Петата купа

1.

Хенри Адамс се събуди в собственото си легло в къщата на Лафайет Скуеър и за момент не можа да се ориентира. Въздухът му се струваше твърде хладен. Леглото — твърде познато. Утринната светлина — твърде мека. И подът не се движеше.

Адамс беше прекарал добре последните два месеца, безделничейки в Хавана с приятели, след това две седмици в имението на сенатор Дон Камерън в „Кофин Пойнт“ на остров Света Елена, ала най-голямо удоволствие му доставиха „геоложките проучвания в кораловите рифове“ със зоолога Александър Агаси, син на прочутия геолог Луи Агаси, от борда на удобната му яхта „Дивата патица“.

Но сега си беше вкъщи — на мястото, което предпочиташе да избягва през седемте години след самоубийството на съпругата му — и след сутрешната баня той намери дрехите си, подредени върху леглото от собствения му камериер, а не от някой от хората на Дон Камерън.

След самотата през последните седем години Адамс бе очаквал да почувства някакво облекчение, когато файтонът му — както бе пожелал, на гарата го беше посрещнал единствено кочияшът му — се спря пред къщата на Ейч Стрийт, която се намираше точно до дома на семейство Хей, ако не за друго, то поне заради това, че най-после бе настъпил краят на ежедневните му напоследък социални контакти — първо с Филипс в Хавана, след това със семейство Камерън, после с Агаси и накрая отново с Камерънови.

Но вместо това, щом приближи познатите сводове над входната врата, той отново усети как го залива старата вълна от депресия.

Клоувър не беше умряла в тази къща, разбира се, иначе той никога нямаше да се върне в нея. Бяха планирали да се преместят тук в първия ден от 1886 година, след приключването на двугодишния обстоен ремонт на сградата, но Клоувър бе изпила своя отровен проявител на шести декември.

Но проклетият кръст, за който бе настояла въпреки съпротивата му, все още си беше там, над изкусно изработените спираловидни орнаменти на сводовете.

Двамата с Клоувър бяха в „Бевърли Фармс“ онзи юли, когато кръстът — проклетият кръст — беше добавен към фасадата. Хенри бе помолил приятеля си Тед Дуайт от Библиотеката на Държавния департамент да надзирава изработването на орнаментите и му беше написал: „Ако видиш работниците да отливат някой християнски символ, накарай ги да престанат“.

Архитектът им Х. Х. Ричардсън бе настоял, че мястото между прозорците над главните колони се нуждае от някаква украса, затова Хенри бе предложил на Клоувър там да гравират паун, тъй като — според неговите разбирания — цялата нова сграда, заедно с красивите произведения на изкуството, обзавеждането и съдържанието ѝ, беше начин да се изфукат пред Вашингтонското общество, към което двамата с Клоувър се отнасяха с пренебрежение. Ричардсън се беше борил като лъв, крещеше и вилнееше. Може би, мислеше си Хенри Адамс, защото по време на превръщането на този огромен мавзолей в място за живеене, огромният архитект бе принуден да търпи виковете и оплакванията на Хенри.

Но после се оказа, че Клоувър тайно (от гледна точка на Хенри) беше наредила върху тухлената стена между прозорците да бъде поставен изкусно украсен кръст. Когато новината за кръста достигна до ушите на Адамс в „Бевърли Фармс“, строителите вече бяха свършили работата си. Това силно го притесняваше. Нито той, нито Клоувър бяха вярващи. Често се шегуваха с лицемерно набожните си вашингтонски познати, които бяха успели да вградят християнски символи в зидарията или в орнаментите от вътрешната украса на скъпите си нови домове.

Когато Тед Дуайт му писа, за да му съобщи, че кръстът е бил добавен от занаятчиите под наблюдението на Ричардсън по настояване на госпожа Адамс, Хенри му отговори с писмо, в което с безгрижен тон, или поне той се надяваше, че е звучал така, казваше: „Новината ти за кръста изпълни сърцето ми с тъга и посипа устните ми с кокаин“. После добавяше: „Не се бой, Тед, съвсем скоро ще го замажем с цимент“.

Но, разбира се, това така и не стана. Затова той писа на Дуайт: „Солидна работа, fait accompli от камък, така че не мога нито да възнегодувам, нито да се оплача, макар той да ми изглежда като проява на лошо изкуство и лош вкус. Всичките ми възражения бяха напразни и от сега нататък ще трябва да си държа езика зад зъбите“. Но освен това той помоли Тед да не казва все още на никого за кръста, защото „вашингтонци са толкова бъбриви, че човек просто трябва да избягва да им дава храна за клюките“.

Бог му бе свидетел, че само шест месеца след поставянето на кръста, Клоувър им беше осигурила храна за сплетничене, която щеше да им стигне за няколко години — чрез декемврийското ѝ самоубийство, когато бе открита лежаща на пода в дневната им в Малката бяла къща на Ейч Стрийт 1607.

Върху кръста, който се намираше над двете сводести врати, бе гравиран медальон с неопределим крилат звяр. Със сигурност не беше Пегас. Не беше точно грифон, нито пък дракон — макар на Адамс да му се искаше да бъде. Каквото и да бе имала Клоувър наум, когато беше наредила на Ричардсън да добави тази украса, то оставаше загадка и до днес, но още през лятото и есента на онази съдбовна хиляда осемстотин осемдесет и пета, Хенри беше писал на приятелите си, че „проклетият кръст и крилатото същество са предсказатели на бъдещето“ и че го изпълват „с ужас“.

И все още го изпълваха. Той нямаше представа защо не се бе отървал от кръста и летящото чудовище след смъртта на Клоувър, като единствената причина бяха може би честите му отсъствия от къщата през последните седем години.

Според Адамс цялата ужасна година беше изпълнена с поличби. Пролетта на 1885 година, когато пасторът се бе опитал да внуши на Клоувър — с изключителна загриженост, съчувствие и внимание — че баща ѝ наистина умира, Адамс я беше чул да казва: „Не, не, не… всичко изглежда нереално. Почти не разбирам за какво говорим или защо изобщо сме тук. И щом ми изглежда нереално, значи наистина е такова. Или поне нереалната съм аз“.

И през онова горещо, нещастно, безкрайно и безсмислено лято в „Бевърли Фармс“, докато Ричардсън изпълняваше тайната заповед на Клоувър да монтира онова отвратително нещо върху фасадата на зашеметяващо скъпия им нов дом, Адамс беше чул — и то неведнъж — съпругата му да казва на сестра си: „Елън, аз не съм истинска. О, направи ме истинска. За бога, направи ме истинска. Ти… всички вие… сте истински. Направи ме и мен такава“.

И докато онази сутрин Адамс закусваше сам — през последните седем години той често бе закусвал, обядвал и вечерял сам, когато се намираше в къщата си и не пътуваше — той си мислеше за проклетия кръст на стената и за онова противно, горещо лято в „Бевърли Фармс“, за нарастващата меланхолия на Клоувър и… да… за лудостта.

Но той твърдо изхвърли всички тези мисли от съзнанието си и отиде в кабинета, за да прегледа купчината от непрочетени и неизпратени писма.

Вече беше късно сутринта, когато главният му иконом почука тихо, влезе и каза:

— Господин Холмс е дошъл да ви види, сър.

— Холмс! — извика Адамс. — Богове! — Той остави писалката си, закопча сакото и излезе бързо във фоайето, където Холмс тъкмо подаваше шапката и палтото си на помощник-иконома.

— Скъпи ми Холмс! — извика Адамс, пристъпвайки напред, за да разтърси ръката на приятеля си със специалното ръкостискане, включващо придържане на лакътя с лявата ръка, което бе запазил за старите си приятели, с които всъщност не беше особено близък. — Нямах представа, че си в града — продължи Адамс. — Моля, влез! Ще останеш ли за обяд?

— Мога да остана само за малко — отвърна Холмс. — След час трябва да хвана влака за Бостън. Но с удоволствие бих поседнал с теб в кабинета ти за няколко минути и бих изпил чаша кафе.

Адамс нареди да приготвят прясно кафе и поведе Холмс към кабинета си. С височината си от метър и седемдесет той никога не се беше чувствал висок — дори сред по-ниските американци от деветнайсети век — но винаги се бе чувствал особено нисък редом с Оливър Уендъл Холмс младши. Макар и петдесет и две годишен, Холмс си оставаше младши, защото прочутият му баща все още беше жив. Все още не бе зачеркнал леко омаловажаващата добавка към името си, както десетина години по-рано бе направил Хенри Джеймс, след смъртта на неговия баща. Но при Оливър Уендъл Холмс младши дори младшата част като че добавяше допълнително величие.

Още докато стоеше с Холмс във фоайето, Адамс осъзна, че старият му познат е станал още по-красив с годините — висок, изправен, високата якичка се опитваше да скрие единствения му недостатък (вратът, който според някои беше твърде дълъг), с идеално завити мустаци, които едва бяха започнали да се прошарват, и коса, разделена на идеален път, която силно контрастираше с оплешивяващото теме на Хенри Адамс. (И не само оплешивяващо, знаеше Адамс, а и все още белещо се заради многобройните изгаряния на слънце, които бе изстрадал на остров Света Елена и на яхтата на Агаси, макар непрекъснато да бе носил моряшко кепе или сламена шапка).

Когато пристигна димящото кафе, Адамс осъзна, че макар да беше само на петдесет и пет, три години по-възрастен от Холмс, съдбата му бе да става все по-дебел, по-плешив и, да, по-нисък, докато Холмс почти сигурно щеше да запази изпънатата си, висока и горда стойка до деветдесетгодишна възраст и вероятно щеше да достигне апогея на мъжката си красота, когато стигне осемдесетте.

— Какво те води във Вашингтон, Уендъл? — попита Адамс. — Сигурно си дошъл, за да се видиш с Върховния съдия Фулър?

— Да, със съдия Фулър и с президента Кливланд — отвърна Холмс, отпивайки предпазливо от кафето. Не понечи да обясни защо ще се среща с президента и Адамс нарочно не попита.

Холмс бе съдия във Върховния съд на Масачузетс от 1883 година и най-проницателните наблюдатели, които Адамс познаваше, очакваха, че не след дълго той ще стане Върховен съдия на този щат. Други бяха готови да се обзаложат, че преди края на десетилетието Холмс щеше да е член на Върховния съд на САЩ, макар Адамс да се съмняваше в това.

— Как е госпожа Холмс? — попита Адамс. — Добре, надявам се.

— Фани се чувства добре, благодаря. — Веднъж Джон Хей беше споделил насаме с Адамс за лекото пренебрежение, което винаги се промъква в гласа на Уендъл, когато той споменава съпругата си. Между Хей и Адамс съществуваше мълчаливо съгласие, че ако някога бе съществувал абсолютно дружески брак, то този на семейство Холмс бе точно такъв.

Холмс остави чашата и чинийката ѝ на трикракия поднос, който икономът беше сложил върху ниския библиотечен шкаф до креслото му.

— Наминах да те поразпитам за слуховете, които чувам — рече той с привичния си рязък маниер.

— Слухове? — Сърцето на Адамс заби силно, както ставаше винаги, когато чувстваше, че трябва да бъде нащрек. Лизи Камерън никога нямаше да разкрие съдържанието на писмата, които си разменяха — особено на последното му и най-интимно писмо, което Адамс бе изпратил от Шотландия до Париж само няколко месеца по-рано. И въпреки това пулсът му се ускори.

— За гостите на семейство Хей — каза Холмс.

Адамс си позволи да повдигне въпросително вежда.

— Не знаех, че Джон и Клара имат някакви специални гости, но пък от известно време пътувам доста.

— Хей ми го каза преди няколко минути, когато минах през тях — каза Холмс. — Но твоята прислуга сигурно коментира посетителите… моята определено го прави.

— Прислужниците ти в Бостън обсъждат гостите на семейство Хей? — извика Адамс с усмивка.

— Разбира се, че не, но аз вече няколко дни съм във Вашингтон и винаги водя със себе си личния си камериер и готвача.

Адамс сплете пръсти под брадичката си и открито се усмихна.

— Нямах време да се ослушам какво си шушука прислугата. Но, Холмс, ти трябва непременно да ми кажеш клюката.

Холмс махна с ръка — Адамс забеляза дългите, тънки пръсти с идеален маникюр — и каза:

— Сигурно е, че Хенри Джеймс се е върнал. Прекарал е цялата седмица у семейство Хей… очевидно без малко съм го изпуснал. Наел си е квартира наблизо. У госпожа Стивънс, мисля.

— Последния път, когато Хари беше тук, преди десетина години, мисля, Клоувър го покани у нас — рече тихо Адамс.

Холмс кимна нетърпеливо.

— Преди да се върна тук, минах през госпожа Стивънс, но Джеймс и неговият спътник — другият гост у семейство Хей през изминалата седмица — вече бяха излезли.

— Чудя се защо ли се е върнал Хари — рече замислено Адамс. Точно преди Хенри Джеймс да напусне Америка през 1883 година, след смъртта на родителите му и проблемите, създадени от завещанието на баща му и имотите в Олбъни, Адамс го беше чул да се кълне, че това ще е последното му посещение в Щатите. Домът му сега е в Англия и Европа, бе казал старият им приятел.

— Каквото и да го е накарало да се върне, той се опитва да пази посещението си в тайна — рече Холмс.

Адамс изпъна пръсти и забарабани по брадичката си.

— Защо му е на Хари да го прави? Освен ако… но Уилям е в добро здраве и, както последно чух, е със семейството си в Италия или Швейцария, или някъде другаде, а мисля, че не е имало проблеми със завещанието на сестра им Алис. Миналата година госпожица Лоринг донесе прахта на клетото момиче у дома, за да бъде погребана във фамилното място в Кеймбридж.

— Може би тайната е свързана със спътника на Джеймс — или по-скоро спътници — рече тихо Холмс, навеждайки се напред. — Двама мъже. И двамата доста странни, както чувам.

Адамс потупа с пръсти по долната си устна. Ако клюката на Уендъл се отнасяше до някаква физическа връзка, която Хари най-после си бе позволил да осъществи с друг мъж — при срещите си с Хари в Англия и на Континента Адамс бе усетил почти идеално прикритото увлечение на Джеймс към някои от по-младите му приятели-артисти — то той изобщо не искаше да слуша за това. Надяваше се, че изражението и позата му, макар и привидно неутрални, са успели да предадат това послание на често твърде невъзприемчивия и понякога недискретен Уендъл.

— Кои са тези негови спътници? — попита Адамс, без да показва особено любопитство. — Сигурно са безукорни, щом Хари ги е представил на семейство Хей. — Присети се за слуховете за личния живот на Оскар Уайлд, но с усмивка прогони абсурдната мисъл, че това може да се отнася и до Хенри Джеймс. Хари, който обичаше клюките също толкова, колкото и останалите от мъжката им писателска компания, вероятно бе най-прикритият човек, когото Адамс бе познавал.

— Сигурно, сигурно — промърмори Холмс. — Но един от гостите — Хей казва, че си е тръгнал преди няколко дни — е бил норвежец или може би швед, Ян Сигерсон, сигурно си чел за него през последните една-две години. Някакъв изследовател.

Адамс отпусна малките си ръце в скута.

— Сигерсон… Сигерсон… Да, спомням си смътно името. Норвежец е, мисля. Преди година-две се появи в новините за кратко, изкачил някаква планина или открил някакъв проход в Хималаите, нали така? А може и да е прекарал известно време в Тибет. Това е необичайно. — Адамс говореше като пътешественик-ветеран. След смъртта на Клоувър той се беше скитал из Южния Пасифик в продължение на почти година заедно с художника Джон Лафарж. Една телеграма от Париж… от Лизи Камерън… го беше накарала да се втурне обратно като глупак, прекосявайки цялата планета.

Адамс изхвърли тези мисли от главата си.

— Да, спомням си нещо за Ян Сигерсон — каза той. — Значи изследователят е дошъл в Америка заедно с Хари. Странно, но не виждам причина Хари да държи присъствието му в тайна от старите си приятели, освен ако господин Сигерсон отчаяно не се опитва да избегне публичността и Хари го е изчакал да си тръгне, преди да уведоми останалите от нас.

— Всъщност вторият гост на Хей, също спътник на Джеймс, е накарал прислугата да шушука — рече Холмс, изваждайки часовника си, който държеше в джобчето на жилетката си заедно със своя „Фи Бета Капа“ ключ, и погледна колко е часът. Разстоянието от дома на Адамс до гарата беше късо и Хенри бе забелязал, че Холмс е оставил файтона да го чака отвън.

— Искаш ли да отгатна името на втория джентълмен? — попита Адамс с поредната приятелска усмивка.

— И след сто години няма да се сетиш — каза съдия Холмс с тежък, премерен тон. — Това е Шерлок Холмс.

Адамс се разсмя от сърце, като дори запляска с ръце по коленете си под бюрото.

— Смееш се — отбеляза Холмс. Старият познат на Адамс — знаеха се от повече от трийсет години — не бе известен с особено чувство за хумор, поне не от типа хумор като на Джон Хей или Кларънс Кинг, но откакто облече черната тога на съдия от Масачузетския съд, той като че ли съвсем се бе лишил от него.

— Но Шерлок Холмс не е ли литературен герой? — каза Адамс, без всъщност да задава въпрос. — Творение на Артър Конан Дойл? Хари да не е довел господин Дойл на посещение във Вашингтон?

— Не, довел е Шерлок Холмс — повтори Холмс. — Почти успях да накарам Хей да си признае, макар че той като че ли се беше заклел да го пази в тайна. Но не само прислугата му шушукаше, че лондонският детектив е гост в дома, но и Клара Хей, след като накарала приятелките си да се закълнат, че ще си мълчат, им разказала за престоя на Шерлок Холмс в дома ѝ.

— Може би е някой твой английски роднина? — попита Адамс със закачлива усмивка.

— Не и от тези, които познавам — каза Холмс и погледна отново часовника си. — Трябва да тръгвам, ако искам да видя как натоварват багажа ми, преди да се кача във влака.

Но преди да се изправи, Адамс каза:

— Този Шерлок Холмс ли е вторият наемател на госпожа Стивънс, който си се опитал да видиш заедно с Хари тази сутрин?

— Да — отвърна Холмс, който вече се беше запътил с широка крачка към фоайето, където главният иконом Адисън стоеше и държеше в ръцете си палтото, шапката и бастуна на съдията.

— Какво искаш да направя? — попита тихо Адамс, когато двамата мъже застанаха пред отворената врата. Въздухът в късната мартенска утрин бе все още студен. — Да гледам през прозореца и да ти докладвам дали този Шерлок Холмс изглежда въображаем, или не?

— Ти все още не излизаш твърде често да вечеряш навън, нали, Хенри? — попита безцеремонно Холмс.

— Не твърде често — отвърна Адамс. През седемте години след смъртта на Клоувър той се беше сдобил с репутацията на отшелник и вече не получаваше покани — с изключение от Кларънс Кинг, когато беше в града, или Джон Хей, старите членове на „Петте купи“. — Знаеш как е в този град — чу се да казва той, — ако приемеш нечия покана за вечеря, после трябва да върнеш услугата. Обикновено вечерям тук с някой познат вдовец или с млад ерген.

— Ами, Хей ще те покани на вечеря в неделя, заедно с един млад вдовец, когото и двамата познаваме добре, и тъй като се смята, че господин Шерлок Холмс ще бъде сред останалите гости, аз се надявам, че ще ми пишеш за това.

— Млад вдовец, когото и двамата познаваме добре… — започна Адамс, докато изпращаше Холмс навън под свода и проклетия кръст. — Да не би да имаш предвид…

— Точно него имам предвид — отвърна Холмс с глас, който прозвуча почти троснато за чувствителния слух на Адамс. — Момчето.

— Момчето… мили боже — бе единственото, което Адамс успя да изрече.

Той махна с ръка след файтона на Холмс — макар да знаеше отлично, че Уендъл никога не се обръща — и колата се скри зад ъгъла.

— Момчето — промърмори Адамс, чувствайки, че е направил голяма грешка, като се е прибрал у дома няколко дни по-рано от планираното. — Мили боже.

2.

Холмс се чувстваше много по-удобно в новата си квартира у госпожа Стивънс, отколкото като гост в дома на Джон и Клара Хей. Вярно, че дори в пансиона Хенри Джеймс живееше заедно с него, но вратата към неговите стаи се намираше доста по-нататък по дългия коридор и те вече не се виждаха толкова често, нито се налагаше да се хранят заедно. Но най-важна беше свободата му — вторият етаж си имаше собствен вход и дървено стълбище, и всеки един от квартирантите си имаше собствен ключ за входната врата. Холмс вече можеше да излиза и да се прибира, когато си пожелае — в каквато дегизировка си избереше — без да попада под изпитателните погледи на Хенри Джеймс или на прислугата на семейство Хей.

Тази сутрин не се беше предрешил на никого; бе облякъл ушития си в Лондон костюм, жилетка, цилиндър и ръкавици, дълъг черен шал и носеше бастуна си, в който беше скрито острото като бръснач трийсетинчово острие.

От другата страна на Лафайет Скуеър Холмс си спря един двуколесен файтон и каза на кочияша да го откара до щаба на полицейското управление на ъгъла на Пета и Луизиана. Щом стигнаха дотам, той накара кочияша да спре от другата страна на улицата, срещу старата занемарена сграда.

Наложи му се да почака само десетина минути, преди главният суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент Уилям С. Мур да се появи на стълбището. Той погледна раздразнено часовника си и махна с ръка на един файтон. Холмс нареди на кочияша си да последва файтона, макар да знаеше накъде се е запътил.

Холмс никога не се беше срещал с началника на вашингтонската полиция, но бе разгледал внимателно снимките му и не можеше да сбърка тази бяла брада в стила на генерал Робърт Е. Лий. Освен това знаеше, че раздразнението, на което бе станал свидетел, се дължеше на факта, че началникът не беше свикнал да бъде призоваван никъде от никого, а най-малко в незначителната Малтби Билдинг по заповед на някой си от Държавния департамент.

Файтонът на Холмс спря край тротоара на ъгъла на Ню Джърси Стрийт и Конститюшън Авеню точно когато Мур се изравни и едва не се сблъска с бившия главен суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент Уилям Дж. Брок. Докато брадата на Мур изглеждаше гъста, бяла и пухкава, брадата на бившия главен суперинтендант Брок бе рехава и посивяла, което отговаряше напълно на изтощения му вид.

— Какво правите тук… — започна Мур.

— Бих могъл да ви питам същото, сър — сопна му се Брок.

Двамата мъже искрено се ненавиждаха. На всичкото отгоре Холмс и бившият главен суперинтендант на полицията се познаваха лично. Брок имаше причина — или поне той така си мислеше — да мрази Холмс дори повече, отколкото презираше настоящия главен суперинтендант.

Холмс изчака двамата мъже, които продължаваха да мърморят недоволно, да влязат в сградата, и едва тогава слезе от файтона си и плати на кочияша.

Предишната седмица Холмс беше разпитал Джон Хей за Малтби Билдинг, споменавайки само, че е минал покрай някаква странно изглеждаща сграда, а Хей се беше разсмял и му бе обяснил, че вина за това има асансьорът в сградата, защото Малтби Билдинг, пететажна жилищна сграда, закупена двайсет години по-рано за нуждите на Сената, е била построена от нюйоркски предприемач на мястото на стар обор. Всъщност, беше обяснил Хей, сградата е била построена върху песъчлив терен, „което се отнася до толкова много неща във Вашингтон“. Масивният асансьор започнал да потъва в пясъка, повличайки след себе си цялата сграда надолу, и сега, когато човек реши да влезе в него, подът му ще се намира на седем инча по-високо или по-ниско от етажа. „На всичкото отгоре — додаде Хей след поредната порция смях, — все още заетите кабинети в Малтби Билдинг са ужасно студени през зимата, направо нетърпими през лятото и ужасно тесни през всички сезони.“

„Идеално“ — си беше помислил Холмс и бе телеграфирал на брат си Майкрофт, за да накара Уайтхол да „призове“ началниците Мур и Брок и някои други в Службата по инспекция на параходите на четвъртия етаж в сградата. Главен инспектор на въпросната служба беше някой си Джеймс А. Дисмънт, който бе предупреден от Държавния департамент за сутрешната инвазия, но не му бе обяснена причината за сбирката. Сега, когато изнервеният чиновник на Дисмънт, някой си Андрю Макуилямс, ако се съди по табелата на бюрото му, въведе Шерлок Холмс в претъпкания кабинет на главния инспектор, той се озова сред глъчка от разгневени гласове — над които се извисяваше този на Уилям С. Мур.

Холмс потропа силно по пода с бастуна си и всички глави се обърнаха към него.

— Господа — рече той с най-заповедническия си глас, — аз съм господин Шерлок Холмс и по моя молба — предадена чрез Уайтхол, вашия президент и вашия Държавен департамент — сме се събрали тук тази сутрин. Господин Дисмънт — Холмс кимна към объркания Главен инспектор на службата по инспекция на параходите, — налага се да използваме вашия кабинет само за около четирийсет и пет минути, и приканваме вас и вашия чиновник, господин Макуилямс, да напуснете сградата и през следващия един час да се насладите на прекрасния пролетен ден.

Дисмънт изду бузи, сякаш се канеше да възрази, но после огледа лицата на важните личности, събрани в кабинета му, кимна отсечено и излезе, като затвори внимателно вратата зад гърба си. Холмс провери дали главният инспектор и секретарят му са напуснали приемната, след което се обърна към същите онези зачервени лица, готови да изригнат срещу него. Той вдигна облечения си в ръкавица показалец.

— Стоп! — каза детективът. — Преди да отправите своите възражения и искове, ви моля да разберете, че тази среща беше одобрена от Нейно величество кралица Виктория и президента Кливланд, и е уредена от нашия Уайтхол и вашия Държавен департамент… точно заради необходимостта от пълна конфиденциалност.

— Моят кабинет в полицейския щаб щеше да е абсолютно подходящ! — прогърмя главният суперинтендант на полицията Мур през белите си мустаци.

— Не, суперинтендант Мур, нямаше да е — отвърна тихо Холмс. — Не само защото входът към полицейския щаб на Пета и Луизиана се наблюдава от разузнавачи… шпиони, бихте ги нарекли вие… на които плащат местните престъпни банди, но в тяхната ведомост са записани и някои хора от вашия персонал и от полицейското управление.

— Това е… възмутително! — изрева Мур.

— Също толкова възмутително, колкото и обвиненията, че моите детективи са корумпирани, които господин Холмс отправи преди повече от десет години! — отсече рязко бившият главен суперинтендант на полицията Брок. — Изгубих поста си през хиляда осемстотин осемдесет и трета заради разпространяването на подобни слухове.

Холмс кимна.

— Много жалко — рече тихо той. — Бях поканен в Америка, за да разследвам покушението срещу вашия президент Гарфийлд… по-точно, за да проверя дали убиецът Шарл Гито е свързан с анархистките конспиратори, които по-късно се опитаха да убият кралица Виктория. Разследването ми разкри, че Шарл Гито е действал сам и е бил движен от мотиви, създадени в изкривеното му съзнание. Но същото това разследване разкри корупционните практики сред много членове на вашето детективско бюро — включително приемането на пари от известни анархистки конспиратори.

Брок обърна гръб на Холмс и отиде до прозореца, за да погледне навън.

Преди Мур да се развика отново, Холмс каза:

— Нека ви представя другите трима господа, за чието присъствие настоя президентът Кливланд.

Холмс кимна към един нисък, красив мъж, който стоеше близо до Брок и прозореца. Мустаците на господина бяха намазани с восък и завити по френска мода, тъмната му коса беше зализана, но всякакви мисли за контешки вид биваха попарени от квадратната му челюст, плътните устни и авторитетния поглед.

— Господин Уилям Рокхил, ако не се лъжа — каза Холмс. — Изпълнителен секретар на Третия помощник държавен секретар и наша свръзка с Държавния департамент и различните европейски правителства, в случай че се наложи да контактуваме с тях.

Рокхил се поклони леко на Шерлок Холмс.

— Un plaisir de vous rencontrer31, мосю Холмс. — Той се поклони и на останалите. — Господин вицепрезидент. Господа.

Детективът посочи с жест високия мълчалив мъж с бяла коса, разделена на път по средата, единствения в стаята, освен Холмс, който беше гладко избръснат.

— Вие сте господин Дръмънд, предполагам?

Високият мъж се поклони леко.

— Андрю Л. Дръмънд, на вашите услуги.

— Господин Дръмънд е настоящият Началник на тайните служби към Министерството на държавната хазна — рече Холмс.

Дръмънд леко кимна. В ясните му сини очи като че ли проблесна веселие.

— Какво общо, по дяволите, имат Държавният департамент и Държавната хазна с тази история? — прогърмя гласът на суперинтендант Мур. — И във връзка с това — суперинтендантът вдигна бастуна си и посочи Холмс, — кой, по дяволите, сте вие и кое ви дава правото да призовавате Главния суперинтендант на вашингтонската полиция?

Преди Холмс да успее да отговори, шестият, последен човек в стаята, единственият, който все още не беше представен, около шейсетгодишен, мълчалив, оплешивяващ мъж с мустаци, който стоеше в сенките в ъгъла, рече тихо:

— Аз ще отговоря на това, суперинтендант Мур. Аз съм вицепрезидентът Адлай Е. Стивънсън. Господин Шерлок Холмс, най-прочутият и уважаван детектив-консултант на Англия, поиска свикването на днешната среща от името на президента Кливланд, който моли всички присъстващи за пълно съдействие по въпрос от национално значение.

— Господин вицепрезидент… — заекна главният суперинтендант на полицията Мур и млъкна. Холмс знаеше от Хей и някои други хора, че вицепрезидентът Адлай Стивънсън, издигнат от помощник-началник на Националната пощенска служба до вицепрезидент по прищявка на партията на Кливланд по време на Демократическата конвенция през 1892 година, можеше да се появи на почти всяко парти или сбирка във Вашингтон и нямаше да бъде разпознат. (Холмс нямаше да се изненада и четири години по-късно, в края на 1897 година, когато щеше да прочете в една малка статия в лондонския „Таймс“: „Попитан дали президентът Кливланд някога е търсил мнението му по някой въпрос, вицепрезидентът Адлай Е. Стивънсън отговори: «Не още. Но до края на мандата ми все още остават няколко седмици.»“).

— Проблемът, който стои пред нас, господа — каза Холмс, забелязвайки, че дори бившият главен суперинтендант на полицията Брок е отклонил вниманието си от прозореца, — са плановете на анархистите за убийството на Нейно величество кралица Виктория и монарсите, императорите и избраните лидери на поне дванайсет други държави, като се започне с убийството на президента Гроувър Кливланд преди или на самия първи май.

Именно вицепрезидентът Стивънсън се зае да сведе избухналата глъчка до поредица от въпроси и отговори към спокойния Шерлок Холмс.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Доколко достоверна е информацията относно покушението срещу президента Кливланд, господин Холмс?

Шерлок Холмс: Изключително достоверна, сър.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Има ли някакви конкретни детайли в това предупреждение, или е просто обичайната неопределена заплаха?

Шерлок Холмс: В най-конкретната заплаха до този момент се споменава, че покушението срещу президента Кливланд ще бъде извършено на първи май… социалистическия международен празник на работещите след инцидента на „Хеймаркет“… най-вероятно когато официално обяви откриването на Световното Колумбово изложение в Чикаго.

Секретарят от Държавния департамент Рокхил: За операция, подобна на площад „Хеймаркет“, ли става дума, господин Холмс? Банди? Бомби? Яростна стрелба по полицията и срещу президента?

Шерлок Холмс: Подобна възможност винаги съществува… но според информацията ни покушението по-вероятно ще бъде извършено от двама убийци, наети от анархистите.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Известна ли е самоличността на тези наемни убийци?

Шерлок Холмс: Да. Това са фотографиите на двамата мъже. По-възрастният сигурно ви е добре познат… полковник Себастиан Моран. По-младият е и по-способен… двайсетгодишният Лукан Адлер… а на тази фотографска плака е първата официална снимка на Адлер. Моля, внимавайте със стъклото. Можете ли да направите копия в близък план от тази плака, началник Дръмънд?

Началникът на тайните служби Дръмънд: Разбира се. (Поднася фотографската плака на Клоувър Адамс под светлината, а останалите мъже се скупчват около него, за да зърнат лицето.) Боже… Този Адлер е още момче.

Шерлок Холмс: Тази фотография е направена преди почти седем години, господа. Лукан Адлер е бил на тринайсет години… момче, както сам казахте. Но още тринайсетгодишен, той е бил забележителен ловец и стрелец с пушка, и вече се е обучавал за убиец от наставника си, полковник Себастиан Моран.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: Кой е направил тази фотография на Лукан Адлер?

Шерлок Холмс: Боя се, че на този етап не мога да ви разкрия тази информация. Но ви уверявам, че младият мъж на снимката наистина е Лукан Адлер и че лицето му, макар и по-ъгловато и грубо, изглежда по същия начин и днес.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Откъде знаете как изглежда сега, господин Холмс?

Шерлок Холмс: Сблъсквал съм се с него през последните години.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: (Със саркастичен смях.) Какво? Прочутият Шерлок Холмс се е „сблъсквал“ с нашия убиец и човекът не е в затвора? Как е възможно това? Да не би способностите на прочутия детектив да отслабват с възрастта, сър?

Шерлок Холмс: Лукан Адлер ме преследваше, господин Брок. И преди две години вкара три куршума в мен, макар и от изключително голямо разстояние. Чист късмет беше, че оцелях с помощта на факта, че куршумите бяха изцяло покрити със стомана — като на военните муниции — затова преминаха през тялото ми, вместо да се разплескат вътре. Ако бяха обикновени куршуми, по-меки, щяха да поразят дробовете ми, сърцето и гръбнака.

(Възцарява се продължително мълчание.)

Главният суперинтендант на вашингтонската полиция Мур: Какви доказателства… въз основа на какво… трябва да повярваме в съществуването на тази мащабна анархистка конспирация? Че датата първи май е определена за покушение срещу президента? Това ли е всичко?

Шерлок Холмс: Въз основа, сър, на определени сведения, събрани от тайните служби на Нейно величество. Информацията е потвърдена от новия префект на парижката полиция, мосю Луи Жан-Баптист Лепин, и от инспектор Ано от френската Сюрте, както и от допълнителни сведения, събрани от белгийските и френските тайни служби. И накрая, господа, ние действаме въз основа на допълнителна информация, получена при собствените ми разследвания през седемте години, след като представих доказателства на чикагската полиция относно клането на площад „Хеймаркет“.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: Господин Холмс, всеобщото мнение в Съединените щати днес е, че процесът Хеймаркет е несправедлив фарс, разигран от нечестен съдия и прекалено усърдни прокурори. Всеобщото мнение, господин Холмс, е, че петимата обесени мъже са мъченици на работническото движение — мъченици на борбата за осемчасов работен ден.

Шерлок Холмс: Ако това, което казвате, е вярно, господин Брок, значи всеобщото мнение в Съединените щати е пълна глупост.

Главният суперинтендант на вашингтонската полиция Мур: Господин Холмс, почти сигурно е, че новият губернатор на Илинойс, господин Алтджълд, ще помилва тримата осъдени мъже от „Хеймаркет“, които получиха присъди от по петнайсет години, вместо смъртно наказание… Шваб, Фийлден и Нийбе. Помилване с пълна амнистия. Както каза господин Брок, сега хората са на мнение, че целият Хеймаркетски процес е бил фарс — нечестен — и че Фишер, Линг, Парсънс, Спайс и Енгел са екзекутирани несправедливо.

Шерлок Холмс: Само четирима от осъдените мъже са били обесени, сър… Енгел, Спайс, Парсънс и Фишер. Линг, който е направил бомбата, се е самоубил, като е сдъвкал в килията си капсула динамит. Лицето му се пръснало на парчета. И въпреки това минали няколко часа, преди да умре.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: И въпреки това сега, седем години по-късно, губернаторът Алтджълд и много, много други хора твърдят, че тези мъже са герои на работническата класа.

Шерлок Холмс: Тези осем мъже бяха убийци и заговорници. Доказах го за нуждите на чикагската полиция и съдилищата. Не на последно място чрез разбиването на техния шифър в анархисткия вестник Arbeiter-Zeitung… шифър, който координираше правенето на бомбите, въоръжаването на анархистите и засадата, която бяха подготвили на полицията в онзи първи май на площад „Хеймаркет“.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Но никой не успя да залови мъжа, за когото се смяташе, че всъщност е хвърлил бомбата… Шнаубелт.

Шерлок Холмс: Рудолф Шнаубелт.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Да. Шнаубелт просто се изпари. Изчезна. Вероятно завинаги.

Шерлок Холмс: Не завинаги, началник Дръмънд. Намерих Рудолф Шнаубелт във Франция преди пет години.

(Стаята отново се изпълва с глъчка, докато вицепрезидентът Стивънсън не вдига ръка. Когато всички се умълчават, той с жест дава думата на началника на вашингтонската полиция.)

Главният суперинтендант на вашингтонската полиция Мур: Не съм чул нищо за арестуването на Шнаубелт.

Шерлок Холмс: Страхувам се, че господин Шнаубелт умря, преди да бъде задържан. Той се хвърли от прозореца и се удави в бързата швейцарска река, която течеше отдолу. Но не и преди да признае — или да се похвали, по-скоро — за участието си в заговора и че на четвърти май хиляда осемстотин осемдесет и шеста година собственоръчно е хвърлил бомбата срещу полицията от закътана уличка, излизаща на площад „Хеймаркет“.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: Значи, господин Холмс, разполагаме единствено с вашата дума за… признанието на Рудолф Шнаубелт.

Шерлок Холмс: Моята дума и думата на още двама изключителни полицейски офицери, които бяха заедно с мен, когато Шнаубелт сипеше хвалбите си, а после се опита да избяга.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Можете ли да ни кажете имената на тези мъже, господин Холмс?

Шерлок Холмс: Разбира се. Първият беше моят колега-детектив инспектор Лепин, за когото споменах по-рано, а вторият полицейски офицер, който чу признанието на Шнаубелт — и ни помогна да измъкнем трупа му от реката — беше един млад и изключително обещаващ нов член на брюкселската полиция, младши инспектор на име Еркюл Поаро. Но стига за старите случаи. Какво възнамерявате да направите вие, господа, през следващите четири седмици — или по-малко — за да спасите живота на президента Гроувър Кливланд?

Холмс се отдалечи от групичката и се облегна на един шкаф, пълен с наредби и спецификации за котлите на параходите.

Вицепрезидентът Стивънсън пристъпи напред и се обърна към останалите присъстващи.

— Президентът — каза той, — нареди тази група — и всички останали, които сметнем за необходимо да поканим — да се събира на всеки две седмици, за да обсъжда проблема с охраната. Мисля, че неделя сутрин, десет часа, е подходящо.

— Неделя! — извика Брок. — Сега ще трябва да жертвам неделите си и неделните служби със семейството си заради тази… сянка или призрак на заплаха? Освен това вече нямам никаква официална власт в полицията. Няма никакви причини да съм тук.

— Президентът пожела да участвате в тази първа сбирка — отвърна тихо вицепрезидентът Стивънсън.

— И по каква причина точно? — попита настоятелно мършавият бивш главен суперинтендант на вашингтонската полиция.

— Вашето детективско бюро беше разядено от корупция, когато подадохте оставка — каза Шерлок Холмс. — Вие напуснахте, много от тях останаха и сега заемат дори по-високи постове. Детективите, на които плащат бандите или анархистите, могат да окажат съдбоносно влияние върху нашите планове. Необходимо е вашето експертно мнение по този въпрос. С други думи, сър, президентът на Съединените щати нареди вие да станете онова, което американските престъпници наричат, мисля… плъх.

Брок изсумтя, но очевидно не намери какво да отговори на това.

— Така, да продължаваме тогава — каза Стивънсън, сякаш някакво незначително предложение беше прокарано пред Сената. — Суперинтендант Мур, моля, обяснете ни ролята на вашия департамент в охраната на президента.

Суперинтендантът се прокашля.

— Вашингтонската полиция охранява президента, когато той се появява на обществени събития в столицата.

— Офицерите ви придружават ли президента при отиването му на тези събития и напускането им? — попита Стивънсън.

— Не, господин вицепрезидент.

Бледото закръглено лице с посивели мустаци огледа присъстващите.

— Кой придружава президента при пътуванията му из града?

Мълчание.

— Кой защитава президента, когато той се намира в Белия дом? — попита Стивънсън.

— Полицията на Белия дом — отвърна суперинтендант Мур.

— Тази част влиза ли във вашата юрисдикция, суперинтендант Мур?

— Непряко, господин вицепрезидент. — Мур отново се прокашля. — Ние обучаваме новобранците и ги изпращаме в тази част, но полицията на Белия дом е автономна единица.

— Кой командва полицейските части в Белия дом? — попита Стивънсън.

— Сержант О’Нийл, сър — отвърна суперинтендант Мур.

— Сержант О’Нийл?

— Да, сър.

— Колко офицери са на ваше подчинение в целия вашингтонски полицейски департамент, суперинтендант Мур?

— Двеста, господин вицепрезидент.

— Без да се брои полицията на Белия дом?

— Да, сър.

— А колко офицери са зачислени в Белия дом?

— До тази пролет бяха трима, господин вицепрезидент — каза суперинтендант Мур. — Но количеството и интензивността на смъртните заплахи, които получава президентът Кливланд, доведоха до увеличаване на бройката до двайсет и седем.

— Които работят на три смени, двайсет и четири часа дневно, предполагам.

— Повече или по-малко, господин вицепрезидент.

— Значи по всяко време на денонощието животът на президента е пазен от около деветима полицейски офицери-новобранци.

— Да, сър — каза Мур, в чийто глас прозвуча обида. — Но това е много повече, отколкото е получавал който и да е друг президент, с изключение на президента Линкълн, който понякога беше ескортиран от федералната кавалерия или пехота, разквартирувана в района на Белия дом.

— Но не и в онази нощ в театър „Форд“ — отбеляза вицепрезидентът Стивънсън.

— Не, сър — каза Мур. — Войникът, който обикновено е бил зачислен да стои пред ложата му в театъра, отсъствал онази вечер.

— Когато на първи май президентът Кливланд отиде в Чикаго, за да открие Световното изложение пред тълпа от над сто хиляди души, колко от вашите хора или от полицията на Белия дом… или от армията, като стана дума… ще го придружават? — попита Стивънсън.

Настъпи мълчание и мъжете се спогледаха.

Най-накрая суперинтендант Мур отговори:

— Николко, господин вицепрезидент. Когато главата на правителството пътува до други градове, охраната му се поема от полицейските сили на този град.

Стивънсън изгледа продължително суперинтендант Мур. Погледът му беше все така мек, както и гласът му, но във въздуха се усещаше напрежение. След това вицепрезидентът се обърна към високия началник на тайните служби.

— Господин Дръмънд — каза Стивънсън, — доколкото разбирам, вашият департамент има известен опит от последните месеци в охраната на президента?

— Незначителен, сър — отвърна Дръмънд. — Както знаете, ние разполагаме с добре обучени и въоръжени агенти, и няколко пъти през изминалите седмици полицията на Белия дом ни помоли да осигурим допълнителна охрана за президента Кливланд.

— В Белия дом, или когато го напускаше? — попита вицепрезидентът.

— Когато го напускаше, за да участва в някое обществено събитие — отвърна Дръмънд.

— Това е работа на вашингтонската полиция, сър — сопна му се суперинтендант Мур. Беше очевидно, че той едва сега разбира за намесата на Тайните служби в полицейските дела.

— Да, суперинтендант, наясно сме с това — кимна Дръмънд. — Но по време на събития като обръщението на президента към огромните тълпи в Сити Парк миналата Коледа, нашият департамент беше разположил там само трима униформени служители, които да го пазят. По молба на полицията на Белия дом — вероятно заради получените заплахи — ние изпратихме шестима от нашите въоръжени агенти, облечени в ежедневно облекло.

— Не е било необходимо — сопна се главният суперинтендант Мур.

Без да обръща внимание на главния суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент, вицепрезидентът Стивънсън каза:

— Началник Дръмънд, тайните служби към Министерството на държавната хазна не са ли се опитвали да придружават президента и по време на обиколките му на града?

— О, да! — извика бившият главен суперинтендант Брок и се изсмя. — Шестима мъже във файтон, който трополи след екипажа на президента и се опитва да не изостава, се изгубват на Кей Стрийт! Какъв фарс беше това! Цялото население на Вашингтон се забавляваше с глупостта им.

Дръмънд наведе глава.

— Следването на президента от агенти в отделна кола се оказа неефективно, господин вицепрезидент. А е напълно разбираемо, че президентът Кливланд и съветниците му няма да искат агентите в президентската карета с тях.

Вицепрезидентът скръсти ръце.

— Началник Дръмънд, ако Конгресът прехвърли на тайните служби редовните задължения по охраната на президента — двайсет и четири часова охрана тук, във Вашингтон, и навсякъде, където пътува президентът — колко време ще ви е необходимо, за да поемете тези задължения?

Дръмънд примигна.

— Ще се наложи да наемем и обучим още агенти, господин вицепрезидент. В момента просто нямаме достатъчно хора за двайсет и четири часова охрана на президента дори само тук, във Вашингтон. И тези агенти трябва да бъдат добре обучени… задълженията на телохранителите изискват специални умения извън компетенциите на обикновения полицай.

— Глупости — рече Мур.

Дръмънд изгледа студено главния суперинтендант.

— Обучени ли са офицерите от вашингтонската полиция да се хвърлят пред човека, когото трябва да охраняват? — попита той с нисък, твърд глас. — За да поемат с тялото си куршума, предназначен за него?

— Разбира се, че не — излая Мур. — Самата идея за това е абсурдна. Полицията залавя заподозрения или осуетява изстрела на бъдещия убиец, преди да е успял да стреля. Те не са обучени на самоубийство.

— Ефикасните агенти от тайните служби, назначени да пазят държавния глава, ще трябва да се обучат точно на такива тактики — рече с равен глас Дръмънд. — Да спрат покушението с всички възможни средства. Ако трябва дори да поемат куршума със собственото си тяло, за да защитят президента.

Мур извърна глава и погледна през прозореца.

— Колко време, господин Дръмънд? — повтори вицепрезидентът.

— До началото на следващата година, господин вицепрезидент, за пълна, двайсет и четири часова защита, навсякъде, където пътува президентът. Ще трябва да отворим нови бюра в различни американски градове. Да обучим някои агенти за работа с пълния арсенал, необходим за предварителна охранителна дейност.

Стивънсън кимна с тъга, сякаш бе очаквал да чуе това.

— Но междувременно можете да осигурите специална охрана? Когато ви бъде поискана?

— Да, сър — отвърна Дръмънд.

— Уредете поне осем от вашите агенти да пътуват заедно с президента Кливланд до Чикаго през май — каза вицепрезидентът.

— Да, сър.

— Мога ли да предложа нещо, господа? — попита Шерлок Холмс.

Всички се обърнаха към детектива-консултант, който си беше позволил да седне на единия ръб на празното бюро.

— Бих предложил, началник Дръмънд, агентите, които ще следват отблизо президента, да бъдат избирани заради височината и дебелината на телата им.

— Но хората няма да могат да виждат президента! — извика бившият главен суперинтендант Брок.

— Точно това е идеята — каза Холмс. — Все пак е жалко, че тази висока фаланга от телохранители няма да може да огради президента, когато той поздравява сановници или говори пред събрана тълпа. Но колкото по-близо се намират до него, толкова по-защитен ще бъде той.

Дръмънд кимна и си записа нещо.

— Сред най-добрите ни агенти има такива високи и едри мъже — каза тихо той. — Ще се погрижа те да се намират най-близо до президента, когато той отива някъде или стои сам.

— Абсурд — каза бившият главен суперинтендант Брок.

Без да обръща внимание на Брок, вицепрезидентът Адлай Е. Стивънсън кимна на Холмс и каза:

— Значи ще продължим да се срещаме тук в неделя, господа, докато не уточним подробностите по прехвърлянето на задълженията на охраната на държавния глава. — Той отново погледна към Холмс, а след това отмести поглед към Брок и настоящия главен суперинтендант на вашингтонската полиция. — Макар че за следващите ни срещи присъствието на някои от хората тук няма да е належащо.

— Как ще наречем този комитет, сър? — попита Рокхил от Държавния департамент.

Стивънсън се усмихна леко.

— Тъй като се събираме в кабинета на главния инспектор от Службата по инспекция на параходите, аз предлагам да наричаме малката ни групичка Комитет по инспекция на параходите. Някакви възражения?

Никой не се обади.

Преди мъжете да се запътят към изхода, вицепрезидентът Стивънсън каза:

— Един последен въпрос, господа. Кой отговаря за връзката с чикагската полиция за охраната на президента при откриването на Световното изложение на първи май?

Последва неловко мълчание.

— Аз бих могъл да се заема с това, сър — каза най-после Дръмънд.

— Както и аз — рече главен суперинтендант Мур. — И без това смятах да изпратя някоя друга телеграма.

Шерлок Холмс се надигна от мястото си.

— Следващата седмица отивам в Чикаго, за да уредя някои неща — каза той, докато слагаше кожените си ръкавици. — За мен ще е удоволствие да работя с началник Дръмънд и неговата тайна служба като свръзка с чикагската полиция.

