Петата професия

1.

Не можеха да използват летището в Атина. Беше ясно, че там със сигурност ще чакат хората на Пападрополис. Другите международни летища бяха в Солун — на няколкостотин километра на север, и Корфу — на същото разстояние, но на северозапад. Без съмнение те също щяха да са под наблюдение.

Следващата възможност беше да напуснат Гърция с кола, но това би било истинско мъчение. За по-голяма безопасност трябваше да се отправят първо на север към Югославия, после на запад през планините в северна Италия и накрая през Франция до контролираното от сестрата на Рейчъл княжество.

Най-доброто решение изглежда беше да се качат на кораб. Дори и състоятелен човек като Пападрополис едва ли би могъл да осигури наблюдението на всяко пристанище, макар да беше ясно, че близките до Атина ще бъдат проверявани, както и фериботите в района.

Савидж, Акира и Рейчъл се отправиха към Патра на четири часа път на западното крайбрежие. Решиха, че могат да подкупят някой рибар да ги прекара до Италия. Можеха ли обаче да му имат доверие? По-безопасно им се стори да минат легално границата.

— Все пак имам известни възражения — каза Акира, докато тримата стояха на една тъмна улица до билетната каса на пристанището и наблюдаваха пешеходците и колите, бързащи за ферибота. Беше девет часа вечерта. — Да приемем, че е по-бързо от пътуването с кола и не чак толкова като със самолет.

— Което казахме, че не ни устройва — допълни Савидж.

— Това място може да е също толкова опасно, колкото и летището.

— Без съмнение. Отивам да проверя. Не е изключено да отгатнат, че съм американец, но мога да мина и за европеец. Но ти… Тебе веднага ще те забележат — обърна се той към японеца.

След десет минути Савидж се върна.

— Не забелязах нищо подозрително.

— Това не означава, че е чисто.

Савидж подаде на всеки билета и каза:

— Могат да наблюдават не само касата, а и кораба.

— Или на кораба. Няма къде да избягаме. Могат да ни устроят капан.

— Същото важи и за тях. Ние имаме по-голям шанс да ги проследим.

Акира обмисляше тази възможност.

— Така е — съгласи се той.

— За колко време ще стигнем до Италия? — попита Рейчъл.

— Деветнадесет часа.

— Какво?

— Фериботът спира на две места по гръцкото крайбрежие преди да пресече Адриатическо море — обясни Савидж. — Времето не ме притеснява. Пападрополис едва ли ще предположи, че ще изберем по-бавния начин да напуснем страната. Тръгваме след петнадесет минути, затова по-добре да се връщаме в колата.

2.

Савидж и Рейчъл се отправиха с колата към кея и се наредиха в колоната на чакащите превозни средства. Трябваше да минат митническия контрол и да се качат на ферибота. В Италия също ги очакваше проверка, но тук беше по-строго, защото митничарите проверяваха за контрабанда с древни произведения на изкуството. Щеше да им се наложи да си показват и документите за самоличност.

Да, паспортите. Савидж беше извадил своя от един сейф в Атина. Акира не ходеше никъде без своя, който носеше в найлоново пликче.

Този на Рейчъл стоеше в Пападрополис. Това беше още един начин да упражнява контрол над нея.

Рейчъл би могла да отиде в американското посолство, да обясни, че си е загубила паспорта и да поиска нов. Това щеше да стане за няколко дни, а и Рейчъл нямаше други документи, за да докаже, че е американска гражданка. Освен всичко друго, Пападрополис със сигурност знаеше, че ще й трябва паспорт и посолството щеше да е под наблюдение.

Единственото решение беше да се уреди фалшив паспорт. Трудностите идваха от обезобразеното лице на Рейчъл, което дори козметиката не можеше да оправи. Митничарите веднага щяха да разберат, че снимката е правена съвсем наскоро след като синините личат и на нея. Оттук лесно щяха да се сетят, че паспортът е фалшив.

Савидж не би могъл да знае в какво състояние е лицето на Рейчъл преди да я види. Професионалните навици му бяха подсказали, че трябва да има стабилен план в случай, че паспортът не е у нея. Джойс Стоун му беше показвала снимки на сестра си и Савидж беше останал учуден от приликата помежду им. Сякаш не бяха просто сестри, а близначки, макар че Рейчъл беше с десет години по-млада.

Той беше казал на Джойс Стоун да се върне на своя остров и да използва цялото си влияние, за да не й сложат печат при пристигането. След това специален човек беше донесъл паспорта й обратно в Атина. По нищо не личеше, че Джойс Стоун вече не е в Гърция.

Приликата беше наистина поразителна. Само дето Рейчъл имаше кестенява коса, а сестра й руса. Освен това Джойс Стоун продължаваше да изглежда като филмова звезда, докато Рейчъл си приличаше на пребита съпруга.

Савидж бе решил да използва всичко това. Беше донесъл на Рейчъл боя за коса при престоя им във фермата до Атина. Остана доволен от преобразяването й. Русата коса я правеше да изглежда съвсем като сестра й, а синините, колкото и парадоксално да беше, допринасяха за илюзията, че е по-възрастна.

Митничарят огледа колата.

— Нямате ли друг багаж?

— Само тези ръчни чанти — отговори Рейчъл според инструкциите на Савидж.

— Паспортите, моля.

Двамата му ги подадоха. Акира щеше да се присъедини към тях по-късно на ферибота. Не биваше тримата да са заедно, за да не събуждат подозрение.

— Джойс Стоун? — изненада се митничарят като погледна паспорта, после Рейчъл. — Извинете, не ви познах… Аз съм ваш почитател, но…

— Синините ли имате предвид?

— Изглежда ви причиняват болка. Нарушават вашето съвършенство. Какво ужасно събитие…

— Катастрофирах край Атина.

— Много съжалявам. Моите сънародници са доста непохватни.

— Вината беше моя. Благодаря на бога, защото нито другият шофьор, нито аз пострадахме сериозно. Платих на човека за щетите по колата и за лечението му.

Митничарят се изправи.

— Ваше превъзходителство е извънредно любезна. Дори и след нараняването сте така прекрасна, както и във филмите. И така благородна.

— Може ли да ви помоля за една услуга?

— Аз съм ваш скромен почитател.

Тя докосна ръката му.

— Не казвайте на никого, че сте ме видели. Обикновено се радвам на обожателите си. Вече се оттеглих, но не пренебрегвам задълженията си към тези, които не са забравили филмите ми.

— Ваше превъзходителство никога няма да бъде забравена.

— Но не и ако ме видят така. Хората ще кажат, че съм погрозняла.

— Не сте.

— Много сте мил — Рейчъл говореше без да пуска ръката му. — Може да има фотографи на борда. Ако обичате филмите ми…

— Боготворя ги.

— Тогава, моля ви, не разваляйте спомена за мен — Рейчъл стисна по-здраво ръката му и най-сетне я пусна.

Митничарят отстъпи назад.

— Очевидно не пренасяте контрабандна стока. Можете да кажете на шофьора си да се качва на кораба.

— Благодаря ви — Рейчъл го награди с една очарователна усмивка.

Савидж подкара навътре.

— Ти си по-добра актриса от сестра си — прошепна той. — Много, много добра.

— Ей, знаеш ли, че винаги съм завиждала на сестра си — устните й едва мърдаха, докато говореше. — Винаги се е справяла по-добре. Сега, когато ме преследват, имам възможност да се проявя и аз.

— Няма спор по този въпрос — отбеляза Савидж и паркира в отделението за коли на ферибота. — Сега ще чакаме Акира.

3.

Двадесет минути по-късно Акира още не се бе появил, а фериботът вече напускаше пристанището.

— Остани в колата — нареди Савидж на Рейчъл и излезе.

Напрегнато заоглежда тъмните пространства между редиците с коли. Почувства мириса на бензин и изгорели газове. Другите пътници очевидно бяха предпочели да се качат на горните палуби, за да почиват, да се подкрепят с нещо освежително или просто да погледат отражението на луната и светлините от крайбрежието във водата. Металният под вибрираше от работата на машините.

Все още нямаше и следа от Акира.

— Промених решението си — каза Савидж. — Излез и ела при мен. Ако нещо се случи, бягай. Трябва да има охрана горе. Стой близо до тях.

Рейчъл го послуша.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Още не съм сигурен — Савидж продължаваше да се оглежда наоколо. — Акира трябваше да ни намери досега.

— Освен да проверява прекалено усърдно пасажерите.

— Не е изключено… Или да е възникнал някакъв проблем.

Макар и заобиколен от коли, Савидж не се чувстваш достатъчно защитен.

Едно от правилата гласеше, че не трябва да преминава границата въоръжен. Наистина не на всички граници проверяваха сериозно и пушките, които имаха доста неметални части, трудно можеха да бъдат видени на рентген, особено ако бяха разглобени. Но Савидж предпочиташе своя револвер Магнум 357, който не се разглобяваше с изключение на цилиндъра. Освен това, по-рано Италия и Гърция проявяваха едно помиренческо отношение към терористите. Фанатиците веднага се бяха възползвали от тяхното гостоприемство. След няколко изстъпления охраната по границите беше засилена. Затова Савидж и Акира бяха хвърлили оръжията си в канализационна шахта преди да стигнат пристанището.

Сега Савидж отчаяно искаше да не бяха го сторили. По металния под отекнаха стъпки. Откъм стълбището се появи мъж. Савидж се надяваше да е Акира.

Не! Не беше японецът.

Савидж почувства ръката си на хълбока и в същия ми въздъхна.

Мъжът носеше униформа. Беше от екипажа на кораба и идваше да провери колите. Погледна към двамата и каза:

— Извинете. Не е разрешено да стоите тук.

— Добре. Върнахме се да вземем портмонето на жена ми.

Човекът ги изчака да минат пред него и тръгна след тях по стълбите. Савидж се опита да проучи горния край на изхода към палубата.

— Предполага се, че ще бъдем на по-сигурно място в каюта, така ли? — попита Рейчъл и се опита да придаде увереност на гласа си. — Да се присъединим тогава към тълпата.

— И да намерим Акира. Запомни едно — хората на мъжа ти не знаят как изглеждам. Освен това те търсят жена с кестенява коса, а твоята сега е руса.

— Не мога да скрия лицето си.

— Ако се наведеш към морето и подпреш брадичка върху ръцете си, няма кой да забележи нещо в тъмното. Готова ли си?

Тя трепна за момент и кимна:

— Само ме хвани за ръка, моля те.

4.

Фериботът беше голям и побираше шестстотин пътници. Над трюма имаше две палуби с каюти и редици от столове с подвижни облегалки. Савидж беше запазил каюта, но докато не откриеха какво се е случило с Акира, не можеха да рискуват и да се окажат като в капан вътре.

Когато наближиха главната палуба, той чу множество гласове, смесица от различни диалекти и езици. Вятърът освежи оросеното му с пот чело. Той стисна ръката на Рейчъл и изкачи последното стъпало. Тълпата от пътници веднага ги подхвана, та се наложи да си пробиват път с лакти.

Рейчъл трепереше.

Савидж я прегърна и я насочи към неосветената част на перилата. Тя облегна послушно лице върху ръцете си, а той се обърна към тълпата.

„Къде е Акира?“

Корабът имаше място за разходки, което завършваше с ресторант и бар. През прозорците се виждаха насядалите по масите хора.

„Акира.“

„Къде е, по дяволите?“

Пет минути. Десет. Стомахът вече го присвиваше. Колкото и да му се искаше да го открие, не смееше да остави Рейчъл дори и в наетата от него каюта.

Между масите изведнъж забеляза японеца, който тъкмо излизаше. Насочи се към тях.

— Двама са — промълви той и отмина.

Савидж погледна към ресторанта, после към морето, все едно, че не се интересува от японеца, който мина покрай него.

— Мини пак оттук — успя да прошепне Савидж.

Когато се обърна безразлично към перилата, Акира вече изчезваше в тълпата.

Двама мъже го следваха от разстояние. Костюмите им бяха прекалено тесни и не успяваха да скрият мускулестите им тела.

Савидж се чудеше дали тези двамата не са само примамка, така че жертвата им да разбере, че я наблюдават, а други да проследят реакцията му. Това не беше изключено. Двамата мъже очевидно не бяха толкова непохватни, освен това Акира не беше крайната им цел. Те търсеха Рейчъл. Тъй като Акира изобщо не им обръщаше внимание, те не можеха да са сигурни, че точно това е японецът, когото търсят. Можеха да го хванат и да го разпитат или да продължат да го следят, за да видят дали ще се срещне с мъж и жена. Макар и с друг цвят на косата, лесно щяха да познаят Рейчъл.

„Какво ще правим?“ — чудеше се Савидж. — „Ще си играем на криеница из целия кораб?“

Пулсът му се ускори. Той внимателно се взираше в тълпата, за да види дали някой проявява интерес към тях двамата. Когато Акира ги подмина за втори път със същите мъже по петите си, Савидж реши, че те са сами.

Това не решаваше проблема.

„Господи, как ще се справим с тях?“

Най-лесният начин бе да се занимават с Акира докато се опразни палубата. Тогава Савидж щеше да се опита да ги проследи, обезвреди и изхвърли зад борда.

Дали бяха инструктирани да държат връзка с брега през равни интервали дори и в случай, че не са открили нещо? В SEAL това беше обичайна практика. Ако тези двамата не се обадят навреме, Пападрополис щеше да знае накъде да насочи силите си.

Докато разсъждаваше му хрумна и друга мисъл. Ами ако те вече са докладвали? Ако са съобщили, че са забелязали японец на борда, който може да е Акира? Пападрополис щеше да нареди да получат подкрепление утре сутринта, когато корабът спре в Игуменица.

Твърде много неизвестни.

Но и сегашната ситуация не можеше да продължи вечно.

Трябваше да се измисли нещо.

Савидж видя Акира през прозореца на ресторанта. Беше седнал на една маса и потапяше пакетче чай в чашата си. Двамата мъже го наблюдаваха ненатрапчиво от една отдалечена маса. Единият от тях каза нещо. Другият кимна. Първият стана и излезе от ресторанта.

Савидж напрегнато каза:

— Рейчъл, да вървим.

— Къде ще…?

— Сега няма време за обяснения — прекъсна я той.

Поведе я към задимения бар зад ресторанта, като се озърташе към пътеката за разходки. Видя мъжа до редиците с телефони. Той тъкмо пъхаше кредитна карта в един от тях и натискаше бутоните.

— Рейчъл, облегни се на тези перила както преди малко.

Савидж бързо тръгна към мъжа, спря до него и вдигна телефона.

— Още не сме сигурни — каза мъжът и почувства, че до него има някой, обърна се и се намръщи.

Савидж се престори, че не го забелязва и продължи да се преструва, че иска да се обади по телефона.

— Да, японец е — продължи мъжът. — Отговаря на описанието. Възрастта, височината и телосложението не са достатъчни, за да сме сигурни.

— Здравей, скъпа — произнесе Савидж в слушалката. Той беше натиснал някакви случайни бутони. — Исках само да знаеш, че хванах ферибота от Патра.

— Да се уверим ли? — попита мъжът. — Как?

— Да, ще бъдем в Италия утре следобед към пет — каза Савидж.

— Да го разпитаме? — мъжът отново погледна към Савидж намръщено, недоволен, че не може да говори достатъчно свободно. — Ако е той, не е ли по-добре да изчакаме да се свърже с приятелчетата си? От това, което сме чували за него е ясно, че само двамата трудно ще го склоним да ни сътрудничи.

— С нетърпение чакам да те видя, скъпа — продължаваше разговора си Савидж.

— Да, тази идея ми харесва повече. Изпратете още хора за преговорите.

— Не, всичко мина чудесно. Срещнах се с всички клиенти. Получих доста големи поръчки.

— В Корфу? — мъжът се опита да говори по-тихо. — Но това е втората спирка. Защо не се качат в Игуменица? Добре, разбрано. След като вече имаме хора на пристанището и летището на Корфу, по-добре да използваме тях. Освен това няма да успеят да стигнат навреме до Игуменица.

— И аз те обичам, скъпа.

— Добре. Ще се видим утре сутринта в девет. Ако междувременно възникне нещо, ще те уведомя.

Мъжът окачи слушалката и се върна в ресторанта.

Савидж също се отдалечи, но тръгна в тъмнината към Рейчъл.

— Промяна в плановете — каза той.

— Не разбирам.

— И аз не съм сигурен, че разбирам — намръщи се Савидж. — Още обмислям детайлите.

5.

Към един през нощта мястото за разходки беше съвсем безлюдно. Повечето пътници бяха отишли да спят или бяха на долната палуба. Имаше няколко души в бара и в ресторанта.

Един от тези в ресторанта беше Акира. Той си беше поръчал вечеря и се хранеше толкова бавно, че двете къртици, които го наблюдаваха от ъгловата маса, бяха започнали да нервничат и като че ли вече не ги интересуваше, че ще привлекат вниманието му.

— Време е — каза Савидж на Рейчъл.

Тя стоеше през цялото време така, че да не я забележат през прозореца на ресторанта, но той надничаше от време на време вътре. Знаеше, че това е подозрително. Настъпваше моментът да действа.

— Сигурен ли си, че ще успеем? — попита Рейчъл с треперещ глас.

— Не, но това е единственото, което можах да измисля.

— Не ме успокояваш много с тези думи.

— Ще се справиш. Повтаряй си непрекъснато, че си по-добра актриса от сестра си. Имаш още една възможност да го докажеш.

— Не ме е грижа за това сега. Страх ме е.

— Не ме разочаровай. Хайде, тръгвай.

Савидж се усмихна и лекичко я побутна.

Тя го погледна и също му се усмихна, пое дълбоко въздух и влезе в ресторанта.

Савидж наблюдаваше от тъмнината реакцията на двамата мъже. Когато видяха Рейчъл, те едва не изпуснаха чашите си с кафе. Акира пък, точно обратното, продължи да се храни съвсем спокойно.

Рейчъл седна до него. Той остави приборите си настрана, все едно, че точно нея беше чакал досега. Каза й нещо, после се наведе към ухото й и продължи да говори. Тя му обясняваше нещо като сочеше към долната палуба. Той кимна с глава.

Мъжът, който беше говорил по телефона, стана и излезе от ресторанта. Савидж стоеше отвън в тъмното и го чакаше. Огледа бързо наоколо да се убеди, че няма други хора. Изневиделица сграбчи мъжа за лявата ръка, хвана десния му крак и го хвърли във водата.

Човекът бе толкова изненадан, че не успя дори да извика. От такава височина все едно че падаше върху бетон.

Савидж се завъртя отново към прозореца без да се показва на светлото и погледна вътре. Акира беше станал и плащаше сметката. Двамата с Рейчъл излязоха от срещуположната врата.

Къртицата се намръщи, поколеба се за момент. Явно се чудеше колко ще се забави партньорът му. Савидж знаеше, че той не може да си позволи да ги изпусне от поглед. Както и очакваше, мъжът стана, хвърли пари на масата и също излезе.

Не беше необходимо да го следи. Знаеше къде ще го открие.

Важното беше да пести време. Савидж слезе бързо по стълбите. Трябваше на всяка цена Акира и Рейчъл да стигнат до наетата от него каюта, а мъжът да види къде влизат. После щеше да тръгне да търси другия при телефоните и да му каже какво е видял.

Савидж се престори на пиян и се заклатушка в края на коридора до стълбите. Ровеше из джобовете си, уж че не може да открие ключа за каютата си. Къртицата се втурна в неговата посока, бързайки колкото може към горната палуба. Савидж го ритна в корема, удари го с длан през устата и го повлече през пустия коридор към тяхната каюта. Мъжът беше загубил съзнание, но отстрани приличаше на пиян. Савидж почука три пъти на вратата.

Някой открехна вратата.

— Обслужване по стаите — каза Савидж.

6.

Каютата беше малка, скромно обзаведена с бюро, две койки една над друга, шкафче. Имаше и баня. За четирима беше прекалено тясна и те едва се разминаваха. Рейчъл заключи вратата, а Акира помогна на Савидж да сложат мъжа на долното легло. Завързаха ръцете му отзад с неговия колан, а краката с връзката му. Претърсиха го и откриха, че и той не е посмял да пренесе оръжие през митницата.

— Ужасно е блед — каза Рейчъл. — Физиономията му… цялата е подута.

Ударението върху последната дума накара Савидж да се обърне. Осъзна, че за първи път тя вижда ефекта от побой върху някой друг, не върху себе си.

— И дишането му…

— Не се притеснявай — успокои я Савидж. — Не съм го ударил чак толкова лошо. Скоро ще се съвземе.

— Сега ще проверим дали можем да му помогнем малко — каза Акира и отиде за вода. Донесе една чаша и напръска лицето му.

Той отвори очи, но погледът му все още блуждаеше. Когато зрението му се нормализира, видя надвесените над него Савидж, Акира и Рейчъл и понечи да стане. По лицето му се изписа ужас, когато разбра, че е завързан.

— Лежете спокойно — каза му Савидж. — Не бъдете глупав и не викайте за помощ. Приятелчето ви не е в състояние да ви помогне.

— Къде е…?

— Падна зад борда — отвърна му Савидж.

— Кучи син.

— Имаме едно предложение — обърна се към него Акира. — Искаме сега да се наспите хубаво и на сутринта да се обадите по телефона.

— Няма ли да ме убиете?

— Във всеки един момент можем да го направим — в очите на Акира се четеше още по-силна меланхолия. — Ще се радваме, ако ни сътрудничите, за да не бъде необходимо да ви отправим към предците ви преждевременно.

— Към предците ли? Това някакъв японски израз ли е?

— Ако така ви харесва повече, да — отвърна Акира с горчива усмивка — японски израз е.

— Що за разговор искате да проведа?

— Ще бъдем в Игуменица в седем сутринта. След като продължим към Корфу, искам да се обадите на шефа си и да му кажете, че сме ви разкрили. Ще кажете, че сме слезли в Игуменица и сме тръгнали на изток към вътрешността по шосе номер деветнадесет към Йонина.

— В действителност всички ще останем на кораба? — уточни мъжът.

— Точно така. Подкрепленията, които очаквахте в Корфу, ще бъдат оттеглени.

Мъжът попита:

— А после? Какво ще стане като стигнем Корфу? Ще продължим за Италия, така ли?

— Не берете грижа за нашите планове.

— Искам да знам, по дяволите, какво ще стане с мен. От къде на къде ще се обаждам? Убили сте съдружника ми. Какво ви пречи да убиете и мен?

— Имате думата ни. Няма да ви причиним нищо лошо — отговори му Акира.

— Думата ви? — засмя се мъжът. — Думата ви не струва пукната пара. След като си изпълня задачата вече няма да ви трябвам и все едно съм мъртъв. Не можете да си позволите да ме оставите жив. Нали ще докладвам къде сте отишли в действителност.

Очите на Акира светнаха от възмущение.

— Моята дума е закон.

Човекът се обърна към Савидж:

— Виж, и двамата сме американци. Това все пак не е без значение. По дяволите, не ме ли разбираш?

Савидж седна до него на леглото.

— Естествено. От една страна те е страх, че ще те премахнем след като ни свършиш работа. От друга страна се притесняваш, че Пападрополис ще те убие, ако разбере какво си направил за нас. Няма да те пита дали си защитавал живота си по този начин. От негова гледна точка ти си предател. Той ще те накаже. И то жестоко. Така че наистина имаш голям проблем. Съгласен съм. Въпросът, който трябва да си зададеш е дали искаш да умреш веднага или да поотложиш за по-късно.

— Няма две мнения по въпроса, че ако откажеш, ще отидеш при приятелчето си в морето — допълни Акира. — Ние имаме и други начини да избегнем капана.

— Тогава, за бога, защо не ги използвате?

— А какво ще правим с теб? В момента ти ни създаваш грижи, а не Пападрополис. Така че, помисли си по въпроса.

Мъжът отправи уплашен поглед към Савидж, после към Акира, пак към Савидж и накрая се вторачи в Рейчъл.

— Госпожо Пападрополис, не им позволявайте…

— Мразя това име — отвърна тя. — Не ме наричайте така. Никога вече няма да го използвам. Не искам да го чуя дори. Фамилията ми е Стоун.

— Госпожо Стоун, не им позволявайте да ме убият. Вие пребледняхте, когато разбрахте, че този човек — мъжът кимна към Савидж — е убил партньора ми. Ще се почувствате още по-зле, ако убият и мен. Вие ме познавате по-отблизо. Говорила сте с мен. Името ми е Пол Фарис. На тридесет и четири години съм. Аз съм специалист по охраната, а не убиец. Имам жена и дъщеря. Живеем в Швейцария. Ако оставите тези хора да ме убият, дори и да не присъствате лично, ще чувствате вина до края на живота си.

Рейчъл свъси вежди и преглътна.

— Чудесна реч, но ние ви претърсихме преди да дойдете в съзнание — каза Савидж. — Името ви не е Пол Фарис, а Харолд Траск. Единственото вярно нещо, което казахте, са годините ви. Рейчъл, не му позволявай да те разчувства.

— Да не мислите, че съм откачил да нося истински документи за самоличност? Хората, които обслужвам, могат да преследват семейството ми, ако решат да си разчистват сметките с мен. Хващам се на бас, че и вие двамата не носите истинските си документи.

— Съвсем правилно — отбеляза Акира. — Обаче се отклонявате от въпроса. Дори и Рейчъл да ни помоли да не ви убиваме, това няма да има значение. Нейният живот не е застрашен. Ако Пападрополис я открие или тя реши да се върне при него…

— Не, никога. Никога няма да се върна там.

— … той ще продължи да я бие, без съмнение още по-жестоко, но няма да я убие. Ще убие нас, ако разбере кои сме и успее да ни залови. Така че ако ви убием, това ще е самозащита.

— Избирайте — подкани го Савидж. — Ще ни сътрудничите ли?

— Искате да се обадя по телефона, така ли? И после ще ме освободите?

— Вече ви обещахме.

Мъжът обмисляше трескаво.

— Очевидно съм принуден да приема.

— Разумно решение — отбеляза Акира.

По очите на мъжа личеше, че още пресмята.

— Дори и да се съглася…

— Започвам да губя търпение.

— Ще ми трябва допълнителен стимул.

— Пари ли? Не си играйте с късмета си — предупреди го Савидж.

Рейчъл го прекъсна:

— Платете му.

Савидж се обърна към нея намръщен.

— Той поема голям риск — каза тя. — Мъжът ми ще се вбеси, ако разбере, че този човек го е излъгал.

— Права сте, госпожо Стоун. Ще трябва да взема жена си и дъщеря си и да изчезнем за малко. Ще ми трябват пари.

— Ако изобщо имате жена и дете — усъмни се Савидж. — Колко искате?

— Четвърт милион.

— Май ви се привижда нещо.

— Нека бъдат двеста хиляди.

