Пикник край пътя

1.

Оная вечер ние с него бяхме в хранилището — мръква се вече, остава само да хвърлим работните дрешки и можем да отцепваме към „Борж“, да си налеем в организмите по глътка-две твърдо гориво. Аз си стоя просто така, подпирам стената — отработил съм си своето и вече съм приготвил цигарката, пуши ми се, та две не виждам — от часове не съм припалвал, а той продължава да ми се тутка със своите съкровища: единия сейф натъпка, заключи го, запечата го, сега другия пълни — сваля от транспортьора „пустилките“, оглежда всяка поотделно от всички страни (пък тя тежи, гадината, шест кила и половина, между другото) и с пъшкане я настанява прилежно върху рафта.

От кое време още се трепе над тия „пустилки“ и, мен да питаш, без всякаква полза за човечеството. Аз на негово място отдавна да съм плюнал и да съм се хванал на друга работа за същите пари. Макар че, от друга страна, ако се замислиш, тия „пустилки“ наистина са много загадъчна работа и някак си… неубедителна ли, не знам и аз как да го кажа. Колко такива съм премъкнал на гърба си и на: всеки път като ги видя — не мога, смайвам се. Всичко на всичко в тая чудесия има два медни диска с големината на чаена чинийка, дебели по пет милиметра, и разстоянието между дисковете е четиристотин милиметра, и освен това разстояние между тях няма нищо. Сиреч, съвсем нищо няма — празно. Можеш да си пъхнеш там ръката, може и главата си да пъхнеш, ако съвсем си се чалнал от изумление — пусто и празно, само въздух. И въпреки това помежду им, разбира се, нещо има — сила някаква, както си го обяснявам аз, защото ни да ги притисне, тия дискове, един към друг, ни да ги раздалечи още никой не е успял.

Не, момчета, мъчна работа е да се описва такова нещо, ако не си го виждал — прекалено е просто наглед, особено когато му посвикнеш и най-после си повярваш на очите. То си е като да описваш някому едно канче, или, не дай си Боже, чашка: само шаваш с пръсти и пъшкаш от пълно безсилие. Както и да е, да смятаме, че всичко сте разбрали, пък който не е — да вземе институтските „Доклади“, там във всеки брой за тия „пустилки“ има статии с фотографии…

Изобщо, Кирил се блъска над тия „пустилки“ вече почти година… Аз съм при него от самото начало, но и до сега не мога да схвана какво иска да изтръгне от тях, пък и да си кажа честно, не се и мъча особено да разбера. Нека най-напред самият той да разбере, да се ориентира, пък тогава може и аз да го изслушам. Засега едно ми е ясно: дай му ти на него на всяка цена поне една от тия „пустилки“ да разчекне, да я прогори с киселини, да я сплеска с преса, в пещ да я стопи. И тогава вече всичко ще му светне, и чест и хвала за него, и цялата световна наука направо ще се загърчи от удоволствие. Ама засега, доколкото разбирам, още сме много далече оттам. Още нищо не е открил, само се измъчи донемайкъде, стана един такъв посивял, мълчалив, и очите му като на болно куче, даже сълзят. Да беше на негово място някой друг, щях аз да го налея до козирката, щях да му намеря едно лъскаво маце да го разкърши, а на сутринта пак щях да го напоя и айде при друго маце, и след седмичка щеше да ми бъде като нов — щръкнали уши, вирната опашка. Само дето за Кирил това лекарство не става, не си струва и да му предлагам, не е от тая порода.

Стоим си, значи, ние с него в хранилището, гледам го аз на какво е заприличал, как са му хлътнали очите, па ми дожаля — и аз не знам как. И тогава се реших. Тоест, даже не че сам реших, ами сякаш някой ме дръпна за езика.

— Слушай — викам, — Кириле…

А той тъкмо се вторачил, претегля на ръка последната „пустилка“ с такъв вид, сякаш иска цял да се напъха в нея.

— Слушай — казвам, — Кириле. Ами ако имаше пълна „пустилка“, а?

— Пълна „пустилка“? — повтаря и вдига вежди, като че ли му говоря на марсиански.

— Ми да — кимам. — Тая твоята хидромагнитна клопка, как беше… „обект седемдесет и седем бъ“. Обаче с някаква гадост вътре, синкава.

Гледам, взе да му се прояснява. Вдигна очи към мене, примижа, и се появи там зад кучешката сълза някакъв проблясък на разум, както много си пада да казва самият той.

— Чакай, чакай — вика. — Пълна ли? Ей като тая, само че пълна?

— Ъхъ…

— Къде!

Излекува се моят Кирил. Щръкнали уши, вирната опашка.

— Да вървим — казвам, — да запалим по една…

Той чевръсто пъхна „пустилката“ в сейфа, захлопна вратичката, заключи я на три и половина оборота и се запътихме с него обратно към лабораторията. За празна „пустилка“ Ърнест плаща четиристотин банкноти в брой, а пък за пълна аз на него, кучият му син, всичката кръвчица поганска бих изпил, но ако щете вярвайте, ако щете — недейте, тогава даже не си и помислих за това, защото Кирил пред очите ми — абе просто оживя, пак стана като струна, чак звънти целият, и по стълбите припка през четири стъпала, та не дава на човек и да запуши. Изобщо, всичко му разказах: и каква е тя, и къде лежи, и как е най-сгодно да се добереш до нея. Той веднага измъкна картата, намери оня гараж, натисна го с пръст и ме погледна… И, ясна е работата, веднага разбра всичко за мен, пък и какво имаше тук за неразбиране…

— Я го виж ти! — казва, пък се усмихва. — Е, няма как, ще трябва да се ходи. Хайде още утре да идем. В девет ще поръчам пропуските и „галоша“, а в десет с Божията благословия да тръгваме. Става ли?

— Става — викам. — Ами кой ще е трети?

— Че за какво ни е трети?

— Е, не — казвам. — Това не ти е разходка с госпожици. Ами ако се случи нещо с тебе? Зона е това — казвам. — Трябва да има ред.

Той се поусмихна, вдигна рамене.

— Както искаш. Ти си знаеш.

Има си хас да не знам! Естествено, той сега проявява великодушие, заради мен се старае: един вид, третият е излишен, ще прибягаме двамцата и всичко ще си остане скрито-покрито, никой няма да се сети за тебе. Да, ама аз съм наясно — институтските не ходят в Зоната по двама. Те си имат такова правило: двама вършат работата, а третият наблюдава, та после като го попитат — да разкаже.

— Лично аз бих взел Остин — казва Кирил. — Но сигурно ти няма да го искаш. Или може?

— Не — казвам. — Само не Остин. Остин ще го вземеш някой друг път.

Остин не е лошо момче, смелостта и страха му са в необходимата пропорция, но според мене той е вече белязан. На Кирил това не можеш му го обясни, обаче аз виждам: въобразил си е човекът, че Зоната я познава и разбира от край до край, и скоро ще скочи в трапа. Както обичате. Обаче без мене.

— Добре де — примижава Кирил. — А Тендър?

Тендър е неговият втори лаборант. Сносен човек, спокоен.

— Малко е старичък — казвам. — И деца има…

— Нищо. Вече е бил в Зоната.

— Хубаво — кимам. — Нека бъде Тендър.

Та, той остана да виси над картата, пък аз препуснах право в „Борж“, щото ми се ядеше до припадък и ми беше пресъхнала глътката.

Добре… Явявам се аз на другата сутрин както винаги в девет, представям пропуска си, а в караулката дежури оня длъгнестия сержант, дето миналата година го въргалях заради Гута, когато се беше лепнал за нея на пияна глава.

— Здрасти — вика ми той. — Тебе — казва, — Рижи, из целия институт те търсят…

Тук вече го прекъснах вежливо:

— Не съм ти Рижи. И не ми се навирай за приятел, върлино шведска.

— Господи, Рижи! — изумява се оня. — Че нали всички така ти викат!

Аз преди влизане в Зоната съм малко кибритлия, че бях и трезвен на всичкото отгоре, та го награбих за портупея и с пълни подробности му разясних какво представлява той и защо е произлязъл от майка си. Онзи плюна, върна ми пропуска и вече без всякакви нежности излая:

— Редрик Шухарт, наредено ви е незабавно да се явите при пълномощника на отдела за безопасност капитан Херцог.

— А така — казвам. — Това е друго нещо. Учи се, сержант, лейтенант да пораснеш.

А в това време си мисля: що за ново двайсет пък сега? За какво съм дотрябвал аз на капитан Херцог рано-рано в работно време? Нейсе, отивам да се представям. Кабинетът му е на третия етаж, хубав кабинет, има си и решетки на прозорците, като в полицията. Самият Вили възседнал стола си, съска с лулата и писателствува на машинката, а в ъгъла ровичка из желязната каса едно сержантче, ново някакво, не го познавам. То в нашия институт тия сержанти са цяла дивизия, и всичките едни такива породисти, румени, охранени — нито им е изтрябвало да ходят в Зоната, нито им пука за световните проблеми.

— Добър ден — казвам. — Викали сте ме?

Вили се взира в мен като в празно място, отмества пишещата машинка, полага пред себе си дебела папка и се залавя да я разлиства.

— Редрик Шухарт? — пита.

— Същият — отговарям, ама ми е смешно, та едва се сдържам. Избива ме на такова едно нервозно хихикане.

— От колко време работите в института?

— Две години, та трета.

— Семейство?

— Самичък съм — викам. — Сираче.

Тогава той се обръща към своето сержантче и строго му нарежда:

— Сержант Лъмър, вървете в архива и ми донесете дело номер сто и петдесет.

Сержантчето изкозирува и се омете, а Вили захлопна папката и ме изгледа мрачно:

— Пак ли подхвана стария занаят?

— Какъв стар занаят?

— Много добре знаеш какъв. Пак пристигна материал срещу тебе.

„Тъй значи…“ — мисля си.

— И откъде е материалчето?

Той се намръщи и раздразнено зачука с лулата си по пепелницата.

— Това не те засяга! Аз като стар приятел те предупреждавам: зарежи тая работа, откажи се завинаги. Защото ако те спипат втори път — няма да се отървеш само с шест месеца. А от института ще те изритат моментално и вовеки веков, ясно ли ти е?

— Ясно ми е — казвам. — Това ми е ясно. Само не ми е ясно коя гадина ме е наклепала…

Но той вече ме гледа с оловен поглед, съска с празната лула и си прелиства ли, прелиства папката. Ще рече, върнал се е значи сержант Лъмър с дело номер сто и петдесет.

— Благодаря, Шухарт — произнася капитан Вили Херцог, по прякор Кюнеца. — Това е всичко, което исках да изясня. Свободен сте.

И, отидох аз в съблекалнята, надянах екипировката, палнах цигара, а през цялото време си мисля: откъде ли се носи тоя звън? Ако е откъм института, тогава всичко е гола измишльотина — тук никой нищо не знае за мен и не може да го знае. Ако пък са ми стоварили кривите дърва от полицията… пак е странно, какво биха могли да знаят те там, освен моите стари грехове? Да не би Лешоядът да е хлътнал — тая гад, за да спаси себе си, е способна когото щеш да натопи… Но нали даже и Лешояда сега не знае нищо за мене. Мислих аз, мислих, нищо полезно не измислих и реших — майната му. За последен път бях ходил нощем в Зоната преди три месеца, почти цялата плячка вече коснах и даже изхарчих почти всичките пари. С никакви улики на ръка не са ме хванали, а сега пък ще ме спипат на тясно друг път, аз съм хлъзгав…

И когато вече се заизкачвах по стълбите, изведнъж ме осени — хем така ме осени, че се върнах в съблекалнята, седнах и запалих нова цигара. Излиза, че днес не трябва и да се мяркам покрай Зоната. И утре не може, и вдругиден. Излиза, че пак са ме взели на мушка тия лигави жаби полицейски, не са ме забравили те мене, а и да са ме забравили, някой им е напомнил. Нито един сталкер, освен ако не се е побъркал напълно, няма да се приближи до Зоната и на топовен изстрел, щом знае, че го следят. Аз трябва сега да се свра в най-тъмния ъгъл. Един вид, каква ти Зона? Аз, моля ви се, там и с пропуск не съм стъпвал вече колко месеца! Какво, разбираш ли, сте се лепнали за честния лаборант?

