Планът на нашествениците

Глава първа

— Виж ти — каза Хелър, щом наближихме. — Покрайнините на Нафуканите хълмове. Сериозно развитие в сравнение с операционните зали на Спитеос.

Ске се спусна ниско и се насочи към имението на вдовицата Тейл.

— Да, така е. Знаех какво правя, когато те убеждавах да дойдем. Постъпи умно, като се съгласи. Всичко ще мине чудесно. За тебе — нищо освен най-доброто.

Посочих гравираната плоча на портата:

Твърде лошо, помислих си, че и теб не можем да погребем по същия начин.

— Лекар специалист, сред най-компетентните в професията, ще положи особени грижи за теб. — Ах, ти, развращаващ персонала „бибип“! Усмихнах му се. Кацнахме. — Ето, пристигнахме. Да отидем там.

Прахд ни посрещна пред входа на миниатюрната болница. Хирургична маска покриваше лицето му. Държеше блестящи щипци. Току ги отваряше и затваряше и слънцето проблясваше по тях.

Хелър със скок слезе от аерокара. Дълбоко вдиша ароматния въздух и се протегна. Прекоси поляната и мина край басейна, за да отиде при Битълстифендър. С мъка удържах злорадството си — той захапа примамката, беше в ръцете ми!

Отначало не забелязах застаналата под цъфналите дървета вдовица Тейл. Криеше се в сенките. Не помръдваше. Стоеше като прикована. Долната й челюст висеше, а очите й се изцъклиха. Притискаше длан към гърдите си, сякаш имаше проблеми с дишането. Казах си, че за нещастие влечението й към мен преминава всякакви граници. Психолозите го наричат „фиксация на обожанието“ — необясним стремеж на жените към определен жизнен и красив мъж. Но в момента можех само да съжалявам за своето въздействие. Друго занимаваше ума ми. Побързах да настигна Хелър.

— Доктор Битълстифендър — казах, — това е вашият… пациент. — Едва не изтървах „обект“.

Вече бях инструктирал младия доктор, но ми се видя малко нервен. Защо пък не? Той си въобразяваше, че светът ще рухне отгоре му, ако се провали в операцията. Кимна и защрака нервно с инструмента в пръстите си. Забързано ни поведе към болницата.

Хелър обърна внимание на обстановката.

— Добре е, добре. Само най-новото в професията.

— Сега, ако бъдете така добър да си свалите дрехите и да легнете на тази операционна маса — каза Прахд, — можем по-бързо да свършим работата.

— Надявам се — отвърна Хелър. — Имам още много неща за довършване в кораба. Скоро ще отлетим, затова…

Невежеството му в шпионажа и сигурността ми се струваше ужасно! В следващия момент щеше да разкаже на Битълстифендър името и биографията си! Прекъснах го:

— Колкото по-скоро изпълниш указанията на доктора, толкова по-бързо ще мине прегледът.

Хелър се съблече и легна на масата.

— Хм — измънка младият доктор Прахд. — Вие се отличавате с изключително телосложение и с изключителна надареност за специфични занимания.

Стреснах се. Погледнах го, за да се уверя, че това е началото на перверзно увлечение. Но грешах. Прахд само отбелязваше професионалното си впечатление. С нежелание си признах, че казваше истината за Хелър. Имаше фантастични мускули и хармонични пропорции, беше и добре екипиран за „специфични занимания“. Сетих се, че Прахд искаше да завоюва симпатиите на пациента си. После осъзнах, че този комплимент малко ме ядоса. И други хора наоколо бяха добре сложени и всичко останало. Е, не чак толкова.

— Докторе — казах му, — искам да насоча вниманието ви към някои смъртно опасни отличителни белези. Твърде неприятни, а в условията на нашата работа — истинска катастрофа.

Прахд напразно се вглеждаше. Не успяваше нищо да открие. Проклетият тъпак вече си отваряше устата да обяви мнението си, затова твърдо му посочих малкия белег от парализиращия кинжал на Ломбар.

— Това — заявих с нетърпящ възражения тон — трябва да бъде премахнато!

Младият доктор продължи да се взира сляпо, все пак видя тънката бяла линия. И ме стъписа, като каза:

— Но раната заздравява великолепно. Ще трябва да я разглеждат с увеличител, за да…

Посочих му края на дясната вежда.

— А тук е основата на сигурния провал. Изпъква като фенер нощем! Това — добавих бързо, защото глупакът явно не беше схванал същността на нарежданията ми — е следа от рана, засегнала костта. Черепът е бил разтърсен от удар на първобитна стрела с каменен връх!

Прахд примигна.

— С каменен връх?

И двамата не намериха нищо по-подходящо за този решителен момент от неудържимия смях. Джетеро му разказа случката. Както се оказа, те дори не смятали да се сражават с диваците, Хелър само искал да задоволи любопитството си, как стои изправена оградата на селището — сторило му се, че плува във въздуха на два фута над земята. Но когато стигнали по-наблизо, от предпазливост заредил бластерната си пушка и едно хлапе го улучило със стрелата. Да пукна, ако разбирах какво смешно намираха в произшествието. Забелязах, че Хелър разказва случката различно пред всеки нов слушател. Не виждах смисъл в това. Щом е имал бластерна пушка в ръцете си, лесно е можел пръв да повали хлапето. Сигурно лъжеше.

Но преди да си възвърна контрола над неловкото положение, младият доктор взе машина със свързан към нея екран и я сложи под главата на Хелър. Прахд надникна в екрана. И аз надникнах над рамото му. Виждах само очертанията на някакви черепни кости.

Най-сетне докторът се обади:

— Гръм и мълнии! Това подлагано ли е на лечение?

Хелър сви рамене.

— Че то нямаше какво толкова да се лекува. Нашият лекар сложи лепенка на раната.

— Ах — въздъхна младият Прахд, — трябвало е да го изправят пред Комисията за отнемане на лекарските права!

Гласът му звучеше с тежка сериозност. Хелър преглътна смеха си.

Младият доктор натисна с пръст белега.

— Така боли ли?

— Ох! — изохка Хелър.

— Знаех си! — Прахд отбеляза мястото с лилаво Х. Дръпна се и остави машината настрана. Върна се и поклати глава над Хелър. — Ако вашият лекар беше направил каквото е трябвало, щеше да установи същото, което и аз!

Зяпнах. На екрана не видях нищо особено. Но мрачното изражение не напускаше лицето на Прахд.

— Скъпи приятелю, не ми е приятно да ви казвам това, но не искам и да се тревожите напразно, защото сте попаднал в сигурни ръце. Най-много след две години, ако не ви бях прегледал, синдромът на движещите се в тъканите чужди тела би довел до проникване в префронталните дялове, съпроводен от обичайните последствия на пробив в церебралната обвивка.

Какво, по дяволите, измисляше този доктор?

— Ей — обади се Хелър, — телесните недъзи не са по моята част. Дали може да преведете това на обикновен волтариански?

С успокояващ жест Прахд хвана ръката на Хелър между дланите си.

— Длъжен съм да ви кажа — но не скачайте и не бягайте, — че отчупеното връхче на стрелата все още е в главата ви!

Накрая ми светна пред очите! Бре, бре, че този млад доктор бил схватливо момче! Ето защо дъртаците от занаята не искаха да им става конкурент. Истински артист в измамите! Достоен за най-възвишените традиции на апарата!

— Задръжте малко — каза Хелър. — Сега нямам време, за да ми бърникате в главата! Трябва да се захвана с изпълнението на важна мисия!

Прахд отсече:

— Отказвам да ви допусна до мисията по медицински съображения. Офицер Грис, моля ви да съобщите на вашите ръководители, че въпросното лице не може да получи удостоверение за физическа годност.

— Защо? — настойчиво попита Хелър, надигайки се на лакти.

— Ако неизбежните последствия от движението на това чуждо тяло и проникването му в мозъка настъпят, след като съм ви дал разрешение, и поради това мисията ви се провали, комисията би могла да ми отнеме лекарските права. Следователно не мога да удостоверя годността ви за работа. Можете да си вървите.

Благодарих на небесата, че графиня Крек вече бе обработила Хелър! Той като че побесня.

— Вие не разбирате положението ми! Трябва да приключа възможно най-бързо тази мисия!

Прахд вече подреждаше инструментите си, готов да си тръгне.

— Колко време ще ви е необходимо за операцията? — заядливо попита Хелър.

Прахд сви рамене.

— Работата не е много, макар че е жизненоважна. Два часа. И още четири-пет за опомняне след упойката.

— А, не! — заяви Хелър. — Обещах на… както и да е, обещах на един човек, че няма да позволя да ме упояват, когато някои други хора се навъртат около мен.

— О, Джет! — въздъхнах аз. — Нима нямаш доверие на своите приятели?

Но бях помислил и за подобна пречка. Знаех, че Крек ще изпадне в пристъп на необуздана ярост, щом научи за упояването на Хелър. Тя се страхуваше някой да не го нареже на парчета или пък да му внуши подчинение. Обмислих всяка стъпка.

Взех калъфа, който преди това бях оставил отдясно на масата. Подадох го на Хелър.

— Вътре ще намериш защитен регистратор. Кутията му се заключва. Давам ти го. Заключи го със собствена комбинация. Никой не може да го спре или да го отвори освен теб. Ако искаш, включи го веднага. Ще продължава да работи, докато се събудиш. И ще записва картина и звук на случилото се тук. Провери регистратора.

Той това и направи. Но в машината не бях заложил никакви мръсни номера. А металната кутия ставаше недостъпна, щом бъде заключена. Само той щеше да знае цифрите от комбинацията, за да я отвори после и да прегледа записа.

Хелър въздъхна и с уморен глас каза:

— На коя китка да го закопчея?

Победих! Победих! Но не позволих на радостта да смути сериозното ми изражение.

— На лявата, защото докторът ще работи върху дясното ти слепоочие. Ще нагласим ръката ти на тази подвижна масичка, регистраторът спокойно ще си записва. После, когато имаш малко свободно време, ще видиш какво е ставало.

Ако не той, графиня Крек несъмнено щеше да изгледа този запис открай докрай.

Хелър измисли някакви числа, повтори си ги наум, нагласи комбинацията на ключалката, закопча апаратчето на китката си и отпусна ръка върху масичката. Програмира регистратора да записва всички действия около операционната маса.

Машинката вече си вършеше досадната работа. Обърнах се към Прахд:

— Нещо ми се гади. Имате ли някое хапче за стомах?

Той ми връчи хапчето.

Хелър гледаше скучаещо как докторът подбира скалпели, щипци, сонди и въобще се развихря. А Прахд бърбореше в стремежа си да го успокои:

— Често точно дребните неща в живота са и най-досадните. Предполагам, че никога не сте и помислял колко поразии може да направи едно малко парченце камък.

И така нататък, и така нататък. Не млъкваше.

Прахд най-после изтърколи и преносима система за подаване на упойващ и обезболяващ газ. Попита ме:

— Имате ли нещо против да подържите това?

— О, не мога. Не знам защо, но напоследък само като видя кръв и ми призлява.

Прахд равнодушно повдигна рамене и включи подаването на кислород и медицински газ. Нагласи маската върху лицето на Хелър, който послушно започна да диша дълбоко. Прикрепената към тила му скала отклони стрелката си към „Упоен“.

Младият доктор взе първия скалпел.

Аз писнах внезапно:

— О, богове, ей сега ще повърна!

Презглава избягах от операционната зала, хълцайки болезнено.

Стенех непрекъснато. Поспрях се в преддверието, понамалих силата на хълцането, сякаш се отдалечава, наведох се и дръпнах кордата, която вързах още предния ден. Масичката на колела, на която лежеше ръката с регистратора, се премести леко, ала достатъчно, за да се плъзне ръката надолу, сякаш от неволно движение на Хелър. Сега гадната машинка записваше безпрепятствено звуците, но хващаше картина само от безполезната страна на операционната маса.

Стоновете ми заглъхнаха в далечината, докато се измъквах на пръсти.

Падна ли ми в ръцете! Разбира се, не беше толкова приятно като решителната префронтална лоботомия, любимо средство на психиатрите от Земята. Те просто набутват шило под костите на челото и превръщат предните части на мозъка в кайма. Ако пациентът не умре веднага, деградира в слабоумно стайно растение и бездруго си отива от света след две до пет години. Изключително практично решение на всички проблеми с психозите. Но мисълта за графиня Крек въздържаше въображението ми. Все пак би забелязала резултата.

Едно от тежките изпитания в живота е невъзможността да задоволите всички свои желания наведнъж. Както и да е, засега ми стигаше и каквото имах. Щом аудио-визуалните „бръмбарчета“ кацнат на местата си, ще знам всичко, извършвано от Хелър, и ще мога да му преча. Нямаше начин да ми се изплъзне. Попадаше в пълна зависимост от прищевките ми. Както си припомнях всички ужаси, които изтърпях заради него, изпаднах в приятно блаженство. Идваше времето на справедливостта.

Глава втора

Нечия ръка подръпна ръкава ми. Вдовицата Тейл. Опомних се от мечтите си. Тя сочеше към малка лятна къщичка, скрита сред дърветата.

— Трябва да ви покажа нещо — прошепна.

В болницата всичко минаваше тихо. От време на време долавях шум от движението на машина. Два часа, беше казал Прахд. Разполагах с твърде много време.

Последвах вдовицата Тейл и размишлявах недоумяващо за силното си въздействие върху жените. Не се заблуждавах какво искаше да ми покаже в лятната си къщичка.

Много приятна за окото постройка, заобиколена от цъфтящи дървета, които насищаха въздуха с чудесния си аромат. Състоеше се почти само от покрив и огромна мека постеля в яркожълто. Тиха музика, мека и съблазнителна, ни заливаше от тавана, под който висеше изкусно изрисувана светлинна плоча. Усамотено кътче, скрито от любопитни погледи, идеално за размяна на тайни и разни други неща.

— КОЙ беше този? — Тя още шепнеше.

Погледнах я — тъкмо се отпускаше на лакът върху възглавниците. Устата полуотворена, очите унесени. Тежко дишане. Съсредоточих поглед върху лицето й. Изненадах се — никакви бенки и петна, само едва забележима червенина показваше къде са били. Всъщност беше доста хубавичка. Огледах гърдите й — под копринения халат сега бяха високи и твърди, никаква следа от отпуснатост.

Разглеждах я от горе до долу. Ставах неспокоен. Легнах на постелята по-близо до нея и се усмихнах подканващо. Усещах възбуда от присъствието й, както никога досега.

Очаквах по навик да ми разкъса дрехите, а тя се обърна по гръб с лениво движение. Отпусна се, без намерение да си свали халата, на цели три фута от мен. Вперила омаян поглед в тавана, изви ръце зад главата си.

Блестящите очи се замъглиха. Дишането й се ускоряваше.

