Петата професия

1.

Като се подчиняваше на професионалните си навици, Савидж натисна бутона един етаж по-долу от необходимия. За определени етажи асансьорът работеше с карта с компютърен код, поставена в процепа на контролното табло. Разбира се там не можеха да спират неканени посетители. Савидж имаше такава карта, но не я използва. По принцип той мразеше асансьорите. Затвореното пространство криеше заплаха. Никога не знаеш какво ще видиш, когато се отвори вратата. Не че очакваше някакви неприятности в случая, но ако нарушеше правилата дори веднъж, можеше да го направи отново, когато наистина съществува опасност и тогава нямаше да може да реагира навреме. В този топъл септемврийски следобед в Атина той остана изненадан от слабата охрана на клиента, с когото трябваше да се срещне. Въпреки че беше свикнал да работи с политици или индустриалци, не се срещаше всеки ден с клиент, свързан и с двете среди, който освен това беше и филмова звезда.

Савидж се дръпна встрани, когато асансьорът спря и вратата се отвори. Преценявайки обстановката, той надникна навън и като не видя никой, продължи към надписа на гръцки АВАРИЕН ИЗХОД. Вратата естествено не беше заключена.

Савидж внимателно отвори и се оказа на стълбищната площадка. Подметките на обувките му бяха от каучук и не вдигаха никакъв шум по циментовите стъпала. Долните двадесет и седем етажа бяха съвсем тихи. Той тръгна към вратата вдясно, хвана дръжката, но не можа да я отвори. Добре. Както и очакваше, вратата беше заключена. От другата страна можеше да се излезе на стълбището в случай на необходимост. Но от тази страна неканените посетители нямаха достъп до горните етажи. Савидж пъхна две тънки метални пластинки в ключалката — едната да служи като лостче, а другата да изравни прорезите и да освободи езичето. Той успя да отвори само за седем секунди и се изненада от прекалено лесния си успех. Би трябвало да му отнеме два пъти повече време.

Промуши се тихо през вратата, затвори я леко след себе си и внимателно огледа стъпалата нагоре. Нямаше скрити камери. Светлината беше слаба, което му помогна незабелязано да стигне до площадката. После продължи да се изкачва. Не видя никой да пази. Най-горе той спря, опита вратата и се намръщи, когато разбра, че не е заключена. Лошо. Влезе и се огледа, но отново напразно. Продължи безшумно по коридора. Следеше намаляващите номера на стаите и бавно се приближаваше до този, който търсеше. Точно когато стигна до един вътрешен коридор, ноздрите му доловиха цигарен дим. От дясната му страна бяха асансьорите. Той се обърна наляво и най-сетне ги видя.

Пред вратата в другия край на коридора стояха трима мъже. Първият с ръце в джобовете. Вторият пушеше цигара. Третият отпиваше от кафето си.

„Аматьорска работа“ — помисли си Савидж. — „Ръцете винаги трябва да са свободни.“

Когато забелязаха Савидж, телохранителите се наежиха. Бяха облечени в костюми, които изглеждаха доста тесни за тези широкоплещести мъжаги с дебели вратове. Освен това бяха и прекалено мускулести, за да реагират мигновено при необходимост.

Савидж се отпусна, за да омекоти чертите си и да не изглежда заплашително. Висок метър и деветдесет, той се приведе, за да стане с няколко сантиметра по-нисък. Докато вървеше по коридора, се престори на впечатлен от телохранителите, които вдигнаха ръце с арогантно чувство на превъзходство.

Те доста обстойно разгледаха документите му за самоличност, които бяха фалшиви — с името, което използваше този месец. После го претърсиха, но без да използват детектор за метал, така че не откриха малкия нож под ревера.

— Очакват ви — каза първият мъж. — Защо не използвахте асансьора?

— Компютърната ми карта не работеше — показа им я Савидж. — Трябваше да сляза един етаж по-долу и да се кача по стълбите.

— Но вратите към стълбището са заключени — каза вторият.

— Някой от хотела трябва да ги е оставил отворени.

— Който и да го е направил е голям задник — каза третият.

— Разбирам какво имате предвид. Не мога да понасям небрежността.

Те кимнаха, присвиха неодобрително очи, повдигнаха рамене и го придружиха до апартамента.

„Не“ — помисли си Савидж. — „Правилото е никога да не изоставяш поста си.“

2.

Апартаментът беше с голяма всекидневна, мебелирана с вкус. Савидж не одобри само открития панорамен прозорец отсреща, който даваше чудесен изглед към Партенона и целия Акропол. Обикновено Атина беше обвита в мъгла, но сега бризът беше изчистил въздуха и това още по-силно открояваше руините на фона на следобедното слънце. Савидж си позволи да се наслади на гледката, но остана на мястото си, тъй като мразеше огромните прозорци с дръпнати завеси: те даваха на врага доста преимущества — да наблюдава с телескоп, да използва микровълнови подслушвателни устройства, но най-вече снайперисти.

Клиентът, с когото трябваше да се срещне, не беше тук, затова Савидж се опита да прецени разположението на стаите. Вратата вляво водеше вероятно към килер или мокро помещение. Той насочи вниманието си към другата вдясно, откъдето се чуваше приглушен женски глас. Тя със сигурност водеше към спалнята. Тъй като не се долавяше друг глас, той реши, че жената говори по телефона. Тя беше доста настойчива и като че нямаше намерение да свършва скоро. Подчинявайки се на своите навици, Савидж продължи да оглежда обстановката. На стената вдясно от вратата, през която влезе, той разпозна две картини на Моне и три на Ван Гог. Широкоплещестите му придружители изглеждаха разочаровани от това, че техният работодател не е там. Нямаше да се видят с него, нямаше кой да ги похвали за добрата работа, която смятаха, че са свършили. Отегчени, двама от тях пооправиха връзките си и се затътриха към мястото си в коридора, където без съмнение щяха пак да пият кафе и да пушат. Третият затвори вратата, опря се на нея и скръсти ръце, като се опитваше да се прави на старателен, но от време на време се присвиваше сякаш от киселини в стомаха.

Чу се шум от климатична инсталация и Савидж се обърна. Погледът му се спря на една витрина с китайски вази.

Телохранителят се изопна.

Вратата вдясно се отвори.

Една жена, една филмова звезда, се показа от стаята.

3.

Официалните данни сочеха, че е на 45 години. Въпреки това тя изглеждаше точно така, както и преди десетина години в последния си филм. Висока, слаба, кокалеста.

Наситени сини очи. Очарователно овално лице с чувствени извивки, обрамчено с изсветляла от слънцето руса коса до раменете. Мургава, загоряла кожа. Мечтата на всеки фотограф.

Преди десет години, на пресконференцията в Лос Анжелис по случай връчването на наградата за най-добра женска роля, тя изненада публиката, като обяви, че се оттегля. Женитбата й месец по-късно с монарха на малка, но състоятелна островна държава до френската Ривиера, беше също толкова изненадваща.

Когато здравето на съпруга й се влоши, тя отмени ангажиментите си и удвои пътешествията и посещението на казината, които подхождаха на благосъстоянието им.

Тя управляваше така, както беше играла — в така наречения от филмовите критици стил „огън и лед“. Страстна, но и отговорна. В любовните сцени тя винаги имаше водеща роля. Сцената, където тя прелъстява чаровния крадец на бижута, когото преди това постоянно беше отблъсквала, си оставаше класическо изображение на нарастващо сексуално напрежение. Тя знаеше какво иска, но го получаваше само когато желанията й не я излагаха на опасност. Изпитваше по-голямо удоволствие когато дава, отколкото когато получава, затова благоволи да дари крадеца с една незабравима нощ.

Тя се отнасяше по същия начин и към поданиците си. Махаше с ръка в отговор на приветствията, но пазеше дистанция, докато в някой неочакван момент нейното състрадание — към болните, бездомните, сираците — не вземеше връх. Изглежда то беше нейна слабост, огън, който заплашваше да разтопи леденото й самообладание. Когато имаше политическа изгода, чувствата бяха позволени, дори и в прекалени дози. Само докато нищо не я заплашваше. Докато осигуряваше любовта на подчинените й.

Тя се усмихваше, приближавайки Савидж. Лъчезарна. Като на филм, но истинска. От своя страна Савидж се възхищаваше на ефектната й поява с пълното съзнание, че тя знае какво впечатление прави.

Беше с черни, ръчно изработени сандали, червени плисирани панталони и копринена светлосиня блуза, която открояваше дълбочината на сините й очи. Носеше часовник Картие, брилянтено колие и обеци, чийто блясък допълнително подчертаваше очите и косата.

Тя спря до Савидж, погледна с пренебрежение към телохранителя и каза:

— Благодаря.

Човекът си тръгна, като не прояви особено желание да се включи в разговора.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза тя и пристъпи още по-близо, така че Савидж долови лекия й парфюм. Гласът й беше дрезгав, ръкостискането — силно.

— Няма смисъл да се извинявате за пет минути. С професия като моята съм свикнал да чакам много повече. Освен това имах време да се насладя на колекцията ви — той посочи към витрината с вазите. — Смятам, че е ваша. Съмнявам се, че който и да е хотел, дори и такъв като „Крал Георгиос Втори“ ще предостави на клиентите си безценни шедьоври като тези.

— Вземам ги, когато пътувам. Спомен за дома. Почитател ли сте на китайския порцелан?

— Почитател? Да, макар и да не знам нищо за него. Но ценя красотата, включвам тук и Ваше височество, ако ми простите комплимента. За мен е чест да се запозная с Вас.

— Като кралска особа или като бивша филмова звезда?

— Като бивша актриса.

Проблясване на очите, леко кимване с глава.

— Много сте любезен. Може би ще се чувствате по-удобно, ако приключим с формалностите. Моля, наричайте ме с предишното ми име — Джойс Стоун.

Савидж отговори на грациозното й кимване.

— Госпожо Стоун.

— Имате зелени очи.

— Не са толкова необичайни.

— Напротив. Доста необичайни. Това е цветът на хамелеона. Дрехите напълно подхождат на очите ви. Сиво сако. Синя риза. Ненаблюдателните биха казали, че очите ви са…

— Сиво-сини, но не и зелени. Добре се ориентирате.

— Вие пък разбирате играта на цветовете. Умеете да се приспособявате към обстановката.

— Полезно е за работата ми — Савидж се обърна към картините. — Страхотни са. Ако не се лъжа, „Кипарисите“ на Ван Гог бяха продадени наскоро на търг в Сотбис. Неизвестният купувач е заплатил доста внушителна сума.

— Знаете ли колко точно?

— Петнадесет милиона долара.

— Сега вече знаете кой е мистериозният купувач.

— Госпожо Стоун, аз работя с информация за избрани. Щях да съм извън играта, ако не умеех да пазя тайните им. Думите ви са като изповед за мен. Аз съм нещо като свещеник.

— Изповед? Надявам се, това не означава, че не мога да ви предложа нещо за пиене.

— Още не сме сключили сделка.

— Мислех, че затова сте тук.

— За да обсъдим проблема. Още не сте ме наели.

— С вашите заслуги? Вече съм решила.

— Извинете, госпожо, но приех поканата, за да видя дали искам да бъда нает от Вас.

Прелестната Джойс Стоун го изучаваше с настойчив поглед.

— М-м… Хората обикновено са доста ентусиазирани, ако им предложа работа.

— Не исках да ви обидя.

— Не, естествено.

Тя пристъпи към канапето.

— Ако не възразявате, госпожо Стоун.

Тя повдигна вежди.

— Бих предпочел да използвате този стол там. Канапето е твърде близо до прозореца.

— До прозореца?

— Или поне ми разрешете да дръпна завесите.

— А-а, вече разбирам — гласът й звучеше закачливо. — Тъй като обичам слънцето, ще седна, където казахте. Винаги ли сте толкова загрижен за хората, за които още не сте решили дали ще работите?

— Въпрос на навик.

— Интересен навик, господин… Страхувам се, че не запомних името Ви.

Савидж се усъмни. Изглеждаше му на човек, който помни всичко.

— Няма значение. Името, което ви бях съобщил, не е мое. Обикновено използвам псевдоним.

— Тогава как ще ви представям?

— Няма да го правите. Ако се споразумеем, никога не привличайте вниманието върху мен.

— Пред хората. А как ще ви казвам, когато сме сами?

— Савидж2.

— Моля?

— Това е прякор. Така ме знаят в бранша.

— Докато бяхте в SEAL ли го получихте?

Савидж успя да скрие учудването си.

— SEAL3 е съкращение, нали? Това са морските командоси на САЩ.

Той отново не реагира.

— Както ви казах, намирам вашите заслуги за доста впечатляващи — каза тя. — Знам, че искате вашата самоличност да остане в тайна и затова използвате псевдоними, но аз все пак научих някои подробности за миналото ви. Ако това ви безпокои, искам да подчертая, че нищо от казаното дотук не застрашава вашата анонимност. Все пак слуховете си вървят. Помощта, която сте оказали на един британски парламентарист срещу терористи на ИРА, се приема доколкото знам с голямо уважение. Той ме помоли отново да ви благодаря за това, че сте му спасили живота. Един италиански банкер също ви е много признателен, че сте спасили отвлечения му син. Друг пък, немски индустриалец, смята, че е щял да банкрутира, ако не сте били разкрили кой е откраднал производствените формуляри на корпорацията му.

Савидж продължаваше да мълчи.

— Недейте да скромничите — каза тя.

— Нито пък вие. Източниците ви са отлични.

— Едно от многото преимущества да си омъжена за кралска особа. Благодарността на италианеца ме впечатли най-много. Така че аз го помолих да ми каже как да се свържа с вас. Той ми даде телефонния номер на — предполагам, че преди бих го нарекла — вашия агент.

— Надявам се, че не знаете името му.

— Не съм говорила директно с него. Само чрез посредници.

— Това е добре.

— Така стигаме до моя проблем.

— Госпожо Стоун, моля ви, не уточнявайте всички подробности в тази стая. Това е друг мой полезен навик.

— Никой не би могъл да ни подслушва. Тук няма скрити микрофони.

— Какво ви кара да бъдете толкова сигурна?

— Моите телохранители провериха тази сутрин.

— В такъв случай, повтарям…

— Без много подробности в тази стая. Защо, моите горили не ви ли впечатлиха?

— Горе-долу.

— Но не особено?

— Опитвам се да не бъда критичен.

— Друг похвален навик. Добре тогава, Савидж.

Усмивката й беше сияйна като блестящите й обеци. Тя се наклони и докосна ръката му.

— Искате ли да разгледате прочутите развалини?

4.

Черният ролс-ройс зави към един паркинг. Савидж и двама от телохранителите слязоха. Третият беше останал в хотела. След като оцениха хората наоколо, те кимнаха към колата.

Джойс Стоун излезе, заобиколена от телохранителите.

— Можеш да пообиколиш малко. Ще се върнем след около час — каза тя на шофьора си и после се обърна развеселена към Савидж:

— Продължавате да ме изненадвате.

— Така ли?

— В хотела не давахте да седя до прозореца, а сега дума не казахте за публичната ми поява.

— Да бъдеш известен не означава, че трябва да си отшелник. Тъй като не обявявате предварително програмата си, един достатъчно опитен шофьор не би позволил на някого да ви преследва — Савидж посочи с ръка към натоварените улици. — Особено в Атина. Освен това вие явно знаете как да се обличате, за да не привличате много внимание. Ако позволите да ви върна комплимента от преди малко, вие също умеете да се приспособявате.

— Това е номер, който научих, когато бях актриса. Една от най-трудните роли е… да изглеждаш като останалите.

Беше се преоблякла преди да тръгнат от хотела. Вместо панталона и блузата сега беше с изтъркани джинси и широк сив пуловер. Беше свалила украшенията си. Този път носеше часовник Таймекс. Беше с прашни обувки Рийбок. Чудесната й коса беше прибрана под сламена шапка с периферия. Слънчеви очила закриваха наситено сините й очи.

Въпреки че пешеходците се спираха, за да разгледат ролса, те не обръщаха почти никакво внимание на жената, която слезе от него.

— Добре играете ролята си — каза Савидж. — В момента едва ли някой продуцент би ви наел дори и за едно появяване на екрана.

Тя направи шеговит реверанс.

— Не използвайте повече ролса.

— Но това ми доставя удоволствие.

— Не може винаги да имате каквото пожелаете. Запазете го само за специални случаи. Купете си една реномирана кола, която да не е толкова представителна. Естествено, ще се наложи да се модифицира.

— Естествено.

— Трябва да се подсилят стъклата, да се затъмни задното. Да се бронира купето.

— Естествено.

— Не ме иронизирайте, госпожо Стоун.

— Нямам намерение. Просто се забавлявам, като виждам как се стараете.

— Забавлявате се? Но аз не го правя за забавление. Моята работа е да спасявам хора.

— Никога ли не сте се проваляли?

Савидж се поколеба. Не беше подготвен за такъв въпрос. Завладяха го мъчителни спомени. Проблясък на сабя. Рукнала кръв.

— Да — промълви той — само веднъж.

— Вашата честност ме учудва.

— Но само веднъж. Ето защо обичам да изпипвам нещата и смятам, че това няма да се повтори. Ако моята откровеност ви дава основание да се съмнявате във възможностите ми…

— Точно обратното. Третият ми филм беше пълен провал. Можех да се откажа от него, но не го направих. Взех си поука. И спечелих Оскар, защото продължих да се трудя още повече, независимо, че признанието дойде чак след седем филма.

— В живота не е като на кино.

— Различен е и от смъртта, нали? Трябваше да видите отзивите за този злополучен филм. Направо ме бяха погребали.

— Това ни чака всички.

— Да ни погребат? Не говорете толкова потискащи неща, Савидж.

— Никой ли не ви е говорил за живота?

— Какво имате предвид? Секса? Това го знам доста отдавна. Или смъртта? Нали за това има такива като вас? За да я отдалечават от нас, доколкото това е възможно.

— Да, смъртта — замислено каза Савидж. — Врагът.

5.

Те се присъединиха към група туристи в западната част на хълма. Това беше обичайният маршрут, тъй като останалите склонове бяха доста стръмни и неудобни за прокарване на пътеки. Минаха покрай елови дървета и стигнаха до древния каменен вход.

— Били ли сте тук и преди?

— Няколко пъти — отвърна Савидж.

— И аз също. Чудя се все пак дали дойдохте по същата причина, както и аз.

Савидж я изчака да доуточни какво има предвид.

— Развалините ни учат на доста неща. Нищо — нито богатството, нито славата или властта — нищо не се дава завинаги.

— „Делата мои всички със завист погледнете.“4

Тя се обърна към него, явно доста впечатлена.

— Това е от „Озимандий“ на Шели.

— Ходил съм на училище.

— Но не споменахте името му. Анонимно, както всичко останало. Спомняте ли си останалата част от стихотворението?

Савидж потръпна.

— … „Покрай тая развалина голи пясъци мълчат, самотни и безжизнени се губят във безкрая.“

— Шели е разбирал от прецизност. Ако беше японец, щеше да пише отлични тристишия хайку.

— Телохранител, който цитира поезия?

— Аз не съм точно телохранител. Не се занимавам само с отстраняване на препятствията, правя много повече от това.

— Какъв сте тогава?

— Аз съм персонален защитник, лично отговорен за живота на клиентите си. Знаете ли, освен за пясъка и развалините, за които пише Шели, те ми напомнят и за…

Савидж посочи стъпалата, които изкачваха. Мраморът беше разяден от времето, от различни завоеватели и, което беше най-лошо, от автомобилните газове.

След непоносимата жега на лятото септемврийските умерени температури обикновено водеха до наплив на туристи. Те се блъскаха в тях, някои задъхани от изкачването, други, за да направят поредните снимки на забележителностите около тях — Светилището на Браурония и други по-малко известни руини.

— Кажи на телохранителите си да вървят след нас — каза Савидж. — Аз ще гледам напред.

Малко по-нататък се простираше Партенонът, построен в древността в чест на гръцката богиня Атина. Савидж тръгна към стръмния южен край на Акропола. Той се подпря на една паднала колона. Атина се простираше в краката му. Бризът беше утихнал. Небето оставаше все още чисто, макар че във въздуха вече се долавяха първите признаци на смога.

— Тук можем да говорим спокойно — каза Савидж. — Причината, поради която не знам дали искам да работя за вас е…

— Но вие още не сте чули защо се нуждая от вас.

— … тази, че като персонален защитник, аз съм едновременно слуга и господар. Вие управлявате живота си — решавате къде ще ходите и какво ще правите — но вашият персонален защитник определя как ще стигнете дотам и при какви условия. Това е доста деликатно задължение. Вие имате репутация на човек, който обича да командва. Не съм сигурен, че сте готова да изпълнявате заповедите на някого, когото сте наели.

Тя въздъхна и седна до него.

— Ако само това ви тревожи, смятам, че няма никакъв проблем.

— Не ви разбирам.

— Не се отнася за мен, а за сестра ми.

— Все още не разбирам.

— Чували ли сте нещо за нея?

— Казва се Рейчъл Стоун. Десет години по-млада от вас, на 35. Омъжена първо за сенатор от Нова Англия, кандидат за президент. Остава вдовица след като неизвестен убиец застрелва съпруга й. Връзката й с политиката както и известността на сестра й я правят доста привлекателна партия. Някакъв корабен магнат от Гърция започва да я ухажва усилено. Оженва се за нея преди година.

— Добре сте осведомен.

— Не по-зле от вас.

Джойс Стоун порови в чантата си, докато открие цигарите си и извади една.

— Бракът им е като Партенона — една руина. — Тя щракна със запалката и добави — Не сте голям кавалер.

— Защото не ви предложих огънче ли? Преди малко се помъчих да ви обясня, че когато ви охранявам, вие сте слугата, а аз — господарят.

— Каква връзка има между двете неща?

— Като размислите малко, ще се досетите. Ако възникне някаква опасност, ръцете ми трябва да са свободни. Защо пожелахте да ме видите?

— Сестра ми иска развод.

— В такъв случай тя има нужда от добър адвокат, а не от мен.

— Онова чудовище, мъжът й, не разрешава. Тя е негова затворничка, поне докато не промени решението си.

— Затворничка?

— Не е чак с вериги, но въпреки това е като в затвор — най-сетне тя успя да запали цигарата си. — Не знам дали я измъчва, ако не броим това, че я изнасилва сутрин, обед и вечер. За да й напомня какво би изгубила, както казва той. Освен това имала нужда от истински мъж, пак според неговите приказки. А пък той има нужда от един куршум в откачения мозък. Носите ли оръжие? — попита тя, изпускайки дима на колелца.

— Много рядко.

— Тогава каква полза има от вас?

Савидж се дръпна от колоната.

— Сбъркали сте адреса, госпожо Стоун. Ако ви трябва убиец…

— Не. Трябва ми сестра ми!

— Вие имате предвид отмъщение?

— Наричайте го както искате.

— Ако реша да приема, таксата…

— Ще ви платя един милион долара.

— Не умеете да се пазарите. Можех да се съглася и на по-малко.

— Но аз ви предлагам толкова.

— Ако допуснем, че приема, ще искам половината в аванс, а останалото след като свърша работата. Плюс всички други разходи.

— Отсядайте в най-добрите хотели. Харчете колкото искате за храна. Няколко хиляди в повече едва ли са от значение.

— Не ме разбрахте. Когато казах „всички други разходи“ имах предвид няколко стотици хиляди.

— Моля?

— Доколкото разбрах, вие искате да се изправя срещу един от най-могъщите мъже в Гърция. Колко струва той? Пет милиарда? Охраната му сигурно е огромна, а вероятно и доста скъпа. Кажете ми къде е сестра ви. Ще направя един предварителен анализ. След седмица ще ви кажа дали ще мога да я освободя.

Тя загаси цигарата си и се обърна.

— Защо?

— Не разбирам въпроса ви.

— Имам чувството, че за вас работата е по-важна от парите. Защо тогава не приемете още сега предложението ми?

Само за секунда Савидж отново си представи смразяващото проблясване на стомана и бликналата кръв. Той потисна този спомен, но не пожела да дава обяснения.

— Казахте на шофьора да дойде след един час. Време е да вървим. Когато стигнем до колата, кажете му да не кара направо в хотела.

6.

Спазвайки собствените си правила, Савидж се върна по заобиколни пътища до Акропола. По-точно до един район северно от него, наречен Плака — място, където туристите в Атина пазаруваха най-много. Той се смеси с тълпата, изпълнила тесните улички, обсипани с хиляди магазини и магазинчета. Независимо от настъпващия смог, той долови апетитна миризма на шиш кебап. След малко нейната натрапчивост бе сменена от нежния аромат на свежи цветя. Гръмогласни продавачи жестикулираха покрай ръчно изработени килими, кожени изделия, керамика, медни самовари и сребърни украшения. Той продължи нататък през лабиринта от улички, спря в някаква ниша, за да се убеди, че не го следят и продължи. Мина покрай една кръчма и стигна до магазин за кожени мехове.

Те висяха вътре, окачени по няколко на кука. Миризмата им беше силна, но приятна. Савидж се наведе, за да стигне до тезгяха, зад който стоеше пълна жена. Познанията му по гръцки не бяха големи. Той използваше заучени фрази.

— Трябва ми нещо по-особено. Един специален мях. Ако любезният ви работодател може да ми отдели малко време…

— Името ви?

— Кажете му, че е противоположното на благ, кротък.

Тя кимна и се отправи нагоре по стълбите. Почти веднага се появи и му направи знак да се качи.

Савидж мина покрай някакъв въоръжен брадат тип, който го изучаваше с изпитателен поглед. Когато стигна горе, видя, че вратата не е затворена. Успя да разгледа стаята — в нея нямаше абсолютно нищо, освен едно бюро, зад което мускулест мъж на средна възраст, облечен с черен костюм, си наливаше мастика.

Когато Савидж влезе, мъжът изненадано го погледна, сякаш не беше уведомен, че има посетител.

— Да не би да виждам призрак? — каза той на английски, макар да беше грък.

Савидж се намръщи.

— Признавам, че не съм се появявал от доста време.

— Неблагодарник. Не сметна за необходимо да се мернеш поне един път, колкото да не се забравим.

— Бях по работа.

— Тази така наречена работа май е само оправдание.

— Беше важно за мен. Но сега напълно ще компенсирам отсъствието си.

Савидж остави на бюрото десет хиляди долара в драхми. Докато слагаше банкнотите, той забеляза кръгли петна явно от ежедневно пълнени с узо чаши. Миризмата на анасон изпълваше стаята. Гъркът проследи погледа на Савидж и попита:

— Мога ли да те изкуша с едно питие?

— Както знаеш, рядко пия.

— Една черта, заради която ти прощавам провинението.

Мъжът нямаше вид на алкохолик. Изглежда, че узото беше запазило тялото му като във формалдехид. Косата му беше късо подстригана, а лицето гладко избръснато. Мургавата му кожа издаваше добро здраве. Той сръбна от чашата, остави я и старателно заразглежда парите. Все пак се чувстваше някакво напрежение, докато ги броеше.

— Много си щедър. Дори прекалено. Това ме тревожи.

— Освен това съм ти приготвил подарък. Ако се съгласиш да ми дадеш информацията, която ми трябва, след час ще дойде пратеник с една каса от най-доброто узо.

— Наистина ли най-доброто? Знаеш моите предпочитания.

— Така е. Позволих си да избера една твърде рядка марка.

— Колко рядка?

Савидж му я каза.

— Голяма щедрост.

— Твоят талант го заслужава.

— Както биха казали в твоята страна, ти си не само офицер, но и джентълмен.

— Бивш офицер — поправи го Савидж. Той не би си позволил тази подробност, ако гъркът вече не я знаеше. — А ти си един добър осведомител. Преди колко време потърсих услугите ти за първи път?

Събеседникът му се замисли.

— Шест чудесни години. Бившите ми жени и многото ми деца са безкрайно благодарни за твоята опека.

— Ще са още по-благодарни, когато утроя парите, които ти оставих преди малко на бюрото.

— Знаех си. Чувствах го. Когато се събудих тази сутрин, си казах, че днес ще ми падне нещо по-така.

— Няма да е съвсем безопасно обаче.

— Всеки ден носи някакви рискове — каза гъркът, докато оправяше очилата си.

— Готов ли си за поредното предизвикателство?

— Веднага щом се подкрепя — и той изпразни чашата си.

— Трябва ми едно име.

— Кое е…

— Името ли? Не мисля, че ще ти хареса.

Савидж извади от сакото си бутилка от най-изисканото узо, което се намираше доста трудно. Гъркът се ухили доволно.

— Това име ми харесва. Кое е другото?

— Ставрос Пападрополис.

— Майка му стара — изпсува той, като едва не изпусна чашата. Наля си отново и го изпи на един дъх. — Да не си луд да се занимаваш с него?

Савидж огледа почти голата стая.

— Предполагам, че си взел предпазни мерки както винаги. Да се надяваме, че твоят порок не ти е попречил да извършиш ежедневното прочистване.

Гъркът изглежда се засегна.

— Когато видиш нещо друго в тази стая, освен бюрото и стола, да знаеш, че вече не заслужавам доверие.

Савидж кимна. Липсваха не само мебели, но и килим, и картини. Нямаше дори телефон. Трудно би могъл някой да скрие микрофон в тази гола стая. Въпреки това всяка сутрин гъркът правеше проверка с две различни устройства за претърсване. Едното беше за улавяне на радиосигнали и микровълни от евентуална „буболечка“, която препредава звука извън стаята. Този вид можеше да засече само работещ в момента микрофон. Другото устройство се използваше за откриване на неработещ микрофон, ако например в стаята не говореха или пък беше изключен с дистанционно управление. Въпреки че вторият вид изискваше повече време за проверка, гъркът не си спестяваше труда, дори когато беше открил „буболечка“ от първия вид. Опитните в бранша винаги поставяха и от едните, и от другите, така че някой по-мързелив да спре, след като открие първия и реши, че всичко е наред.

