Пикник край пътя

4.

През нощта долината изстина, а на разсъмване стана съвсем студено. Те вървяха по насипа, като стъпваха върху изгнилите траверси между релсите, и Редрик гледаше как върху коженото яке на Артър Барбридж блещукат капчици сгъстена мъгла. Хлапакът крачеше леко, весело, сякаш зад гърба им не бяха останали изнурителната нощ, нервното напрежение, от което и до сега трепереше всяка жилка по тялото му, двата ужасни часа върху мокрото теме на плешивия хълм, които те прекараха в мъчителен полусън, притиснали гърбове един към друг за да се постоплят и да изчакат, докато потокът „зеленило“ обтече хълма и се изниже в оврага.

От двете страни на насипа бе легнала гъста мъгла. От време на време тя изпълзяваше върху релсите на тежки, сиви струи, и на тези места те газеха до коляно из бавно кълбящата се мътилка. Миришеше на мокра ръжда, откъм блатата вдясно от насипа полъхваше на гнило. Наоколо не се виждаше нищо освен мъглата, но Редрик знаеше, че от двете им страни се стели хълмиста равнина с каменни сипеи, а отвъд равнината са скритите из мъглите планини. И освен това знаеше, че когато слънцето се покаже и мъглата се утаи в роса, той би трябвало да види някъде вляво скелета на разбития хеликоптер, а отпред — състав от няколко вагонетки, и тогава именно щеше да започне истинската работа.

Редрик в движение подпъхна длан между гърба си и раницата, за да я намести по-нагоре, така че ръбът на металната бутилка с хелий да не се врязва в гръбнака му. „Тежи, пущината, как ли ще пълзя с нея? Километър и половина на четири крака… Добре де, не мрънкай, сталкер, знаеше си какво те чака. Петстотин хилядарки те чакат в края на пътя, значи може да се поизпотиш. Петстотин хиляди, лакомо парче, а? Дръжки ще им дам аз за по-малко от половин милион. И по никой начин няма да пусна повече от трийсет хиляди на Лешояда. А на сополанкото… а на сополанкото — нищо. Ако старият гад е казал поне половината истина, тогава на сополанкото — нищо“.

Той отново погледна гърба на Артър и известно време с присвити очи наблюдава как той с лекота прекрачва по две траверси наведнъж, широкоплещест, прибран в кръста, с тесни бедра, а дългите, смолисточерни като у сестра му, коси потрепват в такт със стъпките. „Сам се натресе — мрачно помисли Редрик. — Сам. И защо толкова отчаяно се натискаше? Направо трепереше целият, със сълзи в очите… «Вземете ме, мистър Шухарт! Какви ли не хора ми предлагаха, но аз бих искал само с вас, ония всичките за нищо не ги бива! Баща ми… но нали той сега не може».“ Редрик с усилие на волята отпъди тоя спомен. Беше му противно да мисли за това и, може би, тъкмо по тая причина се замисли за сестрата на Артър, за това как бе спал с онази Дина — и трезвен бе спал с нея, и пиян, и какво разочарование бе изпитвал всеки път… Да се чудиш просто: такава разкошна жена — до свършека на света да се любиш с нея, а всъщност — илюзия, измама, празна залъгалка, някаква нежива кукла, а не жена. Също както, спомняше си като малък, копчетата по блузката на майка му — едни такива кехлибарени, полупрозрачни, златисти, направо да ти се доще да ги пъхнеш в уста и да ги засмучеш в очакване на някаква невероятна сладост, и той ги налапваше и смучеше, и всеки път оставаше страшно разочарован, и винаги забравяше за това разочарование — даже не че забравяше, ами просто някак си отказваше да повярва на собствената си памет, щом само ги видеше отново.

„А може пък неговото татенце да ми го е пробутал — помисли си той за Артър. — Я какво пушкало само е напъхал в задния си джоб… Не, едва ли. Лешоядът много добре ме познава. Лешоядът знае, че шегите с мен завършват лошо. И знае какъв съм, когато съм в Зоната. Не, всичко това са глупости. Не е той първият, дето ме е молил със сълзи на очи, някои и на колене са ми падали… А пистолетът — че те всичките ги мъкнат, когато им е за пръв път. За пръв и за последен. Нима наистина за последен? Ох, за последен път е, момко! Виждаш ли какво излезе сега, Лешояд: за последен път. Да, татенце, ако беше надушил ти какво крои синчето, дето си го измоли от Зоната, направо щеше да му строшиш ребрата с твоите патерици…“ Той внезапно почувства, че отпред има нещо — вече наблизо, на трийсетина-четиридесет метра.

— Спри! — заповяда той на Артър.

Младежът послушно замря на място. Реакцията му беше отлична — така и застина с повдигнат крак, а после бавно и предпазливо го отпусна на земята. Редрик спря до него. Коловозът на това място забележимо се спускаше надолу и напълно се стопяваше в мъглата. И там, в мъглата, имаше нещо. Нещо голямо и неподвижно. Безопасно. Редрик предпазливо подуши въздуха. Да. Безопасно.

— Напред — изкомандва тихо той, изчака докато Артър направи първата крачка и тръгна след него. С крайчеца на окото си зърна лицето на Артър, чистия му профил, гладката кожа на бузата и решително стиснатите устни под тънките мустачки.

Те се потопиха в мъглата до пояс, после до шия, а след още няколко секунди пред тях се провидя килнатият настрани железен масив на първата вагонетка.

— Край — обяви Редрик и взе да сваля от раменете си раницата. — Сядай, където стоиш. Почивка.

Артър му помогна да смъкне раницата, а после те седнаха един до друг на ръждивата релса, Редрик разкопча един от джобовете, извади вързопче с храна и термос кафе, и докато Артър разгръщаше вързопа и нареждаше сандвичите върху раницата, измъкна от пазвата си манерката, отвинти капачката и, затворил очи, отпи няколко бавни глътки.

— Ще пийнеш ли? — предложи той, като изтри гърлото на манерката с длан. — За храброст…

Артър обидено врътна глава.

— За храброст не ми е нужно да пия, мистър Шухарт — каза той. — По-добре малко кафе, ако разрешите. Доста е влажно тук, нали?

— Влажно е — съгласи се Редрик. Той скри манерката, избра си сандвич и задъвка. — Само да се поразсее мъглата, ще видиш, че тука наоколо са само блата. Преди по тия места толкова комари се въдеха — страшна работа…

Той замълча и си наля кафе. Кафето беше горещо, гъсто, сладко, то сега дори беше по-приятно за пиене, отколкото алкохола. От него лъхаше на дом. На Гута. И не просто на Гута, а на Гута по халатче, току-що събудена и топла от съня, с още запазена следа от възглавница върху бузата. „Напразно се забърках в тая работа — помисли си той. — Петстотин хиляди… И за какво са ми изтрябвали тия петстотин хиляди? Бар ли ще купувам с тях, или що? Парите ти трябват, за да не мислиш за тях. Това е правилно. Това Дик добре го каза. Но нали аз и без друго не мисля за тях напоследък. За какъв дявол са ми тия пари? Къща имам, градина имам, работа из Хармънт винаги ще се намери… Лешояда, тая гнида воняща, той ми размъти главата, забаламоса ме като последния наивник, глупак…“

— Мистър Шухарт — изведнъж се обади Артър, като гледаше настрани. — А вие сериозно ли вярвате, че онова нещо изпълнява желания?

— Глупости — разсеяно произнесе Редрик и замря с поднесено пред устата канче. — А ти откъде знаеш за какво такова „нещо“ сме тръгнали?

Артър смутено се засмя, пъхна разперени пръсти в гарвановочерната си коса, подръпна я и рече:

— Ами досетих се… Вече не си и спомням какво точно ме наведе на тая мисъл… Да кажем най-напред, че баща ми преди от сутрин до вечер дуднеше само за това Златно кълбо, а в последно време изведнъж престана, затова пък зачести с гостуванията у вас. Аз обаче знам — никакви приятели не сте вие, каквото и ще да си приказва баща ми… После, той някак си стана много странен напоследък… — Артър отново се засмя и завъртя глава на някакъв спомен. — А окончателно разбрах всичко, когато вие с него изпитвахте в пущинака оня малък дирижабъл… — Той потупа с длан по раницата, където лежеше стегнато навитият въздушен балон. — Честно казано, аз тогава ви проследих, и когато видях как издигате оня чувал с камъни и го водите над земята — всичко ми стана напълно ясно. Според мен в Зоната, освен Златното кълбо, нищо тежко вече не е останало. — Той отхапа от сандвича, подъвка и замислено проговори с натъпкана уста: — Само дето не разбирам как точно ще го захванете, то сигурно е гладко…

Редрик го наблюдаваше над ръба на канчето и си мислеше, колко много се различават те — бащата и синът. Нищо общо нямаше между тях. Ни в лицата, ни в гласовете, нито в душите. Гласът на Лешояда беше дрезгав, подмазвачески, подъл някак си, обаче, когато говореше за тия неща — беше железен. Не можеше да не се вслушаш. „Рижи — хриптеше тогава насреща му той, прегънат на две през масата. — Само ние двамата останахме, само ние, и то на двама ни се падат общо два крака и двата са твои… Кой друг, ако не ти? Че това, може би, изобщо е най-ценното нещо в Зоната! На кого да се падне, а! На ония ли поплювковци да се падне, с техните машини? Ами нали аз го намерих, аз! Колко наши само умряха по пътя натам! А аз го намерих! За себе си го пазех. И сега на никого не бих го отстъпил, ама нали виждаш, ръцете ми са къси вече… Освен тебе — няма кой. Колко сукалчета разни насъсквах, цяло школо, разбираш ли, заради тях открих — не могат, кокалът им слаб… Добре, ти не вярваш. Като не вярваш — не вярваш. За тебе — парите. На мене ще дадеш… колкото ти решиш, знам аз, ти няма да ме обидиш… Пък аз, може, краката да си върна. Краката си да върна, ти това разбираш ли го! Нали Зоната ми отне краката, тогаз, може пак Зоната и да ми ги върне?…“

— Какво? — сепна се Редрик.