— Да кажем петдесет хиляди. Трябва да сте благодарен.

— Откъде да знам, че ги имате?

— Имате ли друг избор?

Мъжът пребледня.

— Не ме изнервяйте повече.

— Добре — преглътна мъжът. — Съгласен съм. Има само още едно нещо.

— Ставате невъзможен — вметна Акира.

— Не, изслушайте ме. Искам да ми помогнете да измисля нещо, така че Пападрополис да не ме преследва.

— Още някакви претенции? — попита Савидж.

— Поне ми развържете ръцете и краката.

— По-скоро ми се ще да ти запуша устата — отвърна му Акира.

— Трябва да отида до тоалетната.

Акира вдигна ядосано ръце и каза:

— Не мисля, че ще изтърпя този човек до утре сутринта.

— Това е изписано на лицето ти — засмя се Рейчъл.

7.

В седем и десет сутринта фериботът се отдалечаваше от Игуменица по посока на Корфу. Савидж, Акира и Рейчъл стояха с напрегнати лица до мъжа, а той говореше с шефа си по телефона. Савидж го стискаше здраво за ръката и слушаше разговора доколкото беше възможно.

— Знам, че стана една каша, няма нужда ти да ми го казваш. Грешката не е моя. Партньорът ми ги следеше отблизо. Японецът го е засякъл. Точно преди да стигнем в Игуменица той избяга. Изгубихме малко време докато го намерим. Дотогава американецът и жената на Пападрополис бяха през цялото време с него. Трябва да са останали да спят в някоя каюта. Какво можех да сторя? Да чукам от врата на врата и да питам: „Госпожо Пападрополис, тук ли сте?“ Японецът явно е бил примамка — искали са да проверят дали е чисто или имат опашка. Предполагам, че щяха да продължат за Корфу, ако не ни бяха засекли.

Мъжът спря да говори. Савидж чуваше как някой крещи в слушалката отсреща.

— Не, не можахме да ги спрем, като потегляха от ферибота.

Отсреща продължаваха да крещят.

— Вече ти казах, че вината не е моя. Партньорът ми така се изплаши, че Пападрополис ще го убие, когато разбере какво е направил, та направо избяга.

Мъжът отдръпна слушалката от ухото си, защото виковете станаха още по-нетърпими.

— Кажи го на него, че е задник, не на мен. Още си върша работата. Как ще ги преследвам сам не ми е ясно. Едва ги стигнах, когато слязоха в Игуменица. Тръгнаха на изток по шосе номер деветнадесет. Защо не се обадих по-рано ли? Как мислиш, че мога да говоря по телефона и да ги следя едновременно? И сега нямаше да ти се обадя, ако не бяха спрели да заредят. Аз съм в едно ресторантче малко по-надолу от бензиностанцията. Още не са разбрали, че ги следя. Чакай един момент. По дяволите, май тръгват. Мисля, че отиват към Йонина. Оттам на север югославската граница е на по-малко от час. Предай да наблюдават района. Господи, тръгват! Не мога да говоря повече! Ще звънна по-късно!

Останал без дъх, мъжът тресна слушалката.

Савидж поотпусна ръката му.

Арестантът избърса потта от челото си. Той се наведе към телефона и попита:

— Добре ли беше?

— Много убедително — отвърна му Акира.

— А сега какво? — угрижено попита мъжът със съзнанието, че вече могат да го убият.

— Ще си почиваме и ще се наслаждаваме на пътуването.

— Наистина ли това имате предвид?

— Вие изпълнихте своята част от сделката.

Мъжът въздъхна с облекчение й каза:

— Мисля, че пратих Пападрополис за зелен хайвер. Сега ще търсят съдружника ми.

— Така и няма да го намерят. Да, изглежда главоболията ви свършиха.

— И нашите също — добави Рейчъл. — Няма да ни чакат в Корфу. Ще ни търсят по пътя за Югославия.

— Където ние нямаме никакво намерение да се мяркаме. — Савидж се обърна към мъжа: — Слезете ли на брега, гледайте колкото се може по-скоро да тръгнете натам. Ще се наложи да се преструвате, че ни преследвате. Продължете да им се обаждате и да им давате лъжлива информация.

— Не е необходимо да ми го казвате. Ако не се срещна с тях някъде към границата, изобщо няма да ми повярват. Дотогава уж ще съм ви изпуснал.

— Точно така.

— Има още нещо.

— Така ли? Какво е то?

— Забравихте да ми дадете парите.

8.

След час и половина фериботът акостира в Корфу. Тримата наблюдаваха от палубата как мъжът се отдалечава от пристанището в редицата от коли.

— Все пак може да ни издаде — отбеляза Акира.

— Не мисля така — каза Савидж. — Рейчъл имаше право. Сега знае, че ако ни издаде, Пападрополис ще го убие заради подкупа.

— Ние продължаваме към Италия, така ли? — попита Рейчъл.

— Защо да си удължаваме пътя? — усмихна се загадъчно Савидж. — Летището в Корфу вече не е под наблюдение. Да хванем първия самолет за Франция. До довечера ще сме при сестра ти.

Рейчъл не се зарадва особено.

„Защо ли?“ — питаше се изненадан Савидж.

— После ние двамата с него взимаме първия самолет за Ню Йорк — допълни Акира. Тъгата в очите му се беше примесила с гняв. — За да искаме обяснение от Греъм. Да ни каже защо всеки от нас видя как другият умира.

9.

— Дали се вълнувам? Естествено. Как да не се вълнувам — обясняваше Рейчъл.

Бяха на път за Ница. В Корфу бяха взели самолет на Ал Италия до Рим, където се бяха прекачили и сега летяха с френските авиолинии.

Бе късен следобед. Времето беше прекрасно. Рейчъл седеше до илюминатора и се взираше към Корсика на запад и към ослепителната повърхност на озареното от слънцето Средиземно море.

Савидж усещаше, че чудесната гледка не я интересува толкова, по-скоро се опитваше да скрие чувствата си и затова бе извърнала лицето си.

— По-рано, когато бяхме още на ферибота, не се зарадва особено като ти казах, че довечера ще сме при сестра ти.

Рейчъл продължи да гледа навън.

— Да не очакваш, че ще подскачам от радост? След всичко, което се случи, съм като изцедена. Не чувствам нищо. Още не мога да повярвам, че съм се отървала.

Савидж неволно погледна към ръцете й. Тя стискаше чантичката толкова силно, че пръстите й бяха побелели.

— Рейчъл…

Тя не се обърна.

— Искам да ме погледнеш.

Рейчъл съвсем се залепи за стъклото.

— Дали чакам с нетърпение да видя сестра си, това ли искаш да разбереш? Естествено. Тя ми е повече от сестра. Тя е най-добрата ми приятелка. Ако не беше тя… и ти също… никога нямаше да се измъкна от острова.

Тя потрепери.

— Рейчъл, моля те, обърни се към мен.

Тя се сви, после бавно извърна глава към Савидж. Синините подчертаваха още повече мрачното изражение на лицето й.

Савидж хвана ръката й, откопча пръстите от дръжката на чантичката и ги обви около своите.

— Кажи какво има?

— Мъча се да си представя какво ме чака. Сестра ми и щастливи прегръдки. Спокойствие и отмора. Със сигурност ще ме глезят. Ще имам от всичко само най-доброто. И какво? Клетката си е клетка, позлатена или не. Пак ще съм като затворник.

Савидж не я прекъсна. Чакаше я да продължи и наблюдаваше Акира, който седеше в задната част на самолета и оглеждаше пътниците.

— Мъжът ми няма да ме остави на мира. Лесно ще разбере къде съм, ще постави изходите под наблюдение. Няма да съм истински свободна.

— И да, и не. Винаги може да се измисли нещо и да го изиграеш.

— Да го изиграя. Точно така. Но извън имението на сестра ми няма да съм в безопасност. Където и да отида, трябва да се дегизирам, да използвам чуждо име, за да не събуждам подозрение… И това до края на живота ми.

— Е-е, май преувеличаваш. Няма да е чак толкова страшно.

— Ни най-малко — отвърна Рейчъл и обърна глава към пътниците, засрамена, че е повишила глас. После напрегнато прошепна: — Ужасно ме е страх. Какво става с другите хора, които си охранявал?

Савидж беше принуден да я излъже. Всеки, който беше ползвал неговите услуги, знаеше, че може само временно да реши проблемите си. Той не беше в състояние да премахне опасността, само можеше да я отложи.

— Оправят се някак си.

— Мръсен лъжец. Не ги оставят на мира толкова лесно.

Савидж не отговори.

— Права ли съм?

Той погледна към острова надолу.

— По дяволите. Аз те погледнах в очите преди малко. Сега ти ме погледни.

— Добре. Ако искаш да знаеш мнението ми, смятам, че мъжът ти е прекалено арогантен, за да отстъпи. Наистина трябва да бъдеш предпазлива.

— Много си гаден — каза Рейчъл и издърпа ръката си от неговата.

— Нали искаше истината.

— И със сигурност я получих, така ли?

— Другата възможност е да преговаряте.

— Не ми говори като адвокат.

— А ти какво очакваш?

— През последните няколко дни, колкото и ужасни да бяха… докато бях с теб… преди никога не съм се чувствала по-добре и на по-сигурно място. Накара ме да се почувствам отново… като личност, уважавана, със самочувствие. Ти се отнасяше към мен така, като че означавам всичко за теб.

— Наистина е така.

— Да, като клиент. И сега, като ме оставиш при сестра ми, ще си получиш парите.

— Не знаеш защо го правя. Не рискувам живота си само за пари. Хората имат нужда от мен. Но не мога завинаги да остана с…

— Всеки, който има нужда от теб?

— Рано или късно се налага да ги напусна. Знаеш, че сестра ти те чака.

— И веднага ще ме забравиш, нали?

— Никога — отговори Савидж.

— Тогава ме вземи със себе си.

— Какво? В Ню Йорк ли?

— Няма да се чувствам в безопасност без теб.

— Рейчъл, след три седмици ще отпиваш от шампанското в басейна на сестра си и изобщо няма да си спомняш за мен.

— За разлика от много хора аз съм ужасно предан човек.

— Това съм го чувал и преди — отвърна Савидж. — И то не един път. Човекът, който ме е обучавал…

— Греъм.

— Точно така. Той винаги ми казваше: „Никога не се забърквай с клиентите си.“ И беше прав. Емоциите те карат да грешиш, а грешките могат да бъдат фатални.

— За теб бих направила всичко.

— Например да ме последваш в ада, нали?

— Вече ти го обещах.

— Да. Направи го и, както виждаш, оцеляхме. Но Акира и аз трябва да минем през още един кръг на ада, за да разберем какво се е случило с нас. Повярвай ми, само ще ни пречиш. Наслаждавай се на басейна при сестра си… и мисли за двамата мъже, които се опитват да разгадаят своя кошмарен сън.

— Прегърни ме за минута.

— Защо?

Рейчъл се наклони към него и обхвана лицето му с ръце. Савидж се опита да се дръпне.

— Не — помоли го Рейчъл — Почакай.

— Но…

— Не казвай нищо.

Рейчъл го целуна. Отначало само докосна устните му и го накара да потръпне. Постепенно впи устни в неговите. Езикът й се плъзна навътре и ускори движенията си.

Савидж не се съпротивляваше, но и нея окуражи.

Тя бавно се отдръпна.

— Рейчъл, знаеш ли, че си много красива.

Тя беше горда от постъпката си.

Савидж прокара пръст по бузата й.

Тя потръпна.

— Не мога — каза той. — Не мога да изневеря на правилата. Ще те предам на сестра ти. След това ще замина за Ню Йорк с Акира.

Тя се дръпна още по-назад и каза:

— Нямам търпение да видя сестра си.

10.

Кацнаха в Ница малко след четири следобед. Савидж се беше обадил на Джойс Стоун от Корфу. Когато влязоха в митническата и имиграционна служба, към тях се запъти красив мъж с безупречно ушит сив костюм. На ревера си имаше отличителен знак, макар че Савидж не знаеше какво означават цветните ивици по него. Зад мъжа вървеше униформен служител.

— Господин Савидж? — попита красавецът.

— Да.

— Ще ме последвате ли тримата, моля?

Акира не издаде с нищо напрежението си, освен че направи една гримаса към Савидж, който му отвърна с леко кимване на главата и после хвана Рейчъл под ръка.

Влязоха в едно странично помещение. Униформеният затвори вратата. Красавецът седна зад едно бюро.

— Господине, както знаете, пристигащите във Франция трябва да имат не само паспорт, но и имиграционна виза.

— Сигурен съм, че всичко при нас е наред — отговори Савидж и постави паспорта и визата си на бюрото. Още преди да тръгне за Миконос беше наредил на Джойс Стоун да осигури визи за него и за Рейчъл.

Служителят прегледа документите.

— А това е паспортът на госпожа Стоун — добави Савидж. Тъй като сестра й беше френска поданичка, а Рейчъл продължаваше да използва нейния паспорт, не беше необходима виза.

— Чудесно — каза мъжът, след като разгледа паспорта.

Той въобще не изглеждаше впечатлен от възможността да разговаря с толкова известна и влиятелна жена.

Савидж посочи с ръка към Акира и продължи:

— Приятелят ми има паспорт, но се страхувам, че е пропуснал да си осигури виза.

— Разбирам. Една важна личност, ваша позната, ми обясни всичко. Докато пътувахте всичко се уреди — мъжът постави на бюрото готовата виза и протегна ръка за паспорта на Акира.

След като го разгледа, подпечата всички документи и им ги върна.

— Имате ли нещо да декларирате?

— Не, нищо.

— Елате с мен, моля.

Те излязоха от стаята, минаха безпрепятствено митническия контрол и се озоваха сред посрещачите. Мъжът ги придружи до изхода и се раздели с тях.

— Приятно пребиваване — пожела им той.

— Благодарим за съдействието — отвърна Савидж.

Служителят добави:

— Вашата влиятелна позната беше доста настоятелна. Очарователна, разбира се. Ще се радвам, ако мога пак да й услужа. Тя ме помоли да ви предам, че е уредила транспорт за вас. През този изход, моля.

Савидж остана изненадан. Той излезе, последван от Рейчъл и Акира. Това, което видя отвън, го ужаси. Под яркото слънце, на улицата със затревена площ по средата и на фона на палмови дървета, стоеше блестящ ролс-ройс. Джойс Стоун беше пренебрегнала съвета на Савидж да използва по-обикновена кола. Зад волана се мъдреше един от онези, които охраняваха нейния апартамент в хотела до Акропола.

— Това не ми се нрави — отбеляза Акира.

Рейчъл напрегнато попита:

— Защо?

— Не се прави така — обясни й Савидж. — Липсва само една табелка: „Возим важни личности“. Със същия успех можем да сложим и разграфена мишена.

Мускулестият шофьор излезе от колата, изпъчи гърди и се ухили на Савидж:

— Значи го направи, а? Като разбрах, бях направо шашнат.

Савидж съвсем се разстрои.

— Значи знаеше кои ще са пътниците ти?

— Шефката си изгриза ноктите от притеснение последните три дни. Не се стърпя и ми каза — обясни мъжът, като продължаваше да се хили.

— Майка му стара.

— Е-е, спокойно, де. Всичко е наред.

— Не — включи се и Акира, — не е.

Мъжът престана да се хили.

— А ти пък кой си?

Акира не си направи труд да му обяснява, само каза на Савидж:

— Ще трябва да търсим друга кола.

— Какво й е на тази? — попита мъжът.

— Няма да разбереш.

— Напълно оборудвана е.

— За момента не ни интересува стереото, нито климатичната инсталация — каза Акира.

— Не, имах друго предвид под „напълно оборудвана“.

Невероятният шум наоколо, многото коли и пешеходци притесняваха Савидж. Трябваше му малко време, за да разбере точния смисъл на казаното от мъжа.

— Имаме картечници под предния капак. Отстрани могат да се изстрелват запалителни бомбички, отзад пък изскачат метални кутии със сълзотворен газ. Всичко е бронирано, резервоарът също е обезопасен. Ако случайно попадне граната в него, има една метална плоскост, която предотвратява разпространението на огъня към купето. Нали ви казах. Всичко има. С целия този арсенал шефката смята, че няма нужда от други предпазни мерки.

Акира направи една гримаса към Савидж:

— Възможно е.

— Ако не беше тази външна показност — отвърна Савидж.

— Може би това не се отнася за тук. Нали сме в Южна Франция. Досега видях точно пет просташки коли като тази.

— Май че ще се изкуша накрая — каза Савидж.

— Просташка ли? — учуди се мъжът. — Тази кола не е просташка, това е кола мечта от сънищата.

Рейчъл започна да нервничи.

— Докога ще стоим тук?

— Добре — каза Савидж. — Ще я използваме.

Той помогна на Рейчъл да се качи и се обърна към Акира:

— Седни до нея. — После към шофьора: — Аз ще карам.

— Но…

— Или сядай до мен, или тръгвай пеш.

Мъжът изглежда се засегна.

— Ще трябва да ме освободите от отговорност.

— Това се подразбира.

— Какво?

— Не носиш отговорност. Влизай в колата.

Докато Савидж се наместваше зад волана, мъжът забърза и тръшна вратата след себе си.

— Откъде се управлява? — попита Савидж.

— Всичко е автоматично.

— Имах предвид оръжейния арсенал.

— Повдигни капака отдясно на таблото.

Савидж видя ясно означените бутони. Той превъртя ключа и потегли. Отправиха се на запад по шосе №98, което извиваше покрай брега на Кот д’Азур и щеше да ги изведе към Антибите и накрая в Кан. Между островите след този известен курорт беше и приказното островно княжество на Джойс Стоун, което тя управляваше от името на своя болен съпруг.

Колкото повече се отдалечаваха от летището, толкова по-спокойно ставаше движението. Повечето шофьори предпочитаха магистралата, която вървеше паралелно с този път. По нея щяха да стигнат до Кан по-бързо, но Савидж нямаше намерение да влиза в града. Беше дал инструкции на Джойс Стоун да осигури моторница на половин километър от града по този маршрут. После трябваше да се прекачат на яхта, която да ги отведе на острова — ефикасен и достатъчно потаен начин да достави Рейчъл на сестра й.

— Не бих искал да е така, но ми се струва, че си имаме компания — каза Акира.

Савидж погледна в огледалото и попита:

— Камионът ли?

— Следва ни откакто излязохме от летището.

— Може да отива към някой от курортите по пътя.

— Да, но тогава нямаше да задминава колите. Щеше и нас да ни изпревари, ако бързаше толкова.

— Сега ще разберем.

Савидж намали скоростта. Камионът също намали.

Задмина ги някакво порше.

Савидж натисна газта. Същото направи и шофьорът на камиона.

Савидж погледна към мъжа до него и попита:

— Мога ли да се надявам, че сте взели обикновено оръжие?

— Не беше необходимо.

— Ако преживеем всичко това, ще ти дам да разбереш какво е необходимо.

Рейчъл попита, обхваната от ужас:

— Как са ни открили?

— Мъжът ти знаеше къде ще отидем.

— Но нали той мисли, че сме в Югославия.

— Така е. Повечето от хората му сигурно са там — отговори й Савидж като увеличи скоростта. — Трябва да е имал няколко души тук, в случай, че се доберем по-бързо. Наблюдавали са летището.

— Не забелязах нищо — отбеляза Акира.

— Може да са били отвън. Когато този идиот се появи с ролса…

— Хей, внимавай кого наричаш идиот.

— … те са задействали капана. Ясно, че не са сами. Някъде по пътя ще ни пресрещне друга кола. Предали са координатите по радиотелефон. А ти — обърна се Савидж към мъжагата до него, — не си ли затвориш устата, ще кажа на Акира да те удуши.

Савидж се мушна покрай един камион, превозващ пилета. Този зад него направи същото.

Надолу по склона вляво Савидж видя Антибите. Курортът се простираше покрай морето със своите прочути паркове, романската катедрала и древните тесни улички. Отдясно по хълма бяха накацали живописни вили.

Савидж изчака да влезе в завой и натисна газта. Скоростта се увеличи доста плавно.

— Автоматика — каза Савидж недоволно. — Не мога да повярвам. Не знаеш ли, че стандартните коли са по-ефикасни, когато някой те преследва? — обърна се той към мъжа до него.

— Да, но автоматичните скорости са по-удобни в градовете с натоварено движение. Цяло мъчение е да се превключват непрекъснато скоростите.

Савидж изпсува и влезе в следващия завой. Отдясно продължаваха да се редят вили, а по склона надолу се издигаха множество хотели, които почти скриваха морето.

Преследвачите им ги наближиха още повече.

— Може да има и друго обяснение — предположи Акира.

— За това, че ни откриха ли?

— Телефонното обаждане преди да тръгнем от Корфу. Този некадърник до теб каза, че работодателката ти е говорила съвсем открито за операцията.

— Кого наричаш „некадърник“?

— Ако не млъкнеш, ще взема наистина да те удуша.

Когато влезе в следващия завой, Савидж се намръщи.

— Подозирам, че телефонът е бил подслушван. Освен това, в къщата сигурно има шпионин.

— Предупредих я — каза Савидж. — Казах й, че безопасността на Рейчъл зависи от нейната абсолютна дискретност.

— Това е било преди да заминеш. След това е решила, че може да прави каквото иска.

Савидж погледна отново в огледалото. Камионът беше съвсем близо.

— Мисля, че си прав. Някой шпионира за Пападрополис. Затова ни засякоха веднага.

— И какво ще правим сега? — попита мъжът.

— Лично аз бих те изхвърлил като начало — озъби му се Савидж.

— Гледай напред — изкрещя Акира.

Дъхът му спря като видя изпречилия се отпред камион. Той занесе на една страна, завъртя се и застана по средата на тесния път.

— Рейчъл, виж дали си закопчала колана.

Преследващият ги камион съвсем се залепи за тях.

Савидж натисна леко спирачките, като държеше крака на газта и завъртя волана. Маневрата не беше от най-лесните. Ако натиснеше рязко спирачките, щеше да блокира задните колела. Трябваше да балансира равномерно натиска върху двата педала. Колата се завъртя на 180 градуса, гумите изсвистяха, замириса на изгоряла гума.

Камионът, който беше блокирал пътя, остана зад тях. Отпред бяха преследвачите им. Савидж рязко дръпна левия си крак от спирачката и натисна докрай газта. Ролсът се понесе напред. Шофьорът на камиона рязко изви. Савидж прелетя покрай него. Видя в огледалото как той се опита да спре и занесе. Другият камион потегли, подмина спрелия и се включи в преследването.

— Сега поне и двата са зад нас — каза Савидж. — Ако успеем да стигнем обратно в Антибите, може и да им се изплъзнем.

Изтръпна като видя трети камион пред себе си.

— Господи — възкликна мъжагата до него. — Имат и помощници!

Камионът извъртя наляво и спря по средата. Първият от камионите зад тях направи същото и им препречи пътя за отстъпление.

— Няма накъде да мърдаме — мрачно отбеляза Савидж.

Шосето беше прекалено тясно, за да заобиколи спрелия камион. Отляво бяха стръмните възвишения, отдясно склонът се спускаше рязко надолу.

Савидж посегна към капака вдясно, където бяха бутоните. „Дано само тези оръжия работят.“

Системата беше изобретена от някакъв мафиотски бос в Южна Америка. Савидж натисна един бутон. Метални дула се показаха над фаровете. Натисна друг бутон. Ролсът се раздруса от стрелбата.

Предният камион се разтърси от ударите. Прозорците се разхвърчаха. Куршумите удряха в метала и превръщаха бронята на решето. Ролсът приближаваше все повече. Камионът заприлича на развалина.

Савидж спря стрелбата и натисна спирачките. Гумите изскърцаха и колата занесе, но успя да спре навреме, за да избегнат удара.

Той се извърна назад. Единият от камионите продължаваше да стои насред пътя, а другият беше съвсем наблизо. В следващия момент той спря, от него наизскачаха мъже и насочиха оръжията си към тях.

— Рейчъл, затвори си очите. Закрий си ушите бързо с ръце.

Савидж натисна други два бутона и също закри очи, а с длани притисна ушите си. Въпреки тези предпазни мерки, той се сгърчи от невъобразимия шум. Настана абсолютен хаос.

Беше натиснал бутоните за катапултиращото устройство, което изхвърляше специални запалителни бомбички. Те избухваха с гръм и трясък, като достигаха целта си. Наричаха ги фишеци и бяха достатъчни, да те заслепят и оглушат. Човек можеше временно да изгуби и ориентация. Няколко десетки от тях бяха в състояние да предизвикат ужасяващи резултати.

Макар и със затворени очи, Савидж усети ослепителния блясък и чу приглушените писъци на нападателите отвън. Или писъците идваха отвътре? Ушите му пищяха. Ролсът се тресеше.

Изведнъж кошмарният шум стихна.

— Излизайте бързо! — извика Савидж.

Той се изтърколи от шофьорското място навън и потъна в гъст пушек. Не беше от бомбичките, а от кутиите с газ, които беше изстрелял преди това.

И бомбичките, и задушливият газ бяха предназначени само да дезориентират нападателите, за да могат потенциалните жертви да успеят да избягат в суматохата. Бомбичките можеха да причинят и смърт, ако попаднеха директно върху врага. Савидж не разбра дали има убити от хората на Пападрополис, но със сигурност знаеше, че следващите няколко минути те ще лежат на земята и ще вият от болка.

Той изтича бързо покрай колата и се натъкна на мъжагата, бутна го настрани и видя Акира, който пазеше с тялото си Рейчъл. Нямаше нужда от разговори. И двамата знаеха, че единственият път за спасение беше надолу по склона към хотелите край морето.

Забързаха натам. Оставиха Рейчъл между тях. Слънцето светеше точно в очите им и ги заслепяваше.

— Тичайте по-бързо — каза Савидж.

Рейчъл обаче не се нуждаеше от подкана. Тя се стрелна напред, скочи от края на някаква скала и се приземи метър и половина по-надолу. Изгуби равновесие и се претърколи, изправи се бързо и продължи да бяга.

Савидж и Акира тичаха зад нея. Преследвачите им щяха да се съвземат всеки момент и да тръгнат по петите им.

Рейчъл забави малко крачка. Савидж и Акира я настигнаха. Наближиха някакви тенис кортове. Играещите бяха спрели и наблюдаваха пушеците горе на пътя. Някои забелязаха Савидж, Акира и Рейчъл, които тичешком ги отминаха, и после пак насочиха вниманието си нагоре.

Хотелите станаха по-големи и по-високи на равното. Тримата спряха до нещо като ремонтна работилница, разположена сред палмите. Наблизо имаше и басейн. По склона не се забелязваха тичащи хора.

Савидж обаче за най-голям ужас забеляза мъжагата шофьор, който дишаше тежко, пристъпвайки към тях.

