Петата купа

Епилог

Хенри Джеймс мразеше епилозите и отказваше да ги използва в творбите си. Казваше, че животът не ни дава никакви „епилози“, така че защо трябва да ги използваме и в литературата? Животът, както знаеше твърде добре, представляваше просто поредица от неприятни случки. В живота всъщност нямаше обобщения и със сигурност нямаше извикване на бис.

Моето отношение към епилозите е почти същото — а може би и вашето — но този е вече тук и просто ще трябва да го преглътнем.

В последната си вечер в открито море — параходът „Юнайтед Стейтс“ трябваше да спре в Портсмут, но след това продължаваше за Генуа, където Джеймс беше решил да започне последния етап от пътуването си, за да се събере с Уилям, съпругата му Алис и децата им в Люцерн — Хенри Джеймс беше отегчен.

Времето бе идеално, а морето толкова спокойно, че всички опитни пътешественици и дори екипажът не спираха да го обсъждат. Джеймс не беше в настроение за табла или някоя друга от глупавите игри, които се провеждаха в салоните, затова предпочете да чете — дали в удобната си каюта, или в удобното си кресло във фоайето, завил скута и краката си с одеяло, или докато обядваше сам. Вечерите му се поднасяха на масата за важни хора, но тези мъже се интересуваха единствено от бизнес и Хенри Джеймс ги слушаше и кимаше учтиво, без да има какво да каже по въпроса. Мислеше много за пиесата си и за всички тези дни, които беше пропилял, вместо да седне да пише.

По залез-слънце на четвъртата вечер, когато Джеймс се беше облакътил на махагоновия парапет в отделението на първата класа, загледан в красивия залез над Атлантика, той осъзна, че някакъв друг мъж се е приближил и се е облегнал на парапета до него.

— Холмс! — извика той, след което бързо се огледа, за да провери дали някой не е обърнал внимание на абсурдния му вик. Детективът вече не носеше превръзка през врата, но дясната му ръка все още беше бинтована.

— Защо сте тук? — попита писателят. — Къде отивате?

— Този кораб пътува за Портсмут и оттам за Генуа, ако не се лъжа — отвърна тихо Холмс. Той изглеждаше по-слаб и много по-блед, отколкото в Америка.

— Защо не ми казахте…

— Че ще пътувам със същия кораб, който ще ви върне в Европа? — попита Холмс с лека усмивка. — Не мисля, че щяхте да посрещнете с радост тази новина. Възнамерявах да запазя в тайна присъствието си на борда през цялото пътуване, независимо колко далеч отивате.

— Но къде се бяхте скрили? — попита Джеймс.

Отново онова потрепване на устните, което така и не премина в истинска усмивка.

— Ако държите да знаете истината, Хари, бях в каютата си и се скъсвах от повръщане, като се стараех да не пищя като горила, попаднала в пожар.

Джеймс отстъпи назад, сепнат от грубия език.

— Но плаването беше толкова спокойно. Океанът беше гладък като огледало. Дори възрастните дами, които получават морска болест при вида на някоя по-голяма чаша чай, си прекараха много добре при този преход.

Холмс кимна и Джеймс забеляза, че челото му е покрито със ситни капки пот, въпреки приятната хладна свежест на вечерта и лекия бриз.

— Реших, че трябва да се откажа от онова хероиново лекарство, което си инжектирах по няколко пъти на ден в Америка — рече тихо Холмс. — Споменах ли ви наименованието на тази хероинова субстанция?

— Не — рече Джеймс. — Мислех си, че вие… Не съм сигурен какво точно си помислих…

— Както и да е — продължи Холмс с все същата полуусмивка, — дори двумесечната употреба на това нещо прави отказа от него ужасно преживяване. В следващите месеци сигурно ще се видя с доктор Уотсън и той ще бъде изключително разочарован от мен, ако се върна в Англия пристрастен към някаква нова отрова.

— Значи завинаги се отказвате от този хероин?

— О, да — отвърна Холмс. — Но не затова ви потърсих, Джеймс.

— А защо?

— Защото след четирите и половина дни, прекарани в повръщане, главата ми внезапно се проясни и аз осъзнах защо през последните дни в Америка бяхте в лошо настроение и толкова замислен.

