Петата купа

Едно

С частта от разказа ми за откриването на Световното изложение в Чикаго възнамерявах да обясня защо Хенри Джеймс — въпреки интуицията и привичките си — реши да придружи Холмс в този етап от приключенията на детектива. Но истината е, че самият аз не знам защо Джеймс го направи.

Всички ние познаваме хора, които могат да прикриват по-добре мислите си от други, но Холмс и Джеймс може би притежават най-трудните за разчитане умове в дългата ми практика на общуване с хора и проникване в мислите на героите ми. Здравата хватка на Холмс върху тайните и методите му на мислене е разбираема: детективът е самосъздал се джентълмен с фундамент и тайна история от лондонските улици и голямата част от живота му е представлявала един продължителен, опасен, смъртоносен номер, в който е използвал едновременно изключителен интелект и непобедима воля. Умът и сърцето на Холмс — каквото е останало от сърцето му — работят едновременно по начин твърде чужд и твърде труден за разбиране от нас. Или твърде непоносим, ако успеем да го разберем.

А мислите и чувствата на Хенри Джеймс са скрити под още по-дебел пласт от психическа броня. Също като Холмс, Джеймс се е създал сам — артистичното му Аз, майсторското му Аз, жененото-за-изкуството-му ергенско Аз — единствено чрез усилие на волята, може би следвайки афоризма на Джон Кийтс „Съзидателното начало създава само себе си“. Но за разлика от детектива, Джеймс се бе опитал да скрие същността си от самия себе си. Всяка дума, която е написал някога — като писма, като въведения, като литература — заплашва да разкрие нещо, макар и преходно, което писателят не иска да бъде разкрито. Самодисциплината му в избягването на подобни разкрития беше болезнено ефективна. Успехът му в прикриването на най-съкровените му мисли и причините за повечето решения, които беше взел през живота си, ни отвеждат до онзи момент, в който можем само да стоим отстрани до тази грижливо опакована и привидно противоречива конструкция, която представлява Хенри Джеймс, и да се чудим на изборите му.

Така или иначе, Джеймс беше избрал да последва Холмс в Чикаго и, с негово и ваше позволение, аз ще прескоча с няколко дни напред в строгата хронология на разказа, преди да се върна отново назад, към някои по-ранни събития.

През втория си ден в Чикаго Шерлок Холмс настоя да заведе Джеймс на кратка утринна екскурзия с лодка до новия Бял град на Колумбовото изложение. Малкият параход потегли от кея в центъра на Чикаго, недалеч от хотела, където бяха отседнали. Макар че не спря на Изложението и внимателно заобиколи огромния кей с движещия се тротоар, който все още се намираше в строеж и навлизаше много навътре в езерото, обиколката осигури на зяпачите деветдесетминутна гледка от езерото Мичиган към сградите на Изложението.

— Не съм сигурен каква е целта на тази разходка — каза Джеймс, който бе застанал до Холмс край бордовата ограда на шумния малък кораб. Модерният трипалубен параход, който беше обзаведен с по няколко редици седалки на всяка палуба, можеше спокойно да превозва около триста души — името му беше „Колумб“ и щеше да изпълнява ролята на ферибот до Изложението след официалното му откриване на първи май, с курсове на всеки час, за да откарва нови туристи и да връща изморените зяпачи до хотелите им в центъра на града — но днес на борда му имаше само петдесетина души на кратък круиз до Джаксън Парк и, с изключение на Джеймс и почти винаги безстрастния Холмс, всички останали пътници изглеждаха искрено въодушевени от шанса да зърнат някои от недовършените сгради.

— Показвам ви бъдещето — каза Холмс.

Когато корабчето беше напуснало кея в Чикаго, над бреговете на езерото се беше спуснала лека мъгла, но сега, при приближаването до Джаксън Парк, където щеше да се проведе Панаирът, мъглата се беше вдигнала и слънцето се бе появило, топлейки с лъчите си туристите и озарявайки всичко по крайбрежието като огромен прожектор, включен в небето. Джеймс знаеше, че технически погледнато, намиращият се на юг Джаксън Парк беше част от същинското Чикаго — на Шейсет и трета улица вече се виждаха няколко магазина и къщи — но крайбрежният район, където щеше да се проведе Изложението, представляваше всъщност мочурлив, песъчлив и мъртъв пресушен терен, от който не се интересуваха дори спекулантите с недвижими имоти, изтласкващи границите на Чикаго все по-навътре в прерията след удължаването на железопътната система на града на мили отвъд покрайнините на съществуващото Чикаго.

Вече почти две години любима тема на американските вестници беше историята за това как прочутите архитекти на Изтока — най-добрите в страната, избрани от царя на Изложението Даниъл Хъдсън Бърнам — с ужас установили, че под пласта черна почва на заблатените острови в Джаксън Парк строителите ще открият още нестабилни пясъчни слоеве и просмукана с вода почва. А Бърнам искал от тези прочути архитекти да построят не върху твърда земя, както са били свикнали да работят в Ню Йорк и останалите терени на изток, а върху кал — плаващи пясъци всъщност — най-големите сгради в Северна Америка (а след довършването на Колелото на Ферис през юни, и най-високите).

Файтоните пътуваха поне час от центъра на Чикаго до Панаира в Джаксън Парк; за по-кратко време се стигаше с жълтите вагони на железницата — наричани „вагони за добитъка“ от хитрите жители на Чикаго — които се движеха по специална линия, водеща директно до Джаксън Парк и вратите на Панаира. Когато спекулантите отказали да отдадат под наем или да продадат въздушното пространство над водещите на юг, към Панаира, авенюта за по-малко от сто процента печалба, директорите на железницата проектирали за постоянния поток от жълти вагони специална, издигната на колони железопътна линия над тесните улички, за които не било необходимо да се закупува въздушно пространство.

На корабчето „Колумб“ му отне около двайсет и пет минути, за да достигне до терена на Панаира в Джаксън Парк.

— Мили боже! — възкликна Джеймс.

През близо трийсетте години, прекарани в живот и пътуване зад граница, Джеймс беше видял достатъчно архитектурни чудеса, че новите сгради, с които американците толкова много се гордееха, да му изглеждат твърде малки или грозни, или твърде практични в сравнение с хилядолетната красота, на която се бе наслаждавал в Европа. Но Белият град беше нещо съвсем ново за него. В продължение на минута той просто стоеше, вкопчен в перилата, със зяпнала уста.

— Боже мой — повтори след миг с притаен дъх.

Някогашните мочурища бяха превърнати в една квадратна миля каменни улици, безброй бели сгради с невъобразими размери, извисяващи се скулптури, гигантски куполи, грациозни сводести мостове, зелени поляни, горист остров и полета с цветя.

Под дневната светлина сградите в Белия град сякаш пламтяха. Джеймс се усети, че примижава. Центърът на Чикаго беше сравнително нов — повечето сгради бяха построени след ужасния пожар през 1871 година — но сега писателят осъзна, че той е мрачен, мръсен, Черен град в сравнение с видението, което се беше разкрило пред очите му. В самото Чикаго тъмните тухлени сгради се извисяваха, за да попречат на светлината да достигне до по-ниските сгради и тротоарите. Улиците бяха дори по-мрачни, заради релсите на повдигнатата железопътна линия. С изключение на редките сгради, които гледаха към езерото Мичиган, Чикаго представляваше град на тъмнината, калта, шума и мръсотията. Джеймс знаеше, че любимият му Лондон беше също толкова мръсен — ако не и повече — но поне беше така любезен да прикрива мръсотията си в гъстите, опасни мъгли през по-голямата част от годината.

Холмс, който досега бе мълчал, внезапно влезе в ролята на екскурзовод.

— В Белия град има около четиринайсет от тези тъй наречени Големи здания. Това огромното, към което приближаваме сега, се нарича Здание на промишлеността и свободните изкуства и се простира на площ от три милиона квадратни фута. Само покривът е дълъг около триста шейсет и осем фута и е с височина двеста и шест фута — повече от тринайсет акра площ, които трябва да се боядисат. Освен Големите здания, в Белия град има още двеста павилиона, сред които са и онези, които представят всеки един от четирийсет и седемте щата в Съюза плюс всички територии.

Джеймс се усмихна, развеселен, че разполага със собствен екскурзовод с британски акцент. Някои от туристите се приближиха към парапета, за да чуят разказа на Холмс.

— Когато президентът Кливланд натисне бутона на първи май — продължи Холмс, който или не забелязваше останалите слушатели, или просто не им обръщаше внимание, — динамомашините на Белия град ще произведат три пъти повече електричество, отколкото разполага в момента Чикаго, и над десет пъти повече, отколкото количеството, използвано на Изложението в Париж през 1889. В Белия град има повече от сто и двайсет хиляди лампи с електрически крушки и седем хиляди дъгови лампи, които ще осветяват булевардите, площадките, пътеките и фонтаните. Ще има съвсем малко тъмни ъгълчета и създателите на Белия град са наели своя собствена полиция — Колумбовата гвардия, съставена от две хиляди души — не само за да залавя онези, които са извършили престъпление или са нарушили спокойствието на туристите, но и за да предотвратява тези престъпления, преди да бъдат извършени. Според мен в Европа или в Америка няма друг град с толкова компетентна правоналагаща политика.

— А какво е онова грозно, недовършено нещо, което се намира малко на северозапад от голямото Здание на промишлеността? — попита Джеймс, сочейки с бастуна си. — Изглежда сякаш строят корпуса на Ноевия ковчег.

— Това ще е отговорът на Белия град на Айфеловата кула, която беше такъв хит по време на Парижкото изложение — рече Холмс. — Някой си господин Ферис строи гигантско колело, което теоретично може да побере по четирийсет души във всяка една от трийсет и шестте си кабини с размерите на железопътни вагони. Пътниците ще се издигнат на двеста шейсет и четири фута над земята, където, както обещават господин Ферис и проектантите на Белия град, ще им се разкрие невероятна гледка към езерото Мичиган, Белия град, включително Мидуей Плезънс с всичките му разклонения, и очертанията на Чикаго на хоризонта. Това, което виждате сега, е само скелето на долната половина на огромното колело. Скоро ще докарат и ще монтират водещата ос, за която ми казаха, че е най-тежкото парче стомана, произвеждано някога на този континент. Валът ще има дължина четирийсет и пет фута и ще тежи четирийсет и шест тона, като ще е достатъчно здрав, за да издържи тежестта на стоманената рамка на колелото плюс кабините и натоварените в тях хора — това е шест пъти повече от теглото на някой от мостовете над река Охайо в Синсинати, с които вие, американците, толкова много се гордеете. Хората от Белия град и господин Ферис непрекъснато обещават, че голямото Колело ще бъде завършено и ще започне да вози пътници в средата на лятото, ако не и по-рано.

— Откъде имате цялата тази информация, Холмс? — попита Джеймс. — Не мислех, че тези факти и цифри ще ви заинтересуват.

Холмс се обърна с гръб към Белия град, облегна се на парапета и се усмихна.

— Истина е, че аритметиката не е силната ми страна, както често е отбелязвал брат ми Майкрофт. Но вчера ме разведоха наоколо, докато вие разговаряхте с болния господин Клемънс, а дори един тъпак може да запомни определени факти за кратък период от време. Нали точно така се завършват Кеймбридж и Оксфорд с почести, както, убеден съм, сам знаете.

Джеймс гледаше Белия град, докато „Колумб“ направи широк, предпазлив завой покрай дългия две хиляди и петстотин фута кей, навлизащ в езерото Мичиган; той беше пълен с работници и товарни коли, а в средата му постепенно придобиваше окончателната си форма дългият движещ се тротоар.

— Возенето на тротоара от мястото, където параходите ще оставят пътниците до входа на Изложението, ще струва десет цента — каза Холмс, без да се обръща, за да го погледне. — Предполагам, че първите посетители ще го изпробват само заради това, че е нещо ново.

Джеймс се възхищаваше на чистите лагуни и грижливо оформените поточета, които течаха през целия Бял град. Някой беше превърнал мочурливата земя в по-чиста, по-широка, по-просторна версия на любимата му Венеция.

— И всичко само за двайсет и един месеца — каза Холмс, сякаш четеше мислите на писателя.

— Къде ще произнесе речта си и ще натисне бутона президентът Кливланд?

Холмс се обърна и посочи с бастуна си.

— Виждате ли през колоните на перистила онзи купол, който се издига в другия край на лагуната — до покрития с брезент висок пиедестал, под който се крие огромната статуя на Републиката на Сен Годен? Да, същият с четирите павилиона, по един на всеки ъгъл. Това е Административното здание, където ще говорят президентът и останалите сановници. Те ще са обърнати с лице насам, към езерото и статуята, и може да се предполага, че всички алеи, чак до портала на перистила, ще бъдат запълнени от въодушевени американци.

Холмс подаде на Джеймс малък сгъваем телескоп. Писателят го притисна към окото си, фокусира го върху купола и каза:

— Това на горната тераса на Административното здание… точно под купола… ангели ли са?

— Осем групи ангели всъщност — отвърна Холмс. — Провъзгласяващи победата на Мира, макар че лично аз намирам това за твърде оптимистично. Освен стотиците електрически крушки по горната част и купола на Административното здание, по краищата на горната тераса са монтирани онези огромни газови факли, чиято цел е нощем да осветяват златния купол.

— Мили боже — каза Джеймс, насочвайки телескопа към безчетните мраморни дворци, всеки от които беше окичен със статуи, кубета, кули, арки, антаблемани и пищно украсени фризове. — Изненадан съм, че обитателите на Чикаго не са пожелали да се преместят в Белия град, след като Изложението приключи — додаде тихо той.

— След една-две зими ще побързат да се приберат в предишните си домове, може би дори още след няколко месеца в силните чикагски дъждовни бури — рече Холмс.

Джеймс свали телескопа.

— Какво имате предвид?

— Макар тук да са вложени много стомана и желязо — казаха ми, че повече от осемнайсет тона са използвани само при Големите здания — да не забравяме и дървесината, повечето от онова, което ви изглежда като мрамор, всъщност е стаф.

— Стаф?

— Така се нарича — каза Холмс. — Очевидно това е някаква екзотична смес от гипс, цимент и коноп — или някакви други растителни влакна — която е боядисана или напръскана така, че да прилича на камък. Всичките Големи здания, повечето от павилионите и голяма част от статуите и релефите, които виждате, са направени от стаф… изключително пластичен материал в полутечна форма, доколкото разбирам. По-лек от дървото. И все пак са използвали повече от трийсет хиляди тона стаф, за да изградят повечето от конструкциите в Белия град.

— Не са го построили за постоянно? — попита Джеймс, жегнат от разочарование. Въпреки всичко бе установил, че се гордее с онова, което сънародниците му американци бяха създали за толкова кратко време.

— Не — отвърна Холмс, — макар че ако го боядисват редовно, може да издържи няколко години. Оставени на стихиите, всички тези изумителни сгради, на които се възхищавате, ще се стопят и изгният за по-малко от година, също както сватбената торта на госпожица Хавишъм.

Джеймс му върна телескопа, който Холмс сгъна и прибра в големия си външен джоб. „Колумб“ направи голям завой на изток и пое обратно към брега и Черния град. Писателят си мислеше, че никоя друга нация не е по-добра от Америка в създаването на метафори за себе си; в този случай видението на едно красиво, безопасно, мраморно бъдеще щеше да е просто един сън без мрамора, който да го поддържа.

— И така — рече Джеймс, все още разочарован, че неговата американска Венеция се беше оказала просто някакъв си марципан, — предполагам, че бъдещето на Белия град не е наш проблем.

— Не е — съгласи се Холмс. — По един или друг начин всичките ни проблеми ще бъдат решени до края на първи май.

Две

Три дни преди пътуването на Джеймс с лодка до Белия град и в деня след като напусна приятелите си във Вашингтон, писателят стоеше на фамилния гробищен парцел в Кеймбридж. За последен път беше посещавал мястото преди малко повече от десет години, когато набързо се беше прибрал в Америка, за да бъде с умиращия си баща, но в момента, в който кракът му бе стъпил на пристанището в Бостън, той научи, че час по-рано баща му бе починал. През 1882, в навечерието на Нова година, Джеймс беше изкачил сам заснежения хълм към гроба на баща си, който само десет дни по-рано бе запълнен със замръзнала пръст. Уилям, който не беше успял да се прибере навреме от Европа, бе изпратил трогателно и лично писмо до баща си, което, също като Хенри, беше пристигнало след смъртта му. Денят беше много студен — макар зимното масачузетско небе да беше ясно — и Джеймс си спомняше както призрачния си дъх, който се кълбеше във въздуха, докато той четеше дългото писмо, така и засилващата се безчувственост на замръзналите пръсти на краката му. Дългото писмо на Уилям започваше със „Скъпи ми татко“ и продължаваше няколко страници, изпълнени с метафизични спекулации, които Хенри възприе до голяма степен като продължение на дебатите и споровете, водени десетилетия наред между Уилям и баща им. Писмото завършваше с „Лека нощ, свети татко. Ако не те видя отново — сбогом! Благословено сбогом!“. Джеймс беше сигурен, че в онзи ден не беше плакал, иначе сълзите щяха да замръзнат на бузите му.

Този априлски ден бе пълна противоположност на предишното му идване. През зимата той можеше да види белотата на далечното поле отвъд река Чарлс, а сега листата блокираха по-голямата част от гледката и, докато се поклащаха под топлия априлски бриз, Джеймс успя да зърне домовете и магазините, които през 1882 година не съществуваха там.