Шестимата мъже слязоха по двама с асансьора. Холмс се возеше с вицепрезидента. Когато се озоваха долу, двамата внимателно излязоха от кабинката на тежкия асансьор, който беше потънал на седем инча под нивото на първия етаж.

Главният инспектор на Службата по инспекция на параходите и неговият секретар стояха във фоайето с почервенели от негодувание лица.

— Благодаря ви, господин Дисмънт — каза вицепрезидентът на изнервения главен инспектор. — Ще се свържа с вас във връзка с бъдещото използване на кабинета ви в някой от следващите уикенди.

— Това е абсурдно — промърмори Дисмънт, когато двамата със секретаря му скочиха от седем инча височина в асансьорната кабина, за да се качат в кабинетите си, а Холмс задържа входната врата, за да пропусне вицепрезидента.

Щом излязоха на тротоара, Стивънсън се обърна към детектива.

— Така ли е, господин Холмс?

— Кое, сър?

— Всичките ни усилия… не, целият този разговор за опитите за покушение от анархистите не е ли… абсурден? Не се ли държим всички абсурдно?

— Скоро ще разберем, господин вицепрезидент. — Холмс докосна периферията на цилиндъра си с дръжката на бастуна и тръгна по Конститюшън Авеню.

3.

В събота сутринта Хенри Джеймс получи бележка от Джон Хей, в която той го молеше да намине следобед — по всяко време този следобед — за да проведат разговор, който нямало да отнеме повече от няколко минути.

Джеймс наистина намина през къщата на ъгъла на Ейч и Шестнайсета улица, като грижливо подбра времето на посещението си така, че да е доста след обяда и да остава достатъчно време до следобедния чай, за да не кара Хей да се чувства задължен да му предлага нещо.

Още докато Джеймс оставяше шапката и палтото си на Бенсън, Хей се появи от кабинета си и забърза към фоайето, за да се ръкува с него. Благодари му за идването и го поведе към гостната стая.

— Винаги съм се възхищавал на двата вида каменна облицовка, които с Клара подбрахте за тази стая — каза Джеймс, настанявайки се в дълбокото кожено кресло, което му предложи Хей.

— Така ли? — попита Хей и се огледа, сякаш от доста време не беше виждал облицовката — и дори самата гостна. — Доколкото си спомням, африканският мрамор се нарича Аврора Помпадур, а останалото е мексикански оникс.

— Любимата ми комбинация в прекрасния ти дом ще си остане жълтата камина в библиотеката с червеникаворозовото огнище — каза Джеймс.

— О, да… Адски трудно намерихме този камък. Всичко бе или твърде червено, или твърде розово, или… нещо друго. Накрая се спряхме на този убиточервен порфир… „Боасе Д’Ориан“ мисля, че го наричат. Искаш ли да пийнеш нещо, Хари?

— Не… благодаря. Просто приемам посещението си като почивка насред обичайната ежедневна разходка. Така умът ми сам се насочва към работата. Обмислям нова пиеса, но все още нямам нещо конкретно, което да споделя. — Джеймс побърза да добави последното изречение, за да е сигурен, че няма да говорят за работата му.

— В такъв случай ужасно съжалявам, че така се вмъкнах в съботния ти следобед — каза Хей. — Но мисля, че ти дължа едно предупреждение.

— Предупреждение?

— И извинение — каза Хей. — Двамата с господин Холмс ще бъдете поканени на малко вечерно парти, утре вечер, нищо претенциозно, просто Адамс и неколцина приятели ще се съберат тук, в старата крепост. Половината от искрените ми извинения е заради късната покана.

— А другата половина? — промърмори Джеймс.

— Когато пристигна, ти ни помоли да бъдем дискретни — тоест да не разгласяваме присъствието ви — но това беше преди почти две седмици, Хари. Знаеш с каква скорост се разпространяват слуховете в този малък град, въпреки всичките ни усилия.

— Разбира се — рече Джеймс. — И се радвам да чуя, че Адамс се е върнал; с нетърпение очаквам да се видя с него.

— Той казва, че никога не вечеря навън — каза Хей, някак разсеяно.

— Но и двамата знаем, че това са глупости. Хенри не е организирал кой знае колко големи вечерни партита у тях, но си е все така общителен. Просто иска да изглежда като саможивец.

— Мисля, че го разбирам — каза Джеймс. — Мога ли да попитам кой друг ще присъства, освен Адамс? Кинг не се е върнал в града, нали?

— Поне аз не знам — отвърна Хей. — Телеграфирах до неговия „Юниън Клъб“ в Ню Йорк, но все още не съм получил отговор. Вероятно вече е някъде под земята в Мексико, заровен до ушите в самородно злато или диаманти.

Джеймс чакаше.

— Останалите на партито са обичайните заподозрени — продължи Хей. Джеймс си спомняше твърде добре посещението на една посредствена пиеса — някаква комедийно-романтична мелодрама всъщност — в Лондон, заедно със семейство Хей, и как дни след това Джон не спираше да повтаря (на Джеймс) онази изключително незапомняща се фраза: „На партито ще присъстват всички обичайни заподозрени“. Познавайки доста тесния социален кръг, в който се движеха семействата Адамс и Хей, Джеймс успя поне отчасти да разбере защо Хей намираше фразата „обичайните заподозрени“ за толкова забавна.

— Дон и Лизи ще дойдат — каза Хей. — Както и Лодж и Нани, разбира се. И Адамс… всъщност всичко е организирано, за да го приветстваме с добре дошъл. И… о, да… когато миналата седмица попита за децата, аз ти казах, че Алис, Хелън, Кларънс и Дел все още имат занятия в училище, но този уикенд Дел се прибира от академията „Сейнт Пол“ и Хелън също ще бъде с нас.

— Чудесно — каза Джеймс, който ненавиждаше деца около себе си — дори попораснали деца — на партитата. — Отдавна не съм ги виждал. В последното си писмо спомена, че Дел доста е пораснал.

Седемнайсетгодишният Аделберт — „Дел“ — Хей винаги се бе струвал на Хенри Джеймс (а вероятно и на баща му Джон Хей) доста несъобразително, скучно, безинтересно момче. Но Джеймс не беше виждал никое от четирите деца от поне пет години, когато цялата фамилия Хей се изсипа en masse32 в Лондон.

— Невероятно се е издължил — засмя се Хей. — Сега Дел е поне метър и осемдесет и тежи повече от деветдесет килограма. И е станал доста добър атлет в „Сейнт Пол“. През есента отива в Йейл и смята да се заеме с футбол. Футбол, Хари. Американски футбол, в който някой рядко използва краката си.

— Футбол? — рече Джеймс с безизразен тон. Думата, в американския контекст, не му говореше почти нищо. — Не онова, което наричаме сокър?

— Не, съвсем различна игра — отвърна Хей. — Очевидно е била измислена — или по-скоро адаптирана — от европейските футбол и ръгби, в по-голямата си част ръгби, мисля, и правилата ѝ са били формулирани преди десетина и повече години от някакъв студент в Йейл по онова време, някой си Уолтър Кемп, който станал спортен директор… главен треньор по футбол… каквото и да значи това. В момента футболът е много популярен в „Айви Лийг“, Хари. Очевидно от няколко години между Харвард и Йейл се провежда ежегодно състезание по футбол. Миналата година някакъв гений от Харвард на име Лорън Деланд въвел нова унищожителна маневра или движение, или… нещо… наречено „летящ клин“ — нямам представа какво означава това — но въпреки това Йейл отново успели да спечелят с шест на нула. Дел умира от нетърпение да започне да тренира при Уолтър Кемп.

— И Хелън също ще бъде тук утре вечер? — попита Джеймс. Той беше готов да си избоде и двете очи с тъп нож, ако това щеше да го отърве от спортната тема. — Вече трябва да е на… осемнайсет?

— Да — отвърна Хей. — И напоследък се е посветила изцяло на писането на поезия и дори на няколко разказа. Не ѝ позволявай да те сгащи в ъгъла, Хари.

— Последния път в Лондон беше прелестна и освежаваща тринайсетгодишна събеседница — рече Джеймс. — Мога само да си представя колко приятно ще е да бъда „сгащен в ъгъла“ от нея, за да обсъждаме всякакви литературни неща.

— Адамс трябва да се срещне с Шерлок Холмс — каза Хей с внезапно сериозен глас. — Това е основната причина за тази сбирка… не че Адамс нямаше да поиска да се види с теб, Хари, при първа удобна възможност. Доста се разстрои, че е пропуснал първата ти седмица тук. Но не бях сигурен какво да му кажа… за цялата тази история с Холмс. Според теб кой ще се появи утре вечер — Шерлок Холмс или Ян Сигерсон?

— На чие име си изпратил поканата? — попита Джеймс.

— До господин Холмс.

— Тогава се обзалагам, че ще се появи господин Холмс.

— Ах… едва не забравих — каза Хей, докато изпращаше Джеймс през фоайето до входната врата. — Освен това поканихме… както Адамс и Уендъл често го наричат… Момчето.

— Момчето — рече замислено Джеймс. — О, имаш предвид… о! Ох, мале. О, боже. Все забравям, че тези дни е във Вашингтон.

— Накарах го да обещае, че ще се държи възможно най-прилично — каза Хей.

Усмивката на Джеймс излъчваше три части ирония и две части предвкусване.

— Ще видим. Ще видим.

Шерлок Холмс беше поканен като „господин Шерлок Холмс“ на вечерята у семейство Хей, затова той се появи като господин Шерлок Холмс. Вторият и третият му пътнически сандък най-после бяха пристигнали чрез Британското посолство във Вашингтон, така че сега той се бе облякъл по последна лондонска мода, с бяла вратовръзка и черен фрак, меки лачени обувки, които бяха толкова излъскани, че можеха да бъдат използвани за сигнално огледало в спешни случаи (но не твърде меките черни обувки „Капецио“, тип „Оксфорд“, които бяха толкова популярни сред младите, готвещи се за дълга нощ с много танци), черна къса пелерина, поръбена с пурпурна лента, висок шест и половина инча цилиндър от най-чиста коприна, официална жилетка с ревери и изрязана предница, искрящобяла официална риза с висока права яка, и — тъй като това бе вечеря, а не бал — без бели ръкавици.

Останалите мъже бяха облечени по същия начин — нямаше и следа от не толкова официалното (и, за Холмс, определено посредствено) „смокинг сако“ — а след като беше представен от Хей, детективът трябваше да признае първенството на Хенри Адамс за най-старото, най-износено и най-красиво сако за вечерта, макар че чисто новият лъскав костюм на Хенри Кабът Лодж сигурно струваше много повече от износеното съвършенство на Адамс. Единственият мъж, който не изглеждаше като роден да носи дрехите си, бе натрупалият мускули и дебеловрат син на Хей, Дел, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще пръсне костюма си по шевовете.

Дамите, с изключение на няколко изпуснати кичура коса, също поддържаха най-високите стандарти на модерния френско-американски дизайн.

Групата разполагаше само с няколко минути за представяне и учтиви разговори, преди да ги поканят в трапезарията.

Холмс не можа да не се възхити. Той беше вечерял с Уелския принц, с Краля на Скандинавия и с други елитни и изтънчени домакини в Англия, Франция и по света, но не можеше да си спомни да е виждал по-красива стая, полилей или маса. Осъзнавайки, че трапезарията спокойно би могла да приеме петдесетина гости на банкет, даван от Държавния департамент, Холмс се наслади на начина, по който Клара Хей я бе подредила така, че да отговаря идеално на нуждите на дванайсет души — четири жени и осем мъже.

Макар мъжете да бяха повече от жените, Джон и Клара Хей бяха успели да компенсират това с внимателно разпределение на местата на гостите си и с красиви украшения в средата на масата, които не скриваха лицата на събеседниците. След като намериха местата си — зад всеки стол имаше по един прислужник с бяла вратовръзка и фрак, който им помагаше при сядането и ставането — Холмс отдели минутка, за да се наслади на разпределението на гостите.

Начело на масата седеше не Джон Хей, както можеше да се очаква в собствения му дом, а Хенри Адамс. Мястото му подчертаваше темата на вечерта, „Добре дошъл у дома, Хенри“, но Холмс подозираше, че столът е с малко по-висока седалка и допълнителна възглавничка върху нея, за да може ниският оплешивяващ мъж да е на нивото на останалите гости.

В долния десен край на масата — откъм страната на Холмс — седяха първо наскоро заклелият се масачузетски сенатор Хенри Кабът Лодж (издокаран стилно чак до идеално подстриганите брада и мустаци, но с бездушен поглед — изключително бездушен), след това флегматичната, но въодушевена Клара Хей (чиято рокля от наситеносин копринен сатен и украса от паунови пера с гранатов цвят, с ръкави и декоративна лента от гранатов копринен сатен и кадифе, щеше да е поразяващо оригинална, ако не беше представена в мартенския брой на „Харпърс Базар“), после сенаторът от Пенсилвания Джеймс Доналд Камерън (чиито тъмни очи изглеждаха също толкова тъжно клюмнали, колкото и гъстите му мустаци), до него Шерлок — който установи, че седи точно срещу Хенри Джеймс, и веднага разбра, че в това няма нищо случайно, тъй като от централните си места на масата те можеха да задават въпроси към всички останали — а от лявата страна на Холмс седеше младият „Дел“ Хей, усмихнат и несръчен, който обаче явно се чувстваше удобно на официална вечеря в елитната компания на Хенри Адамс, сенатор Дж. Доналд Камерън, писателя Хенри Джеймс и Хенри Кабът Лодж, конгресмена-милиардер с ледения поглед, който този месец беше станал сенатор.

В дъното на масата, от лявата страна на Холмс, седеше другият „специален гост“ на вечерта, членът на Комисията по реформа на държавната администрация Теодор Рузвелт. Хенри Джеймс беше споменал, че Адамс, Хей, Кларънс и покойната Клоувър Адамс понякога бяха наричали младия Рузвелт „Момчето“, но иначе Холмс не знаеше почти нищо за този човек.

Ала детективът беше заинтригуван от онова, което виждаше. Теодор Рузвелт излъчваше агресия дори и при най-обичайните си действия — да помогне на младата Хелън Джулия Хей да седне на стола си от лявата му страна, след това да заеме собствения си стол и да се огледа от двете си страни. С малките си очички, присвити зад пенснето, подстригания по военному мустак и редицата от зъби, които изглеждаха странно подравнени отгоре и отдолу, конски зъби, свирепата гримаса на готов за разплод жребец, и мощното стегнато тяло, пред което високата фигура на Дел Хей изглеждаше някак дребна, ухиленият Теодор Рузвелт изглеждаше готов да се нахвърли срещу всеки един от насядалите около масата хора.

„Или да ги изяде цели“ — помисли си Холмс.

За обиграното око на Холмс, осемнайсетгодишната дъщеря на Джон Хей, Хелън Джулия, която седеше от лявата страна на Рузвелт, беше едно от онези рядко красиви същества, които всъщност отговаряха на образа на новото „Гибсъново момиче“ — дълга бяла шия, косата сресана назад покрай идеално оформената глава и събрана в игрива бухнала фризура, меката ѝ шифонена рокля подчертаваше съвременния идеал за жена — висока и слаба, но с пищни бюст и ханш, която същевременно излъчва интелигентност, смесена с блясъка на здраво тяло.

По-нататък на масата седеше Хенри Джеймс, чиято оплешивяваща глава като че ли излъчваше допълнителен блясък под светлината на полилея. Холмс веднага усети, че Джеймс се намира в собствени води дори на тази маса, край която седяха двама сенатори, мъж, който беше внук и правнук на американски президенти, няколко от най-богатите хора в Америка, четирима прочути историци, три от най-красивите жени, които Холмс беше виждал от години, и енергичен млад канибал, демонстриращ зъбите си с размерите на надгробни камъни.

Семейство Хей очевидно бяха избрали да надарят Джеймс с красота и от двете му страни — Хелън Джулия отдясно и Нани Лодж отляво.

Нани Лодж, която седеше между Хенри Джеймс и Джон Хей, беше очарователна по типичния за Позлатения век начин — слаба, светлокоса, с тънко кръстче, прелестни ръце и благ характер — но най-забележителното нещо в четирийсет и три годишната застаряваща красавица бяха очите ѝ… очи, които приятелят на Холмс, Уотсън, щеше веднага да нарече „омайни“ и които Маргарет Чанлър беше описала в писмата си като „цветът на небето, когато звездите започнат да блещукат“.

Но когато в онзи неделен ден на втори април 1893 година Холмс се спря за миг, за да разгледа внимателно тези очи — Нани се беше обърнала наляво към Джон Хей и изобщо не усети изучаващия му поглед — през ума му не минаха никакви такива поетични сравнения; той просто си отбеляза странната, мека наситеност на цвета на очите на госпожа Кабът Лодж и си спомни за нея едва години по-късно, когато новият му приятел, художникът Джон Сингър Сарджънт, оплаквайки се, че никога не е имал възможността да нарисува Нани Лодж, каза: „Имах възможността да я огледам толкова добре, че със сигурност щях да успея да предам поне част от цялата доброта и интелигентност на изражението ѝ и незабравимата синева на очите ѝ“.

Може би.

От другата страна на Нани Лодж и веселия, смеещ се Джон Хей, на края на масата, до господин Адамс, седеше истинската красавица на вечерта — Лизи Камерън.

Горестната съпруга на сенатор Камерън, беше прошепнал Хенри Джеймс на Холмс, докато двамата влизаха в дома на семейство Хей, бе най-прекрасната и най-популярна жена във вашингтонското общество. Детективът веднага разбра защо. Роклята на Лизи Камерън беше едновременно най-семплата и най-дръзката от всички стилно облечени дами на масата. Раменете ѝ бяха разголени и бели. Ръцете ѝ бяха дълги, абсолютно бели и завършваха с длани с дълги пръсти, които изглеждаха така, сякаш Бог ги бе създал, за да галят мъжките лица и коси. Тя имаше дълга шия, неукрасена с никакви бижута или шалчета, и интелигентно овално лице. Тази вечер косата на Лизи беше събрана назад в свободен кок, който изглеждаше като естествено продължение на главата ѝ.

Тя не се усмихваше често, беше забелязал вече Холмс, но въпреки това с извитите си вежди, дълбоки тъмни очи и идеално оформена уста, Елизабет Шърман Камерън беше сред най-редките представителки на своя пол — жена, чиято красота сияе, когато не се усмихва и дори когато изглежда изключително строга.

През няколкото минути, докато се настаняваха по местата си, Холмс беше разбрал достатъчно от почти неуловимите погледи и почти незабележимите реакции, за да е наясно, че петдесет и пет годишният Хенри Адамс, който бе с двайсет и две години по-възрастен от Лизи Камерън, бе влюбен в нея; че техният домакин Джон Хей, без дори да поглежда към съседката си отляво, с езика на тялото си и с напрежението, което излъчваше, показваше, че е лудо влюбен в Нани Лодж.

Хенри Джеймс, забеляза Холмс (както можеше и да се предположи), се наслаждаваше на красотата на Лизи по начина, по който една котка се наслаждава на купичка мляко, от която не възнамерява да пие. Хенри Кабът Лодж приемаше красотата на приятелката на съпругата си за нещо типично за позицията им в обществото, младият Дел Хей бе познавал Лизи Камерън през по-голямата част от живота си и очевидно я приемаше като една от приятелите на родителите му, а Теодор Рузвелт ѝ посвещаваше по някоя от зъбатите си, застрашителни усмивки с невинната благосклонност на щастливо женен мъж. Сенатор Джеймс „Дон“ Камерън — който щеше да навърши шейсет след два месеца — изглеждаше толкова отчаян, сякаш го смазваше тежестта на рогата, които мечтаеха да му сложат десетките и стотици мъже, копнеещи за Лизи Камерън.

Холмс чувстваше — и знаеше — че Лизи Камерън флиртуваше и флиртуваше, изкушаваше и флиртуваше, но всъщност не даряваше никого с благоволението си. Нито горкия Адамс, който, както Холмс щеше да научи скоро, беше изминал десет хиляди мили през Южния Пасифик заради приканващата телеграма на Лизи от Париж, но откакто бе пристигнал, тя непрекъснато го отбягваше. Нито горкия Джон Хей, който — както Холмс усети веднага — все още не бе признал физическото си привличане към дамата и който, след неизбежното отблъскване, щеше да се присъедини към Хенри Адамс и обвития в мъгла легион от десетки други мъже, на които бе отредена ролята на „укротени котараци“ в живота на Лизи Камерън.

Освен това Холмс чувстваше — и знаеше — че Лизи Камерън е опасна и коварна личност. Със сигурност — след като Холмс изключи себе си и тъй като нито професор Мориарти, нито Лукан Адлер очевидно не присъстваха тази вечер — най-опасната и коварна личност в стаята.

Поднесоха стридите и вечерята официално започна.

4.

Докато гостите разговаряха преди вечеря, Хенри Джеймс отиде в кухнята, за да поздрави готвача на семейство Хей, мъж на име Чарлс Ранхофер, който известно време бе работил като личен готвач на Уилям Уолдорф Астор — най-богатия човек в Америка, преди да се премести в Англия през 1891 година. Шеф Ранхофер се канеше да издаде готварска книга, която съдържаше повече от хиляда страници, наречена „Епикуреецът“. Тя щеше да се продаде по цял свят в повече екземпляри от който и да е роман на Хенри Джеймс.

Джеймс се беше запознал с Ранхофер, докато гостуваше в „Ленсдаун хауз“, наетото от Астор имение в Лондон, и често бе чувал отлични отзиви за главния готвач и за работата му в ресторант „Делмонико“ на Пето Авеню.

Тази вечер прочутият шеф беше твърде зает да се вихри из огромната кухня на семейство Хей и да раздава команди на персонала, затова Джеймс просто му пожела успех… но първо успя да хвърли едно око върху менюто, което Чарлс бе изготвил за вечерта…

Цигари беше зачеркнато, което Джеймс абсолютно одобряваше, особено в смесена компания, а и напоследък във висшето общество бе станало демоде пушенето да се включва в официалното меню.

След стридите поднесоха супа, леко ястие, на което Джеймс не обърна почти никакво внимание, защото разговаряше с красивите жени от двете му страни, последвано от рибно блюдо.

Първите десетина минути от разговора преминаха най-вече в задаване на въпроси — почти изключително от дамите на масата — към Шерлок Холмс. Наистина ли е детектив-консултант? С какво се занимават детективите-консултанти? Наистина ли приключенията му са толкова вълнуващи, колкото са описани в „Странд“ и „Харпърс Уикли“?

— Боя се, че на последния въпрос не мога да отговоря — каза Холмс с официалния си, но приятелски английски акцент. — Изминали са само година или две, откакто тези тъй наречени хроники на моите случаи бяха издадени от доктор Уотсън и честно казано, все не намирам време или възможност да прочета която и да е от тях.

— Но те основават ли се на истината? — попита Хелън Джулия Хей.

— Напълно е възможно — отвърна Холмс. — Но целта на моя приятел, доктор Уотсън — и неговия редактор и агент господин Дойл — е да развличат читателите. А според мен чистата истина и развлечението рядко се спогаждат.

— А Сребърен пламък? — попита Клара с решителен глас. — Този случай е реален, нали?

— Кой или какво е Сребърен пламък? — попита Холмс.

Клара леко се смути, но успя да каже:

— Случаят… името на състезателния кон, който беше откраднат… а после избяга… историята от последния брой на „Харпърс Уикли“.

— Признавам, че никога не съм чувал за английски състезателен кон на име Сребърен пламък, госпожо Хей — каза Холмс.

— Виждаш ли, Клара — обади се Джон Хей. — Казах ти, че всичко е измислица. Когато съм в Англия, губя цяло състояние на състезателните писти, а никога не съм чувал за жребец на име Сребърен пламък.

Холмс се усмихна.

— През осемдесет и осма имах един малък случай с кон на име Морски бриз — в онази година той спечели надбягванията „Сейнт Леджър“ и „Епсъм Оукс“ — но неговото „изчезване“ се изразяваше единствено в едно нощно скитане. Съседът го намерил във фермата си, а аз използвах детективските си способности, за да проследя ясните отпечатъци от копита в калта до дома на съседа.

Всички се засмяха, но Клара продължи да настоява:

— Значи треньорът му не е бил намерен мъртъв? — попита тя.

— Всъщност беше — отвърна Холмс. — Но това се оказа нещастен случай. Горкият човек извел Морски бриз за вечерната му разходка, очевидно забелязал някакъв проблем с дясното задно копито на коня, коленичил зад кобилата — което в никакъв случай не е добра идея — и запалил клечка кибрит в тъмното, още преди да вдигне копитото за оглед. Морски бриз ритнал веднъж, инстинктивно, и главата на нещастния човек просто… — Холмс огледа сияещите лица около сияещата маса. — Тоест умрял веднага от нараняване в главата. Но не е имало никакъв умисъл.

— И без това в разказа Сребърен пламък е жребец — каза Клара Хей. — Не кобила.

Всички се разсмяха заедно с нея.

Насочвано от умелите Джон Хей и Хенри Адамс, вниманието на гостите скоро се отклони от Холмс и постепенно всички се включиха в разговорите. Дванайсет души беше близо до идеалния брой за задушевни разговори на масата, особено при наличието на такива сдържани хора като Хенри Кабът Лодж, Дон Камерън и усмихващия се, внимателен, учтив, но мълчалив Дел Хей.

А Джеймс си припомни, че на Адамс и Хей — както и на покойната Клоувър — не им липсваше нито образование, нито гордост, за да пускат остарели каламбури.

— Вчера горкичкият ни Вито Пом Пом се прибра с наранено оченце — каза Нани Лодж на висок глас, за да бъде чута от седящата от другата страна на Джеймс Хелън Джулия Хей, но успя да привлече вниманието на всички.

Реакцията не закъсня.

— Какъв ужас — каза Хенри Адамс. — Така, припомни ми, Нани… Вито Пом Пом някой от прислужниците ви ли беше, или роднина?

— Хенри — въздъхна госпожа Лодж. — Знаеш много добре, че Вито Пом Пом е нашият любим померан33.

— Твоят любим померан, скъпа — промърмори Хенри Кабът Лодж с неодобрителен басов глас, който накара кристалния полилей да потрепери.

— Колко странно — каза Джон Хей. — А аз си мислех, че новите закони за имиграцията са сложили край на потока померански бежанци34 в страната. Каква трагедия.

Нани Лодж се намръщи кокетно на Хей, който седеше от лявата ѝ страна.

— Моята диагноза е, че Вито Пом Пом най-вероятно страда от коткаракт — каза Хенри Адамс.

— А още по-вероятно от котаракт — додаде Хей.

Онези, които си позволяваха да се смеят на подобни неща — към тях със сигурност не принадлежаха нито сенатор Лодж, нито сенатор Камерън, а Дел Хей се колебаеше дали да се присъедини, или не — се изкискаха.

— Можеше да е още по-зле — рече тихо Хенри Джеймс. — Нашият приятел Вито можеше да бъде открит напълно вкученен.

След съвсем кратка пауза последваха нови кискания. Лизи Камерън се засмя на глас — със свеж, младежки, естествен смях.

Тогава, без всякаква връзка с темата и с характерното за младите хора безгрижие, Хелън Джулия Хей се обърна към всички:

— Някой възнамерява ли да посети Международния панаир в Чикаго това лято? Аз съм сигурна, че ще отида! Навсякъде, където четох за Белия град, казват, че е великолепен!

— Това не е точно Международен панаир, скъпа — каза баща ѝ. — Чикаго е домакин на Световното Колумбово изложение, което отбелязва четиристотин години от откриването на Америка от Колумб.

— Но Изложението започва през хиляда осемстотин деветдесет и трета — каза Дел.

Хенри Джеймс разпери ръце.

— Колумб пропуска откриването на Америка с… колко?… около две хиляди мили между континента и Тринидад?

— Две хиляди сто седемдесет и три мили от мястото, където седим сега — каза Хенри Адамс.

— Значи на Колумб са му трябвали още две хиляди ето седемдесет и три мили, за да открие Америка — продължи Джеймс. — Изложението пропуска годишнината от това не-откриване само с една година. Вървим в правилната посока.

Хей се обърна към Адамс.

— Сигурен ли си за допълнителните сто седемдесет и три мили?

— Абсолютно — отвърна Адамс с лека, немирна и доста очарователна усмивка.

— Знаете ли, че когато Колумб е слязъл на Тринидад, островът е бил населен от групи, които са говорели карибски и аравакски език? — попита Хелън; в гласа ѝ се долавяше не задоволство, че знае такива неща, а по-скоро очакване.

— Как се наричат жителите на Тринидад? — попита Лизи Камерън. — Тринидадци?

— ’Дадци за по-кратко — каза Джон Хей.

— Мис Хей е права за това, че местните са говорели само карибски и аравакски — рече Теодор Рузвелт; гласът му сякаш отекваше дори когато говореше тихо. — Но това е станало чак след померанското нашествие на острова през хиляда четиристотин трийсет и девета.

Вече бяха на четвъртите си чаши вино и смехът се лееше с лекота.

— Вито Пом Пом разбира само аравакски? — рече Нани Лодж. — Колко жалко.

— Може би затова тази малка гадна топка косми не може да научи и най-елементарните команди — изръмжа сенатор Хенри Кабът Лодж.

Нани размърда застрашително пръстите си с лакирани нокти срещу съпруга си.

— Но аз не искам да пропусна Панаира и Белия град, и Колелото на господин Ферис, и Шоуто за Дивия запад на господин Коуди, и… всичко — извика Хелън Джулия Хей с гласче като на осемгодишно момиченце.

— Няма причина да ги пропуснеш — каза сенатор Дон Камерън. — Никой от нас няма да тръгне за Европа преди юли. Изложението се открива на първи май. По някое време през май ще пусна няколко частни вагона и всички ще отидем заедно за няколко дни. Съгласен ли си, Адамс?

Хенри Адамс промърмори нещо, но погледна към Лизи Камерън и кимна утвърдително.

— Хей?

— Абсолютно. С теб сме, Дон.

— Господин Холмс, ще се присъедините ли към нас? — попита Камерън. — Ще паркираме вагоните близо до входа на Панаира и ще има място за спане за всички.

— Благодаря за поканата — отвърна Холмс, кимвайки. — Може би ще отида на Изложението доста по-рано. Ще видим.

Хелън Джулия Хей не запляска с ръце, но допря дланите си една до друга като малко момиче, подготвящо се за молитва. Усмивката ѝ, помисли си Джеймс, наистина можеше да бъде наречена с изтърканото определение сияйна.

Отстъпвайки от обичайния вечерен протокол, първото ястие, което тази вечер бе тънки парчета овнешко филе с малко сос грейви в затоплена чиния, беше нарязано от шеф Ранхофер в трапезарията и поднесено между двете предястия. Прислужниците се появиха и бързо напълниха чашите на всички с шампанско.

— Трябва да отбележа — каза сенатор Дон Камерън, — че това е ужасно добро шампанско. Струва ми се, че ми е познато, но не мога да го определя. Какво е, Джон?

— „Роял Шартър“ — отвърна Хей.

— Аз си мислех, че само на „Делмонико“ им е позволено да предлагат „Роял Шартър“! — прогърмя Рузвелт.

— Така е — каза Хей. — Само там.

— Е, аз бих предпочела да прекарам цялото лято на Изложението в Чикаго, отколкото в скучната стара Европа, в скучната стара Швейцария — каза Хелън.

— Мисля, че това лято ще бъдем само няколко седмици в Зермат и Люцерн, заедно със семейство Камерън, Лодж и господин Адамс — каза Клара Хей. — През юли и август Панаирът просто ще трябва да продължи без нас.

— И правилно — каза Адамс. — Бях на Световното изложение през седемдесет и шеста и, с изключение на предупреждението, че телефоните ще нахлуят в домовете ни, цялата работа беше просто твърде раздухана и безполезна. По-скучна и от Швейцария, Хелън.

— С изключение на частта, където скалпираха Къстър — каза Джон Хей. — Това вече беше забавно.

— Джон! — извика Клара.

Хей послушно отпусна ръце в скута си и придоби смирен вид.

— Бъфало Бил и неговото Шоу ще бъдат на Чикагското изложение — каза Рузвелт. — Чух, че може да разиграят разгрома на Къстър, като Седящия бик лично ще изиграе ролята си. Звучи ми като страхотно забавление.

— Не е ли бил Лудия кон заедно със Седящия бик, когато са направили засадата на Къстър? — попита Дел.

— Да, да — прогърмя Рузвелт, извръщайки цялата горна част на тялото си, за да може всички да се насладят на усмивката му. — Но ние сме убили Лудия кон през седемдесет и седма.

— Вашата история на Дивия запад ще бъде издадена скоро, нали, господин Рузвелт? — попита Лизи Камерън.

Рузвелт кимна, но същевременно наведе някак срамежливо глава.

— Да. Нарича се „Завоюването на Запада“ и първи и втори том ще бъдат издадени още това лято. Но макар че години наред работих върху нея, не смея да споменавам за драсканиците си в компанията на толкова велики историци.

Това си беше абсолютно вярно, помисли си Джеймс. Хенри Адамс бе може би най-почитаният жив американски историк и книгите му за администрациите на Джеферсън бяха същински шедьоври. Книгата на Джон Хей за бившия му началник Ейбрахам Линкълн, написана в сътрудничество със стария му приятел Джон Николай, се продаваше добре в Америка и в Европа и се считаше за основен източник на информация за президентството на Линкълн. Предците на Хенри Кабът Лодж не само лично бяха познавали Джордж Вашингтон, а и той самият имаше научна степен върху историята на Вашингтон. Младият Рузвелт, макар очевидно да бликаше от енергия и интелектуална мощ, тази вечер имаше защо да проявява скромност в компанията на колеги историци.

„Или политици всъщност“ — помисли си Джеймс.

Внезапно гласът на Дон Камерън се извиси изненадващо силен. Джеймс почти беше забравил, че този Съпруг на печалния образ всъщност е американски сенатор.

— Няма защо да се притеснявате от мен, комисар Рузвелт. Аз не съм писал исторически книги за никого и нищо. Нито пък възнамерявам да го правя. Предпочитам да чета исторически книги и биографии в тишината на кабинета ми.

— Но, Дон, ти можеш да пишеш за толкова много неща — каза Джон Хей. — Бил си военен министър при президента Грант по време на Индианските войни, нали?

Камерън кимна.

— Живеем в интересна епоха — каза Адамс. — Само за няколко години… или поне на стар човек като мен ми се струват няколко… ние преминахме от кървавото изтребление на цялата армия на Къстър и тероризирането на западните територии от индианците към това да плащаме, за да гледаме как Седящия бик играе себе си в Шоуто за Дивия запад на господин Коуди. Кръвопролитие без кръв. Битка без смърт.

— Господин Рузвелт — каза Нани Лодж, — вие имате ранчо някъде на запад… или поне имахте. Някога стреляли ли сте по индианец?

Джеймс се вгледа внимателно в младия мъж. Той знаеше, че Рузвелт бе купил ранчото и се беше преместил в него, след като любимата му съпруга Алис бе починала при раждането на дъщеря им през 1884 година. Според Адамс и Клоувър Рузвелт никога повече не бе споменал името на Алис на публично място. Скоро след смъртта ѝ той бе оставил новородената си дъщеря — наречена Алис — на отглеждане при сестра си, а самият той се беше преместил в пустошта на територията Дакота, за да започне нов живот като ранчеро и каубой.

Рузвелт надари Нани с още по-широка усмивка — нещо, което Хенри Джеймс не смяташе, че е възможно.

— Госпожо Лодж, стрелял съм по индианци, бели главорези, пияни мексиканци, трезви мексиканци, мечки гризли, вълци, скорпиони, гърмящи змии и стотици други разновидности на най-презрените божии творения. И обикновено като стрелям, улучвам.

— Смятате ли, че индианците са сред най-презрените божии творения, господин Рузвелт? — попита Лизи Камерън.

Когато Рузвелт се обърна към Лизи, ярката светлина, отразена от кристалните призми на полилея, накара стъклата на пенснето му да проблеснат като два кръгли сигнални огъня.

— Като военен министър, госпожо Камерън, вашият съпруг е знаел много добре — каза той, без да спира да се усмихва, — че най-справедливата от всички войни е войната срещу диваците… макар да е вярно, че тя може да се окаже най-ужасната и най-нечовешката. Цялото цивилизовано човечество е в дълг към грубите, жестоки заселници, които изтласкаха диваците от западните ни земи с пушки „Ремингтън“ и ножове „Боуи“.

— Значи според вас в бъдещето на нашата нация няма място за различните индиански племена? — попита Джон Хей с тих, но напрегнат глас.

— Американци и индианци, бури и зулуси, казаци и татари, новозеландци и маори — излая Рузвелт. — Всеки път белият победител, колкото и ужасни да са делата му, е полагал основите на бъдещото величие на могъщ народ. От изключително важно значение е Америка, Австралия и Сибир да бъдат изтръгнати от ръцете на техните червенокожи, чернокожи и жълтокожи местни собственици и да се превърнат в наследство на доминиращите световни раси.

Шеф Ранхофер беше докарал количката с основното ястие за вечерта — разкошен и претенциозен пай с месо, приготвен от нарязан терин от гъши дроб и глазирани с желе трюфели, подредени на пластове и запечени в сложна форма на наутилус — и сега прислужниците режеха пая и поднасяха затоплените чинии, но никой, с изключение на Рузвелт, не започна да се храни, дори след като порциите на всички бяха поднесени и очевидно засегнатият готвач се оттегли в кухнята. Всички чакаха следващите думи на Рузвелт.

Той продължи да се храни с апетит, говорейки между отделните хапки:

— Разбирате ли — рече той, отмествайки погледа си от димящото парче пай към Лизи Камерън, — спечеленото с толкова усилия господство на бялата раса над диваците и техните земи на този континент роди една нова човешка раса… американската раса, както е описано с подробности в скромните ми томове на „Завоюването на Запада“.

Хенри Адамс се прокашля.

— Моят британски издател ми изпрати копие от ръкописа на новата книга на Чарлс Пиърсън — мисля, че ще излезе в началото на следващата година — озаглавена „Национален живот и характер“. О, господин Холмс, случайно да сте чували за господин Пиърсън? Или да сте го срещали?

— Да, чувал съм за него — каза Холмс. — Но не сме се срещали. Мисля, че съвсем наскоро се оттегли от Парламента.

— Точно така — потвърди Адамс, докато бъркаше по джобовете на сакото и жилетката си. — Преписах си една от неговите… за евентуална рецензия… само да… а, ето го. — Той извади сгънат лист хартия, приглади го на масата до недокоснатия, но все още димящ пай, наведе се напред така, че оплешивялото му теме засия под ярката светлина на полилея, и каза: — Страховете на господин Пиърсън за идващия нов век… и за близкото бъдеще както на Америка, така и на Европа… са представени по следния начин.

Адамс зачете гладко, с уверен глас.

— Някой ден, и то може би доста скоро, европеецът, който просто наблюдава отстрани, ще се огледа и ще види земното кълбо, опасано от непрекъсната зона, населена с черни и жълти раси, които вече няма да са толкова слаби, че да не проявяват агресия, и ще са се освободили от своите опекуни; те ще са независими, със собствени правителства, ще са монополизирали търговията в своите региони, ограничавайки индустрията на европейците; китайците, местните жители на Индустан, държавите в Централна и Южна Америка, до това време населени предимно от индианско население… ще бъдат представяни от флотилиите си в Европейските морета, канени на международни конференции и търсени за съюзници в споровете между страните от цивилизования свят. Гражданите на тези държави ще бъдат приети в социалните отношения между белите раси, ще се тълпят по английските хиподруми или във френските салони, ще сключват смесени бракове. Няма защо да твърдя, че ако това се случи, нашето върховенство ще бъде унизено… Ние ще се пробудим, за да открием, че сред нас си проправят път, побутват ни и дори ни изтикват встрани същите онези хора, на които гледахме като на наши роби и смятахме, че са обречени да служат на нуждите ни. Единственото ни утешение ще бъде мисълта, че всички тези промени са били неизбежни.

Адамс сгъна листчето хартия, прибра малките си очила за четене и погледна към другия край на масата, където младият Теодор Рузвелт продължаваше да му се усмихва.

— Не сте ли съгласен, господин Рузвелт? — попита Адамс.

— Пиърсън говори предимно за черната и жълтата раса — рече Рузвелт. — Дойде ли моментът, когато те ще се превърнат във военна или търговска заплаха за нас, наследниците на негрите и днешните китайци ще са достигнали интелектуалното ниво на атиняните. Тогава на американската раса… и английската, разбира се… просто ще им се наложи да сключват споразумения с друга цивилизована нация с неарийска кръв, точно както се случва в момента с маджарите, финландците и баските. Така и трябва да бъде, защото нашият Творец не е създал белите европейци и американци за живот и размножаване в горещите райони на Африка, Южна Америка и Индия. Само тук, на нашия континент — и белите руснаци на техния, белите австралийци на техния — трябва по същество да елиминираме диваците и техните култури, за да може американската раса да управлява в собствения си дом.

— Може би ще пожелаете да рецензирате книгата на господин Пиърсън — рече Адамс.

— Ще го направя! — отвърна Рузвелт с още по-широка усмивка.

— Ще помоля издателя му да ви изпрати копие.

— Междувременно искрено ви препоръчвам пая — обади се Клара Хей. — Трюфелите са изключително вкусни и се надявам всички да са забелязали изкусния начин, по който ги е подредил шеф Ранхофер. След пая ще похапнем малко шербет, а после… после… мисля, че идва ред на примкарите.

— Примкари? — рече Хенри Кабът Лодж. — А не потапници35?

— Очевидно напоследък е почти невъзможно човек да открие потапници — рече Джон Хей. — Вероятно заради липсата на любимия им див кервиз или заради изчезването на блатистите им местности, или, както казват някои, заради прекомерното им изтребване.

— Най-вероятно ги крият умишлено — заяви Хенри Адамс. — Наговорили са се да вдигнат цените на потапниците в ресторантите и кланиците. Знаете ли, че почти две трети от приличните ресторанти в Ню Йорк са притежавани, официално или чрез подставени лица, от евреи?

Всички продължиха да се хранят, с изключение на Дел Хей, който попита:

— Наистина ли?

— Чистата истина — отвърна Адамс. — Създаването на изкуствен недостиг на патици на пазара, за да се вдигне цената им, е точно онова, в което тези хора — евреите — ги бива изключително много.

Отново настъпи мълчание.

— Какво пък — каза Хенри Кабът Лодж, обръщайки се наляво към очевидно разстроената Клара Хей, — примкарите са също толкова вкусни, колкото и потапниците, а според мен нищо не може да надмине невероятния терин от гъши дроб, който ни беше предложен тази вечер. Моите поздравления не само за готвача, а и за прелестната ни домакиня.

Клара се усмихна и се изчерви. Прислугата събра чашите за кабернето „Щайнбергер“, което бяха поднесли заедно с гъшия дроб, и напълниха новите, по-големи чаши с „Кло дьо Вужо“. Разговорът продължи.

От началото на вечерята бяха минали почти два часа и половина и ако всичко приключеше сега — ако всички се бяха разотишли веднага след подбраната селекция сирена — няколко живота щяха да поемат по съвсем различен курс. Но glacée à la napolitaine36 приповдигна духовете и последните вина за вечерта (преди брендито за мъжете в библиотеката, разбира се) — „Шато Лафит“ и мадейра резерва — подействаха чудесно, макар че Дел Хей като че ли беше достигнал лимита си за вино още когато поднесоха „Дуке Порто“ със сирената, че дори и по-рано, когато разляха „Кло дьо Вужо“ за пая с месо. Осмата и деветата чаша вино за вечерта накараха Дел да се умълчи, дори да се навъси малко, но развърза и без това сладкодумните езици на повечето хора край масата. Само Шерлок Холмс и сенатор Камерън не казваха почти нищо; Хенри Кабът Лодж беше разказал една забавна история с поднасянето на сирената, и все още бе в бъбриво настроение.

Внезапно Хелън вдигна чашата си с вино.

— Пихме за толкова много неща, но все още не сме вдигнали тост за завръщането на чичо Хари в Съединените щати!

— Правилно! — извика Джон Хей и всички пиха за завръщането на Хенри Джеймс.

— Искрено се надявам, че този път господин Джеймс ще остане в Америка — каза Теодор Рузвелт. Очите на младия мъж блестяха, но Джеймс бе забелязал колко малко вино беше изпил комисарят.

Той отвърна с усмивка на коментара, но каза:

— Уви, скоро ще трябва да се върна в скромния си малък лондонски апартамент в Кенсингтън. Изкарвам си хляба с писане и още по-рядко намирам време да се насладя на възхитителни вечери като тази. Истинско удоволствие, Клара. Джон.

Клара Хей се изчерви и се усмихна, а съпругът ѝ кимна.

— Не, сериозно говоря — рече Рузвелт. — Новата американска раса се нуждае от своите писатели. Америка има нужда емигриралите ѝ писатели да се върнат у дома и да пишат за Америка. Не сте ли съгласен, господин Холмс?

Холмс, който от доста време само слушаше мълчаливо, реагира единствено с учтива усмивка на неуместния въпрос на Рузвелт. Младият мъж сигурно беше пропуснал факта, че той е англичанин.

— Но чичо Хари пише за американци — възрази Хелън.

— И то дотолкова, че издателите и литературният ми агент са изпаднали в отчаяние — добави Джеймс с усмивка.

— Четохте ли „Портрет на една дама“? — попита Хелън Рузвелт. — Невероятен словесен портрет на американската жена.

— И издаден преди повече от десет години, приблизително по време на последното идване на господин Джеймс в Съединените щати — каза Рузвелт. — Ще повторя — Америка се нуждае от писателите си, които трябва да се върнат у дома от Европа или каквито там декадентски и удобни скривалища са си намерили, за да опознаят отново родината си и народа ѝ.

Хей се наведе напред, за да се намеси, но Джеймс отвърна с усмивка:

— Мога да се обзаложа, господин Рузвелт, че вие не сте написали всяка дума от „Завоюването на Запада“, докато сте били в Запада. Вашите записки, спомени и проучвания със сигурност са ви подготвили да продължите писането на тези ценни томове и когато сте се намирали в Ню Йорк или Вашингтон, или, предполагам, дори на борда на някой параход, плаващ към далечни земи.

— Разбира се — каза Рузвелт и стисна юмрук в странен жест на оправдание. — Но съм живял на запад. Ловувал съм на запад. Проследявал съм и съм залавял лоши хора и съм се изправял лице в лице с готови да убиват индианци на запад. Живях на запад и се връщах няколко пъти там, преди да започна да пиша първата страница от книгата си за Запада.

— А аз живях в Америка и се връщах няколко пъти в нея години наред, преди да отида в Европа, за да пиша върху различни теми, но най-често за сблъсъка на американци с Европа — отвърна тихо Джеймс.

— Но сте напуснали страната преди трийсет години, сър, като сте се връщали единствено за да гостувате… — прогърмя силният, настоятелен глас на Рузвелт.

— Боя се, че не само за гостувания — отвърна натъжено Джеймс.

— Били сте на подходящата възраст, за да се запишете в армията по време на Гражданската война, а така и не сте го направили. — В гласа на Рузвелт прозвучаха странни триумфални нотки; гросмайстор, който премества офицера си на атакуваща позиция.

В обикновено хладните сиви очи на Хенри Джеймс проблеснаха пламъци.

— По-малките ми братя, Уилки и Боб, получиха наранявания в тази война, сър. Уилки служеше под командването на полковник Шоу в Петдесет и четвърти масачузетски полк с предимно цветнокожи войници, получи ужасни рани по време на нападението над форт Уогнър. Ужасни рани, господин Рузвелт… беше намерен по чиста случайност сред купчина умиращи войници от един наш семеен приятел, Уилям Ръсел, който отишъл да търси собствения си син — Кабът загина във форт Уогнър. Никой не вярваше, че Уилки ще оживее, и седмици наред той лежа на мръсната носилка, с която го донесоха у дома, на пода край входната врата. Брат ми Уилки страдаше от болките и осакатяванията от тези рани до края на живота си през ноември хиляда осемстотин осемдесет и трета. Така че аз познавам Гражданската война, господин Рузвелт. Вие сте били на… колко?… осем години, когато Войната свърши?

— Седем — отвърна Рузвелт.

— Толкова много мъже служиха и страдаха толкова много — каза Джон Хей. — Гражданската война беше кошмар, от който цяла една нация — целият ни народ — не може да се събуди.

Джеймс се извърна и погледна към Хей. Стори му се интересно, че чува подобен коментар от човек, който беше натрупал състояние от написването на книга за Линкълн и който на двайсет и две годишна възраст бе прекарал над четири години в центъра на това унищожително торнадо, наречено война.

— Аз не се притеснявам от недостига на американски автори — каза Хенри Джеймс. — Огледайте хората около тази маса. Почти всички тук пишат и издават творбите си, или скоро ще започнат да го правят… да, за теб говоря, скъпа Хелън.

Дъщерята на Хей се изчерви красиво.

— Аз нито пиша, нито възнамерявам да се занимавам с писане — рече Клара Хей.

— Ти написа готварска книга, скъпа моя — обади се Джон Хей.

