Планетата на Шекспир

27

Като вървяха, заобикаляйки Езерото, Илейн каза учудено:

— Роботът не е с нас.

— Остана при Хищника — отвърна Хортън. — Остана да бди за последно. Такъв е обичаят му. Нещо като ирландско бдение. Но ти не знаеш какво е ирландско бдение.

— Не, не знам. Какво е ирландско бдение?

— Седене край мъртвите. Бдение над тях. Никодим го е правил и за другите хора, които бяха на кораба с мен. На самотна планета край непознато слънце. Искал е да се помоли за тях, опитал се е да се помоли, но не е могъл. Помислил си е, че не е редно робот да чете молитва. Затова е сторил за тях нещо друго. Постоял е известно време с тях. Не е избързал да си тръгне.

— Колко хубаво е направил. Било е по-добро от молитва.

— И аз мисля така — рече Хортън. — Сигурна ли си, че знаеш къде е паднал драконът? Още няма и следа от него.

— Видях го как падна — отговори тя. — Мисля, че знам мястото. Малко по-натам.

— Спомняш ли си как се чудехме защо драконът е бил затворен във времето — каза Хортън, — ако наистина е бил затворен във времето. Как си измисляхме събития, за да потулим факта, че не знаехме абсолютно нищо. Създавахме си малки човешки басни, за да придадем значение и някакво обяснение на нещо, което бе извън разбиранията ни.

— На мен — рече Илейн — сега ми изглежда съвсем очевидно защо е бил оставен там. Оставен е бил да чака излюпването на чудовището, за да го убие, когато се излюпи. По някакъв начин излюпването му е щяло да отвори капана на времето и да освободи дракона и то наистина пусна дракона, каквото и да стана по-нататък.

— Те, които и да са били — разсъждаваше Хортън, — са заключили дракона във времето, докато дойде денят, когато чудовището е щяло да се излюпи. Трябва да са знаели, че яйцето е било снесено, и ако са знаели това, защо не са се опитали да унищожат яйцето — ако е било яйце — или каквото и да е било? За какво им е било разиграването на целия този театър.

— Може да са знаели само, че яйцето е било снесено, но да са нямали представа къде.

— Но драконът се намираше на по-малко от километър…

— Вероятно са знаели най-общо района. Дори и така, да се открие яйцето би било като да се пресеят декари пясък в търсене на нещо, което може да е трудно различимо, дори и да не е скрито — може да е така замаскирано, че дори да гледаш право към него, да не го разпознаеш. А може и да не са имали време да търсят. Трябвало е да си заминат поради някаква причина навярно доста бързо, така че са поставили дракона в скривалището и когато са си тръгвали от планетата, са затворили тунела, така че, ако нещо се случи и дракона не успее да убие чудовището, то да не може да напусне планетата. Колкото до излюпването, говорим за излюпването на чудовището, но не мисля, че терминът е съвсем правилен. На това, което е създало чудовището, трябва да му е било необходимо доста време. Чудовището трябва да е преминало през дълъг период на развитие, преди да се измъкне от могилата. Като някогашния седемнадесетгодишен скакалец от Земята или поне като в старата приказка за седемнадесетгодишния скакалец. С изключение на това, че на чудовището са му били нужни много повече от седемнадесет години.

— Това, което ме озадачава — рече Хортън, — е защо тези, които са поставили капан на чудовището, като са пъхнали дракона във времето, са се страхували явно прекалено много от него, че са си създали такива големи главоболия. Чудовището бе грамадно наистина и доста неприятно, но Хищника му клъцна гърлото с един удар и с това се свърши.

Илейн повдигна рамене.

— Беше зло. Можеше да се почувства злото, излъчвано от него. Ти също го почувства, нали?

— Почувствах го — отвърна Хортън.

— Това не бе само малко зло, каквото много форми на живот проявяват или са способни само на малко зло. Това в него бе по-скоро огромно зло, което не би могло да се измери. То бе абсолютно отрицание на всичко добро и хубаво. Хищника го изненада, преди да е успяло да събере във фокус цялото си зло. Беше новоизлюпено, още почти нищо неосъзнаващо, когато Хищника връхлетя върху му. Това бе единствената причина, убедена съм, поради която той успя да направи това, което искаше.