Обмислих аз всичко това и даже изпитах нещо като облекчение, че няма да ходя днес в Зоната. Само че как да го съобщя по-деликатно на Кирил?

Казах му направо:

— В Зоната не отивам. Какви ще бъдат нарежданията?

Разбира се, отначало той се облещи насреща ми. После, види се, нещо съобрази, улови ме за лакътя, отведе ме в кабинета си, сложи ме на стола зад своето бюро, а той самият се настани до мене на перваза. Мълчим. Пушим. По едно време предпазливо така, внимателно ме пита:

— Случило ли се е нещо, Ред?

Е какво да му кажа!

— Не — викам, — нищо не се е случило. Само дето вчера профуках двайсет бона на покер — без грешка играе оня шмекер Нънан…

— Чакай малко — погледна ме той. — Ти какво, отказваш ли се?

Тука вече направо взех да стена от зор.

— Не мога — изпъшках през зъби. — Не мога, разбираш ли? Току-що ме вика Херцог.

Той омекна. Нещастният му вид се възвърна и очите му пак станаха като на болен пудел. Въздъхна конвулсивно, припали нова цигара от фаса на предишната и тихо рече:

— Можеш да ми повярваш, Ред, не съм казал никому ни дума.

— Зарежи — викам. — Кой говори за теб?

— Аз даже на Тендър още нищо не съм казал. Изписах му пропуск, а още не съм го и питал дали е съгласен да тръгне, или не…

Аз мълча, пуша. Да се смееш ли, да плачеш ли — нищо не разбира човекът.

— А Херцог какво ти каза?

— Ами нищо особено. Наклепал ме е някой и това е всичко.

Той ме изгледа някак странно, скочи от перваза и се заразхожда назад-напред из кабинета. Снове той из стаята, а аз седя, пускам дим и ни гък, ни мък. Жал ми е за него, разбира се, и ме е яд, че така глупаво се получи — уж бях излекувал човека от меланхолията. А кой ми е крив? Аз съм си виновен. Подмамих детето с геврече, пък гевречето било в кутийка, а кутийката едни сърдити чичковци я пазят… По едно време той престана да тича нагоре-надолу, спря се край мен и като гледаше настрани, някак неловко попита:

— Слушай, Ред. А тя… колко би могло да струва — пълната „пустилка“?

Отначало не го разбрах — помислих, че се надява да я купи отнякъде, ама къде ти ще намериш такава, тя може и да е само една-единствена в целия свят. Пък и парите не биха му стигнали: откъде у него пари, чуждестранен специалист, при това руснак. А после сякаш ме лиснаха с вряла вода — ама той какво си мисли тоя нещастник, че му се кипря заради повече пари ли?! Ах негоднико, викам си, че ти мен за какъв ме вземаш?… И вече си бях отворил устата да му тегля една, та чак дроба да го смъдне. Ама засякох. Защото наистина — за какъв всъщност да ме взема? Сталкерът — той за това си е сталкер, дай му само повечко „гущери“, той заради зеленичките с живота си търгува. Та ето как излизаше, че вчера аз съм му подхвърлил въдицата, пък днес окачвам примамката, цената си вдигам.

Направо онемях от тия мисли. А той ме гледа втренчено, очите си не сваля от мен, и в погледа му виждам даже не и презрение, ами нещо като разбиране… И тогава спокойно му обясних.

— До оня гараж — казвам, — още никой никога не е ходил с пропуск. До там още не е прокарано трасе, ти това го знаеш. Сега ще се върнем ние, и твоят Тендър ще почне наляво и надясно да се хвали как сме се нацедили право в гаража, взели сме каквото ни е трябвало и веднага обратно. Все едно, че сме отскочили до склада. И на всеки ще му стане ясно, че предварително сме знаели за какво отиваме. А това означава, че някой ни е насочил. А пък кой от нас тримата е насочвал — няма що и да го коментираме. Разбираш ли на какво намирисва всичко това за мене?

Завърших аз речта си, гледаме се един-друг в очите и мълчим. После той внезапно плесна длан о длан, потри ръце и бодряшки обяви:

— Ами щом е не, значи — не! Разбирам те, Ред, и не мога да те съдя. Ще ида сам. Дано се размине. Не ми е за пръв път…

Разстла картата върху перваза, облегна ръце, прегърби се над нея, и цялата му бодрост се изпари направо пред очите ми. Чувам — мърмори си:

— Сто и двайсет метра… даже сто двайсет и два… и още нещо там вътре в самия гараж… Не, няма да взема Тендър. Как мислиш, Ред, може би не си струва и Тендър да идва? Все пак има две деца…

— Сам няма да те пуснат — процеждам.

— Нищо, ще ме пуснат… — мърмори си той. — Всичките сержанти са ми познати… и лейтенантите… Не ми харесват тия камиони! Тринайсет години стоят под открито небе, а всичките са като нови… На двайсет крачки от тях цистерната е ръждясала — на решето, а те сякаш току-що са слезли от конвейера… Ох, тая Зона!

Вдигна глава от картата и се загледа през прозореца. И аз се загледах. Стъклата на нашите прозорци са дебели, оловни, а зад стъклата — Зоната-майчица, ето я, на една протегната ръка, и цялата като на длан от тринайсетия етаж…

Така като я погледнеш — земя като земя. И слънцето свети отгоре й както над останалия свят, и комай нищо не се е променило по нея, всичко сякаш си е както преди тринайсет години. Тате, лека му пръст, би надникнал и нищо особено не би забелязал, най-много да попиташе: защо така не дими заводът, да не би да стачкуват?… Жълти насипи рудна шлака, каупери лъщят под слънчицето, релси, релси, релси, на релсите локомотивче с платформи… С една дума — индустриален пейзаж. Само хора няма. Ни живи, ни мъртви. Ето го и гаражът се вижда: дълго сиво черво от гофрирана ламарина, вратите му зеят. А на асфалтовата площадка стоят камионите. Тринайсет години стоят и нищо не им става. Правилно забеляза той тия машини — сеща се. Пази Боже да се напъхаш помежду два камиона, тях трябва отстрани да ги заобиколиш… там има една пукнатина в асфалта, стига само оттогава да не е обрасла с бодили… Сто двайсет и два метра — той откъде ги брои? А! Сигурно от крайния пилон ги отчита. Правилно, от там няма да са повече. Все пак се понаучиха очилатковците, напредват… Виж ги ти, до самия насип са прокарали път, и то колко хитро са го прокарали! Ето я оная канавка, където се загроби Плужека, само на два метра от техния път… Хем колко пъти му повтаряше Кълката: дръж се, глупако, по-далече от канавките, че инак няма що да остане и за погребване… И позна — нищо не остана от Плужека… Това е то Зоната: върнал си се със стока — цяло чудо е; върнал си се жив — успех; отнесъл си куршум от патрула — късмет, а всичко друго — съдба…

Погледнах към Кирил. Виждам — и той извърнал очи към мен, наблюдава ме. А лицето му такова, че в тоя момент всичко ми се преобърна отвътре — и се реших. Я, викам си, да вървят по дяволите — в края на краищата какво толкоз ще ми направят ония копои! Кирил можеше и нищо да не произнася, но ме изпревари:

— Лаборант Шухарт — казва. — От официални — подчертавам: от официални — източници получих сведения, че огледът на гаража може да донесе голяма полза за науката. Постъпи предложение да се огледа гаража. Гарантирам премиалните. — И ми се усмихва като майска роза.

— Че от какви пък такива официални източници? — питам, и също му се ухилвам като идиот.

— Това са конфиденциални източници — отвръща той. — Но на вас мога да кажа… — Той престана да се усмихва и се намръщи. — Да кажем, от доктор Дъглас.

— А — викам. — От доктор Дъглас… Кой е тоя доктор Дъглас?

— От Сам Дъглас — рече той сухо. — Загина миналата година.

Мравки плъпнаха по кожата ми. Ех, ама и ти! Кой приказва такива неща преди влизане в Зоната?! Тия учени глави — ако ще кол да строшиш отгоре им, пак нищо не вдяват!… Тикнах фаса в пепелницата и казах:

— Добре. Къде го твоя Тендър? Още дълго ли ще го чакаме?

С една дума, повече не говорихме по темата. Кирил позвъни в транспортната служба да поръча „летящ галош“, а аз взех картата да надникна какво са си нарисували там. Биваше си го нарисуваното. Аерофотоснимки с голямо увеличение. Виждат се даже грайферите на гумата, която се въргаля покрай вратите на гаража. Нашего брата сталкерът да имаше такава карта… ама всъщност полза от нея никаква, друг път ще различиш нещо на картата нощем, когато показваш задник на звездите и не виждаш собствените си ръце…

Ето ти го и Тендър цъфна току-що. Потен, зачервен и запъхтян — дъщеря му се разболяла, та тичал за доктор. Извинява се за закъснението. Е, ние пък го посрещнахме с армаган — в Зоната ще вървим. Отначало той даже забрави да се задъхва, сладурът. „Как така в Зоната? — вика. — Защо аз?“ Обаче като чу за двойните премиални и за това, че Ред Шухарт също идва, съвзе се и задиша отново.

В края на краищата слязохме в „будоара“, Кирил прескочи за пропуските, представихме ги на още един сержант и той ни раздаде по един скафандър. Виж, това много си струва. Да го пребоядисаш от червен в някакъв по-подходящ цвят — за такава дрешка кой да е сталкер ще ти брои петстотин каймета без да му мигне окото. На пръв поглед — не е нищо особено, прилича на водолазен костюм, с шлем с широко стъкло отпред. Даже не като на водолазите, а по-скоро като на летец-изтребител или космонавт! Лек, удобен, никъде не те стяга, и от жегата в него не се потиш. С такова костюмче и в огъня можеш да влезеш, и газ никакъв не прониква през него. Куршум, казват, също не го ловял. Разбира се, и огън, и иприт някакъв, и куршум — всичко това си е земно, човешко. В Зоната нищо такова няма. Не от това трябва да се боиш в Зоната. Въобще, каквото и да си приказваме, и в тия костюми си мрат като едното нищо. Друг въпрос е, че без тях сигурно щяха да мрат още повече. От „парливия пух“ например, комбинезонът спасява сто процента. Или от плюнката на „дяволското зеле“. Както и да е.

Надянахме ние скафандрите, пресипах си аз гайки от чувалчето в набедрения джоб, и се потътрихме през целия институтски двор към изхода за Зоната. Тука при тях нещата така са нагласени, та всичко да е на показ: ето ги, разбираш ли, героите на науката, отиват живота си да положат на олтара в името на човечеството, познанието и светия дух, амин. И на — по всички прозорци чак до тринайсетия етаж се накачулили муцуни, липсваше само да замахат с кърпички и оркестър да свири туш.

— Набий крак — викам на Тендър. — Прибери шкембето, новобранец! Благодарното човечество няма да те забрави!

Погледна ме той и разбрах, че никак не му е до шеги. И верно си е — какви ти майтапи… Но щом ще влизаш в Зоната, най-добре едно от двете: или плачи, или се смей, пък аз от рождение не съм плакал. Хвърлих око и към Кирил. Добре се държи, само дето мърда устни, сякаш се моли.

— Молиш ли се? — питам го. — Моли се — казвам, — моли се! Колкото по-навътре в Зоната — толкоз по-близо до небето…

— Какво? — навежда ухо той.

— Моли се! — извиквам. — Сталкерите не чакат на опашка за рая!

А той неочаквано се усмихна и ме потупа с длан по гърба: не бой се, един вид, с мене няма да пропаднеш, пък и да пропаднем — само веднъж се мре. Не, смешен тип е той, ей богу.

Предадохме си пропуските на последния сержант — тоя път, по изключение, лейтенант се оказа, аз го познавам, баща му търгува в Рексопол с огради за гробища — а пък „летящият галош“ вече ни чака, докарали го момчетата от транспортното и го паркирали досами бариерата. Всички са налице: и „бърза помощ“, и пожарникарите, и доблестната гвардия, нашите безстрашни спасители — глутница охранени лентяи със своя въртолет. Очите ми да ги не видят макар, не мога да ги понасям.

Покатерихме се ние в „галоша“, Кирил се настани на волана и ми казва:

— Е, Ред, командвай.