— Щом го зърнах — прошепна вдовицата Тейл, — помислих го за някой горски Бог. Толкова силен, толкова могъщ!

Лампата под тавана се залюля, а музиката премина в отсечен ритъм.

— Излезе от аерокара толкова гъвкаво… гъвкаво… гъвкаво…

Огромното цвете до вратата сякаш се разду.

— Ох! Ох! Ох! ОХ! — извика Пратиа и цветето се разхвърча като от взрив!

Лежах си все така облечен, подпрян на лакът, и само гледах. Какво беше това, по дяволите? Тя дори не ме докосна!

Влажната уста изпъшка два-три пъти. Зениците изчезнаха под клепачите.

— После той се протегна и тръгна.

Любопитна птица кацна наблизо.

— Краката му едва докосваха земята — напяваше Пратиа.

Лампата се клатушкаше пиянски, музиката се извиси в кресчендо.

— Стъпалата му сякаш милваха… милваха… милваха… Ох! Ох! Ох! ОХ! — викна тя и пантофките й литнаха нанякъде.

Смръщих вежди. Излежавах се, без тя да ми досажда. Нищичко не разбирах.

В близкото дърво зачуруликаха още птички, а дишането й се успокои. Музиката отново навяваше унес. Лампата се укроти.

— И после мина край басейна…

Лампата се заклати. Птицата наблюдаваше внимателно.

— …и сянката му падна върху любимото ми местенце… любимото ми местенце… любимото ми местенце… Ох! Ох! Ох! ОХ!

Уплашените птички избягаха с шумно пърхане.

Вече се чувствах малко разстроен само да я гледам как прави това.

Лежахме на постелята на един ярд разстояние. Ръцете й си оставаха сключени зад главата. Дишаше напрегнато, но пак се успокояваше видимо.

— И тогава — прошепна тя към тавана — той спря и с божествено движение си свали малката червена шапка… — Птицата се взираше с нарастващо любопитство. — Малката червена шапка… малката червена шапка…

Лампата под тавана отново се разлюля, музиката ускори ритъма си.

— и я сложи… сложи я… сложи я… Ох! ОООООООХ! — кресна тя и птицата в паника отлетя.

Лампата се пръсна!

Червена шапка ли? Както си лежах, споходи ме видението за червената шапка и за този, който я носеше.

Ей! Ама тая „бибип“ си мислеше за Хелър!

А аз си лежах на една ръка от нея, но тя нито ми говореше, нито ме докосваше!

О, как се ядосах!

Бутнах я с отвращение. Заслужи си го. Изсулих се от лятната къщичка. Можеше ли така да се отнася с мен!

А зад гърба ми тя продължаваше:

— И я сложи в джоба си. Постоя и влезе… влезе… влезе…

Не останах да слушам глупостите й. Седнах до басейна. Да ви кажа право, побеснях!

Но ми мина бързо. Дрънченето на инструменти в болницата ми оправи настроението. Онзи мръсен „бибип“ си получаваше заслуженото. И щеше да ми плати и за днешната рана в душата.

Постарах се да измисля нещо още по-зловещо за него. Но ставащото в момента си беше напълно достатъчно.

В края на краищата денят беше прекрасен!

Глава трета

Около обед доктор Прахд Битълстифендър излезе от болницата, бършейки ръцете си с окървавена салфетка. Но не дойде при мен до басейна. Тръгна по една от каменистите пътеки, които се виеха в сложна плетеница между дърветата.

Казах си, че има право да се поразкърши. Операцията му отне не два, а три и половина часа! Дългокрак и твърде висок, той вървеше на зигзаг с поглед, вперен в земята. Може би операцията завърши неуспешно, може би заби някой скалпел твърде дълбоко и уби Хелър? Интересна идея. Обмислях я и откривах все повече достойнства в нея.

Докторът обиколи и се върна по друга пътека, внезапно се наведе и вдигна нещо. Тръгна към статуята на гола горска нимфа, извила се в предизвикателна поза. Извади малко чукче от вътрешния си джоб и започна да удря нещото върху металния пиедестал на статуята. Дяволите да го вземат, с какво се занимаваше? Искаше да съживи нимфата с това ритмично почукване ли? Не му ли стигаше онази нимфа в лятната къщичка?

Най-после пак се запъти към мен. Този път бръкна в джоба си за миниатюрна бургийка и пинсета. Пееше си, докато вървеше, и едновременно не спираше да обработва нещото в ръката си. Бургийката поскърцваше по нервите ми.

Спря до стола, на който седях. Прибра бургийката, но измъкна отнякъде епруветка с кръв. С пинсетата потопи нещото в кръвта, след това прибра и епруветката. Що за фокус, да го отнесат мътните дано? Непоносимо ме измъчваше желание да открия смисъла на заниманията му.

Сега държеше малка позлатена кръгла кутийка. Приличаше на онези, в които жените си носят парфюмите. Сетих се, че може би я е взел от пратката на „Занко“. Фирмите пробутват на докторите тези красиви малки кутийки, за да ги подаряват на своите пациентки. Ами да, видях гравирания на капака надпис — „Занко“.

Прахд я отвори и много грижливо постави вътре нещото с пинсетата, дъхна на плюша, за да изглежда по-добре, и изтри в него кръвта от пинсетата!

Гордо ми протегна с ръка кутийката. Приличаше ми на дългокрако домашно животинче, очакващо похвала и потупване по гърба. Сред кървавите петна лежеше мъничко парченце камък.

— Върхът на стрелата — обясни младият доктор.

— Не си го извадил от главата му. Видях те как го взе от земята, ей там.

Изведнъж схванах какво направи докторът. Бре, имаше надежда от това момче да стане човек. Щеше да връчи камъчето на Хелър, за да бъде измамата по-убедителна. Но аз нямах намерение да позволя на този млад глупак да си вирне носа. Похвалите са гробокопачът на нашата раса, те убиват старанието. Можеше да се изплъзне изпод властта ми! Пренебрежително махнах да отстрани кутийката от лицето ми.

— Доста се забавихте. — Погледнах си часовника. — Три часа и четиридесет и пет минути не са равни на два.

Той ме погледна обезсърчено.

— Вижте, пациентът не беше на мое разположение вчера. Тогава бих могъл да взема образци от основните му клетки. А сега тепърва получих клетки от дермиса и епидермиса, заедно с костни клетки. Нужен ми беше половин час да ги поставя в стерилна среда, после да отгледам достатъчно резервни, които да използвам в операцията. Някой му е направил от онези грубиянски ваксинации като дете, наложи се да отстраня и този белег. Освен белегчето на рамото поработих и по изгарянето с бластерна пушка на гърба. Имаше и защипан пръст отпреди много време, нокътят се оказа леко изкривен, а не бях подготвил рогови клетки, та трябваше да си ги отгледам в ускорител…

Бръмна ми главата от обяснения.

— Стига, стига, какво стана с оптично-звуковия комплект?

— Ами наистина открих малка пукнатина в костта. Онези колеги от флота никак не внимават. Е, зараснала е сама без професионална намеса. Но беше запълнена с по-мека костна тъкан и трябваше всичко да изчегъртам. Той сигурно е от Манко. Костите на хората там са забележително твърди и плътни. Дори затъпих един свредел…

Забеляза нетърпението ми и заломоти припряно:

— Направих чудесни ямички и за двата предавателя. Разбира се, трябваше да обработя и подготвя костната тъкан, за да не ги отхвърли организмът като чужди тела. А и да настаня микроскопичните антени между клетките.

— А какво стана с онова място до веждата му, дето го болеше? — попитах придирчиво. Опасявах се, че е сложил „бръмбарите“ някъде, където ще бъдат открити при бъдеща операция.

Той като че се смути, но успя да си спомни.

— А, никакво болно място нямаше. Притиснах го с нокът.

Усещаше, че съм готов да избухна, и заговори презглава:

— Настанени са идеално, никой никога няма да ги открие. Всички белези са премахнати. Според мен издържах изпитанието напълно успешно.

Изпръхтях.

— Имаше един млад стажант, на когото моят чичо…

— Нали професор Слахб е чичо на майка ви?

— Имам и чичо целолог — казах непреклонно. — Та този млад стажант трябвало да си отработи целия срок, предвиден в договора. — Говорех му така, защото виждах как му влияе разкошната обстановка наоколо. Не исках никой да му внушава вредни идеи. — Но срещнал богата млада вдовица и зарязал договора, нарушил всичките си обещания и заминал да си живее с нея!

Той заклати глава.

— О, ако говорите за Пратиа…

Това ме довърши. Пратиа беше малкото име на вдовицата Тейл. Явно бяха стигнали дотам в отношенията си, че да си говорят на малки имена.

— И не си мислете, че всичко е свършило, защото ще сбъркате! Още не знам доколко успешна е операцията. По-нататък — не знам дали няма да се разприказвате и да издадете тайната. И въобще нямате никакво право да ми заставате насреща и да си искате договора. Ще си го получите, когато ми се представите на Бли… на определеното ви местоназначение. Ще пристигна там преди вас.

Той вече взе да заеква. Много добър признак.

— Имам указания за вас. Седнете!

Докторът преглътна на сухо и седна. Бях донесъл от аерокара малко куфарче.

— Тук ще намерите материали за изучаване на три езика, свързани с новата ви длъжност. Единият е турски, другият — английски, третият — италиански. В това куфарче има книги, речници и плейър. Започвате още сега и през всичките шест седмици на пътуването ще учите като луд. Когато кацнете на Бл… където трябва, ще говорите, четете и пишете на английски, турски и италиански. Ако преминете този тест за работливост и пристигнете с тези езици в главата си и ако не сте нарушил изискванията за секретност — повярвайте ми, уредил съм да ви следят минута по минута, — ще обмисля дали да ви дам договора. Разбрахте ли?

— Т-турски? Т-това… както и да е. Цивилизовани езици ли са? Никога не съм чувал за тях!

— Първобитни езици. От друга галактика. Разбрахте ли?

— Д… д-да.

— След десет дни в десет часа сутринта от „Занко“ ще изпратят камион за цялото оборудване. Те знаят точно къде да го откарат. — Бях проверил при капитана на „Бликсо“ точния ден на отлитането и уговорих всичко в подробности. — „Занко“ ще докара празен сандък за операционната маса.

— Н… н-но тя си има сандък. Онзи, дългият.

— Правилно. — Не исках да поемам никакви рискове — вдовицата Тейл щеше да се опита да го задържи при себе си. — Ще пробиете дупки в сандъка и ще го нагласите да се заключва отвътре. Когато дойдат хората от „Занко“, ще се престорите, че им показвате какво да вземат. И наистина ще им покажете, за да опаковат наистина операционната маса в докарания сандък. После скачате във вашия сандък, заключвате се и те ще ви откарат в кораба.

Той зяпна. Но аз бях планирал майсторски удара. Щеше да се изплъзне от вдовицата. Никой нямаше да види как влиза в кораба. Обичам прилежно свършената работа.

— М-може ли да си подложа нещо меко в сандъка? За да не си у-ударя главата?

Реших да проявя снизхождение.

— Разбира се.

Написах бележка до капитан Болц: „Това е той. Грис.“ Връчих му я.

— Май… май много неща не знам за секретните операции — призна си Прахд.

Много неща не знаеш за хубавите вдовички, промърморих наум.

— Така, има още две неща.

— О-още?

— С този кораб ще пътува и млад хомосексуалист. Нито ще му обръщате внимание, нито ще говорите с него. Той е вражески шпионин.

— И… другото?

— И ако не ви стоварят със сандъка в кораба, ако не пристигнете както заповядах, капитанът ще прати тук глутница въоръжени с бластери космонавти да ви приберат и… — замалко щях да кажа „и да изнасилят вдовицата Тейл“, но тя само би пощуряла от радост — …ще изгорят цялото имение, ще пребият и застрелят милата ви Пратиа по подозрение, че работи за нашите врагове. Ясно ли ви е?

Той се вцепени. Както и да е, налагаше се да свиква с нравите в занаята. Защо не веднага? Бях измислил как да го използвам за личното си забогатяване. Иначе вече не ми беше нужен и можех направо да го застрелям, както ми трепереше насреща. Но Ломбар казва — парите винаги си постигат своето.

Седях и му се усмихвах снизходително. Нека да види, че мога да се отнасям и приятелски. Полицейската психология е един много практичен раздел от тази наука. Първо ги смажете, после се престорете на техни приятели. Но не получавах желаната реакция от него. Въпреки това, ако си разтягах устните и го гледах надменно отгоре надолу достатъчно дълго, щеше да му подейства.

Но ми съсипаха психотерапията. Един глас прогърмя по високоговорител от къщата.

— Е-ей, момченца — напевно ни призова вдовицата Тейл. — Недейте да седите там като милички ангелчета. Елате в къщата да си хапнете.

Влязохме в разкошна трапезария, цялата в синьо и златно, с малки златни нимфи, които добре се забавляваха навсякъде по тавана, с множество дивани. А центърът на залата почти потъваше под тежестта на подноси и съдове, на чинии със сладкиши, изискани сушени меса и редки плодове.

Вдовицата носеше най-прозрачното си одеяние, беше с вдигната нагоре коса, обсипана с диаманти. Погледна ни недоумяващо.

— А къде е другият?

— Няма да дойде на себе си още три-четири часа — грубо казах аз.

Тя изви очи към всички приготовления. Взря се в стенното огледало и лицето й се сви много, много тъжно.

— Добре де, настанявайте се и яжте — проговори унило.

Аз се захванах с ястията. Прахд седеше, без нищо да докосва. Накрая промълви:

— Не изгаряйте имението!

Що за глупак! Да говори така пред вдовицата Тейл. Такава ми беше съдбата, да работя с тъпанари и аматьори.

Но вдовицата Тейл не го чуваше. Отпусна се на софата зад гърба му, в очите й преливаха мечти. Едната й ръка разсеяно галеше косата на Прахд, другата лениво взе голям сочен плод от подноса.

Докторът изведнъж се извърна към мен и каза:

— О, не бива да се съмнявате в мене. Ще дойда, ще дойда!

Очите на вдовицата Тейл се изцъклиха. Дишането й се ускори. Внезапно изкрещя:

— И той сложи червената си шапка… шапка… шапка…

Безмилостно стиснатият плод се пръсна в лепкави струйки.

— ОХХХХХХХХХХ!

Побеснях. Да я „бибип“! Тя си мислеше за Хелър. Когато се е издокарвала и нареждала този чудовищен обяд, МИСЛИЛА СИ Е ЗА ХЕЛЪР!

Нападнах съдържанието на една чиния, сякаш и то се канеше да ме захапе!

Ще види ТОЙ!

Глава четвърта

Късно следобед Хелър се събуди от упойката. Прахд ми даде сигнал и аз накарах Ске да премести аерокара в тясното пространство пред вратата на болницата. Той попсува, защото издраска боята в някакви храсти. Но аз не смятах да рискувам — вдовицата Тейл би могла да види отново Хелър и да запомни добре външността му, а това нарушаваше тайната.

