Пикник край пътя

2.

Редрик Шухарт лежеше зад надгробния камък и, отместил настрани клонката на един калинов храст, наблюдаваше пътя. Прожекторите на патрулната кола се мятаха из гробището и от време на време го удряха в очите, тогава той примижаваше и стаяваше дъх.

Бяха изтекли повече от два часа, а на пътя всичко си оставаше непроменено. Колата, клокочейки равномерно с двигателя, оставен на празен ход, продължаваше да стои на едно място и все така шареше и шареше с трите си прожектора по запуснатите надгробия, по килнатите ръждиви кръстове и плочи, по немарливо разраслите се храсталаци, по гребена на триметровата стена, полусрутена отляво. Патрулните се бояха от Зоната. Не смееха да излязат от колата. А тук, край гробището, дори не се решаваха да стрелят. Понякога до слуха на Редрик долитаха приглушени гласове, друг път виждаше как от джипа излита огънчето на угарка и се търкулва по шосето, разсипвайки слаби червеникави искри. Беше много влажно, неотдавна бе преваляло и даже през импрегнирания комбинезон Редрик усещаше мокър студ.

Той внимателно и бавно отпусна клонката, обърна глава и се вслуша. Някъде отдясно, не много далече, но не и близо, тук в гробището имаше още някой. Оттам отново прошумоляха листа и комай се посипа пръст, а после с глух удар падна нещо тежко и твърдо. Редрик предпазливо, без да се обръща, отпълзя заднишком, като се притискаше към мократа трева. Над главата му отново се плъзна прожекторният лъч, Редрик замря, като следеше с поглед безшумното му движение, и тогава му се стори, че между кръстовете, върху един гроб седи неподвижен човек в черно. Седи, без да се крие, прислонил гръб към мраморния обелиск и обърнал към Редрик бялото си лице с тъмни очни ями. Всъщност Редрик не виждаше, нито би могъл за част от секундата да види всички тези подробности, но той си представяше как би трябвало да изглежда това. Той отпълзя на още няколко крачки, напипа в пазвата си манерката, измъкна я и известно време полежа, притиснал буза към затопления метал. После, без да изпуска манерката от ръката си, запълзя нататък. Повече не се вслушваше и не се оглеждаше настрани.

В оградата имаше дупка и досами нея, върху разстлано непромокаемо платнище бе проснат Барбридж. Той все така лежеше по гръб, с две ръце разпъваше яката на пуловера си и тихото му, мъчително пъшкане час по час избиваше в стон. Редрик приседна до него и отвинти капачката на манерката. След това предпазливо пъхна ръка под главата на Барбридж, усещайки с цяла длан лепкавата от пот, гореща плешивина, и долепи гърлото на манерката до устните на стареца. Беше тъмно, но в слабите отблясъци от прожекторите Редрик видя широко отворените, изцъклени очи, черната четина, покрила страните му. Барбридж жадно глътна няколко пъти, а после неспокойно зашава, опипвайки чувалчето с плячка.

— Върна се… — проговори той. — Добро момче… Рижи… Няма да захвърлиш стареца… да пукне…

Редрик, отметнал глава, отпи солидна глътка от алкохола.

— Стои, жабата му — процеди през зъби. — Като залепена.

— Това… не е току-тъй… — избъбри Барбридж. Той говореше отривисто, на пресекулки, през хрип. — Наклепал ни е някой. Дебнат.

— Може би — каза Редрик. — Още глътка?

— Не. Стига ми засега. Ти само не ме оставяй. Не ме ли оставиш — няма да умра. Тогава няма да съжаляваш. Нали няма да ме зарежеш, Рижи?

Редрик не отговори. Гледаше по посока на шосето, към синкавите светкавици на прожекторите. Мраморният обелиск се виждаше от тук, но не беше ясно седи ли там оня, или се е разкарал по дяволите.

— Слушай, Рижи. Аз не дрънкам празни приказки. Няма да съжаляваш. Знаеш ли защо старият Барбридж и до сега е жив? Знаеш ли? Боб Горилата умря. Фараон Банкера загина. Като да не го е имало. Какъв сталкер беше. А загина. Плужека също. Норман Очилатия. Калагън. Пит Струпея. Всичките. Само аз останах. Защо? Знаеш ли?

— Подлец си бил винаги — каза Редрик без да откъсва поглед от шосето. — Лешояд.

— Подлец. Вярно е това. Без това не може. Ама нали и другите също. Фараона. Плужека. Пък само аз оцелях. Знаеш ли защо?

— Знам — промълви Редрик, колкото да се отърве.

— Лъжеш. Не знаеш. За Златното кълбо чувал ли си?

— Чувал съм.

— Мислиш, че е само приказка?

— Да беше млъкнал по-добре — посъветва го Редрик. — Губиш сили.

— Нищо. Ти ще ме изнесеш. Ние с тебе толкова сме ходили. Нима ще ме захвърлиш? Аз тебе от ей такъв… От малък те знам. И баща ти.

Редрик мълчеше. Безумно му се пушеше, измъкна цигара, натроши тютюна в дланта си и го помириса. Не помогна.

— Длъжен си да ме измъкнеш — продума Барбридж. — Заради тебе се накиснах. Вместо да вземеш Малтиеца…

Малтиеца много се натискаше да тръгне с тях. Цяла вечер ги черпи, предлагаше добри пари, кълнеше се, че ще достави специални костюми, и Барбридж, седнал откъм Малтиеца и заслонил се от него с тежката си, набръчкана длан, яростно смигаше на Редрик: „съгласявай се бе, на кяр сме!“ Може би точно заради това Редрик каза тогава „не“.

— Заради собствената си алчност загази — хладно отвърна Редрик. — Аз нямам нищо общо. По-добре млъкни.

Известно време Барбридж само пъшкаше. Той пак напъха пръсти под яката си и съвсем отметна глава.

— Твоя да е всичката стока — изохка той, — само не ме оставяй.

Редрик хвърли поглед към часовника. До разсъмване оставаше съвсем малко, а проклетата патрулна кола не мърдаше от мястото си. Прожекторите й продължаваха да шарят по храстите, а някъде там, съвсем близо до патрула стоеше замаскираният лендровър, и всеки момент можеха да го открият.

— Златното кълбо — каза Барбридж. — Аз го намерих. Измишльотините около него ги насъчиниха после. И аз самият съм ги пускал какви ли не. Че всяко, видиш ли, желание изпълнявало. Ядец — всяко. Ако беше всяко, аз отдавна да съм изфирясал от тука. Щях да си живея в Европа. В пари щях да се къпя.

Редрик го изгледа от горе на долу. В играещите синкави отблясъци опънатото лице на Барбридж изглеждаше мъртво. Но стъклените му очи се блещеха и внимателно, неотлъчно дебнеха Редрик.

— Вечна младост получих на куково лято — мърмореше той. — Пари — грънци. А виж здраве — Да. И децата ми са хубави. И съм жив. Ти такова нещо и на сън не си виждал, дето съм минал аз. И въпреки това — жив съм! — Той облиза устни. — Аз него само за това го молих. Живот, разбираш ли, ми дай. И здраве. И за децата.

— Млъкни най-после! — сопна се накрая Редрик. — Какво си ми заопявал като вдовица? Ако мога — ще те измъкна. За твойта Дина ми е жал само — че току-виж, на тротоара ще трябва да застане момичето…

— Дина… — изхриптя Барбридж. — Детето ми… Красавицата ми. Те моите, Рижи, са глезени. Нищо не им отказвах. Ще пропаднат. Артър. Моят Арчи. Ти го знаеш, Рижи. Виждал ли си някога други като тях?

— Каза ти се; ако мога — ще те измъкна.

— Не — упорито настоя Барбридж. — Ти ще ме измъкнеш на всяка цена. Златното кълбо. Ако искаш — ще ти кажа къде е.

— Кажи.

Барбридж застена и се размърда.

— Краката ми… — изпъшка той. — Пипни, как са там…

Редрик протегна ръка и, опипвайки, прокара длан по крака му от коляното надолу.

— Кости… — хъркаше Барбридж. — Кости има ли още?…

— Има, има — излъга Редрик. — Не се паникьосвай.

Всъщност се напипваше само колянната чашка. Надолу, до самото стъпало, кракът беше като от гума, можеше да се върже на възел.

— Лъжеш, ама… — прошепна Барбридж. — Защо лъжеш? Аз какво — да не би да не знам, да не съм виждал никога?

— Коленете ти са цели — каза Редрик.

— Лъжеш, сигурно — тъжно рече Барбридж. — Ама карай. Ти само ме измъкни. Пък аз за тебе — всичко… Златното кълбо. Карта ще ти нарисувам. Всички капани ще ти покажа. Всичко ще ти разкажа…

Той още говореше и нещо обещаваше, но Редрик вече бе престанал да го слуша. Взираше се към шосето. Прожекторите вече не се мятаха по храстите, бяха замрели, кръстосали лъчи върху същия онзи мраморен обелиск, и в ярката синя мъгла Редрик отчетливо видя прегърбена черна фигура, бродеща между кръстовете, фигурата се луташе някак слепешком, право срещу прожекторите. Редрик видя как тя налетя на един огромен кръст, олюля се назад, блъсна се отново в кръста и едва след това го заобиколи и пое нататък, протегнала напред дълги ръце с разперени пръсти. После изведнъж изчезна, сякаш пропадна вдън земя, и след няколко секунди се появи отново, по-вдясно и по-далече, крачейки с някакво нелепо, нечовешко упорство, като навит механизъм.

И изведнъж прожекторите угаснаха. Изхъркаха скорости, двигателят бясно изрева, сред храстите се мярнаха червени и сини сигнални светлини и патрулната кола, форсирана от място, стремително набра скорост и като се понесе към града, се изгуби зад стената. Редрик конвулсивно преглътна и разкопча ципа на комбинезона си.

— Да не би да се пръждосаха… — трескаво мърмореше Барбридж. — Рижи, давай… Давай бърже! — Той се размърда, зашари наоколо си с ръце, сграбчи чувала с плячката и се опита да се надигне. — Хайде де, какво стоиш!

Редрик неподвижно продължаваше да се взира към шосето. Сега в мрака не се различаваше нищо, но някъде там беше онзи — крачеше като курдисана кукла, отстъпваше, падаше, налиташе върху кръстовете, заплиташе се из храсталака.

— Добре — каза Редрик на глас. — Тръгваме.

Той вдигна Барбридж. Обхванал с лявата си ръка шията му, старикът се бе вкопчил като с клещи в Редрик и той, безсилен да се изправи, на четири крака го повлече през пробива в оградата, улавяйки се с ръце за мократа трева. „Давай, давай… — хриптеше Барбридж. — Не се тревожи, стоката аз я държа, няма да я изпусна… Давай!“

Пътеката беше позната, но мократа трева се хлъзгаше, клонките на дърветата го шибаха през лицето, отпуснатият старец беше неимоверно тежък, като мъртвец, на всичко отгоре и торбата с плячката постоянно, със звънтене и потракване, се закачаше о нещо, пък и страшно беше да не се натъкне на онзи, който може би все още блуждаеше наоколо в мрака.