Аз пък без всякакво бързане поразкопчах ципа върху гърдите си, измъкнах от пазва манерката, опънах една солидна глътка, завинтих капачката и пак пъхнах манерката обратно. Не мога без това. За кой ли път вече тръгвам за Зоната, ама без това — не, не мога. Те двамата ме гледат и чакат.

— Тъй — думам. — На вас не предлагам, защото ви водя за пръв път и не знам как ви въздейства алкохолът. Редът при нас ще е следният. Всичко, което кажа, се изпълнява моментално и безпрекословно! Ако някой ми се замотае, засуети, или там вземе да ми задава въпроси — ще бия гдето завърна, извинявам се предварително. Да кажем аз, например на тебе, господин Тендър, ти заповядам: застани на ръце и ходи. И в същия тоя момент ти, господин Тендър, си длъжен да навириш дебелия си дирник нагоре и да изпълняваш каквото ти е казано. Ако не го изпълниш — болната си щерка може и да не видиш повече. Ясно ли е? Обаче аз ще имам грижата да я видиш пак.

— Ти, Ред, най-главното е, не забравяй да дадеш заповед — хрипти Тендър прегракнало, и вече целият се е зачервил, поти се и примлясква с устни. — Пък аз ако ще и на зъби ще се държа, не само на ръце. Не съм новак.

— За мен вие и двамата сте новаци — викам, — пък колкото до заповядването, няма да забравя; бъди спокоен. Между другото, ти можеш ли да караш „галоша“?

— Може — отговаря Кирил. — Добре кара.

— Е, добре, щом е добре — казвам. — Тогава с Бога напред. Спусни забралата! Малък преден ход, следвай маркерите, височина три метра! При двайсет и седмия маркер спираш.

Кирил вдигна „галоша“ на три метра и даде малък напред, а аз незабелязано извърнах глава и тихичко духнах над лявото си рамо. Гледам — гвардейците-спасители се наврели в своя въртолет, пожарникарите почтително застанали прави, лейтенантът зад бариерата ни отдава чест, глупакът, а над всички се ветрее гигантски, отдавна вече избелял плакат: „Добре дошли, господа пришълци!“ Тендър тъкмо се беше наканил да помаха с ръка на всичките ония, но аз така го смахмузих в ребрата, че всякакви подобни церемонии тутакси изхвърчаха от главата му. Ще ти дам аз на тебе едно сбогуване, муцуно трътлеста!…

Отплувахме.

Вдясно от нас беше институтът, отляво — Чумавият квартал, а ние се придвижвахме от маркер до маркер по самата среда на уличното платно. Ех, доста отдавна по тази улица нито е минавал, нито е пътувал някой… Асфалтът се е напукал навсякъде, пукнатините са обрасли с трева, но тая трева си е още наша, човешка… А виж, на тротоара отляво вече е прорасъл чер бодил, и по тия тръни си личи колко ясно Зоната е очертала себе си: покрай самата настилка черният храсталак е като отрязан с бръснач. Не, все пак тия пришълци са били почтени момчета. Сплескали са, разбира се, много нещо, но и те самите са означили ясно границите на собствения си боклук. Та нали даже от „парливия пух“ няма и следа в нашата част срещу Зоната, макар да изглежда, че вятърът го върти накъдето си ще…

Домовете в Чумавия квартал са олющени, мъртви, но стъклата по прозорците почти навсякъде са цели; само дето са зацапани и заради това изглеждат като слепи. Обаче нощем, когато пропълзяваш покрай тях, много добре се вижда как отвътре свети, сякаш спирт гори, с такива едни синкави езичета. Така диша из подземията „пачата на вещиците“… А иначе ако погледнеш — квартал като квартал, къщи като къщи, плачат за ремонт, разбира се, но няма нищо особено — само хора никъде не се виждат. Ей в оная тухлена сграда, между другото, живееше нашият даскал по аритметика, по прякор Запетайката. Голям досадник беше, горкият, и несретник — втората му жена го напусна току преди самото Посещение, а пък дъщеря му имаше перде на окото, та си спомням, че я дразнехме до сълзи. Като почна паниката, той заедно с всички останали от тоя квартал по бели гащи тича чак до моста — цели шест километра без дъх да си поеме. След това дълго боледува от чумата, кожата му се олющи, и ноктите. Всичките, дето живееха из тоя квартал, почти до един преболедуваха, та затова се и нарича Чумав. Някои умряха, ама повечето бяха старци, пък и от тях не всичките. Аз, например, си мисля, че не са умрели от чумата, а от страх. Много беше страшно. Който живееше в тоя квартал, преболедува от чума. А пък в ония трите квартала хората ослепяваха. Сега тия квартали така ги наричат: Първи Сляп, Втори Сляп… Не че хората са ослепявали напълно, ами така — нещо като кокоша слепота. Между другото, те разказват, че ослепели не от блясък някакъв там, макар че и светлина, казват, имало, ами ослепели от силния грохот. Треснало, казват, с такава сила, че веднага ослепели. Докторите им втълпяват: абе не може да бъде, спомнете си хубавичко — ама те не, та не: имало страхотен гръм, и от него ослепели. И при това никой, освен тях, никакъв гръм не е чул…

Да-а… Тук сякаш нищо не се е случило. Ето, и стъклената будка за вестници си стои цяла-целеничка. Детската количка пред входа — даже пеленките в нея май са чисти… Само антените са се предали — обрасли са в някакви власини, като нишки от лико. Нашите учени глави отдавна точат зъби за тия антени: интересно им било, видиш ли, да разберат що за нишки са това — никъде другаде ги няма, само в Чумавия квартал и само по антените. А на туй отгоре — под носа им са, по-близо няма накъде, под самите им прозорци. Миналата година го измъдриха: спуснаха от хеликоптер една котва на стоманено въже и закачиха един сноп. Едва го подръпнаха — и изведнъж „пс-с-с-с“! Гледаме ние — от антената дим, от котвата дим, че и самото въже вече пуши, хем не просто пуши, ами с едно такова ядовито съскане, сякаш е гърмяща змия. Добре, че пилотът бързо загря накъде отива работата, откачи въжето и духна с пълна газ… Ей го къде се полюшва онова въже, почти до земята е провиснало и цялото е обрасло…

Така лека-полека доплувахме ние до края на улицата, до завоя. Кирил ме погледна: да продължавам ли? Махнах му: с най-бавен ход. Зави нашият „галош“ и пое с най-бавния си ход над последните стъпки човешка земя. Тротоарът наближава, наближаването вече и сянката на „галоша“ пада върху трънената ограда… Край, вътре сме. Зоната. И веднага ме побиха студени тръпки… Всеки път тия тръпки плъзват по кожата ми, и аз до ден-днешен не зная дали Зоната така ме посреща, дали нервичките на сталкера играят… И всеки път си мисля: само да се върна, ще питам другите и с тях ли се случва, или не? — и всеки път забравям.

Та тъй. Пъплим ние полекичка над някогашните градини, двигателят под краката ни бучи равномерно, спокойно — на него какво му е, него никой няма да го закача. И тогава моят Тендър не издържа. Още не бяхме се добрали до първия маркер, и той почна да дрънка. Ами, както обикновено новаците се разбъбрят в Зоната: зъбите му чаткат, сърцето му примира, едва се помни, и го е срам, и не може да се удържи. Според мене, това им е нещо като диария — не зависи от човека, ами се лее и туй то. Ама какво ли само не дрънкат! Един почне от пейзажите да се възхищава, друг вземе да изказва своите важни съображения по повод на пришълците, а пък трети го удари съвсем през просото за неща, дето въобще нямат нищо общо — ей го на и Тендър сега: подкарал е на тема новия си костюм и няма спиране. Че колко бил платил за него, че от какъв фин вълнен плат бил, че как шивачът му сменял копчетата…

— Престани — казвам.

Той ме изгледа тъжно, примлясна с устни — и пак: колко коприна отишла за хастар. А вече отминаваме градините, навлизаме в глинестата пустош, където по-рано беше градското бунище, и чувствам аз — някакъв ветрец полъхва тук. До преди малко нямаше никакъв вятър, а сега внезапно повя, завъртя прашни дяволчета, и май дочувам нещо.

— Млъкни, гад — просъсквам на Тендър.

Не би, по никой начин не може сам да спре. Сега пък за конския косъм в реверите поде. Е, тогава да прощаваш.

— Спри — нареждам на Кирил.

Той моментално спира. Браво, добра реакция. Хващам аз Тендър за рамото, обръщам го към себе си и с размах — с цяла длан го фрасвам по забралото на шлема. Нещастникът заби нос в стъклото, затвори очи и млъкна. И щом само млъкна — чух: тр-р-р… тр-р-р… тр-р-р… Кирил ме гледа втренчено, стиснал челюсти, озъбен. Показвам му с ръка — стой, за Бога, стой, не мърдай. Но нали и той чува същото пращене и, като всички новаци, веднага го обзема порив да действува, да прави нещо. „Заден ход?“ — шепне. Аз отчаяно въртя глава, разтърсвам юмрук пред самия му шлем — замри, да не си гъкнал! Ех, майко мила, с тия новобранци не знаеш накъде по-напред да се обърнеш — тях ли да следиш, наоколо ли да гледаш. И в тоя момент — изстинах, всичко изветря от главата ми. Иззад купчината стара смет, над потрошените стъкла и разни вехти парцали, изпълзя нещо призрачно, трепет някакъв неуловимо заигра — като нажежен по пладне въздух над ламаринен покрив, — превали през хълмчето и поема, поема да ни пререже пътя, плъзна се на косъм покрай маркера, над шосето се позадържа, постоя за секунда (или само така ми се стори?) и се оттече към полето, зад храсталака, отвъд гнилите тараби, нататък, към гробището за стари автомобили.

Мамка им и душицата дяволска на тия учени кубета! Измътили го и те, намерили откъде да ми прокарат път — по дълбея, в ниското! Ама и мене си ме бива — къде ми бяха зъркелите, дорде се възхищавах на идиотската им карта!

— Карай с малък напред — кимвам на Кирил.

— А това какво беше?

— Откъде да го знам… Беше и го няма, и слава Богу. И въобще, млъкни, ако обичащ. Ти сега не си човек, разбра ли? Ти сега си машина, мой лост…

Тука се усетих, че и мене май ме е прихванало словесното разстройство.

— Край — казвам. — Ни дума повече.

Бих сръбнал сега… Да измъкна из пазухата любимата, бавничко да развинтя капачката, да й подпра гърленцето на долни зъби и да вирна глава, та сама да се излее, вдън гърло да ме удари, да ме обгори до сълзи… а после да поразлюлея манерката и още веднъж да я целуна. Ненужни партакеши са тия скафандри, да ви кажа. Ей богу, както съм преживял толкоз години без скафандър — и още толкоз ще преживея, ама без хубава глътка тъкмо в такъв момент… Както и да е.

Ветрецът май стихна, и сякаш нищо лошо не се чува наоколо, само двигателят мърка спокойно, навява сън… Слънчево е, жега тегне… над гаража трепти мараня… всичко изглежда нормално, маркерите отплуват един след друг покрай нас, Тендър мълчи, Кирил мълчи — шлайфат се новаците. Нищо, момчета, и в Зоната може да се диша, стига да знаеш как… А ето го и двайсет и седмия маркер — железен кол с червен кръг, върху него изписан номер 27, Кирил ме погледна, кимнах му, и нашият „галош“ спря.

Дотук беше цвете, тепърва иде големият зор. Сега най-главното за нас е — пълно спокойствие. Няма закъде да бързаме, вятър няма, видимостта е добра, всичко е като на длан. Ей я къде е канавката, дето се загроби Плужека — шаренее се нещо там, може и неговите парцали да са. Кофти човек беше, упокой Господи душата му, алчен, глупав, мръсен, то само такива се и лепят покрай Лешояда, такива Лешоядът Барбридж от пет километра ги надушва и ги нарива под себе си… а инак Зоната не те и пита добър ли си, лош ли си, и, както излиза, благодарско на Плужека: глупак си беше, даже истинското ти име никой не си спомня, ама поне показваш на умните хора къде не трябва да стъпват… Тъй. Разбира се, най-добре ще бъде да се доберем до асфалта. Асфалтът е гладък, по него всичко се вижда, и оная пукнатина там я знам. Само дето не ми се нравят ей тия възвишенийца. Ако тръгнем право към асфалта, ще се наложи да минаваме баш помежду им. Гледай ги ти как си стоят — сякаш ни се хилят, причакват ни. Не, не минавам аз между вас. Втората заповед на сталкера: или отдясно, или отляво всичко трябва да е чисто на сто крачки. А виж, по лявото възвишение може да се мине… Вярно, че не ми е ясно какво има там зад него. На картата май нямаше нищо, но кой ти вярва на карти?…

— Слушай, Ред — шепне ми Кирил. — Дали да скочим, а? Двайсет метра нагоре и веднага надолу — и сме право пред гаража, а?

