Петата купа

1.

В понеделник, 24 април, след вихрено пътешествие през половин дузина американски градове, Шерлок Холмс се върна във Вашингтон и се настани в същия хотел, „Къркууд Хаус“, където бе отседнал и по-рано. Знаеше, че е опасно да го прави — ако Лукан Адлер го търсеше, той щеше да знае за предишното отсядане на Холмс тук и щеше да е оставил някой да наблюдава — но тази част от американската визита на Холмс трябваше да е опасна. Ако успееше да примами Лукан Адлер при себе си преди първи май, това щеше да е най-добре за всички — с изключение може би на Шерлок Холмс.

По-рано същата вечер той беше отишъл на адреса до Дюпон Съркъл, който му беше дала госпожа Гадис, пенсионираната учителка от Бостън. Това също бе пресметнат риск. Холмс не вярваше, че Лукан Адлер отсяда за дълги периоди от време там, но нямаше никакво съмнение, че убиецът посещава мястото.

Това беше величествена тухлена къща, която се намираше на тиха уличка точно до Дюпон Съркъл. Когато Холмс почука на вратата, една дребна женица, висока само четири фута, облечена в европейска униформа на домашна прислужница, отвори вратата и се взря в него с присвити очи.

— Вкъщи ли е госпожа Ребека Лорн Бакстър? — попита Холмс, сваляйки шапката си.

— Nie, ona nie jest teraz w domu49 — каза дребничката прислужница.

— О, жалко — рече Холмс. — Бихте ли ѝ предали картичката ми и това съобщение? — Той подаде на прислужницата-джудже своята визитна картичка и плик, който съдържаше кратко послание:

Прислужницата взе картичката и плика, без да каже нито дума на полски или на какъвто и да е друг език — и затвори вратата.

Холмс бавно пое към Дюпон Съркъл, но през цялото време оставаше в полезрението на къщата и паяжината от белези на гърба му го сърбеше така, сякаш някой бе нарисувал там мишена с терпентин.

2.

Холмс пристигна в гробището Рок Крийк малко преди седем вечерта. Каза на кочияша на файтона да не го чака. Така или иначе, нямаше да се прибере с кола тази вечер. Слънцето тъкмо се беше скрило зад гората в западния край на гробищата, но деликатният пролетен здрач обещаваше сравнително светло небе през следващия един час.

Той отиде направо при паметника на Клоувър Адамс. В едната си ръка държеше бастуна със скритата сабя, а малкият пистолет лежеше в джоба, но беше наясно, че нищо няма да му помогне, ако Лукан Адлер се бе спотаил в засада със снайперската си пушка. Холмс бе избрал тази нощ, във вторник, за да разполага Ирен Адлер с цял ден да се свърже с Лукан и да му предаде информацията за срещата.

От ужасното си преживяване в Хималаите вече знаеше, че човек наистина не чува куршума — или в неговия случай, три куршума със стоманена обвивка — проникващ в тялото, тъй като той лети със скорост по-висока от скоростта на звука. В неговия случай бяха три отчетливи звука, последвани от три невероятно силни удара в гърба и хълбока му. И защото се беше намирал в планината, трите изстрела бяха отекнали.

А болката от тези рани продължаваше да тормози Холмс. Точно преди да напусне хотела си, беше бил втора инжекция втечнен хероин.

И знаеше, че тук, в гробището, изстрелът нямаше да отекне.

Стигна без неприятни произшествия до пролуката в оградата от храсти и дървета около паметника, но се спря пред нея и изчака цяла минута, за да може сянката му — хвърляна от излъчващото хоризонтални лъчи измежду дърветата снижило се слънце — да се очертае възможно най-добре. След това влезе вътре.

Беше пристигнал пръв. Добре, помисли си той и прекоси триъгълното пространство, за да седне на пейката, намираща се най-близо до статуята на Сен Годен. Тя беше най-далеч от пролуката в храстите и щеше да е невидима за всеки, който гледа през телескопичен мерник от външната страна. Ако Лукан Адлер искаше да го улучи тази вечер, щеше да се наложи да се приближи до него на такова разстояние, че да могат да разговарят.

Двайсет и пет минути след седем часа, точно когато сумракът започна предпазливо да се спуска, в пролуката се появи тъмна фигура. Тя се приближи към него, обградена от сумрачния аромат на прясно окосена трева.

Холмс се изправи. Въпреки че бяха минали доста години, Ирен Адлер не изглеждаше по-възрастна от последния път, когато я беше видял. Въпреки общоприетия стил, тази вечер тя не носеше ръкавици и ръкавите ѝ бяха достатъчно къси, за да разкриват бледите ѝ голи ръце. Носеше малка платнена чантичка. „Достатъчно голяма, за да побере двуцевен деринджър“ — помисли си Холмс и веднага прогони тази мисъл. Сега, по-късно, години по-късно, това вече нямаше никакво значение за него. Знаеше единствено, че младият мъж в черно не беше сбъркал, когато бе казал: „Подготвеността е всичко“.

— Шерлок — каза тя и гласът ѝ накара нещо дълбоко в гърдите му да се раздвижи. Жената прекоси празното пространство и протегна ръка за ръкостискане в американски стил, но той внимателно я повдигна към устните си и я целуна.

— Здравей, Ирен. — Произнесе името ѝ така, както тя го беше научила при първата им среща — Ирене.

Той осъзна, че е задържал ръката ѝ за твърде дълъг период от време, и внезапно смутен, отстъпи назад, посочи към пейката, която се намираше до онази, на която бе седял допреди миг, и каза:

— Ще поседиш ли с мен?

— Разбира се — отвърна тя.

Двамата седяха безмълвно, без да се докосват, в продължение на цели три или четири минути. Холмс усещаше, че листата на храстите зад гърбовете им са натежали от влага. Здрачът се сгъсти, но на небето все още не се бяха появили звезди.

Най-накрая Адлер каза:

— За нас ли ще поговорим първо, Шерлок? Или за тази игра, в която се оказахме замесени?

— Това не е игра — отвърна Холмс с много по-суров и твърд глас, отколкото бе възнамерявал да използва.

— Разбира се, че не — съгласи се Ирен Адлер и погледна надолу към ръцете си, които стискаха малката платнена чанта в скута ѝ.

— Да поговорим първо за личните неща — каза Холмс с далеч по-мек тон.

— Много добре. Кой ще започне пръв?

— Ти, Ирене.

Жената го погледна с престорено сурово изражение.

— Защо ти трябваха повече от две години, за да дойдеш в Америка да ме потърсиш? — попита настоятелно тя.

Холмс усети, че се изчервява, и погледна към ръцете ѝ.

— Никой не ми каза, че ще се върнеш в Америка. Никой не ми каза, че си бременна. Работих цяла година в британските театрални трупи, за да те намеря.

— Идиот — рече Ирен Адлер.

Холмс само кимна.

— И през цялото време си се упражнявал и подготвял да станеш Първия и Най-прочут детектив-консултант в света — каза тя, но този път в гласа ѝ се промъкнаха шеговити нотки.

Холмс отново кимна, но този път я погледна в лицето.

— Не те намерих и през времето, което прекарах в Америка — рече той, а гласът му прозвуча кухо дори в собствените му уши.

Тя протегна дясната си ръка и я положи върху неговите.

— Защото веднага след като научих — през тайните телеграфни жици на актьорите — че си бил в Ню Йорк и Бостън, аз хванах първия кораб за Франция.

— С бебето — произнесе почти шепнешком Холмс.

— Да. — Отговорът ѝ прозвуча дори още по-тихо.

— Кога ти го отне полковник Моран? — попита Холмс.

— Когато Лукан беше на четири години — отвърна Ирен Адлер. — В деня след четвъртия му рожден ден.

— Как можа да позволиш на този… този… бандит… — започна Холмс, но млъкна.

— Заради властта, която полковник Моран имаше над мен — рече Адлер. — Същата, която сега упражнява и Лукан.

Самозабравяйки се, Холмс я сграбчи за лактите, после плъзна ръце към раменете ѝ, сякаш се канеше да я привлече към себе си… или да я удуши.

— Ирене, ти си най-силната, най-смела жена, която съм срещал някога. Как може мерзавец като Себастиан Моран да има такава власт над теб, че да те принуди да му дадеш детето си… нашето дете? — Последните две думи прозвучаха като стон.

— Полковник Моран заплаши да те убие, ако не направя онова, което иска от мен — отвърна с равен глас тя. — Същото, което прави и Лукан сега.

Онемял от изненада, Холмс можеше да реагира единствено като стисна по-здраво ръцете ѝ. Сигурно я беше заболяло, но тя не се отдръпна.

Ирен се обърна към него, постави ръцете си върху раменете му; за някой страничен наблюдател те биха изглеждали като двама души, които се утешават един друг.

— Ти живееш безгрижен живот, Шерлок Холмс — изрече тя страстно, без намек за извинение в гласа. — Винаги е било така. Онзи твой идиотски приятел, докторът — или Конан Дойл, нямам представа кой — публикува малките ти детективски победи и те възхвалява, сякаш си някой Ахил. Но ти седиш до прозореца си, без да се криеш. Вървиш по улиците, потънал в мисли, без да обръщаш внимание на почти всяко нещо около себе си. Позволяваш целият свят да узнае адреса, на който живееш, и ежедневните ти навици. Полковник Моран — и другите като него — не са те убили досега само защото правя каквото поискат.

Холмс отпусна ръцете си и остана така замислен в продължение на един дълъг момент. Най-накрая рече:

— Но детето…

— Детето е зло — отсече Ирен Адлер. — Детето беше зло от самото си раждане.

Главата на Холмс се отметна назад, сякаш му беше ударила плесница.

— Нито едно дете не може да бъде зло от раждането си, за бога. Нужни са… години… родителски грижи… зли влияния…

— Ти не си притискал това бебе към гърдите си и не си виждал първите му постъпки — каза Адлер с абсолютно студен глас. — Една от първите му реакции беше да откъсне крилото на пеперуда, която му показвах. И това му достави удоволствие. Сякаш съм родила някой Кориолан.

— Но дори Кориолан е бил повлиян… — той млъкна.

— От майка си — извика Ирен Адлер, сякаш изпитваше физическа болка. — Волумния се хвалела на ония вещици, приятелките си, как нейното малко момче Кориолан обичало да измъчва животни, да причинява болка на всяко живо същество. Но през всичките тези четири години, докато бях с Лукан, аз му давах единствено любов и го учех да обича и уважава другите. — Тя извърна лицето си настрани и се отдръпна.

Той отново скъси разстоянието.

— Исках да кажа, че Кориолан е бил повлиян от деформираните римски ценности — прошепна Шерлок. — Винаги съм смятал, че точно това се е опитвал да каже Шекспир.

Ирен Адлер се засмя горчиво.

— Не си ли спомняш, Шерлок? Срещнахме се в Лондон, когато трупата на Хенри Ървинг представяше „Кориолан“. Аз, ветеран в театъра, играех старата вещица Волумния на напредналата възраст от двайсет и две години, а ти беше осемнайсетгодишен дубльор, избягал от първата си година в Кеймбридж, съвсем зелен и всичко останало.

— Бях забравил за тази пиеса — каза Холмс. — Но си спомням всички останали моменти от времето ни заедно.

Тя докосна бузата му с обратното на пръстите си.

— Беше толкова млад, скъпи мой.

Холмс я взе в обятията си. Ирен като че ли се възпротиви за миг, но след това се разтопи в ръцете му. После допря длан към гърдите му и твърдо го отблъсна назад.

— Сега — рече тя, — ще обсъдим ли тази не-игра, в която се оказахме замесени?

Холмс не каза нищо за известно време, а когато отговори, гласът му беше подрезгавял:

— Добре.

— С кое ужасно нещо да започна? — Очевидно се опитваше да говори спокойно, но гласът ѝ беше също тъй натежал от чувства като неговия.

— Ежегодните картички на шести декември — каза Шерлок.

Веднага разбра, че тя няма представа за какво говори той. Ирен Адлер беше ненадмината актриса, но Холмс имаше десетилетен опит зад гърба си в изучаването на лицата и очите на лъжци, когато лъжеха. Тя не се преструваше.

— Какви картички? Слагах цветя на гроба на Клоувър на всеки шести декември — бели виолетки, тя ги обожаваше — и изпращах по няколко цветя на Хенри Адамс на тази дата, но никога не съм включвала картички.

— Нед Хупър, братът на Клоувър, дойде да ме види в Лондон преди две години — вече е мъртъв, между другото — каза Холмс. — Предложи ми три хиляди долара и каза, че иска да разреша загадката на картичките, които всеки един от четиримата живи членове на „Петте купи“ получава на всеки шести декември още от осемдесет и шеста. Текстът, написан на машина, винаги гласи едно и също… „Тя беше убита“.

Ирен Адлер го гледаше втренчено.

— Това е варварско. Никога не бих го направила. Няма причина и Лукан да го прави. Не, и той не е.

Холмс кимна.

— И аз не вярвах, че е някой от вас, но се чувствах задължен да попитам в памет на Нед — и заради аванса от един долар, който ми плати през деветдесет и първа.

— Това е годината, в която според вестниците си умрял — каза тихо Ирен Адлер. — В Швейцария, докато си се борил с някакъв професор Мориарти, за когото никой не е чувал.

Холмс отново кимна.

— Тогава не им повярвах — каза Адлер. — Не повярвах и следващата година, когато Лукан се хвалеше, че те е убил в Тибет.

Холмс се усмихна.

— Едва не успя. Вкара три куршума в гърба ми от разстояние почти миля.

Тя като че ли се изненада.

— Винаги съм смятала, че лъже. Как си успял да оживееш след три попадения от пушката, която Лукан използва?

— Не знам — отвърна Холмс. — Но да поговорим за Ребека Лорн. — Думите изщракаха на мястото си като механизма на пушка, който вкарва патрона в гнездото му. — Целта изнудване ли беше?

— Разбира се — каза Адлер.

— Защо Клоувър и Хенри Адамс?

— Бяха богати. Тя беше слаба. Тогава, през хиляда осемстотин осемдесет и пета, Лукан имаше нужда от пари за делата си в Европа. Изнудването на Адамсови беше очевидният начин да се сдобие с тях. Клоувър се чувстваше толкова самотна и изгубена, че за два дни се превърнах в най-близката ѝ приятелка.

— Но продължи с преструвките цели седем месеца — отсече Холмс.

— След първите няколко дни вече не бяха преструвки — промълви тихо Ирен Адлер. — Наистина харесвах Клоувър. Възхищавах се на таланта ѝ — като човек и като фотограф — повече, отколкото арогантния ѝ, самовлюбен съпруг. Той използваше всяка възможност да я накара да се чувства… по-незначителна. По-маловажна. По-неспособна. По-нисшо човешко същество. Чел ли си романа му „Естер“, който излезе малко преди тя да умре?

— Да — отвърна Холмс.

— Това определено е неин портрет… на горката Клоувър… и тя е описана като глупава и некадърна в изкуството си, глупава в живота и винаги зависеща от някой милостив мъж за всичко, от което се е нуждаела или е постигнала в живота си. Ако аз имах съпруг, който е написал подобен роман за мен, щях да го прострелям два пъти… втория път в главата, за да го отърва от мъките, които изпитва след първия изстрел.

— Да — рече Холмс. И този път се усмихна.

— Значи ме питаш защо избрах нея за жертва — продължи Ирен.

Холмс кимна.

— Реших, че това е най-бързият начин да изкарам Лукан от живота ѝ — рече горчиво тя. — Скъпият ми братовчед Клифтън. Просто едно момче. — Белите ѝ ръце се свиха в юмруци. — Обикновено момче, което беше като същински тумор… тумор, който се нуждаеше от хиляди долари, за да се върне в Европа и да убие някого рамо до рамо със своя герой, великия ловец на тигри полковник Себастиан Моран.

— Как той… Лукан… разбра за романтичното писмо, което Хенри Адамс е изпратил на Лизи Камерън? — попита Холмс. — Предполагам, че около това се е завъртяло изнудването ви.

Ирен Адлер издаде звук като малко куче, което се е задавило.

— Разбира се. Кръгът им от приятели беше толкова малък и ограничен, че дори младият Лукан се досещаше, че под повърхността се крие някакъв скандал. След като се сприятелих с Клоувър и по този начин се вмъкнах в приятелския кръг на тези дами от висшето общество, самата Лизи Камерън ми се похвали за любовното писмо на Хенри Адамс. Лукан беше казал, че сигурно има нещо, и накрая дори не се наложи да душим. Една от най-близките приятелки на Клоувър — поставям цялата тази фраза в кавички — ми даде, ни даде през смях смъртоносната кама.