Година по-рано, когато Уилям отиде в Италия, той поръча да му изработят мраморна урна за прахта на сестра им Алис. Хенри прочете надписа, който бе избрал Уилям:

Джеймс веднага беше разпознал цитата — от Десета песен на „Рай“ в Божествена комедия на Данте — който си бе превел грубо „и след мъченичеството и изгнанието идва спокойствието“. Стори му се подходящ за изпълнения с болка, прикован към леглото живот на Алис. Тя наистина беше приела смъртта като начин да избяга от последните десетина години от живота си, макар Джеймс да знаеше — по-добре от всички останали в семейството им — че болката и приемането на смъртта бяха, почти до самия край, преобразени от пакостливото чувство за хумор на Алис и склонността ѝ да пародира всичко. Когато Уилям уреди дневникът ѝ да бъде издаден, само за членовете на семейството и без да поиска мнението на Хенри, Джеймс беше изпаднал в шок от цитирането на имена и осмиването на различни хора. Той лично би редактирал дневника, за да избегне обидните нападки срещу живи хора (някои от които вече бяха починали), но може би по-големият му брат Уилям беше прав… може би Алис щеше да се възпротиви на редакцията.

В едната си ръка Джеймс държеше елегантната кутийка, съдържаща част от прахта на сестра му, която бе задигнал от крематориума в Англия, а в другата стискаше матката лопатка, която беше купил в железарията недалеч от старата им къща на Болтън Стрийт. Но Джеймс удържа клетвата си и нито посети вече празния им някогашен дом, нито мина покрай впечатляващата къща на Уилям и неговата Алис — Алис, съпругата и майката — която се намираше на Ървинг Стрийт 95 тук, в Кеймбридж.

Джеймс се чувстваше така, сякаш бе предал сестра си. Планът му беше съвсем почтен — един от братята (той, в случая), а не госпожица Катрин Лоринг, да разпръсне прахта на Алис на място, където сестра им е била искрено щастлива. Джеймс просто не бе успял да намери такова място — поне не такова, където щастието да не е зависело от бостънския брак на сестра му с госпожица Лоринг, какъвто бе случаят с дома им в Нюпорт. Джеймс знаеше, че ревността, която изпитва към Катрин Лоринг, е глупава и егоистична. Той никога не се беше чувствал така, докато Алис беше жива — просто се радваше, че някой може да накара сестра му да се усмихва и дори да се смее — но след смъртта на Алис и едноличното решение на госпожица Лоринг да донесе прахта ѝ на това свещено място, гробищния парцел на семейство Джеймс, ревността и решимостта да намери подходящо място за тази прах се бяха засилили, вместо да изчезнат.

Но накрая се беше предал. Сестра му Алис се беше отличавала с уникална цялост, и прахта ѝ трябваше да се намира на едно място… или поне в непосредствена близост. Джеймс нямаше никакво намерение да отваря запечатаната мраморна урна.

След като се убеди, че никой не го наблюдава, Джеймс коленичи и изкопа малка дупка за кутийката. Изработена от нефрит и порцелан, тя му бе подарена в края на седемдесетте от Ричард Монктън Милнс, лорд Хотън, приятел на Хенри Джеймс старши. Баща му беше описал Хотън като енергичен и изпълнен с веселие човек — в онези години Хенри Адамс беше казал на младия Джеймс, че Хотън е „най-големият мислител на Лондон и ментор на хора… страшно много хора“, но лордът вече бе на шейсет и осем или шейсет и девет години, когато Хенри младши най-после се запозна с него и започна да присъства на пищните закуски и вечери, които привличаха прочути художници и писатели, сякаш те бяха просто пеперуди.

Кутийката за енфие от слонова кост, която Джеймс не можеше да използва за нищо, освен да я запази просто като произведение на изкуството, беше изработена от най-фин делфтски порцелан, покрита с деликатни гравюри на безполови човешки фигури, които, с разветите си роби, очевидно бяха светци или херувими, слезли от някоя картина от седемнайсети век. Малката кутийка излъчваше някаква духовност, още повече сега, когато съдържаше прахта на любимата му сестра.

Когато Джеймс я постави в тясната, но дълбока дупка и започна да я засипва с пръст, той си спомни една от вечерите му с лорд Хотън, на която присъстваха още Тенисън, Гладстон и доктор Хайнрих Шлиман — мъжът, открил и изкопал Троя.

След като приключи със своето изкопаване и запълване, Хенри се изправи — чувствайки внезапна болка във вечно наболяващия го гръб — и изтупа панталоните си. Осъзна, че трябва да произнесе някоя кратка молитва, но сега в ума и сърцето му нямаше място за молитви. Той се беше сбогувал с Алис — тя бе единственият член на семейството им, на чието продължително и болезнено умиране бе присъствал. Погледна за последен път към урната, изпълнявайки нещо като церемония.

Когато седна във файтона, който го чакаше край гробището, Джеймс знаеше, че трябва да реши какво да прави. Единственото разумно нещо беше да хване влака за Ню Йорк, за който си бе взел билет за първа класа и който потегляше от гарата в Бостън след един час. Беше се разбрал с германската параходна компания да се качи на борда на „Веселие“ с целия си багаж още същата вечер, веднага щом пристигнеше в Ню Йорк. Щеше да получи отлична вечеря и да се наспи добре в каютата си първа класа на борда на елегантния лайнер, и „Веселие“ щеше да потегли за Саутхемптън (после с влака до Лондон, после у дома!) на сутринта. Джеймс дори нямаше да се облече и да излезе на палубата, за да наблюдава отплаването, защото никой нямаше да го изпраща; той просто щеше да спи до късно и да закуси в каютата си.

Но проблемът беше проклетата телеграма от Холмс — в която детективът му нареждаше да се срещнат на Бийкън Хил този следобед, след като влакът му отдавна щеше да е отпътувал. Холмс арогантно го разхождаше насам-натам, сякаш Джеймс беше пионка със собствен разум — но най-важното бе, че Джеймс трябваше да разкаже на Холмс за професор Мориарти и поразителната среща на бандитите и анархистите, която беше наблюдавал с риск за живота си. Това определено не беше нещо, което да може да опише в писмо, камо ли в телеграма.

И така, скоро трябваше да вземе решение. Кочияшът на файтона започваше да показва признаци на раздразнение, същото се отнасяше и до коня му.

Логиката му подсказваше, че изборът му беше само един. Да се махне от този кошмар. Да отиде на гарата, да се качи на влака за Ню Йорк, да се качи заедно с багажа си на кораба и да се настани в каютата си на борда на „Веселие“. Здравият разум и логиката му подсказваха, че е време Джеймс да се върне в апартамента си в „Де Вер Гардънс“ и да започне да работи върху пиесата, която щеше да му донесе цяло състояние.

— Кочияш — извика той. — Към централната гара. И по-бързо.

Три

Холмс показно погледна часовника си, когато файтонът — приближаващ се почти в галоп — спря и от него слезе зачервеният Хенри Джеймс.

— Закъсняхте с почти осем минути, Джеймс — каза Холмс. — Вече си мислех да се откажа от вас и да се залавям за работа.

Джеймс беше платил на кочияша и сега лицето му пламна още повече.

— Не смейте да ми опявате, че съм закъснял за тази среща! Първо, вие ме обидихте в публична телеграма, като ми казахте да дойда, ако е удобно и дори да не е удобно. Това може и да е бил неуспешен опит за шега, господин Холмс, но не е нещо, което един джентълмен би направил при комуникациите чрез публични телеграми с друг джентълмен. Що се отнася до времето… първо на първо, вие много добре си спомняте, че изгубих своя ценен часовник, докато ме влачехте посред нощ из гробището Рок Крийк и разни други места, за които е по-добре да не споменавам, така че се налага да разчитам на обществените уреди за измерване на времето, които в Америка са прословути с неточността си. И накрая, трябваше да отида бързо до централната гара на Бостън, за да си взема багажа и да го прекарам през голямото улично движение до тази нова Северна Юнион Стейшън, която всъщност изобщо не се намира на север, а далеч на запад от градския център. После трябваше да прибера багажа си на гардероб в новата гара, която е дяволски претъпкана с народ по това време на деня, а след това и да се преборя с бостънчани, които, по скалата на Дарвин, са само на половин крачка зад канибалите от Южния Пасифик, що се отнася до отказа им да се научат да се редят на опашка, за да си хвана файтон, който да ме докара дотук. И няма да ви казвам какви важни лични планове ми съсипахте с това…

Джеймс млъкна, защото видя широката усмивка на Холмс, която го вбеси още повече.

— Като например да пропуснете отплаването на „Веселие“ утре вечер? — попита Холмс.

— Откъде… как успяхте да разберете… къде… — започна да заеква Джеймс.

— Уви — рече Холмс, — дори любимите ни телеграфни комуникации, дали свързани с общуването между джентълмени, или просто с резервирането на място на кораб, не са толкова поверителни, колкото би трябвало да бъдат. Остават документи и копия от документи, до които всеки ревностен воайор има лесен достъп — особено ако този ревностен воайор влезе в телеграфния офис точно след като изпращачът на телеграмата си е тръгнал. Много помага и ако той може да чете думите, обърнати на обратно, малък номер, който усъвършенствах още като дете.

Джеймс скръсти ръце над изпъкналия си корем, докато се опитваше да сдържи потока от гневни думи и изречения, които се натрупваха в главата му.

Файтонът все още не беше потеглил и Холмс извика на кочияша:

— Изчакайте тук още петнайсетина минути, уважаеми. — Той му подаде няколко сгънати банкноти; кочияшът кимна, докосна с два пръста периферията на шапката си и премести файтона до тротоара от другата страна на улицата.

— Нима смятате, че работата ни тук ще отнеме само петнайсет минути? — изсъска Джеймс с нисък глас, за да не го чуе кочияшът. — Изпуснах влака си и кораба до Англия заради нещо, което ще отнеме само петнайсет минути?

— Разбира се, че не — каза Холмс. — Както ви обещах, тръгваме за Чикаго след — той отново погледна часовника си, — почти деветдесет минути. Но належащият проблем, както сам ще се убедите, е, че тук няма адрес номер четиристотин двайсет и шест и половина… къщите от тази страна на улицата прескачат от четиристотин двайсет и шест направо на четиристотин двайсет и осем.

Джеймс въздъхна, очевидно изненадан от тъпотата на човека, когото мнозина наричаха „гений“.

— За къщите в тази част на Бийкън Хил е характерно да имат малка стая над помещението, където се прибират каретите — рече той. — Това са „половинките“, където пощальоните доставят пратките си.

— Аха! — възкликна Холмс, сякаш сам се беше досетил за този широко известен факт. — В дъното на алеята на номер четиристотин двайсет и шест има навес за карети или гараж — рече той, поемайки по павираната уличка.

Джеймс хвана високия детектив за ръкава.

— Протоколът е да се приближите до апартамента над гаража по пътеката. Трябва да тръгнем насам и да свием вляво, за да намерим входа към алеята.

— Какъв абсурден протокол — обяви Холмс и го последва с неохота. — Гаражът се вижда точно там. — Той вдигна ръката си и посочи, макар навесът, под който се прибираха каретите, да се беше скрил от погледа им.

Когато свиха наляво по следващата улица — всички тези улички и много от тукашните къщи бяха познати на Джеймс от детството му и от посещенията като възрастен в дома им на Болтън Стрийт — писателят хвана Холмс за ръката малко над лакътя и каза:

— Трябва спешно да ви съобщя нещо, Холмс. Наистина е важно. Много повече от проверката на този адрес, който почти сигурно няма да ни покаже нищо. Нека ви разкажа как преди два дни…

Холмс внимателно отмести ръката на писателя от ръкава си и каза тихо:

— Не се и съмнявам, че имате да ми кажете нещо важно, Джеймс. Но всяко нещо с времето си, старче. Сега ще поговорим с човека, който живее на този адрес, а после ще се върнем в Норт Стейшън и вие ще можете да ми разкажете всичко… както ви е удобно.

Джеймс бе готов да се обърне и да си тръгне. Лицето му отново пламна и той гневно погледна към профила на Холмс. Обеща си, че няма да обели нито дума, докато Холмс не го попита. Ами ако той, Хенри Джеймс, знаеше подробности за плановете на професор Мориарти да извърши на първи май множество покушения и да вдигне бунтове на анархисти и бандити? Ако Холмс продължеше да се държи така, Хенри Джеймс нямаше да сподели с детектива и капчица от тази жизненоважна информация.

— Кой живее в тези стаи? — попита Холмс, сякаш това беше най-важното нещо, което трябваше да научи днес. — Прислугата?

За миг Джеймс се поколеба дали да не си замълчи, но вродената му любезност изискваше да отговори на този елементарен въпрос.

— Не. Също както в Англия, ако семейството може да си позволи прислужници, те живеят в голямата къща, обикновено на последния етаж. Тези апартаменти обикновено се дават под наем на много ниска цена на бели хора — образовани хора — чиято професия или занаят са ги обрекли на бедност. На местните учители например или на някой студент, макар че те се считат за твърде буйни за тези тихи предградия… освен ако не представят няколко препоръчителни писма, разбира се.

— Разбира се — каза Холмс. Той беше открил стълбището, водещо към стаята или стаите над навеса за каретите, който все още се използваше — ако силната миризма на конска тор беше достатъчен индикатор за това — и нетърпеливо се заизкачва нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж.

След няколко почуквания, които осигуриха на Джеймс достатъчно време, за да изкачи стълбището по-бавничко и да застане, леко задъхан, на площадката пред вратата, им отвори една дребна дама с побеляла коса и перде, замъгляващо дясното ѝ око.

Холмс свали цилиндъра си.

— Добър ден, мадам. Името ми е Шерлок Холмс, а това е моят колега, доктор… простете, господин Джеймс. Дойдохме при вас, защото аз съм стар приятел на госпожица Ирен Адлер, дамата, на която препращате писмата, изпратени дотук на името на госпожица Ребека Лорн Бакстър, и искам да науча настоящия ѝ адрес.

— Как казахте, че ви е името? — попита възрастната дама.

— Хм… господин Шерлок Холмс, мадам — повтори по-отчетливо той. — И с кого имам удоволствието да разговарям?

Жената с бяла коса, бледа бяла кожа и бяла катаракта се поколеба, преди да отговори:

— Госпожа Гадис.

— Случайно да сте били учителка дълги години, госпожо Гадис? — попита Холмс. — Дикцията ви предполага, че сте били.

— Преподавах в продължение на двайсет и осем години, преди да се пенсионирам с почести, а с пенсията си не мога да си позволя дори двете малки стаички над миризливата конюшня — каза госпожа Гадис. — Но дамата, която ми плаща пет долара месечно, за да ѝ препращам пощата, никога не ми е споменавала името ви, затова се боя, че ще трябва да затворя вратата, господин Холмс.

Колкото се може по-внимателно Холмс препречи вратата с левия си крак и някак безгрижно опря длан върху вратата.

— Трябва да е оставила някакви инструкции за мен при пристигането ми — рече бързо той. — Знам колко е закачлива госпожица Адлер. Сигурно има някакъв пъзел или въпрос, който да ми позволи да се легитимирам и да получа адреса ѝ от вас.

Госпожа Гадис присви здравото си око.

— Дамата, която ми плаща, за да ѝ препращам пощата — и аз няма да ви кажа къде, нито дали е под име, различно от госпожа Лорн Бакстър, което споменахте — наистина каза, че някой ден на вратата ми ще почука англичанин с йоркширски акцент, и тогава аз трябва да му задам един въпрос, за да потвърдя самоличността му.

Холмс държеше цилиндъра си в ръка, но сега го постави върху занизаната си назад коса и многозначително тупна с пръсти по него.

— Аз съм въпросният лондонски джентълмен — рече той с весел глас, опитвайки се да предразположи госпожа Гадис. — Сигурно сте се досетили по английския ми акцент.

— Акцентите могат да се налагат като шапки или чорапи — отвърна все още намръщената госпожа Гадис. — Но ще ви задам въпроса, който ми каза моята благодетелка… ако успея да си го спомня.

Джеймс едва не се усмихна, зървайки проблясъка на паника по лицето на Холмс, че няма да успее да открие Ирен Адлер заради отслабналата памет на една възрастна бивша учителка.

Но възрастта очевидно не беше замъглила ума ѝ така, както зрението.

— Ето какъв е въпросът, който трябва да задам на англичанина — каза госпожа Гадис, измъквайки го от паметта си като пожълтял пергамент от най-горния рафт. — Какви бяха последните ми думи към него при последната ни кратка среща?

Холмс се засмя.

— Последните ѝ думи към мен бяха: „Лека нощ, господин Шерлок Холмс“ — рече той. — Но аз не я разпознах, когато ми ги каза, защото двамата с приятеля ми доктор Уотсън тъкмо отключвахме вратата на дома ни на Бейкър Стрийт, когато онова слабо, младо момче, със зализана назад коса под кепето, облечено в голямо палто с вдигната яка ми ги каза. Госпожица Адлер беше актриса и обича… или поне обичаше… да се дегизира също като мен.

— Думите са правилни — рече все още намръщената госпожа Гадис. — Почакайте тук и ще намеря листчето, където съм си записала адреса, на който препращам пощата.

Госпожа Гадис се върна за по-малко от половин минута — Джеймс надникна през рамото на Холмс към малкия ѝ, но уютен апартамент — и подаде на Холмс една картичка с думите:

— Мисля, че с това разговорът ни приключи, господин Холмс.

Детективът вдигна пръст в протест.

