Планетата на Шекспир

3

Картър Хортън се съживи. Намираше се, както изглеждаше, на дъното на кладенец. Кладенецът бе изпълнен с лепкав мрак и с внезапна уплаха и гняв той се опита да се освободи от него и да се измъкне от кладенеца. Но мракът го обгърна, а лепкавостта затрудняваше движенията. След известно време той се отпусна неподвижен. Умът му колебливо прещракваше, опитвайки се да разбере къде се намира и как бе попаднал тук, но нямаше откъде да получи отговор. Нямаше никакви спомени. Като лежеше неподвижно, той с изненада откри, че му е уютно и топличко, сякаш винаги се е намирал тук, на топличко и уютно, и едва сега си дава сметка за това.

Но въпреки удобството и топлината изпитваше отчаян порив и се питаше защо. Напълно достатъчно е да седя така, рече си той, но нещо в него крещеше, че не е достатъчно. Опита се отново да излезе от кладенеца, да се отскубне от лепкавостта и мрака и като не успя, отново седна изтощен.

Прекалено съм слаб, каза си той, а защо трябваше да е слаб?

Опита се да вика, за да привлече нечие внимание, но нямаше глас. Изведнъж се зарадва, че го нямаше, защото, докато не укрепнеше, рече си той, можеше да не е разумно да се привлича вниманието. Тъй като не знаеше къде се намира, нито какво или кой може да броди наоколо, нито пък с какви намерения.

Намести се в лепкавия мрак, надявайки се, че той ще го скрие от каквото и да е около него, и се развесели леко, като почувства бавно обземащия го яд, че е принуден да се пази по такъв начин от нечие внимание.

Постепенно лепкавият мрак се отдръпна и с учудване разбра, че не се намира в никакъв кладенец. По-скоро изглеждаше, че лежи в малко помещение, което сега можеше да види.

От всички страни се издигаха и се извиваха метални стени, за да образуват таван само на около педя над главата му. При вида им паметта му започна да се възвръща, а с паметта дойде и усещането за студ. Като помисли върху това, той не можа да си спомни каква бе действителната студенина, макар и да имаше усещането за студ. Когато споменът за студа се протегна да го докосне, той изведнъж разбра.

Скрити вентилатори издухваха струи топъл въздух към него и тогава той разбра какво е топлина. Чувстваше се добре, осъзна той, защото лежеше върху мек дебел килим, с който бе постлан пода на камерата. Камера, помисли си той — дори думите, терминологията започнаха да се възвръщат. Смешно изглеждащите устройства, напъхани в нишите на тавана, бяха част от системата за поддържане на живота и те бяха там, досети се той, защото нямаше повече нужда от тях. Причината да няма повече нужда от тях, заключи той, бе, защото Кораба бе кацнал.

Кораба бе кацнал и той бе събуден от студения сън — тялото му бе размразено, в кръвоносната му система бяха инжектирани медикаменти за възстановяване, внимателно дозирани висококалорични хранителни вещества бавно се вкарваха в тялото му, което бе масажирано, затоплено и отново съживено. Съживено, сякаш е бил мъртъв. Като си спомни, в съзнанието му изплуваха безкрайните спорове по този именно въпрос. Той ги обмисли, предъвка, разкъса, надроби на парченца и после се опита да свърже старателно късчетата едно с друго. Наричаха го студен сън, разбира се наричаха го така, защото звучеше деликатно. Но сън ли бе, или смърт? Дали човек заспиваше и се събуждаше? Или умираше и възкръсваше?

Вече не е от съществено значение, помисли си той. Мъртъв или заспал, сега бе жив. Дявол да го вземе, рече си той, системата наистина сработи, като за пръв път осъзна, че е изпитвал известно съмнение относно действителното и функциониране, независимо от всички опити, извършени с мишки, кучета и маймуни. Въпреки че никога не бе споменавал за съмненията си, припомни си той, скривайки ги не само от другите, но и от самия себе си.

И ако се намираше тук жив, значи и останалите трябваше да са живи. След още няколко минути ще изпълзи от камерата и другите ще са там, четиримата, събрани. Като че ли бе едва вчера, когато бяха рамо до рамо сякаш бяха прекарали вечерта заедно и сега, проспали, без да сънуват, една кратка нощ, се бяха събудили. Макар и да знаеше, че нощта трябва да е била много по-дълга — почти цял век може би.