— Искам да кажа — продължи младият Рузвелт, който просто не можеше да се спре, — че Америка, която излиза в центъра на световното внимание, просто не може да приеме или да толерира този тип дребнави писачи — изключая всички присъстващи, разбира се — които напускат страната, защото, с цялата им деликатна, мекушава чувственост, те решават, че не могат да играят мъжка роля сред истинските мъже, и затова отиват там, където ще намерят заслон от бурите, закаляващи смелите души.

Всички около масата шумно си поеха дъх. Джон Хей затвори очи за секунда, докосна челото си с дългите си бели пръсти и се накани да каже нещо, но Джеймс го възпря, вдигайки два пръста на лявата си ръка.

— Господин Рузвелт — каза той, без да отмества пламтящите си очи от двуцевния стоманено-стъклен вторачен поглед на младия мъж, — първо, смятам, че в този случай е редно да се използва думата „чувствителност“, а не „чувственост“. Второ, струва ми се, че Комисията по реформа на държавната администрация ще да е изключително свиреп хабитат, щом подслонява и изхранва такива лъвове като вас. Уважението ми към правителствените бюрократи току-що нарасна неимоверно.

Рузвелт отвори уста, за да отговори, но Хенри Джеймс продължи със същия нисък, мъркащ глас:

— Но, уви, скъпи ми господине, смисълът на всичките ви ревове тази вечер не подлежи на каквото и да е интелигентно възприятие както заради наистина възхитителната непоследователност на изказванията ви, така и заради пуерилността на тяхното свръхопростенчество.

Лизи, Нани и Хелен се засмяха. Погледът на озадачения, объркан Дел прескачаше от Рузвелт към Джеймс и обратно. Джон Хей допря върховете на пръстите на двете си ръце, свивайки побелелите си устни. Клара Хей гледаше объркано гостите си, докато прекрасното ѝ вечерно парти се разпадаше на парчета като полково знаме под тежък мускетен обстрел.

— Вашите изречения, господин Джеймс — процеди Рузвелт през огромните си стиснати зъби, — на живо са също толкова неразбираеми и непонятни, каквито са и на хартия.

Хенри Джеймс го надари с почти ангелска усмивка.

— По този въпрос сте на едно мнение с по-големия ми брат Уилям, господин комисар.

— Значи със сигурност отиваме на Чикагската Колумбова експозиция през май, нали? — попита Хелън.

— С нетърпение очаквам да видя Статуята на богинята Република на Дениъл Честър Френч — чух, че е висока шейсет и пет фута — издигната точно в средата на Белия град и лагуните — каза Лизи Камерън.

— Признавам, че много ми се иска да видя Статуята на богинята на лова Диана на Сен Годен, поставена, както чувам, на самия връх на селскостопанската палата на Макким, Мийд и Уайт — каза Нани Лодж.

Джеймс погледна наляво. Доколкото му бе известно, Хенри Адамс никога не говореше за Клоувър или за смъртта ѝ, но щеше ли да се включи в обсъждането на вече прочутата статуя на Огюст Сен Годен, която се издигаше над гроба ѝ в гробището Рок Крийк? Или споменаването на статуята щеше да го накара да замълчи задълго?

Адамс погледна към Джеймс и, сякаш прочел мислите на стария си приятел, попита:

— Хари, ти не си виждал скулптурата на Сен Годен на гроба на Клоувър в Рок Крийк, нали?

— Не, Хенри. Не съм ходил там, откакто я завършиха.

— Тогава утре трябва да отидем да я видим — каза Адамс. — Искате ли да дойдете с нас, господин Холмс?

— С огромно удоволствие.

— Значи е решено — каза Адамс, който сякаш не забелязваше ошашавените погледи на семействата Лодж, Камерън и Хей. — Ще дойда да ви взема от госпожа Стивънс с моя открит кабриолет някъде около десет сутринта.

— Добре — отвърна Джеймс, който за пръв път в живота си не знаеше какво да каже. Нямаше ни най-малка представа защо Хенри Адамс изведнъж беше пожелал да отведе двама души, единият от които напълно непознат, да видят гроба на съпругата му и траурната статуя.

Джон Хей се изправи.

— Защо дамите не се оттеглят в гостната, а ние, господата, да се уединим в библиотеката на бренди и пури или цигари?

— Подкрепям предложението — каза сенатор Лодж. Всички наставаха.

Свирепият поглед на Рузвелт не се откъсваше от брадатото лице на Джеймс.

— Размекната маса от изнежена безсмисленост — промърмори той под носа си, докато прислужниците издърпваха назад столовете и красиво облечените мъже и жени тръгнаха в различни посоки.

Джеймс се обърна към Рузвелт, усмихна се леко и остана така, докато Джон Хей шепнеше нещо в ухото му. Хенри Джеймс отвърна с приглушен глас, но достатъчно високо, за да го чуе Холмс, който се намираше от другата страна на масата, и вероятно Рузвелт в дъното на масата.

— … Може би очаквах нещо повече от това най-обикновено чудовищно олицетворение на безпрецедентен отекващ рев.

Четирите жени бързо напуснаха стаята. Осмината мъже се запътиха към библиотеката с доста по-отмерена крачка. Докато излизаха от трапезарията, единственият, който се усмихваше, беше Шерлок Холмс.

5.

Сутринта на понеделник, трети април, предвещаваше почти идеален пролетен ден. Въздухът бе прохладен и свеж след нощните превалявания, но топлото слънце обещаваше температура около двайсетте. На всяка улица се виждаха разлистени дървета, цъфнали череши и кучешки дрян, а цветните лехи пред къщите постепенно започваха да се оцветяват.

Джеймс и Холмс чакаха пред пансиона на госпожа Стивънс, когато Адамс се появи със стария си открит кабриолет, теглен от два големи лъскави коня. Кочияшът скочи от капрата и отвори вратичката. Холмс и Джеймс се качиха и се настаниха срещу Адамс, който седеше, отпуснал двете си ръце върху дръжката на бастуна. Той се усмихваше.

— Толкова се радвам, че намерихте време да дойдете днес с мен. — Адамс се обърна към кочияша и каза: — Върни се обратно към Лафайет Скуеър, Саймън.

Холмс и Джеймс се спогледаха. Лафайет Скуеър се намираше само на няколко пресечки оттам. Да не би Адамс да възнамеряваше да ги откара у дома си — или у Хей?

Не. Когато стигнаха до Лафайет Скуеър, кочияшът не спря и потропването на масивните копита на конете продължи да отеква във високите сгради, обграждащи обраслия с дървета площад. Днес тревните му площи изглеждаха особено зелени. Холмс погледна към статуята на яхналия кон Андрю Джаксън, която се издигаше в центъра на площада.

Адамс проследи погледа му и каза:

— Когато ставаше дума за тази статуя, съпругата ми Клоувър винаги я наричаше „Джаксън на неговото конче-люлка“. Не беше далеч от истината… това е първата бронзова статуя, изливана в Америка, и първата статуя на кон, изправен на задните си крака. Уви, скулпторът, някой си Кларк Милс, никога преди това не бил виждал подобна статуя и се боя, че това си е проличало в крайния продукт.

Холмс се усмихна, но улови погледа на Хенри Джеймс. Всички знаеха, че Хенри Адамс никога не говореше за мъртвата си жена, но ето че го беше направил.

— Всъщност — продължи Адамс, — накарах Саймън да ни прекара оттук, преди да продължим за гробищния парк Рок Крийк, защото не знаех дали Хей ви е разказал историята на някои от къщите около площада, господин Холмс. Случилото се тук може да представлява интерес за човек с вашата професия.

— Не — отвърна Холмс. — С изключение на вашата къща и тази на господин Хей, никой не ми е споменавал нищо за останалите.

— Тази високата, тясна къща тук… — каза Адамс, посочвайки я с бастуна си, но без да го вдига високо, върхът му само леко се подаде над вратата на кабриолета. — Беше я наел генерал Джордж Маклелън по време на Гражданската война. Джон Хей разказва интересната история за една нощ, когато президентът Линкълн — следван по петите от двайсет и три годишния Хей — отишъл, за да разговаря с генерала… малкия Бонапарт, както обичал да го наричат… но Маклелън бил излязъл. Линкълн и Хей седнали в гостната, за да го чакат. Почти цял час по-късно дребничкият генерал — дребничък само на ръст, уверявам ви, защото Маклелън вярвал, че е роден за диктатор и имал навика когато говори за Линкълн, да го нарича „истинска горила“ — влязъл, видял, че Линкълн го чака, и се качил по стълбището на горния етаж. Според Хей минал още около половин час и най-накрая Линкълн попитал един слуга дали генерал Маклелън ще слезе долу. „О, генералът си легна, сър“ — отвърнал слугата.

— Невероятно — рече Хенри Джеймс.

Адамс се усмихна.

— Точно това казал Хей на президента, докато се прибирали в Белия дом в тъмното и дъжда. Той заявил, че Линкълн — че никой президент на Съединените щати — не може да търпи подобна безочливост. Отговорът на Линкълн бил: „Готов съм да изтърпя този човек, стига да спечели войната за нас“.

— Много интересно — рече Холмс, — макар да не откривам връзка с професията ми.

— Така е — отвърна Адамс. — Но тук… — Бастунът посочи към друга къща, няколко врати по-нататък. — Тук е живял полковник Хенри Ратбоун, който е бил промушен от Джон Уилкс Бут в театър „Форд“ същата вечер, когато там е бил убит президентът. — Адамс млъкна и погледна към Холмс. — Реших, че това може да ви заинтригува, господин Холмс, тъй като проявявате силен интерес към покушенията.

— Полковникът оживял ли е? — попита Холмс.

— Да, да… оживя. Полковник Ратбоун се сборил с Бут, след като актьорът прострелял президента в тила, но Бут бил въоръжен и с кама, освен с пистолета си, и нанесъл жестоки рани на ръката и главата му, преди да скочи на сцената и да изкрещи мелодраматичното си Sic semper tyrannis37!

— Не четох ли някъде, че полковник Ратбоун обвинявал себе си заради това, че не успял да спре Бут? — попита Джеймс.

— Точно така — отвърна Адамс. — Раните му зараснали, но мъката, че не успял да предотврати покушението, смазвала горкия Ратбоун. Преди десет години, докато служел като американски консул в Германия, полковникът убил съпругата си Клара — като я застрелял и я намушкал с нож няколко пъти — и щял да убие и трите си деца, ако някой не се появил тъкмо навреме, за да го спре. Полковникът казал на полицията, че е невинен, че истинският убиец се е скрил, заедно с останалите, зад картините на стената.

— Къде е той сега? — попита Холмс.

— В едно убежище за душевноболни в Хилдесхайм, Германия — отвърна Адамс. Черният бастун отново се вдигна. — Тази тухлена къща е домът на държавния секретар Уилям Сюард и, в нощта на покушението срещу Линкълн, Сюард е бил нападнат в леглото от друг убиец, умствено недоразвит гигант на име Луис Пейн, който влязъл в къщата — почти едновременно с убийството на президента в театър „Форд“ — и казал, че носи лекарство за пациента, което трябва да достави лично.

— Пациента? — рече Холмс.

— Сюард претърпял наскоро сериозен инцидент с каретата си и освен останалите наранявания, си счупил и челюстта и носел метална шина. Пейн промушил сина на Сюард и след това се нахвърлил като демон върху горкия прикован към леглото Сюард, намушкал го с огромния си нож няколко пъти в лицето, гърдите и ръката… и продължил да го мушка и след като Сюард паднал в тясното пространство между леглото му и стената. Но очевидно металната шина, гипсът и дебелите превръзки спасили онази нощ живота му.

— Синът му? — попита Холмс.

— Той също оживял, но останали ужасни белези — рече Адамс. — Пейн беше обесен, разбира се… заедно с останалите заговорници. Така, а онова дърво там…

Адамс отпусна бастуна си върху вратичката, докато кабриолетът се приближаваше към едно дърво, засадено в малък кръг от пръст край тротоара.

— Точно тук, през февруари хиляда осемстотин петдесет и девета, конгресменът Даниъл Сикълс — прочут развратник, комарджия и лъжец далеч над обичайното конгресменско ниво — застреля и уби младия Филип Бартън Кий, сина на Франсис Скот Кий, който ни даде „Знаме, обсипано със звезди“. Сикълс се беше оженил, след като успя да съблазни доста екзотична петнайсетгодишна дама на име Тереза Балиоли, и петте години на брака им бяха… как да ги нарека… „експлозивни“? И макар Сикълс да поддържаше връзки с много други жени — той отведе в Англия известната проститутка Фани Уайт и я представи на кралица Виктория, и то докато горката Тереза беше бременна — щом научи, че Кий е любовник на жена му, той пресрещна горкия човек… точно там, до това дърво… и го простреля няколко пъти.

— Знам за този случай — каза Холмс. — Сикълс беше оправдан, поради… как го нарекоха?… временно умопомрачение, причинено от изневярата на жена му. Отбелязах си го в досиетата си, защото доколкото ми е известно, това е първият случай в която и да е англоговоряща страна, при който „временното умопомрачение“ се приема като причина за оправдателна присъда в процес за убийство.

Адамс кимна.

— Сикълс нае най-добрите адвокати в града, включително Едуин Стантън, бъдещия военен министър на Линкълн, и някой си Джеймс Ти Брейди, който, също като Сикълс, се бе издигнал чрез Тамани Хол38.

— Сикълс не беше ли ранен по време на войната? — попита Джеймс, който като че ли се наслаждаваше на доста необичайната екскурзия.

— Да, изгуби крака си при Гетисбърг — отвърна Адамс. — Но това не го спря да се върне набързо във Вашингтон на четвърти юли, в деня след раняването му и ампутацията, за да стане първият човек, изключвайки президентските военни телеграфисти, който е разказал как е протекла битката. Очевидно като бригаден генерал е объркал всичко и е искал да представи първо своята гледна точка… което и успя да направи. Сикълс беше голям приятел на госпожа Линкълн и прекарваше доста време с нея. Можете да видите крака, ако желаете.

— Да видя крака? — рече Шерлок Холмс.

— Да, когато го ампутирали в армейската хирургическа палатка в онзи следобед на втори юли, шейсет и трета, Сикълс настоял да запазят крака му и поръчал да изработят за съхранението му малка кутия във формата на ковчег. Подари го на Военния медицински музей — той се намира само на няколко пресечки оттук — където и до днес е изложен под стъклен похлупак, заедно с малко гюле, което според Сикълс е с размерите на онова, което откъснало крака му. Всяка година през юли Дан Сикълс посещава крака си… често в компанията на привлекателни млади жени. Саймън, спри колата, ако обичаш.

Кабриолетът спря отново, Адамс посочи към красива тухлена сграда, която гледаше към площада — можеше да се нарече имение — и каза:

— Това е къщата — дом на Бенджамин Тейлоу през хиляда осемстотин петдесет и девета — в която отнесли смъртно ранения Филип Бартън Кий. Той умрял на пода във всекидневната и се говори, че петното от кръвта му все още си личи на дървото под красивия персийки килим. Както семейство Тейлоу, така и настоящите обитатели на къщата твърдят, че призракът на Кий и до днес броди из дома.

— Кои са настоящите обитатели? — попита Холмс.

— Сенатор Дон Камерън и съпругата му Лизи купиха къщата през хиляда осемстотин шейсет и шеста — каза Хенри Адамс. Той докосна гърба на кочияша с бастуна си. — Карай към гробището Рок Крийк, Саймън.

Адамс беше казал, че пътят от Лафайет Скуеър до гробището е около пет мили и през по-голямата част от пътя двамата с Хенри Джеймс разговаряха: двама мъже на средна възраст, седнали на приказка, обсъждат общи приятели, различни художници или писатели. Вече беше доста топло, кабриолетът се движеше бавно, потракването на конските копита бе равномерно като метроном, и Холмс придърпа периферията на шапката ниско над очите си, за да може да размишлява на спокойствие.

Той се беше изумил от спокойствието, което Хенри Джеймс бе проявил предишната вечер, изправен срещу яростната атака на Теодор Рузвелт по време на вечеря. В отминалия век или дори в първите десетилетия на този век, думи като „мекушав“ и „изнежен“ щяха да доведат до изпращането на секунданти и среща на разсъмване, застанали един срещу друг в очакване, със заредени пистолети. Холмс се изненада, че Джеймс беше останал за бренди и пури; той смяташе, че писателят ще се извини и ще се прибере по-рано сам в пансиона на госпожа Стивънс. Но всъщност младият Рузвелт, който се чувстваше неловко в библиотеката на Хей, след като се бе държал толкова неприлично на вечеря, пръв им пожела лека нощ и си тръгна. Скоро след това — някъде около полунощ — се извини и Холмс отново се изненада, че Джеймс предпочете да остане.

Детективът не спираше да си напомня, че Джеймс, Хей и Адамс са стари приятели. И въпреки това му беше трудно да си представи как което и да е приятелство би издържало на подобни публични обиди — или защо Джеймс беше проявил такова спокойствие и въздържание в компанията на двама от тези приятели, които не само бяха поканили човека, нанесъл оскърблението, но и не бяха казали нищо, за да защитят Джеймс.

Кабриолетът продължи по Четиринайсета улица С. З., сви на изток по Харвард Стрийт, след няколко пресечки зави наляво по Шърман Авеню и след това на североизток по Ню Хемпшир Авеню. Холмс позволи на апатията, която го връхлиташе понякога след сутрешната инжекция хероин, да обхване тялото му и докато балансираше на ръба на съня, умът му работеше усилено, въпреки обхваналата го дремливост. Той знаеше, че през следващите седмица-две трябва да разреши загадката на Клоувър Адамс и човека, който всяка година изпращаше картичките, защото трябваше да е в Чикаго преди средата на април. Разполагаше с точно четири седмици преди откриването на Колумбовото изложение на първи май, където президентът Кливланд трябваше да натисне бутона, който щеше да запали електрическите светлини, да активира някакъв уред, който да свали покривалото на огромната статуя на Сен Годен и да включи стотиците, ако не хиляди различни машинарии на Панаира.

А в телеграмите от Майкрофт продължаваше да пише, че наетият от анархистите убиец Лукан Адлер ще бъде там, за да убие президента.

Холмс осъзна, че Адамс е казал нещо, предназначено за него.

— Съжалявам — рече той, като се поизправи и побутна назад шапката си. — Бях леко задрямал и не чух думите ви.

— Тъкмо сочех онзи покрив и купола горе вдясно — каза Адамс. — Това е Войнишкият дом, където президентът и госпожа Линкълн отиваха да отдъхнат на чист въздух през летата по време на Гражданската война. Разбира се, през трите десетилетия след войната, Вашингтон се разпростря далеч отвъд Войнишкия дом, Рок Крийк Парк и гробището Рок Крийк, което е малко по-нататък. Когато господин и госпожа Линкълн идваха тук, за да избягат от горещината, това все още беше селски район.

— А господин Хей идваше ли с президента? — попита Холмс.

Адамс се подсмихна.

— Много рядко. Линкълн оставяше Джон и Николай в задушния Бял дом, за да наваксат с документацията. Хей беше изключително добър в подправянето на подписа на господин Линкълн и пишеше повечето от писмата, които би трябвало да са от президента. Ще се изненадате колко от най-прочутите писма на Линкълн всъщност са били написани от младия Джон Хей.

Холмс издаде онзи странен звук, наподобяващ лай на тюлен, който при него често минаваше за смях.

— Гетисбъргското обръщение може би? — каза той. — Говори се, че е било надраскано набързо на гърба на един плик.

— Точно този документ не, мисля — рече Адамс, усмихвайки се може би както на мисълта, че Хей е написал Обръщението, така и на необичайната форма и сила на смеха на Холмс.

Хенри Джеймс, който беше скрил оплешивяващата си глава под сламена шапка, каза:

— Сигурно се отегчихте ужасно снощи, господин Холмс, с всичките разговори за червенокожите индианци, както ги наричате вие, англичаните.

— Не съвсем. Отдавна изпитвам интерес към различните племена и народи на индианците на този континент.

— Имали ли сте възможността да се срещнете лично с индианец? Лице в лице, така да се каже? — попита Адамс. — Може би когато Шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил Коуди е посещавало Лондон?

— При малко по-интересни обстоятелства — каза Холмс. — Всъщност няколко сиу оглала ме научиха на скромно количество думи от езика лакота. — В момента, в който произнесе тези думи, той съжали, че ги е казал.

— Наистина ли? — попита Хенри Джеймс с непресторено любопитство. — Можете ли да ни кажете как се стигна до това?

Проклинайки се наум, че е разкрил толкова много, Холмс се замисли дали може да намери начин да избегне разказването на историята, но реши, че няма как да стане.

— Когато бях двайсетинагодишен — започна да разказва той, докато кабриолетът продължаваше да се поклаща, — се увлякох силно по театъра и реших да стана актьор. Трупата, с която пътувах — репертоарът ѝ включваше предимно Шекспир — пристигна в Америка на осемнайсетмесечно турне и аз дойдох с тях. Изнасяхме представления в Денвър и в по-населените златотърсачески градове в територия Колорадо, като Крипъл Крийк и Сентръл Сити, когато директорът на трупата реши, че преди да се отправим към Сан Франциско, трябва да изнесем представление в Дедууд, територия Дакота, тъй като бил само „на две крачки“ в Блек Хилс. Естествено, „двете крачки“ ги изминахме за пет дни в конвой от цели шест дилижанса, с които превозвахме хората и реквизита. На два пъти се наложи всички да слизаме, за да преплуваме придошлите реки, които се изпречваха на пътя ни. Дилижансите ги изтегляха на другия бряг с въжета. Пристигнахме в Дедууд на двайсет и девети юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година…

— Четири дни след клането на Къстър — каза Адамс.

— Точно така. Нямаше никакви отворени пътища на изток, запад, север или юг — а железницата още не беше стигнала до Блек Хилс — затова трупата ни беше принудена да остане там пет седмици. Изнасяхме представления пет вечери в седмицата и едно обедно в събота, но скоро започнах да слизам с коня си сутрин надолу по хълма и да прекарвам времето си с малка група сиу оглала, лагеруващи близо до Беър Бют, висок хълм, който се издигаше насред равнината и беше свещен за тях.

— Човек би си помислил, че американската кавалерия е обградила тези сиукси… или дори нещо по-лошо — каза Хенри Джеймс.

Холмс кимна.

— Групичката им се състоеше предимно от жени, деца и възрастни мъже. Всъщност повечето от мъжете бяха лечители — наричани от сиуксите wičasa wakan — и бяха дошли при Беър Бют седмици преди Къстър да бъде разбит край Литъл Бигхорн, която те наричаха Калната трева, за да говорят с някакъв безсмъртен лечител, вероятно митичен, на име Робърт сладкия цяр. Предполага се, че този Робърт сладкия цяр живее в пещера някъде в Беър Бют. Но да, макар тази групичка да беше достатъчно безобидна, местните кавалеристи, разквартирувани в Бел Фуш, бяха прибрали оръжията на всичките възрастни мъже. Изхранването на групата от около петдесетина сиукси зависеше изцяло от говеждото, което им даваха кавалеристите, и те всичките бяха измършавели и изгладнели.

— Но един или повече от тях са намерили време, за да ви научат на езика си — рече Адамс.

— Да. А аз им носех храна при всяко свое посещение. Възрастните веднага я раздаваха на децата.

— Любопитен съм — каза Джеймс. — Какво научихте от каубоите, пияниците, мулетарите, ловците на бизони, индианските бойци, дезертьорите от кавалерията и златокопачите през петте седмици, които трупата ви прекара в Дедууд?

Холмс се усмихна леко.

— Че те предпочитат „Хамлет“ или „Макбет“ пред „Както ви се хареса“. Но любима им беше „Тит Андроник“.

Кабриолетът слезе от широкото и прашно Ню Хемпшир Авеню и продължи по Алисън Стрийт. Пред тях се издигаше изградената от камък и ковано желязо входна арка на гробището Рок Крийк.

Докато кабриолетът се движеше сред зеления пейзаж, преминавайки през хвърляните от дърветата сенки, Адамс обясни как осемдесет и шестте акра на гробището Рок Крийк са били планирани в „селски градински стил“, който е бил ужасно популярен преди Гражданската война. Интересът към класическите гръцки и римски гробища беше довел до изграждането на модерни гробищни паркове като този, които служеха както като място за последен покой на починалите, така и като обществени паркове. Според Адамс хората водеха тук децата си на пикник в неделя или просто се разхождаха из парка.

— Клоувър обичаше конете — каза Адамс, — и двамата често идвахме да яздим тук. Сигурен съм, че много пъти сме минавали през мястото, където сега се намира гробът ѝ. — След тези думи той извърна глава и се умълча.

По пътя не срещнаха нито други карети, нито пешеходци. Холмс беше уверен, че гробищният парк разполага с малка армия от градинари, които поддържат тревните площи окосени и плевят и поливат красивите цветни лехи, но не видя нито един работник. Някъде по средата на дългата извита алея, преминаваща между две тревни площи, осеяни с дървета и надгробни камъни, кабриолетът спря.

— Моля, последвайте ме, господа — каза Хенри Адамс.

Районите с надгробни камъни бяха разделени от затревени площи, за да не остават хората с впечатлението, че се разхождат върху гробовете, но Адамс ги поведе към една асфалтирана пътека, която минаваше, криволичейки, под няколко дървета и прекосяваше още открити пространства. Надгробните камъни, покрай които минаваха, бяха изкусно направени. Холмс осъзна, че Адамс ги води към нещо, приличащо на масивна зелена стена от висок жив плет, примесен със засаден нагъсто самодивски чемшир или някаква широколистна негова американска версия, която със сигурност оставаше зелена целогодишно.

Адамс ги поведе към единия му край, където от стъпаловидна каменна основа се издигаше висока десетина фута гранитна колона, обвита в клоните на близките дървета.

— Това е важната част от паметника — каза Адамс, докосвайки изсечената в гранита емблема, представляваща два презастъпващи се пръстена. Всеки пръстен имаше диаметър от около дванайсет инча и двата бяха гравирани с малки листенца като преплетени лаврови венчета. В гранита около пръстените се забелязваше лека вдлъбнатина.

Без да спира, Адамс ги поведе покрай листатата плоча. Дърветата се издигаха във висока двайсетина фута зелена стена, сред която се виждаше тесен проход.

— Внимавайте къде стъпвате — каза той, влизайки в прохода между дърветата. Предупреждението беше добре дошло, защото макар земята да бе покрита с чакъл, от него стърчеше циментовия ръб, разделящ лехите.

Тримата мъже преминаха през зеления портал, качиха се на малко по-висока платформа, покрита с чакъл, и застинаха на място.

— Мили боже — каза Хенри Джеймс.

Шерлок Холмс, който малко се интересуваше от надгробните скулптури от която и да е епоха, неволно въздъхна.

Стояха върху повдигнат шестоъгълен подиум с ширина двайсет и няколко фута. Три от стените му бяха заети от каменни пейки, чиито облегалки за ръцете бяха направени във формата на грифонови криле с изсечени каменни нокти, сграбчили каменни топки.

А в центъра на шестоъгълника, срещу трите пейки, се издигаха паметник и скулптура.

Върху повдигнатата гранитна основа, облегната на висок гранитен блок с капител в класически стил, седеше грамадна бронзова статуя на мъж или жена, облечена в роба, която увиваше тялото и главата ѝ като капишон, и освен скритото в сянката лице се виждаше само голата дясна ръка от лакътя до пръстите.

Холмс пристъпи напред, последван от Хенри Джеймс.

— Хенри — каза Джеймс, — ти ми изпрати фотографии, но нямах представа…

— Не, фотографиите не разкриват всичко — отвърна Адамс. — Лизи Камерън ми пращаше снимки, докато бях в Южния Пасифик, но едва когато видях паметника със собствените си очи, през февруари миналата година, осъзнах въздействието му. Много пъти през последните две години, без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах хората, които за пръв път виждаха статуята. Коментарите им варираха от интересни до жестоки и детински.

Видимите части от масивната бронзова човешка фигура нямаха определен пол. Вдигнатата ръка беше силна, пръстите се сгъваха под брадичката, но самата фигура можеше да е както мъжка, така и женска. В сдържаната извивка на бузата, в солидната брадичка и в правата линия на носа имаше някакво прерафаелитско съвършенство, но всъщност очите — почти притворени в размисъл, със спуснати скръбни клепачи — разграничаваха статуята от всякаква епоха или школа в изкуството, класическа или някаква друга.

— Сякаш неговото… или нейното… лице под този капишон е потънало в пещерата на мисълта — каза Джеймс.

— Когато двамата с Джон Лафарж се върнахме от Япония през осемдесет и шеста, буквално затрупахме Сен Годен с фотографии и картини на Буда, опитвайки се да го вдъхновим — рече тихо Адамс. — По време на продължителното ми скитане из Южния Пасифик говорех за статуята — която Сен Годен още не беше направил — като за „моя Буда“, но това не е никакъв Буда.

„Така е“ — помисли си Холмс. Всичките статуи на Буда, които беше виждал в Далечния изток, излъчваха спокойствие и хармония; тази фигура предаваше на човека, който я гледаше, най-дълбокото усещане за загуба, отсъствие, мисъл, болка и дори мъка — всички чувства, които Буда и търсещите просветление негови последователи бяха оставили зад себе си.

Холмс си отбеляза мислено, че масивната, облечена в роба фигура седи на някаква пейка или голям камък, облегнат на изправения гранитен блок. Краката на фигурата — невидими под полите на робата — бяха стъпили върху голям равен камък с големина около три фута, който, от своя страна, беше положен върху хоризонтална гранитна плоча, свързана под прав ъгъл с отвесния гранитен блок.

Когато човек се придвижеше наляво или надясно, очите на забулената скулптура като че ли го следваха. Гънките на робата се отпускаха тежко между покритите колене на бронзовата статуя, които бяха започнали да лъщят от многото докосвания на човешки ръце.

— Тази творба има ли си име? — попита Холмс, който не спираше да се движи наляво и надясно, усещайки как притворените очи го следят.

Адамс седна на пейката срещу статуята и кръстоса крак върху крак.

— Иска ми се да я нарека „Божествено спокойствие“ — рече той. — Но няма да е правилно, нали? В тази скулптура има нещо повече от спокойствие — или всъщност ѝ липсва спокойствие. Приятелят ми Лафарж я нарича „Кванон“, на двойничката на китайската богиня Гуанин, която видяхме в Япония. Петрарка би казал: Siccome eterna vita è veder Dio (да видим Бог, е като вечен живот). Според мен истинският художник — или вглъбена душа — трябва изключително много да внимава да не ѝ даде име, което масовата публика би могла да възприеме като ограничаване на същността ѝ.

— Пейките? — попита Джеймс, обръщайки се към Адамс.

— О, Станфърд Уайт проектира пейките и цветните лехи, и очевидно вкара още повече ориенталски елементи, отколкото Сен Годен. Работниците на Уайт скриха цялата площадка под огромна шатра, която стоя тук повече от месец през зимата на деветдесета. Но крилете на грифона… не са точно в традицията на Шакямуни, която двамата с Лафарж бяхме имали предвид, когато се върнахме от Япония. Макар според мен тази скулптура да е върховният Сен Годен — най-доброто, което някой би могъл да получи от този велик творец.

Джеймс се обърна отново към скулптурата и каза:

— Сен Годен измислил ли ѝ е име?

— Няколко — отвърна Адамс. — Любимото му — научих го последния път, когато чух някой да го пита за това — е „Мистерията на живота след смъртта“ — но той знае, че не е подходящо. Сен Годен е майстор на камъка, не на думите.

— „Аз умът съм на страхливия и тежката уплаха“ — обади се Джеймс.

— Да — рече Адамс.

— Този стих не ми е познат — каза Холмс.

— Това е от поемата „Брама“ на Емерсън — поясни Джеймс и изрецитира:

Холмс кимна.

— Докато бях в Индия, опитвайки се да медитирам под едно огромно свещено смокиново дърво… което в сегашните модерни времена ми се струва малко като храстче — каза Адамс, — аз написах своя поема, в която се опитах да обобщя истински трансценденталния момент. Справих се по-зле дори от Емерсън.

— Моля те, Хенри, кажи ни я — рече Джеймс.

Адамс се накани да тръсне глава, но после разпери ръцете си настрани върху облегалката на пейката и тихо изрецитира:

След това, поглеждайки едновременно към Джеймс и Холмс, Адамс се засмя доста гръмогласно.

— Простете ми — рече той след миг. — Но поемата на Емерсън ми напомни за нещо, което Клоувър написа на баща си през зимата на… осемдесет и осма, мисля. Надявам се, че ще я цитирам точно: „Затиснати сме от добрата стара зима: опитите за пързаляне с шейна, безбройни и комични. «Ако шейнарят мисли, че шейнува», Ралф Уолдо Емерсън би го насочил към Брайтън Роуд да види как се прави това“.

Холмс и Джеймс се засмяха тихо. Джеймс улови погледа на Холмс и каза:

— Иска ми се да се поразходя сред надгробните камъни. Ще се върна след няколко минути.

След като Джеймс се промъкна през малкия проход сред зеленината, Адамс се изправи и каза:

— Добре. Господин Холмс, двамата трябва да си поговорим откровено.

— Знам защо сте тук, Холмс — каза Адамс. — Защо сте дошли във Вашингтон. Защо сте повели и горкия Хари със себе си.

— Хей ви е казал — рече Холмс. Той се наведе напред, облегнал и двете си ръце върху дръжката на бастуна, докато Адамс остана седнал.

— Не. Не ми е казал… все още. Но ще го направи. Джон никога не би позволил да изглеждам като глупак или да ме правят на такъв. Ние сме повече от приятели, Холмс. Ние сме като братя.

Холмс кимна, чудейки се каква част от истината знае или подозира Адамс.

— Но аз веднага разбрах, че сте дошли, за да разгадаете тъй наречената „мистерия“ на картичките, които ние, оцелелите Купи, получаваме на всяка годишнина от смъртта на Клоувър — каза Адамс. — И така… затова ли сте тук?

— За да я разгадая?

— Да. — Кратката сричка изплющя в замрелия следобеден въздух като камшик.

— Не — отвърна Холмс. — Знам, че картичките са били напечатани на пишещата машина на Самюъл Клемънс. Прегледах списъка му с гости от Коледа на осемдесет и пета до декември осемдесет и шеста… времето, през което са били напечатани картичките.

— И стеснихте ли списъка на заподозрените?

Холмс разпери пръсти, без да отлепя дланите си от дръжката на бастуна.

— Ребека Лорн и нейният братовчед Клифтън са прекарали една нощ там през онази година. Както и Нед Хупър. Както и останалите Купи, с изключение на Кларънс Кинг. Вие също, господин Адамс.

Адамс кимна отсечено.

— Вие всъщност подозирате Ребека Лорн?

Холмс извади една фотография от джоба на сакото си и пристъпи напред, за да я подаде на Адамс. Тя беше изрязана от театрална програма за полска опера и снимката на оперната дива, която беше поставена на корицата, бе на британската певица и актриса Ирен Адлер.

— Това като че ли е същата жена — каза Адамс. — Трудно е да я разпозная, заради грима и сложната прическа. Госпожица Лорн винаги се обличаше по-семпло.

— Това е същата жена — каза Холмс.

— И какво като е? — попита Адамс. — Това не решава нищо.

— Как разбрахте каква е причината за идването ми тук, щом Хей или Джеймс не са ви казали нищо? — попита Холмс. — От Нед Хупър, предполагам?

Адамс се усмихна, върна снимката на Холмс и скръсти ръце.

— Обичах Нед Хупър и бях съсипан, когато научих за смъртта му миналия декември. Преди това Нед идваше при мен почти всяка година, сам, и ме молеше да помоля властите да се заемат с тъй наречената „мистерия“ на картичките от шести декември. Преди две години, на първи януари, той ми обеща… заплаши ме… че ако не направя нещо, той ще отиде в Лондон, за да наеме прочутия детектив Шерлок Холмс.

— А вие какво му казахте тогава?

— Ако не се лъжа, казах му, че съм си мислел, че прочутият детектив Шерлок Холмс е литературна измислица — отвърна Адамс.

Холмс кимна. Двамата мъже се умълчаха за известно време. Някъде сред зеленината, по дългите криволичещи алеи на гробищния парк, премина карета.

— Любимата ми съпруга отне сама живота си, господин Холмс каза най-после Адамс с нисък глас. — Затова през последните седем години нито съм писал, нито съм говорил за нея, освен с най-близките си приятели.

— И въпреки това днес говорите свободно за нея — рече Холмс.

— Защото днес смятам да поискам от вас да прекратите това безполезно издирване, да се върнете в Англия и да ме оставите сам с моите спомени, господин Холмс — каза Адамс. Всяка дума бе произнесена остро и отсечено, като куршуми, изстреляни от картечница „Гатлинг“.

— Задължен съм на клиента си, сър — отвърна Холмс.

Адамс се засмя, но това беше тъжен смях.

— Наистина обичах Нед Хупър, господин Холмс. Но същата лудост, която беше обсебила Нед, се забелязваше у Клоувър, у баща ѝ и у много други членове на семейство Хупър. Вината не е на никого. Но Нед бе обречен, също като горката Клоувър, сам да отнеме живота си. Вашият „клиент“, господин Холмс, страдаше от многопластова лудост. Бихте ли продължили разследването си, ако знаете, че всяка фалшива улика или криворазбран факт, които бихте открили в тази „мистерия“, ще ме наранят така, както ако бих погълнал насила парчета счупено стъкло?

— Намерението ми не е да ви нараня, господин Адамс. Нито вас, нито някой друг, с изключение на онзи, който стои зад тези…

— Проклети да са намеренията ви! — прекъсна го Адамс. — Още ли не разбирате? Нед Хупър написа онези картички, докато беше на гости на Клемънс през хиляда осемстотин осемдесет и шеста. Нед е онзи, който всяка година на шести декември изпраща картичките на останалите от „Петте купи“.

— Той ли ви го каза? — попита Холмс, който отдавна бе обмислил и тази възможност. Но присъствието на Ирен и Лукан Адлер в последните месеци от живота на Клоувър Адамс го беше убедило в обратното.

— Не, не и с толкова много думи — рече Адамс. — Но Нед беше неуравновесен, деликатен, готов да се пропука или счупи при всяко сътресение… и точно самоубийството на сестра му беше сътресението, което окончателно го срина. Смъртта на Клоувър беше безсмислена, господин Холмс — логика имаше само за нея и за собствените ѝ болка и отчаяние — а Нед никога не би приел, че някой, който е толкова важен за него, може да си отиде просто така, без причина.

— Може би — отвърна Холмс. — Но в този случай страховете на Нед като че ли се основават повече върху подсказващи злонамереност факти, отколкото върху безобидна лудост. Истинските самоличности на Ребека Лорн и нейния братовчед Клифтън са…

— Имам предложение за вас, господин Холмс — прекъсна го Адамс.

Холмс зачака.

— Всички сме чували какъв майстор на дедукцията сте, господин Холмс… колко добър детектив сте. Но никой от нас, сигурен съм, че дори Хари, не е виждал дори най-незначителното доказателство, че можете да разгадаете каквото и да било с вашите тъй наречени дедуктивни сили.

— Какво трябва да направя, за да ги докажа? — попита Холмс.

— Да разрешите една загадка, която сам ще ви поставя — отвърна Адамс.

— Загадката на картичките от шести декември…

— Не! — извика Адамс. — Загадка, която аз съм ви приготвил. Ако я разгадаете до пет часа утре следобед, можете да останете — дори ще ви помагам във вашето разследване. Ако се провалите, тогава трябва да ми дадете джентълменската си дума, че ще напуснете града, ще напуснете тази страна и ще изоставите завинаги така наречената „мистерия“ около смъртта на съпругата ми. Съгласен ли сте?

— Ще ми кажете ли в какво се състои загадката, която сте ми подготвили?

— Не — отвърна Адамс с равен глас. — Ако наистина сте такова чудо на наблюдателността и дедукцията, както ви описват във вашите… литературни творби, тогава ще можете сам да разберете каква е загадката и да я разрешите до утре следобед. А ако не сте, ако не можете да го направите, тогава ще трябва да се сбогувате и да ме оставите на мира.

Холмс повдигна бастуна си и потупа с него дясното си рамо. Накрая отговори:

— Не мога да се върна в Лондон, докато не приключа другата си задача, но съм съгласен да напусна Вашингтон и да изоставя разследването на смъртта на съпругата ви.

Адамс отново кимна напрегнато.

— Откривате каква е загадката и я разрешавате до утре, пет часа следобед, или напускате Вашингтон и ме оставяте на мира. Договорихме се.

Двамата мъже помълчаха няколко мига, без да свалят погледите си един от друг, и тогава през зеления плет се появи Хенри Джеймс и ги сепна.

— Пропуснах ли нещо? — попита той.

6.

Хенри Джеймс умираше от любопитство.

След като се върна в ограденото от жив плет място пред паметника на Клоувър, той веднага разбра, че нещо се бе случило между Шерлок Холмс и Хенри Адамс, но никой от двамата не каза какво е станало… нито призна, че изобщо е имало нещо такова. Ала по време на обратното пътуване Холмс и Адамс бяха ужасно мълчаливи и единственото, което Адамс каза, беше: „Довиждане засега, приятели“, когато кабриолетът спря пред пансиона на госпожа Стивънс, за да остави там Холмс и Джеймс.

Холмс продължаваше да мълчи дори след като се прибраха във временното си жилище. Когато Джеймс попита детектива дали иска да излязат заедно на вечеря, Холмс отговори само:

— Благодаря, но може би няма да вечерям.

След което се прибра в стаята си.

Джеймс прекара остатъка от следобеда, седнал край прозореца в собствената си стая, като пушеше, гледаше в страниците на един роман, без да е способен да се съсредоточи върху него, и не изпускаше от поглед входа и късата пътечка към къщата, които се намираха точно под прозореца му.

Когато час преди да се спусне мракът Холмс най-после се появи, облечен с твърде дебело вълнено палто, пелерина и вълнена шапка с наушници, вързани с връвчици отгоре, понесъл малка брезентова чанта, Джеймс грабна бастуна и цилиндъра си и слезе бързо по стълбите, за да проследи детектива. Холмс определено беше облечен като джентълмен, но Джеймс си помисли, че брезентовата чанта го прави да изглежда повече като водопроводчик или занаятчия, който се прибира у дома след работа.

Джеймс предполагаше, че Холмс рано или късно щеше да го забележи, затова беше готов да се измъкне с думите, че е излязъл малко да се поразходи. Но Холмс не погледна нито веднъж през рамо и като че ли не забелязваше Джеймс, който крачеше след него.

Детективът измина три пресечки и влезе в една телеграфска кантора. Джеймс пристъпи в сенките край входа на една затворена галантерия и заразглежда вратовръзките, изложени на една от витрините, като междувременно наблюдаваше отражението на входа на кантората и чакаше Холмс да се появи, което той направи след няколко минути.

Детективът вървеше бързо, подсвирквайки си, като от време на време въртеше бастуна си, и само след няколко минути вече приближаваше пресечката на Дванайсета улица С. З. и Пенсилвания Авеню, където старият хотел „Къркууд Хаус“ изживяваше последните си месеци, преди да бъде съборен. Джеймс издебна за пролука в оживения трафик от карети и някой друг автомобил, прекоси Пенсилвания Авеню и когато стигна до отсрещния тротоар, Холмс просто беше изчезнал. Джеймс продължи да върви по улицата, но по-бавно, чудейки се дали Холмс не се е шмугнал в някоя от търговските сгради. Сенките ставаха все по-дълги и слънцето почти бе залязло, когато Джеймс прекоси една тясна уличка и пред него внезапно изскочи Холмс и му препречи пътя. Джеймс съзря за миг стоманеното острие на скритата в бастуна на детектива сабя, но Холмс бързо я прибра обратно в ножницата и сребърната закопчалка изщрака.

— Джеймс — каза Холмс и тихо се засмя. — Тъкмо си мислех, че е малко рано за Лукан Адлер.

Думите му накараха Джеймс да примигне. Нима Холмс очакваше, че анархистът-убиец го следи? Това ли беше една от причините детективът да приеме поканата за вечерята у семейство Хей предишната вечер… за да се разчуе новината, че Шерлок Холмс е във Вашингтон, и враговете му да го нападнат?

Холмс излезе от уличката, подсвирна и махна с ръка на един от файтоните-двуколки, които бяха спрели край тротоара пред хотела „Къркууд Хаус“.

Щом се настаниха в него, Холмс нареди на кочияша да продължи още две пресечки на запад и после да завие надясно.

— Отиваме ли някъде? — попита Джеймс, осъзнавайки в същия миг колко е абсурден въпросът му. Те можеха, естествено, да се връщат обратно в пансиона на госпожа Стивънс — макар запад да не беше правилната посока.

— Трябва да помисля, а често установявам, че продължителната разходка с файтон благоприятства сериозното мислене — отвърна Холмс. — Не сте ли стигали до същия извод, господин Джеймс?

Джеймс изсумтя уклончиво. Всъщност не си спомняше някога да е размишлявал дълбоко, докато се е возил във файтон. Докато пътуваше сам във влака, да, и най-вече докато беше в банята или правеше сутрешната си разходка, но не и когато бе във файтон. Мислено си водеше бележки за посоката, в която се движеха, когато Холмс подвикваше на кочияша: „Тук надясно“, „Наляво, кочияш“, „Тук право напред, докато не ви кажа“.

— Имате ли някаква причина да мислите за нещо? — попита Джеймс. — Или изскочи нещо ново, върху което и двамата трябва да помислим?

Той знаеше, че рискува, като задава толкова директно въпроса — рискува да бъде отрязан или поставен в неловко положение — но Джеймс беше изпълнен с ужасно любопитство още откакто се бе върнал при мемориала на Сен Годен и беше открил Холмс и Адамс да седят в напрегнато мълчание.

— Да — отвърна Холмс, — но е възможно да е нещо твърде лично… за Адамс, за останалите ви приятели тук… така че сигурен ли сте, че искате да го чуете?

Джеймс не се замисли дори за миг.

— Сигурен съм.

Холмс му предаде накратко разговора и споразумението, което бяха сключили с Хенри Адамс в гробището.

— Но вие дори не знаете каква е загадката? — попита Джеймс, едновременно изненадан от решението на Холмс и облекчен, че детективът скоро ще остави приятелите му на мира.

— Нямам никаква представа — каза Холмс.

— Разпитахте ли Адамс за нея… получихте ли поне някаква подсказка?

— Не — отвърна Холмс. — Вие познавате Хенри Адамс, господин Джеймс — а аз разполагам само с онова, което двамата с Нед сте ми разказвали за него, и с впечатленията от снощната вечеря и днес — така че смятате ли, че е бил искрен, като ми каза, че тук има някаква загадка?

Джеймс помисли известно време, докато двуколката продължаваше да потраква по пътя и кочияшът получи поредното „Тук завийте надясно, кочияш“ от Холмс. Пейзажът беше типично вашингтонски — хубави къщи, тук-там търговски сгради, следвани от празни полета, после още дървета и къщи.

— Да — каза най-накрая Джеймс. — Адамс може да е… закачлив е думата, която ми хрумва… особено когато е в компанията на Хей, Кларънс Кинг или Сам Клемънс… и пази личния си живот ревниво, както дракон пази златото си, но ако тук няма никаква загадка, той никога не би избрал тази абсурдна… игра. Просто щеше да настоява да оставите него и приятелите му на мира.

Холмс, който не спираше да поглажда ръката си със свалените ръкавици, кимна разсеяно.

— И вие, Джеймс, нямате никаква представа каква би могла да е тази загадка?

— Не знам за друга, с изключение на тази, която ви доведе тук — смъртта на съпругата му преди седем години — отвърна Джеймс. — Но пък през последните десет години съм общувал с Адамс или в епистоларна форма, или когато той е посещавал Лондон, или когато сме се срещали случайно някъде на Континента.

— Убеден съм, че загадката, за която говори, се намира тук, сега — рече Холмс. — Не е някаква главоблъсканица, на която се е натъкнал в Лондон или някъде другаде.

— Можете ли някак да налучкате каква би могла да е тази загадка? — попита Джеймс.

Холмс плесна с ръкавиците по дланта си, намръщи се и отвърна остро:

— Аз никога не налучквам, Джеймс. Никога.

— А имали ли сте някога подобен случай преди? — попита Джеймс.

— Какво имате предвид, сър?

— Имам предвид случай, в който, за да разрешите загадката, първо трябва да разберете дали изобщо има загадка.

— По косвен начин — отвърна Холмс. — Често ме канят като консултант просто заради някаква странност — защо баща кара дъщеря си да смени спалнята си, след като е чула нещо през нощта, такива неща — и едва тогава откриват, че зад странността се крие истинска мистерия. Но никога не са ми поставяли задачата да открия загадката, да я извлека от заобикалящия ме свят, като при това ми дават само двайсет и четири часа… — Той погледна към дългите сенки и избледняващата слънчева светлина. — Дори вече по-малко… за да я разреша. Спрете тук, кочияш. — Холмс удари с бастуна си по покрива на двуколката.

Когато слязоха, Джеймс се огледа, но не разпозна мястото.

— Ето ви един малък стимул да ни изчакате, докато се върнем — каза Холмс на кочияша, докато му подаваше абсурдно голям брой, по мнението на Джеймс, златни монети. Кочияшът се ухили и докосна с два пръста шапката си от боброва кожа.