Извлякох Хелър през вратата, напъхах го в аерокара и моментално излетяхме.

Регистраторът си стоеше закопчан на китката му. С десетте си часа непрекъснат запис щеше да работи още някое време. Затова нищо не казвах. Точно преди да го изведа, наметнах кърпа върху ръката му, така че да няма картина. Записът не показваше откъде е отведен.

Още беше замаян. На дясното му слепоочие и на няколко места по тялото се издуваха превръзки. Прахд му каза, че съдържат течност за бързо заздравяване и няма да паднат, когато се къпе. Даде му малко шишенце с разтворител, след едно денонощие Хелър можеше да полее превръзките и те щяха да се отлепят. Оперираните места щяха да розовеят ден-два, но Прахд предвидливо прибави и колба с тъкан за фалшива кожа, която премахваше и този проблем. Хелър прие информацията и стъклениците с минимум внимание. Стори ми се, че само искаше пак да поспи.

Горях от нетърпение да проверя как работят уредите. Успехът на действията ми на Земята изцяло зависеше от това. Остатъка от комплекта сложих в кутия, която носех със себе си. Надеждата ме крепеше, но се промъкваха и леки съмнения.

За късмет повечето от хората на предприемачите бяха напуснали хангара и никой не искаше да се съветва с Хелър. Набутах го през въздушния шлюз във влекача и той като че се отправи към адмиралските покои.

Въпреки възраженията на Ске минахме като светкавица през вечерното небе и скоро кацнахме пред моя „хотел“. Сграбчих кутията и се понесох със страшна бързина нагоре по стълбите. Застанала на колене и длани, Мийли се опитваше да изчисти пода на една площадка и едва не я размазах като пюре. Тя ме изпсува изненадващо свирепо, но нямах време да се занимавам с нея.

Заключих вратата, пометох разни съдове от масата и с треперещи от бързане ръце се заех да монтирам комплекта. Най-сетне включих активатора-приемник. Намирах се само на двадесет мили от хангара на апарата, а според покойния Спърк това нещо спокойно се справяше и с двеста.

Нищо!

Дори пращене нямаше!

Усилих активатора-приемник дотам, че почти замята сини мълнии около себе си.

Нищо.

Усилих екрана докрай.

Нищо!

Да му го „бибип“ на Спърк! Сигурно ме излъга! Заслужаваше си смъртта!

Отпуснах се назад на стола. Замислих се. Хрумна ми, че не достига мощност. Прибавих и усилвател 831. Според обясненията така надувал сигналите на активатора-приемник, че радиусът на действие се увеличавал до десет хиляди мили!

Нищо.

Завъртях докрай всеки регулатор, който намерих по проклетото нещо.

Я почакай! Дочух звук от високоговорителя — слаб ритмичен шум.

Погледнах екрана. Предположих, че съм прекалил с мощността. Може пък да съм прегорил някой детайл? Виждах само размазано, колебаещо се розово.

Засякох ритъма на шума — осемнадесет такта в минута. Трудно за разпознаване при това лошо качество на приемането.

Внезапно се сетих — този шум беше от дишане! А неясното розово по екрана — слабата светлина, проникваща през затворени клепачи! Хелър спеше. Ако това беше Хелър.

Добре де, приемах нещо все пак. Но в името на боговете, с всичко, забито на пълна мощност, с включен усилвател 831 едва покривах двайсетина мили! Отчаяно зарязах идеята да наблюдавам Хелър от Турция, когато той попадне в Съединените щати.

Седях и се чудех какво ли да направя. С толкова скапана апаратура Хелър можеше да си пърха из Америка, свободен като птичка. Нямаше да научавам какво прави! Не можех да използвам получената информация, за да спъвам намеренията му. Ужасна мисъл!

Дълго се тюхках така. Почти се отказах, когато дочух стъпки от екрана. Слаби и неясни, трудно определих, че бяха стъпки. Но звукът се усилваше. Спряха.

Глас:

— Мили, добре ли си?

Толкова приглушен, че не бях сигурен кой говори. Но би трябвало да е графиня Крек. Да, като си погледнах часовника, май вече беше застъпила вечерната смяна стражи.

На екрана постепенно се появи образ. Неясен. Да, графиня Крек. В униформа, но без предпазен шлем. Лицето й изглеждаше твърде голямо. Некачествено изображение.

Стори ми се угрижена. Докосваше превръзката на слепоочието му.

— Падал ли си? Нещо лошо ли ти се е случило?

— О, здравей, съкровище. Май пак съм заспал. — Никаква яснота, трудно познах, че говори Хелър. — Не, не. Не се тревожи. Нищо ми няма. Просто бях при целолог да ми махне многобройните отличителни белези.

— КАКВО?

— Да. Солтан дойде да ме вземе, имах уреден преглед.

Ужасът й беше неописуем.

— Упоили са те? И нищо не помниш?

— О, моля те. Не беше нищо страшно. Нужно е нещо по-силно от упойка, за да ми навреди.

— Ха, Джетеро Хелър, какво ли знаеш ти? — Тя вече фучеше. — Щом си обърна гърба и все нещо щуро ще направиш! Нали ти казах, аз мога да се справя със Солтан Грис, а ти — не!

Тя внезапно промени държанието си. Хвана лицето му в длани и се вгледа в превръзката. Гласът й натежа от мъка и тревога.

— Миличкият ми! Какво са ти направили тези гадове?

Преживях лоши моменти. Дали щеше да се досети какво наистина му направихме?

Хелър се опита да изкара случката смешна.

— Виж — каза и затършува около себе си. — Докторът ми даде малкото парченце от стрелата, което извади от черепа ми.

Той й разказа цялата история и чак тогава отвори малката позлатена кутийка.

— Но тя цялата е в кръв! — графинята се дръпна като опарена. Аз направих муцуна срещу екрана. Кръвта нищо не означаваше за тази кучка, стига да не е на Хелър.

— Естествено! Докторът каза, че го извадил от костта. — Взе парченцето и го приближи до очите си, то стана ОГРОМНО на екрана. — Хммм — проточи той, — интересно. Мислех си, че върховете на стрелите им бяха обсидианови, а това тук е кремък.

Да го „бибип“ Прахд с налудничавите му хрумвания! Заскърцах със зъби.

— Дали пък скалата е била метаморфна? — чудеше се Хелър. — Но обсидианът и кремъкът рядко се смесват.

— Ох, Джет! Трябваше да бъдеш по-предпазлив. И да ги накараш да направят всичко тук. Може би са ти казали нещо, докато си бил упоен. Помисли хубавичко! Помниш ли какво ти казаха? Всяко упойващо вещество подпомага хипнозата.

Ха, специалистката по хипноза, изръмжах от залялата ме като порой омраза, щом си припомних гнусната й постъпка спрямо мен.

Хелър каза:

— Ами да. Съвсем забравих. Ето го, още е на китката ми. Солтан се съгласи да го използвам. Само аз знам цифрите, с които се отваря.

Той прилежно започна да набира комбинацията. Отбелязах мислено, че използва идиотски кодове — 3, 2, 1. Хе-хе. С тези „бръмбарчета“ се научава какво ли не!

— Че той още записва — учуди се Хелър. — Ето, ще ти пусна записа.

Той намери плейър. После се загледа в графинята. И това беше чудесно, защото в момента се решаваше съдбата на целия ми проект. Измамих ли я или не? Мътният ми глас прозвуча от плейъра: „Нещо ми се гади. Имате ли някое хапче за стомах?“ После Прахд: „Имате ли нещо против да подържите това?“, и моето: „О, не мога. Не знам защо, но напоследък само като видя кръв и ми призлява.“

Графиня Крек седеше напрегната, цялата в слух. Ето, прозвуча гласът ми: „О, богове, ей сега ще повърна!“, и тежкото ми хълцане.

Графинята закима, представете си само, като учителка, одобряваща послушанието на своя ученик. Отдъхнах си. Вече знаех, че печеля! Тя си мислеше, че постхипнотичната заповед да повръщам, ако искам да нараня Хелър, си стоеше на мястото в моята глава.

Когато на техния екран се появи само бяло петно, Хелър обясни:

— Ръката ми се е плъзнала от масичката.

Графинята сви рамене.

— Ще прегледам записа набързо — каза Хелър.

Но, разбира се, само тракане, бълбукане и други шумове от операцията. Той провери и връщането до влекача.

Графинята се обади:

— Ще ти приготвя нещо за ядене.

Победих ли? С жените не можете да сте сигурни, но тя поне наглед нищо нередно не усети. Осъзнах, че се е тревожила за телесни повреди, защото нямаше намек за нищо друго.

Моите затруднения с наблюдателния комплект си оставаха обаче жизненоважни. Как щях да преследвам Хелър навсякъде и едновременно да ръководя всички наши действия на Земята?

Виждах някои дребни недостатъци. Периферното зрение даваше картина, макар и не особено ясна. Това бих могъл да понеса. Но качеството на изображението и звука въобще не задоволяваше изискванията ми и не успявах да се отърва от киселите си опасения.

Реших да превключа на автоматичен запис и да зарежа засега тази работа. Машината беше предназначена да записва така дни наред, дори седмици. Само трябваше да пъхна вътре достатъчно касети. Но графинята скоро се върна и си помислих, че ще получа някои важни сведения. В края на краищата нищо не знаех за връзката им. Тази сценка беше нещо ново за мен, защото в мое присъствие те не се държаха естествено. Та какво правеха двамата, щом останеха насаме? Не се отделях от екрана.

Тя беше съблякла униформата и вече носеше син тренировъчен костюм. В ръцете й два контейнера вдигаха пара, вътре забелязах тубички. В Космоса нищо друго не се използва, а това все пак беше космически кораб.

— Извикай гимнастическият салон да стане парна баня, може ли? Искам с потта да ти излезе малко от отровата на упойката.

Хелър послушно кресна:

— Парна баня!

Започнаха да си ядат супата.

Е, сега щях да проверя дали парата и горещината навреждат на апаратурата. Не след дълго Хелър се съблече и потъна в парата. Видях предостатъчно от нея! Но нищо не се промени. Спърк не ме излъга. Само че ме мина с обхвата и качеството.

Когато Хелър влезе под душа в банята, викна:

— Упражнения!

Графинята се обади отнякъде:

— Приготви се за тежка работа! Само парата не стига да те избави от отровите. — В гласа й се долавяше нотка на недоволство от неговото безразсъдство.

Той скоро затича по бягаща пътечка, после направи множество задни салта, въобще се потеше усърдно. Пак се пъхна под душа и се преоблече в сини домашни дрехи.

Тя вървеше към него през гимнастическия салон, когато Хелър се запъти към стаята. Той изведнъж я награби за целувка. Моят екран примигна. Я виж, все пак регистрирал емоции, но по малко необичаен начин.

Хелър се дръпна назад.

— Прости ли ми?

— О, Джет, всичко бих ти простила!

Пак се целунаха. Хелър отново се дръпна и се обади:

— Не си ми казала ти какво прави днес! Или си се държала по-лошо и от мен?

Тя се разсмя звънливо:

— Упражнявах се за парада.

Парад ли? Какъв беше този парад? Ето ти новина!

А тя отскочи. Изпълни последователен удар с токове, за да замръзне в стойка „мирно“, и подигравателно подчерта поздрава с кръстосани пред гърдите ръце, последван от звучно тракане с токове. Хелър се засмя доволно.

— Май по-добре да внимавам. Този Снелц ще вземе да те завлече завинаги на служба при гвардейците на флота! Ама че занимания за една прекрасна дама!

— О, но той казва, че се справям великолепно. Само да ме видиш какво правя с бластерната пушка!

Хелър така се преви от смях, че екранът се покри с накъсани ивици.

— Не се смей! — нацупи се тя. — Много добра съм станала! И защо пък едно момиче да не върти пушката? Отиди да я вземеш и ще ти покажа.

Хелър се кикотеше, но каза на няколко врати да се отворят и скоро се озова в предната част на кораба. Представи ми бърз оглед на разни ниши и скрити местенца.

— Ей — викна той към дългия коридор, — къде си я оставила?

— До въздушния шлюз — гласът й стигна до мен слаб и променен.

— Ще попитам часовия.

Вихрена панорама на всички части на въздушния шлюз. И решително завъртане на колело, отворило вратата навън.

Каквото и да бях очаквал, случилото се ме завари неподготвен.

Екранът избухна в синкавобяло! Пълно претоварване!

Шумът на хангара се стовари върху ушите ми като рев на водопад!

И гласът на Хелър, който почти ми смаза черепа:

— КЪДЕ Е ПУШКАТА?

Звукът от високоговорителя ме удари като юмрук!

Таванът на стаята ми всеки момент щеше да падне.

С мъка се пресегнах към пулта. Обърнах всички ръчни регулатори до нула.

Но звуците пак приличаха на битка. И екранът си оставаше бял.

Опитах се да мисля сред този хаос.

А някъде около мен нарастваше друг шум. Крака трополяха по стъпалата.

Намалих всичко докрай.

Сграбчих усилвател 831 с десетхилядимилния му радиус на действие и го издърпах от контакта.

Внезапно пред очите ми блесна най-прекрасната ясна картина от хангара, за каквато си бях мечтал. До най-дребната подробност. А хангарът беше зле осветен!

Часовият подтичваше към кораба, носеше бластерна пушка.

— Снелц я взе, за да я излъскаме преди парада.

Гласът звучеше отчетливо и естествено. Дори познах кой от стражите е.

Джет взе пушката и благодари на часовия.

Какво качество!

Сякаш стоеше до мен!

Но нещо друго налиташе да влезе в стаята. Мийли изби ключалката на вратата и се закова пред мен с ръце на хълбоците, побесняла.

— Ей сегичка да махаш тая пушка от моя хотел! — Олеле, Мийли полудя! — Нали знаеш, че тука не давам да внасяте оръжия и разни взривове! За тебе най-вече важи, Грис! — Да, беше полудяла.

— Ама ти си чула „Домашния екран“! — примолих се смирено. — Бях го усилил малко повече.

— Пфу! — изпуфтя Мийли и ме зашлеви през лицето.

Изтъркаля се навън. Вратата трясна с такава сила, че малко оставаше да събори стената.

Разтрих си бузата и се обърнах към екрана.

Празен. И никакъв звук.

Да бях застрелял Спърк сто пъти! Апаратурата ми работеше на пресекулки, никаква сигурност! Длъжен е бил да напише това в указанията за употреба. Но си спомних, че тепърва ми предстоеше да ги прочета.

Пак усилих всичко докрай и тласкан от отчаянието, включих усилвател 831. За да се оправя човек с тази каша, трябва да е поне електронен техник!

Възвърнах си образа и звука, но замазани и заглушени.