— Попитах, мога ли да запуша, мистър Шухарт?

— Да — каза Редрик. — Пуши, пуши… И аз ще запаля.

Той глътна наведнъж остатъка от кафето, измъкна цигара и, докато я размачкваше, впери поглед в редеещата мъгла. „Смахнат — помисли си. — Побъркан. Крака за него… мръсника… гнидата въшлива…“

От всички тия разговори в душата му се отлагаше някаква утайка, неясно каква. И не се разтваряше с времето, а напротив — все се трупаше и трупаше… И не можеше да разбере какво е това, но то му пречеше, сякаш с нещо се бе заразил от Лешояда, но не с някоя гадост, ами обратното… със сила някаква, какво ли? Не, не сила. Ами какво тогава? „Добре — каза си той. — Нека да речем така: да предположим, аз не съм стигнал до тук. Бил съм вече напълно готов, и раницата съм стегнал, обаче в тоя момент нещо е станало… например, спипали са ме. Лошо ли щеше да бъде? Определено да. Защо лошо? Ще загубя парите? Не, не е работата в парите… Че плячката ще падне в ръцете на ония гадове, като Прегракналия, Мършавия и тям подобните? Наистина, в това като че ли има нещо. Обидно е. Но мен какво ме засяга? Все едно, в края на краищата пак те ще докопат всичко…“

— Б-р-р-р… — Артър потръпна и размърда рамене. — До кости пронизва. Мистър Шухарт, може би сега ще дадете и на мен една глътка?

Редрик мълчешком извади манерката и я протегна към него. „Но нали аз не се съгласих веднага — внезапно помисли той. — Двайсет пъти пращах Лешояда на майната му, а на двайсет и първия път все пак се съгласих. Някак си бях останал изобщо без сили. И последният ни разговор излезе съвсем кратък и напълно делови. «Здрасти, Рижи. Ето, картата донесох. Може би ще й хвърлиш един поглед?» А аз го погледнах в очите, пък очите му, като циреи — жълти, с черна точка, и казах: «Дай». И това беше. Помня, че се напих тогава, цяла седмица пих, а на душата ми беше гадно… А, д-дявол да го вземе, не е ли все едно! Като съм тръгнал, тръгнал съм. Какво толкова се ровя из това, като с клечка из фъшкия! Да не би да ме е страх…“

Той трепна. Протяжно, унило скрибуцане ненадейно се разнесе из мъглата, Редрик скочи като изхвърлен от пружина и тутакси, като ужилен, скочи и Артър. Но вече отново бе тихо, само съскаха, потекли по насипа на струйки изпод краката им, ситни камъчета.

— Това, сигурно, е рудата, слегнала се е — неуверено, с мъка изговаряйки думите, прошепна Артър. — Вагонетките — с рудата… отдавна стоят…

Редрик гледаше право пред себе си и нищо не виждаше. Спомни си. Беше през нощта. Той се събуди точно от такова стенание, унило и протяжно, замирайки като в сън. Само че не беше сън. Стенеше Маймунката, а откъм другия край на къщата й отвръщаше баща му, звукът много приличаше на сегашния, също такъв дълъг и скрибуцащ, само че с някакво клокочене. И те си разменяха и разменяха тоя зов — сто години и още сто години. Гута също се събуди и сграбчи Редрик за ръката, и те лежаха всичките тия сто години и още сто години и слушаха, а когато Маймунката замлъкна и си легна, той почака още малко, а после стана, втурна се в кухнята и на един дъх изгълта половин бутилка коняк. От тая нощ се пропи.

— Рудата е — бъбреше Артър. — Тя, нали знаете, с времето се сляга. От влагата, от ерозията, от всякакви такива причини…

Редрик погледна пребледнялото му лице и пак седна. Цигарата беше изчезнала някъде от пръстите му, той запали нова. Артър постоя още малко, като въртеше подплашено глава, после и той седна и каза със слаб глас:

— Аз знам, разправят, че уж в Зоната живеел някой. Някакви хора. Не пришълци, а именно хора. Уж Посещението ги е застигнало тук, а те мутирали… приспособили се към новите условия. Вие чували ли сте нещо за това, мистър Шухарт?

— Да — каза Редрик. — Обаче не е тук. В планините са, на северозапад. Овчари някакви.

„Ето с какво ме е заразил — мислеше си той. — С лудостта си ме е заразил. Ето, значи, защо съм тръгнал насам. Ето какво търся тук…“ Някакво странно и много ново усещане бавно го завладя, изпълни го изцяло. Той съзнаваше, че това усещане в действителност съвсем не е ново, че то отдавна се е таило нейде в недрата на същността му, но едва сега той се беше досетил за него, и всичко бе дошло на мястото си. И онова, което преди му се струваше глупост, налудничаво бълнуване на изкуфял старец, сега се бе превърнало в негова единствена надежда, в единствен смисъл на живота му, защото едва сега той разбра: единственото в целия огромен свят, което все още му бе останало, единственото, заради което бе живял през последните месеци, беше надеждата да стане чудо. А той, глупакът, дръвник нещастен, отблъскваше тази надежда, потъпкваше я, издевателстваше над нея, пропиваше я, защото така беше свикнал, защото никога през живота си, още от самото детство, не беше разчитал на никого, освен на себе си, и защото още от самото детство тази увереност в себе си за него се изразяваше в количеството зелени банкноти, които успяваше да изтръгне, одере, изгризе от обкръжаващия го равнодушен хаос. Така биваше винаги, така би продължило и по-нататък, ако той в края на краищата не се бе оказал в тази яма, от която нямаше да го измъкнат никакви зеленички, и в която да разчиташ на себе си беше абсолютно безсмислено. А сега тази надежда, вече не и надежда, а увереност в чудото го изпълни докрай, чак до върха на темето, и той вече се учудваше как е могъл по-рано да живее в такъв непрогледен, безизходен мрак… Той се засмя и тупна Артър с юмрук в рамото:

— Е, какво, сталкер — каза той. — Боядиса ли гащите? Свиквай, братле, не се притеснявай, в къщи ще ти ги операт.

Артър учудено го изгледа и несигурно се усмихна. А Редрик смачка омазнената хартия от сандвича, запрати я под вагонетката и се излегна, положил глава върху раницата и опрян на лакът.

— Добре де — примижа той. — Да предположим, например, че същото онова Златно кълбо наистина… Ти какво би си пожелал тогава?

— Значи, все пак вярвате? — бързо попита Артър.

— Това не е важно — вярвам ли аз там, или не вярвам. Ти ми отговори на въпроса.

Изведнъж и на него самия му стана интересно да разбере какво би могъл да поиска от Златното кълбо ей такъв един младок, още сукалче, довчерашен ученик, и той с весело любопитство следеше как Артър се мръщи, тревожи мустачките си, хвърля му изкосо по някой поглед и отново крие очи.

— Ами, естествено, крака за баща ми… — проговори Артър най-сетне. — Да бъде всичко наред вкъщи…

— Лъжеш, лъжеш — добродушно го прекъсна Редрик. — Ти, братле, имай предвид: Златното кълбо само най-съкровените желания изпълнява, само такива, че ако не се сбъднат — по-добре направо да си окачиш примка на шията!

Артър Барбридж се изчерви, хвърли бърз поглед към Редрик, тутакси отново отпусна очи и съвсем се заля в руменина, чак сълзи изскочиха на ресниците му. Редрик се ухили, загледан в него.

— Всичко е ясно — проточи той почти ласкаво. — Добре, това не е моя работа. Дръж си тайната за себе си… — И тогава внезапно той си спомни за пистолета и реши, че, додето е време, трябва да се предвиди всичко, което може да бъде предвидено. — Какво е онова в задния ти джоб? — попита той небрежно.

— Пистолет — смънка Артър и прехапа устна.

— За какво ти е?

— За да стрелям! — предизвикателно отвърна Артър.

— Я зарежи тая работа! — строго каза Редрик и се надигна. — Дай го тук. В Зоната няма по кого да се стреля. Дай го.