— Елате, Джеймс — каза Холмс и тръгна забързано по страничната уличка, която се отклоняваше от авенюто, по което бяха дошли.

И едва когато забеляза изградената от камък и ковано желязо входна арка, Джеймс осъзна, че се бяха върнали в гробището Рок Крийк.

— Очаквате ли да намерите своята загадка тук? — попита Джеймс, докато двамата вървяха по павираната алея, криволичеща из огромния гробищен парк.

— Не задължително — отвърна Холмс. — Но ако искаме да повървим, докато размишляваме върху този проблем, това определено е най-подходящото място за целта.

— Съвсем скоро ще стане тъмно подходящо място.

И наистина беше така. Кацналото над хоризонта червено кълбо на слънцето прозираше през клоните, надгробните камъни и паметниците. Сенките на дърветата ставаха все по-дълги и постепенно се сливаха в разширяващи се петна тъмнина. Скоро щеше да е твърде тъмно, за да могат да се разчитат надписите по надгробните камъни, които отразяваха последните слънчеви лъчи за деня.

— Нося фенер, в случай че се нуждаем от него — каза Холмс и разтръска брезентовата торба, която носеше. После се зае да разпали лулата си. Обикновено на Хенри Джеймс му харесваше миризмата на горяща лула, но Холмс си беше избрал толкова евтин и силно миришещ тютюн, че докато вървяха, Джеймс мина от другата страна на детектива, за да избегне дима.

— Джеймс, спомняте ли си господин Адамс да е споменавал за някакви мистерии по време на вечерята снощи?

— Боя се, че заради непрекъснатите усилия на господин Рузвелт да се проявява като грубиян, голяма част от разговора по време на вечерята просто ми се губи — отвърна Джеймс.

Холмс се спря и изгледа писателя през кълбящия се дим.

— Вие никога не губите нищо, Джеймс. Знаете го много добре и аз също го знам.

Джеймс не каза нищо и двамата възобновиха разходката си. Слънцето се скри и триизмерността на всичко, което ги заобикаляше, се изгуби в приятния сумрак. С изчезването на сенките и отразеното сияние на слънчевите лъчи всички дървета, паметници, ниските надгробни камъни и затревените хълмчета придобиха доста по-плосък вид.

— Имаше някаква мистерия в липсата на патките-потапници — каза Джеймс. — Но всъщност въпросът бе повдигнат от Клара Хей, когато ни каза, че ще вечеряме примкари, а всъщност нейният съпруг обяви, че изчезването на потапниците от ресторантите и магазините си е донякъде загадка.

— А Хенри Адамс разреши тази загадка — рече Холмс. — Зад изчезването им стоят евреите… както и зад толкова много други престъпни дела.

Тонът на Холмс не остана незабелязан от Джеймс и той се накани да обясни какво е искал да каже приятелят му, да заяви, че обикновено Адамс е изключително либерален човек, но е изключително предубеден, когато стане дума за евреи.

Холмс прекъсна извиненията му с махване на бастуна си.

— Няма значение, Джеймс. Много англичани споделят тази недоверчивост и омраза към евреите, но в тази страна, разбира се, всички тези чувства са засенчени от отношението на американците към повече от осем милиона негри, които не се считат за пълноправни граждани и дори не се смятат за човешки същества.

Джеймс без малко да каже „Не и тук, на Север“, но си спомни, че се намираха във Вашингтон, окръг Колумбия, който всъщност никога не е бил част от Севера. Внезапно го връхлетя яркият спомен за онзи красив пролетен ден през 1863 — 23 май — когато той умишлено не отиде да гледа парада по Бийкън Стрийт, в който участваше и брат му Уилки с неговия полк — прочутия негърски 54-ти Масачузетски полк под командването на младия (и естествено бял) полковник Шоу. Хенри Джеймс, общо взето, си губеше времето в Харвард, почти не посещаваше часовете по право и използваше цялото време, за да чете литературни произведения, но в онзи ден, когато часовете бяха отменени, за да могат младите мъже от Харвардския университет да отидат да изпратят маршируващите полкове, Джеймс бе останал в квартирата си да чете. По-късно откри, че по-големият му брат Уилям — който също учеше в Харвард — беше направил същото. Джеймс бе убеден, че Уилям също нямаше обяснение защо не се е присъединил към семейството, приятелите си и всички останали хора, които се бяха събрали да гледат парада.

За миг Джеймс изпита угризения, че е използвал нараняванията на братята си Уилки и Боб предишната вечер в язвителния си отговор към Теодор Рузвелт. Раните на Уилки бяха толкова ужасни, а болката толкова силна в онези дни, докато лежеше на плесенясалата, окървавена носилка край входната врата, където го бяха оставили, а по-късно Уилки бе проявил такава смелост, когато се върна на активна служба в полка си, че преживяното беше променило завинаги нещо у писателя. Той се презираше заради това, че бе въвлякъл страданията на Уилки в спора.

Но освен това знаеше, че дори онзи 23 май 1863 година да се повтореше, той пак нямаше да отиде на Бийкън Стрийт да гледа как брат му Уилки и неговият полк, сияещи, мъжествени хора в цветущо здраве, с приповдигнат дух под покритите със слава знамена, маршируват към гарата, отивайки на война.

Сепна го рязкото почукване на металния връх на бастуна на Холмс по паважа.

— Трябва да предположим — ако, както вие смятате, Адамс играе честно — че неговата тъй наречена „мистерия“ е свързана по-скоро с онова, което ни разказа днес, а не със снощната вечеря.

— Това ми се струва много вероятно — отвърна Джеймс, внезапно изпълнен с досада. — Но нали си спомняте, че аз пропуснах разговора ви край паметника на Клоувър, докато се разхождах.

— Да — рече Холмс и поведе Джеймс встрани от пътеката, по тревата.

Писателят видя гъстите дървета, заобикалящи мемориала на Клоувър, и каза:

— Според вас паметникът може да е улика?

— Мисля, че там има пейка, на която мога да седна и да попуша, докато мислим — отвърна Холмс.

Двамата безмълвно се приближиха до задната част на паметника. Когато стигнаха до гранитния блок, Холмс каза:

— Странно… Адамс ни каза, че това е важната част от паметника. — Той предпазливо докосна гранитния блок с бастуна си.

— Няма нищо странно — отбеляза Джеймс. — Колкото и въздействаща да е скулптурата на Сен Годен, точно преплетените пръстени от тази страна на паметника — той се повдигна на пръсти, за да докосне гравираните пръстени, — символизират брака им.

— Да, сигурно — рече Холмс, преметна бастуна през рамото си като пушка и се вгледа с присвити очи в тъмния каменен блок. Джеймс си помисли, че детективът не звучи твърде убедено.

След това Холмс премина през тесния проход между дърветата и живия плет. Вътрешният терен с шестоъгълника, пейките и скулптурата беше доста тъмен. Холмс седна на пейката, която се намираше точно срещу статуята, остави тежката брезентова торба до себе си, положи до нея бастуна и кръстоса крака, докато палеше лулата си.

— Какво пропуснах, когато ви оставих двамата сами днес следобед? — попита Джеймс.

— Показах му снимката на актрисата Ирен Адлер, за която съм сигурен, че е изиграла ролята на приятелката на Клоувър, Ребека Лорн, в месеците преди смъртта ѝ. Адамс каза, че не е сигурен дали това е същата жена. Поиска да се откажа от разследването. Отвърнах, че съм задължен на клиента си, което накара Адамс да ме наругае и…

— Той ви е наругал? — попита Джеймс, като дори не се опита да скрие изненадата и недоверието в гласа си. Това изобщо не беше в характера на Хенри Адамс, когото познаваше от години.

— Наруга ме — повтори Холмс, — след което ми обясни, че макар да е обичал брата на Клоувър, Нед, тази лудост е характерна за цялото семейство Хупър. Заяви просто, че задачата ми е поставена от един луд човек и че точно Нед е бил онзи, който е напечатал картичките и ги е разпращал на „Петте купи“…

— Има ли доказателство за това? — попита Джеймс. Той бе обмислял тази възможност и тя му се беше сторила много по-смислена от която и да е друга хипотеза.

— Няма — отвърна Холмс. — Просто така смята.

— Има ли още нещо?

Холмс разтвори дланите си. Джеймс си представи как от тях в мрака излитат бели гълъби.

— Всъщност не. Тогава той ме предизвика да открия и разгадая тази „мистерия“ и вие се върнахте.

— Това не ми звучи като…

— Тишина, моля! — сопна се Холмс. В първия момент Джеймс реши, че Холмс е чул как някой се приближава, и се приготви отново да се изправи лице в лице с Хенри Адамс. Но през малкия проход между дърветата не се появи никой и Джеймс осъзна, че Холмс иска тишина, за да може да мисли.

Писателят погледна към издигащата се пред тях скулптура и макар да беше невъзможно — върхът на бронзовата статуя бе по-нисък от редицата дървета и дори от гранитния блок зад нея — забулената фигура като че ли излъчваше повече светлина от всичко останало в тъмното оградено място.

Холмс продължи да седи и да пуши, размишлявайки, поне още двайсетина минути. Джеймс нямаше нищо против тишината и спокойствието, макар сгъстяващият се мрак леко да го притесняваше. Сепна се, когато детективът най-после заговори със силен глас:

— „Много пъти през последните две години, без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах хората, които за пръв път виждаха статуята. Коментарите им варираха от интересни до жестоки и детински.“

— Какво? — извика Джеймс. — Мислех си, че днес за пръв път виждате този паметник!

— Така беше — рече Холмс. — Така е. Това са думи на Адамс от днес следобед — каза ги и пред двама ни.

— Да — рече Джеймс, изпращайки силната си памет назад като прожектор. — Това бяха точните му думи.

— „Без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах“ — цитира отново Холмс. Детективът разпери ръце в сумрака, за да обхване и трите пейки, заемащи едната половина на шестоъгълника. — Къде ли може да седи и да наблюдава, без да го виждат, Джеймс?

— Според мен е имал предвид, че е улавял реакциите на хората, когато не са му обръщали внимание — каза Джеймс. — И че е чувал коментарите им.

— И аз така възприех думите му — рече Холмс и се изправи, — но вие знаете дори по-добре от мен, че Хенри Адамс не е нехаен към езика. Използвал е умишлено точно тези думи — без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах. Тук някъде има местенце, където може да седи и да подслушва незабелязано.

— Със сигурност не е тук, на пейките — каза Джеймс.

— Не, трябва да е някъде извън това пространство — каза Холмс. — Спомняте ли си дали някъде отвън има пейка, която да се намира достатъчно близо, за да се чуват гласовете и да се вижда кой седи на тези пейки?

— Не съм забелязал никаква, докато се разхождах днес — отвърна Джеймс, — но аз, разбира се, не търсих пейки. Размишлявах.

— Да разберем тогава — каза Холмс. — Можем заедно да отидем да потърсим.

— Тук ще е твърде тъмно, за да може да се различи каквато и да е фигура отвън — възрази Джеймс.

Холмс чукна лулата си в пейката, за да изтръска остатъците от пепелта, и я прибра в джоба на палтото си.

— Именно — рече той. — Това ще бъде нашият заместител. — Той извади фенера от торбата, постави го върху лявата облегалка на пейката, запали го и вдигна капака му. Лъчът на фенера осветяваше само прохода през дърветата. Оставяйки торбата и фенера на пейката, Холмс се запъти нататък.

Навън не беше толкова тъмно. Пролетният здрач запълваше небето с лека сивота, макар една или две от по-ярките звезди вече да се бяха появили. Имаше не съвсем, но почти достатъчно светлина, за да може да се чете.

— Какво пречи Адамс да е седял някъде в тревата? — попита Джеймс, махвайки с ръка към хълмчетата и падините в тревните площи.

— Можете ли да си представите вашия приятел Адамс, седнал на тревата в гробището? — засмя се Холмс.

Джеймс поклати глава.

— Значи на някоя пейка край паметник. И трябва да е от тази страна, защото това е единственият проход между дърветата, през който може да се надникне вътре.

Холмс посочи с върха на бастуна си надясно, докато самият той тръгна наляво. Двамата се разделиха, оглеждайки паметниците в търсене на пейка.

След няколко минути Джеймс извика:

— Този тук е плосък. Човек може да седи на него!

Холмс отиде при него. Над главите им прилепи и лястовици описваха дъги в небето.

— Този надгробен камък е достатъчно висок и широк, за да бъде използван за удобна пейка — рече Джеймс, потупвайки го с ръка.

— Тогава защо не седнете върху него?

Джеймс се намръщи на тона на детектива.

— Не мога. Това все пак е надгробен камък.

— Точно така — рече Холмс, — а освен това трябва да приемем, че Адамс предимно наблюдава и слуша през деня.

— Хей ми каза, че Адамс идвал често в това гробище и че го наричал свой истински дом — каза Джеймс.

Холмс кимна разсеяно.

— Оттук няма да се виждат добре хората, които седят или стоят в заграденото пространство — отбеляза той.

Джеймс погледна. Детективът беше прав. През тесните пролуки между дърветата се виждаше съвсем слабо сиянието на фенера и практически цялата площ на шестоъгълника бе скрита от погледа.

— Освен това се намира на около шейсет крачки от онази част, която е пред статуята, и дърветата представляват допълнителна преграда — продължи Холмс. — Твърде далеч е, за да могат да се чуват хората, които разговарят на нормален глас.

— Къде тогава… — започна Джеймс.

— Дърветата и живият плет! — обяви Холмс, като се устреми обратно към все по-притъмняващото оградено място.

Двамата прекосиха външния периметър почти едновременно.

— Да разбирам ли, че търсим нещо подобно на онова, което ние, американците, наричаме „параван за лов на патици“? — прошепна Джеймс. Не беше съвсем сигурен защо шепне.

— Да — отвърна Холмс. — Някакво укритие в храсталака. — Той махна с бастуна си. — В Англия наричаме „паравани“ законен бизнес, който служи за прикритие на някакво престъпно занимание.

— Ако намерим така наречения параван — рече Джеймс, — пак няма да сме разгадали най-важния въпрос.

— И какъв е той? — попита Холмс, разгръщайки храсталака както с ръка, така и с бастуна си.

— Дали сме на лов за потапници, или за примкари.

Те продължиха да търсят, без да разговарят. Не откриха нищо — дърветата си бяха просто дървета, храстите — просто храсти. Нямаше никакво укритие, освен ако някой не се промъкнеше с усилие в бодливия храсталак, а Джеймс познаваше Адамс достатъчно добре, за да знае, че това никога нямаше да се случи.

Двамата се върнаха при фенера и Холмс спусна капака му, оставяйки очите им да привикнат отново към тъмнината. Но вместо да си тръгне или отново да седне на пейката, той остана прав за няколко минути, като очевидно беше потънал в мислите си. Докато го чакаше, Джеймс се чудеше дали приятелят и хроникьор на Холмс, доктор Уотсън, прекарваше голяма част от времето си в чакане детективът да излезе от вглъбеното си мислене.

— Разбира се! — възкликна Холмс и щракна с пръсти. — Действам като пълен глупак. Дори слепец щеше да го забележи! — Той взе фенера, вдигна капака му и го отнесе до скулптурата, като освети първо едната ѝ страна, после и другата, оглеждайки я отблизо, а след това и по-отдалеч.

Джеймс остана на мястото си. Той намираше мрачната статуя на Сен Годен за смущаваща дори през деня; на слабата светлина от фенера тя си беше направо плашеща.

— Елате — каза Холмс, като се върна бързо при пейката, за да си вземе торбата; после спусна капака на фенера наполовина, оставяйки само съвсем тънък лъч светлина.

— Вкъщи ли се прибираме? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Холмс. — Отиваме зад паравана на Хенри Адамс.

7.

Естествено, че бяха преплетените пръстени.

В продължение на няколко минути Холмс и Джеймс опипваха вдлъбнатината около гравираните в гранита колелца, като детективът промърморваше от време на време: „Това е важната част от паметника“, „Паметникът е бил скрит под шатра в продължение на месец и половина“, „Защо му е на някой да защитава гранитна плоча от атмосферните влияния?“, „Адамс само дето не ми нарисува карта със стрелки в тревата, които да ми сочат пътя“.

По време на първите три опипвания Холмс не откри нищо. Но след това напипа малка ниша, съвсем лека назъбеност, в долната част на десетинчовия десен пръстен.

— Отстъпете назад — каза той на Джеймс и измъкна от торбата един от взломаджийските си инструменти: много къс железен лост с връх, заострен като на длето. Оказа се подходящ. Иззад гранита се чу леко изщракване и двата пръстена се завъртяха навън под почти прав ъгъл. Холмс натисна единия от тях. Част от гранита се отвори навътре, разкривайки абсолютно тъмен коридор.

— Мили боже! — извика Джеймс, отстъпвайки бързо назад, сякаш се страхуваше да не бъде погълнат от черната дупка.

Преди да влезе, Холмс насочи тънкия лъч светлина на фенера към тъмното пространство — и добре че го направи. На около четиринайсет фута от прага в пода се виждаше квадратна дупка — на едната ѝ страна беше облегната стълба и тя бе достатъчно широка, за да може в нея да се промъкне един човек. Право напред, в дъното на коридора, беше разположен странен на вид тапициран стол, до който можеше да се стигне, като се пристъпва внимателно по двата малки перваза, изсечени в гранита от двете страни на дупката. Вътрешността на паметника нямаше правилна форма, отвсякъде стърчаха бронзови издутини и назъбени метални парчета.

— Статуята е куха — каза Холмс и в гласа му не прозвуча изненада, защото го беше осъзнал още докато седеше на пейката. Той прибра инструмента си в торбата, хвана я, заедно с бастуна си, в едната си ръка, в другата вдигна фенера, влезе вътре и премина по тесния перваз откъм страната на дупката, където бе облегната стълбата, след което насочи светлината на фенера към входа. — Внимавайте, когато влизате, Джеймс.

— Няма да влизам вътре — отвърна писателят. Откакто се беше отворил проходът, той стоеше на няколко крачки от паметника.

— Добре — рече Холмс, — тогава се върнете при двуколката, която ни чака на Ню Хемпшир Авеню. Няма да се бавя много тук. — Той започна да избутва панела, за да затвори входа.

— Чакайте! — внезапно се обади Джеймс. — Влизам. — Едрият писател пристъпи изключително внимателно във вътрешността на паметника и премина по издутината покрай лявата страна на дупката.

Холмс насочи светлината на фенера към входа.

— Трябва да проверя дали отварящият механизъм от вътрешната страна не се нуждае от ключ, за да не се окажем… а, ето го. — Холмс поработи върху механизма и панелът се плъзна обратно на мястото си.

Двамата бяха затворени в гробницата.

— Първо стълбата — каза Холмс и освети желязната стълба, която се спускаше в дупката. Тя имаше парапет и стъпала и се спускаше на дълбочина от около осем фута. На дъното не се виждаше нищо, докато Холмс не осъзна, че стената в дъното на малката шахта, която се намираше откъм страната на статуята, всъщност е черна завеса.

— Бихте ли подържали фенера, за да ми светите, докато сляза долу? — попита Холмс.

— Не! — извика Джеймс. — Искам да кажа… не можете да го направите. Не бива! Това е… всичко това… там долу… ужасно е! — Последното беше произнесено със задавен шепот, защото самото място предразполагаше към шепнене.

Холмс се вгледа в лицето на спътника си под светлината на фенера; знаеше какво точно — според Джеймс — лежеше зад онази черна завеса: стъкленият ковчег с гниещите останки на Клоувър Адамс. Как ли ще изглежда след седем години? За нещастие, Холмс знаеше твърде добре как изглежда едно тяло, което е мъртво от седем години. Той прошепна:

— Не, не, мисля, че не, Джеймс. Вашият приятел Адамс е странен, може би дори луд по нечии стандарти, но в лудостта му има система. Убеден съм, че там долу няма да открием нищо ужасно или отвратително.

Той подаде фенера на Джеймс и остави торбата и бастуна си върху тапицирания стол, поставен до кръглия железен стълб, който служеше като вътрешна подпора на статуята.

— Спуснете го малко надолу — каза Холмс и когато Джеймс протегна фенера напред, детективът слезе няколко стъпала надолу. — Сега аз ще го взема. — Белите пръсти на високия мъж се протегнаха към металната халка на фенера.

Когато стигна до дъното на дупката, Холмс се спря за момент и огледа всичките ѝ стени. Шахтата беше тясна, съвсем малко по-широка от раменете му, и щеше да създава проблеми на всеки, който страдаше от клаустрофобия. Холмс се усмихна, мислейки си, че сигурно изглежда като някой археолог, който току-що е открил гробница в Египет, Вавилон или Троя.

Но по трите гранитни стени не се виждаха никакви йероглифи, нито някакви ръчки или ниши, никакви улики. Само стълбата и черната завеса.

Холмс повдигна фенера и поотвори още малко капака му. После повдигна завесата и пристъпи напред, опипвайки предпазливо с крак гранитния под.

— Какво виждате? — достигна до него напрегнатият, дрезгав шепот на Джеймс.

— Момент само — отвърна Холмс.

Помещението представляваше правоъгълна призма с ширина около шест фута и дължина около осем; беше разположено под основата на скулптурата и шестоъгълника. Холмс изчисли, че над главата му сигурно има поне два фута плътен цимент или дори гранит. Покрити с пръст.

В гранита от лявата му страна, приблизително на височината на рамото му, беше изсечена дълга ниша. Тя бе пълна с книги. Точно вдясно от него се издигаше малка гранитна колона, също на височината на рамото му. Върху нея беше поставен малък фенер. Холмс се изкуши да го запали със запалката за цигари — светлината му сигурно щеше да е по-силна от тази на собствения му фенер — но не искаше да оставя следи от присъствието си тук.

В останалата част от дясната гранитна стена беше изсечена по-голяма ниша, която се издигаше на около три фута над пода; върху долната ѝ част беше проснат дюшек с няколко възглавници. Цялото легло бе дълго около шест фута и Холмс трябваше да подвие крака, за да легне върху него. Дори не се опита. Леглото беше оправено и той докосна с ръка одеялото и чаршафите: те бяха топли, а не студени или мухлясали. Сигурно редовно ги сменяха.

Холмс беше готов да се обзаложи, че в целия си петдесет и пет годишен живот, това бе единственото място, където Хенри Брукс Адамс някога бе оправял леглото си.

В дъното се виждаше втора малка гранитна колона с поставен върху нея фенер. До него лежеше книга. Холмс я взе — беше подвързана с кожа — и я освети с фенера си.

„Светилото на Азия“ от сър Едуин Арнолд. При издаването ѝ през 1879 година книгата беше разбунила духовете в Америка и Англия, но Холмс бе прочел само малка част от нея, преди да я зареже. Намираше стила на Арнолд за непоносимо отегчителен. Но въпреки това помнеше рецензията в лондонския „Таймс“, написана от бележития японист Лафкадио Хърн, след преиздаването ѝ през 1883: „И все пак някоя езотерична форма на Будизма може да се окаже религията на бъдещето… Та какво представлява раят от всички християнски вярвания, ако не нирвана — изчезването на индивидуалността в безкрая“.

Наистина, помисли си Холмс.

След като внимателно остави книгата на мястото ѝ над възглавниците, Холмс мина през завесата и се върна в тясната отвесна шахта.

— Слезте долу, Джеймс.

— Не мога — разнесе се шепотът му.

— Наистина трябва да го направите — рече Холмс. — Иначе цял живот ще се чудите дали съм ви казал истината. Повярвайте ми, тук няма нищо смущаващо.

До слуха му се донесе странен звук, наподобяващ приглушен истеричен кикот. После Джеймс прошепна задъхано:

— Всичко в този момент е смущаващо, Холмс. Ние обезпокоихме един добър човек, нахълтахме непоканени в скръбта му, а може би и в лудостта му. Поведението ни е престъпно. Неописуемо.

— Съгласен съм — отвърна Холмс. — Но стореното — сторено. Слезте и се огледайте, след това повече нямаме работа тук.

— Вдигнете малко фенера — прошепна Хенри Джеймс и започна тромаво да слиза по желязната стълба.

Пет минути по-късно двамата отново се намираха в надземната част от паметника. Тапицираният стол беше достатъчно широк, за да могат и двамата да седнат върху него, като опрат краката си в малките первази от двете страни на шахтата.

— Оттук няма видимост навън — прошепна Джеймс. И наистина беше така. Под светлината на фенера можеха да различат чертите на лицето на скулптурата, но макар отвън очите ѝ да изглеждаха празни, оттук се виждаха две овални пластини — метални, не бронзови — които покриваха отворите. Холмс беше забелязал допълненията към иначе отворените, сведени очи, когато бе поднесъл фенера по-близо, за да огледа статуята.

— Търсете ръчка — прошепна той. — Тези пластини са прикрепени към… ах!

Ръчката на механизма се намираше от лявата страна на Джеймс.

— Сложете ръката си върху нея, но все още не я натискайте — прошепна Холмс в ухото на Джеймс. — Изчакайте първо да угася фенера и очите ни да се адаптират към тъмнината.

Холмс не се чувстваше твърде удобно седнал толкова близо до друг човек. Той усещаше как Джеймс се отдръпва встрани, отпускайки тежестта на тялото си върху левия крак, за да избегне докосването.

— Сега — прошепна Холмс.

Металният прът над очите се размърда, повдигайки почти безшумно капаците над очите.

Видимостта беше добра — главата на статуята бе наклонена напред и лицето се скриваше отчасти от капишона, но очните отвори бяха по-големи от реалните човешки очи, така че когато Холмс се залепи за дясното око, а Джеймс за лявото, те можеха да видят целия шестоъгълник, пейките, дори звездите над дърветата. Мястото беше празно.

След миг двамата отново седнаха. Видимостта все още беше добра.

— Ето как Адамс вижда и чува реакциите на хората, без да бъде видян или чут — прошепна Джеймс.

Холмс кимна.

— Не съм сигурен, че това… — започна Джеймс, но замълча, когато Холмс го стисна здраво за лакътя.

Някой беше влязъл в заграденото от дърветата място.

Холмс и Джеймс се наведоха напред, като инстинктивно не приближиха очите си твърде близо до отворите, за да не се забележи проблясването им под звездната светлина.

Холмс не можеше да различи нищо, освен два обути в панталони крака — това определено не беше жена с рокля — но мъжът като че ли бе много слаб и много висок. Това впечатление се потвърди, когато той седна на пейката срещу скулптурата и раменете му щръкнаха над много високата каменна облегалка — по-високо и от тези на Холмс, докато детективът седеше там.

Джеймс се наведе и прошепна в ухото на Холмс:

— Това не е Адамс!

Холмс го накара да замълчи със силно стискане за лакътя. Скърцането на чакъла под ботушите или обувките на мъжа се чуваше доста силно и Холмс заподозря, че ограденото място усилва звука. Подозираше също, че Адамс е поискал нарочно от Станфър Уайт да постигне този ефект — което бе причината за високите облегалки на пейките и каменния триъгълник. Холмс се притесняваше, че всеки звук от вътрешността на скулптурата може да се чуе отвън.

Джеймс схвана посланието и отново се наведе напред.

Известно време мъжът не направи нищо. Очите на Холмс все повече привикваха към безлунната нощ и той вече можеше да види ръцете на мъжа, разперени встрани върху облегалката на пейката — същата поза, която детективът беше заел по-рано.

След няколко минути безмълвно наблюдение, мъжът отпусна ръцете си и Холмс успя да различи бледи пръсти, които докосват джобовете на сако или късо палто, ясно чу шумоленето на кибрит и мъжът се наведе напред, за да си запали цигара.

Запалената кибритена клечка трябваше да освети лицето на мъжа, но Холмс видя само сияние, прерязано от тъмна дъга. Веднага се досети, че мъжът носи широкопола шапка и периферията ѝ скриваше лицето му.

Дали това бе случайност, или бе направено нарочно? Шерлок Холмс никога не правеше предположения, но интуицията му подсказваше, че е по-скоро второто.

Двамата с Джеймс седяха на стола, неудобно притиснати един към друг, като не смееха дори да дишат свободно, докато мъжът си пушеше цигарата.

Самотен червен проблясък в тъмнината. Невидимо лице. Само една червена точка.

Накрая мъжът си допуши цигарата, последва едва различимо движение на бледите ръце и той запали втора. Периферията на шапката отново прикри лицето му.

„Той си играе с нас“ — помисли си Холмс.

Не очакваше Лукан Адлер да го открие толкова скоро, но разбра, че може би е подценил скоростта на разпространение на слуховете за пристигането му, слухове, които разпространяваха не само семейство Хей, прислужниците им, семействата Кабът Лодж и Камерън, и Рузвелт, а също така и Клемънс, и Уилям Дийн Хауълс. Лукан беше съвършеният хищник и Холмс осъзна, със стягане в гърдите, което твърде много приличаше на страх, че е предоставил на този хищник-убиец предостатъчно време, за да го открие.

„Тогава защо съм жив?“ — помисли си Холмс и усети, че несъзнателно е плъзнал дясната си ръка в джоба на палтото си.

Вместо успокояващата дръжка на пистолет — той все още не беше намерил време да си купи някакъв тук, във Вашингтон — пръстите му напипаха късата мека дръжка на полицейската палка, която беше донесъл със себе си. Краят на палката, под твърдата кожа, бе натъпкан с пясък и при правилно използване тя гарантирано щеше да повали и най-грамадния противник по лице на земята.

В джоба на панталона си Холмс носеше сгъваем нож с четириинчово острие. В торбата с взломаджийските инструменти най-близкото до оръжие беше късият лост, който бе използвал, за да отвори паметника.

„Великият Шерлок Холмс — помисли си Холмс с ирония, потискайки паниката, която бе изпитал секунда по-рано. — Участва в престрелка със сгъваем нож и полицейска палка.“

Не беше възнамерявал да се изправи срещу Лукан Адлер рамо до рамо с Хенри Джеймс. Но сега се чувстваше уверен, че така е по-добре. Почти бе сигурен, че Лукан знае, че Холмс и още някой се намират вътре в паметника и го наблюдават.

Червеното сияние изчезна. Холмс се напрегна, стисна дръжката на палката. Поне ако Лукан влезеше в паметника — Холмс не се и съмняваше, че анархистът-убиец ги е наблюдавал как влизат вътре — мястото нямаше да е достатъчно, за да може да прояви уменията си в точна стрелба.

„Идеалното място за двубой с палка или нож, особено с отворената шахта, за която Лукан може и да не знае“ — помисли си Холмс.

И с Хенри Джеймс вътре.

Пламна трета клечка. Отново наведена напред глава, периферията на шапката прикрива лицето. Отново проблясването на цигарата в пълния мрак.

Останаха там повече от половин час, според изчисленията на Холмс, като се взираха в непознатия мъж, който гледаше тях. Или поне гледаше към статуята, която през нощта беше просто тъмна фигура. Холмс бе почти сигурен, че човекът отвън не е Хенри Адамс дори да грешеше за височината на мъжа, щеше ли Адамс да си сложи подобна шапка? — и с всяка изминала минута растеше убеждението му, че това е Лукан Адлер, който си играе с него и с Джеймс, както котка си играе с мишка в минутите преди да ѝ отхапе главата.

Краката на Холмс започнаха да изтръпват от неудобната поза, но по-лоша бе засилващата се болка в трите рани от куршуми. Най-зле бе онази на хълбока му. Холмс осъзна, че зает с размишленията върху загадката на Адамс, бе забравил да си бие втората инжекция хероин. Липсата му като че ли караше раните да болят още повече.

Десет минути след запалването на третата цигара Холмс доближи устните си до ухото на Джеймс — можеше да помирише скъпата помада в косата му — и прошепна:

— Останете тук… аз отивам там.

По-скоро усети, отколкото видя, как Джеймс поклати глава, но детективът отново го стисна здраво за лакътя, повтаряйки му отново да не мърда от мястото си.

„Може би Лукан все пак не ни е видял как влизаме в паметника — помисли си Холмс. — В такъв случай Джеймс има шанс да оцелее, дори Лукан да ме убие.“

Детективът пристъпи внимателно върху гранитния перваз, напипа фенера и го вдигна с лявата си ръка. Щеше да го запали отново, когато се озовеше отвън, и бързо да затвори капака му. „Но лъчът светлина, проблясващ в лицето на Лукан, може да…“.

Той не довърши мисълта си, защото всъщност не вярваше, че това е възможно да се случи.

Погледна за последен път, за да се увери, че фигурата и цигарата все още са там, прескочи чевръсто торбата с взломаджийските инструменти, намери опипом механизма за отваряне на плочата и го натисна. Чу се тихо изщракване, но за напрегнатия слух на Холмс то прозвуча като изстрел от пушка.

Нахлулият въздух се оказа студен и Холмс осъзна колко се е затоплило тясното пространство за времето, докато двамата с Джеймс са седели вътре, излъчвайки телесна топлина.

Щом се озова отвън, Холмс пое риска да натисне панела и да го затвори отново — поредното недопустимо изщракване — за да осигури на Джеймс поне минимален шанс за оцеляване, ако в заграждението наистина чакаше Лукан Адлер.

Той коленичи, измъкна с едно бързо движение механичната запалка от джоба на панталоните си и запали фенера. Предният му капак беше плътно спуснат, така че единствената светлина се излъчваше от пламъка на запалката — и тя му се струваше безкрайна и видима за всички, намиращи се в гробището.

Когато щракна запалката и запали фенера, той гледаше настрани, за да запази нощното си зрение, но въпреки това се наложи да примигне няколко пъти, преди да започне да вижда отново. Стиснал фенера в протегнатата си лява ръка, готов да отвори с едно движение капака на фенера при нужда, Холмс извади палката и тръгна напред.

С уверена крачка се запъти към прохода между дърветата, който осигуряваше достъп до заграденото място. През отвора не проникваше никаква светлина. Холмс внимаваше къде стъпва, но не искаше и да върви твърде бавно. Все пак изненадата и може би внезапният лъч светлина, насочен към очите на Лукан, бяха може би единствената надежда за Холмс да оцелее през следващите няколко минути.

Той стигна до прохода между дърветата и се спря, навеждайки се напред, за да надникне иззад ъгъла. Той знаеше, че дори с това бързо движение щеше да се превърне в мишена за експерт-убиец с приготвен пистолет. Макар облаците да бяха забулили звездите, извън ограденото място беше по-светло, отколкото вътре, и главата му щеше да се очертае доста ясно.

Никакъв изстрел. Никакъв звук.

Холмс погледна отново, напрягайки очи, но не забеляза нито огънчето на цигарата, нито фигурата на мъжа на пейката. В заграденото пространство вече беше твърде тъмно. Той осъзна, че облаците са се появили по някое време през последните четирийсет и пет минути, докато двамата с Джеймс бяха наблюдавали червеното сияние на цигарата, а не тъмната фигура на мъжа.

Няма причина да чакам повече, помисли си Холмс. Той вдигна високо фенера, но не видя нищо, освен тъмнина, пред себе си. Закрачи бързо напред и звукът от хрущящите под краката му клони бумтеше като лавина в ушите му.

В мига, в който изскочи от прохода, пръстите му избутаха нагоре капака на фенера и дясната му ръка с палката се вдигна нагоре.

Мястото на пейката, където беше седял мъжът, бе празно.

Къде се е преместил? От което и да е място в ограденото пространство той щеше да има идеална видимост за изстрел.

Холмс се поколеба дали да не затвори капака на фенера — така щеше да елиминира снайперистките умения на Лукан, двамата мъже щяха да останат в тъмнината, разчитайки единствено на усета си, а Холмс разполагаше с нож и палка — но установи, че нетърпението му е твърде голямо за подобна тактика на изчакване.

Той се придвижи бързо напред, държейки фенера далеч от тялото си, насочвайки лъча му в различни посоки. Пейките бяха празни. Покритият с чакъл шестоъгълник пред статуята беше празен. Теренът около гранитния блок и бронзовия монумент бе празен.

Зад пейките. Това щеше да е първият избор на Холмс за укритие, ако чакаше някого, когото да застреля.

Холмс скочи върху пейката, а после и върху облегалката ѝ, след което се приземи с приклякване от другата ѝ страна, близо до живия плет. Лъчът на фенера освети тесния коридор между каменната пейка и дърветата.

Празен.

Все така приведен, детективът се втурна напред, придържайки главата си наведена ниско под ръба на облегалката на пейката. Когато стигна до първия ъгъл, той остави фенера на земята, насочвайки лъча светлина наляво.

Никакъв изстрел. Никакъв звук.

Холмс се огледа, видя, че и тази част от коридора е празна, не забеляза никакви наскоро направени проходи в живия плет, и забърза към следващия ъгъл, без да си прави труда да спира, преди да завие край него. Беше готов да запрати фенера напред в секундата, в която установи, че няма да успее да се приближи достатъчно, за да заслепи противника си с него.

Нищо.

Холмс навлезе в следващата част от коридора и огледа живия плет. Някой би могъл да си проправи път между клоните на дърветата и храстите и да се измъкне навън, но Холмс със сигурност щеше да го чуе, докато се приближаваше.

След като се увери, че е сам в заграденото пространство, той вдигна високо фенера и тръгна към подиума с бронзовата статуя. Приближи я предпазливо, представяйки си Хенри Джеймс мъртъв, тялото му пуснато в отвесната шахта, силните очи на младия убиец залепени за единия очен отвор на статуята, а дулото на пистолета — към другия. Дупките бяха достатъчно големи, за да може през тях да премине револверен куршум.

Полите на палтото му се отъркаха в листака, докато се промъкваше към седналата, замислена, излъчваща сила статуя. Комбинацията от мрак и ярката светлина на фенера разкри гънките на робата, сенките под капишона, правия нос и масивната брадичка, сгънатата в лакътя и вдигната нагоре ръка с изчезващи под бронзовата брадичка и буза пръсти.

— Джеймс? — Холмс беше произнесъл името с нормалния си, разговорен тон и силата на гласа му в тъмната нощ го накара да подскочи.

Никакъв отговор.

По-силно…

— Джеймс?

— Тук съм — разнесе се странно приглушен глас от главата на статуята.

Холмс си представи едрия писател в тясното пространство, с притиснато към двойната му брадичка дуло на пистолет. Всъщност дори не беше сигурен, че приглушеният глас принадлежи на Хенри Джеймс.

— Как се казваше онзи ваш роман, който казах, че харесвам? — попита Холмс, все още притиснат към дясната страна на статуята, за да не може да бъде видян от вътрешността ѝ.

— Какво? — Този път отекващият глас прозвуча повече като Джеймсовия. Като един раздразнен Джеймс.

Холмс повтори въпроса си.

— „Принцеса Касамасима“ — прозвуча гневният отговор. — Но какво общо има това със случващото се, за бога?

Холмс се усмихна и пристъпи пред забулената фигура. Неволно се обърна и погледна през рамо.

— Къде е той? — попита детективът статуята.

— Нямам никаква представа, Холмс. — Този път гласът се чуваше по-ясно и със сигурност принадлежеше на Джеймс, макар и приглушен от бронза. — Веднага след като излязохте, проблясъкът от цигарата изчезна. Не видях човекът да се движи… нито го видях да излиза през прохода. Той просто… изчезна.

— Добре — отвърна Холмс. — Значи го изпуснах. Бихте ли взели торбата ми на излизане?

— Много е тъмно — каза Джеймс през единия очен отвор. — Не мога да видя къде стъпвам. Шахтата… не мога да открия отключващия механизъм… Ще се опитам, но…

— Сега, като се замисля, по-добре да дойда да ви взема — каза Холмс. — Останете на стола още малко, аз ще донеса фенера.

Но вместо да излезе през прохода и да заобиколи паметника, Холмс прекоси шестоъгълника, отпусна се на едно коляно и започна да оглежда чакъла около пейката. След това направи същото и при останалите две пейки. После мина зад тях и също огледа внимателно земята. Тъкмо оглеждаше чакъла на площадката, когато откъм статуята отново се разнесе приглушен звук.

Холмс се приближи до нея и вдигна фенера.

— Какво беше това, Джеймс?

— Какво, за бога, правите там? — изръмжа натъженото безполово лице.

— Търся цигари и/или пепел — отвърна Холмс. — Видяхме, че Лукан — онази фигура в тъмното — изпуши поне три цигари докрай; и двамата усетихме миризмата на тютюн в тъмнината, но никъде не откривам следа от пепел или изгоряла цигара. Сигурно е тръскал пепелта в дланта си, след което я е прибрал заедно с угарките в джоба си. Не смятате ли, че такова поведение е твърде подозрително за невинен човек, Джеймс?

— Проклета да е цигарената пепел — отвърна засенченото бронзово лице. — Елате да ме измъкнете оттук, Холмс. Повече от час имам нужда да се облекча.

Когато двамата стигнаха до Ню Хемпшир Авеню, двуколката и кочияшът ги нямаше.

— Този негодник! — извика Джеймс, имайки предвид кочияша. — Проклетият кочияш прибра парите ви, но въпреки това си е тръгнал.

— Доста време ни нямаше — рече Холмс. През целия път от паметника той беше държал раменете си изгърбени, докато не го заболяха, очаквайки удара от куршум, чието свистене нямаше да чуе. Двамата стояха и оглеждаха напрегнато широката, но пуста улица. Тук нямаше улично осветление, нито къщи с осветени прозорци.

— Може би нашият пушещ приятел го е наел — предположи Джеймс. — Какво ще правим сега?

— До пансиона на госпожа Стивънс са по-малко от четири мили, така че ще вървим пеша — каза Холмс. Той знаеше, че колкото и да се опитва да се отпусне, тялото му ще очаква удара от куршум през целия път. Както и през всеки час и минута в следващите дни и нощи, докато проблемът не бъде разрешен.

Няколко минути по-късно двамата стигнаха до самотен уличен газен фенер, който стърчеше на кол в моравата пред тъмна къща. Светлината му очертаваше жълтеникав овал върху пътната настилка и освети и двамата, когато Джеймс се спря за секунда.

„Това е идеалното място“ — помисли си Холмс. Лукан в тъмнината зад къщата или в мрака под дърветата от двете страни на улицата. Мишената му — всъщност мишените, ако Лукан беше в особено кърваво настроение — застинали като елени пред лъча светлина на незаконен ловджийски фенер.

— Някак си съм успял да си загубя часовника — каза Джеймс. Колко е часът?

Холмс можеше само да се надява, че писателят не е изгубил часовника си вътре в паметника. На следващата сутрин Холмс щеше да уведоми Хенри Адамс, че е разгадал малката му мистерия, че е намерил и е влязъл в най-скъпия „параван за лов на патици“ в историята, но нямаше никакво намерение да му разкрива участието и на неговия приятел Хенри Джеймс.

Сега остави на земята тежката си брезентова торба, извади часовника си на верижка от джоба на жилетката си и го поднесе пред Джеймс така, че писателят да може да го види.

— Петнайсет минути след полунощ — каза Холмс. Джеймс кимна едва забележимо, вдигна торбата на Холмс и отново закрачи.

След полунощ, помисли си Холмс и забърза след другия мъж, докато чакълената настилка хрущеше под краката им. Вече беше вторник — четвърти април — рожденият ден на Шерлок Холмс.

Току-що беше навършил трийсет и девет години.

8.

Сутринта след абсурдната и смущаваща мелодрама в гробището Рок Крийк, Хенри Джеймс се събуди изпълнен с решимост веднага да направи нещо. Просто не можеше да реши какво. Да се върне веднага в Англия. Да отиде при Хенри Адамс с признание и искрени извинения за това, че е нахлул в най-тайното му уединено място? (Не, не… при мисълта за онова легло в каменния саркофаг под земята, близо до погребаните останки на Клоувър, Джеймс не само настръхваше, но и усещаше леко гадене. Никога нямаше да спомене за това пред Адамс, нито щеше да му намекне по някакъв начин, че знае за тайния свят под скулптурата на Клоувър. Нито пък щеше да сподели с Джон Хей. Никога.)

Докато в онази дъждовна вторнична сутрин Джеймс се къпеше, подстригваше късата си брада и се обличаше — съжалявайки за стотен път, че не беше взел със себе си Смитс, посредствената си готвачка, и нейния още по-посредствен и впиянчен съпруг, който му беше прислужник — той реши да съобщи на глуповатата дъщеря на госпожа Стивънс, че отново би желал да закуси в стаята си. Вече беше излязъл в коридора да я търси, когато се натъкна на човека, който най-малко искаше да види — господин Шерлок Холмс, вир-вода и със зачервени бузи, събличащ водонепроницаемия си шлифер, който едва не се блъсна в него.

— Тъкмо вас търсех! — извика Холмс толкова добродушно, сякаш предишната вечер не бяха нахълтали в най-съкровеното място на един добър човек. — Слезте в трапезарията на госпожа Стивънс, за да поговорим, докато си похапваме добре.

— Мисля да закуся в стаята си — отвърна Джеймс с хладен тон.

Холмс като че ли не долови студенината във въздуха.

— Глупости. Толкова много неща имаме да обсъдим, Джеймс, а разполагаме с толкова малко време. Хайде, слезте в трапезарията като добър приятел.

— Нямам никакво намерение да обсъждам каквото и да било, свързано със снощните… събития — рече Джеймс.

Холмс дори се усмихна.

— Добре. Аз също. Имам по-важни новини. Чакам ви в трапезарията.

И Холмс му обърна гръб в едно от внезапните си, почти спазматични (макар и необичайно грациозни) движения и се запъти към стълбището, ръсейки дъждовни капки от шлифера, който носеше преметнат през ръката си.

Джеймс се спря пред стълбището. Трябваше ли да отреже Холмс и да установи едни по-хладни и официални отношения, каквито трябваше да бъдат те от самото начало? Или просто да преглътне и да изслуша „по-важните новини“?

Накрая гладът надделя над етичните съображения и Джеймс заслиза по стълбите.

— Изнесох се от удобната къща на госпожа Стивънс — заяви Холмс, докато похапваше закуската си в английски стил от боб, яйца, наденички и препечени филийки, която всяка сутрин успяваше да омая госпожа Стивънс да му приготви.

Незнайно защо, Джеймс се стресна.

— Кога? — попита той.

— Тази сутрин.

— Защо? — попита Джеймс секунда преди да осъзнае, че не иска да знае отговора и че и без това не е негова работа.

— Нещата взеха да стават твърде опасни — отвърна Холмс, поглъщайки кафето си на огромни глътки. Джеймс беше забелязал, че обикновено детективът се отнася с безразличие към храната, но понякога — като тази сутрин например — той като че ли не просто ядеше, а зареждаше някакъв парен двигател с гориво.

— Който и да беше човекът с цигарите снощи, голяма е вероятността да ни е проследил дотук, за да ми навреди… накратко, да ме убие — рече Холмс, изяждайки с удоволствие яйцата си. — Ако продължа да живея тук, ще застраша вас, госпожа Стивънс, дъщеря ѝ и всички останали около мен.

— Но вие не сте сигурен, че мъжът от снощи е… убиец — каза Джеймс, запъвайки се пред последната мелодраматична дума.

— Не. Изобщо не съм сигурен — съгласи се Холмс. — Но засега предпочитам да не рискувам живота на приятелите ми.

Нещо в тази фраза — „приятелите ми“ — накара Джеймс да почувства вътрешна топлина. И той се мразеше, че се чувства така. Тази личност Шерлок Холмс определено не беше включена в неговия строго контролиран и непрекъснато ревизиран списък от приятели, и от негова страна беше изключително арогантно да предполага, че отношенията им са стигнали до такова ниво.

И въпреки това Джеймс продължаваше да чувства топлината.

Холмс довърши закуската си и запали цигара. Детективът никога не ядеше жълтъка на пърженото си яйце и това бе една от причините Джеймс да не обича да закусва с него; винаги, когато допушваше цигарата си, детективът я забождаше в полутечния жълтък, оставяйки края ѝ да стърчи като някой артилерийски снаряд, който не е успял да избухне. Този отвратителен навик винаги бе дразнил Хенри Джеймс, а тази сутрин направо му се догади.

— Не съм особено гладен — излъга той, избута чинията си напред и се приготви да стане. — Желая ви късмет с новото ви жилище…

— Чакайте, сър. Чакайте — рече Холмс и дори постави дългите си цигуларски пръсти върху ръката на Джеймс, сякаш се канеше да го задържи със сила, ако писателят се опита да стане и да си тръгне. Има още нещо, което трябва да ви кажа.

Джеймс зачака, но с нарастващо раздразнение, тъй като цигарата на Холмс продължаваше да изгаря, а полутечният жълто-оранжев жълтък си седеше там, сред остатъците от закуската, като разтекло се биволско око. Чакаше, защото искаше да разбере къде е отседнал Холмс… ако това наистина беше краят на абсурдното им приключение.

— Ще ми кажете ли къде сте се преместили? — попита Джеймс, изумен от собствената си груба прямота.

— Не, за всички е по-добре да не знаете, Джеймс.

„Не казвай нищо“ — заповяда си Джеймс. През последните дни на няколко пъти беше излизал от образа на „Хенри Джеймс, писателя“, който бе изграждал в продължение на почти петдесет години. Време беше отново да бъде себе си. Наблюдател, а не инициатор. Предпазлив слушател, а не бръщолевещ глупак. И въпреки това се чу да казва:

— А ще напуснете ли Вашингтон? Питам само в случай че Хей или Адамс, или… някой друг… пожелае да узнае.