Когато най-после се измъкнаха на пътя, все още бе тъмно, но вече се чувстваше, че скоро ще разсъмне. В горичката отвъд шосето сънено и неуверено се заобаждаха птици, а над черните сгради от далечния краен квартал, над редките жълти фенери нощният мрак вече синееше, и полъхна оттам пронизващ, влажен ветрец. Редрик положи Барбридж върху крайпътния банкет, огледа се, и като голям черен паяк пребяга през шосето. Бързо намери лендровъра, разхвърля струпаните върху него клони за маскировка, седна зад волана и предпазливо, без да пали фаровете, изкара джипа на асфалта. Барбридж седеше, прегърнал с една ръка чувалчето със стока, а с другата опипваше краката си.

— Бързо! — изхриптя той. — Карай бързо! Коленете, цели са ми още коленете… Коленете поне да спася!

Редрик го повдигна и, скърцайки със зъби от напрежение, го прехвърли през борда. Барбридж с тропот рухна върху задната седалка и застена. Чувала така и не изпусна. Редрик вдигна от земята и метна върху него непромокаемия плащ. Барбридж се бе изхитрил да домъкне със себе си и плаща.

Редрик извади фенерчето и се разходи назад-напред покрай канавката, като оглеждаше следите. Следи, общо взето, нямаше. Докато излезе на шосето, лендровъра беше намачкал високата, гъста трева, но тази трева след няколко часа щеше да се изправи. Около мястото, където бе спрял патрулният автомобил, се валяше огромно количество фасове. Редрик си спомни, че отдавна му се пуши, измъкна цигара и запали, макар че повече от всичко на света сега му се искаше да скочи в колата и газ, газ, газ — да изчезне колкото се може по-далеч от тук. Но тъкмо сега не можеше да се бърза. Всичко трябваше да се върши бавно и пресметливо.

— Ама какво правиш ти? — с плачлив глас изстена откъм колата Барбридж. — Не си излял водата, всичките такъми са сухи… Какво чакаш? Крий стоката!

— Млъкни — каза Редрик. — Пречиш ми. — Той дръпна дълбоко от цигарата и кимна: — Към южните покрайнини ще свием.

— Как тъй — към покрайнините? Ама ти какво? Коленете ми ще затриеш, гад! Коленете!

Редрик дръпна за последен път от цигарата и пъхна угарката в кибритената кутия.

— Стига си вдигал пара, Лешояд — каза той. — Направо през града не може. Три застави са, макар и на една, но ще ни спрат.

— Е, та що?

— Стига им само да ти погледнат копитата — и край.

— Че какво копитата? Риба сме гърмели, ударило ме е в краката и туй то!

— Ами ако ги пипне някой?

— Ще пипне… Аз така ще се развикам, че името на майка си ще забрави, не да пипа!

Но Редрик вече беше решил всичко. Той надигна шофьорската седалка, светна си с фенерчето, отвори капака на скривалището и каза:

— Дай тук стоката.

Резервоарът под седалката беше фалшив. Редрик пое чувалчето и го натъпка вътре, чу се как нещо в чувала дрънчи и се преобръща.

— Аз не мога да рискувам — промърмори той. — Нямам право.

Постави капака на мястото му, посипа върху него боклук, нахвърля отгоре парцали и пусна обратно седалката. Барбридж пъшкаше, простенваше, жално настояваше да побързат, пак подхвана обещанията си за Златното кълбо, и през цялото време се въртеше на своята седалка и разтревожено се вглеждаше в редеещата тъма. Редрик не му обръщаше внимание. Той разпра напълнения с вода полиетиленов плик с риба, изля водата върху риболовните принадлежности, положени на дъното на каросерията, а мятащата се риба пресипа в брезентова торба. Найлоновия плик сгъна и пъхна в джоба на комбинезона си. Сега всичко беше наред: рибари се връщаха от не до там успешен лов. Той седна зад волана и потегли.

Чак до завоя кара с угасени фарове. Отляво се точеше могъщата триметрова стена, с която бяха оградили Зоната, а отдясно се мяркаха храсти, рехави горички, понякога се срещаха изоставени къщи със заковани прозорци и олющени стени. Редрик виждаше добре в тъмното, пък и тъмнината вече не беше толкова непрогледна, а освен това той вече знаеше какво ще види, и когато пред него се показа отмерено крачещата, приведена фигура, той даже не намали скоростта. Онзи напредваше право по средата на шосето — като всички подобни и тоя също се носеше към града. Редрик го заобиколи, притиснал колата към левия банкет, и след като го задмина настъпи още по-здраво газта.

— Майко божия! — измърмори отзад Барбридж. — Рижи, видя ли го?

— Да — каза Редрик.

— Господи… само това ни липсваше… — мърмореше Барбридж и изведнъж подхвана молитва на висок глас.

— Затваряй си устата! — кресна му Редрик.

Завоят трябваше да е някъде тук. Редрик намали ход и се вгледа в редицата килнати къщички и стобори, проточила се отдясно. Старата трансформаторна будка… стълбът с подпората… прогнилото мостче над канавката. Редрик възви волана. Колата подскочи в един запълнен с вода ров.

— Ти къде?! — развика се като обезумял Барбридж. — Краката ми ще съсипеш, мръснико!

Редрик за секунда се извърна и със замах зашлеви стареца през лицето, усещайки с опакото на дланта си бодливата му буза. Барбридж се задави и млъкна. Колата се друсаше и подхвърляше, колелата час по час буксуваха в прясната кал след нощния дъжд. Редрик включи фаровете. Белите подскачащи светлини озариха стари, обрасли в трева коловози, огромни локви, гнили, порутени стобори от двете страни на пътя. Барбридж плачеше, хлипаше и подсмърчаше. Той вече не обещаваше нищо, той се оплакваше и заплашваше, но така тихо и неразбрано, че до слуха на Редрик долитаха само откъслечни думи. Нещо за краката, за коленете, за красавеца Арчи… После притихна.

Пътят заобикаляше западните покрайнини на града. Някога тук имаше вили, зеленчукови и овощни градини, кипреха се летните резиденции на градските големци и заводската администрация. Зелени, весели места — малки езерца с чисти пясъчни брегове, прозрачни брезови горички, вирове, в които развъждаха шарани. Заводската воня и разяждащите фабрични пушеци никога не стигаха до тук, също, впрочем, както и градската канализация. Сега всичко бе изоставено и запуснато, и през цялото това време попаднаха на една-единствена обитаема къща — жълто светеше покритото със завеска прозорче, на простора висеше подгизнало от дъжда бельо, и огромен пес, давейки се от ярост, излетя отстрани и за известно време преследва колата им всред вихъра от буци кал, хвърчащи изпод колелата.

Редрик внимателно мина през още едно старо, разкривено мостче и когато отпред се провидя завоя към Западното шосе, отби встрани и угаси двигателя. После излезе на пътя и, без да се обърне към Барбридж, тръгна напред, наежен от студ и пъхнал ръце във влажните джобове на комбинезона. Беше вече съвсем светло. Всичко наоколо бе мокро, тихо, сънно. Той стигна до шосето и предпазливо надникна иззад храстите. От тук полицейската застава се виждаше добре: малък фургон на колела, три светещи прозорчета, патрулна кола, оставена накриво покрай пътя, в нея нямаше никого. Известно време Редрик безмълвно стоя и наблюдава. В заставата не се забелязваше никакво движение — изглежда, патрулните се бяха измръзнали и уморили през нощта и сега се грееха във фургончето — дремеха с цигарка, залепнала за долната устна. „Жаби“ — тихо произнесе Редрик. Напипа в джоба си сгъваемия нож, пъхна пръсти в овалните отверстия на ръкохватката-бокс, стисна в юмрук студения метал и все така зиморничаво прегърбен, без да вади ръце от джобовете, тръгна обратно. Лендровърът, леко наклонен на една страна, си стоеше сред храстите. Мястото беше глухо, затънтено, сигурно никой не беше се мяркал насам поне от десет години.

Когато Редрик наближи до колата, Барбридж се попривдигна и се втренчи в него, отворил уста. Сега той изглеждаше дори още по-стар от обикновено — издълбано от бръчки лице, плешив, обрасъл в нечиста четина, гнилозъб… Няколко мига те мълчаливо се гледаха един-друг и изведнъж Барбридж изфъфли неясно:

— Карта ще ти дам… всички капани, всички… Сам ще го намериш, няма да съжаляваш…

Редрик го слушаше, застинал неподвижно, после отхлаби пръсти, пусна ножа, който стискаше в джоба си и процеди:

— Добре. Твойта работа е да лежиш в несвяст, ясно ли е? Пъшкай и не давай да те докоснат.

Той седна в джипа, включи двигателя и потегли.

И всичко се размина. Никой не се показа от фургона, когато лендровърът бавно, в прилежно съответствие със знаците и указанията пропълзя покрай поста, а после, увеличавайки все повече и повече скоростта, се понесе към крайните квартали на града. Беше шест сутринта, улиците бяха пусти, асфалтът — мокър и черен, автоматичните светофари самотно и ненужно си смигаха на кръстовищата. Минаха покрай някаква фурна с високи, ярко осветени прозорци, и Редрик бе облъхнат от вълна топъл, необикновено вкусен мирис.

— Гладен съм като вълк — каза Редрик и за да раздвижи вцепенените си от напрежение мускули се протегна, опрял изпънати ръце във волана.

— Какво? — изплашено попита Барбридж.

— Яде ми се, рекох… Тебе къде да те карам? Вкъщи, или направо при Касапина?

— Към Касапина, към Касапина препускай! — припряно забърбори Барбридж, като се наведе целият напред, дишайки трескаво и горещо в тила на Редрик. — Право при него! Направо карай! Той ми дължи още осемстотин каймета… Ама натисни газта де, какво се влачиш като мокра въшка? — и изведнъж се разрази в злобни и безсилни ругатни, с черни, мръсни думи, пръскайки слюнка, като се задъхваше и давеше в пристъпите на кашлица.

Редрик не му отвръщаше. Нямаше ни време, ни сили да обуздава разпасалия се Лешояд. Трябваше по-бързо да приключва с всичко това и поне един, поне половин час да поспи преди срещата в „Метропол“. Той зави на Шестнадесета улица, прелетя още два квартала и спря пред сива двуетажна къща.

Касапина им отвори лично — изглежда, току-що бе станал и се канеше да влиза в банята. Беше облечен в разкошен халат със златисти пискюли, в ръката си държеше чаша с изкуствена челюст. Косите му бяха разчорлени, под мътните очи висяха тъмни подпухнали торбички.

— А! — възкликна той. — Риши? Какво штава?

— Нахлузвай си ченето и да вървим — каза Редрик.

— Ъхъ — отзова се Касапина, завъртя подканящо глава по посока към дълбините на хола, а самият той, като шляпаше с персийските си чехли и се придвижваше с учудваща бързина, се понесе към банята.

— Кого? — попита от там.

— Барбридж.

— Кое?

— Краката.

В банята зашуртя вода, раздаде се пръхтене, плясък, нещо падна и се изтърколи по керамичния под. Редрик уморено се отпусна в креслото, извади цигара и запали, като се оглеждаше. Да, биваше си го холчето. Касапина не бе жалил средства. Той беше много опитен и много моден хирург, светило на медицината не само в града, но и в щата, и със сталкерите си имаше вземане-даване, разбира се, не заради парите. Той също прибираше своя пай от Зоната: вземаше в натура различна стока, за да я прилага в своята медицина; печелеше знания, изучавайки за сметка на осакатените сталкери неизвестни по-рано болести, уродства и увреждания на човешкия организъм; печелеше слава — славата на първия на планетата лекар — специалист по нечовешките заболявания на човека. И пари, впрочем, също никак не се свенеше да печели.