С обичайното си чувство за хумор гъркът наричаше това обстойно ежедневно търсене на буболечки „дезинфекциране“.

— Извинявай за въпроса, не исках да прозвучи обидно.

— Ако не беше попитал, щях на свой ред да се чудя дали заслужаваш доверие.

— Както винаги, не се нуждаеш от много обяснения.

Гъркът отпи от питието си и направи одобрителен жест с ръка.

— Това е задължително за едно приятелство. Но все пак не отговори на въпроса ми. За какво ти е притрябвал Пападрополис?

— Интересува ме личния му живот.

— А-а, значи не е нещо, свързано с бизнеса. Слава богу, защото бях започнал да се притеснявам. Този негодник притежава около двеста кораба, които му носят добра печалба от транспортиране на зърно, нефт и най-различни машинарии. Натрупа богатство от незаконна търговия с оръжие и наркотици. Всеки, който се осмели да разпитва, отива за храна на рибите в Егейско море.

— Може да е също толкова предпазлив и в личния си живот.

— Без съмнение. Гърците човек убиват, за да защитят честта на семейството си, независимо, че може да не са в добри отношения със съпругата си. Все пак, работата си остава от жизнено значение за тях. Фирмените тайни се пазят строго, докато семейните недоразумения са предмет на неизбежни клюки, които обаче никой не се осмелява да повтори пред главата на семейството.

— Намери ми тогава някакви клюки.

— По-конкретно?

— За Пападрополис и жена му.

— Вече чух нещичко.

— Разучи по-подробно. Интересува ме къде е и как се отнасят с нея. Искам да сравня твоята информация с тази, която вече имам.

— Може ли да попитам за какво ти е всичко това?

Савидж поклати глава.

— Неведението ще ти е от полза.

— И на теб също. Ако знаем всичко, бихме могли да го разкрием на някой, който се опитва да изтръгне насила информация от нас.

— Да се надяваме, че това няма да се случи, ако сме достатъчно предпазливи — каза Савидж.

— Винаги вземам необходимите мерки. И аз като теб използвам посредници. Говоря лично само с клиентите и с няколко мои помощници. Изглеждаш ми малко особен, приятелю.

— Преди шест месеца се случи нещо, което ме накара занапред да бъда два пъти по-предпазлив — Савидж почувства отново болка при спомена за преживяното.

— Това е много похвално, но забелязах, че не уточни какво точно е станало.

Савидж потисна желанието си да продължи своята изповед.

— Беше нещо лично. Не е толкова важно.

— Не съм убеден в това, което казваш. Въпреки всичко уважавам твоята дискретност.

— Намери ми информацията, за която те помолих. За Пападрополис и жена му. Имаш на разположение два дни. Повече време не мога да ти дам. Когато се върна, искам да знам всички подробности.

7.

Цикладите са малка група острови в Егейско море, южно от Атина. Името им произлиза от гръцката дума kyklos, която означава кръг. Древните гърци дали това име на островите, защото вярвали, че те заобикалят Делос — мястото, където се родил бог Аполон. Всъщност Делос не е в средата, а в източния край на островите. Няколко километра по на изток в самия край на Цикладите, се намира Миконос — една от най-известните зони за отдих в Гърция.

Савидж пилотираше двумоторния витлов самолет Чесна към Миконос, като се стараеше да не следва директния маршрут за острова. Отначало се насочи източно от Атина, после на юг, докато не стигна интересуващата го цел. Той се обади на кулата в Миконос, за да съобщи, че няма намерение да каца. Обясни, че полетът му е само за удоволствие и тренировка и ако диспечерът му съобщи кои въздушни коридори да избягва, той с благодарност ще се подчини на инструкциите.

Диспечерът му разреши да продължи полета си.

На височина около половин километър той остави самолета на автопилот и започна да снима. Специалните лещи на неговия Никон увеличаваха образите многократно. При проявяването можеше да се направи и допълнително увеличение на някои от кадрите. Най-важното беше да направи колкото може повече снимки и то не само на интересуващия го обект, а и на всичко, което го заобикаля. Неща, които на пръв поглед изглеждаха маловажни, после можеха да имат решаващо значение за неговия план. Главната му цел беше град Миконос, разположен между два залива в западната част на острова.

Савидж се интересуваше главно от плана на града, не толкова от красотата му. През отминалите векове Миконос често е ставал обект на пиратски нападения. За да предотвратят тези набези, местните жители изградили улиците във формата на лабиринт. Нападателите влизали безпрепятствено в града, изкачвали лесно склоновете, след което скоро откривали, че трудно могат да се ориентират из заплетените улици. Те виждали кораба си, но за да стигнат до него, трябвало да минат през доста препятствия и засади, поставени от местните хора. Най-накрая пиратите изоставяли острова с надежда за по-добър успех на друго място.

„Да, истински лабиринт“ — помисли си Савидж. — „Може би ще ми се наложи да го изпробвам.“

Продължавайки да кръжи над острова и да снима, той достигна крайната си цел: имението на Пападрополис над залива Ана в югоизточната част на острова.

Откакто се срещна с осведомителя си преди два дни, Савидж свърши доста работа и беше много доволен, защото научи много. Ходи до Цюрих и Брюксел, едни от най-големите центрове, където можеше да получи информация за черния пазар на оръжие.

Чрез разговори и щедри подаръци на „приятели“, които уверяваше, че е безкрайно радостен да види, защото уж чул, че не са живи, той научи това, за което вече се досещаше. Пападрополис беше в плен на своята надменност. Гръцкият милиардер беше прекалено погълнат от властолюбието си, за да наеме охрана, която би си позволила да му дава нареждания за каквото и да било. Савидж беше разбрал също така, че Пападрополис си падаше по различни заплетени системи и технологии. Страстта му към компютрите и видеоигрите беше също толкова голяма, както и към различните охранителни системи. Беше наел някакъв експерт по тези въпроси, който изградил нещо като паяжина от препятствия за неканени посетители в именията му по цяла Европа.

Савидж се интересуваше единствено от това в Миконос. Когато научи името на този експерт, той се почувства като историк, който открива произведение на изкуството от периода на Ренесанса. Даде си сметка какво му предстои. Неговият доверен осведомител беше потвърдил казаното от Джойс Стоун. Сестра й беше пленничка в лятното имение на съпруга си в Миконос.

„Искала да се развежда, а? Кучка. Никоя жена не е посмяла да ме изостави досега. Нали ще стана за смях. Неблагодарната жена става само за една работа. Ще й дам да се разбере.“

Беше вече септември и бумът на туристическия сезон в Атина означаваше край на сезона в Миконос. Температурите тук бързо спадаха. Пападрополис искаше да унижи жена си още повече, като я остави на острова за есента и може би дори за зимата.

Савидж прибра фотоапарата, изключи автопилота и се зае сам с управлението. В продължение на шест месеца той възстановяваше силите си в уединение след случката, за която спомена пред гърка. Почувства отново болка във всяка частица от тялото си. Кошмарните спомени продължаваха да го преследват и през нощта. Не можеше да промени миналото. Трябваше да се овладее и да заживее в настоящето. Само то имаше значение.

А също така и работата.

Трябваше да се върне към работата си.

Да докаже какво може преди всичко на себе си.

Той направи завой на север. Под него се простираше легендарното Егейско море. Потупа нежно фотоапарата си — хубаво беше, че е отново на линия.

Чувстваше се като човек, завърнал се от отвъдното.

8.

Савидж излезе от водата и запълзя към брега. Черният му водолазен костюм се сливаше с нощта. Промъкна се покрай валуните и се вторачи в неясните очертания на скалата пред него, след което отново обърна поглед към морето. Беше казал на англичанина, който го докара с моторницата, да тръгне обратно веднага след като го остави на около половин миля от брега. Не бяха включвали светлините. Нямаше луна, а надвисналите буреносни облаци и тъмнината бяха сигурна защита срещу пазачите. Грохотът на вълните не би им позволил да чуят каквото и да било. Въпреки това Савидж се беше погрижил да сложи шумозаглушител на мотора.

Доволен, че е стигнал незабелязано — освен ако не са го засекли с уреди за нощно виждане — Савидж дръпна силно едно найлоново въже, завързано около кръста му. Усети съпротивление, дръпна по-силно и извади една малка гумена лодка от водата. Зад една скала, която го предпазваше от водните пръски, той разкопча ципа на едно отделение в лодката и извади оттам голяма раница. Водолазният костюм беше запазил нормалната температура на тялото му, докато плуваше към брега в студената вода.

Докато събличаше костюма, потръпна. Бързо прерови раницата и облече черни вълнени дрехи. Беше избрал вълната, защото запазваше топлината на тялото, дори ако се намокри. Чорапите и шапката му бяха от същата тъмна материя. Обу високи до коленете твърди обувки с грайфери и здраво ги завърза. След като се стопли, размаза малко кал по лицето си, а на ръцете си сложи тъмни вълнени ръкавици, достатъчно тънки, за да може да работи свободно. В раницата останаха само инструменти, загънати всеки поотделно в плат, за да не вдигат шум. Той я завърза и я сложи на гърба си. Беше тежка, но не чак толкова, колкото беше свикнал да носи в SEAL. Остави водолазния костюм, шнорхела, очилата и плавниците в същото отделение, закопча отново ципа и привърза лодката към една скала. Не знаеше дали ще бъде принуден да се върне тук, но искаше да се подсигури за всеки случай. Стражата нямаше как да забележи лодката до сутринта.

Савидж стигна до скалата. Вятърът набираше скорост, небето се покриваше от облаци. Дъждът беше неизбежен. „Добре“ — помисли си той. Планът му се основаваше точно на бурята. Ето защо беше избрал именно тази нощ, за да проникне в имението на Пападрополис. Всички синоптици бяха единодушни — около полунощ се очакваха първите есенни дъждове.

Трябваше да стигне до върха преди да се разрази бурята. Макар и висока около шестдесет метра, скалата имаше многобройни цепнатини и оголени места. Савидж беше доста опитен и изкачването в тъмнината нямаше да го затрудни много.

Вятърът се усилваше. Водните пръски достигаха скалата и я правеха хлъзгава. Той се хващаше здраво за изпъкналите места и забиваше по-дълбоко крака в пукнатините. На половината път видя една по-голяма пролука, която според снимките стигаше чак до върха. По негова преценка бяха изминали около десетина минути. Продължи да се изкачва, като опипваше внимателно всяко ъгълче. Пукнатината го предпазваше от вятъра, но изведнъж започна да вали и това го накара да побърза. Скоро откри, че не напипва скала по-нагоре и с облекчение въздъхна, като се увери, че е на върха.

Дъждът се усили и го измокри до кости. Независимо от това той беше добре дошъл, защото му осигуряваше чудесно прикритие. Савидж се запъти към храстите. Калта стигаше до глезените му. Стомахът го присвиваше както в началото на всяка мисия. Страхуваше се, че въпреки старателната подготовка, може отново да се провали. Както преди шест месеца.

Имаше само един начин да разбере това.

Савидж пое дълбоко въздух, обмисли всичко още веднъж и реши да не се поддава на спомени. Опита се да различи нещо в тази бурна нощ и като не видя хора от охраната, изпълзя от храстите.

9.

От фотосите знаеше, че първата преграда ще бъде оградата, опасваща имението. Стандартните бяха по два метра, но когато прояви филма, той не успя да разбере дали и тази е толкова висока. Откри обаче, че на върха има някаква бодлива тел и шипове, които стърчаха във формата на буквата V.

Нощта беше толкова тъмна, че Савидж все още не виждаше оградата. Смяташе, че е на около двадесет метра пред него. На снимките не се виждаха монтирани камери, така че той не се страхуваше да бъде засечен от уреди за нощно виждане. Въпреки това продължи да пълзи по навик. Разкаляната земя ставаше на каша под него.

Спря се до оградата и отвори раницата си. Извади фенерче с инфрачервена светлина и специални очила. Светлината от фенерчето не се забелязваше с невъоръжено око, но през очилата Савидж видя зелената ивица. Той насочи лъча към оградата, търсейки вибрационни сензори. Не откри нито един. Както и очакваше, оградата беше само нещо като демаркационна линия и по нея нямаше никакви детектори. Тя служеше за граница на имота. От друга страна шиповете на върха биха обезкуражили всеки неопитен нарушител. Ако минеше някое животно, например скитащо куче, стражата щеше да остане необезпокоявана.

Савидж прибра фенерчето и очилата в раницата и отново я метна на гърба си. Отдалечи се малко от оградата, зае изходна позиция и се засили. Успя да се изкачи до половината на един дъх. Сграбчи металните шипове на върха, прехвърли тялото си от другата страна и леко се приземи. На няколко места дрехите и ръкавите му се скъсаха; имаше и драскотини по тялото си. Те не бяха достатъчно сериозни, за да им обръща внимание. Бодливата тел и шиповете можеха да уплашат само аматьор.

Наведен ниско до земята, той бършеше водата от очите си и се взираше в тъмнината. Англичанинът, който го беше обучавал за персонален защитник, често обичаше да казва, че животът е преодоляване на препятствия и разчистване на сметки.

Преодоляването на препятствия започваше.

10.

Островът беше хълмист, с тънък слой почва, изпод който на места се подаваха скалите. Пападрополис беше построил имението си на няколко възвишения. От фотосите Савидж знаеше, че къщата е на близкия склон.

Той се опита да се постави на мястото на противника си. Тъй като от къщата не се виждаше подножието на склона, най-вероятно беше повечето сензори да бъдат разположени точно там. Той знаеше, че по средата на възвишението има втора ограда. Тя беше по-ниска от първата, но не чак толкова, че да я прескочи.

Снимките обаче не можеха да му разкрият заровените в земята детектори между двете огради. Той извади от раницата си някакъв уред с размерите на транзисторче. Това беше волтметър, който регистрираше електрически импулси, идващи от сензори за натиск, разположени под земята. Не би рискувал с уред, който отчита показанията на светещо табло, затова бе избрал един със слушалки.

Проблесна светкавица. В слушалките се чу лек шум. Изтръпна. Отново стана тъмно и той си отдъхна, защото шумът заглъхна. Волтметърът беше реагирал на атмосферното електричество.

Макар че го изплаши, светкавицата все пак му помогна да види оградата. Тя също беше метална, но този път без бодлива тел и шипове. Савидж разбра защо — който е преодолял първата ограда, ще се изкуши да се прехвърли и през тази, която изглеждаше по-достъпна. Той се приближи внимателно. Благодарение на друга светкавица успя да забележи малки метални кутийки, прикрепени към опорните стълбове. Това бяха вибрационни детектори. Ако някой реши да изкачва оградата, алармената инсталация в къщата веднага щеше да заработи. Компютърът ще локализира мястото на нарушението и пазачите бързо ще стигнат дотам.

На теория вибрационните сензори не можеха да бъдат обезвредени. Но Савидж знаеше, че обикновено са нагласени така, че да не реагират на всеки порив на вятъра или кацане на птица. Налагаше се да пререже мрежата. Това трябваше да стане по специален начин.

Савидж смъкна раницата от гърба си и извади клещи. Коленичи, избра един участък и щракна. Вместо да се изплаши, че ще задейства алармата и да се поддаде на мисълта за бягство, той търпеливо изчака четиридесет секунди и щракна отново, после изчака още толкова и пак щракна. Всичко беше извършено толкова прецизно, че нямаше как да е задействал сензорите. Дванадесет минути по-късно Савидж отстрани парче от мрежата, прехвърли раницата си и се промуши предпазливо, като внимаваше да не закачи оградата.

Прибра клещите и извади миниатюрен микровълнов детектор. Отново сложи инфрачервените очила и се приготви за следващата опасност. На снимките беше забелязал редица от метални стълбове, разположени в горната част на склона. Те не бяха свързани помежду си. На пръв поглед можеше да се предположи, че са част от незавършена ограда. Савидж знаеше, че не е така.

Той внимателно се взря през очилата. Нямаше търпение да разбере дали между стълбовете има инфрачервени лъчи. Ако подозрението му се потвърди, това щеше да е поредният капан.

Напредваше бавно към върха, но все още не виждаше никакви лъчи. Това означаваше…

В същия момент, когато тази мисъл го осени, в слушалките му се чу шум.

Спря се рязко.

„Да“ — помисли си той. — „Микровълни.“ Би бил разочарован, ако Пападрополис беше използвал инфрачервени лъчи. За разлика от тях микровълните осигуряваха абсолютно невидима бариера и не се влияеха от времето.

Но те също можеха да бъдат преодолени.

Савидж извади от раницата една скоба, сложи я на стълба над отверстията, които предаваха и приемаха микровълните. Той сглоби няколко метални пръчки, така че се получи прът с дължина един метър. Пъхна единия край в скобата, прехвърли сака от другата страна и се хвана здраво за свободния край. Успя да прескочи, макар че за момент загуби равновесие. Внимателно сложи скобата и пръчките отново в раницата заедно с инфрачервените очила, които повече не му трябваха. Насочи волтметъра напред и продължи нагоре.

На върха дълго лежа върху подгизналата земя, като изучаваше крайната си цел. Моравата пред къщата беше осветена, макар че светлината не беше ярка поради дъжда. Имението се простираше на петдесет метра от него — беше имитация на къщите в Миконос. Освен лампите отвън, в къщата светеше само един прозорец в лявата част.

Фотосите не бяха достатъчни, за да разбере дали има монтирани камери над вратите, но той беше длъжен да предположи точно такъв вариант. От друга страна, дъждът щеше да направи образите размазани и неясни, а и пазачите едва ли ще са достатъчно бдителни в три часа през нощта.

Докато приближаваше къщата, той видя камера над една от вратите. Извади малка кутийка, в която имаше вода под налягане, и я насочи към обектива. Отвори я и парата обля камерата като от порив на дъжда.

Савидж натисна дръжката на вратата — тя беше здраво заключена, но той успя да се справи за дванадесет секунди. Все още не смееше да отвори вратата. Вместо това извади малък детектор за метал и провери вратата. В слушалките се чу познатият шум. Поредният капан.

Савидж беше наясно с принципа му. Не му трябваше много време, за да обезвреди тази аларма.

Най-сетне беше в къщата, но напрежението не го напусна.

11.

Джойс Стоун му беше дала плана на сградата. Припомняйки си разположението на стаите на първия етаж, той тръгна внимателно по тъмния коридор. Отляво вратата на кухнята беше отворена и той съзря светещия часовник на печката. Помещението беше просторно, все още се чувстваше миризмата на олио и чесън от вечерята. Оттам влезе в тъмна трапезария с голяма маса, около която можеха да се съберат тридесетина гости заедно със стопаните.

Но Пападрополис отсъстваше. Един от осведомителите на Савидж беше разбрал, че тази сутрин милиардерът ще излети за Крит с личния си самолет. Отсъствието му беше като неочакван подарък от съдбата. С Пападрополис беше заминала голяма част от охраната, а тези, които бяха останали, щяха да се чувстват по-свободни. Така че Савидж не губеше надежда. Скоро всичко щеше да стане ясно.

От стълбището вляво се чуваха приглушени гласове. Той спря и се ослуша. Трима мъже се смееха. Савидж си помисли, че нямаше да са толкова доволни, ако бяха мокри и премръзнали като него.

Продължи през хола. По средата на стаята чу шум и се шмугна зад дивана. Звукът идваше от скърцането на стол някъде напред. Савидж приготви пистолета. Нямаше намерение да използва истински куршуми, затова беше приготвил газови патрони с бързодействащо приспивателно.

Чу се приглушен изстрел. Савидж изтича без да вдига излишен шум, но едновременно с това достатъчно бързо, за да успее да сграбчи пазача и най-вече оръжието му, преди то да издрънчи по мраморния под.

С чуждото узи през рамо, той внимателно изучаваше стълбището. Заизкачва се полека, като непрекъснато се оглеждаше. Най-горе спря и се залепи за стената, за да се ориентира в обстановката. Краят на сводестия коридор не се виждаше. Стаята на Рейчъл Стоун беше именно натам и Савидж беше убеден, че пред нея ще има охрана.

Пристъпи напред, за да разгледа по-добре. Отново никой.

Накрая си подаде главата и разгледа целия коридор.

Мъжът седеше в самия край и четеше вестник.

Дали и от срещуположната страна имаше човек?

Савидж пристъпи леко напред и се огледа надясно.

По-точно направи само неуспешен опит за това, защото дочу шум. От зареждане на оръжие. Имаше пазач и в дясното крило на коридора. Савидж се прицели и стреля моментално. Човекът политна назад, очите му вече губеха фокус, когато посегна към стрелата, стърчаща от гърлото му. Коленете му се подгънаха.

Савидж се молеше само зареденото оръжие да не възпроизведе изстрел, удряйки се в пода. Почти едновременно той стреля и в другата посока. Вторият пазач беше видял другаря си да залита. Почти инстинктивно беше хвърлил четивото си и посегнал за пистолета. Отчаяно се опита да се прицели, но това не му се отдаде, защото Савидж го беше ранил в лявото рамо. Очите му се обърнаха и той тупна на земята.

Мекият килим пое шума от телата. Или поне така се надяваше Савидж. Той се затича към вратата, за която Джойс Стоун му беше казала, че е на сестра й. Опита бравата; беше заключена. Подозираше, че ключалката се отваря само от тази страна. Изкърти бравата, набързо провери рамката с металния детектор и след като не откри нищо, бързо се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.

12.

Спалнята беше луксозно обзаведена, но Савидж не обърна внимание на скъпите мебели, тъй като търсеше Рейчъл Стоун. Лампата светеше. Леглото не беше оправено — явно, че съвсем до скоро някой беше спал в него. Но сега стаята беше празна.

Савидж провери под леглото. Надникна зад завесите и видя решетки на прозорците, погледна под канапето и стола.

„Къде се е дянала, за бога?“

Намери банята и светна лампата. Имаше отделно помещение за душа, но и там не я откри.

„Къде ли може да е?“

Отвори друга врата. Оказа се на вграден гардероб, пълен с дрехи. Рейчъл Стоун беше между дрехите. Проблесна ножица. Савидж сграбчи китката й секунда преди да промуши окото му.

— Негодник!

Изкривеното й от яд лице изведнъж се промени, като видя изцапаната с кал физиономия пред себе си.

— Кой… — опита се да каже изненадано тя, но Савидж сложи ръка на устата й и произнесе само с устни:

— Не говори.

Той извади от джоба си едно картонче, загънато в найлон.

Тя се вторачи в това своеобразно съобщение.

Той го обърна от другата страна, където пишеше:

Тя старателно изучаваше картончето… после него… накрая потисна подозренията си и кимна в знак на съгласие.

Показа й следващото съобщение.

Но Рейчъл Стоун не се помръдна.

Савидж обърна листчето.

Показа й годежен пръстен с огромен диамант.

Този път вече наистина повярва. Пръстенът я убеди окончателно. Посегна към една рокля от гардероба. Савидж хвана ръката й, за да я спре. Посочи с глава към чифт маратонки, джинси и пуловер.

Тя разбра. Без следа от неудобство свали нощницата си.

Савидж се опита да не я гледа и се обърна към вратата, откъдето всеки момент можеше да нахълта охраната.

„По-бързо“ — молеше се той наум. Пулсът му се ускори.

Погледна отново към нея, но беше прекалено зает с други мисли, за да се заглежда в чувствените й бедра и копринените бикини, върху които точно в момента нахлузваше джинсите.

Вниманието на Савидж беше насочено по-скоро към други два аспекта от външността й.

Първо: Рейчъл Стоун, макар и десет години по-млада, изглеждаше като близначка на Джойс. Висока, слаба, с наситени сини очи. Съвършена овална форма на лицето, обрамчено с прекрасна коса до раменете. Все пак имаше разлика. Косата на Джойс беше светла, докато на Рейчъл беше кестенява. Това нямаше особено значение. Приликата си оставаше поразителна.

Второ: лицето на Джойс беше спокойно и загоряло, докато това на Рейчъл беше насинено и подпухнало. Не стига че изнасилва жена си постоянно, но отгоре на това я бие и то така, че юмруците му да оставят задълго следи. Унижението — ето кое оръжие беше избрал този деспот.

Но дотук. За първи път Савидж се почувства не само професионално, но и морално ангажиран. Рейчъл може би — или със сигурност — е достатъчно разглезена от лукса. Но нищо не дава право на който и да било да се отнася така брутално с нея.

„Добре, Пападрополис“ — помисли си Савидж. — „Започнах всичко това, за да докажа нещо на себе си, но сега ще го довърша, за да докажа и на теб. Мръсно копеле!“

Потръпна от възмущение.

Рейчъл беше готова.

Наклони се към ухото й и прошепна едва чуто, като същевременно не пропусна да отбележи дискретния аромат на парфюма й:

— Вземи само най-необходимото.

Тя мълчаливо кимна с глава и се наклони към него. Гласът й погали слуха му:

— Ще ви дам всичко, което пожелаете. Само ме измъкнете оттук.

Савидж посочи с глава към вратата.

13.

Рейчъл Стоун се спусна безшумно по стълбите с умението на опитен танцьор. В коридора Савидж докосна ръката й, за да я насочи към всекидневната. Възнамеряваше да напуснат къщата през същата врата, която използва на идване.

Тя обаче не се подчини и тръгна към външната врата. Макар че й се искаше да избяга колкото може по-бързо, Рейчъл все пак беше запазила достатъчно здрав разум и не забрави да изключи алармата.

Дъждът продължаваше да вали. Савидж внимателно затвори след себе си. Почувства се прекалено открит на това място, осветен от външната лампа. Искаше да даде на Рейчъл някои указания.

Тя беше изчезнала в бурята.

„О-о, не!“ — той изтича след нея. — „Господи, не разбира ли, че там сигурно има хора от охраната? Не може просто така да прескочи оградата — ще задейства алармата.“

Дъждът се усили. Беше станало по-студено. Макар да потрепери, той знаеше, че някои от струйките, стичащи се по лицето му, бяха от пот. Настигна я с намерението да я замъкне под прикритието на голяма статуя отляво. Изведнъж промени решението си. Тя не бягаше напосоки. Стигна до малка пътечка, която пресичаше алея, водеща до отделна постройка с шест врати, които се отваряха нагоре.

Гаражите. Това беше нейната цел. Тук щяха да се скрият, докато й обясни как да минат през сензорите.

Савидж я настигна и каза с нисък, но настоятелен глас:

— Последвай ме. Ще минем отзад.

Вместо това тя се втурна към една от вратите, която се виждаше много добре от къщата. Опита дръжката, но не можа да отвори.

— Господи, заключена е — изхлипа тя.

— Трябва да минем отзад, за да не ни виждат.

Тя продължаваше да се бори с ключалката.

— Хайде.

В същия момент се обърна към къщата, откъдето се раздаде изстрел. Един от охраната стоеше с вдигнат пистолет до външната врата, оглеждайки се навън.

„По дяволите“ — помисли си Савидж.

Още един.

Надяваше се, че дъждът е достатъчно плътен, за да не ги видят до гаража. Когато се показа и третият, вече беше ясно, че цялата охрана се е заела с претърсването.

— Нямаме избор — каза той. — Идеята ти е доста щура, но сега не мога да измисля нищо по-добро. Отдръпни се.

Дъждът го пронизваше целия, докато се бореше отчаяно с вратата. Когато отвори, Рейчъл се вмъкна преди него и посегна към ключа за лампата. Той успя да затвори точно навреме, за да не би неочакваната светлина да ги издаде на преследвачите им.

Той видя няколко луксозни коли.

— Сигурно ще е прекалено да се надявам, че имаш ключове? Бих могъл да съединя жиците, но това ще ми отнеме поне минута, която благодарение на теб нямаме.

Рейчъл посочи към една от колите — мерцедес лимузина.

— Ключовете са винаги на тях. Никой не би дръзнал да краде от мъжа ми.

— Тогава защо вратата беше заключена?

— За да ми попречи да взема някоя от колите, ако се измъкна от къщи.

Докато говореха, Савидж изтича след нея към мерцедеса. Тя мина откъм шофьорското място и затръшна вратата точно преди да направи опит да я спре. Както и очакваше, ключът беше там. Колата запали и гаражът се изпълни с изгорели газове. Рейчъл натисна един бутон на таблото, който явно беше за дистанционно управление на вратата. Чу се шум и тя бавно се отвори пред мерцедеса. Савидж едва успя да се пъхне вътре и колата потегли. Той затвори вратата секунда преди тя да се удари в предната стена на гаража.

— Едва не ме остави!

— Знаех, че ще успееш.

— А ако не бях успял?

Рейчъл изви наляво кормилото и тръгна по алеята пред гаража. Един проблясък от лампата освети посинялото й, подпухнало лице. Тя натисна по-силно газта и изви кормилото този път надясно, към алеята пред къщата.

Преди да закопчае колана си Савидж политна също надясно.

— Ако не беше успял да се качиш преди да тръгна ли? Имам чувството, че може да се разчита на теб.

— А аз имам чувството, че си кучка.

— Мъжът ми често ме нарича така.

— Извинявай.

— Е, недей да се извиняваш. Имам нужда от спасител, а не от сантименталности.

— Това, от което имаш нужда сега — отвърна Савидж, — са чистачките.

— Знаех си, че може да се разчита на теб.

Савидж се огледа наоколо и видя хората от охраната, които отчаяно се мъчеха да пресрещнат колата. Те носеха оръжие, но не стреляха.

Защо? В това нямаше логика.

След това разбра.

„С удоволствие биха ми пръснали черепа“ — помисли си Савидж. — „Имат картбланш. Не смеят да стрелят от страх да не наранят жената на Пападрополис. В такъв случай те самите нямаше да бъдат застреляни, а щяха да послужат за храна на акулите“.