Извърна главата си на една страна и видя люка, в който бе вградено прозорче, направено от твърдо стъкло. През стъклото можеше да огледа тясното помещение с четирите шкафчета, подредени до стената. В него нямаше никой което означаваше, рече си той, че останалите бяха все още в камерите си. Помисли си дали да не ги извика, но се отказа. Щеше да е неприлично, реши той — прекалено дръзко и някак си детинско.

Протегна ръка към ръчката и я дръпна надолу. Ръчката се поддаде трудно, но накрая стигна долно положение и люкът се отвори навън. Хортън сви краката си, за да ги промуши после през люка, но това не бе лесно, защото нямаше достатъчно място. Накрая успя да ги провре и като изви тялото си, се плъзна внимателно до пода. Подът бе леден под краката му, а металът на камерата бе студен.

Като пристъпи бързо към съседната камера, той погледна през стъклото на люка и видя, че тя бе празна, а системата за поддържане на живота бе прибрана в нишите на тавана. Останалите две камери бяха също така празни. Той се вцепени от ужас. Другите трима, ако бяха съживени, нямаше да го изоставят. Щяха да го изчакат, за да могат всички заедно да излязат навън. Щяха да го направят, той бе убеден, освен ако не се бе случило нещо непредвидено. А какво би могло да се случи?

Хелън щеше да го чака, сигурен бе в това. Мери и Том можеха да тръгнат, но Хелън щеше да го чака.

Обзет от страх, той блъсна шкафчето, върху което бе изписано името му. Трябваше да дръпне рязко ръчката, след като я бе завъртял, за да го отвори. Вакуумът отвътре се съпротивяваше и капакът изпука, когато се отвори. На закачалките висяха дрехи, а обувките бяха подредени старателно в редица. Той грабна едни панталони и ги нахлузи, после пъхна краката си в чифт боти. Когато отвори вратата на шлюза, видя, че преддверието бе празно и че главната врата на кораба стоеше отворена. Прекоси на бегом помещението към отворената врата.

Рампата бе спусната надолу към равнина, покрита с трева, която се простираше наляво до хоризонта. Вдясно се издигаха нагънати хълмове, а зад тях се извисяваше до небето могъща планинска верига, чийто син цвят потъмняваше в далечината. В равнината нямаше нищо друго, освен трева, която се вълнуваше като океан под поривите на вятъра. Хълмовете бяха покрити с дървета, чиито листа бяха в черно и червено. Въздухът имаше свеж, остър дъх. Наоколо не се виждаше никой.

Той се спусна до средата на рампата и все още никой не се виждаше. Планетата бе самата пустота и тази пустота, изглежда, се протягаше да го хване. Опита се да извика, за да запита има ли някой там, но страхът и празнотата изсушиха думите му и той не можа да ги произнесе. Тръпки го побиха, когато проумя, че имаше нещо нередно. Не трябваше да бъде така.

Обърна се, изкачи бързо рампата И влезе през люка.

— Корабе! — извика той. — Корабе, какво по дяволите става?

Какъв е проблемът, мистър Хортън?, отвърна Кораба спокойно и безучастно направо в съзнанието му.

— Какво става? — провикна се Хортън повече ядосан, отколкото уплашен, ядосан от надменното спокойствие на това голямо чудовище Кораба. — Къде са всички останали?

Мистър Хортън, рече Кораба, други няма.

— Какво искаш да кажеш с това други няма? На Земята бяхме цял екип.

Ти си единственият, отвърна Кораба.

— Какво е станало с другите?

Мъртви са, отговори Кораба.

— Мъртви? Как така мъртви? Едва до онзи ден те бяха с мен!

Бяха с теб, каза Кораба, преди хиляда години.

— Ти си луд. Хиляда години!

Толкова време е изминало, поясни Кораба, като продължаваше да говори в съзнанието му, откакто тръгнахме от Земята.

Хортън чу шум зад себе си и се извърна. През вратата влезе един робот.

— Аз съм Никодим — рече роботът.

Беше обикновен робот, домашен прислужник, от типа, който на Земята би бил иконом или лакей, готвач или разносвач. Нямаше никакви механични подобрения в тялото му — не беше нищо друго, освен едно раздрънкано парче обикновено желязо.

