Планетата на Шекспир

26

Езерото извика от ужас.

Дочувайки го с далечните краища на съзнанието си, Хортън потръпна, въпреки топлината и близостта, интимността и голотата, свързани с близостта на друг човек — жена, но чиято човешка същност бе също толкова важна, колкото женствеността й, тъй като на това място те бяха единствените хора.

Езерото извика още веднъж, остър вик на тревога, който проряза мозъка на Хортън. Той се изправи в спалния чувал.

— Какво има, Картър Хортън? — попита сънено Илейн.

— Езерото — отвърна той. — Нещо не е наред. Първата руменина на зората се надигаше в източното небе, хвърляйки призрачна полусветлина, в която дърветата и къщата на Шекспир се издигаха мъгляво. Огънят бе догорял и образувал килимче от въглени, които намигаха с кървавочервени очи. От другата страна на огъня стоеше Никодим, обърнал се по посока на Езерото. Стоеше стегнат и изправен, нащрек.

— Ето ти панталоните — рече Илейн. Хортън протегна ръка и ги взе.

— Какво има, Никодим? — запита той.

— Нещо извика — каза роботът. — Не така, че да го чуеш. Но аз можах да усетя викането.

Като се бореше с панталоните си, Хортън потрепери от утринната хладина.

Викът се разнесе още веднъж, по-настойчив от когато и да било.

— Виж какво се задава по пътеката — обади се Илейн, като гласът и бе напрегнат.

Хортън се извърна да види и хлъцна. Бяха трима. Бяха бели и гладки и изглеждаха като изправени голи охлюви, мазни и отблъскващи твари, които могат да се намерят под обърнат камък. Приближаваха се бързо, подскачайки на долния изострен край на телата си. Нямаха крака, но явно това не ги притесняваше. Нямаха нито ръце, нито лица — бяха просто тлъсти щастливи голи охлюви, които се носеха с подскоци по пътеката откъм тунела.

— Още трима, попаднали в плен — рече Никодим. — Скоро ще станем цяла колония. Как мислиш става така, че толкова много пристигат по този тунел?

Хищника излезе, препъвайки се, през вратата на къщата на Шекспир. Протегна се и се почеса.

— Кои, по дяволите, са тези? — попита той.

— Не са се представили — отвърна Никодим. — Току-що се появиха.

— Изглеждат смешни, нали? — каза Хищника. — Нямат крака, просто си подскачат по пътя.

— Нещо става — обяви Илейн. — Нещо страшно. Снощи го почувствах, спомням си, че нещо ще се случи, и ето че се случва.

Трите охлюва пристигнаха по пътеката и без да обръщат внимание на тези, които стояха край огъня, ги подминаха и поеха пътеката, водеща към Езерото.

Светлината на изток бе станала по-ярка и някъде далеч в гората нещо издаде звук, сякаш някой прекара пръчка напреки на ограда от колове.

Още един вик на Езерото проряза съзнанието на Хортън. Той се втурна да тича надолу по пътеката към Езерото и Хищника се понесе край него, като се придвижваше с големи скокове.

— Би ли ми разкрил — запита той — какво чак толкова се е случило, че да предизвика такава възбуда и такова тичане?

— Езерото е в някаква опасност.

— Как може Езерото да е в опасност? Някой да не хвърля камъни в него?

— Не знам — отговори Хортън, — но то вика доста силно.

Пътеката изви, като прекоси хребета. Под тях лежеше Езерото и отвъд Езерото — коничната могила. Нещо ставаше с нея. Издигаше се нагоре и се разпадаше и от нея се подаваше нещо тъмно и ужасяващо. Трите охлюва се притискаха един в друг, свили се на брега.

Хищника ускори тичането си, подскачайки леко надолу по пътеката. Хортън закрещя подире му:

— Върни се, глупако! Върни се, побъркан глупако!

— Хортън, погледни! — извика Илейн. — Не към могилата. Нагоре по склона към града.

Една от сградите, видя Хортън, бе разбита, зидарията и бе изпотрошена и от нея изскочи същество, което лъщеше на сутрешното слънце.

— Това е нашето създание във времето — рече Илейн. — Това, което ние открихме.

Гледайки го в блока от замразено време, Хортън не бе успял да различи формата му, но сега, освободено от затвора си, то изглеждаше нещо грандиозно.

