнително безполезни (и скоро готови да вдигнат ръце от младия Шерлок) домашни възпитатели, той похарчил доста пари за отлични учители в пет области: ръкопашен бой, който Шерлок започнал да тренира от седемгодишна възраст, бокс (включително времето, прекарано като спаринг-партньор на неколцина пенсионирани, но все още известни английски професионални боксьори), четиригодишно обучение от тайландски експерт в тънкостите на бойните изкуства Муай Боран, фехтовка (най-скъпото обучение; понякога младият Холмс работел с най-добрите френски експерти, дори когато семейството едва успявало да си купи храна) и стрелба.

Сякаш бащата на Шерлок си представял, че някой ден странният му, буен, но често затворен в себе си и мрачен син щял да стане войник. Разбира се, още във възрастта между осем и четиринайсет години Шерлок Холмс не се интересувал толкова от войнишката кариера, колкото от това да стане първият аеронавт, който е обиколил луната с балон.

Започна да вали. Холмс не носеше със себе си чадър, разбира се, тъй като занемареният му вид на американски работник не можеше да включва подобен аксесоар, затова просто нахлупи по-ниско мръсното ирландско кепе над веждите си и продължи да върви напред, макар паветата отдавна да бяха изчезнали. В тази част на югозападните предградия улиците бяха изчезнали съвсем, заменени с кални пътеки, разровени от дълбоки бразди; на места се виждаха нахвърляни дъски за по-лесно преминаване на късите разстояния между някоя порутена тенекиена барака и дървения ѝ нужник с три стени.

Източниците му в Ню Йорк му бяха казали, че за да намери онова, което търси, трябва да открие бившата ковачница на една от пътеките, наречена Кейсис Али, но в предградията, разбира се, нямаше пътеуказателни табели, нито застанали по ъглите полицаи, които да помоли за упътване (не че щяха да обърнат внимание на някой безработен простак като Холмс), а когато Холмс попита няколко опърпани хлапета, които се забавляваха, измъчвайки някакъв плъх, те започнаха да го замерят по главата с плодове от маклура.

Преди да открие изоставената ковачница и мъжете, които търсеше, Холмс стигна до някаква западнала търговска сграда, каквато се надяваше да открие сред колибите и празните фабрики. Премина по разпадащата се дървена веранда, изрита изкорубената ѝ врата и надникна вътре.

Някога в миналото това е било хотел за железничари — сред високите бурени се виждаха ръждясалите вече релси, които стигаха до сградата — но сега беше дом само на гълъби и четирикраки вредители. Дори най-бедните семейства от близките квартали не търсеха подслон тук. Причината за това очарова Холмс — таванът в голямата дневна, в която се влизаше през някогашното приемно фоайе, се беше срутил по много странен начин, образувайки груб кръг с диаметър около десет фута. Сградата беше на четири етажа и срутването привличаше интереса на Холмс с това, че ако надникнеше внимателно през дупката, можеше да види същите кръгли отвори във втория, третия и четвъртия етаж. Докато гледаше нагоре, лицето му се намокри от дъждеца, сипещ се през кръглата дупка на покрива, намиращ се на височина от около петдесетина фута.

Какво ли беше това тежко нещо, което бе успяло да пробие отвесен тунел през тавана, трите етажа и покрива? Дори процесът на гниене да беше достатъчно напреднал по времето на събитието, и най-тежкото легло, метален сейф или пиано нямаше да успеят да сътворят такива разрушения в плътния покрив и подсилените подове.

По пода на приземния етаж, където стоеше Холмс, нямаше никакви следи, с изключение на червеникаволилавото обезцветяване във формата на петнайсетфутов астерикс върху напуканите дъски на пода. Сякаш двайсетина или повече изключително дебели мъже се бяха събрали в плътна групичка на четвъртия етаж и бяха паднали надолу, намирайки смъртта си на първия етаж, в тази голяма всекидневна до фоайето.

Мъжът, който се представяше като Първия в света детектив-консултант — въпреки големия брой частни детективи, които по това време също работеха в Лондон — не повярва особено на първата си хипотеза в Случая с падналите дебели мъже.

Но хотелът щеше да свърши работа. Голяма част от балюстрадите и парапета на централното стълбище бяха изпопадали, но самите стълби щяха да издържат.

След като прекоси още две кални пътеки, той откри три стени и брезентово покривало, останки от някогашната ковачница. Освен старата табела, която висеше на една кука, в калта се валяше и ръждясала наковалня. Достатъчно улики за Първия в света детектив-консултант. Холмс стъпи върху дървената платформа, която беше почти толкова кална, колкото и пътеката, водеща до нея, и отметна настрани покривалото с месинговата дръжка на тояжката си.

В купчината боклуци, струпани върху ниска маса, ровеха трима от най-брутално изглеждащите негодници, с които Шерлок Холмс се беше сблъсквал на дневна светлина. Двама от тях — приличаха на братя-идиоти — имаха толкова дълги ръце и толкова примитивни изражения на лицата (скрити зад стърнища от червеникава брада), че сякаш бяха излезли от диорама с троглодити от Каменната ера в Британския музей по естествена история. Третият мъж миришеше толкова силно, че вонята сякаш удари Холмс в лицето, отблъсквайки го назад към мръсната брезентова стена. На колана, прихванал торбестите му кърпени панталони, беше окачен калъф, в който бе прибран ловен нож „Боуи“ с дължината на някои афгански или зулуски къси мечове, които беше виждал Холмс.

— Какво искаш, по дяволите? — попита високият мъж с ножа и положи длан върху масивната дръжка на оръжието.

— Някой ми каза, че можете да ми осигурите количеството морфин, от което се нуждая — рече Холмс с най-добрия си филаделфийски акцент. За пръв път беше посетил Съединените щати през седемдесетте, докато обикаляше с актьорската трупа на Пърси Аликзандър — деветнайсет града за седем месеца — и през цялото време се беше опитвал да усвои колкото се може повече местни диалекти, които биха му били от полза в бъдеще. — И хероин — додаде Холмс. — Искам хероин. Ако нямате морфин, ще взема хероин.

Високият мъж погледна към износените работнически ботуши и кърпените дрехи на Холмс, подсмихна се и каза:

— А как да знаем дали не си полицай без униформа?

— Не съм полицай — отвърна Холмс.

— Свали си ризата — каза мъжът с ножа. — Навий си ръкавите.

Треперейки леко, Холмс съблече палтенцето си, грубата жилетка и вълнената работническа риза и нави ръкавите на мръсната си и прокъсана долна риза. Тримата мъже се наведоха, за да огледат съзвездието от корясали рани и белези от вътрешната страна на ръцете му.

— Редовно си бие нещо — каза вторият троглодит, надвесил обраслото си лице ниско над голата ръка на Холмс.

— Млъквай, Фин — рече високият мъж.

— А как да знаем, че ще си получим шибаните пари? — попита другият троглодит.

— Млъквай, Фин — сопна му се мъжът с ножа. След като очевидно бяха братя, наричането на двамата троглодити с едно и също име явно пестеше време.

Преди застаналият по-близко Фин да отстъпи назад, Холмс успя да зърне грубата татуировка, направена със синьо мастило на дясната му китка. Това му подсказа, че се намира на правилното място, поне според източниците му от нюйоркския Хелс Китчън. Той искаше да осъществи контакт с някой от вашингтонската банда, известна като „Югозападните главорези“. И като че ли беше успял.

Високият мъж посочи Холмс с пръст.

— Това не ти е Китайският квартал. Наблизо няма дори болница, откъдето да си набавяме стока. Шмекът на господин Байер е чист, но струва доста по тези места. Носиш ли каквото трябва?

— Имам пари — проплака Холмс с отчаяния глас на пристрастен. Той измъкна дебела пачка американски банкноти.

— Явно имаш, приятел — каза високият мъж, барабанейки с пръсти по дръжката на ножа. — Фин, и двамата, доведете господин Кълпепър и господин Джей. Веднага!

Тогава Холмс съзря добре познатите проблясъци в очите им, макар мъжът с ножа да се опита да прикрие своите. Канеха се да го убият заради парите.

Глава 11

След като Финовците си тръгнаха, в ковачницата с брезентовите стени останаха само трима — Холмс, високият мъж с големия нож и неговата воня. Холмс мълчеше, мъжът с ножа го гледаше, без да обелва нито дума, а вонята говореше сама за себе си.

По-малко от десетина минути по-късно Финовците се върнаха заедно с други двама добре облечени мъже. Единият беше висок, слаб и мълчалив, с едва забележими следи от тънки мустачки над идеално оформените му устни. Той имаше много тъмна коса и изключително бледа, полупрозрачна кожа, което означаваше, че макар да беше още ранен следобед, вече се беше бръснал за втори път, макар всичко останало у него да изглеждаше безупречно. Нямаше и капчица кал по лъснатите му обувки или белите гети. Този висок, слаб, мълчалив човек беше облечен достатъчно добре, за да бъде някой от борсовите посредници на Уолстрийт или — по-близо до истината — да присъства на ежегодния Великденски парад във Вашингтон, без да изглежда не на място.

Другият, по-нисък и по-дебел, макар и облечен в скъпи дрехи, имаше твърде вулгарен вид, за да остане незабелязан сред истински джентълмени. Беше се накичил със златен зъб в тон със златистите нишки в изисканата му жилетка. Над жилетката, запасана в невъзможно чистите му панталони, предвид калта на Кейсис Али, стърчеше дръжката на двуцевен пистолет. Върху зализаната му назад черна коса се кипреше нова кафява филцова шапка. Той се усмихваше.

— Мили боже, Мъртрик — изпъшка по-ниският, по-дебел новодошъл с пистолета. — Тук ужасно вони. Април почти е настъпил… още ли не си минал ежегодната си баня? — Той махна с ръка на Финовците да излязат от малката ковачница и Холмс чу ботушите на братята да джвакат в калта отвън.

Високият мъж се облегна на тезгяха, след като първо го почисти с носната си кърпичка, и продължи мълчаливо да наблюдава случващото се оттам.

Вулгарно облеченият мъж протегна грубата си ръка.

— Хауърд Кълпепър — каза той с плътен баритон.

Холмс се здрависа с него. Ако това беше Кълпепър, значи по-младият, мълчалив мъж трябваше да е „господин Джей“ — очевидно най-важният човек сред петимата крадци. Мъжът, когото Кълпепър нарече Мъртрик, не спря да барабани с пръсти по дръжката на огромния си нож. Холмс чувстваше, че е извадил късмет първият му истински контакт във Вашингтон да бъде с този тип Кълпепър; съдейки по лъскавите му дрехи и увереното държание, той сигурно заемаше достатъчно висока позиция в градската престъпна организация, за да може да отговори на въпросите му. Ако получеше подходящия стимул. Холмс силно се съмняваше, че господин Джей ще прояви глупостта да му даде някои имена — или каквато и да е полезна информация.

— А вашето име, сър? — попита Кълпепър.

— Хенри Баскърс — отвърна Холмс.

— Е, господин Баскърс, бих искал да се извиня, ако домакинът ви вече не го е направил, за неприятните усещания, на които е подложено обонянието ви на настоящото ни временно работно място — рече Кълпепър. — Видяхте как изглежда кварталът, сър. Водата трябва да се носи на ръце дотук чак от улица Четири и половина. Няма дори една обществена помпа в целия югозападен квартал. — Той погледна с присвити очи Мъртрик. — Но това не е достатъчно извинение, тъй като цивилизоваността си има цена.

Мъртрик не сваляше очите си от Холмс, който нямаше какво да отговори на всичко това. Той си позволи да покаже няколко едва доловими признака на нервност, без да преиграва. Господин „Баскърс“ сигурно и преди беше купувал забранени вещества на неприятни места.

От време на време Холмс си позволяваше да хвърля нервни погледи към господин Джей, сякаш беше някакъв джентълмен, който търси помощ от друг, ала високият мъж си остана облегнат на тезгяха, потънал в мълчание, което граничеше с пълно безразличие. Сякаш изобщо не се намираше тук.

Но Кълпепър потри длани.

— Да се захващаме за работа, сър. Съдружниците ми казват, че искате да закупите скромно количество морфин и… как да се изразя?… по-значително количество от новия героичен лекарствен препарат на господин Байер.

— Да — отвърна Холмс. После каза какво количество е готов да закупи.

— Сигурно ви е известно, господин Баскърс — каза Кълпепър, — че Байер все още не е пуснал в свободна продажба чудотворния си хероин нито в Европа, нито в Съединените щати. Скоро ще може да бъде намерен по рафтовете на всяка бакалия, но точно сега преминава — как го наричат? — изпитания в избрани болници, включително клиниката на доктор Рийд.

Холмс кимна нетърпеливо. Погледът му не се отместваше от трите шишенца с хероинов прашец, които Кълпепър държеше между пръстите на дясната си ръка като фокусник, който се приготвя да изпълни някой номер. На етикета на всяко едно от тях пишеше „ФРИДР БАЙЕР & СО, ЕЛБЕРФЕЛД, СТОУН СТ. 40, НЮ ЙОРК“.

Всъщност Холмс огледа добре изработката и модела на пистолета, затъкнат в колана на Кълпепър. Беше му познат не само защото беше британска изработка, а и защото беше на стандартно въоръжение в британската армия, докато през 1880 година не го замениха с револвер „Енфийлд“. Това бе револвер „Бомон-Адамс“ .442 калибър, който се бе прочул във войната на Англия срещу зулусите — този модел определено беше модифициран, както много други, които бяха използвани в американската Гражданска война, за патрони с централно възпламеняване. Пистолетът се считаше за първия, снабден с модерния ударно-спускателен механизъм с двойно действие. Холмс знаеше, че по време на Гражданската война много американски офицери и кавалеристи го бяха предпочитали пред американския военен колт, заради по-добрата спираща мощ на куршума при близък бой. Зачуди се за миг дали Кълпепър не е бил офицер през войната, която беше приключила преди почти трийсет години, и дали не е запазил пистолета просто от сантименталност. Съдейки по прошарените му бакенбарди и очевидните следи от използване на потъмняващи косата материали — може би от същия тип, който Холмс бе използвал при дегизировката си като Сигерсон — Кълпепър спокойно можеше да бъде между 50-и 60-годишен.

Холмс предположи, че господин Джей също е въоръжен, но почти сигурно с много по-малък и по-незабележим пистолет, който може да се носи в града.

— Морфинът ще ви струва само двайсет долара — каза Кълпепър, показвайки му двете по-малки шишенца в лявата си ръка. Цената беше два пъти по-висока от онази, която Холмс щеше да плати край някоя от болниците в негърските части на града, намиращи се само през няколко пресечки оттук.

Сякаш прочел мислите на Холмс, Кълпепър се подсмихна и рече:

— Да, да, можете да си го намерите за по-малко в негърското градче, господин Баскърс, но Бог ни е свидетел, че нашите тъмнокожи приятели може да са примесили нещо с него. А що се отнася до хероина… не, вие сте дошли при единствения доставчик в нашата столица, сър. Никъде другаде няма да го намерите.

Холмс знаеше, че това също не е истина, но каза:

— Колко искате за трите шишенца с прашец?

— Сто и петдесет долара, сър — каза Кълпепър. Думите на добре облечения мъж накараха дори Мъртрик да се опули изненадано. Това надвишаваше повече от четири пъти уличната цена, която Холмс щеше да плати за същото количество наркотик в Ню Йорк.

Той видимо се опитваше да се пребори с шока от високата сума, като си позволи изражението на лицето му само леко да намекне за предварително изгубената битка между постоянната нужда на наркомана и парите.

— О, какво пък — засмя се Кълпепър. — Ще ви дам и двете шишета морфин като бонус. По-добра сделка няма да намерите никъде на изток от Мисисипи, господин Баскърс.

Холмс преглътна тежко и кимна.

— Добре. — Той видя как очите на двамата мъже проблясваха, докато изброяваше сто и петдесет долара от абсурдно дебелата пачка американски банкноти. В себе си имаше осемстотин долара — всичко, което бе донесъл от Франция и бе обменил в Ню Йорк.

Когато сделката приключи и шишенцата с морфин и хероин бяха разположени внимателно в многобройните джобове на Холмс, Кълпепър попита с нехаен тон:

— Ще имаме ли удоволствието да ви обслужваме и в бъдеще, господин Баскърс? Мога да ви дам адреса на един от моите… хм… не толкова ароматни и по-удобни места за бизнес.

Ето, това беше то. Ако Холмс им кажеше, че ще им бъде редовен клиент, можеха и да го оставят жив. При тези грабителски цени щяха да му измъкнат останалите шестстотин и петдесет долара за няколко месеца, без да прибягват до насилие. След година-две щеше да им осигури цяло богатство.

— Не — отвърна той. — Утре заминавам за Сан Франциско. Аз съм от Филаделфия и не съм сигурен дали там вече използват хероин, затова си помислих…

— Разбираме — ухили се Кълпепър и стрелна с поглед Мъртрик. — Приятно пътуване, господин Баскърс.

Господин Джей дори не извърна глава, за да види как Холмс излиза от някогашната ковачница.

Глава 12

Изпратиха един от Финовците да го проследи по Кейсис Али. Тайното проследяване на човек по подобна тясна уличка, заградена от двете страни със стени от колиби и руини, сигурно беше ужасно трудно и когато земята беше суха; в калта бе невъзможно.

Холмс зашляпа на север, без да се обръща назад, убеден, че този Фин просто го държи под око, докато останалите трима — или вероятно повече — се придвижваха по съседната уличка. Когато Холмс се спреше, този Фин щеше да го съобщи на останалите за по-малко от минута.

Кълпепър и Мъртрик сигурно смятаха, че нуждата на този наркоман е толкова силна, че едва ли ще изчака да се прибере в хотела си и сигурно ще си потърси някое уединено място по пътя, за да си бие новопридобития хероин. Освен това сигурно се надяваха, че Холмс — „господин Баскърс“ — ще го направи, преди да напусне югозападните предградия.

Холмс нямаше да ги разочарова.

Той остави вратата на изоставения хотел широко отворена. Гигантското петно на пода в голямата стая до фоайето си беше все така смущаващо, а разбитите дъски на трите етажа, като се започне от тавана на приземната зала — все така стряскащи. Студеният пролетен дъжд бе преминал в ръмене и продължаваше да се сипе през потрошения покрив.

„Може би хотелът е бил ударен от метеор или комета“, бе ироничната мисъл, която се зароди в най-логичния и дедуктивен ум на Англия. Холмс изпитваше силна физическа болка. Инжектираният сутринта морфин беше последният от запасите му, съвсем недостатъчен за успокояването на болката, изострила се през последната седмица, и тя продължаваше да го разсейва, макар години наред да бе тренирал да не ѝ обръща внимание. Раната от куршум, която не бе успяла да го убие, не го подлудяваше толкова, колкото тази свирепа болка в цялото тяло, породена от твърде големия интервал между отделните инжектирания на болкоуспокояващото.

Той бавно се изкачи по стълбите, проверявайки внимателно всяко стъпало, преди да се отпусне с цялата тежест на тялото си върху него. Дървото беше подгизнало и изгнило, но някога бе представлявало чудесен, солиден дървен материал и само няколко стъпала се налагаше да се избягват напълно. Парапетът продължаваше по дължината на цялото извито стълбище, но толкова много от пръчките му бяха изпадали, че изобщо нямаше да издържи тежестта на облегнал се върху него човек. Между втория и третия етаж нямаше почти никакъв парапет.

Холмс свърна по мокрия коридор на четвъртия етаж, чиито стени бяха покрити с накъсани тапети, и блъсна с рамо изкорубената врата на стаята, която си бе избрал.

Точно това му трябваше. Гнилият под продължаваше само около осемнайсет инча, преди да се появи огромната дупка. Холмс можеше да види летвите и парчетата от стария килим, които се бяха набили в отворите между напречните греди при падането на невъобразимата тежест от четирийсет фута височина. Само от дясната страна на кратера имаше достатъчно място да се заобиколи дупката в необзаведената стая, а непрекъснатият ръмеж отгоре — осветен от смътната слънчева светлина, промъкваща се през облаците — озаряваше по зловещ и нереален начин голите стени и остатъците от пода и тавана. Холмс се беше надявал, че край срещуположната на вратата стена ще има достатъчно място, където да застане, и наистина имаше — съвсем малко. Около четири фута наклонен под, достигащ до дупката.

Ако Кълпепър искаше да го убие, достатъчно бе да отвори вратата, да се прицели и да стреля — мишената му щеше да се намира на по-малко от двайсет фута разстояние. Но вероятността „господин Баскърс“ да падне, след като е бил прострелян с куршум 442 калибър, беше почти стопроцентова, а Холмс бе готов да заложи живота си, че Кълпепър и Мъртрик — или както там бяха истинските им имена — искаха да си върнат шишенцата с морфин и хероин, след като приключеха с другата кражба.

Холмс опря гърба си на стената, която гледаше към затворената врата, и се отпусна на пода с надеждата, че той ще издържи на тежестта му. Издържа, макар да изрази възраженията си със скърцане. Детективът измъкна едно от шишенцата и кожената си чантичка със спринцовката.

Във Франция и по време на пътуването Холмс беше обмислял да си вземе пистолет. Разполагаше с такъв в Индия, но във Франция бе толкова спокойно — дори през времето, прекарано с експерименталните химици в Монпелие, когато реши да се откаже от морфина и да премине на новия, по-безопасен наркотик — че там нямаше нужда от огнестрелно оръжие. Последният му шанс да се сдобие с пистолет беше в единствената нощ, която прекара в Ню Йорк, но тогава той бе толкова зает със събирането на информация за възможните контакти във Вашингтон, че не намери време за пазаруване на оръжие. Всъщност досега тази мисъл не му беше минавала през ума.

Седнал с раздалечени колене, подпирайки с единия си крак шишенцето, за да не се търкулне по пода към ужасния кратер, Холмс извади инструментариума си и се усмихна.

В многобройните Уотсънови „Приключения“ и „Случаи“, повечето от които докторът държеше в старата си медицинска чанта на рафта в стаята си и за които публиката още не беше чувала и не бе чела, Уотсън винаги описваше себе си като човека, който използва огнестрелно оръжие, когато в приключението има нужда от такова. И наистина, въпреки стотиците часове, прекарани с баща му в обучение по стрелба и двойно по-дългото време, прекарано в самостоятелни тренировки, Холмс мразеше всякакви огнестрелни оръжия. Но той отново се усмихна при спомена за Уотсън, който винаги описваше пистолета си като „моя стар [или «верен»] боен револвер“, но приятелят му лекар бе научил достатъчно за писането от Конан Дойл, за да знае, че читателите се отегчават от подробностите.

Холмс живееше (и сигурно някой ден щеше да умре) заради подробностите. Беше забелязал първия път, когато Уотсън се въоръжи заради едно от общите им приключения, че „бойният револвер“ е „Адамс“ .450 калибър с шестинчово дуло, който се пълни отзад; стандартно оръжие за британската армия по време на Втората афганска война, в която Уотсън беше улучен от своя загадъчно подвижен джезаилски куршум. Оръжието на доктор Уотсън не се отличаваше особено по размери и възможности от пистолета Бомон-Адамс, който Кълпепър беше затъкнал в колана си. Холмс бе забелязал, че дендито носи едновременно презрамки — „тиранти“ както би ги нарекъл господин Баскърс тук, в Америка — и широк колан. Господин Кълпепър беше предпазлив човек. Точно колко предпазлив, помисли си Холмс, щяха да разберат съвсем скоро.

Сигурно вече и петимата са въоръжени с пистолети, бе последната мисъл на Холмс, преди да чуе как изкъртват входната врата на първия етаж.

Но не — той бе сигурен, за свое голямо разочарование, че господин Джей не се беше присъединил към експедицията. Сигурно се бе върнал да докладва на главатаря си.

Което означаваше, че ще трябва да остави жив поне един от мъжете, които го следяха. Но не задължително Кълпепър.

Инструментите на Холмс лежаха подредени върху кожата пред него. Той бе напълнил предварително спринцовката със солена вода и носеше със себе си капачка, взета от бутилка коренова бира „Хайърс“, която беше купил по-рано сутринта, след като нае прожекционния апарат. Холмс беше изхвърлил бутилката и съдържанието ѝ — ужасно нещо бе тази коренова бира; той се чудеше как е възможно американците да купуват и изпиват три милиона бутилки годишно. Сега напълни капачката с хероинов прах и изцърка достатъчно вода, за да го разтвори.

От друго джобче на кожената си чантичка Холмс извади гумената тръбичка, която бе използвал тази сутрин, за да завърже ръката си. Направи го отново, потупа с пръсти вените на сгъвката на лакътя си, след което извади от джоба на жилетката си четвъртия, може би най-уникален уред, който притежаваше — прототип на запалка, подарен на Холмс през 1891 година, месеци преди изчезването му, от доволен клиент: учен на име Карл Ауер фон Велсбах. Патентоването на кремъкоподобната субстанция, наречена фероцерий, позволяваше на запалката на Фон Велсбах да бъде по-малка, по-семпла и по-безопасна в сравнение с обемистите, сложни и изключително опасни запалители на Дьоберайнер от изминалите десетилетия. Холмс поднесе под капачката синкавия пламък, произведен от подаръка на Фон Велсбах.

Запалката на Фон Велсбах беше спасявала живота на Холмс безброй пъти в Хималаите; сега той искаше от нея единствено да действа по-бързо, за да може да загрее сместа от хероинови кристали и солен разтвор преди стъпките, изкачващи се по стълбището, да достигнат до неговия етаж.

Холмс извади малкото памуче, което носеше в джоба на ризата си заедно с трите фотографии, и го потопи в капачката, която използваше като тенджера. Памукът действаше като филтър, блокирайки неизбежните неразтворени бучици от хероиновите соли, които можеха да запушат спринцовката и да спрат сърцето му.

Стъпките вече бяха стигнали до терасата към втория етаж.

Холмс вдигна пълната спринцовка, чукна я с пръст, изцърка мъничко от нея, за да се убеди, че няма въздушни мехурчета, и се наведе напред, за да инжектира съдържанието ѝ във вената си.

Като че ли само четирима, а не петима мъже се изкачваха към четвъртия етаж. Те се опитваха да вървят тихо, но не твърде тихо. Очевидно не бяха особено притеснени от това дали кроткият господин Баскърс ще ги чуе, или не. И да ги чуеше, какво щеше да направи?

Холмс се нуждаеше от време, за да може хероинът да подейства. Той свали тръбичката, изпразни и разглоби спринцовката и прибра шишенцата, капачката и ценната запалка на Фон Велсбах по местата им.

Хероинът почти моментално се задейства в организма му.

Първо се появи сияйната топлина, която изпълни сърцето му, гърдите, торса, крайниците и накрая мозъка. След това изчезна болката — особено болката от съмнението в собственото му съществуване — и тогава се появи усещането за появата на гребена на надигащата се вълна.

Стъпките спряха пред вратата на неговата стая. Холмс смътно чуваше шепот. Не му обърна внимание.

Издигайки се бързо върху безмълвната вълна, той вече можеше по-добре да види и почувства собствения си живот. Можеше да различи празнотите, пропуските, ужасните дупки между така наречените му случаи, така наречените му приключения, неговия така наречен живот като прочут детектив-консултант. Онези дни, седмици и понякога месеци между отделните случаи, за които Уотсън толкова трескаво си водеше записки, не бяха спомени от живота; те бяха просто груби скици с ненарисувани лица, без никакво обкръжение, без запълнени дни. Холмс си спомняше как лъкът му стърже върху струните на скъпата му цигулка. Помнеше как си инжектира кокаин. Помнеше как спи през дългите следобеди и се забавлява с химическия си комплект в стаята като някое дете, възвира и изгаря разни неща. Помнеше призрака на госпожа Хъдсън, която внася и изнася подноси от всекидневната. Няколко пъти тя — която изглеждаше и звучеше като „госпожа Хъдсън“ в спомените на Холмс — необяснимо защо беше наричана „госпожа Търнър“ в хрониките на Уотсън. Всичко това сега се беше размазало. Изгубило се бе всякакво чувство за убедителност или обикновеното усещане за реалност.

Изкорубената врата се отвори с трясък. Двамата Финовци влязоха почти на пръсти като рисуваните герои от „Комични изрязъци“, „Полуваканцията на Али Слопър“ или „Илюстрирани късчета“, всичките от любимите хумористични списания на доктор Уотсън. Холмс не им обърна внимание; вече не разполагаше с време, нямаше и избор. Трябваше да види всичко, което наркотикът му позволяваше, преди да насочи вниманието си към бъдещите си убийци.

Съзнанието на Холмс се разширяваше, докато не достигна до отвесните железни решетки на килията му. Те не бяха здраво застопорени. Части с различни дължини се носеха из сивкавия въздух пред него — не, не въздух, някакъв желеподобен ефир — но между никои от тях нямаше достатъчно разстояние, за да може да провре главата или раменете си. Холмс осъзна, че носещите се отвесни елементи в килията му са всъщност отчетливи думи, гигантски думи, отделни думи като отлети линотипни редове, разположени в желираната среда, но от неговата гледна точка огромните думи и изречения бяха написани отзад напред. Холмс сграбчи две от по-дългите плаващи думи — металът беше толкова студен, че опари ръцете му — и се втренчи през затворническите думи-решетки с изражението на луд човек или на корабокрушенец, гледащ как от погледа му изчезва първият кораб, който се е появил от години.

Холмс гледа към вас. Вижда размазаните очертания на стаята или пространството зад гърба ви. Опитва се да различи чертите на лицето ви.

— Омъглил се е — каза единият Фин.

— Вече изобщо не е тук — каза другият.

— Млъквайте — сопна им се Мъртрик.

Четиримата мъже вече бяха минали през вратата и тръгнаха предпазливо надясно, което се явяваше лявото на Холмс. Но Кълпепър остана на прага. Презрамки и колан, спомни си Холмс през сияйния, чуден и безстрашен ужас на хероина. Ако през следващите две минути Кълпепър се проявеше като наистина предпазлив човек, господин Шерлок Холмс от Лондон скоро щеше да е труп.

Холмс бе прибрал кожения си несесер и беше застанал на колене, сякаш се молеше на дъждеца, който се сипеше отвесно пред него. Някъде горе, над дупката в тавана, слънцето грееше по-ярко; водните капки изглеждаха като нишки от течно злато. Бастунът му беше подпрян на стената зад него, от дясната му страна. Щеше да му е ужасно неудобно да се извърне, за да го достигне, а и щеше да отнеме много време. Тримата мъже, които се промъкваха към него, стигнаха до същия извод. Погледът на Холмс не се бе фокусирал върху нищо, но той смътно забеляза, че Мъртрик е извадил ножа си от ножницата. Кълпепър беше извадил пистолета от колана си. Двамата Финовци бяха вдигнали във въздуха палеолитните си тояги.

Тогава Кълпепър влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Вероятно по навик — търсеше уединение за убийството. Холмс инстинктивно бе разчитал Кълпепър да има такъв навик, но нямаше как да е сигурен. Не бе сигурен. Сега обаче като че ли изобщо не забеляза случилото се.

Вече и четиримата мъже се придвижваха предпазливо покрай грамадната дупка на пода, придържайки се колкото се може по-близо към западната стена на стаята. Двамата Финовци не спираха да поглеждат към кратера с подобие на ужас в троглодитските си очи.

Холмс реши, че точно някой от тях двамата трябва да оцелее, за да отнесе новината за сблъсъка им на господин Джей и началниците му.

— Гледайте да не стоите твърде близко един до друг — прошепна Кълпепър, който ги следваше на няколко крачки; после се спря край западната стена и продължи да наблюдава напредването на другите трима. — Подът може да не ви издържи, ако се съберете на група. Шишенцата ни трябват непокътнати.

Никой не каза нищо, но тримата мъже се отдалечиха повече един от друг. Двамата Финовци отпуснаха късите си тояги на раменете, забили нокти в другия им край. Мъртрик стискаше ножа си и се придвижваше в позата на опитен боец. Кълпепър държеше пистолета си притиснат към тялото с вид на изкусен дуелист в очакване на поредната лесна победа. Ударникът на револвера беше запънат.

Холмс не извърна глава, за да наблюдава приближаването им. Очите му бяха пусти, очевидно беше попаднал под пълния контрол на наркотика. На все още оголената му лява ръка се виждаше капчица кръв.

Двамата Финовци го нападнаха, следвани от Мъртрик.

Холмс — който беше толкова спокоен, че ги наблюдаваше с абсолютна незаинтересованост — се извъртя встрани от нападащите го мъже, сякаш се опитваше да се изтегли в ъгъла, където кратерът достигаше почти до източната стена, но извъртането не беше просто отдръпване. Той направи почти пълно завъртане и се изправи, стиснал бастуна си в ръка.

Двамата Финовци нададоха дивашки викове и вдигнаха тоягите си.

Десетилетията тренировки направляваха поредицата от шест бързи удара, които нанесе Холмс: два странични замаха, за да счупи десните им ръце; два отвесни замаха, за да ги удари по долните челюсти и да ги накара да паднат на колене; два плавни удара от горе надолу — единият, за да счупи черепа на по-едрия Фин, а вторият, по-лекият, за да просне в безсъзнание на земята втория, по-нисък Фин.

Мъртрик беше направил грешката да стои и да гледа кръвопролитието, но сега скочи напред, приклекна и замахна със смъртоносното острие първо наляво, после надясно. Прескочи двамата Финовци: единият беше паднал неподвижно по лице и от ушите му се стичаше кръв, а другият лежеше по гръб и потрепваше, стиснал кървящата си глава с две ръце.

Холмс отстъпи назад не защото се страхуваше от острието на Мъртрик или защото имаше нужда от повече пространство, а защото изпращаше подсъзнателно послание към Кълпепър да се включи в сбиването. Приближи се. Дендито наистина направи две крачки напред, но все още се намираше извън обхвата на бастуна. Пистолетът му беше вдигнат, но мъжът очевидно чакаше Мъртрик да си свърши работата.

— Шишенцата с хероин! — изкрещя той на смрадливия си приятел. — Да не ги счупиш!

Движенията на ножа приличаха на размазано петно. Холмс бе достатъчно бърз с бастуна, за да успее да избие оръжието към другия край на стаята в момента, в който Мъртрик го прехвърляше от едната ръка в другата — мъжът очевидно беше толкова добър в разпарянето на враговете си от гръдната кост до чатала, колкото бе и смрадлив — но за детектива ножът щеше да свърши работа, забит в дъските някъде наблизо, а не потънал в дупката под златистия водопад или стърчащ от някоя недостижима стена или врата в другия край на стаята. Той си позволи риска да изчака Мъртрик да прехвърли ножа още веднъж, след което да се хвърли напред с изяществото на балетист. Само в Испания и веднъж в Калкута Холмс беше виждал толкова превъзходно изпълнение от бойци с ножове. Това бе точно онова свръхбързо движение на ножа, което почти винаги оставяше противника с изкормени черва, в резултат на което той се строполяваше на пода с онзи последен жвакащ звук, който ужасената умираща жертва винаги успяваше да чуе. Дължината на ловджийския нож правеше изпълнението на това хари-кари20 доста вероятно, но тежестта на чудесното оръжие на господин Боуи забави убийственото движение с онази частица от секундата, на която разчиташе Холмс.

Холмс изви тялото си назад, балансирайки върху токовете на ботушите си, и върхът на ножа отряза едно копче на жилетката му. След това детективът нанесе силен удар с бастуна върху дясната ръка на Мъртрик — ножът падна и се заби в пода, точно както се беше надявал Холмс — и после, извършвайки сложна дъга, бастунът се люшна обратно и удари странично Мъртрик по главата.

Замаян, мъжът залитна към кратера и започна да се накланя над него.

Холмс го сграбчи и го издърпа към себе си с лявата си ръка, в която хероинът сякаш беше влял безкрайна сила, без да изпуска бастуна от дясната. Приближи лицето на Мъртрик толкова близо до своето, сякаш се канеше да целуне почти изпадналия в безсъзнание бандит, след което наведе глава към гърдите му и го тласна напред покрай кратера, без да го изпуска.

Четирите гърмежа от 442-калибровия Бомон-Адамс като че ли достигнаха до Холмс часове след като куршумите бяха раздробили задната част на черепа на Мъртрик, бяха се забили в гърба му, натрошавайки костите в лявото му рамо, и бяха пронизали тялото му — последният куршум премина между дясната ръка на Холмс и торса му.

Револверът вместваше пет куршума, но Холмс вече бе повдигнал и тласнал изправения труп към Кълпепър и петият изстрел успя само да откърти мокра мазилка от гнилия таван. Детективът пусна тялото на Мъртрик на пода, изби, без да бърза, празния пистолет от ръката на Кълпепър и го завлече до мястото, където си беше инжектирал хероина, като и двамата мъже прескочиха трите нападали тела с доста танцувални движения. Изгнилият наклонен под се огъна под тежестта им, но Холмс искаше Кълпепър да бъде близо до ножа, който се беше забил до дръжката в скърцащите дъски.

Той завъртя Кълпепър около себе си и го избута към дупката, като го задържа на ръба, стискайки здраво яката на палтото на по-възрастния мъж. Кълпепър се олюляваше и хленчеше. Холмс внезапно усети миризмата на урина.

Холмс захвърли настрани бастуна си, бръкна в джоба на ризата си и извади трите фотографии. Без да изпуска наведения под остър ъгъл над дупката Кълпепър, той тикна първата снимка — на възрастен, едър, тъмноок мъж с мустаци — пред лицето на убиеца.

— Познаваш ли този човек? — излая Холмс. — Виждал ли си го?

— Не. — Баритонът на Кълпепър се беше променил на треперещо сопрано.

— Гледай по-внимателно — каза Холмс. — Не знам за кой от главатарите на „Югозападните главорези“ работиш — Дилън, Майер или Шелтън — но сигурно си го видял в някоя от канторите им, може би в седалището им. Или пък този човек и главатарят ти вечерят заедно.

— Никога не съм го виждал! — изпищя олюляващият се мъж. Всеки път, когато Кълпепър се опитваше да вдигне ръката си, за да посегне към Холмс, детективът го отпускаше малко повече към дупката. Кълпепър се отказа от опитите си да го хване и отпусна дебелите си ръце като счупени криле на гълъб.

Холмс прибра фотографията в джоба си и поднесе пред очите му друга, на много по-млад мъж. В профил — тънки устни, дълъг, прав нос, сресана назад коса, светли като на влечуго очи. Образът ужасяваше Холмс дори в сегашното му абсолютно незаинтересовано състояние, осигурено му от хероина.

Колебанието на Кълпепър каза достатъчно на Холмс.

— Кажи ми. Веднага! — рече той и отпусна с няколко инча едрия мъж. Лявата ръка на Холмс беше започнала да се изморява; той знаеше, че без да иска, едва не бе изпуснал Кълпепър. Това не биваше да се случва. Но Холмс не можеше да смени ръцете си. Още не. — Веднага ми кажи! — излая той.

— Мисля, че видях този мъж… може би… веднъж. Мили боже, не ме изпускай! — Холмс лекичко го придърпа към себе си.

— Преди две години — избъбри Кълпепър. — Може би три. В кантората на Шелтън на Пенсилвания Авеню.

— Как се казва той?

— Само го видях от разстояние — отвърна с разтреперан глас Кълпепър. — Кълна се в бога. Ако знаех нещо друго за него, щях да ти кажа. Кълна се в бога. Моля те, не ме бутай! Моля те, не ме пускай долу! Ще си променя живота, заклевам се в Исус!

— А този мъж? — настоя Холмс, показвайки му третата снимка. Най-възрастният от тримата на снимките — стряскащо блед, приличащ на смъртник оплешивяващ мъж с хлътнали бузи. Но острите черти не вдъхваха съчувствие; това бе лицето на хищник, а не на жертва или плячка. Първото нещо, което правеше впечатление, беше смущаващо голямото бледо чело над дълбоко разположени очи, увеличени от старомодно пенсне. Усещането, че възрастният мъж е интелектуалец, създадено от голямото чело и мимолетния поглед към старомодната яка, папийонката, редингота и пенснето, веднага биваше разрушено от острата, волева брадичка на възрастния мъж, от която към изсечените скули и лисичия нос се издигаше плетеница от бръчки и мускули с някак свиреп вид. Хищническото изражение се подсилваше от изгърбените рамене, които стърчаха като черни пера на лешояд от двете страни на смъртнобледото лице.

— Никога не съм го виждал… — изпъшка Кълпепър. — Изплъзвам се! Изплъзвам се! О, боже…

— Може би си чувал името му — рече Холмс, усещайки как силата в изпънатата му ръка започва да намалява. — Мориарти. Професор Джеймс Мориарти.

— Не! Никога! — извика Кълпепър и Холмс видя в очите му, че лъже. Идеално.

Холмс хвърли един бърз поглед към оцелелия Фин, който продължаваше да лежи до стената, стиснал с ръце кървящата си глава. Беше престанал да стене и бе чул и видял достатъчно от всичко. Но вече беше изгубил всякакво желание за битка. Кръвта от раната на черепа му беше омазала пръстите, китките и ръкавите му.

Холмс прибра фотографиите и издърпа Кълпепър от ръба на кратера. Не вярваше, че ще успее да измъкне още нещо от него. Какво беше успял да научи? Че Лукан може, а може и да не е бил във Вашингтон преди две или повече години. Че Кълпепър определено беше чувал за професор Мориарти, но почти сигурно не го бе виждал.

Холмс пусна набития мъж и погледна към пода. Кръвта беше образувала локвичка около главата на мъртвия Фин. Тялото на Мъртрик се бе проснало напреки върху краката на мъртвия мъж, пръснатата му от куршумите глава вече не приличаше на нещо, което някога е било човешко. Оцелелият Фин бе успял да изпълзи по-далеч от мъртвия си брат и неговия главатар. Кървящият мъж гледаше с опулени очи към Холмс през изцапаните си с червено пръсти.

Всичко това заради информацията, че Лукан може да е бил във Вашингтон преди няколко години и да се е свързал с Главорезите? И че престъпната организация просто знае за Мориарти? Връхлетя го внезапен прилив на тъга, подсилен от някакво усещане за печал заради отслабването на влиянието на хероина.

Трябваше да зареже цялата тази драма и просто да зашемети с един удар и да отвлече господин Джей, за да разпита него. Той бе единственият, който може би знаеше дали са си имали работа с Лукан.

Холмс въздъхна и се обърна с гръб към Кълпепър, сякаш искаше да си прибере изпуснатия бастун.

Ловният нож стърчеше само на няколко инча от десния ботуш на Кълпепър. Грамадният мъж измъкна с пъшкане острието от дъските и замахна, за да нанесе удар.

Холмс се наведе настрани, облегнал десния си лакът на пода, почти опря главата си в мухлясалата стена и изстреля левия си крак напред, без да го прегъва в коляното и без да изпъва ходилото, както го бяха обучавали в младостта му. Внезапно разгънатото му тяло вложи в този крак енергия, достатъчна да изкърти заключена и залостена врата.

Кълпепър направо отлетя нагоре и назад — Холмс зърна подметките на обувките му, които приличаха на два въпросителни знака, висящи във въздуха — нададе силен писък и отдавна изгубилият златистото си сияние дъжд сякаш го отнесе в центъра на широката десет фута дупка в пода.

Холмс се задържа в стаята колкото да прибере падналия револвер. Оръжието беше старо, но имаше някакво излъчване. Той го избърса, разглоби го и пусна парчетата в кратера.

Живият, все още кървящ Фин се опита да се изтласка още по-назад, буквално в стената, когато Холмс мина покрай него, поклащайки тежкия бастун в едната си ръка. Детективът можеше само да се надява, че оцелелият Фин притежава достатъчно разум — и не е претърпял сериозно сътресение на мозъка — за да може да докладва за случилото се на господин Джей и неговите господари.

Холмс беше казвал неведнъж на Уотсън, че когато се оттегли, ще напише своя опус — „Изкуството на дедукцията“. Но Холмс знаеше, че книгата, която всъщност иска да напише, бе „Как да се извърши убийство безнаказано“. Правило №8 щеше да гласи: Никога не взимайте със себе нищо, което е принадлежало на жертвата. Абсолютно нищо.

Той затвори вратата, оставяйки зад себе си оцелелия Фин, който продължаваше да трепери от страх, защото си мислеше, че Холмс ще заобиколи дупката и ще се върне при него, за да довърши работата си, и заслиза предпазливо надолу по стълбището. В този дъждовен мартенски ден то беше понесло повече тежест, отколкото бе свикнало. Холмс се спря в голямата стая до фоайето. До първото голямо петно вече имаше второ. Кълпепър беше успял някак си да се приземи право върху главата си. Филцовата му шапка беше изгубила предишния си вид, а острите, кървавобели кости на гръбнака на едрия мъж стърчаха от задника му.

Холмс преобърна тялото настрани, стараейки се да не изцапа с кръв дрехите си на беден американец, и измъкна своите сто и петдесет долара. Нямаше да са му излишни в следващите седмици.

Беше събота, двайсет и пети март. Холмс очакваше, че съвсем скоро Хенри Джеймс щеше да се опомни и да се върне в Англия или Франция, но знаеше, че самият той трябва да остане в Америка поне до празненствата на първи май. Тогава президентът Кливланд щеше да натисне бутона, който щеше да изстреля нагоре водата от фонтаните, бойните кораби щяха да дадат залп и хорът щеше да запее „Алилуя“. През цялото това време Холмс трябваше да остане в Америка, освен ако, разбира се, последствията от собствените му дела — включително днешната среща — или телеграма от по-големия му брат не го освободяха от това продължително и изморително задължение.

„Искрено се надявам на подобен завършек“ — помисли си Холмс, спомняйки си онази вечер през 1874 година, когато двайсетгодишният Шерлок Холмс, дубльор на изпълнителя на главната роля, под измислено име, беше заменил за една божествена вечер внезапно разболялата се новоизгряла театрална звезда и директор на трупата Хенри Ървинг не като Розенкранц, нито като верния Хорацио („Да, милорд“, „Не, милорд“ за два и половина часа), а като Хамлет. Овациите бяха оглушителни. Рецензиите в „Таймс“ бяха отлични. Ървинг го беше уволнил от трупата още на следващия ден.

Холмс напусна мухлясалия и миришещ на кръв стар хотел и тръгна по Кейсис Али, докато под краката му отново не се появиха паветата.

Куфарчето и другите му дрехи си бяха на мястото, където ги бе оставил, в запуснатата къща във Фоги Ботъм. Холмс сгъна грижливо американските си дрехи и се преоблече в плътния костюм от туид на норвежкия джентълмен. Трябваше му само минутка, за да прибере в черния калъф със сребърната кучешка глава грубата дървена тояжка, която се наложи да измие по пътя.

Холмс се огледа в стъклото на прозореца. Беше се погрижил да почисти ръцете си, но сега забеляза три миниатюрни розетки от кръв, подредени като кървави снежинки покрай лявата му скула. Намокри кърпичката си в локвата до счупения прозорец и ги почисти. След това изхвърли кърпичката, на която нямаше никакъв монограм.