— Ако ви се наложи да се свържете с мен — каза Холмс, — оставете бележка в този магазин. — Той щракна механичната си писалка и надраска бързо нещо на една от визитните си картички.

Джеймс погледна адреса. Беше на един магазин за пури на Конститюшън Авеню.

— Ще живеете в магазин за пури? — не се сдържа и попита той.

Холмс издаде онзи рязък, лаещ звук, който при него минаваше за смях.

— Съвсем не, скъпи ми Джеймс. Но собственикът ще ми препрати всяко съобщение по някое момче, което ще ми го донесе на адреса, където живея, или ще ми го изпрати по телеграфа. По някаква причина, известна само на американците, магазините за пури работят денонощно, така че можете да се свържете с мен по всяко време на деня.

Джеймс кимна, прибра визитката на Холмс в портфейла си, пъхна го обратно в сакото си и тъкмо се накани да стане, когато на прага се появи госпожа Стивънс, следвана от младо момче.

— Той ви носи съобщение, господин Джеймс. — Жената се поколеба, сякаш разчела изражението на писателя, и додаде: — Познавам момчето. Казва се Томас. Той разнася съобщения между най-добрите домове и семейства около Лафайет Парк. Ако искате да изпратите отговор, убедена съм, че в неговите ръце ще е на сигурно място — и няма да бъде прочетен, докато не стигне получателя си.

Джеймс кимна, прекъсвайки последния ѝ коментар, че младият Томас не може да чете. Той махна на момчето да се приближи.

Разгъвайки хартията, писателят установи, че тя е от личните канцеларски материали на Джон Хей.

Госпожа Стивънс предвидливо бе донесла със себе си малко преносимо писалище, в случай че Джеймс реши да отговори. Той се възползва. Закривайки с ръка листа хартия от Холмс, той прие поканата на Хей и каза, че ще бъде там точно в 5:15 следобед — доста особен час, помисли си Джеймс, но пък Джон Хей беше човек, посветил живота си на странностите още като секретар на президента Ейбрахам Линкълн.

Джеймс подаде бележката и една монета на момчето с думите:

— Достави го лично на човека, който те изпрати тук с посланието, синко.

Макар и да не можеше да чете, в очите на момчето проблесна интелигентност, когато кимна.

— О, не е необходимо да му плащате, господин Джеймс — каза госпожа Стивънс. — Сигурна съм, че човекът, който го е пратил тук, вече го е сторил.

— Няма значение — рече Джеймс и с едно махване на ръката отпрати Томас.

В този момент други две момчета бяха въведени от дъщерята на госпожа Стивънс, която изглеждаше объркана от внезапния наплив на куриери. Едното момче беше на възрастта на Томас, макар и не толкова добре облечено, а другото бе юноша, който носеше ливреята на куриер на Уестърн Юниън.

— Съобщение за господин Холмс — каза по-опърпаното момче.

— Телеграма за господин Холмс — каза по-голямото момче.

Джеймс все още изпитваше желание да стане и да си тръгне, но остана на мястото си от чисто любопитство. След като Холмс се преместеше — бог знае къде — двамата може би повече нямаше да се видят. Всичките възбуждащи интереса събития от изминалите две седмици може би завинаги щяха да останат загадка.

Холмс заби угарката си в средата на жълтъка и Джеймс извърна глава настрани, за да потисне надигащото се гадене.

Детективът бързо прочете телеграмата, остави я на масата до салфетката си, каза „Отговор няма да има“ на момчето от Уестърн Юниън, което докосна с два пръста шапката си и си тръгна, след което той махна с ръка на другото момче, което носеше личното съобщение. Прочете го бързо, сграбчи писалището, което Джеймс беше използвал, за да напише своя отговор, и каза:

— Връщам се след минутка, Джеймс. Само ще изпратя нашия млад Меркурий до вратата, докато пиша отговора.

Госпожа Стивънс и дъщеря ѝ вече бяха излезли. Момчето с телеграмата си беше тръгнало. Останал сам, Джеймс ясно чуваше стъпките на Холмс и втория куриер по паркета във фоайето, а след това и проскърцването на пантите на входната врата, когато те излязоха на верандата. Противната цигарена угарка продължаваше да стърчи от сърцето на кървящия жълтък.

Наблизо лежеше телеграмата, забравена от Холмс до салфетката му.

„Не — помисли си Джеймс. — В никакъв случай.“

Той се изправи, сякаш се канеше да тръгне към стаята си на горния етаж, обърна се надясно, вместо наляво, и повдигна горната част на сгънатата телеграма.

Джеймс бързо пусна горната част на телеграмата и тръгна към стълбището в другия край на стаята, защото чу обичайните забързани стъпки на Холмс по паркета, а след това и по плетения килим в гостната. Беше стъпил на първото стъпало с вдигнат крак към второто, когато Холмс връхлетя в трапезарията. Детективът забеляза телеграмата, сгъна я и я прибра в джоба на сакото си при другото съобщение, без да показва никакво притеснение, че някой може да я е прочел.

— Значи се връщате в стаята си — каза Холмс.

— Ей богу, Холмс — каза Хенри Джеймс, чувствайки нуждата да постави тази карикатура на джентълмен на мястото му. — Вашите дедуктивни умения… как успявате да го направите?

Вместо да покаже гняв или раздразнение, Холмс просто издаде лаещия си смях, повдигна бастуна си — онзи, знаеше Джеймс, в който беше скрита сабя — и каза:

— Добре тогава, довиждане засега, макар да съм убеден, че пътищата ни отново ще се пресекат след време.

— Мисля скоро да отплавам за Англия — рече Джеймс. Не беше убеден защо го каза, тъй като все още не го бе решил със сигурност. Разсеяно докосна джоба на жилетката си, където лежеше кутийката от слонова кост с прахта на сестра му Алис.

— Ами, добре, тогава сигурно повече няма да се видим — отвърна Холмс. С почти радостен тон, помисли си Джеймс и го изгледа с прикрит гняв. — Довиждане — каза детективът, обърна се и се запъти бързо към входната врата, подсвирквайки си някаква евтина вариететна мелодийка, която прозвуча някак познато на Джеймс. Нещо, което беше чувал в „Олд Мо“ на Дръри Лейн.

Джеймс осъзна, че повече от минута след като външната врата се затръшна, той продължаваше да стои на стълбището с вдигнат на второто стъпало крак, като статуя на човек, вкаменен от погледа на Горгоната Медуза. А още по-лошото бе, че очакваше Холмс да се върне, да каже, че е променил намеренията си и не мисли да се изнася.

Госпожа Стивънс влезе в трапезарията, за да разчисти масата, видя Джеймс да стои като замръзнал на стълбището със странно изражение на лицето и очевидно се изуми.

— Всичко наред ли е, господин Джеймс? Имате ли нужда от нещо?

— Всичко е наред, госпожо Стивънс. Просто отивах в стаята си, за да попиша малко. Приятен ден, мадам.

— Приятен ден и на вас, господин Джеймс. — Тя изкриви врат, за да го проследи с поглед как се изкачва по стъпалата, сякаш беше наета от Холмс… или Майкрофт… или Мориарти… или Лукан Адлер… да го шпионира.

Джеймс се накани да почука — тоест вдигна свитата си в юмрук ръка, за да почука, но реши вместо това да натисне новия електрически звънец — точно в пет и петнайсет.

Сутринта и следобедът бяха доста трудни. Опита се да пише — работейки върху новата пиеса, която беше обещал на популярния актьор-мениджър Джордж Аликзандър — но макар пансионът на госпожа Стивънс да бе сравнително приятно местенце, той си оставаше пансион. Шумове, разговори на висок глас между работниците и глуповатата дъщеря, шумовете от двама мъже, които разглеждаха и хвалеха на висок глас вече празната стая на Холмс, дори госпожа Стивънс си припяваше, докато гладеше в малката стая до кухнята или когато си беше отворила прозореца, докато простираше прането на въжето след спирането на дъжда — всички се бяха наговорили да разсейват необичайно напрегнатия и раздразнителен Хенри Джеймс. Стотици пъти несъзнателно докосваше издутината от кутийката от слонова кост в джоба на жилетката си и се чудеше какво да направи. Да се върне обратно в Англия? Да отиде на семейното гробище в Кеймбридж и най-накрая да изпълни дълга си, погребвайки там прахта на сестра си? Да отиде при Уилям и семейството му във Флоренция, Женева или където там се намират в момента? Би могъл да разговаря с Уилям — понякога. Е, рядко. Всъщност почти никога.

Междувременно се радваше на поканата от Джон Хей. Джеймс се чувстваше като човек, който, навел се през парапета на палубата, за да види по-добре нещо отдолу, е паднал през борда. Поканата му беше дошла като хвърлен от умела ръка спасителен пояс с привързано за него въже, което да го издърпа.

Бенсън отвори вратата и, след като даде знак на един прислужник да вземе мокрото палто, цилиндъра и бастуна на Джеймс, поведе писателя направо към познатия кабинет на Хей. Когато вдигна глава от огромната купчина документи и видя застаналия на прага Джеймс, Джон скочи на крака, заобиколи бюрото си и се ръкува с него, стискайки здраво рамото му с другата си ръка. Жестът почти наподобяваше прегръдка — която, разбира се, щеше да ужаси и порази Хенри Джеймс — но сега просто го накара да изпита онова приятно чувство, което бе сигурен, че е изгубил.

— Толкова се радвам да те видя, Хари — каза Хей, докато водеше Джеймс към удобното кресло, разположено срещу широкото бюро, придържайки го за лакътя. Когато Джеймс се настани в креслото, Хей подскочи, седна на ръба на бюрото — изумително пъргаво за мъж, който щеше да навърши петдесет и пет през октомври, помисли си Джеймс — и извика:

— И така, минаха петнайсет минути от обичайното време за чай на „Петте купи“, което беше винаги точно в пет, но това няма да ни попречи така или иначе да пийнем чай — призракът на Клоувър няма да възрази, макар че може да чуем някое друго почукване откъм ей онази масичка там — или пък може вместо това да пийнем малко наистина добро уиски.

Джеймс се поколеба. Беше му твърде рано за силно питие, а и той твърде рядко посягаше към уискито, но денят беше дъждовен, в камината весело пропукваше огън и мисълта за едно питие му се стори привлекателна, дори изкушаваща.

— Това истинско шотландско уиски без Е ли е — попита той, — или е някое от вашите американски киселочи с вмъкнато Е?39

Хей се засмя.

— О, уверявам те, че е шотландско, Хари. Никога не бих засегнал поангличанчените ти сетива с някой киселоч или подло, нежелано Е. — Хей даде знак на Бенсън, който сякаш се разтвори във въздуха.

— Имам дванайсетгодишно малцово „Кардю“ от Спейсайд, отлежало в дъбови бурета, което намирам за по-добро от повечето двайсет и една годишни малцови уискита — продължи Хей, заобикаляйки бюрото, за да седне в стола си с висока облегалка и кожена тапицерия. — Единственият му недостатък е, че човек може да го купи само в Спейсайд, така че трябва или да пътувам дотам всеки път, когато съм в Англия, или непрекъснато да плащам на някого, за да пътува до Спейсайд, да го купува, да го опакова и да го изпраща тук.

— С нетърпение очаквам да го опитам — каза Джеймс, макар да знаеше, че беше пил дванайсетгодишно малцово „Кардю“ с Пол Жуковски, и то дори в салона на лейди Улзли, благодарение на вкуса на съпруга ѝ, фелдмаршал виконт Улзли, който бе вдъхновил „образа на съвременния генерал-майор“ в оперетата „Пиратите от Пензанс“ от Джилбърт и Съливан.

Още преди Хей да заговори отново, Бенсън се появи със сребърен поднос, върху който бяха подредени гарафа „Кардю“, кристални чаши за уиски, бутилка с газирана вода, кана с обикновена вода и малка купчина подложки с герба на Джон Хей. Когато Бенсън се обърна към писателя и повдигна вежда, Джеймс каза:

— Чисто, ако обичате.

— За мен с малко вода, както обикновено — рече Хей.

Когато Бенсън излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си, двамата мъже вдигнаха чаши — бюрото беше твърде широко, за да се чукнат — и Хей каза:

— Amicus absentibus.

Джеймс се изненада от наздравицата — за кой точно от липсващите им приятели щяха да пият? — но кимна и отпи от кехлибареното уиски. Беше отлично. Джеймс знаеше достатъчно за уискито, за да прецени, че това е меко и добре балансирано, а след преглъщането му оставаше някакъв сладък, опушен вкус, без да е твърде натрапчив. Никакво „парадиране“, което често се срещаше при повечето сингъл малц уискита.

Джеймс кимна отново, този път признавайки качествата на уискито, като през цялото време си мислеше: „Кой липсващ приятел или приятели?“.

— Хари, ще говоря направо — каза Хей, облягайки се напред върху бюрото; държеше чашата си стисната с двете ръце над купчината документи. — Двамата с Клара се надявахме, че ще размислиш и ще отседнеш отново у нас през остатъка от престоя си във Вашингтон.

Това има ли връзка със снощи? Сърцето на Джеймс биеше болезнено в гърдите му — всички мъже в рода му имаха проблеми със сърцето, които накрая ги разболяваха — затова отпи отново от уискито, за да си спечели повече време за размисъл. Не, не можеше да повярва, че Холмс е разказал на някого за присъствието на Джеймс в гробището и във вътрешността на скулптурата на Клоувър. Беше обещал, че ще си мълчи. Какво е едно обещание за човек, който всъщност не е джентълмен?

— Защо, Джон? — попита тихо той. — Прекарах достатъчно време тук като твой гост и спокойствието след нашето нахлуване сигурно ти е добре дошло.

— Беше тук заедно с Холмс — каза Хей, — или с Холмс, представящ се за онзи норвежки изследовател Ян Сигерсон, което по свой начин също беше доста забавно. Но двамата с Клара така и не получихме възможността да си поговорим с теб.

Джеймс облегна брадичката си върху гърдите в поза, която половин век по-късно щеше да стане известна като „чърчилска“.

— Освен ако — продължи Хей, облягайки се назад в стола си и отпивайки някак забързано от уискито, сякаш наслаждаването на аромата му не беше част от цялото удоволствие, — не планираш скоро да напуснеш града. За Кеймбридж? Или може би обратно към Англия? Париж?

— Не, не планирам скорошно отпътуване. — Джеймс осъзна, че е взел това решение, докато произнасяше думите. — Но стаята ми при госпожа Стивънс е доста задоволителна.

Хей се ухили под грижливо подрязаните си мустаци.

— Задоволителна за някой новоизбран конгресмен-ерген може би, Хари, но определено не за писател. Ти пишеш, нали?

„Твърде малко, твърде малко“ — помисли си Джеймс. Но пък планът все пак беше да се самоубие в Париж, и част от привлекателността на този план бе да сложи край на всички крайни срокове и — как се изразяваха американците? — да махне от главата си агента, сценичните продуценти и всички останали, които зяпаха с малките си човчици в очакване да бъдат нахранени.

— Направих няколко скромни опита за следващата си пиеса — каза Джеймс с печален тон, отговарящ на изражението на лицето му. — Просто няколко записки.

Хей отново се ухили.

— Предполагам, че си се чувствал удобно в стаята си по време на престоя ви тук, но ние разполагаме с доста по-голям апартамент за гости в дъното на крилото, намиращо се точно срещу онова, в което бяхте отседнали. Не ви разположихме там, защото е доста далеч от главното стълбище, но ако ни окажеш честта да ни гостуваш отново, този апартамент ще бъде твой — спалня и доста по-голяма дневна, и двете с камини, разбира се, а дневната разполага със собствена доста богата библиотека. Цветните плочки в банята са доста по-светли от онези в предишната ти баня, но умивалниците са мраморни, кранчетата са от сребро и ти гарантирам, че ще разполагаш както с гореща, така и със студена вода.

Джеймс си пое дълбоко дъх, опитвайки се да оформи отказа си по най-учтивия възможен начин. Всъщност онова, което му пречеше да се съгласи, беше близостта на Хенри Адамс — мъжа, чиято тайна беше нарушил толкова грубо.

— А и колкото и да е приятно местенцето на госпожа Стивънс — продължи Хей, стиснал вече празната си чаша, — не вярвам, че тя може да ти осигури толкова добър личен камериер, колкото ние.

— Личен камериер — повтори Джеймс, усещайки странно изтръпване в цялото тяло. Така ли се чувства героят в някой роман, когато авторът подтиква него или нея да действат по начин, противоречащ на природата им или на здравия разум? Искаше му се да може да зададе този въпрос на Холмс и дори потупа джоба на сакото си, в който лежеше визитката на детектива с името и адреса на онзи магазин за пури, чрез който Джеймс можеше да се свърже с него.

— Да, и то не кой да е личен камериер — заяви Хей, навеждайки се още по-напред над бюрото, — а Грегъри, един от най-отдавнашните ни и най-доверени служители.

Джеймс си спомни високия белокос мъж, когото наричаха Грегъри. Прислужникът излъчваше достойнство и тиха изпълнителност.

— Грегъри името му ли е, или фамилията? — попита Джеймс.

— Фамилията — отвърна Хей. — Мисля, че името му е Терънс. Грегъри не само е най-подходящият човек да разпалва огнищата ти и да приготвя дрехите ти сутрин, но и бръсне по-добре от всеки друг мъж в персонала ни.

— Наистина изпитвам огромна неохота отново да досаждам на теб и Клара… — започна Джеймс.

Хей вдигна ръцете си с дланите напред, след което бързо ги разпери настрани, сякаш отваряше врата или избутваше нещо.

— Това няма да е като първото ти гостуване, когато беше гост със… е, някой би ги нарекъл задължения на гост: да слизаш да вечеряш с нас, да поддържаш разговор, да ми правиш компания на обяд и други такива. Не, апартаментът за гости ще бъде твой — намира се на североизточния ъгъл и през прозореца може да нахлува лек шум от уличното движение, но той е съвсем тих — нашето момче Дел живя известно време в тези стаи, но се прибра в своята, преди да се върне в колежа. Намираше апартамента за твърде тих. Твърде голям.

„Може би стаите в апартамента са обитавани от духове“ — помисли си Джеймс. Усмихна се при мисълта, че няма да има нищо против няколко ектоплазмени посещения. Може би сестра му Алис щеше да му даде идея какво да прави с прахта ѝ, която беше откраднал.

— … И ежедневно почистване от домашните прислужници, разбира се, но само когато си навън — продължаваше Хей. — И ще можеш да се храниш по всяко време в стаята си, ако пожелаеш… Грегъри ще бъде както твой прислужник, така и портиер. И, разбира се, ще разполагаш с ключ от входната врата, за да можеш да влизаш и излизаш, когато ти се прииска, без да притесняваш никого.

— Признавам, че се чувствам малко самотен в пансиона на госпожа Стивънс — рече Джеймс, който вече се беше предал. Можеше да си почине. Можеше да пише.

— Нищо чудно… особено след като господин Холмс си тръгна толкова внезапно — каза Хей. Той като че ли не забеляза лекото повдигане на веждите на Джеймс. — Значи си съгласен, Хари?

Джеймс кимна.

— Чудесно! — извика Хей. — Ще изпратя няколко момчета с колата, за да докарат пътния ти сандък и останалия багаж.

Минута по-късно двамата стояха край отворената врата, наблюдавайки пролетния дъжд и наслаждавайки се на аромата на свежа трева и листа. Появи се двуместната карета за Джеймс — камериерът Грегъри седеше на капрата до кочияша, скрит под червен чадър — а миг по-късно добродушният коняр, с кожен каскет, обсипан с дъждовни капчици, докара и колата за багажа.

— Джон, откъде знаеш, че Холмс се изнася? — попита Джеймс. — Това се случи едва тази сутрин.

Хей се ухили и тупна с длан писателя по дясното рамо, като същевременно разтваряше чадър, за да придружи Джеймс до двуколката.

— Хари, Хари… Човек никога не трябва да подценява бързината, с която и най-незначителните новини се разпространяват из Вашингтон. Особено около Лафайет Парк. Дъщерята на хазайката ти, каквато е глуповата, разказала всички подробности за Холмс на нашия лакей, вероятно на сутрешния пазар, преди още да сме станали и да сме се облекли.

Джеймс се настани върху приятно миришещата кожена седалка на покритата двуколка. Хей сгъна чадъра и тупна по покрива с дървената му дръжка.

— До скоро, Хари.

Джеймс измина няколкото пресечки в пълно мълчание. Дъщерята разказала на лакея за ранното напускане на Холмс, той пък го споменал пред другите прислужници, които, от своя страна, го предали на Клара и Джон — това беше абсолютно логично.

Но Хенри Джеймс не вярваше и на една дума.

9.

Сутринта на рождения ден на Шерлок Холмс се оказа приятно продуктивна. У дома — или поне в апартамента на Бейкър Стрийт в Лондон, за който все още мислеше като за дом — той често спеше почти до единайсет или дори до по-късно в онези скучни периоди между отделните случаи. След това закусваше и се връщаше в леглото. Естествено, кокаиновата смес, която си инжектираше по време на тези скучни периоди, допринасяше за летаргията му — нещо, което този нов хероин, който си биеше в Щатите, като че ли не правеше — но пък винаги бе нащрек, когато работеше по някой случай.

Точно в тази сутрин на четвърти април той се събуди на зазоряване и излезе, за да си потърси ново място за живеене — същият онзи стар хотел „Къркууд Хаус“ на ъгъла на Дванайсета улица С. З. и Пенсилвания Авеню, покрай който двамата с Джеймс бяха минали предишната вечер. Носеха се упорити слухове, че старият хотел ще бъде съборен всеки момент, но той предлагаше доста удобства, които Холмс одобряваше: скъпи завеси, избелели от слънчевата светлина, великолепно изработени столове, показващи признаци на износване, които дори покривките им не можеха да скрият, комбинация от вежливо обслужване, смесено с дискретност и усет кога гостите предпочитат да бъдат оставени да се оправят сами. Холмс разбираше защо повечето преуспели търговски агенти бяха все още верни на това място.

Той нае трима сигурни мъже — за които гарантираше управителят на „Къркууд Хаус“, тъй като един от тях беше синът му — и колата им, за да откарат чантите и пътническия му куфар от пансиона на госпожа Стивънс, без да вдигат много шум.

После, малко след като магазините отвориха, Холмс си купи пистолет. Беше забелязал големия брой оръжейни магазини из Вашингтон и влезе в онзи, който се намираше най-близо до „Къркууд Хаус“, минута след като продавачът отвори. Под стъклените плотове бяха подредени най-различни пистолети, някои от които очевидно бяха направени за каубои-разбойници, и още толкова бяха окачени по стените. Въздухът миришеше приятно на стомана и смазка.

— Мога ли да ви помогна, господине? — попита мустакатият продавач.

— Имате ли някакви нови сокоизстисквачки40?

— Да, сър, абсолютно, сър. С каква дължина на цевта — два или три инча?

— Три.

— Да, при триинчовите дула точността е по-голяма — рече продавачът, докато отваряше стъкления плот и изваждаше оръжието.

„Да, с триинчово дуло може би ще успея да улуча стената на хамбар, ако се намирам вътре в него и стрелям от близко разстояние — помисли си Холмс. — Може би.“

— Какъв калибър предпочитате, сър?

— Трийсет и осми S&W — отвърна Холмс.

— Предлагаме и трийсет и втори, сър. Малко са по-евтини и съвсем малко по-леки.

— Трийсет и осми, ако обичате — рече твърдо Холмс.

Продавачът тържествено демонстрира малкия пистолет — а той наистина беше по-малък от повечето револвери в магазина — отвори барабана, за да покаже на клиента, че оръжието не е заредено, след което го подаде на Холмс.

Детективът отбеляза, че патроните за „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър може да влизат малко трудно в гнездата, после затвори барабана и протегна ръка, целейки се в тухлената стена в дъното на магазина.

— С едно натискане на спусъка се превърта барабанът и се задейства ударникът — каза продавачът.

— Да — рече Холмс и натисна два пъти спусъка на сухо. Това не беше особено добра практика, но бе необходима, за да свикне с новия револвер.

— Тогава значи ви харесват сокоизстисквачките със скрито чукче? Случайно да сте колоездач, сър?

— Точно така — отвърна Холмс. — Никак няма да е добре да натисна, без да искам, петлето и пистолетът да ми гръмне в джоба на панталона, нали?

— Няма, сър. Доста колоездачи купуват сокоизстисквачки. Много са популярни. Гарантирам ви, че този пистолет няма да стреля, ако паднете от колелото. — Продавачът се поколеба и се прокашля. — Значи вие, сър, сте ревностен почитател на колоезденето?

— Точно така — потвърди Холмс. — Направо съм луд по него.

— Нямаме обаче твърде много клиенти от Англия… не го казвам като нападка или нещо подобно, сър. — Бузите на продавача пламнаха, щом осъзна, че е пристъпил границите в общуването си с един джентълмен.

— Напълно разбирам — отвърна Холмс с усмивка. — Тук човек се нуждае от нещо за стрелбата по мишени с американските си приятели, нали?

— Разбира се, сър.

— Необичайна ми е липсата на петле — каза Холмс. — Оръжието прави ли често засечка?

— Не, сър. Не и марката „Смит и Уесън“. Най-надеждното двойно действие. Изглежда странно, съгласен съм, но е най-доброто оръжие, което можете да носите в себе си скрито, когато нямате големи джобове. А и да имате, по-големите пистолети издуват плата на джобовете, нали?

— Така си е — съгласи се Холмс. — Колко искате за пистолета?

— Пет долара, сър.

— Малко скъпичко ми се вижда.

— Ще добавя и две кутии с патрони към сокоизстисквачката, сър.

— Дадено — рече Холмс.

— Да ви го опаковам ли, сър?

— Не — отвърна Холмс. — Ще го нося в джоба.

И малко по-късно, когато посети Джон Хей, Холмс носеше пистолета — зареден, с изключение на едно празно гнездо — в единия голям външен джоб на туиденото си сако, а двете кутии с патрони — в другия. Когато Холмс се появи, бившият дипломат тъкмо сядаше да закусва, и детективът го увери, че посещението му няма да отнеме повече от няколко минути и че с удоволствие ще изпие чаша кафе, докато Хей си похапва.

Колкото се може по-лаконично — и без да споменава нито приключението в гробището Рок Крийк от предишната вечер, нито зловещата фигура, пушеща цигара в тъмното — Холмс обясни, че се изнася от пансиона на госпожа Стивънс, налага се, уви, и че е загрижен за безопасността на господин Джеймс.

— Но Джеймс няма никакви врагове във Вашингтон! — извика Хей.

— Едва ли има врагове където и да е било по света — отвърна Холмс. — Но аз имам. И ме уведомиха, че може и да са известени за присъствието ми във Вашингтон… дори да знаят настоящия ми адрес в пансиона на госпожа Стивънс.

Хей го погледна притеснено и попи с ленена салфетка брадата и идеално подрязаните си мустаци.

— Но те със сигурност не биха… невинен човек като Хари…

— Вероятността е нищожна — рече Холмс. — Но не можем да разчитаме на това. Точно тези хора пренебрегват всички закони на здравия разум и приличието. Не бих могъл да спя спокойно, представяйки си как се появяват в пансиона на госпожа Стивънс, приближават се до господин Джеймс…

Хей впи поглед в детектива.

— Ще бъде ли семейството ми в опасност, ако Хари отседне тук?

— Ни най-малко.

— Откъде сте толкова сигурен, сър? — Учтивият тон на Хей се изпари за миг, заменен от резкия, разпитващ глас на прокурор.

— Тези… хора… може да не са запознати с литературната слава на Хенри Джеймс — отвърна Холмс, — но съм убеден, че познават отлично вашата репутация, господин Хей, и не биха направили нищо на вас или вашето семейство… или вашия гост… което би направило обществено достояние присъствието им тук.

— Тогава ще поканя Хари да намине днес и ще настоявам… ще настоявам, казвам ви… да отседне отново у нас — заяви Хей. Холмс се възхити на духа на мъжа, който бе способен да вземе такова важно решение за няколко секунди.

— Можете ли да го помолите да намине към пет и петнайсет? — попита Холмс.

— Да, щом искате. — Хей погледна детектива с присвити очи. — Има ли някаква особена причина да изберете този час?

— Просто не искам да се сблъскам с господин Джеймс след като се изнеса от приятния дом на госпожа Стивънс, а точно по това време може да се наложи да бъда в района.

— Значи изрично ще уточня пет и петнайсет — каза Хей и понечи да се изправи, след като Холмс стана от стола.

— Не, моля ви, не ставайте, и ви благодаря за тази услуга — рече Холмс.

— Ако се наложи да се свържа с вас… — започна Хей.

Холмс му подаде една от визитните си картички с написания на ръка адрес на магазина за пури.

— По някакви необясними причини този магазин работи денонощно — каза детективът. — И ми обещаха да ми предават по най-бързия начин всяко получено съобщение, адресирано до мен.

Холмс и Хей си стиснаха ръцете и детективът бързо излезе, за да успее да хване Хенри Джеймс, преди писателят да е наредил да отнесат закуската в стаята му.

10.

Холмс почука на входната врата на Хенри Адамс точно в пет — часа, който бе посочил в изпратената рано сутринта бележка, и който Адамс бе приел в отговора, получен от детектива на закуска.

Вратата се отвори веднага и пред Холмс се появи строгото лице на възрастен иконом; детективът вече познаваше по физиономия и имена всички прислужници на семейство Хей, но не беше представян официално на никого от персонала на Хенри Адамс.

Икономът не каза нищо, затвори вратата зад детектива, кимна с глава, давайки знак на Холмс да го последва, и го поведе направо към стълбището, което Холмс беше виждал единствено в сумрака на онази нощ, когато тайно се бе промъкнал в къщата. Когато го отведе в кабинета, навъсеният иконом изчака Адамс да му кимне иззад отрупаното с листове, но не разхвърляно бюро, преди да затвори вратата зад Холмс. Нямаше нито обявяване на пристигането му, нито поздрав, нито дори „Моля, сър, последвайте ме“, но може би Адамс беше наредил на дългогодишния си прислужник да не разговаря с Холмс. Във всеки случай, детективът не почувства обида. Той огледа с известен интерес отрупания с книги кабинет. Личеше си, че принадлежи на образован човек, и се осветяваше не само от разположените върху бюрото и масата лампи, а и от големите прозорци, някои от които имаха прозрачни, а други — цветни стъкла. През прозрачните стъкла Холмс можеше да види президентския Бял дом от другата страна на улицата.

Адамс нито се изправи, нито заговори, затова Холмс пое инициативата. Той отиде до бюрото, остави цилиндъра, ръкавиците и бастуна върху единия стол и се настани в другия, който се намираше точно срещу бюрото на Адамс.

— Поставихте ме в непоносима ситуация, господин Шерлок Холмс — рече тихо оплешивяващият мъж, — но не чак толкова тихо, че Холмс да не долови притаения гняв и раздразнение в гласа на Адамс.

Вместо да изкаже несъгласие или да изкоментира по някакъв начин, Холмс просто кимна.

— Направих моята… загадка… прекалено проста, нали? — попита Адамс. — Твърде много улики.

— Всъщност точно колкото трябваше — отвърна Холмс. — И не всичките бяха оставени умишлено.

— В бележката ви от тази сутрин пишехте само, че сте разгадали мистерията и сте погледнали към света през очите на опечаления. Това, предполагам, означава…

— Че съм влязъл в паметника? — довърши Холмс. — Да.

Хенри Адамс погледна към натрупаните върху бюрото му листове хартия и за момент лицето на мъжа — както и плътта на почти оголения му скалп — придобиха толкова ужасяваща бледност, че Холмс се притесни дали възрастният мъж не е получил сърдечен удар или инсулт. Но след това Адамс отново го погледна и се поизправи в стола си.

— В такъв случай — рече той с леко потреперващ глас, — ви е известна най-голямата тайна в живота ми, господин Холмс. Проявих твърде голяма глупост и самоувереност да дам на човек… като вас… достатъчно лесни следи към тайната и сега вече я знаете. — Тялото на Адамс внезапно потрепери, сякаш през него беше пуснат ток. — Не сте казали на Джеймс, нали?

— Не съм разговарял нито с Джеймс, нито с когото и да било по този въпрос, нито снощи, нито тази сутрин — заяви Холмс, усещайки как стомахът му се свива при това адвокатско извъртане на истината.

Адамс кимна.

— Благодарен съм ви за което. — Ученият въздъхна и сгъна ръцете си на бюрото. — И сега какво, господин Холмс? Да поговорим за каква сума пари става въпрос?

Холмс можеше да се възмути от думите му — и се изкушаваше да го направи — но се въздържа.

— Приемам само заплащане за услугите ми като детектив, господин Адамс — отвърна студено той. — Не и да ми плащат като на изнудвач.

Изражението на Адамс не се промени.

— Тогава колко искате да получите за детективската си работа в този случай, господин Холмс?

— Един долар — отвърна Холмс. — Който вече ми беше платен — преди две години — от брата на покойната ви съпруга, Едуард.

— Нед — рече Адамс с неочаквана болка в гласа.

Холмс отново кимна.

Внезапно Адамс като че ли се отръска от замайването си.

— Извинете ме — рече той, надигна се леко от стола и дръпна въженцето на стената. — Не ви попитах дали искате чай… или кафе… или чаша уиски?

— Не искам нищо, благодаря.

Адамс се отпусна отново в стола си.

— Вие — рече много тихо той, — сте може би единственият жив човек, който знае какво чудовище съм аз.

— Опечален мъж — отвърна Холмс. — Не чудовище. Никога не съм ви смятал за чудовище. Опечален мъж, тъгуващ за любимата жена, който е намерил уникален начин да наблюдава как останалите оплакват изгубената му любов.

Адамс едва не се изсмя.

— Ако бяхте чули някои от коментарите… ако бяхте видели някои от шутовщините им при първата им среща със скулптурата на Сен Годен. Ако ги бяхте чули как гадаят каква ли е стойността на паметника, как критикуват импозантността му или липсата на религиозен контекст, или отсъствието на веселие в надеждата и абсолютна увереност във вечното изкупление. Ние сме странен и необясним вид, господин Холмс.

— Така е.

— Какво искате, сър? — попита Хенри Адамс.

— Искам… трябва… да разкрия истината за смъртта на съпругата ви Клоувър преди повече от седем години — заяви Холмс.

— Тя изпи цианкалий и умря почти мигновено — отвърна бързо Адамс. — Няма какво толкова да се обсъжда, камо ли да се разкрива.

Холмс въздъхна и се наведе напред, облягайки лактите си върху бюрото на Адамс.

— Извинете ме за прямотата, господин Адамс. И ще продължа да съм все така прям и откровен, докато не приключим разговора. Но знайте, че коментарите и въпросите ми не са породени от жестокост, а от нуждата да си изясня всичко.

Адамс се облегна назад, но погледна твърдо в острите сиви очи на Холмс.

— Смъртта на госпожа Адамс едва ли е била почти мигновена — продължи Холмс с тих, но твърд глас. — Публикувал към монографии върху повече от триста отровни субстанции или комбинации от тях — техните симптоми, смъртност по скалата от едно до сто, мирис, ефикасност. Цианкалият, в доза, достатъчна, за да убие госпожа Адамс, би трябвало да изгори езика и гърлото ѝ. Точно тази отрова спира способността на тялото да обработва кислорода — тоест, жертвата се задушава. Но в продължение на няколко ужасни минути госпожа Адамс щеше да се дави и да се опитва да си поеме дъх, може би щеше да разкъса якичката на роклята си в опит да диша. Щеше да се гърчи и да падне на пода, където отровата щеше да ѝ гарантира още няколко минути ужасни конвулсии. След това…

— Достатъчно! — извика Хенри Адамс и плесна толкова силно с длан по бюрото си, че звукът отекна като изстрел от пистолет.

Вратата се отвори почти незабавно и възрастният иконом подаде глава.

— Сър… добре ли сте? Чух…

Без да вдига поглед, Адамс кимна и изрече с надебелял глас:

— Добре съм, Хобсън. Повече няма да имам нужда от теб отпред.

— Да, сър. — Вратата безшумно се затвори и Холмс чу онова, чиято липса бе забелязал по-рано — стъпките на иконома, които се отдалечаваха първо по коридора, а след това и по стълбището.

Холмс насочи вниманието си към Адамс и почувства напрегнатия му поглед. Ако очите бяха остри ножове, с този си поглед възрастният мъж можеше да обезглави и изкорми Холмс.

— Защо ми казвате тези неща? — попита Адамс с подрезгавял глас.

Холмс посочи към една от стотиците подвързани с кожа книги, подредени по рафтовете на стената.

— „Отровите и въздействието им върху тялото“ на Седфърд, девето издание. Всички тези подробности са ви известни, господин Адамс. Проучили сте тази отрова също толкова внимателно, както сте проучили администрацията на Томас Джеферсън. Търсели сте истината, колкото и непоносима да е била тя. Аз също.

— Да, добре. — Ученият си пое дълбоко дъх. — Всекидневната, в която открих тялото на Клоувър, изглеждаше така, сякаш в нея са се борили трима моряци — разкъсани завеси, преобърнати маси, разбити лампи, възглавници, раздрани от ноктите ѝ, нападали от перваза кристални предмети. И лицето на Клоувър… изглеждаше чудовищно, изкривено от ужас, господин Холмс.

Детективът кимна. След минутка мълчание той рече:

— Излъгали сте полицията и вестникарите, господин Адамс.

Адамс рязко вдигна глава и изпъна рамене. Слабите следобедни слънчеви лъчи проблясваха върху плешивото му теме и свитите юмруци. Наблюдавайки изражението му, Холмс за миг си спомни за демонските маски, които бе видял в един театър НО в Киото.

Но Адамс не каза нищо. Холмс забеляза, че свитата в юмрук ръка на учения се плъзва към чекмеджето, и се зачуди дали там няма пистолет. Новата сокоизстисквачка — заредена — лежеше в предното джобче на туиденото му сако.

— Казали сте на полицията и вестникарите, че сте оставили съпругата си сама в неделя сутринта, защото е трябвало да посетите зъболекаря си — каза Холмс. — Това не е било истина.

Дребното тяло на Адамс се заклати напред-назад, сякаш реагираше на душевната му борба. Най-накрая той каза:

— Не, не беше истина.

— Защо излязохте онази сутрин, господин Адамс?

— Двамата с Клоувър се скарахме. Жестоко. — И сякаш осъзнавайки законовия смисъл на тази дума, той бързо добави: — За Клоувър и мен беше „жестоко“, макар едва да повишихме гласове. Ние сме от хората, които не си крещят. Никога.

— Но сте спорили.

— Да.

— За какво? — попита Холмс.

— Клоувър беше силно разстроена — можеше да се каже отчаяна — и онази сутрин непрекъснато плачеше, почти бе изпаднала в истерия, защото всяка неделя в този час тя винаги пишеше на баща си. Който вече беше мъртъв.

— Карали сте се заради емоциите ѝ или заради писането на писмото? — попита Холмс.

— Аз настоявах, че трябва да си изгради нова неделна рутина — рече Адамс. — Да напише писмо на сестра си Елън. След всичките тези месеци да превърне неделите в ден за нещо по-различно от меланхолия и скръб.

— Тя наистина е написала това писмо до сестра си, или поне част от него, след като сте излезли — каза Холмс. — Казала ѝ, мисля, че ще го цитирам точно: „Не мога да ти опиша с думи колко търпелив и любящ е Хенри“, и след това в последния, недовършен параграф: „Хенри беше — и все още е — неописуемо нежен и по-добър от всички вас, взети заедно“. Според вас защо е написала точно това, след като сте се скарали и вие сте излезли, господин Адамс?

Адамс изглеждаше като писател, който е принуден да гледа как цялото му творчество изгаря лист по лист в огъня.

— Не знам, господин Холмс. Нито пък знам откъде сте научили точното съдържание на писмото на Клоувър до Елън.

— Полицията ми даде копие — отвърна Холмс, махвайки с ръка, сякаш става дума за нещо тривиално, което не си струва да се обсъжда. Той се прокашля и продължи: — Написаното звучи така, сякаш госпожа Адамс пише нещо като предсмъртна бележка на сестра си, в която се старае да свали всякаква вина от вас.

Адамс само поклати глава; дали в знак на отрицание, или просто защото беше объркан, Холмс не можеше да каже.

— Малко преди това — продължи Холмс, — в писмото до сестра си госпожа Адамс пише, цитирам по памет: „Ако притежавах и капчица характер или доброта, щях да ги използвам, за да се върна към живота“. И това е краят на писмото. Защо се върнахте толкова бързо у дома, господин Адамс? След само десет минути ходене пеша? Знам, че онази сутрин не сте имали час при зъболекаря си.

Адамс взе писалката от бюрото си и я хвана с двете си ръце, сякаш се канеше да я счупи.

— Защото бях… разтревожен — отвърна най-после той. — Притеснен. Осъзнах, че съм постъпил много подло, като съм изоставил Клоувър сама в онази къща, когато тя се чувстваше толкова зле.

— На полицията сте казали, че при връщането си по Ейч Стрийт сте заварили госпожица Ребека Лорн да чака пред входната врата. Попитала ви е дали денят е подходящ да се качи горе при Клоувър.

Адамс не отвърна нищо. Обикновено плашещо интелигентните му очи сякаш бяха замъглени — „Полупрозрачното було на спомена“ — помисли си Холмс.

— Защо излъгахте и за това, господин Адамс? — попита детективът.

Адамс примигна.

— Кой казва, че съм излъгал?

— Аз. Сблъскали сте се с Ребека Лорн, която е излизала през входната врата към Ейч Стрийт. Тя е плачела — истерично, точно както госпожа Адамс преди това. Трудно ѝ е било да ви разкаже какво е заварила, когато се е качила в стаята на госпожа Адамс, нали, господин Адамс?

— Да. Наложи се да я отведа във фоайето, за да не стане никой свидетел на истерията ѝ… отне ми няколко минути да я успокоя до такава степен, че да може да ми разкаже какво е намерила на горния етаж.

— Как е влязла? — попита Холмс, навеждайки се отново напред.

— Какво?

— Сигурен съм, че когато сте излезли навън, за да успокоите гнева си, сте заключили вратата след себе си — каза Холмс. — Как е успяла Ребека Лорн да влезе в къщата ви?

— О, месец или два по-рано Клоувър ѝ беше извадила ключ — отвърна почти разсеяно Адамс. — Имахме намерение да отидем до Ню Йорк, за да понапазаруваме — напразни надежди, както се оказа — и Клоувър беше дала на госпожица Лорн ключ за къщата, за да наминава да наглежда прислугата и да проверява дали цветята са поливани редовно.

— Ребека Лорн е открила тялото на госпожа Адамс в разхвърляната всекидневна, не вие — рече Холмс. Изречението не беше произнесено като въпрос и Адамс реагира единствено с леко кимване.

Накрая той заговори с глухия глас на човек, който е преминал през ада и знае, че ще трябва отново да слезе в него.

— През онези последни месеци като че ли единствено Ребека Лорн успяваше по някакъв начин да утеши скръбта на Клоувър по баща ѝ. Клоувър вече не се виждаше с приятелите си. Ще е прекалено да твърдя, че двете с госпожица Лорн бяха неразделни през онези летни и есенни месеци, но Ребека бе единственият човек, когото Клоувър с нетърпение очакваше да види.

— Предишната вечер двете не бяха ли посетили госпожа Камерън — Лизи Камерън? — попита Холмс.

Адамс отново примигна.

— Да. Лизи беше повалена от… грип, мисля. Клоувър я посети, а госпожица Лорн я придружаваше. Занесоха ѝ цветя и книга.

Холмс извади снимката на Ирен Адлер от джобчето на сакото си и я подаде на Хенри Адамс.

— Това Ребека Лорн ли е?

Адамс раздвижи снимката напред-назад пред очите си, за да я види по-добре.

— Ами… да, като че ли е госпожица Лорн. Роклята ѝ тук е по-… „ефектна“ може би е правилната дума… и тя изглежда малко по-млада от последния път, когато я видях, но като че ли наистина е Ребека.

Холмс прибра снимката.

— Това е реклама в театрална брошура на някоя си Ирен Адлер — родена в Америка, но обучена в Европа.

— Обучена в какво? — попита Адамс.

— Опера, театрално изкуство и изнудване — отвърна Холмс. — Най-вече в последното умение.

— Не го вярвам.

— Помните ли братовчед ѝ, някой си Клифтън Ричардс?

— Разбира се — рече Адамс. — Той работеше във фотографския отдел на Държавния департамент. — Мъжът млъкна и погледът му отново се замъгли. — Точно той донесе на Клоувър новия проявителен разтвор, който съдържаше цианкалий.

— Истинското му име е Лукан — заяви Холмс. — Може би Лукан Адлер. Вероятно е син на Ирен Адлер.

Адамс отново поклати глава.

— Вие не сте виждали и не сте разговаряли с Лукан — с този братовчед Клифтън — в деня, когато сте засекли Ребека Лорн да излиза от къщата ви… в деня, когато Клоувър умря?

— Не.

— Значи той може да е бил в къщата и да е слязъл по задното стълбище, когато вие сте изтичали нагоре по главното, и сигурно се е измъкнал през задния вход — рече Холмс.

— Странно и възмутително предположение — заяви Хенри Адамс. — Не разполагаме с никакви доказателства, че братовчед ѝ Клифтън е бил с нея в дома ми в онзи ужасен ден.

— Да — отвърна Холмс, — но знаем със сигурност, че „Клифтън Ричардс“ е убиецът Адлер. И без да разпитаме Ирен Адлер — вашата тъй наречена Ребека Лорн — просто няма как да разберем истината за онзи ден. А в броя на лондонския „Таймс“ от месец март осемдесет и шеста има некролог на Ирен Адлер.

Адамс отново поклати глава, като този път направи отрицателен жест, сякаш искаше да отблъсне думите на Холмс или тяхното значение.

— Не, не… тази Ирен Адлер не може да е същата жена, която аз опознах толкова добре през годината преди смъртта на Клоувър. През годините съм пращал писма до госпожица Лорн, на името на госпожа Бракстън от Бостън. И тя винаги ми е отговаряла.

— Наскоро? — попита Холмс и наостри уши като ловджийска хрътка.

— Последното ѝ писмо до мен е от миналата есен, мисля — рече Адамс. — Сам разбирате, че вашата покойна актриса не може да е госпожа Ребека Лорн Бракстън от Бостън.

— И почеркът ѝ винаги е бил един и същ? — попита Холмс.

— Да, разбира се — отвърна Адамс. — Но аз ще ви покажа писмата. Сам ще прецените. Госпожа Бракстън никога не ми е изпращала написани на машина послания като онези проклети ежегодни картички, които вие толкова несръчно и агресивно разследвате.

— Кога се е омъжила госпожица Лорн?

— Две години след смъртта на съпругата ми — рече Адамс. — Госпожица Лорн се премести в Бостън през януари хиляда осемстотин осемдесет и шеста, само месец след… след. Изпрати ми съобщение за брака си през август осемдесет и осма. Знам само, че съпругът ѝ е по-възрастен от нея и че си изкарва хляба чрез морска търговия с Индия.

— Мога ли да видя тези писма? Нейните до вас, имам предвид. Не вашите до нея.

Холмс очакваше да чуе отказ, дори груби думи, но Адамс сигурно беше очаквал подобна молба; той извади от голямото чекмедже на бюрото си малко снопче пликове, завързани с розова панделка.

— Прочетете ги, господин Холмс. Можете дори да ги вземете с вас, стига да обещаете да ги върнете. Няма да намерите нищо в писмата на Ребека Лорн Бракстън до мен — нито в късичките ми послания до нея, ако дамата ви позволи някой ден да ги прочетете — освен обикновен разговор между застаряващ вдовец и приятелката на съпругата му, приятелка, която също като съпруга, все още е в траур след тези седем години. — Тонът на Адамс беше равен, почти делови.

Холмс прие мълчаливо снопчето писма.

— Още нещо… още една мистерия, ако искате я наречете, господин Холмс — рече Адамс.

Холмс остави писмата в скута си и зачака.

— Всяка година на шести декември — каза Адамс. — Годишнината от смъртта на Клоувър. Откривах, или Хей и останалите ми приятели са откривали, докато аз съм пътувал из Южния Пасифик, малък букет от бели виолетки, любимите цветя на Клоувър, поставени на гроба на съпругата ми в гробището Рок Крийк. Сигурен съм, че Ребека Лорн ги е поставяла на всеки шести декември.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Холмс. — Тя ли си призна?

— Не, никога не съм го споменавал в кореспонденцията ни — отвърна Адамс. — Просто го знам. Все още не съм ѝ писал, за да ѝ благодаря, но някой ден ще го направя.

— Но вие казахте, че госпожица Лорн… вече госпожа Бракстън… е живяла в Бостън през тези седем години.

— Да.

— Господин Адамс… наистина ли вярвате, че на всеки шести декември Ребека Лорн Бракстън изминава всичкия този път до Вашингтон и, без да ви се обади, оставя този букет от бели виолетки на гроба на съпругата ви?