— Мълчи, глупчо — казвам. — Мълчи, не ми пречи.

Нагоре му се дощяло. Ами ако те бухне там, на двайсет метра? Не можеш си събра кокалите после. Или да се окаже, че някъде наблизо има „комарска плешивина“ — там не кости, ами и мокро място няма да остане от нас. Ох, тия ми ти кавалери на риска — нямат търпение, видиш ли: дай да скачаме… Общо взето, ясно ми е как ще се иде до възвишението, пък там ще постоим, ще се поогледаме. Пъхнах ръка в джоба, измъкнах шепа гайки. Показах ги на длан и викам на Кирил:

— Малечко-Палечко помниш ли? Учил ли си го в училище? Е, сега всичко ще е обратното. Гледай! — И метнах първата гайка. Наблизичко я хвърлих, както се полага. На десетина метра. Гайката мина нормално. — Видя ли?

— Е-е? — вика.

— Няма „е-е — ме-е“, ами видя ли, те питам?

— Видях.

— Сега с най-малък преден карай „галоша“ към тази гайка и на две крачки от нея спри. Разбрано?

— Разбрано. Гравиконцентрати ли търсиш?

— Каквото трябва, това и търся. Чакай, още една ще хвърля. Внимавай къде ще падне и повече не я изпускай от поглед!

Хвърлих аз още една гайка. Както си му е редът, и тя мина нормално и тупна до първата.

— Давай — рекох.

Потегли той с „галоша“. Лицето му стана спокойно и ясно: види се, всичко разбра. Ами те, очилатковците, всичките са си такива. За тях най-важното какво е — да измислят наименование. Дорде не го измислят — да ти е жал да ги гледаш, нещастна картинка. Е, ама пък като измисли някакъв си там гравиконцентрат — стой, та гледай: ужким всичко му се прояснява, и веднага му олеква на душата.

Отминахме ние първата гайка, отминахме и втората, третата. Тендър въздиша, върти се и от нерви час по час се прозява с едно такова кучешко прискимтяване — тормози се, горкият. Няма страшно, то ще му е от полза. Днес като нищо ще свали пет-шест кила, това си е по-добро от всякаква диета… Хвърлих аз четвъртата гайка. Нещо не мина както трябва. Не мога да обясня защо, но чувствам аз — нещо не е наред! И веднага сграбчих Кирил за ръката:

— Стой! Не мърдай…

Взех нова гайка и я метнах по на високо и подадено. Ето я, „плешивината на комара“! Гайката полетя нагоре нормално, надолу уж също тръгна нормално, но насред път нещо сякаш я дръпна рязко встрани, хем така я дръпна, че тя се заби в глината и изчезна от очите ни.

— Видя ли? — прошепнах.

— Само на филм съм виждал — вика, и така се е навел напред, че току-виж се изтърсил от „галоша“. — Я хвърли още една, а?

Да се смееш ли, да плачеш ли. Една! Че как ще минеш сега само с една? Ех ти, науко!… Карай да върви, нахвърлях аз още осем гайки, докато не очертах „плешивината“. Честно казано, и седем биха стигнали, но последната я метнах специално заради него право в средата — нека се полюбува на своя гравиконцентрат. Бухна тя в глината, сякаш не е гайка, ами гира десет кила. Бухна се — и само дупка в глината остана. Той чак изкряка от удоволствие.

— Е, хайде — викам, — стига толкова. Поиграхме си и край. Сега тука гледай. Хвърлям тая, към която ще караш, не я изпускай от очи.

Накратко, заобиколихме „комарската плешивина“ и се изкачихме на възвишението. То пък едно възвишение — като котешка барбонка, до днес въобще не бях го и забелязал. Н-да… Та, увиснахме ние над тая буца пръст, до асфалта ръка да протегнеш, има-няма двайсетина крачки. Мястото от чисто по-чисто — вижда се всяка тревичка, всяка пукнатинка. Ще си речеш, какво пък? — мятай гайката и с Бога напред.

Не мога да я хвърля.

И аз не знам какво ми става, но за нищо на света не се решавам да хвърля гайката.

— Какво има — оглежда се Кирил, — защо стоим?

— Чакай — казвам. — Млъкни, за Бога.

Сега, викам си, ще хвърля гайчицата, и ще си минем спокойничко, като по мед и масло ще преплуваме, и ни една тревица даже няма да потрепне, а сетне по асфалта… И тогава изведнъж като ме изби студена пот! Чак в очите ми залютя и вече си знам аз, че няма да хвърлям натам никаква гайка. Наляво — както обичате, ако ще и две. И пътят оттам е по-дълъг, и едни камъни виждам не твърде приятни, обаче наляво се наемам да хвърля гайката, а пред нас — не, в никой случай. И я хвърлих наляво. Кирил нищо не рече, обърна „галоша“, подкара го към гайката и чак тогава ме погледна. Видът ми трябва да е бил много лош, защото той веднага отвърна очи.

— Няма как — рекох. — Преките пътища не водят далече. — И хвърлих последната гайка върху асфалта.

Нататък работата потръгна по-гладко. Намерих аз своята пукнатина, чиста се оказа, миличката, с никаква гадост не беше обрасла, цвета си не беше променила, гледах я аз и тихо й се любувах. И тя ни доведе досами вратите на гаража по-сигурно от всякакви маркери.

Наредих на Кирил да слезе до метър и половина, легнах по корем и се загледах в отворената врата. Отначало заради слънцето нищо не се виждаше — черно, та черно, — после очите ми свикнаха и гледам аз, че в гаража като че ли оттогава нищо не се е променило. Оня самосвал както си стоеше върху канала — тъй си и стои, цял-целеничък си стои, без дупки, без петна, и по циментовия под наоколо всичко си е както преди — затуй, навярно, защото в ямата не се е стекло много от „пачата на вещиците“, досега не се е разплисквала навън ни веднъж. Едно само не ми хареса: в самото дъно на гаража, дето стоят варелите за гориво, нещо се сребрее. Нямаше го по-рано. Е, като се сребрее, та що — няма сега да се връщаме заради това, я. И да речеш, че някак си особено сребрее — не, ами едва-едва, почти незабележимо, и спокойно някак, кажи го дори гальовно… Изправих се аз, отупах се и се озърнах настрани. И камионите там, на площадката, си стоят действително като нови, откак идвах за последен път те, според мен, даже още по-нови са станали, а виж цистерната, горката, съвсем е ръждясала, скоро ще почне да се разпада. Ето я къде се въргаля и оная гума, дето са я отбелязали на картата…

Не ми хареса тая гума. Сянката, дето хвърля, е някак си ненормална. Слънцето е откъм гърба ни, а сянката й към нас се проточила… Много й здраве пък, до там е далече. Общо взето — бива, може да се работи. Само какво е все пак онова, дето се сребрееше там… Или на мене ми се привижда? Сега да приседнеше човек тихичко, да запуши и да поразмисли — защо така сребрее над варелите, защо не сребрее до тях… сянката от гумата защо е такава… Лешоядът Барбридж разказваше нещо за сенките, нещо чудновато, ама безопасно… Със сенките какво ли не се случва по тия места. Обаче какво е все пак онова, дето сребрее в дъното? Направо като паяжина в гората между дърветата. Ох, ни веднъж не съм виждал аз до сега бръмбарчета-паячета разни из Зоната… И което е най-лошото, моята „пустилка“ е точно там, на две крачки от варелите се е търколила. Трябваше аз още тогава да я отмъкна, нямаше да й треперя сега, ама на… Прекалено пък е тежка, гадината, нали е пълна — можех да я вдигна, ама да я мъкна на гръб, че и през нощта, че и пълзешком на четири крака… пък който ни веднъж не е мъкнал „пустилки“, нека опита: то е все едно да крепиш десет литра вода без кофа… Та дали да вървя? Трябва да ида. Да можех да сръбна сега… Обърнах се към Тендър и викам:

— Сега ние с Кирил отиваме в гаража. Ти оставаш тук за пилот. До управлението няма да се докосваш без моя заповед, каквото и да се случи. Ако ще земята под тебе да се запали. Ако се уплашиш — и на оня свят ще те настигна.

Той сериозно ми кимна — ще рече, няма да се уплаша. Носът му — морав като слива, здравата го бях праснал… Е, спуснах аз аварийните лебедки, хвърлих още един поглед към онова сребристото, дето ми се мержелееше вътре, махнах на Кирил и взех да се спускам. Стъпих на асфалта, чакам го да слезе по другото въже.

— Не бързай — казвам му, — по-спокойно. Без много плам.

Стоим на асфалта, „галошът“ се полюшва край нас, въжетата шават до краката ни. Тендър е подал глава през перилата, наднича към нас, в очите му — отчаяние. Трябва да се отиде. Казвам на Кирил:

— Върви на две крачки след мен, стъпка в стъпка, гледай в гърба ми и не зяпай.

И тръгнах. На прага спрях, огледах се. Все пак колко е по-лесно да се работи денем, а не през нощта. Помня аз, как съм лежал ей на тоя същия праг. Тъмно, като в негърско ухо, из ямата „пачата на вещиците“ изплезила езици, сини като спиртен пламък, и най-обидното е, дявол да ги вземе, че нищо не осветяват гадините му, даже ти изглежда дваж по-тъмно заради тия проклети езици. А сега — какво! Очите ми свикнаха с полумрака и всичко е като на длан — даже в най-тъмните ъгли се вижда прахта. И вярно, блещукат там някакви сребристи нишки, протягат се от варелите към тавана — много приличат на паяжина. Може и паяжина да са наистина, но най-добре да се държим по-настрана от нея. И ей тука аз сплесках всичко. Трябваше да натисна Кирил до себе си, да почакам, докато и неговите очи прогледнат в мрака, и да му покажа тая паяжина, да тикна пръст в нея и да му я посоча — на, там гледай! Ама аз нали съм свикнал да работя сам — щом моите очи се приспособиха, за Кирил въобще и не помислих.

Прекрачих аз вътре и право към варелите. Приклекнах на пети над „пустилката“ — май не беше се лепнала паяжината по нея. Подхванах я за единия край и казвам на Кирил:

— Е, вземай, но гледай да не я изпуснеш — тежи…

Вдигнах очи към него и дъхът ми секна в гърлото — ни звук, ни стон от мене! Искам да изкрещя: стой, замри! — а не мога. Пък и не бих успял сигурно, прекалено бързо се случи всичко. Кирил прекрачва през „пустилката“, обръща се с гръб към паяжината и с цялото си тяло — в онова сребристото. Можах само да затворя очи. Всичко в мен се смрази, примрях, нищо не чувам — чувам само как онази паяжина се къса. С един такъв слаб, сух пукот, досущ както се раздира обикновена паяжина, само че малко по-силно. Стоя аз със затворени очи, ни ръцете, ни краката си усещам, а Кирил пита:

— Ти какво? — вика. — Вдигаме ли я?

— Вдигаме — казвам.

Взехме ние „пустилката“ и я понесохме към изхода, странишком вървим. Страшно тежи, пущината, даже за двама не е лесно да я удържат. Излязохме ние на слънчице, спряхме край „галоша“, Тендър вече протегнал лапи към нас.

— Е — поглежда ме Кирил, — раз, два…

— Не — изпъшквам, — чакай. Да я пуснем на земята по-напред.

Оставихме я.

— Обърни се — кимам, — с гръб.

Той се обърна без дума да каже. Гледам — нищо не се вижда по гърба му. И тъй го обръщах, и инак — нищо няма. Тогава се извърнах и погледнах пак към варелите. И там нищо.

— Слушай — казвам на Кирил, а очите ми все към варелите. — Ти видя ли паяжината?

— Каква паяжина? Къде?

— Добре — въздъхнах. — Добър бил Господ, може и да ни е провървяло. — А на ум си викам: „прочее, това още не се знае“. — Хайде — рекох, — хващай.