— Защо отиде заедно с Клоувър на посещение при болната Лизи Камерън трийсет и шест часа преди смъртта на Клоувър? — попита Холмс.

— Исках Лизи да отрече, че подобно писмо съществува — каза Адлер. — Няколко часа преди това я бях помолила, Лизи имам предвид, да го отрече. Накрая тя се съгласи.

— И направи ли го?

— Не. Беше се разболяла от инфлуенца и мрачният ѝ хумор я беше обсебил. Тя дразнеше горката, глупава Клоувър със съществуването на това писмо, като в една минута се правеше на неразбрала, но в следващата очевидно признаваше за съществуването му. Едва не удуших тази жена в грамадното ѝ, покрито с балдахин легло. Онази нощ Клоувър се прибра у дома, убедена, че е предала съпруга си Хенри — в това да бъде негова истинска съпруга, както се изразяваше тя; разбираш ли, Клоувър се страхуваше от сексуалния акт, той винаги беше странен и болезнен за нея — и реши, че всичко, включително намерението на съпруга ѝ да ѝ изневери с Лизи Камерън, е станало по нейна вина.

— Не разбирам как подтикването на Клоувър Адамс към самоубийство би помогнало по някакъв начин на Лукан или на теб — каза Холмс. — Това се оказа препятствието в тази главоблъсканица.

— Не е чак толкова сложно — отвърна Адлер. — Лукан намери друг начин да финансира списъка си с покушения. Стабилен източник. Финансиране, което получава дори до днес. Вече не се налага да търси някоя невротична жена, която да ни помогне да изнудваме съпруга ѝ.

— Лукан ли отрови Клоувър Адамс? — попита Холмс.

Продължителното мълчание като че ли сгъсти още повече тъмнината.

— Не знам — промълви най-накрая Ирен Адлер. — Знам, че той отнесе отровата в стаята ѝ онази неделна сутрин… и чашата от долния етаж. Тъй като подозирах, че ще опита нещо, за да се отърве от нея — тя познаваше „братовчеда Клифтън“ достатъчно добре, за да го накара да е нащрек — аз се втурнах в къщата ѝ. Но тя вече лежеше мъртва на пода. Чух стъпки по стълбището за прислугата — мисля, че Лукан си тръгваше — но някак си не съм сигурна, че той я е принудил да изпие отровата. Изобщо не се е показал пред нея всъщност. Просто шишенцето с цианкалий от фотографската ѝ лаборатория и загадъчно появилата се водна чаша я бяха докарали до ръба. Може би ги е приела като послание от съпруга си… или Бог. — След продължителна пауза тя продължи: — Но аз също като Лукан съм виновна за смъртта на Клоувър, независимо дали той го е извършил, или не. Дори прибрах чашата в чантата си, преди да сляза долу и да се натъкна на Хенри Адамс, който се връщаше от разходката си.

— Като казваш стабилно финансиране, кого имаш предвид? — попита Холмс. — Анархистите?

Ирен Адлер се засмя, почти искрено този път. Холмс си спомни, че тя винаги бе имала красив смях.

— Анархистите нямат пари, скъпи мой — рече жената. — Те са анархисти, за бога. Повечето от тях не могат да си намерят работа във фабриките, където са работели бащите им, защото са или пияни, или луди, или мързеливи.

— Кой тогава… — рече Шерлок.

— Видях Лукан в събота — каза Ирен Адлер. — Той ми се похвали, че е проследил теб и онзи писател, който влачиш навсякъде със себе си, през целия район на Панаира. Намирали сте се на петдесет ярда от голямата сграда в Панаира, посветена на една от основните компании, които финансират полковник Моран и Лукан Адлер — те им дават списъка с мишени, които трябва да бъдат елиминирани — а дори не сте надникнали вътре!

— Круп — рече най-накрая Холмс.

— Разбира се!

Полковник Райс им беше обяснявал как едно от нещата, които ще бъдат в центъра на вниманието — поне за мъжете и момчетата — ще е „Бебето на Круп“, двеста и петдесет хиляди фунтово оръдие, толкова огромно, че се е нуждаело от собствена сграда, вмъкната между Земеделското здание и езерото. Твърдеше се, че оръдието, построено в завода на Фриц Круп в Есен, е способно да изстреля тежащо един тон гюле на разстояние от двайсет мили и въпреки това да успее да пробие армирана броня, дебела три фута. Тъй като сградата не предлагаше удобна снайперска позиция към Административното здание, Холмс не ѝ беше обърнал внимание.

— Какво целят с тези покушения? — попита детективът и отговорът, съдържащ се в една дума, прозвуча в съзнанието му миг преди Ирен Адлер да го произнесе.

— Война.

— Къде?

— Навсякъде ще им свърши работа — отвърна тя. — Стига да са замесени главните европейски сили. От списъка, за който ми спомена Лукан, стигнах до извода, че се надяват пожарът да започне на Балканите.

— Тогава защо им е, за бога, да убиват американския президент? — попита Холмс.

— Малък тест — рече тя. — И доста лесен. Американските президенти винаги са били толкова… леснодостъпни… нали?

— Знаеш ли откъде ще стреля Лукан, Ирене? Коя позиция си е избрал?

— Не знам.

Той отново я хвана за раменете и стисна толкова силно, че някой едър мъж би извикал от болка, но през цялото време не отместваше поглед от очите ѝ. Тя казваше истината. Холмс я пусна и каза:

— Прости ми.

— Знам, че той очаква да отгатнеш къде ще се намира позицията му за стрелба — каза тихо тя. Холмс забеляза, че жената не потърка раменете си, където вече сигурно имаше синини.

— Защо?

— Защото ми каза, че ще убие теб почти едновременно с президента Кливланд.

— Знаеш ли кога ще убие президента?

— Не ми каза, но аз познавам Лукан — отвърна Ирен Адлер. — Ще го простреля по време на кратката му реч. Когато всички са се умълчали и слушат внимателно. Това ще е най-ярката проява на гения на Лукан Адлер. Самият той ми го описа с тези думи.

— Знаеш ли как възнамерява да избяга? — попита Холмс.

— Не и от мястото, откъдето ще стреля — каза Адлер. — Но знам, че… хората, които му плащат… са закупили бързоходния плавателен съд „Зефир“, който ще го чака в езерото, съвсем близо до брега. Според Лукан „Зефир“, с платната си, обучения в Германия екипаж и витла, задвижвани от нов парен двигател, може да изпревари всяка полицейска лодка или яхта в Голямото езеро.

— Благодаря ти — рече Холмс. — Благодаря ти за всичко.

Ирен Адлер докосна медальона си, отвори го и го поднесе под избледняващата светлина, и за миг Холмс реши, че вътре има негова снимка или кичур от косата му, но всъщност се оказа миниатюрен часовник.

— Часът ни изтече, господин Шерлок Холмс — изрече тихо тя.

— Злощастна среща под лунна светлина? — попита той.

Ирен се усмихна с лекота така, спомни си той, както се усмихваше, когато той още не беше навършил деветнайсет.

— Това над върховете на дърветата не е капризната луна, мой изгарящ от любов Ромео — каза тя. — Това е една от газените лампи покрай павирания път на гробището.

Той се изправи едновременно с нея. Не я докосна, нито тя него. После Ирен се обърна и тръгна към прохода в живия плет, а той я последва на крачка зад нея.

— Ще те изпратя до екипажа ти — рече Холмс, улавяйки я за ръката. Двамата продължиха да вървят така през влажната от росата трева, сред надгробните камъни, които се бяха превърнали в неясни и смътно заплашителни очертания в сумрака.

На четирите ъгъла на елегантната ѝ закрита карета светеха запалени фенери. Пред очите на Холмс се появи образът на Лукан Адлер, който протяга ръка през вратата на каретата и го прострелва в гърдите с колт четирийсет и пети калибър.

Той тръсна глава, махна с ръка на нетърпеливия кочияш да се отмести и помогна на Ирен Адлер да се качи в празната карета.

— Кога ще се видим отново? — попита Холмс, докато тя се настаняваше на тапицираната седалка.

— О, най-вероятно на твоето погребение или на моето обесване — отвърна Ирен Адлер.

— НЕ! — отсече Холмс с толкова силен и заповеден глас, че конят тръсна разтревожено опашката си, а кочияшът се обърна назад в капрата си.

Ирен се наведе напред и го целуна страстно по устните. Без да сваля ръката си от бузата му, тя тихо изрецитира:

Холмс веднага улови двете ѝ ръце и силно ги стисна:

Тя бързо затвори вратата и извика:

— Тръгвай, кочияш.

Холмс остана известно време в тъмното. После се върна при гроба на Клоувър Адамс, спря се пред задната част на паметника и почука с юмрук.

Каменната врата се отвори. Началникът на тайната полиция на Финансовия департамент Андрю Л. Дръмънд излезе навън и я затвори зад себе си.

— Чухте ли всичко? — попита Холмс с равен глас.

— Да, всичко — отвърна Дръмънд. — Ще ми бъде от огромна помощ. — После стисна Холмс за раменете по същия начин, както го бе направила Ирен Адлер няколко минути по-рано, само че по мъжки силно. — Холмс, личните неща… Давам ви честната си дума, кълна се в живота на децата ми… никой няма да чуе нищо от мен.

Холмс сви рамене, сякаш искаше да каже, че знае колко уязвим ще е след тази среща.

— Веднага ще намерим „Зефир“ и ще започнем да я следим — каза Дръмънд.

Холмс кимна уморено.

— Но ѝ позволете да хвърли котва близо до Панаира — рече той със същия равен глас като преди. — Лукан Адлер не трябва да разбира по никакъв начин, че знаем за плана му.

— Ще трябва да арестуваме госпожица Адлер — рече Дръмънд.

— Не сега, за бога! — изригна Холмс. — Тогава все едно сме изпратили телеграма на Лукан Адлер с предупреждение, че сме по петите му. Проследете я колкото се може по-незабележимо — толкова, че онази змия Лукан Адлер да не забележи опашката — но по-добре я оставете на мира и на свобода, докато… — Гласът му секна.

— Докато какво? — попита Дръмънд.

— Докато аз не ви кажа — рече Холмс, обърна му гръб и се отдалечи.

Останалият назад агент Дръмънд наду полицейска свирка и повече от една дузина мъже — сенки сред сенките — наизскачаха иззад дървета, скали, надгробни камъни и паметници и се запътиха към началника си. Към входа на гробищния парк се отправиха покрити каруци. Под светлината на фенерите им Холмс можеше да види, че мъжете са въоръжени с пистолети, също като Дръмънд, но няколко носеха и дълги пушки. Никой от тях нямаше да може да попречи на Лукан Адлер да застреля Шерлок Холмс — снайперистът щеше да се е прикрил твърде добре — но планът бе да заловят Лукан, след като фаталният изстрел разкриеше местоположението му.

Холмс видя, че му махат от удобен открит екипаж, който щеше да откара него и Дръмънд обратно в града.

Спомняйки си музикалния тембър на гласа на Ирен Адлер, детективът изненада Дръмънд със силен вик:

— Тръгвай, кочияш!

3.

Рано сутринта в петък, двайсет и осми април, Хенри Адамс и Хенри Джеймс пътуваха заедно към главната железопътна гара, за да посрещнат „специалния влак“, който Хенри Кабът Лодж беше приготвил за тях.

Пътуването беше кратко, но Адамс го използва, за да проведе разговор, който очевидно смяташе за важен.

— Хари — каза той, навеждайки се напред към пълничкия писател, — трябва да ти кажа — преди да се срещнем с останалите — колко важно бе за мен гостуването ти през последните две седмици.

Сивите очи на Джеймс проблеснаха бдително.

— За мен също, Хенри. Ценя силно гостоприемството ти и среднощните ни разговори.

— Успя ли да поработиш върху пиесата си?

Джеймс се усмихна печално.

— Донякъде. След това я пренаписах. После я пренаписах отново. След това изхвърлих всичко. Но започнах да разширявам един разказ, който написах неотдавна — кратка история за един обеднял частен учител, който обича повереното му дете повече, отколкото безразличните му родители.

— Звучи ми твърде реално — каза Адамс.

Джеймс леко махна с ръка.

— Ще видим.

— Благодаря ти, че ми позволи да говоря свободно за Клоувър — за живота ѝ, както и за смъртта ѝ — след всичките ми години, прекарани в мълчание — рече Адамс. — Винаги ще съм ти признателен за това.

Очите на Джеймс като че ли се навлажниха.

— Честта и благодарността са изцяло мои, приятелю. Уверявам те.

Внезапно Адамс се усмихна.

— Помниш ли какво каза на Клоувър през осемдесет и втора в последното си писмо, преди да отплаваш? Защо изпрати точно на нея своето „последно американско писмо“?

— Казах, че смятам Клоувър за въплъщение на родната ѝ страна — рече Джеймс.

— А помниш ли как реагира тя пред мен, когато го прочете? Споделих го в писмото си до теб преди толкова много години.

— Клоувър ти е казала — отвърна Хенри Джеймс, — че това е „най-двусмисленият комплимент“, мисля, че това бяха точните ѝ думи, че я е оставил в недоумение и, този път съм сигурен, че помня точно, „Нима наистина съм толкова вулгарна, скучна и непоносима?“.

Двамата мъже се разсмяха от сърце.

Адамс протегна напред свитата си в юмрук длан. Джеймс предположи, че приятелят му иска да се ръкуват, и протегна ръката си, но Адамс я обърна с дланта нагоре и пусна нещо студено и твърдо в нея. Джеймс осъзна, че това е часовникът му, който му беше подарен от баща му, часовникът, изгубен от него в онази безумна нощ, когато двамата с Шерлок Холмс се бяха скрили в монумента на Сен Годен, най-строго пазената тайна на Хенри Адамс.

Джеймс се изчерви, но когато вдигна погледа си, видя, че Адамс се усмихва.

— Двамата с Клоувър винаги ще те обичаме, Хари.

Джеймс бързо наведе глава, но не можа да скрие сълзите си, които започнаха да се стичат по бузите и брадичката му и да капят върху ръката, в която държеше любимия си часовник.

4.

Холмс се появи на гарата във Вашингтон в уреченото време и остана изумен при вида на онова, което Хенри Кабът Лодж беше нарекъл небрежно „няколко частни вагона“. Това си беше цял частен влак. След локомотива имаше вагон за прислугата. Следваше разкошен вагон-ресторант. След това удобни купета за пушене, разговори или просто за съзерцаване на преминаващия пейзаж. Следваха още четири още по-разкошни частни вагона за Лодж и гостите му.

Хенри Кабът и съпругата му Нани се бяха настанили в крайния апартамент, който заемаше половината от последния вагон. Сенатор Дон Камерън и красивата му съпруга Лизи се разполагаха в също толкова просторен апартамент — в комплект с тоалетна с течаща вода, в железопътен вагон! — а семейство Хей заемаха разкошно купе, което беше свързано с едно по-малко, в което спеше дъщеря им Хелън. Кларънс Кинг се беше отказал от пътуването, оправдавайки се със спешни срещи, свързани с минни въпроси, но Огюст Сен Годен бе приел поканата на Лодж. Така че тримата ергени — Холмс, Джеймс и Сен Годен — заемаха по-малки купета, които също бяха обзаведени разкошно и бяха оборудвани със собствени тоалетни и умивалници. Когато се разбра, че тримата джентълмени ще разполагат с постоянните услуги само на двама камериери — вагонът с прислугата и без това беше претъпкан — Джеймс въздъхна и каза:

— Какво да се прави, значи през целия път до Чикаго ще търпим лишения и неудобства.

Джеймс беше посрещнал доста хладно Холмс след двете седмици, през които бяха разделени, но детективът като че ли беше твърде зает с мислите си, за да забележи пренебрежителното му отношение. През първите часове от пътуването Джеймс се дразнеше, че ще бъде принуден да наруши взаимното мълчание и да разговаря с Холмс насаме.

Възможност за това му се удаде след пищната вечеря, когато жените се оттеглиха в салона, заемащ първата половина на четвъртия вагон, а мъжете отидоха във вагона за пушене, въоръжени с бренди и пури. Джеймс придърпа детектива в трапезарията и каза на прислужниците да излязат, докато не им позволи да се върнат обратно.

— Какво има? — попита Холмс. Детективът изглеждаше умислен и почти не беше говорил по време на вечерята, макар дъщерята на Хей, Хелън, да се беше опитала да го въвлече в разговора с няколко въпроса.

— Видях Мориарти — прошепна Джеймс. — Във връзка с това изпратих съобщение в проклетия ви магазин за пури, но те ми върнаха плика неотворен и върху него бяха написали, че вече не взимате пощата си оттам.