— Да, господин Холмс. Тя никога не говори за това в писмата си, но аз съм сигурен, че този акт на добрина е нейно дело. Напълно отговаря на характера на жената, която познавам от хиляда осемстотин осемдесет и пета. Ребека Лорн беше и все още е добър човек, господин Холмс. Тя бе приятелка на съпругата ми. Да смятам, че тя по някакъв начин е свързана или — опази боже — отговорна за смъртта на жена ми — смърт от меланхолия, както често си мисля аз — е нещо повече от ужасна грешка, господин Холмс. Това е изследователска небрежност. Освен това е груба клевета.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Адамс — рече Холмс, като се изправи и взе шапката, ръкавиците и бастуна. Адамс остана седнал.

— Скоро ли напускате Вашингтон? — попита ученият.

— Ще попътувам малко във връзка с това разследване и… още едно… но по всяко време можете да се свържете с мен чрез онзи магазин за пури — отвърна Холмс.

— Нямам какво повече да ви кажа по този въпрос — рече Адамс. — Ще съм ви благодарен, ако върнете писмата, преди да отпътувате. Можете да ги предадете на Хобсън. Не виждам повод да се срещаме и да разговаряме отново.

Холмс кимна.

— Сам ще намеря пътя навън, господин Адамс. Благодаря ви за отделеното време и съдействие. — Детективът потупа с ръка малкото снопче писма в джоба на гърдите си.

Но Хенри Адамс отново се беше заел с документите на бюрото си и не вдигна поглед.

Холмс се спря до отворената врата, усещайки, но без да го вижда, разхождащия се някъде по коридора Хобсън.

— Само още един въпрос, господин Адамс.

Адамс вдигна глава. Нямаше въздишка, мръщене или завъртане на очите, и Холмс за пореден път се възхити на самообладанието на историка.

— Вашите прозорци, които са с прозрачни стъкла — рече Холмс, — предлагат изключително добра гледка към дома на президента, особено към онези два прозореца.

Адамс не каза нищо. Не обърна глава, за да погледне към прозорците, които сочеше Холмс, но и не беше необходимо. Той беше работил в този кабинет и бе виждал тази гледка всеки ден от 1886 година насам.

— Случайно знаете ли, господин Адамс, на коя стая в Белия дом са тези прозорци и — колкото и странен да ви се стори въпросът ми — дали президентът Кливланд често я посещава?

— Мога само да ви кажа, че когато двамата с госпожа Адамс посетихме президентския дом по време на първия му мандат, тази стая служеше за кабинет и приемна на сестрата на президента, госпожица Роуз Елизабет Кливланд, която де факто бе Първа дама до хиляда осемстотин осемдесет и шеста, когато господин Кливланд встъпи в брак. Мисля, че това е единствената брачна церемония на действащ държавен глава в историята на Белия дом, която е била проведена на негова територия. Доколкото ми е известно, след като господин Кливланд отново пое кабинета преди месец, този път сестра му не се върна с него във Вашингтон. Мисля, че е станала администратор в някаква малка колежанска институция в Индиана… Лафайет, Индиана, ако трябва да съм точен. Често е публикувала статии върху проблемите, които днес наричат феминистки — тоест правата на жените. Чел съм, че е участвала в Първия международен конгрес за правата на жените в Париж миналата година. Така че нямам представа за какво се използва сега стаята зад онези прозорци. Знам само, че сестрата на президента няма да е там.

Холмс се усмихна на пълния отговор и учтивия тон, с който историкът бе отговорил на един толкова глупав въпрос, благодари с кимване и затвори вратата зад гърба си.

Докато бързаше към чакащата го двуколка, преди Хенри Джеймс — който навестяваше съседите — да го е видял, Холмс знаеше, че разговорът с Адамс му беше разкрил поне един важен факт: кабинетът на историка бе идеалното място за убиец-снайперист от ранга на Лукан Адлер.

11.

В първите ден-два след завръщането си в дома на семейство Хей, Хенри Джеймс се чувстваше толкова спокоен и щастлив, както не се бе чувствал от началото на годината. Апартаментът му в дъното на втория етаж беше голям, удобен и усамотен. Ако предпочетеше абсолютното уединение — както през първите няколко дни — камериерът му Грегъри му носеше менюто преди всяко хранене и Джеймс сам си избираше какво да закусва, обядва или вечеря, без да се съобразява с домакините си.

През тези първи няколко дни той се наслаждаваше на отсъствието на Холмс, както и на пълното изчезване на ужасната болка от подагра, която беше започнала да го тормози около Коледа и Нова година в Лондон. Вече нямаше угарки, забити в яйчените жълтъци; нямаше безсъдържателни разговори за заговори и покушения; нямаше среднощни посещения на гробища и промъкване в надгробни паметници с тайни проходи. Джеймс се чувстваше свободен. В отсъствието на Холмс той можеше да си почива, да пише или просто да се разхожда и да мисли. Или, ако му се прииска, да си резервира билет за следващия параход до Англия. Нещата просто се бяха развили по най-добрия възможен начин.

Тогава защо, чудеше се той на седми април, петък, в онази първа седмица в дома на семейство Хей, беше налегнат от апатия и меланхолия, както през март, когато беше решил да отиде в Париж, за да се удави в Сена?

Лежейки в леглото си онази нощ, разпръснал върху одеялото цялото литературно съдържание на куфара си, Джеймс прелистваше тетрадките си. Пазарът за къси разкази като че ли беше пресъхнал, а издателите както в Англия, така и в Америка бяха започнали да се отказват от издаването на поредици, които — в духа на Дикенс — го бяха ангажирали с писане в продължение на години. Последните му два романа, „Отражателят“ и „Трагичната муза“, вторият публикуван три години по-рано, през 1890, не се бяха продавали добре. Както и сборникът с разкази „Писма от Асперн“.

По-късно през годината трябваше да бъдат издадени три нови книги: есето му върху изкуството „Картина и текст“ през юни; „Есета в Лондон“, сборник, в който отдаваше почит на многото приятели, починали напоследък, трябваше да се появи по-късно през лятото; и накрая сборникът му с разкази „Личният живот и други истории“.

Но нито една от тези книги не беше голям роман. А сборниците му от есета и разкази никога не му носеха много пари или признание.

Беше ясно, че литературният свят бе забравил за Хенри Джеймс. Или, размишляваше писателят, самият той някак се беше отдалечил от него. Затова предишната година се бе появило намерението, което предшестваше решението му да се самоубие, да започне нова и финансово (а донякъде и социално) обезпечена кариера, пишейки за театъра.

Първата му пиеса, „Американецът“, която представляваше доста свободна адаптация на романа му със същото име (толкова свободна, че първоначално Джеймс беше озаглавил пиесата „Калифорниецът“), беше поставяна седемдесет пъти на сцена в Лондон и още няколко седмици в провинцията, преди и след лондонската премиера. На Джеймс му бе харесало да чете пиесата в четири действия на актьорите, както би направил един френски автор-режисьор, да ги наблюдава как репетират, да им носи пиле, супи и друга лека храна по време на продължителните репетиции. Да ги окуражава. Да се шегува с тях. Да взима участие. Да бъде приет. Да се смее с останалите и да ги кара да се смеят с духовитите си забележки — те по-късно влизаха в пиесата, която постепенно се развиваше и променяше.

Колко различно беше това от десетилетията, прекарани в дисциплинирана изолация, докато пишеше десетките разкази и романи. И за какво беше целият този труд? Бе спечелил достатъчно пари, за да си наеме прекрасния апартамент в „Де Вер Гардънс“, който беше негов дом от 1886 година. Но дори там се чувстваше неспокоен. През последните години умишлено се бе отказал от почти всички социални сбирки вечер и в края на седмицата, които обичаше толкова много, за да има повече време за писане. Посвещаването на работата беше неговата нова мантра и за да го осъществи, му се наложи да спре да приема покани за вечеря пет дни седмично, да отказва на богатите буржоа, които непрестанно го канеха в провинциалните си къщи и ирландски имения, за да ги развлича с духовити забележки и клюки.

Но макар да обичаше да работи в самота, работата му вече не се отплащаше с достатъчно средства, долари или паундове, нито със слава.

О, не че той някога бе копнял за слава! Не! Изкуството винаги беше на първо място. Винаги. Но Джеймс винаги си бе представял, че преди да навърши петдесет, работата би трябвало да му осигури финансовата свобода да… Да прави какво? Може би да си купи английска вила край морето. Малка къща, разбира се, спретната виличка в допълнение към апартамента в „Де Вер Гардънс“. Уютна къщичка, в която да кани литературните си приятели и брат си Уилям със семейството му, когато идват в Англия. Място, където би могъл да кани по-младите си приятели-мъже — Пол Бурже, да речем, или Едмънд Гос. В уединение.

И накрая, след всичката му работа, театралната трупа беше пренаписала изцяло Джеймсовата „меланхолична“ — по думите им — пиеса и бе превърнала „Американецът“ в недотам успешна комедия.

Въпреки че принцът на Уелс бе дошъл да гледа „Американецът“ в Лондон и бе подтикнал продуцента да опита с „втора премиера“ на скъсената и пренаписана пиеса за петдесетото ѝ поставяне на сцена, като Джеймс отново помогна за напълването на скъпите места и ложи със своите литературни дружки и приятели от висшето общество, публиката си оставаше рехава и накрая Джеймс трябваше да се съгласи с критиците. Пиесата, към която той и сестра му Алис бяха подходили с такъв оптимизъм, се беше провалила. Той знаеше, че бе изоставил литературните си корени, за да направи една „качествена пиеса“, и готовността му да угоди на прищевките на другите беше превърнала сериозния му роман в абсурдна сценична мелодрама. Литературният критик А. Б. Уолкли бе написал за непрекъснатите промени в сценария: „Какво, господин Джеймс? Нима успяхте да направите всичко това «между обяда и влака до предградията?»“. Джеймс беше сигурен, че точно Уолкли стоеше зад анонимната рецензия, твърдяща, че Джеймс е предложил на публиката просто един „грубо издялан сценичен американец със силен акцент, забележително, вдъхващо страхопочитание палто и любима, често повтаряща се фраза“.

Едуард Комптън, продуцент и изпълнител на главната роля, наистина прекаляваше с американския акцент — при едно от последните гледания на пиесата Джеймс ясно чу окарикатурения американски английски — а повтарящата се фраза, която беше сложил в устата му (след като Комптън му беше казал, че подобни фрази са важни за сценичния герой), беше: „Точно това искам да видя“ — която, при последното преглеждане на сценария на осакатената, окуцяла, кастрирана пиеса, като че ли беше всяко трето изречение на американския герой на Комптън.

Що се отнася до грамадното палто с цвят на шоколад, Комптън си беше харесал дрехата по време на репетициите и провинциалните представления. „Дава на публиката усещане за същинската природа на американеца“, беше казал актьорът-продуцент след първото изиграване на пиесата извън Лондон. Но сега Джеймс ясно осъзнаваше абсурдността на избора. Един от критиците питаше в рецензията си дали всички американци дерат бизони, за да носят косматите им кожи вместо палта. Друг сравняваше гигантските кафяви копчета на Комптън с шоколадови кексчета.

Най-хубавото нещо, написано от критиката за госпожица Елизабет Робинс, изпълнителката на главната женска роля в „Американецът“, беше, че играта ѝ в някои от последните представления е „с една идея по-малко сомнамбулска“. В началото критиците определяха играта ѝ — в ролята на инертна жена, слушател, наблюдател — като „граничеща с истерия, ако не и напълно умопобъркана“. Джеймс сам се беше убедил, че горката актриса изобщо не е подходяща за ролята на пасивна и безстрастна жена; критиката я засипа с всякакви определения, от побъркана, през истерична, след това сомнамбулска, сякаш е натъпкана с лауданум, достигайки до „с една идея по-малко сомнамбулска“. След последните ѝ успехи в ролите на Хеда и Нора в изненадващо популярните пиеси на Ибсен, приковаването към позорния стълб за изпълнението ѝ на Клеър в „Американецът“ я караше да плаче след всяко представление.

Джеймс се чувстваше така, сякаш плачеше заедно с нея.

В рецензията си за „Ера“ един анонимен критик беше обобщил първия театрален опит на Хенри Джеймс по следния начин: „Всички ние с нетърпение очакваме появата на нашата сцена на литературните мъже, но само при условие че те носят със себе си своята литература“.

Истината, която се криеше в това изявление, нарани Джеймс повече, отколкото бе готов да признае. Той си спомняше писмото, което бе изпратил на Хенриета Рубел през 1890, в първите дни на продължителната му борба с „Американецът“: „Написах голяма (и ужасно добра) пиеса в четири действия, с която се надявам да спечеля състояние“.

Да, наистина беше голяма. Но накрая Джеймс трябваше да признае, че не е „ужасно добра“. В много отношения беше просто ужасна.

Спомни си, че писа на приятеля си Робърт Луис Стивънсън, който сега се намираше на отдалечен остров в Южния Пасифик: „Увлечението ми по тази работа може да се мери само с неопитността ми“, но в същото писмо твърдеше разпалено: „Виждам как формата се разгръща пред мен, сякаш е кралство, което чака да бъде покорено“. Но в края на същото това противоречиво писмо той казваше на Стивънсън: „Кралство, да, но по моите стандарти — по нашите стандарти, мой далечен, но винаги близък приятелю — презряно кралство на тези невежи скотове, директорите, и на глупавите cabotins“41.

А в по-скорошни времена, натиснат от подаграта преди решението си да замине за Париж, той беше писал на Стивънсън:

В онази петъчна вечер през април 1893 година, само една седмица и един ден преди петдесетия си рожден ден, Джеймс осъзна, че така и не е успял да схване напълно какво точно изисква писането за театъра. И все пак бе донесъл в куфара си три завършени комедии, драма, написана специално за една актриса, чиято възраст отдавна бе надхвърлила тази на създадената специално за нея героиня, разширени записки върху още пет пиеси и пълните три действия на сериозна драма, която възнамеряваше да озаглави „Гай Домвил“.

В една от по-ранните бележки си беше направил списък от имена за едноименния герой на тази пиеса, разказваща за самотна издънка на богато семейство, който е призован от манастира, за да избира между Божиите заповеди и продължаването на рода чрез брак и деца. Джеймс носеше и първоначалните записки, които беше направил години по-рано във Венеция, след като бе чул анекдота за един послушник, който бил принуден да избира или да се отрече от свещения си обет, или от продължаването на рода си. Тогава смяташе, че може да го развие в разказ, и му беше дал временно заглавие „Героят“:

Джеймс отдавна се беше отказал от „Героят“ като заглавие за сценичната версия на разказа, беше добавил няколко драматични — може би мелодраматични — пласта към основния избор, който трябва да направи героят, и беше решил, че от всичките възможни имена за героя му — имена, които изпълваха две страници в една от тънките тетрадки в куфара му — най-много му харесва „Домвил“. Повече време му отне да открие подходящо първо име за героя — тогава в главата му се беше въртяло „Бой“, просто защото му харесваше звученето — но през последните няколко месеца в съзнанието му бе изкристализирало „Гай“. Гай Домвил. И очевидно действието вече нямаше как да се развива във Венеция.

Но щеше ли героизмът на главния — и изключително мъжествен — герой да се изрази в приемането на брака без любов (брак, в който един злодей със злодейското име Девениш се опитва да примами Гай Домвил), или героят щеше да устои на изкушението и да се отрече от живота, любовта, семейството и всякакво бъдеще за името на благородната фамилия, завръщайки се към свещените обеди и безбрачието?

Докато лежеше в полумрака в стаята си, а слабата светлина от нощната лампа осветяваше единствено бледите му ръце и малката купчина тетрадки, Джеймс си представяше как двойното отрицание в края на пиесата напълва със сълзи очите на чувствителните души сред публиката. Представяше си как претенциозно облеченият му главен герой изрича с гръмовен глас; „Аз, милорд, съм последният от рода Домвил!“. Всички в театъра или щяха да плачат, или да мълчат изумено.

Но дали щеше да е така?

Джеймс имаше чувството, че всеки момент ще заплаче. Искаше му се Шерлок Холмс да се върне.

На следващия ден, събота сутринта, точно една седмица преди очаквания с ужас рожден ден, току-що приключил със закуската си — Грегъри беше изнесъл таблата с обичайната си експедитивност веднага след като Джеймс позвъни — и облечен в майсторски ушит кафяв костюм на райета и жилетка, Хенри Джеймс седна на масичката до отворения прозорец на чудесната си стая и написа следното:

Джеймс се спря и погледна към написаното. Пълни глупости. Сантиментални бръщолевения. Той си беше поставил за цел да натрупа състояние, пишейки за театъра, и нямаше никакво малко резе, което да дръпне и да пусне онази уютна — и финансово незадоволителна — литературна форма да се промъкне обратно на пръсти.

И какви бяха тия самомнителни приказки за строежа на „малък литературен паметник“, тухла по тухла? Флобер беше попарил тази самонадеяност доста изразително с коментара си: „Книги се правят не като децата, а като пирамидите, и са също толкова безполезни. Те си остават в пустинята. Чакали пикаят в подножието им и буржоазията се катери по тях“.

Хенри Джеймс скоро щеше да навърши петдесет, и макар да бе засаждал литературния си овес със страст и непоколебима дисциплина, в този безрадостен момент той силно се съмняваше, че някое от литературните му деца ще го надживее. Или в най-добрия случай — с повече от няколко години.

Провалили се бяха дори опитите да накара себеподобните си — или поне по-младите си, интересуващи се от литература приятели — да го наричат „учителю“ — Maître. А когато отстъпваха пред настояванията му, те го обръщаха на шега. Не, не съществуваше никакъв „литературен монумент“, никакъв паметник, издигнат „тухла по тухла“ с търпеливо умение. А що се отнася до временните „паметници“, в чието изграждане бе вложил толкова много усилия, критиците-чакали наистина ги бяха препикали, отегчените буржоа — особено в Америка — се бяха изкатерили върху тухлите му и бяха надраскали инициалите си с нокти и ножове върху толкова грижливо издяланите плочи.

Предишната година беше написал един разказ, който харесваше ужасно много, озаглавен „Колелото на времето“. Главният герой в него, поредното отражение на личността му, видяно през потъмнено стъкло, размишлява много за отминалата младост, докато очаква четирийсет и деветия си рожден ден. За младостта…

Но сега, когато кръглото, омразно число петдесет беше надвиснало над главата му като товарен влак в нощта — също толкова непроницаемо, също толкова ужасяващо, също толкова неизбежно — той бе готов да даде всичко, за да си остане на четирийсет и девет завинаги, а ако това не беше възможно, то поне за още няколко години.

За свой ужас, Джеймс осъзна, че е на път да се разплаче. Може би онова младо розово американско прасе Теди Рузвелт все пак беше право; може би той наистина бе твърде мекушав в мислите и творбите си.

Джеймс умираше от желание да напише писмо на някого. Но не можеше, не биваше… това пътуване до Америка трябваше да остане тайна от приятелите и епистоларните му събеседници.

Глупости. Той беше човек на словото в по-широк смисъл от обичайния литературен. Всеки ден Хенри Джеймс пишеше писмо на някого, обикновено няколко писма до няколко души. Всъщност писането и получаването на писма беше начин да поддържа контакт с живота.

В момента изпитваше непреодолима нужда да напише на Констанс Фенимор Улсън писмо за онова, което му се бе случило през последните седмици. Знаеше, че през март Фенимор бе навършила трийсет и три — беше ѝ изпратил остроумно писмо, с което ѝ честитеше рождения ден — така че тя сигурно щеше да разбере притесненията му от навършването на петдесетте. Доколкото си спомняше, те никога не бяха обсъждали темата с остаряването. Отношенията с Фенимор — американска писателка, която също като Джеймс от десетилетия беше избрала самозаточението в Европа — бяха най-близкото до романтична връзка с жена, която Джеймс си бе позволявал някога.

Той, разбира се, нямаше никакви романтични чувства към Фенимор, никакви плътски или сексуални отношения с нея — голото женско тяло го привличаше само в изключително малко на брой класически картини и скулптури. Всъщност голата мъжка фигура го докосваше по някакъв дълбок, силен, макар и неопределен начин — още от деня, в който Джеймс влезе в стаята, където Нюпортската художествена група на брат му Уилям рисуваше от натура, и видя братовчед им Гас да им позира гол. Но в един момент, по време на няколкото седмици, докато двамата с нея бяха отседнали в наетата от Фенимор вила над Венеция — тя в стаите си на горния етаж, Джеймс удобно разположен в апартамента на долния етаж — той беше придобил някаква представа какво е да живееш с жена.

Да си женен.

Фенимор, разбира се, беше мъжествена по много начини — изключително независима, болезнено, но по мъжки амбициозна като писателка и поетеса, готова да прекъсне и най-интересния разговор с Джеймс, докато седят на широката тераса на вила Бачиери край Белосгуардо, наблюдавайки залеза, за да се захване за писане — но освен това беше жена със своите женски загадки. Месеци след като Фенимор бе напуснала квартирата си в Оксфорд, Джеймс най-после осъзна, че тя беше дошла тук — в зимния сумрак на Англия, който ѝ действаше толкова депресиращо; тя се нуждаеше от слънчева светлина, иначе настроението ѝ бързо падаше — за да бъде до него, докато сестра му Алис умираше.

До него. Той бе приемал меланхоличното ѝ присъствие за даденост през цялото време. Едва след като тя напусна Оксфорд, тласкана от раздразнение, ако не и от явен гняв, той усети липсата ѝ.

Фенимор би могла да бъде описана в някое литературно произведение като забавна ексцентричка със слухови проблеми, които тя не признаваше и които правеха разговорите с нея доста трудни, особено в някой салон или на претъпкано обществено място. Ала Джеймс знаеше, че тя е не по-ексцентрична от него. Дори по-малко. Но поне Фенимор, доколкото му бе известно, не криеше някаква дълбока тайна.

Предишната година, точно когато Фенимор заминаваше за пореден път за Швейцария и Италия, държейки се с него по-грубо от всякога, Джеймс беше осъзнал не само че тя бе живяла през цялото това време в Оксфорд, за да бъде близо до него, да му предложи подкрепата си в последните месеци от живота на сестра му, но и че сега, след като Алис си бе отишла, тя очакваше повече внимание от него.

Често се уговаряха да се срещат в различни европейски градове и дори малки селища, като винаги отсядаха в различни хотели, но се срещаха, за да се разхождат и да вечерят заедно, да обикалят из художествените галерии или да ходят по концерти, на които Фенимор се наслаждаваше, въпреки проблемите със слуха. Възможно ли бе да е очаквала нещо повече от това?

Възможно ли бе да е влюбена в него?

Джеймс грижливо избягваше да бъде виждан с нея, когато наблизо имаше някакви техни общи приятели. Срещаха се в затънтени градчета, вечеряха в хотели и ресторанти, които бяха достатъчно хубави, но в които Джеймс беше сигурен, че никога няма да се натъкнат на някой от техните приятели. Не че се срамуваше от нея, защото Констанс Фенимор Улсън бе сред най-интересните и изтънчени американски писатели, които той познаваше в Европа. Той просто се ужасяваше, и сега вече бе готов да го признае, че някой друг ще си помисли същото като сестра му Алис, която бе написала лекомислено на Уилям или някой друг от семейството им: „О, Хари. Той е някъде на Континента, флиртува с Фенимор Улсън“.

Той позволяваше на умиращата си сестра да си прави такива шеги. Ако го беше направил някой друг, дори — особено — брат му Уилям, това щеше да го съсипе.

Но той бе живял с Фенимор в Белосгуардо, беше живял с нея по нейните правила, чувствайки се удобно в техния странно сходен и въздържан начин на живот на двама приятели-ергени-посветени-на-работата-си, и онези седмици го бяха променили по някакъв начин. Най-вече го накараха да осъзнае колко ужасно, ужасно самотен е всъщност.

Година по-рано, през май 1892, само месец след четирийсет и деветия си рожден ден, Джеймс беше посетил Фенимор, докато тя се приготвяше да напусне Оксфорд, и след това се беше прибрал направо у дома, за да напише един откъс от разказа си „Колелото на времето“. В него четирийсет и девет годишният главен герой Морис Гланвил, пренебрегнал — като двайсетгодишен младеж — една обикновено изглеждаща, но скрито очарователна своя приятелка, Фани Нокър, я среща отново, десетилетия по-късно, на Континента. Съпругата му вече е починала, оставяйки му само няколко спомена за любовта между тях и една дъщеря с невпечатляващ външен вид.

Когато четирийсет и девет годишният Морис среща отново Фани, която сега е вдовицата госпожа Треджънт, той изумено осъзнава, че тя се е превърнала в една от онези редки красавици, които достигат разцвета си в късна възраст. И тя има син — поразително красив и смел син, малко по-голям от доста едноцветната, обикновена дъщеря на Морис.

В разказа синът на Фани повтаря постъпката на Морис, пренебрегвайки младата Фани Нокър и попарвайки надеждите ѝ за брак, въпреки усилията на двамата им родители да ги съберат. Дъщерята на Морис е просто твърде обикновена за красивия младеж.

Но истинската изненада в разказа е когато Морис разбира, че през всичките тези години си е останал тайната страст на Фани Нокър Треджънт. Една необявена любов. Неосъзната любов. Която обаче е център на живота ѝ.

В онзи майски ден, след като посети странно изнервената и бързо напуснала къщата Фенимор, Джеймс веднага се прибра у дома и написа сцената, в която Морис размишлява върху тази непозната страст, откритие, доставило му „удоволствие, почти толкова голямо, колкото и изумлението му“.

Той бе написал тази сцена — беше публикувал този разказ — изпълнен през цялото време с тайно самодоволство, с ясното съзнание, че пише за неизказаната страст на Констанс Фенимор Улсън към него. Миналата година все още не беше признал напълно пред себе си силата на тази връзка, но сега напълно я осъзнаваше.

Освен това разбра — и тази мисъл го стисна за гърлото — че може би е описал себе си в онзи пасаж. Че е описал своята непризната, неосъзната нужда — не любов, не страст, никога желание, а обикновена непреодолима нужда — Фенимор да присъства в живота му, да бъде до него, за да облекчи ужасния товар на самотата, да го обгражда с почти мъжкото си разбиране и отчетливото си женско присъствие.

„Мили боже — помисли си Хенри Джеймс в онази съботна утрин, седмица преди петдесетия си рожден ден, — трябва да се махна оттук, далеч оттук.“

Можеше да отиде в Бостън, да остави прахта на Алис в мраморната урна на гроба ѝ, където госпожица Лоринг беше положила кремираните останки на сестра му. След това щеше да се прибере у дома. У дома, в Англия.

Едно нещо беше сигурно: след като Шерлок Холмс бе изчезнал от живота му, въпросът, повдигнат от детектива — дали е истински човек, или литературен образ, което би превърнало Хенри Джеймс в спомагателен литературен герой, в помощник от типа на доктор Уотсън, който трябва просто да се възхищава на дедуктивните способности на Холмс — вече не беше актуален. След заминаването на Холмс, който бе отишъл да върши делата си, каквито и да бяха те, Хенри Джеймс се бе превърнал отново в най-обикновено живо, дишащо човешко същество. Макар и изключително надарено и талантливо.

На вратата внезапно се почука; Джеймс каза „Влез!“, без да се замисли, и в стаята с танцувална стъпка влезе Клара Хей.

— Трябва да видиш това, Хари, просто трябва! — извика тя лекомислено като млада девойка. Сграбчи лявата му ръка с двете си ръце и направо го издърпа от стола и повлече изумения писател към вратата. — Не ти трябва палто, Хари. Навън е топло като в летен ден. А и е само на две крачки. Просто трябва да го видиш! Не е за изпускане, толкова е удивително.

— Кое да видя? — успя да попита Джеймс, докато се спускаха бързо по широкото главно стълбище към входната врата, отворена широко и придържана от Бенсън.

— Летящите Вернети!

На зелената трева на Лафайет Скуеър Парк се беше събрала тълпа, гледаща нагоре към къща, за която Клара му напомни, че е на семейство Камерън. Джеймс видя Лизи Камерън в предните редици на тълпата (но не и съпруга ѝ Дон, разбира се — той трябваше да е на работа), заслонила очите си с длан, за да вижда по-добре. Джеймс забеляза и други съседи от висшето общество, предимно омъжени жени, събрани в източната част на парка, докато по-обикновените хора, сред които и няколко улични работници, все още стиснали в ръце метлите си, стояха по-отзад. Някои от жените — Джеймс зърна младата Хелън Хей — използваха театрални бинокли, за да виждат по-добре.

Но всички гледаха нагоре. Клара посочи с пръст. Джеймс също заслони очи с длан и се опита да открие онова, което всички бяха зяпнали.

Ето ги. Един мъж и едно момче вървяха по ръба на огромния стръмен покрив, прекосявайки опасното разстояние между две групи комини. Мъжът носеше нещо като колчан на гърба и от него стърчаха най-различни четки и метли със странни пропорции.

— Коминочистачи? — попита Джеймс, изумен, че Клара го е довлякла на поляната под горещото слънце заради някакви си коминочистачи.

— Гледай! — извика Клара Хей.

Джеймс установи, че наблюдаването на мъжа и момчето, които се движеха предпазливо по високия покрив, поражда у него известно напрежение, защото те се намираха на височина от почти шейсет фута, а покривът на Камерънови беше твърде стръмен и ако някой от тях се подхлъзнеше, падането му бе неминуемо.

Внезапно Джеймс и тълпата ахнаха в един глас, когато момчето направи акробатично колело напред върху тесния ръб, а мъжът, улавяйки колчана само за каишките, за да не се изсипят четките, направи стойка на ръце, опирайки се върху хлъзгавите керемиди от двете страни на върха.

Двамата изглеждаха доста странно. И мъжът, и момчето — то беше на около единайсет или дванайсет години, не по-голямо — бяха ужасно слаби и облечени в черни дрехи, които изглеждаха така, сякаш им бяха с няколко номера по-малки. Джеймс установи, че това е направено умишлено, защото чорапите и ризите, които се подаваха изпод маншетите, бяха с червени и черни райета при кльощавия мъж и зелени и черни при момчето.

Странностите се допълваха от факта, че големият коминочистач имаше щръкнала нагоре оранжева коса, напомняща за прическата на индианец мохоук, а щръкналата коса на момчето, която стърчеше във всички посоки, беше боядисана в наситенозелен цвят. Лицето на мъжа беше боядисано в бяло — като череп — а очите му се губеха в кръг от черна боя. Лицето на момчето също беше боядисано в бяло, с изключение на тънката червена линия на устните му. Ефектът — поне за Джеймс — беше изключително смущаващ.

Внезапно измършавялото на вид момче грабна колчана с четки от мъжа-плашило и приклекна ниско; човекът-череп се наведе към момчето, преметна се през него в идеално изпълнено салто, приземи се на крака и веднага се наведе, а момчето скочи на гърба му.

Тълпата изохка в синхрон и някои от онези, които стояха най-отпред, отстъпиха назад, сякаш искаха да се отдалечат от мястото, където ще паднат мъжът и момчето.

Докато наблюдаваше как мъжът в червени и черни райета — дългите му бели пръсти наистина приличаха на кости на скелет — сваля похлупаците на тройния комин в края на билото на покрива, Джеймс почувства как върху него като наметало се спуска някакво усещане за нереалност. С движещи се в унисон пръсти, оранжевокосият мъж и зеленокосото момче използваха късо въже, за да привържат похлупаците към основата на комина.

След това скелетоподобният мъж, чиито черни обувки приличаха на балетни пантофки, подскочи право нагоре във въздуха, разтваряйки широко крака, и се приземи върху двете страни на широкия четири фута троен комин.

Тълпата отново ахна като един човек, помисли си Джеймс (който също беше ахнал, макар и не твърде шумно), когато момчето просто се хвърли напред във въздуха, шейсет фута над земята, изпънало ръцете си напред като гмуркач, скачащ от скала в морето. Само че под него нямаше вода, а шестетажна пропаст, на чието дъно имаше твърда пръст, трева и каменен тротоар.

Високият коминочистач с оранжевата коса улови момчето във въздуха и го задържа; ужасяващо слабите му ръце продължаваха да стърчат напред, а краката му бяха изпънати назад. После скелетоподобният мъж завъртя момчето така, че ръцете и главата му да сочат право надолу към тясната вътрешност на комина. Едва тогава Джеймс забеляза, че двамата коминочистачи са завързани през кръста с някакви странно сплетени на възли въжета, като двама алпинисти, закрепени един за друг на Матерхорн.

Високият кльощав коминочистач започна бавно да отпуска момчето надолу, докато извън невъзможно тесния комин не останаха да стърчат само прасците и обувките на малкия. Накрая пусна глезените му и тълпата застена в унисон, докато всички не видяха, че мъжът е стиснал и двете въжета в ръцете си. Той започна да отпуска въжето, оставяйки го да се плъзне първо през едната му ръка, а после през другата, като през цялото време се накланяше все повече назад, стъпил на ръба на тесния перваз на комина, разчитайки на тежестта на момчето да поддържа баланса му; накрая вече изглеждаше невъзможно да се изправи отново.

Джеймс извърна поглед.

— Невероятно, нали? — попита Клара Хей. — Опияняващо!

— Изключително — промърмори Джеймс, който не искаше да нарани чувствата на домакинята си. През тези няколко секунди, докато наблюдаваше двамата души на покрива, той беше получил световъртеж и гадене. „Какви ненормални същества са тези“ — беше единствената му свързана мисъл.

— Наричат се Летящите Вернети — продължи Клара, очевидно без да забелязва внезапната бледност на Джеймс. — Баща и син, смята Лизи Камерън. Тази седмица те чистят комините само на някои от най-хубавите къщи, на най-изисканите семейства, и Лизи цяла седмица умира от нетърпение да стигнат и до нейната.

— Изключително — повтори Джеймс, без да поглежда отново към спектакъла, макар тълпата наоколо да ахкаше и стенеше при всяко поредно невъзможно изпълнение.

— Лизи каза, че са изключително талантливи — продължи Клара, като говореше на Джеймс, но гледаше нагоре. — Затворили са всички стаи, преди да започнат чистенето на комините — а бог знае, че някои от тези стари къщи се нуждаят от сериозно чистене — и тя ми каза, че са покрили с вестници абсолютно всичко в затворените стаи, преди да започнат да стържат в комините.

— Изключително — каза Джеймс. Насочи погледа си към Белия дом, който се издигаше от другата страна на улицата. — Мисля да се поразходя малко — продължи той. — Ще се видим по-късно следобед или довечера, Клара.

Тя не отговори. Дланите ѝ бяха притиснати една към друга като в молитва, устата ѝ беше отворена, тя бе напълно погълната от поредната смъртоносна абсурдност, извършваща се високо горе, на покрива на Лизи Камерън.

След това, дори много години по-късно, Хенри Джеймс така и не успя да си обясни защо избра да направи точно онова, което направи в следващите часове. „Ако — неизменно добавяше той към мисления си въпрос, — наистина аз бях онзи, който избра да направи онези неща.“ Поведението му, чувстваше Джеймс, подхождаше повече на някой недобре изграден герой от сензационен роман на Уилки Колинс или Х. Райдър Хагард.

За щастие, на излизане от къщата бе успял да вземе със себе си копринения си цилиндър и бастуна, въпреки подвикванията и настояванията на Клара, затова сега не се налагаше да се връща в дома на семейство Хей. Джеймс зави на изток по Пенсилвания Авеню и закрачи бързо, без да обръща глава, когато тълпата в Лафайет Скуеър Парк ахваше или охваше.

Летящите Вернети бяха пример точно за типа идиотско американско шоуменство и глупости от сорта на хляб-и-зрелшца, които бяха задържали Джеймс в Англия и Европа през всичките тези години. Коминочистач, който рискува живота на сина си, ако наистина момчето му беше син, а не някой сирак, прибран от приют и обучен да извършва идиотски акробатски изпълнения на височина от шейсет фута, за да спечели одобрението на такива като семействата Камерън, Лодж и Хей, и намусения Хенри Адамс. Джеймс нямаше да се изненада, ако президентът Гроувър Кливланд и съпругата му бяха излезли на моравата пред Белия дом и ахкаха също толкова силно, колкото елитът на обществото, събран в Лафайет Парк.

Америка беше нация, която отказваше да порасне. Тя бе вечното дете, огромно, розово, пълничко бебе, вече притежаващо някои ужасни оръжия, които дори не знаеше как да държи добре, камо ли да ги използва както трябва.

Джеймс махна с ръка на една двуколка и каза на кочияша да го откара до най-близката параходна компания.

Щом стигнаха до доста луксозната кантора на параходната компания, Джеймс нареди на кочияша да го изчака, влезе вътре и плати за билет от Ню Йорк до Лондон на борда на новия параход „Веселие“ на Норт Джърмън Лойд Лайн, който щеше да отплава от Ню Йорк в 7:30 вечерта следващия вторник, 11 април. Смяташе да посрещне рождения си ден в морето.

Джеймс знаеше, че германският кораб не можеше да постигне рекордните скорости на, да речем, „Сити ъф Ню Йорк“ (5 дни, 23 часа и 14 минути) или „Сити ъф Перис“ (5 дни, 23 часа и 50 минути), но за сметка на това „Веселие“ беше изумително комфортен. Освен това Джеймс беше наясно, че американските и британските параходни компании измерваха маршрута си между фара Санди Хук и Рочис Пойнт, на входа на Куинстън Харбър; Норт Джърмън Лойд Лайн и Хамбург-Америкън — между фара Санди Хук и Нийдълс, край Саутхемптън.

Озовеше ли се в открито море, той нямаше закъде да бърза и разчиташе, че повечето пътници ще говорят немски, така че нямаше непрекъснато да го въвличат в разговори (макар че той говореше немски свободно).

Изпълнен със задоволство, че след три дни заминава за Англия, Джеймс отиде при очакващата го двуколка и съобщи на кочияша следващата си дестинация.

На гарата Джеймс направи резервация (и плати) за билет първа класа до Ню Йорк; влакът тръгваше от Вашингтон на следващия ден — неделя — следобед. Освен това си купи билет от Ню Йорк до Бостън за понеделник сутринта, с връщане в Ню Йорк рано във вторник сутринта, като така му оставаше достатъчно време преди вечерното отплаване на „Веселие“.

След това накара кочияша да го откара до най-близката телеграфна кантора, откъдето резервира стая за неделя вечер в луксозния нюйоркски хотел, където бе отсядал по-рано при идванията си в Ню Йорк, след което направи втора резервация за една нощ в познат му хотел в Бостън. Реши, че там няма да търси стари приятели, а Уилям и цялото му семейство все още бяха в Европа. С малко повече самодисциплина, помисли си Джеймс, докато отива към гробището, за да остави прахта на Алис на гроба ѝ, може да пропусне преминаването покрай старата къща в Кеймбридж, където бе живяло цялото им семейство, с леля Кейт и всички останали. Освен това не искаше да вижда и огромния дом на брат си Уилям на Ървинг Стрийт 95 в Кеймбридж. Трябваше специално да планира маршрута си до гробището и обратно.

Мислейки за по-големия си брат, Джеймс написа телеграма, която трябваше да бъде изпратена едновременно до Флоренция и Люцерн — според разписанието, което бе изпратил на Джеймс няколко седмици по-рано, Уилям би трябвало някъде в този период да премести семейството си от Италия в Швейцария — но Джеймс знаеше, че в това отношение брат му бе същият като баща им: изобщо не уважаваше разписанията.

Сигурно съдържанието на телеграмата бе причина телеграфистът да изгледа с любопитство Джеймс, но дори това бе достатъчно, за да накара писателя да се усмихне:

Това вече щеше да обърка отнасящия се винаги с превъзходство към него по-голям брат.

Накрая попита дали може да използва някое от момчетата на Уестърн Юниън, за да отнесе бележка на адрес в града — отвърнаха, че ще му струва само петнайсет цента и ще му осигурят хартия и плик; така че Джеймс написа върху плика адреса на магазина за пури, чрез който Холмс бе казал, че може да получава съобщения, взе белия лист хартия, започна да пише; стигна до „Напускам Вашингтон утре, неделя“ и спря. Не можеше да се сети за нищо подходящо, което да каже. А и случващото се не касаеше Холмс по никакъв начин. Той бързо написа името си (незнайно защо, едва не добави и „младши“, което не бе използвал повече от десетилетие), над адреса на магазина за пури написа: „За г-н Ш. Холмс — Лично“, плати на хората от Уестърн Юниън за това, че ще използва момчето им, и му даде десет цента бакшиш.

След като уреди всичко, Джеймс накара кочияша да го остави на Конститюшън Авеню, на няколко пресечки североизточно от Лафайет Скуеър, за да може, с малко късмет, да стигне обратно до дома на семейство Хей, без да се сблъсква с тълпата, която продължаваше да се възторгва от опасните въздушни премятания на Летящите Вернети. Цялата тази похабена енергия и излагане на опасност от нараняване или дори смърт, само за да бъдат изчистени няколко комина. Абсурд.

Той тръгна на юг и когато стигна до пресечката, внезапно застина на място. За секунда остана като ударен от гръм, първоначално не съвсем уверен, но после абсолютно сигурен.

Професор Джеймс Мориарти — високо бледо чело, рехава коса над ушите, старомодна якичка, черен фрак и тънки бели пръсти — вървеше бързо на югозапад по тротоара от другата страна на съседната улица, в противоположна на Джеймс посока.

„Това не е моя работа — помисли си яростно Джеймс. — Той е просто един застаряващ математик и професор по звездна физика, вече знаеш, че съществува от снимката в научното списание в Библиотеката на Конгреса, и това не е моя работа.“

Джеймс си повтори това три пъти наум, като мантра, но после сви надясно и последва професор Мориарти на дискретно разстояние, като се стараеше да не бърза и да се движи от другата страна на улицата.

12.

Хенри Джеймс никога преди не беше следил някого, но скоро установи, че това е сравнително проста работа. Откри, че трябва просто да се движи на една пресечка или малко повече зад професор Мориарти, и то от другата страна на улицата, от време на време да се забързва, за да не го изпусне от погледа си, когато професорът завиваше наляво или надясно по някоя нова улица, и да отстъпва встрани в сенките на някоя витрина няколкото пъти, когато професорът се спираше. Помагаше му фактът, че Мориарти никога не поглеждаше през рамо, нито пък се спираше, за да погледне наляво или надясно, докато вървеше забързано към крайната си цел. Всеки път, когато до ушите на Джеймс достигаше ритмичното почукване на бастуна на професора по паважа, той знаеше, че се е приближил твърде много, и изоставаше с трийсетина ярда.

Двайсет или трийсет минути след началото на преследването Джеймс осъзна, че вече няма ни най-малка представа къде точно във Вашингтон се намира. Ясно си спомняше, че в един момент тръгна на запад, към следобедното слънце, след което последва забързано крачещия Мориарти наляво — на юг — после на запад и отново на юг, но нямаше представа в кой квартал се намира. Не му помагаха уличните знаци и дори уличните лампи бяха изчезнали още преди няколко пресечки, а когато погледна надолу и установи, че от известно време под краката му дори няма тротоар, това му подейства като шок.

След внушителните къщи и старомодните, очарователни магазини Мориарти го беше отвел в район с порутени тухлени складове и някоя друга занемарена колиба. Дори улицата беше станала по-тясна, а в един момент Джеймс вече следваше Мориарти по мръсни тесни улички, които бяха по-скоро пътеки, отколкото улици. Над покривите бе надвиснала някаква странна, неприятно миришеща зелена мъгла. Нетипична за Вашингтон, знаеше Джеймс, но не можеше да се сравнява с гъстите лондонски мъгли. Зачуди се дали не е последвал Мориарти в онази част от града, която Джон Хей наричаше Фоги Ботъм.

Но, странно — и от полза за анонимността му — по тези кални улички имаше много повече хора и превозни средства, отколкото в по-хубавите части на града. Джеймс осъзна, че повечето хора тук се движеха на групи и почти всичките бяха мъже. Един или два пъти зърна жени в опърпани дрехи, едната очевидно беше пияна и бързаше да се махне от пътя на мъжете и колите, но повечето от пешеходците бяха мъже, облечени в работнически дрехи — едри, заплашителни на вид „контета“, носещи опръскани с кал костюми на широки райета и жилетки с потресаващо ярки цветове.

Мориарти продължаваше да върви, без да се оглежда. Тълпата — сганта всъщност — от груби мъже се разделяше пред него, сякаш професорът бе някакъв нечестив Мойсей, а грубияните бяха просто тъмните вълни на Червено море.

Осъзнавайки, че дрехите му, бастунът и самото му държание „изпъкват“ в тази част на града, Хенри Джеймс се спря на една мръсна пътека, която минаваше за тротоар, и сериозно се замисли дали да не се върне по най-бързия начин в по-приличните части на града.

„Как? Накъде? Ами ако някой ме спре?“

От тези мисли го побиха тръпки, но в този момент забеляза, че трима мъже приближават професор Мориарти. Не се ръкуваха с него — нито му подадоха ръце — но дори от такова разстояние Джеймс успя да разбере, че четиримата мъже се познаваха. Или по-скоро, че тримата едри грубияни — зле облечени, от мръсните филцови шапки до скъпите, но кални обувки със странни, заострени носове — познаваха професор Мориарти. Мъжете бяха едри — с широки рамене, големи ръце, големи кореми — но Мориарти се извисяваше и над тримата. С наподобяващото череп лице, изпъкнало чело и плешиво кубе, покрито само с няколко сресани настрани косъма, професорът приличаше на добре облечен труп, гледащ отвисоко към крадците на трупове.

Те си размениха няколко думи и тръгнаха наляво по улицата. Чувствайки погледите на минаващите покрай него мъже, Джеймс реши да продължи с преследването и бързо се запъти към ъгъла.

Задънена улица. Беше къса, завършваше при масивен склад без прозорци и не се забелязваше никой, освен Мориарти и новите му приятели.

Джеймс отстъпи назад зад ъгъла, секунди преди единият от мъжете да погледне през рамо към празната кална улица.

Когато Джеймс се осмели отново да надникне, двама от мъжете тъкмо отваряха една тежка дървена плъзгаща се врата. През отворената врата се носеха звуци от голяма група — Джеймс не можеше да каже дали са животни, или хора. Когато Мориарти влезе след първите двама вътре, третият отново се обърна назад, но не и преди Джеймс да успее отново да се скрие от погледа му зад ъгъла на оградата. После вратата се затвори. На десетина крачки от нея имаше и врата с нормални размери, но тя бе изработена от масивно дърво и Джеймс нямаше представа дали води към същото място, където беше влязъл Мориарти. А и вероятно беше заключена.

Джеймс стоеше зад ъгъла и се тресеше от страх. Точно това бе думата, осъзна той, тресеше се.

Какво да прави?

Можеше да се измъкне от този неприветлив квартал — не беше сигурен в това, защото не помнеше всички завои и промени в посоката, които го бяха довели в тази част на града — и да намери някое сигурно момче, което да отнесе второ послание до Холмс чрез онзи магазин за пури.

Но Холмс със сигурност нямаше да успее да дойде, преди Мориарти да е завършил делото си, което го беше довело в този склад. А Хенри Джеймс не вярваше, че детективът ще има хладнокръвието да продължи. Освен това Холмс беше излъгал, уверявайки го, че професор Джеймс Мориарти, предполагаемият мозък на престъпния свят, не съществува; че е просто частица от въображението на Шерлок Холмс, създадена изцяло за да оправдае фалшифицираната смърт на детектива и последвалото изчезване от света.

Е, това не беше истина. Джеймс го беше видял на снимката от 1892 година на математиците, присъстващи на Конференцията по висша математика и астрофизика в Лайпциг, а сега го беше зърнал и със собствените си очи.

Но какво да прави?

Можеше да напусне квартала и да потърси полицай. Но какво престъпление беше извършил Мориарти? Единственото, което бе видял Джеймс, бе вървящият по обществената улица — или пътека, както беше в случая — професор, и всичко, което писателят знаеше за този човек, бе, че той е напълно легитимен английски математик и физик. Полицията можеше да прибере него, Джеймс, в затвора за подаване на фалшиво оплакване.

Най-логичният избор за него беше да се обърне и да напусне — бързо — опасното предградие (Джеймс усещаше, че трябва да тръгне на север и изток, за да може поне да се измъкне от района на Фоги Ботъм), да се прибере в удобния дом на семейство Хей и да забрави засега за професор Джеймс Мориарти. Когато случайно някога отново се срещне с Шерлок Холмс, той щеше да му разкаже забавната историйка, че във Вашингтон пътят му се е пресякъл с този на истинския Мориарти.

Да, това бе единственото логично и здравомислещо нещо, което би могъл да направи.

Джеймс си пое дълбоко дъх, влезе в задънената уличка и се запъти към склада с тайната надежда, че плъзгащата се врата няма да се отвори при приближаването му. Ами ако Мориарти и тримата грубияни излязат точно когато той стигне до нея? Човек няма как да се оправдае, че се е изгубил, когато е влязъл нарочно в къса задънена улица.

Плъзгащата се врата не се отвори.

Джеймс пристъпи вдясно от нея и се спря пред масивната дървена врата. Положи ръка върху бравата ѝ с надеждата, че не е заключена. Би трябвало да е. Приличаше повече на врата на кантора, отколкото на вход към голямото, шумно помещение, в което бяха влезли Мориарти и грубияните. След като се убедеше, че е заключена, Джеймс щеше да се обърне и забързано, но с достойнство, щеше да се отдалечи, с ясното съзнание, че е направил всичко по силите си, за да разбере какво е намислил Мориарти.

Вратата беше отключена.

