Част IIIЗемя на боговете
Изкуството на войната и мира
1.
Тримата напуснаха мотела, като се надяваха, че никой не ги е видял да се качват в колата.
Акира отново се скри на пода отзад, а Рейчъл смело се настани до Савидж и разтвори карта на пътищата.
— Най-близкото международно летище е „Рали“. На около триста километра на запад.
— Не, не става — възпротиви се Савидж. — Едва ли ще има много японци, които да си заминават оттам, а най-вероятно нито един. Акира ще привлича внимание.
Савидж стигна до някаква магистрала и се отправи на северозапад.
— Този път ще ни изведе ли до Вирджиния Бийч?
— Със сигурност — погледна картата Рейчъл. — Но къде отиваме?
— Във Вашингтон. Международното летище. Там има тълпи от японци, пътуващи в двете посоки. Никой няма да обърне внимание на Акира.
След няколко километра Савидж спря на една отбивка, като паркира по-далеч от останалите превозни средства, за да не може някой да надникне отзад в колата. Видя телефонна будка, влезе вътре, погледна в указателя и набра номера на американските авиолинии. Щеше да е по-лесно да се обади от мотела, но не искаше да издава намеренията си.
— Имаме късмет — съобщи им той, като се върна в колата. — Успях да резервирам три места за утре.
— По кое време? — запита Акира.
— Утре сутрин. Осем и десет.
— Но летището е толкова…
— Да, на шестстотин километра оттук по обиколния маршрут, който избрахме. — Но времето за проверка на багажа при международни полети е по-дълго. А ние имаме само ръчни чанти. При всички случаи ще трябва да сме на летището до пет сутринта, за да успеем да си вземем билетите и да сме сигурни, че ще летим с този полет.
— Ще се справим ли? — запита Рейчъл.
— Имаме на разположение двадесет и един часа, за да изминем шестстотин километра — погледна часовника си Савидж. — Да. Ще успеем, дори пътищата да са натоварени. До утре вечерта ще бъдем във Вашингтон.
Въпреки уверения си тон Савидж инстинктивно даде газ. Не след дълго намали. Не искаше да се забърква с ченгетата.
— Имаме достатъчно време — каза той.
— Тогава да го използваме както трябва — обади се Акира. — Трябва да ви разкажа колкото може повече.
— За какво? — попита Савидж.
— Предполагам, че никой от вас двамата не е бил в Япония.
Савидж и Рейчъл потвърдиха.
— Да, има какво да научите.
— Чел съм доста книги за Япония — обади се Савидж.
— Струва ми се, че книгите не дават съвсем точна представа и на човек понякога му се губи най-главното — отвърна Акира. — А Рейчъл очевидно не знае много.
— Вярно е — отвърна тя.
— Затова трябва да бъдете подготвени. Скоро ще влезете в допир с една култура, която е съвсем различна от вашата. В някои случаи онова, което тук се счита за нормално поведение, там може да се окаже извън правилата. И обратно — нещо, което може да ви се струва обидно тук, там може да е знак на уважение. Така аз се научих да се държа като не-японец на Запад и да се съобразявам с вашите норми на поведение и начин на мислене. Може би някои си мислят, че единствените разлики между американци и японци са различната храна, цветът на кожата и, разбира се, езикът. Но в действителност има нещо много повече, много по-дълбоко. Ако искате да оцелеете в опасностите, които ни очакват, трябва да започнете да мислите като нас, също както аз се научих да се подчинявам на вашите норми. Или поне да се опитате, защото нямам много време да ви обуча добре.
2.
Боингът се носеше над блестящата повърхност на Тихия океан на височина 12 хиляди километра. Савидж размишляваше над онова, което бе научил от Акира. Съжаляваше, че Акира нямаше възможност да продължи разказа си. Но единствените три свободни места в самолета бяха доста отдалечени едно от друго и в различни салони. Савидж не можеше дори да вижда Акира, а за разговори и дума не можеше да става.
Рейчъл също беше извън полезрението му. Това, че не я вижда, изнервяше Савидж. Като неин телохранител той не трябваше да се отделя от нея. Имаше и още нещо. С неохота трябваше да си признае, че в него се бе породила неизпитвана дотогава нужда. До момента винаги бе мислил първо за безопасността на клиента и после за себе си. След преживяния кошмар, когато бе видял мъртвец да възкръсва, той не можеше да се чувства сигурен в нищо. Не можеше да разчита на здравото си усещане за действителност. Затова имаше нужда от нещо, на което да вярва. Неговата нова опора бе любовта.
Савидж погледна навън. В продължение на часове долу не се виждаше нищо освен океан. Сега разбра защо Акира казваше, че на изток от Япония няма друго освен запад. Акира им бе казал, че днес Япония е единствената държава, в която гражданите все още вярват, че са потомци на богове. По-специално на едно божество. Аматерасу. Богинята на слънцето.
Савидж почувства напрежение в ушите си и разбра, преди да е чул съобщението от пилотската кабина, че самолетът започва да се спуска. Отвори широко уста и усети, че тъпанчетата му изпукаха. Наведе се и погледна през прозореца. В небето не се виждаха облаци, само лека мараня на хоризонта. Забеляза следи от плаващи в океана кораби, а петнадесетина минути по-късно и сгради, струпани по крайбрежието. Акира им бе казал, че в Япония живеят 125 милиона души, което означаваше, че тя е шестата държава в света по броя на населението. По площ всички острови заедно се равняваха на щата Монтана6, но три четвърти от земята бе планинска и непригодна за живеене, затова повечето хора предпочитаха да живеят по крайбрежието.
Самолетът се спускаше все по-ниско. Савидж се взираше в струпаните една до друга постройки на фона на все по-ясно открояващата се суша. От Акира бе научил, че преди повече от триста години японците решили да сложат край на проблема с пренаселеността, като разширят границите си. Заели се да запълват с пръст крайбрежната ивица, като този процес продължава и до ден-днешен. В резултат на мащабните работи повече от четиридесет процента от бреговата линия бе площ, отвоювана от морето, включително и част от земята, на която бе разположена днешната столица Токио.
Маранята, която бе забелязал от самолета, не беше нито мъгла, нито ниска облачност. Това бе индустриален смог. Въпреки че видимостта бе намалена, Савидж успя да разгледа очертанията на някои планински вериги във вътрешността, както и тези на градове, сливащи се със съседни селища. Не можа да му убегне иронията на съдбата — хора, известни с това, че боготворяха природата, бяха принудени да живеят в задушаващи ги градове.
След седемнадесетчасовото пътуване Савидж почувства, че краката му се бяха схванали. Бе 16.05 местно време, но неговият вътрешен часовник му подсказваше, че е един през нощта. Тълпата от слизащи пътници, които се бутаха в него, го измори още повече. Акира и Рейчъл — двамата не изглеждаха по-добре от самия него — вече го очакваха в салона. Савидж я прегърна преди да си даде сметка какво прави.
— О, боже, толкова съм уморена — промълви тя. — Имам чувството, че съм напълняла с два килограма. Всеки път, когато решавах да подремна, се намираше някой да ме събуди и да ми предложи отново нещо за ядене.
Акира се засмя, но очите му останаха тъжни.
— Имиграционната служба и митническият контрол са насам.
Преминаването им отне доста време, но за щастие мина без инциденти. Най-накрая излязоха през един шумен и претъпкан терминал към изхода. Савидж все повече се замисляше над външността си. Никога не се бе чувствал толкова не на място, както в този момент, заобиколен от безброй много японци. Никога не бе имал съзнанието, че е различен, че е човек от друга раса. Струваше му се, че кожата му бе неестествено бледа, тялото му огромно, движенията му прекалено тромави. А японците сякаш правеха всичко възможно, за да не се докосват до него. „Дали Акира се чувства по същия начин, когато е сред нас?“ — чудеше се Савидж.
— Ще се погрижа за такси — каза Акира.
— А къде ще отидем? — запита Рейчъл.
За миг чувство на гордост замени тъгата в очите на Акира.
— На най-специалното място в света.
3.
Таксито си пробиваше път през тесните, криволичещи и претъпкани улици на северно Токио. Шумът и задръстванията бяха ужасни дори за човек, свикнал със суматохата на Ню Йорк. Изгорелите газове от автомобилите пречеха на Савидж да поеме дълбоко въздух. По време на четиридесетминутното пътуване той успя да забележи архитектурната шизофрения от двете страни на магистралата: хотели и административни сгради в западен стил бяха залепени за храмове и вишневи градини. Но вътре в града преобладаваше западната архитектура — небостъргачи, големи магазини, високи жилищни блокове, които приличаха на бетонни капсули, закрепени една за друга.
— През последните месеци на Великата Източноазиатска война, по-точно Втората световна война, както й казвате вие — поправи се Акира, — американците непрекъснато хвърляха бомби и опожариха почти цялата столица. Повече от сто хиляди души бяха убити. Хаосът бе толкова голям, необходимостта да се възстанови града толкова спешна, че никой нямаше време да следи за правилното архитектурно застрояване. Най-важното бе да оцелеем. Ето така се получи този затормозяващ лабиринт от улици. Западната архитектура измести традиционната. Седемгодишната американска окупация също си каза думата.
Савидж разглеждаше претъпканите улици. Всички бяха облечени с европейски дрехи. В съседство до ресторант с традиционна японска кухня можеше да се види бар в американски стил. Надписи на японски често бяха дублирани от текст на английски.
Акира даде указания на шофьора. Таксито зави покрай един ъгъл, подмина няколко магазина и жилищни блока в американски стил и спря пред каменна ограда с порта от полирано дърво.
Докато Акира плащаше, Савидж се чудеше защо спряха тук. Посегна към дръжката на вратата, но спря, защото си припомни, че в японските таксита шофьорът отваря автоматично вратите. Учтиво и удобно. Савидж се усмихна. Когато слязоха, се оказаха пред каменната стена. Тя бе два пъти по-висока от Савидж. „Какво е това място?“ Таксито бе заминало. Той погледна към Рейчъл, която също изглеждаше обезпокоена.
Акира пристъпи към домофона, монтиран в стената отстрани на дървената порта. Натисна едно копче. След секунда се чу нежен женски глас, който запита нещо на японски. Акира отговори. След това жената отново каза нещо, а в гласа й се доловиха уважение и радост.
— Добре. За миг се изплаших да не би нещо да се е променило по време на отсъствието ми — обърна се Акира към Савидж и Рейчъл.
— Най-специалното място на света?
Акира кимна.
Отвътре нещо изскърца. Вратата се отвори. Савидж с изненада забеляза възрастна жена, облечена в ярко кимоно. Това бе първият национален костюм, който бе видял до момента. На блестящото копринено кимоно бе изобразен красив мотив от цветя. Рейчъл възхитено ахна.
Посребрената коса на възрастната жена бе хваната на кок отзад с помощта на декоративен бамбуков гребен. Тя се поклони на Акира с притиснати една в друга длани.
Той също се поклони и каза нещо, на което тя се усмихна, после махна на Савидж и Рейчъл да влязат.
Пристъпиха изненадани. Разкрилата се пред тях гледка бе толкова хармонична, всеки детайл бе така балансиран, че да не задържа вниманието по-дълго от останалите. Савидж не можеше веднага да асимилира видяното. Стоеше върху пътека, покрита с бели камъчета. Вляво и вдясно от него върху златистия пясък бяха оформени с гребло извити линии, обикалящи около малки купчини от камъни, подредени на определено разстояние. Камъните бяха с различни размери и форми, но във всеки имаше нещо интригуващо — остри ръбове или интересни пукнатини. Виждаха се две кедрови храстчета, поставени с много вкус — едно вляво и едно вдясно. Високата стена приглушаваше шума от уличното движение и това позволи на Савидж да чуе, че някъде ромолеше вода. Полумракът хвърляше спокойни сенки.
В края на пътеката, която се виеше в синхрон със следите, оставени от греблото в пясъка, Савидж видя едноетажна къща. Това бе правоъгълна дървена постройка с керемиден покрив, който се спускаше стръмно и образуваше голяма стряха от двете страни. Краищата на покрива бяха положени върху колони. На прозорците се виждаха бамбукови щори, зад които светеха лампи.
Чистота, хармония, красота, ред.
— Да — промълви Рейчъл, като вдигна поглед към потискащите бетонни сгради, надвиснали над оградата, и отново насочи вниманието си към градината и къщата, — най-специалното място на света.
— Като че ли съм направил скок във времето — рече Савидж.
— Миналото — обади се тъжно Акира. — То е извор на доста проблеми, но тук ми създава уют.
— Но как…? Откъде…?
— Къщата е на баща ми. Веднъж ти бях споменал, че след войната се позамогна, като преоборудваше военни самолети в граждански. Хвърли доста пари в този имот. Това бе през 1952, а тук бяха покрайнините на Токио. Но още тогава земята бе много скъпа и той не можеше да си позволи нищо друго. Разбира се, отвън нямаше нито шумна улица, нито високи сгради. Той ясно виждаше тенденциите, но копнееше по миналото, по спокойствието на селската къща, спомен от детството. Затова построи тази сграда в стар стил, издигна високи стени и всеки ден след работа се отдаваше на подреждането на градината. Петнадесет години търпеливо нареждаше, пренареждаше, размишляваше, оценяваше. Понякога спокойно гледаше с часове, след което ставаше и внимателно преместваше няколко камъчета. Блъсна го кола и малко преди да умре в болницата ми каза, че съжалява, че не е успял да довърши градината. Сега аз трябва да направя това.
— Красиво е — Рейчъл докосна ръката на Акира.
— Аригато — преглътна неловко той, за да прикрие нахлулите чувства, след което посочи възрастната жена. — Това е Еко. Поддържаше домакинството на бащи ми — и продължи на японски към нея.
Измежду непознатите думи Савидж чу да споменават неговото и името на Рейчъл. Еко им се поклони. Те й отвърнаха със същото. По пътеката се чуха стъпки. Савидж видя от къщата да излиза слаб млад мъж. Бе с удължено лице и високо чело. Бе обут в сандали, както и Еко, и облечен в бежов костюм, препасан с кафяв пояс за карате ги.
— Това е Чури, внук на Еко — представи го Акира и отвърна на поклона и усмивката му.
Чури им се поклони и те му отвърнаха със същото.
— Когато се върна вкъщи — обясни Акира, — ставам сенсей на Чури. Има големи успехи в бойните изкуства, само трябва да усъвършенства меча. Между другото нито Чури, нито Еко знаят английски, но ще видите, че ще предугаждат всяко ваше желание.
— Благодарим за гостоприемството — обади се Рейчъл.
Акира я погледна с възхищение, след това каза нещо на Чури и Еко, които бързо се отдалечиха.
— За мен е чест да ви поканя у дома — обърна се към двамата Акира.
4.
Савидж свали обувките си под стряхата още преди Акира да направи това. Искаше да му покаже, че си спомня онова, което японецът им бе разказал. Рейчъл последва примера му. Акира кимна одобрително, постави обувките си до техните и отвори вратата, като се дръпна встрани, за да им направи път.
Лампата до прозореца хвърляше мека светлина в стаята. Стените представляваха хартиени прегради — шоджи, а подът бе покрит с правоъгълни рогозки — татами. Рейчъл се приближи до една графика с туш, изобразяваща гълъб върху гола клонка.
— Струва ми се, че никога не съм виждала нещо толкова… — без да се доизкаже, тя свали поглед от рисунката, а очите й блестяха.
— Класика от 16-ти век — осведоми я Акира. — От моята колекция. Доста скъпо хоби, но ми доставя удоволствие. Искате ли да видите и други? — той плъзна една от преградите, зад която се показа съседната стая.
В следващите двадесет минути те минаваха от стая в стая, като се наслаждаваха на изящните предмети и графики.
— Всичко, което видяхте, има един общ елемент — рече Акира. — Създадено е от самураи.
Рейчъл остана много изненадана.
— Да, военни, посветили свободното си време на изкуството — потвърди Акира.
Савидж си припомни какво бе научил от Акира за самураите. Те се появили през 12-ти век, когато местните аграрни феодали, наречени даймио, започнали да изпитват силна нужда от сурови и верни защитници, които да бранят именията им. А през следващия век от Корея в страната навлязъл Дзен будизмът. Тази религия изисквала човек да усъвършенства тялото и духа си, което допаднало на самураите. Те разбрали практическата стойност на това да направиш ръката си, въоръжена с меч, продължение на духа си. Трябвало само да действат, без да мислят, просто мигновено да се подчиняват на инстинктите си. Това осигурявало победа над враговете, които внимателно планирали атаките си. Медитацията също била едно от предимствата на Дзен будизма. Чрез нея човек се освобождавал от емоциите и постигал равновесие на духа. След дълги упражнения самураите достигали крайния резултат — нито се страхували от смъртта, нито си мислели непременно за победата. Така влизали в най-решаващи и жестоки битки освободени от емоции, но подготвени за всякакви изненади.
— Първоначално господстващата класа презирала суровите войници, от които зависела безопасността й — продължи да им обяснява Акира. — Самураите отговорили на това, като започнали да изучават дворцовите изкуства и в крайна сметка техните постижения изместили тези на господарите от снобския елит, които до неотдавна им се присмивали. Създадените графики, скулптури и керамика са идеален пример за пълното сливане с духа на Дзен будизма. Всички те внасят спокойствие в душата, ума и сърцето. Но най-висшето изкуство за самурая си остава владеенето на меча.
Акира плъзна още една преграда, зад която се показаха множество мечове, закачени на стената.
— Преди да създаде своето оръжие, самураят се отдавал на медитация. Така първо пречиствал душата си, след това почиствал работилницата си, обличал чиста бяла дреха и започвал бавно и търпеливо изработката на меча. Ковял стоманата пласт след пласт, като непрекъснато я нагрявал, закалявал и лъскал, докато получи идеалната здравина. Оръжието трябвало да издържа на всякакви удари, а острието да не се изхабява — точно както духа и тялото на самурая. Дългият меч се използвал в битка, а този, късият — Акира издърпа един от ножницата и го размаха, за да се види бляскавото острие, — за ритуално самоубийство, сепуку. Ако самураят не постигнел победа в битка или без да иска разгневял с нещо господаря си, дългът изисквал да сложи край на живота си, като се самоубие с меч — върховното изпитание за честта на всеки воин.
Тук Акира спря, въздъхна, прибра меча в ножницата и го закачи на мястото му.
— Започвам да се държа като западняк. Извинете, че ви отнех толкова време.
— О, няма защо. Разказът ти много ни хареса — обади се Рейчъл.
— Много мило от ваша страна — Акира като че ли се готвеше да каже още нещо, но спря и се обърна към Еко, която тъкмо влизаше. Тя се поклони и го запита нещо, след което той им съобщи, че банята е готова.
5.
Един след друг се измиха на блестящо белия душ в банята, загънаха се в хавлиени кърпи и излязоха на огряната от слънце задна веранда.
— Измиването на тялото е само прелюдия към истинското къпане — каза Акира. — За да се изкъпе добре, човек трябва да се накисне.
— В гореща вана, нали? — заинтригувано рече Рейчъл.
— Да, но не традиционната. Един от компромисите, който ни наложи 20-ти век. Използваме електричество и вътрешна канализация. Така поддържаме необходимата температура на водата.
Ваната отвън бе покрита с кедрово дърво, но корпусът бе пластмасов. Бе поставена в левия край на верандата, където се спускаше покривът, създавайки интимен уют. От водата се вдигаше пара.
Рейчъл се опита да пъхне крак във ваната, но светкавично го дръпна обратно.
— Ще се попаря!
— Само от началото е така — каза й Акира. — Влез постепенно. Тялото ще привикне.
Тя не изглеждаше особено въодушевена.
— Ваната трябва да бъде гореща — увери я Акира.
За да докаже тезата си, той бързо се пъхна вътре без никакво колебание и се потопи до брадичката.
Като прехапа устни, Рейчъл също влезе във водата.
— О, боже, страшно горещо е! — възкликна Савидж, като се присъедини към тях.
Рейчъл избухна в смях.
В един момент Савидж вече не чувстваше така силно горещата вода около себе си. По мускулите му се разливаше топлина, като отпускаше схванатите му крака и гърба, като премахваше умората от седемнадесетчасовото пътуване. Облегна се на ръба на ваната и започна да облива раменете си с гореща вода и да ги масажира. Едновременно с това не откъсваше възхитен поглед от Рейчъл.
Мократа й коса бе сресана назад зад ушите. Подчертаваше формата на главата и елегантните очертания на лицето. По порозовелите й бузи бяха избили ситни капчици пот от горещата вода. Очите й блестяха и приличаха на сапфири. Усети, че тя го погали с пръстите на краката си. Усмихна й се и се загледа към градината в дъното на къщата.
Вече бе паднал мрак, но отблясъците от лампите зад прозорците и осветлението на верандата му помогнаха да различи формите на камъните и храстите сред пясъка. Дочуваше се и ромоленето на вода.
— Там има езерце, което не се вижда в тъмното — каза Акира, като че ли отгатна мислите му.
— Със златни рибки и водни лилии?
— Без тях няма да е никакво езерце.
— Разбира се — продължаваше да се усмихва Савидж.
— Чувствам се така… Защо е трябвало да напуснеш това място? — запита Рейчъл.
— За да бъда от полза.
— Това е нашият кръст — добави Савидж.
— Но не и единствената ни грижа — Акира сложи край на магията и ги върна в настоящето. — Не съм се връщал тук откакто Муто Камичи ме нае да го пазя.
— По-точно ти си мислиш, че те наел да го пазиш — припомни му Савидж.
— Да, още една мистерия — съгласи се Акира.
— Освен това, както се оказа, името му не е Муто Камичи, а Кунио Шираи.
— Неофашист и милитарист. Преди началото на този кошмар, когато все още бях в Япония или поне си мисля, че съм бил тук, нито веднъж не съм чувал името му. Разбира се, винаги е имало ултраконсервативни групи, които са подклаждали антиамерикански настроения, но те обикновено са малки, без особено влияние. А мъжът, който видяхме на екрана, изглеждаше доста внушително и уверено благодарение на многобройните си поддръжници. Говорителят дори обяви, че мощната групировка на Шираи била в състояние да разцепи на две най-голямата партия в Япония. Но какво означава всичко това? Кой всъщност е този мъж? Откъде се появи? Как спечели изведнъж толкова голямо влияние?
— А вие двамата по какъв начин сте свързани с него? — запита ги Рейчъл. — Кой иска да си мислите, че сте видели Шираи посечен на две преди шест месеца?
— Утре ще имаме някои от отговорите — каза Акира.
— Как ще стане това? — запита Савидж.
— Като си поговорим с един много мъдър човек.
Савидж не разбра какво имаше предвид Акира, но преди да успее да го запита, се появи Еко, поклони се и запита нещо.
— Пита дали сте гладни.
— Не, за бога — отвърна Рейчъл. — Все още не съм смляла тоновете храна, които погълнах в самолета.
— И аз не съм гладен — обади се Савидж.
Акира отпрати Еко.
— Тази гореща вана — сънливо каза Рейчъл — така ме успокои, че съм готова да заспя вътре.
— На всички ще ни се отрази добре малко сън — одобри Акира. Излезе от ваната и се избърса с хавлия.
Като по сигнал се появи Еко с три памучни кимона. Акира облече едното, а другите две подаде на Савидж и Рейчъл.
— Ще ви заведа във вашите стаи.
Акира отвори една след друга две съседни прегради и им даде знак да се разполагат. Във всяка от тях гореше красива лампа, хвърляща златни отблясъци. Направо върху рогозките бе постлан футон, който през деня се сгъваше и се прибираше в шкафа. Пътната чанта на Рейчъл бе в стаята вляво, а тази на Савидж — вдясно.
— А моята стая е срещу вашите — поясни Акира. — Къщата има алармена система, външните стени също се охраняват. Чури ще стои навън на пост. Можем да му имаме доверие. Починете си добре. О-ясуми насай, т.е. лека нощ.
Акира пристъпи назад, поклони се и плъзна вратата на стаята си.
След като се поклони на Акира, Савидж се обърна към Рейчъл.
— До утре сутрин.
— Да.
Савидж я целуна. Почувства гърдите й под дрехата. Тялото му веднага реагира и му се прииска да я покани в стаята си, но се отказа. Атмосферата на тази къща внушаваше усещането за храм, а освен това Акира им бе определил отделни стаи и нямаше да бъде много учтиво да се противопоставят на домакина. От друга страна стените бяха в буквалния смисъл на думата тънки като хартия и Акира щеше да се притеснява от звуците, които биха достигнали до него, ако се любеха.
— Лека нощ, любов моя. О-ясуми насай — дрезгаво произнесе Рейчъл.
Савидж я погали по бузата. С нежен шепот повтори японския израз.
Продължиха да се гледат.
Савидж неохотно влезе в стаята и приплъзна вратата зад себе си. Остана неподвижен, като изчакваше дишането му да се успокои и сърцето му да престане да бие лудо. На масата бе поставена черна пижама. Облече я и забеляза четка и паста върху малък керамичен умивалник.
„За всичко са помислили, до най-малката подробност“ — помисли си той. Умората си казваше думата. Савидж бавно си изми зъбите. Оставаше само да угаси лампата и да се пъхне във футона. През преградата видя сянката на Рейчъл. След малко и тя изгаси и си легна.
Той се втренчи в тъмния таван, потънал в мисли за онова, което ги бе довело тук, което вероятно ги очакваше през утрешния ден и което можеше да им даде или отнеме шансовете за оцеляване. „Никакво право на избор. Трябва да рискуваме. Да вървим напред. А ако останем живи, какво ще стане с Рейчъл и мен? Дали тя има нужда само от опора в този момент? Или това е любов? Всеки иска да знае със сигурност. Тя вече имаше възможност да се оттегли. Но остана тук с мен, готова да рискува. Та за какво се безпокоиш тогава? Какво те гложди? Ако се влюбя още по-силно… тя ще разбере, че нейният защитник е човек като всички останали и може да й стана безинтересен.“
Савидж разтърси глава. „Какво има да му мисля толкова. Нали Рейчъл все повтаря: «Авраам повярвал по силата на абсурда. Вярата е абсурд. Любовта също. Трябва да вярваш.»“
„Не бери грижа за бъдещето. Улови мига!“
Той се обърна към преградата, която го отделяше от Рейчъл.
Но тази стена… Пулсът му се ускори при мисълта, че Акира всъщност бе проявил деликатност, като не ги бе попитал дали предпочитат една стая или две. Просто бе оставил на тях да решат. Савидж стана и плъзна една от преградите между неговата стая и тази на Рейчъл. Забеляза очертанията на тялото й под завивките. Тя бе съвсем близо и той видя, че лицето й бе обърнато към него. Лежеше с отворени очи и се усмихваше. Сякаш нещо прониза сърцето му. Тя се измъкна от футона и се мушна при него. Савидж издърпа завивката и покри главите на двамата, като изпита чувството, че е в спален чувал.
Устните им се сляха. Сърцето му заби още по-силно. Те се бяха вкопчили един в друг, като бързо развързваха пижамите си, без да престават да се целуват. Той нетърпеливо мушна глава под горнището на пижамата й и започна да целува гърдите й. Малко след това проникна в нея. Тя доволно изстена. Искаше да влезе колкото може по-навътре, да се слее с нея. Тя забиваше без да съзнава нокти в гърба му, дърпаше косата му. Изведнъж силно го целуна, като се опитваше да проникне дълбоко в устата му с език и да се слее с него. Когато достигнаха до оргазъм, целувката им бе така силна, че Акира едва ли можеше да ги чуе, защото те поглъщаха стоновете си.
6.
През нощта Савидж се събуди и му направи впечатление, че наоколо бе много тъмно. В къщата никъде не светеха лампи. През хартиените стени на стаята му не проникваха никакви отблясъци. Бе съвсем тихо. Чуваше само дишането на Рейчъл, която лежеше до него, прегърнала го през гърдите. Усещаше приятния мирис на косата и кожата й. Споменът за нейната нежност го накара неволно да се усмихне.
Савидж протегна крака и погледна светещия циферблат на часовника си. Три и седемнадесет. Бе спал повече от шест часа. Обикновено толкова сън му стигаше, но се изненада, че не бе почивал повече след уморителния презокеански полет и бурната нощ с Рейчъл. Може би още не бе свикнал с промяната на часовия пояс.
Рейчъл въздъхна на сън и се притисна към него. Той отново се усмихна. Каза си, че трябва да поспи още малко, за да си почине колкото може по-добре. Топлата завивка отстрани всички други мисли и го накара да затвори очи. Но изведнъж се сепна и ги отвори.
Някъде вляво от него, в задната част на къщата или по-скоро извън нея, долови приглушено покашляне. Почти седна в леглото от напрежение. След това си каза, че вероятно това бе Чури, който стоеше на пост отвън.
Савидж напрегна слуха си. Цели пет минути не успя да чуе нито звук. Каза си, че трябва да се отпусне. Но го глождеше мисълта, че Чури, който бе обучен от Акира, не би си позволил да кашля и то така, че да се чуе чак вътре. Нямаше начин Акира да бе пропуснал да му каже да не прави нищо, с което би могъл да издаде местонахождението си.
Все пак Акира бе споменал, че още не е приключил с обучението на Чури. Може би това бе само едно моментно неовладяно положение.
Савидж отхвърли всички неспокойни мисли и се притисна към Рейчъл, за да се наслади на нейната топлина. Внезапно вдигна глава.
Втренчи се в стената, която разделяше стаята от коридора. Долови слаб шум, сякаш от натиск върху рогозката — татами. Когато чу и втори подобен звук, вече престана да се двоуми — това бяха леки и бавни стъпки на предпазлив, бос човек. Ако стените не бяха от хартия и поради това така тънки, никой не би усетил нищо.
„Дали не е Акира? Може да има някаква нужда?“ — помисли си Савидж, но почти веднага се отказа от тази мисъл. Не бе чул шум от отварянето на преграда. „А може би е Чури, който е влязъл да провери коридора. Но защо му е да го прави? Нали вътрешността се охранява от алармена система? Или пък е Еко? Наспала се е и е решила да свърши някоя работа, например да приготви нещо специално за закуска.“
Отхвърли и това предположение. Въпреки че стаята й бе по-далеч от неговата, нямаше начин да не чуе плъзгането на вратата. Още повече, че шумът не идваше от тази част на коридора, от която се влизаше за кухнята. Натрапникът бе точно между неговата стая и тази на Акира.
Инстинктивно посегна да събуди Рейчъл, за да я предупреди, но се отказа. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Дори да поставеше ръка на устата й, би могло да се чуе звук, който да предупреди неканения гост. Само внимателно я зави, сякаш да я предпази. Адреналинът му се бе повишил, имаше чувството, че стомахът му изгаря. Успя да овладее учестеното дишане, което рефлексивно съпровождаше това състояние, и се надигна.
Не посмя да излезе от японското си легло на земята. Ако стъпеше на пода върху рогозките, неминуемо щеше да предизвика същото слабо изшумоляване, по което разпозна натрапника, и така да го накара да застане нащрек. Реши да остане неподвижен, но готов за атака и да изчака удобен за нападение момент.
Нямаше пистолет. Преди още да стигнат до летището, двамата с Акира бяха изхвърлили личното си оръжие в някакъв канал.
Мускулите му се изопнаха. Съсредоточи поглед в тъмната стена. Дочу слабо изскърцване. Някой внимателно приплъзна преградна стена. Но не бе на неговата стая, а от другата страна на коридора. Неканеният гост се опитваше да проникне в стаята на Акира.
Сега бе моментът. Савидж трябваше да действа преди непознатият да изненада Акира. Направи крачка, но неочаквано трябваше да отстъпи, защото през една от преградните стени в стаята му влетяха двама души. Те се приземиха тежко на пода. Савидж позна мъжа, който остана отгоре. Бе Акира, който правеше рязко движение с ръка към лицето на другия мъж. Натрапникът бе облечен целият в черно, с маска на главата. Болезнено изстена от нанесения му удар и успя да стреля с пистолет със заглушител. Куршумът се заби в тавана. Савидж залегна. Не се притече на помощ на Акира. Предположи, че той сам ще може да се справи с нападателя. Вместо това се спусна към Рейчъл и я повлече към съседната стая. Внезапното нахлуване я бе събудило. Рейчъл бе изпищяла, опитвайки се отчаяно да се скрие.
Натрапникът успя да стреля отново, въпреки непрекъснатите удари на Акира. Куршумът се удари в стената между Акира и Рейчъл. Тя остана без дъх от уплаха и престана да пищи. Вкопчи се в Савидж и бързо го последва. Обезумяла от ужас, без да може да се ориентира в тъмната непозната къща, тя достигна съседната стена без да усети и се блъсна в нея, хартията се разкъса и тя се изтъркаля почти безчувствена върху рогозките. Савидж я вдигна и задъхано й заговори, като се опитваше да я избута по-надалеч.
— Продължи нататък. Опитай се да стигнеш предната част на къщата. Движи се приведена.
Веднага след като я видя да тръгва, Савидж се върна да помогне на Акира. Мимоходом забеляза, че бе точно в стаята със самурайски мечове, които Акира гордо им бе показал. Савидж се спусна към една от стените, грабна първия му попаднал меч и го извади от ножницата. Стори му се доста дълъг. Насочи го с върха нагоре към тавана, за да не се нарани и забърза на помощ.
Отново се чу изстрел. Този път проби една от стените. Видя Акира да нанася нов удар по лицето на нападателя, който не помръдна повече.
Савидж облекчено въздъхна. Изведнъж изкрещя:
— Акира, зад теб!
През дупката в преградната стена се показа друга черна фигура, която се прицелваше.
Акира се хвърли встрани. Куршумът се заби в мъжа, който лежеше бездиханен на пода.
Мечът на Савидж все още бе насочен към тавана. Като стисна дръжката с две ръце, той нанесе удар с всичка сила по мъжа в коридора. Целеше се в гърдите на непознатия. В тъмното не виждаше добре. Очакваше звук от разкъсани дрехи и плът, но вместо това чу метален звън. Острието бе попаднало върху пистолета, който тупна на земята.
Нападателят в миг изчезна. Савидж разбра по отдалечаващите се стъпки, че отива към дъното на коридора. Чу сблъсък на тела, Еко изстена, някой падна. Савидж се спусна натам, Акира също, като задъхано го запита:
— Къде е пистолетът?
Опипа с ръце в тъмното, но не го намери и разгневено изрече нещо на японски. Грабна меча от Савидж и изскочи от стаята.
Савидж също го последва, като свали от стената още един меч. Видя, че нападателят прескочи някакво тяло на входа и изчезна през отворената задна врата.
Падналият бе Чури. Беше се захлупил по очи, краката му бяха останали отвън. Акира го прескочи и гневно излезе в тъмната градина с изваден меч.
Савидж се спусна след тях, но изведнъж спря, защото усети, че е стъпил върху някакъв предмет. Бе пистолетът, който Акира не бе успял да намери. Бързо го вдигна и затича към градината. В коридора избегна Еко, която бавно се изправяше след сблъсъка с непознатия. Когато прескачаше Чури, Савидж забеляза тъмно петно на гърба му.
По формата на пистолета, който стискаше в ръка, предположи, че е „Берета“, деветкалибров, много използван във войските на НАТО и в САЩ.
Савидж се втурна към стълбите, по които се стигаше до японската вана, и продължи да се взира в градината. Там не бе така тъмно, както във вътрешността на къщата. Освен луната, през оградата проникваха отблясъци от уличните лампи. По пясъка се забелязваха следи от стъпките на двама души, които се отдалечаваха навътре.
Въпреки всички усилия, Савидж не можеше да види какво става там. Сякаш се бе спуснал облак. Чуваше само шума от уличното движение, някъде изсвири клаксон, изскърцаха спирачки. Внезапно в най-тъмната част на градината се разнесе звън. Това бе сблъсък от остриета на мечове. Стоманеният ек се усилваше, двубоят се ожесточаваше.
Савидж затича към градината. Стъпалата му потъваха в студения пясък. Започна да вижда по-добре. Луната проблясваше в металните остриета. Савидж внезапно спря, изненадан от появилата се изотзад тъмна фигура с меч в ръка и отстъпи вдясно.
Събитията се развиваха така светкавично тази нощ, противниците толкова неочаквано се бяха появили, че Савидж не можа веднага да познае кой е Акира и кой е неговият нападател. Вдигна пистолет, готов да стреля, когато бе сигурен, че различава биещите се. Двете фигури продължаваха да се дебнат в кръг с готови за нападение саби.
Ето го Акира! Като че ли това бе внезапно появилата се зад него фигура. Савидж не успя да стреля, защото двамата противници внезапно се нахвърлиха един върху друг, мечовете зловещо звъннаха, после още веднъж и отново започнаха бързо да обикалят в кръг.
Савидж започна напрегнато да се прицелва. По челото му изби пот. Държеше пръста на спусъка. „Да можеха да спрат да се въртят“ — мислеше си той. — „Само за секунда! Тя ще ми е достатъчна! Секунда! Не повече! Точно колкото за един сигурен изстрел!“
Но двамата противници продължаваха все така да се дебнат и бързо да променят позицията си. Нападателят на Акира изскочи напред, точно на мушката. Преди Савидж да успее да стреля, Акира се оказа на мястото му. Мечовете се преплетоха. Савидж продължаваше да се прицелва.
— Остави това на мен, Савидж! Той е мой, искам да отмъстя за Чури!
Савидж неохотно свали пистолета. Ако бе застрелял противника на Акира, щеше да лиши приятеля си от възможността да съхрани своята чест и да отмъсти за ученика си. Японецът никога не би му простил това.
Отстъпи от полесражението, но продължи да следи битката със свито сърце, ядосан, че не може да се притече на помощ.
Акира насочи острието на меча си към гърдите на нападателя. От своя страна той ловко се извъртя и замахна към главата му. Акира се хвърли напред и препречи меча му със своя, но той го освободи и се опита да го удари в дясното бедро. Острието изсвистя така силно, че ако Акира не се бе дръпнал навреме, нападателят щеше да отреже крака му.
Акира започна да настъпва. Яростно размаха меча си и се приближи към противника си, който заотстъпва назад. Акира продължи да напредва, а другият бавно отстъпваше назад, но изведнъж скочи вляво и отново закръжи около Акира. Той прекрати придвижването си напред, застана за миг неподвижен, очи в очи с нападателя. Онзи атакува. Акира отстъпи, но се подхлъзна и се удари в един камък. Савидж тежко въздъхна и вдигна пистолета.
Нападателят се хвърли срещу Акира, който се претърколи встрани. Мечът на противника се удари в камъка. Разхвърчаха се отломки. В този миг Акира се спусна към врага и успя да разсече тялото му отляво надясно, замахвайки яростно с меча. Чу се звук като от отваряне на цип, показаха се червата, оголи се гръдният кош. Рукна кръв като от фонтан. Нападателят политна назад, като че подскочи и се строполи в нещо като черна яма, което се оказа езерце. Тялото цопна тежко и след малко изплува с лицето нагоре, неподвижно, с широко отворени очи.
Савидж безмълвно излезе от мястото си. Тъй като бе тъмно, не се виждаше, че водата бе станала кървавочервена, но той ясно си представи картината. Въпреки че се бе нагледал на смърт, едва се въздържа да не повърне.
Акира втренчено гледаше трупа. Дишаше тежко. Преглътна шумно и се обърна към Савидж.
— Благодаря ти, че не се намеси.
— Доста трудно ми беше.
— Знаех, че мога да разчитам на теб — отвърна Акира. Луната се отразяваше в избилата по челото и лицето му пот.
— Виж — рече Савидж, — вътре в къщата не успях веднага да ти се притека на помощ, защото…
— Трябваше да се погрижиш първо за безопасността на Главния.
— Точно така. Реакцията бе автоматична. Няма нищо общо с чувствата, които изпитвам към нея.
— А ако не беше клиентка, а просто една жена, която обичаш?
Савидж не знаеше какво да отговори.
— Е, в такъв случай е щастливо съвпадение на двете.
— Да — объркан отвърна Савидж. Бе признателен на Акира, че му бе помогнал с отговора. — Изключително щастливо съвпадение.
— Но как ли са влезли? По стените на оградата има вградени сензори — запита на глас Акира, заобикаляйки езерцето, без да поглежда към плаващия вътре труп. Стигна задната част на къщата и продължи надясно.
Савидж го последва. След петнадесетина секунди се натъкнаха на някакво въже, замотано в пясъка. Проследиха го и видяха, че единият му край висеше във въздуха, закачен за съседната четириетажна сграда. Другият бе завързан за заровен в пясъка болт.
— Изстреляли са този болт отвисоко и със заглушител. Може и да са използвали някакъв катапулт, който действа безшумно, за да не чуе Чури.
— Спуснали са се по въжето и по този начин са избегнали сензорите на оградата — промърмори Савидж. — Но нали в къщата също има алармена система? Как са успели да проникнат вътре?
Акира горчиво посочи към Чури.
— Той ги е пуснал.
— Но как? Нали му имаше доверие?
— Несъмнено.
Двамата тръгнаха към верандата отзад. Акира посочи тялото на Чури.
— Виж къде е паднал. Вратата е отворена. Половината тяло е вътре, другата половина — отвън. Лежи по корем. Главата му е в коридора. По гърба има кръв. Дупка от куршум.
— Значи е бил застрелян изотзад, когато е влизал в къщата — предположи Савидж.
— Фактите го доказват — с болка отвърна Акира и се наведе над тялото на Чури. — Алармената система се изключва след влизане. След като е прекарал часове навън на пост, по някаква причина е решил да влезе вътре, вероятно до тоалетната. Застреляли са го веднага щом е изключил алармата.
„Може би кашлицата, която дочух, е била последен мъчителен опит да ни предупреди. Отварянето на вратата, шумът от падането на тялото изглежда са разбудили не само мен, но и Акира.“
— В Япония не се издават лесно разрешителни за носене на огнестрелно оръжие — каза Акира. — Затова Чури имаше сабя — същата, която моят преследвач грабна, когато изскочи навън. Може би Чури се е опитал да включи алармената система отново. Виж петното урина около бедрата му — Акира погали мъртвия по главата. — Защо си постъпил така глупаво, мой скъпи приятелю? Толкова пъти съм ти казвал да не напускаш поста си, да задоволиш всичките си нужди преди да застъпиш, а ако все пак почувстваш, че не издържаш, да се облекчиш на място? Безшумно. Неудобството, което би изпитал, е нищо в сравнение с изпълнението на дълга ти като защитник. Защо не ме послуша, Чури? Аз ли не бях добър учител? Може би не съм достоен за това? — Акира горчиво преглътна, раменете му потръпнаха, наведе се и целуна Чури по врата.
Савидж мълчаливо наблюдаваше. Не му идваше наум нищо, с което да успокои приятеля си. Отхвърляше всяко хрумнало му изречение, защото му се струваше прекалено патетично.
Най-накрая искреното съчувствие, което изпитваше, му подсказа какво да направи. Нямаше нужда от никакви речи. Никакви обобщения. Не трябваше да се опитва да намали скръбта от загубата. Само две думи, изречени от все сърце, щяха да помогнат.
— Страшно съжалявам — Савидж съчувствено обви ръце около разтърсваните от ридания рамене на Акира.
— Домо аригато — с все още треперещ глас отвърна Акира, като избърса сълзите си и се помъчи да поеме дълбоко въздух.
Някакво раздвижване в коридора насочи вниманието на Савидж натам. Вдигна поглед и видя Еко, застанала пред Чури. От очите й се стичаха сълзи. Тя бавно коленичи, седна и положи главата на своя внук в скута си.
Савидж с мъка преглътна.
Отново усети движение в коридора. Този път бе Рейчъл, която гледаше като хипнотизирана и залиташе в тъмното. Лицето й бе доста пребледняло, погледът й — празен. Бе се втренчила право напред, сякаш не забелязваше нито седналата Еко, нито Акира, нито Савидж. Клепачите й не помръдваха. „Господи“ — каза си Савидж, когато видя, че тя държеше пистолет в дясната си ръка. „Отишла е в стаята ми и е намерила оръжието на пода до първия нападател, убит от Акира. Казах й да стои в преддверието. Защо не ме е послушала? Какво ще прави с този пистолет?“
Савидж почувства кръвта си да пулсира в слепоочията. Като стъпваше внимателно, за да не я сепне и изплаши, уморено мина покрай Акира, Еко и Чури и постави ръцете си на раменете й: Насочи дулото на пистолета към стената, извади пръста на Рейчъл от спусъка, а след това бавно го измъкна от ръката й.
— Ето така е по-добре — успокои я той, като положи пистолета на пода. — Знам, че си уплашена, но не трябваше да го вземаш. Можеше неволно да се самоубиеш или да застреляш някой от нас.
Тя не отговори и изобщо не реагира, само продължи да гледа втренчено пред себе си.
— Изчакай първо да те науча да стреляш, преди отново да вземеш нечий пистолет — нежно каза Савидж.
— Знам — прошепна тя.
— Какво знаеш?
— Как да го използвам.
— Разбира се — отвърна Савидж, като се надяваше, че е успял да скрие ироничната нотка в гласа си.
— Баща ми ме научи — сякаш някъде отдалеч се чу гласът на Рейчъл.
Савидж не бе свалил ръце от раменете й и нежно я прегръщаше.
— Пушки, пистолети, какво ли не. Стреляхме всяка неделя. Веднъж ме накара да убия един фазан — конвулсивно потрепери тя.
— Това е било отдавна — успокои я Савидж. — А случилото се тази вечер също е вече минало. Няма от какво да се боиш повече.
— Засега. Но не е краят. Ще дойдат други на тяхно място. Тази история никога няма да свърши.
— Грешиш — промълви Савидж. — Ще свърши. Ние ще й сложим край. А аз ще те защитавам от всичко.
— Да, така трябваше… Взех пистолета. Бяха трима.
— Какво?
Савидж бързо разбра.
Тя бавно се отстрани, сякаш се плъзна встрани като някоя от преградните стени. Застана с лице към тънещия в мрак коридор.
Удивен Савидж вдигна пистолета и се стрелна вътре. Успя да открие ключа и запали осветлението. Влезе в стаята си през разкъсаната стена. На пода видя само първия мъж, убит от Акира.
Трима? Савидж погледна в стаята на Рейчъл, но не забеляза никого. Върна се в коридора. В края все така стоеше Рейчъл като в транс, с лице към него и гръб към Еко и Акира, които скърбяха за Чури.
— Сигурна ли си, Рейчъл?
Видя празните гилзи върху рогозките между неговата стая и тази на Акира. С насочен пистолет влезе в стаята на Акира. На пода лежеше по гръб човек с широко отворени очи, облечен в тъмни дрехи. Около него всичко бе потънало в кръв, гърдите му бяха надупчени от куршуми.
„Била е толкова уплашена, че е загубила контрол над себе си. Нищо чудно, че е изпаднала в шок. Но не заради нападението над нас.“ Отиде при нея и силно я прегърна.
— Не си имала друг избор.
Тя не отвърна на прегръдката. Остана все така далеч от всичко наоколо.
— Наложило се е да се защитиш, Рейчъл. Ако ти не беше го убила, той щеше да го направи. Може би си спасила живота на Акира, моя и на Еко. Това е било правилното решение.
— Трупове, навсякъде трупове — възпротиви се тя. — Където се появим, всяваме смърт… А сега и…
Нямаше нужда да му го казва на глас. Подтекстът се долавяше в интонацията — заради теб, защото останах с теб, защото се влюбих в теб.
— Аз не го застрелях, аз го размазах — едва чуто каза Рейчъл и избухна в плач. Сълзите й намокриха горнището на пижамата му, проникнаха до кожата.
„Всичко това се случи, защото ти позволих да останеш с мен. Грешката е моя. Позволих си да се размекна. Чури не е единственият сгрешил тук между нас. По дяволите, наруших правилата. Ако Рейчъл ми бе само клиент, а не приятелка, щях да знам как да действам! Мой дълг бе да я защитавам! Акира можеше да се оправи сам. Но тъй като не бях сигурен кого защитавам — Главния или приятелката си, почувствах се виновен, че избрах страна, че си гледам интересите, че изоставих Акира. Да, Акира. С това приятелство още веднъж наруших принципите си. Един телохранител никога не трябва да се сприятелява с друг като него. Защото винаги идва момент, когато се налага да избираш кого да защитаваш — него или този, който те е наел. Боже, каква каша! Не трябваше да се спускам да помагам на Акира преди да се уверя, че Рейчъл е в безопасност. Трябваше да претърся къщата, за да проверя дали няма други врагове. Без да искам, принудих Рейчъл да убива.“
Рейчъл продължаваше да се разтърсва от конвулсивни ридания. Савидж я стисна още по-силно.
— Толкова съжалявам, Рейчъл.
„За втори път произнасям тези думи в една вечер“ — помисли си Савидж. — „Колко ли пъти още ще ми се налага да ги казвам?“ На глас произнесе:
— Бих дал всичко да можех да променя нещата — опита се да я успокои той. Тъкмо се канеше да добави „Колкото по-бързо си отидеш от мен, толкова по-добре за теб“, тя изненадващо го прегърна и каза:
— Който и да е изпратил тези мъже, които ме накараха да убивам, ще ми плати, бог ми е свидетел. Толкова съм разярена, че съм готова да убивам отново.
Избликът й го изненада. Савидж вдигна поглед към Акира, Еко и Чури в другия край на коридора. Акира се изправи и се втренчи в градината. Проговори със задавен от болка и гняв глас.
— Баща ми отдели цели петнадесет години на тази градина. Почти толкова се занимавах и аз с нея. А сега! Всичко е изровено и подгизнало от кръв. Езерцето е омърсено. Плодовете на дългогодишния ни труд отидоха на вятъра. Онзи, който изпрати тези хора е лишен от всякакво благородство. Той не може да ми бъде достоен противник. Когато го открия, ще го убия най-безмилостно и жестоко. Ще разчленя тялото му, а парчетата ще изхвърля в морето. Така никога няма да получи покой и духът му няма да отиде при този на неговите предци. Кълна се, че ще го направя, за да отмъстя за градината и паметта на баща ми. И на Чури — въздъхна Акира.
Заканите за отмъщение, които чу от Рейчъл и Акира, накараха Савидж да потръпне. „Какво каза Рейчъл? Трупове, навсякъде трупове. Където се появим, всяваме смърт… Да, така е. Толкова много смърт наоколо. Някога вярвах в онова, което ми каза Греъм — че отмъщението е въпрос на чест. А сега? С каква горчивина говореше Рейчъл, каква жестокост бе изписана на лицето на Акира! Това, което се заканваме да направим, за да надживеем този ужас, може да ни погуби.“ Савидж стисна още по-здраво Рейчъл в прегръдките си.
7.
Седнаха около ниска черна маса върху възглавници в една от стаите, която бе останала незасегната.
— Кой изпрати тези мъже тук? Как са ни открили? — запита Савидж.
Обикновено меланхоличното лице на Акира сега гореше от гняв.
— Те не просто ни нападнаха. Те са ни издебнали.
— Което означава, че някой е имал основание да предположи, че ще дойдем от Америка тук — обади се Рейчъл. — Вирджиния бийч, а сега отново…
— Не мисля, че двете нападения са свързани — рече Савидж. — Във Вирджиния бийч ударът бе насочен срещу Мак, за да не разкрие важна информация, за да те отстранят от Акира и мен, за да не… Да не заставаш на пътя. Да не ни пречиш да следваме логиката на поведение, диктувана от лъжливите спомени? Очевидно някой не иска да си замесена в тази история.
— Нападението тази вечер бе пълна изненада за мен — намеси се Акира. — Аз не каня никого у дома, освен хората, на които се доверявам напълно. — Еко не би споменала за приготовленията в къщата. Нито пък Чури. Нападателите не биха могли да знаят коя е моята стая, нито пък вашите. Целта им не е била да убият някого от нас конкретно. Ако са искали да отстранят Рейчъл, биха избрали друга ситуация, в която да са сигурни, че ще успеят да го направят. Но да се промъкват така? Изглежда са дошли с намерение да ни убият и тримата.
— Смяташ че онзи, който е наел убийците във Вирджиния Бийч, няма нищо общо със случилото се тази вечер?
— Така изглежда — обади се Савидж. — Двете нападения имат различни цели и са планирани от различни хора. Едните искат да продължим разследването, другите — да го прекратим. Но кои са те? По дяволите, какво всъщност става?
— Спомена за човек, с когото искаш да разговаряш — обърна се Рейчъл към Акира. — Нарече го „мъдър светец“.
— Да — кимна той. — Надявах се да се срещнем тази сутрин. Но при тези обстоятелства ще трябва да отложим визитата… Заради Чури — гласът му се задави от мъка. — Трябва да направим някои приготовления.
От задната част на къщата до тях достигнаха риданията на Еко. Савидж си представи как бе прегърнала главата на мъртвия си внук.
— Ако само тримата нападатели бяха загинали, щях да се изкуша да изхвърля телата им — каза Акира. — Но не разполагам с кола, за да ги откарам някъде. Не мога и да наема, защото докато отворят бюрата, улиците вече ще са претъпкани с народ и ще ни забележат като изнасяме нещо обемисто, независимо как сме го скрили. Другата възможност е да се възползваме от тъмнината и да заровим труповете в градината. Но аз не искам. Това би означавало да оскверня отново творението на баща ми. Те не заслужават. Само Чури трябва да бъде погребан според обичая на дедите ни. С почести. За мен и за Еко е важно да можем да го посещаваме и да се молим на гроба му. Трябва да изпълня дълга си. Ще съобщя в полицията.
— Да — кимна Савидж.
— Когато полицията пристигне, не трябва да ви завари тук. Ако в случая са замесени и двама американци, ще проведат по-подробно разследване. Ще открият, че сте влезли с фалшиви паспорти. Ще ви арестуват. Дори да не обърнат внимание на паспортите, ще вдигнат толкова шум, че ще навреди на нашето разследване.
— А какво ще съобщиш на полицията? — запита Рейчъл.
— Че трима мъже са нахлули в къщата, за да откраднат колекцията ми. Застреляли са Чури. Аз съм се събудил от шума и се е стигнало до схватка. Убил съм в ръкопашен бой единия, взел съм пистолета му и съм то изпразнил по другия, след което със сабя съм посякъл третия. Последното много ще ме издигне в очите им.
— Всички детайли съвпадат, трябва да ти повярват — размишляваше на глас Савидж, а на ум добави: „Добре би било.“
— Само че трябва да избърша отпечатъците от пръсти, твоите и на Рейчъл, от оръжията. После ще трябва да помисля как да поставя тези на нападателите — мъжът в твоята стая и другия в градината. Накрая ще се наложи да гръмна няколко пъти, за да оставя следи от барут по ръцете си, ако полицията реши да вземе проби от кожата ми… Сещаш ли се за нещо друго?
— Да. Моите отпечатъци по сабята.
— Ще се погрижа и за тях. А сега трябва веднага да тръгвате. В полицията ще направят съпоставка между часа на обаждане и медицинското изследване за съсирването на кръвта.
— Но къде да отидем? — неохотно запита Рейчъл. — Как ще се свържем с теб? Досега бяхме все тримата заедно, как ще се разделим?
— Веднага щом имам възможност, отново ще се присъединя към вас. Ще ви дам телефонния номер тук, но не се обаждайте, освен ако не е крайно наложително. Ще ви кажа как да стигнете до любимия ми ресторант. Чакайте ме там по обяд. Ако не мога да дойда, ще се обадя. Собственикът ме познава, имам му доверие.
— А ако нямаш възможност да се обадиш? — несигурно запита Рейчъл.
— В шест вечерта ще ви чакам отново в ресторанта.
— А ако пак не се видим?
— Ще опитам на следващата сутрин в девет. Ако и тогава не се появя, обадете се вкъщи. Еко ще вдигне и ако чуете думите „Моши-моши“, което означава „Ало“, значи нещата не са толкова зле. Ако отговори с „Хай“, което при нас е израз на неучтивост, трябва веднага да напуснете Япония.
— Не мога да постъпя така — обади се Савидж.
— Какво? — запита учудено Акира.
— Вече минах толкова препятствия. С теб или без теб трябва да довърша започнатото.
— Сами тук, както не знаете и езика, нямате шанс да успеете. Спомнете си какво съм ви казвал — Япония е едно островно затворено общество. От общо 125 милиона население тук живеят по-малко от 15 хиляди американци. На чужденците винаги се е гледало с подозрение. Няма кой да ви помогне в издирването. А и къде точно ще насочите търсенето?
— Там, където и ти — отговори Савидж. — Къде да намеря този мъдрец, за когото спомена?
— Няма да иска да разговаря с теб.
— Може би. Но трябва да опитам. Та, как да го открия?
— Много си упорит — отвърна Акира и извади лист хартия и химикалка от малко лакирано чекмедженце, като написа няколко цифри и указания. — Мъжът е мой „сенсей“. Би трябвало да го намериш тук — сгъна и му подаде листчето. — Но първо опитайте срещата в ресторанта.
— Без съмнение — отвърна Савидж и стана.
— Бързо ще се облека — Рейчъл също стана.
Савидж излезе от стаята заедно с нея. В другия край на коридора Еко бе сякаш застинала в същата поза — седнала на колене, с главата на внука си в скута. Сълзите капеха по лицето на мъртвия.
„Бог да я закриля“ — каза си Савидж. — „И всички нас.“
8.
Петнадесет минути по-късно Савидж и Рейчъл вече бяха в градината с чанти в ръце. Спокойствието, което им бе внушила при пристигането, остана само спомен. Сега изглеждаше населена с духове. На вратата Савидж се обърна и се поклони на Акира, който му отвърна по същия начин и каза:
— Сайонара7.
— Сайонара. Да се надяваме, че няма да е задълго.
— Ще свърша колкото мога по-бързо с полицията и ще се видим — Акира протегна ръка на Савидж за довиждане. Той не очакваше това чувствително отклонение от японския обичай и силно се развълнува.
След секунди Савидж отвори вратата, внимателно подаде глава и огледа пустата тъмна улица. Не забеляза нищо обезпокоително и нервно закрачи по тротоара, като се опитваше да прикрива Рейчъл с гърба си. Под горната си дреха бе скрил единия от пистолетите на нападателите. Завиха зад ъгъла. Вратата глухо се затвори. Савидж се чувстваше отвратително. Непълноценен. Самотен.
1.
Тримата напуснаха мотела, като се надяваха, че никой не ги е видял да се качват в колата.
Акира отново се скри на пода отзад, а Рейчъл смело се настани до Савидж и разтвори карта на пътищата.
— Най-близкото международно летище е „Рали“. На около триста километра на запад.
— Не, не става — възпротиви се Савидж. — Едва ли ще има много японци, които да си заминават оттам, а най-вероятно нито един. Акира ще привлича внимание.
Савидж стигна до някаква магистрала и се отправи на северозапад.
— Този път ще ни изведе ли до Вирджиния Бийч?
— Със сигурност — погледна картата Рейчъл. — Но къде отиваме?
— Във Вашингтон. Международното летище. Там има тълпи от японци, пътуващи в двете посоки. Никой няма да обърне внимание на Акира.
След няколко километра Савидж спря на една отбивка, като паркира по-далеч от останалите превозни средства, за да не може някой да надникне отзад в колата. Видя телефонна будка, влезе вътре, погледна в указателя и набра номера на американските авиолинии. Щеше да е по-лесно да се обади от мотела, но не искаше да издава намеренията си.
— Имаме късмет — съобщи им той, като се върна в колата. — Успях да резервирам три места за утре.
— По кое време? — запита Акира.
— Утре сутрин. Осем и десет.
— Но летището е толкова…
— Да, на шестстотин километра оттук по обиколния маршрут, който избрахме. — Но времето за проверка на багажа при международни полети е по-дълго. А ние имаме само ръчни чанти. При всички случаи ще трябва да сме на летището до пет сутринта, за да успеем да си вземем билетите и да сме сигурни, че ще летим с този полет.
— Ще се справим ли? — запита Рейчъл.
— Имаме на разположение двадесет и един часа, за да изминем шестстотин километра — погледна часовника си Савидж. — Да. Ще успеем, дори пътищата да са натоварени. До утре вечерта ще бъдем във Вашингтон.
Въпреки уверения си тон Савидж инстинктивно даде газ. Не след дълго намали. Не искаше да се забърква с ченгетата.
— Имаме достатъчно време — каза той.
— Тогава да го използваме както трябва — обади се Акира. — Трябва да ви разкажа колкото може повече.
— За какво? — попита Савидж.
— Предполагам, че никой от вас двамата не е бил в Япония.
Савидж и Рейчъл потвърдиха.
— Да, има какво да научите.
— Чел съм доста книги за Япония — обади се Савидж.
— Струва ми се, че книгите не дават съвсем точна представа и на човек понякога му се губи най-главното — отвърна Акира. — А Рейчъл очевидно не знае много.
— Вярно е — отвърна тя.