Изведнъж ме озари прозрение. Ами че този скапан влекач беше целият покрит с поглъщащ слой! Никакви вълни не проникваха през него! А аз управлявах предавателите през непроницаем за излъчвания кораб!

Но на Земята не използваха поглъщащо покритие. Всичко си беше чудесно!

Наблюдавах хватките с оръжие, които правеше графинята. Такова чудо не бях виждал. Позволяваше си да подритва приклада, за да завърти пушката във въздуха и да кацне за ритник от другия й крак. Доколкото си спомнях, номерата бяха от репертоара на флотските гвардейци.

После започнаха да премятат пушката помежду си. Всъщност не виждах оръжието, прекалено бързо ставаше всичко. Открих, че си мечтая предпазителят на спусъка да е свален.

Кикотеха се. Накрая графинята хвана пушката и я пусна „при нозе“.

— Нали виждаш, напълно съм готова за парада.

Какъв парад, бе? На графинята не й се полага да участва в никакви паради.

Хелър каза:

— Може би ще тръгна вдругиден по обед.

Тя се натъжи. Той я прегърна и притиснати един до друг, се върнаха в големия салон.

Графинята неочаквано обви ръце около кръста му, зарови лице в гърдите му и тихичко се разциври. Между хълцуканията каза:

— Толкова ще ми липсваш!

Той я прегърна по-силно. Опита се да й вдъхне смелост:

— Ще приключа тази мисия много, много бързо. Честно. — Помисли и добави: — Повече се притеснявам за теб.

Отстрани я на една ръка от себе си. В гласа му звучеше горчива решителност:

— Ако някой нещо ти направи, докато ме няма, ще ги избия всички!

Тя все плачеше, но кимна на думите му:

— Това важи и за двама ни!

Смръзнах се. Не го произнесоха гръмко, ала усетих твърдото им намерение да направят точно каквото казаха. Ако някой навреди на единия от тях, ще умре!

Не исках нито да ги гледам, нито да ги слушам повече. Бързичко изключих апаратурата.

Имах нужда от нещо, с което да се разсея, и то веднага. Не исках и да мисля дори какво ме очакваше, ако надушеха истинските ми замисли.

Разполагах с информация. Знаех кога ще отлети влекачът.

Избягах от стаята.

От съобщителния център на ъгъла изпратих послание до главния чиновник на Ломбар, кодирано, че определеният за старт час е след два дни по обед.

Когато се заизкачвах обратно по стълбите, Мийли застана на пътя ми и запищя насреща:

— Никакви пушки повече в моя хотел! От всичките ми наематели досега ти, Солтан Грис, си най…

И така безспир. Открай докрай лъжи. Всички нейни наематели са офицери от апарата. Никой не се отличава особено от останалите, включително и аз, тя добре знаеше това.

Щом се върнах в безопасността на своята стая и барикадирах вратата, погалих нежно апаратурата. Вече знаех, че работеше както трябва. Нямах никакви съмнения дали ще мога да следя Хелър от Турция.

Замислих се за покойния Спърк. Беше прекрасно, че той умря. Аз направих добро на цялото човечество. Ами ако тази гадост бъде напъхана в главата на всеки?! Дори и аз потръпнах от подобна перспектива.

Глава пета

Когато на следващата вечер ме повикаха, макар и да знаех, че Хист искаше да ме види едно денонощие преди отлитането, уплаших се. Щом човек получи заповед да се яви при Ломбар, не му е известно на какво го канят — на собственото му погребение или на нечие друго.

Понякога се държеше приятно, понякога така се вбесяваше, че шрапнелите от взрива всеки миг можеха да профучат с писък край ушите на жертвата.

През целия ден се опитвах да се скрия от мисълта, че щеше да ме извика. Запълвах си времето с последните приготовления. Хелър сутринта ми съобщи приблизителното време за тръгване и трябваше да се преструвам, че не съм и подозирал. Същия ден той правеше проверки на оборудването, винаги сред гъмжаща тълпа от специалисти и предприемачи. Нервирах се.

Камиони с храна пристигаха и разтоварваха, попълваха припасите ни. Когато Хелър ме попита къде е екипажът и от колко души се състои, не можах да му отговоря, защото не знаех — нали Ломбар не ме беше уведомил. Затова се измъкнах с уговорката да пресметна запасите според броя на койките и подпечатах съответните поръчки за храна. Сдобихме се с достатъчно ядене и пиене за единадесет души екипаж и двама пътници за цели две години. Глупаво — Хелър нямаше да ми досажда толкова дълго. Отписах продуктите като неизбежен преразход.

Още преди обед се въртях на тръни около кораба. Опитах се да намеря убежище в „Бликсо“, но Болц не беше там. Изчезнах да изпълнявам несъществуващи задължения, дори се замъкнах в канцеларията и известно време подпечатвах документи. Но старият Боуч пускаше непрекъснато шегички, колко приятно щели да се почувстват скоро с отпътуването ми, та се скрих в кабинета си.

Така че не бях във форма за разговор с Ломбар, когато около седем вечерта двама стражи се изправиха пред вратата и ме подканиха да тръгна с тях. Всеки път се опитвам да разчета изражението на лицата им, гледам дали носят пушките си готови за стрелба. Но и това всъщност нищо не показва. Без никаква представа за предстоящата среща аз съвсем загубих увереността си, щом ме поведоха не към градската му канцелария и не към Спитеос, а извън града. Не можех да разбера къде отиваме и защо.

Най-сетне патрулната кола, която ни караше, спря и вратата се дръпна настрани. Черно туловище закриваше изгледа към равно поле.

Във флота наричат този тип кораби „оръдия“. Официалното им име е „Космическа мобилна огнева станция“. Управляват ги двама пилоти, имат нормални двигатели за изкривяване на пространството и носят най-едрокалибреното бластерно оръдие, произвеждано някога. Никакви допълнения, никакви удобства — просто летящо оръдие, което може да превърне цяла планета в огнено кълбо.

Познавах този кораб. През повечето време си стоеше скрит в подземния хангар на Спитеос. Собственият кораб на Ломбар. Доста отдавна тайно и незаконно той бе преработил стандартния модел на флота. Този пред мен беше така брониран, че нито планетарната отбрана, нито боен кораб можеха да му направят нещо. Вярно, станал бе по-бавен и с по-малък радиус на действие, но пък беше най-опасното оръжие в цялата Волтарианска конфедерация. Чувал съм, че от време на време Ломбар летял с него нощем и побърквал контрольорите на движението с идиотски отговори на въпросите им.

Стражите просто ме набутаха през въздушния шлюз под търбуха на „оръдието“ и аз се покатерих в тъмното, за да се озова в също такава тъмна пилотска кабина, предназначена само за двама. С опипване намерих креслото на втория пилот, но преди да закопчея предпазните колани, двигателите забучаха и корабът се издигна в небето. Всеки би могъл да седи пред пулта за управление, дори дявол от Манко!

— Ще те посветя в една тайна. Отвеждам те на място, където ти предстои да чуеш нещо, което ще ти вдъхне твърдост.

Гласът на Ломбар идваше откъм пилотското кресло. Е, поне не беше дявол от Манко. Но, от друга страна, дяволът може би заслужаваше повече доверие.

Набирахме височина. Една от луните-близнаци на Волтар тъкмо изгряваше и зеленикавата светлина простираше дълги сенки по земята под нас. Корабът завиваше и лъчите проникнаха през тежко бронирания обзорен люк, осветявайки призрачно пулта за управление. Да, там седеше Ломбар. Нямаше шлем на главата си, явно не отивахме далеч.

Стори ми се дружелюбно, но и малко лукаво настроен.

— Открих откъде е изтекла информация, знаеш ли. Онова съобщение в пресата, след отвличането на Хелър. Проследихме един човек. Той нищо не подозираше. Много усилия хвърлихме, но накрая видяхме как се блъсна в един репортер на улицата. Нищо не си казаха, но за мене беше достатъчно.

Репортерът се казва Блат Мортиф. Не той е автор на бележката, ала всички журналисти са приятелчета. Никога не би се досетил кой ни е издал — онзи тип от Отдела на ножовете, който от глупост позволи на Хелър да му строши ръката. Разбира се, отричаше. Но такива са времената, че на никого не можем да вярваме. Всички са против нас и само заговорничат, заговорничат…

И затова снощи хванахме Блат Мортиф, той също всичко отрече, наложи се да хванем и жена му. Накрая го пречупихме. Екзекутирахме и тримата. Знаех, че се тревожиш, и реших, че е по-добре да ти кажа. Трябва да се отърваваме от изменниците и прекалено приказливите хора. И без това са боклуци.

Аз не само не се тревожех, но и бях забравил всичко. Освен това си представях множество начини пресата да научи за мисията на Хелър, нали дори Флотското разузнаване знаеше. Пък и в печата не се споменаваше за никакво отвличане. Недоумявах защо Ломбар реши да ми каже. В края на краищата той си живее в собствен секретен свят.

Не летяхме с голяма скорост, нито на голяма височина. Ломбар не включваше автономната въздушна система на кораба. Зелената лунна светлина и дългите сенки превръщаха света в кошмарна гледка.

Внезапно зеленикавият силует на Ломбар се впусна в монотонна лекция като професор от академията.

— За всяка успешна революция или преврат е необходимо революционерите да разполагат с оперативни и снабдителни бази, недосегаеми за силите, които искат да съборят от власт.

Ясно, ясно. Елементарно разсъждение. Ако революционерите не разполагат с опорна точка, непозната и неподвластна на нападания от тях режим, място, откъдето да действат тайно, те обикновено се провалят. Пише го в учебниците.

— А ти — Ломбар изостави професорския тон и стана рязък — сега имаш пълна власт над базата и снабдяването. Не бива да изменяш на дълга си към мене.

Посъживих се. Вече знаех причината за това чудато нощно и тайно пътуване — инструктаж за мен като ръководител на мисия, недостъпен за подслушване. Вече знаех, че Блито-3 е неизвестната и тайна база извън контрола на Волтар. Винаги съм смятал, че ролята е твърде забавна за една първобитна и тъпанарска планета. Щом си помисля за това, и ми става весело. Нещастници!

Ломбар стремително се пресегна и превключи на автоматично управление, поредица от прещраквания в сложната система на „оръдието“ показа, че се насочваме към предварително зададена позиция с точни координати. Освободен от грижите за полета, той се свлече в креслото.

Корабът слезе още надолу и двигателите снижиха шума си до шепот. Сетих се къде пристигаме.

Само на няколко мили от нас се намираше Дворцовият град. Наглед представлява дупка в околния пейзаж. Планината зад него и огромният дворцов комплекс са обгърнати от ефектите на гигантско изкривяване на пространството. Черната дупка дълбоко в склона на хребета прави невидим Дворцовия град. Защитен срещу всичко, целият район се е пренесъл на тринадесет минути в бъдещето.

Абсолютно недостъпен е. Никой не може да го нападне. Той просто не е там. Вече сто двадесет и пет хиляди години устоява на всякакви набези. Как бихте стреляли по нещо, което не е пред вас?

Много звездни империи крият ръководните си центрове по затънтени астероиди, да са по-далеч от враговете и народното недоволство. И това решение си има предимства, но винаги можете да проследите пътуващите дотам кораби. А Императорът на Волтар не е застрашен от нито едно изобретено досега оръжие. Така че Волтарианската конфедерация се намираше под най-мощното управление в историята на която и да било галактика.

Пред нас беше нищото, заобиколено отвсякъде от лунни отблясъци. Винаги ставам неспокоен на това място. Не само защото планината щеше да гръмне някой ден, когато равновесието се наруши прекалено, но и заради страховитата мощ, символ на която беше невидимият град.

Ломбар си играеше с превключвателите на оръдието. Но и ужасно оръжие като този кораб тук се оказваше безполезно. Потрепващите му пръсти допълнително опъваха нервите ми.

— Виждаш ли това? — каза той. С облекчение посрещнах жеста му, който отдалечи засега ръцете му от спусъците. Естествено нямаше какво да видя. — Онези лордове в украсените си дрешки заговорничат срещу мене.

Лесно се съгласих с него. Апаратът несъмнено често стряскаше съня им, макар и да го смятаха за послушен инструмент в ръцете си.

Ломбар отново махна широко с ръка.

— Хората на тази и всяка друга планета на Волтар само дебнат кога да скочат срещу мене и да ме убият.

О, с това също бях напълно съгласен. Апаратът ги мразеше, отвличаше и избиваше, така че и те сигурно дебнеха своя час.

Ломбар въздъхна — претовареният от задължения ръководител.

— Знам, че си на същото мнение, Солтан — единствено възможното решение е да вземем в свои ръце Дворцовия град и властта на трона. Тогава ще насочим могъществото си в правилната посока — ще избиваме хората.

И тези планове ми бяха известни. Винаги съм ги смятал за малко пресилени.

Той като че усети сдържаността ми.

— Аз единствен съм достатъчно мъдър и с достатъчно силна воля, за да поема властта. Лордовете са слабаци. Народите се състоят от отрепки. Значи това е мой дълг.

Кимна в пълно съгласие със самия себе си и промълви:

— Значи трябва да решим проблема с превземането на Дворцовия град.

Никой досега не беше успял. Всички смятаха, че е невъзможно.

Ломбар бръкна в един джоб на туниката си.

— Но ние имаме своята снабдителна база на Блито-3. И своите оръжия.

Извади шишенце с таблетки и го пусна пред себе си на пулта. Познато ми беше и шишенцето. На етикета пишеше:

Призрачната светлина проблясваше по етикета, толкова далеч от създалата го планета. Метедрин — един от мощните амфетамини.

Ломбар сложи до него найлоново пликче с бял прах. Турски хероин. Според номера — част от последния товар, докаран с „Бликсо“, а сега прибран на сигурно място в Спитеос. Зеленикав от лунната светлина, хероинът приличаше на изсушена отровна слюнка.

Хист ги посочи.

— Това е нашата артилерия. — Усмихна се. — С много могъщи боеприпаси. По-развитата нервна система на народите от Конфедерацията реагира пет пъти по-силно и по-зависимо, отколкото при земните жители.

Обърна се към мен с навъсено сериозно лице.

— Ето защо не трябва да изпускаш нещата на Блито-3. Ще поддържаш снабдяването ни с боеприпаси. Тези оръжия искат време, за да подействат. Месеци, години. Ще поддържаме стрелбата и ще чакаме.

Преди всичко трябва да запазим своя монопол. Току-виж, нашите химици се научили да синтезират тези вещества. Затова има опасност да загубим монопола си, преди да пристрастим лордовете и да лишим народите от волята им за съпротива. Имам и други планове как да се справя с проблема тук, но ти ще се погрижиш базата ни на Блито-3 да остане в наши ръце.