— Така е — рече Холмс. Той палеше лулата си с модерната си запалка и изпускаше от устата си ароматни облачета дим във въздуха, който все още миришеше на телешко и вино. — Пътувах доста и не проверявах за писма в магазина за пури. Къде и кога видяхте Мориарти?

— В деня, когато се приготвях да напусна Чикаго и да отпътувам за Ню Йорк — каза изнервено Джеймс. — На петнайсети. В същия ден, когато вие заминахте бог знае закъде.

— Къде го видяхте, Джеймс? И какво правеше той?

Писателят си помисли, че Холмс изглежда твърде незаинтригуван от тази сериозна тема.

— Беше на централната железопътна гара в Чикаго, оглеждаше вагоните. Търсеше мен, Холмс. Някакви бандити му помагаха. Едва успях да се измъкна, без да ме забележи.

Холмс кимна и изпуфка с лулата си.

— Защо смятате, че професор Мориарти е търсел точно вас, Джеймс?

— Ами, не вие възнамерявахте да хванете сутрешния влак от Чикаго до Ню Йорк онази сутрин, нали? — попита троснато Джеймс.

Холмс поклати глава, без да вади лулата от устата си.

— Мориарти и бандитите му изглеждаха готови за действие — рече Джеймс. — И това действие, сигурен съм, беше убийство. И аз щях да бъда жертвата. Някак си… чрез някого, на когото сте разказали за подслушването ми на срещата на Мориарти с анархистите и бандите… това някак се е разчуло. Той ме дебнеше, Холмс. Сигурен съм.

— Добре че не сте се качили точно на онзи влак — рече Холмс.

Джеймс зяпна изненадано.

— Само това ли ще кажете? Това ли е вашият отговор на новините ми? Къде бяхте през последните две седмици?

— О, на разни места — отвърна Холмс и се зае да разпалва отново угасналата си лула.

— И какво направихте, за да предотвратите заплахата, която представляват Мориарти, неговите анархисти и бандитите за Вашингтон и Ню Йорк, и Филаделфия, и Чикаго, и останалите градове, в които го чух да споменава, че ще има бунтове, след като президентът Кливланд бъде убит? Армията ангажирана ли е? Говорихте ли с всички кметове и началници на полицията в тези градове? Не мога да се сетя за нищо друго, което да оправдае двуседмичното ви отсъствие и очевидната ви… очевидната… незаинтересованост пред лицето на приближаващата се опасност от национална революция.

— На ваше място не бих се притеснявал за Мориарти — каза Холмс, потупвайки Джеймс по рамото така, както един учител успокоява дете. Джеймс не беше достатъчно бърз, за да се отдръпне, но часове наред след това съжаляваше, че не го беше направил.

— Да не се притеснявам за Мориарти? — извика писателят. — Нали точно той трябва да е в центъра на разследването ви. Професор Мориарти е… както сам го нарекохте, мисля… главният организатор на бъдещите убийства и бунтове. Вашата основна задача трябва да е неговото откриване, а нека другите да се погрижат за този… това… момче… Лукан Адлер.

— Не — отвърна безизразно Холмс. — Основната ни задача е да попречим на Лукан Адлер да убие президента. След това ще се разправя с професор Мориарти. Трябва да ми се доверите, Джеймс.

Писателят само поклати изумено и раздразнено глава.

— И знаете ли как да го постигнете? Да попречите на покушението? — попита най-накрая той. — Знаете ли откъде ще стреля убиецът, как възнамерява да избяга и… най-вече… как, за бога, ще го спрете?

— Мисля, че да — каза Холмс. — Ще разберем след по-малко от три дни, нали? О, и аз очаквам от вас да ми помогнете, когато времето настъпи, Джеймс. — Той имаше нахалството да потупа отново Джеймс по рамото, след което отиде до вратата, даде знак на прислужниците да влязат и попита: — Ще се присъединим ли към останалите джентълмени във вагона за пушене?

Никога през живота си Хенри Джеймс не бе изпитвал копнежа да убие някого — с изключение на няколкото кратки приливи на това чувство, насочени срещу брат му Уилям — но сега чувстваше, че би могъл да забие нож в тялото на господин Шерлок Холмс. Той отиде в стаята за пушене и седна колкото се може по-далеч от детектива.

5.

Специалният панаирен експрес на Хенри Кабът Лодж пристигна в Чикаго сутринта на 29 април, с добре отпочиналите си и развеселени пътници. Всички, с изключение на Шерлок Холмс, който изглеждаше още по-умислен.

Лодж ги беше уведомил, че специалният им влак ще ги чака на петдесетина метра от западния вход на Колумбовото изложение, където всички влакове стоварваха пътниците си, за да минат през портала и да се устремят към Административното здание, Съда на честта и останалите части на Белия град. Всичките му гости можеха да се връщат на него по всяко време на денонощието, за да отдъхнат или да се освежат. Прислужниците и готвачите щяха да се намират в постоянна готовност.

Но първата им спирка сутринта беше до пристана в центъра на Чикаго и всички бяха откарани до яхтата на Дон Камерън „Албатрос“, където им показаха малко по-малките, но също толкова луксозни каюти, които можеха да използват, когато си пожелаят. Яхтата също беше пълна с прислужници, които щяха да донесат питиета или да приготвят нещо за хапване при поискване. Камерън събра всички заедно, преди да потеглят към Панаира, и им съобщи, че куриери ще отнасят послания от „Албатрос“ до всеки, който реши да остане или да посети луксозните вагони, и че винаги ще разполагат най-малкото с една, но обикновено с две парни лодки, които ще могат да ги отведат до пристан „Казино“ по всяко време на денонощието.

След това започнаха разходките. Джон Хей и Кабът Лодж се погрижиха всички — дори младата Хелън — да се сдобият с важните значки за специални посетители, които им позволяваха да обикалят Белия град и оживената Мидуей Плезънс по всяко време. Лодж обясни, че директорът на Изложението, Даниъл Бърнам, е заявил, че все още ще има довършителни работи по почистването — изнасянето на чакъл, изкарването на временни релси, засаждането в последния момент на цветя и дори дървета, някои от огромните сгради ще бъдат добоядисани с бяла боя — но ако внимаваха, нямаше да пречат на никого.

Най-накрая Лодж ги предупреди да внимават, когато се намират на дългата една миля крайбрежна улица, наречена Мидуей Плезънс. Бърнам беше казал на Хенри Кабът, че всеки и всичко вече е на място си с изключение на… Лодж не използва думата, употребена от Бърнам… проклетото Колело на Ферис, което щеше да бъде завършено през юни. Междувременно Мидуей предлагаше посещение в напълно завършените Алжирско и Тунизийско село, където можеха да опитат екзотична храна или да гледат още по-екзотичните жонгльори и танцуващи момичета; Плъзгащата се железница на Бар — задвижвано от вода пътуване, което гарантираше викове и писъци от задоволство по цялата дължина на Мидуей; Електрическият театър на Бернските Алпи, където посетителите в двестаместната диорама поемаха на студено (благодарение на електрическото охлаждане) пътуване през повече от триста мили симулирани Алпийски върхове.

Имаше и един вързан балон, който Лодж не препоръчваше на дамите, както и Китайско село, Дахомейско село, Турско село и Германско село, всичките населени със стотици подходящо облечени местни. За онези, които търсеха културни развлечения на Мидуей Плезънс, съществуваше Зоологическата арена на Хагенбек, която бе разположена удобно до Унгарския концертен павилион, където цигански групи щяха да свирят и да танцуват в национални носии. Наблизо се намираха и Виенската концертна зала, и кафене.

Имаше и напълно автентична Улица в Кайро — заедно с местните египтяни, облечени в роби, които водеха своите кучета, змии и маймуни — както и огромна сграда с вулкана Килауеа за онези, които търсеха силни усещания. През тези съботни и неделни вечери Белият град щеше да бъде осветяван само от газените лампи и пълната луна, но Лодж обеща, че след като президентът Кливланд завърти магическия ключ в понеделник, първи май, Белият град и удължената Мидуей Плезънс щяха да се превърнат в най-ярко и драматично осветеното място на планетата.

Всички, които носеха тъмните си костюми и рокли почти за последен път, преди в понеделник да настъпи моментът за летните ленени облекла, се качиха в очакващите ги парни лодки и отплаваха към брега. Когато стигнаха до пристана, Шерлок Холмс ги напусна; той имаше уредени срещи е полковник Райс, агент Дръмънд и началника на чикагската полиция Робърт Маклафри.

Хенри Джеймс реши да остане на борда на „Албатрос“ — езерото Мичиган беше толкова спокойно, че голямата яхта почти не помръдваше — и да подремне в обзаведената си с махагонови мебели, коприна и кадифе каюта.

Събуди се по някое време след смрачаване и установи, че на яхтата няма никого, освен неколцината членове на екипажа. Сигурно всички се забавляваха някъде на брега.

Приготвиха му лодка и човек, който да я кара. Когато Джеймс се приближи до стълбичката, за да слезе в нея, човекът на руля го попита:

— В Белия град ли да ви отведа, сър?

— Не — отвърна Джеймс, а сърцето му биеше толкова ускорено, че му беше трудно да си поеме дъх. — Откарайте ме на главния пристан на Чикаго.

6.

Беше решил, че той, Хенри Джеймс, ще проследи неуловимия професор Мориарти. През часовете на безсънната му „дрямка“ този следобед на борда на яхтата на Дон Камерън Джеймс беше успял да убеди себе си, че Мориарти и неговите сътрудници на гарата не бяха търсили него. Холмс или някой друг, може би, но не и него. Какво значеше той за Мориарти или Мориарти за него?

Не, убеждаваше се той, това, че беше забелязал злия професор на железопътната гара, беше просто съвпадение. Джеймс отново вярваше в анонимността си — поне що се отнасяше до това, че не е мишена нито на младия Адлер, нито на тъмния му господар Мориарти.

След като нареди на кормчията да го чака на градския пристан, независимо от това колко късно щеше да се върне, Джеймс тръгна с трамвай към тъмното сърце на Чикаго и оттам се прехвърли на един от естакадните влакове.

Не си беше подготвил предварително някакъв план и, разбира се, не носеше оръжие — самата мисъл да търси Мориарти в нощното Чикаго му се струваше странно вълнуваща. Онова, което му носеше успокоение, бе, че вероятността пътищата им да се пресекат отново по чиста случайност бе толкова малка, че по-скоро беше нещо, което можеше да се случи само в някой зле написан сензационен роман.

Транзитната система от естакадни влакове на Чикаго — наричана в онези години още и „Ел“ — беше влязла в действие едва предишната година, през 1892. Първите вагони представляваха дървени фургони, открити за природните стихии от всички страни, но сега — докато Джеймс пътуваше през нощта по естакадата над Лейк Стрийт — вагоните бяха затворени. На първата спирка Джеймс си беше взел една карта на транзитната система и тя ясно показваше, че с изключение на Чикаго и естакадната линия Саут Сайд, която сега се простираше на юг чак до Шейсет и трета улица и Стоуни Айлънд Авеню, където се намираше входът за Колумбовото изложение, всички останали терминали се намираха в периферията на градския център на Чикаго, което според Джеймс беше изключително неудобно.

При първото им посещение в града, Холмс му беше казал, че причината за това е щатски закон, който изисква одобрението от собствениците на бизнеси и сгради, намиращи се на централните улици, преди да се построят линии над съответната улица.

Джеймс знаеше, че пътува на юг, но нямаше никакво намерение да изминава целия път до спирката Джаксън Парк при Панаира. Холмс и останалите гости на Камерън може би все още бяха там. Както, разбира се, и Мориарти. Но Джеймс предпочете да остане в самия Чикаго — Черния град, както вече мислеше за него — където да проведе среднощното си търсене.

Той слезе от влака няколко пресечки преди гарата на Шейсет и трета улица, която щеше да го отведе право до Панаира, и още със слизането премина в бърз ход.

Вече беше изминал няколко пресечки в зле осветената част от града, когато осъзна три неща: първо, че тук няма улични лампи, но улиците са пълни с хора; второ, че има безбожно много барове и танцувални зали, които изпълваха нощта с буйна музика; и трето, че неговото беше единственото бяло лице за цялото разстояние, което бе изминал от „Ел“ платформата.

Осъзнавайки (с известна тревога), че по погрешка е слязъл от естакадния влак в южния край на негърската част от града — беше чул веднъж Холмс да я нарича „Ебънивил“ — Джеймс бързо се обърна, за да се върне на платформата, но се усети, че беше взел няколко завоя, без да обръща внимание накъде върви. Нито една железопътна релса не се виждаше над пресичащите се улици, по които той вече почти подтичваше.

Внезапно един негър, облечен с лъскав раиран костюм, изумително ярка вратовръзка и модерна сламена шапка, изскочи пред него и спря устрема му.

— Изгубихте ли се, сър? — попита негърът. — Мога ли да ви помогна?

Джеймс отстъпи три крачки назад, но успя да отговори:

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да стигна до „Ел“ платформата, която ще ме качи обратно на влака за Лейк Сайд?

Негърът се усмихна, разкривайки идеално бели зъби на най-тъмната кожа, която Джеймс беше виждал някога, и каза:

— Разбира се, сър. — Мъжът посочи пътя, откъдето беше пристигнал Джеймс. — Върнете се три пресечки по тази улица, след това наляво по Четирийсет и осма улица, а оттам е само една пресечка и половина до „Ел“ платформата.

— Благодаря ви — каза Джеймс и едва не му се поклони от облекчение. Но когато тръгна обратно по пътя, по който току-що беше дошъл — тротоарите бяха пълни с цветнокожи хора, които като че ли празнуваха нещо — той не можа да устои и погледна през рамо, за да провери дали благодетелят му не го беше последвал поради някакви свои тъмни причини.

Мъжът със сламената шапка стоеше на мястото, където бе разговарял с Джеймс, вече на половин пресечка от него, и отвърна на погледа му с белозъбата си усмивка, повдигайки приятелски шапката си за поздрав.

„Това проява на нахалство ли беше?“ — зачуди се Джеймс и веднага се засрами от себе си.

Но истината бе, че макар Хенри Джеймс да се считаше за един от най-космополитните мъже в света (особено сред американците), чувстващ се като у дома си навсякъде по улиците на Лондон, Париж, Флоренция, Венеция, Рим, Цюрих, Люцерн или Берлин, той просто не беше имал достатъчно контакти с негри, освен в ролята им на служители в американските хотели.

Но скоро след това се озова на „Ел“ платформата, влакът пристигна след няколко минути и той отново пое на север.

През следващите около деветдесет минути Джеймс измина до края естакадните линии, но след това се наложи да вземе късния трамвай до райони като Дъглас Парк, Гарфийлд Парк, Хумболд Парк и Лоугън Скуеър (въпреки че в ситния си шрифт картата на транзитната система се хвалеше, че след година-две ще бъде отворена и Източно-западната естакадна линия).

Джеймс нямаше нищо против прехвърлянията. Така или иначе, трамваите бяха по-удобни.

А в няколкото квартала, които имаха достатъчно улично осветление — и бели хора по тротоарите и в екипажите — Джеймс прекоси пеша няколко пресечки, винаги нащрек за лъскавото, плешиво теме на Мориарти и ужасяващия му втренчен поглед.

В един от тези западни работнически райони Джеймс осъзна, че не беше ял нищо след лекия обяд по-рано през деня. Беше станало доста късно и някои кафенета вече затваряха, но други точно сега отваряха и няколко вече бяха препълнени. Ала това си беше работническа клиентела, с платнени кепета — които мъжете не сваляха дори по време на вечеря — с панталони от рипсено кадифе или молескин и огромни ботуши. По тези места се виждаха и някои жени, но ако се съди по излишъка от руж и грим, в комбинация с нарочния неглижиран вид, Джеймс предположи, че това са жени за развлечения.

Той реши да вечеря след като се прибере на яхтата. Засега щеше да хване следващия трамвай, отиващ отново на запад.

Джеймс скоро осъзна, че в тези влакове и трамваи се крие загадка, която нямаше нищо общо с Шерлок Холмс, Лукан Адлер или мишената му за тази вечер, професор Мориарти. След като се вози в повече от две дузини празни влакови вагони и трамваи, той видя поне десетина различни мъже, които четяха една и съща книга.

Всичките бяха облечени с вълнени костюми, които не им бяха по мярка, носеха стари, но лъснати обувки, неколцина имаха сламени шапки (но не толкова чисти и добре изглеждащи като на онзи негър, с когото беше разговарял няколко часа по-рано) и всеки мъж държеше книгата си близо до лицето, сякаш бе късоглед. Някои от тях обаче носеха очила. А най-загадъчното за Джеймс беше, че по време на пътуванията му, които продължаваха по няколко спирки, никой от четящите мъже не отгръщаше нито една страница.