Джеймс я отвори още по-широко, готов да се обърне и да побегне, ако вдигне силен шум или види някого.

Вътре цареше пълна тъмнина. Лъч сивкава светлина нахлуваше през тясната стълба, издигаща се право пред него. Стъпалата ѝ бяха покрити с плътен слой прах, което означаваше, че не се използва често.

Джеймс влезе и изчака очите му да привикнат с мрака.

Тясното стълбище беше застрашително стръмно и се издигаше между две тъмни, плесенясали стени. Горната му част не се виждаше в тъмното — може би дори липсваше, доколкото Джеймс можеше да разбере от мястото си — но щом очите му се адаптираха, той осъзна, че горе на стената беше окачено малко газениче, от което се разнасяше слаба светлина.

Той тръгна напред на пръсти, като се опитваше да не издава никакъв звук, страхувайки се от неизбежното проскърцване на старите стъпала, но скоро осъзна, че по този начин изкачването на стълбата ще му отнеме поне десет минути. Освен това тя бе направена от масивно дърво. Стъпалата не издадоха нито звук. Може би прахта заглушаваше допълнително стъпките му.

Джеймс продължи да върви с нормален ход — почти нормален, осъзна той, тъй като продължаваше да прехвърля по-голямата част от тежестта си върху пръстите на краката — и когато стигна до най-тъмната част на стълбата, разпери ръце и ги опря в стените. Нямаше парапет. Джеймс първо опипваше всяко стъпало с пръстите на краката си, преди да се отпусне с цялата си тежест върху него. Най-накрая се озова в обсега на слабата светлина на газеничето.

Нищо. Просто тясна площадка с потрепваща светлина. Никакви врати или прозорци. Джеймс се обърна наляво и видя, че натам продължава ново, също тъй стръмно стълбище, водещо към друго неясно сияние.

Премина през общо четири такива стръмни стълбища и три прашни, слабо осветени площадки, преди да стигне догоре. Вдясно имаше врата. Горната ѝ половина беше остъклена и стъклото беше матирано. Джеймс погледна към пода; в прахта се виждаха единствено неговите стъпки. Той натисна напуканата порцеланова дръжка.

Вратата беше заключена. Джеймс приложи цялата си сила, дори натисна вратата с рамо, но тя си остана затворена. Знаеше, че може да използва бастуна си, за да разбие стъклото и по този начин да влезе, но тази мисъл се задържа в главата му по-малко от секунда. Звукът на разбитото стъкло можеше да привлече цялата банда на професор Мориарти.

Той се обърна и се накани да се спусне обратно по стръмното стълбище, когато забеляза нещо на лявата стена, намираща се срещу вратата. Или по-скоро чу някакъв звук, който идваше оттам.

Приличаше на неясно мърморене на голяма тълпа — може би като от публика преди началото на представление. Но всички дочути думи бяха нецензурни. Ако това наистина беше публика, то пиесата сигурно беше вулгарна кокни мелодрама.

В дървената стена беше изрязан правоъгълник. Джеймс се наведе и видя големи дървени райбери в четирите му ъгъла. Завъртя ги навън и дървеният правоъгълник падна в ръцете му. Шумът вече се чуваше доста по-ясно и през отвора, който очевидно беше капак в тавана, проникна светлина. Джеймс бързо върна капака на мястото му, затвори го с един от райберите, отиде до газеничето и го угаси.

През стъклото на отсрещната врата проникваше достатъчно светлина, за да може Джеймс да открие отново капака и да го отвори. Остави го изключително предпазливо на пода и напъха главата си до раменете в отвора.

Скоро установи, че там няма под, а само дълги широки греди — едната от тях, намираща се точно пред него, беше широка поне двайсет инча — които се простираха над голяма празнина. Широките греди бяха разположени на около петнайсетина фута една от друга, а на пет или шест фута под тях се виждаха по-малки покривни греди, с размери два на четири инча, обърнати с тясната страна нагоре. Към по-малките греди беше привързана някаква тел, от онези, с които — според Джеймс — правеха кокошарниците. На телта беше окачен фалшив под, направен от тънък картон или брезент. По-голямата му част беше посипана с нещо бяло, като сняг, събрано на малки купчинки и дюни. Джеймс осъзна, че се намира на високия таван на огромния склад, в който бяха влезли Мориарти и тримата мъже.

Но на около десетина фута пред него фалшивият под свършваше и отдолу се надигаха светлината и шумът. Джеймс чу плътен глас, който се опитваше да привлече вниманието на тълпата.

Ако искаше да види нещо, Джеймс трябваше да пропълзи по гредата. Той подпря бастуна си на стената и запълзя на четири крака.

Възнамеряваше да спре, преди да достигне края на фалшивия под, но осъзна, че оттам не се вижда добре, затова се снижи и продължи да пълзи напред, докато само краката му под коленете останаха в тъмното.

Под него се простираше широко пространство с покрит със стърготини дървен под. Сигурно се намираше поне на шейсет, може би дори на седемдесет фута над събраната долу тълпа. За секунда му се зави свят и той се вкопчи с ръце и крака в гредата, но вероятността да бъде видян от някой отдолу беше практически нулева. Долната част на помещението беше ярко осветена от електрически лампи с метални абажури, но те висяха на дълги метални жици от най-долните греди. Всичко, което се намираше над тях, щеше да бъде скрито в сумрака.

Джеймс лежеше неподвижно на гредата, опитвайки се да контролира дишането си и да разбере какво точно става долу.

Поне стотина души бяха насядали по варели и щайги на няколко отделни групички. На Джеймс всичките му приличаха на джебчии и улични обирджии, но те се бяха разделили на различаващи се помежду си групи — племена — а трийсетината мъже в една от групите изглеждаха просто като обикновени работници. Джеймс осъзна, че тези мъже разговаряха предимно на немски. Останалите крещяха на гърления американски английски.

Всички мъже гледаха към издигнатата платформа. Джеймс зърна стара метална везна в дъното на платформата, разбра, че „снегът“, който бе видял върху брезента, всъщност е кокоши пух, и реши, че складът някога е бил последна спирка на хиляди пилета, преди да бъдат обработени. Това обясняваше и вонята, която бе приписал на неизмитите тела на събраните долу мъже.

На платформата се виждаха двама души. Професор Мориарти седеше на стол с висока облегалка, малко по-назад. Другият мъж, с дебела пура в устата и накривено бомбе на квадратната му глава, беше онзи, който се опитваше с викове да привлече вниманието на тълпата и да я накара да млъкне.

Най-накрая мъжете утихнаха и насочиха вниманието си към говорещия.

— Така, всички важни банди са тук и все още нямаме убити — извика набитият мъж на платформата. — Това поне е нещо. Вече показваме напредък.

Никой не се засмя. Някой от немскоговорящите мъже превеждаше на останалите.

— Кълпепър го няма — чу се глас от тълпата.

— Кълпепър е мъртъв! — изкрещя друг. — Някой го пуснал от трийсетина-четирийсет фута право върху дебелата му глава.

Това вече ги разсмя. Мъжът на платформата размаха ръце, за да ги накара да замълчат.

— Е, докато хората на Кълпепър решат кой ще заеме мястото му, ние ще продължим с нашия проект и после ще им предадем какво сме решили.

— Какъв проект? — извика някакъв дебел мъж от предните редици. — Чуваме само разни големи приказки за много, много пари и нищо конкретно.

Преди човекът на платформата да заговори отново, един мъж от първата редица на немската група извика:

— Защо ни доведохте тук с тези… престъпници?

Останалите стотина и повече мъже избухнаха в гръмовен смях, някой извика „тези… престъпници“ обратно към германците. Други извадиха вездесъщите си автоматични ножове.

Мъжът на подиума отново размаха ръце, опитвайки се да въведе ред.

— Както ще чуете след малко, ние се нуждаем от анархистите за…

— Социалисти! — изкрещя германският работник, който се беше обадил преди малко.

— Тези социалисти анархисти — поправи се мъжът на платформата, — за нашия план. Те са необходимост. Професор Джеймс Мориарти ще ви обясни.

Едрият мъж кимна на Мориарти и седна на своя стол, докато професорът бавно се изправи и с отмерени крачки излезе напред.

— Господа — започна Мориарти и нещо в скелетестата му фигура с хлътнали очи накара пълната с мъже зала да утихне, — никой от вас не ме е виждал досега, но всички сте чували името ми. През последните две години и половина плановете ми са донесли повече пари на всяка една от вашите… организации… отколкото сте изкарвали някога.

Разнесе се тихо мърморене и Джеймс осъзна, че то изразяваше съгласие и одобрение.

Мориарти вдигна два пръста. Тишината се спусна като завеса.

— През следващия месец — продължи професорът с тих глас, който обаче достигаше до всеки ъгъл на огромното помещение, — вие и аз ще спечелим повече пари… истинско състояние… отколкото са били печелени някога в дългата история на престъпните начинания.

Всички продължаваха да мълчат. Накрая се извиси писклив глас, изпълнен със съмнение:

— Как?

— Точно на обяд на първи май — рече Мориарти, — президентът на Съединените щати ще натисне бутона, който ще запали всеки един електрически уред на Колумбовото Световно изложение. Стотици хиляди хора ще го гледат. Една секунда след като направи това, президентът Кливланд ще бъде убит — прострелян с далекобойна пушка от един от най-добрите убийци на света.

Тишината като че ли се сгъсти.

— В следващите петнайсет минути — продължи Мориарти, — вицепрезидентът на Съединените щати, заедно с държавния секретар и министъра на правосъдието също ще бъдат убити. Кончината им е внимателно планирана и гарантирана. В следващия един час кметовете и началниците на полицията в Чикаго, Вашингтон, Ню Йорк, Балтимор, Филаделфия, Бостън, Синсинати и още поне осем столици на европейски държави също ще бъдат убити.

— И как това ще ни донесе дори едно проклето пени? — извика някой от задните редове.

Мориарти се усмихна. Дори от високото място, на което се намираше, Хенри Джеймс видя тази ужасяваща усмивка, която го накара да се разтрепери и да се вкопчи още по-здраво в гредата.

— Нашите анархистки… социалистически… приятели в тази страна и из цяла Европа — рече той, сочейки немскоговорящите работници, — по даден сигнал ще нападнат полицейските сили в Чикаго, Вашингтон, Бостън, Лондон, Берлин… всички градове, които споменах, и още толкова. Полицията ще бъде нападната от засада на определени места в определени часове. Нашите анархистки приятели ще бъдат по-добре въоръжени от всякога — с пушки и пистолети, големи количества динамит и гранати — и времето на нападението трябва да бъде спазено точно. През този един час на първи май, който ще започне с публичната екзекуция на ръководителя на Съединените американски щати, площад „Хеймаркет“ ще изглежда като дребна, незначителна репетиция, каквато всъщност беше.

Внезапно Джеймс изпита ужасна нужда да кихне. Целият брезент беше посипан с кокоши пера, същото се отнасяше и до всички греди около него. Той стисна носа си с пръсти и започна да се моли наум.

— А ние кога… — попита някакъв мъж от тълпата с нисък, недоверчив глас.

— Вие кога ще се намесите? — завърши вместо него Мориарти. Скелетът отново се усмихна. Над стисналите носа му пръсти Джеймс видя как мъжете от първите редици страхливо отстъпиха назад.

— Когато паднат главите на ръководителите на тези потиснически правителства — каза Мориарти. — Когато те бъдат отрязани… — поясни той за по-неинтелигентните от публиката му. — Без кметове, началници на полицията и федерални чиновници ще настъпи пълен хаос. И в този хаос вие ще правите онова, в което сте най-добри… ще грабите. Ще плячкосвате. — Той замълча и езикът му се стрелна навън като змийски, облизвайки устните му. — Но не напосоки. И не без предварително планиране. Не, вие ще ограбите най-богатите домове в Ню Йорк и Чикаго, Вашингтон и Бостън, и всички други градове. Най-пълните банки. Най-богатите федерални и щатски златни хранилища. Ще грабите по план, който аз съм начертал и скоро ще споделя с вас… план, който е съвсем лесен и разбираем.

Отделните викове се сляха във всеобщ рев на одобрение и въодушевление.

— Ще бъде като при шибаните наборни бунтове в Ню Йорк, само че тоя път няма да дойде шибаната армия — изкрещя един мъж.

Джеймс си спомни наборните бунтове през 1863 година. Скоро след битката при Гетисбърг. Когато в Ню Йорк въведоха задължителна наборна служба — дотогава тя беше доброволна — уличните банди, съставени предимно от ирландци, се надигнаха в граждански бунтове, които продължиха дни наред. Домовете на някои от най-богатите фамилии в Ню Йорк бяха нападнати, жените бяха изнасилвани, откраднати бяха пари, картини и мебели. Цели квартали изгоряха до основи. Една ирландска банда подпали приют за чернокожи деца, като уби няколко от тях, просто ей така, за забавление.

— Ще бъде като нюйоркските наборни бунтове на хилядна степен — рече Мориарти, надвиквайки шума. — И вие сте прави… този път американската армия няма да бъде изпратена от бойното поле, за да спасява обсадените и малобройни полиции и милиции. Цялата плячка ще бъде… ваша.

Той се обърна и се върна при стола си.

Внезапно, сред въодушевените ревове, един мъж с ловджийска пушка в ръка скочи от мястото си и посочи със свободната си ръка нагоре, право към мястото, където Хенри Джеймс лежеше вкопчен в гредата, опитвайки се да е невидим.

— Плъх! — изкрещя мъжът с налудничави нотки в гласа. — Шибан плъх!

Преди Джеймс дори да успее да си помисли да запълзи назад, мъжът вдигна пушката си, прицели се право в Джеймс и стреля. Петима или шестима от останалите мъже, които също носеха ловджийски пушки, скочиха и също започнаха да стрелят по него.

13.

Хенри Адамс и Джон Хей имаха телефони в домовете си. Хей използваше своя през цялото време, особено във връзка с консултантската работа, която вършеше за Държавния департамент. Адамс не обичаше да използва своя, но често се обаждаше на Джон Хей, който живееше в къщата, долепена до неговата. Всъщност те разговаряха през две стени, и заради статичните шумове в слушалките, пропукванията и преплитащите се линии сигурно щеше да им е по-лесно просто да отворят прозорците и да започнат да си подвикват.

— Опитваш се да се измъкнеш от вечерята, нали, Хенри? — попита Хей, след като в продължение на минута-две слушаше приказките на Адамс. Вече беше събота следобед.

— Ами… като че ли не бях особено добра компания на последната ти сбирка — рече Адамс. — Хората в постоянно лошо настроение не бива да бъдат допускани до празничните сбирки на висшето общество.

— Това правило би важало за деветдесет и три процента от нас — засмя се Хей.

— И съответно ще подобри качеството на общуването — рече Адамс.

— Така е, Хенри, така е. Но ти ела довечера. Просто ще хапнем по ергенски.

— Ами прекрасните дами, включително дъщеря ти Хелън? — попита Адамс.

— Нани Лодж, Хелън, Клара и Едит Рузвелт — която е съвсем за малко в града при съпруга си — ще разливат кафе на голямото благотворително събиране на ДАР в помощ на ветераните от Гражданската война — отвърна Хей.

— Къде ще се проведе тази година?

— В ротондата на Капитолия.

— Ще умрат от студ или от задух.

— Вероятно и двете.

— Лизи Камерън ще бъде ли там?

— Не, тази вечер е на опера.

— С Дон?

Хей се изсмя.

— Кога за последно си виждал Лизи на опера или на някое друго културно събитие, придружавана от съпруга си Дон?

— С кого тогава? — попита Адамс.

— С братовчед си — какмубешеимето. Достопочтения старец, който умори от скука дори железните дилафи у Вандербилтови миналия ноември.

— Спомена Едит Рузвелт, което означава, че Момчето също ще присъства довечера — каза Адамс. — Наистина ли искаш отново да хвърлиш Хари и Теди в една яма?

— Момчето мрази да го наричаме с детското му име „Теди“ — рече Хей.

— Мрази и да му викаме Момчето, но ни обича повече, отколкото го мрази. Наистина ли смяташ отново да сложиш на една маса Хари и Теди?

— Теди ужасно се разкайва за действията и думите си при последното ни събиране — каза Хей.

Този път беше ред на Адамс да се изсмее.

— Никога не съм виждал Теодор Рузвелт да се разкайва за нещо, което е казал, направил, намушкал или застрелял.

— Така е — съгласи се Хей. — Но след като размислил, вероятно под влиянието на Едит, той осъзнал, че думи като „мекушав“ и „страхливец“ не са подходящи за употреба в разговор с един от най-изтънчените писатели на Америка.

— Щеше да е по-забавно преди петдесет години — каза Адамс. — Или дори трийсет. Вече щяхме да сме избрали секундантите, а те вероятно щяха да са избрали терена и да са смазали и заредили пистолетите си.

— На мен Хари ми изглежда повече като човек на острието — отвърна Хей. — А той щеше да получи правото да избира оръжията.

— И щеше да избере остроумието — отбеляза Хенри Адамс. — Най-острото му и точно оръжие.

— Но Теди наистина съжалява и моли за възможност да покаже, че наистина може да се държи прилично — каза Хей. — И иска да бъдеш свидетел на доброто му поведение.

— Бях свидетел последния път, когато го показа — отвърна Адамс. — Мисля, че беше през седемдесет и трета или седемдесет и четвърта.

— Сериозно, Хенри. Довечера ще бъдем само мъже. Ще спорим за политика — учтиво, разбира се — ще се почесваме където ни се иска, ще се оригваме, ще говорим като моряци, ще пием като моряци и ще вдигаме тостове за липсващите представителки на нежния пол, докато накрая Бенсън и другите ми хора не ни отнесат до леглата. Поканил съм доктор Грейнджър, защото… е, знаеш защо.

Адамс знаеше. Доктор Илайъс Грейнджър беше по-възрастен от повечето от тях, малко над шейсетте вече, и беше в дълбок траур от четири години, когато почина съпругата му. В присъствието само на мъже Грейнджър можеше да се отпусне и да се потопи във веселието, което бе негов отличителен белег преди смъртта на жена му. В смесена компания, при присъствието на жени, той вече рядко говореше, сякаш това щеше да нарани чувствата на мъртвата му съпруга. Адамс, който вече от седем години беше вдовец, мислеше, че го разбира. Ако не беше Лизи Камерън и, до по-малка степен, Нани Кабът Лодж, той сигурно вече нямаше да приема покани за вечери — поне не такива, на които присъстват и представителки на нежния пол. Напоследък той не само присъстваше на подобни смесени вечери, но и беше подновил прочутите си „закуски“ — които се провеждаха по-скоро към обедните часове, отколкото сутрин — в присъствието на Лизи, Нани и други местни наслади.

— Звучи ми добре, а и харесвам стария Грейнджър — рече Адамс, — но…

— Преди да продължиш след това „но“ — прекъсна го Джон Хей, — забравих да ти кажа, че и Кларънс Кинг ще бъде тук. С неговото прословуто настроение тип „празнични звънчета“, и доколкото познавам Кларънс — и с истински такива.

— Кинг! — извика Адамс. — Мислех, че е тръгнал към Мексико или Чили, или Патагония, или към някое от онези места, където са неговите предпочитани смугли дами.

— И аз така си мислех, Хенри, но се е върнал в града… за кратко, както разбирам… и с удоволствие ще вечеря с нас.

— Кой още ще идва довечера? — попита Адамс.

— Теди и Джеймс, разбира се, Кинг, Ръдиард Киплинг ще се откъсне за малко от любимия си клуб „Космос“…

— Бих дошъл само за да чуя някой от разказите на Киплинг — рече Адамс, — но всеки път, когато присъства Теди и разказва някоя от своите истории, Ръдиард подвива крака като някое младо девойче и слуша очарован цяла нощ.

— Един велик разказвач разпознава друг велик разказвач — каза Хей. — Камерън не може да дойде, но Кабът Лодж ще присъства отново…

— Докато жена му разлива кафе и реже кексове под Големия купол — каза Адамс.

— Точно така. А що се отнася до Хари… казах ли ти, че той отново отседна у нас? Поне докато е във Вашингтон, мисля.

— Не — отвърна Адамс тихо. — Не си ми го споменавал.

— Ами, така е — рече Хей. — И довечера ще сме с доста неофициално облекло, за разлика от предишната вечеря.

— Хари Джеймс неофициален — промърмори Адамс. — Това вече не мога да си го представя по никакъв начин. — Той се поколеба няколко секунди и се прокашля, преди да заговори отново: — А… господин Холмс ще присъства ли отново?

Хей не забеляза странния му тон или просто не му обърна внимание.

— О, не — отвърна той. — Холмс е изчезнал. За последно чух, че е напуснал града, вероятно се е върнал в Англия. При всички случаи тази вечер няма да е тук и това ме радва.

— Защо? — попита Адамс.

— Защото дъщеря ми Хелън е обсебена от този човек — излая Хей. — Онзи ден ме попита колко печели един детектив и могат ли доходите му да издържат женена двойка с охолството, на което е свикнала. Освен това се чудеше дали великите детективи получават рицарски звания от кралица Виктория.

— Мили боже! — извика Адамс. — Едва ли го е казала точно така.

— Приблизително — рече Хей. — О, Сен Годен ще бъде тук довечера, но каза, че ще си тръгне рано, преди коняка и пурите — дяла от гранит статуята на някаква сенаторска съпруга.

— И тя му позира през нощта?

— Всеки път, когато сенаторът е извън града — отвърна Хей.

— Киплинг, скъпият ни Кларънс Кинг, Сен Годен, Кабът Лодж без Нани — той почти не си отваря устата в присъствието на Нани, но в мъжка компания може да е доста духовит — и шанс, разбира се, за място на първи ред за втория тур между Момчето и Хари — рече Адамс. — Не мога да го пропусна. Ще дойда.

— В настроение „празнични звънчета“?

— Всъщност имам една шутовска шапка, която мога да донеса със себе си и дори да се изкуша да си я сложа, след като отворим четвъртата бутилка — каза Адамс.

— Запази шутовската шапка за младия Теодор… за всеки случай — подсмихна се Хей.

Двамата продължиха да се смеят и след като прекъснаха разговора.

Гръмотевичният рев на пушките, макар и на петдесет фута под него, оглуши Джеймс. Над брезента, който покриваше по-тънките греди, се разхвърча кокоша перушина. По-дебелата и по-високо разположена греда, върху която стоеше самият той, се разтресе, улучена от няколко сачми. Вкопчен в по-тясната страна на гредата, едрият Джеймс усети как няколко от тях разкъсват левия му ръкав и надупчват ръката му. Стисна здраво зъби, за да не извика.

— Не успяхте да го улучите! — извика един от събралите се долу бандити. — Внимавайте… дай на мен… — Разнесоха се два бързи изстрела, чийто отчетлив звук показваше, че са по-скоро от винтовка, а не от ловджийска пушка. Джеймс усети, че поне единият куршум се е забил в гредата му на шест или осем фута пред него. Цялата греда се разтресе като дърво под първия, най-силен удар с брадва.

— Улучих го! — изкрещя мъжът веднага след изстрелите. Тълпата изрева.

Джеймс се осмели да погледне надолу.

Повечето от мъжете, с изключение на анархистите, вече бяха наставали от сандъците и се бяха събрали в групичка, потупвайки се със смях по гърбовете, забравили за враждата между отделните банди. Мъжът с пушката държеше за опашката един огромен сив плъх — съвсем мъртъв — и обикаляше в кръг, получавайки аплодисментите на престъпните си колеги.

— ТИШИНА! — Гласът на Мориарти прозвуча толкова силно и властно, че Хенри Джеймс едва не изгуби равновесие и не се изтърколи от гредата си. Тълпата веднага утихна.

— През следващата седмица Гроугън ще посети всеки един от водачите ви и ще предаде точни инструкции за онова, което трябва да направите на първи май, какви оръжия трябва да носите и какви ще ви бъдат дадени, къде точно ще бъдат поставени засадите за полицаите и информация за това къде анархис… простете… социалистите ще започнат да взривяват. Това е за тази вечер. Можете да се връщате в районите и бирхалетата си, но напускайте склада на малки групи. Не искаме полицаите да хванат някой от вас тази вечер, камо ли да арестуват цели групи. Ще накарам Лукан Адлер да убие всеки, който говори с полицията — дори ако този човек е задържан под стража в щаба на полицията.

Това като че ли отрезви тълпата и я накара да замълчи. Мъжът с винтовката захвърли настрани мъртвия плъх. Групичките започнаха да се измъкват през главния портал и задните изходи на стария склад.

Джеймс се наведе, за да види отново Мориарти, но на платформата стоеше само гангстерът на име Гроугън. Професорът беше изчезнал.

Джеймс продължи да лежи върху високата греда, докато мускулите и костите му не го заболяха дотолкова, че му се прииска да изкрещи. Лежа там, докато и последният човек от събраните бандити и анархисти не излезе смело през плъзгащите се врати; остана на мястото си, докато мъжът, когото нарекоха Гроугън, не угаси лампите и не си тръгна. И продължи да лежи още цял час, че и повече, заслушан в топуркането на плъховете по съседните греди.

Сигурен беше, че всеки момент ще чуе тежки стъпки по стълбището. Беше затворил капака зад себе си, използвайки забитите от вътрешната страна колчета, поставени точно за тази цел, но беше сигурен, че ако някой се качи по стълбите и запали газеничето, ще види, че външните райбери са завъртени настрани, и ще отвори капака.

Накрая вече не можеше да търпи болката и тъмнината. Надигна се на четири крака и замаян започна да пълзи на заден ход, докато подметките му не се удариха в капака. Отвори го колкото се може по-внимателно и тихо.

Промъкна се през отвора и се озова на тъмната площадка, но краката не го държаха. Наложи се да се изправи, опирайки се с две ръце на стената, и се облегна на нея, дишайки тежко; коленете и гърбът го боляха повече, отколкото нараняванията по ръката му под разкъсаните от сачмите ръкави на палтото и ризата.

През матовото стъкло на вратата, която се намираше от другата страна на абсурдно тясната площадка, не проникваше никаква светлина. Възможно ли бе да е лежал толкова дълго на онази греда, че навън да се е стъмнило? Накани се да засили пламъка на газеничето, но размисли. Ако някой го чакаше на тъмните стълби, светлината щеше да превърне Джеймс в идеалната мишена.

Той намери шапката си и бастуна на същото място, където ги бе оставил на площадката.

Спомняйки си колко стръмно и тясно беше стълбището, той започна да слиза предпазливо в тъмнината, като плъзгаше едната си ръка по стената, а с бастуна в другата опипваше стъпалата.

На всяка площадка с примигващо газениче той очакваше да види някого, който го чака. Но нямаше никого. И въпреки това, когато измина последната поредица от стъпала и застана пред вратата, през която беше влязъл, му трябваха минута или две, за да събере кураж и да я отвори. Ужасна мисъл го накара отново да потърси опора в стената: Ами ако са я заключили? Ако са ме затворили вътре?

Не бяха. Джеймс излезе навън. Задънената уличка беше празна; единственият човек, който се виждаше в сумрака, беше той.

До края на задънената уличка и началото на непавираната улица бяха около шейсетина нормални крачки, но те се сториха като половин миля на изпитващия силни болки писател.

Той зави надясно по безименната улица, опитвайки се да си спомни в каква посока се намират по-цивилизованите части на града. На улицата имаше и други хора — само мъже, доколкото можеше да види — но те се бяха събрали на групички около няколкото осветени кръчми. Джеймс се придържаше близо до тъмните сгради от другата страна на улицата, вървеше там, където би трябвало да има тротоар, ако това бе истинска улица. А и там поне имаше по-малко конски фъшкии.

Докато вървеше, Джеймс размишляваше върху реакциите си, докато беше лежал на онази греда над крадците, обирджиите, изнасилвачите, подпалвачите и професор Джеймс Мориарти. Беше се страхувал със сигурност — особено когато мъжът бе извикал „Плъх!“ и край него бяха полетели сачми — но заедно със страха беше почувствал и още нещо, което бе сравнително ново за Хенри Джеймс — възбуда? Вълнение? Странно, необяснимо удоволствие от всичко това странно и непознато нещо, което се случваше с него?

Зачуди се дали, докато сърцето му биеше лудо и възбудата му бе затихнала в онези напрегнати моменти на гредата, когато си бе помислил, че са го открили, когато се разнесоха изстрелите, дали тогава не беше преживял нещо, което си мислеше, че никога няма да получи възможността да преживее, след като бе избегнал службата в армията по време на Гражданската война. Дали брат му Уилки бе изпитал същата възбуда пред опасността в минутите или часовете преди да получи ужасните си наранявания? Как иначе да си обясни нетърпението на Уилки да се върне в частта си няколко месеца след като бе получил такива непристойни, гнойни и невероятно болезнени рани?

И брат му Боб, който беше казал, че е „харесал“ армейския живот по време на войната. Възможно ли бе преживяното от Джеймс този следобед да беше по някакъв начин свързано с обикновената радост от битката, за която пишеха братята му? Джеймс си спомни за братовчед си Гас — онова красиво бледо червенокосо голо тяло под следобедната светлина в деня, когато Джеймс бе влязъл в класа по рисуване от натура — дали Гас бе изпитал същата възбуда пред опасността и радост от опасността по време на месеците служба, преди да бъде убит от снайперист и тялото му да не бъде открито? Дали Гас беше чул звука от изстрела, който бе отнел младия му живот? Ветераните твърдяха, че това не става — никой не чува фаталния изстрел, защото науката е доказала, че сачмата или куршумът пътуват по-бързо от звука — но Джеймс си спомняше, че беше чул силен гръм от пушка преди гредата, върху която лежеше, да завибрира. Това беше… вълнуващо.

Той продължи да върви сякаш часове, докато и последните следи от светлина не се скриха от небето. Напълно изгубил ориентация, Джеймс се запъти към светлината, отразена от ниските облаци. Там трябваше да има улични лампи. Което означаваше, че това е пътят към цивилизацията.

Няколко пъти различни мъже се отделяха от групичките си и прекосяваха улицата в негова посока, и всеки път Джеймс си мислеше: „Това е то!“, но никой не го закачи. Никой дори не го заговори с изключение на една странно гримирана дама на нощта — от онези улични проститутки, които си вършеха работата в покрити с брезент бараки във вонящи улички — с бяло като тебешир лице и кървавочервени уста, от които се показаха жълти зъби, когато му извика:

— Търсиш си забавление, нали, господин джентълмен, сър?

Джеймс кимна на привидението и бързо премина от другата страна на улицата.

Когато най-после стигна до калдъръмена улица — с трамвайни релси по средата! — с газени лампи на всеки ъгъл, той си позволи да въздъхне с облекчение. Тук трябваше да има пътни знаци. Копторите бяха останали зад гърба му.

И точно в този момент трима мъже изскочиха от една странична уличка и му препречиха пътя.

— Изгуби ли се, приятел? — попита по-високият, брадат и мръсен мъж. Вторият бе също толкова висок, но по-едър и имаше подрязани бакенбарди вместо брада. Джеймс зърна проблясък от златен зъб, когато светлината на уличната лампа за миг докосна лицето на първия. И двамата високи мъже носеха широкополи шапки, които изглеждаха вкоравени от пот и мръсотия и нагризани от плъхове. Третият мъж, който препречваше пътя на Джеймс, все още трудно можеше да се нарече мъж: това бе шестнайсет– или седемнайсетгодшпно момче, високо почти колкото другите двама, но много по-слабо. От лицето му се виждаше най-вече носът, а мазната коса, която падаше над очите му, и големите зъби накараха Джеймс да се сети за плъха, който бандитите бяха отстреляли на гредите.

— Пуснете ме да мина, моля — рече Джеймс и пристъпи напред към брадатия мъж със златния зъб.

Той отстъпи встрани, но вторият едър мъж препречи пътя на Джеймс. Тримата го обградиха от три страни. Писателят погледна над раменете им, но не видя нито полицаи, нито пешеходци, нито един почтен човек, на когото да извика за помощ.

— Хубави гети — каза водачът на бандитите. След това се изхрачи и нарочно изплю една кафява тютюнджийска храчка върху левия крак на Джеймс.

Вторият мъж докосна разпрания ръкав на писателя.

— Кървиш, приятел. По-добре ела с нас да те превържем.

Джеймс се опита да отстъпи наляво, към улицата, но момчето и първият мъж отново му препречиха пътя. Те пристъпиха агресивно напред и Джеймс осъзна, че постепенно отстъпва назад към тъмната уличка, от която се бяха появили. Той се спря.

Водачът се озова толкова близо до него, че писателят подуши миризмата на уиски и чесън в дъха му, когато мъжът прокара пръсти по предницата на палтото и жилетката му.

— Шибани гети, шибан цилиндър, шибан бастун със сребърна дръжка — каза брадатият, — но в джобчето няма шибан часовник. Къде е?

— Аз… изгубих го — каза Джеймс.

— Немарлив негодник си ти, нали? — рече вторият мъж. — Но се обзалагам, че не си изгубил шибания си портфейл, нали, господин Гети?

Джеймс се изпъна в цял ръст и стисна здраво дръжката на бастуна, макар да знаеше, че ще се нахвърлят върху него, преди да успее да го вдигне, за да се защити.

Почувства как нещо остро докосва корема му и погледна надолу; най-младият мъж бе опрял в него нож.

— Джеймс! — извика познат глас от другата страна на улицата.

Писателят и тримата крадци обърнаха едновременно глави натам. Джеймс едва успя да потисне кикота си — предизвикан най-вероятно от истерия — тъй като двама мъже, които най-малко бе очаквал да срещне, сега вървяха забързано към него. Теодор Рузвелт беше извикал името му, а с него, облечен в по-изискан костюм от предишния път, беше Кларънс Кинг.

Докато двамата мъже приближаваха тротоара, брадатият крадец — висок над метър и осемдесет — погледна към високия метър и седемдесет Рузвелт и Кинг, който беше малко по-нисък от него, и каза:

— Готов съм да се обзаложа на една бутилка, че те имат часовници.

— Не задълго, мамка му — каза неговият също толкова висок, мускулест и мръсен партньор.

14.

Младият крадец отдръпна ножа си от корема на Джеймс и го притисна до бедрото си, докато Рузвелт и Кинг приближаваха групичката.

— Джеймс! — каза отново Рузвелт и, без да обръща внимание на тримата бандити, разкри в усмивка идеалните си едри зъби под златното пенсне. Сините му очи сияеха, сякаш в радостно очакване на нещо. — Какъв късмет да те срещнем! Двамата с Кинг се надявахме да те открием… тръгнали сме към дома на Хей за вечеря.

Лешниковите очи на Кларънс Кинг излъчваха много повече студенина от сините на Рузвелт. Момчето нямаше бастун, но Кинг носеше със себе си своя, който Джеймс бе видял за пръв път в дома на Хей: дръжката му беше от някакъв лъскав камък, природно оформен като птичи клюн.

Двамата високи крадци се спогледаха и брадатият водач кимна. Джеймс предположи, че те просто безмълвно се бяха договорили да ограбят, набият — и вероятно да убият — и тримата „богаташи“, които бяха срещнали в покрайнините на Нощния град. Джеймс не знаеше дали тези тримата са били на срещата с Мориарти… и осъзна, че това няма никакво значение. Беше се опитал да предупреди приятелите си със знаци, докато се приближаваха по улицата, но вече беше твърде късно. Шестимата мъже се бяха събрали в доста плътен кръг на входа към тъмната алея.

— Добър вечер, господа — каза младият Рузвелт на крадците, продължавайки да се усмихва с невъзможно бялата си усмивка. — Благодаря ви, че придружихте приятеля ни дотук. Сега той ще тръгне с нас.

Двамата високи мъже се отместиха вдясно, препречвайки мястото за отстъпление на Кинг или Рузвелт. Кльощавият младеж, който остана близко до Джеймс, отново беше вдигнал ножа.

Водачът перна леко с мръсните си пръсти жилетката на Рузвелт.

— На края на тая верижка виси хубав часовник, нали, четириочко? — рече той, показвайки жълтите си зъби.

— Разбира се, че виси — отвърна студено младият Рузвелт.

— А в джоба ти има портфейл, нали? — додаде брадатият мъж.

Усмивката на Теодор стана някак по-широка.

— Да — отвърна тихо той. — И ще си остане там. Вие тримата си гледайте работата и никой няма да пострада.

Двамата високи крадци избухнаха в смях и най-младият се присъедини към тях с неприятно пискливо кискане.

Водачът посегна с ръка. Вторият мъж извади нож, почти идентичен с онзи, който най-младият крадец бе насочил към корема на Джеймс.

— Не ме докосвай — каза Рузвелт на брадатия крадец. Високият мъж с шапката сигурно имаше поне двайсет паунда и двайсетина сантиметра височина в повече.

— И какво ще направиш, ако те докосна, четириочко? — Едрите мръсни ръце се насочиха към едрото тяло на Теодор и проблясващата верижка на часовника.

На доста добър немски — който Джеймс разбираше — Рузвелт каза:

— Ще те сритам в топките, ще накарам зъбите ти да нагризат коляното ми и после ще ти ударя една глава така, че ще ти пръсна нищожния мозък.

Джеймс забеляза, че младият Теодор не е сигурен в немската дума за „удрям с глава“, и просто използва приблизителното Kopfbütten. Той също така използва неофициалната форма du, с която възрастните се обръщат към близките си, децата и животните. Стана ясно защо го е направил, когато използва fressen за „ям“ — за кучетата и други животни се използва fressen, докато за хората — essen. Теодор внимателно свали пенснето си, прибра го във вътрешния джоб на жилетката си и се потупа по джоба. Усмивката му сега беше напрегната и огромните зъби вече не проблясваха.

Високият водач се изсмя и каза:

— Тук си имаме двама дребни германци, момчета. Да им пръснем задниците.

Двамата високи мъже пристъпиха напред. Рузвелт и Кинг отстъпиха бързо три крачки назад, сякаш се приготвяха да избягат. С няколко широки крачки водачът се опита да отреже пътя на Теодор.

Рузвелт разпери широко ръце, изви назад масивното си тяло и изрита високия мъж между краката със засилване по начин, какъвто Хенри Джеймс беше виждал само на игрището за ръгби. Лъскавият нос на малкия, скъп ботуш на Теодор почти потъна в уязвимия чатал на водача. Ударът беше толкова силен, че Джеймс видя как краката на водача на крадците буквално се отлепят от земята.

Високият мъж се свлече на колене и започна да се гърчи, а шапката му падна, когато наведе главата си напред. Стисна чатала си с две ръце и от устата му се изтръгна нечовешки стон.

Когато главата му се наведе напред, дясното коляно на Теодор се вдигна по-бързо, отколкото кракът му при ритника. Джеймс чу изщракване на зъби и големият нос на мъжа изхрущя.

Тялото на крадеца се отметна назад — лицето му беше омазано с кръв — но затворените му очи вече бяха на нивото на очите на Теди Рузвелт. Той сграбчи крадеца за раменете, дръпна го към себе си и заби огромното си, квадратно рузвелтско чело в лицето на водача с такава сила, че звукът, който се чу, наподобяваше удар на брадва в тънко дърво.

Водачът падна по гръб и не помръдна.

Другият крадец не наблюдаваше безучастно. Той бе протегнал ръката си, в която стискаше нож, и я размахваше бавно наляво и надясно, докато заобикаляше Кларънс Кинг, за да го намушка.

Кинг беше преметнал тежкия си бастун през рамо и сега замахна с него като с бейзболна бухалка. Хенри Джеймс никога не бе играл бейзбол като малък, но брат му Уилям беше… и обожаваше играта. А през последните две седмици Джеймс бе принуден да търпи ентусиазма, с който Джон Хей се отнасяше към този спорт, затова когато Кинг направи своя мощен замах, Джеймс предположи, че той прилича повече на батърите от „Бостън Бийнийтърс“ — за които се смяташе, че ще спечелят шампионата тази година — отколкото на някой от подавачите на вечно последните „Вашингтон Сенатърс“.

Клонестият камък на края на бастуна улучи нападащия крадец в лицето. Джеймс видя и чу как едната му скула изхрущява, носът се чупи и двамата със стоящия до него млад крадец трябваше да отскочат назад, за да избегнат гейзера от кръв и зъби, който изригна в тяхна посока. Големият мъж изпусна ножа си и падна на четири крака.

Дребничкият Кларънс Кинг си беше пуснал шкембенце, но годините, прекарани в катерене из планините и копаене в мините, бяха превърнали бедрата и ръцете му в мощни двигатели. Той изрита мъжа в гърба толкова силно, че крадецът се плъзна по лице напред в сгурията, покриваща алеята, влачейки ръце след себе си.

Момчето, което беше левак, отскочи от Джеймс и замахна с ръка, за да забие ножа си в хълбока на Кларънс Кинг.

Точно преди Коледа Хенри Джеймс беше писал на Уилям, че е качил твърде много килограми, че напоследък коремът му върви няколко инча пред него и това не му харесва. Беше казал на Уилям, че е наел треньор по фехтовка за три двучасови тренировки седмично, и че това упражнение — колкото и да му харесваше — не беше свалило и една унция от теглото му.

Сега Джеймс вдигна собствения си бастун и го стовари върху китката на момчето като чук. Прицелът му беше изненадващо точен — той чу как дръжката на бастуна се удари звучно в костта на китката и ножът падна на земята.

Младият крадец извика от болка, но той беше много, много бърз. Падна на едно коляно, за да грабне ножа, преди Джеймс дори да е успял да вдигне повторно бастуна.

Кинг пристъпи напред и затисна с излъскания си, но тежък ботуш острието на ножа. Младият крадец дръпна, но дръжката се откъсна от острието.

— Работнически нож — каза Рузвелт, застанал до падналия водач. — Дават ги с тонове на индианците. Нищо не струват.

Кинг беше прехвърлил бастуна в лявата си ръка и внезапно извади от джоба на палтото си сгъваем нож, който разтвори с едно врътване на китката. Острието беше огромно за сгъваем нож — дълго поне седем инча, прецени Джеймс, и адски наточено.

Кинг опря заострения му връх на милиметър под лявото око на младия крадец и натисна достатъчно силно, за да пусне малко кръв и да накара пишман-разбойника да изпъшка ужасено. Джеймс почти бе готов да повярва, че Кинг ще извади окото на момчето като уличен търговец, който вади топка сладолед в гореща лятна нощ.

— Ето ти един урок, момче — изсъска Кинг. — Ако си решил да се биеш с нож, донеси си истински нож. Иначе ще се сдобиеш с белег.

Кинг дръпна ножа през бузата на младия крадец — плисна кръв.

Момчето изпищя, притисна с две ръце разрязаната буза, през която вече се виждаха венците му, стана и побягна в нощта.

Джеймс само гледаше двамата мъже, които лежаха на земята, докато отекващите стъпки на момчето заглъхнаха в тъмната алея. Подскочи, когато някой леко го докосна по лакътя, но това беше просто Рузвелт.

— Ударът ви беше доста ловък, господин Джеймс.

— Много ловък според мен — рече Кинг, докато почистваше дръжката на бастуна си от калта и сгурията.

— Десният ви ръкав е разпран и окървавен — каза младият Теодор. — Момчето ли направи това?

— Не — отвърна Джеймс, изненадан колко силно прозвуча гласът му. — Аз… паднах, докато слизах от един трамвай. Просто го разкъсах малко на чакъла.

Кинг и Рузвелт се спогледаха, но не казаха нищо. После се отдалечиха от двете фигури, които лежаха на земята, едната, стенеща и плачеща, другата — все още в безсъзнание.

Кинг завъртя почистения си бастун.

— Наистина отивахме на вечеря у Хей. Ще ни придружите ли, господин Джеймс?

— С удоволствие, господин Кинг — отвърна писателят.

Две пресечки по-нататък — където уличните лампи бяха разположени по-нагъсто, магазините бяха отворени, улиците бяха равно павирани и тротоарите се появиха отново — те видяха един преминаващ файтон, който беше достатъчно голям, за да побере и тримата, и Рузвелт го повика с едно рязко изсвирване, което накара коня да подскочи.

15.

Когато Рузвелт, Кинг и Джеймс почукаха на вратата, повечето от гостите още не бяха пристигнали, но Хей веднага забеляза неугледния външен вид на Хари и нареди на главния иконом Бенсън и на още един прислужник на име Нейпиър да му помогнат да се качи в стаята си. Доктор Грейнджър, който беше пристигнал по-рано, за да може да пийне уиски и да поприказва със стария си приятел Хей, погледна към ръкава на Джеймс и каза:

— Най-добре да се кача заедно с вас горе и да хвърля един поглед на това.

— Не е нищо особено — каза Джеймс.

— Само ще си взема чантата от прислугата — каза докторът.

Рузвелт, който отново носеше пенснето си, се ухили и каза:

— Доктор Грейнджър носи докторската си чанта на светски мероприятия?

— Доктор Грейнджър носи винаги със себе си докторската си чанта — рече Кларънс Кинг.

Когато се качи горе, Джеймс изрита гетите от краката си и когато Нейпиър ги вдигна с думите: „Веднага ще ги почистя, сър“, Джеймс му се сопна:

— Не, изгори ги.

Винаги щеше да вижда противното петно от тютюн върху единия, колкото и чист да беше.

— Елате в банята, където е по-светло — нареди доктор Грейнджър. — Я виж ти, стая за гости със собствена баня, течаща вода и електрическо осветление. Какви невероятни неща се случват!

Луксозната баня беше светла и стерилно чиста като хирургическа стая и след като Джеймс свали мократа си скъсана риза и я захвърли в ъгъла, доктор Грейнджър погледна наранената му ръка и каза:

— Как казахте, че сте си наранили ръката?

— Скочих твърде рано от трамвая и паднах върху сгурията — отвърна Джеймс, отклонявайки погледа си настрани.

Понякога сините очи на Грейнджър можеха да са закачливи като на Теди Рузвелт и той просто хвърли един бърз поглед на Джеймс, преди да каже:

— Добре, но точно тази улица, изглежда, е била павирана със сачми.

Нейпиър донесе малка извита бяла тава и доктор Грейнджър използва някакъв наподобяващ маша инструмент, за да измъкне една по една сачмите; дрънченето им при пускането в тавата накара Джеймс отново да се изчерви. Доктор Грейнджър извади дванайсет сачми и намаза с йод — или нещо също толкова болезнено — всички рани и разкъсвания.

— Няма увредени мускули — каза докторът. — Съвсем слабо са разкъсали кожата. Ако не знаех какво се е случило, бих могъл да се закълна, че сте претърпели лек ловен инцидент, като сте били прострелян с ловна пушка от известно разстояние.

— Аз не ловувам, сър — отвърна Джеймс и започна да облича чистата бяла риза, която Бенсън беше извадил от гардероба.

— Изчакайте минутка — каза доктор Грейнджър. — Едва ли искате йодът да остави петна по ръкава на ризата ви, а на мен не ми се иска тези рани да се инфектират. Дайте ръката си тук… над умивалника.

Грейнджър извади от чантата си навити на руло превръзки и ножица и само след минутка цялата ръка до лакътя на Джеймс беше внимателно превързана.

— По-добре ли се чувствате? — попита Грейнджър.

— Чувствам се като глупак и… — Джеймс вдигна бинтованата си почти до лакътя ръка, — като египетска мумия.

— Почакайте, не обличайте още ризата — каза докторът. Той пълнеше спринцовка с някаква тъмна течност от мъничко шише.

— Вижте, не мисля… — започна Джеймс, но докторът вече беше забил инжекцията в рамото на писателя. — Какво беше това?

— Просто нещо за болката, което ще намали вероятността да се разболеете от тетанус — отвърна докторът, докато затваряше чантата си.

„По дяволите“ — помисли си Джеймс. Той беше разпознал морфина и трябваше да се обади по-рано. Двамата с Катрин Лоринг се бяха обучили как да бият дози морфин на сестра му Алис в последните месеци преди смъртта ѝ… тя всъщност почина, потънала в морфинови сънища… и Хенри Джеймс се беше заклел да не позволява на никого да вкарва тази субстанция във вените му. Твърде късно.

А и божата намаля. Много. Джеймс се замисли за Шерлок Холмс и противните му инжекции и се зачуди дали това чувство на олекване… почти щастие… може също да е резултат от забранените инжекции.

— Ако започна да бръщолевя като идиот по време на вечерята — каза Джеймс, — ще обвиня вас и вашата игла, докторе.

— Ако всички не започнем да бръщолевим като идиоти след третото ястие — отвърна докторът, — ще трябва да обвиним Хей, че не ни е осигурил достатъчно вино и друг алкохол.

Когато останалите гости се събраха, тъкмо преди да се отправят към трапезарията, Хей забеляза, че Джеймс е угрижен. Той внимателно го хвана за лакътя на лявата ръка, изведе го в коридора и рече:

— Какво има, Хари? Мога ли да помогна с нещо?

Джеймс се усети, че хапе устната си.

— Колкото и абсурдно да звучи, Джон — рече тихо той, — разбрах, че просто трябва да се свържа с господин Холмс. Спешно е.

— Шерлок Холмс? — възкликна домакинът му. — Мислех, че е напуснал града.

— Може и да е — каза Джеймс, — но наистина трябва да му предам нещо. Остави ми адреса на един магазин за пури тук, в града, така че ако икономът ти намери някое момче, което да отнесе съобщение…

— Можем да направим нещо по-добро, Хари. Можем да проверим дали в магазина има телефон и направо да им се обадим.