Следа от молба се прокрадна в гласа му. Всичко това означаваше твърде много за Ломбар, израсналия в канавките плъх без надежда някога да достигне и подножието на положението на един лорд.

— Когато аз стана Император, ти, Солтан, ще бъдеш шеф на апарата.

Напрежението ми се засилваше. Само като слушах тези приказки, се излагах на опасността да ме изтезават и ликвидират. А от призрачната светлина ми прилошаваше.

Ломбар помрачня.

— А това парвеню Хелър застраши плановете ни! Глупавата случайност го изпречи на пътя ни. Дори не подозира каква заплаха представлява. Но каквото и да стане, постарай се да не пречи с нищо на Блито-3!

Споменаването на Хелър събуди агресивността му. Взря се яростно в нищото на мястото на невидимия Дворцов град.

— Онези непохватни идиоти са толкова слабоумни, че се доверяват на Хелър! Какво ли знаят те — мога да надхитря и да натикам в миша дупка цяла дузина хелъровци!

Преди да се разтревожа, той пак се засмя. Но без никакво веселие. Потупа ме по коляното.

— Скалъпил си страхотен номер, Солтан. Ах, лукаво създание си ти! Добре си подбирам хората. Само ти би се сетил да насъскаш срещу него онази прогнила курва графиня Крек!

Изстинах отвътре. Той знаеше!

— Хитро, хитро. Държиш го под окото на свикнала да убива проститутка. Почти толкова добро като някои от моите идеи. Имаше голяма вероятност тя да го убие. За съжаление не стана.

Той пак се изсмя. Но кой ли му е казал? Снелц! Нямаше кой друг! Бях заобиколен от шпиони. А Ломбар не млъкваше.

— Обаче и да не го убие до утрешния старт, пак не му остава дълго да ни ме мотае в краката. — Той измъкна пачка листове. — Както вече знаеш, прикрепил съм към тебе двамата най-добри наши агенти на Блито-3 — Рахт и Търб. Те ще го следят непрекъснато. Тук съм написал проект, който Рахт трябва да изпълни незабавно, още щом кацнете. Отнася се за самоличността, която ще дадете на Хелър. И аз съм способен да съчинявам трикове, и то по-добри от този с графиня Крек.

Прелистих проекта. Не ми беше лесно да чета на лунна светлина. Но и каквото видях, се оказа достатъчно да ми щръкне косата от ужас!

Блито-3 е единственото място, където окаяник от бордеите и престъпник могат да се издигнат по нормалната обществена стълбица, за да постигнат пълен контрол над планетата. Може би точно този факт е привлякъл най-напред вниманието на Ломбар и го е накарал да изучи резултатите от предишните наблюдения върху планетата, нейните културни и социални особености, дори да ги въведе като принципи в работата си. На Земята един човек и неговото семейство бяха постигнали това положение. Той контролираше енергийните компании, той контролираше компаниите за наркотици, той контролираше финансите и още много неща, включително в края на краищата и правителствата на тая планета. Самите ние, без да подозираме, бяхме влезли в делови връзки с него. Името му беше Делбърт Джон Роксентър. Едно от най-важните правила при действията ни на тази планета беше да не го ядосваме по никакъв повод.

А кръщелното свидетелство и документите за самоличност, които Ломбар заповядваше на Рахт да изработи, бяха на името на Делбърт Джон Роксентър-МЛАДШИ!

Богове, това се казваше риск!

Ломбар разбра какво ставаше в душата ми. Забавляваше се.

— Разликата между мене и останалите хора е в способността ми да предсказвам съвсем точно какво ще се случи. В мига на появяването си в Съединените щати Хелър вече ще се нарича Делбърт Джон Роксентър-младши и ще предизвика голяма бъркотия. Името е твърде известно. Голямата клечка веднага ще чуе за това и ще се погрижи тутакси да пъхнат Хелър зад решетките. Той има и силата, и волята да се налага. Така че Хелър и десет крачки няма да направи, преди да го докопат. Хайде в пандиза — и се отърваваме от него! Може би той е достатъчно смахнат да им каже, че е от друга планета, те ще го преместят в лудница и там ще си остане до края на живота. В този план няма празно.

Главата ми се проясни. Щях много внимателно да се погрижа Хелър да получи тези документи и никакви други.

— Това го уредихме — продължи Ломбар. — Стигнахме до екипажа за влекача. Казах ти, че ще се погрижа. Така и направих. Имахме истински късмет. Няколко подофицери от флота бяха обявени за галактическо издирване. Разбира се, били са пилоти и инженери в големите товарни кораби на флота с двигатели „Бъдеще-минало“. Разбунтували се и откраднали кораб, с който искали да пиратстват на воля. Но патрули на флота ги спипали, осъдили ги. Малко преди да ги разстрелят, мои хора ги подмениха с други.

Петима са — капитан, двама пилоти и двама инженери, предостатъчно за такъв малък влекач. Всички са от раса, наричаща себе си „антиманко“, преди много години били изгонени от Манко за извършвани ритуални убийства. Те мразят флота. Мразят и Манко. О, как ще мразят и Хелър! Ще се постарая да научиш повече за тях. Ето и твоя неподкупен екипаж.

Поседя загледан в невидимата дупка на Дворцовия град и когато вече си помислих, че всичко ми е казал, той си погледна часовника, намръщи се и пак започна.

— Така, още щом чух за този скапан влекач, заповядах в базата на Земята да има два дежурни изтребителя. Четиримата пилоти няма да ти бъдат подчинени. Имат си свои заповеди. Ако влекачът запраши нанякъде или Хелър се опита да го използва на планетата, изтребителите са длъжни да го разпърдушинят. Не след дълго те вече ще са на Земята. И това е предвидено.

Стана ми много студено. Лунната светлина беше студена. И лицето на Ломбар беше студено. Надявах се вече да не съм във влекача, когато се появят изтребителите. Нашият кораб нямаше нито оръжия, нито защита. Просто влекач.

— Останаха едно-две неща — каза Ломбар.

Знаех, че нищо добро не ме очаква, но пак се оказах неподготвен за истината. Той ме прикова на място с поглед.

— Ако в който и да е момент ти се стори, че Хелър е на път да успее и нямаш други средства да го спреш, ще пренебрегнеш всякакви последствия и… — показалецът му се насочи към мен, думите се процеждаха бавно — …ще го убиеш!

Вниманието му отново се отклони към Дворцовия град. Той като че чакаше нещо, но, разбира се, нямаше какво.

Там беше зоната на нищото.

Пак поглед към часовника.

— Сега последното. — Гласът му звучеше съвсем враждебно. — Дал съм секретни инструкции на човек, който постоянно ще се навърта около тебе. Никога няма да заподозреш кой е той. Ето какви са инструкциите му — ако се провалиш в нашите дела на Блито-3, ако не поддържаш попълването на запасите ни, ако Хелър ти се изплъзне и оплеска всичко, ако ме подведеш по някакъв начин, този човек ще те ликвидира!

Стори ми се, че лунната светлина се превръща в лед.

А Ломбар все си поглеждаше часовника. Вдигна ръка. Изведнъж върховно блаженство се разля по лицето му.

— Ето го! О, ето го най-сетне! Не чу ли?

Не чух нищо. Пред нас беше само дупката вместо Дворцов град, само омразната лунна светлина. А и корабът беше звукоизолиран.

Сигурно съм заприличал на обхванат от треска. Ломбар настояваше:

— Гласа, гласа! Доведох те да чуеш гласа! — Той се надигна в креслото, заслушан напрегнато. — Ето! Ето, каза го отново: „Ломбар Хист! Бъди Император! Съдбата на Волтар те задължава да поемеш Короната!“ — Отпусна се, сякаш му олекна. — Сега и ти го чу, знаеш, че всичко, което върша, е правилно и предопределено. Толкова се радвам, че стана свидетел на това!

Пълна увереност ме прониза като изстрел от взривострел. Както разбъркани на масата парченца от мозайка изневиделица се подреждат, целият ми опит с Ломбар Хист до тази нощ се събра в един-единствен неоспорим факт. Всички психопатични симптоми, описани в учебниците, характерни за параноидален шизофреник, без да пропускаме мегаломанията и тазвечершните халюцинации, бяха налице.

Подивях от ужас!

Ломбар Хист беше луд!

Бях във властта на неизлечимо побъркан!

И не виждах никаква възможност да се измъкна.

Глава шеста

Когато возилото на стражите ме остави пред канцеларията, откровено казано, бях един съсипан Солтан Грис. Нощта напредваше. Би трябвало да си приготвя багажа и да се преместя във влекача преди старта. Вместо това половин час седях пред бюрото си и гледах с невиждащи очи.

Чувствах, че във всичко имаше някаква грешка. Нищо не би могло да се окаже по-страшно от положението на безпомощна кукла в ръцете на побъркан. Неочаквано вдъхновение ме накара да извадя някои учебници по психология от „скривалището за моркови“, както сам наричах дупката под пода.

Още половин час се рових в земните премъдрости. Проверявах — шизофрения произхождаше от шизеи (разделям) и френ (съзнание). Определяха я като раздробяване на съзнанието или откъсване от действителността. Параноята е хронична психоза с характерни, привидно разумни заблуди за преследване или собствено величие. Мегаломанията често се проявява като желание за власт над света. Слухови халюцинации означава да чуваш гласове, които не съществуват. С изключение на последния, всички тези термини се обединяват в „синдрома на Хитлер“. Някога той бил един от войнствено настроените вождове на Земята. В учебниците определяха него и неколцина от приближените му като параноидни шизофреници, за да обяснят извършените от тях масови убийства (те упорито се стараели да изтребят цели раси).

Да! Използвах правилно всички термини. Значи Ломбар Хист беше луд.

Но това не ме утешаваше.

Ако започнеше да гълта от онези амфетамини, наркотика, който наричат и „шпора“, особено сърцевидните оранжеви хапчета метедрин в шишенцето, щеше да се превърне в буйстващ идиот!

Още час останах потънал в униние.

Какво можех да направя?

Нищо!

Не, не беше нищо!

Налагаше се да размърдам кости, за да докарам докрай тази мисия, иначе щях да умра. Твърде ясно ми го набиха в главата.

Напиращото напрежение ме подхвърли от стола. Отдавна мина полунощ. Вихрено препуснах надолу по хълма към стаята си, за да си опаковам нещата. Дори забравих, че Ске беше кацнал пред канцеларията с аерокара. Разтревожен от начина, по който изхвърчах с трясък, той вдигна машината и се спусна в страничния двор на хотела.

Трескаво събирах принадлежащите ми вещи и ги хвърлях в чантите. Замалко да прибера при смачканите кутийки и уредите за наблюдение на Хелър, но усетих, че е време да се овладея. Грижливо ги опаковах в невзрачно кашонче с надпис „Чупливи сувенири“.

Ске стоеше, облегнат на вратата. Обърнах се към него:

— Помогни ми да се махна оттук и да отида в кораба. Ако не побързам, въобще няма да поспя тази нощ.

— Ама искате да ми кажете, че наистина дълго ще отсъствате? — попита той. — Години? Страхотно! О, че аз ще се скъсам да помагам!

И веднага се включи в суматохата. Едва ли заслужавах толкова гадно отношение. Ръцете му вече не бяха бинтовани, следите от ударите ми не се виждаха, без да броим един-два счупени зъба.

Намеси се друг глас:

— Ще си отспиш, колкото искаш, на наровете за длъжници. Веднага да ми платиш просрочените наеми! — Естествено, оказа се Мийли.

Влезе решително и вдигна кашончето с „Чупливи сувенири“. Притисна го здраво към бюста си. Възнамерявах да си го взема, но навреме забелязах дръжката на бластерен пистолет в джоба на домакинската й престилка.

Ске досъбра всичко в чантите заедно с немалки количества прахоляк от пода и благоразумно се изнесе от стаята с тях.

Мийли и аз не мърдахме, наежено кръстосали погледи. Всъщност само тя се ежеше. Аз треперех. Не можех да потегля без моята част от комплекта за наблюдение.

— Петдесет кредита — съобщи ми безмилостно тя.

Признах поражението си и извадих портфейла. И толкова пари не ми бяха останали. Мисълта, че тази тиранка пак се гаври с мен, отпуши поток горчиви спомени. Да, длъжник й бях. Наистина имах да си връщам. О, какво ли не бих дал, за да…

Внезапно съзрях фалшива стотачка, зацапана в ъгълчето с кръв от хипнотизатора. Вече се борех с пълзящата по лицето ми тържествуваща усмивка. Бутнах в ръката й фалшивата банкнота.

— Давам ти това за спомен от приятното ми прекарване в твоя хотел. Ако решиш да ми запазиш стаята, докато се върна, ще ти бъда благодарен. Но и без това си заслужаваш благодарността ми. — Щяха да я премахнат още щом се опита да пазарува с банкнотата.

Тя я огледа, но не беше обучен касиер. Вдигна поглед към мен, странно наклонила глава.

— Довиждане, Мийли. Дано се радваш на близкото си бъдеще!

Излязох с кутията подмишница. Полетяхме в лунното небе. И втората луна на Волтар се показа над хоризонта, хангарът на апарата представляваше сложна плетеница от двойни сенки. Изненадах се, че е станало толкова късно — почти четири сутринта. Имах предостатъчно причини да се чувствам зле, но липсата на сън само правеше товара в душата ми по-тежък.

Ске отказа да ми помогне в пренасянето на багажа до кораба. Сам си намерих ръчна количка, стоварих всичко върху нея и я избутах до въздушния шлюз. Канех се да вляза с първите чанти, но побеснях — Ске се влачеше след мен с ръце в джобовете.

— Веднага пренеси това вътре! — заповядах.

Той не отговори. Щеше ми се да го убия.

Внезапно взех решение. Прикрих чувствата си. Сега му беше времето да си разчистя сметките с този тип за заяждането през последните седмици.

— Ске — казах му, — ти си огорчен, задето не те направих богат. Всъщност много съжалявам, че не ти помогнах да насочиш кариерата си натам, където заслужаваш. — В лапите на дяволите, прибавих сам на себе си. Пак извадих портфейла. — Знаеш, че наскоро се сдобих с пари, ала те не ми трябват на планетата, на която отивам. — Вярно, но и тук не ми вършеха работа. — Длъжен съм да те възнаградя за службата. Не бива да проявявам скъперничество.

Хванах накуп остатъка фалшиви банкноти. Петната от кръв не плашеха Ске, а той също не беше обучен касиер. Връчих му пачката.

Погледна първо нея, после мен. С едното око, после с другото, като че се съмняваше в зрението си.

— Добре, сега качи багажа ми в кораба. Хайде, де!

Пъхна парите в джоба си и вдигна чантите. Аз прегърнах кашончето с уредите и го последвах.

На последната каюта преди отварящата се с глас врата видях прясно залепена временна табела „ОФИЦЕР ГРИС“.