Те като че ли просто държаха книгата отворена пред своите изпълнени с досада (и понякога затворени) очи. Онова, което най-силно безпокоеше Джеймс, бе, че всички държаха една и съща книга.

Заглавието ѝ беше „Маги: момиче от улицата“, изработката ѝ бе достатъчно груба — за професионалния поглед на Джеймс — за да е самиздат, а името на автора беше Джонстън Смит.

Накрая, когато приближиха последната спирка от линията на трамвая, на който се возеше Джеймс, той се осмели да седне на празната седалка срещу един „четящ мъж“ и шумно се прокашля. Мъжът не свали книгата.

— Моля да ме извините — каза най-накрая Джеймс; мъжът се сепна — очевидно беше задрямал — и свали книгата.

— Забелязах, че доста джентълмени в обществения транспорт са си избрали за вечерно четиво точно книгата, която държите — рече Джеймс, — и се надявам да не ме сметнете за твърде нахален, ако ви попитам защо е толкова популярна в Чикаго.

Мъжът се усмихна широко, разкривайки пожълтелите си от никотина зъби, сред които се забелязваха липси — намек, че дебелият му и очевидно неудобен костюм може да му е единственият.

— Чаках някой да ме попита — рече той. — Честно казано, не съм прочел и една дума от тази идиотска книга. Един човек ми плати — на мен и на още двайсетина мъже — просто да се возя из влаковете и трамваите след седем часа сутринта, докато движението им не спре в един през нощта. Според мен той си мисли, че ако хората ни видят да четем книгата му, ще хукнат да си купят и те. Проблемът е, че единствените хора, които видях да я четат, бяха другите, на които онзи плати.

— От колко време вие и останалите… ъъъ… читатели се занимавате с това? — попита Джеймс.

— Вече три седмици и никой не ни попита за книгата. Докато не се появихте вие всъщност. Но си мисля, че парите на нашия човек свършват. Боя се, че по това време следващата седмица ще трябва да си потърся нормална работа.

— Авторът, господин Джонстън Смит, ли ви плаща за тази… реклама? — попита Джеймс.

— Може и да е авторът, но името му не е нито Джонстън, нито Смит. Той е един младолик човечец, не повече от двайсет и една или двайсет и две годишен, с обувки, които са по-износени от нашите… и истинското му име е Стивън Крейн.

— Е, това е един доста интересен начин да рекламираш книгата си — каза Джеймс, чудейки се дали подобна реклама би могла да му свърши работа за в бъдеще в далеч по-образованите тълпи в Лондон. Но, не… лондонските литературни тълпи не използваха обществения транспорт, с изключение на железопътните вагони, а никой британец, мъж или жена, не би заговорил непознат във влака. Това просто не се правеше.

— Знаете ли — рече мъжът с книгата, която сега лежеше затворена в скута му, — прочел съм някоя и друга книга през живота си, и тази „Маги“ дори не е истинска книга.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — отвърна мъжът, — че е дълга само четирийсет страници, и то с тези големи бели полета от двете страни, и сума ти празни страници в началото и в края.

— Разказ, издаден като книга — произнесе замислено Джеймс.

Мъжът сви рамене.

— Знам само, че ми остава още само един час, преди трамваите да спрат да се движат, и мога да се прибера да се наспя. Ръцете ме болят от държането на тоя боклук пред носа ми през цялото време, но тоя тип Крейн ни проверява почти всеки ден. Всички се събрахме и споделихме опит и установихме, че ако книгата не е вдигната пред лицето и очите не са отворени, веднага ни хваща. А пък напоследък няма много работа, където човек да получава по два долара на ден само за да си седи на задника.

Джеймс поклати глава съчувствено.

Трамваят спря в една тъмна част на града и шофьорът и кондукторът слязоха, за да го обърнат. Това очевидно беше краят на линията.

Джеймс реши да слезе, за да се поразтъпче.

— Нали не смятате да слизате тук? — попита платеният читател.

— Само за секунда — отвърна Джеймс.

Но щом се озова в задушния нощен въздух, той зърна под единствената работеща улична лампа на половин пресечка от него проблясък на плешиво теме, мерна редингота и старомодната висока яка и движението на бледите, дълги пръсти на удушвач, преди тъмнината да погълне мъжа.

Забравил за трамвая, Джеймс бързо закрачи след привидението.

Отвъд онази последна мъждукаща улична лампа следваше не само пълен мрак, но и внезапно свършваха жилищните сгради и колибите, които ограждаха улицата от две страни. Сякаш Джеймс беше последвал професор Мориарти извън Чикаго и сега двамата заедно вървяха из прерията.

След това усети миризмата. Миризмата и усещането за стотици, ако не хиляди масивни, но невидими животински копита, вонята и атавистичната увереност, че от тъмното го гледат безброй невидими очи. Улицата свършваше с Т-образно кръстовище и право напред, през задушаващата миризма, Джеймс успя да различи огромна, тъмна, помръдваща маса от живи, дишащи, вторачени и отделящи секрети организми. Добитък.

Беше стигнал до кланиците на Чикаго. Нито една улична лампа или осветен прозорец не прорязваха тъмнината. Някъде далеч зад претъпканите обори се виждаше някоя друга газена лампа, но те бяха твърде далеч, за да може светлината да достигне до него. Джеймс съзря някакви странно проблясващи рога в далечината.

Писателят избра да завие наляво и да тръгне смело в тъмнината в тази посока.

Отне му минута или две, за да осъзнае, че тук няма тротоар и че не усеща под краката си павирана улица. Само чакъл и пръст. Поне не беше от онази кал, за която бе сигурен, че изпълва оборите от дясната му страна. Чуваше джвакането на копитата в калта, когато спящият добитък се преместваше на пресекулки или някой се опитваше да си пробие път през масата животни към хранилките.

Освен това осъзна, че се чувства… по-различно. Апатията и гневът, които го бяха обзели през деня, се бяха стопили с началото на самоувереното му издирване на Мориарти през кварталите на Чикаго. Откакто се беше озовал сред наблъсканите складове и огромните обори, той не беше зървал плешивата глава и дългите бели пръсти, но той не бе очаквал наистина да открие ръководителя на престъпния свят, а още по-малко пък да се изправи лице в лице с него.

Хенри Джеймс имаше усещането, че се намира някъде извън себе си, над себе си и се наблюдава отгоре (тук, където беше толкова тъмно, че не можеше да различи дори стрелките на часовника си, без да запали клечка кибрит). Преди тази нощ той се беше борил да стане драматург; сега бе едновременно актьор и публика, наблюдаваше сам себе си как играе. Не „изнася представление“, а играе, като да извършва физическо и целенасочено (понякога и опасно) действие. „Ако така се чувстват героите в сензационните романчета… на мен ми харесва“ — помисли си Джеймс.

В този момент му беше трудно да повярва, че преди малко повече от месец и половина беше готов да се удави в Сена. За какво? Заради спадащите продажби на книгите му?

Джеймс едва не се изсмя на глас, докато крачеше в нощта. Макар да имаше безброй причини да не харесва Шерлок Холмс, той осъзнаваше, че детективът — истински или измислен — се бе оказал негов спасител. Тази странна нощ в този странен град Джеймс се чувстваше по-млад, по-силен — по-жив — от всякога, или поне за пръв път от детството си. И дълбоко в себе си подозираше, че животът и енергията, които беше чувствал като момче, бяха просто неговото лунно отражение на слънчевата светлина на дивата енергия и духа на по-големия му брат Уилям.

Решителни действия. Тези думи отекваха в съзнанието на Джеймс. Не просто свързани с ежедневния живот, но и с опасностите и драматичните събития извън всякакъв живот, който той някога е можел да си представи, камо ли да изживее. За пръв път разбираше защо брат му Уилки, получил ужасяващи наранявания, видял ужасни неща — главата на единия от двамата мъже, които бяха изнесли Уилки на носилка от бойното поле след нощната битка при форт Уогнър, беше пръсната на парчета, обсипвайки лежащия върху падналата носилка Уилки с парчета мозък и черепни кости — се беше върнал отново на война, макар да бе успял едва отчасти да се възстанови. Както и брат му Боб, след като бе изгубил половината си полк в друга битка.

Решителни действия. Джеймс внезапно разбра защо подобни моменти бяха живот за Шерлок Холмс и защо детективът трябваше да прибягва до инжекциите с кокаин, морфин или хероин, за да издържа скучните, затъпяващи дни на ежедневието между отделните случаи.

Човекът, когото беше зърнал половин час по-рано от трамвая, може и да бе Мориарти, но по-вероятно не беше. Ала в този момент това не беше от значение за Джеймс.

Внезапно той долови някакво движение. Тъмни фигури се приближаваха към него. Отвесни форми край дървените огради на оборите. Хора.

Очите на Джеймс се бяха адаптирали достатъчно към тъмнината — по задната част на складовете, които се намираха от лявата му страна, нямаше осветени прозорци или външни фенери — така че той успя да различи фигурите на четирима мъже, носещи тояги и полицейски палки.

Джеймс се спря.

Стисна здраво бастуна си с двете си ръце и съжали, че това не е Холмсовият бастун със скритата в него сабя.

Трябваше ли да побегне? Джеймс осъзна, че го ужасява повече мисълта да бъде повален на земята, докато бяга, като някое от онези говеда, използвани в състезанията по родео, отколкото да се изправи срещу онези, които бързо се приближаваха към него в тъмното.

Четиримата нападатели — Джеймс не се самозаблуждаваше, че са нещо друго и въпросът дали работеха за Мориарти, или не беше чисто академичен и нямаше никаква връзка със ситуацията — се бяха раздалечили на известно разстояние един от друг и вече се намираха само на няколко фута от него, когато от тъмната уличка вляво се разнесе боботещ глас:

— ЕЙ, ВИЕ ТАМ! СПРЕТЕ! НЕ МЪРДАЙТЕ!

Повдигна се капакът на някакъв мощен фенер и лъчът светлина прониза улицата, осветявайки Хенри Джеймс — притиснал бастуна към гърдите си — и четиримата бандити в закърпени и мръсни дрехи. Онова, което му бе заприличало на полицейски палки, наистина се оказаха палки… с обли дръжки, лекьосани, смъртоносни.

— НА МЯСТО! — излая отново Божият глас. Джеймс вече се беше подчинил и не помръдваше от мястото си, но четиримата нападатели се раздвижиха; двама се прехвърлиха през оградата на обора, за да се изгубят в тъмната маса от животни, а другите двама се затичаха към тъмната уличка, от която се бяха появили.

Лъчът светлина отново се отмести към присвилия очи Джеймс и фигурата с гръмотевичния Божи глас се приближи. След това лъчът се насочи към земята.

Чикагски полицай. Не някой от лъскавите Колумбови гвардейци на Бърнам от Панаира, а истински чикагски полицай. Джеймс огледа двойната редица месингови копчета, меката шапка, голямата звезда, закачена на гърдите на едрия мъж, присвитите очи и разкошните мустаци.

Писателят изпита известно облекчение при вида на полицая, но не се уплаши. Изобщо не беше изпитал страх дори когато четиримата бандити се бяха приближили към него. Не разбираше това. Не можеше да разбере и себе си в момента.

Нямаше никакво значение. Той осъзна, че се усмихва глупаво на полицая. Стегна се и се опита да си придаде спокоен вид.

Лъчът на фенера се разходи по тялото му, от меките, скъпи черни италиански обувки и прашните гети до скъпото му палто, жилетката, яката, вратовръзката и забодената на нея игла.

— Какво правите тук при складовете, сър? — попита полицаят с вече човешки глас. — Тези мъже щяха да ви отнемат всичко… включително и живота, сър.

Джеймс потисна странния импулс да се ухили на този възхитителен полицай с възхитителния му ирландски акцент и възхитителен мустак, и дори на възхитителната му къса черна дървена палка.

Той се опита да му отговори, но от устата на майстора на съвременното безкрайно изречение успяха да излязат само откъслечни фрагменти от фрази:

— Аз бях… исках… да видя Чикаго… слязох от естакадния влак… после трамваите… слязох да се разходя… и внезапно се появи… тъмнина.

Полицаят осъзна, че си има работа с идиот, и заговори с нисък, успокояващ, учителски глас:

— Да, сър. Но това… не е място… за вас… сър.

Джеймс кимна утвърдително и за свой ужас осъзна, че този път вече се хили. Не изпитваше никакъв страх.

— Къде сте отседнали, сър?

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли въпроса на полицая.

— О, до… не, този път не до „Грейт Нортърн“… не… на яхтата… на Камерън… сенатор Дон Камерън.

Полицаят го изгледа с присвити очи. Джеймс осъзна, че ирландецът е доста красив, с изключение на носа му, който приличаше на разплескан червен картоф. Той се ухапа по вътрешната страна на бузата, за да не се разсмее.

— Къде се намира тази яхта, сър?

— Хвърлила е котва на Големия пристан в Белия град — отвърна Джеймс. Беше си възвърнал властта над съществителните, глаголите и синтаксиса. (Всъщност не му бяха липсвали особено. Осъзна, че е готов да ги замени всичките за още малко от онова, което чувстваше в момента).

— Мога ли да ви попитам за името ви, сър?

— Хенри Джеймс младши — отвърна веднага Джеймс. После, изненадан от отговора си, побърза да го поправи. — Просто Хенри Джеймс вече. Баща ми — Хенри Джеймс старши — почина преди около единайсет години.

— Как слязохте на брега от яхтата на сенатора, господин Джеймс?

— Градския пристан. Там има един моряк с парната лодка на яхтата. Казах му да ме чака.

Полицаят насочи лъча на фенера към евтиния часовник, който държеше в шепата си.

— Минава полунощ, сър.

Джеймс не знаеше какво да отговори. Внезапно се изпълни със съмнение, че кормчията му ще го чака чак до толкова късно. Може би приятелите му бяха решили, че се е изгубил. Или че е мъртъв.

— Елате, господин Джеймс — каза полицаят и след като внимателно положи ръка на рамото му, го завъртя към тъмната уличка, от която се беше появил като по магия. — Ще ви отведа до правилната спирка на трамвая, сър. „Ел“ влаковете и трамваите спират да се движат след по-малко от час. Дори в събота вечер. Трябва да се върнете директно на пристана, без повече да се спирате да разглеждате.

Без да има нищо против приятелската ръка на рамото си, Джеймс тръгна заедно с ирландеца към осветените части на града.

7.

В неделята преди понеделничното първомайско откриване на Изложението, гостите на Хенри Кабът Лодж се разделиха на групички, за да си търсят развлечения. Докато Хенри Джеймс се разхождаше с останалите из летаргичните улички на Панаира, които скоро щяха да се оживят от народ, той предпочиташе да бъде заедно с Хенри Адамс, който не се отделяше от Лизи и Дон Камерън. Но по някое време следобед Адамс отново се отдалечи сам нанякъде. Предишния ден също бе прекарал сам. Всички се разбраха да се срещнат на пристана в седем, за да се върнат на яхтата с голямата моторна лодка. Бяха поканени на галавечерята, давана от шейсет и осем годишния новоизбран кмет Картър Хенри Харисън. Дори младата Хелън Хей беше покорена от енергията, прямотата и чара на стария популист при първата си среща с него по-рано през деня.

Но когато всички се събраха на пристана, Адамс липсваше.

— Мисля, че знам къде е — каза Холмс. — Когато е там, губи представа за времето. Вие потегляйте, но после върнете лодката обратно… след двайсетина минути ще съм на пристана заедно с господин Адамс.

Сенатор Дон Камерън каза:

— Двамата с Лизи ще ви изчакаме тук, за да се върнем на яхтата заедно.

Холмс беше заедно с Адамс, когато откриха Машинното здание, и интересът на възрастния историк към динамогенераторите и другите машини внезапно стана неудържим. Технически погледнато, нито една от хилядите задвижвани от електричество машини в Колумбовото изложение не би трябвало да заработи преди обяд на следващия ден, когато президентът Кливланд щеше да натисне масивния златен телеграфен бутон — монтиран върху червена кадифена възглавничка — който, освен че щеше да накара хилядите знаменца и банери да се развеят, щеше да задейства и гигантския парен двигател с три хиляди конски сили в Машинното здание.