— Господи, едва не ви загубих. Добре, че ме изчакахте.

— Не чакахме теб — разочарова го Акира. — Просто се чудехме накъде да тръгнем. Едно нещо обаче решихме със сигурност.

— Кажете ми бързо какво е то — задъхано попита той, докато бършеше изпотеното си лице.

— Не искаме да идваш с нас. Накъдето и да тръгнем, ти си в обратната посока.

— Сега не е време за шеги. Нали сме всички заедно в тая каша.

— Не — отряза го Акира.

— Виж горе на склона — обърна се Савидж към Акира.

Той проследи погледа му и видя преследвачите, които бързаха надолу.

— Не, не сме заедно — каза Акира, сграбчи мъжа за врата и впи пръста си зад ухото му.

Мъжът се сви от болка. Той изсумтя и се опита да се освободи от хватката на Акира. Но той го притисна още по-силно.

— Няма да вървиш след нас.

— Добре, ще ви оставя — отговори мъжът. Беше ужасно пребледнял.

— Изчезвай — бутна го Акира настрани.

Мъжагата го погледна за последен път и се отправи към отсрещния хотел.

В далечината запищяха сирени.

— По-бързо да се махаме оттук — каза Савидж. Той посочи към преследвачите, които бяха още на склона, после сграбчи Рейчъл за ръката.

— Накъде? — попита тя.

Минаха между два хотела и излязоха на шумна улица до морето. Савидж махна на едно такси, което спря. Те побързаха да се качат.

Савидж повтори въпроса на Рейчъл:

— Накъде ли? Преди година и половина работих в този район. Един човек, който живее тук наблизо, ми дължи услуга.

Той се обърна към шофьора на френски:

— Бързаме за тържество. Ще удвоя таксата, ако ни закарате по-скоро.

— Bien entendu, monsieur. — Той пое към Антибите и посочи към дима на шосето отгоре. — Qu’est ce que c’est?

— Un accident d’automobile.

— Serieux?

— Je pense.

— Quel dommage.

— Trop de gens ne regardent pas la route.

— C’est vrai, monsieur. C’est vrai.

Шофьорът престана да говори със Савидж, потръпна и извъртя волана, за да заобиколи камиона.

Савидж се обърна назад. Преследвачите им още се мотаеха на улицата с палмите. Когато се усетят, дори и да ги забележат, ще бъде вече прекалено късно да видят номера на отдалечаващото се такси.

Антибите имаха постоянно население от около шест хиляди души. Макар че не бе разгарът на туристическия сезон, имаше достатъчно туристи, бродещи из тесните улички. Таксито намали скоростта. Савидж каза на шофьора да спре, плати обещаната сума и тримата слязоха. Изчезнаха в някаква уличка, където въжета с пране висяха между къщите. Отдясно се чуваше прибоят на вълните, отляво се издигаше стар замък с кули.

Рейчъл забърза към Савидж и задъхано му каза:

— Нали даде на шофьора някакъв адрес. Ако го хванат и го разпитат, ще разберат къде сме отишли.

— Адресът беше грешен.

— Това е обичайната практика — уточни Акира.

Стигнаха края на улицата. Рейчъл спря да си поеме дъх.

— Значи всичко е лъжа?

— Не — отвърна Савидж. — Обещанието ни към теб не е.

— Да, докато не сте си получили парите.

— Вече ти казах, че парите не са важни. Ти си на първо място.

Савидж я побутна към съседната улица.

— Вече съм сигурен, че има предател при сестра ти — каза Акира. — Ако пак се опитаме да те заведем там, ще се натъкнем на нов капан, после на друг и така докато те хванат.

— Значи е безнадеждно — промълви Рейчъл.

— Не — успокои я Савидж. — Трябва да ми имаш доверие. Няма да те изоставя.

Те пресякоха, смесиха се с тълпата и тръгнаха по друга уличка.

— Преди година и половина — продължи Савидж, — когато работех в този район, ми се наложи да правя някои подобрения на колата си. Намерих човек да ми свърши тази работа. Парите не го интересуваха. Те не означават нищо, след като с тях не можеш да си купиш това, което ти трябва. Искаше друга услуга. Какво по-точно? — попитах го аз. Отгатнете какво ми отговори. Видя в колата някакви плакати, които клиентът ми беше оставил. Реши, че имам нещо общо с фестивала в Кан. Поиска да му осигуря среща с неговия идол Арнолд Шварценегер. — „Дадено“ — казах му аз. — „Това може да се уреди. Но не трябва да говорите с него, можете само да му стиснете ръката. Един ден ще поискам да ми върнете услугата.“ — „Естествено“ — отвърна той. — „Услуга за услуга. Надявам се, че няма да ви разочаровам.“

— И сега ти ще поискаш да изпълни обещанието си, така ли? — попита Акира.

— Ще му поискам кола.

— И после? — поинтересува се Рейчъл.

— Зависи от обстоятелствата. Ние с Акира сме преследвани от нашия общ кошмар, но ти си главната ни грижа. Изглежда, че ще спечелиш това, за което ме молеше в самолета.

— Ще ме вземете с вас — Рейчъл започна да диша ускорено — в Ню Йорк?

— При Греъм — допълни Акира. — Мисля, че трябва и аз да дам съгласието си.

— Защо? — попита го Савидж.

— Защото вече не защитаваме само тази жена, а и себе си. Искаме да разгадаем нашия кошмар. Твоята и моята смърт. Ако тази жена застане на пътя ни…

— Ще я защитиш, ако се наложи.

— Разбира се — съгласи се Акира. Очите му се натъжиха. — Аригато за напомнянето. Знам, че тримата сме обвързани, но интересите ни не са общи. Пътищата ни трябва да се разделят.

— Нямаме друг избор — отговори му Савидж.

1.

Тридесет и шест часа по-късно тримата кацнаха на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Бяха успели да стигнат с кола до Марсилия, после със самолет до Париж. Там Савидж реши, че синините на Рейчъл могат да се прикрият с малко грим. Бяха ходили на фотограф и Савидж уреди първокласно направен фалшив паспорт, защото не смееха да привличат повече вниманието като използват този на Джойс Стоун. Ако някой от митническите служители забележеше приликата на Сюзън Портър — това беше името от паспорта — с бившата кинозвезда, Рейчъл трябваше просто да благодари за комплимента. Минаха безпроблемно всички формалности на пропускателните пунктове.

Акира беше застанал по-назад на опашката, все едно че пътува сам. След малко той се присъедини към тях.

— Разгледах тълпата. Изглежда никой не се интересува от нас.

— Точно на това се надявахме. Нямаше начин Пападрополис да разбере къде ще отиде Рейчъл. Сигурно си мисли, че още сме в Южна Франция и се опитваме да стигнем до островното княжество.

Те прекосиха голямата шумна зала.

— Значи съм свободна? — възкликна Рейчъл.

— По-добре да кажем, че си във „временен отдих“ — уточни Савидж. — Ако трябва да съм искрен, проблемът ти е отложен, но не и окончателно решен.

— Засега това ме удовлетворява. Стига ми, че мога да вървя спокойно без да се оглеждам непрекъснато назад.

— Все пак ще се наложи да гледаш напред — вметна Акира. — Имаме да свършим една работа.

— Разбирам. Искаш да кажеш, че аз ви задържам. Съжалявам. Ако не бяхте вие двамата… Не мога да намеря подходящи думи… Каквото и да кажа, ще бъде недостатъчно. Благодаря ви — произнесе тя накрая и ги прегърна.

2.

Взеха такси до Гранд Сентрал Стейшън, после се прекачиха на друго до Сентрал Парк и оттам стигнаха пеша до един хотел близо до Пето Авеню.

Апартаментът, който Савидж резервира по телефона, се оказа доста просторен.

— Рейчъл, спалнята е твоя — каза той. — Акира и аз ще спим поред на дивана.

Разопаковаха чантите, които бяха купили в Париж.

— Има ли гладни?

Савидж взе поръчките и се обади да донесат сандвичи с пушена сьомга, салати, плодове и минерална вода.

През следващите няколко часа те си отпочинаха, изкъпаха се и си хапнаха добре. Въпреки че бяха спали в самолета, това не им беше достатъчно, затова си поръчаха и кафе. Смениха си дрехите. Следобед Савидж отиде до близкия магазин и купи палта и ръкавици, защото по телевизията бяха предупредили, че нощта ще е студена и влажна. Изчакаха до девет часа.

— Готови ли сте? — попита ги той.

— Още не — отвърна Акира. — Има някои неща, които трябва да обсъдим. Зная отговора ти предварително, но все пак ще задам въпроса си. Не е ли по-добре да оставим Рейчъл тук?

— Ние смятаме, че не са ни проследили, но не сме сто процента сигурни. Ако я оставим тук, може да изпадне в беда.

— Може би.

— Това е неприемлив риск.

— Съгласен съм.

— Тогава какъв е проблемът?

— Нещо, което трябваше отдавна да се сетя. Знаеш ли какво ми хрумна. Твоят ангажимент към Рейчъл…

— Какво общо има това?

— Моят беше да защитавам съпруга й. Пристигнах един ден преди ти да дойдеш. Греъм се беше спазарил за цената. Тебе пък те изпрати да освободиш Рейчъл. Не ти ли е минавало през ум, че това не е случайно съвпадение? Човекът, който ни беше наел да охраняваме Камичи преди шест месеца, сега ни изпрати пак заедно на острова. Това беше първата задача и на двамата след възстановяването ни.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да се срещнем? — по гърба му полазиха тръпки.

— Нямаше гаранция, че ще се видим там. Но така или иначе аз щях да те проследя.

— Същото щях да направя и аз, ако ролите ни бяха разменени. Греъм е знаел, че ще изпълним съвестно задълженията си.

— Да, знаел е, че колкото и време да ми отнеме, аз все пак ще те намеря.

— Има само няколко души, които биха могли да го сторят. Ти си един от тях и със сигурност щеше да ме откриеш. Искал е да се срещнем лице в лице.

— И да разкрием един на друг общия си кошмар.

— Който всъщност е нереален. Но защо смятаме, че всичко това се е случило в действителност? Защо Греъм ни събра преди шест месеца, а сега за втори път?

— Затова зададох въпроса си преди малко. След като не знаем какво ни очаква, трябва ли да вземем Рейчъл с нас? Не я ли излагаме на по-голяма опасност така?

— Тогава какво да правим? Искаш да я оставим тук ли?

— Искам само да разбера какъв беше онзи мъртъв мъж, когото видях пред себе си.

— И аз също — добави Савидж.

— Значи тръгвате — каза Рейчъл.

Те се обърнаха изненадано към нея.

— А аз тръгвам с вас.

3.

Прогнозата за времето излезе вярна. Студен и влажен вятър ги блъсна в лицата, когато излязоха на Пето Авеню. Очите им се насълзиха. Савидж закопча горното копче на палтото си и се загледа в таксито, което ги беше докарало и сега се отдалечаваше към Гринуич Вилидж.

Рейчъл стоеше до него, прикривана от Акира.

— Ще повторя още веднъж — каза й Савидж. — Ако стане нещо, бягай. Не се тревожи за нас двамата. Върни се в хотела. Ако не установим връзка с теб до полунощ, напусни града. Ето ти десет хиляди долара. Мисля, че ще ти стигнат. Казах ти как да се свържеш с родителите си и със сестра си без Пападрополис да разбере. Избери си един град напосоки. Започни нов живот.

— Напосоки ли? А вие как ще ме намерите?

— Няма да те търсим. Мисля, че и друг трудно би те открил. Нали това е целта. Докато стоиш настрана от всичко и от всеки, свързан с предишния ти живот, ще бъдеш в безопасност. Съпругът ти няма да може да те проследи.

— Звучи ми така — започна Рейчъл и потръпна — самотно.

— Другото е по-лошо.

Близо до площад „Вашингтон“ те се пъхнаха в малка уличка, сгушена между по-големите. Стигнаха до една постройка, пред която имаше желязна порта, завършваща с остри шипове. Савидж натисна дръжката. Не остана изненадан, че вратата е заключена.

Започна да разглежда металните пръчки. Бяха високи. Независимо от мита, че нюйоркчани се интересуват само от себе си, беше повече от сигурно, че някой ще се обади в полицията, ако се опитат да ги прескачат.

— Ето възможност да покажеш уменията си, Акира.

По пътя бяха спрели в Ийст Сайд при един от доверените хора на Савидж, който им беше дал необходимите инструменти.

Акира отвори толкова бързо, сякаш имаше ключ. От честите визити тук и двамата знаеха, че на външната врата няма сензори. Влязоха първо Савидж и Рейчъл. Акира затвори вратата зад себе си без да я заключва. Кой знае, можеше да им се наложи да бягат.

Огледаха още веднъж уличката. Преди век тук е имало конюшни и по нея са се разхождали екипажи. Фасадите на къщите бяха реконструирани, но стилът не беше променен. Тесните входове се редуваха с двойни порти, през които се е влизало в конюшните. Уличката си беше останала павирана, както преди век. Електрическите лампи бяха във формата на фенери, за да се запази впечатлението, че тук времето е спряло.

Това беше един от скъпите квартали на града.

Повечето прозорци светеха, но Савидж се интересуваше само от тези на къщата вляво.

Тръгнаха натам. Савидж натисна един бутон. Тежката дъбова врата също бе обкована с желязо, но въпреки това Савидж чу звънеца. След десет секунди натисна отново, изчака още десет и пак звънна. Очакваше да чуе гласа на Греъм.

Никой не се обади.

— Дали е заспал? — учудено попита Савидж.

— В десет вечерта? И със светнати лампи?

— Тогава не иска никой да го безпокои. А може да е излязъл.

— Има само един начин да разберем — каза Акира. — Ако си е в къщи, ще има и резе на вратата.

Вратата беше с две секретни брави. Акира се справи бързо с тях. Натисна дръжката. Вратата се отвори.

Савидж изтича вътре. Беше идвал тук толкова често, че познаваше добре сигналните инсталации на Греъм. Решетките на прозорците служеха и като сензори за натиск. На вратата на гаража също имаше такива сензори, както и на тази врата. Ако някой успееше да влезе, трябваше да натисне няколко закодирани бутона на специално табло в един от шкафовете, иначе алармата щеше да се включи след петнадесет секунди. Съседите ще чуят звука и, което е по-важно, полицията също щеше да бъде алармирана.

Той бързо отвори шкафа и натисна бутоните, които помнеше от преди година. Тогава, след няколко опита да надникне зад ръката на Греъм, най-сетне бе успял, оставайки верен на професионалния си навик.

Червената светлина угасна. Сирената не се включи. Савидж се подпря на шкафа. Силуетът на Акира се появи на вратата.

— Проверих този етаж. Няма и следа от него.

Савидж беше толкова зает, че не беше обърнал внимание на силната музика, която се чуваше още като влязоха.

— Той слуша хевиметъл?

— Не, от радиото е — поясни Акира. — Трябва да го е оставил включено, когато е излязъл. Сигурно е искал евентуалният крадец да си помисли, че в къщата има хора и да си избере по-лесна плячка.

— Защо пък Греъм ще си прави тоя труд? Нали, ако някой влезе, ще се изплаши по-скоро от сирената, отколкото от радиото. Докато чакахме отвън Греъм да ни отвори, звънецът едва се чуваше, а за музиката да не говорим. Не мисля, че го е оставил заради крадците.

„Не ми се вярва Греъм да излезе без да изключи радиото. Освен това той не слуша хевиметъл. Мрази електронната музика. Обича само класика“ — мислеше Савидж.

— Нещо не е наред — каза той. — Провери горните етажи. Аз ще сляза в мазето. Рейчъл, ти остани тук.

Японецът тръгна нагоре, а Савидж пресече стаята, която служеше за кабинет на Греъм, макар че приличаше повече на всекидневна. Предназначението й можеше да бъде отгатнато единствено по бюрото в ъгъла, което беше хромирано, със стъклен плот. Отдясно, над камината, имаше рафтове с книги. На отсрещната стена нямаше нищо друго освен стереоуредба с две колони. Тя бе източникът на пулсиращата музика. В средата имаше малка масичка също от хром и стъкло в еднакъв стил с бюрото, а до нея две кожени канапета. По изрядно белите стени висяха само няколко картини, всички на Моне. Това допълваше впечатлението за пространственост, създадено от оскъдното обзавеждане.

Чужд човек не би могъл да знае, че Греъм крие важните документи в ниши зад рафтовете с книги. Целта на стереоуредбата пък беше да предотврати записването на разговорите с няколкото доверени клиенти, които той допускаше в кабинета си. Музиката на Бетовен бе всъщност предпазна мярка против неоткрити микрофони.

На масичката Савидж забеляза три празни бутилки от шампанско. Във високия пепелник на бюрото той видя не само остатъци от пури, но и една чаша със столче. На дъното й имаше някаква течност.

Отляво на бюрото беше вратата за мазето. Отвори я внимателно. Няколко стъпала водеха към тъмното помещение. Савидж извади пистолета, купен от Ийст Сайд заедно с шперцовете. Акира също си беше осигурил оръжие оттам.

Държеше пистолета с дясната ръка, а с лявата напипа ключа за лампата и го превъртя. Стана светло и той заслиза предпазливо надолу.

Когато стълбите свършиха, Савидж задържа дъх и насочи пистолета напред.

Видя три маси. Върху тях бяха натрупани жици, батерии, дискове и най-различни подслушвателни устройства, цели или разглобени.

Имаше и камина, зад която Савидж не пропусна да надникне. Потта се стичаше от челото му. Тук нямаше какво повече да търси, но той не почувства облекчение от това.

4.

Акира се появи след като свърши с горните етажи. Не беше открил нищо нередно, но Савидж не се успокои. Рейчъл се отпусна на канапето.

Акира прибра пистолета си. Електрическите китари продължаваха да гърмят.

— Сигурно се навиваме излишно. Може да има съвсем елементарно обяснение за тази необичайна за Греъм музика.

— Не ми звучи много убедително.

Рейчъл закри ушите си с ръце и каза:

— Сигурно е обичал да се изтезава.

— Нека си доставим това удоволствие — започна Савидж и посегна към радиото, което най-сетне заглъхна и настъпи благодатна тишина.

— Слава богу — зарадва се Рейчъл. Тя погледна към празните бутилки и продължи — Забелязахте ли ги?

Акира кимна и отговори:

— От шампанско са. Греъм много го обича.

— Е, чак пък толкова. Може ли да изпие три бутилки за една вечер?

— Способен е да погълне доста голямо количество от тази течност, но ти си права. Не е съвсем нормално да изпие три бутилки. Никога не съм го виждал да прекалява.

— Може да е бил с компания — предположи Акира.

— Има само една чаша — отбеляза Рейчъл. — Ако предположим, че е имал гости и е прибрал чашите им, защо тогава не е прибрал и своята, а също и бутилките? Има и нещо друго. Видяхте ли етикетите?

— Не — призна си Савидж. — Какво има?

— Нали казахте, че пие „Дом Периньон“?

— Да, само това признава.

— Е, добре. Две от бутилките са от тази марка, но третата не е.

— Така ли? — изопна се Савидж.

— Освен това, какъв е този шум? — попита Рейчъл.

Савидж се огледа неспокойно наоколо. Ушите му все още бяха заглъхнали, но вече долови приглушено бръмчене.

— Да — отбеляза Акира. — Усещам съвсем слаба вибрация. Откъде ли идва?

— Може да е от хладилника — предположи Савидж.

— Кухнята е на втория етаж — уточни Акира. — Хладилникът не може да се чува толкова отдалече.

— Може да е включена камината.

Акира сложи ръката си на вентилационния отвор и каза:

— Не усещам движение на въздуха.

— Тогава откъде…

— Струва ми се, че идва от вратата до рафтовете с книги — каза Рейчъл и тръгна натам.

Тя отвори вратата и бързо отстъпи назад, тъй като я обгърна плътен сив пушек. Приглушеното бръмчене се чуваше по-ясно. Рейчъл се закашля от задушливия дим.

„Само дето това не е дим“ — осъзна Савидж.

Гаражът на Греъм! Савидж избърза натам. Той беше тъмен, но осветлението от стаята бе достатъчно, за да види кадилака на Греъм. Двигателят работеше и въздухът бе наситен с изгорели газове, а една пълна фигура седеше отпуснато зад волана.

Той се втурна към отворения прозорец на колата и изключи двигателя. Мъчейки се да не диша, Савидж отвори шофьорската врата, измъкна Греъм и го повлече по циментовия под към всекидневната.

Рейчъл бързо затвори вратата след него. Вече бяха навлезли достатъчно изгорели газове, така че когато Савидж си пое въздух, той се задави и се разкашля.

Акира коленичи до Греъм и провери пулса му.

— Лицето му е тъмночервено — отбеляза Рейчъл.

— Въглероден окис — констатира Акира и се наведе към гърдите му. — Сърцето не бие.

Савидж коленичи от другата страна и се обърна към японеца:

— Направи му изкуствено дишане уста в уста. Аз ще се заема със сърцето.

Акира се подчини, а Савидж натисна гръдния кош на Греъм един път, после сложи двете си длани върху сърцето му и започна ритмично да натиска.

— Рейчъл, обади се на бърза помощ — помоли Савидж.

Тя тръгна към телефона, който се намираше върху бюрото на Греъм. Вдигна слушалката и започна да натиска бутоните.

— Остави — каза Акира със слаб глас. — Няма нужда — продължи той, взирайки се в Греъм и после бавно се изправи.

— Не се отказвай!

Акира поклати отчаяно глава:

— Не усещаш ли колко е студен? Погледни краката му. Когато го сложи на пода, те останаха така сякаш още седи в колата. Мъртъв е отскоро, но вече нищо не може да го съживи.

Савидж обърна очи към коленете на Греъм, преглътна и спря да натиска гръдния му кош.

Рейчъл остави слушалката.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна.

— Господи — промълви Савидж и сключи ръце. После се изправи с мъка.

Рейчъл приближи, като се опитваше да не гледа към тялото на Греъм.

Савидж изведнъж забеляза колко е пребледняла. Той успя да я хване точно преди да й се подгънат краката. Помогна й да се отпусне на дивана, така че да е с гръб към Греъм.

— Наведи си главата между коленете.

— Изгубих равновесие само за секунда.

— Сигурно е така.

— Вече съм по-добре.

— Разбира се. Ще ти донеса малко вода — предложи Акира.

— Не, наистина мисля, че съм добре. — Цветът на лицето й бавно се възвръщаше. — Само за миг стаята се размаза пред очите ми. Сега вече… — Тя се опита да говори по-уверено. — Ще се оправя. Не се безпокойте. Няма да припадна. Обещах си, че няма да заставам на пътя ви и да ви се пречкам — докато казваше това сините й очи блестяха от гордост и упорство.

— Да ни се пречкаш ли? Точно обратното — отвърна Савидж. — Ако не беше ти, можеше още да не сме открили… — той прехапа долната си устна и погледна към тялото на Греъм. — Горкият мошеник. Дойдох тук, за да се изправя срещу него. Сега мисля, че бих го прегърнал, ако беше жив. Господи, как ми липсва. — Той се опита да овладее чувствата си. — Какво ли се е случило, по дяволите?

— Искаш да кажеш, какво е нагласено да изглежда, че се е случило?

— Точно така.

Рейчъл изглеждаше смутена.

— Три празни бутилки — започна Акира.

— Така. Напил се е и е решил да се поразходи — продължи мисълта му Савидж. — Запалил е колата, но преди да потегли е минал в отвъдното. Изгорелите газове са го задушили.

— Следователят би отхвърлил тази хипотеза.

— Естествено.

— Не разбирам — каза Рейчъл.

— Гаражът беше тъмен, а вратата към стаята беше затворена — поясни Акира. — Дори и пияница би загрял, че първата му работа е да отвори външната врата.

— Освен ако няма дистанционно управление. Може да е мислел, че ще успее да натисне бутона, докато пали колата.

— Всъщност гаражът на Греъм е с двойна врата като на конюшните — отваря се и на двете страни и то ръчно.

— Значи гаражът е оставен нарочно затворен.

— Искаш да кажеш… — Рейчъл търсеше подходящи думи, — че Греъм се е самоубил?

— Стоял е тук сам, а радиото е гърмяло, докато си е пиел шампанското и е размишлявал. Когато е изпил достатъчно, за да отпусне нервите си, е решил да излезе с колата. И не си е направил труда да загаси радиото. Защо ли да го прави? После е отишъл в гаража и е затворил вратата към стаята. Запалил е колата. Изгорелите газове миришат ужасно, но след няколко вдишвания клепачите му са натежали. Унесъл се е и е умрял. Без излишен шум и мръсотия. Да, следователят все пак ще приеме такова обяснение — мрачно заключи Савидж.

Рейчъл изглеждаше доста разстроена.

— Трябва да е имал причина, за да го направи — продължи Савидж.

— Например проблеми със здравето.

Той потръпна и отговори:

— Когато го видях за последен път преди три седмици, не забелязах нищо нередно. Все така пълен, но иначе беше як както винаги. Дори и да са му открили внезапно рак, той е от този род хора, които биха се вкопчили за всяко лечение, докато не разберат, че няма спасение. Едва тогава би посегнал на себе си, но не и преди това.

— Тогава е имал проблеми в работата си.

— Това звучи по-правдоподобно — отбеляза Савидж.

— Със сигурност тези проблеми не са били финансови. Греъм беше състоятелен човек. Имаше различни вложения. Остава едно — някой клиент се е обърнал срещу него или враг на негов клиент е открил за кого работи Греъм и е организирал това нападение.

Савидж обмисляше тази възможност.

— Може да си прав. В разцвета на силите си, когато Греъм е бил сред британските командоси, предизвикателствата са го вдъхновявали. След като се е оттеглил, се е отпуснал, напълнял е от многото шампанско и хайвер. Осъзнаваше, че е загубил способността си да издържа на болка. Той ме тренираше, но неговите собствени умения бяха останали в миналото. Веднъж ми призна, че не би имал шанс, ако излезе лице срещу лице с опитен противник. Ако е бил сигурен, че го преследват и смъртта му ще е мъчителна, би избрал точно такова самоубийство.

— Особено, ако ние с теб го преследваме — допълни Акира.

— Само че преди да ни изпрати в Миконос, той е бил наясно, че можем да се появим и да му поискаме обяснение. Освен това той знае, че колкото и да сме ядосани, никога не бихме посегнали на живота му. Следователят не знае нищо за нас. Предполагам, че няма и да разбере за нашето съществуване.

— Съгласен съм — каза Акира. — Все пак той ще предположи, че някой е преследвал Греъм, иначе сценарият ще се обърка. Вероятно зад тези рафтове, в някоя от секретните папки, полицията ще открие доказателства, че Греъм се е страхувал за живота си.

— И е знаел, че ще пострада.

— Затова е избрал достойнството — сложил е сам край на живота си. Съвсем като японец — свъси вежди Акира.