Блесна светкавица и Савидж видя пред себе си човек. Мъжът имаше оръжие, но както и останалите, не го използва. За разлика от другите той носеше силно фенерче, което беше насочил към шофьорското място с надеждата, че ще заслепи Рейчъл и ще я принуди да излезе от пътя. Тя обаче вдигна едната ръка над очите си и продължи да кара право към мъжа с фенерчето.

Телохранителят скочи встрани толкова леко, че Савидж се зачуди дали е тренирал нещо специално. Човекът беше вече от страната на Савидж и насочи фенерчето този път към него. И в това нямаше логика. Не можеше да заслепи Рейчъл от тази страна.

Изведнъж проумя неговата логика.

Този път насочваше фенерчето не към нея, а към него.

„За да ме разгледа по-добре! И да ме опише на Пападрополис с надеждата, че някой може да ме идентифицира!“

Савидж бързо закри лицето си с ръце. Когато колата отмина, Савидж погледна назад. Останалите тичаха по пътя пред къщата. Всички лампи бяха запалени и силуетите им се очертаваха ясно в нощта. Човекът с фенерчето беше с гръб към къщата. Междувременно той го беше изгасил, но Савидж успя да види лицето, защото в този миг проблесна нова светкавица.

Не можа да го разгледа както трябва. Не само заради дъжда, който се стичаше по стъклото, но и поради това, че все още не виждаше добре след заслепяването. Освен всичко друго мерцедесът бързо се отдалечаваше от мястото, където стоеше мъжът. Все пак Савидж видя достатъчно. Чертите му бяха азиатски. Безшумният му скок преди малко не се дължеше на гимнастически тренировки, както си помисли Савидж в началото, а най-вероятно на някое източно бойно изкуство.

Четири секунди. Толкова време имаше Савидж да разгледа мъжа. Светкавицата угасна. Отново стана тъмно.

Тези четири секунди му бяха достатъчни. Мъжът беше около тридесет и пет годишен, висок около метър и седемдесет и изглеждаше доста силен. Носеше тъмни панталони, които подхождаха много добре на пуловера и якето му. Лицето му беше продълговато. Брадичката и скулите изпъкваха и придаваха решимост на изражението му. Да, беше азиатец. Савидж можеше да бъде и по-конкретен. Беше японец. Той отгатна неговата националност, тъй като мъжът зловещо му напомняше на…

Не искаше да мисли за това.

Акира?

Не! Не е възможно!

Докато мерцедесът се отдалечаваше, Савидж отново си припомни краткия миг, в който зърна японеца. Главното не бяха отличителните черти на лицето му, а меланхолията, която се излъчваше от него. Акира беше най-тъжният човек, когото беше виждал.

Не може да бъде!

Савидж беше като в шок. Той се обърна към Рейчъл. Тя вероятно беше в същото състояние, но успяваше да се контролира.

— Никога няма да минеш през портата.

— Сега ще видиш — каза тя и увеличи скоростта.

— Но портата е стоманена. Освен това е подсилена допълнително.

— Колата също. Бронирана е.

Охраната на входа се дръпна встрани. Желязната порта се надвеси застрашително над тях. Колата се вряза в нея с голяма сила.

Савидж се обърна назад и видя фарове след тях. Той изпадна в мрачно настроение. Вече беше почти сигурен. Човекът в колата зад тях ужасно приличаше на Акира.

— Аз ли те изплаших? — попита Рейчъл.

— Съвсем не.

— Тогава защо изведнъж пребледня?

— Може би току-що видях призрак.

14.

Савидж беше обмислил няколко варианта за измъкване от острова. При идеално стечение на обстоятелствата те трябваше да се доберат до един мотоциклет, оставен на склона на около половин километър оттук. След това имаха избор между три различни заливчета, във всяко от които чакаше моторна лодка, която трябваше да ги отведе до риболовен траулер, обикалящ около острова.

Първото затруднение дойде от времето. Докато се промъкваше към имението, дъждът беше добре дошъл — колкото по-силно валеше, толкова по-добро прикритие имаха. Той се надяваше, че по-късно бурята ще отслабне, а вместо това тя се засилваше. Вятърът беше прекалено силен, а морето прекалено бурно. Не можеха да използват лодките.

Разбира се Савидж никога не разчиташе само на времето дори прогнозите на синоптиците да бяха в негова полза. Един от помощниците му беше намерил изолирана пещера, в която можеха да изчакат да премине бурята. Савидж не се безпокоеше, че ще ги преследват с кучета, тъй като Пападрополис страдаше от фобия към кучетата и не позволяваше да се използват дори за охрана. Даже в имението да имаше кучета, дъждът щеше да попречи на преследването. Беше пресметнал и вероятността лодките да бъдат намерени. Той уреди хеликоптер, който чакаше на съседния остров Делос. Трябваше само да се свърже с него чрез радиопредавателя и хеликоптерът щеше да дойде на уреченото място.

Ако времето не се променеше обаче, хеликоптерът нямаше да може да излети. Ами ако хората на Пападрополис са в района на срещата? Освен това трябваше първо да се измъкнат от преследвачите си и тогава да мислят как да се доберат до пещерата. Оставаше само една възможност. Най-неблагоприятната.

— Малко по-напред пътят се разклонява. Завий наляво — каза той.

— Това значи да тръгнем на северозапад към…

— Миконос — кимна той.

— Селището е като лабиринт. Ще се окажем в капан преди да успеем да се скрием!

— Не смятам да се крия — Савидж се вторачи отново в светлините зад тях, които бързо се приближаваха.

Акира? Не може да бъде!

— Не разбирам как така няма да се крием. Какво ще правим тогава?

— Ето го разклонението. Прави каквото ти казвам. Завий наляво.

Веднага след като минаха портала, бетонната алея се смени с черен път. Дъждът беше размекнал пръстта и тежкият брониран мерцедес затъваше в калта. Напредваха доста бавно. Савидж се успокояваше с мисълта, че другата кола среща същите трудности. После забеляза, че фаровете зад тях бяха повече — значи преследвачите им се бяха увеличили.

Разкаляният път беше принудил Рейчъл да кара с не повече от тридесет километра в час, но дори и с тази скорост тя едва успя да удържи колата, когато зави според инструкциите наляво. За малко да се хлътнат в канавката.

— Доволен ли си?

— Засега. Между другото караш доста добре.

— Опитваш се да ми повдигнеш самочувствието, нали?

— Няма да ти навреди. Казах ти истината.

— Мъжът ми непрекъснато ме лъже. Откъде да знам…?

— Че аз не те лъжа ли? Аз отговарям за твоята сигурност и ако не се справяше добре, щях да те накарам да си сменим местата.

— Тогава комплиментът се приема — тя сбърчи чело от напрежение и успя да увеличи скоростта.

Савидж отново погледна назад. Светлините оставаха на същото разстояние зад тях.

— Мъжът ми е наел глупаци. Можеха поне да опитат да стрелят по гумите.

— Нямаше да е от голяма полза.

— Не те разбирам.

— Гумите на такива тежки коли се подсилват. Те издържат на обикновени куршуми и дори на 45-ти калибър.

— Какво ще правим в Миконос?

— Ако стигнем дотам. Сега внимавай само къде караш.

Бяха стигнали селцето Ано Мера. В този късен час то беше тъмно, хората вече спяха. Мерцедесът увеличи скоростта по чакълената настилка. Много скоро обаче Рейчъл бе принудена да вдигне крака си от газта, защото излязоха отново на черен път. Савидж въздъхна.

— Нещо не както трябва ли направих? — не разбра въздишката му тя.

— Не. Мислех си, че мъжът ти може да е наел хора в селото. Не беше изключено да се натъкнем на засада.

— Добре си научил урока си.

— Опитвам се, но винаги изниква по нещо непредвидено. Знанието е сила. Невежеството…

— Доизкажи се. Какво имаш предвид?

— Невежеството е смърт. Мисля, че ни настигат.

— Забелязах в огледалото. Като приказваме не ме е страх толкова. Ако ни хванат…

— Няма да позволя да те наранят.

— Докато не се върне мъжът ми. Да ме бие преди да ме изнасили. Но теб ще…

— Ще ме убият.

— Тогава защо ми помагаш? Колко ти плати сестра ми?

— Няма значение. Внимавай за пътя. Трябва да се доберем до Миконос, той е само на осем километра. И прави каквото ти кажа.

— Значи имаш някакъв план.

— Имах няколко, но съм принуден да използвам този — Савидж погледна към преследвачите. — Животът ти зависи от това дали ще изпълняваш безпрекословно инструкциите ми.

— Когато ми заповядва мъжът ми, обикновено не се подчинявам. Но когато ми заповядваш ти, съм готова да те следвам и в ада.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да го доказваш.

15.

Фаровете осветиха заоблените стени на къща, които въпреки силния дъжд, се белееха в тъмнината пред тях.

— Миконос! — зарадва се Рейчъл и натисна по-силно газта.

— Недей!

Беше твърде късно. От високата скорост мерцедесът занесе и се хлъзна в калта, наляво, после надясно, завъртя се два пъти. Воланът беше станал безполезен. Накрая колата се блъсна в някаква ограда. Рейчъл дръпна силно лоста назад, натискайки отново газта.

— Спри! — извика Савидж.

Но най-лошото беше вече станало. Вместо да даде леко назад, Рейчъл беше качила колата върху купчина пръст и гумите висяха във въздуха. Двама души едва ли можеха да я избутат обратно на пътя. Фаровете вече ги настигаха.

Рейчъл се измъкна от колата. Савидж бързо я последва. Обувките му се пързаляха в калта. За секунда изгуби равновесие, но се закрепи и дори успя да задържи Рейчъл, която също се беше подхлъзнала. Хвана я здраво за ръката и я поведе напред. Усещането беше ужасно — като в кошмарен сън, където се опитваш да избягаш от калта, но все оставаш на едно място.

Но те упорито напредваха. Къщите пред тях бяха все по-близо и ставаха все по-големи, сякаш увеличени от фаровете на колите зад тях. Изведнъж кошмарното чувство от тичане на място се смени с чувството, че въжето, с което са били вързани, се е скъсало. Затичаха по-бързо, защото бяха излезли на павирана улица.

Когато влязоха в градчето, той разбра, че мерцедесът и без друго нямаше да им върши работа тук. Улиците бяха тесни и извити. Завоите бяха толкова остри, че тяхната кола нямаше да може изобщо да маневрира. Чу шума от колите на преследвачите и забърза към съседната улица вляво, но изведнъж пред него се оказаха още две. За миг се обърка, но знаеше, че която и да избере, след малко ще налети на други.

Савидж чу зад себе си шум от затръшващи се врати, ядосани гласове и забързани стъпки, които кънтяха по настилката. Той прецени набързо улиците пред себе си. Едната водеше нагоре, другата — надолу. Нямаше какво толкова да мисли. Трябваше да избере долната, защото целта беше да стигнат до пристанището. Той се затича натам, но не след дълго разбра, че улицата извива отново нагоре.

„Ще ни изведе там, откъдето тръгнахме!“

Савидж отново зави, принуждавайки Рейчъл да стори същото. Чуваха се само поривите на вятъра и ядосаните гласове зад тях. Белотата на къщите, случайно светещ прозорец или блясъкът на поредната светкавица му помагаха да се ориентира за пътя.

Успя да намери една алея, която преди не беше забелязал. Тя водеше надолу и беше толкова тясна, че раменете им опираха в стените. Излязоха на една по-широка алея този път хоризонтална, но от нея не можеха да преценят в коя посока да тръгнат. Шумът от стъпки, който идваше от лявата им страна, ги накара да се втурнат надясно. Този път, когато алеята свърши, те с ужас откриха, че има само един изход — надясно и нагоре.

Не! Трябва на всяка цена да продължат към пристанището!

Савидж се обърна и се взря в тъмнината. Стъпките и проклятията се чуваха все по-близо. Светкавица освети алеята. В същия момент един от преследвачите се обърна назад и лъчът на фенерчето му блесна в лицето на този зад него.

Беше японецът. Дори и от това разстояние отчайващо му напомни за Акира. Той бързо сграбчи фенерчето и го обърна, за да не свети право в него. Двамата се втурнаха напред.

В тяхната посока.

„Още не са ни видели, но скоро и това ще стане.“

Савидж се спъна в нещо. Беше някаква стълба. Стената, до която беше оставена, още не беше изцяло боядисана. Той я вдигна и я закрепи за стената. Рейчъл бързо започна да се изкачва. Той я последва, защото фенерчетата вече шареха по близките порти.

Когато се добраха до покрива, той издърпа стълбата нагоре. Тя се удари в стената и лъчите се насочиха по посока на звука. Савидж беше заслепен и се дръпна инстинктивно назад, влачейки стълбата след себе си. В същото време чу характерния приглушен шум от пистолет със заглушител и един куршум изсвистя покрай ухото му. След миг беше вече вън от полезрението на преследвачите.

Вече мислеше да остави стълбата, но промени решението си.

— Рейчъл, хвани другия край.

Беше доста неудобно да се върви със стълбата по покрива. Залитайки, те продължиха напред, докато не стигнаха до празно пространство, което се оказа уличка от другата страна на къщата. В далечината Савидж видя неясните светлини на обляното от дъжда пристанище.

— Ще използваме стълбата.

Той прехвърли единия край от другата страна и се опита да го закрепи здраво.

Рейчъл запълзя напред, но стълбата беше доста хлъзгава и единият й крак пропадна. Тя успя да го измъкне и продължи.

Савидж се взираше в пространството под тях — не видя никакви светлини, макар да чуваше викове. Погледна назад към мястото, където бяха намерили стълбата. Все още никой не се показваше от края на покрива.

Дъждът размиваше очертанията на предметите. Видя, че Рейчъл вече е от другата страна. Легна по корем и започна да се изтласква напред. Когато се добра до другия покрив, Савидж издърпа отново стълбата след себе си. Продължиха напред към следващото празно пространство и така смятаха бавно да се придвижат надолу към пристанището.

След като минаха над втората уличка, Савидж отново се огледа назад и изтръпна. Нова светкавица му помогна да види една глава най-горе на стената. Беше на японеца. Савидж си припомни блясъка на сабя и… Японецът рязко се дръпна встрани. Появи се още един и насочи пистолета си към Савидж.

Японецът загуби равновесие на хлъзгавия покрив. Беше почти невероятно това да се случи на специалист като него. Въпреки всичко той залитна към онзи с пистолета и му попречи да се прицели добре. Изстрелът беше неуспешен.

Японецът забърза след Савидж и Рейчъл. Движенията му отново бяха станали като на котка.

„Все пак ще му се наложи да спре!“ — мислеше Савидж. — „Не може току-така да прескочи двете улички, над които минахме.“

„Не се самозалъгвай! Ако това е Акира, той ще намери начин.“

„Знаеш, че не може да е Акира!“

Савидж мислеше, че ще полудее. Погледна отново назад с надеждата, че ще види как японецът спира на края на покрива. Вместо това мъжът се засили и скочи. Гъвкавото му тяло за момент заприлича на птица с разперени криле. Приземи се на отсрещния покрив, сви крака в коленете и се наклони напред, за да убие ускорението. Бързо се изправи и продължи преследването.

Рейчъл и Савидж не губеха време и бързо се придвижваха, макар че товарът им не беше лек. Този път вместо да се прехвърлят на отсрещния покрив, те слязоха по стълбата долу на уличката. Савидж успя преди това да види следващия скок на японеца.

Преследвачите бяха някъде наблизо. Савидж отстрани стълбата от стената, така че японецът да не може да я използва. Уличката водеше надолу. Припряно затичаха по нея. Гласовете останаха зад тях.

„Ще се хване за покрива и ще скочи. Може пък да се нарани случайно. Как ли не! Той е като котка.“

Уличката свърши. Савидж видя друга, този път хоризонтална, но не можеше да реши накъде да тръгнат. Светлината от прозореца на близката къща се отразяваше в локвите. С разтуптяно сърце Савидж забеляза, че водата се оттича наляво.

Затичаха в тази посока. Виковете отекваха зад тях. Фенерчетата шареха съвсем наблизо.

Колкото повече наближаваха пристанището, толкова повече градчето се стесняваше и заприличваше на нещо като бутилка, обърната с гърлото към морето. Савидж знаеше това и се успокояваше, че ще трябва да избира между все по-малко улици, а следователно ще прави и все по-малко грешки. Предполагаше, че онези сигурно са се досетили каква е крайната им цел. „Най-вероятно ще се опитат да ни пресрещнат.“

Молеше се те да са толкова объркани от лабиринта, колкото и той. Освен проклятията и лъчите на фенерчетата, които ги следваха, беше убеден, че и котешките стъпки са по петите им.

На японеца.

Кошмарният сън сякаш свърши и те най-сетне се измъкнаха от селището. Нямаше засада. Пътят им беше чист, първо към брега, после към доковете. Рейчъл дишаше учестено до него, често се спъваше и беше на ръба на пълното изтощение.

— Давай — подканяше я Савидж. — Почти стигнахме.

— О, боже. Надявам се — задъхано отвърна тя.

— Заслужава си. Гордея се с теб. Справяш се отлично.

Комплиментът му беше искрен. Тя му се подчиняваше във всичко. Неговите окуражителни думи — без съмнение единствените, които беше чувала напоследък — свършиха добра работа. Тя така се ентусиазира, че почти го задмина.

— Мога да повторя думите си от преди малко — пое въздух тя. — Ще отида с теб и в ада.

16.

Яхтата беше завързана до няколко други в края на пристанището. Това беше последната им цел. Ако откриеха лодките или риболовният траулер не можеше да се приближи поради лошото време, което важеше и за хеликоптера, единственото им спасение беше тази яхта, оставена от негов човек в пристанището на Миконос.

Савидж скочи на борда, освободи въжетата, с които беше завързана, махна капака на мотора и сграбчи ключа за стартера. Пъхна го в контролното табло и го превъртя. Облекчено въздъхна, когато двигателят забоботи. Зарадва се на лекия тласък, който почувства при потеглянето на яхтата.

— Благодаря ти! — промълви Рейчъл и го прегърна.

— Легни бързо на палубата.

Тя се подчини моментално.

Яхтата се отдалечаваше от брега, като оставяше след себе си вълни, но те изглеждаха нищожни в сравнение с тези, причинени от бурята. Савидж намръщено се взираше зад борда. Яхтата се клатушкаше нагоре-надолу и това му пречеше да вижда добре. Някакъв човек тичаше с всички сили към тях. Японецът. Осветлението в края на пристана беше достатъчно, за да забележи меланхолията, изписана на лицето му. Същата като на Акира. Изражението му издаваше и други чувства. Объркване. Отчаяние. Гняв.

Преди всичко страх.

Това беше трудно обяснимо. Но нямаше никакво съмнение. Най-силното чувство беше страх.

— Савидж? — гласът беше приглушен, вероятно от бурята.

— Акира? — провикна се Савидж, но се задави от вълната, която го заля и напълни устата му с вода.

Останалите преследвачи също бяха вече на пристана, но не смееха да стрелят, за да не засегнат жената на работодателя си. Лицата им приличаха на размазани от дъжда портрети на отчаянието.

Японецът се провикна:

— Но аз те видях…

Бурята заглуши последните думи.

— Видял си мене? — Савидж също крещеше. — Аз видях теб!

Савидж не можеше да си позволи да се разсейва. Още не беше приключил мисията си.

— … мъртъв! — достигна до него викът на японеца.

Рейчъл повдигна глава.

— Ти го познаваш?

Ръцете му хванаха по-здраво руля. Сърцето му щеше да се пръсне.

Беше като зашеметен. Спомни си как японецът прескачаше от единия покрив на другия. Правилно беше преценил, че ще скочи накрая безпрепятствено на улицата като котка.

Да, като котка. Със седем живота.

— Дали го познавам? Бог да ми е на помощ. Да.

— Не те чувам!

— Видях го мъртъв преди шест месеца!

1.

Греъм Баркър-Смит, англичанинът обучавал Савидж, живееше в къща на елегантна, павирана с червени плочи улица в Ню Йорк почти до площад Вашингтон.

Той беше на четиридесет и осем години, напълнял от многото шампанско и хайвер, но разправяше, че в младостта си е служил в SAS — елитната част на британските военновъздушни сили. След като напуснал армията, бил в охраната на няколко премиер-министри. Доходът му като цивилен държавен служител не го задоволявал, ето защо решил да опита в частния сектор. Америка предлагала най-големи възможности.

— След смъртта на президента Кенеди, на Мартин Лутър Кинг, после и на Робърт Кенеди, тези, които се занимаваха с политика, започнаха да се страхуват най-много от убийства. Разбира се специалните служби имаха грижата за най-високопоставените политици. Затова аз си избирах по-изтъкнати бизнесмени. Бяха тъпка ни с пари и след масовите терористични акции през седемдесетте натрупах фантастично богатство.

Макар да беше живял двадесет години в Америка, Греъм говореше с английско произношение, а речникът му представляваше вълнуваща смесица от американски и английски изрази.

— Някои от бизнесмените, които охранявах, бяха обикновени престъпници, облечени със скъпи костюми. Елегантен външен вид и нищо повече. Не бяха като аристократите, за които работех по-рано. Но благодарение на тях научих нещо. Телохранителят не трябва да си позволява да мисли лошо за своя работодател. Ако неодобрението е водещо в твоята работа, винаги можеш да допуснеш грешка, която ще погуби клиента ти.

— Искаш да кажеш, че не трябва да имаме лошо мнение за клиентите си.

— Това е лукс, който не можем да си позволим. Ако работим само за тези, които одобряваме, почти няма да имаме работа. Няма човек без недостатъци. Все пак имам някои минимални изисквания. Никога не бих работил за наркотрафиканти, търговци на оръжие, терористи, гангстери, съблазнители на малолетни; такива, които бият жените си или членове на военизирани групи. Не бих могъл да потисна отвращението си от тях. Но ако клиентът ти не е непоправим грешник, нямаш право да го съдиш. Разбира се винаги можеш да му откажеш, ако възнаграждението ти се стори малко или работата твърде опасна. Все пак трябва да бъдем прагматични, да се адаптираме към обстоятелствата.

Тези философски дискусии винаги доставяха удоволствие на Греъм и независимо от препоръките на лекаря, той дори запали пура.

— Замислял ли си се някога защо те приех за ученик?

— Предполагам заради добрата подготовка в SEAL.

— Без съмнение тя наистина е добра. Когато дойде при мен, ти беше силен млад човек, свикнал да рискува живота си. Имаше похвално минало. Даваше големи надежди. Но не беше шлифован. Ако трябва да сме точни, ти беше груб. Не ме гледай обидено. Смятам да ти направя комплимент. Приемам, че SEAL са сред най-добрите командоси в света, макар че моето подразделение SAS е от не по-малка класа — очите на Греъм светнаха. — Но армията изисква пълно подчинение, докато персоналният защитник трябва да ръководи, а не да се подчинява. Или още по-точно, той е с особен статут при своя работодател. Той не само изпълнява, но и дава команди, оставя клиента си да действа свободно, като в същото време го насочва. Тази връзка е известна като симбиоза.

Савидж отговори сухо:

— Знам я тази дума.

— Да даваш и да получаваш — продължи Греъм. — Ако искаш да бъдеш добър в нашата област, безспорно трябва да имаш опит на военен специалист. Но също така трябва да притежаваш таланта на дипломат. И най-вече достатъчно ум. Именно последното — твоят ум — ме привлече у теб. Ти напусна SEAL…

— Защото не бях съгласен с това, което се случи в Гренада.

— Да, нашествието на американците на този малък остров в Карибско море. Оттогава минаха няколко години, но ако не ме лъже паметта, датата беше двадесет и пети октомври 1983.

— Паметта никога не те лъже.

— Като всеки англичанин съм доста точен. Шест хиляди войници имаха задача да освободят хиляда американски студенти по медицина, задържани от съветски и кубински войски.

— Не се знае дали наистина бяха задържани.

— Говориш като в деня, когато дойде при мен. Още ли смяташ, че нашествието беше несправедливо?

— Сигурен съм, че на острова нямаше никакви проблеми. След преврата прокубински настроеният премиер-министър беше сменен с марксист. Различни оттенъци на червеното. Към сто и четиридесет протестиращи бяха убити от местните войници. Премиер-министърът също. Американските студенти изобщо не бяха застрашени. Всъщност двама комунисти водеха битка за власт. Не ми е ясно от къде на къде американци ще учат медицина в прокубински настроена страна, но превратът едва ли щеше да наруши баланса на силите в Латинска Америка.

— Какво ще кажеш за кубинските, съветските, източногерманските, севернокорейските, либийските и българските съветници на острова, много от които бяха всъщност агенти.

— Американското разузнаване преувеличаваше. Видях само кубински строителни работници. Когато нашествието започна, те, естествено, грабнаха оръжията и се сражаваха като войници. Но кой младеж в Куба не е минал военно обучение?

— Ами какво ще кажеш за огромните бетонни писти, способни да приемат тежки бомбардировачи?

— Видях само летища, подходящи за пътнически и товарни самолети. Нашествието беше само шоубизнес. Американците бяха безпомощни след вземането на заложниците в Иран през седемдесет и девета. Рейгън победи Картър само защото се кълнеше, че ще действа по-решително, ако отново бъдат застрашени американци. Двеста и тридесет миротворци бяха убити в Ливан малко след преврата в Гренада. Арабски терорист взриви камион с експлозиви в казарма с американски моряци. Това беше лудост, но какво направи Рейгън в този район? Нищо, защото ситуацията в Близкия изток е достатъчно завързана. Изми си ръцете, като заповяда на армията да атакува една лесна мишена, уж за да освободи предполагаемите американски заложници.

— Пред народа това беше представено като важна победа срещу комунистическата заплаха в западното полукълбо.

— Репортерите не бяха допуснати в Гренада. Единствените сведения идваха от армията. В обикновения живот на това му казват лъжа. В политиката се нарича дезинформация.

— Да — каза Греъм — дезинформация. Точно тази дума очаквах да чуя. Както казах, привлече ме твоят ум. Способността ти да разсъждаваш, да разпознаваш истината и да мислиш самостоятелно, въпреки армейските условия, при които си живял. Защо реакцията ти преди малко беше толкова остра?

— Ти знаеш защо. Бях в първия нападателен отряд. Бяхме спуснати с парашути от транспортен самолет. С друг самолет бяха хвърлени лодки, тъй като трябваше да проникнем на острова откъм брега. Началниците от флота не оцениха времето. Вятърът беше по-силен от предвиденото. През нощта вълните бяха ужасни и въобще не видяхме лодките. Много от нас — много от моите приятели — се удавиха.

— Загинаха самоотвержено.

— Да.

— В служба на родината.

— В служба на кинозвездата Рейгън, който ни изпрати в съвсем ненужна битка, за да изглежда герой.

— А ти от отвращение не поднови договора си, независимо, че ти предлагаха петдесет хиляди долара. С твоите качества можеше да станеш наемен убиец от най-висока класа.

— Не бих станал наемен убиец.

— Ясно. Искаше да запазиш достойнството си. Освен това прояви достатъчно мъдрост, за да разбереш, че войниклъкът не е истинското ти призвание.

Греъм се беше облегнал удобно на стола зад огромното махагоново бюро и дърпаше с удоволствие от пурата си. Макар и доста пълен, той носеше безупречен сив костюм на райе, който прикриваше този недостатък, тъмнокафява вратовръзка, светлосиня кърпичка, която се подаваше елегантно от джобчето.

— Връзката и кърпичката никога не трябва да си подхождат — казваше той, когато обясняваше на Савидж как трябва да се облича, ако съпровожда клиента си на някое не особено важно място. — Обличай дрехи, които да подхождат на случая, но да не са по-елегантни от тези на работодателя ти.

Начинът на обличане беше малка част от това, което Савидж научи за работата на персоналния защитник. Тази професия изискваше много повече, отколкото очакваше той, когато за пръв път дойде при Греъм през есента на осемдесет и трета. За щастие Савидж не мислеше, че няма какво повече да овладява, след като е бил в толкова елитна част. Точно обратното. Бяха го научили да признава това, което не умее, за да се подготви още по-добре за всяка мисия. Знанието е сила. Невежеството — смърт. Ето защо той дойде първо при Греъм — да разсее невежеството и да се обучи при световноизвестен специалист на тънкостите в новоизбраната си професия.

Относно оръжията той не се нуждаеше от допълнителна подготовка. Нямаше нещо в тази област, което да не му беше известно — огнестрелно оръжие, експлозиви, химикалки и дори жици от електрическо пиано — владееше ги до съвършенство.

Що се отнася до техниките за преследване, Савидж беше обучен да убива, а не да следва някого.

А откриването на „буболечки“? Той имаше опит само с откриването на истински насекоми в джунглите, но не и с микрофони, монтирани в телефон, лампа или стена.

А изплъзването от преследване с кола? Не беше му се налагало да бяга, а само да атакува. Колкото до самото шофиране, практикуваше го само за удоволствие с наета кола, за да обикаля по-лесно баровете, докато е в градски отпуск. Иначе не му се налагаше, тъй като ги превозваха до съответния самолет или кораб, който ги отвеждаше до набелязаната цел.

— За удоволствие ли? — беше възкликнал Греъм. — Ще те излекувам от тези мераци. Подозрителните превозни средства трябва да се избягват. По барове можеш да ходиш, но ще пиеш само отбрани вина и то в умерени количества, ако не си на служба, естествено. Пушиш ли?

Савидж кимна утвърдително.

— Но не и отсега нататък. Как ще забележиш, ако нещо заплашва Главния?

— Кого?

— Главния. В професията, която смяташ да усвоиш, клиентът се нарича Главния. Твърде подходяща дума, тъй като той е главната ти и първостепенна грижа. Та как ще забележиш дали нещо заплашва Главния, ако в същото време палиш цигара? Мислиш, че си противореча, защото в момента пуша ли? Сега мога да си го позволя, след като вече не практикувам, а се занимавам само с обучение и ви помагам да не стоите без работа. Срещу съответния процент, естествено. Но ти как би защитил Главния, ако ръцете ти са заети с цигара? Да, виждам, че имаш доста да учиш.