— Защо, за бога, ще му трябва телефон на един магазин за пури? — рече Джеймс, потискайки поредния нетипичен за него порив да се изхили на глас.

Хей сви рамене и го поведе към кабинета си.

— Живеем в странна епоха, Хари.

Джеймс беше забелязал телефона в кабинета на Хей, но никога не беше виждал домакина си да го използва. След няколко минути общуване с някакъв човек, който, както разбра Джеймс, трябваше да е „операторът“ — или може би това бяха няколко души — Хей се ухили, подаде апарата на Джеймс и каза:

— Господин Туил е на телефона. Той е управител на магазина за пури, за който ти е казал Холмс, и е там в момента. — Хей излезе от стаята, оставяйки Джеймс сам вътре.

— Ало, ало, ало? — рече Джеймс, чувствайки се като идиот.

Когато двамата с господин Туил се представиха, Джеймс каза:

— Доколкото ми е известно, някой във вашия магазин получава и предава съобщения на господин Шерлок Холмс. Абсолютно наложително е… спешно е… да се свържа с него веднага. Или да разговарям с него, ако е там в момента.

— Господин Шерлок Холмс, сър? — пропищя гласът на Туил през шумоленето и бръмченето на телефонните линии.

— Да.

— Английски джентълмен, сър?

— Същият!

— Не, той не е идвал в магазина, откакто ми заплати за тази дребна услуга да му препредавам съобщенията. Два или три пъти дневно изпраща по едно момче да ги прибира.

Джеймс въздъхна. Осъзна, че ако не се чувстваше толкова… лек… в момента, сигурно щеше да се задъхва от безпокойство, че не може да предаде на Холмс изключителната новина за онова, което беше видял и чул този следобед.

— Добре — рече той. — Бихте ли записали, ако обичате, едно съобщение, и го предайте колкото се може по-бързо на господин Холмс?

— Веднага щом момчето му се появи, сър.

— Добре. Съобщението гласи… приготвихте ли си лист и писалка?

— Молив, сър.

— Съобщението гласи… — Джеймс замълча за миг, за да го формулира. — Днес проследих професор Мориарти до една негова среща тук, във Вашингтон. Чух… да, да, ще диктувам по-бавно.

— Можете да продължите, сър. Чули сте…

— Чух го да споделя плановете си за първи май с няколко… групи. Наложително е да се свържете веднага с мен. Тръгвам си с влака утре… тоест неделя, девети април… следобед. Спешно трябва да поговорим. Подпис, Джеймс. Ще ми го прочетете ли, ако обичате?

Туил го прочете, Джеймс поправи няколко дребни грешки в записките на човека, след което линията заглъхна, писателят несръчно закачи слуховия апарат върху стойката за говорене и после върна цялото приспособление обратно на рафта му.

Виновен сигурно беше морфинът — ако наистина беше морфин — но вечерното парти беше едно от най-приятните, които си спомняше Хенри Джеймс. Той не спря да се смее. Събитията от деня би трябвало да са надвиснали като тъмни облаци над мислите му, но вместо това спомените за криенето върху високата греда, за Мориарти, за престъпниците и анархистите и уличния сблъсък с крадците (кървав сблъсък, за който не подсказваха нито поведението на Теди Рузвелт или Кларънс Кинг, нито някакви пръски или петна по официалното им облекло) като че ли изпълваха Джеймс с радост и енергия, каквито не бе изпитвал от години. Той беше облякъл нова риза и вечерно сако.

Хей отново седеше начело на масата, следеше разговорите и ги насърчаваше при нужда — каквато почти не се появяваше в тази изцяло мъжка компания. Джеймс бе получил почетното място от дясната страна на домакина им, а вдясно от него седеше старият му познайник Ръдиард Киплинг. На сватбата на Киплинг през 1892 година в Лондон, Джеймс му беше предал булката, госпожица Кери Бейлстиър, и в допълнение към взаимната им симпатия, всеки от двамата мъже беше почитател на литературния талант на другия. На Джеймс умът му не го побираше защо Киплинг — който в творбите си разкриваше толкова много от гордостта и позора на Британия — беше избрал да живее в Америка.

До Киплинг седеше Хенри Адамс, а до него беше Теди Рузвелт. Тази вечер Огюст Сен Годен бе заел стола в противоположния край на масата, точно срещу Джон Хей. Джеймс се възхищаваше от скулптурите на Сен Годен до такава степен, че трудно можеше да го опише с думи — според него скулптурата на гроба на Клоувър Адамс показваше не само достигнали съвършенство умения, но и изумителен кураж, който не пробуждаше никакво усещане за „надежда, задгробен живот или благовест и алилуя“43, както го беше изразил онзи бездарен драскач По, а само бездънно чувство за тъга и загуба.

До Сен Годен, от дясната страна на масата, седяха Кларънс Кинг, доктор Грейнджър и Хенри Кабът Лодж, който се падаше отляво на Хей.

Тази вечер всички мъже край масата проявяваха изключителна духовитост, но в центъра на вниманието, доколкото можеше да прецени размътеният от адреналина и морфина мозък на Джеймс, бяха Киплинг и Рузвелт. Двайсет и седем годишният Киплинг, който беше прекарал зимата в дома им в заснежения Върмонт и чиято съпруга Кери беше родила съвсем наскоро, на 19 декември, беше обект на множество поздравления и потупвания по гърба. Един ден Джеймс щеше да напише: „За мен Киплинг представлява най-абсолютното олицетворение на гениалността (като нещо отделно от чистия интелект), което съм срещал някога“.

— Много мило от страна на Джоузефин да избере двайсет и девети декември за свой рожден ден — каза младият писател, — тъй като моят е на трийсети, а Кери е родена на трийсет и първи. Така всичко се подрежда идеално.

Доктор Грейнджър — чийто нос беше започнал да се зачервява от питиетата, без това по някакъв начин да се отразява на дикцията му — попита дали след появата на бебето им е станало по-топло в къщата край Братълбъро, която Киплинг наричаше Къщичка Блаженство.

— Скъпото ми бебе не е толкова голямо, за да излъчва достатъчно количество телесна топлина — засмя се Киплинг, — но разхождането напред-назад с нея на ръце нощем, когато плаче, много помага да се затопля.

Разговорът се прехвърляше от тема на тема, но Джеймс продължаваше да си мисли за невероятните събития, на които бе станал свидетел през деня, и за спешната нужда да се свърже с Шерлок Холмс.

Киплинг и Рузвелт бяха засипани от въпроси за любимия им клуб „Космос“, който се намираше от другата страна на Лафайет Парк и обединяваше Тейлоу Хаус с къщата на Доли Медисън. И двамата бяха побъркани на тема занимания на открито и клуб „Космос“, освен че беше може би най-елитният и влиятелен мъжки клуб в Америка, удовлетворяваше тази им страст.

— Преди пет години поставихме началото на една малка организация, наречена Национално географско дружество — каза Теди Рузвелт.

Киплинг се разсмя и когато го попитаха за причината, отговори:

— Простете ми, но си спомних как нашият приятел Теодор се представи за пръв път в клуба с мисълта да стане член. Двайсет от най-старите членове струпаха на масата в трапезарията няколкостотин фосилни кости и накараха Теодор да идентифицира колкото може от тях.

— И успя ли? — попита Кларънс Кинг, който очевидно знаеше отговора и вече се усмихваше.

Киплинг отново се засмя. Джеймс забеляза колко приятен беше този смях, мъжествен и плътен, но не и подигравателен.

— През следващите няколко часа Теодор не само идентифицира фосилните кости, но ги раздели на купчинки според различните съществуващи и изчезнали животни, на които принадлежаха — само дето не ги свърза в скелет, господа — като през цялото време обясняваше хранителните, хищническите и размножителните навици на всяко животно.

— Оттогава Теди е знаменитост в клуб „Космос“ — каза Хей, без да обръща внимание на Рузвелт, който се намръщи при употребата на галеното име от детството му.

Всички, дори Джеймс, разказваха анекдоти на различни теми, но преди да отворят четвъртата бутилка, Киплинг започна да моли Рузвелт да разкаже историята си за „гризлито в храсталака в Дакота“.

Рузвелт се ухили и започна. Историята беше кратичка, с точното количество подробности, но според Хенри Джеймс беше особено забавна. Огромното гризли, изглежда, било старо и късогледо — почти сляпо. Рузвелт бил изгубил очилата си при спускането по един стръмен горист склон, така че бил точно толкова сляп, колкото и мечката. Първият му изстрел пропуснал.

— Пропуснах сърцето, но я улучих в задните части — каза Рузвелт, следвайки първото правило на добрия разказвач никога да не се усмихва или да се смее на собствените си истории. — Мечката се шмугна в един върбов храсталак, който ми се стори твърде гъст — особено без очилата ми — и аз не умирах от нетърпение да се напъхам сред онези храсти, където, още преди да успея да вдигна пушката си, двамата с господин Гризли щяхме да се озовем очи в очи. А онази сутрин животното изобщо не беше в настроение…

Накрая все пак Рузвелт влязъл в храсталака, за да отвлече вниманието на мечката. След като цял час се опитвал да я примами навън, той най-накрая решил да навлезе надълбоко между върбите, проправяйки си път с дулото на своя „Уинчестър“, стиснал огромен нож „Бауи“ между зъбите. Описанието на тази картинка беше достатъчно, за да накара всички да избухнат в смях, и Джеймс се присъедини към тях.

— Слепец преследва слепец — каза Рузвелт. — Накрая се оказа, че мечката е по-сляпа, така да се каже. Или аз извадих по-добър късмет.

Джеймс хареса анекдота — и нямаше никакво съмнение, че случилото се беше истина — но той му напомни, че никой от тях — Кинг, Рузвелт или самия той — не беше споменал за уличната свада с крадците. Хенри Джеймс не знаеше какъв е етикетът в обсъждането на насилствени улични схватки — може би от джентълмените не се очакваше да ги споменават, ако накрая се окажеха победители — или може би Кинг и Рузвелт искаха да му спестят смущението по същия начин, както може би му бяха спестили жестокия побой или дори намушкването с нож. Джеймс си отбеляза мислено, че героят в някоя от книгите му трябва да се държи точно по този начин, ако му се наложи да отиде на вечеря веднага след подобна свада.

Но се съмняваше, че някой от героите му щеше да преживее подобен сблъсък.

Разговорът се насочи към скорошните събития, но мислите на Хенри Джеймс продължаваха да гравитират около следобедните събития и абсолютната необходимост да съобщи на някой от властите за плановете на професор Мориарти да извърши покушение срещу президента, за бунта на анархистите и за акцията на бандитите.

Останалите мъже обсъждаха финансови дела — особено големия шум около „Паниката на ’93“, която така и не бе се беше развихрила съвсем — което предостави на Джеймс идеалната възможност да потъне в собствените си мисли, без това да изглежда невъзпитано. Всички, които седяха около масата, с изключение може би на Теди Рузвелт, знаеха, че Хенри Джеймс е писател; той нямаше финанси. Това го спасяваше от безкрайните разговори за инвестиции, защото не можеше да си позволи нито една.

„Ако не успея да се свържа с Холмс — мислеше си Джеймс, — може би трябва да отида при кмета на Вашингтон или при полицейския суперинтендант. Или дори при самия президент Кливланд.“ Последната мисъл го накара да потрепне.

„Не е невъзможно. Неколцина от приятелите ми край масата — Хей, Кабът Лодж, може би младият Рузвелт — са вечеряли няколко пъти с президента, може би дори Адамс, който намусено признава, че познава всички президенти от последните години. Мога да си уредя спешна среща още утре сутринта.

И какво ще му кажа? — помисли си той. — Ще му докладвам, че докато съм се крил върху една греда в изоставена птицекланица, случайно съм чул как професор Мориарти — който се смята за литературен герой от повечето хора, дори вероятно, напълно възможно, от най-върлия си враг Шерлок Холмс — планира да извърши покушение срещу президента на Съединените щати и десетина или повече други държавни глави, както и срещу висши политици в Америка и почти десетина други европейски държави… и не само да осъществи покушенията, но и едновременно с това да организира въстание на анархистите и гангстерски бунтове в множество градове тук и зад граница.“

— … може да бъде проследена назад до спадането на котировките на житото на борсата в Буенос Айрес… — казваше Кабът Лодж.

Хей отхвърли хипотезата с махване на ръката. Вече всички пушеха пури, с изключение на Рузвелт, доктор Грейнджър и Джеймс.

— Всичко това са чисто и просто спекулации на железниците — каза Хей.

— Каквото и да е било или ще бъде, вие, деловите хора, говорите за тази „Паника през ’93“ още от ноември ’92. Най-добре нещо вече да започне, защото иначе много спекуланти на къси позиции ще бъдат ужасно разочаровани.

„Това ли е прословутият план на Шерлок Холмс? Да сграбчи масивната ръка на президента Кливланд и да я дръпне от бутона, който ще стартира всички машини на Колумбовата експозиция няколко секунди след пладне на първи май, да натисне надолу едрия президент и да извика: «Лягай долу, глупако!», както се смята, че е постъпил младият капитан Оливър Уендъл Холмс с президента Линкълн във Форт Стивънс през 1864?“. Джеймс се съмняваше в това.

— Определено имаше ясен намек за паника през февруари, когато „Филаделфия и Рийдинг Рейлроуд“ фалира заради прекомерното си разширяване — каза Кабът Лодж.

— Според мен Кливланд се справи доста умело с кризата в хазната, като убеди Конгреса да анулира Закона Шърман за покупка на сребро само няколко дни след като положи клетва.

— За демократ — единственият, избран за президент, доколкото си спомням — Кливланд изглежда доста действен — каза доктор Грейнджър.

— Може би щеше да повали моята гризли с голи ръце — рече Рузвелт. — Ако се претеглят преди схватката, сигурно ще тежат еднакво.

— Престани, Теодор — рече Хенри Адамс.

„Не мога да отложа пътуването утре — мислеше си Джеймс. — Ако остана, краят на всички тези конспирации или усложнения няма да може да им се види. Просто нямам друг избор, освен да разкажа за срещата на професор Мориарти с бандите и анархистите, и да повторя онова, което този — как го беше нарекъл лондонският «Таймс» след Райхенбах? — Наполеон на престъпния свят каза за планираните покушения, въстания и грабежи.

Попаднал съм в един от онези романтично-приключенски романи, които толкова презирам — нещо по-долно дори от изпълнените с насилие машини за пари на Х. Райдър Хагард — и единственият начин да избягам от него е да забравя всичко, което видях и чух днес… всичко, което съм видял и чул през последните няколко седмици след Сена. Това е пътят на реалността. Или поне на литературата. Всичко останало ще е по-добре от този долнопробен приключенски роман, в който съм се озовал.“

— Движението за свободно сребро е непредсказуемият фактор в тази игра — рече Хей. — Особено след като американските фермери го подкрепят.

— Ако хората и отслабващите банки започнат да искат злато срещу банкнотите си… — рече бавно Хенри Адамс, сякаш размишляваше на глас.

— Повече от триста банки вече затвориха врати на Запад и в Средния запад — каза Рузвелт.

— На Запад и в Средния запад — повтори Хей и даде знак на прислужника да донесе нова бутилка вино, — всеки, който има два фишека или кутия от цигари, пълна с монети от двайсет и пет цента, може да се обяви за банка.

„Трябва да тръгна утре — помисли си Джеймс, усещайки внезапна болка в гърдите и лявата си ръка. — Трябва да потегля утре. По пътя ще си купя градинска лопатка, за да мога тайно да закопая кутийката с прахта на Алис. Изкушавах се да отскоча до Нюпорт, където двете с госпожица Лоринг изглеждаха толкова щастливи, след като Алис построи онази къща на носа, но според мен Катрин Лоринг прекара достатъчно време в компанията на Алис. Не, моята скъпа, мила, саркастична, копнееща за смъртта Алис трябва да лежи в земята, където лежат родителите ни и леля Кейт.

След това трябва да побързам да се върна, за да хвана следобедния влак до Ню Йорк. Не бива да изпускам онзи немски параход — «Веселие» беше, нали? — който потегля във вторник сутринта. Кача ли се на борда му, вече ще мога да си отдъхна, да помисля, да отделя достатъчно време и енергия, за да разбера кое през последните няколко седмици е било реалност и кое — илюзия. Господин Шерлок Холмс просто ще трябва сам да се погрижи за тази многопластова мистерия. Едно нещо е сигурно — никога няма да се превърна в неговия обожаващ го Бозуел, както доктор Уотсън, ако той е реална личност или дори продукт на литературното въображение на Конан Дойл, и съвестно да водя точна хроника на триумфите на детектива. Защото досега не съм станал свидетел на нито един триумф.“

В стаята се вмъкна един прислужник, носещ бял лист хартия върху сребърен поднос. Младият мъж прошепна нещо на Хей, който кимна и посочи Джеймс.

Беше телеграма. Джеймс не можеше да остави прочитането ѝ за по-късно — това сигурно беше отговорът на Холмс на новините му за Мориарти — затова я отвори и я прочете, държейки я ниско, под плота на масата. Телеграмата беше сравнително кратка и ясна:

16.

В късната сутрин, някъде около час след като влакът на Джеймс замина за Ню Йорк и след това за Бостън, Шерлок Холмс позвъни на новия електрически звънец на вратата на Хенри Адамс. Отвори му високият главен иконом Хобсън, който не изглеждаше твърде радостен, че вижда Холмс.

— Господин Адамс все още се грижи за сутрешния си тоалет — каза той и се приготви да затвори вратата под носа на детектива.

— Няма проблем — отвърна Холмс, промушвайки се покрай високия мъж, като междувременно свали шапката си и я тикна в ръцете му. — С удоволствие ще изчакам господин Адамс в кабинета му.

Когато нервираният Хобсън отиде да съобщи на господаря си, Холмс влезе в кабинета, сипа си прилично количество скоч с капчица вода и се разположи в голямото кресло, което се намираше точно срещу огромното тапицирано със зелена кожа бюро на Адамс.

Вдигна два пръста и ги разположи успоредно на онзи прозорец на Белия дом, зад който някога се бе намирал кабинетът на сестрата на президента Кливланд — преди да бъде заменена от двайсет и една годишната му булка, госпожица Франсис Фолсъм. Тъй като в деня на сватбата им Кливланд беше на четирийсет и девет, обществото сигурно е било шокирано от огромната разлика в годините им — повече от двайсет и седем — или поне малко е било притеснено от факта, че този брак е твърде необичаен, защото Кливланд беше изпълнител на завещанието на бащата на Франсис, Оскар Фолсъм, и се беше грижил за Франсис след смъртта му; той ѝ беше купил жълта бебешка количка, когато тя е била само на няколко дни, и като че ли продължаваше да ѝ подарява неща в ярки цветове.

В тази неделна сутрин Холмс се беше срещнал с Комитета по инспекция на параходите — в който бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Уилям Брок беше заменен от началник Дениъл О’Мали, ръководителя на полицейските сили, отговарящи за охраната на Белия дом — и докато господин Рокхил, свръзката с Държавния департамент, се оплакваше, че трябва да пропусне неделната църковна служба, Холмс разпитваше вицепрезидента Адлай Стивънсън къде възнамерява да бъде на първи май около обяд, по времето, когато президентът Кливланд трябваше да натисне бутона, задвижващ всички машини на Световното Колумбово изложение в Чикаго.

Вицепрезидентът Стивънсън се замисли за миг, после погледна в джобния си тефтер и накрая каза:

— О, ще бъда в Белия дом от десет сутринта до късно следобед. Среща и обяд с представители на настоящия режим във Филипините, след което ще участвам в подписването на официално споразумение с тях.

— Къде ще се проведат срещата и подписването, господин вицепрезидент? — попита Холмс.

Стивънсън се замисли, но после си спомни.

— О, в стаята, която сега наричаме Малка стая за преговори.

— Дали случайно това не е онази стая, чиито прозорци гледат на север и може да се види през парка? Която се намира точно срещу дома на господин Хенри Адамс? — попита Холмс. — Стаята, която е била кабинет на сестрата на президента Кливланд през първия му мандат?

— Ами, да, мисля, че е същата стая — отвърна вицепрезидентът Стивънсън.

Холмс се обърна към господин Дръмънд, изключително интелигентния началник на тайните служби към Министерството на държавната хазна, и към господин О’Мали. От краткия разговор сутринта, който Холмс бе провел с О’Мали, детективът не беше останал с впечатлението, че мъжът е особено умен.

— Разполагаме със сигурни признаци, че и срещу вицепрезидента Стивънсън ще бъде направен опит за покушение по същото време, когато президентът трябва да бъде убит в Чикаго. Малката стая за преговори се намира на по-малко от двеста ярда северно от прозорците на дома на господин Хенри Адамс.

— Да поискаме ли разрешение събитието да бъде преместено в друга стая? — попита О’Мали.

— Аз бих предложил да държите вицепрезидента и гостите му извън Белия дом през целия ден — отвърна Холмс. — Може би трябва да изберете някоя вътрешна стая в Държавния департамент и да запазите в пълна тайна мястото и събитието.

Дръмънд кимна и Холмс разбра, че това ще бъде направено.

— Виждате ли как някой с добра пушка ще има чисто поле за стрелба по Малката стая за преговори от някой от прозорците на Адамс? — попита Холмс, сочейки с пръст.

— Господин Адамс никога няма да го позволи — каза началник О’Мали.

— До къщата на Адамс се намира домът на полковник Джон Хей — информира Холмс суперинтендантът на полицията Мур. — Не можем да притесняваме толкова важни хора само заради… близостта им… до Белия дом.

— Разбира се, че не — рече Шерлок Холмс.

— Ще видя какво може да се направи и ще се свържа с вас другата седмица — каза Андрю Дръмънд.

Холмс разбра, че това означава, че домът на Адамс ще бъде внимателно претърсен, най-добрите места за стрелба ще бъдат анализирани от снайперисти и началникът на Тайните служби — департамент, който не беше задължен от Конституцията да пази президента — щеше да разположи свои хора там на първи май.

— Началник О’Мали — каза Холмс, — все още ли изпращате двама от хората си да пътуват заедно с президента?

— Ами — отвърна О’Мали и се огледа, сякаш очакваше някой да му подскаже правилния отговор, — мога да изпратя повече хора или по-малки хора.

— По-малко44 — поправи го Холмс. Такова насилие над английския език му действаше по същия начин, както когато видеше да бият кучета или коне без причина. А не беше кой знае какъв любител на кучетата или конете. Но веднъж беше казал на Уотсън, че използването на „по-малки“ вместо „по-малко“, както и употребата на „аз“ в изречения като „Той даде парите на Стела и аз“45 от страна на хора, които се смятат за добре образовани, трябва да бъде намалена драстично — ако не напълно премахната — чрез няколко добре премерени пистолетни изстрела и обяснителна бележка, окачена на гърдите на жертвите.

— Смятате, че трябва да изпратя по-малки от обичайното? — попита началник О’Мали.

Тук се намеси вицепрезидентът Стивънсън, който намигна съвсем леко на Холмс.

— Знаем, че съществува заплаха срещу Белия дом, началник О’Мали. А в сравнение с онези… фантоми… които търсят другите, полковник Себастиан Моран е далеч по-прочут стрелец и авантюрист. Може би е най-разумно в този ден да задържим всичките ви двайсет и седем отлични полицейски офицери в Белия дом. Все пак вие сте обучени да го защитавате от незаконно нахлуване, а не да обикаляте навсякъде с президента, за да го пазите.

— Така си е — отвърна О’Мали. — Освен това охраната на президента се полага на полицейския департамент в Чикаго. Градът-домакин винаги поема тази отговорност.

— Отговорността само отчасти е на чикагската полиция — каза началникът на Тайните служби.

Холмс погледна към Дръмънд. Досега никой не беше отварял дума за това по време на срещите им.

— Какво имате предвид? — попита суперинтендантът на вашингтонската полиция.

Малко преди групата да се събере, Холмс беше попитал Дръмънд насаме дали според него Чикаго има съмнителното удоволствие да притежава най-корумпирания полицейски отдел в страната. Най-накрая началник Дръмънд беше кимнал утвърдително.

— Сега, когато и последният от картела Туид напусна Ню Йорк и все още не са се появили техни наследници в подкупването, чикагската полиция е най-корумпираната. Това е в кръвта им. Но сред тях има и добри мъже и не са много онези, които биха се съгласили да помагат и съдействат за убийството на президента.

Холмс беше кимнал с разбиране.

Сега началник О’Мали произнесе с гръмък глас:

— Какво искате да кажете с това, че чикагският полицейски департамент няма да отговаря за безопасността на президента Кливланд?

— От вратата на хотел „Лексингтън“, докато стигне района на Експозицията — тъй нареченият Бял град в Джаксън Парк — за безопасността му отговаря чикагската полиция — отвърна Холмс. — Но щом процесията влезе в неприкосновения терен на Световната Колумбова експозиция, групата, която директно ще отговаря за безопасността на президента на Съединените щати — да не забравяме и останалите четирийсет или петдесет висши сановници, които ще присъстват този ден, като всеобщият любимец, както разбрах, е президентът на Бразилия — е Колумбовата гвардия.

— Какво, по дяволите, е Колумбова гвардия? — попита О’Мали.

— Това е частен полицейски отряд, сформиран от Даниъл Бърнам специално за Световното изложение.

— И без чикагската полиция? — попита Мур.

— Без — отвърна началникът на тайните служби. — В района на Панаира Колумбовата гвардия ще има правото да задържа, разпитва и арестува — имат си един много симпатичен малък затвор точно до Мидуей Плезънс, но най-вече ще търсят изгубени деца, ще упътват хората, ще се намесват преди личните предпочитания към алкохола да се превърнат в обществен проблем и любезно ще се стараят стотиците хиляди клиенти, които са дошли на Изложението, да си прекарат добре.

— И колко на брой са тези Колумбови гвардейци? — попита вицепрезидентът.

— Около две хиляди, господин вицепрезидент — отвърна Холмс.

— Две хиляди! — изригна суперинтендант Мур. — Това е цяла армия!

— Мисля, че точно такова е било намерението на Даниъл Бърнам — рече Холмс. — Така нареченият Бял град ще бъде електрифициран много повече, отколкото в момента са Чикаго, Ню Йорк, Вашингтон или който и да е друг голям американски град. Приятните улични лампи и сияещи електрически „фенери“, блестящите магазинни витрини и прожектори, и светлината, струяща от огромните прозорци, и лампите по алеите, които ще осветяват шестстотинте акра на Панаира — в комбинация с най-високия брой обучени полицейски офицери, униформени и в цивилно облекло, на глава на населението — ще превърнат Белия град в най-безопасната градска среда в света.

— Стига да е достатъчно безопасна за президента Кливланд през няколкото часа, които ще прекара там — каза вицепрезидентът Стивънсън.

— С какви оръжия разполагат гвардейците? — попита Мур.

Холмс се усмихна.

— Повечето от тях носят свирка и къс меч в ножница.

Хенри Адамс влезе в кабинета си, облечен с домашен халат и чехли. Погледна намръщено детектива, който остана седнал в креслото.

— Виждам, че се чувствате като у дома си, господин Холмс.

Холмс се усмихна и кимна.

— И сигурно сте прекарали времето си в ровене из чекмеджетата и шкафовете ми.

— Само колкото да си сипя нещо, докато ви чакам, господин Адамс. Отлично уиски.

— Не смятах да се виждам отново с вас — рече Адамс.

Холмс кимна.

Адамс заобиколи бюрото си и се поколеба, сякаш се чудеше дали да остане прав, показвайки на Холмс, че е нежелан, или да седне. Накрая седна.

— Мисля, че предишния път бях пределно ясен, господин Холмс — каза той, — че това е последната ни среща. Че няма какво повече да обсъждаме нито на обществени места, нито насаме.

Холмс извади от джоба си една от малките картички с надпис „Тя беше убита“ и я постави върху зелената преса за попиване, която лежеше върху бюрото.

— Това няма нищо общо с мен — каза Адамс. Той разкъса картичката на парчета и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

— Нед Хупър ме нае да открия кой изпраща всяка година тези картички на вас и останалите живи от „Петте купи“, и тъй като той вече също е мъртъв, вие сте най-близкият му роднина, чрез покойната ви съпруга, на когото мога да докладвам за резултатите от разследването ми — рече Холмс.

— Както сам признахте — каза Адамс, — вие сте срещнали покойния брат на съпругата ми само веднъж, преди две години, и то за по-малко от час. Това едва ли ви дава правото да наричате Едуард „Нед“ като приятелите и роднините му. Когато се налага да говорите за него, можете да използвате името „господин Фаулър“.

Холмс кимна.

— Господин Фаулър ми плати, за да използвам уменията си и да открия кой изпраща тези картички — както и, по собствените му думи, „да разбера дали Клоувър наистина е умряла от собствената си ръка, или по някакъв по-злокобен начин“ — затова в отсъствието на господин Фаулър ще докладвам на вас.

Адам се беше обърнал с лице към прозореца, но сега погледна към Холмс.

— Знаете кой ни е изпращал тези картички през последните седем години?

— Да.

Някакво овъглено дърво се разпадна в малката камина. Дори в затоплящите се пролетни дни Адамс продължаваше да поддържа огън в кабинета си. Холмс се зачуди дали овдовелият историк не чувства някакъв постоянен хлад.

След известно време, прекарано в мълчание, Адамс попита с рязък тон:

— И възнамерявате ли да ми кажете кой е?

— Не — отвърна Холмс.

Лицето на Хенри Адамс придоби ален цвят, макар устните му да пребледняха.

— Казахте, че тъй като клиентът ви, Нед, се е самоубил през декември, дългът ви повелява да докладвате на мен. Сега ми казвате, че няма да разкриете самоличността на човека, който през последните шест години ни преследва и тормози? Каква безочливост! Ако бях с няколко години по-млад, господин Холмс…

Холмс кимна, сякаш можеше да си представи как ученият Хенри Адамс пребива детектива.

— Достигнах до извода кой може да е човекът, който е написал и изпращал тези картички — рече той, — но настоявам лично да разговарям с този човек, и то насаме. Подобен разговор е невъзможен в момента, но ще го проведа в първата седмица от месец май.

— С две думи — сопна му се Адамс, — вие налучквате!

— Никога не налучквам — отвърна Шерлок Холмс. Той беше опрял събраните си пръсти в брадичката си и погледът му се беше зареял някъде надалеч. Върху лицето му, което твърде често изглеждаше безстрастно, освен в случаите, когато изразяваше въодушевление или усилена мисловна дейност, сега се беше настанило сурово изражение. Тази суровост не се отнасяше до Хенри Адамс, но въпреки това историкът се чувстваше неспокоен.

— Предполагам, че не сте открили нищо друго, свързано със „загадката“ на смъртта на клетата ми съпруга… която никога не е била загадка — каза Адамс. Изречението беше прозвучало доста тромаво и Адамс, писател и редактор, се намръщи.

Холмс като че ли се беше завърнал от мястото, където го бяха отвели мислите му.

— О, напротив — рече почти безцеремонно той. — Потвърдих със сигурност, че Клоувър… госпожа Адамс… е била убита.

Адамс зяпна от изненада, но макар че успя бързо да затвори устата си и се опита да контролира изражението на лицето си, минаха поне трийсетина секунди, преди да заговори отново.

— Убита? Как? От кого? И поради каква причина?

— Очаквам да получа отговора на три от въпросите ви до две седмици — отвърна Холмс. — Що се отнася до „как“, няма никакво съмнение, че смъртта ѝ е резултат от поглъщането на арсеника във фотографския ѝ проявител. Но въпросът остава в списъка, защото все още не сме сигурни как е била погълната основата.

— Значи всъщност се оказва, че вие продължавате да гадаете — каза Адамс.

— Никога не гадая, сър.

— Имате ли дори някакви… как ги наричаха във вашите евтини детективски разкази… заподозрени?

— Знам, че убиецът е един от трима души — отвърна Холмс, — като вашето име е на трето място в списъка.

— Аз! — извика Адамс, скачайки на крака. — Как смеете да ме обиждате, непоносим… — Останал без думи, историкът посегна към бастуна си, който беше облегнат на стената зад него.

— Имали сте време, познания и достъп до отровата, а що се отнася до мотива, убийството на брачен партньор винаги е имало най-сложните, лични и неразбираеми мотиви — каза Холмс. — В този случай всички около вас знаят, че съпругата ви винаги е била подвластна на меланхолията — самата тя е писала писма до дома по време на продължителния ви меден месец в Египет и други места, в които е признала на баща си, че е твърде… „завладяна от моя стар враг, меланхолията“, както се е изразила тя, мисля… за да разговаря с вас, нейния нов съпруг, или с когото и да било друг в продължение на почти две седмици. Подобна меланхолия, която от години е засенчвала всичко, в един момент започва да изтощава съпруга и вие самият сте описвали как тя е потъвала все по-дълбоко в тази нездравословна печал през онази последна година след смъртта на баща ѝ през март осемдесет и пета.

Хенри Адамс стисна зъбите си толкова силно, че скърцането им прозвуча по-шумно от пропукването на дървата в камината. Той вдигна като тояга тежкия бастун и кокалчетата на пръстите му побеляха от силата, с която го стисна.

Холмс не помръдна, за да се защити, когато Адамс се наведе през бюрото към него с вдигнат бастун, треперещ от гняв. Собственият му бастун беше облегнат на съседния стол. Той не посегна към него, а остана спокоен на мястото си, вперил поглед в лицето на Адамс, с отпуснати спокойно в скута ръце.

Адамс хвърли бастуна на персийския килим и се срина в стола си, закрил очите си с ръка. След минутка изрече:

— Трябва да знаете, че не съм… убил… моята любима Клоувър.

— О, знам, че не сте — каза Холмс и опря лакти върху дървените облегалки за ръце на креслото, отпускайки брадичка върху сплетените си пръсти. — Но всеки компетентен полицейски офицер, а още повече компетентен и амбициозен областен прокурор, би могъл — и вероятно би успял, тъй като са ви разследвали толкова небрежно благодарение предимно на общественото ви положение и богатството ви — да ви изпрати на бесилото с благословията на съдебни заседатели с вашето положение в обществото.

Адамс отново зяпна, но този път не побърза да затвори устата си. Само погледна към Холмс през разперените си пръсти така, както дете би погледнало през пръсти към чудовището, криещо се в тъмния килер.

— Разполагали сте с достатъчно време, знаели сте къде госпожа Адамс държи смъртоносния арсеник и онази сутрин не е имало нито един прислужник, който да ви е видял да излизате за онова внезапно неделно посещение при зъболекаря ви. И тъй като изобщо не сте ходили при него, сигурно сте се скрили малко по-надолу по улицата, близо до парка, и сте изчакали, докато Ребека Лорн не се е приближила до входната ви врата. Тя ви е послужила като алиби.

— Щом сте измислили всичко това — рече Адамс с дрезгав глас, — защо не вярвате, че съм извършил това убийство?

Холмс отиде до отворения шкаф, където държаха бутилките, наля си още скоч и сипа малко бренди за Адамс, оставяйки го на бюрото, вместо да му го подаде.

— Знам, че сте невинен не заради очевидните ви качества — отвърна той, — а защото не сте видели Ребека Лорн да чака пред входната врата на вашия дом, чудейки се дали да почука и да се качи горе, както сте свидетелствали пред полицията. По-скоро сте я видели да изхвърча от дома ви, оставяйки входната врата отворена, почти изпаднала в истерия. Всъщност тя, а не вие, първа е открила тялото на госпожа Адамс.

— Откъде знаете това? — попита настоятелно Адамс и отпи голяма глътка от брендито.

— Самият вие сте изтичали до дома на вашия лекар, който се намира през две пресечки — и сте се върнали на бегом с него — а по-късно доктор Чарлс Хегнър разказа на пресата, че шишенцето с цианкалий все още се намирало отворено на масата в дъното на стаята, където тялото на госпожа Адамс се е свлякло на пода пред любимия ѝ стол, и че на килима до нея се въргаляла празна водна чаша — каза Холмс. — Доктор Хегнър спомена също, че когато двамата сте пристигнали, госпожица Ребека Лорн ви чакала в съседната на спалнята на госпожа Адамс стая и че госпожица Лорн била толкова разстроена, че трябвало да ѝ даде успокоително. В полицейския доклад, изготвен след разследването на лейтенант Хамънд — който пристигнал с двама мъже двайсетина минути след вас и Хегнър, но се задържал там само няколко минути, защото вие сте пожелали да останете насаме с тялото на съпругата си — се споменава за позицията на тялото и шишенцето с цианид, което вече било затворено, но не се казва нищо за водна чаша на килима.

— Тази сцена се е запечатала завинаги в съзнанието ми — каза Адамс, — но и аз не си спомням никаква водна чаша на пода.

— Шишенцето с отровата е лежало върху масичката, намираща се на известно разстояние от мястото, където госпожа Адамс е лежала на килима, преди да отнесете тялото ѝ на дивана — каза Холмс, потупвайки устните си с два долепени пръста. — Всички го признават. И въпреки това до тялото на съпругата ви има петно от разлят химикал. Домакинката ви спомена, че смъртоносната течност е обезцветила ръба на килима и малко от лакирания под. Каза, че хората ви са подстригали мъхнатата горна част на килима и са подменили дъската на пода, за да се отърват от петната.

Бузите и слепоочията на Адамс отново се оцветиха в червено.

— Домакинката ми е имала нахалството да разговаря с вас за…

Холмс вдигна ръце с изпънати срещу Адамс длани.

— Полицията не е направила кой знае какво разследване, сър, но прислугата е трябвало да даде показания по време на най-мрачните часове на вашия траур. Разбрах, че сте прекарали два дни и нощи насаме с тялото и после не сте обявили, че погребението на госпожа Адамс ще бъде на девети декември, за да могат да присъстват и останалите ви трима приятели от „Петте купи“. Във всеки случай, открих информацията за изцапания килим и под в записките на лейтенант Хамънд.

— И защо това е толкова важно? — извика Адамс.

— До тялото на госпожа Адамс се е въргаляла водна чаша, от която съпругата ви очевидно е изпила отровата, и когато вие сте се върнали заедно с доктор Хегнър, тя все още е лежала там — каза Холмс. — Петната по килима и по дъските на пода сигурно са се получили от остатъците от смъртоносната течност, която е била останала в чашата, когато госпожа Адамс я е изпуснала. И въпреки това чашата е била изчезнала половин час по-късно, когато е пристигнал детектив Хамънд.

Холмс се наведе напред и сивите му очи проблеснаха пронизващо като на хищник.

— Някой е отнесъл чашата в промеждутъка от този половин час — каза тихо той. — Три дни след смъртта вашата домакинка госпожа Соумс казала на полицията, че в кухненския шкаф, където обикновено държат чашите за вода, има само единайсет малки водни чаши. Комплектът се е състоял от дванайсет.

Адамс допи брендито си.

— Кой? Ако не прислугата, кой би могъл да махне чашата… митичната чаша, която дори не си спомням да съм виждал? Полицията?

— Те казват, че не са, сър.

— Не… Не разбирам значението на водната чаша или… или на шишенцето с цианид — успя да промълви Адамс. — Защо са толкова важни?

— Много по-лесно е да принудиш някой да пие от чаша, отколкото от шишенце — отвърна Холмс.

Очите на Адамс сякаш изхвръкнаха от орбитите им.

— Да го принудиш? Някой е принудил Клоувър да изпие тази ужасна, разяждаща, болезнена, смъртоносна отрова?

— Да — отвърна Холмс. — Освен това от значение е и времето. В спалнята обикновено оставят ли се водни чаши?

— Не — рече Адамс с равен глас. — Клоувър мразеше кръглите петна, които оставяха по мебелите.

— А в прилежащата баня?

— Не — повтори Адамс. — В баните ни има чаши, но не от тези малките. А чашата на Клоувър си беше… на мястото… когато погледнах в банята няколко дни по-късно.

— За времето, през което вие сте отишли при зъболекаря си и после се сте върнали, заради шума, който е вдигнала госпожица Лорн, докато излизала през входната ви врата — започна Холмс и забеляза, че Адамс не го проправи, — би било много трудно за госпожа Адамс да мине през страничното крило и да слезе в кухнята, където са се намирали тези чаши… без да е била забелязана от госпожа Райън, вашата готвачка, която в същото време е работела в кухнята… а после да отнесе чашата горе и след това да премине през целия коридор на втория етаж, за да отиде в тъмната си стаичка, където се е намирал шкафът с фотографските проявители, и да се върне в стаята си, за да изпие отровата.

Адамс поклати глава, като човек, който сякаш се намира в някакъв лош сън.

— Нима предполагате, че… някой друг е отнесъл там чашата и шишенцето с отровата и се е скрил някъде на горния етаж, ослушвал се е и чакал тя да остане сама още преди да отида при зъболекаря ми?

— Напълно е възможно — каза Холмс.

— И това сигурно е била Ребека Лорн, която Клоувър харесваше и на която вярваше, и на която самият аз се доверих в дните след… след… — изпъшка Адамс. — Трябва да е Ребека Лорн, защото само тя е можела да вземе чашата във времето между посещението на лекаря и пристигането на лейтенанта от полицията.

— Почти сигурно е взела чашата със себе си — заяви Холмс, — но тя не е единственият заподозрян, ако това е убийство, а не самоубийство. Има и още един.

Адамс се втренчи в Холмс толкова напрегнато, че детективът почти се почувства изгорен от погледа на историка.

— Клифтън Ричардс… братовчедът на госпожица Лорн… също може да е замесен — каза Холмс. — Може да е бил в къщата и да се е измъкнал през задния вход, по стълбището за прислугата, и да се е озовал отвън още преди Ребека Лорн да е изтичала нагоре по стълбището, за да предупреди госпожа Адамс.

— Да я предупреди — повтори мрачно Адамс и с усилие фокусира погледа си върху Холмс. — Кой уби съпругата ми, господин Холмс? Умолявам ви… ако знаете, кажете ми.

— Ще знам със сигурност в следващите няколко седмици, господин Адамс. И точно затова искам да ви помоля за една услуга.

Адамс кимна съвсем леко.

— Убедих Джон Хей и Кабът Лодж да преместят с няколко седмици напред датата за посещението на Световното изложение в Чикаго, така че да присъстват на откриването на първи май; с частния им влак сигурно ще са там ден или два по-рано — каза Холмс. — А сенатор Камерън ще пътува с частната си яхта… „Великите езера“, мисля, че така я наричат… готов да хвърли котва на самия кей на Експозицията.

— Посещението на проклетата Експозиция ще помогне за разкриването на убийството на моята Клоувър и изправянето на убиеца или убийцата пред правосъдието? — попита Адамс.

— Да.

— Тогава ще отида заедно с Камерън, Хей, семейство Лодж и останалите. Макар че бях на Панаира във Филаделфия и едва не умрях от скука.

Холмс наистина се усмихна.

Докато се приготвяше да стане, Адамс го хвана за ръката и каза:

— Но защо им е да убиват Клоувър? Защо някой ще иска да навреди на тази умна, тъжна, самотна, мила жена?

Холмс се облегна назад, въздъхна и бръкна във вътрешния си джоб, откъдето извади малък син плик, завързан с розова панделка. Той беше отварян. Холмс извади отвътре написано на ръка писмо и го поднесе пред Адамс така, че историкът да може да си сложи очилата и да го прочете през бюрото.

Хенри Адамс се взря за миг в собствения си почерк, после промърмори нещо нечленоразделно и посегна към писмото.

— Не — рече Холмс, сгъвайки листа хартия, и го прибра отново във вътрешния си джоб. — Не мога да ви позволя да го скъсате, както направихте преди с картичката.

— Това е моя собственост! — изръмжа дребният историк.

Холмс кимна.

— Законово, да, сър. Макар да е собственост на друг човек.

— Защо ѝ е на Лизи… как успяхте… защо ви е дала точно това най-интимно писмо? Най-голямата ми глупост?

— Не ми го е дала — отвърна Холмс. — Дори не знае, че е у мен. Наложи се да го взема назаем. Когато разследването ми приключи, ще го върна на мястото, където тя го крие.

— Разследване… — изсъска презрително Адамс. — Четенето на личната кореспонденция на хората. Промъкването в будоарите посред нощ. Кражбата…

— Уверявам ви, че ще го върна през следващите няколко седмици — рече Холмс. — Госпожа Камерън няма да разбере, че съм взел писмото от скривалището. Просто трябваше да знам със сигурност какво са използвали Ребека Лорн и така нареченият Клифтън Ричардс, за да изнудват госпожа Адамс.

— Изнудват? — Гласът на Хенри Адамс прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да започне да се смее истерично. — Тогава значи аз съм убил Клоувър Адамс. Аз съм причината, алфата и омегата за смъртта на моята мила.

— Не — отвърна Холмс. — За да реша този случай, бях длъжен да намеря и прочета това писмо, господин Адамс, но ви уверявам, че това не ми достави никакво удоволствие. В него не открих нищо лошо. Това бе просто писмо от един ужасно тъжен човек, който е бил изоставен от потъналата си в меланхолия съпруга не само през последните няколко месеца, а години наред… среднощно любовно писмо до друга жена, която той е познавал добре и на която силно се е възхищавал. Наистина е било глупава постъпка, господин Адамс, но крайно човешка и разбираемо глупава.

— Вечерта на четвърти декември отидохме у семейство Камерън — каза Адамс с разфокусиран поглед, като омагьосан. — Два дни преди Клоувър… преди смъртта ѝ. Лизи Камерън беше болна и това необичайно много смущаваше Клоувър. Тя знаеше… всички знаехме… че болестта на Лизи до голяма степен се дължи на пародийния ѝ брак с Дон. Клоувър също го приемаше зле. Онази нощ взехме Ребека Лорн с нас… помня, че беше топло, изобщо не приличаше на декември.

За да развеселим Лизи, Клоувър бе донесла един огромен букет от жълти рози „Марешал Ниел“ — които не се намират лесно през декември във Вашингтон — и двете с Ребека отнесоха розите в стаята на Лизи. Познавате ли езика на цветята, господин Холмс?

— Донякъде.

Адамс се усмихна невесело.

— На езика на цветята, който беше толкова популярен тогава, жълтите рози означаваха „Твой съм със сърце и душа“. Това предаде тя на Лизи Камерън по-малко от четирийсет и осем часа преди смъртта си.

— Предавала е посланието на вас — рече тихо Холмс.

Адамс поклати глава.

— Ако Клоувър е знаела за моето… моето безумно, импулсивно писмо до Лизи от предишния юли… това писмо… — Той посочи джоба на гърдите на Холмс. — Ако се е опитвала да разбере дали е истина… ако Ребека Лорн я е дразнела със съдържанието на това писмо или дори с вероятността за съществуването му… и ако Лизи не е отрекла…

Холмс се пресегна през бюрото и леко стисна ръката на Адамс.

— Не позволявайте на въображението си да ви подведе, господин Адамс. Познавате доброто сърце на Клоувър. Цветното ѝ послание до болната ѝ приятелка почти сигурно е представлявало точно това — израз на любов и щедрост.

Но Холмс знаеше, че онази нощ бе имало някакъв сблъсък заради писмото от Хенри Адамс. Клоувър беше попитала Лизи Камерън дали е истина… дали съществува писмото от „моя Хенри“. Болна и в лошо настроение, Лизи се беше присмяла на тази мисъл, но се беше изхитрила и да не я отрече. Дори бе подразнила Клоувър и Ребека заради това, че искат да видят „този любопитен документ“. Холмс знаеше всичко това, защото освен че бе измъкнал писмото от скривалището за писма на Лизи Камерън на дъното на чекмеджето в скрина ѝ, той беше задържал и дневника ѝ от 1885 година достатъчно дълго, за да прочете всички вписвания от първата седмица на декември. После дневникът беше върнат на мястото му — с известен риск за агента на Холмс, който се занимаваше с тези неща — но детективът запази юлското писмо заедно с още няколко писма, взети по същия незаконен начин от други домове, докато не приключат събитията през следващите седмици.

Холмс виждаше и усещаше, че Адамс е на път да се пречупи. Това бе мъжът, който, след смъртта на съпругата си, беше отпътувал за Южния Пасифик със своя приятел художник за три години и повече от трийсет хиляди мили безцелно скитане. Това беше мъжът, който бе заклел великия скулптор Сен Годен да пази тайна и след това го бе накарал да му построи онзи мавзолей за живите във вътрешността на изумителния паметник не в памет на съпругата му, а в памет на собствената му мъка.

Стиснал шапката и бастуна си в ръка, Холмс се спря и извади друг лист хартия от джоба си.

— Хей ми даде това, макар че всичките ви приятели го знаят. Клоувър… госпожа Адамс… е започнала да пише писмо на сестра си Елън малко след като в неделя сутринта сте излезли, за да отидете при зъболекаря си. Знам, че си спомняте думите, но може би ако ги чуете отново, това ще ви помогне да възприемете нещата по друг начин:

Холмс сгъна писмото и го пъхна в джоба си при другото.

— Тя е написала това, господин Адамс, след като е научила за вероятното съществуване на юлското ви писмо до Лизи Камерън. Вече ви е била простила.

Адамс се изправи и обърна бездънния си поглед към детектива.

— Кога трябва да се видим отново, господин Холмс? Какъв нов ад ме чака… очаква всички ни?

— В Чикаго — отвърна Холмс. След което напусна къщата тихо, без да се обажда на Хобсън.