— Затова трябва да бъдете подготвени. Скоро ще влезете в допир с една култура, която е съвсем различна от вашата. В някои случаи онова, което тук се счита за нормално поведение, там може да се окаже извън правилата. И обратно — нещо, което може да ви се струва обидно тук, там може да е знак на уважение. Така аз се научих да се държа като не-японец на Запад и да се съобразявам с вашите норми на поведение и начин на мислене. Може би някои си мислят, че единствените разлики между американци и японци са различната храна, цветът на кожата и, разбира се, езикът. Но в действителност има нещо много повече, много по-дълбоко. Ако искате да оцелеете в опасностите, които ни очакват, трябва да започнете да мислите като нас, също както аз се научих да се подчинявам на вашите норми. Или поне да се опитате, защото нямам много време да ви обуча добре.
2.
Боингът се носеше над блестящата повърхност на Тихия океан на височина 12 хиляди километра. Савидж размишляваше над онова, което бе научил от Акира. Съжаляваше, че Акира нямаше възможност да продължи разказа си. Но единствените три свободни места в самолета бяха доста отдалечени едно от друго и в различни салони. Савидж не можеше дори да вижда Акира, а за разговори и дума не можеше да става.
Рейчъл също беше извън полезрението му. Това, че не я вижда, изнервяше Савидж. Като неин телохранител той не трябваше да се отделя от нея. Имаше и още нещо. С неохота трябваше да си признае, че в него се бе породила неизпитвана дотогава нужда. До момента винаги бе мислил първо за безопасността на клиента и после за себе си. След преживяния кошмар, когато бе видял мъртвец да възкръсва, той не можеше да се чувства сигурен в нищо. Не можеше да разчита на здравото си усещане за действителност. Затова имаше нужда от нещо, на което да вярва. Неговата нова опора бе любовта.
Савидж погледна навън. В продължение на часове долу не се виждаше нищо освен океан. Сега разбра защо Акира казваше, че на изток от Япония няма друго освен запад. Акира им бе казал, че днес Япония е единствената държава, в която гражданите все още вярват, че са потомци на богове. По-специално на едно божество. Аматерасу. Богинята на слънцето.
Савидж почувства напрежение в ушите си и разбра, преди да е чул съобщението от пилотската кабина, че самолетът започва да се спуска. Отвори широко уста и усети, че тъпанчетата му изпукаха. Наведе се и погледна през прозореца. В небето не се виждаха облаци, само лека мараня на хоризонта. Забеляза следи от плаващи в океана кораби, а петнадесетина минути по-късно и сгради, струпани по крайбрежието. Акира им бе казал, че в Япония живеят 125 милиона души, което означаваше, че тя е шестата държава в света по броя на населението. По площ всички острови заедно се равняваха на щата Монтана6, но три четвърти от земята бе планинска и непригодна за живеене, затова повечето хора предпочитаха да живеят по крайбрежието.
Самолетът се спускаше все по-ниско. Савидж се взираше в струпаните една до друга постройки на фона на все по-ясно открояващата се суша. От Акира бе научил, че преди повече от триста години японците решили да сложат край на проблема с пренаселеността, като разширят границите си. Заели се да запълват с пръст крайбрежната ивица, като този процес продължава и до ден-днешен. В резултат на мащабните работи повече от четиридесет процента от бреговата линия бе площ, отвоювана от морето, включително и част от земята, на която бе разположена днешната столица Токио.
Маранята, която бе забелязал от самолета, не беше нито мъгла, нито ниска облачност. Това бе индустриален смог. Въпреки че видимостта бе намалена, Савидж успя да разгледа очертанията на някои планински вериги във вътрешността, както и тези на градове, сливащи се със съседни селища. Не можа да му убегне иронията на съдбата — хора, известни с това, че боготворяха природата, бяха принудени да живеят в задушаващи ги градове.
След седемнадесетчасовото пътуване Савидж почувства, че краката му се бяха схванали. Бе 16.05 местно време, но неговият вътрешен часовник му подсказваше, че е един през нощта. Тълпата от слизащи пътници, които се бутаха в него, го измори още повече. Акира и Рейчъл — двамата не изглеждаха по-добре от самия него — вече го очакваха в салона. Савидж я прегърна преди да си даде сметка какво прави.
— О, боже, толкова съм уморена — промълви тя. — Имам чувството, че съм напълняла с два килограма. Всеки път, когато решавах да подремна, се намираше някой да ме събуди и да ми предложи отново нещо за ядене.
Акира се засмя, но очите му останаха тъжни.
— Имиграционната служба и митническият контрол са насам.
Преминаването им отне доста време, но за щастие мина без инциденти. Най-накрая излязоха през един шумен и претъпкан терминал към изхода. Савидж все повече се замисляше над външността си. Никога не се бе чувствал толкова не на място, както в този момент, заобиколен от безброй много японци. Никога не бе имал съзнанието, че е различен, че е човек от друга раса. Струваше му се, че кожата му бе неестествено бледа, тялото му огромно, движенията му прекалено тромави. А японците сякаш правеха всичко възможно, за да не се докосват до него. „Дали Акира се чувства по същия начин, когато е сред нас?“ — чудеше се Савидж.
— Ще се погрижа за такси — каза Акира.
— А къде ще отидем? — запита Рейчъл.
За миг чувство на гордост замени тъгата в очите на Акира.
— На най-специалното място в света.
3.
Таксито си пробиваше път през тесните, криволичещи и претъпкани улици на северно Токио. Шумът и задръстванията бяха ужасни дори за човек, свикнал със суматохата на Ню Йорк. Изгорелите газове от автомобилите пречеха на Савидж да поеме дълбоко въздух. По време на четиридесетминутното пътуване той успя да забележи архитектурната шизофрения от двете страни на магистралата: хотели и административни сгради в западен стил бяха залепени за храмове и вишневи градини. Но вътре в града преобладаваше западната архитектура — небостъргачи, големи магазини, високи жилищни блокове, които приличаха на бетонни капсули, закрепени една за друга.
— През последните месеци на Великата Източноазиатска война, по-точно Втората световна война, както й казвате вие — поправи се Акира, — американците непрекъснато хвърляха бомби и опожариха почти цялата столица. Повече от сто хиляди души бяха убити. Хаосът бе толкова голям, необходимостта да се възстанови града толкова спешна, че никой нямаше време да следи за правилното архитектурно застрояване. Най-важното бе да оцелеем. Ето така се получи този затормозяващ лабиринт от улици. Западната архитектура измести традиционната. Седемгодишната американска окупация също си каза думата.
Савидж разглеждаше претъпканите улици. Всички бяха облечени с европейски дрехи. В съседство до ресторант с традиционна японска кухня можеше да се види бар в американски стил. Надписи на японски често бяха дублирани от текст на английски.
Акира даде указания на шофьора. Таксито зави покрай един ъгъл, подмина няколко магазина и жилищни блока в американски стил и спря пред каменна ограда с порта от полирано дърво.
Докато Акира плащаше, Савидж се чудеше защо спряха тук. Посегна към дръжката на вратата, но спря, защото си припомни, че в японските таксита шофьорът отваря автоматично вратите. Учтиво и удобно. Савидж се усмихна. Когато слязоха, се оказаха пред каменната стена. Тя бе два пъти по-висока от Савидж. „Какво е това място?“ Таксито бе заминало. Той погледна към Рейчъл, която също изглеждаше обезпокоена.
Акира пристъпи към домофона, монтиран в стената отстрани на дървената порта. Натисна едно копче. След секунда се чу нежен женски глас, който запита нещо на японски. Акира отговори. След това жената отново каза нещо, а в гласа й се доловиха уважение и радост.
— Добре. За миг се изплаших да не би нещо да се е променило по време на отсъствието ми — обърна се Акира към Савидж и Рейчъл.
— Най-специалното място на света?
Акира кимна.
Отвътре нещо изскърца. Вратата се отвори. Савидж с изненада забеляза възрастна жена, облечена в ярко кимоно. Това бе първият национален костюм, който бе видял до момента. На блестящото копринено кимоно бе изобразен красив мотив от цветя. Рейчъл възхитено ахна.
Посребрената коса на възрастната жена бе хваната на кок отзад с помощта на декоративен бамбуков гребен. Тя се поклони на Акира с притиснати една в друга длани.
Той също се поклони и каза нещо, на което тя се усмихна, после махна на Савидж и Рейчъл да влязат.
Пристъпиха изненадани. Разкрилата се пред тях гледка бе толкова хармонична, всеки детайл бе така балансиран, че да не задържа вниманието по-дълго от останалите. Савидж не можеше веднага да асимилира видяното. Стоеше върху пътека, покрита с бели камъчета. Вляво и вдясно от него върху златистия пясък бяха оформени с гребло извити линии, обикалящи около малки купчини от камъни, подредени на определено разстояние. Камъните бяха с различни размери и форми, но във всеки имаше нещо интригуващо — остри ръбове или интересни пукнатини. Виждаха се две кедрови храстчета, поставени с много вкус — едно вляво и едно вдясно. Високата стена приглушаваше шума от уличното движение и това позволи на Савидж да чуе, че някъде ромолеше вода. Полумракът хвърляше спокойни сенки.
В края на пътеката, която се виеше в синхрон със следите, оставени от греблото в пясъка, Савидж видя едноетажна къща. Това бе правоъгълна дървена постройка с керемиден покрив, който се спускаше стръмно и образуваше голяма стряха от двете страни. Краищата на покрива бяха положени върху колони. На прозорците се виждаха бамбукови щори, зад които светеха лампи.
Чистота, хармония, красота, ред.
— Да — промълви Рейчъл, като вдигна поглед към потискащите бетонни сгради, надвиснали над оградата, и отново насочи вниманието си към градината и къщата, — най-специалното място на света.
— Като че ли съм направил скок във времето — рече Савидж.
— Миналото — обади се тъжно Акира. — То е извор на доста проблеми, но тук ми създава уют.
— Но как…? Откъде…?
— Къщата е на баща ми. Веднъж ти бях споменал, че след войната се позамогна, като преоборудваше военни самолети в граждански. Хвърли доста пари в този имот. Това бе през 1952, а тук бяха покрайнините на Токио. Но още тогава земята бе много скъпа и той не можеше да си позволи нищо друго. Разбира се, отвън нямаше нито шумна улица, нито високи сгради. Той ясно виждаше тенденциите, но копнееше по миналото, по спокойствието на селската къща, спомен от детството. Затова построи тази сграда в стар стил, издигна високи стени и всеки ден след работа се отдаваше на подреждането на градината. Петнадесет години търпеливо нареждаше, пренареждаше, размишляваше, оценяваше. Понякога спокойно гледаше с часове, след което ставаше и внимателно преместваше няколко камъчета. Блъсна го кола и малко преди да умре в болницата ми каза, че съжалява, че не е успял да довърши градината. Сега аз трябва да направя това.
— Красиво е — Рейчъл докосна ръката на Акира.
— Аригато — преглътна неловко той, за да прикрие нахлулите чувства, след което посочи възрастната жена. — Това е Еко. Поддържаше домакинството на бащи ми — и продължи на японски към нея.
Измежду непознатите думи Савидж чу да споменават неговото и името на Рейчъл. Еко им се поклони. Те й отвърнаха със същото. По пътеката се чуха стъпки. Савидж видя от къщата да излиза слаб млад мъж. Бе с удължено лице и високо чело. Бе обут в сандали, както и Еко, и облечен в бежов костюм, препасан с кафяв пояс за карате ги.
— Това е Чури, внук на Еко — представи го Акира и отвърна на поклона и усмивката му.
Чури им се поклони и те му отвърнаха със същото.
— Когато се върна вкъщи — обясни Акира, — ставам сенсей на Чури. Има големи успехи в бойните изкуства, само трябва да усъвършенства меча. Между другото нито Чури, нито Еко знаят английски, но ще видите, че ще предугаждат всяко ваше желание.
— Благодарим за гостоприемството — обади се Рейчъл.
Акира я погледна с възхищение, след това каза нещо на Чури и Еко, които бързо се отдалечиха.
— За мен е чест да ви поканя у дома — обърна се към двамата Акира.
4.
Савидж свали обувките си под стряхата още преди Акира да направи това. Искаше да му покаже, че си спомня онова, което японецът им бе разказал. Рейчъл последва примера му. Акира кимна одобрително, постави обувките си до техните и отвори вратата, като се дръпна встрани, за да им направи път.
Лампата до прозореца хвърляше мека светлина в стаята. Стените представляваха хартиени прегради — шоджи, а подът бе покрит с правоъгълни рогозки — татами. Рейчъл се приближи до една графика с туш, изобразяваща гълъб върху гола клонка.
— Струва ми се, че никога не съм виждала нещо толкова… — без да се доизкаже, тя свали поглед от рисунката, а очите й блестяха.
— Класика от 16-ти век — осведоми я Акира. — От моята колекция. Доста скъпо хоби, но ми доставя удоволствие. Искате ли да видите и други? — той плъзна една от преградите, зад която се показа съседната стая.
В следващите двадесет минути те минаваха от стая в стая, като се наслаждаваха на изящните предмети и графики.
— Всичко, което видяхте, има един общ елемент — рече Акира. — Създадено е от самураи.
Рейчъл остана много изненадана.
— Да, военни, посветили свободното си време на изкуството — потвърди Акира.
Савидж си припомни какво бе научил от Акира за самураите. Те се появили през 12-ти век, когато местните аграрни феодали, наречени даймио, започнали да изпитват силна нужда от сурови и верни защитници, които да бранят именията им. А през следващия век от Корея в страната навлязъл Дзен будизмът. Тази религия изисквала човек да усъвършенства тялото и духа си, което допаднало на самураите. Те разбрали практическата стойност на това да направиш ръката си, въоръжена с меч, продължение на духа си. Трябвало само да действат, без да мислят, просто мигновено да се подчиняват на инстинктите си. Това осигурявало победа над враговете, които внимателно планирали атаките си. Медитацията също била едно от предимствата на Дзен будизма. Чрез нея човек се освобождавал от емоциите и постигал равновесие на духа. След дълги упражнения самураите достигали крайния резултат — нито се страхували от смъртта, нито си мислели непременно за победата. Така влизали в най-решаващи и жестоки битки освободени от емоции, но подготвени за всякакви изненади.
— Първоначално господстващата класа презирала суровите войници, от които зависела безопасността й — продължи да им обяснява Акира. — Самураите отговорили на това, като започнали да изучават дворцовите изкуства и в крайна сметка техните постижения изместили тези на господарите от снобския елит, които до неотдавна им се присмивали. Създадените графики, скулптури и керамика са идеален пример за пълното сливане с духа на Дзен будизма. Всички те внасят спокойствие в душата, ума и сърцето. Но най-висшето изкуство за самурая си остава владеенето на меча.
Акира плъзна още една преграда, зад която се показаха множество мечове, закачени на стената.
— Преди да създаде своето оръжие, самураят се отдавал на медитация. Така първо пречиствал душата си, след това почиствал работилницата си, обличал чиста бяла дреха и започвал бавно и търпеливо изработката на меча. Ковял стоманата пласт след пласт, като непрекъснато я нагрявал, закалявал и лъскал, докато получи идеалната здравина. Оръжието трябвало да издържа на всякакви удари, а острието да не се изхабява — точно както духа и тялото на самурая. Дългият меч се използвал в битка, а този, късият — Акира издърпа един от ножницата и го размаха, за да се види бляскавото острие, — за ритуално самоубийство, сепуку. Ако самураят не постигнел победа в битка или без да иска разгневял с нещо господаря си, дългът изисквал да сложи край на живота си, като се самоубие с меч — върховното изпитание за честта на всеки воин.
Тук Акира спря, въздъхна, прибра меча в ножницата и го закачи на мястото му.
— Започвам да се държа като западняк. Извинете, че ви отнех толкова време.
— О, няма защо. Разказът ти много ни хареса — обади се Рейчъл.
— Много мило от ваша страна — Акира като че ли се готвеше да каже още нещо, но спря и се обърна към Еко, която тъкмо влизаше. Тя се поклони и го запита нещо, след което той им съобщи, че банята е готова.
5.
Един след друг се измиха на блестящо белия душ в банята, загънаха се в хавлиени кърпи и излязоха на огряната от слънце задна веранда.
— Измиването на тялото е само прелюдия към истинското къпане — каза Акира. — За да се изкъпе добре, човек трябва да се накисне.
— В гореща вана, нали? — заинтригувано рече Рейчъл.
— Да, но не традиционната. Един от компромисите, който ни наложи 20-ти век. Използваме електричество и вътрешна канализация. Така поддържаме необходимата температура на водата.
Ваната отвън бе покрита с кедрово дърво, но корпусът бе пластмасов. Бе поставена в левия край на верандата, където се спускаше покривът, създавайки интимен уют. От водата се вдигаше пара.
Рейчъл се опита да пъхне крак във ваната, но светкавично го дръпна обратно.
— Ще се попаря!
— Само от началото е така — каза й Акира. — Влез постепенно. Тялото ще привикне.
Тя не изглеждаше особено въодушевена.
— Ваната трябва да бъде гореща — увери я Акира.
За да докаже тезата си, той бързо се пъхна вътре без никакво колебание и се потопи до брадичката.
Като прехапа устни, Рейчъл също влезе във водата.
— О, боже, страшно горещо е! — възкликна Савидж, като се присъедини към тях.
Рейчъл избухна в смях.
В един момент Савидж вече не чувстваше така силно горещата вода около себе си. По мускулите му се разливаше топлина, като отпускаше схванатите му крака и гърба, като премахваше умората от седемнадесетчасовото пътуване. Облегна се на ръба на ваната и започна да облива раменете си с гореща вода и да ги масажира. Едновременно с това не откъсваше възхитен поглед от Рейчъл.
Мократа й коса бе сресана назад зад ушите. Подчертаваше формата на главата и елегантните очертания на лицето. По порозовелите й бузи бяха избили ситни капчици пот от горещата вода. Очите й блестяха и приличаха на сапфири. Усети, че тя го погали с пръстите на краката си. Усмихна й се и се загледа към градината в дъното на къщата.
Вече бе паднал мрак, но отблясъците от лампите зад прозорците и осветлението на верандата му помогнаха да различи формите на камъните и храстите сред пясъка. Дочуваше се и ромоленето на вода.
— Там има езерце, което не се вижда в тъмното — каза Акира, като че ли отгатна мислите му.
— Със златни рибки и водни лилии?
— Без тях няма да е никакво езерце.
— Разбира се — продължаваше да се усмихва Савидж.
— Чувствам се така… Защо е трябвало да напуснеш това място? — запита Рейчъл.
— За да бъда от полза.
— Това е нашият кръст — добави Савидж.
— Но не и единствената ни грижа — Акира сложи край на магията и ги върна в настоящето. — Не съм се връщал тук откакто Муто Камичи ме нае да го пазя.
— По-точно ти си мислиш, че те наел да го пазиш — припомни му Савидж.
— Да, още една мистерия — съгласи се Акира.
— Освен това, както се оказа, името му не е Муто Камичи, а Кунио Шираи.
— Неофашист и милитарист. Преди началото на този кошмар, когато все още бях в Япония или поне си мисля, че съм бил тук, нито веднъж не съм чувал името му. Разбира се, винаги е имало ултраконсервативни групи, които са подклаждали антиамерикански настроения, но те обикновено са малки, без особено влияние. А мъжът, който видяхме на екрана, изглеждаше доста внушително и уверено благодарение на многобройните си поддръжници. Говорителят дори обяви, че мощната групировка на Шираи била в състояние да разцепи на две най-голямата партия в Япония. Но какво означава всичко това? Кой всъщност е този мъж? Откъде се появи? Как спечели изведнъж толкова голямо влияние?
— А вие двамата по какъв начин сте свързани с него? — запита ги Рейчъл. — Кой иска да си мислите, че сте видели Шираи посечен на две преди шест месеца?
— Утре ще имаме някои от отговорите — каза Акира.
— Как ще стане това? — запита Савидж.
— Като си поговорим с един много мъдър човек.
Савидж не разбра какво имаше предвид Акира, но преди да успее да го запита, се появи Еко, поклони се и запита нещо.
— Пита дали сте гладни.
— Не, за бога — отвърна Рейчъл. — Все още не съм смляла тоновете храна, които погълнах в самолета.
— И аз не съм гладен — обади се Савидж.
Акира отпрати Еко.
— Тази гореща вана — сънливо каза Рейчъл — така ме успокои, че съм готова да заспя вътре.
— На всички ще ни се отрази добре малко сън — одобри Акира. Излезе от ваната и се избърса с хавлия.
Като по сигнал се появи Еко с три памучни кимона. Акира облече едното, а другите две подаде на Савидж и Рейчъл.
— Ще ви заведа във вашите стаи.
Акира отвори една след друга две съседни прегради и им даде знак да се разполагат. Във всяка от тях гореше красива лампа, хвърляща златни отблясъци. Направо върху рогозките бе постлан футон, който през деня се сгъваше и се прибираше в шкафа. Пътната чанта на Рейчъл бе в стаята вляво, а тази на Савидж — вдясно.
— А моята стая е срещу вашите — поясни Акира. — Къщата има алармена система, външните стени също се охраняват. Чури ще стои навън на пост. Можем да му имаме доверие. Починете си добре. О-ясуми насай, т.е. лека нощ.
Акира пристъпи назад, поклони се и плъзна вратата на стаята си.
След като се поклони на Акира, Савидж се обърна към Рейчъл.
— До утре сутрин.
— Да.
Савидж я целуна. Почувства гърдите й под дрехата. Тялото му веднага реагира и му се прииска да я покани в стаята си, но се отказа. Атмосферата на тази къща внушаваше усещането за храм, а освен това Акира им бе определил отделни стаи и нямаше да бъде много учтиво да се противопоставят на домакина. От друга страна стените бяха в буквалния смисъл на думата тънки като хартия и Акира щеше да се притеснява от звуците, които биха достигнали до него, ако се любеха.
— Лека нощ, любов моя. О-ясуми насай — дрезгаво произнесе Рейчъл.
Савидж я погали по бузата. С нежен шепот повтори японския израз.
Продължиха да се гледат.
Савидж неохотно влезе в стаята и приплъзна вратата зад себе си. Остана неподвижен, като изчакваше дишането му да се успокои и сърцето му да престане да бие лудо. На масата бе поставена черна пижама. Облече я и забеляза четка и паста върху малък керамичен умивалник.
„За всичко са помислили, до най-малката подробност“ — помисли си той. Умората си казваше думата. Савидж бавно си изми зъбите. Оставаше само да угаси лампата и да се пъхне във футона. През преградата видя сянката на Рейчъл. След малко и тя изгаси и си легна.
Той се втренчи в тъмния таван, потънал в мисли за онова, което ги бе довело тук, което вероятно ги очакваше през утрешния ден и което можеше да им даде или отнеме шансовете за оцеляване. „Никакво право на избор. Трябва да рискуваме. Да вървим напред. А ако останем живи, какво ще стане с Рейчъл и мен? Дали тя има нужда само от опора в този момент? Или това е любов? Всеки иска да знае със сигурност. Тя вече имаше възможност да се оттегли. Но остана тук с мен, готова да рискува. Та за какво се безпокоиш тогава? Какво те гложди? Ако се влюбя още по-силно… тя ще разбере, че нейният защитник е човек като всички останали и може да й стана безинтересен.“
Савидж разтърси глава. „Какво има да му мисля толкова. Нали Рейчъл все повтаря: «Авраам повярвал по силата на абсурда. Вярата е абсурд. Любовта също. Трябва да вярваш.»“
„Не бери грижа за бъдещето. Улови мига!“
Той се обърна към преградата, която го отделяше от Рейчъл.
Но тази стена… Пулсът му се ускори при мисълта, че Акира всъщност бе проявил деликатност, като не ги бе попитал дали предпочитат една стая или две. Просто бе оставил на тях да решат. Савидж стана и плъзна една от преградите между неговата стая и тази на Рейчъл. Забеляза очертанията на тялото й под завивките. Тя бе съвсем близо и той видя, че лицето й бе обърнато към него. Лежеше с отворени очи и се усмихваше. Сякаш нещо прониза сърцето му. Тя се измъкна от футона и се мушна при него. Савидж издърпа завивката и покри главите на двамата, като изпита чувството, че е в спален чувал.
Устните им се сляха. Сърцето му заби още по-силно. Те се бяха вкопчили един в друг, като бързо развързваха пижамите си, без да престават да се целуват. Той нетърпеливо мушна глава под горнището на пижамата й и започна да целува гърдите й. Малко след това проникна в нея. Тя доволно изстена. Искаше да влезе колкото може по-навътре, да се слее с нея. Тя забиваше без да съзнава нокти в гърба му, дърпаше косата му. Изведнъж силно го целуна, като се опитваше да проникне дълбоко в устата му с език и да се слее с него. Когато достигнаха до оргазъм, целувката им бе така силна, че Акира едва ли можеше да ги чуе, защото те поглъщаха стоновете си.
6.
През нощта Савидж се събуди и му направи впечатление, че наоколо бе много тъмно. В къщата никъде не светеха лампи. През хартиените стени на стаята му не проникваха никакви отблясъци. Бе съвсем тихо. Чуваше само дишането на Рейчъл, която лежеше до него, прегърнала го през гърдите. Усещаше приятния мирис на косата и кожата й. Споменът за нейната нежност го накара неволно да се усмихне.
Савидж протегна крака и погледна светещия циферблат на часовника си. Три и седемнадесет. Бе спал повече от шест часа. Обикновено толкова сън му стигаше, но се изненада, че не бе почивал повече след уморителния презокеански полет и бурната нощ с Рейчъл. Може би още не бе свикнал с промяната на часовия пояс.
Рейчъл въздъхна на сън и се притисна към него. Той отново се усмихна. Каза си, че трябва да поспи още малко, за да си почине колкото може по-добре. Топлата завивка отстрани всички други мисли и го накара да затвори очи. Но изведнъж се сепна и ги отвори.
Някъде вляво от него, в задната част на къщата или по-скоро извън нея, долови приглушено покашляне. Почти седна в леглото от напрежение. След това си каза, че вероятно това бе Чури, който стоеше на пост отвън.
Савидж напрегна слуха си. Цели пет минути не успя да чуе нито звук. Каза си, че трябва да се отпусне. Но го глождеше мисълта, че Чури, който бе обучен от Акира, не би си позволил да кашля и то така, че да се чуе чак вътре. Нямаше начин Акира да бе пропуснал да му каже да не прави нищо, с което би могъл да издаде местонахождението си.
Все пак Акира бе споменал, че още не е приключил с обучението на Чури. Може би това бе само едно моментно неовладяно положение.
Савидж отхвърли всички неспокойни мисли и се притисна към Рейчъл, за да се наслади на нейната топлина. Внезапно вдигна глава.
Втренчи се в стената, която разделяше стаята от коридора. Долови слаб шум, сякаш от натиск върху рогозката — татами. Когато чу и втори подобен звук, вече престана да се двоуми — това бяха леки и бавни стъпки на предпазлив, бос човек. Ако стените не бяха от хартия и поради това така тънки, никой не би усетил нищо.
„Дали не е Акира? Може да има някаква нужда?“ — помисли си Савидж, но почти веднага се отказа от тази мисъл. Не бе чул шум от отварянето на преграда. „А може би е Чури, който е влязъл да провери коридора. Но защо му е да го прави? Нали вътрешността се охранява от алармена система? Или пък е Еко? Наспала се е и е решила да свърши някоя работа, например да приготви нещо специално за закуска.“
Отхвърли и това предположение. Въпреки че стаята й бе по-далеч от неговата, нямаше начин да не чуе плъзгането на вратата. Още повече, че шумът не идваше от тази част на коридора, от която се влизаше за кухнята. Натрапникът бе точно между неговата стая и тази на Акира.
Инстинктивно посегна да събуди Рейчъл, за да я предупреди, но се отказа. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Дори да поставеше ръка на устата й, би могло да се чуе звук, който да предупреди неканения гост. Само внимателно я зави, сякаш да я предпази. Адреналинът му се бе повишил, имаше чувството, че стомахът му изгаря. Успя да овладее учестеното дишане, което рефлексивно съпровождаше това състояние, и се надигна.
Не посмя да излезе от японското си легло на земята. Ако стъпеше на пода върху рогозките, неминуемо щеше да предизвика същото слабо изшумоляване, по което разпозна натрапника, и така да го накара да застане нащрек. Реши да остане неподвижен, но готов за атака и да изчака удобен за нападение момент.
Нямаше пистолет. Преди още да стигнат до летището, двамата с Акира бяха изхвърлили личното си оръжие в някакъв канал.
Мускулите му се изопнаха. Съсредоточи поглед в тъмната стена. Дочу слабо изскърцване. Някой внимателно приплъзна преградна стена. Но не бе на неговата стая, а от другата страна на коридора. Неканеният гост се опитваше да проникне в стаята на Акира.
Сега бе моментът. Савидж трябваше да действа преди непознатият да изненада Акира. Направи крачка, но неочаквано трябваше да отстъпи, защото през една от преградните стени в стаята му влетяха двама души. Те се приземиха тежко на пода. Савидж позна мъжа, който остана отгоре. Бе Акира, който правеше рязко движение с ръка към лицето на другия мъж. Натрапникът бе облечен целият в черно, с маска на главата. Болезнено изстена от нанесения му удар и успя да стреля с пистолет със заглушител. Куршумът се заби в тавана. Савидж залегна. Не се притече на помощ на Акира. Предположи, че той сам ще може да се справи с нападателя. Вместо това се спусна към Рейчъл и я повлече към съседната стая. Внезапното нахлуване я бе събудило. Рейчъл бе изпищяла, опитвайки се отчаяно да се скрие.
Натрапникът успя да стреля отново, въпреки непрекъснатите удари на Акира. Куршумът се удари в стената между Акира и Рейчъл. Тя остана без дъх от уплаха и престана да пищи. Вкопчи се в Савидж и бързо го последва. Обезумяла от ужас, без да може да се ориентира в тъмната непозната къща, тя достигна съседната стена без да усети и се блъсна в нея, хартията се разкъса и тя се изтъркаля почти безчувствена върху рогозките. Савидж я вдигна и задъхано й заговори, като се опитваше да я избута по-надалеч.
— Продължи нататък. Опитай се да стигнеш предната част на къщата. Движи се приведена.
Веднага след като я видя да тръгва, Савидж се върна да помогне на Акира. Мимоходом забеляза, че бе точно в стаята със самурайски мечове, които Акира гордо им бе показал. Савидж се спусна към една от стените, грабна първия му попаднал меч и го извади от ножницата. Стори му се доста дълъг. Насочи го с върха нагоре към тавана, за да не се нарани и забърза на помощ.
Отново се чу изстрел. Този път проби една от стените. Видя Акира да нанася нов удар по лицето на нападателя, който не помръдна повече.
Савидж облекчено въздъхна. Изведнъж изкрещя:
— Акира, зад теб!
През дупката в преградната стена се показа друга черна фигура, която се прицелваше.
Акира се хвърли встрани. Куршумът се заби в мъжа, който лежеше бездиханен на пода.
Мечът на Савидж все още бе насочен към тавана. Като стисна дръжката с две ръце, той нанесе удар с всичка сила по мъжа в коридора. Целеше се в гърдите на непознатия. В тъмното не виждаше добре. Очакваше звук от разкъсани дрехи и плът, но вместо това чу метален звън. Острието бе попаднало върху пистолета, който тупна на земята.
Нападателят в миг изчезна. Савидж разбра по отдалечаващите се стъпки, че отива към дъното на коридора. Чу сблъсък на тела, Еко изстена, някой падна. Савидж се спусна натам, Акира също, като задъхано го запита:
— Къде е пистолетът?
Опипа с ръце в тъмното, но не го намери и разгневено изрече нещо на японски. Грабна меча от Савидж и изскочи от стаята.
Савидж също го последва, като свали от стената още един меч. Видя, че нападателят прескочи някакво тяло на входа и изчезна през отворената задна врата.
Падналият бе Чури. Беше се захлупил по очи, краката му бяха останали отвън. Акира го прескочи и гневно излезе в тъмната градина с изваден меч.
Савидж се спусна след тях, но изведнъж спря, защото усети, че е стъпил върху някакъв предмет. Бе пистолетът, който Акира не бе успял да намери. Бързо го вдигна и затича към градината. В коридора избегна Еко, която бавно се изправяше след сблъсъка с непознатия. Когато прескачаше Чури, Савидж забеляза тъмно петно на гърба му.
По формата на пистолета, който стискаше в ръка, предположи, че е „Берета“, деветкалибров, много използван във войските на НАТО и в САЩ.
Савидж се втурна към стълбите, по които се стигаше до японската вана, и продължи да се взира в градината. Там не бе така тъмно, както във вътрешността на къщата. Освен луната, през оградата проникваха отблясъци от уличните лампи. По пясъка се забелязваха следи от стъпките на двама души, които се отдалечаваха навътре.
Въпреки всички усилия, Савидж не можеше да види какво става там. Сякаш се бе спуснал облак. Чуваше само шума от уличното движение, някъде изсвири клаксон, изскърцаха спирачки. Внезапно в най-тъмната част на градината се разнесе звън. Това бе сблъсък от остриета на мечове. Стоманеният ек се усилваше, двубоят се ожесточаваше.
Савидж затича към градината. Стъпалата му потъваха в студения пясък. Започна да вижда по-добре. Луната проблясваше в металните остриета. Савидж внезапно спря, изненадан от появилата се изотзад тъмна фигура с меч в ръка и отстъпи вдясно.
Събитията се развиваха така светкавично тази нощ, противниците толкова неочаквано се бяха появили, че Савидж не можа веднага да познае кой е Акира и кой е неговият нападател. Вдигна пистолет, готов да стреля, когато бе сигурен, че различава биещите се. Двете фигури продължаваха да се дебнат в кръг с готови за нападение саби.
Ето го Акира! Като че ли това бе внезапно появилата се зад него фигура. Савидж не успя да стреля, защото двамата противници внезапно се нахвърлиха един върху друг, мечовете зловещо звъннаха, после още веднъж и отново започнаха бързо да обикалят в кръг.
Савидж започна напрегнато да се прицелва. По челото му изби пот. Държеше пръста на спусъка. „Да можеха да спрат да се въртят“ — мислеше си той. — „Само за секунда! Тя ще ми е достатъчна! Секунда! Не повече! Точно колкото за един сигурен изстрел!“
Но двамата противници продължаваха все така да се дебнат и бързо да променят позицията си. Нападателят на Акира изскочи напред, точно на мушката. Преди Савидж да успее да стреля, Акира се оказа на мястото му. Мечовете се преплетоха. Савидж продължаваше да се прицелва.
— Остави това на мен, Савидж! Той е мой, искам да отмъстя за Чури!
Савидж неохотно свали пистолета. Ако бе застрелял противника на Акира, щеше да лиши приятеля си от възможността да съхрани своята чест и да отмъсти за ученика си. Японецът никога не би му простил това.
Отстъпи от полесражението, но продължи да следи битката със свито сърце, ядосан, че не може да се притече на помощ.
Акира насочи острието на меча си към гърдите на нападателя. От своя страна той ловко се извъртя и замахна към главата му. Акира се хвърли напред и препречи меча му със своя, но той го освободи и се опита да го удари в дясното бедро. Острието изсвистя така силно, че ако Акира не се бе дръпнал навреме, нападателят щеше да отреже крака му.
Акира започна да настъпва. Яростно размаха меча си и се приближи към противника си, който заотстъпва назад. Акира продължи да напредва, а другият бавно отстъпваше назад, но изведнъж скочи вляво и отново закръжи около Акира. Той прекрати придвижването си напред, застана за миг неподвижен, очи в очи с нападателя. Онзи атакува. Акира отстъпи, но се подхлъзна и се удари в един камък. Савидж тежко въздъхна и вдигна пистолета.
Нападателят се хвърли срещу Акира, който се претърколи встрани. Мечът на противника се удари в камъка. Разхвърчаха се отломки. В този миг Акира се спусна към врага и успя да разсече тялото му отляво надясно, замахвайки яростно с меча. Чу се звук като от отваряне на цип, показаха се червата, оголи се гръдният кош. Рукна кръв като от фонтан. Нападателят политна назад, като че подскочи и се строполи в нещо като черна яма, което се оказа езерце. Тялото цопна тежко и след малко изплува с лицето нагоре, неподвижно, с широко отворени очи.
Савидж безмълвно излезе от мястото си. Тъй като бе тъмно, не се виждаше, че водата бе станала кървавочервена, но той ясно си представи картината. Въпреки че се бе нагледал на смърт, едва се въздържа да не повърне.
Акира втренчено гледаше трупа. Дишаше тежко. Преглътна шумно и се обърна към Савидж.
— Благодаря ти, че не се намеси.
— Доста трудно ми беше.
— Знаех, че мога да разчитам на теб — отвърна Акира. Луната се отразяваше в избилата по челото и лицето му пот.
— Виж — рече Савидж, — вътре в къщата не успях веднага да ти се притека на помощ, защото…
— Трябваше да се погрижиш първо за безопасността на Главния.
— Точно така. Реакцията бе автоматична. Няма нищо общо с чувствата, които изпитвам към нея.
— А ако не беше клиентка, а просто една жена, която обичаш?
Савидж не знаеше какво да отговори.
— Е, в такъв случай е щастливо съвпадение на двете.
— Да — объркан отвърна Савидж. Бе признателен на Акира, че му бе помогнал с отговора. — Изключително щастливо съвпадение.
— Но как ли са влезли? По стените на оградата има вградени сензори — запита на глас Акира, заобикаляйки езерцето, без да поглежда към плаващия вътре труп. Стигна задната част на къщата и продължи надясно.
Савидж го последва. След петнадесетина секунди се натъкнаха на някакво въже, замотано в пясъка. Проследиха го и видяха, че единият му край висеше във въздуха, закачен за съседната четириетажна сграда. Другият бе завързан за заровен в пясъка болт.
— Изстреляли са този болт отвисоко и със заглушител. Може и да са използвали някакъв катапулт, който действа безшумно, за да не чуе Чури.
— Спуснали са се по въжето и по този начин са избегнали сензорите на оградата — промърмори Савидж. — Но нали в къщата също има алармена система? Как са успели да проникнат вътре?
Акира горчиво посочи към Чури.
— Той ги е пуснал.
— Но как? Нали му имаше доверие?
— Несъмнено.
Двамата тръгнаха към верандата отзад. Акира посочи тялото на Чури.
— Виж къде е паднал. Вратата е отворена. Половината тяло е вътре, другата половина — отвън. Лежи по корем. Главата му е в коридора. По гърба има кръв. Дупка от куршум.
— Значи е бил застрелян изотзад, когато е влизал в къщата — предположи Савидж.
— Фактите го доказват — с болка отвърна Акира и се наведе над тялото на Чури. — Алармената система се изключва след влизане. След като е прекарал часове навън на пост, по някаква причина е решил да влезе вътре, вероятно до тоалетната. Застреляли са го веднага щом е изключил алармата.
„Може би кашлицата, която дочух, е била последен мъчителен опит да ни предупреди. Отварянето на вратата, шумът от падането на тялото изглежда са разбудили не само мен, но и Акира.“
— В Япония не се издават лесно разрешителни за носене на огнестрелно оръжие — каза Акира. — Затова Чури имаше сабя — същата, която моят преследвач грабна, когато изскочи навън. Може би Чури се е опитал да включи алармената система отново. Виж петното урина около бедрата му — Акира погали мъртвия по главата. — Защо си постъпил така глупаво, мой скъпи приятелю? Толкова пъти съм ти казвал да не напускаш поста си, да задоволиш всичките си нужди преди да застъпиш, а ако все пак почувстваш, че не издържаш, да се облекчиш на място? Безшумно. Неудобството, което би изпитал, е нищо в сравнение с изпълнението на дълга ти като защитник. Защо не ме послуша, Чури? Аз ли не бях добър учител? Може би не съм достоен за това? — Акира горчиво преглътна, раменете му потръпнаха, наведе се и целуна Чури по врата.
Савидж мълчаливо наблюдаваше. Не му идваше наум нищо, с което да успокои приятеля си. Отхвърляше всяко хрумнало му изречение, защото му се струваше прекалено патетично.
Най-накрая искреното съчувствие, което изпитваше, му подсказа какво да направи. Нямаше нужда от никакви речи. Никакви обобщения. Не трябваше да се опитва да намали скръбта от загубата. Само две думи, изречени от все сърце, щяха да помогнат.
— Страшно съжалявам — Савидж съчувствено обви ръце около разтърсваните от ридания рамене на Акира.
— Домо аригато — с все още треперещ глас отвърна Акира, като избърса сълзите си и се помъчи да поеме дълбоко въздух.
Някакво раздвижване в коридора насочи вниманието на Савидж натам. Вдигна поглед и видя Еко, застанала пред Чури. От очите й се стичаха сълзи. Тя бавно коленичи, седна и положи главата на своя внук в скута си.
Савидж с мъка преглътна.
Отново усети движение в коридора. Този път бе Рейчъл, която гледаше като хипнотизирана и залиташе в тъмното. Лицето й бе доста пребледняло, погледът й — празен. Бе се втренчила право напред, сякаш не забелязваше нито седналата Еко, нито Акира, нито Савидж. Клепачите й не помръдваха. „Господи“ — каза си Савидж, когато видя, че тя държеше пистолет в дясната си ръка. „Отишла е в стаята ми и е намерила оръжието на пода до първия нападател, убит от Акира. Казах й да стои в преддверието. Защо не ме е послушала? Какво ще прави с този пистолет?“
Савидж почувства кръвта си да пулсира в слепоочията. Като стъпваше внимателно, за да не я сепне и изплаши, уморено мина покрай Акира, Еко и Чури и постави ръцете си на раменете й: Насочи дулото на пистолета към стената, извади пръста на Рейчъл от спусъка, а след това бавно го измъкна от ръката й.
— Ето така е по-добре — успокои я той, като положи пистолета на пода. — Знам, че си уплашена, но не трябваше да го вземаш. Можеше неволно да се самоубиеш или да застреляш някой от нас.
Тя не отговори и изобщо не реагира, само продължи да гледа втренчено пред себе си.
— Изчакай първо да те науча да стреляш, преди отново да вземеш нечий пистолет — нежно каза Савидж.
— Знам — прошепна тя.
— Какво знаеш?
— Как да го използвам.
— Разбира се — отвърна Савидж, като се надяваше, че е успял да скрие ироничната нотка в гласа си.
— Баща ми ме научи — сякаш някъде отдалеч се чу гласът на Рейчъл.
Савидж не бе свалил ръце от раменете й и нежно я прегръщаше.
— Пушки, пистолети, какво ли не. Стреляхме всяка неделя. Веднъж ме накара да убия един фазан — конвулсивно потрепери тя.
— Това е било отдавна — успокои я Савидж. — А случилото се тази вечер също е вече минало. Няма от какво да се боиш повече.
— Засега. Но не е краят. Ще дойдат други на тяхно място. Тази история никога няма да свърши.
— Грешиш — промълви Савидж. — Ще свърши. Ние ще й сложим край. А аз ще те защитавам от всичко.
— Да, така трябваше… Взех пистолета. Бяха трима.
— Какво?
Савидж бързо разбра.
Тя бавно се отстрани, сякаш се плъзна встрани като някоя от преградните стени. Застана с лице към тънещия в мрак коридор.
Удивен Савидж вдигна пистолета и се стрелна вътре. Успя да открие ключа и запали осветлението. Влезе в стаята си през разкъсаната стена. На пода видя само първия мъж, убит от Акира.
Трима? Савидж погледна в стаята на Рейчъл, но не забеляза никого. Върна се в коридора. В края все така стоеше Рейчъл като в транс, с лице към него и гръб към Еко и Акира, които скърбяха за Чури.
— Сигурна ли си, Рейчъл?
Видя празните гилзи върху рогозките между неговата стая и тази на Акира. С насочен пистолет влезе в стаята на Акира. На пода лежеше по гръб човек с широко отворени очи, облечен в тъмни дрехи. Около него всичко бе потънало в кръв, гърдите му бяха надупчени от куршуми.
„Била е толкова уплашена, че е загубила контрол над себе си. Нищо чудно, че е изпаднала в шок. Но не заради нападението над нас.“ Отиде при нея и силно я прегърна.
— Не си имала друг избор.
Тя не отвърна на прегръдката. Остана все така далеч от всичко наоколо.
— Наложило се е да се защитиш, Рейчъл. Ако ти не беше го убила, той щеше да го направи. Може би си спасила живота на Акира, моя и на Еко. Това е било правилното решение.
— Трупове, навсякъде трупове — възпротиви се тя. — Където се появим, всяваме смърт… А сега и…
Нямаше нужда да му го казва на глас. Подтекстът се долавяше в интонацията — заради теб, защото останах с теб, защото се влюбих в теб.
— Аз не го застрелях, аз го размазах — едва чуто каза Рейчъл и избухна в плач. Сълзите й намокриха горнището на пижамата му, проникнаха до кожата.
„Всичко това се случи, защото ти позволих да останеш с мен. Грешката е моя. Позволих си да се размекна. Чури не е единственият сгрешил тук между нас. По дяволите, наруших правилата. Ако Рейчъл ми бе само клиент, а не приятелка, щях да знам как да действам! Мой дълг бе да я защитавам! Акира можеше да се оправи сам. Но тъй като не бях сигурен кого защитавам — Главния или приятелката си, почувствах се виновен, че избрах страна, че си гледам интересите, че изоставих Акира. Да, Акира. С това приятелство още веднъж наруших принципите си. Един телохранител никога не трябва да се сприятелява с друг като него. Защото винаги идва момент, когато се налага да избираш кого да защитаваш — него или този, който те е наел. Боже, каква каша! Не трябваше да се спускам да помагам на Акира преди да се уверя, че Рейчъл е в безопасност. Трябваше да претърся къщата, за да проверя дали няма други врагове. Без да искам, принудих Рейчъл да убива.“
Рейчъл продължаваше да се разтърсва от конвулсивни ридания. Савидж я стисна още по-силно.
— Толкова съжалявам, Рейчъл.
„За втори път произнасям тези думи в една вечер“ — помисли си Савидж. — „Колко ли пъти още ще ми се налага да ги казвам?“ На глас произнесе:
— Бих дал всичко да можех да променя нещата — опита се да я успокои той. Тъкмо се канеше да добави „Колкото по-бързо си отидеш от мен, толкова по-добре за теб“, тя изненадващо го прегърна и каза:
— Който и да е изпратил тези мъже, които ме накараха да убивам, ще ми плати, бог ми е свидетел. Толкова съм разярена, че съм готова да убивам отново.
Избликът й го изненада. Савидж вдигна поглед към Акира, Еко и Чури в другия край на коридора. Акира се изправи и се втренчи в градината. Проговори със задавен от болка и гняв глас.
— Баща ми отдели цели петнадесет години на тази градина. Почти толкова се занимавах и аз с нея. А сега! Всичко е изровено и подгизнало от кръв. Езерцето е омърсено. Плодовете на дългогодишния ни труд отидоха на вятъра. Онзи, който изпрати тези хора е лишен от всякакво благородство. Той не може да ми бъде достоен противник. Когато го открия, ще го убия най-безмилостно и жестоко. Ще разчленя тялото му, а парчетата ще изхвърля в морето. Така никога няма да получи покой и духът му няма да отиде при този на неговите предци. Кълна се, че ще го направя, за да отмъстя за градината и паметта на баща ми. И на Чури — въздъхна Акира.
Заканите за отмъщение, които чу от Рейчъл и Акира, накараха Савидж да потръпне. „Какво каза Рейчъл? Трупове, навсякъде трупове. Където се появим, всяваме смърт… Да, така е. Толкова много смърт наоколо. Някога вярвах в онова, което ми каза Греъм — че отмъщението е въпрос на чест. А сега? С каква горчивина говореше Рейчъл, каква жестокост бе изписана на лицето на Акира! Това, което се заканваме да направим, за да надживеем този ужас, може да ни погуби.“ Савидж стисна още по-здраво Рейчъл в прегръдките си.
7.
Седнаха около ниска черна маса върху възглавници в една от стаите, която бе останала незасегната.
— Кой изпрати тези мъже тук? Как са ни открили? — запита Савидж.
Обикновено меланхоличното лице на Акира сега гореше от гняв.
— Те не просто ни нападнаха. Те са ни издебнали.
— Което означава, че някой е имал основание да предположи, че ще дойдем от Америка тук — обади се Рейчъл. — Вирджиния бийч, а сега отново…
— Не мисля, че двете нападения са свързани — рече Савидж. — Във Вирджиния бийч ударът бе насочен срещу Мак, за да не разкрие важна информация, за да те отстранят от Акира и мен, за да не… Да не заставаш на пътя. Да не ни пречиш да следваме логиката на поведение, диктувана от лъжливите спомени? Очевидно някой не иска да си замесена в тази история.
— Нападението тази вечер бе пълна изненада за мен — намеси се Акира. — Аз не каня никого у дома, освен хората, на които се доверявам напълно. — Еко не би споменала за приготовленията в къщата. Нито пък Чури. Нападателите не биха могли да знаят коя е моята стая, нито пък вашите. Целта им не е била да убият някого от нас конкретно. Ако са искали да отстранят Рейчъл, биха избрали друга ситуация, в която да са сигурни, че ще успеят да го направят. Но да се промъкват така? Изглежда са дошли с намерение да ни убият и тримата.
— Смяташ че онзи, който е наел убийците във Вирджиния Бийч, няма нищо общо със случилото се тази вечер?
— Така изглежда — обади се Савидж. — Двете нападения имат различни цели и са планирани от различни хора. Едните искат да продължим разследването, другите — да го прекратим. Но кои са те? По дяволите, какво всъщност става?
— Спомена за човек, с когото искаш да разговаряш — обърна се Рейчъл към Акира. — Нарече го „мъдър светец“.
— Да — кимна той. — Надявах се да се срещнем тази сутрин. Но при тези обстоятелства ще трябва да отложим визитата… Заради Чури — гласът му се задави от мъка. — Трябва да направим някои приготовления.
От задната част на къщата до тях достигнаха риданията на Еко. Савидж си представи как бе прегърнала главата на мъртвия си внук.
— Ако само тримата нападатели бяха загинали, щях да се изкуша да изхвърля телата им — каза Акира. — Но не разполагам с кола, за да ги откарам някъде. Не мога и да наема, защото докато отворят бюрата, улиците вече ще са претъпкани с народ и ще ни забележат като изнасяме нещо обемисто, независимо как сме го скрили. Другата възможност е да се възползваме от тъмнината и да заровим труповете в градината. Но аз не искам. Това би означавало да оскверня отново творението на баща ми. Те не заслужават. Само Чури трябва да бъде погребан според обичая на дедите ни. С почести. За мен и за Еко е важно да можем да го посещаваме и да се молим на гроба му. Трябва да изпълня дълга си. Ще съобщя в полицията.
— Да — кимна Савидж.
— Когато полицията пристигне, не трябва да ви завари тук. Ако в случая са замесени и двама американци, ще проведат по-подробно разследване. Ще открият, че сте влезли с фалшиви паспорти. Ще ви арестуват. Дори да не обърнат внимание на паспортите, ще вдигнат толкова шум, че ще навреди на нашето разследване.
— А какво ще съобщиш на полицията? — запита Рейчъл.
— Че трима мъже са нахлули в къщата, за да откраднат колекцията ми. Застреляли са Чури. Аз съм се събудил от шума и се е стигнало до схватка. Убил съм в ръкопашен бой единия, взел съм пистолета му и съм то изпразнил по другия, след което със сабя съм посякъл третия. Последното много ще ме издигне в очите им.
— Всички детайли съвпадат, трябва да ти повярват — размишляваше на глас Савидж, а на ум добави: „Добре би било.“
— Само че трябва да избърша отпечатъците от пръсти, твоите и на Рейчъл, от оръжията. После ще трябва да помисля как да поставя тези на нападателите — мъжът в твоята стая и другия в градината. Накрая ще се наложи да гръмна няколко пъти, за да оставя следи от барут по ръцете си, ако полицията реши да вземе проби от кожата ми… Сещаш ли се за нещо друго?
— Да. Моите отпечатъци по сабята.
— Ще се погрижа и за тях. А сега трябва веднага да тръгвате. В полицията ще направят съпоставка между часа на обаждане и медицинското изследване за съсирването на кръвта.
— Но къде да отидем? — неохотно запита Рейчъл. — Как ще се свържем с теб? Досега бяхме все тримата заедно, как ще се разделим?
— Веднага щом имам възможност, отново ще се присъединя към вас. Ще ви дам телефонния номер тук, но не се обаждайте, освен ако не е крайно наложително. Ще ви кажа как да стигнете до любимия ми ресторант. Чакайте ме там по обяд. Ако не мога да дойда, ще се обадя. Собственикът ме познава, имам му доверие.
— А ако нямаш възможност да се обадиш? — несигурно запита Рейчъл.
— В шест вечерта ще ви чакам отново в ресторанта.
— А ако пак не се видим?
— Ще опитам на следващата сутрин в девет. Ако и тогава не се появя, обадете се вкъщи. Еко ще вдигне и ако чуете думите „Моши-моши“, което означава „Ало“, значи нещата не са толкова зле. Ако отговори с „Хай“, което при нас е израз на неучтивост, трябва веднага да напуснете Япония.
— Не мога да постъпя така — обади се Савидж.
— Какво? — запита учудено Акира.
— Вече минах толкова препятствия. С теб или без теб трябва да довърша започнатото.
— Сами тук, както не знаете и езика, нямате шанс да успеете. Спомнете си какво съм ви казвал — Япония е едно островно затворено общество. От общо 125 милиона население тук живеят по-малко от 15 хиляди американци. На чужденците винаги се е гледало с подозрение. Няма кой да ви помогне в издирването. А и къде точно ще насочите търсенето?
— Там, където и ти — отговори Савидж. — Къде да намеря този мъдрец, за когото спомена?
— Няма да иска да разговаря с теб.
— Може би. Но трябва да опитам. Та, как да го открия?
— Много си упорит — отвърна Акира и извади лист хартия и химикалка от малко лакирано чекмедженце, като написа няколко цифри и указания. — Мъжът е мой „сенсей“. Би трябвало да го намериш тук — сгъна и му подаде листчето. — Но първо опитайте срещата в ресторанта.
— Без съмнение — отвърна Савидж и стана.
— Бързо ще се облека — Рейчъл също стана.
Савидж излезе от стаята заедно с нея. В другия край на коридора Еко бе сякаш застинала в същата поза — седнала на колене, с главата на внука си в скута. Сълзите капеха по лицето на мъртвия.
„Бог да я закриля“ — каза си Савидж. — „И всички нас.“
8.
Петнадесет минути по-късно Савидж и Рейчъл вече бяха в градината с чанти в ръце. Спокойствието, което им бе внушила при пристигането, остана само спомен. Сега изглеждаше населена с духове. На вратата Савидж се обърна и се поклони на Акира, който му отвърна по същия начин и каза:
— Сайонара7.
— Сайонара. Да се надяваме, че няма да е задълго.
— Ще свърша колкото мога по-бързо с полицията и ще се видим — Акира протегна ръка на Савидж за довиждане. Той не очакваше това чувствително отклонение от японския обичай и силно се развълнува.
След секунди Савидж отвори вратата, внимателно подаде глава и огледа пустата тъмна улица. Не забеляза нищо обезпокоително и нервно закрачи по тротоара, като се опитваше да прикрива Рейчъл с гърба си. Под горната си дреха бе скрил единия от пистолетите на нападателите. Завиха зад ъгъла. Вратата глухо се затвори. Савидж се чувстваше отвратително. Непълноценен. Самотен.
Аматерасу
1.
Когато се увериха, че не ги преследват, те продължиха да вървят. Слънцето изгря, улиците се оживиха. Когато пресичаха, трябваше да поглеждат дали не идват коли първо надясно, а не както в Америка и в почти всички европейски страни, защото тук движението бе като в Англия. Първата мисъл на Савидж бе да вземат такси, но се отказа, тъй като още не бяха решили къде да отидат. Но дори и да бяха, не знаеха как да обяснят това на шофьора. Акира бе решил въпроса само отчасти, като им бе написал указанията за ресторанта и „сенсей“ на двата езика. За момента никое от тези две направления не ги интересуваше. Вървяха без посока. Все пак трябваше да решат къде да отидат. Скитането бе не само безполезно, но и уморително. Чантите им натежаха.
— Не е зле да се качим на автобус — предложи Рейчъл. — Поне ще сме седнали.
Но тя бързо разбра, че греши. Всички автобуси бяха претъпкани. Нямаше никакви свободни места.
Савидж спря пред входа на една от спирките на метрото.
— То ще бъде точно толкова претоварено, както и автобусите — обади се Рейчъл.
— Сигурно е така, но нека проверим.
Озоваха се в същински лабиринт. Около тях сновяха забързани пътници, които едва успяваха да хвърлят любопитен поглед към двамата европейци. Някой бутна чантата на Савидж и тя се удари в крака му, причинявайки му болка. Пред себе си чуваше тътен от преминаващи влакове. Най-после стигнаха самата спирка. Тя се оказа претъпкана, но поне бе чиста и добре осветена, за разлика от метрото на Ню Йорк. На стената видя карта с надписи и на английски под японския. С мъка разгадаха къде се намират и решиха, че тази линия на метрото се нарича „Чийода“. Водеше към центъра на града, а на изток видяха надпис „Гиндза“. Савидж започна да разглежда листчето, което му бе дал Акира.
— Ресторантът е точно в района на Гиндза. Ако се качим на този влак и се прекачим в източна посока, ще се окажем близо до мястото на срещата.
— Или ще се изгубим напълно.
— Не губи надежда. Нали все това ми повтаряш — окуражи я Савидж.
Пътниците се бяха подредили на опашка пред автоматите за продажба на билети. Савидж също се нареди. Когато влакът пристигна, чакащата тълпа се спусна към отворените врати, като избута Савидж и Рейчъл вътре. След няколко спирки слязоха. Излязоха от метрото. Пред тях се изправиха високи административни сгради и големи универсални магазини. Наоколо бе почерняло от пешеходци и превозни средства.
— Не можем да мъкнем тези чанти непрекъснато с нас — изохка Рейчъл.
Решиха да намерят хотел, но първо попаднаха в някаква гара. Вътре откриха сейфове за багаж и оставиха нещата си в тях. Изведнъж им олекна и сякаш възстановиха силите си.
— Едва девет е, а трябва да сме в ресторанта към обяд — каза Савидж.
— Да поразгледаме наоколо — предложи уж бодро Рейчъл, но Савидж разбра, че тя се преструва. В гласа й откри нотки на напрежение и опит да се разсее от преживяното през нощта. Успя да прикрие истинското си настроение само за секунди, докато не видя един апарат за продажба на вестници, пред който уплашено спря. На първа страница се мъдреше портретът на онзи японец, който бяха видели по телевизията в мотела в Северна Каролина.
— Муто Камичи — тежко пое въздух Савидж, като си припомни лъжливото видение — тялото на Камичи, посечено на две. Бързо се поправи, като изрече името на политика с антиамерикански разбирания, което бяха чули тук: — Кунио Шираи.
„Защо някой иска аз да мисля, че съм го видял да умира?“ Студени тръпки полазиха Савидж. „Дали и той не мисли, че са ме разсекли на две?“
— Хайде по-скоро да се махаме оттук и да отидем някъде, където не е такава блъсканица. Искам да подредя мислите си.
2.
Тръгнаха западно от гарата и стигнаха до един голям площад, наречен „Кокьо Гайен“. В далечината се виждаше Императорският дворец.
— Изглежда някой нарочно ни е манипулирал, Акира и мен, искал е непременно да дойдем в Япония.
— Не виждам как би могъл. Ние бяхме тези, които вземаха решения през цялото време — от Гърция през Южна Франция и Америка, та дотук — възпротиви се Рейчъл.
— И все пак някой е предположил, че ще отидем в дома на Акира. Нападението бе добре замислено. Някой взема решения вместо нас и преди нас.
— Но как?
Савидж продължи мълчаливо да крачи.
— Ако двама мъже мислят, че са видели другия да умира, а изведнъж неочаквано се срещнат — наруши мълчанието той, — какво ще направят?
— Повече от ясно е — отвърна Рейчъл. — Ще постъпят като вас с Акира. Ще положат всички усилия да разберат какво се е случило в действителност.
— А ако открият, че някой, когото познават, е уредил да се срещнат отново?
— Ще потърсят този човек, за да му поискат обяснение.
— Логично и напълно предсказуемо. Ние отидохме при Греъм, но го намерихме убит. Не получихме никакви отговори. Но имахме нужда от тях. Къде на друго място можехме да ги търсим?
— Има само една възможност — отвърна Рейчъл. — Там, където се е случило — планинския комплекс „Медфорд Гап“.
— За който стана ясно, че не съществува. Значи следващият ни ход също е предсказуем — да разберем какво още не се е случило в действителност. Да отидем в болницата в Харисбърг, където и двамата сме постъпили уж за лечение при един и същи лекар.
— Но след това теорията ти няма да издържи — намеси се Рейчъл. — Никой не би могъл да предположи, че ще ви хрумне да си правите рентгенови изследвания, за да проверите дали наистина сте били ранени, нито че ще попаднете точно на доктор Сантизо във Филаделфия.
Минаха покрай две с нищо не отличаващи се сгради, след което погледите им привлече един парк. На входа му висеше надпис на английски: „Вътрешна градина на храма Мейджи“.