Стоварихме „пустилката“ върху „галоша“ и я изправихме на една страна, да не се търкаля. Стои си тя, хубавицата ненагледна, новичка, чистичка, слънчеви зайчета играят върху медта, а в синята плънка между медните дискове прелива на струи мъгляво сияние. И сега вече се вижда, че не е празна нашата залъгалка, а е като съсъд, нещо като стъклен буркан със син сироп вътре. Полюбувахме й се ние, покатерихме се на „галоша“ и без много излишни приказки потеглихме обратно.

Живота си живеят тия учени! Първо на първо, работят денем, на видело. Второ, идва им нанагорно само докато навлизат в Зоната, а на връщане „галошът“ ги извежда сам — има си той такова устройство, курсограф ли е, що ли, което автоматично управлява „галоша“ точно по същия курс, по който е дошъл. Плуваме ние по обратния път, всички маневри повтаряме едно към едно — спираме се, увисваме за малко и продължаваме, минаваме над всички мои гайки; ако щеш, събирай ги обратно в чувала.

Моите новаци, разбира се, веднага се окопитиха. Въртят бодро глави насам-натам, страховете им почти се изпариха, сега само зяпат любопитно и се радват, че всичко е минало поживо-поздраво. Разприказваха се. Тендър взе да размахва ръце и да заплашва, че ей сега ще се наобядва и веднага се връща в Зоната — да прокарва път към гаража, а Кирил ме улови за ръкава и подхвана да ми обяснява за оня свой гравитационен концентрат, сиреч за „плешивината на комара“. Е, аз не отведнъж, наистина, но им свих юздите. Съвсем кротичко така им разказах колко глупаци са се загробили заради едната радост по обратния път. Млъкнете, викам, и се оглеждайте както трябва на всички страни, да не стане и с вас както с Линдън Дребосъка. Подейства. Даже не попитаха какво се е случило с Линдън Дребосъка. Носим се в пълна тишина, а аз за едно си мисля: как ще отвинтя капачката. И тъй, и инак си представям как ще отпия първата глътка, а пред очите ми, мине не мине, току проблесне паяжината.

С една дума, измъкнахме се ние от Зоната, натикаха ни със все „галоша“ във „въшкобойната“, тоест в санитарния хангар, казано на научен език. Там ни миха-триха с по три врели води, с киселини и основи, облъчваха ни с някаква гадост, поръсиха ни с нещо и пак ни търкаха, накрая ни изсушиха и рекоха: хайде, момчета, свободни сте. Тендър и Кирил помъкнаха „пустилката“. Юрна се народът да гледа — не можеш се провря през тълпата, ама и кое е характерно: за зяпане всички само ги зяпат и приветствени възгласи издават, обаче да вземат, че да помогнат на уморените хора в носенето — ни един смелчага не се намери… Както ще да е, всичко това мене не ме засяга. Мен сега нищо не ме засяга…

Свлякох от себе си скафандъра, зарязах го направо насред пода — лакеите-сержанти да си го прибират — пък аз се пъхнах под душа, че бях прогизнал от глава до пети. Заключих се в кабинката, отвъртях капачето на манерката, надигнах я и се впих в нея като кърлеж. Приседнах на скамейката, в коленете ми пусто, в главата ми пусто, в душата ми пусто — само гълтам ли гълтам спирта като вода. Жив съм. Пусна ме Зоната. Пусна ме, проклетата. Гадината миличка. Подлата. Жив. Нищичко не знаят новаците. Не разбират. Никой, освен сталкера, не може да го разбере това. И по бузите ми се стичат сълзи — от алкохола ли, от що ли… Осмуках манерката до сухо — аз съм мокър, тя суха. Една последна глътчица, разбира се, не стигна. Е, нищо, това е поправимо. Сега всичко е поправимо. Жив съм. Запалих цигара, седя. Усещам — почнах да отпускам, съвземам се. Премиални ми се появиха в главата. Тая работа в нашия институт е организирана желязно — стига да искаш, още сега отиваш и си получаваш плика. А може и тука да ти го донесат — направо в банята.

Взех аз полекичка да се разсъбличам. Свалих си часовника, гледам — ами ние сме били в Зоната пет часа и отгоре, господа мои! Пет часа. Чак потреперих. Да, господа, в Зоната време не съществува. Пет часа… А като помислиш, какво толкова са за сталкера пет часа? Нищо работа. А дванайсет часа не щеш ли? Ами две денонощия не щеш ли, когато не си сколасал през нощта, и целия ден лежиш в Зоната, заровил зурла в земята, и вече даже не се и молиш, а по-скоро бълнуваш, и сам не знаеш дали си жив, или мъртъв… а през втората нощ си свършил работата, добрал си се с плячката до кордона, а там са картечните патрули, жабите му проклети — те страшно те ненавиждат, не им прави никакво удоволствие да те арестуват, боят се от тебе до смърт, ти си заразен, те гледат да те пречукат и всички козове са им в ръцете — върви после доказвай, че са те похарчили незаконно… И значи отново забивай зурла в земята — да се молиш до разсъмване и пак до мрак, а плячката лежи край тебе и ти даже нямаш представа дали само си лежи, или тихомълком те убива. Или като Ицхак Кълката — объркал пътя и на разсъмване заседнал на открито между два рова с вода, ни напред, ни назад. Два часа стреляли по него, не могли да го улучат. Два часа се преструвал на убит. Слава Богу, накрая повярвали, омели се. Аз го видях после — и не го познах, бяха го прекършили, вече не беше човек…

Обърсах сълзите, пуснах водата. Дълго се мих. С гореща вода, със студена, после пак гореща. Изхарчих цял калъп сапун. Сетне ми омръзна. Спрях душа и чувам: думкат по вратата и Кирил весело крещи:

— Ей, сталкер, излизай! Мирише на зеленички!

Зеленичките — това хубаво. Отворих вратата, Кирил стои гол, само по едни гащета, весел, помен няма от меланхолията му, и ми протяга един плик.

— Дръж — вика, — от благодарното човечество.

— Да ти кашлям на човечеството. Колко са тук?

— По изключение и за проявен героизъм при опасни обстоятелства — двойно възнаграждение!

Да. Така може да се живее. Ако ми плащаха за всяка „пустилка“ по две заплати — отдавна да съм пратил Ърнест по дяволите.

— Е, как е, доволен ли си? — пита ме Кирил, а той самият сияе, ухилен до уши.

— Не е зле — кимам. — Ами ти?

Той нищо не каза. Награби ме за шията, притисна ме към потните си гърди, отблъсна ме и се скри в съседната кабинка.

— Ей! — подвикнах след него. — А как е Тендър? Май пере гащи?

— Нищо подобно! Тендър е обкръжен от кореспонденти — и да го видиш само какъв е важен… Той там им обяснява толкова компетентно…

— Как — викам — им обяснявал?

— Компетентно.

— Ясно — казвам, — сър. Следващият път ще си взема речника, сър. — И в тоя момент сякаш ток ме удари. — Чакай, Кириле! — извиках. — Я излез тука.

— Ама аз вече съм гол — казва.

— Излез де, да не съм жена!

И той се появи. Хванах го за раменете, обърнах го с гръб. Не. Сторило ми се е. Чист му е гърбът. Струйки пот са засъхнали.

— Какво толкоз си хареса на гърба ми? — пита ме той.

Теглих му един шут по голия задник, гмурнах се под душа в своята кабинка и се заключих. Нерви, дявол го взел. Там ми се мержелееше, тук ми се привижда… По дяволите всичко това. Ще се натряскам днес като талпа. Да можеше да обруля Ричард на карти — ех! Ама как само играе, мръсникът… Абе с нищо не можеш да го надцакаш! Какво ли не опитвах — и картите подменях, и под масата ги прекръствах, и всичко… ама все не става.

— Кириле! — изревах. — Ще дойдеш ли днеска в „Борж“?

— Не е „Борж“, а „Борш“, колко пъти съм ти казвал…

— Зарежи тая работа! Пише си „Борж“! Ти при нас не се навирай със свои правила. Та идваш ли, или не? Хубаво щеше да бъде да оберем Ричард…

— Ох, не знам, Ред. Нали си душа наивна, понятие си нямаш какво нещо сме довлекли…

— Ти пък сякаш много понятие си имаш!

— Да си кажа, и аз далеч не всичко разбирам, вярно е. Но сега, най-напред, поне става ясно за какво са служили тия „пустилки“, а второ, ако една моя идейка мине… Ще напиша статия и специално ще ти я посветя: „На Редрик Шухарт, почетния сталкер, с благоговение и благодарност посвещавам.“

— … И мене тутакси ще ме тикнат в дранголника за две години.

— Затуй пък ще влезеш в науката. Така и ще я наричат тая чудесия — „колба на Шухарт“. Как ти звучи, а?

Дордето плямпаме така, аз се облякох. Пъхнах празната манерка в джоба, преброих „гущерите“ в плика и си тръгнах.

— Чао и бъди щастлив, сложна душо…

Той не отговори — водата шумеше силно.

Гледам — в коридора господин Тендър със собствената си персона, целият зачервен и надут, като същински пуяк. Около него тълпа — то сътрудници, то кореспонденти, та и двама сержанти ли не щеш (току-що станали от обяд, из зъбите си човъркат), а нашичкият се разглаголствувал в пълен захлас: „Съвършената техника, с която разполагаме — дудне, — дава почти стопроцентова гаранция за безопасност…“ В този момент ме видя и малко нещо поувехна — усмихва се, с ръчичка ми маха. Опа-а, мисля си, ще трябва моментално да офейквам. Драснах аз, ама не би. Чувам — топуркат подире ми.

— Мистър Шухарт! Мистър Шухарт! Две думи за гаража!

— Нямам коментар — отвръщам и преминавам в галоп. Друг път ще се отскубнеш от тях, обаче: един препуска с микрофон отдясно, друг с фотоапарат отляво.

— Видяхте ли в гаража нещо необикновено? Буквално две думи!

— Не коментирам! — извръщам се аз, като се старая да се задържа с тил към обектива. — Гараж като гараж…

— Благодаря ви. Какво е вашето мнение за турбоплатформите?

— Прекрасно — отсичам аз и се понасям право към тоалетните.

— Какво мислите за целите на Посещението?

— Обърнете се към учените — казвам. И хоп! — зад вратата.

Чувам — дращят. Тогава им подвиквам през вратата:

— Настойчиво ви препоръчвам — казвам — да разпитате господин Тендър защо носът му е червен като цвекло. Той си мълчи от скромност, а това беше най-увлекателното ни приключение.

Леле, като се юрнаха по коридора! Същинско хергеле, ей богу! Почаках една минутка — тишина. Надникнах — няма никого. И си тръгнах, свирукам си. Слязох на пропуска, показвам си документа на дежурния дългуч, гледам — той чест ми отдава! Герой на деня, значи.

— Свободно, сержант — командвам. — Доволен съм от вас.

Оня лъсна зъби, сякаш Бог знае колко съм го похвалил.

— Е, Рижи, ти си бил страхотен — вика. — Гордея се — вика — с такова познанство.

— Как е — думам, — ще има ли за какво да разказваш на момичетата в твоята Швеция?

— Иска ли питане! — хили се. — Направо ще ги натръшкам!…

Не, не че е лошо момчето. Аз, честно да си кажа, такива снажни и румени дангалаци много-много не ги харесвам. Момичетата си умират за тях, а всъщност за какво, пита се? Нали работата не е в ръста… Вървя си аз така по улицата и размишлявам — ами в какво пък е работата тогава. Слънчицето грее, наоколо е безлюдно. И изведнъж страшно ми се дощя още сега да се видя с Гута. Просто така. Да я погледам, да я подържа за ръката. След Зоната на човек само едно му остава — да подържи за ръка момичето си. Особено когато си спомниш всички тия разговори за децата на сталкерите — какви се пръкват… Ами, каква ти Гута сега, на мен сега ми трябва като начало цяла бутилка твърд алкохол, не по-малко…

Отминах аз паркинга, а след него ето ти го и кордона. Спрели там две патрулни коли във всичката си хубосия, широки, жълти, с прожекторите и картечниците, жабите му, наежили се, и — е, разбира се, сините каски — цялата улица изпълнили, не можеш се размина. Аз вървя, свел съм очи надолу, сега по-добре да не поглеждам към тях, денем е най-добре да не ги поглеждам въобще; има там две-три зурли, та се боя да не ги позная — страхотна пушилка ще се вдигне ако взема, че ги позная. Ей богу, провървя им, че Кирил ме примами в института, аз тях, гадовете, преди това ги търсих и за малко им се размина, да бях ги спипал тогава, щях да ги пречукам на място, и нямаше да ми трепне ръката…

Минавам аз през цялата тая паплач с рамото напред, вече съвсем накрая бях, и в тоя момент чувам: „Ей, сталкер!“ Ех, това не се отнася до мен, вървя си нататък, измъквам от пакета цигарка. Някой ме догонва изотзад, хваща ме за ръкава. Тръснах аз тая ръчица от себе си и полуобърнат през рамо питам тъй, вежливо:

— За какъв дявол се лепиш за мен, мистър?