Артър искаше нещо да каже, но си замълча, пъхна ръка зад гърба си, измъкна армейския колт и го протегна към Редрик, като го държеше за дулото. Редрик взе пистолета за топлата грапава ръкохватка, подхвърли го, улови го и попита:

— Имаш ли някаква кърпа? Дай да го увия…

Той взе носната кърпа на Артър, чистичка, лъхаща на одеколон, загърна пистолета в нея и положи вързопа върху траверсата.

— Нека си стои тук засега — обясни той. — Ако даде Бог да се върнем — ще си го вземем. Може и наистина да се наложи да се браним със стрелба от патрулните… Макар че да стреляш по патрулите, това братко…

Артър решително завъртя глава.

— Не ми трябваше за това — каза той с досада. — Вътре има само един патрон. Та, ако станеше като с баща ми…

— Е-ето какво било-о… — проточи Редрик, като го гледаше в упор. — Е, за това можеш да не се тревожиш. Ако стане както с баща ти, все ще те домъкна до тук. Обещавам ти… Гледай, разсъмна се!

Мъглата се топеше пред очите им. По насипа вече изобщо я нямаше, а надолу и в далечината млечната й пелена се снишаваше и чезнеше, през нея прорастваха закръглените четинести върхове на хълмовете, и тук-таме в основата им вече се провиждаше набраздената от ситни бръчици повърхност на прокисналото блато, покрита с редичък немощен ракитак, а на хоризонта, отвъд хълмовете, в яркожълто лумнаха планинските върхове, и небето над планините беше ясно и синьо. Артър се огледа през рамо и възхитено извика. Редрик също се огледа. На изток планините изглеждаха черни, а над тях пламтеше и преливаше познатото изумрудено зарево — зеленото сияние на Зоната. Редрик се надигна и, като разкопчаваше колана си, каза:

— Няма ли да се облекчиш? Да знаеш, че после нито ще има къде, нито кога…

Той заобиколи вагонетката, приклекна край насипа и, като попъшкваше, се загледа как бързо гасне, налива се с розово-зеленото зарево, и оранжевият крайшник на слънцето изпълзява иззад хребета, и веднага от хълмовете се проточиха лилави сенки, всичко стана контрастно, обемно, всичко се виждаше като на длан, и право пред себе си, на около двеста метра, Редрик видя хеликоптера. Въртолетът беше паднал, види се, в самия център на „комарската плешивина“, и целият му корпус бе сплескан като тенекиена палачинка, само опашката бе оцеляла — тя стърчеше изкривена като черна кука над прореза между хълмовете, и стабилизиращият винт беше останал цял — ясно се чуваше как проскърцва, полюшван от лекия ветрец. „Плешивината“ очевидно се беше случила много мощна, даже не бе могъл да избухне истински пожар, и върху смазания метал отчетливо се открояваше червено-синята емблема на кралските военновъздушни сили, която Редрик вече от сума ти години не беше виждал, и даже май беше забравил как точно изглежда.

След като се облекчи, Редрик се върна при раницата, извади картата и я разстла върху спечената рудна купчина във вагонетката. Самата кариера от тук не се виждаше, засланяше я хълм с почерняло обгоряло дърво на върха. Този хълм трябваше да се заобиколи отдясно, по впадината между него и съседния хълм, който също се виждаше от тук, съвсем гол, с рижо-кафяв каменен сипей по целия склон.

Всички ориентири съвпадаха, но Редрик не изпитваше удовлетворение. Многогодишният инстинкт на сталкера категорично се бунтуваше срещу самата мисъл, нелепа и противоестествена, да се прокарва пътека между две близки възвишения. „Хубаво де — помисли си Редрик, — ще проверим тая работа. На място ще се види най-добре“. Пътеката по тая впадина водеше през блатото, по открито и равно място, което от тук изглеждаше безопасно, но като се вгледа, Редрик различи между сухите тревясали буци някакво тъмносиво петно. Погледна в картата. На това място имаше кръстче и с чепати, разкривени букви беше написано: „Шмекера“. Червеният пунктир на пътечката минаваше вдясно от кръстчето. Прякорът като че ли му се стори познат, но кой беше тоя Шмекер, как е изглеждал и кога го е имало, Редрик не можа да си спомни. Кой знае защо, в съзнанието му се мярна само: задимената зала в „Борж“, някакви пияни свирепи мутри, огромни червени лапи, стиснали чашите, гръмовен смях, раззинати жълтозъби устища — фантастичното стадо титани и гиганти, събрали се на водопой, едно от най-ярките възпоминания от детството му — първото посещение в „Борж“. „Какво ли донесох тогава? Май беше «пустилка». Направо от Зоната, мокър, гладен, зашеметен, с чувалчето през рамо, бе се изсипал с преплитащи се крака в тая кръчма, бухна чувала на плота пред Ърнест, като се озърташе настръхнал и злобно се зъбеше на всички страни, изтърпя гръмовния залп от издевателства, дочака, докато Ърнест — тогава още млад, винаги изтупан с папийонка — отброи колкото там му се полагаха зеленички… не, тогава още не бяха зелените, тогава вървяха ония квадратните, кралските, с някаква полугола мадама с плащ и венец… дочака, скри парите в джоба и неочаквано за самия себе си сграби от стойката една тежка бирена халба и с размах цапардоса с нея най-близката озъбена, хилеща се паст…“ Редрик се подсмихна и помисли: „А може това да е бил Шмекера?“

— Нима може да се минава между хълмовете, господин Шухарт? — полугласно попита Артър, приведен над ухото му. Беше застанал зад него и също разглеждаше картата.

— Там ще видим — каза Редрик. Продължаваше да се взира в картата. Върху нея имаше още две кръстчета — едно върху склона на хълма с дървото, другото — върху каменния сипей. Пудела и Очилатия. Пътеката се провираше в ниското между тях. — Там ще видим — повтори той, сгъна картата и я пъхна в джоба си.

Погледна към Артър и попита:

— Оправи ли се? — и без да дочака отговор, нареди: — Подай ми раницата. Тръгваме в предишния ред — каза той, като разтръскваше раницата и нагласяваше ремъците й по-удобно. — Ти караш напред, да си ми пред очи във всяка минута. Не се озъртай, ами си отваряй ушите. Каквото заповядам — е закон. Имай предвид, ще се наложи много да пълзим, и през ум да не ти е минало да се плашиш от кал, ако заповядам — муцуната в калта без приказки… И си закопчай якенцето. Готов ли си?

— Готов съм — произнесе Артър глухо. Той здравата нервничеше. От руменината по бузите му нямаше и следа.

— Първо направление — натам. — Редрик рязко замахна с длан по посока към по-близкия хълм, на стотина крачки от насипа. — Ясно ли е? Напред.

Артър конвулсивно въздъхна и, като прекрачи релсата, странишком се заспуска по насипа. Ситният чакъл шумно се сипеше след него.

— По-полека, по-полека! — каза Редрик. — Няма за къде да бързаш.

Той предпазливо се заспуска след него, като по навик регулираше инерцията на тежката раница с мускулите на краката си. С крайчеца на окото през цялото време следеше Артър. „Бои се момчето — помисли си той. — И правилно се бои. Предчувства, навярно. Ако има същия нюх като на татенцето си, сигурно предчувства… Да знаеше само Лешояда как се обърнаха работите. Само ако знаеше Лешояда, че тоя път ще го послушам. «А ей тука, Рижи, сам не можеш мина. Щеш не щеш, обаче ще се наложи да вземеш някого със себе си. Мога да ти предложа някой от моите сополанковци — да похарчиш някой непотребен…» Убеди ме. За пръв път в живота си се съгласих на такова нещо. Е, нищо — помисли си. — Може би… все пак аз не съм Лешояда, може пък да изхитруваме някак си, да се размине…“

— Стой! — заповяда той на Артър.

Младежът спря, затънал до глезени в ръждивата вода. Докато Редрик се спускаше, тресавището го засмука до коляно.

— Камъка виждаш ли? — попита Редрик. — Ей оня там, дето лежи под хълма. Давай към него.

Артър тръгна напред. Редрик го пусна на десет крачки и тръгна подире му. Тресавището под краката им мляскаше и вонеше. Беше мъртво тресавище — ни комари, ни жаби имаше, даже ракитакът тук беше изсъхнал и изгнил. Редрик по навик се оглеждаше настрани, но засега май всичко беше спокойно. Хълмът бавно се приближаваше, надигаше се с пълзене срещу още ниското слънце, после закри цялата източна част на небето. Край камъка Редрик се озърна към насипа. Насипът бе ярко озарен от слънцето, отгоре му бе застинала композиция от десетина вагонетки, част от вагонетките бяха излезли от релсите и лежаха килнати на една страна, насипът под тях беше покрит с ръждиви улеи от разпилялата се руда. А по-нататък, по посока на кариерата, на север от вагоните въздухът мътно трептеше и пулсираше, и от време на време из него мигновено припламваха, преливаха се и гаснеха малки пъстроцветни дъги. Редрик се загледа в това трептене, плю с пресъхнала уста и се обърна гърбом.

— Нататък — изхриптя той и Артър обърна към него напрегнатото си лице. — Ей ония парцали там, виждаш ли? Ама не гледаш където трябва. Ей там, по-надясно…

— Да — каза Артър.