— Но нали са могли да оставят свой човек в болницата — разсъждаваше Савидж — или по-скоро в Медфорд Гап, където не намерихме никакъв планински комплекс, но би било лесно да ни проследят, докато го търсихме. А след това бяхме толкова разстроени, че може да не сме забелязали опашката. Възможно е да са монтирали устройство за проследяване в колата ни и безнаказано да са вървели по петите ни чак до Вирджиния Бийч, където са убили Мак, за да не ни дадат шанс да научим нещо от него и за да те отдалечат от нас. Сега като си мисля, смъртта на Мак не само ни спести информация. Обвиниха ни в убийството му. Бяхме принудени да избягаме.
— А когато видяхме Кунио Шираи по телевизията, вече знаехме точно накъде да тръгнем. Към Япония — Рейчъл поклати глава. — Все пак нишката се прекъсва. Откъде е било сигурно, че ще попаднем точно на Кунио?
— Налагаше се да гледаме новините, за да разберем какво ще съобщят за убийството. Ако не по телевизията, щяхме да го видим по вестниците.
— Съгласна съм…
— Но хората, които премахнаха Мак, работят за някого другиго. Нямат нищо общо с онези, които снощи се опитаха да ни убият — Савидж ядосано свъси вежди, без да престава да се чуди. — Едните искат да спрем да търсим. Другите — да продължаваме.
Внезапно Савидж чу английска реч. Обърна се и видя красива японка на около двадесет години, екскурзовод на група американци.
— Храмът „Мейджи“ е една от най-посещаваните забележителности в Япония…
Савидж се загледа след групата. Изтръпна, когато забеляза, че не всички тръгнаха. Някои останаха на около тридесетина метра назад.
— Хайде да се присъединим към туристите — предложи Савидж, като се опита да го изрече спокойно, но не успя да прикрие тревогата в гласа си.
— Какво има? — рязко попита Рейчъл.
— Гледай право напред. Влез в крачка. Опитай се да изглеждаш очарована от видяното.
— Но какво става?
— Не се обръщай назад — със свито сърце отговори Савидж.
Наближиха групата. Въпреки че просторният двор се къпеше в слънце, Савидж усети хладни тръпки по гърба си.
— Добре, няма да гледам назад — отвърна Рейчъл.
— На пътеката петима ми се сториха доста подозрителни. Отначало ги взех за туристи, но те са облечени в костюми и изглежда повече ги интересуват храстите наоколо, отколкото старините. Но най-вече ние сме обект на техния силен интерес.
— О, боже.
— Нямам представа как са ни открили. Толкова внимавахме. А проклетото метро бе така претъпкано, не мога да си представя, че някой е могъл да ни проследи.
— Е, може наистина да са туристи. Бизнесмени, които разполагат с няколко свободни часа. Решили са да се поразтъпчат след уморителното седене на едно място в самолета. Навярно са мислели, че ще се забавляват, разглеждайки забележителностите, но вече съжаляват, че не са отишли в някой ресторант с гейши.
— Не — отрече Савидж. Бяха се слели с туристическата група. Наложи се да сниши глас. — Разпознах единия.
— Сигурен ли си?
— Толкова, колкото и че видях Акира обезглавен, а Камичи посечен на две. Този човек беше в планинския комплекс „Медфорд Гап“.
— Но такъв хотел…
— Не съществува, да. Казвам ти, че си го спомням точно оттам — гласът му трепереше, умът му отчаяно се бореше с реалността.
Въпреки че се опита да скрие вълнението в тона си, някои от членовете на групата се обърнаха и намръщено го изгледаха. Една жена с боядисана в синьо коса дори му изшътка да мълчи.
Савидж измърмори някакво извинение и тревожно тръгна към храма.
— Фалшив спомен, да — продължи той. — Но това не го изтрива автоматично от ума ми. На мен ми изглежда съвсем истински. Двамата с Акира си спомняме, че присъствахме на конференция, където имаше още трима души…
— Такава конференция не е имало.
— Виждал съм този човек и друг път.
— Моля?
— В болницата, докато се възстановявах.
— В Харисбърг ли? Но ти никога не си бил там? Как можеш да познаваш човек, който не си срещал?
— А как Акира и аз разпознахме Кунио Шираи, когото наричахме Камичи?
— Никога не сте срещали такъв Камичи.
Савидж бе обзет от панически ужас. Трябваше да положи всички усилия, за да запази самообладание. Реално съществуващият храм пред него започна да губи очертанията си. Само фалшивите спомени намираха място в съзнанието му. „След като онова, в което съм сигурен, се оказва несъществуващо, как мога да вярвам на очите си?“
Влязоха в храма.
— Оттук — Савидж побутна Рейчъл наляво, като смути спокойствието на неколцина молещи се японци.
Като преценяваше разположението на коридора пред себе си, Савидж погледна и към входа. Видя петимата американци, водени от облечения в скъп костюм мъж, когото си спомняше от планинския комплекс и болницата. Те забързано крачеха към храма. Савидж си помисли, че единствената причина, поради която все още не тичаха към тях бе, че разликата в расите вече бе привлякла твърде много вниманието на околните. Евентуална суматоха на това място веднага би довела до бърза намеса на полицията.
В коридора се носеше мирис на жасмин. Като се стараеха да не пречат на посетителите Савидж и Рейчъл припряно вървяха към изхода, криволичейки наляво и надясно. Изскочиха навън, където слънцето ги заслепи. Оказаха се в друг двор. До тях долетяха сърдити гласове на японски и други на английски, които се извиняваха. Започнаха да тичат.
— Вече съм сигурен — рече Савидж. — Добре облеченият мъж, точно той ме посети в болницата. Каза, че името му е… — Споменът го накара да потръпне — Филип Хейли…
Обладан от гняв Савидж затича по-бързо. Японците хвърляха удивени погледи, ядосани, че някой нарушава спокойствието на това свещено място. Токчетата на Рейчъл силно чаткаха.
Пътеката, към която се бе упътил Савидж, се разширяваше в дълбочина. Оставаха десет метра. Пет. Най-после стъпи на нея, облян в пот. Чу запъхтяната Рейчъл до себе си.
Но долови и викове. Хвърли обезумял поглед назад и видя петимата, водени от Филип Хейли, да излизат от храма.
— Форсайт! — крещеше Хейли. — Спри!
„Форсайт?“ — Савидж изведнъж си спомни. Това бе името, с което се обръщаха към него в болницата. „Роджър Форсайт! Но нали никога не съм бил в тази болница! И не съм срещал Филип Хейли! Откъде той би могъл да знае името ми?“
— По дяволите, Форсайт, спри!
Отново всичко заигра пред погледа му — пътеката, дърветата, храстите. Сякаш бяха сън, а не реалност. Но шумът, който вдигаха преследвачите, бе съвсем истински.
— Добре ли си, Рейчъл? Ще успееш ли? — запита я Савидж.
— Тези обувки — измърмори задъхано тя — не са предназначени за маратонско бягане.
Бързо ги захвърли и затича редом с него.
— Форсайт! — крещеше Хейли. — Дойл! Спри, за бога!
„Дойл ли? Точно така се обърна към мен Мак във Вирджиния. Съдържателят на бара е казал това име пред полицията.“
Пътеката завиваше вдясно, но точно преди това я пресичаше друга алея. Бързо избута Рейчъл вляво. Хейли и хората му се приближаваха.
— Дойл!
Савидж извади пистолета си. До този момент преследвачите не бяха показали оръжията си. Беше ясно, че някой иска да накара Савидж да прекрати издирването. „Дали те ни нападнаха в дома на Акира? Не са толкова глупави, та да започнат да стрелят и да вдигнат полицията на крак. Хейли и хората му ще трябва да ни убият без свидетели, безшумно, в противен случай няма да могат да се измъкнат, защото всички изходи ще бъдат наблюдавани.“
По-нататък Савидж зърна друго отклонение на пътеката вдясно, после вляво. Каза си, че по нея биха се върнали обратно в храма. За миг си припомни лабиринта, от който се бяха спасили в Миконос. „Лабиринт, точно така!“
— Хайде, насам — посочи той на Рейчъл надясно.
— Дойл!
Следваше друго разклонение. „А сега накъде?“ — двоумеше се Савидж. Надясно се виждаха нови пресечки, наляво — нещо като задънена улица, бариера от дървета и храсти. „Не трябва да се оставяме да ни заградят. Но защо дърветата и храстите да са преграда?“ Савидж рязко промени посоката. Сграбчи Рейчъл за ръката и я повлече след себе си. Пътеката бе къса. За миг се изплаши от задънения край. Видя пролука между храстите и дръпна Рейчъл натам. Тичаха през гората, провираха се под по-гъстите клони, спускаха се по някакъв склон, заобикаляха големи камъни, докато не попаднаха върху някаква мека влажна почва, в която обувките им затъваха. Спряха в прикритието на ниски храсталаци и папрати. Савидж извади пистолета си. Рейчъл дишаше тежко, челото й бе обляно в пот. Направи й знак да мълчи. Тя му кимна в отговор. Той се втренчи напред, но гъстите клони на дърветата му пречеха да вижда.
Листата заглушаваха далечните звуци — забързани стъпки, ядосани викове. Но Савидж си каза, че преследвачите им сигурно бяха на не повече от двадесетина метра от тях. И наистина скоро долови гласа на Хейли.
— Бета, тук Алфа — той очевидно викаше някого по радиостанцията. — Загубихме ги! Дайте инструкции на всички! Заградете всички изходи!
Някъде в далечината се чуваха полицейски сирени. Дали безредиците в храма бяха причина да се повикат властите?
— О, боже! — долетя гласът на Хейли. — Бета, избягвай контактите с…
Воят на сирените достигна до кресчендо, след това започна да утихва.
— Чакай! — завика Хейли.
Полицейските сирени постепенно заглъхваха.
— Бета, отменям последното нареждане! Продължете наблюдението на изходите! Гледайте никой да не разбере какво вършите! — След това продължи по-тихо към мъжете с него. — Да вървим!
— Накъде? — запита някой.
— Откъде да знам, по дяволите! Разделете се! Проверете всички пътеки! Може да са се върнали обратно! В едно сме сигурни — не могат да избягат оттук, освен това лесно се различават от останалите.
— А ако са в гората? — запита някой.
— Да се надяваме на божията милост! — сниши глас Хейли. — Сто и осемдесет акра площ! Ще ни трябват дяволски много хора, за да претърсим навсякъде. Не, там ще се чувстват като в капан! Струва ми се, че ще искат да излязат колкото може по-скоро, преди да сме завардили изходите.
Скоро гласовете утихнаха. Чуваше се само чуруликането на птичките и шумоленето на клоните.
Савидж леко пое въздух и свали пистолета си. Обърна се към Рейчъл, която се бе сгушила зад него. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, но той постави ръка на устата й. Посочи й мълчешком една пътека встрани от тях, като имаше предвид, че някой от мъжете би могъл в момента да претърсва там. Тя му направи знак с клепачите си, че е разбрала. Савидж си дръпна ръката от устата й и се отпусна внимателно на земята, като се стараеше да не вдига никакъв шум. По челото му изби пот. Страхът все още не го напускаше. „Колко ли време щяха да ги търсят още? Освен мъжете с Хейли, с какви други сили разполагаше противникът? Кой е Хейли? Защо ме преследва? Как ни е открил?“ Упоритите въпроси непрекъснато се набиваха в главата му. „Защо ме наричаше «Форсайт»? Първо «Форсайт», после «Дойл». Защо две имена? И защо фамилни? Защо не извика «Роджър» или «Боб»? Защото по име се викат приятелите. На фамилия говориш на някого, когото мразиш или… Да, точно така. Или ти е подчинен. По време на военното обучение инструкторите винаги се обръщаха към нас на фамилия с такава омраза, сякаш изричаха ругатни. Но Хейли не прилича на инструктор. По-скоро на шеф от тайните служби или от полицията. Но какъвто и да е, едно е сигурно — иска да ме отстрани.“ Савидж се намръщи, долавяйки гласове откъм пътеката. Не чуваше какво се говори, но предположи, че храстите му пречат. След това разбра, че разговорът е на японски. Гласовете не бяха ядосани, нито превъзбудени, а по-скоро изпълнени със спокойствие. Сякаш някой се наслаждаваше на природата. Отпусна пръста си от спусъка. Погледна към Рейчъл, която му посочи часовника си. Бе почти единадесет. Трябваше да чакат обаждането на Акира в ресторанта към обяд. Ако той беше в състояние да го направи. Ами ако в полицията не бяха повярвали на показанията му! Щяха да го откарат някъде на по-подробен разпит. Това беше възможно! Но ако се обадеше в ресторанта, а тях ги нямаше! Щеше да се обади отново в шест! Нали бяха предвидили и това! А ако не можеха да излязат и тогава! Следваше девет часа на другата сутрин. Ако отново се разминеха… Акира щеше да предположи най-лошото. Оставаше само възможността Савидж да се обади у тях. Но Еко не говореше английски. Тя щеше да им каже единствено „Моши-моши“, ако всичко бе наред с Акира или по-грубото „Хай“, ако Акира бе в опасност и те трябваше да напуснат страната.
„Боже! Не предвидихме всички възможности! Ние сме професионалисти, но сме обучени да спасяваме другите, не себе си! Самите ние се нуждаем от защита. Като истински глупаци решихме, че единствено Акира е в опасност. А какво стана!…“
„Ела на себе си!“ — помисли си Савидж. — „В момента си в безопасност! Но ако не можем да отидем в ресторанта в шест? Ако Хейли и хората му се запънат, а сигурно ще е така, няма да излезем оттук преди мръкване. А после? Не можем просто да си вървим из улиците. В град с толкова много азиатци и една шепа американци, ще привличаме твърде много внимание, все едно, че по улиците се разхожда Годзила. Стига толкова!“ — Савидж се опита да се овладее. Погледна към Рейчъл. По полата й бяха нападали листа. Бузите й бяха покрити с прах, косата й падаше на масури… Все пак изглеждаше така красива, одухотворена, излъчваща женственост… Савидж искаше да й каже, че я обича, но не посмя да наруши тишината, само се наведе и я целуна по носа. Тя притвори очи, потръпна, премигна нервно и го погали по косата.
„Помни, че докато не свърши този ад, тя е твоят Главен, не приятелка! Акира ще ни чака. Може би. А хората на Хейли са наоколо. Какво ще правиш?“
„Първо ще сменим мястото!“
Савидж сграбчи Рейчъл за лакътя и започна да я целува… После я обърна с лице към близките храсти. Тя промърмори нещо. Отначало не я чу добре, после думите й достигнаха до него… „Ще те следвам и в ада!“
Внимателно се измъкнаха от убежището си.
3.
— Този парк е огромен — каза Рейчъл. — А японците твърдят, че не разполагат с достатъчно земя. Не че се оплаквам, но… — тя започна да масажира уморените си крака. — Хейли досега да ни е хванал, ако не бяхме попаднали тук. Май че дочувам шум от уличното движение.
Савидж също се ослуша. Гъстите клони на дърветата заглушаваха всички шумове, но и на него му се стори, че зад тях… Прилив на енергия го изправи на крака.
— Ще проверя — каза Савидж и си проправи път през храстите и дърветата. Върна се усмихнат. — На около петдесетина метра пред нас има стена. Близо сме до някаква улица.
— Благодаря на бога — кимна зарадвано Рейчъл, но изведнъж помръкна. — А сега? Сигурно хората на Хейли още ни търсят. Няма как да не предвидят, че можем да прескочим през оградата.
— Който и да е този Хейли, няма неограничени възможности. Ще трябва да разпръсне хората си на доста голямо разстояние, за да обхване повече площ. Но наистина, ако някой от тях ни зърне, веднага ще уведоми останалите по радиостанцията. С тези разранени стъпала едва ли ще можем да им избягаме. Нека да се движим покрай стената.
Избра посоката наслуки. И да искаше, не можеше да разсъждава накъде да тръгнат в този непознат парк. Стената бе достатъчно висока, за да ги прикрива, но не прекалено, за да не могат да я прескочат, когато решат. Докато се провираха между дървета и храсти, Савидж си представяше състоянието на Акира, ако бе успял да се обади в ресторанта. Какво ли щеше да предприеме преди следващото обаждане в шест?
Скоро стигнаха до един от изходите. През пролуката Савидж видя преминаващите пешеходци и превозни средства.
— Не виждам никакви американци — обади се той. — Но това няма значение. Те не биха стояли на открито. Може да са някъде от другата страна на стената или в някой омнибус, или…
— С други думи няма промяна в нашето положение. Не можем да се измъкнем оттук.
— Да — разколебано отвърна Савидж.
— И какво ще правим?
— Ще чакаме да се стъмни.
— Но ще пропуснем и следващото обаждане на Акира.
— Ако се опитаме да излезем сега, хората на Хейли ще ни спрат. Никога няма да стигнем до ресторанта. Не знам защо Хейли толкова държи да ни залови, но по-добре да разчитам на търпението на Акира, отколкото на предположението, че Хейли ще загуби своето.
— Чувствам се така особено… Такъв ли е обичайният ти начин на живот? Заедно сме едва от две седмици, а сякаш съм преживяла няколко войни. Как издържаш?
— Точно сега, когато започвам да се влюбвам в теб — преглътна Савидж, — и на мен ми е чудно. Едно искам със сигурност. То ме кара да вървя напред…
— Разкажи ми.
— Струва ми се глупаво да мисля за такива неща. Плаж край морето. Ще съблека банския ти и ще се любим във водата на лунна светлина.
— Не спирай. Разкажи ми как вълните ни галят.
— Не мога. По-точно, не смея.
— Да се любиш с мен ли?
— Моята любов към теб може да ме направи много безразсъден, а това би могло да ти навлече беди.
— А сега? Колко време според теб ще чакаме тук?
— Докато се стъмни.
— Тогава разполагаме с достатъчно време. Когато затворя очи, чувам плисъка на вълните — тя протегна ръка към него.
Савидж затвори блажено очи и се целунаха. Той също чу повика на вълните.
4.
Рейчъл спеше, Савидж пазеше и двамата. Падаше мрак. Малко преди залез-слънце тя се разбуди.
— Сега е твой ред — настоя тя.
— Не, аз трябва…
— Да спиш — довърши тя вместо него. — Каква полза от теб, ако си капнал.
— Но ако хората на Хейли…
Тя нежно издърпа пистолета от ръката му. Савидж си припомни случилото се миналата нощ. Бе сигурен, че тя ще го използва, ако се наложи.
— Мислиш ли, че…
— А как ще стигнем до нашия плаж?
— Ако нещо те притеснява…
— Ще те събудя. Само ако има нужда и целта не е ясно различима. Или смяташ, че отново ще загубя контрол и ще започна да стрелям… без причина…
— Не, мислех си, че ти не си родена за моя начин на живот. Не заслужаваш такава съдба.
— По дяволите този живот. От него искам само теб. Постави глава на скута ми.
Той се колебаеше.
— Хайде, направи го. Легни в скута ми. Ако си уморен, ще допуснеш грешки. Ето така. Не е ли добре?
— Вече минава шест. Пропуснахме обаждането на Акира. Той ще…
— Ще се изнерви, да. Но ще се обади утре сутринта.
— Ако междувременно не възникнат проблеми. Не трябваше да се разделяме.
— Нима имахме избор? — запита Рейчъл. — Как само говориш за него… връзката помежду ви… Почти ревнувам.
— Спомни си къде е главата ми.
— Да, затвори очи.
— Съмнявам се, че ще мога да заспя.
— Ако се пренесеш на онзи плаж. Представи си плискането на вълните. Дори и да не заспиш, ще се отпуснеш и ще си починеш.
— Веднага щом се стъмни…
— Да, ще те събудя. Обещавам. Нали и аз искам да се измъкна оттук?
5.
Рейчъл тракаше със зъби, но по-скоро от студ, отколкото от страх. Когато се смрачи, температурата рязко спадна. Той я наметна със сакото си и двамата тръгнаха покрай стената.
— Достатъчно сме обикаляли — обади се по едно време Савидж. — Писна ми вече. Това място е точно толкова подходящо да се прехвърлим оттатък, както и всяко друго. И да продължаваме нататък, само ще се движим в кръг. Хайде.
Савидж се вдигна на мускули, за да може да разгледа отвъд стената. По улицата минаваха коли със запалени фарове. Двойка японци вървяха по тротоара под него. Нямаше много пешеходци.
— Не забелязах нищо, което да ме накара да променя решението си. Готова ли си?
— Както ще бъда винаги готова за теб. По-добре ме повдигни.
Савидж я подхвана и я тласна нагоре. След миг тя се оказа горе. Той побърза да се прехвърли след нея. Скочи пръв и я пое, за да не се нарани. Бързо се огледа и й извика да пресече. Бе забелязал някакъв мъж на около стотина метра вляво. Фаровете на минаваща кола осветиха лицето му. Бе с европейски черти. Изрева нещо по радиостанцията, която държеше, и се спусна към Савидж и Рейчъл, търсейки нещо под сакото си.
— Хайде, бързо! Пресечи улицата!
— Но…
Преминаващите коли представляваха непреодолима бариера.
— Не можем нито за миг да останем тук! — отдясно към тях се спусна още един мъж.
— Ще ни…
— Сега! — изкрещя Савидж. Сграбчи Рейчъл за ръката, защото видя малка пролука в движението и хукнаха през улицата.
Ослепиха ги фарове, заскърцаха спирачки. Савидж продължи да тича. Не бе изпуснал ръката на Рейчъл, въпреки че тя нямаше нужда от подканяне. Стигнаха средата на улицата. Савидж хвърли бърз поглед назад и видя двамата да тичат по тротоара, изчаквайки удобен момент да пресекат. Савидж замаха с ръка, предупреждавайки шофьорите, че се готвят да пресекат.
Стигнаха отсрещния тротоар. Пред тях блестяха витрини. Пешеходците учудено ги зяпаха. Виждаше се една пресечка. Спуснаха се по нея. „А ако е задънена или има някой от хората на Хейли? Не, не може да са навсякъде.“
Така се добраха до следващата улица. Савидж видя да се приближава едно такси. Махна му да спре, бутна Рейчъл вътре и бързо се вмъкна след нея. Изрече „Гиндза“, като се надяваше, че ще го разберат. Шофьорът носеше бели ръкавици и униформена шапка. Намръщено ги изгледа. Не бе много сигурен, че иска да вози точно тези раздърпани европейци, но Савидж протегна банкнота от няколко хиляди йени. Колата потегли и се сля с потока на улицата.
Савидж чу виенето на полицейски сирени. Опитваше се да прикрие напрежението, за да не поражда съмнения у шофьора. Таксито зави зад един ъгъл. От обратната страна към мястото отиваха полицейски коли. Въпреки че шофьорът погледна след тях, продължи да кара напред. Савидж взе ръката на Рейчъл в своята. Пръстите й трепереха.
6.
Движението бе доста натоварено. Колата с мъка си пробиваше път, но най-после стигнаха до „Гиндза“. Акира им бе обяснил, че името означаваше „сребро“. Преди няколкостотин години там се е намирал монетният двор. По-късно мястото се превърнало в търговски район — с хиляди магазини, барове и ресторанти. Савидж не бе виждал толкова много неонови светлини. Навсякъде, накъдето обърнеше поглед, нощта бе превърната в ден. Безброй много цветове и ефекти — някои постоянно мигаха, други изписваха гигантски реклами. Фаровете на непрекъснатата върволица от коли добавяше допълнителен блясък на спектакъла. По улиците се разхождаха добре облечени пешеходци.
Савидж нямаше никакво намерение да показва бележката на Акира на шофьора. Полицията би могла да разпита всички таксиметрови водачи. Освен това нямаше нужда да ходят в ресторанта преди девет на следващата сутрин.
Савидж имаше друго наум, когато каза „Гиндза“. Те можеха да искат да се позабавляват в този район, както правеха повечето чужденци. Двамата с Рейчъл трябваше на всяка цена да се опитат да се смесят с тълпата. Освен това имаха нужда от чисти дрехи, но нямаше начин да се върнат на гарата, където бяха оставили багажа си, след като така експертно ги бяха проследили.
Слязоха от колата. Заля ги музика, долитаща от многобройните ресторанти и барове, а също и най-различни миризми.
Въпреки че им се искаше да затичат, трябваше да се движат в крак с останалите пешеходци, за да не привличат внимание. Но въпреки усилията, някои пешеходци продължаваха да се взират в тях. „Защо ни зяпат така? Нали сме на «Гиндза»? Може би заради мръсните лица и изпокъсаните дрехи. А и Рейчъл е боса“.
— Трябва да открием… — дръпна я за ръката той, но внезапно спря пред магазин за електроника, вцепенен от лика, който видя на екрана на многобройните телевизионни приемници. Звукът не проникваше през стъклото. Но това нямаше значение, езикът и без това му бе непознат. Пред него бе ликът на Муто Камичи… Кунио Шираи… Мъжът, когото бе видял да разсичат на две в планинския хотел… Сега бе ограден от хиляди ентусиазирани японци, държащи антиамерикански лозунги, възпирани от вратите на американска военновъздушна база. От другата страна на оградата нервно се разхождаха американски войници.
Предаването бе подобно на онова, което бяха гледали в Америка, както и на снимките във вестниците.
Но имаше две съществени различия.
По-ранните протести бяха пред граждански обекти. Броят на демонстрантите бе значителен, но сега бе нараснал драматично.
На екрана се появиха някои познати лица на американски държавници — Държавният секретар, говорителят на президента с напрегнато изражение. След тях отново се показа Камичи-Шираи, който подбуждаше протестиращите. Всяка негова дума ожесточаваше тълпата. Лицата на демонстрантите бяха изкривени от гняв.
— Тази поредна протестна акция сигурно е била проведена днес, докато хората на Хейли ни дебнеха из парка — обърна се Савидж към Рейчъл. Тя беше бяла като платно. — Добре ли си?
— Какво става тук? Защо е всичко това?
— Може би някакъв инцидент, за който не знаем. Но Камичи или Шираи, без значение, няма нужда от предлог. На прицел е Америка. Присъствието ни в Япония.
— Но нали Америка и Япония са приятелски страни?
— Не са, ако погледнеш тези демонстрации — Савидж се обърна, защото усети, че ги наблюдават. Зад гърба му се тълпяха японци.
— Да се махаме оттук — предложи той. — Предишният император Хирохито почина през януари осемдесет и девета, нали?
— Да. И какво от това?
— След поражението на Япония във Втората световна война Мак Артър настояваше Япония да приеме нова конституция. Още преди това, когато Япония разбра, че е победена през четиридесет и пета, Америка искаше императорът да излезе със съобщение по радиото, че страната се предава безусловно, а той самият се отказва от божествения си произход, да признае публично, че е човек, а не божество.
— Спомням си, че съм чела за това. Япония бе шокирана.
— Но Мак Артър успя да реформира страната. Една от най-строгите промени в новата конституция бе разделянето на църковната от държавната власт.
— Какво общо има това със смъртта на Хирохито?
— Погребението му. В нарушение на конституцията бяха смесени религиозните и държавни ритуали. Америка не протестира. Поради голямата икономическа мощ на Япония всички страни изпратиха свои високопоставени представители. Те стояха безмълвно, скрити от проливния дъжд под дървени навеси, докато японците ескортираха тялото на починалия император до храма, в който бе отслужена шинтоистка служба — традиционните религиозни японски погребални обичаи. Никой не се обади, не каза, че това е незаконно, против конституцията, че така започва Тихоокеанската война.
— Просто са отишли, за да почетат смъртта на един голям държавник.
— Или по-скоро са треперели от страх, че ако се противопоставят, Япония ще се разгневи и ще им отреже кредитите. По дяволите, те финансират по-голяма част от бюджетния дефицит на Америка. Докато притежават пари и власт, могат да правят каквото си искат.
— Тук аргументите ти не издържат. Японското правителство не е толкова безотговорно — възпротиви се Рейчъл.
— Докато страната се управлява от умерени политици. Но ако такъв като Камичи дойде на власт? Представи си, че се възстанови старото положение и управлява някоя радикална партия? Известно ли ти е, че Япония, за която се твърди, че не е милитаристична държава, харчи повече за отбранителни нужди, отколкото която и да е държава от НАТО, с изключение на Америка? А всички са насочили погледи към Южна Корея. Китай също създава проблеми.
Савидж осъзна, че говори твърде високо. Минувачите учудено го гледаха. Рейчъл продължаваше да куцука с босите си крака.
— Хайде, трябва да се погрижим за теб.
Ярко осветен магазин за спортни стоки привлече вниманието им. Влязоха вътре. Почти нямаше други купувачи. Двама японци на входа — млад мъж и момиче — им се поклониха учтиво, но учудено погледнаха краката на Рейчъл, обути само в чорапи. Савидж и Рейчъл им отговориха с поклон и бързо тръгнаха към щандовете. След осем минути вече бяха готови с покупките и преоблечени. Носеха мръсните дрехи в найлонов плик, който изхвърлиха в контейнер за отпадъци недалеч от магазина.
— Е, вече е по-добре — въздъхна Рейчъл. — Толкова е приятно да не куцукаш бос.
— Да не говорим, че вече не изглеждаме като извадени от помийна яма. Само няколко петна по лицето, но не е толкова зле — Савидж я разглеждаше възхитен. — Хващаш окото.
— По-рано каза — разсъждаваше Рейчъл, — че голяма част от онова, което вършим, може да се предвиди, като се имат предвид проблемите, с които се сблъскахме. Но този парк няма нищо общо. Ние случайно попаднахме там.
— Да, твърде често ни засичаха. Не разбирам как го постигат.
— О, мили боже! — възкликна Рейчъл. — Просто ми хрумна нещо. Ние през цялото време предполагаме, че Хейли ни преследва, за да ни спре.
— Така е.
— Ами ако обърнем случая? Ако той иска да ни предпази от нещо?
Савидж се обърка. Преди три седмици единствената му грижа бе да не се провали в мисията си. А сега? Рейчъл го хвана за ръката. Загледа го с широко отворени очи.
— Ти пребледня.
— Не, нищо ми няма — отвърна той. — Само за миг… добре съм. Не, вие ми се свят.
— И аз съм извадена от равновесие. А не сме и хапвали нищо от вчера. Ето един ресторант. Да седнем, да си починем и похапнем. Да избистрим главите си.
Вместо Савидж инициативата пое Рейчъл. А той се почувства така безпомощен, че не можеше и да помисли да се противи на волята й.
7.
Облечена в кимоно сервитьорка им представи листа с менюто. Савидж го разтвори леко объркан. Текстът бе изписан вертикално и това още повече засили чувството му, че в тази страна всичко е с главата надолу. За щастие до японските йероглифи се мъдреше превод на английски. Той не бе достатъчен за човек като Савидж, незапознат с японската кухня. Накрая посочиха на сервитьорката една колона вляво, препоръчана като специалитет на заведението за двама.
— Ще желаете ли саке? — запита сервитьорката и се поклони.
Савидж отказа. Главата го цепеше и без да е пил алкохол.
— Чай? — опита се да произнесе той.
— „Хай“. Чай — отговори жената с усмивка и се отдалечи със ситни крачки, които подчертаваха пристегнатите с кимоното бедра и ханш.
Отнякъде се чуваше американска кънтри музика, изпълнявана от японец. В ресторанта бе задимено, смесваха се ароматите на различни сосове.
— Камичи… Шираи… Все ще се срещнем някой ден. Ние с Акира трябва да разберем дали и той ни е видял да умираме, както ние него.
— В неговото положение на водач на антиамерикански демонстрации ще има такава охрана, която дори и ти не би могъл да пробиеш — каза Рейчъл. — Няма да ти е лесно да си уредиш среща с него, защото си американец.
— Но трябва да намерим начин да говорим с него. Обзалагам се, че ще го направя.
Сервитьорката донесе горещи влажни кърпи, с които да освежат ръцете и лицето си по японски обичай. След малко пристигна и обядът — бульон с кръгчета от лук и гъби, парчета месо, потопени в соев сос и сладко вино, ориз с къри, риба със зеленчуци. Различните подправки се допълваха по превъзходен начин. До момента Савидж не бе усетил колко е гладен. Въпреки че порциите бяха големи, той лакомо се справи с всичко. Само клечките за ядене го затрудниха малко.
През цялото време не преставаше да мисли за Акира и за това как последните осемнадесет часа бяха променили коренно уговорката им.
— Не мога да чакам до утре сутрин — каза Савидж. Глътна и последната капка чай, остави скромен бакшиш и се обърна към Рейчъл. — Видях телефон в коридора… Ще се обадя на Акира.
Телефонът бе далеч от входа и гардероба на ресторанта. Пусна монети и набра номера. Четири позвънявания. Савидж започна да барабани по апарата. Пети път. Някой вдигна. Женски глас изрече „Хай“. Коленете на Савидж се подкосиха. Току-що бе чул сигнала за опасност. Акира бе в беда и те трябваше час по-скоро да напуснат Япония. Страшно му се прииска да я разпита и да разбере какво точно се е случило. Но Акира бе казал, че Еко не говори английски.
„Не мога просто така да затворя“ — с разтуптяно сърце премисляше Савидж. — „Трябва да измисля как да вляза отново във връзка. Не може да няма начин.“
Изведнъж около телефона се чу трополене, някакъв мъжки глас заговори на японски. Савидж слушаше с прималяло сърце, без да може да разбере нито кой говори, нито какво казва. Изведнъж мъжът премина на английски.
— Дойл? Форсайт? По дяволите, както и да се наричаш, чуй ме, глупако! Ако си знаеш интересите, ако искаш да останеш жив, по-добре…
Савидж не бе в състояние да размишлява. Инстинктивно затвори. Колената му трепереха.
Истинска лудост.
От дъното на салона долитаха звуците на познатата песен: „Толкова самотен, че искам да умра“.
8.
— Кой вдигна? — запита Рейчъл.
Савидж не отговори. Повдигаше му се. Имаше чувството, че ще повърне огромното количество храна, което бе погълнал.
— Никога не съм чувал този глас. Не мога да коментирам японския му, но американският беше без грешка. Мисля, че е американец. Не може да се разбере на чия страна е. Гласът му звучеше гневно, нетърпеливо, заплашително. Не посмях да го изслушам. Ако следят линията, ще разберат, че се обаждам от района на Гиндза. Едно е сигурно. Акира не би допуснал непознати в дома си, а Еко не би отговорила с „Хай“ без причина.
— Полицията ли беше?
— При тях не работят американци. А и откъде ще знаят името ми, та да ми извикат „Форсайт“ и „Дойл“? Акира никога не би им казал.
— Доброволно.
Савидж добре знаеше, че с медикаменти можеха да се измъкнат всякакви сведения от хора, които при други обстоятелства мълчат.
— Предполагам, че Акира е в опасност, но не знам как да му помогна.
— Не можем да продължаваме да обикаляме улиците — каза Рейчъл.
— А идва ли ти наум къде можем да прекараме нощта в безопасност?
— И без това няма да мога да заспя — отвърна Рейчъл. — Толкова съм напрегната.
— Имаме две възможности. Да намерим някакво място, където да се скрием. Да изчакаме до сутринта, когато ще отидем в ресторанта и ще видим дали Акира ще се обади. Но там може да са ни устроили капан.
— А втората възможност?
— Да променим изцяло плановете си. Казах на Акира, че независимо от отговора на Еко, няма да напусна Япония. Трябва да разбера какво се е случило. Искам да знам отговорите на всички въпроси, които ме измъчват. Освен това обектът ми е познат — мъдър и свят човек според Акира. Неговият сенсей. С него се канеше да говори. Е, да видим дали е така мъдър този негов учител.
9.
За разлика от ярко осветения район „Гиндза“ тази част на Токио тънеше в потискащ мрак. Оскъдното улично осветление и тук-там просветващите малки прозорчета не можеха да се преборят с тъмнината. Савидж плати на шофьора на таксито и двамата с Рейчъл слязоха. Страхуваха се някой да не ги забележи, въпреки че избраха неосветен район.
— Тъмнината може и да не ни е от полза — наруши мълчанието Рейчъл.
Савидж огледа тъмните улици. Долавящият се шум от улично движение сякаш усилваше чувството, че са попаднали в пустош. Тротоарът изглеждаше безлюден, но Савидж успя да забележи многобройни малки алейки и улички, във всяка от които можеха да бъдат скрити дебнещи ги преследвачи.
— Таксито замина. Не виждам други превозни средства. Късно е да променяме решението си.
— Дявол го взел… Откъде да знам, че шофьорът ни е докарал точно там, където искахме? — запита Рейчъл.
— „Авраам вярвал по силата на абсурда“ — напомни й Савидж. — Нямаме избор, освен да се доверим.
До тях се издигаше пететажна недовършена постройка от бетон без прозорци. Приличаше на склад. Не се вписваше в редицата спретнати малки къщички, въпреки че и те изглеждаха мрачни, защото не бяха осветени.
— Не мога да повярвам, че някой би могъл да живее тук — рече Рейчъл. — Сигурно има някаква грешка.
— Има само един начин да узнаем — каза Савидж, като продължаваше да оглежда улицата. Напипа пистолета в джоба на якето си и тръгна към входната врата. Беше желязна. Савидж се огледа за звънец или домофон, но не откри. Нямаше и ключалка. Опита дръжката на вратата. Поддаде.
— Очевидно никой не се безпокои от нахлуване на нежелани посетители — учуди се Савидж, като не можа да прикрие недоумението си. — Стой наблизо.
Влезе в оскъдно осветен коридор.
— Бързо — издърпа той и Рейчъл вътре, преди силуетите им да са се превърнали в мишена. Бързо затвори вратата и забеляза, че отвътре също не се заключва. Изненадан, той огледа коридора, който беше дълъг около три метра. Нито отляво, нито отдясно се виждаха врати. Само една стълба водеше нагоре.
— Какво…? — опита се да запита нещо Рейчъл, но той бързо й направи знак да мълчи.
Разбра въпроса й. Той самият никога не бе влизал в жилище с такова странно разположение. Никъде по стените нямаше насочващи табели, не се виждаха пощенски кутии, нито друга врата, която да прегражда пътя на неканени гости към вътрешността на сградата.
Стълбата бе от бетон. Стъпките им вдигаха съвсем лек шум и слабо отекваха.
Следващият етаж бе също оскъдно осветен, с къс коридор. Стъпалата продължаваха нагоре. Тръгнаха по тях. Напрежението се увеличаваше. „Защо обясненията на Акира бяха толкова непълни? Как да открия някого, ако в сградата няма нито врати, нито табелки с имена?“
Изведнъж осъзна, че обясненията не бяха оскъдни. Липсата на врати означаваше, че няма да допусне грешка. Единствената посока водеше нагоре и той трябваше да я следва. След третия и четвъртия етаж, които бяха така безлюдни, както и първите два, оставаше само една възможност — петия етаж, където стълбата свършваше. И този коридор бе съвсем къс. В края му се виждаше желязна врата. Савидж се поколеба, като здраво стисна пистолета си. Както и на входната долу, тук също нямаше нито звънец, нито заключалка.
Рейчъл присви очи в недоумение.
Савидж я стисна за ръката, за да й вдъхне сили, след това посегна към дръжката на вратата. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Обмисляше как да влезе. Макар да изглеждаше неохранявана, не можеше просто да нахлуе.
Пое дълбоко въздух и почука. Чу се глухо кънтене. Почука по-силно. Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Никакъв отговор.
„Вътре няма никой“ — помисли си Савидж. — „Или просто зад тази врата няма никакъв апартамент. А може учителят на Акира да спи дълбоко.“
По дяволите! Да става каквото ще!
Савидж натисна дръжката, бутна вратата и влезе.
Оказа се в полутъмна обширна стая. Всъщност лампите бяха нарочно покрити. Като че бе на смрачаване или зазоряване. Светлината бе по-слаба, отколкото ако в стаята бяха запалени свещи, но достатъчна, за да се осъзнаят огромните й размери. Стените и таванът бяха покрити с дървена ламперия.
Савидж изпита страхопочитание, като че влизаше в храм. Стаята излъчваше святост, тържественост. Докато оглеждаше, чу изсвистяване на метални остриета. Настръхна. Бяха заобиколени от всички страни. Тъмните стени сякаш оживяха. Проблясваха мечове. Отнякъде изникнаха мъже, облечени целите в черно, с маски на лицата. Савидж се обърна бързо и извади пистолета си. Рейчъл изстена.
Савидж хвърли обезумял поглед към отворената врата. Не можеше да разбере дали ще може да защити Рейчъл, като я избута натам, но без тя да пострада. В пистолета имаше петнадесет патрона, но мъжете около него със сигурност бяха повече. Ако стреляше, можеше за миг да отклони вниманието им — достатъчно време, за да могат да се спуснат към изхода.
Докато премисляше, вратата хлопна с трясък. Някои от мъжете застанаха с извадени мечове пред нея. В отчаянието си Савидж насочи пистолет към тях.
Изведнъж блеснаха прожектори, които ги заслепиха. В стаята стана светло като ден. Савидж постави инстинктивно ръка на очите си, като се опитваше да избегне болезнено силния лъч светлина. В този миг усети светкавично раздвижване във въздуха. Някой му изби пистолета. Савидж яростно изхриптя. Силни пръсти стиснаха и обездвижиха китката му. Разбра, че не може с нищо да помогне на Рейчъл. Нямаха никакъв шанс. Щяха да ги посекат на парчета.
Като по команда, дошла неизвестно откъде, мъжете пристъпиха напред. Стаята сякаш се смали. Насочиха остриетата към Рейчъл и Савидж Те се почувстваха притиснати до стената.
Маскираните мъже с черни качулки на главите пристъпиха още по-близо. Напредваха с извадени мечове. Изведнъж, отново по неизвестно откъде дадена команда, спряха. В стаята стана съвсем тихо — като в ковчег. Рейчъл стенеше тихо.
От групата се отдели един мъж, който свали качулката и маската си. Откри се лице, покрито с бръчки, прошарени мустаци и тъмни, но живи очи.
Възрастният човек вдигна меча си, сякаш се готвеше да удари един от двамата пред него. Но не замахна към Савидж.
Рейчъл!
Савидж се спусна пред нея, за да я предпази. Опита се да вдигне ръка, макар да знаеше, че усилието му ще бъде безуспешно.
„Не мога да я оставя просто така. Трябва да защитя Рейчъл!“
Не успя да парира удара. Втренчи се яростно в острието, готов да бъде посечен. Но сякаш невидима сила спря ръката, замахваща с меча. Разкъса само ръкава на дрехата му. От ужас Савидж виждаше всичко пред себе си в огромни размери.
„Господи!“ — отдъхна си той. Адреналинът му се повиши, гореща вълна обля тялото му.
Възрастният японец направи знак и изрече нещо неразбираемо.
Въпросът не бе насочен към Савидж, а към някого зад гърба му.
— Хай — отговори човекът. Сърцето на Савидж лудо заби, защото гласът му се стори познат.
— Акира? — Савидж никога не бе произнасял нечие име с по-голямо напрежение и объркване.
— Хай — отвърна Акира и излезе напред. Също като останалите мъже той беше облечен с широки като пижама дрехи, но без качулка и маска. Меланхолията в очите му се бе задълбочила.
— Какво става тук? — запита Савидж.
Акира прехапа устни. Мускулите на лицето му се опънаха. Когато се опита да отвори уста и да отговори, възрастният мъж изрева нещо на японски. Акира му отвърна. Размениха си още няколко неразбираеми реплики. Савидж не успя да долови даже по интонацията за какво точно става дума.
— Хай — този път отвърна възрастният японец. После прибра меча в ножницата.
Акира отиде при него и се поклони на Савидж и Рейчъл. През целия ден Савидж бе чувствал липсата на Акира, но едва сега разбра напълно какво означава приятелят му за него. Ако събитията се развиваха в Америка, Савидж не би могъл да се въздържи да не му стисне ръка, а дори и да го прегърне през раменете. Но при дадените обстоятелства се въздържа от изблика на чувства по западен маниер, тъй като Акира очевидно се държеше според очакванията на заобикалящите го японци. Ето защо Савидж спази техния обичай и само се поклони в отговор. Същото направи и Рейчъл.
— Приятно ми е да те видя отново — рече силно развълнуван Савидж, като положи усилия да не злепоставя Акира. — Сега знам, че си жив.
— И ти — преглътна Акира. — Чудех се дали съдбата ще ни събере отново.
— Защото Еко ни даде сигнал да изчезваме ли?
— Да… и по други причини.
Отговорът предизвикваше нови въпроси, но Савидж се въздържа. Трябваше да разкаже на Акира какво им се бе случило и да го попита за неговите преживелици. Но в тази необичайна обстановка най-много искаше да узнае какви бяха тези хора.
— Позволи ми да ти представя моя сенсей. Савакава Таро.
Савидж се поклони с нужното уважение и повтори: Таро-сенсей.
— Удивен е от твоята храброст — каза Акира.
— Защото дойдохме тук ли? — Савидж презрително смръщи вежди. — Това бе по-скоро глупост, а не смелост.
— Не — противопостави се Акира. — Имаше предвид опита ти да предпазиш жената, за която носиш отговорност.
— Въпрос на добро обучение и инстинкти. Дори не съзнавах какво върша.
— Точно така. За Таро-сенсей храбростта означава да изпълниш инстинктивно дълга си, без да се интересуваш от последствията.
— Това ли ни спаси?
— Не — поклати глава Акира. — Всъщност никога не ви е застрашавала реална опасност. Щом отворихте вратата и се показахте, Таро-сенсей веднага ви разпозна по моите описания.
— Какво? Искаш да кажеш, че всички тези мъже…? Кучият син ме е изпитвал?
— Не съм кучи син, нито някакъв негодник — гласът на Таро прониза тишината.
Савидж остана с отворена уста.
— Разочаровате ме — продължи възрастният мъж. — Очаквах малко повече ум от вас. Никога не си правете заключение, че ако някой не разговаря с вас на родния ви език, не го знае.
— Извинете — опита се да поправи положението Савидж. Лицето му пламна. — Бях груб и нетактичен.
— И нещо повече — невнимателен. Не постъпихте като професионалист. Бях готов да похваля онзи, който ви е обучавал, но сега…
— Хвърлете вината изцяло върху ученика, не върху учителя — в съзнанието на Савидж изплува тъжната гледка — трупът на Греъм зад волана на кадилака, гаражът, изпълнен със задушлив дим от изгорели газове. — Грешката е само моя. Нищо не може да оневини поведението ми. Моля да ми простите, Таро-сенсей.
— Може би ще съумеете сам да поправите грешката си — погледът на японеца постепенно омекна. — Признат грях не е грях, това вероятно сте научили от вашия инструктор.
— Що се отнася до запознаването с вашата страна, дължа го на Акира. Но отново повтарям — хвърлете вината върху мен, не върху учителя ми. Той много сериозно ме предупреди да избягвам обидите. Ще се опитам да се държа като японец.
— Е, да — отвърна Таро. — Нищо не пречи да опитате. Но едва ли ще успеете. Никой пришълец, никой гайджин, не съумява да го постигне… и да се държи… като японец.
— Не се обезкуражавам лесно.
Набразденото от бръчки лице на японеца изрази нещо като усмивка, но устните му останаха стиснати. Обърна се към Акира на японски.
Той му отговори.
След това Таро заговори на Савидж.
— Казаха ми, че сте сериозен човек. Ние наричаме това „преданост“. Може да съм направил прибързани заключения. Вече ви простих обидното държане. Моля да приемете скромното ми гостоприемство. Надявам се, че вие и вашата дама няма да откажете да пийнете чай с нас.
— Благодаря — отвърна Савидж. — Обикновено при такива напрегнати ситуации устата ми пресъхва — той се опита да го каже колкото закачливо, толкова и с респект, като посочи с поглед меча на Таро.
— Хай — отново по същия начин, както преди малко, се засмя Таро. — Моля, заповядайте — каза той и се поклони.
Таро поведе Савидж, Рейчъл и Акира към дъното на стаята. Междувременно направи знак на останалите мъже с качулки и маски. Те моментално прибраха оръжията като един. Савидж настръхна от свистенето на толкова много мечове и стъргането на ножниците.
— Таро-сенсей, имам въпрос — обади се Савидж. — Моля да ме разберете правилно. Не искам да ви обидя.
— Слушам.
— Когато влязохме и вие ни разпознахте, вече знаехте, че не сме врагове — Савидж се поколеба как да продължи. — Разбирам, защо искахте да ни изпитате. За да сте сигурен дали ще можете да ни използвате, ако наистина се наложи. Нали сме чужденци, гайджин. Но все пак… каква беше гаранцията, че няма да изпадна в паника. Ако бях стрелял напосоки, много от вашите хора щяха да загинат напразно.
— Мъдър въпрос — отговори Таро. — Но изпитанието бе обмислено.
— По какъв начин? Сигурен съм, че всички тези мъже са отлично обучени да боравят с меч, но все пак куршумът е по-бърз.
— Ако бяхте се опитали да стреляте…
Таро не довърши мисълта си. Докато вървяха към края на стаята, Савидж забеляза двама стрелци, въоръжени с бамбукови лъкове. Дотогава те оставаха скрити зад редицата на мъжете с мечове.
„Да, ако се бях опитал да стрелям, нямаше да успея дори да дръпна спусъка“ — каза си Савидж. Изведнъж се запита дали мъжете щяха да се целят само в ръката му, за да обезвредят пистолета. Или щяха да го убият?
10.
Разположиха се върху възглавници край ниска кипарисова масичка. Таро сипа на всички чай в малки, красиво оцветени и ръчно изрисувани керамични чашки — всяка с различен природен мотив. Савидж следеше как Акира вдига съда и отпива. Опита се да имитира бавните му движения.
— Трудно е човек да попадне на цивилизован „гайджин“ — похвали го Таро.
Акира внимателно гледаше своя сенсей. След като се убеди, че той не възнамерява да започне разговор, реши да наруши тишината.
— Когато бях на десет години, баща ми ме записа при Таро-сенсей, за да уча бойни изкуства. Докато учех в гимназията, идвах пет пъти седмично тук. Повечето момчета в Япония посещават допълнителни курсове, за да се подготвят за университета. Изпитите се провеждат през февруари и март. Този период е известен като „изпитен ад“. Счита се за голям позор, ако не успееш да постъпиш във висше училище. Но на мен заниманията при Таро-сенсей ми допадаха повече. Разбрах, че нямам желание да кандидатствам, защото моят сенсей и неговата институция тук напълно ме удовлетворяваха. Те щяха да бъдат моят университет. На деветнадесетия си рожден ден пристъпих този праг с някои вещи от първа необходимост и излязох едва след четири години. За да се опитам да стана самурай. В днешния корумпиран двадесети век единствената възможност за всеки японец, който иска да остане верен на националната традиция, е да стане самурай, да се посвети на петата професия. По-точно да се превърне в съвременен еквивалент на самурай — в персонален защитник.
— А всички тези мъже? — не се въздържа да запита Савидж, като силно стискаше чашката.
— Те са ученици на Таро-сенсей. В напреднал стадий на обучение. Можеш да ги оприличиш на отшелници, на монаси. Не излизат навън и не виждат никого, освен доставчиците на зеленчуци и други продукти.
Таро пое въздух. Акира разбра, че иска да се намеси и млъкна.
— Въпреки че учениците ми се оттеглят от света, не искам да изостават от събитията. Абонираме се за много вестници и списания, гледаме новините по телевизията. Но те не трябва да се увличат прекалено много по съвременния начин на живот. Остават само наблюдатели. Само така могат да бъдат обективни съдници и защитници. Най-важното за един самурай е да остане неутрален, никога да не очаква нищо определено, винаги да запазва душевно равновесие. Моите ученици не се нуждаят от нищо. Храна, екипировка, квартира — всичко получават от мен.
— Но как могат да си позволят…? — Савидж не успя да продължи, защото въпросът му се стори нетактичен.
Таро го гледаше изпитателно.
Мълчанието продължи доста дълго. Изведнъж Акира го наруши.
— С ваше разрешение, Таро-сенсей.
Той само затвори клепачи.
— Моят господар е и мой посредник. А също и на останалите свои ученици, които съумеят да издържат на суровата дисциплина. Таро-сенсей урежда моите ангажименти и продължава да ми дава съвети и след завършването на курса. Освен това получава дял от всичко заработено от мен — до края на живота ми.
Главата на Савидж щеше да се пръсне. Ако Таро е посредник на Акира…
Таро сигурно знае за Кунио Шираи — Муто Камичи, когото бе видял разполовен от меч в „Медфорд Гап“.
Акира му бе казал, че посредникът му за Америка е американец. Да, Греъм. Но той бе втори във веригата. Пръв бе Таро. Може би той знаеше отговорите на въпросите, които измъчваха Савидж.
„Но Камичи-Шираи никога не е бил в «Медфорд Гап». Също както и ние. А ако не сме срещали Камичи, значи не сме били наети да го охраняваме. Таро може и да не знае нищо по въпроса.“
Ала все някой бе нагласил тази история. Този някой бе уредил Акира и Савидж да мислят, че са наети за лична охрана. Кой? Къде се пресичаха истина и лъжа?
Акира не му бе казал всичко. Бе споменал само Греъм и премълчал за Таро. Дали Акира бе негов враг? Подозрението отново го връхлетя. Чувството му за реалност така се разклати, че в момента не би могъл да повярва на нищо. Дори и на Рейчъл? „Не, не съм изгубил всякакво доверие все още. Ако и на Рейчъл не мога да се опра, свършено е с мен.“
— Страхувам се, че ще прозвучи доста грубо — започна Савидж. — Знам, че по време на чайна церемония не се допускат остри и уморителни разговори, но съм прекалено разстроен, за да се подчинявам на правилата. И така, Акира, можеш ли да ми кажеш какво се случи, след като се разделихме?
11.
Въпросът сякаш увисна в стаята. Акира, който отпиваше от чая си, изобщо не реагира. Вдигна чашката за поредната ритуална глътка, притвори очи, наслаждавайки се на вкуса, бавно я постави на масата и едва тогава погледна към Савидж.
— Полицията веднага пристигна — гласът на Акира звучеше доста неестествено, сякаш разказваше за нещо, което се бе случило на друг. — Първо една кола, после втора, трета, когато узнаха сериозността на случилото се. Фотографи, висши служители на реда, специални части. В един момент преброих двадесет и един души. Всички те искаха да чуят лично от мен какво се е случило. Караха ме да повтарям по няколко пъти. Въпросите им ставаха все по-конкретни, изражението на лицата им — все по-сериозно. Бях репетирал разказа си предварително, внесох някои малки корекции преди да дойдат. Направих и известни размествания, за да ги убедя, че е бил направен опит за кражба и съм реагирал на нахлуването. Но тук не е Америка, където подобни грабежи с жертви стават всеки ден. У нас жестоки въоръжени нападения са изключителна рядкост. Въпросите на полицаите бяха много методични, настроението им — мрачно. Единственият факт, който ме издигна в очите им, бе героичната самоотбрана с традиционния японски меч. Това малко оневини използването на огнестрелно оръжие, макар и принадлежащо на единия от нападателите. Наближаваше обед, а разпитите не преставаха. Предполагах, че ще се безпокоите за мен, ако не ви се обадя навреме, затова помолих да телефонирам, за да отменя насрочен ангажимент. Едва ли можете да си представите какво изпитах, когато разбрах, че не сте в ресторанта. Прикрих вълнението си и продължих да отговарям на безкрайните въпроси. В ранния следобед отнесоха труповете. Еко събра сили и придружи тялото на внука си до моргата, като се погрижи и за уреждането на погребението. Междувременно полицията реши, че трябва да отида с тях и да направя официални писмени показания на място. Няколкото полицейски коли на улицата бяха привлекли вниманието на репортерите, така че наоколо гъмжеше от тях. Опитах се да им попреча да заснемат лицето ми, но не успях.
Изражението на Акира бе мрачно. Савидж добре разбираше защо. Персоналният защитник трябваше да остане на всяка цена анонимен, ако искаше да упражнява тази професия. Отделно от това, появата на негова снимка във вестниците би насочила вниманието на преследвачите и би затруднила издирването, което двамата с Акира провеждаха.
— Докато диктувах показанията си в полицията, направиха справка за миналото ми. Бях им съобщил, че съм работил в специалната охрана на няколко големи компании. Провериха и получиха положителни отзиви за мен. Но чувствах, че не бяха удовлетворени от резултата и продължаваха да се ровят в миналото ми. Не узнах с кого още бяха разговаряли, но скоро отношението им коренно се промени. Започнаха да се отнасят с особено уважение към мен. Изпитах голямо облекчение, когато ми казаха, че съм свободен, само не трябва да напускам града. Дадоха ми да разбера, че това не е последният ни разговор.
— А после? — запита напрегнато Рейчъл.
— За преследвачите ни не бе проблем да проследят колата, която ме откара в полицията. Както вече казах, изведнъж властите станаха толкова любезни, че дори предложиха да ме върнат у дома. Отклоних предложението като казах, че имам нужда да се поразходя и освежа. Опитах се да се смеся с тълпата на улицата. Скоро разбрах, че ме следят. Бяха японци. Много опитни, но все пак усетих. Следващите два часа напразно се опитвах да се измъкна. Стана шест и позвъних в ресторанта от уличен апарат въпреки риска, за да не се притеснявате. Но отново ви нямаше. Очевидно нещо се бе случило! Но защо не се появихте?
— Ще ти разкажа — отвърна Савидж. — Първо довърши.
Акира втренчено гледаше чашата пред себе си.
— Потърсих убежище в един бар, където нямаше много посетители и можех да виждам кой влиза. Работеше телевизор. И кого мислите видях на екрана? Кунио Шираи. Поредната антиамериканска демонстрация — недоумяващо рече Акира. — Но тази бе още по-многобройна и тълпата бе още по-настървена. Пред американска военновъздушна база. Каквито и да са целите на Шираи, напрежението започва да става прекалено силно.
— И ние видяхме същата демонстрация — каза Рейчъл.
— По някакъв начин сме свързани с този Шираи или Муто Камичи, за когото предполагаме, че сме работили, а може и изобщо да не сме срещали.
— Но и двамата сме го видели посечен на две в несъществуващия хотел „Медфорд Гап“ — кръвта пулсираше в слепоочията на Акира. — Истинска лудост! Имах само един изход. Да потърся убежище при моя наставник — Акира посочи с поглед Таро. — Не можех да рискувам да се върна вкъщи. Същевременно се страхувах за Еко. Обадих се у дома и едва не подскочих, когато тя отговори с „Хай“ — сигналът за опасност. Запитах я за обстановката. Тя едва успя да изрече — „непознати, с пистолети“ и някой грабна слушалката. Изрева на японски с американски акцент: „Искаме да ви помогнем. Върнете се тук.“ Побързах да затворя, преди да са проследили откъде се обаждам. Но чутото не ми излизаше от ума — американци, при това въоръжени. В моя дом. Твърдят, че искат да ми помогнат. А какво правеше полицията през това време? Не бяха ли оставили някого около къщата, най-малкото да не допуска репортерите до мястото на престъплението? Как бяха влезли тези американци? Все си мислех, че трябва да намеря начин да помогна и на Еко да се измъкне оттам…
— Ние също й се обадихме — каза Савидж. — Вечерта около единадесет. Отговори ни със сигнала за опасност преди някой от американците да успее да грабне телефона. Но не мисля, че ще й направят нещо. Те имат нужда от нея. Като заложник и за да я разпитват.
— Твоите предположения не могат да ме успокоят. Тя ми е почти като майка! — сопна се Акира.
Таро вдигна ръка, като им направи знак да замълчат. Заговори на Акира на японски. Той само го слушаше. Към обичайната меланхолия, изписана на лицето му, се бе добавила горчива мъка в погледа.
— Моят сенсей току-що ми даде обещание, че ще я спаси. Някои от най-добрите му ученици скоро привършват обучението си. Довечера ще се явят на първия си изпит. Ще освободят Еко.
„Обзалагам се, че ще успеят. Онези маскираните са хора, които не биха се спрели пред нищо. Който и да ни причаква в дома на Акира, ще се прости с живота си преди да усети какво става“ — разсъждаваше Савидж. След това стана и се поклони на Таро. — Благодаря ви, че ще помогнете на моя приятел.
— Наричате Акира приятел? — намръщи се Таро.
— Толкова много сме преживели заедно.
— Подобно приятелство е невъзможно — настоя Таро.
— Защо? Защото съм гайджин ли? Тогава го наречете уважение. Обичам този род мъже.
— И вие ми допадате — загадъчно се усмихна Таро, — но ние никога не можем да бъдем приятели.
— Вие губите.
Таро вдигна недоумяващо вежди.
Савидж се обърна отново към Акира:
— И след това дойде тук?
— Да, където можех да чакам спокойно, без да се страхувам от преследвачите си. Не ми излизахте от ума. Опасявах се, че изобщо няма да се появите там и на сутринта.
— Както и ние, след като чухме отговора на Еко.
— А какво се случи с вас?
Савидж се опита да разкаже набързо неочакваните събития в храма „Мейджи“ и бягството от парка, без да издава вълнението си.
— Може би точно това целят — каза Акира. — Да ни държат в постоянно напрежение.
— Непрекъснато преодоляване на препятствия, игра на нерви, преследване и разчистване на сметки — сякаш на себе си изрече Савидж.
Акира го изгледа с недоумение.