Напускайки къщата с увереността на собственик, който е наминал да я нагледа, Холмс тръгна обратно през Фоги Ботъм към красивите улици в центъра и Президентския дворец. Сега вървеше с широките и уверени крачки на прочут изследовател. Луксозният му бастун потракваше по равните плочи.

Холмс имаше достатъчно време, за да се изкъпе и смени дрехите си преди чая в пет часа.

Когато всички се събраха в по-малката приемна, той си помисли, че Хенри Джеймс изглежда особено мрачен, сякаш цял ден беше размишлявал. Но по всичко си личеше, че Джеймс все още не бе разкрил самоличността на Холмс пред Джон или Клара Хей; това можеше да се разбере по жизнерадостните приветствия и свободното поведение на неговите домакини по време на разговорите, докато пиеха следобедния чай.

— Намирате ли нашия спокоен град също толкова вълнуващ, колкото и изследователските ви пътувания в Азия? — попита Клара Хей.

— Също толкова стимулиращ, по свой уникален начин — отвърна Ян Сигерсон с лек, но отчетлив норвежки акцент.

Няколко часа по-късно те вечеряха ростбиф. Това като че ли беше специалитетът на готвача на семейство Хей — а може би го бяха избрали в чест на Хенри Джеймс, когото очевидно вече приемаха повече като англичанин, отколкото като американец.

Холмс си подбра най-недопечените парчета.

Глава 13

Уикендът се оказа един от най-мъчителните, за които Хенри Джеймс си спомняше.

Депресията му се беше задълбочила през дългата безсънна нощ, но със засилването на меланхолията му се бе появила и яснотата; по някое време, преди денят да се смрачи още повече, той реши, че щом Холмс напусне дома на семейство Хей, ще разговаря с Джон и ще си признае греха (защото той искрено смяташе, че е съгрешил срещу приятелството, срещу дискретността), че е довел този предрешен непознат в къщата на един от най-близките си приятели. Джеймс не можеше да си представи, че семейство Хей, Хенри Адамс и Кларънс Кинг някога ще му простят, и беше готов веднага да се изнесе от къщата и да хване обедния влак до Ню Йорк, където щеше да потърси начин да се прибере в Англия. Знаеше много добре, че и другите верни приятели на семействата Хей и Адамс — включително старият приятел на Джеймс, Уилям Дийн Хауълс — също щяха да бъдат възмутени от отвратителната му постъпка. Щеше да приеме гнева и неодобрението им; алтернативата бе да продължи с подлата си шарада, а Джеймс вече разбираше, че не може да го направи.

Беше се надявал, че ще успее да поговори с Джон Хей насаме след закуска, но на приятеля му се наложи да излезе по работа. „Ян Сигерсон“ беше излязъл на разходка и Хенри Джеймс се оказа сам с Клара Хей цялата сутрин и голяма част от следобеда. И колкото и приятно да му беше с нея, той просто не можеше да се насили да ѝ разкрие истината.

Така че те разговаряха за общите си приятели, за климата в Англия и за Континента по това време на годината в сравнение с ранната пролет във Вашингтон, за различните художници, които познаваха — включително Даниел Честър Френч, Огюст Сен-Годен и Джон Сингър Сарджънт — а после и за писателите. След като чиниите от обяда бяха отсервирани, те обсъдиха творбите на Тургенев, есетата на господин Емерсън (когото Джеймс не харесваше особено) и други, докато накрая Клара Хей не се засмя и не каза:

— Ти си виждал библиотеката на Джон, разбира се, но определено трябва да видиш и моите рафтове с неприлични удоволствия, Хари.

Джеймс повдигна вежди.

— Неприлични удоволствия?

— Да, нали се сещаш… книги, които аз обожавам да чета, а Джон, Хенри Адамс, Хауълс и останалите просто смятат, че трябва да зарежа. Но на мен ми харесват! Може пък ти да се окажеш по-милостив. Ела с мен.

Тя го поведе нагоре по широкото стълбище, а след това вдясно по коридора, водещ към спалнята им. В един ужасен миг Джеймс си помисли, че тази жена, с която бе съвсем сам в къщата (заедно с още шестима или осмина прислужници), възнамерява да го отведе в жилищните им помещения, но тя се спря в коридора. Шкафът за книги беше изработен от лакиран махагон и бе висок поне дванайсет фута.

— Книги с жълти корици! — възкликна той.

— Да. Не мога да се сдържа да не си ги купувам по гарите, когато пътувам из Англия — каза Клара Хей и притисна длани към пламналите си бузи. — Някога поддавал ли се на това изкушение, Хари?

Той се надяваше, че усмивката му излъчва приятелско доброжелателство.

— Разбира се, скъпа жено. Книгите с жълти корици са създадени за времето, прекарвано в скучни пътувания с влак. Виждам „Лунният камък“ и „Жената в бяло“ на Колинс сред останалите сензационни романи.

Все още изчервена, Клара рече:

— О, да. Книгите на Уилки Колинс много ми харесват. И колко ми беше жал, когато преди четири години той почина… Чета и сериозни книги, знаеш.

— Ако си спомням правилно, ти бе от първите в „Петте купи“, които откриха моите творби — каза Джеймс, докато сваляше от рафтовете няколко от второ– и третокласните „приключенски романси“ в стил Х. Райдър Хагард и поглеждаше заглавията им, преди да ги върне обратно. Не всички от книгите в шкафа — дори не мнозинството от тях — бяха от британските романи с жълти корици, в които неизменно ставаше дума за бигамия, незаконност, убийство, изнудване и други подобни, но всичките бяха „сензационни романи“.

— О, още преди да започнат срещите на клуба, Хари! И двамата с Джон четяхме твои романи, когато се запознахме.

— Какво е това? — попита Джеймс, сваляйки едно съвсем ново томче със светла корица. На гръбчето пишеше „Приключенията на Шерлок Холмс“, а малко под надписа, в каре, „Библиотека Странд“.

— Пристрастих се към историите на господин Конан Дойл, когато двамата с Джон прекарахме три месеца в Лондон преди две години — каза Клара. — Но тук не продават списание „Странд“, затова когато миналия месец чух, че издават тази колекция с историите на „Странд“ за Шерлок Холмс — общо дванайсет — веднага си я купих.

— Миналия месец, казваш — промърмори Джеймс, прелиствайки подвързаната посредствено книга. Имаше илюстрации. — През февруари ли е излязла?

— Да.

— Мога ли да я заема, Клара? — попита Хенри Джеймс, като затвори книгата и я повдигна към рафта ѝ. — Подаграта ми се влошава и малко забавно вечерно четиво ще отвлече мислите ми от нея.

— Разбира се! — възкликна Клара Хей и отново се изчерви. — Само не казвай на Джон какви книги предлагам на такъв прославен писател. Няма да спре да ми го натяква.

Двамата стояха в коридора и се усмихваха един на друг като стари съзаклятници.

Използвайки като извинение подаграта си — която наистина се беше влошила, причинявайки ужасни болки в левия му крак — Джеймс прекара остатъка от следобеда в стаята си. Една прислужничка дойде, за да запали камината, и Джеймс седна близо до нея, повдигнал крака си върху малка табуретка, докато дъждът трополеше по покрива и капките се стичаха по стъклата на прозорците.

Едмънд Гос и останалите му по-млади приятели, които харесваха и препоръчваха приключенията в джунглата на Хенри Райдър Хагард и предполагаемо истинските разкази за Шерлок Холмс в „Странд“ или по-дългите истории за Холмс в „Бийтънс Крисмас Енюъл“, не бяха описвали на Джеймс с подробности историите на Конан Дойл — с изключение на това, че според тях Дойл е литературен агент и редактор, нещо като съавтор, на приключенията по действителни случаи на живеещия уединено (но очевидно изключително зает) лондонски детектив, разказани от доктор Джон Х. Уотсън.

Джеймс се беше опитал да прочете точно един от романсите на Х. Райдър Хагард, но когато стигна до картинно описаната сцена, в която белият ловец пръсва мозъка на своя чернокож носач, вместо да позволи да го изтезават, той изостави книгата — и всякакви мисли за бъдещо четене на Хагард — завинаги. Гледките от улиците на Лондон и без това бяха достатъчно тежки, за да са подходящи за елегантния, достоен начин на живот; Джеймс не желаеше да се сблъсква с други детайлни описания на пръсващи се черепи и хвърчащ на всички страни мозък.

И никога не беше проявявал интерес към историите за Холмс.

Мислейки си за градинското парти на госпожа О’Конър и лейди Улзли, където четири години по-рано го бяха представили на Шерлок Холмс, Джеймс не можеше да не си спомни, че А. Конан Дойл също присъстваше в списъка с гости — няколко популярни, но не толкова ценени писатели също бяха част от благотворителното събитие — но не помнеше да се е запознавал или да е разговарял с него. Нямаше спомен и за присъствието на някой си доктор Джон Х. Уотсън.

Намествайки подутия си, обут в чехъл крак, за да му е по-удобно, благодарейки мислено на прислужника, който му беше донесъл чай с лимон, Джеймс се облегна назад и започна да чете дванайсетте истории от „Приключенията на Шерлок Холмс“.

Джеймс разпозна своя спътник в описанието на доктор Уотсън или може би на Конан Дойл: жилестата фигура, голямото бледо чело, хлътналите бузи, ястребовия нос, изразителните вежди и напрегнатия поглед в сивите очи — макар илюстраторът на „Странд“, някой си Сидни Паджет, да показваше един далеч по-добре изглеждащ и дори по-джентълменски на вид Холмс. Разбира се, осъзна Джеймс, той все още не беше виждал истинския Холмс, облечен в своя си стил, с характерното си поведение.

Ако изобщо съществуваше истински Шерлок Холмс.

В първата история, „Скандал в Бохемия“, Джеймс беше разтърсен от сблъсъка си с „Краля на Бохемия“ — когото Холмс ясно бе идентифицирал като Уелския принц при късната им вечеря в „Кафе дьо ла Пе“ дванайсетина дни по-рано. Стилът на произведението му се струваше абсолютно незадоволителен, а сюжетът — абсурден. Машинациите на Холмс за сдобиването с „уличаващата фотография“ на Уелския принц звучаха скалъпено и абсурдно, и — накрая — се увенчаха с неуспех. Някаква си авантюристка успяваше да го надхитри на всяка крачка. Ако случилото се в този разказ беше истина, защо Холмс — чиито приходи, изглежда, идваха само от частните му клиенти — изобщо беше позволил на доктор Уотсън да работи с Конан Дойл за публикуването на подробностите за този му провал?

Още по-интересно му се струваше усещането, което понякога се долавяше между редовете или в някой язвителен коментар, че Холмс — или поне героят Холмс, който бе представен в тази странна история — изпитва към „Краля на Бохемия“ — всъщност Уелския принц — нещо като хладно презрение. В края на разказа Холмс като че ли бе останал доволен, че беше изгубил и че тази „Ирен Адлер“ бе запазила уличаващата фотография. (Освен това Джеймс забеляза, че Уотсън — или Конан Дойл — бе нарекъл авантюристката „покойната Ирен Адлер“.)

„Клубът на червенокосите“ беше по-забавен, но Хенри Джеймс намираше „поразителните умозаключения“ на детектива в разказа просто за глупави. В нито една от историите авторът, който и да беше той, не се бе опитал да вникне в умовете или мотивациите на който и да е от героите. Уотсън продължаваше да гледа на своя съквартирант на Бейкър Стрийт 221Б с възхищение, независимо от малоумията на Холмс.

Коректорските грешки бяха очебийни. На 29 април 1890 година червенокосият герой на име Уилсън започва работа — която изисква да седи в продължение на четири часа в една стая и да преписва ръчно страници от „Енциклопедия Британика“. След като работи осем седмици и получава заплата от 32 паунда за работата си, Уилсън изведнъж открива стаята си празна (с изключение на масата и стола, на който е седял, за да преписва), а на вратата е забодена бележка:

Но — и Джеймс направи изчисленията наум — осемте седмици и трийсет и двата паунда означаваха, че Уилсън е работил само до 23 юни, а не до 9 октомври. Ако датата беше вярна, тогава значи му дължаха още 58 паунда, 10 шилинга и 2 пенса.

Освен това авторът беше накарал „Уилсън“ да спомене, че когато Клубът на червенокосите е бил разпуснат и е изгубил глупавата си работа, той е бил стигнал почти до буквата „Б“. Холмс беше забелязал последното, девето издание на Енциклопедията от 1889 година в шкафа в коридора, и Хенри Джеймс позвъни на прислужника, за да му заръча да донесе първия том на „Британика“. След като преброи думите в една „нормална“ страница от първата част, Джеймс докуцука до малкото писалище в стаята, взе лист хартия и молив и изчисли, че героят „Джейбс Уилсън“ беше преписал цели 6 419 616 думи за осем седмици… и то като е работел само четири часа дневно! След няколко операции по делене върху листа хартия Джеймс определи средно количество от 33 435 думи за час или малко над 557 думи в минута. Изумително!

Абсурдно! Авторът, дали Уотсън или Конан Дойл, изобщо не беше правил подобни изчисления.

На друга страница в същия разказ небрежният автор беше изпратил Холмс, Уотсън, полицая и останалите на „продължително пътуване“ през „безкраен лабиринт от осветени с газови лампи улички“, макар крайната им цел да се бе намирала на съвсем кратко разстояние от мястото, откъдето бяха тръгнали.

На друго място в същата история Хенри Джеймс не можа да сдържи смеха си. Холмс беше обявил, че за разрешаването на тази задача му е нужно време „колкото за три лули“, след което се сгушва в креслото си, присвивайки колене, като почти ги опира до орловия си нос и — използвайки овехтялата лула от черна глина, която Джеймс бе виждал детектива да пуши по време на пътуването им — изпушва за петдесет минути три лули, натъпкани с накълцан тютюн. Джеймс знаеше, че изпушването на една лула, натъпкана с такъв тютюн, за час почти сигурно ще увреди гърлото и назалните мембрани на всеки мъж; три лули със сигурност щяха да го убият.

В „Загадката на долината Боскум“ Холмс се държи по обичайния си арогантен и снизходителен начин с Уотсън — човек по-възрастен и определено с по-голям опит в живота и войната от този тъй наречен „детектив-консултант“ — но същевременно продължава да демонстрира, че няма право да се държи по този начин. При новината за убийството в измислената „долина Боскум“ близо до съвсем истинския град Рос в Херифордшир, Холмс кара Уотсън да го придружи в едно спешно пътуване с влак до града и сцената на местопрестъплението. Но щом Холмс пристига в Рос, той, необяснимо защо, решава да си почине два дни в хотела, преди да се осмели да отиде на местопрестъплението, където един мъж е умрял от разбиване на черепа му. Холмс дори изрично набляга, че е изключително важно да огледат терена, преди да завали и всички улики да бъдат отмити, но е успокоен, че „няма вятър и нито едно облаче на небето“, след като се консултира с барометъра, който показва налягане „29“.

Хенри Джеймс не беше метеоролог и доколкото си спомняше, никога не бе използвал данните от барометър като „важен момент“ в някой от разказите или романите си, но беше прекарал достатъчно време сред фермери — както в Нова Англия, така и в Англия и Франция — и с морски капитани, по време на многобройните му прекосявания на Атлантика, за да знае, че стойност „29“ не гарантира добро време; всъщност при подобни стойности, ако вече не е започнала буря с дъжд, значи определено ще започне скоро.

След като губи цял ден, без да е разгледал местопрестъплението, Холмс отново се позовава на данните от барометъра като „гарантиращи хубаво време“ и пропилява още един ден, в който би трябвало да има ураганни бури.

След това Холмс разрешава загадката най-вече заради заключението, че привидно неразбираемата последна дума на убития мъж към неговия (обвинен за убийството му) син — „рат“21 — всъщност означава „Баларат“ в Австралия. Значи убиецът трябва да е от Баларат. Но дори да се приемеше, че убиецът е австралиец, и като се имаше предвид, че Хенри Джеймс нямаше никакви познания за този континент, едно бързо прелистване на първия том на „Енциклопедия Британика“ му показа, че има още няколко австралийски градове и региони, които завършваха на „рат“, включително „Арарат“.

Смайването на Джеймс от липсата на коректура — както и неточностите в самия текст — не намаля и след прочитането на историята, наречена „Човекът с обърнатата устна“, където съпругата на доктор Джон Уотсън, посетена вечерта от разстроена забулена дама, която скоро се разбира, че е нейна позната, известна ѝ под името „Кейт Уитни“, казва: „А сега се настани удобно и след като пийнеш малко вино със сода, ще ни разкажеш какво се е случило. Може би предпочиташ да пратя Джеймс да си легне?“.

„Джеймс? — помисли си Хенри Джеймс със засилващо се презрение. Въпросният господин, освен ако госпожа Уотсън не криеше някой любовник под масата, трябваше да е нейният съпруг Джон Уотсън. — Нима този писател не си прави труда дори да чете творбите си?“.

В същия разказ Холмс разкрива истинската самоличност на „невероятно мръсен затворник“, като потърква лицето му с голяма мокра гъба, която предвидливо се е сетил да донесе в затвора, и така сваля — според автора на тази история — дебел слой кафява боя, театрален грим. Хенри Джеймс, който беше прекарал доста голяма част от последните единайсет месеца в пътувания из Англия с театралната трупа, представяща първата му пиеса, „Американецът“, знаеше от обикновени наблюдения, че „мократа гъба“ на Холмс щеше само да направи на петна и да размаже леко актьорския грим; всички актьори и актриси, които Джеймс бе наблюдавал как свалят грима си, първо нанасяха отгоре му пласт студен крем, преди да започнат да го почистват.

И така се продължи нататък, разказ след разказ, глупост след глупост.

Джеймс остави настрани сборника едва когато прислужникът дойде да обяви, че всички се събират в приемната на чай и питиета преди вечеря. Не се наложи да се преструва, че накуцва, докато слизаше надолу, и след загрижените въпроси на Джон Хей той трябваше да признае, че подаграта му — за която беше писал на Хей предишния декември — наистина се е влошила.

Вечерята, на която присъстваха толкова малко хора, че можеше всъщност да се определи като семейна вечеря, включваше ростбиф, който точно тази вечер изобщо не възбуждаше апетита на Джеймс. Джон Хей беше сърдечен, щастлив и идеален домакин, Клара бе мила и се грижеше всички да участват в разговора, „Ян Сигерсон“ описа удоволствието си при вида на сияещия бял Капитолий и другите подобни възхитителни чудеса — включително намиращата се малко по-надолу по улицата сграда на Държавния департамент, където Хей беше работил в продължение на много години и която Джеймс считаше за приличащо на сватбена торта бароково чудовище — а самият Джеймс предимно мълчеше, като от време на време кимаше и се усмихваше одобрително. Останалите сигурно отдаваха мълчаливостта му на подаграта, макар Хенри Джеймс да се държеше по този начин на всяка маса.

Всъщност той внимателно наблюдаваше човека, наричащ себе си Шерлок Холмс/Ян Сигерсон. И макар че точно Джеймс го беше разпознал в почти пълния мрак край Сена, въпреки променената с актьорски грим форма на носа, допълнителната коса и други добавки (никоя от които нямаше да се измие чрез обикновено потъркване с мокра гъба), ястребовият поглед на това изпито лице си оставаше същият. Но Джеймс бе започнал да променя мнението си за Холмс и за собственото си намерение да разговаря с Джон Хей насаме веднага след вечеря, когато — след пространствени извинения — да му разкрие измамника и фантазьора, който сам бе довел в дома на семейство Хей.

Но… и утре беше ден. Сега Джеймс разбираше, че щеше да е по-добре да изчака, докато истинският изследовател и планинар Кларънс Кинг разкрие какъв измамник е Холмс. Или, ако надеждите му не се оправдаеха, то норвежкият емисар със сигурност щеше да хване в лъжа нескопосания и повърхностен маскарад на Холмс. Тогава Джеймс щеше да се престори на възмутен и да заблуди всички на масата. Щеше да е смущаващо, да, но не беше задължително да означава, че Хенри Джеймс е минал границите на приличието пред старите си приятели. Холмс щеше да бъде прогонен, Джеймс щеше да се извини на Джон и Клара за собствената си непростима наивност, че е повярвал на този мъж, щеше да отпътува почти веднага за Англия и това щеше да е всичко.

Хей покани мъжете в библиотеката си на бренди и пури, но след като Джеймс допи набързо питието си, той отново се позова на подаграта си и бързо се качи в стаята си, оставяйки своя домакин и „Сигерсон“ да обсъждат разгорещено ситуацията със златото в Европа, скорошното клане на хиляди араби от конгоанските канибали и възможно несправедливото вкарване в затвора за измама на строителя на канали Дьо Лесепс.

Глава 14

Джеймс чете до късно през нощта. Авторските и сюжетните глупости се увеличаваха. Но на места Джеймс наистина откриваше в героя Шерлок Холмс елементи, които му напомняха за мъжа, когото беше срещнал тринайсет дни по-рано и с когото беше вечерял същия ден. И той започна смътно да усеща привлекателността на тези „приключения“ за образованите си приятели като Едмънд Гос. Душата на „Приключенията на Шерлок Холмс“ се съдържаше не в тромавите „приключения“ — които изобщо не му се струваха чак толкова опасни — колкото в приятелството между Холмс и Уотсън, в закуските им заедно, в мъгливите дни, прекарвани заедно пред камината, докато госпожа Хъдсън носи подносите си с храна и съобщенията от външния свят. Холмс и Уотсън живееха в една вселена на момчешки приключения, също като Питър Пан, и въпреки доста обърканите коментари на Уотсън, че е женен, никой от тях така и не порасна.

В „Благородният ерген“ — който, както повечето от другите „приключения“ на Холмс, изобщо не беше приключенски по дух, а просто обикновена домашна неразбория под тромавата маска на мистерия — някой си лорд Робърт Сейнт Саймън, издънка на един от най-видните лондонски родове, посещава Бейкър Стрийт 221Б, за да потърси помощ, и Холмс веднага започва да се отнася грубо с него. Когато се обръща към него с „Добре дошли, лорд Сейнт Саймън“, вместо с правилното „Лорд Робърт“ или „Лорд Робърт Сейнт Саймън“, Холмс обижда своя гост и клиент.

Хенри Джеймс едва се сдържа да не подчертае с писалка или молив следващия пасаж в книгата на Клара. Лорд Робърт, който е изоставен пред олтара от американската си булка, казва:

Каква абсолютна високопарност, помисли си Джеймс. В подобен случай всеки джентълмен с капчица дискретност може и да спомене някакви подробности, но никога не би си позволил да спомене името на друг клиент — особено ако той е кралска особа.

Всичко, което Джеймс беше чул от Холмс — или поне от мъжа, който може би се преструваше на Шерлок Холмс в ореола на лудостта, подтикваща го да се преструва, че е Холмс, който се преструва на изследователя Ян Сигерсон — беше просто израз на ненавистта му към висшата класа и прибавен към многото други улики, открити както в тези „приключения“, така и във времето, прекарано от Джеймс с детектива, водеше до едно-единствено заключение: Шерлок Холмс не беше джентълмен. Той бе просто човек с умения в добрата дегизировка, който в продължение на години се беше преструвал на джентълмен — усъвършенствайки ежедневния си тоалет, надменното отегчение и изискания акцент на истински джентълмен от висшата класа, но без да притежава душата на такъв.

Последният разказ в „Приключенията на Шерлок Холмс“ — прочетен на отворен прозорец, заради топлината в стаята, и с блъскащи се в лампата нощни пеперуди — накара обикновено сериозния Хенри Джеймс да потиска смеха си с ръка на устата. Нямаше да е добре прислугата на семейство Хей — или другият им гост, чиято стая се намираше малко по-нататък по коридора — да чуят как тормозеният от подаграта Хенри Джеймс се смее гръмогласно посред нощ.

Последната история носеше заглавието „Тайната на заключената стая“ и представляваше достоен финал на сборника, тъй като включваше в себе си цялата авторова небрежност, логически пропуски и Холмсови гафове, които правеха останалите разкази почти нечетими. Тук беше събрана есенцията на отвратителната леност на един търсещ сензацията писател.

Историята започваше с привлекателна, но твърде фамилиарна млада дама — макар и непозната на Холмс и Уотсън, тя се държи така, сякаш вече е близка с детектива — някоя си Вайълет Хънтър, която се появява една сутрин и иска съвета на Великия детектив по един жизненоважен въпрос: дали да приеме добре платената работа като гувернантка на сина на един изключително дебел мъж на име Джефро Рукасъл. Беседата с него ѝ се струва „странна“, защото той описва себе си и жена си като „капризни“ и казва, че работата ѝ ще включва носенето на определена дреха. „Или да седнете тук, да седнете там. Не бихте имали нищо против, нали?“.

Госпожица Хънтър заявява, че е стресната от идеята да носи определено облекло — макар че това се изисква от всички домашни прислужници и много гувернантки в онази епоха — а от страна на Рукасъл би било глупаво да я предупреждава, че ще трябва да сяда тук или там, ако е имал някакви лоши намерения; господарят и господарката на дома често дават такива нареждания на прислугата и гувернантките си.

След това господин Рукасъл уведомява Вайълет Хънтър, че тя трябва да отреже красивата си буйна коса. Това възмутително предложение принуждава госпожица Хънтър да откаже предложението за работа, но тя продължава да си мисли за високата заплата и след няколко дни почти е склонила да промени мнението си. Тогава получава писмо от Рукасъл, в което той продължава да настоява за отрязването на косата и носенето на определени дрехи, но е увеличил заплащането на трийсет паунда на тримесечие: истинско състояние за една гувернантка, особено с несъмнено ограничените образование и опит на госпожица Вайълет Хънтър.

„Това е писмото, което току-що получих, господин Холмс, и аз съм склонна да приема службата.“

— Защо тогава, за бога, сте тръгнали да губите времето на детектива, щом вече сте решили? — изсъска тихо Хенри Джеймс.

В съответствие с механизмите за заплитане и объркване на сюжета, противно на всякаква логика и внимателна самоанализа, „само след две седмици, късно една нощ“ те получават телеграма:

„Моля, бъдете утре по обяд в хотел «Черният лебед» в Уинчестър. Елате непременно. Изгубила съм ума си. Хънтър.“

Това не беше телеграма, а царствена призовка. И естествено, Холмс и Уотсън хукват към Уинчестър с утринния влак. След това, в интересната част, която братът на Джеймс, Уилям, би нарекъл „психологическа перспектива“, идваше един доста удивителен изблик на Холмс, който гледа спокойната английска провинция и коментира селските вили и къщи:

Хенри Джеймс беше живял в Англия достатъчно дълго, за да знае, че това са пълни глупости. Определено във всяко живописно селце или имение имаше отделни случаи на престъпления и на домашно насилие, но в предградията и бедняшките квартали на Лондон не всяко жестоко престъпление, небрежност и липса на законност щеше да бъде веднага докладвано, с неизбежно налагане на наказания, както беше заявил Холмс — това бе абсурд! Наистина, жестокостта на любимия град на Хенри Джеймс беше известна на всичките му жители.

Две неща в глупавия изблик на литературния Шерлок Холмс поразиха Хенри Джеймс:

Първо, в начина на мислене на англичаните не влизаше противопоставянето между града и селото. Всъщност това определено се считаше за нещо „неанглийско“. Френско, може би, руско, определено, но никога английско.

Второ, прочетеното събуди в съзнанието му силния глас на брат му Уилям, който каза: „Това е нещо като признание за миналото на този мъж, Хари. Психологическа молба за помощ и разбиране. Някога в миналото нещо много мрачно и болезнено се е случило на този мъж из селските райони — на място, с което не е свикнал като бивш обитател на градските предградия може би — и сега подсъзнателно мрази и се страхува от самата идея за пасторално спокойствие и от мирната тъмнина между селските домове и имения. Ще ми бъде изключително интересно да изследвам основанията за този дълбок страх“.

Понякога Хенри Джеймс изнасяше лекции за великите писатели, но ако някога участваше в симпозиум за Абсурдно писане, за своето изложение той щеше да използва остатъка от „Тайната на заключената стая“:

Госпожица Хънтър — чиято коса вече е късо подстригана по начин, който болезнено напомни на Джеймс за вече покойната му малка братовчедка Мини Темпъл, позираща им като Хамлет след сериозно боледуване, заради което косата ѝ бе ниско остригана — се среща с Холмс и Уотсън в хотел „Черният лебед“ (очевидно за нея, като гувернантка, не е проблем да изоставя младия си подопечен, единствено дете на семейство Рукасъл — сина им Едуард, чието описание включва единствено, че има „голяма и несъразмерна глава“ и че е с „извънредно лош характер“ — по всяко време, денем или нощем).

Всъщност с изключение на нейните уверения, че странно изглеждащото момче е лошо, в разказа не се споменава изобщо за задълженията ѝ като гувернантка или за заниманията ѝ с момчето. Семейство Рукасъл са съобщили на Вайълет Хънтър, че дъщеря им — която прилича много на гувернантката — е починала от „мозъчна треска“ (което е причина за отрязването на косата на дъщерята) и сега Хънтър разказва на загрижените Холмс и Уотсън, че е карана да седи пред еркерния прозорец (с гръб към него, разбира се), облечена в роклята на мъртвата дъщеря, и да се смее на глас на безкрайната поредица от забавни шеги, разказвани от господин Рукасъл. Когато Вайълет скрива малко огледалце в кърпичката си, за да погледне през прозореца зад гърба си, тя вижда млад мъж да стои край оградата на къщата и да се взира напрегнато в гърба ѝ. Но сериозната госпожа Рукасъл забелязва огледалото, възкликва, че на пътя стои някакъв нахалник, и настоява Вайълет да се обърне и да му даде знак да се маха, преди бързо да свали транспаранта на прозореца. После госпожица Хънтър с лекота отключва едно „заключено чекмедже“ в стария шкаф в стаята ѝ и открива вътре коса със съвсем същия цвят и дебелина като нейната, преди да я отреже.

Типично за готическите истории като „Джейн Еър“, и тук присъства неизменната заключена стая — цяло заключено крило всъщност — която на госпожица Вайълет Хънтър ѝ е наредено да избягва. Разбира се, тя скоро намира забравен в ключалката ключ (колко удобно, естествено) и проучва празното прашно крило… в което е заета само една стая, също заключена и залостена с железен прът от легло. Няма време да влиза вътре.

Господин Рукасъл почти веднага открива прегрешението ѝ и я заплашва, че ще нахрани с нея огромния си мастиф на име Карло, който единственият му прислужник Толър пуска през нощта, за да охранява имението. Толър, очевидно, същия следобед се е напил до забрава. Холмс веднага обявява, че вечерта тя трябва да заключи госпожа Толър в зимника, а той и доктор Уотсън, въоръжен с верния си револвер, ще бъдат в Копър Бийч в седем вечерта.

Холмс обявява, че очевидно господин Рукасъл е затворил все още живата си дъщеря — Джуди — в заключената стая заради някакви негови престъпни мотиви, вероятно заради наследството, което иска да контролира, и тримата авантюристи скоро разбиват ключалката, махат желязото и влизат в стаята…

Тук Хенри Джеймс не устоя и се заля в тих смях. „Хитър и опасен човек“, който по незнайни причини смята за нужно да опре висока стълба до собствената си къща, да се промъкне през покрива и да скочи вътре през капандурата, за да измъкне млада жена от стаята, за която има ключ и може лесно да отключи, да влезе вътре и да изведе дъщеря си навън по обикновения начин, ако пожелае — и когато пожелае. Това е типично за Холмсовите „дедукции“ и — помисли си Джеймс, — също толкова глупаво.

Краят на историята беше почти сконфузено формален: Рукасъл се появява.

„Ти, негоднико! — крещи Холмс. — Къде е дъщеря ти?“.

Тогава Рукасъл изтичва да пусне Карло, грамадния мастиф, за който знаем, че не е хранен от два дни, заради пиянството на господин Толър. Тримата чуват „джафкане на куче“ — друга авторова глупост, отбеляза уморено Джеймс. Макар да предпочиташе малки, галени кучета, подходящи за приеми, като дакелите, той беше срещал достатъчно различни породи в селските вили на други хора, за да знае, че мастифите — които обикновено се държат доста внимателно с хората — не могат да джафкат. Да лаят, може би. Да ръмжат гърлено, когато заплашват, сигурно. Но да джафкат, никога. Способността да джафкат принадлежи на „хрътковата група кучета“ — а мастифът не е хрътка.

Накрая Карло прегризва гърлото на господин Рукасъл, доктор Уотсън му „пръсва мозъка“ с верния си револвер (но твърде късно, уви!) и госпожа Толър, която внезапно се показва като изключително услужлива, им обяснява целия замисъл — необходимостта Рукасъл да фалшифицира смъртта на дъщеря си (заради наследството!) и да я скрие в заключеното крило на къщата, и цялата пантомима, изиграна от Вайълет Хънтър, е имала за цел тя да се представи за Джуди, така че упоритият ѝ годеник (някой си „господин Фаулър“, когото Вайълет Хънтър зърва в огледалото си) да се откаже, да приеме смъртта на Джуди и да си тръгне.

В последния абзац всичко е разгадано и разяснено — така и не се срещаме с Джуди и господин Фаулър, но разказвачът ни обяснява, че те са се оженили и щастливият младоженец сега е „назначен за губернатор на остров Мавриций“, а госпожица Вайълет Хънтър е станала (може би с помощта на Шерлок Холмс?) „директорка на частно училище в Уолсът“. (Доста добър пост за млада жена без кой знае какви препоръки, която признава в разказа, че единствените ѝ умения са „малко френски, малко немски, музика и рисуване“.)

След като остави книгата на нощната си масичка, Хенри Джеймс отново трябваше да притисне кокалчетата на пръстите си към устата, за да не се разсмее звучно.

Писателят — доктор Джон Х. „Джеймс“ Уотсън? Артър Конан Дойл? Странна смесица от двама драскачи? — беше забравил изобщо за сина Едуард. Момчето с „голяма глава“ и „извънредно лош характер“. Явно всички герои, включително бившата му гувернантка, госпожица Хънтър, бяха забравили, че Едуард би трябвало да съществува. След щастливия край, в който гърлото на господин Рукасъл е разкъсано от гладен и невъобразимо джавкащ мастиф, Едуард като че ли просто изчезва. Пуф!

Докато лежеше в топлата тъмнина, Джеймс си мислеше за историята на една гувернантка, върху която от време на време размишляваше: неговата история, ако изобщо някога я напишеше, щеше да се води от гледната точка на психически изтощената гувернантка и щеше да разказва за осезаемо — макар и въображаемо — зло, което заплашваше детето или децата в отдалечена провинциална къща. Джеймс я разглеждаше като история с призраци без истински призраци, и знаеше, че трябва да използва най-леките и най-недоловими похвати, за да накара все по-нервния читател да започне да се чуди дали гувернантката е луда… или зла… или дали всъщност децата не са злите. А може би наистина има призрак (или призраци, Джеймс още не беше решил), въпреки психологическите предположения за обратното.

Брат му Уилям със сигурност щеше да хареса подобна „психологическа“ история.

Единственото, което Джеймс знаеше със сигурност, бе, че щеше да се наложи в написването ѝ да вложи всичките си умения и най-деликатните авторови щрихи, за да помогне на читателя постепенно да осъзнае многоплановостта на честността, лъжата, вината и невинността — без дори да се споменава оцеляването — дори когато поддържа историята достатъчно недвусмислена, за да накара читателя да настръхне от страх. Но навсякъде и винаги трябваше да го кара да се замисли дълбоко за това какво „наистина“ се е случило и кое от събитията съществува единствено в нестабилния ум на гувернантката22.

Усмихвайки се леко при спомена за жалките нелепости в „Тайната на заключената стая“ и мислейки за призраците и за човешкото съзнание, изпаднало в мрачен конфликт със себе си, Хенри Джеймс заспа в топлата вашингтонска нощ.

Глава 15

Неделята протичаше спокойно в големия дом на семейство Хей — поне докато Хенри Джеймс не притисна Шерлок Холмс в ъгъла.

Клара Хей беше отишла на църква, като преди това уведоми всички, че след църковната служба ще остане, за да се занимае с малко благотворителни дела. Джон Хей закуси с двамата си гости, но после се затвори в прекрасния си кабинет, за да посвети часове на собствените си литературни и исторически страсти. Огромният дом беше съвсем тих, с изключение на успокояващите звуци на конски копита и колела по улицата и случайното прошумоляване на дрехите на прислужниците, които сновяха напред-назад из светлата, ухаеща на махагон къща.

Някъде към обяд Хенри Джеймс почука на вратата на стаята на „Ян Сигерсон“. Холмс, който пушеше натъпканата си с евтин тютюн черна глинена лула, пусна вътре писателя и придърпа още един стол към прозореца, където се беше облакътил, за да чете. Джеймс също си носеше книга, но предпазливо прикриваше корицата ѝ, докато двамата мъже не се настаниха на столовете си.

— Кларънс Кинг ще пристигне след няколко часа — каза Джеймс.

— Да — отвърна Холмс. — С нетърпение очаквам да се срещна с него.

— Не мисля, че трябва да го правите. — Тихият глас на Хенри Джеймс можеше да звучи изключително твърдо, стига той да го пожелаеше. Точно това се случи сега.

— Моля? — Холмс изтръска пепелта от старата лула в кристалния пепелник, лежащ върху малка маса.

— Мисля, че не бива да подлагате домакините ни на този фарс рече Джеймс. — Джон Хей сигурно ще бъде зает в кабинета си чак до късно следобед. Предлагам да си съберете багажа и да напуснете, докато още можете.

— И защо да го правя? — попита тихо Холмс. — Хенри Адамс ще се върне по някое време следващата седмица. А аз дори не съм започнал разследването на смъртта на съпругата му.

— Всичко това са глупости — сопна му се Джеймс. — Клоувър Адамс страдаше от меланхолично разстройство. Тя изпадна в дупка след смъртта на баща си и така и не се възстанови. Пълна глупост е да обръщате всичко това в някаква мистерия.

Холмс изглеждаше искрено заинтригуван от думите на писателя.

— Тогава какво ще кажете за ежегодните послания „Тя беше убита“, изпращани до…

— Също глупости — отсече Джеймс. — Няма да ви позволя да разчовърквате стари рани по този начин. Нямам представа защо се съгласявах толкова дълго да подкрепям безумията ви. Но няма значение. На това трябва да се сложи край. Днес. Съберете си багажа и си тръгвайте, а аз ще измисля какво да кажа на семейство Хей, Кларънс Кинг и останалите. Самият аз ще си тръгна утре сутринта.

— Значи вече не смятате, че съм способен да разгадая тази мистерия? — попита Холмс, натъпка лулата си и отново я запали.

— Вече не вярвам, че сте Шерлок Холмс. — „Това е — помисли си Джеймс. — Казах го“.

Другият мъж го погледна с очевидна изненада и още по-голям интерес.

— Джеймс, нали точно вие ме разпознахте по спомени край Пон Ньоф — въпреки дегизировката ми като Сигерсон.

— Сбъркал съм. Или може би наистина сме се запознали на градинското парти на госпожа О’Конър преди четири години, но тогава също сте били с дегизировка.

— Дегизиран като кого?

— Като Шерлок Холмс. Литературния герой.

— Охо! — извика мъжът, когото Джеймс бе познавал като Холмс. — Значи сте съгласен с мен, че Шерлок Холмс не съществува наистина! Какво ви накара да промените мнението си, Джеймс?

— Това. — Писателят му показа „Приключенията на Шерлок Холмс“.

— Може ли? — попита мъжът с лулата. Той внимателно хвана книгата с дългите си, силни пръсти и започна да я прелиства. — Чух, че американското издание, включващо историите на Уотсън за „Странд“, излиза тази година, но нямах представа, че е било издадено толкова рано.

— Миналия месец — каза Джеймс и веднага му се прииска да не си беше отварял устата.

— Илюстрациите на Сидни Паджет са доста добри, нали? — попита другият мъж. Гласът му прозвуча развеселено.

— Ако имат претенциите да отразяват вас — рече Джеймс, — значи са доста ласкателни.

— О, абсолютно! — извика Холмс. Той извади лулата от устата си и се засмя. — Но, разбирате ли, аз никога не съм се срещал с господин Сидни Паджет. Нито пък съм позволявал да ме снимат. Паджет е използвал брат си като модел за своя „Шерлок Холмс“ — или поне така са ми казвали. Брат му е още по-прочут илюстратор и Уотсън ми съобщи, че хората от „Странд“ са смятали да наемат него, вместо брат му Сидни, но писмото попаднало в погрешния Паджет.

Джеймс се взря безизразно в Холмс — в мъжа, за когото все още мислеше като за Холмс — докато накрая вече не издържаше мълчанието. Тютюневият дим го накара да се закашля, преди да успее да изрече мисълта си.

— Сега смятам, господине, че вие сте някакъв… умопобъркан… преструващ се на литературния герой Шерлок Холмс, който, от своя страна, се преструва на несъществуващия изследовател Ян Сигерсон.

— О, сериозно! — възкликна Холмс, извади отново лулата от устата си и се усмихна широко. — Много добре, Джеймс. Наистина много добре. Тази хипотеза е много по-смислена от моята… която е, че аз просто не съществувам извън тези малки — той протегна ръката си, в която държеше книгата, — истории.

— Значи признавате — каза Хенри Джеймс. Той почувства някакъв странен и не особено приятен, но постоянен натиск върху гърдите си.

— Дали признавам, че съм умопобъркан? Едва ли ще успея да се защитя срещу това обвинение. Дали признавам, че е възможно — дори вероятно — да съм някой друг, а не литературният герой Шерлок Холмс? Това, уви, не мога да призная, сър. Аз съм или истинският Шерлок Холмс, или негово въображаемо подобие. Това са двата мрачни избора, които стоят пред мен в момента.

Джеймс усети как го обзема паника. Човекът беше умопобъркан. И вероятно беше опасен — дори в момента представляваше физическа заплаха за Джеймс.

— О, мисля, че не съм опасен — каза Холмс, изпуфтявайки отново с лулата. — Поне не за вас, господин Джеймс.

Сякаш беше проникнал в главата на писателя и бе прочел мислите му.

— Какво мислите за Уотсъновите… истории? — попита Холмс, докато затваряше книгата и я оставяше на масичката.

— Абсурдни са.

Холмс отново се засмя.

— Да, такива са, нали? Горкият Уотсън работи толкова усилено, за да приведе грубите си записки в ред според литературните стандарти на Конан Дойл, но се съмнявам, че който и да е от двамата е наясно как може да се предаде реалността на случаите ми в каквото и да е произведение на изкуството. Разбирате ли, Джеймс, по-добрите случаи вече са произведение на изкуството — без мелодрамата и литературната украса.

— Значи признавате, че тези разкази са долнокачествени литературни опити? — успя да произнесе Джеймс. — Обикновени претрупани… романси?

Холмс потрепна при последната дума, но гласът му прозвуча любезно, когато отговори:

— Абсолютно, драги ми друже. — Той отново отвори книгата. — Виждам, че Уотсън е включил историята, която е озаглавил „Тайната на заключената стая“. Да приемем ли това като пример за литературен провал?

— Вече го приех като такъв — отвърна Джеймс.

— Така и трябва — рече Холмс, посочвайки писателя с дръжката на лулата си. — Питам ви… намирате ли някакъв здрав смисъл в това… Той прелисти страниците, за да надникне в разказа. — Че тази Вайълет Хънтър идва в нашия апартамент и отнема от времето ни, на Уотсън и моето, за да поиска съвет дали да приеме някаква скучна работа като гувернантка в провинцията? Независимо от това колко странни са изискванията на работодателя ѝ. И смятате ли, че бих си загубил времето, за да изслушам тази молба за съвет… който не е необходим, тъй като сигурно сте забелязали, че безделницата вече е решила да приеме работата.

— Пълни безсмислици — каза Джеймс. Изпита някакво странно усещане, граничещо със замайване, че се съгласява с Холмс. Или обратното.

— Тази Вайълет Хънтър — това, разбира се, не е истинското име на жената — не ми беше клиент.

— Нима? — Ако имаше как, Джеймс би предпочел да преглътне възклицанието си.

— Не. Нашият клиент — човекът, нуждаещ се от помощ, който се появи в апартамента ни в онзи студен мартенски ден през 1886 година — беше „господин Фаулър“, когото Уотсън споменава, но който изобщо не е представен на читателя.

— Господин Фаулър? — повтори несъзнателно Джеймс. — Годеникът на затворената Алис Рукасъл? Мъжът в огледалото? Същият, за когото доктор Уотсън ни информира, че се жени за освободената госпожица Рукасъл и двамата се преместват на Мавриций?

Без да вади лулата от устата си, Холмс се ухили по почти зловещ начин.

— Точно така — отвърна той. — Макар че, както се оказа, „господин Фаулър“ — ще го наричам Питър, защото това е истинското първо име на господина — не се ожени за освободената и забогатяла госпожица Алис Рукасъл и не беше… как го беше представил Уотсън? — Той прелисти страниците. — А, да… „назначен за губернатор на остров Мавриций“.

— Има ли това каквато и да е връзка с измамническото ви представяне за Шерлок Холмс? — попита Джеймс.

— Само ако желаете да запълните огромната пропаст между живота на този… литературен… Шерлок Холмс и описаните му приключения — отвърна Холмс.

— Не виждам смисъл да обсъждаме и двете — рече Хенри Джеймс.

Холмс кимна утвърдително, но извади лулата от устата си и заговори тихо, с отмерена реч.

— Питър… Фаулър… дойде при двама ни с доктор Уотсън през март хиляда осемстотин осемдесет и осма година. Проблемът му беше семеен, да, но такъв, който навремето реших, че ще задоволи нуждата ми от истинска дедукция. Разбирате ли, Джеймс, накрая „господин Фаулър“ — който беше много приятен лондонски джентълмен, между другото — не се ожени за госпожица Алис Рукасъл и двамата не заживяха щастливо. Истината… онази истина, която Уотсън често се опитва толкова усилено да избегне… беше, че бившата му годеница Алис Рукасъл разкъса гърлото на Фаулър със зъби. Тя го уби.

— Мили боже! — ахна Джеймс.

— Господин Фаулър дойде при мен, защото беше щастливо сгоден с Алис Рукасъл — доста тромав избор на име от страна на Уотсън, разбира се — докато „приятната, макар и често проявяваща се неуравновесеност“, както се изразяваше Фаулър, на годеницата му не се превърна в тежка мозъчна треска… каквото и да означава „мозъчна треска“. Уотсън, както повечето лекари в нашата необразована епоха, се кълне, че „мозъчна треска“ съществува, но никой лекар не може да опише причината за появата или лечението ѝ.

— Но госпожица Рукасъл… каквото и да е истинското ѝ име… наистина се е разболяла от нея? — попита Джеймс. Слабостта му към изслушването на странни истории се равняваше по сила на страстта към писането им.

— Наистина… но всъщност по-малкият ѝ брат Едуард умря от нея — отвърна Холмс.

