Планетата на Шекспир

Асен МилчевЗа един по-човечен свят

Клифърд Саймък вече не е непознат автор на нашата читателска публика. За първи път тя го „откри“ преди около 15 години с великолепния му поетико-лиричен и същевременно философско-убедителен роман „Всичко живо е трева“ (издателство „Народна култура“). В него се третира една от най-често срещаните теми във фантастиката — за Контакта — първия досег на хората с извънземна цивилизация. Кой има правото и задължението да влезе най-напред във връзка с представителите на космическия разум? Може би правителствените чиновници като представители на земния „елит“? Или военните, чиято организираност може да защити планетата от злоумишлени действия? Не, симпатиите на автора са на страната на обикновените скромни и честни хора — дори на неудачниците и чудаците, чиито общочовешки добродетели навярно са по-запазени и са в състояние по-добре да вникнат в стремежите на мислещите растения за нежност и отзивчивост, за обмен от двустранна полза на разнопосочни ценности.

После дойдоха „Гробищен свят“ (1979 г.) и „Градът“ (1982 г.) на библиотека „Галактика“ от варненското издателство „Георги Бакалов“ — два ярки романа предупреждение за бъдещето на човечеството. Нима хората ще бъдат толкова недалновидни, самоубийствено примитивни, безгрижни и безотговорни, че да се разселят из Галактиката, като изоставят родната си планета, превръщайки я в гробище за своите покойници, или да я преотстъпят на други общества, състоящи се от макар и свръхталантливи роботи или еволюирали общности на мравки и кучета? И двете произведения са изпълнени с патетичния зов за омиротворяване и сплотяване на човечеството, за преодоляване на екологичните проблеми, за постигане на вътрешна хармония и разбирателство, за приемствеността на човешката култура. Трябва да признаем, че до неотдавна такива призиви често биваха отхвърляни на по-заден план и се приемаха по-скоро като добри пожелания, а не като действена житейска философия.

В „Резерватът на таласъмите“ (Издателство „Отечество“) читателите се срещнаха с един малко по-различен Саймък — с неподражаема фантазия, достигаща до митотворчество, с изострен усет за приказна поетичност и дори баладичност. Но това отново бе среща с майстора на перото, звездата от първа величина на литературния небосклон на фантастиката.

Каква е биографията и какво се знае за творческата съдба на Клифърд Саймък? В почти телеграфен стил: роден е през 1904 г. в щата Уискънсин, където и се изявява по-късно като журналист във в. „Минеаполис стар“. Неговото хоби са риболовът, отглеждането на рози, шахматът и филателията. Във фантастиката дебютира през 1931 г., но произведенията му допреди войната са все още недостатъчно зрели. В тях той се увлича в технократизъм, а словесността му избива на сантиментализъм. Докато през 1952 г. не избухва „бомбата“ с „Градът“, който преди това е отпечатван като разкази с продължение в списания в периода от 1944 г. до 1951 г. Критиката е единодушна — американците могат да се гордеят с още един „знатен“ представител на „златния си век“ на фантастиката.

Трудно е да се опише творчеството на един автор, което обхваща над 25 романа и 10 сборника с разкази. Но не може да не се спомене, че заради цялостната си дейност в областта на фантастиката той е удостоен с наградата „Небюла“, която се присъжда от професионалисти (нещо като литературен „Оскар“). Освен това американските любители на жанра са го отличили на два пъти с другата най-престижна награда в жанра „Хюго“ (на името на родоначалника на американската научна фантастика Хюго Гърнсбек) — за романа му „Междинна станция“ (1964 г.) и за новела.

Тематичното разнообразие в произведенията на Клифърд Саймък е доста голямо. То се разпростира, да кажем, във философско-хуманен аспект — за многозначните връзки с извънземния разум. (Например в новелата „Детска градина“ (1953 г.) превъзхождащият ни висш разум се отдава с настойчив алтруизъм да помага на човечеството да достигне зрелостта на истинската цивилизованост.) Или е апотеоз на технократичното виждане. (Дълги години най-големият град в пространството бе този, описан в „Лимитиращ фактор“. Там космонавтите откриват един изкуствен метален свят, толкова огромен, че не могат да разберат неговото предназначение.)

Някои критици смятат, че Клифърд Саймък, несъмнено забележително явление във фантастичната литература през 40-те и 50-те години, разгърнал таланта си особено мощно през 60-те години, е започнал да позагубва блясъка си след 1968 г. Чуват се гласове, че неговите романи оттогава били станали по-лековати: приятни четива, често с носталгична нотка, но които бързо се забравят, след като си ги прочел. Ще си позволя да не се съглася с подобни оценки. Като най-силен довод ще се опитам да използвам настоящата книга. „Планетата на Шекспир“ (1976 г.) в никакъв случай не е четиво еднодневка. Богатството на идеи и образи в него, на философско проникновение и на въздействащ хуманизъм го превръща в образец на най-хубавото, което е способна да ни разкаже фантастиката. В него авторът е успял да съчетае може би най-трудното в подобен род повествования — художествената пълноценност и динамичната фабула. Обединил е в неразривна връзка различните типове на фантастичното — „твърдата“ фантастика в лицето на робота Никодим с обобщените образи на Хищника, чудовището и дракона, персонажи от типичната „фентъзи“. Излиза, че стоманените човеци, снабдени с разум, могат да хармонират чудесно с герои, взети сякаш от фолклора на народите, когато са подчинени на умелото перо на такъв голям майстор. Разбира се, основният двигател на действието, главният герой в книгата, е човекът — с всичките негови колебания, извисявания и падения. С несъвършената си физика, с необузданите си мисли, с вечните си противоречия. Но в този измислен свят на бъдещето, населен с причудливи форми на живот, след всичките изпитания той е отговорен пред своя род. Авторът разговаря с читателя за любовта и дълга, за величието и падението, за гениалността и лудостта. Възможно ли е да се сътвори разум, който да може да разбере цялата Вселена? Една от любимите теми на Саймък — за контакта между разнородните космически цивилизации — и тук е развита оригинално, в известен смисъл затрогващо и дори с чувство за хумор.

Художествено превъплъщение на борбата на доброто със злото, вечната тема на изкуството, тук е намерила своя интерпретация. Всъщност нали майсторството на твореца е именно в това — да намери своя собствен тон в хармоничното многообразие на литературната магия. И трябва да се подчертае, че и в „Планетата на Шекспир“ Саймък е успял да бъде на висотата на своя талант.

Може би няма по-подходящо мото за творчеството на големия писател фантаст от съждението, изказано от свръхразума на Кораба в романа: „Животът, колкото и да е малък, не може да е незначителен. Животът, в точния смисъл на думата, е единственото нещо, което има значение в цялата Вселена“

Асен Милчев