— Цитирам ти възгледите на Греъм за живота. Всичко съвпада. Докато търсим по нашата следа, трябва да преодоляваме хиляди непредвидени опасности и опитите на някого да ни попречи.
— Оказва се, че не можем да се ориентираме кой какъв е — допълни Акира, като повтори отново — същинска лудост.
— Мисля, че съм в състояние да ви помогна — намеси се Таро. — По отношение на Кунио Шираи.
За миг Савидж не схвана добре думите му. В следващия момент закова поглед, пълен с възбуда и изненада в привидно крехкия възрастен мъж.
— Не се вълнувайте така. Искам да ви уверя, че не познавам този човек с името, с което ви е бил представен. Моят най-добър ученик — той посочи с поглед Акира — ми разказа за несъществуващия планински комплекс, за видяното от вас двамата, за разсеченото на две тяло на Муто Камичи, когото сега наричате Кунио Шираи. А всъщност нищо не се е случвало. Може да се получи само един добър разказ. Аз съм будист. Вярвам, че заобикалящият ни свят е изменчив, една илюзия. Но все пак земетресенията, вълните цунами, изригването на вулкани, са природни явления, които се случват в действителност. Малко по малко се научих да поставям граница между илюзия и реалност. Кунио Шираи съществува. Но аз никога и под никаква форма не съм уреждал моя ученик да бъде негов телохранител в Америка. Никога не съм срещал този човек. Не съм имал работа с него дори чрез посредници. Моля да приемете думите ми за истина.
Савидж постепенно се отпусна.
— И така — обърна се Таро към Акира, — обстановката в Япония доста се промени през тези шест месеца, в които отсъстваше. По-точно промениха се настроенията на хората — зениците на възрастния мъж се разшириха. — Една малка групировка започна да набира сили. Всичко започна през януари осемдесет и девета. Смъртта на Негово превъзходителство императора Хирохито и изпълнението на шинтоистки ритуали при погребението му. Тъй като в новата конституция религията е отделена от държавата, по закон нямаше право на тях — Таро закова поглед. — Но думи, записани само на книга, при това наложени от една победила ни чужда нация, от някой си гайджин, не могат да погребат традициите, да опустошат душите на хората. Винаги ще има патриоти, които ще се борят за съхраняване на многовековната вяра. Един от тях е Кунио Шираи. Корените на неговия род идват от древността. Той е потомък на рода на шогуна Токугава, управлявал през шестнадесети век. Кунио е богат, отвратен от корумпираната съвременна действителност, решен на всичко, за да върне почитта и спазването на традициите. Други хора също споделят възгледите му. Влиятелни личности. Те вярват в нашите богове. Вярват, че Япония е създадена от и е земя на боговете, че всички японци са потомци на едно божество — богинята Аматерасу.
12.
Името прозвуча предизвикателно и зловещо. Савидж се опита да си припомни кога за пръв път го бе чул. Изведнъж се сети — на път за летището, преди да вземат самолета за Япония, когато Акира се опитваше да ги запознае със страната, в която им предстоеше да отидат.
— Аматерасу — обади се Савидж. — Богинята на слънцето. Прародителката на императора. На всички японски императори. Богинята предтеча на всеки японец откакто свят светува.
— Приятно ми е, че имате познания по японска култура — Таро одобрително кимна.
— Дължа ги на Акира. Той е много добър учител, освен че е бил и отличен ученик… Аматерасу. Разкажете ми нещо повече за нея.
— Тя е символ на величието на Япония — подхвана възрастният мъж, — на чистотата и възвишеността на националните традиции, преди да бъдат опетнени от нахлулите чужди влияния. Кунио Шираи я е избрал като олицетворение на идеите си, като източник на вдъхновение и сила. Нарича групировката си „Партия на японската традиция“. Това е името, с което последователите му се явяват пред обществеността. Но помежду си те се наричат „Силата на Аматерасу“.
Савидж напрегнато слушаше.
— Но за какво говорим в момента? За империализма ли? Да не би Шираи да се опитва да върне общественото настроение към състоянието му от тридесетте години на нашия век? Смес от религия, патриотизъм и могъща военна сила, която се стремеше да наложи контрол над голяма част от този район на Тихия океан?
— Не, напротив — отвърна Таро. — Той иска Япония отново да се изолира от света, да затвори достъпа до острова.
Савидж се изуми от отговора. Опита се да прикрие удивлението си, изричайки:
— Но това е абсурдно, като се има предвид всичко, което…
— … Япония е постигнала след войната — съгласи се Таро. — Икономическото чудо. Станахме най-мощната финансова сила в света. Онова, което военните не успяха да постигнат през тридесетте и четиридесетте години, постигнахме с развитието на икономиката и завладяването на пазарите през седемдесетте и осемдесетте. Нарича се икономическа зависимост. През четиридесет и първа бомбардирахме Хаваите, но не успяхме. Сега са наши. Установили сме се навсякъде — в Америка и в други държави благодарение на парите си. Но същевременно загубихме нещо, което никога не може да бъде купено с тях. Заплатихме най-високата цена за победата си — разрушаването на многовековните стойности и традиции.
— Все още не схващам… — Савидж бе потресен. — Какво цели Шираи?
— Споменах, че произлиза от древния род на шогуна Токугава. Акира разказвал ли ви е за този период?
— Съвсем накратко. Трябваше да ни запознае с твърде много факти за броени часове… Моля, направете го вие.
— През вековете Япония непрекъснато е поемала нахлуващи отвън влияния и култури — китайски, корейски, португалски, английски, испански, холандски. Трябва да призная, че не всичко чуждо е било отрицателно. От китайците сме приели будизма и конфуцианството, йероглифната писменост, административната уредба. За негативен исторически факт считам навлизането и бързото разпространение на внасяните от португалските търговци огнестрелни оръжия. Те бързо изместили традиционния и достоен за истинските воини меч, а с това спомогнали за разрушаването на бушидо — благородния кодекс на самурая. Испанците се опитали да наложат християнството и да изместят почитаните от нас богове, да ни внушат, че нацията не води началото си от богинята Аматерасу.
— През 1603 Токугава Иеясу победил водачите на разпръснатите феодални владения и станал владетел на цяла Япония. Заедно с последователите си върнал Япония на японците. Малко по малко изгонил чужденците — англичани, испанци, португалци. Останала единствено една малка холандска колония търговци на малък остров югозападно от Нагасаки. Християнството било изкоренено, пътуването в чужбина забранено. Всички по-големи кораби, които били в състояние да стигнат до азиатския континент, били потопени. Разрешавали да се строят само малки рибарски лодки, които по принуда трябвало да се придържат към брега. Ще попитате какви били последствията — усмихна се Таро. — Повече от двеста години Япония била изолирана от света. През този период нацията е живяла, по-точно се е радвала на стабилен мир, придружен от разцвет на японската култура. Същински рай — изведнъж лицето на стареца помръкна. — Но през 1853 било поставено началото на края на това благодатно развитие — с пристигането на флота на Командор Пери и установяването на военни кораби в залива Йокохама. Все още някои ги наричат с пророческото име, което им дали на времето по цвета на платната — Черните кораби на Пери. Той настоявал пред властите да отворят границите за чужди търговци. Скоро започнали междуособици и военното правителство — шогунатът, паднало. Императорът и неговият двор, които били държани в изолация в Киото, били преместени в град Едо, днешно Токио. Но в новата политическа обстановка потомъкът на боговете бил използван само като марионетка от амбициозни политици, стремящи се към властта. Този период е известен като Реставрацията Мейджи. Аз вярвам в императора, но с това половинчато връщане на властта му, с нахлуването в Япония на чужди влияния, с установяването на все повече гайджин тук, положението непрекъснато се влошава.
Тук Таро направи пауза, като наблюдаваше ефекта от думите си върху двамата чужденци.
— Значи Кунио Шираи се стреми да върне наложената „карантина“ от времето на Токугава? — задъхано запита Рейчъл.
— Не е трудно да се разберат подбудите му — отвърна Таро. — Ние сме една нация с традиции, но постепенно ценностите, които са били наша гордост, се губят. Младежта вече не уважава възрастните и не зачита традициите. Заобиколени сме от абсурди. Западно облекло, западна музика, американска храна — хамбургери, панирани пилета… — Таро сви презрително устни. — Ето как Япония постепенно поема като гъба най-отрицателните страни на чуждите култури и в крайна сметка нашето най-почитано божество ще се окажат парите, а не Аматерасу.
— Вие като че ли напълно се солидаризирате с Шираи — обади се Савидж.
— С неговите цели — да, но не и със средствата му. Тази сграда, четирите години на изолация, на които е подложен всеки мой ученик… това е моят вариант на „карантината“ на Токугава. Аз лично мразя онова, което е извън тези стени.
— Да считам ли, че сте се присъединили към него?
— Като самурай, като телохранител, аз трябва да бъда обективен — намръщи се Таро. — Аз само следвам събитията. Не ги предизвиквам. Аз съм се посветил на това да служа на хората, които имат нужда от мен, без да вземам страна. През периода на военното управление на Токугава се е наблягало точно на такава лоялност без лично обвързване. Искрено му желая да успее. Макар че това най-вероятно няма да стане. Колелото на историята се върти напред, вероятността да се върне назад е почти нищожна. Шираи може да използва богатството, силата и влиянието си, за да подклажда и екзалтира тълпите. Но аз виждам лицата и очите на тези демонстранти по телевизията. В тях няма съзнание за величието на миналото. Те в момента са обзети от омраза към чужденците. Аз не греша в преценката си. Единствено националната гордост мотивира поведението им. Това е дълго потискан безсилен гняв. Защото Америка ни победи. Защото хвърли атомни бомби над земята ни…
Студена пот заля Савидж. Забеляза тъгата в погледа на Акира. С отчаяние, но и съчувствие си спомни, че баща му бе загубил първата си жена, родителите, братята и сестрите си при атомната бомбардировка над Хирошима. А втората му съпруга, майката на Акира, бе починала от рак, причинен от взрива.
— Никога не се заблуждавайте — каза Таро с хрипкав глас. — Винаги, когато имате работа с японци, трябва да знаете, че колкото и да са любезни с вас, те пазят в съзнанието си спомена за атомните бомби. Точно този дълго таен гняв и омразата са причина за увеличаване на последователите на Шираи. Но той лично се стреми към връщане на миналото, славното и величествено минало. А те искат власт над региона.
— Това никога няма да стане — с равен глас произнесе Савидж.
— Не в сегашната обстановка. В съвременното общество все повече се настанява алчността. Ако Шираи недооцени ситуацията, тълпите могат да излязат извън неговия контрол. Земя, богатство, власт — към това се стремят те. Не към спокойствие и мир. Не към хармония. Шираи е прав да негодува срещу американското присъствие в Япония. Махайте се всички! Вън оттук! Но в създалия се вакуум Силата на Аматерасу може да се превърне в проклятие, а не в благодат.
Савидж се опита да протегне кръстосаните си върху възглавницата крака и да се отпусне.
— Откъде ви е известно всичко това? — произнесе почти шепнешком той.
— Аз съм се самоизолирал от света. Но бившите ми ученици поддържат връзка с мен. А те разполагат с надеждни източници. Кунио Шираи… аз се възхищавам от идеите му, но той набира потенциал, който може да доведе до катастрофа, да предизвика агресия, а не консолидация на нацията. А аз желая тук да процъфтява мир. И мисля, че ако Шираи продължава да подклажда настроенията в същия дух и да привлича все повече и повече алчни и властолюбиви последователи…
— Онова, което се случи… или не се случи в „Медфорд Гап“ — прекъсна го Савидж и се обърна към Акира, — има ли нещо общо с тази история?
— Сенсей говори за самоизолация — Акира вдигна поглед към Савидж. — От своя страна аз се стремя да запазя спокойствието и хармонията на миналото в моя дом, наследен от баща ми, въпреки че рядко ми остава време да им се наслаждавам. Жалко, че вече не ще мога да намеря отмора там след всичко, което се случи. Освен това не бих могъл да работя като телохранител на други хора. Искам да спася себе си. Да се оттегля. Също като сенсей. И като шогуна Токугава.
— В такъв случай трябва на всяка цена да говорим с Шираи — предложи Савидж и постави ръка на рамото на Рейчъл. — Аз също се уморих. Да бъда слуга, да бъда овчарско куче, да служа за предпазен щит. Време е да се погрижа да имам онова, което истински желая — той погледна нежно Рейчъл.
— В такъв случай ще се погубите като персонален защитник — каза Таро. — Петата професия, най-благородната — трябва изцяло да си посветен…
— Достатъчно — прекъсна го Савидж. — Искам само да довърша тази работа и край. Ти какво ще кажеш, Акира? Готов ли си да ми помогнеш?
1.
Когато се увериха, че не ги преследват, те продължиха да вървят. Слънцето изгря, улиците се оживиха. Когато пресичаха, трябваше да поглеждат дали не идват коли първо надясно, а не както в Америка и в почти всички европейски страни, защото тук движението бе като в Англия. Първата мисъл на Савидж бе да вземат такси, но се отказа, тъй като още не бяха решили къде да отидат. Но дори и да бяха, не знаеха как да обяснят това на шофьора. Акира бе решил въпроса само отчасти, като им бе написал указанията за ресторанта и „сенсей“ на двата езика. За момента никое от тези две направления не ги интересуваше. Вървяха без посока. Все пак трябваше да решат къде да отидат. Скитането бе не само безполезно, но и уморително. Чантите им натежаха.
— Не е зле да се качим на автобус — предложи Рейчъл. — Поне ще сме седнали.
Но тя бързо разбра, че греши. Всички автобуси бяха претъпкани. Нямаше никакви свободни места.
Савидж спря пред входа на една от спирките на метрото.
— То ще бъде точно толкова претоварено, както и автобусите — обади се Рейчъл.
— Сигурно е така, но нека проверим.
Озоваха се в същински лабиринт. Около тях сновяха забързани пътници, които едва успяваха да хвърлят любопитен поглед към двамата европейци. Някой бутна чантата на Савидж и тя се удари в крака му, причинявайки му болка. Пред себе си чуваше тътен от преминаващи влакове. Най-после стигнаха самата спирка. Тя се оказа претъпкана, но поне бе чиста и добре осветена, за разлика от метрото на Ню Йорк. На стената видя карта с надписи и на английски под японския. С мъка разгадаха къде се намират и решиха, че тази линия на метрото се нарича „Чийода“. Водеше към центъра на града, а на изток видяха надпис „Гиндза“. Савидж започна да разглежда листчето, което му бе дал Акира.
— Ресторантът е точно в района на Гиндза. Ако се качим на този влак и се прекачим в източна посока, ще се окажем близо до мястото на срещата.
— Или ще се изгубим напълно.
— Не губи надежда. Нали все това ми повтаряш — окуражи я Савидж.
Пътниците се бяха подредили на опашка пред автоматите за продажба на билети. Савидж също се нареди. Когато влакът пристигна, чакащата тълпа се спусна към отворените врати, като избута Савидж и Рейчъл вътре. След няколко спирки слязоха. Излязоха от метрото. Пред тях се изправиха високи административни сгради и големи универсални магазини. Наоколо бе почерняло от пешеходци и превозни средства.
— Не можем да мъкнем тези чанти непрекъснато с нас — изохка Рейчъл.
Решиха да намерят хотел, но първо попаднаха в някаква гара. Вътре откриха сейфове за багаж и оставиха нещата си в тях. Изведнъж им олекна и сякаш възстановиха силите си.
— Едва девет е, а трябва да сме в ресторанта към обяд — каза Савидж.
— Да поразгледаме наоколо — предложи уж бодро Рейчъл, но Савидж разбра, че тя се преструва. В гласа й откри нотки на напрежение и опит да се разсее от преживяното през нощта. Успя да прикрие истинското си настроение само за секунди, докато не видя един апарат за продажба на вестници, пред който уплашено спря. На първа страница се мъдреше портретът на онзи японец, който бяха видели по телевизията в мотела в Северна Каролина.
— Муто Камичи — тежко пое въздух Савидж, като си припомни лъжливото видение — тялото на Камичи, посечено на две. Бързо се поправи, като изрече името на политика с антиамерикански разбирания, което бяха чули тук: — Кунио Шираи.
„Защо някой иска аз да мисля, че съм го видял да умира?“ Студени тръпки полазиха Савидж. „Дали и той не мисли, че са ме разсекли на две?“
— Хайде по-скоро да се махаме оттук и да отидем някъде, където не е такава блъсканица. Искам да подредя мислите си.
2.
Тръгнаха западно от гарата и стигнаха до един голям площад, наречен „Кокьо Гайен“. В далечината се виждаше Императорският дворец.
— Изглежда някой нарочно ни е манипулирал, Акира и мен, искал е непременно да дойдем в Япония.
— Не виждам как би могъл. Ние бяхме тези, които вземаха решения през цялото време — от Гърция през Южна Франция и Америка, та дотук — възпротиви се Рейчъл.
— И все пак някой е предположил, че ще отидем в дома на Акира. Нападението бе добре замислено. Някой взема решения вместо нас и преди нас.
— Но как?
Савидж продължи мълчаливо да крачи.
— Ако двама мъже мислят, че са видели другия да умира, а изведнъж неочаквано се срещнат — наруши мълчанието той, — какво ще направят?
— Повече от ясно е — отвърна Рейчъл. — Ще постъпят като вас с Акира. Ще положат всички усилия да разберат какво се е случило в действителност.
— А ако открият, че някой, когото познават, е уредил да се срещнат отново?
— Ще потърсят този човек, за да му поискат обяснение.
— Логично и напълно предсказуемо. Ние отидохме при Греъм, но го намерихме убит. Не получихме никакви отговори. Но имахме нужда от тях. Къде на друго място можехме да ги търсим?
— Има само една възможност — отвърна Рейчъл. — Там, където се е случило — планинския комплекс „Медфорд Гап“.
— За който стана ясно, че не съществува. Значи следващият ни ход също е предсказуем — да разберем какво още не се е случило в действителност. Да отидем в болницата в Харисбърг, където и двамата сме постъпили уж за лечение при един и същи лекар.
— Но след това теорията ти няма да издържи — намеси се Рейчъл. — Никой не би могъл да предположи, че ще ви хрумне да си правите рентгенови изследвания, за да проверите дали наистина сте били ранени, нито че ще попаднете точно на доктор Сантизо във Филаделфия.
Минаха покрай две с нищо не отличаващи се сгради, след което погледите им привлече един парк. На входа му висеше надпис на английски: „Вътрешна градина на храма Мейджи“.
— Но нали са могли да оставят свой човек в болницата — разсъждаваше Савидж — или по-скоро в Медфорд Гап, където не намерихме никакъв планински комплекс, но би било лесно да ни проследят, докато го търсихме. А след това бяхме толкова разстроени, че може да не сме забелязали опашката. Възможно е да са монтирали устройство за проследяване в колата ни и безнаказано да са вървели по петите ни чак до Вирджиния Бийч, където са убили Мак, за да не ни дадат шанс да научим нещо от него и за да те отдалечат от нас. Сега като си мисля, смъртта на Мак не само ни спести информация. Обвиниха ни в убийството му. Бяхме принудени да избягаме.
— А когато видяхме Кунио Шираи по телевизията, вече знаехме точно накъде да тръгнем. Към Япония — Рейчъл поклати глава. — Все пак нишката се прекъсва. Откъде е било сигурно, че ще попаднем точно на Кунио?
— Налагаше се да гледаме новините, за да разберем какво ще съобщят за убийството. Ако не по телевизията, щяхме да го видим по вестниците.
— Съгласна съм…
— Но хората, които премахнаха Мак, работят за някого другиго. Нямат нищо общо с онези, които снощи се опитаха да ни убият — Савидж ядосано свъси вежди, без да престава да се чуди. — Едните искат да спрем да търсим. Другите — да продължаваме.
Внезапно Савидж чу английска реч. Обърна се и видя красива японка на около двадесет години, екскурзовод на група американци.
— Храмът „Мейджи“ е една от най-посещаваните забележителности в Япония…
Савидж се загледа след групата. Изтръпна, когато забеляза, че не всички тръгнаха. Някои останаха на около тридесетина метра назад.
— Хайде да се присъединим към туристите — предложи Савидж, като се опита да го изрече спокойно, но не успя да прикрие тревогата в гласа си.
— Какво има? — рязко попита Рейчъл.
— Гледай право напред. Влез в крачка. Опитай се да изглеждаш очарована от видяното.
— Но какво става?
— Не се обръщай назад — със свито сърце отговори Савидж.
Наближиха групата. Въпреки че просторният двор се къпеше в слънце, Савидж усети хладни тръпки по гърба си.
— Добре, няма да гледам назад — отвърна Рейчъл.
— На пътеката петима ми се сториха доста подозрителни. Отначало ги взех за туристи, но те са облечени в костюми и изглежда повече ги интересуват храстите наоколо, отколкото старините. Но най-вече ние сме обект на техния силен интерес.
— О, боже.
— Нямам представа как са ни открили. Толкова внимавахме. А проклетото метро бе така претъпкано, не мога да си представя, че някой е могъл да ни проследи.
— Е, може наистина да са туристи. Бизнесмени, които разполагат с няколко свободни часа. Решили са да се поразтъпчат след уморителното седене на едно място в самолета. Навярно са мислели, че ще се забавляват, разглеждайки забележителностите, но вече съжаляват, че не са отишли в някой ресторант с гейши.
— Не — отрече Савидж. Бяха се слели с туристическата група. Наложи се да сниши глас. — Разпознах единия.
— Сигурен ли си?
— Толкова, колкото и че видях Акира обезглавен, а Камичи посечен на две. Този човек беше в планинския комплекс „Медфорд Гап“.
— Но такъв хотел…
— Не съществува, да. Казвам ти, че си го спомням точно оттам — гласът му трепереше, умът му отчаяно се бореше с реалността.
Въпреки че се опита да скрие вълнението в тона си, някои от членовете на групата се обърнаха и намръщено го изгледаха. Една жена с боядисана в синьо коса дори му изшътка да мълчи.
Савидж измърмори някакво извинение и тревожно тръгна към храма.
— Фалшив спомен, да — продължи той. — Но това не го изтрива автоматично от ума ми. На мен ми изглежда съвсем истински. Двамата с Акира си спомняме, че присъствахме на конференция, където имаше още трима души…
— Такава конференция не е имало.
— Виждал съм този човек и друг път.
— Моля?
— В болницата, докато се възстановявах.
— В Харисбърг ли? Но ти никога не си бил там? Как можеш да познаваш човек, който не си срещал?
— А как Акира и аз разпознахме Кунио Шираи, когото наричахме Камичи?
— Никога не сте срещали такъв Камичи.
Савидж бе обзет от панически ужас. Трябваше да положи всички усилия, за да запази самообладание. Реално съществуващият храм пред него започна да губи очертанията си. Само фалшивите спомени намираха място в съзнанието му. „След като онова, в което съм сигурен, се оказва несъществуващо, как мога да вярвам на очите си?“
Влязоха в храма.
— Оттук — Савидж побутна Рейчъл наляво, като смути спокойствието на неколцина молещи се японци.
Като преценяваше разположението на коридора пред себе си, Савидж погледна и към входа. Видя петимата американци, водени от облечения в скъп костюм мъж, когото си спомняше от планинския комплекс и болницата. Те забързано крачеха към храма. Савидж си помисли, че единствената причина, поради която все още не тичаха към тях бе, че разликата в расите вече бе привлякла твърде много вниманието на околните. Евентуална суматоха на това място веднага би довела до бърза намеса на полицията.
В коридора се носеше мирис на жасмин. Като се стараеха да не пречат на посетителите Савидж и Рейчъл припряно вървяха към изхода, криволичейки наляво и надясно. Изскочиха навън, където слънцето ги заслепи. Оказаха се в друг двор. До тях долетяха сърдити гласове на японски и други на английски, които се извиняваха. Започнаха да тичат.
— Вече съм сигурен — рече Савидж. — Добре облеченият мъж, точно той ме посети в болницата. Каза, че името му е… — Споменът го накара да потръпне — Филип Хейли…
Обладан от гняв Савидж затича по-бързо. Японците хвърляха удивени погледи, ядосани, че някой нарушава спокойствието на това свещено място. Токчетата на Рейчъл силно чаткаха.
Пътеката, към която се бе упътил Савидж, се разширяваше в дълбочина. Оставаха десет метра. Пет. Най-после стъпи на нея, облян в пот. Чу запъхтяната Рейчъл до себе си.
Но долови и викове. Хвърли обезумял поглед назад и видя петимата, водени от Филип Хейли, да излизат от храма.
— Форсайт! — крещеше Хейли. — Спри!
„Форсайт?“ — Савидж изведнъж си спомни. Това бе името, с което се обръщаха към него в болницата. „Роджър Форсайт! Но нали никога не съм бил в тази болница! И не съм срещал Филип Хейли! Откъде той би могъл да знае името ми?“
— По дяволите, Форсайт, спри!
Отново всичко заигра пред погледа му — пътеката, дърветата, храстите. Сякаш бяха сън, а не реалност. Но шумът, който вдигаха преследвачите, бе съвсем истински.
— Добре ли си, Рейчъл? Ще успееш ли? — запита я Савидж.
— Тези обувки — измърмори задъхано тя — не са предназначени за маратонско бягане.
Бързо ги захвърли и затича редом с него.
— Форсайт! — крещеше Хейли. — Дойл! Спри, за бога!
„Дойл ли? Точно така се обърна към мен Мак във Вирджиния. Съдържателят на бара е казал това име пред полицията.“
Пътеката завиваше вдясно, но точно преди това я пресичаше друга алея. Бързо избута Рейчъл вляво. Хейли и хората му се приближаваха.
— Дойл!
Савидж извади пистолета си. До този момент преследвачите не бяха показали оръжията си. Беше ясно, че някой иска да накара Савидж да прекрати издирването. „Дали те ни нападнаха в дома на Акира? Не са толкова глупави, та да започнат да стрелят и да вдигнат полицията на крак. Хейли и хората му ще трябва да ни убият без свидетели, безшумно, в противен случай няма да могат да се измъкнат, защото всички изходи ще бъдат наблюдавани.“
По-нататък Савидж зърна друго отклонение на пътеката вдясно, после вляво. Каза си, че по нея биха се върнали обратно в храма. За миг си припомни лабиринта, от който се бяха спасили в Миконос. „Лабиринт, точно така!“
— Хайде, насам — посочи той на Рейчъл надясно.
— Дойл!
Следваше друго разклонение. „А сега накъде?“ — двоумеше се Савидж. Надясно се виждаха нови пресечки, наляво — нещо като задънена улица, бариера от дървета и храсти. „Не трябва да се оставяме да ни заградят. Но защо дърветата и храстите да са преграда?“ Савидж рязко промени посоката. Сграбчи Рейчъл за ръката и я повлече след себе си. Пътеката бе къса. За миг се изплаши от задънения край. Видя пролука между храстите и дръпна Рейчъл натам. Тичаха през гората, провираха се под по-гъстите клони, спускаха се по някакъв склон, заобикаляха големи камъни, докато не попаднаха върху някаква мека влажна почва, в която обувките им затъваха. Спряха в прикритието на ниски храсталаци и папрати. Савидж извади пистолета си. Рейчъл дишаше тежко, челото й бе обляно в пот. Направи й знак да мълчи. Тя му кимна в отговор. Той се втренчи напред, но гъстите клони на дърветата му пречеха да вижда.
Листата заглушаваха далечните звуци — забързани стъпки, ядосани викове. Но Савидж си каза, че преследвачите им сигурно бяха на не повече от двадесетина метра от тях. И наистина скоро долови гласа на Хейли.
— Бета, тук Алфа — той очевидно викаше някого по радиостанцията. — Загубихме ги! Дайте инструкции на всички! Заградете всички изходи!
Някъде в далечината се чуваха полицейски сирени. Дали безредиците в храма бяха причина да се повикат властите?
— О, боже! — долетя гласът на Хейли. — Бета, избягвай контактите с…
Воят на сирените достигна до кресчендо, след това започна да утихва.
— Чакай! — завика Хейли.
Полицейските сирени постепенно заглъхваха.
— Бета, отменям последното нареждане! Продължете наблюдението на изходите! Гледайте никой да не разбере какво вършите! — След това продължи по-тихо към мъжете с него. — Да вървим!
— Накъде? — запита някой.
— Откъде да знам, по дяволите! Разделете се! Проверете всички пътеки! Може да са се върнали обратно! В едно сме сигурни — не могат да избягат оттук, освен това лесно се различават от останалите.
— А ако са в гората? — запита някой.
— Да се надяваме на божията милост! — сниши глас Хейли. — Сто и осемдесет акра площ! Ще ни трябват дяволски много хора, за да претърсим навсякъде. Не, там ще се чувстват като в капан! Струва ми се, че ще искат да излязат колкото може по-скоро, преди да сме завардили изходите.
Скоро гласовете утихнаха. Чуваше се само чуруликането на птичките и шумоленето на клоните.
Савидж леко пое въздух и свали пистолета си. Обърна се към Рейчъл, която се бе сгушила зад него. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, но той постави ръка на устата й. Посочи й мълчешком една пътека встрани от тях, като имаше предвид, че някой от мъжете би могъл в момента да претърсва там. Тя му направи знак с клепачите си, че е разбрала. Савидж си дръпна ръката от устата й и се отпусна внимателно на земята, като се стараеше да не вдига никакъв шум. По челото му изби пот. Страхът все още не го напускаше. „Колко ли време щяха да ги търсят още? Освен мъжете с Хейли, с какви други сили разполагаше противникът? Кой е Хейли? Защо ме преследва? Как ни е открил?“ Упоритите въпроси непрекъснато се набиваха в главата му. „Защо ме наричаше «Форсайт»? Първо «Форсайт», после «Дойл». Защо две имена? И защо фамилни? Защо не извика «Роджър» или «Боб»? Защото по име се викат приятелите. На фамилия говориш на някого, когото мразиш или… Да, точно така. Или ти е подчинен. По време на военното обучение инструкторите винаги се обръщаха към нас на фамилия с такава омраза, сякаш изричаха ругатни. Но Хейли не прилича на инструктор. По-скоро на шеф от тайните служби или от полицията. Но какъвто и да е, едно е сигурно — иска да ме отстрани.“ Савидж се намръщи, долавяйки гласове откъм пътеката. Не чуваше какво се говори, но предположи, че храстите му пречат. След това разбра, че разговорът е на японски. Гласовете не бяха ядосани, нито превъзбудени, а по-скоро изпълнени със спокойствие. Сякаш някой се наслаждаваше на природата. Отпусна пръста си от спусъка. Погледна към Рейчъл, която му посочи часовника си. Бе почти единадесет. Трябваше да чакат обаждането на Акира в ресторанта към обяд. Ако той беше в състояние да го направи. Ами ако в полицията не бяха повярвали на показанията му! Щяха да го откарат някъде на по-подробен разпит. Това беше възможно! Но ако се обадеше в ресторанта, а тях ги нямаше! Щеше да се обади отново в шест! Нали бяха предвидили и това! А ако не можеха да излязат и тогава! Следваше девет часа на другата сутрин. Ако отново се разминеха… Акира щеше да предположи най-лошото. Оставаше само възможността Савидж да се обади у тях. Но Еко не говореше английски. Тя щеше да им каже единствено „Моши-моши“, ако всичко бе наред с Акира или по-грубото „Хай“, ако Акира бе в опасност и те трябваше да напуснат страната.
„Боже! Не предвидихме всички възможности! Ние сме професионалисти, но сме обучени да спасяваме другите, не себе си! Самите ние се нуждаем от защита. Като истински глупаци решихме, че единствено Акира е в опасност. А какво стана!…“
„Ела на себе си!“ — помисли си Савидж. — „В момента си в безопасност! Но ако не можем да отидем в ресторанта в шест? Ако Хейли и хората му се запънат, а сигурно ще е така, няма да излезем оттук преди мръкване. А после? Не можем просто да си вървим из улиците. В град с толкова много азиатци и една шепа американци, ще привличаме твърде много внимание, все едно, че по улиците се разхожда Годзила. Стига толкова!“ — Савидж се опита да се овладее. Погледна към Рейчъл. По полата й бяха нападали листа. Бузите й бяха покрити с прах, косата й падаше на масури… Все пак изглеждаше така красива, одухотворена, излъчваща женственост… Савидж искаше да й каже, че я обича, но не посмя да наруши тишината, само се наведе и я целуна по носа. Тя притвори очи, потръпна, премигна нервно и го погали по косата.
„Помни, че докато не свърши този ад, тя е твоят Главен, не приятелка! Акира ще ни чака. Може би. А хората на Хейли са наоколо. Какво ще правиш?“
„Първо ще сменим мястото!“
Савидж сграбчи Рейчъл за лакътя и започна да я целува… После я обърна с лице към близките храсти. Тя промърмори нещо. Отначало не я чу добре, после думите й достигнаха до него… „Ще те следвам и в ада!“
Внимателно се измъкнаха от убежището си.
3.
— Този парк е огромен — каза Рейчъл. — А японците твърдят, че не разполагат с достатъчно земя. Не че се оплаквам, но… — тя започна да масажира уморените си крака. — Хейли досега да ни е хванал, ако не бяхме попаднали тук. Май че дочувам шум от уличното движение.
Савидж също се ослуша. Гъстите клони на дърветата заглушаваха всички шумове, но и на него му се стори, че зад тях… Прилив на енергия го изправи на крака.
— Ще проверя — каза Савидж и си проправи път през храстите и дърветата. Върна се усмихнат. — На около петдесетина метра пред нас има стена. Близо сме до някаква улица.
— Благодаря на бога — кимна зарадвано Рейчъл, но изведнъж помръкна. — А сега? Сигурно хората на Хейли още ни търсят. Няма как да не предвидят, че можем да прескочим през оградата.
— Който и да е този Хейли, няма неограничени възможности. Ще трябва да разпръсне хората си на доста голямо разстояние, за да обхване повече площ. Но наистина, ако някой от тях ни зърне, веднага ще уведоми останалите по радиостанцията. С тези разранени стъпала едва ли ще можем да им избягаме. Нека да се движим покрай стената.
Избра посоката наслуки. И да искаше, не можеше да разсъждава накъде да тръгнат в този непознат парк. Стената бе достатъчно висока, за да ги прикрива, но не прекалено, за да не могат да я прескочат, когато решат. Докато се провираха между дървета и храсти, Савидж си представяше състоянието на Акира, ако бе успял да се обади в ресторанта. Какво ли щеше да предприеме преди следващото обаждане в шест?
Скоро стигнаха до един от изходите. През пролуката Савидж видя преминаващите пешеходци и превозни средства.
— Не виждам никакви американци — обади се той. — Но това няма значение. Те не биха стояли на открито. Може да са някъде от другата страна на стената или в някой омнибус, или…
— С други думи няма промяна в нашето положение. Не можем да се измъкнем оттук.
— Да — разколебано отвърна Савидж.
— И какво ще правим?
— Ще чакаме да се стъмни.
— Но ще пропуснем и следващото обаждане на Акира.
— Ако се опитаме да излезем сега, хората на Хейли ще ни спрат. Никога няма да стигнем до ресторанта. Не знам защо Хейли толкова държи да ни залови, но по-добре да разчитам на търпението на Акира, отколкото на предположението, че Хейли ще загуби своето.
— Чувствам се така особено… Такъв ли е обичайният ти начин на живот? Заедно сме едва от две седмици, а сякаш съм преживяла няколко войни. Как издържаш?
— Точно сега, когато започвам да се влюбвам в теб — преглътна Савидж, — и на мен ми е чудно. Едно искам със сигурност. То ме кара да вървя напред…
— Разкажи ми.
— Струва ми се глупаво да мисля за такива неща. Плаж край морето. Ще съблека банския ти и ще се любим във водата на лунна светлина.
— Не спирай. Разкажи ми как вълните ни галят.
— Не мога. По-точно, не смея.
— Да се любиш с мен ли?
— Моята любов към теб може да ме направи много безразсъден, а това би могло да ти навлече беди.
— А сега? Колко време според теб ще чакаме тук?
— Докато се стъмни.
— Тогава разполагаме с достатъчно време. Когато затворя очи, чувам плисъка на вълните — тя протегна ръка към него.
Савидж затвори блажено очи и се целунаха. Той също чу повика на вълните.
4.
Рейчъл спеше, Савидж пазеше и двамата. Падаше мрак. Малко преди залез-слънце тя се разбуди.
— Сега е твой ред — настоя тя.
— Не, аз трябва…
— Да спиш — довърши тя вместо него. — Каква полза от теб, ако си капнал.
— Но ако хората на Хейли…
Тя нежно издърпа пистолета от ръката му. Савидж си припомни случилото се миналата нощ. Бе сигурен, че тя ще го използва, ако се наложи.
— Мислиш ли, че…
— А как ще стигнем до нашия плаж?
— Ако нещо те притеснява…
— Ще те събудя. Само ако има нужда и целта не е ясно различима. Или смяташ, че отново ще загубя контрол и ще започна да стрелям… без причина…
— Не, мислех си, че ти не си родена за моя начин на живот. Не заслужаваш такава съдба.
— По дяволите този живот. От него искам само теб. Постави глава на скута ми.
Той се колебаеше.
— Хайде, направи го. Легни в скута ми. Ако си уморен, ще допуснеш грешки. Ето така. Не е ли добре?
— Вече минава шест. Пропуснахме обаждането на Акира. Той ще…
— Ще се изнерви, да. Но ще се обади утре сутринта.
— Ако междувременно не възникнат проблеми. Не трябваше да се разделяме.
— Нима имахме избор? — запита Рейчъл. — Как само говориш за него… връзката помежду ви… Почти ревнувам.
— Спомни си къде е главата ми.
— Да, затвори очи.
— Съмнявам се, че ще мога да заспя.
— Ако се пренесеш на онзи плаж. Представи си плискането на вълните. Дори и да не заспиш, ще се отпуснеш и ще си починеш.
— Веднага щом се стъмни…
— Да, ще те събудя. Обещавам. Нали и аз искам да се измъкна оттук?
5.
Рейчъл тракаше със зъби, но по-скоро от студ, отколкото от страх. Когато се смрачи, температурата рязко спадна. Той я наметна със сакото си и двамата тръгнаха покрай стената.
— Достатъчно сме обикаляли — обади се по едно време Савидж. — Писна ми вече. Това място е точно толкова подходящо да се прехвърлим оттатък, както и всяко друго. И да продължаваме нататък, само ще се движим в кръг. Хайде.
Савидж се вдигна на мускули, за да може да разгледа отвъд стената. По улицата минаваха коли със запалени фарове. Двойка японци вървяха по тротоара под него. Нямаше много пешеходци.
— Не забелязах нищо, което да ме накара да променя решението си. Готова ли си?
— Както ще бъда винаги готова за теб. По-добре ме повдигни.
Савидж я подхвана и я тласна нагоре. След миг тя се оказа горе. Той побърза да се прехвърли след нея. Скочи пръв и я пое, за да не се нарани. Бързо се огледа и й извика да пресече. Бе забелязал някакъв мъж на около стотина метра вляво. Фаровете на минаваща кола осветиха лицето му. Бе с европейски черти. Изрева нещо по радиостанцията, която държеше, и се спусна към Савидж и Рейчъл, търсейки нещо под сакото си.
— Хайде, бързо! Пресечи улицата!
— Но…
Преминаващите коли представляваха непреодолима бариера.
— Не можем нито за миг да останем тук! — отдясно към тях се спусна още един мъж.
— Ще ни…
— Сега! — изкрещя Савидж. Сграбчи Рейчъл за ръката, защото видя малка пролука в движението и хукнаха през улицата.
Ослепиха ги фарове, заскърцаха спирачки. Савидж продължи да тича. Не бе изпуснал ръката на Рейчъл, въпреки че тя нямаше нужда от подканяне. Стигнаха средата на улицата. Савидж хвърли бърз поглед назад и видя двамата да тичат по тротоара, изчаквайки удобен момент да пресекат. Савидж замаха с ръка, предупреждавайки шофьорите, че се готвят да пресекат.
Стигнаха отсрещния тротоар. Пред тях блестяха витрини. Пешеходците учудено ги зяпаха. Виждаше се една пресечка. Спуснаха се по нея. „А ако е задънена или има някой от хората на Хейли? Не, не може да са навсякъде.“
Така се добраха до следващата улица. Савидж видя да се приближава едно такси. Махна му да спре, бутна Рейчъл вътре и бързо се вмъкна след нея. Изрече „Гиндза“, като се надяваше, че ще го разберат. Шофьорът носеше бели ръкавици и униформена шапка. Намръщено ги изгледа. Не бе много сигурен, че иска да вози точно тези раздърпани европейци, но Савидж протегна банкнота от няколко хиляди йени. Колата потегли и се сля с потока на улицата.
Савидж чу виенето на полицейски сирени. Опитваше се да прикрие напрежението, за да не поражда съмнения у шофьора. Таксито зави зад един ъгъл. От обратната страна към мястото отиваха полицейски коли. Въпреки че шофьорът погледна след тях, продължи да кара напред. Савидж взе ръката на Рейчъл в своята. Пръстите й трепереха.
6.
Движението бе доста натоварено. Колата с мъка си пробиваше път, но най-после стигнаха до „Гиндза“. Акира им бе обяснил, че името означаваше „сребро“. Преди няколкостотин години там се е намирал монетният двор. По-късно мястото се превърнало в търговски район — с хиляди магазини, барове и ресторанти. Савидж не бе виждал толкова много неонови светлини. Навсякъде, накъдето обърнеше поглед, нощта бе превърната в ден. Безброй много цветове и ефекти — някои постоянно мигаха, други изписваха гигантски реклами. Фаровете на непрекъснатата върволица от коли добавяше допълнителен блясък на спектакъла. По улиците се разхождаха добре облечени пешеходци.
Савидж нямаше никакво намерение да показва бележката на Акира на шофьора. Полицията би могла да разпита всички таксиметрови водачи. Освен това нямаше нужда да ходят в ресторанта преди девет на следващата сутрин.
Савидж имаше друго наум, когато каза „Гиндза“. Те можеха да искат да се позабавляват в този район, както правеха повечето чужденци. Двамата с Рейчъл трябваше на всяка цена да се опитат да се смесят с тълпата. Освен това имаха нужда от чисти дрехи, но нямаше начин да се върнат на гарата, където бяха оставили багажа си, след като така експертно ги бяха проследили.
Слязоха от колата. Заля ги музика, долитаща от многобройните ресторанти и барове, а също и най-различни миризми.
Въпреки че им се искаше да затичат, трябваше да се движат в крак с останалите пешеходци, за да не привличат внимание. Но въпреки усилията, някои пешеходци продължаваха да се взират в тях. „Защо ни зяпат така? Нали сме на «Гиндза»? Може би заради мръсните лица и изпокъсаните дрехи. А и Рейчъл е боса“.
— Трябва да открием… — дръпна я за ръката той, но внезапно спря пред магазин за електроника, вцепенен от лика, който видя на екрана на многобройните телевизионни приемници. Звукът не проникваше през стъклото. Но това нямаше значение, езикът и без това му бе непознат. Пред него бе ликът на Муто Камичи… Кунио Шираи… Мъжът, когото бе видял да разсичат на две в планинския хотел… Сега бе ограден от хиляди ентусиазирани японци, държащи антиамерикански лозунги, възпирани от вратите на американска военновъздушна база. От другата страна на оградата нервно се разхождаха американски войници.
Предаването бе подобно на онова, което бяха гледали в Америка, както и на снимките във вестниците.
Но имаше две съществени различия.
По-ранните протести бяха пред граждански обекти. Броят на демонстрантите бе значителен, но сега бе нараснал драматично.
На екрана се появиха някои познати лица на американски държавници — Държавният секретар, говорителят на президента с напрегнато изражение. След тях отново се показа Камичи-Шираи, който подбуждаше протестиращите. Всяка негова дума ожесточаваше тълпата. Лицата на демонстрантите бяха изкривени от гняв.
— Тази поредна протестна акция сигурно е била проведена днес, докато хората на Хейли ни дебнеха из парка — обърна се Савидж към Рейчъл. Тя беше бяла като платно. — Добре ли си?
— Какво става тук? Защо е всичко това?
— Може би някакъв инцидент, за който не знаем. Но Камичи или Шираи, без значение, няма нужда от предлог. На прицел е Америка. Присъствието ни в Япония.
— Но нали Америка и Япония са приятелски страни?
— Не са, ако погледнеш тези демонстрации — Савидж се обърна, защото усети, че ги наблюдават. Зад гърба му се тълпяха японци.
— Да се махаме оттук — предложи той. — Предишният император Хирохито почина през януари осемдесет и девета, нали?
— Да. И какво от това?
— След поражението на Япония във Втората световна война Мак Артър настояваше Япония да приеме нова конституция. Още преди това, когато Япония разбра, че е победена през четиридесет и пета, Америка искаше императорът да излезе със съобщение по радиото, че страната се предава безусловно, а той самият се отказва от божествения си произход, да признае публично, че е човек, а не божество.
— Спомням си, че съм чела за това. Япония бе шокирана.
— Но Мак Артър успя да реформира страната. Една от най-строгите промени в новата конституция бе разделянето на църковната от държавната власт.
— Какво общо има това със смъртта на Хирохито?
— Погребението му. В нарушение на конституцията бяха смесени религиозните и държавни ритуали. Америка не протестира. Поради голямата икономическа мощ на Япония всички страни изпратиха свои високопоставени представители. Те стояха безмълвно, скрити от проливния дъжд под дървени навеси, докато японците ескортираха тялото на починалия император до храма, в който бе отслужена шинтоистка служба — традиционните религиозни японски погребални обичаи. Никой не се обади, не каза, че това е незаконно, против конституцията, че така започва Тихоокеанската война.
— Просто са отишли, за да почетат смъртта на един голям държавник.
— Или по-скоро са треперели от страх, че ако се противопоставят, Япония ще се разгневи и ще им отреже кредитите. По дяволите, те финансират по-голяма част от бюджетния дефицит на Америка. Докато притежават пари и власт, могат да правят каквото си искат.
— Тук аргументите ти не издържат. Японското правителство не е толкова безотговорно — възпротиви се Рейчъл.
— Докато страната се управлява от умерени политици. Но ако такъв като Камичи дойде на власт? Представи си, че се възстанови старото положение и управлява някоя радикална партия? Известно ли ти е, че Япония, за която се твърди, че не е милитаристична държава, харчи повече за отбранителни нужди, отколкото която и да е държава от НАТО, с изключение на Америка? А всички са насочили погледи към Южна Корея. Китай също създава проблеми.
Савидж осъзна, че говори твърде високо. Минувачите учудено го гледаха. Рейчъл продължаваше да куцука с босите си крака.
— Хайде, трябва да се погрижим за теб.
Ярко осветен магазин за спортни стоки привлече вниманието им. Влязоха вътре. Почти нямаше други купувачи. Двама японци на входа — млад мъж и момиче — им се поклониха учтиво, но учудено погледнаха краката на Рейчъл, обути само в чорапи. Савидж и Рейчъл им отговориха с поклон и бързо тръгнаха към щандовете. След осем минути вече бяха готови с покупките и преоблечени. Носеха мръсните дрехи в найлонов плик, който изхвърлиха в контейнер за отпадъци недалеч от магазина.
— Е, вече е по-добре — въздъхна Рейчъл. — Толкова е приятно да не куцукаш бос.
— Да не говорим, че вече не изглеждаме като извадени от помийна яма. Само няколко петна по лицето, но не е толкова зле — Савидж я разглеждаше възхитен. — Хващаш окото.
— По-рано каза — разсъждаваше Рейчъл, — че голяма част от онова, което вършим, може да се предвиди, като се имат предвид проблемите, с които се сблъскахме. Но този парк няма нищо общо. Ние случайно попаднахме там.
— Да, твърде често ни засичаха. Не разбирам как го постигат.
— О, мили боже! — възкликна Рейчъл. — Просто ми хрумна нещо. Ние през цялото време предполагаме, че Хейли ни преследва, за да ни спре.
— Така е.
— Ами ако обърнем случая? Ако той иска да ни предпази от нещо?
Савидж се обърка. Преди три седмици единствената му грижа бе да не се провали в мисията си. А сега? Рейчъл го хвана за ръката. Загледа го с широко отворени очи.
— Ти пребледня.
— Не, нищо ми няма — отвърна той. — Само за миг… добре съм. Не, вие ми се свят.
— И аз съм извадена от равновесие. А не сме и хапвали нищо от вчера. Ето един ресторант. Да седнем, да си починем и похапнем. Да избистрим главите си.
Вместо Савидж инициативата пое Рейчъл. А той се почувства така безпомощен, че не можеше и да помисли да се противи на волята й.
7.
Облечена в кимоно сервитьорка им представи листа с менюто. Савидж го разтвори леко объркан. Текстът бе изписан вертикално и това още повече засили чувството му, че в тази страна всичко е с главата надолу. За щастие до японските йероглифи се мъдреше превод на английски. Той не бе достатъчен за човек като Савидж, незапознат с японската кухня. Накрая посочиха на сервитьорката една колона вляво, препоръчана като специалитет на заведението за двама.
— Ще желаете ли саке? — запита сервитьорката и се поклони.
Савидж отказа. Главата го цепеше и без да е пил алкохол.
— Чай? — опита се да произнесе той.
— „Хай“. Чай — отговори жената с усмивка и се отдалечи със ситни крачки, които подчертаваха пристегнатите с кимоното бедра и ханш.
Отнякъде се чуваше американска кънтри музика, изпълнявана от японец. В ресторанта бе задимено, смесваха се ароматите на различни сосове.
— Камичи… Шираи… Все ще се срещнем някой ден. Ние с Акира трябва да разберем дали и той ни е видял да умираме, както ние него.
— В неговото положение на водач на антиамерикански демонстрации ще има такава охрана, която дори и ти не би могъл да пробиеш — каза Рейчъл. — Няма да ти е лесно да си уредиш среща с него, защото си американец.
— Но трябва да намерим начин да говорим с него. Обзалагам се, че ще го направя.
Сервитьорката донесе горещи влажни кърпи, с които да освежат ръцете и лицето си по японски обичай. След малко пристигна и обядът — бульон с кръгчета от лук и гъби, парчета месо, потопени в соев сос и сладко вино, ориз с къри, риба със зеленчуци. Различните подправки се допълваха по превъзходен начин. До момента Савидж не бе усетил колко е гладен. Въпреки че порциите бяха големи, той лакомо се справи с всичко. Само клечките за ядене го затрудниха малко.
През цялото време не преставаше да мисли за Акира и за това как последните осемнадесет часа бяха променили коренно уговорката им.
— Не мога да чакам до утре сутрин — каза Савидж. Глътна и последната капка чай, остави скромен бакшиш и се обърна към Рейчъл. — Видях телефон в коридора… Ще се обадя на Акира.
Телефонът бе далеч от входа и гардероба на ресторанта. Пусна монети и набра номера. Четири позвънявания. Савидж започна да барабани по апарата. Пети път. Някой вдигна. Женски глас изрече „Хай“. Коленете на Савидж се подкосиха. Току-що бе чул сигнала за опасност. Акира бе в беда и те трябваше час по-скоро да напуснат Япония. Страшно му се прииска да я разпита и да разбере какво точно се е случило. Но Акира бе казал, че Еко не говори английски.
„Не мога просто така да затворя“ — с разтуптяно сърце премисляше Савидж. — „Трябва да измисля как да вляза отново във връзка. Не може да няма начин.“
Изведнъж около телефона се чу трополене, някакъв мъжки глас заговори на японски. Савидж слушаше с прималяло сърце, без да може да разбере нито кой говори, нито какво казва. Изведнъж мъжът премина на английски.
— Дойл? Форсайт? По дяволите, както и да се наричаш, чуй ме, глупако! Ако си знаеш интересите, ако искаш да останеш жив, по-добре…
Савидж не бе в състояние да размишлява. Инстинктивно затвори. Колената му трепереха.
Истинска лудост.
От дъното на салона долитаха звуците на познатата песен: „Толкова самотен, че искам да умра“.
8.
— Кой вдигна? — запита Рейчъл.
Савидж не отговори. Повдигаше му се. Имаше чувството, че ще повърне огромното количество храна, което бе погълнал.
— Никога не съм чувал този глас. Не мога да коментирам японския му, но американският беше без грешка. Мисля, че е американец. Не може да се разбере на чия страна е. Гласът му звучеше гневно, нетърпеливо, заплашително. Не посмях да го изслушам. Ако следят линията, ще разберат, че се обаждам от района на Гиндза. Едно е сигурно. Акира не би допуснал непознати в дома си, а Еко не би отговорила с „Хай“ без причина.
— Полицията ли беше?
— При тях не работят американци. А и откъде ще знаят името ми, та да ми извикат „Форсайт“ и „Дойл“? Акира никога не би им казал.
— Доброволно.
Савидж добре знаеше, че с медикаменти можеха да се измъкнат всякакви сведения от хора, които при други обстоятелства мълчат.
— Предполагам, че Акира е в опасност, но не знам как да му помогна.
— Не можем да продължаваме да обикаляме улиците — каза Рейчъл.
— А идва ли ти наум къде можем да прекараме нощта в безопасност?
— И без това няма да мога да заспя — отвърна Рейчъл. — Толкова съм напрегната.
— Имаме две възможности. Да намерим някакво място, където да се скрием. Да изчакаме до сутринта, когато ще отидем в ресторанта и ще видим дали Акира ще се обади. Но там може да са ни устроили капан.
— А втората възможност?
— Да променим изцяло плановете си. Казах на Акира, че независимо от отговора на Еко, няма да напусна Япония. Трябва да разбера какво се е случило. Искам да знам отговорите на всички въпроси, които ме измъчват. Освен това обектът ми е познат — мъдър и свят човек според Акира. Неговият сенсей. С него се канеше да говори. Е, да видим дали е така мъдър този негов учител.
9.
За разлика от ярко осветения район „Гиндза“ тази част на Токио тънеше в потискащ мрак. Оскъдното улично осветление и тук-там просветващите малки прозорчета не можеха да се преборят с тъмнината. Савидж плати на шофьора на таксито и двамата с Рейчъл слязоха. Страхуваха се някой да не ги забележи, въпреки че избраха неосветен район.
— Тъмнината може и да не ни е от полза — наруши мълчанието Рейчъл.
Савидж огледа тъмните улици. Долавящият се шум от улично движение сякаш усилваше чувството, че са попаднали в пустош. Тротоарът изглеждаше безлюден, но Савидж успя да забележи многобройни малки алейки и улички, във всяка от които можеха да бъдат скрити дебнещи ги преследвачи.
— Таксито замина. Не виждам други превозни средства. Късно е да променяме решението си.
— Дявол го взел… Откъде да знам, че шофьорът ни е докарал точно там, където искахме? — запита Рейчъл.
— „Авраам вярвал по силата на абсурда“ — напомни й Савидж. — Нямаме избор, освен да се доверим.
До тях се издигаше пететажна недовършена постройка от бетон без прозорци. Приличаше на склад. Не се вписваше в редицата спретнати малки къщички, въпреки че и те изглеждаха мрачни, защото не бяха осветени.
— Не мога да повярвам, че някой би могъл да живее тук — рече Рейчъл. — Сигурно има някаква грешка.
— Има само един начин да узнаем — каза Савидж, като продължаваше да оглежда улицата. Напипа пистолета в джоба на якето си и тръгна към входната врата. Беше желязна. Савидж се огледа за звънец или домофон, но не откри. Нямаше и ключалка. Опита дръжката на вратата. Поддаде.
— Очевидно никой не се безпокои от нахлуване на нежелани посетители — учуди се Савидж, като не можа да прикрие недоумението си. — Стой наблизо.
Влезе в оскъдно осветен коридор.
— Бързо — издърпа той и Рейчъл вътре, преди силуетите им да са се превърнали в мишена. Бързо затвори вратата и забеляза, че отвътре също не се заключва. Изненадан, той огледа коридора, който беше дълъг около три метра. Нито отляво, нито отдясно се виждаха врати. Само една стълба водеше нагоре.
— Какво…? — опита се да запита нещо Рейчъл, но той бързо й направи знак да мълчи.
Разбра въпроса й. Той самият никога не бе влизал в жилище с такова странно разположение. Никъде по стените нямаше насочващи табели, не се виждаха пощенски кутии, нито друга врата, която да прегражда пътя на неканени гости към вътрешността на сградата.
Стълбата бе от бетон. Стъпките им вдигаха съвсем лек шум и слабо отекваха.
Следващият етаж бе също оскъдно осветен, с къс коридор. Стъпалата продължаваха нагоре. Тръгнаха по тях. Напрежението се увеличаваше. „Защо обясненията на Акира бяха толкова непълни? Как да открия някого, ако в сградата няма нито врати, нито табелки с имена?“
Изведнъж осъзна, че обясненията не бяха оскъдни. Липсата на врати означаваше, че няма да допусне грешка. Единствената посока водеше нагоре и той трябваше да я следва. След третия и четвъртия етаж, които бяха така безлюдни, както и първите два, оставаше само една възможност — петия етаж, където стълбата свършваше. И този коридор бе съвсем къс. В края му се виждаше желязна врата. Савидж се поколеба, като здраво стисна пистолета си. Както и на входната долу, тук също нямаше нито звънец, нито заключалка.
Рейчъл присви очи в недоумение.
Савидж я стисна за ръката, за да й вдъхне сили, след това посегна към дръжката на вратата. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Обмисляше как да влезе. Макар да изглеждаше неохранявана, не можеше просто да нахлуе.
Пое дълбоко въздух и почука. Чу се глухо кънтене. Почука по-силно. Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Никакъв отговор.
„Вътре няма никой“ — помисли си Савидж. — „Или просто зад тази врата няма никакъв апартамент. А може учителят на Акира да спи дълбоко.“
По дяволите! Да става каквото ще!
Савидж натисна дръжката, бутна вратата и влезе.
Оказа се в полутъмна обширна стая. Всъщност лампите бяха нарочно покрити. Като че бе на смрачаване или зазоряване. Светлината бе по-слаба, отколкото ако в стаята бяха запалени свещи, но достатъчна, за да се осъзнаят огромните й размери. Стените и таванът бяха покрити с дървена ламперия.
Савидж изпита страхопочитание, като че влизаше в храм. Стаята излъчваше святост, тържественост. Докато оглеждаше, чу изсвистяване на метални остриета. Настръхна. Бяха заобиколени от всички страни. Тъмните стени сякаш оживяха. Проблясваха мечове. Отнякъде изникнаха мъже, облечени целите в черно, с маски на лицата. Савидж се обърна бързо и извади пистолета си. Рейчъл изстена.
Савидж хвърли обезумял поглед към отворената врата. Не можеше да разбере дали ще може да защити Рейчъл, като я избута натам, но без тя да пострада. В пистолета имаше петнадесет патрона, но мъжете около него със сигурност бяха повече. Ако стреляше, можеше за миг да отклони вниманието им — достатъчно време, за да могат да се спуснат към изхода.
Докато премисляше, вратата хлопна с трясък. Някои от мъжете застанаха с извадени мечове пред нея. В отчаянието си Савидж насочи пистолет към тях.
Изведнъж блеснаха прожектори, които ги заслепиха. В стаята стана светло като ден. Савидж постави инстинктивно ръка на очите си, като се опитваше да избегне болезнено силния лъч светлина. В този миг усети светкавично раздвижване във въздуха. Някой му изби пистолета. Савидж яростно изхриптя. Силни пръсти стиснаха и обездвижиха китката му. Разбра, че не може с нищо да помогне на Рейчъл. Нямаха никакъв шанс. Щяха да ги посекат на парчета.
Като по команда, дошла неизвестно откъде, мъжете пристъпиха напред. Стаята сякаш се смали. Насочиха остриетата към Рейчъл и Савидж Те се почувстваха притиснати до стената.
Маскираните мъже с черни качулки на главите пристъпиха още по-близо. Напредваха с извадени мечове. Изведнъж, отново по неизвестно откъде дадена команда, спряха. В стаята стана съвсем тихо — като в ковчег. Рейчъл стенеше тихо.
От групата се отдели един мъж, който свали качулката и маската си. Откри се лице, покрито с бръчки, прошарени мустаци и тъмни, но живи очи.
Възрастният човек вдигна меча си, сякаш се готвеше да удари един от двамата пред него. Но не замахна към Савидж.
Рейчъл!
Савидж се спусна пред нея, за да я предпази. Опита се да вдигне ръка, макар да знаеше, че усилието му ще бъде безуспешно.
„Не мога да я оставя просто така. Трябва да защитя Рейчъл!“
Не успя да парира удара. Втренчи се яростно в острието, готов да бъде посечен. Но сякаш невидима сила спря ръката, замахваща с меча. Разкъса само ръкава на дрехата му. От ужас Савидж виждаше всичко пред себе си в огромни размери.
„Господи!“ — отдъхна си той. Адреналинът му се повиши, гореща вълна обля тялото му.
Възрастният японец направи знак и изрече нещо неразбираемо.
Въпросът не бе насочен към Савидж, а към някого зад гърба му.
— Хай — отговори човекът. Сърцето на Савидж лудо заби, защото гласът му се стори познат.
— Акира? — Савидж никога не бе произнасял нечие име с по-голямо напрежение и объркване.