— Какво по-точно с краката? — попита той, като се появи от банята с огромна хавлиена кърпа през рамо. С края на кърпата внимателно изтриваше дългите си нервни пръсти.

— Джапна в „пачата“ — отвърна Редрик.

Касапина подсвирна.

— Значи, край с Барбридж — промърмори той. — Жалко, страхотен сталкер беше!

— Нищо… — Редрик се облегна назад във фотьойла. — Ще му направиш протези. Той и на протези тепърва ще има да подскача из Зоната.

— Е, хубаво — рече Касапина. Лицето му придоби съвсем делово изражение. — Почакай, сега ще се облека.

Докато той се обличаше, докато звънеше някъде — вероятно в своята клиника, за да подготвят всичко за операцията — Редрик пушеше, неподвижно полуизлегнат в креслото. Само веднъж се размърда, за да измъкне манерката. Отпиваше на малки глътки, защото беше останало съвсем малко на дъното, и се стараеше да не мисли за нищо. Просто чакаше.

После те заедно слязоха при колата, Редрик седна зад волана, а Касапина се настани до него и веднага, прегънат през облегалката, се зае да опипва краката на Барбридж. Притихнал, свит, Барбридж жално мрънкаше нещо, кълнеше се да ги позлати, споменаваше отново и отново децата и покойната си жена и умоляваше да му спасят поне коленете. Когато пристигнаха пред клиниката, Касапина изруга, като не завари санитарите да чакат на входа, скочи още в движение от колата и се скри зад вратата. Редрик пак запуши, а Барбридж неочаквано произнесе ясно и членоразделно, сякаш вече напълно успокоен:

— Ти искаше… беше решил да ме убиеш. Това ще го запомня.

— Нали не те убих — равнодушно каза Редрик.

— Да. Не ме уби… — Барбридж помълча. — И това ще го запомня.

— Помни, помни — поклати глава Редрик. — Мене ти, естествено, нямаше да ме убиваш… — Той се обърна и изгледа Барбридж. Старецът нерешително кривеше уста, потрепваше с пресъхналите си устни. — Ти мене просто щеше да ме зарежеш. Щеше да ме оставиш в Зоната и край — ни чул, ни видял. Като с Очилатия.

— Очилатия сам си умря — мрачно възрази Барбридж. — Аз нямам нищо общо с тая работа. Размазан беше.

— Мръсник си ти — равнодушно каза Редрик и се извърна напред. — Лешояд.

От входа изскочиха сънените и раздърпани санитари и като разгъваха в движение носилката дотичаха до колата. Редрик подръпваше от цигарата и наблюдаваше как те ловко измъкнаха Барбридж от каросерията на джипа, положиха го върху носилката и го понесоха към входа. Барбридж лежеше неподвижно, скръстил ръце на гърди, и отчуждено гледаше в небето. Огромните му стъпала, жестоко оглозгани от „пачата“, стърчаха неестествено и странно извърнати. Той беше последният от старите сталкери — от ония, които бяха наченали лова на извънземни съкровища веднага след Посещението, когато Зоната още не се наричаше Зона, когато не съществуваха още ни, институтът, ни стената, ни полицейските кордони на ООН, когато градът беше парализиран от ужас, а светът хихикаше над новата вестникарска измислица. По онова време Редрик беше едва десетгодишен, а Барбридж бе още як и буен мъж — страшно обичаше да се напие за чужда сметка, да предизвика сбиване, да натисне в ъгъла някоя зазяпала се хлапачка. Собствените му деца тогава изобщо не го интересуваха, а в дребна гадина вече се беше превърнал, защото, след като се налочеше с някакво гнусно наслаждение пребиваше от бой жена си — шумно, на показ, пред очите на всички… Така я и преби до смърт.

Редрик форсира лендровъра, зави и без да обръща внимание на светофарите го подгони, като джавкаше с клаксона срещу редките минувачи и сечеше завоите, право към къщи.

Спря пред гаража, а когато се измъкваше от колата видя домоуправителя, който се беше запътил към него откъм вътрешното дворче. Както винаги, домоуправителят не беше в настроение, омачканата му физиономия с подпухнали очи изразяваше крайна гнусливост, сякаш не стъпваше по земята, а газеше из оборски тор.

— Добро утро — вежливо го поздрави Редрик.

Домоуправителят спря на две крачки от него и тикна дебел пръст зад рамото си.

— Онова ваша работа ли е? — прегракнало попита той. Личеше си, че това са първите му думи от вчера насам.

— За какво говорите?

— Люлките там… Вие ли ги сложихте?

— Аз.

— За какво?

Редрик мълчаливо отиде до вратата на гаража и се зае да отключва катинара. Домоуправителят го последва и се спря зад гърба му.

— Питам за какво сте сложили тия люлки? Кой ви е молил?

— Дъщеря ми ме помоли — произнесе Редрик много спокойно и оттласна едното крило на вратите.

— Аз не ви питам за дъщерята! — Домоуправителят повиши тон. — За дъщеря ви отделно следва да си поприказваме. Аз ви питам кой ви е разрешил? Кой, собствено казано, ви е позволил да се разпореждате из двора?

Редрик се обърна към него и известно време неподвижно стоя, съсредоточено взрян в бледия му, изпъстрен със синкави жилки нос. Домоуправителят отстъпи крачка назад и произнесе с отпаднал глас:

— И балкона си не пребоядисвате. Колко пъти съм ви…

— Напразно се напъвате — каза Редрик. — Все едно, аз от тук няма да се махна.

Той се върна в джипа и включи двигателя. Докато слагаше ръце върху волана, мимоходом забеляза как побеляха кокалчетата на пръстите му. И тогава той се подаде от колата и вече без да се сдържа изсъска:

— Но ако въпреки всичко ми се наложи да се махна, тогава, гад такъв, моли се!

Вкара джипа в гаража, светна лампата и заключи отвътре вратата. После измъкна от фалшивия резервоар чувалчето със стока, почисти колата, напъха чувалчето в една стара плетена кошница, отгоре сложи риболовните принадлежности, още влажни, с полепнали тревички и листа, а върху всичко това изсипа полуживата риба, която Барбридж още предишния ден беше купил от някакво магазинче в покрайнините. След това още веднъж огледа колата от всички страни, просто по навик. Върху задната дясна гума бе залепнал сплескан фас от цигара. Редрик го отлепи — цигарата се оказа шведска. Редрик се замисли и я пъхна в кибритената кутия — там имаше вече три фаса.

По стълбището не срещна никого. Спря на площадката пред своето жилище и вратата се отвори още преди да бе извадил ключа си. Той влезе странишком, понесъл под мишница тежката кошница, и се потопи в познатата топлина и познатия мирис на своя дом, а Гута, обгърнала го с ръце през шията, замря с лице, притиснато към гърдите му. Дори през комбинезона и дебелата риза той усети как бясно бие сърцето й. Не й пречеше — търпеливо стоеше и чакаше, докато тя се отпусне, успокои, макар именно в тази минута да почувства до каква степен се е уморил и останал без сили.

— Е, добре… — най-сетне пророни тя с нисък, леко хрипкав глас, пусна го, включи осветлението във вестибюла и без да се обърне повече, отиде в кухнята. — Сега ще ти направя кафе… — каза оттам.

— Аз тука съм домъкнал рибка — извика той с изкуствено бодър глас. — Изпържи я, ама всичката наведнъж я изпържи, че направо ми прималява от глад!

Тя се върна, като криеше лице в спуснатите си коси, той сложи кошницата на пода, помогна й да измъкнат мрежата с риба, и те двамата заедно отнесоха мрежата в кухнята и изсипаха рибата в мивката.

— Върви да се миеш — рече тя. — Докато се измиеш, всичко ще бъде готово.

— Как е Маймунката? — попита Редрик, докато сядаше и смъкваше ботушите от краката си.

— Ами цялата вечер бърбори — отзова се Гута. — Едва-едва я укротих. Все в мен се вре и през цялото време едно си знае: къде е тате, къде е тате? Вземи, че й поднеси на ръце татенцето…

Тя пъргаво и безшумно сновеше из кухнята, стегната, хубава, и вече кипеше водата в котелката върху печката, и хвърчаха рибените люспи изпод ножа, и цвърчеше олиото в най-големия тиган, и възхитително ухаеше на прясно кафе.

Редрик се надигна, пристъпи както си беше на бос крак, върна се в коридора, взе кошницата и я отнесе в килера. После надникна в спалнята. Маймунката безметежно си спеше, отметнатото одеялце се бе провесило до земята, пижамката се беше събрала нагоре и тя цялата беше като на длан — малко, сумтящо зверче. Редрик не се сдържа и я погали по гръбчето, покрито с топла златиста козинка, и за хиляден път се учуди колко е мека тази козинка и колко е дълга. Много му се искаше да вземе Маймунката на ръце, но се побоя да не я събуди, пък и беше мръсен като дявол, целият просмукан от Зоната и смъртта. Върна се в кухнята, седна отново на масата и рече:

— Налей ми чашка кафе. После ще ида да се мия.

Върху масата беше разпръсната купчина вечерни издания: „Хармънтски вестник“, списание „Атлет“, списание „Плейбой“ — цяла камара се беше натрупала — и дебелите, подвързани в сива обложка „Доклади на Международния институт по извънземни култури“, партида 56-та. Редрик пое от ръката на Гута чашката димящо кафе и придърпа към себе си „Докладите“. Криволици някакви, знаци, чертежи… На фотографиите — познати предмети в странни ракурси. Още една посмъртна статия на Кирил е излязла: „За едно неочаквано свойство на магнитните капани тип 77-6“. Фамилното име „Панов“ беше оградено в черна рамка, отдолу със ситен шрифт бележка: „Д-р Кирил А. Панов трагично загина в процеса на провеждане на експеримент през м. април 19…. година“. Редрик захвърли списанието, отпи, опарвайки се, от кафето и попита:

— Обаждал ли се е някой?

— Ваксата намина тия дни — отвърна Гута, като се позабави с отговора. Тя стоеше до печката и го гледаше. — Беше пиян до козирката и аз го отпратих.

— А Маймунката какво?

— Не искаше да го пусне, разбира се. Накани се да реве. Но аз й казах, че чичкото не се чувства добре. Пък тя ми отговаря с разбиране: „Пак се е натряскал Ваксата!“

Редрик се усмихна и отпи още една глътка.

— Ами съседите?

И отново Гута малко се забави, преди да отвърне:

— Ами както винаги — произнесе тя най-накрая.

— Добре, не ми разказвай.

— А! — тя с отвращение махна с ръка. — Снощи чука на вратата оная жена отдолу. Очите й ще изскочат, пяна плюе. Какво сме се разчегъртали посред нощ в банята!…

— Зар-раза — процеди Редрик през зъби. — Слушай, може би да заминем все пак, а? Ще купим някоя къща в покрайнините, където никой не живее, някоя изоставена вила…

— А Маймунката?

— Господи — погледна я Редрик. — Та няма ли ние двамата с тебе да направим всичко, за да й бъде добре?

Гута поклати глава.

— Тя обича децата. И те я обичат. Нали не са виновни, че…

— Да — промълви Редрик. — Децата, разбира се, не са виновни.

— Какво има да говорим — въздъхна Гута. — Някой те търси по телефона. Не си каза името и аз заявих, че си отишъл на риба.

Редрик остави чашата и стана.

— Хубаво — рече той. — Ще взема да се изкъпя все пак. Имам още маса работа.