— Съвсем не — отвърна доволно той. — Благоприличието и дори обикновената учтивост ме задължават да ви платя някаква дребна сума, с която да изразя благодарността си за услугата, която вършите за приятелката ми госпожица Адлер, както и за помощта ви да открия тази моя стара приятелка.

Госпожа Гадис поклати глава, вдигна ръка, за да му попречи, и се накани да каже не, когато Холмс ѝ подаде банкнота от двайсет долара и я пусна във въздуха, за да я принуда да я сграбчи. Това я накара да се откаже да казва каквото и да било.

— Учителите са най-недооценените и най-неовъзмездени хора от всичките ни професионални класи — рече бързо Холмс, пренебрегвайки неохотните опити на госпожа Гадис да му върне банкнотата. Докосна с пръст цилиндъра си и заслиза по стъпалата. Джеймс кимна и се усмихна насила на жената, преда да го последва.

Докато пътуваха обратно към Норт Стейшън, Джеймс поиска да види адреса, който пенсионираната учителка беше дала на Холмс. Веднага се досети, че се намира съвсем близо до Дюпон Съркъл във Вашингтон, ако не и точно там.

— Значи все пак изобщо не е напускала Вашингтон — промърмори писателят. — Сигурен съм, че през всичките тези години Хенри Адамс и Джон Хей са вярвали, че е извън града.

— Всъщност Адамс ми даде адреса в Бийкън Хил — рече Холмс. — И през всичките тези години е отговаряла оттам. Очевидно Ирен Адлер е изпращала писмото от Вашингтон, като е прилагала и плик, надписан с адреса в Бийкън Хил, а госпожа Гадис го е препращала от Бостън. Срещу пет долара месечно, които са ѝ помагали за наема.

— Сигурен ли сте, че Ребека Лорн и Ирен Адлер са… били… една и съща личност? — попита Джеймс.

— Абсолютно. Дори да съм имал някакви съмнения, те изчезнаха след въпроса за удостоверяване на самоличността ми, който беше свързан с последните ѝ думи към мен в онази нощ в Лондон — мисля, че Уотсън описа този случай под заглавие „Скандал в Бохемия“, нелепо заглавие, защото той смяташе, че е редно да скрие самоличността на английска кралска персона.

— Изненадан съм, че приятелят ви Уотсън не е накарал краля да побегне, преследван от мечка — рече Джеймс.

Холмс го изгледа безизразно за няколко секунди, след което избухна в силен, почти грачещ смях, какъвто Джеймс беше чувал само няколко пъти. Резките лаещи звуци, които при Холмс минаваха за смях, винаги стряскаха писателя.

— Както и да е, това, мисля, беше първият му опит да представи някой от моите случаи… първият разказ с главен герой Шерлок Холмс, бих казал… който се появи в „Странд“.

Джеймс беше прочел разказа предишната седмица. Той беше включен в сборника на Клара Хей с истории за Шерлок Холмс. Или може би истории на Артър Конан Дойл… Джеймс не беше сигурен кое отговаряше повече на действителността, ако изобщо съществуваше такава.

— Винаги съм подозирал, че Ирен Адлер е останала във Вашингтон — каза Шерлок Холмс.

— Защо?

Холмс напомни на Джеймс за букета бели виолетки, които като по магия се появяваха всеки шести декември на гроба на Клоувър Адамс.

— Но вие не бързате да се върнете във Вашингтон и да се изправите срещу нея — установи Джеймс. Двамата приближаваха Норт Юниън Стейшън, която се намираше в западните покрайнини на Бостън.

— Не — отвърна Холмс. — Имаме билети за Чикаго и там ни чака много работа. Освен това адресът до Дюпон Съркъл не е истинският адрес на Ирен Адлер. Това е просто поредната задънена улица… със смъртоносен край.

Джеймс кимна и махна с ръка, отхвърляйки вече обсъдената тема настрани.

— Сега вече мога ли да ви разкажа за онова, което открих във Вашингтон миналата събота? — попита той. — Уверявам ви, че е изключително важно.

— Вече стигнахме до гарата и тук трябва да се срещнем с един човек — каза Холмс. — Защо не ми го разкажете, след като се настаним в първа класа? Ще бъдем само тримата.

— Тримата? — повтори Джеймс.

Четири

Според Хенри Джеймс с построяването на новата Северна железопътна гара Бостън беше отпразнувал настъпването на новата епоха. Архитектурата ѝ беше внушителна и в проектирането ѝ бе вложен много здрав разум: вместо да чакат отвън на студа и влагата под гигантски заслон, както беше в големите и малките лондонски гари, тук пътниците се спускаха по рампа във вътрешността на широката сграда и влакът пристигаше да ги вземе от долното топло и добре проветрено ниво.

Когато пристигнаха, Джеймс беше казал: „Трябва да си прибера багажа, за да го кача на влака“, но Холмс бе грабнал багажните квитанции от ръцете му с думите „Ще намеря някой експерт по въпроса, който да го направи вместо нас“, след което изчезна за миг в тълпата.

— Сигурен ли сте… — започна Джеймс. Най-големият му кошмар беше как пътническият му сандък или нещо друго от багажа му, включително чантата, която беше пълна с чернови на разказите му и дългите, три пъти пренаписвани ръкописи на настоящи и бъдещи пиеси, изчезват по време на някое от американските му железопътни приключения. Колко по-щастлив щеше да бъде, осъзна той, ако заедно с багажа си вече се намираше на борда на хубавия кораб „Веселие“ далеч от брега.

Холмс го поведе през тълпата по грациозните рампи към мястото, където табелите обявяваха, че влакът за Чикаго ще потегли след петнайсет минути.

— Ей ви де сте, гусин ’Олмс, гусин Джеймс, сър — пропя нечий глас с непогрешим кокни акцент.

Джеймс се сепна при вида на ниския, слаб като фиданка младеж, чиято общителна усмивка разкриваше местата, където зъбите му бяха пораснали само за да бъдат избити. Момчето очевидно принадлежеше на онази групичка, известна в Лондон като „деца на улицата“ още от времето на Чарлс Дикенс. И въпреки това то беше облечено добре в пролетен английски костюм от туид, с ушити по поръчка сако и жилетка, удобни къси панталони и качествени вълнени чорапи до коленете, и лъснати хубави лондонски обувки. Дори шапката, която той свали, докато показваше на Холмс и Джеймс количката, напълнена с багажа им, беше нова и очевидно ушита в Шотландия.

— Дай билетите на служителя, който се намира през два вагона по-нататък, и той ще уреди да ни натоварят багажа — упъти го Холмс. — Донеси в нашето купе куфара на господин Джеймс — на него са изписани инициалите му — заедно с моето куфарче и малката жълто-кафява чанта.

— Както кажеш, шефе — отвърна момчето и се гмурна в гъстата тълпа, теглейки количката след себе си.

— Вярвате ли на това странно дете? — попита Джеймс.

Холмс го погледна със загадъчна крива усмивка.

— Повече, отколкото можете да си представите, Джеймс — отвърна тихо той. — Повече, отколкото можете да си представите.

Детективът отиде до една близка сергия, за да си купи вестници и списания, така че когато момчето се върна, те още не се бяха качили на влака. То подаде куфара на Джеймс и двете износени пътни чанти на Холмс, заедно с две багажни квитанции. После се вторачи в писателя с поглед, който не можеше да се определи точно като нагъл, но му липсваше съответната почтителност.

— Радвам се да ви видя отново, господин Джеймс — каза момчето. Джеймс чу „гусин Джеймс“ и беше почти сигурен, че може да изреди имената на улиците около църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“, където този млад кокни си беше изкарвал хляба.

Писателят се замисли за всички носачи и куриери, с които си бяха имали работа по време на това пътуване, но нито един от тях не приличаше на това странно облечено момче — и той беше сигурен, че преди това пътуване никога не го бе виждал — затова рече студено:

— Мисля, че никога не сме се срещали, млади човече.

Отново онази широка, общителна, беззъба усмивка.

— Но вие ме видяхте и аз ви видях, че ме виждате, сър.

Джеймс се усмихна и поклати глава.

— Не мисля.

Перонът постепенно се изпразваше, тъй като повечето пътници в първа класа вече се бяха качили в купетата си. Джеймс и момчето стояха на разстояние десетина или дванайсет фута един от друг; внезапно младежът се устреми към писателя — толкова бързо и с увереност, граничеща с агресия, че Джеймс инстинктивно сграбчи бастуна си с две ръце — но момчето се спря на крачка пред него, вдигна ръцете си във въздуха, сякаш възхваляваше нещо, и със зашеметяваща бързина направи две премятания назад, преди да подскочи и да направи салто във въздуха, изпъвайки тялото си почти успоредно на перона за части от секундата, преди Холмс да сграбчи изпънатите му крака — които се увиха около кръста му — и да задържи момчето в хоризонтално положение със силните си ръце.

След това Холмс нададе вик, какъвто издаваха жонгльорите, момчето допря длани и изпъна ръцете си напред, сякаш се канеше да се гмурне във вода, а не в бетонната платформа или железопътните релси, и с почти нечовешка сила Холмс сграбчи хълбоците на вцепененото момче и го издигна на височина на раменете си; нададе нов вик — Джеймс осъзна, че така акробатите общуват помежду си — и подхвърли момчето над платформата, завъртайки го във въздуха, улови го за глезените и го задържа изправено, като допрените му длани почти докосваха тавана. После Холмс приклекна на едно коляно и момчето използва коляното му като трамплин, за да се оттласне във въздуха, да се превърти и да се приземи леко пред Джеймс, без да сваля вдигнатите над главата си ръце.

Това движение събуди спомените на Джеймс.

— Мили боже… вие двамата… скоковете от комина на покрива на Камерънови… — ахна той.

Усмивка пробяга по устните на Холмс.

— Вие имахте оранжева коса, която напомняше на прическата на индианец мохоук — посочи го обвиняващо Джеймс. — А ти имаше щръкнала зелена коса — рече той на момчето.

— Хубаво е да те забелязват, шефе — ухили се момчето.

Джеймс продължаваше да примигва като заслепен от слънцето гущер. Той отново се обърна към Холмс.

— Защо „Летящите Вернети“?

— Баба ми по майчина линия беше Вернет — отвърна Холмс, произнасяйки името с правилното френско произношение. — Родът Вернет бяха художници. Стори ми се, че Летящите Вернети звучи достатъчно акробатично.

— И за какво точно беше необходимо това? — извика Джеймс. — Хей и останалите ми казаха, че двамата коминочистачи-акробати са обикаляли цяла седмица къщите, като са започнали с дома на Кабът Лодж, минали са през къщата на Дон Камерън, където видях представлението ви, дори дома на Хей, където бяхте отседнали…

— Трябваха ми някои документи — отвърна спокойно Холмс. — Стари писма, ако трябва да бъда по-точен, макар че включваха дневника на една дама. След като коминочистачите покриха целия будоар на дамата с вестници, за да не изцапат със сажди, те заключиха вратата на стаята и забраниха на прислугата да влиза.

— Камините в спалните са доста тесни… — започна Джеймс.

— Господин Хенри Джеймс — заяви Холмс, пристъпвайки напред. — За мен е голямо удоволствие да ви представя Уигинс Втори.

Джеймс си спомни телеграмата от брата на Холмс, Майкрофт, която тайно беше прочел — „Уигинс Втори пристигна успешно в Ню Йорк днес“.

— А какво се случи с Уигинс Първи? — чу се той да пита.

— О, той вече порасна дотолкова, че не ми е от полза — отвърна Холмс.

— Освен това — рече през смях Уигинс Втори, — брат ми е в пандиза.

— За какво престъпление? — попита Джеймс.

— Ами… Светата троица, сър — отвърна Уигинс Втори. — Разбиване, нахълтване и съпротива при арест. Ши излезе след няколко години, сър.

— Уигинс Втори отговоря и на името Мот — рече Холмс. — Понякога се произнася като старата английска форма „Моут“46.

— Като някаква обикновена прашинка съм, но силна прашинка, гусин Джеймс — каза момчето.

Към тях се приближи един кондуктор и каза през облак пара:

— Време е да се качвате, господа.

Оказа се, че Уигинс Втори Мот има собствено спално купе, което се намираше точно до това на Холмс и Джеймс, но момчето остана с тях, докато влакът не остави зад себе си бостънските предградия и не продължи покрай малки бели ферми, каменни огради и зелени пасища.

— Така, аз отивам да видя онова, което янките наричат вагон-клуб, и да си взема една халба — рече Уигинс Втори, плъзвайки настрани вратата на купето.

— Те няма да продадат алкохол на момче — рече Джеймс.

— О, няма, сър — съгласи се Мот, подрънквайки с монетите в джоба си. — Но те ще разберат, че просто купувам две чаши за настойниците си, които са много любезни джентълмени.

След като двамата останаха сами, Холмс се наведе към седналия на мястото срещу него Джеймс.

— Искахте да ми кажете нещо важно насаме, Джеймс.

Изненаданият Джеймс се нуждаеше от минута, за да подреди в мислите си събитията от изминалия уикенд, но накрая думите потекоха от устата му.

— Вие сте видели професор Мориарти на улицата и сте го последвали? — прекъсна го Холмс с развеселен глас.

— Да, нали точно това ви казвам!

— Как разбрахте, че е Мориарти?

— Защото видях негова фотография в едно списание за математика и физика в Библиотеката на Конгреса — избъбри Джеймс. — Снимката е направена в Лайпциг миналата година, хиляда осемстотин деветдесет и втора, така че съм наясно, че сте излъгали два пъти — веднъж света, чрез разказа на доктор Уотсън, за вашата смърт и тази на професора във водопада Райхенбах, а след това излъгахте и мен, че сте измислили Мориарти — че той е просто част от въображението ви, както сам ми казахте. Защо ме излъгахте, Холмс?

Хладните сиви очи на детектива срещнаха гневния поглед на писателя.

— Всичко, казано от мен, което изкривява истината по някакъв минимален начин, е с цел да ви защитя, Джеймс — каза Холмс.

— „Изкривява истината по някакъв минимален начин“ — повтори Джеймс, изсумтявайки изразително. — Според мен отричането на съществуването на професор Джеймс Мориарти и неговите планове за покушения и анархистки бунтове е нещо повече от „някакъв минимален начин“!

Холмс кимна бавно, сякаш все още не беше напълно съгласен с това колко сериозно беше нарушил принципите на честността, доверието, приятелството… което още повече ядоса Джеймс.

— Професор Мориарти е демон в човешка форма, Холмс! Аз го видях! Чух го! Той планираше и координираше смъртта на стотици хора — неподозиращата нищо полиция в десетина града, президента и вицепрезидента на Съединените щати, бог знае още колко невинни зрители — с такова хладнокръвие, с каквото един бизнесмен би обявил пред персонала си новата кампания по продажбите.

— Доста добре казано, Джеймс — рече Холмс и устните му отново потрепнаха в одобрителна усмивка. — Наистина добре казано.

Джеймс само изсумтя. Не беше в настроение да приема хвалби от господин Шерлок Холмс.

— Продължете с историята за срещата ви в събота следобед — рече Холмс.

По-късно Джеймс с изненада установи, поглеждайки към часовника на детектива, че разказването на цялата история му бе отнело половин час. Той леко се беше изчервил, тъй като частта за криенето му на гредата, докато бандитите се редуваха да стрелят по „плъха“, прозвуча много по-цветисто от всичките му литературни творби.

Джеймс се подготви да бъде разпитван продължително от мръщещия се детектив, но Холмс каза единствено:

— Как се почувствахте?

— Как съм се почувствал? — Джеймс осъзна, че почти е изкрещял думите, погледна неспокойно към затворената врата на купето и снижи глас. — Дадох ви толкова много информация — за времето на покушението, за плановете за бунтовете на бандите и анархистките убийства из целите Съединени щати, в Лондон и Европа, а вие искате да знаете как съм се почувствал?

— Да — рече Холмс. — Например, когато си помислихте, че стрелят по вас и залпът е разтърсил гредата, върху която сте се намирали. Как се почувствахте, Джеймс?

Писателят замълча за миг. Той знаеше, че въпросът всъщност не заслужава отговор — имаше твърде много по-важни въпроси, на които можеше и трябваше да отговори, свързани със събранието на бандитите и плановете на професор Мориарти — но освен това осъзна, че неволно си беше задавал същия този въпрос през последните два дни. Как се беше почувствал по време на това абсолютно нетипично за начина му на живот и абсурдно нереално събитие. Уплашен? Да, но това не беше основното усещане.

— Жив — каза най-накрая той. — Почувствах се абсолютно… жив.

Холмс се ухили до уши, потупа Джеймс по коляното така, сякаш писателят беше ретривър, който е донесъл фазана цял и непокътнат, и каза:

— В такъв случай мисля, че следващите две седмици много ще ви допаднат.

Пет

Холмс пристигна на площад „Хеймаркет“ и веднага забеляза инспектор Бонфийлд, който стоеше от другата страна на улицата, близо до една алея. По Деплейн Стрийт имаше голямо движение на коли и хора. Холмс изчака за пролука и притича през улицата, протягайки ръка на инспектора още преди да стъпи на тротоара.

— Радвам се да ви видя отново, господин Холмс — каза инспектор Бонфийлд.