Не е нужно, обади се Кораба, да го презираш толкова. Ще откриеш, сигурни сме, че той е доста полезен.

— На Земята…

На Земята, рече Кораба, сте свикнали с механичните чудеса, в които твърде много неща могат да се развалят. Подобна машинария не може да бъде изпратена на такава далечна експедиция. Вероятността нещо в нея да се счупи ще е прекалено голяма. Но Никодим няма нищо, което може да се повреди. Със своето просто устройство той има големи шансове да оцелее.

— Съжалявам — каза Никодим на Хортън, — че не бях там, когато сте се събудили. Бях излязъл да поразузная наоколо. Мислех, че ще имам достатъчно време да се върна при вас. Явно медикаментите за възстановяване и пренастройване са въздействали много по-бързо, отколкото предполагах. Обикновено е необходимо доста време, за да се съвземе човек от студения сън. Особено от толкова продължителен студен сън. Как се чувствувате вече?

— Объркан — отвърна Хортън. — Напълно объркан. Кораба твърди, че съм единственият човек, останал жив, като предполага, че другите са мъртви. И каза нещо за някакви си хиляда години…

Или по-точно, намеси се Кораба, деветстотин петдесет и четири години, осем месеца и деветнадесет дни.

— Тази планета — рече Никодим, — е много красива. В много отношения прилича на Земята. Има незначително повече кислород, притеглянето е малко по-слабо…

— Добре — прекъсна го остро Хортън, — след всичките тези години най-накрая сме кацнали на много красива планета. Какво е станало с всички останали красиви планети? За близо хиляда години, движейки се почти със скоростта на светлината, трябва да сме…

— Прелетели покрай доста много планети — продължи Никодим, — но никоя от тях не бе красива. На никоя от тях не бе възможно да се живее. Млади планети, с неоформена още кора, с полета от клокочеща магма, огромни вулкани, широки басейни с течна лава, с небе, задръстено от кипящи облаци прах и отровни пари, все още без вода и с недостатъчно кислород. Стари планети, на прага на смъртта, с пресъхнали океани, разредена атмосфера, без следа от живот върху тях — живот, който ако е съществувал някога, вече е изчезнал. Газови гиганти, обикалящи по орбитите си като огромни раирани мраморни топки. Планети, твърде близо до слънцата си, изгорени от радиацията. Планети, твърде далече от слънцата си, с ледници от втвърден кислород и морета от разкашкан водород. И други планети, претърпели различни катастрофи, обвити в смъртоносна за какъвто и да е живот атмосфера. И няколко, само няколко кипящи от живот планети с джунгли, обитавани от агресивни форми на живот, толкова гладни и кръвожадни, че би било самоубийство да се кацне на тях. Пустинни планети, на които животът изобщо не се е зародил — гол камънак, без почва, с твърде малко вода и заключен в ерозиращите скали кислород. Влязохме в орбита около някои от планетите, които открихме, на други хвърлихме само бегъл поглед. На няколко дори кацнахме. Кораба притежава всички данни, ако искаш да ги разпечаташ.

— Но ето че сме намерили планета. Какво ще правим сега — ще я разгледаме и ще се върнем ли?

Не, отвърна Кораба, не можем да се върнем.

— Но нали затова излязохме в космоса. Ние и другите кораби — да търсим планети, които човешката раса може да колонизира.

Твърде дълго пътувахме, каза Кораба. Просто не можем да се върнем. Пътувахме близо хиляда години. Ако веднага потеглим обратно, ще са ни необходими почти още хиляда години. Може би малко по-малко, тъй като няма да намаляваме скоростта, за да разглеждаме планети, но ще пристигнем след приблизително две хиляди години, откакто сме излетели. Навярно даже доста по-късно, защото забавянето на времето ще окаже влияние, а ние не разполагаме е никакви достоверни данни за това забавяне. В момента сигурно вече сме забравени. Ще съществуват записи, но е много вероятно те да са загубени досега или забравени, или просто объркани. По времето, когато се върнем, ще бъдем толкова старомодни, че човечеството няма да има никаква полза от нас. От нас, от вас, от Никодим. Ще ги притесняваме, като им напомняме за жалките им опити преди векове. Никодим и ние ще бъдем технически остарели и излишни. Ти също ще бъдеш излишен, но в друг аспект — варварин, дошъл от миналото, за да преследва. Ще си остарял социално, етично, политически. В техните очи ще бъдеш потенциално опасен, умствено изостанал тип.