Той се заключи в банята, хвърли дрехите в легена, а ножа, останалите гайки, цигарите и другите дреболии остави върху полицата под огледалото. Дълго се въртя под врялата вода на душа като пъшкаше, пръхтеше и триеше тялото си с ръкавицата от грапав сюнгер, докато кожата му не стана пурпурна, после спря душа, седна на ръба на ваната и запуши. Водата гъргореше из тръбите, в кухнята Гута звънтеше със съдовете, замириса на пържена риба, после Гута почука на вратата и му подаде чисто бельо.

— Хайде по-бързо — нареди тя. — Рибата ще изстине.

Тя вече съвсем се беше съвзела и започваше пак да командва. Усмихвайки се, Редрик се облече, тоест нахлузи фланелката и гащетата, и направо тъй, както си беше полугол, се върна в кухнята.

— Е, сега може и да се хапне — рече той като сядаше.

— Сложи ли парцалите си в легена? — попита Гута.

— Ъхъ — измуча той с натъпкана уста. — Вкусна рибка!

— Накисна ли ги?

— Не-е… Виноват, сър, няма да се повтори, сър… Ама зарежи ги де, има време, ела седни! — Той я улови за ръката и се опита да я настани върху коленете си, но тя се извърна и седна на стола отсреща.

— Пренебрегваш, значи, мъжа си — закима Редрик, като пълнеше отново уста. — Гнусиш се, значи.

— Че какъв мъж си ти сега — каза Гута. — Празна торба си ти сега, а не мъж. Трябва да те понатъпча по-напред.

— Ами ако съм? — стрелна я с очи той. — Какви ли не чудеса стават по света.

— Май още не съм виждала такива чудеса от тебе. Искаш ли да пийнеш нещо?

Редрик колебливо повъртя в ръка вилицата.

— Н-не, като че ли — проговори той. Погледна към часовника и стана. — След малко тръгвам. Приготви ми официалния костюм. Категория „лукс“. С всичкото му там — бяла риза, вратовръзка…

Като шляпаше с наслада по прохладния под с чистите си боси крака, той отиде в килера и спусна райбера на вратата. След това надяна гумена престилка, сложи си гумени ръкавици до лактите и се зае да разтоварва върху масата съдържанието на чувала. Две „пустилки“. Кутийка с „карфици“. Девет „батерийки“. Три „гривни“. И един обръч някакъв — също като гривните, но от бял метал, по-лек и с диаметър по-голям с около трийсет милиметра. Шестнайсет парчета „черни пръски“ в полиетиленово пликче. Две отлично запазени „гъби“, с големината на юмрук. Три „конски мухи“. Буркан с „газирана глина“… В чувала остана само тежкият порцеланов контейнер, грижливо опакован в стъклена вата, но Редрик не го и докосна. Той извади цигара и запали, като разглеждаше предметите, подредени върху масата. После изтегли чекмеджето, измъкна от там лист хартия, огризка от молив и сметало. Стиснал цигара в ъгъла на устата си и примижал от дима, той пишеше цифра след цифра, подреждайки всичко в три колонки, а после сумира първите две. Получаваше се внушителна сума. Той натисна фаса в пепелницата, предпазливо отвори кутийката и изсипа „карфиците“ върху един лист хартия. На електрическата светлина „карфиците“ проблясваха синкаво и само нарядко внезапно пръсваха чисти спектрални цветове — жълто, червено, зелено. Той взе една „карфица“ и внимателно, за да не се убоде, я стисна между палеца и показалеца си. След това угаси лампата и почака малко, докато привикне към тъмнината. Но „карфицата“ мълчеше. Той я сложи настрана, напипа друга и също така я стисна между пръстите си. Нищо. Натисна по-силно, с риск да се убоде, и „карфицата“ проговори: слаби червеникави бликове припламнаха и затанцуваха по нея и внезапно се смениха с по-редки зелени. Няколко секунди Редрик се любува на тази странна игра на светлинките, която, както беше научил от „Докладите“, трябвало да означава нещо, може би нещо много важно, много значително, а после положи „карфицата“ отделно от другите и взе нова…

Всичко на всичко „карфиците“ се оказаха седемдесет и три, от тях говореха дванайсет, останалите мълчаха. В действителност, те също би трябвало да проговорят, но за тази цел не беше достатъчно да ги стиснеш с пръсти, а трябваше специална машина с размерите на маса. Редрик отново запали лампата и към вече написаните цифри прибави още две. И едва след това се реши.

Пъхна двете си ръце в чувала и, затаил дъх, извлече и сложи на масата мекия вързоп. Известно време го гледа, замислено почесвайки се под брадичката с тилната страна на дланта. После все пак взе молива, повъртя го между непохватните си, омекнали пръсти, и отново го захвърли. Извади още една цигара и, без да откъсва очи от вързопа, я изпуши докрай.

— За какъв дявол! — каза на висок глас, решително грабна вързопа и го напъха обратно в чувала. — И край. И стига.

Редрик бързо пресипа „карфиците“ обратно в кутийката и стана. Време беше да върви. Навярно би могъл да поспи още половин час, та главата му да се проясни, но пък от друга страна, много по-полезно е да пристигне на мястото по-рано и да се огледа кое как е. Смъкна ръкавиците, окачи престилката и, без да угаси лампата, излезе от килера.

Костюмът беше вече положен върху кревата и Редрик се зае с обличането. Завързваше вратовръзката си пред огледалото, когато зад гърба му скръцнаха дъските на пода, разнесе се палаво сумтене, и той нарочно се смръщи, за да не се разсмее.

— У! — викна изведнъж до него тъничко гласче, и го сграбчиха за крака.

— Ах! — възкликна Редрик и падна в безсъзнание върху кревата.

Със смях и писъци Маймунката незабавно се покатери върху него. Тъпчеха го, дърпаха го за косите и го заливаха с поток от най-разнообразни сведения. Съседският Вили откъснал на куклата крака. На третия етаж се е завъдило коте, цялото бяло и с червени очи, сигурно не е слушало мама и е ходило в Зоната. За вечеря имаше каша и конфитюр. Чичко Вакса пак се бил пропил и боледувал, той даже плакал. Защо рибите не потъват, като са във водата? Защо мама не спа нощес? Защо пръстите са пет, ръцете две, а носът един?… Редрик внимателно прегръщаше топлото същество, пълзящо по него, вглеждаше се в огромните му, изцяло тъмни, без бяло отстрани, очи, притискаше страна към пухкавата бузка, обрасла със златиста копринена козинка, и повтаряше:

— Маймунката ми… Ах ти, Маймунке… Маймунка такава…

Над ухото му рязко иззвъня телефонът. Той протегна ръка и вдигна слушалката.

— Слушам.

Телефонът мълчеше.

— Ало! — извика Редрик. — Ало!

Никой не се обади. След това в слушалката нещо изщрака и се разнесе краткото, накъсано писукане на сигнала „свободно“. Тогава Редрик се изправи, пусна Маймунката на пода и, вече без да я слуша, навлече панталоните и сакото. Маймунката дърдореше неуморно, но той само разсеяно се усмихваше с половин уста, тъй че най-накрая му беше обявено, че тате си е глътнал езика, със зъби го е прехапал, и той бе оставен на мира.

Редрик се върна в килера, подреди в ръчната си чанта онова, което лежеше на масата, отскочи до банята да вземе ножа, отново се върна в килера, взе чантата в едната си ръка, кошницата с чувала — в другата, и излезе. Грижливо заключи вратата на килера и извика на Гута: „Тръгвам!“

— Кога ще се върнеш? — попита Гута на излизане от кухнята. Тя вече се беше вчесала и гримирала, и беше облечена не в халата, а в домашната рокля — най-любимата му, яркосиня и с дълбоко деколте.

— Ще ти звънна — изрече той, загледан в нея, после приближи, наведе се и целуна деколтето.

— Хайде, върви… — тихо каза Гута.

— Ами аз? А мене? — заврещя Маймунката, като се провря между тях.

Наложи се да се наведе още по-ниско. Гута го гледаше с неподвижни очи.

— Глупости — каза той. — Не се тревожи. Аз ще ти позвъня.

Като слизаше по стълбищата, Редрик видя на площадката един етаж по-долу тлъст човек по раирана пижама, който човъркаше нещо из бравата на входната си врата. Откъм тъмните недра на жилището полъхваше топла, възкисела воня. Редрик се спря и учтиво поздрави:

— Добър ден.

Дебелият боязливо го изгледа иззад могъщото си рамо и нещо издудна.

— Вашата съпруга нощес е идвала у нас — каза Редрик. — Уж нещо сме режели. Това е някакво недоразумение.

— Че аз какво… — промърмори човекът по пижама.

— Жена ми вчера е перяла — продължи Редрик. — Ако сме ви обезпокоили, моля да ни извините.

— Че аз нищо не съм казвал — рече човекът с пижамата. — Моля…

— Е, много се радвам — каза Редрик.

Той слезе долу, отби се в гаража, постави кошницата с чувала в ъгъла, затрупа я с една стара седалка, огледа всичко още веднъж и излезе на улицата.

Не отиваше кой знае колко далече — два квартала до площада, след това през парка и още един квартал до Централния булевард. Пред „Метропол“ както винаги лъщеше с лак и никел разноцветният строй луксозни лимузини, лакеи в малинови куртки мъкнеха куфари към входа, някакви чуждоземни на вид солидни господа беседваха, събрани на групички по двама, по трима на мраморните стълби, димяха скъпи пури. Редрик реши засега да не влиза там. Той се настани под сенника на едно малко кафене на срещуположната страна на улицата, поръча си кафе и припали цигара. На две крачки от него масичката бе окупирана от трима цивилно облечени офицери от международната полиция, които мълчаливо и бързешком нагъваха пържени кренвирши по хармънтски и ги поливаха с тъмно пиво от високи стъклени халби. В отсрещния ъгъл, на десетина крачки, някакъв сержант мрачно дъвчеше пържени картофи, стиснал вилицата в юмрук. Синята каска лежеше с дъното нагоре до стола му, ремъкът с кобура висеше небрежно преметнат през облегалката. Други посетители в кафенето нямаше. Сервитьорката, непозната, вече немлада жена, стоеше настрани и от време на време се прозяваше, деликатно прикривайки с длан начервената си уста. Беше девет без двайсет.

Редрик видя как от централния вход на хотела излезе Ричард Нънан, като дъвчеше в движение и нахлупваше на главата си мека шапка. Той бодро се изтърколи по стълбата — дребничък, топчест, розовичък, целият такъв един благополучен, свежо измит и решително уверен, че денят няма да му донесе никакви неприятности. Той махна някому с ръка, преметна сгънатия шлифер през дясното си рамо и се упъти към своето пежо. Пежото на Дик беше също такова закръглено, късичко и току-що измито, и сякаш също така уверено, че не го заплашват никакви неприятности.

Прикрил лицето си с длан, Редрик гледаше как Нънан грижовно и деловито се настанява на креслото зад волана, прехвърля нещо от предната на задната седалка, навежда се за нещо, нагласява огледалцето за обратно виждане. После пежото изпръхтя, изхвърли синкав дим, бибитна на някакъв африканец в бурнус и бодро се изтърколи на улицата. Съдейки по всичко Нънан се отправяше към института, а значи щеше да заобиколи фонтана и да мине покрай кафенето. Да стане и да си отиде вече бе късно, затова Редрик само още повече прикри лице зад дланта си и съвсем се прегърби над чашата. Обаче това не помогна. Пежото избибипка над самото му ухо, скръцнаха спирачки и бодрият глас на Нънан го извика:

— Ей! Шухарт! Ред!