— Е, това там е бил някой си по прякор Шмекера. Отдавна е бил. Не е слушкал по-големите батковци и сега лежи там специално за да показва пътя на умните хора. Мери сега два пръста вдясно от тоя Шмекер… Видя ли? Засече ли точката? Горе-долу там, дето ракитакът е малко по-нагъсто… Карай нататък.

Сега те се движеха успоредно на насипа. С всяка стъпка водата под краката им ставаше все по-малко, и скоро те вече вървяха по сухи, пружиниращи бабуни. „А на картата тук навсякъде е само блато — помисли си Редрик. — Остаряла е картата. Доста отдавна Барбридж не се е мяркал насам — и ето, че картата е остаряла. Лошо. То, разбира се, по сухото по-лесно се върви, ама по-добре си беше тук да си е онова блато… Я каква крачка само е отпорил — помисли си той за Артър. — Сякаш марширува по централния булевард.“ Артър очевидно се беше окопитил и сега беше поел с пълен напред. Беше пъхнал едната си ръка в джоба, а другата весело размахваше, като че ли беше тръгнал на разходка. Редрик порови из джоба си, избра една двайсетинаграмова гайка и, като се прицели, я запрати към главата му. Гайката улучи Артър право в тила. Младежът охна, обхвана с две ръце главата си и рухна сгърчен върху тревата. Редрик спря над него.

— Ето така става тук, Арчи — рече той назидателно. — Това не ти е булевард, ти тука не си излязъл с мене на стъргалото.

Артър бавно се изправи. Лицето му беше побеляло.

— Ясно ли ти е? — попита Редрик.

Артър преглътна и кимна.

— Много добре. А следващият път ще блъскам през зъбите. Ако останеш жив. Марш напред!

„Обаче от хлапето можеше и да излезе сталкер — мислеше си Редрик. — Сигурно щяха да му викат Хубавеца. Арчи Хубавеца. Май вече имахме един Хубавец, наричаше се Диксън, пък сега му викат Лалугера. Единственият сталкер, който е попадал в «месомелачката» и все пак е останал жив. Късмет. Той пък, глупакът, и досега си мисли, че Барбридж го е измъкнал от «месомелачката». Дрън-дрън. От «месомелачката» няма измъкване… От Зоната го е извлякъл, това си е вярно. Имаше в сметката на Барбридж и такава една геройска постъпка. Ама само да беше се опитал да не го измъкне. Тия негови номера вече толкова бяха омръзнали на всички, че тоя път момчетата му бяха казали направо: сам — по-хубаво хич да не се връщаш. Всъщност нали оттогава прекръстихме Барбридж на Лешояда, преди си му викахме Катъра…“

Редрик внезапно усети върху лявата си буза едва забележимо раздвижване на въздуха и преди още да е успял да помисли каквото и да било, извика:

— Стой!

Протегна ръка наляво. Въздушното течение там се чувстваше по-силно. Някъде между тях и насипа се спотайваше „комарска плешивина“, а може и да минаваше по самия насип — ненапразно бяха нападали вагонетките. Артър стоеше като вкопан, дори главата си не беше извърнал.

— Дръж по-вдясно — заповяда Редрик. — Напред.

„Да, нелош сталкер щеше да бъде… По дяволите, да не би сега и да го жаля! Само това липсваше. А мене някой някога да ме е жалил?… Общо взето, май да, жалили са ме. Кирил ме е жалил. Сега и Дик Нънан. Вярно, той комай не толкова мене жали, колкото се присламчва към Гута, ама пък може и мене да жали — при порядъчните хора едното не пречи на другото… Само дето аз не мога да пожаля никого. Аз трябва да избирам: или — или…“ Той за пръв път с пълна яснота си представи този избор: или този хлапак, или моята Маймунка. Тук няма и какво толкова да се избира, всичко е ясно. Стига само чудото да е възможно, обади се един глас отвътре, и той с ужас и ожесточение потъпка тоя глас в себе си.

Отминаха купчината сивкави парцали. От Шмекера не беше останало нищо, само недалеч в изсъхналата трева лежеше дълга, съвсем проядена от ръждата метална тръба — минотърсач. Тогава мнозина използваха минотърсачи, тихомълком ги купуваха на черно от армейските интенданти, надяваха се на тия прибори като на самия Господ Бог, а после само за няколко дни двама сталкери един след друг загинаха с тях, убити от подземните разряди. И от тогава опитите секнаха… „Кой все пак беше тоя Шмекер? Лешояда ли го беше подмамил тука, или той сам беше дошъл? И защо всички тях толкова ги е теглело насам, при тая кариера? Защо аз нищо не съм чувал за това?… Дявол да го вземе, ама че припича! И това е от сутринта, а какво ли ще е после?“

Артър, който крачеше на пет стъпки пред него, вдигна ръка и отри потта от челото си. Редрик хвърли един поглед към слънцето. Слънцето още си беше ниско над хоризонта. И тогава той внезапно осъзна, че сухата трева под краката им не хрущи, както преди, а сякаш скърца, като картофено брашно, и вече не е бодлива и твърда, както по-рано, а е мека и рехава — тя се разпадаше под ботушите като парцалива пепел. Съзря отчетливите отпечатъци от стъпките на Артър и се хвърли на земята с вик: „Легни!“

Стовари се с лице в тревата и тя се разлетя на прах изпод бузата му, и той заскърца със зъби от яд, че толкова не им е провървяло. Той лежеше, като се стараеше да не шава, все още надявайки се, че може би ще им се размине, макар и да разбираше, че са загазили. Жегата се усилваше, натискаше го, омотаваше цялото му тяло като чаршаф, наквасен във вряла вода, очите му се обливаха в пот, и Редрик със закъснение кресна на Артър: „Не мърдай! Търпи!“ И сам стисна зъби да търпи. И щеше да изтърпи, и всичко щеше да се размине мирно-кротко, щяха само да се поизпотят, но Артър не издържа. Дали не чу какво му извикаха, дали се беше уплашил извън всякаква мярка, а може и да го беше напекло отведнъж и още по-силно, отколкото Редрик — но тъй или иначе той загуби всякакъв контрол върху себе си и сляпо, с някакъв гърлен вой се хвърли наведен накъдето го бе подгонил безмозъчният инстинкт — назад, тъкмо натам, където в никакъв случай не трябваше да се бяга. Редрик едва успя да се надигне и с две ръце да го сграбчи за крака, и той с цяло тяло се просна на земята, като вдигна облак прах, изскимтя с неестествено тънък глас, ритна със свободния си крак Редрик в лицето, загърчи се и се замята, но Редрик, вече и сам зле съобразяващ от болка, пропълзя отгоре му, притиснал опърленото си лице о коженото яке, като се стремеше да го стъпче, да го втрие в земята, сграбчил с две ръце за дългите коси мятащата се глава и удряйки бясно с върховете на обувките и с колене по краката, по земята, по задника му. Той смътно дочуваше стоновете и мученето, разнасящи се изпод него, и своя собствен прегракнал рев: „Не мърдай, жабо, лежи, ще те убия!…“ — а отгоре му все наваляха и наваляха тонове нажежени въглени, и вече пламтяха дрехите и цвърчеше, издувайки се на пукащи мехури, кожата по ръцете и краката му, и той, забил чело в сивата пепел, докато трескаво укротяваше и натискаше с гръд главата на тоя проклет сополанко, най-сетне не издържа и с все сила закрещя…

Не си спомняше кога е свършило всичко това. Разбра само, че отново може да диша, че въздухът отново е станал въздух, а не нажежена пара, изгаряща гърлото, и съобрази, че трябва да се бърза, че трябва колкото може по-скоро да се махат от тая дяволска скара, преди тя отново да се е спуснала отгоре им. Той се свлече от гърба на Артър, който лежеше съвсем неподвижен, стисна двата му крака под мишница и, като си помагаше със свободната ръка, запълзя напред, без да спуска очи от онази черта, отвъд която отново започваше тревата, мъртва, суха, бодлива, но истинска — тя му се струваше сега най-великото обиталище на живота. Пепел скриптеше между зъбите му, обгореното му лице още пареше, обливано от остатъците жега, потта се стичаше направо в очите — навярно заради това, че той вече нямаше нито вежди, нито ресници. Артър се влачеше отзад, сякаш нарочно се зацепваше с проклетото си яке, сварената кожа на задника болезнено му пареше, а раницата при всяко движение го подпираше в обгорелия тил. От болка и задуха Редрик с ужас помисли, че съвсем се е сварил и сега вече не ще може да стигне. От страх той още по-силно заработи със свободния си лакът и с колене, като изтласкваше през пресъхналата си глътка най-ужасните ругатни, каквито можеха да му дойдат наум, а после ненадейно с някаква налудничава радост си спомни, че в пазвата му е скрита почти пълна манерка, миличката ми, тя ми е вярна дружка, няма да ме предаде, само да допълзя, е хайде още мъничко, давай, Ред, давай, точно така, хайде, хайде, още малко остана, в бога, в ангелите, под трийсет одеяла, на Северния полюс, в пришълците и в душицата му Лешоядска…

После той дълго лежа, потопил лицето и ръцете си в студената ръждива вода, като вдъхваше с наслаждение вонящата на гнило прохлада. Цял век би лежал така, но той се застави да се вдигне, застанал на колене, отхвърли раницата, пропълзя на четири крака до Артър, който все още лежеше неподвижно на трийсет крачки от блатото, и го обърна по гръб. Н-да, красиво момче беше. Сега това хубаво лице приличаше на черно-сива маска от запечена кръв, смесена с пепел, и няколко секунди Редрик с тъп интерес разглеждаше издълбаните бразди върху тая маска — следи от буците пръст и камъните. После се вдигна на крака, взе Артър под мишниците и го повлече към водата. Артър дишаше с хрипове и от време на време стенеше. Редрик го захвърли по лице в най-дълбоката локва и се просна до него, преживявайки отново насладата от мократа ледена ласка. Артър забълбука, задраска с крака, прибра ръце под тялото си и надигна глава. Очите му бяха облещени, той нищо не можеше да съобрази и жадно ловеше с уста въздуха, като плюеше и кашляше. После лека-полека погледът му стана осмислен и се спря върху Редрик.