Но Адамс се вреше наоколо и не спираше да разпитва, докато не намери истинско динамо, което вече произвеждаше енергия за захранването на лампите в Белия град и електрическата железница, която щеше да докарва жълтите вагони до Панаира. Това беше най-големият динамогенератор в света и бе скрит в сградата на компанията „Интрамюръл Рейлроуд“, разположена в най-южния край на панаирната територия, зад дърветата и по-големите сгради. Обикновено в нея се намираха единствено операторите, които обслужваха динамото. Извитият метален кожух на динамото беше по-голям от сводестия вход към къщата на Хенри Адамс, но пред многобройните колела — всяко едно с височина поне петнайсет фута, като половината му винаги бе скрита в изкопания в циментения под жлеб — хората и динамото изглеждаха като джуджета. В събота Холмс беше помогнал на Адамс да намери сградата, беше се възхищавал около минутка на машините, остана достатъчно дълго, за да чуе как един от техниците подвиква на Адамс през рева на машините, че дори в този момент динамото захранва едновременно шест и половина мили железопътни релси, с шестнайсет вагона в движение, след което изостави Адамс сам сред шума и миризмата на озон. Знаеше, че историкът ще прекара по-голяма част от времето си на брега в тази отдалечена сграда без прозорци, взирайки се и опознавайки мощта на този нов източник на енергия за човешката раса.

Сега, когато Холмс излезе от сенките на подпорните греди и колелата, той видя, че Адамс непрекъснато сваляше сламената си шапка и попиваше потното си чело с ленената си кърпичка — светлината от голите крушки на работните лампи се отразяваше в плешивата му глава всеки път, когато сваляше шапката — потънал в разговор с висок млад мъж, облечен в твърде дебел вълнен костюм, който, заради дългата черна коса, остър изгърбен нос, медночервен тен и черни очи, Холмс определи като индианец. Адамс му изнасяше някаква лекция и изглеждаше въодушевен като ученик.

— … Но това! Това, господин Бавен кон, е нещо, на което древните гърци щяха да гледат с възхищение, а венецианците, въпреки всичките си постижения, щяха да му завиждат. Чикаго ни погледна с някакво чудно, предизвикателно презрение и ни показа нещо далеч по-могъщо от изкуството и безкрайно по-важно от бизнеса. Това, уви или ура, е бъдещето, господин Бавен кон! Вашето и моето… но същевременно дава и надежда. Мога да се наслаждавам и да пращам пощенски картички, в които да описвам съмнителната стойност на Мидуей Плезънс, но всеки ден минавам през Машинното здание и всяка вечер се връщам тук, точно в тази зала, за да гледам като някой стар бухал динамото на бъдещето…

Адамс като че ли долови лекторската нотка в гласа си, свали сламената шапка и попи отново темето си с кърпа, след което каза с по-тих глас на младия мъж, докато Холмс се приближаваше зад гърба му:

— Приемете отново извиненията ми, сър. Говоря така, сякаш сте ми публика, а не събеседник. Какво мислите за това динамо и за все още спящите чудеса на Машинното здание, които разглеждате всеки ден също като мен, господин Бавен кон?

Високият индианец се поколеба за миг, преди да отговори, и гласът му изненада Холмс с плътността си.

— Мисля, господин Адамс — рече високият тъмен мъж, — че това е истинската религия на вашата раса.

Адамс се впусна в нова въодушевена реч и Холмс му разкри присъствието си — знаеше, че индианецът го бе видял да влиза и беше наясно с присъствието му в голямата зала. Адамс говореше:

— Дева Мария е била за мъжете от тринайсети век онова, което това динамо и братята му ще бъдат за…

Той осъзна, че Холмс стои до него, и млъкна. Свали отново сламената си шапка и каза:

— Господин Бавен кон, мога ли да ви представя спътника си на Панаира, прочутия Шер… тоест… прочутия норвежки изследовател господин Ян Сигерсон?

Вместо да протегне ръка, Холмс застана изпънат със събрани пети и се поклони на мъжа в почти германски стил. Червенокожият му кимна в отговор, но като че ли също нямаше особено желание да се ръкува с него. Без да знае как или откъде, Холмс можеше да каже, че този млад мъж — всъщност не чак толкова млад, видян отблизо, осъзна Холмс, забелязвайки бръчките около очите му, вероятно година или две по-млад от трийсет и девет годишния детектив — беше не само лакота сиу от племето, с което Холмс се беше срещнал преди повече от седемнайсет години, но и wičasa wakan — светият мъж на племето, шаман, мъж със способността да вижда в повече измерения от обикновените човешки същества.

— За мен е истинско удоволствие да се запознаем, господин Бавен кон — каза Холмс. — Ние, европейците, рядко получаваме възможността да срещнем практикуващ wičasa wakan от Свободните деца на природата.

Индианецът, чието истинско име със сигурност не беше Бавен кон, както Холмс веднага разбра, го погледна с тревога и изненада, които можеха да бъдат обяснени с правилната употреба на термина от езика лакота от този бял човек.

Хенри Адамс, който държеше с две ръце шапката за периферията ѝ, отстъпи две крачки назад от двамата мъже. Той имаше чувството, че наблюдава два огромни орела, които се гледат в очите.

Холмс пръв отмести поглед и се обърна към Адамс:

— Извинявай, че те прекъснах, Хенри, но Лизи и сенаторът ни чакат при лодката на пристана. Очевидно закъсняваме за вечерята при кмета Харисън.

Адамс каза нещо на индианеца и се обърна да си ходи. Холмс отново се поклони на високия мъж — незнайно защо, все още се страхуваше да стисне ръката му — и каза:

— За мен беше истинско удоволствие да се видим, господин Бавен кон, и мога само да се надявам, че някой ден wasichu wanagi вече няма да представляват проблем за вас.

Холмс осъзна, че току-що бе казал на червенокожия, че се надява духът на „този, който взима най-доброто месо51 за себе си“, тоест духът на белия човек, повече да не представлява проблем за него, но нямаше представя защо го е казал. Индианецът само примигваше.

Холмс се обърна смутено и излезе след Хенри Адамс от шумната сграда на компанията „Интрамюръл Рейлроуд“ и измина около стотина ярда, преди да се спре и, докосвайки ръката на историка, да каже:

— Моля ви, върнете се на яхтата заедно със семейство Камерън. Току-що си спомних, че трябва да свърша още нещо.

— Добре… — отвърна Адамс, който очевидно беше разтърсен от нещо видяно или почувствано от него. — Вървете, щом трябва, но ще е същинско престъпление да пропуснете вечерята на кмета Харисън…

Холмс кимна, макар всъщност да не беше чул думите на Адамс. Той се обърна и се затича обратно към сградата.

Индианецът беше изчезнал. Холмс продължи да се движи тичешком по прашните пътечки и тесните улички към парадната площадка пред входовете към железницата, с мисълта, че ако индианският джентълмен беше част от шоуто на Бъфало Бил, би трябвало оттам да е напуснал терена на Панаира.

Така и беше. Холмс го настигна, преди мъжът да премине през въртящите се метални спици на изхода.

— Господин Бавен кон!

Мъжът бавно се обърна. Изглеждаше изненадан, че вижда отново Холмс.

— Аз… има нещо, което трябва… ако ми помогнете… съжалявам — рече със запъване Шерлок Холмс. — Името ви не е Бавен кон, нали?

— Не, казвам се Паха Сапа — отвърна мъжът.

— Черните хълмове — прошепна Холмс.

— А вашето истинско име не е Сигерсон — рече Паха Сапа. — Дори не се опитахте да скриете оксфордския си английски акцент.

— Казвам се Шерлок Холмс. — Той протегна ръка и индианецът най-после я пое.

Детективът изпита най-големия шок в живота си, поне откакто трите куршума пронизаха тялото му в Хималаите. Той видя и разбра, че Паха Сапа бе почувствал същата енергия, която премина между тях.

Когато ръцете им се разделиха, енергията не изчезна — беше много по-силна от озона и разрядите в залата с динамото.

— Трябва да ви попитам, Паха Сапа — рече Холмс, — как да разбера дали съм истински, или не съм?

— Wicaśta ksapa kiŋ ia — отвърна Паха Сапа.

Незнайно как, Холмс го разбра. „Мъдрият човек говори.“

— Но аз все още не знам дали съм мъдър човек — довърши Паха Сапа на английски.

— И все пак ми кажете — настоя Холмс. — Вече знам, че аз не съм достатъчно мъдър, за да отговоря на този въпрос.

Очите на Паха Сапа го пронизваха — усещането беше истинско, сякаш бе пронизан със стрели.

— Всички мъже, родени от жени, са истински — каза Паха Сапа.

— Но дори някои от тях са… слаби. Слаби в реалността. Най-силните същества са онези, които изпяват съществуването си.

— Не разбирам — рече Холмс.

— Шестимата Дядовци не са били родени от жени, но са истински — каза Паха Сапа. — Аз и всичките ми бащи и дядовци преди мен сме помогнали да бъдат изпети в реалността.

Изражението на Холмс зададе въпроса: „Как?“.

— Като разказваме историите им — отвърна Паха Сапа и след това Холмс не можеше да си спомни дали го беше казал на лакота, или на английски. — Като разказвахме собствените им истории. Но най-вече като карахме другите да разказват историите им. — Паха Сапа млъкна за миг, преди да изрече със страст: — Да ги разказват и да им вярват!

— Да — отвърна Холмс, без да е съвсем сигурен с какво се съгласява, но знаеше, че го подкрепя със сърце и душа. — Pilamayaye — каза той. — Благодаря ти. — Не беше достатъчно, но само това успя да изрече.

После кимна и се накани да си върви, когато Паха Сапа го хвана здраво за ръката. И отново Холмс се почувства така, сякаш бе влязъл във въртяща се намотка на динамо.

— Lucan, kte — каза индианецът. Лукан ще те убие.

Холмс почувства студения юмрук на неизбежната съдба да се сключва около сърцето му, но прогони това усещане.

— Holmes, uŋktepi! Yakte! — това бе произнесено почти шепнешком, но на Холмс му се стори като вик в лицето. Холмс, ти го убий. Убий го пръв!

— Да — прошепна Шерлок Холмс.

Паха Сапа се усмихна. Плътният му глас прозвуча напълно нормално, когато каза:

— Toksha ake čante ista wascinyanktin ktelo. Hecetu. Mitakuya oyasin!

Холмс разбра всичко: Ще те видя отново с окото на сърцето си. Така да бъде. Всички сме едно.

— Mitakuya oyasin! — отвърна Холмс. Всички сме едно!

Двамата мъже се разделиха и поеха в противоположни посоки, и минаха цели две минути, преди Холмс да си спомни, че трябваше да отиде на пристана, където го чакаше лодката.

8.

Пълната луна все още се виждаше на избледняващото западно небе зад Белия град, когато в шест сутринта в понеделник Шерлок Холмс заведе Хенри Джеймс в Зданието на промишлеността и свободните изкуства.

— Не разбирам защо трябва да участвам в това… каквото и да е то — каза съненият и раздразнен Джеймс.

— Защото трябва — отвърна Холмс. — Участвате още от самото начало и днес трябва да настъпи краят му. Затова трябва да присъствате. Освен това дадох вашето име на дамата за ключа…

— Каква дама? Какъв ключ? — избъбри Джеймс, но млъкна, щом видя, че полковник Райс, агент Дръмънд и началникът на чикагската полиция Маклафри ги чакат пред най-огромното от Големите здания.

Райс отключи вратата, пусна ги вътре и заключи отново. Холмс ги поведе към открития асансьор на компанията „Отис-Хейл“. В него се влизаше през метална врата, която се заключваше, когато беше затворен за публиката. Полковник Райс я отключи и подаде ключа на Холмс, който го използва, за да отключи същинската врата на асансьора.

— Виждате ли, господин Джеймс — каза Холмс, подавайки му ключа, — един и същ ключ отваря и двете врати. Използвайте го само ако се появи една дама и поиска да се изкачи до покрива на променадата. Тя може да бъде много… убедителна.

— Нямам представа как да се справя… да контролирам… да оперирам… — заекна Джеймс.

Дръмънд влезе в асансьора и показа една ръчка, която се намираше вляво от вратата.

— Натиснете я наляво, за да се изкачите нагоре. Колкото по-наляво я натискате, толкова по-бързо се изкачвате. Не забравяйте да спрете на покрива, за да не се налага да търсим вас и останалите пасажери на луната.

— Има механичен сензор, който забавя скоростта и спира на този етаж, независимо какво прави операторът — каза полковник Райс, който очевидно се беше притеснил, че Джеймс може да приеме буквално думите на Дръмънд.

Джеймс поклати глава и се опита да върне ключа на Холмс.

— Глупости — рече Холмс, отказвайки да го приеме. — Возили сте се в хиляди асансьори, господин Джеймс.

— Не чак толкова — изръмжа писателят. И наистина, Лондон имаше нужда от модерни асансьори не повече, отколкото любимите му Рим или Флоренция.

Когато въпросът беше решен, Холмс се обърна към стоящия до него в асансьора Дръмънд.

— На колко снайперисти се спряхте?

— Президентът Кливланд категорично отказва по покривите да се виждат мъже с пушки — отвърна Дръмънд. — Казва, че разположените върху всяка сграда войници ще вкарат в този щастлив ден усещане като от Второто встъпително слово на Линкълн.

— Добре, добре — каза Холмс. — Колко скрити снайперисти сте разположили?

— Дванайсет — рече Дръмънд. — Проснати по очи или прикрити по някакъв друг начин върху покривите на всяко Голямо здание, което визуално се подрежда в една линия с цялата южна променада на тази сграда.

Холмс кимна.

— Телескопични мерници?

— С двайсеткратно увеличение.

— Не забравяйте да им напомните, че не трябва да стрелят, докато или не им дам сигнал, или не ме прострелят — каза Холмс. — Не искаме над главите на сто хиляди души да се разрази престрелка.

— Откъде сте толкова сигурен, че Лукан Адлер ще избере променадата на тази сграда за свое снайперско гнездо? — попита полковник Райс.

— Просто съм — отвърна Холмс. — Той ще се разположи на най-източния ѝ край. По-точно до или зад онзи гигантски германски прожектор, монтиран ей там.

— Трудна мишена за всичките ни снайперисти — каза началник Маклафри.

— Точно така — рече Холмс.

— Но ние няма да го пуснем да излезе от тази сграда жив — каза Райс.

Холмс се усмихна и се обърна към Джеймс.

— Хората ще се качват и ще слизат от Наблюдателната палуба цяла сутрин до десет часа, Джеймс — рече тихо той. — После хората от Колумбовата гвардия на полковник Райс ще прочистят целия покрив и ще се погрижат да не изостане никой, след което ще заключат вратата на асансьора и на клетката. Ключът ще стои у вас.

— За да го дам на коя дама? — попита Джеймс. Гласът му трепереше.

— Ще я разпознаете от фотографията на Ирен Адлер, която ви показах. Кестенява коса. Волева брадичка. Изумителни скули. Почти виолетови очи. — Холмс протегна ръка. — Довиждане засега, старче. Благодаря ви за всичко.

Джеймс разтърси ръката му и хвърли един притеснен поглед към високата двеста фута кула, през която трябваше да прекара асансьора. Четиримата мъже напуснаха сградата и полковник Райс отново я заключи отвън.

— Зданието на промишлеността и свободните изкуства ще отвори в обичайното си време — каза Райс на Хенри Джеймс. — В десет сутринта хората ми ще обходят сградата, за да изпразнят Наблюдателната палуба и покрива, след което ще окачим една табела, на която ще пише, че асансьорът и променадата ще бъдат затворени за публика между десет сутринта и два следобед. Мнозина ще искат да се качат, за да видят по-добре президента, но в този промеждутък от време ще бъдат затворени всички високи пешеходни пътеки. Трябва да бъдете тук в десет.

Джеймс погледна към големия ключ и го прибра в джоба на жилетката си.

— А дотогава какво трябва да правя? — попита някак жаловито той.

— На ваше място — обади се агент Дръмънд, — щях да се кача на онази моторна лодка, която ви чака, да се върна на яхтата на сенатор Камерън и да поспя още няколко часа. Просто се погрижете някой да ви събуди, за да може да сте тук — с ключа в джоба си — в десет сутринта. Няма да казвате нищо на никого — табелата ще обясни защо е затворено, вратата на външната клетка ще бъде заключена, а разочарованата публика ще се е събрала отвън, за да види президента.

След това Джеймс не можеше да си спомни дали бе кимнал, преди да се обърне и да тръгне към пристана.

9.

Сутринта беше студена и облачна и заплашваше да завали, докато минути преди пристигането на президента на Съединените щати слънцето не се появи и не окъпа събралите се зрители и сановници с ярка светлина.

Холмс чу как огромната тълпа, събрана на парадната площадка около Административното здание, посрещна с викове и ръкопляскания слънцето още преди президентската процесия да се появи. Детективът погледна през продълговатата, тясна цепнатина, която екипът на полковник Райс беше изрязал в металната основа на гигантския прожектор в югозападния ъгъл на Наблюдателната палуба в Зданието на промишлеността и свободните изкуства. Пешеходната пътека, която водеше до поставения върху метална основа прожектор в югоизточния ъгъл на сградата, се виждаше по цялата ѝ дължина. Ако Лукан Адлер беше избрал някое друго място за свое снайперско гнездо, прочутият по цял свят детектив Шерлок Холмс щеше да изглежда като пълен глупак, обливащ се в пот в тясната метална кутия въпреки хладната утрин, сгърчен като безполезен зародиш, докато президентът на Съединените щати бъде прострелян от някое друго място.