Бяха заобиколили вече извивката на Езерото и стигнаха подножието на височината, на която се намираха полуразрушените къщи.

— Мисля, че е там горе — каза Илейн. — Горе на хълма.

Като тръгна отпред, тя започна да се изкачва. Хортън погледна назад и видя Никодим, смален до размерите на играчка поради разстоянието, да стои на отсрещния бряг. С трудност различи тялото на Хищника, сливащо се, изглежда, с голия скалист подстъп, на който лежеше. Илейн бе достигнала билото на хълма и го чакаше. Когато се изкачи до нея, тя посочи с ръка.

— Там — рече тя. — Ето го там.

Милион скъпоценни камъни искряха в храсталака. Драконът не се виждаше, защото растителността пречеше, но дъгата, отразявана от тялото му, показваше къде бе паднал.

— Мъртъв е — каза Илейн. — Не шава.

— Не е задължително да е мъртъв — отвърна Хортън. — Може да е ранен, но все още жив.

Заедно навлязоха в гъсталака и когато подминаха едно голямо дърво с ниско висящи клони, видяха дракона.

Красотата му спираше дъха. Всяка от малките люспи, които покриваха тялото му, бе източник на бисерна светлина, малки изящно оцветени скъпоценни камъни, блестящи на слънчевата светлина. Когато Хортън направи крачка напред, цялото тяло сякаш избухна в пламъци, люспите се намираха под такъв ъгъл, че се превърнаха в отражател, който насочваше яркостта на деня право в лицето му. Но когато направи следващата крачка, променяйки ъгъла на люспите спрямо себе си, блясъкът изчезна и се върна искренето, като че ли бе украсена коледна елха, изцяло покрита с мигащи светлинки, но много по-пъстроцветни светлинки, каквито никоя коледна елха не би могла да има. Тъмносини и рубиненочервени, зелени с отсенки от бледото небе на пролетна вечер до тъмнозеленото сърдито море, живително жълти, слънчевото сияние на топаза, розовите цветчета на ябълката, есенното лъщене на тиквите — и всички тези цветове замръзнали в святкащ лед, какъвто може да се види през мразовито зимно утро, когато всичко е диамантено.

Илейн пое дъх.

— Колко е красив! — възторжено извика тя. — По-красив, отколкото предполагахме, когато го видяхме в плен на времето.

Драконът бе по-малък, отколкото бе изглеждал, когато го бяха зърнали да лети във въздуха, и лежеше съвсем неподвижно. Едното му ефирно крило, което се протягаше от стройното му тяло, бе разстлано отпуснато върху тревата. Другото бе подвито под него. Дългият му врат бе извит, така че главата му се опираше с едната буза в земята. Погледната отблизо, главата му все още наподобяваше шлем. Върху нея липсваха люспите, покриващи останалата част от тялото. Шлемът бе образуван от твърди повърхности, които приличаха на полирани метални плочи. Огромният му клюн, който стърчеше напред от маската на шлема, също имаше метален вид.

Като продължаваше да лежи спокоен и неподвижен, окото от тази страна на главата му, която бе обърната нагоре, се отвори — синьо око, нежно око, ясно, кристално и без следа от страх.

— Жив е! — възкликна Илейн и хукна към него. С предупредителен вик Хортън се пресегна да я спре, но тя се наведе и се отпусна на колене край жестоката глава, протегна ръце и я взе, вдигна я и я притисна към гърдите си.

Хортън стоеше вкаменен, без да смее да мръдне, без да смее да гъкне. Ранено, изпитващо болка същество, един замах, един удар на този зловещ клюн…

Но нищо не се случи. Драконът не помръдна. Илейн нежно отпусна главата му отново на земята и погали с ръка врата му от скъпоценни камъни. Драконът мигна съвсем бавно, като окото му бе вперено в нея.

— Разбира, че сме приятели — рече тя. — Разбира, че няма да го нараним.