Редрик изруга на ум и вдигна глава. Нънан вече се приближаваше към него, протегнал в движение ръка. Нънан приветливо сияеше.

— Ти какво правиш тук рано-рано? — попита той като се настаняваше. — Благодаря, скъпа — подхвърли към сервитьорката. — Нищо не искам… — И пак се обърна към Редрик: — Сто години не съм те виждал. Къде се губиш? С какво се занимаваш?

— Ами така… — без желание предъвка Редрик. — Предимно с дреболии.

Той гледаше как Нънан с обичайната си грижливост и солидност се нагласява удобно на отсрещния стол, мести с пухкавите си ръчички чашата със салфетки на една страна, чинийката от сандвичи — на друга, и слушаше как Нънан дружелюбно дърдори.

— Изглеждаш ми някак умърлушен, не си ли доспиваш? И аз, да ти кажа, напоследък се съсипах да тичам по тая нова автоматика, обаче спането — а, не, братче, сънят си е за мен по-важен от всичко, майната й на автоматиката… — Той изведнъж се огледа. — Пардон, ти може би чакаше някого? Да не би да попречих?

— А, не си… — вяло отвърна Редрик. — Просто имах време и хайде, викам си, поне да пия едно кафе…

— Е, аз няма да те бавя дълго — Дик погледна часовника си. — Слушай, Ред, я зарежи тия твои занимавки на дребно и се връщай в института. Нали знаеш, тебе ще те вземат там по всяко време. Искаш ли да работиш пак с руснак, един пристигна съвсем наскоро?

Редрик поклати глава.

— Не — каза той. — Втори Кирил на света няма да се роди… Пък и аз нямам работа във вашия институт. Вие там навсякъде сте наблъскали автоматика, в Зоната пращате роботи, и премиалните, както би трябвало да разбирам, пак у роботите ще отиват… А лаборантските жълти грошове — на мен те и за тютюн няма да ми стигат.

— Глупости, всичко това би могло да се уреди — възрази Нънан.

— Аз пък не обичам да ме уреждат. Откак съм се пръкнал все сам се уреждам и занапред ще я карам пак така — сам.

— Горделив си станал — въздъхна Нънан с укор.

— Нищо подобно. Просто не обичам да си броя парите, това е.

— Какво пък, сигурно си прав — разсеяно произнесе Нънан. Той хвърли равнодушен поглед към чантата на Редрик върху стола, потърка с пръст сребърната пластинка с гравирани по нея славянски букви. — Всичко е правилно: парите са нужни на човек именно за да не мисли никога за тях… Кирил ли ти я подари? — попита, като кимна към чантата.

— Получих я по наследство. Какво така не те мяркам напоследък в „Борж“?

— По-скоро нека кажем, че ти не се мяркаш — възрази Нънан. — Аз почти всеки ден обядвам там, мене тук в „Метропол“ за всяка пържола така ме дерат, че… Слушай — възкликна той внезапно. — Ами с парите как си сега?

— Искаш да ми дадеш назаем ли? — изгледа го Редрик.

— Не, обратното.

— Да ти заема, значи…

— Има една работа…

— О, Господи… — изпъшка Редрик. — И ти ли същото!

— А кой още? — веднага изстреля Нънан.

— Абе много станахте вие… работодателите.

Нънан, сякаш едва сега го беше разбрал, се разсмя.

— Не, не, това не е по твоята основна специалност.

— А по чия?

Нънан отново погледна часовника си.

— Виж какво — каза той, като ставаше. — Ела днес по обяд в „Борж“, към два часа. Ще поговорим.

— До два може и да не успея.

— Тогава привечер, около шест. Става ли?

— Ще видим — отвърна Редрик и също погледна часовника си. Беше девет без пет.

Нънан помаха с ръчичка и се изтърколи към своето пежо. Редрик го изпрати с поглед, повика сервитьорката, поръча пакет цигари „Лъки страйк“, плати и като взе чантата, полека се отправи през улицата към хотела. Слънцето вече припичаше не на шега, булевардът се изпълваше с влажен задух и Редрик усети парене под клепачите. Той стисна силно очи, като съжаляваше, че не му стигна времето поне час да поспи преди важната среща. И в този момент го връхлетя.

Такова нещо не бе му се случвало никога извън Зоната, пък и в самата Зона го беше хващало само два-три пъти. Внезапно той сякаш попадна в друг свят. Милиони миризми вкупом се стовариха отгоре му — остри, сладникави, металически, гальовни, опасни, тревожни, огромни като здания, миниатюрни като прашинки, груби като павета, тънки и сложни като часовникови механизми. Въздухът стана твърд, в него изпъкнаха ръбове, възникнаха повърхности, прорязаха се ъгли, сякаш пространството се запълни с огромни грапави кълба, плъзгави пирамиди, гигантски бодливи кристали, и той трябваше да се промъква сред всичко това, да си проправя път като в сън, сякаш попаднал в тъмното магазинче на антикваря, задръстено със старинни, уродливи мебели… Това продължи само миг. Той отвори очи и всичко изчезна. Това не беше някакъв друг свят — а предишният, познат свят се бе обърнал към него откъм друга, неизвестна страна, тази страна му се откри за секунди и отново се затвори непроницаемо, преди да бе успял да се осъзнае…

Над ухото му излая раздразнен клаксон, Редрик ускори крачка, после затича и спря чак пред стените на „Метропол“. Сърцето му удряше бясно, той остави чантата на асфалта, припряно разкъса пакета цигари и запали. Вдишваше дълбоко дима, съвземаше се като след сбиване, и дежурният полицай се спря до него и попита озадачен:

— Да ви помогна, мистър?

— Н-не — едва успя да процеди Редрик и се прокашля. — Задушно е…

— Искате ли да ви придружа?

Редрик се наведе и вдигна чантата.

— Мина ми — каза той. — Всичко е наред, приятел. Благодаря.

Той бързо закрачи към портала, изкачи се по стъпалата и влезе във вестибюла. Тук беше прохладно, сумрачно, екливо. Добре би било да поседне в някое от тези грамадни кожени кресла, да се отпусне, да си поеме дъх, но той и без това вече бе закъснял. Позволи си само да допуши цигарата докрай, като оглеждаше с притворени очи навалицата из вестибюла. Разбира се, Мършавия вече беше довтасал — ровеше с раздразнена физиономия из списанията край колонката за вестници. Редрик захвърли фаса в урната и влезе в кабината на асансьора. Още не бе успял да затвори вратата и след него се вмъкна някакъв набит шишко с астматично дишане, силно напарфюмирана дама с мрачно хлапе, дъвчещо шоколад, и обширна старица със зле избръсната брадичка. Редрик бе затиснат в ъгъла. Той затвори очи, за да не гледа хлапето, по бузите на което се размазваха шоколадови лиги, но чието личице беше свежо, чисто, без нито едно косъмче, и да не вижда изпъкналите склеротични белтъци в очите на дебелака, нито застрашителните брадавици върху подпухналата зурла на старицата. Дебелакът се опита да запуши, но старицата го скастри и продължи да го хока чак до петия етаж, където слезе, и още щом тя се изсипа навън, дебелакът все пак запуши с такъв вид, сякаш бе отстоял гражданските си свободи и тутакси се закашля, задъха, взе да се дави, да съска и хрипти, като по камилски протягаше устни и блъскаше Редрик в ребрата с мъчително вирнатия си лакът… На осмия етаж Редрик слезе и за да разреди поне малко напрежението си, високо и старателно изрече:

— Да ти друсна един в душицата небръсната бабишкерска, дърта вещица, кашляджия вонящ полуумрял, със все сополанкото лигав шоколаден!…

После закрачи по мекия килим, опънат по дължината на коридора, озарен от уютните светлини на скритите лампи. Тук ухаеше на скъп тютюн, на парижки парфюми, на плътно натъпкани портфейли от истинска кожа, на скъпи жени за по петстотин банкноти на нощ, на масивни златни табакери — на цялата тая евтиния, цялата тази гнусна плесен, която бе избуяла върху Зоната, смучеше от Зоната, плюскаше, съвъкупляваше се, тлъстееше от Зоната, и плюеше на всичко, и най-вече не й пукаше за онова, което щеше да стане после, след като тя се наплюскаше, насмучеше и насъвъкупляваше до насита, а всичко, което е имало в Зоната се окаже навън и се утаи в нашия свят. Без да чука Редрик бутна вратата на стая осемстотин седемдесет и четири.

Прегракналия, приседнал на масата край прозореца, баеше на пурата си. Той беше още по пижама, с мокри редки коси, впрочем, старателно зализани на път, а нездравото му, подпухнало лице бе гладко обръснато.

— Аха — произнесе той, без да вдига очи. — Точността била вежливостта на кралете. Здравейте, момчето ми.

Той привърши с подрязването на пурата, взе я с две ръце, поднесе я към мустаците си и прокара нос над нея от единия до другия й край.

— А къде е нашият добър стар Барбридж? — попита той и вдигна поглед. Очите му бяха прозрачни, сини, ангелски.

Редрик постави чантата си на дивана, седна и извади цигарите си.

— Барбридж няма да дойде — каза той.

— Добрият, стар Барбридж — промълви Прегракналия, взе пурата с два пръста и предпазливо я поднесе към устата си. — Нервите на стария Барбридж не са издържали…

Той все така гледаше в Редрик с чистите си сини очи и не мигаше. Никога не мигаше. Вратата се открехна и в стаята се промъкна Мършавия.

— Кой беше оня човек, с когото разговаряхте? — попита той още от прага.

— А, здравейте — приветливо се обърна към него Редрик, като тръскаше пепелта от цигарата си на пода.

Мършавия пъхна ръце в джобовете си, приближи се, като пристъпваше широко с огромните си, скосени навътре ходила, и спря пред Редрик.

— Сто пъти ви казахме — рече той с упрек в гласа. — Никакви контакти преди срещата. А вие какво правите?

— Аз поздравявам — каза Редрик. — А вие?

Прегракналия се разсмя, а Мършавия с раздразнение измърмори:

— Здравейте, здравейте… — Той престана да пронизва Редрик с укорителен поглед и се тръшна на дивана до него. — Не бива да правите така — рече той. — Разбирате ли? Не бива!

— Тогава ми назначавайте срещи там, където нямам познати — каза Редрик.

— Момчето е право — забеляза Прегракналия. — Гафът е за наша сметка… Та кой беше оня човек?

— Това е Ричард Нънан — отвърна Редрик. — Представител е на някакви фирми, които доставят оборудване за института. Живее тук, в хотела.

— Ето виждаш ли, колко е просто! — обърна се Прегракналия към Мършавия, пресегна се да вземе от масата колосалната запалка, оформена като статуята на Свободата, изгледа я със съмнение и я върна обратно.

— А Барбридж къде е? — попита Мършавия вече съвсем дружелюбно.

— Свършено е с Барбридж — каза Редрик.

Ония двамата бързо се спогледаха.

— Мир на праха му — произнесе Прегракналия предпазливо. — Или може би е арестуван?

Известно време Редрик не отговаряше, допушвайки бавно цигарата си. После хвърли фаса на пода и каза:

— Не бойте се, всичко е чисто. В болница е.

— Няма що — чисто! — скочи нервно Мършавия и прекоси стаята към прозореца. — В коя болница?

— Не се бойте — повтори Редрик. — В която трябва. И хайде да се залавяме за работа, искам да се наспя.