Освен ако някой от въоръжените гвардейци на полковник Райс или снайперистите на агент Дръмънд не забележи и не простреля Лукан Адлер, преди той да е нанесъл своя удар.

Холмс знаеше, че няма да го направят.

Часовникът му, който лежеше на пода в тънката ивица светлина, проникваща през цепнатината, показваше точно единайсет, когато оркестърът засвири „Да живее Вождът“52 и президентът Кливланд се изкачи по стълбите на платформата. Свит на кълбо в тясното пространство, запълнено с дебели кабели, Холмс напрегнато наблюдаваше през процепа, но не забеляза никакво раздвижване. Президентът вече представляваше лесна мишена за маузера на Лукан — ако беше избрал това оръжие — от стотина други места около открития площад, претъпкан с народ. Съдейки по ръкоплясканията, изригнали при появата на президента и първия от говорителите — гласовете едва достигаха до ушите на Холмс — детективът правилно бе преценил, че тълпата сигурно се беше струпала от двете страни на Лагуната чак до перистила, запълвайки всички странични улички до самия пристан.

Холмс знаеше програмата наизуст, затова бе наясно, че изостават поне с три минути, когато тълпата утихна и слепият военен свещеник даде благословията си за Деня на откриването.

След провала на безкрайната (и вледеняваща) церемония по Посвещението миналата есен, Даниъл Бърнам и останалите директори на Панаира бяха решили церемонията по откриването да бъде колкото се може по-кратка. Но мина почти цял час между качването на президента на платформата — Холмс дочу откъслечни фрази от зле написани Оди за Колумб и други пълнежи — и кратката реч на главния директор Дейвис, с която той представи президента.

През тесния процеп Холмс видя как заключената врата на основата на прожектора в източния край на Наблюдателната палуба се отваря тихо. Лукан Адлер се изтърколи от тясното тъмно пространство, бръкна вътре и извади дълъг, увит в платно предмет. Той разви черния плат и дори от такова разстояние Холмс успя да види, че това наистина е „Маузер“, модел ’93 с прикрепен телескопичен мерник.

Детективът изрита силно вратата, скочи на крака и тръгна към Лукан.

Цели два часа Хенри Джеймс стоя до заключения асансьор, слушайки как хората, които искат да видят речта на президента, изразяват своя гняв и раздразнение, че не могат да се качат на променадата на Наблюдателната палуба. Но президентът щеше да заговори всеки момент — огромната зала се беше изпразнила и през отворените врати се чуваха слаби гласове — и Джеймс вече бе останал съвсем сам край асансьора.

Няколко минути преди пладне една добре облечена жена, може би на около четирийсет, с кестенява коса, волева брадичка, високи скули и виолетови очи, се приближи до него и каза:

— Вие случайно не сте ли писателят Хенри Джеймс?

Примигвайки от изненада, че са го разпознали на публично място, нещо, което не му се беше случвало в Америка, Джеймс отвърна:

— Ами, да, аз съм.

Накани се да повдигне учтиво шапка, но внезапно жената измъкна един страшен на вид и очевидно тежък револвер от платнената си чанта и го насочи към корема на Джеймс.

— Извадете ключа — нареди тя. — Отворете онези врати. И ме откарайте горе.

Джеймс бързо се подчини, макар че едва не изпусна ключа при външната врата и се забави при отключването на вратата на асансьора. Тя го бутна в клетката и пристъпи вътре след него, без да сваля пистолета.

— Отведете ме горе — рече жената. — Бързо.

Джеймс завъртя ръчката твърде рязко наляво и кабината на асансьора излетя нагоре като ракета, след което той се опита да регулира скоростта, завъртайки я твърде надясно, и асансьорът почти спря на четирийсет фута над пода.

— О, за бога — рече рязко жената, избута Джеймс настрани, натисна отново ръчката наляво и асансьорът се устреми нагоре.

Лукан Адлер, още по-слаб и с по-орлов профил от прочутия си баща, се беше прикрил отчасти зад големия прожектор и беше опрял маузера на парапета. Скрит между оградата на Наблюдателната палуба и прожектора, също като Лукан, Холмс се усъмни, че хората на Дръмънд изобщо ще успеят да се прицелят в него, дори и ако го забележат как бързо надниква иззад прожектора.

Лукан настрои телескопичния мерник с малка отвертка, която прибра в джоба на ризата си — не носеше никакво сако — и се прицели в президента, който всеки момент щеше да бъде представен. Но освен това виждаше и приближаващия се Шерлок Холмс и се усмихваше.

Когато Холмс се озова на двайсет и пет дълги крачки от него, Лукан насочи пушката си към него и каза:

— Спри.

Холмс спря.

— Мога да изстрелям три куршума за по-малко от две секунди — заяви Лукан Адлер и Холмс се изненада от металическата острота на гласа му. Не приличаше изобщо на гласа на майка му. Може би беше повече като на баща му, но Холмс нямаше как да е сигурен.

— Два в гърдите на онзи дебелак, президента, и третият в корема ти, преди да си се приближил на пет фута — додаде Лукан. — Ако посегнеш към сакото си или който и да е от джобовете, ще убия първо теб и ще вкарам два или три куршума в президента, преди някой да погледне нагоре, за да види откъде е дошъл звукът.

Холмс знаеше, че той може и ще направи точно това. Затова застана абсолютно неподвижен.

Президентът не беше започнал краткото си обръщение, но представянето на главния директор Дейвис беше към края си. Холмс знаеше, и бе наясно, че Лукан също знае, че след като Дейвис представи Кливланд и едрият президент застане на подиума, ще последва девет-десетсекундно изпълнение на „Привет, Колумбия“53, последвано от шумното одобрение на публиката.

Изстрелът, който щеше да убие Холмс през това време, нямаше да бъде чут нито от хората на площада, нито от някой от снайперистите на Дръмънд.

Холмс погледна към дългата почти триста фута обтяжка, спускаща се от стълба в ъгъла, където се криеше Лукан, към сигналния маяк в езерото. Знаеше, че Лукан е монтирал някакъв уред към нея, но елементарността му беше впечатляваща: просто едно махово колело, монтирано в заварен непълен квадрат от метал, който да го придържа към жицата, с модифицирани, облечени в гума дръжки на велосипед, висящи в долната му част.

— Елегантно — каза Холмс, кимвайки към уреда за бягство. Сигурен беше, че близо до мъничкия бетонен остров на маяка чака бърза моторна лодка. — Но полицията и тайните служби вече знаят за „Зефир“.

Лукан Адлер сви рамене и се подсмихна.

— „Зефир“ и без това беше предназначен за отвличане на вниманието.

Дейвис представи президента и оркестъра, заедно с хора, подкараха „Привет, Колумбия“, докато Кливланд се качваше на ниския подиум. Холмс не погледна през рамо, за да го види.

Лукан Адлер повдигна пушката си, прицелвайки се в гърдите на детектива.

— Свали си сакото, жилетката и ризата — каза Лукан достатъчно високо, за да бъде чут, въпреки шума, който се вдигаше долу. — Но използвай само лявата си ръка. Бързо! Ако не си готов до трийсет секунди, ще стрелям.

Лявата ръка на Холмс се захвана тромаво с копчетата и закопчалките. Но преди да изтекат трийсетте секунди, той вече стоеше гол от кръста нагоре.

Лукан продължи да го гледа през мерника.

— Две изходни рани. Добро групиране, предвид разстоянието. Обърни се. Веднага!

Холмс се обърна и погледна към прожектора, под който се беше крил през последните шест часа.

— О, този, третият белег, изглежда много страховит, господин Холмс — изсъска Лукан. — Куршумът вътре ли е все още? Не, мисля, че не е. Да не би наоколо да се е въртял някой беден тибетски овчар, който го е издълбал с ръждивата си лъжица? Леле, сигурно много е боляло. Обърни се и ме погледни! Веднага!

Холмс се обърна с лице към младежа, който съвсем доскоро още е бил момче, но въпреки това притежаваше черния, стъклен поглед на кобра. Ръцете на детектива висяха отпуснати покрай тялото му. Лъчите на слънцето топлеха приятно голото му тяло.

— Разумно ще е да те убия, преди да убия Кливланд — рече Лукан, който очевидно се забавляваше. — Но ще е по-весело да ти позволя да гледаш как застрелвам президента и две секунди след това да го последваш. Какво мислиш, господин детектив?

Холмс не отговори нищо. Зад гърба му се отвориха вратите на асансьора.

Хенри Джеймс се опита да остане в кабината на асансьора, но жената — по-висока и по-силна от него — го сграбчи за ръката и го повлече след себе си по Наблюдателната палуба.

Ето го и Шерлок Холмс, който гледаше към другата страна — на дневна светлина белезите му приличаха на лъчи, излизащи от лунните кратери на гърба му — а Лукан Адлер насочи пушката към тях двамата.

— Я виж ти, госпожо Бакстър — рече младежът с подигравателен глас. — Застани до скъпия ми стар татко и дръж проклетия револвер насочен надолу.

Излизайки иззад Холмс, за да може детективът да я види, Ирен Адлер насочи пистолета към гърдите му и каза:

— Не искам да го насочвам надолу. Искам да се прицеля в сърцето му. — И тя направи точно това.

Лукан се засмя със стържещ глас, сякаш пилеше стомана. После каза, надвиквайки музиката и шума отдолу:

— И вие, господин Хенри Джеймс, писателят, когото Холмс влачеше със себе си през целия месец като домашно агне на каишка. Знайте, че и днес ще останете жив, господин Джеймс. Възхищавам се на романите ви. Толкова е болезнено да се четат. Аз харесвам болката. Тя трябва да продължи.

Музиката спря. Тълпата заликува, но бързо се укроти след няколко звучни шъткания.

Президентът Кливланд започна да говори. Всички вестници твърдяха, че има силен, звучен глас, но думите му не се чуваха от такова разстояние. Мишо цвърчене, последвано от гръмки ръкопляскания.

— Първо мишената — промърмори Лукан, вдигна и положи маузера върху фланеца на прожектора, прицелвайки се в президента. Холмс знаеше, че гърдите и коремът на Кливланд ще изпълнят мерника на Лукан.

— Не, първо Холмс! — извика Ирен Адлер, прицели се от седем или осем фута в Холмс и запъна ударника на револвера.

Хенри Джеймс реагира така, както никога досега. Той скочи към Ирен Адлер, успя да я хване за китката и да натисне ръката ѝ надолу, осъзнавайки, твърде късно, че тя вече беше отместила пистолета от Шерлок Холмс и го беше насочила към сина си.

Гърмът от револвера оглуши писателя.

Вместо да улучи Лукан Адлер в гърдите, каквото беше намерението ѝ, куршумът удари младия мъж в десния крак. Лукан изгуби равновесие и падна на пода, но се претърколи като някоя котка от джунглата, изправи се на едно коляно и, притиснал приклада на маузера към рамото си, се завъртя към тях.

Холмс се беше затичал към Лукан още преди пистолетът да стреля, но Джеймс веднага разбра, че детективът няма да успее да измине разстоянието навреме.

Кълнейки болката в крака си, но стиснал пушката с абсолютна увереност, Лукан Адлер се прицели и стреля.

Джеймс усети куршума, който прелетя покрай дясното му ухо, а Ирен Адлер извика и падна по лице. Писателят прояви достатъчно присъствие на духа, за да се огледа за пистолета, но тя сигурно лежеше върху него.

Раненият ругаещ Лукан се накани да завърти дулото на пушката към Холмс, но детективът се беше приближил и я изрита настрани. Тежкото оръжие падна на павираната променада и се плъзна с дрънчене по нея.

Лукан бързо приклекна и внезапно между кокалчетата на дясната му ръка се появи тясно смъртоносно острие. Десният му ръкав беше разкъсан и Джеймс видя елегантния механизъм, който бе изстрелял острието напред. Младежът замахна към голия корем на Холмс и, макар детективът да изви гърба си като лък, Джеймс видя хвърчащите пръски кръв.

Лукан Адлер се обърна, скочи върху парапета, сграбчи дръжките на велосипеда, преряза придържащата го връв с един замах на острието и рязко се спусна надолу по дългата обтяжка.

Шерлок Холмс не се спря и за секунда. Продължавайки да ръси капки кръв из въздуха, той се затича към парапета, скочи върху него и се хвърли от сто фута височина.

10.

Невидимата тълпа от сто хиляди души изрева, сякаш аплодираше самоубийството на Шерлок Холмс. Хенри Джеймс изтича към парапета зад прожектора и видя с периферното си зрение огромните знамена, които се разгънаха от Земеделското здание и другите грамадни сгради, воалът на огромната Статуя на Републиката в Лагуната южно от него най-после падна, фонтаните оживяха. Част от него осъзна, че президентът Кливланд беше останал жив достатъчно дълго, за да натисне златния бутон върху кадифената възглавничка.

По-късно му хрумна, че всеки истински джентълмен първо щеше да провери състоянието на Ирен Адлер Лорн Бакстър и да ѝ помогне, ако може. Но в този момент на Хенри Джеймс не му пукаше за състоянието на майката на Лукан Адлер.

Той изтича до парапета на югоизточния ъгъл на сградата и ахна.

Холмс не бе успял да скочи достатъчно напред, за да се хване за облечените в гума дръжки на велосипеда. Вместо това се беше вкопчил с едната си ръка в колана на Лукан Адлер, а с другата стискаше яката на ризата му.

Яката се откъсна, а ризата се разпра по шевовете още докато Лукан извръщаше тялото си към Холмс. Джеймс ясно видя механизма с ножа, прикрепен към ръката му, който беше изстрелял широкото плоско острие между пръстите на убиеца.

Холмс се залюля, прехвърли се покрай извръщащия се Лукан и се изкатери като маймунка по предната част на велосипеда. Дясната му ръка вече се беше вкопчила в шията на младия мъж, придърпвайки главата на Лукан надолу като за целувка, а лявата пусна бързо колана, за да сграбчи дясната китка на убиеца, блокирайки острието. Но действието му не беше достатъчно бързо, за да избегне втора рана. Джеймс отново зърна капки кръв във въздуха… кръвта на Холмс.

Писателят се огледа обезумял. Съзнанието му беше регистрирало звука от асансьора, който сега слизаше надолу, но това не означаваше нищо за Джеймс. Ирен Адлер продължаваше да лежи по лице, вероятно мъртва.

Джеймс съзря маузера. Вдигна го бързо — господи, колко тежеше — и го опря на металния парапет, опитвайки се да погледне през телескопичния мерник.

Стиснал здраво дървения приклад, той раздвижи добре смазания, майсторски сглобен затвор на оръжието. Патронът — Джеймс можеше да види оловния му връх с издълбано върху него X — се издигна в гнездото и падна под прожектора.

Доколкото му бе известно, това трябваше да е последният патрон в пушката. Нямаше време да проверява. Нито пък се запита, както би направил всеки, който познава добре огнестрелните оръжия, с колко се е отместил мерникът при цялото това подмятане по земята.

За момент всичко му се стори размазано, но след това в малкия кръг на мерника се появиха, макар и доста мъгляви, фигурите на Холмс и Лукан. Ризата на младия мъж беше разкъсана на парчета и покрита с кръв — кръвта на Холмс, осъзна Джеймс. Голата кожа на Холмс беше бяла, разранена и окървавена, също като ризата на врага му.

Единствената причина, че не бяха стигнали още до края на обтяжката, бе, че механизмът на Лукан не беше предвиден за толкова голяма тежест. Беше изминал с висока скорост около трийсет или четирийсет фута, после забави, почти спря, но отново се устреми напред.

Двамата мъже се биеха по-скоро като животни, отколкото като хора. Холмс стисна дясната китка на Лукан и притисна металния механизъм на острието към жицата. Проблеснаха искри. Механизмът се изкриви и от него вече нямаше почти никаква полза в боя.

Лукан се вкопчи в дръжката на велосипеда и започна да нанася удари със свободната си ръка върху главата и раменете на Холмс, докато детективът обви тялото му с крака и започна да се катери по предната му част. Двамата се опитваха да си нанесат удари с глава и да хапят. Лукан използва пръстите на лявата си ръка, за да бръкне в очите на Холмс, а детективът успя да освободи лявата си ръка дотолкова, че да нанесе саблен удар по гърлото на убиеца.