— И аз вас, инспекторе. Поздравления за повишението ви. — Холмс беше идвал тук през месеците май и юни на 1886 година, събирайки улики за процеса на анархистите, отговорни за бунта на площад „Хеймаркет“, при който загинаха осем полицаи и трима цивилни. Тогава Бонфийлд беше още капитан, но информацията за осмината анархисти, която беше представил на процеса, бързо го направи инспектор и началник на детективското бюро към Департамента на чикагската полиция. Освен това Бонфийлд беше прикрепен към Колумбовото изложение, за да обучи и надзирава двестате цивилни детективи, познаващи физиономиите и методите на действие на всеки джебчия, крадец и измамник в района. Тъй наречената „Колумбова гвардия“, издокарана в сините си униформи и, когато се наложеше, с жълто-червени пелерини, носеше симпатични малки декоративни мечове. Цивилните момчета на Бонфийлд носеха тежки палки, месингови боксове и заредени пистолети в джобовете на костюмите си.

— Повишиха неправилния човек — отвърна Бонфийлд, който изглеждаше все така скромен, сдържан и компетентен, както бе установил Холмс седем години по-рано. — Всички награди трябваше да бъдат за вас, господин Холмс.

Детективът махна с ръка.

— Виждам, че сте поставили статуя в памет на онзи четвърти май — рече Холмс. — И униформен полицай да я пази.

Бонфийлд кимна.

— Сложили сме 24-часова стража, господин Холмс. Вандалите — дали анархистите, или онези безбройни хиляди, които идват, за да почетат анархистите-убийци като социални герои — се опитаха да натрошат статуята с ковашки чукове, драскаха неприлични думи по нея, боядисаха я в зелено — много непочтително. Затова наш човек денонощно дежури тук.

Холмс извади лулата си и започна да я пълни с тютюн. Хенри Джеймс беше успял да го убеди, ако не за друго, то поне заради американските му приятели, да използва по-скъпа и не чак толкова стряскащо ароматна марка тютюн, докато е в Щатите.

— Никога няма да се сетите какво са планирали да правят на гробището Уолдхайм за четвърти май — каза Бонфийлд; лицето му изразяваше такъв гняв, какъвто Холмс никога не беше виждал у решителния млад мъж.

— Уолдхайм — повтори Холмс, докато разпалваше с дърпане лулата си и прибираше в джоба си — при трийсет и осемкалибровия пистолет — уникалната си запалка. — Това е мястото, където са погребани четиримата обесени анархисти, нали?

— Точно така — отвърна Бонфийлд. — Сега е олтар на „смелите организатори юнионисти“, които нападнаха от засада мен и хората ми тук преди седем години. Ще откриват паметник на убийците — или мъчениците, каквото е мнението на популярната преса — и се твърди, че паметникът ще бъде по-висок от тази двайсетфутова статуя, издигната в памет на осмината полицаи, които загинаха в онзи ден. По предварителни изчисления за церемонията на радикалите на гробището Уолдхайм ще се съберат повече от осем хиляди души. Ако ние организираме възпоменателна церемония за загиналите полицаи, едва ли ще се съберат и десетина души.

— Историята е перверзен механизъм — обяви Холмс между пуфканията. — Той изисква кръв на мъченици — истински или измислени — така, както обикновените машини се нуждаят от масло.

Инспектор Бонфийлд изсумтя, забеляза пролука в уличното движение и слезе на пътя, махвайки с ръка на Холмс да го последва.

— След бунтовете и процеса покриха всичко тук с пътна настилка — каза той, — но вие си спомняте, че точно на това място — инспекторът посочи с върха на лъснатата си обувка едно с нищо незабележимо място на пътя, — вие ми показахте яйцевидната вдлъбнатина в кедровия паваж от онова време, където първоначално беше паднала бомбата и… — Бонфийлд навлезе още повече в платното. — Точно тук забелязахте гладкия, овален кратер, където всъщност беше избухнала. Прокарвайки линия между малката вдлъбнатина и кратера — като използвахме червения конец по модела, който ни показахте — ние успяхме да установим, че бомбата е била хвърлена от онази алея, а не някъде на юг от напредващите полицейски сили, както се опитваше да убеди съдебните заседатели защитата.

Инспектор Бонфийлд беше толкова погълнат от спомените си, че не забеляза големия товарен вагон, теглен от четири огромни коня, който се приближаваше към него. Холмс сграбчи полицая за лакътя и го издърпа на безопасно място на тротоара.

— Бомбата избухна точно под краката на полицай Матайъс Деган — продължи Бонфийлд, който сякаш се намираше в някакъв транс. — Той ми беше приятел. Шрапнелът, който го уби, не беше по-голям от нокътя на палеца ви, господин Холмс. Докторът ми го даде и аз все още го пазя в бюрото си. Но той преряза бедрената артерия на Матайъс, който умря от загуба на кръв, точно там, където се намираха кедровите блокове. Умря в ръцете ми.

— Доказахме, че по шест от осмината простреляни полицаи — освен ранените от бомбените шрапнели — е било стреляно отвисоко — каза Холмс. — Някой е стрелял с пушка от онзи прозорец там, до алеята. — Той посочи към прозореца на магазина, гледащ към Деплейн Стрийт.

— Обвинението изложи това пред съдебните заседатели, но те не му обърнаха внимание — рече инспектор Бонфийлд. — Но вашата улика, господин Холмс, наистина доказа, че дърводелецът Рудолф Шнаубелт е човекът, който е хвърлил бомбата от онази алея по групата полицаи.

— Доказа го без всякакво съмнение — съгласи се Холмс. — Но вие така и не го арестувахте.

Инспектор Бонфийлд разпери ръце.

— Как да го арестуваме, когато не можахме да го намерим, господин Холмс? Проверихме всички следи, които показваха, че Шнаубелт е в Питсбърг, в Санто Доминго, че е умрял в Калифорния, че проси по улиците на Хондурас, че живее охолен живот в Мексико. Онзи социалистически парцал — „Арбайтер Цайтунг“ — публикува писмо, за което се твърди, че е от Шнаубелт, и то беше изпратено по пощата от Кристаяния в Норвегия. Този човек е фантом, господин Холмс.

— Този мъж — Шнаубелт — си живее добре като производител на фермерски инструмента в Буенос Айрес — каза Холмс. — Пристигнал е в Аржентина месец след бунта на площад „Хеймаркет“ и оттогава живее и просперира там.

— Защо не ни уведомихте за това?

— Изпратих телеграма с информацията — включително местоработата и адреса на Шнаубелт — на вашия суперинтендант през хиляда осемстотин осемдесет и седма година — отвърна Холмс. — Отговор не получих. Изпратих втора телеграма със същата информация, като този път добавих и двете имена, под които се представя Шнаубелт. И отново не получих отговор.

Бонфийлд беше свалил шапката си и изглеждаше така, сякаш се канеше да изскубе кичури коса с корените от главата си.

Холмс погледна часовника си и извади лулата от устата си.

— Става късно, инспекторе. Заедно с вас трябва да прегледаме маршрута, по който президентът Кливланд ще стигне до Изложението, а после ме очаква кратка обиколка на самия Бял град. Но трябва да побързаме, ако искаме да доприпкаме навреме до хотел „Лексингтън“.

— Ще оставим припкането на конете — каза инспектор Бонфийлд. Той изсвири и една лъскава черна карета, карана от униформен полицай, ги приближи. Кочияшът скочи от капрата и им отвори вратата.

Две коли чакаха Бонфийлд и Холмс пред хотел „Лексингтън“ на пресечката между Двайсет и втора улица и Мичиган Авеню. Първата представляваше голям, покрит с брезент фургон, с три реда седалки, вместо обичайните две, плюс четвърта пейка, обърната с лице към останалите. Фургонът беше пълен с полицаи.

Втората представляваше открит файтон — доста по-удобен на вид — а кочияшът беше едър мъж с ясни сини очи и добре оформена прошарена брада, който приличаше малко на бившия президент Юлисис Грант. Холмс прецени по ръцете му, че мъжът е около шейсетгодишен, но лицето му не беше набръчкано, с изключение на бръчиците от смях покрай устата. Беше облечен в удобни кадифени работнически панталони и доста износени ботуши, но и доста скъпо на вид вълнено сако. Вниманието привличаше черната широкопола шапка, която бе бутнал назад, сякаш искаше бледото му зимно чело да хване малко тен под априлското слънце.

— Господин Шерлок Холмс — каза инспектор Бонфийлд, — имам честта да ви представя нашия бъдещ кмет, господин Картър Хенри Харисън.

Мъжът стисна ръката му твърдо, без да прекалява.

— За мен е истинско удоволствие да се запознаем, господин Холмс! — каза Харисън.

— Бъдещ кмет? — попита Холмс.

— Избраха ме за пети мандат — не последователен, за мой срам — на четвърти април — каза Харисън. — Но ще поема официално поста чак на двайсети. Тъй като кметът Уошбърн е твърде зает да се цупи и да опразва кабинета си, аз се възползвах от възможността да ви покажа маршрута, по който ще преведем президента Кливланд.

Единият от полицаите се приближаваше към колата на кмета и той тихичко се обърна към Бонфийлд:

— Опа, ето го и Маклафри.

По значките Холмс разбра, че Маклафри е суперинтендантът на чикагската полиция. Кметът Харисън го представи и последва ново ръкостискане, този път още по-ентусиазирано.

— Господин Холмс, с нетърпение очаквах да се запозная с вас! — обяви началник Маклафри. — Като надзирател в затвора в Джолиет, Илинойс, аз отговарях за създаването на първата американска пълна система бертийонаж. Вие също използвате тази система, мисля.

— Честно казано, познавам и уважавам мосю Бертийон47 и съм работил с него в Париж, но смятам, че много от категориите му за идентифициране на престъпници — дължина на костите, сантиметри на челото и всички такива — са доста неприложими. Затова напоследък съм се съсредоточил почти изцяло върху пръстовите отпечатъци.

— Ах — рече суперинтендант Маклафри, който изглеждаше малко унил от липсата на ентусиазъм у Холмс относно системата бертийонаж. — Да, ами ние имаме и картички с отпечатъци. Повече от петстотин на този етап. Вие разполагате ли със собствени картички, сър, или зависите от картотеката на Скотланд Ярд?

— Със съжаление трябва да отбележа, че Скотланд Ярд все още не са възприели пръстовите отпечатъци като универсална практика — отвърна Холмс. — Но аз има един помощник, който посещава затворите, и ние си съставяме наша собствена картотека — снимки на заподозрения в анфас, отпечатъци от всички пръсти и обратната страна на дланта. В момента мисля, че имам около три хиляди подобни картички.

Суперинтендант Маклафри изглеждаше стреснат от тази информация.

— Боб — каза избраният кмет Харисън, — време е да потегляме. Ако искаш, можеш да пътуваш с нас, а Бонфийлд ще се вози с полицаите.

— Не, аз ще съм с хората ми — отвърна вдървено Маклафри. — За мен бе огромно, огромно удоволствие, господин Холмс, и се надявам да се видим отново при удобен случай, за да обсъдим методите на Бертийон и други криминалистически въпроси. — След като се ръкуваха отново, началникът на полицията закрачи обратно към препълнения фургон.

— Скачайте тук до мен, господин Холмс — рече Харисън. — Бони, ти сядай отзад заедно с господин Дръмънд. Познавате господин Дръмънд, нали, господин Холмс?

Холмс кимна на директора на тайните служби.

— Да. Удоволствие е да ви видя тук, сър.

Дръмънд се усмихна и отвърна с кимване.

— Така, време е — каза бъдещият кмет и леко потупа двата коня с камшика си.

— Предполагам, че президентът Кливланд ще отседне тук, в хотел „Лексингтън“ — каза Холмс.

— Да — отвърна Харисън. — В него се намира най-големият апартамент в целия град. Но ако трябваше аз да избирам хотела за президента, щях да предпочета някой, който е на павирана улица.

Холмс беше забелязал, че тази отсечка от Мичиган Авеню е по-скоро жълтеникава пръст, отколкото паваж.

— Стига да не вали в деня на откриването, няма да има никакъв проблем — рече Харисън. — Това е единственият луксозен хотел, който се намира в най-южната част на града; построиха го миналата година, така че е логично да настанят президента в него. Оттук до Панаира са само двайсет-двайсет и пет минути път по Мичиган Авеню.

— Жалко, че суперинтендант Маклафри не прие да пътува с нас — обади се Дръмънд от мястото си зад кмета. — Трябва да обсъдим мерките за сигурност, които ще вземе чикагската полиция, както и охраната, която се извършва от Колумбовата гвардия.

Харисън се засмя и придърпа периферията на черната си шапка, за да скрие очите си от слънцето.

— Началник Маклафри е добър човек. И ревностен реформатор. В деня, когато бях избран, той ми изпрати оставката си.

— Защо? — попита Холмс.

Харисън се ухили.

— Всички неща, които Боб иска да реформира — хазарта, комисионите за партийните чиновници, пиенето, флиртовете с дами през нощта — са в повечето случаи неща, които ми харесва да правя.

— Кметът Харисън има силната подкрепа на работническата класа — обади се инспектор Бонфийлд иззад Шерлок Холмс. — Дори сред цветнокожите.

Холмс реши, че е чул достатъчно за местната политика. Повече от достатъчно всъщност.

— Колко хора служат в чикагската полиция, кмете? — попита той.

— Малко над три хиляди — отвърна Харисън. — Когато процесията тръгне от „Лексингтън“, тя ще бъде съпровождана от конни полицаи, но предполагам, че след нея ще се движат пеша или на кон няколкостотин местни жители. Ще се включат в парада, така да се каже.

— А в самия Панаир има някъде към две хиляди гвардейци — рече Холмс.

— Това са униформените полицаи — каза Бонфийлд. — Плюс около двеста цивилни детективи под мое командване — разположени в Белия град и по Мидуей Плезънс, където очакваме джебчиите и другите подобни да се развихрят.

— Подбрани детективи? — попита Холмс.

— Подбрани не само от чикагската полиция, а и от целите Съединени щати — отвърна инспектор Бонфийлд.

— Господин Дръмънд, ами вашите агенти? — обърна се Холмс към директора на тайните служби.

— Когато господин Дръмънд се появи тази сутрин — намеси се кметът Харисън, — и ми каза, че е от Министерството на финансите, аз бях сигурен, че с мен е свършено. Всичките ми данъчни задължения се стовариха върху главата ми.

— Някой ден и това ще стане, господин кмете — рече тихо Дръмънд.

— Някой ден. — След това се обърна към Холмс; — Когато президентът Кливланд стигне до Панаира, аз ще съм разположил там петдесет и петима агенти. Осмина от тях са снайперисти и са въоръжени с последен модел армейски снайперски пушки. Шестима ще бъдат неотстъпно до президента.

— Високи мъже, надявам се — каза Холмс.

— Няма по-нисък от метър и деветдесет — отбеляза Дръмънд. — Но, разбира се, никой от тях няма да стои пред президента, докато той произнася речта си на откриването.

— Колко коли ще участват в тази процесия? — попита Холмс.

Харисън отново се ухили.

— Предполагам, че ще има двайсет-двайсет и пет карети. Господин Кливланд и неговият антураж ще се возят в ландо. Най-претенциозните чикагци не спират да напират като хлебарки и всички искат да участват в процесията на президента Кливланд. Знам със сигурност единствено, че аз ще съм в последната карета, която и по ред да е тя.

— Защо така? — попита Холмс.

— Защото ще получа най-много ръкопляскания и доволни викове от тълпата в сравнение с всички останали в процесията — рече Харисън, който очевидно не се хвалеше, а просто констатираше факта.

— Не ми се иска президентът Кливланд да чуе, че съм по-популярен от него. Това може да нарани чувствата му.

— Ландото има ли покрив? — попита Дръмънд.

— Сгъваем — каза инспектор Бонфийлд. — Ще бъде спуснат назад, за да могат всички, дори онези във високите сгради, да могат да виждат президента. Освен ако не вали, разбира се.

— Молете се за дъжд — промърмори на себе си Дръмънд.

— О, господин кмете — каза Бонфийлд. — Господин Холмс ми съобщи, че знае местонахождението на Рудолф Шнаубелт… мъжа, който хвърли бомбата на площад „Хеймаркет“.

— Не е нужно да ми казваш кой е Рудолф Шнаубелт, по дяволите — изръмжа Харисън. — Имах достатъчно кошмари с проклетия кучи син. Къде е той според вас, господин Холмс?

— Знам точно къде се намира — отвърна Холмс и даде на кмета адреса на Шнаубелт в Буенос Айрес, след което му обясни за фермерските му дела.

— С Аржентина нямаме споразумение за екстрадиция, господин кмете.

— Знам го, по дяволите — отвърна Харисън. — Искам да кажа, пипнете го. Действайте скришом. Довлечете проклетия анархист в Чикаго за честен процес и много публично обесване.

— Ако аржентинските власти ни разкрият, това ще означава война — рече тихо Бонфийлд.

— Тъжен ще е денят, в който Съединените американски щати няма да могат да напляскат с камшик някаква си пиклива държавица като Аржентина — отвърна Харисън. — Добре, Бони, може пък да пратим някой долу, за да гръмне проклетия кучи син. Бум! После да снима трупа за чикагските вестници. Чиста работа.

— Ще говорим за това по-късно — каза Бонфийлд.

— Прав си! — засмя се Харисън. — До мен в колата седи най-любимият ми литературен герой за всички времена и аз мога спокойно да го разпитвам. Кажете ми, господин Холмс, в „Знакът на четиримата“, когато сте отегчен, вие си инжектирате седемпроцентов разтвор на кокаин в ръката или китката, нали така?