— Хай — отвърна Акира и излезе напред. Също като останалите мъже той беше облечен с широки като пижама дрехи, но без качулка и маска. Меланхолията в очите му се бе задълбочила.
— Какво става тук? — запита Савидж.
Акира прехапа устни. Мускулите на лицето му се опънаха. Когато се опита да отвори уста и да отговори, възрастният мъж изрева нещо на японски. Акира му отвърна. Размениха си още няколко неразбираеми реплики. Савидж не успя да долови даже по интонацията за какво точно става дума.
— Хай — този път отвърна възрастният японец. После прибра меча в ножницата.
Акира отиде при него и се поклони на Савидж и Рейчъл. През целия ден Савидж бе чувствал липсата на Акира, но едва сега разбра напълно какво означава приятелят му за него. Ако събитията се развиваха в Америка, Савидж не би могъл да се въздържи да не му стисне ръка, а дори и да го прегърне през раменете. Но при дадените обстоятелства се въздържа от изблика на чувства по западен маниер, тъй като Акира очевидно се държеше според очакванията на заобикалящите го японци. Ето защо Савидж спази техния обичай и само се поклони в отговор. Същото направи и Рейчъл.
— Приятно ми е да те видя отново — рече силно развълнуван Савидж, като положи усилия да не злепоставя Акира. — Сега знам, че си жив.
— И ти — преглътна Акира. — Чудех се дали съдбата ще ни събере отново.
— Защото Еко ни даде сигнал да изчезваме ли?
— Да… и по други причини.
Отговорът предизвикваше нови въпроси, но Савидж се въздържа. Трябваше да разкаже на Акира какво им се бе случило и да го попита за неговите преживелици. Но в тази необичайна обстановка най-много искаше да узнае какви бяха тези хора.
— Позволи ми да ти представя моя сенсей. Савакава Таро.
Савидж се поклони с нужното уважение и повтори: Таро-сенсей.
— Удивен е от твоята храброст — каза Акира.
— Защото дойдохме тук ли? — Савидж презрително смръщи вежди. — Това бе по-скоро глупост, а не смелост.
— Не — противопостави се Акира. — Имаше предвид опита ти да предпазиш жената, за която носиш отговорност.
— Въпрос на добро обучение и инстинкти. Дори не съзнавах какво върша.
— Точно така. За Таро-сенсей храбростта означава да изпълниш инстинктивно дълга си, без да се интересуваш от последствията.
— Това ли ни спаси?
— Не — поклати глава Акира. — Всъщност никога не ви е застрашавала реална опасност. Щом отворихте вратата и се показахте, Таро-сенсей веднага ви разпозна по моите описания.
— Какво? Искаш да кажеш, че всички тези мъже…? Кучият син ме е изпитвал?
— Не съм кучи син, нито някакъв негодник — гласът на Таро прониза тишината.
Савидж остана с отворена уста.
— Разочаровате ме — продължи възрастният мъж. — Очаквах малко повече ум от вас. Никога не си правете заключение, че ако някой не разговаря с вас на родния ви език, не го знае.
— Извинете — опита се да поправи положението Савидж. Лицето му пламна. — Бях груб и нетактичен.
— И нещо повече — невнимателен. Не постъпихте като професионалист. Бях готов да похваля онзи, който ви е обучавал, но сега…
— Хвърлете вината изцяло върху ученика, не върху учителя — в съзнанието на Савидж изплува тъжната гледка — трупът на Греъм зад волана на кадилака, гаражът, изпълнен със задушлив дим от изгорели газове. — Грешката е само моя. Нищо не може да оневини поведението ми. Моля да ми простите, Таро-сенсей.
— Може би ще съумеете сам да поправите грешката си — погледът на японеца постепенно омекна. — Признат грях не е грях, това вероятно сте научили от вашия инструктор.
— Що се отнася до запознаването с вашата страна, дължа го на Акира. Но отново повтарям — хвърлете вината върху мен, не върху учителя ми. Той много сериозно ме предупреди да избягвам обидите. Ще се опитам да се държа като японец.
— Е, да — отвърна Таро. — Нищо не пречи да опитате. Но едва ли ще успеете. Никой пришълец, никой гайджин, не съумява да го постигне… и да се държи… като японец.
— Не се обезкуражавам лесно.
Набразденото от бръчки лице на японеца изрази нещо като усмивка, но устните му останаха стиснати. Обърна се към Акира на японски.
Той му отговори.
След това Таро заговори на Савидж.
— Казаха ми, че сте сериозен човек. Ние наричаме това „преданост“. Може да съм направил прибързани заключения. Вече ви простих обидното държане. Моля да приемете скромното ми гостоприемство. Надявам се, че вие и вашата дама няма да откажете да пийнете чай с нас.
— Благодаря — отвърна Савидж. — Обикновено при такива напрегнати ситуации устата ми пресъхва — той се опита да го каже колкото закачливо, толкова и с респект, като посочи с поглед меча на Таро.
— Хай — отново по същия начин, както преди малко, се засмя Таро. — Моля, заповядайте — каза той и се поклони.
Таро поведе Савидж, Рейчъл и Акира към дъното на стаята. Междувременно направи знак на останалите мъже с качулки и маски. Те моментално прибраха оръжията като един. Савидж настръхна от свистенето на толкова много мечове и стъргането на ножниците.
— Таро-сенсей, имам въпрос — обади се Савидж. — Моля да ме разберете правилно. Не искам да ви обидя.
— Слушам.
— Когато влязохме и вие ни разпознахте, вече знаехте, че не сме врагове — Савидж се поколеба как да продължи. — Разбирам, защо искахте да ни изпитате. За да сте сигурен дали ще можете да ни използвате, ако наистина се наложи. Нали сме чужденци, гайджин. Но все пак… каква беше гаранцията, че няма да изпадна в паника. Ако бях стрелял напосоки, много от вашите хора щяха да загинат напразно.
— Мъдър въпрос — отговори Таро. — Но изпитанието бе обмислено.
— По какъв начин? Сигурен съм, че всички тези мъже са отлично обучени да боравят с меч, но все пак куршумът е по-бърз.
— Ако бяхте се опитали да стреляте…
Таро не довърши мисълта си. Докато вървяха към края на стаята, Савидж забеляза двама стрелци, въоръжени с бамбукови лъкове. Дотогава те оставаха скрити зад редицата на мъжете с мечове.
„Да, ако се бях опитал да стрелям, нямаше да успея дори да дръпна спусъка“ — каза си Савидж. Изведнъж се запита дали мъжете щяха да се целят само в ръката му, за да обезвредят пистолета. Или щяха да го убият?
10.
Разположиха се върху възглавници край ниска кипарисова масичка. Таро сипа на всички чай в малки, красиво оцветени и ръчно изрисувани керамични чашки — всяка с различен природен мотив. Савидж следеше как Акира вдига съда и отпива. Опита се да имитира бавните му движения.
— Трудно е човек да попадне на цивилизован „гайджин“ — похвали го Таро.
Акира внимателно гледаше своя сенсей. След като се убеди, че той не възнамерява да започне разговор, реши да наруши тишината.
— Когато бях на десет години, баща ми ме записа при Таро-сенсей, за да уча бойни изкуства. Докато учех в гимназията, идвах пет пъти седмично тук. Повечето момчета в Япония посещават допълнителни курсове, за да се подготвят за университета. Изпитите се провеждат през февруари и март. Този период е известен като „изпитен ад“. Счита се за голям позор, ако не успееш да постъпиш във висше училище. Но на мен заниманията при Таро-сенсей ми допадаха повече. Разбрах, че нямам желание да кандидатствам, защото моят сенсей и неговата институция тук напълно ме удовлетворяваха. Те щяха да бъдат моят университет. На деветнадесетия си рожден ден пристъпих този праг с някои вещи от първа необходимост и излязох едва след четири години. За да се опитам да стана самурай. В днешния корумпиран двадесети век единствената възможност за всеки японец, който иска да остане верен на националната традиция, е да стане самурай, да се посвети на петата професия. По-точно да се превърне в съвременен еквивалент на самурай — в персонален защитник.
— А всички тези мъже? — не се въздържа да запита Савидж, като силно стискаше чашката.
— Те са ученици на Таро-сенсей. В напреднал стадий на обучение. Можеш да ги оприличиш на отшелници, на монаси. Не излизат навън и не виждат никого, освен доставчиците на зеленчуци и други продукти.
Таро пое въздух. Акира разбра, че иска да се намеси и млъкна.
— Въпреки че учениците ми се оттеглят от света, не искам да изостават от събитията. Абонираме се за много вестници и списания, гледаме новините по телевизията. Но те не трябва да се увличат прекалено много по съвременния начин на живот. Остават само наблюдатели. Само така могат да бъдат обективни съдници и защитници. Най-важното за един самурай е да остане неутрален, никога да не очаква нищо определено, винаги да запазва душевно равновесие. Моите ученици не се нуждаят от нищо. Храна, екипировка, квартира — всичко получават от мен.
— Но как могат да си позволят…? — Савидж не успя да продължи, защото въпросът му се стори нетактичен.
Таро го гледаше изпитателно.
Мълчанието продължи доста дълго. Изведнъж Акира го наруши.
— С ваше разрешение, Таро-сенсей.
Той само затвори клепачи.
— Моят господар е и мой посредник. А също и на останалите свои ученици, които съумеят да издържат на суровата дисциплина. Таро-сенсей урежда моите ангажименти и продължава да ми дава съвети и след завършването на курса. Освен това получава дял от всичко заработено от мен — до края на живота ми.
Главата на Савидж щеше да се пръсне. Ако Таро е посредник на Акира…
Таро сигурно знае за Кунио Шираи — Муто Камичи, когото бе видял разполовен от меч в „Медфорд Гап“.
Акира му бе казал, че посредникът му за Америка е американец. Да, Греъм. Но той бе втори във веригата. Пръв бе Таро. Може би той знаеше отговорите на въпросите, които измъчваха Савидж.
„Но Камичи-Шираи никога не е бил в «Медфорд Гап». Също както и ние. А ако не сме срещали Камичи, значи не сме били наети да го охраняваме. Таро може и да не знае нищо по въпроса.“
Ала все някой бе нагласил тази история. Този някой бе уредил Акира и Савидж да мислят, че са наети за лична охрана. Кой? Къде се пресичаха истина и лъжа?
Акира не му бе казал всичко. Бе споменал само Греъм и премълчал за Таро. Дали Акира бе негов враг? Подозрението отново го връхлетя. Чувството му за реалност така се разклати, че в момента не би могъл да повярва на нищо. Дори и на Рейчъл? „Не, не съм изгубил всякакво доверие все още. Ако и на Рейчъл не мога да се опра, свършено е с мен.“
— Страхувам се, че ще прозвучи доста грубо — започна Савидж. — Знам, че по време на чайна церемония не се допускат остри и уморителни разговори, но съм прекалено разстроен, за да се подчинявам на правилата. И така, Акира, можеш ли да ми кажеш какво се случи, след като се разделихме?
11.
Въпросът сякаш увисна в стаята. Акира, който отпиваше от чая си, изобщо не реагира. Вдигна чашката за поредната ритуална глътка, притвори очи, наслаждавайки се на вкуса, бавно я постави на масата и едва тогава погледна към Савидж.
— Полицията веднага пристигна — гласът на Акира звучеше доста неестествено, сякаш разказваше за нещо, което се бе случило на друг. — Първо една кола, после втора, трета, когато узнаха сериозността на случилото се. Фотографи, висши служители на реда, специални части. В един момент преброих двадесет и един души. Всички те искаха да чуят лично от мен какво се е случило. Караха ме да повтарям по няколко пъти. Въпросите им ставаха все по-конкретни, изражението на лицата им — все по-сериозно. Бях репетирал разказа си предварително, внесох някои малки корекции преди да дойдат. Направих и известни размествания, за да ги убедя, че е бил направен опит за кражба и съм реагирал на нахлуването. Но тук не е Америка, където подобни грабежи с жертви стават всеки ден. У нас жестоки въоръжени нападения са изключителна рядкост. Въпросите на полицаите бяха много методични, настроението им — мрачно. Единственият факт, който ме издигна в очите им, бе героичната самоотбрана с традиционния японски меч. Това малко оневини използването на огнестрелно оръжие, макар и принадлежащо на единия от нападателите. Наближаваше обед, а разпитите не преставаха. Предполагах, че ще се безпокоите за мен, ако не ви се обадя навреме, затова помолих да телефонирам, за да отменя насрочен ангажимент. Едва ли можете да си представите какво изпитах, когато разбрах, че не сте в ресторанта. Прикрих вълнението си и продължих да отговарям на безкрайните въпроси. В ранния следобед отнесоха труповете. Еко събра сили и придружи тялото на внука си до моргата, като се погрижи и за уреждането на погребението. Междувременно полицията реши, че трябва да отида с тях и да направя официални писмени показания на място. Няколкото полицейски коли на улицата бяха привлекли вниманието на репортерите, така че наоколо гъмжеше от тях. Опитах се да им попреча да заснемат лицето ми, но не успях.
Изражението на Акира бе мрачно. Савидж добре разбираше защо. Персоналният защитник трябваше да остане на всяка цена анонимен, ако искаше да упражнява тази професия. Отделно от това, появата на негова снимка във вестниците би насочила вниманието на преследвачите и би затруднила издирването, което двамата с Акира провеждаха.
— Докато диктувах показанията си в полицията, направиха справка за миналото ми. Бях им съобщил, че съм работил в специалната охрана на няколко големи компании. Провериха и получиха положителни отзиви за мен. Но чувствах, че не бяха удовлетворени от резултата и продължаваха да се ровят в миналото ми. Не узнах с кого още бяха разговаряли, но скоро отношението им коренно се промени. Започнаха да се отнасят с особено уважение към мен. Изпитах голямо облекчение, когато ми казаха, че съм свободен, само не трябва да напускам града. Дадоха ми да разбера, че това не е последният ни разговор.
— А после? — запита напрегнато Рейчъл.
— За преследвачите ни не бе проблем да проследят колата, която ме откара в полицията. Както вече казах, изведнъж властите станаха толкова любезни, че дори предложиха да ме върнат у дома. Отклоних предложението като казах, че имам нужда да се поразходя и освежа. Опитах се да се смеся с тълпата на улицата. Скоро разбрах, че ме следят. Бяха японци. Много опитни, но все пак усетих. Следващите два часа напразно се опитвах да се измъкна. Стана шест и позвъних в ресторанта от уличен апарат въпреки риска, за да не се притеснявате. Но отново ви нямаше. Очевидно нещо се бе случило! Но защо не се появихте?
— Ще ти разкажа — отвърна Савидж. — Първо довърши.
Акира втренчено гледаше чашата пред себе си.
— Потърсих убежище в един бар, където нямаше много посетители и можех да виждам кой влиза. Работеше телевизор. И кого мислите видях на екрана? Кунио Шираи. Поредната антиамериканска демонстрация — недоумяващо рече Акира. — Но тази бе още по-многобройна и тълпата бе още по-настървена. Пред американска военновъздушна база. Каквито и да са целите на Шираи, напрежението започва да става прекалено силно.
— И ние видяхме същата демонстрация — каза Рейчъл.
— По някакъв начин сме свързани с този Шираи или Муто Камичи, за когото предполагаме, че сме работили, а може и изобщо да не сме срещали.
— Но и двамата сме го видели посечен на две в несъществуващия хотел „Медфорд Гап“ — кръвта пулсираше в слепоочията на Акира. — Истинска лудост! Имах само един изход. Да потърся убежище при моя наставник — Акира посочи с поглед Таро. — Не можех да рискувам да се върна вкъщи. Същевременно се страхувах за Еко. Обадих се у дома и едва не подскочих, когато тя отговори с „Хай“ — сигналът за опасност. Запитах я за обстановката. Тя едва успя да изрече — „непознати, с пистолети“ и някой грабна слушалката. Изрева на японски с американски акцент: „Искаме да ви помогнем. Върнете се тук.“ Побързах да затворя, преди да са проследили откъде се обаждам. Но чутото не ми излизаше от ума — американци, при това въоръжени. В моя дом. Твърдят, че искат да ми помогнат. А какво правеше полицията през това време? Не бяха ли оставили някого около къщата, най-малкото да не допуска репортерите до мястото на престъплението? Как бяха влезли тези американци? Все си мислех, че трябва да намеря начин да помогна и на Еко да се измъкне оттам…
— Ние също й се обадихме — каза Савидж. — Вечерта около единадесет. Отговори ни със сигнала за опасност преди някой от американците да успее да грабне телефона. Но не мисля, че ще й направят нещо. Те имат нужда от нея. Като заложник и за да я разпитват.
— Твоите предположения не могат да ме успокоят. Тя ми е почти като майка! — сопна се Акира.
Таро вдигна ръка, като им направи знак да замълчат. Заговори на Акира на японски. Той само го слушаше. Към обичайната меланхолия, изписана на лицето му, се бе добавила горчива мъка в погледа.
— Моят сенсей току-що ми даде обещание, че ще я спаси. Някои от най-добрите му ученици скоро привършват обучението си. Довечера ще се явят на първия си изпит. Ще освободят Еко.
„Обзалагам се, че ще успеят. Онези маскираните са хора, които не биха се спрели пред нищо. Който и да ни причаква в дома на Акира, ще се прости с живота си преди да усети какво става“ — разсъждаваше Савидж. След това стана и се поклони на Таро. — Благодаря ви, че ще помогнете на моя приятел.
— Наричате Акира приятел? — намръщи се Таро.
— Толкова много сме преживели заедно.
— Подобно приятелство е невъзможно — настоя Таро.
— Защо? Защото съм гайджин ли? Тогава го наречете уважение. Обичам този род мъже.
— И вие ми допадате — загадъчно се усмихна Таро, — но ние никога не можем да бъдем приятели.
— Вие губите.
Таро вдигна недоумяващо вежди.
Савидж се обърна отново към Акира:
— И след това дойде тук?
— Да, където можех да чакам спокойно, без да се страхувам от преследвачите си. Не ми излизахте от ума. Опасявах се, че изобщо няма да се появите там и на сутринта.
— Както и ние, след като чухме отговора на Еко.
— А какво се случи с вас?
Савидж се опита да разкаже набързо неочакваните събития в храма „Мейджи“ и бягството от парка, без да издава вълнението си.
— Може би точно това целят — каза Акира. — Да ни държат в постоянно напрежение.
— Непрекъснато преодоляване на препятствия, игра на нерви, преследване и разчистване на сметки — сякаш на себе си изрече Савидж.
Акира го изгледа с недоумение.
— Цитирам ти възгледите на Греъм за живота. Всичко съвпада. Докато търсим по нашата следа, трябва да преодоляваме хиляди непредвидени опасности и опитите на някого да ни попречи.
— Оказва се, че не можем да се ориентираме кой какъв е — допълни Акира, като повтори отново — същинска лудост.
— Мисля, че съм в състояние да ви помогна — намеси се Таро. — По отношение на Кунио Шираи.
За миг Савидж не схвана добре думите му. В следващия момент закова поглед, пълен с възбуда и изненада в привидно крехкия възрастен мъж.
— Не се вълнувайте така. Искам да ви уверя, че не познавам този човек с името, с което ви е бил представен. Моят най-добър ученик — той посочи с поглед Акира — ми разказа за несъществуващия планински комплекс, за видяното от вас двамата, за разсеченото на две тяло на Муто Камичи, когото сега наричате Кунио Шираи. А всъщност нищо не се е случвало. Може да се получи само един добър разказ. Аз съм будист. Вярвам, че заобикалящият ни свят е изменчив, една илюзия. Но все пак земетресенията, вълните цунами, изригването на вулкани, са природни явления, които се случват в действителност. Малко по малко се научих да поставям граница между илюзия и реалност. Кунио Шираи съществува. Но аз никога и под никаква форма не съм уреждал моя ученик да бъде негов телохранител в Америка. Никога не съм срещал този човек. Не съм имал работа с него дори чрез посредници. Моля да приемете думите ми за истина.
Савидж постепенно се отпусна.
— И така — обърна се Таро към Акира, — обстановката в Япония доста се промени през тези шест месеца, в които отсъстваше. По-точно промениха се настроенията на хората — зениците на възрастния мъж се разшириха. — Една малка групировка започна да набира сили. Всичко започна през януари осемдесет и девета. Смъртта на Негово превъзходителство императора Хирохито и изпълнението на шинтоистки ритуали при погребението му. Тъй като в новата конституция религията е отделена от държавата, по закон нямаше право на тях — Таро закова поглед. — Но думи, записани само на книга, при това наложени от една победила ни чужда нация, от някой си гайджин, не могат да погребат традициите, да опустошат душите на хората. Винаги ще има патриоти, които ще се борят за съхраняване на многовековната вяра. Един от тях е Кунио Шираи. Корените на неговия род идват от древността. Той е потомък на рода на шогуна Токугава, управлявал през шестнадесети век. Кунио е богат, отвратен от корумпираната съвременна действителност, решен на всичко, за да върне почитта и спазването на традициите. Други хора също споделят възгледите му. Влиятелни личности. Те вярват в нашите богове. Вярват, че Япония е създадена от и е земя на боговете, че всички японци са потомци на едно божество — богинята Аматерасу.
12.
Името прозвуча предизвикателно и зловещо. Савидж се опита да си припомни кога за пръв път го бе чул. Изведнъж се сети — на път за летището, преди да вземат самолета за Япония, когато Акира се опитваше да ги запознае със страната, в която им предстоеше да отидат.
— Аматерасу — обади се Савидж. — Богинята на слънцето. Прародителката на императора. На всички японски императори. Богинята предтеча на всеки японец откакто свят светува.
— Приятно ми е, че имате познания по японска култура — Таро одобрително кимна.
— Дължа ги на Акира. Той е много добър учител, освен че е бил и отличен ученик… Аматерасу. Разкажете ми нещо повече за нея.
— Тя е символ на величието на Япония — подхвана възрастният мъж, — на чистотата и възвишеността на националните традиции, преди да бъдат опетнени от нахлулите чужди влияния. Кунио Шираи я е избрал като олицетворение на идеите си, като източник на вдъхновение и сила. Нарича групировката си „Партия на японската традиция“. Това е името, с което последователите му се явяват пред обществеността. Но помежду си те се наричат „Силата на Аматерасу“.
Савидж напрегнато слушаше.
— Но за какво говорим в момента? За империализма ли? Да не би Шираи да се опитва да върне общественото настроение към състоянието му от тридесетте години на нашия век? Смес от религия, патриотизъм и могъща военна сила, която се стремеше да наложи контрол над голяма част от този район на Тихия океан?
— Не, напротив — отвърна Таро. — Той иска Япония отново да се изолира от света, да затвори достъпа до острова.
Савидж се изуми от отговора. Опита се да прикрие удивлението си, изричайки:
— Но това е абсурдно, като се има предвид всичко, което…
— … Япония е постигнала след войната — съгласи се Таро. — Икономическото чудо. Станахме най-мощната финансова сила в света. Онова, което военните не успяха да постигнат през тридесетте и четиридесетте години, постигнахме с развитието на икономиката и завладяването на пазарите през седемдесетте и осемдесетте. Нарича се икономическа зависимост. През четиридесет и първа бомбардирахме Хаваите, но не успяхме. Сега са наши. Установили сме се навсякъде — в Америка и в други държави благодарение на парите си. Но същевременно загубихме нещо, което никога не може да бъде купено с тях. Заплатихме най-високата цена за победата си — разрушаването на многовековните стойности и традиции.
— Все още не схващам… — Савидж бе потресен. — Какво цели Шираи?
— Споменах, че произлиза от древния род на шогуна Токугава. Акира разказвал ли ви е за този период?
— Съвсем накратко. Трябваше да ни запознае с твърде много факти за броени часове… Моля, направете го вие.
— През вековете Япония непрекъснато е поемала нахлуващи отвън влияния и култури — китайски, корейски, португалски, английски, испански, холандски. Трябва да призная, че не всичко чуждо е било отрицателно. От китайците сме приели будизма и конфуцианството, йероглифната писменост, административната уредба. За негативен исторически факт считам навлизането и бързото разпространение на внасяните от португалските търговци огнестрелни оръжия. Те бързо изместили традиционния и достоен за истинските воини меч, а с това спомогнали за разрушаването на бушидо — благородния кодекс на самурая. Испанците се опитали да наложат християнството и да изместят почитаните от нас богове, да ни внушат, че нацията не води началото си от богинята Аматерасу.
— През 1603 Токугава Иеясу победил водачите на разпръснатите феодални владения и станал владетел на цяла Япония. Заедно с последователите си върнал Япония на японците. Малко по малко изгонил чужденците — англичани, испанци, португалци. Останала единствено една малка холандска колония търговци на малък остров югозападно от Нагасаки. Християнството било изкоренено, пътуването в чужбина забранено. Всички по-големи кораби, които били в състояние да стигнат до азиатския континент, били потопени. Разрешавали да се строят само малки рибарски лодки, които по принуда трябвало да се придържат към брега. Ще попитате какви били последствията — усмихна се Таро. — Повече от двеста години Япония била изолирана от света. През този период нацията е живяла, по-точно се е радвала на стабилен мир, придружен от разцвет на японската култура. Същински рай — изведнъж лицето на стареца помръкна. — Но през 1853 било поставено началото на края на това благодатно развитие — с пристигането на флота на Командор Пери и установяването на военни кораби в залива Йокохама. Все още някои ги наричат с пророческото име, което им дали на времето по цвета на платната — Черните кораби на Пери. Той настоявал пред властите да отворят границите за чужди търговци. Скоро започнали междуособици и военното правителство — шогунатът, паднало. Императорът и неговият двор, които били държани в изолация в Киото, били преместени в град Едо, днешно Токио. Но в новата политическа обстановка потомъкът на боговете бил използван само като марионетка от амбициозни политици, стремящи се към властта. Този период е известен като Реставрацията Мейджи. Аз вярвам в императора, но с това половинчато връщане на властта му, с нахлуването в Япония на чужди влияния, с установяването на все повече гайджин тук, положението непрекъснато се влошава.
Тук Таро направи пауза, като наблюдаваше ефекта от думите си върху двамата чужденци.
— Значи Кунио Шираи се стреми да върне наложената „карантина“ от времето на Токугава? — задъхано запита Рейчъл.
— Не е трудно да се разберат подбудите му — отвърна Таро. — Ние сме една нация с традиции, но постепенно ценностите, които са били наша гордост, се губят. Младежта вече не уважава възрастните и не зачита традициите. Заобиколени сме от абсурди. Западно облекло, западна музика, американска храна — хамбургери, панирани пилета… — Таро сви презрително устни. — Ето как Япония постепенно поема като гъба най-отрицателните страни на чуждите култури и в крайна сметка нашето най-почитано божество ще се окажат парите, а не Аматерасу.
— Вие като че ли напълно се солидаризирате с Шираи — обади се Савидж.
— С неговите цели — да, но не и със средствата му. Тази сграда, четирите години на изолация, на които е подложен всеки мой ученик… това е моят вариант на „карантината“ на Токугава. Аз лично мразя онова, което е извън тези стени.
— Да считам ли, че сте се присъединили към него?
— Като самурай, като телохранител, аз трябва да бъда обективен — намръщи се Таро. — Аз само следвам събитията. Не ги предизвиквам. Аз съм се посветил на това да служа на хората, които имат нужда от мен, без да вземам страна. През периода на военното управление на Токугава се е наблягало точно на такава лоялност без лично обвързване. Искрено му желая да успее. Макар че това най-вероятно няма да стане. Колелото на историята се върти напред, вероятността да се върне назад е почти нищожна. Шираи може да използва богатството, силата и влиянието си, за да подклажда и екзалтира тълпите. Но аз виждам лицата и очите на тези демонстранти по телевизията. В тях няма съзнание за величието на миналото. Те в момента са обзети от омраза към чужденците. Аз не греша в преценката си. Единствено националната гордост мотивира поведението им. Това е дълго потискан безсилен гняв. Защото Америка ни победи. Защото хвърли атомни бомби над земята ни…
Студена пот заля Савидж. Забеляза тъгата в погледа на Акира. С отчаяние, но и съчувствие си спомни, че баща му бе загубил първата си жена, родителите, братята и сестрите си при атомната бомбардировка над Хирошима. А втората му съпруга, майката на Акира, бе починала от рак, причинен от взрива.
— Никога не се заблуждавайте — каза Таро с хрипкав глас. — Винаги, когато имате работа с японци, трябва да знаете, че колкото и да са любезни с вас, те пазят в съзнанието си спомена за атомните бомби. Точно този дълго таен гняв и омразата са причина за увеличаване на последователите на Шираи. Но той лично се стреми към връщане на миналото, славното и величествено минало. А те искат власт над региона.
— Това никога няма да стане — с равен глас произнесе Савидж.
— Не в сегашната обстановка. В съвременното общество все повече се настанява алчността. Ако Шираи недооцени ситуацията, тълпите могат да излязат извън неговия контрол. Земя, богатство, власт — към това се стремят те. Не към спокойствие и мир. Не към хармония. Шираи е прав да негодува срещу американското присъствие в Япония. Махайте се всички! Вън оттук! Но в създалия се вакуум Силата на Аматерасу може да се превърне в проклятие, а не в благодат.
Савидж се опита да протегне кръстосаните си върху възглавницата крака и да се отпусне.
— Откъде ви е известно всичко това? — произнесе почти шепнешком той.
— Аз съм се самоизолирал от света. Но бившите ми ученици поддържат връзка с мен. А те разполагат с надеждни източници. Кунио Шираи… аз се възхищавам от идеите му, но той набира потенциал, който може да доведе до катастрофа, да предизвика агресия, а не консолидация на нацията. А аз желая тук да процъфтява мир. И мисля, че ако Шираи продължава да подклажда настроенията в същия дух и да привлича все повече и повече алчни и властолюбиви последователи…
— Онова, което се случи… или не се случи в „Медфорд Гап“ — прекъсна го Савидж и се обърна към Акира, — има ли нещо общо с тази история?
— Сенсей говори за самоизолация — Акира вдигна поглед към Савидж. — От своя страна аз се стремя да запазя спокойствието и хармонията на миналото в моя дом, наследен от баща ми, въпреки че рядко ми остава време да им се наслаждавам. Жалко, че вече не ще мога да намеря отмора там след всичко, което се случи. Освен това не бих могъл да работя като телохранител на други хора. Искам да спася себе си. Да се оттегля. Също като сенсей. И като шогуна Токугава.
— В такъв случай трябва на всяка цена да говорим с Шираи — предложи Савидж и постави ръка на рамото на Рейчъл. — Аз също се уморих. Да бъда слуга, да бъда овчарско куче, да служа за предпазен щит. Време е да се погрижа да имам онова, което истински желая — той погледна нежно Рейчъл.
— В такъв случай ще се погубите като персонален защитник — каза Таро. — Петата професия, най-благородната — трябва изцяло да си посветен…
— Достатъчно — прекъсна го Савидж. — Искам само да довърша тази работа и край. Ти какво ще кажеш, Акира? Готов ли си да ми помогнеш?
Черните кораби
1.
— Какво крещят? — попита Савидж.
Тълпата ревеше все по-силно, някои размахваха плакати, други вдигаха заплашително юмрук. Техните гневни движения напомняха на Савидж за бурна река. Беше десет часа сутринта. Слънчевите лъчи успяваха да преминат през смога и Савидж вдигна ръка над очите си, за да може да вижда по-добре огромното множество, което изпълваше улицата, насочило гнева си към американското посолство. „Колко ли са?“ — помисли си той. — „Може би повече от двадесет хиляди.“ Крясъците бяха ритмични, явно демонстрантите скандираха един и същи лозунг. Ревът им, подсилен и от ехото на околните сгради, стана толкова силен, че го заболяха ушите.
— Те скандират „Черните кораби“ — обясни Акира.
След снощния разговор с Таро Савидж знаеше какво означава това. „Черните кораби“ беше името на армадата, с която главнокомандващият американските морски сили Пери беше акостирал в залива Йокохама през 1853. Като символ на омразата към американското присъствие в Япония този образ беше много удачен и зареден с емоции. Стегнат и ефектен.
Тълпата започна да крещи: „Америка вън! Гайджин вън!“ Ревът ставаше непоносим. Двамата с Акира стояха до някакъв вход встрани от тълпата: Савидж са задушаваше от ужас. Отново изпита усещането както на летището в Нарита, че е сам сред хиляди японци. Този път то бе подсилено до такава степен, че той почувства как адреналинът направо изгаря стомаха и дробовете му.
„Господи“ — мислеше си той. — „Демонстрациите, които показват по телевизията, предават само размерите на протеста, но те не могат да изразят чувствата на хората, гнева им, усещането, че тълпата всеки момент ще премине критичната точка и ще експлодира. Яростта струи от тях и сякаш във въздуха се излъчва не само мирис на пот, но и на озон като преди торнадо.“
— Има толкова много хора, че не виждам как ще се доберем до него — каза Савидж.
„До него“ се отнасяше за Кунио Шираи, който стоеше на издигната специално за него платформа доста далеч напред и подклаждаше страстите на протестиращите пред посолството.
— Ако се движим по края, ще можем да се приближим достатъчно — предложи Акира.
— Само дано не се обърнат. Ако тази разбунтувана тълпа види жив американец…
— Засега едва ли можем да измислим нещо друго. Искаш ли да се върнем при Таро-сенсей и да изчакаме друг удобен момент.
— Вече чаках достатъчно. Искам да видя този човек — унило отвърна Савидж.
Миналата нощ сънят му отново бе спохождан от кошмари. Убийствата на Камичи и Акира се наслагваха, той виждаше тялото на единия разполовено на две, органите, мърдащи като червеи по пода в локва кръв; меча, който отрязва главата на Акира няколко пъти последователно, тялото, което не пада веднага, търкалящата се по пода глава. Тази отвратителна гледка се повтаряше и той виждаше много глави, които спираха една след друга пред него и премигваха с очи.
Рейчъл също беше прекарала нощта много неспокойно. Тя говореше на сън, от време на време се стряскаше и се събуждаше, преследвана от своя кошмар, в който мъжът й непрекъснато я биеше и изнасилваше. Савидж държеше ръката й, обзет от тежки размисли. Освен всичко друго, той се тревожеше за учениците на Таро, които още не бяха успели да освободят Еко. Беше помолил Таро да изпрати човек да му съобщи, ако спасителният отряд се върне, но до сутринта още ги нямаше. Мрачното настроение на Таро по време на закуска беше многозначително.
„Не ми се вярва да са ги заловили“ — каза тогава Таро. — „Няма да влязат, ако не са сигурни, че ще успеят. Значи трябва да чакаме“ — реши японецът.
„Безполезно е“ — отвърна му Акира. — „Тези хора си разбират от работата. Когато могат, ще я свършат. Междувременно ние трябва да се заемем с нашата работа.“
„Да намерим Кунио Шираи“ — каза самият Савидж. Стомахът му се беше разбунтувал вероятно от макароните със соев сос, които им бяха предложили за закуска. — „Да намерим начин да се срещнем с него. Да се изправим срещу него. Да му зададем въпросите си. Насаме. Дали ни е видял да умираме така, както ние видяхме него.“
Досега това се беше оказало невъзможно. Домашният му телефон не беше в указателя. Не можаха да го открият и в корпорацията му. Бяха им отговорили, че не знаят къде е.
„Тогава на поредната демонстрация“ — предложи Акира.
„Рейчъл, ти ще останеш тук“ — нареди тогава Савидж и направи жест с ръка към Акира да го последва. — „Ситуацията вече е друга. Не можеш да дойдеш с мен“ — настоя той. — „Досега имах две задължения. Да разбера какво се е случило с Акира и с мен… и да те охранявам. Сега си в безопасност. Тук при Таро-сенсей и учениците му ще си като в непревземаема крепост. Вниманието ми повече няма да се раздвоява. Ще мога да си върша работата без да ме отвлича нищо друго.“
Тя се беше почувствала наранена и изоставена.
„Рейчъл, правя това за теб. Искам само две неща: да не сънувам повече кошмари“ — сподели тогава той и преди да продължи нежно я целуна — „й да прекарам остатъка от живота си с теб. Трябва да направя това сам. Не, не точно сам, а с Акира.“
Видя проблесналото пламъче в очите й. „От ревност? Не. Това е лудост.“
„Толкова ви помагах досега… за Греъм… и в болницата в Харисбърг…“
„Да, Рейчъл. Никой не се съмнява в това. Наистина ни помогна. Но Акира и аз можем да бъдем убити… и не само ние, ти също, ако си с нас. Искам те жива, така че, ако се върна — когато се върна“ — поправи се той — „ние…“
„Върви по дяволите“ — ядоса се тя. — „Но ако ми се върнеш мъртъв, повече няма да ти проговоря. Аз съм не по-малко луда от теб. Хайде, махай се.“
Един час по-късно двамата с Акира бяха на улицата при демонстрантите. Тълпата продължаваше неистово да крещи: „Вън американците. Гайджин вън.“ На Савидж му се искаше Рейчъл да е тук. Но до него беше Акира с неговата непозната страна, японците, които не преставаха да скандират. Савидж изпитваше някаква странна увереност докато те двамата заедно — комитатос и самурай — се приближаваха бавно към Кунио Шираи. Бяха двама професионалисти, решени да свършат работата си докрай, така че да не мислят повече за нея и да възвърнат отново самоличността си.
Натискът на телата беше неудържим. Протестиращите блъскаха гърбовете си в Савидж и го притискаха все по-близо до стената. Той се извъртя и се опита да се освободи, но веднага беше подхванат от тълпата и изтикан отново назад. Имаше чувството, че е попаднал сред океан от хора и човешките вълни го заливат, изтласкват го към скалистия бряг. Въпреки че никога не бе страдал от клаустрофобия, почувства как кожата му настръхва от напразните опити да си поеме дъх и от внезапно обзелата го безпомощност.
Той се добра до Акира, който беше успял да намери малко по-свободно пространство до един вход.
— Това беше грешка — обърна се Савидж към него.
Протестиращите наоколо се обърнаха ядосано, като чуха английска реч.
Акира вдигна ръка към тях, сякаш им правеше знак, че американецът е под контрол.
Демонстрантите продължаваха да крещят „Гайджин вън!“, докато Кунио Шираи цепеше въздуха с мазолестата си длан. Гласът му се извисяваше прегракнал от ярост, успяваше да ги надвика и разпалваше още повече техния гняв.
— Така няма да стигнем доникъде — каза Савидж. — Ако тълпата започне да се бунтува, направо ще ни смачкат.
— Прав си — отвърна Акира. — Но нали искахме да го погледнем отблизо. Не вярвам много на фотографиите във вестниците, нито на телевизията. Камерите лъжат. Ние трябва да се видим лице в лице, да се уверим, че това е Камичи.
— Но не по този начин, нали?
Надолу по улицата ревяха високоговорителите — техният крясък увеличаваше още повече злобните изблици на Шираи.
— Звучи ми като Камичи. Ако можем да минем още няколко пресечки напред — предложи Акира, — може би ще се приближим достатъчно.
— Почакай — прекъсна го Савидж. — Може да има и по-лесен начин. Шираи поема много голям риск, като се явява пред тях. Със сигурност има телохранители пред платформата, забелязах и полицаи между тълпата. Ще му трябва обаче цяла армия, ако тези хора излязат от контрол и се втурнат към него. Те със сигурност го боготворят, но това е и заплаха. Ако някой иска да го докосне или ако решат да го качат на раменете си, това ще бъде катастрофа. Той може и да не оживее. Разгледай платформата малко по-внимателно. Около нея има нещо като релса. Няма стълби. Как ли се е качил там? Освен това платформата е на тротоара, а не на улицата. Задната й част е залепена за сградата.
Акира разбра всичко.
— Значи стълбите са там и той е излязъл направо от сградата. По същия начин смята да си тръгне, да влезе по стълбите в сградата и…
— … и после ще мине през сградата, нали така? — попита Савидж и сърцето му се разтуптя от вълнение. — После той ще може да излезе бързо от другата страна, да мине през кордона от телохранители и да се качи в колата си преди протестиращите да са разбрали откъде е минал.
Акира се напрегна и мускулите му се опънаха.
— Бързо. Не знаем колко смята да говори.
С нечовешки усилия те се отправиха в посоката, от която бяха дошли. Блъскаха ги от всички страни и ги притискаха към стената. Още няколко мъчителни стъпки и Савидж едва не бе изблъскан от тълпата към една огромна витрина.
Целият в пот, той си представи как парчета от стъклото нарязват тялото му и плисва кръв. Запровира се между вълните от хора. Шест месеца по-рано, преди ужасната случка от неговия кошмарен сън, той не би се чувствал така уплашен. Но сега трябваше да признае, че е изпаднал в паника и се чувства като в капан в тази неконтролируема обстановка. Неговото болезнено усещане за jamais vu го беше променило. Той се беше превърнал в жертва и беше вече не толкова защитник, колкото човек, който се нуждае от защита.
„По дяволите, трябва да се махна оттук“. С последни усилия той успя да се измъкне от тълпата, пое дълбоко въздух и се опита да овладее треперещото си тяло.
2.
Нямаше много време, за да се съвземе. Акира беше пред него и се огледа да види дали идва, после се затича напред. Савидж се втурна да го догони. Никой не им обръщаше внимание, тъй като всички се интересуваха от демонстрантите.
На ъгъла Савидж се огледа и с успокоение забеляза, че на тази улица колите и пешеходците се движат съвсем нормално, но дори и тук се чуваха виковете от съседната улица.
Савидж бързо настигна Акира. Те се погледнаха, кимнаха си и устните им се разтегнаха в нещо като усмивка. Затичаха отново, минаха няколко пресечки и наближиха сградата, където очакваха да се появи Шираи.
Акира посочи натам. До тротоара беше паркирана голяма черна лимузина. Наоколо се разхождаха мускулести японци с тъмни очила и сини костюми с бели вратовръзки. Някои наблюдаваха изхода на сградата, други изучаваха колите и пешеходците, които минаваха покрай колата.
Нямаше нужда двамата с Акира — комитатос и самурай — да обсъждат следващата си стъпка. Те изведнъж спряха да тичат и започнаха да вървят нормално. Акира се престори на случаен минувач, който разглежда стоките по витрините.
— Изглежда, че не ни обърнаха внимание — каза Савидж.
— Ако са ни видели, явно са много добре тренирани и с нищо не се издадоха.
— Пред нас върви едно семейство, което им пречи да ни разгледат добре. Може да ни вземат за двама бизнесмени, които отиват на среща. Нямат особена причина да се притесняват.
— Само това, че съм американец. Не е ли подозрително?
— Няма начин да разрешим този проблем. Докато не представляваме заплаха за тях няма да ни закачат. Искаме само да погледнем отблизо Шираи. Ако успеем да минем оттам в най-удобния момент, може дори да поговорим с него.
— Ако телохранителите ни оставят.
— Тези сини костюми ми изглеждат като униформени — каза Савидж.
— И тези бели връзки и тъмни очила — съгласи се Акира. — Точно така е. Те са от якудза.
— Какво, това не е ли…
— Да, това, което вие наричате японска мафия. В Америка гангстерите са извън закона, но тук при нас политиците и бизнесмените често наемат хора от техните среди за охрана.
— И обществеността не протестира? — учудено попита той.
Акира потръпна и отговори:
— Такава е традицията. Дори министрите наемат якудза, а на деловите срещи гангстерите често присъстват, за да бъдат избягвани неудобните въпроси. Те крещят, хвърлят столове. Тези действия се смятат за нормални. Властите толерират гангстерите, а те от своя страна избягват да се замесват с наркотици и престъпления с оръжие.
Савидж повдигна неразбиращо рамене. Както и много други неща, които беше научил за Япония, тази симбиоза между властта и подземния свят беше много озадачаваща. Нещо повече, тези телохранители, които се числяха към якудза, носеха униформи и това беше още по-чудно, тъй като едно от главните правила на Греъм беше: „Бъди хамелеон.“
Оръжие? Савидж беше принуден да остави своята „Берета“ при Таро. Не можеше да поеме риска, ако нещо стане, полицията да открие пистолета. В Япония това беше главната заплаха за всички времена, но още по-подозрително щеше да бъде, ако намерят у някой оръжие по време на политически митинг.
— Това означава ли, че хората на Шираи също не носят оръжие?
— Може би. Твърде възможно е, макар че делото на Шираи е толкова противоречиво и те може да са решили да нарушат правилата.
— С други думи, не знаем срещу какво се изправяме.
— Разбира се — отвърна Акира. — Не забравяй, че сме в Япония.
Те вече наближаваха телохранителите. Действията им отново бяха абсолютно синхронни, сякаш взаимно четяха мислите си. Завиха едновременно към магазина за цветя, тъй като трябваше да се забавят някъде, докато свърши митингът. Акира се мушна навътре между хризантемите, а Савидж остана по-близо до вратата. Дори и тук се чуваше шумът от съседната улица. Той се опитваше да долови някаква промяна в ритъма или в силата на виковете, поне нещо което да показва, че Шираи си тръгва.
Осъзна, че всъщност вече е чул това, което искаше. По-точно не беше го чул, защото през последните тридесет секунди Шираи не беше прекъсвал виковете на тълпата, за да продължи тирадата си. Нервите на Савидж бяха опънати до краен предел.
Той каза това на Акира и бързо излезе навън. Японецът го настигна. Те минаха покрай телохранителите, които оправяха очилата и костюмите си, приготвяйки се за изпитанието. Повечето от тях бяха насочили поглед към вратата на сградата, двама от тях я държаха отворена. Други двама отваряха вратата на лимузината. Само един-двама продължаваха да оглеждат улицата.
Савидж си помисли с успокоение, че това не беше твърде професионална постъпка. Ситуацията му напомняше за недостатъчната дисциплина на телохранителите при опита на Джон Хинкли за покушение срещу Рейгън през 1981 година. Тогава убиецът беше успял да се приближи достатъчно до президента, да рани не само него, но и неговия секретар, един таен агент и един полицай. Рейгън даваше пресконференция в един хотел във Вашингтон. Кордонът от телохранители, който го очакваше пред хотела, не можа да спре устрема на Хинкли, който успя да стреля няколко пъти.
Греъм му беше прожектирал многократно този опит за покушение, както и други атаки срещу политици с трагичен резултат. „Не гледай към Главния! Ти знаеш какво представлява той! Колкото и да е известен, ти не си обикновен почитател, за да му се възхищаваш! Работата на персоналния защитник е да наблюдава тълпата!“
Мъжете с белите вратовръзки и сини костюми не спазваха това изискване.
„Може би имаме шанс“ — помисли си Савидж, съзнавайки иронията един телохранител да използва тактиката на убиец.
3.
Мускулите на врата му се изопнаха, артериите му се подуха и той усети как кръвта пулсира в тях.
Друга група телохранители излезе от сградата. Шираи беше в центъра. Савидж и Акира успяха да се доближат съвсем близо.
Савидж си пое дъх и се напрегна да освободи въображаемите ръце, които стискаха гърлото му. Мислеше, че се е подготвил за тази дългоочаквана среща, но реалността се оказа друга. Обхванат от ужас, той отново преживяваше касапницата от „Медфорд Гап“, която беше разстроила съзнанието му. Сега вече нямаше никакво съмнение. Камерите и фотографиите от вестниците можеха и да направят някой политик да прилича на Камичи, но мъжът, в когото Савидж се беше вторачил, беше безусловно неговият клиент, разполовен на две в хотелския коридор. Той можа да види лицето му съвсем отблизо, макар и ограден с цял куп телохранители. Шираи беше Камичи. Камичи беше Шираи!
„Но Камичи е мъртъв! Как би могъл…“ Реалността налагаше своя отговор. Паметта, също както и камерите, можеше да лъже.
Шираи беше лъснал от пот, изтощен от своята енергична и страстна реч. Той забързано крачеше към колата и попиваше челото и врата си с кърпичка. В един момент погледна към хората наоколо.
Изведнъж спря, тъмната му кожа побледня — не можа да откъсне очи от Савидж и Акира. От ужас изкрещя нещо на японски и отстъпи назад, сочейки към тях. Телохранителите се обърнаха моментално.
— Не! — извика Савидж.
Шираи продължаваше да пищи и да отстъпва назад, сочейки към тях.
— Трябва да говорим с теб! — каза Савидж. — Познаваш ли ни? Помниш ли ни? Ние те познаваме! Искаме да ти зададем няколко въпроса! Трябва да разберем какво се случи в…
Шираи изрева някаква команда.
Телохранителите се спуснаха към тях.
— Чуйте!
Единият замахна.
— Не искаме никакви неприятности! Само да говорим.
Онзи разсече въздуха с мазолестата си длан.
Савидж отскочи назад, за да избегне удара. Изведнъж той си представи че е нападнат от каубои от Далас, облечени неподходящо с костюми и тъмни очила. Видя изкривеното от ужас лице на Шираи — мъжа, когото Савидж познаваше като Камичи, да изчезва в лимузината.
— Не! Нека да поговорим!
Савидж удари с лакът слънчевия възел на най-близкия нападател. Ударът беше толкова силен, че мъжът извика от болка и се наклони назад, блъскайки се в един от другите телохранители.
Лимузината на Шираи потегли рязко. Замириса на изгоряла гума.
Някои от телохранителите извадиха кожени палки. Акира подскочи и се обърна, ритайки крака на единия. Със следващия удар счупи китката на следващия и той изпусна палката от ръката си.
Савидж се втурна да бяга, последван от Акира. Чуваха забързани стъпки и разярени викове след себе си. На кръстовището Савидж усети как сърцето му започна да прескача. Отляво видя тълпата демонстранти, които се разпръскваха след митинга на съседната улица.
Той се стрелна още по-бързо напред. Една от палките профуча над главата му и падна с трясък на тротоара. Савидж за миг си помисли какво би станало, ако беше го улучила по главата.
„Вече изкарахме трима от строя“ — мислеше си той. — „Може би ще се откажат от желанието си да ни пръснат черепите.“
„А ако искат да разберат кои сме? Охраната трябва да знае кой преследва работодателя им!“
„Как да им дадем да разберат, че не искаме да убиваме Шираи? Искаме само да говорим с него!“
Вече ги наближаваха. Савидж се мъчеше да не се блъска в пешеходците. Усети как нещо тежко го удари по рамото. Залитна и за миг загуби равновесие, но потисна болката и продължи да тича. Ризата му беше цялата в пот. Рамото му започна да пулсира.
Акира пресичаше улицата, като искаше да излезе на отсрещната страна, където все още нямаше толкова много хора.
Савидж изведнъж осъзна, че може би ще бъде по-добре да се смесят с тълпата. Но грешеше. Когато се втурна към тълпата, една ръка се опита да го хване за ръкава. Той се отскубна и продължи. Но веднага го сграбчи друга. Савидж беше разсъждавал като западняк. В Манхатън пешеходците сигурно биха помогнали на двама мъже, ако ги преследват. Но не и тука. Савидж беше забравил какво му каза Акира! Японците са сред хората, които се подчиняват и спазват законите. Такава е тяхната народопсихология. Те са като племе. Групата срещу индивида. Status quo, хармония, ред — това бяха най-важните неща за тях. Двама мъже, които се опитват да избягат в тълпата, особено ако единият от тях е американец, бяха заплаха за обществото, защото мнозинството винаги имаше право.
Трета ръка посегна към Савидж. Това беше Акира, който го дръпна към някаква врата. Оказаха се в голям, ярко осветен универсален магазин. Отвън телохранителите предизвикаха хаос, разбутвайки минувачите, за да блокират изхода. Тичайки между щандовете и изплашените посетители, Савидж видя отляво авариен изход. Той ги изведе на друга улица. Едва дишайки, Савидж запъхтяно каза на Акира:
— Трябва да се разделим.
— Но…
— Ти можеш да се скриеш в тълпата! Те търсят японец и американец! За тях аз ще си остана подозрителен, но ти можеш да изчезнеш от погледа им.
— Няма начин да те оставя.
— Направи го! Ще се срещнем при Таро!
— Не! Няма да стане!
Издебнаха един униформен куриер, който тъкмо се качваше на своя мотоциклет „Хонда“. Савидж го бутна в страни и скочи върху седалката.
— Направи ми място! — викна Акира и се хвърли зад него, като обви ръце около кръста му.
Савидж включи на скорост и бързо потегли, изпреварвайки колите. Вече не чуваше преследвачите, а единствено шума от автомобилите и рева на мотора. Всичко се сливаше в оглушителен грохот, обичаен за Токио.
— Трябва по-скоро да се отървем от това нещо — каза Акира. — Трябва да го оставим преди да са съобщили в полицията.
— Точно сега хората на Шираи ме притесняват повече.
— Благодаря ти, че преди малко предложи да станеш примамка, за да мога да избягам — каза Акира зад него.
— Това беше приятелски жест.
— Да — отвърна Акира със странен глас. — Приятелски.
Няколко преки по-надолу те оставиха мотоциклета на тротоара до входа на метрото. Надяваха се, че властите ще решат да ги търсят там. Двамата пресякоха внимателно улицата и се качиха в едно такси. Нямаше нужда някой от тях да споменава, че това ще бъде едно от многото таксита, които щяха да използват, за да прикрият следите си, докато стигнат сградата на Таро.
— Сигурно този куриер няма да види повече мотора си — предположи Савидж.
— Не е точно така — отвърна Акира. — Никой няма да посмее да го открадне. Все пак сме в Япония.
4.
— Не разбрах какво говореше Шираи? — каза Савидж.
Той седеше на един стол на четвъртия етаж в сградата на Таро. Беше си свалил ризата и възрастният мъж разглеждаше рамото му. Акира и Рейчъл стояха от едната страна. Савидж позна по очите на Рейчъл, че мястото беше сериозно ударено.
— Вдигни си ръката — каза Таро.
Савидж прехапа устни и се подчини.
— Размърдай я напред, а сега назад.
Той успя да я мръдне донякъде, но не напълно. Това му струваше доста усилия.
— Опиши болката.
— Дълбока. Непрекъсната. В същото време пулсираща.
— Не чувстваш ли остра болка? — попита Таро.
— Не, не мисля, че има нещо счупено.
— Няма значение. Все пак ще трябва да отидеш да ти направят една снимка.
Савидж поклати отрицателно глава и отвърна:
— Не, мисля, че не е необходимо да привличам повече внимание.
— Хай — каза Таро. — Ще ти дам нещо, за да ти спадне отокът. В това състояние рамото не би ти послужило, ако се наложи.
— Ако потрябва, повярвай ми, ще го направя.
Таро се усмихна. Той напои със спирт малко памук и избърса рамото на Савидж.
Савидж усети убождане. Таро извади иглата.
— Новокаин, епинефрин и стероид — поясни той. — Седни и отпусни ръката си, за да почине.
Рамото му започна да изтръпва. Савидж въздъхна и погледна към Акира.
— Какво каза Шираи? Не можах да разбера нито дума, макар че разбрах какво изпитваше. Той се ужаси, като ни видя.
Акира се намръщи.
— Да… Ужаси се. Не го беше страх, че сме някакви убийци. Не и за това, че видя американец толкова близо до себе си, след като току-що беше произнесъл антиамериканската си реч. Ясно е, че ни позна. „Вие? Не.“ Това бяха думите му. „Не може да бъде. Вие сте… Това е невъзможно. Махнете ги оттук.“
— Това ли е всичко, което каза?
— Докато се пъхаше в колата, каза още нещо, но то беше почти същото. „Вие. Как… Махайте се. Не ги оставяйте да се приближават.“
Инжекцията оказваше вече своето влияние, болката в рамото отстъпи място на почти пълна безчувственост.
— Това означава, че сме прави.
— Не виждам друго обяснение — въздъхна Акира. — Той ни помни, както и ние него.
— И въпреки това ние никога не сме се виждали. Също като нас той помни неща, които не са се случили.
— Но кои по-точно? — попита Акира. — Това, че ни позна, не означава, че той ни е видял мъртви, както ние видяхме да го убиват! Не можем веднага да се съгласим, че неговите фалшиви спомени са същите като нашите. Всичко което знаем е, че в неговия кошмар ние сме убийците, от които той едва се отървава.
Рейчъл се приближи до тях и каза:
— Това обяснява ужаса по лицето му, който описахте и отчаяното му желание да се махне по-бързо.
— Вероятно. Можеше да действа по същия начин, ако беше срещнал двама души, които преди това е видял мъртви! Възбуден и изтощен след митинга, бързащ към безопасното прикритие на своята лимузина, изведнъж вижда два призрака и изпада в паника. На негово място ти би ли искала да спреш и да поговориш с тях или ще бъдеш толкова шокирана, че ще искаш единствено да се махнеш, колкото се може по-бързо?
Рейчъл обмисли това и отвърна:
— По-скоро последното. Но в следващия момент вероятно шокът ми щеше да премине в любопитство. Щях да се опитам да разбера как сте останали живи и какво правите до колата ми. Щях да се ядосвам на телохранителите, които не ви заловиха, за да си изясня загадката.
— Добра гледна точка — каза Савидж, погледна към Акира и повдигна въпросително вежди. — Какво мислиш ти? Може би ще се съгласи да говори с нас?
— Може би… Има само един начин да разберем.
— Добре, нека да му се обадим.
Савидж се изправи и ръката му безпомощно увисна. Той я разтърка и изведнъж си спомни, че имат още един проблем.
— Таро-сенсей, твоите хора още не са се върнали, нали? Значи не са успели да проникнат в дома на Акира и да освободят Еко?
Лицето на възрастния мъж му се стори още по-набръчкано, тялото му сякаш бе смалено. Този път очевидно неговата крехкост не беше измамна.
— Почти дванайсет часа, откакто не са ми докладвали.
— Не е задължително това да означава катастрофа — намеси си Акира. — Таро-сенсей ни е учил да не пристъпваме към действия, ако не сме сигурни, че ще постигнем целта си. Може би са заели позиция и изчакват удобен момент.
— Не трябва ли все пак да се обадят? — попита Савидж.
— Ако техният план изисква всички да стоят на място и да се подготвят за координирани действия, не се налага да правят това — поясни Таро. — Не знаем какви трудности са срещнали.
— Трябваше да отида с тях — каза Акира. — Те го направиха заради мен, за да върнат Еко. Трябваше да поема риска наравно с тях.
— Не — опита се да го успокои Таро. — Не трябва да се чувстваш виновен. Те тръгнаха, за да можеш ти да търсиш Шираи. Не можеш да правиш две неща едновременно.
Устните на Акира потрепнаха. Той се изправи, след което дълбоко се поклони.
— Аригато, Таро-сенсей.
Таро направи един жест и сякаш свали тежестта от раменете на Акира.
— Хайде, върви да се обадиш.
— Но не оттук — каза Савидж. — Не можем да позволим на Шираи да засече обаждането ни от тази сграда.
— Разбира се — кимна Таро. — Никога не съм се съмнявал, че ще направите каквото трябва. — Макар, че се притесняваше за отсъстващите си ученици, на устните му се появи лека усмивка. — Твоят сенсей заслужава уважение.
— Той е мъртъв. Не знам какво участие има във всичко това, но както и вие, той наистина заслужава уважение. — Савидж направи една гримаса от болка. — Имам една молба.
— Моят дом е и ваш.
— Искам да ми върнете пистолета.
5.
Акира избра един телефон в друг квартал на Токио, за да бъде сигурен, че ако го засекат, няма да привлече вниманието към сградата на Таро. Въпреки, че Акира говореше на японски, Савидж знаеше за какво става дума, тъй като двамата бяха обмислили предварително разговора.
Първото обаждане беше в партийния щаб, но им отговориха, че Шираи още не се е върнал след митинга. Следващото беше в офиса, но и тук им отговориха, че Шираи го няма. Докато Савидж и Акира бяха на митинга, Таро се беше опитал да открие домашния му телефон, но и там го нямаше.
Акира остави телефона и обясни:
— Разбира се, всеки един от тях може и да ме е излъгал, но аз предадох нашето съобщение. Помолих да му кажат, че двамата мъже, които е видял до колата си, горят от нетърпение да говорят с него. Казах им, че ще звъня на всеки петнадесет минути.
— Значи ни остава да чакаме — Савидж искаше да се движи, да прави нещо, да отхвърли най-сетне кошмара. — Ще се преместим ли на друг телефон?
— Всеки разговор беше по-кратък от четиридесет секунди и не биха могли да ни засекат.
— Няма значение.
— Хай. Да тръгваме тогава.
6.
Следващото обаждане беше направено от един телефон, който се намираше срещу детска площадка. В партийния щаб отново им отговориха, че Шираи не е идвал след митинга. Акира позвъни в офиса и след като размени няколко реплики, чертите му се изопнаха, макар че гласът му остана все така спокоен. Савидж започна да диша учестено и пристъпи по-близо.
Акира окачи слушалката.
— Шираи е там. Имаме уговорена среща след един час.
Савидж се подсмихна, но изведнъж настроението му рязко се промени. Усмивката му се превърна в гримаса.
— Какво има? — попита го Акира.
— Просто така? Без да ти обясни защо се изплаши толкова, когато ни видя и избяга ужасен? И защо сега изведнъж се съгласи да се срещне с нас?
— Не ми обясни, защото нямах възможност да разговарям лично с него, а само със секретарката му.
Савидж се намръщи още повече.