Джеймс осъзна, че потта замъглява зрението му. Той избърса дясното си око с опакото на дланта си и погледна отново към двамата мъже през кръглия телескопичен мерник. Скрипецът отново забави скоростта си, а те заизвиваха телата си, биеха се, хапеха, ритаха и се опитваха да си извадят очите, но после колелото като че ли се освободи и отново потегли надолу към далечния маяк в езерото Мичиган.

Бяло петно изпълни телескопичния мерник и Джеймс реши, че това е — може би е — гърбът на Лукан Адлер. Писателят затаи дъх и дръпна спусъка, но не беше притиснал добре приклада на маузера към рамото си — откатът го отхвърли назад от полуприклекналата му стойка и Джеймс се приземи върху задните си части.

Колелото беше изминало сто и трийсет фута по двеста и четирийсетфутовата обтяжка; Холмс се беше вкопчил в дръжката му и се бе издърпал на нивото на Лукан. Двамата мъже вече се намираха лице в лице и Лукан се беше ухилил широко, докато те се биеха с лакти, юмруци, глави и колене.

Лукан бе успял да оправи привързания към ръката му механизъм и сега острието отново стърчеше между кокалчетата на пръстите му, а лявата му ръка беше стиснала здраво дръжката на колелото. Холмс също стискаше дръжката с лявата си ръка и това му пречеше да защити оголената лява част на тялото си.

— Умри, проклет да си! — изкрещя Лукан Адлер, замахвайки с острието с намерението да го забие в сърцето на Холмс.

Детективът каза нещо, което Лукан не можа да чуе добре — може и да беше „Бог да ми прости“ или „Бог да ти прости“ — но каквито и да бяха думите, те не означаваха нищо сега, преди смъртоносния замах.

Внезапно един куршум разсече тясното пространство между двамата мъже, проряза бразда в рамото на Лукан и облиза отзад китката на спускащата се дясна ръка на детектива.

Това бе достатъчно, за да промени посоката на острието и вместо да се забие в сърцето на Холмс, то разряза плътта му и се плъзна по ребрата.

Холмс измъкна мъничкия колоездачески пистолет от джоба на панталоните си, притисна го към корема на Лукан — високо, при диафрагмата, точно под мястото, където мускулестата плът на убиеца се срещаше с костта — и стреля два пъти в тялото на Лукан Адлер.

Джеймс осъзна, че Дръмънд и неколцина от облечените му в сиви костюми хора са изтичали до него, докато останалите проверяваха лежащата в безсъзнание Ирен Адлер. Дръмънд чу двата пистолетни изстрела, но беше сигурен, че това е двойно ехо от неговия изстрел с пушката.

Дръмънд му помогна да се изправи на крака и точно в този момент Лукан Адлер, който все още се намираше на седемдесет фута във въздуха, разпери ръце и полетя надолу. Холмс се беше вкопчил в дръжките на скрипеца, който набираше скорост към маяка.

Лукан падаше грациозно, с разперени ръце, в поза, която Джеймс можеше да оприличи единствено като Христова, главата му бе отметната назад, сякаш гледаше към небето. Писателят беше сигурен, че убиецът ще падне във водата, но в последния момент тилът на Лукан Адлер се удари в бетонния морски вал със звук, който се чу чак от мястото, където Джеймс и останалите мъже стояха вцепенени и безмълвни.

После Джеймс видя, че Холмс или се пусна, или падна от скрипеца от височина поне четирийсет фута — но падна във водата съвсем близо до бетонните блокове, които поддържаха маяка. Писателят, Дръмънд и двама от агентите изтичаха напред и се взряха напрегнато в повърхността на морето, за да видят дали Холмс ще се появи. Дръмънд погледна през бинокъла си, след което го подаде на Джеймс.

Холмс не беше изплувал. И все още не изплуваше. Но изведнъж го видяха как изтощено се издърпва през борда на моторната лодка, която беше хвърлила котва там в очакване на Лукан Адлер. Окървавеният Холмс легна по гръб на дъното на лодката и повече не помръдна.

Дръмънд взе бинокъла от писателя и погледна.

— Мисля, че диша. Ето че и нашите лодки се появиха.

Иззад масивното туловище на военния кораб „Мичиган“ с рев се появиха осем полицейски лодки — три принадлежаха на чикагското полицейско управление, а пет бяха на Колумбовата гвардия. Те забавиха ход и заобиколиха лодката, в която лежеше кървящият Холмс. Джеймс видя как един мъж с лекарска чанта се прехвърли при него.

Тогава му се наложи да седне. На земята. Да седне и да се опита да диша.

Дръмънд приклекна до него и с лявата си ръка вдигна маузера от земята, докато потупваше Джеймс по гърба с дясната.

Писателят отблъсна пушката настрани. Знаеше, че докато е жив, повече никога нямаше да докосне огнестрелно оръжие. Отново се сети за братята си Уилки и Боб, които бяха тръгнали на война, понесли смъртта със себе си, и после, въпреки ужасните си рани и болка и срещата с истинската Смърт, се бяха изправили и отново бяха грабнали оръжията си. Спомни си и за братовчед си Гас, толкова красив онзи ден, в часа по рисуване, чието бледо луничаво тяло сега гниеше някъде под калта на Вирджиния, след като някой конфедератски снайперист умело беше сторил същото, което Джеймс току-що се бе опитал да направи. Той поклати глава.

Възторгът от решителните действия, който му бе подействал като силно американско уиски край кланиците на Чикаго, се беше изцедил до капка от тялото му. Не си заслужаваше да бъде литературен герой — нито реална личност, осъзна той — ако ролята включваше отнемането на живота на някого. Това не беше цивилизовано. Не беше редно. Не беше в духа на Хенри Джеймс. Нито бе справедливо спрямо постигнатата с усърден труд правдивост в изкуството му.

— Тялото на Лукан Адлер все още не е изплувало — каза някой от агентите, които все още стояха до парапета.

Дръмънд приклекна до седналия писател и повтори думите му, сякаш Джеймс беше оглушал.

— Не… ме… интересува — каза Джеймс и наведе глава към присвитите си колене.

11.

Кой би могъл да знае, че Световното Колумбово изложение през 1893 е имало собствена лечебница? Всъщност това си беше добре оборудвана болница с цял ескадрон медицински сестри и петима лекари, един от които жена.

Шерлок Холмс беше седмият пациент, докаран в лъскавата нова лечебница — четири жени и двама мъже бяха припаднали при блъсканицата и жегата по време на Церемонията по откриването — и двамата лекари, които го бяха прегледали (сред тях не беше жената), решиха да повикат по-умел хирург от болницата „Чикаго Дженеръл“, който да се справи с торакалните рани. Той дойде — в полицейски фургон с виеща сирена и пощурели коне — и обяви, че раните не са опасни и лесно ще се справи с тях. Няма пробити или разрязани важни органи.

Холмс се сдоби с няколко шева ниско долу на корема, в горната му част, над десните ребра, на дясната китка — на която имаше странна, но плитка рана от куршум — както и на скалпа, и по гърба. Беше получил сътресение на мозъка, имаше сериозни контузии по главата и раменете, и се оказа, че е счупил два пръста на дясната си ръка и дясната си китка при „сбиването“, както го наричаха лекарите, които не знаеха подробности от инцидента в Деня на откриването.

Само няколко души разбраха за този „инцидент“. Нито Даниъл Бърнам, директорът Дейвис, кметът Харисън, нито пък президентът Кливланд искаха да се разчува за присъствието на убиеца или за насилствената му смърт в Деня на откриването. Почти никой от тълпата не беше забелязал случващото се, а и повечето от онези, които го бяха видели, си мислеха, че е някаква луда каскада, част от Церемонията по откриването. На пресата не беше съобщено нищо.

Гостите на Хенри Кабът Лодж нямаха нищо против да останат още два дни на Панаира, докато господин Холмс бъде изписан; оказа че, се точно сътресението бе причината да се задържи по-дълго на легло. На третия ден си тръгна с бинтовано тяло и ръка, окачена на ненужна според него превръзка през врата, но движението без нея причиняваше доста силна болка в китката му, затова той реши да я задържи за известно време.

Андрю Л. Дръмънд и Хенри Джеймс посетиха Холмс в лечебницата, и писателят беше там, когато Дръмънд каза на детектива, че Ирен Адлер лежи в стаята над неговата. Намираше се под двайсет и четири часова охрана от двама Колумбови гвардейци.

— Как е тя? — попита Джеймс. Не беше сигурен дали не я е оставил мъртва на площадката на променадата.

— Куршумът е минал през рамото ѝ, без да счупи ключицата или да засегне някоя главна артерия — каза Дръмънд. — Дамата е извадила късмет. Засегната е една кост, но тя бързо ще зарасне.

— Ще бъде ли обвинена? — попита Холмс от болничното си легло.

— Естествено — каза Дръмънд.

— И за какво точно? — попита Холмс.

— За… за… тя беше… за… О, по дяволите! — изръмжа Дръмънд.

— Ами, пазете я добре — рече Холмс. — Тя е опасна жена.

Хенри Джеймс реши да отплава с „Юнайтед Стейтс“ от Ню Йорк за Европа, може би до Англия, но по-вероятно чак до Генуа, откъдето щеше да замине за Флоренция и после на север, за да се присъедини към семейството на брат си Уилям в Люцерн. Въпреки шумните и искрени възражения на Джеймс, семействата Лодж и Камерън решиха, че ще се приберат у дома през Ню Йорк, като оставят Хари там — може би дори щяха да го изпратят от кея — и вероятно даже щяха да останат за седмица-две, за да може жените и Хелън да се отдадат на сериозно пазаруване, докато мъжете проведат няколко сериозни разговори с техните приятели и брокери от Уолстрийт.

В Бъфало, Ню Йорк, имаха тричасов престой — докато монтират нов двигател на частния им влак — по времето на който си позволиха да обядват в приличен ресторант и да се поразтъпчат малко.

Джеймс се върна по-рано сам във вагона си и единият от камериерите, който му помагаше, каза:

— Един господин ви чака в купето ви, господин Джеймс.

— Какво, по дяволите, търси той в моето купе? — сопна му се Джеймс.

— Изрично поиска да ви изчака там, сър — отвърна камериерът с пламнало от срам лице. — Каза, че ви познава, сър. Каза, че е жизненоважно да разговаря с вас веднага щом се върнете, сър. Извинявам се, ако съм постъпил неправилно, като съм го пуснал в купето ви, сър.

Джеймс махна с ръка, но не беше доволен. Въобще.

Той влезе в малкото си, но луксозно обзаведено купе и затвори вратата зад гърба си, преди да осъзнае, че в помещението беше тъмно почти като в нощ. Някой беше спуснал и леките, и по-плътните щори на прозорците. След секунда Джеймс видя, че някакъв мъж седи в креслото в ъгъла, близо до стенната лампа — същото кресло, което той използваше за четене — а след още една секунда осъзна кой е този човек.

Професор Джеймс Мориарти. Мъждивата светлина разкриваше зловещите, смъртоносно сбърчени вежди, тънките бледи устни, хлътналите като на мъртвец бузи и белите кичури коса, които стърчаха над вълчите му уши. Езикът продължаваше да се стрелка по змийски над сухите устни. Ноктите на дългите бледи пръсти бяха дълги няколко инча, извити и пожълтели от възрастта и злостта.

— Най-после се сссрещаме, господин Хенри Джеймссс — изсъска Мориарти и се изправи.

Тъй като не носеше със себе си дори бастуна си, с който да се бие, Джеймс бързо отвори вратата на купето си, когато един познат глас изрече зад гърба му:

— Нали няма да си тръгнете толкова бързо, Джеймс?

Писателят рязко се обърна.

Мориарти вдигна щорите и купето се изпълни със светлина. След това той внимателно издърпа дългите си пожълтели нокти, един по един. После свали зъбите си, променяйки изцяло формата на лицето си. След това високият мъж заби нокти в собственото си лице и започна да го дере, сваляйки цели парчета от челото, скулите, носа и брадичката, които пускаше върху разстланата за тази цел кърпа. Останала част от челото и плешивото теме се откъсна наведнъж, но с неприятен звук от раздиране.

Хенри Джеймс стоеше и мълчаливо наблюдаваше как Холмс използва някакъв крем и пинсети, за да свали остатъка от лицето, ушите, брадичката и шията на „професор Мориарти“. Всичките парчета трупаше върху кърпата, разстлана върху шкафчето на Джеймс.

— Няма ли да кажете нещо за най-великото ми представление? — попита Холмс. Той използва огледалото на Джеймс, за да си оправи косата, след което мушна отново ръката си в черната превръзка.

— Защо? — попита Джеймс.

Холмс се усмихна и потри ръце, пренебрегвайки превръзката.

— Двамата с брат ми Майкрофт изграждаме образа на злия гений професор Мориарти вече пет години, Джеймс. Първо се появи слухът за него в разказчетата на доктор Уотсън. След това самият той започна да се появява.

— Ами „Силата, движеща един астероид“? — попита Джеймс. — Тя е истинска. Виждал съм тази книга.

— Абсолютно истинска — рече Холмс. — И математически точна… или поне така ми казаха. Брат ми Майкрофт и старият му учител от „Крайст Чърч“, майсторът Чарлс Латуидж Доджсън, направиха всички изчисления за математическия шедьовър на „професор Мориарти“.

— А присъствието му на астрофизичните конференции, като онази в Лайпциг? — попита Джеймс.

— Недооценени представления на моя милост — засмя се Холмс. — Но преди години открих нещо много интересно — ако някой положи повечко усилия да изглежда отвратително, да мирише отвратително и да се държи отвратително, останалите хора избягват да му обръщат внимание.

— Защо? — попита Джеймс с глас, който прозвуча още по-отегчено отпреди. — За какво е необходима тази сложна актьорска игра?

— Както вече казах, това са пет години, прекарани в сложна актьорска игра — отвърна тихо Холмс, сядайки на облегалката на креслото. Джеймс прекоси купето и седна на леглото. Лицето му беше напълно безизразно. Някъде отвън се чуха гласовете на останалите, които се връщаха от обяда и разходките из Бъфало.

— Мориарти обедини обикновените престъпници в истинска престъпна мрежа — каза Холмс. — Като Мориарти ги ръководех в извършването на шедьоври на престъпните начинания — половин милион паунда в чували от Секънд Резърв Банк в Лондон, над милион паунда в кюлчета чисто злато от златния резерв в Берн, стотици хиляди долари от Фармърс Тръст Банк в Канзас Сити, петстотин милиона лири от Римската централна…

— Добре, добре — прекъсна го Джеймс. — Значи седя тук и разговарям с престъпник. Някой, който е създал успешни криминални мрежи и в продължение на пет години е извършил обири в Америка, Англия и Континента. Защо сте все още на свобода?

— Всички триумфални постижения на Мориарти бяха организирани от Майкрофт и Уайтхол, местните полицейски управления и банки, хранилища и така нататък — отвърна Холмс. — Откраднатите пари в чували се оказаха най-качествените фалшификати, които можеше да изфабрикува правителството на Нейно величество, и проследявайки ги, ние успяхме да съставим диаграма на повече от дузина престъпни банди в Лондон, Ливърпул, Бирмингам, дори Кеймбридж…

— А златото? — попита Джеймс.

— Престъпниците отнесоха златото на експерти за проверка — рече Холмс. — Но Майкрофт и приятелите му не поемаха никакви рискове. Ние осигурихме експертите.

— Ами анархистите? — попита Джеймс. — Не забравяйте, че присъствах на вашата вашингтонска среща с бандитите и социалистите.

Холмс поклати глава сякаш с възхищение.

— Винаги ще се възхищавам на куража и инициативността ви в случая — рече детективът. — Просто не можех да споделя с вас плановете ни, след като ми разкрихте тази… жизненоважна информация.

— Планове?

— На първи май в двайсет и три града в девет държави полицията и властите заловиха престъпници и анархисти, които се бяха заклели да унищожат обществата им.

— И в какво ще бъдат обвинени те? — попита Джеймс, привнасяйки само една малка частица от презрението, което го изпълваше, в саркастичния си тон. — В събиране на големи групи? Поява в неприличен външен вид на обществено място?

— Деветдесет и пет процента от престъпниците в нашите списъци, които се събраха за Големите бунтове и Големите обири на първи май, вече имаха издадени заповеди за арест — каза Шерлок Холмс. — Мнозина в повече от една страна. Що се отнася до анархистите, онези, които се появиха на обозначените места с бомби и оръжия, веднага получиха обвинения, останалите бяха оставени в списъка за наблюдение.

— Значи вие… и вашият гениален брат Майкрофт… изобретихте професор Джеймс Мориарти, навлякохте си големи главоболия, за да му създадете правдоподобно математическо минало, превърнахте го в Наполеон на престъпния свят и след това накарахте този измислен злодей да ви убие край водопада Райхенбах в Швейцария, за да може, предполагам, по този начин да ви позволи да прекарате следващите три години в обикаляне из света, дегизиран като Мориарти, за да вербувате крадци и анархисти.