— Пф-фу-у… — разтърси глава той, като пръскаше мръсна вода на всички страни. — Какво беше това, мистър Шухарт?

— Смъртта… смъртта беше… — неразбрано произнесе Редрик и се закашля. Опипа лицето си. Болеше. Носът му се бе подул, но веждите и ресниците, колкото и чудно да изглеждаше, си бяха на мястото. И кожата на ръцете му също се оказа цяла, само дето беше малко позачервена. Ще рече, май и задникът му не беше прогорен до кокал… Той поопипа — не, явно не е до кокал, даже гащите му си бяха цели. Просто беше като попарен с вряла вода…

Артър също предпазливо опипваше с пръсти лицето си. Сега, когато страшната маска беше отмита от водата, физиономията му се оказа — също въпреки очакванията — почти наред. Няколко драскотини, синина на челото, долната устна — цепната, но иначе нищо му нямаше, общо взето.

— Никога не съм чувал за нещо подобно — проговори Артър и погледна назад.

Редрик също се огледа. Върху сивкавата изпепелена трева бяха останали множество следи, и Редрик остана поразен колко кратък, оказва се, е бил този страшен, безкраен път, който той бе пропълзял, спасявайки се от гибел. Някакви си двайсетина — трийсет метра, не повече, имаше всичко на всичко от края на изпепелената плешивина, но слепешката и от страх той бе пълзял по нея в някакъв дивашки зигзаг, като хлебарка по нагорещен тиган, и пак добре, че общо взето бе пълзял накъдето трябва, а то като нищо можеше да запълзи към „комарската плешивина“ отляво, а можеше и да завие обратно… „Не, не можеше, помисли той с ожесточение. Някой новак, сукалче някое — би могло, но аз не съм ти сукалче, и ако не беше тоя глупак, изобщо нищо нямаше и да се случи, щях най-многото да си попаря задника — и до там с всичките неприятности…“

Той погледна към Артър. Артър с пръхтене се миеше и пъшкаше, когато се случеше да засегне болезнените места. Редрик се надигна и, мръщейки се от съприкосновението на вкоравилата се от пек дреха с обгорялата кожа, излезе на сухо и се наведе над раницата. Виж раницата беше пострадала истински. Горните джобове чисто и просто бяха прогорени, всичките стъкларии в аптечката се бяха пръснали от жегата и от изпръхналото петно нетърпимо вонеше на медицина. Редрик разкопча капачето на джоба и се зае да изгребва парчетата, и в този момент Артър каза зад гърба му:

— Благодаря ви, мистър Шухарт. Измъкнахте ме.

Редрик си замълча. И таз добра — благодарности! Дотрябвал си ми — та ще те спасявам…

— Аз съм виновен — продължи Артър. — Нали чух, че ми заповядахте да легна, но много се изплаших, а пък когато ми припари — съвсем си загубих ума. Много се страхувам от болка, мистър Шухарт…

— Я ставай — каза Редрик без да се обръща. — Това още нищо не е… Ставай де, какво си се излегнал!

Като засъска от болката в обгорените рамене, той метна раницата на гърба си, провря ръце под ремъците. Усещането беше такова, сякаш кожата на попарените места се беше сгърчила и покрила с болезнени бръчки. Страхувал се той от болката… Твоята болка с мед да я намажеш… Той се огледа. Нищо, слава Богу не бяха се отклонили от пътеката. Сега следваха тия хълмчета с покойниците. Гадни хълмчета — стърчат, мръсниците му, като дирника на някоя въртиопашка, а пък тая долчинка между тях… Той неволно се ухили. Ах, проклетият му дол, точно там е най-голямата гадост. Жабата.

— Оня дол между хълмовете виждаш ли? — попита той.

— Виждам.

— Право към него. Марш!

С тилната страна на дланта си Артър изтри нос и закрачи напред, като шляпаше из локвите. Той накуцваше и вече не изглеждаше толкова изправен и строен, както преди, беше се прегърбил и сега пристъпяше предпазливо, с големи опасения. „Ето, че измъкнах още един — помисли си Редрик. — Кой ли ще е по ред? Петият? Или шестият? И ето сега на — пита се: защо? Какъв ми е той — да не ми е нещо роднина? Да не съм се цанил да го дундуркам! Слушай, Рижи, а ти защо всъщност го мъкна? За малко и ти да ритнеш камбаната заради него… Сега обаче, на ясна глава, знам: правилно го мъкнах, без него не мога да мина, той ми е един вид заложник срещу Маймунката. Измъкнал съм не човек — а своя минотърсач съм измъкнал. Миночистача си. Своя шперц. А там, в пъкъла, изобщо не се и сещах за това. Влачих го като роднина и дори през ум не ми минаваше да го захвърля, макар да бях забравил за всичко — и за шперца забравих, и за Маймунката забравих… И какво се получава? Излиза, че аз май наистина съм добро момче. Това и Гута ми го повтаря, и покойният Кирил ми го внушаваше, и Ричард през цялото време все за това ми дрънка… Намерили добряк, няма що. Зарежи тая работа — каза той на себе си. — Тая доброта тук за нищо не става. Трябва първо да мислиш, пък чак след това да мърдаш с ръце и крака. И да ти е за пръв и последен път, ясно? Добряк… Трябва да го запазя за «месомелачката» — хладно и ясно помисли той. — Тук можеш да минеш през всичко, освен през «месомелачката».“

— Стой — каза той на Артър.

Оврагът беше пред тях, и Артър вече бе спрял, загледан объркано към Редрик. Дъното на оврага беше покрито с гнойнозелена, мазно лъснала на слънцето пихтия, над повърхността й димеше лека пара, която се сгъстяваше между хълмовете и на трийсет крачки вече не се виждаше нищо. И смрад. Дявол знае какво гниеше в това месиво, но на Редрик се стори, че сто хиляди разбъркани яйчени запъртъци, излени върху купчина от сто хиляди вонящи рибешки глави и спарена мърша от умрели котки, не биха могли да смърдят по-страшно. „Миризмицата, Рижи, там ще бъде такава, че да си издрайфаш душата, ама ти, такова… не се стъписвай“.

Артър издаде гърлен звук и заотстъпва. Тогава Редрик се отърси от вцепенението, забързано измъкна от джоба си пакетче памук, напоен с дезодорант, запуши ноздрите си с тампони и го подаде на Артър.

— Благодаря, мистър Шухарт — процеди Артър със задавен глас. — А някак си отгоре не може ли?…

Редрик мълчаливо го хвана за косите и обърна главата му към купчината парцали върху каменния насип.

— Това е бил Очилатия — рече той. — А върху левия хълм — от тук не се вижда — лежи Пудела. В същия вид. Разбра ли? Напред.

Пихтията беше топла, лепкава, като гной. Отначало те се движеха изправени в цял ръст, потопени до пояс, дъното под краката им за щастие беше каменисто и доста равно, но скоро Редрик дочу познатото жужене. По левия хълм, осветен от слънцето, не се виждаше нищо, но на склона отдясно, в сянката, заиграха бледолилави пламъчета.

— Наведи се — изкомандва той през зъби и сам се присви. — По-ниско, глупако! — викна той.

Артър уплашено се наведе и в същата секунда гръмотевичен разряд разпра въздуха. Над самите им глави се затресе в бесен танц разклонена мълния, едва забележима на фона на небето. Артър приседна и се потопи до раменете. Редрик, почувствал, че ушите му са заглъхнали от грохота, обърна глава и видя в сянката яркоаленото, бързо топящо се петно сред натрошения камънак, и тутакси удари втора мълния.

— Напред! Напред! — закрещя той, без да чува гласа си.