Ске пусна товара си на пода и след още два курса донесе всичко. Изпратих го до въздушния шлюз.

— Довиждане, Ске. Каквото и да ти се случи, надявам се да е напълно заслужено.

Той се отдалечи през хангара, без да погледне назад.

Как става така, недоумявах, че Хелър дава пари на хората и те са щастливи, а когато аз им дам пари, гледат ме чудато? Би трябвало да проверя в книгите по психология.

Глава седма

Нямах никакво предчувствие, че ми предстоеше може би най-ужасния ден в живота.

Върнах се в кораба. Бях уморен и потиснат. Струваше ми се, че съм смачкан и отвън, и отвътре. Само да можех да поспя!

А ето го и Хелър, застанал в коридора пред вратата на моята каюта. Облечен в чисти сини работни дрехи на флота, не само без гънка, но и току-що изгладени. И с неизбежната червена състезателна шапка на гладко сресаната руса коса. Дори в този нощен час изглеждаше отморен и пращящ от здраве. Мразех го.

Още първите му думи подхраниха отношението ми.

— В името на всички космически катастрофи, що за воня се носи оттук? — Той надничаше в моето ново жилище.

Промъкнах се край него.

— Моят багаж.

Който беше буквално нахвърлян на пода. Ске беше събрал дори изгнилите натрошени съдове за еднократна употреба.

— Виж какво — каза Хелър, — ако беше опитал да влезеш в кораб на флота с тези мръсотии, щяха да те застрелят! Всички космически кораби имат затворени системи за циркулация на въздуха. А този ужас ще запуши филтрите, не вярвам и обезмирисителите да помогнат. — Стараеше се да запази спокойствие. — В коридора отсреща се намира пералнята за екипажа. Занеси всичко там, за да го почистиш набързо. Не разполагаш с много време — връзките с хангара за подаване на вода и енергия и канализацията ще бъдат прекъснати след час. Затова по-добре се захващай веднага.

Мисълта да нося багажа си където и да било ме отвращаваше. Исках да поспя. Поне малко. Хрумна ми нова ужасяваща мисъл. Електрониката на скъпоценната ми апаратура ще се повреди непоправимо. Заплахата подтиква бързата инициатива.

— Не може — изломотих. — Сложил съм и оръжие, взривострели! — Смятах, че това е убедителна причина.

Не беше. Той се стресна.

— Ти не знаеш ли, че този кораб направо ще се къпе в електрически заряди? Твоите оръжия ще гръмнат!

— Мислех, че си оправил и това.

Той поклати глава, но не чу думите ми. Само регистрираше в съзнанието си моите възражения. Пристъпи към мен и с бързи движения ме лиши от взривострелите, зашеметяващите пистолети и метателния пистолет.

— Ти си ходещ арсенал! Ако това изобилие се възпламени, ще ни търсят парчетата из целия Космос!

Завъртя някакъв превключвател на стената. Отвори се дълбока ниша.

— Това е защитено антиексплозивно хранилище. — Натика оръжията ми в него. — А сега извади от багажа си всички взривоопасни предмети и ги прибери вътре.

Успокоен, сложих и „чупливите сувенири“ при оръжията. Хелър отново огледа принадлежностите ми.

— Ама тук е пълно с най-обикновена мръсотия!

Да му го „бибип“ на Ске, беше опаковал и изтривалките от пода!

Хелър направи няколко крачки по коридора и взе някакви неща от вграден в стената шкаф.

— Ето ти руло за почистване. Сложи униформата си в джобовете, увий я и я остави в почистващата машина. Ще излезе изпрана и изгладена. Така, а това е руло за мръсно бельо и чаршафи. Увий си дрехите по същия начин — и в машината. Тези пликове са водонепроницаеми, използвай ги за документи и други подобни неща.

Преди да си тръгне, той се обърна и пак погледна багажа.

— Тук не виждам парадна униформа.

Никога не съм си купувал парадна униформа на редовните части, към които бях формално зачислен.

— На Земята не ги носят! — Опитвах се да проявя сарказъм.

— Но ще ти трябва за изпращането.

Бях твърде сънен и ядосан, за да обмислям кому е нужна проклетата парадна униформа при излитане на кораб. Хората от флота са скапаняци. По-точно — слабоумни!

— Твоят пилот още е някъде отвън. Ще му дам пари, ще накара някой търговец да отвори магазина си и ще се върне с парадна униформа.

Изпъшках. Не можех да преодолея манията му за чистота. Нежеланието ми като че го предизвика — непреклонно посочи въздушния шлюз.

— Изнеси всичко от кораба и го разпредели по рулата и пликовете, после отнеси рулата за почистване. Заедно с униформата, която е на гърба ти. И вземи един душ. Мърдай по-живо, след малко ще ни изключат от наземното обслужване!

Малко остана да се разплача. Исках само да поспя! Тялото вече ме болеше от умора. Да го „бибип“ на флота! Хелър не беше в техен кораб сега! На кого му пукаше дали ще се запушат филтрите из целия кораб?

Изнесох се навън и започнах да си подреждам нещата по бетонния под на хангара.

Когато се отървах от натрошените кутийки, старите новинарски листове и купчините мръсотия, събрана от Ске, не остана много. А боклукът напълни догоре два контейнера за отпадъци.

Подредих прилежно ботушите, шапките и униформите си в рулото за почистване и чак тогава се сетих за тези по мене. Изпразних джобовете си във водоустойчивите пликове заедно с останалите документи и хартийки. Съблякох се и добавих униформата в почистващото руло, а мръсното си бельо сложих за изпиране.

Стоях си гол насред хангара и се мъчех да реша всичко ли съм направил както трябва, когато някой се изхили. Графиня Крек беше някъде наблизо. Не погледнах откъде ми се присмиваше. Сграбчих рулата и пликовете и на бегом се прибрах в кораба.

Произшествието с нищо не помогна на достатъчно разтръсканата ми глава. В помещението за чистене и пране, предназначено за екипажа, се изправих пред огромни дискове с разни надписи по тях — типичен жаргон на флота, типични флотски мълнийки, сочещи това или онова. Наистина, да им го „бибип“ на всички от флота! Натъпках рулата в подходящите според мен кръгли вратички и отнесох пликовете с документи в каютата си.

Под душа се почувствах по-добре. Изненадах се от количеството кал, което смъкнах от себе си! Главата ми се проясни. Може пък цялата тази мръсотия в косата ми да е притискала черепа и да е замъглявала мислите ми? Интересна теория. Почти бях готов да се отнеса снизходително към нравите във флота, когато в пералнята забръмча късащ нервите сигнал и аз препуснах по коридора да си взема дрехите.

Извадих рулото с бельо. Великолепно изпрано, великолепно изгладено, дори зашито тук-там.

В първия момент не успях да си припомня къде сложих рулото с униформите, толкова много вратички ми се сливаха пред погледа. Захванах да търся.

Нищо не намирах!

Много внимателно си припомних всяко свое движение при първото ми влизане. Застанах ето тук и се облегнах там да си поема дъх, докато разчета надписите и указателите. Напълно сигурен, отворих вратичката, за да си прибера рулото.

Нищо! Замятах се из пералнята, отваряйки всичко наред.

Нищо!

Наложих си спокойствие. Прочетох надписите. И наистина рухнах!

Бях натикал униформите и ботушите си в дезинтегратора!

Гол и отчаян, тихо се разплаках. Нямах какво да облека освен гащите си!

Чакай! Нали Ске трябваше да се върне с парадна униформа! Не бях победен окончателно. Все още можех да се надсмея над чистниците от флота!

Окрилен от надежда, за секунда се върнах в каютата.

Успех!

Пакет на леглото!

Отворих го припряно.

Но какво виждаха очите ми?

Първо разпознах полковнишки знак. С един ранг по-нисък, но винаги съм смятал Ске за немарлив служител.

Какво беше това?

Върху мъртвешки черния плат червената бродерия изглеждаше доста стряскащо.

Кости, бесилка, електробичове. Кости? Бесилка? Електробичове?

Шлемът — черен! С огромен фосфоресциращ череп!

Парадна униформа на полковник от Смъртния батальон!

Дори коланът представляваше кървящи черва!

Първа в класацията за вдъхващи ужас дрехи на Волтар!

Направих крачка към вратата, но Ске несъмнено вече бе изчезнал благоразумно.

По закон можех да я нося, защото рангът ми беше по-висок, а и на теория всеки второкласен чиновник има право да носи всяка униформа на апарата.

Усещах прекомерна умора. Излегнах се на жироскопното легло и включих мъждукащата нощна лампа-нагревател. Що за гнусно начало на пътуване? Ако се унеса в сън за час, току-виж, бъркотията се поразчистила малко. Или дори ще се събудя сред безопасното спокойствие на Космоса. Знаех ли какво ми предстои!

Осветлението угасна. Откачаха кабелите към наземните служби. Да вървят по дяволите! Независимо от всичко имах намерение да спя. Нищо особено няма в едно излитане.

Напрежението ме отпускаше полека. Унасях се блажено, но страховита тупурдия ме накара да подскоча. Блъскане! Грохот! Сякаш някой разкъсваше кораба на парчета!

Набързо увих някаква кърпа около кръста си и се втурнах в коридора. Шумът се усили двойно. Определих, че идваше откъм предната зала на спомагателните двигатели. Това беше невъзможно, нали още си стояхме в хангара! Първо кранът щеше да ни намести върху товарна платформа.

Открих Хелър в пилотската кабина — кацнал на ръба на антигравитационното кресло, с щръкнала на тила червена шапка. Говореше с някого в машинната зала. Стана ми ясно, че е един от инженерите на хангара, дошъл замалко да помогне.

— Ще го вдигна съвсем леко, така че не подавай голяма мощност — казваше му Хелър.

Взрях се през откритите обзорни илюминатори. Бронираните плочи още не пречеха на видимостта. Хелър провря глава навън и извика на хората в хангара да се дръпнат.

В името на всички богове! Искаше да лети с кораба в хангара! С опасност да налети на друг кораб или да пробие покрива!

— Ей, ти! — креснах. — Да не си посмял!

Хелър се върна в креслото усмихнат.

— Че влекачите са точно за това — да маневрират в ограничено пространство. Дръж се, Солтан! Ще има много подскоци.

Човек с насочващи палки застана пред кораба. Хелър посегна към лостовете.

Вкопчих се.

Поне да летяхме направо! Хелър заобиколи един кран и два кораба, после пак зави, за да се насочи към вратата.

При първия трясък под нас помислих, че се е отчупила задната половина на влекача. Не, просто се разпаднаха прикрепящите скоби и скелето.

Хелър си седеше на ръба на креслото и изкара влекача от хангара с включени двигатели, изкривяващи пространството!

Човекът с палките ни сочеше място далеч от площадката за кацане.

— Дръж се по-здраво, Солтан! — подвикна ми Хелър.

Самият той не се хвана, не отделяше ръце от лостовете и бутоните. Все пак трябваше да го послушам!

С рязко движение влекачът се изправи върху опашната си част.

Сурнах се надолу по вече отвесния коридор и се праснах тежко в последната врата.

Влекачът докосна бетона, без да трепне, и вече стърчеше на открито.

Хелър се спусна по предназначените за това положение ръкохватки. Помогна ми да стана и ме отведе в салона на екипажа. Мебелите се бяха завъртели под прав ъгъл и изглеждаха нормално. Извади кутия с „главотръс“ от шкафа, прекара я през бързия нагревател, отвори я и ми я връчи. Усмихваше се.

— Солтан, по-добре беше да оставиш на мира силните питиета в нощта преди старта.

Не ме упрекваше, бъбреше като всеки майтапчия от флота. Може би наистина се шегуваше, но ме ядоса. Не му исках горещия „главотръс“! Исках да си отида в каютата и да подремна няколко минути. Имаше време до зазоряване.

Пресегнах се да бутна обратно „главотръса“, но точно в този миг през вратата надзърна лице.

Боуч!

С капаците на очите, с язвително изцъклен поглед и с висока купчина хартии в костеливите си ръце!

— Не можах да устоя на върховното удоволствие да видя как отлитате, офицер Грис — каза той. — И за изпроводяк ви донесох подарък — малко документи за подпечатване.

— Всичко това? — изстенах.

— Не, сега искам една трета от тях. Но пък и вие само с поръчки сте се занимавал! Купувай, купувай, купувай! Нищо чудно, че данъците са толкова големи. А останалото е пренебрегнато от вас отпреди — от няколко седмици не сте чел отчетите и си помислих, че по време на полета ще се поотпуснете, ако свършите и малко почтена работа.

Напрегнах волята си с желание кошмарното видение да изчезне. Не изчезна! Отнесох горещия „главотръс“ в каютата си, извадих електронната си карта от водоустойчивия плик, настаних се на жироскопната маса и започнах да подпечатвам. Скоро щяхме да тръгнем. Най-лошото беше към края си. И щях да спя, колкото си искам!

— Остатъка — каза Боуч — ще прикрепя под тези скоби, та да виждате недовършената работа всеки път, щом решите да си лягате. А, това какво е?

Стаичката не беше преминала към новото положение в пълен комплект. Боуч не гледаше оръжията, изпопадали от антиексплозивното хранилище, а вдигна парадната униформа от пода.

— Полковник от Смъртния батальон! Значи такъв се виждате в мечтите си, офицер Грис. Колко мило! Колко подходящо! И добре ще ви стои. Цветовете така пасват на душата ви.

Не го слушах. Пред погледа ми попадна сметка, от която следваше, че Ске е купил униформата с мои пари! Не спирах да подпечатвам, докато ми се откачи ръката. Накрая Боуч си прибра одобрените и готови за изплащане купища.

— Е, аз ще тръгвам вече. До ушите ми стигна слух, че тези джуджета имали навика да се взривяват, така че пожелавам ви приятно пътуване.

И със зловещо кискане, което само той можеше да изтръгне от гърлото си, Боуч изчезна.

Допих си „главотръса“ на един дъх. Сега само трябваше да се опъна на леглото и да заспя, а след няколко часа да се събудя и да установя, че се носим в космическата пустош и Волтар се отдалечава със страшна скорост. Каква прекрасна перспектива!

За нещастие не така протекоха следващите часове. Бях принуден да преживея най-вредния за нервите космически старт в цялата история на Вселената!

Глава осма

Вече се готвех да полегна, но осъзнах, че чувам някакъв приглушен тътен отвън. Не се учудих — вратата на каютата и външният люк на въздушния шлюз бяха отворени. Налитащата звукова вълна почти люлееше кораба. Точно като шума на наближаваща моторизирана армия. Тежки удари наблизо заблъскаха по тъпанчетата ми.

Това вече бе непоносимо за нервите ми. Изтичах към въздушния шлюз и на косъм се разминах с трясналата в корпуса на кораба секция от сцена!