— Ще ми обясни ли някой какво става тук? — попита Рейчъл.

— Греъм не се е самоубил — отговори Акира.

— Но досега говорехте друго…

— Разсъждавахме от името на следователя — започна Савидж. — Но той не знае, че Греъм не би избрал такава станция. Не знае, че той никога не би смесил „Дом Периньон“ с друго шампанско. Греъм е бил убит. Изпил е насила шампанското, което са намерили в къщата. Две бутилки са им се сторили недостатъчни. Купили са още една, но по техен избор. След като са го убили, са го пренесли в колата и са запалили двигателя, затворили са вратите, уверили са се, че е мъртъв и са си тръгнали.

— Първо са включили радиото на тази станция и то отново по техен избор. Решили са, че така ще бъде по-правдоподобно.

— Справили са се блестящо — каза Савидж. — Ще ги…

— Ще ги накараш да си платят ли? — печалните очи на Акира проблеснаха. — Това се подразбира и без думи.

5.

Савидж хвана Греъм за ръцете, Акира за краката. Рейчъл отвори вратата, като се извърна назад, за да не вдишва изгорелите газове. Двамата мъже пренесоха тялото обратно в гаража.

Поставиха го на същото място зад волана. Димът беше все още толкова гъст, че Савидж се стараеше да не диша, докато наместваше Греъм. В края на краищата, кръвта му вече не циркулираше. По законите на гравитацията тя щеше да се разпредели в коремната област и в долните крайници, които щяха да станат пурпурночервени. Ако открие такива места и по горните части на тялото, следователят ще разбере, че то е било премествано.

То наистина беше местено, но не беше лежало достатъчно дълго и кръвта не беше предизвикала червени петна по гърба. Следователят не би заподозрял нищо.

Савидж превъртя ключа и чу двигателя. Той затръшна шофьорската врата и се втурна след Акира към всекидневната.

Стаята беше изпълнена с газове. Савидж се закашля. Рейчъл побърза да затвори вратата след него.

— Прозорците — кратко каза Акира.

Втурнаха се натам. Натиснаха бутоните, които изключваха алармената инсталация, отвориха прозорците и поеха чист въздух.

Студеният вятър повдигна завесите и подгони пушека. Сивите кълба се завъртяха към тавана, разпръснаха се и излетяха през горната част на прозорците.

Савидж стоеше с гръб към вратата за гаража. Вятърът не му пречеше да чува приглушения шум от двигателя на кадилака.

— Съжалявам, приятелю.

— Мислиш ли, че наистина е такъв? — попита Акира. — Приятел не би ни предал. Защо ли го е направил?

Гневът и болката се сляха в едно и Савидж прошепна с прегракнал глас:

— Нали това се опитваме да разберем.

Той прекоси стаята и започна да дърпа етажерките с книги.

Стената на това място се отмести и се показаха нови рафтове с метални сейфове по тях. Това бяха документите на Греъм.

Савидж и Акира започнаха да ровят из тях.

Рейчъл стоеше отзад.

— Казахте, че следователят няма да заподозре нищо за вашето съществуване. Какво имахте предвид?

— Съвпаденията са прекалено много. Убийството на Греъм. Идването ни тук. Всичко е свързано.

— Не можете да го докажете.

— Напротив, можем — каза Акира и започна да рови в поредната кутия. — Греъм пазеше тези документи само по една причина — за да обясни доходите си пред данъчните служби. Ако не се налагаше да прави това, никога не би си позволил да държи всички тези папки. Естествено, той взимаше необходимите предпазни мерки, като даваше псевдоними на клиентите си и на хората, които работеха за него. Дори и някой от потенциалните му врагове да стигне до секретната информация, едва ли би научил нещо съществено. Кодът с псевдонимите е заключен в сейфа на една банка. Само Греъм в присъствието на адвоката си има достъп до него, така че кодът е на сигурно място. Само че той не ни трябва, защото ние със Савидж си знаем псевдонимите. Избрали сме си ги сами. Всъщност и ти вече ги знаеш.

Претърсиха и останалите кутии.

— Какво искате да откриете? — попита ги Рейчъл.

— Греъм държеше два вида документи, които бяха взаимно свързани — едните за клиентите, другите за хората, които ги обслужваха. Намери ли нещо?

— Не — отвърна Акира.

— И аз не ги открих.

— Какво не откри? — не разбра Рейчъл.

— Нашите папки. Изчезнали са — поясни Савидж.

— Не знаем какъв псевдоним е дал Греъм на Камичи, на сестра ти и на съпруга ти. Мисля, че след като нашите папки не са тук, вашите също са взети. Това е доказателството, за което ти споменах преди малко. Който е убил Греъм, е откраднал и документите. Следователят няма откъде да разбере за нас, нито дори за псевдонимите ни. Убили са Греъм, за да не се доберем до информацията, която искахме да получим от него.

— Ето и последното му писмо, в което обяснява причините за самоубийството. Акира предвиди, че ще има и такова. Напечатано е разбира се. Защото Греъм не го е съчинил.

— Значи е оставено от убийците му. Добре. Вече ме убедихте. Не разбирам откъде са били толкова сигурни, че полицията ще открие писмото зад тези рафтове?

— Те не бяха плътно до стената.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Акира. — Съседите откъм гаража може вече да са чули странния шум и да са заподозрели нещо. Не е изключено да се обадят в полицията.

Прибраха папките и наредиха обратно кутиите по рафтовете.

Савидж затвори прикритието, като остави съвсем малка пролука, както бяха направили убийците.

Акира включи отново радиото. Гръмна музика.

— Стаята е проветрена. Не усещам миризмата на изгорели газове — отбеляза Рейчъл и затвори прозорците.

Савидж се огледа наоколо още един път и каза:

— Мисля че всичко е така, както го намерихме. И тримата сме с ръкавици, така че няма да намерят наши отпечатъци. Можем да тръгваме.

Акира излезе навън, провери пътя и махна на Рейчъл да го последва.

Савидж включи отново алармената инсталация в шкафа, затвори го, излезе и изчака Акира да заключи входната врата.

Савидж хвана Рейчъл за ръка и тръгнаха към улицата.

— Не забравяйте да заключите и външната врата — напомни им тя.

— Не се тревожи. Няма да забравим. Все пак благодаря, че ми напомни — обърна се Акира към нея. — Бележиш добри успехи.

— Имам ужасното чувство, че докато всичко това свърши — ако изобщо някога свърши — ще съм вече експерт във вашата област.

6.

Те тръгнаха надолу по Пето Авеню и наближиха площад „Вашингтон“. Студеният и влажен вятър шибаше лицата им.

— Дали убийците са напуснали района?

— Така предполагам — отвърна му Акира. — След като са си свършили работата.

— Дали наистина са я свършили? Ако са искали да накарат Греъм да млъкне завинаги, може би очакват ние да го потърсим.

— А как биха могли да знаят за нас?

— Единственото обяснение, което ми идва наум…

— Кажи го.

— … е това, че Греъм вероятно е работил за хората, които са го убили — довърши Савидж.

— Но защо ще помага на тях, а не на нас? Не го е направил за пари. Той ценеше лоялността у хората. Защо се е обърнал против нас?

— Хей — обърна се Рейчъл към тях. — Нека се опитаме да разберем това. Нали казахте, че убийците на Греъм сигурно са ни проследили. — Тя се огледа назад и продължи — значи ще се опитат да убият и нас.

— При всички случаи ще ни проследят, но чак да ни убиват? Не мисля, че ще го направят — каза Акира. — Загубили са толкова сили да ни накарат да повярваме, че всеки от нас е видял как другият умира. Не ми е ясно защо. Който и да го е направил, ще се опита да запази завоеванията си. Ние сме прекалено важни за някого.

Савидж махна на едно такси и те се пъхнаха вътре.

— Площад „Таймс“ — каза той на шофьора.

В продължение на час те се прекачваха от такси на такси, качваха се и на метрото, после пак на такси и накрая минаха пеша през Сентрал Парк.

Рейчъл се учуди, че вижда толкова много трениращи хора там.

— Мислех, че паркът не е безопасен през нощта.

— Те бягат на групички. Крадците не ги закачат.

Тя се изненада още повече като забеляза, че японецът беше изчезнал.

— Къде е…

— Между онези дървета на хълма. Върна се да провери пътя, по който минахме. Ако някой ни е проследил, ще му види набързо сметката.

— Но той не ни каза какво смята да прави.

— Не беше необходимо да дава обяснения.

— Вие май взаимно си четете мислите.

— Просто знаем какво трябва да се прави в такива случаи.

След десетина минути японецът изникна от храстите.

— Ако са ни следили изобщо, проявили са достатъчно здрав разум да не го правят и тук в парка посред нощ.

Тъмната алея се разклоняваше на това място.

— Оттук, Рейчъл — посочи Савидж надясно. — Най-безопасно е да се върнем в хотела.

7.

Четвъртият мъж размаха своя меч катана. Стоманата изсвистя, удари Камичи през кръста и продължи, като че беше минала през въздух. Разполови тялото му на две части, които отхвръкнаха на различни страни.

Шурна кръв. Вътрешностите му се пръснаха по пода.

Акира изрида от обида и се втурна да разсече гръкляна на нападателя преди да е посегнал отново.

Твърде късно. Онзи вече замахваше към него, стискайки меча здраво в ръце.

Савидж агонизираше на пода, но му се стори, че Акира успя да отскочи встрани навреме и да избегне удара. Но мъжът не замахна втори път. Вместо това Савидж видя как главата на Акира се отдели от раменете му.

Как кръвта бликна от оголения му врат.

Как тялото му се задържа около три ужасни секунди преди да се строполи.

Главата му тупна като тиква, търколи се и спря точно пред него. Закрепи се на основата си, като очите останаха на едно ниво с неговите.

Бяха отворени.

Стори му се, че премигнаха.

Савидж изпищя.

Той се бореше като обезумял да преодолее болката, да раздвижи крайниците си и да ги повдигне. След като не беше успял да защити Камичи и да помогне на Акира, трябваше поне да отмъсти за смъртта им преди убийците да го открият.

В същия миг усети как го притискат нечии ръце и започна да се мята още по-силно. Ръцете се увиха около него. После притиснаха неговите ръце зад гърба, като едва не му изкараха въздуха.

— Не — каза Акира.

Савидж продължаваше да се съпротивлява.

— Не — повтори японецът.

Изведнъж той спря. По гърба му полазиха студени тръпки, макар целият да беше потънал в пот.

„Акира!“

„Това е невъзможно!“

„… прегръща ме силно.“

„Не! Ти си мъртъв!“

Акира отмести лицето си малко назад. В тъжните му очи се четеше тревога — очите, които току-що беше видял да премигват, след като отсечената му глава се търкулна към него и остана на пода.

Акира повтори отново, този път шепнешком:

— Не.

Савидж бавно се огледа наоколо. Образът на потъналия в кръв коридор в „Медфорд Гап“ се разсея и отстъпи място на някаква приятно обзаведена стая. Осъзна, че се намира в апартамента на хотела близо до Пето Авеню.

Беше почти тъмно. Светеше само една слаба крушка в ъгъла до вратата за коридора.

Савидж въздъхна и се успокои.

— Вече съм по-добре — каза той.

— Сигурен ли си? — Акира продължаваше да го държи.

— Сънувах кошмар.

— Не се и съмнявам, че е същият като моя. Можеш да вържеш краката си.

Савидж кимна.

Акира се дръпна и той се отпусна обратно на дивана.

Вратата към спалнята се отвори и Рейчъл се показа. Погледна въпросително и бързо се приближи към тях. Беше облечена с къса синя нощница, която подчертаваше бюста й. От резките й движения краищата на нощницата се разтваряха.

Този факт явно не я смущаваше. Акира и Савидж също не му обърнаха голямо внимание. Тя беше част от отбора.

— Чух те да викаш — обърна се тя към Савидж. — Какво става?

— Сънувах кошмар.

— Онзи кошмар ли?

Той кимна, а после се вторачи в Акира.

— И аз го сънувам — каза японецът. — Всяка нощ.

Савидж смутено продължаваше да се взира в него.

— Мислех, че след като вече се срещнахме, този сън ще си отиде.

— И аз така си въобразявах.

— Опитвах се да не говоря за това — обезсърчено размаха ръце Савидж. — Още не мога да преодолея убеждението си, че те видях мъртъв. Виждам те пред себе си на сън! Чувам гласа ти! Ако поискам, мога да те пипна! И все същото. Вече сме заедно от няколко дни, но съм убеден, че преди шест месеца те видях как умираш.

— А аз видях теб. Когато започна да се съмнявам в това, винаги си спомням тези шест мъчителни месеца. Белезите по ръцете и краката ми напомнят за това.

Савидж разкопча ризата си и показа двата хирургически белега, единия отляво под ребрата, другия отдясно над тазобедрената кост.

— Трябваше да ми извадят далака и апендикса, защото бяха разкъсани.

— И моите трябваше да бъдат извадени по същата причина — Акира вдигна дрехите си нагоре и показа своите белези.

— Е, вече знаем… имаме доказателства… за насилието над вас — каза Рейчъл. — Очевидно обаче, че вашата „смърт“ — по-точно тази част от вашия сън — е наистина само сън.

— Не разбираш ли, че в това няма логика? — попита Савидж. — Това, че Акира е жив, не променя нищо. Аз знам какво съм видял. По-лошо е от така нареченото deja vu или зловещото чувство, че си преживял това и преди. По-скоро ми прилича на обратната ситуация. Не знам как да я опиша. Може би jamais vu, т.е. това, което смяташ, че си видял, в действителност не се е случило. И все пак се е случило. Това, което виждам сега, е невъзможно. Искам да разбера защо срещу мен стои призрак.

— Не си единственият.

— Но Греъм е мъртъв. Кой друг може да ни каже какво се е случило? Как ще открием отговора? Откъде да започнем?

— Защо не… — не се доизказа Рейчъл.

— Да? Продължавай — подкани я Савидж.

— Просто си мислех да ви предложа…

— Доста добри предложения ни даде напоследък — окуражи я и Акира.

— Не е ли очевидно? — Рейчъл потръпна и продължи. — От всичко, което съм чула досега знам, че и двамата мислите непрекъснато за това, но го отхвърляте като невъзможно.

— Какво е то? — попита Акира.

— Трябва да отидете там, където е започнало всичко това преди шест месеца. Мястото, за което непрекъснато говорите.

— Планинският комплекс „Медфорд Гап“.

8.

Те поръчаха закуска в стаята и малко след седем напуснаха хотела. По обиколни пътища стигнаха до една агенция за наемане на коли. Отначало Савидж мислеше да помоли някой от помощниците си да му осигури кола, но после се отказа. Колкото по-малко хора знаеха, че е в града, толкова по-добре. Особено след убийството на Греъм.

Рейчъл им призна, че също е имала кошмари. Сънувала Греъм, отпуснат зад волана на своя кадилак, обвит от изгорели газове, пътуващ към вечността. Все някога горивото трябваше да свърши. Имаше възможност тялото му да остане няколко дни в гаража, да се подуе и да започне да се разлага, изпълнено с червеи, докато ужасната миризма не накара някой от съседите да се обади в полицията.

Отвратителната картина на червеите, пълзящи по лицето на Греъм, я бе заставила да се събуди от ужас.

— Защо не се обадихме в полицията и да кажем, че сме съседи на Греъм и сме разтревожени от подозрителния шум в гаража? — попита тя.

— Полицията има начин да проследи откъде се обаждаме. Правят го, когато някой се обади и съобщи за някакъв инцидент без да си остави номера. Ако се бяхме обадили от телефона на Греъм или от уличен телефон, веднага щяха да разберат, че не сме му съседи. След като не знаем какво са замислили убийците на нашия агент, по-добре ще е да оставим нещата да се развиват по техния сценарий.

Вече напускаха града с наетата кола. Савидж беше на кормилото, Рейчъл беше потънала в дълбок размисъл, а Акира спеше на задната седалка.

Опитвайки се да следва онзи злополучен маршрут, Савидж излезе от Манхатън през моста „Джордж Вашингтон“ и мина границата на щата Ню Джърси, като се насочи към шосе номер 80. Двадесет минути по-късно той вече се взираше в надписите на крайпътните мотели.

Отминаха „Холидей Ин“, най-добрия в този край.

— Ето го — каза Савидж. — „Хауард Джонсън“. Тук разменихме куфарчетата. Това ме озадачи.

Беше ясен октомврийски ден, слънцето бе прогонило студа от предишната нощ. Когато навлязоха в Пенсилвания, покрай пътя започнаха да се забелязват все повече скалисти възвишения. След около половин час възвишенията се превърнаха в планини.

Рейчъл очевидно беше започнала да се успокоява.

— Винаги съм обичала есента — сподели тя. — Листата, които сменят цветовете си.

— Последния път, когато бях тук, листата още не бяха напъпили. Имаше дори сняг. Сняг, покрит с кал. Беше на смрачаване. Облаците приличаха на въглищен прах, разсипан по небето. Акира, — обърна се той към японеца — събуди се. Наближаваме отклонението.

Савидж се насочи към изхода на магистралата. Той си спомни инструкциите отпреди шест месеца и успя да открие пътя сред плетеницата от по-тесни пътища. Видя надписа: „МЕДФОРД ГАП“.

Градът беше малък и безинтересен. Нямаше почти никакво движение. Забелязаха само няколко пешеходци. Не всички магазини работеха.

— Акира, какво си спомняш за града? Такъв ли беше и тогава?

— Минахме по тъмно. Уличните лампи светеха, но друго не е останало в паметта ми. На главното кръстовище завихме наляво.

— Тази улица е без изход — каза Савидж и обърна обратно към центъра. — Ясно, че не съм налучкал пътя. Ето. Мисля, че е тук.

Зави наляво и скоро пое по стръмно шосе с много завои. Спомни си, че преди шест месеца калта и снегът по края го караха да се страхува от насрещното движение. Пътят беше тесен и той не би могъл да маневрира, ако тогава срещу него излезеше кола.

Както и преди, пътят беше безлюден, но сух. При това на дневна светлина Савидж забеляза и отбивките отстрани, така че вече не мислеше за насрещното движение.

— След малко ще видиш нещо много интересно, Рейчъл. Най-странната постройка, която можеш да си представиш. Смесица от най-различни стилове. Дължината й е около триста метра.

Изкачиха най-високата част и завиха покрай скалата. Савидж внезапно натисна спирачките. Коланът се вряза в тялото му. Колата занесе.

Той гледаше и не можеше да повярва на очите си.

Пътят беше свършил внезапно. Пред тях имаше само камъни и дървета в шарена премяна.

— Какво става?

— Пак не си улучил пътя — отвърна Акира.

— Не. Това е пътят.

— Тогава беше тъмно. Откъде си толкова сигурен? Опитай отново.

Савидж се съгласи.

След като провериха всички възможни пътища, които водеха от Медфорд Гап към планината, решиха да спрат и да попитат някой.

Няколко мъже стояха до входа на една механа, дъвчеха и плюеха тютюн.

— Как да стигнем до планинския комплекс „Медфорд Гап“? — попита ги Савидж.

— Планински комплекс ли? Не съм чувал за подобна гадост — неприветливо отговори единият.

9.

Савидж караше бързо, завладян от непреодолимото желание да се махне оттук.

— Сигурен съм, че беше точно на това място — каза той като натисна педала на газта още по-силно. — Акира и аз го видяхме с очите си. Спахме там. Хранихме се в неговия ресторант. Охранявахме Камичи. Цели три дни и три нощи!

— Беше толкова стар — продължи мисълта му японецът. — Със старовремски свещници. Дървено стълбище. Сякаш още усещам миризмата на мухъл и на пушек от дървата в камината.

Колата навлезе в завой. Опитвайки се да овладее кормилото, Савидж изведнъж осъзна, че се движи прекалено бързо и намали скоростта. Видя надпис: „ВНИМАНИЕ! ПАДАЩИ КАМЪНИ“ и едно голо възвишение, а по-нататък изоставена постройка, бивш сервиз. Табелата беше откачена, прозорците изпочупени. Савидж реши да спрат там за малко.

— Разпитахме толкова хора — започна Савидж, като продължаваше да стиска волана, макар че колата не се движеше. — Нямаха и най-малка представа за какво говорим.

Той отвори вратата и излезе на чист въздух. Акира и Рейчъл направиха същото.

— Не беше някой малък хотел, за който местните жители може и да не са чували — каза Савидж. Погледът му блуждаеше по околните възвишения, но той не ги забелязваше. — Това трябва да е била главната туристическа атракция в района. Даже носеше името на близкото градче.

— Но ние проверихме всяка пътека, която води нагоре.

— Дори се върнахме пак по онзи път, по който смятате, че сте минали преди — отбеляза Рейчъл. — Търсихме и между дърветата, да не би хотелът да е изгорял. Нямаше и следа от пожар. За половин година гората не може да погълне основите на такава голяма постройка.

— Естествено — съгласи се Савидж. — То една хижа да изгори, пак ще има някакви следи, а какво остава за такъв голям хотел. Не може и да го забравят за толкова кратък срок. Щяха поне да ни кажат, че е имало пожар. При всички случаи трябваше да намерим поне езерото, но и това не успяхме да направим!

— Въпреки всичко, ние сме сигурни, че хотелът и езерото съществуват — каза Акира.

— Сигурни? — учудено попита Савидж. — Колкото сме сигурни, че сме се видели един друг мъртви. Но ние сме живи.

— Излиза — започна колебливо Акира, — че планинският комплекс никога не е съществувал.

Савидж въздъхна и кимна.

— Чувствам се така… Снощи като говорихме в хотела се опитах да го обясня. Jamais vu. Нищо не се е случило наистина. Не мога да се доверявам повече на спомените си. Сигурно ще полудея.

— Какво е станало с нас?

— Къде? И защо? — намръщено допълни Савидж.

— Да продължаваме по стъпките ви — предложи Рейчъл. — Къде отидохте след това?

— В болницата — отговори Савидж.

— Моята се намира в Харисбърг на сто мили на запад. Пренесли са ме с хеликоптер.

— Харисбърг ли каза? — изтръпна Савидж. — Никога не си го споменавал.

— Не е станало дума. Как странно ме гледаш. Само не ми казвай, че и ти си бил там.

— Твоят лекар рус ли беше?

— Да.

— И имаше лунички?

— И очила?

— И се казваше…

— Хамилтън.

— Мамка му — изпсува Савидж.

Тримата се втурнаха към колата.

10.

— Какво ли я е задържало? — попита Акира.

— Минали са само десет минути.

Бяха оставили Рейчъл за малко, тъй като не можеха да намерят място за паркиране. Макар че се опита да успокои Акира, самият той вече започваше да се притеснява. Не само защото беше длъжен да я охранява, но и поради надигащото се в него чувство.

Беше късен следобед. Движението бе доста натоварено. Савидж зави надясно, като не преставаше да се оглежда.

— Ето я — посочи Акира.

Успокои се, като я видя да излиза от градската библиотека. След минута тя се качи при тях и той потегли.

— Проверих телефонния указател — каза тя. — Ето и фотокопие от картата на града. Взех и списъка на болниците в района. Ще ни отнеме доста време, тъй като не са малко. Сигурни ли сте, че не си спомняте името на болницата?

— Не са ни го споменавали — отговори Акира.

— Сигурно е било изписано на чаршафите и на пижамите.

— Бях упоен от демерола — каза Савидж. — И да е имало някакъв надпис, не съм го забелязал.

Акира изучаваше списъка. Започна да го чете на глас:

— „Централна остеопатична болница“, „Обществена болница“, „Щатска болница“.

— Остеопатична ли каза? — попита Савидж. — Звучи ми като „хиропрактика“. Това не беше ли лекуване чрез манипулации на гръбначния стълб и ставите?

— Не. Остеопатичната медицина смята, че повечето болести се причиняват от силния натиск при нараняване и разместване на костите.

Савидж се опита да схване, но поклати глава:

— Все пак трябва да опитаме навсякъде.

11.

— Съжалявам, господине — каза възрастната жена на информацията в Обществената болница в Харисбърг. — Нямаме доктор Хамилтън.

— Моля ви — опита да настоява Акира, — проверете пак.

— Вече три пъти проверявам. Няма такова име в компютъра.

— Може да не е от персонала. Ако има частна практика и само изпраща тук пациенти? — опита се да я склони японецът.

— Е, това не е изключено — отговори жената.

— Няма смисъл — каза Рейчъл.

Савидж и Акира я погледнаха изненадано.

— Проверих в указателя — обясни тя. — Гледах специално страницата за частно практикуващи лекари. И там го няма.

— Още не сме проверили всички болници.

Те пресякоха фоайето и се насочиха към изхода.

— Притеснява ме нещо друго — сподели Рейчъл. — На страниците с допълнително записани телефонни номера, също нямаше такова име.

— Значи телефонът му не е включен в указателя.

— Че кой лекар ще допусне това?

12.

Възпълният мъж на информацията в Щатската болница поклати глава, натисна още някакви бутони на клавиатурата, погледна екрана на компютъра и сви устни.

— Не. Нямаме такъв лекар. Съжалявам.

— Но това е невъзможно — промълви Савидж.

— След Медфорд Гап всичко е възможно — възрази Акира.

— Трябва да има някакво обяснение — каза Савидж и в същия момент нещо му хрумна. — Минали са цели шест месеца. Може да е напуснал, да се е преместил в друг град.

— Как ще разберем дали е така? — попита Рейчъл.

— Трябва да отидете в Личен състав. Тук в компютъра имаме само имената на работещите при нас лекари.

— А къде…

Човекът ги упъти и каза:

— Трябва да побързате, защото вече е пет часа и скоро ще затворят.

— Аз ще се заема с това — предложи Акира. — Савидж, обади се в службите Личен състав на останалите болници.

Той забърза надолу по коридора.

Савидж се затича към телефонните апарати в ъгъла, като се опитваше да не се блъска в хората. Рейчъл тръгна след него.

— Ще се срещнем тук след малко — каза тя изведнъж.

— Но къде…

— Имам една идея.

Савидж я видя как попита нещо на информацията. Но сега го интересуваха само телефоните. Всичките бяха заети. Погледна си часовника — пет без шест минути. Видя свободен телефон и пъхна нетърпеливо монетата. Рейчъл изчезна някъде.

13.

Седяха в барчето на болницата и гледаха към чашките си с кафе.

— В личен състав не намериха такова име — наруши мълчанието Акира.

— В другата болница са имали такъв лекар — каза Савидж.

Акира го погледна напрегнато.

— Преди три години — уточни Савидж. — При това жена. Починала е от удар.

Акира се отпусна на облегалката си.

— Струва ми се, че доктор Хамилтън съществува толкова, колкото и Планинският комплекс — мрачно отбеляза Савидж.