— Едуард — повтори Джеймс. Спомни си пеперудите, които кръжаха около лампата през нощта, преди да го обори сънят, и края на сборника от разкази. — Малкото момче с лошо поведение и несъразмерна глава. Подопечният на госпожица Вайълет Хънтър.

Холмс отново се засмя.

— Госпожица Вайълет Хънтър не беше наета като гувернантка. Малкият Едуард беше убит по времето, когато господин и госпожа Рукасъл я наеха… и наистина я наеха единствено за да се представя за затворената им дъщеря Алис.

— Чакайте — рече Джеймс, повдигайки ръката си с добре поддържани нокти. — Нима твърдите, че Вайълет Хънтър е знаела от самото начало, че единственото ѝ задължение ще е да се представя за затворената дъщеря на Рукасълови? За годеницата на господин Фаулър?

— Точно това твърдя, Джеймс. — Холмс погледна през прозореца към засенчените от дърветата прозорци на катедралата „Сейнт Джон“. — „Вайълет Хънтър“ беше просто жена от улицата… в компания не би успяла да се представи дори и за гувернантка. Господин „Джефро Рукасъл“ — който, между другото, не е никакъв злодей, както го представя Уотсън, и който също умря скоро от насилствена смърт — още от самото начало заяви на лондонската жена, че ще ѝ плаща трийсет паунда на месец — не на тримесечие, както разказва Уотсън — трийсет паунда на месец само за да подстриже косата си така, както е била подстригана на Алис по време на ужасното ѝ боледуване, да носи синята рокля на Алис, да седи до прозореца, за да може Питър Фаулър от разстояние да я вижда как се смее, очевидно излекувана от лудостта си.

— Лудостта си? — ахна Джеймс.

— О, да. Забравих да спомена за този дребен факт, нали? Затова Уотсън винаги казва, че не трябва аз да записвам приключенията си. Когато бащата на Алис — между другото, това е истинското ѝ име — когато баща ѝ осъзнал, че тя никога няма да се излекува, написал писмо на Питър Фаулър, в жалък опит да имитира почерка на дъщеря си, за да развали годежа им. Но Фаулър не повярвал, че писмото е от Алис.

— Алис Рукасъл е била луда?

— За връзване — потвърди Холмс без капчица съчувствие в гласа.

— Болестта се е развивала потайно в продължение на години, но през зимата, когато се е сгодила с Питър Фаулър — за което родителите ѝ не знаели, а и никога не биха позволили, тъй като лудостта се предава по наследство — положението ѝ се влошило, което довело първо до истерични пристъпи, после до припадъци и накрая до агресивното поведение, което Рукасълови обявили пред Фаулър и света като „мозъчна треска“.

— Но господин Фаулър сигурно би проявил разбиране — каза Джеймс. Той се опита да си представи как сам пише този разказ, но не успя. Беше твърде сензационен. Навлизаше твърде много в територията на съвременника си Уилки Колинс.

— Че в агресивната си лудост Алис Рукасъл е убила и полуизяла двегодишния си брат Едуард? — попита Холмс с безизразно лице. — Силно се съмнявам.

— Мили боже! — ахна Джеймс. — Но вие сте знаели за тази… мерзост?

— От самото начало — отвърна Холмс, без повече да се усмихва. — Далеч от злодея, който дебне наследството, или каквато там глупост е измислил Уотсън, за да извърти историята, тъй нареченият Джефро Рукасъл — с истинско име Джетро Доукинс — беше толкова всеопрощаващ и любящ баща, че не би могъл да понесе мисълта дъщеря му Алис — убийца на единствения му син, наследника на фамилното име и титла — да бъде заключена в лудница. Затова се появили заключеното крило и залостената врата.

— Но щом госпожица Вайълет Хънтър не е открила онези неща… щом вече е знаела за лудостта на Алис, причина за заключените крило и стая…

— Питър Фаулър, не блудницата Вайълет Хънтър, настоя за примамването на Рукасълови в града през онази мартенска нощ на осемдесет и шеста година — обясни мрачно Холмс. — Той ни изпрати телеграма, в която обяви за намеренията си да „спаси“ любимата си Алис. Аз веднага му отговорих с телеграма, в която му наредих да не се приближава до „Ходжкис Хол“ — той не получил телеграмата, защото вече бил напуснал хотела си в Уелс — и двамата с Уотсън веднага потеглихме колкото се може по-бързо към „Ууки Хоул“…

— „Ууки Хоул“? — пропя Джеймс.

— Да, разбира се. Близо до прочутите пещери край Уелс в Съмърсет. „Фаулър“ беше отседнал в хотел „Ууки Хоул“ в Уелс. Измислените от Уотсън „Рукасълови“ всъщност бяха известното семейство Доукинс. Бащата на Алис беше Джетро Доукинс, лорд Ходжкис от „Ходжкис Хол“, първи братовчед на викария на Ууки, наречен „Героя на Трансваал“ в Първата бурска война през 1881 година.

— Дори аз, най-обикновен американец, съм чувал за Вещицата от Ууки Хоул — каза Джеймс. Гласът му прозвуча странно дори в собствените му уши. Не можеше да повярва какво беше казал току-що. Хенри Джеймс младши — също като баща си Хенри Джеймс старши и по-големия си брат Уилям — винаги бе имал слабост към историите с духове.

— Вещицата от Ууки Хоул представлява варовиков сталагмит, който плаши туристите още от хиляда и шестстотната година — рече Холмс с равен глас. — Алис Доукинс беше истинско Чудовище от Ууки Хоул. И то само преди седем години.

Хенри Джеймс погледна Холмс с присвити очи.

— Казвате, че Питър Фаулър е бил убит. Беше написано, че господин Рукасъл — и този Доукинс, лорд Ходжкис — е „умрял от насилствена смърт“. Има още толкова много неизяснени неща тук.

— Пристигнахме твърде късно, Уотсън и аз — продължи едва чуто Холмс. — Фаулър си беше донесъл висока стълба, рискувал да премине по опасния покрив в мрака и се спуснал през малката капандура в заключената стая на Алис. Тя сигурно е седяла мълчаливо на леглото си и му позволила да отключи оковите ѝ, катинарите и да махне веригите, докато ѝ шепнел нежни слова. След това използвала зъбите си и неизрязаните нокти, за да му пререже гърлото. Ядяла сърцето му, когато Доукинс, баща ѝ, влетял в стаята. Наетата блудница „Вайълет Хънтър“ вървяла по петите му, облечена по чиста случайност в синята рокля на Алис.

Джеймс седеше, вперил поглед в него, и чакаше. Въпреки вероятността всичко това да е чиста измислица, той установи, че му е трудно да диша.

— Господин Доукинс, лорд Ходжкис, носел със себе си пистолет — продължи Холмс със същия равен тон. — Седмица преди това ми беше казал, че, естествено, никога не би го използвал срещу дъщеря си, каквито и неописуеми дела да извърши тя. И беше прав. Когато двамата с Уотсън изтичахме по коридора и му извикахме, Доукинс допря пистолета до слепоочието си и си пръсна мозъка.

— А госпожица Вайълет Хънтър? — попита Джеймс. — Неистинската гувернантка?

— Полудя — отвърна Шерлок Холмс. — След като видя какво се беше случило в стаята на Алис Доукинс, тя започна да пищи и продължава да пищи и до днес, и лейди Ходжкис плаща за болничния ѝ престой в лудницата.

Джеймс се усмихна, за да покаже, че не е абсолютен лапнишаран. „Лапнишаран“ — беше научил тази дума като малък от един пътуващ цирк, който бе спрял в покрайнините на Нюпорт. Не се беше сещал от години за тази дума; никога не я бе използвал в писанията си.

— А Карло? — попита той.

— Карло? — повтори Холмс.

— В „Тайната на заключената стая“ Уотсън пише за Карло, грамаден джафкащ мастиф, който обикаля из двора през нощта и накрая разкъсва гърлото на господин Рукасъл.

Холмс се усмихна леко.

— „Джафкащ мастиф“. Уотсън никога не е можел да направи разлика между хрътка и овчарско куче… Той просто не познава кучетата. В „Ходжкис Хол“ наистина имаше мастиф. Името му беше Барни, бе на петнайсет години и ако в някоя нощ се сблъскаше с някой крадец, сигурно щеше да се претърколи по гръб и да му подложи коремчето си, за да го почеше. Според Джетро Доукинс, когато двамата с Уотсън разговаряхме с него три дни преди смъртта му, единствената беля, която Барни е направил през живота си, е да сдъвче по време на игра едно от плюшените животинчета на лейди Ходжкис.

— Но в „Тайната на заключената стая“ Уотсън пише, че е трябвало да извади бойния си револвер и — цитирам — да пръсне мозъка на животното, след като то убило господин Рукасъл — рече напрегнато Джеймс.

— Револверът беше на господин Доукинс и го използвах аз — каза Холмс. — Алис Доукинс беше твърде заета да поглъща баща си, а аз взех падналото оръжие и ѝ пръснах мозъка.

Двамата мъже седяха мълчаливо няколко минути.

Най-накрая Шерлок Холмс — или мъжът, който се преструваше, че е измисленият Шерлок Холмс — каза:

— Мисля, че разбирам защо Уотсън е решил да пише за аферата в Ууки Хоул… тъй наречената „Тайна на заключената стая“. Просто не е можел да я забрави. Смущавала е съня му. В природата му е да се опитва да пренареди нещата в по-семпли истории за доброто и злото. Но на негово място аз щях да оставя цялата история с Ууки Хоул на мира.

Хенри Джеймс погледна другия мъж в очите и каза:

— Сигурно осъзнавате, разбира се, че всичко, което току-що ми разказахте, звучи абсолютно налудничаво.

— Абсолютно — отвърна Холмс. Детективът погледна часовника си. — Джон Хей каза, че в трапезарията в оранжерията ще бъде сервиран лек обяд и че можем спокойно да се разполагаме, дори той да е още зает. Ще ми правите ли компания, господин Джеймс?

— Ще изчакам следобедния чай с Кларънс Кинг и вечерята с норвежкия емисар, господин Холмс — каза Джеймс. Това бяха последните му думи, преди да се върне в стаята си и да легне върху идеално белите чаршафи.

Глава 16

Кларънс Кинг пристигна точно в пет следобед. Пълен петдесет и една годишен мъж, отдавна преминал атлетичните си катерачески години, Кинг се появи на прага на семейство Хей с голяма барета на главата и доста износен зелен костюм от рипсено кадифе, допълнен с бричове до коленете и дълги вълнени чорапи.

— Старият ти европейски пътнически костюм! — извика Джон Хей, докато пламенно разтърсваше ръката на Кинг. — Да не се каниш отново да заминаваш за чужбина?

— Не, освен ако Мексико не се счита за „чужбина“ — засмя се Кинг с глас, който Хенри Джеймс намираше толкова кадифен, колкото и абсурдния му костюм — и също толкова изтъркан. — Установих, че съм се озовал във Вашингтон без никакви други дрехи и знаех, че най-старите ми приятели ще проявят разбиране към това кадифено нашествие. Смятайте го за закъсняло отпразнуване на Деня на свети Патрик.

— Можеше да се появиш със старите си каубойски кожени панталони и пак щеше да си облечен идеално за този дом, Кларънс — каза Хей, който вече беше внесъл неофициална нотка във вечерята, като си бе сложил черна вместо бяла вратовръзка, въпреки присъствието на норвежкия емисар, съпругата и дъщеря му.

Кинг свали със замах голямата си барета и я подаде на чакащия прислужник. Джеймс забеляза, че косата на Кларънс Кинг беше оредяла значително от последния път, когато писателят го беше видял, а някогашните дълги златисти кичури сега бяха посивели. Кинг все още подстригваше брадата си късо, в стила на Юлисис Грант, който отдавна беше излязъл от мода сред по-младите мъже. В комбинация с рипсения костюм, помисли си Джеймс, брадата и допълнителното тегло, изследователят изглеждаше малко като картина на Хенри VIII. Но пък, осъзна Джеймс, някой сигурно би направил същия коментар и за самия него.

Джеймс и Холмс стояха и гледаха как Клара Хей прегръща и целува стария им семеен приятел с почти момичешки ентусиазъм, който им се стори съвсем нетипичен за нея.

— Клара, скъпа! — извика Кинг. — Ти си оставаш единственият ярък и неподправен слънчев лъч в облачния живот на този стар човек! Знаеш — тук Кинг стрелна Джон Хей с по момчешки палав поглед, — че заради теб изгубих всякакъв интерес към останалите представителки на твоя пол. Сега ще трябва да си остана ерген до края на живота си, в очакване единствено на кремацията, тъй като само тя ще ми гарантира някакви нови преживявания.

— Ох! — извика Клара Хей и плесна с ръка Кинг по зеления рипсено кадифен ръкав.

— Хари, бога ми! — нададе вик Кинг, разтърсвайки ръката на Хенри Джеймс с огромно въодушевление. — Засега Адамс печели надпреварата по оплешивяване в нашата групичка, но както виждам, двамата с теб упорито го настигаме. Какво те накара да напуснеш мъгливия Лондон и да се върнеш в Щатите, приятелю?

— На първо място — отвърна тихо Джеймс и измъкна ръката си, потискайки порива да я разтърка, за да ѝ възвърне кръвообращението, — възможността да видя старите си приятели. Мога ли да ти представя моя спътник… господин Ян Сигерсон? Господин Сигерсон, представям ви единствения и неповторим Кларънс Кинг. Господин Кинг, господин Сигерсон.

Кинг разтърси ръката му, но след това отстъпи назад в огромното фоайе, сякаш искаше да огледа по-добре Холмс.

— Сигерсон? Ян Сигерсон? Норвежкият изследовател? Човекът, който само преди две години се изкачи толкова нависоко в Хималаите, колкото не е постигал никой бял човек? Онзи Ян Сигерсон?

Холмс отвърна със скромен поклон.

— За бога, сър! — избумтя Кинг. — За мен е удоволствие и чест да се запозная с вас. Искам да ви задам хиляди въпроси за Хималайските планини и за Забранената земя, в която сте успели да проникнете. Докато аз разхищавах младостта си в катерене по къртичините на този континент, вие, сър, сте изкачвали истински планини.

— Само до техните най-непретенциозни проходи, господин Кинг — отвърна Холмс с норвежкия си акцент. Тъмните му мустаци изглеждаха по-гъсти тази вечер и Джеймс не спираше да се чуди дали не ги беше подобрил по някакъв начин. — И то на гърба на понита.

— Да отидем в приемната, Кинг — извика Джон Хей, който очевидно се радваше да види стария си приятел. Но Джеймс долови още нещо у домакина си… раздразнение от начина, по който беше облечен приятелят им? Някакви недовършени и вероятно неизречени дела между тях двамата? Пари назаем може би? Макар на пръв поглед Кинг да изглеждаше представителен и в отлично здраве, един по-внимателен поглед разкриваше, че наскоро е изкарал някаква болест… и то сериозна може би.

— Време е за чай! — възкликна Клара Хей.

Кларънс Кинг се усмихна почти тъжно.

— Ах, какви дни бяха, Клара. Джон си тръгваше рано от Държавния департамент — предпочиташе да изостави нацията в ръцете на неправилното ръководство и пред лицето на някоя неочаквана война, вместо да пропусне следобедния чай. А Адамс подаваше бледото си кубе през вратата на кабинета си точно в пет — нищо друго не успяваше да го откъсне от мухлясалите му зелени книги. А Клоувър… Клоувър се смееше и ни повеждаше към стаята с камината, където ни чакаха малките кресла, тапицирани с червена кожа.

Кинг като че ли забеляза ефекта на малката си реч върху компанията и веднага промени тона и изражението си.

— Всъщност, Джон, аз се надявах този следобед да сменим чая с малко от твоето шери.

— Така и ще направим — каза Хей, прегърна Кинг през раменете и поведе всички към приемната с огромната камина. — Така и ще направим.

Докато седеше и си пиеше чая — бяха сипали и шери, но той реши да го изпие след това — Хенри Джеймс си припомни колко дребнички бяха всичките Пет купи. Кларънс Кинг, с неговите метър и шейсет и осем сантиметра, беше най-високият от тях.

След като побъбриха приятелски — Хей се опита да отгатне дали Кинг заминава за някоя диамантена мина в Андите, или за някоя златна в Скалистите планини в Аляска (на което Кларънс Кинг отговори само: „Нито една от двете! Сребърна мина в Мексико“!) — Кинг зададе няколко въпроса на Холмс за Хималайските върхове. Холмс като че ли успя да му даде отговор, макар и доста неясен, но след това двамата мъже започнаха да обсъждат задълбочено изследователската работа. Джеймс очакваше неизбежното разкритие, че Шерлок Холмс не може да направи разлика между Хималайски връх и Херефордширски хълм.

— Чел съм книгата ви — каза „Ян Сигерсон“ почти срамежливо на Кларънс Кинг. — „Планинарство в Сиера Невада“. Хареса ми изключително много.

— Тази стара „тухла“ — засмя се Кинг. — Остаряла е поне с двайсет години. А и половината от главите разказват за моя Ранен плеистоценски период през лятото и есента на шейсет и четвърта. Но кажете ми, господин Сигерсон… как ви се стори онази част, в която описвам покоряването на връх Уитни?

Шерлок Холмс само се усмихна.

— Хайде, Кларънс… — каза Джон Хей.

— В две глави описах изкачването на връх Тиндал — прогърмя Кинг. — Половината книга описва обиколката на останалите върхове в Йосемити. Но само в две подчинени изречения описах триумфа ми на могъщия връх Уитни.

— Не всички върхове се покоряват от първи опит — каза тихо Холмс.

Кинг се засмя и кимна. После се обърна към Хенри Джеймс:

— Ето какви са двете ми подчинени изречения, Хари: След като безуспешно се опитах да изкатеря връх Уитни и се наложи да се върна в долината…

Кинг единствен в стаята се смееше, но това като че ли не помрачи доброто му настроение. Джеймс се взираше в него, забелязвайки горчивината, която се бе заселила у най-стария приятел на старите му приятели — не, по-скоро угнетеност, която изригваше отвътре, отколкото нещо, което да го затиска отвън, както Дикенс беше описал угнетеността, издигаща се от гробовете под старата църква, която накрая обезсърчи цялото паство.

— Млад, силен, оборудван, готов за велики дела — каза Кинг, — и не само не успях да изкатеря четиристотинте фута на онзи връх от първия опит, а и когато се върнах и го покорих, се оказа, че е погрешната планина. Някак си, при цялото напрежение от изкачването, бях успял да изгубя цяла планина… с всичките ѝ хиляда четиристотин и пет фута.

— Но после се върна отново и го изкатери — каза тихо Джон Хей.

— Да — съгласи се Кинг, — ала едва след като други бели мъже се бяха присъединили към индианците, които го бяха изкачили преди мен. И аз кръстих върха!

— И един беше кръстен на вас — каза Холмс. — Връх Кларънс Кинг… североизточно от връх Уитни в планинската верига Сиера Невада, ако не се лъжа.

— Членовете на изследователската ни група обичаха да кръщават върховете един на друг — каза Кинг, повдигайки чашата си за шери така, че мълчаливият, но неотлъчен прислужник да може да я напълни. — Нарича се „връх Кларънс Кинг“, защото в Йосемити вече имаше връх, наречен на проповедник на име Томас Стар Кинг. Моят хълм е висок дванайсет хиляди деветстотин и петнайсет фута. Някак си винаги успявам да съм изтърсакът в котилото. Колко висок беше онзи проход, който пресякохте, за да стигнете до Тибет от Сиким, господин Сигерсон?

— Джелеп Ла? Тринайсет хиляди деветстотин деветдесет и девет фута в най-високата си точка.

— Признайте си — каза Кинг. — Не бяхте ли поне мъничко изкушен да издигнете малка купчина камъни, висока около един фут и отгоре? Така можехте да кажете, че сте покорили „четиринайсетхилядник“. Четиринайсетхилядниците се смятат за голяма работа в Американския запад.

Без да дочака отговор, Кинг започна да разпитва Сигерсон/Холмс за планинарството; въпросите му приличаха на отсечен разпит. Холмс отговаряше на всеки въпрос бързо и точно, като очевидно разбираше достатъчно добре терминологията. Понякога отвръщаше с въпроси, които караха Кларънс Кинг да се смее, отговаряйки, че през последните две десетилетия се е заравял във и под планините, а не ги е изкачвал. Джеймс можеше само да отбелязва тайнствените термини, които изпълваха въздуха: осигуровка, привързване към осигуровките, катерене без осигуровка, обсъждане на най-новите форми осигуровки, слизане с двойни въжета, видове въжета, горни и долни естествени опори, движение срещу вятъра и контрафорс, движение по первази, методи за катерене на камина, заклещване на юмрука в по-широки цепки, използването на връзките за обувки за пруски възел, докато висиш на въжето след падане… Джеймс не разбираше нищо от приказките им, но Холмс звучеше така, сякаш той разбира всичко.

Накрая Кларънс Кинг въздъхна.

— Добре, оставям планините на вас, по-младото поколение планинари. Боя се, че моите дни на въжето приключиха.

Вместо да позволи на думите му да помрачат настроението, Джон Хей се обърна към Кинг:

— Сигурен съм, че Адамс ужасно ще съжалява, че те е изпуснал.

— Така и трябва — промърмори Кинг, повдигайки чашата си за поредното напълване.

— Трябва да разкажеш на новия ни гост как се запозна с Хенри Адамс — каза Хей.

Кларънс Кинг като че ли се замисли за миг дали си заслужава да губи времето на някого, разказвайки му историята, но след това допи шерито си и се обърна към Холмс.

— Все още не сте се запознали с Адамс, нали, сър?

— Не съм имал това удоволствие.

Кинг изпръхтя.

— Отдавна, през хиляда осемстотин шейсет и седма година, след неуспешни опити да си намеря почтена работа — и без особено желание да открия такава — аз убедих Конгреса да назначи земемерско изследване на четирийсетия паралел и да ми повери ръководството му. През хиляда осемстотин седемдесет и трета потеглих от Чайен, Уайоминг, към Лонг Пийк в територията Колорадо, за да се срещна с един от партньорите ми, някой си Арнолд Хейг… Чували ли сте за връх Лонг Пийк, господин Сигерсон?

— Не — отвърна Холмс.

— Това е един от онези толкова обичани колорадски четиринайсетхилядници… четиринайсет хиляди деветдесет и три фута, доколкото си спомням… наречен на лейтенант Лонг от експедицията на Зебулон Пайк, която се оказа в най-източната част на Скалистите планини. Което няма връзка с историята ми…

Джеймс се усмихна. Почти беше забравил за разказваческата дарба на Кларънс Кинг да оставя историите си да криволичат като планински поток, без това да отегчава слушателите му. Джеймс често си беше задавал въпроса защо тази дарба толкова рядко се прехвърля от устното разказвачество към писмената реч.

— Както и да е, по залез-слънце, опитвайки се да се добера до Лонг Пийк, бях стигнал само до долината Естъс Парк, така че наех една от малките колиби, в която да прекарам нощта. Вярно, вътре имаше легло, но нямаше печка, а нощта беше студена. Зъзнех под купчината от всички одеяла, които носех със себе си, когато навън се разнесоха някакви звуци. Грабнах фенера, изскочих и видях… господин Хенри Адамс, яхнал муле. Не съм сигурен кой от двамата изглеждаше по-облекчен, че е открил човешко поселище — Адамс или мулето му.

Както и да е, Хенри тъкмо бе завършил първата си година като асистент по история в Харвард и отскоро беше проявил интерес към геологията, след като бе написал статия за британския геолог Чарлс Лайъл за „Норт Америкън Ревю“. Някакъв приятел му предложил да прекара лятото на север, за да се запознае с работата на земемерската ни група, и той така направил. Сигурно е решил, че при толкова много измервания все ще има някаква геология. Адамс всъщност познавал Арнолд Хейг от Бостън и се намирал в лагера му на Лонг Пийк, когато решил, че ще яхне едно муле и ще отиде за риба. Естествено, изгубил се, но проявил здравия разум да остави мулето да го носи накъдето намери за добре… ако има един сигурен начин да намерите храна и цивилизация, просто отпуснете юздите на мулето и го оставете да избира само пътя. Накрая, към десет часа през нощта, се озовал край малката ми колиба в Естъс Парк.

Тук Кларънс Кинг се ухили и Джеймс ясно виждаше как Джон и Клара Хей се усмихват в очакване на края на историята.

— Всъщност пътищата ни с Хенри се бяха пресичали и преди онази нощ — продължи Кинг. — Веднъж във Вашингтон и отново в Чайен, предишната седмица. Но не мисля, че се познавахме толкова добре, за да очаквам силната мечешка прегръдка, в която ме притисна, след като слезе от онова муле и пристъпи в светлината на колибата. Хенри беше огладнял и, предполагам, мъничко разтревожен. Както и да е, Естъс Парк е доста нависоко в планината, а нощта беше много студена за август, тук през август може да вали сняг, затова, след като хапнахме малко студен боб, двамата пропълзяхме напълно облечени в леглото — в колибата, естествено, не се предлагаше второ — и разговаряхме почти до разсъмване. Оттогава станахме близки приятели.

— Адамс ще съжалява ужасно, че те е изпуснал — каза Джон Хей.

— Да, обаче трябва да стигна до онази сребърна мина в Мексико или да се върна във високата Сиера и да открия злато, ако изобщо искам да прибавя Констабъл към моите Търнъри.

Джон Хей се усмихна на Холмс.

— Хари знае тази история, но си заслужава да бъде повторена. Преди няколко години Кларънс беше в Англия, за да си купи произведения на изкуството — редом с разни други работи — и Ръскин имаше две чудесни картини на Търнър за продажба. Когато попитал Кинг коя от двете иска, Кларънс ги купил и двете с думите: „Един добър Търнър заслужава втори“.

Кинг се усмихна леко.

— В онези години си купувах по два Търнъра. Напоследък сиромашията ме принуждава да идвам на официалната вечеря, давана от най-добрите ми приятели, облечен с пътнически костюм от избеляло рипсено кадифе.

— Corde du roi — промърмори Хенри Джеймс. — Кадифена кралска дреха. И толкова красив ръб23.

— Това са последните думи на капитан Ахав, преди Моби Дик да потопи „Пекод“ — каза Кинг.

Когато Шерлок Холмс повдигна въпросително едната си вежда, Джон Хей каза:

— Това е роман, който е бил публикуван преди повече от четири десетилетия и остана сравнително незабелязан от повечето читатели и критици, но Клоувър ни го препоръча. Всички в „Петте купи“ много го харесахме и често го цитираме. Разказва се за Ахав, капитан на китоловен кораб, който е обсебен от белия кит, който години по-рано го е лишил от единия му крак.

— Напоследък възприетата от Ахав линия на поведение спрямо неговия бял кит се превърна в основа на отношението ми към живота като цяло — обяви Кларънс Кинг.

— И каква е тази линия на поведение? — попита Хенри Джеймс.

— „… докрай ще се боря с тебе; от сърцето на преизподнята ще те пробода; с омраза ще изхрача към тебе последния си дъх“ — изрецитира Кинг, смекчавайки жестокостта на цитата със сладката си момчешка усмивка.

Клара Хей, която се беше измъкнала от стаята няколко минути по-рано, се върна и плесна с ръце. Усмивката ѝ сияеше.

— Емисар Хелмер Халворсен Волебек, госпожа Волебек и тяхната дъщеря пристигнаха. Тук е малко тясно и топло, затова си помислих, че можем да отнесем питиетата си в оранжерията. Готвачът ме увери, че вечерята ще бъде готова след по-малко от час.

Глава 17

Хенри Джеймс познаваше една възрастна херцогиня, която може би беше най-жестокият човек, с когото някога се бе сблъсквал. Когато се връщаше в Лондон след месеците, прекарани във Венеция, тя имаше навика при пристигането в градския си дом да организира вечерно парти, каквото сигурно бяха организирали Борджиите. Джеймс беше поканен на едно от тези аутодафета, за да попълни комплекта от ергени край масата (и вероятно, като част от ролята му, да стане свидетел на ритуалите на жестоко жертвоприношение, които щяха да бъдат изпробвани онази вечер), и макар отдавна да беше предупреден за отровата на херцогинята, той прие поканата от чисто любопитство. Заложеният светски капан включваше поканването на пет двойки, които — макар да не се бяха издигнали до социалния статус на херцогинята и да не се бяха запознавали официално — включваха четири жени, поддържали извънбрачни връзки с петима от присъстващите мъже. Групичката включваше ергените — сред които Хенри Джеймс изпъкваше като най-възрастен и с най-висок социален статус — и пет неомъжени млади дами, всяка от които (както херцогинята знаеше много добре) имаше (или е имала преди) катастрофално провалена връзка с някой от ергените или женените мъже.

Никой от присъстващите на масата брачни партньори не знаеше за похожденията на половинката си.

Онази вечеря направо се пръскаше по шевовете от напрежение, но Хенри Джеймс установи, че се чувства далеч по-напрегнат по време на тази уютна вечеря в неделя, 26 март 1893, на която семейство Хей — може би най-милата двойка, която Джеймс бе познавал — бяха поканили стария си приятел Хари, господин Сигерсон, Кларънс Кинг и норвежкия емисар, съпругата и дъщеря му.

Емисарят, господин Хелмер Халворсен Волебек, не беше посланик на кралство Скандинавия в Съединените щати само защото крал Оскар II предпочиташе да има едновременно двама пратеници във Вашингтон — един от Швеция и един от Норвегия, обединени под управлението му, но въпреки това отделни държави — и в момента шведският емисар бе официален скандинавски посланик. След две години щеше да дойде ред на господин Волебек.

Джеймс прецени, че възрастта на Волебек е около шейсетте, но съпругата му, Линеа, ако Джеймс беше чул правилно името ѝ по време на представянето им, сигурно беше поне с двайсет години по-млада. Дъщеря им Ода, която също присъстваше, бе в късна юношеска възраст и се смяташе за най-търсената дебютантка на Ембаси Роу24. И тримата владееха отлично английски език.

Джеймс изпита разочарование — или може би облекчение, трудно му беше да определи точно чувствата си в момента — когато „Сигерсон“ бе представен на господин Волебек и двамата мъже тракнаха с токове и се поклониха едновременно един на друг, но се поздравиха на английски.

Поднасянето на първите блюда премина в непринудена беседа. Джон и Клара Хей умело въвличаха всички присъстващи в леки разговори. Единственото, което бегло засягаше политиката, бе възторгът на Волебекови от грандиозността на тържественото встъпване в длъжност на Гроувър Кливланд няколко седмици по-рано и нетърпението им да видят Световното Колумбово изложение в Чикаго през месец май, преди да се върнат за лятото в Норвегия. Интересът на госпожица Волебек очевидно беше насочен единствено към множеството балове, организирани същата вечер и през уикенда на четвърти март по случай встъпването в длъжност на президента.

— Ода е на възраст, когато всеки бал е възможност да срещне добра партия за женитба — каза госпожа Линеа Волебек с мекия си скандинавски акцент.

— Майко! — извика Ода и силно се изчерви.

— Е, нима не е така? — засмя се баща ѝ. Емисар Волебек попи устните си със салфетка. — Малкото ми момиче скоро ще си намери съпруг.

Ода се изчерви още по-силно, а Клара Хей се усмихна и каза:

— Ами, на тази маса се намират двама от най-желаните ергени на Америка, Ваше превъзходителство.

Когато господин Волебек повдигна вежда в учтив интерес, Клара продължи:

— Господин Джеймс и господин Кинг отдавна се считат за добър улов за младата дама, която най-накрая успее да спечели единия или другия.

— Така ли е, господин Джеймс? Господин Кинг? — попита господин Волебек с тон, който наистина прозвуча заинтригувано. — И двамата ли сте добра партия?

Хенри Джеймс ненавиждаше това. Винаги бе мразел да го закачат по този въпрос на маса. От години се дразнеше на подобни подмятания, но поне вече знаеше наизуст отговора си.

Той се усмихна, наклони леко глава, сякаш приемаше рицарско звание от кралицата, и каза:

— Уви! Скоро ще навърша петдесет и на тази възраст ергенът може вече да не се нарича „желан ерген“, а по-скоро „стар ерген“. Вече е сигурно, че единственият брак, на който ще посветя остатъка от живота си, е връзката с изкуството ми. — Когато зърна объркването в красивите очи на госпожа Волебек, той додаде: — С моите творби, имам предвид, тъй като съм обикновен писач, в момента драматург.

— Мисля, че ти споменах, скъпа — каза господин Волебек, — че господин Джеймс е един от най-великите живи писатели на Америка.

Джеймс леко наведе глава в отговор на комплимента, но се усмихна и каза:

— Съдейки по продажбите на книгите ми през последните години, моят издател — и уви, дори моите читатели — може да не се съгласят с вас, сър. Но ви благодаря за великодушните думи.

— А вие, господин Кинг? — закачи го госпожа Линеа Волебек, навеждайки се напред, за да види по-добре геолога-изследовател. Съпругата на емисаря беше все още достатъчно млада, за да изглежда привлекателно, когато кокетничеше. — И вие ли сте женен за работата си?

Кларънс Кинг повдигна чашата си към дамата.

— Ни най-малко, мадам. Моят проблем е, че не спират да ме запознават с най-прекрасните млади дами в Ню Йорк, Бостън и Вашингтон — включително, разбира се, и вашата наистина красива дъщеря Ода…

Кинг вдигна чашата си по-високо и после отпи от нея, докато горката госпожица Волебек отново започна да се изчервява.

— Но, както толкова добре се изрази нашият приятел Хари, уви! — продължи Кинг. — Всички красавици от Америка, Англия… и Норвегия… са толкова прелестно бледи, докато някаква странна наклонност в характера ми е превърнала мургавите дами от Южните морета във въплъщение и връх в женската красота за мен.

Джон Хей започна да се смее и повечето хора около масата се присъединиха към него.

— Били ли сте някога в Южните морета, господин Кинг? — попита госпожа Волебек.

— Уви, не — отвърна Кинг с немирна усмивка. Очевидно му правеше удоволствие да се закача с Джеймс, използвайки употребената от приятеля му дума. — Но Хенри Адамс и Джон Лафарж прекараха няколко години в пътуване от остров на остров в Пасифика, изпращайки ми дълги писма, в които описваха красотата на мургавите дами там. — Той допи виното си. — Проклети да са!

Джон Хей кимна на прислужника и чашите на всички веднага бяха напълнени.

— Кларънс е бил в Куба и Карибите — каза той.

— И в Мексико, и в Централна Америка, и на всички места южно оттам, но… уви… — Той наведе глава в подигравателно поражение.

— Дано господин Кинг намери мургавата си красавица — каза малката Ода, вдигайки за тост пълната си чаша, и след като утихна сърдечният смях, всички пиха за здравето на Кинг.

Поднесоха основното ястие. Джеймс установи, че е изгубил апетита си заради напрежението от очакването на неизбежното разкриване на фалшивия „Ян Сигерсон“. Освен това осъзна, че поднася чашата си за напълване много по-често от обичайното на вечеря.

Внезапно вниманието на всички отново се съсредоточи върху Кларънс Кинг, и мъжете — дори и Клара Хей — се редуваха да обясняват на двете дами Волебек за Голямата диамантена измама от 1872 година (и геройската роля на Кинг в нея). Господин Волебек нямаше нужда от обяснения, тъй като се оказа, че чичо му е бил в Ню Йорк по онова време и имал огромното желание да инвестира в „чудотворната диамантена планина“ някъде в Западно Колорадо. Ролята на Кинг се състоеше в това да открие високото скалисто плато и да докаже, че всичко е измама; диамантите, рубините и другите скъпоценни камъни, намерени там, бяха достатъчно истински, на стойност 30 000 долара, но бяха нискокачествени и закупени в Лондон от хората, които ги „засадили“ там, точно както други бяха пръснали злато в изчерпаните златни мини в Крипъл Крийк и на други места, за да изкарат милиони от инвестицията си от 30 000 долара. Кларънс Кинг беше спасил чичото на Хелмер Халворсен Волебек, Халвард — и цяла камара американски милионери и нетърпеливи инвеститори — от изгубването и на последната риза на гърба им.

— Но не беше ли гарантирал господин Тифани от Ню Йорк, че диамантите и останалите скъпоценни камъни, открити в планината, струват цяло състояние? — попита госпожа Волебек.

— Направи го, да — отвърна Кинг. — Но се оказа — както предположих още когато господин Тифани съобщи, че струват милиони — че бижутерът и неговите съдружници нямат никакъв опит с нешлифовани диаманти.

— Когато открихте планината, господин Кинг — запита с възхитителния си акцент госпожица Волебек, — кой… как се изразявате вие, американците?… кой ви „подшушна“, че камъните са били подхвърлени там?

Кинг се засмя толкова сърдечно, че предизвика смеха и на останалите.

— Скъпа млада лейди — каза най-накрая той. — Ние пристигнахме на тъй наречения Диамантен връх рано сутринта в един ноемврийски ден, който беше толкова студен, че уискито ни замръзна в бутилките. Слязохме от мулетата на голата около стофутова варовикова скала, прорязана от жилките на желязна руда, и не можехме да направим и стъпка, без да стъпчем някой диамант или друг скъпоценен камък.

Първоначално започнахме да тичаме наоколо като деца на Коледа, събирайки колкото се може по-бързо диамантите и другите скъпоценни камъни, но после научните ми познания взеха връх. Забелязах, че не намерихме нито един камък на местата, където земята не беше разкопавана. Откривахме рубини в мравуняците например, но само в мравуняци, които имаха по два отвора — един, откъдето излизаха и влизаха мравките, и друга, по-малка дупка в кората откъм противоположната страна. Веднага разбрах, че някой е пъхал рубините вътре с пръчка.

Диаманти, рубини и други ценни камъни никога не се откриват на едно място в такова изобилие, госпожице Волебек. И за да го докажем на хората от Сан Франциско и всички останали, които бързаха да си закупят акции в мошеническата минна компания, която измамниците бяха създали, аз и приятелите ми изкопахме за два дни окоп с ширина три фута и дълбочина десет фута в тясното дере, където — ако това наистина беше „диамантен връх“ — под повърхността трябваше да има стотици диаманти. Вместо това открихме… нищо.

Джон Хей обгърна с длани чашата си с вино.

— Затова младият Кларънс Кинг не спа още три дни и три нощи, за да успее да се върне бързо в Сан Франциско, не само за да спаси инвеститорите от загубата на милиони, но и за да спре спекулантите от продажбата на акции на борсата. — Той вдигна чашата във въздуха. — Да пием за честния човек!

— За честния човек! — повториха всички, с изключение на Кларънс Кинг, и вдигнаха чашите си към него. Пламналите му бузи си личаха въпреки силно помургавялата му кожа.

— А сега — каза Негово превъзходителство емисарят Волебек, след като основното ястие беше поднесено и на масата се беше възцарило временно мълчание, — с извинение за неучтивостта ми, но бих искал да поговоря за малко с моя сънародник господин Сигерсон на родния ни език.

— Разбира се! — извика Хей.

Хенри Джеймс остави чашата си на масата и установи, че ръката му трепери.

Господин Волебек се надвеси над масата към Сигерсон/Холмс и изстреля бърз залп от думи на доста мелодичен норвежки. „Сигерсон“ изглеждаше така, сякаш се канеше да отговори, но не каза нищо. Волебек каза още нещо.

Шерлок Холмс продължи да мълчи.

Джеймс осъзна, че сърцето му бие ужасно силно, сякаш искаше да се изтръгне от гърдите му. Само след секунди щеше да се разбере, че мъжът, който бе въвел в семейния кръг на скъпите си приятели, е просто измамник, и щеше да е очевидно, че Джеймс е знаел за това.

Или пък не? Джеймс погледна към случващото се така, сякаш то бе сцена от някой от романите или разказите му. Как би реагирал „неговият герой“ при наближаващото разкриване — измама, която бе далеч по-вредна от далечната Голяма диамантена измама? Джеймс би могъл да изиграе ужаса, изненадата и гнева, които всички останали — особено Джон и Клара — щяха да изпитат.

Но тогава Холмс би могъл с лекота да разкрие всичко — поддръжката на Джеймс от самото начало — и Джеймс щеше да се наложи да избира между това да нарече разобличения „Сигерсон“ лъжец… пистолети на зазоряване при двайсет крачки!… или просто да се извини прочувствено с малкото останало му достойнство, да обяви, че напуска Вашингтон още същата вечер, и да напусне масата, след като се поклони извинително на всички.

Джеймс усети, че му се повдига от притеснение. Беше сигурен, че Холмс ще обясни измамата с разследването на „загадката“ на самоубийството на Клоувър Адамс, и знаеше, че това ще разтърси допълнително семейство Хей. (Без да става дума колко ужасѐн и предаден щеше да се почувства Хенри Адамс следващата седмица, когато след прибирането си у дома научеше тази ужасна история от своите съседи и близки приятели. Хенри Джеймс не беше забравил колко мъчителна бе смъртта на Клоувър за Адамс и че през седемте години след случилото се приятелят му историк ни веднъж не беше споменал нито за онзи ден, нито за подробностите около смъртта ѝ.)

Джеймс се чувстваше все по-замаян, смесицата от притеснение и вино караше масата и умълчаните, застинали в очакване хора около нея да се издигат и спускат пред очите му. Той изпъна ръце върху бялата ленена покривка и притисна силно дланите си върху масата, за да спре световъртежа.

И тогава Холмс/Сигерсон заговори.

На Джеймс му звучеше като норвежки. И макар Холмс да започна бавно, тънката струйка от звучащи-като-норвежки думи скоро премина в поток. Когато Холмс направи пауза, господин Волебек зададе някакъв въпрос на още по-бърз норвежки и „Сигерсон“ отговори със същата бързина — няколко дълги изречения на езика, който Хенри Джеймс отказваше да приеме, че Шерлок Холмс е научил набързо.

Джеймс погледна към двете норвежки, но лицата на майката и дъщерята показваха само интерес и никакво учудване или изумление.

Емисар Волебек, изглежда, бе задал нов въпрос. Норвежкият изследовател — Шерлок Холмс — се засмя и отговори бързо на мелодичния роден език на Ян Сигерсон.

Като писател, Хенри Джеймс често — всъщност твърде често — се чувстваше някак откъснат от събитията и разговорите, развиващи се около него. Дори когато се опитваше да се държи като човек, за когото нищо не е изгубено, светът често му се беше струвал като шаблон, върху който да развихри въображението си, отколкото като нещо, на което да се наслаждава. Но в тази мартенска съботна вечер Джеймс се чувстваше така, сякаш бе напуснал тялото си, и се носеше над масата като призрак, който наблюдава все още живите, разговарящи на някакъв неразгадаем език. Или може би като зрител, който гледа някаква пиеса — така, както се беше чувствал, докато наблюдаваше пътуващите театрални групи в Англия да репетират и да играят пред публика сцени от първия му опит в драматургията, „Американецът“. Безпристрастен, критически настроен, неубеден, но странно очарован.

С тази разлика, че сега беше уверен и ужасѐн.

Емисар Хелмер Халворсен Волебек се обърна към семейство Хей, Кинг и Джеймс и каза:

— Отново поднасям извинения за неучтивия разговор на родния ни език и ви благодаря за търпението и любезността. Но разговорът с господин Сигерсон ме убеди в нещо, за което само предполагах, преди да го чуя да говори… нещата не са точно такива, каквито ни бяха представени.

Джеймс почувства, че се задушава. Значи опитът на Холмс да говори норвежки се беше провалил. Как изобщо бе могъл да очаква противното? Един англичанин не може да заблуди норвежец, че е скандинавец. Джеймс просто се беше оставил да бъде заблуден.

— … Бяхме чели и чували, че господин Сигерсон е норвежки изследовател — продължи Хелмер Халворсен Волебек с извинителен тон. — Но след като поговорихме с него за няколко минути, семейството ми и аз осъзнахме, че в настоящия момент господин Сигерсон е най-изтъкнатият изследовател на нашата нация. Лондонски и американски вестници писаха за… хм… проникването на господин Сигерсон в някои планински вериги в Индия, но нямахме представа колко уникални и впечатляващи са проучванията му в Тибет през последните две години. Освен това господин Сигерсон е от Лойтен, родния ми град в област Хедмарк — там живеят само около стотина души — и е израснал заедно с братовчед ми Кнут, който все още живее там.

Холмс каза нещо кратко на норвежки.

Господин Волебек се засмя.

— О, да, и с леля ми Ода, на която е кръстена дъщеря ни.

— Невероятно съвпадение — каза Джон Хей.

— Винаги съм казвала „Светът е малък“ — рече Клара Хей.

Джеймс имаше чувството, че получава сърдечен пристъп. Гърдите му се бяха стегнали дотолкова, че трябваше да полага огромни усилия, за да диша.

— Попитах господин Сигерсон за бащиното му име — продължи Волебек, — тъй като „Сигерсон“ не е обичайно норвежко име — или поне не се изписва така. Както очаквах, и както господин Сигерсон ми обясни, фамилното му име е Сигурдсон, но прадядо му се оженил за германка — живели са няколко години в Англия; тогава променили за удобство името си и така си останало.

В съзнанието на Хенри Джеймс се вихреше буря. Очевидно „Ян Сигерсон“ — или „Сигурдсон“ — не беше английски детектив-консултант, който се представяше за норвежки изследовател; очевидно Ян Сигерсон/Сигурдсон беше истински норвежец, истински изследовател, който — навярно по неособено здравомислещи причини — се преструваше на най-вероятно измисления английски персонаж, известен като Шерлок Холмс.

Тогава на кого съм бил представен преди три години на партито на госпожа О’Конър и лейди Улзли?

Най-логичният отговор — единственият логичен отговор — бе, че тогава Ян Сигерсон е разигравал фантазията си, че е популярен сред читателите детектив.

Но през 1889 историите за Шерлок Холмс още не бяха публикувани в „Странд“.

Така е, помисли си Джеймс, но смътно си спомняше, че Гос или някой от останалите му приятели, които бяха фанатични почитатели на Холмс, беше споменал, че първият роман или новела (не беше сигурен кое от двете) за детектива — „Етюд в червено“ — се беше появил още през 1887, последван от — какво беше заглавието? „Знакът на петимата“? „Знакът на четиримата“? Нещо такова — в „Липинкотс мънтли магазин“ през 1889. Гос беше казал, че книжната му версия излязла през следващата година. Едва след тези първоначални печатни опити Шерлок Холмс започнал да се появява редовно в „Странд“. Побърканият Ян Сигерсон/Сигурдсон сигурно бе чувал да се говори много за лондонския детектив и в Англия, и на Континента.

Джеймс смътно си спомняше, че за десерт поднесоха нещо печено, но нямаше никакъв спомен дали беше изял парче от кейк, пай или печена Аляска.