Огромни крила се разгънаха от тялото му и пречупиха светлината в многоцветна дъга, сякаш бяха направени от множество мънички призми. Свирепа клюнеста глава се издигаше на продълговат врат и изглеждаше, помисли си Хортън, като с нахлузен шлем, украсен със скъпоценни камъни. Извити бляскави нокти се протягаха от мощните му крака и дългата му опашка бе снабдена с остри и лъщящи шипове.

— Дракон — прошепна Илейн. — Като драконите от старите легенди на Земята.

— Може би — отвърна Хортън. — Никой не знае какво е дракон, ако е имало дракони.

Но драконът, ако бе дракон, бе в затруднение. Освободен от здравата каменна къща, в която бе стоял затворен, той се издигна във въздуха, като махаше несръчно с грамадните си криле, за да набере височина. Като махаше несръчно, помисли си Хортън, вместо да се понесе към небето със силни и сигурни крила, изкачвайки се по въздушната стълба, както едно бързоного същество би се покатерило щастливо на някой хълм, зарадвано от силата на краката си, от вместимостта на белите си дробове.

Спомняйки си за Хищника, който тичаше надолу по пътеката, Хортън извърна глава, за да види къде може да бъде. Като не забеляза веднага Хищника, той видя, че могилата от другата страна на езерото бързо бе разчупена, натрошена и раздробена от съществото, което си проправяше път навън от нея. Големи късове и откъртени буци от могилата се търкаляха надолу по стръмните и склонове и в подножието и се бе образувала огромна купчина от отломки — камъни и пръст. В долните, все още цели части на могилата имаше пукнатини, които се свързваха в начупени линии, пукнатини от типа, каквито би могло да предизвика земетресение.

Но докато Хортън гледаше всичко това, вниманието му бе привлечено от измъкващото се от могилата създание.

Капеше мръсотия, едри люспи от кир се отлепяха от него. Главата му бе топчеста, както и останалата част от тялото му — голяма топка, която напомняше човекоподобна форма, но не бе такава. Приличаше на грозна пародия на човек, която някой варварски лекар магьосник, използвайки отровна слюнка, би създал от глина, слама и животински тор, за да изобрази неприятел, когото иска да измъчва и унищожи — парцалив, недодялан, изкривен, но с нещо зло в него, коварно, лигаво зло, заимствано от този, който го е направил, и подсилено от собствената му неуместност. Злото лъхаше от него, както би лъхало отровно изпарение от противно блато.

Малко оставаше на чудовището да изравни могилата със земята и докато Хортън го наблюдаваше смаян, то се освободи и пристъпи напред, като измина цели четири метра само с тази крачка.

Ръката на Хортън се спусна надолу, търсейки пистолета, и установи почти едновременно с притежателя му, че не го носи че пистолетът бе останал в лагера, че той бе забравил да си сложи колана с кобура. Прокле се за пропуска си, защото бе извън всякакво съмнение, че такова зло като създанието, което се бе излюпило от могилата, не трябваше да се оставя да живее. Едва в този момент забеляза Хищника.

— Хищнико! — извика той.

Защото безумният глупак тичаше право към съществото, бягайки на четири крака за по-бързо. Настъпваше със спусната глава и дори от мястото, където стоеше, Хортън можеше да види плавното свиване и разгъване на могъщите му мускули по време на движенията.

После се хвърли към чудовището и се покатери по масивното му туловище, като инерцията от засилването му го изкачи нагоре до късия врат, който свързваше топчестата глава с огромната буца, представляваща тялото.

— НЕ! НЕ! — викна Никодим зад гърба му. — Остави го на Хищника.

Хортън извърна глава и видя, че Никодим бе хванал с едната си метална щипка китката, с която Илейн държеше пистолета си.

После бързо се обърна обратно, за да улови с поглед как Хищника отметна тигровата си глава в отсичащ, пронизващ удар. Блестящите му бивни-зъби се забиха в гърлото на чудовището и го разкъсаха. Поток чернилка бликна от гърлото, шурна и покри тялото на Хищника с тъмно вещество, което за момент сякаш се сля с тъмното туловище на чудовището. Една от кривите ръце на създанието се протегна нагоре, като че ли задействана от рефлекс, и сграбчи Хищника, откъсна го от тялото си, вдигна го и го захвърли. Чудовището направи още една крачка и започна да пада, накланяйки се бавно напред, както би паднало дърво след последния удар на брадвата — неискащо да падне, борещо се да остане изправено.