— Това беше навик, който изоставих, след като приятелят ми доктор Уотсън ме убеди, че — как точно го каза той? — резултатът не си струва усилията. — Холмс не виждаше причина да споменава сутрешната си инжекция с далеч по-силния наркотик хероин, нито пък че възнамеряваше да си бие още две такива, преди денят да е свършил.

— А, добре! — извика Харисън. — Тогава кажете ми, ако мислите, че е редно, дали смятате, че в същото това приключение прекрасната госпожица Мери Морстън е изпитвала романтични чувства към вас? Дали се е задоволила, да речем, с брака си с доктор Уотсън?

Холмс вдигна поглед към синьото небе и въздъхна. Пътуването щеше да е ужасно дълго.

Шест

— Да ви донеса ли нещо, което ще ви помогне да се почувствате по-добре? — попита Джеймс.

— Един четирийсеткалибров револвер, с който да си пръсна мозъка — отвърна Сам Клемънс. — Или по-скоро, тъй като съм набожен страхливец, малко безболезнена отрова, която да има вкус на лимонада.

— Нещо друго? — попита Джеймс. Той седеше в едно кресло до прозореца, на няколко фута от леглото, в което лежеше Клемънс. На нощното шкафче се виждаха лекарства и полупразни чаши, върху единствения друг стол се виждаше купчина вестници.

— Единият лекар казва, че е просто гаден грип и всеки ден през последните единайсет ми заявява, че още на следващия ден вече ще съм на крака — каза Клемънс между кашлянията. — Другият, който ме прегледа, обяви, че имам пневмония и при моята напреднала възраст… петдесет и осем… трябва да си оправя завещанието и да си взема мерки за ковчег. Изпитвам неудържим порив да ги вкарам и двамата в някоя дълбока яма и да видя кой ще успее да се измъкне жив.

Думите му накараха Джеймс да се усмихне.

— Какво изобщо доведе вас и господин Шерлок Холмс в хотел „Грейт Нортърн“? — попита Клемънс и остави смърдящата си пура настрани, за да отпие от високата чаша с цветна течност, намръщи се на вкуса ѝ и отново лапна пурата.

— Холмс го избра — отвърна Джеймс. Клемънс беше наел една от ъгловите стаи, които имаха три високи прозореца на извития еркер, и Джеймс ги беше отворил и трите, за да влиза сравнително чистия въздух от центъра на Чикаго. Хотелът се намираше на ъгъла на Джаксън и Диърборн и това бе единственото, което Джеймс знаеше за географията на Чикаго.

— Чул някакъв чиновник да казва на пиколото да отнесе кана с вода и лимони в стаята ви — додаде Джеймс. — Така разбрах, че сте тук. Изненадах се. Когато ми казаха, че сте болен, реших да намина, за да ви видя.

— Много добросъседско от ваша страна — каза Клемънс и млъкна, за да се изкашля. Кашлицата му беше гръдна и хъхреща и Джеймс се наведе малко повече към отворения прозорец. — Утре смятам да замина за Ню Йорк, господин Джеймс, дори ако се наложи да го направя в ковчег и с парче старо сирене лимбургер на гърдите за по-голяма правдоподобност. Може да се наложи да ви помоля да станете един от носачите на ковчега.

Клемънс се закашля и отпи отново от чашата. След това си наля още от цветната течност от едно двеста и петдесетмилилитрово шишенце.

— Това някакъв сироп за кашлица ли е? — попита Джеймс.

— Някакъв — рече Клемънс и отпи голяма глътка. — Това е лауданум. Течен опиум. Дар от боговете. Вторият ми лекар не се свени да го предписва с литри. Засега е единственото нещо, което облекчава кашлицата ми.

„Чудесно — помисли си Джеймс. — Холмс си бие всеки ден онзи нов наркотик, хероина, а Клемънс — Марк Твен! — се е захванал с пристрастяването към лауданума.“

— Приключихте ли с всичко, което трябваше да свършите в Чикаго? — попита Джеймс. — В Хартфорд ни казахте, че трябва да се срещнете с някои хора.

Клемънс изсумтя.

— Показах наборната машина на Пейдж на неколцина инвеститори, но те са толкова ограничени, Джеймс. Ограничени. Настояват да видят работещ екземпляр на печатарската машина. Съмняват се, че ще си получат обратно парите, и то с лихва.

— А Пейдж няма ли работещ модел?

— Почти всяка седмица ми се обажда, че има перфектен работещ модел — каза Клемънс. — Но когато тръгна към него, за да го видя, и стигна на петдесетина мили от него, машината или спира да работи, или Пейдж решава да я разглоби, за да ѝ направи някакви механични подобрения. Сега е в Чикаго, за да открие втора фабрика, макар първата все още да не е пуснала модел, който да работи повече от две минути.

— Видяхте ли се с господин Пейдж тук?

Клемънс отпи голяма глътка от чашата с лауданум и я допълни от бутилката.

— Той е изключително внимателен, посети болничната ми стая поне шест пъти, като всеки път се застояваше по няколко часа.

— И? — попита Джеймс, след като Клемънс се умълча, загледан в нищото.

— И помните ли — рече Клемънс, поглеждайки кръвнишки Джеймс изпод гъстите си бели вежди, — като ви казах, че Пейдж е способен да убеди дори риба да излезе от водата, за да се поразходи с него?

— Да.

— Ами, този път успя да убеди тази риба, която лежи пред вас, да излезе, да се поразходи с него, да се изкатери по едно дърво и да издава звуци като папагал.

Джеймс не знаеше какво да отговори, затова си замълча, опитвайки се да вдишва чистия въздух, който влизаше през прозореца, вместо противната миризма от евтината пура на Клемънс.

— Настоях — не помолих, нито поисках учтиво, а настоях — продължи Клемънс, — да ми бъдат върнати веднага последните трийсет хиляди долара, които бях вложил в проекта. Трябват ми. Бях ги заделил от малкото си издателско предприятие, за да ги инвестирам в печатната машина, но сега обстоятелствата изискват да взема от инвестициите в печатната машина, за да закрепя издателството си. Така че настоях в прав текст да получа трийсет хиляди долара от сто и деветдесетте хиляди, които налях в бездънната яма на Пейдж.

— И той плати ли? — попита Хенри Джеймс.

— Накрая му написах чек за още петдесет хиляди долара — изръмжа Клемънс. — За да може да направи онези „няколко последни подобрения“ преди автоматичната печатна машина да накара издателския свят да настръхне, а аз да стана милионер. — Клемънс се закашля жестоко и, след като си пое дъх и отпи от лауданума, каза: — Този път наистина здраво затънах. Ливи ще ме убие.

— Надявам се всичко да се оправи — каза Джеймс, който никога не беше инвестирал нищо, освен собствения си талант.

— Кажете как е вашият приятел Шерлок Холмс тези дни? — попита Клемънс.

— Днес отиде да се срещне с някакви хора в Белия град — каза Джеймс.

— Видяхте ли вече Изложението, Джеймс?

— Не още.

— Белият град е поредното нещо в този живот, което никога няма да видя — въздъхна Клемънс. След което попита направо: — Холмс все още ли смята, че може да е не истинска личност, а литературен герой?

Изненадан, Джеймс се поколеба, преди да отговори:

— Мисля, че да.

— Може и да е прав — рече Клемънс.

— Защо смятате така, сър?

— Прочетох разказите в „Странд“ и новелите, и този Шерлок Холмс ми се стори изключително нереалистичен персонаж. Приключенията му ми изглеждаха като изсмукани от пръстите.

— Може би си спомняте, че в Ню Йорк Холмс каза, че не му допада начинът, по който доктор Уотсън е представил него и дедуктивните му методи — каза Джеймс. — Разказите може и да са истина, но са написани от посредствен ум.

— През последните седмици доста мислих — рече Клемънс. — Съмнявам се, че „доктор Уотсън“ изобщо съществува. Просто онзи приятел Конан Дойл е създал измислен разказвач, който да представи измислените случки с измислен детектив.

— Холмс твърди, че Конан Дойл е агент и редактор на приятеля му Уотсън — каза Джеймс. — Казва, че доктор Джон Уотсън не обича да е център на вниманието и позволява на Дойл да го представлява.

— Ами, ако Холмс наистина е литературен герой и цялата тази история с покушението е част от някаква мелодраматична история? Някаква измислица? — каза Клемънс, закашля се отново и отпи от разтвора на лауданум. — Тогава къде сме ние с вас, господин Хенри Джеймс?

— Какво имате предвид? — попита Джеймс, макар да знаеше много добре накъде клони Клемънс.

— Това няма ли да означава, че ние също сме литературни герои? — рече Клемънс, поглеждайки го застрашително изпод рунтавите си вежди. — Вие сте избран като негов Санчо Панса… или може би неговия Бозуел… а аз съм появяващ се от време на време комичен персонаж.

— Никога няма да съм неговият Бозуел — отвърна Джеймс с равен тон.

— Някога замисляли ли сте се, Джеймс, за връзката между вас и героите, които създавате?

— Не съм сигурен какво имате предвид — каза Джеймс, въпреки че разбираше отлично какво иска да каже хумористът.

— Имам предвид, че за тях вие сте Бог — заяви Клемънс, — точно както аз съм Бог в моите малки светове с измислени хора. Вие ги създавате. Заселвате ги в техните измислени места. Решавате какви чувства ще изпитват и кога е време да умрат. В тези светове ние сме Бог за нашите герои.

Джеймс поклати глава.

— Моите герои имат свой собствен живот — рече тихо той.

— О — изрече Клемънс и се задави в спазъм от гъргореща кашлица. — Това означава ли, че точно в този момент Изабел Арчър пие чай в Англия или Европа?

— Не — отвърна Джеймс, — но означава, че в нейния… на Изабела… характер има дълбини, които все още не съм изследвал.

— Това са писателски бръщолевеници — рече Клемънс и отпи от чашата си. — Ние обожаваме да се преструваме, че героите ни имат свой собствен живот… но те нямат, Джеймс. Вие го знаете и аз го знам. Ние ги размятаме наоколо като куклите в шоуто на Пънч и Джуди. Чели ли сте някои от книгите ми, сър?

— Все още не съм имал това удоволствие — отвърна Джеймс, изненадан от въпроса. Писателите не търсят у други писатели мнение за творбите си. Това просто не е прието.

Клемънс се засмя.

— Е, аз се опитах да чета вашите — рече белокосият писател. — Обявявам на висок глас, Джеймс, че четенето на вашата проза е като превод от средновековен германски. Вие имате четирийсет и два вагона, натоварени с подчинителни изречения, които са тласкани от мъничка група двигатели-глаголи с недостатъчна мощност, натикани в края на изречението. Четенето на книгите ви е като да слушаш някой уличен оратор как спори със себе си, прекъсвайки се на всеки няколко секунди.

Джеймс леко се усмихна.

— Брат ми Уилям би се съгласил с вас.

— И все пак… при Изабел Арчър и някои от другите ви герои… — гласът му заглъхна. Клемънс се обърна и отново впери свиреп поглед в Джеймс. — Знаете ли защо Изабел Арчър взе онова проклето самоунищожително решение в края на книгата? От самото начало ли решихте, че ще бъде така, или героинята ви придоби някаква самостоятелност и сама реши така да си съсипе живота?

Джеймс вдигна ръце с дланите напред. Той нямаше никакво намерение да обсъжда Изабел Арчър или която и да е от книгите или героите му с този опиянен от лауданума американец.

— Писателят или чува гласовете на героите в главата си, или не ги чува — каза Клемънс, говорейки на себе си. — Случайно да си спомняте, че преди пет години издадох една книга, озаглавена „Приключенията на Хъкълбери Фин“?

— Спомням си — отвърна Джеймс.

Клемънс отново го погледна.

— Месеци наред — години всъщност, след като бях изоставил книгата за известно време — аз чувах гласа на Хък в главата си толкова ясно, както чувах любимата си Ливи да ме вика за вечеря. Хък беше с мен дори когато заспивах нощем и ме чакаше да се събудя. А после… към онзи етап в историята, който би трябвало да е краят ѝ, когато са слезли от сала за последен път и приятелят на Хък, робът Джим, е заловен… Хък просто ме напусна. Замина за териториите без мен. Вече не чувах гласа му, не можех да гледам през очите му. Аз бях просто един човек, който записва думи на хартия.

— И какво направихте? — попита Джеймс, прикривайки интереса си към темата и отговора.

Клемънс облиза устните си.

— Докарах Том Сойер от неговата книга, превърнах Хък в постния второстепенен герой, какъвто беше в книгата за Том Сойер, и накрая позволих на най-важната книга, която някога съм писал, да се превърне в поредната детска книга — рече той. — Само игри и случайни съвпадения на обстоятелствата, без никой да пострада накрая, като позволих на Том, герой, за който знаех, че дори не трябва да е в тази книга, да взима всички решения.

— Неприятна ситуация — каза тихо Джеймс. — И съм сигурен, че подобно нещо се е случвало с всички нас, докато сме писали един или друг роман.

Клемънс поклати глава.

— Чели ли сте романа „Робърт Елсмиър“?

— Чувал съм заглавието, но не съм имал удоволствието да прочета книгата — отвърна Джеймс.

— Тя се превърна в голяма сензация преди около пет години и вдигна доста шум около себе си — каза Клемънс. — Беше написана от господин Хъмфри Уорд. Проповядваше християнство, основано върху социалната загриженост и помощта за ближния, вместо върху Светото писание и теологията. Създаде си доста врагове сред вярващите.

Джеймс чакаше.

— Както и да е — продължи Клемънс след известно кашляне и изхрачване, — преписах едно изречение от тази дълга, понякога мрачна книга, защото то има връзка с онова, което обсъждаме. Господин Уорд е написал — и аз си го спомням ясно — „Не мога да си представя Бог като архизаговорник срещу собственото Си творение“.

— Това не ми звучи особено радикално — отбеляза Джеймс.

Клемънс отново се обърна към него.

— Но ние сме Бог за света и героите, които създаваме, Джеймс. И кроим заговори срещу тях през цялото време. Убиваме ги, нараняваме ги и ги жигосваме, караме ги да губят надежди и любими. Ние ежедневно заговорничим срещу героите си. Но в книгата за Хък Фин аз се уплаших, Джеймс. Изгубих гласа на Хък и се уплаших. Или може би — вероятно — стана точно обратното. Толкова обичах Хъкълбери Фин, че не намерих сили да заговорнича срещу него и творението си, както би трябвало. Ако гласът на Хък беше останал с мен — ако бях намерил смелост да се вслушам в него — щях да оставя онзи негър Джим да бъде заловен и продаден в робство пред очите на Хък въпреки всичките му усилия — или поне щях да проявя милосърдие и да убия Джим и Хък, вместо да вкарам Том Сойер в разказа и да завърша историята като обикновена детска книга.

Клемънс изплю последните две думи.

— Какво общо има това с въпроса дали Шерлок Холмс е литературен герой? — попита безцеремонно Джеймс. Той ненавиждаше самосъжалението у писателите и мразеше да бъде свидетел на подобни окайвания.

Клемънс започна да се смее, докато не се разкашля отново.

— Не разбирате ли, Джеймс? — каза най-накрая той. — Вие и аз сме само второстепенни герои в тази история за Великия детектив. Незначителните ни животи и кончини не означават нищо за Бога-писател, който и да е този кучи син.

— Имате ли някаква представа кой може да е този Бог-писател? — попита Джеймс. — Мислил съм си за това. Конан Дойл никога не би използвал свои живи съвременници в историите си… и със сигурност не би използвал истинските им имена. Холмс каза, че Уотсън е трябвало да представи Уелския принц като Краля на Бохемия в един от разказите си.

— Не е задължително да бъде Конан Дойл — рече Клемънс и наля последните остатъци от лауданума в чашата си, почти опрял брадичка в гърдите си. — Със сигурност е някакъв второстепенен ум, с по-нищожен талант от вас, може би дори от мен, определено по-нищожен от Артър Конан Дойл, което говори много. И може да е написано след трийсет години, или петдесет, или дори сто.

— Добре — каза Джеймс, опитвайки се да говори спокойно, макар да чувстваше тежест в сърцето си, — това поне би означавало, че продължават да ни четат дори след трийсет или сто години.

Настъпи продължителна тишина, нарушавана единствено от звуците на улицата, която се намираше на четиринайсет етажа под тях, и дрезгавите, хъхрещи опити на Самюъл Клемънс да диша.

— Ако ние сме само литературни герои, вкарани в историята, за да правят компания на литературния образ на Шерлок Холмс, то какво следва да направим? — попита най-накрая Джеймс.

Клемънс се засмя.

— Аз заминавам за Ню Йорк утре сутринта, като по пътя може да спра в Елмира, ако ми се прииска. Вероятно ще съм твърде болен, за да изгледам процесията на ветроходите, която е планирана за този уикенд в пристанището на Ню Йорк, но съм готов да се лиша от два пръста на краката си, само и само да я видя. Не, сър, ако Богът-писател на тази история — колкото и да е кръвожаден — поиска да убие Сам Клемънс, ще трябва да го направи зад кулисите, така, както Шекспир е убил Фалстаф.

„Аз също трябва да си тръгна — помисли си Джеймс. — Да си възвърна свободата. Да си върна себе си.“

— Какво ще правите утре? — попита Клемънс.

— Холмс каза, че иска да ме заведе на обиколка с лодка до Белия град.

— Ами, насладете се на онова, което аз никога няма да видя — каза Клемънс.

— Ще се отбия утре, след разходката — каза Джеймс. — Да проверя дали не се нуждаете от нещо.