Мъжете се събраха във впечатляващия кабинет на Джон Хей. Клара Хей и двете дами Волебек се посъветваха и решиха, че не се интересуват от изображенията на студени, високи места. Хей, Кинг, Сигерсон, емисар Волебек и Джеймс получиха брендито си в кабинета. Прислугата вече монтираше екрана и наетия от Сигерсон прожекционен апарат — направен от месинг и лакирано дърво. Мъжете се настаниха на удобните кожени кресла и дивани. Джеймс беше толкова разтърсен, че изпи половината бренди от чашата си, без преди това да я разклати и да вдъхне аромата.

Мълчаливите прислужници спуснаха щорите и излязоха. Сигерсон запали лампата на прожекционния апарат и върху квадратния екран, покриващ стената от книги, грейна правоъгълник от ярка светлина.

— Донесъл съм само няколко от стъклените ми плаки — каза Ян Сигерсон. — Малко са престъпленията, които са по-ужасни от отегчаването на нечия публика.

— Отегчени от образите на Хималайски върхове и Тибет?! — извика Кларънс Кинг. — Не мисля!

— Клара ще съжалява, че го е пропуснала, и може да поиска повторение — каза Хей.

— С удоволствие ще ѝ го осигуря — отвърна Сигерсон с лек, бърз, северноевропейски поклон. — Първият кадър е от приближаването ни към Хималаите през Северен Сиким. — Образът изпълни екрана.

— Мили боже — извика Кинг. — Тези малки точки зад морените да не са хора и мулета?

— Хора, мулета и тибетски понита, да — отвърна Сигерсон.

— Дава ни пълна представа за това колко изумителни са Хималаите — каза господин Волебек.

— Пред тях Алпите и американските Скалисти планини изглеждат като къртичини — каза Кинг.

— Това е Джелеп Ла, който споменахме по-рано — каза Сигерсон. — Ла, разбира се, означава „проход“ на тибетски. — Изображението се смени на верига от малки понита и тежко натоварени мъже — не повече от две дузини — които прекосяваха скалните полета, обградени от двете страни с почти отвесни заснежени склонове. — Навремето ми се струваше ужасно трудно, но всъщност най-високата точка е не повече от четиринайсет хиляди фута.

Кадърът се промени. Стаята се изпълни с миризмата на горивото за лампата на прожекционния апарат.

— Това е Танг Ла — каза Сигерсон. — Последният истински път преди Забраненото кралство Тибет. Танг Ла, което означава „Чист проход“, беше малко по-труден за преодоляване, тъй като е застрашен от лавини дори през есента, когато малката ми група се опита да го премине, а на най-високата му точка, която е над петнайсет хиляди фута, се вихреха сурови снежни бури. Можете да видите, че и ние, и понитата буквално сме покрити с лед.

Тези фотографии не са правени от „Сигерсон“, помисли си Джеймс. Някак си е успял да се сдобие с тях и ги представя за свои, но на всичките европейците и тибетците се виждат отдалеч. Така нареченият Сигерсон изобщо не може да се различи.

Следващата фотография беше на Сигерсон в близък план, облечен в дебели дрехи, със заскрежени мустаци и вежди, възседнал едно от понитата. Зад него, извън фокус, но ясно различима, се виждаше пътеката надолу, водеща към оградена от безброй гигантски върхове долина.

— Тибетското пони е издръжливо дребно същество — каза Сигерсон, — като върху „дребно“ трябва да се наблегне също толкова силно, колкото и върху „издръжливо“. Както виждате, ботушите ми непрекъснато се влачат по земята. Ако понито се опита да ме отведе някъде, където не искам да ходя, просто стъпвам на земята и го пускам да се измъкне измежду краката ми. Друг път, когато не искам да го пускам да ходи, където пожелае, сграбчвам това дървено тибетско седло, което изглежда ужасно неудобно, и повдигам копитата му от земята, докато не се споразумеем за посоката.

Следващата фотографска плака показа палмови дървета, тропически растения в големи саксии и Сигерсон, който стои на някаква тераса заедно с доста по-млад русокос мъж. В дъното се виждаха жени, облечени със сарита.

— Свен Хедин! — извика господин Хелмер Халворсен Волебек.

— Да, съжалявам — каза Сигерсон. — Тази плака не е от поредицата. Помолих един познат да ни снима в Бомбай, където спрях, за да се видя със Свен Андерс Хедин.

— Бихте ли ни разяснили кой е господин Свен Андерс Хедин? — попита Кларънс Кинг, надигайки се от мястото си, за да си налее още бренди от гарафата на масичката.

— О, господин Хедин е един от най-обещаващите млади изследователи и алпинисти на Норвегия — отговори господин Волебек. — Той е само на двайсет и една, а вече показва зачатъци на бъдещи велики постижения.

— В Бомбай Свен ми каза, че е решил да стане изследовател на петнайсетгодишна възраст — рече Сигерсон, отдръпвайки се от излъчващия горещина комин на прожекционния апарат. — Бил е свидетел на триумфалното завръщане на нашия велик арктически изследовател Адолф Ерик Норденскьолд и там на място избрал бъдещата си професия.

— Изненадан съм, че младият Хедин не е пресякъл проходите към Непал заедно с вас, господин Сигерсон — каза Кларънс Кинг.

Сигерсон кимна.

— Когато го посетих в Бомбай, Хедин беше сериозно болен от малария, която отказваше да си отиде — рече тихо той. — Но онази есен трябваше да потегли на първото си голямо приключение — няколкогодишно проучване на Централна Азия.

Стъклената плака застърга в механизма и образът на екрана се промени. Повечето от мъжете в стаята ахнаха.

— Потала… храмът-резиденция на Далай Лама в Лхаса, сърцето на Тибет — каза Сигерсон.

Хенри Джеймс, който също бе ахнал, се опита да възприеме невъзможните мащаби на двореца. Онези оранжеви петна в подножието на златното стълбище наистина ли са човешки същества?

Сякаш прочел мислите му, Сигерсон каза:

— Да, мащабите на Потала трудно могат да се проумеят… особено когато останалата част от Лхаса е толкова жалка: порутени колиби от кал и дърво, безкрайни тесни пътеки, пълни с кучешки трупове, и неописуема мръсотия. Но над всичко онова се издига… това. За да придобиете някаква представа за мащабите му, ще ви кажа, че сградата на британския парламент ще се събере в долната една трета от Потала, а над нея Биг Бен ще достига едва до върха на стълбището му. Всичките храмове и резиденции на ламите ще са по-високи от тях.

— Не знам как сте го направили, господин Сигерсон — заяви с равен тон Кларънс Кинг. — Просто не мога да разбера как сте го направили.

— Кое, господин Кинг?

— Да стигнете до Тибет… целият този път до Лхаса. Толкова европейци са се опитвали. Никой не е успял. Сигурно сте се предрешили на тибетски пилигрим, както са правили много от нашите изследователи… чак до обръсването на главата и носенето на оранжевите роби. Тибетските власти винаги са ги разкривали. А вие сте твърде висок, за да минете за тибетец.

Сигерсон се усмихна.

— Не съм се предрешвал по никакъв начин. Просто казах на приставите, на бойните вождове, на войниците и на дворцовата охрана, че съм пилигрим.

— А пътниците ви през високите проходи стигнаха ли до Лхаса? — попита Джон Хей.

— Не. Всички се отказаха близо до границата и се върнаха обратно.

— Не разбирам — каза Кинг за последен път.

— Ние, норвежците, сме упорита раса — предположи емисарят Волебек.

На екрана се появи последната фотография. Тя беше направена отдалеч, но показваше Сигерсон, който седи на малък камък в някакъв двор и разговаря с момче, облечено в оранжева роба. Тъмнокожото момче седеше с гръб към камерата и главата му беше обръсната, с изключение на малко кокче на темето.

— Тринайсетият Далай Лама — каза Сигерсон. — Той беше на шестнайсет години, когато през зимата на деветдесет и първа ми позволиха няколко аудиенции с него. Аудиенциите бяха двойна чест, тъй като Негова светлост се намираше на уединено място далеч от Потала, където интензивно и взискателното подготвяха за ролята, която скоро щеше да приеме.

— Чел съм, че повечето млади Далай Лами не доживяват до приемането на временната власт — каза Джон Хей.

— Така е — отвърна Сигерсон. — Всички лами от деветия до дванайсетия са починали млади, смята се, че мнозина от тях са били убити от действащите регенти, които са се били вкопчили във властта. Предшественикът на този млад мъж, дванайсетият Далай Лама, умрял, след като регентът му уредил таванът на спалнята му да се срути върху него, докато спял.

— Пресвета майко божия — прошепна Кинг.

— Една от малкото религиозни идеи, които тибетските будисти не признават под никаква форма — рече Сигерсон, без да влага ирония в думите си.

— Възможно ли е да ни кажете какво обсъждахте с тринайсетия Далай Лама? — попита неуверено Хей.

— Естеството на реалността — отвърна Ян Сигерсон/Сигурдсон.

Семейство Волебек си тръгнаха първи. Облицованото с махагонова ламперия огромно фоайе се изпълни с ръкостискания и изявления, че вечерта е била великолепна.

Когато Кларънс Кинг нареди на един прислужник да му донесе баретата и бастуна, Сигерсон изненада Джеймс — и като че ли и останалите — като им каза:

— Мога ли да поговоря с вас, господа, за една минутка в кабинета на господин Хей?

В кабинета все още беше много топло и миришеше на друмондова светлина, въпреки че прислугата вече бе свалила екрана и отнесла обемистия прожекционен апарат.

— Скоро трябва да тръгвам — измърмори сърдито Кинг. — Утре трябва да пътувам до Ню Йорк, преди да замина за Мексико и…

— Ще ви отнеме само секунда, господа — каза Сигерсон, позволявайки си да затвори вратата на кабинета зад гърба им. — Трябва да поговоря с всички вас утре сутрин в десет часа — рече той с глас, какъвто Джеймс не беше чувал досега от устата му. Това не беше заповеден тон, но бе твърде близко до него. — Господин Хей, мога ли да разчитам за последен път на благосклонността ви и да проведа срещата тук, в кабинета ви?

— Аз… ами… в понеделник трябва… ами, да. Стига срещата да не продължи дълго.

— Ще бъда кратък — каза Сигерсон.

— Невъзможно — заяви Кларънс Кинг. — Трябва да хвана влака на обяд за Ню Йорк и имам няколко…

— Господин Кинг — рече тихо Сигерсон, — нямаше да ви моля да идвате, ако въпросът не беше изключително важен. Човек би могъл да каже, че е въпрос на живот и смърт. И се отнася до вашия приятел господин Хенри Адамс.

Хей и Кинг се спогледаха, и Джеймс почти успя да си представи действието на телепатичната връзка помежду старите приятели.

— По дяволите, човече — излая Кинг, — не бъдете толкова тайнствен, щом става дума за Адамс. Кажете ни защо сте ни събрали тук.

— Съжалявам, но трябва да стане утре в десет сутринта — рече Сигерсон. — Разбирам, че госпожа Хей ще бъде извън къщата през по-голямата част от деня, така че няма кой да ни притеснява. Мога ли да разчитам на обещанието ви, че ще бъдете тук?

— Аз също имам планове… — започна Хенри Джеймс, но млъкна, когато срещна напрегнатия поглед на Сигерсон. Норвежецът очевидно беше луд за връзване и за Джеймс щеше да е по-безопасно да следва поведението на останалите, отколкото да се превърне в единствен обект на вниманието на лудия.

Джон Хей, Хенри Джеймс и Кларънс Кинг обещаха да бъдат тук. Кинг изобщо не изглеждаше доволен.

— Благодаря ви — каза Ян Сигерсон и отвори вратата на кабинета, сякаш за да ги освободи от контрола си, но само за момента.

Глава 18

Събраха се в кабинета на Хей точно в десет сутринта и заеха същите места като предишната вечер: Джон Хей зад широкото си бюро; Кларънс Кинг и Хенри Джеймс в кожените кресла, разположени от двете страни на бюрото, които все още бяха обърнати към стената с книги, където бе опънат екранът. Кинг си мърмореше нещо под носа. Хей изглеждаше раздразнен, че това се случва в дома му. Световноизвестният литератор Хенри Джеймс държеше устата си затворена.

В десет и десет Кинг каза:

— Какво става тук, по дяволите? Онзи безочлив норвежец ни нареди… ни нареди… да сме тук в десет часа, а самият той не се появява? Шамаросвал съм мъже и за по-дребни прегрешения.

— Бенсън ми каза, че Сигерсон е излязъл от къщата много рано тази сутрин. Много рано — каза Хей. — Освен това добави, че е носел куфара си.

— Провери ли сребърните прибори? — попита Кинг.

Джеймс предпочете да замълчи. Той беше минал през стаята на Сигерсон в осем часа сутринта, и тя беше празна. Първият му импулс бе също да си събере багажа и да избяга, но след това осъзна, че отсъствието на самозванеца може да му осигури възможност да оправи нещата с Джон и Клара — може би дори с Кинг, ако норвежкият психопат не се появи.

В десет и петнайсет тримата мъже се изправиха едновременно.

— Не виждам необходимост… — започна Хей.

— Ако си мисли… — каза Кинг.

Джеймс изпъна жилетката си и се опита да подреди мислите си.

В стаята влезе някакъв непознат и затвори вратата зад гърба си.

Дори на Хенри Джеймс, който беше видял мъжа в този му вид само няколко години по-рано, му беше необходимо време, за да разпознае Шерлок Холмс. Очевидно не си беше давал сметка колко добра бе дегизировката му като Сигерсон. Сега Холмс носеше истински британски костюм. Косата му сега бе не кестенява, не черна, и далеч пооредяла от гъстата четина на Сигерсон. Без мустаците и грима по носа тази версия на Сигерсон/Холмс изглеждаше още по-слаба, на лицето му изпъкваха острите скули, дълбоките сенки под очите, ястребовият нос, волевата брадичка и онези негови пронизващи очи.

— Моля, седнете, господа — каза Холмс. Изисканият му британски акцент отново се беше появил. — И ви благодаря, че дойдохте.

— Кой… — започна Джон Хей.

— За кого… — рече Кларънс Кинг.

Холмс затвори вратата зад гърба си и им даде знак да седнат.

— Всички присъстващи, с изключение на господин Джеймс — който е наясно донякъде с истината — ме познавате през последните няколко дни като Ян Сигерсон. Истинското ми име е Шерлок Холмс. Аз съм детектив-консултант. Допреди две години живеех в Лондон. Отидох в Непал през 1891 година и сега пристигнах във Вашингтон в служба на правителството на Нейно величество и в жизненоважен интерес на правителството на Съединените американски щати.

В стаята се смесиха гласове и гняв. Кларънс Кинг започна да вика, докато на вратата не почука някой от слугите и не попита дали всичко е наред. Хей го отпрати. Само Джеймс остана да седи на мястото си. В продължение на няколко мига се чувстваше като упоен, абсолютно обездвижен, и през тези мигове беше убеден, че или е умрял в Париж, във водите на Сена през онази съботна вечер, или дълбоката меланхолия, която го бе подтикнала към Франция и Сена две седмици по-рано, го беше подлудила. Лудостта бе единственото логично обяснение за онова, което преживяваше в момента.

Моята лудост или на Сигерсон/Холмс?

Холмс изчака врявата да утихне и поне Джон Хей да седне обратно в креслото си. Кларънс Кинг продължаваше да крачи из стаята, стиснал ръцете си в юмруци, а обичайно любезното му лице бе смръщено заплашително.

— През пролетта на деветдесет и първа Едуард Хупър — когото вие познавате като „Нед“ — ме нае да проуча обстоятелствата около смъртта на сестра му през осемдесет и пета и факта, че на всяка годишнина от смъртта ѝ той — и всеки един от вас — получава по една от тези. — Холмс извади от туиденото си сако не една, а четири картички с надписа „Тя беше убита“ и подаде снопчето на Джон Хей, чието изненадано изражение веднага бе заменено от ужас.

— Нед е мъртъв — отсече Кларънс Кинг. — Самоуби се също както сестра си седем години по-рано.

— Знам, че Нед Хупър е мъртъв — рече Холмс. — Онова, което все още не знам — което никой от нас тук не знае — е дали неговата смърт, или смъртта на сестра му Клоувър са обикновени самоубийства.

— Всички… всички… се съгласиха, че смъртта на Клоувър беше самоубийство — отсече Кинг, пристъпвайки агресивно към Холмс, който гледаше по-ниския, но по-здрав мъж с абсолютно спокойствие. Детективът извади черната си глинена лула и с едно „Може ли?“ към Хей, който разсеяно кимна, се зае със запалването ѝ. Този път поне, съдейки по миризмата, която се разнесе, тютюнът не беше от най-евтиния, който Холмс бе използвал няколко пъти на кораба и във влака.

— Клоувър погълна цианкалий, докато беше съвсем сама вкъщи — продължи Кинг, отблъсквайки снопчето картички, което Хей се опита да му подаде. — Нед Хупър се опита два пъти да се самоубие — веднъж като се хвърли пред един тролей — и накрая скочи от най-високия прозорец в санаториума… някои го наричат убежище… в който беше настанен.

— Но никой, когото познаваме, не е видял как госпожа Адамс е погълнала цианкалия или как брат ѝ Нед се хвърля от прозореца — каза Холмс между две дръпвания от лулата, което като че ли още повече настрои Кинг срещу него.

— Вие не виждате как снегът вали, за да знаете, че е валял, когато сте заспали на сухата трева в планината, а сте се събудили под прясна снежна покривка — изръмжа Кинг.

— Много добре — каза Холмс. — Аплодирам използването на индуктивна логика. Обаче в този случай имаме брат и сестра, за които се предполага, че са загинали от собствената си ръка, но в никой от двата случая не е задължително да става дума за самоубийство. Госпожа Клоувър Адамс се е сприятелила с госпожица Ребека Лорн в годината преди смъртта си. Така ли е?

— Какво? — сопна му се Кинг.

— Така е — отвърна Джон Хей. — Срещал съм се с госпожица Лорн няколко пъти. Приятна дама.

— И това е същата дама, която е чакала пред стария дом на господин Адамс, когато той се прибрал и намерил съпругата си мъртва на горния етаж, нали? — попита Холмс и запали отново лулата си.

— И какво от това? — Този път и в гласа на Хей се долавяше гняв. — Госпожица Лорн посещаваше Клоувър почти всеки ден през онези последни месеци. Тя е чакала отвън онази сутрин, когато Адамс е трябвало да отиде на някаква среща. Или може би когато се е връщал, за да вземе нещо. Забравих кое от двете. Във всеки случай, не госпожица Лорн е намерила тялото, а клетият Хенри.

— И госпожица Лорн е напуснала Вашингтон около месец след смъртта на Клоувър Адамс? — Гласът на Холмс звучеше тихо, но настоятелно.

— Да… отиде в Балтимор — отвърна Хей. — Където се омъжи за господин Бел няколко месеца по-късно… през лятото на осемдесет и шеста, мисля. Хенри продължи да си пише с нея в годините след смъртта на Клоувър. Може би все още от време на време си разменят писма.

— Силно се съмнявам — каза Холмс. — Смятам, че жената, която познавате под името Ребека Лорн, е била убита малко след като е напуснала Вашингтон. Може би дори още преди това.

— Вие сте луд — обяви Кларънс Кинг.

— Чакайте малко — рече Хей. — Да обсъдим това… изпълнение от последните дни и снощи, в което вие твърдяхте, че сте изследовател на име Ян Сигерсон. Какво беше това, за бога?

— Необходима заблуда — отвърна Холмс. В стаята имаше едно празно кожено кресло, обърнато към бюрото на Хей, и той се настани в него. — Онези, които ме преследват, знаят, че ще дойда, за да изпълня молбата на Нед Хупър.

— Онези, които ви преследват… — каза Хей.

— Толкова приказки, за да се стигне дотук — отсече Кинг. — Казвате, че Хупър — нямате правото да го наричате „Нед“, който и да сте — ви е помолил да му помогнете с тези картички през пролетта на деветдесет и първа, а се появявате тук през пролетта на деветдесет и трета, месеци след като самият Нед се е самоубил. Добре че не сте пожарникар или полицай.

— Може да се каже, че съм полицай — отвърна тихо Холмс. Беше се разположил в креслото, прехвърлил небрежно единия си крак върху другия.

Хенри Джеймс най-после намери гласа си. Той се обърна умишлено към Хей и Кинг, а не към човека, който седеше срещу него.

— Снощи господин Волебек и семейството му ни дадоха убедително доказателство, че този мъж, дегизиран или не, е норвежкият изследовател Ян Сигерсон. Чухме двамата да разговарят на норвежки. Чухме Негово превъзходителство господин Волебек да говори за общите им норвежки приятели. След това гледахме фотографии от експедицията на Сигерсон в Тибет, включително снимка от Бомбай, на която Сигерсон е с младия изследовател Свен Андерс Хедин — познат и на тримата Волебек. На мен ми се струва, че единственият здравомислещ извод, който можем да направим, е, че този мъж отдавна се преструва на английския детектив Шерлок Холмс. Може би височината на Хималаите е увредила мозъка му…

Холмс извади лулата от устата си и се изхили.

— Скъпи ми Джеймс, приемате ли ловкостта на театралните фокусници с такова лековерие, както приехте уверението ми, че съм Ян Сигерсон?

Джеймс усети, че се изчервява от гняв и раздразнение, но положи усилия гласът му да прозвучи спокойно, разумно и цивилизовано.

— Няма причина господин Волебек, съпругата и дъщеря му да лъжесвидетелстват…

— Има една абсолютно добра причина, скъпи ми Джеймс — каза Холмс, като се изправи и разсече въздуха с лулата си. — Още щом разбрах, че ще вечерям със семейство Волебек в неделя, телеграфирах на крал Оскар II с молбата да подготви своя емисар за подкрепа на прикритието ми. Разбирате ли, изследователят Сигерсон все още ми е необходим, и в момента господин Волебек дава интервюта на журналисти от „Вашингтон Пост“ и на един писател от „Вашингтон Критик“, в които разказва за прекрасната вечер, която е прекарал със сънародника си Сигерсон в дома на господин Джон Хей…

— Значи сте телеграфирали на Краля на Скандинавия, за да изпълни исканията ви? — каза Кларънс Кинг, който реши да седне на стола, току-що освободен от Холмс. — И сте накарали един от най-уважаваните дипломати във Вашингтон, съпругата и дъщеря му да излъжат двама толкова уважавани мъже като Джон Хей и Хенри Джеймс? И очаквате от нас да ви повярваме?

— Ако желаете — отвърна безгрижно Холмс. Той беше отишъл до прозореца, бе разтворил летвите на спуснатите дървени щори и сега гледаше към улицата.

— Диалогът на норвежки… — каза Хенри Джеймс.

— Изобщо не го говоря свободно — отвърна Холмс, извръщайки се от прозореца така, че характерният му силует се очерта в светлината. — Най-големият ми страх беше, че дъщерята, младата Ода — макар да бе предупредена от бащата да се държи така, сякаш съм норвежец — може да избъбри някоя критика на жалкия ми норвежки, голяма част от който съм научил при общуването ми с Негово величество крал Оскар II по време на двумесечния му престой в Лондон през осемдесет и осма, и отново за девет седмици през есенно-зимния сезон на деветдесет и първа, малко преди „смъртта“ ми във водопада Райхенбах.

— Сигурно сте разрешили някой изключително деликатен проблем — рече саркастично Кинг, — за да се чувства едно европейско величие толкова задължено към вас.

— Всъщност наистина разреших — отвърна Холмс. — Но това не е причината Негово величество кралят на Скандинавия да нареди на своя емисар да излъже на светско събиране. По-скоро крал Оскар II е добре осведомен за причините, довели до мисията ми в Тибет и тук, във Вашингтон. Той познава враговете, срещу които сме изправени… а те са и негови врагове, господа. Ако тези хора постигнат своето, Негово величество е в дългия списък с изтъкнати личности, които ще бъдат убити в следващите няколко месеца или години.

Кларънс Кинг въздъхна и разкърши пръстите си.

— „Тези хора“… Сега вече започват конспирациите и параноята. Има ли някакви прояви на умопомрачение, които сте пропуснали в опитите си да ни объркате, господин… Който и да сте?

Холмс отвърна с почти момчешки смях на коментара на Кинг. Без да отговори, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам нещо, което приличаше на четири фотографии. Две от тях върна в джоба си, а останалите две подаде на Кинг.

— Бихте ли ги предали след това на господин Хей и господин Джеймс? Благодаря.

Джеймс зачака. Когато фотографиите най-после стигнаха до него, той видя, че със сигурност бяха увеличени, защото субектът се виждаше в полуизвърнат профил на зърнистия и размазан фон на оживена улица. Фотографията беше на тъмнокож мъж с черна коса, сресана назад, грижливо поддържани мустаци, които изглеждаха доста по военному, и застрашително сбърчени вежди. Мъжът имаше вид на около петдесетгодишен, но единственото, което подсказваше възрастта му, бяха зачатъците на двойна гуша.

— Това е полковник Себастиан Моран, ветеран от Индийската армия и Първи сапьорски полк в Бангалор. Името му беше споменавано в депеши от Афганските войни, получил е медал за убийството на девет афганистанци в ръкопашен бой в Кабул и е считан от мнозина за най-добрия ловец и най-точен стрелец в Азия… може би дори в света. Пълното му име е Джон Себастиан „Тайгър Джек“ Моран, макар малцина да знаят това.

— Полковник Себастиан Моран… — промърмори Кларънс Кинг, когато Джеймс му върна фотографията. — Бога ми, чел съм книгите му! „На лов в Западните Хималаи“ и „Три месеца в джунглата“. Ловни мемоари… и адски добри истории!

Холмс, който сега стоеше с гръб към прозореца, кимна.

— Той издаде и двете книги в началото на осемдесетте. Каза на издателя си, че е роден през хиляда осемстотин и четирийсета, но всъщност е трийсет и четвърта. Полковник Моран ще стане на шейсет следващия февруари.

— Със сигурност не изглежда толкова стар на тази фотография — каза Джон Хей. — Кога е правена тя?

— Преди година и половина. В Калкута — отвърна Холмс. — Разбирате ли, полковник Моран ме последва в Индия от Швейцария, за да ме убие. За това е получил доста голяма сума пари… убийствата са основният източник на приходи за полковника, много по-доходен от отвеждането на дебели, богати джентълмени-ловци до местата, където могат да убиват опасни животни, да не говорим за далеч по-лекото му занимание да лишава дебелите, богати джентълмени от парите им на масата за игра на карти.

— Нает да ви убие… — въздъхна Кинг. — Ето я и параноята.

— О, да — каза Холмс. — Полковник Моран се опита два пъти… веднъж в Калкута и втори път в Даржелинг… но и двата пъти се провали. Тогава, тъй като бе похарчил почти всичките пари, получени за нескопосно свършената работа, и не искаше да ме чака да се върна от Тибет, добрият полковник се върна в Лондон. Моран е изненадващо нетърпелив за един от най-добрите ловци в света.

— Не мога да разбера какво общо има това със… — започна Джон Хей.

— Представете си тогава изненадата ми, когато, след като се върнах от Тибет в Сиким през високите проходи, бях прострелян три пъти с високоскоростна пушка от разстояние почти миля от местонахождението ми.

Стаята веднага утихна. Джеймс можеше да чуе стъпките на прислужника, който се изкачваше по стълбището, и преминаващата по улицата карета.

— Прострелян три пъти с високоскоростна пушка — повтори най-после Кларънс Кинг. — Тогава вие сте… трябва да сте… мъртъв. Значи досега сме имали работа не само с лъжец и измамник, а и с призрак. — Кинг погледна часовника си. — А моето време тук почти изтече. Трябва… — Той вдигна глава, видя какво прави Холмс и млъкна втрещен.

Холмс беше съблякъл сакото и жилетката си, беше свалил якичката и шалчето си, и сега тъкмо разкопчаваше ризата си.

Джон Хей се изправи.

— Уважаеми господине…

— Ще отнеме само няколко секунди — каза Холмс. Той не носеше долна риза. Преметна внимателно ризата си през облегалката на най-близкия стол, обърна се странично към прозореца и отвори жалузите.

За втори път — и то много по-ясно — Хенри Джеймс видя двата ужасни белега от куршуми в горната част на гърба на Холмс, близо до раменната лопатка — като че ли ги наричаха „входни рани“, когато бяха причинени от куршум — и сиво-синкавата паяжина от белези, които се разпространяваха във всички посоки. Точно над десния хълбок на мъжа имаше още една шарка от бели белези.

Холмс се извърна, за да може светлината да пада върху гърдите, корема и дясната половина на тялото му.

В горната дясна половина на гърдите му имаше друг хлътнал кръгъл белег — Джеймс беше чувал да го наричат „изходна рана“ — а под него, на няколко инча вляво, имаше друг, доста по-заплетен и страховит белег, от който се разпространяваха още белези. Точно над десния му хълбок се виждаха изходните белези на трета рана.

Дългите, бледи пръсти на Холмс докосваха всяка една от раните, като започнаха от онази под ключицата.

— Както вече казах, убиецът стреля от почти една миля разстояние и ме улучи три пъти, използвайки механизма на мощната си пушка, за да изстреля три куршума за по-малко от две секунди. Тази трета рана… — Той докосна паяжината от белези над хълбока си. — Улучи ме, докато падах. — Холмс премести ръката си, стабилна като на хирург, обратно върху ужасяващата бяла плетеница от белези около втората рана. — Вторият куршум не успя да премине през тялото ми и на моя спасител — и хирург в случая — му се наложи да го извади. Тя започна от гърба, но после осъзна, че куршумът се намира по-близо до повърхността отпред, под гръдните ми мускули. Процесът беше продължителен и тя не разполагаше с обезболяващи.

— Тя? — произнесе Кларънс Кинг със странно приглушен глас.

— Моят спасител и хирург? — каза Холмс, докато спокойно обличаше ризата си. — Тя е английска мисионерка на име Ани Ройл Тейлър, която тъкмо бе направила опит да стигне до Лхаса — нейният Спасител ѝ проговорил в съня ѝ и казал, че съдбата ѝ е да отнесе Христовото слово в Лхаса, на Далай Лама и на всички в Забраненото кралство. Така че госпожица Ани Тейлър си обръснала главата и се облякла в мъжки тибетски дрехи, но я разкрили далеч от Лхаса и била ескортирана обратно до границата от тибетската стража. Моите собствени тибетски помощници, зачислени ми от Негова святост Далай Лама, за да ме придружат през отворените наскоро проходи, тъкмо се бяха сбогували с мен на южната страна на последния проход и бяха повели мулетата си към дома, когато чули трите изстрела и решили да се върнат на мястото, където за последно ме бяха видели. Бил съм в безсъзнание и съм кървял лошо. Тибетските ми приятели ме отнесли до най-близкия граничен търговски пост в Ятунг. Там нямало лекар, но тибетците и сикимците с неохота позволили на госпожица Тейлър да се засели наблизо, където тя търпеливо чакала следващия си таен опит да проникне в Тибет. Може би местните ѝ бяха позволили да остане там заради първото ѝ име, „Ани“, което по звучене се приближава много до тибетската дума за „монахиня“ — и така тази мисионерка, която бе изучавала медицина и понякога я бе практикувала в лондонските предградия, а после и в Китай, спря кръвотечението, извади втория куршум от тялото ми и ми уреди кръвопреливане, което ми спаси живота.

— Невероятно — прошепна Джон Хей.

— Да, така е — съгласи се Холмс.

— Как да сме сигурни, че тези белези не са просто поредната доза грим? — настоя Кларънс Кинг.

Холмс беше закопчал жилетката си и тъкмо се канеше да си облече сакото, но се спря.

— Искате ли да бръкнете в раните с пръсти? — попита тихо той. — Можете да го направите, особено в хирургическите разрези. Показалецът ви може да влезе чак до ставата. Ето, ще си съблека ризата…

— Не! — извика Кинг, възпирайки Холмс с жест.

— Значи твърдите, че полковник Себастиан Моран е изчакал цялата зима и се е опитал да ви убие, докато сте слизали от Тибет през пролетта на деветдесет и втора — каза Хей.

— Съвсем не — отвърна Холмс, докато си слагаше ръкавелите. — Това е човекът, който ме простреля три пъти от голямо разстояние. Той вероятно е единственият точен стрелец, който би могъл да направи подобен изстрел, и отдавна е изместил полковник Себастиан Моран като най-смъртоносния убиец на света. — Той прибра първата фотография в джоба на сакото си, но им подаде втората.

Когато тя стигна до Джеймс, писателят с изненада видя размазаната снимка на мъж, много по-млад от Моран — с много къса коса, остри скули, прилепнали към главата уши, очи, които на снимката изглеждаха изцяло черни.

— Виждате единствената известна фотография — направена на оживена индийска улица в Ню Делхи от агент на Британските тайни служби, който беше убит в деня, след като я изпрати на началниците си в Уайтхол — на сина на полковник Себастиан Моран. Изображението не е много качествено, но е единственото, с което разполагат полицията и разузнавателните служби. Младият мъж е незаконен син, разбира се — полковник Моран е пръснал копелета из цяла Индия, Африка, Европа и Англия — но това дете е било направено на една млада авантюристка във Варшава. Изненадващо, Моран взима детето от майка му още на съвсем ранна възраст и го отглежда сам, водейки го със себе си из целия свят, като го използва като носач на оръжия и главен помощник в азиатските си и други продължителни ловни експедиции, и… сигурен съм… в някои по-тайни мисии, свързани с платени убийства. Момчето схващало бързо. Първото му име е Лукан. През последните години, както вече казах, той замени баща си като най-добрия убиец, който съвременният свят е имал нещастието да познава, но, за разлика от баща си, той никога не убива за пари. Лукан убива заради фанатичните си политически убеждения. В случая негов бог и цел е… анархията.

По това, че не убива враговете си за пари, той се различава силно от баща си. Но се оказа, че и двамата служат на един и същ господар в Сиким, край границата с Тибет… на международна група анархисти, които първо платили на полковник Моран да ме последва до Индия през деветдесет и първа година, а след това изпратили Лукан в началото на следващата година, след като баща му се провалил.

— Анархисти — промърмори Кларънс Кинг. — Започва се конспирацията.

— Която, боя се, е съвсем истинска — отвърна Холмс. — Аз също се отнасях със скептицизъм към международната анархистка заплаха, когато през септември хиляда осемстотин осемдесет и първа година пристигнах в Америка, за да разследвам убийството на вашия президент Гарфийлд — и наистина не открих никаква конспирация. Но по-късно се убедих, че убиецът е бил полковник Моран, на когото са платили анархистите-терористи от бунтовете на площад „Хеймаркет“ в Чикаго през осемдесет и шеста. Успях да докажа, без всякакво съмнение, на полицията и американските власти, че пушечните изстрели, които са убили трима от четиримата мъртви граждани и четирима от седемте мъртви полицаи, са били изстреляни от покрива на къща, намираща се през няколко улици от площада. Полковник Моран и един наемник, не Лукан, използвали същите модерни винтовки „Лебел“, които полковникът изостави след опита си да убие Нейно величество в Лондон на следващата година.

— Никъде не съм чел за това — каза Хей.

— Няма и да прочетете — отвърна Холмс. — Поне докато не се справим с анархистката заплаха срещу Англия, Европа и Съединените щати.

— Която ми се струва доста безпорядъчна и произволна, господин Холмс — каза Хей.

„Дали Джон вече вярва, че пред нас е истинският Шерлок Холмс?“ — помисли си Джеймс.

— Според техните планове изобщо не е безпорядъчна или произволна — рече Холмс. — Те имат списък с президенти и кралски особи, които планират да убият. През хиляда осемстотин осемдесет и седма, както вече казах, те наеха Моран да убие Нейно Величество кралица Виктория, на собствения ѝ Златен юбилей. Моран почти успя. Наистина, изостави в Лондон новите си пушки „Лебел“ — едната използваше бездимни муниции — и използвайки определени техники, които усъвършенствах през годините, аз успях да потвърдя, че това е едната от пушките, използвани на площад „Хеймаркет“.

Списъкът на анархистите не се е променил. Засега планират да извършат покушение срещу вашия президент Кливланд на първи май, деня на откриването на Колумбовото изложение в Чикаго. Трябва да остана тук, в Америка, достатъчно дълго, за да им попреча.

— Моран… старши или младши? — попита Кинг.

— Какво? — озадачи се Холмс.

— Казахте, че преди шест години Моран се е опитал да убие кралица Виктория — каза Кинг. — Полковник Моран старши или младият Лукан Моран?

— О, единственият Моран, с когото си имаме работа, е полковник Моран… бащата — отвърна Холмс. — Той така и не даде фамилното си име на Лукан.

— Мога ли да видя още веднъж втората фотография? — попита Джон Хей.

Холмс, който я взе от ръката на Кинг, след като беше обиколила и тримата мъже, отиде и я постави на бюрото пред Хей.

— Познавам този човек — прошепна Хей. — Това е Клифтън Ричардс, младият братовчед на… Ребека Лорн… добрата приятелка на Клоувър Адамс, Ребека Лорн. Който също е фотограф. Клоувър обичаше да обсъжда с него изкуството им.

— Той ѝ е отнесъл новите проявяващи химикали, които е използвала — каза Холмс без въпросителна интонация. — Включително разтвора на цианкалий.

— Да… да… Мисля, че сте прав — отвърна Хей с писклив глас.

— Прав съм — каза Холмс. Той извади трета снимка от джоба си и я постави на бюрото пред Хей. Джеймс и Кинг се изправиха едновременно и застанаха зад Хей, за да могат да погледнат фотографията.

Тя очевидно беше заснета професионално, като онези, правени на знаменитости, и жената бе красиво облечена и привлекателна, както на всяка снимка на знаменитост, която беше виждал Джеймс — тъмната ѝ коса беше вдигната в изкусна прическа, в големите ѝ тъмни очи танцуваха потайни светлинки, пълните ѝ устни се намираха на нивото на красивите ѝ ръце, които стискаха дръжката на слънчобран.

— Я виж ти, това е Ребека Лорн, най-добрата приятелка на Клоувър през последната година от живота ѝ — каза Хей. — Тук е по-млада, отколкото когато се запознахме няколко месеца преди смъртта на Клоувър, но съм сигурен, че е същата жена. Много привлекателна.

— Да — потвърди Кинг. — Аз също се запознах с нея… с тази Ребека. Помня, че Клоувър я видяла за пръв път през прозореца на първата къща на Адамс, където почина съпругата му. Малката бяла къща на улица 1607Н, недалеч оттук. Няколко седмици подред Клоувър я виждала всеки ден да върви сама по площад „Лафайет“, докато накрая не слязла, за да се представи. После станаха най-добри приятелки, дори през продължителния меланхоличен период на Клоувър.

— И, колко странно — каза Шерлок Холмс, — меланхолията на госпожа Адамс само се е влошила, въпреки усилията на новата ѝ приятелка госпожица Лорн — и младия ѝ братовчед Клифтън — да я развеселят.

Хенри Джеймс никога не беше виждал тази жена, но пък знаеше от писмата им за възхитителната Ребека Лорн.

— Помня как Адамс казваше, че Клоувър правила няколко пъти фотографии на приятелката си Ребека — каза Хей, докосвайки ръбовете на снимката на красивата жена.

— Нед Хупър ми каза същото преди две години — рече съвсем тихо Холмс.

— Правила е фотографии и на Клиф… на братовчеда на Ребека — обади се Кларънс Кинг. — Видях работните копия, когато тримата бяха отишли на пикник в Рок Крийк Парк. Клоувър каза, че снимките му би трябвало да се получат много добре, но сигурно е пускала затвора твърде бързо, защото главата му винаги излизала размазана, в движение, въпреки предупрежденията ѝ да стои неподвижно.

— Почти сигурно е мръдвал нарочно, за да размаже чертите на лицето си — промърмори Холмс.

— Но аз мисля, че една или две фотографии на братовчеда се получиха — каза Кинг. — Просто не отговаряха на високите стандарти на Клоувър.

— Адамс пази ли все още тези фотографии? — попита Холмс. — На братовчеда, както и на госпожица Лорн?

— Сигурен съм, че ги пази — отвърна Джон Хей. — Сега всичките са етикетирани и прибрани в архиви.

— Но той никога няма да ви позволи да ги видите — каза Кларънс Кинг. — Адамс не може да говори за Клоувър, камо ли за смъртта ѝ, и никога не би показал фотографиите ѝ на когото и да било. Дори онези на баща ѝ, Хенри или техния архитект Ричардсън, които е показвала публично.

— Затова трябва да проникна в дома на Адамс — когато не присъства прислугата — преди той да се прибере следващата седмица — каза Холмс. — Ако Клоувър Адамс е успяла да направи ясни фотографии на приятния млад братовчед на Ребека Лорн, това ще е едва втората снимка на убиеца-анархист, с която ще разполагат тайните служби и полицията. Незаконният син на полковник Моран и негово гениално протеже, Лукан.

— Ако Клифтън е този… Лукан — каза Хей, оградил с пръстите на идеално поддържаните си ръце лежащата на бюрото снимка, — тогава коя е Ребека Лорн?

— Майката на Лукан, която той уби скоро след като реших, че работят заедно върху убийството на Клоувър Адамс — каза Холмс.

Той взе фотографията от Хей и внимателно я прибра в джоба си.

— Това е ранна снимка — имам я от години, господа — на майката на Лукан, покойната американска оперна дива, актриса и изкусна изнудвачка на име Ирен Адлер.

Глава 19

Холмс последва своя човек в следобедния влак от Вашингтон за Ню Йорк Сити.

Този следобед детективът се беше превъплътил в идеалния образ на зле платен средностатистически бюрократ или кабинетен плъх: тъмният му костюм бе приличен, но само толкова; обувките му бяха лъснати, но изтъркани на петите; филцовата му шапка беше изчеткана, но си личеше, че е стара; очуканото старо куфарче бе претъпкано с папки, листове хартия и писалки. Този бюрократ беше червенокос, с гъсти непокорни къдри, които стърчаха на всички страни изпод шапката, и рижи бакенбарди — които американците наричаха „сайдбърнс“ още от времето на Гражданската война, когато генерал на име Бърнсайд ги беше направил популярни — стигащи почти до ъгълчетата на устата му. Щръкналите му, пожълтели и донякъде прогнили зъби придаваха на чиновника заешки вид (а Холмс знаеше, че хората обикновено извръщат поглед или поне не се вглеждат внимателно в лица с щръкнали или неподдържани зъби). Бузите му пламтяха не от изчервяване, а от някакъв постоянен, на вид нездрав, червеникаво-розовеещ обрив.

Още една причина да не се взират отблизо в него.

Този бюрократ или чиновник четеше обеден вашингтонски вестник и всеки път, когато плячката на Холмс се извръщаше назад от мястото си в предната част на вагона, единственото, което виждаше, беше вдигнатият вестник.

Холмс всъщност нямаше никакво желание да прекара следобеда на 27 март — същия понеделник, в който бе разкрил самоличността си на Джон Хей и Кларънс Кинг — в следене на този човек до Ню Йорк, но осъзна, че едва ли щеше да има друга възможност. Около смъртта на Клоувър Адамс се бе заплела сложна паяжина и Холмс знаеше, че преди да проникне в нея, трябва да проследи някои от нишките — поне онези на най-близките приятели на Клоувър, които са били наблизо по време на смъртта ѝ — за да види докъде ще го отведат.

Специално тази можеше да не го отведе доникъде и Холмс предпочиташе да прекара следобеда си в подреждане на кореспонденцията, която Хей бе обещал да му предаде. Освен това трябваше да проникне в имението на Хенри Адамс, което се намираше до къщата на семейство Хей. Беше го отложил за следващия ден, вторник, след смрачаване. Клара Хей му бе казала, че прислужниците на Адамс, които бяха получили няколко дни почивка заради продължителното отсъствие на господин Адамс, щяха да се върнат в сряда следобед, 29 март, за да започнат да проветряват и подготвят къщата за предстоящото завръщане на стопанина им в събота, първи април.

Така че проследяването на този мъж трябваше да стане или днес, или може би никога, и Холмс надникна над ръба на разгънатия вестник, поглеждайки към широкия гръб и главата с късо подстригана руса коса. Напълно възможно бе плячката му да скочи от вагона на някоя от многобройните гари по линията до Ню Йорк и Холмс трябваше да е готов да го последва на мига. Като се постарае да го направи абсолютно небрежно.

След двете пълни години зад граница, Лондон му липсваше. Липсваше му стаята на Бейкър Стрийт 221Б, липсваше му госпожа Хъдсън — и дори Уотсън — но особено силно му липсваше градът. В един етап от подготовката за бъдещата му професия като детектив-консултант, Холмс бе прекарал цяла година, карайки един от лондонските файтони. Ласкаеше се, че познава всяка улица, булевард, кръстовище и малка уличка в централната част на града. Дори си беше поставил за цел да запомни всеки магазин, работилница, склад и благороднически дом в центъра — херкулесовска задача, която изглеждаше още по-невъзможна заради факта, че от хиляда осемстотин и седемдесета Старият Лондон биваше събарян и застрояван наново с трескава бързина като никой друг град на света. Заведения и магазини, съществували на адресите си в продължение на век и половина, внезапно затваряха или се местеха заради скочилите наеми, докато „модните“ квартали в града процъфтяваха и се множаха.

Но най-важното бе, че Холмс знаеше влаковете и разписанията в Англия, и особено в Лондон. Двамата с Уотсън притежаваха по един „Пътеводител на Брадшоу“, които се бяха износили от употреба. Майкрофт Холмс — за голямо раздразнение на детектива, тъй като внушителният му брат всъщност не ходеше никъде — беше наизустил националния „Пътеводител на Брадшоу“ и можеше да цитира всяко разписание за всяко време на деня или нощта, включително и всички връзки.

Шерлок Холмс подозираше, че Майкрофт просто искаше да се изфука.

Но в Англия поне Шерлок винаги носеше жълтия „Брадшоу“ в джоба си или в чантата. Тук, в Америка, той не беше открил нищо, което да може да се сравни с великолепния „Пътеводител на Брадшоу“… само ненадеждни разписания на тази или онази компания. Можеше само да се надява, че влакът наистина отиваше в Ню Йорк.

Докато се носеха на север, Холмс си мислеше за Хенри Адамс, за покойната Клоувър Адамс, за Кларънс Кинг, Джон Хей и Клара Хей. Всички те криеха тайни, които имаха връзка с разследването на Холмс, дори самата Клоувър Адамс. Мъртвите, знаеше Холмс, криеха ревниво тайните си в гроба, но не толкова ревниво, колкото живите.

Той знаеше, че Хенри Джеймс е познавал Клоувър Адамс от дълги години, още преди тя да се омъжи за Хенри Адамс. А през живота и кариерата си Холмс бе срещал малцина, които да пазят тайните си толкова добре, колкото Хенри Джеймс. Но той вече знаеше тайната на тайните, за която Джеймс бе готов да умре, за да запази.

Двамата не го бяха обсъждали, разбира се, но и Шерлок Холмс, детективът, и Хенри Джеймс, писателят, се бяха обрекли на безбрачие. Холмс се бе отказал от всякакви планове за романтичен или сексуален живот, за да може да посвети изцяло времето и жизнената си енергия на кариерата си. Холмс знаеше, че ако притисне Джеймс, писателят ще каже същото; той вече бе писал, че сега, като „стар ерген“, повече няма да мисли за брак, защото е женен за изкуството си.