— В коя именно болница е? — вече раздразнено повиши тон Мършавия.

— Как ли пък не съм ви казал — озъби се Редрик. — Ще вършим ли работа днес, или не?

— Ще вършим, ще вършим, момчето ми — бодро рече Прегракналия.

Той скочи с неочаквана лекота, бързо премести към Редрик масичката за четене, с едно движение смете върху килима купчината списания и вестници и седна насреща, опрял върху колене розовите си космати ръце.

— Покажете — каза той.

Редрик отвори чантата, извади списъка с цените и го положи на масичката пред Прегракналия. Оня му хвърли бегъл поглед и с нокът го отмести настрани. Мършавия мина зад гърба му и през неговото рамо се вторачи в списъка.

— Това е сметката — каза Редрик.

— Виждам — отвърна Прегракналия. — Показвайте, показвайте!

— Парите — каза Редрик.

— Какъв е тоя „пръстен“? — подозрително се осведоми Мършавия, като тикна пръст в списъка през рамото на Прегракналия.

Редрик мълчеше. Държеше отворената чанта върху коленете си и не отместваше поглед от сините ангелски очички. Най-после Прегракналия се ухили:

— Защо ли толкова ви обичам, момчето ми? — измърка той. — Пък ще ми казват, че нямало любов от пръв поглед! — Той театрално въздъхна. — Фил, приятелю, как му казваха те тук? Премери му от зелето, наплюнчи зеленичките… и ми дай най-после кибрита! Нали виждаш… — И той размаха пурата, все още стисната с два пръста.

Мършавия Фил изръмжа нещо неразбираемо, хвърли му кибрита и влезе в съседното помещение, отделено с плъзгаща се врата. Дочуваше се как той разговаря там с някого, троснато и неясно, нещо за котка в чувал, а Прегракналия, разпалил най-сетне своята пура, все тъй продължаваше да разглежда Редрик от упор, със застинала усмивка на тънките си бледи устни и сякаш размишляваше за нещо, а Редрик, подпрял брадичка върху чантата, също го гледаше в лицето и също се стараеше да не мига, макар клепачите му да пареха като огън и очите му да се насълзяваха. После Мършавия се върна, хвърли на масичката две пачки банкноти, увити стегнато с бандерол, и нацупено седна до Редрик. Редрик лениво се пресегна към парите, но Прегракналия с жест го спря, откъсна бандеролите и ги пъхна в джоба на пижамата си.

— Сега вече, моля — каза той.

Редрик взе парите и без да ги брои, напъха пачките във вътрешния джоб на сакото си. После се зае да вади и нарежда стоката. Правеше това бавно, като даваше възможност на двамата да разгледат и сверят със списъка всеки предмет по отделно. В стаята беше тихо, чуваше се само тежкото дишане на Прегракналия, и иззад подвижната врата се носеше лекичко позвънване — като че ли от лъжичка по края на стъклена чаша.

Когато Редрик най-после затвори чантата и щракна закопчалките, Прегракналия вдигна очи към него и попита:

— Е, а как вървят нещата с най-важното?

— Никак — отвърна Редрик. Помълча и добави: — Засега.

— Харесва ми това „засега“ — ласкаво произнесе Прегракналия. — А на тебе, Фил?

— Шикалкавите, Шухарт, има нещо тъмно в тая работа — гнусливо рече Мършавия Фил. — И защо хитрувате, пита се?

— Ами такава ми е специалността: ние сме по тъмните сделки — каза Ред. — Тежка професия имаме ние с вас.

— Е, добре — въздъхна Прегракналия. — А къде е фотоапаратът?

— А, дявол да го вземе — процеди Редрик. Той потри с пръсти бузите си, чувствайки как руменината облива лицето му. — Виноват — рече той. — Съвсем го забравих.

— Там ли? — попита Прегракналия, като направи с пурата неопределено движение във въздуха.

— Не помня… Сигурно там… — Редрик затвори очи и се облегна назад върху дивана. — Не. Изобщо не си спомням.

— Жалко — каза Прегракналия. — Но вие, в крайна сметка, поне видяхте ли онова нещо?

— Не успях — с досада каза Редрик. — Там е цялата работа. Не можахме да стигнем до кауперите. Барбридж нагази в „пачата“ и на мен ми се наложи веднага да драпам обратно… Можете да бъдете сигурни, че ако я бях видял, нямаше да забравя…

— Я слушай, Хю, погледни насам! — неочаквано произнесе с уплашен шепот Мършавия. — Какво е това, а?

Той седеше, напрегнато изпънал напред показалеца на дясната си ръка. Около пръста му се въртеше същият оня бял метален обръч, и Мършавия се бе вторачил опулено в него.

— Той не спира! — извика Мършавия, местейки кръглите си очи от обръча към Прегракналия и обратно.

— Какво значи това — не спира? — предпазливо запита Прегракналия и се поотдръпна назад.

Одеве го надянах на пръста си и го врътнах веднъж — просто така… и той вече цяла минута не спира!

Мършавия изведнъж скочи и, като държеше протегнатия пръст пред себе си, изтича зад портала. Обръчът проблясваше сребристо и равномерно се въртеше пред него като самолетна перка.

— Що за чудо е това, дето сте ни го донесли? — попита Прегракналия.

— Дявол го знае — каза Редрик. — Нямах и представа… Да знаех — щях да ви дера по-скъпо.

Прегракналия го гледа известно време, след това стана и също се скри зад портала. Там тутакси задуднаха гласове. Редрик измъкна цигара, запали, вдигна от пода някакво списание и се зае да го прелиства разсеяно. Списанието беше пълно с породисти красавици, но кой знае защо сега му беше противно да ги гледа. Редрик захвърли списанието и пошари с очи из стаята, търсейки нещо за пиене. После измъкна от вътрешния си джоб пачката и преброи парите. Всичко беше точно, но за да не заспи, той преброи и втората пачка. Когато я слагаше в джоба си, Прегракналия се върна.

— Имате късмет, момчето ми — обяви той, докато сядаше отново срещу Редрик. — Знаете ли какво е перпетуум-мобиле?

— Не — каза Редрик. — Чак толкоз не сме учили.

— Не ви и трябва — кимна Прегракналия. Той извади още една пачка банкноти. — Това е цената на първия екземпляр — произнесе той, като откъсна бандерола от пачката. — За всеки нов екземпляр от тия ваши „пръстени“ ще получавате по две такива пачки. Запомнихте ли, момчето ми? По две. Но при условие, че освен ние с вас никой никога не ще узнае за пръстените. Разбрахме ли се?

Редрик мълчаливо пъхна пачката в джоба си и се изправи.

— Тръгвам — рече той. — Кога и къде следващият път?

Прегракналия също стана.

— Ще ви позвънят — каза той. — Чакайте обаждане всеки петък от девет до девет и трийсет сутринта. Ще ви предадат поздрави от Фил и Хю и ще ви определят среща.

Редрик кимна и се насочи към вратата. Прегракналия го последва, като сложи ръка на рамото му.

— Бих искал да разберете — продължи той. — Всичко това е много хубаво, много мило и тъй нататък, а пък „пръстенът“ е направо нещо чудесно, но преди всичко друго на нас ни трябват две неща: снимките и пълния контейнер. Върнете ни нашия фотоапарат, но със заснет филм, и нашия порцеланов контейнер, но не празен, а пълен, и вие никога повече не ще се нуждаете от посещения в Зоната…

Редрик помръдна рамо, за да отхвърли ръката му, отвори вратата и излезе. Крачеше по мекия килим без да се обръща и през цялото време чувстваше забит в тила си ангелски синия немигащ поглед. Не дочака асансьора и се спусна от осмия етаж пеша.

На излизане от „Метропол“ той взе такси и пое към другия край на града. Шофьорът се оказа непознат, от новаците, едронос пъпчив младок — един от ония, които напоследък прииждаха в Хармънт на цели тълпи в търсене на зашеметяващи приключения, несметни богатства, световна слава, нова философия, или някаква особена религия; прииждаха, но тъй си и засядаха като шофьори на таксита, келнери, общи работници по строежите, биячи по бардаците — алчни, бездарни, изтормозени от неясни желания, недоволни от всичко и всички, ужасно разочаровани и убедени, че и тук отново са ги излъгали. Половината от тях, след като безсмислено се бяха шляли месец-два, разигравани и отхвърляни отвсякъде, с проклятия се връщаха по родните си места, разнасяйки огромното си разочарование едва ли не по всички посоки на света. Броени единици ставаха сталкери и много скоро загиваха, тъй и не успели да се ориентират в нищо, но посмъртно се превръщаха в легендарни герои. Някои — най-съобразителните и грамотните — успяваха дори да постъпят в института, ако бяха годни поне за длъжността препаратор. А останалите изпонавъдиха политически партийки, религиозни секти, някакви кръжоци за взаимопомощ, не излизаха от кръчмите, биеха се до припадък заради различия във възгледите, заради жени, или просто така, на пияна глава. От време на време те устройваха шествия с някакви петиции, някакви протестни демонстрации, някакви стачки — седящи, стоящи и даже лежащи, абсолютно вбесиха и настървиха градската полиция, комендатурата и коренните жители, но колкото по-дълго оставаха, толкова по-сигурно и неотвратимо се успокояваха, примиряваха и все по-малко и по-малко се интересуваха защо всъщност са дошли тук.

Откъм пъпчивия шофьор на километър удряше на долнопробен алкохол, очите му бяха кървясали, червени като на заек, но той беше страшно възбуден и веднага заразказва на Редрик как тая сутрин на тяхната улица се явил покойник от гробищата. Върнал се, значи, в своята къща, а пък къщата вече от колко години е закована, всички отдавна са си заминали от там — и бабичката, неговата вдовица, и дъщерята с мъжа си, и внуците. Той самият, съседите казват, умрял преди трийсет години, още преди Посещението, а сега на — здрасти! — домъкнал се. Походил-побродил около дома си, подращил по портата, сетне седнал край стобора и тъй си седи. Насъбрал се народ — от целия квартал, зяпат, зверят се, ама да се приближат, естествено, се страхуват. Най-после някой се сетил: разбили вратата на къщата, отворили му, значи, да влезе. И какво мислите? Станал и си влязъл, че и вратата след себе си затворил! Аз трябваше да бягам по работа, та не знам как е завършила там разправията, разбрах само, че се канеха да звънят в института, та да го приберат от нас и да го махат по дяволите. Ами знаете ли какво се говори? Казват, комендатурата подготвяла нареждане тия покойници, ако роднините им са заминали, да се изпращат при тях на новото местожителство. Ама че радост ще бъде за роднините! А пък как смърди от него… е, той си е покойник, нали…

— Стоп! — прекъсна го Редрик. — Спри ей тук.

Той потършува из джоба си. Оказа се, че няма дребни, наложи се да разваля от новите банкноти. След това постоя пред вратите, изчака, докато таксито замине. Виличката на Лешояда си я биваше: два етажа, остъклена пристройка с билярдна, грижливо поддържана градина, оранжерия, бяла беседка сред ябълковите дървета. Всичко това бе заобиколено с декоративна решетка от ковано желязо, боядисана в светлозелено с блажна боя. Редрик натисна няколко пъти бутона на звънеца, малката вратичка се отвори с леко скриптене и Редрик без да бърза закрачи по пясъчната пътечка между розовите храсти, а на терасата вече бе застанал Лалугера — сгърчен, черно-морав, целият разтреперан от вълнение и желание да услужи. В Нетърпението си той се изви на една страна, провеси над стъпалото единия си, трескаво напипващ опора крак, запази равновесие върху него и взе да примъква другия крак към следващото стъпало, като при това все тъй конвулсивно махаше ли махаше със здравата си ръка към Редрик: ей сега, ще рече, идвам…

— Ей, Рижи! — обади се откъм градината женски глас.

