Петата професия

Петата професия

Досега не са открити преки исторически свидетелства за произхода на професията на Савидж. Нейните корени са толкова древни, че реалните факти са достигнали до нас пречупени през приказното огледало на митовете. Отначало хората са били ловци, после станали земеделци, а по-късно, когато станало възможно да се придобиват вещи и храна чрез размяна, се появили проститутките и политиците. Въпреки някои спорове относно поредността на появата им, несъмнено това са четирите най-рано възникнали човешки занаята.

Но след като нещо може да бъде придобито, то трябва да бъде и опазено. Ето така става необходима една нова професия — пета по ред. Въпреки че нейното възникване не е документирано, две събития от миналото могат да послужат като илюстрация на доблестните й традиции.

Комитатос

Когато англосаксонците завладяват Британия четиристотин години след Христа, те донасят със себе си и кодекса на германските племена за абсолютна вярност и подчинение на племенния вожд. Според него върховната проява на лоялността към вожда е хората от неговата свита или комитатос да го защитават дори с цената на живота си. Един от най-ярките примери за проява на подобна преданост на воини към своя предводител е битката на брега на реката Блекуотър близо до град Мелдън в Есекс през 991 година.

Викингите, които били завладели няколко пристанища по източното крайбрежие на Британия, лагерували на един остров, който при нисък прилив имал връзка с брега чрез тесен провлак. Местният владетел Бирхнот повел своите храбри комитатос и заповядал да преградят пътя на викингите. Врагът нападнал.

Зазвънели мечове. Кръв опръскала тясната пътека. Когато битката се ожесточила, един от хората на Бирхнот се обърнал страхливо и избягал. Другите помислили, че бягащата фигура е на техния предводител и също побягнали. Останали само Бирхнот и най-верните му телохранители.

Не след дълго той бил пронизан от копие. Бирхнот го изтръгнал от тялото си и пробол нападателя. Но насреща му се хвърлил друг и отсякъл с брадва ръката му. Безпомощен, той бил съсечен веднага. Въпреки че господарят им вече бил мъртъв, верните му бранители не се отказали. За да защитят тялото му и да отмъстят за смъртта му, те яростно се хвърлили в атака. Смъртта им била ужасна, но те се разделили с живота си без жал, защото останали верни на клетвата си за вярност към своя господар.

Двете групи воини представят принципния конфликт в професията на Савидж. Задължението на комитатос е било да защитават. Но ако обстоятелствата изглеждат безнадеждни, ако господарят е мъртъв, трябва ли неговите телохранители да продължават да го защитават? Винаги, когато Савидж размисля върху тази морална дилема, той си спомня Акира и едно историческо събитие от миналото на неговата страна, което илюстрира суровите традиции на петата и най-благородна професия.

Четиридесет и седемте ронини

В Япония воините самураи се подчиняват на кодекс на честта много близък до този на комитатос. През XI в. от н.е. едрите земевладелци, наречени даймио, започват да събират около себе си воини, с помощта на които да контролират своите владения. Така възниква съсловието на самураите. В следващите векове шогунът, върховният владетел, постепенно съсредоточава властта в свои ръце и поставя даймио под свой контрол. Въпреки това всеки самурай на даймио се чувствал свързан със своя господар за цял живот. През 1701 година станало събитие, което е в основата на една от най-популярните легенди в Япония.

На трима местни владетели даймио било заповядано да се явят пред шогуна, за да засвидетелстват пред него своята вярност. Тези даймио не били добре запознати със строгия дворцов етикет. Двамата от тях потърсили помощ от един придворен. Те го подкупили с щедри подаръци и получи в замяна ценни съвети.

Но третият от тях, Асано, сметнал това умилкване около познавача на дворцовите нрави, Кира, за твърде унизително. Кира се почувствал оскърбен и се подиграл на Асано в присъствието на шогуна. Унизен, Асано нямал друг избор освен да защити честта си. Той извадил своя меч и ранил Кира.

Да се извади меч в присъствието на шогуна било непростимо престъпление. Шогунът заповядал на Асано да си направи сепуку, за да изкупи вината си. Асано се подчинил. Но неговата смърт не разрешила конфликта. Суровият кодекс на самураите изисквал от воините на Асано да отмъстят за смъртта на своя господар, като убият човека, който го е оскърбил — придворния Кира.

Шогунът знаел, че безкомпромисните изисквания на воинския кодекс на честта ще доведат неизбежно до нови кръвопролития. За да прекрати враждата, той изпратил свои войски, които да обградят замъка на Асано и да принудят самураите на Асано да се откажат от преследването. Вътре в замъка Оиши Йошио, началник на самураите на Асано, свикал своите хора. Някои настоявали да се бият с хората на шогуна. Други предлагали всички да приемат с достойнство смъртта като техния господар. Но Оиши казал, че смъртта на предводителя им ги освобождава от задълженията им към него. Като проверка на лоялността им, той им предложил да разделят помежду си неговото богатство. Много от тях веднага приели това предложение. Оиши им платил и ги отпратил. От триста самураи останали само четиридесет и седем. Всички те сключили таен съюз, като го скрепили с кръвта си.

Четиридесет и седемте самураи се предали на войниците на шогуна и обявили, че се отказват от всички свои задължения към мъртвия си господар и стават ронини — самураи без господар, скитници. После всеки поел по своя път.

Но шогунът бил изпълнен с подозрения и изпратил съгледвачи, които да ги следят. За да ги заблудят, всички те трябвало да покажат, че водят недостоен и пропаднал живот. Някои станали пияници, други развратници. Един продал жена си за проститутка. Друг убил тъста си. А един от тях успял да направи сестра си метреса на Кира. Накрая, след две години, шогунът се убедил, че те не готвят отмъщение и оттеглил своите хора.

В 1703 година четиридесет и седемте ронини се събрали и атакували замъка на Кира. С дълго сдържана ярост те съсекли нищо неподозиращата стража, влезли вътре и обезглавили оскърбителя. После отишли на гроба на Асано и постави там главата на Кира. Господарят им бил отмъстен.

Но с това техните задължения не свършили. За да изпълнят своя дълг към господаря си, те нарушили заповедта на шогуна да спрат саморазправата. Затова бил възможен само един изход. Шогунът заповядал. Ронините се подчинили. Триумфиращо, всеки от тях забил своя нож в корема си, като го разпорил първо отляво надясно и после нагоре, изпълнявайки точно благородният ритуал на самоубийството, наречен сепуку. Гробовете на четиридесет и седемте ронини и до днес се почитат в Япония като реликва.

Комитатос. Четиридесет и седемте ронини. Савидж и Акира. Кодекси и задължения. Чест и лоялност. Да защитават и ако дългът го изисква да отмъщават — дори с риск за живота си. Петата и най-благородна професия.