Но Холмс знаеше, че тук има и още нещо. На кораба от Франция имаше много привлекателни мъже и жени — по палубата често се разхождаха мъже и жени, хванати за ръце, както и мъже с мъже, жени с жени.

Детективът не знаеше дали Джеймс играе вист, покер или бридж, или някаква друга игра на карти, в която прикриването на емоциите да играе важно значение, но беше наясно, че безстрастното лице на Джеймс щеше да му е от огромна полза. Той рядко показваше някаква реакция, дори на изненадващи заявления или разкрития. Но веднъж, без дори да усети, че Холмс го наблюдава, Хенри Джеймс се бе загледал за не повече от секунда в двама шумни, смеещи се, безгрижни млади американци, които вървяха хванати за ръце по палубата със свободата, типична за американските мъже, и тогава Холмс успя да улови сложната смесица от чувства в погледа му: завист, копнеж, силно желание и — отново — онзи странен глад. Тренираното око на Холмс не улови в него сексуален подтекст, но със сигурност беше емоционална реакция.

Този факт въобще не го интересуваше; от значение бе само, че това е най-голямата тайна на Джеймс — както и някакъв прикрит срам заради здравето му и болките в гърба, и заради отношенията с по-големия му брат Уилям; а онова, което я омаловажаваше още повече, беше, че няма никаква пряка връзка нито със сериозните дела, които бяха довели детектива в Америка, нито със странния случай на смъртта на Клоувър Адамс.

След твърде многото спирки в предградията, влакът от Вашингтон най-накрая спря в депото Гранд Сентръл, на пресечката на Четирийсет и втора улица и Парк Авеню. Тази триетажна викторианска сграда не беше новата шестетажна гара Гранд Сентръл, която Холмс и Джеймс щяха да видят в началото на века, а още по-малко Гранд Сентръл Термина, който щеше да се издига на същото място след 1913 година.

Депото Гранд Сентръл, което виждаше Холмс, представляваше огромна сграда с формата на сватбена торта, с тъмни портали за релсите, по които няколко теглени от коне влакове се отправяха към центъра на Манхатън, и огромни табели с надписи за линиите НЮ ЙОРК И ХАРЛЕМ, НЮ ЙОРК И НЮ ХЕЙВЪН и НЮ ЙОРК И ХЪДСЪН РИВЪР.

Човекът на Холмс, който очевидно познаваше добре лабиринта от връзки, слезе бързо от вагона, изкачи се по стълбището, прекоси оживеното открито пространство и се затича да хване конния трамвай, който продължаваше по Парк Авеню. На Холмс не му оставаше нищо друго, освен да се затича още по-бързо — сериозен спринт с развяващи се бакенбарди и ръка, притиснала шапката към главата му — и да успее да скочи в тролея в последната секунда.

Ако жертвата му се обърнеше назад, веднага щеше да го забележи. Но Холмс можеше да види, че човекът, когото следеше, вече бе заел една от седалките в предната част на трамвая и не обръщаше внимание на нищо, забил поглед в разгънатия вестник.

Холмс знаеше, че мъжът е член на няколко доста елитни (за американците) клубове, сред които два, в които си имаше постоянна стая — „Юниън Клъб“ на пресечката на Шейсет и девета улица и Парк Авеню и „Сенчъри Клъб“ на Четирийсет и втора Източна Петнайсета улица. Освен това мъжът държеше стая в хотел „Брънсуик“ на Медисън Скуеър, на ъгъла на Пето Авеню и Двайсет и пета улица.

Холмс знаеше, че крайната му цел не е „Юниън Клъб“, защото обектът му остана в бавния трамвай и след като конете потеглиха на юг по Парк Авеню. Адресът на клуба предполагаше, че от железопътното депо човекът на Холмс би трябвало да завие на север по Четирийсет и втора улица. Същото се отнасяше и за стаята в „Сенчъри Клъб“, тъй като наскоро елитното заведение се беше преместило на Седма Западна Четирийсет и трета улица, което също би означавало завой на север след гарата.

Ако мъжът, когото следеше, се беше запътил към хотел „Брънсуик“ — където, знаеше Холмс, държеше постоянна стая — той би трябвало да слезе най-късно на Двайсет и пета улица, тъй като „Брънсуик“ се намираше на две пресечки източно от мястото, където Пето Авеню се срещаше с Двайсет и пета улица.

Но мъжът, който седеше леко прегърбен и изглеждаше погълнат от следобедното издание на нюйоркския вестник, закупен на Гранд Сентръл, не слезе на спирката на Двайсет и пета улица, нито на следващата, Двайсет и трета улица. Значи не отиваше нито в „Юниън Клъб“, нито в „Сенчъри Клъб“, нито в често посещавания хотел „Брънсуик“.

На Юниън Скуеър трамваят леко се разклати при преминаването върху линията към Бродуей и подмина четирите пресечки на Четвърто Авеню, достигайки до Лафайет Стрийт. Човекът на Холмс не слезе на нито една от тях. Когато Лафайет Стрийт се сля със Сентър Стрийт и пред тях се появи сградата на кметството, мъжът стана и се приготви да скочи от тролея. Холмс изчака конете да изминат още една пресечка, преди също да скочи и да се върне назад през тълпата от пешеходци, без да изпуска от поглед главата и раменете на мишената си.

Той веднага разбра къде отиваше човекът и се изненада. Беше предположил, че ще прекосят Ийст Ривър, че мишената му ще се качи на някой от фериботите. Фактът, че не се запътиха към фериботната площадка, го зарадва; той бе посещавал Ню Йорк няколко пъти, след като 1883 година бяха завършили строежа на Бруклинския мост, но никога досега не беше имал повод или възможност да мине по него. Фериботите винаги бяха изглеждали като по-разумния начин да се направи връзката между Манхатън и Стейтън Айлънд или Бруклин, точно както бяха постъпили двамата с Хенри Джеймс седмица и половина по-рано.

Той видя как мъжът плати таксата на гишето на металната будка и се изкачи по металната стълба към платформата за чакане. Холмс се бе наредил шести или седми зад него на опашката, плати своите пет цента и се присъедини към тълпата на платформата. Трамваите се движеха по линиите в централната част на моста, над тях имаше пешеходни пътеки, а от двете им страни се простираха пътни платна за карета и други превозни средства; Холмс знаеше, че на моста няма спирки. Затова спокойно се качи в задната част на вагона, в който се бе качил неговият човек, и се настани с гръб към мишената си. В близките прозорци се виждаха отраженията на предната част на вагона, но детективът знаеше, че ще е много трудно — и несъмнено безсмислено — мъжът да скочи от влака в движение.

Холмс си отбеляза за в бъдеще — макар че едва ли щеше да му се наложи да работи върху случай, свързан с трамваите, минаващи по Бруклинския мост — че вагоните бяха като на най-новите и най-модерни нюйоркски влакове, движещи се по издигнатите над улиците релсови пътища: двукрили плъзгащи се врата, отварящи се към открити платформи, с красив парапет от ковано желязо, удобни седалки и големи прозорци.

Нюйоркчани и бруклинци отдавна бяха свикнали с факта, че вагоните нямаха мотори, които да ги задвижват, но понякога някой турист възкликваше изненадано, когато вагонът внезапно потегляше от гарата, задвижван сякаш от собствената си енергия. Холмс знаеше, че под релсите бе прокаран непрестанно движещ се стоманен кабел, към който се закачаха вагоните. Известно му беше, че Сан Франциско има далеч по-сложна система от кабелни трамваи и че там улиците са далеч по-стръмни. И въпреки това човек можеше да усети как вагонът се изкачва по наклона на висящите пътища.

Шерлок Холмс не беше от хората, които се впечатляваха от творенията на природата или човека. За вторите не намираше приложение в работата си, с изключение може би на връзката им с различните сцени на местопрестъпления; първите винаги бе считал за мимолетни по отношение на мащабите на времето и незначителното участие на човечеството в него. Холмс беше изучавал Дарвин още като момче и бе останал не само с усещането, че той и всички, които познава, си имат свое място в света, което могат да изгубят за части от секундата, но и че пирамидите и всякакви други „велики творения“ са също толкова нетрайни, колкото и пясъчният замък на брега на Брайтън.

Катедралите и старите внушителни сгради не пораждаха никакви емоции у Холмс — с няколко изключения, като Лондонския мост или Биг Бен, като последният по-често се чуваше, отколкото виждаше в гъстата мъгла. Те бяха отличителните белези на града, в който той работеше и който обичаше по някакъв свой строго контролиран начин.

Но сега, поглеждайки нагоре, Холмс трябваше да признае, че каменните кули на Бруклинския мост — тъкмо преминаваха под първата двойка, която се издигаше над реката — бяха наистина впечатляващи. Десетилетия наред най-високата структура в Ню Йорк беше заострената кула на църквата „Тринити“ с нейните 284 фута. Само три години по-рано Ню Йорк Уърлд Билдинг, която се намираше на ъгъла на Парк Роу и Франклин Стрийт, стана най-високата сграда в града с 309 фута. И макар каменната арка на кулата, през която в момента преминаваше трамваят, да беше само 117 фута, а кулите да се издигаха само на 159 фута над пътните платна и железопътната линия, на 276 и половина фута над самата река, самата им каменно-готическа мощ впечатляваше до известна степен невпечатлителния Холмс.

Той знаеше, че запомнянето на тези точни числа е просто загуба на ценно пространство в менталния му таван — височините на арките, кулите и пътищата на този мост почти сигурно нямаше да му помогнат в разгадаването на някой случай — но детективът беше попаднал на тази информация по време на една от многото безсънни нощи, прекарани в четене на един от двайсет и петте тома на новото, девето издание на „Енциклопедия Британика“ от 1889 година. Уотсън беше определил покупката му като глупаво пилеене на пари, тъй като Холмс вече притежаваше шестото и осмото издание, но детективът ценеше високо своето девето издание. За нещастие — и въпреки факта, че брат му Майкрофт бе онзи с невероятните математически способности — щом Шерлок Холмс се сблъска с фактите във формата на числа, той откри, че е невъзможно да ги забрави.

„Този на вид свръхестествен мост, поддържан от кабели, спускащи се от две каменни кули, които се издигат на 276 фута над реката. Америка — помисли си той, не за пръв път, — е нация с мащабни мечти и твърде често със способността да ги осъществява.“

Междувременно вагонът започна да се спуска по наклона след втората кула и забави ход, наближавайки Бруклинския терминал, чиято желязна структура беше още по-сложна и от нюйоркската, и гениалната „Стиска на Пейн“, захващаща го за кабела, внимателно се отпусна. Холмс знаеше за уреда на полковник У. Х. Пейн само защото в средата на осемдесетте един от администраторите му беше наел детектива да разследва възможно нарушаване на условията по патента на стиската, тогава използвана единствено в Сан Франциско от компания, която смяташе да пусне кабелни трамваи в Париж.

Холмс последва човека си по улицата и през кратка поредица от пътувания с конни трамваи; накрая мъжът слезе и закрачи пеша по неравното калдъръмено продължение на Флатбуш Авеню, следван на половин пресечка от детектива. Мишената му нито веднъж не погледна назад през рамо, нито се спря пред някоя витрина, за да провери в отражението си дали не е преследван.

Холмс знаеше, че някога Бруклин — с изключение на ирландските и негърските райони на север покрай реката — е бил богат, самодостатъчен град с широки, сенчести улици и много внушителни къщи. Кварталът, в който се намираха в момента, недалеч от мястото, където бяха съборили много стари сгради, за да построят пътища към Моста, далеч не изглеждаше внушителен. Прилична триетажна къща, с корнизи и ограда, боядисани в модерните розово, морскосиньо, ментовозелено или с багрите на залеза, можеше да е обградена от западнали стари сгради, чиито обитатели са се отказали да ги поправят или поддържат.

Човекът на Холмс изкачи четирите стъпала към една от по-хубавите къщи, отключи входната врата, извика нещо, което детективът не успя да чуе добре заради голямото разстояние между двамата, и веднага две малки момичета и жена с бебе в ръцете се хвърлиха да го прегръщат.

Момичетата, бебето и жената бяха чернокожи — като жената имаше особено тъмен цвят на кожата. Двете момичета, облечени с чисти бели рокли, бяха по-светлокожи, но имаха ситно накъдрени коси, които бяха грижливо сресани, заплетени и вързани с чисти панделки. Нямаше никакво съмнение, че това бе едно любящо посрещане. Този факт леко изненада Холмс. Мъжът, когото бе следил цял ден, беше бял.

— Да, имат три деца. Двете по-големи са момичета — каза госпожа Бейнс, жената с липсващия преден зъб.

— Малкото, бебето, е момче. И преди са имали момче, беше им първото, но то умря — каза госпожа Янгфелд, възрастна жена с посивяла коса. Нейна беше къщата от другата страна на улицата. — Кръстиха първото момче, онова, което умря, Лирой.

Лирой, помисли си Холмс. Краля25.

Той се беше отървал от гъстото лицево окосмяване, перуката и щръкналите предни зъби и си бе разделил косата на път, използвайки щедро крем за коса. Сега носеше дебели очила без рамки. В левия джоб на сакото му се виждаха седем молива. От куфарчето си беше извадил голяма папка, която изглеждаше пълна с официални формуляри.

Беше станало късно и в няколко къщи на Хъдсън Стрийт не отговориха на почукването му — бял мъж на прага в очевидно цветнокож квартал — но госпожа Янгфелд и нейната гостенка и добра приятелка госпожа Бейнс, която живееше малко по-надолу по улицата, надникнаха през прозореца и решиха, че превзето изглеждащият Холмс не представлява заплаха.

Не проявиха особен интерес, когато Холмс им обясни, че името му е господин Уилямс и че провежда „местно преброяване“, за да може Бруклинската квартална доброволческа асоциация да увеличи местните паркове и площадки, но щом извади по два долара, които щеше да плати на всяка в замяна на отговорите им на няколко въпроса за съседите, те веднага започнаха да се отнасят по-сърдечно с него.

— И фамилното им име е Тод? — попита Холмс, свивайки устни, докато ровеше из множеството формуляри в папката.

— Точно така — каза госпожа Янгфелд. — Джеймс и Ада Тод. Искате ли да знаете и имената на децата?

— Мисля, че няма да е необходимо — отвърна Холмс. — Но вие казахте, че в семейството има две момичета и едно момченце.

— Чакат още едно дете — обади се госпожа Бейнс. — Ада ми каза, че старата им къща вече им е прекалено малка.

— Случайно да знаете на каква възраст са? Приблизително ще свърши работа. — Холмс говореше с леко съскане през непрекъснато свитите си устни. Той беше правителствен бюрократ, на когото му харесваше да е правителствен бюрократ. (Веднъж, в раздразнението си, бе обвинил брат си Майкрофт в това, а той веднага му беше отговорил, провлачвайки бавно думите: „Но, братко, аз не работя за британското правителство. Нерядко аз съм британското правителство“.)

— Господин Тод е около петдесет и една-петдесет и две годишен. Ада ще навърши трийсет и две на идния девети април — каза госпожа Янгфелд.

Холмс не коментира разликата във възрастта. Беше я забелязал със собствените си очи в намаляващата вечерна светлина.

— А имате ли представа кога са се оженили? — попита той със свити устни, подсвирквайки си леко. Поредната графа за попълване. Поредната кутийка за отбелязване.

— Какво ги интересува Доброволческите нещо си на Бруклин кога законна съпружеска двойка се е оженила? — сопна му се госпожа Бейнс. Ръцете ѝ се бяха свили в юмруци, опрени на кокалестите ѝ хълбоци.

— На двайсет и втори септември, хиляда осемстотин осемдесет и осма — каза госпожа Янгфелд.

Госпожа Бейнс се обърна с ококорени очи и се вторачи в приятелката си.

— Ила, откъде… знаеш? Точната дата, когато се е омъжила Ада? Аз не си спомням дори своята годишнина.

— Помня числа и дати — каза госпожа Янгфелд. — Тоти, твоята годишнина е на четиринайсети декември… не че има някакво значение, защото Хенри избяга преди четири години.

Госпожа Бейнс извърна поглед и тропна с крак.

— Ада ми каза, че двамата с Джеймс са се оженили в Ню Йорк, в дома на леля ѝ на Западна двайсет и четвърта улица — продължи да разказва госпожа Янгфелд на Холмс, който бързо си записваше. — Каза, че за церемонията повикали цветнокож методистки пастор от някаква църква на Осемдесет и пета улица. Докарали органистка да им свири и имали торта с бяла глазура.

Госпожа Бейнс изгледа смразяващо приятелката си, но не каза нищо.

— Почти приключих тук — каза Холмс. — Работата на господин Джеймс Тод… той в газовата компания ли работи?

— Не, тук сте се объркали! — засмя се госпожа Бейнс. — Мъжът на Ада, Джеймс, е камериер в спалните вагони, дошъл е от Балтимор. Главен прислужник. Работи за Нюйоркските железници, но… горката Ада… те непрекъснато го пращат из цялата страна: Пенсилвания, Мичиган, Охайо, Илинойс, Масачузетс… дори до някои места в Канада.

— Онтарио и Квебек — каза госпожа Янгфелд.

— Където и да го изпращат, той отсъства ужасно дълго — рече госпожа Бейнс, очевидно вбесена, че приятелката ѝ и съседка знае толкова много. — Ада си стои сама вкъщи, отново чака дете, сама по цял ден се грижи за двете момичета и бебето. Тоя мъж може и да изкарва добри пари като главен камериер, но твърде често не си е вкъщи.

— Повече няма да отнемам от времето ви, дами — каза Холмс, прибра папката и намести очилата на носа си. — Много ми помогнахте. Информацията ви за семейство Тод и останалите ви съседи ще помогне на Бруклинската квартална доброволческа асоциация да финансира чудесна игрална площадка тук.

— За децата има предостатъчно празни места, където да играят — каза госпожа Бейнс. — Онова, от което наистина се нуждаем, е един хубав, чист, порядъчен салун, като онези, които имахме на Флатбуш Авеню, преди Моста да събори всичко.

— О, млъквай, Тоти — каза госпожа Янгфелд. Поглеждайки Холмс в очите, тя каза: — Тя не говореше сериозно, господин Уилямс.

Холмс кимна, повдигна учтиво шапката си, отстъпи назад към тротоара, завъртя се леко настрани, сякаш се канеше да се отдалечи, но после отново се обърна към двете жени.

— Простете ми, ако въпросът ми ви се стори коравосърдечен… той е включен в преброяването, но рядко се налага да го задавам…

Двете дами зачакаха.

— Случайно ми се удаде възможност да видя господин Джеймс Тод, без да имам удоволствието да се запозная с него — каза тихо Холмс, показвайки видими признаци на смущение. — Господинът имаше сини очи, руса коса — не беше останало много от нея, но определено беше руса — и много светъл цвят на кожата…

Госпожа Бейнс се засмя сърдечно.

— И вас е заблудил — рече тя, разкривайки дупката в иначе безупречната поредица от бели зъби.

— Заблудил… — започна Холмс.

— Джеймс Тод се преструва — каза госпожа Янгфелд. Тя също звучеше смутено. — Казал на Ада, че се преструва още от дете.

— О, да — каза госпожа Бейнс, без да спира да се смее. — Джеймс Тод е много добър в преструвките.

— Преструвки? — рече Холмс. — Искате да кажете, че се преструва на…

— Бял — каза госпожа Янгфелд. — Джеймс Тод не изглежда черен, но съпругата му Ада ни е казвала дузина пъти, че дядо му и майка му са били роби-работници в Каролина. Голямо мешане на расите е ставало с онези роби и много от родените деца се опитват да минат за бели тук. Макар че малцина изглеждат толкова бели като Джеймс Тод.

— Но поне се е оженил за една от своите — каза госпожа Бейнс. Холмс повдигна шапката си за последен път.

— Благодаря ви отново, дами.

В нощния влак към Вашингтон Холмс осъзна, че е много уморен. Утрешният ден щеше да е отрупан с работа, защото трябваше до обяд да разреши загадката кой изпраща ежегодните картички с надпис „Тя беше убита“ и след смрачаване трябваше да проникне в имението на Хенри Адамс — деликатна задача в модния, пълен с полицаи район, където бяха избрали да живеят семействата Хей и Адамс.

Той вече знаеше една от тайните на първоначалните Пет купи — господин Кларънс Кинг, „най-желаният ерген на Америка“ според приятеля му Джон Хей и автор на редакционни статии в „Сенчъри Магазин“, беше женен за цветнокожа жена на име Ада Коупланд от септември 1888 година. Нямаше никакво съмнение — поне за съседите му — че двете момичета, оживялото бебе-момче, починалото бебе-момче на име Лирой и бебето, което тепърва щеше да се роди, са негови. Самият Холмс беше забелязал колко светла бе кожата на бебето и на едното от момичетата, особено в сравнение с абаносовата им майка.

Разкриването на тази тайна на „Петте купи“ беше добро начало, знаеше Холмс, но оставаше да открие тайните на Джон и Клара Хей, на Хенри Адамс и дори на покойната Клоувър Адамс.

Беше му пределно ясно, че всички живи мъже и жени си имат тайни. Повечето, като Кларънс Кинг — който умишлено подвеждаше най-близките си приятели с веселите си приказки за това, че го привличат единствено „мургавите дами от Южните морета“ — криеха тайни в тайните.

Малцина, като Хенри Джеймс и самия Холмс, криеха тайни в тайните в тайните.

Една от малките тайни на Холмс беше напомнила за себе си, преди да напусне Бруклин. Бяха минали твърде много часове от сутрешната му инжекция хероин и преди да се качи на ферибота до депото Гранд Сентръл, Холмс си намери една празна колиба в Бруклин, където си приготви хероиновия разтвор и си го инжектира на спокойствие. През целия следобед бе изпитвал болка, физическа и психическа, и облекчението, което го заля след инжекцията, беше като изпратено от бога.

Сега Холмс затвори очи и направо задряма, докато влакът летеше в нощта.

Глава 20

— Скъпи ми Хари! — извика Джон Хей. — Не можеш просто така да ме изоставиш точно сега!

— Със сигурност не те изоставям — отвърна Хенри Джеймс. — Просто слагам учтиви граници на натрапването ми, въпреки щедрото и очевидно безгранично гостоприемство, което ми оказвате двамата с Клара. Нали си спомняш, че ми помогна да си намеря стая под наем наблизо през 1883, когато за последно идвах тук на посещение при Адамсови.

— Но онова беше нещо съвсем различно! — каза Хей. Беше вторник сутринта и двамата мъже се намираха в кабинета. Хей бе информирал Джеймс, че слугите са му докладвали за завръщането на „господин Сигерсон“ — с ниско нахлупена шапка и вдигната яка — в стаята му още преди зазоряване. — Сега имаме Холмс и неговите загадки — продължи Хей. — Това е твърде интересно, за да се изправя срещу него сам. Ти просто трябва да го споделиш с нас.

— Отново поднасям извинения за това, че доведох тук детектива предрешен и под чужда самоличност… — започна Джеймс.

— Глупости — извика Хей, отхвърляйки извиненията с махване на ръка. — Това е изключително вълнуващо преживяване, каквото не бих пропуснал за нищо на света. Погледни с какво е занимавал секретарите ми целия вчерашен следобед и тази сутрин.

Джеймс погледна към кутиите с пликове и картички, с които бяха отрупани всички бюра и маси в кабинета.

— Едва ли ще позволиш на този… непознат… да чете личната и работната ти кореспонденция — каза Джеймс, който не успя да скрие изненадата в гласа си.

Хей се засмя.

— Разбира се, че не, скъпи ми Хари. Това са пликове и картички, на които са напечатани само адресите, макар че той ще сравнява първите редове със зловещите картички, които ние от „Петте купи“ получаваме ежегодно. Разбираш ли, всичките адреси и послания са печатани на пишеща машина. Вчера сутринта Холмс ми каза, че — надявам се да го цитирам вярно — „Една пишеща машина има същата индивидуалност като почерка на човек“.

Джеймс изсумтя презрително.

— Така че наистина трябва да останеш — настоя Хей. — Нуждая се от съветите ти, стари приятелю. Проблемът е много деликатен, особено след като Адамс се прибере у дома.

— О, да — отвърна Джеймс. — Нали нямаш намерение да…

— Да му кажа, че английският детектив Шерлок Холмс разследва самоубийството на Клоувър? — довърши Хей. — В никакъв случай. Знаеш много добре, че Хенри никога няма да се съгласи да говори за онзи ужасен декемврийски ден. Адамс ще се разгневи и ужаси от самата мисъл, че някакъв детектив се рови в тлеещите отломки на болезнените му спомени.

— Можем само да се надяваме — каза Джеймс, — че онова, което Адамс не знае, няма по-късно да го нарани по някакъв начин. Лъжите и премълчаванията винаги намират начин да изплуват на повърхността, особено между близки приятели.

Думите му накараха Хей да се намръщи и помълчи известно време, докато накрая не каза:

— Основният въпрос всъщност е дали да кажа на Клара за всичко това. Тя страстно колекционира всички издадени разкази за тъй наречените приключения на нашия нов приятел.

— Да кажеш на Клара какво? — попита Клара Хей от вратата, която бе отворила тихо, докато двамата приятели разговаряха на висок глас.

След като заключи вратата на стаята си, Джеймс взе чадъра си — макар в този топъл мартенски вторник небето да беше ясно — и излезе на разходка, която според Хей щеше да продължи около две мили, за да разгледа Капитолия и Библиотеката на Конгреса. Хей беше добавил, че ако Хари иска да разгледа красивата нова сграда на Томас Джеферсън, която се строеше в момента и след няколко години щеше да приеме увеличената Библиотека, ще трябва да прибави още някоя друга пресечка към разходката си, за да види извисяваща се предна фасада, която гледа към Втора улица С. И.

Джеймс изпитваше угризения, че беше казал на приятеля си, че иска просто да се пораздвижи и да поразгледа забележителностите, когато всъщност имаше наум далеч по-зловеща причина да посети Библиотеката на Конгреса в Капитолия.

Следобеда на предишния ден Хенри Джеймс бе извършил може би най-неджентълменското действие в целия си живот.

Прислужничките чистеха стаята на „господин Сигерсон“, когато Джеймс се качи на горния етаж. Те изнасяха чаршафите и застилаха нови, докато проветряваха стаята от наслоения цигарен дим, и бяха оставили вратата широко отворена.

Джеймс се спря и надникна вътре. Холмс беше излязъл по-рано, опитвайки се да скрие лицето си зад периферията на ниско нахлупената си шапка и високо вдигнатата яка на шлифера си, но почти сигурно се беше предрешил като някой друг. Никой не можеше да каже кога щеше да се върне. Тъй като прислугата се бе заела първо с оправянето на леглото му, стаята му се намираше в пълен хаос — по пода се валяха дрехи, навсякъде бяха пръснати книги, по скъпите масички имаше разпиляна пепел, карти на Вашингтон и Ню Йорк лежаха разгърнати върху пръснатите по пода обувки и чорапи. Някое разхвърляно младо момче, решено да ядоса родителите си със своята немарливост, едва ли щеше да се справи по-добре.

Но на облегалката на един от столовете беше преметнато сакото, което Холмс бе носил сутринта предишния ден, когато беше разговарял с Хей, Кинг и Джеймс в кабинета на Хей.

След като погледна гузно през рамо и видя, че няма никого, но с ясната мисъл, че разполага само с няколко секунди, в които да тършува, Джеймс влезе бързо в стаята и опипа предния джоб на сакото. В началото на разговора им Холмс бе извадил четири фотографии, а им беше показал само три от тях — на полковник Себастиан Моран, размазаният образ на младия Лукан Адлер и една стара фотография на жената, за която каза, че се е наричала Ирен Адлер, преди да се представи за приятелката на Клоувър Адамс, Ребека Лорн.

Така и не им бе показал четвъртата фотография.

Джеймс не очакваше да намери нещо, затова се изненада, когато измъкна от джоба четирите снимки и една телеграма. Три от тях бяха същите, които детективът им бе показал в понеделник сутринта, но на четвъртата — доста официална, човекът бе облечен в черен смокинг със старомодна висока якичка, и очевидно изрязана от по-голяма фотография — се виждаше около четирийсет– или петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, със странно хлътнали бузи и пронизващ поглед изпод внушителните вежди. Няколко кичура прошарена черна коса висяха над странните му вълчи уши.

В облеклото на мъжа и леко прегърбената му стойка имаше нещо професорско, но и доста хищническо в начина, по който изпитото лице се бе издало напред, а черните рамене се издигаха зад него. Колкото и строга да беше позата му, на Джеймс му се стори, че зърва езика на мъжа, уловен, докато облизва едва видимите малки, но смущаващо остри зъби.

Телеграмата беше адресирана до Шерлок Холмс, до поискване, и бе изпратена до най-близкия вашингтонски клон на Уестърн Юнион; на нея бе отпечатана датата на предишния ден, и гласеше:

Джеймс прибра фотографиите и телеграмата обратно в джоба на сакото и бързо излезе в коридора, точно когато една от прислужничките се появи зад ъгъла, понесла чисти чаршафи.

Тя отстъпи встрани, за да позволи на Джеймс да продължи към стаята си, и писателят не забеляза в почтително наведения ѝ поглед признаците, че е разбрала за прегрешението му.

Джеймс прекоси малкия парк и тръгна на изток по Пенсилвания Авеню, като от време на време хвърляше по някой незаинтересован поглед през желязната ограда, заобикаляща обширната затревена площ край северната част на Белия дом. На ъгъла сви на юг по Петнайсета улица С. З. и продължи през още няколко пресечки напред, преди да завие на югоизток, към южното разширение на Пенсилвания Авеню С. З.

След като измина с бърза крачка една миля по Пенсилвания Авеню, на Джеймс му се наложи да изчака за момент, докато успее да прекоси улицата между каретите и колите, теглени от тежкотоварни коне, преди да продължи по Конститюшън Авеню и да измине още половин миля на изток. Беше решил да хвърли поглед на новата сграда на Томас Джеферсън, само за да може по-късно да каже на Хей, че я е видял.

След още две пресечки на юг, по Втора улица, той се озова пред новостроящата се сграда — три етажа от впечатляващия нов дом на Библиотеката вече бяха изградени, но обвивката ѝ все още бе куха и фасадите бяха окичени с кранове, въжета, скрипци и такъми, каквито се виждаха по корабите, и решетки от желязо и дърво, крепящи празния терен между високите колони на третия етаж. Цялата площ около издигащата се сграда беше осеяна с номерирани гранитни блокове, палети с дъски, защитени от капризите на времето с насмолен брезент, натоварени коли, работници и дори още кранове, скрипци и кабели.

Джеймс можеше да продължи да върви на юг и след това да свие към Капитолия по Индипендънс Авеню, но той предпочете да се върне обратно към Ийст Капитол Стрийт и да премине през празното разкаляно пространство, което може би някога е било неподдържана градина — като внимаваше да не стъпи встрани от тясната калдъръмена пътечка — преди да се изкачи по стълбището към източния вход на Капитолия.

Същата сутрин, когато Джеймс и Хей бяха чути от Клара, писателят очакваше или скандал, или приятелят му да излъже, но не се случи нито едно от двете. Хей призна всичко на съпругата си. Вместо да се ядоса, че е била подведена, Клара Хей бе във възторг, че техният гост „Ян Сигерсон“ всъщност се е оказал предрешеният детектив Шерлок Холмс. Джеймс предположи, че Хей ѝ бе разкрил всичко, защото не беше сигурен кога точно Холмс ще се появи пред Клара и прислугата без дегизировката си като Сигерсон.

— О, той е майстор на преструвките! — ахна Клара, притискайки възторжено длани пред гърдите си като в молитва. — Каква чест е за нашия дом да приеме като гост Първия в света и най-изтъкнат детектив-консултант. С нетърпение очаквам да споделя с Мари и Елън…

— Не трябва да казваш на никого, скъпа — прекъсна я Хей, вдигайки предупредително показалеца си. — Господин Холмс е тук под чужда самоличност на изключително сериозна мисия, доколкото разбирам, в която животът му може да бъде застрашен, ако се разчуе за присъствието му в Америка. Това до голяма степен е причината Хари да ни помоли да запазим в тайна посещението на Холмс.

— О, да, естествено… разбирам… но след края на приключението — каза Клара Хей и притисна преплетените си пръсти към устните, сякаш за да ги запечата засега. Тя продължаваше да се усмихва широко. — Трябва да донеса януарския брой на „Харпърс Уикли“, в който е отпечатан „Картонената кутия“! О, и февруарския „Харпър“ с разказа „Жълтото лице“! Трябва да попитаме господин Холмс какво е мнението му за хрониките на приключенията му, написани от доктор Уотсън!

Хей улови ръцете на съпругата си.

— Клара, скъпа, не трябва да смущаваме нашия гост. Господин Холмс не е автор на тези… публикувани приключения… не бива да го забравяш. Възможно е да има елементи на преувеличаване или дори някои неудобни елементи в тези разкази, които да смущават господин Холмс.

— Разбира се, разбира се — каза Клара, без да спира да се усмихва. И Джеймс беше сигурен, докато се качваше бързо по стълбището, за да си вземе чадъра, за да може да излезе преди Холмс да се е събудил, че броевете на „Харпърс Уикли“ щяха да се появят на долния етаж и в обсега на вниманието на Холмс още преди денят да е изтекъл.

Когато Джеймс беше казал на Хей, че смята да мине през Библиотеката на Конгреса, за да поразгледа, Хей бе настоял да напише „кратка препоръка“. Джеймс не смяташе, че ще му е необходимо за една, както смяташе той, обществена библиотека, но пъхна малкото листче в джоба на сакото си и не се сети за него, докато не беше спрян от някакви нисши библиотекари на вратата на затрупаната с книги зала на Библиотеката в Капитолия.

Естествено, тъй като Хей си беше Хей, той беше адресирал „кратката препоръка“ до Библиотекаря на Конгреса, някой си Ейнсуърт Ранд Спофърд. Нисшите библиотекари, които работеха на бюрото до входа, скочиха от местата си, след като прочетоха бележката от Хей, запърхаха като уплашени гълъбчета около Джеймс и след това най-главният от тях лично повлече писателя нагоре по стълбището към кабинета на Библиотекаря на Конгреса.

Самият Спофърд беше слаб, възрастен мъж, с нездрав цвят на лицето, рошава прошарена брада и дълга изтощена коса, която висеше на кичури от оплешивяващата му на темето глава. Лицето му бе доминирано от носа, който според Джеймс спокойно би могъл да е изсечен от някой от гранитните блокове, въргалящи се около новостроящата се Библиотека.

Библиотекарят излезе иззад огромното си бюро, за да разтърси ръката на Джеймс, макар това да беше по-скоро подаването на някакво мъртво, бяло, безгръбначно нещо, отколкото разтърсване.

— Добре дошли, господин Джеймс. За Библиотеката на Конгреса вашето посещение е чест. С какво можем да ви помогнем днес?

Джеймс се смути за миг. Той си беше представял, че проучването му тук ще бъде анонимно, невидимо.

— Може би искате да разгледате нашата колекция от вашите чудесни романи и сборници? — настоя Ейнсуърт Ранд Спофърд. Той продължаваше да стои до Джеймс и като че ли не се чувстваше в свои води, ако не седеше зад огромното си бюро.

— О, господи, не, не — възрази Джеймс. — Нуждая се само от няколко минути, за да проведа едно… проучване… както великодушно би го нарекъл някой.

— Разбира се! — извика Спофърд, потривайки кокалестите си ръце, сякаш двамата току-що бяха сключили важна сделка. Библиотекарят докосна някакво сложно устройство на бюрото си и секунда по-късно в стената от книги се отвори невидима врата, през която мълчаливо влезе висока, слаба дама.

— Това е госпожица Милър, моята главна помощник-библиотекарка — каза Спофърд. — Нашият почетен гост днес, госпожице Милър, прочутият американски писател Хенри Джеймс.

Тъй като госпожица Милър беше спряла на три ярда от него, твърде далеч дори за полово егалитарното американско ръкостискане, прочутият американски писател Хенри Джеймс се поклони леко.

Госпожица Милър, видя Джеймс, беше абсолютна карикатура на библиотекар. Висока, слаба до степен да изглежда кокалеста, с прибрана в непривлекателен кок коса, облечена с грозен кафяв памучен сукман, под който беше облякла нещо, наподобяващо закопчана догоре мъжка риза, мънички бифокални очила, кацнали на върха на дългия ѝ нос, и табелка с името ѝ, закачена върху лека издатина, която би могла да бъде и лявата ѝ гърда, под наподобяващия зебло плат на роклята ѝ. Д. МИЛЪР.

„Д. Милър — помисли си Джеймс. — Моля те, боже, не.“

— Малкото име на госпожица Милър е Дейзи, така че вече можете да се смятате за добри познати — каза Библиотекарят Ейнсуърт Ранд Спофърд с дрезгав лай, който би трябвало да представлява някаква форма на смях.

Госпожица Милър се изчерви леко. Джеймс погледна надолу към обувките си, които се бяха покрили с неприятен на вид прах по време на разходката му покрай строителната площадка.

— Господин Джеймс желае да проведе някакво проучване, госпожице Милър — говореше Спофърд. — Ако имате нужда от допълнителна помощ, господин Джеймс, можете веднага да ме потърсите… — И меката ръка отново се протегна.

Джеймс докосна реликвата и последва госпожица Милър през входа в стената.

Обикновената библиотекарка… без главно Б… го поведе през лабиринта от задръстени с книги малки кабинети до тесен, висок три етажа коридор, който, както Джеймс с изненада установи, представляваше самата Библиотека на Конгреса. Или поне част от нея. Книгите запълваха не само всеки свободен рафт, но бяха струпани и на пода, край железния парапет на всеки мецанин, и върху всяка свободна маса, бюро и повърхност.

Госпожица Милър забеляза изненадания му поглед.

— Когато Библиотекар Спофърд зае поста си през 1864 година, назначен от самия президент Линкълн — каза тя с изненадващо чувствен глас, — Библиотеката на Конгреса притежаваше по-малко от шейсет хиляди тома, голяма част от които бяха дарение от частната библиотека на Томас Джеферсън. Сега разполагаме с почти четиристотин хиляди… надминали сме Бостънската обществена библиотека като най-пълен библиотечен източник на Америка… и намерението на Библиотекар Спофърд е до три години, когато трябва да се преместим в новата Сграда на Томас Джеферсън, книгите ни да достигнат един милион.

— Достойно за похвала — чу гласа си Джеймс, докато двамата вървяха по препълнения коридор, криволичейки между купчините книги. — Наистина достойно за похвала. Прекрасно.

Двамата се спряха на един кръстопът от коридори. Навсякъде под тавана на тесния коридор, който се извисяваше на три етажа над главите им, се виждаха купчини книги.

— Как мога да ви помогна, господин Джеймс?

— Ами… мислех си… — заекна прочутият писател. — Тоест, чудех се дали имате една доста неизвестна книга по физика или математика, озаглавена „Силата, движеща един астероид“?

Госпожица Милър се засмя тихо и смехът ѝ се оказа толкова приятен и мелодичен, колкото стържещ беше този на началника ѝ.

— Книгата на професор Мориарти! Разбира се, че я имаме, макар да сте прав, господин Джеймс… тя е много рядка. Но Библиотекар Спофърд продължава да изпълнява първоначалната цел на Библиотеката — да увеличи колекцията си от научни и математически книги.

Джеймс обхвана с двете си ръце дръжката на чадъра си и кимна, опитвайки се да скрие изненадата си от това колко бързо се беше сетила тя за автора на книгата.

— Добре че потърсихте помощ, сър — каза госпожица Милър. — Защото се наложи да ограничим достъпа до тази книга.

— Нима? За това неизвестно и техническо заглавие? Защо, госпожице Милър?

— Ами, след онази публикация на новинарската агенция „Ройтерс“ преди две години — както и след статията в „Ню Йорк Таймс“, препечатана от лондонския „Таймс“ — за изчезването на професор Мориарти във водопада Райхенбах заедно с английския детектив Шерлок Холмс, получихме твърде много искания от обикновени посетители в Библиотеката, желаещи да видят тази ценна книга. Страхувахме се, че ако я оставим без надзор, някой може да я открадне ако не за друго, то просто заради новинарската ѝ ценност.

— Ах — каза Джеймс.

— Оттук, господин Джеймс. — Госпожица Милър го поведе към една тясна желязна стълба между хаотичните купчини с книги.

Следващите два часа имаха доста странна образователна стойност за Хенри Джеймс.

Ако го бяха оставили да се оправя сам, както първоначално беше възнамерявал, той никога нямаше да успее да открие книгите на професор Мориарти, или каквито и да е справки за него, но госпожица Милър намери в Библиотеката на Конгреса на Съединените щати всичко, което имаше някаква връзка с вече прочутия — или прословут — професор.

Първите две книги, които донесе, бяха често споменаваната „Силата, движеща един астероид“ — двеста и девет страници, изпълнени с неразбираеми уравнения и много малко текст, точно както беше рекламирана — и една по-тънка книжка от шейсет и осем страници, озаглавена „Трактат за бинома на Нютон“. Втората е била публикувана още през 1871 година, същата, според кратката бележка на гърба, в която Джеймс Нолан Мориарти бе получил двете си степени, по математика и по приложна физика, в Юнивърсити Колидж, Дъблин. Книгата беше издадена от малка дъблинска издателска къща, за която Джеймс не бе чувал никога, и беше посветена на Карл Готфрид Нойман, професор от университета в Лайпциг.

Джеймс никога не беше чувал за професор Нойман, но госпожица Милър го увери, че той е важна личност, споменавана често в немските и други чуждестранни математически списания, и дори му донесе книгата на Нойман Das Dirichlet’sche Princip in seiner Anwendung auf die Riemann’schen Flächen26, за да му го докаже.

Джеймс сигурно се беше зачудил как може един студент от Тринити Колидж в Дъблин да е бил толкова напреднал, че да посвети първата си книга за математическа теория на професор в Лайпциг, но вместо това обясни на госпожица Милър, че се интересува предимно от биографията на професор Мориарти — и от всякакви фотографии на професора, ако разполага с такива.

Той виждаше любопитството в погледа ѝ, но госпожица Милър бе твърде голяма професионалистка, за да попита: „Да не би да възнамерявате да пишете книга за човека, който уби Шерлок Холмс?“. Тя бързо се отдалечи, за да потърси повече материали в различните научни секции на лабиринта от купчини, рафтове и заключени стаи, който представляваше Библиотеката на Конгреса.

За по-малко от час Джеймс разполагаше с всичко за човека, когото Шерлок Холмс бе нарекъл на хартия „Наполеон на престъпния свят“, а в разговор на четири очи бе заявил, че е просто творение на въображението му.

Дори датата и мястото на раждане не съвпадаха. В алманаха „Кой кой е в европейската математика“ от 1884 година се твърдеше, че професор Джеймс Мориарти — второ име не беше дадено — автор на „Трактат за бинома на Нютон“, е роден в Дъблин през 1846 година. В справочник на Юнивърсити Колидж, Дъблин, където професор Джеймс Н. Мориарти беше записан като професор по математика от 1872 до 1878 година, беше дадена 1849 като година на раждане, а като място на раждане — Грейстоунс; госпожица Милър помогна на Джеймс да го намери на картата на Ирландия и се оказа, че това е малко село между Дъблин и Уиклоу.

Значи ако Мориарти беше все още жив, ако не бе загинал във водопада Райхенбах, на колко години щеше да е сега — на 47 или на 44?

Следващата изненада за Джеймс беше годината на публикуване на „Силата, движеща един астероид“ от лондонско издателство, за което той не беше чувал — 1890. Дори Мориарти да се беше родил на по-късната отбелязана дата, то той щеше да е на 41 в годината на издаването на книгата. Твърде стар, съдейки по малкото, което бе успял да разбере Хенри Джеймс, за да издава първата си голяма публикация в областта на математиката. Един от преподавателите в Оксфорд беше казал веднъж на Джеймс, между другото, че математици като Чарлс Доджсън, известен на света като Луис Карол, обикновено издават най-добрите си творби още преди да са навършили трийсет.

Докато разглеждаше неразбираемите — за него — йероглифи на математическите уравнения в „Силата, движеща един астероид“, той се улови, че мърмори на глас:

— Само ако имах и най-малката представа за какво става дума в тази книга…

— Чувала съм някои от посещаващите ни учени да я обсъждат — каза госпожица Милър, мислейки, че е задал въпроса на нея. — Очевидно въпросният астероид се разглежда в светлината на нещо, известно на астрономите и математиците като „Задачата за трите тела“. Вземаме две произволни небесни тела и тяхното гравитационно привличане, взаимното им приливно-отливно въздействие, въртенето им около оста им, ориентацията им в триизмерното пространство, и така нататък — можем да обясним всичко с термините както на модерната, така и на класическата математика… Но когато добавим трето тяло… тогава очевидно въртенето около оста, ориентацията и дори траекторията на астероида стават неизчислими. Постижението на професор Мориарти в тази книга, ако съм разбрала правилно математиците и учените, е, че е показал това, което не може да бъде изчислено.

— Много интересно — каза Джеймс, макар нейното резюме на чуждите анализи изобщо да не му беше от полза. Миг по-късно заговори отново: — Очевидно няма никаква възможност да се открие снимка на професор Мориарти.

— Моля ви, елате с мен, господин Джеймс. — Госпожица Милър — Джеймс се опитваше да не мисли за неуместното ѝ малко име — закрачи пред него, размахвайки лакти като някой войник, отиващ на война.

Наложи се да се изкачат до помещение, което като че ли бе прашният таван на Капитолия (макар че доколкото можеше да прецени Джеймс, то не се намираше под големия купол) и госпожица Милър трябваше да отключи още три врати, преди да влязат в стая, препълнена с хиляди внимателно подредени списания.

— Математика… европейски… конференции… — мърмореше под носа си госпожица Милър, давайки с ръка знак на Джеймс да седне на единственото подходящо за целта място — нисък стол, разположен зад нещо, приличащо на ученически чин, в средата на невъзможно претъпканата стая. Джеймс беше сигурен, че в следващите години няма да се отърве от кошмарите за тази Библиотека.

— Ето! — извика тя най-после и извади някакво немско списание със заглавие, което беше твърде дълго, наумлаутено и наготичено, че Джеймс да си прави труда да го разчита. Госпожица Милър го отвори на страница трийсет и шест и заби пръста си във фотографията на осмина мъже на средна възраст, които стояха в редица с лице към камерата. Надписът отдолу, на немски, гласеше: „Конференция по висша математика и астрофизика, Университет на Лайпциг, юли, 1892 г.“.