Драконът мигна пак и този път окото му остана затворено. Илейн продължи да глади съществото по врата, като леко му напяваше. Хортън остана на мястото си, вслушвайки се в тихото тананикане, единственият звук (ако можеше да се нарече звук) в страшната тишина, която се бе възцарила на билото на хълма. Под него, оттатък Езерото, играчката, представляваща Никодим, стоеше все още на брега край петното, което бе Хищника. По-надалеч върху същия бряг можеше да се забележи по-голямото петно, образувано от раздробената могила, от която бе изскочило чудовището. От чудовището нямаше абсолютно никаква следа.

Знаел бе за чудовището, помисли си той, или би трябвало да разбере. Едва вчера се бе изкачил на могилата, като се катереше с ръце и крака, защото това бе единственият начин да се преодолее стръмнината й. Малко под върха бе спрял да си почине, лежейки проснат по корем, и бе почувствал трептене в хълма, като туптенето на сърце. Но си бе казал, припомни си той, че то не бе нищо друго, освен туптенето на собственото му сърце, което биеше след изтощителното изкачване, и повече не бе помислил за това.

Хортън погледна пак към дракона и долови какво бе нередното в него, но дори и така му бе нужно известно време, за да разбере какво именно бе то.

— Илейн — каза тихо той. — Илейн. Тя отправи поглед нагоре към него.

— Драконът е мъртъв — рече той. — Цветовете избледняват.

Избледняването продължи пред очите им. Малките люспи изгубиха блясъка си и красотата им изчезна. Престанал вече да бъде смайващ, драконът се превърна в голям сив звяр и по вида му не можеше да има съмнение, че бе мъртъв.

Илейн бавно се изправи на крака и избърса със свити юмруци мокрото си от сълзи лице.

— Но защо? — попита тя изумено. — Защо? Ако е бил затворен във времето — ако за него времето е било спряло, — би трябвало да бъде бодър и силен като в мига, когато е бил поставен там. Времето просто не би съществувало за него. Не би трябвало да има промяна.

— Не познаваме времето — отвърна Хортън. — Може би тези, които са го поставили във времето, не са знаели толкова много за него, колкото са си мислели, че знаят. Сигурно времето не може да се управлява толкова лесно и толкова надеждно, колкото са си мислели, че може. Възможно е да има още грешки в това, което сигурно са считали за съвършен метод.

— Искаш да кажеш, че е станала някаква авария в системата за съхраняване на времето. Че може да е имало изтичане.

— Няма как да разберем — продължи той. За нас времето все още е велика загадка. Не е повече от понятие: не знаем дали съществува изобщо. Складирането му по този начин може да е имало неподозирани въздействия върху живите тъкани или мисловните процеси. Енергията на живота може да е била изсмукана, може да са се образували метаболични отрови. Вероятно продължителността на чакането е била по-дълга, отколкото са я били изчислили съществата, затворили дракона във времето. Някаква сила може да е задържала издишването на чудовището доста повече от обикновеното време, за което то е трябвало да стане.

— Интересно как се развиха събитията — каза Илейн. — Ако Хищника не бе попаднал в капана на тази планета, чудовището сигурно щеше да остане на свобода.

— И Езерото — допълни Хортън. — Ако Езерото не ни бе вдигнало по тревога, не бе надало предупредителния си вик…

— Значи това е било. Ето как си разбрал. Защо се е изплашило Езерото?

— Навярно е усетило злото в чудовището. Езерото може да не е защитено от зло.

Тя се изкачи по лекия наклон и застана до Хортън.

— Хубостта му си отиде рече тя. — Сега изглежда ужасно. Има толкова малко красота във вселената, не можем да запазим нищо от нея. Може би затова смъртта е толкова страшна — отнема красотата.

— Залезът на боговете — каза Хортън.

— Залезът…

— Още една приказка от старата Земя — обясни той. — Чудовището, драконът и Хищника. Всичките мъртви. Страхотно уреждане на сметките накрая.

Илейн потрепери въпреки топлината на палещото слънце.

— Нека да си вървим — предложи тя.