— Можете да кажете на пиколото — дребничкото момче със заешката устна — да съобщи на лекаря, че ми трябва ново шише лауданум — обяви Клемънс. — И сламка.

Джеймс кимна.

— Що се отнася до посещението ви утре — продължи Сам Клемънс, — то няма да е необходимо. По един или друг начин дотогава ще съм се отписал от тази история.

Седем

Макар петъчната сутрин да беше сива, хладна и да се канеше да вали, Холмс нае едно открито ландо за пътуването им до Изложението. Джеймс си взе чадъра. Холмс носеше яркочервения си шал, който предпочиташе винаги, когато температурите падаха под 70 градуса48. Кочияшът на капрата се беше опаковал във вълнени дрехи.

Този ден Холмс беше толкова мълчалив и сдържан, колкото словоохотлив бе предишния. Когато Джеймс го попита дали е ходил вече до Панаира по този път, Холмс каза, че кметът на Чикаго го е закарал дотам в сряда.

— Що за човек е кметът Харисън? — попита Джеймс.

— Разговорлив — отвърна Холмс. После, след моментна тишина, нарушавана единствено от звука на конски копита и преминаващи карета, той додаде: — И странно приятен човек. Почти сигурно е корумпиран, но мисля, че избирателите му го обичат.

— Каква е целта на днешната ни разходка? — попита Джеймс.

— Да разберем къде ще се скрие Лукан Адлер, за да извърши покушението — отвърна тихо, почти шепнейки, Холмс.

— Мисловният процес на убийците ми е напълно непознат — изсъска Джеймс.

— Добре — отвърна Холмс с нормалния си глас, — но реших, че ще искате да разгледате Изложението, преди да си тръгнете утре от Чикаго.

— Утре си тръгваме от Чикаго?

— Вие си тръгвате — натърти Холмс и преметна през рамо червения си шал.

Пътуването до южната част на града изглеждаше безкрайно, макар Джеймс с изненада да установи, че им е отнело по-малко от половин час.

— Оттук ли ще мине маршрутът на президента Кливланд до Панаира? — прошепна Джеймс.

Холмс кимна.

Джеймс огледа сградите, покривите и уличките.

— Имам чувството, че убиецът може да се скрие навсякъде наоколо.

— Чикагската полиция ще разположи повече от хиляда мъже по продължение на маршрута, така че никой да не може да се втурне към екипажа — обясни му полугласно Холмс. — Стотици други ще се движат зад процесията, тъй като кметът Харисън предположи, че поне двеста хиляди души ще продължат да следват файтоните поне през половината път. — Детективът се наведе към ухото на Джеймс. — Но това няма да има никакво значение. Лукан Адлер няма да стреля отблизо с пистолет. Той ще използва пушка. Вероятно далекобойна.

Тази мисъл стресна Джеймс.

— Последните двама президенти, убити през този век, бяха простреляни отблизо с пистолет — прошепна той.

Холмс кимна.

— Лукан Адлер ще използва пушка. И не е необходимо да се притесняваме за процесията както тук, така и на терена на Изложението.

— Не трябва ли? — учуди се Джеймс. — И защо не, за бога?

— На Лукан Адлер не му дреме за анархистката кауза — рече Холмс. — Свързал се е с тях, защото плащат добре. Той живее само за да убива, за предпочитане от разстояние. През последните две години така е убил единайсет чужди държавни ръководители или сановници.

— Това не е възможно! — извика Джеймс.

Холмс измъкна от туиденото си сако малък лист хартия, който представляваше списък с имена и държави.

— Мили боже! — промърмори писателят.

— Двамата със Себастиан Моран без малко не успяха да убият Нейно величество кралица Елизабет през хиляда осемстотин осемдесет и осма — каза Холмс. — А тогава Лукан беше още момче. Вече не работи с Моран. Всички покушения от списъка са извършени само от него.

Джеймс изгуби ума и дума.

Двамата влязоха в Изложението през най-северния портал. Двама от членовете на Колумбовата гвардия, биещи на очи с униформите си от синьо зебло, провериха акредитивните писма, които им показа Холмс, а други двама отвориха широко крилата на вратата.

Пред тях, на повече от миля, се простираше Мидуей Плезънс. Джеймс видя табели, на които пишеше, че се намират на Авенюто на Народите. Когато писателят за пръв път чу за Мидуей Плезънс, той си представи малко по-голяма версия на карнавалите и панаирите, които беше посещавал. Но в продължение на тринайсет градски пресечки по авенюто се виждаха сгради и атракции с размерите на малки градове.

Те подминаха една солидна колиба, скована от дървени трупи, която му се стори доста странна атракция.

— Това е колибата на ужасяващия Седящ бик — каза Холмс. — За нещастие, господин Бърнам, директорът на цялото Изложение, не можа да доведе самия Седящ бик, защото армията го уби преди три години. Затова сега, когато не участва в шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил, което се провежда точно край стените на Изложението, вътре живее вождът Дъжд в лицето. Дъжд в лицето твърди, че той е човекът, който е убил генерал Къстър, и съплеменниците му сиукси не го оспорват.

Джеймс погледна към мъжете, които носеха дебели дрехи от рунтави кожи. Сигурно им беше ужасно горещо, дори в този сравнително хладен ден.

— Лапландско село — каза Холмс. — Бог да им е на помощ през юли.

Край тях минаха няколко мъже с тъмнокафяв цвят на кожата, които носеха единствено няколко листа на кръста.

— Канибали — каза Холмс. — От Дахомей.

— За какво са му на Колумбовото изложение канибали? — попита Джеймс.

— Това е Световно изложение — отвърна детективът. — Даниъл Бърнам се опитва да доведе целия свят за милион американци, които никога не биха могли да си позволят да пътуват дотам.

— Що за човек е Бърнам? — попита Джеймс.

— Красив. Внушителен. Зает. И целеустремен. Много целеустремен.

— Сигурно трябва да е такъв, за да построи подобен комплекс за толкова кратко време. Но ми се струва, че до завършването му има още много работа.

— На първи май все още няма да е изцяло довършен — каза Холмс, — но с изключение на Колелото на Ферис, което продължава да се строи, всичко останало ще бъде почистено и ще изглежда завършено. Бърнам пришпорва екипите да работят денонощно, в буквалния смисъл.

Пред каретата им мина някакъв мъж, който водеше щраус на късичка каишка.

— Калифорния — каза Холмс, което не подсказа нищо на Джеймс.

— Мили боже! — каза писателят, когато минаха покрай нещо, което приличаше на австрийско село, с всичките му каменни къщи, кули и кръчми.

— Добро място за халба бира и някой шницел, щом Панаирът бъде отворен — каза Холмс.

Джеймс видя една празна площадка, самоуверено озаглавена ПАРК НА ВЪРЗАНИТЕ БАЛОНИ.

— С какво са вързани тези балони? — попита той.

— С въжета — отвърна Холмс.

Те продължиха към средата на Мидуей и сега Джеймс вече видя колко огромно ще бъде Колелото на господин Ферис. Само половината от двеста шейсет и четирифутовата структура беше завършена, но валът, който бе монтиран на върха на завършената ѝ половина, изглеждаше огромен колкото хоризонтално поставена секвоя, направена от стомана. Около работната площадка беше издигната защитна дървена ограда, но внезапно един от работниците на горните редове от стоманени греди и дървени рамки извика нещо и се заспуска от ниво на ниво, като се залюляваше на ръце като някое живеещо по дърветата същество. Работникът скочи на най-долното ниво, използва върха на седемфутовата защитна ограда като място за отскок и се приземи точно до спрялото ландо на Холмс.

Джеймс с изненада разпозна Уигинс Втори — младия Мот — облечен в същите работнически дрехи като останалите ковачи и дърводелци, които се трудеха върху Колелото на Ферис. Момчето беше спало на едно походно легло в стаята на Холмс през първата им нощ в Чикаго, а след това Джеймс повече не го беше виждал — а и не се беше сещал за него.

— Добр’утро, джентълмени — каза Уигинс.

— Привет, Мот — каза Холмс. — Виждам, че си си намерил работа.

Момчето се ухили до уши.

— Точно тъй, господин ’Олмс. С пълна заплата. Контрольорът вика: „Мот, тука, е няк’ъв изтърсак“, но господин Ферис, който контролира контрольора, вика: „Видях го да се катери, Бейнс. Той е кат’ маймунка, тоя изтърсак, и е по-силен от повечето ти хора. Пусни го да работи на скелето и на стоманената част. Трябват ни повече маймунки“, вика. И тъй стана. О, и вече не съм Мот — тук ми викат Монк, накратко от „маймунка“.

— Притеснява ли те това име? — попита Джеймс, който се беше навел напред, облегнат на чадъра си, за да може да вижда и да разговаря с младежа.

Момчето отново се ухили.

— Много ми харесва, господин Джеймс. Разбирате ли, бандюгите из лондонските улици ми викаха Мот, по стария английски начин, дето звучи като Прашинка, знаете. И аз винаги съм бил прашинка в нечие око, и това хич не ми се нравеше. Макар че ми харесваше как говори Мот — е, и Монк сигурно ще говори по същия начин.

— Как говореше, като беше Мот? — попита Джеймс.

Отново широката, беззъба усмивка.

— Амче моят контрольор, господин ’Игинс, ни пита на обяд: „Как да омая една италианска дама, която живее в същия пансион като мен и май изобщо не ме забелязва?“. Никой не обели нито дума, ’щото господин ’Игинс има ужасен характер, тъй си е, но аз му викам: „Началник, господин ’Игинс, сър, първо отмервате една жига с върха на езика си и изтананиквате един канарски танц с пъргавата си нога, като същевременно изразявате черната си любовна мъка посредством бялото на очите си. Една нота полувъздъхвате, а другата четвъртизпявате, като ту търкаляте звука в гърлото си, сякаш поглъщате любовните слова, ту гъгнете носово, сякаш ги вдъхвате в гърдите си. И шапката, надвесена над очите ви, като сенник над лавка! С ръце в джобовете, сякаш излязъл от мухлясалите портрети или кръстосал ги на гръдния кош, ала заек на ръжен! И… това е важно, сър… никакво задържане на едно място: две-три трели и хайде на друго! Това са то тънкостите, това са то финостите, това са то изящностите на века! Чрез тях единствено се погубват онези девички, които чакат да се погубят и без тях, самички! На такова държание обръща внимание всяко женско създание. Това съм си купил с три пенита наблюдателност“, му викам.

Холмс отметна глава и се разсмя с характерния си лаещ смях. Джеймс само гледаше умно.

— Далеч ще стигнеш, Мот… искам да кажа Монк — рече Холмс и подаде на момчето една десетдоларова банкнота.

— Благодарско, сър — каза момчето и пъхна банкнотата под шапката си. — Дано не ви създам неудобства, като не се прибера с вас в Англия, ама ще си потърся късмета тук, като стана американец.

— Съвсем не — засмя се Холмс. — С теб се работеше добре, когато беше Уигинс Втори от Бейкър Стрийт, но настъпи моментът да покажеш истинската си цена на света.

— Господин Ферис казва, че това Колело може да не е последното, което ще построи — рече момчето. — Макар че другите може да са по-малки. Ако работя добре на т’ва, високото колело, може да пътувам с останалите работници до други щати, дори до други държави.

— Така да бъде, Монк — каза Холмс и каза на кочияша да продължи. После се обърна и извика на момчето: — Ако някога имаш нужда от нещо — каквото и да е, Уигинс — знаеш къде да ме намериш.

Момчето се ухили и кимна.

— Знам — отвърна то. — Знам. Бог да ви благослови, господин Шерлок ’Олмс.

Когато продължиха напред, подминавайки първо Алжирското село, където забулени дами ги наблюдаваха през воалите си, а и една празна улица, която според Холмс след една седмица щеше да е оживеното Кайро, запълнена с истински египтяни, Джеймс каза:

— Тези думи бяха от „Напразни усилия на любовта“. Откъде, за бога, ги е научил Уигинс?

— Водя своите най-обещаващи момчета на театър — каза Холмс. — Смея да заявя, че ако те бяха родени при по-добри обстоятелства, щяха да дораснат до министър-председатели, но всъщност са твърде умни и честни за парламента.

Джеймс размишляваше върху думите му, докато подминаваха гигантския зоопарк, допълнен с гигантски зоо миризми. Писателят чу лъв да реве и може би хипопотам да издава хипопотамски звуци. Не се обърна да погледне. Някъде от запад се донесе ревът на доволната тълпа, която гледаше Шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил, което се играеше от седмици и продължаваше да привлича огромни тълпи.

Колата им сви надясно към заслепяваща редица от гигантски сгради, между които се виждаха канали, лагуни, мостове и езерца. Най-голямото езеро се намираше вляво от тях — Джеймс виждаше добре проектирания залесен остров в средата му — а поредицата от Големи здания, които се извисяваха от дясната им страна, напомняше на Джеймс за стръмните крайморски урви на Довър.

— Вече официално се намираме в Белия град — каза Холмс. — Сградата, покрай която преминаваме в момента, е Женското здание.

Джеймс не можеше да каже нищо — той с изненада установи, че е зашеметен от красотата, размерите и разположението на Белия град, тоя „обикновен панаир“, както си беше мислил за него във Вашингтон. Имаше чувството, че навлиза в чистото, бяло, безопасно, разумно бъдеще.

— Оттук до Административното здание, пред което ще говори президентът Кливланд, е само една миля — каза тихо Холмс, за да не го чуе кочияшът. — Всичко от тази точка нататък е потенциално гнездо за убиеца.

Облягайки се на чадъра си, Джеймс се обърна, за да погледне към седящия до него мъж. В очите на Холмс проблясваше въодушевление.

— И аз имам нужда от помощта ви, господин Джеймс, за да открия откъде Лукан Адлер планира да извърши смъртоносното си дело на първи май.

Осем

Административното здание, където приключи пътуването им, представляваше всъщност осемдесет и четирифутов квадрат, поддържащ огромен оребрен осмоъгълен купол. Но той беше изработен изключително красиво и заемаше почетното място в целия Бял град, разположен в центъра между главния западен вход, където влаковете щяха да разтоварват пътниците си, и източния портал на перистила, откъдето щяха да влизат онези, които пристигаха с лодки. Около Административното здание имаше около един акър открито павирано пространство, но на изток се намираше Големият речен канал, който стигаше чак до перистила, а на север се намираха големите Здания на Мините и Електричеството, а от тесните улички между тях се разкриваше гледка към Лагуната и Залесения остров. На югоизток се издигаше масивна висока стена от фасади — Крилото, Машинната зала и Земеделското здание — разделена единствено от Южния канал с грациозните му мостове и осветени алеи.

Когато Холмс и Джеймс слязоха пред източния вход на Административното здание, те бяха посрещнати от двама мъже.

— Господин Хенри Джеймс — рече Холмс, — имам честта да ви представя полковник Едмънд Райс, командир на Колумбовата гвардия и началник на охраната на Изложението.

Джеймс се ръкува с мъжа. По пътя Холмс му беше казал, че Едмънд Райс е награден с Медал на честта за битката в Гетисбърг трийсет години по-рано, когато не само помогнал за отбиването на атаката на конфедератския генерал Пикет, но и бил почти смъртоносно ранен по време на контраатаката. Райс беше нисък, набит мъж, оплешивяващ, с величествени мустаци. Лицето му беше непрекъснато намръщено, но Джеймс скоро разбра, че това е доста подвеждащо. Полковник Райс бе изключително сериозен мъж, който понякога показваше отлично чувство за хумор.

Оказа се, че другият мъж, висок и слаб, облечен в безупречно ушит костюм, е господин Андрю Л. Дръмънд, началник на тайните служби.

— Мили боже! — възкликна Джеймс. — Нямах представа, че Съединените щати имат шпионска агенция, която се нарича по същия начин като британската.

Дръмънд се усмихна и обясни, че е главен агент към Финансовия департамент.

— Много от хората ми са добре обучени в предохранителните мерки — каза той, — включително и като телохранители, затова помагаме с каквото можем при посещението на президента.

— Ще започваме ли? — попита Холмс.

— Кое да започваме? — сепна се Джеймс. Той имаше чувството, че се намира на неправилното място с неправилните хора и върши неправилни неща.

— Да огледаме терена, за да открием къде възнамерява да се скрие Лукан Адлер на първи май, за да убие президента на Съединените щати — отвърна Холмс.

— Имате предвид да се опитаме да отгатнем откъде ще се опита да го направи — отбеляза Джеймс.

Холмс го изгледа студено.

— Би трябвало вече да го знаете, Джеймс — рече той с равен тон. — Аз никога не гадая.

Докато се изкачваха по стълбите към по-високата от двете променади на Административното здание, Дръмънд докосна леко ръката на Джеймс и се спря. Джеймс също спря.

— Просто исках да ви кажа, господин Джеймс, в случай че не ми се удаде втора възможност — рече тихо Дръмънд, — че вие сте най-великият жив писател и че „Портрет на една дама“ е шедьовърът на XIX век.

Джеймс чу някак отдалеч собствения си глас да промърморва „Колко мило… много мило от ваша страна…“, след което двамата продължиха да се изкачват по стълбището. Когато стигнаха до откритото пространство, сутрешната начумереност на Джеймс се беше изпарила.

Факлите и ангелите, които беше видял през телескопа на Холмс, отблизо изглеждаха твърде големи и масивни. Редицата от колони с канелюри, върху които бяха монтирани газовите горелки, осветяващи купола през нощта, сигурно бе висока поне петнайсет фута. Крилата на някои от ангелите се издигаха по-високо и от колоните.