— Това не са единствените неща, които не съществуват — вметна Рейчъл. — Вие двамата си мислите, че съществувате, но не е така.

— За какво говориш? — попита Акира.

— Поне що се отнася до болниците в Харисбърг — поясни тя. — Вече проверих тук. Обадих се и в другите болници. Исках им една и съща информация.

— Каква информация? — попита Акира.

— Във финансовата служба се обработват сметките на пациентите. Знаех какви имена сте използвали, така че се престорих на застрахователен агент. Казах им, че сме платили лечението ви, но сега са възникнали някои спорни въпроси. Хората, с които разговарях, бяха доста учтиви. Провериха в компютрите си. Никога няма да познаете какво ми отговориха. Навсякъде ми казаха, че нямат данни за вас.

Савидж стисна чашата си толкова силно, че едва не я счупи.

— Тогава къде, по дяволите, сме били?

— Остава ни само Остеопатичната болница. Но имам усещането…

— … че ще получим същите отговори, нали? — довърши мисълта й японецът. — Няма хотел „Медфорд Гап“, няма доктор Хамилтън, не съм видял как умира Савидж, нито пък той ме е видял. Какво друго, което мислим, че се е случило, не се е случило?

Савидж се изправи рязко и тръгна нанякъде.

— Къде отиваш? — попита го Рейчъл и побърза да го настигне, последвана от Акира.

— Отивам на информацията.

— Но защо? — учудено попита Рейчъл като се стараеше да не изостава. — Вече им зададохме достатъчно въпроси. Какво се сети?

— Има нещо, което забравихме да ги питаме. Как да намерим проклетата Бърза помощ.

14.

В ярко осветения вестибюл ги посрещна загрижена сестра.

— Какво има, господине? Мога ли…

Тя се намръщи, когато видя напрежението, изписано по лицето на Савидж. Отправи поглед към Рейчъл и Акира.

— Искам да видя лекаря — каза Савидж.

— Случило ли ви се е нещо? Злополука ли сте претърпели? Не виждам да сте ранен. Някой друг ли има нужда от помощ?

— Казах, че искам да говоря с доктора.

Тя погледна недоумяващо и отвърна:

— Разбира се, господине. Моля, изчакайте тук.

Сестрата изчезна надолу по коридора.

— Спокойно — обърна се Акира към Савидж.

— Опитвам се, но не ми се отдава кой знае колко. Трябва да разбера…

Преди да довърши, сестрата се върна заедно с висок лекар, облечен в зелени дрехи.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита мъжът, като се приближи внимателно до Савидж. — Аз съм доктор Рейнолдс, дежурен лекар на тази смяна.

— Искам да ми направите рентгенова снимка.

— Защо? Какви оплаквания имате?

— Всичко ме боли.

— Къде точно? Гръдният кош? Ръката? Къде?

— Навсякъде.

— Моля?

— Искам… искам… да ми направите пълно рентгеново изследване.

— Чак пълно… Защо не… По-добре ми опишете симптомите си.

— Боли ме всичко — от главата до петите. Не мога да издържам повече. Трябва да знам какво ми е. Само ми направете това изследване.

— Не можем просто така…

— Ще си платя.

— Проблемът не е в парите. Вашият домашен лекар знае ли за оплакванията ви?

— Пътувам много и нямам определен лекар.

— Така без диагноза…

— Вече ви казах, че ще платя.

— Обясних ви, че това не е най-важното. Не можем да ви облъчваме безпричинно. Щом болките ви са толкова непоносими, защо не дойдете да ви прегледам?

— Името ви, моля? — попита сестрата. — И името на застрахователната ви компания.

— Промених решението си — отговори Савидж.

Лекарят се намръщи недоволно.

— Не искате ли да ви преглеждам?

Савидж поклати глава. Физиономията на лекаря не му вдъхваше доверие.

— Мислех, че… ако помоля… Приятелите ми имат право. Не се притеснявайте.

— Все пак нещо не е наред.

— Да, така е. Въпросът е — какво е то? Ще последвам съвета ви и ще си намеря домашен лекар.

15.

Възрастният лекар със сива коса и тиранти, който беше съгласен да направи рентгеново изследване на всеки, способен да плати пет хиляди долара, излезе от вратата с табелка: „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“.

— Готово ли е? — поинтересува се Савидж.

— Снимките са чудесни. Няма да се наложи да ви облъчваме отново. Проучих ги най-внимателно.

Савидж не можа да прикрие нетърпението си:

— И какво открихте?

— Толкова пари дадохте, защо не дойдете да ги разгледате сами?

Докторът ги поведе навътре към слабо осветена стая. Отдясно имаше шкафове, а отляво по стената висяха готовите снимки, закачени пред флуоресциращи екрани. — Това са вашите — обърна се лекарят към Савидж. — А онези са вашите — погледна той към Акира.

Те се вторачиха в тях. След около минута японецът поклати глава и каза:

— Не мисля, че разбирам нещо от тези снимки.

— Помолихте ме да ви кажа дали всичко е наред след многобройните счупвания. Първо искам да знам за какви счупвания става дума?

— Исусе — промълви Савидж, — знаех си.

— Не знам какво имате предвид, но съм сигурен в това, което виждам. — Докторът посочи с молив няколко снимки. — Ще ви спестя медицинските термини. Това е горната част на десния крак, а това долната. Ето и левият крак, ръцете, ребрата, черепа. Не забелязвам следи от счупване.

— Ние мислехме, че са били счупени.

— Мислехте? Толкова многобройни наранявания не биха могли да оставят място за съмнение. Страданията ви трябва да са били ужасни.

— Така беше — съгласи се Савидж.

Той потръпна. Рейчъл стисна ръката му.

— Как може да сте страдали, след като не е имало счупвания?

— Това е проклетият въпрос. Повярвайте ми. Ще направя всичко възможно, за да разбера.

— Добре. След като сте се заели с това, опитайте се да разгадаете още, нещо. Не обичам съвпаденията. И двамата казвате, че сте имали еднакви счупвания, които всъщност не съществуват. Но все пак и двамата имате следи от хирургическа намеса — той посочи отново към снимките. — Но това не е резултат от счупени кости.

— Да, и на двамата ни отстраниха далака и апендикса — поясни Акира.

— Вече ми показахте белезите. Изглеждат така, все едно че наистина са ви оперирали. Не мога да разбера по рентгеновите снимки, но не това исках да кажа преди малко. Имам предвид, че следите от операция са на черепа ви.

— Какво? — извика Савидж.

— Естествено, нали имаме фрактури по черепа.

— Не. Виждате ли тези малки кръгчета? Над лявото ухо. Това е неоспоримо доказателство.

— За какво?

— За хирургическа намеса в мозъка откъм лявото слепоочие. Никой от вас ли не знае за това?

Савидж се поколеба какво да отговори.

— Попитах ви нещо.

— Не — отговори Савидж. — Не знаехме.

— Трудно ми е да ви повярвам.

— Нямаше да ви е толкова трудно, ако бяхте прекарали последните дни с нас. Моля ви — Савидж преглътна и продължи, — помогнете ни.

— Как? Направих каквото можах.

— Не, моля ви. Къде да отидем? Към кого да се обърнем?

— Всичко, което бих могъл да ви кажа е — докторът погледна към снимките, — че го е направил гениален хирург. Аз съм обикновен практикуващ лекар, но се интересувам от последните медицински новости. Не съм чувал за подобно нещо. Прекалено сложно ми се вижда, но е извършено прецизно. Искате да знаете къде да отидете, нали? Там, където парите могат да ви осигурят най-доброто. При най-известните неврохирурзи.

1.

Името на хирурга, при когото отидоха, беше Антъни Сантизо. Той имаше гъста черна коса, мургава кожа и изключително интелигентни очи. В чертите на лицето му се долавяше някакво изтощение — последица от умората, както предположи Савидж, тъй като докторът идваше от седемчасова операция. Тялото му обаче беше стегнато, вероятно от редовната игра на тенис. Хирургът им беше казал, че няма много свободно време, защото след час трябва да бъде на корта.

— Знаем колко сте зает — започна Савидж. — Благодарим ви, че отделихте малко време за нас.

Сантизо повдигна рамене и отвърна:

— Не бих го направил, но неврохирургът, с когото е говорил вашият лекар от Харисбърг, ми е бивш съученик и добър приятел от медицинския факултет в Харвард. Мисля, че е постъпил добре, като ви е насочил към мен.

Бяха във Филаделфия, в университетската болница на Пенсилвания. Тя се намираше на сто мили източно от Харисбърг. Решиха, че ще стигнат по-бързо дотук, отколкото до другата голяма университетска болница на Пенсилвания, която беше два пъти по-далеч, в Питсбърг.

— Заплетените случаи ме интересуват — Шерлок Холмс, героите на Агата Кристи… Винаги разбулват някаква тайна. Но мозъкът е най-голямата загадка, ключът към това, което ни прави хора. Затова избрах тази специалност.

В безупречно чистия кабинет влезе секретарката с поднос в ръце.

— Чудесно — каза Сантизо. — Точно навреме. Това е билковият ми чай. Искате ли да го опитате?

— Да — отговори Акира. — Аз не бих отказал.

— Страхувам се, че не е толкова силен като японския.

— Сигурен съм, че е освежителен.

Сантизо се поклони леко и каза:

— В Харвард учих с един ваш сънародник. Никога няма да забравя какво ми каза той. Тъкмо бяхме започнали стажантската си практика. Дългите изморителни дежурства направо ми взеха силите. Мислех, че ще умра. Тогава той ми каза: „Когато не си на дежурство, трябва да се занимаваш с нещо, което ти е приятно.“ Отговорих му, че не го разбирам. „След като съм капнал, как ще намеря сили за каквото и да било?“ — попитах аз. И знаете ли какво ми каза? „Състоянието ти е причинено от нервно изтощение на мозъка. Трябва да противопоставиш на нервното напрежение физическа умора.“ Казах му, че не виждам смисъл във всичко това. Отговори ми само с една дума.

— Уа — подсказа Акира.

Сантизо се засмя.

— Точно така. Знаете ли, вие ми напомняте за вашия сънародник.

— Уа — повтори Рейчъл, като наблегна на думата и се намръщи.

Всички се обърнаха към нея, а тя засрамено погледна към чашата си.

— Това означава „баланс“ — поясни Акира. — Умората на духа се неутрализира от…

— … физически упражнения — довърши Сантизо. — Колко беше прав вашият сънародник. Трудно ми е да намирам време и трябва да ви призная, че след изтощителните дни и нощи не ми се прави нищо. Но се налага да го правя, защото тенисът ми помага да бъда по-добър неврохирург — той погледна часовника си. — След петнайсет минути трябва да съм на корта, така че покажете ми тези озадачаващи снимки. — Той ги взе и добави — Не унивайте толкова бързо. Не забравяйте за „уа“. За тениса и неврохирургията. За Шерлок Холмс.

2.

— М-м.

Сантизо стоеше в ъгъла на кабинета и се взираше внимателно в снимките пред флуоресцентния екран.

Той ги разглеждаше вече няколко минути. Беше скръстил ръце и слушаше обясненията на Савидж за събитията, които ги бяха довели при него.

— Персонални защитници ли казвате? — попита Сантизо, като не отделяше поглед от екрана. — Струва ми се, че имате доста интересна професия. Но дори и това…

Той се обърна към Савидж и Акира, извади нещо като химикалка от джоба на ризата си и разгледа лявото слепоочие на всеки от тях.

— Ммм.

Сантизо седна зад бюрото си, отпи няколко глътки чай и се замисли.

— Този хирург е свършил работата си много добре. Сътворил е произведение на изкуството. Имайте предвид, че говоря само за козметичната страна на тази процедура, т.е. за умелото прикритие на хирургическата намеса. Калцирането около мястото, където е била отделена част от черепа и после поставена отново, е минимално. Виждате ли, обикновено това се извършва като се пробиват дупчици в черепа по краищата на определеното място. Всичко се изчислява така, че бургията да не засегне мозъка. В дупчиците се пъха много тънка и здрава метална нишка и се насочва към срещуположния отвор. Хирургът хваща двата края на нишката и дърпа нагоре. Тази процедура се повтаря и с останалите отвори, докато се отстрани необходимата част от черепа. Казах ви, че нишката е тънка, но все пак не чак толкова, че да не остави следи след калцирането. Тези отвори не биха могли да останат незабелязани на рентгенова снимка. В този случай обаче — Сантизо потърка брадичката си — няма отвори, а само това малко кръгче, което прилича повече на капаче от костта, която е била отстранена и поставена отново. Линията между него и черепа е толкова фина, че почти не се забелязва калциране. Изненадан съм, че обикновеният лекар, при когото сте ходили, е могъл да го забележи.

— Но след като не е използвана обичайната техника, тогава как е направено всичко това? — попита Савидж.

— Именно там е цялата работа — отговори Сантизо. — Хирургът би трябвало да използва петмилиметрова бургия, за да направи отвор с размера на капачето, за което ви споменах. Но той не е искал да оставя следи. Единственото обяснение, което ми идва наум… Костта трябва да е била изрязана с лазерен лъч. Лазерът вече се използва в очната хирургия. Само въпрос на време е да започне да се прилага и в другите клонове на хирургията. Аз съм правил някои експерименти и затова ви казах, че този, който е извършил операцията, е сътворил произведение на изкуството. Без съмнение той е изключително надарен и много добре запознат с последните новости в нашата област. Все пак не бих казал, че това е уникална операция. Между водещите неврохирурзи познавам поне десетина, като включвам в това число и себе си, които биха могли да не оставят следи след подобна операция. Веднага трябва да добавя, че това е само формалната страна на всяка хирургическа намеса. Най-важният критерий си остава целта на операцията. Тъй като не знам защо е извършена, не бих могъл да дам оценка за същината на работата във вашия случай.

Акира го прекъсна:

— Може ли хирургията да обясни…

— … вашата дилема ли? Възможно е. Но все пак не съм убеден. Какъв беше терминът, който употребихте? Противоположното на deja vu, нали така?

— Jamais vu — подсказа Савидж.

— Да. Нещо, което мислите, че сте видели, а то никога не се е случвало. Не съм много добре запознат с тази концепция, но обичам да научавам нови неща. Ще запомня вашия израз. И все пак, ако не бяха тези рентгенови снимки, щях да си помисля, че сте някакви мошеници и да ви изгоня.

— Признавам, че това, което ви разказахме, звучи невероятно — отвърна Савидж. — Трябваше да поемем риска, че може и да не ни повярвате. В нашата работа предпочитаме да се доверяваме на фактите. Ние се занимаваме с физични проблеми, ако мога така да се изразя. Например, как да осигурим безопасното придвижване на Главния, как да избегнем куршума на убийците, как да избягаме от преследване. Но тук физичните факти не отговарят на реалността. На нашите усещания за нея. Ние сме толкова объркани, направо бих казал невротизирани, което сигурно е нормално в случая. Освен това ни е страх.

— Да, забелязах го по очите ви. Искам да съм откровен докрай с вас. Програмата ми е прекалено натоварена. Съгласих се да ви приема, само защото моят съвипускник ме помоли за това. Каза, че ще бъда заинтригуван. Да, наистина е така. — Сантизо отново погледна часовника си и добави: — Половин час ще играя тенис, после ще направя няколко обиколки. Чакайте ме тук, да речем след около два часа и половина. Ще помоля и един колега да дойде. Междувременно искам да отидете отново в рентгеновия кабинет — завърши той и вдигна слушалката.

— Трябва ли да си правим още снимки? Тези не са ли сполучливи?

— Не, искам да ви направят магнитнорезонансно изследване.

3.

Един крехък човек с брада и спортни дрехи, които му бяха малко широки, седеше срещу Сантизо, когато се върнаха.

— Това е доктор Уайнберг — представи го той.

Тримата се ръкуваха с него.

— Доктор Уайнберг е психиатър.

— О-о — изненадано възкликна Савидж и започна да се върти неспокойно на стола си.

— Това притеснява ли ви? — попита Уайнберг учтиво.

— Не, не разбира се — отговори Акира вместо него. — Имаме проблем и горим от нетърпение да го разгадаем.

— С цената на всичко — допълни Савидж.

— Чудесно — каза Уайнберг и си извади тефтерче и химикалка. — Надявам се, че не възразявате.

Савидж се притесни още повече. Той избягваше разговорите му да бъдат документирани, но в случая беше принуден да каже:

— Както желаете.

— Добре.

Уайнберг отбеляза нещо в бележника си. На Савидж му се стори, че това бяха датата и часа.

— Всеки момент ще ми донесат магнитнорезонансното изследване — каза Сантизо. — Докато чакаме, доктор Уайнберг ще ви зададе няколко въпроса.

— Jamais vu. Разбрах, че този израз е ваше изобретение — обърна се той към Савидж.

— Точно така. Само това можах да измисля, за да опиша състоянието ни.

— Опитайте се да ми го обясните.

Савидж започна. Акира допълваше от време на време по нещо. Рейчъл само слушаше напрегнато.

Уайнберг си водеше бележки.

— И така, да обобщим. Вие двамата казвате, че всеки е видял как другият умира. Не сте могли да откриете хотела, където е настъпила тази предполагаема смърт. Не сте намерили и болницата, където са ви закарали след инцидента, нито лекуващия ви лекар.

— Правилно.

— И тези събития са се случили преди шест месеца?

— Да.

Уайнберг въздъхна.

— За момента… — той остави химикалката си — смятам, че вашата дилема е хипотетична.

— Смятайте каквото желаете — отговори му Савидж.

— Не се изразих така, за да ви противореча.

— Не съм казал подобно нещо.

— Ще се опитам да ви обясня — Уайнберг се облегна назад. — Обикновено познавам добре пациентите си. Имам всичките им данни. Ако е необходимо, мога да се обърна към близките им или към техните работодатели. В този случай обаче, не знам почти нищо за вас. Имам само вашата преразказана история — да се изразя по-меко — за миналото ви. Няма как да засека тази информация. Съответно не мога и да ви повярвам. Бих могъл единствено да си помисля, че сте патологични лъжци, жадуващи за внимание или репортери, които проверяват наивността на читателите си с поредната „сензация“.

Сантизо не остана много доволен от думите му и каза:

— Макс, разказах ти тяхната история. Показах ти и снимките им. Те ме заинтригуваха. Дай ни някакво обяснение…

— Само като логическа задача в рамките на дискусията.

— Е, и какво е то? — подкани го Сантизо.

Уайнберг си пое въздух и продължи:

— Най-вероятното обяснение ми се струва това, че вие двамата страдате от взаимна заблуда, причинена от почти смъртоносните удари, които казвате, че сте преживели.

— Как така? Нали снимките показаха, че не сме били наранявани? — изненада се Савидж.

— Не съм съгласен. Снимките доказват само, че не сте имали фрактури по краката, ръцете и черепа. Това не означава, че не сте били бити. Бих искал да обясня как си представям ситуацията. И двамата сте охранявали вашия клиент.

— Да.

— Отишли сте заедно в провинциален хотел. Там той е бил убит по ужасно жесток начин. Както ми описахте преди малко, с меч, който разсякъл тялото му на две.

Акира кимна.

— Докато сте се опитвали да го защитите, и двамата сте били пребити до безсъзнание. Били сте на границата на смъртта. Всеки от вас е получил халюцинации. Останали сте с погрешното впечатление, че сте видели другия да умира. След като очевидно това не е вярно, най-логичното обяснение е, че тези видения са били причинени от комбинацията между болката и заблудата или страха.

— Но защо тогава и двамата ще имат еднакви халюцинации? — не се стърпя Рейчъл.

— Заради чувството за вина.

— Не виждам връзката — намръщи се Савидж.

— Ако съм ви разбрал правилно, професията за вас не е само нещо, с което трябва да се препитавате. Тя е ваша същност. Защитата и спасяването на чуждия живот е ваше морално задължение. В този смисъл, мога да ви сравня със загрижени лекари.

— Да, така е — съгласи се Акира.

— За разлика от лекарите, които неизбежно губят пациенти и следователно са принудени да затворят емоциите си в нещо като черупка, вие сте имали забележителни успехи до онзи момент. Искам да кажа, че не сте губили нито един клиент. Вашата успеваемост, ако мога така да се изразя, е била сто процента.

— Освен…

— … събитията в провинциалния хотел преди половин година. Тогава за първи път ви се случва да изгубите клиента си. А това е най-голямото насилие върху вашата личност. Дотогава не сте се проваляли. Не сте били подготвени за този удар. Изпаднали сте в шок, което се дължи и на отвратителния начин, по който е бил убит клиентът ви. Това е най-естествената реакция от чувството ви за вина. Защото вие сте оцелели, а той не. Защото безопасността на клиента ви означава всичко за вас, до такава степен, че сте готови да жертвате живота си за него. Но този път не е станало така. Загинал е той, а вие сте оживели. Не сте могли да понесете чувството за вина. Намесило се е подсъзнанието ви. Сторило ви се е, че виждате и другаря си да умира. То настойчиво е налагало мисълта, че клиентът ви може би нямаше да умре, ако и вашият помощник е загинал в борбата, а самият вие едва сте останали жив след героичните, но в крайна сметка безполезни усилия да изпълните задълженията си. Като се имат предвид близките ви по същността си личности, тези еднакви халюцинации са лесно обясними, дори бих казал, предсказуеми.

— Тогава защо не успяхме да намерим хотела? — попита Савидж.

— Защото някъде дълбоко в себе си вие сте се борили с мисълта, че сте се провалили. Какъв по-добър начин да преодолеете всичко това, освен да си внушите, че хотелът, където не сте успели да защитите клиента си, болницата, където са ви пренесли и дори лекарят, който се е грижил за вас, не съществуват. Те са реалност, поне ако не сте ме лъгали досега. Но не ги търсете там, където ви водят вашите усилия да заличите спомените си.

Савидж и Акира се вторачиха един в друг, но в същия момент поклатиха отрицателно глави.

— Тогава защо — започна японецът скептично — и двамата смятаме, че хотелът е на едно и също място? И докторът? И болницата?

— Това е най-лесно за обяснение. Вие си влияете взаимно. Каквото каже единият, другият го потвърждава. За да подхранвате илюзиите си и да приглушите чувството си за вина.

— Не е вярно — отвърна му Савидж.

Уайнберг потръпна и каза:

— Казах ви, че всичко това е само хипотеза.

— Добре, защо сме били в гипс, след като крайниците ни не са били счупени? Защо изживявахме агонията на бавното възстановяване в продължение на цели шест ужасни месеца?

— В гипс ли казвате, че сте били? Може да са ви сложили само шини за по-бързо възстановяване на разтегнатите сухожилия на ръцете и краката. Наистина ли гръдният ви кош е бил също гипсиран или само стегнат здраво с бинтове? Не е невъзможно костите ви да са така добре зараснали, че фрактурите да не се забелязват на рентгеновите снимки. Казахте, че са ви давали демерол. Той нарушава чувството за реалност.

— Така е — съгласи се Рейчъл. — Аз не съм била там. Не съм усетила тяхната болка. Но аз се гордея с тези двама мъже. Толкова много преживяхме заедно. Не съм глупачка и мисля, че от нас тримата аз имам най-обективни възприятия. Мога да ви уверя, че приятелите ми не подхранват взаимно илюзиите си, както вие се изразихте.

— Е, мисля че поне сте чували за принципа на Стокхолм. Хората в беда имат склонност да се идентифицират с онези, от които зависи тяхната сигурност.

— А вие сте чували за принципа на щрауса — не се въздържа Рейчъл. — Приличате ми на психиатър, който завира главата си в пясъка, тъй като не може да признае, че съществува нещо, за което той не е чувал.

Уайнберг се облегна назад, намръщи се и накрая се засмя.

— Ти беше прав — обърна се той към Сантизо. — Това наистина е забавно.

— Трябва да си признаеш, Макс. Тя наистина те ядоса.

— Само хипотетично.

На свой ред и Сантизо се разсмя:

— Да, естествено. Нека тогава да напишем една хипотетична статия за явлението да си хипотетично ядосан.

— Какво става тук? — попита накрая Савидж.

Сантизо престана да се смее и отговори:

— Това беше малка проверка. Исках да разбера дали ме лъжете. Нямах друг избор. А Макс беше чудесен. Прояви се като надарен човек с изключителен ум и талант на актьор.

— Аз не се опитвах да играя — възрази Уайнберг. — Това, което чух, беше толкова зашеметяващо, че искам да разбера повече подробности.

В този момент на вратата се почука. Секретарката, която донесе чая, сега влезе с голяма кафява папка.

— Това е магнитнорезонансното изследване — поясни Сантизо.

Той започна да разглежда филмите и след малко каза:

— Благодаря ти, Макс. Мисля, че оттук нататък ще се справя и сам.

— Сигурен ли си?

— Да. Дължа ти един обяд. Проблемът си остава мой. Мисля, че психиатър не може да обясни всичко това.

4.

Тримата се взираха в тъмните изображения на филмите. На всеки имаше по дванадесет образа, подредени в три колони по четири реда.

— Много добре — каза Сантизо. — Не бих могъл да искам по-добри образи.

— Бихте могли със същия успех да ни покажете и нещо друго. Приличат ми на мастилени петна — отвърна Акира.

Сантизо се подсмихна:

— Ясно ми е защо сте толкова мнителни. За да ви помогна да разберете, трябва първо да ви обясня някои основни неща. Страхувам се, че трябва да използвам медицински термини. Изследването с магнитнорезонансни вълни е най-модерната технология за фотографиране, която позволява да се заснеме мозъка. Преди той можеше да се фотографира само на обикновен скенер, но там изображенията не са достатъчно прецизни. Тук те са много по-добри. Все едно, че черепа се игнорира напълно и се сканира направо мозъка. Направихме снимки от различен ъгъл, така че като ги комбинираме, се получава обемно изображение.

— И какво успяхте да разберете? — нетърпеливо попита Акира.

— Потърпете още малко. Мозъкът има различни части — той посочи няколко участъка върху снимките. — Това е дясното полукълбо, а това лявото. Колкото и да е парадоксално, дясното полукълбо контролира лявата част на тялото и обратно. Нашата способност да мислим пространствено идва от дясното полукълбо, а умението да говорим — от лявото. Двете полукълба са разделени на части. Това е фронталната част. Това е теменната кост, това тилът, а това слепоочията. Те от своя страна се делят също на части. Този забележителен комплексен орган работи благодарение на милиардите свързващи нервни звена, по които се предава енергията и информацията. Те се наричат неврони. Ако направим аналогия между тях и електрическата мрежа или телефонните кабели, това ще бъде твърде опростено. Всъщност не можем с нищо да ги оприличим… Между другото, някой от вас имал ли е епилепсия?

Въпросът беше толкова неочакван, че Савидж примигна от учудване.

— Епилепсия ли? Не. Защо? Какво ви кара да мислите така?