Редрик обърна глава и видя сред зеленината край беседката с белия ажурен покрив голи мургави рамене, ярко начервени устни, махаща ръка. Той кимна на Лалугера, свърна от пътечката и като се промъкна направо през розовите храсти, по меката зелена трева се насочи към беседката.

На полянката беше разстлан огромен червен матрак, а върху него се бе изтегнала с чаша в ръка Дина Барбридж в почти невидим бански костюм, до нея се въргаляше книжка с пъстри корици и съвсем наблизо, в сянката под храстите, блестеше никелирана кофичка с лед, от която стърчеше дългото тънко гърло на бутилка.

— Здрасти, Рижи! — усмихна се Дина Барбридж, вдигайки чашата си в приветствен жест. — А къде е папахен? Да не би пак да са го сгащили?

Редрик се приближи и като кръстоса ръце заедно с чантата зад гърба си, спря и я загледа от горе на долу. Да, невероятни деца си беше изпросил Лешояда от някого в Зоната. Тя беше цялата атлазена, с пищно изваяни форми без нито една излишна гънчица, сто и петдесет фунта двайсетгодишна лакома плът, и изумруденозелени очи, сияещи отвътре, и едра влажна уста с равни бели зъби, и още — гарванови коси, блестящи на слънцето, небрежно отметнати на едното рамо, и слънчевите лъчи играеха по съвършената й кожа, преливаха от раменете върху гладкия корем и бедрата, оставяйки сянка между почти голите й гърди. Той стоеше над нея и откровено я разглеждаше, а тя го гледаше отдолу нагоре, разбиращо усмихната, а после поднесе чашата към устните си и отпи няколко глътки.

— Искаш ли? — попита тя, облиза устни, и като почака точно толкова, колкото бе нужно двусмислицата да достигне съзнанието му, протегна чашата си към него.

Той се извърна, потърси с очи и като откри в сянката шезлонга, разположи се в него и протегна крака.

— Барбридж е в болница — каза. — Ще му отрежат краката.

Като продължаваше да се усмихва, тя го гледаше с едно око, другото бе закрито от спуснатите плътни вълни на косите й, падащи върху рамото, само усмивката й застина — захарнобяла върху смуглото лице. После тя машинално разлюля чашата си, сякаш се вслушваше в прозвънването на ледените кубчета о стените, и попита:

— И двата крака?

— И двата. Вероятно до коленете, а може и по-високо.

Тя остави чашата и отметна коса от лицето си. Вече не се усмихваше.

— Жалко — промълви тя. — А ти, значи…

Именно на нея, на Дина Барбридж, той би могъл подробно да разкаже как се бе случило всичко. Навярно би могъл да й разкаже дори как се връщаше към колата със скрит в стиснатия си юмрук нож, и как го молеше Барбридж — молеше даже не заради себе си, а за децата, за нея и за Арчи, и му обещаваше Златното кълбо. Но той нищо не й разказа. Мълчаливо измъкна от пазвата си пачка пари и я хвърли върху червения матрак, право пред дългите голи крака на Дина. Банкнотите се пръснаха като шарено ветрило, Дина разсеяно вдигна няколко и ги заразглежда, като че ли ги виждаше за пръв път, но без да се интересува особено.

— Последните пари, значи — проговори тя.

Редрик се пресегна от шезлонга, напипа бутилката и като я измъкна, погледна етикета. По тъмното стъкло се стичаше вода и Редрик отклони бутилката настрана, за да не капе върху панталоните му. Той не обичаше скъпото уиски, но сега би глътнал и от това. И вече се канеше да отпие направо от гърлото на шишето, но го възпряха неясните протестиращи звуци иззад гърба. Огледа се и видя, че през полянката, мъчително местейки осакатените си, изкълчени крака, с все сили бърза Лалугера, понесъл с две ръце пред себе си висока чаша с прозрачна смес. От усърдие потта се лееше като град по черно-моравото му лице, налетите с кръв очи съвсем бяха изскочили от орбитите и като видя, че Редрик гледа към него, той едва ли не с отчаяние протегна напред чашата и отново нададе онова полумучене-полускимтене, като широко и безсилно разтваряше беззъбата си уста.

— Чакам, чакам — каза му Редрик и пъхна бутилката обратно в леда.

Лалугера докуцука най-накрая, подаде чашата на Редрик и с плаха фамилиарност го потупа по рамото с уродливата си, подобна на клещи ръка.

— Благодаря, Диксън — сериозно каза Редрик. — Точно това не ми достигаше сега. Ти, както винаги, си на висота, Диксън.

И докато Лалугера в смущение и възторг тресеше глава и се тупаше със здравата ръка по бедрото, Редрик тържествено вдигна чашата, кимна му и на един дъх отпи половината. След това погледна към Дина.

— Искаш ли? — попита, като й показа чашата.

Тя не отговори. Сгъваше една банкнота на половина, после още веднъж, и още веднъж.

— Остави — каза той. — Няма да пропаднете. Твоето татенце има…

Тя го прекъсна:

— И ти, значи, си го измъкнал — тръсна глава тя. Не питаше, а направо твърдеше. — Мъкнал си го, глупако, през цялата Зона, кретен рижав, влачил си на гръб тая гадина, лигльо, такъв случай да изпуснеш…

Той я гледаше, забравил за чашата, а тя се изправи, приближи, като стъпваше по разхвърляните банкноти, и спря пред него, опряла стиснати юмруци в гладките си хълбоци, преградила целия свят пред погледа му със своето великолепно тяло, ухаещо на парфюм и сладка пот.

— Ей така, ей така той ще усуче около малкия си пръст всички вас, идиотчета нещастни… по костите ви, по кратуните ви безмозъчни ще мине… Почакай само, той и на патерици ще потанцува върху вашите черепи, тепърва ще ви покаже той братска любов и милосърдие! — Тя вече почти крещеше. — И Златното кълбо ти обеща, нали? Картата, капаните, нали? Дръвник! Кретен! По луничавата ти мутра виждам, че ти е обещавал… Чакай, ще ти даде той една карта, че чудо да видиш, упокой Господи овчата душа на рижавия глупак Редрик Шухарт…

Тогава Редрик бавно се надигна и с размах я зашлеви през лицето, а тя млъкна насред думата, строполи се като подкосена на тревата и завря лице в шепите си.

— Глупакът… рижав… — неразбрано продума тя. — Такъв случай да изпусне… такъв случай…

Редрик, все така от горе на долу загледан в нея, допи чашата си и без да се обръща я тикна в ръцете на Лалугера. Тук нямаше какво повече да се говори. Чудесни дечица си бе измолил Лешояда Барбридж в Зоната. Любящи и почтителни.

Той излезе на улицата, хвана такси и поръча на шофьора да го откара в „Борж“. Трябваше да приключва с всичките тия задачи, спеше му се непоносимо, пред очите му всичко плуваше и той все пак, не издържа, заспа, отпуснат с цяло тяло върху чантата, и се събуди чак когато шофьорът го разтърси за рамото.

— Пристигнахме, мистър…

— Къде сме? — промърмори той, като се озърна в просъница. — Нали ти казах към банката?

— Съвсем не, мистър — ухили се шофьорът. — Казахте в „Борж“. Ето ви го „Борж“.

— Тъй да бъде — изсумтя Редрик. — Присънило ми се е нещо…

Плати и излезе от колата, като раздвижи с усилие отеклите си крака. Асфалтът вече се бе нажежил под слънцето, стана му много горещо. Редрик почувства, че целият е плувнал в пот, в устата си усещаше отвратителен вкус, очите му сълзяха. Огледа се, преди да влезе. Улицата пред „Борж“, както винаги по това време, беше пуста. Заведенията отсреща още не бяха отворили, пък и в „Борж“ всъщност беше затворено, но Ърнест вече бе на поста си — триеше чашите и хвърляше иззад барплота мрачни погледи към трима типове, които лочеха бира на ъгловата маса. От останалите маси още не бяха свалени обърнатите столове, непознат негър в бяла куртка лъскаше пода с парцал, и още един негър се превиваше над касите с бира зад гърба на Ърнест. Редрик се приближи към тезгяха, сложи отгоре му чантата и поздрави. Ърнест избуча в отговор нещо неприветливо.

— Налей ми една бира — каза Редрик и конвулсивно се прозя.

Ърнест фрасна върху плота една празна халба, извади от хладилника бутилка, отвори я и я наклони над халбата. Редрик, прикрил устата си с длан, се загледа в ръката му. Ръката трепереше. Гърлото на бутилката няколко пъти се чукна в ръба на чашата. Редрик хвърли бърз поглед към лицето на Ърнест. Тежките му клепачи бяха отпуснати, малката уста — изкривена, дебелите бузи — увиснали. Негърът с парцала търкаше напред-назад току под краката на Редрик, мутрите в ъгъла разпалено и злобно спореха за надбягвания, а другият негър, който разместваше касите, блъсна заднишком Ърнест така, че оня се олюля. Негърът замърмори извинения. Ърнест попита със задавен глас:

— Донесе ли?

— Какво да съм донесъл? — Редрик се огледа през рамо.

Единият от типовете лениво се надигна иззад масата, тръгна към изхода и спря на вратата, като разпалваше цигара.

— Да идем да поприказваме — рече Ърнест.

Негърът с парцала сега също стоеше между Редрик и вратата. Такъв един доста як негър, като Ваксата, само че два пъти по-широк.

— Да вървим — каза Редрик и взе чантата. В очите му вече нямаше и помен от сън.

Той мина зад тезгяха и се провря покрай негъра с бирените каси. Види се, негърът си бе прищипал пръста — облизваше си нокътя и разглеждаше Редрик изпод вежди. Също така мощен негър със счупен нос и сплескани уши. Ърнест мина в задната стая и Редрик го последва, защото вече и тримата типове заграждаха изхода, а негърът с парцала се беше озовал пред вратичката, водеща към склада.

В задната стаичка Ърнест отстъпи встрани и седна прегърбен на стола край стената, а иззад масата се надигна капитан Куотърблъд, жълт и скръбен, а някъде отляво изникна грамаден ооновец с нахлупена върху очите каска и бързо обискира Редрик с огромните си длани. Край десния му страничен джоб се позабави, измъкна ножа и лекичко тласна Редрик към капитана. Редрик се приближи до масата и сложи чантата пред капитан Куотърблъд.

— Какви ги вършиш, гадино — извърна се Ред към Ърнест.

Ърнест унило сбърчи вежди и повдигна едното си рамо. Всичко бе ясно. На вратата вече стояха двамата негри и се хилеха, и нямаше други врати, а прозорецът беше затворен и преграден отвън със солидна решетка.

Капитан Куотърблъд кривеше лице от отвращение и с две ръце ровеше из чантата, като вадеше и редеше по масата: „пустилки“ малки — два броя; „батерийки“ — девет броя; „черни пръски“ от различни размери — шестнайсет парчета в полиетиленов плик; „гъби“ отлично запазени — два броя; „газирана глина“ — един буркан…

— В джобовете има ли нещо? — тихо произнесе капитан Куотърблъд. — Извадете го…

— Гадина — процеди Редрик. — Зар-раза…

Пъхна ръка в пазвата си и хвърли върху масата пачка банкноти. Банкнотите се разхвърчаха на всички страни.