— Да започваме тогава.

— Първо трябва да докажеш, че заслужаваш.

— Как?

— Защо си избра да бъдеш…?

— Телохранител ли?

— Не. Персонален защитник. Телохранителят е обикновен побойник. А персоналният защитник е човек на изкуството. Защо избра тази професия?

Свикнал с обидите на инструкторите от флота, Савидж не се разсърди на Греъм за избухването. Опита се да формулира по-добре отговора си:

— За да бъда полезен.

Греъм повдигна вежди:

— Не е лош отговор.

— Има толкова мъка по тоя свят.

— Тогава защо не отидеш в Корпуса на мира?

Савидж се изпъна по армейски:

— Защото съм войник.

— А сега искаш да ставаш охрана? Член на комитатос? Виждам, че думата не ти е известна. Няма значение. Скоро ще разбереш, тъй като реших да те приема за ученик. Ела при мен след седмица. Прочети Илиадата и Одисеята. Ще обсъдим тяхната етика.

Савидж не се поинтересува защо му дадоха тази на пръв поглед ненужна задача. Той действително беше трениран да изпълнява команди, но чувстваше, че това не е обикновена проверка на способността му да се подчинява. Възприе го по-скоро като начало на ново обучение, за което предишната му подготовка — колкото и перфектна да беше — щеше да остане само като първоначално условие за усвояване на петата и най-благородна професия, както я беше нарекъл Греъм.

След обсъждането на Илиадата и Одисеята Греъм беше настоял той да прочете още няколко книги от световната класика, в които също се говореше за умения на воини и на хора от охраната.

— Традицията и начинът на мислене са от първостепенно значение. Има определени правила и кодекси. Етичен и естетичен. Като му дойде времето, ще се заемем и с тактиката. Засега ще се научиш да бъдеш предан на Главния, като едновременно с това го насочваш, когато е необходимо. Не забравяй, че връзката между вас е нещо уникално и трябва да е много добре балансирана. Това е като да създаваш произведение на изкуството.

Именно Греъм даде на Савидж да прочете описанието на така наречените комитатос, предани до смърт англосаксонци, които защитавали господаря си в битката срещу викингите при Малдом. Греъм запозна Савидж и с японската легенда за четиридесет и седемте ронини, които отмъстили за обидата на господаря си, като обезглавили врага му. Макар и победители, те се подчинили на заповедта на шогуна да се самоубият.

Кодекси и задължения.

2.

— Имам нещо специално за теб — каза Греъм.

— Защо толкова тържествено? Опасно ли е?

— Всъщност е доста рутинна работа. Освен едно нещо. Клиентът е японец.

— Японец? — изненада се Савидж.

— Защо правиш такава физиономия?

— Никога не съм работил за японец.

— Това смущава ли те?

Савидж се замисли преди да отговори:

— С повечето националности мога да разчитам на общи елементи в културата и възпитанието. Това улеснява работата. Но с японците… Не знам достатъчно за тях.

— Те са възприели доста американски черти. Дрехите и музиката…

— Това им е от окупацията след войната. Искаха да угодят на победителите. Но техният начин на мислене е уникален. Не говоря само за разликата между Изтока и Запада. Дори и в комунистически Китай мислят повече като западняци, отколкото японците.

— Нали не знаеше нищо за японците?

— Казах само, че не знам достатъчно за тях. Това не значи, че изобщо не съм се интересувал. Знаех, че един ден ще ми се наложи да защитавам японец. Исках да съм подготвен.

— И подготвен ли си?

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Страх ли те е?

Въпросът го накара да настръхне.

— От какво?

— Че можеш да бъдеш комитатос, но не и самурай?

— Амае.

— Думата не ми е позната.

— На японски това означава задължението да се подчиняваш на групата.

— Е, и какво от това? Озадачаваш ме.

— Омоте и ура, или обществените и лични настроения. Типичният японец никога не разкрива истинските си мисли. Той винаги казва това, което смята, че ще бъде прието от групата.

— Все още…

— Японската кастова система е основана на безпрекословно подчинение. От шогуна към даймио, после към самурая, фермера, търговеца, до най-нисшите съсловия — месаря и дерача на кожи. Независимо от тази йерархия съществува и император, който няма власт, но има голямо влияние, тъй като се смята за потомък на японските богове. Предполага се, че тази строга система е унищожена от демократичните реформи по време на американската окупация. Но тя все още съществува.

— Моите почитания.

— Моля?

— Както обикновено, добре си се потрудил.

— Не ме прекъсвай — помоли го Савидж. — Как мога да защитавам човек, който се съобразява преди всичко с групата и не ми казва какво мисли, с убеждението, че е по-добър от по-нискостоящите, в случая от мен? Прибави и японския навик да не се правят услуги, тъй като после трябва да се върне по-голяма услуга. А също и това, че японецът ще се почувства смъртно обиден, ако подчиненият му има някаква власт.

— Все още не…

— Всичко, което си ме учил, се свежда до това — охраняващият да бъде едновременно слуга и господар. Слуга, защото е нает да защитава. Господар, защото е длъжен да настоява работодателят му да се подчинява на неговите инструкции. Както казваш, това е изкуството да се балансира умело. Изкуството да даваш и да получаваш. Отговори ми тогава, как мога да изпълнявам задълженията си към Главния, ако той не ми разкрива мислите си, не понася наставления и заповеди от подчинените си?

— Съгласен съм, че това е една дилема.

— Препоръчваш ли ми все още да приема тази работа?

— С образователна цел. Защо не?

Савидж се вторачи в Греъм и изведнъж се засмя:

— Голям негодник си.

— Смятай го за предизвикателство. Изпитание на твоите умения. Досега мога само да те похваля за успехите ти. Въпреки това още не си достигнал пълно съвършенство. Невежеството е смърт. За да бъдеш най-добрият, трябва непрекъснато да учиш. В това отношение самурайската традиция ти предлага големи възможности. Предполагам, че ще се потопиш още по-дълбоко в японската култура.

— Таксата, която предлагат…

— … за предизвикателството ли?

— … за усилията. Дали си заслужава?

— Няма да бъдеш разочарован. Ще бъдеш напълно компенсиран.

— За какво?

— За твоето гири — отвърна Греъм, като изненада Савидж с познанията си по японски. — Тази дума е една от най-важните в техния речник. С нея означават тежестта на задълженията към господаря и към всеки, който ти е направил услуга. Дори и работата да не се отличава с интересни събития, сигурен съм, че няма да скучаеш, приятелю.

3.

Неприятен дъждец се сипеше от пепелявото небе. Прахолякът по прозорците на летище Ла Гуардия се превръщаше в кални струйки.

Савидж седеше в претъпканата чакалня на американските авиолинии и гледаше как самолет DC–10 се приближава към мястото за спиране. Той изучаваше безпорядъка наоколо с мисълта за възможна опасност, но засега такава нямаше. Разбира се един опитен преследвач не би си позволил да привлича вниманието, но Савидж продължаваше да е нащрек.

— Как се казва Главния? — беше попитал той Греъм.

— Муто Камичи.

Японците поставят на първо място фамилното си име и после собственото. Вместо „господин“ използват официалното японско „сан“, но след собственото име. Значи обръщението към Главния ще бъде Камичи-сан.

— Пристига в Ню Йорк утре — беше му казал още Греъм. — Ще мине през митницата и имиграционната служба в Далас.

— Каква е целта на визитата му?

Греъм само беше свил рамене.

— Хайде, кажи ми. Бизнесмен ли е? Или политик? Какъв е?

— Ура — беше поклатил глава Греъм. — Както правилно отбеляза, това са тези интимни мисли, които японците предпочитат да не споделят. Главния предпочита да ги запази за себе си.

— Точно затова още се колебая дали да приема работата — беше отвърнал Савидж. — Ако не знам поне причината за посещението му, как бих могъл да предвидя опасностите, които евентуално ще се изпречат на пътя ни? Политиците обикновено се страхуват от убийство, докато бизнесмените — от отвличане. Двете неща изискват различна защита.

— Без съмнение. Но ме увериха, че потенциалната заплаха е съвсем нищожна. Освен това Главния си води собствена охрана. Един придружител. Ясно е, че ако се чувстваше застрашен, щеше да води повече. От теб се иска да му бъдеш шофьор и да го охраняваш, докато другият спи. Проста работа. Само за пет дни. Десет хиляди долара, като не броим моите на посредник.

— Само за шофиране? Множко ми се вижда.

— Дават ти най-доброто.

— Нещо за придружителя?

— Името му е Акира.

— Само една дума?

— Той също се придържа към нашата практика и използва псевдоним, така че враговете да не разкрият истинската му самоличност.

— Това ми харесва. Но дали е достатъчно ефективен?

— Предостатъчно, ако се съди по отзивите. В това отношение си приличате. Между другото езикът няма да е проблем. И двамата говорят свободно английски.

Савидж не беше напълно убеден как да постъпи.

— Прекалено ли ще е да се надявам, че Главния ще ми съобщава предварително поне къде трябва да го карам?

— Не е толкова безмозъчен. И още нещо. Сигурно ще се наложи да караш надалеч. — Греъм изглеждаше развеселен. — Дадоха ми и този плик с инструкции.

4.

Самолетът спря на установеното място. Двигателите заглъхнаха. Нетърпеливи роднини и приятели забързаха към входа за пристигащи пътници.

Савидж ги преценяваше и отхвърляше възможна заплаха, идваща от тях. Все още нищо особено.

Радостни прегръдки. Страстни целувки. Всичко изглеждаше нормално. Той насочи вниманието си към стълбичката на самолета.

Главния и неговият придружител пътуваха в първа класа. По-високата такса осигуряваше не само по-удобни места, услужливи стюардеси, по-добра храна и неограничено количество питиета, но и привилегията да се качат и да напуснат самолета преди останалите пасажери.

Ранното качване наистина имаше своите плюсове. Не беше без значение дали ще влезеш в самолета без да се срещаш с всички пътници. Но излизането преди останалите криеше непредвидими рискове, тъй като срещата с тълпата посрещачи беше неизбежна. Поради тази причина опитният телохранител би настоявал пред работодателя си да напуснат самолета с последните пасажери.

За да избегнат суматохата. Да се придържат към реда.

Савидж остана доволен, че сред пътниците със златни часовници и модни дрехи нямаше азиатци. Много от тях бяха се докарали с каубойски обувки, което можеше да се очаква, тъй като самолетът пристигаше от Далас, където по-рано се беше приземил Боинг 747 от Япония. Очевидно повечето пътници от японския самолет са останали в Далас или са се пръснали в различни посоки, не към Ню Йорк.

Савидж търпеливо чакаше.

Постепенно потокът намаляваше.

Един стюард буташе инвалидна количка с възрастна жена. На теория самолетът трябваше да е празен.

На теория.

Савидж се огледа. Посрещачите се бяха разпръснали. В същото време в отделението за пътуващи беше многолюдно, тъй като няколко самолета щяха скоро да излетят.

Но от неговата страна почти нямаше хора. Персоналът чистеше пепелниците. Никаква опасност.

Отново се обърна към входа.

Оттам изникна един японец, облечен с тъмни панталони, тъмен пуловер и тъмно шушляково яке. Беше към тридесет и пет годишен, строен, но не слаб. Мускулите му не изпъкваха, но явно беше доста силен. Жилав. Гъвкав. С плавни движения. Спокоен. Без излишни жестове. Приличаше на танцьор, който владее и бойни изкуства. Мазолите на пръстите и дланите му бяха характерни за хората, занимаващи се с карате. Ръцете му бяха свободни — не носеше нито дипломатическо куфарче, нито някакъв друг багаж. Просто един приятен на външен вид японец, висок около метър и седемдесет, с тъмна кожа и къса черна коса, сериозна физиономия, правоъгълно скулесто лице и очи, които шареха като лазери наоколо.

Това очевидно бе Акира. Савидж бе впечатлен. Беше свикнал да има работа с по-неопитни от него колеги и се зарадва при мисълта, че ще работи с професионалист.

Зад Акира вървеше друг японец. За разлика от първия този наближаваше шестдесетте. Беше леко прегърбен. С куфарче в ръка. Син костюм и шкембенце. Кичури побеляла коса. Хлътнали бузи. Имаше преуморен вид.

Савидж не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Вторият японец би могъл, ако иска, да изправи рамене и да си прибере шкембенцето. Това беше Муто Камичи, Главния, явно също тренирал бойни изкуства. И той като Акира, но не и като предишните му работодатели, имаше мазоли по пръстите и дланите.

Савидж трябваше да бъде облечен с кафяв костюм и специална вратовръзка. Когато Камичи и Акира приближиха, той не подаде ръка за поздрав. Вместо това избра японския обичай и се поклони леко. Долови учудването от своя жест само по очите на двамата японци. Савидж нямаше намерение да ги задължава с нещо, макар че възпитанието им ги накара да му отвърнат също с поклон. Всъщност Акира само леко кимна с глава, като продължаваше да се оглежда.

Савидж им направи знак да го следват. Той вървеше отпред, Камичи след него, а Акира ги следваше, без съмнение взирайки се във всеки човек.

Още щом видя Главния, той натисна един бутон на малък предавател, поставен в джоба на сакото. Един от неговите съдружници трябваше да докара до входа на летището оставената преди това на паркинга кола.

Групата слезе по стълбите и мина покрай пътниците, които вземаха багажа си.

Савидж набързо ги огледа и заобиколи навалицата. Направи още един жест, този път към една от плъзгащите се врати. Камичи и Акира го следваха без да се притесняват за своя багаж.

„Добре“ — помисли си Савидж. Първоначалното му впечатление се потвърждаваше. Тези двамата разбираха от занаята.

Те излязоха на тротоара под козирката. Дъждът продължаваше да вали. Температурите бяха високи за април.

Савидж се огледа наляво, за да се убеди, че тъмносиният плимут наближава. От него слезе червенокос мъж, отиде бързо до тротоара и отвори задната врата. Точно преди да се качи Камичи подаде на червенокосия талоните за багажа. Савидж отново остана доволен, че Главния предпочете да не занимава Акира с това. Беше достатъчно опитен да разбере, че по този начин щеше да отклони вниманието му.

Савидж седна на волана, натисна един бутон, който заключваше автоматично вратите, закопча колана си. Междувременно червенокосият беше отишъл за багажа. Тъй като Камичи и Акира се бяха забавили достатъчно в самолета, багажът им със сигурност беше вече на лентата. Добро и безопасно начало.

Минута по-късно червенокосият донесе три куфара, остави ги в багажника на колата и затвори капака. В същия момент Савидж потегли и видя в огледалото как съдружникът му се отправя към такситата. Беше му платил предварително. Мъжът със сигурност знаеше, че няма да се бави да му казва довиждане.

Савидж от своя страна също знаеше, че японците, които вече бяха показали забележителни познания в неговата област, няма да се чудят защо е избрал такава обикновена кола. Трудно можеха да ги проследят. Не че Савидж очакваше някой да ги следи. Както беше казал Греъм, за тази задача не се предвиждаха големи рискове. Въпреки всичко Савидж никога не нарушаваше основните правила. Колата, макар и на пръв поглед по нищо да не се отличаваше от останалите, имаше някои подобрения — бронирани стъкла и купе, мощен осемцилиндров двигател.

Гумите изсвистяха по мократа настилка, докато Савидж завиваше към потока коли, напускащи летището. Той се насочи на запад към Гранд Сентрал Парк. Пликът с инструкциите беше в него, но не му трябваше, защото помнеше всичко. Не преставаше да се чуди обаче защо Камичи беше избрал Ла Гуардия, а не летище Нюарк. Пътят им щеше да е по-кратък и нямаше да се налага да обикалят целия град. Логиката на Камичи беше странна и тази излишна обиколка го озадачаваше.

5.

Към пет дъждът престана. Савидж пресече моста „Джордж Вашингтон“ в този натоварен час. Той попита Главния дали не би пийнал малко затоплено саке от термоса.

Камичи отклони поканата.

Савидж му каза, че плимутът има и телефон, и ако Камичи-сан иска, може да го използва.

Поканата отново беше отклонена.

Това беше целият им разговор.

Освен когато Камичи и Акира размениха няколко думи на около тридесет километра западно от магистрала 80. И то на японски.

Савидж знаеше няколко европейски езика, защото това беше необходимо за работата му, но японският беше много труден за него със сложната си система от представки и наставки. След като Камичи говори английски, питаше се Савидж, защо Главния го изключва по този начин от разговора. Как би могъл да си върши работата, след като не разбира какво казва човекът, когото трябва да защитава?

Акира се наведе напред.

— До следващото разклонение има хотел-ресторант. Мисля, че му казвате „Хауард Джонсън“. Ако обичате, спрете отляво на басейна.

Савидж се намръщи. Имаше две причини за това. Първо, Акира изключително добре познаваше пътя. Второ, английското му произношение беше безупречно. Японците не правеха разлика между „р“ и „л“ и често ги разменяха. Той обаче не казваше „хотер“ или „сплете“, а произнасяше всички думи правилно.

Савидж кимна и се подчини на инструкциите. Излезе от магистралата и се отправи към плувния басейн. Там имаше табела ЗАТВОРЕНО. Отнякъде се появи плешив мъж в анцуг, поогледа двамата японци на задната седалка и вдигна куфарчето, което държеше в ръка. То беше метално, със секретен код, съвсем същото като на Камичи.

— Вземете куфарчето от моя господар, слезте от колата и го разменете с другото — помоли го Акира.

Савидж се подчини.

Върна се в колата и подаде куфарчето на Камичи.

— Моят господар ви благодари — каза Акира.

Савидж наклони глава и отвърна, озадачен от размяната:

— Задължението ми е да служа. Аригато.

— „Благодаря“ в отговор на неговото „благодаря“? Моят господар оценява високо вашата учтивост.

6.

След като отново излезе на магистрала 80, Савидж погледна в огледалото, за да види дали ги следят. Колите зад него постоянно се сменяха. Това беше добре.

Беше вече тъмно, когато пресякоха планинския склон между Ню Джърси и Пенсилвания. Фаровете на отсрещните коли осветяваха лицата на японците и той можеше да ги разгледа по-добре в огледалото.

Главния изглеждаше заспал — лицето му беше отпуснато, главата облегната назад, но беше възможно само да си почива или да размишлява.

Акира бе постоянно нащрек. Бе невъзможно да разчете мислите му.

Очите му обаче изразяваха такава дълбока тъга, каквато Савидж никога не бе виждал.

За запознатите с японската култура заключенията на Савидж можеха да се сторят наивни. Самият той също знаеше, че меланхолията е присъща на японския характер. Традиционните ценности налагаха своите строги изисквания и правеха японците резервирани. Трябваше непрекъснато да внимават да не наранят някого с необмислени думи и да не се поставят в услуга на други хора. Той беше чел, че в наши дни японецът би се поколебал да каже на случаен минувач, ако онзи изпусне портмонето си — само защото човекът ще се чувства задължен да му се отблагодари с нещо повече от съдържанието на самото портмоне. Савидж беше чел и по-странни случки от средновековието. Ако някой паднел в реката и не бил в състояние да стигне до брега, не можел да разчита на помощ. Това би означавало да оставят жертвата цял живот да се чувства задължена на своя спасител и да се отблагодарява отново, отново и отново, освен ако не върне същата услуга, т.е. да спаси спасителя си. Единствената привилегия за жертвата била да я оставят да се удави, тъй както са решили боговете.

Страхът да не бъдат засрамени, както и задълженията им към останалите, контролираха живота на японците. Това, че бяха посветили всичко на честта, беше за тях не само непреодолимо, но и доста изтощително. Спокойствието им често беше измамно, а умората на духа — неизбежна. Ритуалът на самоубийството — сепуку — беше понякога единственото им спасение.

Савидж се беше убедил, че тази ценностна система е характерна само за истинските японци — тези, които не бяха корумпирани и не приемаха американския начин на живот, наложен след окупацията. Акира създаваше впечатление точно на такъв човек, неподкупен и патриот, предан на Земята на Боговете, независимо от широките му познания за американските пътища и езика. Въпреки всичко очите му изразяваха нещо повече от обичайната японска меланхолия. Тъгата извираше от дълбините на душата му. Толкова дълбока, неразбираема, черна. Черна като стена от абанос, надвиснала над тях. Савидж сякаш се докосваше до нея. Тя изпълваше цялата кола.

7.

Към единадесет пътят започна да лъкатуши из потъналите в мрак планини, отвеждайки ги към град Медфорд Гап. Камичи и Акира отново размениха няколко думи на японски. Акира се наклони напред.

— Като стигнем големия кръстопът в града, моля ви, завийте наляво.

Савидж се подчини. Пътят извън града беше толкова тесен и стръмен, че той се молеше да не срещнат друга кола, идваща отгоре. Нямаше достатъчно отбивки, пък и те бяха разкаляни.

Отстрани дърветата ставаха по-гъсти. Продължаваха да се изкачват все по-нагоре. Фаровете на колата осветяваха натрупания по банкета сняг. Десет минути по-късно пътят стана равен, острите завои отстъпиха място на по-малки. Над дърветата пред себе си Савидж забеляза слаба светлина. Мина през някаква порта, зави, за да избегне купчина камъни и излезе на голяма поляна. От двете й страни имаше множество пътечки, пейки, дори жив плет. Но Савидж беше най-впечатлен от чудатата постройка, която изникна пред него.

В началото си помисли, че са няколко сгради — тухлени, дървени и каменни, на пет, три и четири етажа. Стилът им също беше различен — от градска къща, пагода, замък до швейцарска вила. Някои бяха с прави стени, други — със заоблени. Разните комини, балкони и фронтони довършваха абсолютната архитектурна бъркотия.

Когато наближи, Савидж разбра, че това всъщност е една огромна постройка. „Боже, мой“ — мислеше си той. — „Колко ли е дълго това чудо? Сигурно е над триста метра. Направо гигантска работа.“

Нито едно от крилата нямаше врата, с изключение на средното, където се виждаше дървено стълбище, а на площадката стоеше мъж в униформа. Тя приличаше на онези, които носеха в луксозните хотели. Над вратата имаше и табела — „Планински комплекс Медфорд Гап“.

Савидж спря колата отпред, а мъжът с униформата тръгна към тях. Целият се напрегна.

„Защо, по дяволите, не ми дадоха по-подробни инструкции? Поне да ми бяха казали къде ще отседнем. Това място… на върха на планината, напълно изолирано, никакви обяснения защо дойдохме точно тук, където изобщо не се знае кой влиза и излиза в тази грамада, само с двама души охрана за Камичи… истински кошмар.“

Припомняйки си и мистериозната размяна на куфарчетата, Савидж си позволи да каже на Камичи, че ура или мислите на отделния човек може да е нещо чудесно в Япония, но тук затруднява неимоверно работата на охраната и изобщо какво по дяволите става?

Акира се намеси.

— Моят господар оценява вашата загриженост. Той приема, че чувството ви на дълг ви заставя да се противопоставите на рискованите условия тук. Смея да ви уверя, че с изключение на няколко други гости, хотелът ще остане празен. При това тези гости също имат охрана. Пътят ще се наблюдава. Не се очакват инциденти.

— Аз не съм пръв телохранител, а ти. Моите уважения, но съм доста озадачен. Ти съгласен ли си на такива условия?

Акира сведе глава, стрелвайки с тъжния си поглед Камичи.

— Правя, каквото господарят ми желае.

— Това се очаква и от мен. Все пак ще отбележа, че не ми харесва.

— Забележката е приета. Господарят ви освобождава от отговорност.

— Вие знаете по-добре. Но след като така или иначе съм в играта, не мога да не нося отговорност.

Акира отново наведе глава.

— Разбира се. Препоръките ви бяха много добри. Затова и се съгласих, когато господарят реши да ви наеме.

— Значи ви е напълно ясно, че разговорът ни е излишен. Ще се постарая да си върша работата колкото мога, но занапред не смятам да се обвързвам с вас.

— Не искаме такова нещо.

— Добре тогава.

Отвън пиколото чакаше. Савидж натисна бутона, който отваряше вратите и багажника. Излезе от колата и каза на мъжа да внесе багажа. Нервно се огледа в тъмнината наоколо и тръгна пръв, следван от Камичи и Акира.

8.

Фоайето изглеждаше така, както навярно и в края на миналия век. Стените бяха облицовани с чамови греди. Полилеите бяха от стари железни колела. Допотопен асансьор се мъдреше до извита старовремска стълба. Въпреки историческите си достойнства, хотелът миришеше на плесен и явно започваше да се руши. Приличаше на място, обитавано от призраци.

Савидж беше с гръб към Камичи и оглеждаше внимателно запустялото фоайе. Акира правеше същото, а господарят им разговаряше тихо с възрастната жена от рецепцията.

— Няма да използваме асансьора — каза Акира.

— И аз съветвам клиентите си да го избягват, когато е възможно.

— В този случай господарят ми предпочита да се качи по стълбата.

Савидж си помисли, че Камичи е бил тук и преди.

Стигнаха третия етаж. Мъжът с куфарите спря пред една врата.

— Благодаря. Оставете багажа тук — каза Савидж.

— Както обичате, сър — отвърна той и подаде ключовете на Камичи, а не на Савидж или Акира.

Савидж го проследи с поглед, докато слизаше надолу. Дали е обучаван специално? Очевидно знаеше, че ръцете на хората от охраната трябва да са винаги свободни.

Камичи отключи и остави Акира да влезе пръв, за да инспектира стаята.

Когато се върна, кимна към Камичи, после се обърна към Савидж и повдигна въпросително вежди:

— Вие ще…?

— Да.

Според стандартите на богатите, а защо не и на всички останали, стаите му се сториха направо примитивни. Небоядисани радиатори. Мъждукаща крушка на тавана. Единичен прозорец с най-обикновено перде. Гол дървен под. Тясно легло, покрито със стар, ръчно изработен юрган. В банята имаше само подвижен душ, окачен на мръсен кран. Същият дъх на плесен. Нито телевизор, нито радио, само старомоден черен телефон и то не с бутони, а с шайба.

Савидж отвори единствения шкаф. Лъхна го познатата миризма на мухъл. Тръгна към вратата до прозореца. Взирайки се навън, видя малко балконче. Точно под него слабата светлина се отразяваше в езеро с елипсовидна форма. Отдясно се издигаха скали. Виждаше се и нещо като кей от лявата страна. Зад езерото смътно различи очертанията на стръмна пътека, която водеше към борова гора. Побиха го тръпки.

Излезе от стаята.

— Отговаря ли обстановката на изискванията ви?

— Ако шефът е решил да се чувства като в летен лагер.

— Летен лагер ли?

— Шегувам се.

— А-а, така ли? — Акира се помъчи да се усмихне.

— Исках да кажа, че условията не са от най-луксозните. Повечето ми клиенти не биха дошли тук.

— Господарят ми не се стреми към разкош.

— Както и да е, желанията на Камичи-сан са винаги на първо място — Савидж се поклони към работодателя си. — Безпокоят ме балконите. Няма да затруднят никого, ако реши да се прехвърля през тях. Най-спокойно ще стигне до стаята.

— Всички балкони са на нашите стаи. Освен това в хотела има само още няколко гости. Те, както и охраната им, са достатъчно надеждни. Шефовете им са съдружници на моя господар. Казах, че не очакваме инциденти.

— Притесняват ме и дърветата от другата страна на езерото. Не ги виждам добре, но вечер, когато се запали осветлението, стаята на Камичи-сан ще се вижда съвсем ясно оттам.

— От някой с оръжие ли?

— Така са ме учили да мисля.

— Господарят ми цени вашата загриженост, но смята, че няма причина да се страхува за живота си. Не му е необходима допълнителна охрана.

— Но…

— Господарят ми смята да се изкъпе.

Савидж знаеше, че банята е едно от най-големите удоволствия за японците. Тя не беше за тях просто едно измиване на тялото, а цял ритуал.

— Каквото и да е желанието му, не трябва да очаква, че водата ще бъде достатъчно гореща.

Савидж имаше предвид, че японците предпочитат такава температура, която би се сторила ужасна на западняците.

Акира отвърна:

— Човек трябва да приема неудобствата при пътуване. А вие трябва да се научите да цените величието на заобикалящото ни спокойствие. Докато господарят ми се къпе, аз ще поръчам храната. Когато се приготви за лягане, ще дойда да ви освободя.

Камичи взе куфарите сам, като остави ръцете на придружителя си свободни. Акира се поклони на Савидж и последва господаря си в стаята, като затвори вратата след себе си. Савидж остана на пост. Сега имаше повече време да огледа странната обстановка на хотела. Обърна поглед към вратата в дъното на коридора. Забеляза някакви фотографии по стените: стари, избелели образи, заснети пред обрамченото със скали езеро, семейни снимки на хора, живели през миналия век.

Не се чувстваше спокоен. Обърна се наляво, за да разгледа горния край на впечатляващото стълбище. В тази посока коридорът беше дълъг най-малко сто метра. Огледа се надясно, където забеляза ниша със старовремски люлеещи се столове, а дъното на коридора не се виждаше.

Савидж внимателно се доближи до нишата и видя, че там имаше остър завой точно над главния вход, а след това и още един. Следваше прав участък, също около сто метра, колкото беше дълъг хотелът в тази си част. Тя изглеждаше още по-изоставена, не само поради задушаващата атмосфера на миналото, но и поради потискащото чувство, че си попаднал в капана на времето, в друго измерение. В небитието.

Отново го побиха тръпки.

9.

Два часа по-късно той лежеше на хлътналия матрак в стаята си и четеше рекламния проспект, който беше намерил до нощното шкафче.

Чудноватата история на планинския комплекс „Медфорд Гап“ обясняваше до голяма степен мистериозността на постройките. През 1870 година двойка менонити5, които притежавали ферма в подножието, решили да се изкачат до тук и открили, че към върха има равен участък с езеро, запълвано от топящия се сняг. Мястото им се сторило докоснато от Бога.

Те построили нещо като хижа, точно където е днешният хотел и поканили други семейства да се присъединят към молитвите за възхвала на това небесно кътче на земята. В крайна сметка почитателите станали толкова много, че се наложило да се прави разширение, после още едно, за да приютят уморените от светския живот, които се надявали да намерят отдих и утеха в менонитската вяра.

През 1910 хижата и разширенията били унищожени от пожар. Причината останала неизяснена. По това време двойката, построила хижата, вече не била между живите. Синовете и дъщерите им, предани на вярата на родителите си, започнали да строят отново. Тъй като не разбирали от тези неща, те се свързали с един архитект от Ню Йорк, който бил изоставил професията си, защото смятал, че градът му налага прекалено много ограничения. Той приел менонитската вяра и се посветил изцяло на планината. Интуицията му подсказала, че постройката трябва да бъде уникална, да се отличава от всичко останало, за да накара невярващите да изоставят чернилката и отчаянието на своя живот и да тръгнат към величавата природа на Пенсилвания. В това диво място на върха на планината те щели да открият езерото, което отразявало величието на Бога.

Той построил всяка част в различен стил. Начинанието имало голям успех и сградата постепенно достигнала дължина над двеста и петдесет метра. Идвали посетители чак от Сан Франциско и много от тях отсядали всяка година в една и съща стая. Едва през 1962 наследниците на основателите на хотела с неохота разрешили да се постави телефон във всяка стая. Строгите закони на менонитите забранявали да има радио и телевизор. Изкуството на Бога, проявено във величествената природа, трябвало да бъде единственото развлечение. Танците и играта на карти също били забранени, както алкохолът и цигарите.

10.

Последното ограничение едва ли се спазваше. На следващата сутрин, когато Савидж слезе с Камичи в залата за конференции, там вече имаше трима мъже, двама от които пушеха. Огромни дървени колони подкрепяха носещите греди. Прозорци заместваха стените отляво, отдясно и отпред. Гледката беше великолепна. Слънцето сякаш се къпеше в езерото.

В огромната камина горяха дърва и прогонваха сутрешния хлад. В дъното имаше голямо пиано. Покрай стените бяха подредени люлеещи се столове. Савидж се интересуваше преди всичко от дългата маса в средата, където седяха останалите трима.

Както и Камичи, те бяха над петдесетте, облечени със скъпи костюми, а очите им святкаха хитро като на бизнесмени или дипломати от висшия ешелон. Единият беше американец, другият испанец, а третият италианец. Те или не знаеха японските обичаи, или държаха на западните обноски, защото се здрависаха с Камичи вместо да се поклонят. След като си размениха обичайните любезности, те отново седнаха около масата. Пресилените им усмивки изчезнаха. Започнаха доста сериозно да обсъждат нещо.

Савидж остана до входа, твърде далече, за да чуе за какво говорят. До прозорците отляво и отдясно стояха телохранителите на испанеца и италианеца. Те бяха с гръб към работодателите си, а вниманието им беше изцяло насочено към страничните прозорци. Американецът наблюдаваше езерото.

Професионалисти.

Савидж реши, че събеседниците на Камичи имат и друга охрана. Някои вероятно патрулираха навън, а други спяха, като Акира, който застъпи в два през нощта и на разсъмване отиде да легне.

Срещата започна в осем и половина. От време на време спорът се разгорещяваше, но общо взето доминираше спокойният тон. Рядко се прекъсваха един друг с нетърпеливи забележки. Към единадесет и половина разговорът достигна своя връх и скоро приключи.

Камичи стана и излезе от стаята, следван от останалите мъже и охраната. Савидж реши, че сигурно скоро ще си тръгнат, защото по лицата на всички се четеше неудовлетворение. Той скри изненадата си, когато Камичи му каза:

— Трябва да отида да се преоблека. На обед ще поиграем тенис.

Акира вече беше буден и зае мястото си до Камичи. Започнаха игра по двойки — Камичи с испанеца срещу американеца и италианеца. Беше горещо и разпалените играчи много скоро започнаха да попиват потта от лицата си.

Савидж реши да се разходи наоколо, за да не губи форма. Освен това искаше да разбере дали има допълнителна охрана.

Почти веднага ги забеляза. На склона над езерото той видя мъж с пушка и радиостанция. Савидж продължи нагоре по извитата пътека, която на места беше заледена. Между дърветата снегът още не се беше разтопил. Стигна чак до върха и спря до ръба на скалата, откъдето се откриваше внушителна гледка към долината, заобиколена от всички страни с планини. Дървени стъпала водеха към пътечка надолу в скалата, която продължаваше до почти отвесен склон. Имаше и табела: САМО ЗА ОПИТНИ АЛПИНИСТИ.

Савидж се обърна да си върви и забеляза между боровете друг въоръжен мъж, също с радиостанция. Мъжът реши, че Савидж е от техните, кимна и продължи да наблюдава.

Играта тъкмо беше свършила, когато Савидж се прибра. Камичи победоносно се отправи към стаята си, взе душ и седна да обядва в компанията на Акира, а Савидж остана да пази в коридора. Срещата бе възобновена в два и продължи до пет, когато мъжете се разделиха, отново без да постигнат съгласие. Особено недоволен остана американецът, защото лицето му пламтеше от яд.

Групата се отправи към огромна столова на втория етаж. Седнаха на маса в средата. Запалиха цигари, после нарушиха още едно от правилата, защото си позволиха и алкохол. Предишната им сериозност се смени с неочаквано оживление и дори смях. След вечеря пиха коняк и после се поразходиха навън, като често си разменяха шеги. Охраната ги следваше. Към осем се разделиха и се прибраха по стаите си.

Савидж остана да дежури до полунощ, след което Акира зае мястото му до сутринта. В осем и половина започна поредната среща, също доста разпалена. Сякаш приятелството от предната нощ се беше изпарило.

11.

В края на третия следобед те станаха от масата, стиснаха си ръцете и излязоха от залата, но този път не се отправиха към столовата. Всеки тръгна към стаята си безкрайно доволен.

— Акира ще опакова багажа — каза Камичи, когато бяха вече на третия етаж. — Довечера си тръгваме.

— Както желаете, Камичи-сан.

Един звук накара Савидж да изтръпне. Едва чуто щракване на ключалка.

От стаята срещу тази на Камичи четирима мъже се шмугнаха в коридора. Мускулести. На около тридесет. Японци. Облечени с тъмни дрехи. Трима от тях държаха бокен — къси дървени мечове.

Камичи въздъхна.

Савидж го бутна встрани, като изкрещя:

— Бягай!

Моментално се хвърли напред, за да бъде между нападателите и Главния. Не можеше да си позволи да мисли за себе си в този момент. Най-близкостоящият убиец вече беше извадил меча си.

Савидж парира удара с крак и го удари по ръката, в която държеше меча. Извъртя се и разцепи въздуха с длан, като я заби в гърлото на следващия.

Не можа да продължи.

Видя как над лакътя му изсвистя бокен. Костта на ръката му изпука. Той изохка инстинктивно. Ръката не можеше повече да му служи, но Савидж отново се втурна напред, отклонявайки следващия удар със здравата. Този път успя да счупи носа на нападателя.

Изведнъж почувства присъствието на Камичи до себе си.

— Не! — изкрещя Савидж.

Камичи посегна да ритне един от убийците.

— Бягай! — викна му Савидж.

Отново някой замахна към него с бокен. Този път улучиха другата му ръка. Изстена от болка, защото костта беше строшена. Бяха изминали само четири минути.

Видя как Акира хуква към тях.

Във въздуха се извиха мечове.

Акира отбиваше ударите с ръце и крака.

Нов удар с бокен към Савидж, този път в ребрата. Той се задъха от липса на въздух. Опита се да се задържи на крака. Видя как Акира със страхотен удар събори един от нападателите.

Прободен, Камичи изпищя от болка.

След като и двете му ръце се оказаха безпомощни, Савидж можеше да разчита само на краката си, но успя да нанесе само един удар в нечии слабини. Някой разцепи коляното му. Усети силна болка в другото коляно, после в гърба и тила.

Лицето му се удари в пода и от носа му шурна кръв.

Остана да се гърчи безпомощен на земята. Опита се да види как Акира нанася страхотни, добре координирани удари с ръце и крака.

Само трима от нападателите бяха с мечове. Ръцете на четвъртия изглеждаха свободни. Но изведнъж със светкавични движения той посегна към хълбока си и извади катана — дълъг извит самурайски меч. Проблесна стомана.

Изрева някаква заповед на японски. Тримата се затичаха назад. Той размаха своя меч катана. Острият като бръснач метал изсвистя, удари Камичи през кръста и го преряза на две. Частите на тялото му отхвръкнаха в различни посоки.

Рукна кръв. Вътрешностите му се пръснаха по пода.

Акира изрида от обида и се втурна да разсече гръкляна на убиеца преди да е замахнал отново.

Твърде късно. Онзи вече замахваше към него, стискайки меча здраво в ръце.

Савидж агонизираше на пода, но му се стори, че Акира успя да отскочи встрани навреме и да избегне удара. Мъжът не замахна втори път. Вместо това Савидж видя как главата на Акира се отдели от раменете му.

Кръвта бликна от оголения му врат.

Тялото му се задържа около три ужасни секунди преди да се строполи.

Главата му падна като тиква, търколи се и спря точно пред Савидж. Закрепи се на основата си, а очите останаха на едно ниво с неговите.

Бяха отворени.

Стори му се, че премигнаха.

Савидж изпищя. Все още в съзнание, той видя, че някой се приближава. Почувства се така, сякаш и неговата глава не е вече на раменете му.

Виждаше само в червено.

После в бяло.

Накрая изгуби съзнание.

12.

Клепачите му бяха толкова тежки, сякаш някой нарочно ги притискаше. Савидж с мъка успя да ги отвори, но силната светлина го принуди отново да ги затвори. Дори и след това той я усещаше и се помъчи да вдигне ръка, за да предпази очите си. Напразно. Не можа да помръдне. Чувстваше се като в преса.

Не само ръцете, а и краката.

Опита се да мисли, да проумее какво става, но съзнанието му беше като в мъгла.

Тази безпомощност го хвърли в ужас. Стомахът му се сви. След като не успя да раздвижи тялото си, той направи опит да завърти глава, но веднага разбра, че нещо меко и плътно му пречи да стори това. Изпадна в паника.

— Не! — каза някакъв мъжки глас. — Не мърдайте.

Опита се да отвори очи.

Над него се надвеси сянка и закри ужасната светлина. Мъжът посегна с нещо като прът, за да пусне щорите.

Мъглата започна да се прояснява. Разбра, че лежи по гръб. В легло. Напрегна се и се опита да се изправи. Не успя. Не можеше да диша спокойно.

— Моля ви — продължи мъжът. — Не мърдайте. Претърпели сте злополука.

Пулсът му се ускори. Опита се да размърда устни. Гърлото му беше като циментирано.

— Злополука?

— Не си ли спомняте?

Савидж поклати глава и извика от пронизалата го болка.

— Моля ви — продължаваше да настоява мъжът — не въртете глава. Тя също е наранена.

Очите му се разшириха от ужас.

— Не трябва да се разстройвате. Било е доста сериозно, но засега мисля, че сте вън от опасност. Все пак не мога да съм напълно сигурен. — Мъжът носеше очила и бяла престилка. На врата му висеше стетоскоп. — Знам, че сте объркан. Това ви плаши. Напълно естествено е, но се помъчете да се овладеете. След такива наранявания по цялото тяло и особено по главата временната загуба на паметта е обичайно явление. Аз съм доктор Хамилтън — завърши той, като сложи слушалката на гърдите му.

Това, което каза лекарят, беше прекалено бързо, прекалено много и прекалено сложно, за да стигне изцяло до съзнанието на Савидж. Той се опита да разбере поне най-важните неща.

— Къде? — каза едва чуто той.

— В болница. Трябва да се примирите с положението си. Знам, че сте много объркан. Това ще премине. Сега за вас най-важното е да се успокоите и да не мърдате много.

— Къде? — повтори Савидж беззвучно.

— Не разбирам. А-а, да. Искате да знаете къде се намира болницата?

— Да — въздъхна Савидж.

— В Харисбърг, Пенсилвания. Оказана ви е бърза помощ на сто мили северно от тук, но местната клиника не разполага с необходимото за лечението ви оборудване, така че се наложи един от нашите екипи да ви пренесе с хеликоптер.

— Да — премигна Савидж. — Хеликоптер.

Съзнанието му се замъгли и отново настъпи мрак.

13.

Събуди се от силни болки. Чувстваше, че всяка клетка на тялото му се гърчи от страданието. Усети някакво дърпане за дясната ръка. Насочи очи натам и видя медицинска сестра, която сменяше лекарството в прикрепената за китката му система.

— Болкоуспокоително — каза доктор Хамилтън, появявайки се отнякъде. — Демерол.

Савидж само притвори очи, защото вече знаеше, че кимването с глава ще му причини страдание. Болката все пак имаше и добра страна — помагаше му да вижда нещата съвсем ясно.

Леглото му беше с прегради. Отдясно видя системата, закрепена на метална стойка. Течността в шишето беше жълта.

— Какво е? — попита той.

— Нещо подхранващо — отвърна лекарят. — В края на краищата вече пети ден сте тук. Нямаше как да ви храним през устата.

— Пет дни? — мозъкът му заработи усилено.

Благодарение на болката съзнанието му се беше изяснило достатъчно, за да разбере, че не само главата, а и краката и ръцете му са бинтовани.

Докторът — защо ли тези детайли му се струваха толкова важни? — беше около четиридесетте, рус, с лунички.

— Много ли съм зле? — лицето на Савидж лъщеше от пот.

Докторът се поколеба преди да му отговори.

— Ръцете и краката ви са счупени на няколко места и целите са гипсирани. Ето защо се наложи да включим системата към китката.

— А бинтовете по главата?

— Имахте фрактура на черепа. Освен това имате и три счупени ребра.

Савидж разбра, че гърдите му са стегнати с бинтове, които му пречат да диша. Ясно защо го боляха дробовете. Демеролът започна да действа. Наркотикът не само притъпяваше болките, но замъгляваше и съзнанието му. Не! Имаше прекалено много въпросителни. Направи усилие да се съсредоточи.

— Това ли са най-сериозните ми наранявания?

— Страхувам се, че не съвсем. Натъртени бъбреци. Разкъсан апендикс и далак. Вътрешен кръвоизлив. Наложи се да ви оперираме.

Не чувстваше вече почти нищо, но все пак осъзна, че има и катетър между краката.

— Благодарете на бога, че останалите наранявания не са толкова сериозни.

— С други думи целият съм на трески.

— Чувството за хумор е добър признак. Значи се възстановявате.

— Злополука, казвате?

Савидж на всяка цена искаше да изясни мислите си.

— Още ли не си спомняте?

— Сякаш съм като в мъгла. Преди време… Помня, че бях на Бахамските острови.

— Кога? — попита докторът бързо. — Спомняте ли си месеца?

Савидж направи усилие да се сети.

— В началото на април.

— Горе-долу преди две седмици. Можете ли да ми кажете как се казвате?

Савидж едва не изпадна отново в паника. Какво ли име използваше напоследък. Дали ще отгатне правилно?

— Роджър Форсайт.

— Името, което е и в шофьорската книжка. А адреса?

Савидж се опита да се концентрира. Каза адреса на ферма край Александрия, Вирджиния. Греъм я беше наел под чуждо име за него и за още няколко души, които я посочваха в официални документи като постоянен адрес.

„Греъм“ — пулсът му се ускори, когато си спомни за него.

Докторът кимна.

— Да, това е адресът от шофьорската книжка. Взехме и телефонния номер от указателя. Опитвахме да се свържем, но напразно. Щатската полиция във Вирджиния дори изпрати там свой служител, но отново без успех.

— Живея сам.

— Нямате ли приятели или роднини, които бихте искали да уведомим?

Демеролът беше омаломощил Савидж. Страхуваше се да не сбърка нещо.

— Не съм женен.

— Родителите ви?

— Починали са. Нямам братя и сестри. — Клепачите на Савидж натежаха. — Не искам да тревожа приятелите си.

— Сигурен ли сте?

— Да. Съвсем.

— Добре. Отговорите поне съответстват на данните, които открихме за вас в документите ви. Това доказва, че имате само временна загуба на паметта. Не се случва винаги след травми на черепа, но не е и необичайно. Няма да е задълго.

Савидж се мъчеше да остане буден.

— Още не сте ми отговорили. Каква беше злополуката?

— Спомняте ли си планинския комплекс „Медфорд Гап“?

Независимо от мъглата, която вече го обгръщаше, Савидж беше пронизан от спомени.

— „Медфорд Гап“? Да. Странен хотел.

— Много добре. Вече и това си спомнихте — доктор Хамилтън се приближи. — Били сте гост на хотела. Отишли сте да се катерите по скалата.

Савидж си спомняше само разходката до там.

— Паднали сте от скалата.

— Какво?

— Управителят на хотела настоява, че е имало маркировка: „Само за опитни алпинисти“. Тръгнали сте надолу по стълбите. Изглежда сте се подхлъзнали на леда. Ако не е била някаква издатина на десет метра по-надолу, щели сте да паднете направо долу. Това са триста метра. Извадили сте късмет. След като не сте се върнали за вечеря, персоналът тръгнал да ви търси. Успели да ви намерят точно преди залез-слънце, бих казал точно преди да ви изтече кръвта или да замръзнете.

Лицето на доктора се замъгляваше все повече. Савидж се опитваше да запази образите в съзнанието си ясни.

— Паднал съм от скалата?… Но аз…

Обхванат от панически ужас, той чувстваше, знаеше, че това не е вярно, че се беше случило нещо по-страшно.

Кръв. Замъгленото му съзнание виждаше кръв.

Блясък на стомана. Нещо падащо.

Пред очите му причерня.

14.

Тялото на Камичи тупва разполовено на земята. Обезглавеният Акира до него, а главата се търкулва почти до Савидж.

Очите на Акира премигват.

Стенейки, Савидж се събуди.

Целият беше в пот.

Сестрата влезе в стаята.

— Господин Форсайт, добре ли сте? — попита тя и побърза да му измери пулса и налягането. — Нещо сте притеснен. Ще ви дам пак демерол.

— Не.

— Моля?

— Не искам успокоително.

— Такива са нарежданията на доктор Хамилтън — каза тя учудено. — Трябва да ви дам демерол.

— Не. Кажете му, че искам съзнанието да е ясно. Кажете му, че демеролът ми пречи да мисля. Кажете му, че започвам…

— Да, господин Форсайт — каза русият лекар, който точно влизаше в стаята. — Започвате какво?

— Да си спомням.

— За злополуката ли?

— Да — излъга Савидж. Инстинктът му подсказваше да говори това, което очакват от него. — Управителят ви е казал истината. Имаше изрично предупреждение, че пътят е опасен. Едно време се занимавах с алпинизъм. Не ми е приятно да го споменавам, защото проявих прекалена самоувереност. Опитах да премина един заледен участък. Загубих равновесие и…

— Паднахте.

— Изглеждаше ми по-скоро като че скалата тича към мен.

Доктор Хамилтън направи гримаса:

— Не е било точно така. Добре, че поне сте оцелели.

— Той не иска демерол — каза сестрата.

— О-о! — учуди се лекарят. — Необходимо е заради самия вас. Без успокоителни болките ви…

— … ще са ужасни. Разбирам, но демеролът замъглява съзнанието ми. Не знам кое е по-лошо.

— Разбирам, че за вас е важно да си спомните дните преди инцидента. Но като се има предвид колко са сериозни нараняванията ви, не знам дали разбирате какво ви очаква…

— … когато свърши действието на демерола ли?

Савидж искаше да добави, че страданията са по неговата част, но болките му се усилиха и той добави:

— Да направим компромис. Половин доза. Ще видим как ще се чувствам. Винаги можем да се върнем към предписаната от вас доза.

— Не съм свикнал пациентите да спорят с мен — докторът сбърчи вежди. — Ще видим как ще се чувствате. Ако сте добре…

— Аз съм доста издръжлив.

— Не се и съмнявам. Може да искате нещо да хапнете?

— Сухари с пилешки бульон.

— Точно това исках да ви предложа.

— Ако успея да ги преглътна, системата ще е излишна.

— Правилно. Това щеше да е следващото ми решение.

— И след като демеролът намалява уринирането, без него ще мога да уринирам сам — без този проклет катетър между…

— Много бързате, господин Форсайт. Много бързате. Ако минете с половин доза демерол и ако погълнете храната без да я повърнете, може да махнем системата и катетъра. Първо ще видим как ще се справите.

15.

— Още ябълков сок?

— Да, моля.

Савидж се вбесяваше, че не може да използва ръцете си. Пиеше бавно със сламка от чашата, която държеше сестрата.

— Трябва да кажа, че съм впечатлен — това беше докторът. — След като се справихте и с обеда, и с вечерята, утре ще пробваме нещо по-твърдичко. Парчета месо. Може и малко пудинг.

Савидж почувства остра болка по цялото тяло.

— Добре. Може и пудинг.

Докторът се намръщи:

— Искате ли да увелича дозата?

— Не — присви очи той. — Всичко е наред.

— Разбира се. Сивият цвят е съвсем нормален за лицето ви, а пък устните си ги хапете за удоволствие.

— Не искам по-голяма доза. Не искам да ме упоявате.

Още по-ясно си спомни ужасяващия образ на Камичи, прерязан на две от катана и обезглавения Акира в локва кръв.

Твърде много кръв.

„Паднал съм от скалата? Кой ли е съчинил тази история? Какво е станало с телата на Камичи и Акира?“

„Трябва да внимавам да не кажа нещо различно от тези измишльотини. Да разбера какво става.“

Непоносима болка прекъсна мислите му. Той задържа дъха си, за да не изохка неволно.

Докторът се наведе над него и се намръщи още повече.

Болката го отпусна достатъчно, за да си поеме въздух. Затвори очи, после ги отвори и помоли сестрата:

— Още малко сок, моля.

— Вие сте най-волевият човек, когото съм виждал — отдъхна си и лекарят.

— Всичко дължа на медитацията. Кога ще ми махнете системата и катетъра?

— По всяка вероятност утре.

— Сутринта?

— Ще видим. Между другото имам изненада за вас.

— О-о — Савидж се напрегна.

— Казахте, че не искате приятелите ви да знаят за случилото се. Все пак един от тях е разбрал. Дойде преди малко. Чака отвън. Не искам да го пускам преди да видя как сте и преди, естествено, да ви питам.

— Приятел?

— Филип Хейли.

— Не се и съмнявах. Добрият стар Фил. — Савидж никога не беше чувал това име. — Нека да влезе. Ако нямате нищо против, бих искал да го видя насаме.

— Разбира се. След като свършите…

— Нещо нередно ли има?

— Ами как да ви кажа. Вече изминаха няколко дни и трябва да поразмърдате червата си. С тези гипсирани ръце и крака едва ли ще се справите сам.

— Страхотно.

Докторът излезе доволен. Сестрата го последва. Савидж примирено остана да чака.

16.

Вратата се отвори.

Макар че не беше чувал за Филип Хейли, мозъкът му работеше достатъчно добре, за да познае влезлия. Беше американец. Над петдесетте. Със скъпи дрехи. С хитри очи на политик или дипломат от висшия ешелон.

Един от присъстващите на разговорите в „Медфорд Гап“.

Савидж така и предполагаше, че все някой ще се появи. Точно затова искаше да не му дават успокоителни, доколкото е възможно. Тялото му си оставаше неподвижно във всички тези бинтове, гипс и превръзки. Експерт по самозащита, сега той беше направо безпомощен. Филип Хейли би могъл да го убие без никакво затруднение. С инжекция. Или капка отрова в устата. Да го напръска с нещо.

Посетителят носеше рози и шоколадови бонбони. Вместо тях можеше да носи оръжие. Имаше мустаци, бръчки около очите и голям пръстен, който би могъл да съдържа бързодействащ химикал.

— Надявам се да не ви стане лошо от мириса на розите — каза мъжът.

— Щом вие ги понасяте и аз ще мога — отвърна Савидж.

— Мнителен сте — мъжът остави розите и бонбоните на стола.

— По навик.

— Много полезен навик.

— Филип Хейли?

— Струва ми се съвсем нормално. Анонимно. Типично американско. Също като Роджър Форсайт.

— Признавам, че псевдонимът ми е абсолютно безличен. Както току-що казахте — това е целта.

— Така е. Който избира такъв псевдоним обаче, не е безличен. Вие сте човек с характер.

— Може би не съвсем. Очевидно съм станал небрежен. Казват, че съм паднал — отвърна Савидж.

— Истинска трагедия.

— Да. Паднах в коридора на хотела.

— Не е чак толкова лошо като падане от скала. Но все пак е ужасна трагедия.

— Известно време не си спомнях, но после вече нарочно повтарях измислената история. Не съм се разприказвал.

— Точно това очаквахме от човек с вашата репутация. Въпреки всичко, трябваше да направя проверка. За да съм сигурен.

Савидж потръпна от болка:

— А Камичи и Акира? Какво стана с телата им?

— Отнесоха ги. Не мислете, че не сме проявили към тях нужното уважение. Добросъвестно изпълнихме японския обичай. Прахът на Главния и неговия придружител почиват в мир до този на дедите им.

— А полицията? Как им обяснихте всичко?

— Не сме им обяснявали.

— Не разбирам — Савидж имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Много просто. Властите изобщо не бяха информирани.

— Персоналът на хотела трябва да им е телефонирал.

Филип Хейли поклати глава:

— Уредихме нещата. Такова брутално убийство би навредило на репутацията им. Ние бяхме няколко души, съответно и персоналът беше сведен до минимум. Всеки от тях получи прилична сума, за да мълчи. След като вече взеха парите, дори и да имат някакви задни мисли, няма да посмеят да вдигат шум от страх да не ги обвинят в съучастничество. Освен това полицията нямаше да намери никакви улики.

— А следите от кръв? Имаше толкова кръв.

— Целият коридор беше ремонтиран. Както знаете, един опитен екип би могъл винаги да установи къде е имало кръв, дори и да мислите, че сте изчистили абсолютно всичко. Така че се наложи да сменим не само килима, но и да обновим пода, стените, вратите и дори тавана. Всичко старо беше изгорено. Не остана и следа от кръв.

— Мисля, че са останали два въпроса — гласът на Савидж почти прегракна. — Кой ги уби и защо?

— Всички ние споделяме вашата обида и ужас. Съжалявам, но все още не мога да отговоря на последните ви въпроси. Очевидно мотивът за убийството е свързан с темата на срещата ни. Но това не е ваша работа, така че не съм упълномощен да обсъждам с вас защо бе убит Главния. Мога да ви кажа само това — съдружниците ми и аз имаме доста врагове. Започнахме разследването веднага. Очакваме скоро да открием убиеца, който и да е той, и да го накажем.

— За какво става дума? За бизнес? Разузнаване? Или терористи?

— Да не се задълбочаваме.

— Убийците бяха японци.

— Знам. Видяхме ги да изчезват. Убийци японци могат да се наемат и от всеки друг, не само от японци. Националността няма много да ни помогне.

— Да, но Камичи и Акира също бяха японци.

— Бяха тренирали бойни изкуства, следователно срещу тях е трябвало да се изправи някой със същите умения. Това още не е доказателство, че този, който ги е наел, е бил японец. Да считаме въпроса за приключен. Моля ви. Целта на посещението ми беше да ви изкажа нашата загриженост и да ви уверя, че ще направим всичко възможно да отмъстим за тази жестокост.

— С други думи да не си пъхам носа.

— С тези наранявания имате ли друг избор? Мисля ще се съгласите, че задълженията ви свършват дотук.

Хейли бръкна в джоба на сакото си и извади дебел плик. Той показа тлъстата сума в стодоларови банкноти, която беше вътре и запечата плика. Пъхна го под дясната ръка на Савидж.

— Мислите, че мога да приема пари след като не успях да защитя Главния?

— Доколкото виждам от раните ви, били сте се доста храбро.

— Не бях достатъчно добър.

— Бил сте без оръжие. Срещу четирима с мечове. Не сте изоставили Главния. Държали сте се достойно, дори с цената на живота си. Моите съдружници са ви признателни. Заслужавате парите като малка компенсация. Платихме също и лечението ви. Такова беше желанието ни. Жест на добра воля. Като отплата очакваме и вие да проявите добра воля и да не ни разочаровате.

Савидж се вторачи в мъжа.

Доктор Хамилтън отвори вратата и каза:

— Съжалявам, господин Хейли. Трябва да ви помоля да напуснете. Вашият приятел има процедури.

Филип Хейли се изправи:

— Точно щях да се сбогувам. — Той се обърна към Савидж — Надявам се, че те ободрих поне малко. Наслаждавай се на розите и бонбоните, Роджър. Ще дойда пак колкото се може по-скоро.

— Ще те чакам с нетърпение, Фил.

— Като се пооправиш, трябва да помислиш и за почивка.

— Разбрах поканата. Благодаря. Трогнат съм от твоите грижи.

— Нали за това са приятелите.

Филип Хейли си тръгна.

— По-добре ли се чувствате? — усмихна се докторът.

— Да. Много съм радостен. Бихте ли ми донесли телефона?

— Искате да говорите с друг приятел? Чудесно. Бях започнал да се тревожа от нежеланието ви да контактувате със света.

— Повече не трябва да се безпокоите.

Савидж му каза кои бутони да натисне и го помоли:

— Ако обичате, поставете слушалката под брадичката ми.

Доктор Хамилтън изпълни желанието му.

— Чудесно. Ако нямате нищо против, бихте ли ме оставили още за минута сам?

Докторът излезе.

Савидж усещаше пулса в слепоочията си, докато слушаше как телефонът отсреща звъни.

„Очакваме и вие да проявите добра воля и да не ни разочаровате“ — беше казал Филип Хейли. Нямаше нужда добрият стар Фил да добавя: „Ако не проявите разбиране и не стоите настрана, ще смесим праха ви с този на Камичи и Акира.“

Чу как се включи телефонният секретар без съответното предупреждение. Сега ще се включи и записващото устройство.

— Говори Савидж. Намирам се в болницата в Харисбърг, Пенсилвания. Ела веднага тук.

17.

Номерът, който избра, не беше в дома на Греъм в Манхатън, а на специален телефон, нает от него за клиенти, които не искат да го търсят вкъщи. Самият Греъм също не искаше всеки да знае домашния му телефон, защото някои от клиентите му бяха влиятелни хора и не беше желателно да се знае кой ги охранява. По номера на телефона враговете им можеха лесно да открият това и да потърсят разплата. Веднъж на ден Греъм набираше от уличен автомат същия номер. Поставяше устройство с дистанционно управление срещу слушалката и предаваше няколко определени звука. Те осигуряваха връщането на записващото устройство в първоначалното му състояние и възпроизвеждането на направените записи. Никой не би могъл да проследи тази операция.

Ако можеше да се движи, Савидж би се обадил на Греъм направо у дома. Той беше принуден да потърси помощта на доктора и затова не посмя да му каже домашния телефон на Греъм.

Оставаше му да чака. Всичко беше въпрос на време. Ами какво ще стане, ако Филип Хейли промени решението си относно способността му да мълчи? Ако Греъм е извън страната за известно време? Трябва да чака.

Савидж се изпоти от напрежение и болка. Реши да поиска повече демерол. Но как ще запази бдителността си? Филип Хейли може да изпрати някой, който да му донесе смърт, а не рози и шоколадови бонбони. От друга страна, какво значение има, че ще бъде буден? Пак ще е като парализиран с тези гипсирани ръце и крака. Няма да е в състояние да се отбранява.

„Не мога просто така да се предам! Не мога само да лежа и да се надявам, че няма да ме убият!“

Не беше ходил преди това в Харисбърг. Не познаваше никого тук. Добре, че поне Филаделфия е на по-малко от сто мили.

Когато докторът влезе, Савидж го помоли да набере друг номер.

— Искате да говорите с друг приятел ли?

— Изведнъж почувствах нужда да общувам с повече хора.

Докторът отново постави слушалката под брадичката му и излезе. Савидж с нетърпение зачака някой да вдигне.

— Ало — изръмжа някакъв глас.

— Тони?

— Зависи.

— Привет от миналото, младежо. Спасих ти живота в Гренада.

— Савидж?

— Имам нужда от помощта ти, приятелю. От закрилата ти. Мисля, че съм натясно.

— От закрилата ми? Откога се нуждаеш от…

— Отскоро. Ако си свободен…

— За тебе винаги. Даже и да бях в прегръдките на Ракел Уелч, пак щях да й кажа, че имам по-важна работа — засмя се Тони на собствената си шега. — За кога ти трябвам?

— Още преди пет минути ми трябваше.

— Толкова ли е лошо положението?

— Може би дори по-лошо, отколкото смяташ — Савидж за момент млъкна, напипвайки дебелия плик под пръстите си. — Приготвил съм някъде около петнадесет хилядарки за усилията ти.

— Забрави това, човече. Ако не беше ти, щях да съм мъртъв. Ще ти се отплатя. Не искам пари от теб.

— Това не е услуга, Тони. Това е работа. Трябва да заработиш всеки долар. Доведи някой приятел. И не пристигай без съответното оборудване.

— Не е проблем. Приятелите са малко кът.

— Винаги е било така. Пристигай.

18.

След три часа — три безкрайни часа — Тони пристигна с някакъв друг италианец. И двамата бяха с наболи бради и широки плещи.

— Здрасти. Харесват ми тези бинтове. Изглеждаш така, както и аз след Гренада. Какво се е случило? Кой те подреди…

— Без много въпроси. Наблюдавай вратата. Русият доктор не е опасен. Сестрите се сменят непрекъснато. Проверявай ги. Всеки друг…

— Разбрах.

След като се почувства по-сигурно, Савидж разреши на лекаря да му даде по-голяма доза демерол. Той се успокои и се унесе в сън, но дори и тогава не се освободи от кошмарните видения. Главата на Акира се отделя от раменете търкулва се към него, премигва с очи.

Савидж отново се събуди от ужас, който разпръсна неговата замаяност и му помогна да осъзнае четири неща: Тони и приятелят му бяха до него. Системата я нямаше. Катетърът също. Отвън се чуваше как някакъв мъж недоволства:

— Искате да загася кубинската си пура? — питаше той с английско произношение.

„Греъм! Най-после!“

В стаята влезе плешив, добре облечен внушителен господин — неговият наставник.

— О, боже — възкликна той, след като огледа Савидж.

— Както разбираш, не се получи.

— Охраната ти…

— Имам им доверие.

— Дойдох веднага щом чух съобщението ти.

— Не се и съмнявам — отвърна Савидж. — А сега ме изведи оттук колкото може по-бързо.

19.

Вилата южно от Анаполис беше построена на дървени подпори. От нея се откриваше прекрасен изглед към залива Чезапийк: Леглото на Савидж беше до прозореца и с подпряна на възглавниците глава той можеше да вижда гонените от вятъра бели зайчета по вълните. Обичаше да гледа и платноходките, които с всеки изминал ден ставаха все повече, тъй като вече беше настъпил май. Окован в гипс, той си представяше, че е на една от тях и държи руля, а вятърът роши косата му. Чувстваше соления вкус на водните пръски, чуваше пронизителния крясък на чайките. Изведнъж се появяваше главата на Акира и се търкулваше към него. Платноходките изчезваха, а на тяхно място изникваха гротескните падащи тела и рукналата кръв.

Имаше двама телохранители и се притесняваше от неудобството защитник да търси защита. Не бяха Тони и приятелят му. В болницата вероятно имаха записан техния телефон. Врагът лесно би могъл да го научи и да ги проследи. Греъм беше уредил да го пазят други хора. Същевременно беше променил и номера на онзи телефон, защото и него сигурно го имаха записан след разговора на Савидж.

Греъм беше наел и лекар, на който можеше да се довери. Той идваше всеки ден. Медицинска сестра дежуреше постоянно до болния. Всеки петък откарваха Савидж до близкия рентгенолог, който проверяваше как заздравяват счупените кости.

Греъм го посещаваше всяка събота. Носеше му стриди и хайвер от белуга или пък омари. Продължаваше да пуши пури, но винаги отваряше прозореца да се проветри.

— Тази вила с целия персонал трябва да са ти стрували цяло състояние — каза Савидж.

Греъм отпи от чашата с изстудено шампанско „Дом Периньон“ и продължи да пуши.

— Ти го заслужаваш. Ти си най-добрият персонален защитник, когото съм обучавал. Разходите ми са без значение. Те са като минимално капиталовложение, ако се има предвид бъдещата ми посредническа такса. Мисля, че това е въпрос на чест — предаността на учителя към ученика. На приятел към приятеля. Мога дори да добавя — отношенията помежду ни са на равен с равен. Никога не си ме разочаровал. И аз не искам да те разочаровам.

— … А ако реша да се оттегля?

Греъм едва не се задави с шампанското.

— Ще развалиш един чудесен следобед.

— Когато ми свалят гипса, няма гаранция, че ще съм същият. Може да съм станал по-бавен. Ами ако съм осакатял? Или — Савидж се поколеба за миг — не искам повече да рискувам живота си?

— Това е проблем на бъдещето.

— Не знам. Когато видях тялото на Камичи разполовено…

— Трябва да си виждал и по-страшни неща в SEAL.

— Да. Някои от приятелите ми бяха така раздробени, че не можех да ги позная. Но там бяхме задължени да отблъснем врага. И да се защитаваме един друг, доколкото можем. Но това не беше главната ни цел.

— Да се защитавате? Разбирам. Сега за пръв път не успя да защитиш Главния си.

— Ако бях по-бдителен…

— „Ако“ е дума, която използват глупаците. Истината е, че си бил пометен от по-голяма сила. Даже и най-добрият персонален защитник понякога се проваля.

— Бях длъжен…

— Най-красноречивото доказателство за свършена работа е натрошеното ти тяло. Направил си всичко, което е зависело от теб.

— И все пак Камичи е мъртъв — гласът му съвсем падна. — Акира също.

— Защо този придружител толкова те интересува? Имал е същите задължения като твоите. Когато се е съгласил да работи за Камичи, е приел всички последствия от това.

— Защо ме интересува ли? — Савидж отново потъна в мрачни мисли. — Мисля, че го чувствах като брат.

— Съвсем естествено. Изпитвал си уважение към него. Но не оставяй професията си заради това.

— Трябва да си помисля.

— Мисленето е опасно. По-добре се опитай бързо да оздравееш. Изкарай до следващия петък. Надявам се в събота да те видя без гипс.

— Господ да ми е на помощ в такъв случай, защото тогава започват истинските болки.

20.

Ако си беше счупил само крак или ръка, Савидж би се опитал да поддържа формата си. Но сега, дори и след като му свалиха гипса, той си оставаше безпомощен. Крайниците му бяха като изсъхнали, а мускулите отпуснати. Нямаше сили да помръдне. Тези обезсърчаващи резултати го хвърляха в отчаяние.

Всяка сутрин и следобед идваше сестра, която в продължение на час масажираше крайниците му, раздвижваше ги бавно, а Савидж се свиваше от болка. Колената и лактите му бяха като дървени. Но може ли дървото да причинява толкова болка?

Греъм поклати съчувствено глава, когато го посети:

— Донесъл съм ти подарък.

— Тези две гумени топчета ли?

— Ще възстановят по-бързо мускулите ти, ако ги стискаш достатъчно дълго — Греъм закрепи една дъска към долния край на леглото. — Можеш да притискаш стъпалата си тук. Така ще укрепнат прасците и бедрата ти.

Савидж се изпоти от напрежение. Всеки опит му причиняваше силна болка.

— Търпение — окуражи го Греъм.

През отворения прозорец се чуха гласове. Някакви хора се суетяха.

— Господи! Какво…

— Няма защо да се тревожиш. Това е заради другия подарък. Ще ти инсталират гореща вана на двора. Не знаят за кого е. Често ги използвам и им имам доверие. Ваната е с приспособления за подводен масаж. След ежедневните упражнения горещата вана ще успокои болките ти.

Савидж отново си спомни с тъга за Камичи и Акира, които се къпеха направо с вряла вода.

— Благодаря ти, Греъм.

— Излишно е да ти казвам, че водните процедури са много полезни и за мускулите ти.

— Поредната ти манипулация.

— Не забравяй да стискаш топчетата.

Вместо отговор Савидж се засмя.

— Добре. Още не си загубил чувството си за хумор.

— Само че няма много неща, на които да се смея.

— Имаш предвид болките си или Камичи и Акира?

— И двете.

— Надявам се, че не мислиш пак за оттегляне.

— Кой ги нападна, Греъм? Защо? Винаги си казвал, че задълженията ни не свършват, ако клиентът бъде убит.

— Човекът, който се е представил като Филип Хейли, те е освободил от това задължение. Обещал ти е да разберат кой е наредил да убият Камичи. Гарантирал е, че ще отмъстят за него. Освен това ти е дал ясно да разбереш, че не трябва да се намесваш.

— Ами ако не са успели да свършат работа?

— Срамът ще си остане за тях. Твоята грижа е да оздравяваш по-бързо. Почивай си. Спи повече. Надявам се сънищата ти да са спокойни.

— Върви по дяволите.

21.

Постепенно, с много усилия и непоносими мъки, Савидж започна да свива лактите и колената си. След още няколко ужасни дни вече можеше да повдига крайниците си и дори да сяда. Първият му опит да ходи с патерици завърши трагично — сестрата успя да го хване точно преди да падне.

Той помоли охраната да му закачат две гимнастически халки на тавана. Опитваше се да ги стигне с ръце, а после да се избута от леглото. Силата на ръцете му се възвръщаше и това му помагаше да държи по-добре патериците. Краката му вече не бяха като дървени. Изпита гордост в нощта, когато не се наложи да извика сестрата да го придружи до тоалетната.

Всеки божи ден той благославяше Греъм за ваната. Потапяйки се в нейния водовъртеж, Савидж чувстваше как се отпуска и освобождава мислите си от всяка грижа, как достига до някаква вътрешна хармония. Спомените за Камичи и Акира отново се натрапваха, изпълваше го срам, а също и гняв към човека, наредил да убият Главния. Раните, които получи в планинския хотел, му се струваха недостатъчно наказание за неговия провал като защитник. Искаше да измъчва тялото си до безкрайност.

Веднъж Греъм го посети точно когато беше във ваната. Той отпусна мощното си тяло на един от столовете, поставени до нея. Носеше модни слънчеви очила и костюм с жилетка, който не подхождаше на провинциалната обстановка тук.

— Значи баща ти е работил в ЦРУ?

Савидж обърна глава към него:

— Никога не съм го споменавал пред теб.

— Точно така. Първия път, когато се срещнахме, ти отбягна въпроса ми. Сигурно не мислиш, че оставих нещата така. Налагаше се да проверя всичко преди да се съглася да се занимавам с теб.

— Разочароваш ме.

— Досега не се е налагало да ти го казвам. Все пак нямаше да ти откажа, ако нямах сериозна причина.

Савидж се надигна от ваната.

— Чакай. Ще ти подам патериците.

— По дяволите. Не се притеснявай.

Като се придържаше за краищата на ваната, той излезе полека с треперещи крака. С малки стъпки стигна до съседния стол и седна до Греъм.

— Впечатляващо. Не знаех, че си напреднал толкова.

Савидж се вторачи в него.

— Споменах баща ти, защото смятам, че има връзка с приказките ти за оттегляне. Хиляда деветстотин шестдесет и първа. Куба.

— Е и какво?

— Катастрофата в Залива на прасетата.

— Е и какво?

— Баща ти е бил един от организаторите. Администрацията на Кенеди имала по-други намерения. Променили плана. Нахлуването — по-точно затъването в блатата — се превърнало в катастрофа. Белият дом естествено не си признал грешката. Трябвало да прехвърлят вината на друг. На висш служител от ЦРУ например. На някое „момче за бой“, достатъчно предано, за да не се противопостави или да издаде каква е работата.

— Баща ми.

— Той бил публично порицан и тайно възнаграден за това, че се е оттеглил и е приел вината върху себе си.

— Скъпият татко — гласът на Савидж беше станал дрезгав. — Колко обичаше страната си. Как ценеше задълженията си към нея. Бях хлапе тогава. Не разбрах защо изведнъж трябваше да остане вкъщи. Винаги беше толкова зает. Често отсъстваше. Не даваше много обяснения за пътуванията си. Но когато си беше вкъщи, успяваше да навакса всичко. Играехме на най-различни игри. Ходехме на кино. За пици. Глезеше ме като принц. Обичаше да казва: „Обичам майка ти, но ти си гордостта на живота ми.“ После всичко се промени. Все повече и повече си стоеше вкъщи, защото нямаше къде да отиде и с какво да се заеме, пиеше бира и гледаше телевизия. След това престана и да гледа. Накрая се застреля.

— Съжалявам — каза Греъм. — Тези спомени са доста болезнени, но нямах избор. Трябваше да ти напомня.

— Трябваше? Греъм, не съм просто разочарован. Мисля дори, че започвам да те мразя.

— Имах причина за постъпката си.

— Можеше да измислиш нещо по-свястно.

— Баща ти отказа да се бори. Това не е критика. Без, съмнение той е преценил възможните варианти. Отчаянието е надделяло. В Япония решението на такива непоносими ситуации е в самоубийството. В Америка го считат за позор. Нямах намерение да те засегна. И все пак преди години, когато научих произхода ти, бях малко притеснен, че в отговор на това самоубийство си решил да постъпиш в най-тежката част на американската армия. В SEAL са прекалено взискателни. Питах се защо си отишъл точно там. Реших, че… извини ме… си направил това като компенсация за провала на баща ти, за отказа му да се бори.

— Вече чух достатъчно.

— Не, не си. Когато научих за баща ти, си казах: „Този кандидат има доста качества, но заслужава ли да стане защитник?“ Накрая реших, че именно желанието ти да успееш, да заличиш слабостта на баща си, е най-силният ти мотив, който трябва да взема предвид. Така стана мой ученик. Страхувах се, че ще последваш примера на баща си и ще се самоубиеш поради собствения си неуспех. Направих всичко възможно да не изпаднеш в отчаяние. Преди години ти ми каза: „Има толкова мъка по тоя свят.“ Да. Толкова жертви, които се нуждаят от твоята помощ.

— А ако аз имам нужда от помощ?

— Мисля, че ти я дадох. Надявам се следващата събота да те намеря в по-добро състояние на духа.

22.

Савидж се натоварваше все повече и повече. Той искаше не само да заглуши болката, но и да се самонакаже за неспособността си да спаси Камичи. Точно това беше причина за мъките му сега. Крайното изтощение и страдание му помагаха да потисне мислите за баща си.

„Не отидох в SEAL заради него. Не станах персонален защитник, за да компенсирам неговото поражение. Направих тези неща, за да изпитам себе си и да покажа на баща ми, че може да се гордее с мен, независимо, че е мъртъв. Исках да покажа на негодниците, които го натикаха в ъгъла, че той ме е научил как да постъпвам.“

„Може Греъм да е прав, че се опитвам да изтрия слабостта на баща си. И на свой ред се провалих.“

Като начало пет изправяния в леглото. После по още едно всеки ден. Гимнастическите халки над леглото му вършеха добра работа. Ръцете му укрепнаха дотолкова, че можеше да прави лицеви опори като постепенно увеличаваше и тях. С помощта на патериците беше в състояние да слиза по склона до залива. Лекарят престана да идва. Сестрата също не му трябваше повече и той остана само с двамата телохранители.

Оттогава, а междувременно вече беше настъпил юни, Греъм го поздравяваше за успеха всяка събота. Той пак правеше забележки, но Савидж беше решил да не издава мислите си и казваше само това, което очакваше Греъм.

На Четвърти юли Греъм донесе фойерверки. Когато нощта падна, учител и ученик се радваха и пускаха най-различни ракети — едноцветни, многоцветни, като звезди, като иглички… Над отдалечените вили наоколо също искряха ракети. Една от тях с пронизително свистене се изви в небето и избухна точно над залива.

По някое време Греъм реши да гръмне бутилка шампанско „Дом Периньон“. Седна на тревата без да мисли за скъпия си костюм.

— Направо съм във възторг.

— Защо? Защото тези фойерверки не бяха само за удоволствие ли?

— Не знам какво имаш предвид — намръщи се Греъм.

— Те звучат като изстрел от оръжие. Искал си да провериш нервите ми.

Греъм се засмя:

— Добър ученик си.

— А ти непрекъснато се опитваш да ме манипулираш.

— Нали нямаш вреда от тази работа?

— Не. Прекалено добре се познаваме.

— Трябваше да съм сигурен.

— Разбира се. Учителят непрекъснато изпитва учениците си. Но ти изпитваш и нашето приятелство.

— Приятелите непрекъснато се изпитват един друг. Само че не си го признават.

— Все пак не трябваше да си правиш труда. Не ти ли докладваха, че вече се упражнявам в стрелба?

— Да. Разбрах, че вече си стрелял.

— Тогава сигурно са ти казали, че имам отлични постижения?

— Отлични? Не чак толкова.

— Ще станат и по-добри.

— Да не би да се притесняваш, че убийците на Камичи или хората на Хейли ще те преследват?

Савидж поклати глава:

— Щяха да го направят, когато бях безпомощен.

— Ако те бяха открили тук. Може още да те търсят.

Савидж потръпна.

— Работата е там, че вече съм достатъчно добре, за да се защитавам.

— Още не си го доказал. Утре заминавам за Европа. За известно време няма да идвам. Страхувам се, че и охраната ти ще ми е необходима. Трябва да се оправяш сам.

— Ще се справя.

— Ще ти се наложи. — Греъм стана от тревата и си изтупа панталона. — Надявам се, че няма да скучаеш.

— Изтощението прогонва самотата. Освен това заливът е толкова красив през лятото. Какво друго ми трябва? Чакам с нетърпение обещаното спокойствие.

— Ако всеки разсъждава като теб, аз ще остана без работа.

— Да, заслужава си да си помисля сериозно по въпроса за спокойствието.

— Предупреждавам те. Не се увличай много.

23.

Към средата на юли Савидж вече изминаваше по десет мили всяка сутрин. През август можеше да тича. Правеше по сто изправяния в леглото и по сто лицеви опори. Мускулите му възвърнаха предишната си сила. Плуваше в залива срещу течението. Купи си лодка с гребла, за да натоварва повече ръцете и краката си. Всяка вечер ходеше да стреля.

Остана само да възстанови уменията си в бойните изкуства. Дисциплината на духа беше също толкова важна, колкото и физическата издръжливост. Първите опити му донесоха разочарование. Чистотата на духа изключваше такива чувства като срам и гняв. Емоциите бяха разрушителни, а мислите го разсейваха. Трябваше да успокои духа си и да го слее отново с тялото си. Инстинктите, а не интелектът — трябваше да ръководят действията му. Мисленето беше пагубно в борбата. Рефлексите решаваха всичко.

Опитваше с длани да разцепва бетонни блокчета. По ръцете му отново се появиха мазоли. Към края на септември вече беше готов.

24.

Гребеше навътре в залива, доволен, че се справя чудесно. Долови мирис на буря във въздуха, сивите облаци се сгъстиха. На около сто метра забеляза моторница с двама мъже, които го наблюдаваха.

На другата сутрин, докато тичаше из гората, видя син понтиак — същия, който беше забелязал предния ден спрял на пътя с други двама мъже вътре.

Вечерта той спази обичайния си режим и изгаси лампите в десет и тридесет…

И излезе от къщи.

Облаци покриваха небето. Без звезди и луна нощта изглеждаше необичайно тъмна. Савидж, беше с тъмни дрехи, ръцете и лицето бяха почернени. Изпълзя през ливадата към тъмната горичка наблизо. Скри се в храстите и зачака. Щурците пееха. Вълните се разбиваха в брега.

Наблизо изпращя клонка. Не на някое дърво, а на земята. От лявата му страна.

Храстите отдясно се размърдаха. Но не от вятъра.

Двама мъже излязоха от дърветата и тръгнаха към други двама, които заобикаляха къщата.

Отвориха вратата.

След десет минути трима от тях излязоха и се сляха с нощта.

Савидж стисна здраво пистолета и зачака. На разсъмване някакъв мъж в костюм с жилетка излезе навън, седна на стола до ваната и запали пура.

Греъм.

„Негодник“ — помисли си Савидж.

Излезе от прикритието си и тръгна към къщи.

— Каква приятна сутрин — каза Греъм.

— Добре ме подреди.

— Съжалявам.

— За бога! Направи го само да видиш дали ще забележа онези леваци в колата и в моторницата, нали?

— За да се уверя, че си се възстановил напълно.

— Те се виждаха от километри.

— Само за човек, който може да ги види.

— Да не мислиш, че…

— Не си възвърнал уменията си ли? Повтарям: трябваше да съм сигурен.

— Благодаря за доверието.

— А твоето доверие към мен? Готов ли си за следващата задача?

1.

Савидж се мъчеше да не загуби контрол над яхтата в разразилата се буря. Дъждът и тъмнината не му позволяваха да види изхода на пристанището. Упътваха го само случайни светкавици. Преследвачите им продължаваха да стоят на кея безпомощни. Бяха вбесени, че не могат да стрелят.

Яхтата се отдалечаваше. Падащият мрак го затрудняваше, но Савидж не преставаше да се взира в единия от преследвачите. Японеца.

— Савидж? — беше изкрещял той, тичайки по кея.

— Акира?

Невъзможно!

Мъжете тръгнаха обратно към пристанището. Японецът се задържа миг по-дълго, втренчен в яхтата, след това се затича да догони останалите.

Яхтата се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Вълните обливаха палубата.

Преди малко Рейчъл бе попитала:

— Ти познаваш ли този човек?

Светкавица озари насиненото, подуто лице. Мокрите джинси и пуловер бяха прилепнали за тялото й. Савидж изучаваше системата за управление. Гръм разтърси небето. За миг му се зави свят. Не заради клатушкащата се яхта, а заради образа на Акира, който го преследваше.

— Дали го познавам? Бог да ми е на помощ. Да.

— Вятърът! Не чувам!

— Преди шест месеца го видях как умира.

Една вълна заглуши думите му.

— Още не… — Рейчъл запълзя към него, хвана се за таблото и се помъчи да се изправи. — Какво искаш да кажеш?

— Нямам време да ти обяснявам — Савидж потръпна, но не от студ, — а и не съм сигурен, че мога да ти обясня. Върви долу и се преоблечи!

Една огромна вълна се разби в яхтата и едва не я потопи.

— Провери всичко долу! Виж дали има нещо незакрепено! Завържи се за някой стол!

Друга вълна заля палубата.

— Ами ти?

— Не мога да напусна мостика! Прави каквото ти казвам! Отивай долу!

Валеше като из ведро. Нова светкавица му помогна да се ориентира, че са излезли от района на пристанището. Бяха сами сред разгневената морска шир. От всички страни бе пълен хаос.

„Сега какво?“ — помисли си той. — „Къде отиваме?“ Савидж провери показанията на контролното табло, но не посмя да търси навигационни карти. Не трябваше да отвлича вниманието си. Можеше да разчита само на предишните си проучвания. Най-близо на юг от тях бе остров Делос, където ги чакаше хеликоптер.

„Делос е съвсем близо — на шест мили. Но островът е малък, само един и половина квадратни километра. Като нищо може да не го забележа или да потънем преди да стигнем следващия остров на двадесет и пет мили на юг. Другата възможност е да се отправим на югозапад към Ринея. Той е по-голям и е само на четвърт миля по-далеч. Изглежда това е по-доброто решение.“

„А ако го пропусна? Ако времето не се оправи, яхтата като нищо ще потъне и ще се удавим“.

Савидж погледна компаса и завъртя руля, борейки се с вълните. Опитваше се да насочи яхтата на югозапад.

Капакът се отвори. Подаде се Рейчъл с жълт дъждобран. Кестенявата й коса бе полепнала по бузите.

— Нали ти казах да стоиш долу!

— Млъкни и по-добре облечи това! — каза тя и му подаде дъждобран.

На слабата светлина от таблото видя, че очите й блестят.

— Вземи тази риза и пуловера! Голям инат си… Да не мислиш, че не знам какво е хипотермия?

Савидж взе дрехите и се вторачи в напрегнатото й подуто лице.

— Добре. Убеди ме.

— Как така този път мина без да спорим? Направо ме изненадваш.

— По-скоро ти мен. Можеш ли да поемеш управлението? Правила ли си го някога преди?

— Само стой и гледай.

За миг той се поколеба, но силна тръпка го накара да пусне руля.

— Гледай компаса. Посоката е югозапад.

Под навеса се преоблече набързо и веднага почувства прилив на сили в сухите и топли дрехи. Върна се на мястото си и провери компаса. Показваше югозапад.

„Добре“ — помисли си Савидж. Искаше да го каже и на нея, но връхлетя една вълна. Рейчъл изгуби равновесие. Той успя да я хване.

— Какво имаше предвид, когато каза, че те изненадвам? — попита тя със затаен дъх.

— Богаташите обикновено са доста разглезени. Очакват да им бъда слуга. Не разбират…

— Доколко животът им зависи от теб ли? Сега достойнството ми зависи от теб. Можех да съм още в онзи затвор и да моля мъжа ми да не ме изнасилва непрекъснато. Ако не ме бе спасил, щях да продължавам да служа за боксова круша.

Савидж погледна израненото й лице.

— Знам, че няма да те успокоя кой знае колко, но искам да ти кажа, че съжалявам за всичко, което си преживяла.

— Само ме измъкни от тук.

„Ако мога“ — помисли Савидж и погледна бурното море.

— Дали ще ни преследват?

— Съмнявам се. В тази буря. На тяхно място бих изчакал да свърши и да използвам хеликоптер.

— Къде отиваме?

— В Делос или Ринея. Ако приемем, че компасът е верен. И ако не ни отнесе течението.

— А после къде…

— Млъкни.

— Какво?

— Остави ме да чуя.

— Какво да чуеш? Чувам само разбунтувалото се море.

— Не — отговори Савидж. — Не е само бурята.

Тя наостри уши и изведнъж промълви:

— О, господи.

Отпред се чуваше някакъв грохот.

— Вълни — каза Савидж, — които се разбиват в скала.

2.

Грохотът ставаше все по-силен. Превърна се в оглушителен рев. Савидж бе стиснал с все сила руля. Очите го заболяха от взиране в тъмното. Ушите му ехтяха. Опита се да обърне на север, по-далече от разбиващите се вълни. Но силата на вятъра и течението изтласкваха яхтата обратно към скалите, които напразно се мъчеше да избегне.

Яхтата се килна на една страна. Водата обля палубата.

— Страхувам се, че трябва да се махаме — извика Савидж. — Приготви се.

Рейчъл тръгна към долната палуба.

— Недей! — каза той.

— Не разбираш! Там има спасителни жилетки.

— Какво? И не си ми казала досега?

Много скоро тя изскочи бързо отдолу и му подаде гумена жилетка, а друга завърза на себе си. Яхтата се накланяше все повече и все по-дълбоко. Водата изпълваше палубата и изобщо не се отичаше.

— Хвани се за мен! — извика Савидж.

Следващата вълна се разби със страшна сила. Всичко се обърна наопаки.

Савидж се задъхваше, загуби равновесие, удари се в палубата, успя да сграбчи Рейчъл. Двамата се изтърколиха на една страна. Вълните ги задушаваха. Не можеха да си поемат въздух. Нагълтаха се с вода.

Рейчъл бе плътно до него. Савидж се опита да повдигне глава и да извика, преди да го залее следващата вълна:

— Давай назад!

„Трябва да се махнем оттук. Иначе ще се обърне върху нас. Ще ни повлече към дъното.“

— Давай назад!

Рейчъл не можа да се задържи за него. Той я хвана за жилетката.

„Назад“ — помисли Савидж и се оказа отново под водата. „По дяволите! Трябва да се махнем“. — Той показа глава отгоре, пое въздух, после нагълта пак вода и я изкашля. Бе тъмно като в гроб, като черен кошмар. Абсолютна лудост.

Светкавица блесна право в очите му. Стори му се, че огромни вълни се придвижват към него и всеки момент ще го залеят. Изведнъж разбра. Тези страховити черни очертания не бяха вълни! Това бяха хълмове!

Хвана по-здраво Рейчъл. Докато светкавицата още не беше угаснала, успя да забележи на брега огромни валуни, заливани от вълните.

Отново всичко потъна в мрак. Вятърът набираше все по-голяма скорост. Най-накрая ги изтласка към прибоя.

Рейчъл изстена. Савидж се удари в скала и също изстена. В следващия момент водата го заля. Потъваше. Сякаш се върна отново в болницата в Харисбърг, в трескавия сън, причинен от демерола. После му се стори, че е в коридора на „Медфорд Гап“ и губи съзнание от ударите с бокен. Проблесна стомана. Видя как острият като бръснач самурайски меч — катана, отсича главата на Акира.

Шурна кръв.

Главата на Акира падна като тиква на пода.

Търкулна се към него и спря изправена, а очите премигнаха.

„Савидж?“

„Акира?“

Лудост!

Хаос!

Вълните го погълнаха.

3.

— Ш-ш-т — прошепна Савидж. — По-тихо.

Рейчъл продължаваше да стене. Той сложи длан на устата й. Тя се стресна и се събуди, отблъсна ръката му. В очите й се четеше див ужас, сякаш беше видяла пред себе си Пападрополис.

После осъзна грешката си. Страхът й премина. Тя въздъхна с облекчение. Бяха изхвърлени върху скалите. Отстрани ги заобикаляха големи валуни, но сутрешното слънце вече се издигаше над тях. То грееше приятно и сушеше дрехите на корабокрушенците. Небето беше ясно. Лекият ветрец прогонваше последните облаци.

— Преди малко имаше кошмари — продължи да шепне той. — Бълнуваше. Трябваше да те събудя. Не можех да ги оставя да ни чуят.

— Кого да оставиш?

Той посочи през една пролука между камъните. На сто метра надолу по гранитния склон вълните се удряха в брега. Бурята беше изхвърлила яхтата върху скалите. Отломки от нея бяха разхвърляни по брега. Двама гръцки рибари стояха там с ръце на кръста и разглеждаха останките.

— Господи! От хората на мъжа ми ли са?

— Не мисля. Фактът, че са облечени като рибари, не ми говори нищо. Всеки може да се облече така и да се смеси с местните жители. Само че не виждам да носят оръжие и най-важното — нямат предаватели. Все пак не е излишно да внимаваме. Не бих искал да ни открият, преди да реша какво ще правим.

— Къде сме?

— Не мога да ти отговоря. Вълните са ни изхвърлили на камъните. Когато се ударихме в брега, ти припадна — каза й Савидж и си спомни как я беше сграбчил за спасителната жилетка. Знаеше, че ако не го бе сторил, бурята щеше да ги раздели и може би никога нямаше да я види отново. Спомни си как подводното течение ги бе повлякло назад, как вълните се опитваха да ги съборят и той изгуби равновесие, как падна и успя да се изправи, после пак падна и вълните го заляха, как се мъчеше да измъкне и двамата от водата. — Извлякох те нагоре и намерих този заслон тук. Бурята утихна чак на сутринта. Вече бях започнал да се тревожа. Мислех, че никога няма да се събудиш.

Тя се опита да се изправи и изстена.

— Къде те боли?

— По-добре да ме беше попитал къде не ме боли.

— Огледах ръцете и краката ти. Мисля, че не са счупени.

Тя ги размърда полека.

— Изтръпнали са, но иначе всичко е наред.

Савидж приближи показалеца си до очите й и започна да го движи във всички посоки. Погледът й го следеше внимателно.

Той разтвори три пръста и я попита:

— Колко са?

Отговорът беше правилен. Той сви двата.

— А сега?

— Един.

— Гади ли ти се?

Рейчъл поклати глава:

— Не че се чувствам идеално, но не ми се повръща.

— Ако започне да ти се гади или образите да се размиват пред очите ти, веднага ми кажи.

— Мислиш, че може да съм получила сътресение на мозъка?

— Сигурен съм. Иначе нямаше да изгубиш съзнание. Остава да се надяваме, че не е твърде сериозно.

„И нямаш фрактура на черепа“ — довърши мисълта си наум.

— Онези правят нещо там — каза Рейчъл.

Савидж погледна през пролуката.

Мъжете нагазиха във водата и тръгнаха към голяма отломка от яхтата, заклещена в скалите. Вълните ги избутваха отново назад. Обърнаха се с лице един към друг и започнаха да обсъждат нещо, подкрепяйки думите си с жестове. Единият се затича по брега надясно. Скоро се скри от погледите им зад склона. Другият се озърташе наоколо, после тръгна нагоре към скалите.

— Чуди се дали има оцелели — прошепна Савидж. — Ако съм преценил правилно и те не работят за мъжа ти, първият сигурно тръгна към селото за помощ. След като сами не успяха да стигнат до най-голямата част от яхтата, са решили да не се отказват. Кой знае? Може би си мислят, че ще намерят пари или скъпоценности.

— Но ако онзи доведе още хора…

— Ще претърсят района — пулсът му се ускори. — Трябва да се махаме.

Той се надигна. Рейчъл коленичи до него.

— Сигурна ли си, че ще можеш?

— Само кажи какво трябва да правя.

— Като спре да гледа към нас, тръгваме. Не си повдигай главата. Трябва да се правим на змии.

— Ще се преструвам на каквото поискаш.

— Движи се бавно. Да не ни забележи по склона.

Рейчъл посочи надолу и каза:

— Обърна се към яхтата.

— Тръгваме! — Савидж се залепи за скалата и изпълзя между валуните.

Рейчъл го последва.

— Не се обръщай. Понякога хората усещат, когато някой ги гледа.

— Единственият човек, когото искам да виждам, си ти.

Савидж се заизкачва нагоре. Сантиметър по сантиметър. Съвсем бавно.

Въпреки че слънцето печеше в гърба му, усещаше как го полазват тръпки. Очакваше всеки момент човекът от брега да извика по тях. Секундите се превръщаха в минути, но никой не ги спря. Усещаше как Рейчъл пълзи зад него. Той прехвърли склона, изтърколи се в някаква вдлъбнатина и изчака спътничката си. Легна по гръб и въздъхна с облекчение.

Позволи си съвсем кратка почивка. Избърса потта от лицето си и се обърна към брега. Повдигна внимателно глава и погледна натам. Човекът, който беше отишъл до селото, тичаше обратно, следван от жени, мъже и деца. Те се отправиха към останките от яхтата със смесени чувства на страхопочитание и вълнение.

Мъжът, който беше останал на брега, започна да дава заповеди на жените и децата, явно искаше да претърсят склона. Те се пръснаха чевръсто, като оглеждаха всеки камък.

— Скоро ще открият скривалището ни.

Савидж реши да тръгват, но изведнъж спря.

— Какво има?

Той посочи морската шир. Видимостта бе доста ограничена докато бяха долу. Сега от върха той видя малък остров на около четвърт миля на изток.

— Вече знам къде сме. На остров Ринея. Западно от Делос.

— Това добро ли е или лошо?

— Имам готов хеликоптер на Делос. Наех го в случай, че не можем да напуснем Миконос с лодка. Не можах да го извикам заради бурята. Ако успеем да пресечем пролива…

— Ако пилотът не ни чака?

— Имаше заповед да стои там четиридесет и осем часа. Екипировката ми остана на яхтата. Няма как да се свържа с него. Трябва да стигнем там до утре.

— Как?

— Има само един начин. Не можем да преплуваме разстоянието до Делос. Остава да откраднем лодка.

Реши, че е време да тръгват, но нещо отново го спря.

Далечно боботене.

Савидж потръпна.

Боботенето наближаваше. Опита се да се съсредоточи и да определи откъде идва шумът. Над водата забеляза някаква точка, която ставаше все по-голяма, докато придоби формата на летящ дракон. Слънцето ослепително блестеше в бронята.

Хеликоптерът се насочи към острова.

— Няма защо да се чудим кой е — отбеляза Савидж. — Ще проверят първо брега. Когато видят всички тези хора… Когато видят отломките… Бързо!

Запълзяха навътре, като си позволяваха да се поизправят само когато височините по хълма ги скриваха от хеликоптера. Островът беше почти без растителност. Не можа да си спомни кой знае какво за него. В края на краищата целта му беше Миконос, а не близките острови.

Малкото, което знаеше, не го удовлетворяваше. Ринея имаше площ само пет квадратни мили. Тук почти не живееха хора. Туристи също не идваха често. Единствената атракция беше древното гробище с множество саркофази и гробници, но те не можеха да се сравняват с величието на руините в Делос.

Тези от хеликоптера ще видят селяните и останките от корабокрушението. Ще извикат подкрепление. Ще претърсят острова. Той е толкова малък, че това няма да им отнеме много време.

Погледна към Рейчъл, за да се убеди, че е до него.

„Ами ако припадне?“

„И къде, по дяволите, ще се скрием?“

4.

Боботенето беше спряло преди около пет минути. Пилотът сигурно е намерил равно място на брега. Всеки момент можеха да се появят нови хеликоптери или лодки с подкрепление.

Слънцето се беше вдигнало високо и напичаше. Пред тях се издигаха хълмове.

Рейчъл се препъна и падна.

— Господи.

Савидж се върна да й помогне.

— Май че беше прав.

— Това не бе спъване нали?

— Да. Завъртя ми се главата.

— Може да не е от сътресението. Ако искаш, да си починем пет минути.

— Още ми се вие свят.

Савидж изпсува наум.

— Май ще повърна.

— Може да е от притеснение. Трябва да ми имаш доверие. Повярвай ми. Ще те измъкна от този ад.

— Как ми се иска да е така.

— Поеми си въздух. Стегни се. Те ще загубят време, докато организират претърсването. Няма веднага да започнат.

— А после?

Савидж не знаеше какво да й отговори.

— Съжалявам — каза тя.

— За падането ли?

— Не. Затова, че те забърках в тази каша.

— Ти не си ме забъркала в нищо. Никой не ме е насилвал. Аз знаех какъв риск поемам. — Помогна й да стане. — Само не се предавай. Мъжът ти още не е спечелил.

Рейчъл се усмихна окуражена. Насиненото й лице засия.

Савидж се извърна и загледа напред.

„Какво ще правиш?“

Обгърна терена с поглед да види къде могат да се скрият. Съзря някакви невисоки развалини, които изглеждаха като точки по хълма. Бяха кръгли, направени от плоски камъни. Нямаха покриви, но оцелелите стени подсказваха, че са били с форма на кошер.

„Гробниците! Може би ще успеем да се скрием… Не, веднага ще разберат. Това е първото място, което би избрал всеки беглец.“

„Не можем просто така да стоим тук!“

Рейчъл стисна ръката му и каза:

— Готова съм.

Савидж продължи напред, като й помагаше да върви.

5.

Изведнъж земята поддаде и кракът му хлътна навътре. Хълбокът му се удари в гранита. В следващия момент Савидж пропадна целият. Изненадата беше толкова голяма, че той дори не успя да приклекне, за да омекоти удара. Лежеше по гръб в тъмнината и се мъчеше да си поеме въздух. Рейчъл тупна до него и изохка. Прахът покри устата и очите му. Изтри ги и се помъчи да се ориентира.

Бяха попаднали в дълбок изкоп.

Савидж се изкашля и се наклони към Рейчъл.

— Добре ли си? — попита той.

— Мисля, че да. Чакай да видя… — тя се опита да се изправи. — Да. Аз… Какво стана?

— Намираме се в куполна гробница.

— Къде?

Савидж си пое дъх и се помъчи да й обясни.

— Древните гърци били погребвани по няколко различни начина. Руините около нас се наричат гробници толос, което означава, че са с форма на кошер. Понякога използвали подобни изкопи, като укрепвали стените с камъни, а отвора закривали с гранитна плоча. Умрелият бил поставян легнал със сгънати колена в мраморен саркофаг. Наоколо слагали оръжия, храна, дрехи и бижута. Запълвали дупката, когато имало с какво. Тук в Ринея обаче е доста каменисто и затова повечето останали незапълнени.

Савидж разгледа внимателно и реши, че в самата скала е имало дупка и затова е била избрана за погребение. Само към върха, където е трябвало да бъде разширена, бяха сложили плоски камъни да поддържат плочата, покриваща гробницата. По-точно покривала някога гробницата.

— Работа на иманяри — каза Савидж. — Махнали са плочата, откраднали са скъпоценностите и надве-натри са покрили отгоре, за да не се забелязва много. Изглежда са бързали, защото не са си свършили добре работата. Ние стъпихме точно върху недобре закрепения капак.

Савидж посочи към висящата надолу плоча.

— От тежестта ни се е наклонила и хлътнала навътре.

— Можеше и съвсем да пропадне — нервно отбеляза Рейчъл.

— Щеше да падне върху нас и да ни смачка. — Един слънчев лъч помогна на Савидж да се огледа по-добре. — Можеше да се срути върху саркофага.

Те бяха тупнали до него. Беше метър широк и също толкова висок, поставен в средата, а пространството наоколо беше достатъчно за тези, които го бяха внесли и оставили.

По стените бяха изсечени фигури на войници и коне.

Савидж погледна отново към увисналия капак.

— Мисля, че вече намерихме подходящо място за скривалище.

— За скривалище? Повече ми прилича на капан. Ще видят отвора и ще ни открият.

— А ако няма отвор?

Савидж се изправи и опита капака.

— Внимавай — предупреди го Рейчъл и отстъпи назад.

Капакът се заклати така, сякаш беше на панти.

Савидж повдигна ниския край. Капакът започна да се затваря. Слънчевият лъч ставаше все по-тънък. С изтръпнало сърце той чу отново шума от хеликоптера. После капакът се затвори и единственото нещо, което се чуваше в тъмнината, бе дишането на Рейчъл.

6.

— Надявам се, че не страдаш от клаустрофобия — шепотът на Савидж отекна от ехото.

— Да не мислиш, че след всичко, което изтърпях, това може да ме разтревожи?

Савидж се усмихна.

— Сега поне ще си починеш. Седни до мен — той сложи ръка на рамото й. — Още ли ти се върти главата?

— Не.

— А как ти е стомахът?

— Боли ме, но мисля… Може да е от глад.

— Това си помислих и аз.

Той разкопча един джоб на панталона си и извади найлоново пликче.

— Какво е това?

— Говежда пастърма и сушени плодове.

Тя отхапа парче месо.

— Сега съм сигурна, че съм гладна. Много е вкусно. Съвсем не очаквах да ми хареса толкова.

— Никога ли не си яла пастърма?

— Аз съм богата и разглезена. Нали така беше?

Той се засмя и се зае със своето парче.

— Сигурен съм, че си жадна, но засега с нищо не мога да ти помогна.

— Колко време можем да изкараме без вода?

— Ако пестим силите си, около два дни. Не бих казал, че няма да чувстваме жажда. Но ние ще се измъкнем оттук до довечера.

Той излъга, за да й вдъхне кураж. Гробницата беше без проветрение и още отсега беше станало горещо. По лицето му се стичаше пот. Може би съвсем скоро щяха да имат нужда от вода.

Въздухът беше спарен и тежък.

— Трябва да…

— Какво?

— Да пишкам — каза Рейчъл.

— Не само ти.

— Срамувам се.

— Няма защо. Иди от другата страна на саркофага. Докато всичко това свърши, няма да имаме тайни един от друг.

Тя се поколеба, но тръгна натам.

В тъмнината Савидж се мъчеше да игнорира звуците, които тя издаваше. Стараеше се да мисли за това, което ги чакаше занапред.

Хората на Пападрополис ще трябва да прекъснат претърсването като се стъмни. Освен ако не използват фенери. А може и светлините на хеликоптера.

„Но островът е толкова малък, че ще свършат преди да падне нощта. Ще решат, че не са ни видели, че сме се удавили или вече сме избягали. Какво ли ни очаква оттук нататък?“ — мислеше си Савидж.

„Страхуват се от Пападрополис. Няма да се откажат от преследването.“

„А Акира? Ако това изобщо беше Акира“.

Савидж не се съмняваше, че беше именно той.

„Акира, който гледаше с тъга и ужас как Савидж изчезва — с яхтата, който беше извикал името му.“

„Акира, чиято глава се беше търколила в краката му преди шест месеца, а очите бяха премигнали.“

„Акира ще се върне. Никога няма да ни остави на мира.“

„Преследва по-скоро мен, а не Рейчъл.“

„Акира умря.“

„А сега ме преследва.“

„Нещо се е случило преди шест месеца. Но, боже мой, какво точно?“

7.

Савидж продължаваше да се поти. Той погледна светещите стрелки на водонепроницаемия си часовник. Девет и четиридесет и пет. Слънцето трябваше вече да е залязло. Преследвачите сигурно са се събрали да обмислят по-нататъшните си действия. Устата му беше пресъхнала, а мозъкът му работеше трудно в този задух. Той побутна Рейчъл, изправи се, за миг се подвоуми, но веднага се стегна.

— Време е.

Те почти не бяха разговаряли след няколкото думи, които бяха разменили преди Савидж да затвори изхода. Само от време на време я питаше дали е добре. Дори и това беше доста рисковано, защото не можеха да са сигурни, че няма да ги чуят, ако претърсват наоколо.

Повечето време прекараха в дрямка. Рейчъл още не можеше да се разсъни. Той отново я побутна. Движенията й бяха забавени. Това го разтревожи, защото не беше изключено състоянието й да се е влошило.

— Хайде — каза й той. — Ще се почувстваш по-добре, ако глътнеш чист въздух.

Това й вдъхна сили. Успя да се надигне. Савидж подхвана капака отдолу и го бутна. Той не се помръдна. Бутна го по-силно. Една мисъл прониза сърцето му: „Ами ако капакът се е заклещил като го затворих? Ако не успея да го отворя? Господи, ако е така, дори двамата не можем да го отместим. Ще се задушим!“

С треперещи ръце той опита още веднъж, като напрегна всички сили. От него рукна пот. Когато чу как капакът изскърца, той мислено благодари на бога. Беше обезумял от радост.

Плочата помръдна половин сантиметър, краят й леко се наклони на една страна. Савидж продължи да бута и в един момент капакът се извъртя така, както когато пропаднаха.

През дупката видя луната и звездите. Почувства и лек ветрец в лицето си. Пое жадно чистия въздух. Рейчъл се залепи за него и също започна да вдишва с пълни гърди.

— Това е така…

Савидж сложи ръка на устата й и погледна нагоре, като се заослушва внимателно.

Дали наблизо има някой?

Не чу нищо. Нито гласове, нито стъпки.

Той избута Рейчъл през отвора, изчака я да се измъкне, хвана се за края на гробницата и се изтласка внимателно нагоре, за да не го затисне плочата.

Легна по очи и се огледа наоколо. Не се виждаха подозрителни силуети или движещи се сенки.

Той издърпа камъка, с който беше подпрял капака, и го върна обратно на мястото му. Ако решат да претърсват тук, нямаше да се досетят, че жертвите им са били през цялото време съвсем близо.

„Ако изобщо успеем да се отдалечим достатъчно“ — помисли си Савидж. Обърна се към Рейчъл и й посочи пътя, по който дойдоха вчера. Щяха да се върнат по него. Тя кимна разбиращо.

Не пълзя дълго, защото ръката му напипа вдлъбнатина в скалата, където се беше задържала вода от вчерашната буря. Облиза пръстите си. Водата ставаше за пиене. Отново ги потопи и докосна с тях устните на Рейчъл. Отначало тя се дръпна, но веднага разбра защо е постъпил така и жадно залепи устните си, за да изсмуче водата. Разбра откъде може да пие още и бързо потопи цялото си лице.

Савидж реши, че може да й стане лошо, ако изпие много вода наведнъж, и лекичко я побутна. Отначало тя се възпротиви, но после отстъпи. Беше негов ред да пие от песъчливата течност. После избърса устата си и огледа отново местността преди да тръгнат.

8.

Половин час по-късно те спряха на върха на хълма, от който се виждаше морето. Луната се отразяваше във водата. Брегът, където бяха разхвърляни отломките от яхтата, сега беше пуст. Савидж погледна надясно. Вчера хората от селото бяха дошли от тази посока. Съвсем скоро разсъжденията му се потвърдиха. Видя осветените прозорци на няколко десетки къщурки. Два хеликоптера бяха кацнали на един равен участък от брега. Мускулести мъже с шушлякови якета и автоматично оръжие патрулираха между къщите. Някои държаха радиостанции и оживено разговаряха.

Савидж продължи да изучава обстановката. На допотопно пристанище вляво бяха привързани шест големи моторници, всяка от които можеше да побере десетина души. Още по-наляво върху каменистия бряг видя осем обикновени лодки. Тези лодки го изкушаваха.

„Там е цялата работа“ — мислеше той. — „Хеликоптерите имат охрана. Рибарските лодки нямат. Това е капан. Тогава как ще се измъкнем от острова?“

След пет минути вече имаше план. Опита се да обясни с жестове и на Рейчъл, но тя не разбра. След няколко неуспешни опита се принуди да прошепне едва чуто:

— Върви по този склон надясно. Когато заобиколиш селото, мини още петдесетина метра, спри и ме чакай. Ще се забавя малко. Ще чуеш стрелба. Не се паникьосвай.

— Но…

— Обеща да правиш каквото ти кажа.

По лицето й се изписа уплаха.

Той я изгледа с неодобрение и посочи настойчиво към селото. Тя се поколеба още минута и запълзя натам.

Съжали я, защото знаеше колко щеше да трепери от страх сама. Но нямаше друг избор. Не можеше да я вземе със себе си. Имайки предвид какво му предстои, тя щеше само да му пречи, а можеха и двамата да бъдат убити.

Почака, докато тя се скри и се опита да събере мислите си. Рибарските лодки примамливо го зовяха. Капанът беше прекалено очевиден. Той не се усъмни нито за миг, че това е засада.

„В момента, в който се доближа, веднага ще стрелят. Може да ме заслепят с фенер за по-лесно. Сега ще видим.“

Савидж запълзя надолу.

„Ще се забавя малко“ — беше казал на Рейчъл, но това „малко“ можеше да продължи и часове. Трябваше да пълзи бавно заедно с движението на сенките, предизвикани от лунната светлина.

След тридесетина минути, за които успя да измине не повече от петдесетина метра, той изведнъж замръзна на място.

Едва доловим шум беше задействал рефлексите му. Слабо търкане на дреха в скалата. Точно пред него. До стената от валуни.

Савидж възбудено вдигна глава и се огледа. Мъжът се бе скрил зад камъните. Беше насочил пушката си към лодките.

Савидж се хвърли върху него, изви ръцете му надолу, а главата назад и настрани.

Часовоят не успя да направи нищо. Мълниеносното нападение му попречи да вдигне тревога. Мъртвото тяло се свлече на земята.

Савидж взе пушката му, която имаше устройство за нощно виждане. Намери и револвер Магнум 357. Джобовете на убития бяха пълни с патрони. След това заобиколи камъните и се върна обратно нагоре. Можеше да има още снайперисти. Това беше почти сигурно. Пътят, по който дойде, беше чист, затова запълзя по-бързо.

На върха спря, за да провери дали всичко в селото е спокойно. Не видя нищо особено. Първата част от плана му беше изпълнена. А сега? Втората част беше толкова трудна, че не му се тръгваше.

„Ако не успея сега, няма да имам друга възможност. Не можем да стоим и да се надяваме, че няма да претърсват отново. Ако се крием дълго, гладът ще ни изтощи. При едно следващо претърсване ще ни открият. Или Рейчъл ще извика от ужас. Тя е на границата на силите си. Трябва да го направя сега.“

„Беше казал на Рейчъл: «Ще се забавя малко. Ще чуеш стрелба. Не се паникьосвай.»“

„Да става каквото ще. Дано само Рейчъл да се владее.“

Той стреля с пушката и се втурна напред. Отговорът не закъсня.

След като чу изстрели откъм селото, той дръпна спусъка на револвера и продължи да тича. Стреля отново с пушката. След секунди и с револвера.

Суматохата разтърси нощта. Всички преследвачи се втурнаха към мястото на стрелбата. Скоро обувките им затропаха по склона, отронвайки ситни камъчета от скалата. Той даде още два изстрела с револвера, веднъж с пушката и после продължи да тича, но не към вътрешността, а наляво.

Гърмежите се чуваха все по-близо, мъжете вече бяха на върха на хълма. Савидж рязко спря. Обърна се пак наляво и се втурна приведен напред.

Ракета освети небето точно над него.

Савидж се наведе още повече и затича по-бързо, за да не го освети ракетата. Прехвърляше наум случилото се. След като са чули изстрелите от две различни оръжия, мъжете са решили, че часовоят е стрелял по Савидж. Те са се пръснали и сега го търсят към вътрешността. Междувременно Савидж трябваше да се възползва от заблуждението им. Той се втурна към противоположната страна на селото, добра се до хълма и се огледа за Рейчъл. Не можа да я открие.

Тръгна напред по склона.

Забеляза някаква сянка и замръзна на място.

За малко да стреля, но разбра, че е Рейчъл.

Тя се хвърли разтреперена в обятията му, но сега не беше време да я успокоява. Под тях на брега включиха двигателите на хеликоптера. Перките се завъртяха бавно. Едновременно с това избухна друга ракета на отсрещния хълм.

„Претърсването продължава усилено“ — заключи Савидж със задоволство. „Охраната се е пръснала. Отишли са доста навътре и са поръчали на хеликоптера да се вдигне, за да осветява пътя с прожектори.“

Рейчъл го прегърна още по-силно. Савидж приближи устни до ухото й и прошепна:

— Само не се паникьосвай. Не точно сега. След пет минути вече няма да сме тук.

Савидж я дръпна — трябваше да тръгват надолу.

Перките на хеликоптера се въртяха все по-бързо. Луната и светлините на контролното табло осветяваха пилота в плексигласовата кабина. Помощникът му тичаше към хеликоптера.

Савидж теглеше Рейчъл за ръката, за да тича по-бързо.

Вторият пилот отвори вратата и тъкмо щеше да се качи, когато Савидж стреля право в лицето му. Той отхвръкна назад.

Савидж го отстрани от пътя си, хвърли пушката и насочи револвера към уплашения пилот:

— Излизай, по дяволите, или ще стрелям.

Пилотът непохватно си разкопча колана, бутна вратата и скочи на земята.

Савидж скочи вътре и изтегли Рейчъл след себе си.

Не се наложи да я окуражава. Напротив, тя възбудено го подкани:

— Тръгвай!

Той хлопна вратата на кабината, сложи крака върху педалите и сграбчи лоста. Обучението в SEAL не включваше управление на хеликоптер, но Греъм смяташе, че трябва да се оправят и с летателни апарати. Не с реактивни самолети, защото те трудно можеха да бъдат усвоени без продължителни тренировки. Витловите самолети и особено хеликоптерите можеха по-лесно да бъдат изучени за няколко месеца в часовете за отдих.

„Слава богу, че това не е военен хеликоптер“ — мислеше си Савидж. — „Контролното табло е доста сложно.“

Воят на двигателите се превърна в рев.

— Тръгвай — изкрещя Рейчъл.

Хеликоптерът се отдели от земята. Бяха свободни.

Насочи хеликоптера нагоре и напред, извисявайки се над осветеното от луната море. Хвърли един поглед назад и видя разни фигурки да бягат надолу по склона, други тичаха откъм селото. Събраха се на брега и приготвиха оръжията си за стрелба.

Набирайки скорост, видя как долу проблеснаха дула.

„Твърде късно“ — помисли си той. Закопча предпазния колан и подкани Рейчъл да стори същото.

— Вече го закопчах.

— Ти си по-различна — каза й Савидж с усмивка. — Трябва да си призная, че съм впечатлен. Не познавам много…

В същия момент тя изпищя, но той едва ли можеше с нещо да й помогне. Сепнато се обърна и видя насочения към главата й пистолет.

И Акира.

9.

— Да не забравяме къде сме — в очите на Акира се четеше познатата меланхолия, английският му беше все така безупречен. — Не посягай към оръжието. Ще стрелям. Ще те убия, а хеликоптерът не може да се остави на автопилот. Преди да успея да те заместя, ще сме се разбили. И аз ще умра. Но най-главното — и тя ще загине.

— Как успя…

— Чудех се дали сте оцелели след корабокрушението. След като си служил в SEAL и си експерт по оцеляването, това беше твърде вероятно. Какво бих направил аз на твое място? Щях да търся начин да се измъкна от острова, докато не съм загубил напълно сили от глад и жажда. Без съмнение наблизо има спасителен отряд. Може би в Делос. Между другото аз намерих онзи хеликоптер. Разсъждавайки по-нататък, заключих, че ще се помъчите да стигнете дотам преди спасителният отряд да се откаже да ви чака. Какви са възможностите ви в този случай? Лодките можеха да ви послужат, но наоколо гъмжеше от снайперисти и това беше очебиен капан. Отвличане на вниманието им? Или отвличане на хеликоптера? Прецених вероятността за едното и за другото и се скрих в хеликоптера. В края на краищата какво щях да изгубя? Само няколко часа докато лежа безмълвен. Мога да го правя дни наред. И ето ме тук.

— Не беше толкова приказлив, когато работехме в „Медфорд Гап“ — отбеляза Савидж и погледна с неодобрение назад към насочения пистолет. След това премести поглед към тъжните очи на Акира. Очите на човека, когото беше видял обезглавен.

— Спомена „Медфорд Гап“. Точно затова съм тук. Затова те последвах. Затова се скрих. Трябва да ти задам няколко въпроса. Как така си още жив? Преди шест месеца те видях да умираш.

От изненада Савидж загуби контрол над хеликоптера. Наклониха се рязко към морето. Бързо успя да го овладее и отново набраха височина. Отдъхна си. Умът му обаче беше изцяло погълнат от потресаващите въпроси на Акира.

— Видял си ме мъртъв? Но аз видях…

— Те са по петите ни — каза Рейчъл.

Тази новина беше също толкова шокираща. Савидж се обърна назад. Същото направи и Акира.

„Сега мога да грабна оръжието му“ — помисли Савидж.

Инстинктът му подсказа, че Акира няма да се остави да бъде обезвреден.

— Добре — каза той. — Устоя на изкушението.

— Как разбра, че няма да опитам?

— Разчитах на твоя опит. Все пак смятам, че е по-добре да си имаме доверие. Като жест на добра воля… — той не довърши думите си, но прибра оръжието под якето си.

В този момент напрежението спадна.

Савидж се опита да си представи какво им предстои.

— Не виждам опашка след нас.

— Там — посочи Рейчъл наляво. — Някакви светлини.

— От моторниците ли?

— От другия хеликоптер — отвърна му Акира.

— Господи! Въоръжени ли са?

— Сигурен съм, че мъжете вътре имат автоматични пушки, но самият хеликоптер е същият като този. Няма никакви допълнителни оръжия.

— Ако ни настигнат — каза Рейчъл, — ще отворят вратата и ще стрелят по нас.

— Няма.

— Откъде си толкова сигурен?

Савидж го прекъсна:

— По същата причина, както и когато бягахме от имението. Страх ги е да не улучат теб.

— Това не ги спря, когато откраднахме хеликоптера.

— Мисля, че бяха твърде неприятно изненадани и малко се престараха. Сега имат възможност да размислят. Ако катастрофираме заради тях, Пападрополис ще им откъсне главите.

— Да — промълви Рейчъл. — Мъжът ми е способен на всичко.

— Така че сега вие сте нашата защита — отбеляза Акира.

— Нашата? Но вие сте на тяхна страна.

— Вече не съм. Пристигнах в имението онзи ден. Замествам един от охраната, който е болен. — Акира се обърна към Рейчъл и продължи: — Веднага щом разбрах за какво са ме наели — да пазя като затворничка жена, за да я бие и изнасилва мъжът й — си казах, че не мога да остана. Всъщност обмислях как да те спася. Тъй като Пападрополис ме заблуди — обясни ми, че са го заплашвали и затова му трябвало охрана — смятам, че ангажиментът ми към него е отпаднал.

— Тогава защо насочи оръжието си към мен?

— За да не ме нападнеш. Трябваше да те накарам да ме изслушаш.

— Светлините приближават — каза Рейчъл.

— Може да ни принудят да кацнем. Има остров отдясно — отбеляза Савидж, като посочи натам. Реши да го заобиколи и увеличи скоростта.

Стрелката за горивото сочеше средата. Савидж поклати глава:

— Ако караме толкова бързо, ще изразходваме твърде много гориво.

— С тази скорост, с която ни преследват, те ще изразходват същото количество — каза Акира. — Аз не бих се тревожил. Те поначало имаха по-малко гориво. Скоро ще им се наложи да кацнат, за да заредят. По-спокойно. А сега да помислим за вас. Вие двамата трябва да сте много гладни.

Акира посегна надолу. С усмивка, която не успя да скрие тъгата в очите му, той подаде на Рейчъл пластмасова бутилка и увити в хартия сандвичи.

Рейчъл я отвори, отпи няколко глътки, след което спря и се обърна към двамата:

— Отбягвате темата.

Савидж разбра какво има предвид.

Акира наведе тъжните си очи надолу и каза:

— Да.

— Това ми звучи като някаква лудост. Какво искахте да кажете?

Савидж и Акира не отговориха. Само се вторачиха един в друг.

— „Аз те видях“ — цитира Рейчъл думите на Акира. — Това чухме, когато потегляхме от пристанището — обърна се тя безкрайно озадачена първо към японеца, а после към Савидж. — Ти също му отвърна. „Аз пък видях теб.“ После гръмотевиците ми попречиха, чух само думата „мъртъв“. Спомням си, че те попитах дали познаваш този човек. На теб не ти се говореше. След малко каза: „Бог да ми е на помощ. Да.“ Следващите ти думи ми прозвучаха доста зловещо. „Видях го мъртъв преди шест месеца.“ Вятърът беше силен и не съм убедена, че съм те разбрала правилно. Прозвуча ми безсмислено. Сега пък този мъж твърди, че те е видял…

— Обезглавен. Савидж, как оцеля?

— А ти как оцеля?

— Мечът отсече главата ти. Тя се търкулна по пода.

— Главата ти спря изправена — прошепна Савидж. — Очите премигнаха.

— Твоите премигнаха.

— О, господи — промълви Рейчъл. — Май ще се окаже, че и двамата сте откачили.

— Не — отвърна й Савидж. — Но тъй като и двамата сме живи, нещо не е наред.

Докато произнасяше това, стомахът го присви и краката му се подкосиха. Рейчъл пребледня и заклати недоумяващо глава:

— За бога. Говорите невъзможни неща. Ако никой от вас не е луд, значи все някой лъже!

Начинът, по който погледна Акира, беше достатъчно изразителен. Ясно, че се съмняваше в него.

Японецът впери тъжните си очи в Савидж и сякаш искаше да му каже, че отхвърля тези подозрения.

— Питам ви още веднъж. Казвате, че сте го видели обезглавен?

— Точно така — отвърна й Акира, като продължаваше да гледа към Савидж.

— А ти си видял него обезглавен? — този път тя говореше на Савидж.

Той кимна. Побиха го тръпки. Имаше чувството, че е в кабината заедно с някакъв дух. Рейчъл вдигна ръце и каза:

— Ще повторя отново. След като това не може да се е случило, значи е лъжа.

— Не ми ли вярваш? — попита я Савидж.

— Знаеш много добре. Колко пъти да ти го казвам? Заклех ти се, че ще те следвам и в ада.

— Чувствам се така сякаш съм вече там. Това, което казваш, че е невъзможно, аз го видях с очите си. Аз бях там. Знам какво се случи. Видях го. Казвам ти… мислиш, че съм луд, не ме е грижа… Казвам ти, видях как един убиец, беше японец, отсече главата на този човек. Този спомен ме преследва от шест месеца.

— И мен също — прекъсна го Акира.

— Нещо не се връзва — отвърна Савидж. — Ние с Рейчъл знаем, че можем да си имаме доверие. Но можем ли да вярваме на теб?

— Напълно професионален въпрос. Аз се питам същото. Щеше да ме разочароваш, ако не беше толкова недоверчив. Нещо повече, щеше да ми се стори подозрително, ако беше повярвал веднага.

— И двамата започвате да ме плашите.

— Започваме? Аз съм в шок от момента, в който видях Акира в имението.

— Само си представи какво изпитах самият аз — каза Акира. — Не вярвах на очите си, когато мина покрай мен с колата… докато те преследвах из селото… когато ти извиках на пристанището.

— Това не доказва нищо — отвърна Савидж. — Интересува ме само онова, което видях преди шест месеца. В него съм сигурен. Не е като да те прострелят и да изглеждаш мъртъв, а после лекарите да те спасят.

— Тогава защо съм тук? Как приказвам с теб?

— По дяволите! Не знам.

— Престанете! — помоли ги Рейчъл. — Направо ме ужасявате.

— Аз изпитвам същото — каза Акира. — Как да ви накарам да ми повярвате? Савидж, през последните шест месеца ти си непрекъснато в кошмарите, които сънувам. Докато се възстановявах…

— От какво?

— От ударите с бокен.

Рейчъл сърдито помоли:

— Говорете на английски.

— Това са мечове с дървени дръжки. Счупиха ми ръцете и краката, ребрата, черепа. Далакът и апендиксът ми бяха разкъсани. Трябваха ми цели шест месеца да се възстановя.

— Същото се случи и с мен — каза Савидж. — Върнахме се там, откъдето започнахме. Или и двамата сме откачили, или ти лъжеш, или…

— … ти лъжеш. Аз много добре знам какво съм видял. А ти как оцеля?

Освен тъгата в очите на Акира, Савидж забеляза и ужасно объркване.

— Добре. Ще се съглася с теб — обърна се той към японеца. — Да приемем, че всеки е видял другия мъртъв. Но това е невъзможно — отчаяно се мъчеше да намери думи. — Ако не сме откачили… и ако никой не лъже…

— Да? — наведе се Акира към него.

— Разсъждаваш толкова логично, колкото и аз. Има някакъв друг вариант.

— Неизвестен засега — кимна Акира. — След като и двамата сме живи…

— Когато ти трябва да си мъртъв…

— Също и ти.

Савидж съвсем се обърка.

— Какво става, по дяволите?

— Предлагам заедно да открием.

10.

— Светлините зад нас май се отдалечават — отбеляза Рейчъл.

Савидж погледна назад. Преследващият ги хеликоптер обърна и се насочи надясно към близкия остров.

— Изглежда наистина горивото е свършило.

— Слава богу. Едно главоболие по-малко — каза Рейчъл с облекчение и притвори очи.

— А нашето гориво? — попита Акира.

Савидж провери и отвърна:

— Имаме четвърт резервоар.

Рейчъл припряно отвори очи и попита:

— Ще ни стигне ли да се приземим успешно?

— Ако следваме този маршрут.

— Какво искаш да кажеш с това „ако“? Защо да не го следваме?

— Савидж има предвид, че пилотът сигурно е предупредил какъв курс държим и по всяка вероятност ще ни пресрещнат.

— Така че трябва да отидем там, където не ни очакват. Ще променим курса от северозапад на запад. После ще завием на север.

— Така много ще се отдалечим от Атина. Ще изгорим повече гориво — отбеляза Рейчъл.

— Ще карам по-бавно.

— Това означава ли, че ще ни стигне дотам?

Савидж не отговори.

Рейчъл изпсува.

11.

Моторът започна да бучи подозрително, горивото беше на привършване, но вече бяха съвсем близо. Още не беше започнало да се зазорява, когато се приземиха на площадката, приготвена за техния хеликоптер от Делос. Тримата изтичаха към тъмните храсти наблизо. Само за момент Савидж се уплаши, че Акира ще извади пистолет и ще признае, че ги е лъгал, за да спечели доверието им. Акира явно нямаше такова намерение. Той по-скоро се притесняваше, че Савидж може да постъпи така.

— Зад тези храсти има черен път — каза Савидж. — След около стотина метра ще стигнем до един обор.

— Където има кола.

Савидж кимна.

— А ако не бяхме стигнали дотук?

— Бях приготвил още две места за кацане. Бях предвидил и пристанища, в случай, че използваме лодка. Знаещ правилото: Ако нещо може да се случи, то се случва. Затова трябва да имаме достатъчно резервни варианти.

— Който и да те е обучавал, свършил е добра работа.

Стигнаха черния път и се втурнаха наляво.

— Естествено властите ще открият хеликоптера — каза Акира. — Ако Пападрополис реши да заяви, че е откраднат, ще извикат и полиция да снемат отпечатъци.

— Твоите регистрирани ли са?

— Никога не са ми снемали отпечатъци.

— На мене са ми снемали — призна Савидж.

— В такъв случай Пападрополис ще използва цялата си власт, за да ги идентифицират. Ще изпрати хора да те убият, задето отвлече жена му.

— Избърсах всичко, което бях докосвал. Пападрополис сигурно знае името ти — обърна се той към Акира.

— Не е точно така. Знае само псевдонима ми.

— Да, действително. Това беше едно от първите неща, които трябваше да науча — да пазя своята анонимност. Да не оставям възможност на враговете си да ме преследват.

— Мъдър инструктор си имал.

— Можеше и да е някой мошеник.

— Аз… — започна Рейчъл като дишаше учестено — Не мога да тичам толкова бързо.

Двамата мъже я подхванаха отстрани и продължиха към обора. Фиатът беше на място. След пет минути те вече потегляха. Рейчъл стоеше на предната седалка между двамата.

Савидж почувства изпотените й дрехи до себе си.

— Мисля, че най-лошото мина. Сега си свободна. Можеш да поспиш малко. Скоро ще имаш храна, дрехи и меко легло. Пробвал съм го.

— Искам само да се изкъпя — отвърна тя.

— Имам го предвид. Уредил съм и това. И достатъчно топла вода.

— Къде отиваме — попита Акира и се загледа в сивото небе, което се превръщаше в синьо с настъпването на утрото.

— В една ферма близо до Атина — каза Савидж. Очите му бяха зачервени от изтощение. — Наех една занемарена къща. Казах на собственика, че съм писател и имам нужда от спокойствие и усамотение, защото пиша биографията на Аристотел.

— А той какво ти отговори?

— Помисли, че имам предвид Аристотел Онасис. Накара ме да му обещая, че ще му кажа всички клюки за Ари и Джаки.

— И обеща ли му?

— Според мен Ари е светец като папата — отвърнах му аз, а той ококори очи и ми каза само: „Вие, професорите, сте едни…“ Взе парите ми и реши, че съм пълен идиот. Сигурен съм, че изобщо няма да се появи.

Акира се подсмихна лекичко, Рейчъл вече се унасяше в сън.

12.

Скриха колата зад къщата. Наоколо се бяха ширнали лозя. Макар че отвън къщата изглеждаше запустяла, вътре беше чиста и добре обзаведена. Савидж се бе погрижил за всичко.

По пътя двамата бяха обсъждали кошмарите си, но тук трябваше преди всичко да се погрижат за Рейчъл. Попитаха я какво иска. Храна? Или да поспи? Беше настояла първо за баня. Стоя там близо час, а когато излезе, беше облечена с рокля на Ив Сен Лоран, която сестра й беше избрала. Бе доста красива, независимо от синините по лицето.

Когато я видя, Акира се изуми.

— В хеликоптера си мислех, че лицето ти е покрито с мръсотия след две нощи и един ден бягство. Нямах представа, че това, което ми изглеждаше като нечистотия, всъщност е…

Рейчъл закри лицето си с ръка.

— Извинявай — каза Акира. — Не исках да те притеснявам, просто трябваше да изкажа съчувствието си. И запомни, моля те, синините са временна работа. Но никой няма право да насилва душата ти.

Рейчъл свали ръка и се усмихна:

— Благодаря ти. Имах нужда някой да ми го напомни.

Савидж не преставаше да й се възхищава. Очите й бяха очарователно сини, а цветът на роклята ги открояваше още повече. Те сякаш светеха с достойнство и издаваха силата на духа й. Тя решеше назад зад ушите мократа си кестенява коса и това подчертаваше още по-добре овала на лицето й. Елегантните й черти бяха започнали да придобиват нормалния си вид.

— Дори да те беше убил, пак нямаше да постигне власт над душата ти — каза Акира. — Аз вярвам в шинтоизма.

Рейчъл кимна в знак на съгласие.

— Това е една от най-древните религии в Япония.

— Досега не съм се интересувала от нея.

— Според шинтоизма, когато човек умре, душата му се слива със заобикалящия ни свят. Животът не се прекъсва. Само се променя. Все едно че се разтваря, но запазва своята идентичност. Върви по своя път. Мъжът ти нямаше да навреди на душата ти, защото дори и мъртва, тя е неуязвима. Тя щеше да заживее друг живот.

— Интересува ме само този живот — отбеляза Рейчъл.

— Естествено — каза Акира и продължи — Шинтоизмът не изисква да се откажеш от настоящето, което ти предпочиташ.

— И в това настояще имам нужда от храна.

— Вече е готова — обади се Савидж. — Агнешко задушено.

— Не звучи лошо.

Наистина си го биваше.

Още не бяха свършили да се хранят, когато Савидж се обърна към Акира:

— Кажи ми го пак.

— Вече ти го казвах пет пъти.

— Добре де, нека станат шест. И двамата уж трябва да сме мъртви, а не сме. Само като си спомня, ме побиват тръпки. Когато те погледна, все едно виждам…

— Ками.

— Какво?

— Онова, в което се превръща човек след смъртта си. Дух. Призрак. Непрекъснато се мъча да си обясня, но не мога. Така че ако искаш да чуеш всичко още веднъж…

— Да. И то с най-големи подробности. Все ще излезе наяве нещо, на което да не си обръщал внимание досега.

— Добре. Бях нает от…

— Муто Камичи.

Савидж слушаше напрегнато.

— Над петдесетте. Леко прегърбен. С изпъкнало коремче. Сиви кичури в черната коса. Хлътнали бузи.

— Точно така бих го описал и аз — не се стърпя Савидж. — Къде те нае?

— В Токио.

— С какво се занимаваше?

— Не знам.

— Все трябва да имаш някаква представа. Опиши ми офиса му.

— Казах ти вече, че се срещнахме на неутрална територия. В някакъв парк.

— После ви взеха оттам с лимузина.

— Точно така.

— Какво представляваше шофьорът?

— Вършеше си добре работата. Имаше перденце и не можах да го разгледам добре.

— Възможно ли е Камичи да е бил политик?

— Не е изключено, но със същия успех можеше да бъде и бизнесмен. Най-силното ми впечатление бе, че изглеждаше изтощен.

— Да. Уморен администратор. Такова бе и моето мнение. Но „администратор“ е твърде широко понятие. Кажи ми какви бяха ръцете му?

— Имаше мазоли на пръстите. Също и на долната част на дланите.

— Също като нас. От тренировките по карате.

— И аз така мисля. Но в Япония бойните изкуства не са нещо необичайно. Много административни служители ги практикуват.

— Какви бяха задълженията ти?

— Да придружавам Камичи-сан в Америка. Трябвало да ходи на някаква конференция, така ми каза. Не очаквал никакви неприятности, но смятал, че е въпрос на чест да има охрана.

— Това ме озадачава. След като е имал шофьор, значи е имал и охрана.

— Обясни ми, че иска някой, който да познава обичаите в Америка.

— Ти работил ли си за американци?

— Работил съм за хора от най-различни националности. Тъй като знам добре английски, съм предпочитан от богати американци, които посещават Япония и обратно — богати японци, които пътуват из Америка.

— Каза ли ти, че смята да наеме и американец?

— Да. В това няма нищо необичайно. Често се наема човек от страната, където отиваме. Пък и трябва някой да ме замества, докато спя и се храня.

— И така отлетяхте от Токио за…

— Далас.

— Случи ли се нещо необичайно там?

— Господарят ми разговаря с един японец от самолета. После с няколко американци.

— На летището ли?

— Да. Съвсем кратко. Не разбрах за какво говориха. После заминахме за Ню Йорк.

— Където се срещнахме — вметна Савидж. — После пътувахме около час и спряхме.

— Господарят каза, че си получил предварително инструкциите. В Япония ми поръча да ти обясня подробностите допълнително.

— Спряхме на паркинга на хотел „Хауърд Джонсън“. Размяната…

— … на куфарчетата. Това ме изненада.

— И мен също. После стигнахме…

— … най-необичайната сграда, която наподобяваше няколко постройки от различен материал и в различен стил. — Акира за миг се поколеба коя дума да избере — архитектурна бъркотия.

— Да. Точно така. Бъркотия.

— Бях малко притеснен. Сградата ми се стори абсолютно незащитена и трудно можехме да си изпълняваме задачите на подобно място.

— Аз бях направо изнервен, но ти ми каза да не се притеснявам. Били взети специални мерки.

Акира поклати глава:

— Само повтарях думите на господаря си. Не знаех какво точно има предвид.

— Имаше хора по склона. Другите трима души, които присъстваха на срещата, също имаха охрана.

— От каква националност бяха?

— Американец, испанец и италианец.

— Не знам нищо за работата ви — каза Рейчъл и остави лъжицата си.

Савидж и Акира я погледнаха учудено. Тя продължи:

— Аз не съм била в армията и може би не трябва да се намесвам, но докато ви слушах ми хрумна нещо.

— О-о — възкликна Савидж и я изчака да довърши.

— Сигурно не е толкова важно, но…

— Кажи го — подкани я Акира.

— Как се свърза Камичи с вас?

Акира изглеждаше доста озадачен.

— И двамата сте болни на тема анонимност. Съмнявам се, че ще кажете нещо.

Савидж се засмя:

— Сигурно си права.

— Добре де, как се случихте заедно в тази работа?

Акира потръпна и отговори:

— Както винаги. По стандартната процедура. Моят агент ме извика.

— Същото се отнася и за мен. Това не е толкова важно.

— Преди пет минути каза, че всичко е важно.

— Тя има право — каза Акира. — Трябва да обсъдим всичко.

— Но моят агент не знаеше нищо за Камичи. Не можа дори да ми каже дали ще работя за бизнесмен или за политик. Камичи просто се свързал с него и му поискал охрана за пет дни, обещал добро заплащане.

— И моят агент не знаеше нищо за Камичи — каза Акира и се зае да обяснява на Рейчъл. — Бизнесмените се нуждаят от едни мерки за сигурност, политиците — от други. Първите се страхуват от отвличане, вторите — от убийство. Спомням си, че не бях много очарован от липсата на информация.

— След като непрекъснато си повтаряте един на друг какво се е случило и не стигате до никъде, защо не попитате вашите агенти? Може да си спомнят нещо.

Савидж повдигна вежди.

— Предполагам — съгласи се Акира.

— Защо не? Струва си да опитаме. Сами явно няма да се справим — Савидж изведнъж посърна. — Моят е в Америка, а твоят в Япония. Не можем да говорим с тях по телефона.

— Значи ще отидем дотам. Само половината от това, което каза, е вярно. Аз не трябва да ходя в Япония. Когато работя в Америка, използвам американския си агент.

— Как се казва?

Акира се поколеба, изгледа Рейчъл, като че ли се двоумеше до каква степен може да й се довери и каза:

— Греъм Баркър-Смит.

— Исусе!

13.

Савидж се изправи толкова рязко, че столът му политна назад.

— Това е името на моя агент. Кучият му син.

— Греъм е и твой агент? — възкликна Акира и също се изправи, безкрайно учуден от изражението на Савидж. — Има някаква грешка. Аз казах, че е американец, но той в действителност е…

— … англичанин. Към шестдесетте. Възпълен. Плешив. Пуши пури. Носи костюми с жилетка.

— Най-скъпите — добави Акира. — Обича шампанско и хайвер.

— От белуга, а шампанското да е „Дом Периньон“. Греъм е. Негодник такъв.

Рейчъл вдигна ръце и попита:

— Ще ми обясни ли някой… И двамата сте ползвали един и същи агент без да подозирате.

— Не бихме могли да знаем — отвърна й Савидж. — Професията ни изисква тази потайност. Работата, която вършим, често ни превръща в мишена.

— Задължени сме да проявяваме лоялност към господарите си — каза Акира. — Не можем да предадем доверието им. Трябва да бъдем дискретни. Естествено, не можем да разчитаме на същото от тяхна страна. Затова се налага да работим под чуждо име, в случай че господарят ни реши да ни преследва, за да е сигурен, че ще мълчим или ако враговете му поискат по някаква причина да си отмъщават на нас.

— Говорите за преданост, като че не живеете в днешния непочтен свят.

— Ако схващаш това, значи си разбрала всичко. Как бих искал да се върна три столетия назад — промълви Акира.

Савидж го погледна недоумяващо, после обърна поглед към Рейчъл и каза:

— Истината е, че се налага да действаме предпазливо. Не само заради клиентите. Заради нас самите. Доверяваме се безрезервно само на агента си. Той е свързващото звено между врага, клиента, възложената задача и…

— … вас — обърна се тя към двамата. — Така че Греъм също трябва да бъде извънредно предпазлив.

— И напълно надежден — допълни Савидж. — Не може да предаде интересите на клиентите си.

— Или да издаде самоличността на персоналните защитници, които представлява? — попита Рейчъл.

— Точно така. Ето защо ние със Савидж не бихме могли да знаем, че имаме един и същи агент. Ако ми беше казал името на мой колега, когото той представлява, веднага щях да загубя доверие в него и да си потърся нов посредник.

Савидж обикаляше около масата.

— Мислиш, че е проявил тактичност като не ни е казал, че имаме еднакви кошмари?

— Трябвали са ти шест месеца да се възстановиш. На мен също. Той посещаваше ли те през това време?

— Всяка събота — отвърна Савидж. — В залива Чезапийк.

— А мене в четвъртък. В Мартас Винярд.

— През цялото време мислех, че си мъртъв. Той знаеше това.

— А аз мислех, че ти си мъртъв.

— Не е постъпил справедливо. Трябваше да ни каже.

— Да не смяташ, че е забъркан в тази каша? — учуди се Акира.

— Дявол да го вземе. На това ми мирише.

Лицето на Акира се вкамени.

Рейчъл скръсти ръце и каза:

— Не искам да проявявам безпокойство, приятели, но…

— Не се тревожи. Няма да хванем следващия самолет за Щатите и да те изоставим, ако от това се страхуваш — успокои я Савидж. — Ти си все още главната ни грижа.

— В такъв случай… — раменете й потръпнаха. — Трябва да… — виждаше се, че едва държи очите си отворени — много съм изморена.

— Отивай да си легнеш. Опитай се да поспиш.

Рейчъл се прозя и попита:

— А вие?

— Не се притеснявай. Ние ще спим на смени. Непрекъснато ще има човек до теб.

Рейчъл отпусна глава на масата и заспа.

Савидж я пренесе в спалнята.

14.

Когато Савидж се върна, Акира беше излязъл. Провери набързо другите стаи, но не го откри. Намръщи се и реши да види и навън. Намери го седнал на стъпалата пред къщата с вдигнато към слънцето лице.

— Какво става? — попита Савидж.

— Трябваше да огледам наоколо.

— Е, и?

Акира посочи с ръка към лозята и отговори:

— Всичко изглежда нормално. Лозята са обрани и се вижда между редовете. Наблизо няма хора. Свършил си добра работа, като си избрал тази къща.

— Благодаря — каза Савидж и седна до него. — Имайки предвид твоите умения, приемам думите ти за комплимент.

Акира се засмя, макар че очите му си останаха тъжни.

— Английският ти е безупречен — похвали го на свой ред Савидж. — Къде си го учил?

— Ще ти кажа някой друг път.

— Ако си в настроение. Омоте и ура — нали така?

Акира се обърна към него и учудено попита:

— Обществените и лични настроения? Ти си запознат с нашия начин на мислене?

— Опитвам се да проумея, доколкото мога.

— Похвално. Все пак мисля, че е напразно. Никога няма да успееш.

— И аз така реших.

— Какво става с жената?

— Справя се отлично. Създава добро впечатление. Трябва да е дяволски изтощена. Дори не помръдна, когато я завих с одеялото. Сигурно ще спи до довечера.

— Сигурно.

— Ние също имаме нужда от сън. Ако искаш, аз ще пазя пръв. Ти се изкъпи и…

— Ти си по-уморен от мен. Ти иди пръв.

— Така можем да спорим до утре сутринта — каза Савидж и взе две камъчета, разбърка ги в ръце и хвана всяко поотделно. — Който изтегли по-малкото, ще е пръв.

— Това детска игра ли е? — попита японецът.

— Защо не? След като не можем да се разберем.

Акира се развесели и посегна към лявата му ръка. Савидж разтвори дясната, за да сравнят камъчетата.

— По всичко личи, че ти ще си пръв — отбеляза Савидж.

Акира се поклони и каза с усмивка:

— Хай.

— Това „да“ ли означава на японски?

— Не само това. Може да се преведе като „разбира се“, „наистина“, „непременно“ в зависимост от ударението — Акира внимателно го изучаваше. — Ти си човек на честта, както казваме ние. Лоялен. Сериозен.

— С ужасен проблем.

— Даже два — уточни Акира. — Първо, трябва да доставиш клиента на работодателя си.

— Направил съм необходимото.

— Засега да. Дотук беше изряден. Предлагам да се включа и аз, за да ускорим нещата.

— Ще бъде чест за мен — каза Савидж и вдигна ръце, долепи длани и леко наведе глава.

— След това отиваме в Ню Йорк.

Савидж се изправи и допълни:

— За да искаме обяснение от Греъм.

— Има нещо, което не сме обсъждали с теб. Не се отнася за нас двамата.

— Знам — отговори Савидж. — За Камичи.

Акира го погледна учудено.

— Четиридесет и седемте ронини — добави Савидж.

— Ти знаеш за тях?

— Трябвали са им две години, но в крайна сметка са отмъстили за господаря си.

— Камичи е единственият Главен, когото не съм успял да защитя — каза Акира с пресипнал глас.

Савидж се навъси.

— И единственият, когото аз не съм опазил. Ако Греъм има нещо общо… Това, което се случи с Камичи… е по-важно от Рейчъл… от нашите кошмари…

— И трябва да отмъстим за него — каза Акира и се изправи. — Ако и двамата сме съгласни за последното…

— … можем да станем приятели — довърши Савидж.

Акира присви очи.

— Приятели?

„Сигурно си въобразявам прекалено много“ — помисли си Савидж.

— Бих казал — временни партньори. За да покажа уважението си към теб, след като ти вече разкри своето, ще използвам западните обичаи.

Стиснаха си ръцете. Савидж за миг си помисли, че Акира е хванал ръката му толкова здраво, колкото навярно самураите своя меч.

Това сравнение извика у него спомена за меча, който беше разполовил тялото на Камичи и отсякъл главата на японеца.

Той стисна по-силно ръката на Акира.

Вече мислеше за Греъм.