— Не.
— Не разбирам. Какво има?
— Точно там е въпросът. И аз това искам да знам. Нещо не се връзва. Реакцията на Шираи след митинга беше толкова силна, че ми е трудно да повярвам в това, което току-що ми каза.
— Аз мисля, че всичко е съвсем правдоподобно — възрази Акира. — Той беше разстроен. Беше изплашен до такава степен, че лесно можеше да изгуби контрол. Каквито и да са били фалшивите му спомени… дали мисли, че ни е видял убити или си въобразява, че сме се опитали да го убием… на негово място аз щях отчаяно да търся отговори, точно както правим ние. Бих искал да науча колко мъртви мъже ще се окажат възкръснали или пък защо моите защитници са се обърнали срещу мен.
— Да, точно така. Отчаяно. — Савидж продължи да върви, оглеждайки пешеходците по улицата. Той беше нащрек, но досега не беше се чувствал толкова уязвим. — Именно затова съм толкова мнителен. След като секретарката му е казала, че ще звъним през петнадесет минути, защо той просто не пожела да те свържат с него… това с нищо не би го застрашило. Той би могъл да говори съвсем свободно от разстояние, вместо да рискува да се срещне с нас лице в лице.
— Мисля, че той ще дойде с телохранителите си на срещата. Те ще гарантират неговата сигурност — отново възрази Акира.
— А нашата сигурност? Ако охраната е същата, може би вече са приготвили палките си — отвърна Савидж и започна да разтрива рамото си. Болкоуспокоителното вече не му действаше. — Не знам колко силно ударих първия, който ме нападна, но чух как ти счупи ръката на другия. Сигурно не са във възторг от нас.
— Те са професионалисти. Вършат си работата. След един час вече ще имат друго задължение и ще забравят емоциите от по-рано. Техният Главен иска да се срещне с нас.
— А ако желанията на Шираи съвпадат с техните? Ако той иска да ни премахне от пътя си? — попита Савидж.
— Аз съм убеден, че — Акира млъкна за момент — Шираи иска информация.
— Смяташ, че след като ние искаме информация, сме готови да повярваме на мъжа, когото видяхме мъртъв.
— Кой беше любимият цитат на Рейчъл?
— „Авраам повярвал в Бога по силата на абсурда.“
— С други думи вярата е загадка. Понякога сме толкова объркани, че не ни остава нищо друго освен да вярваме — каза Акира.
— Греъм би ме нарекъл глупак. Да вярвам? Това е извън всичко, на което са ме учили. Ако Таро те чуе как говориш, ще бъде разочарован.
Акира се поколеба, поклати глава и се усмихна загадъчно.
— Моят сенсей би настоявал да мина една преподготовка.
— Сега не ни трябва преподготовка. Трябва да бъдем обективни и да разсъждаваме така, сякаш охраняваме някой друг.
— О, в този случай…
— Нека се престорим, че ние сме клиенти на самите себе си.
— Без съмнение сигурността е на първо място и чак след това отговорите, които искаме да получим — съгласи се Акира.
— Така, че нека да правим това, което знаем да правим най-добре.
Гласът на Акира напомни на Савидж за онова метално съскане на меча при изваждането му от ножницата.
— Пристъпваме в опасната зона.
7.
Сградата на корпорацията беше от онези многоетажни постройки, направени от блестящо стъкло и стомана. Савидж наблюдаваше от близкото кръстовище, съзнавайки че колкото и да се прикрива, пак ще изглежда подозрително, защото беше гайджин.
Той знаеше, че Акира приближава от другата страна също толкова внимателно. Бяха се разбрали в случай на заплаха да се срещнат на друго място. Всъщност те имаха няколко уговорки и трябваше да действат според обстоятелствата. Савидж се почувствува горд с работата си. За първи път откакто пристигнаха в Япония той отново изпитваше удоволствие от нея, защото вече не беше преследвана жертва.
Спря близо до високата сграда. Забеляза, че тя има и страничен вход. Наоколо паркирането не бе разрешено. Очевидно само някои превозни средства можеха да спират за малко, като например това камионче до главния вход, което разнасяше цветя. До страничния вход също бе спрял камион. Шофьорът беше с работен комбинезон и кепе. Той четеше вестник и от време на време поглеждаше към сградата сякаш чакаше партньора си. Всичко изглеждаше съвсем естествено.
Само дето беше обут не с тежки зацапани обувки, а с модни, добре лъснати половинки. Савидж изтръпна.
„По дяволите“ — помисли си той и се обърна да си върви. Малко по-надолу пресече улицата и зави зад ъгъла. Насочи се отново към зданието на корпорацията, за да огледа и задния изход.
Отзад беше паркирана лимузина с тъмни прозорци, а отстрани имаше камион този път с нарисуван телефон.
Той стисна юмруци. Решен да свърши работата си докрай, Савидж направи още една внимателна проверка на сградата, след което се отправи към мястото на срещата.
8.
Савидж наближи киното, пред което се тълпяха многобройни посетители. Престори се, че е заинтригуван от плаката, рекламиращ някакъв американски филм. Остана изненадан от факта, че страната, която бе на едно от последните места по тежки криминални престъпления, се интересува от такива филми.
Скоро се появи и Акира.
— Всички входове се наблюдават — отбеляза той с нисък глас.
Савидж се преструваше, че гледа плаката.
— Шираи се е постарал да не ни обижда. Превозните средства пред сградата непрекъснато се сменят. Като обиколих сградата втория път, камионите вече бяха различни, отзад забелязах и една лимузина.
— Трябва да приемем, че навсякъде има по няколко души.
— О, да — съгласи се Савидж и се обърна към улицата, за да види дали няма опашка след себе си. — Въпросът е дали са само за охрана или Шираи иска да ни залови.
Акира разтвори ръце и попита:
— Готов ли си да поемеш риска и да влезеш в сградата, за да провериш?
— Загубил съм вярата си — отвърна Савидж.
— Аз също.
— „Авраам повярвал по силата на абсурда“ — нали така беше. Не, няма начин.
— Тогава какво ще правим?
— Ще се обадим на Шираи в офиса. Ще кажем на секретарката му, че съжаляваме, но не сме могли да влезем. Ще искаме да говорим лично с него.
— Мисля, че няма да е от полза. Като гледам какъв капан ни е устроил, сигурно ще откаже и ще се помъчи да ни подмами вътре в зданието.
— Така е, но си заслужава да опитаме. Ако откаже, помоли да отложим срещата за по-късно. Предполагам, че ще се съгласи.
— Без съмнение. Това само отлага проблема, но не го разрешава. Ние ще трябва да говорим с него, а не смеем да влезем в сградата.
— Значи трябва да направим така, че да се срещнем другаде, където той не очаква — каза Савидж. — Хрумна ми нещо. Трябва да задържим Шираи и да подготвим всичко. Ще продължим да му се обаждаме и да отлагаме срещата, а междувременно ще позвъним на Таро.
— Защо?
— За да го попитаме дали някой от учениците му ще могат да се дипломират по-рано.
9.
Радиотелефонът в наетата тойота изпука. Савидж се напрегна, мускулите му се изопнаха. Акира взе слушалките и отговори нещо. Лицето му се изопна, когато чу отговора. Той остави слушалката настрани и сграбчи с две ръце волана. Неочаквано зави в съседната улица и още един път зад ъгъла, след което се включи в движението, което водеше към сградата на Шираи.
Макар че Савидж изгаряше от нетърпение да му зададе няколко въпроса, той успя да се въздържи благодарение на професионалните си навици. Знаеше, че не трябва да отклонява вниманието на Акира.
Японецът сам наруши мълчанието.
— Видели са го.
— Аха — каза Савидж и се облегна назад.
Напрежението му обаче не спадна. Той си представи как учениците на Таро, обучавани да се сливат с пешеходците, внимателно наблюдават сградата от всички страни. Акира им беше описал колата на Шираи и беше дал номера, който бе успял да запомни сутринта на митинга. Таро от своя страна ги беше снабдил с негова фотография. Преди това те бяха гледали по телевизията репортажа за радикалната му консервативна политика, за вярата му в силата на Аматерасу, за настояването му Япония да се върне към културата от времето на шогуна Токугава. Така че те чудесно знаеха кой им трябва.
— Значи лимузината на Шираи е излязла от подземния гараж? — попита Савидж.
Акира зави рязко, избягвайки поредното задръстване, прекалено зает, за да отговори.
— Проблемът е — продължи Савидж, — че лимузината на Шираи… независимо дали искаме да го признаем, още не е доказателство, че той е в колата.
— Няма съмнение, че е там — каза Акира.
— Няма съмнение ли?
— Видели са го.
— Какво? Как така? Това е невъзможно. Прозорците са затъмнени, а едва ли някой от учениците на Таро е проникнал в подземния гараж.
— Да, но са го видели да се качва в колата. Излязъл е през северния изход. Отправили са се на запад.
Радиотелефонът отново изпращя. Акира вдигна слушалката, изслуша нещо на японски, отговори кратко „Хай“ и остави апарата до себе си.
— Все още държат посока запад. Отпред и отзад го следват двете коли с охраната.
— Стандартната процедура — отбеляза Савидж.
Представи си как учениците на Таро ги следят внимателно от своите мотоциклети. Накъдето и да се отправи Шираи, Акира щеше да бъде своевременно информиран за посоката.
— Както и очаквахме, Шираи най-сетне се изнерви — каза Акира. — Разбрал е, че нямаме намерение да се явяваме на непрекъснато отлаганите срещи.
— Може би е объркан или ядосан. Главното е, че постигнахме целта си и сега той прави това, което ние искаме, а не обратното — каза Савидж. — Но ако Шираи отиде на някое публично място, ние пак няма да можем да говорим с него.
— Няма значение — отвърна Акира. — Ще го държим под око. Все ще се открие някаква възможност — някъде, където най-малко ни очаква, където няма да има армия от телохранители около него.
— С други думи да се отпусна и да се наслаждавам на разходката с тази тойота.
— Да се отпуснеш ли? — попита Акира и вдигна учудено вежди. — Никога няма да свикна с американската ирония.
След като отново се обади по телефона, той погледна Савидж и каза:
— Като излезем на следващата улица, ще бъдем вече съвсем близо до него.
— В това натоварено движение не знам как ще видим колата.
— Учениците на Таро-сенсей ще продължат наблюдението. Имат хора и на двете паралелни улици. Ако шофьорът на Шираи завие, веднага ще ни уведомят.
10.
Продължаваха да се движат на запад по натоварените улици, понякога се отклоняваха за малко и отново се връщаха, насочвани от учениците на Таро. След известно време Акира им се обади и помоли повечето от тях да се върнат при своя учител. Останаха само няколко мотоциклета, които щяха да им помагат в преследването. Акира беше пуснал няколко коли между тойотата и лимузината с двата съпровождащи я нисана и караше внимателно след тях.
Савидж разтриваше рамото си.
— Струва ми се, че Шираи е решил да напусне града — каза той.
— Може да е избрал и по-близко място — предположи Акира.
— Дори и така да е, явно има причина да се отдалечава толкова много — мрачно отбеляза Савидж и добави — Още не мога да се начудя как Шираи успява да спечели толкова много привърженици.
— Не се заблуждавай. Голямата битка все още му предстои. Повечето японци не приемат неговата кауза, независимо, че влиянието му наистина непрекъснато нараства. Икономическото чудо, материалният успех карат повечето ми сънародници да желаят връзките с чужденци, тъй като те са в наша полза. Културната зараза, срещу която толкова протестира Шираи, не прави впечатление на японците, родени след войната.
— Тогава защо митингите са толкова големи?
— Не знам с какво ги сравняваш като казваш, че са големи. През хиляда деветстотин и шестдесета стотици хиляди протестираха срещу подновяването на договора за отбрана с Америка. Един проамерикански настроен политик беше убит с меч на публично място. Демонстрантите искаха американските военни да напуснат Япония. Както обясни Таро снощи, ние никога няма да забравим, че сме единствената нация, пострадала от атомна бомбардировка. През шестдесет и пета американски бомбардировач загуби една водородна бомба около бреговете на Япония. Вашето правителство предпочете да не признава този инцидент чак до осемдесет и първа, но дори и тогава настояваше, че бомбата е паднала на петстотин мили от брега. Поредната лъжа. Най-сетне през осемдесет и девета научихме, че разстоянието е било само осемдесет мили. Такива инциденти и измами подклаждат недоволството на дясното крило на антиамерикански настроените либералдемократи… Чувал ли си някога за Мишима?
— Разбира се — отвърна Савидж.
Мишима беше един от най-известните японски писатели. Най-близкият американски автор, с когото можеше да бъде сравнен според Савидж, беше Хемингуей. Моралният кодекс на Мишима беше привлякъл толкова много последователи, че можеше да се говори дори за частна армия. В по-специални случаи те носели военно облекло, създадено за целта от самия Мишима. Славата и влиянието му били толкова големи, че офицерите от една сухопътна база разрешили на хората му да тренират там бойни изкуства.
През хиляда деветстотин и седемдесета Мишима заедно с шепа от най-близките си привърженици пристигнал в базата, поискал разрешение да говори с командващия и го взел като заложник. Поискал войниците да бъдат събрани, за да говори пред тях. Властите не могли да откажат заради пленника. Речта на Мишима се превърнала в объркана високопарна тирада за упадъка на Япония, за необходимостта да се възвърне нейната чистота, да се отстоява нейното величие, да се следва божественото й предначертание: милитаризъм плюс някаква ранна версия на теорията на Шираи за Силата на Аматерасу. Войниците, събрани по негова заповед, накрая започнали да му се присмиват.
— Разгневен и унизен, Мишима се върнал в щаба, извадил меча си — белег на самурайската традиция — коленичил… и си направил сепуку, разкъсвайки вътрешностите си. Този случай породи съответно и неодобрение — каза Акира. — Много японци бяха възхитени от принципите и смелостта му, но в същото време си задаваха въпроса дали беше необходимо това отчаяно самоубийство. Каква беше неговата цел? Той не го бе извършил под натиска на обществеността. Не можеше ли да намери по-ефикасен и конструктивен начин да покаже разочарованието си? Дали наистина е вярвал, че с действията си ще подтикне останалите да възприемат неговата кауза?
Савидж не знаеше какво да отговори. Мислеше за баща си, не за непознатия от Балтимор, а за човека, когото помнеше от детството си, когото обичаше и който една нощ реши да пръсне черепа си. Част от Савидж можеше много добре да разбере отчаянието на Мишима и да бъде съпричастна с постъпката му.
Все пак той беше възпитан според американската ценностна система. Тя включваше прагматизъм, оцеляване, дори и след преживяно унижение, издръжливост, независимо от наранената гордост. „Не позволявай на негодниците да те побеждават!“ — това беше главното.
„Господи.“
Акира наруши мълчанието:
— Мишима е чудесен пример. Той е символ. Двадесет години след самоубийството му хората все още го помнят и уважават. Значи може би е постигнал целта си. Не веднага, както вероятно се е надявал. Трябва да се опиташ да разбереш. В Япония ляво настроените демонстрации са съвсем малко. Те се отъждествяват с комунизма, а тук мразят комунистите. Всички са равни, нали така казват те. Не. Япония винаги се е базирала на различията. От шогуна към даймио, самурая и т.н. Това е страна на йерархията. Десните настроения са съвсем друго нещо. Властите ги толерират, защото те утвърждават съществуващата система на контрол, на социален ред, където всяко нещо е на мястото си, господарят над слугата, съпругът над съпругата, родителите над децата, работодателят над подчинените си.
— Говориш така, сякаш си съгласен с всичко това.
— Опитвам се да ти обясня защо тук дясното крило няма мнозинство, но има власт. Ето откъде идват привържениците на Шираи. Той естествено иска повечето от умерените да станат екстремисти, но засега това не му се отдава. Повечето японци наблюдават митингите с интерес и може би дори ги одобряват, но… не са склонни да действат.
— Засега.
Акира потръпна и каза:
— Трябва да се учим от историята, но колкото и да се опитваме да върнем нещата, няма да успеем. Дори и да мразя „Черните кораби“ на главнокомандващия Пери и това, което са причинили на страната ми, аз никога няма да повярвам, че Шираи ще ни върне към културата и времената на шогуната Токугава. Той има нужда от катализатор, от обединителен мотив, но досега не го е намерил, както между впрочем и Мишима.
— Това не означава, че не го търси.
Меланхолията в очите на Акира се засили. Той кимна без да обръща глава към Савидж. Слънцето беше залязло. Движението беше намаляло и Акира разчиташе стоповете на лимузината и ескорта от нисани да го упътват. Той не смееше много да се приближава.
Савидж не забелязваше някакви признаци на безпокойство у противника. Може би не бяха забелязали, че ги следят.
— За да отговоря на твоя въпрос — започна Акира, — ще ти призная, че аз уважавам ценностната система на Шираи, но отричам неговата тактика. Това ме тревожи. Човекът, който при други обстоятелства бих смятал за… Сега трябва да мисля за него като за потенциален враг.
— Може би той също е жертва. Като нас.
— Скоро ще разберем. Дано неговият кошмар най-сетне обясни и нашия.
11.
Лимузината и двата съпровождащи я нисана напуснаха магистралата. Акира ги последва много предпазливо, запазвайки голяма дистанция. От време на време пропускаше коли пред себе си, за да не забележи охраната на Шираи едни и същи фарове след тях.
Пътят свърши и започна друг, после и този ги изведе донякъде и се вля в следващия. Имаше много завои и накрая Савидж загуби чувството си за ориентация. Блясъкът на градовете беше отстъпил място на слабо осветени селца. Той неспокойно се взираше през прозореца. Отстрани се виждаха големи черни очертания.
— Това планини ли са? — попита Савидж и усети как по гърба му полазиха тръпки.
— Да, навлизаме в Японските Алпи.
Савидж се взря навън с нарастваща все повече тревога. Тойотата тъкмо пресичаше тясно мостче, под което реката отразяваше луната. Клисурата извиваше рязко нагоре към тъмните скали.
— Алпи ли каза?
— Наименованието е малко преувеличено. Нашите планини не приличат много на европейските, по-скоро на скалистите хълмове във вашите Източни щати.
— Не мислиш ли, че… Изведнъж се почувствах така сякаш сме отново в Пенсилвания — каза Савидж и изтръпна. — Пак е тъмно. Не е април, а октомври. Листата не започват да прорастват, а да падат. Дърветата са голи както когато…
— … придружавахме Камичи до хотел „Медфорд Гап“.
— Което ние никога не сме правили.
— Да — съгласи се Акира. — И аз изпитах същото чувство — продължи той с прегракнал глас, — ужасяващото чувство, че вече сме били тук, макар че аз никога не съм идвал насам.
Скоро пресякоха друг пролом. На Савидж му се зави свят. Мозъкът му отказваше да работи.
Този път не го притесняваше jamais vu, a deja vu или по-скоро някаква причудлива комбинация между двете. Стомахът го свиваше от страх, от ужасното чувство за нереалност. Той се взря в Акира, човека, когото беше видял обезглавен.
Пътят извиваше нагоре, спускаше се и отново се изкачваше през болезнено познатата планина.
Япония — Пенсилвания.
Шираи — Камичи.
Фалшиви спомени.
Призраци.
Обзе го още по-силен ужас. Някъде дълбоко в душата си искаше да викне на Акира да спре, да обърне и да се върнат обратно. Професионалният инстинкт му подсказваше, че трябва да се откаже от преследването, да се върне в сигурното убежище при Рейчъл, да се научи да живее със своя кошмар.
Имаше някакво предчувствие, че ги очаква нещо още по-ужасно от онзи сън.
Акира очевидно беше прочел мислите му или изпитваше същите чувства, защото каза:
— Не, трябва да минем през всичко това. Толкова много преживяхме. Не можем да спрем. Трябва да разберем. Отказвам да бъда преследван от призраци до края на живота си.
Савидж се сепна от спомена за меча, отсичащ главата на Акира. В същия миг в него се надигна като вълна още едно силно чувство. То потисна страха му и изпълни цялото му тяло, крайниците, вените, кръвта.
Това беше гняв. Ярост, каквато досега не беше изпитвал. Греъм би останал разочарован. Той казваше, че емоциите трябва да се избягват. Те са за непрофесионалисти. Влияят на обективността, а това води до грешки.
„Не, не и този път“ — помисли си Савидж. „Моят гняв ще ме предпази от грешки! Ще успея да го контролирам! Ще преодолея страха! Той ще ми даде сили и твърдост!“
— Добре, така да бъде — каза той на глас и заби нокти в дланите си, черпейки сила от болката. — Някой е бъркал в мозъка ми и аз искам да знам кой е и защо го е направил. И този някой, да го вземат мътните, ще трябва да си плати.
12.
Акира зави зад поредния завой и посочи нещо напред. Той натисна спирачката. Пред тях пътят беше пуст. В тъмнината не се виждаха никакви фарове. Савидж изтръпна.
Шираи сякаш се беше изпарил.
Савидж извади своята Берета.
— Това е капан. Разбрали са, че ги следим.
— Не, карах много внимателно.
— Да, но през последните десетина минути само ние бяхме зад тях. Може просто да са решили да проверят. Отдръпнали са се от пътя, угасили са светлините и сега изчакват. Ако минем покрай тях, охраната ще се опита да ни пресрещне и да ни принуди да спрем, за да разбере кои сме.
— Ако твоите предположения се окажат верни, те вече със сигурност знаят, че ги следим — отбеляза Акира. — Спряхме веднага щом забелязахме, че ги няма пред нас.
Савидж спусна стъклото на прозореца си и помоли Акира да изключи мотора.
Той се оглеждаше и ослушваше за някакви звуци от двигател, от стъпки или счупени клончета в крайпътните храсти.
Чуваха се само обичайните горски звуци — песента на щурците, шум от размахване на криле, леко полюшване на клоните от вечерния вятър.
— По-добре ще бъде да изгася и фаровете. Нали не искаме да служим за мишена.
Луната се бе скрила зад някакъв облак. Тъмнината стана съвсем непрогледна.
— Мисля, че знаят къде сме дори и без светлини — каза Савидж с пресъхнала уста.
— Ако изобщо ни чакат.
— Точно това очаквам. Ако имат оръжие, сигурно ще решат да обстрелват този участък от пътя.
— Не е много издържано от професионална гледна точка.
— Да, но е чудесно средство за отвличане на вниманието, докато някой се промъква към нас, за да изпразни пистолета си през този отворен прозорец.
— Може би просто преиграваме — предположи Акира. — Мисля, че се държах на прилично разстояние от колите. Влезли са в завоя преди нас и са се скрили в следващия преди ние да влезем в първия и затова не сме ги видели.
— Да — каза Савидж напрегнато. — Не е изключено. — Гласът му съвсем спадна. — Въпросът е дали искаме да продължим и да ги настигнем, когато най-вероятно ще се окажем в капана им.
— Не е точно така — отвърна Акира, потупвайки с пръсти по волана.
Той се обърна и взе слушалката на радиотелефона. Каза нещо на японски и се наложи да го повтори, защото връзката беше много лоша. Очевидно планините оказваха влияние на радиовълните. След като получи отговор, Акира остави телефона и се обърна към Савидж:
— Ще ни уведомят.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Преди два часа японецът беше помолил учениците на Таро да се оттеглят. Бяха останали само двама за всеки случай, ако възникнат усложнения при преследването.
Тактиката им се състоеше в това да изпреварят Шираи все едно, че са двама обикновени японци, бързащи да се приберат у дома. Акира ги помоли да се върнат назад и да проверят дали лимузината и нисаните са на пътя или просто са се отдалечили от Савидж и Акира.
Разбира се двамата мотоциклетисти щяха да събудят подозрение, като минат отново покрай Шираи. По-лошото беше, че те можеха да попаднат в капана, който Савидж смяташе, че готвят за самите тях край пътя.
Той се опитваше да се успокои с мисълта, че мотоциклетите са бързоподвижни и малки мишени, които по-трудно се улучват. В случай на необходимост те имаха чудесната възможност да избягат от преследвачите си, особено с угасени светлини.
Възхити се от тяхната смелост. Беше им безкрайно задължен. Помоли се за успеха им и прокле обстоятелствата, които налагаха тези млади мъже да рискуват живота си.
„А каква е другата възможност?“ — помисли си Савидж.
„Няма такава.“
Той прехапа устни и отвори вратата.
— Докато чакаме…
Акира отвори неговата врата.
— Гората е по-безопасна от тази кола — каза той.
И двамата внимателно затвориха.
Мислейки отново като един, те се запромъкваха към крайпътната канавка и залегнаха в храстите. Спряха и се ослушаха, готови за стрелба.
13.
Зад завоя се чу шум.
Савидж изправи глава.
Шумът се превърна в рев на мотоциклет.
Савидж очакваше всеки момент да чуе изстрели и писъци в нощта, свистене на гуми и метал…
Скоро мотоциклетистите щяха да стигнат завоя. Савидж се поизправи и тръгна към шосето. Акира, който беше взел радиотелефона със себе си, даде някакви инструкции на японски.
В същия момент Савидж се добра до колата, отвори внимателно и включи фаровете два пъти последователно, после се скри зад колата.
Двамата мотоциклетисти се показаха от завоя. Фаровете им осветиха тойотата, те намалиха и спряха без да изключват моторите. Савидж внимателно следеше действията им от прикритието си. Двамата мъже насочиха фаровете на мотоциклетите си към храстите. Светлината беше достатъчна, за да ги разгледа, но каските с плексиглас отпред не му позволяваха да види добре лицата им. Не че можеше да ги познае — снощи, когато ги видя за пръв и последен път при Таро, те бяха с маски.
Те свалиха каските и размениха няколко думи с Акира, който беше излязъл на банкета на пътя. Савидж също се показа, след като разбра, че няма опасност. Той прибра пистолета, а мотоциклетистите загасиха фаровете си.
Те размениха още няколко думи с Акира. Той се обърна към Савидж и поясни:
— Не са забелязали лимузината на идване.
— Значи сме били прави. Спрели са зад завоя. Разбрали са, че ги следим и са ни устроили капан. Сигурно вече им е омръзнало да чакат и всеки момент ще ни нападнат. Трябва да…
— Не — възрази Акира. — Нашите хора са огледали дали няма скрити коли в храстите наоколо. Мястото е съвсем пусто.
— Как така? Това е невъзможно. Просто не са ги видели.
— Увериха ме, че са огледали много внимателно. Сигурни са, че няма коли край пътя.
— Е, не могат да се изпарят. Все някъде трябва да са се скрили. Не искам да обидя хората на Таро, но мисля, че нямаме избор, трябва и ние да проверим.
Тръгнаха внимателно по края на шосето, снишавайки се до храстите. Бяха готови всеки момент да се шмугнат в гората, ако се наложи.
Колкото по-далеч отиваха, толкова повече се убеждаваха, че учениците на Таро са били прави. Като стигнаха следващия завой, Савидж вече беше абсолютно сигурен. Но тогава къде, по дяволите, бяха изчезнали? И как?
Нещо го накара да погледне нагоре. Може би подсъзнанието му беше открило някакъв детайл, забелязан с периферното му зрение. Каквато и да беше причината, той погледна нагоре и изтръпна като видя слаба движеща се светлина далеч по хълма нагоре. Всъщност бяха три светлини, толкова отдалечени, че приличаха на лъч от фенерче.
„Господи.“
Акира проследи погледа му. Това, което изсумтя, не се нуждаеше от превод — беше някаква псувня на японски.
Те затичаха обратно към колата. Съществуваше и такава вероятност — светлините там да са само за заблуда. Може би искаха да отклонят вниманието им, да ги принудят да бързат и да попаднат по-лесно на устроената засада. Савидж вървеше с приготвен за стрелба пистолет.
Вместо на клопка, те попаднаха на един тесен път, скрит в храстите. Отклонението беше толкова грижливо замаскирано, че изобщо не се забелязваше. То се сливаше напълно с околния пейзаж. Савидж огледа тъмния път, после вдигна очи към изчезващите в далечината към върха светлинки.
— По дяволите, те не са тръгнали на разходка — каза той.
— Може би Шираи има среща, която трябва да стане на тайно и отдалечено място.
— В планината? Посред нощ? Даже и аз не съм такъв параноик. Той е прекалено зает, за да дойде чак тук и да си загуби толкова време за някаква си среща, която със същия успех би могъл да уреди на по-близко и безопасно място, при много по-човешки условия. Да предположим, че иска малко да си почине. Не си представям този арогантен политик да пикае в храстите… Освен това, пътят до Токио е доста дълъг. Дори и да успее да поспи в колата, пак ще е изтощен.
— Този път тук — каза Акира.
— Да, трябва да има някаква цел. Никой няма да го прави, за да си осигури по-хубава гледка отгоре, а после да вземе да заличава входа просто ей така.
— Значи има нещо по-нагоре в планината.
— Може би някаква постройка — предположи Савидж.
— И аз така си го обяснявам — каза Акира и натисна копчето отстрани на циферблата. — Малко след единадесет. Шираи мисли да прекара нощта там.
Кръвта започна да пулсира във вените на Савидж.
И двамата се затичаха през храстите към мотоциклетистите, които пазеха тойотата. Савидж беше потънал в пот, но едновременно с това го побиха тръпки, не от хладния полъх на октомврийската нощ в планината. Deja vu отново прониза съзнанието му.
— Минава единадесет, така ли? Не пътувахме ли по същото време към…
— … планинския комплекс „Медфорд Гап“ ли? — довърши въпроса му Акира? — Но ние никога…
— … не сме ходили там — каза Савидж задъхано.
— Спомням си го толкова…
— … ясно — довърши отново Савидж. Сърцето му щеше да изскочи. То биеше лудо от страх. И от гняв. — Всичко се…
— … повтаря отново.
— Но то никога не се е случвало преди! — възкликна Савидж, изтръпнал от предчувствията си. — Тази нощ…
— … ще разберем защо е така.
Вече бяха стигнали до колата. Акира даде някакви инструкции на мотористите и отвори багажника на тойотата. Таро го беше учил винаги да взема необходимата екипировка със себе си. Той извади две раници. В тях имаше оръжие, уреди с микровълни и инфрачервени лъчи за откриване на силови датчици, както и друго оборудване — тъмни дрехи, тубички с камуфлаж за тялото и т.н.
— По този път ли ще тръгнем? — попита Савидж докато обличаше върху дрехите си черната роба, която повече приличаше на пижама.
— Трябва да приемем, че пътят се наблюдава.
— Да, прекалено лесно и много изкушаващо. Няма да имаме защитата на храстите. Това е очебиен капан… Значи трябва да изберем по-трудния път.
— Има ли изобщо друг път? — попита Акира докато разглеждаше пистолета, който извади от раницата.
— Не мисля. Значи трябва някак да стигнем догоре. Остава ни да се катерим дотам. Предлагам да започваме.
— Хай — отвърна Акира и пусна пистолета във вътрешния джоб на робата си.
— Готов ли си?
— Още не съм — отговори Акира и каза нещо на японски на учениците на Таро.
Савидж чакаше напрегнато.
Акира кимна. Мотоциклетистите му отвърнаха нещо на японски.
— Какво има? — попита го Савидж.
— Казах им да ни чакат тук. Но първо един от тях ще закара колата до най-близкото село и ще я остави там. За всеки случай, ако охраната на Шираи реши да претърсва около този път. Другият ще го следва с мотоциклета, за да се върнат заедно. Ако не се появим до утре сутринта, те ще докладват на Таро.
— И той ще ни спасява, ако се налага.
— Той е мой учител. Като втори баща ми е. Ще се справи с всеки — преглътна Акира, — който ми стори нещо.
— Добре. Достатъчно говорихме за смърт. Най-трудно ще е изкачването. Останалото е…
— Аз не съм християнин, но ще използвам вашата дума — каза Акира. — И тя е „избавление“.
— Да. Краят на общия ни кошмар. Начало на спокойствието и мира.
Савидж завърза раницата и я метна на гръб. За миг отново си представи, че вече е бил тук, но не на път за „Медфорд Гап“, а за имението на Пападрополис, когато трябваше да спасява Рейчъл. С ужас разбра, че кръгът се затваря. Все пак гневът надделя. Ако цикълът наистина се повтаря заедно с месеците, през които се чувстваше като в лабиринт… подобен на онзи в Миконос… Само че този съществуваше единствено в измъчения му мозък.
Тази нощ той смяташе да избяга от своя кошмар.
14.
Влязоха в гората. Дърветата им напомняха за планините в Пенсилвания: кестени, дъбове и кленове. На повечето листата бяха окапали. По-нагоре следваха боровете. Почвата беше мека. Те поемаха тежестта на тялото, но едновременно с това затрудняваха безшумното им изкачване. Отначало склонът беше полегат, но след това стана стръмен и раницата върху рамената на Савидж натежа. Дясното рамо още не му беше минало след удара с палката. Той се притесняваше, че болката ще му пречи, ако се наложи да се бие, затова спря и глътна няколко успокоителни, които му беше дал Таро. Усети, че гърбът му е мокър. От устата му излизаше пара, защото нощният въздух беше доста студен.
Акира вървеше напред. Те излязоха от дърветата и се оказаха на някакво затревено плато. Пресякоха го бързо и стигнаха до следващия склон. Той беше още по-стръмен, освен дървета тук имаше и големи камъни, които затрудняваха движението им през гората. Тъй като нямаха нито компас, нито карта на местността, налагаше се периодично да спират, да се взират в далечината нагоре и да коригират посоката. Не след дълго се наложи да преминат през заледени поточета, да се катерят по остри скали.
Върхът се издигаше като гърбица в мрачното беззвездно небе. Савидж свали инфрачервените си очила, за да избърше потта около очите си и остана изненадан, че луната сега изглежда по-ярка. Върхът на планината сякаш беше осветен от ореол. Той неочаквано осъзна, че причината не беше в лунната светлина, а в нещо друго, намиращо се в самата планина. Светлини. На върха имаше някакви светлини. „Бяхме прави“ — помисли си Савидж. — „Там горе има някаква сграда!“
Акира също беше забелязал. Той направи решителен жест, че е готов да продължи. На Савидж му се искаше Таро да беше сложил в раниците им и специални обувки с грайфери, но нямаше начин да предвидят всичко.
Спряха едновременно. Този път не за почивка, а за да извадят от раниците уредите за откриване на сензори за натиск. Савидж забеляза с удовлетворение, че волтметрите и микровълновите монитори, които Таро им беше дал, не бяха със светещи циферблати. Иначе щяха да станат мишена за снайперисти. Макар че остана доволен от професионализма на Таро, Савидж все пак беше неспокоен. Екипировката им беше същата като тази, която беше използвал, за да проникне в имението при Рейчъл. Отново изпитваше чувството, че е бил тук преди и е минал през всичко това. Облаците станаха по-гъсти и заваля дъжд, който също му напомни за бурята на остров Миконос. Спомените — истинският и фалшивият — го преследваха. Имението на Пападрополис. Планинският хотел „Медфорд Гап“. Той погледна навъсено към светлината на върха и потръпна.
„Времето. Да. Точно така, времето“ — мислеше си той. — „Миналото. Да върви по дяволите. Само настоящето има значение. И бъдещето с Рейчъл.“
С още по-голяма решителност той притегна раницата си и постави слушалките на микровълновия детектор. Акира направи същото с изводите на волтметъра. Савидж го наблюдаваше през инфрачервените очила. Акира, целият ужасяващо зелен, напрегна всичките си мускули.
Савидж кимна решително. Бяха се разбрали без думи. Време беше да свършват с всичко това.
15.
След два часа бързо катерене те се озоваха на една полянка на сто метра под целта си. Двамата знаеха, че оттук нататък ще се наложи да пълзят, да оглеждат всяко препятствие, да изострят сетивата си, за да могат да отговорят светкавично на евентуална заплаха. Те не се съмняваха, че около сградата на върха ще има сензори, охрана, може би дори с кучета.
Колкото повече наближаваха, толкова по-ярка ставаше светлината на върха. През инфрачервените очила Савидж изучаваше дърветата за скрити камери. Стигнаха до една телена ограда, която му напомни отново за Миконос. Той почувства, че съдбата е решила всичко да се повтори.
По оградата нямаше нито вибрационни сензори, нито метални кутии по стълбовете, нито проводници. Савидж ставаше все по-неспокоен. Той се изкачи пръв, последван от Акира. Дъждът се беше усилил. Запълзяха към следващото препятствие.
Савидж вече предчувстваше какво ще бъде то. Оказа се, че е прав! Между дърветата пред тях се издигаше следващата ограда, този път с кутии по стълбовете и проводници между тях!
„Абсолютно същата като в Миконос“ — мислеше си Савидж. „Сякаш ги е конструирал един човек. Дали Шираи и Пападрополис се познават? Дали това е случайност?“
„Не! Не е случайност! Всичко е свързано! Миконос! Медфорд Гап! Камичи! Шираи! Пападрополис!“
„Deja vu и фалшивите спомени! Ние си мислехме, че сме свободни, а се оказва, че всяка наша крачка е била контролирана. Предварително програмирана.“
„Ние сме като лутащи се плъхове. В лабиринт. Всеки затворен изход ни принуждава да тичаме — наблюдавани отгоре — към следващия многообещаващ край по пътя на най-малкото съпротивление.“
„Например тук. На тази планина.“
„Както в имението на Пападрополис. И в «Медфорд Гап». После…“
Савидж посегна към Акира с намерението да го сграбчи за ръката и да го принуди да тръгнат обратно надолу. „Трябва да се махаме оттук“ — искаше да му каже той. — „Това е капан! Точно това иска Шираи! Бяхме подмамени да дойдем тук!“
Акира се обърна към Савидж. През очилата объркването на японеца се забелязваше още по-добре. Той разтвори ръце, сякаш искаше да попита какво има.
Савидж знаеше, че не бива да говори. Само посочи назад, за да покаже, че трябва да си вървят. Акира отново разтвори ръце и поклати глава в недоумение. Савидж едва се сдържа да не прошепне: „Трябва да се махаме оттук.“
В същия момент замръзна на място.
На върха се чуха изстрели.
От автоматично оръжие. От пистолет. От пушка. Последваха писъци и стенания, които се врязаха в нощта.
Подгизнал от дъжда, Савидж се обърна към оградата. Изстрелите и виковете не спираха. „Господи! Нападнали са Шираи! Ако той умре, ако не стигнем навреме, ако не го защитим, никога няма да узнаем…“
Изтрещя пистолет. После се раздаде автоматичен откос. И отново писъци.
„Не!“ — мислеше Савидж. — „Трябва да запазя спокойствие!“
Успя да устои на желанието си веднага да прехвърли оградата. Когато беше на една ръка разстояние от нея, той се вторачи в стълба пред себе си.
И изтръпна. Кутията с вибрационния сензор, свързващите проводници… Някой беше минал оттук преди тях. Савидж се изправи, пое въздух и се върна малко назад, за да се засили. Акира направи същото. Те тупнаха на земята и се превъртяха, за да омекотят удара. Сърцата им биеха лудо. Тръгнаха с извадени пистолети напред към изстрелите и писъците на агонизиращи хора.
Изведнъж настъпи мъртва тишина.
16.
Тя беше парализираща. Сякаш времето бе спряло.
Савидж и Акира залегнаха в калта. Запълзяха по корем нагоре, като внимаваха за оръжията си. Бяха вече съвсем близо до светлината на върха.
Последният участък беше съвсем гол. Това отново напомни на Савидж за склона в имението на Пападрополис. За пореден път той успя да познае какво ще бъде следващото препятствие. Това щяха да бъдат стълбове, излъчващи микровълни. Невидима ограда. Савидж беше успял да намери начин да преодолее тази преграда в Миконос. Изтръпна, когато наистина видя стълбовете пред себе си.
Над тях нов изстрел разцепи тишината. Савидж насочи пистолета си натам. Целият беше подгизнал от дъжда и калта. Ослуша се внимателно, за да разбере дали някой идва към тях.
Вместо това чу шум от затръшване на автомобилни врати и запалени двигатели. Ревът на машините се усилваше, гумите изсвистяха по чакъла.
Акира сграбчи Савидж и посочи наляво, където дъждовните капки блестяха на светлината от автомобилните фарове. Двете коли се отдалечаваха от върха и скоро се скриха между дърветата. Шумът на моторите заглъхна в гората.
Савидж внимателно се изправи. Калта се стичаше по дрехите му. Потрепери от напрежение и студ. Внимателно се приближи до стълбовете и се напрегна, за да чуе шума в слушалките. Намръщи се недоволно. Остана озадачен от тишината. Дали можеше да приеме, че системата е изключена?
„А имаше ли някакво значение?“ — помисли си той. — „Кой ще отговори на алармата? Никой не стреля по колите, които се отдалечиха по пътя. Ударният отряд свърши своята работа. Този изстрел преди да потеглят колите беше последният смъртоносен удар. Всички горе са мъртви!“
Савидж пристъпи напред между стълбовете, последван от Акира, изкачи обляния от дъжда хълм и залегна. Бавно запълзя към светлината.
17.
Замръзна на място от гледката, която се откри пред очите му. Усети как сърцето му прескача. До него Акира въздъхна тежко. Беше изпаднал в шок. Катеренето в планината и различните препятствия, които странно му напомняха за проникването в имението на Пападрополис, бяха нищо в сравнение с натрапчивия спомен за една друга сграда. Гледаше като втрещен без да може да си поеме дъх. С ужас откри, че се намира пред планинския хотел „Медфорд Гап“.
Не! Това беше странно японско копие на причудливия архитектурен комплекс. Всички прозорци светеха. Централната част приличаше на японски замък — беше на пет етажа, обособени със собствен покрив и с парапет покрай всеки от тях. Отстрани бяха залепени други сгради в коренно различен стил. Традиционна селска къща със сламен покрив беше пристроена до нещо, което напомняше светилище, покрито с каменна плоча. По-нататък церемониална чайна граничеше с пагода от кипарисово дърво.
Савидж разтърси глава, за да се пребори с обзелите го чувства и да възвърне здравия си разум. Не можа да отгатне предназначението на повечето от постройките, но всички те имаха нещо общо помежду си. Цялостната сюрреалистична картина, която беше пресъздадена с най-големи подробности, сякаш олицетворяваше различните стадии в японската архитектура.
Савидж наведе очи съкрушен. Ужасът съвсем скова мозъка му, защото това, което видя, беше още по-страшно. Поляната бе осеяна с трупове.
На мъже.
Всичките бяха японци.
Някои бяха с костюми, други с традиционното облекло за бойни изкуства. Всеки от тях имаше кърваво петно на гърдите… или на гърба, в зависимост от това как беше паднал на земята в агонията си.
Преброи десет души.
Всичките бяха с пистолети или автоматично оръжие до тях. Никой не помръдваше. Савидж усети как нещо се надига към гърлото му.
Тръпчивият дъх на кръв го удари в ноздрите.
Акира сбърчи чело при вида на тази кланица.
— Били са изненадани — отбеляза Савидж след като успя да потисне отвращението си и вдигна един от пистолетите. — С този не е стреляно.
— Нито пък с това узи — добави Акира.
— Ударният отряд е бил добре организиран. Действали са доста ефикасно и изключително умело.
— Появили са се откъм гората.
Савидж кимна.
— Свършили са си работата и са избягали с чуждите коли.
— Не видяхме никакви превозни средства на идване — учудено каза Савидж. — Как ли са стигнали дотук?
— Може би са дошли преди няколко дни. Ако са знаели, че обектът на нападението им ще е тук, нищо не им е пречило да изчакат, докато се появи. Един път ми се наложи да охранявам неотлъчно Главния си цели четиридесет и осем часа.
— И мен са ме обучавали да стоя в джунглата с дни. Да — продължи той, като се опита да потисне надигащата се в гърлото му ярост, — всичко, което знаем е, че са успели да проникнат на това място, скрили са се и… Останалото е добра дисциплина.
— Кой ли е техният даймио?
Савидж потръпна от отвращение.
— Вероятно някоя фанатична лява групировка. Може би японската „Червена армия“. Кой знае? Пропуснахме своя шанс. Пристигнахме твърде късно. По дяволите, никога няма да разберем.
Савидж местеше поглед от един убит на друг. Той преглътна и каза:
— Аз знам какви са тези мъже. Те бяха преградата между нас и Шираи. Ние искахме да се доближим до Шираи, да го разпитаме, а те бяха поставени, за да го охраняват. Петата професия. Те просто са спазвали правилата. Знаели са своите задължения. Направили са всичко възможно, за да ги изпълнят докрай.
— Да — отвърна Акира кратко, избърса дъжда от очите си и застана мирно, после се поклони и промърмори нещо като молитва.
— Какво каза? — попита го Савидж.
— Поверих ги на предците им. Обещах да ги почитам до собствената си смърт. Заклех се, че ще направя всичко възможно да успокоя техните души.
— Добре. В Америка католиците като мен биха казали „Господ да ги благослови и да ги закриля“.
— Душите им ще го разберат.
Изведнъж Савидж рязко каза:
— Шираи… Може би не е мъртъв, а само ранен. — Чувстваше, че сърцето му ще изскочи. — Може да се е скрил. Трябва да го открием.
Савидж се втурна към постройката, Акира беше до него.
— Напразно се надяваш. И аз искам отговори не по-малко от теб. Убийците са си знаели работата. Няма как да са избягали без причина преди да приключат мисията си.
— Винаги има някакъв шанс!
18.
Стигнаха централния вход на пететажната сграда, която напомняше на японски замък. Вратата беше отворена.
Савидж застана от едната страна, а Акира от другата. Оглеждаха вътрешността, в случай че не всички убийци си бяха тръгнали. А може и някой от охраната на Шираи да е оцелял и да си помисли, че те също са от убийците.
Не откриха нищо подозрително и се промъкнаха вътре. Приведени, те тръгнаха отново в противоположни посоки. Държаха напрегнато пистолетите и се въртяха на всички посоки, за да могат да реагират навреме при нужда.
Нищо не ги заплашваше.
Защото всички бяха мъртви. Големият хол, облицован с опушено тиково дърво и свещници, направени във формата на японски фенери, беше осеян с трупове.
Савидж наведе пистолета си надолу. Тръпчивият мирис на кръв и екскременти, както и видът на толкова мъртви, едва не го накара да повърне.
Вдясно от вратата петима души лежаха в локви кръв. Трима други бяха проснати зад тях. Следващите четирима бяха вляво до стълбището, което беше абсолютно същото, както и в „Медфорд Гап“.
— Боже мой — каза той и се насили да продължи. — Колко ли още ще намерим?
Те с ужас претърсиха съседните стаи, където намериха още мъртви.
— Това е прекалено много… — каза Савидж и се подпря на стената зад него. Там, редом с мечовете, висяха рисунки направени с туш. Изкуството на мира и войната. Той избърса потта от челото си и продължи: — Участвал съм в толкова сражения, че дори не мога да ги изредя всичките. Убивал съм толкова пъти, виждал съм толкова хора да умират. Но това тук е прекалено много. Когато всичко свърши, когато най-сетне ще можем да се оттеглим, ще приветствам това, което ти самият нарече избавление.
— Искам само едно… Спокойствие — довърши Акира.
— Да, и край на непрестанната заплаха.
— Винаги ще съществува някаква заплаха. — Меланхолията в гласа на Акира се усили. — Така е устроен светът.
— Разликата е — въздъхна Савидж, — че няма повече да рискувам живота си за непознати. Само за Рейчъл.
— Все още си под влияние на нашето обучение при Греъм. Искаш да се грижиш за някого. Отсега нататък аз сам ще си бъда Главен. Ще защитавам себе си.
— Ще бъдеш много самотен.
— Но не и с приятел като теб.
Савидж сякаш бе залян от топла вълна.
— Наистина ли правилно чух? Нарече ме приятел.
Акира направи един жест с ръка, който означаваше, че въпросът е приключен.
— Трябва да намерим Шираи.
Тръгнаха към стълбището. Заобиколени от смърт, потиснати, те се отправиха нагоре, прекрачвайки непрекъснато през мъртви тела.
На площадката се обърнаха и продължиха по витата стълба.
— Тази стълба напомня ли ти нещо? — попита Савидж с пресипнал глас.
— Стълбището от планинския хотел.
Стигнаха следващия етаж.
И тук беше пълно с тела.
— Няма ли да има край? — въздъхна Савидж.
— Ако той не е в тази постройка, ще трябва да претърсим и останалите — отвърна Акира. — Няма значение колко време ще ни отнеме.
Савидж насочи пистолета наляво, после надясно. И от двете страни имаше коридор, който изглеждаше безкраен.
— Сигурно е свързан с останалите сгради — предположи Акира.
Мъртвата тишина изпълваше пространството и сякаш притискаше Савидж. Той едва си поемаше въздух.
— Виж как са разположени стаите… Вместо врати има плъзгащи се плоскости.
— Същата подредба, както в „Медфорд Гап“.
— Аз знам къде ще намерим този Камичи-Шираи.
— Къде?
— Където винаги е бил в кошмарите ми! Където беше и преди! Макар, че никога не е бил там! — Савидж посочи нагоре към стълбите. — На третия етаж. Там беше стаята му. Там ще го намерим. И преди беше там. И сега ще бъде там.
Те тръгнаха нагоре.
19.
Намериха още тела. Сърцето на Савидж се сви. Кръв. Той не можеше да намери къде да стъпи… Навсякъде кръв. Подметките му издаваха странен звук. Сякаш се вледени. С голямо усилие опипа китките на няколко от мъжете. Нямаха пулс. Вдигна оръжията, които бяха до тях и ги помириса.
— Никой не е стрелял.
— Какво?
Савидж кимна.
— Мога да разбера охраната навън, защото явно са били изненадани.
— Тези трябва да са чули изстрелите отвън.
— Също и останалите, които са били убити на стълбите и в стаите долу.
— Излиза, че тези мъже не са стреляли нито веднъж в настъпилата суматоха.
— Нещо не е наред — каза Савидж.
Обърнати с гръб един към друг, те се взираха напрегнато в далечината на коридора. Тръгнаха вдясно от стълбището, хвърляйки нервни погледи наоколо. Обувките на Савидж оставяха кървави следи по пода. Завиха надясно и спряха пред петата врата, където… ако това беше врата, а не подвижна плоскост… и ако това беше планинският комплекс „Медфорд Гап“… щяха да се намират пред стаята на Камичи.
— Поздрав от миналото — промълви Савидж.
— Не те разбрах.
Савидж осъзна, че едва говори. Целият трепереше, но се опита да се овладее.
— Готов ли си? — попита той.
— Винаги.
— Прикривай ме.
Дишайки тежко, Савидж хвана единия край на плъзгащата се плоскост и я отмести покрай стената. Насочи пистолета си навътре.
Акира, който беше застанал на срещуположната страна и също беше насочил пистолета си към стаята, въздъхна.
Очите на Савидж се разшириха.
Камичи… Шираи…
Имената им се сляха. Миналото и настоящето станаха едно цяло. С една ужасна разлика.
Облечен с черно карате ги Камичи-Шираи седеше с кръстосани крака зад една ниска масичка и пиеше чай. Петдесетгодишен, с посивяла коса, леко пълен, малко поизморен бизнесмен политик. Той вдигна глава и се вторачи в тях. Дори не беше трепнал при появяването им. Не беше нито учуден, нито уплашен, нито объркан. Само кимна, остави чашката си и въздъхна.
Опря мазолестите си длани на масата, леко се отблъсна назад и бавно се изправи.
— Най-сетне — каза той.
— Но как… — не довърши въпроса си Савидж и пристъпи напред. — Трябваше да се скриете. А ако бяхме от убийците…
Савидж се запъна, защото изведнъж осъзна, че Камичи-Шираи говореше на английски, но това което го шокира, беше по-страшно. Въпросите му бяха ненужни, безсмислени. Камичи-Шираи никога не е бил в опасност, изобщо не му се е налагало да се крие.
— Господи — промълви Савидж.
— Моля приемете моите скромни комплименти — каза Камичи и се поклони. — Моите почитания. Вие наистина сте професионалисти. Спазвате абсолютно точно вашия кодекс.
Савидж пое дъх и после въздъхна.
— Всичко ни водеше насам.
— Да.
— Защо?
— Ако наведете оръжието, ще ви кажа — отвърна Камичи.
Савидж продължаваше да държи пистолета насочен към него.
— Не, ще ми кажеш сега.
— Какво, ще ме застреляш ли? Не вярвам. В такъв случай никога няма да разберете истината.
— Кажи ни! — каза Акира, като продължаваше да държи пистолета с треперещи ръце. — Срещали ли сме се преди?
— В известен смисъл.
— Какво означава, по дяволите, това „В известен смисъл“? — попита Савидж с пръст на спусъка.
— Моля ви, наведете оръжието. Имаме да обсъждаме много неща — каза той и поклати глава. — Но така… не ме предразполагате към разговор. Нали това е точната дума… С тези заплашително насочени пистолети.
— Може би това изобщо не ме интересува — отвърна Савидж. — Може би, ако стрелям, моите кошмари…
— Не — каза Камичи и тръгна към него. — Няма да свършат. Ще продължат. Винаги ще те преследват без да получиш търсените отговори. Това се отнася и за двамата. Така ще бъде до края на живота ви.
Савидж отговори без да сваля оръжието си:
— Но ти ще бъдеш мъртъв.
— А това ще ви задоволи ли? — попита Камичи и посегна към пистолета на Савидж.
— Спри.
— Ако ме убиеш, мъките ти ще престанат ли? Помисли. Нали искате да получите отговори!
— Да. Но в момента искам само да си махнеш ръката от пистолета ми! — Савидж отстрани пръстите на Камичи, взря се в неговите тъмни немигащи очи, насочи пистолета надолу, съзнавайки, че Акира държи на прицел Шираи. — Отговори на въпроса ми. Срещали ли сме се преди?
— Предпочитам да отговоря на друг въпрос, който още не си ми задал — отвърна Камичи и поведе Савидж към коридора. — Името ти е…
Сякаш завладян от духове, Савидж разреши на Камичи да го изведе навън. Беше сигурен, че Акира продължава да държи пистолета си насочен към него.
— Името ти… Искаш ли да разбереш как се казваш?
Савидж реши да се довери на приятеля си и бивш колега от SEAL, когото беше видял убит във Вирджиния Бийч.
— Казвам се Робърт Дойл.
Камичи изглеждаше разочарован.
— Научил си повече отколкото очаквах.
— Другото ми име е Роджър Форсайт, но знаех, че то не е истинско, защото това е името от моя кошмар, но нищо от този сън не се е случвало.
— Да, но ти все пак си използвал Роджър Форсайт от време на време като псевдоним.
— И за това се сетих. Мъжът, който видях в кошмара си — там той ми се представи като Филип Хейли — дойде след нас в Токио. Когато ме преследваше в храма Мейджи, той ме наричаше Форсайт. След като не му отговорих, той ме нарече Дойл. Накрая реших, че най-вероятно първото име е псевдоним, защото чак след като не му отговорих, той пое риска да извика истинското ми име на публично място.
— Много си проницателен.
— Сега искам да знам кой е той.
— Филип Хейли не е истинското му име. Това е псевдоним, също както и Роджър Форсайт.
— И така, кой е той?
— Това е свръзката ти от ЦРУ.
20.
— Моля?
Докато Савидж очакваше отговора на Камичи, изпаднал в шок, до слуха му достигна някакъв шум от плъзгане на врата. Преживя втори шок, наблюдавайки как се отместват една след друга плъзгащите се плоскости. В коридора се появиха мъже, всички бяха японци, облечени с костюми и въоръжени.
— Моля ви, махнете пистолетите — каза Камичи.
Акира рязко му отвърна на японски.
Камичи му отговори със спокоен тон, след което се обърна към Савидж:
— Твоят съдружник смята, че е по-добре да ме застреля.
— Не само той — отвърна Савидж, насочвайки отново пистолета си. — Ако тези мъже се приближат, ще те убия.
— Мислех, че търсите отговори. Освен това, ако ме убиеш, те ще убият теб. И каква полза ще има от всичко това? Не, мисля, че е по-добре да си сътрудничим.
Мъжете направиха крачка напред.
Савидж отстъпи зад Камичи. Със свито сърце той се облегна на стената и насочи пистолета към главата на Камичи. Акира се спусна до него, но оръжието му беше насочено към останалите японци.
— Значи Хейли е моята свръзка от ЦРУ? — попита Савидж.
— Ти не знаеш ли, че работиш за управлението?
— Приличам ли ти на човек, който знае това?
— Добре. Измамата има ефект. А ти? — обърна се той към Акира. — Ти знаеш ли, че работиш за японските тайни служби?
Акира стоеше като попарен.
— Чудесно. Планът остава в действие — каза Камичи.
— Мръсно копеле, какво си направил с нас? — попита Савидж и стисна пистолета по-силно, готов да му пръсне черепа.
— Ти вече отговори на този въпрос.
— Как така?
— Доведох ви тук — отвърна Камичи.
— Започвам да разбирам — намеси се Акира. — Тази нощ ти изобщо не си бил застрашен.
— Правилно. Можеш ли да отгатнеш защо?
Акира едва се сдържаше да не повърне.
— Мъртви тела. Толкова много. На това място, което… никога не е било атакувано. Не убийци са застреляли всички тези мъже в желанието си да стигнат до теб. Не са избягали, след като не са успели да те намерят. Не е имало никакви убийци. Тези мъже… — отвращението на Акира беше толкова силно, че той не можа да продължи.
— Да, те умряха по собствено желание. Смело. Достойно. За техния даймио… за своята страна… и нейното наследство, но най-вече за Аматерасу.
— Боже мой — възкликна Савидж. Коридорът сякаш се залюля пред очите му. — О, Господи, ти си луд!
Мъжете пристъпиха напред с извадени оръжия. Савидж сграбчи Камичи за гърба и го забута към стълбището.
Акира се прицели.
— Кажи им да спрат. Ще стрелям — извика той.
— Нима не разбирате? — попита Камичи с отчайващо спокоен и равен глас. — Те са готови да умрат, да жертват живота си за своя даймио, за нацията, за страната на боговете. Искат да изпълнят своето задължение, да се присъединят към своите побратими самураи и техните ками.
Савидж слушаше като втрещен. Той с ужас откри до каква лудост беше стигнал Камичи. Спомни си за масовото убийство в Джоунстаун, за фанатизираните последователи на сектата, които бяха готови да извършат всичко, дори да накарат децата си да глътнат отрова и след това да ги последват.
Изведнъж погледна нещата от другата страна и си представи как тези напълно луди, безнадеждни маниаци успяваха да убедят самите себе си, че само те са безгрешни. Той осъзна и нещо друго. Тук е Изток, а не Запад. Спомни си и за самоубийството на Мишима, който напразно беше призовавал войниците да възвърнат предишното имперско величие на страната си, следвайки божественото й предопределение.
Той се сети и за легендарните четиридесет и седем ронини, които две години чакали, за да отмъстят за мъртвия си господар. След като отрязали главата на врага си и я оставили на гроба на господаря си, завършили живота си със сепуку. В Америка фанатизмът на Джоунстаун се считаше за чудовищен. В Япония Мишима беше уважаван като човек, готов да умре в името на своите принципи. Четиридесет и седемте ронини бяха възхвалявани за тяхната абсолютна преданост към техния даймио.
Савидж по някакъв начин разбираше постъпките на всички тези японци, макар самият той да беше гайджин. Може би защото баща му беше постъпил като тях, като си беше пръснал черепа.
Това в никакъв случай не смекчаваше ужаса наоколо.
— Сега вече разбирам защо оръжията не са използвани — поклати глава Савидж.
Отвратен, но едновременно с това и изпълнен с уважение към тях, той си представи тяхната храброст, тяхната отчаяна решителност, вярата им в Аматерасу, по-силна от страха за собствения им живот.
Савидж се мъчеше да продължи, но нещо сякаш стягаше гърлото му и гласът му стана съвсем дрезгав:
— Те са загинали по собствено желание. Оставили са се да бъдат убити. Благородно са се отказали от живота… извършили са някакъв вид сепуку, но японската общественост ще мисли, че твоите врагове са ги убили.
— За гайджин разбираш нашата ценностна система доста добре. Не съм очаквал такова нещо от теб — каза Камичи.
— Кой ги уби? — попита Акира. — Ти ли?
— Техни побратими самураи, които на свой ред бяха убити, докато остана само тази група тук. Все пак има някаква полза от този разговор — продължи Камичи със зловещо спокоен тон. — Сега разбирам, че съм допуснал грешка.
— По дяволите, така е — съгласи се Савидж. — Тези мъже няма да умрат само заради твоята лудост.
— Не, аз имах предвид оръжията им.
— Оръжията ли? — попита Савидж.
— Мислех, че съм пресметнал и най-малката подробност — отвърна Камичи. — Сега разбирам, че е трябвало да ги накарам да стрелят по дърветата, за да има повече гилзи и смъртта им да изглежда по-драматична. Това щеше да подчертае тяхната преданост и убеденост, с която са ме отбранявали, степента на тяхната жертвоготовност.
Савидж едва не натисна спусъка. Щеше да бъде толкова лесно.