Група работници вдигаха пушилка в старанието си светкавично да сглобят висока осем фута, разглобяема наблюдателна площадка с широки стъпала, спускащи се до пода на хангара.

Вдигнах очи. О, богове! Портата на оградата беше широко зейнала към външния свят! И камиони на различни фирми се вливаха през нея по шест в редица!

А около хангара вече паркираха десетки други.

Множество работници стоварваха елементи от сглобяеми сцени и барове — очевидно превръщаха предната част на хангара в най-гигантската зала за напиване с „Тап“, позната в досегашната история! Единият от баровете беше дълъг над двеста фута! Имаше и сцена, издигната на трийсетина фута и достатъчно широка да приюти половината танцьорки на Волтар. А суматохата продължаваше, нови камиони прииждаха безспир!

Неспособен да овладея паниката си, аз се втурнах към пилотската кабина. Хелър тъкмо управляваше нагласяването на антиметеоритните защитни плочи пред илюминаторите.

Креснах:

— Не можеш да уреждаш тук купони за изпращане! Аз се пошегувах! ТОВА Е СЕКРЕТНА МИСИЯ!

Той прекъсна заниманието си и ме погледна изумено.

— Но ти потвърди поръчките за празненството. Онзи ден подпечата цяла пачка. И само преди час те видях да одобряваш още от тях!

— Ломбар ще ме убие! — изкрещях с пълен глас.

— Съжалявам — каза той и явно беше искрен. — Обаче нали разбираш, този кораб си няма име. Когато ни го прехвърлиха от флота, загуби досегашното си обозначение и не е кръстен повторно. А няма нищо по-лошо за късмета от това, да хвъркаш напред-назад в кораб без име. Всеки от флота ще ти го каже. Може и да избухне.

Да им „бибип“ и обичаите във флота! Не че успявах да се отърва от мисълта, колко лесно би могъл да се взриви този влекач.

Хелър помълча.

— Наближава осем. Церемонията по кръщаването ще започне около десет и към обед ще можем да тръгнем.

Аз не спирах да въртя глава.

— Ще ти кажа какво ще направим — утеши ме Хелър. — Ще гледаме всичко да мине по-скромно. Нещо като малко семейно тържество. Така добре ли е?

Знаех, че нямаше възможност да отменя подпечатаните поръчки или да спра напиращите камиони. Предполагах, че стотици техници и работници на предприемачите са тук с домочадията си. И всички хора от хангара. Щеше да стане по-лошо, ако се опитам да предотвратя опасността. Кимнах.

— А, между другото — сети се той, — къде е нашият екипаж? Очаквах да пристигнат по-рано, за да се подготвят за старта.

Нямаше какво да му отговоря. Буквално плувах през плътния шум, докато се смъквах по вече отвесния коридор към каютата си. Беше невъзможно да заспя, колкото и да бях преуморен. Свлякох се в креслото.

Незабавно станах — усетих нещо под задника си.

Малко шишенце.

Но как е попаднало тук? Доскоро го нямаше, нали пак на това кресло седях. И не се сещах от коя част на багажа ми е могло да се изтърси.

Припомних си с ужас думите на Ломбар — негов шпионин щял да ме следи през цялото време, без да знам кой е!

Това с шишенцето намек ли беше?

На него пишеше:

Усъмних се, че беше същото, което Ломбар си подмяташе предишната нощ.

Знаех това-онова за дрогата. Стимулира нервната система, като усилва въздействието на норепинефрина — неврохормон, който възбужда част от симпатическата нервна система. Някои го наричат „шпора“ на своя жаргон. Винаги съм се отнасял с подозрение към тези вещества и гледах да стоя настрана от тях.

Но сега тънех в отчаяние. Как щях да преживея следващите четири часа? Хванах специалния нож. Изтърсих на дланта си едно оранжево сърцевидно хапче и си отрязах една трета от него.

Пъхнах го под езика. Горчиво. Почаках да се разтвори в слюнката.

Невероятен горещ поток заструи във вените ми. Пулсът ми се ускоряваше.

Ах, колко по-добре се почувствах! Самоуверен. Дори леко възторжен. Изчезна всяка тревога, откъде се е пръкнало това шишенце и дали го е подхвърлил шпионин със задачата да ме убие.

Каква чудесна, приказна дрога беше тази „шпора“!

Реших, че е най-добре да се облека. Не подхождаше да тичам наоколо по гащи. Вгледах се в полковнишката униформа на Смъртния батальон и тя ми се стори превъзходна. Точно каквото ми трябваше.

С грациозни движения, наглед забавени, а всъщност малко трескави, се намъкнах в прилепващия като кожа панталон. Е, не прилепваше, защото ми беше с три номера по-голям, но това не ме вълнуваше. Нахлузих ботушите — единият по-голям, другият по-малък.

Ала и това ми изглеждаше в реда на нещата.

Извивайки се като танцьор, облякох и туниката. Твърде тясна. Бродерията обаче беше страхотна, особено червеникавите кинжали по гърба. Едва не се задуших, докато си закопчавах яката, но какво значение имаше? И без това дишах учестено.

И черният шлем се оказа прекалено широк, ала аз сложих вътре кърпа, за да не ми пада на ушите.

Огледалото ми показа, че нарисуваният череп е огромен, но красив. О, колко добре се нареждаше всичко в този свят!

Преметнах през врата си знака за своя ранг, увлечен в няколко интересни безтегловни танцови стъпки — дотогава не знаех, че умея и това.

Коланът ми се стори малко объркан, но изключително интересен. Сплесканите кървящи черва ме затрудниха. Отдясно наляво ли се кръстосват или обратно? Няколко пъти ги разплитах от верижката на знака и накрая успешно нагласих колана.

Открих, че имаше и пакет с допълнително снаряжение — червени метални ленти с шипове, покриващи кокалчетата на юмруците, червена торбичка с олово, висяща на дясната китка, церемониален сребърен кинжал с кървави петна и красиво гравиран девиз „Смърт на всеки“, с който батальонът беше известен. Окачих го на колана.

И огледалото сякаш изпадна в блаженство от величествената гледка. Да, Ске можеше да се похвали с изтънчен вкус!

Случайно погледнах часовника и се учудих — минал бе почти час, докато се облека. Веднага се изкатерих по коридора, едва докосвайки перилата.

Наблюдателната площадка вече беше стабилно закрепена пред въздушния шлюз. Стъпих на нея и се зарадвах на приятното зрелище.

Всички сцени и барове бяха готови, дори и редицата съблекални за танцьорките. Камионите бълваха изобилие от напитки.

Работници опъваха безкрайни редици гирлянди и знаменца.

Преброих пет оркестъра, които се настаняваха по сцените. И два хора с по петдесетина певци: единият съставен от гвардейци на флота, другият — от войниците в базата на флота. Несъмнено щеше да има предостатъчно музика. Винаги съм обичал музиката.

Мнозина предприемачи, изпълнявали поръчки за кораба, сега прииждаха насам. Стотици работници със семействата, а може би и с роднините си. Аха, и тълпите от хангара се събираха. Ами там! Екипажите от корабите на апарата излизаха от казармите си. Всички подраниха! Все едно, прекрасни хора. До един.

Да. Возила от флота изригваха водопади от офицери и космонавти в сини униформи. Добре дошли, добре дошли! Чудесна опора на държавата е този флот.

Ето го и нашия екипаж! Изнизаха се от полицейска кола на апарата. Бързо извлякоха торбите си и ги нарамиха така, че никой да не види лицата им. Прегърбени се качиха по осемдесетте фута стъпала. Петима бивши пирати с висящи смъртни присъди.

Пристъпих напред да ги приветствам. Познавах тяхната раса — антиманко. Главите им са доста тесни горе и се разширяват постепенно в триъгълник към широките, груби челюсти. Кожата им е забележително мургава. Тежат средно около триста фунта и стърчат над земята на шест фута и осем инча. Омразата прелива в малките им тесни очички. Антиманко усещат, че Вселената се отнася несправедливо към тях. Исках да им покажа, че това не важи за мен!

Казах им благодушно:

— Аз съм офицер Грис. Очаквах ви.

Дали от тона ми или от нещо друго, но водачът погледна моята протегната ръка, после дрехите ми и отскочи толкова внезапно, че щеше да събори останалите. Поукроти нервите си, тихо заповяда нещо, всички се втурнаха край мен и потънаха в кораба. Отвътре долетяха приглушени сквернословия.

Озадачих се. Погледнах и аз ръката си. Нищо й нямаше, ако човек не се вгледа в червените шипове. Нищо лошо не намирах и в униформата си. Всъщност мислех, че е много елегантна, особено бродираните по нея бесилки.

Настроен снизходително, отново огледах обширното пространство под мен.

Появи се Снелц, който водеше след себе си цяла рота. Милият Снелц! Винаги се чувствах по-сигурен, когато се мяркаше пред очите ми.

Почакай малко! По дяволите блаженството, какво правеше той с тази рота? Полагаше му се взвод. Напрегнах зрението си. Дори и от петстотин фута различих червеникавия блясък в лъчите на утрото — капитански знак!

Абсолютна увереност се настани в главата ми — Снелц е казал на Ломбар за графиня Крек! Иначе как се е добрал до повишението? СНЕЛЦ БЕШЕ ШПИОНИНЪТ!

Отстъпих крачка-две. Натъкнах се на някого. Обърнах се и различих леко мъглявото лице на Хелър.

— Снелц е повишен!

Хелър се разсмя.

— Знам. Дадох му петстотин кредита да си купи следващия ранг. Заслужи си го.

Главата ми се замая. Значи не беше Снелц, но тогава кой имаше заповед да ме убие?

Видът на Хелър ми се стори странен. Беше се преоблякъл в парадна униформа на флота. На главата му се мъдреше кръгла плоска шапка без козирка, килната надясно и закрепена под брадичката със златна лента. Прилепнала по тялото, дълга до кръста туника, светеща от златни шевици на награди върху тъмносин фон. Звездата за петдесет бойни задачи заслепяваше на гърдите му. Широки червени лампази се спускаха по външната страна на крачолите му. В парадната си униформа Хелър представляваше гледка, от която всяко момиче би припаднало незабавно.

Но най-странен беше погледът му, вперен в мен.

— Защо си се намъкнал в парадна униформа на Смъртния батальон?

— Снелц — отвърнах. — Значи там има много къркане в ония кораби с танцьорки?

— Добре ли си? — настояваше Хелър.

— Ами да, Ломбар си е добре. К,вото каже Снелц, това става. Става им на мечките с тия танцьорки. Разбира се, ако оркестрите не излетят.

Да го „бибип“, май ломотех прекалено бързо.

— Я най-добре седни — каза Хелър. — Тук, до перилата. Не, недей да падаш! Стой така, ще те настаня на този сгъваем стол. Сега седни и се отпусни малко. Това скоро ще свърши и веднага потегляме.

Не разбирах какво го безпокои. Светът беше хубав.

Глава девета

Предстоеше ми да видя какво Хелър наричаше „малко семейно тържество“.

Стана десет часът. Пристигнаха десетки камиони и хиляди хора. Стражите на хангара въобще не се опитваха да спират някого, просто бяха отворили портата.

Празничните гирлянди и флагчета отвсякъде се набиваха в очи. Докараният „Тап“ не беше в кутийки, а в резервоари. Хората се наливаха от огромни халби. Някои оркестри вече се надсвирваха и обърканите мелодии заглушаваха тътнещото мърморене на гъмжилото. Човек би си помислил, че тържеството е започнало.

А не беше. Специалисти по дневни фойерверки бяха пристигнали по-рано и аз ги гледах добродушно, без да подозирам какво са намислили. Те дадоха сигнала за началото на увеселението!

От тяхната платформа нагоре изфуча „пламтяща планета“!

Издигна се половин миля, увисна и се завъртя, показвайки светещите си „континенти“, после се пръсна в огнено кълбо. Сигурно се виждаше от много мили околовръст! Това беше официалното откриване.

Тълпата закрещя весело.

Добре, де, казах си, тези зрелища са нещо обикновено — живеещите наоколо нямаше много да се учудят. Редовно ги устройваха при откриване на нов магазин или финална игра на „куршумена топка“. Нищо страшно. При това красиво.

Разположил се на стола, прикрит от парапета, аз можех спокойно да разглеждам ставащото долу. Усещах се могъщ, способен да контролирам без усилия всичко от мястото си.

Очите ми се спряха на вирнат кран над голям камион, стоеше по-високо и от мен. Изведнъж осъзнах, че гледам екип на „Домашен екран“. Многоброен екип! С многобройни камери!

Е, така да бъде. Вероятно фирмите, осигурили напитки за празнуващите, са ги повикали с надеждата да изкопчат малко безплатна реклама, стигаща до всяко семейство. Или мениджърът на танцьорките, или пък на трупата с планинските мечки. Хората на „Домашен екран“ си пъхаха носа навсякъде, но често не използваха заснетите кадри. Формалност.

Репортери! Коли на поне десет новинарски листа бяха паркирани около камиона на „Домашен екран“. Хищно ято журналисти с неизменните фотографи край тях. В края на краищата където има безплатно пиене, там има и репортери в изобилие.

Май се насочиха насам. Аха, разбира се! Хелър стоеше на площадката и те може би не разполагаха с негови снимки в пълна парадна униформа, искряща от знаците за награди. Изглеждаше достатъчно внушителен. Естествено, щяха да направят по няколко кадъра за досиетата си, ако им потрябваха в бъдеще. Оказах се прав. Атакуваха осемдесетте фута стъпала, опитваха се да изтикат конкурентите. Фотографите незабавно запищяха на Хелър да се усмихне, да погледне нагоре, да погледне надолу, да се обърне насам или натам и дори да се здрависа с един от най-известните репортери — сигурно искаше да се изфука пред децата си. И това не ми пречеше. Също обикновена формалност, всекидневие.

Зърнах онзи офицер от Флотското разузнаване — Бис. Говореше с трима репортери в подножието на площадката и сочеше към нас, те веднага повикаха фотографите си.

Аха! Разпознаваха къде е силата! Не идваха при Хелър! А право при мен! Време беше да се сетят.

Помолиха ме да стана и да заема различни пози. Не се съмнявах, че направиха много хубави снимки. След време щяха да ги продават на издателите на исторически книги. Като прецених на какви подвизи бях способен в момента, не бих се учудил да напишат цели томове само за мен.

След това пожелаха да застана до гърба на Хелър, така че той да бъде на преден план отляво, аз — малко назад и отдясно. Бис също се озова до мен, наставляваше ме да заставам в разни пози, но шепнешком, за да не безпокои Хелър.

Направиха снимки как се взирам в гърба на Хелър. Още не бяха доволни. Когато ми казаха, че съм имал природна актьорска дарба и би трябвало да гледам по-злобно и да скърцам със зъби, аз наистина започнах да се забавлявам. Изпълних всички поръчки и добавих свои хрумвания — потупвах торбичката с олово в дланта си, стисках бодливите си юмруци. Хелър нищо не забелязваше и продължаваше да бъбри с кого ли не.