Под всеки от мъжете бе написано името му, но на Джеймс не му беше необходимо да ги чете. Той веднага откри Мориарти, най-накрая вдясно — същата оплешивяваща глава, провиснала тъмна коса, гущероподобната извивка на врата му и проблясък на език между тънките, бледи устни. Това беше точно снимката, която бе измъкнал тайно от джоба на Холмс същата сутрин. Детективът сигурно я беше откъснал от някой брой на същото това списание.

„Професор Джеймс Н. Мориарти, Лондон.“ Не беше посочена принадлежност към никой университет. Но я имаше датата на конференцията — юли, 1892. Повече от година след като Холмс и съобщенията в пресата бяха определили Мориарти като загинал във водопада Райхенбах през май 1891!

Убеден, че няма да успее да намери нищо повече за този Лазар в Библиотеката на Конгреса, Джеймс се престори, че си записва някои неща, и увери извиняващата се госпожица Милър, че не, не, въпреки привидната оскъдност на наличната информация, тя му е била от неоценима помощ. Неоценима.

Той стана и се обърна да си върви, но не можа да намери пътя дори до стълбището. Госпожица Милър го попита кой изход на Капитолия би предпочел да използва.

— Главния… предния вход, мисля — отвърна Джеймс.

— Чудесно — каза услужливата госпожица Милър. — Така ще можете да видите същинския Капитолий.

Тя го преведе през няколкото стълбища, през лабиринта между безкрайните купчини книги, който не би могъл да преодолее сам, през дългите, високи, задръстени коридори и накрая го въведе в официалното мраморно фоайе, под величествения купол на самия Капитолий. Хенри Джеймс беше впечатлен не от колосалните римски размери на сградата, а от почти гръцката ѝ бяла чистота. И светлината на ранния следобед, която озаряваше мраморните подове, беше прекрасна.

Когато излезе навън през високия портал и се озова пред големите колони, през които се разкриваше гледка към Белия дом, отдалечен на по-малко от миля, Джеймс се обърна към библиотекарката.

— Госпожице Милър, отново бих искал искрено да ви благодаря за неоценимата помощ в малкото ми проучване.

Той повдигна леко шапката си и тръгна да слиза по стъпалата, но се спря и отново се обърна, чувайки гласа на госпожица Милър, която го викаше по име.

— Господин Джеймс, аз… — Тя кършеше ръце и се червеше. — Може да не получа втори шанс, затова се надявам да не сметнете за неучтиво, ако се възползвам от възможността да ви благодаря искрено за вашата творба, която смятам за прекрасен и проницателен роман за женското съзнание.

„Дейзи Милър? — помисли си Джеймс. — Горката жена има да научи още много за живота.“ Това определено се отнасяше и за него в онези години, докато пишеше това популярно, но повърхностно книжле.

— Благодаря ви, госпожице Милър — отвърна лицемерно той. — Но едноименното заглавие бледнее пред истинската красота и проницателност на съименничката си.

— Едноименно… — повтори госпожица Дейзи Милър и бузите ѝ се обагриха в още по-наситено алено. — Не, господин Джеймс… Нямах предвид романа ви „Дейзи Милър“. Той беше задоволителен… като развлечение. Не, имах предвид чудесния „Портрет на една дама“.

— Ах, колко мило — промърмори Джеймс в брадата си, докосна отново шапката си, поклони се леко, обърна се и заслиза по белите каменни стъпала, почуквайки леко с върха на чадъра си. Задоволителен като развлечение? За коя се мислеше тази грозна, спаружена стара мома?

Вече минаваше обяд. Джеймс все още не беше готов да се върне в дома на семейство Хей, затова се огледа за някое място край Капитолия, където да си поръча лек обяд. Имаше предвид бистро или колбасарница, но успя да намери само някакво заведение за студени закуски — очевидно подходящо за нуждите на чиновниците, които имаха съвсем кратка обедна почивка — където предлагаха студени сандвичи и хладко кафе. Но масите отвън бяха празни в този следобеден час и той с удоволствие седна на сянка, отпи от кафето си и се замисли за значението на онова, което бе видял и научил в Библиотеката на Конгреса.

До този следобед Джеймс беше твърдо решен да се сбогува със семейство Хей, за предпочитане преди завръщането на Хенри Адамс по-късно през седмицата, и да се прибере сам в Лондон. Каквото и отчаяние да го бе тласнало към Париж и брега на река Сена в онази нощ, то вече бе отминало, беше се разсеяло, и сега той искаше единствено да се освободи от лепкавата паяжина на дегизировки и фалшиви самоличности, в която го бе оплел този индивид Холмс, който и да беше той.

Но сега, когато със сигурност знаеше, че Холмс — под което и да е име — го беше излъгал, че е измислил професор Джеймс Мориарти само за да може той да „умре“ заедно с него във водопада Райхенбах, и след като бе видял фотографията на истинския Мориарти както в джоба на Холмсовото сако, така и в европейското списание за математика и астрофизика, Джеймс изпитваше мрачна решимост да остане с приятелите си, семейство Хей и Хенри Адамс, докато този „Шерлок Холмс“ не се разкриеше изцяло като измамника и шарлатанина, какъвто бе в действителност.

Подсилен от новооткритата си решимост, Джеймс тръгна по живописния път обратно към Лафайет Скуеър и дома на Джон и Клара Хей.

Хей, в състояние на някакво странно въодушевление, изтича по стълбите, за да го посрещне и да го поведе към кабинета си в мига, в който прислужникът го пусна в къщата.

— Той тъкмо се кани да ни го разкрие — рече приятелят му. — Просто те чакаше да се върнеш, Хари.

— Да разкрие… — рече Джеймс. Той чувстваше как върху него се спуска воал от страх всеки път, когато този индивид Холмс „разкриваше“ нещо.

В кабинета на Хей цареше пълен хаос — картичките и пликовете бяха извадени от кутиите им и бяха пръснати навсякъде. Джеймс с изненада видя Клара, която беше вътре заедно със съпруга си, и Холмс, който не бе предрешен като Сигерсон.

— Клара — каза Джеймс с известно смущение, — ти също си част от това…

— О, да, да! — извика Клара Хей, уважаваната вашингтонска матрона, докато стискаше като някоя ученичка пръстите му с едната си ръка, а с другата размахваше два броя от списание „Харпърс Уикли“. — И господин Холмс ми даде своето мнение за „Сребърният пламък“ и „Жълтото лице“ и…

— Тишина! — извика Джон Хей. Дипломатът, известен със своето хладнокръвие, не беше на себе си от въодушевление. — Всеки момент ще чуем за пръв път резултатите от сравняването на печатните шрифтове!

Шерлок Холмс очевидно се намираше в центъра на вниманието и му се наслаждаваше, стиснал в ръката си картичките с надпис „Тя беше убита“, заедно с няколко плика и напечатани листове хартия.

— Известна ми е пишещата машина, на която са били напечатани тези анонимни картички — заяви Холмс, показвайки им два шрифта, които съвпадаха, — както, несъмнено, и човекът, който ги е напечатал.

— За бога! — извика Джон Хей. — Кой е той, човече?

Холмс вдигна поглед от лупата, с което разглеждаше различните текстове.

— Кой — попита той, повдигайки съвпадащите шрифтове, — е този… Самюъл Клемънс?

Глава 21

Холмс чакаше неспокойно обитателите на дома да заспят. Той пушеше лула след лула в стаята си, като от време на време открехваше вратата и се ослушваше. Но стъпките и шепненето на прислугата продължиха дълго след като двамата Хей и Хенри Джеймс се бяха оттеглили в спалните си.

Най-накрая всичко утихна. Холмс отвори широко прозореца на стаята си — същия, който гледаше към тъмния заден двор на къщата на ъгъла между Ейч Стрийт и Шестнайсета улица — взе тежката си чанта с взломаджийски инструменти, измъкна се от стаята и се спусна по стълбището. Носеше черен пуловер под мекото черно сако, черни работнически панталони и черни обувки с каучукови подметки, които беше поръчал специално на „Чарлс Ф. Стийд и Компания“, фабрика за щавене на кожи в северната част на Англия. Той премина на пръсти през кухнята, отвори безшумно вратата, изниза се навън и използва един от взломаджийските си инструменти, за да я заключи зад гърба си.

Задният двор на семейство Хей, по-голямата част от който бе заета от градина, гледаше към задния двор на Адамсови, като ги разделяше една висока тухлена стена. Холмс прехвърли през нея въже с малка кука накрая, провери дали се е закачила и за десет безшумни секунди се изкатери по стената и скочи от другата ѝ страна. Тукашната градина заемаше една шепа място и в задната си част имотът на Адамсови бе доминиран от конюшнята, проектирана от същия архитект, който бе създал двете къщи — но тази нощ тя беше празна.

Хенри Джеймс му бе разказал, че Хенри Робсън Ричардсън е проектирал и построил къщите на Хей и Адамс приблизително по едно и също време, но конструкциите им бяха различни. Холмс бе прекарал доста време в пиене на чай с Клара Хей този следобед, показвайки повече от учтив интерес към разположението на двете големи сгради. Сега се придвижваше към къщата на Адамс с план на вътрешността ѝ в главата си.

Хенри Адамс вече нямаше куче. Къщата беше тъмна, с изключение на няколко запалени газени лампи. Високата черна маса на конюшнята се издигаше зад гърба му. Холмс си беше отбелязал, че всички прозорци на първия етаж в дома на Адамсови са защитени с решетки от ковано желязо.

Задната врата на кухнята бе най-подходящото място за проникване и Холмс знаеше, че най-лесният начин да го направи е да пререже кръгъл отвор в стъклото — желязната решетка нямаше да пречи на инструмента му — но така щеше да остави следи от незаконното си влизане. Той постла меко парче плат на земята пред вратата и се отпусна на едно коляно върху него. Можеше да се справи с ключалката за по-малко от минута, но преди да си тръгнат за през нощта, прислужниците бяха залостили вратата с две резета от вътрешната страна. Щеше да се наложи да разглоби цялата ключалка, да бръкне вътре с парче твърда тел, което беше окривил за тази цел, да издърпа резетата, да влезе и след това да сглоби отново ключалката. Цялата операция щеше да отнеме близо час, но тъй като Холмс нямаше намерение да излиза през същата врата, щеше да го направи само веднъж.

Той погледна към звездите. Още нямаше един часа. Разполагаше с достатъчно време.

Щом се озова в кухнята, Холмс приклекна и остана така няколко минути, пазейки пълна тишина — контролираше дишането си до такава степен, че и самият той да не може да го чува — без да прави нищо друго, освен да се ослушва в празната къща. Джон и Клара Хей бяха споменали, че прислужниците на Адамс са пуснати в почивка за три дни, преди да се върнат и да приготвят къщата за завръщането на Хенри Адамс в петък, и инстинктите на Холмс му подсказваха, че огромната къща наистина е празна.

Той запали един ръчен газен фенер, не по-голям от дланта му, и спусна металното му покривало така, че да пропуска само слаб лъч светлина право напред. След няколко минути беше сглобил отново ключалката, бе заключил и залостил с резета вратата и се промъкваше тихо по тесните стъпала на задното стълбище, използвано от прислугата.

Макар и двете къщи да бяха проектирани в така наречения романски стил, домът на Адамсови имаше различно вътрешно усещане и различни външни пропорции. Холмс беше посочил на Джеймс изобилието от кули, кулички, фронтони и огромни комини в дома на семейство Хей; къщата на Адамсови — обитавана сега единствено от вдовеца и прислугата му, разбира се — беше с по-семпъл, по-модерен външен вид, а единствената ѝ архитектурна украса бе двойният бял свод на входа.

И двете сгради имаха по четири етажа, но Адамсовата имаше равна фасада. Една от стаите на втория етаж беше кабинетът на Хенри Адамс и Холмс откри за нула време заключената му врата. В съседната стая, чиято врата също бе заключена, някога се беше помещавала малката фотографска лаборатория и тъмна стаичка на Клоувър Адамс, в която — според Клара Хей — сега се съхраняваха грижливо описаните фотографии, направени от мъртвата жена.

Холмс се справи за по-малко от минута с елементарната ключалка и щом се озова в стаята без прозорци, усили отново пламъка на фенера си и започна да преглежда чекмеджетата с фотографски плаки и снимки.

Беше се доверил на прочутата подреденост и деловитост на Хенри Адамс и не остана разочарован. Адамс беше направил опис и архивирал повечето от фотографските изображения на Клоувър след смъртта ѝ през декември 1885 година. На Холмс му бяха необходими само няколко минути, за да открие дневника с описа — част от който бе написан на машина, а остатъкът — с четливия почерк на Хенри Адамс — и ключа за специално конструираните архивни шкафове.

Том 7 — стр. 24 — # 50.23 — „Р. Лорн, февр., 1884“, снимката, надписана със сбития почерк на Клоувър: „Ребека Лорн, права, в римски костюм“.

Холмс намери снимката, извади я и приклекна, за да съсредоточи светлината от фенера върху нея.

Жената видимо се чувстваше неудобно, „римският костюм“ беше изработен доста аматьорски, а лицето ѝ бе извърнато в полупрофил към камерата. Но нямаше никакво съмнение, че „Ребека Лорн“ беше жената, която Шерлок Холмс познаваше като Ирен Адлер. Той върна фотографията на мястото ѝ.

Том 7 — стр. 9 — #50.9 — „Р. Лорн“, без дата, надписана с почерка на Клоувър: „Ребека Лорн с банджо“. Допълнено отново с нейната ръка — „Много добра“.

Холмс насочи тесния лъч на фенера към снимката. Наистина много добра фотография на Ирен Адлер/Ребека Лорн. Жената беше по-възрастна, отколкото я помнеше Холмс, но все пак си оставаше доста привлекателна. Клоувър Адамс я беше изправила в ъгъла на стая, близо до прозорец, и я бе накарала да хване банджото така, сякаш свиреше. Холмс беше виждал това банджо и преди.

Лицето на Лорн/Адлер бе обърнато към прозореца и леко извърнато напред, за да улови меката светлина. Клоувър беше използвала широкоъгълни лещи — Холмс предположи, че са Долмайерови лещи, които бяха навлезли във фотографията приблизително по времето на смъртта на Клоувър — и беше постигнала образ, намиращ се някъде по средата между портрет и кадър от ежедневието.

Том 7 — стр. 10 — #50.10 — „Р. Х., февр. 8, 1884“, дата и надпис като на първата фотография, която бе видял Холмс, надписана отново с почерка на Клоувър: „Ребека Лорн, права, в римски костюм“. Лицето ѝ отново бе леко извърнато настрани. Холмс остави снимката на мястото ѝ.

Том 9 — стр. 17 — #50.106 — „Олд Суит Спрингс, Вирджиния, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед ѝ Клиф Ричардс, Х. А.“ „На площада пред къщата“ — гласеше надписът със старателния почерк на Хенри Адамс.

Холмс извади малката си лупа и огледа снимката. Ребека Лорн гледаше право в камерата и само горната част на лицето беше скрита под бонето ѝ, но нейният „братовчед Клифтън Ричардс“ беше навел главата си така, че периферията на шапката му скриваше цялото му лице. Фигурата му бе достатъчно атлетична, за да е на Лукан Адлер, но човек нямаше как да е сигурен. Холмс върна снимката в папката ѝ.

Том 9 — стр. 21 — #50.108 — „Олд Суит“. Снимката бе надписана с почерка на Хенри Адамс: „Изглед от къща с хора на площада“. И отново се виждаше част от лицето на „Ребека Лорн“, но мъжът, все още Клифтън Ричардс, ако се съди по облеклото и шапката му, беше извърнал лицето си настрани.

Холмс тихо изруга. От поредицата оставаше само още една фотография.

Том 9 — стр. 23 — #50.109 — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“. Надписът бе изцяло с почерка на Хенри Адамс.

Клоувър очевидно бе направила снимката, без да предупреди обектите си. Двамата стояха във високата трева, която им стигаше почти до кръста. Главата и раменете на „Ребека Лорн“ бяха размазани, сякаш тя бе обърнала глава, за да чуе нещо, което ѝ казваше застаналият до нея мъж.

Лицето на мъжа — който не знаеше, че Клоувър го снима — беше идеално фокусирано. Това бе единственият ясен образ на младия Лукан Адлер, който някога бе запечатван на снимка.

Сърцето на Холмс подскачаше в гърдите му. В джобчето на архива имаше две еднакви снимки; той извади едната, освети я с тесния лъч на фенера, за да се убеди, че лицето е също толкова ясно, както и на първата фотография, и я прибра във вътрешния джоб на сакото си, близо до сърцето. После прибра първата снимка в папката, затвори и заключи високия шкаф с множество чекмеджета.

Тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато от долния етаж се чуха гласове.

— … Да ме вдига от леглото посред нощ… — боботеше гневно някакъв мъж.

— Не е негова вината, че времето в Атлантика се е развалило… — казваше втори, по-възрастен мъж.

— … Вкъщи два дни по-рано, без предупреждение… — оплакваше се трети, по-млад мъж.

— Трябва да се сменят чаршафите в голямата спалня, да се проветри навсякъде, да се проверят кърпите и… — говореше една жена на друга, която не спираше да я прекъсва с оплаквания от късния час.

— В телеграмата не пише по кое време сутринта ще пристигне господин Адамс — отново се чу гласът на възрастния мъж. — Нека да приготвим всичко сега и после всички да се върнат за проверка в седем сутринта. Изпратих Мартин да съобщи на останалите от персонала.

— По дяволите — прошепна Холмс. Той угаси мъничкия си фенер и тръгна на пръсти към задното стълбище.

Прислужниците — които почти сигурно бяха главният иконом, двамата помощник-икономи, домакинката и още поне двама от нейните хора — се качваха по главното стълбище. Очевидно Хенри Адамс щеше да се върне няколко дни по-рано и прилежната му прислуга щеше да се погрижи всичко да е готово за него на сутринта.

— По дяволите — повтори Холмс и се изкачи по тясното задно стълбище до третия етаж. Непокритите с килим стари дървени стъпала изскърцаха под тежестта му.

— Чухте ли това? — извика един от помощник-икономите.

— Ако е крадец, ще бъде доста неприятно изненадан — разнесе се плътният глас на главния иконом.

— Да повикам ли полицията? — попита домакинката.

— Не — отвърна икономът. — Уилям, Чарлс, вземете два ръжена от камината. Донесете един и за мен. Уилям, ела с мен да проверим стаите отзад и задното стълбище.

По-голямата част от третия етаж беше заета от стаите на прислугата. Холмс трябваше да се придвижи опипом до стълбището — което бе достатъчно стръмно, за да може да се определи и като стълба — и докато мъжете трополяха по стъпалата към втория, а след това и към третия етаж, подвиквайки си един на друг, докато проверяваха стаите, Холмс се изниза на пръсти към тавана. Вратата беше заключена и той изгуби ценни минути, докато я отключваше в почти пълната тъмнина с помощта на взломаджийските си инструменти. После влезе в мухлясалия таван.

Мъжете бяха проверили всички стаи на втория етаж и сега се суетяха на третия. Наложи се да рискува и да запали фенерчето си в таванското помещение, което беше претъпкано със стари пътнически сандъци, един шивашки манекен, издигащ се пред детектива като обезглавен труп, още куфари и стара клетка за птици. Холмс продължи да се отдалечава на пръсти от вратата, докато гласовете се приближаваха все повече и някой започна да се изкачва по стълбата към таванското помещение. Детективът шареше с тесния светъл лъч по наклонения покрив, докато накрая не откри неизбежната капандура.

За щастие, тя се намираше точно над два високи пътнически сандъка и той се изкатери по тях като по стълба. Напрегна всичките си сили и повдигна капака, като се надяваше, че трополенето по стълбите ще заглуши лекото изскърцване на пантите.

След това се измъкна на стръмния и хлъзгав покрив.

Капандурата се намираше в задната част на полегатия покрив, която гледаше към задния двор и конюшните. Благодарейки наум на Х. Х. Ричардсън, който не беше жалил качествените материали при строежа на сградата — дебели подови дъски, които не поскърцваха под каучуковите му подметки, а сега и покривът с три пласта здрави керемиди — Холмс се придвижи бързо към по-високите комини и фронтони на къщата на семейство Хей.

Ако човек гледаше откъм улицата или бе застанал пред дома на семейство Адамс, двете големи тухлени сгради изглеждаха като долепени една до друга, но всъщност Ричардсън бе оставил между източната стена на Адамсовия дом и западната стена на къщата на семейство Хей осемнайсетинчово празно пространство. Холмс се приготви да го прескочи — тясната черна бездна като че ли бе дълбока около петдесетина фута — знаейки, че съседният покрив се намира на малко по-голяма височина от този, на който стоеше.

Дочувайки шумове откъм капандурата, Холмс изключи въображението си и скочи. Плъзна се назад по стръмната, грапава повърхност към черната пропаст, но успя да спре спускането, като разпери всичките си крайници и заби пръстите на ръцете и краката си в керемидите.

Пред капандурата на покрива на Адамс започнаха да излизат мъже.

Холмс се плъзна два фута вляво. Главният комин, в който се събираха отдушниците на многобройните камини в източната половина на къщата на Адамс, се намираше в тази част на покрива и бе висок поне двайсетина фута. Холмс се промъкна встрани, оставяйки го между себе си и капандурата, за да може да се скрие от появилите се на покрива на Адамс мъже, докато се катери по много по-стръмната северна част на покрива на семейство Хей. Той се претърколи през изпъкналия ръб между двете части на покрива и се сниши от другата му страна точно когато главният иконом и двамата му помощници достигнаха до източния край на покрива на Адамс и осветиха с ярките си фенери празното източно крило на покрива на Хей. Част от високата триъгълна фасада, гледаща към Ейч Стрийт, Лафайет Скуеър и Белия дом, скриваше Холмс от погледа на всеки, който можеше да се намира там.

Когато прислужниците на Адамс се убедиха, че на покрива им няма никакви крадци, те предпазливо се върнаха обратно към капандурата — като в един момент дори се хванаха за ръце — и се спуснаха обратно в таванското помещение.

Холмс продължи да се промъква на пръсти, като от време на време се подпираше с ръце на ужасно стръмния покрив; той се изкатери нагоре по изпъкналия ръб на покрива, след което свърна на север към най-високата му точка, издигаща се на почти седемдесет фута над тротоара.

Вместо два огромни комина — един в западната и един в северната част — каквито имаше на покрива на Адамс, тук стърчаха цели шест черни комина с различна големина.

Холмс си позволи да се плъзне надолу по стръмния покрив, докато краката му не опряха в един висок тесен комин. Там се отпусна за миг, дишайки тежко, и се заслуша в самотното потракване на някаква карета, движеща се по Шестнайсета улица.

Някой прибираше конете в конюшнята на Адамсови. Холмс нямаше представа къде са били откарани за времето, докато Хенри Адамс бе пътувал, но сега конярите ги връщаха обратно в отделенията им в два часа след полунощ. Няколко фенера и поне една ярка електрическа крушка осветяваха двора на конюшнята, градината, цялата западна част на покрива и западната стена на комина, зад който се криеше Холмс. Той погледна часовника си и тихо въздъхна.

Това изобщо не влизаше нито в първия, нито във втория план за измъкване от предполагаемо празната къща на Хенри Адамс и връщане в стаята му в дома на семейство Хей. Но поне си беше направил труда да измисли и план C. Докато конярите настаняваха конете в отделенията им, опитвайки се да работят колкото се може по-тихо, Холмс извади от торбата си намотаното на кълбо въже.

Щеше да е доста притеснително, ако не бе преценил правилно дължината му. Притеснително и — като се имаше предвид височината на къщата — може би фатално.

Накрая всички коне бяха прибрани по местата им, фенерите угаснаха, изчезна дори светлината в кухнята, която озаряваше задния двор, и Холмс предположи, че икономите, домакинката и останалите прислужници, които бяха работили до толкова късно през нощта, се бяха прибрали в стаите си, за да поспят.

Той погледна отново часовника си, осветявайки го за миг с малкото си фенерче.

Беше почти четири сутринта. Прислужниците на семейство Хей щяха да се събудят скоро и да започнат да вършат задълженията си.

Холмс потупа с ръка скритата над сърцето му снимка, прибра фенерчето в торбата, убеди се, че я е закопчал добре, и преметна ремъка ѝ през глава, нагласяйки я на хълбока си. Разполагаше с две намотани на кълба въжета, едното късо и другото по-дълго и тежко. Преди години, в Алпите, се беше научил да се спуска с двойно въже. Сега завърза единия край на по-късото въже на клуп, прехвърли другия му край около комина, завърза го с двоен рибарски възел, подкрепен от още няколко възела, и прекара по-дългото въже през клупа. След това стисна двойното въже между краката си, прехвърли го под дясната половина на задника си, през гърдите, и го преметна през лявото рамо, подхващайки го с дясната си ръка — нещо, което първият му водач в Алпите беше нарекъл dulfersitz.

Стискайки здраво двойното въже, което бе прехвърлено през клупа на здраво завързаното около комина котвено въже, и увисналата надолу по-дълга част на двойното въже, която образуваше неудобния dulfersitz, Холмс предпазливо започна да се спуска от стръмния фронтон в западната част на покрива, която гледаше към задния двор на семейство Хей.

Тази сутрин — всъщност предишната сутрин, осъзна той — както и следобед той беше обиколил задния двор под претекста, че иска да изпуши някоя лула, а всъщност за да огледа и да изчисли приблизително каква бе височината между земята и най-тесния от шестте комина, който се намираше точно над неговата стая на втория етаж. Сега трябваше да разчита единствено на приблизителните си изчисления, както и на това, че никой от прислужниците, които обикаляха коридорите след полунощ, не беше усетил течение в коридора и не се бе вмъкнал в стаята, за да затвори прозореца, който Холмс беше оставил отворен. В един прекрасен ден някой от работниците, които ремонтираха покрива, щеше да открие котвеното му въже, но точно тази вечер Холмс изобщо не мислеше за това. Излягайки се назад до почти хоризонтално положение, той започна постепенно да отпуска рапелното въже с лявата си ръка, докато увиваше продължението му около дясната си китка, и заслиза по стената на огромната тухлена къща; след миг скочи на четири крака върху перваза на тъмния прозорец на третия етаж, за който се бе уверил по-рано през деня, че принадлежи на стая, използвана за склад.

Накрая се озова пред прозореца на втория етаж, като внимаваше да се държи по-далеч от стъклото — нали не искаше да обяснява как прозорецът на собствената му спалня се е счупил през нощта. Предпазливо стъпи с каучуковите си подметки върху перваза, оттласна се и се залюля достатъчно навътре, за да успее да сграбчи тежката месингова рамка на леглото и да стъпи здраво на пода.

След като остави снимката на Ирен Адлер и Лукан Адлер върху нощната си масичка, Холмс се върна до отворения прозорец и издърпа дългото въже, като внимаваше при падането му да не се удари в стъклото на долния прозорец. После бързо го намота и го прибра в черната си торба. Здраво завързаното котвено въже щеше да си остане на покрива.

Нощният въздух беше прохладен и той остави прозореца си отворен, докато не изсъхна потта от цялото това катерене, скачане и спускане с въже.

След това Холмс съблече взломаджийските си дрехи — като грижливо ги сгъна — изми се в умивалника, облече нощната си риза и нагласи часовника си да звъни в девет сутринта. Двамата с Хенри Джеймс заминаваха за Ню Йорк с влака в 10:42.

Холмс беше оставил малкото си фенерче на масичката до леглото и преди да заспи, го запали и насочи тесния му лъч за последен път върху снимката, надписана от Хенри Адамс — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“.

Втренчил поглед в лицето на младия мъж, Холмс му отправи мислено въпроса:

— Защо уби майка си?

Глава 22

— След като корабът ни акостира на пристанището, реших да мина през редакцията на „Сенчъри“; та значи седях си там на техния диван от конски косми, четейки ранна коректура на новата ми книга „Тъпакът Уилсън“ — разказваше Клемънс, — когато открих, че някакъв нагъл кучи син ми е бърникал из пунктуацията. Моята пунктуация, господа! Пунктуацията, която толкова грижливо бях обмислил и бях усъвършенствал с толкова усилия! Седях там и виждах нови и нови проявления на вандалската му ръка, докато накрая натрупалият се в мен гняв изригна и изразих на глас мнението си за всеки издател, редактор, секретарка и момче за всичко в редакцията на „Сенчъри“. Докато крещях, установих, че гневът се беше трансформирал във вулкан и думите, които използвах… да речем, че не бяха подходящи за употреба в което и да е неделно училище.

— И какво стана с редактираното копие? — попита Хауълс.

Клемънс наведе глава и го погледна изпод рунтавите си вежди.

— Беше ми обяснено, както някой би обяснил таблицата за умножение на разлигавен идиот, че виновният коректор няма равен на себе си, че е дошъл не откъде да е, а от Оксфордския университет, и че думата му в „Сенчъри“ се счита за, цитирам, „свещена, окончателна и неподлежаща на съмнение“.

Хауълс вече се усмихваше широко. Джеймс леко разтегна устни и наведе брадичката си към гърдите. Холмс седеше с леко наклонена настрани глава, в израз на учтиво очакване.

— А поговори ли си с този току-що-дошъл-от-Оксфорд майстор, чиито коректури са „свещени, окончателни и неподлежащи на съмнение“? — попита Хауълс, който очевидно много пъти беше играл ролята на партньор за комичните коментари на Клемънс.

Седяха в очакване на следващото ястие и Клемънс пушеше намръщено пура, рошавите му вежди бяха сбърчени гневно, брадичката бе вирната упорито, а цялата горна част на тялото му имитираше бик, готов да се хвърли срещу тореадора. Той извади пурата изпод гъстите мустаци, които бяха започнали да побеляват.

— Поговорих си — отвърна той. — Изправих се срещу него в кабинета на издателя, за да използвам горкия човек като свидетел, ако случайно се стигне до убийство. Бях като същински вулкан. И то толкова разбушуван вулкан, че не остана нито един неопърлен клетник в редакцията на „Сенчъри“. Издателят и неговият оксфордски коректор бяха като Помпей и Херкулан пред моя Везувий.

— И какво казахте на този ваш посегател върху пунктуацията? — попита с мек глас Хенри Джеймс.

Клемънс насочи яростния си поглед към другия писател.

— Казах и на двамата, че не ми пука, ако ще оксфордското чудо да е архангел, пратен от Небесата, той пак не може да бълва безочливото си невежество върху моята пунктуация. Казах, че в никакъв случай няма да го позволя. Казах, че не мога нито да стоя, нито да седя в една и съща стая с дори една страница от коректура, върху която този безмозъчен дърдорко е оставил фекалийните си следи. Междувременно Херкулан и Помпей вече бяха отстъпили чак до прозореца и аз имах предчувствието, че са готови да скочат през този двайсететажен портал. Така че сграбчих архангела за копчето на сакото му, преди да направи своя опит за летене, и му обясних, че цялото това… нещо… трябва да бъде оправено и пунктуацията ми да бъде възстановена такава, каквато я бях напечатал. След това обещах да се върна на следващия ден, тоест днес, точно на обяд, за да прочета напарфюмираната коректура.

Хауълс вече се смееше на глас. Холмс никога не беше виждал Джеймс да се усмихва толкова широко. Детективът си позволи леко да се усмихне.

След като смехът около масата утихна — обядващите на съседните маси им хвърляха погледи, след което обсъждаха нещо на нисък глас, като очевидно това нещо беше къдрокосият писател, който беше захапал между зъбите си кубинска пура — Хауълс каза:

— Кога напусна Европа, Сам? И от кое пристанище?

— От Генуа — отвърна Клемънс. — На парахода „Лан“. Хванах го, както вече споменах, вчера сутринта.

— Това е доста бърз преход — рече Джеймс.

— Капитанът каза, че знаел пряк път — каза Клемънс, изпускайки гъст облак дим. — И, бога ми, наистина успя!

Хауълс, когото Джеймс познаваше като сериозен мъж, не спираше да се смее и не се отказваше от ролята си на партньор в комедията.

— Пряк път през Северния Атлантик? — рече през смях той. — Можеш ли да ни кажеш какъв е тайният маршрут на капитана на „Лан“?

Клемънс се облегна назад и скръсти ръце.

— Боя се, че не мога. Малка групичка от предвидливи пътници начело с мен, разбира се — планирахме да откраднем секстанта на офицера и така да научим дължината и ширината, на която се намирахме.

— Осъществихте ли плановете си? — попита Холмс.

— С пълен успех, сър — отвърна Клемънс. — Просто забравихме, че никой от нас не знае как да работи с тоя уред. Така след като няколко часа си играхме с тромавото нещо, ние успяхме единствено да определим, че точното ни местоположение е или в Централна Африка, или, също толкова невероятно, в Саскачеуан.

Хауълс вече виеше, но Клемънс продължи да се мръщи.

— И не открихте никакви улики за същността или посоката на този трансатлантически пряк път? — попита Джеймс, като си позволи при думата „улики“ да хвърли един бърз поглед на Холмс.

— Никакви — отвърна Клемънс. — По-точно би трябвало да кажа никакви, с изключение на онзи път, когато със спътниците ми видяхме пингвини да танцуват и лудуват върху ледените блокове, пред които „Лан“ си проправяше път.

— Пингвини! — извика Хауълс и се разсмя още по-силно. Хенри Джеймс внезапно осъзна, че сериозният и често меланхоличен писател, абсолютно сериозен редактор и пълноценен гражданин, Уилям Дийн Хауълс, използваше присъствието на Самюъл Клемънс като извинение да се държи отново като момче.

— Естествено, предположихме, че пингвините са всъщност сервитьорите и портиерите на кораба, облечени все още в официалните си униформи — продължи Клемънс, — които бяха получили разрешение от капитана да се позабавляват малко на леда.

— Не! — извика Хауълс и по бузите му се застичаха сълзи. Шумно изразеното отрицание по-скоро беше свързано с молба към Клемънс да му позволи да си поеме дъх.

— Уви, твърде късно осъзнахме пингвинността им — рече със съжаление в гласа Клемънс. — Вече бях дал щедри бакшиши на трима от тях. Но поне единият прояви благоприличието да скрие лицето си под горната си перка или крило, или както там се нарича това нещо.

Хауълс продължаваше да се смее.

Келнерите поднесоха следващото им ястие.

Предишния ден, вторник, 28 март, когато Холмс обяви пред малката групичка в кабинета на Джон Хей, че пишещата машина, на която през последните седем години бяха печатани картичките с надпис „Тя беше убита“, е същата, на която бяха напечатани адресите и картичките до семейство Хей от някой на име Самюъл Клемънс, стаята изригна в изненадано бърборене. Хей беше онзи, който обясни, че Самюъл Клемънс е истинското име на прочутия писател, който пишеше под псевдонима Марк Твен.

— Веднага трябва да го разпитам — каза Холмс. — Хей или Джеймс ще ме придружат.

— Боя се, че това е невъзможно — отвърна Хенри Джеймс. — През последните няколко години четох в лондонската преса, че господин Твен… господин Клемънс… и семейството му се намират на продължителна обиколка из Европа — Германия, Швейцария, Италия — още от 1891, мисля. Нещо, свързано с дългове, настойчиви американски кредитори и силния долар на Континента. Последното, което прочетох, бе, че Клемънс и семейството му са се преместили от Флоренция в Бад Нойхайм, където господин Клемънс се възползва от минералните бани за ревматизма си.

Холмс изглеждаше оклюмал, докато Джон Хей не каза весело:

— Всъщност извадихме късмет. Само преди две седмици получих писмо от Сам… от господин Клемънс… в което ми пише, че ще отплава от Италия на двайсет и втори този месец, отправяйки се към Ню Йорк, където ще проведе няколко работни срещи. Мисля, че накрая ще отскочи и до Чикаго, за да се срещне там с някого и да разгледа Световното Колумбово изложение, преди да се върне в Европа след шест седмици.

— Той ще е в Ню Йорк? — попита Холмс.

— Би трябвало — или поне ще пристигне всеки момент — отвърна Хей.

— Трябва веднага да отидем там — настоя детективът.

Клара Хей бързо стрелна с поглед съпруга си и Джон Хей вдигна ръце.

— Уви, аз съм твърде зает тази седмица — с обществени и други дела — за да успея да отделя време за пътуване до Ню Йорк. Но съм сигурен, че Хари с удоволствие би ви придружил. Мисля, че двамата с Клемънс все още не са се запознавали. И, Хари… Сам ми писа, че смята да обядва с Хауълс веднага след като пристигне в Ню Йорк. Вероятно ще успееш да се присъединиш към тях.

— Кой е Хауълс? — попита Шерлок Холмс.

— Уилям Дийн Хауълс — каза Хей. — Стар приятел на Хари и на Сам, самият той сравнително популярен писател и известен критик. Хауълс беше редактор на художествена литература в „Атлантик Мантли“ от седемдесет и първа до осемдесет и първа — помогна не само за издаването на книгите на приятели като Хари и Сам, но и за популяризирането им — освен това до осемдесет и втора списваше своя колонка в „Харпърс Уикли“.

— Добре — каза Холмс. — Джеймс може да ме представи, когато тримата стари колеги-литератори се разговорят, и така по-лесно ще подхванем случая на Клоувър Адамс. Ако бъдете така добър да телеграфирате на Хауълс за пристигането ни, можем да тръгнем за Ню Йорк още днес.

— Но… — започна Джеймс, но не успя да открие нито една причина за отказ, освен собственото си нежелание.

— Клемънс може да е отнесъл пишещата си машина в Европа — каза Хей.

— Няма значение — отвърна Холмс. — Важното е сега да ни каже кой е имал достъп до нея между шести декември 1885 и шести декември 1886 година.

— Но това… — започна Клара Хей, ала се спря. — Разбирам. Ако всички картички са били надписани по едно и също време, вие смятате, че това може да е станало във времето между самоубийството на Клоувър и първата годишнина от смъртта ѝ… първия път, когато получихме напечатаните на машина картички.

— Предполагам, че не смятате Самюъл Клемънс… Марк Твен… за заподозрян! — възкликна Джон Хей.

— Само пишещата му машина — отвърна Холмс. — И преди да продължим с разследването, трябва да разберем кой е имал достъп до нея след смъртта на Клоувър Адамс.

— Някой може да ги е подготвил преди смъртта ѝ — каза Клара Хей.

Холмс леко се усмихна на домакинята си.

— Може би. Но този човек също би могъл да е и убиецът ѝ. Което е още една причина да разговарям с тази личност Твен-Клемънс колкото се може по-скоро. — Обръщайки се към Хенри Джеймс, Холмс извика: — Бързо, Джеймс. Пригответе си багажа и да тръгваме. Играта започва!

— Какво те накара да се върнеш в Щатите, Сам? — попита Хауълс.

— Бизнес — изръмжа мъжът между хапките печено ребърце. Само бизнес. Пари, дългове и бизнес. Бизнес, дългове и пари. Снощи вечерях с Андрю Карнеги.

Джеймс, макар да не обръщаше особено внимание на старите и новите милионери, беше впечатлен.

— Как мина вечерята? — попита Хауълс.

— Екстра — отвърна Клемънс. — Карнеги искаше да говорим за яхти, за цената на златото, за британското кралско семейство, за библиотеки, за живота на семейството ми в Европа през последните няколко години, за швейцарските домашни учители и най-вече — и то доста обстойно, смея да заявя — за вятърничавата му схема как Съединените щати да погълнат Канада, Ирландия и цялото Обединено кралство в една Американска общност. Аз, от друга страна, исках да поговоря с него да ми заеме малко пари… или по-точно да инвестира малко капитал в чудесни и абсолютно сигурни спекулации.

— Сигурен съм, че разговорът се е оказал продуктивен — каза Джеймс.

Клемънс отново сбърчи вежди.

— Разказах на Карнеги за инвестицията ми в „Каолатайп“, в различни други изобретения и игри, които със сигурност ще имат голям успех, в моята издателска компания и особено в наборната машина на господин Пейдж, само в която досега съм изсипал около сто и деветдесет хиляди долара, без да видя и едно проклето… без да видя отвратителното нещо да работи както трябва за повече от две минути.

— Какво каза господин Карнеги за тези възможни инвестиции? — попита Хауълс.

— Наведе се напред и ми прошепна тайната си как човек да забогатее и да остане богат — отвърна Клемънс с нисък заговорнически глас.

Останалите трима мъже около масата, включително Холмс, също се наведоха заговорнически напред, за да чуят тайната на експерта Андрю Карнеги.

— Карнеги каза — прошепна Клемънс, — и ще цитирам дословно… „М’чето ми, сложи всичките си яйца в една кошница и я пази като зеницата на окото си“.

Докато Хауълс и Джеймс се смееха, а Холмс само се усмихваше под мустак, Сам Клемънс продължи да се мръщи.

— И го каза абсолютно сериозно — изръмжа той през смях.

— Може би наборната машина на Пейдж е твоята кошница — каза Хауълс.

Клемънс изсумтя.

— Ако е така, значи е кошница без дъно или дръжки.

— Защо просто… как го казвате вие, американците?… не зарежете тоя неизгоден бизнес? — попита Холмс.

— Инвестирал съм твърде много — изръмжа Клемънс. — Като бизнесмен направо съм създал лоша репутация на думата „глупак“. Така каза Ливи. Така каза и мускулестият ми приятел-пастор Джо Туичъл. Така казват всичките ми приятели, които не са затънали до ушите в дългове. Но аз все още се надявам, че машината на Пейдж ще се окаже пътят към моя успех и сигурността на семейството ми. Разбирате ли, това чудо не само набира идеално буквите, но и подравнява автоматично… нещо, което никоя наборна машина на планетата не може да направи. Добрите новини са, че в момента се сглобяват четирийсет или петдесет бройки от изумителната машина на Пейдж, и „Чикаго Трибюн“ ще изпробва една от тях. Преди да приключа с това пътуване, планирам да измина осемстотинте мили до Чикаго и да поговоря с Пейдж. Целта ми е по време на този разговор да разтрогна партньорството ни…

— Но Джеймс Пейдж може да е много убедителен в разговорите на четири очи — предположи Холмс.

— Убедителен? — извика Клемънс толкова силно, че неколцина от клиентите на заведението се обърнаха към масата му. — Ами, всеки път, когато уредя нещата така, че да наближи денят на страшния съд за Пейдж, намерението ми да изтегля инвестицията си е окончателно и съдебните дела застрашително надвисват над главата му, изобретателят разиграва поредното блестящо представление, което може да засрами дори Едуин Бут — сълзи, искрени обещания, сърцераздирателни уверения, наранено достойнство, списък от факти и цифри, които могат да пратят в кома дори дипломиран счетоводител, и всичко това поднесено със злочестата физиономия на искрено наранен човек, която би могла да удари в земята дори басет с хемороиди. Джеймс Пейдж е способен да убеди дори риба да излезе от водата, за да се поразходи с него. Колкото и големи да са убедеността и решимостта, които съм насъбрал за времето преди срещата ни, всеки път, когато съм с Пейдж, аз му вярвам. Нищо не мога да направя. Ливи казва, че човекът не е никакъв изобретател, а хипнотизатор. Според мен той е един от най-смелите и величествени лъжци, които са завличали спечеленото с усилия богатство на трудолюбив писател. И накрая му давам поредните петнайсет, двайсет и петдесет хиляди долара само заради качественото му представление.

На масата се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от подрънкването на чиниите, отнасяни от келнерите. После Хауълс се прокашля.

Холмс беше чувал за Уилям Дийн Хауълс, дори беше чел един от романите му и не намираше нищо необичайно във вида на писателя-редактор-критик: солидна фигура, късо подстригана коса — отъняла на челото и темето до такава степен, че Хауълс сресваше малкото останали му къдрави кичури напред — гъсти мустаци, които почти бяха побелели, интелигентен поглед и тих глас.

— Знаеш ли, за мен това е най-важната — някой дори би могъл да я определи като „историческа“ — вечер — каза той.

— И защо? — попита Клемънс. — Заради надценената посредственост на това донякъде изветряло бордо.

Хауълс не обърна внимание на коментара му.

— Тази вечер двама от най-прочутите ми автори, и двама от най-старите ми и скъпи приятели, вечерят с мен. Вече бях започнал да си мисля, че това никога няма да се случи.

— Чел съм — каза Хенри Джеймс, — че Марк Твен и аз сме толкова различни в литературно отношение, колкото Северния и Южния полюс.

— Никога не съм разбирал този изтъркан израз — каза Клемънс. Съдейки по всичко, което знаем за Арктика, и онова, което сега наричат Антарктика, двата полюса може би повече си приличат, отколкото се различават. Така че когато казват, че ние сме двата полюса на Хауълс, те може би имат предвид, че и двамата сме студени, пусти, невероятно отдалечени, невъзможни за достигане и опасни за пътниците.

— Каквото и да означава — каза Джеймс, твърдо решен да не позволи на глупостите на Сам Клемънс да го отклоняват от въпроса, — ти, Хауълс, особено по време на годините ти в „Атлантик Мантли“, успя да направиш литературни сензации и от двама ни.

— Глупости — отвърна Хауълс, отхвърляйки признанието с махване на добре поддържаната си ръка. — И двамата сте обречени на литературно безсмъртие. За мен просто беше чест да издам творбите ви и да напиша есета за тях.

— Често не подписваше хвалебствените критически есета, които отпечатваше в списанието си, дори когато книгите ни бяха публикувани на части в него, Хауълс — засмя се Клемънс, на когото според Джеймс виното бе започнало да влияе. — Оценявам го, както и, убеден съм, господин Джеймс, но ако имахте редакторски борд за етика и ревюта…

— Знам, господин Клемънс — прекъсна го Джеймс, преди шегата да премине в обида, — че всъщност вече сме се срещали — или поне сме се ръкували — и преди.

— По какъв случай? — попита Клемънс. Вече бяха преминали на пури и вино след вечерята и Джеймс ясно виждаше, че Марк Твен се наслаждава и на двата порока, докато се опитваше да фокусира погледа си върху Джеймс.

— На петнайсети декември, хиляда осемстотин седемдесет и четвърта — каза Джеймс. — Имаше галавечеря в Паркър Хаус в Бостън, която отбелязваше първата година на „Атлантик“ след преминаването му в ръцете на новите му собственици. Вие също бяхте там, господин Хауълс… — Джеймс се обърна към домакина си и кимна.

— Имаше много други известни писатели — които сега се издават в „Атлантик“ — както и редактори, различни преподаватели от Харвард и Принстън, архитекти, чиновници — макар онази вечер да липсваше преподобният Хенри Уорд Бийчър…

— Ах — възкликна Клемънс. — Това беше в първите дни от скандала с Елизабет Тилтън, нали? Уви, горкият Бийчър… Познавах го, Хорацио… сестра му Хариет ми беше съседка в Нук Фарм в Хартфорд. Толкова много жени бяха влюбени в горкия Хенри Уорд — или поне в проповедническия му глас — а след това, по време на скандала, повечето суфражетки се обърнаха против него като харпии: Елизабет Кейди Стентън, Виктория Удхъл, дори другата му сестра, Изабела Бийчър Хукър. Всички искаха главата му.

— Но сестра му Хариет, която ви е била съседка в Хартфорд, го поддържаше, нали? — попита Хауълс.