— Спри, сталкер — казва оня. — Два въпроса.

Вдигнах очи към него — капитан Куотърблъд. Стар познат. Съвсем се е съсухрил, прежълтял.

— А — казвам, — здрав’ желая, капитане. Как е черният ви дроб?

— Ти, сталкер, недей да ми баеш — сопва се той сърдито, а очите му направо ме дупчат като свредели. — Ти по-добре ми кажи защо не спираш веднага, като те викам?

И незабавно зад гърба му изникват две горили — с лапи върху кобурите, очи не се виждат, само челюстите им преживят изпод каските. Да се чуди човек къде из тяхната Канада ги изнамират такива? За расов добитък ли ни ги пращат?… Денем аз, общо взето, не се боя от патрулите, но виж да ме обискират, жабите, могат, а за момента точно това никак не ми е изтрябвало.

— Че вие мене ли викахте, капитане? — гледам го. — Вие някакъв сталкер…

— А ти, значи, вече и сталкер не си?

— Още щом си излежах, по ваша благословия, полагаемия срок — и край, — рекох. — Турих точка. Благодаря ви, капитане, тогава ми се отвориха очите. Ако не бяхте вие…

— Какво правеше в карантинния пояс?

— Как какво? Че аз там работя. Две години вече.

И за да приключа с тоя неприятен разговор, измъкнах своето удостоверение и го връчих на капитан Куотърблъд. Взе той моята книжка, прелисти я лист по лист, всяка страничка и всеки печат опипа, подуши, облиза едва ли не. Връща ми той книжката, ама доволен — очите му се разгоряха, та чак и руменина изби по пергаментовата му физиономия.

— Извинявай — вика, — Шухарт. Не очаквах. Значи — вика, — моите съвети не са минали покрай ушите ти напразно. Какво пък, това е прекрасно. Ако щеш вярвай, ако щеш недей, но аз още тогава предположих, че от тебе може да излезе човек. Не допусках аз такъв младеж да…

И като се отприщи… Е няма що, мисля си, излекувах още един меланхолик за моя сметка, но в това време, разбира се, продължавам да го слушам, свеждам смутено очи, кимам съгласно, разпервам ръце и даже, спомням си, ей така срамежливо човъркам с краче по тротоара. Ония горили зад гърба на капитана слушаха, слушаха, по едно време изглежда свят им се зави, прилоша им и гледам — помъкнаха се към някое по-весело място. А капитанът продължава да ми мели на главата, за перспективите ме просвещава: учението, разбираш ли, е светлина, а невежеството — мрак непрогледен; Господ, видиш ли, честния труд обича и цени — изобщо, каканиже същите ония безсрамно лицемерни, втръснали до гуша баналности, с които свещеникът на затвора ни мореше всяка неделя. А на мене вече така ми се ще да пийна, та не ме свърта на място. Нищо, мисля си, Ред, и това ще изтърпиш, братко. Трябва, Ред, стискай зъби! Той няма да издържи още дълго в същото темпо, ето, че вече взе да се задъхва… Тогава, за мое щастие, една от патрулните коли му изсвири. Капитан Куотърблъд се огледа, изпъшка от досада и ми протегна ръка:

— Е, хайде — вика. — Радвам се, че се запознах с честния човек Шухарт. С удоволствие бих гаврътнал с тебе по някоя чашка, в чест на такова запознанство. Алкохол, наистина, не ми се полага, докторите не дават, но по една биричка бихме пийнали с тебе. Ама нали виждаш — служба! Е, пак ще се срещнем — казва.

„Пази Боже“ — помислих си. Но му стискам ръчицата и продължавам да се червя и да ровя свенливо с крак — точно както на него му се ще. Най-после той си отиде, а аз литнах като изстрелян към „Борж“.

По това време в „Борж“ е празно. Ърнест стои зад бара, бърше чашите и ги оглежда на светлината. Чудна работа, впрочем: когато и да дойдеш — вечно тия бармани търкат ли търкат чаши, сякаш от това зависи спасението на душата им. Така и ще ти стърчи по цял ден ако щеш — вземе чашата, примижи, погледне я срещу светлината и се залавя да трие, потрие — потрие, пак погледне, тоя път през дъното, и пак затърка…

— Здрасти, Ърни — викам. — Стига си я мъчил, ще й протриеш дупка!

Погледна ме той през чашата, избуча нещо, сякаш откъм корема си, и без много излишни приказки ми наля четири пръста питие. Възкачих се на високото столче, глътнах, примижах, разтърсих глава и пак глътнах. Хладилникът мърка, откъм музикалния автомат се носи някакво тихо цигукане — хубаво е, спокойно… Допих си, поставих чашата на плота, Ърни незабавно ми наля още четири пръста прозрачен спирт.

— Е, олекна ли ти? — ръмжи. — Отхлаби ли, сталкер?

— Ти си търкай там — казвам. — Нали знаеш, един така търкал-търкал и пуснал злия дух от бутилката. Поживял си после за собствено удоволствие.

— Кой това? — пита Ърни недоверчиво.

— Имаше тука един такъв барман — отговарям. — Много преди тебе.

— И какво?

— Ами нищо. Ти как мислиш, защо имаше Посещение? Търкал той, търкал… Ти кой мислиш, че ни е посетил, а?

— Дрънкало си ти — с одобрение каза Ърни.

Отиде до кухнята и се върна с чиния — пържени наденички ми донесе. Постави чинията пред мен, премести кетчупа по-наблизо и пак се залови с чашите. Знае си работата Ърни. Окото му е набито, веднага вижда, че сталкерът се прибира от Зоната, че ще има стока, и си знае нашият Ърни какво му трябва на сталкера след Зоната. Свой човек е Ърни. Благодетел.

Доядох си наденичките, запуших и взех да пресмятам колко ли печели Ърни от нашего брата. Не знам какви точно са цените на стоката в Европа, но все съм подочул, че „пустилката“ например там вървяла по две и половина хилядарки, а на нас Ърни дава само четиристотин. „Батерийките“ струват там не по-малко от сто, Ърни ни дава пряко сили по двайсетак. И тъй нататък в същия дух. Вярно, да прекараш стоката в Европа също, разбира се, иска пари. На тоя да намажеш лапата, на оня лапата, шефът на митниците сигурно е направо на издръжка при тях… Изобщо, като си помислиш, и Ърни не изчуква кой знае колко — петнайсетина-двайсет процента, не повече, а ако го спипат — десет години каторга не му мърдат…

На това място благочестивите ми размишления бяха прекъснати от някакъв адски вежлив тип. Даже не съм чул кога е влязъл. Възникна покрай десния ми лакът и попита:

— Разрешете?

— Естествено — викам. — Моля.

Дребничък един такъв, слабичък, с остър нос, издокаран и с папийонка. Физиономията му нещо ми напомня, май някъде съм му виждал снимката, но къде — не се сещам. Покатери се върху съседното столче и поръча на Ърнест:

— Бърбън, ако обичате. — И веднага се обърна към мен: — Извинете, струва ми се, че ви познавам. Вие работите в Международния институт, нали?

— Да — казвам. — А вие?

Той ловко измъкна от джобчето си визитна картичка и я постави пред мен. Чета: „Алоиз Макно, пълномощен агент на Бюрото за емиграция“. Ама разбира се, че го знам. Лепи се по хората, дотяга им с увещания да напуснат града. Някой има страхотен интерес всички ние да се махнем от града. Ние всичките, разбираш ли, и така сме останали едва наполовина, ама не — голям зор има някой напълно да очисти местността от нас. Отместих с нокът визитката и му казах:

— Не — викам. — Мерси. Не се интересувам. Мечтая, разбирате ли, да си умра в родния край.

— А защо? — живо пита той. — Простете за нескромността ми, но какво ви задържа тук?

Колко му е с една дума да обясниш какво ме задържало тук.

— Че как — викам. — Сладките възпоминания от детството. Първата целувка в градската градинка. Маминка, татенце. Как за пръв път се натрясках пиян ей на тоя тука бар. Милият на сърцето ми полицейски участък… — Тук измъкнах аз от джоба си омачкана носна кърпичка и взех да попивам очи. — Не — викам, — за нищо на света!

Той се позасмя, близна от своя бърбън и замислено произнесе:

— Никак не мога да ви разбера аз вас, хармънтците. Животът ви в града е тежък. Властта е в ръцете на военни организации. Снабдяването е отвратително. Под носа ви е Зоната — живеете като върху вулкан. Всеки момент може да се разрази я епидемия, я нещо още по-страшно… Бих могъл да разбера възрастните хора. За тях е трудно да се разделят с миналото, с навика, с местата, където е минал животът им. Но вие… На колко сте години? Двайсет и две — двайсет и три, не повече… Вижте — нашето Бюро е благотворителна организация, никакви користни цели не преследваме. Просто бихме искали хората да се измъкнат от това дяволско място и да се включат в истинския, нормалния живот. Ние осигуряваме пътните разходи, предлагаме работа на новото място… на младите — такива като вас — осигуряваме възможност да получат образование… Не, не ви разбирам!

— И какво — попитах, — никой ли не ще да замине?

— Е,… не че никой не иска… Някои се съгласяват, особено семейните. Обаче младежта, старците… И какво толкова сте се вкопчили в тоя град? Че това си е една дупка, провинция…

И тогава го насметох.

— Господин Алоиз Макно — рекох натъртено — Всичко е вярно. Нашето мърляво градче си е дупка. Дупка е било винаги и сега е дупка. Обаче днес — казвам, — това е дупка към бъдещето. През тая дупка ние ще изпомпаме във вашия мерзък свят такива неща, че всичко ще се промени! Животът ще бъде друг, правилен, и всеки ще има всичко, което му трябва. На ти сега една дупка! През тая дупка текат знания. А щом имаме знанията, ние и богати ще направим всички хора, и към звездите ще полетим, и докъдето си поискаме ще се доберем! Ето каква дупка си имаме ние тук…

На туй място засякох, защото забелязах, че Ърни ме гледа с огромно изумление, и ми стана неудобно. Изобщо, аз не обичам да повтарям чуждите думи, дори ако тия думи на мен, да кажем, ми харесват. Толкоз повече, че у мене всичко излиза все някак чепато. Когато Кирил заговори, можеш така да се захласнеш, че забравяш и устата си да затвориш. Пък аз уж все за същото приказвам, ама някак си не се получава. Може да е така, защото Кирил никога не е пробутвал стока на Ърнест изпод тезгяха. Както и да е…

Тогава моят Ърни се сепна и бързешката ми наля наведнъж шест пръста: един вид, ела на себе си, момче, какво ти става днес? А остроносият господин Макно пак близна от своя бърбън и рече:

— Да, разбира се… Вечните акумулатори, „синята панацея“… Но вие наистина ли си вярвате, че всичко ще стане така, както го казахте?

— Не е ваша работа в какво вярвам аз наистина — изръмжах. — Говорех за града. А за себе си ето какво ще ви кажа: има ли нещо из вашата Европа, дето да не съм го виждал? Вашата скука ли не съм виждал? Денем бачкаш до безсъзнание, вечер се звериш до затъпяване в телевизора, нощем — под одеялото при втръсналата ти жена, да плодиш недоносчета. Стачките ви, демонстрациите, проклетата политика… В гроба я виждам аз вашата Европа — викам, — вмирисана.

— Е, защо пък непременно Европа?…

— А — махнах с ръка, — че то навсякъде е същото, пък в Антарктида отгоре на всичко е и студено.

И да се чудиш наистина: говоря му аз, и от дън душа вярвам в онова, което казвам. И нашата Зона, гадината мръсна, убийцата, в тоя момент ми беше сто пъти по-мила от всичките им там Европи и Африки. При това още не бях пиян, а само за миг си представих как плувнал в пот, изнемогващ, се връщам от работа всред стадото от също такива кретени, как ме притискат от всички страни в гадното им метро, и как всичко ми е дошло до гуша, дотегнало, опротивяло до смърт и вече не искам нищо…

— А вие какво ще кажете? — обръща се остроносият към Ърнест.

— Аз имам бизнес — изтежко отговаря Ърни. — Аз не съм ви някой сополанко. Вложил съм всичките си пари в бизнеса. При мене се отбива понякога и самият комендант, генерал е това, не кой да е. Какво ще заминавам?…

Господин Алоиз Макно взе да му втълпява нещо с цифри, но аз вече не го слушах. Гаврътнах чашата до дъно, изгребах от джоба си шепа дребни пари, смъкнах се от столчето и най-напред включих музикалния автомат на пълна мощ. Има там една песенчица — „Не се завръщай, ако не вярваш…“. Много добре ми действа след Зоната… Та значи, автоматът гърми и вие, а пък аз си взех бокала и се отправих към ъгъла при „едноръкия бандит“ да си оправяме старите сметки. И полетя времето, като птичка… Тъкмо профуквам аз последния си никел, и в това време под гостоприемните сводове се изтърколват Ричард Нънан под ръка е Ваксата. Ваксата вече е наквасен до козирката — върти белтъци и само търси кого да фрасне в мутрата, а Ричард Нънан нежно го придържа под мишница и отвлича вниманието му с вицове. Ама двойка са — за чудо и приказ. Ваксата е грамаден, черен като офицерски ботуш, къдроглав, с ръчища до коленете, а Дик — нисичък, кръгличък, целият розов, благообразен, още малко и ще засияе.

— Я! — развика се Дик, като ме видя. — Ето го и Ред бил тук! Ела при нас, Ред!

— П-р-равилно! — изрева Ваксата. — Из целия град има само двама човеци — Ред и аз! Всички останали са свине — рожби на сатаната. Ред! Ти също слугуваш на сатаната, но все пак ти си човек…

Приближих се към тях с чашата си, Ваксата ме награби за якето, насади ме на тяхната маса и каза:

— Сядай, Рижи! Сядай, слуга на сатаната! Обичам те! Да поплачем за греховете човешки. Горко да възридаем!

— Ще възридаем — обещах. — Ще изпием сълзите на греха.

— Понеже иде денят! — взе да вещае Ваксата. — Ибо заюзден е вече конят бледен и вече е стъпил на стремето му неговият конник! И всуе са молитвите на продалите се на сатаната. И ще се спасят само опълчилите се срещу него. Вие, деца човешки, от сатаната прелъстени, със сатанински играчки играещи, за сатанински съкровища алчущи — на вас говоря: слепци! Опомнете се, гадове, докато не е късно! Стъпчете дяволските залъгалки! — Внезапно той замлъкна, сякаш е забравил как беше по-нататък. — Ами тук ще ми дадат ли да пия? — каза той вече със съвсем друг глас. — Или…, къде съм, всъщност?… Знаеш ли, Рижи, пак ме изритаха от работа. Агитатор съм бил, казват. Аз им обяснявам: опомнете се, вие самите сте слепи, в пропаст се събаряте и други слепци със себе си повличате! Смеят се. Еми… аз пък светнах един в муцуната на управителя и си тръгнах. Ще ме затворят сега. И за какво?… Приближи се Дик и сложи бутилка на масата.

— Днес аз плащам! — викнах на Ърнест.

Дик ме изгледа изкосо.

— Всичко си е законно — рекох. — Ще пропием премиалните.

— В Зоната ли сте били? — попита Дик. — Изнесохте ли нещо?

— Пълна „пустилка“ — казах аз. — И пълни гащи за комплект. Ти ще наливаш ли, или няма?

— „Пустилка“!… — горчиво дудне Ваксата. — Заради една презряна залъгалка да рискуваш живота си! Отървал си се жив, но си внесъл в света още едно дяволско творение… А откъде би могъл да знаеш ти, Рижи, колко мъка и грях…

— Затваряй си устата, Вакса! — казах строго. — Пий и се весели, че се върнах жив. За успеха, момчета!

Добре потръгна за успеха. Ваксата съвсем се разкисна — седи, реве и от очите му шурти като от спукан водопровод. Но нищо му няма — знам го аз. Той си има такъв стадий — да се облива в сълзи и да проповядва, че Зоната, видите ли, била дяволска съблазън, че от нея нищо не трябва да се изнася, а каквото вече е изнесено — да се върне и всички да си заживеем тъй, сякаш изобщо няма никаква Зона. Един вид — дяволовото дяволу. Обичам го аз него, Ваксата. И изобщо — обичам чудаците. Той, като има пари, на поразия откупува стоката де от когото свари — без никакви пазарлъци, за колкото му поискат, а сетне мъкне тая стока обратно в Зоната и там я заравя… Ей, ама че реве, боже мой! Ама нищо, той тепърва ще има да беснее.

— А що за чудо е това, дето казваш… пълна „пустилка“? — попита Дик. — Обикновена „пустилка“ знам какво е, ама пълна? За пръв път чувам.

Обясних му, той поклати глава, примлясна с устни.

— М-да — вика, — интересна работа. Това — вика, — е нещо новичко… А ти с кого беше? С руснака ли ходихте?

— Да — отвърнах. — С Кирил и с Тендър. Знаеш го, нашия лаборант.

— Изтормозил си се с тях, сигурно…

— Нищо подобно. Съвсем прилично се държаха момчетата. Особено Кирил. Роден сталкер е той — рекох. — Да имаше повече опит, да се отърве от тая своя детинска припряност — всеки ден бих ходил с него в Зоната.

— И всяка нощ? — пиянски се подсмихна Дик.

— Я остави тая работа — срязах го. — Шега, шега, ама…

— Знам — кимна примирително той. — Шегата си е шега, но за такава човек може и да си изкара нещо по мутрата. Смятай, че съм ти задължен с два шамара…

— Какви два шамара, бе! — кипна Ваксата ни в клин, ни в ръкав. — Кой тука…?

Сграбихме го за ръчищата, едва го натиснахме да седне. Дик монтира една цигара между зъбите му, поднесе запалка. Укротихме го. А в това време народът приижда ли, приижда. Барът вече е обсаден отвсякъде, повечето маси са заети. Ърнест свирна на своите момичета, те се разтичаха, носят — на кого бира, на кого — коктейл, или чисто. Както гледам, напоследък из града много непознати са се навъдили — и все някакви сукалчета с шарени, дълги до пода шалове. Подметнах за това на Дик. Дик кимна.

— Че как иначе — казва. — Започва се великото строителство. Институтът полага основите на три нови здания, а освен това се канят да оградят и Зоната със стена — от гробищата до старото ранчо. Свършено е с хубавите времена за сталкерите…

— То пък кога ли е имало за сталкерите хубави времена — рекох. А на ум си викам: „На ти сега… ново двайсет! Каква са я намислили? Значи, край вече — няма хляб за нас… Какво пък, може и да е за добро — по-малко съблазън. Ще си ходя в Зоната денем, като порядъчните хора… Е, парите, естествено, няма да са същите, затова пък е къде-къде по-безопасно — «галош», специален костюм, туй-онуй, и за патрулите не те е еня. Ще преживявам от заплата, а ще пропивам премиалните“. И такава мъка ме налегна! Пак да броя всеки грош: туй мога да си позволя, онуй не мога да си позволя. Да стискам, да пестя за всяко парцалче на Гута, да не стъпя в бар, да ходя единствено на кино… И сиво, всичко е сиво. Всеки ден сиво, и всяка вечер, и всяка нощ.

Седя си аз така, мисля, а Дик жужи над ухото ми:

— Вчера в хотела — вика, — минах през бара да си гаврътна „нощната шапчица“, гледам — седят някакви нови. От раз не ми харесаха. Намърда се един до мене и подхваща разговор издалече, дава ми да разбера, че ме познава, че знае кой съм и що съм, къде работя, и ми намеква, че бил готов много добре да плаща за най-различни услуги…

— Ченге — казах аз. Не ми беше особено интересно, тук съм се нагледал на ченгета, шпиони и какви ли не, дето си падат по разговорите за услуги.

— Не, мили мой, не беше ченге. Изслушай ме. Аз си побеседвах с него, предпазливо разбира се, направих се малко на балама. Той се интересува от определени предмети в Зоната, и то от сериозни предмети. Акумулатори, „конски мухи“, „черни пръски“ и тям подобна бижутерия изобщо не му трябва. А за онова, което му трябва наистина, правеше само намеци.

— Какво иска в края на краищата? — попитах.

— „Пачата на вещиците“, доколкото разбрах — каза Дик и ме изгледа някак странно.

— Ах, виж ти, „пачата на вещиците“ му дотрябвала! — рекох. — Ами „смърт-лампата“ случайно не му ли се ще?

— И аз това го попитах.

— И какво?

— Трябвала му, представи си.

— Нима? — изгледах го аз. — Ами тогава да върви сам да си ги намери. Колко му е! Ей ти „пачата на вещиците“ — цели мазета са пълни с нея, вземай кофата и греби. Погребението е за собствена сметка.

Дик мълчи, гледа ме изпод вежди и дори не се усмихва. Що за дяволщина, да ме наеме ли иска, или какво? И в тоя момент ми просветна.

— Я чакай — рекох, — що за тип е бил тоя? „Пачата“ е забранено да се изследва даже в института…

— Точно така — произнася Дик бавно и продължава да ме гледа неподвижно. — Изследванията й са потенциална опасност за човечеството. Сега разбра ли кой е бил това?

Нищо не разбирах.

— Пришълците?… — рекох.

Той гръмко се разсмя, потупа ме по ръката и каза:

— Я по-добре 6ъда пийнем, душо наивна и непорочна!

— Ами да пийнем — кимнах, но ме хвана яд. По дяволите, намерили наивник, мръсниците! — Ей — викнах, — Вакса! Стига си дремал, ставай да пием.

Не, спи Ваксата. Захлупил е черната си муцуна върху черната маса и спи, провесил ръце до пода. Почнахме запоя с Дик сами, без Ваксата.

— Добре де — продължих. — Може да съм проста душа, може да съм сложна, обаче за тоя гад тутакси бих се обадил където трябва. Хем знаеш колко не понасям полицията, обаче в случая лично аз бих се обадил.

— Ъхъ — измуча Дик. — А в полицията лично тебе биха те попитали: и защо така, всъщност, оня тип се е обърнал именно към вас? А?

Завъртях глава.

— Въпреки това! Ти, дебел шопар такъв, трета година си в града, но нито веднъж не си бил в Зоната, „пачата на вещиците“ си я виждал само на кино, а да беше я видял на живо и в какво превръща тя човека — душата си щеше да повърнеш! Това, драги мой, е страшно нещо и от Зоната не бива да се изнася… Сам знаеш — сталкерите са груби момчета, дай им ти на тях повечко „гущери“, обаче на такова нещо даже покойният Плужек нямаше да се навие. Лешоядът Барбридж няма да се съгласи… Аз се боя дори да си представя на кого и за какво може да дотрябва „пачата на вещиците“…

— Какво пък — вдигна вежди Дик, — така си е. Обаче на мене, разбираш ли, не ми се ще в едно прекрасно утро да ме открият в постелята самоубит. Аз не съм сталкер, обаче също съм човек груб и делови и обичам, разбираш ли, да живея. Отдавна живея, та вече съм свикнал…

В този момент Ърнест внезапно се провикна иззад тезгяха:

— Мистър Нънан! На телефона!

— По дяволите! — изпъшка Дик ядно. — Сигурно пак рекламация. Навсякъде ме намират. Извинявай, Ред.

Стана и се запъти към телефона. А аз останах насаме с бутилката и с Ваксата, и доколкото от него нямаше никаква полза, заех се по-сериозно с бутилката. Дявол да я вземеше тая Зона, никъде няма спасение от нея. Където и да идеш, с когото и да заговориш — Зоната, Зоната, Зоната… Лесно му е на Кирил да си разсъждава, че от Зоната ще произлезе вечен мир, елей и благовещение. Кирил е свястно момче, никой не би го нарекъл глупак, напротив — умен е за трима, но си няма понятие за истините в живота. Той даже не може да си въобрази що гад се върти около Зоната. Ето и сега, моля ви се: дотрябвала е на някого „пачата на вещиците“. Не, Ваксата може да е пияница, може да е малко мръднал на религиозна почва, но понякога помислиш-помислиш, па си кажеш: а може би наистина трябва да оставим дяволовото дяволу? Да не бъркаме в мръсотията…

В това време върху стола на Дик се друсна един от ония сополанковци с дългите шалове.

— Господин Шухарт? — пита.

— Е? — рекох.

— Казвам се Креон. Аз съм от Малта.

— И как е там при вас, в Малта?

— При нас в Малта не е лошо, но аз съм дошъл за друго. Ърнест ме насочи към вас.

Така, рекох си. Голям гад е все пак, тоя Ърнест. Ни жал има у него, ни нищо. Ей го на, тоя хлапак — чистичък, мургав, хубавец, не се е бръснал май още ни веднъж, и с момиче още ни веднъж не се е целувал, а на Ърнест не му пука, все му е тая — само и само повече хора да подмами в Зоната, от трима един да се върне с плячка — той пак е на далавера…

— Е, как живее старият Ърнест? — попитах.

Той се огледа към стойката на бара и рече:

— Доста добре си живее, според мен. Аз бих си сменил мястото с него.

— Аз пък не — отсякох. — Ще пийнеш ли нещо?

— Благодаря, не пия.

— Тогава запали.

— Извинете, но аз и не пуша.

— Дяволите да те вземат — казах му. — Тогава за какво са ти пари?

Той се изчерви, престана да се усмихва и тихо произнесе:

— Може би това се отнася само до мен, господин Шухарт, не е ли така?

— Вярното си е вярно — рекох и си налях още четири пръста. В главата ми, да си кажа, вече леко шуми и по тялото ми се разлива една такава приятна отпуснатост: Зоната вече съвсем е отхлабила хватката си. — Сега съм малко пийнал — рекох. — Гуляя, както виждаш. Ходих в Зоната, върнах се жив и с пари. Това не се случва често — да се измъкнеш жив, а пък още по-рядко бива да спечелиш и пари. Така че, нека отложим сериозния разговор…

Той веднага скочи, каза „извинете“, и тогава видях, че се е върнал Дик. Стои прав до стола си и по лицето му разбирам — нещо е станало.

— Е — попитах, — пак ли не държат вакуум твоите газхолдери?

— Да — каза. — Пак.

Седна, наля на себе си, доля на мен, и виждам аз, че работата изобщо не е в рекламациите. Пука му на него за рекламациите и, да ви кажа, никога не е залягал особено над тях.

— Хайде — изпъшка той — да пием, Ред. — И без да ме дочака, с един залп изгълта цялата си порция наведнъж, наля си нова. — Знаеш ли — каза, — Кирил Панов умрял.

През мъглата на опиянението си не го разбрах веднага. Умрял там някой си — е, умрял.

— Какво пък — изфъфлих, — да пием за упокой на душата му…

Той ме изгледа изцъклено, и чак тогава почувствах как всичко в мен сякаш се разкъса. Спомням си, че се изправих, подпрях се на масата и го загледах от горе на долу.

— Кирил?!… — а пред очите ми сребърната паяжина, и отново я чух да пропуква раздрана. И през това кошмарно пращене гласът на Дик иде глух и далечен, като от друга стая.

— Разрив на сърцето. Намерили го под душовете, гол. Никой нищо не може да разбере. Питаха за теб, аз им казах, че с тебе всичко си е наред…

— Какво има тук да не се разбира? — пророних с мъка. — Зоната…

— Ти седни — каза ми Дик. — Седни и пийни.

— Зоната… — повтарям и не мога да се спра. — Зоната… Зоната…

Нищо друго не виждам наоколо, освен сребърната паяжина. Целият бар е оплетен в паяжина, хората се движат, а паяжината тихичко пропуква, когато те я докосват. А в центъра е застинал малтиецът, лицето му е учудено, детско, нищо не разбира.

— Малкият — казвам му ласкаво. — Колко пари ти трябват? Хиляда ще стигнат ли? На! Вземай, вземай! — тикам му аз парите и вече крещя: — Иди при Ърнест и му кажи, че е гад и мръсник, кажи му, не бой се! Страхливец е той!… Кажи му го и веднага върви на гарата, вземи си билет и заминавай право за твоята Малта! Никъде не се спирай!…

Не помня още какво крещях там. Помня, някак съм се озовал пред бара, Ърнест слага пред мен чаша освежителна течност и пита:

— Тебе днес май те бие парата?

— Да — клюмвам, — пари имам…

— Тогава може би ще си върнеш борча, а? Утре трябва да плащам данъците.

— И тогава що да видя — стискам в юмрука си пачка пари. Взирам се аз в тия смачкани, мръсни зелеви листа и мърморя:

— Гледай ти, не ги е взел значи Креон Малтийски… Горд е, значи… Е, всичко останало е съдба.

— Какво става с тебе? — интересува се приятелчето Ърни. — Май си попрехвърлил, а?

— Ниш-шо ми няма! — казвам. — Аз — казвам, — съм в пълен ред! Ако щеш — още сега отивам под душовете.

— Да си беше отишъл вкъщи, по-добре — казва приятелчето Ърни. — Дойде ти малко в повече…

— Кирил умря… — олюлявам се към него.

— Кой беше тоя Кирил? Един шугав ли?

— Ти си шугав! — кипвам отново аз. — И хиляда такива като тебе не стигат да се направи един Кирил! Мерзък тип си ти — хриптя. — Търгаш смрадлив. Със смъртта ни търгуваш, мутро! Всичките си ни купил за зелено… Искаш ли ей сега да попилея цялата ти кочина, а?!

И тъкмо съм замахнал както трябва, изведнъж ме сграбчват и ме повличат нанякъде. А аз вече нищо не осъзнавам, та не ща и да знам. Крещя нещо с все сила, мятам се, блъскам, яростно ритам някого, после се опомних — седя в тоалетната, целият мокър, муцуната ми разбита. Гледам се в огледалото и не мога да се позная, и някакъв тик сгърчва половината ми лице, никога преди не е бивало такова нещо. А откъм салона — шум, трясък, трошат се стъкларии, момичетата пищят, и чувам — Ваксата реве като разгонена бяла мечка; „Покайте се, паразити! Къде е Рижия? Рижия къде дянахте, дяволско семе?…“ И полицейска сирена вие.

Щом чух воя на сирената, тутакси в мозъка ми всичко се избистри като кристал. Всичко помня, всичко знам, всичко разбирам. И в душата ми вече няма нищо — само ледена злоба. Така, мисля си, сега ще ти уредя аз на тебе приказна вечер. Ще ти покажа аз какво значи сталкер, търгашо вонящ. Измъкнах от джобчето за часовника една „конска муха“, новичка, ни веднъж още неупотребявана, стиснах я веднъж-дваж между пръстите си да я активирам, открехнах вратата към залата и тихомълком я пуснах в плювалника. А пък аз самият — през разтвореното към улицата прозорче на тоалетната, та навън и дим да ме няма. Много ми се щеше, разбира се, да се полюбувам на зрелището, но трябваше да драпам по-надалече. Аз тия „конски мухи“ лошо ги понасям — от тях ми потича кръв от носа.

Претичах през двора и чувам: заработи моята „конска муха“ с пълна сила. Най-напред завиха и залаяха псетата из целия квартал — те първи надушват „мухата“. После закрещя някой в кръчмата, ама такъв вопъл, че чак на мен отдалече ми заглъхнаха ушите. Направо си ги представих там хорицата как се тръшкат: кой в меланхолия изпаднал, кой в дивашко буйство, кой от ужас не знае къде да се дене… Страшно нещо е това — „конската муха“. Сега Ърнест ще има дълго да чака, дорде кръчмата му пак се напълни с народ. Той, гадината му недна, сигурно се е досетил за мене, но вече ми е все тая. Край. Няма го вече сталкера Ред. Свършено е. Стига ми толкова — аз самият на смърт да вървя, че и други глупаци да обучавам за същото. Сбърка ти, Кириле, приятелю мой мили. Прощавай, но излиза, че не ти си прав, а Ваксата е прав. Нямат работа тук хората — в Зоната добро няма.

Прескочих оградата и се помъкнах полека към къщи. Хапя устни, плаче ми се, а не мога. Занапред пустота, нищо няма. Тъга, делници. Кириле, единствен мой приятелю, каква я свършихме? Как ще я карам сега аз без тебе? Перспективи ми рисуваше, за един нов свят, различен свят… а сега какво? Ще те оплаче някой в далечната Русия, пък аз ето, и да плача не мога. И само като си помисля, че за всичко аз съм виновен, не някой друг, а аз! И как можах аз, животно такова, как посмях да го вкарам в гаража, когато очите му още не бяха свикнали с тъмнината? Цял живот като вълк живях, цял живот само за себе си мислех… И на ти сега, на стари години намислих да се пиша благодетел, да направя благороден жест, подарък да поднеса… За какъв дявол изобщо му споменах за тая пълна „пустилка“? И щом само си спомних за това — нещо ме стисна за гърлото, идеше ми като вълк да завия. Сигурно наистина съм виел — хората взеха да отскачат стреснати от мен, а после като че ли изведнъж ми поолекна — гледам, задава се Гута.

Върви насреща ми моята красавица, моето момиче, върви, пристъпя с хубавите си крачета, полата й се полюшва над коленете, иззад всички порти и пролуки все към нея зяпат, а тя върви като по струна, никого не поглежда, и кой знае защо аз веднага разбрах, че мене търси.

— Здравей, Гута — проговарям. — Накъде — казвам, — си се запътила?

Тя ме обгърна с поглед, в миг видя всичко — и разбитата муцуна, и мокрото сако, и ожулените ми юмруци, но нищо не спомена за това, само рече:

— Здравей, Ред. Тъкмо теб търсех.

— Знам — рекох. — Да вървим у дома.

А тя мълчи, обърнала се е и гледа встрани. Ах, как само държи главицата си, каква шия, каква осанка — като на младичка кобилка, горда, но вече покорна на своя стопанин. После тя казва:

— Не зная, Ред. Може да не поискаш повече да се срещаш с мен.

Сърцето ми веднага се сви — какво още? Но аз й отговарям спокойно:

— Нещо не те разбирам, Гута. Ще ме извиниш, но… аз днес малко така… може би заради това зле съобразявам… Защо тъй изведнъж да не искам да се срещам с теб?

Вземам я под ръка и без да бързаме поемаме към моя дом, и всички, които току-що са се блещили към нея, припряно скриват зурлите си. Аз живея на тая улица откак се помня, тук всички прекрасно познават Рижия Ред. А който не го познава, много бързо ще го запозная, и той си го усеща.

— Майка ми настоява да направя аборт — внезапно казва Гута. — А пък аз не искам.

Изминах още няколко крачки, преди да проумея, а Гута продължи:

— Не искам никакви аборти, аз искам дете от теб. А ти — както щеш. Можеш да вървиш където ти видят очите, не те задържам.

Слушам я как все повече се пали, сама се навива, слушам замаяно и кротичко откачам. Нищо не мога да схвана като хората. В главата ми се върти някаква глупост: един човек по-малко — един човек повече…

— Тя все ми втълпява — казва Гута, — дете от сталкер, видиш ли, защо ти е да плодиш уроди… пройдоха е той, казва, ни семейство ще имате, ни нищо. Днес е на свобода — утре е в затвора. Само че на мен ми е все едно, аз съм готова на всичко. Сама ще го родя, сама ще го отгледам, сама ще го направя човек. И без тебе ще мина. Само че ти да не си стъпил повече при мен — и на прага няма да те пусна…

— Гута — казвам, — момичето ми! Ама почакай де… — а самият аз не мога, отвътре цял ме разпъва някакъв нервен, идиотски смях. — Лястовичката ми — казвам, — ама наистина, какво ме гониш ти мене?

Смея се на глас, като същински глупчо, а тя се спряла, завряла нос в рамото ми и реве.

— Какво ще правим сега, Ред? — хлипа тя през сълзи. — Какво ще стане с нас?