— Слушай — възпротиви се Хортън — в това, което казваш, няма никакъв смисъл. Имаше и други кораби…

Може би някои от тях са намерили подходящи планети, рече Кораба, скоро след като са тръгнали. В такъв случай те са се върнали благополучно на Земята.

— Но ти си продължил нататък и все по-нататък.

Изпълнявахме нарежданията, отвърна Кораба.

— Искаш да кажеш, че си търсил планети.

Търсенето не бе ограничено по време, забеляза Кораба.

— Предполагам, че е така — каза Хортън, — въпреки че това е нещо, за което не сме мислили. Имаше толкова много неща, за които изобщо не бяхме помислили. И много неща, предполагам, за които въобще не ни казаха. Тогава отговори ми на следния въпрос. Да допуснем, че не бе намерил тази планета. Какво щеше да направиш?

Щях да продължа да търся.

— Може би милион години?

Ако е необходимо, и милион години, съгласи се Кораба.

— А сега, след като си я намерил, не можем да се върнем.

Това е вярно, потвърди Кораба.

— Тогава каква е ползата, че сме я намерили? — попита Хортън. — Намерихме я, а Земята никога няма да научи за това. Мисля си, че истината е, че ти не желаеш да се върнеш. Там няма да има нищо за теб.

Кораба не отговори.

— Отговори ми — извика Хортън. — Признай си.

— Вече няма да получите никакъв отговор — обади се Никодим. — Кораба ще пази мълчаливо достойнството си. Вие го обидихте.

— Да върви по дяволите Кораба — рече Хортън. — Чух достатъчно. Искам да получа някои отговори от теб. Кораба каза, че другите са мъртви…

— Имаше повреда — обясни Никодим. — Около сто години след излитането. Една от помпите престана да работи и камерите се нагорещиха. Успях да спася само вас.

— Защо мен? Защо не някой от другите?

— Много просто. Вие бяхте първи по ред — отвърна логично Никодим. — Бяхте в камера номер едно.

— Ако бях в камера номер две, щеше да ме оставиш да умра.

— Не оставих никой да умре. Успях да спася само един от спящите. Когато свърших, бе прекалено късно за останалите.

— Направил си го по реда на номерата?

— Да — каза Никодим. — Направих го по реда на номерата. Има ли по-добър подход?

— Не — съгласи се Хортън. — Не, предполагам, че няма. Но когато трима от нас са били мъртви, никой ли не е помислил да се прекрати експедицията и да се върнем на Земята?

— Никой не е помислил за това.

— Кой взе решението? Предполагам, че е бил Кораба.

— Нямаше решение. Никой не го е споменавал.

Всичко се бе объркало, помисли си Хортън. Ако някой бе седнал и подготвил това с пълна концентрация и всеотдайност, граничеща с фанатизъм, не би могъл нарочно да обърка повече нещата.

Кораб с един човек и един прост и глупав робот — господи, каква експедиция! И освен това безсмислена еднопосочна експедиция. Със същия успех можехме и да не тръгваме, реши той. Само че ако не бяха тръгнали, досети се той, сега щеше да е мъртъв от векове.

Опита се да си припомни останалите, но не можа. Можеше да си ги представи само смътно, като че ли ги виждаше през мъгла. Бяха неясни и размити. Опита се да си спомни лицата им и му се струваше, че нямат лица. Знаеше, че по-късно ще тъгува за тях, но не можеше да тъжи сега. Не си ги спомняше толкова добре, че да тъгува. Сега нямаше време да тъгува по тях — имаше твърде много неща, които трябваше да свърши и за които да мисли. Хиляда години, каза си той, и няма да се върнем. Кораба бе единственият, който можеше да ги върне и ако Кораба бе решил, че няма да се връща, това бе краят.

— Другите трима в космоса ли са погребани? — попита той.

— Не — отвърна Никодим. — Намерихме планета, на която ще почиват навеки. Искате ли да знаете коя?

— Да, ако обичаш — рече Хортън.