Когато Дръмънд направи някакъв учтив коментар за статуите, полковник Едмънд Райс извади от устата си късата пура, която така и не запали, и каза:

— Тези проклети ангели. Качването им дотук беше по-трудно и от завладяването на Виксбърг. Каишките на единия от тях се скъсаха и той падна от трийсет фута височина, забивайки едно от крилата си на четири фута в замръзналата земя, а останалата му част се пръсна на парчета.

Четиримата мъже се събраха около източния парапет на горната променада.

— Там долу — каза полковник Райс, посочи с пръст и го размърда, за да обхване целия площад, — ще се намира платформата, от която ще говори президентът. Няма да допуснем повече от петдесет души на тази платформа и… Дръмънд… господин Бърнам даде разрешението си двама от агентите ви да стоят до и зад президента по време на речта.

— Никой изстрел няма да дойде отзад — рече тихо Дръмънд.

— За по-голяма сигурност ще забраним достъпа до двете променади на Административното здание и, ако сте съгласен, господин Холмс — в телеграмата, която получихме двамата с господин Бърнам, пишеше, че, един бог знае защо, трябва да се вслушваме в съветите ви и когато е възможно, да ги изпълняваме — та, ако сте съгласен, ще затворим променадите на всички високи сгради, които се намират в обсега на един изстрел от мястото, където ще говори президентът.

— Кои сгради ще включите, полковник? — попита Холмс.

Командирът на Колумбовата гвардия — който, след като облаците се разнесоха и времето стана по-топло, си беше свалил униформеното сако и стоеше по риза и тиранти — използва незапалената си пура, за да посочи най-вдясно.

— Източните части на онова голямото Машинно здание. — Пурата се премести наляво, по на изток. — Земеделското здание до него.

Райс посочи право напред с пурата си.

— Входът към перистила си има собствена променада, която също ще затворим по време на церемонията.

Пурата отново се премести наляво.

— Онова чудовищно нещо, Зданието на промишлеността и свободните изкуства. Дълга, дълга променада, почти колкото Големия речен канал, който минава по средата.

Той посочи наляво към едно от Големите здания, от което се виждаше само част.

— Източното крило на Голямото здание на електричеството се намира почти на една линия с трибуната, на която ще стои говорещият. Останалата му част — не.

— Освен това не бива да забравяме улиците — каза Дръмънд.

— Да — потвърди полковник Райс. — Погледнете натам сега и се насладете на гледката от стотина работници, които виждате, защото в Деня на откриването там ще има поне сто хиляди души, наблъскани в тесните пространства.

— Няма място за снайперист в тълпата — каза Дръмънд. — Последните две президентски покушения бяха извършени с пистолет от съвсем малко разстояние.

— Точно така — съгласи се Холмс. — Линкълн, с изстрел от малък пистолет от разстояние по-малко от три фута, и президентът Гарфийлд, застрелян в гърба от упор от Гито.

— Който е използвал британски револвер „Булдог“ — каза Дръмънд.

— Абсолютно вярно — потвърди Холмс. — Отлично оръжие. Един мой приятел, доктор Джон Уотсън, притежава револвер „Булдог“.

— Ако предположим, че теоретичният ви убиец на първи май… — започна полковник Райс.

— В Лукан Адлер няма нищо теоретично, полковник — прекъсна го бързо Холмс.

— Добре, да предположим, че вашият убиец ще си търси място, което е достатъчно високо, стабилно и уединено, за да може да използва пушка. Това може да е или някой прозорец, или някоя променада. Защо не огледаме четирите Големи здания и перистила, като започнем с Машинното здание там, отдясно?

— Отлична идея, полковник — съгласи се Холмс.

Според Джеймс покривът на Машинното здание представляваше само куполи и евтини украшенийца от Испанския ренесанс. Мнението му — за което нито го попитаха, нито самият той прояви желание да изрази — беше, че при вида на целия този кич всеки уважаващ себе си снайперист щеше да издъхне, още преди да е успял да стреля. Но полковник Райс, Дръмънд и Холмс се съсредоточиха върху лоджията на високия втори етаж — вмъкната веранда, която се простираше по цялата източна дължина на сградата от мястото, където щеше да се проведе парадът, до източната част на Административното здание, където президентът и неговият антураж щяха да се виждат като на длан, и на запад до широкото открито пространство пред Терминал Стейшън.

— На тази веранда могат да се съберат хиляда души — каза Дръмънд тихо, сякаш говореше на себе си.

— Дори повече — додаде полковник Райс. — Ако се натъпчат по десетина-петнайсет между колоните, голямата лоджия може да побере пет хиляди души.

— Може би ще е доста голяма гъчканица за един снайперист — каза Холмс.

— Гъчканица? — рече Джеймс.

Холмс го стрелна за миг с една от своите бързи, потайни усмивки.

Полковник Райс ги поведе към Земеделското здание, увенчана с купол сграда в римски стил, която покриваше половин милион квадратни фута. Преди да се приближат до нея, полковник Райс посочи красящата купола златна статуя на Диана, творение на Опост Сен Годен, която позираше на един крак, изпънала докрай лъка си.

— Това беше предназначено за върха на новата Гардън Билдинг на Медисън Скуеър — изръмжа той, — но проклетото нещо се оказа твърде голямо. Тук върши добра работа като ветропоказател.

Преди да влязат в сградата, Джеймс се изуми от вида на десетките, може би стотици вятърни мелници във всякакви форми и размери, изработени от всякакъв материал — дърво, желязо, стомана — които изпълваха терена край Лагуната пред Земеделското здание.

— Тази армия ще се окаже твърде голяма дори за Дон Кихот — рече той.

Останалите трима го погледнаха, но не казаха нищо.

— Ако сте гладни, господа — каза полковник Райс, докато изкачваха стълбището към горните етажи, — Канада ни изпрати една двайсет и две хиляди фунтова буца сирене, която да изложим тук долу. Облицована е в желязо и канадците твърдят, че са използвали хиляда и шестстотин доячки за издояването на десет хиляди крави, за да съберат двайсет и седемте хиляди галона мляко, използвани за произвеждането на сиренето.

— Интересна информация — каза Холмс, който, за разлика от Джеймс, изобщо не се беше запъхтял от изкачването на безкрайната поредица от стъпала. — И сега, след като я научих, ще я изтрия от паметта си.

Джеймс прие това като метафора, но полковник Райс се спря и се обърна към Холмс.

— Можете ли да го направите, сър? Да премахвате разни неща от паметта си?

— Налага се да го правя — отвърна Холмс със сериозен тон.

— Защо? — попита полковникът.

— Роден съм с онова, което експертите наричат „фотографска памет“ — отвърна Холмс. — Проклятието ми е да помня всичко. Дайте ми една страница от списание и след като я погледна, ще мога да си спомня всяка дума, запетая и точка от страницата. Но умът е като малко мазе, както веднъж се опитах да обясня на приятеля ми доктор Уотсън, и човек с професия като моята трябва да внимава какво съхранява вътре. Ако знам със сигурност, че информацията не може да ми помогне при разследванията ми — примерно фактът, че Слънцето не обикаля около Земята или подробности за тази огромна маса канадско сирене — аз просто ги изтривам от паметта си.

— Изтривате ги? — повтори Джеймс с учудване и съмнение в гласа.

— Представям си един голям червен бутон за изтриване, мислено го натискам и споменът изчезва — каза Холмс. — Иначе мозъкът ми ще се превърне в огромна торба с всякакви ненужни вещи, вместо фино настроен двигател за умозаключения.

— Бутон за изтриване — каза полковник Райс и поклати глава. — Сега вече съм чул всичко.

Девет

Господин Дръмънд, Холмс, Джеймс и полковникът обиколиха всички горни етажи на Земеделското здание, перистила при източния вход, гигантското Здание на промишлеността и свободните изкуства и променадата на южната страна на Зданието на електричеството, като хапнаха набързо заедно с полковника в покритата с брезент временна кухня, обслужваща работниците.

Когато стигнаха до североизточния ъгъл на Земеделското здание, Холмс посочи към един стълб, поставен в самия край на тясната променада. От него към седем– или осемфутовия маркер, който се намираше на трийсетина фута от дигата край морето, се спускаше кабел.

— Това нещо има ли някакво предназначение? — попита детективът. — Може би да придържа Земеделското здание, ако се извият бурни ветрове?

Полковник Райс извади пурата от устата си и се ухили.

— Има още един такъв на югоизточния край на Зданието на промишлеността и свободните изкуства от другата страна. На някого му хрумна идеята по кабелите да се развяват знаменцата на всички народи, за да може хората на корабите, които спират на края на кея, да се чувстват посрещнати с отворени обятия.

— Тази идея ще се осъществи ли? — попита Холмс.

Райс поклати глава.

— Вятърът непрекъснато разкъсваше знаменцата, така че се отказаха да го правят. Просто още не са свалили кабелите.

— Този минава твърде ниско над маяците или осветителните мачти, както там се наричат — каза Дръмънд. — Това не представлява ли опасност при навигацията на малките лодки?

Райс отново поклати глава.

— Онези маяци са поставени там, за да предупреждават всички, дори най-малките съдове. Цялата площ под водата, чак до малките бетонни островчета на маяците, е пълна с парчета скали и бетон, нахвърляни там, докато строяхме морския вал. Могат да разпорят дъното на някой скиф.

Джеймс беше силно впечатлен от перистила и дългата му редица от колони в коринтски стил и огромната триумфална арка, през която пристигащите по вода пътници щяха да влязат в Панаира и да видят великолепната гледка.

— Перистилът свързва малката сграда на казиното в края на големия пристан „Казино“ ей там, на южния край, с Мюзикхола на северния край — каза полковник Райс. — Четирийсет и седем гигантски колони… по една за всеки щат и територия. Там горе има и променада, но до нея се стига само по стълбището в южния край.

— Моля ви, позволете ни да се насладим на гледката — каза Холмс.

Над Колумбовата Арка в центъра на променадата на перистила — която наистина предлагаше изумителна гледка както към Белия град, така и към езерото Мичиган — те се озоваха точно срещу Административното здание, където президентът щеше да изнесе речта си.

— Според вас какво е разстоянието дотам, полковник? — попита Холмс.

Райс присви очи.

— Петстотин и трийсет ярда. Не повече от петстотин и петдесет.

— Със сигурност е твърде голямо за някой, въоръжен с обикновена пушка, да се прицели и да улучи някого.

Райс, Дръмънд и Холмс се спогледаха.

Райс заговори пръв.

— Най-добрите съвременни военни пушки могат да ви гарантират улучване на мишената от хиляда ярда — рече тихо той, изваждайки пурата от устата си, сякаш за да изрази уважението си към това постижение. После се обърна към Холмс. — Знаете ли какво оръжие възнамерява да използва Лукан Адлер?

— Да — отвърна Холмс, — мислим, че знаем. От миналата есен той е убил четирима могъщи политици в Европа, като всеки път е използвал пушка „Маузер“, модел 1893, най-вероятно с телескопичен оптичен мерник. Не оставя след себе си гилзи, но всеки от мъртъвците е убит със седеммилиметрови патрони без издаден фланец. Маузер ’93 — който беше пуснат на пазара миналата есен с големи продажби в Испания и за испанските войници в Куба — е с плъзгащ се затвор и пълнител от пет патрона.

Полковник Райс като че ли се намръщи.

— Не съм запознат с маузерите — поне не с този. Знаете ли каква е началната скорост на куршума?

— Две хиляди и триста фута в секунда — отвърна Холмс.

— А действителният оперативен обхват?

— Малко над две хиляди ярда. Мисля, че точното число е две хиляди сто и шейсет.

Тези данни не говореха нищо на Джеймс, но очевидно направиха силно впечатление на полковник Райс. За пръв път набитият джентълмен не само извади подгизналата пура от устата си, но и свали износената си шапка и потърка оплешивяващата си глава.

— Мили боже — прошепна той. — Само ако имахме такива пушки при Гетисбърг.

Холмс кимна.

— Бихте могли да стреляте по избрани мишени почти веднага, след като конфедератите се покажат иззад дърветата в обсег от една миля на онзи широк смъртоносен терен. С пет куршума без презареждане.

Райс въздъхна дълбоко.

— Е, вече няма значение. Вашият Лукан Адлер ще иска да се приближи колкото се може повече.

— И защо? — попита Джеймс. — Особено щом може да простреля мишената си от разстояние малко повече от миля?

Райс се усмихна.

— Човекът ней хартиена мишена — каза той и Джеймс почувства, че този мъж, който бе завършил войната като бригаден генерал, нарочно бе използвал граматичната неправилност в изречението. — Ако върви със средна скорост две мили в час, човек би изминал около два фута за времето, необходимо за куршума да го достигне. — Той посочи към Административното здание, което се намираше западно от тях край дългата Лагуна. — Това би означавало, че ще го пропусне. Разбира се, президентът Кливланд ще стои неподвижен с лице насам, но стрелецът ще трябва да го гледа през мерника на пушката, вдигнат с осемнайсет инча.

— Не разбирам — каза Джеймс.

Агент Дръмънд вдигна ръце и огради с пръстите си в рамка мястото пред далечното Административно здание, където щеше да стои мишената.

— Това означава, господин Джеймс — рече тихо той, — че за да стреля достатъчно точно и да улучи президента в гърдите — които, признаваме, са доста широка мишена — Лукан Адлер трябва да използва телескопичния си мерник, за да се прицели с осемнайсет инча по-високо — да речем, в челото на президента.

— Мисля, че изстрел в главата е за предпочитане — каза Джеймс, изненадан от собствените си думи.

— Главите ни се движат много повече, отколкото си мислим — рече полковник Райс, — особено когато изнасяме реч. Средата на тялото е по-сигурна мишена.

Всички се умълчаха за миг. Най-накрая Райс каза:

— И така, да отидем да обиколим Зданията на промишлеността и електричеството, после да обядваме и да приключваме с това?

Холмс, Дръмънд и Джеймс заслизаха мълчаливо след него от променадата на перистила.

Зданието на промишлеността и свободните изкуства беше най-голямата и най-впечатляваща от всички сгради. Този ден във вътрешността му цареше хаос — изключително контролиран хаос, както би забелязал човек при внимателно вглеждане — докато хилядите предмети от изложбите се вадеха от сандъците, сглобяваха се и се подготвяха за излагане. В другия край на обширния, отрупан с вещи под, Джеймс зърна елегантен телескоп, който сигурно беше висок поне шейсет фута.

— Трябваше да видите тази зала, докато беше празна — каза полковник Райс, докато чакаха асансьорът на Отис и Хейл да се спусне пред тях; в момента кабината като че ли висеше във въздуха между железните греди на около двеста фута над главите им.

— В края на октомври миналата година проведохме тук церемония по Посвещението — продължи Райс. — Това помещение заема площ от трийсет и два акра и в онзи ден беше запълнено с повече от сто и четирийсет хиляди жители на Чикаго. Дърводелците трябваше да построят платформа, която да издържи пет хиляди важни особи, насядали на малките си жълти столове. Бившият кмет Харисън имаше място на платформата, но прекара повечето време в ръкуване с всеки един от стоящите сто и четирийсет хиляди жители. А денят беше студен… пукаха се дърво и камък. Мъжете стояха с палтата и шапките си, а жените се опитваха да се скрият в кожените си палта и когато не размахваха белите си кърпички в такт с музиката, бързаха да пъхнат ръцете си в маншоните. А и церемонията беше адски дълга. Някъде час след началото ѝ чух някакъв звук, който приличаше на приближаваща се маршируваща армия, и осъзнах, че всичките стоящи мъже тропат с крака по земята, за да ги стоплят. През цялото време на раздутата церемония виждахме как дъхът ни се кълби пред лицата ни и мога да се закълна, че след първия половин час горе, под железните греди на покрива, се образуваха малки облачета от дишането ни.

— Успя ли някой да чуе речите? — попита Джеймс.

— Десетина души, които се намираха на платформата или най-близо до подиума — отвърна полковник Райс. — Това място е толкова грамадно и кънтящо, че организаторите трябваше да използват едни бивши военни, доведени от мен, които размахваха сигнални флагове, за да подсказват на оркестъра от петстотин музиканти и петхилядния хор кога е настъпил моментът да свирят или да пеят.

— Излезе ли нещо интересно от този ден? — попита Дръмънд.

— Ами, някакъв мъж, редактор в детско списание, написал клетва, която Бюрото по образованието разпратило във всяко едно проклето училище в цялата страна, така че на Деня на посвещението, двайсет и първи октомври, всички малки деца във всички училища да направят своя принос за нацията.

— Клетва? — изрече със съмнение Джеймс.

— Не си спомням нищо от нея, освен началото — каза Райс. — Започва с „Кълна се във вярност към моя флаг и републиката, която той символизира…“.

— Да принуждаваш деца да рецитират клетва към нацията не ми изглежда особено американско — каза Джеймс.

— И на мен — съгласи се Джеймс. — Изглежда ми германско. Твърде германско.

Изкачването с асансьора до нивото на променадата беше истинска изненада за Хенри Джеймс. Буквално му спря дъхът. Компанията „Отис-Хейл“ бе построила високоскоростен асансьор, представляващ обикновена клетка, отворена от три страни, която профучаваше толкова бързо нагоре през пръстени от електрически светлини и високи платформи, че човек се чувстваше едновременно издигнат на високо и по-тежък. Когато най-после спря на върха и задните му врати се отвориха към променадата, Джеймс си помисли за миг, че краката му са се отлепили от пода на асансьора.