— Опитвам се да разбера нещо — каза Сантизо и посочи едно черно петънце на осветената част на една от снимките. То беше отляво, близо до средата. — Това е изглед на задната част на мозъка. Петънцето се намира върху медиалната слепоочна кост. То е на една линия с онази част от костта, която е била отстранена и поставена отново.

Савидж се обля в пот.

— Петънце ли казахте? Исусе, какво означава това?

— Означава, че има някакво поражение. Ето защо ви попитах за епилепсията. Понякога отклоненията в тази област се дължат именно на нея.

— Искате да кажете, че имам нещо в мозъка?

— Не — отговори му Сантизо и се обърна към Акира. — И вие имате такова петънце в същия участък от вашия мозък. Това ми дава основания да смятам, че не става дума за тумор.

— Какво е тогава? — попита Акира.

— Искахте компетентно мнение. Според мен това е белег върху тъканта, получен след интервенция върху мозъка ви.

5.

Савидж едва не изпадна в шок от това, което чу.

— В такива случаи първото правило е да се елиминира очевидното. Целта на операцията, извършена над всеки от вас, не е била отстраняването на тумор. Този тип хирургическа намеса изисква въздействие върху мозъка в по-големи размери. Съответно и по-голям участък от черепа трябва да бъде отстранен предварително.

— А при тях — вметна Рейчъл — капачето е широко само пет милиметра.

— Правилно. Единствената причина да се направи толкова малък отвор — Сантизо се поколеба за момент — е да се осигури достъпа на електрод до мозъка.

— Защо? — Савидж започна да диша учестено.

— Има най-различни причини. Вече ри споменах за епилепсията. В тези случаи електродът се вкарва в мозъка, за да бъдат измерени електрическите импулси, идващи от различни групи неврони. При епилептиците различните участъци от мозъка имат някои отклонения. Ако успеем да намерим източника на тези отклонения, ще можем да оперираме в тези специфични участъци и да се опитаме да ги направим нормални.

— Но ние не сме епилептици.

— Дадох ви само един пример. Ще ви дам още един. Има пациенти с нарушения на зрението, слуха или обонянието, които се дължат на мозъка, а не на външните рецептори. Понякога вътрешните рецептори, които са в мозъка, могат да се стимулират с електроди, така че нарушението да се коригира.

— Но ние можем да виждаме и чуваме. Обонянието ни също е в ред — отбеляза Акира.

— И все пак смятате, че всеки от вас е видял как другият умира. Не можете да намерите хотела, където се е случило това, нито пък болницата, в която са ви лекували. Някой е направил нещо с мозъка ви и по-конкретно е въздействал върху способността…

— … ни да помним — изпревари го Савидж.

— И което е по-интересно, някой ви е накарал да помните това, което никога не се е случвало. Jamais vu. Този израз е много подходящ.

— Да помним това, което никога не се е случвало. Нямах предвид да се възприеме съвсем буквално. Никога не съм вярвал…

— Мога да ви заведа в патологията — прекъсна го Сантизо. — Мога да направя дисекция на мозъка и да ви покажа всеки негов компонент, да ви обясня защо виждате и чувате, защо имате определен вкус, откъде идва обонянието и защо усещате болка, макар че самият мозък не чувства нищо. Единственото нещо, което не съм в състояние да ви покажа, е паметта. Не бих могъл да ви посоча определен участък в мозъка, който осигурява способността ви да мислите. Последните десетина години се занимавам с изследвания върху човешката памет. Научавам все повече неща, но не бих казал, че съм постигнал голям напредък… Не знам как да опиша способността на човека да помни минали събития.

Савидж и Акира гледаха в недоумение.

Рейчъл махна с ръка и каза:

— Все едно, че виждаш събитията на филмова лента.

— Повечето хора го обясняват по този начин. Ние преживяваме някакво събитие, което мозъкът ни запечатва като камера и след време възпроизвежда поредицата от образи. Колкото повече събития преживяваме, толкова повече филми се натрупват в мозъка ни. Когато обстоятелствата го изискват, когато трябва да се върнем към миналото, за да разберем настоящето, ние избираме подходяща лента и я гледаме на въображаемия екран в мозъка. Разбира се ние приемаме за дадено, че филмите са като постоянни записи, неизменни както в киното.

Рейчъл кимна.

— Но филмовите ленти не са вечни. Те се късат, обезцветяват. Някои сцени могат да се изрежат. Ние се опитваме да обясним паметта чрез тази аналогия, но в нашия мозък няма филми, няма екран. Ние само си представяме, че ги има. Става още по-трудно да се обясни паметта, ако минем от конкретните събития към заучаваните абстракции. Когато мисля за математическото число пи, аз не си представям някакъв филм. Някак по интуиция разбирам какво означава то. Когато мисля за някоя абстрактна дума, като например чест, отново не виждам никакъв филм. Просто знам какво означава тази дума. На какво се дължи способността ни да разбираме и помним тези абстрактни понятия?

— Имате ли отговор? — попита Савидж със свито сърце.

— Все повече се налага теорията, че спомените са закодирани в мозъка с помощта на невроните. Предполага се, че тези милиарди нервни клетки не само предават електрически импулси и информация, но и съхраняват получените данни. Често сравняват този процес с работата на компютър, но и тук аналогията е твърде опростена и не обяснява нещата напълно. Системата на запомняне е много по-сложна. В някои случаи невроните осигуряват прехвърляне на данни от засегнат участък на мозъка към здрав, като по този начин запазват застрашената от изчезване информация. В други случаи говорим за два вида памет — краткотрайна и дълготрайна. Връзката между тях е парадоксална. Краткотрайната е свързана с временни спомени за придобита наскоро информация, която не е чак толкова важна. Мога да ви дам за пример телефонния номер на зъболекаря. Ако искам да си запазя час, аз поглеждам в тефтерчето си, набирам телефона и го забравям до следващото обаждане. Дълготрайната памет е свързана с нещо, което има важно значение за мен — собственият ми телефонен номер например. Какъв е физичният механизъм на запомнянето в единия и в другия случай? Защо понякога при амнезия пациентите забравят важна за тях информация, а в същото време помнят с подробности маловажни случки отпреди четиридесет години? Никой не може да ви отговори на този въпрос.

— А вие какво мислите? — попита Акира.

— Бедата е там, че всички ние освен че помним и забравяме. И то важни подробности. При това по-бързо, отколкото бихме желали. Ние с доктор Уайнберг имаме една сантиментална традиция. Всяка събота, когато сме свободни, ходим семейно на кино. Очакваме с нетърпение това събитие, за да се поразсеем след изтощителната работа през седмицата. Вчера Макс беше много горд, че си е спомнил един филм, за който той смяташе, че сме гледали заедно. „Макс — прекъснах го аз, — гледал съм този филм по кабелната телевизия.“ „Не, гледахме го всички заедно в града.“ „Не, тогава бях на конференция и вие ходихте без мен.“ Накрая питахме жените си, но и те не можаха да си спомнят. Така и не се разбрахме.

— Естествено, нали досега ни обяснявахте, че такива временни събития са свързани с краткотрайната памет.

— Въпросът е къде свършва краткотрайната и откъде започва дълготрайната? Как можем да сме сигурни, че дълготрайната памет не ни изневерява? Ако помним, помним. Но не осъзнаваме това, което сме забравили… Не сме в състояние да опишем бъдещето.

— Да, не можем да го направим, защото бъдещето не съществува — отбеляза Савидж.

— Същото се отнася и за миналото, макар че благодарение на паметта се създава впечатление, че то съществува — в нашия мозък, разбира се. По мое мнение спомените ни не остават закодирани завинаги. Те непрекъснато се променят, подробностите биват добавяни или премахвани. В резултат на това всеки си създава своя представа за отминалите събития. Неточностите обикновено се отнасят за маловажни неща. В края на краищата, какво значение има дали сме гледали филма заедно или поотделно? Но понякога несъответствията имат значение. Макс имаше една пациентка, която в детството си е била многократно изнасилвана от баща си. Тя стигнала дотам, че започнала да идеализира миналото си, като си представяла своя баща нежен и любещ. За да излекува неврозата й, Макс се принудил да я научи как да отхвърли лъжливите спомени и да възстанови целия ужас на преживяното от нея.

— Лъжливи спомени — повтори думите му Савидж. — Jamais vu. Но нашите лъжливи спомени не са причинени от психологични проблеми. Изследванията показаха, че способността ни да помним е била нарушена чрез хирургическа намеса. Това възможно ли е?

— Ако искате да ме питате дали аз бих могъл да го направя, отговорът е не. Не познавам друг неврохирург, който би могъл да го направи. Все пак това е възможно на теория. Нямаше да го направя, дори и да знаех как. Това е от областта на психохирургията. Нарушава се личността на пациента и с изключение на някои случаи — когато трябва да се предотвратят епилептични пристъпи или когато се налага да се направи лоботомия, за да се избегне саморазрушаване на личността — това не е етично.

— Но как се извършва това на теория? — попита Рейчъл.

Сантизо нямаше особено желание да отговори.

— Моля ви — настоя тя.

— Колкото и да съм любопитен по природа, понякога нямам желание да се занимавам с този загадъчен церебрален феномен. Само когато е необходимо поставям електроди в мозъка на пациентите и ги моля да ми опишат какво чувстват.

— Почакайте — прекъсна го Акира. — Как биха могли да направят това след като черепът им е отворен? Не са ли в безсъзнание?

— А-а — отвърна Сантизо. — Аз не ви обясних всичко. Пропуснах някои моменти. Свикнал съм да обсъждам тези проблеми с мои колеги. Очевидно вие мислите, че това е същото, както операцията на сърцето. Вече ви споменах, че самият мозък — нашият рецептор на чувствата — не усеща нищо. За него болката не съществува. Ако използвам местна упойка, мога да отстраня част от черепа и да оставя мозъка открит. С помощта на електрод мога да накарам пациента да усети несъществуваща миризма на портокал, да чува музика от детството си и дори да изпита оргазъм. Мога да манипулирам чувствата му и да го накарам да си представи, че е на яхта, да усети слънцето върху лицето си и вятъра в косите си, да чуе шума на прибоя, да си представи, че се намира на Големия бариерен риф край Австралия, където е бил преди години.

— Но ще запомни ли всичко това? — попита Рейчъл.

— Разбира се. Ще го запомни толкова добре, колкото и операцията.

— Това обяснява какво се е случило с нас — каза Савидж.

— На теб и приятеля ти? Съвсем не е така. Това, което описах преди малко, се отнасяше само за активизиране на паметта с помощта на електронно стимулиране на различни неврони. Вие очевидно имате спомени за събития…

— … които никога не са се случвали — довърши думите му Акира. — Тогава защо ги помним?

— Казах ви, че това е само теория. Но ако отворя лявата слепоочна кост… ако стимулирам невроните с електроди… и ви опиша в подробности какво трябва да запомните, ако ви пусна филм или използвам дори артисти, за да представя събитията… ако ви натъпча с амфетамини, за да ускоря процеса на запомняне… и накрая залича спомена от операцията… вие ще си спомняте това, което никога не се е случило и ще забравите това, което се е случило.

— Искате да кажете, че нашите мозъци са били промити?

— Не. „Промиване на мозъците“ е груб израз, който е бил използван за първи път по време на Корейската война. Пленниците били принуждавани да потиснат политическите си убеждения именно по този начин. Методологията е създадена в Съветския съюз и се базира на теорията на Павлов за условните рефлекси и реакцията при въздействието на различни стимули. Пленниците били подлагани на непоносими мъчения, които са пречупвали техния дух. След това им предлагали награда, ако се съгласят да сътрудничат. Както знаете, само няколко от тях са се поддали. Истинско чудо е, че повечето не са, дори и след като са били приложени психовъздействащи лекарства. Ако сте гледали филми от петдесетте за тези събития, хората, които са били подлагани на такова въздействие, винаги могат да се разпознаят. Имат изпити лица, ръцете им треперят, а очите им са с особен блясък. Вие двамата нямате такива симптоми. Вярно е, че сте уплашени, но имате нормални реакции. Личността ви не е засегната. Вие продължавате да упражнявате професията си. Не, вие не сте подлагани на такъв вид въздействие. Проблемът ви не е насочен към бъдещето. Не сте програмирани да извършите определена дейност. Вашата дилема е свързана с миналото или по-точно с въображаемото ви минало. Вие не помните какво се е случило с вас в действителност.

— Тогава защо е било извършено всичко това? — попита Савидж.

— Единственият отговор, който мога да ви предложа…

В този момент телефонът иззвъня.

— Спешно повикване. Трябва да отивам — той се обърна към стената с книги и продължи: — Ето ви някои стандартни текстове: „Структура на мозъка“, „Психология на паметта“, „Памет, запаметяване и мозък“. Запознайте се с тях и утре се обадете на секретарката ми. Тя ще ви каже кога ще се срещнем отново, а сега трябва да вървя.

Сантизо забърза към вратата. Акира се надигна от стола.

— Но вие тъкмо започнахте да ни обяснявате…

— Защо са ви били внушени тези фалшиви спомени? Не, не мога да си обясня. Исках само да кажа, че това знае единствено човекът, извършил операцията.

6.

Те успяха да намерят хотел близо до болницата. Смогът почти засенчваше залязващото слънце. Поръчаха риба и ориз за Акира, пържоли и пържени картофи за Савидж и Рейчъл, след което всеки взе по една книга. Когато пристигна храната, те вече бяха „презаредени“ за нов разговор.

— Медицинските термини са твърде трудни за разбиране — каза Акира. — Срам ме е да призная, но не владея английския до съвършенство.

— Английският ти е безупречен — успокои го Рейчъл. — По-лошото е, че тези медицински термини биха могли със същия успех да бъдат и на японски.

— Искам да ви кажа, че разбрах някои места от тази книга, които ме плашат — намеси се Савидж.

Рейчъл и Акира се приготвиха да слушат.

— Не съм предполагал, че паметта е толкова сложно нещо. Не само че никой не знае как невроните складират информация в мозъка, но ние не знаем какво означава да си в състояние да помниш. Ето това ме плаши. Ние мислим, че паметта е нещо като запис на минали събития, а работата е, че според дефиницията, миналото не съществува. То е фантом от това, което е било настояще. Не само това, което се е случило преди година, месец или ден, а преди двадесет минути, т.е. всеки отминал момент. Това, което казвам, е вече в миналото, в спомените ни.

Рейчъл и Акира го чакаха да продължи.

— В тази книга има една теория, според която, когато виждаме една падаща от дървото ябълка, когато я вземем, помиришем и отхапем от нея, ние не изпитваме всички тези усещания едновременно с произтичащите събития. Има интервал от време — да кажем една милионна част от секундата — преди съответният импулс да достигне мозъка. Докато регистрираме вкуса на ябълката, това което мислим, че е настояще, всъщност вече е станало минало. С този интервал от време можем да обясним така нареченото състояние deja vu. Влизаме в стаята и оставаме с убеждението, че сме били тук и преди, а всъщност не сме. Защо? За тази милионна част от секундата мозъкът получава съобщения от очите и ни казва какво сме видели. Ако в момента двете полукълба не работят синхронно, едната част на мозъка получава съобщението малко преди другата. Ние виждаме стаята два пъти. Ние мислим, че я виждаме за втори път, защото това наистина е така. Но не в миналото, а само преди тази частица от секундата, в която едното полукълбо е получило информацията преди другото.

— Но нашият проблем не е deja vu, a jamais vu. Защо се притесняваш толкова от прочетеното? — попита Акира.

— Защото не мога да бъда сигурен за миналото, пък какво остава за настоящето. Излиза, че няма настояще поне що се отнася до моя мозък. Всичко, което той ми поднася, е една забавена реакция.

— Това може да е вярно — съгласи се Рейчъл, — но за нашите практически цели можем спокойно да игнорираме този мимолетен интервал от време. Можем да приемем, че усещанията ни са в настоящето. Проблемът ни не е малък и без тези преувеличения.

— Искаш да кажеш, че аз преувеличавам? Аз съм изплашен, защото си мисля, че трябва да се преборя с фалшивите спомени, които някой е имплантирал в мозъка ми преди шест месеца. Но дали наистина е било преди шест месеца? Откъде мога да знам кога е извършена операцията? Мога ли да бъда сигурен, че дадено събитие се е случило вчера или дори тази сутрин? — Савидж се обърна към Рейчъл. — Във Франция, когато научи псевдонимите ни и нашите измислени истории, ти каза, че всичко свързано с нас е лъжа. Тогава не бих и помислил, че ще се окажеш права. Колко фалшиви спомени имам още? Как мога да разбера кой съм? Мога ли да бъда сигурен, че ти и Акира сте това, което изглеждате? А ако сте някакви актьори, наети, за да ме заблудите и подсилите илюзиите ми?

— Виждаш, че това не е така — отвърна Акира. — Заедно преживяхме толкова много неща — спасението на Рейчъл, бягството с хеликоптера, после и с ферибота, камионите, които се опитаха да ни попречат във Франция.

— Исках да кажа, че нищо от тези неща може да не се е случило. А ако моите фалшиви спомени са от днес? Цялото ми минало, всичко, което съм преживял, може да се окаже лъжа, а аз да не съзнавам това! Дали наистина съм се срещал със сестрата на Рейчъл? Дали наистина Греъм е мъртъв?

— Ако продължаваш да мислиш така — прекъсна го Акира, — направо ще полудееш.

— Така е — отвърна Савидж. — Исках да кажа, че изпитвам ужас. Чувствам се така, сякаш плувам в мъгла, сякаш нямам почва под краката си, а се движа в асансьор, който пропада. Сякаш напълно съм загубил чувството си за ориентация. Моята същност е да защитавам своите клиенти. Но как мога да защитя себе си от собствения си мозък?

Рейчъл сложи ръка на рамото му и се опита да го успокои:

— Трябва да вярваш, че не сме актьори. Ние сме всичко, което имаш. Опитай се да ни се довериш.

— Да ви се доверя? Та аз не мога дори на себе си да се доверя!

7.

Тази нощ Савидж отново бе преследван от кошмари. Събуди се внезапно от една ръка, която докосваше бузата му. От уплаха той я сграбчи инстинктивно и се изправи на дивана, готов да се отбранява. Но след като видя загриженото лице на Рейчъл до себе си, той се отпусна. Тя беше коленичила до дивана.

— Какво става? — попита Савидж, като огледа стаята — Къде е Акира?

— В коридора. Помолих го да ни остави сами.

— И той защо…

— Защото го помолих — повтори тя, а русата й коса беше още по-красива на слабата светлина.

— Защо си го направила?

— Защото исках да остана с теб.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Ш-шт. Прекалено много разсъждаваш и задаваш твърде много въпроси — каза Рейчъл и сложи ръка на устните му.

— Не е възможно да не задавам въпроси.

— Понякога е по-мъдро да не питаш нищо.

Савидж усети парфюма й.

— Не мога да си представя…

— Да, знам, че не можеш. Толкова дълго си бил персонален защитник, че проявяваш мнителност за всяко нещо. Въпросите са предпазна мярка, а отговорите осигуряват безопасността. А тя е твое кредо — Рейчъл докосна бузата му. — Знаеш ли откога не съм го казвала?

— Какво не си казвала?

— Обичам те.

Савидж се сви и отблъсна ръката й.

— Но това е абсурд.

— Да, така е. Спомни си: Авраам повярвал в Бога по силата на абсурда. Вярата е абсурд. Същото се отнася и за любовта, защото не сме в състояние да проумеем нито вярата, нито любовта. Господ може би не съществува, а човекът, когото обичаш, може да те предаде.

— Какво имаш предвид?

— Откакто влезе за първи път в спалнята ми в Миконос ти се отнасяш с мен като с нещо много скъпо. Това не ми се е случвало често. Не можех да не се влюбя в теб, макар да осъзнавах, че си дошъл само защото са те наели да ме освободиш. Трябваше да проявя малко разум. Не трябваше да се влюбвам в теб, но се влюбих… по силата на абсурда.

— Забрави ли какво каза Уайнберг? Хората, изпаднали в беда, имат склонност да се идентифицират с онези, от които зависи тяхната сигурност.

— Да, аз наистина завися от теб и се идентифицирам с теб. Нещо повече, искам да се любя точно с теб.

— Но аз…

— Наистина е така.

— Но…

— По дяволите, прегърни ме силно.

Тя започна да го целува, като едновременно с това разкопчаваше колана му.

За своя изненада той не се възпротиви.

8.

В съня си той се любеше със сестрата на Рейчъл.

Джойс Стоун и Рейчъл Стоун. В съня на Савидж те се преплитаха. Той се любеше не само с легендарната кинозвезда, но и с жената, която беше длъжен да защитава. Откакто беше станал персонален защитник, той не беше се поддавал на изкушението, на което го подлагаха клиентките му. Греъм винаги настояваше: „Никога не влизай в интимни връзки с клиентките. Това нарушава твоята обективност и те прави непредпазлив, а така излагаш на риск живота им.“

В съня си Савидж отново преживяваше близостта си с Рейчъл, докосваше възхитителното й тяло и не можеше да спре. Чувството за вина се бореше с желанието. Беше напълно объркан, а това не влизаше в правилата. Страхът му трябваше да бъде потиснат по някакъв начин и тази любов му даваше такава възможност. Рейчъл вдигаше ръце към него, рошеше косата му и повтаряше: „Обичам те.“ Савидж изпитваше слабост и чувството, че предава себе си. Беше обхванат от меланхолия до дъното на душата си. „Не!“ — искаше да извика той. — „Не трябваше да го правя! Бях длъжен да устоя! Защо не бях по-силен?“

Изведнъж този сън отстъпи място на друг, от детските му години, когато беше събуден от изстрела на колт 45-ти калибър. Тогава напрежението в къщата беше продължило с дни. Нощем той спеше неспокойно, предчувствайки, че ще се случи нещо лошо. След изстрела бе изтичал надолу по стълбите към кабинета на баща си. Майка му беше направила опит да го спре, но той вече бе успял да надникне през отворената врата. Кръв. Твърде много кръв. Тялото на баща му лежеше на дъсчения под, а около лявото му слепоочие бе увита хавлиена кърпа, за да спре кръвта от мястото, където беше излязъл куршумът. Кърпата едва ли би могла да помогне в случая. Тя се бе превърнала в отвратителен парцал, напоен с кръв.

По бузите му потекоха сълзи. Той изрида, а думите му прозвучаха шокиращо за дете на неговата възраст: „Негоднико, нали ми обеща никога да не си отиваш. Дяволите да те вземат.“

Майка му го удари през лицето.

9.

За момент Савидж недоумяваше защо не е пред кабинета на баща си, изтръпнал от целия този ужас вътре. Той съвсем се обърка като разбра, че се намира в хотелския апартамент във Филаделфия. Забеляза Акира на един стол в ъгъла. Японецът остави списанието, което четеше и се надигна, поглеждайки към вратата, после тръгна към Савидж.

— Сънят ти беше доста неспокоен. Съжалявам.

— Да не мислиш, че ако Рейчъл ме беше прегърнала, щях да спя по-добре?

— Нищо такова не съм си помислил. Тя ме помоли да се преместя в коридора. Каза ми, че имате личен разговор.

— Да, наистина беше личен.

— Не искам да ми даваш никакви обяснения.

— Защо ли да го правя, след като тя ти е казала достатъчно ясно.

— Нищо не ми е казала. Помоли ме само да се преместя в коридора. След известно време си отиде в стаята и сега спи доколкото знам. Каквото и да се е случило между вас, то не ме засяга. Поведението ти е безукорно.

— Да, естествено. Сигурно.

— Тя очевидно е много привързана към теб. Ти към нея също.

— Случилото се тази нощ е съвсем ясно доказателство за това. Но то е грешка.

— При обичайни обстоятелства, да. Но сега ситуацията е друга. Прекалено си критичен към себе си. Чувстваш се застрашен и затова…

— Това с нищо не оправдава поведението ми. И ти се чувстваш така, но все пак успяваш да се контролираш.

— Моята култура ме е научила да скривам чувствата си… Позволи ми да ти разкажа една история — Акира за момент спря. — Баща ми беше пилот по време на Великата Източноазиатска война.

Савидж остана изненадан от наименованието.

— Вие я наричате „Втора световна война“. След капитулацията на Япония баща ми се върнал в родния си град и с ужас открил, че от него не е останало нищо. Градът бил Хирошима. Родителите, жена му и двете му деца били поразени от вашата атомна бомба. Той страдал с години, напълно отчаян от своята загуба. Единствената му утеха била помощта, която оказвал за възстановяване на родината си. Помагал при реконструкцията на военните самолети в граждански. Успял да спечели доста пари. Оженил се отново. Аз бях единственото дете от втория му брак, тъй като майка ми е била близо до Хирошима при бомбардировката. Лявата й ръка имаше белег от изгаряне и впоследствие тя почина от рак на костите. Мъката на баща ми беше неописуема. Не би го понесъл, ако не беше се посветил изцяло на мен.

Акира затвори очи за момент и продължи:

— През вековете Япония е била толкова често жертва на тайфуни, огромни приливни вълни и земетресения, че фатализмът се е превърнал в национална черта, а сигурността — в мания. Както казваше баща ми, след като не можем да контролираме природните стихии, трябва да ги посрещаме със съответната дисциплина и достойнство. Ето защо той ме изпрати при най-взискателния сенсей в най-реномираното доджо. Бях обучаван на джудо, айкидо и различни форми на японското карате, естествено и на изкуството да владееш меча. Реших да противопоставя всичките си умения на враждебността в нашия свят и затова избрах тази професия, макар да бях разбрал, че нито дисциплината, нито достойнството могат да се преборят със съдбата. В крайна сметка ние сме съвсем беззащитни срещу нея. Баща ми беше блъснат от кола, както си пресичал улицата.

— Съжалявам — каза Савидж. — Семейството ти е страдало толкова много. Започвам да разбирам защо почти не се усмихваш и дори да го направиш, очите ти остават тъжни.

— Моят сенсей ме наричаше „мъжът, който никога не се радва“. — При тези думи Акира потръпна и продължи: — Семейната трагедия не е единствената причина за моята тъга. Някой ден ще ти обясня. Засега ти разказах всичко това само, за да разбереш, че и аз се чувствам застрашен. Посегателството върху нашата памет ме кара да подлагам на съмнение всичко, свързано с миналото ми. Може би нищо от това, което току-що ти разказах, не е истина. Тази вероятност не само ме плаши, но и направо ме вбесява. Дали няма да се окаже, че тъгувам за майка, баща и предци, които никога не са съществували? Трябва да разбера това.

— Да — съгласи се Савидж. — И аз искам да знам каква част от това, което смятам, че представлявам, е лъжа.

— Ако се окаже, че това не е възможно?

— Трябва да има някакъв начин. Утре отиваме в Балтимор. Там има едни хора, които трябва да видя. Сега не мога да ти дам повече обяснения. Не ме принуждавай да говоря за това.