„Не“ — сякаш дочу той гласа на мъртвия Греъм. — „Избягвай емоциите. Те причиняват грешки. Професионалистът трябва винаги да бъде обективен, разумен и да умее да се контролира.“
„Разумен ли?“ — мислеше си Савидж. — „Като Камичи? Неговият отвратителен разум граничи с безумство!“
„Но не и твоят. Трябва да издържиш. Не забравяй задълженията си. Към мен. Към самия себе си. Към петата професия.“
„Да! Точно така!“ — реши Савидж.
Знаеше много добре, че двамата с Акира са още живи, само защото охраната на Камичи не смееше да атакува, докато техният даймио е застрашен.
Все пак той се изкушаваше да натисне спусъка, представяше си удоволствието… щеше да бъде толкова хубаво, правилно, навременно, приятно.
Изнервящо спокойният тон на Камичи го сковаваше.
— Ще се погрижа за този проблем по-късно — каза той. — Ще бъде стреляно от оръжията. Пръстите на моите последователи ще бъдат поставени на спусъка след като оръжията бъдат изпразнени, ако решат да правят експертиза. Всяка стъпка от плана ще бъде изпълнена безупречно.
— И какво целите с всичко това? — попита Акира.
— Разочаровате ме. Успяхте да отгатнете толкова неща, а все още не сте разбрали крайната ми благородна цел.
— Очевидно сме доста глупави — отвърна Акира.
— Кажете ни я — допълни Савидж. — Докажете колко сте умен.
— В доклада ще пише… Историята ще запомни…
— Само ни кажете — повтори Савидж.
— Тази нощ — започна Камичи гордо — ще излезе, че убийци, наети от враговете на Аматерасу, са устроили тази касапница, за да стигнат до мен… Но са се провалили. Най-преданите ми самураи са успели да ги отблъснат след като инициаторите на клането са били убити. Т.е. вие — един агент на ЦРУ и един на японските тайни служби. Трябваше ми някакъв инцидент, нещо драматично, дори символично, нещо от национално значение, което да послужи като катализатор на привържениците ми, което да ги убеди и подтикне към по-решителни действия, да привлече нови членове в „Силата на Аматерасу“. Сцената на масовата сеч в този паметник на японската история и архитектура ще допринесе за значимостта на събитието.
— Пред кого? — попита Савидж.
— Скоро ще разбереш. Представете си отношението към американците, изпратили тези убийци заедно с японските корумпирани политици. Това клане ще предизвика такава омраза към тях, такова отвращение…
— Никой няма да ви повярва — каза Савидж.
— В Америка може би, но в Япония? Те ще повярват. През следващите няколко дни ходът на историята ще бъде променен, развитието на нацията ще продължи по друг път. Аз ще залича грешките от реставрацията по време на управлението на династията Мейджи. Ще върна на страната си нейната традиционна култура, пречистващото управление на шогуната Токугава. Всички чужденци ще бъдат екстрадирани, а тяхната зараза унищожена.
— Предполагам, че ти ще си великият мъж, който ще управлява шогуната — горчиво отбеляза Савидж.
— В името на императора, на когото повече няма да му се налага да се отрича от своя божествен произход.
— Толкова си откачен, че ще прекараш остатъка от живота си в изолатор.
— Най-странното е, че аз съм съгласен с него — каза Акира без да сваля пистолета си.
— Какво?
— Тогава заповядай при мен. Мога да променя плана така, че само този гайджин да умре. Ще изфабрикувам други доказателства за връзката му с японските тайни служби. Твоите достойнства ще са ми от полза.
— Да дойда при теб? Да. Бих желал сега да са други времена. Ако можеше историята да се върне — не само след войната и американската окупация, когато ни бе наложена новата конституция, а чак до реставрацията Мейджи и най-вече до времето на „Черните кораби“. Шогуната Токугава. Тогава е най-големият ни разцвет. Ако можех да живея по това време, когато сме били напълно изолирани и сме усъвършенствали своя дух. Бих искал да нямаме нищо общо с Америка. Атомните бомби бяха модерен вариант на „Черните кораби“ на Пери. Заради тях сега се опитваме да доминираме в икономиката, а не във военната област. Жаждата за пари и за власт, изтощителната работа, която не ни оставя време за размисъл — тези пороци идват от Америка. Те рушат красотата на нашия дух. Ние вече не сме страна на боговете. Ние забравихме боговете.
Савидж не можеше да разбере дали Акира вярва в това, което казва или просто се опитва да отвлече вниманието на Камичи и хората му. В бъркотията той придърпа Камичи по-близо до стълбището.
— Тогава ела с мен — повтори Камичи.
— Не! Твоите действия са… — задавяше се от отвращение Акира — … лудост. Нищо добро няма да излезе от това. Всички тези хора не трябваше да умират. Ти изопачаваш кодекса на честта. Ти не си месия. Ти си чудовище.
— Тогава умри заедно с този гайджин.
— Как ли не — отвърна Савидж, тласкайки Камичи надолу. — Ние изчезваме оттук.
Камичи заповяда на хората си нещо на японски.
Те застанаха мирно и се поклониха.
— Акира, какво каза той?
— „Вие знаете как да постъпите. Изпълнете своята клетва. Благославям ви. Поверявам ви на Аматерасу.“
— Мамка му.
Чу скърцане по стълбите под себе си и внимателно погледна надолу. Видя осем мъже с насочено оръжие.
— Хората, които изпълняваха ролята на убийците и уж си тръгнаха — поясни Камичи. — Имаха заповед да се върнат след като пристигнете. Един от моите хора се свърза с тях по радиостанцията.
— Кажи им да стоят надалеч.
— Или ще ме убиеш, така ли? Това вече няма значение. Виждаш ли, настъпи последният етап.
— Последният етап?
Един от новодошлите стреля по Савидж.
Той се наведе, за да избегне куршума и отклони пистолета от главата на Камичи. Отвърна на стрелбата.
Мъжът тупна на земята.
Междувременно стреля втори, коридорът се изпълни с оглушителен грохот.
Савидж продължи да натиска спусъка… отново и отново… Празните гилзи хвърчаха наоколо, падаха мъже, чуваха се писъци. До него Акира също стреляше по мъжете в коридора. Савидж чувстваше, че нещо не е наред! Куршумите улучваха все стените покрай него. Акира също стреляше и поваляше мъжете един след друг. Изведнъж, когато и последният падна мъртъв… коридорът и стълбището се напоиха с кръв, екскременти… Савидж с ужас откри какво не беше наред.
„Аз не трябваше да съм жив! Тези мъже бяха само на няколко метра.“
„Камичи се наведе, когато започна стрелбата, така че той не би могъл да ми послужи за щит.“
„След толкова изстреляни куршуми да не ни ранят нито веднъж?“
„Невъзможно!“
Той потрепери.
„Освен ако нарочно не са се целили в нас!“
„Господи, те са искали да ни накарат само ние да убиваме!“
„Те са искали да умрат! Те са самоубийци!“
Лудост върху лудост. Твърде много, твърде дълго. Савидж се съмняваше, че разумът му ще издържи. Искаше му се да изкрещи. Чувстваше, че е на ръба на нервен срив и всеки момент ще полудее.
Гневът промени всичко.
— Камичи, ти кучи сине!
Той се извъртя към мястото, където до преди малко стоеше Камичи. Него го нямаше.
— Къде е…
— Там! — извика Акира. — Избяга нататък по коридора.
Савидж се спусна да го догони, прескачайки телата на пода.
Акира се втурна след него, псувайки на японски.
Наближавайки стаята на Камичи, изведнъж сякаш попаднаха в кадър със забавено движение. Jamais vu и deja vu се сляха в съзнанието му. „Бил съм тук и преди! Знам какво ще стане.“
Преди да успее да спре и да реагира на предчувствието си, страхотен удар умъртви нервите на ръката му и той изпусна своята Берета. Зад него изпукаха кости, Акира изохка и пистолетът му тупна на земята.
Савидж се обърна. Сега вече кошмарът оживяваше с пълна сила.
Оказа се лице в лице с трима мъже. Мускулести. Около тридесетгодишни. Японци. Облечени с тъмни костюми.
Убийците от планинския комплекс „Медфорд Гап“. Бяха се появили от стаята срещу тази на Камичи и с мълниеносни удари бяха обезоръжили Савидж и Акира.
Изведнъж Савидж си спомни, че тогава мъжете бяха четирима, а не трима!
Четвъртият държеше самурайски меч, а не бокен.
Всичко стана ясно, когато Камичи излезе от стаята си с изваден меч.
— Пълен цикъл — каза той. — Началото и края. В края е началото.
Един от мъжете извади бокен. Савидж се дръпна, за да избегне удара, но беше твърде късно. Мечът удари с такава сила ръката му, че той се залепи за стената.
— Обещах ви отговор на вашите въпроси — каза Камичи.
Друг мъж посегна към Акира с бокен и едновременно с това го ритна с все сила в стомаха. Акира падна на коленете си след този двоен удар.
— Нали искахте отговори. Направих така, че да бъдат убити всички тези мъже, за да може пресата да разпространи съобщението за смелостта на хората от охраната ми. Куршумите трябваше да бъдат изстреляни от вашите пистолети. В последната ви битка с мен трябваше да останат само тези тримата, въоръжени с дървени мечове.
— А ти — простена Савидж — искаше да бъдеш с катана, не с бокен, защото ти си шогунът, героят на тази битка.
— Вече ви обясних, че търсех много сериозен инцидент, нещо толкова силно, драматично, символично, някакъв катализатор, нещо, което да поведе нацията след мен. Вие ще влезете в историята: Хората ще говорят за това дори след хиляди години — как един проклет гайджин и един изменник японец са довели тук наказателен отряд от наемници, за да ме убият. Как сте се преборили с моите храбри самураи, докато се оказало, че накрая трябва да се изправите срещу мен, само вие и аз, пистолетите срещу моя меч катана.
— И кой ще победи? — Савидж посегна към пистолета си, сграбчи го и изпищя от болка, защото последваха нови удари с бокен по главата, гърба, ръцете, краката.
„Ето, че всичко се случва отново!“
Той се почувства съвсем безпомощен.
„Всичко е било предначертано!“
„Не, не предначертано, а следначертано! Времето е върнато назад! Аз изживявам неща от миналото!“
„Не, ходът на историята не може да бъде върнат назад!“
Савидж изрева, но този път не от болка, а от най-силната ярост, която някога беше изпитвал.
— Копеле мръсно!
Савидж се претърколи, сграбчи своя пистолет, но отново последва нов удар с бокен по дясното рамо, където преди го беше улучила палката. Мускулите на ръката му останаха като парализирани и не му достигнаха силите, за да задържи оръжието си.
Болката усили неговата ярост. Той се обърна, готов да ритне следващия нападател, но онзи успя да скочи навреме и вряза меча си от страната на левия му бъбрек. Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Той отново се завъртя, без да съзнава в коя посока и се удари в стената. Един от убийците замахна към главата му и Савидж отчаяно вдигна лявата си ръка, предпочитайки да разцепят нея, а не черепа му.
Някакво петно застана между него и меча. Акира! Той пресрещна меча и отговори на удара. Явно беше успял да се вдигне на крака след унищожителния удар в стомаха. Нападателите очевидно бяха решили, че той няма да стане повече и бяха насочили цялото си внимание към Савидж.
Акира разцепи въздуха с мазолестата си длан и разби носа на убиеца. Плисна кръв.
Следващият мъж замахна към глезените на Савидж и го подкоси. Той падна. Лицето му се удари в дърво. Подът сякаш тръгна към него, после за момент престана да вижда.
Когато зрението му се възвърна, той погледна напред… главата му се замая… в агонията си видя как Акира напада Камичи.
Камичи вдигна своя меч.
„Не!“ — мислено извика Савидж. Jamais vu се превръщаше в реалност! Това, което никога не се беше случвало сега ставаше пред очите му! Пълен цикъл. Изживяваше нещо отминало. В края е началото. Само че началото беше лъжа, а това се случваше в този непоносим момент.
Пред очите му сякаш прожектираха филм, който беше гледал многократно… той ставаше свидетел на собствения си кошмар.
Савидж изтръпна, когато Акира се нахвърли срещу Камичи.
Четвъртият убиец.
Мъжът с блестящия меч.
„Ако настоящето се беше върнало в миналото — помисли си Савидж, — беше ли то и предсказание за бъдещето?“
„Не! Акира, недей!“
Проснат на пода в непоносими мъки, Савидж се опита да фокусира погледа си. Сърцето му замря, изпълнено с надежда от това, което все пак успя да види. Акира беше сграбчил меча на третия нападател, който едва не пръсна черепа на Савидж.
Миналото, което никога не се беше случвало, не се повтаряше съвсем по същия начин. В съня на Савидж Акира нямаше бокен. Цикълът не беше пълен! Реалността не се съобразяваше с фалшивите спомени! Значи и бъдещето може би нямаше да бъде подчинено на лъжливите събития от миналото.
Камичи замахна с блестящия си меч.
Акира парира удара със своя бокен.
Камичи замахна още веднъж.
Акира отново отклони меча му.
Те се въртяха в кръг, изпитвайки се един друг, нападаха, извиваха телата си, мятаха се встрани.
Акира посегна към Камичи. В същия миг един от лежащите на пода успя да вдигне своя бокен. Хвърли го и улучи рамото на Акира, отклонявайки неговия удар.
Мечът на Камичи счупи този на Акира на две.
Савидж изпищя.
Акира отскочи назад.
Мечът на Камичи изсвистя във въздуха. Стори му се, че стоманеното острие не улучи врата на Акира.
Савидж се молеше наум. „Моля ти се, Господи! Не! Не съм видял…“
Неговият отчаян вопъл остана без отговор.
Акира изпусна меча. Главата се отдели от раменете му. Тя тупна на пода като тиква, претърколи се и спря пред Савидж.
Очите премигнаха.
Савидж не можа да запази контрол върху действията си. Шокът, който преживя, потисна болката, парализираща тялото му.
Той коленичи, после се изправи на крака, изкрещя и пристъпи към Камичи.
Камичи също изкрещя.
Защото обезглавеното тяло на Акира като по чудо продължаваше да се движи към него, посягайки към меча, който той стискаше в ръце. Някакви импулси от мозъка на Акира сякаш управляваха обезглавеното му тяло. Омразата се оказа по-силна от смъртта. Кръвта шуртеше като фонтан от врата му, струите обливаха лицето, очите, дрехите на Камичи.
Той изкрещя още по-силно. Писъкът му беше смесица от лудост и отвращение. Акира измъкна меча от ръцете на Камичи, а той отблъсна обезглавеното съпротивляващо се тяло от себе си.
Савидж вече беше прекосил коридора. Сграбчи меча от доскоро силните ръце на Акира…
… сякаш те още получаваха команди от отрязаната му глава…
… сякаш тези безжизнени пръсти познаха докосването на другаря по съдба…
… Савидж замахна с всичка сила, нададе победен вик когато острието се вряза във вътрешностите на Камичи.
Камичи изскимтя.
Плисна кръв.
Тялото му се раздели на две, горната половина падна надясно, долната…
На Савидж му причерня пред очите. Удар по главата му го повали.
С последни сили единият от телохранителите беше успял да се надигне и да хване меча в ръце.
Савидж падна до главата на Акира. Не беше в състояние да помръдне. Опита се да отвори очи и видя лицето на Акира. Изстена от болка.
„Ще ми липсваш.“
„Опитахме, приятелю.“
„Научихме отговорите.“
„Но това не е достатъчно.“
„Има още толкова да се учи.“
Някакъв последен импулс застави очите на Акира отново да премигнат. Обвити както винаги с меланхолия, но и смърт. Показаха се сълзи, без съмнение рефлекс след смъртта, но и… не, не е възможно… сякаш за сбогом.
Последното нещо, което Савидж чу преди да загуби съзнание, беше стрелба.
1.
— Какво крещят? — попита Савидж.
Тълпата ревеше все по-силно, някои размахваха плакати, други вдигаха заплашително юмрук. Техните гневни движения напомняха на Савидж за бурна река. Беше десет часа сутринта. Слънчевите лъчи успяваха да преминат през смога и Савидж вдигна ръка над очите си, за да може да вижда по-добре огромното множество, което изпълваше улицата, насочило гнева си към американското посолство. „Колко ли са?“ — помисли си той. — „Може би повече от двадесет хиляди.“ Крясъците бяха ритмични, явно демонстрантите скандираха един и същи лозунг. Ревът им, подсилен и от ехото на околните сгради, стана толкова силен, че го заболяха ушите.
— Те скандират „Черните кораби“ — обясни Акира.
След снощния разговор с Таро Савидж знаеше какво означава това. „Черните кораби“ беше името на армадата, с която главнокомандващият американските морски сили Пери беше акостирал в залива Йокохама през 1853. Като символ на омразата към американското присъствие в Япония този образ беше много удачен и зареден с емоции. Стегнат и ефектен.
Тълпата започна да крещи: „Америка вън! Гайджин вън!“ Ревът ставаше непоносим. Двамата с Акира стояха до някакъв вход встрани от тълпата: Савидж са задушаваше от ужас. Отново изпита усещането както на летището в Нарита, че е сам сред хиляди японци. Този път то бе подсилено до такава степен, че той почувства как адреналинът направо изгаря стомаха и дробовете му.
„Господи“ — мислеше си той. — „Демонстрациите, които показват по телевизията, предават само размерите на протеста, но те не могат да изразят чувствата на хората, гнева им, усещането, че тълпата всеки момент ще премине критичната точка и ще експлодира. Яростта струи от тях и сякаш във въздуха се излъчва не само мирис на пот, но и на озон като преди торнадо.“
— Има толкова много хора, че не виждам как ще се доберем до него — каза Савидж.
„До него“ се отнасяше за Кунио Шираи, който стоеше на издигната специално за него платформа доста далеч напред и подклаждаше страстите на протестиращите пред посолството.
— Ако се движим по края, ще можем да се приближим достатъчно — предложи Акира.
— Само дано не се обърнат. Ако тази разбунтувана тълпа види жив американец…
— Засега едва ли можем да измислим нещо друго. Искаш ли да се върнем при Таро-сенсей и да изчакаме друг удобен момент.
— Вече чаках достатъчно. Искам да видя този човек — унило отвърна Савидж.
Миналата нощ сънят му отново бе спохождан от кошмари. Убийствата на Камичи и Акира се наслагваха, той виждаше тялото на единия разполовено на две, органите, мърдащи като червеи по пода в локва кръв; меча, който отрязва главата на Акира няколко пъти последователно, тялото, което не пада веднага, търкалящата се по пода глава. Тази отвратителна гледка се повтаряше и той виждаше много глави, които спираха една след друга пред него и премигваха с очи.
Рейчъл също беше прекарала нощта много неспокойно. Тя говореше на сън, от време на време се стряскаше и се събуждаше, преследвана от своя кошмар, в който мъжът й непрекъснато я биеше и изнасилваше. Савидж държеше ръката й, обзет от тежки размисли. Освен всичко друго, той се тревожеше за учениците на Таро, които още не бяха успели да освободят Еко. Беше помолил Таро да изпрати човек да му съобщи, ако спасителният отряд се върне, но до сутринта още ги нямаше. Мрачното настроение на Таро по време на закуска беше многозначително.
„Не ми се вярва да са ги заловили“ — каза тогава Таро. — „Няма да влязат, ако не са сигурни, че ще успеят. Значи трябва да чакаме“ — реши японецът.
„Безполезно е“ — отвърна му Акира. — „Тези хора си разбират от работата. Когато могат, ще я свършат. Междувременно ние трябва да се заемем с нашата работа.“
„Да намерим Кунио Шираи“ — каза самият Савидж. Стомахът му се беше разбунтувал вероятно от макароните със соев сос, които им бяха предложили за закуска. — „Да намерим начин да се срещнем с него. Да се изправим срещу него. Да му зададем въпросите си. Насаме. Дали ни е видял да умираме така, както ние видяхме него.“
Досега това се беше оказало невъзможно. Домашният му телефон не беше в указателя. Не можаха да го открият и в корпорацията му. Бяха им отговорили, че не знаят къде е.
„Тогава на поредната демонстрация“ — предложи Акира.
„Рейчъл, ти ще останеш тук“ — нареди тогава Савидж и направи жест с ръка към Акира да го последва. — „Ситуацията вече е друга. Не можеш да дойдеш с мен“ — настоя той. — „Досега имах две задължения. Да разбера какво се е случило с Акира и с мен… и да те охранявам. Сега си в безопасност. Тук при Таро-сенсей и учениците му ще си като в непревземаема крепост. Вниманието ми повече няма да се раздвоява. Ще мога да си върша работата без да ме отвлича нищо друго.“
Тя се беше почувствала наранена и изоставена.
„Рейчъл, правя това за теб. Искам само две неща: да не сънувам повече кошмари“ — сподели тогава той и преди да продължи нежно я целуна — „й да прекарам остатъка от живота си с теб. Трябва да направя това сам. Не, не точно сам, а с Акира.“
Видя проблесналото пламъче в очите й. „От ревност? Не. Това е лудост.“
„Толкова ви помагах досега… за Греъм… и в болницата в Харисбърг…“
„Да, Рейчъл. Никой не се съмнява в това. Наистина ни помогна. Но Акира и аз можем да бъдем убити… и не само ние, ти също, ако си с нас. Искам те жива, така че, ако се върна — когато се върна“ — поправи се той — „ние…“
„Върви по дяволите“ — ядоса се тя. — „Но ако ми се върнеш мъртъв, повече няма да ти проговоря. Аз съм не по-малко луда от теб. Хайде, махай се.“
Един час по-късно двамата с Акира бяха на улицата при демонстрантите. Тълпата продължаваше неистово да крещи: „Вън американците. Гайджин вън.“ На Савидж му се искаше Рейчъл да е тук. Но до него беше Акира с неговата непозната страна, японците, които не преставаха да скандират. Савидж изпитваше някаква странна увереност докато те двамата заедно — комитатос и самурай — се приближаваха бавно към Кунио Шираи. Бяха двама професионалисти, решени да свършат работата си докрай, така че да не мислят повече за нея и да възвърнат отново самоличността си.
Натискът на телата беше неудържим. Протестиращите блъскаха гърбовете си в Савидж и го притискаха все по-близо до стената. Той се извъртя и се опита да се освободи, но веднага беше подхванат от тълпата и изтикан отново назад. Имаше чувството, че е попаднал сред океан от хора и човешките вълни го заливат, изтласкват го към скалистия бряг. Въпреки че никога не бе страдал от клаустрофобия, почувства как кожата му настръхва от напразните опити да си поеме дъх и от внезапно обзелата го безпомощност.
Той се добра до Акира, който беше успял да намери малко по-свободно пространство до един вход.
— Това беше грешка — обърна се Савидж към него.
Протестиращите наоколо се обърнаха ядосано, като чуха английска реч.
Акира вдигна ръка към тях, сякаш им правеше знак, че американецът е под контрол.
Демонстрантите продължаваха да крещят „Гайджин вън!“, докато Кунио Шираи цепеше въздуха с мазолестата си длан. Гласът му се извисяваше прегракнал от ярост, успяваше да ги надвика и разпалваше още повече техния гняв.
— Така няма да стигнем доникъде — каза Савидж. — Ако тълпата започне да се бунтува, направо ще ни смачкат.
— Прав си — отвърна Акира. — Но нали искахме да го погледнем отблизо. Не вярвам много на фотографиите във вестниците, нито на телевизията. Камерите лъжат. Ние трябва да се видим лице в лице, да се уверим, че това е Камичи.
— Но не по този начин, нали?
Надолу по улицата ревяха високоговорителите — техният крясък увеличаваше още повече злобните изблици на Шираи.
— Звучи ми като Камичи. Ако можем да минем още няколко пресечки напред — предложи Акира, — може би ще се приближим достатъчно.
— Почакай — прекъсна го Савидж. — Може да има и по-лесен начин. Шираи поема много голям риск, като се явява пред тях. Със сигурност има телохранители пред платформата, забелязах и полицаи между тълпата. Ще му трябва обаче цяла армия, ако тези хора излязат от контрол и се втурнат към него. Те със сигурност го боготворят, но това е и заплаха. Ако някой иска да го докосне или ако решат да го качат на раменете си, това ще бъде катастрофа. Той може и да не оживее. Разгледай платформата малко по-внимателно. Около нея има нещо като релса. Няма стълби. Как ли се е качил там? Освен това платформата е на тротоара, а не на улицата. Задната й част е залепена за сградата.
Акира разбра всичко.
— Значи стълбите са там и той е излязъл направо от сградата. По същия начин смята да си тръгне, да влезе по стълбите в сградата и…
— … и после ще мине през сградата, нали така? — попита Савидж и сърцето му се разтуптя от вълнение. — После той ще може да излезе бързо от другата страна, да мине през кордона от телохранители и да се качи в колата си преди протестиращите да са разбрали откъде е минал.
Акира се напрегна и мускулите му се опънаха.
— Бързо. Не знаем колко смята да говори.
С нечовешки усилия те се отправиха в посоката, от която бяха дошли. Блъскаха ги от всички страни и ги притискаха към стената. Още няколко мъчителни стъпки и Савидж едва не бе изблъскан от тълпата към една огромна витрина.
Целият в пот, той си представи как парчета от стъклото нарязват тялото му и плисва кръв. Запровира се между вълните от хора. Шест месеца по-рано, преди ужасната случка от неговия кошмарен сън, той не би се чувствал така уплашен. Но сега трябваше да признае, че е изпаднал в паника и се чувства като в капан в тази неконтролируема обстановка. Неговото болезнено усещане за jamais vu го беше променило. Той се беше превърнал в жертва и беше вече не толкова защитник, колкото човек, който се нуждае от защита.
„По дяволите, трябва да се махна оттук“. С последни усилия той успя да се измъкне от тълпата, пое дълбоко въздух и се опита да овладее треперещото си тяло.
2.
Нямаше много време, за да се съвземе. Акира беше пред него и се огледа да види дали идва, после се затича напред. Савидж се втурна да го догони. Никой не им обръщаше внимание, тъй като всички се интересуваха от демонстрантите.
На ъгъла Савидж се огледа и с успокоение забеляза, че на тази улица колите и пешеходците се движат съвсем нормално, но дори и тук се чуваха виковете от съседната улица.
Савидж бързо настигна Акира. Те се погледнаха, кимнаха си и устните им се разтегнаха в нещо като усмивка. Затичаха отново, минаха няколко пресечки и наближиха сградата, където очакваха да се появи Шираи.
Акира посочи натам. До тротоара беше паркирана голяма черна лимузина. Наоколо се разхождаха мускулести японци с тъмни очила и сини костюми с бели вратовръзки. Някои наблюдаваха изхода на сградата, други изучаваха колите и пешеходците, които минаваха покрай колата.
Нямаше нужда двамата с Акира — комитатос и самурай — да обсъждат следващата си стъпка. Те изведнъж спряха да тичат и започнаха да вървят нормално. Акира се престори на случаен минувач, който разглежда стоките по витрините.
— Изглежда, че не ни обърнаха внимание — каза Савидж.
— Ако са ни видели, явно са много добре тренирани и с нищо не се издадоха.
— Пред нас върви едно семейство, което им пречи да ни разгледат добре. Може да ни вземат за двама бизнесмени, които отиват на среща. Нямат особена причина да се притесняват.
— Само това, че съм американец. Не е ли подозрително?
— Няма начин да разрешим този проблем. Докато не представляваме заплаха за тях няма да ни закачат. Искаме само да погледнем отблизо Шираи. Ако успеем да минем оттам в най-удобния момент, може дори да поговорим с него.
— Ако телохранителите ни оставят.
— Тези сини костюми ми изглеждат като униформени — каза Савидж.
— И тези бели връзки и тъмни очила — съгласи се Акира. — Точно така е. Те са от якудза.
— Какво, това не е ли…
— Да, това, което вие наричате японска мафия. В Америка гангстерите са извън закона, но тук при нас политиците и бизнесмените често наемат хора от техните среди за охрана.
— И обществеността не протестира? — учудено попита той.
Акира потръпна и отговори:
— Такава е традицията. Дори министрите наемат якудза, а на деловите срещи гангстерите често присъстват, за да бъдат избягвани неудобните въпроси. Те крещят, хвърлят столове. Тези действия се смятат за нормални. Властите толерират гангстерите, а те от своя страна избягват да се замесват с наркотици и престъпления с оръжие.
Савидж повдигна неразбиращо рамене. Както и много други неща, които беше научил за Япония, тази симбиоза между властта и подземния свят беше много озадачаваща. Нещо повече, тези телохранители, които се числяха към якудза, носеха униформи и това беше още по-чудно, тъй като едно от главните правила на Греъм беше: „Бъди хамелеон.“
Оръжие? Савидж беше принуден да остави своята „Берета“ при Таро. Не можеше да поеме риска, ако нещо стане, полицията да открие пистолета. В Япония това беше главната заплаха за всички времена, но още по-подозрително щеше да бъде, ако намерят у някой оръжие по време на политически митинг.
— Това означава ли, че хората на Шираи също не носят оръжие?
— Може би. Твърде възможно е, макар че делото на Шираи е толкова противоречиво и те може да са решили да нарушат правилата.
— С други думи, не знаем срещу какво се изправяме.
— Разбира се — отвърна Акира. — Не забравяй, че сме в Япония.
Те вече наближаваха телохранителите. Действията им отново бяха абсолютно синхронни, сякаш взаимно четяха мислите си. Завиха едновременно към магазина за цветя, тъй като трябваше да се забавят някъде, докато свърши митингът. Акира се мушна навътре между хризантемите, а Савидж остана по-близо до вратата. Дори и тук се чуваше шумът от съседната улица. Той се опитваше да долови някаква промяна в ритъма или в силата на виковете, поне нещо което да показва, че Шираи си тръгва.
Осъзна, че всъщност вече е чул това, което искаше. По-точно не беше го чул, защото през последните тридесет секунди Шираи не беше прекъсвал виковете на тълпата, за да продължи тирадата си. Нервите на Савидж бяха опънати до краен предел.
Той каза това на Акира и бързо излезе навън. Японецът го настигна. Те минаха покрай телохранителите, които оправяха очилата и костюмите си, приготвяйки се за изпитанието. Повечето от тях бяха насочили поглед към вратата на сградата, двама от тях я държаха отворена. Други двама отваряха вратата на лимузината. Само един-двама продължаваха да оглеждат улицата.
Савидж си помисли с успокоение, че това не беше твърде професионална постъпка. Ситуацията му напомняше за недостатъчната дисциплина на телохранителите при опита на Джон Хинкли за покушение срещу Рейгън през 1981 година. Тогава убиецът беше успял да се приближи достатъчно до президента, да рани не само него, но и неговия секретар, един таен агент и един полицай. Рейгън даваше пресконференция в един хотел във Вашингтон. Кордонът от телохранители, който го очакваше пред хотела, не можа да спре устрема на Хинкли, който успя да стреля няколко пъти.
Греъм му беше прожектирал многократно този опит за покушение, както и други атаки срещу политици с трагичен резултат. „Не гледай към Главния! Ти знаеш какво представлява той! Колкото и да е известен, ти не си обикновен почитател, за да му се възхищаваш! Работата на персоналния защитник е да наблюдава тълпата!“
Мъжете с белите вратовръзки и сини костюми не спазваха това изискване.
„Може би имаме шанс“ — помисли си Савидж, съзнавайки иронията един телохранител да използва тактиката на убиец.
3.
Мускулите на врата му се изопнаха, артериите му се подуха и той усети как кръвта пулсира в тях.
Друга група телохранители излезе от сградата. Шираи беше в центъра. Савидж и Акира успяха да се доближат съвсем близо.
Савидж си пое дъх и се напрегна да освободи въображаемите ръце, които стискаха гърлото му. Мислеше, че се е подготвил за тази дългоочаквана среща, но реалността се оказа друга. Обхванат от ужас, той отново преживяваше касапницата от „Медфорд Гап“, която беше разстроила съзнанието му. Сега вече нямаше никакво съмнение. Камерите и фотографиите от вестниците можеха и да направят някой политик да прилича на Камичи, но мъжът, в когото Савидж се беше вторачил, беше безусловно неговият клиент, разполовен на две в хотелския коридор. Той можа да види лицето му съвсем отблизо, макар и ограден с цял куп телохранители. Шираи беше Камичи. Камичи беше Шираи!
„Но Камичи е мъртъв! Как би могъл…“ Реалността налагаше своя отговор. Паметта, също както и камерите, можеше да лъже.
Шираи беше лъснал от пот, изтощен от своята енергична и страстна реч. Той забързано крачеше към колата и попиваше челото и врата си с кърпичка. В един момент погледна към хората наоколо.
Изведнъж спря, тъмната му кожа побледня — не можа да откъсне очи от Савидж и Акира. От ужас изкрещя нещо на японски и отстъпи назад, сочейки към тях. Телохранителите се обърнаха моментално.
— Не! — извика Савидж.
Шираи продължаваше да пищи и да отстъпва назад, сочейки към тях.
— Трябва да говорим с теб! — каза Савидж. — Познаваш ли ни? Помниш ли ни? Ние те познаваме! Искаме да ти зададем няколко въпроса! Трябва да разберем какво се случи в…
Шираи изрева някаква команда.
Телохранителите се спуснаха към тях.
— Чуйте!
Единият замахна.
— Не искаме никакви неприятности! Само да говорим.
Онзи разсече въздуха с мазолестата си длан.
Савидж отскочи назад, за да избегне удара. Изведнъж той си представи че е нападнат от каубои от Далас, облечени неподходящо с костюми и тъмни очила. Видя изкривеното от ужас лице на Шираи — мъжа, когото Савидж познаваше като Камичи, да изчезва в лимузината.
— Не! Нека да поговорим!
Савидж удари с лакът слънчевия възел на най-близкия нападател. Ударът беше толкова силен, че мъжът извика от болка и се наклони назад, блъскайки се в един от другите телохранители.
Лимузината на Шираи потегли рязко. Замириса на изгоряла гума.
Някои от телохранителите извадиха кожени палки. Акира подскочи и се обърна, ритайки крака на единия. Със следващия удар счупи китката на следващия и той изпусна палката от ръката си.
Савидж се втурна да бяга, последван от Акира. Чуваха забързани стъпки и разярени викове след себе си. На кръстовището Савидж усети как сърцето му започна да прескача. Отляво видя тълпата демонстранти, които се разпръскваха след митинга на съседната улица.
Той се стрелна още по-бързо напред. Една от палките профуча над главата му и падна с трясък на тротоара. Савидж за миг си помисли какво би станало, ако беше го улучила по главата.
„Вече изкарахме трима от строя“ — мислеше си той. — „Може би ще се откажат от желанието си да ни пръснат черепите.“
„А ако искат да разберат кои сме? Охраната трябва да знае кой преследва работодателя им!“
„Как да им дадем да разберат, че не искаме да убиваме Шираи? Искаме само да говорим с него!“
Вече ги наближаваха. Савидж се мъчеше да не се блъска в пешеходците. Усети как нещо тежко го удари по рамото. Залитна и за миг загуби равновесие, но потисна болката и продължи да тича. Ризата му беше цялата в пот. Рамото му започна да пулсира.
Акира пресичаше улицата, като искаше да излезе на отсрещната страна, където все още нямаше толкова много хора.
Савидж изведнъж осъзна, че може би ще бъде по-добре да се смесят с тълпата. Но грешеше. Когато се втурна към тълпата, една ръка се опита да го хване за ръкава. Той се отскубна и продължи. Но веднага го сграбчи друга. Савидж беше разсъждавал като западняк. В Манхатън пешеходците сигурно биха помогнали на двама мъже, ако ги преследват. Но не и тука. Савидж беше забравил какво му каза Акира! Японците са сред хората, които се подчиняват и спазват законите. Такава е тяхната народопсихология. Те са като племе. Групата срещу индивида. Status quo, хармония, ред — това бяха най-важните неща за тях. Двама мъже, които се опитват да избягат в тълпата, особено ако единият от тях е американец, бяха заплаха за обществото, защото мнозинството винаги имаше право.
Трета ръка посегна към Савидж. Това беше Акира, който го дръпна към някаква врата. Оказаха се в голям, ярко осветен универсален магазин. Отвън телохранителите предизвикаха хаос, разбутвайки минувачите, за да блокират изхода. Тичайки между щандовете и изплашените посетители, Савидж видя отляво авариен изход. Той ги изведе на друга улица. Едва дишайки, Савидж запъхтяно каза на Акира:
— Трябва да се разделим.
— Но…
— Ти можеш да се скриеш в тълпата! Те търсят японец и американец! За тях аз ще си остана подозрителен, но ти можеш да изчезнеш от погледа им.
— Няма начин да те оставя.
— Направи го! Ще се срещнем при Таро!
— Не! Няма да стане!
Издебнаха един униформен куриер, който тъкмо се качваше на своя мотоциклет „Хонда“. Савидж го бутна в страни и скочи върху седалката.
— Направи ми място! — викна Акира и се хвърли зад него, като обви ръце около кръста му.
Савидж включи на скорост и бързо потегли, изпреварвайки колите. Вече не чуваше преследвачите, а единствено шума от автомобилите и рева на мотора. Всичко се сливаше в оглушителен грохот, обичаен за Токио.
— Трябва по-скоро да се отървем от това нещо — каза Акира. — Трябва да го оставим преди да са съобщили в полицията.
— Точно сега хората на Шираи ме притесняват повече.
— Благодаря ти, че преди малко предложи да станеш примамка, за да мога да избягам — каза Акира зад него.
— Това беше приятелски жест.
— Да — отвърна Акира със странен глас. — Приятелски.
Няколко преки по-надолу те оставиха мотоциклета на тротоара до входа на метрото. Надяваха се, че властите ще решат да ги търсят там. Двамата пресякоха внимателно улицата и се качиха в едно такси. Нямаше нужда някой от тях да споменава, че това ще бъде едно от многото таксита, които щяха да използват, за да прикрият следите си, докато стигнат сградата на Таро.
— Сигурно този куриер няма да види повече мотора си — предположи Савидж.
— Не е точно така — отвърна Акира. — Никой няма да посмее да го открадне. Все пак сме в Япония.
4.
— Не разбрах какво говореше Шираи? — каза Савидж.
Той седеше на един стол на четвъртия етаж в сградата на Таро. Беше си свалил ризата и възрастният мъж разглеждаше рамото му. Акира и Рейчъл стояха от едната страна. Савидж позна по очите на Рейчъл, че мястото беше сериозно ударено.
— Вдигни си ръката — каза Таро.
Савидж прехапа устни и се подчини.
— Размърдай я напред, а сега назад.
Той успя да я мръдне донякъде, но не напълно. Това му струваше доста усилия.
— Опиши болката.
— Дълбока. Непрекъсната. В същото време пулсираща.
— Не чувстваш ли остра болка? — попита Таро.
— Не, не мисля, че има нещо счупено.
— Няма значение. Все пак ще трябва да отидеш да ти направят една снимка.
Савидж поклати отрицателно глава и отвърна:
— Не, мисля, че не е необходимо да привличам повече внимание.
— Хай — каза Таро. — Ще ти дам нещо, за да ти спадне отокът. В това състояние рамото не би ти послужило, ако се наложи.
— Ако потрябва, повярвай ми, ще го направя.
Таро се усмихна. Той напои със спирт малко памук и избърса рамото на Савидж.
Савидж усети убождане. Таро извади иглата.
— Новокаин, епинефрин и стероид — поясни той. — Седни и отпусни ръката си, за да почине.
Рамото му започна да изтръпва. Савидж въздъхна и погледна към Акира.
— Какво каза Шираи? Не можах да разбера нито дума, макар че разбрах какво изпитваше. Той се ужаси, като ни видя.
Акира се намръщи.
— Да… Ужаси се. Не го беше страх, че сме някакви убийци. Не и за това, че видя американец толкова близо до себе си, след като току-що беше произнесъл антиамериканската си реч. Ясно е, че ни позна. „Вие? Не.“ Това бяха думите му. „Не може да бъде. Вие сте… Това е невъзможно. Махнете ги оттук.“
— Това ли е всичко, което каза?
— Докато се пъхаше в колата, каза още нещо, но то беше почти същото. „Вие. Как… Махайте се. Не ги оставяйте да се приближават.“
Инжекцията оказваше вече своето влияние, болката в рамото отстъпи място на почти пълна безчувственост.
— Това означава, че сме прави.
— Не виждам друго обяснение — въздъхна Акира. — Той ни помни, както и ние него.
— И въпреки това ние никога не сме се виждали. Също като нас той помни неща, които не са се случили.
— Но кои по-точно? — попита Акира. — Това, че ни позна, не означава, че той ни е видял мъртви, както ние видяхме да го убиват! Не можем веднага да се съгласим, че неговите фалшиви спомени са същите като нашите. Всичко което знаем е, че в неговия кошмар ние сме убийците, от които той едва се отървава.
Рейчъл се приближи до тях и каза:
— Това обяснява ужаса по лицето му, който описахте и отчаяното му желание да се махне по-бързо.
— Вероятно. Можеше да действа по същия начин, ако беше срещнал двама души, които преди това е видял мъртви! Възбуден и изтощен след митинга, бързащ към безопасното прикритие на своята лимузина, изведнъж вижда два призрака и изпада в паника. На негово място ти би ли искала да спреш и да поговориш с тях или ще бъдеш толкова шокирана, че ще искаш единствено да се махнеш, колкото се може по-бързо?
Рейчъл обмисли това и отвърна:
— По-скоро последното. Но в следващия момент вероятно шокът ми щеше да премине в любопитство. Щях да се опитам да разбера как сте останали живи и какво правите до колата ми. Щях да се ядосвам на телохранителите, които не ви заловиха, за да си изясня загадката.
— Добра гледна точка — каза Савидж, погледна към Акира и повдигна въпросително вежди. — Какво мислиш ти? Може би ще се съгласи да говори с нас?
— Може би… Има само един начин да разберем.
— Добре, нека да му се обадим.
Савидж се изправи и ръката му безпомощно увисна. Той я разтърка и изведнъж си спомни, че имат още един проблем.
— Таро-сенсей, твоите хора още не са се върнали, нали? Значи не са успели да проникнат в дома на Акира и да освободят Еко?
Лицето на възрастния мъж му се стори още по-набръчкано, тялото му сякаш бе смалено. Този път очевидно неговата крехкост не беше измамна.
— Почти дванайсет часа, откакто не са ми докладвали.
— Не е задължително това да означава катастрофа — намеси си Акира. — Таро-сенсей ни е учил да не пристъпваме към действия, ако не сме сигурни, че ще постигнем целта си. Може би са заели позиция и изчакват удобен момент.
— Не трябва ли все пак да се обадят? — попита Савидж.
— Ако техният план изисква всички да стоят на място и да се подготвят за координирани действия, не се налага да правят това — поясни Таро. — Не знаем какви трудности са срещнали.
— Трябваше да отида с тях — каза Акира. — Те го направиха заради мен, за да върнат Еко. Трябваше да поема риска наравно с тях.
— Не — опита се да го успокои Таро. — Не трябва да се чувстваш виновен. Те тръгнаха, за да можеш ти да търсиш Шираи. Не можеш да правиш две неща едновременно.
Устните на Акира потрепнаха. Той се изправи, след което дълбоко се поклони.
— Аригато, Таро-сенсей.
Таро направи един жест и сякаш свали тежестта от раменете на Акира.
— Хайде, върви да се обадиш.
— Но не оттук — каза Савидж. — Не можем да позволим на Шираи да засече обаждането ни от тази сграда.
— Разбира се — кимна Таро. — Никога не съм се съмнявал, че ще направите каквото трябва. — Макар, че се притесняваше за отсъстващите си ученици, на устните му се появи лека усмивка. — Твоят сенсей заслужава уважение.
— Той е мъртъв. Не знам какво участие има във всичко това, но както и вие, той наистина заслужава уважение. — Савидж направи една гримаса от болка. — Имам една молба.
— Моят дом е и ваш.
— Искам да ми върнете пистолета.
5.
Акира избра един телефон в друг квартал на Токио, за да бъде сигурен, че ако го засекат, няма да привлече вниманието към сградата на Таро. Въпреки, че Акира говореше на японски, Савидж знаеше за какво става дума, тъй като двамата бяха обмислили предварително разговора.
Първото обаждане беше в партийния щаб, но им отговориха, че Шираи още не се е върнал след митинга. Следващото беше в офиса, но и тук им отговориха, че Шираи го няма. Докато Савидж и Акира бяха на митинга, Таро се беше опитал да открие домашния му телефон, но и там го нямаше.
Акира остави телефона и обясни:
— Разбира се, всеки един от тях може и да ме е излъгал, но аз предадох нашето съобщение. Помолих да му кажат, че двамата мъже, които е видял до колата си, горят от нетърпение да говорят с него. Казах им, че ще звъня на всеки петнадесет минути.
— Значи ни остава да чакаме — Савидж искаше да се движи, да прави нещо, да отхвърли най-сетне кошмара. — Ще се преместим ли на друг телефон?
— Всеки разговор беше по-кратък от четиридесет секунди и не биха могли да ни засекат.
— Няма значение.
— Хай. Да тръгваме тогава.
6.
Следващото обаждане беше направено от един телефон, който се намираше срещу детска площадка. В партийния щаб отново им отговориха, че Шираи не е идвал след митинга. Акира позвъни в офиса и след като размени няколко реплики, чертите му се изопнаха, макар че гласът му остана все така спокоен. Савидж започна да диша учестено и пристъпи по-близо.
Акира окачи слушалката.
— Шираи е там. Имаме уговорена среща след един час.
Савидж се подсмихна, но изведнъж настроението му рязко се промени. Усмивката му се превърна в гримаса.
— Какво има? — попита го Акира.
— Просто така? Без да ти обясни защо се изплаши толкова, когато ни видя и избяга ужасен? И защо сега изведнъж се съгласи да се срещне с нас?
— Не ми обясни, защото нямах възможност да разговарям лично с него, а само със секретарката му.
Савидж се намръщи още повече.
— Не.
— Не разбирам. Какво има?
— Точно там е въпросът. И аз това искам да знам. Нещо не се връзва. Реакцията на Шираи след митинга беше толкова силна, че ми е трудно да повярвам в това, което току-що ми каза.
— Аз мисля, че всичко е съвсем правдоподобно — възрази Акира. — Той беше разстроен. Беше изплашен до такава степен, че лесно можеше да изгуби контрол. Каквито и да са били фалшивите му спомени… дали мисли, че ни е видял убити или си въобразява, че сме се опитали да го убием… на негово място аз щях отчаяно да търся отговори, точно както правим ние. Бих искал да науча колко мъртви мъже ще се окажат възкръснали или пък защо моите защитници са се обърнали срещу мен.
— Да, точно така. Отчаяно. — Савидж продължи да върви, оглеждайки пешеходците по улицата. Той беше нащрек, но досега не беше се чувствал толкова уязвим. — Именно затова съм толкова мнителен. След като секретарката му е казала, че ще звъним през петнадесет минути, защо той просто не пожела да те свържат с него… това с нищо не би го застрашило. Той би могъл да говори съвсем свободно от разстояние, вместо да рискува да се срещне с нас лице в лице.
— Мисля, че той ще дойде с телохранителите си на срещата. Те ще гарантират неговата сигурност — отново възрази Акира.
— А нашата сигурност? Ако охраната е същата, може би вече са приготвили палките си — отвърна Савидж и започна да разтрива рамото си. Болкоуспокоителното вече не му действаше. — Не знам колко силно ударих първия, който ме нападна, но чух как ти счупи ръката на другия. Сигурно не са във възторг от нас.
— Те са професионалисти. Вършат си работата. След един час вече ще имат друго задължение и ще забравят емоциите от по-рано. Техният Главен иска да се срещне с нас.
— А ако желанията на Шираи съвпадат с техните? Ако той иска да ни премахне от пътя си? — попита Савидж.
— Аз съм убеден, че — Акира млъкна за момент — Шираи иска информация.
— Смяташ, че след като ние искаме информация, сме готови да повярваме на мъжа, когото видяхме мъртъв.
— Кой беше любимият цитат на Рейчъл?
— „Авраам повярвал в Бога по силата на абсурда.“
— С други думи вярата е загадка. Понякога сме толкова объркани, че не ни остава нищо друго освен да вярваме — каза Акира.
— Греъм би ме нарекъл глупак. Да вярвам? Това е извън всичко, на което са ме учили. Ако Таро те чуе как говориш, ще бъде разочарован.
Акира се поколеба, поклати глава и се усмихна загадъчно.
— Моят сенсей би настоявал да мина една преподготовка.
— Сега не ни трябва преподготовка. Трябва да бъдем обективни и да разсъждаваме така, сякаш охраняваме някой друг.
— О, в този случай…
— Нека се престорим, че ние сме клиенти на самите себе си.
— Без съмнение сигурността е на първо място и чак след това отговорите, които искаме да получим — съгласи се Акира.
— Така, че нека да правим това, което знаем да правим най-добре.
Гласът на Акира напомни на Савидж за онова метално съскане на меча при изваждането му от ножницата.
— Пристъпваме в опасната зона.
7.
Сградата на корпорацията беше от онези многоетажни постройки, направени от блестящо стъкло и стомана. Савидж наблюдаваше от близкото кръстовище, съзнавайки че колкото и да се прикрива, пак ще изглежда подозрително, защото беше гайджин.
Той знаеше, че Акира приближава от другата страна също толкова внимателно. Бяха се разбрали в случай на заплаха да се срещнат на друго място. Всъщност те имаха няколко уговорки и трябваше да действат според обстоятелствата. Савидж се почувствува горд с работата си. За първи път откакто пристигнаха в Япония той отново изпитваше удоволствие от нея, защото вече не беше преследвана жертва.
Спря близо до високата сграда. Забеляза, че тя има и страничен вход. Наоколо паркирането не бе разрешено. Очевидно само някои превозни средства можеха да спират за малко, като например това камионче до главния вход, което разнасяше цветя. До страничния вход също бе спрял камион. Шофьорът беше с работен комбинезон и кепе. Той четеше вестник и от време на време поглеждаше към сградата сякаш чакаше партньора си. Всичко изглеждаше съвсем естествено.
Само дето беше обут не с тежки зацапани обувки, а с модни, добре лъснати половинки. Савидж изтръпна.
„По дяволите“ — помисли си той и се обърна да си върви. Малко по-надолу пресече улицата и зави зад ъгъла. Насочи се отново към зданието на корпорацията, за да огледа и задния изход.
Отзад беше паркирана лимузина с тъмни прозорци, а отстрани имаше камион този път с нарисуван телефон.
Той стисна юмруци. Решен да свърши работата си докрай, Савидж направи още една внимателна проверка на сградата, след което се отправи към мястото на срещата.
8.
Савидж наближи киното, пред което се тълпяха многобройни посетители. Престори се, че е заинтригуван от плаката, рекламиращ някакъв американски филм. Остана изненадан от факта, че страната, която бе на едно от последните места по тежки криминални престъпления, се интересува от такива филми.
Скоро се появи и Акира.
— Всички входове се наблюдават — отбеляза той с нисък глас.
Савидж се преструваше, че гледа плаката.
— Шираи се е постарал да не ни обижда. Превозните средства пред сградата непрекъснато се сменят. Като обиколих сградата втория път, камионите вече бяха различни, отзад забелязах и една лимузина.
— Трябва да приемем, че навсякъде има по няколко души.
— О, да — съгласи се Савидж и се обърна към улицата, за да види дали няма опашка след себе си. — Въпросът е дали са само за охрана или Шираи иска да ни залови.
Акира разтвори ръце и попита:
— Готов ли си да поемеш риска и да влезеш в сградата, за да провериш?
— Загубил съм вярата си — отвърна Савидж.
— Аз също.
— „Авраам повярвал по силата на абсурда“ — нали така беше. Не, няма начин.
— Тогава какво ще правим?
— Ще се обадим на Шираи в офиса. Ще кажем на секретарката му, че съжаляваме, но не сме могли да влезем. Ще искаме да говорим лично с него.
— Мисля, че няма да е от полза. Като гледам какъв капан ни е устроил, сигурно ще откаже и ще се помъчи да ни подмами вътре в зданието.
— Така е, но си заслужава да опитаме. Ако откаже, помоли да отложим срещата за по-късно. Предполагам, че ще се съгласи.
— Без съмнение. Това само отлага проблема, но не го разрешава. Ние ще трябва да говорим с него, а не смеем да влезем в сградата.
— Значи трябва да направим така, че да се срещнем другаде, където той не очаква — каза Савидж. — Хрумна ми нещо. Трябва да задържим Шираи и да подготвим всичко. Ще продължим да му се обаждаме и да отлагаме срещата, а междувременно ще позвъним на Таро.
— Защо?
— За да го попитаме дали някой от учениците му ще могат да се дипломират по-рано.
9.
Радиотелефонът в наетата тойота изпука. Савидж се напрегна, мускулите му се изопнаха. Акира взе слушалките и отговори нещо. Лицето му се изопна, когато чу отговора. Той остави слушалката настрани и сграбчи с две ръце волана. Неочаквано зави в съседната улица и още един път зад ъгъла, след което се включи в движението, което водеше към сградата на Шираи.
Макар че Савидж изгаряше от нетърпение да му зададе няколко въпроса, той успя да се въздържи благодарение на професионалните си навици. Знаеше, че не трябва да отклонява вниманието на Акира.
Японецът сам наруши мълчанието.
— Видели са го.
— Аха — каза Савидж и се облегна назад.
Напрежението му обаче не спадна. Той си представи как учениците на Таро, обучавани да се сливат с пешеходците, внимателно наблюдават сградата от всички страни. Акира им беше описал колата на Шираи и беше дал номера, който бе успял да запомни сутринта на митинга. Таро от своя страна ги беше снабдил с негова фотография. Преди това те бяха гледали по телевизията репортажа за радикалната му консервативна политика, за вярата му в силата на Аматерасу, за настояването му Япония да се върне към културата от времето на шогуна Токугава. Така че те чудесно знаеха кой им трябва.
— Значи лимузината на Шираи е излязла от подземния гараж? — попита Савидж.
Акира зави рязко, избягвайки поредното задръстване, прекалено зает, за да отговори.
— Проблемът е — продължи Савидж, — че лимузината на Шираи… независимо дали искаме да го признаем, още не е доказателство, че той е в колата.
— Няма съмнение, че е там — каза Акира.
— Няма съмнение ли?
— Видели са го.
— Какво? Как така? Това е невъзможно. Прозорците са затъмнени, а едва ли някой от учениците на Таро е проникнал в подземния гараж.
— Да, но са го видели да се качва в колата. Излязъл е през северния изход. Отправили са се на запад.
Радиотелефонът отново изпращя. Акира вдигна слушалката, изслуша нещо на японски, отговори кратко „Хай“ и остави апарата до себе си.
— Все още държат посока запад. Отпред и отзад го следват двете коли с охраната.
— Стандартната процедура — отбеляза Савидж.
Представи си как учениците на Таро ги следят внимателно от своите мотоциклети. Накъдето и да се отправи Шираи, Акира щеше да бъде своевременно информиран за посоката.
— Както и очаквахме, Шираи най-сетне се изнерви — каза Акира. — Разбрал е, че нямаме намерение да се явяваме на непрекъснато отлаганите срещи.
— Може би е объркан или ядосан. Главното е, че постигнахме целта си и сега той прави това, което ние искаме, а не обратното — каза Савидж. — Но ако Шираи отиде на някое публично място, ние пак няма да можем да говорим с него.
— Няма значение — отвърна Акира. — Ще го държим под око. Все ще се открие някаква възможност — някъде, където най-малко ни очаква, където няма да има армия от телохранители около него.
— С други думи да се отпусна и да се наслаждавам на разходката с тази тойота.
— Да се отпуснеш ли? — попита Акира и вдигна учудено вежди. — Никога няма да свикна с американската ирония.
След като отново се обади по телефона, той погледна Савидж и каза:
— Като излезем на следващата улица, ще бъдем вече съвсем близо до него.
— В това натоварено движение не знам как ще видим колата.
— Учениците на Таро-сенсей ще продължат наблюдението. Имат хора и на двете паралелни улици. Ако шофьорът на Шираи завие, веднага ще ни уведомят.
10.
Продължаваха да се движат на запад по натоварените улици, понякога се отклоняваха за малко и отново се връщаха, насочвани от учениците на Таро. След известно време Акира им се обади и помоли повечето от тях да се върнат при своя учител. Останаха само няколко мотоциклета, които щяха да им помагат в преследването. Акира беше пуснал няколко коли между тойотата и лимузината с двата съпровождащи я нисана и караше внимателно след тях.
Савидж разтриваше рамото си.
— Струва ми се, че Шираи е решил да напусне града — каза той.
— Може да е избрал и по-близко място — предположи Акира.
— Дори и така да е, явно има причина да се отдалечава толкова много — мрачно отбеляза Савидж и добави — Още не мога да се начудя как Шираи успява да спечели толкова много привърженици.
— Не се заблуждавай. Голямата битка все още му предстои. Повечето японци не приемат неговата кауза, независимо, че влиянието му наистина непрекъснато нараства. Икономическото чудо, материалният успех карат повечето ми сънародници да желаят връзките с чужденци, тъй като те са в наша полза. Културната зараза, срещу която толкова протестира Шираи, не прави впечатление на японците, родени след войната.
— Тогава защо митингите са толкова големи?
— Не знам с какво ги сравняваш като казваш, че са големи. През хиляда деветстотин и шестдесета стотици хиляди протестираха срещу подновяването на договора за отбрана с Америка. Един проамерикански настроен политик беше убит с меч на публично място. Демонстрантите искаха американските военни да напуснат Япония. Както обясни Таро снощи, ние никога няма да забравим, че сме единствената нация, пострадала от атомна бомбардировка. През шестдесет и пета американски бомбардировач загуби една водородна бомба около бреговете на Япония. Вашето правителство предпочете да не признава този инцидент чак до осемдесет и първа, но дори и тогава настояваше, че бомбата е паднала на петстотин мили от брега. Поредната лъжа. Най-сетне през осемдесет и девета научихме, че разстоянието е било само осемдесет мили. Такива инциденти и измами подклаждат недоволството на дясното крило на антиамерикански настроените либералдемократи… Чувал ли си някога за Мишима?
— Разбира се — отвърна Савидж.
Мишима беше един от най-известните японски писатели. Най-близкият американски автор, с когото можеше да бъде сравнен според Савидж, беше Хемингуей. Моралният кодекс на Мишима беше привлякъл толкова много последователи, че можеше да се говори дори за частна армия. В по-специални случаи те носели военно облекло, създадено за целта от самия Мишима. Славата и влиянието му били толкова големи, че офицерите от една сухопътна база разрешили на хората му да тренират там бойни изкуства.
През хиляда деветстотин и седемдесета Мишима заедно с шепа от най-близките си привърженици пристигнал в базата, поискал разрешение да говори с командващия и го взел като заложник. Поискал войниците да бъдат събрани, за да говори пред тях. Властите не могли да откажат заради пленника. Речта на Мишима се превърнала в объркана високопарна тирада за упадъка на Япония, за необходимостта да се възвърне нейната чистота, да се отстоява нейното величие, да се следва божественото й предначертание: милитаризъм плюс някаква ранна версия на теорията на Шираи за Силата на Аматерасу. Войниците, събрани по негова заповед, накрая започнали да му се присмиват.
— Разгневен и унизен, Мишима се върнал в щаба, извадил меча си — белег на самурайската традиция — коленичил… и си направил сепуку, разкъсвайки вътрешностите си. Този случай породи съответно и неодобрение — каза Акира. — Много японци бяха възхитени от принципите и смелостта му, но в същото време си задаваха въпроса дали беше необходимо това отчаяно самоубийство. Каква беше неговата цел? Той не го бе извършил под натиска на обществеността. Не можеше ли да намери по-ефикасен и конструктивен начин да покаже разочарованието си? Дали наистина е вярвал, че с действията си ще подтикне останалите да възприемат неговата кауза?
Савидж не знаеше какво да отговори. Мислеше за баща си, не за непознатия от Балтимор, а за човека, когото помнеше от детството си, когото обичаше и който една нощ реши да пръсне черепа си. Част от Савидж можеше много добре да разбере отчаянието на Мишима и да бъде съпричастна с постъпката му.
Все пак той беше възпитан според американската ценностна система. Тя включваше прагматизъм, оцеляване, дори и след преживяно унижение, издръжливост, независимо от наранената гордост. „Не позволявай на негодниците да те побеждават!“ — това беше главното.
„Господи.“
Акира наруши мълчанието:
— Мишима е чудесен пример. Той е символ. Двадесет години след самоубийството му хората все още го помнят и уважават. Значи може би е постигнал целта си. Не веднага, както вероятно се е надявал. Трябва да се опиташ да разбереш. В Япония ляво настроените демонстрации са съвсем малко. Те се отъждествяват с комунизма, а тук мразят комунистите. Всички са равни, нали така казват те. Не. Япония винаги се е базирала на различията. От шогуна към даймио, самурая и т.н. Това е страна на йерархията. Десните настроения са съвсем друго нещо. Властите ги толерират, защото те утвърждават съществуващата система на контрол, на социален ред, където всяко нещо е на мястото си, господарят над слугата, съпругът над съпругата, родителите над децата, работодателят над подчинените си.
— Говориш така, сякаш си съгласен с всичко това.