— Този асансьор сам по себе си трябва да е атракция — каза той, когато успя да си поеме дъх.

— Сигурен съм, че ще бъде — каза полковник Райс.

— А аз не съм сигурен, че ще поискам да се возя на него повече от един път — заяви Дръмънд.

Променадата на Зданието на промишлеността и свободните изкуства се наричаше Наблюдателната палуба и обикаляше изцяло заемащата трийсет и два акра сграда. Вместо парапет от камък или пластмаса, тя беше оградена с обикновена телена ограда, която засилваше още повече усещането за височина. Гледката бе изумителна. Джеймс осъзна, че дори господин Ферис да построи своето Колело, гражданите в издигналия се най-високо вагон щяха да се намират на същата височина като онези на Наблюдателната палуба.

Естествено, Холмс, Дръмънд и Райс се интересуваха единствено от онези части на Наблюдателната палуба, които биха позволили на един луд човек да убие президента от разстояние.

— На три от ъглите на Наблюдателната палуба са монтирани онези големи прожектори — отбеляза сякаш за себе си Холмс.

Въпреки това Райс му отговори:

— Да, сър. Те са германско производство и са ужасно ярки и концентрирани. Ще бъдат използвани, за да осветяват сградите, фонтаните и Залесения остров, както и други неща през нощта. Един от тези прожектори може да ни освети заек, който се намира на една миля оттук.

Всеки от германските прожектори имаше квадратна, широка около шест фута черна основа, и беше висок два фута и половина. Стоманата беше покрита с черен лак.

Намираха се на югозападния ъгъл на Наблюдателната палуба, даващ най-добър изглед към Административното здание и терена, където след малко повече от две седмици щеше да застане президентът Кливланд.

Холмс приклекна, посочи към една ключалка в основата на прожектора и каза:

— Случайно да имате ключ за това отделение, полковник Райс?

Райс отново се ухили, без да вади пурата от устата си.

— През последните два часа непрекъснато ме чувахте да подрънквам. На този пръстен имам ключове за абсолютно всичко на терена на Панаира.

След миг той измъкна един малък ключ, който отключи отделението.

Холмс легна по корем, за да погледне вътре, и Дръмънд се присъедини към него, но Джеймс не искаше да цапа сакото си, затова приклекна колкото се може по-ниско, за да надникне над рамото на детектива. В тъмното пространство се виждаха най-различни дебели изолирани жици, но в общи линии беше празно. Високият до коленете черен куб очевидно бе поставен там единствено за да поддържа високия седем фута прожектор.

— Благодаря ви, полковник Райс — каза Холмс, след като се изправи на крака и започна да изтупва панталоните и сакото си. — Сега ще отидем ли и до югоизточния ъгъл?

И последните от сутрешните заплашителни облаци вече бяха изчезнали и сега четиримата мъже се облегнаха на металния парапет, за да се насладят на пролетното слънце.

— Изстрелът оттук ще е по-труден — каза господин Дръмънд. — Добавя поне още стотина ярда към изстрела от югозападния ъгъл, където бяхме преди малко.

— Така си е — рече Холмс. — И няма да е лесно да застопори пушката върху този нисък метален парапет. Но ако човек застане върху стойката на прожектора… — Той посочи с бастуна си назад, без да се обръща. — … ще може да опре пушката върху горната част на прожектора.

— Каква дължина има модел 93 на „Маузер“? — попита полковникът.

— Четирийсет и осем инча — отвърна веднага Холмс, но после се усмихна леко. — Без байонета му.

Зданието на електричеството се хареса на Джеймс най-много от всичките големи сгради и перистила, които бяха разгледали досега. То имаше възхитителна извита променада, която гледаше към лагуните, мостовете и, в голямата част от югоизточната си страна, към Административното здание. До елегантния вход на сградата се издигаше голяма статуя на Бенджамин Франклин, а от обширния ѝ интериор вече се разнасяше миризмата на озон.

Холмс прояви интерес не толкова към променадата, колкото към осемте високи кули, които се издигаха над ъглите на сградата.

— Имат ли стълби, по които посетителите да се изкачат вътре в тях? — попита господин Дръмънд.

— Разбира се — отвърна полковникът. — Тези покривни кули се издигат на сто и седемдесет фута във въздуха и сводестите прозорци на върха осигуряват едни от най-добрите гледки към цялата площ на Панаира.

Поглеждайки през един от широките прозорци на кулата, която се намираше най-близо до Административното здание, Холмс вдигна бастуна си и се прицели.

— Идва малко странично, но докато изнася речта си, президентът ще бъде сам и край него няма да има хора от тайните служби или някой друг. Останалите сановници ще бъдат седнали, нали?

— Да — потвърди полковник Райс.

— На по-малко от сто ярда — рече Холмс.

— Да.

И това беше всичко, което огледаха в Зданието на електричеството. След бърз, закъснял обяд под напечения от слънцето брезент, Холмс каза:

— Ще ме извините ли за минутка, господин Джеймс? — И се отдалечи настрани, за да поговори с полковник Райс и господин Дръмънд насаме за около петнайсетина минути, докато Джеймс пиеше поредната си чаша кафе. Когато съвещанието приключи, Дръмънд се приближи до Джеймс.

— За мен беше чест и удоволствие да се запозная с вас, господин Джеймс. Ако пътищата ни отново се срещнат, надявам се, че няма да бъде твърде нахално от моя страна, ако донеса няколко от романите ви за автограф. Те ще са гордостта на колекцията ми и наследство за децата ми.

— Разбира се, разбира се — каза Джеймс. Дръмънд се ръкува с него, поклони се леко и напусна нагрятата от слънцето тента. Джеймс забеляза, че разговорът на Холмс с Райс е приключил, така че се присъедини към тях.

Докато Холмс се ръкуваше за довиждане с Райс, полковникът каза:

— Има едно нещо, за което нито попитахте, нито споменахте, господин Холмс.

— Да?

— Откъдето и да реши да стреля Лукан Адлер, след това ще му е малко трудно да се измъкне. Както вече говорихме, след такова ужасно събитие, като стрелбата по президента, Колумбовата гвардия ще загради терена и веднага ще заключи всички врати. Имам телефонна връзка с всички изходи. На нито една лодка няма да ѝ бъде позволено да напусне кея. Вашият човек да не е склонен към самоубийство? Да не би да иска да стане мъченик на анархията?

— Ни най-малко — отвърна Холмс. — Лукан Адлер никога не е извършвал покушение, без да е изготвил предварително гениален план за бягство.

Полковник Райс посочи булеварда покрай Лагуната, на който се намираха.

— Можем да отрежем достъпа до променадите и кулите, както поискахте, но районът, през който ще премине парадът, и страничните улички ще бъдат запълнени с повече от сто хиляди паникьосани хора. И нито един от тях няма да се измъкне, без да бъде проверен от полицията или от моята Колумбова гвардия.

— Малко трудно е да се измисли разумен маршрут за бягство, нали, полковник? — каза Холмс. После детективът му кимна, докосна с пръсти шапката си и се отдалечи.

Хенри Джеймс се сбогува с полковника и последва Холмс през улиците на Белия град, пълни с големи сандъци, чакъл, слама и хиляди работници.

Десет

Денят, в който Хенри Джеймс навърши петдесет години, беше студен, самотен и толкова ужасен, колкото би си го представил той, ако пишеше разказ, пропит с печал.

Писателят бе лежал буден в леглото си през по-голямата част от нощта, борейки се с гаденето, което го бе принудило три пъти да тича до банята, преди през прозорците на хотелската му стая да започне да прониква утринната светлина. Когато напускаше хотела — имаше билети за влака за Ню Йорк в девет часа — той знаеше, че Сам Клемънс си е тръгнал два дни по-рано, а след като попита администратора, разбра, че господин Холмс е освободил стаята си „рано, много рано“.

Дъждът, за който само загатваха вчерашните облаци, сега се сипеше в студен и безспирен порой. Студеният въздух напомняше повече за ноември и началото на зимата, отколкото за средата на април. Дори спретнатите портиери се бяха свили под чадърите си и изглеждаха подгизнали от вода в този мрачен, студен ден.

Късно следобед предишния ден, когато двамата с Холмс се бяха върнали в „Грейт Нортърн“ от странната си обиколка на подходящите за покушение сгради на Световното изложение, Джеймс с изненада откри, че го чакат две телеграми.

Първата беше от Хенри Адамс и гласеше:

Джеймс беше зашеметен. Нямаше представа как Адамс е разбрал, че се намира в Чикаго, още повече къде е отседнал в Чикаго, а още по-необичаен беше фактът, че Адамс го кани като гост у дома си. В годините след смъртта на Клоувър той рядко беше позволявал на гости да отсядат в къщата му.

Втората телеграма беше от семейство Хей.

Джеймс се беше обърнал към Холмс във фоайето, преди детективът да се качи в асансьора за стаята си.

— Вие ли уведомихте семейство Хей и Хенри Адамс, че сме — че аз съм — отседнал тук, в „Грейт Нортърн“? — попита той с рязък глас.

Холмс като че ли се изненада от гнева на писателя.

— Разбира се, че аз, стари приятелю. Реших, че бихте искали най-старите ви приятели да знаят къде се намирате. Особено точно преди петдесетия ви рожден ден.

Коментарът му ядоса още повече Джеймс, но той не искаше да удовлетвори сардоничното чувство за хумор на Холмс, като го попита откъде детективът знае, че рожденият му ден е на петнайсети.

— Искате ли да вечеряме заедно в онзи интересен малък италиански ресторант, който се намира малко по-надолу на Джаксън Стрийт? — попита Холмс. — Портиерът ми го препоръча. А и след това известно време няма да се виждаме.

Джеймс се накани да откаже — поколеба се — понечи да зададе въпрос — и отново се спря. Просто стоеше там, смачкал в юмрука си телеграмите, поздравяващи го за омразния петдесети рожден ден, и гледаше кръвнишки Холмс.

— Добре тогава — рече детективът. — Ще се видим във фоайето точно в осем.

През нощта, между позивите за гадене — негов стар враг, заедно със запека и диарията — Джеймс разгледа вариантите си. Беше проучил разписанието на железницата. Влакът, който потегляше от Северната станция в 9:45 сутринта, заминаваше за Питсбърг, където той можеше да се прехвърли на пътнически влак за Вашингтон. Влакът за Ню Йорк потегляше от старата гара в центъра в девет сутринта и минаваше през Кливланд и Бъфало по пътя си към Ню Йорк, където той можеше веднага да си резервира билет за Портсмут на хваления нов презокеански параход „Юнайтед Стейтс“.

Накрая мисълта за слънчевия и топъл апартамент в „Де Вер Гардънс“, очакващото го писалище, салоните, които щеше да посещава отново, извънградските вили на благородниците, където щеше да бъде канен… това и интуитивното чувство за безопасност сред всичките му книги го накара да избере Ню Йорк и дома.

Тъкмо си беше намерил носач, който да натовари багажа му на количка, и си беше купил билет от гишето на гарата, когато, скрит зад високата купчина от куфари и един железен стълб, той зърна професор Джеймс Мориарти да обикаля покрай купетата първа класа и да наднича през прозорците.

„Той ме търси“ — беше първата мисъл на Джеймс. Мисъл, която преливаше от увереност.

Двама мъже с вид на бандити се приближиха и докладваха бързо на професор Мориарти, който ги изпрати в двете посоки покрай чакащите вагони. Самият той се качи във влака и започна да обхожда вагоните първа класа. Джеймс можеше да го види как крачи като високо плашило със сламенобяла коса, костюм на гробар и дълги пръсти на удушвач, преминавайки от купе към купе.

Писателят не виждаше причина Мориарти да търси точно него, Хенри Джеймс. Беше сигурен, че никой не го бе видял онази вечер, когато лежеше на гредата високо над главите на Мориарти и малката му армия от анархисти и крадци. Единственият човек, на когото беше казал за това, бе Шерлок Холмс.

Но Холмс би информирал за това Дръмънд, началниците на чикагската и вашингтонската полиция и един бог знае още колко хора тук, в Щатите, и из цяла Европа, за да ги предупреди за покушенията и бунтовете, планирани за първи май.

Това се връзваше идеално. Джеймс знаеше за обширната престъпна мрежа на Мориарти из цяла Европа и дори в Съединените щати. Някой в полицията — която беше пълна с корумпирани служители в тази Позлатена епоха — беше съобщил за това на някой от хората на Мориарти.

Възможно беше, разбира се, Мориарти и бандитите му да търсят във влака Шерлок Холмс и, доколкото писателят можеше да прецени, детективът наистина можеше да е във влака и всеки момент да бъде убит, но дълбоко в себе си Хенри Джеймс знаеше, че професор Мориарти и убийците му търсеха самия него в тази студена, дъждовна утрин.

И сякаш за да потвърди интуицията му, Мориарти слезе от влака и започна да се оглежда, докато двамата други бандити се приближиха до него в очакване на заповеди. Професорът сложи ръце на хълбоците си, видимо вбесен, и Джеймс се вторачи в ужасно дългите пръсти с пожълтели нокти на Мориарти. Те приличаха на краката на голям бял паяк, пъплещ по черно кадифе.

Мориарти прати нанякъде тримата крадци и се обърна бързо в посока към Джеймс, но не и преди писателят да приклекне, прикривайки се зад голямата купчина багаж. Половин минута той събира смелост да надникне отново и въздъхна с облекчение, когато видя, че професорът отново обикаля влака, поглеждайки през прозорците без завеси на вагоните.

— Да натоваря ли вече багажа ви, сър? — попита носачът, който чакаше търпеливо и не реагира по никакъв начин както на внезапното пребледняване на Джеймс, така и на абсурдните му опити да се прикрие.

— Не, не — отвърна Джеймс. — Намерете ми файтон, какъвто и да е, колкото се може по-бързо, и също толкова бързо натоварете багажа ми на него. Ето… за притесненията ви. — Той подаде на носача някаква банкнота от портфейла си, но от толкова много време не беше боравил с американски пари, че спокойно би могъл да му даде както един, така и петдесет долара. Ала носачът докосна шапката си с пръсти и каза:

— Веднага, сър.

През целия път до оживената стоянка за файтони Джеймс се стараеше да върви така, че багажът му да се намира между него и Мориарти; кимна с глава, когато носачът посочи един скъп закрит файтон, затаи дъх, докато носачът товареше куфарите с влудяваща мудност, и си пое отново дъх едва когато файтонът бързо започна да се отдалечава от централната гара и от професор Джеймс Мориарти.

Все още твърде изнервен, Джеймс едва не подскочи, когато над главата му за миг се отвори капак, пропускайки само няколко капки от проливния дъжд, и кочияшът извика надолу:

— Накъде, сър?

— Към новата Северна станция — отвърна Джеймс със странно писклив глас. — И побързайте, моля. Трябва да хвана влака в девет и половина. Ако ме закарате доста по-рано, ще ви платя един паунд отгоре.

— Паунд, сър? — попита отгоре кочияшът.

— Пет долара допълнително, ако ме откарате дотам с максимална скорост и доста по-рано от времето за отпътуване на влака.

Кочияшът използва камшика си. Файтонът полетя по оживената улица, сякаш участваше в състезание. На Джеймс му се наложи да се опре с двете си ръце за стените, за да не бъде подхвърлян наляво и надясно, докато забързаната кола криволичеше покрай по-бавните превозни средства. Останалите кочияши и пешеходците подвикваха обидни думи, когато файтонът на Джеймс ги обливаше с вода от локвите.

Предишната вечер, по време на вечеря, Джеймс беше попитал Холмс:

— Какво възнамерявате да правите сега?

Холмс, който вече пушеше цигара, след като бързо беше привършил с вечерята, докосна с показалец езика си, за да махне едно парченце тютюн.

— О, трябва да се погрижа за някои неща тук и там. Ще съм доста зает, докато не се видим отново на частния влак на господин Кабът Лодж на двайсет и осми.

Джеймс трябваше да вложи огромни усилия, за да не извика: „Аз няма да съм на проклетия влак на Лодж! И няма да бъда вашият Бозуел. И не ми харесва да ме зарязват така в този толкова чужд за мен град в навечерието на рождения ми ден. И съм изморен. И си отивам у дома“.

Разбира се, той не каза нищо такова. Една любезна телеграма — две любезни телеграми — изпратени от Ню Йорк преди отплаването на кораба му, щяха да отнесат благодарностите и извиненията му до Хенри Адамс и семейство Хей.

Сега, след лудешко шибане с камшик и препускане по улиците, кочияшът успя да го докара в сравнително добро състояние до Северната станция достатъчно рано и Хенри Джеймс успя да си купи билет за първа класа до Питсбърг с продължение до Вашингтон; след това седна в почти празното купе, притисна лицето си към хладното стъкло на прозореца и се загледа в изчезващите зад дъжда черни каньони на Чикаго. Отмести поглед, когато влакът премина през индустриалните покрайнини с планините им от сгурия и с бедняшките къщурки, които приличаха на тромава американска имитация на Дикенсовия кошмарен пейзаж.

„Честит рожден ден, Хенри Джеймс — помисли си той, докато влакът продължаваше да се отдалечава, а дъждът, колкото и невъзможно да изглеждаше, заваля още по-силно. — Вече си на петдесет години.“

В този момент откри, че много му се иска да беше свършил онова, за което бе отишъл при Сена онази нощ, което бе възнамерявал да направи, което бе събрал смелост да извърши при тъмната река. Онази нощ също бе валяло.