Сега те се придвижваха клекнали на пети, с патешка стъпка, вирнали отгоре само главите си, и при всеки нов електрически разряд Редрик виждаше как дългите коси на Артър щръкват изправени, и чувстваше как хиляди иглички се впиват в кожата на лицето му. „Напред! — монотонно повтаряше той. — Напред!“ Вече нищо не чуваше. Един път Артър се обърна към него в профил и той мярна облещеното от ужас око, скривено към него, и побелелите подскачащи устни, и омазаната със зеленило потна буза. После мълниите заудряха толкова ниско, че се наложи да потопят и главите си. Зелената слуз слепваше устата, стана мъчително да се диша. Ловейки въздуха с уста Редрик изтръгна тампоните от носа си и неочаквано откри, че смрадта е изчезнала, че въздухът е изпълнен със свежия остър мирис на озон, а парата наоколо става все по-гъста, или може би в очите му притъмняваше, и вече не се виждаха хълмовете нито отдясно, нито отляво — нищо не се виждаше, освен облепената със зелена кал глава на Артър и жълтеникавата кълбяща се пара наоколо.

„Ще мина, ще мина — повтаряше си Редрик. — Не ми е за пръв път, цял живот съм така — до гуша в мръсотия, а над главата мълнии, никога нищо друго не е имало… И откъде се е взела тук всичката тая мръсотия? Каква мръсотия само… да полудееш, колко много мръсотия на едно място, тук е събрана мръсотията на целия свят… Това е Лешояда, помисли той яростно. Лешояда е минал от тук, след него е останало всичко това… Очилатия легнал отдясно, Пудела легнал отляво, и всичкото за какво? За да мине между тях Лешояда и да остави след себе си цялата своя мръсотия… Така ти се пада, каза си той. Който върви по стъпките на Лешояда, винаги ще гълта гнусната кал. Ти какво, не го ли знаеше по-рано? По цял свят е така. Те са твърде много, разните му Лешояди, заради което не е останало ни едно чисто място, всичко е оплескано… Нънан е глупак: ти, вика, Рижи, си нарушител на равновесието, рушител на реда, на тебе, видиш ли, Рижи, при всеки режим ти е зле, и при лошия ти е зле, и при добрия ти е зле, заради такива като тебе никога няма да дойде царството небесно на земята… Че какво разбираш ти бе, дебелако! Кога съм виждал аз справедлив ред? Кога си ме виждал ти мене да се погаждам с добра власт? Та аз цял живот само това гледам, как умират Кириловците и Очилатите, а Лешоядите пропълзяват между техните трупове като червеи и мърсят, мърсят, мърсят…“

Той се подхлъзна на преобърналия се под крака му камък, потъна целият, изплува, видя съвсем близо до себе си лицето на Артър — разкривено, с облещени очи, и внезапно изстина за миг: стори му се, че е загубил посоката. Но не беше загубил пътя. Почти моментално осъзна, че трябва да се върви ето натам, където от пихтията стърчи черното теме на камъка, разбра го, макар че освен този каменен връх из жълтата мъгла не се виждаше нищо.

— Стой! — закрещя Редрик. — По-надясно! Надясно от камъка!

Той отново не чу гласа си и тогава догони Артър, улови го за рамото и взе да му показва с ръка: дръж посоката вдясно от камъка, главата наведена. „Ще ми платите вие за всичко това“ — помисли си той. Край камъка Артър се гмурна и в същия миг мълнията с грохот удари по черния връх, от който се разхвърчаха нажежени парчета чакъл. „Ще ми платите вие“ — повтаряше си той, докато потапяше глава и с все сили се изтласкваше с ръце и крака. В ушите му екна с тътен нов удар от мълния. „Душиците ви ще изтръскам аз заради всичкото това. В съзнанието му мимолетно се мярна: за кого говоря? Не знам. Но някой трябва да си плати за всичко, и някой ще си плати! Почакайте само, нека само да се добера аз до кълбото, до кълбото ми дайте да се добера, аз тая мръсотия всичката в гушите ви ще я натъпча, аз не съм ви Лешояда, друга сметка ще ви искам аз…“

Когато най-после се измъкнаха на сухо, върху вече нагорещения от слънцето натрошен камънак, оглушени, зашеметени, изтърбушени, като се олюляваха и се улавяха един за друг за да не рухнат, Редрик съзря олющения автофургон, клекнал върху оголените си оси, и смътно си спомни, че тук, край тоя фургон, можеха да си поемат дъх в сянката. Примъкнаха се на сянка. Артър се простря по гръб и с вяли, безсилни пръсти заразкопчава якето, си, а Редрик се подпря с раницата върху стената на фургона, изтри как да е длани о чакъла и провря ръка в пазвата си.

— И на мен… — проговори Артър. — И на мен също…

Редрик се изненада колко гръмък глас има това хлапе, отпи, притвори очи, вслушвайки се как горещата, всеочистваща струя преминава през гърлото му и се разлива из гърдите, глътна още веднъж и протегна манерката към Артър. „Това е“, помисли той вяло. „Преминахме. И през това преминахме. Сега — сметката, цифром и словом. Мислите си, че съм забравил? Не-е, всичко помня! Мислите, ще взема да ви благодаря, че ме оставихте жив, че не ме удавихте в тая помия? Кол за вас, а не благодарности. Свършено е сега с вас всичките, ясно ли е? Нищо такова няма повече да търпя. Сега аз решавам. Аз, Редрик Шухарт, в здрав ум и на трезва памет ще решавам всичко и за всички. А всички вие, останалите, разни там лешояди, жаби, пришълци, мършави, куотърблъдовци, паразити, зеленички, прегракнали, с вратовръзчици, в мундирчета, чистички, с портфейли, с речи, с благодеяния, с работодателство, с вечни акумулатори, с вечни двигатели, с «комарски плешивини», със светли обещания — край, достатъчно ме водихте за носа, през целия ми живот ме влачихте за носа, пък аз, глупакът, все се хвалех, че видите ли — каквото си поискам това и правя, а вие пред мен се съгласявахте, а зад гърба ми, гадини с гадини, си намигахте и ме теглехте за носа, мъкнехте ме, влачехте ме в калта, в мръсотията, из затворите, из кръчмите… Стига!“ Той разкопча ремъците на раницата и пое от ръцете на Артър манерката.

— Никога не съм мислил — говореше Артър с кротко недоумение в гласа, — даже не можех да си представя… Аз, разбира се, знаех — смърт, огън… но такова нещо!… Как ще се връщаме ние с вас обратно?…

Редрик не го слушаше. Онова, което приказва този човек, вече няма никакво значение. То и по-рано нямаше никакво значение, но преди той все пак беше човек. А сега е… просто така, говорящ шперц. Нека си приказва.

— Да имаше къде да се измия… — Артър озадачено се озърташе. — Поне лицето си да изплакна.

Редрик разсеяно го погледна, видя полепналите, сплъстени коси, омазаното в засъхнала слуз лице със следи от пръсти, и целия него, покрит с корица напукана кал, и не усети ни жалост, ни раздразнение, нищо. Говорящ шперц. Обърна му гръб. Отпред се разстилаше унило, като изоставена строителна площадка, пространство, покрито с остър чакъл, засипано с бяла прах, заляно от ослепително слънце, непоносимо бяло, горещо, зло, мъртво. Отсрещният, далечен край на кариерата вече се виждаше от тук — също така ослепително бял и от такова разстояние изглеждаше съвършено гладък и отвесен, а купчина едри обломки бележеше отсамния й край и пътят за спускане в кариерата минаваше от там, където между обломките като червено петно се открояваше кабината на екскаватора. Това беше единственият ориентир. Трябваше да се върви право към него, като се уповават на най-обикновен, чист късмет.

Артър изведнъж се надигна, пъхна ръка под фургона и измъкна от там ръждясала консервна кутия.

— Погледнете, мистър Шухарт — рече той оживено. — Ами това, сигурно, баща ми го е оставил… Там има още.

Редрик не отговори. „Не ти трябваше — помисли си той равнодушно. — По-добре щеше да е сега да не споменаваш за баща си, по-добре да си беше мълчал. Ама впрочем, все едно…“ Той се изправи и засъска от болка, защото всичките му дрехи бяха залепнали за тялото, към опърлената кожа, и сега нещо там отвътре мъчително се късаше, отпаряше се като засъхнал бинт от рана. Артър също се надигна и също засъска и запъшка, страдалчески погледна към Редрик — личеше си, че много му се ще да се оплаче, но не се решава. Само каза със задавен глас:

— Дали не може да пийна сега още една глътка, мистър Шухарт?

Редрик скри в пазвата си манерката, която държеше в ръка и каза:

— Червеното виждаш ли между камъните?

— Виждам — прошепна Артър и конвулсивно си пое дъх.

— Право към него. Тръгвай.

Артър със стон се протегна, опъна рамене, цял се разкриви и, като се озърташе, продума:

— Поне малко да се бях измил… Всичко е залепнало.

Редрик чакаше мълчаливо. Артър безнадеждно го изгледа, покима и се накани да тръгне, но тутакси пак спря.

— Раницата — рече той. — Раницата забравихте, мистър Шухарт.

— Марш! — заповяда Редрик.

Не му се искаше ни да обяснява, ни да лъже, пък и нямаше смисъл. И без това ще тръгне. Няма къде да се дене. Ще тръгне. И Артър тръгна. Помъкна се, отпуснал рамене, повлякъл крака, опитвайки се да отчопли от лицето си здраво спечената мръсотия, отведнъж смален, жалък, кльощав, като мокро бездомно коте. Редрик пое подире му и щом само излезе от сянката, слънцето го опали и ослепи, и той прикри очите си с длан като съжали, че не си е взел тъмни очила.