— Ти каза „Утре отиваме в Балтимор“ — неочаквано чуха те гласа на Рейчъл. — Това означава ли, че вече отново ни се доверяваш?

Савидж се обърна към нея. Тя стоеше до вратата на спалнята, облечена със синята нощница, която подчертаваше гърдите й. Тялото й беше запазило усещането за тяхната близост. Лицето й беше все така красиво, макар да издаваше, че и нейният сън е бил неспокоен.

— Бих предпочел да се изразя по следния начин: искам да ви вярвам.

10.

Балтимор беше на час и половина път на югозапад от Филаделфия. Савидж спря пред двуетажна къща в едно от спретнатите предградия на града, вторачи се в подстриганите храсти, ограждащи двора и най-сетне изключи двигателя. По челото му изби пот, независимо, че октомврийският ден беше доста прохладен.

— На кого е тази къща? — попита Рейчъл.

— Това е проклетият въпрос — отвърна й Савидж и излезе от колата, като целият трепереше.

— Трябва ли ти помощ? — попита Акира и посегна към своята врата.

— Не — отсече Савидж с ръка. — Трябва да разбера сам.

— Какво да разбереш? — попита Рейчъл.

— Ако ви кажа, ще ме помислите за луд. Ще ви махна да влезете, ако трябва. Каквото и да стане, мисля, че няма да се забавя много.

Савидж решително тръгна по пътеката, минавайки покрай цветните лехи. Стигна до стълбите пред къщата. Стъпките му отекваха, докато приближаваше външната врата.

За момент той се подвоуми дали да почука, но после реши да направи това, което беше правил винаги. Просто влезе вътре.

Тъмният коридор миришеше на мухъл. Миризмата на чесън и задушено месо беше още по-силна. Отдясно бе всекидневната, претрупана от покрити с найлони мебели заради агресивните нокти на няколкото котки.

От кухнята, която бе по-нататък по коридора, се чуваха мелодраматичните гласове на артисти от някаква сапунена опера. Чуваше се и ритмичното почукване на дървена лъжица, което се получава при биене на масло.

За разлика от коридора кухнята беше ярко осветена. Савидж влезе и видя една прегърбена жена с посивели коси и сбръчкано лице. Тя се беше вторачила в екрана на малкия телевизор и наистина биеше масло.

Савидж пристъпи към нея и се усмихна:

— Изненадах те, нали, мамо?

Тя обърна глава настрани и изпусна лъжицата.

— Кой…

— Знам, че не си идвам толкова често, колкото ти би искала, но такава ми е работата. Поне ти изпращам пари всеки месец. Виждам, че добре се грижиш за къщата. Изглежда чудесно — говореше Савидж, като не преставаше да се усмихва.

— Какво правите тук?

— Вече ти казах. Ще се опитам да си идвам по-често, мамо. Съжалявам.

— Отговорете ми на въпроса. Какво правите тук?

— Не съм в беда, ако това те притеснява. Няма да се наложи да ме криеш и да търсиш лекар както последния път. Просто реших да се отбия. Да си поговорим за миналото. За татко — Савидж се приближи до нея и се опита да я прегърне.

Тя се дръпна назад.

— Е, не се ядосвай де. Казах, че съжалявам за…

— Стойте по-далеч. Кой сте вие?

В този момент Савидж осъзна, че всичко, от което се е страхувал, се оказа истина. Почувства, че му се завива свят. Краката му се подкосиха.

Успя да направи още една стъпка.

Жената изпищя.

— Не, моля ви, недейте…

Писъците й станаха по-силни, кресливи, отчаяни.

По стълбите се чуха стъпки. В кухнята дотърча възрастен мъж, мускулест, с навити ръкави. Косата му беше побеляла. По лицето му имаше червеникави петна. Той преливаше от сила независимо от възрастта си.

— Гладис, какво има?

Лицето на жената беше придобило цвета на сместа, която разбиваше. Тя се бе облегнала на плота до мивката и вече не пищеше, но едва си поемаше въздух. Посочи с трепереща ръка към Савидж.

— Кой сте вие? — изрева мъжът.

— Франк, той казва… — тя си пое дъх и продължи — той отвори вратата и направо влезе тук. Изплаши ме до смърт. Нарече ме… Мисли, че е наш син.

Лицето на мъжа стана червено. Той посегна към едно чекмедже, отвори го и извади оттам чук.

— Първо, единственият ни син, мошенико, умря преди двадесет години — каза мъжът и вдигна чука. — Второ, давам ти седем секунди да се ометеш оттук, иначе ще ти разбия черепа и ще извикам ченгетата.

Савидж вдигна ръце за самоотбрана. В стомаха му сякаш се бунтуваха змии. Той едва потискаше обзелия го ужас.

— Не, почакайте. Случи се нещо ужасно. Вие не разбирате. Нека да ви обясня.

— Да, нещо ужасно се случи. Вие нахълтахте в къщата ми и изплашихте жена ми до смърт. Нещо още по-ужасно ще ви се случи, ако не изчезнете веднага, по дяволите.

Жената се втурна към телефона, който висеше на стената до хладилника.

— Почакайте! — опита пак Савидж.

Тя набра три цифри.

— Моля ви, трябва да ме изслушате!

— Дежурният ли е? Имаме спешен случай!

— Изчезвайте! — извика отново мъжът.

Той вече замахваше с чука, а Савидж отскочи назад към вратата. Не можеше да продължи и стоеше като парализиран.

От ужас.

Защото едрият възрастен мъж с чука беше баща му. Той не беше такъв, какъвто Савидж го помнеше от последния им разговор часове преди самоубийството, а такъв, какъвто би изглеждал, ако беше имал възможността да остарее. Савидж беше разпознал трапчинката на квадратната му брадичка, малката пролука между долните зъби, белега на лявата му длан.

Жената трепереше, съобщавайки адреса си по телефона.

— Не! — изкрещя Савидж. — Вие сте ми родители! Аз съм ваш син!

— Ти си един луд и нищо повече! Може би този чук ще ти налее нещо в главата…

— Защо не ме помните?

Савидж се дръпна, за да избегне удара. Чукът се удари със свистене в касата на вратата. От оглушителния удар ушите му писнаха.

— Спрете!

Мъжът замахна повторно.

Савидж побягна по коридора. Мина покрай кабинета на баща си, където го, беше видял да лежи в кръв. Отнякъде изскочи котка и заби нокти в крака му.

— Вън! — викаше мъжът, продължавайки да го гони и да размахва чука.

— Ако не сте ми родители, тогава ти кой си? — Савидж беше стигнал до външната врата и се мъчеше да я отвори. Котката продължаваше да забива нокти в плътта му. Той разтърси крак, за да се освободи от нея. — Боже мой, тогава аз кой съм?

Той се втурна по стълбите навън, като едва не загуби равновесие, прескачайки стъпалата.

Акира и Рейчъл наблюдаваха изненадани от колата. Савидж се пъхна при тях.

— Негодник такъв! — продължаваше да вика мъжът. Неочаквано той хвърли чука и улучи една от вратите.

Савидж натисна газта. Гумите изсвистяха и колата започна бързо да се отдалечава. В далечината чуха воя на сирените.

— Какво стана? — попита Акира.

— Току-що видях мъртвец — отговори Савидж и започна неволно да масажира гърлото си. Гласът му звучеше така, като че някой го душеше.

— Говориш безсмислици — каза Рейчъл.

— Така е. Всичко е безсмислица. Господи, помогни ми. Какво са сторили с нас?

11.

— Допусках такава възможност, но не го вярвах. — Савидж караше като луд и задминаваше всяка кола, която се изпречваше на пътя му. — Това е логичното продължение на jamais vu. Една ужасяваща възможност. Досега успявах да убедя себе си, че страховете ми са били напразни, че фалшивите ми спомени са свързани само с планинския комплекс „Медфорд Гап“ и болницата в Харисбърг. Но сега? По дяволите, този мъж и тази жена са моите родители. Израснал съм в тази къща. Видях майка си преди година. Беше съвсем като тази жена. Ако беше жив баща ми, щеше да изглежда като този мъж!

Рейчъл и Акира мълчаха.

— Не ми ли вярвате? — попита ги Савидж. — Мислите, че си избрах някоя къща напосоки и просто нахълтах вътре?

— Не, аз ти вярвам — отвърна Акира. — Само че…

— Какво? Нали знаеш, че и теб видях да умираш. Трябва да ми вярваш и за всичко останало.

— Мисля, че знам какво има предвид Акира — намеси се Рейчъл. — Той не иска това да е истина. Когато говорихме снощи, ти каза… предполагам под влиянието на преумората и стреса. Най-сетне разбрах, дори нещо повече — чувствам го. Ако спомените ви са били изцяло променени, вие няма на какво да се опрете. Ще се съмнявате във всяко нещо, в което досега сте били сигурни.

— Ето защо сме тръгнали за Литъл Крийк, Вирджиния — каза Савидж. — За да открием в какво друго не мога да съм сигурен.

Гористата местност отстъпи място на блата, които на свой ред бяха сменени от плажове.

Южно от устието на залива Чезапийк Савидж зави на запад и пое по шосе номер 60. След две мили стигнаха морската военновъздушна база „Литъл Крийк“.

— Боже, колко е огромна! — възкликна Рейчъл.

Зад очертанията на самата база се виждаха жилищни и административни сгради, игрище за голф, множество тенис кортове, зони за отдих, възстановителен център и открит басейн, яхтклуб и езеро с лодки и водни колела. Впечатлението се допълваше и от рояците служещи, както и от тридесетината кораба в пристанището.

— Колко моряци има тук? — попита Рейчъл безкрайно озадачена.

— Девет хиляди. Има и още три хиляди волнонаемни, които живеят тук. „Моряци“ е доста условен термин. Някои служат в традиционните формирования. Не са много тези, които се числят към специалните части. Това е източната тренировъчна база на SEAL.

Той оглеждаше базата с гордост.

— Точно така си я спомнях — в гласа му се долавяше страх. — Бързах да стигна дотук. Сега вече не искам…

След известно колебание той излезе от колата и се отправи към часовите. Слънцето беше съвсем ниско. Сърцето му биеше учестено.

— Да, господине? — часовоят го погледна строго.

— Бих искал да видя капитан Джеймс Макинтош.

— По какъв въпрос, господине?

— Приятели сме. Не съм го виждал от години. Минавам оттук и реших да го потърся.

Часовоят го огледа внимателно.

— Не искам да влизам в базата — поясни Савидж. — Няма да нарушавам правилата за безопасност. Кажете му, че съм дошъл. Ако не иска да ме види, здраве да е.

— Кое подразделение, господине?

Пулсът му се ускори.

— Значи е още тук?

— Не съм упълномощен да ви давам сведения, докато не ми кажете къде служи.

— В тренировъчната база на SEAL.

Часовоят отново го изгледа.

— Изчакайте тук, моля.

Той влезе в съседното помещение. През отворената врата Савидж видя как онзи вдигна слушалката. След минута мъжът се върна.

— Господине, капитан Макинтош не е в базата. В момента ползва двадесет и четири часовата си почивка.

— Казаха ли ви къде е отишъл?

— Не, господине.

— Естествено. Благодаря ви все пак. Ще опитам да го намеря утре.

Савидж се върна унило към колата и обясни на Акира и Рейчъл:

— Не съм в настроение да чакам. Мисля, че знам къде да го намеря.

Все така в лошо настроение Савидж излезе от базата и насочи колата към Вирджиния Бийч.

12.

Механа „Кораба“ беше съвсем близо до брега. Савидж вече усещаше соления вкус на морето и чуваше крясъка на чайките. Скоро той долови мириса на цигарен дим. Чу гласа на Елвис Пресли, който идваше от бара. Влязоха тримата с Рейчъл и Акира.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, той успя да разгледа обстановката. Около масите бяха насядали млади хора, късо подстригани и облечени с цивилни дрехи, които явно бяха отвикнали да носят. Те пиеха и разговаряха на висок глас. По стените имаше стъклени витрини с модели на самолетоносачи, бойни кораби, изтребители, подводници, миночистачи, патрулни лодки, амфибии и т.н. Тук бяха изложени и моделите на „Меримак“ и „Монитор“, първите американски бойни кораби, участвали в сражение. По ирония на съдбата те били изправени един срещу друг във Войната между щатите.

— Съдържателят по-рано служеше в SEAL — обясняваше им Савидж, докато се промъкваха през едно по-свободно пространство към бара. — След като се пенсионира, не можа да изостави отбора и направи тази механа. Много хора, особено от SEAL, предпочитат да идват тук.

Съдържателят се появи. Беше около петдесетгодишен, подстриган като футболист. Носеше бяла риза с къси ръкави, която напомняше морската униформа и позволяваше да се види татуировката на лявата му ръка.

— Какво да бъде, народе?

— Газирана вода.

Рейчъл и Акира поръчаха същото.

Съдържателят кимна.

— Харолд, помниш ли ме? — попита го Савидж.

— Не бих казал — той се опита да се съсредоточи. — Трябва ли да ви помня?

— Преди често идвах тук, когато бях в отпуск.

— Малко ли моряци минават оттук. Вие кога сте…

— Октомври осемдесет и трета.

— Нямам представа. С годините всички започнаха да ми изглеждат еднакви, а и паметта ми не е това, което беше по-рано.

Той погледна недоверчиво към Акира и отиде да донесе содите.

— Това, че не ме помни, още нищо не означава. Аз помня и него, и бара му.

Рейчъл го гледаше недоверчиво.

— Мислиш, че помня толкова, колкото и къде живее майка ми, така ли?

Тя не можа да му отговори, защото съдържателят донесе питиетата.

— Дължите ми три и седемдесет и пет.

Савидж му даде пет.

— Задръжте рестото.

— Благодаря, младежо.

— Капитан Макинтош идва ли още тук?

— Мак ли? Ами да. Виждам го няколко пъти месечно.

— Тази вечер идвал ли е?

— Не знам. Ако е идвал, все някоя от сервитьорките ще го е видяла.

Съдържателят погледна не особено приветливо към Акира и тръгна към касата.

— Май не обича много японците — отбеляза Акира.

— Или пък не е виждал японци в бара си. Не е единственият, който те гледа особено — каза Рейчъл.

— Забелязах.

— Може би ти си причината — предположи Савидж. — Ако беше сама, досега стотина моряци да ти бяха предложили да те почерпят.

— Само не знам това комплимент ли е или заплаха — отговори Рейчъл и свъси вежди.

— Разкажи ни нещо за капитан Макинтош — помоли Акира.

— Служихме заедно в SEAL. След Гренада аз се оттеглих. Него го повишиха и той пое тренировъчния отряд. Бяхме близки. Спомням си го много добре. Участвали сме заедно в битки. Тука сме се напивали заедно. Не е възможно и той да се окаже фалшив спомен… — Савидж сви рамене. — Всъщност, ето го и самият него.

Добре сложен русоляв мъж, наближаващ четиридесетте, тъкмо влизаше в заведението. Беше висок, със загоряло лице и правилни черти, облечен с джинси и дънкова риза, горните три копчета на която бяха разкопчани и откриваха косматите му гърди. Беше обут с гуменки, а на ръката си имаше водонепроницаем часовник.

Той махна на група мъже, ухили се и тръгна към тях. Савидж стана от бара и побърза да го пресрещне, разбутвайки хората наоколо.

— Мак!

Мъжът спря и се заоглежда, за да определи откъде идва гласът.

— Мак! — каза отново Савидж като се добра до него. — Как си?

Мак се вторачи в него с изражение, което трудно можеше да се определи.

Савидж потисна вълнението си и направи опит да се усмихне приятелски.

— Какво има? Може ли да не ме помниш след всичко, което сме преживели заедно?

— Да ви помня ли? — попита Мак, като продължаваше да го гледа с прорязано от дълбоки бръчки чело.

„Не!“ — помисли си Савидж. — „Не и отново!“ Чувстваше, че ще припадне, виеше му се свят, а ръцете и краката му бяха сякаш вдървени.

Мак сви устни и се обърна на другата страна.

Савидж побърза да го пресрещне и се изправи пред него.

— Почакайте. Моля ви. Наистина ли не си…

— Вече ви казах, че ви нося парите. Ето ви ги проклетите двадесет долара. Престанете да вървите подире ми. Махайте се оттук.

Савидж се намръщи като усети пъхнатите в ръката му пари. Мозъкът му усилено работеше.

— Но…

Мак отново понечи да се отдалечи.

— Не ми дължите… — Савидж не се доизказа и тръгна след него. — За какво е този цирк?

Мак спря и се наведе към него. Зашепна напрегнато:

— И аз това се питам, по дяволите. Какво правиш тук? Да не си полудял, Дойл? Знаеш, че не трябва да ни виждат заедно.

— Какво?

— Изчезвай!

— Но…

Мак продължи едва чуто:

— Ще се видим след петнадесет минути. На алеята отвън.

Савидж примигна, а Мак продължи към приятелите си в ъгъла.

— Онзи ми беше дал назаем две десетачки и ме преследваше да му ги върна. Ето какво става, когато играеш карти с цивилни — обясняваше Мак на приятелите си.

Изведнъж шумът в бара му се стори по-силен, цигареният дим му пречеше да диша. Почувства, че не му стига въздух и се задушава. Махна с ръка на Рейчъл и Акира, че ще ги чака навън.

Навън бе станало съвсем тъмно. На улицата беше пълно с хора и доста шумно. Савидж поклати глава и едва чуто промълви, твърде развълнуван, за да говори нормално:

— Той ме нарече Дойл.

Рейчъл го погледна учудено.

— Значи те познава?

— Не, ти не разбираш. Истинското ми име не е Дойл. Защо ще ме нарича… Господи, дали не са откраднали името ми и са ми внушили чуждо? — Слепоочията му пулсираха. — Кой съм аз, по дяволите?

13.

По алеята бяха разхвърляни празни кутии и други отпадъци. По средата имаше слаба крушка, която едва осветяваше наоколо.

— Това е задният изход на механата — поясни Савидж.

Тримата вече стояха на една тиха уличка и следяха движението на ръката му.

— Трябва да съм бил вече тук, след като познавам това място.

— Освен ако…

Савидж разбра какво иска да каже Акира.

— Мислиш, че това е поредният фалшив спомен? Нещо трябва да е истина. Мак ме позна. Сигурен съм, независимо, че ме нарече с име, което не си спомням — въздъхна дълбоко той и продължи. — Каза да го чакам след петнадесет минути. След малко ще дойде. Искам да получа някои отговори.

Савидж се озова на алеята.

— Почакай — извика му Акира.

Савидж се обърна нервно назад.

— Какво има?

— Не мога да те оставя да отидеш сам.

— А Рейчъл?

— Да, не мога да я оставя тук без охрана. Ще дойде с мен и като види, че има някаква опасност, ще изтича обратно на пътя. Още от Ню Йорк, когато реши да я вземеш с нас, знаех, че рано или късно този момент ще настъпи. Не мога да осигурявам тила ти и едновременно да бъда бавачка.

— Когато аз реших, така ли? Нали и ти се съгласи с мен?

— С неохота.

— Обещах, че няма да ви създавам главоболия. Отивай с него, Акира. Тук ще съм в безопасност.

— Не. Докато си с нас, ние отговаряме за живота ти — отвърна японецът.

— Мъжът ми не знае къде съм. Ще се справя сама.

— В момента не ме притеснява мъжът ти. Каквото и да се случи с нас… ако тази среща се издъни, както вие американците обичате да казвате…

Савидж видя как очите на Рейчъл проблеснаха.

— Аз се притеснявам за Савидж не по-малко от теб. Дори повече, отколкото за себе си. Ако не искаш да ме оставиш тук сама, значи и двамата тръгваме с него. Не виждам друга възможност.

— Страхувам се, че е права — съгласи се Савидж.

— Ако стане нещо? — попита Акира.

— Ще застана отстрани. Мога да се скрия.

— А ако се наложи да се разделим?

— Трябва да си уредим няколко срещи. Първо там, където оставихме колата. Ако не можем да се доберем дотам, ще взема стая в „Холидей Ин“. Знам псевдонимите от кредитните ви карти, а вие знаете моя — Сюзън Портър. Ще звъним и в останалите хотели на „Холидей Ин“ докато не установим връзка. Ако и след два дни не се срещнем, ще знаем, че се е случило нещо лошо. Разделяме се и всеки тръгва по пътя си.

— Предложенията ти не са лоши — отбеляза Савидж.

Акира вдигна учудено вежди, но без особено въодушевление.

— Имам добри учители. Петнадесетте минути изтекоха — обърна се тя към Савидж. — Приятелят ти ще се появи всеки момент.

Савидж погледна Акира, за да види реакцията му.

Акира намръщено отговори:

— Добре — въздъхна той и застана по-близо до Рейчъл. — Ето тук ще се скрием — посочи й той една ниша.

Савидж се отправи към задния изход на механата.

14.

Вратата се отвори и алеята се изпълни със звуците на песен на Евърли Брадърс. От мястото си Савидж видя как Мак се появи на вратата и огледа алеята. Зад него, отляво на тесния коридор, който водеше към механата, видя табелата на мъжката тоалетна.

Когато спря да оглежда алеята, той се вторачи в Савидж и пристъпи напред, затвори вратата след себе си и музиката престана да се чува.

— Момчетата, които са с мен, мислят, че съм до тоалетната, затова не мога да остана много дълго. Какво има, Дойл? За Бога, защо трябваше да се появяваш тук? Ако някой те познае…

— Трудно е за обяснение. Трябва да поговорим за много неща. Няма да ти отнема много време, обаче не можем да говорим тук.

— Току-що ти казах, че не мога да остана дълго. Може някой да ни види.

— А защо не трябва да ни виждат?

— Дяволите да те вземат, Дойл, ти знаеш правилата. Ти искаше да бъде така. Нали настояваше да използваме тайни квартири, за да се срещаме.

— За какво говориш?

— Дойл, добре ли си?

— Преди малко те попитах дали ме помниш?

— Много умно.

— Каква беше тази история с парите?

— Само това можах да измисля, за да обясня присъствието ти. Но май трябваше да те изхвърля навън. Това по щеше да приляга на твоята измислена история. Някой можеше да се обади на Военната полиция и… Почакай малко, Дойл. Всъщност ти това ли искаше? Да се борим отново?

— Господи, не разбирам за какво говориш. Защо ме наричаш „Дойл“? Не знам защо…

В същия миг Савидж изтръпна като чу шум от двигател. Рязко се обърна и видя нещо огромно, дори уродливо да завива по алеята и да се насочва към тях. Фаровете го заслепиха. Той изплашено вдигна ръка над очите си, успя да забележи Акира и Рейчъл в прикритието им и изведнъж осъзна, че самият той няма къде да се скрие. Борейки се с желанието да избяга, Савидж се обърна към Мак с ръка на 45 милиметровия пистолет под якето си. Разбра, че странното превозно средство идва с грохот право към тях.

— Това е камион за смет — каза Мак спокойно. — Нещо е станало с теб, Дойл. Нервите ти са опънати. Затова ли са ти тези кучета пазачи? За да следят поведението ти? Какво каза? Помниш неща, които никога не са се случвали? А какво се е случило? Имаш твърде много задачи, така ли? Стресът е много голям, а? Да не си получил нервна криза? Кажи ми, Дойл. Искам да ти помогна.

Камионът наближаваше. „Стегни се — каза си Савидж. — Запази спокойствие. Не е възможно за петнадесет минути да са ни устроили капан. Никой не знаеше къде ще се срещнем. С изключение на Мак, естествено.“

Савидж погледна напрегнато към мъжа, който помнеше като свой приятел. „Дали Мак не се е обадил, след като ние излязохме?“

„Не! Трябва да се доверявам на инстинктите си! Трябва да вярвам, че той ми беше — той ми е — приятел! Дори и да се е обадил по телефона — защо ли ще го прави — за толкова кратко време не могат да докарат това грозилище тук“.

Камионът беше вече съвсем близо и Савидж успя да види шофьора. В кабината нямаше други хора. Умореният мъж гледаше напред към кофата с боклука. Той натисна едно копче и насочи две огромни метални щипки, които дотогава лежаха на покрива, към отворите отстрани на металния контейнер.

Камионът беше редом със Савидж. Той подпря гърба си на тухлената стена отзад.

Мак се приближи до него, но думите му бяха почти неразбираеми заради силния грохот.

Савидж чувстваше, че се задушава от изгорелите газове и ужасния шум. Той се притисна до стената.

— Управлението ли каза? Имаш предвид ЦРУ?

— А има ли друга агенция? Дойл сериозно ли говориш? Някой наистина трябва да е бъркал в мозъка ти.

— Защо ме наричаш „Дойл“? Аз не се казвам така.

— Напротив! А първото ти име е Робърт. Имахме двама души с това име и ви наричахме не „Боб“, а с фамилните ви имена, за да избегнем недоразуменията. Не помниш ли?

— Не! Кажи ми защо трябва да се преструваме, че сме врагове?

— Заради твоята измислена история.

— Какво?

Ревът на камиона съвсем ги заглуши. Металните щипки се изправиха и повдигнаха контейнера, след което го изсипаха отзад в каросерията. Вонята принуди Савидж да си запуши носа. Шофьорът върна обратно кофата на земята, после отново изправи металните щипки на мястото им и потегли назад.

— Каква измислена история?

— Мамка му! — изпсува Мак и посочи с ръка срещу тях.

Савидж погледна натам, камионът вече се беше отдалечил. Пред нишата, в която се бяха скрили Акира и Рейчъл…

Акира се бореше с някакъв мъж с ръце и с крака. Малко по-далеч двама други влачеха Рейчъл, която пищеше и се извиваше в ръцете им. Очевидно целта им беше да стигнат до колата, която препречваше изхода на алеята.

Савидж осъзна, че нападателите са били скрити зад камиона. Те са използвали ужасния шум и огромните му размери за прикритие. Успели са да изненадат Акира.

Двамата непознати вече наближаваха колата. Рейчъл пищеше още по-силно.

Избягвайки поредния удар, японецът се извъртя като котка. Той подскочи и замахна едновременно с ръце и крака. От удара носът на противника му изхрущя, вероятно бяха счупени и няколко ребра, а ларинксът бе смазан. Мъжът се строполи на земята.

Всичко стана за броени секунди. Савидж вече тичаше към бойното поле. Не към Акира. Той прецени, че японецът ще се погрижи за себе си. Дори и да имаше нужда от съдействие, Савидж би му помогнал само ако не беше застрашен главният им обект, подлежащ на защита.

Рейчъл. Ето кое имаше значение сега. Тя беше техният Главен. Клиентът, когото трябваше да охраняват.

Докато Савидж тичаше към нея, Акира го настигна. В края на алеята шофьорът вече палеше двигателя. Двамата мъже теглеха Рейчъл към задната врата, която беше отворена.

