Планетата на Шекспир

28

Седяха край загасващия лагерен огън.

— Има ли някой — попита Никодим, — който да желае закуска?

Илейн поклати глава. Хортън стана бавно.

— Време е да си вървим — рече той. — Няма какво да ни задържа повече тук. Знам това и все пак изпитвам странно нежелание да си тръгна. Тук сме били само три дни, но изглеждат много повече. Илейн, ще дойдеш ли с нас?

— Разбира се — отговори тя. — Мислех, че знаеш.

— Предполагам, че съм знаел. Просто попитах, за да съм сигурен.

— Ако ме искате и има място.

— Искаме те и има място. Има предостатъчно място. Бихме желали да вземем книгата на Шекспир — обади се Никодим. — Мисля, че това е всичко. На връщане можем да спрем и да напълним джобовете си с изумруди. Знам, че за нас те надали ще имат стойност, но не мога да отвикна да ги смятам за ценни.

— Има още нещо — каза Хортън. — Обещах на Езерото да отнеса със себе си част от него. Ще взема една от по-големите кани, които Шекспир е донесъл от града.

— Охлювите пристигат — обяви спокойно Илейн. — Съвсем бяхме забравили за тях.

— Те лесно се забравят — отвърна Хортън. — Плъзгат се нагоре-надолу. Изглеждат някак си нереални. Трудно е да се помнят, сякаш те не държат да бъдат запомнени.

— Иска ми се да разполагахме с време — рече Илейн, — така че да разберем какво представляват. Не може да е просто случайност, че се появиха точно в този момент. И те благодариха на Хищника или поне изглеждаше, че му благодариха. Имам чувството, че са изиграли по-голяма роля във всичко това, отколкото изобщо подозираме.

Най-предният охлюв бе образувал пипало и им махаше с него.

— Може би току-що са открили — предположи Илейн, — че тунелът е затворен.

— Искат да отидем с тях — каза Никодим. — Сигурно искат да ни покажат, че тунелът е затворен — рече Хортън. — Като че ли не знаем.

— Дори и да е така — реши Илейн, — би трябвало да отидем с тях и да разберем какво желаят.

— Ако можем — усъмни се Никодим. — Комуникацията с тях не е добра.

Хортън тръгна пръв, а Илейн и Никодим го последваха. Голите охлюви изчезнаха зад завоя, скриващ тунела от погледа, и Хортън забърза подире им. Когато подмина завоя, внезапно се спря.

Отворът на тунела вече не бе тъмен, а светеше с млечна белота.

— Бедният Хищник — рече Никодим зад гърба на Хортън. — Само ако можеше да е тук.

— Охлювите — каза Илейн. — Охлювите…

— Строителите на тунелите, възможно ли е да са те? — запита Хортън.

— Не е задължително — отговори Никодим. — Може би са пазачите на тунелите. Охраната на тунелите. Не е задължително да са строителите.

Трите охлюва подскачаха надолу по пътеката. Не спряха. Стигнаха входа на тунела и като скочиха в него, изчезнаха.

— Контролното табло е заменено — забеляза Никодим. — Трябва да са го направили охлювите. Но как са могли да знаят, че ще се случи нещо, което ще им позволи да отворят тунела? По някакъв начин някой трябва да е знаел, че ще стане излюпването и че планетата може да бъде отворена.

— Това стана възможно благодарение на Хищника — напомни Хортън. — Досаждаше ни, молеше ни, постоянно ни подканваше да отворим тунела. А накрая той самият го отвори, направи възможно отварянето му. Но твърде късно, за да му помогне. Въпреки че не можем да го съжаляваме. Той постигна това, което искаше. Изпълни целта си, а малцина са тези, които успяват. Търсенето му на слава приключи и Хищника е велик народен герой.

— Но той е мъртъв — протестира Никодим.

— Кажи ми… — започна Хортън и си спомни разговора с Шекспир. — Най-напред ми кажи какво е смърт.

— Тя е един край — отвърна Никодим. — Тя е като загасването на лампа.

— Не съм толкова сигурен — възрази Хортън. — По-рано щях да се съглася с теб, но сега не съм съвсем сигурен.

— Картър — рече Илейн с глас на малко момиче. — Картър, чуй ме, моля те.

Той се обърна към нея.

— Не мога да дойда с теб — съобщи тя. — Всичко се промени. Сега е различно.

— Но ти каза…

— Знам, но това беше, когато тунелът все още бе затворен, когато изглеждаше, че няма никакъв шанс да бъде отворен. Искам да бъда с теб. Няма нищо, което да желая повече. Но сега…

— Но сега тунелът е отворен.

— Не е само това. Не само че имам да върша работа и че сега мога да продължа да я върша. Охлювите. Сега знам какво търся. Трябва да намеря охлювите. Да ги намеря и да поговоря някак си с тях. Те могат да ни кажат това, което ни е нужно да знаем. Няма вече да изпробваме слепешката тунелите, за да разкрием тайната им. Сега знаем кой може да ни каже това, което е необходимо да знаем за тях.

— Ако успееш да ги откриеш. Ако успееш да се разбереш с тях. Ако пожелаят да ти отговорят.

— Трябва да опитам — настоя Илейн. — По пътя ще разглася това, ще оставя бележки край много други тунели с надеждата да бъдат намерени от много други изследователи, така че, ако не успея, да има други, които да знаят и да продължат търсенето.

— Картър — рече Никодим, — знаеш, че тя трябва да постъпи така. Колкото и да ни се иска тя да е с нас, трябва да признаем…

— Да, разбира се — отвърна Хортън.

— Знам, че няма да го направиш, че не можеш, но трябва да попитам — каза тя. — Би ли тръгнал с мен…

— Знаеш, че не мога — отговори Хортън.

— Да, знам, че не можеш.

— Значи всичко се свежда до това — заключи Хортън. — Няма как да го променим. Нашите задължения — задълженията и на двама ни — са твърдо неотменими. Срещаме се, после продължаваме по разнопосочните си пътища. Сякаш тази среща никога не я е имало.

— Не е вярно — възпротиви се Илейн — и ти знаеш, че не е така. Животът ни, животът на всеки от нас се е променил малко. Ще си спомняме един за друг.

Тя вдигна лицето си.

— Целуни ме веднъж — рече Илейн. — Бързо ме целуни, така че да нямам време да размисля, така че да мога да си тръгна…