Джеймс извърна поглед и усети вкуса на надигащата се в гърлото му жлъчка.

— Убих човек, Холмс. Прострелях и убих човешко същество. Той беше злодей и заслужаваше да умре… но не и от моята ръка. Аз съм творец, създател, не… — Гласът му заглъхна.

— И аз реших, че това сте си помислили — рече Холмс. — И сте луд, Хенри Джеймс. Трябваше да присъствате на обсъждането на операцията с Дръмънд, полковник Райс и останалите, след като всичко приключи, вместо да си тръгнете.

— За какво говорите, Холмс?

Детективът вдигна превързаната си ръка.

— Изстрелът ви не е убил никого, Джеймс. Куршумът е преминал през ръкава на ризата на Лукан Адлер… може и да го е одраскал дотолкова, че да го накара да трепне и да спаси живота ми от онова острие… след това опари обратната страна на дланта ми и продължи по безгрижния си път към езерото. Вие… не сте… убили… никого.

Джеймс имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче от облекчение, от което му се догади, но вместо това стисна по-силно дървения парапет и се втренчи в залязващото слънце.

— О — рече Холмс, — когато приключих с малкото приключение по отказването ми от наркотика, аз осъзнах, че съм забравил да ви съобщя за двете телеграми, които получих в Ню Йорк малко преди да отплаваме. — Детективът измъкна две листчета от джобчето на гърдите си.

Макар да имаше усещането, че за пръв път от седмици може да си поеме дълбоко дъх, Джеймс го слушаше с известен страх.

— Първата е от нашия приятел агент Дръмънд и е чисто информативна — каза Холмс, разгъвайки листа хартия с известно усилие заради бинтованата си ръка. — Цитирам:

Макар да нямаше никакво намерение да го прави, Джеймс избухна в смях и установи, че му е трудно да се спре. Холмс се присъедини към него и това накара писателя да се разсмее още по-гръмко. Сам не знаеше защо се смее. Просто вече му се струваше, че всичко наистина е… свършило.

— Тази телеграма, която получих в Ню Йорк точно преди да отплаваме, набързо ще ви отрезви, Джеймс, уверявам ви. — Холмс разгъна тромаво второто листче и го прочете внимателно, с по-сериозен от обичайното глас. — Тя е от брат ми Майкрофт, който никога не се интересува от цената на допълнителните думи в телеграмата. Това се отнася и за мен. От Майкрофт:

Холмс прибра телеграмите и двамата мъже се спогледаха.

— Вашият по-голям брат и моят по-голям брат едновременно в Люцерн — каза Хенри Джеймс с изненадан, преливащ от недоверие глас. — И ние двамата с тях? Невероятно.

— Съгласен съм — каза мрачно Холмс.

Внезапно покрай тях премина един млад мъж с дебело палто, наметнато върху раменете му, и голямо бомбе, придърпано ниско над очите му.

— Добър вечер, господин Холмс — разнесе се младежки глас.

Джеймс рязко завъртя глава, но успя да зърне само волевата брадичка, високите скули и тъмната коса, подстригана късо, в американски военен стил, на слепоочията и на тила.

— Ваш приятел? — попита Хенри Джеймс.

Слънцето се беше скрило. Всички електрически лампи на кораба светнаха едновременно по същия начин, както в нощта на откриването на Световното изложение в Чикаго. Преди светлината да изригне като фойерверки, въпреки сумрака и бързината, с която младият мъж беше минал покрай тях, Шерлок Холмс успя да зърне лявата му ръка, която висеше в черна превръзка под разкопчаното палто.

Детективът хвана под ръка Хенри Джеймс и заедно с него се надвеси през парапета. Морският въздух беше толкова свеж, че им действаше омайващо.

— Ще се оправяме с Люцерн и големите братя, като стигнем при тях — рече Холмс и гласът му прозвуча щастливо за пръв път, откакто Хенри Джеймс го беше срещнал в онази дъждовна нощ край Сена два месеца по-рано. — Междувременно, приятелю мой — продължи Холмс, — това все пак може да се окаже едно много интересно пътуване.

юни 2013 — октомври 2014