— Охо! — процеди капитан Куотърблъд. — Друго?

— Жаби вонящи! — закрещя Редрик, изтръгна от джоба си втората пачка и с размах я удари о пода пред краката си. — Плюскайте! Да ви приседне дано!

— Много интересно — проговори капитан Куотърблъд хладно. — А сега събери всичко това.

— Друг път! — озъби му се Редрик, като скръсти ръце зад гърба си. — Копоите ти да го събират. Сам си го събирай!

— Вдигни парите, сталкер — изрече капитан Куотърблъд с равен тон, опря юмруци в масата и целият се наклони напред.

Няколко секунди те мълчаливо се гледаха един друг в очите, после Редрик приклекна, и като мърмореше ругатни, неохотно се зае да събира парите. Негрите зад гърба му се изкикотиха, а ооновецът доволно изпръхтя.

— Ей ти — изръмжа Редрик, — недей да ми пръхтиш! Току-виж ти изхвърчал сополът!

Той вече пълзеше на колене и като събираше хартийките една по една, все по-близо и по-близо се прокрадваше към потъмнялата медна халка, мирно легнала в затъпканата с мръсотия вдлъбнатина в дъските, като се извръщаше така, че да му дойде по-удобно, и все подвикваше нови и нови отчаяни ругатни, всичките, които можа да си спомни заедно с ония, които измисляше в движение, а когато настана сгодния миг той замълча напрегнат, сграбчи халката, дръпна я с все сили нагоре и преди още отхвръкналия капак да се бе стоварил на пода той вече се бе гмурнал с главата надолу, протегнал напрегнатите си ръце, във влажната, студена тъма на винарската изба.

Падна на ръце, претърколи се презглава, скочи и, приведен, се хвърли напред в непрогледния мрак, уповавайки се единствено на паметта и късмета си, в тесния проход между редиците с каси, като в движение ги дърпаше, разблъскваше, събаряше и чуваше как със звън и трясък се сгромолясват и затрупват прохода зад гърба му, подхлъзвайки се изтича нагоре по невидимите стъпала, с удар на цялото си тяло изби обкованата в ръждива тенекия врата и се озова в гаража на Ърнест. Цял се тресеше и едва си поемаше дъх, пред очите му блуждаеха кървави петна, сърцето му на тежки, болезнени тласъци биеше в самото гърло, но той не спря нито за миг. Втурна се към отсрещния ъгъл и с изподрани ръце разхвърля купчината непотребни вехтории, изпод които в стената на гаража бяха откъртени няколко дъски. После се простря по корем и пропълзя през тази дупка, докато нещо с пращене се разпаряше от сакото му, и едва вън на двора, тесен и мрачен като кладенец, приседна между кофите за смет, смъкна сакото, откъсна и захвърли вратовръзката, набързо се огледа, изтупа панталоните си, изправи се и като претича през двора се вмъкна в ниския вонящ тунел, водещ към съседния, също такъв двор. Бежешком се ослуша, но воят на патрулните сирени не се чуваше засега, и той затича още по-бързо, като подплаши и пръсна на всички страни заигралите се дечурлига, гмуркаше се под простряното пране, промушваше се през пролуките в изгнилите стобори, в старанието си час по-скоро да се измъкне от този квартал, преди копоите на капитан Куотърблъд да успееха да отцепят района. Познаваше отлично тукашните места. Още като хлапе бе играл из всичките тия вътрешни дворчета, мазета, изоставени перални и въглищарски складове, навсякъде имаше познати и даже приятели, и при други обстоятелства нищо не би му струвало да се скрие тук и да се спотайва ако ще и цяла седмица, но не заради това беше „извършил дръзко бягство при арест“ изпод носа на капитан Куотърблъд, с което отведнъж си спечелваше дванайсет месеца затвор отгоре.

Извади невероятен късмет. По Седма улица напираше с гълчава и прахоляк поредното шествие на някаква лига — поне двеста души, дългокоси глупци и остригани глупачки, размахали идиотски лозунги, всичките до един такива разтерзани и омърляни, какъвто бе и самият той, та даже и повече от него, сякаш цялата тая тълпа току-що се бе провирала през телени огради, бе обръщала върху себе си боклукчийските кофи и за капак на всичко бе прекарала бурна нощ в някой склад за въглища. Той се измъкна от укритието си в един сумрачен вход, вряза се напреки в движещата се тълпа и косо, като се блъскаше, натискаше с лакти и стъпваше право върху краката на демонстрантите, отнасяше някой юмрук по ухото и сам не оставаше длъжен, си проправи път до отсрещния тротоар на улицата и отново хлътна в един тъмен вход — точно в същия миг, когато отпред се разнесе познатия отвратителен вой на патрулните коли и шествието спря, сгъвайки се като хармоника. Но той вече се бе озовал в друг квартал и капитан Куотърблъд не можеше да знае в кой именно.

Той излезе при своя гараж откъм склада за радиотехника и се наложи да изчака известно време, докато работниците товареха на един мотокар огромни картонени кашони с телевизори. Приклекна между хилавите люлякови храсти и глухата стена на съседната сграда, облегна се назад с притворени очи докато дишането му се поуспокои и запали цигара. Пушеше жадно, опрял гръб върху твърдата, грапава мазилка, от време на време притискаше длан върху бузата си, за да спре потръпването й от нервния тик, и мислеше, мислеше, мислеше, а когато мотокарът с работниците избуча през тунела, той се засмя и тихо каза, загледан подире му: „Благодаря ви, момчета, забавихте глупака… дадохте му време да размисли“. От този момент вече действуваше бързо, но не припряно, ловко, обмислено, сякаш работеше в Зоната.

Проникна в гаража си през тайния проход, безшумно премести старата седалка, пъхна ръка в кошницата, предпазливо извади пакета от чувала и го скри в пазвата си. После свали от гвоздея старото, охлузено кожено яке, намери в ъгъла омаслено кепе и с две ръце го нахлупи ниско над очите си.

През пролуките на вратата в полумрака на гаража падаха тесни ивици слънчева светлина, пълни с блестящи прашинки, на двора весело и в захлас вдигаха врява децата и едва когато вече се канеше да тръгне, той внезапно разпозна гласчето на дъщеря си. Тогава приближи око до най-широката пролука и известно време наблюдава как Маймунката, размахала две шарени балончета, обикаля тичешком около новата люлка, а три съседски бабички с плетива в скута, седят редом на скамейката и я гледат, стиснали устни с неприязън. Разменят си смрадливите мнения, дъртофелниците недни. А пък децата какво — играят си с нея съвсем нормално, все едно че нищо й няма, ненапразно се стараеше той да им се хареса с какво ли не — и дървена катерушка им направи, и куклена къщичка им скова, и люлка… и ей тая скамейка там, на която са се намърдали дъртите вещици, пак той я прави. Така да бъде, произнесе той само с устни, откъсна се от пролуката, огледа за последен път гаража и потъна в тунела.

Из югозападните покрайнини на града, до изоставената бензиноколонка в края на улица „Рудничарска“, имаше будка с телефонен автомат. Един Господ знае кой би могъл да я използва сега — наоколо бяха останали само къщи със заковани врати и прозорци, а от тях нататък се разстилаше необозримата пустиня на бившето градско бунище. Редрик седна направо върху земята в сянката на будката и пъхна ръка в пролуката под кабинката. Напипа прашната намаслена хартия и ръкохватката на пистолета, загърнат в тая хартия, поцинкованата кутия с патрони също си беше на мястото, и чувалчето с „гривни“, и стария портфейл с фалшиви документи — скривалището беше чисто. Тогава той смъкна от себе си коженото яке и кепето и бръкна в пазвата си. Постоя минута-две, като претегляше на длан порцелановата колба с непобедимата и неотвратима смърт вътре. И в този миг отново почувства как бузата му заподскача в мъчителен тик.

— Шухарт — промълви той без да чува гласа си. — Какво правиш, нещастнико? Отрепка си ти, нали с тая мръсотия те всички ни ще изтребят… — Той притисна с пръсти трепкащата си буза, но това не помогна. — Гадини, — каза си той за работниците, които товареха телевизори на мотокара. — Ако не бяхте ми се изпречили на пътя… Щях да я хвърля тогава, мръсницата, обратно в Зоната и с това щеше да се свърши…

Озърна се с тъга. Над пропукания асфалт трептеше нагорещеният въздух, мрачно гледаха закованите прозорци, из пущинака бродеха прашни вихрушки. Беше съвсем сам.

— Добре — каза си решително. — Всеки за себе си, Бог за всички. На мене ми стига за цял живот…

Забързано, за да не се разколебае отново, той пъхна колбата в кепето, а него уви в коженото яке. След това застана на колене и като налегна с рамо, леко наклони кабинката настрани. Обемистият вързоп легна на дъното на трапчинката и остана още много свободно място. Той внимателно спусна будката, поразклати я с две ръце и се изправи, изтупвайки длани.

— И толкоз — каза. — И край.

Вмъкна се в нажежения задух на кабинката, пусна монета и набра номера.

— Гута — проговори пресипнало той. — Ти само не се тревожи, моля ти се. Пак ме спипаха. — Чу как тя конвулсивно си пое дъх и побърза да продължи: — Ама глупости са това, някакви си шест-осем месеца… и със свиждане… Ще ги преживеем. А ти няма да останеш без пари, пари ще ти изпратят… — Тя все така мълчеше. — Утре сутринта ще те извикат в комендатурата, там ще се видим. И Маймунката доведи…

— Обиск ще има ли? — глухо попита тя.

— Че ако ще и да има. Вкъщи е чисто. Няма нищо — дръж се наперено… щръкнали уши, вирната опашка. Като си взела сталкер за мъж, сега няма да хленчиш. Е, хайде, до утре… И да имаш предвид, не съм ти се обаждал. Целувам ти пъпчето.

Рязко окачи слушалката и няколко секунди стоя, замижал с все сила, стиснал зъби така, че в ушите му звънтеше. После пак пусна монета и набра друг номер.

— Слушам ви — изрече Прегракналия.

— Обажда се Шухарт. Слушайте внимателно и не ме прекъсвайте…

— Шухарт? — много правдоподобно се учуди Прегракналия. — Какъв Шухарт?

— Не ме прекъсвайте, аз съм! Спипаха ме, избягах и сега отивам да се предавам. Ще ме осъдят на две години и половина, или три. Жена ми остава без пари. Вие ще я обезпечите. Да не изпитва нужда от каквото и да било, ясно ли е? Ясно ли е, вас питам!

— Продължете — каза Прегракналия.

— Недалеч от мястото, където ние с вас се срещнахме за пръв път, има телефонна кабина. Там друга няма, не можете да я сбъркате. Порцеланът е под нея. Ако щете — вземайте го, ако не щете — недейте, но жена ми да е осигурена с всичко. Ние с вас тепърва има да вършим много работа. А ако разбера като се върна, че сте играли нечисто… Не ви съветвам да играете нечисто. Разбрано?

— Всичко разбирам — каза Прегракналия. — Благодаря. — После, като се позабави малко, попита: — Може би, адвокат?

— Не — отсече Редрик. — Всички пари до последния петак — на жена ми. Сбогом.

Окачи слушалката, огледа се, пъхна юмруци дълбоко в джобовете на панталона си и без да бърза се заизкачва нагоре по улица „Рудничарска“ между запустелите оковани къщи.