Паднал на скалистия бряг на Езерото, Хищника не се изправяше. Спускайки се по пътеката, Хортън се затича към него, като профуча край трите голи охлюва, които все още стояха превити.

Хищника лежеше по корем и като клекна до него, Хортън бавно го обърна по гръб. Отпуснат бе като торба. Очите му бяха затворени и кръв течеше от ноздрите и ъгълчето на устата му. Тялото му бе омърсено от лепкавото черно вещество, което бе блъвнало от разрязаното гърло на чудовището. Счупена назъбена кост стърчеше от гърдите му.

Никодим дотича и клекна до Хортън.

— Как е той? — попита роботът.

— Жив е — рече Хортън, — но може би няма да е за дълго. Да имаш случайно хирургически превъпъл в арсенала си?

— Само обикновен лекарски — отговори Никодим. — Познания за леки заболявания, как да се излекуват. Част от основите на медицината. Но нищо, което би помогнало да се оправи този гръден кош.

— Не биваше да ме спираш — каза горчиво Илейн на Никодим. — Можех да убия това страшилище, преди да нарани Хищника.

— Ти не разбираш — отвърна роботът. — Хищника се нуждаеше от това.

— Не говориш сериозно — рече тя.

— Той иска да каже — поясни Хортън, — че Хищника е воин. Специалист по убиване на чудовища. Обикалял е от свят на свят, търсейки най-опасните видове. Това е било културно занимание. Спечелил си е слава с него. Почти е бил признат от народа си за най-добрия убиец. Тази победа тук навярно ще го направи най-великият убиец на всички времена. Ще му донесе един вид културно безсмъртие.

— Но какъв е смисълът на това? — запита Илейн. — Народът му никога няма да разбере.

— Шекспир е писал по този въпрос — каза Никодим. — Останал е с впечатлението, че те ще узнаят по някакъв начин.

Един от охлювите, като подскачаше леко, се приближи и застана приведен срещу Хортън. Хищника лежеше между тях. От мекото му безформено тяло се изтегли пипало и с върха си опипа внимателно гърдите на Хищника. Хортън погледна нагоре, очаквайки да срещне лицето на охлюва, забравил, че нямаше лице. Тъпият горен край на тялото отвърна на погледа му — погледна го, сякаш имаше очи. Нямаше очи и въпреки това изглеждаше, че гледа. Хортън почувства трептене в мозъка си, слабо, зловещо трептене като че ли от ток, минаващ през него, усещане, което бе доста неприятно.

— Опитва се да говори с нас — рече Никодим. — Ти също ли го чувстваш?

— Какво искаш? — попита Хортън голия охлюв. Когато проговори, електрическото трептене в мозъка му се засили импулсивно — импулс на проникновение? — после продължи да трепти. Нищо друго не последва.

— Не мисля, че ще успее — обяви Никодим. — Опитва се да ни каже нещо, но няма как да го стори. Не може да ни достигне.

— Езерото може да разговаря с нас — каза Хортън. — Езерото разговаряше с мен.

Никодим повдигна рамене в знак на примирение.

— Тези същества са различни. Друг вид разум, друг вид сигнал.

Очите на Хищника се отвориха.

— Той се съживява — рече Никодим. — Ще го боли. Ще се върна в лагера. Мисля, че имам някаква инжекция.

— Не — простена слабо Хищника. — Никаква игла в задника. Няма да е за дълго. Чудовището мъртво ли е?

— Съвсем мъртво — отговори Хортън.

— Хубаво — каза Хищника. — Прерязах му проклетото гърло. Много ме бива за това. Добре се справям с чудовищата.

— Не трябва да се безпокоиш — рече му Хортън. — След малко ще се опитаме да те преместим. Ще те пренесем в лагера.

Хищника затвори уморено очите си.

— Не в лагера — отвърна той. — И тук е добре, както където и да е.

Закашля се, задавен от приток на кръв, която се изля от устата му и се стече по гърдите му.

— Какво стана с дракона? — запита Хортън. — Вижда ли се някъде?