Вече смятах, че са си свършили работата с мен, но не, накараха ме пак да седна на стола. Един помощник-фотограф разположи зад мен нарисуван фон — нещо като вход на пещера, съвсем реалистично изобразен. Изпъчих се пред камерата.

Но горящият от желание да помогне Бис не беше удовлетворен. Сочеше надолу и шепнеше, станах да видя какво иска. Върху цялата дължина на един бар бяха изложени кексове-фигури в естествена големина и много убедителни с цветовете си. Помощникът вихрено се понесе надолу, отчупи едната ръка от сладката статуя на нимфа, наплеска я с червен конфитюр и тичешком се върна да ми я даде.

Уведомих ги, че не съм гладен. Но те казаха, че искали да се уверят колко добре мога да играя, сега бих ли си придал хищен вид, докато захапвам ръката пред камерите? Реших, че за мен няма нищо по-лесно от това, нали бях природно надарен и способен на всякакви подвизи. Още снимки как примлясквам сладко над откъснатата ръка. Накрая те и Бис се съгласиха, че съм се проявил великолепно, и си отидоха.

Стотина момичета преминаха като на парад с танцови стъпки, развяваха огромни флагове. Загледах се в тях. Струваха ми се малко призрачни, но хубавички.

Тълпата вдигаше все по-силен шум, врявата изведнъж се надигна. Обърнах се да видя какво бе привлякло вниманието на толкова хора.

Една лимузина от Дворцовия град, плъзгаше се към площадката за кацане. От нея излезе капитан Тарс Роук, личен астрограф на Императора. Придружаваха го неколцина помощници, всички в парадни униформи, изглежда доставиха удоволствие на множеството с великолепието и блясъка си. Невъзмутимо тръгнаха към площадката ни, после нагоре по стъпалата. Кранът с камери на „Домашен екран“ се завъртя по-наблизо.

Роук раздруса силно ръката на Хелър, заприказваха се като стари приятели. Дочувах това-онова, когато репортер на „Домашен екран“ се зае да ги мъчи с въпроси.

— Съжалявам — обясняваше Роук, — но не мога да разкрия местоназначението на тази мисия. Дойдох само да пожелая на своя приятел Джет късмет и успех.

— Капитане, според типа на двигателите, монтирани на този кораб, не бихме ли могли да стигнем до извода, че мисията ще се насочи към родната ни галактика отпреди хилядолетия? Вероятно за да намери и пренесе древен паметник от руините на някогашната ни планета?

— Не съм казвал това — отби удара Роук. — Вие го твърдите.

— Но, капитане, това е „Влекач едно“, а от достоверен източник узнахме, че с него не може да се пътува вътре в галактиката, защото не е безопасно. Неговият близнак се е взривил.

В този миг си помислих: защо ли не отнеса кораба на ръце до Земята? Чувствах се в отлична форма за това. Наистина способен на необикновени подвизи! О, „Метедрин“, казах си, как съм преживял досега без теб? Какво превъзходно лекарство! Устата ми съхнеше, но нямах желание да се смесвам с тълпата, за да си налея „Тап“.

Мъжагите от хора на флота пееха една от техните си песнички и хората я подхванаха. Не усещах, че това е подготовка за следващия номер, но забелязах, че всички гледаха нагоре. Присъединих се към тях.

На около три мили над главите ни двеста и петдесет изтребителя на флота летяха в строй. Правят го много прилежно. Предполагам, че насочващият ги кораб има компютър, който постоянно ги напътства всеки поотделно и те веднага се престрояват. Превъртаха се в какви ли не фигури, до една съвършено изпълнени. Неочаквано се пръснаха на пет мили в небето.

И започнаха да стрелят! Дълги осем мили плътни ленти огън, ярки и на дневната светлина, оставящи бели облаци дим след себе си.

КЪСМЕТ, ДЖЕТ!

След секунди ударната вълна се стовари върху нас. Така гърмеше, че несъмнено всеки човек във всеки от петте града я чуваше. Дори земята грейна под яростния пламък на изписаните в небето букви.

Макар че духът ми се рееше някъде на височината на тези букви, отвътре ме боцкаше съмнение, че имаше нещо не съвсем подходящо за толкова секретна мисия. Не успявах да определя точно какво ме притесняваше, но нещо не пасваше. Хрумна ми какво не беше наред. Онези пилоти горе пропускаха веселбата! Хвъркаха из небето, без да пийнат и капка „Тап“.

Сметнах, че трябва да обърна внимание на някого за този пропуск, но те с гръм се спуснаха и кацнаха на полето наблизо, пилотите се изсипаха и се присъединиха към нас. Проблемът се уреди.

Дожаля ми и за хорицата от „Домашен екран“. Работеха толкова усърдно и все пак едва ли хващаха нещо, достойно да се появи в новините. Никой нямаше да използва заснетото от тях. Имаха купчини записи с танцьорки и камиони. Защо да показват още един? Успокоих се. Секретността на мисията си оставаше непокътната.

Разсеяно оглеждах вече десетхилядното гъмжило от хора на флота и апарата и тъкмо реших, че празненството отива към привършване, чух внезапен рев.

Някой посочи нагоре, мнозинството направи същото и ето — пристигаше въздушна лимузина в бяло и златно. Не можеше да бъде сбъркана с друга. Нали я обявиха на времето за подарък от милиардите почитатели от всичките сто и десет планети!

Възторгът отекваше болезнено в тъпанчетата ми.

— Хайти Хелър! — Така скандираха името й, че замалко хангарът да се лиши от покрива си! — Хайти Хелър! Хайти Хелър!

Усмихнах се. Разбирах какво искаше да ми каже Джет. Семейно тържество. Разбира се. Колко мило от нейна страна да намине при нас!

Кранът с камерите се завъртя стремително.

Хайти Хелър изпърха от лимузината, раздавайки въздушни целувки. Беше облечена като ангел!

Естествено. Церемонията по кръщаването на нашия кораб!

Ами добре, ще му дадем име и потегляме. Нищо интересно.

Всички оркестри и хорове се включиха в любимата й песен.

Камион с апаратура за специални ефекти се примъкна под нашата наблюдателна площадка и техниците защъкаха наоколо, но не забравяха и халбите с „Тап“.

Хайти с танцови стъпки изтича нагоре. Тя леко целуна Хелър по бузата и тълпата избухна в крясъци: „Хайти и Джет!“

И церемонията започна!

Триизмерно изображение на огромен бял облак изникна в небето. От него излезе ангел — но, разбира се, това си беше Хайти, чийто образ прожектираха върху облака.

Гъмжилото запищя от удоволствие!

Кълбящият се бял облак се спусна върху кораба.

Хайти се наведе над площадката и триизмерният й образ, висок сто и петдесет фута, направи изящно движение към кораба с двете си ръце.

Петте оркестъра изсвириха драматичен акорд. Двата хора нададоха протяжен вой.

Ангелът извика:

— Корабче малко, днес давам ти име!

Всички се смълчаха.

Ангелът сякаш се наведе и целуна върха на влекача.

Оркестрите и хоровете ревнаха отново и завършиха с трясък на цимбали.

Ангелът простря ръце напред и извика:

— НАРИЧАМ ТЕ ДА БЪДЕШ „ПРИНЦ КАВКАЛСИЯ“!

Оркестрите и хоровете запяха весело.

Тълпата пощуря!

А „Домашен екран“ не пропускаше нито миг!

Остатъци от здрав разум си проправяха път през мъглата в ума ми. Щом Хайти Хелър е тук, записът щеше да се появи по всеки екран на сто и десет планети. Ставаше още по-зле, като си помислих — някой само трябваше да набере името „Принц Кавкалсия“ на своя служебен, училищен или музеен компютър, за да узнае за „Народна легенда 894М“, сочеща недвусмислено къде отивахме, на Блито-3!

О, колко хубаво беше, че ми стигаха силите да работя с такива аматьори! Свръхчовешко постижение, но се справях.

Освен това Хайти не за пръв път даваше имена на кораби. Не беше задължително да излъчат записа. Нужна им беше по-основателна причина.

Специалистите по фойерверки се заловиха за работа. Церемонията завърши с дивашко изобилие от експлозии във всички цветове, видими на много мили. Изневиделица се появи свръхнова звезда! Сигурно я изстреляха по-рано, защото избухна на поне двадесет мили над земята и освети и без това огретите от слънцето градове на Волтар. Истинско зрелище!

Минута по-късно ни разлюля разтърсващият удар на взрива.

Участниците във веселбата до един размахваха заети с питиета ръце и кряскаха пожеланията си към „Принц Кавкалсия“.

Хайти отлетя към студиото си. Предположих, че краят наближава и е време да тръгваме. Повтарях си, че нищо лошо не се е случило. „Домашен екран“ нямаше да използва кадрите.

Дойде ред за представлението на дресираните планински мечки.

Стана ми приятно, когато Бъгз Бъни на подскоци дойде при мен и ми подари морковче. Не усещах глад, но го захапах.

— Няма да ти мътят водата с тия снимки, приятел — каза ми той на английски. — Без майтап.

Благодарих му за дружеската подкрепа. Винаги ми помагаше. Но се запитах да не би някой от товарните кораби току-що да е пристигнал на Земята? Би трябвало по-добре да проверяват има ли пътници без билет. Обърнах се да укоря Бъгз, но той изчезна.

Танцуващите мечки си бяха на мястото и тълпата им се радваше.

Изневиделица долу се появи Снелц, скъпият ми приятел Снелц със своята рота. Добър човек е този Снелц.

Ротата му излъчваше великолепие в черните си униформи. Носеха защитните си шлемове със спуснати маски и бластерните си пушки. Оркестър и хор на флота подеха маршова песен и в такт с ритъма й ротата на Снелц започна да изпълнява най-сложните пехотни престроявания, които можех да си представя. Квадрати, кръстове, минаващи една през друга редици. През цялото време въртяха пушките с всевъзможни движения. Но как е накарал стражи от апарата да научат това изкуство?

Множеството се изуми. Приветстваха гръмко края на всяка маневра.

Бластерните пушки стреляха — след всяко сложно завъртане изгърмяваха намален до минимум заряд. Маневра — бум! Маневра — бум! Внушително.

После изведнъж от всяка пушка излетя флагче. И трудните престроявания завършиха с плющене на многоцветни платна.

Последният изстрел напълни небето с конфети. Цялата рота застана на коляно пред кораба и взе пушките „за почест“, а искрящият хартиен сняг засипа кораба.

Гостите полудях! Че бяха ли виждали такова строево представление!

Шумотевицата заглъхна, щом Снелц заповяда на ротата:

— Свободни сте!

За миг настъпи мълчание. Проряза го глас на офицер от апарата, насочен към летците от флота:

— Да, бе, да! А вие, типчета такива, си мислите, че в апарата не знаем как да маршируваме!

Безмълвно напрежение покри тълпата като паднало одеяло.

Пилот отвърна с още по-силен глас:

— Техният капитан е бивш гвардеец от флота! Не е никакъв къркач!

Човек от апарата го цапардоса.

Някой от флота прасна някого от апарата.

Двайсетина юмруци от апарата се стовариха върху двайсетина челюсти от флота.

Стотина юмруци от флота отговориха с удар.

И започна меле!

Камерите на „Домашен екран“ не изпускаха нито миг.

Викове! Мощно запратени халби!

Присъстващите военни полицаи от флота скочиха да спрат боя.

И стражите от военната полиция на апарата се намесиха.

Военните полицаи от флота и от апарата се сблъскаха и се сбиха!

Падаха сергии, обръщаха се пейки. Мезетата служеха за снаряди.

А „Домашен екран“ снимаше ли, снимаше!

Хелър огледа отвисоко кипящата околност. Сграбчи микрофон, свързан към цялата система за оповестяване, и гласът му заглуши врявата:

— До всички оркестри и хорове! ЗАПОЧВАЙТЕ „НАПРЕД КЪМ КОСМОСА“!

Тези песни малко ги избива на декламация. Изпеят някой куплет по мелодията, после реват команди и така нататък.

Три от оркестрите бяха качени достатъчно високо над битката и започнаха встъплението.

Който от певците не се бе включил във въргала, изпя началото:

И надут речитатив:

Халбите се пръскаха на шрапнели. Писъци и викове отекваха надалеч. Оркестрите и хоровете се стараеха да надвият шума:

И пак декламация:

В далечината се чуваше вой на сирени — вдигнати по тревога части за борба с безредиците летяха насам!

А хоровете невъзмутимо продължаваха:

Сирените зловещо наближаваха. Първият от полицейските кораби тежко разтърси земята. Битката не спираше.

Хоровете крещяха с пълна сила:

Камион-цистерна тромаво полегна настрана, потапяйки всичко в наводнение от „Тап“!

Полицаите, които кацаха наоколо, бяха от флота и от апарата. Сбиха се, преди да стигнат до портата.

„Домашен екран“ събираше впечатления.

Хелър каза:

— Няма да ги разтърват до вечерта! Влизай! Наближава обед. Отлитаме!

Влезе в пилотската кабина. Даде заповеди на спомагателната машинна зала и включи докрай всеки звуков лост на пулта пред себе си. Когато бутат нещо с лъчите си в безмълвието на Космоса, влекачите ги използват и за предаване на звук. Тези лъчи блеснаха около хангара, забиха се в земята и във всеки кораб на апарата наоколо. Свирки, сирени, гонгове и ударни сигнали зареваха едновременно. Оглушах!

Направих втори и последен неуспешен опит да затворя люка на въздушния шлюз. Не знам защо не успявах да подчиня ръцете си на никакво свое желание. Вече се издигахме нагоре и аз се проснах пред зейналия люк, главата ми увисна във въздуха.

Камерите на „Домашен екран“ се обърнаха, за да проследят нашия старт, както и двестафутовия полет надолу на моя шлем.

Сигналите на влекача не спираха. Боят долу също.

Вече няколко минути ръцете ми трепереха. А сега и тялото ми се разтърси от неудържими гърчове. Блаженството изчезна, изместено от крайна раздразнителност.

Казах си, че това е най-оповестеното секретно начало на мисия, за което някой е чувал!

На триста фута под нас, чужд на увлечената в заниманията си тълпа, стоеше самотен страж и с две ръце бясно изпращаше целувки след влекача. Графиня Крек! Не си е стояла на мястото в Спитеос! Била е тук през целия ден!

Далече долу на Волтар, сега тя изглеждаше съвсем мъничка. Замръзна неподвижно и сякаш се сви.

Някой ме хвана за петите, издърпа ме вътре и затвори люка.

Започвахме нашето широко обявено, несъмнено появило се по всеки екран на всяка планета, много секретно пътуване.

И само боговете знаеха какво ни очаква!