— Да — рече Клемънс. — До самия край. И тъй като този месец се навършват шест години, откакто преподобният Бийчър получи онзи внезапен удар, аз вдигам чаша в негова памет и за всички нещастни мъже, които са тормозени от разни брантии и харпии заради дребните си прегрешения.

Четиримата мъже отпиха сериозно от чашите си за Бийчър и неговото прелюбодеяние.

Останалите маси в ресторанта на хотела вече бяха празни. Келнерите стояха прави, очевидно в очакване, скръстили облечените си в ръкавици ръце на чатала. Джеймс знаеше, че вечерта е приключила и че трябва да говори сега или да изгуби всякаква възможност.

— Господин Клемънс — каза той. — Хауълс спомена, че утре пътувате за Хартфорд.

— Да — отвърна Клемънс. — Необходимост. Пари, дълг и бизнес. Но съм там само един ден. Утре вечер се връщам при доктор Райс.

Джеймс знаеше, че Клемънс е отседнал в дома на доктор Кларънс С. Райс, специалист по уши и гърло, сред чиито прочути пациенти бяха госпожица Лилиан Ръсел, застаряващият актьор Едуин Бут — споменат по-рано от Клемънс — и Енрико Карузо.

— С господин Холмс се чудехме дали не можем да пътуваме до Хартфорд заедно с вас — каза Джеймс. — И може би да ви убедим да спрете в дома си тук, на Фармингтън Авеню.

Клемънс го погледна така, сякаш беше помолен да глътне змия.

— Случайно знаете ли дали вашата пишеща машина все още е в дома ви в Хартфорд? — попита бързо Холмс.

Клемънс се обърна, за да погледне към детектива.

— Пишещата ми машина?

— По-рано споменахме, че през годините след смъртта на Клоувър Адамс няколко картички, напечатани на тази машина, са били изпратени на Хенри Адамс, Джон и Клара Хей и Кларънс Кинг. Разглеждането на тази машина може да помогне при разследването ми.

— Разследването ви? — повтори Клемънс. Той се наведе по-близко до Холмс. — През цялата вечер се държах учтиво, но вече наистина трябва да попитам… вие наистина ли сте Шерлок Холмс? Холмс от Бейкър Стрийт 221Б? „Хайде, Уотсън, ставайте! Чака ни работа!“. Шерлок Холмс?

— Аз съм — рече Холмс.

— Значи тогава вие… и Джеймс, и ти също, Хауълс, ако нямате някаква важна работа… сте добре дошли да ме придружите утре до Хартфорд и може би ще успеем да влезем в къщата, ако телеграфирам предварително — тя е дадена под наем, разбирате ли — но първо, господин Холмс, трябва да отговорите на най-належащия въпрос, който ме тормозеше през цялата вечер, изпълнена с хубава храна и фриволности.

— Ще го направя, ако мога — отвърна Холмс.

Клемънс се наведе още по-близо към детектива.

— Въпросът е съвсем прост, сър… вие истински ли сте, или сте литературен герой?

— Това е едно от нещата, които се опитвам да открия при разрешаването на случая на Клоувър Адамс и „Петте купи“ — рече Холмс.

Клемънс само го погледна и не каза нищо.

Хауълс даде знак, че иска сметката, платиха, и тъй като Джеймс и Холмс бяха отседнали в същия хотел, хотел „Гленъм“ на Бродуей, двамата мъже изпратиха Клемънс и Хауълс до файтоните, които чакаха край тротоара.

— Хайде, Хауълс — каза Клемънс, — ще вземем този и аз ще те оставя по пътя към двореца на доктор Райс.

— Но това съвсем не ти е по път… — възрази Хауълс.

— Качвайте се на файтона, сър — обяви Клемънс. — Няма да е прилично двама джентълмени на нашата възраст и с нашето положение да бъдат арестувани за сбиване на тротоара по това време на нощта. — Той извърна опасния си поглед към Джеймс и Холмс. — Захванали сте се с безплодна задача, господа, но този Голям глупак никога не отказва компанията на други глупаци. Ще се видим утре в Гранд Сентръл Стейшън в девет сутринта.

Глава 23

Уилям Дийн Хауълс ги придружи до Хартфорд онзи четвъртък — Холмс не беше сигурен защо, тъй като бе предположил, че Хауълс има работа в Ню Йорк — и по-ужасен от заобикалящия ги пейзаж беше единствено разговорът им. По време на това пътуване Шерлок Холмс научи повече за издателския и писателския бизнес, отколкото му беше необходимо.

Клемънс и обикновено сдържаният Джеймс се съгласяваха един с друг на висок глас, докато Хауълс предпочиташе да слуша, а Холмс се опитваше да подремне.

— Издателският бизнес се променя бързо, и то не към по-добро — казваше Клемънс.

— Съгласен съм — отвърна Джеймс.

— Списанията искат нов тип истории, ако изобщо искат някакви — каза Клемънс.

— Абсолютно съм съгласен — рече Джеймс. — Продажбите на разказите ми са намалели главоломно. Писателите, които предпочитат късата форма, повече не могат да се издържат с писане.

— А романите на абонаментен принцип — които някога изкарваха прехраната на собственото ми издателство — постепенно изчезват.

— Съвсем вярно, господин Клемънс.

— Тогава как, бога ми, се очаква да си изкарваме надниците? — попита настоятелно Клемънс между дръпванията от хаванската си пура.

— Дори серийните романи изчезват от списанията.

— Много трудно се уговарят издатели, много трудно — промърмори Джеймс.

— Хенри — каза Хауълс и уморените му очи живнаха. — Помниш ли преди девет години — мисля, че беше в началото на осемдесет и четвърта — когато книгата ми „Възходът на Сейлъс Лапъм“ излизаше на серии в „Сенчъри“ едновременно с твоята „Бостънци“?

— Бях силно поласкан, че скромният ми ранен опит в писането дели печатарска площ с твоя шедьовър — каза Джеймс. Уилям Дийн Хауълс прие с кимане комплимента.

Холмс забеляза почти неуловимата, прикрита, но въпреки това — поне за него — забележима промяна в лицето на Хенри Джеймс. Изражението, което изчезна преди някой да осъзнае, че го е видял наистина, напомни на Холмс за благоприлично малко момиче, което се кани да каже или да направи нещо пакостливо.

— Господин Клемънс — рече Джеймс, — някога случвало ли ви се е да прочетете „Бостънци“?

През лицето на самоуверения Клемънс премина странно смутено изражение.

— Ами… не, сър… господин Джеймс, все още не съм имал това удоволствие.

— Питам — рече съвсем тихо Джеймс с едва доловима усмивка, — защото един мой английски приятел спомена, че е присъствал на банкет в Бостън горе-долу по същото време — хиляда осемстотин осемдесет и четвърта, мисля — когато вие сте заявили от подиума, и мисля, че ще ви цитирам точно: „Бих предпочел да ме запратят в рая на Джон Бъниан27, отколкото да седна да прочета «Бостънци».“

Холмс беше смаян от смелата фронтална атака на Джеймс срещу Клемънс. Детективът го познаваше съвсем отскоро, но всичко, което бе забелязал досега у поведението на писателя — всичко — предполагаше, че Джеймс е готов почти на всяка цена да избягва споровете, а ако бъде принуден да се намеси, предпочиташе да го направи с изтънчени намеци и завоалирани иронични нюанси. А сега се изправи пред Клемънс като адмирал Нелсън срещу френската или испанската флотилия — право срещу тях.

Очевидно смаян беше и Самюъл Клемънс/Марк Твен. Лицето на писателя, което обикновено бе оживено от толкова много драматични смръщвания или контролирани изражения на преувеличена изненада или веселие, сега изглеждаше също толкова озадачено, открито и прочувствено смутено, колкото и лицето на единайсетгодишно момче, хванато, докато бърка в буркана със сладки.

— Аз… той… аз… — заекна Клемънс и бузите му изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат от разширилите се капиляри. — Не беше… определено нямах предвид… подиуми… банкети! — Последните две думи бяха произнесени с отвратен тон и подчертани от Клемънс с махване на ръката, сякаш се опитваше да разнесе някаква неприятна миризма. Той се приготви да си запали нова пура, съсредоточавайки върху действието цялата си енергия, макар че в пепелника димеше предишната, от която все още оставаха около две трети.

По бледото, застинало лице на Уилям Дийн Хауълс Холмс се досети, че точно той е предал обидните думи на Джеймс преди почти десет години.

Джеймс остави тежкото мълчание да продължи още няколко възхитителни секунди, след което каза:

— Но, сър, много читатели — а и след като мина доста време, включително и стоящият пред вас — напълно споделят мнението ви за недостатъците на „Бостънци“. Освен това напълно и чистосърдечно съм съгласен с вас, сър, че няма по-ужасен ад от това човек да попадне в рая на Джон Бъниан.

Известно време цареше мълчание. Клемънс дръпваше от пурата си, Джеймс и Хауълс пушеха цигарите си, а Холмс пуфтеше с лулата си. Четиримата мъже се спогледаха през изпълнената с напрежение, но колегиална синкава мъгла.

— Хенри — каза Хауълс, след като си прочисти гърлото, — ти разшири дейността си, както биха казали бизнесмените, към театъра, нали?

Джеймс кимна скромно.

— Преди три години, по молба на господин Едуард Комптън, адаптирах романа си „Американецът“ в пиеса. Той не беше съвсем подходящ за драматизиране, но пренаписването и редактирането на пиесата ми осигуриха тъй необходимия театрален опит.

— Беше ли поставена на сцена? — попита Клемънс.

— Да — отвърна Джеймс. — И дори имаше известен успех. Както в провинцията, така и в Лондон. Следващата драма, която ще напиша, ще бъде изцяло за театъра и няма да е адаптация. Ако трябва да бъда искрен, донякъде чувствам, че най-накрая съм открил истинското си призвание. Намирам драматическото писане, с наблягането му върху сценичността, за много по-интересно от романа или късата форма, не сте ли съгласни с мен?

Клемънс изсумтя.

— Аз адаптирах книгата си „Позлатеният век“ в пиеса, известна повече като „Полковник Селърс“ заради яркия главен герой, изигран от Джон Т. Реймънд. Познавате ли Реймънд, господин Джеймс?

— Не сме се запознавали, нито съм гледал някое от представленията му — отвърна Джеймс.

— Той е идеалният полковник Селърс — каза Клемънс. — Това се случи по време на президентството на Грант и той присъства на едно от представленията в Ню Йорк; едни мои приятели ми казаха, че през цялото време от балкона се чувал смехът на президента.

— Значи е било комедия? — попита Джеймс.

— Отчасти — отвърна Клемънс. — Поне Джон Т. Реймънд я направи да изглежда като такава. На мен би ми допаднало повече, ако беше изиграл прочутата си сцена с яденето на ряпа повече в духа на чистия патос на бедността, с каквито намерения я бях написал аз, отколкото като чисто комедиен елемент, в какъвто я превърна Реймънд. Но не мога да се оплача. „Полковник Селърс“ събра десет хиляди долара в първите си три месеца и смятам, че ще ми донесе още седемдесет и пет или сто хиляди долара, преди пиесата или аз, или и двамата, да умрем от старост.

Четиримата мъже отново потънаха в мълчание, докато вулгарността от обявяването на това колко пари е спечелил някой за работата си остана да се носи във въздуха заедно с дима от пури, цигари и лули. Холмс огледа изучаващо Самюъл Клемънс. В по-голямата си част работата му зависеше както от разчитането на улики, така и от разчитането на хора. Преценката на качествата на даден човек, на правдивостта на думите му или на убедителността на личността му водеше до повече разкрития в детективската работа, отколкото проверката на отпечатъците от стъпки или типа цигарена пепел, останала на местопрестъплението. Клемънс, забеляза Холмс, използваше вулгарността като инструмент — не само за да шокира публиката си (а публика бяха всички, които се намираха около него), но и с надеждата да стигне още по-далеч, до някакво по-висше ниво на хумор или фарс.

По-висше поне за Клемънс.

Сякаш прочел мислите на Холмс, Клемънс извади пурата от устата си и се наведе напред.

— Ами вие, господин Джеймс? Какво мислите за печеленето на пари от писането на пиеси за някакви си обикновени актьори?

Джеймс се усмихна.

— Имам приятели, които биха заклеймили тези пари като позорни.

— Бога ми, та те са позорни! — извика Клемънс, плескайки се по коленете. Момчешкото смущение и вината бяха изчезнали, заменени от момчешки ентусиазъм. — А богатството, натрупано напоследък от писането на пиеси за театъра от, да речем, онзи ирландец Оскар Уайлд, е два пъти по-позорно!

— Два пъти по-позорно? — повтори Хенри Джеймс.

— Два пъти по-позорно — потвърди Клемънс. — Защото не е ваше и определено не е мое.

Хартфорд беше скучно градче, в което се развиваше само един бизнес — на всеки скучен ъгъл се виждаха кантори на застрахователни компании и нямаше никакви значими административни сгради — но когато каретата, с която четиримата мъже пътуваха към Нук Фарм, зави по Фармингтън Авеню, Холмс и Джеймс осъзнаха красотата на стария квартал на Марк Твен.

Къщите бяха големи, но се различаваха една от друга — очевидно архитектите ги бяха проектирали според желанията на клиентите си. Всеки парцел покриваше по няколко акра и макар предните дворове на някои къщи да имаха железни огради, които ги отделяха от павираната улица, по-големите имоти като че ли се сливаха в горите и поляните, без да бъдат разделяни от огради.

— Виждате ли онази беседка? — каза Клемънс, сочейки към дърветата между две красиви къщи. — Двамата с Хариет Бичър Стоу си поделихме разходите по построяването ѝ, тъй като се намира точно върху невидимата линия, която разделя имотите ни. Срещахме се често там в топлите летни дни или свежите есенни утрини, за да си разказваме истории или да обсъждаме неизбежния залез на Западната цивилизация.

— Тя жива ли е още? — попита Холмс. Още от детството му „Чичо Томовата колиба“ се бе играла с успех по лондонските сцени.

— О, да — отвърна Клемънс. — Вече е почти на осемдесет и една, мисля, и продължава да е все така миловидна и проклета. Малката жена, както я нарече президентът Линкълн при първата си среща с нея, чиято книга запали голямата война.

Каретата им спря, за да пропусне две бавно движещи се товарни коли със строителни материали, и тъй като мъжете продължаваха да гледат към беседката сред дърветата, Клемънс продължи:

— Някои нощи, когато не можех да заспя, се измъквах навън, за да поседя на перилата на беседката, да попуша и да се повъзхищавам на звездите и лунната светлина. Често госпожа Стоу вече беше там. Разговаряхме почти до разсъмване — две щастливи души, гонени от безсъние.

— Човек би се запитал — рече Хенри Джеймс, — какво ли са обсъждали под звездната или лунната светлина два толкова изтъкнати и разностранни таланта. Природата на злото? Миналото и бъдещето на чернокожата раса в Америка? Мисли върху литературата и драматургията?

— Най-вече — каза Клемънс, изваждайки пурата от устата си, — обсъждахме болежките си. Особено преди господин Стоу да почине през осемдесет и шеста. Тя споделяше своите; аз ѝ се оплаквах от моите.

Холмс забеляза, че при тези думи Хауълс се усмихна. Очевидно докато чакаха товарните коли да се източат покрай тях, щяха да чуят поредната история на Сам Клемънс.

— Спомням си една нощ — започна Клемънс, изпускайки синкави струйки дим във въздуха, — след като тя изброи всичките си болежки, убедена, че те са признак на наближаващата ѝ смърт… милата дама беше почти същата хипохондричка като мен… аз с изумление установих, че изброените проблеми отговаряха точка по точка на моите… на поредицата от болежки и симптоми, от които се бях излекувал!

Холмс скръсти ръце. Товарните коли вече ги бяха подминали и каретата им зави по една калдъръмена улица, която криволичеше нагоре по нисък хълм.

— Казах ѝ… — продължи Клемънс. — Казах ѝ: „Хариет, наскоро моят доктор ме излекува точно от такива неразположения. Съвсем същите!“. „И какви лекарства ви предписа?“, попита ме малката госпожа Стоу. „Ами, никакви! — отвърнах аз. — Докторът ми каза да си взема двумесечна почивка от тежкото пиянство, непрекъснатото пушене и нередовните, но чести пристъпи на буйно богохулстване. Хариет — казах ѝ, — спрете ругаенето, пиенето и пушенето за няколко месеца и ще се оправите“.

Клемънс ги погледна през завесата от дим, за да се убеди, че са погълнати от разказа му.

— „Господин Клемънс! — извика тя. — Никога не съм си позволявала такива ужасни неща“. „Никога ли?“ — казах аз и, честно казано, господа, бях ужасѐн. „Никога“ — повтори Хариет Бичър Стоу и загърна раменете си с шала, защото нощта беше доста хладна. „Ами, тогава, скъпа моя — заявих аз с безкрайна тъга, — за вас няма никаква надежда. Вие сте като балон, който пада към земята, и нямате никакъв баласт, който да хвърлите през борда. Вие сте пренебрегнали пороците си“.

Каретата спря на върха на хълма и пред очите им се появи някогашният дом на Самюъл Клемънс. Макар все още да беше негова собственост, обясни им той, през последните две години двамата с Ливи го бяха дали под наем на някой си Джон Дей и съпругата му Алис, дъщеря на Изабела Хукър, за двеста долара на месец. Клемънс каза, че им е телеграфирал предварително и този следобед Джон и Алис нямаше да са си у дома; къщата щеше да е изцяло на тяхно разположение.

Холмс слезе от каретата и погледна към къщата. Слънчевата светлина създаваше богата смесица от сенки и цветове по триетажната сграда, изградена от розово-оранжеви тухли. Косите фронтони и петте балкона придаваха на голямата къща вид на замък. Главният ѝ прозорец се намираше на двуетажна кула и гледаше към навеса над входната алея.

Клемънс забеляза какво гледа детективът.

— Някой беше написал или казал, че съм искал тази част да прилича на лоцманска кабина на речен кораб — рече той, угасяйки пурата си в бордюра. — Но това не е вярно. Изобщо не влизаше в плановете. Получи се, както казват, по щастлива случайност.

Клемънс извади един ключ от саксията на верандата, отключи вратата и я отвори, за да влязат останалите.

Малко по-нататък по коридора се намираха гостните стаи и Холмс веднага разбра, че това е дом, посветен на добрия вкус и качествените предмети. В ергенската стая на Шерлок Холмс и дневната на Бейкър Стрийт 221Б може и да царуваше пълен хаос — всъщност само докато не се намесеше госпожа Хъдсън — и всичко да беше разхвърляно където му падне, вместо да бъде сгънато и прибрано на мястото му, но Холмс усещаше кога един дом е добре подреден, веднага щом го видеше. В момента гледаше точно такъв.

— Деветнайсет стаи, седем бани — обясняваше Клемънс, сякаш бе агент за продажба на недвижима собственост, възнамеряващ да им продаде къщата. — Във всички бани има тоалетни с течаща вода, което си беше куриоз по времето, когато я построихме. Навсякъде има домофони, за да може всички да разговарят помежду си от всеки етаж. В тази приемна — влезте, господа — в онази малка ниша ей там виждате първия телефон в Хартфорд. Тъй като аз бях един от първите, които монтираха адското устройство, телефонните събеседници, с които можех да говоря, не бяха много.

Това е стаята за рисуване… Щампите от гравюри по стените са на Локууд де Форест.

— Партньор във фирмата, основана от господин Тифани — додаде Хауълс.

— Тази малка оранжерия беше мястото, където моите момичета разиграваха пиесите си — каза Клемънс, сочейки към парника, пълен с растения. — Нали виждате как пердетата могат да бъдат дръпнати напреки, като театрални завеси. — Клемънс замълча и се вгледа в стаята така, сякаш виждаше за пръв път както нея, така и съседните стаи.

— Това е… много странно — рече той със задавен глас. — През първата година, която прекарахме зад граница, двамата с Ливи оставихме на склад всички мебели, килими, вази, легла и други дреболии, но когато Джон и Алис наеха къщата, вместо да ги оставяме сами да я обзавеждат, ние им предложихме цялото обзавеждане… срещу малка допълнителна сума. Обаче…

Клемънс отиде до библиотеката и после отново се върна в стаята за рисуване. Над широката, извита полица над камината имаше голям прозорец, който гледаше към двора. Клемънс го потупа с ръка.

— Това беше моя идея. Малко неща са по-уютни от това да си седиш вкъщи в някой зимен ден и с цялото си семейство да гледате как пада снегът над пропукващия огън в камината. — Той погали с ръка малките дърворезби и вазички, наредени върху полицата и върху шкафовете за книги от двете ѝ страни. — Джон и Алис са подредили всичко точно така, както го бяхме направили ние — каза той със странен глас. — Всяка ваза и килим, които двамата с Ливи сме купили по време на първите ни пътешествия. Всяка една дърворезба и украшенийце, които децата ни толкова обичаха. — Той докосна една от дърворезбите върху полицата. — Знаете ли, всяка неделя Суси, Джийн и Клара искаха да им разказвам истории за различните украшения и картини, които бяха подредени върху горните рафтове и върху тази полица. В края на процесията висеше поставена в рамка картина с маслени бои на котешка глава; в другия край бе глава на красиво младо момиче в реални размери, наречена „Емелин“, акварел в импресионистичен стил. Между двете картини бяха подредени дванайсетина или петнайсет дребни антикварни предмети… о, да, имаше и картина с маслени бои от Илайхю Ведър, „Младата Медуза“. Така че моите момичета поискаха да измислям романс — винаги импровизиран, без предварителна подготовка — и в този романс трябваше да включа всички дреболии и трите картини. Винаги трябваше да започвам с котката и да завършвам с Емелин. Не ми бяха позволени никакви почивки. Всяка дреболия трябваше да бъде въведена в историята според мястото ѝ в процесията. За тези дреболийки нямаше почивен ден, нямаше спокоен ден, нямаше шабат. В техния живот нямаше мир. Те бяха предопределени за една безкрайна поредица от насилие и кръвопролития. С времето джунджурийките и картините започнаха да показват признаци на износване. Защото бяха преживели толкова много и толкова кръвопролитни приключения в романтичните си кариери.

— Добра практика за един писател — подсмихна се Хауълс.

— Историите ми често включваха цирк — каза Клемънс. Той като че ли не беше чул думите на Хауълс. Като че ли дори не си спомняше, че заедно с него в стаята има и други хора.

— Момичетата наистина обичаха историите за цирка, затова аз обикновено го вплитах…

Клемънс изглеждаше замаян. Той направи няколко крачки, олюлявайки се, и по-скоро се свлече, отколкото седна в едно от креслата.

— Сам? — възкликна Хауълс.

— Добре съм — отвърна Клемънс, поставяйки длан пред очите си, сякаш искаше да скрие сълзите си. — Просто… разбирате ли, просто всичко е на мястото си.

Останалите стояха мълчаливо, без да знаят какво да кажат.

— Обещах на Ливи, че дори да се срещна с някои от старите ни хартфордски приятели, за да ги убедя да инвестират в начинанията ми, никога няма да се доближа до къщата на Фармингтън Авеню. Но щом минах през прага, веднага ме обзе безумното желание отново да събера цялото си семейство тук… и то веднага… и никога повече да не напускаме тази земя. Със сигурност не и за да отидем в Европа.

Клемънс отпусна ръката си и се огледа замаяно.

— Всичко е на мястото си. Всичко, което двамата с Ливи толкова обичахме, което търсехме да закупим или обсъждахме да купим, докато бяхме млади. Когато момичетата бяха все още бебета или току-що бяха проходили.

Той се обърна и погледна в очите първо Хауълс, след това Джеймс и накрая Холмс.

— Колко грозно, безвкусно, отвратително бяха обзаведени къщите, които видях в Европа, господа. Сравнете ужасността на барока със съвършения вкус на този приземен етаж, с хармонията на великолепните му цветове и пропития навсякъде дух на мир, спокойствие и абсолютна удовлетвореност. Това просто е най-прелестният дом, съществувал някога.

— Наистина е красив, Сам — каза Хауълс.

Клемънс като че ли не го чу.

— Сякаш някаква мрачна, злобна магия ме беше накарала да забравя за вида на стария ни дом — рече тихо той, говорейки на себе си. — Това… това… — Той едновременно плесна с ръце по облегалките на креслото си, тропна с лачените си обувки по пода, сякаш искаше да обхване всичко в обяснението си. — За мен това място, господа, е омайващо ярко, великолепно, уютно и истинско, и в този момент се чувствам така, сякаш внезапно съм се събудил от някакъв продължителен кошмарен сън. В този момент се чувствам така, сякаш никога не съм го напускал, и ако просто извърна глава… — Той го направи и погледна към стълбището. — … и ще видя как скъпата ми Ливи се появява откъм изискания горен етаж, следвана от мъничките ни деца. — Клемънс отново се обърна и погледна към останалите. — Но със сърцето си чувствам, че не ми е писано. Това никога няма да се случи.

След тези думи никой не каза нищо.

Клемънс отново покри очите си с ръка и рязко се изправи.

— Стига с тези глупости — рече отсечено той. — Да се качим в билярдната зала на третия етаж, където държа пишещата си машина… онзи дяволски инструмент, около който изобретателно се завъртя разследването на господин Холмс.

Глава 24

Джеймс и Хауълс вървяха на известно разстояние след Клемънс и Холмс, и когато стигнаха на площадката между втория и третия етаж, Хауълс докосна Джеймс по ръкава, за да го накара да спре.

— Това беше спалнята на Сам и Ливи — прошепна той, сочейки към вратата в дъното на коридора, докато Клемънс и Холмс продължиха да се изкачват нагоре, изгубвайки се от погледите им. — В Италия си бяха купили едно изумително грамадно легло с толкова изкусно изваяна лицева дъска, че Сам и Ливи винаги спяха с глави към долното табло, за да може тя да е първото нещо, което видят на сутринта. Джон и Алис Дей донесоха собственото си легло, така че изваяното чудо на Сам и Ливи все още е на склад.

Джеймс кимна, но Хаулъс продължаваше да го придържа леко за лакътя.

Със свободната си ръка посочи към друга врата нататък по коридора и прошепна:

— Когато идвах на гости тук, винаги спях в онази стая. Много пъти съм се будил от някакви тихи звуци в един, два, дори в три сутринта; когато надниквах навън през вратата, виждах Сам, облечен в нощната си риза, стиснал в ръка щека за билярд… да обикаля коридорите в търсене на партньор за игра.

— Угаждахте ли му? — прошепна Джеймс.

— Почти винаги — отвърна Хауълс с тихо кискане. — Почти винаги.

Внезапно по стълбището прогърмя гласът на Клемънс:

— Вие двамата ще се качвате ли, или сте заети да ровите из чекмеджетата в търсене на съкровище? Искам да поиграя билярд с някого. Най-прочутият детектив-консултант в света не знае как да играе и отказва да се научи!

Хенри Джеймс оглеждаше билярдната зала на американския писател и си водеше бележки наум. Стените на помещението, което се намираше на върха на най-високата кула, издигаща се над къщата, бяха боядисани в яркочервено, което граничеше с розовото. По-голямата му част бе заета от билярдна маса с размери пет на десет фута, и Джеймс си отбеляза, че тя е от най-новия, последен модел с шест дупки и външни джобове от златист плат, украсена с пискюли на всеки ъгъл и на средата на всяка дълга страна. Билярдните джобове приличаха на коледни чорапчета и създаваха празнично усещане в стаята, а скосеният покрив я правеше да изглежда като онова, което всъщност си беше — игрална зала в таванска стая.

Подът беше изцяло покрит с персийски килим, който вкарваше нови (и по-ярки) червени петна в заплетения дизайн. Тухлената камина в дъното на залата лежеше успоредно на центъра на масата и Джеймс можеше да си представи колко уютна беше тази малка стая с висок таван през зимата или в някоя студена и бурна лятна нощ. До камината се намираше грубо изработен шкаф с открити рафтове, с височина около пет фута. В него все още имаше няколко книги и купчини списания.

На няколко фута зад далечния край на билярдната маса имаше малко писалище с маслена лампа, но осветлението нощем всъщност се осигуряваше от четири големи газени лампи, които висяха ниско над масата, поставени в месингов полилей с четири пръчки. Зад билярдната маса и писалището се виждаше врата, през която се излизаше на един от балконите; слънчевата светлина нахлуваше през ветрилообразния прозорец над вратата и през високите, тесни прозорци от двете ѝ страни, създавайки малки светли правоъгълници върху пода.

На стената, която се падаше от лявата му страна, нямаше врата, но високите ѝ прозорци имаха цветни стъкла, изрисувани с кръстосани билярдни щеки, димяща пура между тях и пенеща се халба бира над центъра на кръстосаните щеки.

— Фамилният ми герб — каза Клемънс, който вече беше запалил нова пура и крачеше напред-назад между камината и билярдната маса, стиснал щека в ръката си. — Фамилният герб на Шекспир е включвал само някаква хилава писалка на синапен фон, както го определя Бен Джонсън. Мисля, че моят е по-добър.

Джеймс забеляза, че темата с кръстосаните щеки се повтаря и върху боядисания таван. В отдалечения ляв ъгъл, пред нисък квадратен прозорец, върху малка маса беше поставена пишеща машина, върху която като че ли имаше няколко линотипни реда. Холмс вече бе при нея.

— Мога ли да сложа машината на онази маса и да я изпробвам? — попита детективът.

Клемънс го удостои с кратък поглед.

— Разбира се. — Той извади пурата от устата си и се вторачи в Хауълс и Джеймс. — И така, господин Джеймс, ще се присъедините ли към мен за една бърза игра на билярд, за да определим кой ще е световният англо-американски литературен шампион по билярд?

— Уви — отклони поканата му Джеймс, — аз не мога да играя. Никога не съм играл. Никога не бих си позволил риска да повредя това идеално зелено сукнено поле с опита си да се науча да играя.

— Отказвате? — каза Клемънс с очевидно разочарование. — Сигурен ли сте, сър? Билярдът е най-забавната и добра игра във всичките си варианти, а когато играя зле и си изпускам нервите, това със сигурност също ще ви развесели. Освен ако, разбира се, не сте от типа методистки проповедници, които намират клетвите, епитетите, богохулствата и изобретателните сквернословия за осъдителни.

Джеймс вдигна ръката си, с дланта навън, и подкрепи отказа си, отстъпвайки назад. Забеляза, че обзавеждането в стаята изобщо не си подхожда: имаше още няколко малки маси, плетени столове, люлеещи се столове и още два, които му приличаха на кръчмарски столове от Дивия запад. Той си избра едно от малкото тапицирани кресла и седна в него.

— Много добре. — Клемънс изпусна облак дим. — Хауълс, стари неприятелю, скъпи приятелю, точна ръка, оставаме само двамата с теб… отново.

Хауълс заобиколи масата, за да си избере щека от опрените на стената край камината.

— Моля, забележете — каза Шерлок Холмс, — че празните бели картички, които слагам в машината, са идентични по размер, структура и съдържание на памук с онези, които Хенри Адамс, семейство Хей и Кларънс Кинг са получавали всеки декември на годишнината от смъртта на Клоувър Адамс. Нед Хупър също е получавал такава всяка година, преди ненавременната му смърт миналия декември.

— Откъде знаете, че имат същото съдържание на памук и всичко останало? — попита Клемънс.

— Позволих си свободата да анализирам картичката под микроскоп и с един портативен апарат за химически анализ, който донесох от Вашингтон — отвърна детективът.

Холмс нагласи картичката и напечата няколко думи. След миг всички се събраха около него.

Детективът беше подредил шест от картичките, получени от семейство Хей, и една, която бе взел назаем от Кларънс Кинг, и сега започна да поставя новата картичка под всяка една от старите за сравнение.

— Виждате ли — каза Холмс, — нащърбяването на „а“, лекото повдигане на „т“ над останалите букви, формата и замъгляването в заоблената част на „б“ и запълнените ъгли на „ш“.

Никой не каза нищо. Сега, когато вниманието му бе насочено изцяло към малките несъвършенства, Джеймс можеше да види, че всички картички са били напечатани на тази машина. Освен това забеляза, че всеки малък проблем бе далеч по-отчетлив върху картичката, която Холмс бе напечатал току-що.

Детективът като че ли прочете мислите му.

— Работата с машината е увеличила нащърбванията и проблема с неравността — каза той. — Тъй като оригиналните седем картички, които имаме тук, изглеждат абсолютно еднакво, стигам до заключението, че те са били напечатани по едно и също време, преди поне седем години, когато семейство Хей, Кинг и най-вероятно господин Адамс са получили първите си картички на шести декември хиляда осемстотин осемдесет и шеста.

Клемънс протегна напред свитите си в юмруци ръце, сякаш очакваше да му бъдат сложени белезници.

— Признавам си. Ще се предам доброволно.

Устните на Холмс потрепнаха в нетърпелива сянка от усмивка.

— Господин Клемънс, предполагам, че изобщо не е било трудно някой от гостите ви да се качи в билярдната зала по всяко време на деня и да прекара там няколко минути в печатане на десетина картички?

— Напълно е възможно — каза Клемънс, захапа отново пурата си и закрачи обратно към билярдната маса. — Дори нощем никой, освен мен, не би обърнал внимание на звука от тракането на машината.

Джеймс се прокашля.

— Нямахте ли нужда от пишещата си машина през последните години, които прекарахте в Англия и Европа? — попита той.

— Очевидно не — отвърна Клемънс, докато се навеждаше над масата и нагласяше щеката си за удар. — През последните няколко години в Европа отново се върнах към писането на ръка и — в редките случаи, когато имах нужда от печатна версия на някой от ръкописите ми — наемах стенографка, която освен с уменията си за бързо писане, разполагаше и с пишеща машина.

— Господин Клемънс, мога ли да изискам от вас да ми предадете имената и последните известни адреси на цялата прислуга, която е работила за вас през хиляда осемстотин осемдесет и шеста? — попита Холмс.

— Списъкът трябва да е някъде в къщата — изръмжа Клемънс. Ще го намеря още днес, преди да сме си тръгнали. Сега вече можем ли да продължим играта?

— Разбира се — отвърна Холмс.

Клемънс удари бялата топка, запращайки я в грозда от чакащи топки. Три от тях, които бяха или ударени от топката му, или бяха рикоширали в стените, влязоха в три от джобовете. Клемънс се изправи и натърка с тебешир върха на щеката си, а Хауълс се намръщи и се наведе над масата.

— В билярда това се нарича негърски късмет — обяви Клемънс.

— Пазехте ли книгата за гости от хиляда осемстотин и пета до времето, когато започнахте пътуванията си? — попита Холмс.

— Да — отвърна Клемънс. — Едва ли сме ги взели с нас, а Джон и Алис Дей си имат собствена книга за гости. Онази маса, до която седите, господин Холмс, има чекмедже — да, само повдигнете леко покривката…

Холмс измъкна четири подвързани с кожа тефтера.

— Мога ли… — започна детективът.

Клемънс кимна.

Хауълс удари бялата топка и тя се сблъска с две други топки и се удари в две от стените, преди да влезе в джоба.

— Каква гадост, проклятие — промърмори бившият редактор.

— Ще ги подредя и ще започнем отново — каза му Клемънс. — Не знам защо започнах да предпочитам този тип билярд пред карамбола, заради който изгубих толкова време, енергия и пари през младежките години. Повечето от масите в Англия и Европа дори нямат джобове.

Докато Клемънс вадеше бялата топка и подреждаше останалите в триъгълника в центъра на масата, Холмс каза:

— Господин Клемънс, вие и семейството ви сте имали стотици посетители… всяка година.

— Ами, да… — потвърди Клемънс, провлачвайки последната гласна. — Нямам какво да крия, господин Холмс. Напълно спокойно признавам, че тайно изрязах страниците, върху които мадам Лафарж и Нейната пишеща глутница от девствени кючекчийки бяха написали имената си и бяха оставили коментар за посещението си.

Холмс вдигна поглед от четирите тефтера, изпълнени със стотици почерци.

— Може би, ако е възможно…

— Да, да — прекъсна го Клемънс. — Тези четири книги за гости покриват цялата осемдесет и пета, включително времето до юни деветдесет и първа, когато всички отплавахме за Европа. В тях са вписани имената на всичките ни гости, които са преспивали у нас. Вземете ги със себе си, но искам Хей да ми ги върне в добро състояние. Защото, разбирате ли, аз съм убеден, че някой ден биографите ми ще имат нужда да се позоват на тия книги, след като приключат с непосредствената си задача да изчистят репутацията ми.

— Благодаря ви — промърмори Холмс, — но няма да е необходимо да ги взимам със себе си. Достатъчно е само да запаметя страниците от месец декември осемдесет и пета и всичките от осемдесет и шеста. — Холмс започна да прелиства страниците, изпълнени с имена и коментари, прокарвайки пръст по редовете.

— Можете да запаметите стотици имена и коментари само от едно изчитане? — попита Клемънс. Джеймс долови в тона му съмнение.

Пръстът на Холмс застина и той погледна към останалите.

— За зла участ, паметта ми работи така още от малък. Видя ли веднъж нещо, мога да си го спомня по всяко време. Това е повече проклятие, отколкото дарба.

— Трябва да е изключително полезно при вашата работа — рече Хауълс.

— Доста, понякога — отвърна Холмс. — Но ми бяха нужни години, за да се науча умишлено да забравям неща, които няма да са ми от полза.

— Напомнете ми никога да не играя покер с вас, господин Холмс — каза Сам Клемънс.

Но Холмс отново беше погълнат от книгата за гости и пръстът му бързо се плъзгаше по страниците.

Клемънс сви рамене и даде знак на Хауълс, който се наведе напред, прицели се в бялата топка и я изстреля към триъгълника от скупчени сфери. Топките се пръснаха на всички страни. Една влезе в джоба. Хауълс продължи — вкара втора, после трета, преди да пропусне при четвъртия опит.

— Предполагам, че играем осма топка — рече той.

— Аха! — възкликна Клемънс, тръсвайки пепел в пепелника. — Предположенията са опасно нещо, Хауълс! Всъщност играем стрейт — първият с петнайсет точки печели.

— Какво можете да ми кажете за играта на билярд въз основа на онова, което видях досега? — попита Хенри Джеймс, докато Клемънс се приготвяше за следващия си удар.

— Ами — рече Клемънс, — като наблюдавате едновременно Хауълс и мен, можете да видите, че ако топката ви се плъзне в непосредствена близост до топката, в която се целите, и резултатът застрашително виси на кантар, трябва да повдигнете единия си крак; после едното рамо; после да извиете тялото си в хармония с движещата се топка; и в момента, когато топката изглежда на ръба на сблъсъка, изстрелвате яростно двете си ръце нагоре. Щеката ви вероятно ще счупи някой полилей и ще се подпали от плисналата струя газ, както много пъти ми е демонстрирал Хауълс точно в тази стая, но това няма никакво значение; направили сте всичко възможно, за да повлияете на крайния резултат.

Играта продължи, Клемънс очевидно печелеше, когато Холмс неочаквано завърши с преглеждането на дебелата книга за гости, затвори я рязко и каза:

— Ребека Лорн и братовчед ѝ са ви гостували през февруари, осемдесет и шеста?

— Лорн? Лорн? — каза Клемънс и рязко извърна главата си, покрита с гъста грива от бяла коса. — О, да, спомням си тази жена и свенливия ѝ братовчед… как му беше името? Карлтън? Не… Клифтън. „Клиф“ с едно „ф“, както го наричаше госпожица Лорн. Нямаше да мога да ви кажа, че е било през февруари осемдесет и шеста, не толкова скоро след самоубийството на Клоувър Адамс.

— Откъде ги познавахте? — попита Холмс.

— О, срещнах госпожица Лорн предишното лято… не, беше ранна есен, точно след като Конгресът бе заседавал… отседнах за няколко дни у Хей и Адамс, защото лобирах пред конгресния комитет за авторските си права. Доколкото си спомням, тя прекарваше доста време с госпожа Адамс… с Клоувър. Хенри Адамс не беше на себе си от притеснение заради нещастието на Клоувър… затова се преместих у семейство Хей… и по всичко личеше, че Ребека Лорн е единствената приятелка, която редовно я посещаваше в онези мрачни времена.

— Но как така тя и братовчед ѝ Клифтън се оказаха в Хартфорд и прекараха нощта у вас два месеца след смъртта на Клоувър? — попита Холмс. — Да не би самите вие да сте се сприятелили или да сте поддържали кореспонденция с госпожица Лорн и нейния братовчед?

— Бога ми, не! — отвърна Клемънс. — Доколкото си спомням, двамата просто се появиха една неделя, за да поднесат почитанията си. Една неделя в средата на месеца, ако не се лъжа.

— Четиринайсети февруари — каза Холмс, който гледаше толкова напрегнато със сивите си очи, че сигурно щеше да уплаши Клемънс, ако писателят-хуморист не се бе загледал в нищото, опитвайки се да си спомни Ребека Лорн и нейното посещение.

— Точно така — каза Клемънс. — Но не трябва да забравяте, детективе, че това е било преди повече от седем години. Госпожица Лорн и нейният братовчед Клифтън минаха да поднесат почитанията си, защото те, или поне Ребека Лорн, са били наясно, че съм познавал Клоувър Адамс от години, а останаха да прекарат нощта тук, защото същия следобед се развихри ужасна снежна буря. Спомням си, че Ливи настоя да останат с нас, вместо да се опитат да стигнат до гарата. Мисля, че тогава се бяха запътили за Бостън… не на гости, доколкото си спомням, а защото се канеха да се преместят там от Вашингтон.

Клемънс се облегна на щеката си, натърка върха ѝ със синия тебешир и погледна Холмс също толкова напрегнато.

— Какъв е този интерес към госпожица Лорн, господин Холмс? Да не би тя да е… заподозряна… в това ваше разследване?

— Тя е неизвестен фактор, господин Клемънс — каза Холмс, без да потрепне под пронизващия поглед на писателя. — Госпожа Адамс… Клоувър… е познавала Ребека Лорн само от година и въпреки това през седмиците и месеците преди предполагаемото самоубийство на госпожа Адамс двете като че ли са били най-близки приятелки.

— Предполагаемо самоубийство? — излая Клемънс. — Как е възможно да не е самоубийство, господин Холмс? Самият Хенри Адамс намери тялото ѝ, все още топло след изпития цианкалий във фотографския ѝ проявител.

— А госпожица Ребека Лорн е чакала пред къщата — каза Холмс. — Възможно е госпожица Лорн да е последният човек, видял Клоувър Адамс жива.

— Погрешно са ви информирали, господин Холмс — излая Клемънс и лицето му под белите мустаци потъмня. — Знам от самия Хенри Адамс, че той е намерил госпожица Лорн да чака пред къщата им на Ейч Стрийт 607, защото тя отивала на посещение у Клоувър, но се наложило да изчака, защото никой не отговорил на позвъняването.

Холмс кимна.

— Научили сте от самия Хенри Адамс, че жената, която се е наричала Ребека Лорн, е казала, че се наложило да изчака отвън, защото никой не отговорил на позвъняването. Но въпреки това съществува възможността госпожица Лорн да е била при Клоувър Адамс през няколкото минути, в които Хенри Адамс е отсъствал, и по-скоро да е излизала от къщата на Ейч Стрийт 607, отколкото да е чакала отвън.

— Абсурдно! — извика Клемънс.

— Възможно — каза Холмс.

— И какво имахте предвид, когато казахте „жената, която се е наричала Ребека Лорн“, сър? Коя друга би могла да бъде?

— Действително — рече Холмс.

Джеймс наблюдаваше размяната на реплики с огромен интерес и сега очакваше Холмс да разкрие теорията си, че Лорн е жената, която той бе познавал като Ирен Адлер.

Вместо това детективът попита хумориста:

— По време на кратката визита на госпожица Лорн тук, в Хартфорд, или при по-ранните ви срещи във Вашингтон, тя оставяла ли е у вас впечатлението, че е запозната с театралния живот?

— Театралния живот — повтори Клемънс, запалвайки нова пура. — Не знам какво искате… почакайте. Почакайте. Сега, като го споменахте, си спомних, че след посещението им казах на Ливи: „Тази жена е играла на сцена“. Да, бога ми, сега си спомних!

— Тя споменавала ли го е? — попита Холмс.

— Не, не, изобщо — засмя се Клемънс. — Но веднъж, когато братовчед ѝ Клифтън зае погрешния стол на вечеря — до нея, а не както постъпват двойките или гостите на масата на домакина — тя каза: „Пълно фиаско“. Друг път, когато една вечер играехме билярд — госпожица Лорн, или която там е тя, играеше дяволски добре — тя се обърна към братовчед си, който се канеше да удря, и му пожела успех с „Разбий!“28. Доколкото съм запознат, тези фрази са малко познати извън театралните среди.

— Наистина ли смятате, че Ребека Лорн може да е била на горния етаж заедно с Клоувър Адамс, когато тя… когато е била изпита отровата? — попита Уилям Дийн Хауълс, без да пуска билярдната щека. Той бе мълчал толкова дълго, че сега всички обърнаха главите си към него.

— Възможно е — отвърна Холмс. — Но по-вероятно жената, приела името Ребека Лорн, е била оставена отвън на пост, за да вдигне шум, ако Хенри Адамс се върне по-рано… както и се е случило.

Джеймс примигна. Досега не беше чувал тази част от догадките на Холмс и тя прозвуча с мрачна правдоподобност.

— Да вдигне шум… — промърмори Клемънс, който очевидно не беше доловил скрития намек.

— За да не бъде хванат мъжът, когото тя е наричала братовчеда Клифтън, че прави нещо в стаята на Клоувър — поясни Холмс.

— Но Адамс е отишъл веднага горе — каза Хауълс, чието лице беше побледняло от ужас. — И е намерил само тялото на Клоувър на пода.

— Макар старата къща на Адамсови да е много по-малка от сегашния му дом, тя също е имала задна стълба за прислугата — заяви Холмс. — Проверих го.

Сам Клемънс издиша синкав дим.

— Значи е могъл тихичко да се спусне по задните стъпала, докато горкият Адамс се е качвал по главното стълбище — произнесе с дрезгав глас той. — И да се измъкне през задния вход, естествено. — Клемънс се обърна към Холмс. — Известна ли ви е истинската самоличност на този „братовчед Клифтън“?

— Да — каза тихо Холмс, без капчица триумф или превъзходство в гласа. — Във Вашингтон или Бостън изобщо не е бил регистриран никакъв Клифтън Ричарде, с изключение на шестте месеца преди смъртта на Клоувър, когато този „Клифтън“ е работел в отдела по фотографски материали на Държавния департамент. Точно той е осигурил новия проявител — с цианкалий — на Клоувър Адамс. Напуснал е — и е изчезнал напълно — през януари осемдесет и шеста, само няколко седмици след смъртта на госпожа Адамс. Истинската му самоличност — потвърдена с абсолютна увереност от мен едва вчера — е на Лукан Адлер, международен анархист и смъртоносен убиец.