При всяка стъпка излиташе облаче бяла прах, прахта се наслояваше върху обувките и вонеше, по-скоро вонеше всъщност откъм Артър, да се върви след него беше невъзможно, и Редрик със закъснение осъзна, че вонята се разнася най-вече от самия него. Миризмата беше отвратителна, но някак си позната — така вонеше из града в ония дни, когато северният вятър разнасяше из улиците пушеците от завода. И от баща му вонеше по същия начин, когато той се връщаше у дома, огромен, мрачен, със зачервени бесни очи, и Редрик бързаше да се свре някъде в най-далечния ъгъл и гледаше боязливо оттам как баща му свлича от себе си и хвърля в ръцете на майка му работния комбинезон, смъква от огромните си крака огромните смачкани обуща, сритва ги под закачалката и само по едни чорапи лепкаво шляпа към банята под душа, и дълго пръхти и охка там, звучно се пляска по мокрите телеса, гърми с легените, нещо си мърмори под нос, а после реве из цялата къща: „Мария! Заспа ли?“ Трябваше да дочака докато той се измие, седне на масата, където вече бе сложена задължителната четвъртинка, дълбока чиния с гъста чорба и буркан с кетчуп, да потърпи, докато той опустоши бутилката, доизсърба чорбата, оригне се и се залови за месото с боб, и ето тогава вече можеше да изпълзи на светло, да се покатери върху коленете му и да го попита кой майстор и кой инженер е удавил днес в сярната киселина…

Всичко наоколо бе нажежено до бяло, и от жестоката жега, от вонята, от умората му се гадеше и виеше свят, и неистово пареше и сърбеше напуканата на свивките кожа, и на него му се стори, че през горещата мътилка, омотала съзнанието му, тялото му се опитва да докрещи до него, умолявайки за покой, за вода, за прохлада. Протрити до неузнаваемост спомени се трупаха един връз друг в отеклия му мозък, прекатурваха се един-друг, засланяха се един през друг, смесваха се един в друг, вплитаха се в белия зноен свят, танцуващ пред полупритворените му очи, и всички те бяха горчиви, и всичките смърдяха, и всички предизвикваха раздираща жал или ненавист. Той се опитваше да се намеси в този хаос, силеше се да извика от миналото някой сладостен мираж, усещане за нежност или бодрост, изцеждаше от глъбините на паметта си свежото смеещо се личице на Гута, още девойка, желана и неприкосновена, и то като че ли се появяваше за миг, но тутакси се размиваше в ръжда, разкривяваше се и се превръщаше в мрачната, обрасла с груба рижа козина муцуна на Маймунката; той се мъчеше да си припомни Кирил, онзи свят човек, неговите бързи, уверени движения, неговият смях, неговият глас, обещаващ небивали и прекрасни места и времена, и Кирил се появяваше пред него, а после ярко блясваше на слънцето сребърната паяжина, и ето вече няма го Кирил, а са се втренчили в лицето на Редрик немигащите ангелски очички на Прегракналия Хю, и неговата едра белезникава ръка преценява на длан тежината на порцелановия контейнер… Някакви тъмни сили се мятаха трескаво в съзнанието му, мигновено сломяваха волевата бариера и гасяха дори малкото останали хубави неща, които паметта му все още съхраняваше, и вече му се струваше, че въобще не е и имало никога нищо хубаво, а само зурли, зурли, зурли…

И през всичкото това време той си оставаше сталкер. Без да мисли, без да осъзнава, без да запомня даже, той фиксираше сякаш с гръбначния си мозък, че ето там, от ляво, на безопасно разстояние, над камарата стари дъски се полюлява един „весел призрак“ — спокоен, съвсем издишал вече, нищо страшно; а от дясно полъхна неясен ветрец и след няколко крачки се разкри гладка като огледало „комарска плешивина“, многоопашата като морска звезда — далече, не е опасна — а в центъра й — сплескана като сянка птица, голяма рядкост, птиците почти никога не прелитат над Зоната; а ето там, покрай пътеката са захвърлени две „пустилки“, види се Лешояда ги е изоставил на връщане, страхът е по-силен от алчността… Той всичко виждаше и всичко преценяваше, и достатъчно беше сгърченият Артър да залитне макар и само на стъпка встрани, устата на Редрик от само себе си се отваряше, и прегракналият предупредителен вик спонтанно излиташе от гърлото му. „Машина — мислеше си той. — Превърнахте ме в машина…“ А каменните обломки в края на кариерата все повече и повече се приближаваха, и вече можеше да се различат причудливите шарки на ръждата върху червения покрив на екскаватора.

„Глупак си ти, Барбридж — мислеше Редрик. — Хитър, ама глупак. Как можа ти да ми повярваш, а? Че ти ме познаваш от ей такъв, ти беше длъжен да ме познаваш по-добре отколкото и аз самият се познавам! Остаря, там е работата. Оглупя. Пък и нека го кажем направо — цял живот си имал вземане-даване все с глупаци…“ И в тоя миг той си представи каква мутра само е направил Лешояда, като е научил, че Артър, неговият Арчи, красавецът, кръвчицата родна… че в Зоната с Рижия заради неговите, на Лешояда, крака е отишъл не някой сополивец безполезен, ами родният син, неговият живот, неговата гордост… И като си представи тази мутра, Редрик се разсмя на глас, а когато Артър изплашено се озърна към него, той, продължавайки да се киска, му махна с ръка: марш, марш! И отново запълзяха по съзнанието му, като върху екран, зурли, зурли, зурли… Всичко трябваше да се промени, всичко. Не един живот и не два живота, не една съдба и не две съдби — всяко винтче на тоя смраден свят трябваше да бъде сменено…

Артър спря пред стръмния заход в кариерата, спря се и замря, вперил поглед надолу и надалече, протегнал дългия си врат. Редрик се приближи и спря до него. Но той не се загледа натам, където гледаше Артър.

Направо изпод краката им към дълбините на кариерата отвеждаше път, още преди много години разбит от веригите и колелата на тежките товарни камиони. Вдясно от него се издигаше бял, напукан от жегата склон, а отляво склонът бе полусрутен и там, всред камъните и купищата чакъл, стоеше килнат на една страна екскаваторът, безсилно отпуснал рамо и с кош, забит в края на пътя. И, както и трябваше да се очаква, нищо повече не се виждаше на пътя, само около самия кош от грубите зъбери на склона висяха черни, усукани висулки, наподобяващи дебели лети свещи, а из прахта се виждаха множество черни петна, сякаш там бяха разплискали асфалт. И това бе всичко, останало от тях, даже не можеше да се каже колцина са били. Може би всяко петно беше един човек, едно желание на Лешояда. Ето това, например — когато Лешояда жив и невредим се прибра от подземията на седми корпус. Онова там, по-голямото — когато Лешояда без проблеми измъкна от Зоната „шаващия магнит“. А ей онази висулка — тя е заради разкошната, толкова неприличаща нито на майка си, нито на баща си, въжделената от всички мъже развратна мръсница Дина Барбридж. А ето това петно — заради неприличащия ни на майка си, ни на баща си Арчи, красавецът, гордостта…

— Стигнахме! — в изстъпление прохриптя Артър. — Мистър Шухарт, все пак се добрахме, а?

Той се заля в щастлив смях, приклекна на пети и с две ръце заблъска с все сила земята с юмруци. Щръкналият на тила му сноп коси смешно и нелепо се люшкаше и тресеше, на всички страни хвърчаха люспи изсъхнала кал. И едва тогава Редрик вдигна очи и погледна кълбото. Предпазливо. Със страх. Със затаени опасения да не се окаже то някак си не такова — да разочарова, да предизвика съмнения, да го събори от небесата, до които бе успял да се изкатери, облян във вселенската мръсотия…

То не беше златно, то беше по-скоро медно, червеникаво, съвършено гладко, и преливаше в мътни отблясъци под светлината на слънцето. Лежеше под най-отдалечената стена на кариерата, уютно настанено сред купчините слегнала се руда, и дори от тук се виждаше колко масивно е то и как тежко е притиснало своето ложе.

В него нямаше нищо разочароващо или предизвикващо съмнение, но нямаше и нищо, което да внушава надежда. Кой знае защо най-напред изникваше мисълта, че то, вероятно, е кухо и че на пипане би трябвало да е много горещо — нажежено от слънцето. То явно не светеше със собствена светлина и очевидно не беше способно да се вдигне във въздуха и да затанцува, както често се случваше в легендите за него. Лежеше там, където бе паднало. Може би се беше изтърсило от някакъв огромен джоб, или се бе загубило, търкулнато по време на игра между някакви гиганти — но не беше поставено, а се въргаляше тук, въргаляше се точно тъй, както и всички тия „пустилки“, „гривни“, „батерийки“ и прочее отпадъци, останали след Посещението.