— Сгромоляса се оттатък Езерото — отговори Илейн. — Нещо не бе наред. Не можеше да лети. Опита се да лети и падна.

— Стоял е дълго във времето — каза Никодим.

Охлювът повдигна пипалото си и докосна рамото на Хортън, за да привлече вниманието му. Посочи към брега, където чудовището лежеше като черна купчина на земята. После потупа три пъти Хортън и три пъти себе си. От тялото му израсна ново пипало и с двете пипала то направи движение, като че ли искаше да вдигне Хищника и да го притисне силно към себе си, да го залюлее, да го прегърне нежно.

— Опитва се да ни каже благодаря — изтълкува Никодим. — Опитва се да благодари на Хищника.

— Може би се опитва да ни каже, че може да му помогне — възрази Илейн.

— Нищо не може да ми помогне — рече Хищника, отвори очи и се огледа. — Просто ме оставете тук. Не ме местете, преди да умра.

Закашля се отново.

— И не ми разправяйте от милост, че не умирам. Ще постоите ли с мен, докато се свърши?

— Ще останем при теб — отвърна Илейн.

— Хортън?

— Да, приятелю мой.

— Ако това не се бе случило, щяхте ли да ме вземете? Не бихте ме оставили тук. Щяхте ли да ме вземете, когато си тръгнехте от планетата?

— Щяхме да те вземем — отговори Хортън. Хищника затвори отново очи.

— Знаех си, че ще го направите — въздъхна той. — Винаги съм знаел.

Денят вече бе настъпил и слънцето се бе издигнало на педя над хоризонта. Наклонената слънчева светлина блестеше върху Езерото.

Сега, помисли си Хортън, няма значение, че тунелът е затворен. Хищника няма да бъде повече изгнаник на това място, което мразеше. Илейн ще си тръгне с Кораба и няма да е необходимо да оставаме още. Каквото е било предвидено да се случи на тази планета, вече е станало и е свършено. И бих искал, продължи той, да мога да разбера, може би не сега, но някой ден, за какво е било всичко това.

— Картър, виж! — каза Никодим с тих напрегнат глас. — Страшилището…

Хортън вдигна глава и погледна, като онемя от гледката. Чудовището, лежащо само на стотина-двеста метра от тях, се топеше. Разлагаше се, като се превръщаше в гниеща гадост. Потръпна сякаш като живо, когато потъна във вонящата противна локва, от която протекоха малки вади, дигаща пара мръсотия.

Наблюдаваше го, вцепенен от ужас и погнуса, как се стичаше и образуваше мазна пяна, от която на човек му се повдигаше, и в съзнанието му изплува неканената мисъл, че никога нямаше да може да си припомни точно първоначалната му форма. Единственото впечатление, което бе добил за нея в мига, преди Хищника да отнеме живота му, бе за топчестия й вид, сплескания топчест вид, който на практика бе просто безформеност. Злото можеше да се характеризира с това, помисли си той, че изобщо няма форма. Беше топчеста маса и отвратителна локва мръсотия, която никога нямаше да разбереш какво представлява, така че бе свободен да си представиш какво можеше да бъде, както страхът от неизвестното те караше да му придаваш такива форми, които ти изглеждаха най-ужасяващи. По такъв начин злото можеше да приема толкова различни лица, колкото бяха и хората, за да му ги припишат — злото на всеки един би било малко по-различно от това на който и да е друг.

— Хортън.

— Да, Хищнико, какво има?

Гласът му бе слаб и дрезгав, затова Хортън коленичи край него и се наведе ниско, за да го чува.

— Когато свърши — рече Хищника, — оставете ме тук. Оставете ме на открито, така че да могат да ме намерят.

— Не те разбирам — отвърна Хортън. — Кой да те намери?

— Лешоядите. Чистачите. Гробарите. Малки гладни скитници, които поглъщат всичко. Насекоми, птици, дребни животни, червеи, бактерии. Ще го направиш, нали, Хортън?

— Разбира се, че ще го направя, ако го желаеш. Ако наистина го желаеш.

— Подарък — каза Хищника. — Последен подарък. Нека малките гладни животинки не жалят плътта ми. Предлагам себе си на много други живи същества. Велика последна подялба.

— Разбирам — рече Хортън.

— Подялба, подарък — повтори Хищника. — Това са важни неща.