— Мили боже! — извика Клемънс, захвърляйки с трясък билярдната щека върху облечената със зелено сукно маса. — Двамата с Ливи сме дали подслон на убиец и убийца. Можели сме да бъдем отровени на собствената ни маса. Промушени с нож през нощта. Задушени до смърт в собствените ни легла!

Холмс леко се усмихна.

— Може би, но едва ли. Те не са се интересували толкова от вас, колкото от Клоувър Адамс. Месеци наред са затваряли кръга си около нея.

— Но защо? — попита Клемънс. — Клоувър засегна някои от членовете на едно вашингтонско учреждение, но определено никой не я мразеше дотолкова, че да иска да я убие.

— Точно това се опитвам да разкрия — рече Холмс. — На този етап се притеснявам, че бившата актриса и авантюристка Ирен Адлер и нейният син Лукан Адлер са организирали убийството на госпожа Адамс единствено за да ме накарат да дойда в Щатите.

Останалите трима мъже просто се втренчиха безмълвно в детектива. Най-накрая Джеймс каза:

— Да ви докарат в Америка през декември осемдесет и пета или през зимата на осемдесет и шеста?

— Не — отвърна Холмс. — Да ме накарат да дойда, след като Нед Хупър ми представи уликата във вида на картичките. Да ме накарат да дойда тук сега.

Всички се умълчаха за миг. След това Клемънс взе щеката на Хауълс, облегна я на стената заедно със своята и каза:

— Господа, елате с мен, ако обичате.

Джеймс беше предположил, че Клемънс ще ги разведе из къщата — каретата и кочияшът все още ги чакаха отвън — но вместо това домакинът им ги поведе към покрития балкон на втория етаж. Той беше доста обширен, с прекрасен изглед и седем люлеещи се стола, които ги очакваха в сянката.

— Моля, седнете, господа — каза Клемънс. — Можете да си изберете който и да е стол, с изключение на този. — Той отпусна ръцете си върху облегалката на един жълтеникавокафяв стол с доста протъркани възглавнички. — Бог да благослови Джон и Алис Дей заради това, че са запазили всичко на мястото му.

След като всички насядаха, Хауълс и Джеймс запалиха цигари. Холмс започна да чисти лулата си. Клемънс намери още една пура в джоба си, отхапа края ѝ, изплю го през парапета и я запали с доволно сумтене. Джеймс беше пушил пури, но не претендираше да е познавач на многобройните им марки. По пушека можеше да разбере единствено, че пурата на Клемънс е от евтините.

Клемънс улови погледа му.

— Преди пушех цигари като вас, господин Джеймс. Но Оливия ми каза, че това е противен навик и определено не влияе добре на здравето ми. Затова, на принципа, че единственият начин да се откажеш от един лош навик е като го замениш с друг, още по-лош, аз започнах да пуша пури.

Хауълс се изсмя, макар че сигурно беше чувал тези думи много пъти.

— Но наистина спазвам съветите на Ливи да се ограничавам — продължи Клемънс. — Рядко пуша повече от една пура накуп.

— Някога опитвали ли сте се да се откажете, господин Клемънс? — попита Холмс.

Джеймс веднага се сети за спринцовката на Холмс и пристрастеността му към онова, което ежедневно си инжектираше. Холмс също пушеше непрестанно, сменяйки лулата с цигари. Наистина ли се интересуваше дали Твен е намерил начин да се откаже от пристрастеността си към тютюна?

— О, разбира се — засмя се Клемънс. — Човек може лесно да се откаже от пушенето. Правил съм го стотици пъти.

Джеймс видя, че Хауълс се усмихва, а Холмс кимва на думите му. Писателят знаеше, че те са част от предварително подготвена и отрепетирана реч, произнасяна от подиуми и сцени много пъти, но Джеймс не се обиди от това, че го бяха превърнали в поредната публика. Очевидно Клемънс непрекъснато се нуждаеше от публика.

Но той просто се умълча и известно време никой не заговори. Единствените звуци, които се чуваха, бяха несинхронизираното поскърцване на столовете им, обкръжаващите ги птичи чуруликания и шумоленето на листата. Джеймс се зачуди дали големите брястове, кестени и кленове не са се разлистили повече от обичайното за края на март. По-малкият кучешки дрян беше във вихъра си. Хенри Джеймс си спомняше как зимата сковаваше в мраз и сняг имота им в Кеймбридж понякога дори до късно през април, както се случи в онази година, когато починаха родителите му и той остана, за да се оправи със застраховката, обещаните пари и дълговете. Спомни си как той и Алис Джеймс — другата Алис Джеймс, съпругата на Уилям — умоляваха в писмата си брат му да не се връща от творческия си отпуск в Англия. Присъствието му само щеше да обърка безнадеждно и без това съществуващата бъркотия — с парите, които отиваха за Уилки и останалите, с решението на Хенри да се откаже от своя дял от скромното състояние на баща им в полза на сестра им Алис, с участието на леля Кейт и сестра му Алис във всичко това. Уилям беше останал в Англия и Европа, но не и преди да ги заплаши стотина пъти, че се качва на следващия кораб, заминаващ за Щатите.

Онези няколко месеца бяха изпълнени с тъга, но и с дълбоко удовлетворение за Хенри Джеймс. Този път поне той бе несъмненият и неоспорим водач на семейството — на неговите финанси, на неговата сигурност, на бъдещето му — сега, когато и двамата им родители ги нямаше — и усещането му харесваше. Харесваше му да е свободен и далеч от сянката на могъщия му по-възрастен брат Уилям.

Вятърът отново разклати листата и Джеймс се наслади на гледката от големия балкон. Оттук се виждаше бялата беседка, нуждаеща се вече от боядисване, където Клемънс бе прекарвал звездните нощи в разговори с Хариет Бичър Стоу. Или поне той така твърдеше. Джеймс беше чел, че възрастната дама, вече на повече от осемдесет години, бе почти инвалид. А откакто бе починал съпругът ѝ, тя вече нямаше вдъхновение нито за живот, нито за идеи.

Джеймс си спомняше, че бе прочел романа „Чичо Томовата колиба“ година или две след публикуването му през 1852 година. Тогава Хенри Джеймс младши беше само на десет години, но веднага бе прозрял в недодяланата мелодрама на романа силната пропаганда, която бе заложена в основата му, изпълнена със стереотипи и нехудожествени преувеличения, почерпени не от реалния живот. Но освен това бе усетил и пламъка на яростта и негодуванието, които движеха авторката, и — макар и едва десетгодишен — Хенри Джеймс вече беше изпълнен с увереността, че той никога не би могъл да напише или да нарисува, или да създаде каквото и да било със същата безгранична страст. Неговите творби, знаеше той още преди да стане ясно в каква посока ще поеме творческият му път, щяха да бъдат здравомислещи — внимателно обмислени и планирани.

Самюъл Клемънс завъртя стола си така, че да може да гледа право в Джеймс, и каза:

— Преди няколко месеца вечерях с брат ви във Флоренция.

— Нима? — отвърна учтиво Джеймс и сърцето му се сви. Уилям му беше писал за тази среща. Той, разбира се, я смяташе за нещо значимо, най-вече заради възможността да сподели мъдростта си с този селяк, който толкова самонадеяно бе отхвърлил книгата на по-малкия му брат Хари „Бостънци“. Но накрая, спомняше си Джеймс, след множество италиански ястия и няколко бутилки вино, Уилям се бе оказал дълбоко впечатлен от двойствената личност на Марк Твен/Самюъл Клемънс.

— Разговаряхме до късно — докато келнерите не започнаха да вдигат шум с метлите си и да се покашлят дискретно, за да ни подскажат, че времето за затваряне на флорентинския ресторант отдавна е минало — каза Клемънс. — И последните два часа прекарах предимно в слушане на брат ви.

„Сигурен съм, че е така — помисли си Хенри Джеймс. — Същото е с мен, със съпругата му и с повечето от събеседниците му.“

— Намирах се в нещо като омая — каза Клемънс. Той се обърна към другите двама мъже. — Нали и двамата сте чували за великолепната книга на господин Уилям Джеймс „Принципи на психологията“?

Холмс кимна, но Хауълс рече с престорен гняв:

— Да съм чувал? Сам, аз не само написах една от първите положителни рецензии за книгата, а и пръв ти я препоръчах! Купих втора бройка и ти я изпратих по пощата със съвет да я прочетеш, въпреки отвращението ти от „сухите“ книги, ако си спомням правилно. А аз… си спомням правилно.

— Това е една невероятна книга — продължи Клемънс, сякаш Хауълс изобщо не си беше отварял устата. — Но по време на разговора ни във Флоренция, Уилям Джеймс отиде още по-далеч в разсъжденията си за определенията — и разликите между — „личното аз“ и „аз-образа“.

„О, боже“ — помисли си Джеймс и се опита да успокои мислите си, като отново се загледа в далечната беседка.

— Господин Холмс — извика Клемънс, навеждайки се към слабия мъж в черен костюм, който въпреки топлия ден, носеше и дълъг черен шал. — Харесва ли ви да сте детектив?

— Това ми е работата — отвърна Холмс след кратка пауза.

Клемънс кимна, сякаш отговорът го беше удовлетворил напълно.

— Публикуваните истории за вашите приключения стават все по-популярни тук и, доколкото разбирам, в Англия.

Холмс не отговори нищо.

— Доволен ли сте от начина, по който доктор Уотсън и господин Дойл представят приключенията ви? — притисна го Клемънс.

— Никога не съм имал удоволствието да се запозная с господин Дойл — каза тихо Холмс. — Що се отнася до писането на Уотсън — много пъти съм му казвал, че малките му романтични истории, базирани върху моите случаи, неправилно наблягат върху драмата и понякога, признавам, мелодрамата, вместо да представят чистата, сигурна наука на дедуктивното мислене, която би могъл да сподели със заинтересованите и интелигентни читатели.

Холмс се наведе напред, облягайки се върху бастуна си.

— Освен това — продължи той, — Уотсън и неговият редактор и агент, господин Дойл, изпитват силен страх от споменаването на имената на всеизвестни публични фигури — както и на съвсем неизвестни или дори на точни места или часове — в издадените разкази. Твърде често това води до голямо объркване в самата история. Публикуваните версии почти не отговарят на моите записки по тези случаи.

— Но ви харесва да сте детектив? — попита отново Клемънс.

— Това ми е работата — повтори Холмс.

Клемънс се засмя и се плесна по коленете.

— Бога ми, смятам да напиша книга, озаглавена „Том Сойер — детектив“. С комбинацията от многообичания ми литературен герой и вашата професия, сър, ние ще продадем милион бройки!

Холмс не отговори нищо.

— Насладете се на лулата и цигарите си, господа — извика Клемънс. — Защото аз възнамерявам да ви обясня гениалните определения на господин Уилям Джеймс за доста различаващите се „лично аз“ и „аз-образ“ и да покажа на господин Холмс защо може да е прав, като смята, че не съществува!

Глава 25

— Братът на нашия приятел Хенри Джеймс, Уилям, вижда „личното аз“ на всеки един от нас като активен фактор, изпълнител от първо лице, един вид — онази част от нашето съзнание или съществуване, която ни поставя цели и определя действията ни за постигането на тези цели, независимо дали те са свързани със сближаването с някое красиво момиче, или възприемането ни като най-добри писатели на нашето поколение — каза Клемънс между дръпванията от пурата си. — Някой да не е съгласен с това определение?

За момент никой не отговори и Джеймс отново се заслуша в шумоленето на вятъра в клоните на близките дървета. Тогава Холмс каза:

— Това донякъде се подразбира, може би дори може да се нарече очевидно.

— Точно така! — извика Клемънс. — Тогава сигурно ще се съгласите и с определението на господин Уилям Джеймс за „аз-образа“ като самоотражение в трето лице… което разсъждава върху отличителните черти на характера ни, като например „Аз дружелюбен човек ли съм?“, или върху вярванията ни, като „Наистина ли вярвам във всемогъщия Бог?“, или „Всъщност харесвам ли шоколад?“, или което проверява състоянието ни… „Ядосан ли съм, че Клемънс само ми губи времето?“, и така нататък.

— Каква връзка има това с въпроса дали господин Холмс съществува, или не? — попита Хауълс.

Клемънс отпусна ръка върху коляното на приятеля си.

— Търпение, Хауълс. Търпение. — Той отдръпна ръката си и сплете пръсти върху корема си, залюлявайки стола. След това извади пурата от устата си и тръсна пепелта върху дървения под на балкона. — Братът на нашия приятел Хенри Джеймс, Уилям, ми обясни, че тези две части на всеки един от нас, аз-ът, какъвто ни е известен, и аз-ът, като субект на познание, са в непрекъснато взаимодействие, като понякога дори се съревновават помежду си.

— Как е възможно това? — попита Холмс. — Най-съкровеното „аз“ на човек, неговата душа, така да се каже, не може да бъде разделена на основание съперничество.

— А дали не може? — рече Клемънс. — Не сме ли ние, в най-дълбоката си същност, разделени в отношението към себе си? „Аз-образът“ пита: „Не съм ли добър човек?“, и се надява да е така, дори когато нашето „лично аз“ извършва егоистични и безразсъдни действия, с които наранява съпругите ни, децата ни, най-близките ни приятели. Не сте ли срещали, господин Холмс, бунтовници, които извършват най-ужасни неща — дори убиват — и въпреки това твърдят, че са добри хора, благородни хора, а техните гнусни престъпления са просто временни отклонения, извършени, така да се каже, против волята им?

— Срещал съм — отвърна след известно време Холмс. — Но не мога да разбера каква е връзката с въпроса дали съм истински човек, или литературен образ, който съществува само в ограниченото пространство на нечие писателско въображение.

Клемънс кимна и тръсна пепел на пода.

— Нашата малка лодка е претоварена, господин Холмс, но ние вярваме, че лека-полека ще стигне до брега. Нашето „лично аз“ е в действие; нашите „аз-образи“ преценяват действията ни, докато ние се убеждаваме, че въпреки всичко сме добри люде. И тъй като „аз-образът“ се превръща в „емпирично аз“, както го нарича брат ви — онази наша страна, която хората виждат и познават — значи то става известно на света. — Той издиша малък облак дим и измъкна сгънат лист хартия от джоба на жилетката си.

Всички мълчаха, докато Клемънс разгъваше листа хартия и го поднесе пред очите си, за да го прочете.

— Както пише вашият брат, господин Джеймс, „често съм изправен пред необходимостта да възприема някое от емпиричните си «аз» и да пренебрегна останалите. Ако беше възможно, нямаше да се откажа да съм едновременно красив и дебел, и добре облечен, и велик атлет, и да печеля по милион годишно, да бъда остроумен, бонвиван и покорител на дамските сърца, а същевременно да съм философ, филантроп, държавник, воин и изследовател на Африка, както и моден поет и светец. Но това е абсолютно невъзможно. Делата на милионера са несъвместими с идеалите на светеца; филантропът и бонвиванът са несъвместими понятия; душата на философа не може да живее в една телесна обвивка с душата на женкаря. Погледнато отстрани, толкова различни характери като че ли могат да се съчетаят в един човек. Но е достатъчно да се развие един от тях, за да заглуши веднага останалите. Човек трябва внимателно да проучи всички страни на своята личност, за да потърси спасение в развиването на най-дълбоката, най-силна страна на своя «аз». Всички останали страни на нашето «аз» са призрачни, само една от тях има реално основание в нашия характер и развитието ѝ е сигурно. Неуспехите в развитието ѝ са истински неуспехи, които пораждат срам, а успехът е истински успех, който ни носи истинска радост“.

Настъпи продължително мълчание — типично за групите, на които току-що са им прочели дълъг пасаж от книга — и накрая Хауълс заяви с жален глас:

— Сам, как, за бога, се случи точно сега да имаш тая страница подръка?

Клемънс се ухили и погледна към Хенри Джеймс.

— Преди десетина минути, в библиотеката, я откъснах от книгата „Принципи на психологията“ на брата на този човек.

— Срамота — каза Хауълс.

— По-добре да се счупи ръката на човек, отколкото да се разкъса книга — промърмори Джеймс.

— О, книгата е здрава — заяви Клемънс. — Но се признавам за виновен, че откъснах страница от красивата книга на Уилям. Страница… ъъъ… — Той огледа листа от двете страни. — Страници триста и девета и триста и десета.

— Непростимо — обяви Хауълс.

— Ще направя всичко възможно, за да я поправя — каза Клемънс. — Нали знаете, че самият аз съм в бизнеса с подвързване на книги. — Той се обърна към Шерлок Холмс. — Този пасаж не ви ли убеди, че дори да се смятате за литературен герой, неуспехите и победите ви си остават ваши?

— Абсолютно не — отвърна Холмс. — Ако съм пионка на някой бездарен писач, нито неуспехите ми, нито победите могат да се нарекат мои.

Клемънс въздъхна.

— Всичко е ясно обяснено за това теоретично „аз“, така да се каже, сборът от поведението, решенията и собствеността във всеки един определен момент — каза Хауълс. — Но какво става с „личното аз“? Къде е то през цялото това време?

След като никой не отговори на въпроса, Джеймс се прокашля и каза:

— „Личното аз“ познава всички минали мисли и ги обсебва — но извън времето, така да се каже — тъй като самото „лично аз“ е мисъл, която прескача от миг в миг, всеки път различна от тази в предишния момент, но същевременно я е погълнала заедно с всичко, което последната е смятала за свое.

Останалите трима го гледаха така, сякаш беше изпуснал газове. Хауълс пусна угарката си на пода и я стъпка с крак. Холмс бе отпуснал лулата в скута си.

— Разбирате ли — продължи Джеймс, макар да знаеше, че би трябвало да замълчи, — логиката на Уилям е, че понеже потокът на мисълта у всеки от нас се променя непрекъснато, няма причина да допускаме, че извън самия поток съществува нещо постоянно. Никаква душа. Никакъв главен дух. Никакво его. По-скоро има импулси на съзнание — мисли, които се обединяват в себе си и заради себе си — които, измежду всичко останало, са свързани и с непосредствените усещания на тялото. И Уилям смята, че всички тези мисли… като върховни „лични аз-ове“… могат да си спомнят и присвоят потока предишни мисли. Но „личното аз“ е винаги в движение, винаги се променя — като част от много по-голям поток на съзнанието, би казал някой.

Сам Клемънс хвърли угарката от пурата си през парапета на балкона.

— Да. Горе-долу това обсъждахме с господин Уилям Джеймс във Флоренция — поне докато не дойде време за еспресото.

— Обсъдили сте всичко това със словоохотливия ми брат само докато е траяла вечерята? — попита Джеймс.

— В никакъв случай! — извика Клемънс. — Това беше дълга италианска вечеря, последвана от бренди и кафе, и десерт и сирена, а после още бренди и накрая еспресото. Светът е бил създаден за по-кратко време. Или поне полуостровите и фиордите.

— Но ти говориш за идентичност, Сам, а не за реално съществуване — каза Хауълс.

— А не са ли те едно и също? — попита Клемънс. — Малкото ми куче ме познава, следователно аз съм си аз. Идентичност, добри ми господа!

— Малкото ми куче ме познава, следователно съм аз? — попита хладно Джеймс. — Това ли е дълбочината и широтата на братовата ми философия?

— Не съвсем — отвърна Клемънс. — Вашият брат Уилям ми обясни, че в най-широк смисъл аз-ът на един мъж е сбор от всичко, което той може да нарече свое: не само тялото, неговите болежки и психическите му сили, но също така и дрехите, съпругата му и децата, предците и приятелите му, конкурентите и върлите му врагове, репутацията и работата му, земите, конете, яхтите и банковите му сметки.

— Аз нямам яхта — рече тихо Хауълс. — Non navigare, ideo non esse.

Джеймс и Холмс изненадаха сами себе си, като се разсмяха на глас. Хауълс не плаваше с яхта, следователно не съществуваше.

— Ego navigare, ergo sum — каза Холмс. — Само че не съм. Не плавам, имам предвид.

Сега вече и Сам Клемънс се присъедини към смеха.

Внезапно Хауълс извика: „Вижте!“ и посочи с пръст.

Един елен се стрелна през сенчестата ливада зад дома на Хариет Бичър Стоу и се скри в храсталаците в северния ѝ край, а мъжете на балкона се умълчаха. Джеймс се чудеше дали да не предложи да си тръгват; двамата с Холмс ги чакаше продължително пътуване с влак.

Клемънс заговори, но гласът му прозвуча странно, напрегнато, резервирано.

— Точно преди миналата седмица да отплавам от Генуа — каза тихо той, като вече не се люлееше в стола, — дъщеря ми Сузи отпразнува двайсет и първия си рожден ден. Това ме обезпокои по някаква причина — не само защото дъщеря ми пораства и никога повече няма да е моето малко момиче, което, бог знае, си е достатъчно обезпокоително. Собственият ми рожден ден беше миналия ноември — навърших петдесет и седем години — и си спомням как си мислех, всъщност си мисля и до днес, че ми се иска да беше седемнайсетият или деветдесет и седмият, която и да е възраст, само не и петдесет и седем.

След като никой не каза нищо, Джеймс се улови да мисли за собствения си петдесети рожден ден — до който оставаха по-малко от две седмици — и как се беше кълнял, че докато навърши петдесет, ще бъде признат за майстор в своята сфера на работа. Вместо това едва успяваше да издаде някой нов разказ. Опитваше се да започне отначало като писател — на петдесет години! — да спечели състояние, като пише за сцената. Ентусиазмът му от тази трансформация затихваше с всеки изминал ден, откакто бе напуснал Париж и бе отплавал за Америка.

Той знаеше, че Хауълс е на петдесет и шест години. Клемънс, както се беше оплакал, скоро щеше да навърши петдесет и осем. Едва трийсет и девет годишен, Холмс бе младежът в групата.

— Хората се чудят защо се връщам толкова често в Щатите — и защо ще продължа да го правя, независимо от продължителността на изгнанието ми в Европа — продължи Клемънс, — затова когато ме попитат: „Защо ходите толкова често дотам, господин Твен?“, аз им отговарям… „Ами, отчасти заради здравето ми, отчасти, за да науча пътя“. Но го правя най-вече, господа, защото искам да убедя своя „аз-образ“, че наистина съществувам, че в господин Самюъл Клемънс има нещо повече от дрехите му, съпругата и децата му…

Четиримата бяха спрели да се люлеят и сега тримата мъже гледаха белокосия хуморист.

— Разбирате ли, господа, сънувах, че съм се родил, пораснал съм и съм станал кормчия на кораб по Мисисипи — каза Клемънс почти шепнешком. — Сънувах, че съм миньор и журналист в Невада и пилигрим на хубавия кораб „Квакер Сити“ и пиша много популярна книга за пътешествията ми зад граница, и че имам жена и деца, да, и отивам заедно с тях да живея във вила край Флоренция… и този сън не спира да се повтаря, и понякога ми се струва толкова реален, че почти започвам да вярвам, че е истина. Но няма как да се каже… няма как да се каже със сигурност, господин Холмс, господин Джеймс, скъпи ми Хауълс… защото ако някой бъде подложен на изпитание, то също ще бъде част от съня, което означава, че просто ще подпомогне заблудата. Ще ми се да знаех… ще ми се да знаех… — Клемънс наведе поглед и за един ужасен миг Джеймс си помисли, че той може би плаче.

— Да знаеше какво, Сам? — попита Хауълс.

Клемънс вдигна глава и очите му бяха сухи. Хладни, с изморен и отнесен поглед, но сухи.

— Ще ми се да знаех дали всичко това е сън или истина — рече той.

— Ливи е истинска — каза Хауълс. — Тя е онази неоспорима точка в реалността, за която можеш да се хванеш, когато черното куче и сините дяволи започнат да те дърпат надолу.

— Ливи… Оливия — каза Клемънс и кимна. — Неотдавна написах нещо за Адам и Ева… за това как Адам не знаел как се нарича новото същество, създадено от реброто му, и колко бил озадачен от всичките тези нови събития, над които нямал никакъв контрол. Разбирате ли, той я е ненавиждал. Тя нарушила идеалното спокойствие на самотния живот, който водел в Градината. Но годините минаваха и аз накарах Адам да промени мнението си. „Виждам, че съм сбъркал за Ева — казва той. — Защото е по-добре да живееш извън Градината с нея, отколкото вътре без нея.“

Джеймс си помисли, че Клемънс е приключил с дългото си отклонение, но хумористът се прокашля и каза:

— Когато най-накрая Ева умира, след като е прекарала векове заедно с Адам, той издялва надгробния ѝ камък от дърво и върху него издълбава надпис: „Където беше тя, там беше Раят“.

Клемънс се огледа със смутено изражение.

— Е, ние обсъждахме реалността и самоличността на господин Холмс, господа. Господин Холмс…

Той погледна към детектива.

— Господин Холмс, вие ще имате самоличност, докато на света има лупи и карирани шапки с наушници и две козирки.

Хауълс се подсмихна.

— О, мили боже! — изстена Холмс. Той сви ръцете си в юмруци и ги опря върху коленете си. — Художникът на „Странд“, онзи, който нарисува тази моя версия — каза детективът, — се нарича Сидни Паджет. Никога не съм имал съмнителното удоволствие да се запозная с него, и той, от своя страна, никога не ме е виждал. Никога не съм позволявал моя фотография или фотогравюра да се появи в който и да е вестник, независимо колко сериозно е било престъплението или колко хитри са били престъпниците. Паджет има само смътна представа, получена от разказите на Уотсън, за това как изглеждам или как се обличам. Тъй като от „Странд“ първоначално възнамерявали да поверят илюстрациите на по-големия брат на Сидни, Уолтър, може би единственото му утешение е, че по-малкият му брат използвал него като модел за мен. Тоест за детектива Шерлок Холмс от илюстрациите на „Странд“.

Холмс удари силно с бастуна си по дървения под на балкона.

— Наистина притежавам подобна мека шапка с наушници, но не може да се каже, че я нося постоянно, както може да се предположи от илюстрациите на Паджет. И да, понякога наистина пътувам с вълнено палто с висока яка, но така пътуват хиляди други английски джентълмени, които напускат града. Ето я и лупата, която използвам, за да изследвам прах, пепел, частици, нишки и други дребни улики… — Холмс бръкна в джоба на сакото си и извади мъничка лупа без дръжка; тя беше дебела и с черна рамка, като онези, които се използват за увеличаването на детайли в голяма карта.

Клемънс и Хауълс се смееха на избухването на Холмс; против волята си се подсмихна и Джеймс.

— Какво пък — каза Клемънс, докато Холмс седеше мълчаливо, облегнат на бастуна си, — аз мога само да си мечтая за запазена марка като вашата шапка, палтото с висока яка и лупата, господин Холмс. Бог ми е свидетел, че обичам да бъда известен и да ме разпознават по улиците. Да ми простят Провидението и презвитерианците, но аз живея заради известността и моето собствено незначително късче слава. Аз вярвам, че животът е достатъчно кратък и без да го изживееш незабелязано от мнозинството. Ако не бяхте станали известен със своята шапка, господин Холмс, може би аз щях да нося такава. Толкова ми харесва да се отличавам в тълпата.

— Сложи си такава шапка в някой германски или американски град — рече Хауълс, — и ще се отличаваш в някоя лудница.

Джеймс отново се подсмихна.

— Носете бяло — каза Шерлок Холмс.

— Моля? — рече Клемънс, докато подготвяше следващата си пура.

— Облечете бял костюм… но с обикновени черни обувки — каза Холмс.

— От време на време лете нося бели костюми — каза Клемънс, дръпвайки от пурата си, за да я разгори. — Прекрасен, удобен бял ленен костюм. И, да, с обикновените ми черни обувки, което е смъртен грях и неописуем faux pas в Нюпорт и в няколко клуба, в които са ме канили. Но, уви, когато температурите скочат и настъпи сезонът на белите костюми, аз съм просто един сред многото.

— Носете ги през зимата — каза Холмс. — Носете ги целогодишно.

— Целогодишно? — повтори Клемънс и погледна към Хауълс, който само се усмихна и сви рамене. — Ако го направя, наистина ще ме вкарат в лудница.

— С вашата известност… слава всъщност — рече Холмс, — и с косата ви като бяла грива, това ще бъде прието като атрактивна ексцентричност, прищявка на велик и забавен човек. Ще се отличавате във всяка тълпа поне от септември до май. Белият костюм ще се превърне във ваша запазена марка в обществото. Вижте, идва Марк Твен!

Клемънс се засмя заедно с останалите, но погледът му проблесна пресметливо.

Хенри Джеймс, който си беше позволил да се потопи във всеобщото настроение — което му се случваше твърде рядко — каза:

— Господин Клемънс, ако някой ви попита защо през цялата зима носите бял ленен костюм, кажете му, че чистотата е от първостепенно значение за вас и че сте осъзнали, че мъжете носят черни костюми просто за да прикриват мръсотията и саждите. Колко седмици или месеци — години дори — минават между отделните почиствания на тези тъмни костюми? Не, сър… вие отказвате да бъдете част от тази подозрително тъмна тълпа. Чистотата е най-близко до светостта, можете да кажете, а Марк Твен е най-близко до белия си ленен костюм.

Този път Клемънс се разсмя с цяло гърло заедно с останалите.

Хауълс остана заедно с Клемънс в Хартфорд, и хумористът направи следобеден кръг от посещения и вечеря със стари приятели от Кънектикът, които може би имаха пари за инвестиране или заем. Джеймс и Холмс хванаха следобедния влак за Ню Йорк, откъдето щяха да се качат на вечерния влак за Вашингтон.

— Хенри Адамс ще си бъде вкъщи само след няколко дни — каза Джеймс, след като направиха прекачването в Ню Йорк. — Любопитен съм как ще се представите пред него… като безстрашния норвежки изследовател Ян Сигерсон или като лондонския детектив-консултант Шерлок Холмс. Разбира се, вие двамата с Джон Хей разполагате с три или четири дни, за да изберете най-добрата линия на поведение.

Холмс четеше малък пътеводител на Чикаго, който си беше купил в павилион на Гранд Сентръл, но сега погледна към Джеймс, който седеше срещу него.

— Боя се, че двамата с Хей няма да имаме повече време, за да обсъдим тези неща. Господин Адамс се връща днес — почти сигурно преди ние двамата да се върнем в дома на господин Хей.

Джеймс примигна.

— Но Джон Хей каза… прислугата каза… всички казаха… — Той възвърна самообладанието си и се облегна на бастуна си. — Сигурен ли сте в това, господин Холмс?

— Напълно, господин Джеймс.

— Значи ще бъдете представен на Адамс като Шерлок Холмс или като господин Сигерсон? — попита Джеймс.

— С малко повече късмет утре сутринта ще сме се преместили в онези намиращи се наблизо стаи под наем, за които ви спомена господин Хей. Сигурен ли сте, че са задоволителни?

— Бяха през осемдесет и трета, когато за последно идвах тук и Клоувър Адамс уреди да отседна там — отвърна Джеймс. — Светли, чисти стаи — а Хей каза, че всеки от нас ще има отделна стая.

Холмс кимна.

— Уединението ще помогне на разследването ми.

Джеймс се загледа в пейзажа, покрай който минаваха, към малките бели къщи, червени плевни, наскоро разорани ниви и малки късчета гора, озарени от топлата светлина на залязващото слънце. Когато отново се обърна към спътника си, той каза:

— Доколкото разбирам, вие предпочитате да бъдете представен на Хенри Адамс като себе си — като Холмс.

— Това ще опрости нещата — отвърна Холмс и в продължение на половин час двамата пътуваха в пълно мълчание.

— Господин Джеймс — каза най-накрая Холмс, — тъй като известно време може да нямаме възможност да разговаряме насаме, позволете ми да кажа, че теорията на вашия брат Уилям за „личното аз“ и „аз-образа“, която ни представи господин Клемънс, ми беше изключително интересна.

Джеймс кимна одобрително и потисна въздишката си. Вече петдесет години оставаше в сянката на по-големия си брат, и макар искрено да обичаше Уилям — част от Джеймс все още искаше да го следва наоколо и непрекъснато да бъде с него, както правеше като малко момче — щеше да е приятно вече, на петдесетгодишна възраст, да пристъпи в светлината на собствената си известност, на собствените си постижения, на собствения си живот.

— Споменавам го — продължи Холмс, — защото откривам същия анализ на полифоничната диалогичност на многобройните аз-ове и особено на духовното ядро, която „личното аз“ непрекъснато улавя в потока на мисли и събития — брат ви толкова гениално го е нарекъл „поток на съзнанието“ — и във вашето писане, сър. Тоест във вашите разкази, романи и герои. Изумен съм как двама братя, които през повечето време са разделени от цял един океан, могат толкова умело да стигнат до една и съща интерпретация и обяснение на човешкото съзнание — вашият брат от научна гледна точка, а вие от литературна, и то дори още по-мащабно.

За пръв път от години Хенри Джеймс изгуби дар слово. Накрая успя да каже само:

— Благодаря ви, сър. Чели сте творбите ми? — Той долови странните нотки в гласа си при задаването на този въпрос.

— От години чета и се наслаждавам на творбите ви — отвърна Шерлок Холмс. — Поради причини, които може да са твърде очевидни, намирам вашата „Принцеса Касамасима“ за възхитително изследване върху това как работническата класа в Англия и Америка се обръща към анархията… и към тероризма.

Джеймс отново кимна скромно на събеседника си. Писателят беше прекомерно доволен от своята „Принцеса Касамасима“. Първо, защото романът беше съвършено различен от „Дейзи Милър“ и многото му разкази за първата среща на млади американки с Европа, но книгата получи малко и смесени отзиви от критиката.

И сякаш отново прочел мислите му, Холмс каза:

— Прочетох една рецензия в „Таймс“, която критикуваше романа — и вас — заради твърде наситените социални контакти в неделите. — Детективът поклати глава и се усмихна. — Този критик, както вероятно и мнозина от вашата висша класа, просто не разбират, че за чуждестранната работническа класа, която описвате, неделните следобеди са единственото време, в което те могат да развиват някаква социална дейност.

— Точно така! — възкликна Джеймс, който, за да напише романа, в който разказваше за работниците с чуждестранен произход, беше направил по-задълбочени проучвания, отколкото за която и да е друга от книгите си. — Благодаря ви, че сте го осъзнали.

— Затворът, толкова умело описан в книгата ви, е „Милбанк“ — каза Холмс. — Видях ви там — вътре в затвора — рано една декемврийска утрин през осемдесет и четвърта. Придружаваше ви един от навъсените дневни надзиратели; той ви водеше към женското крило — сигурно беше решил, че то няма да подейства толкова угнетяващо върху чувствителността на един прочут писател. Но надзирателят с малкия фенер вървеше толкова напред, че вие изглеждахте сам, докато се промъквахте по тесните метални стълби покрай килиите, отърквайки раменете си в студените каменни стени.

— Да! — възкликна изуменият Джеймс. — Но по време на посещението ми не видях друг джентълмен там. Нито дори директора на „Милбанк“, с когото се бях свързал, с помощта на един мой любезен приятел в Уайтхол, за да получа разрешение за посещението. Къде бяхте вие, сър? Вероятно в процес на предаване на някой злодей, когото двамата с доктор Уотсън току-що сте били заловили?

— Бях затворник — отвърна Холмс. — Видях ви през мъничката шпионка на вратата на килията ми — пазачите твърде често ги мързи дори да я затворят — преди да изкачите стълбите към женското отделение.

— Затворник? — ахна Джеймс. Той знаеше, че изумлението му се е изписало на лицето.

— Прекарах там дегизиран почти два месеца — ако затворническото облекло, следите от побой и острото недохранване заради помията, която предлагат в „Милбанк“, могат да се нарекат дегизировка — и планът ми беше да се сближа с друг затворник, за когото бях сигурен, че е убиец на млади жени, но признавам, господин Джеймс, че неведнъж през ума ми минаваше мисълта, че ако нещо се случеше с инспектор Лестрейд и директора на затвора, и до ден-днешен щях да си лежа в „Милбанк“.

— Кой беше убиецът? — попита тихо Джеймс.

— Един завършил в Оксфорд адвокат на име Монтагю Друит29 — каза Холмс със замъглен поглед, сякаш гледаше назад във времето. — Освен това Друит беше учител с отбелязани в характеристиката периодични умопомрачения и една неделя е бил открит край училището, в което преподавал, омазан с кръв. Вътре в училището се намирало мъртвото и подложено на вивисекция тяло на някоя си Мери О’Брайън, една от ученичките му. Друит е намерен за виновен от съдилището от по-нисша инстанция, но остана в затвора „Милбанк“ само няколко дни повече от мен. Имаше приятели по върховете, особено в Инс ъф Корт30, и на втория процес го обявиха за невинен — приеха обяснението му, че наминал през училището в неделя, за да си вземе учебниците, за да се подготви за уроците в понеделник, намерил госпожица О’Брайън там мъртва и в скръбта си я прегърнал — което обяснява голямото количество кръв по дрехите му.

Нито у господин Друит, нито в близост до мястото, където бе извършено престъплението, не бе открит нож, затова съдът го освободи. Той беше джентълмен, разбирате ли — каза Холмс. — Но аз видях тялото на госпожица О’Брайън, преди да го отнесат. То беше разчленено, сър. Тялото ѝ бе изкормено и нарязано на парчета — и всяко парче беше мушкано и кълцано, докато бе станало почти на кайма. Дори най-състрадателният джентълмен не би прегърнал творението на този касапин.

— Значи според вас той е виновен? — попита Джеймс.

— След като го освободиха, аз намерих ножа в близкия канал, където го беше изхвърлил — каза Холмс. — На него дори бяха издялани инициалите му. И стоях в една и съща килия с него цели седем седмици. Той никога не призна престъплението си, Уотсън… Ужасно съжалявам, господин Джеймс… но в усамотението на онази тъмна, влажна килия край Темза, Друит ми говори достатъчно със самодоволна усмивка за това, че никой не е разкрил престъплението, което, според моето професионално мнение, той почти се похвали, че е извършил.

— И Скотланд Ярд сигурно са го арестували, след като сте им показали ножа и сте им разказали за поведението му? — каза Джеймс.

— Скотланд Ярд пропуска много неща, господин Джеймс — включително този нож при претърсването на терена веднага след извършването на престъплението. Включително фамилната история на пристъпите на лудост у Друит. Но Скотланд Ярд не иска да афишира нещата и престъпниците, които изпуска.

— Какъв ужас — каза Джеймс, виждайки Холмс в нова и странна светлина. — Какво се случи с господин Монтагю Друит?

— След като го освободиха от „Милбанк“, той направи още по-успешна кариера като адвокат — отвърна Холмс. — Когато през осемдесет и осма убийствата в Ийст Енд, извършени от тъй наречения Джак Изкормвача, привлякоха вниманието на пресата, аз отидох заедно с господин Андерсън от Криминалния отдел, за да разгледам заподозрените. През този период имаше още няколко убийства на жени, но аз бях сигурен, че убийствата на Изкормвача са само пет — горките дами Чапман, Страйд, Никълс, Едоус и някоя си Мери Кели, която бе познавала убитата през осемдесет и трета госпожица О’Брайън. Бях убеден, че мъжът, който се крие зад самоличността на Джак Изкормвача, е господин Монтагю Друит.

— Но Джак Изкормвача така и не беше заловен! — настоя Джеймс.

— Не, но трупът на Монтагю Друит беше изхвърлен от Темза на трийсет и първи декември хиляда осемстотин осемдесет и осма — рече Холмс. — Полицията го определи като самоубийство.

— А беше ли… самоубийство? — попита Хенри Джеймс.

— Не — отвърна Холмс. Сивите му очи излъчваха такава студенина, че Джеймс би ги описал като нечовешки, змийски. Но змия, която беше едновременно доволна и дълбоко натъжена.

Внезапно Хенри Джеймс почувства как го залива хлад и настръхва.

Най-накрая каза:

— Благодаря ви отново за коментарите върху моята „Принцеса Касамасима“. Поласкан съм, че някой като вас, с око за детайлите, одобрява проучването ми.

Холмс се усмихна.

— Спомняте ли си местоположението на хотел „Гленъм“, където снощи вечеряхме с господин Клемънс?

— Разбира се — отвърна Джеймс. — На Бродуей 995.

— Добре, господин Джеймс — рече Холмс. — На десет пресечки от този хотел се намират над трийсетина бирхалета, профсъюзни зали, аудитории и дори църкви, в които анархистите се срещат всяка седмица. Защото вашите американски анархисти са предимно социалисти, а вашите американски социалисти са предимно германци… сравнително скоро пристигнали германски имигранти, ако трябва да бъда по-точен.

— Никога нямаше да се досетя за това, сър — каза Хенри Джеймс. — По-голямата част от работниците в моята „Принцеса Касамасима“ бяха германци, разбира се, но причина за това бе преобладаващото мнение… стереотип, така да се каже, в Англия.

— Немските квартали в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк са връзката с деветдесет и осем процента от анархистките настроения и дейности в Америка — продължи Холмс, сякаш Джеймс не беше казал нищо. — Открих, че са съсредоточени предимно в Десети, Единайсети и Седемнайсети градски район. Германците наричат тази част от Ню Йорк Kleindeutschland — „Малка Германия“, макар да съм сигурен, че нямаше нужда да ви го превеждам. Този район граничи с Четиринайсета улица на север, с Трето Авеню и Бауъри на запад, с Дивижън Стрийт на юг и с Ийст Ривър на изток. Той е бил Kleindeutschland още от Гражданската война.

— Но вие, сър, едва ли твърдите, че всички германски имигранти в Ню Йорк са анархисти.

Холмс продължаваше да се усмихва.

— Разбира се, че не — отвърна тихо той. — Но твърдя, че изненадващо голям брой от вашите германски имигранти са донесли със себе си социализма от Европа, а в сърцевината на най-фанатичния социализъм тлеят въгленчетата на днешния анархизъм и терор.

— Трудно мога да повярвам на това — рече Джеймс.

— Между хиляда осемстотин шейсет и първа и хиляда осемстотин и седемдесета година — продължи Холмс, — някъде около 0,3 процента от вашите имигранти са от Австрия и Унгария, по-малко от осем хиляди души. Между хиляда осемстотин осемдесет и първа и хиляда осемстотин и деветдесета над 6,7 процента от вашите имигранти са германци или австрийци, почти седем процента от общия имигрантски поток. Близо осемдесет и две хиляди души, повечето от които са предпочели да живеят в най-населените части на Ню Йорк или Бруклин, а не да се придвижат на запад. И процентът им нараства драматично. Демографите, които работят в департамента на брат ми Майкрофт в Уайтхол, предричат — и то, чувствам, с голяма увереност — че до хиляда и деветстотната година цели шейсет процента от цялото ви имигрантско население ще бъдат германци, почти шестстотин хиляди германски мъже, жени и деца, а до хиляда деветстотин и десета германците от нисшата класа ще достигнат почти двайсет и пет процента от всички имигранти, наброявайки повече от два милиона души.

— Но сред тях със сигурност има германски имигранти, които са усърдни работници, богобоязливи… имам предвид, че споменахте само няколко бирхалета… — заекна Джеймс.

— Само сега, през хиляда осемстотин деветдесет и трета, съществуват повече от двеста германски бирхалета, които са свързани с анархисткото движение в Ню Йорк — каза Холмс. — Много от тях са от типа, който те наричат Lokalfrage — сигурни места — където могат да говорят свободно или да провеждат социалистически сбирки, на които открито да обсъждат анархистките си планове.

Холмс се наведе напред, отпускайки тежестта си върху бастуна.

— И да, вашите германски имигранти са много трудолюбиви, господин Джеймс — мога да го потвърдя, защото работих заедно с тях при най-нечовешки условия във фабриките в Ню Йорк. Но мнозинството от тях отказват да учат английски език. А образованите сред тях — а грамотността е на много високо ниво сред германската общност, както несъмнено знаете — са прочели и приели идеите на техните европейски комунистическо-анархистки философи, като Бакунин, и напоследък са се прехвърлили към още по-крайни комунистическо-анархистки лидери като Пьотр Кропоткин, Ерико Малатеста и Елизе Реклю. Вашите германски емигранти са донесли със себе си не само способността да работят усърдно шест дълги дни в седмицата, но и омразата си към висшите класи и интереса си към анархията, и… у малцинството от тях, което все пак е твърде голямо като брой… готовността да прибегнат към бомбите, въстанията и политическите убийства на радикалната анархия.

Холмс потупа разсеяно бастуна си, сякаш собствените му размишления го бяха разстроили.

— Социалистите — и анархистите — използват своите бирхалета Lokalfrage като клубове за трейдюнионистки организации, певчески дружества и германски организации за взаимопомощ. Но анархистите, включително онези от най-опасния вид, господин Джеймс, също се срещат там, складират оръжия там, изготвят плановете си за покушения там. И снощи от хотел „Гленъм“ ние можехме да отидем до поне дузина от тези Lokalfrage.

Джеймс изпитваше отчаяна нужда да смени темата. Много от героите му в „Принцеса Касамасима“ бяха германски емигранти-работници, но Хенри Джеймс всъщност не познаваше такива германци, никакви работници. Германците, които познаваше, бяха учители, професори, артисти и литератори от самата Германия.

— Но човекът, когото търсите… — каза той, — този Лукан Адлер… той не е германец.

— Не — отвърна Холмс със странна нотка в гласа. — Лукан Адлер не е германец.

Макар Джеймс да знаеше, че трябва да замълчи и да сложи край на този смущаващ разговор, той попита:

— Издирването на човека, отговорен за смъртта на Клоувър Адамс — издирването на Лукан Адлер, копелето на господин Себастиан Моран — има дълбока лична връзка с вас, нали, господин Холмс?

Холмс го погледна със студените си сиви очи и кимна едва забележимо.

— Сигурно е заради раните — рече Джеймс. — Онези ужасни огнестрелни рани, които ви е нанесъл Лукан Адлер.

Невероятно и необяснимо защо Шерлок Холмс се усмихна. Той преметна дългия черен шал около врата си по претенциозния маниер, с който Джеймс вече беше свикнал, отметна главата си назад и брадичката му щръкна под тази странна, почти сърдечна усмивка.

— Съвсем не — отвърна той. — Раните са просто цена, която плащам заради професията ми. Но е вярно, че причините да търся Лукан Адлер са много по-дълбоки от опита да спася неназовани обществени фигури от най-ужасния убиец-анархист в света. Разбирате ли, господин Джеймс, Себастиан Моран отведе малкия Лукан от Ирен Адлер, обяви го за свой и го отгледа като свое копеле, макар никога да не даде името си на момчето. Той обучи Лукан в тъмното изкуство на убийствата, което владееше отлично, и младият Лукан, на не повече от двайсет и една годишна възраст, се усъвършенства дори повече сам, надминавайки Моран както като добър стрелец, така и като наемен убиец.

Холмс погледна Джеймс право в очите; Джеймс му отвърна с уплашен, но изпълнен с дълбоко любопитство поглед.

— Повярвайте ми, имам много повече причини да намеря Лукан Адлер, отколкото мога да споделя сега — рече Холмс. — Той трябва да бъде умъртвен. Но преди това се надявам да успея да поговоря с него.