Но в същото време у него все пак имаше нещо, и колкото по-дълго Редрик го гледаше, толкова по-ясно разбираше той, че да го съзерцаваш е приятно, че ти се иска да се приближиш до него, че ти се ще да го докоснеш, да го погалиш, и отнякъде ненадейно изплува мисълта, че ще е хубаво, навярно, да приседнеш край него, а още по-хубаво — да прислониш о него гръб, да отпуснеш глава назад и, затворил очи, да поразмислиш, да се отдадеш на спомени, а може би и просто да подремнеш в отдих…

Артър скочи, рязко издърпа циповете на якето, изтръгна се от дрехата и с размах я захвърли в краката си, като вдигна облак бяла прах. Той нещо крещеше, като размахваше ръце и се кривеше в гримаси, а после скръсти ръце на гърба си и като приклякаше и танцуваше с причудливи и заплетени балетни стъпки, на подскоци се втурна надолу по стръмното. Той вече не се оглеждаше за Редрик, той бе забравил за Редрик, беше забравил за всичко на света — той отиваше да изпълни своите желания, малките съкровени желания на изчервяващ се колежанин, хлапак, който никога през живота си не бе виждал други пари, освен тъй наречените джобни, сукалче сополиво, което пердашеха безпощадно, ако на връщане в къщи откъм него едва-едва лъхаше на алкохол, и което отглеждаха за бъдещ известен адвокат, а в перспектива — министър, а в най-далечна перспектива — сами разбирате, президент… Редрик, присвил очи, възпалени от ослепителното слънце, мълчаливо гледаше след него. Той беше хладен и спокоен, той знаеше какво ще се случи сега, и знаеше, че няма да гледа, докато то се случва, но засега още можеше да се гледа и той гледаше, без да чувства нищо особено, освен гдето дълбоко-дълбоко някъде вътре в него внезапно и неспокойно се размърда онова червейче и завъртя бодливата си главичка.

А хлапакът все така се спускаше, танцувайки, по стръмния път към дъното, като удряше пети в немислим степ, и изпод токовете му хвърчеше белият прахоляк, а той крещеше нещо с пълен глас, нещо много звънко и много весело, и много тържествено — като песен, или като заклинание — и Редрик си помисли, че за пръв път през цялото съществуване на кариерата някой се спуска по този път така — сякаш е празник. И отначало не слушаше какво скандира там онзи говорящ шперц, а после сякаш изведнъж нещо у него се включи и той чу:

— Щастие за всички!… Даром!… Колкото си искате щастие!… Елате всички насам!… За всички ще стигне!… Никой няма да си отиде обиден!… Даром! Щастие! Даром!…

А после той изведнъж замлъкна, сякаш огромна ръка с размах втъкна парцал в устата му. И Редрик видя как прозрачната пустота, притаила се в сянката на екскаваторния кош го сграбчи, метна го във въздуха и бавно, с натягане го усука, както перачката усуква бельо, за да изцеди водата от него. Редрик успя да забележи как едната прашна обувка се изхлузи от тресящия се крак и отлетя високо над кариерата. Тогава той се извърна и седна. В главата му нямаше ни една мисъл, и той някак престана да усеща себе си. Наоколо цареше тишина, и особено тихо бе там, зад гърба му, на пътя. Тогава той си припомни за манерката — без обичайната радост, просто като за лекарство; което е дошло време да се погълне. Отвинти капачката и започна да пие на малки, скъпернически глътки, и за пръв път в живота си му се дощя в манерката да имаше не спирт, а просто студена вода… Измина малко време и в главата му взеха да се появяват що-годе свързани мисли. „Е, това беше — мислеше той с нежелание. — Пътят е свободен. Още сега можеше да тръгне, но, разбира се, по-добре беше да изчака още малко. «Месомелачките» биват какви ли не, имат си фокуси… Пък и нали, все едно, трябваше да помисли. Не беше свикнал с тая работа — да мисли, ето къде беше бедата. Какво означаваше това «да мислиш»? Да мислиш — това беше: да избудалкаш, да изфинтираш, да блъфираш, да изментиш, да забаламосаш някого, ама нали тук всичко това не върви…

Е, било що било. Маймунката, тате… Да се разплатя за всичко, душата да им изтръгна на гадовете, нека сега те гълтат помията, както аз я гълтах… Не е това, не е това, Рижи… Тоест, това си е, разбира се, но какво означава то? Какво искам аз? Та това са ругатни, а не мисли. Той усети студената тръпка на някакво страшно предчувствие и, като прескочи отведнъж през множество разни разсъждения, които тепърва предстояха, свирепо си заповяда: ти ето що, рижава гадино, ти няма да мръднеш от тук, докато не се добереш до свястна мисъл, може да пукнеш тук, край това кълбо, да се изпържиш, да изгниеш, гад, но няма да се предадеш…

Господи, но къде ми са думите, моите мисли къде са? Той с все сила замахна и се удари с полуразтворен юмрук в лицето. Нима през целия си живот не съм имал ни една собствена мисъл? Почакай, нали Кирил казваше нещо такова… Кирил! Той трескаво се ровеше из спомените, изплуваха някакви думи, познати и полупознати, но всичко това не ставаше за нищо, защото не бяха останали думи от Кирил, останали бяха само някакви смътни образи, много добри, но пък нали бяха съвсем неправдоподобни…

Подлост, подлост… И тук ме измамиха, без език ме оставиха, гадовете… Отрепка… Отрепка си беше, състари се и пак отрепка си остана. Това не трябваше да става! Ей ти, чуваш ли? Нека за в бъдеще това да се забрани един път завинаги! Човекът е роден, за да мисли (ето го Кирил, най-сетне!)… Само дето аз не вярвам в това. И преди не вярвах, и сега не вярвам, и за какво е роден човек — не зная. Родил се — и туй то. Всеки се храни както може. Нека всички ние да бъдем здрави, пък те всичките да изпукат. Кои сме тия — ние? Те — кои са? Нищо не можеш разбра. За мен като е добре — за Барбридж е лошо, за Барбридж е добре — за Очилатия лошо, за Прегракналия добре — за всички зле, и за самия него е зле, само че той, глупакът му с глупак, си въобразява, че все ще успее някак си навреме да се откачи от хорото… Господи, та това е каша, каша! Аз цял живот воювам с капитан Куотърблъд, той пък цял живот воюва с разни прегракнали и от мене, дръвника, само едно нещо дето искаше — да зарежа сталкерството. Но как можех да го зарежа, като трябваше да си изхранвам семейството? Да се хвана на работа? Ама не искам да ви работя, повръща ми се от вашата работа, можете ли да го разберете това? Ако човек работи, той винаги работи за някого, роб е той и нищо повече, пък аз винаги съм искал сам, сам исках да бъда, на всички да мога да плюя, на тъгата им и на скуката им…“

Той допи остатъка от коняка и с все сила фрасна празната манерка о земята. Манерката подскочи, проблесна на слънцето и се изтъркаля нанякъде — той тутакси забрави за нея. Сега вече седеше, закрил очите си с ръце, и се опитваше вече не да проумее, не да измисли, а поне да види нещичко, как трябва да бъде, но пак съзираше само зурли, зурли, зурли… зеленички, бутилки, парцаливи купчинки, които някога са били хора, колонки от цифри… Той знаеше, че всичко това трябва да бъде унищожено, и искаше да го унищожи, но се досещаше, че ако всичко това бъде унищожено — не ще остане нищо, само равна, гола земя. От безсилие и отчаяние отново му се прииска да облегне гръб и да отпусне назад глава, той се надигна, машинално отупа панталона си от прахта и започна да се спуска в кариерата.

Слънцето жареше, пред очите му плуваха кървави петна, на дъното на кариерата въздухът трептеше, и в тази мараня му се стори, че кълбото сякаш се полюлява на място, като плаващ жалон върху вълните. Той заобиколи покрай коша, като суеверно вдигаше крака по-високо и внимаваше да не стъпи върху някое от черните петна, а после, затънал в рохкавото, се потътри напреки през цялата кариера към танцуващото и намигащо кълбо. Беше облян в пот, задушаваше се от жега, и в същото време го побиваха ледени тръпки, той трепереше цял и се тресеше като след страшно пиянство, а между зъбите му скриптеше блудкав тебеширен прах. И той повече не се опитваше да мисли. Само с отчаяние повтаряше сам на себе си като молитва: „Аз съм животно, нали виждаш — животно съм. Нямам си думи, мен не са ме научили да говоря, аз не умея да мисля, тия гадове не ми позволиха да се науча да мисля. Но ако ти наистина си такъв… всемогъщ, всесилен, всеразбиращ… вникни! Надникни в душата ми, аз зная — там има всичко, което ти е необходимо. Трябва да го има. Та нали тъкмо душата си аз никога и на никого не съм продавал! Тя си е моя, човешка! Извлечи сам от мене онова, което съм искал — нали не може да бъде това, да съм искал нещо лошо!… Проклети да са макар, аз нищо друго не мога да измисля, освен ония негови думи — ЩАСТИЕ ЗА ВСИЧКИ, ДАРОМ, И НЕКА НИКОЙ НЕ СИ ОТИДЕ ОБИДЕН!“

1971 г.