— Да — отвърна Холмс. — В общи линии е така. Обаче след смъртта ми помолих за шест месеца лично време, за да посетя Тибет и да задам някои въпроси на Далай Лама. Но престоят ми се удължи заради умелото боравене на младия Лукан с пушката.

— Три куршума в тялото ви — рече тихо Хенри Джеймс. — Видях размера на тези патрони… куршуми… сачми… както там ги наричате, когато дръпнах затвора на онзи маузер и един изскочи навън. Беше огромен. Как така не умряхте?

— Може и да съм — отвърна Холмс.

— Да вървят по дяволите всичките онези метафизични щуротии, с които ми пълните главата още откакто се срещнахме — сопна му се Джеймс и внезапно се изправи. — Можете да прекарате остатъка от живота си… ако това изобщо може да се нарече живот… разпитвайки себе си и всички останали, с които се срещате, дали сте истински. Рано или късно някой пияница в някоя кръчма, смърдяща на урина и пот, ще ви даде правилния отговор.

— Вече получих добър отговор — рече тихо Холмс. — Само преди няколко дни.

Джеймс не каза нищо.

— Чували ли сте за това как някой се изпява към съществуване? — попита Холмс. — Или как други хора изпяват някого — може би вас — към съществуване, като разказват истории за него? Като си предават легенди един на друг? Това ли правите със своето писане, Хенри Джеймс… изпявате се към едно по-висше съществуване всеки ден, когато се занимавате със занаята си?

Джеймс пренебрегна бръщолевенията му.

— Добре тогава — рече рязко той, — вие и вашите бандити ли бяхте онази сутрин на централната гара в Чикаго, когато се опитвах да замина за Ню Йорк?

— Търсех ви, Джеймс. А „бандитите“ бяха неколцина от хората на полковник Райс, които той остави на мое разположение… трябваше да проверя твърде много файтони за краткото време, което ми оставаше преди отпътуването на влака.

— Защо вие, като професор Мориарти, ме търсехте, когато се опитвах да се измъкна от това… да напусна тази трескава фантазия… и да се прибера у дома, в Англия?

Холмс се изправи.

— Онази сутрин исках да ви разкрия дегизировката си като Мориарти и да ви помоля все още да не си тръгвате. Да изчакате разгадаването на загадката, която мъчеше и двама ни.

— Която мъчела и двама ни — повтори Джеймс, изливайки презрението си във всяка дума. — Вие дори не успяхте да разрешите загадката, която ви възложи горкият мъртъв Нед Купър — за картичките с надпис „Тя беше убита“, които бяха изпращани всеки шести декември, забравихте ли?

— Играта още не е приключила — рече Холмс. Бинтованата му счупена дясна китка очевидно го заболя и той размърда ръката си в черната превръзка.

— Искате ли да знаете какво мисля аз за вашата скъпоценна игра? — попита Хенри Джеймс.

— О, да, искрено ме интересува — отвърна Холмс.

Хенри Джеймс не беше правил това никога пред живота си — нито като момче, докато се бореше с Уилям или Уилки, нито дори когато биваше обзет от най-силен гняв; но сега сви дясната си длан в юмрук и с всички сили удари най-великия детектив-консултант Шерлок Холмс в заострената брадичка.

Напълно неподготвеният Холмс се стовари по гръб върху леглото. Когато успя да се надигне, той потърка челюстта си със здравата си лява ръка.

— Предполагам, че си го заслужих — рече тихо той. — Съжалявам, Джеймс. Особено след като свикнах да си мисля за вас като за приятел, а аз всъщност нямам приятели.

Джеймс се обърна, излезе от купето и тръгна през вагоните, докато не стигна до салона на дамите, където седна и известно време послуша разговорите им, преструвайки се на укротен котарак, какъвто толкова често му се искаше да бъде.

Холмс изчака спирането в Олбъни, където Джон Хей и повечето от останалите пътници слязоха, за да се поразтъпчат; тогава отиде при Клара Хей, която бе останала във влака, повалена от поредното главоболие.

— Мога ли да поговоря с вас насаме, госпожо Хей?

Тя слабо се усмихна и притисна пръсти към слепоочията си.

— Точно сега умирам от главоболие, господин Холмс. Може би по-късно?

— Сега е най-удобно, госпожо Хей — рече Холмс, влезе в купето ѝ и се настани на един стол.

— Добре, ще поръчам чай — каза Клара Хей. Когато прислужничката влезе бързо, носейки поднос с кана горещ чай и чинийка с бисквити и сладки, Холмс се обърна към нея:

— Можете да си вървите, Сали, и затворете вратата зад себе си.

Ужасена, че мъжът в купето на госпожа Хей ѝ дава нареждания, Сали погледна към Клара Хей за разпореждания. Госпожа Хей също изглеждаше шокирана, или поне объркана, но кимна на Сали да си върви. След това седна в отрупаното си с възглавнички кресло, колкото се може по-далеч от Холмс, доколкото позволяваше купето. Дори луксозното купе.

— Какво има, господин Холмс? — попита тя с тъничко гласче. — Не трябва ли и Джон да участва в този разговор?

— Не — отвърна Холмс. Той вдигна чинийката с чашката, добави малко сметана и изпи димящата течност. Клара Хей остана напълно неподвижна и го гледаше така, сякаш се беше озовала в стая с гърмяща змия.

— Знам, че вие сте напечатали и изпратили всички картички с надпис „Тя беше убита“, Клара — каза Холмс. — Мисля, че вече трябва да се спрете.

— Това е най-обидното и абсурдно нещо, което някога съм… — започна Клара Хей, притискайки двете си ръце към бузите.

— Двамата с господин Хей сте отседнали за три дни в Хартфордския дом на господин Клемънс година след смъртта на Клоувър Адамс — рече Холмс. — Често сте оставала сама и Клемънс дори си спомня, че сте го попитали как работи новата му печатаща джунджурия.

— Абсурд… — единствено успя да произнесе Клара Хей.

— Открих двама от прислужниците на господин Клемънс, спомнящи си за звука от печатане, който се е чувал от стаята за билярд, докато Клемънс и Хей били излезли да се разходят, а вие сте били сама в къщата онзи следобед, Клара — каза Холмс. — Но накрая се оказа, че парите, госпожо Хей, ми подсказаха вашето участие.

— Парите?

— През пролетта на хиляда осемстотин деветдесет и първа, малко преди да поема към шарадата край водопада Райхенбах, братът на Клоувър, Нед, ме покани да дойда в Америка, за да разследвам „загадъчните картички“, които се появявали всяка година на годишнината от смъртта на Клоувър. Не излъгах, когато казах, че съм взел един долар от него, за да имаме сключен договор и да се заема със загадката при първия удобен случай… твърде късно за горкия Нед, за съжаление… но той ми предложи три хиляди долара, за да дойда веднага в Америка и да разгадая смущаващия случай с картичките, преди да се заема с нещо друго.

— Нед никога през живота си не е разполагал с три хиляди долара — прошепна Клара Хей.

— Точно това ми казаха и съпругът ви, и Хенри Адамс, когато споменах сумата — рече Холмс. — Те настояха, че Нед си е измислил тази сума пари, госпожо Хей. Но Нед ми показа трите хиляди долара в стаята ми на улица Бейкър Стрийт 221Б. Умоляваше ме да ги взема и да тръгна веднага с него за Америка, където, каза той, ще има повече пари, ако си свърша работата както трябва. Още тогава усетих, че Нед Хупър никога не бе разполагал със средства дори да пътува до Европа. Това бяха чужди пари. Някой друг имаше нужда от детектив.

Клара Хей го погледна в очите с предизвикателство, нещо, което той не предполагаше, че ще види у нея.

— Да не би сега да искате тези три хиляди долара, господин Холмс? След като вече сте… как се изразяваше доктор Уотсън в своите разкази?… След като сте „разнищили“ този неразрешим случай? Или искате повече пари, за да гарантирате мълчанието си? Чековата ми книжка е тук. — Тя дори я извади, заедно с една писалка, от чекмеджето на близкото бюро.

— Искам просто да знам защо, госпожо Хей? Защо цели седем години сте се стараели всичките четирима оцелели от „Петте купи“ да получават тези картички на всеки шести декември?

— Защото знаех, че нещо не е наред — изръмжа нервно Клара. — Аз дори не харесвах Клоувър Адамс чак толкова, господин Холмс. Намирах я за арогантна и надменна, повече отколкото позволяваше положението ѝ в обществото. Ние бяхме Пет купи, господин Холмс, но всеки ден в пет следобед, по време на разговорите пред камината у семейство Адамс, Клоувър винаги беше Първата купа… след самоубийството ѝ Хенри Адамс и дори моят Джон започнаха да я наричат така… а аз не бях дори Пета купа. Мъжете обичаха да се шегуват с Кларънс Кинг, че трябва да се ожени за някоя от своите смугли дами от Южните морета, за да си имаме и Шеста купа, но вече бях Шестата купа. Никога не измислях навреме остроумни отговори. Винаги ми липсваше духовитост. Винаги ми липсваха познания по време на техните дискусии… — Беше избъбрила всичко това на един дъх, като навита докрай механична играчка на ключе. — През цялото време сочеше с писалката към Холмс, сякаш държеше в ръката си стилет или пистолет, но сега я прибра обратно в чекмеджето, заедно с чековата книжка. — Знаех, че когато онази Ребека Лорн тръгна да се сприятелява с горката самотна, нещастна Клоувър Адамс, някой — най-вероятно Ребека или онзи ужасен неин братовчед Клифтън — е намислил нещо. Нещо вредоносно. Нещо, което Клоувър нямаше да понесе. И все още продължавам да вярвам, че това е причината за самоубийството на Клоувър, ако наистина е било самоубийство.

Няколко минути двамата седяха в пълно мълчание.

Най-накрая Холмс каза тихо:

— Но това не е истинската причина да изпратите Нед Хупър чак в Лондон, за да ме наеме с онази купчина пари да разследвам разни неща за „Петте купи“.

Тя подскочи и седна с изпънат гръб. Едва успя да процеди следващите си думи през стегнатото си гърло.

— Какво би… трябвало… да означава… това… господин Холмс?

Детективът бръкна в джоба на сакото си и извади четири писма, всяко едно прибрано в бледоморав плик, адресиран с волевия, мъжки почерк на Джон Хей.

— Виждал съм ви на вечери, госпожо Хей — рече тихо той. — Аз непрекъснато наблюдавам хората. Докато се представяте за идеалната домакиня, вие следите за всяка дума, която мъжът ви казва на жените около масата, начина, по който говори с тях, следите за всеки негов поглед и движение. Особено що се отнася до Нани Лодж, която крие тези писма от господин Хей в спалнята си.

Клара ахна звучно.

— Как можете… да крадете личната кореспонденция на някого… да разбиете и да нахлуете…

— Нищо подобно — отвърна с усмивка Холмс. — Просто разполагах с един дребен и жилав сътрудник с щръкнала зелена коса и инструкции на кои места омъжените жени крият любовните писма от женени мъже, които не са им съпрузи. Тези писма — както и други, но всъщност тези са важните, както подозирам, че знаете — бяха залепени от долната страна на чекмеджето, в което Нани Лодж държи бельото си.

„На същото място, където в будоара си Лизи Камерън беше скрила любовните писма от Хенри Адамс — помисли си Холмс. — Жените са коварни същества, но начинът ми на мислене е твърде подобен на техния, за да им позволя да ме надхитрят. — Той се усмихна. — С изключение на Ирен Адлер.“

— Ето — каза Холмс и ѝ подаде четирите писма. Тя ги пое така, както сигурно Клеопатра беше поела змията, която е щяла да я отведе към смъртта.

— Ако ги прочета… — рече колебливо тя.

— Няма да забравите никога някои от думите или метафорите — каза Холмс. — Но трябва да знаете, че това са думи и метафори, които мъжете, навлезли в средната възраст и осъзнали собствената си тленност, използват в глупавите си любовни писма. Това е пълна лудост. Чисто мъжка лудост.

Клара Хей заговори така, сякаш Холмс дори не присъстваше в стаята.

— Джон обичаше да ми изпраща любовни писма. И чудесна поезия, която не бях чувала. И цветя. Но после… аз напълнях след децата… Една неделя се прибрах у дома след църква и чух Джон да се смее заедно с онзи простак Самюъл Клемънс на това, че аз… как се изрази скъпият ми съпруг… „По време на посещението ни в Чикаго Клара не излизаше твърде от хотела, но се нахвърляше ентусиазирано върху всяка храна, която предлагаха в трапезарията“.

Тя погледна към Холмс, сякаш едва сега забеляза присъствието му.

— Обичам Джон повече от живота… Посветих се на него и децата… но в онази минута ми се прииска да застрелям и него, и онзи идиот Клемънс.

Холмс кимна и не каза нищо.

Клара продължи да гледа писмата, които държеше далеч от себе си, сякаш можеха да хапят като змии.

— Няма ли Нани Лодж да забележи липсата им? — прошепна тя.

— О, да — отвърна Шерлок Холмс и си позволи една от редките си усмивки. — Ще забележи. Гарантирам ви го. И тогава… притеснението ѝ, че точно тези писма са изчезнали, ще бъде огромно. Мисля, че ще забележите промяна както в поведението на Нани Лодж, така и на съпруга ви. Може би завинаги.

— Тогава може би не се налага да ги отварям — прошепна тя.

— Не — рече Холмс и протегна ръцете си, събрани в шепа, с дланите нагоре, сякаш се готвеше да приеме причастие.

В очите на Клара Хей проблесна разбиране и тя накъса пликовете един по един над шепата му, след което накара Холмс да изгори всяко парченце с модерната си запалка над големия кристален пепелник. Скоро ръцете на Шерлок Холмс се напълниха с мънички конфети — въпреки превръзката на дясната си ръка той не позволи на нито едно парченце да избяга от пламъците — и сега той използва здравата си лява ръка, за да прибере конфетите в джоба на сакото си.

— Сега ще си вървя, госпожо Хей — рече той, изправяйки се. — А вие идете в мъжката тоалетна на тази гара и пуснете малко нежелана и безполезна хартия в канала.

Тя го погледна с грейнали очи, след което отново докосна бузите си.

— Парите…?

— Не съм дошъл в Америка заради парите — отвърна Холмс. — Направих го заради Нед. И, мисля, заради вас. Приятен ден, госпожо Хей. Предполагам, че до слизането ми в Ню Йорк повече няма да имаме възможност да поговорим.

Веселбарите организираха шумно прощално парти за Хенри Джеймс първо в един хубав ресторант на Трийсет и втора улица, а после на пристана, където големият лайнер „Юнайтед Стейтс“ извършваше последните си приготовления, преди да отплава. Буксирните въжета беше бяха разположени на позиция.

— Странно, че Холмс не дойде на вечерята; дори не мина да се сбогува — каза Хенри Джеймс, когато гласовете утихнаха за миг.

— Може да е забравил часа — обади се Хенри Кабът Лодж. — Винаги ми се е струвал изключително разсеян.

— Може раните да го безпокоят — рече младата Хелън.

— Или по-вероятно се е заел с разследването на някой случай — обади се Джон Хей.

— Какво пък — каза сенатор Дон Камерън, прегърнал през раменете съпругата си Лизи, която се усмихваше на Адамс, — мисля, че компанията на този човек ни стига за тази година. Но ти, Хари, ти определено трябва да ни посетиш отново.

Джеймс поклати глава.

— Вие трябва да дойдете в Лондон, Париж или Италия, за да ме видите.

Камерън и Лодж си размениха странни погледи.

— Както си мислим, че банките и Уолстрийт ще бъдат връхлетени като цунами от борсовата паника — рече Хенри Кабът Лодж, — подозирам, че на повечето от богатите семейства в Ню Йорк, Бостън и Вашингтон ще им излезе по-евтино да се преместят през юли или август в Европа и да оставят прислугата тук да се грижи за големите им домове, докато отмине тази буря. А след година, две или три може да се върнат у дома. Онези, които оцелеят след бурята, имам предвид.

— Престани, скъпи! — извика Лизи Камерън и се престори, че удря съпруга си по рамото. — Никакви такива мрачни разговори, докато пожелаваме на Хари бон воаяж!

— Никак не са мрачни, ако това означава, че скоро ще дойдете да ме видите в Лондон — каза Джеймс и повдигна шапката си, преди да тръгне по подвижното мостче към кораба, след като се чу сигналът за последно повикване на пътниците на борда. — Adieu! — извика той през свистенето на парата.