Савидж прецени, че е твърде далеч и не може да й помогне, но все пак знаеше какво трябва да направи.

Той спря рязко и извади пистолета си. Акира направи същото, сякаш бяха тренирали многократно подобни ситуации заедно. Стреляха едновременно. Острото свистене на куршумите им се сля в едно. Те се приготвиха за нова атака, като и двамата се обърнаха леко надясно, разкрачиха се съвсем малко, за да пазят равновесие. Държаха оръжието си с две ръце — лявата изправена, а дясната леко свита в лакътя, за да се прицелват по-добре.

Изстрелите отново прозвучаха едновременно. Всеки от тях беше улучил гръдния кош на жертвата си, но те стреляха още веднъж за по-сигурно. Този път и двата куршума попаднаха в челата на нападателите. Бликна кръв и те паднаха на земята.

Рейчъл спря да пищи. Тя знаеше достатъчно, беше научила достатъчно, за да не вдига излишен шум. Беше залегнала на тротоара, за да не пречи на стрелбата.

Шофьорът подаде ръката си навън.

Савидж успя да види, че държи пистолет.

Той се прицели.

Шофьорът стреля пръв. Куршумът не го закачи, а изсвистя малко над главата му, тъй като той се беше наклонил наляво, а Акира надясно.

Те залегнаха на тротоара, опряха лакти в земята и насочиха пистолетите.

Твърде късно. Шофьорът натисна газта и колата потегли. След нея се проточи облак от изгорели газове.

Савидж се изправи на крака и се втурна към Рейчъл.

— Добре ли си?

— Едва не ми измъкнаха ръцете — каза тя и си ги разтърка. — Иначе… Да… А вие как сте?

Савидж и Акира погледнаха един към друг. Дишайки тежко, те си размениха няколко одобрителни кимвания.

— А твоят… — Рейчъл не довърши въпроса си, а само изстена.

Мак лежеше до задния изход на механата. Слабата крушка над вратата осветяваше локва кръв.

— Не! — изкрещя Савидж и се втурна натам.

Очите на Мак бяха отворени и застинали неподвижно.

— О, господи! — той опипа китката му, сложи ухо на гърдите, задържа пръста си пред ноздрите му. — Не!

— Моля те — обърна се Акира към него, — тук повече няма какво да правим. Не можем с нищо да помогнем. Съжалявам, но трябва да тръгваме.

Задната врата на механата се отвори.

Мъжът с телосложение на футболист и с татуировка на ръката загледа втренчено към тялото на Мак, после към Савидж, Акира, Рейчъл, към останалите тела.

Харолд. Съдържателят на заведението.

Савидж наведе пистолета.

— Още като влезе знаех, че ще създадеш главоболия — каза Харолд.

Той погледна навъсено към Акира.

— Вие, гадове, убихте баща ми при Иво Джима.

Той вдигна ръце.

— Трябваше ми малко време, Дойл, но вече си спомних. Хайде, убий ме, кучи сине. Ще умра като герой. Заедно с Мак. Ти си позор за SEAL. По-добре не споменавай, че си служил там.

Харолд се нахвърли да го нападне.

Савидж стоеше като парализиран.

Акира посрещна удара, ритна Харолд в слабините и сграбчи Савидж, за да го отведе.

Рейчъл му помогна, подхващайки го от другата страна.

Дисциплината надделя. Савидж разкърши ръце, за да се освободи.

— Вече съм добре. Да тръгваме.

15.

Чуха воя на сирените в нощта. Макар и прекалено развълнуван, Савидж се опитваше да спазва ограничението на скоростта и да не привлича внимание. Рейчъл се беше сгушила на пода до него, а Акира беше легнал на пода отзад.

— Не мисля, че някой ни видя, като се качвахме — каза Савидж. — Така че не знаят номера и модела на колата.

— Но ще търсят двама мъже и блондинка, единият японец — отбеляза Рейчъл. — Харолд ще им каже. Ако някое от ченгетата приближи, ще ни види как се крием на пода.

— На дневна светлина да — каза Савидж, — но през нощта едва ли. Няма да ви забележи, освен ако не насочи към вас фенерче.

Савидж се опитваше да я успокои, но истината беше, че фаровете на колите срещу тях и уличните лампи понякога наистина ги осветяваха. Той гледаше право напред и едва мърдаше устните си, за да не личи, че разговаря с някого. Не искаше да привлича вниманието дори на случайните шофьори.

— Да, Харолд наистина ще каже на полицията — гласът на Акира се чуваше доста слабо от мястото, където лежеше. — Можех да го убия. Сега си мисля, че трябваше да го направя.

— Не. Добре, че не го уби. Ние сме защитници, а не убийци! Бяхме принудени да убиваме, за да измъкнем Рейчъл. Направихме своя морален избор по необходимост. Но ако беше убил Харолд, това щеше да бъде…

— … безполезно, така ли? Безсмислено? Той ни видя и ще каже на полицията, а това застрашава нашата сигурност. След като намираме оправдание за онези убийства, защо да не оправдаем и това на Харолд. Щях да го направя, за да защитя нас тримата.

— Не е същото — каза Савидж. — Не знам защо, но съм сигурен, че е така. Харолд трябва да е чул изстрелите. Защо не ги чу някой друг? Кой знае. Може просто да е отишъл до тоалетната и да е чул стрелбата. По случайност се е оказал наблизо. Някой бандит би го убил без да му мисли много. Но, както вече казах, ние не сме убийци. Ние не убиваме невинни хора само за това, че са се оказали на неподходящо място.

— Очевидно и аз мисля така след като не го убих.

— И аз ти благодаря за това.

— Грешката беше моя — намеси се Рейчъл. Гласът й не се чуваше много ясно от пода. — Ако не бях ви молила да идвам с вас…

— Ние те приехме — отвърна Савидж. — Съгласихме се. Повече няма какво да обсъждаме този проблем.

— Нека да си довърша мисълта — помоли ги Рейчъл. — Ако не бях ви се натрапила, хората на мъжа ми нямаше да ме проследят и да се опитат да ме отвлекат от тази алея. Нямаше да се наложи да убивате. Този заблуден куршум нямаше да попадне в приятеля ти. Той щеше да ти каже това, което искаш да знаеш. Сега нямаше да се налага да бягаме от полицията. Всичко — от край до край — е само моя грешка.

— Божичко, за това ли се притесняваш? Себе си ли обвиняваш? Не разбираш ли какво стана? Мъжете, които ни нападнаха, нямат нищо общо с мъжа ти.

— Какво?

— Мъжът ти няма представа къде се намираш — обади се Акира зад предната седалка. — Мисля, че скрихме следите си безупречно. След премеждието в Южна Франция направихме всичко възможно, за да ги заблудим. Изключено е да са ни проследили.

— Може да са по-добри, отколкото мислите.

— Ако беше така, щяха да изберат по-подходящ момент, за да те отвлекат. Отсядахме в толкова хотели, обикаляхме толкова болници. Имаше чудесни места за целта. Защо не го направиха досега, а избраха такава неподходяща обстановка?

— Сигурно са мислили, че ще могат да отвлекат вниманието ви именно по този начин.

Савидж я прекъсна.

— Те не биха могли да знаят за срещата, която си уредихме с Мак. Ако допуснем, че си права, трябва да приемем, че тези умни глави са измислили светкавичен план като са видели камиона за смет. Разчитали са на повечко късмет и без много да му мислят просто те сграбчиха.

— Справиха се доста добре. Успяха да ме отделят от Акира.

— Мен ме притеснява нещо друго — намеси се той. — Мисля, че трябваше да ме убият преди да те хванат. Имаха тази възможност, но вместо това единият отвлече вниманието ми, а другите се заеха с теб. Нямах възможност дори да извадя пистолета си. Бях заставен да се отбранявам с ръкопашен бой.

— Използвали са обърканата ситуация.

— Каква объркана ситуация? Ако камионът за смет е влизал в плановете им, те нямаше да бъдат ни най-малко объркани. Щяха да бъдат готови. Щяха да направят това, което смятат за необходимо — да ме убият.

— Но не го направиха — отбеляза Савидж. — Което означава, че не са искали да те убият, не им е било заповядано да го направят.

— Мъжът ти е толкова арогантен, че не би пропуснал удобния случай. Това би удовлетворило гордостта му. Не, тактиката щеше да бъде друга. Щяха да ни убият и тогава да те хванат.

— Така щеше да бъде по-лесно и по-безопасно — допълни Савидж. — Вместо всичко това Мак е мъртъв. Бог да го прости. Да не мислиш, че куршумът го улучи само защото аз се отместих? Ако шофьорът искаше да ме убие, той щеше да го направи, защото стреля преди да се наведа. Той се целеше в Мак. Каквото и да се е случило, той не може вече нищо да ми разкаже. А ти, Рейчъл, просто им се изпречи на пътя. Ти не влизаше в плановете им. Според тях ти изобщо не трябва да си с нас. Така че, който и да е открил къде се намираме, е решил с един удар да удари два заека. Да ни раздели от теб и да попречи на Мак да отговори на въпросите ми. И в крайна сметка да продължи да ни държи двамата с Акира в напрежение.

— Но защо? — попита тя.

16.

Стаята в мотела в Северна Каролина, беше неуютна и малка, но чиста. Влизаше се откъм един коридор, който водеше до задния вход. Рейчъл и Акира успяха да влязат незабелязани оттам. По-късно Савидж излезе да купи нещо за вечеря. Единственият ресторант, който даваше храна за вкъщи, предлагаше само пици. Седейки на пода в мотелската стая, те дъвчеха без особено желание дебелата корава „върховна“ пица. Не бяха гладни, но се налагаше да се подкрепят. Няколко кутии кока-кола утолиха жаждата им след подправките на недопеченото тесто. Акира, който не пренебрегваше предпочитанията на японците към зеленчуци, ориз и риба, беше махнал кренвиршите от пицата си.

— Нека още един път анализираме разговора ви — предложи Акира. — Мак си мислеше, че знаеш неща, които ти всъщност не помниш, затова той не си направи труд да ти ги обяснява, нали така? В крайна сметка това, което ти е казал, е доста неясно. Все пак има ли нещо, в което да си сигурен?

— Мак ме позна — отвърна му Савидж.

— Въпреки че те нарече „Дойл“, което не е истинското ти име?

— Може и да е — предположи Савидж. — Поредният фалшив спомен. Знам ли кое всъщност е истинското ми име. Който е извършил операцията, може да го е заличил от паметта ми. Внушил ми е, че един от псевдонимите ми не е лъжа, а рожденото ми име.

— Всичко е лъжа — каза Рейчъл и хвърли с отвращение недоядената пица в кошчето.

Савидж я изгледа учудено и продължи:

— Струва ми се, че приятелството ми с Мак не е фалшив спомен. Той го спомена няколко пъти, но каза също така, че сме врагове или мними врагове, ако правилно съм разбрал. Спомена за правила. Ако сме искали да се видим, трябвало да използваме специални съобщения и секретни квартири.

— Такива изрази използват оперативните работници — отбеляза Акира.

— Да, така е. Освен това той предположи, че вие с Рейчъл сте ми „кучета пазачи“ и са ви прикрепили към мен, защото съм изпаднал в стрес. Той непрекъснато говореше за правила и за това, че все още им се подчинява. Изглеждаше уплашен. Сигурно си е помислил, че вие не наблюдавате само мен, а и него — как ще се държи при нерегламентирана среща например.

— И за кого според него работим? — попита Рейчъл.

Савидж се поколеба за момент.

— За ЦРУ.

— Какво?

— Беше много ядосан, сигурно мислеше, че ще бъде наказан за нарушаване на правилата след разговора ни навън.

— Значи Мак е работил за ЦРУ? — напрегнато попита Акира.

— Не съм сигурен. Не виждам смисъл в това капитан от SEAL да бъде оперативен работник от цивилното разузнаване. От морското разузнаване може би да, но от ЦРУ? Не, все пак останах с друго впечатление. Мак сигурно си мислеше, че съм издал за кого работя — за ЦРУ.

— Боже мой! — възкликна Рейчъл. — Възможно ли е това?

— Събитията от последните няколко дни показаха, че всичко е възможно. Ако ме питаш дали аз си спомням да съм работил като оперативен работник, отговорът е — не. Естествено, може да си помислите, че ви лъжа.

Акира поклати глава и каза:

— Във Филаделфия ти разправяше, че си объркан до такава степен, та дори не знаеш дали можеш да се доверяваш на нас с Рейчъл. Можело да се окаже, че ние не сме тези, за които се представяме, а сме изпратени, за да те вкараме в някакъв капан. Тогава ние настояхме пред теб, че трябва да ни вярваш, защото другата възможност е пълната ти парализа. Приятелю, като необходима част от взаимното доверие искам да те уверя, че аз ти вярвам. Отказвам да мисля, че ти лъжеш.

— „Авраам повярвал в Бога по силата на абсурда“ — каза Рейчъл.

Акира не разбра за какво става дума и я погледна учудено.

— Това е нещо, което казах на Савидж във Филаделфия снощи. Неразделна част от вярата.

— Значи трябва да проверим дали правилно си спомням — намеси се Савидж. — Във Филаделфия доктор Сантизо ни обясни, че първо трябва да се изтрият истинските спомени и после да се внушат фалшивите. В противен случай действията ми няма да са последователни. Така че аз може би съм принадлежал — или принадлежа — към ЦРУ, но просто не го съзнавам.

— „Може би, вероятно?“ Така доникъде няма да стигнем — каза Акира.

Савидж потърка челото си и продължи:

— Мак ме попита още дали това съм искал — да се бори отново с мен. Не виждам смисъл в думите му. Да се боря отново с него? Значи и по-рано се е случвало. Но защо? След като сме били приятели. В бара се престори, че ми дължи пари, защото това било единственото, което могъл да измисли, за да обясни разговора ни. „Май трябваше да те изхвърля навън. Това по щеше да приляга на твоята измислена история“ — това бяха думите му.

— Измислена история ли? — попита Акира и се намръщи.

— Да, Мак спомена този израз няколко пъти.

— Приятели, които трябва да се представят за врагове. Измислена история. ЦРУ — каза Рейчъл. — Май започвам… Когато Харолд ни видя зад механата, той изведнъж си спомни за теб. Каза, че ти си позор за SEAL. Той така смело се изправи срещу теб, че дори не помисли за пистолета ти. Каза, че ще умре като герой, ако те убие. Твоята измислена история.

— Не разбирам.

— Теории. Предположения. Ако наистина си работил за ЦРУ, трябвало е да съчинят някоя история, за да убедят противника в твоята нелоялност към Америка. Официално са те уволнили. Ти си напуснал SEAL. Станал си телохранител. Докато си охранявал клиентите си — могъщи, влиятелни и достатъчно богати, за да платят необходимата сума — ти си събирал информация, шпионирал си ги. Защото са били важни личности. Тайните им са били от стратегическо значение или толкова уличаващи, че агенцията ги е шантажирала и ги е принуждавала да й сътрудничат.

Савидж се беше вторачил в пода. Главата му пулсираше. Колкото и да търкаше челото си, болката не минаваше.

— Но защо са избрали този начин да те представят като обикновен независим телохранител? — продължи Рейчъл. — Едва ли не като предател. Защо?

— Защото аз бях един от първите участници в американското нападение над Гренада — отговори Савидж. — Това, което видях там, ме убеди, че марксисткото управление на острова — колкото и налудничаво да беше — с нищо не заплашваше Америка. Всичко беше само маневра за пред хората — да отвлекат вниманието им от истинската трагедия в Бейрут, където при бомбен атентат загинаха двеста и тридесет американски моряци. Гренада беше едно от средствата на президента за увеличаване на неговата популярност. Много от приятелите ми загинаха абсолютно безсмислено. Аз се оттеглих отвратен от случилото се.

— И си се борил с твой приятел от SEAL, който не е бил съгласен с теб. Мислил е, че си предател, така ли? — попита Акира. — Борили сте се пред публика — двама приятели, които се превръщат във врагове. Доста убедителна история.

Савидж вдигна глава, но продължи да масажира слепоочията си.

— Особено като се има предвид, че баща ми се самоуби, защото се почувства предаден от собствената си родина, защото Белият дом се нуждаеше от изкупителна жертва за катастрофата в Залива на свинете. Да вървят по дяволите. Тази акция се провали, защото политиците си изпуснаха нервите и промениха плановете за нашествието. Навряха хората в проклетите блата.

— Произходът ти също е подходящ — отбеляза Рейчъл. — Куба, а сега и Гренада. Две нашествия. Едното необходимо, но неуспешно, другото ненужно.

— Но успешно — допълни Савидж. — И двете нашествия всъщност се основават на…

— Лъжи, така ли?

— На дезинформация. Греъм беше много впечатлен от тази концепция. Събития, които не са се случвали, но променят света. Хитлер изпрати преоблечени в полски униформи германски войници в Полша, които стреляха по германските граничари. Така Германия оправда нашествието. Съединените щати изпратиха изтребител прекалено близо до северновиетнамския залив Тонкин и принудиха отбраната да стреля по него, а след това обвиниха виетнамците, че са ги атакували без да има провокация. После използваха случая да увеличат американското присъствие в Южен Виетнам. Убедителна измама. Правдоподобно оправдание.

— И отново фалшива памет — каза Акира. — Цели нации помнят неща, които не са се случвали. Но сега ни интересуват само твоите фалшиви спомени. Ако приемем, че баща ти — не човекът, когото видя в Балтимор, а истинският ти баща — се е самоубил. Това обяснява защо си се оттеглил от SEAL след нашествието в Гренада, което според теб не е било необходимо и ти си бил вбесен от ненужните жертви на твоите приятели в SEAL. Така си изглеждал напълно свободен агент, без задължения към държавата.

— Фалшиви спомени. Измислени истории. Лъжи. Ние не знаем, ние не можем да сме сигурни…

— … в нищо — довърши думите му Рейчъл. — Тази пица… Не се чувствам много добре. Главата ми… Много съм изморена и не мога да мисля. Но за едно нещо съм сигурна. Трябва да си боядисам косата. Ще си върна кестенявия цвят. Няма да съм вече руса като сестра ми. После… — тя посочи към тясното легло.

— Единият от нас ще пази, а другият през това време ще спи на пода — каза японецът.

— Няма да стане — възпротиви се Рейчъл. — Решете кой ще пази пръв, а другият ляга до мен. Не искам някой със схванат гръбнак да ме охранява. Ще сложа възглавница между нас, така че да не нарушавам душевното ви спокойствие. Нали сме като едно семейство? По-удобно ще е да спим на леглото. Акира, като дойде ред на Савидж, нали няма да имаш нищо против, ако в съня си се обърна и го прегърна?

17.

Утрото в Северна Каролина беше свежо и приятно. След като провери паркинга, Савидж излезе през задния изход и отиде да купи закуска от „Мак Доналдс“. На връщане взе и няколко вестника.

Акира затвори вратата зад него и започна да разглежда пакетите, които Савидж беше наредил на бюрото до телевизора.

— Какво си купил? Нарязано месо? Кренвирши? Бъркани яйца? И английски кифлички?

— Плюс сладко от ягоди. Предполагам, че не е обичайната ти храна, но е най-доброто, което можах да намеря. Откровено казано, това месо не ми вдъхва голямо доверие.

— Не бих казал същото — отвърна Акира, докато отваряше кутиите с напитки. — Само кафе ли си купил?

— Ето, заповядай — вместо отговор Савидж му подаде пакетче чай и опакована чаша с гореща вода.

— Аригато.

След като отпи от чая и опита месото, Акира кимна одобрително.

— Дано ми простят предците. Явно вече съм корумпиран. Това е доста вкусно.

— Много е кораво — каза Савидж, — но все пак ще ни даде сили.

— Да, наистина ще ни трябват сили — съгласи се Рейчъл.

Акира сви вежди и попита:

— Какво имаш предвид?

Тя гледаше доста мрачно вестника пред себе си.

— Това няма особено да ви хареса — отвърна тя и отчаяно остави виличката си в пластмасовата чинийка с недовършената закуска. Савидж и Акира станаха от местата си и се наведоха над вестника.

Тя посочи статията на първа страница. „Вирджиния Бийч. Четирима убити зад механа «Кораба», трима с огнестрелно оръжие и един от удар в гърлото.“

— Както и предполагахме — каза Савидж. — Да, прекалено много смърт. Затова са го напечатали на първа страница.

Рейчъл продължаваше да сочи към статията.

— Харолд ги е осведомил, че се казваш Робърт Дойл. Разказал им е, че с Мак сте били приятели, но след една разправия през осемдесет и трета, когато се е стигнало до бой, сте се превърнали във врагове. Било е заради нашествието в Гренада. Харолд споменава също за мен и за Акира. Тук пише, че с теб са били руса жена и японец. Дори и след като си боядисах косата пак ще привличаме вниманието — двама американци и японец.

Савидж припряно погледна часовника си и се обърна да включи телевизора.

— Седем и двадесет и пет. Ще видим какво ще кажат в сутрешните новини.

Той успя да намери канала за Вирджиния Бийч. Първата част на „Добро утро, Америка“ тъкмо свършваше. Джоан Ланден се усмихваше пред камерата. „През следващия половин час с вас ще бъде Тони Бенет, но не като певец, а като художник.“

Рекламата на паста за зъби с ухилени дечурлига, които се хвалят на родителите си, че нямат повече кариеси, му се стори безконечна.

Савидж престана да диша и замря, когато започнаха новините. Полицейски коли и линейки, санитари, които извозват покритите с чаршафи тела от алеята; говорителят, обясняващ с тъжен глас какво се е случило и накрая описанието на Савидж, Рейчъл и Акира.

Цялата история бе разказана за минута и половина.

— Кратко и ясно — отбеляза Акира. — Все пак няма нищо ново освен това, което вече прочетохме във вестника. — Той посегна да изгаси телевизора, явно успокоен от видяното.

— Почакай — спря го Савидж. — Да видим дали няма да ни покажат и по националната телевизия.

— Поне не показаха изготвени по описанието на Харолд наши портрети — каза Рейчъл.

— Полицията ще се потруди по въпроса — мрачно отбеляза Савидж и посегна към куфара си. — Да си събираме багажа. След новините веднага тръгваме.

— А после? — попита Рейчъл. — Дори и да успеем да се измъкнем незабелязано оттук, това не решава проблемите ни. Полицията продължава да ни търси.

— Да, точно там е цялата работа. Както правилно се изрази „да ни търси“. Рейчъл, ти не си намесена в тези неща. Ако ни хванат обаче, теб ще те обвинят в съучастничество. Напусни сградата и тръгни без да се озърташ. Намери някоя автобусна спирка. Махни се оттук, колкото се може по-бързо. Започни нов живот.

— Не! Защо не искаш да разбереш? Аз те обичам!

Савидж не можа да каже нищо.

— Няма да си тръгна и да ви оставя. Така повече никога няма да ви видя. Ето защо питам отново: Какво ще правим, ако се измъкнем оттук? Как ще… Знаете ли, хрумна ми нещо. Ако Мак е прав и ти наистина работиш за ЦРУ, те не могат ли да ни помогнат?

Савидж поклати глава и отговори:

— Ако наистина работя за ЦРУ, няма как да се свържа с тях. Не знам с кого да контактувам. Не знам къде и как да оставя съобщение, нито какъв телефонен номер да набера. Не мога просто да се обадя на главната квартира в Ленгли и да кажа на дежурния оператор, че ме търсят за няколко убийства и е възможно да работя за разузнаването; да им съобщя името, което други хора смятат, че е мое и накрая да ги помоля за помощ. С когото и да говоря, всеки ще ме помисли за луд. Дори и да знаят кой съм, ще отрекат, че са чували за мен. По дяволите, всичко е толкова объркано. Мисля си, дали не е възможно някой от агенцията да стои зад всичко това? Не — каза той след кратко колебание, — те не са забъркани.

— Отново включват националната телевизия — каза Акира.

Ужасен ураган в Централна Америка. Скандал с договорите за отбрана. Пожар в нюйоркски небостъргач.

Савидж погледна часовника си.

— Техните новини са по пет минути. Остава още една. Изглежда, че няма да кажат нищо за нас.

— Слава богу — въздъхна Рейчъл. — Ако успеем да стигнем по-далече, до крайбрежието или до Южна Каролина, или дори до Джорджия…

— Да, няма да е лошо — съгласи се Савидж. — Полицията там може би няма да ни търси толкова усилено.

Изведнъж Акира рязко вдигна ръка и посочи екрана. Кръвта сякаш беше слязла в петите му, толкова беше пребледнял. Започна да говори нещо на японски — това се дължеше явно на голямата изненада или по-скоро беше изпаднал в шоково състояние.

Когато Савидж погледна към телевизора, той замръзна на мястото си. Сърцето му започна да прескача, сякаш щеше да спре. Той се отпусна на един стол без да отделя очи от екрана.

Информацията беше от Токио. Показваха японски политик, който подстрекаваше хиляди студенти да крещят антиамерикански лозунги пред американското посолство. Те държаха антиамерикански плакати. Мъжът беше с прошарена коса и изморено лице, малко по-пълен от необходимото. Представиха го като Кунио Шираи. Независимо, че приличаше повече на бизнесмен, той беше водач на радикалното антиамериканско крило на Либералнодемократичната партия. Нарастващото му влияние заплашваше да разцепи главната политическа партия в Япония. Омразата на студентите не беше най-важното в случая, макар че от седемдесетте години насам те не бяха демонстрирали толкова силен гняв. Със същата ненавист те биха защитавали и друга кауза. По-интересното беше, че японските политици като правило бяха образец на благоприличие, сдържаност и спокойствие пред публика. В усилията си да ги настрои против Америка обаче Шираи приличаше повече на американец, а не на японец.

В следващия момент Джоан Ланден вече представяше дежурния синоптик, който стоеше пред картата с множество линии и стрелки.

Савидж и Акира продължаваха да гледат в екрана като хипнотизирани.

— Какво има? — попита Рейчъл.

— Кунио Шираи — отвърна кратко Савидж.

— Но това не е истинското му име — допълни Акира.

— Или поне не е името, с което ни беше представен. Муто Камичи. Така се казва. Планинският комплекс „Медфорд Гап“. Човекът, когото бяхме наети да охраняваме. Мъжът, когото видяхме посечен на две.

— И ние сме живи, макар че всеки от нас е видял как другият умира. Никога не съм се съмнявал, че Камичи е мъртъв. И през ум не ми е минавало. Още виждам в кошмарите си как мечът го прерязва през кръста.

— И как падат двете половини на тялото му. И шурналата кръв. Толкова много кръв.

Акира се опомни първи, чертите на лицето му се изопнаха и той рязко каза:

— Сега вече знаем какво да правим.

— Да. Знаем и къде да отидем — изръмжа Савидж.

— Нищо не разбирам.

— Заминаваме за Япония.