— Опитвам се да ти обясня защо тук дясното крило няма мнозинство, но има власт. Ето откъде идват привържениците на Шираи. Той естествено иска повечето от умерените да станат екстремисти, но засега това не му се отдава. Повечето японци наблюдават митингите с интерес и може би дори ги одобряват, но… не са склонни да действат.
— Засега.
Акира потръпна и каза:
— Трябва да се учим от историята, но колкото и да се опитваме да върнем нещата, няма да успеем. Дори и да мразя „Черните кораби“ на главнокомандващия Пери и това, което са причинили на страната ми, аз никога няма да повярвам, че Шираи ще ни върне към културата и времената на шогуната Токугава. Той има нужда от катализатор, от обединителен мотив, но досега не го е намерил, както между впрочем и Мишима.
— Това не означава, че не го търси.
Меланхолията в очите на Акира се засили. Той кимна без да обръща глава към Савидж. Слънцето беше залязло. Движението беше намаляло и Акира разчиташе стоповете на лимузината и ескорта от нисани да го упътват. Той не смееше много да се приближава.
Савидж не забелязваше някакви признаци на безпокойство у противника. Може би не бяха забелязали, че ги следят.
— За да отговоря на твоя въпрос — започна Акира, — ще ти призная, че аз уважавам ценностната система на Шираи, но отричам неговата тактика. Това ме тревожи. Човекът, който при други обстоятелства бих смятал за… Сега трябва да мисля за него като за потенциален враг.
— Може би той също е жертва. Като нас.
— Скоро ще разберем. Дано неговият кошмар най-сетне обясни и нашия.
11.
Лимузината и двата съпровождащи я нисана напуснаха магистралата. Акира ги последва много предпазливо, запазвайки голяма дистанция. От време на време пропускаше коли пред себе си, за да не забележи охраната на Шираи едни и същи фарове след тях.
Пътят свърши и започна друг, после и този ги изведе донякъде и се вля в следващия. Имаше много завои и накрая Савидж загуби чувството си за ориентация. Блясъкът на градовете беше отстъпил място на слабо осветени селца. Той неспокойно се взираше през прозореца. Отстрани се виждаха големи черни очертания.
— Това планини ли са? — попита Савидж и усети как по гърба му полазиха тръпки.
— Да, навлизаме в Японските Алпи.
Савидж се взря навън с нарастваща все повече тревога. Тойотата тъкмо пресичаше тясно мостче, под което реката отразяваше луната. Клисурата извиваше рязко нагоре към тъмните скали.
— Алпи ли каза?
— Наименованието е малко преувеличено. Нашите планини не приличат много на европейските, по-скоро на скалистите хълмове във вашите Източни щати.
— Не мислиш ли, че… Изведнъж се почувствах така сякаш сме отново в Пенсилвания — каза Савидж и изтръпна. — Пак е тъмно. Не е април, а октомври. Листата не започват да прорастват, а да падат. Дърветата са голи както когато…
— … придружавахме Камичи до хотел „Медфорд Гап“.
— Което ние никога не сме правили.
— Да — съгласи се Акира. — И аз изпитах същото чувство — продължи той с прегракнал глас, — ужасяващото чувство, че вече сме били тук, макар че аз никога не съм идвал насам.
Скоро пресякоха друг пролом. На Савидж му се зави свят. Мозъкът му отказваше да работи.
Този път не го притесняваше jamais vu, a deja vu или по-скоро някаква причудлива комбинация между двете. Стомахът го свиваше от страх, от ужасното чувство за нереалност. Той се взря в Акира, човека, когото беше видял обезглавен.
Пътят извиваше нагоре, спускаше се и отново се изкачваше през болезнено познатата планина.
Япония — Пенсилвания.
Шираи — Камичи.
Фалшиви спомени.
Призраци.
Обзе го още по-силен ужас. Някъде дълбоко в душата си искаше да викне на Акира да спре, да обърне и да се върнат обратно. Професионалният инстинкт му подсказваше, че трябва да се откаже от преследването, да се върне в сигурното убежище при Рейчъл, да се научи да живее със своя кошмар.
Имаше някакво предчувствие, че ги очаква нещо още по-ужасно от онзи сън.
Акира очевидно беше прочел мислите му или изпитваше същите чувства, защото каза:
— Не, трябва да минем през всичко това. Толкова много преживяхме. Не можем да спрем. Трябва да разберем. Отказвам да бъда преследван от призраци до края на живота си.
Савидж се сепна от спомена за меча, отсичащ главата на Акира. В същия миг в него се надигна като вълна още едно силно чувство. То потисна страха му и изпълни цялото му тяло, крайниците, вените, кръвта.
Това беше гняв. Ярост, каквато досега не беше изпитвал. Греъм би останал разочарован. Той казваше, че емоциите трябва да се избягват. Те са за непрофесионалисти. Влияят на обективността, а това води до грешки.
„Не, не и този път“ — помисли си Савидж. „Моят гняв ще ме предпази от грешки! Ще успея да го контролирам! Ще преодолея страха! Той ще ми даде сили и твърдост!“
— Добре, така да бъде — каза той на глас и заби нокти в дланите си, черпейки сила от болката. — Някой е бъркал в мозъка ми и аз искам да знам кой е и защо го е направил. И този някой, да го вземат мътните, ще трябва да си плати.
12.
Акира зави зад поредния завой и посочи нещо напред. Той натисна спирачката. Пред тях пътят беше пуст. В тъмнината не се виждаха никакви фарове. Савидж изтръпна.
Шираи сякаш се беше изпарил.
Савидж извади своята Берета.
— Това е капан. Разбрали са, че ги следим.
— Не, карах много внимателно.
— Да, но през последните десетина минути само ние бяхме зад тях. Може просто да са решили да проверят. Отдръпнали са се от пътя, угасили са светлините и сега изчакват. Ако минем покрай тях, охраната ще се опита да ни пресрещне и да ни принуди да спрем, за да разбере кои сме.
— Ако твоите предположения се окажат верни, те вече със сигурност знаят, че ги следим — отбеляза Акира. — Спряхме веднага щом забелязахме, че ги няма пред нас.
Савидж спусна стъклото на прозореца си и помоли Акира да изключи мотора.
Той се оглеждаше и ослушваше за някакви звуци от двигател, от стъпки или счупени клончета в крайпътните храсти.
Чуваха се само обичайните горски звуци — песента на щурците, шум от размахване на криле, леко полюшване на клоните от вечерния вятър.
— По-добре ще бъде да изгася и фаровете. Нали не искаме да служим за мишена.
Луната се бе скрила зад някакъв облак. Тъмнината стана съвсем непрогледна.
— Мисля, че знаят къде сме дори и без светлини — каза Савидж с пресъхнала уста.
— Ако изобщо ни чакат.
— Точно това очаквам. Ако имат оръжие, сигурно ще решат да обстрелват този участък от пътя.
— Не е много издържано от професионална гледна точка.
— Да, но е чудесно средство за отвличане на вниманието, докато някой се промъква към нас, за да изпразни пистолета си през този отворен прозорец.
— Може би просто преиграваме — предположи Акира. — Мисля, че се държах на прилично разстояние от колите. Влезли са в завоя преди нас и са се скрили в следващия преди ние да влезем в първия и затова не сме ги видели.
— Да — каза Савидж напрегнато. — Не е изключено. — Гласът му съвсем спадна. — Въпросът е дали искаме да продължим и да ги настигнем, когато най-вероятно ще се окажем в капана им.
— Не е точно така — отвърна Акира, потупвайки с пръсти по волана.
Той се обърна и взе слушалката на радиотелефона. Каза нещо на японски и се наложи да го повтори, защото връзката беше много лоша. Очевидно планините оказваха влияние на радиовълните. След като получи отговор, Акира остави телефона и се обърна към Савидж:
— Ще ни уведомят.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Преди два часа японецът беше помолил учениците на Таро да се оттеглят. Бяха останали само двама за всеки случай, ако възникнат усложнения при преследването.
Тактиката им се състоеше в това да изпреварят Шираи все едно, че са двама обикновени японци, бързащи да се приберат у дома. Акира ги помоли да се върнат назад и да проверят дали лимузината и нисаните са на пътя или просто са се отдалечили от Савидж и Акира.
Разбира се двамата мотоциклетисти щяха да събудят подозрение, като минат отново покрай Шираи. По-лошото беше, че те можеха да попаднат в капана, който Савидж смяташе, че готвят за самите тях край пътя.
Той се опитваше да се успокои с мисълта, че мотоциклетите са бързоподвижни и малки мишени, които по-трудно се улучват. В случай на необходимост те имаха чудесната възможност да избягат от преследвачите си, особено с угасени светлини.
Възхити се от тяхната смелост. Беше им безкрайно задължен. Помоли се за успеха им и прокле обстоятелствата, които налагаха тези млади мъже да рискуват живота си.
„А каква е другата възможност?“ — помисли си Савидж.
„Няма такава.“
Той прехапа устни и отвори вратата.
— Докато чакаме…
Акира отвори неговата врата.
— Гората е по-безопасна от тази кола — каза той.
И двамата внимателно затвориха.
Мислейки отново като един, те се запромъкваха към крайпътната канавка и залегнаха в храстите. Спряха и се ослушаха, готови за стрелба.
13.
Зад завоя се чу шум.
Савидж изправи глава.
Шумът се превърна в рев на мотоциклет.
Савидж очакваше всеки момент да чуе изстрели и писъци в нощта, свистене на гуми и метал…
Скоро мотоциклетистите щяха да стигнат завоя. Савидж се поизправи и тръгна към шосето. Акира, който беше взел радиотелефона със себе си, даде някакви инструкции на японски.
В същия момент Савидж се добра до колата, отвори внимателно и включи фаровете два пъти последователно, после се скри зад колата.
Двамата мотоциклетисти се показаха от завоя. Фаровете им осветиха тойотата, те намалиха и спряха без да изключват моторите. Савидж внимателно следеше действията им от прикритието си. Двамата мъже насочиха фаровете на мотоциклетите си към храстите. Светлината беше достатъчна, за да ги разгледа, но каските с плексиглас отпред не му позволяваха да види добре лицата им. Не че можеше да ги познае — снощи, когато ги видя за пръв и последен път при Таро, те бяха с маски.
Те свалиха каските и размениха няколко думи с Акира, който беше излязъл на банкета на пътя. Савидж също се показа, след като разбра, че няма опасност. Той прибра пистолета, а мотоциклетистите загасиха фаровете си.
Те размениха още няколко думи с Акира. Той се обърна към Савидж и поясни:
— Не са забелязали лимузината на идване.
— Значи сме били прави. Спрели са зад завоя. Разбрали са, че ги следим и са ни устроили капан. Сигурно вече им е омръзнало да чакат и всеки момент ще ни нападнат. Трябва да…
— Не — възрази Акира. — Нашите хора са огледали дали няма скрити коли в храстите наоколо. Мястото е съвсем пусто.
— Как така? Това е невъзможно. Просто не са ги видели.
— Увериха ме, че са огледали много внимателно. Сигурни са, че няма коли край пътя.
— Е, не могат да се изпарят. Все някъде трябва да са се скрили. Не искам да обидя хората на Таро, но мисля, че нямаме избор, трябва и ние да проверим.
Тръгнаха внимателно по края на шосето, снишавайки се до храстите. Бяха готови всеки момент да се шмугнат в гората, ако се наложи.
Колкото по-далеч отиваха, толкова повече се убеждаваха, че учениците на Таро са били прави. Като стигнаха следващия завой, Савидж вече беше абсолютно сигурен. Но тогава къде, по дяволите, бяха изчезнали? И как?
Нещо го накара да погледне нагоре. Може би подсъзнанието му беше открило някакъв детайл, забелязан с периферното му зрение. Каквато и да беше причината, той погледна нагоре и изтръпна като видя слаба движеща се светлина далеч по хълма нагоре. Всъщност бяха три светлини, толкова отдалечени, че приличаха на лъч от фенерче.
„Господи.“
Акира проследи погледа му. Това, което изсумтя, не се нуждаеше от превод — беше някаква псувня на японски.
Те затичаха обратно към колата. Съществуваше и такава вероятност — светлините там да са само за заблуда. Може би искаха да отклонят вниманието им, да ги принудят да бързат и да попаднат по-лесно на устроената засада. Савидж вървеше с приготвен за стрелба пистолет.
Вместо на клопка, те попаднаха на един тесен път, скрит в храстите. Отклонението беше толкова грижливо замаскирано, че изобщо не се забелязваше. То се сливаше напълно с околния пейзаж. Савидж огледа тъмния път, после вдигна очи към изчезващите в далечината към върха светлинки.
— По дяволите, те не са тръгнали на разходка — каза той.
— Може би Шираи има среща, която трябва да стане на тайно и отдалечено място.
— В планината? Посред нощ? Даже и аз не съм такъв параноик. Той е прекалено зает, за да дойде чак тук и да си загуби толкова време за някаква си среща, която със същия успех би могъл да уреди на по-близко и безопасно място, при много по-човешки условия. Да предположим, че иска малко да си почине. Не си представям този арогантен политик да пикае в храстите… Освен това, пътят до Токио е доста дълъг. Дори и да успее да поспи в колата, пак ще е изтощен.
— Този път тук — каза Акира.
— Да, трябва да има някаква цел. Никой няма да го прави, за да си осигури по-хубава гледка отгоре, а после да вземе да заличава входа просто ей така.
— Значи има нещо по-нагоре в планината.
— Може би някаква постройка — предположи Савидж.
— И аз така си го обяснявам — каза Акира и натисна копчето отстрани на циферблата. — Малко след единадесет. Шираи мисли да прекара нощта там.
Кръвта започна да пулсира във вените на Савидж.
И двамата се затичаха през храстите към мотоциклетистите, които пазеха тойотата. Савидж беше потънал в пот, но едновременно с това го побиха тръпки, не от хладния полъх на октомврийската нощ в планината. Deja vu отново прониза съзнанието му.
— Минава единадесет, така ли? Не пътувахме ли по същото време към…
— … планинския комплекс „Медфорд Гап“ ли? — довърши въпроса му Акира? — Но ние никога…
— … не сме ходили там — каза Савидж задъхано.
— Спомням си го толкова…
— … ясно — довърши отново Савидж. Сърцето му щеше да изскочи. То биеше лудо от страх. И от гняв. — Всичко се…
— … повтаря отново.
— Но то никога не се е случвало преди! — възкликна Савидж, изтръпнал от предчувствията си. — Тази нощ…
— … ще разберем защо е така.
Вече бяха стигнали до колата. Акира даде някакви инструкции на мотористите и отвори багажника на тойотата. Таро го беше учил винаги да взема необходимата екипировка със себе си. Той извади две раници. В тях имаше оръжие, уреди с микровълни и инфрачервени лъчи за откриване на силови датчици, както и друго оборудване — тъмни дрехи, тубички с камуфлаж за тялото и т.н.
— По този път ли ще тръгнем? — попита Савидж докато обличаше върху дрехите си черната роба, която повече приличаше на пижама.
— Трябва да приемем, че пътят се наблюдава.
— Да, прекалено лесно и много изкушаващо. Няма да имаме защитата на храстите. Това е очебиен капан… Значи трябва да изберем по-трудния път.
— Има ли изобщо друг път? — попита Акира докато разглеждаше пистолета, който извади от раницата.
— Не мисля. Значи трябва някак да стигнем догоре. Остава ни да се катерим дотам. Предлагам да започваме.
— Хай — отвърна Акира и пусна пистолета във вътрешния джоб на робата си.
— Готов ли си?
— Още не съм — отговори Акира и каза нещо на японски на учениците на Таро.
Савидж чакаше напрегнато.
Акира кимна. Мотоциклетистите му отвърнаха нещо на японски.
— Какво има? — попита го Савидж.
— Казах им да ни чакат тук. Но първо един от тях ще закара колата до най-близкото село и ще я остави там. За всеки случай, ако охраната на Шираи реши да претърсва около този път. Другият ще го следва с мотоциклета, за да се върнат заедно. Ако не се появим до утре сутринта, те ще докладват на Таро.
— И той ще ни спасява, ако се налага.
— Той е мой учител. Като втори баща ми е. Ще се справи с всеки — преглътна Акира, — който ми стори нещо.
— Добре. Достатъчно говорихме за смърт. Най-трудно ще е изкачването. Останалото е…
— Аз не съм християнин, но ще използвам вашата дума — каза Акира. — И тя е „избавление“.
— Да. Краят на общия ни кошмар. Начало на спокойствието и мира.
Савидж завърза раницата и я метна на гръб. За миг отново си представи, че вече е бил тук, но не на път за „Медфорд Гап“, а за имението на Пападрополис, когато трябваше да спасява Рейчъл. С ужас разбра, че кръгът се затваря. Все пак гневът надделя. Ако цикълът наистина се повтаря заедно с месеците, през които се чувстваше като в лабиринт… подобен на онзи в Миконос… Само че този съществуваше единствено в измъчения му мозък.
Тази нощ той смяташе да избяга от своя кошмар.
14.
Влязоха в гората. Дърветата им напомняха за планините в Пенсилвания: кестени, дъбове и кленове. На повечето листата бяха окапали. По-нагоре следваха боровете. Почвата беше мека. Те поемаха тежестта на тялото, но едновременно с това затрудняваха безшумното им изкачване. Отначало склонът беше полегат, но след това стана стръмен и раницата върху рамената на Савидж натежа. Дясното рамо още не му беше минало след удара с палката. Той се притесняваше, че болката ще му пречи, ако се наложи да се бие, затова спря и глътна няколко успокоителни, които му беше дал Таро. Усети, че гърбът му е мокър. От устата му излизаше пара, защото нощният въздух беше доста студен.
Акира вървеше напред. Те излязоха от дърветата и се оказаха на някакво затревено плато. Пресякоха го бързо и стигнаха до следващия склон. Той беше още по-стръмен, освен дървета тук имаше и големи камъни, които затрудняваха движението им през гората. Тъй като нямаха нито компас, нито карта на местността, налагаше се периодично да спират, да се взират в далечината нагоре и да коригират посоката. Не след дълго се наложи да преминат през заледени поточета, да се катерят по остри скали.
Върхът се издигаше като гърбица в мрачното беззвездно небе. Савидж свали инфрачервените си очила, за да избърше потта около очите си и остана изненадан, че луната сега изглежда по-ярка. Върхът на планината сякаш беше осветен от ореол. Той неочаквано осъзна, че причината не беше в лунната светлина, а в нещо друго, намиращо се в самата планина. Светлини. На върха имаше някакви светлини. „Бяхме прави“ — помисли си Савидж. — „Там горе има някаква сграда!“
Акира също беше забелязал. Той направи решителен жест, че е готов да продължи. На Савидж му се искаше Таро да беше сложил в раниците им и специални обувки с грайфери, но нямаше начин да предвидят всичко.
Спряха едновременно. Този път не за почивка, а за да извадят от раниците уредите за откриване на сензори за натиск. Савидж забеляза с удовлетворение, че волтметрите и микровълновите монитори, които Таро им беше дал, не бяха със светещи циферблати. Иначе щяха да станат мишена за снайперисти. Макар че остана доволен от професионализма на Таро, Савидж все пак беше неспокоен. Екипировката им беше същата като тази, която беше използвал, за да проникне в имението при Рейчъл. Отново изпитваше чувството, че е бил тук преди и е минал през всичко това. Облаците станаха по-гъсти и заваля дъжд, който също му напомни за бурята на остров Миконос. Спомените — истинският и фалшивият — го преследваха. Имението на Пападрополис. Планинският хотел „Медфорд Гап“. Той погледна навъсено към светлината на върха и потръпна.
„Времето. Да. Точно така, времето“ — мислеше си той. — „Миналото. Да върви по дяволите. Само настоящето има значение. И бъдещето с Рейчъл.“
С още по-голяма решителност той притегна раницата си и постави слушалките на микровълновия детектор. Акира направи същото с изводите на волтметъра. Савидж го наблюдаваше през инфрачервените очила. Акира, целият ужасяващо зелен, напрегна всичките си мускули.
Савидж кимна решително. Бяха се разбрали без думи. Време беше да свършват с всичко това.
15.
След два часа бързо катерене те се озоваха на една полянка на сто метра под целта си. Двамата знаеха, че оттук нататък ще се наложи да пълзят, да оглеждат всяко препятствие, да изострят сетивата си, за да могат да отговорят светкавично на евентуална заплаха. Те не се съмняваха, че около сградата на върха ще има сензори, охрана, може би дори с кучета.
Колкото повече наближаваха, толкова по-ярка ставаше светлината на върха. През инфрачервените очила Савидж изучаваше дърветата за скрити камери. Стигнаха до една телена ограда, която му напомни отново за Миконос. Той почувства, че съдбата е решила всичко да се повтори.
По оградата нямаше нито вибрационни сензори, нито метални кутии по стълбовете, нито проводници. Савидж ставаше все по-неспокоен. Той се изкачи пръв, последван от Акира. Дъждът се беше усилил. Запълзяха към следващото препятствие.
Савидж вече предчувстваше какво ще бъде то. Оказа се, че е прав! Между дърветата пред тях се издигаше следващата ограда, този път с кутии по стълбовете и проводници между тях!
„Абсолютно същата като в Миконос“ — мислеше си Савидж. „Сякаш ги е конструирал един човек. Дали Шираи и Пападрополис се познават? Дали това е случайност?“
„Не! Не е случайност! Всичко е свързано! Миконос! Медфорд Гап! Камичи! Шираи! Пападрополис!“
„Deja vu и фалшивите спомени! Ние си мислехме, че сме свободни, а се оказва, че всяка наша крачка е била контролирана. Предварително програмирана.“
„Ние сме като лутащи се плъхове. В лабиринт. Всеки затворен изход ни принуждава да тичаме — наблюдавани отгоре — към следващия многообещаващ край по пътя на най-малкото съпротивление.“
„Например тук. На тази планина.“
„Както в имението на Пападрополис. И в «Медфорд Гап». После…“
Савидж посегна към Акира с намерението да го сграбчи за ръката и да го принуди да тръгнат обратно надолу. „Трябва да се махаме оттук“ — искаше да му каже той. — „Това е капан! Точно това иска Шираи! Бяхме подмамени да дойдем тук!“
Акира се обърна към Савидж. През очилата объркването на японеца се забелязваше още по-добре. Той разтвори ръце, сякаш искаше да попита какво има.
Савидж знаеше, че не бива да говори. Само посочи назад, за да покаже, че трябва да си вървят. Акира отново разтвори ръце и поклати глава в недоумение. Савидж едва се сдържа да не прошепне: „Трябва да се махаме оттук.“
В същия момент замръзна на място.
На върха се чуха изстрели.
От автоматично оръжие. От пистолет. От пушка. Последваха писъци и стенания, които се врязаха в нощта.
Подгизнал от дъжда, Савидж се обърна към оградата. Изстрелите и виковете не спираха. „Господи! Нападнали са Шираи! Ако той умре, ако не стигнем навреме, ако не го защитим, никога няма да узнаем…“
Изтрещя пистолет. После се раздаде автоматичен откос. И отново писъци.
„Не!“ — мислеше Савидж. — „Трябва да запазя спокойствие!“
Успя да устои на желанието си веднага да прехвърли оградата. Когато беше на една ръка разстояние от нея, той се вторачи в стълба пред себе си.
И изтръпна. Кутията с вибрационния сензор, свързващите проводници… Някой беше минал оттук преди тях. Савидж се изправи, пое въздух и се върна малко назад, за да се засили. Акира направи същото. Те тупнаха на земята и се превъртяха, за да омекотят удара. Сърцата им биеха лудо. Тръгнаха с извадени пистолети напред към изстрелите и писъците на агонизиращи хора.
Изведнъж настъпи мъртва тишина.
16.
Тя беше парализираща. Сякаш времето бе спряло.
Савидж и Акира залегнаха в калта. Запълзяха по корем нагоре, като внимаваха за оръжията си. Бяха вече съвсем близо до светлината на върха.
Последният участък беше съвсем гол. Това отново напомни на Савидж за склона в имението на Пападрополис. За пореден път той успя да познае какво ще бъде следващото препятствие. Това щяха да бъдат стълбове, излъчващи микровълни. Невидима ограда. Савидж беше успял да намери начин да преодолее тази преграда в Миконос. Изтръпна, когато наистина видя стълбовете пред себе си.
Над тях нов изстрел разцепи тишината. Савидж насочи пистолета си натам. Целият беше подгизнал от дъжда и калта. Ослуша се внимателно, за да разбере дали някой идва към тях.
Вместо това чу шум от затръшване на автомобилни врати и запалени двигатели. Ревът на машините се усилваше, гумите изсвистяха по чакъла.
Акира сграбчи Савидж и посочи наляво, където дъждовните капки блестяха на светлината от автомобилните фарове. Двете коли се отдалечаваха от върха и скоро се скриха между дърветата. Шумът на моторите заглъхна в гората.
Савидж внимателно се изправи. Калта се стичаше по дрехите му. Потрепери от напрежение и студ. Внимателно се приближи до стълбовете и се напрегна, за да чуе шума в слушалките. Намръщи се недоволно. Остана озадачен от тишината. Дали можеше да приеме, че системата е изключена?
„А имаше ли някакво значение?“ — помисли си той. — „Кой ще отговори на алармата? Никой не стреля по колите, които се отдалечиха по пътя. Ударният отряд свърши своята работа. Този изстрел преди да потеглят колите беше последният смъртоносен удар. Всички горе са мъртви!“
Савидж пристъпи напред между стълбовете, последван от Акира, изкачи обляния от дъжда хълм и залегна. Бавно запълзя към светлината.
17.
Замръзна на място от гледката, която се откри пред очите му. Усети как сърцето му прескача. До него Акира въздъхна тежко. Беше изпаднал в шок. Катеренето в планината и различните препятствия, които странно му напомняха за проникването в имението на Пападрополис, бяха нищо в сравнение с натрапчивия спомен за една друга сграда. Гледаше като втрещен без да може да си поеме дъх. С ужас откри, че се намира пред планинския хотел „Медфорд Гап“.
Не! Това беше странно японско копие на причудливия архитектурен комплекс. Всички прозорци светеха. Централната част приличаше на японски замък — беше на пет етажа, обособени със собствен покрив и с парапет покрай всеки от тях. Отстрани бяха залепени други сгради в коренно различен стил. Традиционна селска къща със сламен покрив беше пристроена до нещо, което напомняше светилище, покрито с каменна плоча. По-нататък церемониална чайна граничеше с пагода от кипарисово дърво.
Савидж разтърси глава, за да се пребори с обзелите го чувства и да възвърне здравия си разум. Не можа да отгатне предназначението на повечето от постройките, но всички те имаха нещо общо помежду си. Цялостната сюрреалистична картина, която беше пресъздадена с най-големи подробности, сякаш олицетворяваше различните стадии в японската архитектура.
Савидж наведе очи съкрушен. Ужасът съвсем скова мозъка му, защото това, което видя, беше още по-страшно. Поляната бе осеяна с трупове.
На мъже.
Всичките бяха японци.
Някои бяха с костюми, други с традиционното облекло за бойни изкуства. Всеки от тях имаше кърваво петно на гърдите… или на гърба, в зависимост от това как беше паднал на земята в агонията си.
Преброи десет души.
Всичките бяха с пистолети или автоматично оръжие до тях. Никой не помръдваше. Савидж усети как нещо се надига към гърлото му.
Тръпчивият дъх на кръв го удари в ноздрите.
Акира сбърчи чело при вида на тази кланица.
— Били са изненадани — отбеляза Савидж след като успя да потисне отвращението си и вдигна един от пистолетите. — С този не е стреляно.
— Нито пък с това узи — добави Акира.
— Ударният отряд е бил добре организиран. Действали са доста ефикасно и изключително умело.
— Появили са се откъм гората.
Савидж кимна.
— Свършили са си работата и са избягали с чуждите коли.
— Не видяхме никакви превозни средства на идване — учудено каза Савидж. — Как ли са стигнали дотук?
— Може би са дошли преди няколко дни. Ако са знаели, че обектът на нападението им ще е тук, нищо не им е пречило да изчакат, докато се появи. Един път ми се наложи да охранявам неотлъчно Главния си цели четиридесет и осем часа.
— И мен са ме обучавали да стоя в джунглата с дни. Да — продължи той, като се опита да потисне надигащата се в гърлото му ярост, — всичко, което знаем е, че са успели да проникнат на това място, скрили са се и… Останалото е добра дисциплина.
— Кой ли е техният даймио?
Савидж потръпна от отвращение.
— Вероятно някоя фанатична лява групировка. Може би японската „Червена армия“. Кой знае? Пропуснахме своя шанс. Пристигнахме твърде късно. По дяволите, никога няма да разберем.
Савидж местеше поглед от един убит на друг. Той преглътна и каза:
— Аз знам какви са тези мъже. Те бяха преградата между нас и Шираи. Ние искахме да се доближим до Шираи, да го разпитаме, а те бяха поставени, за да го охраняват. Петата професия. Те просто са спазвали правилата. Знаели са своите задължения. Направили са всичко възможно, за да ги изпълнят докрай.
— Да — отвърна Акира кратко, избърса дъжда от очите си и застана мирно, после се поклони и промърмори нещо като молитва.
— Какво каза? — попита го Савидж.
— Поверих ги на предците им. Обещах да ги почитам до собствената си смърт. Заклех се, че ще направя всичко възможно да успокоя техните души.
— Добре. В Америка католиците като мен биха казали „Господ да ги благослови и да ги закриля“.
— Душите им ще го разберат.
Изведнъж Савидж рязко каза:
— Шираи… Може би не е мъртъв, а само ранен. — Чувстваше, че сърцето му ще изскочи. — Може да се е скрил. Трябва да го открием.
Савидж се втурна към постройката, Акира беше до него.
— Напразно се надяваш. И аз искам отговори не по-малко от теб. Убийците са си знаели работата. Няма как да са избягали без причина преди да приключат мисията си.
— Винаги има някакъв шанс!
18.
Стигнаха централния вход на пететажната сграда, която напомняше на японски замък. Вратата беше отворена.
Савидж застана от едната страна, а Акира от другата. Оглеждаха вътрешността, в случай че не всички убийци си бяха тръгнали. А може и някой от охраната на Шираи да е оцелял и да си помисли, че те също са от убийците.
Не откриха нищо подозрително и се промъкнаха вътре. Приведени, те тръгнаха отново в противоположни посоки. Държаха напрегнато пистолетите и се въртяха на всички посоки, за да могат да реагират навреме при нужда.
Нищо не ги заплашваше.
Защото всички бяха мъртви. Големият хол, облицован с опушено тиково дърво и свещници, направени във формата на японски фенери, беше осеян с трупове.
Савидж наведе пистолета си надолу. Тръпчивият мирис на кръв и екскременти, както и видът на толкова мъртви, едва не го накара да повърне.
Вдясно от вратата петима души лежаха в локви кръв. Трима други бяха проснати зад тях. Следващите четирима бяха вляво до стълбището, което беше абсолютно същото, както и в „Медфорд Гап“.
— Боже мой — каза той и се насили да продължи. — Колко ли още ще намерим?
Те с ужас претърсиха съседните стаи, където намериха още мъртви.
— Това е прекалено много… — каза Савидж и се подпря на стената зад него. Там, редом с мечовете, висяха рисунки направени с туш. Изкуството на мира и войната. Той избърса потта от челото си и продължи: — Участвал съм в толкова сражения, че дори не мога да ги изредя всичките. Убивал съм толкова пъти, виждал съм толкова хора да умират. Но това тук е прекалено много. Когато всичко свърши, когато най-сетне ще можем да се оттеглим, ще приветствам това, което ти самият нарече избавление.
— Искам само едно… Спокойствие — довърши Акира.
— Да, и край на непрестанната заплаха.
— Винаги ще съществува някаква заплаха. — Меланхолията в гласа на Акира се усили. — Така е устроен светът.
— Разликата е — въздъхна Савидж, — че няма повече да рискувам живота си за непознати. Само за Рейчъл.
— Все още си под влияние на нашето обучение при Греъм. Искаш да се грижиш за някого. Отсега нататък аз сам ще си бъда Главен. Ще защитавам себе си.
— Ще бъдеш много самотен.
— Но не и с приятел като теб.
Савидж сякаш бе залян от топла вълна.
— Наистина ли правилно чух? Нарече ме приятел.
Акира направи един жест с ръка, който означаваше, че въпросът е приключен.
— Трябва да намерим Шираи.
Тръгнаха към стълбището. Заобиколени от смърт, потиснати, те се отправиха нагоре, прекрачвайки непрекъснато през мъртви тела.
На площадката се обърнаха и продължиха по витата стълба.
— Тази стълба напомня ли ти нещо? — попита Савидж с пресипнал глас.
— Стълбището от планинския хотел.
Стигнаха следващия етаж.
И тук беше пълно с тела.
— Няма ли да има край? — въздъхна Савидж.
— Ако той не е в тази постройка, ще трябва да претърсим и останалите — отвърна Акира. — Няма значение колко време ще ни отнеме.
Савидж насочи пистолета наляво, после надясно. И от двете страни имаше коридор, който изглеждаше безкраен.
— Сигурно е свързан с останалите сгради — предположи Акира.
Мъртвата тишина изпълваше пространството и сякаш притискаше Савидж. Той едва си поемаше въздух.
— Виж как са разположени стаите… Вместо врати има плъзгащи се плоскости.
— Същата подредба, както в „Медфорд Гап“.
— Аз знам къде ще намерим този Камичи-Шираи.
— Къде?
— Където винаги е бил в кошмарите ми! Където беше и преди! Макар, че никога не е бил там! — Савидж посочи нагоре към стълбите. — На третия етаж. Там беше стаята му. Там ще го намерим. И преди беше там. И сега ще бъде там.
Те тръгнаха нагоре.
19.
Намериха още тела. Сърцето на Савидж се сви. Кръв. Той не можеше да намери къде да стъпи… Навсякъде кръв. Подметките му издаваха странен звук. Сякаш се вледени. С голямо усилие опипа китките на няколко от мъжете. Нямаха пулс. Вдигна оръжията, които бяха до тях и ги помириса.
— Никой не е стрелял.
— Какво?
Савидж кимна.
— Мога да разбера охраната навън, защото явно са били изненадани.
— Тези трябва да са чули изстрелите отвън.
— Също и останалите, които са били убити на стълбите и в стаите долу.
— Излиза, че тези мъже не са стреляли нито веднъж в настъпилата суматоха.
— Нещо не е наред — каза Савидж.
Обърнати с гръб един към друг, те се взираха напрегнато в далечината на коридора. Тръгнаха вдясно от стълбището, хвърляйки нервни погледи наоколо. Обувките на Савидж оставяха кървави следи по пода. Завиха надясно и спряха пред петата врата, където… ако това беше врата, а не подвижна плоскост… и ако това беше планинският комплекс „Медфорд Гап“… щяха да се намират пред стаята на Камичи.
— Поздрав от миналото — промълви Савидж.
— Не те разбрах.
Савидж осъзна, че едва говори. Целият трепереше, но се опита да се овладее.
— Готов ли си? — попита той.
— Винаги.
— Прикривай ме.
Дишайки тежко, Савидж хвана единия край на плъзгащата се плоскост и я отмести покрай стената. Насочи пистолета си навътре.
Акира, който беше застанал на срещуположната страна и също беше насочил пистолета си към стаята, въздъхна.
Очите на Савидж се разшириха.
Камичи… Шираи…
Имената им се сляха. Миналото и настоящето станаха едно цяло. С една ужасна разлика.
Облечен с черно карате ги Камичи-Шираи седеше с кръстосани крака зад една ниска масичка и пиеше чай. Петдесетгодишен, с посивяла коса, леко пълен, малко поизморен бизнесмен политик. Той вдигна глава и се вторачи в тях. Дори не беше трепнал при появяването им. Не беше нито учуден, нито уплашен, нито объркан. Само кимна, остави чашката си и въздъхна.
Опря мазолестите си длани на масата, леко се отблъсна назад и бавно се изправи.
— Най-сетне — каза той.
— Но как… — не довърши въпроса си Савидж и пристъпи напред. — Трябваше да се скриете. А ако бяхме от убийците…
Савидж се запъна, защото изведнъж осъзна, че Камичи-Шираи говореше на английски, но това което го шокира, беше по-страшно. Въпросите му бяха ненужни, безсмислени. Камичи-Шираи никога не е бил в опасност, изобщо не му се е налагало да се крие.
— Господи — промълви Савидж.
— Моля приемете моите скромни комплименти — каза Камичи и се поклони. — Моите почитания. Вие наистина сте професионалисти. Спазвате абсолютно точно вашия кодекс.
Савидж пое дъх и после въздъхна.
— Всичко ни водеше насам.
— Да.
— Защо?
— Ако наведете оръжието, ще ви кажа — отвърна Камичи.
Савидж продължаваше да държи пистолета насочен към него.
— Не, ще ми кажеш сега.
— Какво, ще ме застреляш ли? Не вярвам. В такъв случай никога няма да разберете истината.
— Кажи ни! — каза Акира, като продължаваше да държи пистолета с треперещи ръце. — Срещали ли сме се преди?
— В известен смисъл.
— Какво означава, по дяволите, това „В известен смисъл“? — попита Савидж с пръст на спусъка.
— Моля ви, наведете оръжието. Имаме да обсъждаме много неща — каза той и поклати глава. — Но така… не ме предразполагате към разговор. Нали това е точната дума… С тези заплашително насочени пистолети.
— Може би това изобщо не ме интересува — отвърна Савидж. — Може би, ако стрелям, моите кошмари…
— Не — каза Камичи и тръгна към него. — Няма да свършат. Ще продължат. Винаги ще те преследват без да получиш търсените отговори. Това се отнася и за двамата. Така ще бъде до края на живота ви.
Савидж отговори без да сваля оръжието си:
— Но ти ще бъдеш мъртъв.
— А това ще ви задоволи ли? — попита Камичи и посегна към пистолета на Савидж.
— Спри.
— Ако ме убиеш, мъките ти ще престанат ли? Помисли. Нали искате да получите отговори!
— Да. Но в момента искам само да си махнеш ръката от пистолета ми! — Савидж отстрани пръстите на Камичи, взря се в неговите тъмни немигащи очи, насочи пистолета надолу, съзнавайки, че Акира държи на прицел Шираи. — Отговори на въпроса ми. Срещали ли сме се преди?
— Предпочитам да отговоря на друг въпрос, който още не си ми задал — отвърна Камичи и поведе Савидж към коридора. — Името ти е…
Сякаш завладян от духове, Савидж разреши на Камичи да го изведе навън. Беше сигурен, че Акира продължава да държи пистолета си насочен към него.
— Името ти… Искаш ли да разбереш как се казваш?
Савидж реши да се довери на приятеля си и бивш колега от SEAL, когото беше видял убит във Вирджиния Бийч.
— Казвам се Робърт Дойл.
Камичи изглеждаше разочарован.
— Научил си повече отколкото очаквах.
— Другото ми име е Роджър Форсайт, но знаех, че то не е истинско, защото това е името от моя кошмар, но нищо от този сън не се е случвало.
— Да, но ти все пак си използвал Роджър Форсайт от време на време като псевдоним.
— И за това се сетих. Мъжът, който видях в кошмара си — там той ми се представи като Филип Хейли — дойде след нас в Токио. Когато ме преследваше в храма Мейджи, той ме наричаше Форсайт. След като не му отговорих, той ме нарече Дойл. Накрая реших, че най-вероятно първото име е псевдоним, защото чак след като не му отговорих, той пое риска да извика истинското ми име на публично място.
— Много си проницателен.
— Сега искам да знам кой е той.
— Филип Хейли не е истинското му име. Това е псевдоним, също както и Роджър Форсайт.
— И така, кой е той?
— Това е свръзката ти от ЦРУ.
20.
— Моля?
Докато Савидж очакваше отговора на Камичи, изпаднал в шок, до слуха му достигна някакъв шум от плъзгане на врата. Преживя втори шок, наблюдавайки как се отместват една след друга плъзгащите се плоскости. В коридора се появиха мъже, всички бяха японци, облечени с костюми и въоръжени.
— Моля ви, махнете пистолетите — каза Камичи.
Акира рязко му отвърна на японски.
Камичи му отговори със спокоен тон, след което се обърна към Савидж:
— Твоят съдружник смята, че е по-добре да ме застреля.
— Не само той — отвърна Савидж, насочвайки отново пистолета си. — Ако тези мъже се приближат, ще те убия.
— Мислех, че търсите отговори. Освен това, ако ме убиеш, те ще убият теб. И каква полза ще има от всичко това? Не, мисля, че е по-добре да си сътрудничим.
Мъжете направиха крачка напред.
Савидж отстъпи зад Камичи. Със свито сърце той се облегна на стената и насочи пистолета към главата на Камичи. Акира се спусна до него, но оръжието му беше насочено към останалите японци.
— Значи Хейли е моята свръзка от ЦРУ? — попита Савидж.
— Ти не знаеш ли, че работиш за управлението?
— Приличам ли ти на човек, който знае това?
— Добре. Измамата има ефект. А ти? — обърна се той към Акира. — Ти знаеш ли, че работиш за японските тайни служби?
Акира стоеше като попарен.
— Чудесно. Планът остава в действие — каза Камичи.
— Мръсно копеле, какво си направил с нас? — попита Савидж и стисна пистолета по-силно, готов да му пръсне черепа.
— Ти вече отговори на този въпрос.
— Как така?
— Доведох ви тук — отвърна Камичи.
— Започвам да разбирам — намеси се Акира. — Тази нощ ти изобщо не си бил застрашен.
— Правилно. Можеш ли да отгатнеш защо?
Акира едва се сдържаше да не повърне.
— Мъртви тела. Толкова много. На това място, което… никога не е било атакувано. Не убийци са застреляли всички тези мъже в желанието си да стигнат до теб. Не са избягали, след като не са успели да те намерят. Не е имало никакви убийци. Тези мъже… — отвращението на Акира беше толкова силно, че той не можа да продължи.
— Да, те умряха по собствено желание. Смело. Достойно. За техния даймио… за своята страна… и нейното наследство, но най-вече за Аматерасу.
— Боже мой — възкликна Савидж. Коридорът сякаш се залюля пред очите му. — О, Господи, ти си луд!
Мъжете пристъпиха напред с извадени оръжия. Савидж сграбчи Камичи за гърба и го забута към стълбището.
Акира се прицели.
— Кажи им да спрат. Ще стрелям — извика той.
— Нима не разбирате? — попита Камичи с отчайващо спокоен и равен глас. — Те са готови да умрат, да жертват живота си за своя даймио, за нацията, за страната на боговете. Искат да изпълнят своето задължение, да се присъединят към своите побратими самураи и техните ками.
Савидж слушаше като втрещен. Той с ужас откри до каква лудост беше стигнал Камичи. Спомни си за масовото убийство в Джоунстаун, за фанатизираните последователи на сектата, които бяха готови да извършат всичко, дори да накарат децата си да глътнат отрова и след това да ги последват.
Изведнъж погледна нещата от другата страна и си представи как тези напълно луди, безнадеждни маниаци успяваха да убедят самите себе си, че само те са безгрешни. Той осъзна и нещо друго. Тук е Изток, а не Запад. Спомни си и за самоубийството на Мишима, който напразно беше призовавал войниците да възвърнат предишното имперско величие на страната си, следвайки божественото й предопределение.
Той се сети и за легендарните четиридесет и седем ронини, които две години чакали, за да отмъстят за мъртвия си господар. След като отрязали главата на врага си и я оставили на гроба на господаря си, завършили живота си със сепуку. В Америка фанатизмът на Джоунстаун се считаше за чудовищен. В Япония Мишима беше уважаван като човек, готов да умре в името на своите принципи. Четиридесет и седемте ронини бяха възхвалявани за тяхната абсолютна преданост към техния даймио.
Савидж по някакъв начин разбираше постъпките на всички тези японци, макар самият той да беше гайджин. Може би защото баща му беше постъпил като тях, като си беше пръснал черепа.
Това в никакъв случай не смекчаваше ужаса наоколо.
— Сега вече разбирам защо оръжията не са използвани — поклати глава Савидж.
Отвратен, но едновременно с това и изпълнен с уважение към тях, той си представи тяхната храброст, тяхната отчаяна решителност, вярата им в Аматерасу, по-силна от страха за собствения им живот.
Савидж се мъчеше да продължи, но нещо сякаш стягаше гърлото му и гласът му стана съвсем дрезгав:
— Те са загинали по собствено желание. Оставили са се да бъдат убити. Благородно са се отказали от живота… извършили са някакъв вид сепуку, но японската общественост ще мисли, че твоите врагове са ги убили.
— За гайджин разбираш нашата ценностна система доста добре. Не съм очаквал такова нещо от теб — каза Камичи.
— Кой ги уби? — попита Акира. — Ти ли?
— Техни побратими самураи, които на свой ред бяха убити, докато остана само тази група тук. Все пак има някаква полза от този разговор — продължи Камичи със зловещо спокоен тон. — Сега разбирам, че съм допуснал грешка.
— По дяволите, така е — съгласи се Савидж. — Тези мъже няма да умрат само заради твоята лудост.
— Не, аз имах предвид оръжията им.
— Оръжията ли? — попита Савидж.
— Мислех, че съм пресметнал и най-малката подробност — отвърна Камичи. — Сега разбирам, че е трябвало да ги накарам да стрелят по дърветата, за да има повече гилзи и смъртта им да изглежда по-драматична. Това щеше да подчертае тяхната преданост и убеденост, с която са ме отбранявали, степента на тяхната жертвоготовност.
Савидж едва не натисна спусъка. Щеше да бъде толкова лесно.
„Не“ — сякаш дочу той гласа на мъртвия Греъм. — „Избягвай емоциите. Те причиняват грешки. Професионалистът трябва винаги да бъде обективен, разумен и да умее да се контролира.“
„Разумен ли?“ — мислеше си Савидж. — „Като Камичи? Неговият отвратителен разум граничи с безумство!“
„Но не и твоят. Трябва да издържиш. Не забравяй задълженията си. Към мен. Към самия себе си. Към петата професия.“
„Да! Точно така!“ — реши Савидж.
Знаеше много добре, че двамата с Акира са още живи, само защото охраната на Камичи не смееше да атакува, докато техният даймио е застрашен.
Все пак той се изкушаваше да натисне спусъка, представяше си удоволствието… щеше да бъде толкова хубаво, правилно, навременно, приятно.
Изнервящо спокойният тон на Камичи го сковаваше.
— Ще се погрижа за този проблем по-късно — каза той. — Ще бъде стреляно от оръжията. Пръстите на моите последователи ще бъдат поставени на спусъка след като оръжията бъдат изпразнени, ако решат да правят експертиза. Всяка стъпка от плана ще бъде изпълнена безупречно.
— И какво целите с всичко това? — попита Акира.
— Разочаровате ме. Успяхте да отгатнете толкова неща, а все още не сте разбрали крайната ми благородна цел.
— Очевидно сме доста глупави — отвърна Акира.
— Кажете ни я — допълни Савидж. — Докажете колко сте умен.
— В доклада ще пише… Историята ще запомни…
— Само ни кажете — повтори Савидж.
— Тази нощ — започна Камичи гордо — ще излезе, че убийци, наети от враговете на Аматерасу, са устроили тази касапница, за да стигнат до мен… Но са се провалили. Най-преданите ми самураи са успели да ги отблъснат след като инициаторите на клането са били убити. Т.е. вие — един агент на ЦРУ и един на японските тайни служби. Трябваше ми някакъв инцидент, нещо драматично, дори символично, нещо от национално значение, което да послужи като катализатор на привържениците ми, което да ги убеди и подтикне към по-решителни действия, да привлече нови членове в „Силата на Аматерасу“. Сцената на масовата сеч в този паметник на японската история и архитектура ще допринесе за значимостта на събитието.
— Пред кого? — попита Савидж.
— Скоро ще разбереш. Представете си отношението към американците, изпратили тези убийци заедно с японските корумпирани политици. Това клане ще предизвика такава омраза към тях, такова отвращение…
— Никой няма да ви повярва — каза Савидж.
— В Америка може би, но в Япония? Те ще повярват. През следващите няколко дни ходът на историята ще бъде променен, развитието на нацията ще продължи по друг път. Аз ще залича грешките от реставрацията по време на управлението на династията Мейджи. Ще върна на страната си нейната традиционна култура, пречистващото управление на шогуната Токугава. Всички чужденци ще бъдат екстрадирани, а тяхната зараза унищожена.
— Предполагам, че ти ще си великият мъж, който ще управлява шогуната — горчиво отбеляза Савидж.
— В името на императора, на когото повече няма да му се налага да се отрича от своя божествен произход.
— Толкова си откачен, че ще прекараш остатъка от живота си в изолатор.
— Най-странното е, че аз съм съгласен с него — каза Акира без да сваля пистолета си.
— Какво?
— Тогава заповядай при мен. Мога да променя плана така, че само този гайджин да умре. Ще изфабрикувам други доказателства за връзката му с японските тайни служби. Твоите достойнства ще са ми от полза.
— Да дойда при теб? Да. Бих желал сега да са други времена. Ако можеше историята да се върне — не само след войната и американската окупация, когато ни бе наложена новата конституция, а чак до реставрацията Мейджи и най-вече до времето на „Черните кораби“. Шогуната Токугава. Тогава е най-големият ни разцвет. Ако можех да живея по това време, когато сме били напълно изолирани и сме усъвършенствали своя дух. Бих искал да нямаме нищо общо с Америка. Атомните бомби бяха модерен вариант на „Черните кораби“ на Пери. Заради тях сега се опитваме да доминираме в икономиката, а не във военната област. Жаждата за пари и за власт, изтощителната работа, която не ни оставя време за размисъл — тези пороци идват от Америка. Те рушат красотата на нашия дух. Ние вече не сме страна на боговете. Ние забравихме боговете.
Савидж не можеше да разбере дали Акира вярва в това, което казва или просто се опитва да отвлече вниманието на Камичи и хората му. В бъркотията той придърпа Камичи по-близо до стълбището.
— Тогава ела с мен — повтори Камичи.
— Не! Твоите действия са… — задавяше се от отвращение Акира — … лудост. Нищо добро няма да излезе от това. Всички тези хора не трябваше да умират. Ти изопачаваш кодекса на честта. Ти не си месия. Ти си чудовище.
— Тогава умри заедно с този гайджин.
— Как ли не — отвърна Савидж, тласкайки Камичи надолу. — Ние изчезваме оттук.
Камичи заповяда на хората си нещо на японски.
Те застанаха мирно и се поклониха.
— Акира, какво каза той?
— „Вие знаете как да постъпите. Изпълнете своята клетва. Благославям ви. Поверявам ви на Аматерасу.“
— Мамка му.
Чу скърцане по стълбите под себе си и внимателно погледна надолу. Видя осем мъже с насочено оръжие.
— Хората, които изпълняваха ролята на убийците и уж си тръгнаха — поясни Камичи. — Имаха заповед да се върнат след като пристигнете. Един от моите хора се свърза с тях по радиостанцията.
— Кажи им да стоят надалеч.
— Или ще ме убиеш, така ли? Това вече няма значение. Виждаш ли, настъпи последният етап.
— Последният етап?
Един от новодошлите стреля по Савидж.
Той се наведе, за да избегне куршума и отклони пистолета от главата на Камичи. Отвърна на стрелбата.
Мъжът тупна на земята.
Междувременно стреля втори, коридорът се изпълни с оглушителен грохот.
Савидж продължи да натиска спусъка… отново и отново… Празните гилзи хвърчаха наоколо, падаха мъже, чуваха се писъци. До него Акира също стреляше по мъжете в коридора. Савидж чувстваше, че нещо не е наред! Куршумите улучваха все стените покрай него. Акира също стреляше и поваляше мъжете един след друг. Изведнъж, когато и последният падна мъртъв… коридорът и стълбището се напоиха с кръв, екскременти… Савидж с ужас откри какво не беше наред.
„Аз не трябваше да съм жив! Тези мъже бяха само на няколко метра.“
„Камичи се наведе, когато започна стрелбата, така че той не би могъл да ми послужи за щит.“
„След толкова изстреляни куршуми да не ни ранят нито веднъж?“
„Невъзможно!“
Той потрепери.
„Освен ако нарочно не са се целили в нас!“
„Господи, те са искали да ни накарат само ние да убиваме!“
„Те са искали да умрат! Те са самоубийци!“
Лудост върху лудост. Твърде много, твърде дълго. Савидж се съмняваше, че разумът му ще издържи. Искаше му се да изкрещи. Чувстваше, че е на ръба на нервен срив и всеки момент ще полудее.
Гневът промени всичко.
— Камичи, ти кучи сине!
Той се извъртя към мястото, където до преди малко стоеше Камичи. Него го нямаше.
— Къде е…
— Там! — извика Акира. — Избяга нататък по коридора.
Савидж се спусна да го догони, прескачайки телата на пода.
Акира се втурна след него, псувайки на японски.
Наближавайки стаята на Камичи, изведнъж сякаш попаднаха в кадър със забавено движение. Jamais vu и deja vu се сляха в съзнанието му. „Бил съм тук и преди! Знам какво ще стане.“
Преди да успее да спре и да реагира на предчувствието си, страхотен удар умъртви нервите на ръката му и той изпусна своята Берета. Зад него изпукаха кости, Акира изохка и пистолетът му тупна на земята.
Савидж се обърна. Сега вече кошмарът оживяваше с пълна сила.
Оказа се лице в лице с трима мъже. Мускулести. Около тридесетгодишни. Японци. Облечени с тъмни костюми.
Убийците от планинския комплекс „Медфорд Гап“. Бяха се появили от стаята срещу тази на Камичи и с мълниеносни удари бяха обезоръжили Савидж и Акира.
Изведнъж Савидж си спомни, че тогава мъжете бяха четирима, а не трима!
Четвъртият държеше самурайски меч, а не бокен.
Всичко стана ясно, когато Камичи излезе от стаята си с изваден меч.
— Пълен цикъл — каза той. — Началото и края. В края е началото.
Един от мъжете извади бокен. Савидж се дръпна, за да избегне удара, но беше твърде късно. Мечът удари с такава сила ръката му, че той се залепи за стената.
— Обещах ви отговор на вашите въпроси — каза Камичи.
Друг мъж посегна към Акира с бокен и едновременно с това го ритна с все сила в стомаха. Акира падна на коленете си след този двоен удар.
— Нали искахте отговори. Направих така, че да бъдат убити всички тези мъже, за да може пресата да разпространи съобщението за смелостта на хората от охраната ми. Куршумите трябваше да бъдат изстреляни от вашите пистолети. В последната ви битка с мен трябваше да останат само тези тримата, въоръжени с дървени мечове.
— А ти — простена Савидж — искаше да бъдеш с катана, не с бокен, защото ти си шогунът, героят на тази битка.
— Вече ви обясних, че търсех много сериозен инцидент, нещо толкова силно, драматично, символично, някакъв катализатор, нещо, което да поведе нацията след мен. Вие ще влезете в историята: Хората ще говорят за това дори след хиляди години — как един проклет гайджин и един изменник японец са довели тук наказателен отряд от наемници, за да ме убият. Как сте се преборили с моите храбри самураи, докато се оказало, че накрая трябва да се изправите срещу мен, само вие и аз, пистолетите срещу моя меч катана.
— И кой ще победи? — Савидж посегна към пистолета си, сграбчи го и изпищя от болка, защото последваха нови удари с бокен по главата, гърба, ръцете, краката.
„Ето, че всичко се случва отново!“
Той се почувства съвсем безпомощен.
„Всичко е било предначертано!“
„Не, не предначертано, а следначертано! Времето е върнато назад! Аз изживявам неща от миналото!“
„Не, ходът на историята не може да бъде върнат назад!“
Савидж изрева, но този път не от болка, а от най-силната ярост, която някога беше изпитвал.
— Копеле мръсно!
Савидж се претърколи, сграбчи своя пистолет, но отново последва нов удар с бокен по дясното рамо, където преди го беше улучила палката. Мускулите на ръката му останаха като парализирани и не му достигнаха силите, за да задържи оръжието си.
Болката усили неговата ярост. Той се обърна, готов да ритне следващия нападател, но онзи успя да скочи навреме и вряза меча си от страната на левия му бъбрек. Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Той отново се завъртя, без да съзнава в коя посока и се удари в стената. Един от убийците замахна към главата му и Савидж отчаяно вдигна лявата си ръка, предпочитайки да разцепят нея, а не черепа му.
Някакво петно застана между него и меча. Акира! Той пресрещна меча и отговори на удара. Явно беше успял да се вдигне на крака след унищожителния удар в стомаха. Нападателите очевидно бяха решили, че той няма да стане повече и бяха насочили цялото си внимание към Савидж.
Акира разцепи въздуха с мазолестата си длан и разби носа на убиеца. Плисна кръв.
Следващият мъж замахна към глезените на Савидж и го подкоси. Той падна. Лицето му се удари в дърво. Подът сякаш тръгна към него, после за момент престана да вижда.
Когато зрението му се възвърна, той погледна напред… главата му се замая… в агонията си видя как Акира напада Камичи.
Камичи вдигна своя меч.
„Не!“ — мислено извика Савидж. Jamais vu се превръщаше в реалност! Това, което никога не се беше случвало сега ставаше пред очите му! Пълен цикъл. Изживяваше нещо отминало. В края е началото. Само че началото беше лъжа, а това се случваше в този непоносим момент.
Пред очите му сякаш прожектираха филм, който беше гледал многократно… той ставаше свидетел на собствения си кошмар.
Савидж изтръпна, когато Акира се нахвърли срещу Камичи.
Четвъртият убиец.
Мъжът с блестящия меч.
„Ако настоящето се беше върнало в миналото — помисли си Савидж, — беше ли то и предсказание за бъдещето?“
„Не! Акира, недей!“
Проснат на пода в непоносими мъки, Савидж се опита да фокусира погледа си. Сърцето му замря, изпълнено с надежда от това, което все пак успя да види. Акира беше сграбчил меча на третия нападател, който едва не пръсна черепа на Савидж.
Миналото, което никога не се беше случвало, не се повтаряше съвсем по същия начин. В съня на Савидж Акира нямаше бокен. Цикълът не беше пълен! Реалността не се съобразяваше с фалшивите спомени! Значи и бъдещето може би нямаше да бъде подчинено на лъжливите събития от миналото.
Камичи замахна с блестящия си меч.
Акира парира удара със своя бокен.
Камичи замахна още веднъж.
Акира отново отклони меча му.
Те се въртяха в кръг, изпитвайки се един друг, нападаха, извиваха телата си, мятаха се встрани.
Акира посегна към Камичи. В същия миг един от лежащите на пода успя да вдигне своя бокен. Хвърли го и улучи рамото на Акира, отклонявайки неговия удар.
Мечът на Камичи счупи този на Акира на две.
Савидж изпищя.
Акира отскочи назад.
Мечът на Камичи изсвистя във въздуха. Стори му се, че стоманеното острие не улучи врата на Акира.
Савидж се молеше наум. „Моля ти се, Господи! Не! Не съм видял…“
Неговият отчаян вопъл остана без отговор.
Акира изпусна меча. Главата се отдели от раменете му. Тя тупна на пода като тиква, претърколи се и спря пред Савидж.
Очите премигнаха.
Савидж не можа да запази контрол върху действията си. Шокът, който преживя, потисна болката, парализираща тялото му.
Той коленичи, после се изправи на крака, изкрещя и пристъпи към Камичи.
Камичи също изкрещя.
Защото обезглавеното тяло на Акира като по чудо продължаваше да се движи към него, посягайки към меча, който той стискаше в ръце. Някакви импулси от мозъка на Акира сякаш управляваха обезглавеното му тяло. Омразата се оказа по-силна от смъртта. Кръвта шуртеше като фонтан от врата му, струите обливаха лицето, очите, дрехите на Камичи.
Той изкрещя още по-силно. Писъкът му беше смесица от лудост и отвращение. Акира измъкна меча от ръцете на Камичи, а той отблъсна обезглавеното съпротивляващо се тяло от себе си.
Савидж вече беше прекосил коридора. Сграбчи меча от доскоро силните ръце на Акира…
… сякаш те още получаваха команди от отрязаната му глава…
… сякаш тези безжизнени пръсти познаха докосването на другаря по съдба…
… Савидж замахна с всичка сила, нададе победен вик когато острието се вряза във вътрешностите на Камичи.
Камичи изскимтя.
Плисна кръв.
Тялото му се раздели на две, горната половина падна надясно, долната…
На Савидж му причерня пред очите. Удар по главата му го повали.
С последни сили единият от телохранителите беше успял да се надигне и да хване меча в ръце.
Савидж падна до главата на Акира. Не беше в състояние да помръдне. Опита се да отвори очи и видя лицето на Акира. Изстена от болка.
„Ще ми липсваш.“
„Опитахме, приятелю.“
„Научихме отговорите.“
„Но това не е достатъчно.“
„Има още толкова да се учи.“
Някакъв последен импулс застави очите на Акира отново да премигнат. Обвити както винаги с меланхолия, но и смърт. Показаха се сълзи, без съмнение рефлекс след смъртта, но и… не, не е възможно… сякаш за сбогом.
Последното нещо, което Савидж чу преди да загуби съзнание, беше стрелба.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги