Пикник край пътя

3.

Ричард Х. Нънан седеше зад бюрото в кабинета си и рисуваше дяволчета в огромния си бележник за делови записки. При това съчувствено се усмихваше, кимаше с плешивата си глава и не слушаше посетителя. Той просто очакваше телефонът да позвъни, а посетителят, доктор Пилман, лениво му триеше сол на главата. Или си въобразяваше, че го мъмри. Или искаше да застави себе си да повярва, че го мъмри.

— Ще вземем всичко това предвид, Валентин — рече най-сетне Нънан, доизрисува десетото поред дяволче, за да бъдат четно число, и захлопна бележника. — Ама наистина, цяло безобразие…

Валентин протегна тънката си ръка и акуратно тръсна цигарата над пепелника.

— И какво по-точно ще вземете предвид? — вежливо се осведоми той.

— Ами всичко, което казахте — весело отвърна Нънан, като се облегна назад в креслото. — До последната думичка.

— А какво именно казах?

— Това не е съществено — вдигна вежди Нънан. — Каквото и да сте казали, всичко ще бъде взето предвид.

Валентин (доктор Валентин Пилман, лауреат на Нобелова награда и какво ли не още) седеше пред него в дълбокото кресло, дребничък, изящен, акуратен, по велуреното сако — нито петънце, по привдигнатите панталони — ни една бръчица; ослепително бяла риза, строга едноцветна вратовръзка, сияещи обувки, върху тънките бледи устни — ехидна усмивчица, огромни черни очила, скриващи очите, над широкото ниско чело — наежена твърда, къса, черна коса.

— Според мен, напразно получавате такава фантастична заплата — каза той. — Нещо повече, според мен вие на всичкото отгоре сте и саботьор, Дик.

— Ч-ш-ш-ш! — произнесе Нънан шепнешком. — За Бога, не викайте толкова.

— И наистина — продължаваше Валентин. — Аз доста отдавна ви наблюдавам; според мен вие изобщо не работите…

— Една минутка! — прекъсна го Нънан и помаха с розовия си дебел показалец. — Как така — не работя? Има ли поне една рекламация да е оставена без последствия?

— Не знам — сви рамене Валентин и отново изтръска пепелта. — Пристига качествено оборудване, пристига и некачествено. Качественото идва по-често, а какво общо имате вие — нямам представа.

— Ами това, че ако не бях аз — възрази Нънан, — качественото щеше да идва по-рядко. Освен това вие, учените, постоянно съсипвате хубавото оборудване, а после правите рекламации, и кой тогава ви спасява? Ето например…

Иззвъня телефонът, и Нънан, тутакси забравил за Валентин, сграбчи слушалката.

— Мистър Нънан? — попита секретарката. — Господин Лемхен ви търси отново.

— Свържете ме.

Валентин се надигна, положи угасналия остатък от цигарата си в пепелника, помаха на прощаване с два пръста покрай слепоочието си и излезе — дребен, изправен, строен.

— Мистър Нънан? — разнесе се в слушалката познатият муден глас.

— Слушам ви.

— Не е лесно да ви свари човек на работното място, мистър Нънан…

— Пристигна нова партида…

— Да, вече зная. Мистър Нънан, дошъл съм за кратко, има няколко въпроса, които е необходимо да обсъдим на лична среща. Имат се предвид последните договори с „Мицубиши денси“. Юридическата страна.

— На вашите услуги.

— Тогава, ако не възразявате, след трийсетина минути в офиса на нашия отдел. Устройва ли ви?

— Напълно. След трийсет минути.

Ричард Нънан постави слушалката, стана и, като потриваше пухкавите си ръчички, се разходи из кабинета. Той даже затананика някакъв моден шлагер, но веднага изфалшиви и добродушно се присмя на себе си. После взе шапката си, преметна през ръка шлифера и излезе в приемната.

— Сладурче — каза на секретарката, — понасям се по клиенти. Останете да командвате гарнизона, удържайте, така да се каже, крепостта, а пък аз ще ви донеса шоколадче.

Сладурчето разцъфтя, Нънан й изпрати въздушна целувка й отплува по коридорите на института. На няколко пъти се опитаха да го уловят за пешовете — той се изплъзваше, увърташе, сипеше шегички, молеше да удържат позицията без него, да си пазят бъбреците, да не се напрягат силно, и в края на краищата тъй и неуловен от никого, се изтърколи от зданието, като по навик махна с неотворен пропуск пред носа на дежурния сержант.

Над града висяха ниски облаци, виеше се пара, първите несигурни капки се разбиваха на черни звездички върху асфалта. Наметнал шлифера върху главата и раменете си, Нънан в тръс затича покрай върволицата коли към своето пежо, гмурна се вътре и като смъкна от главата си дрехата я захвърли на задната седалка. От страничния джоб на сакото си той измъкна черното продълговато цилиндърче „инак“, вмъкна го в акумулаторното гнездо и го натисна с палец докато изщрака. После, като поразмърда седалище, се настани по-удобно зад волана и натисна педала. Пежото беззвучно се изтърколи към средата на улицата и се понесе към изхода на района пред Зоната.

Дъждът ливна внезапно, отведнъж, сякаш в небесата бяха обърнали котел с вода. Настилката стана хлъзгава, колата поднасяше на завоите. Нънан включи чистачките и намали скоростта. „И тъй, получили са доклада — помисли си той. — Сега ще ни хвалят. Че какво пък, аз съм — за. Обичам да ме хвалят. Особено когато ме хвали самият господин Лемхен, макар и през зъби. Чудна работа, защо толкова ни харесва да ни хвалят? От туй парите не стават повече. Заради славата? Каква ли пък слава може да има за нас: «той се прослави, сега за него знаеха трима»! Е, да речем, четирима, ако се брои и Бейлис. Забавно същество е човекът… Изглежда, обичаме похвалата заради самата похвала. Както децата — сладоледа. Чист комплекс за непълноценност си е това, ето що. Похвалата уталожва нашите комплекси. Което е много глупаво. Как мога аз да се издигна в собствените си очи? Аз какво — да не би да не познавам самия себе си? Стария, дебел Ричард Х. Нънан? Между другото, какво беше това «Х.»? На ти сега! Хубава работа — даже няма кого и да попиташ… Няма да питам господин Лемхен, я… А, спомних си! Хърбърт. Ричард Хърбърт Нънан. Ама че вали…“

Той излезе на Централния булевард и внезапно помисли: „Виж ти колко се е разраснало градчето през последните години. Какви небостъргачи само са побили… Ето къде строят още един. Какво ще имаме там? А, комплекс «Луна» — най-страхотния джаз в света и публичен дом с хиляда лафета — всичко за нашия доблестен гарнизон, и за нашите храбри туристи, особено по-възрастните, и за благородните рицари на науката… А покрайнините опустяват. И вече няма къде да се върнат излезлите из гроба покойници“.

— На станали от гроба към къщи път закрит е и затова са те печални и сърдити — издекламира той на глас.

„Да-а, бих искал да знам аз как ще свърши всичко това. Между другото, преди десет години бях напълно сигурен как точно трябваше да свърши. Непреодолими кордони. Карантинен пояс с петдесет километрова ширина, учени и войници — никой друг. Страшната язва върху тялото на моята планета е блокирана в мъртва хватка… И като си помислиш само, май всички си въобразяваха, че така и ще стане, не само аз. Какви речи се държаха, какви законопроекти се внасяха… А ето сега човек не може и да си спомни как така всеобщата стоманена решимост неусетно се разтече като желе. «От една страна, не можем да не признаем, а от друга страна, невъзможно е да не се съгласим». А всичко започна, струва ми се, когато сталкерите изнесоха от зоната първите «инакви». Батерийките… Да, като че ли от там се тръгна. Особено когато откриха, че те се размножават. Язвата се оказа не чак язва, и май изобщо никаква язва, ами дори нещо като съкровищница… А днес вече никой не се замисля, пък и не ще да знае какво е това всъщност — дали язва, дали съкровищница, дали адска съблазън, кутията на Пандора, дявол, Сатана… Ползват я така… на дребно. Двайсет години се бъхтят, милиарди профукаха, а така и не успяха да нагласят грабежа организирано. Всеки си върти собствения малък бизнес, а учените глави се правят на важни и вещаят: от една страна не можем да не признаем, а от друга страна не можем да не се съгласим, доколкото обект еди-кой си, бидейки облъчен на рентген под ъгъл от осемнайсет градуса, изпуска квазитоплинни електрони под ъгъл от двайсет и два градуса… По дяволите! Тъй или инак няма да доживея края на тая история“…

Колата профуча покрай разкошния дом на Лешояда Барбридж. По случай проливния дъжд всички прозорци светеха, виждаше се как на втория етаж, в покоите на красавицата Дина се движат танцуващи двойки. Или бяха доста подранили, или още не можеха да се спрат от вчера. Имаше си такава мода из града — купонът да се вихри по цели денонощия без прекъсване. Яка младеж отгледахме, издръжлива и упорита в своите намерения…

Нънан спря пред невзрачно здание с трудно забележима табелка „Юридическа кантора Корш, Корш & Саймък“. Измъкна и пусна в джоба си батерийката „инак“, отново наметна върху главата си шлифера, грабна шапката и презглава се втурна към централния вход — покрай портиера, вглъбен в своя вестник, по стълбището, покрито с протрита пътека, зачатка с токове по тъмния коридор на втория етаж, просмукан от специфична миризма, чиято природа навремето той напразно се опитваше да разгадае, отвори със замах вратата в дъното на коридора и се озова в приемната. Вместо секретарката зад бюрото седеше непознат, доста мургав младеж. Той беше без сако, по риза със засукани ръкави. Бърникаше из вътрешностите на някакво сложно електронно устройство, разположено на мястото на пишещата машина. Ричард Нънан увеси на закачалката шлифера и шапката си, приглади с две ръце остатъка от коси зад ушите си и въпросително погледна младежа. Онзи кимна. Тогава Нънан влезе в кабинета.

Господин Лемхен изтежко се надигна насреща му от голямото кожено кресло край прозорците, скрити зад дебела завеса. Правоъгълното му генералско лице бе сбърчено в гънки, които изразяваха дали приветлива усмивка, дали скръб по повод лошото време, а може би — с мъка обуздавано желание да кихне.

— Значи, ето ви и вас — бавно произнесе той. — Влизайте, разполагайте се.

Нънан потърси с поглед къде би могъл да се разположи, но не откри нищо друго освен самотен твърд стол с права облегалка, тикнат под масата. Тогава приседна на крайчеца на масата. Веселото му настроение кой знае защо взе да се изпарява — и той самият още не разбираше от какво. Внезапно осъзна, че няма да го хвалят. По-скоро обратното. Ден за набиване на обръчите, философски реши той и се подготви за най-лошото.

— Пушете — предложи господин Лемхен, като се отпусна отново в креслото.

— Благодаря, не пуша.

Господин Лемхен поклати глава с такъв вид, сякаш се бяха сбъднали най-лошите му предчувствия, съедини пред лицето си върховете на пръстите на двете ръце и известно време внимателно разглежда образувалата се фигура.

— Предполагам, че ние с вас няма да обсъждаме юридическите дела на фирмата „Мицубиши денси“ — проговори той най-сетне.

Това беше шега. Ричард Нънан с готовност се усмихна и рече:

— Както заповядате.

Да се седи на масата беше адски неудобно, краката му висяха далеч от пода, ръбовете се врязваха в задника му.

— С прискърбие се налага да ви съобщя, Ричард — въздъхна господин Лемхен, — че вашият доклад произведе горе извънредно благоприятно впечатление.

— Хм… — отрони Нънан и си помисли: „Започва се“.

— Вас даже се канеха да ви представят за орден — продължи господин Лемхен, — обаче аз предложих да поизчакаме. И постъпих правилно. — Той най-сетне се откъсна от съзерцанието на фигурата от десет пръста и погледна изпод вежди към Нънан. — Ще попитате, защо съм проявил подобна, на пръв поглед прекомерна, предпазливост.

— Сигурно сте имали някакви основания за това — с отегчение произнесе Нънан.

— Да, имах. Какво излизаше от вашия доклад, Ричард? Група „Метропол“ — ликвидирана. Благодарение на вашите усилия. Група „Зелено цвете“ — заловена в пълен състав на местопрестъплението, с все плячката. Блестяща работа. Също ваша. Групите „Ветрило“, „Квазимодо“, „Странстващите музиканти“ и тъй нататък, не помня имената на всички останали, са се саморазпуснали, защото са осъзнали, че ако не днес, то утре ще ги спипат и тях. Всичко това си е точно така, всичко се потвърждава от кръстосаната проверка на информацията. Бойното поле е разчистено. Владеете го единствено вие, Ричард. Противникът е отстъпил в безредие, понасяйки тежки загуби. Вярно ли описах ситуацията?

— Във всеки случай — предпазливо каза Нънан, — за последните три месеца изтичането на материали от Зоната през Хармънт е прекратено… Поне според моите сведения — добави той.

— И противникът е отстъпил, нали така?

— Е… Щом държите именно на този израз… Така.

— Не е така! — повиши тон господин Лемхен. — Там е работата, че този противник никога не отстъпва. Знам това със сигурност. Като избързахте с победния рапорт, Ричард, вие продемонстрирахте незрелост. Именно затова предложих да се въздържим от незабавното ви представяне за награда.

„Майната им на твоите награди — помисли си Нънан, като клатеше крак и мрачно се взираше в мяркащия се връх на обувката си. — В нужника да си ги окачиш тия твои ордени нещастни. Извъдил ми се, видите ли, моралист, възпитател на младежта — и без тебе знам с кого си имам работа, няма защо да ми четеш конско какъв противник съм имал. Абе кажи си го просто и ясно: къде, как и какво съм оплескал… какво още са измътили ония негодници… къде, как и какви пролуки са напипали… и карай без увъртания, аз не съм ти някоя сополива ученичка, вече петдесетака прехвърлих и не седя тук заради твоите проклети ордени…“

— Какво сте чували за Златното кълбо? — неочаквано попита господин Лемхен.

„Боже! — с раздразнение помисли Нънан. — Сега пък какво общо има Златното кълбо с цялата работа? Да пукнеш макар с тоя твой маниер на разговор…“

— Златното кълбо е легенда — със скучен глас доложи той. — Митично съоръжение в Зоната, притежаващо формата и вида на някакво си златно кълбо, предназначено да изпълнява човешките желания.

— Всякакви желания?

— Според каноническия текст на легендата — всякакви. Обаче съществуват различни варианти…

— Така… — проточи господин Лемхен. — А какво знаете за „смърт-лампата“?

— Преди осем години — със същия скучен глас запредъвква Нънан — сталкерът на име Стивън Норман, по прякор Очилатия, изнесъл от Зоната някакво устройство, представляващо, доколкото може да се съди, нещо подобно на система от излъчватели, действуващи смъртоносно на земните организми. Въпросният сталкер — Очилатия — се опитал да продаде устройството на Института. Не се разбрали за цената, Очилатия се върнал в Зоната и там изчезнал. Къде се намира сега агрегатът е неизвестно. В Института и до ден-днешен си скубят косите. Известният ви Хю от „Метропол“ предлагаше за този агрегат всяка сума, която би се побрала върху съответния ред в чековата му книжка.

— Друго? — изгледа го господин Лемхен.

— Това е — отвърна Нънан, като демонстративно заоглежда стаята. Стаята беше скучна, нямаше нищо за гледане.

— Тъй — рече Лемхен. — Ами да знаете нещо за „рачешкото око“?

— За какво око?

— За рачешкото. Рак. Не сте ли виждали? — Господин Лемхен подстрига въздуха с два пръста. — С клещи.

— За пръв път чувам — намуси се Нънан.

— Е, а известно ли ви е нещичко за „гърмящите салфетки“?

Нънан слезе от масата и застана пред Лемхен, като пъхна ръце в джобовете си.

— Нищо не знам — изпъчи се той. — А вие?

— За съжаление, и аз не знам нищо. Ни за „рачешки очи“, ни за „гърмящи салфетки“. А междувременно те съществуват.

— И са изнесени от моята Зона? — вдигна вежди Нънан.

— Вие седнете, седнете — господин Лемхен лениво помаха с длан. — Нашият разговор тепърва започва. Сядайте.

Нънан заобиколи масата и се тръсна върху коравия стол с висока облегалка. „Накъде бие? — трескаво премисляше той. — Що за ново двайсет пък сега? Сигурно са намерили нещо из другите Зони, а той, говедото, мен разиграва, да го вземат мътните. Винаги ме е мразел, дъртият му дявол, не може да забрави онова стихче…“

— Нека продължим нашето малко препитване — обяви Лемхен, надигна завесата и погледна през прозореца. — Вали — съобщи той. — Обичам. — Отпусна завесата, облегна се назад в креслото и загледан в тавана попита: — Как поминува старият Барбридж?

— Барбридж? Лешоядът Барбридж е под наблюдение. Сакат, не се нуждае от средства. Няма връзка със Зоната. Съдържател е на четири бара и едно увеселително заведение, организира екскурзии за офицерите от гарнизона и туристите. Дъщеря му, Дина, води разпуснат живот. Синът, Артър, наскоро завърши юридически колеж.

Господин Лемхен удовлетворено закима.

— Кристално ясно — похвали той. — А как я кара Креон Малтиеца?

— Един от малцината действащи сталкери. Беше свързан с групата „Квазимодо“, сега пласира стоката си на Института, чрез мен. Аз го държа на свобода: все някога някой може да клъвне. Напоследък обаче много пие и се боя, че няма да изкара дълго.

— Контакти с Барбридж?

— Ухажва Дина. Без успех.

— Много добре — каза господин Лемхен. — А какво се чува за Рижия Шухарт?

— Преди месец излезе от затвора. Не се нуждае от пари. Опита се да емигрира, но… — Нънан замлъкна. — С една дума, има си семейни неприятности. Сега не му е до Зоната.

— Това ли е всичко?

— Всичко.

— Не е много — въздъхна господин Лемхен. — А как вървят работите на Щастливеца Картър?

— Той от много години вече не е сталкер. Търгува с употребявани коли, а освен това има работилница за преоборудване на автомобили със захранване от „инакви“. Четири деца, жена му почина преди година. Тъща.

Лемхен кимна.

— Е, кого още от старците съм забравил? — добродушно се осведоми той.

— Забравихте Джонатан Майлс, по прякор Кактуса. Сега е в болница. Умира от рак. И освен това забравихте Ваксата…

— Да-да, а той какво?

— Ваксата си е все същият — сви рамене Нънан. — Води група от трима души. По цели седмици се губят из Зоната. Всичко, което намерят, унищожават на място. А неговото дружество на Войнствуващите Ангели се разпадна.

— Защо?

— Ами, както си спомняте, те се занимаваха с откупуване на стоката, която Ваксата отнасяше обратно в Зоната. Дяволовото дяволу. Сега вече няма какво да откупуват, а на това отгоре новият директор на филиала насъска полицията срещу тях.

— Разбирам — каза господин Лемхен. — Е, ами младите?

— Че какво — младите… Идват и си заминават. Намират се пет-шестима с някакъв що-годе опит, но в последно време няма на кого да си пласират стоката, и те се разпиляха… Гледам да ги опитомявам лека-полека… Мисля, шефе, че практически със сталкерството в моята Зона е свършено. Старците се оттеглиха, младоците нищо не умеят, пък и престижът на занаята вече не е какъвто беше по-рано… Сега навлиза техниката, сталкерите-автомати.

— Да-да, чувал съм за това — поклати глава господин Лемхен. — Обаче тези автомати засега не изплащали дори и енергията, която потребяват. Или греша?

— Това е въпрос на време. Скоро ще започнат да се изплащат.

— Колко скоро?

— След пет-шест години…

Господин Лемхен отново закима.

— Между другото, вие май още не знаете, че противникът също е започнал да използва сталкери-автомати.

— В моята Зона? — настръхна Нънан.

— И във вашата също. При вас те имат база в Рексополис, прехвърлят оборудването с хеликоптери през планините в Змийската клисура, при Черното езеро, в подножието на Болдърпик…

— Но това е в периферията — каза Нънан недоверчиво. — Там е празно, какво биха могли да намерят по тия места?

— Малко, много малко. Но намират. Впрочем, това е само за справка, вас не ви засяга… Да резюмираме. Сталкери-професионалисти в Хармънт почти не са останали. Ония, които са останали, вече нямат нищо общо със Зоната. Младежта е объркана и се намира в процес на опитомяване. Противникът е разбит, отхвърлен, залегнал е някъде и си ближе раните. Стока няма, а когато се появи, няма на кого да се пласира. Незаконното изнасяне на материали от Хармънтската Зона от три месеца насам е прекратено. Така ли е?

Нънан мълчеше. „Сега — помисли си той. — Сега ще ме бухне. Но къде съм се издънил? И пробойната, види се, е много голяма. Е, хайде де, хайде казвай, чучело дърто! Стига си ми вадил душата…“

— Не чувам отговор — произнесе господин Лемхен и долепи длан като фуния към сбръчканото си космато ухо.

— Добре де, шефе — мрачно въздъхна Нънан. — Стига толкова. Вече ме сварихте, изпържихте, хайде поднасяйте ме вече на масата.

Господин Лемхен неопределено изхъмка.

— Даже няма какво да ми кажете — проговори той с неочаквана горчивина. — Щом и вие, дето работите по места, мигате на парцали пред началството, представяте ли си на мен какво ми беше онзи ден, когато… — Той внезапно млъкна насред думата, изправи се и с уморена походка се запъти към сейфа в другия край на кабинета. — Накратко казано, само през последните два месеца според наличните сведения комплексите на противника са получили над шест хиляди единици материал от различните Зони. — Той се спря пред сейфа, поглади го по боядисания хълбок и рязко се извъртя към Нънан. — Не се залъгвайте с илюзии! — кресна той. — Отпечатъци от пръстите на Барбридж! Отпечатъци от пръстите на Малтиеца! Пръстови отпечатъци от Дебелоносия Бен-Халеви, за когото вие дори не сметнахте за необходимо да споменете! Отпечатъци и от Гъгнивия Гереш, и от Цмига Джуджето! Така ли опитомявате тая ваша младеж? „Гривни“! „Игли“! „Бели водомерни“! И не стига това, ами и някакви си „рачешки очи“, някакви „кучешки дрънкалки“ и „гърмящи салфетки“, дяволите да ги вземат! — Той пак замлъкна насред дума, върна се във фотьойла, отново съедини пръсти и попита: — Какво мислите за всичко това, Ричард?

Нънан измъкна носната си кърпа и отри врата и тила си.

— Нищо не мисля — изхриптя той честно. — Ще прощавате, шефе, аз сега изобщо… Чакайте да си поема дъх… Барбридж! Можете да ме накълцате на салата заедно с всичките ми прослужени години, но пак съм готов да се закълна, че Барбридж няма никаква връзка със Зоната! Знам всяка негова стъпка! Той организира запои и пикници край езерата, скубе големи мангизи, и просто не му трябва… — Извинете, глупости дрънкам, разбира се, но уверявам ви — не съм изпускал Барбридж от поглед нито за час, още откак е излязъл от болницата…

— Не ви задържам повече — каза господин Лемхен. — Давам ви седмица срок. Изложете съображенията си по какъв начин материали от вашата Зона попадат в ръцете на Барбридж… и цялата останала сган. Сбогом.

Нънан се надигна, неловко кимна към профила на господин Лемхен и, като продължаваше да обтрива обилно изпотения си врат, се измъкна в приемната. Мургавият младеж пушеше, замислено взрян в недрата на изкормената електроника. Той хвърли бегъл поглед към Нънан — очите му бяха празни, обърнати навътре.

Ричард Нънан нахлупи как да е шапката си, смачка на топка шлифера под мишница и побърза да се махне. „Такова чудо още не ми беше идвало до главата — мислите му летяха безредно, трескаво. — И таз добра, Дебелоносия Бен-Халеви! И с прякор вече се сдобил… Кога пък успя! Гледай го ти, изтърсакът му с изтърсак, да му обършеш един през сополите… Хлапак… Не, не, тук работата е съвсем друга… Ах ти, гадино безнога, Лешояд! Как ме изтормози само! Жив ме изяде, по бели гащи ме остави, с партенки ме гощаваше, мръснико… Как можа да се случи това? Това просто не може да го бъде! Също както тогава, в Сингапур — фрас лицето в масата, фрас тила в стената…“

Той седна в колата и известно време, неспособен да съобразява, напразно шареше с ръце по таблото в търсене на ключа за запалването. От мократа шапка се стичаше върху коленете му, той я свали и без да гледа я метна зад гърба си. Дъждът заливаше предното стъкло с непрогледна пелена и Ричард Нънан кой знае защо си внуши, че тъкмо тя му пречи да схване какво трябва да прави по-нататък. Осъзнавайки това, той с размах се бухна с юмрук по олисялото чело. Олекна му. Тутакси му просветна, че ключ за запалването няма и не може да има, а има „инак“ в джоба си. Вечен акумулатор. И трябва да го извади от джоба, мамка му и чудесията, и да го напъха в приемното гнездо, и тогава поне ще може нанякъде да потегли — по-надалеч от тази отвратителна сграда, където от прозореца сигурно го наблюдава оня дърт чукундур…

Ръката на Нънан с „инаквото“ замря насред път. „Така. С кого да започна — поне това знам. Тъкмо от него и ще почна. Ох, как ще го почна само! Никой никога и с никого не е почвал така, както ще го подпочна аз него ей сега! И то с такова удоволствие“. Той включи чистачките и подгони колата по булеварда, без да вижда почти нищо пред себе си, но вече взел малко по малко да се успокоява. „Нищо. Нека да е като в Сингапур. В края на краищата какво толкова в Сингапур — нали всичко свърши благополучно… Голяма работа, един път мутрата о масата! Можеше и по-лошо да бъде… Можеше не само мутрата, и не само в масата, ами в нещо с пирони… Господи, колко лесно би могло да се оправи всичко! Да наринеш на купчина всичките тия отрепки, да ги опандизиш за по петнайсет години… или да ги заточиш някъде на майната им! Я в Русия как не са и чували за сталкери. Там около Зоната направо трева не никне — нищо излишно, ни ония ми ти вонливи туристи, ни разни Лешояди… По-простичко трябва да се действа, господа, по-просто! Ей Богу, тука никакви сложности не са потребни. Нямаш работа в Зоната — довиждане, на сто и първия километър… Но както и да е, хайде да не се отвличаме. Къде тук беше моят бардак? По дяволите, нищо не се вижда… Аха, ето го“.

Макар и по никое време, заведението „Пет минути“ сияеше в разноцветни огньове — досущ като хотел „Метропол“. Отръсквайки се като куче на бряг, Ричард Нънан встъпи в ярко осветения хол, просмукан с кръчмарската воня на тютюн, парфюмерия и вкиснато шампанско. Старият Бени, съблякъл ливреята, седеше зад барплота встрани от входа и нещо дъвчеше, стиснал вилицата в юмрук. Пред него, разположила всред празните чаши чудовищния си бюст, се възвисяваше Мадам — умърлушено съзерцаваше как той яде. В залата даже още не бяха разчиствали от вчера. Когато Нънан влезе, Мадам тутакси извърна към него широкото си, набелосано лице — отначало недоволно, но после се разплу в професионална усмивка.

— Хо! — басово издудна тя. — Нима самият господин Нънан ни е дошъл? За момичетата ли ви домъчня?

Бени продължаваше да дъвче — беше глух като пън…

— Здрасти, бабке! — отзова се Нънан, като приближи. — За какво са ми момичета, когато имам пред себе си истинска жена?

Бени най-сетне го забеляза. Страшната маска, цяла в синкави и пурпурни белези, с усилие се изкриви в приветлива усмивка.

— Здравейте, шефе — прохриптя той. — Наминахте да се изсушите ли?

Нънан се усмихна в отговор и му помаха с ръка. Мразеше да разговаря с Бени: налагаше се през цялото време да се надвиква.

— Къде е моят управител, скъпа? — попита той.

— В стаята си — отвърна Мадам. — Утре ще се плащат данъците, та…

— Ох, тия данъци — театрално въздъхна Нънан. — Добре. Мадам, ще ви помоля да ми приготвите любимото питие, скоро ще се върна.

Като пристъпваше безшумно по дебелия изкуствен килим, той мина по коридора покрай преградените с дебели завеси сепарета — на стената до всяко сепаре се мъдреше изображението на някое цвете, — свърна в незабележимо разклонение и без да чука отвори обшитата с кожа врата.

Кокала Катюша се бе разположил зад масата и разглеждаше в огледалце зловещия цирей върху носа си. Пет пари не даваше, че утре ще се плащат данъци. Върху голата маса пред него имаше само бурканче с живачен мехлем и чаша с някаква прозрачна течност. Кокала вдигна кървясалите си очи към Нънан и скочи, като изтърва огледалцето. Без да отрони дума, Нънан се отпусна в креслото насреща му и известно време мълчаливо разглеждаше негодника, заслушан как оня мънка нещо неразбрано за проклетия дъжд и ревматизма. После каза:

— Заключи вратата, драги.

Кокала притича към вратата, като бухаше тромаво с огромните си дюстабани, щракна ключа и се върна до масата. Той се възвисяваше над Нънан като космата грамада, и предано го зяпаше в устата. Нънан все така продължаваше да го разглежда изпод присвитите си клепачи. Кой знае защо изведнъж си спомни, че истинското име на Кокала Катюша е Рафаел. Кокала го кръстиха заради чудовищните му кокалести юмручища, синкаво-червени и голи, щръкнали от гъстата козина, покрила ръцете му, като от маншети. А с името Катюша се беше накичил самият той, в пълна увереност, че то е традиционното име на великите монголски царе. „Рафаел… Хм… Какво пък, Рафаел, да започваме“.

— Как върви работата? — попита той ласкаво.

— В пълен ред, шефе — забързано отрапортува Рафаел Кокала.

— Уреди ли оня скандал в комендатурата?

— Сто и петдесет бона им наброих. Всички са доволни.

— Сто и петдесет за твоя сметка. Ти си виновен, драги. Трябваше да следиш.

Кокала направи нещастна физиономия и покорно разпери огромните си длани.

— Паркетът в салона ще трябва да се пренареди — каза Нънан.

— Ще бъде изпълнено.

Нънан помълча, свил устни на тръбичка.

— Стока? — попита той като сниши глас.

— Има малко — също така с приглушен глас произнесе Кокала.

— Покажи.

Кокала се втурна към сейфа, извади вързопче, разстла го на масата пред Нънан. Нънан порови с един пръст из купчинката „черни пръски“, взе „гривна“, огледа я от всички страни и я върна обратно.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Не носят — виновно вдигна рамене Кокала.

— Не носят… — повтори Нънан.

Той внимателно се прицели и с острия връх на обувката си ритна с все сила Кокала в коляното. Кокала изохка, понечи да се наведе, та да се хване за удареното място, но тутакси отново се изправи и опъна ръце по шевовете. Тогава Нънан подскочи, сякаш го бяха боднали отзад, сграбчи Кокала за яката на ризата и се нахвърли отгоре му, като го подритваше, въртеше очи и шептеше ругатни. Кокала ахкаше, охкаше, виреше назад глава като подплашен кон и отстъпваше пред него, докато най-накрая рухна върху дивана.

— На две страни ще ми работиш, а, гад мръсна? — съскаше Нънан право в прибелелите му от ужас очи. — Лешояда се къпе в стока, а ти ми поднасяш онова цвъкнатото в хартийка?… — Той с размах заудря Кокала през лицето, като се стараеше да докопа носа с цирея. — В дранголника ще те тикна! В тор да изгниеш… Тор ще дъвчеш… Ще се проклинаш, че си се пръкнал на тоя свят! — Той пак замахва с юмрук към цирея. — Откъде има Барбридж толкова стока? Защо на него му носят, а на тебе — не? Кой му носи? Защо аз нищо не знам? Ти за кого работиш, свиньо космата? Говори!

Кокала беззвучно отваряше и затваряше уста. Нънан го пусна, върна се в креслото и вирна крака върху масата.

— Е? — изгледа го той.

Кокала с хлюпане шмръкна кръвта в носа си и рече:

— За Бога, шефе… Какво говорите? Каква стока у Лешояда? Няма той никаква стока. Сега за никого няма стока…

— Ти какво бе, ще спориш ли с мене? — ласкаво попита Нънан, като свали крака от масата.

— Ама не, шефе… Честно… — разбърза се Кокала. — Кълна се! Какъв ти там спор! И през ум не ми минава да…

— Ще те изхвърля — мрачно произнесе Нънан. — Защото ти или си се продал, или за нищо не те бива. За какъв дявол ми е изтрябвал дръвник като тебе? Такива като тебе с лопата да ги ринеш — за грош десетина ще наема. На мене ми трябва печен, оправен човек, работа да върши! А ти тука само ми съсипваш момичетата и лочиш бира.

— Почакайте, шефе — разсъдливо рече Кокала, като размазваше кръвта по мутрата си. — Какво тъй ме почнахте от вратата за краката… Дайте да се разберем все пак… — Той предпазливо попипа цирея с върха на пръстите си. — Стока, казвате, имало много при Барбридж? Не знам. Извинявам се, разбира се, но тука някой ви е изпързалял. У никого няма стока сега. В Зоната едни само сополанковците влизат, ама те не се и връщат… Не, шефе, пързаля ви някой…

Нънан изкосо го следеше с поглед. Изглежда Кокала наистина не знаеше нищо. Пък и нямаше сметка да го лъже — от Лешояда не можеш измъкна кой знае какво възнаграждение.

— Тия пикници — изгодна работа ли са? — попита той.

— Пикниците? Абе, не особено. С лопата не можеш загреба… Че то сега из града изгоден бизнес не остана…

— Къде се устройват тия пикници?

— Къде ли? Ами на най-различни места. Край Бялата планина, край Горещите извори ги правят, на Пъстрите езера…

— А каква е клиентелата?

— Клиентелата ли каква е? — Кокала отново попипа цирея, огледа пръстите си и каза доверително: — Ако ви се иска, шефе, вие самият да се захванете с тая работа, аз не бих ви посъветвал. Срещу Лешояда тук не може да се излезе.

— Това пък защо?

— Клиентелата на Лешояда са: сините каски — това първо. — Кокала взе да сгъва пръсти. — Офицерите от комендатурата — второ, туристите от „Метропол“, от „Бялата Лилия“, от „Пришелеца“… това трето. После, той вече е разгърнал рекламата, местните момчета също при него ходят… Ей Богу, шефе, не си струва да се захващате с него. За момичетата нали ни плаща — не е пребогато, ама…

— И местните ли ходят при него?

— Младежите най-вече.

— И какво правят там, на тия пикници?

— Какво правят ли? Отиваме до там с автобуси, нали така? Там вече палатки, бюфетче, музичка… И всеки се забавлява, както си иска. Офицерите повечето с момичета, а туристите напират да зяпат Зоната — ако сме край Горещите извори, от там до Зоната е на една крачка, току зад Сярния пролом… Лешояда им е нахвърлял отсреща конски кости, та ония се зверят с биноклите…

— А местните?

— Местните ли? На местните, разбира се, това не им е интересно… Ами така, търсят си развлечения, кой както знае…

— А Барбридж?

— Така, ами какво Барбридж? Каквото другите, това и Барбридж…

— А ти?

— Аз ли? Ами, каквото другите, това и аз. Гледам, там, да не обиждат момичетата, и… ъ-ъ… такова… Изобщо, и аз като всички.

— И по колко време трае всичко това?

— Зависи. Кога три денонощия, кога цяла седмица…

— И колко струва цялото удоволствие? — попита Нънан, замислен за съвсем друго. Кокала отговори нещо, Нънан не го слушаше. „Ето къде била пробойната“ — мислеше си той. „Няколко дни… и няколко нощи. В тия условия просто не е възможно да проследиш Барбридж, даже ако специално си си поставил такава цел, а не да се въргаляш с гърли и да смучеш бира, като тоя монголски цар… И все пак нищо не разбирам. Той е сакат, а там е проломът… Не, тук има нещо друго…“

— Кой от местните ходи постоянно?

— От местните ли? Ами нали казвам — главно младите. Най-откачените глави, каквито се намерят из града. Та не щеш ли там Халеви, та Ражба Якия… Бройлера Цапфа… и оня там… Цмига… И Малтиеца се мярка често. Въобще, все отбор юнаци. Те му казват на това „неделното училище“. Е, казват, ще ходим ли на „неделно училище“? Те там главно покрай застаряващите госпожи — добри пари изкарват. Като дохвърчи някоя загоряла бабичка от Европа…

— „Неделно училище“ — повтори Нънан.

Някаква странна мисъл внезапно се мярна в ума му. Училище. Той се изправи.

— Добре — отсече той. — Майната им на пикниците. Не са за нас. Но ти да си знаеш: Лешоядът има стока, а това вече е наша работа, драги. Това не можем да го оставим току-така. Търси, Кокал, търси, иначе ще те пратя по дяволите! Откъде намира той стоката, кой му я доставя — разузнай всичко и предлагай двадесет процента повече от него. Ясно ли е?

— Ясно, шефе. — Кокала пак се беше изпънал с ръце по шевовете, на омазаната мутра — изписана преданост.

— И престани да ми хабиш момичетата, говедо! — кресна изведнъж Нънан и излезе.

В салона се настани пред стойката на бара, изпи без да бърза един аперитив, побъбри с Мадам на тема падението на нравите в наши дни, намекна, че има намерение в най-близко бъдеще да разшири заведението и, като понижи глас за да си придаде повече важност, се посъветва какво да правят с Бени — остаря вече мъжагата, не дочува, и реакцията му вече не е същата — не се справя така бързо, както преди… Беше вече шест часът, огладня, а в мозъка му все тъй дълбаеше, въртеше се, пулсираше неочакваната мисълчица, несъвместима с нищо и в същото време обясняваща много неща. Впрочем, и без нея туй-онуй вече се проясняваше, разсея се онази тънка мъгла от мистика около проблема, която го дразнеше и плашеше, остана само досадата от самия себе си, че не бе се досетил по-рано за такава възможност, но не това беше най-важното, най-важна бе оная странна мисъл, която все го дълбаеше и дълбаеше и не му даваше мира.

Като се сбогува с Мадам и стисна ръка на Бени, Нънан се запъти право към „Борж“. „Цялата беда е там, че ние не забелязваме как летят годинките“ — мислеше си той. „По дяволите годините — ние не забелязваме как всичко се променя. Знаем, че всичко се променя, още от деца ни учат, че всичко се променя, много пъти със собствените си очи сме виждали, че всичко се променя, и в същото време ние сме абсолютно неспособни да забележим онзи момент, когато се случва самата промяна, или търсим промяната не там, където би трябвало. Ето, вече се появиха новите сталкери, оборудвани с кибернетика. Едновремешният сталкер беше изпокалян мрачен тип, който със зверско упорство, милиметър след милиметър пълзеше по корем в Зоната, за да спечели своя пай. Новият сталкер — това е конте с бяла якичка и вратовръзка, инженерче, седи си някъде на километри извън Зоната, стиснал цигара в зъбите, до лакътя му — чаша с ободряваща смес, седи си и наблюдава екраните. Джентълмен на заплата. Много логична картинка. До такава степен логична, че останалите възможности просто не ти минават през ум. Обаче и другите възможности си ги има — «неделното училище», например.“

И ненадейно, като че ли без всякаква причина, той почувства отчаяние. Всичко беше безполезно. Всичко беше напразно. „Боже мой — помисли Нънан. — Няма да успеем. Не можем да удържим това, да го спрем. Никаква сила не ще стигне да удържим в гърнето тая подкваса — помисли той с ужас. — Не защото работим лошо. И не защото ония са по-хитри и по-ловки от нас. Просто светът е такъв. Човекът е такъв. Ако не съществуваше Посещението — щяхме да измислим нещо друго. Свинята винаги ще намери кал, в която да рови…“

В „Борж“ беше много светло и много вкусно миришеше. „Борж“ също се бе променил — нямаше и помен ни от предишните пиянски оргии, ни от предишното веселие. Ваксата вече не идва тук, гнуси се, и Редрик Шухарт, сигурно, е пъхнал тук своя луничав нос, посбърчил го е и си е тръгнал. Ърнест все още е в затвора, заведението го върти неговата бабичка, докопа се най-сетне: солидна постоянна клиентела, целият институт идва тук да обядва, че и старшите офицери също — уютни сепарета, готвят вкусно, не вземат скъпо, бирата винаги е прясна. Добра стара гостилница.

В едно от сепаретата Нънан мярна физиономията на Валентин Пилман. Лауреатът седеше над чашка кафе и четеше прегънат на две вестник. Нънан се приближи.

— Ще разрешите ли да ви бъда съсед? — с усмивка запита той.

Валентин вдигна към него черните си окуляри.

— А — каза той. — Моля.

— Ей сега, само да си измия ръцете — рече Нънан, спомнил си изведнъж за цирея.

Тук го познаваха добре. Когато се върна и седна срещу Валентин, на масата вече го чакаше малка жарница с димящи късчета печено и висока халба бира — нито студена, нито топла, точно както той я обичаше. Валентин остави вестника и докосна с устни кафето.

— Слушайте, Валентин — започна Нънан, като набождаше с вилицата късче месо. — Как, мислите, ще приключи цялата тази работа?

— За какво говорите?

— За Посещението, Зоните, сталкерите, военнопромишлените комплекси — целият този хаос… Как ще свърши всичко това?

Валентин дълго го гледа със слепите черни стъкла. После запали цигара и каза:

— За кого? Конкретизирайте.

— Е, да речем, за човечеството като цяло.

— Зависи от това дали ще ни провърви, или не — каза Валентин. — Сега ние знаем, че за човечеството като цяло Посещението е отминало, общо взето, безследно. За човечеството всичко преминава безследно. Но, разбира се, не е изключено като вадим наслуки кестените от този огън, в края на краищата да измъкнем нещо такова, заради което животът на планетата да стане просто невъзможен. Това ще бъде лош късмет. Обаче съгласете се, че подобна заплаха винаги е висяла над човечеството. — Той разпръсна с длан дима от цигарата и криво се усмихна. — Виждате ли, аз отдавна вече съм отвикнал да разсъждавам за човечеството като цяло. Човечеството като цяло — това е прекалено стационарна система, с нищо не можеш да й повлияеш.

— Мислите ли? — разочаровано произнесе Нънан. — Какво пък, може и да е така…

— Кажете си честно, Ричард — явно забавлявайки се, каза Валентин. — Ето например за вас, деловия човек, какво се промени с Посещението? Добре, вие научихте, че във Вселената съществува поне още един разум, освен човешкия. И какво от това?

— Ами как да ви кажа? — подъвка устни Нънан. Той вече съжаляваше, че подхвана тоя разговор. Нямаше тук нищо за говорене. — Какво се е променило за мен… Например, ето вече от много години чувствам някакво неудобство, неуютност някаква… Хубаво, дошли — и веднага са си отишли. Ами ако дойдат отново и им хрумне да останат? За мен, за деловия човек, това, знаете ли, не е маловажен въпрос: кои са те, как живеят, какво им е необходимо… В най-примитивния вариант аз съм принуден да помисля как трябва да преустроя производството си. Аз трябва да съм подготвен. Ами ако аз въобще се окажа излишен в тяхната система? — Той се оживи. — Ами ако всички ние се окажем излишни? Слушайте, Валентин, щом така и така стана дума — съществуват ли някакви отговори на тия въпроси? Кои са те, какво искат, ще се върнат ли или не…

— Отговори съществуват — усмихна се отново Валентин. — Даже са твърде много, изберете си по ваш вкус.

— А вие самият какво мислите?

— Откровено казано, аз никога не съм си позволявал да мисля за това сериозно. За мен Посещението преди всичко е уникално събитие, изпълнено с възможности да прескочим наведнъж няколко стъпала в процеса на познанието. Нещо като пътешествие в бъдещето на технологиите. Н-например… също както ако в лабораторията на Исак Нютон би попаднал съвременен квантов генератор…

— Нютон не би разбрал нищо.

— Напразно мислите така. Нютон е бил много проницателен човек.

— Да? Добре де, да оставим Нютон на мира. Но все пак вие как тълкувате Посещението? Та нека да е и несериозно…

— Така да бъде, ще ви кажа. Само че съм длъжен да ви предупредя, Ричард, че въпросът ви е от компетенцията на една псевдонаука, наречена ксенология. Ксенологията — това е един вид неестествена смесица между научна фантастика и формална логика. В основите на нейния метод лежи един порочен похват — да се натрапва на чуждопланетния разум чисто човешка психология.

— Защо да е порочен?

— Ами затова например, защото навремето биолозите вече се опариха веднъж, когато се опитаха да пренесат психологията на човека върху животните. Върху земни животни, забележете.

— Позволете — възрази Нънан. — Това е съвсем друга работа. Ние сега говорим за психологията на разумните същества…

— Да. И всичко щеше да е прекрасно, ако знаехме що е разум.

— А нима не знаем? — учуди се Нънан.

— Представете си — не. Обикновено изхождат от много плоско определение: разумът е такова свойство на човека, което отличава неговата дейност от дейността на животните. Такъв един, знаете ли, опит да отграничим стопанина от песа, който всичко разбира, само дето не може да го каже. Впрочем, от това плоско определение произлизат по-остроумни. Те се основават върху горчивите наблюдения над споменатата човешка дейност. Например: разумът е способност на живото същество да извършва нецелесъобразни или неестествени постъпки.

— Да, това е тъкмо като за нас — съгласи се Нънан.

— За съжаление. Или, да кажем, определението-хипотеза. Разумът е сложен инстинкт, който още не е успял да се сформира. Има се предвид, че инстинктивната дейност винаги е целесъобразна и естествена. Ще минат милион години, инстинктът ще се сформира, и ние ще престанем да правим грешките, които навярно винаги са били неотменимо свойство на разума. И тогава, ако във Вселената нещо се промени, ние благополучно ще измрем — пак благодарение именно на това, че сме се отучили да правим грешки, тоест да опитваме различни, непредвидени в твърдата програма варианти.

— Както го обяснявате, всичко излиза някак си… унизително.

— Тогава — моля, ето ви още едно определение, много възвишено и благородно. Разумът е способност да се използват силите на околния свят, без този свят да бъде разрушаван.

Нънан се намръщи и взе да върти глава.

— Не — каза той. — Това е вече прекалено… Е, ами как беше онова там, дето човекът — за разлика от животните — бил същество, изпитващо непреодолима потребност от знания? Май съм чел нещо такова.

— И аз също — кимна Валентин. — Но цялата беда е там, че човекът — във всеки случай, масовият човек — с голяма лекота преодолява тази своя потребност от знания. Според мен, такава потребност изобщо не съществува. Човек има нужда да разбира, а за това знания не са нужни. Хипотезата за Бога, например, ни дава несравнимата възможност абсолютно всичко да разбираме, без абсолютно нищо да сме опознали… Дайте на човека една крайно опростена система на света и тълкувайте всяко събитие на базата на този опростен модел. Такъв подход не изисква никакви знания. Няколко заучени формули плюс тъй наречената интуиция, тъй наречената практична пресметливост и тъй наречения здрав разум.

— Чакайте, чакайте — рече Нънан. Той допи бирата си и тракна празната халба върху масата. — Не отмествайте въпроса. Хайде все пак да кажем така. Човекът се е срещнал със същество от друга планета. Как ще разберат те едно за друго, че и двете са разумни?

— Нямам представа — развесели се Валентин. — Всичко, което съм чел по този повод, се свежда към порочен кръг. Ако те са способни на контакт, значи са разумни. И обратно: ако са разумни, те са способни на контакт. И въобще: ако чуждопланетното същество има честта да притежава психологията на човека, то е разумно. Туй то.

— Е, хубава работа — оклюма се Нънан. — Пък аз си мислех, че при вас вече всичко е подредено по азбучен ред…

— По азбучен ред и маймуната може да подрежда — вметна Валентин.

— Не, почакайте — упорстваше Нънан. Той се чувстваше някак си измамен. — Но щом вие и такива прости неща не знаете… Хубаво де, да зарежем сега разума. То се видя, че в тая бъркотия и сам дяволът би си счупил краката. Ами за Посещението? Какво мислите все пак за Посещението?

— Както обичате — кимна Валентин. — Представете си пикник…

Нънан трепна.

— Как го казахте?

— Пикник. Представете си: гора, черен междуселски път, полянка. От крайпътната отбивка на полянката спира кола, от колата слизат младежи с бутилки, кошници с провизии, момичета, транзистори, фотоапарати, портативни видеокамери… Разпалват огън, опъват палатки, пускат музика. А на сутринта си заминават. Зверчета, птици и насекоми, които цяла нощ с ужас са наблюдавали събитието, на сутринта изпълзяват от своите убежища. И що да видят? Върху тревата е натекло моторно масло, разлят бензин, разхвърляни са негодни свещи и маслени филтри. Валят се вехтории, изгорели крушки, някой е изпуснал гаечен ключ. От грайферите е нападала кал, полепнала от кой знае кое блато… е, и сам разбирате, следи от огъня, огризки от ябълки, обвивки от бонбони, консервени кутии, празни бутилки, нечия носна кърпичка, нечие ножче, стари окъсани вестници, дребни монети, увехнали цветя от други поляни…

— Разбрах — каза Нънан. — Пикник край пътя.

— Именно. Пикник в покрайнините на някакъв космически път. А вие ме питате: дали ще се върнат, или не?

— Я ми дайте една цигара — въздъхна Нънан. — Дяволите да я вземат вашата псевдонаука. Някак си аз не си представях нещата по тоя начин.

— Това е ваше право — отбеляза Валентин.

— И значи, какво — те нас даже не са ни и забелязали?

— Защо пък?

— Е, във всеки случай, не са ни обърнали внимание…

— Знаете ли, на ваше място аз не бих се огорчавал — посъветва го Валентин.

Нънан дълбоко дръпна от цигарата, закашля се и я хвърли.

— Все едно — каза той упорито. — Не може да бъде… Дявол да ви вземе вас, учените! Откъде се е взело у вас такова пренебрежение към човека? Защо постоянно се стремите да го принизите?

— Почакайте — рече Валентин. — Чуйте. „Вие ще ме попитате: в какво е величието на човека? — процитира той: — В това, че е създал втора природа? Че е привел в движение сили, почти космически? Че в нищожни срокове е завладял планетата и е изсякъл прозорец към Вселената? Не! Величието му е в това, че въпреки всичко сътворено от него е оцелял и възнамерява да оцелее и занапред“.

Настъпи мълчание. Нънан мислеше.

— Може би… — промълви той неуверено. — Разбира се, ако от тази гледна точка…

— Ама вие не се огорчавайте — благодушно рече Валентин. — Пикникът — това е всичко на всичко една моя хипотеза. И даже не хипотеза, всъщност, а само така, картинка… Тъй наречените сериозни ксенолози се опитват да обосноват много по-солидни и ласкаещи човешкото самолюбие версии. Например, че никакво Посещение не е имало, че Посещението тепърва предстои. Някакъв високо издигнат разум е изпратил при нас на Земята контейнери с образци от своята материална култура. Очаква се ние да изучим тези образци, да извършим технологичен скок и да съумеем да изпратим ответен сигнал, който именно ще означи реалната ни готовност за контакт. Това как ви изглежда?

— Това е вече значително по-добре — каза Нънан. — Виждам, че и сред учените имало свестни хора.

— Или ето: Посещение наистина е имало, но то съвсем не е завършило, фактически ние в момента се намираме в състояние на контакт, само че не подозираме това. Пришълците са се загнездили в Зоните и най-внимателно ни изучават, като едновременно с това ни подготвят за „жестоките чудеса на бъдещето“.

— Ей това вече го разбирам! — възкликна Нънан. — Така поне човек може да си обясни що за тайнствена суматоха цари всред развалините на завода. Между другото, вашият пикник не дава обяснение за тази суматоха.

— Как да не я обяснява? — възрази Валентин. — Не е ли могла някоя хлапачка да забрави на поляната любимата си механична кукла-мече…

— А-а, без такива — решително тръсна глава Нънан. — Ама че играчка — земята раздрусва… Впрочем, разбира се, би могло и мече да е. Една биричка? Розалия! Ей, малката! Две бири за господа ксенолозите!… Ама все пак е приятно да се побеседва с вас — каза той на Валентин. — Такова едно прочистване на мозъка, сякаш са ми сипнали английска сол под черепчето. А то какво, работиш, работиш, пък защо и за какво, какво ще стане, какво предстои, какво сърцето ми ще утеши…

Донесоха бирата. Нънан сръбна, загледан над пяната как Валентин с израз на гнусливо съмнение съзерцава своята халба.

— Какво, не ви ли харесва? — попита той, като облизваше устни.

— Ами аз, всъщност, не пия — измънка Валентин.

— Сериозно? — порази се Нънан.

— Дявол да го вземе! — рече Валентин. — Все пак в тоя свят трябва да има поне един трезвен… — Той решително отмести халбата. — Поръчайте ми по-добре коняк, щом е така.

— Розалия! — незабавно излая развеселеният най-сетне Нънан.

Когато донесоха коняка, той каза:

— И все пак не може така. Аз изобщо не говоря за вашия пикник — той си е цяла свинщина — но ако приемем дори само версията, че това, да речем, е прелюдия към контакта, все едно не е хубаво. Разбирам — това „гривни“, това „пустилки“… Ама от къде на къде и „пачата на вещиците“? „Комарските плешивини“, оня пух отвратителен…

— Извинете — каза Валентин, като си избираше късче лимон. — Не разбирам добре вашата терминология. Какви, простете, плешивини?

Нънан се засмя.

— Това е фолклор — поясни той. — Работен жаргон на сталкерите. „Комарските плешивини“ — това са области с повишена гравитация.

— Аха, гравиконцентратите… Насочена гравитация. Виж за това бих поговорил с удоволствие, но вие нищо няма да разберете.

— Защо пък да не разбера нищо? Все пак съм инженер…

— Защото и аз самият не разбирам — каза Валентин. — Разработих система от уравнения, но как да ги тълкувам — нямам си и представа… А „пачата на вещиците“ — това навярно е колоиден газ?

— Точно. Чухте ли за катастрофата в Кариганските лаборатории?

— Подочух нещичко — с нежелание се отзова Валентин.

— Тия идиоти вкарали порцелановия контейнер с „пачата“ в специална камера, пределно изолирана… тоест, те си мислели, че камерата е пределно изолирана… а когато отворили с манипулаторите контейнера, „пачата“ тръгнала през метала и уплътненията като вода в попивателна хартия, проникнала навън и всичко, до което се докосвала, се превръщало в също такава „пача“. Загинали са трийсет и пет човека, над сто са вече инвалиди, а цялото здание на лабораторията е доведено до пълна негодност. Вие ходили ли сте някога там? Великолепно съоръжение беше! А сега „пачата“ се е стекла в подземията и в ниските етажи… Ето ви една прелюдия към контакта.

Цялото лице на Валентин се смръщи:

— Да, всичко това го знам. Обаче съгласете се, Ричард, пришълците нямат тук нищо общо. Откъде биха могли те да знаят за съществуването на военно-промишлените комплекси?

— А би трябвало да знаят — назидателно отвърна Нънан.

— А те пък биха ви отговорили на това: би трябвало отдавна-отдавна да сте унищожили военнопромишлените комплекси.

— Така си е — съгласи се Нънан. — Хайде тогава пък те да се заемат, като са толкоз могъщи.

— С други думи, вие предлагате намеса във вътрешните работи на човечеството?

— Хм — каза Нънан. — Така ние, разбира се, можем да стигнем много далече. Да не говорим за това. Нека по-добре се върнем към началото на разговора. С какво ще завърши всичко това? Ето например вие, учените. Надявате ли се да получите от Зоната нещо фундаментално, нещо такова, което наистина да е способно да преобърне науката, технологиите, начина на живот?…

Валентин допи чашата си и вдигна рамене.

— Обръщате се на погрешен адрес, Ричард. Аз не обичам да фантазирам напразно. Когато става дума за толкова сериозни неща, аз предпочитам предпазливия скепсис. Ако изхождаме от това, което вече сме получили, пред нас има цял спектър от възможности, и нищо определено не може да се каже.

— Розалия, още коняк! — викна Нънан. — Е, добре, да опитаме откъм другия край. Какво именно, според вас, вече сте получили?

— Колкото и да ви се види забавно, твърде малко. Открихме множество чудеса. В някои случаи дори се научихме да използваме тези чудеса за своите нужди. Даже свикнахме с тях… Маймуната натиска червеното копче — получава банан, натиска бялото — получава портокал, но как да се добере до банана и портокала без копчетата, тя не знае. И какво отношение имат копчетата към бананите и портокалите, тя също така не разбира. Да вземем, например, „инаквите“. Научихме се да ги използваме. Открихме дори условията, при които те се размножават чрез делене. Но и до ден-днешен не сме успели да сътворим макар и едно „инак“, нямаме си представа как са устроени и, съдейки по всичко, няма да се ориентираме скоро… Аз бих казал така. Съществуват обекти, на които сме намерили приложение. Използваме ги, макар и почти сигурно не така, както ги използват пришълците. Аз съм напълно сигурен, че в преобладаващото мнозинство от случаите ние забиваме пирон с микроскоп. Но все пак нещичко прилагаме: „инаквите“, „гривните“, стимулиращи жизнените процеси… различните типове квазибиологична маса, които направиха такъв преврат в медицината… Изобщо, какво има да ви ги изброявам! Знаете ги не по-зле от мен — както виждам, и вие самият носите „гривничка“… Да назовем тази група обекти полезни. Може да се каже, че донякъде човечеството е облагодетелствано от тях, макар никога да не трябва да забравяме, че в нашия евклидов свят всяка тояга има два края…

— Минералните торове! — вметна Нънан.

Валентин отпи от чашата, закима.

— Именно. Тоя срам с присадките към минералните торове. Или, да кажем, приложението на „инаквите“ във военната индустрия… Но аз говорех за друго. Действието на всеки полезен обект е повече или по-малко изучено от нас, горе-долу е обяснено. Сега сме заседнали заради технологиите, но след петдесетина години ще се научим все пак и сами да изготвяме тия кралски печати и тогава до насита ще си трошим с тях орехи. По-сложно стоят нещата с другата група обекти — по-сложно именно поради това, че не можем да им намерим никакво приложение, а свойствата им в рамките на днешните ни представи са решително необясними. Например, различните типове магнитни капани. Ние разбираме, че това е магнитен капан, Панов го е доказал много остроумно. Но ние не разбираме къде е източникът на такова мощно магнитно поле, в какво се крие причината за неговата свръхустойчивост… нищо не разбираме. Можем само да градим фантастични хипотези относно такива свойства на пространството, за каквито по-рано не сме и подозирали. Или К-23… Как им казвате на тия черни красиви топчета, които се използват за украшения?

— „Черни пръски“ — отвърна Нънан.

— Да, да, „черните пръски“… Хубаво наименование… Та, вие знаете за техните свойства. Ако се пропусне светлинен лъч през някое от тия сферични тела, светлината излиза от него със закъснение, при което закъснението зависи от теглото на топчето, от размера и от още някои параметри, и честотата на изходящата светлина винаги е по-малка от честотата на входящата… Какво е това? Защо? Има една безумна идея, че уж тия ваши „черни пръски“ са всъщност гигантски области пространство, което има различни свойства от нашето, и е приело такава свита форма под въздействие на нашето пространство… — Валентин извади цигара и запали. — Накратко казано, обектите от тази група са напълно безполезни за сегашната човешка практика, макар от чисто научна гледна точка да имат фундаментално значение. Това са паднали от небето отговори на въпроси, които ние още не умеем да зададем. Споменатият по-горе сър Исаак може би не би разгадал какво представлява лазерът, но във всеки случай би разбрал, че такъв уред е възможен, и това много силно би повлияло на научния му светоглед. Не искам да изпадам в подробности, но съществуването на такива обекти като магнитните капани, К-23, „белият пръстен“, с един замах зачерта цяло поле процъфтяващи до неотдавна теории и даде живот на съвършено нови идеи. А нали освен това съществува още и трета група…

— Да — процеди Нънан. — „Пачата на вещиците“ и прочее гадости…

— Не-не. Всичко това трябва да се отнася или към първата, или към втората група. Аз имам предвид обекти, за които само сме чували, които никога не сме държали в ръце. Машината на желанията, „Бродягата Дик“, „веселите призраци“…

— Минутка, минутка — каза Нънан. — Това пък какво ще е? Машината на желанията — разбирам…

Валентин се разсмя.

— Виждате ли, ние също си имаме собствен работен жаргон. „Бродягата Дик“ — това е същият онзи хипотетичен мечок с пружинка за навиване, който безчинствува из развалините на завода. А „веселите призраци“ наричаме една опасна турбуленция, която се появявала на отделни места в Зоната.

— За пръв път чувам — рече Нънан.

— Разбирате ли, Ричард — поде отново Валентин, — ние човъркаме из Зоната вече две десетилетия, но не познаваме и една хилядна част от онова, което тя съдържа. А ако пък заговорим за въздействието на Зоната върху човека… Ето, впрочем, тук ще ни се наложи да въведем в класификацията още една група. Вече не обекти, а въздействия. Тази група е изучена безобразно лошо, макар да са натрупани, според мен, повече от достатъчно факти. Вие знаете, Ричард, аз съм физик и, следователно, скептик. Но понякога и аз чувствам как по кожата ми плъзва мраз, щом се замисля над тези факти.

— Живите покойници — промърмори Нънан.

— О, не. Живите покойници — това е нещо загадъчно, но не повече. Как да го кажа… Това е въобразимо, що ли. Но когато около човека внезапно и сякаш безпричинно започнат да се случват извънфизични, извънбиологични явления…

— А, вие имате предвид емигрантите…

— Именно. Математическата статистика, знаете, е много точна наука, макар че и тя борави със случайности. И освен това, тя е много красноречива наука, много нагледна…

Валентин, изглежда, се беше понапил. Заговори по-силно, бузите му порозовяха, а веждите зад черните стъкла на очилата се вдигнаха високо и набръчкаха челото му като хармоника.

— Розалия! — неочаквано викна той. — Още коняк! Голяма чаша!

— Обичам трезвениците — с уважение рече Нънан.

— Не се отвличайте! — каза Валентин строго. — Слушайте какво ви разказват. Това е много странно. — Той пое чашата, наведнъж гаврътна половината и продължи: — Не знаем какво се е случило с горките хармънтци в самия момент на Посещението. Но ето, че един от тях решил да емигрира. Някакъв си най-обикновен еснаф. Бръснар. Син на бръснар и внук на бръснар. Преселва се той, да кажем, в Детройт. Отваря бръснарница и се започва някакъв дяволски кошмар. Над деветдесет процента от клиентите му измират в течение на една година: загиват в автомобилни катастрофи, падат от прозорците, изпоколват ги гангстери и хулигани, давят се на плитко и тъй нататък, и тъй нататък. Не стига това. Количеството комунални катастрофи в Детройт рязко нараства. Два пъти по-често се взривяват газови колонки. Три и половина пъти по-често възникват пожари заради неизправности в електромрежата. Тройно се увеличава количеството на автопроизшествията. Два пъти се покачва смъртността от грипни епидемии. Но и това не стига. Нараства количеството на стихийните бедствия в Детройт и околностите му. Отнякъде се вземат смерчове и тайфуни, невиждани по тези места от хилядо седемстотин и не знам си коя година. Отприщват се глъбините небесни и езерото Онтарио или Мичиган, или каквото беше там покрай Детройт, прелива от бреговете си… Е, и нататък все в тоя дух. И подобни катаклизми се случват във всеки град, във всяка местност, където се засели емигрант от район на Посещението, и количеството на тия катаклизми е право пропорционално на броя на емигрантите, заселили се на съответното място. И забележете, подобно въздействие оказват само ония емигранти, които лично са преживели Посещението. Родените след Посещението не оказват никакво влияние върху статистиката на нещастните случаи. Вие сте преживели тук десет години, но сте пристигнали след Посещението — вас могат без всякакви опасения да ви заселват ако ще и във Ватикана. Как може да се обясни такова нещо? От какво трябва да се откажем — от статистиката? Или от здравия смисъл? — Валентин сграбчи чашата и на един дъх я допи.

Ричард Нънан се почеса зад ухото.

— М-да — каза той. — Аз общо взето доста съм слушал за тия неща, но честно казано, винаги съм си мислел, че всичко това е силно преувеличено, да се изразим по-меко. Просто като необходим предлог, за да се забрани емиграцията.

Валентин горчиво се усмихна.

— Бива си го предлогът, няма що! Че кой ще повярва на такова бълнуване? Можеха поне да измислят някакви епидемии… опасност от разпространяване на ненужни слухове… какво ли не!

Той се облегна на лакти върху масата и скръбно отпусна лице върху дланите си.

— Съчувствам ви — каза Нънан. — Наистина, от гледна точка на нашата могъща позитивистична наука…

— Или, да речем, мутагенното въздействие на Зоната — прекъсна го Валентин. Той свали очилата и втренчи в Нънан недовиждащите си черни очи. — Всички хора, които достатъчно дълго общуват със Зоната; се подлагат на изменения — както фенотипни, така и генотипни. Знаете какви деца се раждат на сталкерите, знаете какво става със самите сталкери. Защо? Къде е мутагенният фактор? В Зоната няма никаква радиация. Химическата структура на въздуха и почвите в Зоната, макар и да има своя специфика, не представлява никаква опасност. При такива условия аз какво — в магии ли да почна да вярвам? В лоши очи?… Слушайте, Ричард, дайте още по една чаша. Аз нещо се разпалих, да го вземат мътните…

Ричард Нънан, с изписана на лицето насмешка, поиска още чаша коняк за лауреата и халба бира за себе си. После каза:

— Така си е. Аз, разбира се, съчувствам на вашите гърчове. Но откровено казано, лично мен живите покойници ме блъскат по мозъка много по-силно, отколкото даже данните на статистиката. Толкоз повече, че статистическите данни не съм ги виждал никога, а покойниците съм и виждал, и мирисал предостатъчно…

Валентин лекомислено махна с ръка.

— А, вашите покойници… — профъфли той. — Уверявам ви, че от гледна точка на фундаменталните принципи, тия живи покойници не са ни повече, ни по-малко удивително нещо, отколкото вечните акумулатори. Просто „инаквите“ нарушават първия принцип на термодинамиката, а покойниците — втория, ето ви и цялата разлика. Всички ние сме в известен смисъл пещерни хора — нищо по-страшно от призрак или вампир не сме способни да си представим. А при това нарушаването на принципа на причинността е нещо много по-страшно, отколкото цели стада привидения… и всякакви там чудовища на Рубинщайн… или Валенщайн?

— Франкенщайн.

— Да, разбира се, Франкенщайн. Мадам Шели. Съпругата на поета. Или дъщерята. — Той неочаквано се засмя. — Тия ваши покойници имат едно любопитно свойство — автономна жизнеспособност. Може, например, да им отрежат крак и кракът ще ходи… тоест няма да ходи, разбира се… изобщо, ще живее. Отделно. Без всякакви физиологични разтвори… Та ето, неотдавна доставиха в института един безпризорен покойник. И-и-и… го препарираха. Това ми го разказа Лаборантът Бойда. Отделили дясната ръка заради някакви си там потребности, пристигат на другия ден, а тя им показва кукиш… — Валентин се разкиска. — А? И така до сега! Ту разгъне пръсти, ту пак ги подреди. Как мислите, тя какво иска да каже с това?

— Според мен, символът е доста прозрачен — каза Нънан, като си погледна часовника. — А не ни ли е време да се прибираме у дома, Валентин? Имам да свърша още една важна работа.

— Да вървим — въздъхна Валентин, опитвайки се напразно да намести лицето си в рамката на очилата. — Ф-фу, че ме напихте, Ричард… — Той стисна очилата си в две ръце и старателно ги монтира на мястото им. — С кола ли сте?

— Да, ще ви закарам.

Платиха и се отправиха към изхода. Валентин се държеше още по-изправен от обичайното и час по час с размах долепяше пръст към слепоочието си, приветствувайки познатите лаборанти, които с любопитство и изумление наблюдаваха светилото на световната физика. На самия изход, докато поздравяваше усмихнатия до уши портиер, той изби очилата от носа си и тримата вкупом се хвърлиха да ги ловят.

— Ф-фу, Ричард… — заваляше думите Валентин, вмъквайки се в пежото. — Ама вие без-бож-но ме напихте. Не бива така, дявол го взел… Неудобно е. Утре имам експеримент. Знаете ли, много любопитно нещо…

И той заразказва за предстоящия утре експеримент, като непрекъснато се отклоняваше към хрумналите му вицове, и все повтаряше: „Напихте ме… По дяволите…“ Нънан го откара в градчето на учените, решително пресече внезапно пламналия у лауреата порив да си долее („… и не с чаши, дявол го взел, а с бутилки… и какъв ти там по дяволите експеримент? Знаете ли какво ще направя аз с тоя ваш експеримент? Аз него ще го… отложа!“) и го предаде в ръцете на жена му, която при вида на съпруга си изпадна във весело негодувание.

— Г-гости? Кой? А, професор Бойд! Много ми е приятно! Сега ние с него ще се натряскаме! Ричард! Къде сте, Ричард?

Нънан не го чу, вече забързан надолу по стълбите. „Оказва се значи, че й те се боят“ — мислеше си той, настанявайки се отново в пежото. „Боят се, боят се високочелите… То и така си е редно. Те би трябвало да се страхуват даже повече, отколкото всички ние, малките хорица, взети заедно. Нали ние поне нищо не разбираме, а те най-малкото разбират до каква степен нищо не разбират. Надничат в тая бездънна пропаст и си знаят, че неизбежно ще трябва да се спускат там — може сърцето ти да спира от страх, но трябва да се спуснеш, а как ще се слиза, какво има там на дъното и, най-важното, ще има ли обратен път нагоре, ще има ли измъкване… А ние, грешните, зяпаме, тъй да се каже, в друга посока. Слушай, а може би така и трябва? Всичко да си върви по реда, пък ние все някак ще преживеем. Той правилно каза: най-героичната постъпка на човечеството е тази, че то е оцеляло и има намерение да оцелее и занапред… И все пак да ви отнесяха мътните макар!“ — каза Нънан на пришелците. „Не можахте да си направите пикника някъде на друго място. На Луната например. Или на Марс. И вие сте същата равнодушна сган, като всички, макар да сте се научили да свивате пространството. Пикник, видите ли, си устроили. Пикник…“

„Ами аз как, как да се оправям с моите пикници“ — мислеше той, докато караше бавно пежото по ярко осветените мокри улици. „Как да обърна нещата в своя полза? По принципа на най-малкото съпротивление. Като в механиката. За какъв дявол ми е скапаната инженерска диплома, ако не мога да измисля как по-хитро да сбарам за гушата оная безнога твар…“

Той спря колата пред дома, в който живееше Редрик Шухарт, и поседя малко зад волана, докато съобразяваше как да води разговора. След това измъкна „инаквото“, излезе от колата и чак тогава обърна внимание, че сградата изглежда необитаема. Почти всички прозорци бяха тъмни, в дворчето нямаше никого и дори там лампите не светеха. Това му напомни какво предстоеше да види сега, и той зиморничаво настръхна. Даже му дойде на ум, че може би си струваше да извика Редрик по телефона и да поприказват в колата или в някоя тиха кръчмичка, но той пропъди тая мисъл. Поради цял куп причини. „И освен всичко друго — каза си Нънан — хайде да не заприличваме на всички ония мизерни нещастници, които се разбягаха от тук като хлебарки, попарени с вряла вода.“

Той влезе във входа, изкачи се по отдавна неметеното стълбище. Наоколо тегнеше мъртва тишина, много от вратите, които гледаха към стълбищните площадки, бяха полуоотворени, или направо зееха — откъм тъмните, празни антрета лъхаше гнил мирис на влага и прах. Той спря пред жилището на Редрик, приглади с длани косата зад ушите си, дълбоко въздъхна и натисна звънеца. Известно време зад вратата бе тихо, после там скръцнаха дъските на пода, ключалката изщрака, и вратата тихичко се открехна. Стъпки той така и не чу.

На прага бе застанала Маймунката, дъщерята на Редрик Шухарт. Откъм антрето върху стълбищната площадка падаше ярка светлина, и в първата секунда Ричард видя само тъмния силует на момичето и си помисли колко много се е източила за последните няколко месеца, но след това тя отстъпи навътре и той съзря лицето й. Гърлото му мигновено пресъхна.

— Здравей, Мария — каза той, като се стараеше да говори колкото може по-ласкаво. — Как си, Маймунке?

Тя не отговори. Мълчаливо и абсолютно безшумно отстъпваше гърбом към стаята, като продължаваше да го гледа изпод вежди. Изглежда не можеше да го познае. Пък и той, честно казано, не можа да я познае. „Зоната…“ — помисли той. „Мръсна работа…“

— Кой е там? — попита Гута, надникнала от кухнята. — Господи, Дик! Къде се изгубихте? Знаете ли, Редрик се върна!

Тя забърза към него, като в движение изтриваше ръцете си в пешкира, преметнат през рамото й — все тъй красива, енергична, силна, само дето изглеждаше напрегната: с изпито лице и очите й бяха някак си… като трескави.

Той я разцелува по бузата, връчи й шлифера и шапката си и каза:

— Чухме, чухме… Все не можех да избера подходящо време, че да намина. Вкъщи ли си е той?

— Вкъщи е. Има там при него един… Скоро ще си тръгва, сигурно, те доста отдавна са седнали. Влизайте, Дик…

Той направи няколко крачки по коридора и се спря на прага на гостната. Старецът седеше до масата. Сам. Неподвижен и леко килнат на една страна. Розовата светлина на абажура падаше върху широкото му, тъмно лице, сякаш изрязано от старо дърво, хлътналата беззъба уста, неподвижните, лишени от блясък очи. И веднага Нънан почувства миризмата. Той знаеше, че това е игра на въображението, че миризмата се усещаше само през първите дни, а след това изчезваше напълно, но Ричард Нънан я надушваше сякаш с паметта си — тежката миризма на разровена пръст.

— Да отидем в кухнята — припряно изрече Гута. — Аз съм започнала там да готвя вечерята, и покрай това ще си поприказваме.

— Да, разбира се — каза Нънан бодро. — Толкова време не сме се виждали… Нали още не сте забравили, че обичам да си пийна преди вечеря?

Минаха в кухнята, Гута веднага отвори хладилника, а Нънан се разположи край масата и се огледа. Както винаги, тук всичко беше чисто, всичко блестеше, над тенджерките се издигаше пара. Печката беше нова, полуавтоматична, значи, в къщата имаше достатъчно пари.

— Е, как е той? — попита Нънан.

— Ами все същият си е — отговори Гута. — Отслабнал беше в затвора, но сега вече го поохраних.

— Рижав?

— Има си хас!

— Зъл?

— И още как! Това си му е до гроб.

Гута постави пред него чаша с „кървавата Мери“ — прозрачният слой руска водка сякаш висеше над пласта доматен сок.

— Не е ли много?

— Точно е. — Нънан с пълни гърди си пое дъх и като замижа, бавно изля сместа в гърлото си. Добре му дойде. Той си спомни, че за целия ден всъщност за пръв път е изпил нещо съществено. — Е, това вече е друга работа — изпъшка той. — Сега вече може да се живее.

— Всичко наред ли е при вас? — попита Гута. — Защо така дълго не се обаждахте?

— Проклетата работа — вдигна рамене Нънан. — Всяка седмица се канех да намина или поне един телефон да ви звънна, но най-напред трябваше да пътувам до Рексополис, след това пък се завихри един скандал, после ми казаха: „Редрик се върнал“, добре, викам си, защо да им преча… Изобщо, въртележката ме понесе, Гута. Понякога се питам: и за какъв дявол се въртим така? За да натрупаме повече пари? А за какъв дявол са ни изтрябвали тия пари, щом само се въртим?…

Гута подрънча с капаците на тенджерките, взе от полицата пакет цигари и седна зад масата срещу Нънан. Очите й бяха сведени надолу. Нънан забързано измъкна запалка, поднесе й да запали, и отново, за втори път през живота си видя, че пръстите й треперят, както тогава, когато Редрик току-що го бяха осъдили и Нънан дойде при нея да й услужи с пари — в началото тя беше останала без пукната пара и ни една гадина от цялата сграда не искаше да й даде назаем. По-късно в къщата се появиха пари и то, съдейки по всичко, много сериозни, и Нънан се досещаше откъде, но въпреки това продължаваше да идва, носеше на Маймунката лакомства и играчки, по цели вечери пиеше с Гута кафе и планираше заедно с нея бъдещия благополучен живот на Редрик, а после, наслушал се на разказите й, отиваше при съседите и се опитваше някак си да ги укроти, вразуми, обясняваше, увещаваше ги и най-сетне, загубил търпение, ги заплашваше: „Като се върне един ден Рижият, кокалите ви ще изпотроши…“ — нищо не помогна.

— А как е вашата приятелка? — попита Гута.

— Коя?

— Ами… с която идвахте тогава… една такава бледичка…

— Каква ти приятелка — това беше стенографката ми! Омъжи се и напусна.

— Трябва да се ожените, Дик. Искате ли аз да ви избера невеста?

Нънан отвори уста да каже както винаги: „Е, нека поотрасне Маймунката, пък…“ — но навреме се спря. Сега вече това би прозвучало зле.

— Стенографка ми трябва на мен, не жена — промърмори той. — Зарежете вашия рижав дявол и елате на работа при мен. Та вие бяхте превъзходна стенографка! Старият Харис и досега си спомня за вас.

— Има си хас да не ме помни — рече тя. — Тогава за малко щях да си потроша ръката о главата му.

— Не думай! — Нънан се престори на учуден. — Я го гледай ти, дъртия Харис!

— Господи — каза Гута. — Че той не ми даваше да мина покрай него. Само от едно ме беше страх, да не разбере Ред.

Безшумно влезе Маймунката — възникна на вратата, погледна към тенджерките, към Ричард, после се приближи до майка си и се прислони към нея, отвърнала лице.

— Е, какво, Маймунке — бодро каза Ричард Нънан. — Искаш ли шоколадче?

Той бръкна във вътрешния си джоб, измъкна шоколадово автомобилче в прозрачна опаковка и го протегна към момиченцето. Тя не се и помръдна. Гута пое шоколодчето от ръката му и го остави на масата. Устните й внезапно побеляха.

— Да, Гута — продължи все тъй бодро Нънан. — Пък аз, знаете ли, се наканих да се местя. Омръзна ми да живея в хотел. Първо, все пак ми е далече до института…

— Тя вече почти нищо не разбира — тихо произнесе Гута, и той млъкна насред дума, взе чашата с две ръце и се зае безсмислено да я върти между пръстите си.

— Не ме попитахте как живеем — продължи тя — и правилно постъпвате. Само че вие сте ни стар приятел, Дик, и от вас няма какво да крием. Пък и как да го скриеш.

— На лекар ходихте ли?

— Да. Нищо не могат да направят. А един каза… — тя замълча.

И той мълчеше. Нямаше за какво да се говори, не му се искаше и да мисли за това, но внезапно го удари страшна догадка: това е нашествие. Не пикник край пътя, не покана за контакт — а нашествие! Те не могат да променят нас, но проникват в телата на нашите деца, и променят тях по свой образ и подобие. Втресе го, но в този момент си спомни, че вече бе чел нещо подобно, в някаква евтина книжка с ярки гланцови корици, и от този спомен му олекна. Може да се измисли какво ли не. В действителност никога не става така, както го измислят.

— А един каза, че тя вече не е човек… — прошепна Гута.

— Глупости — глухо изрече Нънан. — Обърнете се към истински специалист. Обърнете се към Джеймс Катърфилд. Искате ли аз да говоря с него? Ще уредя да ви приеме…

— Това Касапина ли е? — Тя нервно се засмя. — Излишно е, Дик, благодаря. Точно той го каза. Види се, такава ни била съдбата.

Когато Нънан отново се осмели да вдигне поглед, Маймунката вече я нямаше, а Гута седеше неподвижно, устата й беше полуотворена, очите — празни, а върху цигарата в пръстите й бе нараснало дълго криво стълбче сива пепел. Тогава той побутна към нея чашата по масата и проговори:

— Направете ми още една доза, мила… и за себе си направете. И да пием.

Тя отрони пепелта, потърси с очи къде да хвърли угарката, хвърли я в мивката.

— За какво? — произнесе тя безжизнено. — Ето кое не мога да разбера. Какво толкова сме направили? Нали все пак не сме ние най-лошите в тоя град…

Нънан помисли, че тя сега ще заплаче, но тя не заплака — отвори хладилника, извади водка и сок, свали от полицата втора чаша.

— Вие все пак не се отчайвайте — каза Нънан. — Няма по света нещо, което да не може да се оправи. И, повярвайте ми, Гута, аз имам много големи връзки. Всичко, което мога — ще го направя…

Сега и той самият вярваше в това, което говори, и вече прехвърляше в ума си имена, връзки и градове, и вече му се струваше, че май е чувал някъде нещо за подобни случаи, и като че ли всичко завършило благополучно, трябваше само да се сети къде е било това и кой е лекувал, но в този миг изведнъж си спомни защо е дошъл тук, и си спомни за господин Лемхен, и си спомни за какво се беше сприятелил с Гута, и вече му се отщя да мисли за каквото и да било, и той пропъди от себе си всички свързани мисли, отпусна се и зачака да му поднесат питието.

В това време откъм входното антре се чуха провлачени стъпки, потропване и отвратителният, особено сега, глас на Лешояда Барбридж изгъгна:

— Я-а, Рижи! А при жена ти, види се, някой се е домъкнал — заплес… Аз на твое място нямаше да оставя тая работа така…

И гласът на Редрик:

— Пази си протезите, Лешояд! Дръж си езика зад зъбите. Ей ти вратата, не забравяй да си идеш, че на мен ми е време за вечеря.

И гласът на Барбридж:

— Пфу, да му се не види макар, вече и да не се помайтапи човек!

И Редрик:

— Минало ни е на нас времето за майтапи. И точка. Айде, айде, движение, не се мотай!

Ключалката изщрака и гласовете станаха по-приглушени — очевидно и двамата бяха излезли на стълбищната площадка. Барбридж каза нещо с половин уста, и Редрик му отговори: „Стига, стига, поговорихме си!“ Пак ръмженето на Барбридж и резкия глас на Редрик: „Казах — стига!“ Екна вратата, изтропаха бързи стъпки в антрето и на прага на кухнята се появи Редрик Шухарт. Нънан стана да го посрещне и двамата здраво стиснаха ръце.

— Така си и знаех, че си ти — каза Редрик, като оглеждаше Нънан с бързите си зелени очи. — У-у, че си надебелял, шишко! Отглеждаш си ти задник по баровете… Е-хе! Ама вие тук, както ви гледам, весело си прекарвате времето! Гута, бабке, я ми забъркай една порцийка, че трябва да ви настигам, нали?…

— А, ние още не сме и започнали — рече Нънан. — Тъкмо се канехме. Може ли човек да избяга от тебе!

Редрик рязко се изсмя, тикна Нънан с юмрук в рамото.

— Сега ще видим кой кого има да настига, кой кого ще изпреварва! Аз, братко, две години постих, аз, за да те настигна, сега цистерна трябва да изпия… Да вървим, да вървим оттатък, какво сме заседнали тук в кухнята! Гута, домъкни вечерята…

Той се гмурна в хладилника и отново се изправи, хванал във всяка ръка по две бутилки с различни етикети.

— Ще се напием! — обяви той. — В чест на най-добрия приятел Ричард Нънан, който не зарязва своите в беда! Макар да няма никаква полза от това. Ех, Ваксата го няма, жалко…

— Ами звънни му — предложи Нънан.

Редрик завъртя яркорижата си глава.

— До там още не са измислили как да прокарат телефон, дето трябва да му звъня. Хайде, хайде да почваме.

Той пръв влезе в гостната и стовари бутилките на масата.

— Ще се натряскаме, татенце! — обърна се той към неподвижния старик. — Това е Ричард Нънан, наш приятел! Дик, а това е баща ми, Шухарт-старши…

Ричард Нънан, съсредоточил се мислено в непроницаем възел, ухили уста до ушите, размаха длан във въздуха и каза на покойника:

— Много се радвам, мистър Шухарт. Как сте със здравето?… Всъщност, ние се знаем, Ред — обърна се той към Шухарт-младши, който се ровеше из барчето. — Ние се виждахме веднъж, наистина бегло, но…

— Сядай — каза му Редрик, като кимна към стола срещу стареца. — Ти, ако ще си говориш с него, говори по-силно, че той нищичко не чува.

Редрик нареди чашите, бързо отвори бутилките и каза на Нънан:

— Наливай. На тате съвсем малко, само на дъното…

Нънан се зае полека да пълни чашите. Старецът седеше в предишната поза, втренчен в стената. Изобщо не реагира, когато Нънан поднесе чашата към него. А Нънан вече бе успял да превключи на новата ситуация. Това беше игра, страшна и жалка, играта разиграваше Редрик, и той се включи в тая негова игра, тъй както цял живот се бе включвал в чуждите игри, и страшни, и жалки, и срамни, и дивашки, и много по-опасни от тази. Редрик, вдигнал чаша, произнесе: „Е, какво, потегляме ли?“ — и Нънан по съвсем естествен начин погледна към стареца, а Редрик нетърпеливо позвънтя с чашата си о чашата на Нънан и рече: „Давай, давай, ти за него не се тревожи, той няма да изпусне своето…“ — и тогава Нънан също тъй напълно естествено кимна, и те пиха.

Редрик изкряка от удоволствие и, с блеснали очи, заговори с все същия възбуден, малко изкуствено приповдигнат тон:

— Толкоз, братле! Затворът повече няма да ме види. Само ако знаеше, мили мой, колко си е хубаво у дома! Пари имам, нацелил съм си една разкошна къща, с градина ще бъдем, не по-лоша от тая на Лешояда… Знаеш ли, аз нали исках да емигрирам, още в затвора го реших. За какъв дявол ми е да кисна в това въшливо градче? Абе да върви, викам си, всичко по дяволите. Връщам се — здрасти, забранили емиграцията! Че ние какво — да не сме нещо чумави станали за тия две години?

Той говореше и говореше, а Нънан кимаше, посръбвайки от уискито, вмъкваше съчувствени ругатни, риторични въпроси, а после заразпитва за къщата — що за къща, къде, на каква цена — и те с Редрик поспориха. Нънан доказваше, че къщата е скъпа и на неудобно място, извади бележника си и го заразлиства, като изброяваше адресите на изоставени вили, които можеха да се вземат на безценица, а ремонтът им би излязъл нищо пари, ако се подаде заявление за регистрация, получи се отказ от властите и се изиска компенсация.

— Ти май, като те гледам, и с недвижими имоти си се захванал — каза Редрик.

— Ами аз се занимавам по малко от всичко — отвърна Нънан и намигна.

— Знам, знам, чух за твоите афери из бардаците…

Нънан опули очи, опря показалец до устните си и кимна към кухнята.

— Стига бе, всички знаят — отметна глава Редрик. — Парите не миришат. Сега вече и аз се уверих в това… Ама пък да си подбереш Кокала за управител — щях да се скъсам от смях, като научих! Пуснал, разбираш ли, козела в градината… Че той си е пълна откачалка, аз от малък го знам!

В този миг старецът бавно, с вдървени движения — като някаква огромна кукла — вдигна ръка от коляното си и с дървено тропане я пусна на масата, редом със своята чаша. Ръката беше тъмна, синкава, сгърчените пръсти я правеха да прилича на кокоши крак. Редрик млъкна и се загледа в него. В лицето му нещо трепна и Нънан с изумление видя върху тази луничава хищна физиономия най-истинска, най-неподправена любов и нежност.

— Пийнете, татенце, пийнете си — ласкаво каза Редрик. — По мъничко може, пийнете си за здраве… Нищо — с приглушен глас каза той на Нънан, като му намигна заговорнически. — Той ще се добере до тая чашка, ти бъди спокоен…

Както го гледаше, Нънан си спомни какво чудо беше, когато лаборантите на Бойд се бяха явили тук да приберат тоя покойник. Лаборантите бяха двама, и двамата яки съвременни момчета, спортистчета и така нататък, и освен тях имаше и лекар от градската болница, също придружаван от двама санитари, хора груби и силни, навикнали да мъкнат носилки и да усмиряват буйстващи луди. По-късно единият от лаборантите разказваше, че „оня рижия“ отначало май не разбрал за какво точно става дума, пуснал ги в жилището, дал да прегледат баща му, и вероятно тъй щяха и да си откарат стареца мирно и тихо, защото Редрик май си бил въобразил, че ще водят баща му в болницата на профилактика. Обаче тия дръвници-санитари, които в хода на преговорите стърчали в кухнята и зяпали как Гута мие прозорците, да вземат, като ги повикали, че да понесат стареца като талпа — повлекли го, изтървали го на пода. Редрик побеснял и тогава най-отпред се изтъпанил дръвникът-лекар и взел, та му обяснил подробно какво и що. Редрик го слушал минута или две, а после без всякакво предупреждение се взривил като водородна бомба. Разказващият всичко това лаборант и сам не можел да си спомни кога е отлетял на улицата. Рижият дявол изтъркалял по стълбите всичките петима, при това на нито един не позволил да си отиде самостоятелно, на собствен ход. Всички те, по думите на лаборанта, излетели през парадния вход като артилерийски снаряди. Двама останали да се търкалят на плочника в безсъзнание, а тримата други Редрик гонил по улиците през четири квартала, след което се върнал при колата на института и направил на сол всичките й стъкла — шофьор в колата отдавна нямало, той отпрашил по улицата в противоположно направление…

— На мене тука в един бар ми показаха нов коктейл — каза Редрик докато наливаше уиски в чашите. — „Пачата на вещиците“ се нарича, ще ти направя един, ама после, след като хапнем. Защото, братко, това е такова нещо, че да го погълнеш на празен стомах направо си е опасно за живота: отсичат ти се и ръцете и краката от една порция… Ти както искаш, Дик, обаче аз тебе днес ще те напия. И теб ще напия, и аз ще се напомпам догоре. Доброто старо време ще си спомним, „Борж“ ще си спомним… А горкият Ърни и до сега е в затвора, знаеш ли? — Той пи, обърса уста с опакото на дланта и попита небрежно: — А какво става из института, още ли не са се захванали с „пачата на вещиците“? Аз, знаеш, малко съм поизостанал от науката…

Нънан веднага разбра накъде бие Редрик и защо насочва разговора към тая тема. Той плесна с ръце и каза:

— Какво говориш, човече! Не знаеш ли какви фиести имаше около тая „пача“? За Кариганските лаборатории чувал ли си? Има един такъв частен дюкян… Та, сдобили се те с порция от „пачата“…

И той разказа за катастрофата, за скандала, че така и не успели да напипат нишката, откъде се е взела „пачата“ — така и не се разбрало, а Редрик слушаше уж разсеяно, цъкаше с език, кимаше с глава, а после решително ливна още уиски в чашите и отсече:

— Така им се пада — паразити проклети, дано пукнат…

Пак пиха, Редрик погледна към баща си и отново в лицето му нещо трепна, той протегна ръка и подбутна чашата по-близо до сгърчените пръсти, и пръстите изведнъж се разтвориха и после пак се свиха, обхващайки дъното на чашата.

— А, така вече работата по-бърже ще тръгне — каза Редрик. — Гута! — развика се той. — Дълго ли още ще ни мориш с глад?… Тя сега заради тебе се старае — обясни той на Нънан. — Задължително ще приготви твоята любима салата с миди, отдавна се е запасила с тях, видях аз… Е, та как вървят изобщо работите в института? Намерихте ли нещо ново? При вас там, казват, сега навсякъде автомати работят, ама нещо малко изработвали…

Нънан захвана да разказва за институтските работи, а докато разказваше, край масата редом със стареца нечуто възникна Маймунката, постоя, подпряла върху плота мъхнатите си лапички, и ненадейно съвсем по детски се прислони към покойника и положи глава върху рамото му. И Нънан, като продължаваше все така да дърдори, помисли с ужас, загледан в тези две чудовищни порождения на Зоната: „Господи, та какво повече?! Какво още трябва да се направи с човечеството, та то да проумее, да изтрезнее? Нима ей това, на — е малко?…“ Той знаеше, че това е малко. Той знаеше, че милиарди и милиарди нищо не знаят и нищо не искат да знаят, а дори и да научат — ще се поужасяват десет минути и пак ще се затворят в черупките си. „Ще се напия — помисли си той яростно. — По дяволите Барбридж, по дяволите Лемхен… и това семейство, от Бога прокълнато, по дяволите! Ще се напия.“

— Ти какво така си се вторачил в тях? — полека попита Редрик. — Не бой се, за нея това не е вредно. Даже напротив — казват, от тях се излъчвало здраве.

— Да. Знам — каза Нънан и на един дъх пресуши чашата си.

Влезе Гута, делово изкомандва Редрик да нареди чиниите и сложи на масата голяма сребърна купа с любимата салата на Нънан. И в този момент старецът, сякаш някой внезапно се бе опомнил и бе подръпнал конците, с едно движение изля чашата в отворилата се уста.

— Е, момчета — каза Редрик с възхищение в гласа, — сега ще му дръпнем страхотен гуляй!